Петият гроб отвъд светлината

Глава 19

Събудих се в пълен мрак при звука от двигател. После осъзнах, че в далечината има светлини. Реших, че мога да тръгна към тях. Изглеждаше правилно. Но краката ми не искаха да помръднат. Нито пък ръцете ми.

Бях парализирана!

Или вързана.

Вероятно вързана.

Беше ме ударил пикап!

Спомените ме заляха. Огромен пикап, не, джип, се беше засилил към мен, после автомобилна броня, после емблемата върху бронята, която го определяше като GMC, докато се приближаваше все повече — толкова бързо, че нямах време да мисля. Да задействам защитата си. Да забавя времето. Толкова много се нуждаех да добия контрол върху силите си. Сериозно, можех ли да забавям времето или не? Изглежда можех да се защитавам, само когато сетивата ми бяха нащрек. С пистолета на Куки в бара. С гнева на Рейес срещу Гарет в апартамента. Бях нащрек. Знаех, че нещо лошо ще се случи. Но да бъдеш атакуван изневиделица беше, ами, като да те атакуват изневиделица. Този пикап дойде отникъде.

Светът се завъртя и главата ми запулсира, информирайки ме, че ни най-малко не одобрява сблъсъка. Вероятно имах сътресение. Имах повече сътресения от защитник в НФЛ. Перманентните мозъчни увреждания изглеждаха все по-възможни. Горката Барбара. Не я заслужавах. Тя заслужаваше да бъде в нечий друг череп. Някой с половин мозък, който не размахва морков пред опасността и не казва на-на-на-на-на-нааа-на.

Бавно, чувствителността се промъкна в крайниците ми. Ръцете ми бяха вързани зад гърба, глезените ми бяха вързани заедно. Като изключим това, беше ми доста удобно. Задната седалка на това нещо беше огромна. Осъзнах, че светлините, които видях, бяха от таблото на похитителя ми. Движехме се и тъй като не виждах никакви улични светлини, вероятно вече не бяхме в града.

Опитах се да огледам шофьора през мъглата в главата ми. Кавказец с къса руса коса. Ръкавите му бяха навити и видях татуировка на билярдна топка с цифра осем на предмишницата му. Руса коса и номер осем. Кучи син, щях да умра под онзи мост. Николет ме беше видяла.

— Тя подаде документи за развод.

Похитителят ми знаеше, че бях будна. Опитах се да се изтръгна от мъглата, но зрението ми не се проясняваше. Светът продължаваше да се накланя надясно. Чувствах се пияна и започвах да се чудя дали не ме беше упоил, както бе направила Ким.

— Сега всичките ми планове, всичката ми усилена работа, не значи нищо. Сега не мога да убия кучката. Ще бъда главния заподозрян. Всеки ще знае.

Да! Бях го заковала! Бях експерт в заковаването на разни неща. Идеи, дъски, мъже с ниско самочувствие. Ако можеше да бъде заковано, можех да го закова. Вероятно трябваше да си променя името на Нейлър19. Знаех, че е от този тип, че се цели към парите от застраховката. Може би наистина бях ясновидка. И по-странни неща се бяха случвали.

— Нямаш никакво доказателство, че някога съм спал с друга жена.

— И аз това й казах — рекох аз. Думите ми се сливаха и осъзнах, че челюстта ми не работеше правилно. Дяволски болеше. И рамото ми. Мили боже. — Казах, че нямаме истинско доказателство, че й изневеряваш.

— О, сигурен съм, че си ме защитила.

Опитах се да се обърна по гръб. Усещах лявото си рамо сякаш беше извадено. Макар че светът подскочи при движението ми и стомахът ми се преобърна, успях малко да облекча болката. Топлина потече по слепоочието и бузата ми и осъзнах, че кървях. Ха! Цапах с кръв из джипа на Марв. Това нямаше изчистване. Поне щеше да има веществени доказателства.

— Затова реших, че щом не мога да убия нея, ще убия теб. Никой не би направил тази връзка.

Щяха да го направят, когато извадеха луминола20. И очевидно забравяше частта, в която атакува асистентката ми в стая, пълна с цивилни полицаи. Защо никой не си спомняше за това?

Стиснах очи, за да спра въртенето, и се концентрирах, но Ейнджъл не се появи. Винаги се появяваше, когато имах нужда от него. Просто не можех да се фокусирам, не можех да си подредя мислите. Връхлитаха ме твърде бързо и бяха накъсани, разтрошени и на части.

— Защо беше на онзи мост? — попита той. — Откъде знаеше за него?

Той погледна назад към мен, но беше обгърнат от тъмнина. Виждах аурата му. И преди бях зървала аурата на хората, но това беше различно. Тази на Марв беше мрачна. Зла. Чисто и просто аурата му беше зла. Обгръщаше го, поглъщаше го. Той не изпитваше угризения за нищо, което бе направил, за да постигне желаното.

Ако нищо друго не излезеше от това, поне бях спасила живота на една жена. Той беше решил да убие жена си заради парите от застраховката. Трябва да е особен вид задник, за да направи нещо такова. Да е способен да убеди една жена, че я обича, да убеди семейството й, че я обича, че е любящ и отдаден съпруг, а през цялото време в ума си е планирал смъртта й. Ако само можеше да си го държи в гащите, Валъри Тайдуел никога нямаше да ми се обади.

— Едно мъртво момиче ми го каза — казах, най-накрая отговаряйки на въпроса му, — само дето не беше мъртва.

— Ти ще бъдеш. Само това има значение.

Не можех повече да понасям въртенето. Болката, стрелкаща се през рамото, ребрата и ханша ми и имах ужасяващото усещане, че кракът ми бе счупен. Ако не беше, щеше да има много да обяснява. Да ме съсипва от болка за няма нищо не беше приемливо. Но въртенето беше най-зле.

Марв пое по неравен път и паркира джипа, хубаво раздрусвайки изваденото ми рамо.

— Какво ми даде? — попитах го аз.

— GMC сандвич. — Той се обърна назад и ме изгледа злобно. — Как смееш да се месиш в нещо, което не е твоя работа.

— Това ми е работата — казах, но той не ме чу. Излезе, отвори вратата ми и ме издърпа за краката, докато не паднах в прахоляка. Главата ми се удари в рамката по пътя надолу и Барбара изпищя в протест. И аз я последвах.

Опитах се да се концентрирам върху заобикалящото ме, но беше трудно, когато това заобикалящото беше част от карнавална въртележка. Единственото, което привлече погледа ми, беше мостът. Старият, разнебитен железопътен мост, който вече не се използваше.

— Чака те гадно падане — каза той, опитвайки се да звучи остроумно. — Но причината за смъртта вероятно ще бъде удушаване.

Той хвана ръката ми — не извадената, слава богу — и ме задърпа нагоре по склона. После ме блъсна през едната релса и през дървените летви на моста, докато не застана над магистралата. Не беше чак толкова високо. Падането вероятно нямаше да ме убие. Само щеше много да ме нарани. Той беше такъв идиот. Изгубих всякакво уважение към него.

— Не се тревожи — каза той, — няма да си ми първата.

Беше убивал и преди. Това изобщо не беше успокоително.

— Най-добрият ми приятел умря на този мост. Всички помислиха, че е инцидент. Невероятно е на какво биха повярвали хората. Случайно е паднал, когато се е задал камион? Идиоти.

Най-добрият му приятел. Имаше странни разбирания за приятелството.

Бутна ме по корем и ме възседна. Следващото, което чух, беше разкъсване. Той разкъса гърба на блузата ми и студеният нощен въздух докосна кожата ми. После се пресегна отпред и разкопча дънките ми. Свали ципа им. Смъкна ги, заедно с бельото ми, до глезените.

Когато чух да разкопчава колана си, стиснах очи и се опитах отново да се концентрирам. Опитах се да призова Ейнджъл. Но преди да се замисля прекалено силно, изплющяване разкъса въздуха, когато кожа и метал се завиха в гърба ми. Ахнах от паренето. Ахнах отново, когато коланът се сблъска със задника и бедрата ми. Удряше ме с катарамата, острият метал разрязваше кожата ми. Отново и отново. Не можех да се спра. Извиках, но това изглежда само засили разпалеността му. Удоволствието му от жестокостта. Единствената ми утеха беше, че при всеки удар оставаха веществени доказателства. Но това не помагаше, когато металът разкъсваше кожата ми. Тялото ми се гърчеше с всеки удар. Спазъм ме разтърсваше всеки път, когато удареше металът. Стиснах зъби, опитах се да дишам през болката.

Светът се завъртя.

Болката намаля.

А боят продължи.

Точно когато си мислех, че ще изгубя съзнание, той спря. Издърпа ме от ембрионалната поза, в която се бях свила, и отново ме възседна, устата му беше на врата ми, слабините му бяха върху задника ми.

— Мислиш се за много по-добра от мен. Нямаш представа на какво съм способен.

Завъртя ме по гръб, грубото дърво се забиваше в пресните ми рани, и започна да си разкопчава панталона. Неверието ме порази толкова силно, че през мен премина вълна на замайване.

Не. Поклатих глава. Няма начин. Не изнасилване. Не изнасилване. Бяха ме намушквали. Бяха ме разрязвали толкова дълбоко, че ножът бе ударил в кост. Бяха ме влачили за косата и ми бяха чупили врата. Но през всичките години, в които се бях забърквала във всякакви възможни лоши ситуации, никога не ме бяха изнасилвали.

И нямаше да го направи. Не можеше. Аз бях жътварят на души, за бога, и все пак не можех да прочистя главата си достатъчно, за да призова Ейнджъл или Рейес. Те нямаха представа, че бях в опасност. Може би травмата на главата някак си ме блокираше. Така че направих следващото най-добро нещо. Използвах момичешките си сили. С яростна решимост, аз го извадих от равновесие. Той падна до мен, а аз се надвесих над него възможно най-бързо и впих зъби във врата му. С бушуващия във вените ми адреналин, стиснах здраво и отказах да пусна. Целех се в носа му, но той беше извън обхват, така че вратът трябваше да свърши работа.

Той зави от болка и ме блъска, докато не полетях назад. За щастие долната половина на моста също имаше метална решетка. Блъснах се в нея и паднах по лице, но се заизвивах, докато отново се оказах по гръб.

— Кучи син — каза той, гняв го изпълваше така изцяло, че аурата му се изпълни с мрак. Стискайки се за врата, той непохватно се изправи на крака и се хвърли напред. Ритнах с двата крака, остра болка ме преряза при контакта. Той полетя назад и се препъна в дървените летви на моста, удряйки главата си в един болт от подпорите. — Мамка му! — Той се хвана за главата, притискайки пръсти във врата си и се залюля за момент, прививайки се от болка. — Шибана курва. — Изгледа ме злобно — после, със стисната челюст, той се заклатушка надолу по моста към джипа си.

Лежах между бариерата и релсата, борейки се за въздух, със свалени около глезените ми панталони и едва движейки се. Светът се завъртя вихрено, докато чаках да видя какво ще направи той след това. Дали щеше просто да ме хвърли от моста? Да ме удуши, както обеща? Да ме намушка или да ме пребие с ключа за гумите? Чувствах се така, сякаш мостът се накланяше, а аз щях да падна от него със свалени панталони и почти напълно разкъсана блуза.

Завъртях се леко, опитвайки се да отместя собствената си тежест от гърба си, но всичко ме болеше, така че се предадох и се завъртях пак срещу грубото дърво. Металните подпори над мен бяха красиви, заплетени, като блестяща в нощта паяжина, въртяща се със звездите, размазвайки се. Едно движение привлече вниманието ми и видях Фейт. Малката Фейт, излязла изпод леглото ми и канеща се да ме гледа как умирам. Тя беше на една от металните подпори отгоре, гледайки надолу към мен, изражението й бе на бегло любопитство. Дълго време не чух нищо. Това вероятно значеше, че бях загазила още повече, но се радвах, че се бях отървала от него за минута. Щеше ми се да можех да изпиша знаци на Фейт.

Марв се заизкачва, докато не се озова надвесен над мен. Може и да се е люлеел, но най-вероятно аз не можех да виждам ясно. Беше си превързал врата с парцал като онези, които използваха механиците.

— Не трябваше да го правиш.

Все едно не го бях чувала преди.

После донесе горелка. Като онези, които използваха механиците. И знаех, че животът ми ще стане много по-зле.

— Да видим как ти харесва това — каза той, натискайки бутона на малката горелка, докато върхът й не блесна в синьо сияние. То издаде зловещ звук като тихото съскане от изтичащ газ. С кипяща омраза, блестяща в очите му, той коленичи до мен. Онова Y на слабините ми привлече вниманието му и той спря. Все още обмисляйки го. Отново погледнах нагоре към Фейт, но тя бе изчезнала. Не, не изчезнала. Погледнах надясно. Тя беше до мен, гледайки с тих ужас, брадичката й беше набръчкана.

Не можех да я оставя да види това.

Огънят от горелката оставяше сини линии във въздуха. Не можех да накарам света ми да спре да се върти, но не можех да позволя на Фейт да види това.

— Ако си разтвориш краката, ще изгася горелката и ще се наслаждаваме на остатъка от живота си заедно.

— Предпочитам да изгоря, благодаря. — Големи думи от някой толкова изплашен, тя беше на път да се напишка, но да му доставя удоволствието да види ужаса ми, беше повече от онова, което можех да понеса в момента. Разбира се, щом това огнено връхче оставеше чудна следа по кожата ми, вероятно щях да си променя мнението.

— Много жалко. — Той остави горелката. Пламъкът угасна щом той пусна копчето. После се изправи отново, взе още нещо и се върна обратно. — Можеше да поживееш още час или два.

Той хвана с две ръце червена пластмасова туба с гориво и я разклати, окъпвайки ме с леденостудената течност. Иронично, след като щеше да ме изгори жива. Проклятие. Николет не каза нищо за изгаряне. Свих се на топка и се опитах да предпазя лицето си, да попреча да ми влезе в очите. Пареше, когато попадна върху разкъсаната плът на гърба и дупето ми, а аз изпищях през стиснати зъби и затворена уста.

Той остави тубата с гориво и отново взе горелката. Запали я с едно натискане на бутона. Пристъпи по-близо. Коленичи.

Странно, винаги се бях чудила какво би било да изгориш до смърт. Бях виждала хора да се подпалват по телевизията. Това ме ужасяваше. Дали съжаляваха щом огънят пламнеше?

Исках да се извиня на Фейт, но ръцете ми все още бяха вързани на гърба. Нямах представа какво бе използвал, но не можех да се измъкна.

Горелката пламна по-близо и очите на Фейт се разширяваха, докато не я видях през море от огън, когато избухнах в пламъци.