Плясъкът на крилете му

Тъй като съдебното решение на модератор Брефни Валц описва толкова елегантно как се е стигнало до откриването на Бунището на Рая и „създаването“ на т.нар. трилогия „Лявата ръка на Бога“, няма да го повтарям тук. Нито пък възнамерявам да навлизам в подробности за законовите проблеми в напълно неуместните претенции за собственост, изявени от доктор Фаренхайт и племето Хабиру — права, които несъмнено принадлежат на целия свят, а не на конкретен човек или племенна група, проявила такова неуважение към тази извънредно ценна археологическа находка.

Никой не отрича приноса на доктор Фаренхайт за откриването на бунището. Ако той незабавно се беше обадил в Археологическата комисия на Обединените нации, както му е редът, всичко щеше да е съвсем различно: сега щяха да го превъзнасят като един от най-великите синове на археологията, вместо да го хулят като най-големия ѝ злодей. В началото Фаренхайт излезе с работната хипотеза, че източникът на страниците в Полето на книгите не е библиотека, нито пък друг толкова внимателно структуриран обект, а бунище, състоящо се предимно от изхвърлени документи, донякъде подобно на бунищата, открити в началото на последния век в Оксиринкус (макар че онези останки са на не повече от осемстотин години — доказателство, че даже един велик град може да изчезне много бързо от паметта на историята). Оказва се, че е бил прав. Това, което не е успял да стори, е да установи местонахождението на самото бунище. Все пак, докато търсел онова, което някои биха нарекли „главната жила“, постоянно намирал отделни късчета хартия и от тях, благодарение на бързо усвоения език на Хабиру, успял да открие малкото общи думи на двете цивилизации и да разгадае смисъла на много от тези документи, някои от които може да са на възраст до петдесет хиляди години, или дори по-стари. Разполагал само с множество разбъркани късчета хартия — парченца от стари писма, сметки, юридически документи, — но само една книга. Тя никога не била открита в пълната си форма, но документите продължавали да изникват в големи количества горе-долу на едно и също място — имало толкова много фрагменти, че щом усвоил езика на тези текстове, той успял да пресъздаде почти изцяло поредицата от, както се оказало, три книги.

Но какво говори това на него, или на нас, за статута им сред хората, за които са били предназначени? Дали се намират в такива големи количества, защото трилогията „Лявата ръка на Бога“ (както я нарича той — досега не е открита нито една заглавна страница) се е смятала за едно от големите съкровища на изкуството на тази изгубена цивилизация? Накратко, бил ли е авторът еквивалент на нашите собствени великани — Брамли и Гинсмайер — или пък е бил като Алин Харууд и Джина Лоренцо, масово четен и също толкова масово презиран? Или пък е бил заблуден автор, който се е публикувал сам и книгите му са отишли от печатната преса направо на тавана му, а оттам — накуп на бунището, без да продаде нито един екземпляр на някой друг освен на злополучен приятел или роднина?

Сами по себе си, напълно извадени от всякакъв контекст, исторически или естетически, тези книги ни изправят пред интересно предизвикателство. Защото сега трябва да извлечем нещо от тях, хубаво или лошо, само чрез обикновено четене, без посредничеството на натрупани културни пластове. Ако не бъдем трогнати и стимулирани, дали отхвърляме една творба, смятана някога от читателите си за ненадмината? А ако бъдем разчувствани, дали не ни стимулира една книга, дотолкова лишена от стойност, че съвременниците ѝ са смятали, че става само за боклука? Остават и други основни въпроси — от онези, които обикновено приемаме за даденост, за да ни кажат какво да мислим за книгата, която се каним да прочетем. Това някаква историческа измислица ли е? Дали е съвременна творба, описваща скорошни събития? Дали е изцяло плод на фантазията? Съществували ли са наистина Изкупителите, или са рожба на едно нездраво въображение? Или пък присъствието им е просто пропаганда, написана от привърженик на враждебен култ? Дали героите са основани на реални личности и като такива биха били познати на аудиторията, или са изцяло измислени от автора? Дали множеството разлики в стила могат да се обяснят с хаотичния начин на писане, или са препратки към познати творби, които читателят би разпознал — а може би са просто кражби? Дали е написана от повече от един човек? Или пък, нищо от гореизброеното? Само на един от тези въпроси, относно Матераците и Изкупителите, е било отговорено отчасти (виж Забележка 1 по-долу). Трябва да приемем, че е възможно никога да не разберем как да четем правилно тези текстове.

Господин Фаренхайт се е опитал да разреши споменатите проблеми, просто като ги игнорира. Публикувал е първите две книги в поредицата, все едно са съвременни представители на жанра, обикновено описван като „фентъзи“ — макар че, след като в тях липсват всякакви джуджета, феи, чудовища и елфи, е трудно да се разбере защо. Но както и да е — книгите, публикувани с фамилията на майката на Фаренхайт, постигнаха умерен търговски успех, макар че мнозина ги сметнаха за странни, а други подчертано ги намразиха. Преводът, макар да е колоритен и свободен, не може да се каже, че е неточен.

Обединените нации вече официално поеха контрол над обекта, наричан от Хабиру Полето на книгите, но по-популярен с названието Бунището на Рая — възникнало от едно вестникарско заглавие, което се вълнуваше повече от това да изкове паметна фраза, отколкото от точността (бунището се намира на около двеста мили източно от легендарния Едем). „Собствеността“ върху текста на трилогията „Лявата ръка на Бога“ е обект на съдебен спор между АКОН, Фаренхайт и Хабиру. След като господин Фаренхайт бе въдворен в една лечебница в Калифорния по Закона за умственото здраве, беше постигнато споразумение да се публикува третият том, „Плясъкът на крилете му“, в неговия превод, а печалбата да се изплати директно на Хабиру. С времето, в светлината на пространното изследване на документите, открити от АКОН, ще бъде публикуван правилен академичен превод, който ще включва бележки под линия и подробен анализ на историческия контекст, както и професионален коментар.

Не може да не се надяваме, че с откриването на повече материал от Бунището на Рая (както сме повече или по-малко длъжни да го наричаме сега), ще се появят още много велики шедьоври от скритото ни минало. Кой може да каже какви шокове и наслади ни очакват?

Доктор професор Аякс Плауман

42-и брюмер 143.812 г.

Забележка 1: Тъй като описва събитие, споменавано често в трилогията, препоръчвам на заинтересуваните първата академична публикация на АКОН въз основа на преведени документи от Бунището на Рая: „Практика на агресията — историческо потвърждение за Битката при Силбъри Хил и упадъка на хегемонията на Матераците“, „Историята днес“, том 277, стр. 62-120.