Пепел

45

Пукотът на далечна стрелба изтръгна Алекс след поредната нощ на неспокоен сън. Едно по едно тя регистрира ослепителния блясък на сутрешното слънце във вече прекалено светлата и много студена стая, мекото легло и успокояващия, ах, така познат аромат на наденица и яйца, на пържени картофи и... точно така... кафе. Но въпреки това чувството, което изпита, не беше нито глад, нито благодарност, а едно ужасно разочарование, като някой от онези моменти, когато заспиваш с надеждата, че утре светът ще бъде друг, но после се събуждаш и виждаш, че е съвсем същият. Да, наистина беше в безопасност и на топло, нахранена и чиста за първи път, откакто бяха напуснали хижата на рейнджърите, но Том беше изчезнал, а тя се бе провалила.

Още изстрели. Но не много. След последните три дни – почти в навечерието на Деня на благодарността – вече бе започнала да свиква със стрелбата, която отекваше понякога по-често, друг път – по-рядко.

Тя издърпа възглавницата върху главата си, за да се скрие от шума и светлината. Нямаше за какво да е благодарна. Беше се провалила. Том никога не би я предал. Не биваше да го оставя. Боже, всичко беше толкова нечестно. Първо родителите ù, после чудовището и целият ù живот, училището и приятелите, леля Хана, Ели и Мина, а сега и Том...

Трябаше да се махне оттук, трябваше да намери Том, а след това и Ели. Ще събере провизии; би могла да вземе отнякъде раница, карта и оръжие. А после какво?

На вратата прозвуча отривисто почукване, повече формалност, отколкото нещо друго. Топката се завъртя и Джес подаде глава в стаята.

– Стори ми се, че чух движение – рече тя. – Трябва да слезеш долу. Мат дойде да те вземе, за да се срещнеш с Преподобния.

– И защо? – След три дни усещаше тялото си като една огромна язва; гърбът я болеше, гърлото ù беше възпалено, а ръцете ù бяха нашарени като селски юрган със заздравяващи рани от ожулено и порязвания. – Това с нищо няма да помогне.

– Никакви самосъжаления, момиче. – Джес имаше вид на библиотекарка, останала стара мома: суха и последователна, със свита на кок стоманеносива коса. Всичко, от което имаше нужда, беше затъкнат зад ухото молив и очила с половинки стъкла на верижка около врата. – Коринтяните казват: „Бог е последователен и заедно с изкушението винаги изпраща средство за спасение, за да можеш да устоиш“.

– Нима?

– Точно така. Това означава, че трябва да спреш да се самосъжаляваш. Господ те подлага на изпитание.

– И какво е то? – попита Алекс с дълбоко чувство на самосъжаление.

– Ти как мислиш? – Джес започна да изброява на пръсти. – Да видим сега. Първо оцеляваш след атаката. Не се променяш. Спасяваш дете. Едва не биваш изядена от диви кучета. Едва не биваш изядена от Променените. И едва не те линчуват. А, да, и кучетата те харесват. Пропуснах ли нещо?

„Да, предадох единствения човек, който би предпочел да умре, отколкото да ме нарани.“

– Не разбирам защо да са изпитания. Тези неща просто се случиха.

– Значи, тогава си сляпа и е крайно време да се събудиш. Не си единствената с проблеми. Тук, в Рул, няма човек, който да не е изгубил поне един свой близък, а някои от нас и повече от един. Със собствените си очи видях как дъщерите ми се строполиха мъртви, но благодаря на бога, че внукът ми бе пощаден. Животът на всички ни е съсипан, но не си ни видяла да се влачим наоколо с оклюмали глави и потънали в самосъжаление. Всички се трудят и това важи и за теб, млада госпожице. А сега си вдигай малкото задниче от леглото, преди да съм те почнала аз.

– Ти не си ми майка – отвърна Алекс, след което си помисли: „Боже, не прозвучах ли като Ели?“.

– И благодаря на господ за това – рече Джес. – Не съм безчувствена, Алекс, но никой тук няма време за самосъжаление – нито ти, нито аз, нито който и да е друг. Долу има едно кученце, което не може да си намери място, защото иска да те види, и освен това ни чака работа.

– Не съм длъжна да те слушам.

– Докато си под моя покрив, ще ме слушаш. – Когато Алекс не отвърна, Джес се наведе над леглото и въздъхна. – Слушай. Не искам да става по този начин. Бих предпочела да се разбираме.

Алекс си помисли, че това сигурно бе вярно, ала Джес изглеждаше непроницаема. С тази нейна праволинейност от нея лъхаше мирис на... така според Алекс ухаеше бялото. Никаква мъгла, никакви сенки, както беше при Крис. Миризмата на Джес беше непроницаема.

– За начало можеш да ме оставиш на мира – отвърна Алекс.

– Това не мога да го направя. Знам, че звучи изтъркано, но ако Том е означавал толкова много за теб, той не би искал да те вижда такава. Както го описваш, той е един много мил, много смел млад мъж и е видял нещо в теб, което го е накарало да те спаси – при това неведнъж. Можеш да се опитваш да се залъгваш, че е било просто рефлекс, че би го направил за всеки и че не е имал друг избор, но запомни едно: накрая, скъпа, той е предпочел теб пред приятеля си. Избрал е теб. – Джес бръсна кичур коса от челото на Алекс. – В Светото писание се казва: „Чрез вярата си той говори даже след смъртта“.[31]

– Какво означава това? – попита отчаяно Алекс.

– Това означава, че трябва да почиташ жертвата на Том. Трябва да почиташ и самия него. Той би искал да те види жива.

– Но животът ми е наказание. – По бузите ù потекоха сълзи. – Всички, които обичам, си отидоха.

– Докато си жива, има надежда – отвърна Джес. – Надеждата означава да си кажеш: ще живея още един ден и затова съм благословена.

– Откъде е тази мисъл?

– От Книгата на Джес – отвърна тя. – А сега ставай. Не допускай страданията на Том да са били напразни.

В кухнята, докато Джес се суетеше около тигана, съквартирантките на Алекс – закръглено и лъчезарно шестнайсетгодишно момиче на име Тори и Лена, арогантна наглед брюнетка на възрастта на Алекс – миеха и подсушаваха съдовете. На бялата селска кухненска маса седеше прегърбен възрастен мъж с обветрено и загрубяло като на каубой лице. Докато дъвчеше, той вдигна поглед от канчето с кафето и полуизяденото кексче, след което преглътна и рече:

– Добро утро, слънчице. Как спа?

– Добре, благодаря, Док – отвърна Алекс. Още първия ден Кинкейд ù бе казал да му вика Мат или Док, но тя не можеше да си представи как ще се обръща на малко име към човек, наближаващ седемдесет и пет. След леденостудената стая уютът на кухнята, затоплена от старомодната чугунена печка и изпълнена с упойващия аромат на канела, индийско орехче и ябълки, ù подейства благотворно. Устата ù се напълни със слюнка, а стомахът ù закъркори.

Страничната врата се отвори и Призрак влетя в кухнята. Щом зърна Алекс, палето изджафка щастливо, дотърча бързо при нея и изобщо вдигна голяма врява. Алекс се усмихна широко и се наведе, за да почеше по коремчето гърчещото се пале.

– Как е голямото ми момче?

– Искаш да кажеш дебелото – обади се друго едно момиче, влязло заедно с кучето. Сара беше дребничка, с много тъмни очи и с деликатни като на порцеланова кукла кости. Тя свали от главата си червено-розовата плетена шапчица и тръсна оплетените си руси къдрици. – Не ходи, а направо се търкаля по стълбите.

Тогава Лена подхвърли на Алекс:

– А сега, след като най-сетне спря да се цупиш, за разнообразие би могла ти да излезеш на студа.

– Нямам нищо против аз да го разходя. – Сара коленичи на пода, почеса Призрак по коремчето и се изкиска, когато палето се загърчи неудържимо. Тогава лицето ù придоби тъжно изражение: – Брат ми имаше куче, един много сладък кокер шпаньол, само че го блъсна кола.

– Е, вече няма коли, така че грижите ти отпадат – обади се Лена.

– Ще се радвам на помощта ти, Сара – рече Алекс, без да обръща внимание на Лена, която подбели очи.

– Алекс, отделих ти нещо за закуска – каза Тори, след което се извърна от мивката и избърса ръце в кърпата за чиниите. По бузите ù бе избила червенина, а косата ù се бе накъдрила от парата. – Защо не седнеш на масата, докато аз...

– Алекс да не е саката. – Лена остави подсушената чиния, която издрънча върху останалите. – Престани да се подмазваш.

– Благодаря, Тори. – Алекс се надигна от пода. – Аз ще я взема.

Тори изви вежди и зяпна от нанесената обида.

– Не се подмазвам – отвърна на Лена.

– Разбира се – изсумтя Лена. – Това, че Крис постоянно виси тук, не означава, че Питър...

– Лена! – изрече предупредително Джес.

– Какво? Само си казвам мнението. Не разбирам защо трябва да се държите с нея така, сякаш е по-различна от нас.

– Всъщност – подхвана стеснително Сара – чух, че кучетата...

– Стига с тези кучета. – Лена отново подбели пресилено очи. – Те не знаят нищо. Ами ако животните също се променят? Замисляли ли сте се за това? И бездруго през първия ден се държаха като побеснели.

– Лена, благодаря ти за това изумително прецизно научно наблюдение – каза Джес и подхвърли майсторски едно яйце. – Щом получиш дипломата си по веретинарна медицина, веднага ще ти поискам мнението. А сега се заеми с чиниите, защото сами няма да се изсушат.

Лена избърса с апатия едно канче.

– А тя кога ще се включи? На нас никога нямаше да ни мине номерът с подобни лайняни простотии.

– Горките ми уши – оплака се Кинкейд.

– Лена Кристина Столц. – Джес отряза две дебели филии черен хляб. – Няма да търпя арогантно отношение в къщата си. Само да чуя още една обидна дума от мръсната ти уста и отивам да говоря с Преподобния.

– Блъфираш. – Лена хвърли кърпата настрана. – Няма да посмееш, а и Съветът има нужда от нас, нали сме Пощадени и толкова ценни.

– Лена, те искат само да ни защитят – обади се Тори.

– Да ни защитят ли? Та ние сме затворници. Държат ни насила тук.

– Но това е за наше добро.

– Само защото възрастните казват така, не значи, че е истина. – Лена изгледа ядосано Джес. – Можеш да ме държиш тук колкото си искаш, но не можеш да ми казваш какво да мисля.

– Не ме интересува какво мислиш – каза Джес и невъзмутимо сипа кафе в сребристия термос. – Но когато станеш Избрана...

– По-скоро ще се самоубия.

– Когато станеш Избрана, прави каквото намериш за добре под собствения си покрив. Но докато живееш тук, ще спазваш правилата, в противен случай ще помоля Преподобния да преразгледа решението си. Едва ли искаш да ме изпробваш. – Джес затвори термоса. – Разбра ли ме добре?

Цялата кухня беше притихнала. Дори Призрак мируваше. Тори беше на ръба да се разплаче, а Сара изглеждаше восъчнобяла. Алекс се взираше ту в пребледнялото лице на Лена, ту в пода, докато мислите ù препускаха.

„Избрана ли? Това пък какво е? И нима Лена е опитала да си тръгне, но не са ù позволили? Я чакай малко...“

– Да, госпожо. – Гласът на Лена звучеше примирено, но Алекс долови горещия лютив повей на стаена ярост.

– Отлично. – Джес мушна термоса под мишницата си и взе увития сандвич. – А сега ме извинете, защото горкият стражар чака достатъчно дълго закуската си в студа. – Вратата се затвори подире ù с решително щракване.

Отначало никой не помръдна, но накрая Сара прекоси помещението и докосна ръката на Лена.

– Всичко ще се оправи – рече ù тя. – На мен също ми е мъчно за майка ми.

Лена се дръпна настрана.

– На мен обаче не ми е мъчно за тази кучка – изсъска тя и изхвърча от стаята. В следващия миг Алекс я чу как изтрополи нагоре по стълбите.

– Тори – наруши мълчанието Кинкейд, – ако не възразяваш, с удоволствие бих изял още едно кексче.

46

Кинкейд бе довел за Алекс един кротък петнист кон с хлътнал гръб на име Хъни, ала момичето се възпротиви.

– Никога не съм яздила – заяви тя, без да обръща внимание на стражаря, който слушаше с интерес, облегнат на предната порта. Кучето му, сиво-бежов на цвят питбул, доприпка при нея, за да си изпроси погалване. – Защо да не вървим пеша?

– Защото е по-бързо – отвърна Кинкейд. – Послушай ме, ако те разпределят в някоя от фермите, ще се радваш, че имаш кон.

– Аха – изрече провлечено стражарят, който сърбаше горещо кафе. – Иначе ще трябва да ставаш, преди да си легнала.

– Хайде, Алекс – подкани я Кинкейд. – И остави това куче.

– Добре, добре, идвам – отвърна Алекс, но на лицето ù плъзна усмивка. Усетило, че губи вниманието ù, кучето се бе изтърколило по гръб и жално размахваше лапи във въздуха. Алекс се наведе, за да почеше питбула по шията, и той изсумтя доволно: – Вината не е моя.

– Изглежда, се сдобихме със своя собствена повелителка на кучетата – каза стражарят и поклати глава. – Луси не харесва никого, но както се казва, око да види, ръка да пипне. Стига, Луси, ела веднага!

С почти човешка въздишка, питбулът се претърколи отново на крака и отправи към Алекс укорителен поглед: „Направи нещо!“. С оклюмала глава кучето се върна бавно при стражаря, седна на задните си лапи и изсумтя троснато.

След няколко несполучливи опита Алекс най-сетне съумя да се покатери на седлото, а известно време след това Кинкейд също бе успял да нагласи стремената и да ù обясни за какво служат юздите, как трябва да седи и изобщо какво да прави. Тогава двамата се отправиха към града, изпроводени от окуражителния лай на питбула.

– Добре се справяш. Започна да му хващаш цаката – каза Кинкейд, който бе възседнал строен кон с леопардова окраска от породата апалуза. – След няколко дни ще препускаш с най-добрите.

– Ъхъм – отвърна Алекс, а мислено си рече: „Да, а може да препусна далече оттук.“ За жалост обаче Хъни явно обичаше да се разхожда с бавна крачка. Въпреки това спокойното движение на животното беше приятно. Всяко куче, покрай което минаваха – а те срещнаха немалко по пътя си, ги приветстваше с дружелюбен лай и изопнало докрай повода, размахваше въодушевено опашка.

Кинкейд я погледна и рече:

– Кучетата винаги ли са толкова дружелюбни с теб?

– Не, не винаги.

– Ъ-хъм. – Кинкейд се загледа в един стражар, който се опитваше да накара лабрадора си с цвят на шоколад да седне насила. – Продължавай в същия дух и никога няма да ти липсва приятел.

Къщата на Джес се намираше на запад от центъра на града, вероятно на по-малко от километър разстояние. Докато яздеха, Кинкейд ù даде най-обща информация за разположението на Рул. Градът открай време представляваше малко, почти напълно затворено общество и спирка по пътя между затворената днес мина и градовете, от които доставяха провизии за работещите там мъже. След нападението Рул се бе разширил, за да може да защити намиращите се околовръст ценни ресурси, най-вече гори, отдалечени ферми и добитък. Всички главни пътища бяха барикадирани през интервали от километър и половина, започвайки на осем километра от града, и се охраняваха по двайсет и четири часа на денонощие. Допълнителни пешеходни патрули, придружени от кучета, кръстосваха горите. Единственият път в града беше североизточният. Нежеланите посетители биваха ескортирани до югозападните покрайнини, на петдесет километра северно от мината.

– В града ще имаш доста голяма свобода, но ако искаш да отидеш на някое място извън центъра, ще трябва да имаш охрана – обясни Кинкейд. – Що се отнася до Пощадените, понякога страстите се разгарят повече, отколкото трябва. А ние не искаме да ти се случи нещо лошо.

Алекс се чувстваше неловко заради начина, по който Кинкейд и всички останали произнасяха думите „Пощадени“ и „Променени“. А също и „Избрани“ – кои бяха те обаче? Всичко това ù се струваше някак прекалено религиозно – особено като се има предвид проповедникът, който управляваше града, и този негов Съвет на петимата. Може би хората тук принадлежаха към някаква секта също като населението на Джоунстаун и Уейко. Да вземем Джес, която все бълваше цитати от Библията. Освен това изглеждаха прекалено организирани, сякаш отдавна разполагаха с действащ устав с правила.

– Затова ли трябва да се срещна с този преподобен и със Съвета? За да решат какво ще правят с мен?

– Нещо такова. Преподобния обича да гледа на ръка, а Съветът управлява града и въз основа на обществените нужди решава кой къде ще отиде и какво ще прави.

– Вие ли ги избрахте?

Кинкейд поклати глава.

– Петте фамилии управляват града още от създаването му. А семейството на Преподобния, Йегърови, е най-влиятелното. То е и най-богатото, както и първата от Петте фамилии, нагърбила се със създаването на Рул преди сто и петдесет години. Собственици на мината, основатели на града и създатели на църквата. Преподобния и брат му поеха ръководството на мината след смъртта на баща им. Преди двайсет години мината почти се изчерпа, но тук има мъже, които цял живот са работили в нея. В такива времена чувството за лоялност и семеен дълг са много ценни качества. Йегърови са се грижели за хората преди и всички смятат, че ще го сторят и сега.

– Значи, всички слушат пастор Йегър?

– Преподобния. Да. Така да се каже, той е последният арбитър.

– А какво става, когато другите членове на Съвета не са съгласни с него?

– Досега не се е случвало.

Нима всеки път получава подкрепата на всички и нещата винаги се свеждат до начина на мислене на един-единствен човек? Това не звучеше никак добре. Не бе възможно винаги да са на едно и също мнение, нали така?

– Ами ако поискам да си тръгна? Ели е там някъде навън, а Том...

– Доколкото разбирам, нямаш никаква представа къде може да са. Прав ли съм?

– Да, но това не означава, че трябва да спра да ги търся.

– Имаш ли някакви умни идеи откъде ще започнеш?

– Не – отвърна тя троснато.

– Тогава, докато не измислиш нещо, по-добре потърси начин да се приобщиш.

– Да, но Рул не е мой дом – отвърна тя. Думите на Лена се мярнаха като призраци в съзнанието ù и в този миг у нея започна да се оформя едно много лошо предчувствие за това място. – И вие не сте моето семейство.

– Е, тогава да видим какво можем да направим по този въпрос.

Центърът на града не беше голям. В северозападния му край се издигаше огромна бяла църква, в която се помещаваше жилището на енорийския свещеник. От западната страна се простираше разлатата двуетажна сграда на кметството с високи арковидни прозорци и часовникова кула, изградена от старомоден червеникавокафяв камък. На юг площадът беше обточен от вехто магазинче за евтини дрънкулки, пекарна в съседство до малка бакалия с табела „При Мърфи“, следваше „Закусвалнята на Марта“: ЗАКУСКА 24/7 и накрая нещо средно между християнска книжарница и кафене „Светите земи“. От другата страна на площада точно срещу кафенето имаше разбит бар, който, съдейки по ретро рекламите на бира „Блац“ и Балантайн“, украсяващи тухлената фасада, не бе отварял от ерата на динозаврите. По тротоара, минаващ пред бакалията, магазинчето за евтинийки и кафенето, патрулираха стражари. По ефирното ухание на сварено кафе, кленов сироп и палачинки се познаваше, че „Закусвалнята на Марта“ е отворена. На масите, наредени по протежение на замъгленя преден прозерец, седяха изгърбили рамене мъже в камуфлажно облекло. Щом забелязаха Алекс, кучетата им веднага скочиха на крака.

„Нещата определено се влошават.“ Още няколко кучета опряха носове в шлифованото стъкло на закусвалнята и Алекс установи, че в мига, в който я зърваха, миризмата им ставаше по-плътна и по-наситена. „С Мина не беше чак толкова зле, а оттогава измина само седмица. Най-много десет дни.“

Усетила вперения в нея поглед, тя се обърна и установи, че Кинкейд я изучава. Не го познаваше, но в миризмата му не улавяше нищо обезпокоително. От него се носеше лъх на удобно кожено палто, каквото би носил баща ù, примесен с лекия аромат на нещо почти флорално. Може би пудра?

– Знаеш ли защо се държат така? Разбрах, че кучетата не харесват хората, които са на път да... нали знаеш. Но мен...

– Но теб те обичат. – Кинкейд сви леко рамене. – Знам ли? Трябва да помисля.

Вратата на църквата се отвори и оттам се изсипа група деца. Всички до едно малки – на не повече от десет-единайсет години – децата тичаха едно през друго, надпреварвайки се кое ще стигне първо до площадката в съседство. Докато наблюдаваше децата и слушаше техните викове и смях, примесени с радостния лай на кучетата, в гърдите ù се надигна вълна на скръб и тя беше принудена да отклони поглед.

Със закъснение осъзна, че бе дръпнала юздите, и сега Хъни стоеше мирно с излизаща от ноздрите пара и чакаше търпеливо Алекс да вземе решение. Кинкейд също бе спрял и я наблюдаваше. А когато погледите им се срещнаха, той каза:

– И на мен все още ми действат така.

– Изглеждат толкова нормално.

– Защото наистина е така. Стараем се животът тук да тече възможно най-нормално.

„И още как, пълно е с нормални незначителни подробности, като стрелбата и патрулиращите стражари.“ От сутринта не бе чула други изстрели, но се питаше по кого бяха стреляли и къде. И, разбира се, защо.

– Не искаме да растат неграмотни – обади се Кинкейд. – Училището е общото помежду им. Създава им усещането за рутина. При нас има един тип, който е бил директор на Мъртънското основно училище. Ще се запознаеш с него утре, по време на часовете.

– Ще ходя на училище?

– Разбира се. Това, че идва краят на света, не значи, че трябва да зарежеш образованието.

– Но това не е честно.

– Горе главата. Разполагаме с много добри учители, които се наложи да излязат от пенсия. Като се замислиш, в това има известна ирония. Служим вярно цял живот, после ни свалят хомота и ни пускат на заслужена паша, а накрая пак на нас се пада честта да оправяме цялата тази каша.

„Заслужена паша ли?“ Тя понечи да отвърне, но в същия миг до слуха ù достигна бързият тропот на конски копита. Една селска каруца подскачаше по криволичещия горски път. Този път каруцата караше Питър, на капрата до него седеше Джет, а Крис яздеше в тръс подире им на един мускулест червеникавокафяв кон. Вместо със слама каруцата беше натъпкана с хора – всички до един със завързани очи. Още нестретници, прибрани заради ползата от тях, помисли си Алекс. Щом надуши миризмата ù, Джет излая в знак на поздрав, при което Крис се обърна, забеляза ги и вдигна ръка, преди да продължи нататък. Алекс проследи с поглед каруцата, която накрая спря пред сградата на кметството.

– Какво правят там вътре? – попита тя.

– Тъкмо това предстои да разбереш, млада госпожице – отвърна Кинкейд.

47

По главния коридор на кметството имаше редица офиси, някои от които отворени, а други плътно залостени. Във въздуха се носеше страх. Цял куп стражари и кучета държаха под око дълга върволица от мръсни възрастни бегълци. Алекс бе забила поглед в гърба на Кинкейд, но въпреки това чу изпълнения с омраза шепот, когато минаваха покрай тях. Тогава един от мъжете каза достатъчно отчетливо:

– Оставете ме насаме с нея и ще ви покажа какво заслужава.

Последва вълна от груб злобен смях. Кучетата изскимтяха неспокойно. Алекс очакваше Кинкейд да каже нещо, ала той продължи напред.

Когато зад тях отекна дрънчене на чинии, тя се обърна и видя две жени, които бутаха метална количка за сервиране, каквито използваха в болниците, за да разнасят храна на пациентите. В случая свръхчовешкото ù обоняние се оказа излишно, защото беконът си беше бекон.

Носещият се наоколо аромат накара някой от редицата хора да простене. Всички бегълци проследиха с хлътнали очи двете жени, които дотътриха количката до дебела дървена врата, снабдена с напречен лост за отваряне и подсилено стъкло. Едната от жените почука и няколко секунди по-късно вратата се отвори отвътре. Алекс зърна гърба на още един стражар, а когато жените се скриха от погледа ù, усети едва доловима миризма, идеща от другата страна на вратата. Не беше вонята на мъртва плът. Въпреки че очакваше да я надуши от мига, в който влязоха. Тази миризма обаче беше различна. И някак позната – долавяла я бе и друг път: тютюн, развалени зъби и вкиснато уиски.

„Познавам тази миризма. Но кой...“

От дъното на коридора долетя силен, пронизителен крясък и Алекс се сепна, изтръгната от мислите си. Бегълците замлъкнаха, а кучетата заскимтяха, някои дори започнаха да лаят. Крясъкът отекна отново и тогава иззад ъгъла на коридора се появиха двама стражари, които влачеха помежду си един хленчещ и съпротивляващ се възрастен мъж.

– Не, не, нямате право! – проплака мъжът, който беше много стар, почти съсухрен, с ръце като вейки и завързан на възел канап около кръста, за да не се свлекат панталоните му. С внезапен прилив на сили мъжът се изтръгна от ръцете на стражарите и се спусна към един офис. Кучетата изопнаха поводите си докрай, заджафкаха и заритаха с лапи във въздуха. Старецът сграбчи бравата и я завъртя, ала вратата се оказа заключена. По изпитото му лице премина израз на пълно отчаяние, а когато двамата стражари се приближиха към него, той заплака. Старецът се свлече на колене, като костеливите му пръсти останаха впити в неумолимия метал.

– Не можете да ме изхвърлите навън! Нямам си никого, няма къде да отида! – умоляваше ги той, докато стражарите се мъчеха да освободят хватката му. Ала старецът се държеше с непреклонната решителност на пиявица; ужасът бе влял в мишците му неподозирани сили и изнурените мускули на ръцете му се бяха изопнали до скъсване. – Все още мога да работя, все още ме бива за нещо. Моля ви, недейте!

Сред оживения кучешки лай още един стражар се спусна на помощ на своите. С дружни усилия тримата успяха да откопчат ръцете на стареца от бравата, след което поведоха борещия се и крещящ мъж по дългия коридор и за всеобщо облекчение накрая се изгубиха зад ъгъла.

– Божичко – въздъхна мъжът, който бе предложил да покаже на всички какво заслужава тя. Той стрелна Алекс с враждебен поглед. А на Кинкейд рече сопнато: – Трябва да се срамувате от себе си. Той е един от нас, а вие спасявате онези. Какво, по дяволите, я прави толкова специална?

– На първо място – изрече кротко Кинкейд – тя умее да си държи езика зад зъбите.

В края на Т-образния коридор свиха надясно. Тъй като прозорците гледаха на юг, тази част от коридора беше много по-светла. Тук имаше още повече стражари – бе започнала да свиква с вида на тези старци с камуфлажно облекло и пушки – но тогава Кинкейд я поведе към затворената двойна врата вдясно. На табелка от лявата ù страна пишеше СЪДЕБНА ЗАЛА.

– Трябва да почакаме тук няколко минути – рече Кинкейд, след което се отпусна с въздишка в един стол с права облегалка.

Алекс остана права. Устата ù бе пресъхнала, но дланите ù бяха потни.

– Защо трябва да се срещам със Съвета и с Преподобния? Как е възможно да взимат решение за всеки поотделно? Това са прекалено много хора.

– Има-няма петстотин души. Но те не се срещат очи в очи с всеки. С това се занимават командирите, на които са поверени ключовете.

– Ключове ли? Такива, които отварят врати?

– Не, не в прекия смисъл на думата. Свързано е с Библията, с Евангелието на Матей: „и ще ти дам ключовете за небесното царство; и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.“[32] Същото схващане като при мормоните само дето ние не сме мормони. Свежда се до това, че Съветът отдава правомощия на определени хора, които могат да взимат ршеения в конретни области, като например: ферми, боеприпаси, снабдяване, хигиена. Питър е от Ърнстови – една от петте фамилии – така че той е командир на милицията. Той е човекът, който решава какви мисии ще бъдат проведени, колко мъже ще участват и всякакви такива неща. Именно той ще се срещне с новопристигналите; ще прецени дали са подходящи за стражарска служба и дали умеят да се бият.

– Значи хората в коридора чакат за среща с командирите?

– Или с техните представители и лейтенанти – хора като Крис.

Веждите ù се сключиха в смръщена гримаса.

– Но нали Крис е внук на Преподобния? Защо и той няма ключ? Как така не е станал командир?

Кинкейд сви устни и отвърна:

– Ами – започна той предпазливо – проблемът е в това, че Крис не е чист гражданин на Рул, роден и отраснал тук. Той е носител на кръвната линия, но родителите му не са... част от града. Те заминаха оттук и историята им е малко... мъглява. Докато Питър е израснал в Рул, по-голям е и има повече опит в тези неща. Това не са единствените причини, но и те стигат.

Откърмен в Рул. Кръвни линии. Изглежда, че Рул беше доста по-затворено и авторитарно място, отколкото бе предполагала.

– Тогава кого приема Съветът?

– Пощадените – деца като теб – както и граничните случаи: хора, които могат да са полезни на града, но командирите не са напълно сигурни. Затова ги изпращат пред Съвета, който трябва да вземе крайното решение. Освен това Съветът приема и хората, които, така да се каже, не се приспособяват много добре.

Тя си спомни заканата на Джес.

– Това ли имаше предвид Джес, когато каза, че щяла да помоли Преподобния да преразгледа решението си?

Кинкейд кимна и рече:

– Преподобният винаги има последната дума, що се отнася до отлъчването.

– Отлъчване ли? – По гърба ù полазиха ледени тръпки. – Тоест, прогонване?

– Нещо такова. – Кинкейд постави ръка на рамото ù. – Слушай, в момента това е най-малкият ти проблем. Най-добре се съсредоточи и се постарай да се представиш във възможно най-добра светлина и недей да лъжеш. И бездруго Преподобния веднага ще познае.

Хм, това беше любопитно.

– А ако излъжеш, ще те, ъ-ъ, отлъчат ли?

– Не, не веднага. Но някои деца не успяват да се адаптират. Просто не могат да свикнат.

– Като Лена ли?

– Има много труден характер, това поне е сигурно.

– Защо не я оставите тогава да си тръгне?

– Ами, ние... стараем се да задържим Пощадените при нас. За тях тук е най-безопасно.

– Но не трябва ли решението да бъде нейно? – „А също и мое?“ – Къде остава свободната воля?

– Свободната воля ли? – отвърна Кинкейд. – Помисли само докъде доведе тя Адам.

Едната врата на съдебната зала се отвори и един рахитичен старец, на около сто и деветдесет, подаде глава навън.

– Преподобния ще ви приеме – обяви той вяло.

– Точно когато взе да ми става удобно – изсумтя Кинкейд, след което се надигна с гримаса, а коленете му изпукаха. – Трябваше да ги сменя, когато имах възможност.

– Не ме занимавай с проклетите си колене – отвърна рахитичният старец. Той раздвижи челюсти и Алекс чу тракането на протези. – Искам да знам само кой ще ми оправи проклетите зъби?

48

Съдебната зала приличаше на декорите на „Съдията Джуди“[33]: малко помещение с дървена ламперия и галерия от три реда за зрителите, ограда с люлеещи се вратички и две правоъгълни маси – по една от всяка страна. В предната дясна част на залата беше свряна ложата на съдебните заседатели. А в средата най-отпред се намираше съдийската трибуна, зад която седяха петима мъже в черни роби и с набраздени от бръчки безизразни лица. Двамината открая, които ограждаха останалите като две еднакви подпори за книги, бяха направо древни и толкова съсухрени, че първият по-силен вятър би могъл да ги отвее. Не успя да различи възрастта на другите трима.

Старите хора бяха толкова ... стари.

Но все пак веднага позна кой е Йегър. Кинкейд бе споменал, че Преподобния сяда винаги точно в средата, и сега тя взе да го изучава. Той беше напълно плешив, с нос като смачкан домат и висящи на шията гънки, които се клатушкаха при всяко движение като обици на пуяк. Тъмните му очи, живи и пронизващи като птичи взор, се фокусираха върху нея със студения преценяващ поглед, с който гарванът измерва с очи прегазеното на пътя жовотно, за да реши дали си струва усилието.

– Значи, ти си Александра. – Гласът на Йегър беше учудващо равен и дълбок, почти гърмящ и идеален за изнасяне на церемонии. – Хайде, влизай. Не се стеснявай. Мини през оградата.

Тя погледна крадешком към останалите четирима мъже, но те не издадоха нито звук, нито някаква емоция. Каква ли беше тяхната работа? Да наблюдават? Да задават въпроси? От тях се излъчваше онази смесена миризма, която бе започнала да свързва със старостта: на мента и тънка като хартия кожа, на мръсни чорапи и пръдня, както и на лъхаща на мухъл грохналост. Но поне не долови нищо обезпокоително.

Йегър беше различен. От него се носеше някакъв непроницаем и хладен лъх, като от запотено стъкло или мъгла. Също като при Джес, заключи тя: непроницаема. Не можа да усети нито мислите, нито чувствата му.

– Така. – Йегър се надвеси над трибуната. От този ъгъл приличаше на лешояд повече отпреди. – Най-накрая се срещнахме. Моят внук ми разказа за теб.

Какво ли му бе казал Крис?

– Да, сър.

– Държа да се срещам с всички Пощадени. Вие сте нашето бъдеще и когато му дойде времето, искам да установя, че сме направили добър избор. Ела тук. Искам да те погледна очи в очи. – Йегър ù кимна да се приближи и едва тогава Алекс забеляза малката стълбичка пред катедрата. Щом изкачи стъпалата, тя плъзна поглед по тесните месингови табелки с имена, по една пред всеки от възрастните мъже. На първите две от ляво на дясно пишеше БОРН и ЪРНСТ. В центъра беше ЙЕГЪР, следваше СТИМКЕ и накрая най-вдясно – ПРИГ.

В този миг Алекс забеляза нещо, което отначало ù бе убягнало: от другата страна на Приг имаше шести стол, който беше празен. Нямаше нито табелка с име, нито пък нещо друго, което да указва на кого принадлежи столът. Би могъл да е чисто и просто резервен, но Алекс не мислеше така. Тя измери с поглед цялата катедра и едва сега забеляза, че начинът, по който бяха подредени членовете на Съвета, изглеждаше... небалансиран. Сякаш нещо липсваше.

„Шест стола, но само петима мъже, които се наричат Съвета на петимата... свен ако не винаги е било така.“

Йегър протегна ръце с дланите нагоре и рече:

– Ще позволиш ли?

Силно озадачена, тя се поколеба, но тогава си спомни думите на Кинкейд: „Обича да гледа на ръка.“ Щом плъзна длани в неговите, кожата ù потръпна от допира. Ръцете на Йегър бяха костеливи и с подути стави, кожата – суха като стар пергамент и осеяна със старчески петна, но захватът му беше силен.

– Топли ръце – констатира Йегър.

– Да, сър. – Очакваше сега да я пусне, но това не се случи. Искаше ù се да отскубне ръце от неговите, но си наложи да остане неподвижна. И въпреки че усети погледите на другите върху себе си, не посмя да отмести очи.

– Алекс, има нещо, което не ми е ясно – започна Йегър. – Искам да разбера как се озова в Уакамау. Разкажи ми.

– Ами аз... ъ-ъ... зарязах училището. – Не виждаше какво значение имаше сега. Но въреки това реши да отговаря кратко и по същество.

Тогава мъжът вдясно избоботи:

– Това навик ли ти беше?

Хваната неподговена, тя стрелна поглед към табелката с неговото име: СТИМКЕ.

– Не.

Йегър на каза нищо, а само потри дланите ù с мазолестите си палци.

– Тогава защо го направи? – продължи Стимке.

– Исках да премисля някои неща. – И докато Стимке все още се взираше в нея, додаде: – Като колежа например.

– Аха – обади се Йегър. – Имаш предвид бъдещето и какво ще правиш с живота си, така ли?

Не беше далече от стината.

– Да.

Единият от съсухрените старци, който седеше най-вляво, Борн, се обади с писклив треперещ глас:

– И какво реши?

– Нямаше време да взема решение, сър – отвърна тя. В нейна полза беше фактът, че това бе самата истина, но когато ръцете на Преподобния се размърдаха, тя усети, че я пробожда внезапно предчувствие. Какво бе казал Кинкейд?

„Недей да лъжеш. И бездруго Преподобния веднага ще познае.“

И че обича да гледа на ръка... О, боже, нима Йегър беше като нея? Изобщо не бе допускала, че и други хора може да са се променили също като нея. Лари, който бе срещнал толкова много оцелели, не бе споменал нищо за това. Може би защото този вид трансформация не беше често срещана или просто хората, които бяха развили някаква форма на свръхсетивност, пазеха това в тайна. Тя също го бе скрила, дори и от Том; но това и бездруго не бе единствената ù тайна. А може би не беше чак толкова глупаво да криеш тази свръхсетивност, като се имаше предвид каква параноя бе обзела всички напоследък.

Въпросът беше: можеше ли Йегър да усети казва ли тя истината, но не по миризмата, а чрез допир? Все едно е жив детектор на лъжата.

Но как ли ставаше това? Алекс знаеше, че когато са нервни, хората се изчервяват, следователно настъпваше промяна в температурата. Освен това човешката кожа носеше електрически заряд; тъкмо на този принцип работеше компютърният тачпад – улавяше наличното електричество. Ето защо върхът на пръста задействаше курсора за разлика от един молив, който нямаше никакъв заряд.

Поначало Йегър може би бе притежавал някакъв вроден талант. В крайна сметка той беше пастор. Помнеше табелата на „Църквата на благоденствието“: ВЯРА В ЛЕКУВАЩАТА БОЖИЯ ДЕСНИЦА. Май не беше много далече от истината. Дори да не бе в състояние да изцелява, Йегър вероятно можеше да долавя – естествена заложба, подсилена от Енергийния срив. Но защо точно Йегър сред толкова много оцелели, някои от които бяха доста стари?

И защо тя?

– Давам едно пени да разбера какви са мислите ти – каза Йегър с усмивка, при което заприлича на лешояд, но ръцете му не помръднаха.

– Баща ми все казваше, че не стрували толкова. – Не беше рисковано да спомене баща си, помисли си тя; почти всички родители бяха мъртви, което я правеше не по-различна от останалите. Само да можеше да контролира разговора...

В този миг Ърнс – дядото, а може би прадядото на Питър – който седеше до Йегър, попита:

– Какво работеше баща ти?

– Беше полицай.

– Охо. – Това, изглежда, допадна на Ърнст, другата книжна подпора. Той потри подобните си на вейки ръце една в друга и додаде: – Човек, който е различавал доброто от злото.

Въпреки че никога не бе чувала баща си да определя някой от множеството пияници, съпрузи-побойници или хитреци като олицетворение на злото, тя отвърна:

– Да, сър. Предполагам, че е така.

– Точно това правим и самите ние. Я ми кажи – наклони Йегър глава на една страна – защо кучетата те харесват толкова? Какво ги кара да се държат сякаш... усещат каква си?

– Не знам – отвърна тя откровено. – Не съм куче.

– Но сигурно имаш някакво предположение – обади се Ърнст.

Тя кимна и рече:

– Може би това, че и аз ги усещам по същия начин. – „За разлика от Преподобния Йегър и Джес. Защо ли обаче?“

– И какъв е той? – попита Йегър.

Алекс реши да се възлолзва от случая.

– Ами начинът, по който и вие усещате определени неща.

Ърнст несъзнателно затаи дъх, забеляза тя. Йегър присви очи като хищна птица.

– Тоест? – попита той.

Оказа се права. Най-сетне го хвана натясно, изведнъж тази негова стерилност, това замъглено стъкло се пропука, макар и съвсем лекичко, и отвътре я лъхна нещо влажно и някак металическо – миризма, която ù напомни за деня, в който двете с Ели едва не бяха убити от онези кучета.

„Вода? Или река? Не, не е това. Прилича повече на... дъжд.“

Дъжд. Спомни си деня, в който всичко започна – буреносните облаци от югозапад и сивите спирали, които бе взела за дъжд.

„Затова ли от него се носи мирис на влажно стъкло? Може би в онзи момент е наблюдавал дъжда през прозореца.“

– Тоест? – повтори Йегър.

Имаше чувството, че напрегнатите погледи на останалите мъже ще прогорят дупки в черепа ù, но въпреки това тя не отклони погледа си.

– Тоест, можете да познаете дали казвам истината, защото го усещате буквално с ръцете си.

Право в целта. Никой не проговори. Йегър плъзна очи по лицето ù, след което дръпна рязко ръцете си. Накрая спря поглед върху една точка над рамото ù.

– Мат, би ли изчакал отвън?

Напълно бе забравила за присъствието на Кинкейд.

– Ами – сепна се той, видимо учуден. – Добре.

Алекс усети пристъп на паника.

– Защо да не остане? – попита тя.

– Мат? – изрече рязко Йегър, без да ù обръща внимание.

– Разбира се. Алекс, ще бъда отвън. Всичко ще е наред.

Йегър изчака Кинкейд да излезе, след което насочи към нея своя пронизващ като прожектор поглед.

– При теб не става с допир.

– Защо не може да остане?

– Защото някои неща е най-добре да останат между тия четири стени – отвърна Ърнст. Изглежда, че от всички останали той имаше най-голям авторитет след Йегър. Освен това седеше от дясната страна на Йегър, осъзна тя: доста библейско. Запита се дали малкото му име не беше Майкъл. – Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре за всички – заключи Ърнст.

– А ти какво усещаш? – попита Йегър, приковал поглед в нея. – Чрез допир ли го правиш?

– Не. Но долавям същите неща като теб.

– Какви неща?

– Понякога разбирам какво чувстват хората. – Тя направи пауза. – Разбирам кога Променените са наблизо.

– Какво? – възкликна сепнато Ърнст. – Наистина ли?

– Да – отвърна тя, без да отмества поглед от Йегър.

– Как? – попита той.

– Така, както разбрах, че в тази сграда има убиец – отвърна тя. – Надушвам ги.

49

Беше отслабнал и брадясал. Косата му също беше пораснала и сега стигаше до раменете. Но миризмата, която бе доловила в предния коридор, когато някой отвори вратата на кухнята, пускайки вътре двете жени, беше същата, както когато той бе прострелял Том: на влажен тютюн, развалени зъби и „Джим Бийм“.

– Не знам за какво говорите – отвърна Харлан, който гледаше свирепо и смачка на топка мръсния парцал в ръката си. Обичайната му воня беше примесена с острия мирис на белината и амоняка, с които миеше пода на затворническите килии. Като разсилен на кметството Харлан бе открил своето истинско призвание, помисли си Алекс. Мъжът натъпка парцала в опърпания джоб на панталоните си. – Никога през живота си не съм виждал това момиче.

– Защо ù е да лъже? – попита Йегър. Другите старци продължаваха да седят всеки на своето място на трибуната, но той бе слязъл долу, заставайки близо до Алекс. Йегър се оказа по-дребен, отколкото бе очаквала – приблизително с половин глава по-нисък от нея. Той не бе хванал ръцете на Харлан, което според Алекс беше някакъв вид тест.

Но не за Харлан. Йегър изпитваше нея.

Харлан гледаше сърдито.

– Защото е дете и има някакви скрити подбуди. Но трябва да ми повярвате. Никога досега не съм я виждал.

– Лъжец. Какво стана с Ели? – попита Алекс.

– Извинявай. Коя е тя? Твоя близка? Или може би куче?

– Така няма да стигнем доникъде – обади се Ърнст от мястото си зад катедрата.

– Нека изчакаме, докато... –Йегър спря, когато вратата на съдебната зала се отвори и вътре нахлу Питър с издута раница в ръце. Крис и Джет го следваха плътно по петите.

– Извинете. – Косата на Питър беше разрошена от вятъра, а бузите му – поруменели от студа навън. Той стовари раницата върху едната от двете дълги адвокатски маси, а Крис бухна до нея още една. – Имаше много боклуци за събиране.

– Ей! – извика Харлан – това е мое. Нямате право да ровите в нещата ми.

– Напротив – отвърна Йегър и кимна на Крис и Питър. – Отворете ги.

Отвътре се изсипаха предимно дрехи: бельо, дънки, пуловери, фланелени блузи, дълги долни гащи и чорапи. Питър бе събрал още тоалетни принадлежности, обувки, две плетени шапки, комплект ръкавици с един пръст и няколко вехти списания.

– И една библия – отбеляза Питър, като извади от раницата подвързаното с кожа издание.

– Виждаш ли нещо познато? – попита я Йегър.

Алекс поклати глава. В първия миг бе усетила искрица надежда, ала още от пръв поглед си личеше, че това не е библията на леля Хана.

– Видя ли? – Харлан скръсти ръце на гърдите си. – Не съм този, за когото ме мислиш.

– Напротив – отвърна Алекс, след което погледна към Крис. – Няма ли друго?

– Само това – отвърна Питър и бръкна в един от торбестите странични джобове на раницата. – Доста е тежичко.

Алекс прехапа устни, за да не изкрещи.

– Това е моята чантичка, носи се на кръста.

– Пълни глупости – отвърна Харлан, но Алекс надуши едва доловимия дъх на вкиснато мляко. Мъжът беше обезпокоен. – Това нещо го имам от години.

– Сама съм я подреждала и знам, че това не е вярно – заяви Алекс.

– В този вид чантички хората носят все едни и същи неща – възрази Харлан. – Така че ще налучка някои от тях.

– Не е изключено – рече Питър и разкопча чантичката. – Затова ще ти дадем възможност да опиташ пръв. Какво има вътре?

Харлан изпита очевидно облекчение и Алекс смаяна си помисли: „Изпразнил я е“.

– Няма проблем – отвърна той. – Да видим, вътре им пакетче кърпички, стари дъвки, нож... – изреждаше той, докато Питър вадеше от чантичката всяко едно от тези неща.

– Така е – заяви Питър, щом Харлан приключи. – Няма нищо друго с изключение на това. – Питър извади черния несесер на Алекс. – Това нещо тежи поне десет паунда. Какво има вътре?

Харлан отвори уста, но тогава Йегър го прекъсна:

– Един момент. – Той взе несесера от Питър и след като разгледа съдържанието му, стрелна остър и проницателен птичи поглед към Алекс. – Кажи ни какво е това.

– Ей, това е мое – обади се Харлан.

– Тогава тя няма да има дори най-малка представа какво е то. – Йегър кимна към Алекс. – Хайде. Кажи ми. Какви са тези неща?

По късно Алекс щеше да си зададе въпроса защо Харлан ги беше запазил. Нормално бе да задържи чантичката, но не и нещата вътре. А може би при вида на библията изведнъж бе осъзнал какво е сторил и от суеверие бе решил да ги запази, надявайки се, че с този жест ще компенсира всичко останало. Но в крайна сметка само едно нещо имаше значение – щом чантичката тежеше толкова, тогава тя знаеше какво – или по-точно кого – ще намери вътре.

– Родителите ми – каза тя.

50

Прахът на родителите ù беше там, но билбията на леля Хана заедно с писмото от майка ù бяха изчезнали.

– Сигурно хлапето има пръст в тази работа – каза нещастно Харлан, който седеше изгърбен на един стол с твърда облегалка и изглеждаше сгърчен като спукан балон. Щом Кинкейд прегледа съдържанието на найлоновите торбички, потвърждавайки, че вътре наистина има кремирани тленни останки – зъбите се запазват при кремация – Харлан бе изоставил позата на блъфиращ хитрец. Накрая той се загледа в ръцете си и въздъхна. – Момиченцето каза, че тия неща били важни за нея. – Той тръсна глава към Алекс. – А когато убиха Марджъри, бях прекалено зает да гледам да не ни убият. Така че нямаше как постоянно да държа хлапето под око.

– Къде е тя? – попита троснато Алекс. Едва се сдържаше да не изкрещи и да не издере очите му.

Харлан повдигна едно рамо и отвърна:

– Не знам. Както казах, избяга може би на един ден път южно от тук. – Изсумтя презрително. – Брет беше толкова сигурен, че армията ще ни приюти, но така и не се стигна дотам. Казах му, че трябва да стоим настрана от междущатската магистрала, а и Марджъри искаше да вървим на запад, искаше да дойдем тук, но той държеше да потърси сестра си, която живееше в Уотърсмийт... Все едно, точно там се простихме с камиона. Нападнаха ни от засада. Банда типове, които наблюдаваха града и ни превъзхождаха числено с около двайсетина души. Застреляха Марджъри, преди да се усетим какво става.

– Да, знам какво е да те нападнат от засада и да стрелят по теб – отвърна Алекс, но Крис я спря, слагайки ръка на рамото ù, и тя преглътна напиращите думи.

– Какво стана после? – попита Питър.

Харлан отново сви рамене.

– Какво, по дяволите, си мислите? Не можехме да продължим на юг, защото не пускали никого да премине границата с Уисконсин, а ние нямахме никакво намерение да оставаме в Уотърсмийт. Там не е като тука, никой не ти дава възможност да се обясняваш; направо стрелят на месо. Така че отново поехме на път.

– Заедно с момиченцето и кучето? – попита Йегър.

Харлан кимна.

– Кучето на няколко пъти ни спаси задниците. Разбираше много преди нас, когато наблизо се появяваше някое от онези същества. Кучето и детето бяха с нас, докато не стигнахме източно от мината – там животното откачи. Просто отказа да продължи нататък. Дори момичето не можа да го успокои. Животното искаше на всяка цена да се махне оттам. И сигурно е трябвало да го послушаме, защото същата нощ пет от онези деца... нали знаете, Променените, ни обградиха.

– И кучето не ви е предупредило? – попита Питър.

– Мисля, че се опита, но ние не му обърнахме внимание. Не знам, човече – продължи Харлан. – Тогава Брет беше на пост. Както си спях, кучето изведнъж... Всъщност то беше неспокойно цяла нощ, все крачеше напред-назад и скимтеше. Накрая откачи напълно и в следващия момент Брет започна да стреля като побъркан. Пушката му засече, а аз не можах да се прицеля достатъчно бързо.

Не, това беше лъжа. Алекс просто го надушваше. Но нямаше никакво значение дали Харлан беше задрямал, или бе застрелял Брет, без да иска. Изглежда, че Йегър също бе доловил нещо, защото старецът попита:

– Защо имам чувството, че лъжеш?

По кожата на врата на Харлан избиха аленочервени петна.

– Какво ще правите с мен? – попита той.

– Оставили сте едно малко момиченце да умре – обади се Питър, чийто глас жулеше като шибащ камшик. – Ти как мислиш?

Адамовата ябълка на Харлан подскочи. Погледът му зашари далече от гневното лице на Питър, плъзна се по безизразните физиономии на мъжете зад катедрата и накрая се спря на Йегър. – Но вие не можете да ме застреляте.

– Така е, но не може и да останеш тук – отвърна Йегър. – Грехът ти опетнява всички ни.

От мъжете зад катедрата се разнесоха неясни възгласи на одобрение. Питър кимна, ала лицето на Крис излъчваше студенина, а мракът, който лъхаше от него, беше по-силен от всякога.

– Ще ме отлъчите? – В очите на Харлан изби влага. – Моля те, не ме карай отново да се връщам там. Онези същества ...

Питър, за когото повечето решения включваха използването на оръжие, каза:

– Слушай, това си е твой проблем. Лично аз нямам нищо против още сега да ти тегля куршума.

Йегър вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

– Ще бъдеш в не по-лошо положение от онова момиченце, дори в много по-добро. Ще получиш обичайните тридневни дажби храна, които се полагат на всеки, на когото сме отказали убежище.

– Но аз бях добър работник – проплака Харлан. – Откакто дойдох тук, не съм сторил нищо лошо.

– „Не ставай съучастник на чужди грехове. Пази себе си чист.“[34] – цитира Йегър. – Ти носиш клеймото на Азазел. Грехът ти ще петни и нас, докато не си отидеш. От този момент насетне ти си отлъчен.

– Не. Моля ви. Нека остана тук поне тази нощ – изрече Харлан с пресипнал глас. – За бога, вече се свечерява. Скоро ще се стъмни!

– В такъв случай съветът ми е – каза Йегър – да бягаш бързо.

51

– Трябва да я намерим – заяви Алекс, докато седеше в кухнята на Джес заедно с Кинкейд и Крис. През един от прозорците се процеждаше косата златиста светлина на следобедното слънце, докато Джес пълнеше мълчаливо чашите с горещ чай. Лена, Тори и Сара бяха излезли, всяка по своите задачи, за което Алекс се радваше. Последното, от което имаше нужда в момента, бяха жлъчните забележки на Лена. И бездруго беше достатъчно напрегната.

Питър бе решил лично да ескортира Харлан извън пределите на града, а изразът на лицето на отлъчения мъж караше Алекс да си мисли, че би било истински късмет за него, ако преживее следващия един час. Колкото и да ù се искаше, не бе в състояние да изпита съжаление към този мъж.

– Нали го чу, Крис. Били на един ден път южно от тук. Това прави... трийсет-четирийсет километра.

– Било е преди две седмици, Алекс. За издирването на Том не разполагахме с достатъчно хора, въпреки че беше на почти същото разстояние от града. Освен това няма да търсим по права линия. Ще започнем на двайсет мили оттук, но в коя посока? – рече Крис.

– И без това постоянно излизате извън града.

– Да, но го правим с определена цел. Знаем къде отиваме. Но да издирваш човек, е съвсем различно нещо.

– Но тя е само на осем.

– Съжалявам, Алекс – отвърна Крис. – Просто не можем.

– Тоест, не искате. Тя е Пощадена, но явно не струва чак толкова.

Крис понечи да ù отвърне, ала Кинкейд го изпревари.

– Алекс, Крис е на твоя страна. Тъкмо той убеди Питър за издирването на приятеля ти. Но въпреки това не е в състояние да отменя решенията на дядо си, нито пък тези на Питър. Това е просто невъзможно.

– Но защо трябва Йегър винаги да е прав? Говорите за него така, сякаш има свръхестествени способности. Всъщност защо трябва все той да командва? Понякога не се ли случва да решите нещо сами?

Думите ù засегнаха Крис. Тя доловия сребристия лед, който се процеждаше през обвиващия го мрак.

– Слушай, Алекс – отвърна той, – нямаш дори понятие как стоят нещата тук. Знаеш само да...

– Крис – Прекъсна го Кинкейд, поставяйки ръка на китката му. – Няма смисъл да се хващаме за гушите. Мисля, че сега е най-добре да си вървиш.

Крис искаше да възрази – Алекс усети това по вирнатата напред брадичка. Но той само кимна отсечено и се изправи. След това навлече палтото си и каза:

– Утре ще дойда да те взема.

– Как? Защо? – попита тя.

– Ще имаш нужда от ескорт – отвърна Крис.

Преди да си тръгнат от кметството, Йегър ù бе предложил да работи в дома за възрастни заедно с Кинкейд – предложение, което всъщност беше заповед. „Вероятно, за да ме държи под око!“ – хрумна ù сега.

– И сама мога да се ескортирам.

– Тук не се прави така, момиче – обади се Джес.

– Но аз нямам нужда от него – възрази Алекс.

– Понякога човек не знае от какво има нужда, докато не го изгуби – отвърна Кинкейд.

Алекс съжали за думите си. Нямаше нищо против Крис, но що за правила бяха това – първо, стражар пред къщата, а сега и този ескорт. Денонощно ли смятаха да я наблюдават? В какво се беше забъркала?

– Слушай, не го приемай лично – рече тя на Крис. – Аз просто...

– Няма нищо. – Кожата около устата на Крис бе побеляла. – Ще изпратя някой друг да те вземе. И без това не мога да бъда на разположение всеки ден.

– Но аз не искам никого.

– Това не го решавам аз – отвърна Крис.

– Да, но той ти е дядо. Поговори с него.

– Не е толкова просто. Правилата са си правила. Длъжни сме да ги спазваме.

– Иначе какво? Ще ме изхвърлите от града ли? – Тя скочи от масата. – Хубаво. И бездруго точно това искам. Тръгвам си още сега. Само ми върнете пистолета и раницата и повече няма да...

– За бога, Алекс, затвори си плювалника – скастри я Джес. – Остарях с пет години само докато те слушах.

Алекс усети плъзналата по шията ù червенина.

– Просто казвам, че...

– Джес – подхвана Крис едновременно с нея, – ако тя не ме иска...

– Млъкнете и двамата. Честно казано, приличате на котки, завързани в чувал. Пък и Алекс изобщо не знае какво иска.

– Я чакай малко – кипна Алекс.

– Единственото, което искаш, е да се дърлиш. Да създаваш конфликти. Влизането в конфликти те кара да си въобразяваш, че можеш да промениш миналото, дори когато от него не е останало нищо друго освен пепел – каза Джес.

Алекс усети как яростта в гърдите ù започва да се уталожва. Джес беше права, дяволите да я вземат. Желанието да се съпротивлява се бе загнездило в нея още от деня, в който научи диагнозата си. За нея да приеме чудовището, означаваше да отстъпи, да се предаде. Ако не се бориш, умираш. Но това, че си тръгна, зарязвайки училището и отправяйки се към Уакамау, не беше ли равносилно на капитулация? Не. Просто бе продължила да се бори по друг начин: отхвърляйки всички доктори, тестове и методи на лечение и поемайки нещата в свои ръце. И от Енергийния срив насам тя се бореше за живота си ден след ден.

И сега какво? Трябваше ли да се примири със случващото се? Не. Защото не бе избрала този живот по собствена воля. Това не беше нейният дом. Това не бяха хората, които обичаше. Вярно, че бяха добронамерени, но си имаха своите причини да я държат тук – сигурна беше в това – и точно сега нямаше намерение да спира да се бори. Щеше да се махне оттук и да намери Том и Ели. Просто трябваше да измисли как.

Но на глас изрече нещо друго, което също беше вярно:

– Просто ме е яд на... на всичко.

– Знам – отвърна Джес. – Нормално е да се чувстваш така, но трябва да се научиш да мислиш за общото благо. А ти, Кристофър, трябва да се пребориш със себе си и да се отпуснеш. Още си много млад, натоварен си с прекалено тежки за възрастта си отговорности и това те изпълва със страх. Но да се придържаш към правилата само защото така трябва, не означава, че те са справедливи. Важното е да се научиш да преценяваш кога си длъжен да ги нарушиш.

– Да, госпожо – отвърна Крис. Мрачната миризма, която го обвиваше, стана още по-черна, но не от ярост, помисли си Алекс, а от стеснение. Той стрелна поглед от Джес към Алекс, след което сведе очи към масата. – Ескортът може би е излишен.

„Да.“ – Алекс си позволи само кратък миг на триумф, тъй като се опасяваше, че емоцията може да се изпише на лицето ù. – „А сега, ако успея да ги накарам да ми дадат само мъничко повече свобода...“

Ала в този миг Кинкейд поклати глава.

– Ако ù позволиш да се разхожда наоколо без ескорт, тогава ще се наложи да промениш правилото и за всички останали. Помисли си много добре, преди да предприемеш каквото и да било. Защото по този въпрос ще се наложи да се противопоставиш на Питър, а вероятно и на Съвета. Но не мисля, че имаш шанс да спечелиш.

Крис разпери безсилно ръце.

– Ама на вас не може да ви се угоди. Първо ме напада Алекс, после Джес ми казва, че трябвало да наруша правилата, а накрая ти се обръщаш на сто и осемдесет градуса и заявяваш, че не бивало да го правя. Боже господи!

– Внимавай какво говориш, млади човече – отвърна Джес. – Мат има право. Ако искаш да направиш изключение, ще имаш нужда от основателна причина. Да взимаш сам решенията си, не означава да постъпваш лекомислено. Освен това Алекс просто се оплакваше. На нейно място спокойно можеше да е Лена.

– Моля? – възкликна Алекс. Това, че се опитваше да измисли начин за бягство, не означаваше, че е глуха. А и двете с Лена нямаха нищо общо помежду си.

– Ето как ще го направим – продължи Джес. – Кристофър, ще дойдеш да я вземеш, когато можеш и стига ангажиментите ти да го позволяват. След това се опитай да я опознаеш. Ако прецениш, че можеш да ù имаш доверие и да я оставиш да се разхожда свободно наоколо, тогава я пусни. Но първо трябва да кажеш на Питър. Но ако става дума за нейната безопасност, тогава я накарай да докаже, че може сама да се грижи за себе си.

– И как да го направя? – попита Крис. По бледата му кожа бяха избили аленочервени петна, а тъмните му очи хвърляха гневни искри. – Да ù дам пистолет? Да ù позволя да се поупражнява в стрелба по мишени? Или да я взема да поязди с нас?

– Да – отвърна Алекс. – Сигурна съм, че стрелям не по-зле от всички ви.

– „Защото такава е волята Божия – с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци“[35] – Джес хвърли поглед към Алекс. – И на глупавите момичета. Така че, Алекс, докато не рабереш какво искаш всъщност, най-добре си дръж езика зад зъбите. – А на Крис рече: – Ти си умно момче. Помисли как е правилно да постъпиш и тогава действай.

– Джес, не е толкова просто – отвърна Крис.

– Глупости. Ако искаш да бъдеш мъж, зпочни да се държиш като такъв.

– Джес – обади се Кинкейд – момчето дава най-доброто от...

– Нямам нужда някой друг да ме защитава – сопна се Крис. Прозиращият лед стана по-осезаем и сенките се разделиха надве. Алекс изпита съчувствие. Можеше да се справи с него, но не искаше да наблюдава безучастно как една жена, достатъчно възрастна, за да му бъде баба, лека-полека го смазва.

– Крис – продължи Джес, – досега си оцелявал благодарение на късмета и на съобразителността си, но е крайно време да поемеш по свой собствен път, колкото и страшно да ти се струва това.

– Но аз вече съм го направил – отвърна Крис с пребледняло лице. – Направил съм го.

– Не, не си. Сляпото подчиняване на заповеди е признак за човек, който е спрял да мисли. Запомни едно: по-добре да страдаш заради правилните си постъпки, а не заради грешните. Кристофър, не се самозалъгвай. Душевният мир си има цена.

Какво ставаше? Алекс имаше чувството, че всички те – Джес и Крис, че дори и Кинкейд – нарочно говореха с недомлъвки. Всъщност те не спореха за желанието на Крис да се прави на бодигард, а за един въпрос, който тя все още не бе задала. За миг си помисли, че Крис ще отвърне нещо, ала той само сви ръцете си в юмруци, преглъщайки напиращите в устата му думи. А след това излетя навън, затръшвайки кухненската врата с такава сила, че стълкото издрънча.

– Мисля, че мина добре – обади се Кинкейд.

– Посяхме семената на праведността – измърмори Джес.

– Какво беше това? Имах чувството, че ще му разкатаеш фамилията.

– Мат, внимавай с езика си – рече тя, след което изгледа строго Алекс. – Той не е единственият, който е изгубил свободната си воля.

– Един момент – отвърна Алекс. – Защо ме намесваш и мен? Аз искам да бъда свободна.

– Свободата също си има цена. Въпреки цялата ти смелост... – Джес спря по средата на изречението, тъй като кухненската врата се отвори и на прага се появи Сара, която изтръска посипания по косата ù сняг.

– Какво му има на Крис? – попита тя. – Той добре ли е?

– Това не е твоя работа – отвърна Джес, след което се обърна към Алекс: – Ти си една неблагодарна и много глупава млада жена. Но докато си тук, ще се научиш да си мълчиш и да спазваш правилата.

Какво, какво? Да спазва правилата ли? Изумлението ù премина в гняв.

– Само преди пет секунди каза, че правилата...

– Не си позволявай да ме поправяш! – сряза я Джес и махна ядосано с ръка. – Казах да си мълчиш, млада госпожице. Престани да дрънкаш за неща, които не разбираш. Ясна ли съм?

Очите на Сара се ококориха като палачинки. Алекс се чувстваше унизена. Идеше ù да потъне в земята от срам.

– Да, госпожо.

– Отлично. – Джес удостои Алекс с леден поглед. – Много се радвам, че се разбрахме. А сега съм сигурна, че все някъде има нещо полезно, което трябва да се свърши. – С тези думи излезе от стаята.

– Уау – обади се Кинкейд след миг. – Сигурен съм, че муха да бръмне, ще се чуе.

52

Кинкейд махна отрицателно с ръка, когато Сара му предложи още една чаша чай.

– Не, благодаря. Трябва да се връщам. Алекс, ще повървиш ли за малко с мен?

Алекс не обели нито дума, преди да излязат навън и да поемат по алеята пред къщата. След това вдигна поглед към Кинкейд и рече:

– Защо беше всичко...

– Тихо. – Кинкейд вдигна предупредително пръст, при което тя забеляза стражаря пред къщата, който се изправи от мястото, където клечеше. Кинкейд посочи с палец през рамо. – Тя е с мен, Грег. Ако искаш, вътре има горещ чай. Кажи на Джес или Сара да ти налее една чаша.

– Ами Тори? – Грег пухтеше като парен локомотив. Той беше по-малък от Алекс, на около четиринайсет, с ореол от тъмнокафеви къдрици, които се подаваха изпод плетената му шапка. От силния вятър бузите му бяха поруменели. – Тя вътре ли е?

– Не, но скоро трябва да се върне. Със сигурност ще се радва да те види. – Кинкейд потупа момчето по рамото и додаде: – Хващам се на бас, че ще намери от какво да приготви един-два сандвича.

– Би било добре. Ако смяташ, че няма да стане проблем. И че Крис няма да се върне. Изглеждаше достатъчно ядосан да раздава шамари.

– А, мисля, че днес няма да го видим повече.

– Добре тогава. – Грег посочи към своя златист ретривър, чиято рунтава опашка и гъста козина беше спластена от лед и сняг. – И без това на Дейзи ще ù трябва време да се поразмрази.

– Тогава влизай вътре, преди да си умрял от студ – отвърна Кинкейд. Кобилата на Алекс, Хъни, беше прибрана в един голям гараж, превърнат в конюшня, малко по-надолу по улицата. Кинкейд, чийто кон стоеше вързан за едно дърво до тротоара, развърза повода, след което хвърли поглед през рамо, видя, че Дейзи и Грег влизат в къщата, и рече на Алекс:

– Добре ли си?

– Да – отвърна тя. – Но беше ужасно унизително.

– Ето какво става, когато се държиш като магаре.

– Много мило.

– Ще го преживееш.

– Но какво беше всичко това? В един момент Джес се нахвърля върху Крис затова, че не нарушавал правилата, а в следващия крещи на мен затова, че трябвало да ги спазвам.

Кинкейд хвърли още един поглед през рамо.

– Виж, прекалено дълго е да ти обяснявам сега, но на твое място щях да внимавам какво казвам в къщата.

– Но защо?

– Да кажем, че има няколко... фракции. Хората взимат различни страни. Много от тях са недоволни от положението в града, така че не би желала неподходящите хора да говорят с други неподходящи хора.

Фракции? Неподходящи хора?

– Какво става тук? Това да не е някакъв култ или една от онези религиозни... – Опита се да намери правилната дума. – Нали каза, че не сте мормони, но приличате на амишите? Това да не е някаква странна секта? Всичко изглежда прекалено крайно. – Това не беше думата, която търсеше. Тогава обаче осъзна със закъснение, че ако Кинкейд беше един от последователите, вероятно бе успяла да го обиди. Хрумна ù да му се извини, но в крайна сметка реши, че няма да има смисъл.

Кинкейд я изучаваше с поглед в продължение на няколко секунди.

– Бих могъл да се засегна, като се има предвид, че някои от най-добрите ми приятели са амиши. И те не са нито шантави, нито някакъв култ. А много мили и добри хора.

– Знаеш какво имах превид.

– Да, знам – отвърна той, но не се усмихна. – Нямам претенциите да разбирам всичко. Но като лекар съм виждал какво става, когато хората са подложени на силен стрес. Това невинаги изважда на показ най-доброто у тях. Когато са изплашени, хората стават агресивни! И вършат неща, на които не са вярвали, че са способни. Правят всякакви пазарлъци и компромиси само и само да оцелеят; търсят чудотворни лекове и са склонни да повярват едва ли не на всичко, което им дава надежда. Но трябва да видиш какво се случва, когато надеждата се изчерпа. Някои от тях стават наистина брутални. Обръщат се един срещу друг, а понякога стават най-големите врагове на самите себе си.

Все едно ù разказваше за собствения ù живот. Пред колко специалисти беше настоявала леля Хана? И какво друго представляваха КАМЪЧЕТАТА, онези малки зрънца в мозъка ù, ако не един последен опит? Когато умряха родителите ù, Алекс отказа да повярвя, докато не видя телата им. Леля ù бе против, в което нямаше нищо чудно. След сблъсъка и последвалата експлозия от родителите ù не бе останало нищо друго освен овъглена купчина от почернели кости и прекалено бели зъби. Скръбта ù – толкова малка дума за такова едно чудовищно чувство – беше почти непоносима и Алекс бе започнала да се отнася към всички с някакво гневно отчаяние.

В крайна сметка Джес се бе оказала права: с гнева се живееше по-лесно, отколкото със скръбта. Яростта я караше да си въобразява, че все още може да промени нещо. Че да приемеш, означава да се предадеш.

– Като дойде краят на света – продължи Кинкейд, – хората, на които преди не им е пукало за нищо, изведнъж стават вярващи. Ако в началото е имало едно ядро от вярващи, впоследствие те взимат контрол над останалите. Градът винаги е бил... да, консервативен е подходяща дума. А Съветът е само върхът на айсберга.

– Ами ти? Ти вярващ ли си?

– Аз вярвам в живота и съм достатъчно възрастен, за да мога да приема доброто заедно със злото. Може би опростявам нещата, но ми се ще да вярвам, че върша нещо добро тук. А ако трябва да бъда честен, животът в града е за предпочитане пред другата възможност.

– Ами Джес?

– Тя би желала да – Кинкейд подбра внимателно думите – промени някои неща. Както каза тя, цената за това да останем сами е прекалено висока. Освен това хората се страхуват. Никой не иска да предизвиква вълнения, не и сега. Когато живееш прекалено дълго, идва един момент, в който е по-лесно да се съгласиш, отколкото да се противопоставиш. По принцип съм съгласен с нея, но не мисля, че можем да си позволим алтернативата.

И какво означаваше това? Че всички тези възрастни хора бяха прекалено изморени? Че търсеха хора като Крис? Или като нея? Може би. При положение, че Рул беше собственост на Съвета, а последен арбитър винаги е бил член на фамилията Йегър, тогава Джес щеше да притисне Крис, надявайки се, че той ще се възползва от уважението, което дядо му бе извоювал. И какво щеше да промени така?

– Но Джес може да каже нещо. Да свика събрание или... нещо такова.

Кинкейд я изгледа така, сякаш имаше лимон в устата.

– Тя няма власт. Това са законите на мнозинството, а мнозинството е на страната на Съвета и на Преподобния.

„Тоест мнозинството от мъжете.“

– А ти на страната на Преподобния Йегър ли си?

– По принцип не съм против него. Разбирам логиката му. Ако искаме да оцелеем, трябва да поддържаме реда. Но не съм съгласен с екзекуцията.

„И възрастните твърдят, че ние сме били уклончиви.“

– Ами тогава направи нещо.

– Не е толкова просто, хлапе. Осен това е лесно да критикуваш. Въпросът е дали имаш по-добра идея. А аз не мисля, че имам. Но дори да беше така, не съм правилният човек за тази работа.

– За разлика от Крис, така ли? – Тя поклати глава. – Лена беше права. Защо трябва ние да оправяме вашата каша? Вие сте страхливци.

– Да – отвърна Кинкейд. – Имаш право.

– Едно нещо искам да знам – каза Кинкейд и прехвърли юздите през главата на коня си. – Какво стана в съдебната зала? Имам предвид, след като Преподобния ме изрита.

Тя си спомни предупреждението на Ърнст: „Някои неща е най-добре да останат между тези четири стени“.

– Защо искаш да знаеш?

– Алекс, виждал съм много Пощадени в компанията на Преподобния, но за първи път виждам една от тях да го хваща натясно. А ти определено знаеше какво крие той.

– Просто извадих късмет.

– Глупости. Кажи ми откъде разбра? Освен мен, Съвета и още няколко души никой друг не знае за онова, което крие, и за нещата, които научава чрез... допир.

– Ами... предполагам, че това беше единственото логично нещо.

– Не ми пробутвай тия щуротии. Слушай, не аз съм врагът тук. Искам само да разбера какво става.

– Нали току-що точно ти ми каза да внимавам какво говоря пред неподходящите хора?

– Да, но в случай че не си забелязала, аз не съм един от тях. – Кинкейд се озърна към къщата. Когато проследи погледа му, Алекс забеляза, че Джес ги наблюдава през прозореца. Като видя, че я гледат, възрастната жена кимна лекичко и дръпна пердетата. Тогава Кинкейд попита: – Имаш ли ми доверие?

Въпреки онова, което ù бе казал Ърнст, тя вярваше на Кинкейд почти толкова, колкото и на всеки друг наоколо, може би защото миризмата му ù напомняше за баща ù. Докато разговаряха, това ухание не се бе променило; нямаше дори и следа от парещ дъх, който за Алекс означаваше лъжа. Освен това изглежда, че правеше всичко възможно, за да ù помогне.

– Мисля, че да – каза му тя.

– Значи, сега е моментът да ми се довериш. Как разбра за неговата, както аз я наричам, супердарба. При него става чрез допир. Ами при теб?

Тя облиза устни.

– Надуших я.

Веждите на мъжа се извиха въпросително.

– Надушила си я? С носа ли?

Алекс кимна.

– По същия начин разбрах, че Харлан е там. Той има... имаше много типична миризма, която не мога да сбъркам с друго.

– Казваш, че Йегър излъчва миризма? И ти си я надушила?

– Така, както го казваш, звучи сякаш става дума за телесна миризма, но... в общи линии, да. Всеки човек има някаква миризма. При някои хора тя е по... – започна да търси подходящата дума – ...концентрирана, отколкото при други. Мисля, че в повечето случаи надушвам не друго, а начина, по който се чувстват. – Тогава разказа на Кинкейд за внезапните проблясъци на паметта. – Миризмата извиква у мен някакъв спомен, който е свързан с определено чувство, и по този начин разбирам какво изпитват. Но не винаги се получава, защото има неща, които просто не мога да назова. Например... миризмата на катерица си е миризма на катерица.

– Аз имам ли?

– Аха. Ти миришеш на кожа и на – замисли се тя – бебешка пудра.

– Кожата, добре. Макар че бебешката пудра щеше да е проблем, ако не бях такъв стопроцентов мъжага – ухили се той. – Ами Преподобния, каква е неговата?

– Непроницаема. Като изключително плътна мъгла или, нали знаеш каква е миризмата на изпотеното стъкло, някак студена. Отначало не можах да го разгадая напълно, но когато се досетих за тази негова способност, стори ми се, че това го изненада, защото изведнъж сякаш нещо се пропука и тогава усетих миризмата на дъжд. Според мен това означава, че навън е валяло дъжд, когато онова нещо се случи.

– Така е – отвърна Кинкейд. – През онзи ден тук наистина валеше. Миризмата на стъклото също е интересна. Как си я обясняваш?

– Мисля, че е гледал през прозореца.

На устните на Кинкейд заигра усмивка.

– Да, това също е вярно.

– Откъде знаеш?

– Защото, когато онова нещо се случи, седях точно до него.

– И къде беше това?

– Там, където живеехме, заедно с всички останали Изцерени – отвърна Кинкейд. – В дома за възрастни, в крилото за болни от Алцхаймер.

53

Алекс ахна от изумление:

– Бил си пациент на хосписа? И си имал Алцхаймер?

– Да. Защо мислиш, че ни наричат Изцерените? Не бях пред умирачка, но бях близо. Шести стадий. Не мога да ти опиша колко смаян бях, когато една сутрин се събудих с пелени. Но слава богу, бяха сухи.

– Как можеш да се шегуваш с такова нещо? – Не можеше да пропъди от съзнанието си гледката как Кинкейд се изпуска в панталоните си, а от устата му текат лиги. – Изобщо не е смешно.

Кинкейд сви рамене.

– На моята възраст се научаваш да не приемаш нещата прекалено на сериозно. Но както и да е, събудих се пред панoрамния прозорец, завързан за една инвалидна количка, а санитарят, млад човек на около трийсет, беше неподвижен като камък. Трябва да пробваш да се освободиш от онези проклети ремъци без чужда помощ. Тия измишльотини са нещо като усмирителна риза за изкуфели старци. Да го видим Худини как ще се измъкне от тях. Едва не се удуших. – Той я погледна и се засмя. – Знаеш ли, ако не си затвориш устата, можеш да завъдиш мухи.

– Колко общо бяхте?

– Изцерените ли? Само петима заедно с мен и Преподобния.

– Ами ти... можеш ли да усещаш...?

– Не. Аз съм си аз. Освен Преподобния има само още един човек, който умее нещо подобно. Той чува звуци на голямо разстояние, горе-долу като прилепите, но с повече нюанси, което може да се окаже доста полезно. Но ти си единствената, която е в състояние да ги усети. В това отношение приличаш на кучетата, които усещат миризмата на Пощадените. – Той я изгледа, примижал леко с едно око. – Но теб те възприемат като приятел. Дори нещо повече, готови са да те защитават. Така че в теб сигурно е настъпила и друга промяна. Може би е въпрос на феромони.

Думата ù звучеше познато. Беше я чувала по биология...

– Какво представляват те?

– Вещества, произвеждани от тялото, които излъчват специфични миризми и задействат специфични реакции. Доколкото знам, има ги при всички животни. Както и при доста насекоми. По този начин общуват пчелите и мравките, например. – Устните на Кинкейд се извиха в тъжна усмивка. – Винаги съм смятал, че жена ми ухае на лилии. Пазих дрехите ù дълго, след като почина. А когато влизах в дрешника ù, се чувствах, сякаш ме прегръща.

Алекс си спомни миризмата, която излъчваше Том – онзи смесен аромат, който я караше да се чувства едновременно замаяна и жадна за неговото докосване, и тогава в гърдите ù се загнезди една тъпа болка, която не беше нищо друго освен мъка.

Кинкейд забеляза израза на лицето ù и го изтълкува погрешно.

– Благодаря ти, хлапе. Човек никога не може да преодолее напълно загубата на близък човек, но аз съм добре. – Той стисна рамото ù. – И така, не можем да скрием факта, че кучетата те смятат за своята най-нова и най-добра приятелка, но лесно ще потулим случая с Харлан. Ще кажем просто, че си го разпознала. Преподобния е прав, че не бива да вдигаме шум около твоето суперобоняние. Не казвай дори на Крис.

– Не се тревожи за това. – И бездруго нямаше намерение да му казва. Но това, че Кинкейд допускаше, че би могла да сподели с момчето, беше малко тревожно. „Сигурно вече ни виждат като двойка. Явно Джес затова настояваше толкова именно той да ме ескортира, въпреки че Крис искаше да се откаже.“ – Дали хората ще се опитат да ме наранят?

– Не е изключено. Може да решат, че преследваш някакви задни цели. Това суперобоняние, което си развила, е едновременно дар и проклятие. Но все пак ще ни бъде от полза, защото би могла да разкриеш някои деца, които кучетата не са надушили – а те наистина пропуснаха няколко.

Пред очите ù се мярна картината на деца, които преминават в редица пред нея за инспекция.

– Не искам да правя това.

Кинкейд я изгледа строго.

– Ти си умно момиче, така че не ме карай да ти обяснявам. Трябва да използваме всяко предимство, с което разполагаме – включително и теб. Но не е изключено да възникне проблем, защото ще бъде твоята дума срещу тяхната. Миризмата не е нещо, което може да се види или докосне.

– Винаги ли вярвате така сляпо на Йегър?

– Йегър е член на една от петте фамилии. А в момента е председател на Съвета.

Да, в момента, но ù беше трудно да повярва, че бяха позволили на някакъв побъркан тип да решава политиката на града. Така че въпросът беше кой е водил парада преди изцеряването на Йегър.

– Не бих излъгала.

– Това го знаем ти и аз. Йегър и Съветът също, но защо да ти вярват обикновените хора? Ако способностите ти излязат наяве, тогава и други могат да решат, че притежават някаква супердарба. Иначе казано, ще излъжат. И тогава дори с подкрепата на Съвета и на Преподобния положението в града може да стане доста напечено. Разбираш ли какво имам предвид? Може да се наложи да си спретнем една скромна версия на процеса срещу салемските вещици[36], но нямаме време за такива глупости.

Не бе поглеждала ситуацията от този ъгъл, но в това определено имаше логика. В училище репутацията ти може да почива на чисти слухове.

– Добре.

– Браво. Слушай сега, усетиш ли нещо нередно, веднага казваш на мен или на Преподобния. Разбра ли?

И на никой друг от членовете на Съвета. Това беше интересно.

– А какво ще правите, ако се появи още някой със супердарба.

– Тогава ще му мислим. Не смятам, че е често срещано явление. – Отново я погледна, присвивайки едното си око. – Имаш ли представа каква е причината това да ти се случи?

Алекс почувства лек пристъп на тревога.

– Не. – Но когато той не каза нищо, додаде: – Наистина нямам.

– Хм. – Кинкейд смръщи устни. – Виж, Алекс, не притежавам дарбата на Йегър, но съм сигурен, че това е първата лъжа, която изричаш пред мен и ще ти кажа защо. Мозъците на всички оцелели, това са възрастни хора като мен, се различават дори от тези на четирийсет-петдесетгодишните. Моделите на съня също са много различни; ние не сънуваме толкова, колкото по-младите от нас.

Тя се замисли за Том и за проблемите му със съня, а също и за чудовището в главата си и за онзи кошмар.

– Това ли е разковничето? Сънищата?

– Дали това е единственият признак? Не, мисля, че става дума за комбинация от фактори, които оказват решаващо въздействие. Мозъците на възрастните не са толкова пъргави. Те не произвеждат толкова много невротрансмитери. Но има и изключения. Срещат се някои доста будни хора на деветдесет. Познавах един такъв, но работата е там, че той умря намясто. Сякаш беше на четирийсет, а не на деветдесет.

– И какво ще рече това?

– Добре, нека да поразсъждаваме. Този Енергиен срив, както го нарече, представлява серия високочестотни електромагнитни импулси, нали така? Това са чисто и просто електрически разряди, а мозъкът е орган, който се нуждае най-вече от електричество, за да функционира. Мозъкът е като кошер с пчели; всички клетки трябва да функционират в правилния ред иначе ще настъпи хаос: множество пчели, които летят безразборно наоколо и не вършат никаква работа.

Алекс започна да усеща накъде отива мисълта му.

– Така че ако заредиш мозъка с достатъчно електричество, тогава ще настъпи хаос. А това ще предизвика поток от невротрансмитери. И после какво?

– Алекс, какво според теб представлява инсултът? Причината за него е именно този хаос: множество мозъчни клетки, които функционират в пълен безпорядък. Освен това инсултът може да те убие. Мозъкът спира да работи и човекът умира. Затова смятам, че възрастните хора, чиито мозъци не работят така добре като на по-младите, са били защитени. Енергийният срив ги е изплашил до смърт, но не ги е убил. А мозъците на онези от нас, които са били зле, Изцерените, са били като стафиди. Така че Енергийният срив просто ни е събудил, презаредил е мозъците ни и те са започнали отново да произвеждат веществата, които са ни липсвали. Мисля, че е доста по-сложно от това, но исках да схванеш основната идея.

Беше я схванала, но това все още не даваше отговор на въпроса защо Том беше оцелял. Или самата тя – освен ако не беше права за чудовището и то наистина бе спасило живота ù, нанасяйки поражения върху мозъка ù.

– Но какво мислиш за децата?

– Не знам. Детският мозък постоянно се променя. И още не е спрял да расте и да се развива. Знам със сигурност, че децата могат да останат невредими след застрашаващи мозъка инциденти като например давене в студена вода, които биха убили или осакатили всеки възрастен. С възрастта човешкият мозък все по-трудно понася различните травми. Предполагам, че идва един момент, в който мозъкът вече не е в състояние да се справи с настъпилото увреждане. А отнесено към Енергийния срив, това означава, че повечето възрастни не са понесли травмата и са починали на място.

– Ами Променените?

– Въз основа на досегашните ни наблюдения, смятам, че се дължи на развиващия се мозък и на хормоните.

– До това заключение стигнахме и двамата с Том. – Тя му разказа за срещата им с Лари и Дейдри.

Кинкейд кимна и рече:

– Връзва се с всичко останало. Хормоните обясняват и защо с течение на времето децата продължават да се променят.

Мислите ù се стрелнаха към Ели.

– Искаш да кажеш, че всяко малко дете ще се промени?

– Може би. Досега това предположение се потвърждава. От друга страна, оттогава са минали само няколко месеца и не е изключено настъпилите мозъчни изменения да изчезнат от самосебе си. Най-малките – пеленачетата, прохождащите и децата в детската градина – може би все още имат шанс. А може би не.

Цяло едно поколение от деца щеше да се промени? От тази мисъл по гръбнака ù плъзнаха тръпки.

– Но защо някои от нас са се променили, а други не?

– Пощадените ли? Нямам представа какво става с всички вас и защо хора като теб, като Крис, Питър и Том не са се променили. Има нещо различно в мозъците ви, но да пукна, ако знам какво е то.

Алекс се поколеба за миг.

– Ти спомена, че сънят на старите хора е различен. Мисля, че в Афганистан се е случило нещо лошо с Том – достатъчно лошо, за да не спи спокойно или задълго.

Кинкейд изви вежди.

– Посттравматичен стрес? Хм, не бях се замислял за това. Но е възможна причина.

– Защо?

– Защото при мозъците на хората с посттравматично стресово разстройство се наблюдават трайни изменения, симптомите засилват увреждането, а увреждането означава допълнителни симптоми. Ето защо лечението на ПТСР е толкова трудно. Хората се научават да се справят, но мозъкът никога не се възстановява от настъпилото увреждане. – Кинкейд се засмя тихо. – Ако не бях само един провинциален лекар и разполагах с достатъчно на брой деца, с добра лаборатория и с картбланш за всякакви видове тестове, може би щях да открия проблема, но това никога няма да стане. Но има едно нещо, което знам със сигурност: всички Изцерени имат едно или друго мозъчно увреждане и затова си мисля, че някои от по-големите деца не са се променили, защото в мозъците и в хормоните им има нещо различно. – Направи пауза. – Разбираш ли накъде бия?

Стомахът ù се стегна от страх.

– Не съвсем.

– Алекс, дори да не съм особено умен, все пак съм лекар и мога да събера две и две. Преподобния имаше тежко мозъчно увреждане, а в момента притежава супердарба. Сред нас има още един Изцерен, който е със суперслух. Но ти си единственото дете наоколо, което е хем Пощадено, хем притежава супердарба. Така че се питам – каза Кинкейд, присвил око по-изкусно от всякога, – какво точно става в тази твоя глава.

54

– Добре ли си? – попита Сара и спря, тъй като Призрак душеше около едно дърво. – Вечерта беше много мълчалива.

– Просто съм изморена. – Алекс преви рамене, когато вятърът заграби шепа замръзнал сняг и я запрати в блестяща вихрушка в светлината на фенера им. На няколо крачки пред тях зърна широкия силует на стражаря и участъка заснежена земя, който отразяваше студената бяла светлина на фенера му.

– Съжалявам за това, което се случи – каза Сара.

– Какво се е случило?

– В кметството.

– Целият град говори за това как си разпознала онзи мъж, Харлан. Питър ми разказа, че Харлан изоставил онова момиченце съвсем само.

– Да, Ели – отвърна Алекс, чувствайки се леко засрамена, тъй като в момента не мислеше за Ели, а за Кинкейд. За един провинциален лекар, както сам се нарече, беше достатъчно умен, за да се досети за чудовището. Можеше да го излъже – все пак нямаше начин Кинкейд да надникне в мозъка ù. Но когато му каза, изпита известно облекчение.

После Кинкейд бе отбелязал някои интересни неща за чудовището: „Не знаеш дали туморът е изчезнал, умъртвен или латентен. Може Енергийният срив да го е изпържил. А може електромагнитните импулси да са го преорганизирали и по този начин от деструктивен да е станал функционален, като още един дял на мозъка“.

А може би и двете. Помнеше колко зле се чувстваше след атаките, сякаш след химиотерапия. Тогава бе предположила, че Енергийният срив е виновен за това, но нали мозъкът ù беше натъпкан с КАМЪЧЕТА, с едно ново и експериментално лекарство. Барет не бе успял да накара КАМЪЧЕТАТА да изхвърлят своя смъртоносен товар; светлинната проба не бе дала резултат. Но светлината беше само видимата част на електромагнитната радиация – друг вид електромагнитен импулс. Може би Енергийният срив с помощта на всички онези електромагнитни импулси се бе оказал достатъчно мощен, за да задейства КАМЪЧЕТАТА. В резултат на това чудовището беше умряло, или бе претърпяло някаква промяна, също като нея.

Не можеше да сподели никое от тези неща със Сара.

– Всичко е наред. Тоест, не съвсем. Разбирам защо Крис не се съгласи да тръгне да търси Ели, но... – Тя изпусна една въздишка и вятърът я отнесе. – От това не се чувствам по-добре.

Сара запази мълчание, докато чакаха Призрак да приключи.

– Мисля, че правят, каквото могат – рече накрая тя, – за да ни осигурят дом и всичко останало.

– Но това не ни прави нито щастливи, нито свободни.

– Не забравяй, че онези хора се опитаха да те убият – изтъкна Сара. – И съм сигурна, че стига да можеха, някои от тях биха избили всички ни.

Лари: „Вие сте застрашен от изчезване вид“.

– Но кой ще остане тогава? Лена беше права. Те имат нужда от нас. Нима не си ги виждала? Те са толкова стари. А с течение на времето съвсем ще грохнат. И тогава ще имат нужда от грижите ни.

– Е, не съм убедена, че това е единствената...

В този миг отекна далечна стрелба от оръжие. Изстрелите звучаха начесто, почти се застъпваха. „Пушки!“ – помисли си Алекс. Призрак се стресна и се опита да се шмугне между краката на Алекс, ала единственият резултат беше, че оплете повода около прасците ù. Откъм края на пресечката стражарят се завтече към тях.

– Готови ли сте, момичета? – попита той. Кучето му, дългокосмест помияр, се приближи към тях и търпеливо се спря на едно място, при което палето увисна на врата му и взе да се гърчи, все едно казваше: „Толкова се радвам да те видя“.

– По кого стрелят? – попита Алекс.

Стражарят сви рамене и едновременно с това поклати глава.

– Може би по Променените, въпреки че напоследък не ни притесняват толкова. Десет към един, в полза на нападателите. Има нощи, в които се опитват да нахлуят през гората. Тъпа идея, мен ако питате.

– Защо? – поинтересува се Алекс.

– Защото освен това нападат през нощта – обясни Сара.

– Двоен риск, двойно удоволствие – рече той, пристъпвайки с танцова крачка. – Завардили сме целия периметър, затова трябва да минат през Зоната, да се промъкнат покрай Променените и да проникнат, без да ги хванем. Могат да го направят единствено денем, да се скрият в Зоната и да чакат. Ако не успеем да ги спипаме през нощта, тогава ги хващаме на разсъмване.

Е, това обясняваше изстрелите, които Алекс бе чула през онази сутрин. Идеята за стражарите, които претърсват горите и стрелят по безпризорните, я изпълни с безпокойство. Сигурна беше, че това не притесняваше Питър. Ами Крис? Дали сега не беше сред тях?

„И какво, ако е там? – Изведнъж я обзе нетърпение. – На кого му пука какво мисли Крис или къде се намира?“

Въпреки това мисълта за него се загнезди в съзнанието ù, но онова, което я ядоса още повече, беше чувството, което изпита, щом си представи, как Крис се излага на риск някъде там в мрака.

Тревога.

Когато се върнаха в къщата, Джес шиеше безучастно на светлината на свещта. Алекс реши, че вероятно бе свикнала с нощните престрелки в О. К. Корал[37]. Двете със Сара пожелаха лека нощ на Джес и на стражаря, който доволно се топлеше край печката на дърва.

– Кучето остава долу – обади се Джес, когато Призрак понечи да последва Алекс. Жената даде на Алекс и на Сара червени пластмасови шишета с гореща вода и една запалена свещ, след което се наведе и взе кученцето. – Ти си един малък нахалник – смъмри го тя, но в следващия миг се засмя, когато езикът на палето се стрелна към брадичката ù. – На него ще му бъде добре тук долу. Но, вие момичета, можете да спите заедно, ако искате да ви е по-топло.

– Ъ – заекна Алекс и хвърли поглед към Сара, която сви рамене.

– Аз нямам нищо против – каза Сара.

– Добре тогава. Вървете в стята на Алекс. Тя е точно над кухнята – заръча им Джес.

Преминаването през скованото от режещ студ стълбище беше истинско усилие на волята. Беше толкова студено, че дъхът им се кълбеше на облачета на светлината на единствената свещ, която Джес им бе дала. Вратата на спалнята на Тори беше затворена. А пред вратата на Лена все още стоеше покрита с кърпа табла с храна. След като се бе върнала от работа в пералнята – Алекс изобщо не завиждаше на Лена за това – момичето се бе качило право в стаята си, отказвайки да остане долу.

Сара се наведе и надзърна под кърпата.

– Дори не го е докоснала – прошепна тя.

– Но това няма да ù попречи да ти отхапе главата. Хайде, ще яде, когато е гладна – изсъска Алекс, която си мечтаеше да се пъхне под завивките. Дори с шишетата с гореща вода под краката пак беше невъзможно да се спи без чорапи и дълъг клин.

Сара се забави още миг, след което последва Алекс. Те се измиха – мозъкът на Алекс замръзна от ледената вода, с която изплакна зъбите си – преоблякоха се набързо и щом се мушнаха под юргана с двоен пълнеж, Сара прошепна:

– Всъщност тя не е толкова лоша.

– Какво? – Присъствието на Сара в леглото я бе накарало да си спомни за Ели, затова Алекс се замисли за миг, преди да отвърне: – Кой, Лена ли? Само ако нямаш нищо против това, че се намира в постоянен предменструален синдром.

– Животът ù е бил много тежък. Но не обича да говори за това.

– Наистина ли е избягала оттук?

– Да, около три седмици, след като пристигна. Искаше да се върне обратно на север. Мисля, че все още има роднини недалеч от Орен.

„Където живеят амишите...“ – помисли си Алекс, като си спомни табелата, която бе видяла преди няколко месеца пред „Куик Март“.

– Уау. И на колко години са?

– Достатъчно стари, за да не са мъртви, и достатъчно малки, за да не са Променени. Майка ù със сигурност е мъртва. Мисля, че баща ù е умрял преди няколко години. Спомена, че живеела при баба си и дядо си, заедно с майка си и братята. Останалите може още да са живи.

– Щом като има семейство, как се е озовала тук?

– Не съм я питала, но не мисля, че у дома ù е харесвало. Освен това, когато избяга, успя да измине само километър и половина навътре в Зоната...

– Зоната ли? – Стражарят също бе споменал това име.

– Да, нещо като буферна зона между Рул и останалия свят. Кучетата я хванаха. Това е една от причините да ги мрази толкова.

– Километър и половина не е малко. Това означава също, че се е изплъзнала от ескорта.

– Доста се беше сприятелила със стражарите. Мисля, че беше подкупила единия от тях с... нали знаеш...

– Не, не зн... – И тогава се сети. – Но това е отвратително.

– Някои от тези типове наистина са отвратителни – отбеляза сухо Сара. – Само изглеждат като старци. Затова Джес винаги трябва да е наоколо, когато някой от тях идва в къщата. Но когато се появи момче на нашата възраст, тя ни оставя насаме, за да можем да си побъбрим и тям подобни. Искат от нас да се опознаем.

– Какво стана със стражаря, когото Лена... нали знаеш...

– Отлъчиха го също като онзи тип, когото ти разобличи.

– И след това тези хора се въздържат възпитано от идеята да се промъкнат обратно?

– Спира ги това, че не искат да бъдат застреляни.

– Шегуваш се.

– Напротив. Преподобния Йегър е категоричен по този въпрос. Обявили те веднъж за отлъчен, завинаги оставаш такъв. В гората има много стражари.

– И патрулират насам-натам? – Не беше сигурна дали би искала да остане навън след мръкване, пък дори и с пушка.

Сара поклати глава.

– Не, имат наблюдателници на дърветата. Трябва да знаеш къде да гледаш. Но въпреки това постоянно се местят, така че никой не може да отгатне къде ще бъдат.

– Знаеш доста за тези неща.

– Ами, да. Питър и аз... ние си говорим. – От начина, по който Сара изрече тези думи, Алекс заключи, че двамата правеха нещо повече от това, а в такъв случай Тори щеше да остане доста разочарована.

– А какво трябва да направиш, за да получиш разрешение да напуснеш града? – попита Алекс.

– Но защо някой ще иска подобно нещо?

– Ами – запъна се объркано Алекс – ако искаш да потърсиш семейството си? Тоест, ако аз исках да го направя.

– О, никога няма да ни разрешат. Щом са ни хванали, ще ни задържат.

Рул, помисли си Алекс, беше като реклама на инсектицид: хлебарките влизат вътре, но никога повече не излизат.

– И нямаш нищо против?

– Разбира се – отвърна Сара. – Нямаме много други възможности.

Това я накара да си спомни нещо, което Лена бе казала и което ù се бе сторило безсмислено.

– Това ли значи да си Избран? Същото като Пощаден?

– Не. Ставаш Избран, когато някой те вземе.

– Някой да те вземе?

– Да. – Пауза. – Някой мъж.

– Мъж ли?

– Да. Когато един мъж реши, че иска да... нали знаеш...

– Какво? – възкликна Алекс по-високо, отколкото бе възнамерявала. – Дават ни на някой мъж? Да живеем с него?

– Но това не включва възрастните – изтъкна съобразително Сара. – Дават ни на мъже на нашата възраст. Някой от тях си избира една от нас и ако Съветът даде съгласието си, тогава отиваш да живееш при него. Получаваме своя собствена къща, което е много по-добре от тук. Всъщност идеята е да живеем заедно и да се опознаем. – Последва пауза. – Прилича на онази традиция при амишите. Само че ние трябва да живеем заедно, а не просто да спим в едно легло.

Нито едно от двете не звучеше добре.

– Ама ти сериозно ли? Май говориш сериозно. А ние трябва ли... ако някой ни избере, очакват ли от нас да спим с него?

– Стига да искаме. Това е нещо нормално. Разбира се, не от самото начало... – запъна се Сара. – Никой не ни кара насила. Но, да. Нали все пак тъкмо това правят хората, които живеят заедно.

„Не, това правят хората, които се обичат. И дори да те заключат в дома на някой мъж, пак не могат да те накарат да изпиташ това чувство.“

– И вече са го правили с някои момичета? Не са минали повече от няколо месеца.

Усети, че Сара кимна.

– Мисля, че го правят отдавна. И доколкото знам, все още никой не е пожелал да се върне. Съветът твърди, че имаме право на това, но досега няма такива случаи. И все пак замисли се само. Получаваш собствена къща. Сам си определяш правилата, или поне в известна степен. Не че можеш да ходиш, където си поискаш, но и бездруго извън Рул не е безопасно, така че кого го е грижа?

Боже, каквото ще да приказваше Кинкейд, но това наистина беше секта.

– И досега никое момиче не е отказало?

– Всъщност Лена се притесняваше, че един конкретен човек може да я попита. – Сара въздъхна. – Добре де, става дума за Питър.

– Мислех, че Тори харесва Питър.

– Тори ли? – изсумтя Сара. – Питър не проявява никакъв интерес. Но Грег е направо луд по нея. Но е малко странно, не мислиш ли? Все едно седмокласник да покани на среща някоя колежанка.

– А какво стана между Лена и Питър?

– Започна често да се навърта наоколо и да я кани да ходят на разни места...

– Нещо като среща ли?

– Доколкото това е възможно в Рул. Мисля, че точно тогава се осведоми кой стражар къде работи. Когато я върнаха обратно, Питър беше толкова бесен, че поиска да я отлъчат, но за да получи някой от нас такова наказание, трябва едва ли не да е убил човек, но дори и тогава не вярвам Преподобния да го допусне. Просто сме много ценни.

– Ами ако откажем?

– Лично аз не бих отказала на Питър – отвърна Сара. – А ти не би отказала на Крис, ако имаш поне малко ум в главата си.

55

Скоро след това Сара заспа. Алекс втренчи поглед в сенките на тавана и остави мислите си да препускат като влак беглец.

Беше такава глупачка. Как не бе забелязала нищо? Ето защо все ù повтаряха, че тя – както и всяко друго момиче – е толкова ценна: защото момичето може да бъде чифтосано с момче. Божичко, както вървяха нещата, биха могли да чифтосат една девойка с повече от един мъж.

Защото бяха ценни. Защото можеха да раждат бебета.

Това наистина беше краят на света – такъв, какъвто го познаваше.

Рул не беше убежище.

А затвор.

Но Сара грешеше. Алекс имаше не една, не две, а цели три възможности.

Първо: Би могла да се подчини на правилата с надеждата да бъде избрана от някой не дотам противен тип. Може би Крис, ако трябваше да избира.

Второ: Би могла да се опита да направи впечатление. Баща ù я бе обучил достатъчно добре. Тя стреляше не по-зле от мъжете в патрулите, а може би дори по-добре от някои. Колкото до язденето, едва ли беше чак толкова трудно. Освен това имаше какво да им предложи и супердарбата ù – ако кажеше за нея на Крис или на Питър, можеше да им бъде от полза. Не беше сигурна как ще постъпи, ако се наложеше да застреля някой, който не е Променен. От друга страна обаче, натъкнеше ли се на поредния Харлан, това определено нямаше да е проблем. Но както и да е, целта беше да избяга от Рул. Така че след няколко патрула бдителността им щеше да намалее и тя щеше да отпраши в галоп и никога повече да не се върне.

Трето: Би могла да грабне праха на родителите си и да си плюе на петите. Което би означавало да опише пълен кръг, връщайки се там, докъдето бе стигнала, преди да започне целият този кошмар.

От първата опция направо я побиваха тръпки. Не искаше да я харизват на когото и да било. Не стигаше това, ами трябваше да ражда и бебета. От тази мисъл кожата ù настръхваше. И докъде щеше да стигне така? Нямаше гаранция дори, че ще ù се падне някой, когото харесва. В Рул решенията взимаха мъжете. Джес беше силен характер и Алекс знаеше, че това бяха част от нещата, които възрастната жена искаше да промени с помощта на Крис. Но въпреки всичките ù закани, Джес се превиваше пред волята на мъжете.

Откъдето и да се погледне, вариант първи беше все едно да заложиш на губеща карта.

Във втората опция обаче имаше хляб.

Ако успееше да ги убеди да я назначат в някой патрул, със сигурност щеше да намери начин да се махне оттук. Просто не беше възможно някой от тях да е постоянно залепен за нея. С течение на времето щеше да се наложи да ù се доверят. Представяше си как ще стане: яхнали конете, един от тях – например Крис – ще ù подхвърли: „Ти провери в тази посока, а аз ще огледам в другата.“ И преди да му хрумне да я потърси, тя щеше да е изчезнала.

Но как да се добере до патрулите? Трябваше да говори с някого? Може би с Питър? Да, Питър щеше да е доволен да научи, че познава добре оръжията. Би могла дори да му каже за своята свръхсетивност. Да, но как се демонстрираше подобно нещо? Кинкейд ù беше повярвал, тъй като беше един от Изцерените и знаеше за супердарбата на Йегър. Но ако никой друг не знаеше... Според Кинкейд това било нещо субективно, защото няма как да докажеш, че говориш истината освен ако не разобличиш някого.

Колкото до Крис, за него не беше сигурна. Би могла да се опита да го обработи, но нямаше нужния опит за това. А и мисълта да се подмазва на Крис я караше да се чувства неловко, но не само защото не искаше да окуражава цялата тази история в стил Тарзан и Джейн. При Питър нямаше скрито-покрито; за разлика от него обаче Крис беше потаен и Алекс не можеше да се отърве от чувството, че момчето не спира да я наблюдава – или по-скоро дебне, опитвайки се да я прецени.

Но какво ли щеше да направи Крис, ако научеше истината за нея? И бездруго Кинкейд се бе досетил за чудовището. Дори Йегър не бе успял да нареди пъзела; Преподобния, изглежда, приемаше дарбата ù като нещо, дадено ù свише.

Но, я почакай малко. Готова беше да се обзаложи, че ако някой от двамата – Крис или Питър – научеше за чудовището, всеки от тях щеше да се опита да я изтъргува за някой друг с по-добри шансове за живот. Стига да знаеха за чудовището, веднага щяха да я изритат от града. А не искаше ли тя тъкмо това?

Общо взето, да, но не и по този начин. Искаше да си тръгне от града по собствено желание и когато е готова за това. Щеше да има нужда от провизии – поне за един месец, помисли си тя, и то предимно полуфабрикати. Доникъде нямаше да стигне с тридневните дажби от ядки и с един-единствен сандвич с яйчена салата. Щеше да ù трябва белина за пречистване на водата или таблетки. Спален чувал, брезент, бутилки за вода. Енергично отмяташе нещата наум: кремък, водоустойчив кибрит, тел за примки, мъхнат плат вместо прахан... Трябваше да направи списък.

Все още разполагаше с ножа за ботуш, който Том ù беше дал. В първоначалната суматоха ножът бе останал незабелязан. Най-напред Алекс го бе скрила под матрака си, но после реши, че мястото е прекалено очевидно. Затова го премести там, където смяташе, че никой няма да се сети да погледне: на дъното на пакета с кучешка храна за Призрак. Достатъчно беше да държи под око чувала с гранулите и всичко щеше да е наред. Но щеше да има нужда от оръжие. От глока, ако успееше да го намери, и от една пушка. А също и от амуниции, поне няколко кутии, но първо трябваше да разбере къде ги държат. А може би и от лък. Не, беше прекалено обемист. Същото важеше и за пушката, но пистолет трябваше да има. На всяка цена. Както и място, където да скрие провизиите, докато не я вземат в някой патрул...

По кой път да избяга обаче?

Лена.

Лена се бе опитала. Тя щеше да знае. Или поне щеше да има някаква идея. Да, но Лена не беше глупачка. Ако Алекс почнеше да любопитства и да задава въпроси, Лена веднага щеше да събере две и две. И щеше да поиска и тя да участва, което би било сигурна предпоставка за провал.

А щом успееше да избяга, колко дълго след това щяха да я търсят? Може би докато смятаха, че тя си струва усилието, което означаваше, че щеше да се наложи да разкрие истината за чудовището, а това не беше добра идея.

Което я извеждаше пред изход номер три.

Да си плюе на петите и да бяга. При това скоро.

Просто трябваше да се спотайва няколко седмици и да не се набива на очи, докато събере всичко необходимо, и тогава би могла да успее. Нямаше нужда да влиза в патрула. А може би щеше да е най-добре да се навърта повечко из града, да изучи неговия ритъм и кой къде ходи. Да спечели доверието на хората, които ще започнат да я възприемат като позната фигура. А онова, което беше познато, ставаше незабележимо. Всъщност колко хора забелязваха наистина всичко, което виждаха?

Освен това Рул изпитваше недостиг от провизии. За това им трябваха Крис, Питър и още неколцина мъже. Както и няколко коня, каруци и известен брой стражари за ескорт, подобно на старите кервани от каруци. Вероятно това щеше да е най-подходящият момент за действие: когато голяма част от мъжете ще бъдат извън града, а останалите ще гледат да се скатават.

Алекс се измъкна внимателно от леглото, изтръпвайки при всяко проскърцване на пружината, но Сара беше дълбоко заспала и дори не помръдна. Тя се приближи до прозореца, разтвори лекичко пердетата и се озърна навън. Долови тихото шумолене на снега по стъклото, но не видя нищо. Нощта беше дълбока, тъмна и необятна. Навън не се виждаше никакво улично осветление, нито подскачащата светлинка на електрическо фенерче, нито дори услужливото пламъче на запалена цигара, така че Алекс можеше само да прави догадки за местоположението на стражаря, който вероятно дори не стоеше на едно място, най-малкото за да се сгрее. Тогава ù хрумна, че не знаеше дали не разполагат с някакъв навес или будка, в което имаше известна доза смисъл. Да киснеш навън в снежната буря, би било убийствено за всеки, дори за човек на нейната възраст, затова ù беше трудно да си представи как някой окаян тиквеник ще клечи цяла нощ на моравата с пушка в скута си. По-вероятно беше да има конни патрули като ченгетата в Ню Йорк. Това трябваше да се проучи.

Ами кучетата?

Гадост.

Ако минеше покрай някое от тях, което беше неизбежно, животното щеше да я издаде. Та тя беше най-добрият приятел на всяко куче. Едно на ръка беше да вземе Призрак със себе си, но да помъкне цяла глутница... Как обаче да се възползва от този факт? Представи си как събира армия от кучета: „Давай, дръж, направи се на умрял!“. Проклета работа, както би казала леля Хана.

Студът се просмукваше през стъклото и хапеше лицето ù. Представи си как броди сама навън и превива гръб срещу вятъра. Щеше да ù е трудно да върви даже със снегоходки или със ски. С всеки изминал ден шансовете ù намаляваха. Защото зимата щеше да става все по-люта.

Но какво да направи, за да не я хванат, или нещо по-лошо, да я вземат за враг и да я застрелят? Може да се измъкне през югозападния край на града, след това да се придвижи бързо към старата мина, после да свие обратно на север и да тръгне... накъде?

Минесота. Границата. Канада. Ако Том беше още жив, щеше да тръгне натам. Чакаше я много път и освен това Канада беше огромна страна, но ако Том беше жив...

Ако Том беше жив...

– Том. – Името му прозвуча като тиха въздишка, а дъхът ù замъгли прозореца, след което бавно се стопи, оставяйки след себе си само спомена, че там е имало нещо.

Самото произнасяне на името му я изпълни с тъпа болка. Ако Том беше жив, къде би отишъл? Какво се бе случило с него? Дали не я търсеше? Не, иначе досега щеше да е тук. Том знаеше, че бе тръгнала към Рул. Но ако беше още жив и мислеше за нея в същия този момент, в който и тя мислеше за него, може би тогава...

Алекс затвори очи. Наложи си да застане мирно, прочисти съзнанието си от мисли и тогава потърси спомена за неговата миризма – онзи особен, тръпчив аромат, който представляваше самият Том.

През съзнанието ù преминаха отделни образи: Том на светлината на огъня, Том, който я държи в обятията си вечерта, когато бяха намерили радиото, Том като силует, който бди над нея. Устните на Том. Ръката на Том в косите ù. Вкусът му...

Нямаше представа дали буцата, заседнала на гърлото ù, и преливащото от чувства сърце не означаваха, че той е някъде там, че двамата са свързани по един или друг начин. А може би всичко онова, което видя и усети, се дължеше на емоционалната непокътнатост на спомена, който беше само призракът на едно докосване, ехото на отдавна изречена дума, повеят на едно ухание.

Но го почувства също като преди и си помисли, че сигурно затова някои хора нямаха нищо против да бъдат спохождани от призраци.

56

До сутринта бе взела решението засега да спазва правилата. Ще разузнава – така би се изразил Том. Ще работи с Кинкейд в хосписа, където в момента се помещаваше градската болница. Ще разбере кой къде ходи. Ще потърси вещите си, ще събере провизии и щом настъпеше удобният момент, щеше да се махне оттук.

Училището бе пълен майтап. Тя беше толкова по-напред от всички останали, че учителите нямаше какво повече да я научат, затова до обед на първия ден директорът прецени, че спокойно би могла да прекарва това време в хосписа заедно с Кинкейд.

Крис я чакаше в коридора пред директорския кабинет, за да я ескортира до там. Двамата с директора си размениха поздрави, след което възрастният мъж рече:

– Крис ще можеш ли да осигуриш още няколко екземпляра от „Робинзон Крузо“? Да кажем, десет. А, също и „Островът на сините делфини“ и каквото и да е от Клиъри или О’Дел...

Когато се отправиха към централния вход на църквата, Алекс го попита:

– Наистина ли можеш да намериш книгите?

– Съмнявам се. – Крис ù задържа вратата, след което излезе подире ù в студа. За разнообразие днес слънцето се бе показало. Крис примижа, бръкна в джоба на гърдите си, извади оттам чифт авиаторски слънчеви очила и ги сложи на носа си. Алекс усети, че я пробожда завист. Слънцето беше достатъчно ярко, за да причинява болка, и тя заслони очите си, за да ги предпази от силния блясък.

– Нямаш слънчеви очила? – отбеляза той с въпросителна интонация.

– Имах – отвърна троснато тя. Все пак не беше глупачка. – Бяха в раницата ми.

– Извинявай – рече ù той. – Не исках да прозвучи като критика.

– Няма нищо. – „Разузнавай“, помисли си тя. – Откъде взимаш книгите?

– Някои от града, а иначе най-близката библиотека е на три-четири дни път оттук, така че това не е вариант. Просто не си струва, тъй като за целта трябва да отделим прекалено много мъже и каруци. А повечето къщи в окръг от трийсет километра отдавна са разграбени освен ако преди това не са изгорели.

Алекс развърза повода на Хъни и се метна на седлото. Снегът покриваше половината прасец на кобилата. Скоро трябваше да я замени за по-голям кон. Иначе щеше да се наложи да се придвижва на ски до болницата. Което, сега като се замислеше, беше добър претекст да се снабди със ски, а може би и с чифт снегоходки.

– Да, видях няколко изгорели къщи. Не разбирам защо ги палят.

Крис дръпна юздите на своя червеникавокафяв жребец и се изравни с нея, докато прекосяваха парка, преди да свърнат в една странична улица, водеща на север към хосписа.

– Това са предимно обирджии. Хора, които взимат каквото могат да носят, а останалото подпалват. Но не са нито толкова организирани, нито толкова многобройни като нас, иначе досега отдавна да са превзели Рул. И все пак стратегията им е доста интересна.

– Защо?

Той я изгледа иззад очилата.

– Палят къщите. Хората се насочват насам. Мълвата плъзва наоколо. И колкото повече хора приемаме, толкова по-надалеч се налага да ходим за провизии. А колкото по-далече от Рул отиваме, толкова по-лесно става да ни оберат. Затова гледаме да не приемаме твърде много хора, но въпреки всичко се налага да поемаме повече рискове отпреди, като понякога пътуваме дни наред, за да намерим каквото ни трябва. Единственият изход от това положение е да започнем да садим отново, но дотогава оставаме зависими като всеки друг от онова, което успеем да задигнем.

– Това ли се случи снощи? Обирджиите се опитаха да проникнат в града.

Той кимна.

– Изгубихме трима мъже.

– Ами обирджиите?

– Свалихме двама, но другите двама се измъкнаха. Следващия път обаче тръгвам подире им. Не ме интересува какво казва Питър. Ако успеем да ги проследим до лагера, града или мястото, където се крият, ще можем да ги довършим и да вземем каквото имат. Една банда по-малко, за която да се тревожим, и повече провизии за нас.

– Но те не са Променени, Крис. А само хора, които се опитват да оцелеят.

– И да ни отнемат онова, което имаме.

– Но ако говорите с тях, ако си сътрудничите...

– С ония типове не може да се говори.

– Откъде знаеш? Опитал ли си? – Когато не получи отговор, тя го притисна: – Крис, не може просто да избиваш хората наоколо и да заграбваш онова, което имат.

– Защо не? – Очите му останаха приковани върху пътя. – Ако им се удаде шанс, те също няма да се поколебаят да ни застрелят.

Домът за възрастни беше малък: четири крила и шейсет легла, само двайсет от които заети от истински пациенти. Повечето от тях се намираха в последен стадий на рака или на някакво белодробно заболяване.

– Много от тях са миньори – каза Кинкейд, когато спряха на прага на една дневна. – Стараем се да облекчим състоянието им, доколкото можем.

Тя обхвана с поглед пръснатите из стаята пациенти – повечето бяха възрастни мъже с преносими зелени бутилки за кислород, които седяха изгърбени на тапицираните столове. По-голямата част от тях дремеха, други играеха на табла или на шах. Неколцина разбъркваха тестета с карти и редяха пасианси. Гледката я потисна, а миризмата на антисептичен сапун я върна към редица лоши спомени.

Когато се обърна, забеляза, че Кинкейд е приковал поглед в нея.

– Няма да работиш много тук – рече той. – Все още разполагаме с болничен персонал, който да се грижи за тези хора.

– Няма проблем – отвърна тя, въпреки че изпита облекчение. Не ù беше трудно да си представи и самата себе си в това положение. Преди време, когато единствената ù грижа беше смъртоносното ù заболяване, бе постъпвала в няколко болници за хора на нейната възраст и тогава бе разбрала, че да чака да умре в компанията на непознати беше още по-гадно, отколкото да чака да умре в дома на леля Хана. – Откъде взимате кислородните бутилки?

– Откъдето и всичко останало. – Той продължи надолу по коридора и ù даде знак да го последва. – Момчетата, които правят набези за провизии извън града, понякога носят кислородни бутилки, а понякога не. Напоследък се случва все по-рядко. Ако трябва да избират между това дали да плячкосат цяла каруца с антибиотици и бинтове, или само няколко бутилки с кислород – въпросът е повече от ясен.

– А какво ще правите, когато материалите ви свършат? – попита Алекс. Това с набезите го разбираше, но в един момент вече нямаше да има нищо за крадене. А съдейки по снощната стрелба, пациентите на Кинкейд се бяха увеличили с неколцина ранени.

– Триаж – отвърна лаконично Кинкейд, сякаш това обясняваше нещо. Алекс познаваше думата, тъй като майка ù бе работила в спешния кабинет. Но сортирането на пациентите по категория не даваше отговор на въпроса освен ако...

Тя втренчи поглед в Конкейд и попита:

– А какво става, когато някой е прострелян наистина тежко? – Не искаше да казва „когато не може да бъде спасен или когато се знае, че ще умре“.

Кинкейд задържа погледа ù за момент.

– Ако си достатъчно умна, за да зададеш подобен въпрос, значи, вече знаеш отговора.

Наистина го знаеше. Крис също го бе потвърдил. Когато силите и средствата не достигат, всичко опираше до една проста сметка. Лекуваш онези, които имат най-големи шансове да оцелеят или по някаква причина са важни. А колкото до останалите, просто се надяваш краят да дойде бързо. Питаше се дали Кинкейд не помагаше по някакъв начин на тези хора. Предвид ситуацията, помисли си тя, сигурно го правеше.

Кинкейд имаше двама помощници – възрастни мъже в края на шейсетте, работили като медицински сестри, преди да се пенсионират. Освен тях в хосписа работеха шестима санитари, чиито задължения бяха да бършат кръвта, да сменят чаршафите, да изхвърлят подлогите и да разнасят храната. Забелязал израза на лицето ù, Кинкейд се замся.

– Не се тревожи. Когато патрулите се връщат от мисия, почти винаги има някой ранен. Именно там ще трупаш опит.

Както беше обещал, Кинкейд я повика да му асистира, когато няколко часа по-късно в кабинета му докуцука един фермер. Мъжът беше разпорил бедрото си почти до коляното: „Проклетият трион отскочи и се заби в крака ми“. Раната беше много дълбока и Кинкейд ù заръча да попива кръвта, докато самият той работеше. По средата на операцията, когато кървенето бе почти напълно овладяно и Кинкейд бе направил първите няколко шева, той подаде на Алекс ножицата и форцепса и каза:

– Наблюдаваше ли внимателно? Добре. Сега искам от теб да направиш няколко шева в ето този мускул. Не се притеснявай, просто го направи. – Кинкейд проследи с поглед как тя мушка и изважда иглата, завършвайки първия шев, и кимна. – Добре се справяш. Правила ли си го и преди?

– Майка ми беше лекар. – В главата си чуваше гласа на майка си: „Завърти китката, скъпа, продължавай по-смело“. – Упражнявахме се върху пилешки бутчета. Казваше, че било почти същото, като да зашиеш истински човек.

– Боже, напомни ми да не се отбивам у вас за вечеря – обади се фермерът.

Алекс не се отдели от Кинкейд чак до мръкнало, а когато напусна сградата, отпред я чакаше Крис заедно с Хъни. Което беше малко странно. Откъде знаеше, че е тук? Определено нямаше как да звънне тук-там по телефона. Да не би да я следеше? Това не беше добре.

В сравнение със сутринта разговорът сега не вървеше; не си казаха нищо повече от: „Здрасти, как си, чудесно, това е добре“. Щом се озоваха на улицата на Джес, която беше задънена, Крис слезе от коня си и изчака, докато Алекс прибере Хъни в гаража на края на пресечката, след което я изпрати до къщата на Джес. Тя му пожела лека нощ и му благодари, а той само кимна, без да обели нито дума, и това беше всичко.

Което я устройваше.

На втория ден Крис се появи отново, но не и на третия, четвъртия, петия или шестия. Вместо него я ескортираше Грег, който не спираше да ù надува главата за Тори. За разлика от Крис, Грег беше приказлив и сантиментален. Тъкмо от него Алекс научи на кое място в града складираха доставките – раници, храна, дрехи. И също, че югозападният край е най-слабо охраняван.

– Имаме даже и няколко склада за бензин – каза ù Грег. – Дълго време източвахме бензина от коли, камиони и изобщо каквото ни попадне. Напролет ще го използваме за тракторите и за верижните триони.

– А защо не го използвате сега? – попита тя. – Снегомобилите не работят ли?

– Разбира се, но ги пазим само за спешни случаи. Освен това ще мине страшно много време, преди да започнат отново да произвеждат бензин. Изразходваме ли запасите си, край. Може да намерим начин да изпомпваме бензина от резервоарите под бензиностанциите, за тази цел обаче имаме нужда от инженер. Но дори да се доберем до него, в един момент горивото все пак ще свърши, което е малко плашещо. Но както и да е, Съветът иска да водим независим и прост начин на живот, също като амишите. Каквито в известен смисъл бяхме преди... нали знаеш. По тази причина много от къщите разполагат с ръчни помпи и други такива съоръжения за вода. Без тях щяхме да загазим сериозно.

По тази логика, помисли си Алекс, Питър, Крис и всички останали трябваше отдавна да са навлекли еленовите кожи, да са захвърлили пистолетите и да са се въоръжили с лъкове и стрели. Или със сопи.

– Ами хората, които отказвате да приемете в града? Нали не ги отпращате просто ей така с празни ръце?

Грег сбърчи притеснено чело.

– Не, разбира се, би било много... нечовешко. Всеки от тях получава раница с провизии. Храна и вода за два-три дни.

– Ами оръжие? Не мислиш ли, че ще им трябва?

– Да, но... – Грег се почеса по носа. – Нали биха могли да ни застрелят.

– Имаш право. – Алекс кимна към пушката му и рече: – Хубава е. Това е „Хенри“, нали?

– Да, бива си я – ухили се Грег. – „Биг Бой Магнум“, четиридесет и четвърти калибър. Има страхотен обхват. А за патрулите имам един „Бушмастър М4“. Разполагаме с добър арсенал.

– Супер. Къде го държите?

– Всеки има по две-три оръжия у дома, но повечето боеприпаси държим заключени в сградата на кметството, в мазето точно под затвора. Амунициите също са там. Това е може би най-сигурното място в града.

Е, това не беше никак добре. Как да измисли задоволителен претекст, който да я отведе в мазето, откъдето би могла да открадне малко амуниции? Май щеше да се наложи да задигне оръжието от нечия къща. Дали Джес нямаше оръжие? Най-вероятно не, тъй като беше жена. Тогава от някой от мъжете, може би от Кинкейд...

Щеше да измисли нещо. Просто се налагаше.

Неделя беше ден за църква. Съветът седеше на столове с високи облегалки, подредени на амвона, докато Преподобния водеше сутрешните служби – едната ранна, а другата по-късна – и всички жители на града посетиха или първата, или втората. Джес, разбира се, накара Алекс и останалите момичета да присъстват и на двете, което беше истинска скука. Службата отговори до голяма степен на очакванията й: малко проповеди, няколко песни, церемония, после още песни и накрая: „Вървете си и нека ви бъде отредено място сред праведните“. В проповедта на Йегър стваше дума за един „прекрасен нов свят“, за това, че светът можел да бъде по-мрачен от самия мрак и защо Господ допускал хората да страдат толкова, с други думи дрън-дрън. Освен за Откровение и за отровната звезда на име Пелин, Преподобния, изглежда, обичаше да говори и за притчите, в които ставаше дума за братството: Яков и Исав, Исмаил и Исаак, Каин и Авел. Според Преподобния Променените носеха белега на Каин, порочността на Исмаил и дълбоката примитивност на Исав. Каин не беше проблем, но доколкото си спомняше, Яков беше измамил баща си, а пък Абрахам просто не можеше да държи закопчан ципа на панталоните си. Нямаше никаква представа обаче как всичко това рефлектираше върху Исав, който беше само един космат и трудолюбив селянин, работещ за хляба на масата си, или върху бедния Исмаил, чието единствено престъпление беше, че се е родил. Но съдейки по каменния поглед, с който Джес се взираше в Преподобния, докато той редеше високопарни слова за братството – и по нейната бяла и непроницаема миризма, която сякаш се усили – Алекс стигна до заключението, че в тези истории имаше нещо, което засягаше някакво болно място у нея.

Но както и да е, помисли си Алекс. Отдавна вече не намираше упование в господ и в религията. А и точно на нея нямаше какво да ù обясняват що е то мрак. Та тя вече е била там, познаваше мястото, имаше си даже и тениска.

След две седмици, една сряда, Алекс изхвърча от къщата на Джес и завари отпред Крис, който я чакаше задно с Хъни.

– Здрасти – каза тя с неподправена изненада. – Реших, че вече ще ме охранява Грег. – Осъзнала със закъснение как прозвучаха думите ù, тя додаде: – Тоест, мислех, че си зает...

– Така беше – отвърна той и ù подаде поводите на Хъни. Леката усмивка се изниза от лицето му. Той се обърна, сложи си слънчевите очила и скочи на гърба на червеникавокафявия си жребец. После ù хвърли един поглед и рече: – Ето че се върнах. Имаш ли нещо против?

– Разбира се, че не. – Страните ù пламнаха, но дали беше от яд, или от притеснение, не можа да реши със сигурност. Той не каза нищо повече, така че тя се качи на коня и двамата потеглиха, а копитата на животните трополяха глухо по прясно натрупалия сняг. Алекс почака, докато се отдалечат от къщата на Джес, след което го заговори отново:

– Е... къде беше? За нови провизии ли?

– Ъ-хъм.

– И... къде?

– Наоколо – отвърна той, вперил поглед право напред. – Близо до Орен.

– О! – Чудеше се какво да каже. – Това не е ли много далече?

Той сви отсечено рамене и отвърна:

– Не чак толкова. Само на десетина километра на север.

Алекс знаеше къде се намира Орен и определено не бяха само десетина километра.

– Това, което търсехте, нямаше ли го по-наблизо?

Той се поколеба, преди да ù отговори; Алекс почти виждаше как зъбците на мозъка му се задвижват.

– Спомних си, че в Орен има библиотека на колела.

Алекс се обърка за момент, но после си припомни разговора между Крис и директора на училището.

– Изминал си целия този път само заради някакви книги?

– Не бяха само книгите. Имаше и други неща.

– Намери ли библиотеката? Колко книги бяха останали вътре?

– Всички, доколкото успях да преценя. Библиотеката излъчваше – в гласа на Крис се прокрадна нотка на тъга – такова спокойствие.

В съзнанието на Алекс изникна образът на библиотеката: приветлива, уютна и доста голяма каравана, пълна с книги.

– Колко книги успя да донесеш?

– Всичките.

– Всичките ли? Но това са много каруци?

– Не беше чак толкова трудно. Питър не беше особено доволен, но все пак зимата е дълга, а и надали ще намерим други книги.

– Кой знае? – отвърна Алекс. – Може ние да ги напишем.

Този път той я погледна.

– Искала си да станеш писател?

– Не съм мислила много за бъдещето. – И това беше самата истина. За нея бъдещето се бе свеждало само до очакването на края.

– Док казва, че си много добра. Като негова асистентка имам предвид.

Тъй като думите му не прозвучаха като въпрос, Алекс не отговори.

– Някога искала ли си да станеш лекар?

– По-рано да.

– И какво се промени?

– Знаеш как е – отвърна тя неопределено. – Просто реших, че има и други възможности.

През останалата част от пътя яздиха мълчаливо. На вратата на хосписа Крис я спря:

– Почакай малко. – Той бръкна в якето си и извади отвътре тънка правоъгълна черна кутия. – Реших, че може да са ти от полза.

Тя отвори кутията. Вътре имаше чифт дамски слънчеви очила. Олекотената пластмасова рамка беше сиво-зелена на цвят, а стъклата бяха кехлибарени.

Когато вдигна поглед към него, забеляза, че е свалил очилата си. В тъмните му очи се четеше нерешителност, миризмата му също беше различна: все така мрачна и хладна, но в същото време примесена с нещо сладко и тръпчиво... Ябълка?

– Спортни са – каза той. – Стъклата са поларизирани и удароустойчиви, така че трябва да изкарат доста дълго.

Очилата бяха много скъпи и много хубави, помисли си тя, и освен това трябваше да ги приеме. Да откаже, би било тесногръдо и дребнаво. Но не искаше нито да го окуражава, нито пък да започва да го харесва. Искаше само да измисли начин да се измъкне от тази ситуация.

– Благодаря – отвърна тя, след което затвори кутийката и му я подаде: – Но нямаше нужда.

За част от секундата по лицето му премина израз на болка, но бързо изчезна. А ароматът на ябълки се изпари в мига, в който взе кутийката от ръцете ù.

– Както искаш – отвърна той. – Няма проблем.

57

Постъпи като пълна глупачка.

Трябваше да приеме очилата.

Каква идиотка!

Когато се замисли, Алекс си даде сметка, че Крис бе яздил сред касапницата и хаоса, които царяха извън пределите на Рул, изминавайки толкова много мили, за да осигури на шепата деца книги, които да четат. При все това бе намерил време да помисли дори и за нея. Представяше си го как броди по пустите улици, криволичи между труповете на хора и развалените автомобили и в същото време се оглежда за Трансформирани, за възможна засада или за идеалния чифт слънчеви очила за едно момиче, което едва познава и което, предвид нейната репутация, спокойно би могло да ги захвърли в лицето му.

Както и бе направила. Дори да нямаше нужда от него, да злобее заради самото злобеене, просто не беше в неин стил. Каква идиотка.

Кинкейд я задържа до късно, почти до девет, но когато Алекс най-сетне се втурна към изхода, Крис го нямаше там. Това беше добре. Истинско облекчение. За първи път се случваше обаче Крис да не е повикал някой друг, който да я чака. А може би това, че я оставяше да се върне сама, беше знак, че вече ù вярва. Не, след случилото се сутринта беше по-скоро едно огромно „майната ти, скъпа“.

– Слава богу, че си тук – извика Лорета, една от санитарките. Тя беше дебела жена, без талия и подстригана на паница. – Крис искаше да му се обадя, веднага щом Мат те пусне, но аз се залисах в работа и забравих.

Алекс усети радостна тръпка. Облекчение. От което се почувства още по-объркана. Едно на ръка беше да се смята за глупачка, а съвсем друго да осъзнае, че всъщност я е грижа дали той не ù се сърди.

– Той тук ли е?

– Да, но... – Лорета постави ръка на рамото на Алекс и зашепна поверително. – В момента е в крилото на хосписа. Ще отида да го доведа.

– Остави на мен. – Алекс тръгна по коридора. – Коя стая?

– Тази на Делмар. – Лорета се спусна подире ù. – Виж, ще ми отнеме само секунда. Ти по-добре изчакай отвън.

– Няма нужда. – Алекс четеше имената на табелките: Холтър, Джеймс, Мичъл. И тогава забеляза тази, която търсеше. Остъклената врата зееше наполовина отворена, а по стъклото играеха неясните оранжеви пламъчета на запалените свещи. Усети топлия въздух, който идваше от газовия нагревател в стаята. Добре, щеше да му се извини, че се бе държала като идиотка или... нещо такова. – Ей сега се...

Думите застинаха на устните ù. Погледът ù се спря на единственото легло в стаята и на мъжа, който лежеше в него. Беше изпит и слаб като скелет и изглеждаше толкова измършавял и съсухрен, че един по-силен порив на вятъра, помисли си Алекс, щеше да направи костите му на пух и прах. От носа му излизаше зелена тръбичка, закрепена на ушите и на брадичката му. Алекс реши, че мъжът е още жив, понеже на всеки пет секунди той примигваше като костенурка: бавно и протяжно.

Крис седеше с гръб към вратата, но Алекс забеляза книгата и долови тихото боботене на гласа му, докато той четеше.

Нещо я накара да запази мълчание и да се измъкне безшумно навън, така че Крис да не я усети. Така и направи. Лорета, която я чакаше на няколко крачки от вратата, ù махна да я последва. След като стигнаха на пръсти до средата на коридора, жената се наведе към нея и прошепна:

– Когато е в града, всяка вечер чете на най-болните. Така поне имат какво да очакват. Но не му казвай, че знаеш. Не иска хората да научават. Предпочита да не се вдига шум около него.

– Няма проблем – отвърна Алекс все така смаяна. „Ето защо е винаги тук, когато свършвам работа.“ И тогава осъзна, че причините да го харесва и уважава бяха много повече, отколкото бе очаквала. – Ще се престорим, че нищо не се е случило.

– Добре – отвърна с облекчение Лорета. – Ето какво ще направим. Ти се върни обратно, сякаш тъкмо излизаш навън, а аз ще почакам малко и ще го доведа. Обикновено се измъква през страничната врата за конете.

Алекс направи, каквото ù каза Лорета. След около пет минути до слуха ù достигна глухият тропот на конски копита и тогава пред нея се появи Крис, яхнал Нощ, и стиснал в ръка юздите на Хъни.

– Здрасти – рече той унило. – Съжалявам.

– Няма нищо – отвърна тя и се метна на седлото на гърба на Хъни. Яздиха мълчливо в продължение на десет минути, докато тя най-сетне събра кураж и попита: – Е, какво прави днес?

Не виждаше лицето на Крис, тъй като беше тъмно, но усети погледа му.

– Какво те е грижа? – отвърна той.

Е, това определено ù затвори устата. Повече не обелиха нито дума. На улицата на Джес той махна към фенера, обозначаващ мястото, където стоеше стражарят, а на нея рече:

– Можеш да слезеш тук. Аз ще прибера Хъни.

– Мога да я прибера и сама – отвърна тя.

– Добре – рече той. – Както искаш.

Когато подминаха къщата на Джес, тя се обърна към него:

– Слушай, тази сутрин...

– Не се тревожи за това – прекъсна я той.

– Почакай. – Тя поведе Хъни към гаража и се обърна към него. Изобщо не можеше да види лицето му, тъй като нямаше луна. – Слушай, исках само да...

– Не го прави, моля те. Каквото и да имаш да ми казваш, не искам да го чуя.

Думите му я зашлевиха като шамар.

– В такъв случай не слушай, но не можеш да ми попречиш да говоря – отвърна тя.

– Е, добре, изплачи си болката.

– Боже, опитвам се да ти се извиня, а ти изобщо не ми помагаш.

В миризмата, която се излъчваше от него, не настъпи никаква промяна. Освен че сенките станаха още по-плътни.

– Няма нужда да ми се извиняваш.

– Напротив – отвърна тя доста по-високо, отколкото възнамеряваше. Сигурно се беше увлякла, тъй като забеляза, че петното бяла светлина, показващо местоположението на стражаря, се плъзна към тях. Тя сниши глас и додаде: – Държах се като пълен кретен. Ти постъпи толкова мило, а аз буквално те заплюх в лицето. Не беше длъжен да осигуриш книгите, но все пак го направи. Можеше да отбиеш номера, като донесеш само няколко, но не го направи. Вместо това намери начин да домъкнеш дотук цялата проклета библиотека. На всичкото това отгоре не си забравил, че нямам слънчеви очила, и си обикалял из целия град, за да търсиш. Изложил си се на риск, въпреки че навсякъде е пълно с канибали, обирджии и хора, които се опитват да ни убият и които са деца като теб и мен. Така че... съжалявам.

– Добре, приемам извинението, доволна ли си? А сега може ли да приберем Хъни?

Всичко се случи на светлината на един фенер „Коулман“, но както очакваше, Крис изобщо не махна оглавника на Нощ, нито пък отведе коня в гаража. Вместо това го яхна отново и протегна ръката си. А когато Алекс го изгледа изненадано, той рече:

– Хайде. Ще те повозя до къщата.

Без да обели нито дума, Алекс се метна на седлото зад него.

– По-добре се дръж – рече той. Мракът, който го обгръщаше, остана непокътнат, но когато обви ръце около кръста му, тя почувства топлината на гърба му с тялото си.

През краткото време до дома на Джес двамата яздиха мълчаливо. А когато стигнаха до къщата, Алекс слезе от седлото и каза:

– Искаш ли да влезеш за малко? Не съм вечеряла, но съм сигурна, че Тори е отделила нещичко настрана. Винаги прави така.

– Защо, няма ли да си изядеш вечерята? – попита Крис.

– О, няма проблем. Сигурна съм, че ще стигне и за двама – отвърна тя.

Джес отвори вратата в мига, в който Алекс стъпи на тясната площадка отпред.

– Стори ми се, че чух някого. Хайде, влизайте вътре, преди да сте умрели от студ.

Алекс видя, че всички момичета бяха в кухнята по халати и пантофи. Кухненската маса беше отрупана с кълбета прежда и игли за плетене. Призрак веднага доприпка до тях и взе да се провира между краката на Алекс, за да си проси внимание.

– Джес. Здравей, Тори, здравей, Сара – рече Крис, влизайки вътре.

– Крис! – Алекс долови изненадата в гласа на момичето, което не спираше да мести поглед ту към нея, ту към Крис. – Джес тъкмо ни учеше да плетем.

– Супер. – Крис кимна на Лена. – Здрасти!

– Здрасти – отвърна Лена. Възкиселата миризма, която обикновено се излъчваше от нея, остана непроменена.

Тори се надигна от мястото си с думите:

– Алекс, във фурната има чиния със...

– Тя знае къде е фурната – прекъсна я Джес, докато събираше кълбетата и иглите. – Хайде, да ги оставим да се навечерят.

– Боже, колко прозрачно – обади се Лена.

– Защо трябва винаги да си толкова гадна? – попита Сара.

– Крис, искаш ли да ти дам малко хляб за вкъщи? В килера има няколко самуна. – Тори пое нататък. – Ще ти...

– Тори, това може да го направи и Алекс – спря я Джес. – Тя не е саката, както обича да отбелязва Лена. Алекс, в чайника има гореща вода, а Тори е приготвила много вкусен пудинг.

– Ябълков – подхвърли Сара, изучавайки Крис. – Любимият ти, нали?

– Аха – отвърна Крис. – Ъ, благодаря, Тори.

– Хайде, момичета. Ще запалим огъня в предната стая – каза Джес и подкара момичетата пред себе си, затваряйки междинната врата подире си. Въпреки това Алекс долови приглушеното мърморене на Лена, последвано от остра забележка от страна на Джес.

– Съжалявам – каза тя с пламнали страни.

– Не се притеснявай. Хайде да ядем.

Алекс донесе храната – Тори бе оставила достатъчно за една малка армия – докато Крис извади още една чиния и сребърни прибори, след което започна да приготвя билков чай. Докато режеше хляба, Алекс се обърна към него:

– Крис?

– Да?

– Благодаря ти, че си се сетил за мен, докато беше извън града. Аз... това... – Завъртя се към него и по стойката на гърба му разбра, че я слуша. – Това, че си се сетил, е много мило.

Отначало не се случи нищо, ала тогава той се обърна и Алекс долови лекия аромат на ябълки.

– Всъщност – отвърна той – теб човек трудно може да те забрави.

Това беше истинско дежа вю.

След като ометоха вечерята и изядоха и последната троха от пудинга, двамата си сипаха чай. Бяха се хранили толкова дълго, че накрая Алекс чу скърцането на пода отгоре и Алекс разбра, че Джес бе изпъдила момичетата на горния етаж. Двамата с Крис не разговаряха много – нещо, което едновременно я радваше и побъркваше. С Том разговорът течеше някак от самосебе си. А Крис беше толкова мълчалив. Но това ù създаваше чувство за уют, за интимност. Сякаш до нея седеше Том, но това не беше така и не можеше да бъде. Просто бегла имитация, подобно на избеляло ксерокопие, от което са направени сто хиляди екземпляра, докато накрая бе останало само едно бледо подобие на оригинала. Том си беше Том, а Крис бе обгърнат в сенки, и нищо на този свят не бе в състояние да го превърне в Том. Но тя и бездруго не искаше това, нито дори за секунда. Сега имаше нужда от Крис, такъв какъвто беше. Искаше да спечели доверието му и да го превърне в свой съюзник. Нали затова го бе поканила вътре, нали така?

– Може ли да ти задам един въпрос? – попита той, прекъсвайки мислите ù.

– Ъ... разбира се – отвърна тя, изтръгната от унеса. Призрак дремеше в скута ù, като лапите му потрепваха от време на време. – Какво искаш да ме питаш?

– Защо носиш със себе си праха на родителите си? – Но щом забеляза изражението на лицето ù, бързо додаде: – Не си длъжна да ми казваш, ако е прекалено лично.

– Не, няма проблем – отвърна тя. Йегър дори не бе попитал, а Том изобщо не знаеше. – Двамата умряха преди две години и искаха прахът им да бъде разпръснат из Горното езеро, това е всичко.

И наистина беше всичко, сега като се замислеше. Оказа се, че не беше толкова страшно. Боже, защо не бе споделила с Том, докато все още имаше възможност? Но тя, разбира се, знаеше отговора на този въпрос.

„Защото тогава щях да му разкажа също и за чудовището. Ако бях започнала, просто нямаше да има връщане назад, а аз не исках да рискувам. Трябваше да му се доверя. Прекалено дълго мълчах...“

– Но защо избра точно този момент? Можела си да го направиш по всяко време, нали?

– Това беше най-подходящият момент – отвърна тя и осъзна, че наистина беше така. Ако не бе напуснала дома на леля Хана, щеше да се окаже в капана на града и досега вероятно щеше да е мъртва. Както бе казал Том, важното беше да бъдеш на правилното място в правилния момент.

Крис вероятно бе доловил нещо в тона ù, защото очите му се присвиха лекичко, но сенките останаха непокътнати и накрая той сви рамене.

– Добре. Съжалявам, че не си успяла да го направиш, но напролет може да идем дотам. Ако искаш де. Бих могъл да те заведа.

Фактът, че нямаше никакво намерение да остава в Рул до настъпването на пролетта, изобщо не я накара да трепне. И ако той беше убеден в противното, щеше да изчака, докато и всички останали ù повярват, и тогава щеше да избяга от града.

– Благодаря. Много мило от твоя страна.

Тя свали Призрак от скута си, след което събра съдовете, за да ги измие. Отново дежа вю. Липсваше им само едно хлапе, което да се мотае наоколо.

– Имаш късмет, че ти е останало поне толкова – каза Крис. – Говоря за праха на родителите си. Аз изобщо не помня майка си.

– Наистина ли? – отвърна тя и му подаде една чиния.

Той поклати глава.

– Остави след себе си само едно голямо бяло петно. Бил съм много малък, когато ни е напуснала. На не повече от няколко месеца. А ако може да се вярва на баща ми, стига да е имала възможност, е щяла да ме остави още в болницата. Не знам нито коя е, нито къде е отишла, а и баща ми не пазеше никакви нейни снимки.

– Знаеш ли защо си е тръгнала?

– Баща ми беше пияница. – Той ù хвърли неспокоен поглед, за да провери каква ще бъде реакцията ù. – Предполагам, че я е биел.

Е, това определено обясняваше сенките. Ако един мъж беше такъв негодник, че да бие жена си, той едва ли щадеше юмруците си, когато ставаше дума за детето му.

– Затова ли каза, че би предпочел да те види мъртъв? Тоест, не че го каза, но...

– Да, знам какво имаш предид – въздъхна той. – Предполагам. Той имаше няколко приятелки. Едната се казваше Денис. Веднъж, когато бях на десет, тя дойде да ме вземе от тренировка по баскетбол. Не помня защо не дойде баща ми, но сигурно е бил в несвяст или нещо такова. Тя също беше мъртвопияна. Разбрах го, още щом седнах на задната седалка. Ако аз бях шофирал, щяхме да се отървем доста по-леко. На около километър от къщата ни катастрофирахме. Забихме се право в едно дърво. Тя не носеше предпазен колан. Изхвърча през предното стъкло. Разбира се, аз също имах вина. Още не мога да се отърва от кошмарите.

Ето пак: кошмари, също като при нея и Том.

– Това е ужасно.

– Да. Всеки ден слушах за това и всяка нощ го сънувах. А сега и двамата ми родители са мъртви. Но не съжалявам за никого от тях. Баща ми ме мразеше, а майка ми ме напусна. – Устата му се изкриви в жлъчна гримаса. – Само да можех да си промия мозъка или да пипна амнезия. Щях да се почувствам по-добре.

– Съмнявам се – отвърна тя.

58

Продължаваше да вали сняг. Седмиците се топяха една подир друга, докато накрая не останаха само два дни до Коледа. Алекс виждаше как шансовете ù за бягство намаляват все повече и повече, как се свиват до една съвсем малка точица, подобно на зрението и ума ù през онзи ден на паркинга пред бензиностанцията, когато едва не бе умряла. Не че се бе отказала, не и в пълния смисъл на думата, но с всеки изминал ден заминаването ù губеше своята неотложност и ставаше все по-трудно, сякаш волята ù бавно се задушаваше под всичкия този сняг.

И наистина, нима тук беше толкова зле? Осемстотин километра бяха много път, особено когато не знаеше какво ще намери там и кой ще я чака, да не говорим за Трнасформираните и хилядите отчаяни хора, на които можеше да се натъкне. Тук не се държаха зле с нея. А и нима си въобразяваше, че ще намери по-безопасно място от този град?

И все пак не беше се предала напълно. Събрала бе доста полезни неща, които държеше скрити в една непотребна кофа, закачена в най-тъмния ъгъл на гаража, където нощуваше Хъни. Всяка вещ, която добавяше вътре – къс въже, кибрит, буркан с фъстъчено масло, скалпел, задигнат от хосписа и скътан в подплатата на палтото ù – за нея беше истинска победа, макар и само за миг. Искрица мимолетна надежда, която угасва бързо като бенгалски огън. С това темпо щеше да изкара тук цялата зима или поне докато на чудовището в главата ù не му писнеше да се преструва на мъртво. Е, може би все пак да изчака до пролетта не беше лоша идея. Как би могла да тръгне при всичкия този сняг? Така щеше само да си навлече още повече, при това излишни, неприятности.

Животът ù придоби определен ритъм: работата с Кинкейд, домакинските задължения в къщата, ездата с Крис. Двамата се чувстваха добре заедно. Отношенията им можеха да се нарекат дори приятелски, въпреки че не бяха приятели. След онази вечер в дома на Джес Крис отново се бе скрил в черупката си, обгърнат плътно в сенки, сякаш се притесняваше, че бе казал повече, отколкото е трябвало. Но това не я тревожеше. Тя също си имаше своите тайни, а и бездруго не искаше да го опознава прекалено добре. Осъзнаваше и причината за това. Том също би разбрал. Все едно да дадеш име на врага си. И тогава никога не би могъл да дръпнеш спусъка.

Алекс се страхуваше. Беше започнала да забравя Ели и Том.

Нощем, докато Сара спеше, тя се опитваше да елиминира далечния пукот на пушките и да си припомни лицето на Том, мириса му, някакъв ярък момент, каквото и да е. Но колкото по-упорито се мъчеше да улови някой от тези спомени, при всеки отекнал изстрел те се пукаха като сапунени мехури. По-лесно би било да задържи в ръцете си шепа мъгла. А Ели се бе превърнала само в неясно розово петно.

От тези усилия се чувстваше премаляла и готова да се разплаче, разяждаха я отвътре, докато накрая устата ù не се изпълваше с вкус на ръжда. Нещо с нея не беше наред и може би то нямаше нищо общо с чудовището. Къде се изгуби онази Алекс, която бе грабнала праха на родителите си и бе избягала? И която бе казала на Барет: „Този път ще се играе по моята свирка“. Да пукнеше, ако знаеше.

Може би Рул всъщност я убиваше лека-полека с обещанието за сигурност. Тя се криеше в ъгъла като подплашен заек, надявайки се, че никой няма да я забележи. А може би бе позволила на Рул да я зарази с отровата си. Градът бе пречупил волята ù, накарал я бе да забрави коя е всъщност и към какво се стреми.

Никога не бе позволявала на чудовището да ръководи живота ù, а начини за борба имаше много. Тогава защо не се бореше?

Защото нещо в нея се променяше. Отново. Усещаше го съвсем ясно, докато изпадаше бавно, но сигурно в това сковаващо волята ù примирение.

„Както когато ми поставиха диагнозата. Преминах през различните етапи на гнева. Първо бях шокирана, а после ми дойде до гуша и взех да се боря като луда... и накрая ме обзе вцепенение. Казаха ми, че това била фазата на приемане, но не беше така. Човек изпада в такова състояние, когато е изправен пред два възможни избора: да живее с чудовището в себе си или да се самоубие.“

Само че никой нямаше да ти позволи да се самоубиеш. Това беше престъпление и бе глупаво. Докторите не биха ти помогнали – нали ги чакаше сигурен затвор. Познаваше едно момиче, също в последна фаза на болестта, което бе опитало да се самоубие. С хапчета и „Джак Даниелс“. След като изпомпаха стомаха ù, докторите я изпратиха в психиатричното отделение, защото решиха, че е депресирана.

Пълни глупости. Нека някой се опита да живее с едно такова чудовище в мозъка си, да видим тогава дали няма да се депресира.

В такъв случай имаш само две възможности. Или се научаваш да живееш заедно с чудовището, или правиш каквото бе направи тя – carpe diem[38] и бягаш.

А сега беше моментът да избяга. Зима или не, трябваше да се махне оттук, преди да е станало прекалено късно. Вярно, че сигурно щеше да намери смъртта си, при това съвсем сама, но ако изчакаше още малко, имаше опасност да приеме заблудата, че Рул, животът, който бяха предначертали за нея, и Крис са най-добрата ù възможност. И тогава щеше да се примири с онова, което те искаха.

Сега като се замислеше, всъщност чудовищата бяха две – това, което се бе настанило в главата ù, и Рул.

И в двата случая щеше да бъде еднакво мъртва.

„Бягай! – рече си тя. – Бягай, глупачке, бягай!“

Само че не избяга. Не можеше да избяга. Просто... не можеше.

59

В навечерието на Коледа в Зоната нахлуха грабители. Които и да бяха те, явно смятаха, че всички в Рул пият пунш и пекат кестени (тук вече грешаха), но тъй като Питър си беше Питър – винаги на бойна нога – патрулите бяха готови. Стражарите държаха Алекс и момичетата залостени в къщата, където те прекараха по-голямата част от вечерта скупчени около печката, докато навън се водеше напрегната битка, ехото от която достигаше до тях: накъсана стрелба, отделни гърмежи и оглушителният рев – по всяка вероятност на автоматични пушки. Другите момичета бяха задрямали, но Алекс седеше будна, със зачервени очи и толкова напрегната, че по кожата ù лазеха тръпки. Мислите се блъскаха хаотично в главата ù, като един страх пораждаше друг. Отначало тя хранеше прибързани надежди, че ще съумее да се измъкне в настъпилата суматоха, ала сега не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за Крис, който водеше битка някъде там и можеше да бъде застрелян. Беше ли в безопасност? И какво изобщо ставаше там? Боже, защо не ù позволиха да им помогне.

Когато слабият отблясък на студеното зимно утро най-сетне освети очертанията на дърветата, гората беше притихнала и до тях достигна мълвата, че битката е приключила.

– Колко мъже изгубихме, Нейтън? – Джес попита стражаря, който донесе новините. Кокалчетата на пръстите ù, с които стискаше шала на гърлото си, бяха побелели.

– Десет убити и около същия брой ранени – трима от тях доста сериозно – отвърна Нейтън. Той беше мъж с прошарена коса и мускулесто набито телосложение, но с учудващо приятен, почти мелодичен глас. – Можеше да бъде и по-зле.

Алекс усети, как въздухът напуска гърдите ù. Очите на Лена станаха като цепки, зорки и наблюдателни, цветът се отцеди от страните на Сара.

– А какво стана с момчетата? – поиска да разбере Джес. – Какво стана с Крис?

– Питър добре ли е? – попита в същия миг Сара. – Той...

– Той е добре – отвърна Нейтън, след което плъзна поглед към Алекс. – Крис също.

Последвалата вълна на облекчение, която се разля неудържимо по вените ù и накара коленете ù да омекнат, я свари неподготвена. Със закъснение усети изпитателния поглед на Джес, който се стрелна към нея.

– Ами Грег? – попита Тори с изопнато от тревога лице.

– Ами... – Сивите очи на Нейтън се плъзнаха встрани. – Него го намушкаха...

– О! – ахна Тори и закри устата си с ръка. – Зле ли е? Той ще... той...

– Док казва, че ще се оправи. Изгубил е малко кръв, това е всичко – обясни Нейтън.

– Може ли да го видя?

– Има заповед да не мърдате оттук.

– Успокой се, Тори, аз ще отида. Кинкейд и бездруго ще има нужда от помощ – обади се Алекс, ала Нейтън поклати глава. – Защо не?

– Такава е заповедта – повтори твърдо Нейтън. – Тук е най-безопасно за вас. Ако Док има нужда от теб, той ще ми каже.

Алекс разбра по израза на лицето му, че няма смисъл да спори. Но защо Кинкейд не я искаше при себе си? Може би защото не искаше тя да види кого ще остави да си отиде. Кого ще остави да умре.

Коледната сутрин беше изпълнена с униние – не получиха други подаръци освен чорапите, които Джес сама бе изплела за всяка от тях, тъй като всичко останало би било чисто прахосничество, а и възрастната жена смяташе, че трябва да бъдат благодарни, че са живи. Но въпреки че това беше някакво жалко подобие на Коледа, Алекс изпитваше известна доза облекчение, защото какво да подариш на човек като Лена? Може би намордник...

Заради последните вълнения църковната служба, една-единствена голяма церемония, която се проведе на градския площад, беше оставена за следобеда. Алекс потърси с очи Кинкейд, ала него го нямаше никакъв. Застанал на стъпалата пред църквата, Йегър подхвана дълга проповед за „мъжете на Рул“, сякаш кръстоносци, поели на свята мисия.

– Чеда мои, сам Бог е призовал на това дело най-заслужилите сред вас – започна Йегър, чийто дъх излизаше на облачета пара в мразовития въздух. Той сведе поглед към редиците мъже най-отпред, насядали на сгъваеми столове и участвали в снощното сражение, сред които Алекс забеляза Крис, Питър и Грег – с широка превръзка на левия бицепс – както и шепата други момчета, които лесно се различаваха сред наобиколилите ги възрастни мъже. – „Аз дадох повеля на Моите избраници и призовах да изпълнят гнева Ми Моите юнаци, които тържествуват във величието Ми.“[39] Това не е ли описание на мъжете на Рул? Ние сме бранители на праведността! Последователите на Сатаната са приели облика на зверове, те носят белега на Каин и проклятието на Исмаил, но ние показахме че сме силни също като божията десница!

Тъй като се намираха в Мичиган, възгласи „алелуя“ не последваха, но затова пък Алекс забеляза кимащите в знак на съгласие глави. А когато Йегър повика мъжете за благословия и положи ръце върху раменете на Крис, кръвта в жилите на Алекс закипя и в нея се прокрадна едно почти собственическо чувство. Усещането, че по някакъв начин Крис е неин и че тази победа принадлежи също и на нея. Тогава той се изправи и се обърна, погледът му бръсна през тълпата и когато намери очите ù, остана прикован в тях.

За миг сякаш целят свят спря да се върти; множеството около нея се стопи, а сенките, които обгръщаха Крис, се разтвориха – в този миг за нея не съществуваше нищо друго освен лицето му и погледа, който споделяха. Дали не беше игра на въображението ù, или миризмата на сладки и свежи ябълки бе толкова силна, толкова наситена, че погълна всичко останало?

Да откъсне поглед от него, ù струваше почти болезнено усилие на волята, защото не искаше да го прави. По лицето ù внезапно изби пот, а една веничка на шията ù запулсира. Какво ставаше с нея? Невъзможно бе да изпитва такива чувства. Вярно, че Крис си го биваше, беше мил и свестен тип, но той не беше Том. Изключено бе да го харесва, да мисли за него. Защото противното би означавало, че Том безвъзвратно си е отишъл. Но тя още не беше готова да го забрави.

– Моля те – простена тя. – Моля те, Том, не ме изоставяй, моля те. – Думите ù бяха едва доловим шепот, също толкова безплътен, колкото и излизащата от устата ù пара, и почти недоловим дори за самата нея, но въпреки това Алекс усети, че някой се взира в нея – този път обаче не беше Крис. Тя се обърна наляво и срещна втренчения поглед на Джес.

Алекс замръзна, обзета от тревога. Дали Джес бе чула думите й? Не, това беше невъзможно, промълвила ги беше съвсем тихичко. Само че Джес я изучаваше със същия изпитателен поглед, както сутринта. Миризмата на възрастната жена не издаваше абсолютно нищо и Алекс отново си помисли, че в това отношение Джес прилича малко на Йегър. Но при нея липсваше онзи дъх на мокро стъкло, а на негово място нямаше нищо. Миризмата на Джес беше напълно стерилна, също като онова бяло петно, което Крис свързваше с майка си.

– Алекс. – Сара я дръпна за ръкава. – Добре ли си?

В този миг Джес откъсна поглед от нея и се обърна отново напред. Алекс се озърна към Сара и ù рече с пресилена усмивка:

– Нищо ми няма. Просто съм малко изморена.

От този миг насетне Алекс остана глуха за ставащото наоколо, като само движеше устни по време на химните. Джес не погледна повече към нея, но Алекс знаеше какво бе видяла в очите ù. Вярно, че миризмата на възрастната жена беше напълно непроницаема, но по лицето ù, макар и за миг, премина едно изражение, което Алекс успя да разчете ясно и недвусмислено.

Задоволство.

Времето минаваше бързо и скоро до Нова година остана само един ден.

– Тази сутрин заминавам. Сигурно ще... – не довърши Крис, защото в този миг Тори постави на масата чиния с бисквити и бъркани яйца. Но тъй като не разполагаха с никаква сода, бисквитите изглеждаха сплескани, като миниатюрни шайби за хокей. – Благодаря.

– Къде отиваш? – попита Алекс.

– Кафе? – предложи Тори, вдигнала кафеника.

– Ъ, разбира се – отвърна Крис и проследи с поглед как Тори наливаше мътночерната течност, която според Алекс миришеше подозрително много на катран. Даже и Крис изви учудено вежда. – Какво има вътре?

– Цикория – отвърна Джес, която се появи от мазето точно до кухненския килер, следвана по петите от Сара. Двете заедно изсипаха в умивалника една престилка, пълна с картофи. – В Ню Орлиънс това се смята за деликатес.

Крис измърмори нещо уклончиво и попита:

– А масло има ли?

– Боя се, че не. Малкото, което беше останало, отиде за коледните сладки – обясни Джес. – Кравите имат нужда от по-качествен фураж.

– Знам. – Крис строши една бисквита надве. – Има го в списъка.

– Къде ще ходите? – попита отново Алекс.

– По-далече, отколкото ми се иска – отвърна Крис с пълна уста. След това преглътна, прокара бисквитата с глътка псевдокафе и направи гримаса.

– Съжалявам – рече Тори и сложи ръка на рамото му. – Наложи се да замеся тестото с малко царевично брашно. Знам, че са леко безвкусни. Да проверя ли дали не е останал мед?

– Не, и така са добре – отвърна Крис, а на Алекс рече: – Мисля, че този път ще отидем доста по-надалеч. Градовете наоколо са разграбени, почти нищо не е останало. Питър смята, че трябва да се отправим към Уисконсин.

– Но границата не се ли охранява? – ахна Тори.

– Тъкмо това ще разберем. Една седмица дотам и обратно, без да броим времето, което ще прекараме в търсене на провизии.

– Значи, ще се върнете чак след Нова година – заключи Сара, която звучеше разочаровано.

– Да – отвърна Крис и вдигна поглед, щом Лена бутна с гръб кухненската врата и внесе вътре цял наръч дърва за печката. – Най-вероятно.

– Най-вероятно какво? – попита Лена.

– За Нова година Крис и Питър няма да са тук – обясни Тори. – Може да се наложи да отидат за провизии чак в Уисконсин, в случай че успеят да прекосят границата. Не е честно, първо имаше сражение на Коледа, а сега и това.

Както обикновено, Лена подбели очи и този път Алекс трябваше да се съгласи с нея. Напоследък в живота им нямаше нищо честно, в случай че Тори не бе забелязала.

– Ако искате да ви донесем нещо – рече Крис, – направете списък. Не мога да обещая нищо, но...

– Истинско кафе – прекъсна го Лена. – Ако ли не, еднопосочен билет, с който да се махна далече оттук.

– Пак се започва – обади се Сара.

На Алекс също ù бе дошло до гуша от този разговор, но все пак не се стърпя:

– Не разбирам, Крис. Нали казваш, че има и други градове? Както и всевъзможни групи обирджии, с които непрекъснато се сражавате. Така че защо да не се организираме? Защо да не търгуваме? Или просто да делим, каквото имаме. По този начин няма да има нужда да се биете постоянно и да пътувате толкова надалече. – Спомни си спора, който бе водила с Том по същия въпрос. – Това, което правите, е лишено от смисъл.

– Тя има право – отбеляза Джес, без да вдига поглед от картофите, които белеше.

– Но това не е възможно – отвърна Крис неспокойно.

– И защо не? – настоя Алекс.

– Ами, първо на първо, трябва да имаме нещо ценно, с което да търгуваме – изтъкна Сара.

– Разполагаме с най-различни провизии. Имаме инструменти, оръжие и...

– Няма да продаваме нито инструментите, нито оръжието – отвърна сухо Крис. – Все едно да връчиш на някой непознат ключа за дома си.

– Тогава може да търгуваме с дрехи – не се отказваше Алекс. – А също и със сапун, свещи, фенери или...

– Или с нас – довърши Лена и стовари цепениците, които изтрополиха силно. – Крис, колко струвам според теб?

Крис изглеждаше така, сякаш го бяха зашлевили през лицето.

– Лена, това не е...

– О, стига глупости. Ние сме просто едни скъпи машини за бебета. Така че за какво смяташ, че можеш да ме изтъргуваш? Предполагам, че зависи кога мъжът ще се умори...

– Знаеш ли, Лена – прекъсна я Джес, – мисля, че ще ни трябват още дърва.

– Извинявай, забравих. В твоята къща важат твоите правила – отвърна Лена и изхвърча навън.

Тори първа наруши тишината.

– Още кафе, Крис?

– Не. – На бузите му бяха избили аленочервени петна. Не смееше да погледне Алекс в очите. – По-скоро не.

– Крис – започна внимателно Сара, – тя не го мислеше наистина. Всъщност не е сърдита на теб.

„Напротив“ – помисли си Алекс. Лена по принцип си беше груба, дори противна, но този път тя се заяждаше с Крис съвсем преднамерено и целенасочено.

Въпросът беше защо?

Петнайсет минути по-късно Алекс навлече якето си и се затътри навън. Отново валеше сняг, едри пухкави снежинки се стелеха бавно като перушина. Снегът беше дълбок, поне две и половина стъпки, и непосилно изпитание за Хъни. През последните няколко дни Крис, който бе напуснал къщата пет минути преди нея, я караше и взимаше от хосписа с една теглена от кон шейна. Затова Алекс очакваше да го намери в тъмносинята шейна, ала навън беше само Нейтън, който държеше юздите на една бяла талига.

– Къде е Крис? – попита тя, когато бордър колито на Нейтън дотърча при нея, за да го погали.

Нейтън кимна неопределено с глава към задния двор.

– Когато излезе, тръгна натам. Каза, че се връщал веднага.

Объркана, Алекс се върна обратно по стъпките си, след което сви покрай къщата. Дворът на Джес беше доста голям и се простираше върху цял акър земя, преди да се слее с гората. Забеляза Крис в далечния ляв край до камарата с дърва за огрев... заедно с Лена.

Каквото и да бе искала да каже, думите заседнаха на гърлото ù. Крис и Лена стояха с лице един към друг, а момичето размахваше енергично и ядосано ръце. Дали не се караше с Крис? Доколкото познаваше Лена, това беше повече от сигурно, но се чудеше защо след онази сцена в кухнята Крис бе излязъл навън да говори с нея. Алекс беше прекалено далече, за да чуе какво си казват, но забеляза, че Крис поклати глава, след което понечи да се обърне. В следващия миг Лена сграбчи ръката му и се хвърли в обятията му толкова силно, че Крис залитна назад, след което тя уви ръце около врата му, притисна се към него и...

„Не искам да гледам.“ Алекс се запрепъва назад като зашеметена, но краката ù се оплетоха и тя нададе неволен вик на уплаха. Крис обърна рязко глава, след което се опита да се освободи от прегръдката на Лена, отстранявайки ръцете не момичето от врата си. Може би я бе повикал по име, но Алекс вече не беше там. Едва си поемаше въздух, докато се препъваше по виещата се към улицата пътека със замъглени от сълзи очи. Усещаше тежест в гърдите си, сякаш някой бе изкарал целия въздух от дробовете ù. Ще вземе Хъни и ще се махне оттук. Не, това беше невъзможно. Нейтън щеше да я спре, тъй като не ù позволяваха да ходи никъде без ескорт. Е, добре тогава, всичко беше наред, изобщо не ù пукаше какво става между Крис и Лена, не ù пукаше и...

– Намери ли го? – попита Нейтън, щом тя се покатери на шейната.

– Да. – Когато се настани на пейката, Алекс забеляза, че Крис се появява иззад ъгъла на къщата. Момчето крачеше забързано и тя долови мириса, който го обгръщаше – този път нямаше нито ябълки, нито сенки, а само един гневен и начумерен буреносен облак. Когато скочи на капрата, Алекс отклони поглед встрани, след което той пришпори коня с юздите и шейната се понесе по снега. Крис мълчеше, а помежду им се издигаше черна стена от зареден с напрежение въздух. Сърцето ù блъскаше силно в гърдите, а стомахът ù се свиваше на топка, също както ръцете ù в юмруци.

– Не е каквото си мислиш – заяви рязко Крис.

– Не ме интересува – каза тя, като не смееше да го погледне. – И не е моя работа.

Крис не отвърна нищо. Шейната профуча покрай кметството, където неколцина мъже от Рул водеха вътре групичка бегълци, след което се понесе на североизток по пътя, който се извиваше към хосписа. Гората се възправи от двете им страни, засилвайки ехтежа от тропота на конски копита. Алекс наблюдаваше стелещия се сняг и усещаше как снежинките се топят на бузите ù като сълзи.

Крис се изкашля и рече:

– Алекс...

– Няма значение, Крис.

– Напротив – отвърна той. – Разбира се, че има. Но просто... не мога...

– Какво не можеш? Кажи? – стрелна го с поглед тя. Кожата му изглеждаше изопната и бяла като сняг с изключение на трескавата руменина, която покриваше високите му скули. Сега сенките го обгръщаха с още по-плътен аромат и се сключваха около него, сякаш да го предпазят. – Няма нищо за обясняване, Крис! В шести клас имахме часове по сексуална култура, така че ако нещо не ти е ясно... – Тя долови жестокостта в гласа си и премълча останалото. Какви ги вършеше, по дяволите? Не ù пукаше.

– Нищо не разбираш – отвърна той.

– Не ми дължиш никакви обяснения.

– Ще ми се да можех да ти обясня – каза той. Алекс долови мъката в гласа му, дори нещо повече: отвращение. – Боже, всичко е толкова объркано.

– Нима! – Чувството на безсилие се надигаше в нея като нагорещен въздух. Всеки миг главата ù щеше да отхвръкне като коркова тапа. – Чак сега ли го осъзна?

– Моля те, не искам да се караме.

– Знаеш ли, Крис, няма никакъв проблем, честна дума. Това си е твоят град. Така че ако искаш да бъдеш с Лена, просто казваш на когото трябва, че искаш да си поиграете на семейство, и готово.

– Престани. – Той затвори очи, а малките мускулчета на челюстта му потрепваха и подскачаха. – Моля те, Алекс. Лена не ме интересува. Никога не съм я искал.

– Е, тогава по-добре да я осветлиш по въпроса.

– Няма ли да млъкнеш? – Той извъртя рязко китки и дръпна юздите на коня. Скоростта на шейната се забави и тя се хвана за страничната облегалка, за да не се изтърколи навън, ала тогава Крис я сграбчи за ръцете и я разтърси. – Наистина ли мислиш, че искам това? Наистина ли мислиш, че искам нея?

– А не е ли така? Всъщност не ми отговаряй. Изобщо не ми пука какво или кого искаш! – процеди тя, след което го зашлеви силно и отривисто през лицето – шамарът прозвуча като пукот на суха кост. От този звук нещо в нея се прекърши и тя изпита внезапния и горещ прилив на срам. Той въздъхна и ръцете му се отпуснаха. Болката в дланта ù пареше като киселина. – Крис – рече тя. – Крис, съжалявам, аз...

– Защо не ме харесваш? – попита той с пресеклив глас. И тогава миризмата му бликна като горещ и буен поток от противоречиви ухания: на ябълки, на огън и на електрическия дъх на онези студени и мрачни сенки. – Защо не ме харесваш поне малко?

Така и не разбра как би отговорила на този въпрос – той не ù даде шанс за това.

Защото се наведе и я целуна.

60

Не беше като при Том.

Приличаше повече на взрив.

Тялото ù се вцепени от изненада, сърцето ù запърха като лудо и изведнъж се усети останала без дъх. За един миг, за един-единствен миг, можеше да го отблъсне. Но не го направи. В съзнанието ù лумна изгаряща бяла светлина, която изпепели всяка мисъл, и когато той се притисна към нея, тя усети цялото си тяло изтръпнало, долови глада и желанието му и тогава сграбчи реверите на палтото му, защото жадуваше за всяко негово докосване; искаше да е възможно най-близо до него, а уханието на дъхави ябълки я накара да се почувства замаяна и премаляла.

Целувката продължи сякаш цяла вечност. В действителност беше само за миг. Не беше сигурна кой от тях я прекъсна. Може би и двамата едновременно или пък никой.

Тогава той я пусна.

– Съжалявам. Боже, толкова съжалявам – изрече той с пресипнал глас. – Моля те, не ме намразвай. Аз просто...

– Няма нищо – отвърна тя. Отпечатъкът от ръката ù личеше като алена дамга на бузата му. Усещаше устните си натъртени и подпухнали. – Не трябваше да те предизвиквам. Просто бях откачила.

– Когато... – Крис се облегна назад, а гърдите му продължаваха да се надигат и отпускат тежко. – Когато се върна, ще бъде най-добре да стоя далече от теб. Не мога да мисля. Когато съм извън града, не мисля за нищо друго освен да съм тук... с теб. Искам само... божичко, Алекс, искам само да те пазя.

Автоматичната ù реакция беше: „Нямам нужда от закрилата ти“ – но тя стисна зъби и преглътна жлъчния отговор. Крис беше искрен, долавяше го по миризмата му. Като онзи път, когато ù бе дал слънчевите очила, само че сега тя пазеше чувствата му отпечатани върху дланите си.

– Знаеш ли какво ме тревожи? Тревожи ме това, че когато замина, ще откриеш някаква вратичка, нещо, което сме пропуснали, и когато се върна, ти ще си избягала, а аз не мисля, че бих могъл... – Крис затвори очи. – Моля те, кажи нещо.

– Толкова съжалявам. – Тя протегна ръка към лицето му и докосна отпечатъка, който бе оставила там. – Не те мразя, Крис.

– Но и не ме обичаш – отвърна той с тъжна полуусмивка.

– Отвърнах на целувката ти.

– Защото те хванах неподготвена, накарах те насила...

– Не. Не беше насила. Мисля, че... – Тя пое дъх на пресекулки. – Мисля, че се страхувам да те обикна.

Изненадата и надеждата, изписали се на лицето му, изглеждаха толкова болезнени, че тя прехапа устни, за да не се разплаче. Той постави ръка върху нейната, която все още лежеше на бузата му, и попита:

– Но защо?

От устните ù едва не се изтръгна едно ридание.

– Защото това значи да се предам. Значи, че си затворил всички врати и няма къде другаде да отида.

– Но, Алекс, правилата не съществуват без причина. Тях ги има, за да си в безопасност.

– Тогава защо Джес смята, че правилата трябва да се променят?

– Алекс. – Той се премести по-близо до нея и я взе в прегръдките си, но тя не се възпротиви. – Искам само да те пазя. Искам да се грижа за теб. Нима ще бъде толкова лошо, ако останеш?

Тя вкопчи ръце в палтото му и отвърна:

– Не.

През остатъка от пътя се возиха в мълчание, но въпреки това тя седеше близо до него, като кракът ù се опираше в неговия, а ръката ù лежеше в свивката на лакътя му. Снегът се беше усилил и докато стигнат до хосписа, вятърът вече го носеше на спирали. Когато шейната най-сетне спря, Алекс не побърза да слезе. От другата страна на стъклените врати тя зърна стражаря, който ги наблюдаваше, поставил ръка на напречната дръжка, готов да я пропусне вътре.

Тя се обърна към Крис.

– Кога мислиш, че ще се върнеш?

– След известно време. Може би след две-три седмици. – Устата му се изкриви в напрегната и несигурна усмивка. Снежинките се трупаха по черната му коса. – Не се тревожи. Ще се погрижа да има кой да те придружава.

– Не се тревожа за себе си. – Тя пое ръката му и пръстите им се сплетоха. – Когато се върнеш ...

– Да – рече той.

Този път, щом се целунаха, тя усети единствено уханието на ябълки: сладко, свежо и истинско.

Този следобед една от сестрите изхвърча от манипулационната, за да вземе нещо, оставяйки цял куп нови инструменти, подредени върху една табла. Единият беше медицински трион – метална тел, която можеше да отреже кост, дърво, или човешки врат. Трионът имаше дължина четиридесет сантиметра и две дръжки. Ако го навие, ще може да го скрие в дънките си. Трион като този щеше да бъде от голяма полза за едно момиче, тръгнало да бяга само.

Тя остави инструмента там, където си беше.

61

Две седмици след Нова година единият от мъжете, работещи като медицински сестри, подаде глава в манипулационната, където Алекс и Кинкейд тъкмо приключваха със зашиването на една разкъсна рана, и каза:

– Шефе, току-що получих вест от един от разузнавачите. Ханк и останалите летят насам като хали. Открили някого в един стар хамбар близо до Орен.

– Знае ли се нещо за състоянието му? – попита Кинкейд.

– Може би има сепсис. Инфектирана рана, вероятно от ухапване. – Мъжът направи пауза. – Шефе, казват, че бил Пощаден.

Като чу това, Алекс едва не ахна от ужас. Първата ù мисъл бе, че Том е бил ухапан. Нима бе възможно? Не, не можеше да е Том, минало беше твърде много време, почти два месеца.

– Намери ми носилка на колела и прати тук един санитар. Идвам веднага – поръча Кинкейд на мъжа, а на Алекс рече: – Хайде, приключвай. Нямаме цял ден.

– Извинявай. – Тя се съсредоточи върху последния бод, след което върза конеца на възел и отряза излишната част. Извърши всичко това със спокойни движения, въпреки че сърцето ù щеше да изхвръкне от гърдите. Тя посегна към пакетчетата с марлени превръзки, но Кинкейд, който вече сваляше ръкавиците от ръцете си, я спря:

– Остави, остави. Идваш с мен. – Той щракна с пръсти на един санитар и посочи към пациента, след което изхвърча през вратата, следван по петите от Алекс.

Двамата се спуснаха през фоайето, излетяха навън през двойната врата и първото, което видяха, беше един самотен ездач, който препускаше в галоп по пътя към хосписа, а миг по-късно зърнаха теглена от конски впряг товарна шейна. Мъжът на капрата, когото не познаваше, сигурно беше Ханк; вътре в шейната Алекс забеляза две момчета. С изненада откри, че едното от тях е Грег. Но какво правеше той тук? Нали беше заминал с Крис... Ала мисълта за това незабавно се изпари от главата ù, когато осъзна, че Грег правеше сърдечен масаж.

– Стой, стой! – извика Ханк, когато конете свиха между сградите. Мъжът дръпна толкова силно юздите, че единият кон се изправи на задните си крака в знак на протест. – Хей, по-кротко!

Двете животни продължиха още малко напред, а когато шейната се закова рязко на място, Кинкейд се втурна към нея и се качи от едната страна.

– Какво имаме тук? Нещо за състоянието му? – но когато хвърли по-внимателен поглед, възкликна: – О, господи!

С качило се в гърлото сърце, Алекс надникна иззад гърба на Кинкейд и тогава не можа да реши дали да заплаче от облекчение, или от ужас.

Човекът в шейната не беше Том. Разбира се, че не беше той, нямаше как да бъде. Защото момчето в шейната беше малко, на не повече от осем-девет години. Тъй като Грег беше разкопчал якето и ризата на момчето, за да може да му направи сърдечен масаж, Алекс забеляза кафеза на ребрата му и изпъкналите раменни кости. Очите му бяха затворени и хлътнали, кожата – мъртвешки бледа, а устните – почти сини. Десният крачол на дънките му висеше на просмукани с нещо мокро дрипи и излъчваше невъобразима смрад. Дъхът ù застина, когато долови миризмата на момчето: гниеща и зловонна.

– Намерихме го съвсем сам в един хамбар. Сърцето спря по пътя – обясни Грег, без да нарушава ритъма си. Той беше плувнал в пот и задъхан до пълно изтощение. – В това състояние е от... едно-две-три-четири-пет... давай. – При този сигнал другото момче, което бе яздило преди шейната – Алекс смяташе, че името му е Еван, – стисна дихателната помпа, вкарвайки въздух в дробовете на изпадналото в безсъзнание момче. Грег изтри потта от лицето си с рамо. – Сега стават десет минути.

– Десет минути са прекалено много – заяви Кинкейд и се обърна, когато Пол, възрастен медицински помощник с неотслабващо шкембе, изтрополи при тях с една носилка. – Аз поемам оттук, Пол. От теб искам венозна система с голям отвор и да ми намериш централен венозен катетър...

– Шефе, не знам дали имаме. Консумативите ни са...

– Намери ми проклетата система, Пол! Не ми се показвай пред очите без нея – разбра ли? И виж какво можеш да измъкнеш от медицинския шкаф на колелата. Размърдай се! – Когато Пол се втурна към хосписа, Кинкейд докара носилката отстрани на шейната и я нагласи с крак. – Добре, хора, да запретваме ръкави. Хайде да... – Обветреното му чело се сбърчи от израз на учудване.

Ханк, който бе скочил на земята, за да помогне да преместят пострадалото момче на носилката, погледна към Кинкейд и попита:

– Добре ли си, Док?

– Да, една секунда. Грег, спри за момент, искам да проверя за пулс. – Тогава Кинкейд се втренчи право в нея, улавяйки погледа ù, и тя прочете немия въпрос, сякаш го беше изрекъл на глас: „Безопасно ли е?“.

Знаеше, че все един ден ще се стигне до този въпрос, който не ù бяха задавали никога досега.

– Има ли пулс? – попита Грег.

Кинкейд не отговори. Алекс знаеше, че няма право на никакви грешки. Долавяше ясно миризмата на мъртва плът, но в нея имаше нещо различно: приличаше на газ и беше почти сладникава.

– Док? – попита Ханк.

„Мъртва плът, да; но това е от инфекцията, а не от трансформацията.“ Тя кимна лекичко на Кинкейд.

– Нищо не долавям. Грег, продължавай с изкуственото дишане. Добре, да действаме – каза Кинкейд. – Местим го на три. Едно, две...

Възседнал количката, Грег продължи със сърдечния масаж по целия път до манипулационната, докато Еван вървеше отстрани с дихателната помпа. Алекс и Пол включиха венозната система, а Кинкейд свърза централния венозен катетър, който Пол бе изнамерил отнякъде, с подключичната артерия на момчето.

– Това е последната сода бикарбонат – каза Пол, подавайки на Кинкейд една спринцовка. – Сигурен ли си, че искаш да...

– Едва ли ще има по-подходящ момент. Инжектирай го... Имаме ли атропин? Добре, почакай... Грег, спри с масажа. – Кинкейд се заслуша в стетоскопа със затворени очи, след което каза: – Чакайте, мисля, че... Пол, инжектирай атропина.

Те зачакаха. Грег дишаше тежко, а потта се стичаше на струйки във врата му. Пол погледна към хронометъра.

– Петнайсет минути и двайсет секунди, шефе.

– Чух нещо – каза Кинкейд, след което погледна часовника си и започна да си брои под нос. – Пол, как е кръвното.

– Шейсет на трийсет, шефе.

– Е, не е прекрасно, но не е и ужасно. Момчето има шансове да прескочи трапа. – Кинкейд надяна чифт ръкавици. – Да видим какво имаме тук. Алекс, ще имам нужда от ръцете ти – сложи си ръкавици.

От лявото бедро на момчето се носеше воня на разлагаща се плът, която беше толкова отвратителна, че дори Кинкейд потръпна. Някой се бе опитал да превърже раната, но ивиците бинт бяха подгизнали и изцапани със зелени и жълти петна от гнойта. Алекс усети как стомахът ù се преобръща, когато Кинкейд отстрани мократа превръзка. Зеленикаво-жълта гной с цвят на сополи се бе насъбрала в отворената рана, а разкъсаната плът около нея беше почерняла. Тънки червени ивици набраздяваха бедрото на момчето чак до коляното и се спускаха към чатала.

– Седемдесет и пет на четирийсет.

– Добре – отвърна Кинкейд и започна да попива с гъба насъбралата се в раната гной. Очите на момчето, което все още лежеше на носилката, потрепнаха и то издаде нисък стон.

– Знам – измърмори Кинкейд, докато работеше. – Знам, че боли, синко. Съжалявам, но няма друг начин. Ти само се дръж.

– Това е добре, нали, Док? Имам предвид кръвното налягане – каза Грег, отстранявайки потта си с ръка.

– Поне не е зле. Момчета, успяхте ли да научите някакво име, докато препускахте насам?

– Не, през цялото време не беше на себе си.

– Добре. Алекс, донеси две-три петдесетмилилитрови спринцовки с физиологичен разтвор и промий хубаво раната.

Алекс се радваше, че може да помогне с нещо. Докато тя инжектираше разтвора, Грег попита:

– Можеш да го спасиш, нали?

– Със сигурност ще се опитаме. Може да изгубим крака, но да караме едно по едно. Грег, облечи някакви сухи дрехи, преди да си пипнал настинка. Как е ръката ти? Някой от вас, момчета, да е ранен?

– Не, всичко е наред, Док – отвърна Грег, свивайки ръката, която бе пострадала преди три седмици.

– Добре, не искам да се налага да те кърпя отново. Ами останалите?

– Те са на около един ден път след нас.

– Хубаво. А сега изчезвайте и двамата оттук и ме оставете да работя. Пол, донеси ми комплект хирургически инструменти, ще се наложи да режем. И веднага му дай ципрофлоксацин.

Пол извади малко стъклено шишенце от почти празния медицински шкаф.

– Шефе, това е последният...

– Последният ципрофлоксацин, да, знам. Просто действай, Пол. Алекс, можеш да спреш с промивките. Отрежи останалата част от дрехите, за да виждам какво правя. – Кинкейд я погледна над маската си. – Дано да остане в безсъзнание.

Докато Кинкейд почистваше и отстраняваше мъртвата плът, Алекс се нахвърли върху панталоните на момчето, въоръжена с чифт хирургически ножици, а когато ги сряза, се зае и с онова, което бе останало от ризата му. Но щом сряза памучната материя, тя се дръпна ужасена назад.

– Отвратително!

– Какво има? – попита Кинкейд.

– Мисля, че... – Момчето имаше още една голяма рана от ухапване, възпалена, сълзяща и покрита с нещо, което приличаше на бял ориз – но тогава оризът се размърда. – Мисля, че има ларви на мухи.

– Наистина ли? – Кинкейд огледа внимателно раната, след което кимна. – Отлично.

– Как така отлично? – зяпна го смаяно Алекс. – Какво им е хубавото на ларвите?

– Те се хранят с мъртва плът, а след себе си оставят само здрава тъкан – обясни Кинкейд. – Погледни раната от тази страна. Тук има само жива тъкан. Алекс, опитай се да събереш малко от тия приятелчета в една марля.

– Дадено – отвърна колебливо тя, като изобщо не беше сигурна дали няма да припадне. Не можеше да се отърве от представата за хилядите мухи, които бръмчат около раните на момчето, кацат вътре и снасят яйца.

Но тогава ù хрумна една мисъл: „Хей, я почакай малко“.

– Искаш ли помощ? – попита Пол, въпреки че звучеше така, сякаш би оценил отказа ù по достойнство.

– Не, няма нужда – не го разочарова Алекс.

– Е, момчета, подготвили сме ви страхотен пир – заяви Кинкейд. – Веднага трябва да затоплим ларвите.

– На мен ми изглеждат достатъчно затоплени – отвърна Алекс. – Постоянно се движат насам-натам.

– Не познавам друг човек, който би се въодушевил толкова заради цяла купа с ларви – отбеляза Пол, докато измерваше отново кръвното налягане. – Деветдесет и пет на шейсет и две.

– Звучи добре – отвърна Кинкейд. – Пол, донеси тук още една газова печка и виж дали не можеш да свиеш отнякъде пластмасова кутия и ябълка.

– Смяташ да ядеш? – изуми се Алекс. – Точно сега ли?

– Още не. – Той ù смигна над маската. – Ябълката е за ларвите. Стар риболовен трик. Ако държим ларвите на хладно и тъмно място, ще успеем да ги запазим за няколко седмици.

– Може да си направим собствена ферма за ларви – подхвърли Пол.

– Чудесна идея – отвърна Кинкейд. – Но трябва да намерим някое топло местенце. Иначе мухите ще измрат.

– Шегувах се – подбели очи Пол. – Ей сега се връщам. Шефе, надявам се да бъдеш много щастлив с твоите ларви.

– О, със сигурност ще бъда – отвърна Кинкейд.

Супер, сега пък щеше да отглежда ларви. Алекс си помисли, че ще мине много време, преди да погледне със същите очи на ориза.

При положение, че един ден отново види ориз.

– Това беше всичко – заключи Кинкейд, след което сне ръкавиците, свали маската от лицето си и въздъхна. – Жалко, че се наложи да изрежа толкова много тъкан, докато стигна до здрави мускули, но нямаше друг начин. Но с помощта на ларвите раните могат да зарастнат добре. Няма да е много красиво, но поне има късмет, че не отрязахме крака.

– Ще се оправи ли? – попита Алекс.

Устата на Кинкейд се изкриви в гримаса.

– Ако положението беше наполовина по-добре, щях да кажа петдесет на петдесет. Сърцето веднъж вече е спирало и освен това има сепсис. Вливанията ще помогнат, но имаме само още няколко банки, а антибиотикът свърши. Ако кръвното налягане падне отново, няма да мога да направя нищо повече за него.

– Може да не падне – отвърна Алекс. – Може да са го докарали навреме.

– Дано. Ще бъде дяволски късмет, ако сме се бъхтили и рискували напразно. Остава само да се надяваме. – Той погледна зад Алекс. – Грег, заведи това момиче у дома, преди да е припаднало.

– На твоите услуги, Док – обади се Грег от вратата.

Нощта бе паднала преди часове. Алекс погледна към часовника на Ели и видя, че Мики показва десет часа. Тя развърза маската си и попита:

– През цялото време ли беше там?

– През всичките – Грег погледна джобния си часовник – шест часа и двайсет минути.

– Значи времето ми за лягане отдавна е минало – отбеляза Кинкейд, който изглеждаше така, сякаш ще се строполи на пода, а когато се отпусна на един стол, от устата му прозвуча дълъг стон. – Още няколко нощи като тази и ще остарея без време.

– Имаш нужда от почивка – обади се Пол. Отпред на гърдите му личеше огромно петно с формата на пеперуда, а червендалестият му скалп лъщеше от пот. – Вече не сме деца.

– Това го чух – отвърна Кинкейд.

– Трябва да се наспиш – рече Алекс, която беше уморена до смърт и освен това долавяше миризмата на тялото си. – Мога да го наглеждам известно време. Трябва само да си взема един душ. – А когато Кинкейд понечи да възрази, тя додаде: – Слушай, ако нещо се случи с теб, тогава всички ще загазим.

– Тя има право – обади се Пол.

Кинкейд изсумтя неодобрително, но накрая се предаде:

– Ще полегна тук някъде. След четири часа ме събуди – поръча той, докато Пол го извеждаше от манипулационната. – Да не забравиш.

– Няма – отвърна тя, а когато Кинкейд излезе, додаде: – Предполагам.

– Изглеждаш направо смазана – отбеляза Грег, чийто вид не беше много по-добър от нейния. – Искаш ли компания?

– Нищо ми няма – отвърна тя, но последвалата прозявка я издаде. – Погледни го от хубавата страна. Сутринта няма да се налага да се разкарваш за мен.

– Ще ти донеса чисти дрехи. Въпреки че утре Док най-вероятно ще те освободи от работа.

– Добре. – Тя втренчи поглед в пациента, чийто цвят беше една идея по-тъмен от този на белите чаршафи. Черната му коса изглеждаше някак неестествено, сякаш беше нарисувана с маркер. Тогава тя взе да събира мръсните инструменти. Найлоновите торби с боклука бяха задръстени с изцапани и окървавени марли и с остатъците от дрехите на момчето. – Да видим сега. Ти се прибирай у дома.

– Изчезвам – махна ù Грег. – Но не казвай на Крис.

„Ами сега – помисли си тя и започна да разчиства манипулационната, – какво ще кажа на Крис? Знаеш ли, Грег ме остави съвсем сама?“

Често мислеше за Крис. Но не така обсебващо, както за Том – все пак разликата беше огромна. Вече не беше особено сигурна какво точно бе изпитвала към Том, но двамата се бяха борили заедно и тогава него го раниха, може би умираше, и тя тръгна да търси помощ.

Да, но се бе провалила.

Тя измери кръвното налягане на момчето, записа пулса му и провери венозната система. След това събра всички мръсни инструменти в една табла и ги натопи в спирт, после прекоси помещението и взе импровизирания парен стерилизатор. Тогава постави стерилизатора върху един малък газов котлон и го включи. Докато чакаше да се образува пара, тя изми инструментите и ги постави в стерилизатора. Парата щеше да дезинфекцира инструментите за около двайсет минути, тъй като топлината беше единственият...

Топлина.

Топлина.

Загледана в тесния пръстен от сини пламъчета, тя потръпна в медицинския екип и жълтата болнична престилка, която носеше, и смръщи чело. Имаше нещо, свързано с топлината, което от няколко часа насам не ù даваше мира. Но какво точно?

В съзнанието ù се появиха последните думи на Кинкейд: „На студа мухите ще умрат“.

Точно така. В студа мухите умираха. Ако оставиш каквото и да е месо навън на студа, мухите няма да го накацат, не и през зимата. В конюшнята на Хъни не бе забелязала никакви мухи, нямаше ги дори преди четири седмици. Преди време бе видяла доста мъртви тела на пътя, но не и мухи. Ами трупът на мъртвия Нед в онази бензиностанция...

– Нямаше мухи – промърмори тя. Но в раната на момчето имаше ларви. А те можеха да се появят единствено от мухите, но щом като бяха открили детето в някакъв изоставен хамбар, какво бе поддържало топлината там? Какво би могло да затопли хамбара дотолкова, че мухите да оцелеят през зимата?

Вероятно момчето бе запалило огън. Не, това беше невъзможно. Когато го донесоха, момчето беше напълно студено, то беше на крачка от смъртта. По дяволите, та то беше мъртво за известно време.

Което означаваше, че някой друг бе запалил огъня. Някой друг се бе грижил за момчето. Там бе имало и друг човек, а може би дори повече от един.

Но Грег бе казал: „Намерихме го съвсем сам в един хамбар“.

Не, Грег. Не е бил сам. И са били близо до Орен... но какво са правили там? Нали бяха тръгнали към Уисконсин, освен ако не е настъпила някаква промяна в плановете. Крис не ходи ли вече до Орен? Ами, да; тъкмо оттам беше взел книгите. Излиза, че Крис е бил в този район съвсем наскоро.

А Кинкейд бе попитал: „Някой от вас двамата да е ранен? Научихте ли някакво име?“.

Кинкейд не би задал такъв въпрос, освен ако не смяташе, че е имало сражение. Но научаването на нечие име предполагаше не само наличието на други хора, но и... воденето на разговор. Или – боже мой – воденето на търговия. Или дори нещо още по-лошо.

Защото Кинкейд знаеше, че те не бяха открили детето случайно; не бяха го спасили.

Детето беше отвлечено.

62

Всяко дете, което познаваше, в това число и самата тя, обичаше да скатава всевъзможни джунджурии в джобовете на дрехите си. Преди да открие швейцарските джобни ножчета, джобовете на Алекс обикновено бяха пълни с камъчета и дъвки. Нямаше представа откъде се взимаха, но майка ù все ù натякваше за разтопилите се в сушилнята дъвки.

В джобовете на момчето обаче нямаше абсолютно нищо.

Кое дете ходеше с празни джобове? Алекс се взираше недоумяващо в купчината изпокъсани дрехи, които бе извадила от боклука. Вонята беше ужасна: на кръв, гной и събирана с месеци мръсотия. Името на момчето беше написано с химикалка от вътрешната страна на маратонките му, ала те бяха прекалено омърляни от потта и прахоляка и тя успя да различи само едно „Дж“ и едно „Н“. Или може би „М“. На памучната му риза имаше един-единствен съдран джоб, а джобовете на дънките му бяха осеяни с дупки.

Тя вдигна с облечена в ръкавица ръка маслиненозеленото яке на момчето. Връхната дреха имаше обточена с козина качулка и провиснала яркооранжева ватирана подплата с ципове. Именно това им беше хубаво на подплатите, които се поставяха с цип. Откакто бе дошла в Рул, тя използваше своята, за да отмъква всевъзможни полезни предмети за Голямото бягство. Така че Алекс разкопча циповете и махна подплатата от якето.

Нещо метално издрънча на пода. Щом забеляза предмета, тя притисна ръка към устата си, за да не изкрещи.

Не беше нож. Нито пистолет.

А нейната свирка.

63

Реши да не буди Кинкейд.

Вече със сухи очи тя клекна до момчето и се опита да го върне в съзнание. Но тъй като не успя, измери кръвното му налягане, оправи венозната система, заслуша се в ускорения ритъм на сърцето му и докосна върховете на пръстите му, които бяха студени. Знаеше, че това не е добре и скоро можеше да се наложи да повика Кинкейд, но все още имаше време. Не ù трябваше нищо повече от няколко минути насаме с момчето. Само да можеше да го събуди...

Тя докосна свирката, която сега висеше на врата ù, скрита под медицинската униформа, само за да се увери, че е още на мястото си. Разбира се, че беше там. Значи, не сънуваше. Това нямаше нищо общо с начина, по който родителите ù бяха изчезнали в нощта. Това тук беше съвсем истинско и материално и тя разполагаше с всичко необходимо, за да нареди пъзела. Знаеше, че всички парчета са пред нея. Трябваше да открие само начина, по който да ги съедини.

„Мисли.“

Напуснаха хижата на рейнджърите на десети ноември. Ели беше отведена още на следващия ден, на единайсети. По думите на Харлан той я беше видял за последно около седмица или десет дни след това. Нямаше как да пита Харлан, който беше отлъчен от Рул още преди Деня на благодарността, но не беше ли споменал той, че са ги нападнали южно от града? Май беше точно така. Но момчето идваше от Орен, който се намираше на северозапад и на повече от осемдесет километра оттук.

Имаше два варианта. Или Ели бе успяла да стигне до Орен, или някой бе взел свирката от нея – вероятно, докато момичето все още се е намирало на юг – след което този някой се бе отправил към Орен. А момчето бе получило свирката или лично от Ели, или от някой друг. Както и да го погледнеш обаче, някой бе видял Ели, може би преди около шест седмици, точно когато Крис се бе върнал от Орен с книгите и със слънчевите очила.

Ами Лена? Сърдитата, начумерена, заядлива Лена, която също беше от Орен, бе направила опит да се върне там. Защо? Защото там имаше и други хора? Да, там бяха братята на Лена, които може би още бяха живи. Какво означаваше това – още един анклав с оцелели хора? Сигурно беше така.

Тогава Алекс си спомни как Лена процеди нещо през зъби на Крис, след което го сграбчи и се хвърли в обятията му...

А Крис ù беше казал: „Не е каквото си мислиш“.

Е, това вече го знаеше. Разбрала беше истината от целувката му, почувствала я бе в прегръдката му. И в неговата миризма.

Но щом като не ставаше дума за Лена и Крис като двойка, тогава защо беше всичко това? Припомни си отново цялата случка и едва сега осъзна, че езикът на тялото на Лена бе излъчвал не само гняв, но и отчаяние. По някаква причина Лена беше откачила. Но каква? Какво толкова бе в състояние да направи Крис...

„О, боже мой.“ Алекс ахна от изненада, когато всяко парченце си дойде на мястото и пред нея се разкри решението на един пъзел, което е било пред очите ù още от самото начало.

Въпросът не беше заради какво е отчаяна.

А заради кого е отчаяна.

Алекс реши, че най-сетне беше на прав път.

Изглежда, патрулирането имаше повече от един смисъл. Имаше патрули, които обхождаха периметъра на града и държаха настрана всички лоши типове. Но имаше и други патрули, които кръстосваха териториите извън Рул в търсене на провизии и почти сигурно се натъкваха на други оцелели. Нападенията на грабителите доказваха, че съществуват и други анклави, градове също като Рул. Именно тя бе предложила да се обединят помежду си. Но Крис беше отхвърлил идеята с твърдението, че не разбирала нищо.

Ами ако мъжете на Рул не бяха Войните на светлината, а онези на Мрака?

След като най-сетне позволи на тази мисъл да се прокрадне в съсзнанието ù, Алекс осъзна колко логично беше всичко това. Разбира се, че мъжете на Рул нападаха други селища. Помнеше какво се случи в Ню Орлианс след Катрина, в Багдад след нахлуването на вражеските сили, или когато се отбиваше в магазина в дните преди някоя голяма буря – пълен хаос, така да се каже. Рафтовете се опразваха със скоростта на светлината. Между стелажите хората стигаха до бой за няколко бутилки вода, а на опашките пред касите се блъскаха и предреждаха. Освен това крадяха. И мамеха. А понякога дори убиваха, за да получат онова, което искат.

Това, което ставаше сега, не беше много по-различно. Много хора бяха мъртви – не достатъчно млади, за да бъдат Пощадени, но и не достатъчно възрастни, за да останат живи. Трансформираните със сигурност не обикаляха наоколо за хляб и сирене. Но освен тях оставаха още много хора – немалка част от тях вероятно Пощадени – които бродеха насам-натам в търсене на основните неща за оцеляване: топлина, вода, храна и подслон. Обзалагаше се, че всички магазини са били опразнени скоропостижно. Достатъчно бе видяла, за да е сигурна, че това е самата истина. Навсякъде имаше много трупове, но никаква храна. Така че защо бе приемала за чиста монета, когато Крис, Питър или някой от патрулите твърдеше, че съвсем случайно се бил натъкнал на едно хубаво малко магазинче, в което никой друг не се е сетил да погледне?

Защото искаше да им вярва. Не, това не беше точно така. Просто не можеше да си позволи да не им вярва. Не искаше да се замисля прекалено надълбоко, защото им беше благодарна за подслона, топлината, храната и защитата, които ù осигуряваха. Но ако те – в това число и тя – имаха храна и лекарства, тогава някой друг беше лишен от тези блага. По този начин беше устроен светът – бил той „прекрасен и нов“, или пък не.

Значи, ако си Крис или Питър и си въоръжен до зъби, просто нападаш и взимаш, каквото ти трябва. Но Марджъри беше казала, че в градовете пускали хора с деца – защото децата били ценни.

Ами ако си натоварен със специална мисия и изпълняваш заповед, която е известна само на неколцина избраници?

Джес бе казала: „Сляпото подчинение на заповеди не те прави мъж“.

Ами ако заповедта е да намерят всички Пощадени?

Дори нещо повече. Да намерят всички Пощадени и да ги доведат в града, независимо на каква цена.

И да убият всеки, който застане на пътя им.

64

След един час кръвното налягане на момчето се понижи. Алекс събуди Кинкейд. Започнаха да му вливат системи, а Кинкейд използва последния допамин, опитвайки се да възстанови кръвното налягане на детето. Към края лицето на момчето беше толкова подпухнало, че приличаше на онези фигурки на Буда, които се подаряват за късмет.

Умря доста преди зазоряване, като нито веднъж не отвори очи.

65

Трябваше да се махне, въпреки Крис, въпреки онова, което се случаваше помежду им. Просто трябваше да се махне оттук.

Грег беше казал, че останалите се намират на един ден път от града. А това означаваше, че Крис и Питър ще бъдат тук съвсем скоро.

Така че трябваше да се махне, преди Крис да се е върнал, въпреки че не беше сигурна защо това е толкова важно. Като си спомни онази внезапна страст и глада, който бяха изпитали един за друг, стомахът ù се преобърна от страх. Дали нямаше да изгуби кураж, ако го видеше отново? Не, не, това беше лудост. Би било истинска лудост да не се възползва от шанса да избяга още сега. Каквото и да имаше помежду им... всъщност не беше сигурна какво е то, нито пък искаше да разбере.

Трябваше да избяга. Да избяга.

Кинкейд беше напълно изтощен и не разсъждаваше логично, иначе никога не би ù разрешил да вземе коня му и да се върне сама в града. Оставаха цели два часа до зазоряване, нощта беше плътна и мразовита със зелена и голяма колкото нокътя на палец луна. Когато напусна хосписа, тя махна весело с ръка на стражаря, който седеше увит в един намачкан поларен спален чувал зад двойната врата на фоайето. Стражарят, пенсиониран миньор, който не бе толкова немощен и възрастен като своите болни приятели, в отговор извика нещо, което тя не можа да разбере, но преположи, че най-вероятно е било „До скоро“.

– Разбира се! – извиси глас тя, но наум си рече: „Не бих се обзаложила на това“.

Ако имаше подходящ момент за бягство, той беше сега, преди Крис и останалите да са се върнали. Стражарите се сменяха в седем, но това не беше проблем. Конят на Кинкейд беше много по-едър и по-силен от Хъни и вероятно щеше да е и по-бърз от нея. Но тя трябваше да постъпи умно. Да избяга от града с празни ръце, би било чиста глупост, така че трябваше да събере, каквото можеше.

Тя докосна якето си и напипа дръжката на медицинския трион, който бе отмъкнала, преди да повика Кинкейд, както и тънките очертания на стоманения скалпел. Трионът не ставаше за оръжие, освен ако не възнамеряваше да удуши някого с него, но със скалпела лесно можеше да клъцне нечий нос. Разполагаше и с ножа за ботуш. Кинкейд имаше оръжие, но то беше в кабинета му. Къде би могла в момента да потърси нещо друго? Май никъде. Нямаше намерение да прониква с взлом в затвора, освен това познаваше само няколко улици в града и домовете на шепа хора. Сега като се замислеше, не знаеше дори къде живее Крис, което беше много жалко, защото в момента него го нямаше. Грег бе споменал, че всички мъже разполагат с по няколко оръжия, така че не смееше да си помисли какво можеше да намери в дома на Крис. Но нямаше смисъл да се терзае за нещо, което не би могла да промени.

Не беше толкова трудно да се язди нощем, колкото бе предполагала. Снегът блестеше като сребриста панделка, а гората бе обгърната в призрачна светлина, която ù позволяваше да различи силуетите на отделни дървета. Въпреки това трябваше да внимава. Най-вече какво се криеше под снега – дънери на повалени дървета, къпинови храсти. Последното, от което имаше нужда в момента, беше кон със счупен крак.

Югозападната част на града беше най-добрата ù възможност. Грег беше казал, че там не патрулират много стражари, въпреки че според Сара в гората имало стражари, някои от които на постове в короните на дърветата. Да, но тя разполагаше с едно предимство. Можеше да надуши миризмата им и по този начин да ги избегне. Ако имаха кучета, вероятно щеше да загази, но не виждаше с какво би могло да е полезно едно куче на високите наблюдателници сред короните на дърветата.

Но в такъв случай щеше да се наложи да остави коня. Един кон би вдигнал твърде много шум, а и нощта беше много тиха без обичайната стрелба. Даже обирджиите не смееха да рискуват в такава нощ.

Не биваше да пренебрегва и Променените, които изобщо не бяха глупави. Йегър можеше да ги нарича животни, колкото си иска, но те знаеха за какво служат дрехите и я очакваха някъде там. Питаше се дали вече не са разбрали за огъня. Защо не? Джим, приятелят на Том, знеше добре как да се прикрива, а онова момиче от бензиностанцията си служеше със сопа. А ако някое от тези деца се научеше да използва оръжие...

„Стига, това е прекалено. Една неприятност е достатъчна.“

Когато свърна към площада, там имаше неколцина мъже, които я изгледаха продължително. Тя залепи на лицето си веселия и жизнерадостен израз, с който сякаш казваше „просто си върша работата“, и продължи нататък...

– Ей ти, спри за малко.

„По дяволите.“ За част от секундата през главата ù мина мисълта да пришпори коня в бесен галоп, но въпреки това спря и зачака приближаващия се към нея ездач. Беше набит, с ръце като на Попай и без никаква шия. Алекс познаваше мъжа, беше го виждала в кметството, но не успя да изрови името му от паметта си.

– Не бива да яздиш сама – каза той. Дори звучеше подобно на Попай. – Това е конят на Док.

– Да, но, моля ви, не казвайте на никого – отвърна тя с изморена и благодарна усмивка или поне така се надяваше. – Док ми позволи да го взема. Цяла нощ бяхме на крак и накрая просто трябваше да се махна оттам. – Което беше самата истина.

– Заради момчето, което намериха близо до Орен? – Погледна я, присвил едното си око също като Попай. – Да, чух за това. Как е то?

– Умря. – Беше толкова изморена, че очите ù се наляха със сълзи и тя заплака наистина. – Цяла нощ бяхме на крак. Беше... много зле.

– Хей, успокой се. – Опита се да я потупа нескопосано по рамото, но тъй като явно не искаше да я докосва, накрая потупа само въздуха. – Ти си добро дете. Ще видиш, че всичко ще се оправи. Просто си изтощена.

– Наистина съм много изморена – отвърна тя, бършейки сълзите с опакото на ръката си. – Имам нужда да се наспя.

– Разбира се, разбира се. – Той се изпъна в седлото, озърна се през рамо и накрая отново я погледна. – Слушай, бих те изпратил лично до вкъщи, но се налага да тръгвам, тъй като трябва да посрещна момчетата, които се завръщат... Ще се оправиш ли сама през останалата част от пътя?

– Аха – отвърна тя и кихна. Избърса носа си в якето. – Ще се оправя. Просто трябва да се наспя.

– Да, това е добра идея. Наспи се хубаво. – После обърна коня си и я остави да продължи по пътя си.

Докато препускаше към дома на Джес, тя мислеше за проблема с Лена.

От всички, които познаваше, Лена единствена бе стигала толкова далеч в опитите си да избяга от града и освен това беше от Орен. Тя щеше да знае най-бързия път до там и от какво да се пазят. А и починалото момче може би имаше някаква връзка с нея.

Но от мисълта да я вземе със себе си или дори само да говори с нея, направо ù се повдигаше. Освен че я беше видяла с Крис, а оттогава Лена я отбягваше, Алекс въобще не я познаваше добре. А онова, което знаеше за нея, изобщо не ù харесваше. Последното, от което се нуждаеше, беше спътница, която по-скоро би убила, отколкото да ù позволи да ù пази гърба, и разбира се, оставаше проблемът как да се промъкне незабелязано в къщата, което беше почти невъзможно...

„Призрак.“

От устата ù се изтръгна тих стон заедно с малко облаче пара. Щеше да се наложи да го остави. От тази мисъл сърцето ù се сви. Трябваше да има начин да си прибере кучето. Всичко беше толкова нечестно. Защо трябваше винаги да губи...

Изведнъж тя се сепна. „По дяволите, по дяволите.“

Пепелта на родителите ù.

Двете пакетчета бяха на горния етаж, в същия онзи несесер, на бюрото в нейната стая.

Не можеше да се добере до тях. Не можеше да ги вземе.

„Не, не, не, не отново, не отново, не отново.“

„Мамо.“ Гърлото ù се сви и тя заплака беззвучно, като съвсем малко детенце. „Татко... тате...“

Напълно бе забравила за глупавия стражар.

Кучето на Нейтън се хвърли да ù се умилква като отдавна изгубен роднина. На мъжа тя пробута същата история за Кинкейд, след което му каза, че иска да отведе коня в гаража в края на задънената уличка, където държеше Хъни. Дори да бе заподозрял нещо, Нейтън изобщо не се издаде. Мъжът повлече кучето със себе си и ù махна да продължи по пътя си.

За всеки случай тя прекоси улицата и пое по тротоара, където снегът беше достатъчно дълбок, за да заглуши тропота от копитата на Апалуза. Къщата на Джес изглеждаше напълно притихнала, пердетата бяха плътно спуснати. Но така или иначе всички спални се намираха от задната страна. А и толкова рано никой нямаше да е станал, нито дори Джес.

Хъни изцвили, когато тя заведе Апалуза в гаража.

– Аз също се радвам да те видя – прошепна тя и погали кобилата по носа. – Но ти не можеш да дойдеш с мен, момиче.

Тя се покатери върху наредените една върху друга кутии, протегна ръка и опипом намери кофата, след което я свали от напречните греди на тавана. Запасите ù бяха мизерни, не бе успяла да приготви никаква друга храна освен фъстъчено масло, няколко енергийни десерта и четири станали на камък ролца, които предишната седмица бе измъкнала от кухнята увити в салфетки. Тя напълни малко овес в дисагите, преметна ги през седлото и ги завърза.

Тогава погледът ù попадна на една дървена дръжка, която стърчеше от купата със сено, и тя изпита силно вълнение: „Да!“. Алекс издърпа сърпа от сеното. Острието беше изключително остро, а самият сърп бе с първокачествена изработка. Усети дъха му на бял лед, а студеновалцованата стомана беше дебела колкото палеца ù. Бялата чиста миризма на стоманата беше толкова завладяваща и...

Бяла ли?

„Я почакай – помисли си тя. – Това не е възможно. Мирисът на стоманата не е бял. Стоманата мирише на метал. А не на ослепително бял лед.“

Само едно нещо, един човек миришеше по този начин.

Нямаше да позволи да я върнат без бой. Дланите ù се свиха около дървената дръжка на сърпа. Не, за нищо на света нямаше да се върне там.

„Ще се бия. – Тя се завъртя със сърпа в ръка и си рече мислено –Ще се бия. Ще се бия.“

– Е – обади се Джес и насочи пушката към нея, – крайно време беше!

66

– Но защо – попита Алекс – ми помагаш?

– Чуй ме, момиче, от самото начало се опитвам да ти помогна – отвърна Джес. Възрастната жена носеше бяла памучна нощница под връхната си дреха, чиято качулка беше отметната назад и косата ù се разстилаше върху раменете като буйна река от стомана. Ремъкът на ловджийската пушка „Ремингтън“ минаваше по диагонал на гърба ù. – Сама трябваше да стигнеш до това решение. Освен това бях длъжна да се уверя, че... – Тя млъкна насред изречението, когато Нейтън се появи от мрака заедно с два коня. – Е?

– Най-много петнайсет минути, Джес... Не сега, Ви, на място! – скара се Нейтън на кучето, което бе дотърчало да поздрави Алекс. Мъжът кимна наляво и рече: – Идват насам. Ако искаме да го направим, тряба да действаме веднага.

– Петнайсет минути преди какво? Кой идва? – попита Алекс.

– Добре тогава. – Джес кимна към Алекс. – Хайде. Доведи коня на Мат. Нямаме много време.

– Петнайсет минути преди какво? – попита отново Алекс, докато извеждаше коня от имрповизираната конюшня. Забеляза, че нощта вече преваляше. Небето точно над главите им все още тъмнееше в наситено кобалтовосиньо, което бързо избледняваше в по-светло сиво. Зората щеше да настъпи след половин час, а може би и по-скоро.

– Това ще ти трябва. Джес ù подаде една средноголяма раница. Към нея бяха привързани чифт леки снегоходки. – Вътре има провизии за две седмици. Дрехи от стаята ти и един топъл пуловер. Съжалявам, че не можех да рискувам да измъкна по-голяма раница или спален чувал, но затова пък разполагаш с туристическо одеяло, мушама, водонепроницаеми кибритени клечки, нож и кремък.

– Благодаря – отвърна Алекс и разкопча ципа на раницата, за да надникне вътре. Щом Джес е била в стаята ù, сигурно беше взела и несесера. Но още от пръв поглед откри, че родителите ù не бяха вътре. Разбрала го беше веднага, раницата бе прекалено лека. Тя закопча отново ципа и нахлузи раницата на раменете си, след което вдигна поглед и установи, че Джес я изучава внимателно.

– Най-добре изтръскай праха от обувките си, момиче – рече ù Джес. – Миналото си е минало.

Не я попита как е разбрала. Сега не му беше времето.

– Ще имам нужда от оръжие. Този „Ремингтън“ ще ми свърши чудесна работа.

Джес поклати глава.

– Не искай това от мен. И бездруго няма да ти е нужен.

– Какво имаш предвид?

– Довери ми се.

Това вече беше невъзможно. Но нима имаше друг избор? Какво щеше да стане, ако откажеше да замине? Дали Джес щеше да я застреля?

– Защо да не взема пушката? – попита Алекс. – Не съм заплаха за теб. Искам само да си тръгна. – Когато не получи отговор, тя продължи да настоява: – Джес, знаеш какво е да си на път. Обещавам да си тръгна, но поне ми дай възможност да се защитавам.

Джес дълго я изучава с поглед, след което се обърна към Нейтън:

– Дай ù твоята пушка.

Очите на Нейтън се разшириха.

– Джес, не съм сигурен, че...

– Но аз съм. – Възрастната жена се обърна и се качи на коня си. – Дай ù пушката.

Нейтън стисна устни и за миг Алекс си помисли, че ще откаже, но после той откачи ремъка на оръжието.

– Знаеш ли как се стреля със затвор? – попита той Алекс.

– Да – отвърна тя, опитвайки се да скрие вълнението си. Пушката беше „Браунинг Х-Болт“ с оптичен мерник, стоманена цев без нито едно петънце и приклад от тъмен орех: отлично оръжие. – Какво е разстоянието от приклада до спусъка?

Не можа да прецени дали изражението на Нейтън издаваше презрение, или задоволство.

– Среден размер. Три и половина фунта, без повдигане или приплъзване. Тук имаш подвижен пълнител. – Той освободи затвора и го отвори. – Побира пет патрона „Магнум шорт“, а в момента има и един в патронника, така че си подготвена за всичко. Предпазителят е на спусъка и има отделен освобождаващ бутон между затвора и корпуса на пушката за безопасно изпразване на патроните. Така че пушката си я бива.

Това беше меко казано. Освен че беше снабдена с оптически мерник, „Магнум шорт“ означаваше по-висока скорост и повече мощ за същия брой изстрели. Тя преметна пушката през гърдите си, пъхна кутията с патроните, която ù даде Нейтън, в джоба на якето си и закопча ципа.

– Благодаря ви – рече тя и на двамата.

– Може да нямаш основание да ни благодариш, защото не се знае какво ще откриеш – отвърна Джес. Миризмата ù беше все същата, макар че това не означаваше нищо. Тогава Алекс си помисли, че възрастната жена просто умееше да се прикрива не по-зле от Крис. Всъщност дори по-добре от него. Джес бе останала загадка за нея, въпреки месеците, през които бе живяла в дома ù. Пушката беше потвърждение за това.

„Джес иска да си отида. – помисли си тя. – Но защо точно сега?“

Сякаш прочела мислите ù, Джес ù рече:

– Сега или никога, момиче. Друг път няма да получиш такова предложение.

Алекс се метна на гърба на Апалуза, без да обели нито дума повече, и последва Нейтън, който бе поел към гората накрая на задънената уличка. След две минути тримата бяха навлезли навътре в гората и Алекс изгуби от поглед дори последните къщи.

– А сега ме слушай внимателно – рече ù Джес. Движеха се бързо, въпреки дълбокия сняг, в който газеха конете. – В тази посока Зоната се простира на разстояние от две мили. След това няма никакви стражари.

Никакви стражари ли? А Кинкейд ù бе казал, че Зоната продължава осем, а не три километра. Освен ако нямаше нещо особено в терена.

– Но как ще минем през...

– Млъкни и ме слушай. Ние ще те преведем през Зоната, но щом стигнем до най-крайната ù точка, помощта ми спира дотам и освен това не мога да изпратя никого с теб. Пътят се вижда съвсем ясно. Километър и половина по-нататък той се разделя на две и оттам ще трябва да продължиш пеша.

– Защо?

Джес наведе глава, за да премине под един нискорастящ клон и хвърли към нея нетърпелив поглед.

– Защото пътят преминава в горска пътека, която е прекалено тясна за коня. Ще тръгнеш наляво, не надясно, разбра ли? Защото дясната пътека ще те отведе обратно в Рул. Така че ще трябва да слезеш от коня и да го пуснеш обратно. Той ще намери пътя.

Без кон и без ски щеше да бъде истинска мъка да гази през дебелия сняг в гората, дори и със снегоходките.

– Колко време трябва да вървя, докато изляза на нещо като шосе?

– Петнадесет километра. А оттам можеш да поемеш, накъдето искаш. В джоба на раницата има карта. Но не забравяй да свиеш по дясната пътека – разбра ли?

Тя кимна.

– Защо ми помагате? Защо на мен, а не на Лена?

– Защото Питър я искаше – отвърна Джес и смушка с пети коня си. – Но Питър не може да взима такива решения.

Алекс пришпори коня си подире ù.

– Какви решения?

– Дали да наруши правилата, или не.

И тогава ù стана ясно.

– Всичко е заради Крис, нали?

– Да кажем, че се възползвам от случая, за да ускоря мъничко нещата – отвърна Джес. – Ти също трябваше да бъдеш готова. И ето, че моментът настъпи.

– Готова за какво?

– За същата мисия, която доведе Исак до саможертва. Тогава Господ призова Абрахам да избира и той избра праведния живот. Накрая беше възнаграден, а Исак – спасен.

Супер, библейска притча. Тъкмо каквото ù трябваше.

– Не виждам никакъв смисъл. Онова е било изпитание.

– Това също – отвърна Джес. – Кристофър те обича. Иска да бъде с теб. Но той е Избран, независимо от това дали го знае, или не.

Алекс усети как изчервяването започва от врата ù.

– Не знам нищо за това.

– Млада госпожице, може да съм стара, но не съм слабоумна. – Тя сви презрително устни. – Долових го в гласа му. А също и в твоя.

– Не можеш да доловиш такова нещо – отвърна Алекс, но тогава си спомни какво беше казал Кинкейд: „Този човек чува звуци на голямо разстояние като прилепите, но с повече нюанси“. Спомни си също и всички онези случаи, в които бе улавяла Джес да я наблюдава: през прозореца, сред тълпата.

Наблюдавала я беше, защото бе доловила всяка една дума, дори и онова, което Алекс едва бе промълвила.

Джес беше от Изцерените.

67

Сега вече се намираха дълбоко в гората. Кучето на Нейтън подскачаше отстрани, като пореше дълбокия сняг. Беше много студено, но вятър нямаше. Въздухът беше сив и неподвижен, докато сенките отстъпваха бързо, подгонени от настъпващото утро. Алекс долови само мириса на пушек някъде далече напред; и, разбира се, потта на Нейтън, миризмата на кучето и на Джес – все така незименна – величествена като кралица на своя кон.

Нейтън. Алекс присви очи. Стражарят определено се подчиняваше на заповедите на Джес. Дали това означаваше, че в Рул има и други хора, които са склонни да я слушат? В такъв случай Джес нямаше нужда от Крис, който да нарушава правилата вместо нея, та нали в момента тя правеше тъмо това?

Но може би въпросът беше в какви граници може да си го позволи и колко хора бяха склонни да я последват. Джес и Кинкейд бяха корави хора. Те бяха Изцерени също като Преподобния, но единствено Крис беше от Йегърови. Е, не точно: фамилията му беше Прентис, което означаваше, че майка му носи Йегъровата кръв, но тя беше избягала. И все пак в Рул потеклото беше от първостепенно значение. А опълчването на Крис срещу дядо му вероятно беше единственият начин нещата да се променят. Кои неща обаче? Пропъждането на бегълците? Раздаването на момичета? И каква цел преследваше Джес? Какво искаше от Крис, което само той можеше да извърши? Толкова опасно ли беше някой да предизвика Йегър? Може би. Джес определено смяташе така, само че Крис все още се съпротивляваше, защото това означаваше да се противопостави също и на Питър, а той беше от Ърнстови, една от петте фамилии. Но за да се опълчи на дядо си и на Питър, Крис сигурно бе поискал достатъчно висока цена, която да си струва риска.

А ако Джес беше права и Крис искаше единствено Алекс, то тя беше в ролята на примамка.

Тя беше проклетата награда.

– Я чакай малко – рече тя и дръпна юздите. Конят на Кинкейд се закова рязко на място. – Опитваш се да накараш Крис да тръгне подире ми.

– Разбира се – изсумтя Джес, все едно бе казала „глупости“. – Желанието е нещо прекрасно, но всички ние желаем най-отчачно онова, което не можем да имаме. Така че ако Кристофър иска да те спечели, първо ще тряба да се бори за теб.

– Но ти ме използваш – рече тя, разтърсена от внезапен пристъп на гняв. Малко по-нататък видя Нейтън да се обръща. – Откъде да знам, че това не е прах в очите, а всъщност искаш само да си мисля, че наистина мога да избягам?

– Нали имаш пушка?

– Ти също.

– Няма да те застрелям, Алекс. Ще трябва да ми се довериш.

– Джес – извика Нейтън. – Джес, трябва да вървим.

– Да ти се доверя ли? – Алекс сви ядосано юмруци. В отговор на това конят под нея изпръхтя и подскочи. – И защо да го правя? Говориш за това противопоставяне сякаш е нещо много голямо, като гражданска война или кой знае какво.

– Наистина е така – отвърна Джес.

Да, Кинкейд бе споменал думата фракции. Ърнстови срещу Йегърови. А може би имаше и други. Тогава се сети за допълнителния стол и как Съветът ù се бе сторил някак непълен. Защото навярно някой липсваше. шестата фамилия.

– Ами ако Крис пострада? Ако дядо му...

– Няма да допуснем това да се случи – отвърна Джес. – Знам, че няма причина да ми вярваш, но ти давам думата си.

Предтсави си как Крис препуска из града, след като е открил, че е изчезнала, и от тази мисъл дъхът ù пресекна. Тогава щеше да тръгне подире ù и, само бог знае, че при други обстоятелства дори би се надявала да го направи.

– Ако има достатъчно хора, които мислят като теб, защо не го направиш ти? Защо сама не нарушиш някое и друго правило?

– И как точно си го представяш, Алекс? – Гласът на Джес беше леден като миризмата ù.

– Джес – обади се Нейтън.

– Става дума за Рул, момиче, и за най-доброто, което мога да направя за него. И ако ще има промяна, то тя трябва да дойде от Крис – рече Джес. – Ако той иска да бъде мъж и кръв от кръвта ми, тогава трябва да бъде подложен на проверка. „Подлагай всичко на изпитание и се дръж за доброто.“[40]

– Кръв от кръвта ми ли каза? – смая се Алекс и тогава си спомни нещо, което бе чула, но не бе осъзнала.

Джес се бе изразила съвсем просто и ясно: „Благодаря на бога, че внукът ми беше пощаден“.

Но не пощаден, защото му е спестено да види как свърша светът или как умира майка му, а просто Пощаден.

Джес беше баба на Крис.

Той знаеше ли за това? Алекс не смяташе така. Поне никога не бе споменавал.

Нейтън изсвири пронизително и Алекс подскочи от изненада:

– Какво става? – попита тя.

– Ето там – отвърна Джес. – На пътеката и сред дърветата. Почти стигнахме.

Алекс погледна нататък. На около триста стъпки пред тях забеляза движение от двете страни на пътеката и тогава различи сред дърветата два снежнобели коня и техните ездачи, облечени в бял камуфлаж, чието присъствие издаваха само по-тъмните очертания на лицата им. А малко по-нататък сред перестите клони на един голям дъб се виждаше въоръжен с арбалет мъж, покатерил се на дървена вишка.

– Добре – каза Джес. – Запомни едно: на разклонението свиваш наляво...

Някой изкрещя името ù – викът беше слаб, но не можеше да има грешка – и когато тя се извърна назад, вече знаеше кого ще види.

Крис препускаше по пътеката, яхнал Нощ, и двамата летяха през гората в смъртоносен галоп. Беше прекалено далече, за да различи лицето му, но въпреки това долови ясно думите.

– Алекс! – крещеше той. – Алекс, недей, спри! Спри!

68

– Давай! – изкрещя Джес. Но когато Алекс се поколеба, тя плесна Апалуза по хълбока и извика: – Дий! Давай, давай!

Конят подскочи подплашен и се спусна надолу по пътеката, като летеше с все сили напред, и тогава Джес се изравни с нея и двете се понесоха заедно към границата на Зоната. Останала без дъх, Алекс полагаше неимоверни усилия да не дръпне юздите, в противен случай конят щеше да я изхвърли на момента. В следващия миг тя профуча покрай Нейтън и кучето, които в последния момент се дръпнаха встрани.

– Не спирай! – извика Нейтън и махна с ръка напред. – Давай, да...

– Алекс! – изкрещя Крис и този път в гласа му ясно звучеше паника. – Алекс!

– Давай! – Джес шибна Апалуза с юздите си, докарвайки животното до истинска лудост, и сега вече на Алекс не ù оставаше нищо друго освен да се държи с все сили. Тя се сниши на седлото, залови се с ръце за ръба му и притиснала бедра към тялото на животното, усещаше как енергията му при всеки скок вибрира по гръбначния ù стълб. Двете с Джес се носеха плътно една до друга на своите летящи през гората коне. Дърветата отстрани бяха неясни петна, върволица от шибащи клони, които драскаха ръцете и скубеха косата ù, а когато един от тях я перна по бузата, усети пареща болка.

-Алекс! – Този път гласът му прозвуча по-близо. Тя надзърна през рамо, въпреки риска, и видя, че Крис скъсяваше дистанцията помежду им; разстоянието се топеше и вече ги настигаше, настигаше нея. – Алекс, спри!

– Остави я! – изкрещя Джес и шибна жестоко и за последен път Апалуза с юздите си. Конят на Кинкейд изцвили пронизително и се стрелна като ракета в снега, връхлитайки върху двамата ездачи, които след миг останаха зад гърба, а тя продължи да се носи неудържимо напред. Профуча под стрелеца на вишката и в следващия момент се озова извън очертанията на Зоната, извън периметъра на града, извън властта им, оставяйки Крис...

Изтрещя изстрел от пушка – гърмежът беше толкова силен, сякаш земята се бе разцепила на две – и единствената мисъл, която мина през съзнанието на Алекс, беше: „Божичко, не, Крис!“.

Конят на Кинкейд издаде висок, сърцераздирателен рев, изправяйки се на задните си крака. Алекс изпищя, хвърли се напред към шията му и се вкопчи в гривата на животното. Конят се изправи още веднъж и отмятайки глава назад, удари Алекс по челото. Зави ù се свят и за един момент тя си помисли, че този път със сигурност ще я хвърли. Устата ù се напълни с кръв, а светът пред нея се килна на една страна, когато конят се стовари тежко на земята, но въпреки това не се пусна.

Бяха се извърнали в обратната посока, като конят пристъпваше неспокойно под нея, а тя седеше, вперила поглед в пътеката назад към Рул. Алекс видя пушката в ръцете на Джес, видя Нощ, изправил се на задните си крака, а също и стражарите, които се бяха скупчили около Крис, опитвайки се да го свалят от седлото. Крис се изтърколи на земята, като не спираше да се съпротивлява и да сипе юмруци и накрая се изправи на крака. Когато единият стражар се подхлъзна и падна, Крис успя да се освободи и нагази в преспите, опитвайки се да стигне до нея.

– Алекс! – Разстоянието помежду им не беше голямо и тя съумя да прочете отчаянието, изписано на лицето му. И тогава долови острия мирис на нещо, което познаваше: ужас. Крис изкрещя: – Моля те, Алекс, не знаеш какво...

Джес го фрасна с ремингтъна. Ударът беше къс и точен и попадна в тила на Крис, зад дясното ухо. Той се строполи на земята и не помръдна.

– Не! – извика Алекс. Тя смушка коня с колене и Апалуза се втурна обатно към Рул. – Какво пра...

– Спри. – Джес презареди оръжието и го насочи към Алекс. А стрелецът на дървото нагласи лъка си, готов да пусне насочената в гърдите ù стрела. – Нито крачка повече.

– Но Крис...

– Той ще се оправи. „Отърси от себе си праха... Снеми веригите от врата си, пленена дъще Сионова!“[41] – Върви, Алекс – рече ù Джес – и повече не се обръщай назад.

И тя направи, каквото ù каза.