Поглед в бъдещето

12.

В административната сграда на ЦЕРН имаше всякакви зали за семинари и събрания. За пресконференцията използваха лекционна зала с двеста места, всяко от които беше запълнено. Достатъчно бе хората от отдела за връзки с обществеността да кажат на медиите, че ЦЕРН ще направи важно изявление относно случая с преместването във времето, и пристигнаха репортери от цяла Европа, плюс един от Япония, един от Канада и шест от Съединените щати.

Беранже си удържа на думата и позволи на Лойд да заеме мястото насред сцената: ако трябваше да има жертвено агне, това щеше да е той. Симко се приближи до катедрата и прочисти гърлото си.

— Здравейте всички — започна. — Аз съм Лойд Симко. — Един човек от отдела за връзки с обществеността го посъветва да каже и какъв е правописът на името и той така и направи: — Накрая на Симко има нямо „е“, а Лойд започва с двойно „ел“26.

Всички репортери щяха да получат ДВД с обясненията на Лойд и неговата биография, но мнозина щяха да напишат репортажите си незабавно, без шанс да се консултират с помощните материали. Лойд продължи:

— Специалността ми е кварково-глуонни плазмени изследвания. Канадски гражданин съм, но работих дълги години в Съединените щати, в националната лаборатория Ферми. От две години съм тук, в ЦЕРН, и подготвям голям експеримент с Големия адронен колайдер.

Направи пауза; печелеше време, опитвайки се да накара стомаха си да се успокои. Не че го беше страх да говори пред публика — бе работил достатъчно дълго като преподавател в университета, за да са му останали подобни притеснения. Но нямаше как да знае каква ще е реакцията на нещата, които ще каже.

— Това е моят сътрудник, доктор Теодосиос Прокопидис — продължи Лойд.

Тео се надигна от съседното място.

— Тео — каза той, леко усмихвайки се на тълпата. — Викайте ми Тео.

„Едно голямо щастливо семейство“ — помисли си Лойд. Той обясни бавно на репортерите какъв е правописът на първото и второто име на Тео, след това си пое дълбоко дъх и заговори по същество:

— Проведохме експеримент тук на 21 април, точно в 16:00 часа по Гринуич.

Отново направи пауза и се вгледа в лицата на хората. Не им отне много време да схванат. Журналистите веднага започнаха да крещят въпроси и очите на Лойд бяха заслепени от светкавиците на фотоапаратите. Той вдигна ръце с дланите напред, изчаквайки репортерите да млъкнат.

— Да — потвърди. — Да, подозирам, че сте прави. Имаме причина да вярваме, че явлението с преместването във времето е свързано с работата, която вършим тук с Големия адронен колайдер.

— Как е възможно това? — възкликна Клий, сътрудник на CNN.

— Сигурни ли сте? — попита Джонас, кореспондент на BBC.

— Защо не съобщихте по-рано? — обади се репортер на Ройтерс.

— Ще отговоря първо на този въпрос — каза Лойд. — Или по-точно, нека доктор Прокопидис да отговори.

— Благодаря — изправи се Тео и заговори в микрофона. — Причината, поради която не съобщихме по-рано, е, че нямахме теоретичен модел, който да обясни случилото се. — Той направи пауза. — Честно казано, все още нямаме; в края на краищата са изминали само четири дни от Погледа в бъдещето. Но е факт, че предизвикахме най-високоенергийния сблъсък на частици в историята на тази планета и той се осъществи — точно на секундата — в момента, в който явлението започна. Не можем да игнорираме възможността да има такава връзка.

— Как може да сте сигурни, че двете неща са свързани? — попита една жена от „Трибюн дьо Женев“.

Тео сви рамене.

— Не мислим, че нещо в експеримента ни може да е предизвикало Погледа в бъдещето. Но не смятаме и че нещо извън нашия експеримент би могло да го предизвика. Изглежда нашата работа е най-вероятният кандидат…

Лойд погледна към доктор Беранже, чието ястребово лице беше безизразно. Когато бяха репетирали пресконференцията, Тео отначало бе казал: „най-вероятният виновник“ и Беранже дълго беше фучап против този избор на думи. Но се оказа, че няма разлика.

— Значи вие поемате отговорността? — попита Клий. — Признавате, че всичките тези смъртни случаи са по ваша вина?

Лойд почувства как стомахът му се свива и видя как лицето на Беранже се изкривява в гримаса. Генералният директор изглеждаше, сякаш е готов да пристъпи напред и да поеме контрола върху пресконференцията.

— Признаваме, че нашият експеримент изглежда най-вероятната причина — уточни Лойд, премествайки се по-близо до Тео. — Но твърдим, че не е имало начин — абсолютно никакъв начин — да предвидим какво ще се случи като последствие от действията ни. Това беше напълно непредвидимо и неочаквано. Беше, както се изразява застрахователната индустрия, природно бедствие.

— Но всички тези смъртни случаи… — извика един репортер.

— Всички причинени вреди… — надигна глас друг.

Лойд отново вдигна ръце.

— Да, знаем. Повярвайте, сърцата ни се късат за всеки човек, който е наранен или е изгубил свой близък. Много скъпо за мен малко момиченце загина, защото един автомобил бе излязъл от контрол. Не мога да направя нищо, за да я върна. Но не е имало начин да се предотврати…

— Разбира се, че е имало — извика Джонас. — Ако не бяхте направили експеримента, това никога нямаше да се случи.

— По-учтиво, господине, не се държите разумно — обърна се към него Лойд. — Учените правят експерименти постоянно и ние взимаме всички разумни предпазни мерки. Както знаете, ЦЕРН е прословут с мерките си за сигурност. Но хората не могат просто да спрат да правят нещата, които правят — науката не може да спре да се движи напред. Не знаехме, че това ще се случи; не можехме да знаем. Ние си признаваме вината; казваме на света. Познавам хора, които се страхуват, че всичко ще се повтори, че всеки момент съзнанията им може да бъдат прехвърлени отново в бъдещето. Искам да заявя, че това няма да стане; ние сме причината и можем да ви уверим, да уверим всеки, че няма опасност нещо подобно да се случи пак.

Разбира се, имаше гневни изблици в пресата и редакционни статии против учените, бъркащи се в неща, с които хората нямат право да се занимават. Но колкото и да се опитваха, дори и най-злонамерените таблоиди не успяха да намерят някой заслужаващ доверие физик, според който има причина да се подозира, че експериментът на ЦЕРН може да е предизвикал преместването на съзнанията през времето. Разбира се, това предизвика вяли коментари, че физиците се защитават взаимно. Но общественото мнение бързо се прехвърли от обвиняване на екипа на ЦЕРН към приемането на факта, че явлението е било нещо напълно непредвидимо, нещо съвсем ново.

Въпреки това настъпи трудно време за Лойд и Мичико. Мичико отлетя за Токио с тялото на Тамико. Разбира се, тя предложи на Лойд да дойде с нея, но той не говореше японски. Естествено онези, които говореха английски, учтиво щяха да помогнат на Лойд да се приспособи, но предвид ужасните обстоятелства той би избягвал всякакви разговори. Имаше и неловкост в цялата ситуация: Лойд не беше пастрок на Тамико, не бе съпруг на Мичико. Сега беше време Мичико и Хироши — въпреки всичките различия, които бяха имали в миналото — да тъгуват за дъщеря си и да я изпратят. Колкото и да беше съкрушен Лойд от случилото се с Тамико, той трябваше да признае, че не може да направи много, за да подкрепи Мичико в Япония.

Така че докато тя летеше на изток, към родината си, Лойд остана в ЦЕРН, опитвайки се да накара объркания свят да разбере онова, което се бе случило, през погледа на физиката.

— Доктор Симко — каза Бърнард Шоу, — сигурно можете да ни обясните какво се случи?

— Разбира се — отговори Лойд, настанявайки се удобно. Беше в телеконферентната зала на ЦЕРН, а от върха на тънък триножник го гледаше камера, не по-голяма от напръстник. Шоу, естествено, беше в CNN центъра в Атланта. Лойд имаше още пет уговорени интервюта за по-късно през деня, включително едно на френски.

— Повечето от нас са чували термина „време-пространство“ или „времепространствен континуум“. Той означава комбинация от трите измерения — дължина, ширина и височина — и четвъртото измерение — времето.

Лойд кимна на техничката извън обхвата на камерата и на монитора зад него се появи неподвижно изображение на тъмнокос бял мъж.

— Това е Херман Минковски — поясни Лойд. — Той е човекът, предложил концепцията за времепространствения континуум. — Пауза. — Трудно е да се илюстрира концепцията за четирите измерения пряко, но ако опростим нещата с премахването на едно пространствено измерение, става лесно.

Той кимна пак и изображението се промени.

— Това е картата на Европа. Разбира се, Европа е триизмерна, но всички ние сме свикнали да използваме двуизмерни карти. А Минковски е роден тук, в Каунас, в днешна Литва, през 1864 година.

Светна една точка във вътрешността на Литва.

— Ето. Всъщност нека си представим, че светлинката не е град Каунас, а самият Минковски, роден през 1864 година.

Долу, вдясно на картата, се появи надпис „1864“.

— Ако се върнем няколко години назад, ще видим, че преди този момент Минковски го няма.

Датата на картата се промени на 1863, после на 1862, след това на 1861, и наистина Минковски го нямаше никъде.

— А сега нека се върнем в 1864 година.

Картата им услужи и точката на Минковски светна ярко на географската ширина и дължина на Каунас.

— През 1878 година — продължи Лойд — Минковски се е преместил в Берлин, за да постъпи в университета.

Картата от 1864 година изчезна като откъснат лист от календар; надписът на следващата карта беше 1865. Картите се сменяха в бърза последователност, с надписи от 1866 до 1877 и със светлинката на Минковски близо до Каунас, но когато се появи картата от 1878 година, светлинката се премести на 400 километра на запад, при Берлин.

— Минковски не е останал дълго в Берлин — каза Лойд. — През 1881 година се е преместил в Кьонигсберг, близо до съвременната полска граница.

Смениха се още три карти и когато се появи тази с надпис 1881, светлинката на Минковски се премести отново.

— През следващите деветнайсет години нашият Херман се е местел от университет в университет, като се е върнал в Кьонигсберг през 1894 година, след това е отишъл в Цюрих, тук, в Швейцария, през 1896 година, и най-накрая — в университета в Гьотинген, в централна Германия, през 1902 година.

Сменящите се карти отразяваха движението му.

— И е останал в Гьотинген до смъртта си на 12 януари 1909 година.

Смениха се още няколко карти, но светлинката си оставаше неподвижна.

— И, разбира се, след 1909 година него вече го няма.

Смениха се картите с надписи 1910, 1911 и 1912, но на никоя от тях нямаше светлинка.

— А сега — говореше Лойд, — какво ли ще се случи, ако подредим картите в хронологичен ред и леко ги наклоним, за да ги виждаме косо?

Компютърът услужливо генерира съответната графика.

— Както виждате, светлинката, създадена от движенията на Минковски, формира следа, движеща се във времето. Тръгва оттук, от Литва, преминава през Германия и Швейцария, и накрая стига дотук, до Гьотинген.

Картите бяха наредени една върху друга, формирайки куб, и линията на живота на Минковски, минаваща през куба, изглеждаше като лалугер, копаещ дупка, по която се изкачва нагоре.

— Такъв вид куб, който показва нечий жизнен път през време-пространството, се нарича „куб на Минковски“; добрият стар Херман е първият, изобразил такова нещо. Разбира се, за всеки може да се начертае подобна графика. Ето я и моята.

Картата се промени и сега съдържаше целия свят.

— Аз съм роден в Нова Шотландия, Канада, през 1964 година, преместих се в Торонто, после в Харвард, за да следвам в университета, после работих години наред във Фермилаб в Илинойс, и накрая дойдох тук, на швейцарско-френската граница, в ЦЕРН.

Картите се събраха, формирайки куб с криволичеща светеща линия вътре.

— И, разбира се, можете да изобразите жизнения път на други хора в същия куб.

Във вътрешността на куба се появиха пет други светещи линии, всяка с различен цвят. Някои започваха по-рано от линията на Лойд, а някои спираха, преди да са достигнали горната стена на куба.

— Връхната част на куба, тук — обясни Лойд, — представя днешния ден, 25 април 2009 година. И, разбира се, всички ние сме съгласни, че днес е днес. Да, ние всички си спомняме вчерашния ден, но знаем, че е отминал; и всички ние сме неосведомени за утрешния ден. Всички ние колективно виждаме този отрязък от куба.

Връхната част на куба застана с лице към тях.

— Можете да си представите как окото на колективното съзнание на човечеството наблюдава този отрязък. — Изображение на човешко око, цялостно, с мигли, изплува извън куба, успоредно на връхната му част. — По време на Погледа в бъдещето се е случило следното нещо: това око на съзнанието се е придвижило нагоре в куба, към бъдещето, и вместо да наблюдава отрязъка, представляващ 2009 година, се е оказало, че гледа 2030 година.

Кубът се разшири нагоре в блок и повечето от цветните линии на жизнените пътища се издължиха нагоре във вътрешността му. Плуващото око скочи нагоре и се приближи към връхната стена на удължения блок.

— За две минути ние наблюдавахме от друга гледна точка жизнените си пътища.

Бърнард Шоу се размърда в креслото си.

— Значи казвате, че време-пространството е като група филмови кадри, наредени един върху друг, и „сега“ е светещият в момента кадър?

— Това е хубава аналогия — одобри Лойд. — Всъщност тя ще ми помогне за следващия ми пример, а той е следният: да речем, че гледате „Казабланка“, който е моят любим филм. И да речем, че на екрана в момента е точно тази сцена.

Зад Лойд Хъмфри Богарт казваше:

— Щом си го изсвирил за нея, ще го изсвириш и за мен. Щом тя го е изтърпяла, ще го изтърпя и аз.

Дули Уилсън не отвърна на погледа на Боги.

— Не си спомням думите.

Богарт процеди през стиснатите си зъби:

— Свири!

Уилсън погледна към тавана и започна да пее: „Докато времето минава“, а пръстите му затанцуваха върху клавишите на пианото.

— А сега — каза седналият пред екрана Лойд, — фактът, че виждате този кадър в момента — докато казваше „този“, изображението на Дули Уилсън върху екрана замръзна, — не означава, че останалата част от филма е по-малко неизменна или реална.

Внезапно изображението се промени. Самолет, изчезващ в мъглата. Издокараният Клод Рейнс погледна към Богарт.

— Може би ще е по-добре за известно време да изчезнеш от Казабланка — заяви той. — В Бразавил има гарнизон на Френския легион. Може пък да ме убедиш да ти уредя прехвърляне.

Боги леко се усмихна.

— Заповед за прехвърляне? С удоволствие бих попътувал. Но това по никакъв начин няма да се отрази на облога ни. Все още ми дължиш десет хиляди франка.

Рейнс повдигна вежди.

— И тези десет хиляди франка ще покрият нашите разноски.

— Нашите разноски ли? — попита изненадано Богарт.

Рейнс кимна.

— Аха.

Лойд ги изпрати с поглед, докато се отдалечаваха в нощта.

— Луи — казва Богарт. Симко знаеше, че гласът му е допълнително наслагвай след снимките. — Това може да е началото на едно прекрасно приятелство.

— Разбирате ли? — попита ученият, обръщайки поглед отново към камерата и към Шоу. — Може да гледате в момента как Сам свири „Докато времето минава“ за Рик, но краят е Винаги неизменен. Когато за пръв път гледате „Казабланка“, седите на ръба на стола, чудейки се дали Илза ще тръгне с Виктор Ласло или ще остане с Рик Блейн. Но отговорът винаги е бил и винаги ще бъде един и същ: проблемите на двама обикновени хора нямат абсолютно никакво значение в този побъркан свят.

— Искате да кажете, че бъдещето е също толкова неизменно, колкото и миналото? — попита Шоу, който изглеждаше по-несигурен от обикновено.

— Определено.

— Но, доктор Симко, с цялото ми уважение, това като че ли няма смисъл. Искам да кажа, а свободната воля?

Лойд скръсти ръце пред гърдите си.

— Няма такова нещо като свободна воля.

— Разбира се, че има — възрази Шоу.

Канадецът се усмихна.

— Знаех, че ще кажете това. Или по-точно, всеки, гледайки нашите кубове на Минковски отвън, е знаел, че ще го кажете… защото то вече е издялано върху камъка.

— Но как е възможно? Ние вземаме милион решения дневно; всяко от тях оформя бъдещето.

— Вие сте взели милион решения вчера, но те са неизменни — няма начин да се променят, колкото и да съжалявате за някои от тях. И вие ще вземете милион решения утре. Няма разлика. Вие си мислите, че имате свободна воля, но всъщност нямате.

— Да видим дали съм ви разбрал, доктор Симко. Вие твърдите, че виденията не са от едно от възможните развития на бъдещето. Твърдите, че са от бъдещето — единственото, което съществува.

— Абсолютно. Ние наистина живеем във вселената на блок на Минковски, и понятието за „сега“ всъщност е илюзия. Бъдещето, настоящето и миналото са еднакво реални и еднакво неизменни.

13.

— Доктор Симко?

Беше привечер; Лойд най-накрая бе приключил с последното си интервю за деня, грабнал бе купчина доклади, за да ги чете преди лягане, и вече крачеше по една от скучните улици на Сен Жени. Беше се насочил към фурната и към магазина за млечни продукти, за да си купи хляб и сирене „Апенцелер“ за утрешната закуска.

Към него се приближаваше спретнат мъж, около трийсет и пет годишен. Носеше очила — доста необичайно в свят с толкова развита лазерна кератотомия — и тъмносин суитшърт. Имаше модна къса прическа, точно като Симко.

Лойд почувства пристъп на паника. Сигурно бе полудял да се появява сам на публично място, след като половината свят беше видял лицето му по телевизията. Погледна наляво и надясно, оценявайки маршрутите за бягство.

— Да? — попита той неуверено.

— Доктор Лойд Симко? — човекът говореше английски, но с френски акцент.

Лойд преглътна.

— Аз съм.

На другия ден щеше да говори с Беранже да му назначи охрана.

Изведнъж мъжът сграбчи ръката на Симко и започна да я разтърсва енергично.

— Доктор Симко, искам да ви благодаря! — Той не пускаше ръката му, сякаш за да попречи на възраженията му. — Да, да, знам, че не сте планирали да стане така, и предполагам, че някои хора са пострадали. Но аз трябва да ви кажа, че това видение е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. То промени живота ми.

— А — каза Лойд, измъквайки ръката си от неговата. — Това е хубаво.

— Да, господине, преди видението бях различен човек. Никога не съм вярвал в Бог, дори и когато бях малко дете. Но видението ми… видението ми показа, че съм в църква и се моля сред множество хора.

— Молитви в сряда вечерта?

— Точно това си казах и аз, доктор Симко! Тоест не в момента на видението, а по-късно, когато по новините обявиха кое е времето на виденията. Молитви в сряда вечерта! Аз! От всички хора — точно аз! Е, не можех да отрека, че това нещо ми се е случило — явно беше, че по някое време между сега и тогава ще намеря своя път. Така че се сдобих с Библия — отидох в книжарницата и си купих. Никога не съм знаел, че има толкова различни видове! Толкова много различни преводи! Както и да е, избрах си една от онези, в които думите на Иисус са отпечатани в червено, и започнах да я чета. Предполагах, че рано или късно ще стигна до това, така че реших да проверя за какво става въпрос. И просто продължих да чета — дори прочетох всичките онези родословни дървета, онези прекрасни имена като музика: Исаара, Елиава… Какви велики имена! О, разбира се, доктор Симко, и да не бях имал видението, след двайсет и една години пак щях да намеря всичко това, но благодарение на вас се захванах още сега, през 2009 година. Никога не съм се чувствал по-спокоен, по-обичан. Вие наистина ми направихте огромна услуга.

Лойд не знаеше какво да каже.

— Благодаря ви.

— Не, господине — аз ви благодаря! — Той още веднъж разтърси ръката на Симко и се втурна по пътя си.

Лойд се прибра вкъщи около 21 часа. Мичико му липсваше много и се зачуди дали да не й се обади, но в Токио беше пет часът сутринта — твърде рано за телефонни разговори. Прибра сиренето и хляба и седна да гледа телевизия — да си отдъхне малко, преди да се заеме с купчината доклади.

Започна да прехвърля каналите, докато една швейцарска телевизия не привлече вниманието му: обсъждаха Погледа в бъдещето. Водещата бе осъществила сателитна връзка със Съединените щати. Лойд разпозна интервюирания мъж по дългата му червеникавокафява коса: Поразителния Александър, майстор илюзионист и изобличител на предполагаеми медиуми. Лойд беше виждал този човек често по телевизията през годините, включително по „Вечерно шоу“. Пълното му име бе Реймънд Александър, професор в „Дюк“.

Интервюто явно беше подложено на допълнителен монтаж: журналистката говореше на фрески, а Александър отговаряше на английски и гласът на преводача говореше върху неговия глас, предавайки френската версия на онова, което бе казал американецът. Оригиналните думи на Александър едва се долавяха.

— Несъмнено сте чули — каза интервюиращата — как човекът от ЦЕРН заяви, че виденията показват единственото възможно бъдеще.

Лойд се надигна.

— Oui — отговори гласът на преводача. — Но това явно е абсурдно. Лесно може да се демонстрира, че бъдещето е податливо на промени. — Александър се размърда в креслото си. — В моето собствено видение бях в апартамента си. На моето бюро, тогава, както и сега, стоеше това. — Срещу него в студиото имаше маса. Той се наведе към нея и вдигна едно преспапие. Камерата го даде в едър план: беше малахитов къс с малък златен трицератопс във вътрешността си.

— Може да ви изглежда безвкусно — продължи Александър, — но наистина държа на тази малка дрънкулка; тя ми е сувенир от пътешествието ми до Националния парк „Динозавър“, което ми достави истинско удоволствие. Но не държа на нея чак толкова, колкото на здравия разум.

Той се пресегна под масата, взе някакъв плат, разстла го на пода и сложи върху него преспапието. После пак се пресегна под масата, взе оттам чук и разби пред камерата малахита и динозавърчето на ситни парченца.

Александър се усмихна триумфално на камерата: здравият разум отново беше победил.

— Това преспапие го имаше във видението ми; същото това преспапие вече не съществува. Следователно каквото и да показват виденията, то не е неизменното бъдеще.

— Разбира се — обади се интервюиращата, — ние имаме само вашата дума, че преспапието е било във видението ви.

Александър изглеждаше раздразнен, че почтеността му е поставена под въпрос. Но след миг кимна.

— Права сте да сте скептична — светът щеше да е по-добро място, ако бяхме малко по-недоверчиви. Факт е, че всеки може да направи сам подобен експеримент. Ако във видението ви е имало мебел, която притежавате в момента, счупете или продайте тази мебел. Ако сте мярнали собствената си ръка във видението — направете си татуировка. Ако някой друг ви е видял и сте имали брада, направете си лицева електролиза, така че вече да не може да ви расте брада.

— Лицева електролиза! — възкликна интервюиращата. — Това изглежда като доста крайна мярка.

— Ако вашето видение ви притеснява и искате да се уверите, че то никога няма да се осъществи, това би било един от начините да го направите. Разбира се, най-ефективният начин за опровергаване на виденията ще е, ако се намери някой ориентир, който е видян от хиляди хора — да речем, Статуята на свободата — и той бъде съборен. Но предполагам, че Националната служба по парковете няма да ни позволи да го направим.

Лойд отново се облегна назад в дивана. Абсолютни глупости. Никое от нещата, които Александър предложи, не беше реално доказателство — и всички те бяха субективни; разчитаха на собствените разкази на зрителите за техните видения. И какъв страхотен начин да се изявиш по телевизията — не само за Александър, но и за всеки, който иска да бъде интервюиран. Достатъчно е само да изкажеш твърдение, че си опровергал неизменността на бъдещето.

Лойд погледна към часовника на една от полиците, монтирани по тъмночервените стени на апартамента. Беше 21:30, което означаваше, че е едва 1:30 следобед на границата между Колорадо и Юта, където се намира Националният парк „Динозавър“; Симко бе ходил веднъж там. Той поразмишлява още няколко минути, после взе телефона, разговаря със служител от бюрото за справки и най-накрая се свърза с жена, работеща в магазин за сувенири в парка „Динозавър“.

— Здравейте — каза той. — Търся един предмет — преспапие, направено от малахит.

— Малахит?

— Това е зелен минерал — сещате се, декоративен камък.

— А, да, разбира се. Тези, които имаме, са с малко динозавърче вътре. Имаме с тиранозавър рекс, стегозавър и трицератопс.

— Колко струва онова с трицератопса?

— Четиринайсет и деветдесет и пет.

— Приемате ли поръчки по пощата?

— Разбира се.

— Бих искал да купя едно такова преспапие и да го изпратя на… — Лойд млъкна, за да помисли. Къде беше „Дюк“, по дяволите? — В Северна Каролина.

— Добре. Какъв е пълният адрес?

— Не съм сигурен. Пишете просто: „За професор Реймънд Александър, университет «Дюк», Дърам, Северна Каролина“. Сигурен съм, че ще стигне до него.

— Обикновена пратка?

— Идеално.

Чукане на клавиши.

— Транспортните разходи са осем и петдесет. Как искате да платите?

— С кредитна карта.

— Номерът, моля?

Той извади портфейла си и й прочете редицата от цифри, а също и датата на изтичане на кредитната карта и името си. После затвори телефона, седна обратно на дивана и скръсти ръце на гърдите си с чувство на задоволство.

14.

Лойд и Тео обядваха заедно в голямата столова в контролния център на Големия адронен колайдер. Около тях останалите физици спореха, излагаха теории и интерпретации, с които да обяснят Погледа в бъдещето — през последния час беше опровергана една обещаваща теория, свързана с повреда на един от квадруполните магнити. Оказа се, че магнитът си работи идеално, а повредата е била в тестващата апаратура.

Лойд ядеше салата, а Тео си бе донесъл от кебапа, който беше сготвил предишната вечер, и сега го бе подгрял в микровълновата печка.

— Хората се справят по-добре, отколкото очаквах — каза Лойд. Прозорците гледаха към вътрешния двор, „ядрото“, където бяха разцъфтели пролетните цветя. — Толкова много смърт, толкова много разрушения. Но хората се съвзеха, върнаха се на работа и продължиха да живеят.

Тео кимна.

— Чух един човек по радиото сутринта. Той каза, че имало много по-малко посещения при психолози, отколкото се е очаквало. Всъщност много хора са отменили предварително заплануваните часове за терапия след Погледа в бъдещето.

Лойд вдигна вежди.

— Защо?

— Според него е заради катарзиса. — Тео се усмихна. — Казвам ти, добрият стар Аристотел е знаел за какво говори: дай на хората шанс да освободят емоциите си и те ще са много по-здрави след това. Толкова много хора са загубили някого, на когото държат, по време на Погледа в бъдещето; изливането на тъгата е много полезно от психологическа гледна точка. Човекът по радиото заяви, че нещо подобно се е случило преди десетина години, когато загина принцеса Даяна; посещенията при терапевти по целия свят са намалели за месеци напред. Естествено най-големият катарзис е бил в Англия, но след смъртта на Ди дори и двайсет и седем процента от американците са се почувствали така, сякаш са изгубили някой, когото познават лично. — Пауза. — Разбира се, не можеш да понесеш лесно загубата на брачен партньор или дете, но чичо? Далечен братовчед? Актьор, когото си харесвал? Някой от колегите ти? Това е голямо освобождаване на емоции.

— Но ако всеки премине през това…

— Точно такава му беше идеята — прекъсна го Тео. — Разбираш ли, обикновено, ако загубиш някого при злополука, си съсипан и това трае месеци или години… С хората около теб затвърждаваш правото си да си тъжен. „Ще отнеме време“ — казват те. Всеки ти оказва емоционална подкрепа. Но ако всички други също са претърпели загуба, вече го няма този ефект на патерицата; няма кой да ти каже утешителни думи. Нямаш друг избор, освен да се вземеш в ръце и да се върнеш на работа. Същото е като онези, които живеят във военно време — всяка война е много по-опустошителна, отколкото която и да било отделно взета човешка трагедия, но след като свърши войната, много хора просто продължават да живеят. Всеки страда в еднаква степен; просто се абстрахираш, забравяш и продължаваш напред. Явно и сега се случва същото.

— Не мисля, че Мичико някога ще преодолее загубата на Тамико. — Мичико щеше да си дойде от Япония тази вечер.

— Не, разбира се, че няма. Не и в смисъл, че някога ще спре да я боли. Но тя ще продължи да живее живота си; какво друго може да направи? Наистина няма друг избор.

В този момент до масата им изникна Франко дела Робия, брадат физик на средна възраст.

— Имате ли нещо против да се присъединя?

Лойд го погледна.

— Здрасти, Франко. Разбира се, че не.

Тео отмести стола си вдясно и Дела Робия седна.

— Грешиш за Минковски, знаеш ли — каза Дела Робия, поглеждайки Лойд. — Виденията не може да са от действителното бъдеще.

Лойд си бодна от салатата.

— И защо?

— Ами виж: да приемем, че си прав. След двайсет и една години ще има връзка между бъдещото ми „аз“ и миналото ми „аз“. Тогава миналото ми „аз“ ще види точно какво върши бъдещото ми „аз“. Бъдещото ми „аз“ може да няма никакви явни индикации, че връзката е започнала, но това няма значение; аз ще знам с точност до секундата кога връзката ще започне и кога ще свърши. Не знам какво е показало твоето видение, Лойд, но в моето бях на място, което мисля, че е Соренто, и седях на тераса с изглед към залива на Неапол. Много красиво, много приятно — но съвсем не това, което бих правил на 23 октомври 2030 година, ако знаех, че съм в контакт с миналото си „аз“. По-скоро щях да съм на място, където няма нищо, което да отклони вниманието на моето минало „аз“ — да речем, в празна стая или просто щях да съм обърнат към гола стена. И точно в 19:21 по Гринуич щях да започна да изреждам на висок глас факти, които бих искал миналото ми „аз“ да знае: „На 11 март 2012 внимавай, като пресичаш «Виа Коломбо», за да не се спънеш и да си счупиш крака“; „В твоето време една акция на «Бертелсман» струва 42 евро, но през 2030 ще бъде 650 евро, така че си накупувай повечко, за да си осигуриш старините“; „Ето списък на всички световни шампиони между твоето и моето време“. Нещо такова; ще съм записал всичко това на хартия и просто ще го прочета, като ще вкарам толкова полезна информация, колкото е възможно да се прочете за този отрязък от минута и четирийсет и три секунди. — Италианският физик млъкна за момент. — Фактът, че никой не съобщава за видение, в което прави нещо подобно, означава, че това не може да бъде истинското бъдеще на времевата линия, в която се намираме.

Лойд се намръщи.

— Може и някои хора да са го направили. Всъщност на обществеността е известен само нищожен процент от милиардите видения, които сигурно е имало. Ако исках да подскажа на себе си за някакви акции, без да зная, че бъдещето е неизменно, първото нещо, което бих казал на миналото си „аз“, щеше да е: „Не казвай това на никого.“ Може би хората, направили онова, което предлагаш, просто си мълчат.

— Ако няколко десетки души имаха видения — отвърна Дела Робия, — това сигурно щеше да е възможно. Но милиарди? Все някой щеше да си признае. Всъщност аз твърдо вярвам, че почти всички щяха да се опитат да се свържат с предишното си „аз“.

Лойд погледна към Тео, после отново към Дела Робия.

— Не и ако знаят, че е безполезно; не и ако знаят, че каквото и да кажат, не могат да променят нещата, които вече са издялани върху камъка.

— Или може би всички са забравили — предположи Тео. — Може би между сега и 2030 година споменът за виденията ще изчезне. В края на краищата спомените за сънищата изчезват. Дори и да си спомняш някой сън при събуждането си, няколко часа по-късно не е останала и следа от него. Може би виденията ще се заличат през следващите двайсет и една години.

Дела Робия поклати решително глава в знак на отрицание.

— Дори и случаят да беше такъв — а няма никаква причина да мислим, че е така, — всички медийни отразявания на виденията щяха да оцелеят до 2030 година. Всички новинарски репортажи, всички телевизионни предавания, всички неща, които хората са написали в дневниците си и в писмата до приятели. Психологията не е моята област; не мога да дискутирам несъвършената природа на човешката памет. Но хората ще знаят какво се е случило на 23 октомври 2030 година и мнозина ще се опитат да се свържат с миналото.

— Чакай малко — възкликна Тео, вдигайки вежди. — Чакай малко! — Лойд и Дела Робия се обърнаха към него. — Не разбирате ли? Това е законът на Нивън!

— Какво? — каза Лойд.

— Кой е Нивън? — попита Дела Робия.

— Американски писател фантаст. Той твърди, че във всяка вселена, в която пътуването във времето е възможно, никога няма да бъде изобретена машина на времето. Дори е написал кратък разказ, в който да илюстрира това: един учен изгражда машина на времето и тъкмо когато приключва работата си, поглежда нагоре и вижда как слънцето се превръща в свръхнова — вселената по-скоро ще го унищожи, отколкото да позволи парадоксите, присъщи на пътуването във времето.

— Е, и? — попита Лойд.

— Комуникацията със своето „аз“ в миналото е форма на пътуване във времето — така се изпраща информация назад във времето. И вселената може да попречи на онези, които се опитат да направят това — не чрез нещо толкова грандиозно като избухване на слънцето, а просто като предотврати комуникацията. — Тео премести погледа си от Лойд към Дела Робия и обратно. — Не разбирате ли? Сигурно това се опитвам да направя през 2030 година — да се свържа със себе си и затова нямам никакво видение.

Лойд се опита гласът му да звучи по-меко.

— Има много доказателства от виденията на други хора, че наистина си умрял през 2030 година, Тео.

Младият грък отвори уста, сякаш за да възрази, но я затвори. След миг се обади отново:

— Прав си. Прав си. Съжалявам.

Лойд кимна; той не си беше давал сметка по-рано колко тежко трябва да е всичко това за Тео. Обърна се и погледна към Дела Робия.

— Добре, Франко, ако виденията не са от нашето бъдеще, тогава какво описват?

— Алтернативна времева линия, разбира се. Това е напълно основателно, като се има предвид МСИ27. — Многосветовата интерпретация на квантовата физика твърдеше, че всеки път, когато едно събитие може да протече по два начина, вместо да се случи едното или другото събитие, се случват и двете, всяко в отделна вселена. — По-конкретно, виденията представят вселената, която се разделя с нашата вселена в момента на твоя експеримент с Големия адронен колайдер; те показват бъдещето такова, каквото би било във вселена, в която ефектът на преместването във времето не се е осъществил.

Но Лойд поклати глава.

— Не вярваш все още в МСИ, нали? ТИ28 я измести.

Стандартният аргумент в подкрепа на многосветовата интерпретация беше мисленият експеримент с котката на Шрьодингер: слага се котка в затворена кутия с шишенце с отрова, което има петдесет процента шанс да бъде отворено през следващия един час. Като изтече часа, се отваря кутията и се проверява дали котката е още жива. Съгласно Копенхагенската интерпретация — стандартната версия на квантовата механика, — докато някой не погледне вътре, котката не е нито жива, нито мъртва, а по-скоро в суперпозиция от тези две състояния; актът на поглеждането — или наблюдението — предизвиква колапс на вълновата функция, карайки котката да заеме едно от двете възможни състояния. Тъй като при наблюдението събитията могат да се развият по два различни начина, многосветовата интерпретация твърди, че това, което всъщност се случва, е, че вселената се разцепва на две в момента, в който е извършено наблюдението. В едната вселена котката е жива, а в другата — мъртва.

Джон Г. Крамър, физик, който често бе работил с ЦЕРН, но беше от университета във Вашингтон, Сиатъл, не харесваше това, че в Копенхагенската интерпретация се набляга върху наблюдателя. През 1980 година той бе предложил алтернативно обяснение: ТИ, трансакционалната интерпретация. През деветдесетте години на двайсети век и първото десетилетие на двайсет и първи ТИ набираше все по-голяма популярност сред физиците.

Да приемем, че клетата котка на Шрьодингер в един момент е затворена в кутията и окото на наблюдателя в един момент, час по-късно, поглежда към котката. В ТИ котката изпраща реална, физическа „предлагаща“ вълна, която пътува напред към бъдещето и назад към миналото. Когато предлагащата вълна достигне окото, то изпраща „потвърждаваща“ вълна, която пътува назад към миналото и напред, към бъдещето. Предлагащата вълна и потвърждаващата вълна се неутрализират взаимно навсякъде другаде във вселената, освен по правата линия между котката и окото, където те се подсилват взаимно, създавайки трансакция. Тъй като котката и окото комуникират през времето, няма двусмисленост и няма нужда от неустойчиви фронтове на вълната: котката си съществува вътре в кутията по същия начин, както и когато е наблюдавана. Няма и разцепване на вселената на две; тъй като трансакцията покрива целия релевантен период, няма нужда от разклоняване: окото вижда котката такава, каквато винаги е била, независимо дали е жива или мъртва.

— Ти би харесал ТИ — каза Дела Робия. — Тя отрича свободната воля. Всеки излъчен протон знае какво ще го погълне в края на краищата.

— Разбира се — кимна Лойд. — Приемам, че ТИ подкрепя идеята за блоковата вселена29, но всъщност твоята многосветова интерпретация е тази, която отрича свободната воля.

— Как можеш да твърдиш такова нещо? — попита Дела Робия с характерното италианско раздразнение.

— Сред многото светове няма йерархия — обясни Лойд. — Да речем, че аз си вървя и стигам до разклонение. Мога да тръгна наляво, мога да тръгна и надясно. Кой път ще избера?

— Който искаш! — възкликна Дела Робия. — Свободна воля!

— Глупости — отсече Лойд. — Според МСИ ще избера този път, който другата ми версия няма да избере. Ако той тръгне надясно, аз ще трябва да тръгна наляво. Ако тръгна надясно, той ще трябва да тръгне наляво. Човек трябва да е много арогантен, за да си мисли, че само неговият избор се взима под внимание, а другият избор е просто алтернатива, която трябва да бъде оползотворена в другата вселена. Многосветовата интерпретация дава илюзията за избор, но всъщност е напълно детерминистична.

Дела Робия се обърна към Тео и разпери ръце, апелирайки към здравия му разум.

— Но ТИ зависи от вълни, които пътуват назад във времето!

Гласът на Тео беше мек.

— Мисля, че ни беше демонстрирано много ясно, че изпращането на информация назад във времето е нещо реално, Франко — заяви той. — А и Крамър всъщност казва, че трансакцията се осъществява атемпорално — извън времето.

— Освен това — добави Лойд, разгорещен от битката, в която сега имаше съюзник — твоята версия за случилото се е версията, изискваща пътуване във времето.

Дела Робия изглеждаше шокиран.

— Какво? Как? Виденията просто изобразяват паралелна вселена.

— Всички паралелни вселени, които могат да съществуват според многосветовата интерпретация, биха се движи темпорално крачка в крачка с нашата вселена; ако можеше да виждаш в една паралелна вселена, ти щеше да видиш днешния ден, 26 април 2009 година; цялата концепция на квантовите изчисления изисква паралелните вселени да се движат в крачка с нашата вселена. Така че ако можеше да виждаш в някоя паралелна вселена, ти би видял например свят, в който отиваш и сядаш ей там при Майкъл Бър, вместо тук, при мен и Тео, но все пак щеше да е сега. Какво според теб може да е прибавило контакта с паралелната вселена отгоре на това, че видяхме бъдещето? Достатъчно трудно е да се приеме една от двете идеи, без да се налага да се приема и другата…

Към масата им се приближи Джейк Хоровиц.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — намеси се той, — но някой те търси по телефона, Тео. Казва, че е относно публикацията ти в сайта Мозайка.

Тео бързо се отдалечи от масата, зарязвайки наполовина изядения кебап.

— Трета линия — извика тътрещият се подире му Джейкъб.

Имаше свободен кабинет веднага след столовата. Тео се шмугна вътре. На индикатора на телефона пишеше: „Неизвестен номер“. Тео вдигна слушалката.

— Ало. Тео Прокопидис слуша.

— Господи! — отвърна на английски мъжки глас от другата страна на линията. — Това е странно — да говориш с някой, за когото знаеш, че ще бъде убит.

Тео нямаше какво да отвърне на тези думи, така че просто попита:

— Имате ли някаква информация за убийството ми?

— Да, така мисля. Четох нещо за това във видението ми.

— И какво пишеше там?

Човекът преразказа същността на онова, което беше прочел. Нямаше нови факти.

— Имаше ли там нещо за онези, които са останали живи?

— Какво имате предвид? Не говорим за самолетна катастрофа.

— Не, не, имам предвид имаше ли нещо за онези, които са ме надживели. Сещате се — дали съм имал жена или деца.

— А, да. Да видим дали си спомням…

Да видим дали си спомням… Бъдещето на Тео бе абсолютно несъществено; на никого не му пукаше за него. То не беше важно, не беше реално. Просто някакъв човек, за когото са прочели нещо.

— Да — каза гласът. — Ще ви надживеят синът ви и жена ви.

— Имаше ли ги имената им във вестника?

Човекът издиша в слушалката, докато мислеше.

— Мисля, че синът беше Константин.

Константин. Името на баща му; да, Тео винаги бе мислил, че може да кръсти сина си така.

— А майката на момчето? Жена ми?

— Съжалявам, но не помня.

— Моля ви, опитайте.

— Не, съжалявам. Просто не си спомням.

— Можете да се подложите на хипноза.

— Да не сте луд? Няма да го направя. Вижте, обадих се, за да ви помогна; мисля, че ви направих добра услуга, не сте ли съгласен? Реших, че това ще бъде едно добро дело. Но нямам намерение да се подлагам на хипноза, да се тъпча с лекарства или нещо подобно.

— Но жена ми… вдовицата ми… Трябва да знам коя е тя.

— Защо? Аз не знам за коя ще съм женен след двайсет и една години — защо вие трябва да знаете?

— Тя може да има нишка към това защо съм бил убит.

— Да, предполагам. Може би. Но аз направих всичко, каквото можах за вас.

— Но вие сте видели името! Вие знаете името!

— Както казах — не го помня. Съжалявам.

— Моля ви… Ще ви платя.

— Сериозно, човече, не си го спомням. Но вижте, ако си го спомня, ще ви звънна пак. Това е всичко, което мога да направя.

Тео се насили да не протестира отново. Сви устни, после кимна сериозно.

— Добре. Благодаря ви. Благодаря ви за времето, което ми отделихте. Може ли само да ми кажете името си, за записките ми?

— Съжалявам, човече. Както казах, ако се сетя нещо друго, ще се обадя.

И връзката прекъсна.

15.

Същата вечер Мичико се върна от Токио. Изглеждаше ако не умиротворена, то поне не и разкъсваща се отвътре.

Лойд, който бе прекарал следобеда, правейки нов цикъл от компютърни симулации, мина да я вземе от женевското летище, откара я на десетина километра оттам, в апартамента си в Сен Жени, а после…

После се любиха, за пръв път през последните пет дни, след Погледа в бъдещето. Беше привечер; осветлението в стаята бе изключено, но през пердетата проникваха най-различни отблясъци от отвън. Лойд по принцип беше по-авантюристичен от нея, въпреки че тя го настигаше с добри темпове. Може би неговите вкусове бяха твърде диви и твърде западни за нея в самото начало, но с течение на времето стана по-благосклонна към неговите предложения, а той винаги се стремеше да бъде внимателен любовник. Но днес всичко бе машинално. Мисионерската поза, нищо повече. Обикновено чаршафите им бяха влажни от потта им, когато свършеха, но днес бяха почти сухи. Даже не бяха и събрани.

Лойд лежеше по гръб, гледайки в тъмния таван. Мичико лежеше до него, бледата й ръка галеше голите му космати гърди. Мълчаха дълго време, всеки сам с мислите си.

Най-накрая Мичико се обади:

— Видях те по CNN, когато бях в Токио. Наистина ли вярваш, че нямаме свободна воля?

Лойд беше изненадан.

— Е — каза той най-накрая, — ние си мислим, че имаме. Но предопределеността е константа в много религиозни системи. Да вземем Тайната вечеря. Иисус казал на Петър… а имай предвид, че Петър е камъкът, върху който Иисус е заявил, че ще издигне църквата си… Та Иисус казал, че Петър ще се отрече три пъти от него. Петър възразил, че няма начин да направи такова нещо, но, разбира се, го направил. И Юда Искариотски — една трагична фигура, винаги съм смятал така — е бил предопределен да предаде Христос на властите, независимо дали го е искал, или не. Концепцията, че имаш роля, която трябва да изиграеш, съдба, която трябва да се изпълни, е много по-стара от концепцията за свободната воля. — Той направи пауза. — Да, аз наистина вярвам, че бъдещето е толкова неизменно, колкото и миналото. И несъмнено Погледът в бъдещето потвърждава това; ако бъдещето не е неизменно, как биха могли всички да имат видения от едно и също бъдеще? Нямаше ли всички видения да бъдат несъгласувани и всъщност щяха ли изобщо да бъдат възможни?

Мичико се намръщи.

— Не знам. Не съм сигурна. Имам предвид, какъв е смисълът на случващото се, ако всичко е вече предопределено?

— Какъв е смисълът да четеш роман, чийто край е вече написан?

Тя прехапа долната си устна.

— Концепцията за блоковата вселена е единственото нещо, което има смисъл във вселената на относителността — заяви Лойд. — В действителност само относителността може да се разпорежда: относителността казва, че никоя точка в пространството не е по-важна от някоя друга; няма фиксирана точка, спрямо която да се измерват останалите местоположения. По същия начин теорията за блоковата вселена казва, че няма момент във времето, който да е по-важен от някой друг; „сега“ е пълна илюзия, а ако няма такова нещо като универсално „сега“, ако бъдещето е вече написано, тогава явно свободната воля също е илюзия.

— Аз не съм толкова сигурна като теб — не се съгласи Мичико. — Струва ми се, че имам свободна воля.

— Дори след всичко това? — попита Лойд. Гласът му беше станал малко по-остър. — Дори след Погледа в бъдещето?

— Има и други обяснения за съгласуваната версия на бъдещето — каза Мичико.

— Така ли? Какви например?

— Че това е само един от многото възможни варианти на бъдещето, едно хвърляне на заровете. Ако Погледът в бъдещето бъде възпроизведен отново, можем да видим напълно различно бъдеще.

Лойд поклати глава, косата му изшумоля върху възглавницата.

— Не — отхвърли идеята той. — Има само едно бъдеще, точно както има и само едно минало. Всички други интерпретации нямат смисъл.

— Но да живееш без свободна воля…

— Така стоят нещата, не разбираш ли? — отсече Лойд. — Няма свободна воля. Няма избор.

— Но…

— Няма „но“.

Мичико млъкна. Гърдите на Лойд се вдигаха и спадаха бързо и несъмнено тя усещаше как се е разтуптяло сърцето му. Дълго време цареше тишина, а най-накрая Мичико промърмори:

— Аха…

Лойд вдигна вежди, въпреки че тя не можеше да види изражението му. Но Мичико по някакъв начин усети движението на лицевите му мускули.

— Схванах — каза тя.

Лойд беше раздразнен и го показа с тона си:

— Какво?

— Схванах защо си непреклонен относно неизменното бъдеще. Защо вярваш, че няма такова нещо като свободната воля.

— И защо е така?

— Заради това, което се случи. Заради всички хора, които умряха, и всички останали, които бяха наранени. — Направи пауза, сякаш очакваше той да довърши мисълта й. Когато Лойд не се обади, тя продължи: — Ако имаме свободна воля, би трябвало да обвиняваш себе си за онова, което се случи; би трябвало да поемеш отговорността. Всичката тази кръв щеше да тежи на твоята съвест. Que sera est. Каквото ще бъде, вече е. Ти си натиснал бутона, поставяйки началото на експеримента, защото винаги си натискал и винаги ще натискаш този бутон; той е толкова замръзнал във времето, колкото и всеки друг момент.

Лойд не отговори нищо. Нямаше какво да каже. Тя беше права, разбира се. Почувства как бузите му пламват.

Толкова ли беше прозрачен? И толкова отчаян?

В никоя физическа теория няма нищо, което би могло да предвиди Погледа в бъдещето. Той не беше някой медик, неосведомен за страничните ефекти — не ставаше дума за лекарска небрежност. Никой — нито Нютон, нито Айнщайн, нито Хокинг — не би могъл да предвиди резултатите от експеримента с Големия адронен колайдер.

Не бе направил нищо нередно.

Нищо.

И въпреки това…

И въпреки това би дал всичко, за да промени случилото се. Всичко.

И знаеше, че ако допусне дори за секунда възможността, че то би могло да се промени, че би могло да се случи по различен начин, като се избегнат всичките тези катастрофи на коли, падания на самолети, прекъснати операции и катурвания по стълбите, ако можеше да спаси живота на малката Тамико, тогава би прекарал остатъка от живота си, смазан от вината за онова, което се беше случило. Минковски го бе спасил.

И Лойд се нуждаеше от това спасение. Нуждаеше се от него, ако искаше да продължи, ако искаше да следва светещия си път през куба, без да се изтезава.

Онези, които искаха да вярват, че виденията не отразяват действителното бъдеще, се надяваха, че взети в съвкупност, виденията не са съгласувани: че в някое от виденията президентът на Съединените щати ще е демократ, докато в друго в Овалния офис ще бъде републиканец. Че в някое от виденията летящите коли ще са навсякъде, а в друго всички лични превозни средства ще бъдат забранени в полза на обществения транспорт. Че в някое от виденията извънземни ще посетят Земята, а в друго ще открием, че наистина сме сами във вселената.

Но „Проектът Мозайка“ на Мичико беше огромен успех, с над сто хиляди публикации на ден, и всички те в съвкупност отразяваха последователна, непротиворечива, правдоподобна 2030 година, и всяко видение беше керемида в общото цяло.

През 2017 година, на възраст деветдесет и една години, Елизабет II, кралицата на Англия, Шотландия, Северна Ирландия, Канада, Бахамите и безброй други места, умира. Чарлс, нейният син, по това време на шейсет и девет, е абсолютно изкуфял, и с известен натиск от съветниците си избира да не се качи на трона. Уилям, най-големият син на Чарлс, следващият поред наследник на короната, шокира света, като се отказва от трона, принуждавайки парламента да обяви края на монархията.

Квебек все още е част от Канада; отцепниците са малобройно, но шумно малцинство.

През 2019 година в Южна Африка приключва продължилият дълго време процес срещу апартейда за престъпления против човечеството; осъдени са повече от хиляда души. Президентът Дезмънд Туту, осемдесет и осем годишен, помилва всичките осъдени, което, както се изразява той, е не само акт на християнско опрощение, но и затваряне на глава от историята.

Все още никой не е стъпил на Марс — оказало се беше, че първите видения, твърдящи обратното, са просто виртуални симулации на Уолт Дисни.

Президентът на Съединените щати е мъж, афроамериканец. Явно междувременно не е имало жена американски президент. Но пък Католическата църква е разрешила ръкополагането на жени.

Куба вече не е комунистическа; Китай е последната останала комунистическа държава и контролът й върху населението изглежда толкова здрав, колкото е бил и двайсет и една години по-рано. Населението на Китай е почти два милиарда.

Изтъняването на озоновия слой е значително; хората носят шапки и слънчеви очила дори в облачни дни.

Колите не могат да летят — но могат да левитират на около два метра над земята. От една страна, строенето на пътища е намаляло в много страни по света. Колите вече не се нуждаят от равна, гладка повърхност; на някои места пътищата даже са демонтирани и заменени с градини. От друга страна, пътищата вече се износват толкова слабо, че онези от тях, които са оцелели, изискват много малко грижи.

Не е имало второ пришествие на Христос.

Мечтите за изкуствен интелект все още са неосъществени. Въпреки че гъмжи от компютри, умеещи да говорят, няма такива, показващи признаци на съзнание.

Броят на активните сперматозоиди в мъжката сперма продължава да спада стремително по целия свят. В развитите страни изкуственото оплождане е нещо обичайно и се заплаща от социални медицински програми в Канада, Европейския съюз и дори Съединените щати. В Третия свят раждаемостта е спаднала за пръв път в историята.

На 6 август 2030 година — осемдесет и петата годишнина от пускането на атомната бомба над Хирошима — по време на церемонията в града се съобщава за световната забрана за разработване на атомно оръжие.

Въпреки забраната за ловуването им, кашалотите са изчезнали преди 2030 година. Над сто екземпляра са извършили самоубийство през 2022 година, изхвърляйки се на брегове по целия свят. Никой не знае причината за това.

В името на здравия разум четиринайсет от най-големите северноамерикански вестници са се договорили да спрат публикуването на хороскопи, обявявайки, че тиражирането на подобни безсмислици е в противоречие с основната им цел — разпространяване на истината.

През 2014 или 2015 година е открито лекарство против СПИН. Жертвите в цял свят на болестта се оценяват на седемдесет и пет милиона — колкото се смята, че и Черната смърт е убила седемстотин години по-рано. Лекарството за рак все още се изплъзва, но много форми на диабет могат да бъдат диагностицирани и излекувани още в утробата, преди раждането.

Нанотехнологиите все още не са реалност.

Джордж Лукас все още не е завършил деветте серии на сагата си „Междузвездни войни“.

Пушенето е забранено на всички обществени места, включително на открито в Съединените щати и Канада. Коалиция от държави от Третия свят е подала иск срещу Съединените щати в Международния съд в Хага за умишлено рекламиране на цигарите в развиващите се страни.

Късметът е напуснал Бил Гейтс: акциите на „Майкрософт“ са се сринали катастрофално през 2027 година, в отговор на новата версия на „Проблем 2000“. Старият софтуер на „Майкрософт“ е съхранявал датите във формата на трийсет и две битови низове, представляващи броят секунди, изминали след 1 януари 1970 година; тези трийсет и два бита стават недостатъчни през 2027 година. Опитите на ключови служители на „Майкрософт“ да продадат акциите си довеждат до още по-голямото им обезценяване. Най-накрая компанията обявява банкрут през 2029 година.

Средният доход в Съединените щати е 157 000 долара годишно. Един хляб струва четири долара.

Най-касовият филм на всички времена е римейкът от 2026 година на „Война на световете“.

Изучаването на японски език е задължително за магистрите по бизнес администрация в Харвардското бизнес училище.

Модните цветове за 2030 година са бледожълто и яркооранжево. Жените отново носят дълги коси.

Носорозите се развъждат във ферми специално заради роговете им, все още струващи скъпо на изток. Те вече не са застрашени от изчезване.

Убийството на горила в Заир се наказва със смърт.

Доналд Тръмп е построил пирамида в пустинята Невада, която да приюти тленните му останки. Тя е с десет метра по-висока от Голямата пирамида в Гиза.

Световните серии по бейзбол през 2029 година са спечелени от „Хонолулу вулканос“.

Островите Търкс и Кейкъс са се присъединили към Канада през 2023 или 2024 година.

След ДНК тестове, твърдо доказващи, че са екзекутирани стотина невинни, в САЩ е отменено смъртното наказание.

Пепси е спечелила войната срещу Кока-кола.

Имало е ново голямо сриване на пазара на акциите; онези, които знаят коя година се е случило това, явно пазят информацията за себе си.

Съединените щати най-накрая са преминали към метричната система.

Индия е изградила първата постоянна база на Луната.

Води се война между Гватемала и Еквадор.

Населението на света през 2030 година е единайсет милиарда; четири милиарда от тях са родени след 2009 година и те никога не са имали видения.

Мичико и Лойд ядяха късна вечеря в апартамента си. Лойд беше направил раклет — топено сирене, сервирано върху варени картофи; традиционно швейцарско ястие, което много бе започнал да харесва. Заедно с него си отвориха бутилка „Блаубургундер“; Лойд никога не бе пиел много, но виното се лееше толкова свободно в Европа, а и той беше на възраст, в която чаша или две на ден бяха полезни за сърцето.

— Няма да узнаем със сигурност, нали? — попита Мичико, след като си хапна малко парченце картоф. — Няма да узнаем коя е тази жена, с която си бил, или кой е бащата на детето ми.

— Разбира се, че ще узнаем — възрази Лойд. — Вероятно ще узнаеш кой е бащата по някое време през следващите тринайсет или четиринайсет години — преди детето да се роди. А аз ще узная коя е тази жена, когато най-накрая я срещна — със сигурност ще я разпозная, дори и да е с години по-млада, отколкото беше във видението ми.

Мичико кимна, сякаш това бе очевидно.

— Имам предвид, че няма да узнаем до момента на сватбата ни — каза тя тихо.

— Да — съгласи се Лойд. — Няма да узнаем.

Тя въздъхна.

— Какво смяташ да правиш?

Той вдигна поглед от масата и го впери в Мичико. Устните й бяха стиснати; може би се опитваше да избегне треперенето им. На ръката й беше годежният пръстен — толкова по-малко от онова, което би искал да й даде, и толкова повече от онова, което можеше да си позволи в действителност.

— Никак не е честно — въздъхна той. — Имам предвид… Господи, дори Елизабет Тейлър сигурно е вярвала в онова „докато смъртта ни раздели“ всеки път, когато се е омъжвала; никой не би трябвало да се жени, ако знае, че бракът е обречен на провал.

Усещаше, че Мичико го гледа, че търси погледа му.

— Значи това е решението ти? — попита тя. — Искаш да отменим годежа?

— Обичам те — отговори Лойд най-накрая. — Знаеш това.

— Тогава какъв е проблемът? — настоя Мичико.

Какъв беше проблемът наистина? Разводът ли бе това, което го ужасяваше, или мръсният развод — като този, през който бяха преминали родителите му? Кой би предположил, че толкова просто нещо като разделянето на общото имущество може да премине в непримирима война с ужасни обвинения от двете страни? Кой би могъл да допусне, че двама души, които са икономисвали и спестявали и са правели жертви години наред, за да си купуват един на друг скъпи коледни подаръци като символи на своята любов, ще използват ръката на закона, за да измъкнат обратно тези подаръци от единствения човек на света, за когото те са означавали нещо? Кой би си помислил, че двойка хора, които са толкова съобразителни, че да дадат на децата си имена, които са анаграми — Лойд и Доли30, — биха се променили дотолкова, че да използват същите тези деца като пионки, като оръжия?

— Съжалявам, скъпа — каза Лойд. — Сърцето ми се къса, но просто не знам какво искам да направя.

— Твоите родители преди доста време резервираха билети, за да дойдат в Женева, същото направи и майка ми — напомни Мичико. — Ако няма да се женим, трябва да кажем на хората. Трябва да вземеш решение.

Тя не е разбрала, помисли си Лойд. Не е разбрала, че решението му вече е взето; че всичко, каквото ще направи или е направил, вече е записано в блока на вселената. Не беше вярно, че той трябва да вземе решение; по-скоро решението, което вече е взето, просто трябваше да бъде огласено.

И така…

16.

Беше време Тео да се прибере вкъщи. Не в апартамента си в Женева, който бе наричал дом през последните две години, а вкъщи, в Атина. При корените си.

А и, честно казано, щеше да е разумно от негова страна да не бъде около Мичико за известно време; в главата му продължаваха да се въртят безумни мисли за нея.

Той не подозираше, че някой в семейството му има нещо общо с неговата смърт, въпреки че когато беше започнал да чете за подобни неща, стана ясно, че обикновено точно така се случваше — още откакто Каин бе убил Авел и Ливия беше отровила Август, чак докато О’Джей бе убил жена си и астронавт на борда на космическата станция беше арестуван, въпреки привидно перфектното алиби, задето е убил собствената си сестра.

Но не, Тео не подозираше никого от членовете на семейството си. Освен това нямаше ли виденията на неговите близки роднини да хвърлят най-голяма светлина върху собствената му смърт? Сигурно някои от тях щяха да правят собствени разследвания след двайсет и една години, опитвайки се да проумеят кой е убил скъпия им Тео?

Избра „Олимпик Еърлайнс“ за полета до Атина. Отново се продаваха билети — хората си летяха пак както преди, убедили се, че преместването на съзнанията няма да се повтори. Той прекара полета в търсене на недостатъците в модела на Погледа в бъдещето, изпратен му по електронната поща от DESY, Немския електронен синхротрон, другата европейска организация, притежаваща ускорител на частици.

Тео не се беше прибирал вкъщи от четири години и съжаляваше за това. Господи, той можеше да е мъртъв след двайсет и една години, а бе допуснал през една пета от този период да не види майка си и да не опита гозбите й, да не види брат си, да не се наслади на изключителната красота на родината си. Да, Алпите бяха поразителни, но това беше стерилна, безплодна красота. В Атина, когато човек вдигне глава, винаги ще види как Акрополът е надвиснал над града и как обедното слънце осветява реставрирания, излъскан мрамор на Партенона. Хиляди години човешко обитаване; хилядолетия на мисъл, култура, изкуство.

Разбира се, като млад той бе посещавал много от известните археологически места. Спомняше си как, когато беше на седемнайсет, закараха класа му с училищния автобус до Делфи — дом на древен оракул. Лееше се дъжд и той не искаше да излиза от автобуса. Но учителката им, госпожа Мегас, настоя. Те се покатериха по хлъзгавите тъмни скали до тучна гора, където стигнаха до мястото, на което се предполагаше, че оракулът някога е сядал и е описвал загадъчните си видения от бъдещето.

Този вид предсказания са били по-добри, помисли си Тео. Бъдеще, което е тема на обсъждане и интерпретации, вместо студената, сурова реалност, която светът бе видял наскоро.

Също така ходиха и до Епидавър, до големия амфитеатър с концентрични редици от седалки. Там гледаха представление на „Едип цар“; Тео отказа да се присъедини към туристите, които го наричаха Едип Rex, „Rex“ беше латинска дума, а не гръцка, и изопачаваше дразнещо заглавието на пиесата.

Пиесата бе представена на старогръцки; със същия успех можеше да е и на китайски, ако се съди по това, което Тео успя да разбере от диалога. Но те бяха учили историята в училище; той знаеше какво ще се случи. Бъдещето на Едип също му беше предсказано: ще се ожениш за майка си и ще убиеш баща си. И Едип, също като Тео, бе решил, че може да надхитри съдбата. Въоръжен със знанието какво се очаква да направи, той просто го избягнал и живял дълго и щастливо с царицата си Йокаста. Само дето…

Само дето се оказало, че Йокаста е майка му, а мъжът, когото Едип убил преди години, след кавга по пътя към Тива, всъщност бил баща му.

Софокъл бе написал тази версия на историята за Едип преди две хиляди и четиристотин години, но учениците все още я изучаваха като най-яркия пример за драматична ирония в западната литература. А какво би могло да бъде по-иронично от съвременен грък, изправен пред дилемата на древните — бъдещето е предсказано, предстои трагичен край? Разбира се, героите на древногръцките трагедии имат hamartia — фатален порок, който прави провала им неизбежен. Някои имат hamartia, която е очевидна: алчност или похот, или неспособност да се подчиняват на закона.

Но какъв е бил фаталният порок на Едип? Коя черта на характера му го е погубила?

Тео беше обсъждал този въпрос надълго и нашироко в училище; повествователната форма, използвана в древните гръцки трагедии, бе спазена — винаги имаше hamartia.

И тази на Едип беше… коя?

Не алчност, не глупост, не страхливост.

Не, ако изобщо имаше порок, това бе неговата надменност; вярата му, че може да победи волята на боговете.

Но Тео беше възразил, че това е невалиден аргумент; той винаги търсеше логиката. Надменността на Едип, твърдеше той, се доказваше единствено чрез опита му да избегне съдбата си; ако съдбата му не беше толкова сурова, той никога нямаше да въстане против нея и никой нямаше да го сметне за надменен.

Не, бе казала учителката му, надменността му си я има, вижда се в хиляди дребни неща, които върши в пиесата. Всъщност, пошегувала се бе тя, въпреки че Едип означава „подут крак“ — алюзия за нараняването, причинено му, когато истинският му баща е вързал краката му и го е оставил да умре — със същото основание можеха да го нарекат и „подута глава“.

Но Тео не можеше да я види — не можеше да види надменността, не можеше да види високомерието. Според него Едип, който е решил трудната гатанка на Сфинкса, е имал висок интелект, бил е голям мислител — точно какъвто самият Тео смяташе да бъде.

Гатанката на Сфинкса: какво ходи на четири крака сутринта, на два крака по пладне, и на три крака вечерта? Разбира се, човекът, който пълзи като дете, ходи изправен в зрелостта си и се подпира с бастун на стари години. Какъв остър ум от страна на Едип!

Обаче сега Тео нямаше да живее достатъчно дълго, за да се нуждае от този трети крак, нямаше да види залеза на живота си. Вместо това щеше да бъде убит на средна възраст… точно като истинския баща на Едип, крал Лай, оставен мъртъв върху утъпкания път.

Освен ако не успееше да промени бъдещето, разбира се. Освен ако не успееше да надхитри боговете и да избегне съдбата си.

„Надменност? — помисли си младият грък. — Надменност? Това е смешно.“

Самолетът започна спускането си към нощната Атина.

— Твоите родители преди доста време резервираха билети, за да дойдат в Женева, същото направи и майка ми — беше казала Мичико. — Ако няма да се женим, трябва да кажем на хората. Трябва да вземеш решение.

— Ти какво искаш да направиш? — попита Лойд, печелейки време.

— Какво искам да направя аз? — изуми се от въпроса Мичико. — Искам да се омъжа; аз не вярвам в предопределеното бъдеще. Виденията ще се превърнат в реалност само ако им позволиш това — ако сбъдването им те задоволява.

Топката отново беше в неговото игрище. Лойд сви рамене.

— Съжалявам, скъпа. Наистина, аз…

— Виж — каза тя, пресичайки думите, които не искаше да чуе. — Знам, че родителите ти са направили грешка. Но ние няма да я направим.

— Виденията…

— Ние няма да я направим — повтори Мичико твърдо. — Ние сме един за друг. Ние сме предназначени един за друг.

Лойд мълча известно време. Най-накрая продължи да говори меко:

— Ти каза одеве, че може би защитавам идеята за неизменното бъдеще твърде охотно. Но не е така. Аз не просто търся начин да избегна вината — и определено не търся начин да избегна женитбата с теб, скъпа. Но това, че виденията са реални, е единственото възможно заключение въз основа на физиката, която познавам. Математическата част е много трудна, съгласен съм, но има отлична теоретична база, подкрепяща интерпретацията на Минковски.

— Физиката може да се промени за двайсет и една години — възрази Мичико. — Има много неща, в които са вярвали през 1988 година и за които сега знаем, че не са истина. Нова парадигма, нов модел, може да замени Минковски или Айнщайн.

Лойд се чудеше какво да каже.

— Може да се случи — заяви Мичико настойчиво.

Той пак се опита да заговори меко.

— Аз се нуждая… нуждая се от нещо повече от твоето пламенно желание. Нуждая се от рационално обяснение; нуждая се от солидна теория, която може да обясни защо виденията са нещо друго, а не единственото истинско предопределено бъдеще. — Млъкна за момент и добави: — Бъдеще, в което не е предопределено да сме заедно.

Гласът на Мичико се изпълваше с отчаяние:

— Е, добре, може би виденията са от истинското, реално бъдеще, но не от 2030 година.

Лойд знаеше, че не трябва да настоява; знаеше, че Мичико е уязвима… По дяволите, знаеше, че и той е уязвим. Но тя трябваше да се изправи срещу реалността.

— Доказателствата от вестниците изглеждат доста убедителни — напомни той кротко.

— Не… не е така. — Мичико звучеше все по-твърдо. — Това не може да бъде. Виденията сигурно са от време, много по-отдалечено в бъдещето.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш ли кой е Франк Типлър?

Лойд се намръщи.

— Откровен алкохолик?31

— Какво? А, загрях… Обаче аз имах предвид Типлър с едно „п“. Той е авторът на „Физика на безсмъртието“.

— Физика на какво?

— Безсмъртието. Вечният живот. Това е нещо, което винаги си искал, нали? Всичкото време на света; всичкото време, за да направиш всички неща, които искаш да направиш. Е, Типлър твърди, че в Точка омега — краят на времето — всички ние ще бъдем възкресени и ще живеем вечно.

— Що за глупости са това?

— Признавам, че е дивотия — съгласи се Мичико. — Но той дава един добър пример.

— Така ли? — скептично повдигна вежди Лойд.

— Той казва, че животът, базиран на компютъра, в края на краищата ще измести биологичния живот и способността да се обработва информация ще продължи да се развива година след година, докато в един момент, в далечното бъдеще, няма да остане изчислителен проблем, невъзможен за разрешаване. Няма да остане нищо, което бъдещият машинен живот да няма мощността и ресурсите да изчисли.

— Предполагам, че е така.

— А сега представи си точното, недвусмислено описание на всеки атом в човешкото тяло: какъв тип е, къде е разположен и как е свързан с останалите атоми в тялото. Ако знаеш това, можеш да възкресиш един човек в неговата цялост: точен дубликат, включително с уникалните спомени, съхранени в мозъка, и точната последователност на нуклеотидите в неговата ДНК. Типлър твърди, че един достатъчно съвършен компютър, достатъчно далеч в бъдещето, може лесно да те пресъздаде, като просто сътвори симулакрум, притежаващ същата информация като теб — същите атоми, разположени на същите места.

— Но никъде няма запис на мен. Не можеш да ме пресъздадеш без… не знам… без да ме сканираш по някакъв начин… нещо такова.

— Това няма значение. Ти можеш да бъдеш пресъздаден без никаква точно определена информация за теб.

— За какво говориш?

— Типлър казва, че има около 110 000 активни гени, от които се състои човешкото същество. Това означава, че всичките възможни пермутации от тези гени — всички възможни биологично отделни човешки същества — възлизат на около десет на десета на шеста степен различни хора. Така че ако възпроизведеш всички тези пермутации…

— Да възпроизведеш десет на десета на шеста степен човешки същества? — възкликна Лойд. — Стига, бе!

— Всичко това следва от допускането, че имаш безгранични възможности за обработка на информацията — напомни Мичико. — Може да има огромно количество възможни хора, но това все пак е крайно число.

— Доста крайно…

— Има също краен брой възможни състояния на паметта. С достатъчно голям капацитет за съхраняване на данни може да бъде пресъздадено не само всяко възможно човешко същество, но и всички възможни конфигурации на паметта за всяко от тях.

— Но в такъв случай ще ти трябва и по един пресъздаден човек за всяко състояние на паметта — заяви Лойд. — Едно състояние, в което съм ял пица снощи — или поне спомени, че съм правил това. Друго състояние, в което съм ял хамбургер. Et cetera, et cetera, ad nauseam.32

— Точно така. Но Типлър казва, че могат да се възпроизведат всички човешки същества, които е възможно да съществуват, и всички възможни спомени, които биха могли да имат, което възлиза на десет на десета на двайсет и трета степен.

— Десет на десета на…

— Десет на десета на двайсет и трета.

— Пълно безумие — отсече Лойд.

— Това е крайното количество. И може да бъде възпроизведено с достатъчно мощен компютър.

— Но защо някой би го направил изобщо?

— Е, Типлър твърди, че Точка омега ни обича, и…

— Обича ни?

— Наистина трябва да прочетеш тази книга; направил я е да звучи много по-разумно, отколкото успявам да го предам.

— Не се и съмнявам — промърмори Лойд подигравателно.

— Спомни си и че ако в края на живота си вселената колапсира и настъпи Голямото свиване, времето ще забави хода си…

— Нали знаеш, че според повечето изследвания това няма да стане; няма достатъчно маса, дори и да се вземе предвид тъмната материя, за да започне вселената да се свива.

Мичико продължи да говори разпалено:

— Но ако тя колапсира, времето ще се забави дотолкова, че свиването й ще отнеме цяла вечност. От това следва, че пресъздадените хора ще живеят вечно: те ще бъдат безсмъртни.

— О, хайде стига. Някой ден, ако имам късмет, може би ще взема Нобелова награда. Но това е всичкото безсмъртие, на което някой някога може да се надява.

— Не и според Типлър — възрази Мичико.

— И ти му вярваш?

— Е, не напълно. Но ако оставиш настрана религиозните нюанси в теорията на Типлър, не можеш ли да си представиш далечно, много далечно бъдеще, в което… например някой отегчен гимназист решава да пресъздаде всеки възможен човек и всяко възможно състояние на паметта?

— Предполагам. Може би.

— Всъщност няма нужда да пресъздаде всички възможни състояния — би могъл да пресъздаде само едно случайно.

— О, разбирам. И ти твърдиш, че това, което видяхме — виденията, — не са от действителното бъдеще след двайсет и една години, а от този научен експеримент от далечното бъдеще. Една от възможните симулации. Само едно от безбройните — извинявай, почти безбройните — възможни развития на бъдещето.

— Точно така!

Лойд поклати глава.

— Доста трудно е да се приеме такова нещо.

— Нима? Наистина? По-трудно е да се приеме от идеята, че сме видели бъдещето и това бъдеще е неизменно, и дори познаването му е недостатъчно, за да предотвратим реализирането му? О, стига! Имам предвид, ако имаш видение, според което си в Монголия след двайсет и една години, всичко, което трябва да направиш, за да осуетиш видението, е да не отидеш в Монголия. Нали не твърдиш, че ще бъдеш принуден да отидеш там, въпреки своята воля? Определено имаме своя воля.

Лойд се опита да запази мекия си тон. Беше свикнал да спори на научни теми с други хора, но не и с Мичико.

— Ако във видението си ти си в Монголия, ще се озовеш там. О, да, може да имаш твърдо намерение никога да не ходиш там, но това ще се случи и ще изглежда напълно естествено за момента. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че хората не са особено усърдни в реализирането на желанията си. Можеш да си обещаеш днес, че ще минеш на диета, и да имаш твърдото намерение след месец да не си се отказала, но по някакъв начин, без изобщо да си личи, че нямаш свободна воля, е много вероятно да си се отказала от диетата си дотогава.

Мичико изглеждаше засегната.

— Мислиш ли, че имам нужда от диета? — Но след миг се усмихна. — Шегувам се.

— Но разбираш идеята ми, нали? Няма доказателства, че дори в близка перспектива можем да си наложим нещо чрез най-обикновено усилие на волята. Защо да мислим, че след две десетилетия ще имаме свобода на волята?

— Защото трябва да имаме — каза Мичико, отново станала сериозна. — Защото ако нямаме, тогава няма никакъв изход. — Тя потърси погледа му. — Не разбираш ли? Типлър трябва да е прав. Или ако не е, тогава има някакво друго обяснение. Това не може да е бъдещето. — Млъкна за момент. — Не може да е нашето бъдеще.

Лойд въздъхна. Обичаше я, но… по дяволите, по дяволите, по дяволите. Поклати глава в знак на отрицание.

— Аз не по-малко от теб искам бъдещето да не е такова — отговори той нежно.

— Тогава не допускай да е — помоли Мичико, хвана ръката му и преплете пръстите си с неговите. — Не го допускай.

17

— Ало? — Приятен женски глас.

— А, здравейте, търся… търся доктор Томпкинс.

— На телефона.

— О, здравейте. Обажда се… Обажда се Джейк Хоровиц. Нали си спомняте, от ЦЕРН?

Джейк не знаеше какво очаква да чуе по телефона. Привързаност? Облекчение, че той пръв се е обадил? Изненада? Но в гласа на Карли не се усети нищо такова.

— Да? — отвърна тя с равнодушен тон. И това беше всичко; просто едно „да“.

Джейкъб усети как сърцето му се свива. Може би просто трябваше да затвори, да се махне от телефона. Никой нямаше да бъде наранен; ако Лойд беше прав, на тях им бе писано да бъдат заедно някой ден. Но просто не можеше да се насили да го направи.

— Аз… Съжалявам, че ви притеснявам — заекна той. Никога не се беше представял добре в телефонните си разговори с жени. Всъщност от гимназията не бе звънял на жена — не и по такъв повод. Тогава едва беше успял да събере смелост да се обади на Джули Коън и да я покани на среща. Дни наред се бе подготвял за това и още помнеше как пръстът му трепереше, докато набираше номера й в мазето на тяхната къща. Чуваше как брат му върви на горния етаж и дървеният под поскръцва при всяка от тежките му стъпки, като капитан Ахав по палубата. Изпитваше истински ужас при мисълта, че Дейвид може да слезе долу, докато той разговаря по телефона.

Обади се бащата на Джули и й извика да вдигне другия телефон — не беше покрил слушалката с ръка и се бе обърнал към нея по много груб начин. Нищо общо с предишното му поведение. След това тя се обади и баща й затвори телефона, а Джули каза с онзи прекрасен неин глас:

— Ало?

— Ъъъ, здравей, Джули. Джейк се обажда… нали се сещаш, Джейк Хоровиц. — Тишина, никакъв отговор. — От класа ти по американска история.

— Да? — отговори тя с недоумение, сякаш я беше накарал да изчисли числото пи до последната цифра след десетичната запетая.

— Чудех се… — продължи той, опитвайки се да накара гласа си да звучи безгрижно, сякаш животът му не зависеше от отговора й, сякаш сърцето му нямаше да се пръсне от притеснение, — чудех се дали ти… дали не би искала да излезеш с мен, може би в събота… ако си свободна, разбира се.

Отново мълчание. Джейк си спомни, че когато беше малък, телефонните линии пропукваха от статични шумове. Сега нямаше нищо такова.

— Може да отидем на кино — добави той, нарушавайки мълчанието.

Сърцето му продължаваше да бие лудо в тишината и тогава в слушалката се чу:

— И защо реши, че ще се съглася да изляза с теб?

Джейкъб усети как погледът му се замъглява, как му прималява, как остава без въздух. Не можеше да си спомни какво й бе отговорил, но някак си успя да прекъсне връзката, успя да сдържи сълзите си и просто остана да седи в мазето, заслушан в ритмичните крачки на брат си.

Това беше последният път, когато се обади на жена, за да я покани на среща. Не, не беше девственик — разбира се, че не. Една нощ в Ню Йорк срещу петдесет долара успя да се отърве от този недостатък. След това се чувстваше ужасно, евтин и омърсен, но някой ден щеше да бъде с жената, която желае, и която и да беше тя, той й дължеше поне това — е, нямаше да бъде факир в леглото, но поне нямаше и да е съвсем непросветен.

А сега изглеждаше, че най-после щеше да бъде с жена — с Карли Томпкинс. Той си спомняше, че е красива, с кестенява коса и зелени или сиви очи. Харесваше му да я гледа, да слуша гласа й, докато представяше презентацията си на конференцията на Асоциацията на американските физици. Но конкретните детайли от външния й вид му убягваха. Спомняше си луничките — да, тя определено имаше лунички, не толкова много, колкото неговите, разбира се, — които нежно обсипваха малкото й носле и скулите. Със сигурност те не бяха плод на неговото въображение…

Нейното озадачено „да“ все още звучеше в ушите му. Не може да не знае защо й се обажда. Сигурно…

— Ние ще сме заедно — изтърси неочаквано той и на мига съжали за думите си. — След двайсет години ще бъдем заедно.

Тя замълча за миг, след което каза:

— Предполагам.

Джейк усети облекчение; страхувал се бе, че ще отхвърли видението.

— Мислех си — заговори пак той, — дали пък да не се поопознаем. Може да излезем на кафе някъде. — Сърцето му биеше лудо; стомахът му се бунтуваше. Отново беше на седемнайсет.

— Джейкъб — започна Карли. Джейкъб — произнесе името му… Никой не съобщава добри новини, след като се обърне към теб по име. „Джейкъб“ му напомняше кой е той в действителност. „Джейкъб, какво те кара да мислиш“… — Джейкъб — продължи тя, — аз имам връзка.

Разбира се, помисли си той. Разбира се, че има връзка. Тъмнокоса красавица с лунички. Разбира се.

— Съжалявам — отвърна той. Предполагаше, че тя ще го приеме като извинение, че я е обезпокоил, но всъщност нямаше предвид само това. Съжаляваше, че има връзка.

— Освен това — довърши Карли, — аз съм във Ванкувър, а ти си в Швейцария.

— По-късно през седмицата ще пътувам за Сиатъл; карам аспирантура тук, но областта ми е компютърно моделиране на високоенергийни физически реакции и ЦЕРН ме изпраща в „Майкрософт“ на семинар. Бих могъл… нали се сещаш, да дойда в Северна Америка ден-два по-рано, дори да прескоча до Ванкувър. Събрал съм тонове бонусни точки за редовен клиент на авиокомпанията, така че полетът няма да ми струва нищо.

— Кога? — попита Карли.

— Ами… бих могъл да дойда още вдругиден. — Джейк се опита да звучи безгрижно. — Семинарът ми започва в четвъртък; светът може и да е изпаднал в криза, но „Майкрософт“ продължават, въпреки трудностите. — „Поне на този етап“ — помисли си той.

— Добре — каза Карли.

— Добре ли?

— Да. Ела в ТРИУМФ, ако искаш. Ще се радвам да се видим.

— Ами приятелят ти?

— Кой е казал, че е мъж?

— О. — Мълчание. — О!

Но Карли се засмя.

— Не, шегувам се. Да, мъж е — казва се Боб. Но не е нещо сериозно и…

— Да?

— Ами да, мисля, че трябва да се опознаем по-добре.

Джейкъб беше ужасно доволен, че при ухилването до уши не се чува никакъв звук. Уточниха часовете и се сбогуваха.

Сърцето му препускаше в гърдите. Винаги бе знаел, че един ден ще се появи подходящата жена; никога не беше губил надежда. Нямаше да й занесе цветя — не би успял да ги прекара през митницата. Не, ще й занесе някаква глезотийка от шоколадена къща „Мишели“; все пак Швейцария бе страната на шоколада.

Само че при неговия късмет нищо чудно да се окаже диабетичка.

По-малкият брат на Тео, Димитриос, живееше с други трима младежи в едно предградие на Атина, но когато Тео позвъни късно същата вечер, Димитриос беше сам вкъщи.

Дим учеше европейска литература в Националния каподистриански университет в Атина; той още от малък искаше да стане писател. Беше се научил да чете и пише още преди да започне училище и непрекъснато пишеше разкази на семейния компютър. Още преди години Тео му бе обещал да прехвърли всичките му разкази от три и половина инчовите дискети на оптични носители; на домашните компютри вече нямаше флопи дискови устройства, но в изчислителната зала на ЦЕРН все още имаше някои остарели системи, които ги използваха. Той се замисли дали да не му предложи отново, но не беше сигурен дали няма да е по-добре Дим просто да реши, че е забравил, вместо да осъзнае, че са минали години — години! — без големият му брат да намери три свободни минути да помоли някой от компютърния отдел за услуга.

Дим отвори вратата, облечен в сини дънки — колко ретро! — и жълта тениска с логото на „Анахайм“, популярен американски сериал; очевидно дори студентите по европейска литература попадаха в плен на очарованието на американската поп култура.

— Здрасти, Дим — каза Тео. Никога не беше прегръщал малкия си брат, но сега изпита непреодолимо желание да го направи; осъзнаването на собствената му смъртност пораждаше подобни чувства. Но Дим сигурно щеше да се изненада от прегръдката; баща им Константин не беше любвеобилен човек. Дори когато узото се лееше като река, той можеше да плесне някоя сервитьорка по задника, но никога нямаше да разроши косата на синовете си.

— Здрасти, Тео — отвърна Димитриос, сякаш се бяха видели за последно предишния ден. Той отстъпи встрани и пусна брат си да влезе.

Къщата изглеждаше точно така, както човек би очаквал да изглежда домът на четирима младежи около двайсетте — пълна кочина, разхвърляни, върху мебелите дрехи, купчина кутии от храна за вкъщи върху кухненската маса и всякакви електронни чаркове, включително скъпи стерео уредби и очила за виртуална реалност.

Беше му хубаво отново да говори на гръцки; английският и френският му бяха омръзнали — единият заради изключителната му многословност, а другият заради резките, неприятни звуци.

— Как си? — попита Тео. — Как върви училището?

— Как върви университетът, имаш предвид — поправи го Дим.

Тео кимна. Винаги бе говорил за своето следгимназиално образование като за университетско, но брат му, който се занимаваше с литература, за него си оставаше в училище. Може би пренебрежението наистина беше умишлено; между двамата имаше разлика от осем години — доста време, което обаче не бе достатъчно, за да заличи съперничеството между двама братя.

— Извинявай. Как върви университетът?

— Добре. — Той срещна погледа на Тео. — Един от професорите ми умря по време на Погледа в бъдещето, а един от най-добрите ми приятели трябваше да напусне, за да се грижи за родителите си, които бяха ранени.

Нямаше какво да се отговори на това.

— Съжалявам — промълви Тео. — Нямаше как да се предвиди.

Дим кимна и отмести погледа си.

— Видя ли се с мама и татко?

— Още не. По-късно.

— Не им беше лесно, да знаеш. Всичките им съседи знаят, че работиш в ЦЕРН — „моят син е учен“, обичаше да казва татко. „Моето момче, новият Айнщайн“. — Димитриос замълча. — Вече не го повтаря. Понесоха гнева на онези, които изгубиха близки хора.

— Съжалявам — повтори Тео. Той огледа разхвърляната стая, опитвайки се да открие нещо, което да му помогне да смени темата.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Димитриос. — Бира? Минерална вода?

— Не, благодаря.

Известно време брат му постоя мълчаливо. После отиде в дневната; Тео го последва. Дим седна на дивана и събори няколко вестника и дрехи на пода, за да направи място. Тео си намери стол, който не беше затрупан с нищо, и седна на него.

— Ти съсипа живота ми — заяви Димитриос, без да избягва погледа на брат си. — Искам да го знаеш.

Тео усети как сърцето му прескача няколко удара.

— Как?

— Тези… Тези видения. По дяволите, Тео, не знаеш ли колко е трудно всеки ден да сядаш пред клавиатурата? Не знаеш ли колко лесно е един човек да се обезкуражи?

— Но ти си страхотен писател, Дим. Чел съм твои творби. Начинът, по който използваш езика, е невероятен. Онзи разказ, който написа за прекараното на Крит лято… беше описал перфектно Кносос.

— Това няма никакво значение; нищо няма значение. Не разбираш ли? След двайсет години аз няма да съм известен. Няма да съм преуспял. След двайсет години ще работя в ресторант, ще сервирам сувлаки и дзадзики на туристите.

— Може това да е просто сън… Може би през 2030 година просто си сънувал.

Дим поклати глава.

— Намерих ресторанта; намира се до Кулата на ветровете. Запознах се с управителя; същият човек, който ще ръководи заведението и след двайсет и една години. Той ме позна от видението си и аз го разпознах от своето.

Тео се опита да бъде дипломатичен.

— Много писатели не си изкарват хляба с писане, знаеш много добре.

— Но колцина биха продължили да пишат, ако не смятат, че някой ден — може би не днес, не следващата година, но все някога — ще направят пробив? Че ще се прочуят?

— Не знам. Никога не съм се замислял върху това.

— Творците са тласкани от мечтите си. Колко млади актьори са се отказали — още сега, — защото виденията им са показали, че те никога няма да пробият? Колко художници по улиците на Париж са захвърлили своите стативи, защото са разбрали, че дори и след десетилетия пак няма да бъдат признати? Колко рок групи, които репетират в гаражите на къщите си, са се разпаднали? Ти отне мечтите на милиони. Някои извадиха късмет — спели са в бъдещето. И защото тогава са сънували, истинските им мечти не са били попарени.

— Аз… Никога не съм мислил за случилото се по този начин.

— Разбира се, че не си. Толкова си обсебен от търсенето на своя убиец, че не можеш да виждаш ясно. Но аз имам новини за теб, Тео. Ти не си единственият, който е мъртъв през 2030 година. Аз също съм мъртъв — един прост сервитьор в скъпо заведение! Мъртъв съм, както сигурно са мъртви и милиони други. И техният убиец си ти: ти уби надеждите, мечтите, бъдещето им.

18.

Джейк и Карли Томпкинс можеха да се срещнат в ТРИУМФ, но решиха да не е там. Вместо това се видяха в книжарницата „Чаптърс“ във ванкувърското предградие Барнъби. Почти половината от огромната площ на магазина беше заделена за продажбата на напечатани в голям тираж книги: гарантирани бестселъри на Стивън Кинг, Джон Гришам и Койот Ролф. По останалите рафтове обаче имаше само единични копия на произведения, които можеха да бъдат разпечатани при поискване. Само петнайсет минути бяха необходими, за да се произведе едно копие от която и да е книга, независимо дали го искаха с мека корица или с твърда в осмина формат. Книгите голям формат също можеха да се поръчват, а за произвеждането на компютърно преведени издания на всеки един от двайсет и четирите езика бяха необходими само още няколко минути допълнително. И, естествено, нито едно заглавие не се изчерпваше.

Един от гениалните етапи в адаптивната еволюция на книжарниците беше откриването на кафенета в сградите им, тенденция, която продължаваше вече двайсет години. Те предоставяха на хората идеалното място, където да прекарат времето си приятно, докато поръчаните от тях книги се разпечатват. Джейк пристигна в „Чаптърс“ по-рано, влезе в кафенето „Старбъкс“, което беше долепено до книжарницата, поръча си двойно безкофеиново „Суматра“ и седна на една празна маса.

Карли закъсня с десетина минути. Беше облечена с тренчкот „Лондон фог“, модно пристегнат на кръста, сини панталони и обувки с ниски токчета. Джейк се изправи да я посрещне. Докато се приближаваше към нея, той с изненада установи, че не е чак толкова красива, колкото си спомняше.

Но със сигурност беше тя. Погледите им се срещнаха и той се зачуди — предполагайки, че същото се върти и в нейната глава — как се поздравява човек, за когото знаеш със сигурност, че един ден ще правите секс. Те вече се бяха запознали; Джейк често се бе срещал с хора, които почти не познаваше, и си бяха разменяли целувки по бузата — особено във Франция, разбира се. Но Карли прекъсна колебанията му, като протегна дясната си ръка. Той успя да се усмихне и я разтърси; ръкостискането й беше твърдо, а кожата — хладна.

Една от продавачките в „Чаптърс“ дойде и попита Карли какво иска за пиене; Джейк помнеше, че преди „Старбъкс“ беше на самообслужване, но нали все някой трябва да ти донесе книгите, когато се разпечатат. Тя си поръча голямо „Етиопия сидамо“.

Карли отвори чантата си, бръкна вътре и извади портмонето си. Джейк си позволи да надникне вътре. В кафенето не се пушеше, разбира се; всъщност във всички заведения в Северна Америка пушенето вече беше забранено; дори в Париж бяха започнали да въвеждат подобни правила. Но той с облекчение забеляза, че в чантата не се крие кутия с цигари; просто не знаеше какво щеше да прави, ако тя се бе оказала пушачка.

— И така — каза Карли.

Джейк се усмихна насила. Ситуацията наистина беше много неловка. Той знаеше как изглежда тя гола. Естествено… естествено, че това щеше да е след двайсет години. Сега тя беше на неговите години, двайсет и две, двайсет и три. След две десетилетия щеше да е на около четирийсет; не можеше да се нарече изхабена, нито пък вещица. И все пак…

Тя бе прекрасна след двайсет години; въпреки това несъмнено сега беше още по-прекрасна. Несъмнено…

Да, да, очакването, неувереността и напрежението все още ги имаше.

Разбира се, тя също го беше виждала гол, двайсет години по-стар. Той знаеше как ще изглежда тя — кестенявият цвят на косата й беше естествен, или поне редовно я боядисваше; зърната на гърдите й бяха виненочервени, същите очарователни лунички обсипваха и гърдите й. А той? Как ли щеше да изглежда след двайсет години? Дори сега фигурата му далеч не беше атлетична. Ами ако бе надебелял? Ако космите по гърдите му бяха посивели?

Може би неохотата й се дължеше точно на това, че беше видяла бъдещото му аз. Не можеше да обещае, че ще тръгне на фитнес, не можеше да обещае, че ще пази фигура, нищо не можеше да обещае — тя знаеше как щеше да изглежда той през 2030 година, дори и самият Джейк да нямаше никаква представа.

— Радвам се да те видя отново — заговори той, опитвайки се да накара гласа си да звучи спокойно и чувствено.

— Аз също — кимна Карли. И се усмихна.

— Какво?

— Нищо.

— Хайде де. Кажи ми.

Тя отново се усмихна и сведе поглед.

— Просто си ни представях голи — призна тя.

Той усети как лицето му се разтяга в усмивка.

— Аз също.

— Това е много странно — заяви тя. После добави: — Виж какво, никога не скачам в леглото още на първата среща. Искам да кажа…

Джейк успокояващо вдигна ръце от масата.

— Нито пък аз — отвърна той.

Карли му се усмихна. Може би все пак беше точно толкова хубава, колкото си я спомняше.

Проектът „Мозайка“ не само разкри бъдещето на отделните човешки същества. Той имаше какво да каже и за бъдещето на правителствата, компаниите и организациите — включително и на самия ЦЕРН.

Изглежда, че през 2022 година екип на ЦЕРН — в който участваха Тео и Лойд — щеше да разработи съвсем нов тип физичен уред: тахионно-тардионен колайдер. Тахионите бяха частици, които се движеха със скорост, по-висока от тази на светлината; колкото повече енергия носеха, толкова повече скоростта им се доближаваше до скоростта на светлината. С намаляването на енергията им, скоростта им се увеличаваше — почти до безкрайност.

От друга страна, тардионите бяха обикновена материя: те се движеха с подсветлинна скорост. Колкото повече енергия получава един тардион, толкова по-бързо ще се движи. Но, както беше казал старият Айнщайн, колкото по-бързо се движи тардионът, толкова по-масивен става. Ускорителите на частици, като Големия адронен колайдер на ЦЕРН, зареждаха тардионите с много енергия, тласкайки ги до високи скорости, след което ги сблъскваха едни с други, освобождавайки по този начин всичката вкарана енергия. Подобни машини бяха огромни.

Но да вземем например един неподвижен тардион — протон, да речем, задържан на място от магнитно поле — и да накараме един тахион да се блъсне в него. За ускоряването на тахиона няма да са необходими огромни ускорителни пръстени — той просто профучава насам-натам със свръхсветлинна скорост. Трябва само да се погрижите да се блъсне в тардиона.

И така се беше родил ТТ колайдера.

Той не се нуждаеше от двайсет и седем километров кръгъл тунел като Големия адронен колайдер.

Построяването му нямаше да погълне милиарди долари.

Нямаше да са необходими хиляди хора за поддръжката и експлоатацията му.

Тахионно-тардионният колайдер имаше размера на микровълнова фурна. Първите модели — онези от 2030 година — струваха около четирийсет милиона американски долара и в целия свят имаше само девет. Но беше предсказано, че ще станат толкова евтини, че всеки университет ще разполага със свой ускорител.

Ефектът върху ЦЕРН бе опустошителен; бяха освободени повече от две хиляди и осемстотин души. Градовете Сен Жени и Тоари също бяха понесли тежък удар — внезапно над хиляда къщи и апартаменти останаха без обитатели, след като хората се изнесоха от тях. Големият адронен колайдер продължаваше да функционира, но се използваше изключително рядко; много по-лесно беше да се правят и проверяват експериментите с Тахионно-тардионния колайдер.

— Знаеш ли, това не е нормално — каза Карли Томпкинс, отпивайки от етиопското си кафе.

Джейк Хоровиц я погледна и повдигна вежди.

— Онова, което се случи във видението ми — обясни Карли, свеждайки очи, — беше много страстно. Не беше типично за двама души, които са били заедно двайсет години.

Той повдигна рамене.

— Никога не съм искал да бъде вяло, да стане безинтересно. Хората могат да водят интензивен полов живот в продължение на десетилетия.

— Не беше точно така. Хората не си разкъсват всеки път дрехите на работното място.

Джейк се намръщи.

— Кой знае.

Карли помълча известно време, след което го попита:

— Искаш ли да отидем у дома? Да пием по кафе…

Но те и без това седяха в кафене, така че предложението не прозвуча твърде смислено. Сърцето на Джейк биеше лудо.

— Разбира се — каза той. — Ще ми бъде много приятно.

19.

Поредната нощ в апартамента на Лойд. Двамата с Мичико седяха на дивана, без да си кажат нито дума.

Канадецът размишляваше, свил устни. Защо просто не отиде и не се ожени за тази жена? Той я обичаше. Защо просто не забрави онова, което бе видял? Все пак милиони хора постъпваха точно така — за по-голямата част от света идеята за предопределеното бъдеще беше абсурдна. Бяха го виждали стотици пъти в телевизионните сериали и филмите: Джими Стюарт осъзнава колко е прекрасен животът, след като наблюдава как светът процъфтява без него. Супермен, разгневен от смъртта на Лоис Лейн, прелита толкова бързо около Земята, че я завърта на обратно, което му позволява да се върне назад във времето преди смъртта й и да я спаси. Цезар, синът на шимпанзетата-учени Зира и Корнелиус, повежда света по пътеката на междувидовото братство с надеждата да избегне унищожението на Земята от ядрен холокост.

Дори учените говореха с термини от непредвидената еволюция. Стивън Джей Гулд, използвайки метафора от филма с Джими Стюарт, обясни на света, че ако можем да превъртим времето назад, животът без съмнение би тръгнал по различен начин и накрая щеше да се развие някоя друга раса, а не човешката.

Но Гулд не беше физик; експериментът, който бе предложил, беше неосъществим. Възможни бяха единствено вариации върху онова, което се бе случило по време на Погледа в бъдещето — да се премести маркерът от „сега“ в друг момент. Времето беше неизменно; готово за пускане, с непокрити кадри. Бъдещето не беше работа в прогрес; то бе сключена сделка и независимо колко пъти Стивън Джей Гулд щеше да гледа „Животът е прекрасен“, накрая Кларънс винаги щеше да си получава крилата обратно…

Лойд докосна косата на Мичико, чудейки се какво точно е написано над този отрез от пространствено-времевия континуум.

Джейк лежеше по гръб, подпъхнал ръка под главата си. Карли се беше сгушила до него и си играеше с космите по гърдите му. И двамата бяха голи.

— Знаеш ли — каза Карли, — между нас може да се получи нещо наистина прекрасно.

Джейк повдигна вежди.

— Така ли?

— Колко двойки имат това — в този ден на тази възраст? Гаранция, че ще бъдат заедно и след двайсет години! И то не само ще бъдат заедно, а и все още ще бъдат страстни в… — гласът й заглъхна; едно е да обсъждаш бъдещето, а очевидно съвсем друго беше прибързано да изговаряш на глас думата с „л“.

Двамата лежаха мълчаливо.

— Нямаш си друга, нали? — попита най-накрая Карли със задавен глас. — Там, в Женева?

Джейк поклати глава, червената му коса изшумоля върху възглавницата.

— Не. — После преглътна, събирайки смелост. — Но ти си имаш някой тук, нали? Твоят приятел Боб.

Карли въздъхна.

— Съжалявам — промърмори тя. — Знам, че не е хубаво една връзка да започва с лъжа. Аз… Виж, не знаех нищо за теб. А физиците са такива хрътки, наистина. Дори си намерих една стара брачна халка, която нося от време на време на конференциите. Няма никакъв Боб; казах го само, за да имам повод да се измъкна, ако нещата, нали се сещаш, не тръгнеха на добре.

Джейк не знаеше дали да се обиди или не. Веднъж, когато беше на шестнайсет или седемнайсет, една топла юлска нощ той седеше с приятелката на братовчед си Хауи пред неговата къща и двамата разговаряха. Наоколо бе пълно с народ; в задния двор имаше барбекю. Беше тъмно, небето бе ясно и тя го беше заприказвала, след като забеляза, че той гледа към звездите. Тя не знаеше имената им и се смая, когато той й посочи Полярната звезда, както и трите ъгъла на Летния триъгълник — Вега, Денеб и Алтаир. Той се опита да й покаже и Касиопея, но тя се виждаше трудно, полускрита от клоните на дърветата, които растяха зад къщата. Но Джейк искаше да й я покаже — онова голямо W в небето, едно от най-лесно забележимите съзвездия, което се открива много лесно, щом веднъж ти е било показано. И й каза: „Ела да отидем от другата страна на улицата, оттам ще го видиш.“ Беше тиха квартална уличка, без никакъв трафик по това време на нощта, с осветени къщи и ниско окосени ливади. Тя го погледна и отвърна „не“.

Той не се усети — поне не веднага. Тя си беше помислила, че се опитва да я завлече в храстите и да се опита да я изнасили. Връхлетя го буря от емоции: обида от намека — все пак той беше братовчед на Хауи! Но също и тъга: съжаление към жените, които сигурно непрекъснато внимават, непрекъснато се страхуват, винаги проверяват за резервен изход.

Джейк вдигна рамене и се отдалечи, толкова смаян, че просто не можа да измисли какво още да каже. Скоро след това се струпаха облаци и скриха звездите.

— О! — отвърна сега на Карли; не знаеше по какъв друг начин да реагира на лъжата й за Боб.

Тя повдигна рамене.

— Извинявай. Всяка жена трябва да е внимателна.

Той не се беше замислял за край на ергенския му живот — но… какъв неочакван подарък! Пред него стоеше красива, интелигентна жена, която работеше в същата област, и той знаеше със сигурност, че след двайсет години още щяха да са заедно и да бъдат щастливи.

— По кое време трябва да си на работа утре? — попита.

— Мисля да се обадя и да кажа, че съм болна — отговори Карли.

Джейк се обърна настрани и я погледна в очите.

Димитриос Прокопидис седеше на разхвърляния диван и гледаше в стената. Обмисляше го още откакто брат му Тео го бе посетил два дни по-рано. Това, че хиляди, може би милиони хора изпитваха същото като него, не му помагаше да го приеме по-лесно.

Щеше да е толкова просто: вече си бе купил приспивателните и не му беше никак трудно да намери информация в интернет за количеството хапчета от точно тази марка, които трябваше да погълне, за да има фатален изход. За някой, който тежи седемдесет и пет килограма, колкото Димитриос, седемнайсет хапчета трябваше да са достатъчни, а двайсет и две със сигурност щяха да свършат работа, но трийсет щяха да предизвикат повръщане, което щеше да попречи на крайната цел.

Да, можеше да го направи. И нямаше да усети болка — просто щеше да изпадне в дълбок сън, който щеше да продължи вечно.

Но съществуваше и параграф 22 — един от малкото американски романи, които беше прочел, го бе запознал с тази концепция. Като извърши самоубийство — той не се страхуваше да си го помисли, — щеше да докаже, че бъдещето му не е предопределено; та нали не само в неговото видение, а и в това на управителя на ресторанта той щеше да е жив след двайсет години. Значи ако се самоубие днес, ако още сега погълне таблетките, той щеше да докаже убедително, че бъдещето не е предопределено. Но това щеше да е като победата на Пир над римляните при Хераклея и Аускул, която все още носи неговото име — победа, но на ужасна цена. Защото ако той може да се самоубие, то тогава бъдещето, което толкова го е потиснало, не беше неизменно — но него, разбира се, нямаше да го има, за да сбъдне мечтата си.

Естествено имаше и по-лесни начини да се провери реалността на бъдещето. Можеше да си извади окото, да си отреже ръката, да си татуира лицето — всичко това завинаги щеше да направи външния му вид много по-различен от онова, което другите бяха забелязали във виденията си.

Но не. Така нямаше да се получи.

Нямаше да се получи, защото нито едно от тези неща не беше неизменно. Татуировката можеше да се махне; отрязаната ръка можеше да бъде заменена от протеза; в празната очна ябълка можеше да се постави изкуствено око.

Не: нямаше да има стъклено око; в неговото собствено видение той си гледаше напълно нормално. Значи изваждането на окото може да се окаже убедителен тест за това, дали бъдещето е неизменно.

Само че…

Само че генетиката и производството на медицински протези непрекъснато се развиваха. Откъде да знае дали след двайсет години няма да могат да му клонират ново око или нова ръка? А и откъде да бъде сигурен, че ще откаже нещо такова, шанс да преодолее щетите, които си беше нанесъл при това необмислено младежко деяние?

Брат му Тео отчаяно искаше да вярва, че бъдещето не е неизменно. Но партньорът му — онзи висок мъж, канадецът — как му беше името? Симко, точно така. Симко твърдеше точно обратното — Дим го беше гледал по телевизията как излага своята теория за изсеченото в скалата бъдеще.

И ако бъдещето наистина беше изсечено в скалата — ако Дим никога нямаше да стане успешен писател, — то тогава нямаше защо да живее. Думите бяха единствената му любов, единствената му страст — и, честно казано, единственият му талант. Въобще го нямаше по математика (беше му ужасно трудно да учи в същите училища като Тео, където учителите очакваха от него да проявява същите умения като брат си!), не се интересуваше от спорт, не можеше да пее, не можеше да рисува, компютрите го ужасяваха.

Ако наистина щеше да бъде нещастен в бъдещето, то тогава по-добре да се самоубие.

Но очевидно нямаше да е нещастен.

Разбира се, че не. Дните и седмиците се изнизват неусетно; не е задължително човек да забележи, че животът му стои на едно място, че няма прогрес, че не се превръща в онова, което винаги е мечтал да бъде.

Не, щеше да е много лесно да заживее такъв живот — безсмисления живот, който бе видял във видението си, — ако го оставиш бавно да те завладее, ден след ден.

Но той беше получил дар, прозрение. Онзи тип Симко бе говорил за живота като за вече зареден филм — но кинооператорът беше сложил грешната лента в проекционния апарат и само две минути преди началото бе осъзнал грешката си. Последва прекъсване, рязък преход от днес към далечното бъдеще и после обратно. Тази перспектива беше много по-различна от бавното превъртане на живота кадър след кадър. Вече можеше ясно да види, че животът, който го очакваше, не е онзи, който би желал — в този смисъл, докато сервираше мусаката и запалваше огъня под тигана на саганакито, той вече е бил мъртъв.

Дим отново погледна към шишенцето с таблетки. Да, без съмнение в същия този момент безброй други хора, по цял свят, размишляваха над своето бъдеще и след като вече знаеха какво крие то, се чудеха дали си заслужава да продължат да живеят.

И ако дори само един от тях го направи — наистина сложи край на живота си, — това със сигурност би доказало, че бъдещето е променчиво. Без съмнение подобна мисъл беше хрумвала и на други. Без съмнение мнозина чакаха някой друг да го направи пръв — очакваха репортажа, който със сигурност щеше да плъзне из интернет: „Мъж, видян от други хора през 2030 година, е намерен мъртъв.“ „Самоубийство доказва, че бъдещето може да се промени.“

Дим отново взе кехлибареното шишенце, повъртя го в ръцете си, слушайки как таблетките подрънкват вътре.

Толкова лесно щеше да е да го отвори, стискайки шишето в едната ръка и развивайки капачката с другата — както правеше в този миг — и потискайки всички защитни механизми, да изсипе таблетките навън.

Зачуди се какъв ли е цветът им. Луда работа: той обмисляше собственото си самоубийство, а нямаше никаква представа какъв цвят е потенциалното оръжие. Свали капачката. Под нея имаше натъпкан малко памук, който обаче не беше достатъчен да задържи хапченцата неподвижни. Той го измъкна.

Проклет да съм…

Таблетките бяха зелени. Кой би се досетил? Зелени хапчета; зелена смърт.

Димитриос надигна леко шишенцето, тупна го с показалец и в шепата му падна едно хапче. През средата му минаваше разделителна линия, където се предполагаше, че с натиск на нокътя на палеца таблетката щеше да се раздели на две, по-малки дози.

Но той не искаше по-малки дози.

Взел си бе и бутилка минерална вода; този път не беше газирана, за разлика от обичайните му предпочитания — за да не попречи газировката на действието на хапчетата. Сложи таблетката в устата си. Почти беше очаквал да усети лимонов или ментов вкус, но всъщност нямаше никакъв. Хапчето имаше лека лъскава обвивка — като онази на скъпия аспирин. Дим вдигна бутилката и отпи. Обвивката си свърши работата; хапчето се плъзна леко по гърлото му.

Отново отвори шишенцето, изсипа още три таблетки, хвърли и трите в устата си и ги преглътна с минерална вода.

Станаха четири; максималната доза за възрастни, отбелязана върху опаковката, беше две таблетки и имаше предупреждение да се избягва приемането им в две последователни нощи.

Първите три бяха преминали безпроблемно, прокарани с една глътка вода. Изсипа нови три в шепата си, хвърли ги в устата си и отново отпи.

Седем. Щастливо число. Поне така казваха.

Наистина ли искаше да го направи? Все още имаше време да спре. Можеше да се обади на бърза помощ; можеше да завре пръст в гърлото си и да предизвика повръщане.

Или…

Или можеше да помисли още малко. Да поразмишлява през следващите няколко минути.

Седемте хапчета най-вероятно нямаше да причинят голяма вреда. Сигурно подобни малки предозирания се случват непрекъснато. Все пак на сайта пишеше, че са нужни поне десет…

Той изсипа още хапчета в шепата си и се втренчи в тях, в купчинката малки зелени камъчета.

20.

— Искам да ти покажа нещо — каза Карли.

Джейк се усмихна и с жест я подкани да продължи. Намираха се в ТРИУМФ, водещата канадска лаборатория за физика на елементарните частици.

Тя тръгна надолу по коридора; Джейк я последва. Минаха през някакви врати, на които бяха залепени карикатури, свързани с науката. Разминаха се с няколко души, всеки от които носеше цилиндричен дозиметър, който изпълняваше същата функция, но въобще не приличаше на химическите дозиметри, с които се кичеха в ЦЕРН.

Най-накрая Карли спря. Стоеше пред една врата. От едната й страна се намираше навит на руло противопожарен маркуч под стъклен капак, а от другата — питейно фонтанче. Карли почука на вратата. Не получи отговор, затова просто я отвори. Влезе вътре, обърна се, повика го с пръст и се усмихна. Той я последва. Щом се озова вътре, тя затвори вратата зад гърба му.

— Е? — попита.

Джейк повдигна безпомощно рамене.

— Не я ли познаваш? — настоя Карли.

Джейк се огледа. Лабораторията имаше прилични размери, бежови стени и…

— О, Боже!

Да, сега стените бяха бежови, но по някое време през следващите няколко години щяха да ги пребоядисат жълти.

Това беше стаята от видението. Имаше карта на периодичната таблица — точно където я бе видял. И онази работна маса — върху нея го бяха направили.

Джейк усети как се изчервява.

— Доста е чистичка, а? — подхвърли Карли.

— Абсолютно — каза Джейк.

Естествено не можеха да осветят стаята още сега; все пак беше средата на работния ден.

Но видението му… всъщност ако изчисленията му бяха верни, то в Женева беше 19:21 часа, което правеше — колко? — 14:21 в Ню Йорк и — да видим — 11:21 тук, във Ванкувър. Единайсет и двайсет и една минути през деня… в сряда. Сигурно и тогава в ТРИУМФ са работили. Как са успели да правят любов по това време на деня? О, без съмнение сексуалните нрави щяха да бъдат още по-разкрепостени през следващите двайсет години, отколкото бяха през последните петдесет, но все пак едва ли дори и в далечната 2030 година от новата ера човек ще може да избяга със своята любима за секс-пауза по време на работа. Но може би 23 октомври щеше да е празник; може би всички останали почиваха. Джек имаше смътни спомени, че канадският Ден на благодарността е някъде през октомври.

Той се разходи из стаята, сравнявайки днешната реалност с онова, което бе видял във видението си. Имаше душ за спешни случаи, какъвто се срещаше в почти всички химични лаборатории, няколко шкафчета за съхранение на оборудването и малък компютър. И в неговото видение тук имаше компютър, но той беше съвсем различен модел, разбира се. А до него…

До него стоеше някакъв уред с кубична форма, със страна около половин метър, с две гладки платна, които стърчаха над него, обърнати едно срещу друго.

— Онова нещо се намираше ей тук — отбеляза Джейк. — Искам да кажа, че ще бъде ей тук. Имаш ли представа какво може да е?

— Може би тахионно-тардионен колайдер?

Джейк повдигна вежди.

— Това би могло…

Вратата на лабораторията се отвори и един огромен канадски индианец влезе вътре.

— О, извинете — смути се той. — Не исках да ви прекъсвам.

— Няма проблем — отвърна Карли. Тя се усмихна на Джейк. — Ще се върнем по-късно.

— Доказателство ли искаш? — попита Мичико. — Искаш да разбереш със сигурност дали да се оженим? Има само един начин за това.

Лойд седеше сам в кабинета си в ЦЕРН и проучваше серия от разпечатки на миналогодишните 14-тераелектронволтови изпитания на Големия адронен колайдер, търсейки признаци за нестабилност, предшестваща първия 1150-тераелектронволтов опит — този, който беше предизвикал преместването във времето. Мичико тъкмо бе влязла в стаята и това бяха първите й думи.

Канадецът изненадано повдигна вежди.

— Да получа доказателство? Как?

— Повтори експеримента. Виж дали ще получиш същите резултати.

— Не мога да го направя — отвърна Лойд зашеметен. Мислеше си за всички хора, които бяха умрели предишния път. Той никога не повярва във философската теория, че „има някои неща, които човечеството не е създадено да разбере“, но ако някога бе съществувал опит, който не биваше да се повтаря, то това беше той.

— Трябва да обявиш новия опит предварително, разбира се — каза Мичико. — Предупреди всички, погрижи се да няма полети във въздуха, да няма водолази, плувци, да няма хора, качени на стълби. Погрижи се цялата човешка раса да седи или лежи, когато това се случи.

— Няма как да стане.

— Разбира се, че има — възрази тя. — CNN. NHK. BBC. CBS.

— По света има места, които не ловят телевизия, нито дори радио. Не можем да предупредим всички.

— Няма да ни е лесно да предупредим всички — съгласи се Мичико, — но можем да го направим, със сигурност при деветдесет и девет процента успеваемост.

Лойд се намръщи.

— Деветдесет и девет процента, а? На земята има седем милиарда души. Ако пропуснем един процент, това са седемдесет милиона, които няма да бъдат предупредени.

— Можем да се справим и по-добре. Убедена съм, че можем. Можем да свалим бройката до няколкостотин хиляди — освен това е напълно възможно тези няколкостотин хиляди да живеят в нетехнологични райони. Няма гаранция, че ще карат коли или ще летят на самолет.

— Могат да бъдат изядени от животни.

Мичико се сепна.

— Така ли? Интересна мисъл. Животните като че ли не са изгубили съзнание по време на Погледа в бъдещето, нали?

Лойд се почеса по главата.

— Поне не сме видели земя, покрита с мъртви птици, които са нападали от небето. А и според новинарските репортажи никой не е намерил жирафи, които са си счупили краката след падане. Изглежда феноменът засяга само разумните същества; в „Трибюн“ прочетох, че шимпанзетата и горилите, които са били обучавани на езика на знаците, са съобщили за подобен ефект — много от тях обяснявали, че са били на други места, — но им липсвал речников запас и психологическа референтна рамка, за да потвърдят или отрекат, че са видели бъдещето си.

— Няма значение. Повечето диви животни и без това не изяждат изпадналата си в безсъзнание плячка; те си мислят, че е мъртва, а естественият отбор отдавна е отхвърлил храненето с мърша при повечето животински форми. Не, сигурна съм, че ще успеем да предупредим почти всички, а малцината, до които няма да достигнем, може и да не се намират в потенциално опасна ситуация.

— Всичко това е добре — каза Лойд, — но не можем просто така да обявим, че възнамеряваме да повторим експеримента. Френските и швейцарските власти ще ни спрат, ако не го направи някой друг.

— Не и ако получим разрешението им. Не и ако получим разрешение от всички.

— О, стига! Учените вероятно ще се заинтересуват дали резултатите могат да се повторят, но защо на другите да им пука? Защо светът ще ни дава разрешение — освен ако не се нуждаят от повторение на резултата само за да намерят доказателство за моята и на ЦЕРН вина.

Мичико примигна.

— Въобще не се замисляш, Лойд. Всички искат отново да надзърнат в бъдещето. Едва ли ние сме единствените с неразрешени проблеми, породени от първите видения. Хората искат да знаят повече за това, какво крие бъдещето. Ако им кажеш, че ще можеш отново да им го покажеш, никой няма да ти застане на пътя. Напротив, те ще преобърнат земята, за да го направят възможно.

Симко стоеше мълчаливо и осмисляше казаното.

— Така ли смяташ? — попита най-накрая той. — Според мен ще има голяма съпротива.

— Не, всички са любопитни. Ти не искаш ли да разбереш коя е онази жена? — Кратка пауза. — Не искаш ли да разбереш със сигурност кой е бащата на детето, с което бях? Освен това, ако се окаже, че не си прав за неизменността на бъдещето, тогава всички ще видим едно съвсем различно бъдеще, в което Тео не умира. А може и да надникнем в различно време: след пет години или петдесет. Важното е, че на земята няма човек, който да не иска да получи още едно видение.

— Не знам — колебаеше се Лойд.

— Добре тогава, погледни от тази страна: ти се измъчваш от вина. Ако се опиташ да повториш Погледа в бъдещето и се провалиш, тогава значи Големия адронен колайдер няма нищо общо с него. И това означава, че ще можеш да се успокоиш.

— Може би си права — каза той. — Но как ще получим разрешение да повторим експеримента? Кой може да ни го даде?

Мичико сви рамене.

— Най-близкият град е Женева. С какво е най-известна тя?

Лойд се намръщи и изброи наум възможните подходящи отговори. И изведнъж се сети: през 1920 година там е било основано Обществото на народите, предшественикът на ООН.

— Да не би да предлагаш да се обърна към ООН?

— Разбира се. Можеш да отидеш в Ню Йорк и да представиш молбата си.

— ООН никога няма да се съгласят — поклати глава той.

— С това ще се съгласят — заяви Мичико. — Твърде е съблазнително, за да го отхвърлят.

Тео разговаря с родителите си и със съседите, но никой от тях нямаше видение за бъдещата му смърт. Затова се качи на полет 7117 на „Олимпик Еърлайнс“ до Международното летище на Женева. На отиване дотам го беше закарал Франко дела Робия, но сега взе такси — което му излезе трийсет швейцарски франка. Тъй като на самолета не го бяха нахранили, той реши веднага да отиде в столовата в контролния център на Големия адронен колайдер и да хапне нещо. Щом влезе вътре, с изненада забеляза Мичико Комура да седи сама на една маса в дъното на помещението. Тео си взе малка бутилка портокалов сок, малко швейцарска наденичка и тръгна към нея, подминавайки няколкото групи физици, които се хранеха и спореха върху възможните теории, обясняващи Погледа в бъдещето. Вече разбираше защо Мичико беше сама; последното нещо, за което би искала да мисли сега, е събитието, което отне живота на дъщеря й.

— Здрасти, Мичико — каза Тео.

Тя вдигна поглед към него.

— О, Тео, здравей. Добре дошъл.

— Благодаря. Може ли да седна при теб?

Японката посочи с ръка свободния стол срещу нея.

— Как мина пътуването ти? — попита тя.

— Не научих много. — Той се поколеба дали да продължи, но, какво пък, сама го беше попитала. — Брат ми Димитриос заяви, че видението унищожило мечтата му. Той иска да стане велик писател, а като че ли няма да успее да го постигне.

— Много тъжно.

— А ти как си? — попита Тео. — Как я караш?

Мичико леко повдигна рамене в знак, че на това не е лесно да се отговори.

— Карам я някак си. Вече минават по няколко минути, в които не мисля за онова, което се случи с Тамико.

— Съжалявам — повтори Тео за стотен път. Настъпи неловко мълчание. — Иначе как е?

— Добре.

— Просто добре?

Младата жена похапваше порция бъркани яйца със сирене. На масата имаше полупразна чаша чай; тя отпи от нея, събирайки мислите си.

— Не знам. Лойд… той не е сигурен дали иска да правим сватба.

— Наистина ли? О, Господи.

Мичико се огледа, осъзнавайки колко са сами; най-близкият човек седеше на четири маси от тях, очевидно напълно погълнат от нещо, което четеше от дейтапада си. Тя въздъхна и леко сви рамене.

— Обичам Лойд — и знам, че и той ме обича. Но явно не може да преодолее мисълта, че бракът ни няма да продължи вечно.

Тео повдигна вежди.

— Е, той все пак идва от разделено семейство. Разводът на родителите му сигурно е бил доста неприятен.

Мичико кимна.

— Знам; опитвам се да го разбера. Наистина. — Тя замълча за миг. — Какъв е бракът на твоите родители?

Въпросът го изненада. Той се намръщи, обмисляйки отговора.

— Добър, предполагам; все още ми изглеждат щастливи. Татко никога не е обичал да показва чувствата си, но на мама това като че ли не й пречи.

— Моят баща почина — каза Мичико. — Предполагам, че беше типичният за своето поколение японец. Пазеше всичко в себе си, работата му бе неговият живот. — Замълча отново. — Сърдечен удар; беше на четирийсет и седем. А аз бях на двайсет и две.

Тео потърси подходящите думи.

— Сигурен съм, че щеше да се гордее с теб, ако бе доживял да види какво си постигнала.

Мичико като че ли наистина се замисли върху думите му, вместо просто да ги отхвърли като банален комплимент.

— Може би. Според неговите традиционни разбирания жените не могат да имат кариера като инженери.

Младият грък се намръщи. Той не знаеше много за японската култура. В Япония се бяха провели няколко конференции, на които имаше възможността да присъства. Но въпреки че беше обиколил цяла Европа и бе ходил веднъж в Америка и веднъж в Хонконг като тийнейджър, никога не бе изпитвал желание да пътува до Япония. Обаче Мичико беше толкова очарователна — всеки неин жест, всяко изражение, начинът й на говорене, усмивката й и гримасата, когато сбърчваше малкото си носле, смехът й с идеалните високи тонове. Как може да бъде така очарован от нея, а да не се интересува от нейната култура? Не изпитваше ли желание да научи какви са хората от нейния народ, как изглежда родината й, всеки аспект от средата, която я бе формирала като такава?

Или просто трябваше да бъде откровен? Да приеме факта, че интересът му беше чисто сексуален? Мичико наистина беше хубава… но в ЦЕРН работеха хиляди хора и половината от тях бяха жени; Мичико едва ли беше най-красивата.

Освен това в нея имаше нещо друго — нещо екзотично. И явно харесваше белите мъже…

Не, не беше това. Не това я правеше толкова привлекателна. Разбра го чак след като стигна до него; след като го прие, без да си търси извинения. Мичико беше толкова пленителна, защото бе избрала Лойд Симко, партньора на Тео. И двамата бяха ергени, и двамата бяха свободни. Лойд беше с десет години по-възрастен от Мичико; Тео беше осем години по-млад от нея.

Причината не беше, че Тео е някакъв абсолютен работохолик, а Лойд бе спрял да помирише розите. Тео често наемаше яхти, за да поплава в езерото Лак Леман; Тео играеше крокет и бадминтон в лигата на ЦЕРН; Тео намираше време да послуша джаз в женевския клуб „О ша ноар“ и да ходи на театрални курсове в Люзин; дори от време на време посещаваше „Гранд казино“.

Но тази очарователна, красива, интелигентна жена беше избрала улегналия, спокоен Лойд.

А сега, както се оказваше, Лойд не бе готов да се обвърже с нея.

Естествено това не беше достатъчна причина да я пожелае. Но сърцето нямаше нищо общо с физиката; реакцията му нямаше как да бъде предвидена. Той наистина я желаеше и ако Лойд случайно я оставеше да му се изплъзне…

— И все пак — каза Тео, отговаряйки на коментара на Мичико, че баща й нямаше да одобри работата й като инженер, — със сигурност щеше да се възхищава на интелигентността ти.

Тя сви рамене.

— Сигурно, стига това да му беше от полза. — После помълча малко. — Но нямаше да одобри брака ми с бял мъж.

Сърцето на Тео прескочи — но дали заради Лойд, или заради самия него, не можеше да каже със сигурност.

— О!

— Той не вярваше на Запада. Не знам дали ти е известно, но сред младите хора в Япония е много популярно носенето на дрехи с щамповани английски фрази. Няма значение какво пише — важното е да показват, че са почитатели на американската култура. Всъщност надписите са доста забавни за онези от нас, които говорят английски. „С този край нагоре“. „Най-добро за консумация преди датата отдолу“. „За да създадете идеалната лукова глава“. — Тя се усмихна с нейната прекрасна, набръчкваща нослето й усмивка. — „Лукова глава“. Първия път, когато видях такава тениска, не можех да спра да се смея. Но един ден се прибрах с тениска, на която бяха щамповани английски думи — не фрази, просто отделни думи в различни цветове на черен фон: „кученце“, „кетчуп“, „шайба“, „много“ и „цел“. Баща ми ме наказа заради това, че съм облякла такава тениска.

Тео се опита да я погледне съчувствено, като в същото време се чудеше какво ли е било наказанието. Спрял й е джобните — или може би японските родители не отпускат джобни на децата си? Изпратил я е в стаята й? Реши да не пита.

— Лойд е добър човек — отбеляза той. Каза го, без да се замисля; може би думите просто бяха породени от някакво вътрешно усещане за феърплей, което се радваше, че притежава.

Мичико се замисли и над тези му думи; имаше навика да търси истината във всеки един коментар.

— О, да — кимна тя. — Той е много добър човек. Заради това глупаво видение се притеснява, че бракът ни може да не трае вечно — но аз знам, че когато съм с него, има толкова много неща, за които няма да се тревожа. Той никога няма да ми посегне, убедена съм в това. Никога няма да ме унижи или да ме накара да се чувствам неудобно. Освен това помни всички дребни детайли. Преди два месеца мимоходом му споменах имената на племенничките ми. Миналата седмица отново стана въпрос за тях и той веднага се сети за имената им. Мога да съм сигурна, че никога няма да забрави нашата годишнина или моя рожден ден. И преди съм имала връзки с мъже — и японци, и чужденци, — но никога не съм се чувствала толкова сигурна, толкова уверена, че той винаги ще бъде мил и нежен.

Тео се почувства неудобно. Винаги се беше смятал за добър човек и със сигурност никога нямаше да посегне на жена. Но пък да, той определено бе наследил нрава на баща си; в интерес на истината, ако възникнеше спор, беше способен да изрече думи, които можеха да наранят. Възможно бе наистина някой ден някой човек да го намрази до такава степен, че да поиска да го убие. Възможно ли е Лойд — Лойд, добрият — да пробуди подобни усещания в друго човешко същество?

Той поклати леко глава, прогонвайки мислите си.

— Направила си мъдър избор — заяви.

Мичико кимна, приемайки комплимента. След това добави:

— Лойд също.

Тео остана изненадан; не беше в природата й да проявява нескромност. Но следващите й думи показаха какво е имала предвид:

— Не можеше да избере по-добър човек за кум.

„Не съм сигурен в това“ — помисли си Тео, но не изказа мислите си на глас.

Разбира се, че нямаше да се занимава с Мичико, тя беше годеница на Лойд.

Освен това…

Освен това той не беше привлечен от прекрасните й, омагьосващи японски очи.

Не бе и от ревност или интерес, заради това, че е избрала Лойд вместо него.

Дълбоко в себе си той знаеше истинската причина за внезапния си интерес към нея. Естествено, че я знаеше. Хрумна му, че ако се впусне в някакъв луд нов живот, ако направи бесен внезапен завой, ако предприеме някакъв напълно непредсказуем ход — като например да избяга с годеницата на партньора си и да се ожени за нея, — то по някакъв начин ще успее да измами съдбата, да промени толкова радикално бъдещето си, че никога да не се изправи срещу дулото на пистолет.

Мичико бе поразително интелигентна и беше много красива. Но той нямаше да се занимава с нея; това щеше да е пълна лудост.

Тео се изненада, когато усети, че се подсмихва — но в известна степен това си бе забавно. Може би Лойд беше прав — може би цялата вселена представляваше един солиден блок, в който времето течеше неизменно. О, Тео често бе мислил да направи нещо диво и щуро, но най-накрая, след внимателно обмисляне на идеята, претегляне на вероятностите и премисляне на собствените му мотиви, той постъпваше точно така, както би постъпил, ако го нямаше този проблем.

Животът му продължаваше да тече във вече предначертаните рамки.

21.

Мичико и Лойд бяха планирали да заживеят заедно чак след сватбата, но като се изключи пътуването до Токио, Мичико прекарваше всяка нощ след смъртта на Тамико в апартамента на Лойд. Всъщност след Погледа в бъдещето тя се беше прибирала вкъщи само два пъти, и то за кратко. Всичко, което виждаше там, я довеждаше до плач: малките обувки на Тамико, оставени върху изтривалката до вратата; куклата й Барби, разположена върху един от столовете в дневната (Тамико винаги гледаше Барби да бъде настанена удобно); картините й, залепени с магнити за вратата на хладилника; дори петното на стената, където Тамико бе написала името си с маркер и Мичико така и не успя да го изчисти.

Така че двамата заживяха в дома на Лойд, избягвайки спомените.

Но въпреки това Мичико често се отнасяше, зареяла поглед в пространството. Лойд не можеше да понася да я вижда толкова тъжна, но знаеше, че няма как да й помогне с нищо. Тя щеше да тъгува — и може би това щеше да продължи вечно.

Разбира се, той не беше невежа: бе прочел много материали за психологията на връзките, дори беше изгледал свой дял от шоутата на Опра и Жизел. Знаеше, че не трябваше да го казва, но понякога думите излизаха от само себе си, просто се изсипваха от устата на човек, без да се замисля. Той просто искаше да запълни мълчанието между двамата.

— Нали знаеш, че ще имаш друга дъщеря — изтърси. — В твоето видение…

Мичико му затвори устата с поглед.

Не каза нищо, но той го прочете в очите й. Едно дете не може да се замени с друго. Всяко дете е специално.

Лойд го знаеше; въпреки че никога — все още — не бе имал деца, той го знаеше. Преди години беше гледал един стар филм с Мики Руни, наречен „Човешка комедия“, който въобще не беше смешен, а накрая си помисли, че съвсем не бе и човешки. Руни играеше американски войник през Втората световна война, който беше изпратен през океана. Той нямаше свое семейство, но се наслаждаваше на контактите с хората у дома, заради които се сражаваше, посредством писмата на съседа си по легло. Руни ги опозна всичките — брата на човека, майка му, любимата му в Щатите — чрез писмата, които мъжът му даваше да чете. Но след това той загина в битка и Руни се завърна в родния му град, носейки със себе си личните му вещи. Пред дома му се натъкна на малкия му брат, който сякаш бе познавал цял живот. Накрая малчуганът хукна към къщата, викайки: „Мамо, войникът си дойде!“.

После се завъртяха надписите.

От публиката се очакваше да повярва, че по някакъв начин Руни ще заеме мястото на починалия син на жената, убит във Франция.

Това беше измама; дори като тийнейджър — може би бе около шестнайсетгодишен, когато гледа филма по телевизията — той знаеше, че е измама, че никой човек не може да заеме мястото на друг.

А сега съвсем безразсъдно беше намекнал, че бъдещата дъщеря на Мичико ще замести горката мъртва Тамико в сърцето й.

— Съжалявам — каза той.

Мичико не се усмихна, но кимна едва забележимо.

Лойд не знаеше дали подходящият момент бе настъпил — през целия си живот си беше патил от неспособността да го предусеща; точният момент да предприеме действия относно някое момиче в гимназията, точният момент да поиска повишение на заплатата, точният момент да прекъсне двама души, които разговарят, за да се представи, точният момент да се извини и да се оттегли, когато другите очевидно предпочитаха да останат насаме. Някои хора имаха вроден усет за тези неща, но не и Лойд.

И все пак…

И все пак проблемът трябваше да бъде разрешен.

Светът постепенно се отърсваше; хората продължаваха да живеят. Да, мнозина се подпираха на патерици; да, някои застрахователни компании вече бяха обявили фалит; да, точният брой на загиналите все още не беше определен. Но животът трябваше да продължи и хората ходеха на работа, прибираха се вкъщи, хранеха се, гледаха филми и се опитваха с различна степен на успех да вървят напред.

— Относно сватбата… — започна той, провлачи думите и ги остави да се носят във въздуха.

— Да?

Лойд въздъхна.

— Не знам коя е онази жена — жената от видението ми. Нямам представа коя е.

— Значи смяташ, че тя може да е по-добра от мен, така ли?

— Не, не, не. Естествено, че не. Просто…

Той замълча. Но Мичико го познаваше твърде добре.

— Мислиш си, че на планетата има седем милиарда души, нали? И че е чист късмет, че въобще сме се срещнали.

Лойд кимна; хванат на местопрестъплението.

— Може би е така — продължи Мичико. — Но ако прецениш какви са били шансовете да не се срещнем, мисля, че е нещо повече. Ти живееше в Чикаго; аз бях в Токио — и накрая сме заедно тук, на швейцарско-френската граница. Това късмет ли е или съдба?

— Не мисля, че можеш да вярваш в съдбата и същевременно да вярваш в свободната воля — отвърна нежно Лойд.

— Сигурно не. — Тя сведе поглед. — И така, може би ти все още не си готов за брак. Толкова много от приятелите ми през годините сключиха брак, защото смятаха, че това е последният им шанс. Нали се сещаш: достигат определена възраст и решават, че скоро трябва да се оженят, иначе никога няма да го направят. Ако има нещо, което видението ти подсказа, то е, че аз не съм последният ти шанс. Предполагам, че това е свалило напрежението, нали? Вече няма нужда да се бърза.

— Не е точно така — отвърна Лойд, но гласът му трепереше.

— Дали? — попита Мичико. — Тогава искам да решиш още сега. Ще се оженим ли?

Лойд знаеше, че Мичико е права. Вярата му в неизменното бъдеще наистина бе облекчила чувството му за вина за това, което се беше случило — но все пак, като физик, той винаги бе защитавал тази позиция: пространствено-времевият континуум е неизменен куб на Минковски. Онова, което щеше да направи, вече го беше направил; бъдещето, както и миналото, не може да бъде променяно.

Доколкото знаеха, досега не се бе появил никой, който да свидетелства, че Мичико Комура и Лойд Симко някога са били женени; никой не беше съобщил, че е бил в стая, където е видял сватбена фотография в скъпа рамка, на която се вижда висок бял мъж със сини очи и красива, по-ниска, по-млада азиатка.

Да, каквото и да кажеше сега, то вече е било казвано — и винаги ще бъде казвано. Но той нямаше никакво прозрение какво беше записано в пространствено-времевия континуум. Решението, което щеше да вземе сега, в този момент, в тази част, на тази страница, в този кадър от филма, беше скрито, неизвестно. Не бе лесно да го изрече на глас — каквото и да беше то, — макар да знаеше, че бе неизбежно да го каже; вече го е казал.

— Е, какво? — попита настоятелно Мичико. — Какво решаваш?

Късно вечерта Тео все още беше на работа и проиграваше поредната симулация на експеримента с Големия адронен колайдер, когато телефонът му иззвъня.

Димитриос беше мъртъв.

Малкият му брат. Мъртъв. Самоубийство.

Тео се бореше със сълзите, бореше се с гнева.

През съзнанието му прелитаха спомени за Дим. Моментите, когато се бе държал добре с него като деца и моментите, когато беше лош. И как всички в семейството бяха изпаднали в ужас, когато бяха отишли в Хонконг и Дим се изгуби. Тео никога не се бе радвал да види някого толкова много, колкото когато видя малкия Дим, яхнал раменете на един полицай, който вървеше през тълпата към тях.

А сега той беше мъртъв. Тео трябваше да пътува отново до Атина, този път за погребението.

Не знаеше какво да чувства.

Част от него, много голяма част, изпитваше огромна тъга от смъртта на брат му.

А друга част…

Друга част ликуваше.

Не защото Дим беше мъртъв, разбира се.

А поради факта че смъртта му променяше всичко.

Защото Димитриос бе получил видение, което беше потвърдено от друг човек — а за да има видение, той трябваше да е жив двайсет и една години по-късно.

Но щом е мъртъв сега, през 2009 година, нямаше начин да е жив през 2030-та.

Значи неизменният куб се бе строшил. Онова, което хората бяха видели, може би беше ясна картина от бъдещето… но то не бе единственото възможно бъдеще и естествено, след като включваше Димитриос Прокопидис, то вече дори не беше възможно.

Теорията на хаоса твърдеше, че малките промени в първоначалните условия водят до големи промени след време. Така че светът през 2030 година не можеше да бъде същият, какъвто се беше показал в милиардите кратки видения.

Тео тръгна по коридорите на контролния център; мина покрай голямата мозайка, мина покрай месинговата табела с оригиналното име на института, покрай кабинетите, лабораториите и умивалните.

Щом бъдещето вече е несигурно — защото то нямаше да се развие точно така, както бяха показали виденията, — то тогава Тео можеше да се откаже от търсенето си. Да, в едно някога възможно бъдеще някой щеше да го убие. Но през следващите две десетилетия щяха да се променят толкова много неща, че до подобно развитие на събитията нямаше да се стигне. Всъщност той може никога да не срещне човека, който го беше убил, никога да не се пресече пътят му с неговия. Дори бе възможно този човек да умре преди 2030 година. При всички случаи убийството на Тео едва ли беше неизбежно.

И все пак…

И все пак можеше да се случи. Със сигурност някои неща щяха да се случат както във виденията. Онези, които нямаше да умрат от насилствена смърт, щяха да продължат да си живеят; онези, които имаха сигурна работа сега, може би щяха да я работят и тогава; нямаше причина добрите, стабилните бракове да не продължат да съществуват.

Не.

Стига съмнения, стига губене на време.

Тео реши да продължи да живее живота си, да се откаже от разни глупави търсения, да се изправи с лице срещу бъдещето, каквото и да е то. Трябваше да внимава, естествено — нямаше никакво желание неговата собствена смърт да се окаже някоя от допирателните точки между 2030-та от виденията и 2030-та, която тепърва щеше да настъпи. Но той щеше да продължи напред, щеше да се опита да получи най-доброто от живота, който му оставаше.

Само ако Димитриос бе пожелал да направи същото.

Разходката му го отведе обратно в кабинета му. Трябваше да се обади на един човек; някой, който трябваше да го чуе първо от приятел, преди медиите да го раздухат из целия свят.

Думите на Мичико увиснаха във въздуха:

— Какво решаваш?

Лойд знаеше, че моментът е настъпил. Моментът, в който да се яви точният кадър; моментът на истината, мигът, в който да се разкрие решението, което вече беше запечатано в пространствено-времевия континуум. Той погледна Мичико в очите, отвори уста и…

Зън! Зън!

Симко изруга, поглеждайки към телефона. На дисплея бе изписано „ЦЕРН ГАК“. Никой не би звънял от работата му по това време, освен ако случаят не беше спешен. Той вдигна слушалката.

— Ало?

— Лойд, Тео се обажда.

Искаше да му каже, че моментът не е подходящ, да му каже да се обади по-късно, но преди да успее да го направи, Тео продължи:

— Лойд, току-що ми се обадиха. Брат ми Димитриос е мъртъв.

— О, Господи — изпъшка Лойд. — О, Господи.

— Какво има? — попита Мичико с разширени от притеснение очи.

Лойд покри говорителя с ръка.

— Братът на Тео е мъртъв.

Мичико закри устата си с ръка.

— Самоубил се е — обясни Тео. — Свръхдоза приспивателни.

— Съжалявам, Тео — каза Лойд. — Има ли… Мога ли да направя нещо за теб?

— Не. Не. Нищо. Просто реших, че трябва веднага да ти го съобщя.

Лойд не разбираше накъде клони Тео.

— А, благодаря ти — отвърна той, с нотка на объркване в гласа.

— Лойд, Димитриос имаше видение.

— Какво? О. — Последва дълга пауза. — О!

— Сам ми разказа за него.

— Сигурно си е измислил.

— Лойд, говорим за брат ми; не си го е измислил.

— Но не е възможно…

— Знаеш, че не е единственият; има и други съобщения. Но този случай… При него има потвърждение. Той е работел в един ресторант в Гърция; човекът, който го е управлявал през 2030-та, го управлява и сега, през 2009 година. Той е видял Дим във видението си, а Дим е видял него. Когато това излезе по телевизията…

— Аз? Ох, мамка му — простена Лойд. Сърцето му биеше лудо. — Мамка му.

— Съжалявам — рече Тео. — Пресата веднага ще се възползва от това. — Той замълча. — Както вече казах, сметнах, че трябва да ти го съобщя.

Лойд се опита да се успокои. Как е възможно така да е грешал?

— Благодаря — отвърна най-накрай той. После продължи: — Виж, виж, това не е важно. Ти как си? Добре ли си?

— Ще се оправя.

— Защото ако не искаш да бъдеш сам, двамата с Мичико можем да дойдем.

— Не, всичко е наред. Франко дела Робия е все още в ЦЕРН; ще прекарам известно време с него.

— Добре — каза Лойд. — Добре. — Нова пауза. — Виж, трябва да…

— Знам — отвърна Тео. — Дочуване.

— Дочуване.

Лойд остави слушалката.

Той никога не бе виждал Димитриос Прокопидис; вярно, че Тео не говореше много за него. Не беше изненадан; самият Лойд рядко споменаваше на работа сестра си Доли. Като се замисли човек, това е просто още един труп в седмицата на безброй много смъртни случаи, но…

— Горкият Тео — обади се Мичико. Тя леко поклати глава. — И брат му… горкият човек.

Лойд я погледна. Тя беше изгубила дъщеря си, а сега, в този миг, бе намерила място в сърцето си да тъгува за някакъв човек, когото не беше виждала през живота си.

Сърцето му продължаваше да препуска. Думите, които възнамеряваше да произнесе, преди телефонът да иззвъни, все още отекваха в главата му. Какво си беше въобразявал? Че иска да продължи ергенския живот? Че не е готов да се обвърже? Че иска да открие онази бяла жена, да се срещне с нея и да направи един разумен, балансиран избор между нея и Мичико?

Не.

Не, не беше това. Не можеше да бъде.

Онова, което си мислеше, беше: „Аз съм идиот.“

Мислеше си още: тя прояви невероятно търпение.

И си мислеше: може би предупреждението, че бракът може да не продължи вечно, е най-доброто нещо, което може да се случи. Също както всяка двойка, те бяха приели, че връзката им ще продължи, докато смъртта ги раздели. Но сега той беше разбрал, още от първия миг, по начин, по който никой друг не го бе разбирал, нито дори онези като него, които бяха деца на разбити семейства, че не е задължително да продължи вечно. Че ще бъде неизменно само ако се бори и страда, и се старае да го направи неизменно всеки съзнателен миг от живота си. Знаеше, че ако реши да се ожени, това ще бъде основният му приоритет. Не кариерата му, не проклетата неуловима Нобелова награда, не рецензирането, нито приятелствата.

А тя.

Мичико.

Мичико Комура.

Или… или Мичико Симко.

Когато беше тийнейджър, през 70-те, изглеждаше като че ли жените завинаги ще се разделят с глупавата традиция да взимат нечия чужда фамилия. Но дори и до днес повечето продължаваха да приемат фамилиите на съпрузите си; двамата вече го бяха обсъдили и Мичико бе казала, че наистина смята да вземе фамилията му. Естествено Симко далеч не звучеше толкова музикално, колкото Комура, обаче това беше малка жертва.

Но не.

Тя не трябва да взима името му. Колко много разведени жени носеха не семейното име, а фамилията на някой от миналото им, ежедневно напомняща за младежка грешка, изгубена любов или изпълнени с болка времена? И все пак Комура не беше бащиното име на Мичико — то бе Окава; Комура беше фамилията на Хироши.

И въпреки това трябва да я запази. Трябва да си остане Комура, за да напомня на Лойд, ден след ден, че тя не му принадлежи; че трябва всекидневно да се грижи за запазването на брака им; че бъдещето е в неговите ръце.

Той я погледна — безупречната й кожа, привлекателните й очи, нейната толкова черна коса.

Всички тези неща щяха да се променят с времето, разбира се. Но той искаше да е до нея, когато това се случва, за да съхрани всеки миг, да се наслади на всички сезони от живота си с нея.

Да, с нея.

Лойд Симко направи нещо, което не беше направил първия път — о, бе си го мислил, но след това го беше отхвърлил като глупаво, старомодно, ненужно.

Но сега искаше да го направи, изпитваше нужда да го направи.

Той падна на коляно пред нея.

Взе ръката й в своята.

Вдигна поглед към търпеливото й, прелестно лице.

И каза:

— Ще се омъжиш ли за мен?

В първия момент Мичико се сепна.

След това по лицето й се разля широка усмивка.

И тя му отговори почти шепнешком:

— Да.

Лойд примижа няколко пъти, очите му се бяха замъглили.

Бъдещето щеше да е великолепно.

22.

Гастон Беранже се оказа много лесен за убеждаване, че ЦЕРН трябва да повтори експеримента с Големия адронен колайдер. Но, разбира се, той бе осъзнал, че ако опитът се провали, те няма да загубят нищо, а само ще спечелят: ако вторият опит не доведе до изместване във времето, щеше да е много трудно да се докаже вината на ЦЕРН за нанасянето на каквито и да било щети първия път.

И сега беше настъпил моментът на истината.

Лойд излезе на лъскавия дървен подиум. Зад гърба му се извисяваше голямата емблема на Обединените нации, с глобуса и маслиновите си клонки. Въздухът беше сух; Лойд усети леко разтрисане, когато докосна металния корниз на подиума. Той си пое дълбоко въздух, за да се успокои. След това се наведе към микрофона.

— Бих искал да благодаря…

Изненада се, че гласът му е станал дрезгав. Но, по дяволите, говореше пред някои от най-могъщите политици в света. Преглътна тежко и продължи:

— Бих искал да благодаря на генералния секретар на ООН Стивън Люис за това, че ми позволи да говоря днес пред вас. — Поне половината делегати слушаха превода на думите му през безжични слушалки. — Дами и господа, казвам се доктор Лойд Симко. Аз съм канадец, който в момента живее във Франция и работи в ЦЕРН, Европейския център за физика на елементарните частици. — Той млъкна и преглътна. — Без съмнение вече сте разбрали, че очевидно един от експериментите на ЦЕРН е причинил явлението с преместването на съзнанието. И, дами и господа, въпреки че на пръв поглед молбата ми може да ви прозвучи странно, но аз съм тук, за да ви помоля, като представители на вашите уважавани правителства, за позволение да повторим експеримента.

В залата избухна взрив от гласове — какофония от най-различни езици, повече, отколкото можеха да се чуят в многобройните кафенета на ЦЕРН. Разбира се, всички делегати знаеха предварително какво ще каже Лойд — никой не биваше допускан да говори пред ООН, без да мине през множество предварителни обсъждания. Генералната асамблея беше огромна; зрението му не бе чак толкова добро, че да успее да различи отделни лица. Въпреки това забеляза гнева, изписан на лицето на единия от руските делегати и страха на германските и японските делегати. Лойд погледна към генералния секретар, привлекателен бял мъж на седемдесет и две години. Люис му се усмихна окуражително и Симко продължи:

— Може би няма причина да го правим. Явно вече сме получили достатъчно доказателства, че бъдещето, показано в първите видения, няма да се сбъдне — поне не съвсем. Въпреки това няма съмнение, че твърде много хора са намерили вътрешно прозрение чрез този бърз поглед.

Той направи пауза.

— Това ми напомня за „Коледна песен“, романа на британския писател Чарлз Дикенс. Героят му Ебенизър Скрудж получи видение за бъдеща Коледа, в която заради неговите действия много хора са изпаднали в мизерия и той самият е мразен и презиран дори и след смъртта му. Сигурно би било ужасно да получиш подобно видение — особено ако е от едно неизменно бъдеще. Но Скрудж разбира, че бъдещето, което е видял, е просто логичният завършек на живота му, ако продължи да го живее по същия начин. Той би могъл да го промени, както и живота на всички около него, към по-добро; така това видение от бъдещето се оказа чудесно нещо.

Симко отпи глътка вода и заговори пак:

— Но видението на Скрудж е било от един много специфичен ден — Коледа. Малцина от нас са имали видения от значими събития; повечето сме видели сравнително банални неща, дразнещо двусмислени или пък, както се е случило при почти една трета от хората, сънища или просто мрак — те са спели по време на двуминутното пътуване двайсет и една години в бъдещето. — Лойд замълча и сви рамене, сякаш самият той не знаеше как е правилно да се постъпи. — Ние смятаме, че ще успеем да повторим виденията; че ще предложим на човечеството нов шанс да надникне в бъдещето. — Той вдигна ръка. — Знам, че някои правителства се отнасят с подозрение към тези прозрения, че не харесват някои от разкритията, но сега, след като знаем, че бъдещето не е неизменно, аз се надявам, че ще ни позволите още веднъж да поднесем този дар и ползата от Ефекта на Ебенизър на всички хора по света. Със съдействието на вашите мъже и жени, на вашите правителства, ние се надяваме, че този път всичко ще премине безопасно. Зависи от вас.

Лойд мина през високите стъклени врати на сградата на Генералната асамблея. Очите му засмъдяха от въздуха на Ню Йорк — проклятие, трябваше да направят нещо по въпроса; виденията показваха, че през 2030 година щеше да е още по-зле. Небето над главата му беше сиво, белязано от пресичащите се линии на инверсионните следи от самолети. Тълпа от репортери — може би около петдесет души — се струпаха около него, протегнали ръце с камери и микрофони.

— Доктор Симко! — извика един от тях, бял мъж на средна възраст. — Доктор Симко! А ако съзнанието не се върне обратно? Ами ако останем заклещени в бъдещето?

Лойд беше уморен. За пръв път след защитата на докторската му дисертация се бе почувствал толкова изнервен, говорейки пред хора. Просто искаше да се прибере в хотелската си стая, да си сипе малко уиски и да се строполи в леглото.

— Нямаме причини да смятаме, че подобно нещо може да се случи — отвърна той. — Изглежда явлението има изключително временен характер, то е започнало в мига, в който сме стартирали сблъсъците между частиците, и е свършило, когато сме ги прекратили.

— А семействата на онези хора, които може би ще умрат този път? Ще поемете ли лична отговорност за тях?

— Ами онези, които са вече мъртви? Не смятате ли, че им дължите нещо?

— Не е ли това просто търсене на евтина слава от ваша страна?

Лойд си пое дълбоко дъх. Той наистина беше изморен и главата му се пръскаше от болка.

— Дами и господа, очевидно сте свикнали да интервюирате политици, които не могат да си позволят да си изпускат нервите, и затова си позволявате да им задавате въпроси с такъв тон. Е, аз не съм политик; освен всичко останало съм и университетски професор и съм свикнал на цивилизовано общуване. Ако не можете учтиво да задавате въпросите си, ще сложа край на този разговор.

— Но, доктор Симко — не е ли вярно, че всичките тези смърт и разрушения станаха по ваша вина? Не сте ли вие човекът, който ръководеше провалилия се експеримент?

Лойд запази равен тон.

— Не се шегувам, хора. За днес получих двойна доза медийно внимание; още един подобен оскърбителен въпрос и си тръгвам.

Последва слисано мълчание. Репортерите се спогледаха, след което отново се обърнаха към него.

— Но всичката тази смърт… — започна един.

— Край — тросна се Лойд. — Махам се оттук. — Той започна да се отдалечава.

— Почакайте! — извика един репортер.

— Спрете! — изкрещя друг.

Канадецът се обърна.

— Само ако задавате интелигентни, цивилизовани въпроси.

След миг колебание една брюнетка смирено вдигна ръка.

— Да? — каза Лойд, повдигайки вежди.

— Доктор Симко, според вас какво решение ще вземе ООН?

Лойд й кимна, потвърждавайки, че това е приемлив въпрос.

— Честно казано, не съм сигурен. Инстинктът ми подсказва, че трябва да се опитаме да повторим експеримента — но аз съм учен и с това се занимавам. Наистина вярвам, че хората го искат, обаче няма как да знам дали лидерите им са склонни да удовлетворят исканията им.

Тео също беше дошъл в Ню Йорк и същата вечер двамата с Лойд се наслаждаваха на екстравагантните блюда с морска храна в ресторант „Амбасадор Грил“ в хотел „Плаца“ на Обединените нации.

— Рожденият ден на Мичико наближава — отбеляза Тео, докато разтрошаваше една щипка от омар.

— Знам — кимна Лойд.

— Ще й правиш ли парти изненада?

Симко се замисли. След малко отговори:

— Не.

Младият грък го погледна укорително, казвайки с поглед: „Ако наистина я обичаш, щеше да направиш.“ Лойд не беше в настроение за обяснения. Досега не се бе замислял върху това, но в този момент изведнъж му просветна, сякаш цял живот го беше знаел. Партитата изненада бяха измама. Караш някой, когото се очаква да обичаш, да си мисли, че си забравил рождения му ден. Умишлено го депресираш, караш го да се чувства пренебрегнат, забравен, неоценен. В продължение на седмици го лъжеш — лъжеш! — докато накрая не се стигне до въпросното събитие. И всичко това само за да може, когато всички хора извикат: „Изненада!“, този човек да се почувства обичан.

В брака му с Мичико нямаше да се налага Лойд да фабрикува ситуации, в които съпругата му да се чувства обичана. Тя щеше да усеща любовта му ежедневно — във всяка минута; и никога нямаше да се усъмни в нея. Любовта му щеше да бъде неин постоянен спътник, до последния й ден.

И, естествено, никога нямаше да я лъже — дори и когато е за нейно добро.

— Сигурен ли си? — попита Тео. — С удоволствие ще ти помогна да го организираш.

— Не — отвърна Лойд, поклащайки леко глава. Тео беше толкова млад, толкова наивен. — Не, благодаря.

23.

Дебатите в Обединените нации продължаваха. Докато беше в Ню Йорк, Тео получи още един отговор на обявата си, че търси информация за собствената си смърт. Възнамеряваше просто да изпрати един кратък, учтив отговор — смяташе да сложи край на разследването си, наистина си го мислеше, — но, по дяволите, съобщението звучеше твърде съблазнително. „Не се свързах досега с вас — пишеше вътре, — защото бях подведен да вярвам, че бъдещето е неизменно и че всичко, което ще се случи, включително моята роля в него, е неизбежно. Но сега чета, че нещата стоят иначе, така че трябва да поискам помощта ви.“

Съобщението беше от Торонто — само на един час полет от Голямата ябълка. Тео реши да отиде там и да се срещне лице в лице с човека, който бе изпратил писмото. Това беше първото му посещение в Канада и той остана доста изненадан колко е топло лятото там. Е, не чак такава жега като в Средиземноморието — температурите рядко се качваха над трийсет и пет градуса по Целзий. Но все пак се изненада.

За да си вземе по-евтин билет, Тео трябваше да остане да преспи, вместо да отиде и да се върне същия ден. Имаше цяла вечер за убиване. Неговият агент му бе препоръчал един хотел в квартал Данфорт, където беше съсредоточена гръцката общност в Торонто. Младият учен се съгласи и за негово голямо удоволствие установи, че уличните табели в тази част на града са изписани и на английски, и на гръцки.

Срещата му обаче нямаше да се проведе в Данфорт. Всъщност беше в Норт Йорк, район, който очевидно преди е бил отделен град, но по-късно е бил погълнат от Торонто, населяван вече от три милиона души. На следващия ден отиде там с метрото. Стана му доста забавно, когато откри, че обществената транспортна система в града често е наричана ТТК (от Торонто — Транспортна комисия); без съмнение същата абревиатура щеше да се използва и за Тахионно-тардионния колайдер, който се предполагаше, че ще управлява някой ден.

Вагоните на метрото бяха просторни и чисти, макар да бе чувал, че в часовете пик са ужасно претъпкани. Едно от нещата, които силно го впечатлиха, беше преминаването над шестлентовата магистрала в Дон Вали; тук влакът пътуваше на може би стотина метра над земята по специални релси, които бяха окачени под Данфорт. Гледката бе грандиозна — но още по-впечатляващ беше фактът, че мостът над Дон Вали е бил построен десетилетия, преди в Торонто да се открие първата линия на метрото, и въпреки това е бил конструиран така, че някой ден да обслужва две линии. Човек не срещаше често градове, които да са планирани толкова напред в бъдещето.

Той смени влаковете на станция Йонг и продължи до центъра на Норт Йорк. С изненада установи, че не му се налага да излиза на повърхността, за да стигне до жилищния комплекс, където му беше казано да отиде; дотам имаше директен достъп от станцията. В същия комплекс се помещаваше и голяма книжарница (част от верига, наречена „Индиго“); кино комплекс, голям супермаркет, наречен „Лоблос“, който изглежда се бе специализирал в продажбата на серия продукти, озаглавени „Изборът на президента“. Тео се изненада; човек би очаквал да види продукти „Изборът на премиера“ в тази страна.

Той се представи на портиера, който го отведе през мраморното фоайе до асансьора. Тео се качи с него до трийсет и петия етаж. Там лесно намери апартамента, който търсеше, и почука на вратата.

Тя се отвори и на прага застана възрастен азиатец.

— Здравейте — каза той на перфектен английски.

— Здравейте, г-н Чанг — поздрави Тео. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.

— Няма ли да влезете?

Мъжът, който сигурно беше на шейсет и няколко години, отстъпи и го пусна вътре. Тео събу обувките си и влезе във великолепния апартамент. Чанг го въведе във всекидневната. Прозорците й гледаха на юг. В далечината се виждаше центърът на Торонто, с неговите небостъргачи, тънката игла на Си Ен Тауър и отвъд нея — простиращото се до хоризонта езеро Онтарио.

— Благодаря ви за писмото — започна Тео. — Както можете да си представите, това беше много труден период за мен.

— Напълно ви разбирам — отговори Чанг. — Искате ли чаша чай? Кафе?

— Не, благодаря.

— Добре тогава. Да поседнем — предложи мъжът.

Гъркът се настани на дивана, тапициран с оранжева кожа. В единия край на масата стоеше порцеланова ваза.

— Красива е — каза Тео.

Чанг кимна утвърдително.

— От династията Мин, разбира се; на почти петстотин години е. Изработката й е уникална. Надписите са безсмислени, тъй като езикът вече е излязъл от употреба, но един предмет, който е оцелял в продължение на векове, е нещо, което трябва да се цени. В наши дни всички ценят красотата на древните египетски, китайски или ацтекски артефакти; аз колекционирам предмети и от трите култури. Занаятчиите, които са ги създали, продължават да живеят чрез изделията си.

Тео изхъмка уклончиво и се облегна назад. На стената срещу него беше окачена картина с маслени бои на пристанището Цзюлун. Той кимна към нея.

— Хонконг — отбеляза.

— Да. Познато ли ви е?

— През 1996 година, когато бях на четиринайсет, родителите ни ни заведоха там на екскурзия. Искаха аз и брат ми да го видим, преди да премине обратно в ръцете на комунистически Китай.

— Да, онези две последни години бяха изключително добри за туризма — припомни си Чанг. — Но освен това бяха и най-подходящото време да напуснеш страната; самият аз тогава напуснах Хонконг и дойдох в Канада. Над двеста хиляди местни жители на Хонконг заминаха за Канада, преди англичаните да предадат страната ни на китайците.

— Предполагам, че аз също бих заминал — кимна Тео с разбиране.

— Онези от нас, които можеха да си го позволят, го направиха. Според виденията на хората през следващите двайсет и една години нещата в Китай няма да се оправят, така че аз съм доволен, че си тръгнах; не можех да понеса мисълта, че ще изгубя свободата си. — Възрастният мъж замълча. — Но вие, мой млади приятелю, сте заплашен от загубата на нещо много по-важно, нали? Аз самият спокойно бих очаквал да съм мъртъв след двайсет и една години, но с удоволствие установих, че видението ми подсказва, че тогава ще съм още жив. В действителност, предвид това колко жив и енергичен се чувствах във видението, започнах да подозирам, че всъщност ми остават много повече от двайсет и една години. Но вашето време може да се окаже по-късо — във видението ми, както вече споменах в писмото, беше споменато вашето име. Моля да ме извините, но аз никога не бях чувал за вас. А името ви е толкова музикално — Теодосиос Прокопидис, — че направо се запечата в съзнанието ми.

— Казахте, че във вашето видение някой е разговарял с вас относно план да бъда убит.

— Много зловещо, без съмнение. Но освен това ви бях написал, че не знам и кой знае колко повече.

— Не се и съмнявам, г-н Чанг. Обаче аз бих могъл да намеря човека, с когото сте разговаряли във видението си, той със сигурност ще знае повече.

— Но нали ви казах, че не знам кой е той.

— Можете ли да го опишете?

— Разбира се. Беше бял. Бял като обикновен европеец, не с маслинена кожа като вашата. Във видението ми бе на не повече от петдесет, което означава, че сега е горе-долу на вашата възраст. Говорехме на английски, неговият имаше американски акцент.

— Има много американски акценти — заяви Тео.

— Да, да — отвърна Чанг. — Имам предвид, че говореше като човек от Нова Англия — някой от Бостън например.

Видението на Лойд също го беше изпратило в Нова Англия; но нямаше как Чанг да е имал предвид него — след двайсет и една години Лойд щеше да е сбръчкан като вещица…

— Какво друго можете да ми кажете за езика му? Имаше ли речта на добре образован човек?

— Да, сега като го споменахте, мисля, че да. Той употреби думата „опасявам се“ — не твърде префърцунен термин, но едва ли фигурира в речника на някой необразован човек.

— Какво точно ви каза? Можете ли да си спомните разговора?

— Ще се опитам. Бяхме в някакво помещение в Северна Америка. Това се разбираше ясно от вида на електрическите контакти; винаги съм смятал, че тукашните приличат на ококорени от изненада бебета. Както и да е, мъжът ми каза: „Той уби Тео.“

— Мъжът, с когото сте разговаряли, ме е убил?

— Не, просто цитирам думите му. Каза „той“ — тоест някой друг — „уби Тео“.

— Сигурен ли сте, че каза „той“?

— Да.

Е, и това беше нещо; с един удар бяха елиминирани четири милиарда потенциални заподозрени.

Чанг продължи:

— Човекът каза: „Той уби Тео“, а аз попитах: „Кой Тео?“. Той ми отговори: „Нали се сещаш, Теодосиос Прокопидис.“ Аз отвърнах: „А, да, бе.“ Точно така му отговорих — „А, да, бе“. Боя се, че английският ми все още не е достатъчно добър, за да си позволявам непринудени подмятания, но очевидно след двайсет и една години вече няма да имам този проблем. При всички случаи през 2030 година аз явно ви познавах — или поне знаех кой сте.

— Продължавайте.

— Тогава събеседникът ми каза: „Успя да ни изпревари.“

— Моля?

— Той каза: „Успя да ни изпревари.“ — Чанг наведе глава. — Да, знам как звучи това — че аз и този човек също сме планирали да отнемем живота ви. — Възрастният човек разпери ръце. — Доктор Прокопидис, аз съм богат човек — всъщност много богат човек. Няма да твърдя, че хората достигат до моето ниво, без да действат безскрупулно, защото и двамата знаем, че не е вярно. През годините съм се разправял много жестоко със съперниците си, дори съм престъпвал границите на закона. Но аз не съм само бизнесмен; аз съм и християнин. — Той вдигна успокоително ръка. — Моля, не се притеснявайте, няма да изнасям проповеди — знам, че в някои западни кръгове свободното споменаване на вярата поражда дискомфорт, сякаш човек повдига тема, която е по-добре да не се обсъжда в изискана компания. Споменавам го само, защото това е един установен факт: аз може и да съм корав човек, но съм също и богобоязлив човек — и никога не бих извършил убийство. При напредналата ми възраст сигурно можете да си представите, че имам установени навици; не мога да повярвам, че през последните години от живота си ще наруша моралния кодекс, който спазвам още от детството си. Знам какво си мислите — най-вероятната интерпретация на израза „успя да ни изпревари“ е, че някой друг ви е убил, преди моите сътрудници да успеят да го направят. Но аз повтарям, че не съм убиец. Освен това знам, че вие сте физик, а аз нямам работа в тази област — по принцип инвестициите ми са съсредоточени освен в бизнеса с недвижими имоти, където всеки би трябвало да инвестира, и в биологичните изследвания: фармацевтика, генетично инженерство и така нататък. Самият аз не съм учен, нали разбирате — просто капиталист. Нали ще се съгласите, че един физик не би представлявал пречка за заниманията ми, освен това, както вече казах, аз не съм убиец. И въпреки това думите, които ви предадох, бяха точно тези — „Успя да ни изпревари“.

Тео погледна замислено азиатеца.

— Ако случаят действително е такъв — проговори той най-накрая, внимателно обмисляйки думите си, — защо ми го казахте?

Чанг кимна, сякаш очакваше този въпрос.

— Естествено, че обикновено никой, който планира да извърши убийство, не споделя плановете си с потенциалната жертва. Но както вече казах, доктор Прокопидис, аз съм християнин; вярвам, че не само вашият живот е изложен на опасност, но също и безсмъртната ми душа. Нямам никакъв интерес да се ангажирам, нито дори косвено, с подобен грешен бизнес като убийствата. И тъй като бъдещето може да бъде променено, аз решавам да го променя. Вие сте по следите на човека, който иска да ви убие; ако успеете да предотвратите смъртта си от ръцете на тази персона, която и да е тя, тогава моите сътрудници няма да бъдат изпреварени. Уверявам ви, че вие не само няма да бъдете застрелян — били сте убит от изстрел, нали? — от човека, с който съм говорил, но и от който и да било друг, свързан с мен. Не искам вашата — или чиято и да е друга кръв — да изцапа ръцете ми.

Тео издиша шумно. Достатъчно объркващо бе да си мисли, че някой иска да го види мъртъв — но да разбере, че всъщност няколко различни хора искат да го убият, си беше истински шок.

Може би старецът беше луд — въпреки че въобще не му изглеждаше такъв. Но все пак след двайсет и една години той щеше да бъде… щеше да бъде… на колко години всъщност?

— Простете нетактичността ми — каза Тео, — но мога ли да ви попитам кога сте роден?

— Разбира се: на 29 февруари 1932 година. Това ме прави деветнайсетгодишен.

Тео усети как очите му се ококорват. Имаше си работа с побъркан…

Но Чанг се усмихна.

— Тъй като съм роден на 29 февруари, разбирате ли — този ден се появява веднъж на всеки четири години. А сега сериозно, на седемдесет и седем години съм.

Беше доста по-стар, отколкото Тео бе предположил и — о, Боже! — през 2030 година щеше да е на деветдесет и осем.

Една идея осени Тео: той беше разговарял с достатъчно хора, които бяха сънували през 2030 година; обикновено не беше трудно да се различи съня от действителността. Но ако Чанг бе на деветдесет и осем, възможно ли беше да е болен от алцхаймер? Какви ли щяха да бъдат мислите на един такъв мозък?

— Ще ви спестя въпроса — обади се Чанг. — Не съм генетично предразположен към алцхаймер. Също като вас и аз съм изненадан, че ще съм още жив след двайсет и една години, и също толкова шокиран, че след като съм изживял живота си, очевидно ще надживея млад човек като вас.

— Наистина ли сте роден на 29 февруари? — попита Тео.

— Да. Това е нещо уникално; на земята има само около пет милиона души, които са родени на тази дата.

Младият учен се замисли, след което се върна на темата.

— Значи онзи човек ви е казал: „Успя да ни изпревари.“ А вие какво му отговорихте?

— Отговорих му, и отново ви моля да ми простите думите: „И така е добре.“

Тео се намръщи.

— След това — продължи Чанг, — добавих: „Кой е следващият?“. На което сътрудникът ми отговори: „Корольов.“ Корольов е руско име, нали? Говори ли ви нещо?

Гъркът поклати глава.

— Не. — Замълча за миг. — Значи щяхте да елиминирате — ще елиминирате — и този Корольов?

— Това е очевидната интерпретация, да. Но аз нямам никаква представа кой или коя е тя.

— Той.

— Не ми ли казахте, че не го познавате?

— Така е — но Корольов е мъжка фамилия. Женските руски имена завършват на -ова, мъжките на -ов.

— О — повдигна вежди Чанг. — Във всеки случай, след като човекът, с когото говорех, каза: „Корольов“, аз му отвърнах: „Е, едва ли някой ще подгони точно него.“ И сътрудникът ми отговори: „Не се притеснявай, Убу.“ Убу е прякор, с който ме наричат най-близките ми приятели, въпреки че, както вече споменах, никога не съм виждал този мъж. „Не се притеснявай, Убу — каза ми той. — Човекът, който очисти Прокопидис, няма никакъв интерес към Корольов.“ След което аз отговорих: „Много добре. Погрижи се за това, Даръл“ — това, предполагам, е името на мъжа, с когото разговарях. Той отвори уста, за да каже още нещо, но аз внезапно се озовах тук, обратно в 2009 година.

— Това ли е всичко, което знаете? Че двамата с някакъв човек на име Даръл гоните няколко души, сред които сме аз и някакъв мъж на име Корольов, но някой друг, който няма интерес към Корольов, ме убива пръв?

Чанг сви извинително рамене, но Тео не можеше да каже дали този жест е заради дразнещите пропуски в информацията, или заради факта че един ден ще иска да го убие.

— Това е всичко.

— Този Даръл — приличаше ли ви на боксьор? На професионален боксьор?

— Не. Бих казал, че имаше доста голямо шкембе, за да е спортист.

Тео се облегна назад, смаян.

— Благодаря ви, че ми разказахте всичко — изрече най-накрая той.

— Поне това мога да направя — отвърна Чанг. Той помълча, сякаш се колебаеше дали да не каже още нещо, след което продължи: — Душите търсят безсмъртие, доктор Прокопидис, а религията възнаграждава праведните. Подозирам, че ви чакат велики дела и ще бъдете възнаграден подобаващо — но, разбира се, само ако успеете да оживеете. Направете си една услуга — и на двама ни всъщност — и не се отказвайте от търсенето си.

24.

Тео се върна в Ню Йорк и разказа на Лойд всичко за срещата си с Чанг. Канадецът беше не по-малко озадачен от историята на възрастния човек. Двамата физици останаха в Ню Йорк още осем дни, докато в Обединените нации продължаваха разгорещените дебати по предложението им.

Китай се изказа в подкрепа на това да се разреши експериментът да бъде повторен. Макар и сега да беше ясно, че бъдещето не е неизменно, фактът, че според първите видения тоталитарното правителство на Китай все още управляваше с желязна ръка в бъдещето, бе изиграл огромна роля в обуздаването на дисидентите в тази страна. За Китай това беше ключов въпрос. Имаше само две възможни версии на бъдещето: комунистическата диктатура или щеше да продължи, или не. Първите видения бяха показали, че тя продължава. Ако вторите видения покажеха същото нещо, тогава дори и познанието за променливото бъдеще не би могло да свали комунизма — духът на дисидентите щеше да бъде прекършен; перфектен пример за онова, което „Ню Йорк Таймс“, проявявайки неуместно остроумие, беше нарекъл „Дим33 поглед към бъдещето“ — в памет на Димитриос Прокопидис, който, съкрушен от видяното в бъдещето, се бе предал, въпреки че е било по силите му да го промени.

А ако вторите видения покажеха, че комунизмът пада? Тогава Китай нямаше да е по-зле от преди първия Поглед в бъдещето, с несигурните си перспективи. Според правителството в Пекин рискът си струваше.

Посланиците на Европейския съюз явно също смятаха да гласуват колективно в полза на повторението, по две причини. Ако повторението се провалеше, тогава безкрайният поток от съдебни дела, възбудени срещу ЦЕРН и неговите страни-членки вероятно щеше да бъде спрян. А ако повторението бъдеше успешно, това второ зърване на бъдещето щеше да е безплатно, но всяко следващо щеше да струва милиарди евро. Наистина другите нации можеха да опитат да построят ускорители, способни да произвеждат енергийни нива, близки до тези на ЦЕРН, обаче въпреки че първите видения бяха показали един свят с изобилие от тахионно-тардионни колайдери, все пак изглеждаше, че виденията не могат да бъдат призовани лесно. Дори и ЦЕРН да беше отговорен за случилото се, явно ставаше въпрос за уникално явление — Погледът в бъдещето бе станал възможен благодарение на някаква специфична комбинация от параметри, които е малко вероятно да бъдат възпроизведени от друг ускорител.

Възраженията срещу повторението бяха най-яростни в западното полукълбо — тези страни, в които хората са били будни, когато съзнанията им са отпътували за 2030 година, и съответно голям брой хора са били наранени или са загинали. Възраженията се дължаха главно на гнева от вредите, нанесени предишния път, и на страха, че и вторите видения можеше да бъдат придружени от подобна касапница и разрушения.

В източното полукълбо нанесените вреди бяха сравнително по-малко; в много държави повече от деветдесет процента от жителите бяха или заспали, или най-малкото безопасно настанени в леглата по време на Погледа в бъдещето; имаше много малко нещастни случаи и незначително количество имуществени вреди. Явно, твърдяха хората от източното полукълбо, организираното, обявено предварително повторение на опита няма да подложи на риск много хора. Те обявяваха аргументите срещу повторението за по-скоро емоционални, отколкото рационални. Наистина, анализът на събитията по целия свят показваше, че хората, имали видения, бяха поразително доволни, че са ги имали, въпреки че се бяха убедили, че те не показват неизменно бъдеще. Наистина, сега, когато светът беше убеден, че бъдещето може да бъде променено, хората, видели бъдеще, което бяха сметнали за негативно, общо взето искаха да имат ново видение дори повече от хората, видели бъдеще, описвано от тях като позитивно.

Въпреки че нямаше официален глас в дебатите на ООН, папа Бенедикт XVI обяви, че виденията са напълно съвместими с католическата доктрина. Посещаемостта на литургиите се бе увеличила неимоверно, след като беше станало ясно какво значение придава папата на Погледа в бъдещето.

Премиер-министърът на Канада също подкрепяше виденията, тъй като те показваха, че Квебек все още е част от страната. Президентът на Съединените щати не беше толкова ентусиазиран: въпреки че Америка явно щеше да продължи да бъде световен лидер две десетилетия по-късно, сред президентските съветници имаше сериозно безпокойство, че първото зърване на бъдещето вече е направило много, за да навреди на националната сигурност, с хора — дори деца, — които още не са положили клетва за вярност, а са имали достъп до всякаква поверителна информация. И, разбира се, водачът на демократите се тревожеше, че републиканецът Франклин Хапгуд, понастоящем професор по държавно право, ще е на власт през 2030 година.

Така че американската делегация продължи да възразява против повторението. „Все още погребваме мъртъвците си“ — каза посланикът. Но японската делегация продължи да настоява, че дори и виденията да не отразяват актуалното бъдеще, те явно отразяват едно бъдеще, от което има практическа полза. САЩ — страна, в която голям процент от хората са имали съдържателни, дневни видения — се бе опитала да запази за себе си технологичните облаги, извлечени от виденията. Първият Поглед в бъдещето отразяваше 11:21 в Лос Анджелис, 2:21 следобед в Ню Йорк и 3:31 сутринта в Токио; повечето японци не бяха имали във виденията си нищо по-вълнуващо от собствените си сънища в бъдещето. Америка беше извлякла изгода от новите технологии и новите открития, показани във виденията на гражданите й; Япония и останалата част от източното полукълбо се чувстваха незаслужено онеправдани.

Това амбицира допълнително китайската делегация; те явно бяха чакали някой да повдигне този важен въпрос. Погледът в бъдещето бе показал Пекин в 2:21 сутринта местно време; повечето китайци, подобно на японците, просто бяха имали видения на сънищата си в бъдещето. Те настояваха, че ако бъдат потърсени други видения, началото на опита трябва да се измести с дванайсет часа спрямо предишния опит. По този начин, ако съзнанията прескочат напред през същия период от двайсет и една години, шест месеца, два дни и два часа, този път жителите на източното полукълбо биха извлекли по-голяма полза и така би имало паритет.

Японското правителство незабавно подкрепи Китай по тази точка. Индия, Пакистан и двете Кореи се съгласиха, че така е справедливо.

Изтокът вероятно беше прав, че Америка се опитва да запази технологичното си предимство; САЩ решително настояваше, че ако има възпроизвеждане на опита, то трябва да бъде по същото време на денонощието. Те даваха научни аргументи в полза на искането си: според тях повторението си е повторение и колкото е възможно повече параметри трябва да бъдат същите.

Лойд Симко бе поканен да се изкаже отново пред Генералната асамблея по този въпрос.

— Аз съм решително против променянето на който и да е от факторите, без да е необходимо — каза той, — но след като все още нямаме пълен работен модел на явлението, не мога да кажа категорично, че има някакво значение дали експериментът ще бъде проведен през деня или през нощта. В края на краищата тунелът на Големия адронен колайдер е надеждно екраниран против изтичане на радиация — и това екраниране го предпазва също и от проникване на слънчеви лъчи и други излъчвания във вътрешността му. Въпреки това съм против промяната на часа за провеждане на експеримента.

Делегатът от Етиопия отбеляза, че Симко е американец, следователно най-вероятно се опитва да защити американските интереси. Лойд възрази, че всъщност е канадец, но това не впечатли африканеца; Канада също беше извлякла голяма изгода от виденията на гражданите й.

Междувременно ислямският свят в по-голямата си част бе приел виденията като илхам (божествено напътствие, вкарано директно в човешката душа и съзнание), а не като уахи (божествено разкриване на бъдещето), тъй като, по дефиниция, само пророците бяха способни на последното. Фактът, че виденията отразяват променливо бъдеще, явно потвърждаваше ислямската гледна точка и въпреки че ислямските лидери не използваха метафората за Скрудж, концепцията за получаването на прозрения, които всеки може да тълкува с помощта на религията, се приемаше като напълно съвместима с Корана.

Някои мюсюлмани бяха на противоположното мнение — че виденията са сатанински, част от продължаващото разрушаване на света, а не божествени. Във всеки случай ислямските духовни лидери отхвърляха решително идеята, че причината е физическият експеримент; според тях това беше погрешна, светска, западна интерпретация. Виденията явно имаха духовен произход и техниката нямаше нищо общо с подобни преживявания.

Лойд се опасяваше, че ислямските нации ще използват тези основания, за да се противопоставят на повторението на експеримента с Големия адронен колайдер. Но първо аятолахът в Иран, после и шейх Ал Асхар в Египет, а след тях — и останалите шейхове и имами в мюсюлманския свят подкрепиха повтарянето на опита, главно защото ако опитът се провалеше, това щеше да докаже на неверниците, че явлението е било духовно, а не светско събитие.

Разбира се, правителствата на ислямските държави често имаха противоречия с вярващите в техните земи. Онези правителства, които бяха направили реверанс към запада, подкрепяйки повтарянето на опита, стига да има изместване от дванайсет часа, както азиатците бяха настояли, печелеха във всички случаи — ако повторението на опита се провалеше, западните учени щяха да бъдат оплюти, а светският мироглед щеше да претърпи поражение; при успешен опит икономиките на мюсюлманските страни щяха да бъдат подпомогнати, тъй като техните граждани щяха да добият същата информация за технологиите на бъдещето, която американците вече бяха получили.

Лойд очакваше, че хората, които не бяха имали видения — онези, които явно загиват в бъдещето, — също ще са против повтарянето на опита, но всъщност мнозина от тях го подкрепиха. Младите хора без видения — наречени „Ънгрейтфул дет“34 от „Нюзуик“ — често изказваха желанието си да докажат, че има някаква друга причина за липсата на видения при тях първия път, а не собствената им смърт. Възрастните хора без видения, главно примирилите се с факта, че след двайсет и една години вече ще са мъртви, просто бяха любопитни да научат от разказите на другите повече за бъдещето, което те самите никога нямаше да видят.

Някои държави — сред които Португалия и Полша — настояваха за отлагане на повторението на опита поне с година. Представяха се три необорими контрааргумента. Първо, както Лойд бе посочил, колкото повече време минава, толкова по-вероятно е някой външен фактор да се промени достатъчно, за да провали повторението на опита. Второ, нуждата от абсолютна сигурност по време на повторението беше ясна на обществеността точно в момента; тежките инциденти, които се бяха случили предишния път, започваха да избледняват в паметта и се увеличаваше вероятността някои да проявят нехайство при подготовката си. Трето, хората искаха нови видения, които да потвърдят или опровергаят събитията, представени в първите им видения — това щеше да позволи на онези, видели обезпокоителни неща, да разберат дали сега са на път да избегнат такова бъдеще. Ако новите видения бяха за времето след двайсет и една години, шест месеца, два дни и два часа от момента на повторното провеждане на експеримента, всеки изминал ден намаляваше шанса второто видение да бъде достатъчно свързано с първото, за да се направи сравнение между двете възможности.

Имаше и добър икономически аргумент в полза на бързото повторение — при положение че изобщо ще има повторение. Много дейности се извършваха с намален капацитет заради повреди в апаратурата и наранявания на персонала, станали по време на Погледа в бъдещето. Спирането на работата в близко бъдеще заради втори Поглед в бъдещето щеше да е съпроводено с по-малка загуба на продуктивност, отколкото след месец или след година, когато всички дейности щяха да се осъществяват с пълния си капацитет.

Дебатите засягаха безброй теми: икономика, национална сигурност (какво би станало, ако една държава осъществи ядрена атака срещу друга точно по време на преместването на съзнанията?), философия, религия, наука, демократични принципи. Трябваше ли решение, което засяга всеки човек на планетата, да бъде взето с по един глас за всяка държава? Не трябваше ли вотът да е пропорционален, като се има предвид населението на отделните държави, при което гласът на Китай щеше да натежи най-много? Или решението трябваше да се вземе с глобален референдум?

Най-накрая, след много ожесточени спорове, ООН взе следното решение: експериментът с Големия адронен колайдер да бъде повторен с дванайсетчасова разлика във времето, както мнозина бяха настоявали.

Всички посланици на Европейския съюз поискаха да се изпълни едно условие, преди да се съгласят ЦЕРН да опита да повтори експеримента: да няма процеси на правителствено ниво срещу ЦЕРН, срещу държавите, които го притежават, и срещу който и да било член на персонала. Беше приета резолюция на ООН, предотвратяваща всякакви подобни процеси в Световния съд. Разбира се, нищо не можеше да спре гражданските искове, въпреки че швейцарското и френското правителства декларираха, че техните съдилища няма да разглеждат такива дела, и беше трудно да се установи дали някакви други съдилища имаха необходимата юрисдикция.

Най-големият логистичен проблем беше с Третия свят: новините пристигаха бавно в неразвитите или изостаналите региони, ако изобщо пристигнеха. Беше решено, че експериментът ще бъде повторен след шест седмици; това трябваше да е достатъчно време да бъде предупреден всеки, до когото е възможно да се достигне.

И започна подготовката на човечеството за новото надникване в утрешния ден.

Мичико го кръсти „Операция Клаату“. Във филма „Денят, в който Земята спря“ Клаату, извънземно, спря цялото електричество на света за половин час, точно в дванайсет часа вашингтонско време, за да демонстрира нуждата от световен мир, но го направи изключително грижливо, така че никой да не пострада. Самолетите си останаха в полет, токът в операционните зали не спря. Сега те трябваше да опитат да са толкова внимателни, колкото и Клаату, въпреки че, както Лойд отбеляза, във филма Клаату умря за кратко заради усилията си. Разбира се, като извънземно, той успя да се съживи…

Лойд беше разочарован. Първия път поради някаква причина експериментът не бе успял да произведе бозона на Хигс; искаше му се да поразмести леко параметрите, с надеждата да получи тази неуловима частица. Но знаеше, че всичко трябва да бъде абсолютно същото като предишния път. Вероятно никога нямаше да има шанс да направи подобрения; никога нямаше да има шанс да получи бозона на Хигс. И това, вероятно, означаваше, че никога няма да получи Нобелова награда.

Освен ако…

Освен ако не измислеше обяснение за това, което се беше случило. Но въпреки че явно неговият експеримент бе предизвикал скока двайсет и една години напред в бъдещето и въпреки че той, както и всеки друг в ЦЕРН, се беше мъчил да разреши случая, Лойд нямаше никаква представа какво се е случило. Имаше абсолютно същата вероятност някой друг — може би дори някой, който не се занимава с теорията на елементарните частици — да се досети какво точно е станало.

25.

Денят на опита.

Почти всичко беше същото. Разбира се, сега часът бе възмутителен — пет сутринта, вместо пет следобед, но тъй като в контролната зала на Големия адронен колайдер нямаше прозорци, това не си личеше. Също така присъстваха повече хора. Не беше лесно да се докара прилична тълпа от журналисти за повечето експерименти с елементарни частици, но този път отделът по връзки с обществеността на ЦЕРН трябваше да тегли жребий, за да определи кои дванайсет репортери да получат достъп. Камерите предаваха сцената по целия свят.

По цялата планета хората лежаха в леглата си, на дивани, по земята, на тревата, на голата земя. Никой не пиеше горещи напитки. Нямаше търговски, военни или частни самолети в полет. Цялото пътно движение във всички градове беше спряло — всъщност бе спряло от часове, за да е сигурно, че няма да има нужда от спешни операционни намеси и движение на линейки по време на повторението на опита. Магистралите бяха свободни или превърнати в гигантски паркинги.

Две космически совалки — една американска и една японска — бяха в орбита в момента, но нямаше причина да се мисли, че те са в опасност; астронавтите просто бяха влезли в спалните си чували за времето на експеримента. Деветте души на борда на Международната космическа станция бяха направили същото.

Нямаше започнати операции и пици, метнати във въздуха; нямаше апаратура, която да работи. Във всеки един момент обикновено една трета от човечеството спеше, но точно сега почти всичките седем милиарда жители на Земята бяха будни. Иронията беше, че се вършеха по-малко дейности от който и да е друг момент в историята.

Както и първия път, сблъсъкът между частиците се контролираше от компютър. Симко наистина нямаше нищо друго за вършене. Репортерите бяха сложили камерите си на триножниците, но те самите лежаха на пода или върху маси. Тео вече беше легнал, както и Мичико — твърде близо до Тео за вкуса на Лойд. Имаше място на пода вляво и вдясно от главната конзола. Канадецът легна там. Виждаше един от часовниците от мястото и започна да отброява на обратно:

— Четирийсет секунди.

Къде ли се бяха срещнали? От колко дълго бяха женени? Имаха ли деца?

— Двайсет секунди.

Беше ли щастлив бракът? Наистина изглеждаше така, през онова кратко надникване в бъдещето. Но пък той бе виждал и родителите си да са нежни помежду си в отделни случаи.

— Десет секунди.

А може би жената дори нямаше да я има в следващото видение.

— Девет секунди.

Всъщност след двайсет и една години най-вероятно щеше да спи — без да е сигурно дори, че ще сънува.

— Осем секунди.

Имаше нулев шанс да види себе си отново — да бъде някъде край огледало или покрай монитор с камера.

— Седем.

Но със сигурност щеше да види нещо, което да му разкрие информация, нещо значимо.

— Шест.

Нещо, което да отговори поне на част от парливите въпроси.

— Пет.

Нещо, което би могло да е завършек на видяното предишния път.

— Четири.

Той обичаше Мичико, разбира се.

— Три.

И те щяха да се оженят, независимо от това какво показват първото или предстоящото видение.

— Две.

И все пак би било хубаво да знае името на другата жена…

— Едно.

Затвори очи, сякаш така щеше да призове по-добре видението.

— Нула.

Нищо. Мрак. По дяволите, той спеше в бъдещето! Не беше честно; това бе неговият експеримент в края на краищата! Ако някой заслужаваше второ видение, това беше той, и…

Лойд отвори очи; все още лежеше по гръб. Над главата му бе таванът на контролната зала на Големия адронен колайдер.

О, Господи! О, Господи!

След двайсет и една години щеше да е на шейсет и шест.

И двайсет и една година след това видение, някой друг месец по-късно от предишното…

Щеше да е мъртъв.

Също като Тео.

По дяволите. По дяволите!

Той обърна глава встрани и в полезрението му се мерна часовникът.

Сините цифри безмълвно се преобразяваха: 05:00:11, 05:00:12, 05:00:13…

Не беше припаднал…

Нищо не се бе случило.

Опитът да повторят Погледа в бъдещето се беше провалил и…

Зелена светлина.

Зелена светлина на ALICE-конзолата!

Лойд се изправи на крака. Тео го последва.

— Какво се случи? — попита един от репортерите.

— Едно голямо нищо — отвърна друг.

— Моля всички да останат на пода — извика Мичико. — Все още не знаем дали вече е безопасно да се става.

Тео тупна с длан Лойд по гърба. Лойд се ухили до уши. Той се обърна и прегърна Тео.

— Момчета — каза Мичико, надигайки се на лакътя си.

— Нищо не се случи.

Лойд пусна Тео, втурна се към Мичико, хвана я за ръцете, вдигна я на крака и я прегърна.

— Скъпи — обади се Мичико, — какво става?

Симко посочи към конзолата. Мичико се опули.

— Sinjirarenai! — възкликна тя. — Ти го получи!

Канадецът се ухили още повече.

— Ние го получихме!

— Какво сте получили? — обади се един от репортерите.

— Нищо не стана, по дяволите!

— О, стана — заяви Лойд.

Тео също се ухили.

— Да, наистина!

— Какво? — настоя същият репортер.

— Хигс! — възкликна Симко.

— Какво?

— Бозонът на Хигс! — обясни Лойд и прегърна Мичико през кръста. — Получихме бозона на Хигс.

Друг от репортерите прикри с длан прозявката си.

— Голяма работа! — каза той.

Един от журналистите интервюираше Лойд.

— Какво се случи? — попита мъжът, грубоват кореспондент на „Лондон Таймс“ на средна възраст. — Или, по-точно, защо не се случи нищо?

— Как може да кажете, че не се е случило нищо? Получихме бозона на Хигс!

— Никой не го интересува това. Ние искаме…

— Вие грешите — изрече Лойд категорично. — Това е главното! Несъмнено то ще бъде водещата новина във всички вестници по света.

— Но виденията…

— Нямам обяснение защо не се повториха. Но едва ли може да се каже, че днешното събитие е неуспех. Учените се надяват да открият бозона на Хигс откакто Глашов, Сейлъм и Уайнбърг са предсказали съществуването му преди половин век.

— Обаче хората очакваха друго зърване на бъдещето и…

— Разбирам — кимна Лойд. — Но Големият адронен колайдер е построен предимно заради намирането на бозона на Хигс, а не заради някакво си глупаво търсене на предсказания за бъдещето. Знаехме, че трябва да достигнем десет трилиона електронволта, за да произведем Хигс. Ето защо деветнайсетте държави, притежаващи ЦЕРН, обединиха усилията си, за да построят Големия адронен колайдер. Ето защо Съединените щати, Канада, Япония, Израел и други страни дариха милиони на проекта. Това беше добро научно, важно научно…

— Дори да е така — прекъсна го репортерът, — „Уолстрийт Джърнъл“ оцени общата цена от спирането на всички дейности на над четиринайсет милиарда долара. Това прави „Проект Клаату“ най-скъпото начинание в човешката история.

— Но ние получихме бозона на Хигс! Не разбирате ли? Това не само доказва теорията на електрослабото взаимодействие, доказва и съществуването на полето на Хигс. Сега знаем какво кара обектите — мен, вас, тази планета — да имат маса. Бозонът на Хигс е носител на фундаментално поле, което осигурява маса на елементарните частици — и ние потвърдихме неговото съществуване!

— Никой не се интересува от някакъв си бозон — заяви репортерът. — Хората не могат дори да видят думата, без да се изкикотят.

— Наречете го частица на Хигс тогава; много физици му казват така. Но както и да го наречете, това е най-важното физическо откритие досега през двайсет и първи век. Разбира се, все още не е изминало дори първото десетилетие от века, но се обзалагам, че накрая на столетието хората ще погледнат назад и ще кажат, че това все още е най-важното физическо откритие на века.

— Което не обяснява защо не получихме нищо…

— Но ние получихме — възкликна ученият раздразнено.

— Имам предвид — защо не получихме никакви видения.

Лойд изду бузи и издиша шумно.

— Вижте, направихме каквото можахме. Може би феноменът е бил абсолютна случайност. Може би много зависи от началните условия, които бяха леко променени. Може би…

— … Ни метнахте — заключи репортерът.

Симко остана смаян.

— Моля?

— Метнали сте ни. Нарочно сте провалили експеримента.

— Не сме…

— Искали сте да прекратите всички съдебни дела; дори след тия циркове в ООН, все още искате да сте сигурни, че никой никога няма да ви осъди, и ако покажете, че ЦЕРН няма нищо общо с първия Поглед в бъдещето…

— Не сме подправяли нищо. Не сме подправяли Хигс. Ние направихме пробив, за Бога!

— Вие ни измамихте — отсече мъжът от „Таймс“. — Измамихте цялата планета.

— Не ставайте смешен — каза Лойд.

— О, хайде. Ако не сте ни метнали, тогава защо не успяхте да ни осигурихте ново зърване на бъдещето?

— Аз… не знам. Опитахме се. Наистина се опитахме.

— Ще има разследване, нали знаете.

Канадецът се опули, но вероятно репортерът беше прав.

— Вижте — настоя Симко, — направихме всичко, каквото можахме. Компютърните данни ще докажат това; те ще покажат, че всеки параметър на експеримента е абсолютно същият. Разбира се, има го проблемът с теорията на хаоса и чувствителността към началните условия, но ние наистина направихме каквото можахме и резултатът едва ли е провал — не и в дългосрочен план. — Репортерът изглеждаше така, сякаш се готви да възрази отново — вероятно с това, че компютърните данни може да са подправени. Но Лойд вдигна ръка. — Обаче все пак може и да сте прав; може би днешният опит доказва, че ЦЕРН всъщност няма нищо общо с онова, което се случи преди. В такъв случай…

— В такъв случай сте се отървали — отбеляза репортерът с горчивина.

Ученият се намръщи, обмисляйки думите му. Разбира се, той вероятно вече се беше отървал от неприятностите със закона относно онова, което се бе случило първия път. Но морално? Без оправданието, осигурено от теорията на блоковата вселена, все още беше затънал — след самоубийството на Дим — във всичките тези смърт и разрушения, които бе предизвикал.

Лойд вдигна вежди.

— Предполагам, че сте прав — каза той. — Предполагам, че съм се отървал.

26.

Като всеки физик, Тео всяка година очакваше с интерес на кого ще присъдят Нобелова награда — кой ще се присъедини към компанията на Бор, Айнщайн, Файнман, Гел-Ман и Паули. Изследователите от ЦЕРН бяха спечелили повече от двайсет Нобелови награди през годините. Разбира се, когато видя темата на имейла в пощенската си кутия, нямаше нужда да отваря писмото, за да разбере, че името му не е в списъка на тазгодишните лауреати. Въпреки това той искаше да види кои от приятелите и колегите му са щастливците. Така че отвори писмото.

Лауреатите бяха Перлмутер и Шмидт — за работата им, свършена в по-голямата си част преди десетилетие, и показваща, че вселената ще се разширява вечно, а няма да колапсира и да се свие. Нормално беше наградата да се даде за нещо, направено преди години; необходимо е време, за да бъдат проверени резултатите и потвърдени изводите от изследванията.

„Е — помисли си Тео, — те двамата са добър избор.“ Със сигурност щеше да има известна горчивина тук, в ЦЕРН; носеха се слухове, че Макрейни вече е организирал партито в своя чест, макар че това несъмнено бяха злонамерени клюки. Въпреки това Тео се зачуди, както правеше всяка година по това време, дали някой ден ще види собственото си име в списъка.

Тео и Лойд прекараха следващите няколко дни в работа по доклада си за Хигс. Въпреки че пресата, макар и малко неохотно, вече бе съобщила на света за получената частица, те трябваше да подготвят резултатите си за публикация в научно списание. Лойд както обикновено записваше нещо в електронния си бележник, а Тео щъкаше насам-натам.

— Защо е тази разлика? — попита Лойд за пореден път. — Защо не получихме Хигс първия път, а го получихме сега?

— Не знам — каза Тео. — Не сме променяли нищо. Разбира се, нямаше как всичко да е абсолютно същото — бяха минали седмици от първия опит, така че Земята се е преместила на милиони километри в орбитата си около Слънцето и, разбира се, Слънцето се е преместило в пространството, и…

— Слънцето! — извика Лойд. Тео го погледна с недоумение. — Не разбираш ли? Предишния път, когато го направихме, слънцето беше изгряло, а този път — не. Може би първия път слънчевият вятър си е взаимодействал с апаратурата?

— Тунелът на Големия адронен колайдер е на стотици метри под земята и притежава най-доброто екраниране срещу радиация, което може да се купи. Няма начин някакво значимо количество йонизирани частици да мине през екрана.

— Хмм — замисли се Лойд. — А частиците, които не можем да екранираме? Неутриното?

Тео се намръщи.

— За тях не би трябвало да има никаква разлика дали слънцето е изгряло или не.

Само една от всеки два милиарда частици неутрино, минаващи през Земята, всъщност се сблъскваше с нещо; останалите просто си излизаха от обратната й страна.

Лойд прехапа устни и се умълча.

— Въпреки това май количеството неутрино беше особено високо в деня, в който проведохме първия експеримент — промърмори. Нещо му се въртеше в главата; нещо, което Гастон Беранже бе споменал, когато изброяваше всички други неща, случили се в 17:00 часа на 21 април.

— Беранже ми каза, че Неутринната обсерватория в Съдбъри е регистрирала пик в броя на засечените частици точно преди да започне експеримента ни.

— Имам позната в Неутринната обсерватория в Съдбъри — заяви Тео. — Уенди Смол. Карахме магистратура заедно.

Отворена през 1998 година, Неутринната обсерватория в Съдбъри, разположена на по-малко от два километра от Предкамбрийската скала, беше най-чувствителният неутринен детектор в света.

Лойд посочи телефона. Тео отиде при него.

— Знаеш ли кода?

— За Съдбъри? Вероятно е 705; най-често е такъв за северно Онтарио.

Младият грък набра номера, говори с оператор, прекъсна връзката и пак набра.

— Здравейте — поздрави на английски. — Уенди Смол, моля. — Пауза. — Уенди? Тео Прокопидис се обажда. Какво? О, забавно. Забавна жена. — Той покри микрофона и се обърна към Лойд: — Тя каза: „Мислех, че си мъртъв.“

— Колегата му се опита да скрие усмивката си. — Уенди, обаждам ти се от ЦЕРН и съм заедно с още някого: Лойд Симко. Имаш ли нещо против да пусна високоговорителя?

— Самият Лойд Симко? — прозвуча гласът на Уенди от високоговорителя. — Приятно ми е да се запознаем.

— Здравейте — изрече Лойд тихо.

— Виж — продължи Тео, — както сигурно знаеш, вчера се опитахме да възпроизведем експеримента с преместването във времето, но не се получи.

— И аз така забелязах — отвърна Уенди. — Знаеш ли, във видението ми гледах телевизия — само дето беше триизмерна. Бях в кулминацията на някакво детективско шоу. Умирам си да разбера кой е убиецът.

„И аз!“ — помисли си Тео, но каза само:

— Съжалявам, че не можахме да помогнем.

— Разбрах — обади се Лойд, — че Неутринната обсерватория в Съдбъри е регистрирала пик на неутрино, преди да започне първият ни експеримент на 21 април. Това количество неутрино на слънчеви петна ли се дължеше?

— Не, Слънцето беше спокойно през този ден. Това, което регистрирахме, беше екстрасоларен поток.

— Екстрасоларен? Искате да кажете, че е бил извън Слънчевата система.

— Точно така.

— Какъв беше източникът?

— Помните ли свръхновата 1987A? — попита Уенди.

Тео поклати глава. Лойд се ухили и каза:

— Това беше звукът от поклащането на главата на Тео.

— Чух раздвижването на въздуха — отвърна Уенди. — Вижте, през 1987 беше открита най-голямата свръхнова от триста осемдесет и три години насам. Синият свръхгигант от клас B3, наречен Сандулеак -69°202, избухна в Големия Магеланов облак.

— Големият Магеланов облак! — възкликна Лойд. — Това е доста далеч, по дяволите!

— Сто шейсет и шест хиляди светлинни години, ако трябва да сме точни — обади се Уенди. — Естествено, трябва да се има предвид, че Сандулеак е избухнала в плейстоцена, но ние не сме можели да видим експлозията допреди двайсет и две години. Но неутриното пътува безпрепятствено почти вечно. И по време на експлозията през 1987 сме засекли пик на неутрино, траещ около десет секунди.

— Добре — каза Лойд.

— Сандулеак е много странна звезда — продължи Уенди. — Обикновено се очаква свръхновата да стане червен, а не син свръхгигант. Освен това, когато избухне свръхнова, тя обикновено колапсира в неутронна звезда или в черна дупка. Е, ако Сандулеак беше колапсирала в черна дупка, никога нямаше да засечем потока неутрино; той нямаше да успее да се измъкне. Но ние мислехме, че със своята големина — двайсет слънчеви маси — Сандулеак е твърде малка, за да формира черна дупка, или поне според приетите тогава теории беше така.

— Аха — съгласи се Лойд.

— Е — отвърна Уенди, — през 1992 година Ханс Бете и Гери Браун създадоха теорията на каонните сгъстявания, според която една звезда с малка маса може да колапсира в черна дупка; каоните не се подчиняват на принципа на забраната на Паули.

Принципът на забраната твърдеше, че две частици от даден тип не могат да заемат едновременно едно и също енергийно ниво.

— За да колапсира една звезда в неутронна — продължи Уенди, — всички електрони трябва да се свържат с протони и да се формират неутрони, но тъй като електроните се подчиняват на принципа на Паули, като се опитате да ги съберете заедно, те заемат все по-високи и по-високи енергийни нива, съпротивявайки се на по-нататъшното колапсиране — това са част от причините да е необходимо звездата да е достатъчно масивна, за да се получи черна дупка от нея. Но ако електроните се превърнат в каони, те всичките могат да заемат най-ниското енергийно ниво, като така оказват много по-малка съпротива и правят теоретически възможно колапсирането на по-малка звезда в черна дупка. Е, Гери и Ханс казват: да предположим, че това се е случило със Сандулеак; да предположим, че нейните електрони са се превърнали в каони. Тогава звездата сигурно е колапсирапа до черна дупка. И колко би трябвало да трае превръщането на електроните в каони? Те определят това време за десет секунди — имайки предвид, че частиците неутрино могат да се измъкнат през първите десет секунди от свръхновата, но след това ще бъдат погълнати от новосформираната се черна дупка. И, разбира се, пикът на неутрино, засечен през 1987 година, е точно десетсекунден.

— Очарователно — каза Лойд. — Но какво общо има това с пика на неутрино точно преди първия ни експеримент?

— Ами обектът, който се сформира от каонното сгъстяване, не е точно черна дупка — обясни Уенди. — По-скоро е неустойчива парасингуларност. Ние ги наричаме „браунови дупки“, в чест на Гери Браун. В един момент те се съживяват, като каоните масово се преобразуват в електрони. Когато това се случи, принципът на Паули ги отблъсква, предизвиквайки масивно налягане в посока, обратна на свиването, и обектът мигновено се разширява отново. В този момент частиците неутрино отново са способни да избягат — поне докато процесът обърне посоката си и електроните отново се превърнат в каони. Сандулеак може да се съживи във всеки един момент, и точно това се случи: петдесет и три секунди преди вашия експеримент с преместването във времето нашият неутринен детектор регистрира поток на неутрино, идващ откъм Сандулеак. Разбира се, детекторът — или неговата записваща апаратура — спря да работи в момента на преместването във времето, така че не знам колко е продължил вторият пик, но според теорията би трябвало да трае повече от първия — може би две или три минути. — Гласът й се изпълни с копнеж. — Всъщност отначало мислех, че преместването във времето е предизвикано предимно от потока неутрино от пробуждането на Сандулеак. Бях готова да си резервирам билет за Стокхолм, когато вие, момчета, ме изпреварихте и казахте, че вашият колайдер го е предизвикал.

— Е, може и да е било заради неутриното — отбеляза Лойд. — Може би затова не успяхме да повторим ефекта.

— Не, не — отрече Уенди. — Не е било заради потока неутрино или поне не само заради него; спомнете си, че пикът започна петдесет и три секунди преди преместването във времето, а самото преместване съвпадна точно с момента на старта на сблъсъците ви. И все пак може би съвпадението между достигането на потока неутрино до Земята по времето, когато сте провели експеримента си, е уникалното стечение на обстоятелствата, направило възможно преместването във времето. И без такъв приток на неутрино няма да можете да повторите експеримента си, колкото и да се опитвате.

— Значи — заключи Лойд — ние създадохме на Земята условия, които не са съществували от времето на Големия взрив, частица от секундата след началото му, и същевременно сме били ударени от поток неутрино, изхвърлен от съживила се браунова дупка.

— Горе-долу това имам предвид — потвърди Уенди. — Сещате се, че шансовете такова нещо изобщо някога да се случи, са извънредно малки. И добре, че е така.

— Ще се съживи ли Сандулеак отново? — попита Лойд. — Можем ли да очакваме нов пик на неутрино?

— Вероятно — каза Уенди. — На теория ще се съживи още няколко пъти — това са нещо като трептения между състоянието на браунова дупка и неутронна звезда, докато постигне стабилност като постоянна, но невъртяща се неутронна звезда.

— Кога ще се случи следващото съживяване?

— Нямам представа.

— Но ако ние изчакаме следващия пик и тогава повторим експеримента си точно в този момент, може би ще успеем да повторим ефекта с преместването във времето.

— Това никога няма да се случи — заяви Уенди.

— Защо? — намеси се Тео.

— Помислете, момчета. Нуждаехте се от седмици, за да се подготвите за този опит да повторите експеримента си. В края на краищата всеки трябва да е в безопасност, преди опитът да започне. Но частиците неутрино са почти без маса. Те пътуват през пространството фактически със скоростта на светлината. Няма как да знаем предварително кога ще пристигнат и тъй като предишното съживяване на Сандулеак е продължило не повече от три минути — след толкова време детекторът ми е започнал да записва отново, — вие никога няма да бъдете предупредени, че потокът неутрино идва, а след като пикът започне, ще имате най-много три минути, за да включите ускорителя си.

— По дяволите! — извика Тео. — По дяволите!

— Съжалявам, че нямам по-добри новини — каза Уенди. — Вижте, имам среща след пет минути. Ще трябва да затварям.

— Добре — въздъхна Тео. — Чао.

— Чао.

Той изключи високоговорителя на телефона и погледна към Лойд.

— Непреодолимо — поклати отчаяно глава. — Светът няма да хареса това.

Отиде при стола си и седна.

— Проклятие! — изруга Лойд.

— На мен ли го казваш? — отвърна Тео. — Знаеш ли, сега, когато сме наясно, че бъдещето не е неизменно, не съм толкова обезпокоен за убийството си, и все пак бих предпочел да съм видял нещо. Каквото и да е. Чувствам се… Господи, чувствам се пренебрегнат. Сякаш всички други на Земята са видели кораб на извънземните, докато аз съм бил в тоалетната.

27.

Големият адронен колайдер вече правеше всекидневно 1150 тераелектронволтови сблъсъци на оловни ядра. Част от тях бяха планирани експерименти, които отново идваха на дневен ред; други бяха част от продължаващите опити да се намери точното теоретично обяснение на темпоралното преместване. Тео се откъсна за миг от прегледа на компютърните логове от ALICE и CMS, за да провери електронната си поща. Първото съобщение беше озаглавено: „Обявени са имената на допълнителните нобелови лауреати“.

Разбира се, Нобелова награда не се даваше само по физика. Всяка година се връчваха още пет награди, като обявяването на носителите им се проточваше в период от няколко дни: химия, психология или медицина, икономика, литература и наградата за мир. Единствената, която интересуваше Тео, беше наградата за постижения във физиката — въпреки че до известна степен проявяваше любопитство и към химията. Той кликна върху съобщението, за да прочете съдържанието му.

Не ставаше въпрос за Нобеловата награда за химия, а за литература. Тъкмо се накани да изтрие писмото и да го прати в небитието, когато погледът му беше привлечен от името на лауреата.

Анатолий Корольов. Руски писател.

Естествено, след като онзи човек в Торонто Чанг бе споменал за някой си Корольов, Тео беше проучил името. Тогава с разочарование установи, че се среща ужасно често и е страшно обикновено. И като че ли нямаше човек с такава фамилия, който да е някой известен или важен.

Но някой на име Корольов бе спечелил Нобелова награда. Тео веднага се логна в „Британика онлайн“; ЦЕРН имаха неограничен достъп там. Статията за Анатолий Корольов беше кратка:

Младият грък се намръщи. За Бога, проклетникът беше с една година по-млад от Лойд. На никой нямаше да му се наложи да възпроизвежда експериментални резултати, описани в роман. Тео продължи да чете:

В следващото издание на енциклопедията със сигурност щеше да получи по-подробно, описание, помисли си Тео. Зачуди се дали Дим го е чел, докато е учил европейска литература.

Дали за този Корольов е ставало въпрос във видението на Чанг? Ако е така, какво ли го е свързвало с Тео? Или пък с Чанг, чиито интереси имаха повече търговски, отколкото литературен характер?

Мичико и Лойд вървяха по улиците на Сен Жени, хванати за ръце, наслаждавайки се на топлия вечерен бриз. След като изминаха няколкостотин метра, без да разменят нито дума, Мичико внезапно спря.

— Мисля, че знам какво не е наред.

Лойд я погледна с въпросително изражение на лицето.

— Помисли добре върху това, което се случи — каза тя. — Ти замисли експеримент, чиято цел беше да произведе бозона на Хигс. Обаче първия път, когато го проведе, не се получи. И защо?

— Заради потока неутрино, идващ откъм Сандулеак — отвърна Лойд.

— Дали? Това може би също е било част от комплексната причина, довела до преместването във времето, но дали действително е попречило на получаването на бозона?

Лойд сви рамене.

— Ами… хм, това наистина е добър въпрос.

Мичико поклати глава. Те продължиха да се разхождат.

— Не би трябвало да окаже влияние. Не се и съмнявам, че е имало приток на частици неутрино по времето на първия експеримент, но това не би трябвало да спре получаването на бозоните на Хигс. Те би трябвало да се появят.

— Но не се появиха.

— Точно така — каза Мичико. — Но не е имало и кой да ги наблюдава. За близо три минути на Земята не е имало нито един човек в съзнание — никой, който да наблюдава раждането на бозона на Хигс. И не само това, не е имало кой да наблюдава каквото и да било. Точно затова всички видеозаписи са били празни. Всъщност те изглеждат празни — сякаш на тях няма нищо освен електронни смущения. Но я си представи, че това не са смущения — представи си, че камерите грижливо са записали онова, което са видели: един неопределен свят. Цялата каша, цялата планета Земя, неопределена. Без квалифицирани наблюдатели — с всички навсякъде в безсъзнание — е нямало начин да се определи квантовата механика на онова, което се случва. Нямало е начин да се избере между всички възможни реалности. Тези записи показват неразпаднали се вълнови фронтове, един вид статично лимбо — наслагване на всички възможни състояния.

— Съмнява ме, че наслагването на тези вълнови фронтове ще изглежда като смущение.

— Е, може би не описвам точната картина; но въпреки това е ясно, че цялата информация за триминутния период е била цензурирана по някакъв начин; същността на случилото се е попречила на записването на каквито и да е данни през това време. Без наличието на разумни същества в съзнание, действителността се сгромолясва.

Лойд се намръщи. Възможно ли беше толкова да е грешал? Трансакционалната интерпретация на Крамер обясняваше всичко в квантовата механика, без да се прибягва до квалифицирани наблюдатели… но може би точно те играеха важна роля.

— Възможно е — съгласи се той. — Но… не, не, не може да бъде. Ако всичко е неопределено, тогава как са се случили инцидентите? Самолетна катастрофа — това е решение, една реализирана вероятност.

— Разбира се — кимна Мичико. — Не става въпрос, че през тези три минути самолети, влакове, автомобили и производствени линии са функционирали без човешка намеса. По-скоро са минали три минути, през които нищо не е било определено — съществували са всички възможности, струпани в една блестяща белота. Но на края на тези три минути хората идват в съзнание и светът отново се свива до едно-единствено състояние. И за нещастие, но неминуемо, изглежда точно това единствено състояние е най-смислено за нас, като се имат предвид трите минути в безсъзнание: то се е определило в един свят, където самолетите и колите са катастрофирали. Но катастрофите не са се случили по време на трите минути; те въобще не са се случвали. Ние просто сме прескочили от едното състояние на нещата до следващото.

— Това е… това е налудничаво — каза Лойд. — Това е самозалъгване.

Минаваха покрай някаква кръчма. През тежката затворена врата се чуваше силна музика и някой пееше на френски.

— Не, не е. Това е квантова физика. И резултатът е същият: онези хора са си все така мъртви или все така осакатени, сякаш инцидентът наистина се е случил. Не твърдя, че няма друг начин — дори ми се иска да има.

Лойд стисна Мичико за ръката и двамата продължиха да вървят по пътя към бъдещето.