Плясъкът на крилете му

Издателите на „Плясъкът на крилете му“ получиха нареждане от Международния съд за археологически артефакти да отпечатат тази присъда на първата страница на всеки екземпляр.

Модератор Брефни Валц

38 месидор 143.830

Резюме на предварителната присъда от 143.710 от Републиканската ера на Международния съд за археологически артефакти, относно трилогията „Лявата ръка на Бога“ и администрацията на така нареченото „Бунище на Рая“. Въпросното „бунище“, за да се избегнат всякакви съмнения, обхваща площ от четири квадратни мили около мястото, където Пол Фаренхайт за първи път открил голямо количество печатни документи, датиращи от дълбока древност. Тази присъда е предварителна и подлежи на преразглеждане на първа инстанция в Апелативния съд. Все пак се налага вземането на незабавно решение, поради твърдението на АКОН, че незаменими документи и артефакти се изгубват завинаги, предвид рутинната употреба на съдържанието на Бунището на Рая като тоалетна хартия от номадските племена, минаващи често оттам.

Фактите в случая са безспорни. Те са следните: Този съдебен процес води началото си от първото лунно кацане на капитан Виктория Унг Ханан преди трийсетина години. Откритието ѝ, няколко дни по-късно, че е била изпреварена в това най-велико постижение с около 165 000 години, било може би най-големият шок, получаван някога от МъЖенчеството. Крехките останки от нещо, което вероятно е било още по-крехък космически апарат, разкрили, че той произхожда от изчезнала земна цивилизация, за която не знаем нищо — цивилизация, станала известна като Знаменосците, заради знамето със звезди и ивици, забито до апарата. В резултат на това била основана Археологическата комисия на Обединените нации, с единствената цел да търси свидетелства за Знаменосците на самата земя.

Досега това търсене се е оказало безплодно, по една проста причина: ледът. АКОН бързо открила, че преди 164 000 години период на мащабно заледяване, наричан Снежната топка, покрил почти цялата планета с лед, на места с дебелина няколко мили. Ледът, който може да срине огромни планински вериги, няма никакъв проблем да премахне следите от дори най-развитата цивилизация — явно само жалки остатъци от населението биха могли да оцелеят. Но допълнителните изследвания разкриха късен период на значително затопляне по време на Снежната топка: за петнайсет хиляди години ледът се оттеглил достатъчно далеч и достатъчно задълго, че да възникнат нови цивилизации, преди те на свой ред да бъдат погълнати от завърналия се лед.

Тъкмо в този момент от въпросната обезсърчителна история Пол Фаренхайт разкритикува, меко казано, колегите си за тяхната мания по технологичното разрешаване на този велик проблем. Той изтъкна, че опитите да се намерят такива ефимерни следи от миналото са все едно „да търсиш игла в купа сено“, освен ако не бъде използван „някакъв механизъм“, който да води технологията. „Механизмът“, който вероятно би се оказал най-ефективен в смаляването на купата сено, заяви той, се крие в легендите и фолклора. Според него, истински исторически събития от далечното минало може да са били вложени в привидно въображаеми истории за богове и чудовища и други фантастични приказки. Идеите му бяха отхвърлени моментално, и оттам насетне отношенията между Фаренхайт и неговите колеги и началници в АКОН могат да бъдат описани само като ругателни.

В резултат на това, през вантоз 139 от Републиканската ера, Пол Фаренхайт напусна АКОН заради цел, която за неговите колеги бе самото определение за „зелен хайвер“ — да търси нещо, което изолираното племе Хабиру наричало Бунището на Рая. Там господин Фаренхайт смяташе, че може да намери първото земно свидетелство ако не за Знаменосците, то поне за последвалите ги цивилизации.

Четири години след изчезването на Пол Фаренхайт беше публикуван първият том от „фентъзи“ трилогия, озаглавена „Лявата ръка на Бога“. Той бе преведен на двайсет и шест езика, но мненията както на читателите, така и на критиците, бяха силно поляризирани: някои му се възхищаваха, а други не го харесваха заради особения тон и странния подход към разказваческото изкуство. Каква е връзката между тези две събития? Оказа се, че зад публикуването на „Лявата ръка на Бога“ и нейното продължение „Петата погибел“ стои господин Фаренхайт. Тези книги са много далеч от съвременното ескейпистко фентъзи, за каквото се представят. Оказа се, че вярата на Фаренхайт в потенциала на Бунището на Рая е била напълно оправдана. Накратко, Фаренхайт си наумил да не съобщава на бившите си работодатели за своето откритие, както го задължавал законът. Вместо това заявил, че АКОН ще — цитирам — „задуши несъмнената гениалност на това, което наричам трилогията «Лявата ръка на Бога», с ужасяващ академичен превод, осъществен от армия педанти, затънали в собствените си интереси, които ще погребат нейната жизненост под слой възвишени скучнотии, бележки под линия и неразбираеми и умишлено мъгляви анализи“.

Фаренхайт бил обсебен от вярата си, че съвременният свят трябва да се сблъска с тези три книги така, както може би се е сблъскала с тях първоначалната им аудитория. Ето защо се нагърбил да ги преведе (значителен интелектуален подвиг, който дори хулителите му признават) и да ги публикува под майчината си фамилия като гореспоменатата художествена творба. Кой знае колко би продължила тази любопитна заблуда, ако не била недискретността на господин Фаренхайт в леглото с една млада жена, която се оказала не толкова надеждна, колкото си мислел, и бързо продала историята на един новинарски таблоид, което на свой ред доведе до жалбата на АКОН до този съд и искането им Бунището на Рая да бъде поставено под техен юридически контрол.

В отговор на това искане, Археологическата комисия на Обединените нации получава пълен, но временен контрол върху обекта.

Но искането им да се забрани публикуването на последния „роман“ от трилогията „Лявата ръка на Бога“ — „Плясъкът на крилете му“, в превод на Пол Фаренхайт, е отхвърлено. Публикуването може да продължи, при условие че резюме на тази присъда бъде отпечатано в началото на „Плясъкът на крилете му“. Както на АКОН, така и на Пол Фаренхайт е разрешено да добавят приложение в края на творбата, в което да обяснят позицията си.

Има три основни човешки емоции: страх, гняв и любов.

Дж. Б. Уотсън, „Журнал по експериментална философия“

Докато навършиш четиринайсет години, най-лошите неща, които ще ти се случат някога, вероятно вече са се случили.

Луи Бри, „Мъдростта на крокодилите“

Никълъс, нима не знаеш този пръв и най-важен факт за хората: всеки от тях е още дете, и го съзнава болезнено във всеки един момент. На тези примати не им е дадено да надхвърлят около осемгодишна възраст… И всъщност, споменатото дете е единственото истинско нещо в тях.

То е тяхната човечност, истинската им индивидуалност, онуй, което не може да разбере защо е родено и знае, че трябва да умре — в самота, независимо сред колко хора се намира. То е носителят на всички качества на живите.

То е центърът на всяка възможна магия и откровение. Ако нещо не извира от това създание, не си струва да го имаш. Ето къде е парадоксът: повечето хора се чувстват живи единствено когато страдат, когато нещо преодолее обикновената им, грижливо изградена броня, и голото дете бъде изхвърлено в света. Тъкмо затова нещата, които са най-тежки за преживяване, са най-лесни за помнене.

Тед Хюз до сина си, „Писма на Тед Хюз“