Плясъкът на крилете му

31.

Изкупителите преминаха Мисисипи през април и стъпиха на другия бряг почти без да срещнат съпротива. Разузнавачите, пратени през леко гънещите се равнини, които се простираха на триста мили от южния бряг на реката, се върнаха с вестта, че почти всички села и градове са изоставени, и то не само от хората. Животните, от прасета и крави до зайци, бяха изчезнали заедно с населението. Нивите не бяха засети с пшеница и ечемик, а оставени на маковете, разцъфтели рано в необичайно топлото за сезона време.

— Красиво е — каза един Изкупителски разузнавач при завръщането си. — Съмнявам се, че и самите райски поля могат да се мерят с това: миля след миля макове и очанка, кукуряк и див карамфил, слабонога и теснолистен фий. Но това е всичко за ядене, налично на петнайсет дни път във всяка посока. Освен ако не си крава или кон.

Разузнавачът надценяваше щедростта на Кейл. Той нямаше намерение да позволява на Изкупителите да хранят животните си. Веднага щом земята стана достатъчно мека, той заповяда жените и децата да излязат в полето и вместо да сеят пшеница и ечемик, да садят Луд Чарли, шапчица и якобов спореж — всички те бяха отровни за тревопасните. Това предизвика значителен гняв.

— Какво ще стане — викаха те — с животните ни, като се върнем?

— На ваше място щях да се тревожа за това, ако се върнете — каза Кейл.

Все пак той грижливо картографира отровените площи, което поуспокои хората, макар че не това бе намерението му — просто искаше да знае къде е безопасно да пасе конете, теглещи бойните каруци.

Първите, които минаха през Мисисипи, бяха Генерал-Изкупител Принцепс и неговата Четвърта армия, ветерани от избиването на Матераците при Силбъри Хил. Принцепс отлично знаеше на какво е способен Кейл, защото внимателно бе следвал голяма част от плана на момчето за нашествие на територията на Матераците, докато беше още в Светилището. Знаеше, че прекоси ли Мисисипи, гадни неща ще чакат него и хората му. Не беше очаквал да слезе на брега без съпротива, но беше очаквал решението да не се сее. Не беше очаквал обаче засяването на вредни билки, които да отровят конете и овцете. Трябваха му няколко седмици, за да докара фураж, и още повече — за да намери някого, който да установи кои растения причиняват проблема. Беше очаквал, че ще му се наложи да брани предмостие на южния бряг, докато Оста се опитва да ги изтласка обратно в Мисисипи. Вместо това разполагаше с триста мили, в които изглежда можеше да прави каквото си иска. Кейл беше превърнал прерията в цветна пустош. Снабдяването на голяма армия в тази пустиня от червено, жълто и розово би изисквало значително премисляне и още време. Засега Принцепс остана близо до реката и се зае да организира средствата за издръжка на нов план за настъпление в Швейцария. Една седмица след началото на този застой, отряд от петстотин конни пехотинци на Изкупителите — на конете бяха сложени намордници, за да ги предпазят от отровата, дебнеща в тревата — се сблъскаха с извънредно странна гледка: някакво кръгло дървено укрепление, неголямо, покриващо около три акра, с изкопан около него ров.

Когато Изкупител Партиджър бе изведен напред от разузнавачите си, за да погледне, той отправи тиха молитва към света Марта Лесбоска, покровителка на онези, които имат нужда от защита срещу неизвестното. Тя си беше спечелила място в списъка на светците поради странната природа на мъченичеството си: била принудена да глътне шесторна кука на връв, с шарнир на всеки зъбец, така че устройството да може да мине през храносмилателната ѝ система, без да се закачи. Около дванайсет часа по-късно, когато екзекуторите ѝ решили, че куката е стигнала достатъчно далеч, дръпнали връвта и я изтърбушили. В Изкупителската догма изобретателността винаги се е представяла като заплаха — оттам и нуждата от светец със специфичната отговорност да пази правоверните от нея.

— Прати напред някого с бяло знаме — каза Партиджър. След няколко минути един ездач под мирен флаг се приближи на около петдесет метра от бойните каруци.

— В…

Каквото и да се канеше да каже, то бе пресечено от арбалетна стрела в гърдите му.

— Защо спря? — попита Партиджър. — А после пратеникът, много бавно, се килна на една страна и падна от коня.

Наблюдаващите Изкупители побесняха от това нарушение на правилата на войната, въпреки че самите те никога не ги бяха спазвали. И все пак, макар че със сигурност нямаше конкретна вреда от убийството на пратеника, всъщност то стана случайно. Стрелецът, който го уби, се беше прицелил в него като предпазна мярка — само че каруците бяха претъпкани отвътре и един нервен бивш берач на хмел помръдна и му бутна ръката.

— Чудя се, какво ли искаше — извика някой, и наоколо се разнесе нервен смях.

Партиджър се замисли какво да прави сега. Изкупителите имаха достатъчно умения в обсадната война, но използваните от тях требушети бяха извънредно тежки, а и малкото, които бяха взели, се намираха от другата страна на Мисисипи, защото на триста и петдесет мили от реката нямаше важни градове със защитна стена. Щяха да са нужни няколко седмици, за да докарат някой от тях тук. Освен това укреплението не беше особено голямо и бе изградено от дърво, не от камък. Въпреки разбираемото безпокойство при вида на това непознато съоръжение, той знаеше, че от него ще се очаква да открие какво представлява, така че не можеше просто да го заобиколи. Колкото и странно да беше то, не изглеждаше особено застрашително. Той нареди триста души да го атакуват. Петдесет от тях бяха бронирана кавалерия, нововъведение на самите Изкупители, а останалите — по-леко защитена конна пехота.

Партиджър гледаше как хората му се разгръщат около каруците с намерението да атакуват от четири страни. Докато чакаха, Партиджър завърза разговор с новоназначения си заместник, Изкупител Джордж Блеър. Той нито се доверяваше на Блеър, нито го харесваше, защото онзи принадлежеше към един нов орден — Светилищарите, създаден от самия папа Боско, за да „подпомагат верността във всички Изкупителски части и да се грижат действията им да са изчистени от доктринни или морални грешки“. С други думи, беше шпионин със задачата да се погрижи всички да спазват безпрекословно новите религиозни позиции на Боско и съпътстващите ги бойни техники.

Партиджър изненада донякъде Блеър, подхващайки разговор, който нямаше нищо общо с атаката на дървената крепост.

— Мислех си — каза Партиджър — да се заема със Седемдесет и четирите акта на унижение.

— Какво?

— Седемдесет и четирите акта на почит към властта на папата.

— Знам какво представляват — заяви раздразнено Блеър. — Но не разбирам връзката — всеки момент ще започне битка.

„Да не би да ме проверява дали няма да отговоря погрешно?“, помисли си Партиджър. Реши, че е точно така.

— Погледите ни трябва да са обърнати към вечния живот, дори и насред смъртта.

— Има си време за всичко. И то не е сега.

— Но със сигурност — продължи Партиджър, — ако нося сушени грахови зърна в обувките си и се въздържам от пиене на вода в горещи дни, и се бичувам с коприва в знак на смирение като онези, които са търпели светците и които ни оставят зяпнали от възхита — беше наизустил тази фраза от едно папско писмо, — тогава няма ли да съм по-открит за Божията мъдрост и по-добър водач на хората си?

Блеър най-сетне се обърна, за да се втренчи право в него — зяпнал, но не от възхита.

— Да, разбира се, ти си прав. Бих казал, че колкото по-голяма болка си причиняваш, толкова по-добре.

— Наистина ли?

— Да. Доколкото разбирам, самобичуването с камшик от скорпионови опашки е особено ефективно в това отношение. — Той се обърна пак към битката, като остави Партиджър да обмисля скорпионовите опашки. Звучеше болезнено. И все пак, той помнеше думите на отец Пио: „Когато наказваш плътта, погрижи се да боли.“

На осемстотин метра оттам битката беше започнала. Отначало имаше само лъжливи движения на три групи по десет кавалеристи, които целяха да предизвикат реакция, за да се прецени силата на бранителите. Реакция нямаше. Отблизо можеше да се види, че ровът около каруците не е особено дълбок, но е пълен със заострени колове. Един от кавалеристите заби най-тежкото копие, с което разполагаха, в една каруца, за да провери доколко е стабилна и здрава. Нищо особено, каза той след завръщането си. Затова бе решено да щурмуват и от четирите страни. Сигналът щеше да е залп от четирийсетина стрели към центъра на укреплението. Стрелите полетяха, мъжете се втурнаха срещу каруците, и Новата армия на Кейл и военната му стратегия бяха подложени на първото си голямо изпитание.

Проблемът на Изкупителите беше, че им липсваха всякакви основни пособия — нямаха нито стълби, нито тарани, само няколко въжета. Щом се спуснаха в рова, се озоваха само няколко стъпки по-ниско. Но тъй като бордовете на каруците бяха високи по шест стъпки, те се намираха на девет стъпки под своите защитени от дървена стена противници. Веднага щом Изкупителите се втурнаха в атака, процепите се отвориха отчасти и леките арбалети на Хенри Мъглата влязоха в действие. Нападателите откриха, че са обстрелвани от разстояние само няколко стъпки — бяха толкова близо до противника си, че малката мощност на арбалетите нямаше значение. В ограниченото пространство лъковете бяха безполезни, но арбалетите сееха опустошение, особено пък сега, когато можеха да се презареждат толкова бързо. Покривите на каруците бяха окачени на двойни панти, така че да могат да се избутват нагоре и през всеки от бордовете в зависимост от обстоятелствата. Този път бранителите ги отметнаха с трясък навътре. Моментално пет-шест селяни и един Покаятел се надигнаха, и защитени до голяма степен от стената на каруцата, започнаха да мушкат и удрят надолу към гъмжилото от Изкупители, струпани в рова. Млатилата с оловни топки и шипове нанасяха страшни поражения, смазвайки плътта под леката броня на Изкупителите, макар че можеха и да проникват в нея. Тъй като бяха въодушевени от успеха си и неопитни, някои от мъжете се наведоха навън, откриха се прекалено и двама бяха повалени от стрелци.

— Стойте зад укритието! Стойте зад укритието!

Покаятелите във всяка каруца трябваше непрестанно да издърпват назад превъзбудените селяни, които се наслаждаваха на тръпката от това да нараняват противника, без да му дават възможност да отвърне на удара. Изкупителите, десетократно по-добри войници от мъжете, които ги нараняваха с всеки удар, бяха безсилни. Намираха се на четири стъпки по-далеч от врага, отколкото можеха да достигнат. Не можеха да се пъхнат и под каруците, а колелата бяха затрупани с пръст, за да им попречат да вържат въжета около спиците. Положението им беше безнадеждно. След пет минути те се оттеглиха — но не и без да бъдат избивани по пътя от арбалетчиците, които вече можеха да се изправят и да се прицелят добре към отстъпващите свещеници, много от които се движеха бавно заради получените тежки удари в бедрата и коленете.

Селяните се изправиха и закрещяха възторжено. Покаятелите им заповядаха да млъкнат.

— С всеки ден те ще стават все по-добри в атаките си. Вие можете ли да кажете същото?

Това ги смълча, но те все пак се наслаждаваха на вкусеното за първи път убийство.

Изкупителите се изтеглиха назад до Партиджър, който беше хем объркан, хем ядосан. Той нахока мъжете, докато Блеър обикаляше и преглеждаше ранените.

— Причинихте ли им някакви загуби?

— Мисля, че убихме неколцина — каза един от стотниците.

— Неколцина? Трийсет от нашите са мъртви. И за какво? Както и да е — това бяха стрелците, а не вие. Колко убихте вие?

— Как да убиеш някого, когото не можеш да достигнеш?

— Не ми отговаряй! — кресна Партиджър.

— Ами куката за мятане? — попита Блеър. Цялата им част разполагаше само с една. Никой не бе виждал смисъл да има повече.

— Успях да я закача за трийсет секунди, преди да срежат въжето — каза сержантът, който я бе използвал. — Но все пак я дръпнах добре с коня си. Повече куки биха могли да свършат работа, само че каруцата беше закрепена здраво. Ще трябва да ги разглобим, не просто да ги съборим. По-силни коне, по-големи куки и вериги вместо въжета биха могли да свършат работа. Но пък те могат да отстрелят конете сравнително лесно.

— Ами огън? Каруците са направени от обикновено дърво, нали?

— Може и да подейства, сър, но дървото няма да се запали, ако огънят не е много.

— Стрели?

— Лесни са за гасене. Виждал съм да ги използват при Салерно, с напоени в масло парцали, за да предизвикат пожар. Аз самият никога не съм го правил.

— Може ли две думи насаме? — каза Блеър на Партиджър. Оттеглиха се малко встрани.

— Някакви идеи?

— Обсада, може би?

— Те вероятно имат повече храна от нас. Пък и освен това — защо са тук? Тук няма нищо, което си струва да се брани.

— Виж какво, Изкупителю — каза Партиджър. — Ние не сме добре екипирани, както казваш. Би трябвало да се оттеглим и да докладваме. Това е работа за обсадни войски, не за конна пехота.

Имаше право.

— Забеляза ли нещо особено при ранените? — попита Блеър. Беше наясно, че не е.

— Ранените ли?

— Да. Раните им… те са предимно от смазване — глави, ръце, лакти.

— Да, и?

— Повечето — а може би и всички — няма да се излекуват лесно.

— Какво искаш да кажеш, Изкупителю?

— Ами ако е умишлено?

Нямаха време да продължат дискусията си. Петдесет швейцарски кавалеристи се появиха от укреплението и пометоха неподготвения Изкупителски лагер, убивайки сто души и разпилявайки останалите. След петнайсет минути вече се бяха върнали в защитния кръг от каруци, точно когато слънцето почна да залязва.

Травматизираните Изкупители се изтеглиха от позицията си през нощта, но час преди зазоряване швейцарците се върнаха, за да ги тормозят. Отстъплението на Изкупителите бе силно затруднено от множеството ранени при атаката срещу крепостта, която бе довела до много повече счупени ръце и строшени колене, отколкото бяха жертвите на неочакваната швейцарска атака точно преди мръкване. Мъртвите можеха просто да бъдат изоставени. Швейцарците продължиха да ги обстрелват от разстояние с десетината арбалети, които Хенри Мъглата беше дал на всяка крепост от каруци. На всеки няколко минути имаше престрелка с по-опитната швейцарска кавалерия, която се появяваше в галоп, избиваше изоставащите и се стопяваше, преди здравите стражи на Изкупителите да успеят да реагират. Когато швейцарците най-сетне ги оставиха и се върнаха в укреплението, броят на Изкупителите беше два пъти по-малък, отколкото когато зърнаха за първи път крепостта преди три дни. Загубите на Новата армия бяха десет мъртви и единайсет ранени.

Блеър, за разлика от Партиджър, оцеля, за да докладва и да настоява за бърза реакция. Само че историята беше странна и съвсем изолирана, така че никой от ниските нива на властта, до когото успя да стигне Блеър, не го взе насериозно. През следващите няколко седмици обаче щабът на Четвърта Изкупителска армия бе принуден да промени мнението си. Крепостите започнаха да се появяват във все по-голям брой и причиняваха ужасни загуби. Без да са наясно с опасността, Изкупителите пратиха тежко въоръжени части, екипирани със стълби, обсадни куки и обсадни факли, но докато те пристигнат, крепостите отдавна ги нямаше. Щом осъзна проблема, Принцепс, бесен от забавянето, удвои броя на патрулите си, за да установи бързо местоположението на крепостите и да ги нападне с по-големи сили. Тук обаче в играта влязоха разузнавачите на Артемизия: действайки предимно сами, те успяваха да осигуряват постоянна информация за придвижването на Изкупителите. На практика, всяка крепост от каруци действаше като център на мрежа от информация, простираща се на петдесет мили във всички посоки. Малките отряди на Изкупителите можеха да бъдат пренебрегвани, по-големите можеха да бъдат отблъснати, а при поява на още по-големи, каруците можеха да се преместят само с половинчасово предупреждение и вече да са изчезнали, когато многобройната сила пристигне. Не можеха да бъдат и настигнати — каруците на Майкъл Невин се движеха далеч по-бързо от всяка Изкупителска армия. Изкупителите се оказаха в капан: малки и леки части можеха да застигнат крепостите, но не бяха достатъчно силни да ги пробият, а по-тежките части, които биха могли да успеят, бяха прекалено бавни.

Мина цял месец в такива битки, преди Изкупителите да успеят да забавят една крепост достатъчно дълго, за да я настигнат с хиляда души тежка пехота, въоръжени с обсадни машини. Бяха им нужни четири дни, за да проникнат в лагера и да избият обитателите му. Това беше удар за Новата армия, възгордяла се от този месец на лесни победи, въпреки предупрежденията на обучаващите ги Покаятели и лаконийци, че някое поражение е неизбежно. Съответно, победата предизвика голяма радост у Принцепс, когато чу новината. Радостта му обаче не продължи дълго, щом узна подробностите: животът на двеста швейцарски селяни им бе струвал близо четиристотин Изкупители, плюс още сто с тежки рани, които имаха нужда от дълго време, за да се излекуват, и хабяха толкова много ресурси. Също така тревожен беше докладът на един от личните стотници на Принцепс, комуто той бе заповядал да участва в обсадата, за да му даде вярна представа за битката и участващите в нея войници.

— Проникването беше убийствено, Изкупителю — по-трудно от всяка битка, която съм водил. Бяха нагласили нещата така, че ние да сме лесни за поразяване, но да ни е почти невъзможно да отвърнем. Щом проникнахме вътре обаче, какъв беше шокът ни — те имаха малцина войници, може би петдесет, които си разбираха от работата и бяха трудни за убиване, но онези, които ни изтребваха в продължение на три дни… Щом се озовахме вътре и започнахме ръкопашен бой, беше все едно колим големи деца.

Оттам насетне проблемът пред Принцепс беше следният: как да счупи черупката, за да се добере до меката вътрешност. Проблемът за Кейл беше, че създаването на бойните каруци се оказа прекалено успешно. Успехите им бяха толкова леки и пълни, че Новата армия бе мъртвопияна от триумфите си. Пораженията, когато започнаха, ги изтощиха ужасно — в края на краищата, нямаше оцелели. Крачката от еуфоричната надменност до деморализирания провал бе толкова малка и същевременно толкова голяма, че беше свикано спешно (може да се каже дори паническо) съвещание по средата между равнините на Мисисипи и Испански Лийдс. Кейл беше по-болен от обикновено — бе прекарал няколко лоши седмици, — но бе натикан в бойна каруца, пълна с дюшеци, и заедно с ИдрисПюк и Випонд се опита да проспи пътя до Потсдам, където бе уредена срещата с Фаншоу, Хенри Мъглата и Съюза на десетте Антагонистки църкви. На влизане в Потсдам той реши да излезе и да язди. Колкото и да бе омекотена, бойната каруца беше неудобна, когато не можеше да спи, а днес всичките му стари рани — пръстът, главата и рамото — пулсираха и настояваха болезнено за вниманието му. („И аз! — пищяха те. — Ами ние?“). За да увеличи страданията му, дясното ухо също го болеше. Той си облече палтото и вдигна качулката, за да се предпази от студа и вятърът да не стига до болното му ухо. Това не беше нещо, което обичайно би направил, защото при Изкупителите само Лордовете на дисциплината носеха качулки, а Кейл нямаше желание да разбужда тези спомени. Сега, разбира се, той имаше далеч по-голям опит със странността на света от мнозина три пъти по-възрастни от него, но все пак бе изумен от наелектризиращия ефект, който имаше самата вест за присъствието му върху войниците, разположени на лагер по пътя му към града. Загадъчната сила, която движи слуховете с главозамайваща скорост дори през най-големите и разпръснати военни формирования, изкарваше армията навън на тълпи, където и да идеше. Щом го зърнеха, се възцаряваше благоговейно мълчание, което бързо избухваше във възторжени викове, сякаш бе самият Обесен Изкупител, влизащ в Салем. Кейл беше изумен, че такова множество може да почерпи такава сила от един толкова болен и измъчен слабак като него. Несигурен как да реагира, той си помисли дали да не им заговори. Но когато се опита, напънът за повръщане, връхлетял го час по-рано от полагаемото, го накара да млъкне и единственото, което можеше да прави, бе да се мъчи да го удържи. И така, той седеше премалял на коня си и гледаше мъжете около себе си — първо стотици, а после хиляди — вдъхновени от самото му присъствие. За тях мъртвешката му бледност и мълчанието му съдържаха повече мощ от всичко, което би могъл да каже, въпреки че бе наизустил няколко вдъхновяващи речи от писателя, чиито пиеси бе открил в библиотеката на Светилището, и те сякаш покриваха целия спектър от начини за манипулация на тълпата: „Другари мои, приятели, събратя, изслушайте ме!“ или: „Към пробива отново, храбри мои!“; и винаги надеждното: „Ний — дружинка, шепа смели братя“.

Но дори език, докоснат от пламтящата жарава на самия Бог, не би могъл да постигне повече от това принудително мълчание. Тези хора не искаха нещо толкова склонно към грешки като човешко същество, което може да говори с тях като мъж с мъж — искаха да бъдат водени от ангел унищожител, не от някакво си момче. Някога той може би се бе чувствал като смърт, но сега изглеждаше като нея. И точно това бе от значение. Той представляваше нещо гибелно от друг свят; нещо, а не някой, което ги бе направило могъщи и непобедими в миналото, а сега беше тук, за да го стори отново. Те изпитваха нужда той да е нечовек, есенцията на смъртта и чумата — да е изпит, бледен и мършав като скелет, защото той въплъщаваше тези неща и беше на тяхна страна. Надигна се вик — първо от едно-две гърла, после десетки, после стотици — докато накрая се превърна в рев:

— Ангелът! Ангелът! Ангелът! Ангелът! Ангелът!

Випонд и ИдрисПюк, които го следваха по петите, бяха виждали какво ли не и рядко се изненадваха, но този път останаха смаяни и дори потресени от това, което виждат и чуват — и най-вече, което чувстват: дори те бяха увлечени от силата на тълпата. Но проповедниците, отците и свещениците от Съюза на десетте църкви също го чуха и видяха в него дяволопоклонничество, каквото си беше.

— Очаквах по-тежки загуби — и то от самото начало, — които да се влошават, докато Изкупителите откриват как да се справят с нас. Тези загинали могат да бъдат заменени. Планирал съм го.

Уморен и раздразнителен, Кейл присъстваше на таен съвет, свикан преди да започне официалният, със Съюза на десетте църкви — смятаха, че е нужно да уточнят историята си, за да сведат до минимум религиозното участие.

— Но, Томас, скъпи — каза Фаншоу, — какво си очаквал? Да убиваш и да те убиват е професия. Тези хора са селяни, солта на земята — разбира се, не се и съмнявам, но цял живот са ринали тор и са вадили репи — каквото и да представляват те… Това не е кой знае каква подготовка, когато се опре до кървавата работа. Не може да се очаква друго.

— Трябва — каза Кейл — да планираме, че ще губим по една група каруци на всеки три. Винаги съм очаквал подобни загуби.

— Може да очакваш каквото си искаш. Това е невъзможно — отсече Фаншоу. — На тях не им идва отвътре да измират в такъв брой — не повече, отколкото на теб ти идва отвътре да береш зелки и да опознаваш сексуално по-привлекателните си овце.

Когато Фаншоу си тръгна, остави след себе си един оклюмал вътрешен кръг.

— Как мислиш, дали е прав? — попита ИдрисПюк Хенри Мъглата.

— Под подигравките ли? До голяма степен. В битката при Финсбург Изкупителите почти успяха да ни пробият. Аз самият напълних гащите, ако искаш да знаеш. Сега хората ни знаят какво ги чака, ако Изкупителите спечелят някоя схватка. Никой не свиква с това.

— Някакви идеи?

— Не.

Възцари се угнетено мълчание.

— Аз имам предложение — обади се Випонд.

— Слава богу, че някой има — каза Хенри Мъглата.

— Аз лично бих изчакал да го чуя, преди да се обнадеждавам — вметна ИдрисПюк.

— Въпреки подигравките на брат ми — продължи Випонд, — мисля, че днес видяхме нещо забележително. Традиционният възглед на хора като мен е, че един водач трябва да вдъхва или любов, или страх, за да е ефективен по време на криза. Като се има предвид, че любовта е сложно нещо, а страхът не толкова, значи по-скоро страх.

— Искаш да се погрижа да изпитват по-голям ужас от мен, отколкото от Изкупителите?

— При други обстоятелства не бих казал, че имаш някакъв избор.

— Това мога да го направя.

— Сигурен съм. Но може да има и друг начин, по-малко вреден за душата ти.

— Ушите ми са отворени като църковна врата — каза Кейл.

— Хубаво. Днес видя какво влияние имаш точно върху тези хора, за които Фаншоу твърди, че всеки момент ще се прекършат, нали?

— Да, видях.

— Това, което ги беше обладало, не беше нито любов, нито страх.

— А какво тогава?

— Не знам. Няма значение какво е, но можеше направо с пръст да го пипнеш. Не знам… вяра, може би. Няма значение каква точно — в техните очи там, където се намираш, дверите на ада са на тяхна страна.

— Благодаря.

— Затова свещенослужителите се цупеха така. Разбраха каква сила броди из паството им. Но да виждаш значи да вярваш, Кейл — трябва да обикаляш сред тях всеки ден и навсякъде. Те имат нужда да виждат Ангела унищожител. Как бди над тях, как действа чрез тях.

Кейл го изгледа.

— Това е все едно да искаш да полетя. Що се отнася до станалото днес — да, почувствах го, но за какво става дума, можеш да прочетеш по звездите. Те видяха един лош ангел, който бди над тях, съгласен съм — но аз едва се удържах да не падна от коня и да ги оповръщам всичките. — Той се усмихна с една от не дотам приятните си усмивки. — Не бих могъл да го направя, дори животът ми и животът на всички около мен да зависи от това.

И в следващия момент — по начин, който при други обстоятелства би бил сметнат за театрален — Кейл повърна на пода.

Всъщност, той се почувства малко по-добре след повръщането. Но срещата беше към края си, така че, смачкан като парцал, Кейл напусна Сесилиенхофт, където се бе състояла тя, и отиде да спи в Двореца на безгрижието. Тъй като всички знаеха къде е отседнал, отпред се беше събрала огромна тълпа и при вида му се разнесоха гръмки викове.

Въпреки редкия ентусиазъм на Боско за информация и желанието му да подобри качеството ѝ сред онези, които служат на неговата кауза, за Изкупителите не бе лесно да минат за нещо различно от това, което са. Те имаха платени, но ненадеждни информатори, а също и симпатизанти, неофициално обърнати в Единствената истинска вяра, чието желание да станат Изкупители бе толкова силно, колкото мъгляви бяха причините им. Те обикновено принадлежаха към презираните, неудачниците, наранените, леко лудите, дълбоко възмутените — и често напълно основателно. Но ограниченията им бяха очевидни: те не бяха дисциплинирани, нито особено компетентни, въпреки цялата си пламенност. Ако бяха способни и твърди, едва ли щяха да са толкова плодовита почва за сеене на размирици. Но един от по-трезвомислещите и умели от тях беше стигнал до Сесилиенхофт, където всички знаеха, че Кейл планира унищожението на папата. Там, разбира се, имаше пазачи, но никой не бе очаквал, нито пък беше подготвен за стълпотворението от войници на Новата армия, жадуващи да го зърнат, примесени с градските жители и множеството бежанци, евакуирани от равнината на Мисисипи. Всъщност, хаосът за малко да спаси Кейл от нападението — той нямаше планиран маршрут, и следователно нямаше как човек да се озове на място, откъдето се очаква да мине. Тълпата така го бе притиснала, че атентаторът приличаше на плаваща останка, принуден да следва движението и завихрянето на реката от хора, люшкаща се напред-назад. Кейл ту се отдалечаваше от него, ту пак се приближаваше. В един момент, докато тълпата посягаше да докосне дрехите му или молеше за благословия, една старица, която сигурно бе по-силна, отколкото изглеждаше, натика в ръката му малко бурканче и извика:

— Прахът на света Дийдри на Скърбите — благословете го, моля ви!

Сред гълчавата той не чу добре думите ѝ; помисли си, че прахът е подарък, и не искаше да бъде неучтив. Предвид неговото състояние, тя вероятно би имала силата да си го грабне обратно, но тълпата реши вместо нея и я отнесе, докато тя пищеше за ужасната си загуба.

Хенри Мъглата и ИдрисПюк бяха на цели десет метра зад него. Изтощеният Кейл беше изплют на едно празно пространство сред тълпата, създадено от малкото стражи, успели да останат с него, където неговият убиец най-сетне можеше да се добере до него. Атентаторът не беше опитен, а и е трудно да скриеш вида си на човек, замислил убийство. Само след секунда Кейл го видя да се приближава. Очите на мъжа го издадоха. Макар да бе изтощен и слаб като котенце, самообладанието му се притече на помощ като рояк ангели и докато онзи замахваше с ножа към гърдите му, Кейл свали капака на буркана с праха на света Дийдри и го хвърли в лицето му. Както знае всеки, който е виждал отблизо прах на мъртъвци, той не прилича много на прах — по-скоро на пясък, отколкото на нещо достатъчно фино, за да заслепи човек. Кейл обаче имаше късмет, че тази реликва беше фалшива и се състоеше от сгурия от ковашко огнище. Ефектът бе моментален: убиецът изкрещя от ужасна болка и пусна ножа, за да се опита да избърше бодливите частици от очите си. Малкото стражи наоколо реагираха достатъчно бързо, за да сграбчат убиеца, и вече го бяха намушкали три пъти в паниката си, преди да осъзнаят, че Кейл им крещи да спрат. Всякакъв шанс да изтръгнат нещо полезно от мъжа бе загубен. Кейл стоеше и гледаше, докато Хенри Мъглата и ИдрисПюк се присъединиха към него. Може би заради смесицата от внезапна уплаха и изтощение, но му се стори, че никога не е виждал по-червена кръв, нито по-бял прах. Убиецът промърмори нещо, преди очите му да се подбелят.

— Какво каза той? — попита Кейл.

Стражът, който бе стоял най-близо до мъртвия, погледна към Кейл, потресен и объркан от станалото.

— Не съм… Не съм сигурен, сър. Прозвуча ми като „Имаш ли го?“

— Изглеждаш страховито — каза Хенри Мъглата. — Ангелът на смъртта, вече загрял.

Кейл се беше върнал, след като повърна в тоалетната на апартамента си в Двореца на безгрижието — новопостроена сграда, оборудвана с всички нововъведения във водопровода и канализацията. За щастие, бе се удържал да не повърне пред тълпата. Бавното му и неуверено оттегляне бе изтълкувано от всички, които го бяха видели — и още повече от тези, които не го бяха видели, — като признак на неземната му откъснатост дори от най-ужасяващите събития. Той се отпусна на леглото и изглеждаше тъй ужасно, че Хенри Мъглата се разкая за липсата си на съчувствие. Той всъщност беше сърдит на Кейл, задето едва не умря.

— Да ти донеса ли нещо?

— Чаша чай — каза Кейл. — И захар на бучки.

Когато Хенри Мъглата излезе, Кейл остана сам с ИдрисПюк.

— Мислех, че се чувстваш по-добре.

— Аз също… но допуснах грешката да се опитам да направя нещо.

ИдрисПюк отиде до прозореца, зарея поглед над наскоро създадения лабиринт от лавандулови храсти и каза:

— Работата е там, че Випонд е прав. Ако не си ти да подклаждаш огъня им, виждам как това отива само в една посока. — Кейл не отговори. — Предполагам, че вземането на лекарството, което ти даде твоята шаманка, няма да помогне.

— Освен да ме вкара в дупка шест на две стъпки.

— Жалко.

Въпреки умората си, Кейл бе поразен от една мисъл.

— Онази жена, която ми даде праха на света не знам коя си… Не мислех, че Антагонистите вярват в реликви — нито пък в светци.

— Антагонизмът е доста обширна църква, което ще рече, че имат множество начини да се мразят взаимно. Тя сигурно е била пископалианка — те са почти същите като Изкупителите във вярата си, само дето не приемат властта на папата. Останалите не могат да ги търпят заради всичките им ритуали и почитане на светци, но най-вече защото вярват в Ледения апокалипсис — смятат, че светът вече веднъж почти е бил унищожен от лед като Божие наказание, и че именно в лед ще свърши.

— Е, и?

— Останалите настояват, че Бог дисциплинира човечеството с вода — ледът е богохулна измислица на еретични умове.

— Трябва да поспя.

Няколко секунди по-късно чу как вратата се затваря, а след още няколко вече спеше.

Намираше се в долина, оградена от високи скалисти планини, брулени от вятър и засипвани с мълнии. Беше вързан за един стълб и едно малко коте му ядеше пръстите на краката. Единственото, което можеше да направи, беше да го плюе, за да го прогони. Отначало котето бягаше, но когато слюнката му свърши, се върна бавно до краката му и ги загриза отново. Той вдигна очи и видя в далечината една великанска кукла Поли, която се смееше, протягаше босия си крак, шавайки с пръсти, за да му покаже, че още има такива, и крещеше: „Яж, коте-коте!“ До нея, върху другите планински хребети, ограждащи долината, той видя три версии на себе си, заели театрални пози. В една от тях държеше меча си насочен към земята; в друга бе коленичил върху висока скала, хванал на нивото на гърдите си богато украсен меч. Последната версия на Кейл се намираше на най-високия връх — леко приклекнал, с извит гръб, сякаш се кани да полети, и плащ, развят зад него като дрипави криле. Но това, което го порази най-силно, беше, че във всички тях той бе закачулен, с лице, напълно скрито в сянката. „Аз никога не нося качулка“, помисли си той, а после котето отново загриза пръстите му и той се събуди.

— Сънувах един сън — каза след няколко часа на ИдрисПюк и Хенри Мъглата.

— Какво ще искаш, за да не ми го разказваш? — промърмори ИдрисПюк.

— Значи си бил троен? — каза Хенри Мъглата, когато Кейл свърши. — Аз бих го нарекъл кошмар.

— Може да се присмиваш колкото си щеш — отвърна Кейл, а после също се усмихна. — Никога не съм съзирал толкова ясно Божията ръка в нещо.

— Не мога да кажа, че изпитвам същото — отбеляза ИдрисПюк.

— Може би ще благоволиш да обясниш за тези от нас, които нямат директна връзка с Всевишния.

— Представи си, че бях в трийсет облика — спестете ми шегичките си.

— Добре.

— Видяхте какво стана днес. Аз не направих нищо, просто бях там. Всичко си беше тяхно дело. Те имаха нужда от някого, който да ги спаси.

— Това не е нещо кой знае какво — заяви Хенри Мъглата. — Ти вече си ги спасил. Искаха да го направиш пак, това е всичко. Тук няма никаква магия.

— Грешиш — възрази ИдрисПюк. — Виждал съм генерали, боготворени от тълпата за някоя велика победа. Но сега те не искат човек — искат бог, защото само свръхестественото може да ги спаси.

Хенри Мъглата погледна Кейл.

— Боско не искаше ли да бъдеш точно това?

— Е, ако измислиш нещо по-добро, плямпало такова — моля.

— Деца! — промърмори ИдрисПюк. — Играйте си мирно и тихо. — Обърна се към Кейл. — Продължавай.

— Те нямат нужда от мен; имат нужда от Лявата ръка на Бога. Затова ние ще им я дадем. Това ми казваше сънят — стоях на планина, загърнат в плащ, и размахвах меч. „Нека те видят — казваше той, — но да не могат да те докоснат; покажи им, че бдиш над тях.“ Където и да се бият, аз ще бъда там; където и да умират, аз ще бъда там. Ако губят — аз ще бъда там. Ако печелят — аз ще бъда там. В най-мрачната нощ и в най-светлия ден.

— Само че няма да бъдеш, нали? — каза Хенри Мъглата.

— Добре де, лъжа е. И какво от това? Правя го за тяхно добро.

ИдрисПюк се засмя.

— Хенри Мъглата греши. Не мисли за това като за лъжа — мисли за него като за истина при въображаеми обстоятелства.

— Ами котето, което ти е гризало пръстите? — попита Хенри Мъглата. — Какво означава то?

— Това е просто един тъп сън.

Кейл би трябвало да почива цяла седмица, само че нямаше време. След три дни той се върна в Испански Лийдс, вече избистрил подробностите за своите фалшификати.

— Брой?

— Двайсет.

— Много са.

— Не се налага да правят нищо — те не се представят за мен. Просто трябва да са добри в позирането. Нуждаем се единствено от пантомима. Театрите са затворени, така че имаме богат избор.

— Ами ако се разбъбрят?

— Ще им вдъхнем страх от Бога. И ще им плащаме добри пари. Ще ги държим изолирани и под наблюдение — четирима души по всяко време.

След завръщането си обаче те се сблъскаха с някои обезпокоителни новини за Кейл.

— Чухме, че си мъртъв.

Необичайното беше, че въпреки че това не бе вярно, издаването на официално потвърждение, че Кейл е жив, не помогна много за пресичане на разпространението на слуха за смъртта му. Бяха издадени нови официални опровержения, още по-категорични.

— Никога не вярвай на нещо — каза ИдрисПюк, — докато няма официално опровержение. Поканен си на годеж в двореца — с краля. Той мисли, че може и да е вярно.

— Иска му се да е вярно — отвърна Кейл.

— Чудя се какво стои в основата на това. Очевидно, опитът да те убият в Потсдам. Но не мисля, че искат да умреш — не още. Без съмнение, когато му дойде времето, ако паднеш от някоя скала, би било много приемливо. Но не и сега. В момента те се тревожат повече за Изкупителите, отколкото за теб.

— Да отида ли?

— Мисля, че да. Това е лъжа, която няма да донесе никаква полза — най-добре да я задушим още отсега. Ако можем.

— Но аз не съм мъртъв — заяви гневно Кейл. — Това е абсурдно.

— Да го докажем обаче не е толкова лесна работа.

— Ще бъда там. Ще ме видят.

— Ами ако си самозванец?

Боз Икард не изпитваше никакви смесени чувства към възможността Кейл да е мъртъв. Той уреди да бъдат пратени покани с предимство на онези, които познават Кейл. Кейл обаче държеше вътрешния си кръг доста тесен — и хората в него не се поддаваха на заплахите на Икард.

Той реши да използва друг подход: секса. Може да не беше деликатен, но пък Боз бе прекалено стар и опитен, за да вярва, че в деликатността има някакво особено достойнство. Стените на апартамента му бяха, образно казано, осеяни с главите на изтънчени противници, които са презирали методите му като грубовати — до момента, в който ги е убил. Веднъж беше осъдил ИдрисПюк на смърт — което сега признаваше за грешка; после го бе разменил за друг, чиято смърт навремето изглеждаше по-належаща. Истината беше, че Боз се страхуваше от ИдрисПюк, защото той бе хитър човек, с проницателен поглед върху сложните работи и способен да влоши нещата, когато е нужно. Точно тази уважителна омраза подхранваше вярата му в слуховете за смъртта на Кейл. Страхуваше се, че това спада именно към номерата, на които е способен ИдрисПюк. Затова в момента разговаряше с Дороти Ротшилд. Дороти със сигурност не беше курва, но бе нещо доста подобно: окуражаващо скъпа, макар че таксата като такава изобщо не се обсъждаше. Наградата ѝ се състоеше в достъп до властта, запознанства, свързани със скъпи договори за това или онова — тя лягаше по гръб, щом ѝ подложат меките, скъпи копринени чаршафи на огромното влияние.

Всъщност, Дороти беше крайно интересна жена, но не изглеждаше като такава; от нея лъхаше секс. Ако двама неудовлетворени млади мъже с малко артистичен усет измислят жената на своите копнежи и я нарисуват на хартия, тя би могла да изглежда като Дороти: с дълга, руса почти до бяло коса, средна на ръст, с кръстче, по-тънко от това на младо момче, с гърди, по-големи, отколкото изглеждаше достоверно за такава крехка снага, и невероятно дълги крака. Тя не би трябвало да е възможна, но ето че стоеше пред него.

Дороти притежаваше хапливо остроумие, родено от значителната ѝ чувствителност, което през повечето време държеше под контрол. Интелигентността ѝ и емоционалната ѝ проницателност бяха насочени в грешната посока от едно ужасно събитие, когато беше на девет години. По-голямата ѝ сестра — момиче, обичано от всички, отиде на пикник до едно близко езеро със семейни приятели и се удави при преобръщането на една лодка. Щом чу вестта, майката на загиналото дете, без да осъзнава, че най-малката ѝ дъщеря стои зад нея, извика:

— Ах, защо не можеше да е Дороти?

Дори някой емоционален темерут би бил засегнат за цял живот от това, а Дороти съвсем не беше такава. Но остроумието, което разви, за да отблъсква околните, често ги оскърбяваше и постоянно ѝ се налагаше да се извинява за една или друга язвителна забележка. Омъжи се млада, но след две години мъжът ѝ загина във война, жизненоважна за оцеляването на нацията, причините за която вече никой не помнеше. Като човек от не особено важно семейство, тя естествено беше посетена от дребна кралска особа — матриарх, заделена специално за изказване на държавни съболезнования. Височайшата ѝ гостенка я попита дали би могла да направи нещо за нея, на което се полагаше да отговори „не“.

— Намерете ми друг съпруг. — Думите излетяха от устата ѝ, преди да се усети. В резултат ужасената матриархка я нахока гневно, че се отнася несериозно към трагичната саможертва на покойния си съпруг.

— В такъв случай — каза непокаялата се Дороти, — защо не отидете да ми вземете свински пай от магазина на ъгъла?

Това оскърбление доведе до отлъчването на Дороти от почти цялото висше общество, за да свърши, след много премеждия по дивите брегове на любовта, като най-великата и най-малко вертикалната от почти всички хоризонтални труженички в познатия свят. Именно тази репутация я доведе до стола срещу Боз Икард.

— И така, искам да омаете малкото чудовище.

— Няма ли да е твърде очевидно?

— Това си е ваш проблем. Мога да уредя да ви представят достатъчно невинно; оттам нататък всичко зависи от вас. — Той ѝ подаде една папка. — Прочетете това. — После започна да ѝ дава съвети, но тя бе по-загрижена да намери място за папката в чантичката си — за тази цел бавно извади съдържанието ѝ на бюрото пред себе си. Накрая папката беше натикана вътре и тя започна да пълни отново чантичката с предметите, оставени на масата. Последна сред тях беше една много стара, изсъхнала ябълка, която бе стояла незабелязана на дъното на чантичката повече от седмица. Боз Икард се взираше неодобрително в ябълката: тя говореше зле за репутацията ѝ на изтънчена прелъстителка.

— Не обръщайте внимание — каза Дороти и взе старата ябълка с престорена наслада. — Даде ми я моята бавачка, като бях малка, и сърце не ми дава да се разделя с нея.

Визитата на Кейл в Потсдам бе предизвикала подем в бойния дух на войниците и подновена решителност да се бият, която отслабваше пропорционално на разстоянието до Потсдам. Това даде на ИдрисПюк време да създаде своята трупа от самозванци, но нищо повече. Намирането на актьори не беше трудно, но намирането на надеждни такива, които да си държат устите затворени, се оказа по-проблематично, както и костюмите. След първия ден на прослушването стана ясно, че са изправени пред сериозна трудност: актьорите бяха твърде дребни, което ще рече, че бяха с нормален ръст. Но мечтата на Кейл за могъща закачулена фигура, стояща на самотен планински чукар, за да окуражи малодушните, се сблъска с практическо препятствие: щом костюмираните актьори се озовяха на по-сериозно разстояние — необходима предпазна мярка, за да не бъде разкрита играта, не можеха да се различат никакви детайли от тях: нито величавите жестове, нито заплашителната качулка, нито дори дали са коленичили или прави. Те бяха просто черни точки, и даже нещо по-лошо: черни точки на черен фон.

— Трябва да направим всичко голямо — каза ИдрисПюк. — Големи костюми, големи жестове. Пантомима, по-голяма от живота.

— Яж ми ушите — отвърна Кейл.

— Трябва да стане така, иначе ще се наложи да премислим всичко наново.

Всъщност, ИдрисПюк направи и двете. Куклата Кейл можете да постигне желания ефект от правилното място, с огньове зад нея, които да създават достатъчно светлина, за да бъде видяна, и с кукловоди, които да развяват триметровото расо, така че да изглежда, сякаш се бори с мощен вятър. Но се наложи да се върнат към версия на първия модел, с подплънки на раменете и фалшиви ръце, изработен от човек, който обикновено правеше манекени за фокуса с разрязването на жена на две, използвайки имитация на крака.

— В пантомимата — каза той — всичко трябва да е голямо, наистина, но толкова голямо, колкото трябва.

Тази втора версия трябваше да се гледа далеч по-отблизо, но по здрач, така че да не може да се различава ясно. Най-добрият момент за показването ѝ беше магическият час — времето преди смрачаване, когато светлината позволява дори най-грубите форми да придобият сиянието и мощта на един друг свят.

— Защо — попита Кейл — винаги всичко е по-трудно, отколкото си мислиш? Защо никога не е по-лесно?

Чувстваше се зле, бе раздразнен и пристигна на празненството в много лошо настроение. Фактът, че цялата вечер е подготвена, за да се опитат да разберат дали е умрял или не, го озлобяваше още повече.

— Ако си търсят повод да се разправят с мен, нека да се опитат. — Напоследък бе започнал да си мърмори под носа. Този път беше достатъчно силно, за да привлече вниманието на Хенри Мъглата, който се намираше в съседната стая и пишеше писмо относно ботушите.

Хенри Мъглата подаде глава през вратата.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Чух те да говориш.

— Може да съм пял. И какво?

— Не беше пеене — беше говорене. Пак си говориш сам. Това е първият признак на лудостта, друже.

Същата нощ Боз Икард се постара да представи отново Кейл на сравнително малкото хора, които бяха разговаряли директно с него, и всички те бяха инструктирани да му задават колкото може повече сложни въпроси. Успехът му в разприказването на Кейл стигна своя връх, когато го представиха на краля — най-дългият му отговор към върховния държавен глава беше „Ваше величество“. На останалите отговаряше с една дума или свиване на рамене. Отчаян, Боз Икард вкара в играта Дороти. Тя влезе в стаята; не е пресилено да се каже, че при появата ѝ се разнесе нещо като ахване. Беше с червена кадифена рокля, изрязана безсрамно дълбоко, и червени кадифени ръкавици, които покриваха ръцете ѝ далеч повече, отколкото роклята — гърдите. Кръстът ѝ беше пристегнат така, че приличаше на кръста на мършаво момченце; полите на роклята ѝ бяха достатъчно благоприлични, когато стоеше неподвижно, но когато се движеше, разкриваха левия ѝ крак почти до хълбока. С алените си устни и руса до бяло коса тя би трябвало да изглежда като скъпа проститутка — но съумяваше да изглежда по начин, който удря човек право в гърдите и го оставя скимтящ от желание. И този ефект съвсем не се ограничаваше само до мъжете. Тя се спираше да поговори с някои от най-важните хора в стаята; прекрасната ѝ усмивка разкриваше зъби като перлички, освен един, който беше леко нащърбен, но този дефект само я правеше още по-красива. Поспря за малко да поприказва с Боз Икард и застана така, че Кейл да може да види и да оцени великолепието ѝ. После, като забеляза, че я е огледал два-три пъти, докато се преструваше, че плъзга равнодушно очи из стаята, отиде право при него. Реши, че в неговия случай дързостта ще е най-добрият подход — дръзка и красива.

— Ти си Томас Кейл. Канцлер Боз Икард се обзаложи с мен на петдесет долара, че няма да измъкна повече от две думи от теб.

Разбира се, нямаше такъв облог, нито пък тя очакваше да ѝ повярва. Кейл се вгледа замислено за момент в Дороти.

— Значи губиш.

32.

Може би един ден някой велик ум ще открие точния момент във всяка ситуация, когато човекът, комуто се пада да вземе решение, трябва да спре да слуша. Но дотогава не се учудвайте, че молитвата, врачуването и изкормването на котки са също толкова полезни стратегии, като всяка друга. Глупавият съвет понякога върши работа; умният съвет понякога се проваля. Появата на куклите, имитиращи Кейл, постигна изненадващ успех. Всички бяха съгласни, че волята за битка на Новата армия е нараснала неимоверно — воля, вероятно също толкова важна като оръжията, храната и числеността. Успехът бе толкова голям, че решиха, че войските имат нужда от още. Проблемът беше, че Изкупителите също имаха воля за битка, която се крепеше на нещо повече от умни илюзии: за тях смъртта беше просто врата към по-добър живот. Затова — не без основание — бе изтъкнат аргументът, че щом фалшивият Кейл може да донесе такава полза, колко ли по-добре ще подейства на войските присъствието на истинския. Бе загадъчно, че бойният дух в Новата армия се беше усилил също толкова в райони, където куклите не бяха виждани, колкото и там, където бяха. В такъв случай, несъмнено няколко кратки появи на самия Кейл биха могли да наклонят везните.

Хенри Мъглата беше подложен на молби, ласкателства и тормоз, докато пристигна вестта за нова ужасна победа на Изкупителите при Малдон. Това поражение разтърси всички, дори Хенри Мъглата, затова той реши да говори с Кейл. Ако знаеше всички факти за загубата при Малдон, не би го направил. Седмица по-късно стана ясно, че разгромът там не е плод на Изкупителско превъзходство, а се дължи изцяло на глупостта на командира от Новата армия, който бе позволил на Изкупителите да избягат на висока позиция и така бе гарантирал поражение в ситуация, при която победата изглеждаше неминуема.

В интерес на истината, победите се накланяха леко в полза на Новата армия, само че никой не го знаеше. Ето защо, въз основа на невярно предположение, достигнато по логичен път с неопровержими доказателства, които бяха напълно погрешни, Хенри Мъглата убеди Кейл да обиколи бойното поле лично. Кейл изпитваше силна неохота, но Хенри Мъглата му каза, че няма да продължи дълго и ще пътуват с група каруци, далеч по-голяма от стандартната. Кейл се чувстваше малко по-добре и личната му карета бе снабдена с пружини, за да му е значително по-лесно да почива в движение. Положението явно бе критично. Надвисваше криза. Трябваше да се направи нещо. Какъв избор имаше?

Първите пет дни от седемдневната обиколка минаха добре. Присъствието на Кейл — далеч от всякаква опасност — действаше тонизиращо на войниците, и то далеч над очакванията. Големият успех продължаваше, докато се превърна в ужасна катастрофа — такава, която можеше да даде пълната победа в ръцете на Изкупителите, благодарение на смъртта на Кейл и Хенри Мъглата в един и същи ден.

Хенри Мъглата беше спрял кервана, за да избегне необичайно силната за сезона буря, идеща от север. За нещастие, същата буря застрашаваше и голяма колона Изкупители, които бяха решили да я избегнат, свивайки към безопасността на собствените си линии. Точно това случайно съвпадение доведе военна сила от хиляда и петстотин Изкупители, избрани да излязат толкова надалеч поради своята вещина и опит, до каруците на Хенри Мъглата, неподготвени за отбрана, които — въпреки големия си брой — разполагаха само с шестстотин войници. Нещо по-лошо: мнозина от тези войници не бяха чак толкова умели и опитни. Хенри Мъглата, притиснат както винаги от времето, бе допуснал грешката да предостави избора на войници на човек, твърде лесен за подкупване, който позволи на високопоставени и влиятелни хора (Новата армия вече придобиваше вредни навици) да си купят голямата привилегия впоследствие да се хвалят, че са служили със самия Ангел унищожител.

Хенри Мъглата моментално заповяда каруците да се наредят в кръг. Кейл излезе да провери какъв е този шум, остана загледан пет минути в Изкупителите, които се строяваха на осемстотин метра оттам, и каза на Хенри Мъглата да спре.

— Защо?

— Онова езерце ей там. — Езерцето се намираше на около триста метра от тях. — Подреди полукръг на брега му, със същата големина като тукашния — а после с останалите каруци подреди още един полукръг вътре.

Хенри Мъглата успя да хване каруците още в движение, така че не губиха време да впрягат отново конете и да изравят колчетата, използвани за здраво закрепване на колелата към земята. Командирът на Изкупителите осъзна, че моментът е добър за атака, но беше предпазлив човек и се бави твърде дълго, опасявайки се да не го вкарат в някакъв загадъчно хитър капан. Докато реши да се раздвижи, каруците на Новата армия бяха заели позиция, конете бяха разпрегнати, а колелата — приковани към земята.

Основният въпрос и за двете страни беше един и същ, и никой не знаеше отговора. Идеше ли помощ? Хенри Мъглата бе пратил ездачи за подкрепления, веднага щом зърна Изкупителите. Въпросът за Изкупителите беше дали са ги изловили всичките. Без помощ или някакъв необикновен късмет, беше само въпрос на време да превземат крепостта — освен ако не бяха изпуснали някой от ездачите на Новата армия. В такъв случай можеше да пристигне помощ. Но дори и тогава те бяха в добро положение: превъзхождаха противника с повече от две към едно. Всъщност, положението им беше още по-добро, отколкото си мислеха, предвид че половината войници в каруците представляваха неопитни администратори. Кейл повече от всеки друг вярваше във важността на добрите администратори, но не тук и не сега. На Кейл и Хенри Мъглата им трябваха двайсетина минути да осъзнаят, че не са защитени от свирепата машина, за чието създаване бяха положили толкова труд.

— Ти си виновен — каза Кейл.

— Когато всичко свърши, изправи ме на съд.

— Казваш го само защото знаеш, че ще умреш тук.

— А ти не, така ли?

— Аха, сега се загрижи за мен. Малко е късничко.

— Стига си хленчил.

Настъпи сърдито мълчание. После продължиха.

— Трябва ни височина — каза Кейл.

— Какво?

— Трябва ни платформа по средата на това. — Той посочи малкия полукръг от каруци. — Не е нужно да е висока повече от шест стъпки — но на нея трябва да има място за двайсет арбалетчици и колкото може повече хора, които да презареждат. Изкупителите ще пробият първата стена, така че трябва да превърнем пространството между двете в касапница. Това е единственото, което мога да измисля, за да ги спрем.

Хенри Мъглата се огледа, преценявайки какво може да използва, за да построи кулата и да я защити. Това щеше да има известен успех. Но нямаше да е от голямо значение, ако всичките му ездачи са били прихванати.

— Изглеждаш ужасно — каза той на Кейл.

Всъщност, Кейл едва се държеше на крака.

— Трябва да поспя.

— Ами онова вещество, дето ти го е дала сестра Врай?

— Тя каза, че може да ме убие.

— Какво? А те няма да те убият, така ли?

Кейл се засмя.

— Не и ако знаят, че съм аз. Вероятно съм в безопасност.

— Само че те не знаят, че си ти.

— Може би ще ни спечели време, ако го узнаят.

— Прекалено умно.

— Може би. Ще оставя идеята да отлежи, докато си поспя. Избери опитните мъже и ги раздели на добри и по-добри. От най-добрите ми трябват седем групи по десет. Сложи най-слабите в първата група каруци и ме събуди, когато прецениш, че след час Изкупителите ще пробият. А сега ме отведи бавно до каретата ми, за да не видят хората как техният Ангел унищожител се строполява.

По пътя един ужасѐн интендант се приближи до тях и докладва, че е станала грешка със сандъците избухлива селитра, използвана за зареждане на огнестрелните оръжия. Три четвърти от запаса им се оказал бекон, който се слагал в подобни сандъци. Интендантът остана изненадан, когато спокойно го освободиха. Имаше си причина за това.

— Ти си виновен — каза Хенри Мъглата на Кейл.

Наистина. Кейл беше виновен — преди месеци бе осъзнал, че харчат цяло състояние и сума ти време, за да правят сандъци с различна форма и размери за всички припаси, затова ги беше стандартизирал. Една проста, но умна идея заплашваше да ги погуби всички.

Кейл беше очаквал, че ако има късмет, може да получи два-три часа. Хенри Мъглата го събуди след седем. Винаги му трябваха минута-две, за да се разсъни, но веднага забеляза, че в Хенри Мъглата има нещо различно. Повече от Клайст и много повече от Кейл, той винаги беше запазвал нещо момчешко у себе си. Но сега го нямаше.

Кейл нямаше смисъл да се бави, затова извади пакетчето федра с морфин от чекмеджето и изсипа дозата право в устата си. Страховитите предупреждения на сестра Врай отекнаха в ушите му. Но тя му го беше дала, защото знаеше, че ще има дни като този.

Той последва Хенри Мъглата навън. През часовете, докато спеше, тук бе бушувал истински ад. Всички каруци от първия полукръг бяха в ужасно състояние — разбити, със счупени колела. Половината бяха съборени от въжетата на Изкупителите, а шест от тях горяха. Във вътрешния полукръг мъртвите и ранените, общо около двеста души, лежаха в неравни линии. Макар да имаше писъци, преобладаваше ужасното мълчание на хора, обзети от болка, която убива. И все пак Кейл виждаше, че Хенри Мъглата е запазил линията, без да използва двеста от най-вещите и опитни воини. Кейл се взря право в него и Хенри отвърна на погледа му: нещо се беше променило.

— Това, което си успял да постигнеш тук — каза Кейл, — не бих могъл да го направя дори аз. — Ако някога се хвалеха взаимно, което ставаше рядко, то винаги бе с оттенък на насмешка. Но не и този път. Похвалата трогна дълбоко Хенри Мъглата — толкова, колкото е възможно човек да бъде трогнат от дълбокото възхищение на някого, когото обича. Последва кратко мълчание. — Жалко — добави Кейл, — че изобщо допусна това да се случи.

— Жалкото е — отвърна Хенри Мъглата, — че заради твоите тъпи сандъци всички ще измрем.

Първият полукръг от каруци още се държеше, но нямаше да изтрае дълго — Изкупителите вече теглеха горящите останки. Кейл си помисли, че разполага с десетина минути. Извика на свежите сили да излязат напред и ги събра в предварително подготвените групи по седем.

Изнесе им, разбира се, речта, която бе задигнал от библиотеката на Светилището.

— Как се нарича това място? — попита той.

— Свети Криспиново езеро — отвърна един от войниците.

— Е, онзи, който преживее днешния ден и се върне благополучно у дома, ще запретва ръкави да покаже белезите си и ще казва: „Тези рани ги получих при Криспиново езеро“. А после ще разказва за подвизите си от този ден. Имената ни ще бъдат в устите на всички, привични като всяка ежедневна дума, от днес до края на света. Да — ний, дружинка, шепа смели братя — защото който кръв пролее с мен на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен. — Кейл не отправи обичайното предложение да пусне всеки, който не желае да се бие: този ден никой нямаше да ходи никъде. Някой път хитрата му реч нямаше да подейства, но не и днес.

— Всеки от вас — извика той и под въздействие на лекарството гласът му набра мощ и отекна над околния шум — принадлежи към група от седмина, именувани по дните на седмицата, защото не съм имал времето и привилегията да ви опозная по-добре. Но сега от всеки от вас зависи дали бъдещето ще живее или ще умре. Дръжте щитовете си допрени. Искам да стоите толкова близо един до друг, че да усещате дъха на съседа си. Не изоставайте, не се втурвайте напред — това е духът, който искам. Знаете сигналите. Слушайте толкова добре, колкото знам, че можете да се биете, и ще се справите чудесно.

Излезе напред и посочи двата края на полукръга.

— Понеделник — там. Неделя — в далечния край. Останалите да се подредят между тях. — Махна им да тръгват.

Междувременно Хенри Мъглата беше събрал останалите по-слаби бойци и сега ги поведе напред, за да подсили каруците, които не горяха.

Още няколко минути дърпане на горящите каруци, и те рухнаха. Изкупителите изтеглиха каквото бе закачено за веригите им по-надалеч, за да оставят пролуки, които изглеждаха като дупки в редица от нащърбени зъби. Хенри Мъглата едва имаше време да се върне в малкия полукръг пред езерото и да организира арбалетчиците си върху ниската, назъбена кула от пръст, камъни и дърво.

Още пет минути, и първите Изкупители влязоха през най-голямата пролука вляво от Кейл. Той вече усещаше отровата, пулсираща във вените му — не истинска сила или смелост, а пресеклива, нервна и напрегната. Но трябваше да свърши работа. Осъзна, че преценката му също е нервна: част от него искаше да връхлети срещу Изкупителите в пролуката и да се бие. Хенри Мъглата беше инструктиран да пести каквото е останало от привършващия запас арбалетни стрели и да се цели само в стотниците. Стотниците бяха облечени досущ като другите Изкупители, точно по тази причина, но Хенри Мъглата можеше да ги различи дори през дима. Един падна, улучен в корема, после и друг.

— Сряда! — извика Кейл. — Напред!

Те тръгнаха в линия — Изкупителите чакаха, — вече наясно как да се държат.

— Достатъчно! — извика Кейл. Средите спряха. Изкупителите се объркаха — те бяха очаквали да бранят пролуката, но ето че ги канеха да влязат. Това не беше редно. Кейл вдигна лявата си ръка към Хенри Мъглата и пет стрели от арбалетите му накараха Изкупителите да направят правилното нещо — или пък грешното — и да тръгнат напред.

Колкото и зле да изглеждаха нещата за каруците, Изкупителите също бяха разтревожени. Беше им отнело твърде дълго време да стигнат дотук. При такова съотношение на силите те очакваха да прегазят каруците и да си тръгнат, преди да са пристигнали подкрепления. Знаеха, че ако са прихванали всички вестоносци на Новата армия, разполагат с цялото време на света. Но не можеха да са сигурни. И така, боейки се, че времето ги притиска, те подминаха каруците и навлязоха в полукръга.

— Вторници! — извика Кейл. — Напред! Напред! Бързо! Бързо!

Вторниците тръгнаха напред — онези в левия край малко по-бързо, което извъртя групата обратно на часовниковата стрелка и блокира движещите се Изкупители, пречейки им да се разгърнат надясно. При този ход заместниците на стотниците биха се изтеглили обратно до пролуката, но им беше наредено да продължават.

— Алилуя! Алилуя! — закрещяха те и се врязаха в линията от щитове на Новата армия със своите собствени. Настъпи сеч, блъскане, звън на мечове, трясък на чукове по щитове; всеки се опитваше да нанесе удар, без сам да получи такъв. Проблемът обаче беше, че Изкупителите бяха далеч по-добри войници в открит бой, и това си пролича много по-бързо, отколкото се надяваше Кейл. Той го беше планирал — с надеждата да ги забави тук, за да даде на подкрепленията време да пристигнат, ако изобщо дойдат такива. Твърде скоро обаче хората му започнаха да отстъпват. В петнайсетгодишното си великолепие, Кейл би използвал и останалите дни от седмицата, за да подпомогне отстъплението до полукръга край езерото. Щеше да разбере, че е преценил грешно, и да се оттегли във възможно най-добър ред. Единствената причина да може да се включи в битката беше лекарството на сестра Врай — но тя веднага би забелязала, че той реагира зле: лицето му бе зачервено, пулсът му препускаше, а зениците му се бяха свили като върхове на топлийки. Като видя, че трите дни от седмицата биват изтласквани назад и всеки момент ще се прекършат, той се втурна напред, грабна зловеща на вид алебарда от един ранен войник и къс чук, захвърлен на земята, след което проби линията на Средите и се хвърли срещу смаяните Изкупители.

Изпълнен с ярост и поел безумна мощ от дрогата, Кейл вършееше сред Изкупителите е алебардата — оръжие на главорез, и именно главорез го въртеше сега, със свирепо умение и необуздана лудост: разбиваше зъби, смазваше лица, отнасяше скалпове, чупеше пръсти, трошеше колене и лакти. Чукът му, стоварен върху гърдите им, караше сърцата им да спрат на място, кършеше гръбнаци и разбиваше скули. Той млатеше по ребра, чупеше кости; крака се откъсваха, носове се пръскаха. Даже Изкупителите бяха зашеметени от това насилие — а после обезкуражените войници от Новата армия, виждайки безумеца, който им се бе притекъл на помощ, се втурнаха към него и стъписаха по-добрите си противници, сякаш черпеха от делириумната отрова на Кейл, подивели от кръвта, вонята на лайна и ужаса.

Още Изкупители се изливаха през пролуката отзад, но това само влоши нещата, тъй като паникьосаните им другари се опитваха да избягат от тази безумна контраатака. Кейл тъпчеше по телата на ранените, за да нанася удари на отстъпващия враг. Такава лудост го бе обзела, че се чувстваше като жив кошмар, стиснал по една бебешка дрънкалка във всяка ръка. Дрогата отприщи насъбрания му гняв срещу хората, отстъпващи пред него. Хленчът и молбите на умиращите и ликуването и злорадството на тези край него — това са сигналите и звуците на една битка, ужасът и болката, и неповторимият екстаз.

Настъплението на Изкупителите рухна и ако не беше един стотник, който запази самообладание и изтегли хората си, стоящи като пънове в очакване да бъдат заклани, може би щяха да понесат толкова тежък удар, че да си тръгнат. Докато те отстъпваха, се наложи Кейл да бъде задържан, за да не ги последва — за негово щастие, тъй като озовеше ли се на открито извън външния периметър на каруците, щеше да бъде убит. Там никаква дрога не би могла да го спаси. Водачът на Петъците успя да удържи Кейл в хватка, която е по силите единствено на двуметров бивш ковач. Задържа го достатъчно дълго, за да дойде Хенри Мъглата и да го придума да се върне в полукръга край езерото. Вече се бе стъмнило и след като предаде Кейл на един полеви лекар, прошепвайки му за грешно подействало лекарство, Хенри Мъглата се опита да измисли как да запуши пролуката.

Ако Изкупителите бяха атакували пак на същото място, щяха да проникнат за няколко минути, но те разбираемо бяха изумени от станалото и вярвайки, че Новата армия е намерила някакви наемници берсерки, решиха да опитат с различен подход. През следващите два часа атакуваха по външния периметър с намерението да подпалят всички каруци, а после да изтеглят горящите останки от пътя си, за да получат открит път за щурм на полукръга край езерото. Хенри Мъглата ги задържа докъм два часа след полунощ, а после заповяда на оцелелите да се оттеглят към езерото и загледа как Изкупителските инженери разглобяват външния периметър. В четири сутринта започна последната атака.

Изкупителите се събраха от вътрешната част на периметъра и запяха:

— Алиииилууууяяяя! Алиииилууууяяяя!

Огрени отзад от червената жарава на изгорелите каруци, те приличаха на някакъв чудовищно въоръжен адски хор. Отляво други Изкупителски войници запяха:

— Смърт и Съд, Рай и Ад — четири погибели в тленния свят.

Отдясно пък:

— Още жива вяра на бащите ни, верни ще ти бъдем чак до смърт.

Това бе красиво по някакъв сърцераздирателен начин — макар че тази мисъл изобщо не мина през уплашените умове на онези, които гледаха и слушаха.

След като го прибраха зад каруците при езерото, Кейл бе отведен в палатката за ранените зад ниската кула, построена от Хенри Мъглата. Умът му като че ли бе малко по-бистър, но тялото му от кръста надолу трепереше неконтролируемо по начин, който изглеждаше леко нелеп. Хенри Мъглата каза на лекаря какво е взел.

— Дай му нещо, което да го успокои.

— Не е толкова лесно — отвърна лекарят. — Тези лекарства не бива да се смесват — не е безопасно. Както виждате, не се знае какво ще стане.

— Е — каза Хенри Мъглата, — аз мога да ти кажа какво ще стане, ако не направиш така, че да е в състояние да се бие.

С това трудно можеше да се спори, затова лекарят му даде валериан и мак в доза, достатъчно голяма да повали бившия ковач, който сега стоеше над Кейл, за в случай че момчето реши да хукне нанякъде.

— След колко време ще проличи дали действа?

— Каквото и да ви кажа, ще излъжа — отвърна лекарят.

Хенри Мъглата приклекна до Кейл, който трепереше целият и дишаше на пресекулки.

— Бий се само когато си готов. Ясно ли е?

Кейл кимна между треперенията и вдишванията. Хенри Мъглата излезе от палатката с ясното съзнание, че това вероятно ще е последната му нощ на тоя свят. Чувстваше се като двегодишен. Качи се на импровизираната могилка в средата на полукръга — „кула“ беше прекалено величаво название за нея — и размени няколко думи с петнайсетте арбалетчици и мъжете, които им зареждаха оръжията. После се обърна към останалите хора — своите хора — на барикадите. Помисли си, че в този момент те заслужават истината повече от всякога.

— Първо — излъга той, — чух, че подкрепленията идат. Трябва само да издържим до средата на сутринта, а после ще ги накараме да запеят друга песен. — Гръмнаха радостни възгласи, които странно контрастираха с музиката на Изкупителите.

Дали му бяха повярвали? Но какъв друг избор имаше? В момента за Хенри Мъглата всичко се свеждаше до изкуството на протакането. Реши да предложи на Изкупителите да преговарят за капитулация, без да смята, че наистина си заслужава риска. Когато вестоносецът не се върна, той беше бесен на себе си, че е прахосал живота на един човек, макар да знаеше какъв ще е отговорът. „Ти си слаб и безполезен“, каза си той. Насочи ума си към непосредствения проблем: недостига на стрели. Цял ден беше карал мъжете, които зареждаха арбалетите, да изработват нови, така че все още имаха сериозен запас; но за да отблъскват Изкупителите достатъчно дълго, вероятно щяха да им трябват много повече. Ако подкрепленията изобщо пристигнат, дано това да стане до десет сутринта. След това вече никого нямаше да го е грижа.

Планът, който бе стъкмил, беше доста прост: издигнатата платформа им даваше почти пълен изглед напред, с изключение на една скрита за стрелите зона пред каруците, широка около шест стъпки. Всеки Изкупител, добрал се дотам, щеше да получи възможността да се бие със защитниците, без да го обстрелват арбалетите на кулата. Работата на Хенри Мъглата беше да задържи Изкупителите далеч от каруците, така че сравнително малък брой от тях да стигнат до защитената зона и да могат да влязат в ръкопашен бой с бранителите. Но беше сигурен, че този план зависи повече от Кейл, отколкото от него; бранителите имаха нужда Ангелът унищожител да е на тяхна страна, за да издържат до сутринта.

Все още пеещи, Изкупителите от първата редица тръгнаха напред, блъскайки с мечовете по щитовете си в бавен акомпанимент на строфите, които Хенри Мъглата бе принуден да слуша като малък сутрин, обед и вечер. Благодарение на късмета, той бе открил втори сандък тежки арбалети, макар че в лагера трябваше да има само три такива. Близкият бой не изискваше такава далекобойна мощ, така че те се използваха само от снайперисти, и то рядко. В друг случай тази грешка би могла да се окаже катастрофална, но днес некомпетентността му поднесе възхитителен дар. С десет такива арбалета срещу себе си, Изкупителите щяха да получат гаден шок по пътя към барикадата от каруци.

Така и стана. Изкупителите очакваха да попаднат под огъня на далеч по-леките арбалети, изобретени от Хенри Мъглата за близък бой, срещу които техните щитове бяха нелоша защита. Едва бяха почнали да напредват, когато арбалетните стрели повалиха четирима стотници и четирима други войници и раниха още двама. Чакаше ги и по-лошо. Почти веднага нов залп от други пет арбалета, подадени на стрелците от хората, които ги зареждаха, порази гъстите редици на Изкупителите със същия резултат. Изненадани, те се засуетиха, чудейки се какво да правят, и за миг Хенри Мъглата си помисли, че ще се оттеглят извън обсега им. За малко да се окаже прав, но тогава един от стотниците, удряйки наляво и надясно и крещейки с пълно гърло, им прегради пътя и ги подкара напред.

— Тичайте! Тичайте! Тичайте! Стигнете до прикритието на каруците!

Осемстотинте Изкупители се втурнаха хаотично напред към заслона на каруците, където стрелите не можеха да ги достигнат, и понесоха тежки загуби от арбалетите на могилката. А когато се приближиха, ефектът от по-слабите арбалети в каруците също нарасна. Още по-зле за тях бе, че твърде много се бяха хвърлили да атакуват каруците — в заслона нямаше достатъчно място за всички свещеници, които стигнаха дотам. Повече от двеста останаха напълно открити за обстрел откъм могилката. След кратка касапница, в която бяха убити над петдесет Изкупители, стотниците най-сетне проумяха грешката си и подкараха обратно останалите три четвърти от мъжете, които само допреди минути бяха тласкали напред.

Изкупителите при каруците продължиха да се бият извън обсега на Хенри Мъглата, но не и на бранителите в самите каруци, които сега бяха подложени на тежко и смъртоносно напрежение. Все пак, бранителите бяха добре защитени и умираха в съотношение само един от тях на шестима Изкупители. Хенри Мъглата беше този, който поддържаше баланса. Докато Изкупителите пред каруците измираха бавно, броят им трябваше да бъде попълван от онези, които се криеха надалеч в тъмното, отвъд стария периметър. След като бяха избити достатъчно Изкупители, стотниците се втурнаха напред от мрака с групи от по трийсетина души, за да ги заместят. Дали бранителите щяха да живеят или да умрат, зависеше от скоростта на стрелба от ниската могилка и колко Изкупители ще успеят да убият арбалетчиците, докато онези тичат през откритото пространство към относителната сигурност на каруците.

Хенри Мъглата и бранителите отмерваха смъртоносен ритъм и щяха да оцелеят само докато този ритъм си оставаше същият. Ако стрелите им свършеха или пък Изкупителите си пробиеха път през каруците, това щеше да е краят. Всъщност, Хенри Мъглата вече смяташе, че им е спукана работата. „Ех, де да беше тук Кейл — мислеше си той. — Той щеше да знае какво да прави.“

Но Ангелът унищожител вече хъркаше в каретата си, под надзора на бившия ковач, младши сержант Демски. При кратката си визита няколко часа след началото на тази втора битка, лекарят каза на Демски, че Кейл ще остане в безсъзнание с часове и че ковачът ще е далеч по-полезен на бойното поле.

— Трябва да го наглеждам — отвърна Демски.

— Ако онази папистка измет преодолее каруците — каза лекарят, — единственото, което ще наглеждаш, е неговата смърт, а после и твоята.

Кейл продължаваше да хърка. Човек не можеше да не се съгласи с думите на лекаря, така че след като провериха набързо състоянието му, те го оставиха сам в мрака.

След половин час Кейл се събуди, защото ефектът от валериана с мак беше преминал. Но не можеше да се каже същото за федрата с морфин, която сестра Врай му беше дала с толкова опасения. Още по-безумен, отколкото преди да потъне в предизвикания от билките сън, той грабна една алебарда и се втурна навън. Каретата му бе преместена на най-безопасното място, от далечната страна на могилката, на около трийсет стъпки от езерото. При нормални обстоятелства щяха да го забележат, преди да е направил и няколко крачки, дори в тъмното — но вече бяха минали два часа от началото на битката и всички бяха погълнати от борбата за оцеляване. Затова само Кейл видя редицата Изкупители в езерото, газещи към напълно оголения тил на лагера по някаква издигната плитчина, широка колкото двама души, която бяха открили. Водата им стигаше до кръста и те напредваха бавно, но бяха достатъчно, за да обърнат развоя на битката за минути. С рев за помощ, който остана нечут поради силния шум, голият Кейл — лекарят му беше свалил окървавените дрехи — се втурна в езерото и зацапа към стъписаните Изкупители — самотно момче, напълно голо, което крещеше насреща им.

Дори най-нежният и любящ гълъб на мира не би могъл да не потръпне от величието на ангелското му насилие — никога никой герой не се е сражавал с такава мощ и грациозни умения, с такава божествена ярост и жестоко великолепие. С приближаването на всеки Изкупител, той нанасяше такава свирепа вихрушка от удари по ръце, крака и глави, че скоро плитчините на езерото се изпълниха с отсечени крайници, пръсти и пети, поклащащи се във водата. Цялото ледено езеро почервеня от кръвта на Изкупителите, докато те продължаваха да настъпват неумолимо към него, за да срещнат своето мъченичество в студената черна вода.

Ако някой в битката зад него бе намерил време да погледне към езерото, без съмнение щеше да види нещо, което нямаше да забрави скоро. В продължение на час, вършеейки във водата около себе си, халюциниращият Кейл се сражаваше бясно срещу безкрайна върволица Изкупители, които не съществуваха — величаво сразени смъртоносни врагове, които бяха изцяло плод на дрогираното му въображение. След час измамен героизъм, всичките му въображаеми врагове бяха мъртви. И така, изтощен, но тържествуващ, той се върна в каретата си, докато истинската битка продължаваше, все още с несигурен изход, и потъна в спокоен сън.

На могилата Хенри Мъглата усещаше потта, стичаща се по гърба му: сякаш, осъзнавайки, че той ще умре, бръмбарите на страха се бяха излюпили от гръбнака му и бягаха да се спасяват. Битката продължаваше безспир и купчината стрели, които ги деляха от ужасна смърт, намаляваше като пясъка в часовник, който не може да бъде обърнат. После, отначало незабелязано, небето започна да просветлява и бледата червенина на зората окъпа каруците долу в нежнорозово, а после слънцето се издигна над хоризонта и повя ветрец, разпръсвайки донякъде дима, надвиснал над битката. Тогава боят спря и странно мълчание легна върху всички — както Изкупителите, така и Новата армия. По ниското възвишение около езерото, на разстояние миля и половина, имаше към пет хиляди войници, които бяха марширували цяла нощ, за да спасят своя Ангел унищожител.

Самият Ангел на смъртта в момента спеше дълбоко. Продължаваше да спи и след половин час, когато Хенри Мъглата дойде да го види заедно с лекаря и младши сержант Демски. Минута-две се взираха в него отгоре.

— Защо е толкова мокър? — попита Хенри Мъглата.

— Сигурно от билките — каза лекарят. — Това е начинът на тялото да се отърве от всичката отрова в себе си. Той е нашият спасител — нима можем да кажем достатъчно в негова възхвала?

Трудно би могло да се каже дали свръхестествената репутация на Кейл нарасна повече от това, че (както вече всички вярваха) сам-самичък е изтребил Изкупителите, тъкмо когато се готвели да победят, или от факта, че след извършването на този необикновен подвиг се е оттеглил, за да проспи остатъка от битката, сякаш е знаел, даже някак си е гарантирал с намесата си, че победата е сигурна, каквото и да прави по-късно противникът.

Признак за зрелостта и силата на моралните устои на Хенри Мъглата беше, че той успя да намери в сърцето си достатъчно здрава килия, за да заключи там нажежената си до бяло ярост от това, че всички заслуги за успеха в тази най-критична нощ са приписани на Кейл. Или поне повечето.

— Аз спечелих битката при Криспиново езеро.

— Щом казваш — отвръщаше Кейл всеки път, когато Хенри Мъглата повдигнеше този въпрос насаме, което ставаше доста често. — Аз не помня много от нея.

— По собствените ти думи, дори ти не би могъл да удържиш Изкупителите.

— Наистина ли? Не звучи, все едно аз съм го казал.

От истинската атака, която Кейл беше повел срещу Изкупителите, той си спомняше само мимолетни образи. Единственото, което остана в паметта му от героичната му битка с несъществуващите Изкупители в езерото, беше някой и друг странен сън. Но накрая дори и сънищата избледняха. Хенри Мъглата си отмъсти за отнетото му признание по начин, който би получил горещото одобрение на всички петнайсетгодишни момчета по света. Жителите на Испански Лийдс бяха толкова впечатлени и признателни, че събраха дарения в размер, десетократно по-голям от нужния, за да се увековечи героичната победа при Криспиново езеро. На мястото на битката бе издигната каменна статуя. Кейл, висок осем стъпки, стоеше върху труповете на мъртви Изкупители, а онези, на които им предстоеше да бъдат жестоко заклани, се свиваха пред неземната му мощ. Хенри Мъглата подкупи каменоделеца да промени надписа в подножието на статуята с една буква, така че сега той гласеше:

„Във вечна памет на героичното дело на Томас Кейк“.

33.

Две седмици след битката при езерото Кейл се чувстваше ужасно и спеше почти през цялото време. Когато беше буден, или имаше страшно главоболие, или му се повръщаше, и често го правеше. Един от начините, които откри, за да откъсне мислите си от страданията, беше да лежи в тъмна стая и да си припомня всичките чудесни ястия, които беше ял с ИдрисПюк: свинско в сладко-кисел сос, фини спагети със седем вида месо, сладкиш с току-що набрани къпини, сервиран с двоен слой сметана. После се отдаваше на двуострото удоволствие да си мисли за двете голи момичета, какво беше да ги докосва и да бъде в тях (това все още го удивляваше всеки път, когато си помисли за него — що за идея!). Стига да успееше да избегне омразата, която изпитваше към Арбел, и вината — и то толкова заплетена вина — по отношение на Артемизия, това сякаш му помагаше да потъне в място, където всяка болка е притъпена. Често си спомняше конкретни дни и нощи и заспиваше с мисълта за тях. Една сутрин, две седмици по-късно, се събуди и се чувстваше далеч по-добре. Това се случваше от време на време — внезапното настъпване на няколко дни, през които се чувстваше почти нормален — стига да не прави кой знае какво. След няколко часа в този оазис започна да се чувства много странно; някакво силно желание не го оставяше на мира. Беше толкова силно, че не можеше да му устои. Може би, помисли си той, се дължеше на това, че едва не умря при Криспиново езеро. Но каквато и да бе причината, то го подлудяваше и не допускаше никаква съпротива.

— Искате ли висяща врътка?

— Не.

— Някога да сте правили трад?

— Не.

— Ами пръскало?

— Не.

— Искате ли гълъб? Това ще е екстра, разбира се.

— Не.

— Хугенот?

— Не.

— Смуколизка?

Като всички противни момчета на своята възраст, Кейл се опасяваше да не го правят на глупак.

— Да не си го измисляш?

Секс-посредникът беше възмутен.

— Сър, ние сме прочути с нашите смуколизки.

— Искам просто… — Кейл направи раздразнена и неловка пауза — … обичайното.

— Аха — каза секс-посредникът. — В Дома на насладите на Руби ние предоставяме необичайното. Известни сме най-вече с нетрадиционните неща.

— Е, аз не искам такива.

— Разбирам — процеди с презрение посредникът. — Господинът иска „мод ординер“.

— Щом казваш.

— Господинът ще желае ли да се възползва от услугата ни за целувки?

— Какво?

— Целувките са екстра.

— Защо? — Кейл беше по-скоро развеселен, отколкото възмутен.

— „Фий де жоа“ при Руби са жени от висока класа и смятат целуването за най-интимния акт. Следователно са длъжни да поискат допълнително заплащане.

— Колко?

— Четирийсет долара, сър.

— За целувка? Не, благодаря.

В работата на един секс-посредник смутените клиенти са нещо обичайно, само че този блед младеж с тъмни кръгове около очите (макар че думите „блед“ и „тъмни“ не описваха достатъчно добре нездравия му вид) вече наистина почваше да му лази по нервите.

— Остава само младият господин да предостави доказателство за възрастта си.

— Какво?

— В Дома на насладите на Руби сме много стриктни по този въпрос. Такъв е законът.

— Шегувате ли се?

— Съвсем не, господине. Изключения не може да има.

— Как трябва да докажа възрастта си?

— Паспорт ще свърши работа.

— Забравих да го взема.

— Тогава се боя, че ръцете ми са вързани, сър.

— Това също ли е екстра?

— Много остроумно, сър. А сега се разкарай!

Това предизвика смях откъм чакащите клиенти и проститутките, идващи да ги отведат при екстаза, за който са си платили. Кейл беше свикнал да го осъждат, да го бият, но не беше свикнал да му се смеят. Никой не се присмиваше на Ангела на смъртта, въплъщението на Божия гняв. Но сега той беше просто едно болно момче. А как само копнееше за предишната си сила, докато ги слушаше да се кискат. Ако не беше толкова слаб, трудно би могъл да се овладее при такава провокация. Те щяха да видят ужасите на света, които да им запушат устите. Но от другия край на стаята го наблюдаваше много едър мъж с твърд поглед. Въпреки че киселината на присмеха разяждаше душата му, той се видя принуден да си тръгне, вече обмисляйки план да причини нещо ужасно на Дома на насладите на Руби, когато му дойде времето. Руби имаше късмет, че като чу повишения глас на своя служител, слезе да провери каква е работата. Още по-голям късмет имаше, че разпозна Томас Кейл.

— Моля ви! — извика тя, докато Кейл вървеше към отворената врата. — Ужасно съжалявам. Моят човек — тя посочи към мъжа, сякаш е нещо, което е чакало твърде дълго да бъде изхвърлено на боклука — е идиот. Глупостта му ще му струва заплатата за една седмица. Наистина, ужасно съжалявам.

Кейл се обърна, наслаждавайки се на израза на огорчена несправедливост върху лицето на мъжа, и каза:

— Заплатата за две седмици.

— Нека се спрем на три — отвърна Руби с усмивка. — Моля, заповядайте в приваториума. Само най-почетните ни гости се допускат там. И, разбира се, всичко тази вечер е за наша сметка.

— Дори и целувките ли?

Тя се засмя. Момчето изглежда приемаше охотно ласкателствата.

— Ще намерим места, които дори не сте осъзнавали, че могат да бъдат целувани.

Макар да не знаеше кое е това момче, посредникът никога не беше виждал Руби да се отнася с такава почит към някого. Но това беше нещо повече от почит — тя се страхуваше. Във всеки случай, той осъзна, че загубата на три седмични заплати е най-малкият му проблем.

Гледката в приваториума можеше да изцъкли очите на всяко момче, колкото и да е порочно. Навсякъде имаше жени, сгушени върху миндери, застлани с кози кожи, върху дивани от жълто кадифе и кушетки, покрити с кожа на лама от Америго. Високи жени, ниски жени, дребни жени, едри жени — кафяви, бели, жълти и черни жени. Една от тях бе увита от главата до петите, с изключение на едната гърда, чието зърно бе боядисано в маково червено. Друга беше облечена като невинна пуританска дъщеря, със скромна черна рокля и бяла ленена фуста — само че ронеше тъжни сълзи и държеше табела: „Аз съм отвлечена. Моля, помогнете ми!“ Други бяха голи и изглеждаше, че спят. Едно момиче, с ръце и крака, захванати в дървена рамка, беше измъчвано от жена, която го гъделичкаше между разтворените крака с лебедово перо.

— Холандско шампанско! — извика Руби на един паж с кожени наочници. Обърна се към Кейл. — Това е най-добрата реколта от сто години насам.

Подкани го с жест да си избере някоя от жените в стаята, опитвайки се да създаде у него впечатлението, че е спокойна, но нещо в това бледо момче я ужасяваше и тя се надяваше да реши бързо. Остана смаяна от следващите му думи.

— Искам теб.

Руби беше към петдесетте и се беше оттеглила от занаята преди повече от двайсет години. През това време ѝ бяха отправяни подобни предложения, но тя ги отхвърляше — деликатно или твърдо, според случая.

— Но това са едни от най-красивите жени в страната.

— Те не ме интересуват. Само ти.

Вярно е, че Руби знаеше как да изглежда по най-добрия начин. Беше много умела в гримирането — достатъчно, но не прекалено — и можеше да си позволи най-добрите творения на градските шивачи. В никакъв случай не се занемаряваше, но обичаше да си хапва и бе приятно мързелива. А истината беше, че никога не е била красавица. Беше си пробила път до върха в занаят, който оставяше тежък отпечатък върху мнозина, благодарение на топлотата и ума си. Шията ѝ бе прекалено дълга за вкуса на повечето мъже; имаше малък, но необичайно оформен нос и толкова пълни устни, че изглеждаха почти странно.

— Когато съм уморена — шегуваше се тя, — приличам на костенурка.

Кейл обаче я смяташе за прекрасна.

Тя беше волева жена, а също и сурова, ако се налага, но какво би могла да стори? Не можеше да откаже на това бледолико момче. Изправена срещу неизбежното, тя си надяна усмивката, която след трийсет години работа по гръб ѝ идваше съвсем естествено, и посочи към вратата, под погледите на зяпналите развълнувани курви.

— Кое, да му се не види, беше това смешно хлапе? — попита пуританската девица, която вече можеше да спре да плаче.

— Ама ти си такава тъпа пачавра! — обади се момичето, което бе престанало да измъчва партньорката си с лебедовото перце. — Това беше Томас Кейл.

Очите на пуританката се разшириха от радостен ужас.

— Чух, че се бил върнал от мъртвите и държал душата си затворена в кофа за въглища.

Руби Евърсол може и да не вярваше във връщането от оня свят и пленените души, но знаеше достатъчно сигурни факти за Кейл, за да се страхува. Тя някога беше собственост на Кити Заека. Макар да се зарадва на вестта за смъртта му и колко дълго и ужасно е умирал, съзнаваше що за твар трябва да си, за да убиеш Кити в собствения му дом. Фактът, че Кейл беше само едно момче с болнав вид, усилваше безпокойството ѝ. Докато отключваше вратата към покоите си, тя осъзна, че трепери. Руби Евърсол не беше треперила от страх много отдавна.

Кейл би се смаял, ако знаеше какво изпитва Руби. Макар и не толкова нервен, колкото биха били повечето петнайсет-шестнайсетгодишни момчета при същите обстоятелства, все пак бе неспокоен — донякъде не се чувстваше в свои води, донякъде се срамуваше, че плаща на някого да прави секс с него, но беше и развълнуван от непознатите удоволствия с жена, толкова различна от Арбел и Артемизия. При мисълта за покойната му любовница го жегна нещо — може би чувство за загуба, може би угризение. Но всичко това бе прекалено объркващо, затова той го отхвърли и се съсредоточи върху добре оформената Руби.

— Да се съблека ли? — попита тя.

— Ъъъ… да, моля. — Определено не звучеше много заповедно, но Руби беше прекалено развълнувана, за да забележи.

Тя беше професионалистка, разбираше си от работата. Започна да разкопчава много бавно кукичките на корсета си отгоре надолу. Докато ги отваряше една по една, Кейл беше запленен от гърдите ѝ. Подкрепяни и надигнати от инженерните таланти на шивачката ѝ, с всяко разкопчаване меките закръглености, удържани от роклята, сякаш се издуваха, нетърпеливи най-сетне да се освободят. Той не забеляза, че е спрял да диша. Тя пусна корсета на пода, разкопча полата си и я свали. Остана само по бяла копринена долна риза. Странно и неразбираемо за Руби, тя се чувстваше страшно неловко, докато развързваше връзките на тънката риза. После я пусна да се свлече на пода и пристъпи встрани. Дробовете на Кейл, макар не и самият Кейл, решиха, че е време да дишат — и именно пъшкането му започна да подсказва на Руби, че може би не е разбрала правилно нещо.

Вече беше гола до кръста. Дори и като слабичка млада жена се беше гордяла с гърдите си. Вече не беше слабичка — съвсем не. Но каквото и да ѝ бе прибавило угаждането с масло, яйца и вино — а то бе прибавило много, — гърдите ѝ бяха запазили нещо от младежката си стегнатост. Бяха много големи, с огромни розови зърна. Кейл, свикнал единствено с гъвкавата Арбел и мъничката Артемизия, за която думата „деликатна“ бе преувеличение, зяпаше, като че ли за първи път вижда гола жена. Как е възможно, помисли си той (макар че мислите му бяха почти парализирани), едно и също създание да е толкова различно? Той, разбира се, не беше придружавал Хенри Мъглата по време на благоговейното му шпиониране на пищната Рива, докато се къпе, в Келявите земи. Руби разхлаби връзките на сините си гащи и те паднаха на пода. Хубаво беше, че Кейл тази седмица се чувстваше по-силен — иначе би могъл да се строполи мъртъв там, на място, и бъдещето на света щеше да поеме в съвсем друга посока.

В стаята се възцари напрегната тишина. Кейл се взираше поразен в Руби. Руби усети как ужасът ѝ от момчето започва да отстъпва и на негово място се появи почти забравеното удоволствие да опиянява някого със силата на тялото си. Бавно, наслаждавайки се все повече с всяка следваща крачка, тя отиде при него, протегна ръце — другият свят вече не съществуваше — и обгърна Кейл в тялото си. Този момент, чувството, че потъва в рай, който може да помирише и докосне, щеше да остане с него до сетния му ден, за да го превърта в ума си, когато е най-потиснат: убежище от отчаянието.

Той вече изгаряше от копнеж. Завлече я на леглото и ѝ се нахвърли така, сякаш искаше да я изяде. Устата и ръцете му бяха навсякъде, очаровани от всичко в нея. Коремът ѝ беше тлъст, не като плоските момчешки коремчета на Арбел и Артемизия. Този на Руби беше закръглен и мек като възглавница и се тресеше, щом го докосне, като кремовете на банкетите на Матераци. Тя беше цялата в извивки и гънки и той я докосваше навсякъде. Насладата му беше толкова голяма, че тя се засмя и каза:

— Търпение. — После застана на колене. Той коленичи зад нея, хапейки с устни шията ѝ, и изпита една от седемте най-големи наслади на света според Хунтерианците — да държиш чифт тежки гърди в двете си длани.

Сякаш жадуващ да открие останалите шест, той натисна Руби обратно на леглото и се зае да целува гърдите ѝ с такава невъздържана страст, че малко прекали.

— Ох — изписка тя.

Той седна, стреснат и разтревожен.

— Извинявай. Извинявай. Не исках да ти причиня болка.

Зърното наистина я болеше, но той изглеждаше толкова разкаян, а тя бе толкова слисана от силата на желанието му към нея, че не можеше да направи друго освен да го погали по бузата и да се усмихне.

— Всичко е наред — каза тя и си повя на лицето с другата ръка. — Само карай малко по-бавно.

— Кажи ми какво да правя — помоли мило той. И тя разбра колко истерично е било от нейна страна да приписва такъв ужас на такова очарователно съжаление и невинност.

— Е, не искам да обуздавам ентусиазма ти, но все пак се постарай да не ме изядеш.

През следващите часове Кейл изпита още три от останалите шест най-големи наслади (за две от тях, с пълно право, е противозаконно дори да се споменава).

Наблюдението на Клайст, че където и да иде Кейл, със сигурност следва погребение, вече се беше превърнало в баналност. Със сигурност обществото прие ужасните събития, случили се в Дома за наслади на Руби по-късно същата нощ, като доказателство, че всеизвестните истини са такива, защото са верни. Разбира се, беше несправедливо да се предполага, че Кейл е отговорен за станалото, и абсурдно да се твърди, че това ясно доказва свръхестествената му същност като някакъв земен наместник на самата смърт. Но както отбеляза по-късно Випонд пред брат си, ако онази вечер Кейл не беше настоял да влезе в спор със секс-посредника, всичко щеше да свърши само с леко накърненото му чувство за собствена важност.

— Значи той е виновен — каза ИдрисПюк, — че някакъв си събирач на кучешки лайна е прерязал гърлото на елитна проститутка, защото е решил, че се присмива на размера на пениса му?

— Разбира се, че не. Но не е и съвпадение — той може да не е Ангелът на смъртта, но някои хора просто са родени да създават неприятности. И Кейл е един от тях.

Малко преди десет същата вечер, докато Кейл лежеше приятно изтощен в леглото на Руби (одеяла от линтънски кашмир, чаршафи от ерианска паешка коприна), един трийсетинагодишен мъж пристигна в Дома на насладите за едно неповторимо вкусване на красотата. Той беше пурист — което ще рече, че събираше пур от улиците на Испански Лийдс. С думата „пур“ местните щавачи наричаха кучешките изпражнения, които им бяха нужни заради веществата в тях, омекотяващи кожата. Ако секс-посредникът беше разбрал каква е професията на мъжа, изобщо нямаше да го пусне да влезе, но пуристът бе достатъчно умен да не се появи на такова специално място с дрехите си на най-долен парий. Беше си взел костюм под наем, беше се изкъпал в обществената баня и се беше избръснал в бръснарски салон. А от нервност да не го отхвърлят, също така си беше пийнал повече, отколкото възнамеряваше. И все пак, ако не бе спречкването му с Кейл по-рано вечерта, секс-посредникът вероятно щеше да реши, че пуристът не изглежда съвсем наред и е малко по-пиян от допустимото. Беше въпрос на тон: заведението на Руби беше от висока класа, а пуристът не издържаше на прегледа. Само че тази вечер издържа. Секс-посредникът беше кисел; даже нещо повече, бе ядосан. Бяха го унижили заради Кейл, затова реши тази нощ да си го изкара на тая дебела курва, шефката си, и да пусне пуриста.

Писъкът, който стигна до тях, докато Кейл лежеше, отпуснал глава на пищната гръд на Руби, му беше кошмарно познат; това бе ужасът на човек, който осъзнава, че ще умре.

— Мили боже! — Руби скочи на крака и започна да се облича. Кейл вече се намираше до вратата и се опитваше да я залости, но тя се отвори рязко и го отхвърли назад. След като беше убил една от курвите, пуристът се бе паникьосал и хукна в грешната посока, по задънения коридор, който свършваше с апартамента на Руби. Виковете на телохранителите — Руби имаше четирима — вече ясно показваха, че не може да се върне. Той влезе в стаята, заключи вратата след себе си, сграбчи Руби за шията и я повлече към прозореца. С ужас видя, че се намира на три етажа над земята и няма път за бягство.

Кейл, който беше получил силен удар по челото, се изправи бавно.

— Заболя ме — каза той на пуриста.

— Изведи ме оттук, иначе ще прережа гърлото и на тая кучка. — Свидетелствата за смърт го покриваха целия — бяха по лицето му, по наетия костюм и по странно малкия нож, притиснат в гърлото на Руби.

— Може ли да си обуя панталоните?

— Стой където си. Само да мръднеш, мъртва е.

— Как да те изведа оттук, щом не бива да мърдам? — Кейл чуваше гласове отвън. После един от телохранителите извика:

— Стражарите идват насам! Не можеш да се измъкнеш. Пусни жената и няма да пострадаш.

Пуристът избута Руби (която бе впечатляващо спокойна предвид обстоятелствата, помисли си Кейл) към вратата.

— Кажете на стражарите да ме пуснат. Ако се опитат да влязат, ще ѝ прережа гърлото. А после и на момчето.

— Може ли да поговоря с тях? — попита Кейл.

— Затваряй си шибаната уста, или ще ѝ прережа гърлото.

— Не мисля, че ще го направиш.

— Само гледай.

— Защо да прахосваш един заложник? Мога да ти помогна, ако поговоря с тях?

— Как може мършаво келешче като теб да ми е от някаква полза?

— Нека да поговоря с тях, и ще разбереш. Какво може да изгубиш?

Пуристът се замисли за момент, но мисленето не му се удаваше лесно. Започваше да проумява тежестта на ситуацията си.

— Добре, де. Но внимавай какво казваш, или ще ѝ прережа гърлото.

Кейл се приближи до вратата.

— Стига толкова — спря го пуристът.

— Кой командва там, отвън? — извика Кейл.

Настъпи кратка тишина.

— Аз.

— Ще ми кажеш ли името си?

Нова тишина.

— Албърт Фрей.

— Добре, господин Фрей, искам да кажеш на този господин кой съм.

— Хич не ми дреме кой си — изръмжа пуристът.

Фрей имаше проблем. Като интелигентен човек, беше решил да не споменава изобщо Кейл, за да не даде на убиеца още по-ценен заложник. Кейл наистина ли искаше това?

— Всичко е наред, господин Фрей — извика Кейл. — Можеш да му кажеш.

Още една пауза.

— Младежът в стаята с вас е Томас Кейл.

Пуристът погледна бледото, мършаво голо момче пред себе си и го сравни с легендите, които бе чувал. Несъответствието се виждаше лесно.

— Глупости! — отсече той.

— Не са глупости — възрази Кейл.

— Докажи го тогава.

— Не виждам как.

Мъжът кимна към слабините на Кейл.

— Ами, примерно, като ме опикаеш с отрова. Можеш ли?

— За нещастие, се изпиках точно преди да влезеш. Може да ми отнеме известно време.

— Чувам, че Томас Кейл държал душата си в кофа за въглища. Вярно ли е?

— Дори не знам какво е кофа за въглища.

Мощен удар разтресе вратата. Сепнат, пуристът издърпа Руби назад и притисна по-силно ножа към гърлото ѝ.

— Господин Кейл — прогърмя един глас.

— Да!

— Млъквай! — извика пуристът.

— Добре ли сте?

Кейл вдигна ръка, за да поиска разрешението на пуриста. Прекалено уплашен, за да говори, онзи кимна утвърдително.

— Аз съм старши стражар Ганц — каза мъжът. — Кажете на онзи престъпник, че ако излезе, ще получи справедлив процес.

Пуристът изпръхтя уплашено.

— А после ще ме закарат право на гилотината, за да ми отсекат главата.

— Чуваш ли ме? — извика Ганц. — Излез, и никой няма да те нарани.

Кейл повиши глас.

— Старши стражар Ганц, тук е Томас Кейл.

Настъпи тишина — нервна.

— Да, сър.

— Ако кажете още една дума, преди да съм ви позволил, горко ще съжалявате. Ясно ли е?

Нова пауза.

— Да, сър. — Този път гласът му едвам се чуваше.

Кейл се взря в пуриста.

— Знаеш ли, изобщо не си прав, че щели да ти отсекат главата.

— Какво имаш предвид?

— Преди осем месеца подписах заповед за екзекуция на младо момиче, шестнайсет-седемнайсетгодишно. На следващия ден я отведоха на Площада на мъчениците в Шартр и я обесиха. После я свалиха и я съживиха, палачът я разпори и докато беше още жива, сготви вътрешностите ѝ пред нея. А, разбираш ли, нея я харесвах. Много я харесвах. — Той извика на Ганц: — Чу ли това, старши стражар? Ето как трябва да умре този човек, разбираш ли?

— Да, сър.

Кейл погледна пак към пуриста.

— А сега, макар че не те харесвам, ще сключа сделка с теб.

— Ще ѝ прережа гърлото — това е сделката.

— Давай — каза Кейл. — Писна ми вече да те слушам какво си щял да направиш. Тя е просто една курва.

— След като ѝ прережа гърлото, ще направя същото и с теб.

— Не, няма. — Той се усмихна. — Добре де, най-вероятно няма. Това, че съм гол и така нататък, е неудобство, признавам. Но не съм безпомощно момиче. Знам какво правя. — Блъфираше. Може да се чувстваше достатъчно добре, за да изпита четири от седемте наслади с Руби, но без федрата с морфин, всичко по-натоварващо беше далеч свръх силите му.

— Аз съм този с ножа.

— Добре де, да речем, че ме убиеш. Те пак ще ти отрежат пишката и ще я сготвят пред теб.

Целият този разговор — и то какъв разговор — даде на пуриста време да осъзнае ужасните събития и ужасното положение, до което го бяха довели. Той вече видимо трепереше.

— Каква е сделката? — попита пресекливо.

— Сделката е, че ще пуснеш курвата и аз ще те убия.

До този момент Руби беше впечатляващо спокойна; дори сега очите ѝ се опулиха съвсем мъничко.

— Майтапиш ли се? Ще ѝ прережа гърлото.

— Все го повтаряш. Знаеш не по-зле от мен, че с теб е свършено от момента, в който уби онова момиче. Не можеш да върнеш нещата назад. Или ще ме оставиш да ти видя сметката сега, бързо и безболезнено, или ще чакаш няколко дни и ще станеш легенда със страданията си. След петдесет години хората още ще казват: „Аз бях там.“

Тогава пуристът се разплака. После спря, ужасът му се превърна в гняв и той стисна още по-здраво Руби. След това пак заплака.

— Ще стане бързо — увери го Кейл. — Аз ще съм най-добрият приятел, който си имал.

Последва още плач и още паника, но накрая мъжът пусна Руби и тя отстъпи от него. Пуристът, вече ридаейки неудържимо, стоеше, отпуснал ръце край тялото си. Кейл се приближи, бавно взе ножа от него и каза тихо:

— Коленичи.

— Моля те — промълви пуристът, макар че не беше ясно защо. — Моля те. — Кейл си спомни, че Кити Заека бе казал същото, преди да умре.

Той сложи ръка на рамото на мъжа и го натисна лекичко надолу.

— Кажи си молитвата.

— Не знам нито една.

— Повтаряй след мен: В моите ръце, о, Господи, предавам духа си.

— В моите ръце, о Госпо…

Кейл го намушка рязко под лявото ухо. Пуристът рухна напред и замря съвършено неподвижно. После започна да потръпва. После спря. Пак потръпна и пак спря.

— За Бога, довърши го — извика Руби.

— Той е мъртъв — каза Кейл. — Просто тялото му още свиква с това.

Час по-късно, точно преди Кейл да напусне Дома на насладите, докато двамата допиваха по една чашка насаме, Руби му каза:

— Отначало усещах нещо ужасно в теб. После реших, че си прекрасен. Сега вече не знам какво да мисля.

Беше уморена, разбира се, и макар да бе виждала немалко лоши неща, това бе най-ужасната нощ в живота ѝ. Все пак, Кейл не искаше да чуе точно това и си тръгна, без да каже и дума повече.