Петият гроб отвъд светлината

Глава 15

Изпратих Куки и Рейес навън, докато Гарет си събираше книгите и записките. От време на време спираше, за да си масажира врата, а аз не можех да повярвам колко близо се бе оказал до смъртта. Отново.

— Ще те наболява няколко дни — казах, навеждайки се да му помогна. — Това не беше много умно.

— Трябваше да знам дали камата би свършила работа.

Погледнах я. Стоеше на масичката встрани.

— Как точно разбра за нея?

Той си пое въздух и седна да си закопчае раницата.

— Както казах, всичко стана толкова бързо. Сякаш бях в ада цяла вечност и въпреки това се оказаха само минути. Времето, което прекарах в ада, помня с кристална яснота. Другите части ми отнеха известно време, за да ги разбера.

— Други части?

— Пътят обратно. Който и да ме измъкна от ада, имаше да ми казва някои неща. Когато се събудих в болницата, можех да се сетя само за малки части, но започнах да си спомням все повече и повече. И в странни моменти. Стоях си в кухнята и някакъв спомен се материализираше в ума ми. — Той поклати глава и стана да си върви. — Отне известно време, но бавно започнах да осъзнавам, че тези конкретни спомени някак бяха вкарани в ума ми. Бяха следи. — Той посочи към камата. — Който и да ги беше вкарал, е искал да я открия.

След като минах странично покрай няколко жени, спряхме до вратата ми.

— И разбра, че е Рейес? Че той е вкарал тези спомени?

— Само той би могъл. Само той искаше да бъде намерена. И получих малко помощ.

— Помощ?

— Имам някои роднини, които твърдят, че могат да виждат в свръхестествения свят.

— Вярно, но си мислех, че всичко е измама.

— Както и аз. Според леля ми положението е петдесет на петдесет. Някои от роднините ми наистина са чувствителни към духовните явления. Използват го в своя полза. Леля ми каза, че ме преследва някакъв мрак. Той искаше от мен да открия нещо. Между нейните наблюдения и моите проучвания, открихме камата.

— Къде беше?

Той се усмихна и поклати глава.

— Все още изследвам мястото. Мисля, че там има още какво да бъде намерено и нямам нужда да се вреш там.

Макар да се престорих, че оставям нещата така, всъщност беше обратното. Щях да го открия. Можеше да ми отнеме известно време, но щях да се добера до там.

— Хубаво, както и да е, но защо би я използвал срещу него? Защо ще си рискуваш живота по този начин?

— Както казах, трябваше да знам. И други неща са подложени на риск.

— Имаш предвид заради тази предполагаема война, не между рая и ада, а между мен и ада? — Идеята беше почти смехотворна. Не, чакайте, беше изцяло смехотворна.

— И да, и не. Аз… — Той се поколеба, неспособен да осъществи зрителен контакт. — Може да имам син.

Потрес се стрелна през мен. Задавих се с въздух, после го зяпнах.

— Може да имаш син? Искаш да кажеш, че не знаеш дали имаш дете или не?

— Тя има дете. Марика. И съм около деветдесет процента сигурен, че е мое.

Оставих настрани шока си от това, че Гарет може да е с някоя достатъчно дълго, за да я забремени — той беше мъж в края на краищата — и се съсредоточих върху емоциите му. Тъга се понесе към мен на вълни. И решителност.

— Питал ли си я дали е твое?

Той сложи ръка на дръжката на вратата, очевидно му беше неудобно и беше готов да се изстреля навън.

— Видях я в магазина преди време. Отначало се усмихна, после погледна надолу към хлапе в детска количка. Беше се изплашила. От онзи страх, който някой изпитва, когато се опитва да скрие нещо. Както казах, много съм добър в разчитането на хората. Тя не искаше да поглеждам към сина й.

— Ти какво направи?

— Погледнах. — Той отвори вратата.

— И?

— И видях собствените си очи.

— Мили боже, Суопс. Разрови ли се? Намери ли акта му за раждане?

— Неизвестен. — Той се засмя невесело. — Отбелязала е бащата като неизвестен. Беше изплашена до смърт, че може да разбера. Беше изписано на лицето й.

— Защо не би искала да знаеш? — Присвих очи подозрително. — Страх ли я е от теб?

— Не. Защо, по дяволите, ще я е страх от мен?

— Не знам. Просто каза…

— Излизали сме само няколко пъти. — Той стана по-развълнуван. — Всъщност тя искаше само секс. Донякъде беше хубаво. Появяваше се. Правехме го. После си тръгваше. После просто спря. Повече не я видях. Предположих, че е продължила с живота си.

Отправих бавен, спокоен поглед към мъжа, който стоеше пред мен. Към слабите, мускулести крайници, широките рамене, перфектната кожа с цвят на мока и блестящите сребристо сиви очи.

— Може би е искала да е бременностична. Ако търсех татко на децата си, ти със сигурност щеше да си в списъка.

Погледът му се плъзна покрай мен.

— Сериозна ли си? Искала е да забременее?

— Бременностична — поправих го. Сложих ръка върху неговата. — И не знам, Суопс, просто казвам. Може поначало това да е бил мотивът й. Искаш ли да се разровя?

— Все още не. Имам идея и тъй като си ми длъжница…

— Какво? — казах, прекъсвайки го на момента. — Не съм ти длъжница. Откога съм ти длъжница? — Когато направи онова с безизразното лице, аз казах: — Добре, длъжница съм ти. Кажи ми какво мога да направя.

Той кимна и мина през вратата, преди да се обърне отново към мен.

— Все още не му вярвам.

— На собствения ти син? — попитах шокирана.

Невъзмутим, Гарет погледна към вратата на Рейес, после обратно към мен.

— Просто внимавай. Няма да се поколебая да забия тази кама в него наистина.

— Това ми изглеждаше доста истинско, Суопс.

— Мда, но следващия път ще се постарая да си остане забита.

Раздразнена, аз го избутах през вратата и я затворих. Проклети мъже. Нямаше значение какъв е проблемът, те виждаха само три решения: храна, секс, война.

След като зората се прокрадваше зад ъгъла и умът ми работеше на твърде бързи обороти, за да заспя, реших, че един душ не е немислим, особено след като ми предстоеше годишния преглед при доктора на дамски части. Човек не можеше да е прекалено чист за тези неща. За щастие жената, която се беше настанила под душа ми, се бе преместила. Досетих се, че с настоящото празно пространство, Артемида щеше да гони водни капки, докато се миех, но тя можеше все още да спи. Защо починало куче би имало нужда от сън? Добавих това към двадесетте милиона други въпроси, които пазех за времето, когато най-накрая щях да срещна някой информиран. Като Дядо Коледа. Или не, Бог! Мда, вероятно Бог!

Светът беше полудял. Това беше същината на размишленията ми, докато струя гореща вода отпускаше напрежението във врата ми и около мен се вдигна пара. Светът беше обезумял. Имаше нож, който можеше да убие Рейес. Луцифер ме искаше мъртва. Гарет можеше да има или да няма син. Ким Милър беше подпалвачка. Николет не беше зомби, за съжаление, а някакъв вид пророк, което беше почти толкова готино. Сериен убиец обикаляше свободно улиците на… е, нямах представа къде, но все някъде. А аз имах апартамент, пълен с мъртви жени, с които не знаех какво да правя. Вероятно трябваше да се върна обратно в леглото, но ми предстоеше голям ден.

След като се изплакнах, постоях под душа още малко, за да оставя топлината да пулсира по врата ми и надолу по гръбнака и си съставих списък със задачи. Доктор на дамски части. Да направя магия за Ким. И да открия сериен убиец. Още един. Тъкмо бях открила един преди няколко дни. Със сигурност някъде там имаше някой по-добре екипиран, който да залови сериен убиец.

О, и да се опитам да не се вманиачавам по Рейес. Трябваше да остана хладнокръвна. Нащрек. И да разбера защо изведнъж имах руса коса сред моята кестенява. Погледът ми пропътува нагоре, докато не попадна на момичето, феята от под леглото ми, което висеше от тавана, взирайки се надолу към мен. Мръсната й руса коса висеше на зацапани кичури, огромните й очи надничаха изотдолу. Преди да успея да кажа нещо, тя се хвърли към мен. Ноктите й задраха в лицето ми със скоростта на кобра.

— Кучи син — казах аз, падайки назад, далеч от обхвата на момичето. Паренето се разпростря моментално и във водата закапа кръв, превръщайки се в малки червени облачета, въртящи се около сифона. Спрях душа и се запрепъвах към огледалото, за да огледам щетите. Три кървави линии минаваха през лицето ми. Грабнах една хавлия и я задържах отгоре им.

После момичето се появи зад мен. Напрегнах се, чакайки да видя какво ще направи след това. С едва видими очи, докато ме гледаше, тя се пресегна, дръпна хавлията и посочи бузата ми. Опитах се да не реагирам, да не се свия встрани от нея или да я блъсна назад. Стоях там, осъзнавайки, че се опитваше да ми предаде съобщение. Тя вдигна три пръста срещу огледалото и изчака, докато не кимнах.

— Ясно — казах. — Три. Да не се опитваш да ми кажеш…?

Тя изчезна, преди да успея да я разпитам повече, но не можеше да е стигнала далеч. И макар че съобщението й не беше съвсем ясно, тя ми бе дала съществена информация. Беше показала числото три, но не като повечето хора, не като чуващите хора. Беше показала числото три както го правеха глухите, палец, показалец и среден пръст. Възможно ли беше да е била глуха? Или може би имаше родител или брат или сестра, които са били глухи?

След като намазах с крем вече оздравяващата си буза, аз забързах към телефона, за да се обадя на чичо Боб.

— Рано е.

— Едно от момичетата може да е било глухо. Малкото момиче.

— Как разбра?

— Не съм. Просто усещане. Може ли да провериш дали е имало някакви изчезнали момичета от училището за глухи в Санта Фе? Някога?

— Разбира се. По кое време ще дойдеш? — Търпението му беше ограничено, когато ставаше дума за цялото нещо с палежите.

— Около десет.

— Можеш ли да дойдеш по-рано? Областният прокурор ще бъде тук в девет.

— Не мога. Ще ми погледнат под капака.

— Добре, но ако капитан Екърт разбере, че от дни знаеш кой е подпалвачът, вече няма да бъде най-големия ти фен.

— Знаех си, че ме харесва.

— Чарли, поставяш ме в много неловко положение.

— Тогава ми нарисувай точки и ме наречи Туистър, но си мисля, че можеш да придумаш шефа си. Или, така де, да излъжеш. Мда, лъжата вероятно е най-добре. И освен това ти казах, че не знаех със сигурност до снощи.

— Докато не изгоря онзи бункер.

— Общо взето.

— Е, ако имаш малко време за конспирация, със сигурност ще ти донеса нещо за четене.

— О, много мило. Мерси, Чибо. — Той винаги ми пазеше гърба.

Отново открих феята, когато излязох от стаята си напълно облечена и готова за екшън. Или, добре де, за вагинален преглед. Момичето седеше на пода до господин Уонг, човъркайки подгъва на панталона му, който висеше над босите му крака, опитвайки се да откъсне някакъв конец от него. Поне беше заета и не ме атакуваше. Винаги е плюс.

Смъкнах се на колене до нея, надявайки се да не си помисли, че бях там, за да започна кавга. Движенията ми бяха безвредни, бавни, докато оглеждах ръцете й. Имах три резки на лицето си, две под лявото око и една на челюстта. Но защо не четири? Защо не четири резки? Наблюдавах я, докато разсеяно дърпаше конеца. Имаше малка уста, кръгли бузки и тесен нос. Щеше да стане красавица, ако й беше дадена възможност. Погледнах ръцете й и въпреки мръсотията по тях, можех да видя, че й липсваше един нокът. Нокътят на безименния й пръст беше счупен под живеца. Трепнах при мисълта. Беше се борила с нападателя си и да се надяваме, че той беше платил някаква малка цена за действията си. Но нямаше да е достатъчно.

Пресегнах се и улових ръката й в своята. Тя ми позволи. Не ме погледна, но извърна поглед встрани, наясно с присъствието ми. После, сякаш изплашена да го стори, тя премести ръка и докосна дънките ми. Имаха малка дупка на коляното. Тя прокара мъничко пръстче по нея, после огледа собствените си дрехи. За съжаление нямаше много за гледане. Когато бе починала, беше носила нощница и нищо друго.

Пресегнах се, внимателно докосвайки ръката й и за всеки случай използвах гласа си и изписах с ръце, докато питах:

— Можеш ли да ми кажеш кой ти причини това, тиквичке? Помниш ли кой беше?

Тя отново се отдръпна вътре в себе си, кръстосвайки ръце на гърдите си и люлеейки се напред-назад.

Затъкнах кичур коса зад ухото й.

— Всичко е наред, миличка. Ще се справим.

С движение, което бе почти незабележимо, тя вдигна пръст върху кръстосаните си ръце. После още един. И още един. Докато отново не вдигна три пръста.

За съжаление това можеше да означава милион неща, но за всеки случай изпратих съобщение на Чибо.

Той върна съобщение:

Щеше да е необходимо чудо, за да разрешим този случай. За щастие вярвах в чудеса. Не, чакайте, в тестиси. Вярвах в тестиси.

Бяхме тотално прецакани.

Отворих вратата на Куки и извиках в апартамента й.

— Ще водя Вирджиния на доктор!

— Ясно — каза тя от спалнята си. — Ще съм в офиса след петнадесет минути. Кажи ми какви задачи имаме днес.

— Добре, но може да съм трудна за намиране. Имам много гадости за вършене. Хора за дразнене. Животи за съсипване.

— Звучи ми като план. — Понечих да затворя вратата, когато тя отново извика. — Чакай, коя е Вирджиния?

Щеше да се сети по-късно. Или по-скоро, ако се оплаквах ad nauseam18, както правех, след като предоставех на някой доктор безплатна гледка към рая. И два часа по-късно, вече бях на телефона с нея.

Оплаквайки се.

Ad nauseam.

Нищо не помагаше някой да се почувства малко осквернен така, както гинекологичния преглед.

— Ама е важно — каза Куки, защитавайки престараването на гинеколожката ми.

— Това го разбирам. Наистина. Но защо използва лубрикант колкото за Панамския канал? Изхабих цял пакет кърпички. — Телефонът ми изписука. — О, имам още едно обаждане. Чибо е. Той си пада по теб.

— Напротив — каза тя.

— Ще ти се обадя веднага. Освен ако не ме арестуват. Тогава може да отнеме малко време. И пари. Каква сума имаш у себе си?

— Не, наистина ли? Пада си по мен?

Бях я изгубила. Затворих със злобна усмивка и приех обаждането на Чибо.

— Домът на Чарли за дребни доматчета.

— Имам случай на палеж, който моли да бъде разрешен и, много странно, все още е на бюрото ми — каза той.

— Съжалявам, сър, но какво общо има това с дребните доматчета?

— Почти десет часа е.

— Това е старо. Тези неразкрити мистерии не ги ли наричат студени досиета?

— Времето. Почти десет часа е.

— О, благодаря! Не го бях проверявала скоро. Това да не е част от новата инициатива за по-добро обслужване на обществеността? Обаждаш се и казваш на случайни хора колко е часа, преди да са се зачудили за това?

— Имаш пет минути.

— Много си сприхав. Имаш ли достатъчно дребни доматчета в диетата си?

— Проверих между другото — каза той, гласът му омекна. — Никога не е имало изчезнало момиче от училището за глухи в Ню Мексико, което да отговаря на описанието, което ми даде.

Разочарована, попитах:

— Може ли да провериш други училища за глухи? Честно казано това е единствената следа, която имам засега. Доникъде не съм.

— Ще го направя. Съжалявам, тиквичке.

— Благодаря ти, че се връзваш на предчувствията ми.

— Е, беше права. Не всички са били естествени блондинки, а косите на някои са били изрусени след смъртта.

Как знаеха такива неща?

— Поне имаме някакъв напредък по случая.

— Малки крачки. Ще го хванем, тиквичке. А ти имаш пет минути.

След дълга въздишка, казах:

— На път съм.

Това или щеше да сработи, или не. Или щях да съсипя живота на Ким, която вероятно можеше да се измъкне от това напълно чиста, ако наистина спреше, както бе обещала, или щях да й осигуря помощта, от която така се нуждаеше.

Чичо Боб ме посрещна на входа на управлението. Изглеждаше развълнуван, готов да приключи с всичко това.

— Добре, имаме областния прокурор, помощник-областния прокурор, шефа на пожарната, капитан Екърт и още двама детективи, които работят по случая. Имаш ли нещо против да ми кажеш кой е този мистериозен подпалвач, преди да влезем вътре? Не искам да действам на сляпо.

— За да съм честна, чичо Боб, изобщо не възнамерявам да ви казвам кой е.

Той ме дръпна да спра.

— Чарли, какво по дяволите?

Очаквах лицето му да стане лилаво от гняв, но той изглеждаше по-скоро потресен, отколкото ядосан.

— Искам клиентката ми да има възможността да се предаде сама. Тук съм само да преговарям условията на предаването й.

— Скъпа, сигурна ли си, че не искаш първо да й намериш адвокат?

— Какво? Полицай да предлага адвокат? Освен това си имам такъв. — Намигнах на адвоката, когото бях наела, когато той влезе.

Чичо Боб се огледа наоколо, завъртя очи, после попита:

— Имаш предвид, че адвокатът, който си наела за клиентката си, е мъртъв?

— Починал е, да. И ти си го срещал.

Протегнах ръка и се здрависах със Съсман. Той, заедно с двамата си партньори, беше убит преди няколко месеца. Работих по случая с чичо Боб.

— Това е Патрик Съсман от онзи случай преди време. Онзи с тримата адвокати?

— Вярно, вярно — каза той, ставайки все по-нервен с всяка секунда.

— Здрасти, Чарли — каза Съсман. Също като най-новия мъртвец в живота ми, Съсман носеше очила с кръгли рамки, но за разлика от Дъф, Съсман носеше костюм и вратовръзка, колкото и да бяха раздърпани. Единственото, което липсваше, бе многовековно куфарче.

— Как са жената и децата? — попитах го аз. Беше останал заради тях, въпреки окуражаването ми да премине отвъд.

— По-добре са. Мисля, че всичко ще е наред с тях.

— Радвам се. Да действаме ли?

Той ми махна напред.

— Абсолютно.

Чичо Боб се приведе към мен.

— Няма да говориш с него вътре, нали?

— Тъй като искам да избегна престоя в тапицирана стая, не.

Съсман се изкиска и бутна очилата си нагоре по носа с показалеца си.

— Мисля, че си на прав път с това, Чарли. Планът ти е солиден. Не мога да си представя, че няма да го приемат, но ако изглежда така, сякаш се канят да откажат, веднага се обади на онзи адвокат, за когото ти казах. Правото на адвокат-клиент ще те докара само до там. Може да ти надянат белезници за минути.

— Ясно. Благодаря. О, Чибо, можеш ли да изпратиш патрулка до дома на Джема и до офиса й? Наистина трябва да се уверя, че е добре.

— Защо? — попита притеснено той. — Какво става?

— Ще обясня вътре — казах аз, докато влизахме в пълната с костюмари стая. Беше малка стая. Всички станаха, когато влязохме, а чичо Боб ме представи на помощник-областния прокурор и на шефа на пожарната. Бях срещала областния прокурор, модерен мъж, за когото мислех, че бе твърде млад за такава стресираща позиция. Защо никой не ме питаше за тези неща предварително, никога не знаех.

Помощник-областния прокурор всъщност беше малко по-възрастен от секси областния прокурор, но не много. Правната ни институция се ръководеше от хлапета. Това беше плашещо. О, добре де — половината от персонала, който изпрати първите хора на луната, бяха хлапета.

Капитанът ме изгледа по онзи негов строг и малко любопитен начин. Нямах представа защо ме караше да се чувствам толкова неудобно, но беше така. Можеше да ме изрита от управлението. Това можеше да е една причина, но не разчитах на консултантската си позиция да ми плаща сметките. Обаче разчитах да ме държи затънала в мока латета. Това обясняваше нещата. Ако изгубех тази работа, нямаше да има вече мока латета, когато ми хрумнеше. Студена тръпка премина по гръбнака ми. Трябваше да се справя добре. Бъдещето на Ким и това на мока латетата ми бяха подложени на риск.

Капитанът проговори пръв.

— Дейвидсън, има ли нещо, което би искала да споделиш?

Можех да споделя причината да не стигна до управлението преди десет часа, но предположих, че това щеше да се брои за прекалено споделяне. Така че само кимнах, когато седнахме около дълга, облицована с дървен фурнир маса.

— Искам да се уверя, че на клиентката ми ще бъде дадена всяка възможност за намаляване на присъдата и да бъде извършена компенсация за стореното от нея.

Това остави всички без въздух. Да не си мислеха, че се шегувам, когато казах, че знам кой е извършителят?

— Значи наистина знаеш кой е подпалвачът? — попита помощник-областния прокурор.

— Знам точно кой е, макар че съвсем наскоро го открих.

Със Съсман, който ми шепнеше в ухото какво да казвам, аз повтарях инструкциите му дума по дума.

— Искам имунитет от обвинението и искам клиентката ми да получи намаляване на присъдата в частно психиатрично отделение, за което тя ще плати.

Мъжете зяпнаха. Някои се присмяха на глас.

— Госпожице Дейвидсън — каза областния прокурор, — със сигурност осъзнавате, че играете степ върху много тънък лед. Можем да ви обвиним в…

— Сега, задръж така, Майкъл — каза чичо Боб. — Казах ти как ще се развие това. Ти обеща да изслушаш всичко, което тя има да каже, и да не я обвиняваш в нищо.

Областният прокурор го изгледа злобно.

— Аз знам, че ти го знаеш, но до преди петнадесет секунди тя не го знаеше.

— Чарли дойде тук по свое собствено желание и върши чудеса за отдела. Няма да си играем игри с нея.

Толкова горда, че можех да се пръсна, аз хванах ръката му под масата и я стиснах. Той стисна в отговор, а Съсман отново се приближи, шепнейки ми нещо за това как това да имаме Чибо в нашия ъгъл щеше да ни бъде от голяма полза. Тепърва трябваше да разбера защо шепнеше.

— Ако само ме изслушате — казах аз, — мисля, че ще останете доволни от резултата.

След момент на размисъл, областният прокурор приглади вратовръзката си, после отново седна.

— Хубаво. Какви са условията ти?

— Първо, клиентката ми се съгласи да изплати всичко. Всяко пени, за което е нанесла щета.

— Това ще отнеме дълго време и много вноски, които няма да може да извърши, ако кисне в щатската лудница.

— Не, не, не, частна лудница, за която тя ще плати.

— Да бе, вярно, имаш ли някаква представа колко…

— Петдесет милиона ще го покрият ли? — попитах аз, прекъсвайки го преди да се е закопал повече.

Това привлече вниманието им.

— Клиентката ми има петдесет милиона, с които да си играе, макар че съм виждала тези имоти. Няма да приемем надути цени, които застрахователните компании искат да ни подхвърлят. Виждала съм имотите, които е унищожила. Стойността на всичко заедно не може да надхвърли четири милиона, но това ще се договори между клиентката ми и адвоката й. И докато сме на темата, освен това исках да обсъдим и защо го е направила, ако не е проблем. Ще разберете повече, щом разберете през какво е преминала, и вероятно снизходителността няма да е твърде голям хап за преглъщане.

— Не съм сигурен, че ни се слушат сълзливи истории, Дейвидсън — каза областният прокурор.

Бях малко впечатлена от капитана. Все още не беше казал нищо. Само си седеше и ме наблюдаваше с нетрепващ поглед като на ястреб точно преди да се стрелне към плячката си. Мръднах се настрани от него, за всеки случай.

— Не, нямате представа. Всичко, което е направила подпалвачката, е било за да защити брат си. И двамата са били ужасно малтретирани докато са растели и като казвам ужасно — извадих снимката на Рейес. — И не, не можете да я задържите. — Ако се вгледаха достатъчно дълго, лесно щяха да идентифицират Рейес по татуировките му. Трябваше да се уверя, че това няма да се случи, както обещах. — Знам, че това не извинява стореното от нея, но ако това помогне да се съгласите с условията ми, тогава така да бъде. Това е брат й.

Чичо Боб знаеше в момента, в който погледа му попадна върху снимката. Знаеше точно кого гледаше. Смръщих вежди и поклатих глава, за да го накарам да замълчи, докато другите възприемаха бруталността на онова, което виждаха. Свърши работа. Бяха потресени. Отвратени. Съкрушени.

— Преживяла е толкова много. Мъжът, който е отгледал нея и брат й, я е карал да гладува, за да накара брат й да се съгласи със заповедите му. Ще оставя въображението ви да запълни какво е включвала тази част. Просто хванете за най-долното, гнусно действие, което можете да си представите и го умножете по десет. Това може и да ви доведе до някъде.

Чичо Боб стана рязко и отиде до прозореца, докато мъжете умуваха. Веднъж ми бе казал, че е знаел, дълбоко в себе си, че Рейес е бил невинен, но доказателствата са били твърде тежки. Не е имал друг избор, освен да свърши онова, което бе направил — да предаде откритията си за вината на Рейес. И сега, десет години по-късно, това знание го изяждаше отвътре. Трябваше да поговорим по-късно. Тревожех се за него. Това го беше разстроило повече отколкото очаквах.

Съсман отново се наведе към мен.

— Мисля, че сега ще е перфектния момент да изкараш своя коз.

Ухилих се и кимнах.

— Но чакайте — казах на масата, светвайки, — има още.

Отделът обичаше да изглежда добре. Обичаха да разрешават случаи, а какво би изглеждало по-добре от разрешаването на мистерията около масовия гроб в покрайнините на Лас Крусес?

— Все още преговарям и мога да подсладя нещата, ако предоставеното дотук не е достатъчно, макар да не ми е ясно защо не би било.

— Какво друго имаш? — попита капитанът, най-накрая включвайки се в разговора.

— Почти съм сигурна кой е убил онези жени в масовия гроб, който откриха.

Лицето на капитана стана безизразно. Областният прокурор ме погледна скептично, а ченето на помощник-областния прокурор увисна, но само малко.

— Трябват ми няколко дни, за да намеря доказателство, но имам доста добра представа кой е.

— Чарли — каза потресен чичо Боб, — ако знаеш кой…

— Наистина ли, чичо Боб? — попитах, отправяйки му най-недоверчивото си изражение. — Използвам това като преимущество. — После погледнах към областния прокурор. — Имаме ли сделка? Клиентката ми ще получи единствено двадесет и четири месеца в частна институция по неин избор.

— Двадесет и четири месеца? — попита потресен областният прокурор.

— Двадесет и четири месеца.

Той остави условията ми да отлежат, поговори меко с останалите служебни лица в стаята, после ме измери с твърд поглед.

— Тя ще изплати всичко?

— Всяко пени.

— А ти ще ни предадеш лъскав нов сериен убиец — каза сухо капитанът. — Напоследък изглежда го правиш доста често.

Дискомфортът ми се нарасна. Не колкото кон или нещо такова. Може би като малко магаре или коза. Мъжът беше акула. Той знаеше нещо. Но какво ли можеше да знае? Не че общуването с умрелите беше престъпление.

— Мда, ами, често вадя късмет.

— Не се съмнявам, че успехът ти няма нищо общо с късмета.

Решавайки да не коментирам употребата му на двойно отрицание, аз прочистих гърло и погледнах подозрително областния прокурор.

— Е? Клиентката ми има нужда от помощ, а не от присъда в затвор.

— Хубаво. Няма да види вътрешността на затворническата килия. Доведи я и ще уредя детайлите по обезщетението, преди да подпишем каквото и да е.

Съсман ми зашепна отново и аз кимнах, след което казах:

— Мога ли да получа това в писмен вид?

Със стиснати в мрачна линия уста, областният прокурор и помощник-областният прокурор седнаха да напишат законово обвързващ документ, изразяваш условията за предаване на клиентката ми.

Станах и отидох при чичо Боб.

— Добре ли си? — попитах аз. Можех да усетя силна болка от съжаление да се излъчва от него.

— Напълно го предадох. — Знаех, че говореше за Рейес. Снимката го беше засегнала повече, отколкото си представях. — Той беше само момче, Чарли.

— Чичо Боб, всеки го е предал. Всеки един човек в живота му, включително и аз.

— Ти? — попита той.

— От онази първа нощ, първият път, когато видях Ърл Уолкър да го пребива. Не направих нищо.

— Тиквичке, той ти е казал да не го правиш. Заплашил те е, ако си спомням.

— И все пак трябваше поне да напиша доклад, за да го има регистрирано. Дори това не направих, а имах двама полицаи в семейството.

— Това са всички условия за подпалвачката ти, ако се предаде до пет часа следобед днес — каза областният прокурор.

Поемайки си дълбоко дъх, аз погледнах назад към него и кимнах.

— Сега ще ида да я доведа.

— И аз идвам — каза чичо Боб.

— Не съм сигурна, че това е добра идея — казах, тревожейки се, че тя ще си промени решението, ако го види.

— Не съм сигурен, че ме интересува.

— Не ме разиграваш, нали, тиквичке?

— Какво?

— Фароу. Той няма сестра.

— Не и биологична, но е бил отгледан заедно с едно момиче, което чувства като своя сестра.

— Тя беше ли… Те дали са…?

— Да, наистина са били малтретирани по начина, който описах.

— Как така не сме го знаели?

— Тя има различна фамилия. Никак не си приличат. Рядко са ходили на училище. Били са призраци, чичо Боб. Ърл Уолкър се е погрижил за това.

— А името й? — попита той, умирайки да разбере.

— Ким. Ким Милър.

Посочих пътя към апартамента на Ким. Тя знаеше да ме очаква. Бях й казала по кое време ще се появя, а тя трябваше да вкара в ред нещата си и да бъде готова да се предаде. Бях накарала Куки да провери частните психиатрични институции. Тя трябваше скоро да се свърже с мен.

Тръгнахме по алеята и забелязах чаша на моравата до вратата й. Имаше и боклуци тук-там, което беше необичайно за този комплекс.

— Това е тя — казах аз, чукайки на тюркоазената врата на Ким. Когато не получих отговор, чичо Боб отиде до прозореца и надникна вътре.

Той се обърна към мен изненадан.

— Това шега ли е?

— Какво? — попитах, напълно объркана. После ме осени фактът, че предната нощ Ким беше склонна към самоубийство. Забързах натам и надникнах вътре. — Не. Не, не, не, не, не. Бяхме се разбрали.

Втурнах се обратно към вратата. Беше отключена. На практика се натъкнах на нещо, което приличаше на празна стая в софтуерна корпорация. Апартаментът беше напълно и абсолютно празен. Втурнах се от стая в стая, търсейки доказателство за съществуването на Ким. Нищо. Абсолютно нищо.

— Чарли — каза чичо Боб откъм хола.

Забързах обратно и кимнах към стената. Там имаше залепен плик. Името ми беше изписано с черен маркер отпред. Дръпнах го от стената и го отворих. Вътре нямаше нищо друго, освен чек на името на град Албакърки за десет милиона долара. Нямаше друго име върху чека. Нямаше друг знак от кого идваше. Внезапно разбрах как се чувстваше майката на Ейнджъл, когато получаваше анонимен чек след анонимен чек, месец след месец.

Стоях поразена.

— Колко скоро ти трябва мястото?

Обърнах се към мъжа, който стоеше на вратата.

— Извинете?

— Предполагам, че щом си в апартамента, значи си търсиш такъв.

Чичо Боб извади значката си и я показа.

— Трябва да знаем къде е отишъл обитателя на този апартамент.

Потупах си джобовете и осъзнах, че бях оставила разрешителното си за частен детектив у дома, така че прерових чантата си и показах шофьорската си книжка.

— И искаме да знаем как.

Бях тук миналата нощ. Мястото беше безупречно, чисто и подредено като самата Ким. Но нямаше знак, че ще заминава.

Той примигна за момент, после каза:

— Е, да се надяваме, че е отишъл в рая и го е направил като е получил инфаркт, доколкото ми казаха.

Беше мой ред да примигам.

— Той? — попитах, тръгвайки към него. — Ким Милър живееше в този апартамент от години. Висока. Тъмно кестенява коса. Болезнено слаба.

Той потърка устата си замислено.

— Е, тя звучи страхотно, но никога не е живяла тук. Това беше домът на Стареца Джонсън почти десет години.

— И служителите ти случайно са изчистили това място за дванадесет часа?

— Не, госпожо — каза той, подсмихвайки се. — Господин Джонсън почина преди около две седмици. Семейството му изнесе всичко миналата седмица.

Чичо Боб извади бележника си.

— Трябва ми име и адрес на семейството му.

Той отново потърка устата си.

— Не съм сигурен, че имам такива, но ще потърся.

— Направи го.

Мениджърът кимна и се отправи навън.

— Предполагам, че той лъже?

— Дано е доволен от това. Не се знае колко му е платил Рейес.

— Мислиш, че той стои зад това?

— Знам, че е така. Това са най-близките брат и сестра, които съм срещала. Кой може да уреди апартамента да бъде опразнен и ремонтиран така посред нощ? А аз бях с него. — После ме осени. Най-добрият приятел на Рейес, Амадор Санчез, ето кой. Не посмях да спомена името му на Чибо. Нямаше нужда да го влача в управлението. Той само щеше да отрече всичко и да има солидно алиби.

— Ами, мога да пратя няколко униформени да разпитат другите наематели. Да вземат показанията на някои очевидци и вероятно няколко описания на който и да го е направил.

— Не съм сигурна какво добро би излязло от това, освен да докажем на областния прокурор, че не съм луда и че не излъгах. Но нея я няма, Чибо. Ако Рейес иска да я няма, значи нея я няма.

След като мениджърът не успя да намери адреса на господин Джонсън, ние се върнахме при джипа на Чибо с подвити опашки и поехме обратно към управлението.

— Това ще обезсили малкия ми договор с областния прокурор.

Той размаха чека.

— Мисля, че това ще помогне, тиквичке. И фактът, че имаш силно подозрение кой е серийният ни убиец. Той не би се отказал от тази следа за нищо на света.

— Не мислиш, че ще ме арестуват за подпомагане и съучастие?

— Мисля, че имат по-добри неща, които да правят с времето си, освен да повдигат обвинение към най-добрия си и най-успешен консултант.

Това ме накара да се почувствам малко по-добре, като балон, в който има точно толкова въздух, колкото да бъде с формата на круша.

— Наистина ли щеше да накараш да ме арестуват, ако не ти бях казала?

— На момента.

Въздухът в балона ми излезе навън, издавайки обезпокоителен газоподобен звук.

— Но да не те притеснява. Бих арестувал и майка си, ако се наложи.

— Би арестувал баба? — Добре, вече всичко беше наред, въпреки че не бях срещала баба си. Всъщност и двата комплекта от баби и дядовци бяха починали, преди да се родя. Имах само бащата на мащехата ми, а дори и той умря, когато бях на четири.

Този път отидохме направо в офиса на областния прокурор. Той имаше срещи цял следобед и се надявахме да го хванем, преди да е отишъл да обядва. Успяхме и циркът започна отново. Той дрънка и мрънка, докато чичо Боб не му даде чека. Беше странно колко бързо това го накара да охлади страстите.

Той се обади на капитана и на помощник-областния прокурор и им даде името на Ким, но не и връзката й с Рейес. Можеха да го държат отговорен за това. Но пък Ким се беше доказала като много находчива. Кой би могъл да запали две сгради, седем къщи, разнебитен гараж и бункер и да остави ченгетата да си чешат главите? Възхищавах се на убежденията й, на яростното й желание да защити Рейес, повече отколкото признавах.