Покани ме да вляза

В неделя вестниците публикуваха по-подробно описание на убийството във Велингбю. Заглавията гласяха:

Снимки на момчето, долчинката в гората. Дървото.

По това време убиецът от Велингбю вече не беше най-обсъжданата тема. Цветята в долчинката бяха повехнали, свещите — угаснали. Бонбонено раираните ленти на полицията бяха свалени, наличните улики — събрани.

Неделната статия отново разпали дискусиите. Та нали изразът „ритуално убийство“ загатваше, че е предопределено да се случи пак? Ритуалите са, за да се повтарят.

Всички, които някога бяха минавали по тази пътека или наблизо, имаха нещо да разкажат. Колко зловеща е горичката. Или колко спокойно и красиво е там, кой да предположи…

Всички, които познаваха момчето, макар и съвсем бегло, разказваха колко е било прекрасно и какъв злодей трябва да е убиецът. Веднага използваха убийството като аргумент, че трябва да има смъртно наказание, дори ако по принцип бяха против него.

Липсваше едно. Снимка на убиеца. Взираха се в невзрачната долчинка, в усмихнатото лице на момчето. Без снимката на извършителя се създаваше чувството, че някак е станало… от само себе си.

Така не можеше.

В понеделник, 26 октомври, полицията разгласи по радиото и във всекидневниците, че е конфискувала най-голямото количество наркотици, разкривано някога в Швеция. Заловени били петима ливанци.

Ливанци.

Това поне беше разбираемо. Пет килограма хероин. И петима ливанци. По килограм на ливанец.

На всичкото отгоре се възползвали от шведските социални осигуровки, докато си внасяли контрабандно дрога. Е, нямаше снимки и на ливанците, но те пък не се и нуждаеха. Всеки знае как изглеждат. Араби. И толкова.

Обсъждаха дали ритуалният убиец също е имигрант. Много вероятно. Нямаше ли някакви кървави обреди в онези арабски страни? Ислям. Изпращат децата си с пластмасови кръстчета или каквото там носят на шиите си. Да разчистват мини. Така бяха чували. Жестоки хора. Иран, Ирак. Ливанци.

В понеделник обаче полицията разпространи фоторобот на убиеца, който успя да излезе във вечерните вестници. Видяло го едно момиченце. Гледаха да не действат прибързано, публикуваха рисунката предпазливо.

Обикновен швед. С призрачен вид. Празен поглед. Всички бяха единодушни, че да — сигурно така изглежда убиец. Не им беше трудно да си представят как с това лице като маска се промъква в долчинката и…

Всеки от западните предградия, който наподобяваше фоторобота, понасяше дълги изпитателни погледи. Прибираше се вкъщи и се гледаше в огледалото, не откриваше никаква прилика. Вечер в леглото се чудеше дали на другия ден да не промени вида си, или пък щеше да изглежда съмнително?

Напразно безпокойство. Скоро всички щяха да се впуснат в нови вълнения. Швеция щеше да се превърне в друга страна. Унизена нация. Точно тази дума използваха през цялото време: унижение.

Докато двойниците на фоторобота обмислят нови прически, една съветска подводница засяда на плитчина близо до Карлскруна. Двигателите й ръмжат и ехтят над архипелага, докато се опитва да се измъкне. Никой не отива да провери какво става.

Ще я открият случайно в сряда сутрин.

Сряда 28 октомври

На обед училището жужеше от слухове. През малкото междучасие някой от учителите чул по радиото, разказал на класа си и в обедната почивка всички знаеха.

Руснаците бяха дошли.

През последната седмица голямата тема за разговор между децата беше убиецът във Велингбю. Много от тях го бяха срещали, някои дори твърдяха, че били нападнати.

Виждаха убиеца във всеки подозрителен тип, който минаваше покрай училището. Децата се разкрещяха и се втурнаха да се скрият в сградата, когато старец с дрипави дрехи прекоси двора за по-пряко. Някои от по-яките момчета се въоръжиха със стикове за хокей, готови да го повалят. За щастие някой го позна — местен пияница от площада. Пуснаха го да си ходи.

Та сега беше ред на руснаците. Почти нищо не знаеха за тях. Срещнали се веднъж германец, руснак и Белман5. Бяха най-добрите хокеисти. Наричаха се Съветски съюз. Само те и американците летяха в Космоса. Американците бяха направили неутронна бомба, за да се защитят от руснаците.

Оскар обсъди проблема с Юхан в обедната почивка.

— Мислиш ли, че и руснаците имат неутронна бомба? Юхан сви рамене:

— Сто на сто. Може да имат дори на тая подводница.

— Не трябват ли самолети, за да хвърлят бомби?

— Хм, не. Вкарват ги в ракети и ги задействат откъдето и да е.

Оскар погледна към небето.

— И могат да ги качат на подводница?

— Нали това ти казвам. Навсякъде.

— Хората умират, а къщите остават.

— Точно.

— А животните?

Юхан се замисли.

— Сигурно и те умират. Поне големите.

Седяха на бордюра на пясъчника, където в момента не играеха деца. Юхан взе голям камък и го хвърли така, че се разхвърча пясък.

— Буф! Всички са мъртви!

Оскар грабна един по-малък.

— Не! Ето един оцелял! Фиууу! Ракета в гърба!

Така хвърляха камъни и чакъл, заличаваха всички градове от лицето на земята, докато зад тях прозвуча глас.

— Какво правете вие?

Обърнаха се. Йони и Мике. Йони беше попитал. Юхан изпусна камъка, който държеше.

— Ами просто…

— Не питах теб. Прасчо? Какво правите?

— Мятаме камъчета.

— Защо?

Юхан се отдръпна по-назад и взе да си стяга връзките на обувките.

— За да… така.

Йони погледна към пясъчника и замахна с ръка, а Оскар подскочи.

— Тук трябва да си играят малките деца. Не схващаш ли? Гледай, съсипа пясъка.

Мике поклати печално глава:

— Нали може да паднат и да се ударят на камъните.

— Сега се хващаш да разчистиш, Прасчо.

Юхан още беше зает с обувките си.

— Чуваш ли какво ти казвам? Хващаш се и разчистваш.

Оскар не помръдна, не можеше да реши какво да прави. Естествено, на Йони не му пукаше за пясъчника. Просто обичайното. Щеше да му отнеме поне десет минути да обере всичките камъни, които бяха нахвърляли, а Юхан нямаше да му помогне. Звънецът щеше да прозвучи всеки момент.

Не.

Думата му се яви като прозрение. Както когато за първи път произнесеш думата „бог“ и наистина имаш предвид… Бог.

Представи си как събира камъните, когато другите вече са в класните стаи, само защото Йони му е наредил. Но и още нещо. В пясъчника имаше катерушка, подобна на тази в двора им.

Оскар поклати глава.

— Какво каза?

— Не.

— Как не? Май нещо не схващаш. Казах да разчистиш тук, значи ще разчистиш.

— НЕ.

Звънецът. Йони стоеше неподвижно и гледаше Оскар.

— Знаеш какво следва, нали? Мике…

— Да.

— Ще си поговорим с него след даскало.

Мике кимна.

— До скоро, Прасчо.

Йони и Мике влязоха в училищната сграда. Юхан се изправи, беше приключил с обувките.

— Бе това беше много тъпо.

— Знам.

— Защо ти трябваше, по дяволите?

— Защото… — Оскар погледна към катерушката. — Просто така.

— Идиот!

— Да.

Когато часовете свършиха, Оскар остана в училището. Сложи на чина си два бели листа, взе енциклопедията от дъното на стаята, разлисти я.

Мамут… Медичи… Море… Морз.

Да. Ето я. Точките и тиретата на морзовата азбука заемаха четвърт страница. Той започна да преписва кода на единия лист с големи, ясни букви:

— и така нататък. Когато свърши, повтори същото и на другия лист. Не остана доволен. Хвърли го и започна отначало, изписваше знаците и буквите по-четливо.

Естествено, само единият лист трябваше да е перфектен: този за Ели. Но заниманието му допадаше, а и му даваше повод да поостане.

С Ели се бяха срещали всяка вечер цялата седмица. Вчера Оскар почука на стената, преди да излезе, и Ели отговори. След това слязоха долу заедно. Тогава му дойде идеята да развие комуникацията чрез някаква система и тъй като морзовата азбука вече съществуваше…

Разгледа внимателно готовия лист. Добре. Ели сигурно ще го хареса. Щом обича ребуси, системи — точно като него. Сгъна листовете, прибра ги в чантата си, сложи ръце на чина. Стомахът му се сви. Часовникът в класната стая показваше три и двайсет. Извади книгата, която имаше в чина си, „Подпалвачката“, и чете, докато стана четири часът.

Нали не биха го чакали два часа?

Ако беше събрал камъните, както му каза Йони, вече щеше да си е вкъщи. И да му е спокойно. Наистина, събирането на няколко камъчета не беше най-лошото, което го бяха карали да прави и бе изпълнявал. Вече съжаляваше.

Ами ако го свърша сега?

Може би наказанието утре ще е по-леко, ако им разкаже, че е останал след училище и…

Да, така ще направи.

Събра нещата си и отиде при пясъчника. Ще му отнеме само десетина минути да разчисти. Като разкаже утре, Йони ще се изсмее, ще го потупа по главата и ще го похвали: „Браво, Прасчо“, или нещо подобно. Така ще е по-добре все пак.

Погледна крадешком към катерушката, остави чантата си до пясъчника и започна да събира камъните. Първо големите. Лондон, Париж. През това време си представяше, че сега спасява света. Чисти го от ужасните неутронни бомби. Щом вдигнеше камък, оцелелите хора изпълзяваха от разрушените си къщи като мравки от мравуняк. Но нали неутронните бомби не нанасят вреди на къщите? Добре де, бяха пуснали и няколко атомни бомби.

Когато отиде до бордюра на пясъчника, за да изнесе събраните камъни, те бяха там. Не ги беше чул да идват, беше твърде залисан в играта. Йони, Мике. И Томас. И тримата държаха дълги, тънки лескови клонки. Камшици. Йони посочи един камък със своята вейка:

— Там има един.

Оскар пусна насъбраните камъни и вдигна посочения. Йони кимна:

— Добре. Чакахме те, Прасчо. Чакахме доста.

— После Томас дойде и каза, че си тук — обади се Мике.

Томас го гледаше безизразно. В началното училище с Оскар бяха приятели, играеха доста пред блока на Томас, но след лятото между четвърти и пети клас той се промени. Започна да говори по друг начин, като голям. Оскар знаеше, че учителите смятат Томас за най-умен от момчетата в класа. Личеше от начина, по който разговаряха с него. Имаше компютър. Смяташе да стане лекар.

На Оскар му идваше да хвърли камъка право в лицето му. В устата, която се отвори и каза:

— Няма ли да побегнеш? Хайде, хуквай!

Пръчката на Йони изсвистя във въздуха. Оскар стисна камъка по-здраво.

Защо не бягам?

Вече усещаше в краката си парещата болка от ударите с камшика. Само да стигне до парковата алея, където може би имаше възрастни, не биха посмели да го ударят.

Защо не бягам?

Защото така или иначе нямаше шанс. Щяха да го повалят, преди да е направил и пет крачки.

— Оставете ме.

Йони извърна глава, престори се, че не чува.

— Какво каза, Прасчо?

— Оставете ме.

Йони се обърна към Мике:

— Той смята, че трябва да го пуснем.

Мике поклати глава:

— А сме си направили такива хубави… — размаха пръчката си.

— Ти какво мислиш, Томас?

Томас наблюдаваше Оскар все едно беше жив плъх, който се гърчи в капан.

— Мисля, че Прасчо се нуждае от малко бой.

Бяха трима. Имаха пръчки. Максимално несправедлива ситуация. Би могъл да запрати камъка в лицето на Томас. Или да го удари, ако се приближи. Ще го викнат при директора и така нататък. Но може и да проявят разбиране: трима с пръчки все пак.

Бях… отчаян.

Никак не беше отчаян. Напротив, усещаше някакво спокойствие, което измести страха — сега, когато бе взел решение. Нека само го ударят, и ще му дадат възможност да прасне с камъка гнусното лице на Томас.

Йони и Мике пристъпиха напред. Йони шибна Оскар по бедрото и той се преви от жестоката болка. Мике мина зад него и приклещи ръцете му отстрани към тялото.

Не.

Така вече не можеше да замери с камъка. Йони го зашиба по краката, завъртя се като Робин Худ във филмчето, удари пак.

Краката на Оскар горяха от ударите. Дърпаше се от Мике, но не можеше да се освободи. В очите му напираха сълзи. Крещеше. Йони го шибна здравата за последно, закачи и крака на Мике, той изрева: „Внимавай, по дяволите!“, но не го пусна.

По бузата на Оскар потече сълза. Не беше честно! Нали събра камъните, нали изпълни всичко, защо трябваше да го изтезават?

Камъкът, който през цялото време беше стискал, падна от ръката му и той наистина се разплака.

Йони отбеляза с уж съчувствен глас:

— Прасчо плачка.

Йони изглеждаше доволен. Направи знак на Мике да го пусне. Оскар целият се тресеше от плач, от болката в краката. От очите му се лееха сълзи, когато вдигна глава към тях и чу гласа на Томас:

— Ами аз?

Мике отново приклещи ръцете му и през сълзите Оскар видя как Томас се приближава. Изхлипа:

— Недей. Моля те!

Томас вдигна пръчката си и го шибна. Един-единствен удар. Лицето на Оскар пламна и той така се дръпна, че Мике го пусна неволно или нарочно с думите:

— Що за тъпотия, Томас. Това беше…

Йони се ядоса:

— Сега ти ще се разправяш с майка му.

Оскар не чу какво отговори Томас. Ако изобщо бе казал нещо.

Гласовете им се стопиха в далечината, те го зарязаха, паднал по очи в пясъка. Лявата му буза гореше. Пясъкът беше студен, разхлаждаше огъня в краката му. Идеше му да зарови и буза, но разбираше, че не е разумно.

Лежа толкова дълго, че започна да зъзне. Стана, опипа бузата си внимателно. По пръстите му полепна кръв.

Влезе в тоалетната на двора, погледна се в огледалото. Бузата му беше подута, омазана в полусъсирена кръв. Томас трябва да бе ударил с всичка сила. Оскар се изми и пак се погледна в огледалото. Раната беше спряла да кърви, не беше дълбока. Само че разсичаше почти цялата буза.

Мама. Какво ще кажа на…

Истината. Има нужда от утехата й. Майка му ще се прибере след един час. Тогава ще й разкаже какво са му направили, а тя ще обезумее, ще го запрегръща и той ще потъне в обятията й, в риданията й, и ще плачат заедно.

После тя ще се обади на майката на Томас.

Ще се обади на майката на Томас, ще се скарат, а след това ще плаче, че майката на Томас е толкова злобна, а после…

Часът по трудово.

Наранил се е в часа по ръчен труд. Не. Тогава сигурно ще се обади на учителя.

Оскар разгледа бузата си в огледалото. Как би могъл да си докара подобна рана? Паднал е от катерушката. Всъщност звучеше неправдоподобно, но майка му сигурно ще се хване. И пак ще го съжали и утеши, само че без всичко останало. Катерушката.

Усети хлад в панталона. Разкопча го и погледна. Гащите му бяха мокри. Извади „пикливата топка“, изми я и я изстиска. Тъкмо да я пъхне обратно в мокрите гащи, но се спря и се погледна в огледалото.

Оскар. Това е Оооскар.

Вдигна измитата топка, сложи си я на носа. Като клоун. Жълтата топка и червената рана на бузата му. Оскар. Ококори очи, направи физиономия на обезумял. Да. Наистина видът му беше гаден. Заговори на клоуна в огледалото.

— Край вече. Стига. Чуваш ли? Стига ми толкова.

Клоунът не отговори.

— Няма да го търпя. Никога повече, чуваш ли? — гласът му ехтеше в празната тоалетна. — Какво да правя? Как мислиш, какво да правя?

Изкриви лице в гримаса, която болезнено изпъна наранената му буза, и отговори вместо клоуна със зловещ глас:

— … Убий ги… убий ги… убий ги…

Оскар потръпна. Това си беше страшничко. Наистина прозвуча като чужд глас, а лицето в огледалото не беше неговото. Свали „пикливата топка“ от носа си и я напъха в гащетата.

Дървото.

Не че вярваше, но… ще намушка дървото. И може би… Може би… Ако се съсредоточи истински…

Може би…

Оскар взе чантата си и забърза към вкъщи, пуснал на воля въображението си.

Томас седи пред компютъра си и внезапно усеща първото пробождане. Не разбира какво става. Дотътря се до кухнята, а кръвта шурти от корема му. „Мамо, мамо, наръга ме!“

Майката на Томас ще е там. Майката на Томас, която винаги го защитава, каквото и да е направил. Тя е там. Ужасена. Гледа как се множат прободните му рани.

Той пада на кухненския под в локва кръв, „… мамо… мамо…“, а невидимият нож му разпаря корема и вътрешностите му изтичат на килима.

Не че беше възможно.

Но все пак…

Апартаментът вонеше на котешка пикня.

Жизел лежеше в скута му и мъркаше. Биби и Беатрис се премятаха на кълбо по пода. Манфред си стоеше както обикновено, притиснал нос в стъклото на прозореца, а Густав, за да привлече вниманието му, го побутваше с глава.

Монс, Туфс и Клеопатра се излежаваха мързеливо на фотьойла; Туфс си играеше с някакви раздърпани конци. Карл-Оскар направи опит да скочи на перваза, но не го улучи и падна на пода. Беше сляп с едното око.

Лурвис беше в коридора — дебнеше процепа за писма на входната врата, готова да скочи и да дращи, ако пуснеха някоя рекламна брошура. Вендела лежеше на полицата за шапки и наблюдаваше Лурвис, деформираната й дясна предна лапа беше провесена между летвите, от време на време потрепваше.

Няколко котки бяха в кухнята, някои хапваха, други се бяха излегнали по масата и столовете. Пет бяха налягали на леглото в спалнята. Още няколко си бяха намерили любими местенца из гардеробите и шкафовете, които се бяха научили да отварят самостоятелно.

Откакто Йоста по настояване на съседите спря да пуска котките навън, притокът на свеж генен материал беше спрял. Повечето котета се раждаха мъртви или с такива малформации, че умираха след няколко дни. Поне половината от двайсет и осемте котки, които живееха в дома му, страдаха от някакви недъзи. Бяха слепи или глухи, или беззъби, или пък с двигателни увреждания.

Той ги обичаше всичките.

Йоста погали Жизел зад ухото.

— Дааа… сладурано… какво ще правим? Не знаеш? Не? И аз. Но нали трябва да направим нещо? Не можем просто да си седим така. Та това беше Йоке. Познавах го. А сега е мъртъв. Само че никой не знае. Те не са видели това, което аз видях. А ти?

Йоста наведе глава и прошепна:

— Беше дете. Видях го, като се зададе по пътя. Причака Йоке. Под моста. Той отиде… и повече не се появи. А на сутринта го нямаше там. Но той е мъртъв. Знам го.

Какво?

Не, не мога да отида в полицията. Ще ме разпитват. Ще са много народ и ще задават въпроси… защо не съм казал. Ще насочат в лицето ми една от онези лампи.

Вече минаха три дни. Или четири. Не знам. Кой ден сме днес? Ще разпитват. Не мога.

Но трябва да направим нещо.

Какво ще правим?

Жизел го погледна. После заблиза ръката му.

Когато Оскар се прибра от гората, ножът беше целият в трески от прогнило дърво. Изми го на мивката, избърса го с кухненската кърпа, която после изплакна със студена вода, изцеди я и я сложи на бузата си.

Майка му скоро щеше да се прибере. Трябваше да излезе, нуждаеше се от още малко време насаме — и досега му се плачеше, краката го боляха. Взе ключа от кухненския шкаф и написа бележка: Идвам си скоро. Оскар. После прибра ножа на мястото му и слезе в мазето. Отключи тежката врата, промъкна се вътре.

Миризмата на мазе. Обичаше я. Мирис на сигурност и дърво, стари вещи и застояло. От едно приземно прозорче се процеждаше слаба светлина и в тъмнината сутеренният етаж загатваше за тайни, за скрити съкровища.

Вляво имаше четири помещения с дървени стени и дървени врати, заключени с малки и големи катинари. Едната беше с втори катинар, явно вече разбивана от крадци.

На дървената стена в дъното беше написано с маркер „KISS“. Двете S-та бяха островърхи като обратно изписани Z.

Най-интересното беше в другия край на коридора. Общото помещение, където се изхвърляха ненужни неща. Там Оскар беше намерил съвсем здрава лампа с глобус, която сега стоеше в стаята му, както и голямо количество стари броеве „Хълк“. И други неща.

Днес обаче нямаше почти нищо. Сигурно скоро бяха разчиствали. Малко вестници, няколко папки с етикети „английски“ и „шведски“. Папки си имаше много. Преди няколко години измъкна цял наръч от контейнера при печатницата.

Продължи нататък и влезе в мазето на другия вход, на Томи. Тук миришеше по-различно: слаб мирис на блажна боя или разтворител.

Тук беше и скривалището на блока. Беше влизал вътре само веднъж — преди три години, когато няколко от по-големите момчета си бяха направили боксьорски клуб. Томи го пусна да погледа един следобед. Момчетата се бъхтеха с боксовите ръкавици и Оскар леко се уплаши. Стонове и пот, напрегнати пружиниращи тела, звукът на ударите заглъхваше в дебелите бетонни стени. После нараниха някого или каквото там стана, и колелото, с което се отваряше желязната врата, беше захванато с вериги и заключено с катинар. Край на бокса.

Оскар запали лампата и отиде до вратата на скривалището. Ако сега дойдеха руснаците, сигурно щяха да го отключат.

Стига да не са загубили ключа.

И както стоеше пред масивната желязна врата, си представи, че там вътре… има някой. Затова е заключено с веригите. Има чудовище.

Ослуша се. Далечни звуци откъм улицата и откъм жилищата горе, където хората вършеха разни работи. Той обичаше мазето. Сякаш беше в друг свят, но същевременно знаеше, че реалността е съвсем наблизо, ако станеше нужда. Тук обаче беше тихо и спокойно, никой не му досаждаше и не го тормозеше. Никой нищо не изискваше от него.

Точно срещу скривалището беше помещението, превърнато в клуб. Забранена територия.

Вярно, без катинар, но това не означаваше, че всеки има право да влиза. Той си пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Вътре нямаше кой знае какво. Продънен диван и продънен фотьойл. Килим на пода. Ракла с излющена боя. Нелегално прокарана жица от лампата в коридора и гола крушка, която висеше на кабел от тавана. Не светеше.

Идвал бе тук вече няколко пъти и знаеше, че за да запали крушката, трябва само да я завърти. Обаче не посмя. Светлината, която се процеждаше през процепите на дъсчената стена, беше достатъчна. Сърцето му думкаше. Ако го хванат тук…

Какво? Не знам. То това е ужасното. Няма да ме пребият, а…

Коленичи на килима и повдигна една възглавница на дивана. Под нея имаше няколко тубички лепило и ролка найлонови торбички, флакон с газ за запалки. Под възглавницата в другия край на дивана бяха скрити порносписанията. Няколко разпарцаливени от преглеждане „Лектюр“ и „Фиб Актуелт“.

Взе брой на „Лектюр“ и се премести по-близо до вратата, където беше по-светло. Все още на колене, той сложи списанието на пода пред себе си, разлисти го. Устата му пресъхна. Жена, излетната на шезлонг, само по обувки с високи токчета. Притиснала гърдите си една към друга и издала напред устни. Беше разкрачена и в окосмението между бедрата й личеше ивица розова плът с цепка в средата.

Как го вкарваш там?

Знаеше думите от дочути разговори, прочетени драсканици. Путка. Дупка. Но нямаше никаква дупка. Само цепка. В училище имаха сексуално обучение и той знаеше, че навътре има… нещо като тунел. Но в коя посока? Напред или нагоре, или… не можеше да се види.

Разлисти по-нататък. Интимни разкази на читатели. Басейн. Кабинка в женската съблекалня. Зърната на гърдите и се втвърдиха под банския. Членът ми заблъска като чук в плувките. Тя се хвана за закачалката с дупето към мен, изстена: „Направи го, направи го веднага“.

Наистина ли така става винаги зад заключените врати, когато никой не вижда?

Оскар зачете друга история, за семейна среща, която добила неочакван обрат. И чу вратата да се отваря. Затвори списанието, пъхна го обратно под седалката на дивана, но не знаеше къде да се дене. Гърлото му се сви, не смееше да диша. Стъпки в коридора.

О, милостиви Боже, нека не идват! Нека не идват!

Обгърна конвулсивно коленете си с ръце, стисна зъби толкова здраво, че го заболяха челюстите. Вратата се отвори. На прага стоеше Томи и мигаше.

— Какво става, по дяволите?

Оскар искаше да каже нещо, но челюстта му се беше схванала. Стоеше на колене насред светлинната пътека и сумтеше.

— Какво правиш тук, бе? Какво ти има?

— … нищо — успя да промълви, почти без да помръдва устни.

Томи пристъпи напред, надвеси се над него.

— На бузата. Какво е станало?

— Ами… нищо.

Томи поклати глава, завъртя крушката, за да я запали, и затвори вратата. Оскар се изправи и застана насред помещението в скована стойка, не знаеше какво да прави. Направи стъпка към вратата. Томи с въздишка потъна във фотьойла, посочи дивана:

— Седни.

Оскар седна на средната възглавница — под нея нямаше скрито нищо. Томи помълча известно време, загледан в него. После каза:

— Е? Сега да чуя.

— Какво?

— За бузата.

— … Ами… просто…

— Някой те е бил? А?

— Да…

— И защо?

— Не знам.

— К’во? Бият те ей така, без причина?

— Да.

Томи човъркаше продраната дамаска на фотьойла. Извади кутийка снус й пъхна пакетче под горната си устна, подаде я на Оскар.

— Искаш ли?

Той поклати глава. Томи прибра кутийката, намести тютюна с език и се облегна назад във фотьойла, сключил ръце на корема си.

— Аха. Ами какво правиш тук?

— Само исках…

— Да погледаш мацки? А? Щото сигурно не дишаш лепило? Ела тук.

Оскар стана и отиде при Томи.

— Ела по-близо. Дъхни ми!

Оскар го направи и Томи кимна, посочи му дивана пак да седне.

— Ще стоиш настрана от такива работи, чуваш ли?

— Аз не съм…

— Не, не си. Но ще стоиш настрана, чу ли? Не е хубаво. Друго си е снусът. Снус по̀ може. — Направи пауза. — И? Ще киснеш тук и ще ме зяпаш цял ден ли? — посочи възглавницата до Оскар. — Искаш ли да разглеждаш още?

Оскар поклати глава.

— Добре. Изчезвай тогава. Другите ще дойдат скоро, надали ще ти се зарадват точно пък на теб. Хайде, да те няма!

Оскар се надигна.

— И… — Томи го погледна, поклати глава, въздъхна. — Не, нищо. Потегляй. Оскар… Повече не идвай тук.

Оскар кимна, отвори вратата. Спря се на прага.

— Извинявай.

— Няма проблем. Само не идвай тук повече. А, между другото. Парите?

— Утре.

— Окей. И да знаеш. Записах ти на касета „Destroyer“ и „Unmasked“. Качи се да си я вземеш някой ден.

Оскар кимна. Усети в гърлото си буца. Останеше ли още малко, щеше да ревне. Затова пошепна едно „благодаря“ и си тръгна.

Томи остана на фотьойла, смучеше си тютюна и гледаше валмата прах под дивана.

Безнадеждно.

Ще млатят Оскар до края на даскалото. Той си е от този тип. Томи би искал да му помогне, но тръгнат ли веднъж на зле нещата, край. Нищо не може да се направи.

Извади от джоба си запалка и си пусна малко газ в устата. Щом усети хлад в устната кухина, пална запалката и дъхна.

Огън лумна пред лицето му. Но не го развесели. Нещо не го свърташе; стана и взе да кръстосва по килима. Вдигна се прахоляк.

Какво, по дяволите, да прави?

Крачеше по килима все едно бе в затвор. Няма измъкване. Кротувай си и прочее глупости. Блакеберг. Трябва да се махне, да стане… моряк или нещо подобно. Каквото и да е.

Търкай палубата, отплаваме за Куба, вдигай котва.

На стената беше подпряна метла, която почти никога не използваха. Взе я и започна да мете. Вдигна се прах, чак му влезе в носа. След малко се сети, че няма лопата. Смете купчината прах под дивана.

По-добре на мръсно вкъщи, отколкото на чисто в ада.

Разлисти едно порносписание, остави го. Омота си шала на шията и задърпа, докато усети, че главата му се пръска, отпусна го. Стана, мина напред-назад по килима. Падна на колене, помоли се на Бог.

В пет и половина дойдоха Робата и Ласе. Томи седеше безгрижно на фотьойла. Ласе си хапеше устната, изглеждаше нервен. Робата се ухили и го потупа по гърба.

— Ласе има нужда от още един касетофон.

Томи вдигна вежди.

— За какво му е?

— Разкажи, Ласе.

Той изсумтя, не смееше да погледне Томи в очите.

— Ъ… един пич от работата…

— Иска да купи?

— Мм.

Томи сви рамене, стана от фотьойла и изчопли ключа за скривалището изпод дамаската. Робата изглеждаше разочарован, очевидно беше очаквал някое забавно скандалче, но на Томи не му пукаше. Ако ще Ласе да извика „КРАДЕНА СТОКА ЗА ПРОДАН!“ по високоговорителя в работата си, негова работа. Много важно.

Томи избута Робата и излезе в коридора, отключи катинара, издърпа веригата от колелото и му я подхвърли. Веригата се изплъзна от ръцете на Робата и издрънча на пода.

— Какво ти става? Да не си дрогиран?

Томи поклати глава, завъртя колелото и бутна вратата. Неоновата лампа в скривалището не работеше, но светлината от коридора беше достатъчна, за да видят камарата кутии до стената. Томи вдигна един касетофон и го даде на Ласе.

— Радвай се.

Ласе погледна несигурно Робата, сякаш да му разтълкува поведението на Томи. Робата направи гримаса, която можеше да означава какво ли не, и се обърна към Томи, който тъкмо заключваше.

— Да си чул нещо ново от Стафан?

— Не. — Томи щракна катинара, въздъхна. — На вечеря у тях сме утре. Може нещо да разбера.

— На вечеря?

— Да, що?

— Ми нищо. Просто мислех, че ченгетата карат… на бензин например.

Ласе се изсмя, доволен, че напрежението спадна.

— На бензин…

Излъга майка си. Тя му повярва. Сега лежеше в леглото си и му се гадеше.

Оскар. Онзи в огледалото. Кой е той? Случват му се разни неща. Лоши неща. Хубави неща. Странни неща. Но кой е той? Йони го гледа и вижда Прасчо, когото ще набие. Мама го гледа и вижда „скъпото ми момченце, на което не бива да се случи нищо лошо“.

Ели го гледа и вижда… какво?

Оскар се обърна към стената, към Ели. Двете фигурки се появиха от листака. Бузата му още беше подута и го наболяваше, раната хващаше коричка. Какво ще каже на Ели, ако дойде тази вечер?

Зависи. Зависи от начина, по който тя го възприема. Ели е нова за него, значи има шанс да е различен в нейните очи, да й разкаже нещо различно от онова, което казваше на останалите.

Какво ли всъщност се прави? За да накараш някого да те хареса?

Часовникът на бюрото му показваше седем и петнайсет. Той погледна в листата, опита се да намери нови образи и беше открил джудженце с островърха шапка, както и обърнат надолу с главата трол, когато на стената се почука.

Чук-чук-чук.

Предпазливо почукване. Той отвърна.

Чук-чук-чук.

Зачака. След няколко секунди се почука пак.

Чук-чукчукчук-чук.

Той отговори: чук-чук.

Почака. Нищо повече.

Взе листа с морзовата азбука, навлече си якето, каза чао на майка си и слезе на детската площадка. Беше успял да направи едва няколко крачки, когато входната врата на Ели се отвори и тя излезе. Беше с маратонки, дънки и черен пуловер, на който със сребърни букви пишеше „Star Wars“.

В първия момент Оскар реши, че това е неговият пуловер: носеше абсолютно същия онзи ден, но сега го беше оставил за пране. Дали е отишла да си купи същия само защото той имаше такъв?

— Привет.

Оскар отвори уста, за да каже „здравей“, както се беше подготвил, затвори я. Отвори я пак, за да каже „привет“, промени решението си и в крайна сметка каза „здравей“.

Ели сви вежди:

— Какво ти е на бузата?

— А, ами… паднах.

Оскар продължи към детската площадка, Ели го последва. Той подмина катерушката и седна на една люлка. Тя седна на люлката до него. Известно време се поклащаха напред-назад, без да си говорят.

— Някой те е ударил, нали?

Оскар се залюля няколко пъти.

— Да.

— Кой?

— Едни… приятели.

— Приятели?

— Съученици. — Оскар засили люлката, продължи по темата. — А ти в кое училище си?

— Оскар…

— Да?

— Спри за малко.

Той спря люлката с крака и заби поглед в земята.

— Да, кажи.

— Ти…

Тя протегна ръка, хвана неговата и той се вцепени, погледна я. Лицето й беше като контур на фона на осветената сграда зад нея. Разбира се, внушаваше си, но му се стори, че очите й пламтяха. Във всеки случай само очите й се виждаха ясно.

С другата си ръка тя докосна раната и се случи странно нещо. Образът на друг, много по-стар и жесток човек сякаш се провидя изпод лика й. Студена тръпка го полази по гърба, сякаш беше захапал ледена близалка.

— Оскар… Не им позволявай! Чуваш ли ме? Не им позволявай!

— … Добре.

— Ще отвръщаш. Никога не си отвръщал на ударите, нали?

— Не.

— Започни. Отвръщай. Силно.

— Те са трима.

— Тогава трябва да удряш по-силно. Използвай оръжие.

— Да.

— Камъни. Пръчка. Бий ги повече, отколкото ти стиска. Тогава ще престанат.

— Ако не престанат?

— Имаш нож.

Оскар преглътна. В този момент, ръка за ръка с Ели, лице в лице, му се стори лесно. Но ако станат още по-жестоки, когато той им се опълчи, ако те…

— А представи си, че…

— Тогава аз ще ти помогна.

— Ти? Та ти си…

— Аз мога, Оскар. Това… го мога.

Ели стисна ръката му по-силно. Той отвърна, кимна. Но хватката на Ели се засили. Толкова много, че го заболя.

Колко е силна.

Ели отпусна пръстите си и Оскар измъкна листа, който беше направил в училище, разглади го и й го подаде. Тя вдигна вежди.

— Какво е това?

— Ела, да отидем на светло.

— Не, виждам. Но какво е?

— Морзовата азбука.

— А. Ясно. Супер.

Оскар се подсмихна. Тя го каза ужасно… изкуствено. Тази дума не й прилягаше.

— Мислех си… така можем… да си говорим повече през стената.

Ели кимна. Тя сякаш се опитваше да измисли какво да каже. После отвърна:

— Забавно е.

— Готино?

— Да. Готино. Супер готино.

— Малко си луда, знаеш ли?

— Така ли?

— Да. Но няма проблем.

— Тогава ми покажи какво се прави. За да не съм като луда.

— Да. Искаш ли да видиш нещо?

Ели кимна.

Оскар изпълни коронния си номер. Засили люлката. С всяко ново залюляване, с всяка педя набрана височина гърдите му се изпълваха: свобода!

Осветените прозорци на апартаментите прелитаха покрай него като ярки линии и той се залюляваше все по-нависоко. Коронният му номер не ставаше винаги сполучлив, но сега щеше да успее, защото беше лек като перце, можеше едва ли не да полети.

Щом се издигна толкова, че на връщане синджирите се разхлабваха и подскачаха, той напрегна цялото си тяло. Прелетя назад за последно и на връхната точка пусна синджирите и изстреля крака високо напред. Краката му описаха дъга във въздуха, той се приземи стабилно, приклекна ниско, за да не го тресне люлката по главата, и се изправи, след като тя отмина. Разпери ръце. Супер.

Ели го аплодира, извика:

— Браво!

Оскар хвана люлката, спря я, седна. И пак се благодари на мрака, че прикри триумфалната усмивка, която не можеше да сдържи, въпреки че разпъна раната. Ели спря да ръкопляска, но продължи да му се усмихва.

Отсега нататък всичко щеше да е различно. Естествено, че не можеш да убиеш човек, като мушкаш дърво. Много ясно.

Четвъртък 29 октомври

Хокан седеше на пода в тесния коридор, заслушан в плискането откъм банята. Беше свил колене, петите прибрани до бедрата му, брадичката му опряна на коленете. Ревността му беше като тлъста бяла змия. Извиваше се бавно, девствено чиста и детски непринудена.

Заменим. Той беше… заменим.

Предишната вечер си беше легнал на открехнат прозорец. Чу как Ели се раздели с онзи Оскар. Ведрите им гласчета, смях. Една… лекота, която той никога не би могъл да постигне. Нему бяха присъщи оловнотежката сериозност, изискванията, желанието.

Беше вярвал, че възлюблената му е същата. Поглеждаше Ели в очите и виждаше мъдростта и равнодушието на прастар човек. Отначало това го плашеше: очите на Самюъл Бекет върху лицето на Одри Хепбърн. После го изпълни сигурност.

Най-чудесният вариант. Младо красиво тяло, което изпълваше живота му с красота, без той да носи никаква отговорност. Не той определяше. А и не се налагаше да изпитва вина заради страстта си: любимата му беше по-стара от него. Не беше дете. Така си мислеше.

Но след като започна историята с Оскар, нещо се случи. Някаква… регресия. Ели се държеше все по-детски, съобразно с детския си вид; кълчеше се, говореше с детски изрази, думи. Искаше да играе. „Топло-студено“. Миналата вечер бяха играли на „топло-студено“. Ели се ядоса, че Хокан не прояви нужния ентусиазъм, после се опита да го погъделичка, за да го накара да се смее. Поне докосването го изпълваше с наслада.

Естествено, това го привличаше. Тази радост, този… живот. И същевременно го стряскаше, защото му беше толкова далечно. Беше по-похотлив и по-уплашен от когато и да било през времето им заедно.

Снощи тя се заключи в стаята му и остана половин час там да почуква по стената. Когато Хокан най-после бе допуснат в стаята си, видя лист с някакви знаци, залепен над леглото му. Морзовата азбука. Преди да заспи, се изкуши той самият да чукне едно съобщение на Оскар. Да му разкаже каква е всъщност Ели. Вместо това си я преписа, за да знае занапред какво си говорят.

Хокан опря чело на коленете си. Плискането в банята беше спряло. Не можеше да продължава така. Той просто щеше да се пръсне. От похот, от ревност.

Ключалката на банята изщрака и вратата се отвори. Ели застана пред него съвсем гола. Чиста.

— Тук ли седиш?

— Да. Красива си.

— Благодаря.

— Не може ли да се позавъртиш?

— Защо?

— Защото… така искам.

— Аз пък не. Не може ли да се отместиш?

— Може да ти кажа нещо… ако се позавъртиш.

Ели го погледна озадачена. После се обърна с гръб към него.

Устата на Хокан се напълни със слюнка, той преглътна. Гледаше. Просто физически усещаше как я изяжда с очи. Най-красивото създание на света. На една ръка разстояние. И безкрайно далече.

— Ти… гладна ли си?

Ели пак се обърна към него.

— Да.

— Ще го направя. Но нещо ще ти поискам.

— Казвай.

— Една нощ. Искам една нощ.

— Добре.

— Ще ми позволиш ли?

— Да.

— Да лежа до теб? Да те докосвам?

— Да.

— Ще може ли…

— Не. Нищо повече. Само толкова. Да.

— Тогава ще го направя. Тази вечер.

Ели клекна до него. Ръцете го сърбяха. Искаха да галят. Но не беше позволено. Тази вечер — не. Ели прикова поглед в тавана, каза:

— Благодаря. Но представи си, че някой… фотороботът във вестника… видели са те, знаят, че живееш тук.

— Помислил съм за това.

— Ами ако някой дойде тук през деня… когато си почивам…

— Казах ти, помислил съм за това.

— Как?

Хокан хвана ръката й, стана и я поведе към кухнята, отвори шкафа, извади буркан от сладко с капачка на винт. Беше наполовина пълен с прозрачна течност. Обясни й какво бе намислил. Ели заклати глава енергично.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя. Сега разбираш ли колко много… ме е грижа за теб?

Когато се приготви за тръгване, Хокан прибра буркана в чантата заедно с останалите принадлежности. През това време Ели се беше облякла и го чакаше в коридора. Когато Хокан дойде, тя се наведе напред и леко целуна бузата му. Хокан премигна, дълго гледа лицето й.

Загубен съм.

И тръгна да си свърши работата.

Морган хапваше лакомо своите „четири леки ястия“ и почти не поглеждаше към ориза в отделна паница пред него, Лаке се наведе напред, попита тихо:

— Нещо против да взема ориза?

— Вземай. Искаш ли сос?

— А, не. Ще сложа малко соев.

Лари надзърна иззад своя „Експресен“, намръщи се, когато Лаке взе паницата с ориз, поля го обилно със соев сос, къл-къл-къл, и започна да нагъва като невидял. Лари кимна към пържените скариди в чинията на Морган.

— Що не черпиш?

— Да, да. Сори. Искаш ли скаридка?

— Не, дразнят ми стомаха. Питай Лаке.

— Искаш ли скаридка, Лаке?

Онзи кимна и протегна към него паницата с ориз. Морган сложи в нея две пържени скариди с кралски жест. Великата черпня. Лаке благодари и нападна скаридите.

Морган изсумтя и поклати глава. Лаке не беше на себе си след изчезването на Йоке. И преди едва свързваше двата края, но сега наблегна на пиенето и не му оставаше нито петак за храна. Цялата тая работа с Йоке си беше загадъчна, но не заслужаваше чак такова отчаяние. Не го бяха виждали от четири дни, ама откъде да знаят — може да е срещнал някоя и да е отпрашил към Таити или където и да е. Все ще се появи след някое време.

Лари остави вестника настрана, вдигна очилата си на челото и разтърка очи:

— Знаете ли къде е най-близкото скривалище?

Морган се ухили.

— Защо? Ще спиш зимен сън?

— Не. Ама подводницата. Ако, чисто теоретично, предприемат мащабно настъпление…

— Тогава можеш да дойдеш в нашето. Слязох и го видях, когато някакъв образ от не знам си какво по отбраната дойде на инспекция преди няколко години. Противогази, консерви, маса за тенис, какво ли не. Ей така си стоят.

— Маса за тенис?

— Ми да, нали знаеш. Като слязат руснаците на сушата, само ще им кажем: „Стойте и се отбранявайте, момчета, захвърлете калашниците си, ще решим проблема с един пинг-понг турнир“. И генералите ще размахат хилките.

— Руснаците играят ли пинг-понг?

— Не. Затова са ни в кърпа вързани. Може дори да си върнем цялата Прибалтика.

Лаке си избърса устата със салфетка с преувеличено старание:

— И все пак е странно.

Морган запали една „Джон Силвър“.

— Кое бе?

— Това с Йоке. Винаги казваше, ако ще пътува някъде. Нали знаете. Тръгнеше ли да отива при брат си на остров Ведьо, беше голямо събитие. Почваше да дърдори от предната седмица. Какво ще си носи, какво ще правят.

Лари сложи ръка на рамото на Лаке.

— Говориш за него в минало време.

— А? Да. Наистина си мисля, че нещо му се е случило. Така ми се струва.

Морган отпи солидна глътка бира, оригна се.

— Смяташ, че е мъртъв.

Лаке сви рамене, погледна умолително Лари, който изучаваше орнаментите по салфетките. Морган поклати глава.

— Няма начин. Щяхме да разберем. Нали така казаха ченгетата, когато отидоха и разбиха вратата — ще ти се обадят, ако изскочи нещо. Не че им имам доверие, ама… щяхме да разберем.

— Щеше да се е обадил досега.

— О, Боже мой, да не сте женени? Не се тревожи. Сигурно скоро ще цъфне. С рози и шоколадови бонбони и ще обещае нииикога повече да не постъпва така.

Лаке кимна примирено, сръбна си от бирата, която бе получил от Лари срещу обещанието да го черпи, щом дойдат по-добри времена. Още два дни максимум. После започва лично да го търси. Ще звъни по болници и морги и всичко, което се прави в такива случаи. Не се изоставя най-близък приятел. Може да е болен, мъртъв или какво ли не. Не го предаваш.

Часът беше седем и половина и Хокан започна да се безпокои. Скита се безцелно около Природо-математическата гимназия и Спортния център във Велингбю, където се навъртаха младежи. Тренировките бяха в разгара си, а плувният басейн беше отворен до късно, така че не липсваха потенциални жертви. Проблемът беше, че най-често се движеха на групи. Дочу някакъв коментар на три момичета, майката на едното все още била „тотално психясала заради историята с убиеца“.

Разбира се, би могъл да продължи по-нататък, към район, където предишното му дело не беше толкова актуално, но в такъв случай съществуваше риск кръвта да се развали, докато я занесе вкъщи. След като ще го направи така или иначе, нека даде на любимата най-доброто. Колкото по-свежа, колкото по-близо до дома, толкова по-добре. Така му беше казала.

Снощи здравата застудя, температурата падна под нулата. Така че скиорската му шапка с дупки за очите и устата, с която криеше лицето си, не изглеждаше никак подозрителна.

Той обаче не можеше да дебне наоколо до безкрай. Накрая някой щеше да се усъмни.

Ами ако не хване никого? Ако се прибере с празни ръце? Възлюблената нямаше да умре, сигурен беше. За разлика от предишния път. Сега обаче залогът беше друг, чудесен. Цяла нощ. Цяла нощ до любимото създание. Крехкото тяло, гладкия корем, който ще гали нежно. Запалена лампа в спалнята, чиято светлина трепка по копринената кожа, негова за една нощ.

Потърка набъбналия си член, който пулсираше от копнеж.

Трябва да запази спокойствие, трябва…

Знаеше какво да направи. Безумие, но щеше да го направи.

Мислеше да влезе в закрития басейн и да потърси жертвата си там. Вероятно по това време е доста безлюдно и сега, когато вече бе взел решение, той знаеше точно как да действа. Опасно е, със сигурност. Но съвсем изпълнимо.

Обърка ли се нещо, щеше да прибегне към последната възможност. Но нищо нямаше да се обърка. Представи си подробно всичко, докато вървеше към входа с все по-бързи крачки. Беше като опиянен. Подплатата на предпазната маска се навлажни от дъха му, той дишаше тежко.

Ще го разкаже на любимата тази нощ, има да й разказва, докато гали стегнатото дупе с разтреперана ръка и се надява да запази всеки от тези мигове в паметта си за вечни времена.

Влезе в преддверието, усети добре познатата миризма на хлор. Колко часове бе прекарал в басейните. С компании или сам. Млади тела, лъскави от пот или вода, толкова наблизо и толкова недостъпни. Просто образи, които да запази и да си представя, когато е в леглото си с тоалетна хартия в свободната ръка. Миризмата на хлор му даде усещане за сигурност, почувства се като у дома си. Отиде до касата.

— Един билет, ако обичате.

Касиерката вдигна поглед от вестника. Очите й леко се ококориха. Той посегна към лицето си, към шапката.

— Студ.

Тя кимна колебливо. Дали да махне маската? Не. Знаеше как да постъпи, за да не събуди подозрението й.

— Шкафче?

— Кабинка, ако обичате.

Тя му подаде ключ и той плати. Като се обърна с гръб към касата, свали шапката. Сега беше видяла как я маха, но не и лицето му. Брилянтен ход. Забърза към съблекалните с наведена глава, да не би да срещне някого.

— Добре дошли. Заповядайте в скромния ми дом.

Томи подмина Стафан и влезе в коридора; зад себе си чу мляскане — с майка му се целуваха. Стафан попита тихо:

— Ти ка…

— Не. Мислех да…

— Ами тогава…

Пак мляскане. Томи се огледа. Никога досега не бе влизал у ченге и неволно изпитваше любопитство. Да види как е.

Само че още в коридора разбра, че Стафан едва ли е типичен представител на своето племе. Беше си представял нещо… като в криминалетата. Спартанско и студено. Място, където се прибира да спи, когато не преследва бандити.

Такива като мен.

Не. Апартаментът на Стафан беше… кокетен. Коридорът изглеждаше така, сякаш беше обзаведен с поръчки от диплянките, които човек намира в пощенската си кутия.

Тук пейзаж със залез върху коприна, там алпийска къщурка с някаква старица на вратата, бодната на клечка. На масичката с телефона — дантелена покривчица, до телефона фигурка — дете с куче. В основата й имаше надпис: НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА ГОВОРИШ?

Стафан вдигна фигурката.

— Хитро, а? Променя си цвета според времето.

Томи кимна. Стафан или ги беше поканил в апартамента на старата си майка, преотстъпен му специално за това посещение, или е абсолютно нередовен. Полицаят постави фигурката внимателно на мястото й.

— Виж, колекционирам такива. Предмети, които показват какво ще е времето. Това например. — Побутна старицата, която надничаше от алпийската къщурка, тя се залюля навътре и на мястото й се появи миниатюрен старец. — Когато старицата е навън, времето ще се разваля, а излезе ли старчето…

— Ще става още по-лошо.

Стафан се засмя, малко неестествено според Томи.

— Понякога не са съвсем точни.

Томи хвърли поглед на майка си и почти се уплаши от вида й. Тя стоеше с палтото, здраво вкопчила ръце една в друга, а усмивката й можеше да стресне кон. Беше се паникьосала. Томи реши да направи усилие.

— Тоест като барометър, така ли?

— Да, точно така. Това бях започнал да казвам. Барометри.

Томи посочи някакво дървено кръстче със сребърен Исус, окачено на стената.

— И това ли е барометър?

Стафан погледна Томи, после кръстчето, после пак Томи. Изведнъж стана строг.

— Не, не е. Това е Христос.

— Онзи от Библията?

— Да. Точно така.

Томи пъхна ръце в джобовете си и отиде в хола. Ами да, ето ги барометрите. Двайсетина различни висяха на по-дългата стена зад сив кожен диван със стъклена масичка.

И те не бяха особено единодушни. Доста се разминаваха; по-скоро бяха като часовниците, дето показват колко е часът на различни места по света. Той почука по стъклото на един от тях и стрелката потрепери. Не знаеше какво означава това, но по някаква причина хората винаги почукваха по барометрите.

В един ъглов шкаф със стъклени вратички имаше много купи. Четири по-големи бяха наредени върху пианото до шкафа. На стената над него беше окачена голяма картина: Дева Мария с малкия Исус на ръце. Кърмеше го с отнесен вид, сякаш казваше: „Това ли заслужавах?“.

Стафан се покашля, когато влезе в стаята.

— Е, Томи, някакви въпроси?

Томи не беше глупав и веднага схвана какво се очаква от него.

— Какви са тези купи?

Стафан посочи към пианото.

— Тези ли?

Не, тъпак такъв. Ония в спортния клуб на стадиона.

— Да.

Стафан показа някаква сребърна фигура, висока двайсетина сантиметра, която стоеше върху каменна поставка точно в средата на пианото. Томи помисли, че и тя е някаква малка пластика, но значи беше награда. Фигурката стоеше с разкрачени крака и изпънати ръце, прицелваше се с пистолет.

— Стрелба с пистолет. Това е първо място в областното първенство, онази е за трето място в националното с четирийсет и пети калибър от стоеж… и така нататък.

Майката на Томи влезе и застана до сина си.

— Стафан е в петорката най-добри стрелци с пистолет в Швеция.

— А върши ли ти работа?

— Какво искаш да кажеш?

— Дали стреляш по хора.

Стафан прокара пръст по поставката на една от купите и го погледна.

— Основната цел на полицейската професия е да не се налага да стреляш по хора.

— А случвало ли ти се е някога?

— Не.

— Но би искал, а?

Стафан си пое дъх демонстративно и го изпусна в дълга въздишка.

— Аз… ще погледна яденето.

Бензина. Виж да не изгори.

Отиде в кухнята. Майката на Томи го стисна за лакътя и прошепна:

— Защо говориш така?

— Само се чудя.

— Той е добър човек, Томи.

— Да. Сигурно. Награди за стрелба и Дева Мария. Какво по-хубаво?

Хокан не срещна никого по пътя към съблекалнята. Както и предполагаше, по това време нямаше много хора. В съблекалнята се преобличаха двама на негова възраст. Безформени тела с наднормено тегло. Сбръчкани пишки под провиснали шкембета. Самата грозота.

Намери кабинката си, влезе и заключи вратата. Така. Подготвителната част мина добре. Надяна отново маската за по-сигурно. Откачи флакона с халотан, закачи палтото си на кукичка. Отвори чантата и подреди всичко пред себе си. Нож, въже, фуния, туба. Беше забравил дъждобрана. По дяволите. Ще трябва да се съблече. Съществуваше голям риск да се опръска, затова пък можеше да скрие петната под дрехите, когато приключи. А и тук е басейн. Съвсем естествено е човек да се съблече.

Провери издръжливостта на другата кукичка, като се хвана за нея с две ръце и увисна. Здрава беше. Тогава ще издържи тяло, което е поне трийсетина килограма по-леко от неговото. Височината беше проблем. Нямаше място главата да виси свободно над пода. Трябваше някак да го провеси за коленете, разстоянието между куката и горния ръб на кабинката беше предостатъчно, за да не стърчат краката отгоре. Това вече би събудило подозрение.

Двамата мъже сякаш се канеха да си тръгват. Чуваше гласовете им.

— Нещо ново за работата?

— Все същото. Не се избиват за провинциалисти.

— Дето се вика: работата е умряла работа.

— Да, точно.

— Черен хумор.

Хокан се изкиска, вече превърташе. Беше твърде възбуден, дишаше тежко, вътрешно целият трептеше.

Спокойно. Спокойно. Спокойно.

Диша дълбоко, докато усети световъртеж, след това се съблече. Сгъна дрехите и ги прибра в чантата. Двамата мъже излязоха от съблекалнята. Стана тихо. Той стъпи на пейката да надзърне навън. Да, кабинката беше достатъчно висока. Влязоха три момчета на тринайсет-четиринайсет години. Едното шляпна другото по задника с усуканата си кърпа.

— Стига де!

Хокан се сниши. Усети как надървеният му член се отърква в ъгъла като в твърди, широко отворени задни части.

Спокойно. Спокойно.

Пак надникна. Две от момчетата бяха събули плувките и си вадеха дрехите, приведени към шкафчетата. Усети мощен спазъм и спермата му изхвърча, потече по стената на пейката, върху която стоеше.

Така. Спокойно.

Да. Сега се чувстваше по-добре. Спермата обаче беше проблем. Улика.

Извади чорапите си от чантата, избърса ъгъла и пейката, доколкото успя. Прибра ги и нахлузи ски маската, заслушан в разговора на момчетата.

— … „Ендуро“. За „Атари“. Искаш ли да дойдеш вкъщи да поджиткаме?

— Не, имам да върша разни неща…

— А ти?

— Окей. А имаш ли два джойстика?

— Не, но…

— Да минем тогава да вземем моя? Да играем двамата.

— Окей. До скоро, Мате.

— До скоро.

Двете момчета май си тръгваха. Идеално. Един щеше да остане, без другите да го чакат. Хокан събра смелост да надзърне отново над ръба. Двете момчета бяха готови, излизаха. Третото тъкмо си обуваше чорапите. Той се сниши, сети се, че е с маската. Късмет, че не го видяха.

Взе флакона с халотан и сложи пръст на капачето. Дали да остане с маската? Защото, ако момчето се измъкне… Или ако някой влезе в съблекалнята… Или ако…

Мамка му! Беше грешка да се съблече. Ами ако се наложи да избяга бързо? Нямаше време да мисли. Чу как момчето заключи шкафчето си и се запъти към изхода. След пет секунди щеше да мине покрай вратата на кабинката. Беше твърде късно за размишления.

През процепа до вратата видя минаващата сянка. Блокира всякакви мисли, отключи вратата, отвори я и се хвърли навън.

Матиас се извърна и видя как го връхлита едро бяло тяло с маска за ски на главата. През съзнанието му успя да премине една-единствена мисъл, едничка дума, преди инстинктивно да се дръпне назад.

Смърт.

Отдръпна се от Смъртта, която искаше да го прибере. В едната си ръка тя държеше нещо черно. Изстреля го към лицето му и той си пое дъх, за да изкрещи.

Но преди да викне, черното залепна на устата му, носа му. Една ръка го хвана за тила, натисна лицето му в това меко черно нещо. Викът се превърна в сподавен вопъл и докато мучеше, чу съскане като от машина за дим.

Пак се опита да изкрещи, но щом вдиша въздух, нещо се случи с тялото му. Усети крайниците му да се сковават и следващият вик се превърна в писукане. Вдиша още веднъж и краката го предадоха, пред очите му се завъртяха многоцветни воали.

Вече не му се крещеше. Нямаше сили. Виждаше само цветовете. Нямаше повече тяло. Цветовете танцуваха.

Оскар държеше листа с морзовата азбука в едната си ръка, а с другата почукваше буквите по стената. Удар с кокалчето на пръста за точка, с дланта за чертичка, така се бяха разбрали.

Пръст. Пауза. Пръст, длан, пръст, пръст. Пауза. Пръст, пръст. (Е.Л.И.)

А.З.И.З.Л.И.З.А.М.

След няколко секунди дойде отговорът.

И.А.З.И.Д.В.А.М.

Срещнаха се пред нейния вход. Само за един ден се беше… променила. Преди някой и друг месец в училище беше дошла еврейка, разказа им за Холокоста, показа и снимки. Сега Ели приличаше малко на хората от снимките.

Силната лампа на входа очертаваше по лицето й сенки, сякаш костите напираха да разкъсат изтънялата кожа. И…

— Какво е станало с косата ти?

Помисли, че изглежда така от светлината, но щом се доближи, забеляза няколко бели кичура в черната й коса. Като на старите хора. Ели прокара ръка през косата си, усмихна му се.

— Ще изчезнат. Какво ще правим?

Оскар подрънкваше няколко монети от една крона в джоба си.

— Будката?

— Какво?

— Магазинчето за вестници.

— Ъхъ. Който стигне последен, е вмирисана херинга.

И сякаш нещо му се привидя.

Черно-бели деца.

Ели се затича, Оскар — подире й. Макар да изглеждаше съвсем болна, тя беше много по-бърза от него, прелиташе като сърна над камъните по пътеката, пресече улицата на два-три скока. Оскар тичаше с всички сили, но видението го разсейваше.

Черно-бели деца?

А, да. Тичаше надолу по склона, покрай фабриката за желирани бонбони, когато се сети. Онези стари филми, които даваха в неделя. Като например „Маминият Кале Андершон“. „Който стигне последен, е вмирисана херинга.“ Това го казваха по филмите.

Ели го изчака на пътя на двайсетина метра от будката. Оскар дотича до нея, направи усилие да не изглежда запъхтян. Никога преди не бяха идвали заедно тук. Дали да й разкаже онова нещо? Да.

— Ей, знаеш ли, че й викаме „будката на любовника“?

— Защо?

— Защото… ами чух на една родителска среща… един каза… не на мен, а… чух го. Каза, че собственикът й, че той…

Вече съжаляваше. Стана тъпо. Неудобно. Ели направи нетърпелив жест:

— Какво?

— Че собственикът… че си води мадами в будката. В смисъл, нали разбираш… когато е затворено…

— Вярно? — Ели погледна натам. — Че как се побират?

— Гадно, а?

— Да.

Оскар отиде до будката. Ели бързо го настигна, прошепна:

— Трябва да са кльощави!

Изкискаха се. Спряха се пред осветената будка. Ели завъртя очи към собственика, който седеше вътре и се взираше в малък телевизор.

— Този ли?

Оскар кимна.

— Та той прилича на маймуна.

Оскар доближи ръка до ухото й, каза шепнешком:

— Избягал е от Скансен6 преди пет години. Още го издирват.

Ели се изкикоти и на свой ред допря ръка до ухото на Оскар. Усети топлия й дъх.

— Не. Вместо да го търсят, са го заключили тук!

И двамата погледнаха към собственика на будката, избухнаха в смях; представиха си го като маймуна в клетка с бонбони. Като чу смеха им, той се обърна към тях и смръщи надвисналите си вежди, та още повече заприлича на горила. Оскар и Ели щяха да паднат от смях, затиснаха устите си с ръце и опитваха да запазят приличие.

Човекът се наведе към прозорчето.

— Желаете ли нещо?

Ели веднага стана сериозна, свали ръка от устата си и пристъпи към него:

— Един банан, ако обичате.

Оскар изпръхтя и затисна силно устата си. Ели се обърна и допря пръст до устните си, изшътка му с престорена строгост. Продавачът гледаше през прозорчето.

— Нямам банани.

Ели си даде вид, че не разбира.

— Нямате банааани?

— Не. Друго?

На Оскар му се схвана ченето от потискания смях. Запрепъва се до пощенската кутия на няколко крачки от тях, облегна се на нея и се разсмя, тресеше се от смях. Ели отиде при него, поклати глава.

— Няма банани.

Оскар се задъха:

— Сигурно… ги е изял… всичките.

Той се стегна, стисна устни и извади четирите си монети по една крона, отиде до прозорчето.

— Смесени.

Собственикът на будката го изгледа и започна да сипва с лопатка бонбони от пластмасовите контейнерчета на витрината в хартиен плик. Оскар погледна крадешком към Ели, за да се увери, че го чува:

— И банани.

Продавачът спря да сипва бонбони.

— Няма банани.

Оскар посочи:

— Имам предвид захарните банани.

Чу как Ели се изсмя и направи същото — допря пръст до устните си и изшътка. Продавачът изсумтя, пусна два-три захарни банана в плика и го подаде на Оскар.

Тръгнаха да се връщат към двора. Преди Оскар да си вземе, подаде плика на Ели. Тя поклати глава.

— Не, благодаря.

— Не ядеш ли бонбони?

— Не ми понасят.

— Никакви бонбони?

— Не.

— Уф, че гадно.

— Да. Не. И без това не им знам вкуса.

— Дори не си опитвала?

— Не.

— Тогава откъде знаеш…

— Просто знам.

Така ставаше понякога. Говореха за нещо, Оскар задаваше въпрос и завършваха с едно „просто е така“, „просто знам“. Никакви обяснения. Това бе едно от нещата у Ели, които му изглеждаха леко странни.

Жалко, че не можа да я почерпи. Така го беше планирал. Да я почерпи щедро. Да си вземе колкото иска. А тя не ядяла бонбони. Той лапна един захарен банан и я погледна крадешком.

Наистина не изглеждаше добре. И тези бели кичури… В някакъв разказ, който беше чел, косата на героя беше побеляла изцяло от някакъв изживян ужас. Но едва ли при Ели е същото.

Тя поглеждаше наоколо, обхванала с ръце раменете си, и изглеждаше съвсем малка. Изпита желание да я прегърне, но не посмя.

Като стигнаха порталната арка, Ели спря и вдигна очи към прозореца си. Беше тъмен. Остана неподвижна, обгърнала тялото си с ръце и загледана в земята.

— Оскар…

Той го направи. Цялото й тяло молеше и сигурно това му вдъхна необходимия кураж. Прегърна я. За един ужасен миг си помисли, че е постъпил неправилно, тялото й беше сковано, отчуждено. Тъкмо щеше да я пусне, и тя отвърна на прегръдката му. Отвори ръце и обхвана гърба му, притисна се към него разтреперана.

Опря глава на рамото му и останаха така. Усещаше дъха й на шията си. Прегръщаха се, без да продумат. Оскар затвори очи с усещането, че това е велико изживяване. Светлината на входната лампа слабо проникваше през затворените му клепачи, очите му бяха като в розова пелена. Най-великият миг.

Ели се притисна още повече. Топлината на дъха й се засили. Мускулите й, преди малко отпуснати, се напрегнаха. Устните й докоснаха шията му и тръпка прониза тялото му.

Изведнъж тя се сепна и го пусна, отстъпи назад. Оскар провеси ръце. Ели разтърси глава, сякаш искаше да пропъди лош сън, обърна се и тръгна към входа си. Оскар не помръдна. Извика след нея, когато тя отваряше вратата.

— Ели?

Тя се обърна.

— Къде е баща ти?

— Излезе… да купи храна.

Държи я гладна. Това е.

— Ела да ядеш у нас.

Ели пусна вратата и се върна при него. Оскар запремисля бързо как да представи нещата пред майка си. По-добре да не я запознава с майка си. Дали да не направи няколко сандвича и да ги изнесе в двора? Да, така ще е най-добре.

Ели го погледна сериозно в очите.

— Оскар… Ти харесваш ли ме?

— Да. Страшно много.

— Ами ако не бях момиче… пак ли щеше да ме харесваш?

— В смисъл?

— Просто така. Щеше ли да ме харесваш дори и да не бях момиче?

— Да… вероятно.

— Сигурен ли си?

— Да. Защо питаш?

Някой се бореше със заял прозорец, после го отвори. Зад главата на Ели Оскар зърна майка си да наднича през прозореца на стаята му.

— Оооскар!

Ели бързо се дръпна към стената. Оскар сви юмруци и притича под прозореца. Като малко дете.

— Какво има!?

— Ох! Тук ли си. Мислех…

— Какво има?

— Ами започва.

— Знам.

Майка му възнамеряваше да каже още нещо, но затвори уста и го погледна, както стоеше под прозореца със здраво стиснати юмруци, целият напрегнат.

— Какво правиш?

— Ами… сега идвам.

— Да, защото…

Очите му пламнаха от гняв и той изсъска:

— Прибирай се! Затвори прозореца. Влизай вътре!

Майка му за миг се взря в него. После нещо пробягна по лицето й и тя затръшна прозореца, махна се. Оскар изпита желание… не да я извика обратно, а… да прати мисъл. Тихо и кротко да й обясни. Тя не биваше да прави така, той има…

Изтича обратно надолу по склона.

— Ели?

Нямаше я. А и не беше влязла във входа си, щеше да я види. Сигурно е решила да вземе метрото и да отиде при леля си в града, при нея оставаше след училище. Да, най-вероятно.

Оскар се спря в тъмния ъгъл, където тя се беше скрила, щом го извика майка му. Обърна се с лице към стената. Остана за малко така. После се прибра.

Хокан придърпа момчето в кабинката и заключи вратата. Жертвата не успя да издаде и звук. Сега единствено съскането на флакона можеше да събуди подозрение. Налагаше се да действа бързо.

Колко по-лесно щеше да бъде направо да му забие ножа, но не. Кръвта трябваше да е от живо тяло. Това също му беше обяснено. Мъртвешката кръв не вършеше работа, дори напротив, беше вредна.

Ето. Този е жив. Гърдите му се вдигат и отпускат, той вдишва упойващия газ.

Омота здраво въжето около краката му точно над коленете, прехвърли двата му края през куката и дръпна. Краката на момчето се заиздигаха нагоре.

Отвори се врата, чуха се гласове.

Той стисна въжето с едната ръка и спря газа с другата, махна накрайника. Упойката щеше да държи няколко минути, налагаше се да продължи, дори отвън да има хора, само че съвсем безшумно.

Няколко души отвън. Двама, трима, четирима? Говореха за Швеция и Дания. Някаква спортна среща. Хандбал. Докато си говореха, той издигна тялото на момчето. Кукичката заскърца, натоварена от по-различен ъгъл, отколкото когато той я изпробва. Мъжете отвън млъкнаха. Дали бяха чули нещо? Той се вцепени, не смееше да диша. Задържа тялото в това положение, главата току-що се бе издигнала над пода.

Не. Просто пауза в разговора. Продължиха.

Говорете, не спирайте!

— Наказанието на Шогрен си беше направо…

— Като не го бива в ръцете, да си използва главата.

— А, доста добри ги забива.

— Как докара оня фалц, умът ми не го побира…

Главата на момчето висеше над пода. Сега…

Къде да закрепи краищата на въжето? Процепите между дъските на пейката бяха твърде тесни, за да го прокара оттам. Едва ли би могъл да действа с една ръка и да държи въжето с другата. Нямаше да издържи. Стоеше неподвижно, здраво стиснал краищата на въжето, потеше се. Маската му топлеше, нямаше да е зле да я свали.

После. Като свърша.

Втората кука. Трябваше само да направи примка. Потта шурна в очите му, когато отпусна тялото на момчето, за да разхлаби въжето и да направи примката. Пак вдигна жертвата и опита да прекара въжето през куката. Твърде късо. Отново пусна момчето. Мъжете млъкнаха.

Хайде де! Тръгвайте си!

В тишината направи нова примка по-близо до края, зачака. Отново се разприказваха. Боулинг. Постижения на шведките в Ню Йорк. Страйкове и спеъри, а потта смъдеше в очите му.

Топло. Защо е толкова топло?

Надяна примката през куката и си пое дъх. Не можеше ли да си отидат? То бяха едни спомени за боулинг и как се играело преди, за някакъв, дето си заклещил палеца в отвора на топката и се наложило да го закарат в болница, за да го извадят.

Нямаше време да чака. Сложи фунията в тубата, нагласи я до шията на момчето. Взе ножа. Когато се обърна, за да източи кръвта, разговорът отново беше стихнал. А очите на момчето бяха отворени. Широко отворени. Зениците му се местеха, както висеше надолу с главата, търсеха някакво обяснение. Спряха се на Хокан, гол, с ножа в ръка. За кратък миг погледите им се срещнаха.

После момчето отвори уста и закрещя пронизително.

Хокан отстъпи назад, блъсна се в стената на кабинката с тъп звук. Потният му гръб се хлъзна по стената и той за малко да загуби равновесие. Момчето не спираше да крещи. Звукът отекваше в съблекалнята, усилваше се, ушите на Хокан заглъхнаха. Ръката му стискаше дръжката на ножа все по-здраво, единствената му мисъл беше как да сложи край на крясъка. Да му отреже главата, за да млъкне. Наведе се над него.

На вратата се затропа.

— Ей! Отвори!

Хокан пусна ножа. Звукът от падането му заглъхна в блъскането и непрестанните писъци на момчето. Вратата се тресеше на пантите си от ударите.

— Отвори! Ще разбия вратата!

Край. Всичко свърши. Оставаше му само едно. Звуците наоколо изчезнаха, зрителното поле на Хокан се сви до тунел, когато извърна глава към чантата. През тунела видя как ръката му посяга към нея и вади стъкления буркан.

Пльосна се по задник с буркана в ръце, отвинти капачката. Зачака.

Когато отворят вратата. Преди да му свалят маската. Лицето.

Сред крясъците и блъскането по вратата той помисли за любимата. За времето, прекарано заедно. Представи си я в образа на ангел. Ангел, който се спуска от небето с разперени криле, идва да го вземе. Да го отнесе със себе си. Там, където ще бъдат заедно завинаги. Завинаги.

Вратата зейна и се тресна в стената. Момчето продължаваше да крещи. Отвън стояха трима полуоблечени мъже. Гледаха с недоумение.

Хокан кимна бавно, примирено.

Изкрещя:

— Ели! Ели! — и заля лицето си с концентрираната киселина.

Стафан акомпанираше на себе си и на майката на Томи на пианото. От време на време се поглеждаха в очите, усмихваха се и грейваха. Томи страдаше на кожения диван. Беше открил малка дупчица до подлакътника и се трудеше да я уголеми, докато Стафан и майка му пееха. Показалецът му човъркаше в тапицерията и той се чудеше дали двамата някога са се любили на същия този диван. Под барометрите.

Вечерята не беше зле, мариновано пиле с ориз. После Стафан показа на Томи сейфа, в който държеше пистолетите си. Той се намираше под леглото в спалнята, а Томи се чудеше за същото и там. Дали са се любили в това легло? Дали майка му си мисли за баща му, докато е със Стафан? Дали него го възбужда мисълта за пищовите под матрака? А нея?

Стафан удари финалния акорд и той отзвуча в мълчание. Томи извади пръста си от вече доста голямата дупка в тапицерията. Майка му кимна на Стафан, улови ръката му и седна до него на столчето за пианото. От мястото на Томи Дева Мария се виждаше точно над главите им, сякаш бяха планирали ефекта, сякаш го бяха репетирали предварително.

Майка му погледна Стафан, усмихна се и се обърна към сина си:

— Томи… Искаме да ти кажем нещо.

— Ще се жените ли?

Майка му се поколеба. Ако бяха репетирали със сценография и всичко останало, тази реплика очевидно не беше предвидена.

— Да. Какво ще кажеш?

Томи сви рамене.

— Окей. Добре.

— Мислехме си… може би през лятото. — Тя го погледна, сякаш искаше да разбере дали той няма по-добро предложение.

— Да, да. Разбира се.

Томи отново забучи пръст в дупката, задържа го там. Стафан се приведе към него.

— Осъзнавам, че не бих могъл… да заместя татко ти. По никакъв начин. Но се надявам с теб да успеем… да се опознаем и… да. Да станем приятели.

— А къде ще живеете?

Майка му изведнъж се натъжи.

— Ние, Томи. Та това засяга и теб. Не знаем. Мислехме си, че може да си потърсим къща в Енгбю. Евентуално.

— Енгбю.

— Да. Как ти се струва?

Томи се загледа в стъклената повърхност на масата, където се отразяваха майка му и Стафан, изглеждаха полупрозрачни като призраци. Изви пръста си в дупката, изчовърка парче дунапрен.

— Скъпо.

— Кое?

— Къща в Енгбю. Скъпо излиза. Струва много пари. Вие имате ли много пари?

Стафан тъкмо се канеше да отговори, когато иззвъня телефонът. Той погали майката на Томи по бузата и излезе в коридора. Майката на Томи седна на дивана до сина си и го попита:

— Не ти ли харесва идеята?

— Страхотна е.

От коридора долетя гласът на Стафан. Беше развълнуван.

— Ама това е… да, идвам незабавно. Ще… не, тогава отивам направо там. Веднага. Добре. Чао. — Върна се във всекидневната. — Убиецът е в спортната зала във Велингбю. Няма достатъчно хора в участъка и трябва…

Втурна се в спалнята и Томи го чу да отваря и затваря сейфа. Преоблече се там и след броени минути се появи в пълна полицейска униформа. Очите му гледаха леко безумно. Целуна майката на Томи по устата и потупа Томи по коляното.

— Налага се да тръгна веднага. Не знам кога ще се върна. Ще говорим по-късно.

Хукна към коридора и майката на Томи го последва.

Томи долови нещо от сорта на „внимавай“ и „обичам те“, и „ще останеш ли“, отиде до пианото и без да знае защо, протегна ръка и взе скулптирания стрелец. Тежичък беше, поне два килограма. Докато майка му и Стафан се сбогуваха — колко им е приятно: мъжът отива на война, жената тъгува за него, — той излезе на балкона. Дробовете му поеха студения вечерен въздух и той за пръв път от няколко часа насам задиша отново.

Наведе се през парапета и видя, че долу има гъсти храсти. Протегна ръка и пусна стрелеца. Той изшумоля в гъсталака.

Майка му излезе на балкона и застана до него. След няколко секунди входната врата се отвори и Стафан излезе, изтича до паркинга. Майката на Томи му помаха, но той не погледна нагоре. Когато мина точно под балкона, Томи се изсмя.

— Какво има? — попита майка му.

— Нищо.

Просто едно човече с пистолет се крие в храстите и се цели в Стафан.

Томи се почувства много добре в крайна сметка.

Подсилиха отбора с Карлсон, единствения от старчетата, който имаше „истинска работа“, както той самият се изразяваше. Дари беше с инвалидна пенсия, Морган от време на време поработваше в една автоморга, а за Лаке не знаеха точно как се издържа. Но понякога се появяваше с малко кинти.

А Карлсон работеше в магазина за играчки във Велингбю. По-рано го беше притежавал, но се бе принудил да го продаде поради „парични затруднения“. След време новият собственик го назначи — както казваше Карлсон, не може да се отрече, че „подир трийсет години в бизнеса човек има известен опит“.

Морган се изпъна на облегалката на стола, разкрачи крака, захвана ръце на тила си и се взря в Карлсон. Лаке и Лари се спогледаха. Започва се.

— Е, Карлсон. Какво ново в бизнеса с играчки? Измислил ли си още някакъв начин да ошушкаш джобните на дечурлигата?

Карлсон изсумтя.

— Какви ги говориш. Те мен ме ошушкват — не можеш да си представиш колко крадат. Деца…

— Да бе, да. Като купиш някой пластмасов боклук от Корея за две крони и го пуснеш за стотачка, ще си върнеш загубеното.

— Ние не продаваме такива неща.

— А? А какво беше онова на витрината онзи ден? Смърфовете. И какви са те? Ръчно изработени играчки с високо качество от Бенгтфош, така ли?

— Мисля, че това звучи забележително от устата на човек като теб — колите, дето ги продаваш, тръгват само ако впрегнеш кон отпред.

И така нататък. Лари и Лаке слушаха, от време на време се смееха, пускаха коментари. Ако Виргиния беше там, петлите щяха да се надуят още повече и Морган нямаше да спре, преди наистина да ядоса Карлсон.

Ала Виргиния не беше там. Нито пък Йоке. Така че ставаше скучно и дискусията вече клонеше към изчерпване, когато към осем и половина някой бавно отвори вратата.

Лари вдигна очи и видя човек, за когото никога не би си представил, че ще влезе тук: Йоста. Вонящата бомба, както казваше Морган. Лари беше говорил с него на пейката пред блока на няколко пъти, но той никога досега не беше идвал тук.

Йоста изглеждаше потресен. Движеше се като сглобен от недозалепени парчета, които щяха да се разпаднат, ако не внимава. Гледаше накриво и се поклащаше леко напред-назад. Беше или пиян до козирката, или болен.

Лари помаха.

— Йоста! Ела да седнеш!

Морган извърна глава, огледа го и каза:

— Ох, дявол да го вземе!

Йоста изманеврира до масата им, сякаш прекосяваше минно поле. Лари издърпа стола до себе си, покани го да седне.

— Добре дошъл в отбора!

Йоста не даваше вид да го е чул, но се затътри до стола. Носеше изтъркан костюм с жилетка и папийонка, косата му беше зализана. И вонеше. Пикня, пикня и пак пикня. Вонята се усещаше ясно дори на открито, но там беше поносима. Вътре, на топло, около него смърдеше на вкиснала стара урина, човек се виждаше принуден да диша през устата, за да издържи.

Всички в компанията, дори и Морган, полагаха усилия лицата им да не издават какво усещат носовете. Сервитьорът се появи, спря рязко, щом надуши Йоста, и попита:

— Ще… поръчате ли?

Йоста поклати глава, без да го поглежда. Сервитьорът сбърчи вежди и Лари направи жест: няма страшно, ще се оправим. Сервитьорът се оттегли, а Лари сложи ръка на рамото на Йоста.

— На какво дължим тази чест?

Той се прокашля и рече със сведени очи:

— Йоке.

— Какво за Йоке?

— Мъртъв е.

Лари чу как Лаке изпъшка зад гърба му. Задържа ръката си на рамото на Йоста за кураж. Усещаше, че има нужда.

— Как разбра?

— Видях. Как се случи. Когато го убиха.

— Кога?

— Събота. Вечерта.

Лари свали ръката си.

— В събота? Ама… каза ли в полицията?

Йоста поклати глава.

— Не можах. А и… не че видях. Но знам.

Лаке закри лицето си с длани, пошепна:

— Знаех си, знаех си…

Йоста разказа. Детето, което счупило най-близката лампа с камък, се скрило под моста. Йоке, който минал оттам, повече не се появил. Слабият отпечатък, контурите на тяло върху повехналите листа на следващата сутрин.

Докато свърши, сервитьорът на няколко пъти беше направил гневни знаци на Лари, сочейки ту Йоста, ту вратата. Лари хвана ръката на Йоста.

— Какво говориш! Да отидем тогава да погледнем?

Онзи кимна и станаха от масата. Морган глътна остатъка от бирата си, ухили се на Карлсон, който взе вестника и както винаги го пъхна в джоба на палтото си, скръндзата със скръндза. Само Лаке седеше и местеше някакви счупени клечки за зъби на масата пред себе си. Лари се наведе.

— Ти не идваш ли?

— Знаех си. Усещах го.

— Ъхъ. Няма ли да дойдеш с нас?

— Да. Идвам. Вие вървете.

Когато излязоха на студения вечерен въздух, Йоста малко живна и тръгна с такива бързи крачки, че Лари го помоли да забави темпото, сърцето му не смогваше. Карлсон и Морган ги следваха; Морган само го чакаше да изтърси нещо тъпо, за да го нападне — но дори Карлсон изглеждаше потънал в мисли.

Счупената лампа беше сменена и под моста беше доста светло. Насъбраха се около Йоста, който разказваше и сочеше купчините листа, тропаше с крака, за да ги стопли. Влошено кръвообращение. Под свода ечеше, сякаш маршируваше цяла армия. Когато Йоста приключи, Карлсон отбеляза:

— Но всъщност няма никакви доказателства.

Ето такава реплика чакаше Морган.

— По дяволите, нали чу какво каза! Да не си мислиш, че ни лъже?

— Не — отвърна Карлсон, сякаш говореше на дете, — само отбелязвам, че полицията може би няма да е толкова склонна като нас да повярва на разказа му, след като нищо не го потвърждава.

— Та нали е свидетел.

— Мислиш ли, че е достатъчно?

Лари посочи към шумата.

— Въпросът е къде е изчезнал. Ако наистина е така.

Лаке се зададе по алеята на парка, отиде до Йоста и посочи земята.

— Тук ли?

Йоста кимна. Лаке пъхна ръце в джобовете си и дълго време се взира в листата, сякаш бяха гигантски пъзел, който трябваше да се подреди. Ченето му нервно мърдаше.

— Така. Какво ще кажете?

Лари се доближи до него.

— Съжалявам, Лаке.

Той махна с ръка да го спре.

— Какво ще кажете? Ще пипнем ли мръсника, който го е направил, или не?

Останалите гледаха във всички възможни посоки, но не и към него. Лари искаше да каже колко трудно би било, вероятно невъзможно, но се въздържа. Накрая Морган се поокашля, отиде до Лаке и сложи ръка на рамото му.

— Ще го пипнем, Лаке. Непременно.

Томи погледна през парапета, сякаш мярна блясъка на сребро долу. Изглеждаше като онези неща, които трите патета на Дисни носеха вкъщи след състезания.

— За какво си мислиш? — попита майка му.

— За патето Доналд.

— Стафан не ти допада особено, а?

— Не е лош.

— Наистина ли?

Томи погледна към центъра. Видя голямото червено неоново V, което бавно се въртеше над всичко. Велингбю. Victory.

— Показвал ли ти е пистолетите?

— Защо питаш?

— Просто се чудех. И?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Едва ли е толкова трудно. Отваря сейфа, вади пистолетите и ти ги показва.

— Да. Защо?

— Кога?

Майка му изтръска невидима прашинка от блузата си, потри ръце.

— Малко ми е студено.

— Мислиш ли за татко?

— Да. През цялото време.

— През цялото време?

Майка му въздъхна, наведе глава да го погледне в очите.

— Накъде биеш?

— Ти накъде биеш?

Ръката на Томи беше на парапета, тя я хвана.

— Утре ще дойдеш ли с мен при татко?

— Утре?

— Да. Нали е Вси светии.

— Вдругиден е. Да, ще дойда.

— Томи…

Тя отдръпна ръцете му от парапета, обърна го към себе си. Прегърна го. Той остана така за миг, безучастен. После се отскубна и влезе вътре.

Докато си обличаше връхната дреха, се сети, че трябва да накара майка си да влезе, за да вземе стрелеца. Повика я и тя веднага се прибра от балкона, закопняла да го чуе.

— Ами… поздрави Стафан.

Майка му грейна.

— Непременно. Ти няма ли да останеш?

— Не, аз… може да го няма цялата нощ.

— Да. Малко се тревожа.

— Недей. Той умее да стреля. Чао.

— Чао…

Външната врата се затръшна.

— … миличък.

Нещо изтрака във волвото, когато Стафан го прекара през бордюра на тротоара на висока скорост. Зъбите му изтракаха с такава сила, че в главата му отекна звън, за миг ослепя и едва не прегази някакъв възрастен мъж, тръгнал да се присъедини към рояка зяпачи около полицейската кола пред главния вход.

Вътре беше стажантът Ларшон и говореше по радиостанцията. Вероятно викаше подкрепление или линейка. Стафан се вмъкна зад полицейската кола, за да не препречва пътя на евентуалното подкрепление, изскочи от колата и заключи. Винаги заключваше колата си, дори да я оставяше за минута. Не че се притесняваше да не я откраднат, а за да не загуби навика, да не забравя никога да заключи служебната кола, за Бога.

Тръгна към входа, като се стараеше да изглежда много авторитетно пред зяпачите; знаеше, че вдъхва доверие у повечето. Много от тези тук сигурно си мислеха: „А, ето че идва човекът, който ще оправи положението“.

Още във фоайето се натъкна на четирима по бански, загърнали раменете си с хавлиени кърпи. Стафан ги подмина, забързан към съблекалните, но един от тях извика:

— Хей, извинете — и прецапа до него с боси крака. — Ами, прощавайте, но… дрехите ни.

— Какво за дрехите ви?

— Кога можем да си ги вземем?

— Вашите дрехи?

— Да, те са в съблекалнята и не ни пускат да влезем.

Стафан отвори уста, за да му каже нещо язвително, тези дрехи не бяха най-важното точно в този момент, но някаква жена с бяла тениска тъкмо се беше насочила към тях с няколко хавлии. Стафан я посочи и продължи към съблекалнята.

По пътя срещна още една жена с бяла тениска, повела към изхода момче на дванайсет-тринайсет години. Лицето му изглеждаше като мораво на фона на бялата хавлия, с която беше навлечено, очите му бяха празни. Жената фиксира Стафан с едва ли не обвинителен поглед.

— Майка му ще дойде да го прибере.

Стафан кимна. Дали момчето беше… жертвата? Точно това искаше да попита, но в бързината не му идваше никаква смислена формулировка на въпроса. Трябваше да разчита, че Холмберг е записал името и всичко останало и е сметнал за най-уместно да го остави в ръцете на майка му, която да го заведе на лекар, на психолог, на терапия.

Господи, пази децата!

Стафан продължи по коридора и изтича нагоре по стълбите, а наум благодареше на Бог за милостта му и го молеше да му даде сили за изпитанието, което предстоеше.

Наистина ли убиецът още е в сградата?

Пред съблекалнята, под табелка с надпис МЪЖЕ видя трима, които разговаряха с полицай Холмберг. Само единият беше облечен. Другият беше без панталон, третият — гол до кръста.

— Добре, че успя да дойдеш толкова бързо — каза Холмберг.

— Той тук ли е още?

Холмберг му показа вратата на съблекалнята.

— Там вътре.

Стафан кимна към тримата мъже.

— А те?…

Преди Холмберг да успее да каже нещо, мъжът без панталон направи половин крачка напред и заяви не без известна гордост:

— Ние сме свидетели.

Стафан кимна и погледна Холмберг въпросително.

— Те не би ли трябвало…

— Да, но изчаквах да дойдеш. Явно не е опасен. — Холмберг се обърна към тримата мъже и каза дружелюбно: — Ще ви се обадим. Сега ще е най-добре да се приберете. И още нещо. Разбирам, че няма да ви е лесно, но се постарайте да не обсъждате случая помежду си.

Мъжът без панталон изкриви уста в усмивка на съгласие.

— Смятате, че някой може да чуе?

— Не, но може да си внушите взаимно неща, които не сте видели, а другият е видял.

— Не и аз. Знам какво видях и беше най-отвратителното…

— Повярвай ми. Случва се и на най-опитните от нас. А сега ви молим да ни извините. Благодаря за цялата помощ.

Тримата се оттеглиха по коридора, нещо си мърмореха. Холмберг го биваше за тези неща. Да говори с хората. И най-вече това правеше. Обикаляше училищата и говореше за наркотиците и полицейската служба. Напоследък даже рядко участваше в полицейски разследвания.

Откъм съблекалнята се чу метален трясък, сякаш падна нещо тенекиено, и Стафан се сепна.

— Не бил опасен?

— Изглежда, е тежко ранен. Залял лицето си с някаква киселина.

— Защо?

Холмберг се обърна към вратата.

— Май трябва да влезем и да попитаме.

— Въоръжен ли е?

— Вероятно не — той посочи нишата на прозореца; върху мраморния перваз беше оставен голям кухненски нож с дървена дръжка. — Нямам плик. Освен това онзи без панталона го е пипал отвсякъде, преди да пристигна. Ще го вземем после.

— Така ли ще го оставим?

— Ти имаш ли по-добро предложение?

Стафан поклати глава и в настъпилата тишина долови две неща. Слаб, неритмичен звук откъм съблекалнята. Като вятър в комин. Като пукната флейта. И някаква миризма. Отначало му се стори, че е от хлора, на хлор миришеше цялата сграда на закрития басейн. Но беше нещо друго. Остра, парлива миризма. Стафан сбърчи нос.

— Дали да не?…

Холмберг кимна, но остана на мястото си. Женен с деца. Разбира се. Стафан извади служебното си оръжие от кобура, хвана бравата. За трети път през дванайсетте си години служба нахлуваше в помещение с пистолет в ръка. Не знаеше дали постъпва правилно, но надали някой би го упрекнал. Детеубиец. Затворен, може би отчаян, а и тежко ранен.

Даде знак на Холмберг и отвори вратата.

Удари го вонята.

Залютя му и чак му се насълзиха очите. Закашля се. Извади от джоба си носна кърпа и закри носа и устата си. На няколко пъти беше помагал на пожарникари в горящи къщи, усещането беше същото. Тук обаче нямаше пушек, само нещо като лека мараня.

Мили Боже, какво е това?!

Монотонният насечен звук се чуваше иззад гардеробчетата. Стафан даде сигнал на Холмберг да ги заобиколи от другата страна, за да излязат от две различни посоки. Той самият отиде до последното гардеробче и надникна зад него, стиснал пистолета до бедрото си.

Видя преобърнато метално кошче за отпадъци, до него — проснато голо тяло.

Холмберг се появи от другата страна, даде знак на Стафан да се успокои, очевидно не ги грозеше някаква непосредствена опасност. Стафан се подразни, че Холмберг се опитва да поеме командването сега, когато вече не изглеждаше опасно. Вдиша през носната кърпа, свали я от устата си и каза на висок глас:

— Полиция. Чуваш ли ме?

Човекът на пода не даде признаци да чува, само продължи да издава монотонния звук, проснат по очи на пода. Стафан направи няколко крачки напред.

— Вдигни си ръцете да ги виждам.

Онзи не помръдна. Сега, когато се приближи, Стафан забеляза, че цялото му тяло се разтърсва от спазми. Това с ръцете беше излишно. Едната беше върху кошчето, другата — на пода. Дланта му беше подута и напукана.

Киселина… как само изглежда…

Стафан отново закри устата си с носната кърпа и тръгна към човека, като същевременно прибра пистолета си, разчиташе Холмберг да го покрива, ако се случеше нещо.

Тялото се сгърчи конвулсивно и чуха меки мляскащи звуци, когато голата кожа се отлепи от плочките и пак залепна за пода. Ръката му на пода подскачаше като риба на сухо. И през цялото време ехтеше вой:

— … ееиииееееиии…

Стафан даде знак на Холмберг да остане на няколко крачки разстояние и клекна до тялото.

— Чуваш ли ме?

Човекът млъкна. Тялото му се сгърчи в спазъм и той се обърна.

Лицето.

Стафан подскочи назад, загуби опора и падна по задник. Прехапа устни, за да не изкрещи, когато болката го удари в кръста. Той затвори очи. Пак ги отвори.

Човекът нямаше лице.

Стафан беше виждал наркоман, който в момент на халюцинация си беше разбил лицето в стена. Беше виждал един, който заварявал резервоар с бензин, без да го излее предварително. И той избухнал право в лицето му.

Но нищо не беше като това, което видя сега.

Носът беше напълно разяден, на мястото му имаше две дупки. Устата се беше слепила, само с малък отвор в края. Едното око беше изтекло върху някогашната буза, а другото… то беше широко отворено.

Стафан се взря в окото, единствения разпознаваем белег на човешкото в тази безформена маса. То беше кървясало и когато човекът се опитваше да премигне, по него трепваше парче кожа от клепача и се прибираше навътре.

На мястото на останалите части от лицето имаше хрущяли и кости между късове месо и парцали черен плат. Оголените лъскави останки от мускули се свиваха и отпускаха, гърчеха се, сякаш вместо главата имаше кълбо накълцани змиорки в предсмъртна агония.

Цялото лице, някогашното лице, водеше свой собствен живот.

Стафан усети гадене и сигурно щеше да повърне, ако не беше жестоката болка в кръста, която изсмукваше силите му. Той бавно сви крака под тялото си, хвана се за гардеробчето и се изправи. Кървясалото око се взираше в него през цялото време.

— Това е най-ужасното…

Холмберг стоеше с отпуснати ръце и гледаше обезобразеното тяло на пода. Не беше само лицето. Киселината беше потекла и по горната част на торса. Кожата на едната ключица липсваше и костта стърчеше бяла като тебешир в кървавата каша.

Холмберг поклати глава, вдигна и отпусна ръката си, пак я вдигна и отпусна. Закашля се.

— Това е най-ужасното…

Часът беше единайсет и Оскар лежеше в леглото си. Леко почука по стената.

Е… Л… И…

Е… Л… И…

Отговор не последва.

Петък 30 октомври

Момчетата от шести Б клас стояха строени на пътеката до училищната сграда и чакаха господин Авила да им даде знак. Всички носеха торби и сакове с екипи за физическо, не дай Боже да забравиш спортните си дрехи или да отсъстваш от час без основателна причина.

Стояха на една ръка разстояние един от друг, както им беше казал учителят още от първия ден в четвърти клас, тогава пое от класната им отговорността за тяхното физическо възпитание. „Строй се в редица! На ръка разстояние!“

Господин Авила бил боен пилот през войната. На няколко пъти бе разказвал на момчетата за въздушни битки и аварийни кацания в житни ниви. Впечатляващо. Вдъхваше им респект.

Класът, който се смяташе за проблемен и неконтролируем, се подреди послушно на една ръка разстояние, макар учителя още да го нямаше. Ако редицата не беше строена според изискванията му, можеше да ги остави да стоят тук още десет минути или да отмени обещания волейбол и да ги накара да правят лицеви опори и коремни преси.

Оскар доста се страхуваше от учителя, както и останалите. С късо подстригана прошарена коса и орлов нос, запазена физика и железни пръсти, той не приличаше на човек, дето ще влезе в положението на отпуснато и пълно момче, което всички тормозеха. Но в часовете му имаше ред. Нито Йони, нито Мике или Томас дръзваха да направят нещо, докато учителят се навърташе наоколо.

Юхан излезе от строя, хвърли поглед към училището. После опъна ръка да поздрави като нацист и изкомандва с испански акцент:

— Строй се! Днесс пожарна подготовка! С въжже!

Някои се засмяха нервно. Учителят си падаше по огнеборската подготовка. Всеки срок учениците тренираха по едно спускане с въже през прозорците, а той засичаше времето с хронометър. Успееха ли да подобрят рекорда от предишния срок, следващия час им разрешаваше да играят на „морето се вълнува“. Ако заслужеха.

Юхан побърза да се върне на мястото си. Извади късмет, защото само след секунди учителят излезе от главния вход на училището и с бодра крачка се запъти към салона за физическо. Гледаше право пред себе си, не удостои групата с поглед. Насред път им направи знак да го последват, без да спре, без да обърне глава.

Тръгнаха в колона, като гледаха да запазят разстоянието от една ръка. Томас, който вървеше зад Оскар, го настъпи по петата и обувката му се изхлузи. Оскар продължи напред.

След случая с пръчките отпреди два дни го бяха оставили на мира. Не че се бяха извинили или нещо подобно, но докато раната личеше на бузата му, май я смятаха за достатъчна. За известно време.

Ели.

Оскар сви пръстите в обувката, за да я задържи на крака си, и продължи да марширува към салона. Къде ли е Ели? Снощи шпионира на прозореца, за да види дали баща й няма да се прибере. Но към десет часа видя нея да излиза. После с майка му хапнаха кифлички с какао и може би бе пропуснал прибирането й вкъщи. Обаче тя така и не отговори на почукванията му.

Стигнаха до съблекалнята и развалиха строя. Господин Авила ги чакаше със скръстени ръце.

— И така. Днес гимнастически упражнения. Висилка, кон и скачане на въже.

Стон. Учителят кимна.

— Ако е добре, ако се стараете, следващ път има народна топка. Но днес гимнастика. Хайде!

Никакво място за дискусии. Трябваше да се задоволят с тези приказки за народната топка и класът се преоблече набързо. Както винаги, Оскар се стараеше да е с гръб към другите, докато си сваляше панталоните. „Пикливата топка“ придаваше странна форма на гащетата му.

Долу в салона останалите тъкмо подреждаха конете и нагласяваха висилките. Юхан и Оскар дърпаха тюфлеците. Щом подредиха всичко, учителят наду свирката си. Имаше общо пет уреда, затова ги раздели на пет групи по двама.

Оскар се падна със Стафе и това беше добре, понеже от целия клас само Стафе беше по-зле от него по гимнастика. Беше здрав като добиче, но тромав. И дебел. Обаче никой не го закачаше. Нещо в осанката му подсказваше, че закачиш ли го, ще си изпатиш.

Учителят изсвири и започнаха.

Набиране на висилката. Брадичката над лоста, надолу, пак нагоре. Оскар успя да направи две набирания. Стафе стигна до пет и се пусна на пода. Изсвирване. Коремни преси. Стафе остана да лежи на дюшека, загледан в тавана. Оскар се престори, че ги прави, до следващия сигнал. Скачане с въже. Тук Оскар беше добър. Подскачаше си, а Стафе се оплете във въжето. Следваха обичайните лицеви опори. Стафе беше способен да направи безброй. И накрая конят, проклетият кон.

Ето тук беше хубаво да е със Стафе. Оскар поглеждаше крадешком към Мике, Йони и Улоф, как прелитаха от трамплина над коня. Стафе се засили, скочи, с такава сила се оттласна от трамплина, че се чу трясък, но пак не можа да се метне на коня. Тръгна да се връща. Учителят го спря.

— Хайде на коня!

— Не става.

— Трябва да се лъзнеш.

— К’во?

— Лъзнеш. Плъзнеш. Нагоре и скок!

Стафе се хвана за коня, повдигна се и се свлече от другата страна като плужек. Учителят махна с ръка и Оскар се затича.

След първите няколко крачки взе решение.

Ще опита.

Веднъж учителят му каза да не се страхува от коня, това беше ключът. Обикновено той не отскачаше както трябва, боеше се да не загуби равновесие или да не се удари. Сега обаче ще направи всичко възможно, ще си представи, че го умее. Учителят гледаше, Оскар се беше засилил към трамплина.

Почти не мислеше за отскока, беше се концентрирал изцяло върху полета над коня. За първи път заби крака в трамплина с пълна скорост, без да се спре, и тялото му полетя от само себе си, ръцете му се изпънаха, за да се опрат и да го прехвърлят напред. Прелетя над коня с такава скорост, че загуби равновесие и се прекатури от другата страна. Но беше прескочил!

Обърна се и погледна учителя, който не че се усмихна, но кимна окуражително.

— Добре, Оскар. Но трябва да запазиш равновесие.

Учителят изсвири и им даде няколко минути почивка, преди да повторят упражненията. Този път Оскар успя да прескочи коня и да запази равновесие при приземяването.

Учителят изсвири за край на часа и влезе в стаята си, а учениците подредиха уредите. Оскар изтика коня в помощното помещение, потупа го като добър жребец, който най-сетне се е оставил да бъде опитомен. След като го закара до мястото му, тръгна към съблекалнята. Искаше да говори с учителя.

Но още преди да стигне дотам, някой го спря. Въже за скачане прелетя над главата му и го преряза през корема. Някой го беше хванал. Зад себе си чу гласа на Йони:

— Дий, Прасчо!

Обърна се, въжето се плъзна и го обхвана през кръста. Пред него стоеше Йони, хванал дръжките на въжето. Подрусна ги, изцъка с език, сякаш подкарваше кон.

— Дий, дий!

Оскар сграбчи въжето с двете ръце и изтръгна дръжките от Йони. Въжето падна на пода зад него. Йони го посочи.

— А сега го вдигни!

Оскар хвана въжето през средата, завъртя го над главата си, така че дръжките затракаха една в друга, извика: „Хващай!“ — и го пусна. Йони инстинктивно закри лицето си с ръце. Въжето прелетя над главата му и се удари в шведската стена отзад.

Оскар излезе от салона и хукна надолу по стълбите. Сърцето му думкаше в ушите. Това е началото. Прескачаше по три стъпала наведнъж, приземи се на площадката, прекоси съблекалнята и влезе в стаята на учителя.

Той седеше все още в спортния си екип и говореше по телефона на някакъв чужд език, сигурно испански. Единствената дума, която Оскар успя да разбере, беше „perro“ — знаеше, че означава „куче“. Учителят му даде знак да седне на другия стол. Продължи да говори, още „perro“, а Оскар чу как Йони влезе в съблекалнята и заобяснява на висок глас нещо на останалите.

Съблекалнята вече беше опразнена, когато след малко учителят приключи с кучето си. Обърна се към Оскар.

— Е, Оскар. Кажи?

— Ами, исках да питам… тези тренировки в четвъртък.

— Да?

— Може ли и аз да идвам?

— Говориш за щангите — за тренировките в закрития басейн?

— Да, точно. Може ли да се запиша, или…

— Няма нужда да се записваш. Просто ела. Четвъртък в седем час. Искаш да започнеш?

— Да, аз… да.

— Това е добре. Тренираш. После ти можеш висилка… петдесет пъти!

Учителят показа набиранията с ръце във въздуха. Оскар поклати глава.

— Не. Но… да, ще дойда.

— Тогава видим се в четвъртък. Хубаво.

Оскар кимна. Мислеше да си ходи, после каза:

— Какво му е на кучето?

— Кучето?

— Да, чух ви да казвате „perro“. Не значи ли „куче“?

Учителят се замисли за миг.

— Ах! Не „perro“. Pero. Означава „но“. Например „но аз не“. Става pero yo no. Разбираш ли? Смяташ да започнеш и курс испански?

Оскар се усмихна и поклати глава. Обясни, че щангите му стигат.

Съблекалнята беше празна, само дрехите на Оскар бяха останали. Той събу шортите и се вцепени. Панталона му го нямаше. Разбира се. Как не се сети. Претърси съблекалнята, тоалетната. Никакъв панталон.

Студът го щипеше по краката, докато се прибираше по шорти. По време на часа по физическо беше завалял сняг. Снежинките падаха по голите му крака и се стопяваха. Като влезе в двора, спря под прозореца на Ели. Щората спусната. Никакво движение. Големите снежинки галеха вдигнатото му нагоре лице. Хвана няколко с език. Вкусни бяха.

— Виж Рагнар.

Холмберг посочи към площада във Велингбю, където снегът затрупваше паветата. Един от алкохолиците седеше неподвижно на пейка, загърнат в голямо палто, и от снега приличаше на нескопосно направен снежен човек. Холмберг въздъхна.

— Трябва да изляза да го нагледам, ако скоро не се размърда. Как си ти?

— Горе-долу.

Стафан беше сложил допълнителна възглавница на стола си, за да притъпи болката в кръста. Предпочиташе да стои прав, а още повече — да се изтегне в леглото, но докладът за събитията от вчера трябваше да се предаде в отдел „Убийства“ преди почивните дни.

Холмберг погледна в бележника си и го почука с химикалката.

— Онези тримата от съблекалнята. Казаха, че убиецът, преди да се залее със солната киселина, извикал „Ели, Ели“, та се чудя…

Сърцето на Стафан подскочи, той се приведе по-близо.

— Така ли е казал?

— Да? Знаеш ли какво…

— Да.

Стафан се облегна рязко назад и болката се заби чак в скалпа му. Хвана се за ръба на бюрото, намести се и прокара ръка по лицето си. Холмберг го гледаше.

— По дяволите, ходи ли на лекар?

— Не, то е само… ще мине. Ели, Ели.

— Име ли е?

Стафан кимна бавно.

— Да… означава… Бог.

— Аха, зовял е Бог. Мислиш ли, че го е чул?

— Кой?

— Бог. Мислиш ли, че го е чул? С оглед на случилото се ми изглежда по-скоро… надали. Но експертът си ти. Та така.

— Това са последните думи, които Христос е промълвил на кръста. Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? Eli, Eli, lema sabachthani?

Холмберг премигна и погледна в записките си.

— Да, точно така.

— Според Матей и Марк.

Холмберг кимна, засмука химикалката си.

— Ще включим ли това в доклада?

Щом се прибра от училище, Оскар си обу друг панталон и слезе до „будката на любовника“, за да купи вестник. Носеха се слухове, че убиецът бил заловен, и той искаше да узнае всичко. Да си го изреже и запази.

Докато вървеше към будката, изпита някакво странно усещане, нещо не беше както обикновено, не само фактът, че валеше сняг.

Сети се какво е на път за вкъщи с вестника. Не беше нащрек. Просто си вървеше. Беше изминал целия път до будката, без да се озърта за възможни нападатели.

Затича се. Пробяга целия път до дома с вестника в ръка, а снежинките ближеха лицето му. Заключи външната врата на жилището им. Отиде до леглото си, легна по корем, почука по стената. Никакъв отговор. Искаше му се да поговори с Ели, да й разкаже.

Разгърна вестника. Спортната зала във Велингбю. Полицейски коли. Линейка. Опит за убийство. Мъжът бил с наранявания, заради които идентификацията е невъзможна. Снимка на болницата в Дандерюд, където бил закаран. Резюме на предишното убийство. Никакви коментари.

Нататък — подводницата, подводницата, подводницата. Засилена бойна готовност.

На вратата се звънна.

Оскар скочи от леглото, втурна се в коридора.

Ели, Ели, Ели.

Сложи ръка на бравата и се спря. Ами ако е Йони с онези? Не, те никога не биха дошли ей тъй на в дома му. Отвори вратата. Отвън стоеше Юхан.

— Привет.

— А… привет.

— Хайде да излезем някъде.

— Добре… къде?

— Не знам. Някъде.

— Окей.

Оскар си сложи якето и обувките, а Юхан го изчака на стълбището.

— Йони беше бесен. Там, по физическо.

— Той ми е взел панталона, нали?

— Да. Но знам къде е.

— Къде е?

— Отзад. При басейна. Ще ти покажа.

Оскар си помисли, че в такъв случай Юхан би могъл да му донесе панталона, но не каза нищо. Разбира се, неговата добронамереност не стигаше чак дотам. Оскар кимна:

— Добре.

Отидоха до закрития басейн и прибраха панталона, хвърлен в храсталака. После се разходиха наоколо. Правиха снежни топки и се целеха в дърветата. В един контейнер намериха кабел, който ставаше за прашки, ако се нареже на парчета. Говориха за убиеца, за подводницата и за Йони, Мике и Томас, които Юхан смяташе за тъпаци.

— Тотални смотаняци.

— Нали на теб не ти правят нищо.

— Не. И все пак.

Отидоха до будката за хотдог при метростанцията и си купиха по два „скитника“. Една крона парчето: запечено хлебче само с горчица, кетчуп, дресинг за хамбургери и суров лук. Започна да се смрачава. Юхан се заприказва с момичето на будката, а Оскар гледаше влаковете на метрото, които пристигаха и заминаваха, мислеше си за електрическата контактна мрежа.

Спуснаха се към училището, подлютени от лука. Там пътищата им се разделяха. Оскар попита:

— Мислиш ли, че човек може да се самоубие, ако скочи върху релсите?

— Не знам. Сигурно. Брат ми познава някакъв, дето решил да се изпикае върху контактната релса.

— И какво?

— Умрял. Токът го ударил през струята.

— Какво? Искал е да се самоубие?

— Ами. Бил пиян. По дяволите! Само си представи…

Юхан го изимитира как си вади пишката, започва да пикае и се разтриса целият. Оскар се разсмя.

Разделиха се при училището, махнаха си. Оскар тръгна към вкъщи, завързал намерения панталон на кръста си, свиреше си мелодията от „Далас“. Снегът беше спрял, но покриваше всичко с бяло одеяло. Големите матирани прозорци на закрития басейн светеха. Там щеше да отиде в четвъртък вечер. Започваше да тренира. Щеше да стане по-силен.

Петък вечер в китайския. Кръглият часовник в стоманен корпус на едната по-дълга стена, някак неуместен сред хартиените фенери и златните дракони, показва девет без пет. Старчетата дремят над бирите си, вглъбени в пейзажите на подложките за сервиране. Навън снегът продължава да вали.

Виргиния разбърква леко своя „Сан Франциско“ и облизва бъркалката с фигурката на Джони Уокър в горния край.

Кой е тоя Джони Уокър? Къде отива?

Почуква с бъркалката по чашата и Морган вдига очи.

— Реч ли ще държиш?

— Все някой трябва да го направи.

Бяха й разказали. Всичко, което Йоста беше споделил за Йоке, моста, детето. След това потънаха в мълчание. Виргиния подрънкваше с леда в чашата си, загледана как приглушената светлина от тавана се отразява в полуразтопените кубчета.

— Само едно не разбирам. Ако е станало така, както казва Йоста. Къде е той? Йоке, искам да кажа.

Карлсон грейна, сякаш само това чакаше.

— Ето това исках да питам. Къде е трупът? Ако ще…

Морган го заплаши с пръст.

— Няма да наричаш Йоке „трупа“.

— Ами как тогава? Починалия?

— Няма да го наричаш по никакъв начин, докато не разберем какво е станало.

— Нали точно това се опитвам да кажа. Докато не разполагаме с т… докато не го… намерят, ние не можем…

— Кои да го намерят?

— Ти как мислиш? Хеликоптерното поделение от Беря? Полицията, естествено.

Лари потърка око и то леко изклопа.

— Това е проблем. Докато не го намерят, никой не го е грижа, а като не ги е грижа, няма да предприемат издирване.

Виргиния поклати глава.

— Наистина трябва да отидете в полицията и да им разкажете всичко.

— Така ли, и какво според теб трябва да им кажем? — изкиска се Морган. — Ей, зарежете цялата простотия с убиеца на деца, подводницата и всичко останало, защото сме компания весели алкохолици и един от другарите ни по чашка изчезна. А друг пияница тук ни разказа, че една вечер, като бил яко поркан, видял… така ли?

— Но нали Йоста е видял, нали тъкмо той…

— Да, да. Разбира се. Той е такава откачалка. Само да мерне униформа и припада, готов за Бекис7. Ще се сдуха. Разпити, мизерии — Морган сви рамене. — Отиде.

— Ще оставите нещата просто така?

— Да, к’во, по дяволите, да направим?

Лаке, който по време на разговора беше успял да излочи бирата си, смотолеви нещо толкова тихо, че никой не го разбра. Виргиния се наведе към него и положи глава на рамото му.

— Какво каза?

Той се загледа в мъгливия пейзаж с туш върху подложката си и прошепна:

— Нали каза. Че ще го пипнем.

Морган удари по масата с такава сила, че бирите подскочиха, и протегна ръка пред себе си като нокът на хищник.

— Ще го пипнем. Но най-напред ни трябва някаква следа.

Лаке кимна като сомнамбул и се надигна.

— Трябва само…

Краката му се подкосиха и той падна на масата по лице, трясъкът от падащи чаши накара всичките осем посетители, които вечеряха, да се обърнат и да погледнат. Виргиния хвана Лаке за раменете и го върна на стола му. Очите му бяха някъде далеч.

— Прощавайте, аз…

Келнерът се втурна към масата им, като бършеше неистово ръце в престилката си. Наведе се към Лаке и Виргиния и изсъска гневно:

— Това тук е ресторант, не кочина.

Виргиния пусна най-чаровната си усмивка и помогна на Лаке да се изправи.

— Ела, Лаке. Отиваме у нас.

Келнерът хвърли укорителен поглед на останалите старчета и бързо заобиколи Лаке и Виргиния, подпря го от другата страна, за да покаже на вечерящите, че за него е също толкова важно да отстрани веднага този нарушител на спокойствието.

Виргиния помогна на Лаке да си облече тежкото старомодно елегантно палто — наследство от баща му, починал преди няколко години — и го затика към вратата.

Зад гърба си чу многозначителните подсвирквания на Морган и Карлсон. Както държеше ръката на Лаке през рамото си, тя се извърна и им се оплези. След това отвори вратата и излязоха.

Снегът падаше на големи бавни снежинки и ги обгръщаше в студ и тишина. Бузите на Виргиния пламнаха, докато водеше Лаке напред по алеята. Сега се чувстваше по-добре.

— Добър ден. Имах среща с баща ми, но той не дойде… може ли да вляза и да използвам телефона?

— Разбира се.

— Може ли да вляза?

— Телефонът е там.

Жената посочи навътре в коридора: върху малка масичка имаше сив телефон. Ели остана пред входната врата, чакаше покана. Точно до нея имаше изтривалка за обувки във вид на чугунен таралеж с четинести бодли. Тя изтърка обувките си върху него, за да прикрие невъзможността си да влезе.

— Наистина ли е удобно?

— Да, да. Влез, влез.

Жената й махна уморено, Ели беше поканена. Домакинята май загуби интерес и влезе във всекидневната, откъдето Ели долови бръмчене на телевизор. Дългата жълта панделка от коприна, с която жената бе вързала прошарената си коса, се виеше по гърба й като домашно змийче.

Ели влезе в коридора, свали якето и обувките си, вдигна телефонната слушалка. Набра някакъв случаен номер, престори се, че говори, остави слушалката.

Вдиша през носа. Миризма на пържено, на почистващи препарати, пръст, боя за обувки, зимни ябълки, мокър плат, електричество, прах, пот, лепило за тапети и… котешка урина.

Точно така. Катраненочерна котка фучеше от прага на кухнята. Ушите — прибрани назад, козината — настръхнала, гърбът — извит. На шията си имаше червена панделка с метална капсулка, вероятно за листче с името и адреса.

Ели пристъпи към котката и тя се озъби, изсъска. Тялото — напрегнато за скок. Още една крачка.

Котката отстъпи назад и продължи да съска, не изпускаше от очи погледа на Ели. От пулсиращата в тялото й омраза металната капсулка потрепваше. Гледаха се. Ели се движеше бавно напред, караше котката да отстъпва, докато влезе в кухнята, и затвори вратата.

Животното продължи да съска и да мяука гневно откъм затворената кухня. Ели влезе във всекидневната.

Жената седеше на кожен диван, толкова лъскав, че отразяваше светлината от телевизора. Беше с изправен гръб, загледана в малкия екран. Имаше вързана жълта панделка от едната страна на главата. От другата страна панделката се беше развързала и висеше. На холната масичка пред нея бяха сервирани купичка с бисквити и поднос с три вида сирена. Неотворена бутилка вино и две чаши.

Жената с нищо не показа, че е забелязала присъствието на Ели, беше погълната от това, което гледаше. Научнопопулярно предаване. Пингвини на Южния полюс.

Мъжкият носи яйцето на краката си, за да не докосва леда.

Керван от пингвини се клатушкаше из ледената пустиня. Ели се настани на дивана до жената. Тя седеше скована, сякаш телевизорът беше строг учител, който й четеше конско.

Когато женската се върне след три месеца, мастните му запаси са почти изчерпани.

Два пингвина търкаха човки, поздравяваха се.

— Гости ли чакате?

Жената подскочи и няколко секунди се взира в очите на Ели с недоумение. Жълтата панделка само подчертаваше неугледността на лицето й. Тя поклати глава.

— Не, вземи си.

Ели не помръдна. Картината на екрана се смени с панорамна гледка от Южна Грузия с музикален съпровод. В кухнята мяукането на котката се бе превърнало в… умолително. Миризмата в стаята беше някаква химическа. Жената лъхаше на болница.

— Ще идва ли някой? Тук?

Жената отново се сепна като събудена от сън, обърна се към Ели. Този път обаче изглеждаше раздразнена: остра бръчка между веждите.

— Не. Никой няма да идва. Яж, ако искаш. — Жената посочи сирената едно по едно със скован пръст: — Камамбер, горгонзола, рокфор. Яж! Яж!

Погледна Ели окуражително и тя си взе бисквитка, пъхна я в устата си и задъвка бавно. Жената кимна и пак извърна поглед към екрана. Ели изплю лепкавата пихтия в ръката си и я пусна на пода отстрани на дивана.

— Кога ще си ходиш? — попита жената.

— Скоро.

— Остани колкото искаш. Не ми пречиш.

Ели се доближи до нея, сякаш да вижда телевизора по-добре, ръцете им се допряха. Нещо се случи с жената. Потрепна и се отпусна, омекна като продупчена опаковка кафе. Когато отново се взря в Ели, погледът й беше нежен и замечтан.

— Коя си ти?

Очите на Ели бяха на около педя от нейните. Миризма на болница лъхаше от устата на жената.

— Не знам.

Тя кимна, посегна към дистанционното на масичката и спря звука на телевизора.

През пролетта Южна Грузия разцъфва със строга красота…

Сега умолителното мяукане на котката се чуваше ясно, но на жената, изглежда, не й правеше впечатление. Посочи скута на Ели.

— Може ли?…

— Разбира се.

Ели се отмести малко от нея, а жената сви крака и положи глава в скута й. Ели започна да я гали бавно. Останаха така известно време. Китове с лъскави гърбове пореха морето, пръскаха фонтани вода, изчезваха.

— Разкажи ми нещо — помоли жената.

— Какво?

— Нещо хубаво.

Ели приглади кичур коса зад ухото й. Сега тя дишаше спокойно, а тялото й беше съвсем отпуснато. Ели заговори тихо.

— Имало едно време… един беден селянин и жена му. И те имали три деца. Момче и момиче, достатъчно големи, за да работят наравно с възрастните. И още едно момче, на единайсет години. Всички казвали, че това е най-красивото дете, което са виждали.

Бащата бил принуден много да се труди за господаря си земевладелеца. Така че най-често майката и по-големите деца шетали вкъщи и в градината. Малкото момче не го бивало много-много.

Един ден земевладелецът обявил състезание, в което трябвало да участват всички семейства от земите му. Всички с момчета между осем и дванайсет години. Не обещал никакви награди, никакви премии. Но все пак го нарекъл състезание.

В уречения ден майката завела най-малкото си дете в двореца на земевладелеца. Не били само те. В двора вече се били събрали седем други деца заедно с единия или двамата си родители. Дошли и още три. Бедни семейства, но децата били облечени в най-хубавите си дрехи.

Цял ден чакали в двора. Щом се смрачило, от замъка излязъл човек, който им казал, че вече може да влязат.

Ели слушаше дишането на жената, дълбоко и бавно. Тя спеше. Дъхът й топлеше коляното й. Точно под ухото й се забелязваше пулсираща жилка на отпуснатата сбръчкана кожа.

Котката беше млъкнала.

По телевизията вече вървяха финалните надписи на научнопопулярното предаване. Ели сложи показалеца си върху сънната артерия на жената, усети под върха на пръста си тупкащо птиче сърчице.

Притисна се към облегалката на дивана и бавно нагласи по-удобно главата на жената. Острата миризма на рокфора надвиваше всички останали миризми. Ели издърпа едно одеяло от дивана, протегна ръка и покри сирената.

Жената дишаше с леко сумтене. Ели се наведе, допря нос до сънната й артерия. Сапун, пот, мирис на стара кожа… смрад на болница… и още нещо — самата нейна миризма, на жената. И между всички тези миризми усети кръвта.

Жената изстена, когато носът на Ели докосна шията й, завъртя глава, но момичето притисна здраво ръцете и гръдния й кош с една ръка, а с другата приклещи главата й. Зина, залепи уста на шията на жената, езикът й се притисна към сънната артерия и тя захапа. Стисна зъби.

Жената подскочи като от токов удар. Тя изпъна гръб и блъсна крака в подлакътника с такава сила, че се измести и върху коленете на Ели се падна кръстът й.

Кръвта шурна на тласъци от отворената артерия и плисна по кафявата кожа на дивана. Жената крещеше и размахваше ръце, издърпа одеялото от масата. Мирис на синьо сирене изпълни ноздрите на Ели, когато се нахвърли върху жената с цялото си тяло, притисна уста към шията й и започна да пие на големи глътки. Писъците на жената пронизваха слуха й и Ели й пусна ръката, за да й затисне устата.

Така сподави писъците й, но жената затършува по масата, докопа дистанционното и удари Ели по главата. Звук от строшена пластмаса, примесен с включения отново говор на телевизора.

Началната мелодия на „Далас“ се разнесе из стаята и Ели дръпна глава от шията на жената.

Кръвта имаше вкус на лекарства. Морфин.

Жената я погледна с широко отворени очи. А Ели усети още един мирис. Мирис на гнило, който се примесваше към миризмата на синьото сирене.

Рак. Жената имаше рак.

Стомахът й се обърна от отвращение и тя се принуди да я пусне и да се облегне, за да не повърне.

Камерата прелиташе над Саутфорк, а музиката се усилваше. Жената не крещеше вече, а лежеше по гръб, кръвта й изтичаше на все по-слаби тласъци, лееше се на струйки зад възглавниците. Влажният й поглед блуждаеше, търсеше очите на Ели:

— Моля те… моля те…

Тя преглътна поредното гадене, наведе се над жената:

— Какво?

— Моля те…

— Да. Какво искаш да направя?

— … моля… те… моля те…

След миг очите на жената се промениха, замряха. Вече не виждаха. Ели притвори клепачите й. Пак се отвориха. Ели вдигна одеялото от пода и го сложи върху лицето й, седна на дивана с изправен гръб.

Кръвта ставаше въпреки лошия вкус, но морфинът…

На екрана — небостъргач с огледални прозорци. Мъж в костюм и с каубойска шапка слезе от една кола, тръгна към небостъргача. Ели опита да стане от дивана. Не можеше. Небостъргачът се килна, завъртя се. Огледалните стъкла отразяваха облаците, които бавно се плъзгаха по небето, добиваха формата на животни, растения.

Ели се разсмя, когато този с каубойската шапка седна на едно бюро и заговори на английски. Тя разбираше думите, но те нямаха смисъл. Огледа се. Цялата стая бе започнала да се накланя, странно как телевизорът не се търкулна на пода. Говорът на каубоя отекваше в главата й. Ели потърси с поглед дистанционното, но то беше пръснато на парчета по масата и пода.

Трябва да му затворя устата.

Ели се свлече на пода, допълзя до телевизора, морфинът бушуваше в нея, тя се смееше на фигурите, които се размазваха на цветни петна. Нямаше сили. Просна се пред телевизора, а цветните петна плуваха в очите й.

Няколко деца още се спускаха с шейни по наклона между улица Бьорнсон и полянката при парковата алея. Склонът на смъртта, както го наричаха незнайно защо. Три сенки се спуснаха едновременно от върха и прозвуча шумна псувня, когато едната от тях се изтърси в храстите, както и смехът на останалите, които продължиха надолу, прелетяха над вдлъбнатината и се приземиха с приглушено трополене.

Лаке спря, погледна надолу. Виргиния се опитваше внимателно да го влачи със себе си:

— Хайде де, Лаке.

— Толкова е трудно, ужасно.

— Нямам сили да те нося, ще знаеш!

Лаке изсумтя или изпръхтя, после се закашля. Пусна се от нея и извърна глава към склона с шейните.

— По дяволите, тук децата се спускат с шейни, а там… — посочи вяло към моста долу под възвишението — … там са убили Йоке.

— Хайде, не мисли все за това.

— Как да не мисля? Може да го е убило някое от тези деца.

— Не ми се вярва.

Тя хвана ръката му, за да я преметне пак през рамото си, но Лаке я дръпна.

— Не, мога да вървя.

Пробва да тръгне алеята. Снегът скърцаше под краката му. Виргиния стоеше и го гледаше. Ето го, мъжа, когото обичаше, а не можеха да живеят заедно.

Беше опитала.

Преди осем години, когато дъщеря й се изнесе от вкъщи, Лаке дойде. И тогава Виргиния работеше в супермаркет ИКА на улица Арвид Мьорне, над Китайския парк. Живееше сама в двустаен апартамент с кухня на Арвид Мьорне, само на три минути от работата й.

През четирите месеца на тяхното съжителство Виргиния така и не успя да разгадае с какво всъщност се занимава Лаке. Разбираше от електричество — монтира реостат на лампата във всекидневната. Умееше да готви — на няколко пъти я изненада с фантастични вечери с риба. Но какво работеше?

Седеше в апартамента, излизаше на разходки, говореше с хората, четеше огромни количества книги и вестници. И толкова. За Виргиния, започнала работа още след училище, този начин на живот оставаше непонятен. Беше го питала:

— Лаке, не искам да… но какво правиш всъщност? Откъде печелиш пари?

— Нямам никакви пари.

— Хайде де, все пак имаш.

— Това е Швеция. Изнеси стол на тротоара. Седни и чакай. Ако си достатъчно търпелив, все ще се появи някой и ще ти даде пари. Или ще се погрижи за теб по някакъв начин.

— Така ли гледаш и на мен?

— Виргиния… Щом ми кажеш: „Лаке, отивай си“ — и си тръгвам.

Тя го каза след още един месец. Той си събра дрехите в една чанта, книгите в друга. И си тръгна. След това не го видя половин година. И по това време започна да пие повече, сама.

Когато се срещнаха отново, Лаке беше променен. По-тъжен. През тези шест месеца живял при баща си, който чезнел от рак в къща някъде в Смоланд. След като починал, Лаке и сестра му наследили къщата, продали я и си разделили парите. Делът на Лаке стигал за апартамент с нисък наем в кооперация в Блакеберг и той се беше върнал.

През последвалите години двамата се срещаха все по-често в китайския ресторант, където Виргиния беше започнала да се отбива през вечер. Понякога се прибираха заедно, любеха се кротко и по негласна договорка Лаке го нямаше, когато тя се прибираше от работа на следващия ден.

Бяха двойка без ангажимент — случваше се да минат два-три месеца, без да споделят леглото, и това ги устройваше идеално, както и сега.

Подминаха супермаркет ИКА с рекламите за евтина кайма и „Яж, пий и се радвай“. Лаке спря, изчака я. Когато Виргиния го настигна, той сгъна лакът и тя го хвана под ръка. Лаке кимна към магазина.

— Как е работата?

— Както винаги. — И посочи: — Тази я правих аз.

Табела, на която пишеше ДОМАТИ НА КУБЧЕТА. ТРИ КОНСЕРВИ — 5 КРОНИ.

— Чудесна е.

— Мислиш ли?

— Да. Веднага ми се доядоха домати на кубчета.

Тя леко го сръчка. Усети ребрата му с лакътя си.

— Ти изобщо помниш ли какво е храна?

— Няма нужда да…

— Знам, обаче…

— Ееелиии… Ееелиии…

Гласът от телевизията беше познат. Ели искаше да се дръпне назад, но тялото не я слушаше. Само ръцете й бавно се влачеха по пода, търсеха нещо, за което да се хванат. Намери кабел. Стисна го здраво с едната ръка, сякаш беше спасително въже през тунела, в чийто далечен край беше телевизорът и й говореше.

— Ели… къде си?

Главата й беше твърде тежка, за да я вдигне от пода; успя само да извърти очи към екрана и, разбира се, там видя… Него.

Върху копринената Му дреха падаха до раменете светлите кичури на русата перука от истинска коса, заради която женственото Му лице изглеждаше по-малко, отколкото беше в действителност. Тънките начервени устни се бяха изпънали в усмивка, подобна на порезна рана върху напудреното бяло лице.

Ели успя да повдигне глава на милиметър от пода и видя цялото Му лице. Сини, детски големи очи, а над тях… въздухът изригна от дробовете й на тласъци, главата й се удари в пода, чак носният й хрущял изпука. Забавно. Той беше с каубойска шапка.

— Ееелиии…

Още гласове. Детски гласове. Ели пак се надигна, едва задържа главата си изправена, като бебе. От носа към устата й се стичаха капки от болната кръв. Мъжът беше разперил ръце в приветствен жест, виждаше се червената подплата на дрехата Му. Тя се мърдаше, трептеше, състоеше се от устни. Стотици детски усти, изкривени от болка, те нашепваха историята си, историята на Ели.

— Ели… върни се вкъщи…

Ели изхлипа, зажумя. Чакаше студената ръка да я хване за врата. Нищо не се случи. Пак отвори очи. Картината се беше променила. Сега видя дълга върволица бедно облечени деца. Те се тътреха през заснежена равнина към леден замък далеч на хоризонта.

Това не е истина.

Ели плю в телевизора. Кръвта опръска белия сняг и се стече по ледения замък.

Това е илюзия.

Ели дръпна спасителното въже, за да се измъкне от тунела. Нещо щракна, щепселът изскочи от контакта и телевизорът угасна. По тъмния екран се стичаха лепкави струйки кървава слюнка, капеха по пода. Ели отпусна глава върху ръцете си и потъна в тъмночервен водовъртеж.

Виргиния забърка бърза яхния от накълцано месо, лук и домати на кубчета, а през това време Лаке се къпеше. Бавно и спокойно. Когато сготви, тя влезе при него в банята. Той седеше във ваната с наведена глава, слушалката на душа висеше на шията му. Прешлените му бяха като топчета за пинг-понг под кожата на гърба.

— Лаке? Яденето е готово.

— Добре. Добре. Много ли се забавих?

— А, не. Само че току-що позвъниха от водоснабдяването и казаха, че водните им запаси са на привършване.

— Какво?

— Хайде, идвай. — Тя откачи хавлията си от закачалката и му я подаде.

Той се изправи във ваната, като се хвана с две ръце за ръбовете й. Виргиния се изуми при вида на измършавялото му тяло. Лаке забеляза и каза:

— И ето го, излезе от водата, богоподобният, красив наглед.

След това ядоха, разделиха си бутилка вино. Лаке не яде много, но поне хапна нещо. Изпиха още една бутилка в хола, после си легнаха. Някое време лежаха един до друг, гледаха се в очите.

— Прекратих хапчетата.

— Аха. Добре, ако не искаш…

— Не, вече нямам нужда. Спря ми цикълът.

Лаке кимна. Замисли се. Погали я по бузата.

— Криво ли ти е?

Виргиния се усмихна.

— Ти май си единственият ми познат, който би се сетил да попита такова нещо. Да, малко. Като че ли… да, това ме правеше жена. Е, вече не съм.

— Тц. За мен си.

— Така ли?

— Да.

— Ела тогава.

Той я послуша.

Гунар Холмберг влачеше крака през снега, за да не оставя следи, които да объркат следователите, спря и се вгледа в отпечатъците от стъпки откъм къщата. Светлината на огъня озаряваше снега в златисточервено, а от топлината му се изпоти челото.

Холмберг беше изтърпял доста присмех заради донякъде наивната си вяра в изначалната доброта на младите. Заради тази вяра упорито обикаляше училищата, водеше многобройни и продължителни разговори с младежи, кривнали от правия път. И заради нея беше толкова унил от това, което виждаше.

Следите в снега бяха от малки обувки. Дори не можеше ги нарече младежки, не, бяха детски обувки. Малки, ясни отпечатъци, на значително разстояние един от друг. Някой бе тичал. Бързо.

С крайчеца на окото си забеляза приближаването на стажанта Ларшон.

— За Бога, влачи си краката!

— Ох, съжалявам!

Ларшон се заплъзга напред и стигна до Холмберг. С големите си опулени очи, сякаш непрестанно учудени, стажантът се взря сега в следите по снега.

— По дяволите!

— Абсолютно точно казано. Дете е.

— Да, но… това е направо… — Ларшон проследи с поглед стъпките. — Троен скок.

— Да, на голямо разстояние са.

— Повече от голямо, това е… Прекалено дълъг разкрач.

— Какво искаш да кажеш?

— Тренирам бягане. Не бих могъл да тичам така. С такъв разкрач… И то по целия път.

Стафан изскочи между къщите, провря се през групата зяпачи, които гледаха как санитари вкарват в линейката труп на жена със синьо покривало.

— Казвай — рече Холмберг.

— Ами… следите са до… пътя за Белста и после… няма как… да се проследят нататък… заради колите… трябва да… се търсят с кучета.

Холмберг кимна, заслушан с едно ухо в разговора до тях. Съсед, свидетел на част от станалото, излагаше впечатленията си пред един от следователите.

— Първо си помислих, че са някакви фойерверки, нали. После видях ръцете… ръце, които махаха. И тя излезе оттук, през прозореца… излезе…

— Значи прозорецът е бил отворен?

— Да, отворен. И тя излезе през него… а къщата гореше. Тогава забелязах. Че къщата гори зад нея… и тя излезе… мили Боже! Тя гореше, нали, цялата. И тръгна така…

— Извинете. Вървяла е? Не е тичала?

— Ами не. Точно това беше адски… вървеше. Махаше с ръце ей така, сякаш… не знам. После се спря. Разбирате ли? Спря се. Гореше цялата. Спря се ей така. И се огледа. Все едно… най-спокойно. И пак тръгна. И тогава като че ли… Никаква паника, нищо, тя… по дяволите… тя дори не крещеше. Нито гък. Само… свлече се ей така. Падна на колене. И… буф. В снега.

И тогава сякаш… не знам… цялата работа беше адски странна. И аз просто… хвърлих се вътре и взех одеяло, две одеяла, изтичах навън и… я угасих. Дявол да го вземе, значи… както лежеше там, беше… неее, по дяволите!

Мъжът закри лице с почернелите си от сажди ръце, тресеше се от плач. Криминалистът сложи ръка на рамото му.

— Може утре да продължим с показанията. Но не сте видели някой друг да напуска къщата?

Мъжът поклати глава и следователят си записа нещо в бележника.

— Добре. Ще ви потърся утре. Искате ли да помоля санитарите да ви дадат някакво успокоително, преди да потеглят, за да можете да заспите?

Мъжът бършеше сълзите от очите си. Ръцете му оставяха черни ивици от сажди по бузите.

— Не. Имам вкъщи… за всеки случай.

Гунар Холмберг извърна глава към горящата къща. Усилията на пожарникарите бяха дали резултат и вече почти не се виждаха пламъци. Само тъмен пушек се издигаше към нощното небе.

Докато Виргиния отваряше обятията си за Лаке, докато съдебните следователи вземаха отпечатъци от следите в снега, Оскар стоеше на прозореца си и гледаше навън. Снегът беше засипал храстите под прозореца и бялата пряспа беше толкова голяма, че сякаш можеше да се използва за зимна пързалка.

Тази вечер Ели не се появи.

Оскар стоя, разхожда се, мота се, люля се, мръзна долу на детската площадка от седем и половина до девет. Никаква Ели. В девет видя майка си на прозореца и се прибра, изпълнен с лоши предчувствия. „Далас“ и кифлички с какао, въпросите на майка му — за малко да й разкаже, но се въздържа.

Сега часът беше малко след дванайсет и той унило стоеше на прозореца. Открехна го, вдиша студения нощен въздух. Наистина ли бе дръзнал да се опълчи само заради нея? Или и заради себе си?

Да.

Но най-вече заради нея.

За съжаление. Така си беше. Ако го нападнат в понеделник, вече няма да има нито силата, нито желанието да се опре. Знаеше го. Отпадаше и ходенето на тренировката в четвъртък. Нямаше защо.

Остави прозореца притворен с крехката надежда, че тя ще се върне тази нощ. Ще го повика. Щом може да излиза посред нощ, може и да се върне по-късно.

Оскар се съблече и отиде да си легне. Почука по стената. Никакъв отговор. Зави се презглава и коленичи на леглото. Сключи ръце, притисна чело към тях и зашепна:

— Мили Боже. Нека да се върне. Вземи ми всичко, което поискаш. Комикси, книги, всичко, което имам. Каквото поискаш. Само направи така, че да се върне. При мен. Моля те, моля те, Боже!

Остана така под завивката, докато му стана толкова топло, че се изпоти. Подаде глава навън, отпусна я на възглавницата. Сви се, затвори очи. Представи си Ели, Йони и Мике, Томас. Майка си. Татко си. Дълго време лежа и си представя разни образи, после те заживяха свой собствен живот, а той се унесе в сън.

С Ели седяха на една люлка и се люлееха все по-нависоко. Високо и още по-високо, докато тя се откачи от синджирите и полетя към небето. Държаха се здраво за нея, коленете им се притискаха едни в други и Ели пошепна:

— Оскар. Оскар…

Той отвори очи. Глобусът беше угасен и лунната светлина оцветяваше всичко в синьо. Джийн Симънс го гледаше от стената срещу леглото, плезеше се с дългия си език. Той се сви на кълбо, затвори очи. И пак чу шепота.

— Оскар…

Идваше откъм прозореца. Отвори очи и погледна натам. Видя отвън очертанията на малка глава. Отметна завивката, но преди да успее да стане, Ели пошепна:

— Чакай. Лежи си. Може ли да вляза?

Оскар прошепна:

— Дааа…

— Кажи ми да вляза.

— Влез.

— Затвори очи.

Оскар стисна клепачи. Прозорецът се отвори и в стаята се усети студен полъх. После се затвори безшумно. Той чу дишането на Ели, пошепна:

— Може ли да гледам?

— Чакай.

Разтегателният диван в съседната стая изскърца. Майка му стана. Оскар лежеше със затворени очи, усети как някой издърпа завивката и зад него се шмугна студено голо тяло, изтегли завивката над двама им и се сгуши зад гърба му.

Вратата на стаята му се отвори.

— Оскар?

— Мм.

— Ти ли говориш?

— Не.

Майка му остана на прага, заслуша се. Ели не помръдваше зад гърба му, притиснала чело между плешките му. Топлият й дъх се спускаше към кръста му.

Майка му поклати глава.

— Сигурно са онези съседи. — Пак се ослуша за миг, пожела му „Лека нощ, слънчице“, и затвори вратата.

Оскар остана сам с Ели. Чу шепот зад гърба си.

— Онези съседи?

— Шт.

Диванът отново изскърца, майка му си лягаше. Той вдигна очи към прозореца. Затворен беше.

Студена ръка се плъзна покрай стомаха му и се отпусна на гърдите му, над сърцето. Той я притисна с двете си ръце да я стопли. Другата ръка се провря под мишницата му, продължи по гърдите и се пъхна между дланите му. Ели обърна глава и допря бузата си до гърба му.

Стаята се изпълни с нова миризма. Оскар усети слабия мирис на бащиния си мотопед, току-що зареден. Бензин. Наведе глава, помириса ръцете й. Точно така. От тях беше.

Дълго лежаха така. Когато чу равномерното дишане на майка си, която беше заспала, когато ръцете им станаха толкова топли, че започнаха да се потят над сърцето му, той пошепна:

— Къде беше?

— За храна.

Устните й гъделичкаха рамото му. Тя си измъкна ръцете и се обърна по гръб. Оскар остана в същата поза още миг, загледан в очите на Джийн Симънс. После се обърна по корем. Подозираше, че малките фигурки от тапета надзъртат любопитно към нея иззад главата й. Очите й бяха широко отворени, синьо-черни на лунната светлина. Оскар усети тръпки да полазват по ръцете му.

— Къде е баща ти?

— Няма го вече.

— Няма го вече? — Оскар повиши глас, без да иска.

— Шт. Все едно.

— Ама… какво… той…

— Все едно.

Оскар кимна, за да я увери, че няма да разпитва повече, и Ели пъхна ръце под главата си, загледана в тавана.

— Чувствах се самотна. Затова дойдох. Нали може?

— Да. Ама… ти си съвсем гола.

— Извинявай. Неприятно ли ти е?

— Не. Но не замръзваш ли?

— Не. Не.

Белите кичури в косата й бяха изчезнали. И на вид беше по-добре от вчера. Бузите й бяха по-обли и дори й се появиха трапчинки, когато Оскар попита на шега:

— Надявам се, не си минала така покрай „будката на любовника“?

Ели се разсмя, после си придаде сериозен вид и каза със задгробен глас:

— Да. И знаеш ли какво? Той подаде глава и извика: „Елааа… елааа… ще ти дам бонбооони и банаааниии…“.

Оскар зарови лице във възглавницата, Ели се завъртя към него, прошепна в ухото му:

— Елааа… желииирани бонбони…

Оскар прихна във възглавницата:

— Не, не!

Продължиха играта известно време. После тя погледна гръбчетата на книгите на полицата и Оскар й разказа накратко любимата си: „Мъглата“ от Джеймс Хърбърт. Гърбът на Ели се белееше като лист хартия в тъмното, както лежеше по корем и разглеждаше полицата.

Той премести ръката си толкова близо до кожата й, че усети нейната топлина. После прокара върховете на пръстите си по гърба й, пошепна:

— Колко босички крачета тичаха по парапета.

— Мм. Осем?

— Осем крачета.

След това Ели повтори същото с него, само че той не познаваше като нея. Затова пък я би на камък, ножица, хартия. Седем на три. Повториха и тази игра. Тогава победи с девет на едно. Ели дори се понацупи.

— Ти май знаеш какво ще избера?

— Да.

— Откъде?

— Просто знам. Винаги е така. Изниква ми като картина.

— Хайде пак. Сега няма да мисля. Ще карам направо.

— Пробвай.

Играха пак. Оскар победи с осем на две. Ели се престори на сърдита и се обърна към стената.

— Няма да играя с теб. Ти мамиш.

Оскар гледаше белия й гръб. Смее ли? Да, сега е моментът, когато не го гледа.

— Ели… Ще ходиш ли с мен?

Тя се обърна. Издърпа завивката до брадичката си.

— Къде?

Оскар се загледа в гръбчетата на книгите, сви рамене.

— Ами… в смисъл да сме заедно.

— В какъв смисъл „заедно“?

Гласът й прозвуча мнително, недоверчиво. Оскар побърза да довърши:

— Но сигурно вече си имаш приятел в училище.

— Не, обаче… Оскар, не мога… Аз не съм момиче.

Оскар изсумтя.

— А? Да не би да си момче?

— Не. Не.

— Какво си тогава?

— Нищо.

— Как така „нищо“?

— Аз не съм нищо. Не съм дете. Не съм възрастен. Не съм момче. Не съм момиче. Нищо.

Оскар прокара пръст по гръбчето на „Плъховете“, сви устни, поклати глава.

— Та да или не?

— С удоволствие, но… не може ли да си бъде както досега?

— … Може.

— Натъжих ли те? Да се целунем, ако искаш.

— Не!

— Не искаш ли?

— Не, не искам!

Ели сви вежди.

— Прави ли се нещо специално, когато ходиш с някого?

— Не.

— Просто е… както обикновено?

— Да.

Тя грейна, сключи ръце на корема си и погледна Оскар.

— Тогава да. Ще ходим.

— Така ли?

— Да.

— Супер.

Оскар продължи да изучава гръбчетата на книгите с тиха радост в душата. Ели лежеше неподвижно, чакаше. След малко попита:

— Това ли беше?

— Да.

— Не може ли да полежим както преди малко?

Оскар се обърна с гръб към нея. Тя го обгърна с ръце и той ги хвана в своите. Лежаха така, докато не започна да му се доспива. Клепачите му натежаха, трудно можеше да ги държи отворени. Преди да се унесе в сън, той каза:

— Ели?

— М?

— Радвам се, че дойде.

— Да.

— Защо… миришеш на бензин?

Ели го прегърна по-силно, притисна ръцете им към сърцето му. Стаята около Оскар се уголеми, стените и таванът се раздалечиха, подът изчезна и когато усети как леглото му се носи свободно във въздуха, той разбра, че е заспал.

Събота 31 октомври

Сиво. Всичко беше смътно сиво. Погледът не разпознаваше нищо, сякаш той лежеше в дъждовен облак. Лежеше? Да, легнал е. Усещаше опора под гърба, седалището, петите. Съскащ звук вляво от него. Газ. Включен е газът. Не. Сега се изключи. Пак се включи. Нещо усещаше в гърдите си в такт със съскането. Гръдният му кош се движеше в съответствие със звука.

Още ли е в закрития басейн? Той ли вдишва този газ? В такъв случай как е възможно да е буден? Буден ли е?

Хокан опита да премигне. Нищо не се случи. Почти нищо. Нещо потрепна пред едното му око, още повече затъмни всичко. Другото му око го нямаше. Опита да отвори уста. И нея я нямаше. Представи си устата, както я бе виждал в огледалата, опита… но я нямаше. Нищо не се подчиняваше на командите му. Все едно да опитваш със силата на мисълта да поместиш камък. Не става.

Усети горещина по цялото си лице. Страх го прониза в стомаха. Главата му беше увита в нещо топло, слепнато. Парафин. Апарат се грижеше за дишането му, понеже лицето му бе покрито с парафин.

Помисли за дясната си ръка. Да. Ето я. Отвори я, стисна я, усети допира на върховете на пръстите до дланта си. Докосване. Въздъхна с облекчение — представи си въздишка на облекчение, нали гърдите му се движеха в такт с машината, не според волята му.

Повдигна ръка, бавно. Гърдите и рамото му се обтегнаха. Ръката попадна в полезрението му, размазано петно. Доближи я до лицето си, спря. Тихо пиукане от дясната му страна. Бавно извърна глава натам, усети нещо кораво да се подава под брадичката му. Насочи ръката си към него.

Дихателна тръба. Вкарана в гърлото му. От нея излизаше маркуч. Проследи го, докъдето можеше, метална част се съединяваше с маркуч. Стана му ясно. Ето това ще издърпа, когато пожелае да умре. Добре измислено. Хвана края на тръбата.

Ели. Закритият басейн. Момчето. Солната киселина.

Спомените му свършваха в момента, когато отвинти капачката на буркана. Трябва да го бе излял отгоре си. Според плана. Единственото непредвидено беше, че още е жив. Беше виждал снимки. Жени, залети с киселина в лицето от ревниви мъже. Не искаше да докосва лицето си, още по-малко пък да го вижда.

Стисна тръбата по-здраво. Тя не поддаде. Завинтена. Направи усилие да завърти металната част — точно така, върти се. Продължи да отвинтва. Опита да си помогне с другата ръка, но на мястото й почувства само пареща болка. С пръстите на здравата ръка усети лек трепкащ натиск. Металната част започна да изпуска въздух, съскащият звук се промени, изтъня.

Сивата светлина около него се примеси с трепкаща червена. Опита да затвори единственото си око. Спомни си Сократ и чашата с отрова. Задето развращавал младежта на Атина. Дължим петел на… как му беше името? Архимандрос? Не…

Вратата се отвори с премляскващ звук, някаква бяла фигура се доближи до него. Усети пръсти, които разтвориха неговите, накараха ги да пуснат маркуча. Глас на жена.

— Какво правиш?

Асклепий. Да принесе жертвен петел на Асклепий.

— Пусни!

Петел. За Асклепий. Бога лечител.

Свистене, съскане, пръстите му бяха отскубнати и маркучът бе завинтен.

— Трябва да сложим някого да те пази.

Принеси на Асклепий петел, не забравяй.

Когато Оскар се събуди, Ели вече я нямаше. Той лежеше обърнат към стената, усещаше с гърба си студено течение. Надигна се на лакът и се огледа. Прозорецът беше открехнат. Трябва да бе излязла оттам.

Гола.

Търкулна се в леглото, притисна лице на мястото, където бе лежала, вдъхна. Нищо. Потърка нос напред-назад по чаршафа, за да открие някаква следа от присъствието й, но не усети нищо. Нито дори онази миризма на бензин.

Наистина ли се беше случило? Легна по корем, замисли се.

Да.

Ето. Пръстите й по гърба му. Босички крачета. Майка му си играеше така с него, когато беше малък. Това обаче беше сега. Току-що. Космите на ръцете и тила му настръхнаха.

Стана от леглото, започна да се облича. Като си обу панталона, отиде до прозореца. Не валеше сняг. Четири градуса под нулата. Добре. Ако снегът започне да се топи, ще е твърде кишаво, за да оставя комплектите рекламни брошури на земята. Представи си как скача гол през прозореца на минус четири градуса студ, спуска се по заснежените храсти надолу…

Не.

Наведе се, премигна.

Снегът по храстите беше непокътнат.

Снощи бе гледал тази снежна пряспа, която стигаше чак до пътеката. И сега си стоеше същата. Отвори прозореца по-широко, подаде глава навън. Храстите, затрупани със сняг, заемаха цялото пространство от сградата до пътеката. Снегът беше недокоснат.

Оскар погледна надясно, покрай грубата мазилка на блока. Прозорецът й беше на три метра от него.

Студеният въздух повя в голите му гърди. Навярно през нощта беше валял сняг, след като си бе отишла. Това беше единственото обяснение. Впрочем… сега, като се замисли: тя как се беше качила до прозореца? По храстите ли?

Но в такъв случай пряспата нямаше да изглежда недокосната. Не валеше сняг, когато Оскар си лягаше. Тялото й не беше мокро, нито косата й, следователно и тогава не е валяло. Кога си е тръгнала?

Значи от момента, когато си е отишла, досега трябва да е навалял достатъчно сняг, за да покрие всичките следи от…

Оскар затвори прозореца и продължи да се облича. Непонятно. Бе склонен да реши, че всичко е било сън. И забеляза бележката. Беше оставена под часовника на бюрото му, сгъната. Взе я и я разгъна.

Нарисувано сърчице и после:

Препрочете я пет пъти. После си я представи как пише, застанала тук, до бюрото. Лицето на Джийн Симънс висеше на стената на половин метър от него, езикът — изплезен.

Той се наведе над масата и свали плаката от стената, смачка го и го хвърли в кошчето за боклук.

После прочете бележката още три пъти, сгъна я и я пъхна в джоба си. Продължи да се облича. Днес можеше да има и по пет рекламни брошури в комплект, ако се налага. Нищо нямаше да го затрудни.

Стаята миришеше на цигарен дим, прашинки танцуваха в слънчевата светлина, която минаваше през щората. Лаке тъкмо се бе събудил, лежеше по гръб в леглото и кашляше. Прашинките изпълняваха смешен танц пред очите му. Кашлица на пушач. Обърна се в леглото, взе запалката и кутията цигари от нощното шкафче, до тях имаше пълен пепелник.

Извади една цигара „Кемъл лайтс“ — Виргиния започнала да мисли за здравето си на старини, — запали я, легна отново по гръб с едната ръка под главата си, пушеше и размишляваше.

Виргиния беше тръгнала за работа няколко часа по-рано, най-вероятно недоспала. Лежаха будни дълго време след като правиха любов, говориха си и пушиха. Наближаваше два, когато тя угаси последния фас и заяви, че е време за сън. След малко Лаке се измъкна от леглото, допи остатъците от виното и изпуши още няколко цигари, преди да си легне. Може би защото точно това му харесваше — да се сгуши до топлото спящо тяло.

Жалко, че не му се щеше да се обвърже трайно. Ако изобщо би избрал някоя, щеше да е Виргиния. Освен това… по дяволите, беше подочул това-онова за сегашното й положение. Запоите. Периоди, когато пиела до припадък по кръчми в центъра, мъкнела вкъщи когото й падне. Не й се обсъждаха тези неща, но се бе състарила преждевременно през последните години.

Ако можеше с Виргиния… какво? Да продадат всичко, да си купят къща на село, да отглеждат картофи. Разбира се, само дето нямаше начин да стане. След месец ще си лазят по нервите, а и нали майка й е тук, работата й, а той пък имаше… да, своите пощенски марки.

Никой не знаеше за тях, дори сестра му, поради което доста го гризеше съвестта.

Колекцията от пощенски марки на баща му, неспомената в наследството, се равняваше по стойност на малко състояние. Така се оказа. Лаке продаваше по няколко марки, когато се нуждаеше от пари в брой.

В момента пазарът беше замрял, а и не му оставаха много. Скоро щеше да се принуди да продава независимо от цената. Можеше да продаде онези, редките — Норвегия номер едно, и да почерпи за всичките бири, които си беше изпросил в последно време. Би било добре.

Две къщи в провинцията. Близо една до друга. Парцелите сега са почти без пари. И за майката на Виргиния. Три парцела. И за дъщеря й Лена. Четири. Ами да! Купи цяло село, щом така и така си започнал.

Виргиния е щастлива с Лаке, така му беше казала. Той самият не знаеше дали е в състояние да изпитва щастие, но Виргиния беше единственият човек, с когото се чувстваше добре. Защо да не се уредят нещата по някакъв начин?

Лаке сложи пепелника на корема си, изтръска цигарата, дръпна.

Единственият човек, с когото се чувстваше добре, особено сега. Откакто Йоке… изчезна. Йоке беше приятел. Само него от обкръжението си можеше да нарече приятел. Отвратително е, че тялото му го няма. Неестествено. Трябваше да го погребат. Трябваше да има покойник, да го види: да, ето, лежиш тук, приятелю мой. И си мъртъв.

Очите му се наляха със сълзи.

Хората имат дяволски много приятели, толкова им е лесно да се изхвърлят с тази дума. Той имаше един, един-единствен, и точно него му бе отнел някакъв бездушен хулиган. Защо, по дяволите, този хлапак бе убил Йоке?

Дълбоко в себе си знаеше, че Йоста не лъже, не си измисля, а и Йоке наистина беше изчезнал, но всичко изглеждаше толкова безсмислено. Единствената правдоподобна причина можеше да е нещо, свързано с наркотици. Йоке трябва да се е забъркал в някаква каша с дрога и да е преметнал някого, дето не е бивало. Но защо не беше споделил нищо?

Преди да напусне апартамента, изпразни пепелника, прибра бутилката от вино при другите празни в кухненския шкаф. Наложи се да я обърне с гърлото надолу, за да й намери място.

Да, по дяволите! Два парцела. Леха с картофи. Пръст по коленете и песента на чучулига през пролетта. И така нататък. Някой ден.

Навлече си палтото и излезе. Като минаваше покрай ИКА, изпрати въздушна целувка на Виргиния, която седеше на касата. Тя се усмихна и му се изплези.

На път за вкъщи към улица Ибсен срещна някакво момче, помъкнало две големи хартиени торби. То живееше тук, но Лаке не знаеше как се казва. Кимна му.

— Май тежат.

— Няма страшно.

Лаке проследи момчето с поглед. То се влачеше към високите блокове с торбите. Но пък изглеждаше щастливо. Ето така трябва. Да приемеш бремето си и да го носиш с радост.

Ето така трябва.

На влизане в двора очакваше да се натъкне на онзи, дето почерпи уиски в китайския. Човекът излизаше горе-долу по това време. Понякога обикаляше в кръг по двора. Но не го беше виждал от няколко дни. Лаке погледна крадешком към затъмнените прозорци на жилището, където според него живееше непознатият.

Сигурно си седи вътре и порка. Може да се качи и да звънне.

Някой друг ден.

Беше се здрачило, когато Томи и майка му отидоха на гробището. Гробът на баща му беше точно до насипа при езерото Рокста, затова минаха по пътеката през гората. Майка му вървя мълчаливо чак до алеята, наречена Ханаан, и Томи го отдаваше на скръбта й, но щом свиха по тясната пътека покрай езерото, тя се изкашля и каза:

— Ами, Томи…

— Да.

— Според Стафан нещо е изчезнало от дома му. След като бяхме там.

— Ъ?

— Ти нищо ли не знаеш по въпроса?

Томи загреба сняг, направи топка и я хвърли по едно дърво. Улучи.

— Да. Точно под балкона му е.

— Определено е доста важно за него, защото…

— Нали ти казах, там е, в храсталака под балкона му.

— Как се е намерило там?

Пред тях се простираше заснеженият насип преди гробището. Слаба червеникава светлина озаряваше короните на боровете изотдолу. Чуваше се дрънченето на надгробния фенер, който майка му носеше в ръка. Томи попита:

— Имаш ли огънче?

— Огънче? Аха, да. Имам запалка. Как попадна…

— Изтървах го.

Когато стигнаха до портата на гробището, Томи спря, погледна картата: различни парцели, обозначени с букви. Баща му беше в парцел D.

Всъщност всичко това беше тотално откачено. Че изобщо го правят. Изгарят хората, запазват пепелта, заравят я в земята, а после наричат мястото „гроб 104, парцел D“.

Скоро щяха да станат три години. Томи имаше смътни спомени от погребението, ако това се наричаше погребение. Ковчегът и маса хора, които ту плачеха, ту пееха.

Спомняше си, че обувките му бяха твърде големи, обувките на баща му, хлопаха му на краката на път за вкъщи. Страхуваше се от ковчега, седя и се взира в него по време на цялото погребение, сигурен, че татко му ще се надигне и пак ще бъде жив, но… променен.

После две седмици след погребението го мъчеше постоянен страх от зомбита. Особено след стъмване: в сенките му се привиждаше онова изпито създание на болничното легло, което вече не приличаше на баща му. То вървеше към него с протегнати ръце, като по разните филми.

Спря да се страхува след заравянето на урната. Присъстваха само той и майка му, един пазач и един свещеник. Пазачът носеше урната пред себе си с достойна походка, а свещеникът утешаваше майка му. Всичко беше потресаващо смехотворно. Малката дървена съдинка с капак, носена от старчок със син гащеризон; какво общо имаше това с татко му. Всичко приличаше на ужасен блъф.

Страхът му обаче изчезна и с времето отношението на Томи към гроба се промени. Вече се случваше да идва тук сам, присядаше за малко до надгробната плоча и прокарваше пръсти по издълбаните букви на името му. Ето затова идваше. Не го беше грижа за урната в земята, а за името.

Непознатият на болничното легло, урната — това не беше баща му, но името беше на татко му, затова понякога сядаше и чертаеше с показалец по издяланите букви МАРТИН САМЮЕЛСОН.

— Ах, колко красиво! — възкликна майка му.

Томи се огледа.

Навсякъде бяха запалени малки свещички: град, погледнат от самолет. Между гробовете мърдаха тук-там тъмни фигури. Майка му се насочи към гроба на баща му, а фенерът се клатушкаше в ръката й. Томи се загледа в слабия й гръб и изведнъж го обзе жал. Не към себе си, не към майка му, не — към всичко. Към всички хора, които обикаляха сред трепкащите свещички в снега. Самите те бяха просто сенки сред плочите, взираха се в тях, докосваха ги. Толкова беше… тъпо.

Мъртвият си е мъртъв. Няма го.

Но Томи все пак отиде при майка си, клекна до гроба на баща си, докато тя палеше фенера. Не искаше да докосва буквите, когато тя беше с него.

Останаха така за малко, наблюдаваха как от слабия пламък шарките на мрамора пълзят, движат се. Томи не изпитваше нищо освен известно неудобство. Как можа да се включи в тази преструвка? След миг се надигна, за да си тръгне.

Майка му го последва. Май даже избърза. Нека се скъсва от мъка колкото си иска, да остане тук цяла нощ. Но тя го настигна, хвана го под ръка. Той не възрази. Вървяха рамо до рамо и гледаха езерото, което вече хващаше лед. Ако студът се задържеше, след няколко дни щеше да става за кънки.

През цялото време в главата му се въртеше като натрапчив китарен акорд:

Мъртвият си е мъртъв. Мъртвият си е мъртъв. Мъртвият си е мъртъв.

Майка му потръпна, притисна се до него.

— Ужасно е.

— Мислиш ли?

— Да, Стафан ми разказа нещо толкова страховито.

Стафан. Поне сега не можеше ли да се въздържи…

— Хм.

— Знаеш ли за онази къща в Енгбю, дето изгоряла? Жената, която…

— Да.

— Стафан разказа, че са й направили аутопсия. Това ми се струва толкова ужасно. Че го правят.

— Да, да. Разбира се.

Патица вървеше по крехката ледена кора към отвора в леда при отходната яма в края на езерото. Малките рибки, които можеше да се ловят тук през лятото, миришеха на канализация.

— Каква е онази отходна яма? — попита Томи. — От крематориума ли е?

— Не знам. Не искаш ли да чуеш? Неприятно ли ти е?

— Не, не.

И тя заразказва, докато се прибираха към вкъщи през гората. След малко Томи се заинтересува, започна да задава въпроси, на които майка му не можеше да отговори; знаеше само това, което бе споделил Стафан. Да, Томи разпитваше така подробно, прояви такъв интерес, че Ивон съжали, задето изобщо му бе споменала.

По-късно вечерта Томи седеше на една касетка в скривалището и въртеше в ръцете си малката скулптура на стрелец с пистолет. Сложи я върху трите кашона с касетофони като някакъв трофей. Черешката.

Свита от… полицай!

Заключи прилежно скривалището с веригата и катинара, прибра ключа на тайното място и седна да поразмишлява за разказаното от майка му. След малко дочу предпазливи стъпки, които се приближаваха към мазето. И глас, който пошепна:

— Томи?…

Той стана от фотьойла, отиде до вратата и бързо отвори. Видя Оскар с банкнота в ръка, изглеждаше нервен.

— Ето. Парите ти.

Томи взе петдесетачката и я прибра в джоба си, усмихна му се.

— Май ставаш редовен посетител, а? Влизай.

— Не, трябва да…

— Влизай, ти казвам! Искам да те питам нещо.

Оскар седна на дивана, вкопчил китки. Томи се пльосна на фотьойла и го погледна.

— Оскар… Ти си умно момче.

Оскар срамежливо сви рамене.

— Нали знаеш за къщата, дето се запалила в Енгбю? Жената, дето излязла навън и изгоряла.

— Да, четох.

— Така си и мислех. Писали ли са нещо за някаква аутопсия?

— Доколкото знам, не.

— Ъхъ. Но са й направили. Аутопсия. И знаеш ли какво? Не открили никакъв дим в дробовете й. Сещаш ли се какво означава това?

Оскар се замисли.

— Че не е дишала.

— Да. А кога човек спира да диша? Когато е мъртъв? Нали?

— Да. — Оскар се разпали: — Чел съм. Точно така. Затова им правят аутопсия при пожари. Да проверят да не би… някой да е причинил палежа, за да прикрие убийство. Да изгори жертвата. Четох в… да, в „Журнал за дома“ за някакъв в Англия, дето убил жена си, и го знаел, така че… преди да подпали къщата, напъхал в гърлото й маркуч и…

— Окей, окей. Знаеш. Добре. Но тук е нямало никакъв пушек в дробовете й и въпреки това жената излязла навън и потичала, преди да умре. Как може да е станало?

— Сигурно е задържала дъха си. Не, няма начин. И това съм го чел някъде. Затова хората винаги…

— Окей, окей. Тогава ми обясни какво е станало.

Оскар се хвана за главата да помисли. После каза:

— Или полицията има някаква грешка, или тази е хукнала да тича, въпреки че е била мъртва.

Томи кимна.

— Точно така. И знаеш ли какво? Не ми се вярва ченгетата да допускат такива грешки. Ти вярваш ли?

— Не, но…

— Мъртвият си е мъртъв.

— Да.

Томи издърпа един конец от фотьойла, направи го на топче и го изстреля с пръсти.

— Да. Поне така е редно.