Поглед в бъдещето

28.

Времето минаваше; нещата се променяха.

През 2017 година екип от физици и мозъчни изследователи от Станфорд изработи пълен теоретичен модел на преместването във времето. Квантовомеханичният модел на човешкия мозък, предложен от Роджър Пенроуз трийсет години по-рано, се оказа общо взето правилен, макар и отчасти погрешен в детайлите; може би не беше изненадващо, че квантовофизичните експерименти, в които се прилага значително количество енергия, могат да окажат влияние върху сетивата.

И все пак неутриното играеше ключова роля в това отношение. Още от шейсетте години се знаеше, че по неизвестна причина земното слънце отделя само половината от теоретично предсказания брой неутрино — прословутият проблем за „липсващото неутрино“.

Слънцето се нагрява от водороден синтез: четири водородни ядра — всяко едно е единичен протон — се сливат и образуват хелиеви ядра, които се състоят от два протона и два неутрона. При процеса на превръщане на два от първоначалните протони в неутрони би трябвало да се отделят две частици електронно неутрино… но по някаква причина една от всеки две частици електронно неутрино, които трябва да достигнат до Земята, изчезва някъде по пътя, сякаш е била цензурирана, сякаш вселената знае, че квантовомеханичните процеси, свързани със съзнанието, се дестабилизират, когато са включени твърде много частици неутрино.

През 1998 година беше направено откритието, че частиците неутрино имат изключително малка маса. Това породи правдоподобно обяснение на проблема с „липсващото неутрино“: щом частиците неутрино имат маса, на теория по пътя към Земята могат да се преобразуват в други видове неутрино, по-трудни за регистриране от примитивните детектори, според които те изчезват. Но Неутринната обсерваторията в Съдбъри, която можеше да засече всички видове неутрино, продължаваше да отчита разлика между онова, което би трябвало да бъде отделяно, и онова, което достигаше до Земята.

Според силния антропен принцип вселената трябва да има свойства, позволяващи развитието на разумен живот, а Копенхагенската интерпретация на квантовата физика твърди, че са необходими квалифицирани наблюдатели; предвид онова, което се знаеше за взаимодействието между неутриното и съзнанието, проблемът за „липсващото неутрино“ изглежда беше доказателство, че вселената наистина приема с трудности съществуването на такива наблюдатели.

Разбира се, има изблици от случайно екстрасоларно неутрино, но при нормални обстоятелства те могат да бъдат понесени. Обаче, когато обстоятелствата не са нормални, когато атаките на неутриното са съпроводени с условия, които не са съществували от времето на Големия взрив — тогава се осъществява преместване във времето.

През 2018 година Европейската космическа агенция изстреля към Сандулеак -69°202 сондата „Касандра“. Естествено, докато сондата стигнеше целта си, щяха да минат милиони години, но това нямаше значение. Важното беше, че сега, през 2030 година, „Касандра“ се намираше на 2,5 трилиона километра от Земята — и беше с 2,5 трилиона километра по-близо до останките от свръхновата 1987A — разстояние, което светлината и частиците неутрино щяха да изминат за три месеца.

На борда на „Касандра“ имаше два уреда. Единият бе светлинен детектор, насочен директно към Сандулеак; другият беше едно по-ново изобретение — тахионен излъчвател, — насочен обратно към Земята. „Касандра“ не можеше пряко да засича частици неутрино, но ако Сандулеак излезеше от състоянието си на браунова дупка, тя щеше да освободи както светлина, така и неутрино, а светлината щеше да се забележи лесно.

През юли 2030 година „Касандра“ засече светлина откъм Сандулеак. Сондата веднага изстреля един свръхнискоенергиен (съответно свръхскоростен) тахионен лъч към Земята. Четирийсет и три часа по-късно тахионите пристигнаха на място и задействаха алармите.

Изведнъж, двайсет и една години след първото преместване във времето, хората на Земята получиха тримесечно предизвестие, че ако искат да се опитат отново да надникнат в бъдещето, могат да го направят с доста висок процент за успех. Естествено, следващият опит трябваше да се направи в точния момент, когато частиците неутрино от Сандулеак започнат да прелитат през Земята — и не беше никакво съвпадение, че той щеше да настъпи в 19:21 часа по Гринуич в сряда, 23 октомври 2030 година — точно когато бе започнал двеминутният период от време, показан от първите видения.

ООН обсъди проблема с изненадваща бързина. Някои предположиха, че тъй като настоящето се беше оказало доста по-различно от описаното в първите видения бъдеще, то хората щяха да решат, че няма нужда от нови видения. Но всъщност реакцията на мнозинството беше точно обратната — почти всички искаха отново да надникнат в бъдещето. Ефектът на Ебенизър все още имаше голяма сила. Освен това съществуваше и съвсем ново поколение от млади хора, които се бяха родили след 2009 година. Те се чувстваха пренебрегнати и настояваха да получат своя шанс да преживеят онова, което техните родители вече бяха преживели: да надникнат във вероятното бъдеще.

Както и преди, ЦЕРН беше в основата на разкриването на бъдещето. Но Лойд Симко, който вече бе на шейсет и шест години, нямаше да участва в повторението на опита. Беше се пенсионирал две години по-рано и бе отклонил предложението да се върне в ЦЕРН. А двамата с Тео все пак си поделиха Нобеловата награда. Тя им беше връчена през 2024 година и, както се оказа, не заради преместването във времето или бозона на Хигс, а заради съвместната им работа по разработването на тахионно-тардионния колайдер, преносим уред, който беше изместил гигантските ускорители на частици на места като ТРИУМФ, Фермилаб и ЦЕРН. Повечето помещения на ЦЕРН вече бяха опразнени, въпреки че оригиналният тахионно-тардионен колайдер се намираше в комплекса.

Може би Лойд не искаше да се ангажира с този опит да се повтори първоначалният експеримент точно защото бракът му с Мичико се бе разпаднал след десет години съвместен живот. Да, двамата имаха дъщеря, но дълбоко в себе си Мичико винаги беше таила усещането, че по някакъв начин Лойд е отговорен за смъртта на първата й дъщеря, макар че в началото не си го признаваше. Чак се изненада първия път, когато го обвини в това, по време на един спор между двамата. Но вече не можеше да отрече, че мисли така.

Несъмнено Лойд и Мичико се обичаха, но двамата просто решиха, че повече не могат да живеят заедно — не и когато между тях виси това обвинение. Поне разводът им не беше така болезнен като този на родителите на Лойд. Мичико се върна в Япония и отведе дъщеря си Джоун със себе си; Лойд ги посещаваше веднъж годишно, по Коледа.

Участието на Лойд при повторението на експеримента не беше от решаващо значение, въпреки че помощта му щеше да е от полза. Но сега той бе щастливо женен повторно — и да, съпругата му беше Дорийн, жената, която бе видял във видението си, и да, те наистина притежаваха къща във Върмонт.

Затова пък Джейк Хоровиц, който отдавна беше напуснал ЦЕРН, за да работи в ТРИУМФ със съпругата си Карли Томпкинс, се съгласи да се върне за три месеца. Карли също пристигна и двамата с Джейк търпеливо понасяха дружеските закачки на хората за това коя от лабораториите на ЦЕРН възнамеряват да покръстят. Те бяха женени от осемнайсет години и имаха три чудесни деца.

Теодосиос Прокопидис и още около триста души все още работеха в ЦЕРН и се занимаваха с тукашния тахионно-тардионен колайдер. Тео, Джейк, Карли и минимален екип от учени се надпреварваха с времето, за да успеят да стартират отново Големия адронен колайдер след пет години бездействие, преди да е заваляло неутриното от Сандулеак.

29.

Тео, вече на четирийсет и осем години, беше особено доволен от факта, че действителността на 2030 година се бе оказала по-различна от онова, което беше научил от виденията през 2009 година. Самият той си бе пуснал гъста брада, която покриваше изпъкналата му челюст (и му спестяваше притесненията, че към обяд вече изглежда така, сякаш не се е бръснал въобще). Малкият Хелмут Дрешер беше казал, че във видението си е видял брадичката на Тео; брадата бе един вид манифест на свободната воля.

И все пак, с приближаването на датата на експеримента, Тео усещаше нарастващо безпокойство. Той се опита да убеди себе си, че нервността му е свързана с опасенията да не подведат отново целия свят, ако експериментът се обърка, но Големият адронен колайдер работеше безотказно, затова ученият трябваше да признае, че поводът за притесненията му е друг.

Не, безпокоеше го фактът, че денят, в който според виденията от 2009 година той трябваше да умре, бързо приближаваше.

Тео откри, че не може нито да се храни, нито да спи спокойно. Ако беше успял да открие кой всъщност е искал да го убие, това може би щеше да облекчи нещата — просто трябваше да избягва този човек. Но той нямаше никаква представа кой бе стрелял (или би стрелял, или щеше да стреля).

Най-накрая настъпи неизбежният понеделник, 21 октомври 2030 година — датата, която, поне според една от версиите на реалността, беше гравирана с лазер на надгробния камък на Тео. На сутринта той се събуди облян в студена пот.

В ЦЕРН все още ги чакаше ужасно много работа — до сблъсъка с потока неутрино от Сандулеак оставаха само два дни. Той се опита да изхвърли всичко от мислите си, но дори и след като пристигна в кабинета си, откри, че не може да се концентрира.

А малко след десет сутринта вече не бе в състояние да се сдържи. Тео напусна контролния център на Големия адронен колайдер, сложил бежова шапка с козирка и слънчеви очила с огледални стъкла. Това не беше особено умен ход; времето бе хладно и почти половината небе беше покрито с облаци. Но вече никой не излизаше навън без защита на главата и очите. Въпреки че изтъняването на озоновия слой най-накрая бе спряно, все още не бяха предприети никакви ефективни мерки за повторното му изграждане.

Слънцето хвърляше отблясъци върху скалистите върхове на планината Юра. На паркинга се виждаше един автобус на „Глобус Гейтуей“; разбира се, почти изоставеният ЦЕРН не беше включен като атракция в „Пътеводител Мишлен“, а и без това с приближаването на датата на експеримента на негова територия не се допускаха никакви туристи. Този автобус бе нает, за да докара от летището тълпата журналисти; те се бяха стекли от цял свят, за да отразят подготовката на експеримента.

Гъркът отиде до колата си, червен форд октавия — добър, здрав автомобил. Цял живот се беше занимавал със струващи милиарди долари ускорители на частици; едва ли му трябваше някоя скъпа кола, за да се доказва.

Щом се приближи към нея, колата го разпозна и той й кимна, за да покаже, че иска да влезе. Шофьорската врата се плъзна нагоре в покрива. Все още можеха да се купят автомобили, чиито врати се отваряха настрани, но при недостига на място за паркиране в градските центрове вратите, които не се нуждаеха от допълнителен терен за отваряне, бяха много по-удобни.

Тео влезе в колата и й каза къде иска да отиде.

— По това време — обяви колата с приятен мъжки глас, — най-бързо ще стигнем по Рю Мейнар.

— Добре — каза ученият. — Ти караш.

И автомобилът направи точно това — леко се повдигна над земята и потегли.

— Музика или новини? — попита го мъжкият глас.

— Музика — отговори Тео.

Колата пусна едни от любимите изпълнители на Тео — популярна корейска джаг-група. Но музиката не успя да го успокои. По дяволите, той знаеше, че дори не трябва да е в Швейцария, но Големият адронен колайдер си оставаше най-голямото съоръжение от този тип в света; преди изобретяването на тахионно-тардионния колайдер всички периодични опити да бъде съживен проектът за създаването на Свръхпроводим суперколайдер, отхвърлен от американския конгрес през 1993 година, се бяха проваляли. А поддръжката и ремонта на ускорителите на частици се превръщаше в отмиращо изкуство. Повечето от хората, които бяха построили оригиналния Голям електронно-позитронен ускорител — първият, който беше монтиран в гигантския подземен тунел на ЦЕРН, — бяха или починали, или пенсионирани, и само онези, които работеха с Големия адронен колайдер, влязъл в действие четвърт век по-рано, се занимаваха с подобна дейност. Така че в Швейцария се нуждаеха от експертното мнение на Тео. „Но проклет да съм — помисли си той, — ако застана като неподвижна мишена.“

Автомобилът спря пред крайната цел, която Тео бе посочил: главното управление на полицията в Женева. Сградата беше стара — на повече от век, и въпреки че двигателите с вътрешно горене бяха станали незаконни за колите, произведени след 2021 година, постройката все още носеше следите от замърсяването с автомобилни газове; все някога трябваше да бъде почистена с пясъчноструен апарат.

— Отвори — каза Тео.

Вратата се изгуби в тавана.

— В радиус от петстотин метра няма свободни места за паркиране — съобщи колата.

— Тогава започни да обикаляш из квартала — поръча Тео. — Ще ти се обадя, когато дойде моментът да ме вземеш.

Автомобилът отговори с жизнерадостен утвърдителен сигнал. Тео си сложи шапката и очилата и излезе навън. Прекоси тротоара, изкачи се по стълбите и влезе в сградата.

— Bonjour — поздрави седналият зад бюрото едър рус мъж. — Je peux vous aider?35

— Oui — кимна Тео. — Detective Helmut Drescher, s’il vous plait.36

Младият Хелмут Дрешер наистина беше станал детектив; изпълненият с любопитство Тео бе проверил това няколко месеца по-рано.

— Мут не е тук — продължи мъжът на френски. — Някой друг няма ли да свърши работа?

Гъркът усети как сърцето му потъва в петите. Дрешер поне щеше да го разбере, но да се опитва да го обясни на някой напълно непознат…

— Всъщност се надявах да се видя с детектив Дрешер — отвърна той. — Очаквате ли го скоро?

— Всъщност не… О, явно днес е щастливият ви ден. Ето го, влиза.

Тео се обърна. В сградата бяха влезли двама мъже на подходяща възраст; нямаше представа кой от тях е Дрешер.

— Детектив Дрешер? — произнесе колебливо той.

— Аз съм — отвърна човекът отдясно. Хелмут беше пораснал и се бе превърнал в привлекателен млад мъж със светлокестенява коса, силна квадратна челюст и ясни сини очи.

— Както казах — обади се полицаят зад гърба на Тео, — днес е щастливият ви ден.

„Стига да доживея до утре“ — помисли си ученият.

— Детектив Дрешер — каза той, — трябва да говоря с вас.

Хелмут се обърна към човека, с когото беше влязъл.

— Ще ти се обадя по-късно, Фриц.

Фриц кимна и се изгуби в сградата.

Дрешер по никакъв начин не показа, че е познал Тео. Разбира се, откакто се бяха видели, бяха минали двайсет и една години и въпреки че предстоящото повторение на преместването във времето бе получило широк медиен отзвук, Тео беше твърде зает напоследък, за да дава много интервюта; бе оставил тази част на Джейк Хоровиц.

Хелмут поведе посетителя навътре. Детективът беше облечен с обикновени дрехи, но Тео не можа да не забележи изключително хубавите му обувки. Дрешер постави дланта си на четеца и вратата се отвори, пропускайки ги в голяма стая. Флатсита — тънки като хартия компютри — бяха натрупани на купчинки върху някои бюра или разпилени върху други. Една цяла стена беше покрита с карта на Женева, която показваше контролирания с компютри трафик, като всяко превозно средство бе проследявано с отделен транспондер. Тео се вгледа, за да провери дали ще види собствената си кола да обикаля сградата; като че ли точно в този момент тя не беше единствената, която го правеше.

— Моля, седнете — покани го Дрешер и посочи с жест към стола, обърнат към бюрото му. Взе едно флатси от купчината и го постави между тях. — Имате ли нещо против да запиша разговора ни? — попита той. Думите му, изречени на френски, веднага се появиха на екрана, придружени от надпис „Х. Дрешер“.

Тео се съгласи с кимване. Детективът махна с ръка към компютъра. Тео осъзна, че иска отговор на глас.

— Non — каза той.

Флатсито надлежно записа думата, но просто постави въпросителна на мястото, където трябваше да се появи името на говорещия.

— А вие сте?

— Теодосиос Прокопидис — поясни Тео, като очакваше името му да подскаже нещо на Дрешер.

Поне компютърът се ориентира веднага — ученият видя на екрана да се появява малък прозорец с името му, правилно изписано на гръцки, плюс няколко основни факти за него. Мястото след „non“, където трябваше да се появи името му, веднага се запълни с „Т. Прокопидис“.

— И какво мога да направя за вас? — поинтересува се Хелмут, все още в неведение.

— Не се сещате кой съм, нали? — попита Тео.

Дрешер поклати глава.

— Последния път, когато се видяхме, нямах брада.

Детективът се взря в лицето му.

— Е, аз… о! О, Боже! Това сте вие!

Тео наведе поглед към екрана, флатсито се беше справило достойно в предаването на емоционалния изблик на Хелмут. Когато отново погледна нагоре, той видя, че лицето на германеца бе пребледняло.

— Oui — потвърди Тео. — C’est moi.

— Mon Dieu — възкликна Дрешер. — През всичките тези години не спрях да мисля за това. — Той поклати глава.

— Присъствал съм на много аутопсии, видял съм много мъртви тела. Но вашето — да видиш нещо подобно като дете… — Мъжът потрепери.

— Съжалявам — каза Тео. Помълча за миг, след което продължи: — Помните ли посещението ми у вас малко след като получихте видението? В къщата на родителите ви — онази, с голямата стълба?

Хелмут кимна.

— Помня. Изкарахте ми акъла.

Гъркът леко сви рамене.

— И за това съжалявам.

— Опитвах се да изтрия това видение от съзнанието си — призна Хелмут. — През всичките тези години се опитвах да не мисля за него, но то не ме напуска.

Тео се усмихна извинително.

— Вината не е ваша — махна с ръка Дрешер. — Какво беше вашето видение?

Ученият се изненада от въпроса; Хелмут все още не можеше да свърже своето видение на мъртвото тяло с живото човешко същество, което седеше пред него.

— Никакво — отвърна той.

— Да, вярно — поклати глава детективът, леко смутен. — Извинете.

За миг настъпи неловко мълчание, след което Дрешер отново заговори:

— Знаете ли, не беше чак толкова лошо — видението имам предвид. То ме накара да се заинтересувам от полицейската работа. Едва ли щях да се запиша в полицейската академия, ако го нямаше.

— От колко време сте полицай? — попита Тео.

— Седем години — последните две съм детектив.

Гъркът нямаше представа дали това е бърз напредък или не, но се усети, че изчислява годините на Дрешер. Би могъл да има университетска степен. Тео беше прекарал твърде много време сред академици и учени; винаги се бе притеснявал да не се държи прекалено снизходително с хората, които не бяха стигнали по-далеч от гимназията.

— Добре сте се справили — предположи той.

Хелмут сви рамене, но след това се намръщи и поклати глава.

— Въобще не трябва да се намирате в този район. Не трябва да сте в Европа, за Бога. Сигурно сте били убит във или около Женева, иначе нямаше да разследвам убийството ви. Ако аз имах видение, че ще бъда убит на това място в този ден, досега да съм отлетял за Китай или Хаваите.

Сега беше ред на Тео да свие рамене.

— Не исках да съм тук, но нямам друг избор. Нали ви казах, че работя в ЦЕРН. Бях част от екипа, който преди двайсет и една години проведе експеримента с Големия адронен колайдер. Те се нуждаят от мен, за да може вдругиден да го повторят. Повярвайте ми, ако имах някакъв избор, щях да бъда на друго място.

— Нали не сте се захванали с бокс?

— Не.

— Защото в моето видение…

— Знам, знам. Казахте, че съм бил убит в боксов мач.

— Баща ми непрекъснато гледаше бокс по телевизията — обясни Хелмут. — Странен спорт за един продавач на обувки, но му харесваше. Гледах заедно с него, дори още като дете.

— Вижте — каза Тео, — вие знаете по-добре от всеки друг, че наистина съм в опасност. Затова и дойдох при вас. — Той преглътна. — Имам нужда от помощта ви, Хелмут. Имам нужда от полицейска защита. От този момент, докато се проведе експериментът след… — погледна към часовника на стената, залепено с тиксо флатси, на чийто екран проблясваха петнайсетсантиметрови цифри — след петдесет и девет часа.

Дрешер посочи с ръка към натрупаните на бюрото му флатсита.

— Чака ме много работа.

— Моля ви. Знаете какво може да се случи. Повечето хора са си взели отпуска тази сряда и ще си бъдат на сигурно място вкъщи по време на преместването във времето. Чак ми е неприятно да го казвам, но бихте могли да използвате този ден, за да наваксате с работата.

— Аз няма да почивам в сряда. — Детективът кимна към останалите хора в стаята. — Никой от нас няма да почива — в случай, че нещо се обърка. — Замълча за миг. — Имате ли представа кой би могъл да ви застреля?

Тео поклати глава, след което погледна към записващото флатси и отговори:

— Не. Никаква. Двайсет и една години се опитвах да го открия — опитвах се да разбера кого ли ще ядосам до такава степен, че да ме иска мъртъв, или пък кой ще спечели, ако ме премахне от пътя си. Но няма никой.

— Никой?

— Нали знаете, понякога човек полудява; обхваща го параноята. И започва без никаква причина да подозира някого. Известно време си мислех, че бившият ми партньор, Лойд Симко, ще го направи. Но вчера разговарях с него; той е във Върмонт и не възнамерява да идва в Европа в близко бъдеще.

— Полетът продължава само… Колко? Три часа, ако вземе свръхзвуков самолет — каза Дрешер.

— Знам, знам — но съм сигурен, че не е той. Обаче там някъде има един човек, някой… как го наричате вие? Каква беше точната фраза? Някое неизвестно лице или група от лица, които може би наистина ще се опитат да отнемат живота ми. Затова ви моля — умолявам ви — не допускайте това лице или тези лица да ми навредят.

— Къде трябва да бъдете днес?

— В ЦЕРН. Или в кабинета ми, в контролния център на Големия адронен колайдер, или долу в тунела.

— Тунела?

— Да. Сигурно сте чували за него: на стотици метри под ЦЕРН има прокопан кръгъл тунел, с обиколка двайсет и седем километра. Като гигантски пръстен, нали се сещате? Там се намира Големият адронен колайдер.

Хелмут захапа устната си и я подъвка известно време.

— Изчакайте да поговоря с капитана — реши накрая. После стана, прекоси стаята и почука на една врата. Тя се плъзна встрани и Тео забеляза вътре строга тъмнокоса жена. Дрешер влезе и вратата се затвори зад гърба му.

Сякаш го нямаше цяла вечност. Гъркът нервно се огледа. На бюрото на детектива имаше холограма на млада жена, която може би беше съпругата или приятелката му, както и друга на възрастни мъж и жена. Тео разпозна жената: фрау Дрешер. Ако снимката беше правена наскоро — а сигурно бе така; допреди две години холокамерите въобще не бяха по джоба на едно честно ченге, — то тогава времето се бе отнесло милостиво към нея. Тя си оставаше много привлекателна жена, която не се притесняваше от посивелите си коси.

Най-после вратата в далечния край на помещението се отвори и детектив Дрешер се появи. Той прекоси пълната с полицаи стая и се върна при бюрото си.

— Съжалявам — въздъхна и седна на стола си. — Ако някой ви беше заплашил или нещо…

— Нека поговоря с капитана ви.

Хелмут изсумтя.

— Тя няма да ви види; през повечето време не вижда дори мен. — Той смекчи гласа си. — Съжалявам, г-н Прокопидис. Просто внимавайте и това е.

— Мислех си, че вие… че точно вие… ще ме разберете.

— Аз съм просто едно ченге — отвърна Дрешер. — Получавам заповеди. — В гласа му се промъкна лукава нотка. — Освен това може би направихте грешка, като дойдохте тук. Ами ако се окаже, че аз съм човекът, който ви е застрелял? Нали Агата Кристи е написала един подобен роман, в който детективът е убиецът? Нямаше ли да е иронично, че идвате точно при мен?

Тео повдигна вежди. Сърцето му биеше лудо, той не знаеше какво да каже. Господи, той наистина беше застрелян с Глок — оръжие, което бе предпочитано от полицаите по цял свят…

— Не се тревожете — ухили се Дрешер. — Шегувам се. Реших, че мога да ви поизплаша и аз малко, заради страха, който брах тогава. — Но въпреки това се протегна и с две махвания на показалеца си изтри последните няколко изречения от флатсито. — Успех, г-н Прокопидис. Както вече ви казах, просто бъдете внимателен. За милиарди хора бъдещето се оказа различно от онова, което им беше показано във виденията им. Не би трябвало аз да ви го казвам, все пак сте учен, нали, но всъщност няма особена причина да се смята, че точно вашето видение ще се сбъдне.

Тео използва мобилния си телефон, за да повика колата и когато тя пристигна, той седна вътре.

Несъмнено Дрешер беше прав. Тео се почувства объркан заради пристъпа на паника; може би причина за това беше кошмарът от предишната нощ, комбиниран с притеснението за скорошния експеримент. Той се опита да се успокои, гледайки през прозореца към провинциалния пейзаж, докато колата му го отвеждаше обратно в контролния център на Големия адронен колайдер. Автобусът все още стоеше на паркинга. Видът му му навяваше носталгия. Автобусите на „Глобус Гейтуей“ пътуваха из цяла Западна Европа, разбира се. Самият той никога не ги бе използвал, но като тийнейджър с двама негови приятели винаги си отваряха очите за тях през юли и август. Вътре често пътуваха северноамерикански момичета, търсещи поредното вълнуващо лято; през онези години Тео беше прекарвал не една романтична вечер с някоя американска гимназистка.

Но приятните спомени преминаха в тъга; той се замисли за дома, за Атина. След смъртта на Дим се бе прибирал само два пъти. Защо ли не намираше повече време за родителите си? Тео остави колата си да потърси свободно място за паркиране. Той слезе от нея и тръгна към контролния център на Големия адронен колайдер.

— О, Тео — каза Джейк Хоровиц, който идваше от другия край на коридора. — Опитвах се да се свържа с теб. Обадих се на колата ти, но тя каза, че си арестуван или нещо такова.

— Забавна кола — усмихна се Тео. — Всъщност бях на гости — посетих един човек, когото смятах за стар приятел.

— Имаме проблем с Големия адронен колайдер и Джигс не знае как да го оправи.

— Така ли?

— Да, нещо с един от криостатните клъстери — номер четирийсет и четири в трети октант.

Тео се намръщи. Бяха минали години от последния път, когато Големият адронен колайдер бе работил с пълна мощ. Джигс, само на трийсет и четири години, беше началник-отделът за поддръжка; всъщност той никога не бе виждал колайдера да работи на нива от 14 тераелектронволта.

Гъркът кимна; криостатните механизми бяха печално известни с фината си изработка.

— Ще ги погледна. — В добрите стари дни, когато ЦЕРН имаше персонал от три хиляди души, Тео никога нямаше да слезе сам в тунела на Големия адронен колайдер, но при този оскъден екип това беше най-добрият начин да разпредели ограничената си работна ръка, а и там може би беше най-безопасното място: естествено някой откачен тип можеше да влезе в комплекса на ЦЕРН, търсейки Тео, за да го застреля, но такъв нарушител несъмнено щеше да бъде спрян много преди да стигне до тунела. Пък и никой освен Джейк и Джигс — на които вярваше безусловно — нямаше да знае, че той е долу.

Тео се качи на асансьора и слезе на сто метра под земята. Въздухът в тунела бе влажен и топъл и миришеше на машинно масло и озон. Осветлението беше приглушено — синкавобялата светлина на флуоресцентните лампи бе подсилвана на равномерни интервали от жълтите аварийни лампи, монтирани на стените. Пулсирането на уредите, жуженето на помпите за въздух и потракването на токовете на Тео по бетонния под отекваха силно в тунела. При напречен разрез се виждаше, че с изключение на плоския под тунелът е кръгъл, а диаметърът му варира между 3,8 и 5,5 метра.

Както винаги, Тео Прокопидис първо обърна глава на едната страна и огледа тунела, след което се обърна на другата. Не беше съвсем изправен. Откриваше се гледка доста надалеч, но в един момент стените се изкривяваха.

На тавана бе окачена Н-образната монорелсова линия, а на нея висеше самото влакче; Джигс го беше паркирал тук. Влакчето се състоеше от една кабина, достатъчно голяма, за да побере един човек, три малки вагонетки, предназначени за превоз на товари, и накрая втора кабина, която гледаше в противоположната посока. Вагонетките не бяха нищо повече от висящи кошници, направени от метал и боядисани в електриковосиньо. Кабините имаха отворени, боядисани в оранжево конструкции с полегати предни стъкла, над които бяха поставени фарове, и широки гумени амортисьори, монтирани отдолу. Предните стъкла се спускаха под остър ъгъл.

Машинистът трябваше да седи с изпънати напред крака; кабините не бяха достатъчно високи, за да поберат нормално седяща фигура. На предниците им беше гравиран надпис „ОРНЕКС“ — името на производителя на монорелсовото влакче. От двете страни на надписа бяха разположени малки червени светлоотражатели, а под тях по цялата дължина на кабината бяха положени черно-жълтите аварийни маркировки; производителите искаха да бъдат сигурни, че кабините ще се виждат отдалеч в мъждивата светлина. През 2020 година монорелсовото влакче беше подобрено; вече вдигаше около шейсет километра в час, което означаваше, че за по-малко от трийсет минути можеше да обиколи тунела.

Тео извади една кутия с инструменти от шкафа на спирката и си сложи жълтата каска — въпреки че рядко слизаше в тунела, той заемаше достатъчно висока длъжност, за да има лична каска. Отиде до едната вагонетка и остави кутията вътре, качи се в кабината, насочена към него — обратно на часовниковата стрелка, подкара влакчето и с бръмчене се изгуби в тъмнината.

Детектив Хелмут Дрешер се опита да продължи работата си; трябваше да прегледа седем случая, а капитан Лавоазие бе поискала от него повече резултати. Но мислите на Мут непрекъснато се връщаха към молбата на Тео Прокопидис. Човекът изглеждаше доста приятен; на Мут му се искаше да може да му помогне. Освен това за мъж около петдесетте изглеждаше в много добра форма. Детективът намери флатсито, на което бе записал разговора им; на екрана все още се виждаше прозорчето с биографичните данни на Тео. Роден на 2 март 1982 година — значи беше на четирийсет и осем. Твърде възрастен за боксьор — освен това нямаше физиката на такъв. Може би в алтернативната реалност, показана във виденията, той бе по-скоро треньор или съдия, отколкото боксьор.

Но не — нещо не му се струваше както трябва. Мут не носеше със себе си визитната картичка, която Тео му беше дал преди двайсет години, въпреки че я бе запазил през всичките тези години и дори я разглеждаше от време на време: на нея с големи букви пишеше ЦЕРН. Така че ако през 2009-та вече е бил физик, едва ли по-късно щеше да реши да прави кариера в спорта. Но Мут ясно си спомняше собственото си видение: мъжът с широк зелен работен комбинезон — съдебният патолог, както вече знаеше — убедено беше заявил, че Прокопидис е бил убит на ринга и…

На ринга.

Какво му бе казал по-рано Прокопидис? Сигурно сте чували за него: на стотици метри под ЦЕРН има прокопан кръгъл тунел, с обиколка двайсет и седем километра. Като гигантски пръстен, нали се сещате?

Навремето Мут беше още хлапе — малко хлапе, което гледаше бокс с баща си; малко хлапе, което обичаше филма „Роки“. Тогава просто бе решил, че „на ринга“ означава „на боксов мач“ и повече не се беше замислял.37

Гигантски пръстен, нали се сещате?

Мамка му. Може би Прокопидис наистина беше в опасност. Мут стана от бюрото си и тръгна към кабинета на капитан Лавоазие.

Повреденият криостатен клъстер се намираше на около десетина километра път; монорелсовото влакче щеше да откара Тео там за десет минути. Лъчите на фаровете прорязваха тъмнината. Из целия тунел бяха монтирани флуоресцентни осветителни тела, но нямаше смисъл да се осветяват всичките двайсет и седем километра.

Най-накрая Тео пристигна на мястото, където се намираше неизправният криостатен клъстер. Той спря влакчето, слезе от него, намери таблото за управление на локалното осветление и включи всички лампи на петдесет метра пред и зад него. След това извади кутията с инструментите и тръгна към повредената част.

Този път капитан Лавоазие не възрази и разреши на Дрешер да охранява Тео до края на деня. Мут се качи на обикновената си, немаркирана кола и потегли към ЦЕРН. Не очакваше мястото да е по-различно от останалите: мислеше, че сигналът от транспондера на полицейската кола ще накара вратите да се отворят автоматично и да я пропуснат. Обаче му се наложи да спре и да покаже значката си на компютъра пазач, преди бариерата да се вдигне. Освен това той поиска от компютъра да го упъти — комплексът на ЦЕРН се състоеше от десетки почти изоставени сгради. За около пет минути успя да открие центъра за управление на Големия адронен колайдер. Паркира колата си на асфалта и изтича вътре.

По коридора се зададе привлекателна жена на средна възраст с луничаво лице. Мут й показа значката си.

— Търся Тео Прокопидис — каза той.

Жената кимна.

— Преди обяд беше тук; сега ще проверя къде е.

Тя го поведе навътре в сградата; надникна в две стаи, но Тео не беше там.

— Да проверим в кабинета на съпруга ми — предложи. — Двамата с Тео работят заедно. — Те тръгнаха по друг коридор и влязоха в един кабинет. — Джейк, този човек е полицай. Търси Тео.

— Той слезе в тунела — отвърна Джейк. — Пак проклетият криостатен клъстер в трети октант.

— Може да е в опасност — обясни Мут. — Ще ме отведете ли при него?

— В опасност ли?

— В неговото видение днес трябва да бъде застрелян — и аз имам много добра причина да вярвам, че това ще стане долу в тунела.

— Мили Боже — възкликна Джейк. — Ъъъ, да, разбира се — ще ви отведа при него… По дяволите! Дявол да го вземе, сигурно е тръгнал с влакчето.

— Влакчето ли?

— По продължение на целия пръстен има монорелсов влак. Сигурно е отишъл с него на десет километра оттук.

— Само един влак ли имате?

— Преди бяха четири, но отдавна ги продадохме. Остана ни само един.

— Можете да влезете през станцията за достъп — обади се жената. — Няма път дотам, но можете да прелетите над нивите.

— Да, да! — възкликна Джейк. Той се усмихна на жена си. — Красива и умна! — После се обърна към Дрешер. — Да вървим!

Джейк и Мут тръгнаха по коридора, минаха през фоайето и излязоха на паркинга.

— Ще вземем моята кола — каза детективът. Двамата седнаха вътре, Мут натисна бутона за старт и колата се вдигна над земята. Джейк го упъти как да излезе от комплекса, след което посочи към широките земеделски ниви.

Колата полетя.

Тео погледна към кутията на криостатния клъстер. Нищо чудно, че Джигс беше имал проблеми с ремонта му: опитал се бе да влезе през погрешния вход. Таблото, зад което беше работил, бе все още отворено, но потенциометрите, които трябваше да се поправят, се криеха зад друго табло.

Опита се да отвори люка, който щеше да му даде достъп до правилните механизми за управление, но не успя да го помръдне. Напълно занемарен в тъмния влажен тунел, люкът очевидно беше ръждясал и не можеше да се отвори. Тео порови в кутията, търсейки подходящ инструмент, но намери само няколко отвертки, които не можеха да свършат работа. Всъщност се нуждаеше от железен лост или нещо подобно. Тихо изруга на гръцки. Можеше да се върне с влакчето в комплекса и да вземе подходящия инструмент, но това му се струваше загуба на време. Нямаше начин в тунела да няма нещо, което да може да се използва. Погледна назад по пътя, откъдето беше дошъл; през последните няколкостотин метра от пътуването си не бе забелязал нищо, което да му свърши работа, но пък тогава просто зяпаше. Въпреки това реши, че е по-добре да продължи напред по тунела, без да се отдалечава много, за да види дали няма да открие нещо подходящо.

Отдалечената станция за достъп се намираше в стар бетонен бункер насред нива, засята с рапица. Колата кацна върху една къса алея, от която тръгваше по-широк път в друга посока. Мут угаси двигателя. Двамата с Джейк излязоха навън.

Беше обяд и тъй като вече бе октомври, слънцето не се беше издигнало много високо в небето. Но поне пчелите, които през лятото бяха същинска напаст, сега се бяха скрили. По планинските склонове растяха предимно иглолистни дървета, но долу беше пълно с широколистни; листата на повечето вече бяха пожълтели.

— Да вървим — каза Джейк.

Мут се поколеба.

— Нали няма опасност от облъчване?

— Не и докато колайдерът е изключен. Напълно безопасно е.

Докато вървяха към бункера, край тях изприпка таралеж и побърза да се скрие в разцъфналата рапица. Джейк се спря за малко пред вратата. Тя беше от старомодния вид — с панти и секретна ключалка. Но бе разбита — в тревата до бункера беше захвърлен железен лост.

Детективът се приближи.

— Няма ръжда — отбеляза той и посочи метала, който се бе показал след разбиването на ключалката. — Извършено е наскоро. — Подритна леко железния лост с върха на скъпата си обувка. — Тревата отдолу е все още зелена; сигурно се е случило или днес, или вчера. — Погледна към Джейк. — Държите ли нещо ценно долу?

— Ценно — да — отвърна Джейк. — Но непродаваемо. Освен ако не знаете някой черен пазар за остаряло оборудване за високоенергийна физика.

— Казвате, че този колайдер не е бил използван напоследък?

— От няколко години.

— Може да са скитници — реши Мут. — Става ли да се живее долу?

— Ами… сигурно. Там е студено и тъмно, но е сухо.

Дрешер носеше на хълбока си чантичка. Отвори я, измъкна малък електронен уред и го прекара над лоста.

— Много отпечатъци — промърмори. Джейк надникна над рамото му; видя отпечатъците, които проблясваха на екрана на уреда. Мут натисна няколко бутона. След около трийсетина секунди на екрана се изписа текст. — Няма съответствие. Този, който го е извършил, никога не е бил арестуван в Швейцария или в Европейския съюз. — Той направи кратка пауза. — Колко далеч се намира Прокопидис?

Джейк посочи с пръст.

— На около пет километра в тази посока. Но долу трябва да има паркирани два ховъркарта. Ще вземем единия.

— Тео има ли мобилен телефон? Не можем ли да му се обадим?

— Той се намира на сто метра под земята — отвърна Джейк. — Там мобилните телефони нямат покритие.

Те бързо влязоха в бункера.

Тео извървя стотина метра, без да открие нищо, което да може да му помогне да отвори люка за достъп до криостатния клъстер. Той погледна назад; клъстерът вече се беше скрил зад завоя на пръстена.

Тъкмо се накани да се откаже и да тръгне обратно към влакчето, когато нещо привлече погледа му. Някакъв човек правеше нещо до един от шестполюсните пръстеновидни магнити. Той не носеше каска — което си бе нарушение на правилата. Тео се накани да му извика, но акустиката в тунела беше толкова слаба, че още преди години се бе отказал да вика на каквото и да било разстояние. Всъщност нямаше значение кой е човекът, стига да имаше повече инструменти, отколкото беше донесъл Тео.

След около минута се приближи до мъжа. Той работеше нещо до една от въздушните помпи; шумът, който тя вдигаше, сигурно му бе попречил да чуе стъпките на Тео. На пода на тунела беше кацнал ховъркарт — широк метър и половина кръгъл диск с два стола, скрити под навес. Ховъркартите бяха разработени за нуждите на голф игрищата; движеха се много по-лесно по тревата от старомодните моторни колички.

В старите времена в ЦЕРН работеха хиляди хора, които Тео не познаваше по физиономия, но сега, когато тук имаше само няколкостотин души, той се изненада да види непознато лице.

— Хей, там — извика Тео.

Мъжът — слаб бял човек около петдесетте, с бяла коса и мрачни сиви очи — се обърна рязко, очевидно стреснат. Наистина носеше със себе си куфарче с инструменти, но…

Той беше отворил големия капак на въздушната помпа и току-що бе приключил монтирането на някакъв уред вътре…

Уред, който приличаше на малко алуминиево куфарче, с поредица блестящи мигащи цифри отгоре.

Мигащи цифри, които отброяваха на обратно.

30.

Едната стена на бункера беше покрита с шкафчета. Джейк сложи на главата си жълта каска и направи знак на Мут също да си вземе една. Вътре имаше асансьор, както и стълба, водеща надолу. Джейк натисна бутона за повикване на асансьора. Наложи се да чакат сякаш цяла вечност, докато кабината пристигне.

— Който е влязъл вътре, все още е долу — каза Джейк. — Иначе асансьорът щеше да ни чака горе.

— Не може ли да е излязъл по стълбите? — попита Мут.

— Може, но все пак това са сто метра — еквивалентът е трийсет етажа в офис сграда. Дори слизането надолу е изморително.

Асансьорът най-после се качи и двамата влязоха вътре. Джейк натисна бутона за надолу. Спускането беше дразнещо бавно; измина цяла минута, преди да стигнат до нивото на тунела. Джейк и Мут излязоха от кабината. Наблизо имаше паркиран един ховъркарт и Джейк тръгна към него.

— Не казахте ли, че трябва да са два?

— Така си мислех, да — отвърна Джейк.

Той се настани на шофьорската седалка, а Мут седна на другата. Джейк пусна фаровете и задейства перките. Ховъркартът бавно се понесе напред и те се отправиха по тунела в посока, противоположна на часовниковата стрелка, с максималната възможна скорост за малкото превозно средство.

Тунелът напред беше прав за известно разстояние; така бе край всичките четири големи детектора, за да се избегне синхротронната радиация. В средата на правия участък видяха гигантската, висока двайсет метра празна камера, приютявала навремето CMS детектора с неговия 14 000-тонен магнит. При построяването си Компактния мюонен соленоид беше струвал над сто милиона американски долара. След разработването на тахионно-тардионния колайдер служителите на ЦЕРН преместиха CMS, както и ALICE, в подобна камера в друга част на тунела, където да са приготвени за продажба. Японското правителство купи и двата детектора, за да ги използва в своя ускорител КЕК в Цукуба. Мичико Комура бе наблюдавала разглобяването на големите машини тук и сглобяването им в родината й. Звукът на моторите на ховъркарта отекваше в просторната камера, достатъчно голяма, за да побере малък жилищен блок.

— Още колко дълго? — попита Мут.

— Не много — отвърна Джейк.

Те продължиха напред.

Тео погледна мъжа, който продължаваше да клечи на пода пред въздушната помпа.

— Mein Gott — възкликна тихо човекът.

— Вие — каза Тео на френски. — Кой сте вие?

— Здравейте, д-р Прокопидис — отвърна мъжът.

Тео се поуспокои. Щом този тип го познаваше, значи не можеше да бъде нарушител. Освен това му изглеждаше смътно познат.

Мъжът погледна назад в тунела, откъдето беше дошъл. След това бръкна под тъмното си кожено яке и измъкна пистолет.

Сърцето на Тео подскочи. Още преди години, когато малкият Хелмут беше споменал за деветмилиметровия глок, Тео бе потърсил снимка в Мрежата. Ъгловатото полуавтоматично оръжие, което сега беше насочено към него, бе точно същото; пълнителят му побираше максимум петнайсет патрона.

Мъжът погледна към пистолета си, сякаш самият той беше изненадан да го види в ръката си. След това леко сви рамене.

— Малък подарък, с който се сдобих в Щатите — толкова е лесно да се донесат тук. — Той помълча. — Да, знам много добре какво си мислите. — Махна с ръка към алуминиевото куфарче със синия светодиоден таймер. — Мислите си, че това може да е бомба. И е точно така. Сигурно можех да я сложа и другаде, но изминах целия този път, за да намеря възможно най-тайното място, където да е трудно да я намерят. Вътрешността на тази машина ми изглеждаше подходяща.

— Какво… — Тео се изненада от начина, по който прозвуча гласът му. Той преглътна, опитвайки се да го нормализира. — Какво се опитвате да постигнете?

Мъжът отново помръдна с рамене.

— Би трябвало да ви е ясно. Опитвам се да саботирам вашия ускорител на частици.

— Но защо?

Мъжът махна с пистолета към Тео.

— Не ме познахте, нали?

— Наистина ми изглеждате познат, но…

— Дойдохте да ме посетите в Германия. Един от съседите ми се беше свързал с вас; във видението ми гледах запис на репортаж от новинарска емисия, в който се говореше за вашата смърт.

— Точно така — кимна Тео. — Спомних си. — Не можеше да се сети за името на мъжа, но си спомняше срещата преди двайсет и една години.

— И защо мислите, че гледах точно този репортаж? Защо бях превъртял записа точно на него от цялата емисия? Защото проверявах дали има останали някакви улики, които да сочат към мен. Никога не съм искал да убивам никого, но ако се наложи, ще убия вас. Все пак е справедливо. Вие убихте жена ми.

Ученият понечи да протестира, че не е направил нищо такова, но в един миг се досети. Да. Спомни си посещението при човека. Съпругата му бе паднала по стълбите в станцията на метрото по време на преместването във времето, беше си счупила врата.

— Нямаше начин да разберем какво ще се случи — нямаше как да го предотвратим.

— Разбира се, че сте можели да го предотвратите — сопна се мъжът. Руш, така се казваше. Името му изникна в съзнанието на Тео: Волфганг Руш. — Разбира се, че сте можели. Изобщо не ви е влизало в работата да правите онова, което сте правили. Да се опитвате да повторите условията от раждането на вселената! Да се опитвате насила да повторите Божието дело! Казват, че любопитството убило котката. Но това беше вашето любопитство, а убитият е жена ми.

Тео не знаеше какво да каже. Как да обясниш науката — нуждата, търсенето — на някой, който очевидно е фанатик?

— Вижте — заговори той, — докъде щеше да стигне светът, ако ние…

— Мислите, че съм луд? — попита Руш. — Мислите, че съм изперкал? — Той поклати глава. — Не съм. — Бръкна в джоба си и извади портфейл. Измъкна от него непохватно, с едната си ръка, жълто-синя ламинирана визитна картичка, която показа на Тео.

Той я погледна. Това беше преподавателска карта от университета „Хумболт“.

— Редовен преподавател — обясни Руш. — Катедрата по химия. Докторат в Сорбоната. — Точно така — през 2009 година мъжът беше казал, че преподава химия. — Ако тогава знаех какво е вашето участие в цялата история, изобщо нямаше да разговарям с вас. Но вие дойдохте да ме видите, преди ЦЕРН да обяви публично, че е замесен в случая.

— И сега искате да ме убиете? — попита Тео. Сърцето му биеше толкова силно, че той си мислеше, че ще се пръсне; цялото му тяло се обливаше в пот. — Това няма да върне съпругата ви.

— Напротив, ще я върне — възрази Руш.

Той наистина беше луд. По дяволите, защо му трябваше точно днес да слиза сам в тунела?

— Не вашата смърт, разбира се — продължи Руш. — А това, което правя. Да, то ще върне Хелена. Заради принципа на забраната на Паули.

Тео не знаеше какво да каже; мъжът просто бълнуваше.

— Какво?

— Волфганг Паули — натърти Руш доволно. — Обичам да казвам на студентите ми, че съм кръстен на него, но всъщност не е така — кръстен съм на един чичо на баща ми. — Кратка пауза. — Първоначално принципът на Паули се прилагал само към електроните: не е възможно в една квантова система да съществуват едновременно два електрона с еднакво енергийно състояние. По-късно е бил разширен да обхваща всички елементарни частици.

Тео знаеше всичко това. Опита се да скрие нарастващата си паника.

— И какво?

— Аз вярвам, че принципът на забраната се прилага и към концепцията за сега. Всички доказателства са налице: може да съществува само едно сега — през цялата история на човечеството сме били на едно мнение кой момент е настоящ. Никога не е имало момент, който част от човечеството да е смятала за настоящ, друга да го е мислела за минал, а трета да го е приемала за бъдещ.

Гъркът леко сви рамене, без да разбира каква е целта на всичко това.

— Не разбирате ли? — извика Руш. — Не виждате ли? Когато прехвърлихте съзнанието на човечеството двайсет и една години напред в бъдещето — когато преместихте 2009-а в 2030-а — онова „сега“, което е трябвало да се изживее от хората през 2030-а, се е прехвърлило някъде другаде. Принципът на забраната! Всеки миг съществува като „сега“ само за онези, които са замръзнали в него — „сега“ от 2009-а не може да се наложи върху „сега“ от 2030-а; двете „сега“ не могат да съществуват едновременно. Когато прехвърлихте 2009-а напред във времето, 2030-а трябваше да й освободи мястото. Когато разбрах, че отново се каните да повторите експеримента в същия момент, когато са се появили първоначалните видения, всичко ми стана ясно. — Той замълча. — Свръхновата Сандулеак ще продължи да генерира неутрино десетилетия или векове напред — със сигурност утрешният опит няма да е последен. Смятате ли, че апетитът на човечеството да надниква в бъдещето ще бъде заситен само с един опит? Разбира се, че не. Ние сме ненаситни в желанията си. Още от древни времена не е съществувала по-съблазнителна мечта от това да надникнем в бъдещето. Всеки път, когато е възможно да прехвърлим усещането за „сега“, ние ще го правим — разбира се, ако утрешният ви експеримент успее.

Тео погледна към бомбата. Ако разчиташе правилно цифрите на дисплея, до момента на детонация оставаха петдесет и пет часа. Той се опитваше да мисли трезво; не беше предполагал колко смущаващо може да действа пистолет, насочен в сърцето му.

— Значи… значи… какво искате да кажете? Че ако 2030-а не направи място за съзнанията от 2009-а, то тогава първото прехвърляне изобщо няма да се осъществи?

— Точно така!

— Но това е лудост. Първото прехвърляне вече се е състояло. Всички сме го преживели преди двайсет и една години.

— Не сме го преживели всички — отвърна рязко Руш.

— Е, да, но…

— Да, случило се е. Но аз възнамерявам да го отменя. Смятам да пренапиша последните две десетилетия.

Тео не искаше да спори с човека, но все пак заяви:

— Това е невъзможно.

— Напротив, възможно е. Знам, че е. Не виждате ли? Вече успях.

— Какво?

— Какво беше общото във всички видения? — попита Руш.

— Не знам…

— Почивният ден! Голяма част от хората изглежда почиваха, не бяха на работа. И защо? Защото на всички им е било казано да си останат вкъщи в безопасност, тъй като ЦЕРН ще се опита да повтори преместването във времето. Но нещо се е случило — нещо, което е довело до отмяна на експеримента, ала за хората вече е било твърде късно да се връщат на работа. Затова човечеството е получило неочакван почивен ден.

— Много по-вероятно е първия път да сме видели просто онази версия на реалността, в която Погледът в бъдещето изобщо не се е случвал.

— Глупости — отсече Руш. — Наистина, разбрахме, че някои хора са били на работа — продавачи, улични търговци, полицията и така нататък. Но повечето хора са почивали, нали? Чули сте спекулациите — че в сряда ще има някакъв голям празник, 23 октомври, който през 2030 година ще се празнува по цял свят. Световният ден за разоръжаване, може би, или пък денят на първия контакт с извънземните. Всъщност всички са си били вкъщи и са се подготвяли за прехвърляне във времето, което така и не е състояло. Но те все пак са получили някакво предупреждение, че събитието няма да се случи — сигурно по някое време през деня се е разчуло, че Големият адронен колайдер е бил повреден. Е, моята бомба е готова да избухне два часа, преди частиците неутрино от Сандулеак да достигнат Земята.

— Но ако в новините е имало нещо подобно, нямаше ли поне някой да го види във видението си? Все някой е щял да го съобщи.

— Кой ще си стои вкъщи и ще гледа новини два часа след обявяването на неочаквания почивен ден? — попита Руш. — Не, сигурен съм, че описаният от мен сценарий е правилен. Ще успея да обезвредя ЦЕРН; всички съзнания през 2030 година ще си останат на мястото и тази промяна ще се разпространи назад във времето, до преди двайсет и една години, и ще пренапише историята. Скъпата ми Хелена и всички останали хора, които умряха заради вашата надменност, отново ще са живи.

— Не можете да ме убиете — поклати глава Тео. — Не можете и да ме държите тук два дни. Хората ще забележат, че ме няма и ще дойдат да ме търсят. Тогава ще намерят бомбата ви и ще я обезвредят.

— Много правилна забележка — съгласи се Руш. Без да изпуска Тео от прицел, той се приближи заднешком към бомбата. Хвана я за дръжката и я извади от вътрешността на въздушната помпа. Сигурно беше забелязал изражението върху лицето на гърка, защото подхвърли: — Не се тревожете, не е толкова чувствителна. — Постави бомбата на пода в тунела и направи нещо с брояча. После обърна куфарчето с дългата му страна към Тео, за да види таймера. Той продължаваше да отброява на обратно, но този път показваше 59 минути и 56 секунди.

— Бомбата ще се взриви след един час — каза Руш. — По-рано, отколкото планирах и така може би ще лишим хората от почивката им вдругиден, но ефектът ще е същият. Стига повредата на тунела да е толкова голяма, че да не може да бъде отстранена до два дни, Der Zwischenfall няма да бъде повторен. — Той замълча за миг. — Така, време е да тръгваме. Нямам намерение да се возя заедно с вас на ховъркарта или… Вие сте дошли с монорелсовия влак, нали? Е, няма да го ползваме. Но ако успеем да се отдалечим на достатъчно голямо разстояние оттук за един час, никой от нас няма да пострада. — Махна с пистолета. — Така че да тръгваме.

Двамата закрачиха по коридора в посока, обратна на часовниковата стрелка — към монорелсовото влакче, — но преди да изминат и десетина метра, Тео дочу слаб вой зад гърба си. Обърна се назад, Руш направи същото. Откъм завоя на тунела се приближаваше друг ховъркарт.

— По дяволите — изруга Руш, — кой пък е това?

Посивяващата червена коса на Джейк Хоровиц лесно можеше да се различи, дори и от това разстояние, но другият…

Господи! Той приличаше на…

Наистина беше той. Детектив Хелмут Дрешер от женевската полиция.

— Не знам — отвърна Тео, преструвайки се, че се взира в далечината.

Ховъркартът се приближаваше бързо. Руш се огледа наляво и надясно. По стените беше монтирано толкова много оборудване, че ако човек разполага с малко време, лесно би могъл да намери място, където да се скрие. Волфганг започна да отстъпва назад. Но вече беше твърде късно. Джейк явно сочеше към тях. Руш скъси разстоянието между себе си и учения и мушна дулото на пистолета в ребрата му. Тео никога през живота си не бе усещал сърцето си да бие толкова учестено.

Докато ховъркартът кацаше на пода на тунела, на около пет метра от Руш и Тео, Дрешер извади собствения си пистолет.

— Кой си ти? — извика Джейк на Руш.

— Внимавайте! — избъбри Тео. — Той има пистолет.

Руш изглеждаше изплашен. Поставянето на бомба беше едно, обаче вземането на заложник и потенциално убийство бе съвсем друго. Но той отново сръга Тео в ребрата с дулото на пистолета си.

— Точно така — извика Волфганг. — Така че се махайте оттук.

Мут стоеше с разкрачени крака за максимална стабилност и беше насочил пистолета си право в сърцето на Руш.

— Аз съм полицай — заяви той. — Хвърли оръжието.

— Nein.

Гласът на Дрешер прозвуча абсолютно безизразно:

— Хвърли оръжието или ще стрелям.

Очите на Руш се стрелкаха наляво и надясно.

— Ако стреляш, доктор Прокопидис ще умре.

Мислите на Тео препускаха диво. Дали и първия път бе станало така? За да се изпълни видението, Руш трябваше да го простреля не веднъж, а три пъти. В ситуация като тази той можеше и да успее да вкара един куршум в гърдите на Тео — не че трябваха повече, — но със сигурност щом дръпнеше спусъка, Хелмут веднага щеше да го простреля.

— Назад — извика Руш. — Назад!

Джейк изглеждаше също толкова ужасен, колкото се чувстваше и Тео, но Дрешер не отстъпваше.

— Хвърли оръжието. Арестуван си.

За момент страхът на Руш като че ли изчезна, сякаш думите на Мут го зашеметиха. Ако наистина беше просто университетски преподавател, вероятно никога не бе имал проблеми със закона. Но той някак успя да се отърси от вцепенението.

— Не можеш да ме арестуваш.

— Мога, по дяволите — отвърна Дрешер.

— От коя полиция си?

— Женевската.

Волфганг дори успя да изкара тънък, уплашен смях. Той отново смушка Тео в ребрата с пистолета.

— Кажи му къде сме.

Стомахът на Тео се сви от страх. Той не разбра въпроса.

— В Големия адронен…

Руш го смушка отново.

— Страната!

Гъркът усети как сърцето му слиза в петите.

— Ох! — Проклятие. По дяволите. — Във Франция — каза той. — Границата минава през тунела.

— Значи това не е в твоята юрисдикция — заяви Руш, гледайки Мут. — Швейцария не е член на Европейския съюз. Ако ме застреляш тук, си е чисто убийство.

Дрешер като че ли се поколеба за миг; пистолетът в ръката му потрепна. Но след това той отново го насочи право в сърцето на Волфганг.

— После ще се оправям с правните проблеми — реши той. — Хвърли пистолета или ще стрелям.

Руш стоеше толкова близо, че Тео можеше да чуе учестеното му дишане.

— Добре — отговори Волфганг. — Добре.

Той отстъпи встрани от гърка и…

Бум!

Изстрелът отекна в тунела.

Сърцето на Тео спря…

… но само за миг.

Руш зяпна от ужас, от страх…

… щом осъзна какво е направил…

… същевременно Хелмут Дрешер залитна назад, препъна се и падна по гръб, изпускайки пистолета, и по рамото му се разля широко кърваво петно.

— О, Господи! — извика Джейк. — О, Господи!

Той се спусна напред, опитвайки се да се добере до пистолета на Дрешер.

Руш изглеждаше абсолютно зашеметен. Тео го сграбчи изотзад, стисна шията му в задушаваща хватка, като същевременно притисна коляно в гърба му. С другата си ръка се опита да му отнеме горещия, все още димящ пистолет.

Оръжието на Дрешер вече беше в ръцете на Джейк. Той се опита да се прицели в борещите се Тео и Волфганг, но ръцете му трепереха неудържимо. Гъркът изви ръката на Руш, който изпусна пистолета. Тео отскочи встрани и Джейк натисна спусъка, но куршумът, изстрелян от неопитните му, треперещи ръце, отлетя нагоре и се заби в една от флуоресцентните лампи над главите им, пръсвайки я на парчета. Руш също се опитваше да се добере до своето оръжие. Двамата с Тео се бореха за пистолета и като че ли никой не можеше да надделее. Най-накрая ученият изрита оръжието от ръката на Волфганг. То се плъзна по пода и се спря на десетина метра от тях.

Сега никой от двамата не бе въоръжен. Дрешер лежеше в локва от кръв, но изглежда беше все още жив; гръдният му кош леко се повдигаше. Джейк опита втори изстрел, обаче пак пропусна.

Руш още не се бе надигнал изцяло, когато се хвърли към глока. Тео осъзна, че няма да успее да го изпревари, и хукна на другата страна.

— Той има бомба! — изкрещя, докато подминаваше Джейк. — Помогни на Мут!

Хоровиц кимна. Волфганг вече се беше добрал до пистолета си и тичаше към Джейк, Дрешер и отдалечаващия се грък.

А Тео бягаше с всички сили и стъпките му отекваха в тунела. На няколко метра пред себе си видя алуминиевото куфарче с бомбата. Хвърли един поглед през рамо. Хоровиц продължаваше да държи пистолета на Мут в ръка и се бе свлякъл на колене до полицая. Руш мина покрай тях, насочил пистолета си към Джейк, за да му попречи да стреля отново. Продължи да тича с гръб към Тео, докато не излезе от обхвата на треперещата ръка на колегата му. След това отново се обърна и продължи да преследва гърка.

Тео стигна до бомбата, грабна я с едната си ръка, а после…

Дотича до ховъркарта на Руш, скочи в него и натисна педала за активиране. Докато машината постепенно набираше скорост, той се обърна и погледна назад.

Волфганг изоставаше. Джейк явно беше решил, че той повече няма да се върне при тях, защото бе захвърлил пистолета и събличаше ризата си — изглежда искаше да я използва като превръзка, за да спре кръвта на Мут. Руш стигна до ховъркарта, с който бяха пристигнали Хоровиц и Дрешер, скочи в него и подгони Прокопидис.

А Тео бе набрал добра преднина. Но полетът му далеч не беше лесен — не само че трябваше да внимава за извивките на тунела, а и се налагаше да избягва внезапно появяващите се гигантски уреди, монтирани по стените.

Той погледна към дисплея на бомбата: 41 минути и 18 секунди. Надяваше се Руш да не е излъгал, казвайки, че експлозивите не са лесно избухливи. Под дисплея имаше няколко немаркирани бутона — нямаше как да разбере кой от тях може да забави детонацията и кой веднага ще взриви бомбата. Но ако успееше навреме да стигне до станцията и да излезе на повърхността, щеше да разполага с достатъчно време да захвърли бомбата някъде из нивите.

Ховъркартът на Тео непрекъснато се тресеше — той го беше пришпорил далеч над възможностите му. Обърна се отново назад. В първия момент въздъхна с облекчение — Руш не се забелязваше никъде, — но само след няколко секунди преследвачът му се появи иззад завоя.

Отпред цареше мрак; на идване бе включил само част от лампите в тунела. Надяваше се, че Джейк е успял да стабилизира Мут. По дяволите — може би не трябваше да взима ховъркарта; далеч по-важно беше да се изкара Дрешер на повърхността, отколкото да се предпази оборудването в тунела. Искаше му се да вярва, че Джейк ще се досети да използва монорелсовото влакче.

Мамка му! Ховъркартът леко закачи едната стена и започна да се върти, осветявайки всичко наоколо. Тео се бореше с лоста за управление, опитвайки се да избегне нови сблъсъци. Най-накрая успя да подкара машината в правилната посока, но междувременно Руш бе скъсил наполовина разстоянието между тях.

Ховъркартът не се движеше достатъчно бързо, за да създава истински вятър, въпреки това обаче скоростта му не беше малка. Волфганг отново имаше оръжие, разбира се, но ховъркартът не бе като колите; не можеше да се стреля по гумите му с надеждата, че ще спре. Единственият сигурен начин да се спре беше да се застреля шофьорът; Тео трябваше да държи постоянно крака си на педала за газта, за да може ховъркартът да продължава да се движи.

Той лавираше наляво и надясно, нагоре и надолу, доколкото му позволяваше тесният тунел; не искаше да се превръща в лесна мишена, в случай че Руш се опиташе да се прицели в него.

Огледа маркерите на леко извиващата се стена; тунелът бе разделен на осем октанта, всеки с дължина по три и половина километра и всеки октант беше разделен от своя страна на повече от трийсет секции, всяка с дължина сто метра. Според маркировката сега се намираше в октант три, секция двайсет и две. Станцията за достъп беше в октант четири, секция трийсет и три. Може би щеше да успее…

Сблъсък!

Дъжд от искри.

Скърцане на разкъсващ се метал.

По дяволите, не беше внимавал достатъчно; ховъркартът се бе блъснал в един от криогенните модули. Едва не се преобърна, при което ученият и бомбата щяха да се озоват на земята. Тео отново сграбчи лоста за управление, опитвайки се да стабилизира машината. Един бърз поглед назад потвърди страховете му: сблъсъкът го бе забавил толкова много, че Руш се беше приближил на почти петдесет метра зад него. За да улучи гърка от такова разстояние, трябваше да е адски добър стрелец, но ако се приближеше още малко…

В тунела отпред имаше монтирано още повече оборудване; Тео трябваше да смъкне машината на само няколко сантиметра над пода, но при тази скорост едва успяваше да я управлява — ховъркартът подскачаше по пода като камъче, хвърлено по водна повърхност.

Отново погледна към таймера — цифрите проблясваха в мрака. Трийсет и седем минути.

Бум!

Куршумът прелетя покрай учения, карайки го да се свие инстинктивно, улучи някакви метални приспособления и пръсна искри из тунела.

Тео се надяваше, че Джейк и Мут са слезли в тунела с асансьора от станцията. Ако кабината беше на повърхността, нямаше да може да я изчака и щеше да се наложи да хукне нагоре по безбройните стъпала в опит да се изплъзне на Руш.

Той отново зави, този път за да избегне скобата, поддържаща лъчевата тръба. Отново погледна назад. По дяволите, ховъркартът на Руш сигурно беше напълно зареден; немецът почти го бе настигнал.

Машината на Тео продължаваше да лети покрай извитата стена на тунела и — о, Боже, ето! Спирката на станцията. Обаче…

Обаче Руш вече беше твърде близо. Ако спреше машината сега, другият ховъркарт щеше да го отнесе. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Прелитайки покрай станцията, усети как сърцето му пада в петите. Той се обърна, наблюдавайки я как се отдалечава. Волфганг явно бе решил, че не му се иска да преследва Тео из целия тунел, и стреля отново. Този път улучи ховъркарта, чието метално шаси завибрира.

Гъркът увеличи скоростта си. Спомни си за старите голф колички, които се използваха навремето за изминаването на къси разстояния в тунела. Колко му липсваха; поне нямаше опасност да се преобърнат при висока скорост.

Преследването продължаваше все по-надалеч в тунела. Изведнъж…

Зад гърба му се разнесе силен трясък. Тео се обърна. Машината на Руш се бе разбила в стената. Това беше краят. Ученият извика ликуващо.

Прецени, че са изминали около седемнайсет километра — скоро щеше да се появи спирката на монорелсовото влакче при комплекса. Може би щеше да успее да стигне дотам и да се изкачи с асансьора право в контролния център на Големия адронен колайдер. Надяваше се, че като стигне до спирката, ще види влакчето, което би означавало, че Джейк и Мут са в безопасност, и…

По дяволите! Ховъркартът му издъхваше, акумулаторите бяха изтощени. Може би по някое време е прозвучал предупредителният сигнал, но не го беше чул заради шума, издаван от претоварените двигатели. Машината се стовари на земята, плъзна се напред и спря. Тео грабна бомбата и хукна напред. Като тийнейджър бе участвал веднъж във възпроизвеждането на пробега между Маратон и Атина, осъществен през 490 г. пр.Хр., за да бъде обявена победата на елините над персите — но тогава беше с трийсет години по-млад. Опита се да тича по-бързо, обаче сърцето му се разтупа диво.

Бум!

Нов изстрел. Волфганг сигурно бе успял да подкара отново машината си. Гъркът продължи да бяга, краката му блъскаха като бутала или поне на него така му се струваше. Пред погледа му се разкри главната спирка на комплекса; покрай стената бяха паркирани десетина ховъркарта. Само още дванайсет метра…

Той погледна назад. Руш се приближаваше бързо. Господи, и тук нямаше да може да спре — Волфганг щеше да го отнесе като хартиена мишена.

Тео насили тялото си да издържи последните няколко метра и…

Преследването продължи.

Той се строполи в друг ховъркарт и отново пое по тунела в посока по часовниковата стрелка. Погледна назад. Руш заряза стария си ховъркарт — изглежда се притесняваше за акумулаторите му — и се прехвърли в нов, след което отново се впусна след него.

Хвърли поглед към таймера на бомбата. Оставаха само двайсет минути, но поне този път имаше добра преднина. И това му позволи да се замисли. Възможно ли беше Волфганг да е прав? Възможно ли бе да има начин да се поправи вредата, да се предотвратят всички смъртни случаи отпреди двайсет и една години? Ако виденията ги нямаше, жената на Руш можеше все още да е жива; дъщерята на Мичико можеше все още да е жива; братът на Тео Димитриос можеше все още да е жив.

Но освен това и никой, заченат след виденията — никой, роден през последните двайсет години, — нямаше да бъде същият. Проникването на спермата в яйцеклетката зависеше от хиляди фактори; ако светът се развиеше по различен начин, ако жените забременееха в различен ден или дори в различна секунда, децата им щяха да бъдат различни. През последните две десетилетия се бяха родили — колко? — някъде около четири милиарда души. Дори и да можеше да пренапише историята, имаше ли право на това? Нима тези милиарди нямаха право на свой живот, вместо да бъдат просто заличени, не убити, а напълно изтрити от линията на времето?

Ховъркартът на Тео продължаваше да се движи през тунела. Той погледна назад; Руш тъкмо се появяваше в далечината.

Не. Тео нямаше да промени миналото, дори и да можеше. Освен това той не вярваше напълно на Руш. Да, бъдещето можеше да се промени. Но миналото? Не, то трябваше да остане непроменено. По този въпрос двамата с Лойд Симко бяха на едно мнение. Волфганг просто говореше налудничави неща.

Нов изстрел! Куршумът го пропусна, забивайки се в стената пред него. И със сигурност нямаше да е последният, ако Руш осъзнаеше накъде се е запътил Тео…

Изминаха още един километър. Таймерът на бомбата вече показваше единайсет минути. Ученият погледна към маркировката на стените, опитвайки се да я разчете на слабата светлина от фаровете си. Вече трябваше да се появи и…

Ето го! Точно където го беше оставил!

Монорелсовото влакче, което висеше от тавана. Ако успееше да стигне до него…

Разнесе се нов изстрел. Този път куршумът улучи ховъркарта и Тео едва не изгуби управление. Влакчето се намираше на стотина метра пред него. Той отново се вкопчи в лоста за управление; ругаеше машината, опитваше се да я накара да се движи все по-бързо…

Монорелсовото влакче се състоеше от пет части — по една кабина в двата края и три вагонетки по средата. Тео трябваше да стигне до по-далечната кабина; влакът щеше да тръгне нататък по тунела.

Още малко…

Той не забави постепенно ховъркарта, а направо скочи върху спирачката. Машината се преметна тежко и гъркът полетя заедно с нея. Тя се удари в пода, плъзна се напред и навсякъде се разхвърчаха искри. Прокопидис се измъкна, грабна бомбата и…

Разнесе се нов изстрел.

Господи!

Лицето на Тео се опръска от собствената му кръв…

Изпита болка, каквато никога не беше изпитвал през живота си…

Куршумът беше пронизал рамото му.

Господи…

Той изпусна бомбата, вдигна я отново с лявата си ръка и се запрепъва напред към кабината.

Болка… Невероятна болка…

Натисна бутона за тръгване на влакчето.

Фаровете, монтирани над предното стъкло, се включиха и осветиха тунела. След полумрака от последния половин час светлината му се стори болезнено ярка.

Монорелсовото влакче се задвижи, издавайки виещ звук. Тео натисна скоростния лост; влакчето непрекъснато увеличаваше скоростта си.

Той си помисли, че всеки миг може да припадне от болка. Погледна назад. Руш тъкмо заобикаляше изоставения ховъркарт на Тео. Влакчето се придвижваше чрез магнитна левитация; способно беше да развива много високи скорости. Разбира се, никой не бе тествал максималните му способности в тунела…

Досега.

Дисплеят на бомбата показваше осем минути.

Разнесе се нов изстрел, но куршумът пропусна мишената. Тео погледна назад тъкмо навреме, за да види как машината на Руш се изгубва зад завоя.

Той облегна главата си назад; вятърът духаше в лицето му.

— Давай — прошепна. — Давай…

Край него прелитаха стените на тунела. Генераторите на магнитна левитация бръмчаха силно.

Най-накрая ги видя: Джейк и Мут, физикът помагаше на полицая, който вече седеше на земята, за щастие жив. Тео им махна с ръка, когато влакчето прелетя край тях.

Изминаха още няколко километра и тогава…

Шейсет секунди.

Никога нямаше да стигне навреме до станция за отдалечен достъп, нито да излезе на повърхността. Може би просто трябваше да изхвърли бомбата; да, тя щеше да повреди Големия адронен колайдер, без значение къде щеше да избухне, но…

Не.

Не, вече бе стигнал твърде далеч — и нямаше право на грешка. Провалът му не беше предопределен.

Само ако…

Той отново погледна към таймера, след това към маркировките на стената.

Да!

Да! Може би щеше да успее!

Тео подкара влакчето още по-бързо.

И в този миг…

Тунелът се изправи.

Той натисна аварийната спирачка.

Нов дъжд от искри.

Удар на метал в метал.

Главата му се люшна напред…

Агонизираща болка в рамото…

Тео изскочи от смачканата кабина и се затича надалеч от влакчето.

Четиридесет и пет секунди…

Той измина още няколко метра през тунела, олюлявайки се…

Към входа на огромната, празна, висока шест етажа камера, в която някога се беше помещавал CMS детекторът.

Насили се да продължи напред, влезе в камерата и остави бомбата в следата на обширното празно пространство.

Трийсет секунди.

Обърна се и побягна с всички сили, ужасен от кървавата следа, която оставяше по земята…

Обратно към влакчето…

Петнайсет секунди.

Качи се обратно в кабината, натисна ускорителя…

Десет секунди.

Полетя по линията…

Пет секунди.

Зави по тунела…

Четири секунди.

Почти беше изпаднал в безсъзнание от болката…

Три секунди.

Ускори още повече влака.

Две секунди.

Покри главата си с ръце; рамото му болезнено възрази срещу вдигането на дясната му ръка…

Една секунда.

За миг се зачуди какво ли крие бъдещето…

Нула!

БУМ!

Експлозията отекна в тунела.

Зад гърба му проблесна силна светлина и влакчето хвърли гигантска сянка върху стената на тунела…

След което…

Прекрасна, целебна тъмнина. Тео се отпусна върху малкото табло, а влакчето продължи да лети напред.

Два дни по-късно.

Теодосиос Прокопидис се намираше в контролната зала на Големия адронен колайдер. Вътре беше пълно с хора, но това не бяха учени и инженери — почти всичко тук бе автоматизирано. Присъстваха десетки репортери, които бяха налягали по пода. Джейк Хоровиц беше тук, разбира се, както и специалните гости на Тео — детектив Хелмут Дрешер, който държеше ръката си в превръзка през рамо, и младата му съпруга.

Тео започна обратното отброяване и също легна на пода в очакване на онова, което щеше да се случи.

31.

Лойд Симко мислеше често за седемгодишната си дъщеря Джоун, която живееше в Япония. Разбира се, те разговаряха през ден по видеофона и Лойд се опитваше да се убеди, че усещането е почти същото като да я прегърне, да я подруса на коленете си, да я държи за ръка, докато се разхождат из парка, и да бърше сълзите й, когато тя падне и си нарани коляното.

Той я обичаше неимоверно и неописуемо много се гордееше с нея. Вярно, че освен западното й име, в нея нямаше нищо от него; чертите й бяха напълно азиатски. Тя приличаше много на горката Тамико, полусестрата, която никога нямаше да види. Но външността нямаше никакво значение; половината от същността й идваше от него. Повече от Нобеловата награда, повече от всички статии, на които бе автор или съавтор, повече от всичко останало, тя беше неговото безсмъртие.

И въпреки че бе продукт на един брак, който не продължи дълго, Джоун се справяше чудесно в живота. О, Лойд не се и съмняваше, че понякога тя си мечтае мама и татко пак да бъдат заедно. Но тя беше на сватбата на Лойд с Дорийн и плени сърцата на всички като шаферка на жената, която скоро щеше да й стане мащеха.

Мащеха. Полусестра. Бивша съпруга. Бивш съпруг. Нова съпруга. Пермутации; богат набор от човешки взаимоотношения, от начини да се създаде едно семейство. Вече почти никой не се женеше с големи церемонии, но Лойд бе настоял. Законите в повечето щати и провинции на Северна Америка гласяха, че ако двама възрастни живеят заедно определено време, то те са женени, и ако спрат да живеят заедно, значи са разведени. Чисто и просто, без много шум и суматоха — и без болката, която бяха преживели родителите на Лойд, без изпълненията и страданията, които двамата със сестра му Доли бяха наблюдавали с широко отворени очи, зашеметени от всичко случващо се, докато светът им се срутваше около тях.

Но Лойд беше поискал церемония; отказал се бе от толкова много заради страха си да създаде поредното разбито семейство — неотдавна беше установил, че в последното издание на речника „Мериам-Уебстър“ този термин бе определен като архаичен. Беше решил повече да не се плаши от миналото. Затова двамата с Дорийн сключиха брак според традицията — всички казваха, че партито е било страхотно, че никога няма да забравят тази нощ, изпълнена с танци и песни, смях и любов.

Когато двамата се събраха, Дорийн вече бе навлязла в менопаузата. Естествено сега съществуваха разнообразни процедури и техники и ако искаше дете, тя пак можеше да има. Лойд беше повече от благоразположен; той вече бе станал баща, но със сигурност нямаше да я лиши от правото й да бъде майка. Обаче Дорийн беше отказала. Тя бе доволна от живота си, преди да срещне Лойд, а сега, когато бяха заедно, се чувстваше дори още по-добре — но не копнееше за деца, не търсеше безсмъртие.

След като Лойд се пенсионира, те прекарваха много време в къщата им във Върмонт. Разбира се, в своите видения и двамата бяха тук в този ден. И двамата се забавляваха, докато обзавеждаха спалнята по същия начин, както когато я бяха видели за пръв път, поставяйки на мястото им старата нощна масичка и стенното огледало с чвореста борова рамка.

Сега Лойд и Дорийн лежаха един до друг в леглото си; тя дори беше облякла тъмносиня униформена риза. През прозореца се виждаха дърветата, облечени в разкошни есенни цветове. Двамата сплетоха пръсти. Радиото беше пуснато и отброяваше последните минути преди пристигането на частиците неутрино от Сандулеак.

Лойд се усмихна на Дорийн. Бяха женени от пет години. Симко смяташе, че след като е дете на разведени родители и самият той беше разведен, не би трябвало да проявява наивност и да вярва, че ще бъде с Дорийн завинаги, но въпреки това откри, че в главата му непрекъснато се въртят подобни мисли. Двамата с Мичико бяха добра двойка, но той и Дорийн бяха перфектният екип. Тя също вече беше женена веднъж, но бракът й бе приключил преди повече от двайсет години. Беше стигнала до извода, че повече няма да се омъжи и бе продължила да живее сама.

И тогава двамата с Лойд се срещнаха: той — физик с Нобелова награда, тя — художничка; два напълно различни свята, много по-различни от японския произход на Мичико и северноамериканския на Лойд. Въпреки това връзката им се разви и между тях разцъфтя любов, и сега той делеше живота си на две части — преди и след Дорийн.

Гласът по радиото продължаваше да отброява.

— Десет секунди. Девет. Осем.

Погледна към нея и се усмихна; тя му върна усмивката.

— Шест. Пет. Четири.

Лойд се замисли какво ли би могъл да види в бъдещето, но в едно беше абсолютно сигурен.

— Две! Едно!

Каквото и да му готвеше бъдещето, двамата с Дорийн щяха да бъдат заедно, завинаги.

Нула!

Лойд зърна за кратко неподвижна картина на него и Дорийн, много по-стари, по-стари, отколкото въобще би могъл да си представи, и после…

Със сигурност не бяха мъртви. Ако съзнанието му бе престанало да работи, той не би видял нищо.

Тялото му може и да беше умряло, но — един бърз поглед, проблясък от изображение…

Ново тяло, от сребро и злато, гладко и блестящо…

Андроидно тяло? Роботска обвивка за човешкото му съзнание?

Или виртуално тяло и нищо повече — или по-малко — от изображение на онова, което е бил?

Гледната точка на Лойд се промени.

Сега той гледаше към Земята от стотици километри. Над нея се носеха бели облаци, слънчевата светлина се отразяваше от безбрежните океани…

Само дето…

Само дето за краткия момент, в който зърна това, той реши, че не става въпрос за океани, а по-скоро за континента Северна Америка, който блещукаше, защото цялата му повърхност беше покрита с мрежа от метал и съоръжения, всъщност цялата планета буквално се бе превърнала в Световната мрежа.

След това гледната му точка му отново се промени, но той пак наблюдаваше Земята или нещо, което би трябвало да е Земята. Да, да, определено беше тя, ето я Луната, която изгряваше от единия й край. Но Тихият океан беше много по-малък, покриваше само една трета от площта, която той виждаше, а западният бряг на Северна Америка се бе променил радикално.

Времето течеше; континентите бяха разполагали с хилядолетия, за да се преместят на новите си местоположения.

Съзнанието му продължи да се придвижва напред…

Видя Луната да се отдалечава все повече от Земята в спираловидно движение и след това…

На него му се стори мигновено, но най-вероятно бяха изминали хиляди години…

Луната изчезна в нищото.

Нова промяна…

Самата Земя се смаляваше, свиваше се, достигна размера на речно камъче и след това…

Отново Слънцето, но…

Невероятно…

Слънцето беше във вътрешността на метална сфера, която улавяше всеки фотон енергия, паднал върху нея. Луната и Земята не се бяха разпаднали — те бяха разглобени. За суровини.

Лойд продължи пътуването си напред. Той видя…

Да, беше неизбежно; да, беше чел за това преди безброй години, но никога не си бе представял, че ще го види с очите си.

Галактиката Млечния път, вихрушката от звезди, която човечеството наричаше свой дом, се сблъска с Мъглявината Андромеда, по-голямата й съседка, двете вихрушки се кръстосаха и избухна междузвезден газ.

А той продължи да пътува напред, в бъдещето.

Преживяването не приличаше по нищо на първия път — но всъщност в живота има ли две еднакви неща?

При първите видения преходът от настоящето в бъдещето сякаш стана изведнъж. Но ако е продължил една стохилядна от секундата, кой би забелязал? И ако тази една стохилядна от секундата се разпредели на 0,00005 от секундата за всяка година скок напред, кой би усетил това? Но 0,00005 от секундата, умножено по един милиард години, прави някъде около час — час, прекаран в реене, плъзгане през пейзажите на времето, никога ясно видими, никога напълно материализирани, в никой момент не ангажиращи вниманието изцяло, и все пак осезаеми, показани в своето развитие, описващи как вселената расте и се променя, демонстриращи еволюцията на човека стъпка по стъпка от дете към…

… Към онова, в което му е съдено да се превърне.

Разбира се, Лойд в действителност не пътуваше. Той си лежеше спокойно в Нова Англия и също както първия път нямаше абсолютно никакъв контрол върху онова, което виждаше или което приемното му тяло правеше. Несъмнено измененията в гледната точка се дължаха на промените в онова, в което щеше да се превърне той след хилядолетия. Сигурно съществуваше някаква устойчивост на паметта, аналог на устойчивостта на зрението, която правеше възможно гледането на филми. Наистина той се докосваше до всички тези времена за миг; съзнанието му проверяваше дали този отрязък от куба е зает и когато откриеше, че е така, нещо, подобно на принципа на забраната — Тео му беше пратил имейл, в който му бе разказал за Руш и неговите очевидни бълнувания — му пречеше да се засели там и го оттласкваше напред и все по-напред в бъдещето.

Лойд се изненада, че все още притежаваше индивидуалност. Логично беше да предположи, че човечеството би оцеляло през всичките тези милиони години само под формата на колективно съзнание. Но той не чу други гласове в главата си; доколкото можеше да разбере, все още бе уникално, самостоятелно същество, макар и крехкото физическо тяло, в което някога се беше помещавало съзнанието му, отдавна да бе прекратило съществуването си.

Той беше видял Дайсъновата сфера, почти обгърнала Слънцето, което означаваше, че един ден човечеството щеше да управлява фантастични технологии, но въпреки това не бе открил доказателство за друг разум освен човешкия.

В този миг получи прозрение. Това означаваше, че не съществуват други разумни същества — нито на някоя от планетите около двестате милиарда звезди, образуващи Млечния път, нито около шестстотинте милиарда звезди, образуващи настоящата обединена галактика, сформирана при сблъсъка на малкия Млечен път с по-голямата Андромеда. Нито на която и да е планета около която и да е звезда в неизброимите други галактики, от които беше съставена вселената.

Разбира се, първо всички съзнания трябваше да се споразумеят какво представлява „сега“. Щом човешкото съзнание се скиташе насам-натам и се променяше, не означаваше ли това, че сигурно не съществува друго съзнание или група, която да настоява за правото да определя кой отделен момент съответства на настоящето?

В такъв случай човечеството бе зашеметяващо, непреодолимо, безпощадно само в необятния мрачен космос, единствената искрица разум, зародила се някога във вселената. Животът се беше развивал щастливо на Земята в продължение на четири милиарда години, преди да се появят първите наченки на разум, и въпреки това през 2030 година все още никой не бе успял да го възпроизведе в машина. Да съзнаваш, да си наясно, че онова е било тогава, това е сега и че утре е друг ден, е просто невероятно щастлива случайност, късмет, необикновено явление, което повече не е било повторено в историята на вселената.

Може би това обясняваше невероятното обезкуражаване, което Лойд усещаше от време на време. Дори през 2030 година човечеството още не беше стигнало по-далеч от Луната; шейсет и една години след малката крачка на Армстронг никой не бе стъпвал на Марс и като че ли не се правеха никакви подобни планове. Разбира се, когато Слънцето застанеше между двете планети, Марс се отдалечаваше на 377 милиона километра от Земята. Тогава човешките съзнания на Марс щяха да се намират на двайсет и една светлинни минути от човешките съзнания на Земята. Дори хората, застанали един до друг, бяха разделени по някакъв начин във времето — те се виждаха не такива каквито са, а каквито са били една трилионна част от секундата по-рано. Наистина можеше да се допусне известна липса на синхрон, но трябваше да има твърдо определена горна граница. Може би шестнайсет светлинни минути беше приемлива стойност — толкова разделят двама души, които се намират на противоположните страни на Дайсъновата сфера, построена по радиуса на земната орбита, — но двайсет и една светлинни минути вече бяха твърде много. А може би дори шестнайсет надвишаваха допустимата за разумните същества стойност. Несъмнено точно човечеството бе построило Дайсъновата сфера, която Лойд беше видял — опитвайки се да издигне стена между себе си и празната, самотна необятност на външния свят, — обаче бе напълно възможно вътрешната й повърхност да не е населена. Може би хората обитаваха само част от нея. Все пак Дайсъновата сфера имаше повърхност, милиони пъти по-голяма от тази на планетата Земя; използването дори само на една десета от територията й щеше да осигури на човечеството повече площ, отколкото някой някога си е представял. Сферата може и да улавяше всеки фотон, излъчен от централната звезда, но човечеството едва ли беше обходило цялата й повърхност.

Лойд — или онова, в което се бе превърнал — се озова още по-напред в бъдещето. Изображенията продължаваха да се променят.

Той се замисли върху онова, което му беше казала Мичико: Франк Типлър и неговата теория, че всеки човек, който някога е съществувал или ще съществува, може да бъде възкресен в Точка омега, за да живее отново. Физика на безсмъртието.

Но теорията на Типлър се основаваше на предположението, че вселената е затворена; че има достатъчно маса, за да може собственото й гравитационно привличане в края на краищата да я накара да колапсира в сингуларност. Еоните обаче отминаваха и постепенно стана ясно, че това няма да се случи. Да, Млечният път и най-близкият му съсед се бяха сблъскали, но дори галактиките изглеждаха дребни в сравнение с мащабите на непрекъснато разширяващата се вселена. Разширяването може и да ставаше бавно, незабележимо, клонящо към нула, но то никога не спираше. Никога нямаше да се стигне до Точка омега. И никога нямаше да има нова вселена. Настоящата беше единствената итерация на времето и пространството.

Разбира се, до този момент даже и звездата, затворена в Дайсъновата сфера, несъмнено бе предала Богу дух; ако астрономите от двайсет и първи век бяха прави, земното слънце трябваше да се уголеми до червен гигант и да погълне обвивката си. Човечеството обаче беше разполагало с милиарди години, за да се подготви и сигурно се бе преместило някъде другаде — вкупом, ако физиката на съзнанието го изискваше.

Или поне Лойд се надяваше да е така. Продължаваше да се чувства откъснат от всичко, което му се разкриваше като отделни кадри. Може при загиването на Слънцето да беше унищожено и човечеството.

Но той — в каквото и да се бе превърнал — по някакъв начин беше все още жив, все още мислеше, все още чувстваше.

Не можеше да няма още някой, с когото да споделя всичко това.

Освен ако…

Освен ако това не беше начинът на вселената да се справи с неочакваното разкъсване, причинено от частиците неутрино от Сандулеак, заваляли върху пресъздадените първи мигове след сътворението.

Да заличи всякакъв външен живот. Да остави само квалифицирания наблюдател — една всезнаеща форма, гледаща надолу към…

… към всичко, съдейки за действителността по наблюденията си, съсредоточавайки се върху едно неизменно сега, придвижвайки се неумолимо напред със скорост една секунда в секунда.

Бог…

В една празна, безжизнена, немислеща вселена.

Най-после настъпи краят на плъзгането през времето. Той стигна до крайната си цел, до отварянето; съзнанието на тази далечна година — ако думата година все още значеше нещо, тъй като планетата, чиято орбита я определяше, отдавна бе изчезнала — се беше отправило към още по-отдалечени области, оставяйки му пространство, което да заеме.

Естествено, че вселената беше отворена. Естествено, че траеше вечно. Единственият начин едно съзнание от миналото да продължи да се придвижва напред е, ако съществува някоя още по-отдалечена точка, в която да може да се прехвърли съзнанието от настоящия момент; ако вселената беше затворена, преместването във времето никога нямаше да се осъществи. Веригата трябваше да е безкрайна.

Сега пред него се разкриваше…

Едно далечно, много далечно бъдеще.

Като млад Лойд беше чел „Машината на времето“ на Хърбърт Уелс. Тя му бе направила огромно впечатление. Не със света на елоите и морлоците; дори още като тийнейджър той беше разпознал алегорията, моралната поука за класовата структура на викторианска Англия. Не, светът на 802 701 година сл.Хр. не го впечатли особено. В книгата обаче пътешественикът във времето на Уелс бе направил още едно пътуване, прескачайки милиони години напред, до залеза на света, когато приливните сили бяха забавили въртенето на Земята, така че тя винаги да стои с едната си страна към Слънцето, издуто и червено, едно гибелно око на хоризонта, докато по брега бавно се придвижват ракообразни същества.

Но онова, което в момента се разкриваше пред очите му, беше още по-неприветливо. Небето бе мрачно — звездите се бяха отдалечили толкова много една от друга, че се виждаха само няколко. Единственото красиво нещо бяха тези звезди, богати на метали, създадени от поколения слънца, които бяха идвали и си отивали преди тях; те грееха в цветове, които никога не бяха виждани в познатата на Лойд по-млада вселена: изумруденозелени звезди, пурпурни звезди и тюркоазени звезди блестяха като скъпоценни камъни върху кадифената небесна твърд.

И въпреки че бе стигнал до края на пътуването си, Лойд все още не можеше да контролира изкуственото си тяло; беше просто пасажер зад стъклени очи.

Да, все още имаше твърда физическа форма. От време на време зърваше нещо, което бе ръката му — съвършена, чиста, приличаща повече на метал, отколкото на нещо биологично, появяваща се и изчезваща от полезрението му. Той се намираше върху повърхността на планета, необятна равнина от бял прах, който може и да беше сняг, а може и да бе натрошена скала или нещо напълно непознато на изостаналата наука отпреди милиарди години. Нямаше следа от постройки; ако човек има неунищожимо тяло, може би няма да има нужда от убежище. Планетата не можеше да бъде Земята — тя отдавна бе изчезнала, — но гравитацията беше същата. Лойд не усещаше никаква миризма, обаче долавяше звуци — странни безплътни звуци, нещо средно между пеене на вятър и музика на дървени духови инструменти.

Когато се обърна, установи, че зрителното му поле се променя. Всъщност не — той не се обърна; по-скоро просто насочи вниманието си към друга входяща информация, сякаш имаше очи и на тила си. А защо не? Ако смяташ да си произведеш тяло, със сигурност ще поправиш недостатъците на оригинала.

В новото му зрително поле имаше друга фигура, друга обвивка на човешка същност. За негова голяма изненада лицето не беше стилизирано, не просто яйцевидно. Вместо това имаше сложни, деликатно оформени черти и докато тялото на Лойд изглеждаше като направено от течен метал, то другото представляваше разливащ се зелен мрамор, полиран и красив, същинска статуя.

В тази форма не се забелязваше нищо женствено — или мъжествено, — но той веднага разбра чия трябва да е тя. На Дорийн, разбира се — неговата съпруга, неговата любима, онази, с която искаше да прекара вечността.

Но после разгледа лицето, изсечените черти, очите…

Очите във форма на бадем…

И тогава…

При повторението на експеримента Лойд лежеше в леглото заедно със съпругата си — така отпадаше всяка вероятност да се наранят, когато изпаднат в безсъзнание.

— Беше невероятно — каза той, когато всичко свърши. — Наистина невероятно.

Обърна се, потърси ръката на Дорийн и я погледна.

— Какво видя? — попита я тихо.

Тя протегна другата си ръка и изключи радиото. Лойд я видя, че трепери.

— Нищо — отвърна Дорийн.

Сърцето му се сви.

— Нищо? Никакво видение?

Тя поклати глава.

— О, скъпа — каза той, — толкова съжалявам.

— Колко напред в бъдещето погледна? — попита. Сигурно се чудеше колко време й остава.

Лойд не знаеше как да го обясни с думи.

— Не съм сигурен — отвърна той. Пътуването беше зашеметяващо, но мисълта, че Дорийн няма да доживее, за да го види, го смазваше.

Тя се опита да прозвучи храбро.

— Аз съм възрастна жена. Помислих си, че може да поживея още двайсет или трийсет години, но… — Гласът й секна.

— Със сигурност ще живееш — заяви Лойд, опитвайки се да прозвучи уверено. — Убеден съм в това.

— Но ти си имал видение…

Той кимна.

— Само че то беше от много далеч в бъдещето.

— Включи телевизора — произнесе Дорийн към тавана; гласът й беше напрегнат. — ABC.

Една от картините на стената се превърна в телевизионен екран. Дорийн се надигна, за да вижда по-добре.

— … Голямо разочарование — казваше водещата, бяла жена около четирийсетте. — Досега никой не е съобщил, че е имал видение. Повторението на експеримента в ЦЕРН изглежда се е осъществило, но никой тук, в новинарския център на ABC, нито някой от хората, които ни се обадиха, е имал видение. Като че ли всички просто са припаднали за… според първоначалните изчисления е минал около час. С нас от ЦЕРН се свърза Джейкъб Хоровиц; доктор Хоровиц беше участник в екипа, който осъществи преместването през времето преди двайсет години. Докторе, какво означава това?

Джейк сви рамене.

— Ако предположим, че преместването през времето наистина се е осъществило — разбира се, все още не сме сигурни в това, — то сигурно е достигнало толкова далеч във времето, че всички хора, които са… съжалявам, но няма по-деликатен начин да го кажа, нали? Всички хора, които са живи днес, вероятно тогава ще са мъртви. Ако преместването е било, да кажем, след сто и петдесет години, предполагам, че няма защо да се изненадваме, но…

— Спри звука — обади се Дорийн от леглото. — Но ти си имал видение — обърна се тя към съпруга си. — Дали са били изминали сто и петдесет години?

Лойд поклати глава.

— Повече — каза той меко. — Много повече.

— Колко много?

— Милиони — отвърна той. — Милиарди.

Дорийн се изсмя.

— О, стига, скъпи! Сигурно си сънувал — най-вероятно си бил жив в бъдещето, но си сънувал.

Лойд се замисли. Възможно ли беше тя да е права? Възможно ли бе да е просто сън? Но на него му изглеждаше толкова ярко и живо — толкова реалистично…

Освен това той беше на шейсет и шест години, за Бога. Независимо колко напред бяха отишли, щом той имаше видение, сигурно и много по-млади хора щяха да имат. Но Джейк Хоровиц беше с двайсет и пет години по-млад от него, а в новинарската секция на ABC сигурно имаше много служители около трийсетте.

И никой от тях не бе имал видение.

— Не знам — отговори най-накрая той. — На мен не ми приличаше на сън.

32.

Бъдещето може да се променя; бяха го разбрали още първия път, когато реалността се отклони от виденията. Със сигурност и това бъдеще можеше да се промени.

Някога сравнително скоро щеше да бъде разработена процедурата за получаване на безсмъртие — или нещо ужасно близо до него — и Лойд Симко щеше да премине през нея. Можеше да е нещо съвсем просто, като запушването на теломерите, но каквото и да беше, щеше да има резултат, поне в продължение на стотици години. По-късно биологичното му тяло щеше да бъде заменено с по-издръжливо андроидно, и той щеше да живее достатъчно дълго, за да види целувката на Млечния път и Мъглявината Андромеда.

Значи единственото, което се очакваше от него, бе да убеди Дорийн също да премине през процедурата за безсмъртие — независимо от цената й, независимо от подбора, той трябваше да направи всичко възможно жена му също да бъде включена.

Сигурно имаше и други хора, които също щяха да станат безсмъртни. Едва ли той беше единственият, който бе получил такова видение; все пак нали накрая се оказа, че не е сам.

Но може би също като него те предпочитаха да си мълчат, опитваха се да осъзнаят какво са видели. Може би някой ден цялото човечество щеше да живее вечно, но от сегашното поколение — от онези, които бяха живи през 2030 година — изглежда само шепа хора никога нямаше да познаят смъртта.

Лойд щеше да ги намери. Може би щеше да пусне съобщение в интернет. Нищо очебийно, просто молба онези, които са имали видение този път, да се обадят. Не, не — нещо по-изтънчено. Може би ще помоли онези, които се интересуват от Дайсънови сфери, да се свържат с него. Дори хората, които не са били наясно какво са видели, сигурно са направили проучване, след като са дошли в съзнание, и терминът се е появил при търсенето им в интернет.

Да, той щеше да ги намери — щеше да открие другите безсмъртни.

Или те щяха да го намерят.

През ума му беше минала мисълта, че може би на снежната равнина в бъдещето бе видял Мичико.

Но после получи писмо, в което го канеха в Торонто. Имейлът съдържаше само едно изречение: „Аз съм нефритеният мъж, когото видя в края на видението си.“

Нефрит. Разбира се, че беше това. Не зелен мрамор — нефрит. Той не бе разказвал на никого за тази част от видението си. Как да каже на Дорийн, че е видял Мичико, а не нея?

Но не беше Мичико.

Лойд взе самолет от Монпелие до международното летище „Пиърсън“. Полетът наистина бе международен, но канадският паспорт на Симко му осигури безпрепятствено преминаване през митницата. Пред входа го очакваше кола; шофьорът й държеше флатси, на чийто екран проблясваше думата „СИМКО“. Лимузината полетя — в буквалния смисъл — по улица 407 към улица „Йонге“, след което зави на юг към един небостъргач, извисяващ се над мултиплекс с книжарница и супермаркет.

— Ако можехте да спасите само малка шепа хора от смъртта, кого щяхте да изберете? — попита господин Чанг, който седеше върху тапицирания с оранжева кожа диван във всекидневната си. — Как ще разберете, че сте избрали най-великите мислители, най-големите умове? Сигурно съществуват много начини; аз например избрах носителите на Нобелови награди. Разбира се, всеки може да се заяде за избора, който се прави всяка година, но повечето избрани са си го заслужили. И така, започнахме да се свързваме с нобеловите лауреати. Действаме тайничко, разбира се; можете ли да си представите какъв вой ще нададат всички, когато се разчуе, че безсмъртието съществува, но е било скривано от масите? Те няма да разберат, че процесът е безумно скъп и ще си остане такъв десетилетия напред. Или пък може би накрая ще открием по-евтин начин, но в самото начало можем да си позволим да подложим на тази терапия само няколкостотин души.

— Сред които и вие?

Чанг сви рамене.

— Доктор Симко, преди живеех в Хонконг, но по определени причини го напуснах. Аз съм капиталист — а капиталистите смятат, че просперитет се постига с пот на челото. Процесът за придобиване на безсмъртие няма да съществува без милиардите, които моите компании инвестират в разработката му. Да, аз избрах себе си; това е мое право.

— Щом сте избрали нобеловите лауреати, какво ще кажете за партньора ми Теодосиос Прокопидис?

— А, да. Според мен е разумно процедурата да се прилага първо върху по-възрастните хора. Но, да, той ще бъде следващият, въпреки младостта му; при групово спечелване на наградата ще подлагаме на процедурата всички членове на екипа по едно и също време. — Кратка пауза. — Веднъж вече съм се срещал с Тео — преди двайсет и една години. Първото ми видение беше свързано с него и когато той започна да търси информация за убиеца си, дойде да ме посети тук.

— Помня; бяхме заедно в Ню Йорк и той излетя за насам. Разказа ми за срещата си с вас.

— А предаде ли ви думите ми? Казах му, че душите търсят безсмъртие, а религията възнаграждава праведните. Казах му, че подозирам, че го чакат велики дела и че ще бъде възнаграден подобаващо. Още в онези години подозирах каква е истината; все пак не би трябвало да имам видение — би трябвало вече да съм мъртъв или поне да не ходя с пружиниращи крачки. Разбира се, нямаше как да съм сигурен, че екипът ми ще разработи технологията за безсмъртието, но аз отдавна се интересувах от това и точно съществуването на подобно нещо можеше да обясни доброто здраве, на което се радвах във видението си въпреки напредналата ми възраст. Исках приятелят ви да знае, без да му издавам всички тайни, че ако успее да оцелее до този момент, ще му бъде предложена най-великата от всички награди — вечен живот. — Той замълча за миг. — Виждате ли се често?

— Вече не.

— И все пак съм доволен — по-доволен, отколкото можете да си представите, — че смъртта му беше предотвратена.

— Ако наистина сте се притеснявали от това и сте разполагали с безсмъртието, защо не го подложихте на процедурата още преди деня, в който видението му показа, че може да умре?

— Нашата процедура спира биологичното стареене, но определено не може да направи човек неуязвим — въпреки че както сам знаете от своето видение, телата заместители ще сложат край и на тази грижа. Ако бяхме инвестирали милиони в Тео и накрая той се бе оказал мъртъв, това щеше да е живо разхищение на ограничени ресурси.

Лойд се замисли над думите му.

— Споменахте, че Тео е по-млад от мен; така е. Аз съм стар човек.

Чанг се засмя.

— Вие сте дете! Аз съм поне с трийсет години по-стар от вас.

— Искам да кажа — продължи ученият, — че ако ми го бяхте предложили, когато бях по-млад, по-здрав…

— Доктор Симко, вие сте на шейсет и шест — но сте прекарали голяма част от живота си под грижите на все по-усъвършенстваната модерна медицина. Виждал съм здравния ви картон…

— Какво?

— Моля ви — аз раздавам безсмъртие; наистина ли смятате, че неколцина частни охранители ще представляват някаква бариера за човек в моето положение? Та както казвах, виждал съм здравния ви картон: сърцето ви е в отлична форма, кръвното ви налягане е добре, нивата на холестерола ви са под контрол. Сериозно говоря, доктор Симко, сега вие сте в много по-добро здраве от който и да е двайсет и пет годишен младеж, роден преди сто години.

— Аз съм женен. А съпругата ми?

— Съжалявам, доктор Симко. Предложението ми се отнася само за вас.

— Но Дорийн…

— Дорийн ще изживее остатъка от полагаемия й се живот — още двайсет и няколко години, предполагам. Няма да бъде лишена от нищо; вие ще прекарате всяка една година с нея. В един момент тя ще си отиде. Аз съм християнин, доктор Симко — вярвам, че отвъд ни очаква един по-добър живот… е, поне повечето от нас. През живота си съм действал доста безмилостно и очаквам да бъда съден строго… и по тази причина не бързам да получа възмездие. Но вашата съпруга… знам достатъчно за нея и вярвам, че мястото й в рая е гарантирано.

— Не съм убеден, че искам да продължа да живея без нея.

— Несъмнено тя ще иска от вас да продължите, дори и самата тя да не може. Освен това, простете прямотата ми, но Дорийн не е първата ви съпруга, нито вие сте първият й съпруг. Не искам да омаловажавам любовта, която изпитвате към нея, но вие сте, в доста буквален смисъл, просто етап в живота на другия.

— А ако откажа да участвам?

— Аз съм експерт във фармацевтиката, доктор Симко. Ако решите да откажете или се престорите, че приемате, но ни дадете повод да се усъмним в искреността ви, тогава ще ви бъде инжектиран мнемонез; той ще изчисти краткосрочната ви памет. Ще забравите всичко, свързано с тази среща. Ако наистина желаете да отхвърлите безсмъртието, моля, изберете този вариант — той е безболезнен и няма странични ефекти. И така, доктор Симко, бих искал да чуя вашия отговор. Какво избирате?

Дорийн взе Лойд от летището в Монпелие.

— Слава Богу, най-после се прибра! — каза тя, след като Симко си получи багажа. — Какво се случи? Защо изпусна по-ранния полет?

Лойд прегърна жена си; Господи, колко я обичаше — и колко мразеше да бъде далеч от нея. Но после поклати глава.

— Каква глупост! Напълно забравих, че обратният полет беше в четири часа. — Той леко сви рамене и дори успя да се усмихне. — Явно остарявам.

33.

Тео беше в кабинета си. Някога, разбира се, това бе кабинетът на Гастон Беранже, но неговият петгодишен мандат отдавна беше приключил, а и ЦЕРН вече не бе толкова голям, че да има нужда от генерален директор. Затова Тео, като директор на Тахионно-тардионния колайдер, си го беше присвоил. Старият Гастон все още работеше; той беше почетен професор по физика в Парижкия университет в Орсе. Двамата с Мари-Клер бяха все още щастливо женени и имаха страхотен син, примерен студент, както и дъщеря.

Тео седеше до прозореца и гледаше навън. Вече бе изминал месец от големия припадък — Погледът в бъдещето, при който всички изгубиха съзнание за един час. Но този път Клаату би се гордял с тях: в целия свят нямаше нито един смъртен случай.

Гъркът беше все още жив; бе избегнал убийството си. Щеше да живее — кой знае колко дълго. Със сигурност още десетилетия. С нови сили.

И, като за начало, той осъзна, че не знае какво да прави с всичкото това време.

Беше есен; твърде късно бе да излезе и да помирише розите в буквалния смисъл. Но в преносния?

Тео Прокопидис се изправи, изчака вътрешната врата да се плъзне встрани, след това изчака и външната, отиде до асансьора, слезе на приземния етаж, премина по коридора, прекоси фоайето и излезе от сградата.

Небето беше облачно; въпреки това той си сложи очилата.

Като тийнейджър бе пробягал разстоянието от Маратон до Атина. Когато маратонът свърши, Тео си помисли, че сърцето му никога няма да се успокои, че въздухът никога няма да му стига. Ясно си спомняше този момент — прекосяването на финала, завършването на историческия пробег.

Разбира се, че имаше и други неща, които си спомняше ясно. Първата му целувка; първият му опит в секса; отделни образи — като пощенски картички в съзнанието му — от онова пътуване до Хонконг; дипломирането в университета; денят, в който срещна Лойд; счупването на ръката му при една игра лакрос. И първият им експеримент с Големия адронен колайдер, скокът в бъдещето…

Но…

Но тези ясни картини, тези ярки спомени, всички те бяха отпреди две, че и повече десетилетия.

Какво се бе случило напоследък? Някакви върховни преживявания, някаква силна скръб, някакви шеметни висини?

Тео продължаваше да върви; въздухът беше хладен, ободряващ. Той придаваше на всичко форма, определение, яснота, която от отдавна му бе липсвала…

Откакто беше започнал да разследва собствената си смърт.

Двайсет и една години, обсебени от едно-единствено нещо.

Дали Ахав е имал ясни спомени? О, да — несъмнено загубата на крака му. Но след това — след като е започнал преследването? Или всичко е било замазано, месец след месец, година след година, всичко и всеки — слети в едно?

Но не… не. Тео не беше Ахав; той не бе толкова настървен. Беше намерил време за много неща в периода между 2009-а и сега, през 2030 година.

Обаче въпреки това…

Въпреки това никога не си бе позволявал да прави планове за бъдещето. Той продължи да работи, разбира се, и беше повишен няколко пъти, но…

Веднъж бе прочел книга за един човек, който на деветнайсетгодишна възраст разбрал, че е генетично предразположен към болестта на Хънтингтън — наследствено заболяване, което щеше да го лиши от всичките му способности, докато достигне средна възраст. Този човек беше посветил остатъка от живота си на задачата да остави нещо след себе си. Но Тео не бе постъпил така. О, той беше напреднал доста в своите разработки по физика и, разбира се, бе спечелил Нобелова награда. Но дори този момент — получаването на наградата — му беше доста замъглен.

Двайсет и една години, обезсмислени. Макар и да знаеше, че бъдещето може да бъде променено, въпреки че си обещаваше, че търсенето на потенциалния му убиец няма да обсеби живота му, двете десетилетия се бяха изплъзнали просто ей така, в по-голямата си част пропуснати — ако не безвъзвратно изгубени, то със сигурност скучни, ограничени, обезценени.

Без фатални грешки? Направо да си паднеш от смях.

Тео продължаваше да върви. Около него птиците насищаха въздуха с трелите си.

Без фатални грешки? Това беше възможно най-арогантната мисъл. Разбира се, че бе допускал фатални грешки; разбира се, че имаше hamartia. Но неговата беше огледален образ на Едиповата; Едип бе смятал, че може да избяга от съдбата си. Макар и да знаеше, че бъдещето може да бъде променено, Тео продължаваше да се страхува, че няма успее да надхитри съдбата.

По тази причина…

По тази причина не се беше оженил, не бе имал деца; в това отношение беше много по-назад и от Ахав.

Нито пък бе прочел „Война и мир“. Нито пък Библията. Всъщност Тео не беше чел книга от — колко? — може би десет години.

Не бе пътувал по света, освен в случаите, свързани с търсенето на убиеца му.

Не се беше научил да готви гурме.

Не бе взимал уроци по бридж.

Не беше изкачвал Мон Блан, дори част от него.

И сега изведнъж се оказа, че разполага — е, не с цялото време на света, но поне с много повече време.

Притежаваше свободна воля; предстоеше му да изгради бъдещето си.

Това беше опияняваща мисъл. Какъв искаш да станеш, когато пораснеш? Вече не се обличаше като герой от анимационен филм. Младостта му си бе отишла; той беше на четирийсет и осем. Истинска антика за света на физиците. По всяка вероятност вече бе твърде стар за нов пробив.

Да изгради ново бъдеще. Но как да го формулира?

Като кристално ясни мигове; твърди като диамант спомени; свежи и изчистени. Живо бъдеще, желано бъдеще, бъдеще, съставено от толкова остро изсечени мигове, че на моменти срязват, а понякога проблясват толкова ярко, че дори само мисълта за тях причинява болка, но понякога носят и радост — абсолютна, чиста, неподправена радост, каквато той не беше изпитвал през изминалите двайсет и една години.

Отсега нататък…

Отсега нататък щеше да живее.

Но какво да направи първо?

В съзнанието му веднага изникна едно име от миналото.

Мичико.

Тя беше в Токио, разбира се. Бе получил от нея електронна картичка за Коледа и друга за рождения му ден.

Беше се развела с Лойд — втория й съпруг. След това така и не се омъжи отново.

Тео можеше да отиде в Токио. Да я потърси. Това щеше да е един от чудесните мигове.

Но, Господи, бяха минали толкова много години. Толкова много вода бе изтекла.

Въпреки това…

Въпреки това той не спираше да мисли за нея. Толкова интелигентна — да, точно за това се сети най-напред; за удивителния й ум, за невероятната находчивост. Ала не можеше да отрече и красотата й. Може би дори повече от красота; толкова грациозна и самоуверена, винаги безупречно облечена в съответния моден стил.

Но…

Но бяха минали двайсет и една години. Логично беше да предположи, че след всичкото това време сигурно се е появил някой, нали?

Не. Нямаше никой — иначе щеше да чуе клюката. Той беше по-млад от нея, разбира се, но това нямаше никакво значение, напи? Сега тя щеше да е на — колко? — петдесет и шест.

Не можеше просто да се вдигне и да отскочи до Токио.

Или можеше? Цял живот за живеене…

Какво имаше за губене? Нищо, помисли си. Нищо.

Той се върна в сградата, предпочете да се изкачи по стълбището, вместо да вземе асансьора; прескачаше по две стъпала наведнъж, обувките му потракваха шумно и отсечено.

Разбира се, първо щеше да й се обади. Колко беше часът в Токио? Зададе въпроса на глас:

— Колко е часът в Токио?

— Двайсет часа и осемнайсет минути — отвърна един от безбройните компютризирани уреди, разположени в кабинета му.

— Набери Мичико Комура в Токио — нареди Тео.

От говорителя се разнесе електронен звън. Сърцето му заби лудо. От бюрото му се надигна плосък монитор, показващ логото на „Нипон Телеком“.

И тогава…

Тя се появи. Мичико.

Все още беше прекрасна, остаряваше красиво; можеше да мине за десетина години по-млада. Естествено, бе стилно облечена — Тео не беше виждал точно тази мода в Европа, но бе повече от сигурен, че това е гребенът на вълната в Япония. Мичико носеше къс жакет във всички цветове на дъгата.

— Тео, ти ли си това? — попита тя на английски. Електронните картички представляваха просто текст и картинка; бяха минали години от последния път, когато Тео беше чул този красив, плътен глас, наподобяващ бълбукане на вода. Усети как лицето му се разтяга в усмивка.

— Здравей, Мичико.

— Напоследък мислех за теб — каза тя, — когато датата на виденията започна да приближава. Но се боях да се обадя. Страхувах се, че ще решиш, че се обаждам да се сбогувам.

Щеше да бъде страшно хубаво, ако бе чул този глас по-рано. Той се усмихна.

— Всъщност мъжът, който ме уби във виденията, сега е в затвора. Опита се да взриви Големия адронен колайдер.

Мичико кимна.

— Четох за това в Мрежата.

— Предполагам, че ничие видение не се е сбъднало.

Мичико сви рамене.

— Може би не съвсем точно. Но красивата ми малка дъщеря е точно такава, каквато я видях тогава. И, знаеш ли, видях новата съпруга на Лойд и той твърди, че тя е съвсем същата като във видението. А и целият днешен свят до голяма степен прилича на света, който беше описан в „Проект Мозайка“.

— Сигурно. Просто се радвам, че частта, свързана с мен, не се осъществи.

Мичико се усмихна.

— Аз също.

Двамата замълчаха; едно от предимствата на видеофоните беше, че мълчанието никога не пречеше. Хората можеха просто да се гледат безмълвно.

Тя наистина беше красива…

— Мичико — изрече меко той.

— Мм?

— Аз, ъъъ… Напоследък мислих много за теб.

Тя се усмихна.

Тео преглътна, опитвайки се да събере смелост.

— Чудех се, ами, какво ще кажеш да дойда за малко в Япония? — Той вдигна ръка, сякаш имаше нужда от нещо, което да смекчи евентуалния й отказ, в случай че умишлено разтълкува неправилно думите му. — В университета в Токио има тахионно-тардионен колайдер; от доста време ме уговарят да отида и да изнеса лекция за развитието на технологията.

Но Мичико не търсеше начин да се измъкне.

— Ще се радвам да те видя отново, Тео.

Разбира се, нямаше как да се разбере дали между тях ще се получи нещо. Може би просто я бе налегнала носталгията, спомените от миналото, времето, когато двамата работеха в ЦЕРН.

А може би просто и двамата бяха на една вълна. Може би между тях щеше да се зароди нещо. Може би след всичките тези години щеше да се получи.

Поне той се надяваше да е така.

Но само времето щеше да покаже.