Пепел

30

Покритият с чакъл горски път беше набразден с коловози и камионът се килваше ту наляво, ту надясно, а под гумите му хрущяха остри камъни и оставяха драскотини по шасито. Напредваха с жалка скорост и за час бяха изминали само петнадесет километра. След още няколко километра излязоха на павиран второстепенен път, гумите на камиона зацепиха по асфалта и те поеха доста по-бързо право на изток. След двайсет мили Том каза:

– Пред нас има паркинг. Не е ли същият, на който се намира колата ти? – А когато тя кимна, додаде: – Искаш ли да спрем? Може да има нещо, което ти трябва.

На върха на езика ù беше да каже, че не искаше нищо от стария си живот, нищо освен леля си. За миг ù хрумна да помоли Том да тръгнат на юг вместо на север. Сигурно щеше да го направи за нея, но имайки предвид оскъдната информация, с която разполагаха, дори самото напускане на природния парк беше достатъчно рисковано начинание. Да се отправят към някой по-голям град в щат, претъпкан с ядрени електроцентрали и хранилища, вероятно беше равносилно на самоубийство. Неслучайно го наричаха „ядрения Илинойс“: първият ядрен реактор, конструиран някога, сега лежеше на склад в залите за скуош под трибуните на Стаг Фийлд в базата на Чикагския университет. Именно там Ферми[18] измисли думата scram[19].

Накрая обаче Алекс само кимна и каза:

– Добре.

– Уау – извика Ели, когато Том сви рязко наляво покрай будката на входа на паркинга. Кабината беше от камък с огромен панорамен прозорец отпред и още един плъзгащ се отстрани, подобен на онези, през които в „Макдоналдс“ облужват клиентите директно от автомобила. Панорамният прозорец беше разбит, вратата на будката зееше отворена, а двете знамена – американското и щатското – лежаха стъпкани на тревата точно под високия прът. Въжетата бяха изчезнали. – Май някой е вилнял тук.

– Или просто е търсил нещо определено. – Щом свиха зад ъгъла и навлязоха в паркинга, Том добави: – Точно от това се страхувах.

По това време на годината тук не спираха много коли и сега имаше само шест, покрити целите с натрошени ситни стъкълца. Автомобилите бяха разграбени – навсякъде се виждаха счупени прозорци, отворени врати, зеещи жабки, разбити багажници, изкъртени брони.

– Едва ли е останало много – рече Том. – Коя е твоята?

Алекс посочи колата си. Тойотата се намираше вляво, в самия ъгъл на паркинг близо до самотен навес с три разбити автомата за хранителни стоки. Колата беше пълна развалина, багажникът зееше разкъртен, а резервната гума стоеше подпряна на задната броня.

– Хей – извика неочаквано Ели и посочи надясно. – Погледнете натам! При тоалетните.

Един висок слаб мъж с чистобяла коса се измъкна навън през страничната врата с надпис „Жени“, което при други обстоятелства би се сторило доста странно на Алекс. Мъжът беше възрастен, приблизително колкото Джак, и носеше мърляви джинси и мръсно маслиненозелено яке. В едната си ръка стискаше бейзболна бухалка. Стори ù се необичайно познат, но Алекс успя да го разпознае едва когато човекът закрепи чифт очила на носа си.

– Но аз го познавам – учуди се тя и се наведе напред, за да погледне по-добре. После разказа на Том за училищния автобус. – Това е един от учителите. Почти съм сигурна. – Забеляза, че мъжът повдига нерешително ръка. – Ще спрем ли?

– Разбира се, че ще спрем – отвърна Ели, преди Том да е успял да се обади. – Личи се, че е закъсал. – Том и Алекс се спогледаха, а Ели додаде: – Трябва да му помогнем.

– Не, няма да спрем – заяви Том. – Вече говорихме за това, Ели. Ще срещнем много хора, които ще искат онова, което имаме. Но не можем да го поделим с всички.

– И все пак – заинати се Ели.

След кратък размисъл Том натисна спирачките, изключи от скорост и се обърна към Ели:

– Чакай тук. – А когато тя понечи да възрази, Том отсече: – Още една дума и потеглям.

– Добре – отвърна неохотно тя, след което с престорена тревога закри устата си с ръка: – Опа.

Том се опита да остане сериозен, но не успя. После се обърна към Алекс и посочи с очи към кръста ù. Тя веднага разчете погледа му и разкопча предпазния ремък на глока.

В мига, в който открехна вратата на камиона, Алекс усети онази непогрешима воня на смърт. Фините косъмчета по врата ù настръхнаха. Тогава долови от каросерията тревожното скимтене на Мина.

– Задръж, Том – обади се тя.

– Какво има? – Той беше излязъл наполовина от камиона, като държеше уинчестъра в едната си ръка.

– Мина надуши нещо. Има някаква... – Тя помириса отново въздуха, без да я е грижа как изглежда отстрани. Определено вонеше на прегазено животно – миризмата не беше силна, но идваше отблизо. – Не усещаш ли миризмата?

– Каква мириз...

– Дяволите да ме вземат – чу се мъжки глас. Тя се обърна и видя учителя, който се приближаваше тичешком, а дългата му бяла коса се вееше на вятъра, поради което приличаше на пророк от Стария завет. На носа му бяха кацнали несигурно чифт очила с телени рамки, чиято дясна леща стърчеше по-нагоре от лявата, и му придаваха вид на смахнат професор. Тогава мъжът извика:

– Боже господи, та вие... вие сте деца. Боже, не мога да повярвам. Когато чух камиона, реших, че получавам халюцинации – каза той и протегна мръсната си ръка. Подутите и възпалени стави бяха разранени до кръв, а под ноктите му се виждаше чернилка. Шията му беше почерняла от сажди и Алекс усети как от него я лъхна миризма на пушек и отчаяние, а също и още нещо, което не можа да определи. Вонята на прегазено животно не идваше от него, но тя долови съвсем ясно страха на мъжа, както и нещо друго, което я изпълваше с остро смъдящо усещане.

„Крие нещо. – Мисълта сама се появи в главата ù. – Нещо го тревожи.“

Това пък откъде ù хрумна?

– Лари Матис. – Възрастният мъж стрелна поглед към уинчестъра на Том и нейния глок, преди отново да примигне към тях. – Нямате представа колко много се радвам, че ви срещнах. Виждам, че имате и куче. Хитро, много хитро. Знаех си аз, че не с всяко дете е така, опитах се да го обясня на Марлийн, но тя...

– Чакай, чакай – прекъсна го Том. – Не бързай толкова. Какво искаш да кажеш с това „не всяко дете“? И защо смяташ, че е хитро да имаш куче?

– Слушайте сега – рече Лари и млъкна, след което изтри напуканите си устни с мазолестата длан на ръката си. – Простете. Просто отдавна съм сам, като изключим минаващите оттук хора. Не съм виждал жива душа един бог знае откога, може би от две седмици.

– Откога си тук? – попита Том.

– Каква дата е днес? – поинтересува се Лари.

– Десети ноември – отвърна Алекс.

– А нападението беше на първи октомври – ето откога съм тук. – Лари махна с бухалката към тоалетните и едва тогава Алекс забеляза нещо, което би могло да е само огромно петно засъхнала кръв, попила в дървото. – Навъртах се предимно в дамската тоалетна. По-чиста е от мъжката, пък и намерих няколко палатки и спални чували. На около километър оттук е бараката на пазача, мислех да се преместя там, тъй като взе да става студено, но... – Той сви рамене. – Така и не се реших.

Алекс не намираше за особено труден избора между това да спиш на пода в дамската тоалетна или на палатка и освен това забеляза, че онази остра дразнеща миризма се бе засилила. На какво миришеше? Някаква смесица между оръжейно масло и почистващ разтворител, помисли си тя.

„Лъже за нещо.“ Не можеше да се отърси от предчувствието си; по някаква причина тази комбинация от миризми бе задействала цял куп червени лампички в главата ù. „Или просто пропуска някоя подробност. Само че каква?“

– Спомена, че е имало нападение – обади се Том. – Това сигурно ли е? И за какво нападение става дума?

– Знам със сигурност само какво виждам с очите си и какво говорят хората, нали ме разбирате? Чух, че имало електромагнитни импулси и после големите градове били нападнати с ядрено оръжие, но някои хора казват, че само това за електромагнитните импулси било вярно, а ядрените електроцентрали и хранилища избухнали от само себе си. Мисля, че никой не знае точно какво става, но мога да ви гарантирам, че в страната е пълна каша. Аз лично бях прекалено изплашен, за да мръдна оттук.

– Но с какво живееш? – попита Алекс.

– С каквото докопам. Имах малко останали провизии в раницата и боклуците от автомата за храна, но това беше в началото. За мой късмет се добрах дотук преди останалите типове, които наизскачаха от гората, иначе за мен нямаше да остане нищо. А това го намерих в будката. – Размаха бухалката. – Някой от рейнджърите сигурно е ходил за риба, защото намерих и една въдица. Така че карах на риба и, както споменах, на три километра западно оттук има един къмпинг. Отбивах се там два-три пъти. Няколко палатки, спални чували и провизии, които трябва да преровиш, стига да нямаш нищо против труповете, за които мършоядите и бездруго се бяха погрижили. Преживявах криво-ляво.

– Трупове ли? – попита Том.

– Да, нали знаете, повечето изглеждаха над трийсет- и дори над четирийсетгодишни. Само шепа хора, понеже топлият сезон отмина, но...

– Не, не знаем – прекъсна го Алекс. – За какво говориш?

– Божичко. – Късогледите очи на Лари премигнаха от Алекс към Том. – Вие май наистина не знаете?

– За бога, Лари, просто изплюй камъчето – подкани го Том.

Тогава той им разказа. А когато приключи, изведнъж я обзе усещането, че за миг животът замира. През грохота в ушите си тя долови гласа на Том:

– Не може да бъде. Всички ли? Без никакви изключения?

– Разбира се, без вас двамата, така че може да има и други. Синко, казвам само каквото чух. Ако допуснем, че слуховете не са верни, тогава всички оцелели разправят все едни и същи неверни неща. Това са не повече от трийсет души, така че ако не искате, не приемайте думите им за чиста монета. Аз обаче им вярвам въз основа на това, което съм чул и видял. Хората, които загинаха веднага, бяха предимно големи на двайсет – двайсет и нещо. Изглежда, има някаква граница на около шейсет – шейсет и пет, но съм сигурен, че някои от хората на преклонна възраст също не са оцелели. Но с изключение на мен, вас двамата и момиченцето в камиона, най-младият човек досега, когото съм видял да минава оттук, беше една жена на шейсет и шест. Съпругът ù, който е бил по-млад, на петдесет и девет, хвърлил топа още през първите няколко секудни. – Лари щракна с пръсти. – Умрял. Просто ей така.

– А ти на колко си? – попита Том.

– На шейсет и две и, слава богу, машинката все още работи. – Лари измери с очи Том. – Когато се случи, около теб имаше ли по-възрастни хора?

– Двама мъже. – Том преглътна с усилие. – Единият умря на място. Той беше около четирийсетгодишен. А другият току-що бе навършил шейсет и пет и беше добре след нападението. Но приятелят ми... – Гласът му пресекна.

– На твойта възраст ли беше?

– Няколко години по-голям.

– Все същото. – Лари присви очи. – Той се промени, нали? Започна да губи ориентация, да изглежда безпомощен?

Том кимна неохотно.

– И накрая... полудя.

– Подивял е – заключи лаконично Лари. – Слушай какво ще ти кажа. Имаш късмет, че промяната не е настъпила през първите няколко минути, в противен случай нямаше да си тук. От онова, което чух, всички оцелели деца, на вашата възраст и дори по-малки, се променят много бързо.

– Но нали аз не съм се променил. Алекс е добре, също както и... – Том спря за миг. – Хората просто не са на себе си. И това са само слухове.

– Чакай малко. Лари беше заедно с група деца – рече Алекс, след което се обърна към по-възрастния мъж: – Видях те в „Куик Март“[20] малко след границата с Мичиган.

– Точно така – отвърна Лари. – Преподавам... преподавах биология. Бяхме на есенно-зимна практика по екология: аз, дъщеря ми, осем деца от класа и три възпитателки. – Лари отклони поглед встрани и се втренчи в една точка на земята. – Марлийн преподаваше химия. Тя е на моята възраст. От всички учителки само тя оцеля.

– Какво стана с другите? – попита Том.

Очите на Лари се навлажниха и той преглътна, при което адамовата му ябълка се повдигна.

– Нали ти казах. Приличаш ми на умен млад мъж. Защо мислиш, че нося тази бухалка?

– Всички деца са се променили – каза Алекс. Стори ù се, че гласът ù звучи пискливо и неестествено.

– Да. – Лари примигна бързо. – Е, не всички едновременно.

– Наистина ли? – Алекс и Том се спогледаха, след което тя додаде: – Колко от тях не се промениха?

– Три. Две-три се промениха веднага, а останалите по-бавно, предполагам след половин ден. При едно от децата нямаше признаци на промяна почти цели два дни.

– Има ли някакви модели? – попита Алекс. – Като например, възраст или...

– Не. Първите две убиха Хариет... тя преподаваше биология на горния курс. Беше в началото на шейсетте, струва ми се. Супругът ù, Франк, вече беше мъртъв.

– Какво стана после? – попита Том.

Лари беше на крачка от гнева.

– Вие как мислите? Тичахме като луди, аз, Марлийн и останалите деца. Отне ни няколко дни, докато се измъкнем от гората. Превъртелите ни погнаха и спипаха едно от децата, останало нормално след първата нощ. Беше ужасно и не можахме... просто нямаше какво да направим. – Гласът на Лари се пречупи. – Успя да се спаси единствено дъщеря ми Дейдри, но щом стигнахме до автобуса, Марлийн отпраши сама. Просто се качи вътре, заключи вратата и изчезна. – Той поклати глава. – Автобусът е толкова стар, че сигурно и аз съм се возил на него като дете. Това е единствената причина да запали. А тя все повтаряше, че орязването на окръжния бюджет не водел до нищо добро.

– И просто ей така ви заряза?

– Не искаше да вземем Ди, а аз за нищо на света не бих тръгнал без нея. – Той разпери ръце. – Това е всичко. Вие сте първите нормални млади хора, които виждам. Знаех си, че все някой трябва да е оцелял. Имаше твърде много разлики във времето на промяната.

– Някой знае ли изобщо каква е причината за всичко това? – попита Том.

– Преподавам биология в горния курс. Но определено нямам ни най-малка представа. Може да е някаква химична реакция в мозъка или нещо с хормоните. – Лари отново плъзна поглед встрани, но малко преди това Алекс долови за втори път предишното смъдящо усещане.

И тогава разбра какво криеше от тях този мъж.

– Лари, къде е дъщеря ти?

За един момент Алекс си помисли, че той се кани да ги излъже. След малко обаче придоби вида на човек, претърпял пълно поражение.

– Насам. – Лари кимна по посока на тоалетните. – Но може би момиченцето трябва да остане тук.

Докато обхождаше с поглед кабинката за инвалиди, Алекс си помисли: „Е, сега поне стана ясно кой е взел въжетата от прътовете със знамената“.

Лари бе предпочел да използва кабинката за инвалиди по очевидни причини. Беше по-голяма от останалите и имаше перила, които бяха доста практични, в случай че искаш да завържеш някого. Момичето беше заспало или по-вероятно беше в безсъзнание, съдейки по засъхналата кръв, която бе започнала да хваща коричка от лявата страна на главата ù. Ръцете ù бяха пристегнати на гърба, а около кръста ù минаваше още едно въже, което Лари бе завързал за едно от перилата.

Вонята на смърт се усещаше значително по-силно.

– Дейдри – обади се Лари. Устните му трепереха и той ги разтри с несигурна ръка. – Тя е само на тринайсет. Не обвинявам Марлийн, наистина не я обвинявам. Не и след онова, което видяхме. Но не можех да оставя Ди. Ударих я само веднъж, когато се нахвърли върху мен. Но това беше достатъчно. Знам, че не мога да... – После додаде с твърд глас: – Промяната може да не е за постоянно.

Том докосна рамото на възрастния мъж.

– Откога е в това състояние?

– Извън контрол ли? Едва от четири-пет дни насам, но промяната започна преди около две-три седмици, струва ми се. Взе да се оплаква, че не се чувства добре. Изгуби апетит, настроението ù се промени и тогава... Всъщност съзряването при нея винаги е било малко по-бавно. Затова реших, че не е нищо сериозно.

По лицето на Том се четеше явно недоумение, но Алекс разбра за какво намекваше Лари. „Бавно съзряване.“ Погледът ù се спря на разбития бял автомат за хартиени кърпи, окачен на стената, чийто отворен капак разкриваше дузина малки сиви картонени кутии. Сигурно Лари го беше изкъртил.

– Дошъл ù е цикълът.

– За първи път. Три дни след това стана още по-зле, тоест, преди около седмица. Сълзи потекоха бавно по дълбоките бразди от двете страни на носа на Лари. – От ден на ден става все по-слаба. Не отказва да пие вода, но плюе всяка твърда храна, която се опитвам да сложа в устата ù. Последните няколко пъти, когато се приближих до нея, се опита да ме ухапе... – Избърса сълзите с опакото на ръката си. – Разбирате ли, че направо ми къса сърцето? В известен смисъл си остава една типична тийнейджърка. Буди се точно тогава, когато аз ще си лягам. Не заспива по цяла нощ и се унася едва няколко часа след зазоряване.

Хормонални промени. Пубертет? Алекс втренчи поглед в изпадналото в безсъзнание момиче. Нейният цикъл беше спрял напълно преди повече от година. Страничен ефект от честите курсове химиотерапия или от самото чудовище – Барет не знаеше със сигурност.

В този случай хормоните и пубертетът обясняваха ли защо Том е станал такъв? Беше горе-долу на нейната възраст, но отдавна бе излязъл от пубертета. Ами другите момчета? След като момчетата и момичетата са толкова различни, възможно ли беше хормоните да са единствената причина за това?

– Лари – започна Том – съжалявам, но не можем да я вземем с нас. – Не искаше да бъде жесток, а само обективен. – Дори това да е обратимо, няма как да бъдем сигурни.

– Да, знам. Нямах намерение да го искам от вас. Всички, които минават оттук, само хвърлят един поглед, а после – Лари махна с ръка – adiόs, muchachos[21].

– Но ти можеш да дойдеш с нас – каза Алекс.

– Няма да изоставя дъщеря си. Най-лошото е, че пусна ли я на свобода, може да оцелее, но тогава тя ще се нахвърли върху... – Лари преглътна. – Затова не мога да го направя.

– Какво искаш от нас, Лари? – попита Том.

– Просто не мога... – Лари замахна лекичко с бухалката. – Не мога да го направя. Но вие имате оръжие. Знам, че нямам право да го искам от вас, но ми трябват само два.

– Два какво? – попита Алекс.

– Лари – започна Том – не е нужно да го правиш ти. Бих могъл аз...

– Два какво? – повтори Алекс и тогава разбра. – Не, Том, не бива да му даваш...

– Не. – Лари постави ръка на рамото на Том. – Слушай, ти си един чудесен млад мъж и аз наистина оценявам предложението ти. Но има неща, за които си още твърде млад. Тя е моя дъщеря. Ако някой трябва да го направи, това съм аз. – След кратко мълчание Лари додаде: – Не ме карай да те моля.

Том продължи да изучава с поглед Лари още един миг, след което посегна към зиг зауера и го извади от кобура.

– Том! – опита се да го спре Алекс.

Той не ù отговори. Извади бързо пълнителя, изкара всички патрони с изключение на един, след което го пъхна обратно.

– Какво правиш? – попита Алекс.

Том провери предпазителя, след което протегна ръка, хванал пистолета за цевта.

– Внимавай. В гнездото има патрон.

– Благодаря. – Лари обви дръжката с ръка. – Сега е мой ред.

Том не пусна пистолета.

– Няма нужда да го правиш. Всичко може да приключи с един-единствен патрон.

– Ами угризенията? Нито един родител не бива да живее с такава мисъл. – На лицето на Лари се прокрадна неуверена, тъжна усмивка. – Ще ви дам един съвет. На вас двамата и на момиченцето. Ще се сблъскате с много ярост и страх. Ще срещате хора, които или ще се опитат да ви убият, или ще решат, че струвате, колкото теглото си в злато.

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа, че сте застрашен от изчезване вид. Не знам какво става в останалата част от света, но когато тръгнахме на път, в групата ни имаше осем деца и нито едно от тях не оцеля. Затова бъдете много внимателни. – Лари стисна още веднъж рамото на Том. – Хайде, вървете. Ще изчакам, докато си тръгнете.

– Много се забавихте – каза Ели, щом се качиха обратно в камиона. – Той няма ли да дойде с нас?

– Не, скъпа. – Том завъртя ключа в стартера и двигателят откликна с ръмжене. – Реши да остане тук.

– Но защо? – Тогава погледът ù се закова на кръста на Том и тя присви подозрително очи. – Къде е пистолетът ти?

– По-добре да тръгваме – каза Алекс.

Ели плъзна поглед от Том към Алекс и после обратно и Алекс ясно видя момента, в който надеждата в очите ù угасна. Объркването, изписано на лицето ù, отстъпи място на усещането за предателство и долната устна на момичето затрепери.

– Татко никога не би направил такова нещо.

Алекс постави ръка на рамото на момичето.

– Ели, това не е честно.

Момичето се дръпна от нея.

– Не се застъпвай за него само защото ти е гадже.

Страните на Алекс пламнаха.

– Той не ми е...

– Трябваше да му помогнеш – рече детето на Том. – Ти трябва да спасяваш хората. Това ти е работата.

– Ели, аз наистина му помогнах – изрече с усилие Том. – Но не е толкова просто, колкото си мислиш. Нещата се промениха. Вече нищо не е толкова просто.

– Не е вярно. Добрите не помагат на хората да умират. Баща ми никога не би...

Том ù се нахвърли с думите:

– Да, но аз не съм ти баща, разбра ли? Баща ти е мъртъв, а аз правя, каквото мога. Съжалявам, ако не ти е достатъчно, но вече ми писна. Не съм тук по свое желание и не по свое желание се грижа за теб... – Накрая той млъкна сепнато, но непоправимото бе сторено.

Лицето на Ели се вкамени като полиран мрамор.

– Добре. – Говореше съвсем спокойно, а думите ù разсичаха въздуха като бръснач. – Хубаво.

Том беше пребледнял

– Ели, скъпа, съжа...

– Не ме наричай така – прекъсна го Ели с леденостуден глас. – Никога повече не ме наричай скъпа. Само татко ме наричаше така, но както каза, ти не си ми баща.

Алекс не смееше да си поеме въздух. Ели се извърна и впери поглед право напред.

Без да продума повече, Том включи на първа предавка и камионът потегли.

31

След предупреждението на Лари решиха да се придържат към второстепенните горски пътища. Това обаче означаваше, че придвижването им нямаше да е много бързо; шосетата не бяха в особено добро състояние, често пъти криволичеха или бяха обиколни, така че не можеха да покриват големи разстояния. Единственото обстоятелство в тяхна полза беше закъсняващият сняг. Докато Алекс шофираше, Том седеше до нея буквално в пълна бойна готовност, решен да застреля всеки разбеснял се тип, който би могъл да изскочи от гората, за да открадне камиона, или да ги убие, а може би и двете. Но никой не ги нападна, не срещнаха и никакви превъртели деца. Алекс бе смъкнала леко прозореца до себе си – за да влиза въздух, оправдала се бе тя – но засега не се усещаха никакви тревожни миризми. Минаха покрай няколко пощенски кутии, намиращи се в края на тесен черен път. Там някъде вероятно имаше къщи, но те не зърнаха нито една.

По пътя си видяха една-единствена ферма, но къщата тънеше в мрак и имаше запустял вид, а във въздуха се носеха големи черни птици. При тази гледка в гърдите ù се надигна силно безпокойство, а миг по-късно усети мириса на гнилоч, но този път наистина беше гнилоч. Забеляза купчинки мокра вълна в опасаната с ограда кална морава – овце умрели от глад – а когато изтроплиха покрай една заградена нива, пуфтенето на мотора накара гаргите да се вдигнат на облак във въздуха. След малко птиците се спуснаха обратно и продължиха да се хранят с труповете на кравите, повечето от които бяха толкова подути, че приличаха на балони, които всеки миг ще се пръснат. Лешояди се караха за останките на животните, а малко по-нататък Алекс зърна две охранени сиви лисици, които дърпаха чифт черва. Единственото животно в полето, което все още стоеше на крака, беше един уморен наглед стар товарен кон, който преживяше невъзмутимо растящия там буренак. Когато минаваха покрай него, конят повдигна глава.

– Спри. – Том скочи от камиона, развърза портичката на оградата и се качи обратно. – За да може да излезе, когато му свърши тревата.

– Защо просто не го застреля? – измърмори Ели, но Том не отговори.

При падането на нощта бяха изминали малко под сто и петдесет километра, последните трийсет от които по един криволичещ възтесен път, не по-широк от самия камион. Картата на рейнджърите беше безполезна; тъничката червена завъртулка, обозначаваща горския път, бе преминала в прекъсната линия, учтив топографски намек за неасфалтиран път. Ако можеше да се вярва на високата суха трева, избуяла като индиански гребен точно посредата, никой не бе минавал от години по този път – просто една тясна бразда сред безлюдната пустош. Камионът подскачаше и се друсаше с немощен рев и докато скоростта им падаше – от петдесет на трийсет, от трийсет на двайсет – нощта се просмукваше в плътните облаци, наливайки ги с черно мастило.

– Трябва да спрем – каза Алекс. – Дори с фарове не се вижда нищо.

– Така е. Погледни натам. – Том посочи надясно. – Прилича на част от стара ограда.

На неясната светлина Алекс забеляза разнебитен стълб, килнат на една страна като Кулата в Пиза. Оттатък земята беше равна, открита и обрасла с треволяк, навярно част от изоставено старо пасище. Тя натисна спирачките, изключи от скорост и изгаси мотора.

– Мисля, че това тук придава съвсем нов смисъл на израза да вървиш по неутъпкани пътеки.

– Аха. – Том отвори вратата и скочи навън. – Хайде, да разпънем палатката. Ели, пусни Мина навън.

Ели не каза нищо, но щом Алекс се имъкна от кабината, момичето изхвърча навън, изчака Том да спусне задния капак и се покатери в каросерията.

– Внимавай къде стъпваш – каза ù Том и вдигна електрическото си фенерче. – Може оградата да е от бодлива тел.

– Не разговарям с теб – отвърна Ели, докато ровеше из раницата си. – Освен това си имам собствено фенерче.

– По-добре я остави на мира. – Алекс наблюдаваше как лъчът на фенрчето на Ели подскача нагоре-надолу, а кучето пресича от време на време светлината му с нос, забит в земята.

– Да. – Том стоеше с ръце на хълбоците и гледаше след Ели, която крачеше през полето. – Наистина се издъних.

– Постоянно ми повтаряш да не се самонавивам. А я виж себе си? Та тя е само дете. Хайде, да разпънем палатката и да запалим огън. Всички ще се почувстваме по-добре, след като хапнем нещо.

Докато се занимаваха с палатката, Алекс му каза:

– Знам, че не ти се говори за това и че не ти оказах голяма подкрепа за Лари, но сега мисля, че постъпи правилно.

Том тъкмо забиваше едно колче, така че лицето му остана скрито.

– Oще не съм убеден в това.

– Някога случвало ли се е... искам да кажа в Афганистан, случвало ли се е...?

– Да убия някого, защото ме е помолил? Убийство от състрадание? – Тогава Том я погледна. – Не. Знам, че ще прозвучи глупаво, едно е да стреляш по врага, а всичко останало е чисто и просто убийство. Имаше един тип в отряда ми, казваше се Кроу. Беше целият разкъсан. Един снаряд с висока пробивна сила се вряза в хъмвито[22] и разби шлема му на пух и прах. Отнесе по-голямата част от лицето му и половината череп. Но не го уби – беше в съзнание, когато стигнах до него. А докато държах ръката му и му повтарях, нали знаеш, да се държи, Кроу ме погледна с единственото око, което му беше останало, и с ясен като звънче глас ми каза: „Убий ме“. Престорих се, че не съм чул, въпреки че не беше вярно, и тогава Кроу го изрече отново и продължи да го повтаря, докато не изгуби съзнание. По-късно, когато един от приятелите му отишъл да го види, Кроу му казал: „Предай на оня кучи син Идън, че е страхливец“.

– Оживя ли?

– О, да. Не си ли чула? Войната беше страхотна школа за мозъчните хирурзи. Хубавото е, че си жив. А лошото, че гледаш да стоиш по-далечко от всякакви огледала – освен ако не си безмозъчен зарзават. Защо според теб искаше да го убия?

– Но все пак е жив. Може би сега мисли другояче.

– Алекс, той беше на нашата възраст. – С финален удар Том фрасна колчето с ожесточение. – Ако Лари се окаже прав, ще ти дам възможност да отгатнеш от три пъти на какво прилича Кроу сега.

През цялата вечер Ели не хапна нищо и стоеше настрана и от двамата. А когато Том се опиташе да я заговори, тя забиваше упорито поглед в земята и прегръщаше кучето, докато накрая той не се отказа. Скоро след това Ели взе Мина със себе си и се мушна в палатката. През следващия един час Том и Алекс седяха приведени над пътния атлас, който бяха намерили в рейнджърската хижа.

– Може би трябва да се върнем назад – подхвърли Алекс.

– Мразя да става така. Това си е чиста загуба на време и гориво. Ето виж, според картата по-нататък пътят става по-равен, пък и не бива да забравяме, че това е фермерски район. Следователно по пътя трябва да има и други къщи, което значи, че шосето ще стане по-добро. Така че продължаваме напред и след известно време трябва да излезем на ето този горски път, който ще ни отведе на северозапад, покрай Орен.

– Това е голям град.

– Да, и е пълен с хора.

– Колко път има дотам?

– Приблизително седемдесет-осемдесет километра.

– А каква е другата възможност?

– Оправяме се на югозапад, а после сечем на запад. На това място тук има стара мина и едно доста малко градче на петдесетина километра северно от мината. Всъщност прилича повече на село. – Той присви очи, за да прочете името. – Рул.

– Този вариант ми се струва по-добър. Поне хората ще са по-малко.

– Може би. Съжалявам, че не спряхме на онази ферма. Можеше да намерим някой камион или кола, или поне газ. – От устата му излизаше пара. Той поклати глава и додаде: – Боже, не разсъждавам ясно.

– Справяш се много по-добре, отколкото бих се справила аз на твое място. Аз не бих могла да застрелям човек, когото познавам, а ти държеше на Джим.

– Не. – Втренчил поглед в огъня, той въздъхна и отпусна ръце между коленете си. – Тоест, да, държах на него, но това не е най-важното. Помниш ли, когато ти казах, че го преследвах? На два пъти ми беше на мушката. Можех да го застрелям и вероятно трябваше. Но не го направих. Разсъждавах като Лари. Преживявах отново и отново случилото се с Кроу. Постоянно ме измъчваше мисълта, че може да греша, че той ще излезе от това състояние и отново ще се превърне в Джим. Просто не можех да го направя, което за малко щеше да се окаже фатално. Ако Ели не бе извикала...

– Да, но тя извика и ти ни спаси.

Погледите им се срещнаха и тогава той протегна ръка и обхвана брадичката ù.

– А може би взаимно се спасихме – каза той.

Алекс застана първа на пост.

– Хайде, ще те събудя около един, обещавам.

– Ммм. – Том хвърли поглед към палатката, в която бе влязла Ели преди един или два часа. – Не искам да рискувам да я събудя. Ще разпъна войнишката палатка до камиона и ще спя там.

Дойде полунощ. Звезди и луна нямаше, за което Алекс бе благодарна. Докато подклаждаше огъня, се питаше в просъница колко ли време щеше да е нужно, за да стане луната отново, каквато беше преди. Години? Тя се прозя. Топлината на огъня сгряваше ръцете и лицето ù. Гърбът ù беше студен, но това ù помагаше да остане будна.

Замисли се и за Том. Не знаеше нито какво става, нито какво означава всичко това. Цялото ù тяло пулсираше, жадно за неговото докосване. Но в копнежа ù нямаше нищо похотливо, а само желание да бъде близо до него, в прегръдките му.

Никога не бе имала приятел, не бе целувана. Имаше едно момче – много готин и крайно отнесен деветокласник с дълги мигли, който се казваше Шейн. Бяха излизали заедно с компания приятели, като през цялото време си разменяха срамежливи погледи, но така и не се събраха. А после родителите ù умряха и всички започнаха да се държат, като че ли е радиоактивна, и да странят от нея, сякаш не бяха сигурни дали в такива случаи е позволено да се забавляваш. След това се премести при леля си, прехвърли се в друго училище и така стана новата ученичка в класа. Тогава се появи диагнозата и целият ù живот се превърна в един безкраен омагьосан кръг от терапии, болници и лекари.

Тя хвърли поглед към войнишката палатка на Том. Дали си е мислил за нея, преди да заспи? Всъщност какъвто си беше, нищо чудно още да стои буден. Така че... какво щеше да стане, ако просто се вмъкне в палатката му?

Ами ако не станеше нищо?

Боже, знаеше точно какво ще се случи. Щеше да я отблъсне тактично, да ù каже, че са подложени на огромно напрежение и че сега не му е времето да започват връзка...

„Няма смисъл!“ – помисли си тя. По-добре да не знае.

Ръката на Мики Маус върху часовника на Ели показваше един часа. Алекс реши да остави Том да поспи още час, който постепенно се превърна в два, после в три и накрая...

Някой я сръчка в гърба.

– Алекс!

– Какво? – Събуди се отведнъж, схваната и измръзнала. В един и същи миг се опита да сграбчи мозберга и да се обърне, при което едва не се изтърколи от мястото си.

– Спокойно, аз съм – каза Ели. А до нея с ухилена муцуна и размахала опашка в мразовития въздух, стоеше Мина. Нощта преваляше, а зората се мержелееше на хоризонта като неясно оловносиво петно. Сипеше се ситен като сол сняг.

– Ели – въздъхна тя с облекчение, издишайки облаче пара. – Не го прави повече.

Извинявай, но не можах да те събудя – изтъкна Ели. – Огънят е изгаснал. Щях да го запаля, но ме беше страх да не те изгоря.

– О, така ли? – Тогава забеляза, че момичето държеше в ръце наръч подпалки. Погледна часовника на Ели: седем часа. Малко по-нататък видя, че палатката на Том стоеше все така плътно закопчана – нещо нетипично за него. – Сигурно съм била изморена.

– Може ли да...

– Разбира се. – Тя се сви до изгасналия огън, а момичето изсипа подпалките на тревата. Кучето се притисна към Алекс и простена от удоволствие, щом тя го почеса зад ушите. – Имаш ли нужда от помощ? – попита Алекс.

– Не, справям се – отвърна Ели. Тя работеше мълчаливо, като първо измете студената угаснала пепел, а после сипа гориво.

Алекс проследи с поглед как Ели поднася клечка кибрит към натрошените съчки, сред които имаше снопове трева, подобна на млечка. – Къде намери глухарчета?

– Ей там, в гората – отвърна Ели, без да вдига поглед. Тя взе да духа леко и равномерно, при което се появи мъничък оранжев пламък и дървото се запали с припукване. А после нареди внимателно в огъня тънки клонки. – Не бях сама. Взех Мина със себе си, а и свирката беше у мен.

– Това не беше упрек. Справяш се чудесно.

– О, така ли? – Без да откъсва очи от огъня, Ели взе да дъвче долната си устна. – Съжалявам за вчера. Не биваше да крещя.

Плитките на Ели стърчаха настрани и от тях бяха изскочили непокорни кичурчета коса. Алекс се пресегна и прибра една непослушна руса къдрица зад лявото ухо на момичето.

– Том те разстрои. Мен също.

Ели ù хвърли бърз, кос поглед.

– Наистина ли?

– Да. Не смятах, че постъпва правилно.

– А сега какво мислиш?

– Сега го разбирам по-добре. Мисля, че Том прави, каквото може. Като всички нас.

– Не искам да ме намрази. – Очите на Ели се насълзиха. – И не искам да ви се случи нищо лошо.

Алекс искаше да ù обещае, че нищо лошо няма да се случи. Но вместо това разтвори широко ръце и каза:

– Ела тук.

Стиснала зъби, за да не заплаче, Ели се хвърли в прегръдките ù и долепи лице до врата на Алекс, която я повдигна и я притисна към себе си. Мина изскимтя, отстъпи няколко крачки назад, след което се сгуши отново до Алекс. След малко тя усети,че момичето се успокоява, мускулите му се отпускат, а ароматът му става по-пълен: индийско орехче и топла ванилия. Никой от тях не помръдна, нито се обади – с изключение на кучето, което въздъхна и подуши косата на Ели.

От другата страна на пламтящия в оранжево огън Алекс забеляза, че Том се размърда в палатката си, след което се чу плавното разкопчаване на ципа. Той отметна платнището и се измъкна навън. Гъстата му коса беше разрошена, а лицето – набраздено от съня.

– Алекс, защо... – Щом ги забеляза, той млъкна и се спря нерешително.

Без да продума, Ели се отдели от Алекс и се втурна право към Том, който се отпусна на колене, щом момичето се хвърли в прегръдките му.

– Съжалявам – рече му тя, заровила лице в ризата на Том. – Моля те, Том, не ме мрази.

– Скъпа, никога не бих могъл да те намразя – отвърна той. Ръцете му прегръщаха Ели, но очите му бяха приковани в Алекс. – Много съжалявам. Ще се постарая никога повече да не те наранявам.

– Аз също. – Ели избърса сълзите си и на лицето ù се появи плаха усмивка. – Запалих огъня.

– Сама ли?

– Съвсем сама. – Алекс преглътна, усетила внезапно, че буца засяда на гърлото ù. – Защо не се измиете? А аз ще сложа закуската.

– Може ли да заведа Мина на разходка? – попита Ели. А когато Том се поколеба, тя додаде: – Ще бъда внимателна. Вчера нали ходихме и всичко беше наред. А тази сутрин се наложи да потърся подпалки за огъня.

– Добре. – Погъделичка я той по гушката. – Не се отдалечавай, чу ли?

– Дадено – отвърна Ели, след което се хвърли на врата му и го изненада с внезапна силна целувка по бузата. – Хайде, Мина! – извика тя и тръгна напред, подскачайки.

Кучето направи три крачки, спря и, махайки с опашка, се обърна и погледна към Алекс.

– Не гледай към мен – рече Алекс на кучето. – Аз трябва да приготвя закуската.

– Мина! – Ели чакаше в избуялата кафява трева, която стигаше чак до кръста ù. Снегът се спускаше над раменете ù като мека фина завеса. – Ела тук!

– Хайде, момиче, върви – подкани я объркано Алекс. А после кучето я изгледа укорително и се спусна след Ели. Алекс се обърна към Том, който се приближи и застана до нея. – Хм, това беше странно. Говоря за кучето.

– Може да е гладно – отвърна разсеяно Том, загледан след детето и кучето, чиито силуети изглеждаха вече размити зад плътното було на завихрените в танц снежинки.

– Наистина държи на теб.

– А аз държа и на двете ви – отвърна той все така загледан подир Ели, въпреки че там не се виждаше нищо друго освен сипещия се сняг. – И наистина мисля нещата, които казах. Никога не бих я наранил, нито пък теб. По-скоро бих... – Той поклати глава.

– Хей. – Отблизо се виждаше, че по страните му е избила трескава червенина; миризмата му беше топла и наситена. Искаше ù се да можеше също като Ели просто да се гушне в прегръдките му, без това да предизвика никакви въпроси. – И аз се чувствам така.

Той сведе поглед към нея, а снежинките полепваха като фини, изящни люспици по косата му.

– Наистина ли?

Бяха съвсем близо един до друг и тя забеляза пулсиращата вена на врата му.

– Да, наистина.

– Тогава искам да ми обещаеш нещо – рече той.

Алекс долови лудешкото силно бумтене на сърцето си.

– Какво е то?

– Обещай, че ако се променя – започна Том, – ще ме убиеш.

32

– Какво? – зяпна смаяна Алекс. – Да не се полудял? Нямам намерение да обещавам такова нещо!

– Алекс, налага се. – Погледът му припламна. – Това не е игра. Никой от нас не знае какво ще се случи. Бих могъл да се променя, бих могъл да нараня теб или Ели. Може да не съм в състояние да се овладея. Затова не бива да се колебаеш. Започна ли да се променям, просто трябва да го направиш.

– Защо изобщо разговаряме на тази тема? – Тя отстъпи леко назад. – Нямам намерение да го обсъждам.

Ръката му се стрелна и улови нейната.

– Не бива да бягаме от проблема. Трябва да поговорим за това сега, докато все още можем.

– Том, от тогава минаха седмици.

– Но това не означава, че сме в безопасност.

Тя също го знаеше.

– Но защо смяташ, че може да се случи на теб? Никой от нас не е застрахован. Нито аз, нито дори Ели.

Той поклати глава.

– Не и тя. Мисля, че е прекалено малка. Самата ти го каза, дъщерята на Лари е била в цикъл. Хормоните ù...

– Знам какво казах. – Тя дръпна ръката си и се освободи. – Хормоните не са единствената причина. Те влияят по различен начин на момичетата и момчетата, а нека не забравяме Джим. Той също се промени, но чак след два-три дни, докато трансформацията на децата, които видях, бе приключила още на първия ден, за някакви шест-седем часа. Лари спомена, че част от децата в групата се променили веднага. Затова смятам, че хормоните и възрастта не са единствените фактори. – А когато лицето му придоби замислено изражение, тя додаде: – Том, ще ме застреляш ли, ако се променя? Без дори да си сигурен, че промяната не е временна?

През погледа му премина сянка на нерешителност, ала това беше само за миг, след което от кожата му се разнесе онзи познат мирис на почистващ разтворител и оръжейно масло, който бе доловила за първи път от Лари. Накрая Том изпъна гръб и рече:

– Да, ще го направя. Със сигурност няма да ми е лесно, но...

Дори да не беше миризмата, която го издаваше, Алекс пак знаеше истината.

– Ти си лъжец. Не си могъл да го направиш, въпреки молбите на онзи твой приятел. Том, ти си войник, но не си убиец, нито пък аз.

– И все пак убих Джим.

– Това беше различно.

– Нищо подобно. Просто се наложи да реша кой трябва да умре. – Гласът му беше суров, почти гневен. – Повече не ми обяснявай, че не мога да направя онова, което трябва.

– Нямах това предвид – отвърна тя с по-малко ентусиазъм отпреди. – Но нали тъкмо ти каза, че това било съдба? А също и причината да не се предадеш.

– И сега не се предавам. Просто се опитвам да предвидя нещата. Виж, ако промяната бе засегнала самата теб, ако съществуваше и най-малката вероятност да нараниш мен или Ели, щеше ли да искаш да остана със скръстени ръце? Пък да става каквото ще?

– Не. – Цялата ù решителност се изпари и раменете ù се отпуснаха. – Не бих искала да нараня никого. – „Най-малко теб.“

– Същото важи и за мен. Затова трябва да си обещаем един на друг. – Той пристъпи към нея и пое ръцете ù в своите. – Моля те, Алекс, трябва да знам, че ще направиш всичко възможно, за да защитиш Ели, а също и себе си.

Наистина искаше да му обещае. Но онова, което Том бе казал миналата вечер, я накара да се поколебае: „А може би взаимно се спасихме.“ Защо Том да има нужда от спасяване? От какво? Или от кого? Замисли се за всички онези дълги нощи, през които, въпреки цялата си смелост, а сега и готовност за саможертва, дори не бе мигнал. За разлика от последната нощ, през която бе спал непробудно. Какво се бе променило?

„А може би взаимно се спасихме.“

Това ли беше? Но от какво би могла тя да спаси Том? От това да се върне на фронта? Може би. Ами идеята за Канада, въпреки че границата е толкова далече? Това ли беше? А може би бе дошъл тук да потърси някакъв знак? Знак за съдбата си?

Дали не се бе спасил от самия себе си?

– Том – започна тя, – защо дойде тук? Та ти не живееш тук; мястото ти не е тук. Каза ми, че било съдба – това, че си намерил мен и Ели и си се озовал на правилното място в правилния момент. Затова ли дойде тук, да намериш съдбата си? Или да потърсиш нещо друго? – Тя вдигна ръка и я постави на бузата му. Пръстите ù бяха ледени за разлика от кожата му, която гореше. – Том... нали не си дошъл тук, за да умреш?

Всички тези въпроси би могла да зададе сама на себе си. Миризмата му се промени и тя долови острото поемане на дъх, усети с дланта си внезапния шок и тогава разбра, че думите ù бяха попаднали право в целта. Лицето му се сгърчи от силно вълнение и той притисна ръката ù към бузата си.

– Алекс – рече с пресипнал глас – нямаш представа какво съм... какво съм извър...

Пронизителен звук, остър и ясен, разсече въздуха. Алекс си пое дъх, който заседна на топка в гърлото ù. Познаваше този звук. Това беше свирката, която бе дала на Ели: „Просто я надуваш и ще те чуят дори в съседния щат“.

– Том – изрече настойчиво тя. – Ели...

– Знам. – Том скочи от мястото си, спусна се към палатката, пресегна се вътре и се върна заедно с уинчестъра. Писъкът на свирката прозвуча отново – ясен и отчетлив като лъч ярка светлина в иначе тъмна стая – след което се чу лаят на кучето, слаб, но непогрешим. Том се втурна към обраслото с треволяк поле. – Хайде!

Тя грабна мозберга, вдигна го над главата си и се втурна през буйната растителност след Том, който беше по-висок и с по-дълги крака, така че с лекота би я изпреварил по равното. Да тичаш по асфалт или по утъпкана пътека, беше много по-различно, отколкото да газиш през високата трева, където усещаше ботушите си натежали и тромави сред плетеницата от бурени, които сякаш имаха дълги и жилави пръсти, увиващи се около глезените ù. А далеч пред нея, стигнал вече до гората, Том се спря и се обърна назад.

– Продължавай! – махна му Алекс, чула отново лая на кучето. – Ще те настигна!

Том кимна, след което се обърна и се скри сред дърветата. Минута по-късно Алекс се измъкна от полето, ала от Том нямаше и следа. Границата между полето и гората беше рязка, тревата изведнъж отстъпваше пред плетеницата от храсти, ограждащи дърветата, а по-нататък се разстилаше заглушаващият стъпките килим от борови иглички, вече покрит с пелена от сняг. Някъде отпред Алекс чу кучето.

– Ели? – извика тя и отново се втурна напред. За разлика от полето гората все още тънеше в сумрак, в ранните часове на утрото светлината проникаваше трудно тук и въздухът беше студен и влажен. В него се преплитаха твърде много миризми, така че тя не можа да различни мириса нито на Ели, нито на Том, нито дори на Мина. Свирката изпищя отново, а лаят на кучето прозвуча още по-разпалено, пронизително и почти без да спира.

„Нещо не е наред.“ – Ботушите ù трополяха глухо по замръзналата земя. – „Нещо не е наред, нещо се е объркало.“

Сред дърветата право напред се мярна късче небе, просека, а малко по-нататък Алекс зърна нещо ръждивочервено – якето на Том. Кучето приличаше на тъмно петно, което танцуваше в краката на Том, след което се стрелна нанякъде. Тя отвори уста, за да извика, ала нещо в позата на Том накара гласа ù да замре в гърдите. Той повика Мина, след което я улови за каишката. Но защо? Тя забави крачка...

И тогава сбърчи нос, доловила внезапно някаква противна смесица от миризми: на пържен лук, мръсни чорапи и развалени зъби.

Точно зад нея.

Тя изохка сподавено, след което се завъртя на пети, освобождавайки предпазителя с палец...

Жената имаше бледо изпито лице, оградено от къдрава сива коса. Може би в някой друг живот, преди този кошмар, е обичала да пече шоколадови курабийки за внуците си, но не и сега.

Тя забеляза пушката на гърдите на Алекс.

– Недей.

33

– Мъртва ли е? – попита Ели.

– Не съм сигурна. – Бяха накарали двете момичета да се отдалечат от камиона и сега Алекс трябваше да проточи врат, за да надникне сред високите треви. Успя да различи кучето, проснато на покритата със сняг земя, и тогава ù се прииска да знае командата, с която да го накара да млъкне. За жалост обаче не я знаеше и когато кучето не спря да лае, единият от двамината мъже – които бяха доста стари, на възраст горе-долу колкото Лари, помисли си Алекс – реши, че от пушката му би излязла чудесна бухалка за бейзбол. Но може би така беше по-добре. Защото въпреки удара в главата, кучето все още имаше шансове. Докато с един куршум всичко щеше да свърши. Алекс забеляза, че гръдният кош на животното се повдига с мъка и се спуска и после пак се повдига. – Не, все още диша. Само са я зашеметили.

– Те ме накараха да надуя свирката. – Ели изгледа свирепо жената. – Тя каза, че не го ли направя, щели да застрелят Мина.

– Още има такава опасност, ако не млъкнеш – рече иззад пушката жената.

– Спокойно, Ели. – Алекс отправи поглед към Том, който събираше голямата палатка. Докато той работеше, по-възрастният от двамата мъже държеше пушката си насочена към гърба му. Другият, който бе фраснал Мина по главата, бе опаковал вече войнишката палатка и сега тършуваше из каросерията на камиона. Бяха открили всичките им оръжия с изключение на ножа в ботуша ù и глока, който все още лежеше скрит в кобура на кръста ù под кожуха, който бе взела от хижата на рейнджърите. Молеше се никой да не я накара да разкопчае кожуха. По-голямата част от амунициите, които бяха взели от сейфа с оръжието, бяха прибрани в отделна платнена чанта, която по-младият от двамата мъже току-що бе изровил от багажа им.

– Намерих я. – Лицето на мъжа изглеждаше така, сякаш някой го бе изгладил с ютия още като бебе. – Тука има четирийсет и пети калибър, има деветмилиметрови и двайсет и втори калибър за букмарка.

– А за пушката и за винтовката и за ловната пушка? – извика жената през рамо.

– Всичко е тук. – Плоската мутра закопча ципа на чантата. – Аз взимам уинчестъра. Писна ми от тия пикливи двайсет и втори калибър. С тях нищо не можеш да гътнеш.

– Абсолютно нищо няма да гътваме – изсумтя по-възрастният. Той беше плешив, закръглен и червендалест, долната част на лицето му бе покрита с гъста четина, както и с плътна мрежа от спукани капиляри. – Човек никога не знае какво може да му потрябва. Взимаме всичко наше и тяхно.

– Но това е равносилно на убийство – заяви Том, след което пристегна чувала на раницата. – Да ни вземете всичко – храната, оръжието и камиона – е все едно да ни застреляте още тук и сега.

– Ако кажеш, може да го уредим – отвърна Плоската мутра. – И без това е по-добре да не ни се мотаете в краката.

Том не му обърна внимание.

– Моля ви, оставете ни поне една пушка или лъка и една от раниците – обърна се той към плешивия. – Нали не смяташ, че мога да спукам гумите със стрела? И без това прибрахте всичко друго. Оставете ни поне някакъв шанс за оцеляване.

Алекс забеляза колебанието, изписало се на лицето на по-възрастния мъж. Плоската мутра вероятно надуши какво става, защото се обади:

– Ей, я си затваряй устата. Не го слушай, Брет.

– Моля те – повтори Том.

– Казах ти да си затваряш устата.

– Съжалявам, но не мога да ви помогна – отвърна Брет. – Ще ми се да можех, но няма как. Ние сме трима и ни чака дълъг път, докато се придвижим на юг. Чух, че там имало военен бежански лагер. Ако сте достатъчно умни, вие също ще тръгнете натам.

– И с какво да го направим? Та вие ни взехте всичко – отвърна Том.

– Тогава вървете пеша, също като нас – обади се Плоската мутра. – Наоколо ферми и трупове колкото щеш, благодарение на такива като вас.

Страните на Ели пламнаха.

– Не сме направили нищо лошо. Моят дядо също умря. А вие сте само едни негодници с пушки!

Алекс забеляза сянката на вина, прекосила лицето на Брет, което явно не убягна и от вниманието на Том, защото той каза:

– Брет, бащата на това момиченце е бил войник. Загинал е по време на мисия в Ирак. Служил е на страната, а сега ти обричаш на смърт детето му!

– Брет – обади се предупредително жената.

– Не можеш да я оставиш тук, Брет – продължи Том. – Не си такъв човек.

На лицето на Брет се изписа колебание.

– Бихме могли да я вземем с нас. Може да ни е от полза. Нали казаха, че военните непременно те пускали в лагера, ако водиш със себе си дете, което не се е променило?

– Какво ще кажеш за Рул? – обади се Плоската мутра. – Нали помниш, чухме, че пускали вътре без значение дали водиш деца, или не. Е, с деца е по-добре, разбира се.

– Какво? – извика Ели.

– Не – отсече Том и пристъпи напред. – Брет, знаеш, че това не е вярно. Щом искаш камиона, твой е. Но ни остави някакви провизии. Като изключим камиона, не сте в по-изгодна позиция от нас самите. Рано или късно всички ще останем без храна.

Брет поклати глава.

– Аз обаче чух друго. Самото правителство създавало тези лагери. И ги снабдявали с провизии, също като в Ню Орлианс.

– Нима? Може да си чул разни слухове, Брет, но ние също научихме това-онова. В страната няма никакво правителство. С източното крайбрежие е свършено, човече. Там нищо не работи.

– Вашият камион обаче върви.

– Защото е много стар. Военните може би са подсигурили част от оборудването си срещу подобен род атаки, но не са проведени никакви тестове, и ако трябва да бъда честен, това са пълни глупости. Брет, не се надявай в скоро време нещата да се оправят.

– Това вече го знам. – Лицето на Брет стана мрачно. – Когато онова нещо се случи, жената на Харлан се строполи мъртва. А след ден аз също изгубих жена си заради един от вашите.

– Съжалявам за загубата ти – отвърна Том. – Но ние не сме се променили.

– Засега. А когато това стане, нещата, които имате, няма да ви трябват повече.

– Ами ако не се променим? Оттогава минаха седмици. Ако е вярно това, че в лагерите и градовете пускат хора с деца, тогава военните знаят, че не всяко дете ще претърпи трансформция.

– Видя ли, Брет? Точно както ти казах – заяви жената с покровителствен тон. – Военните те пускат вътре, ако водиш дете със себе си. От по-големите няма полза; с тях ще си навлечем единствено неприятности, но малкото момиченце...

– Не – извика Алекс. Ели се бе свила до нея. Тогава думите на Лари изплуваха в съзнанието й: „Вероятно струвате, колкото теглото си в злато“. – Не можете да я вземете.

– Брет – започна отново Том, – аз служа в армията и ще ти кажа, че първата работа на военните ще бъде да се погрижат за самите себе си, а не за децата или за някой друг, който не е от техните редици.

Този път на лицето на Брет се изписа несигурност.

– Ти си войник? Бил ли си в Ирак?

– В Афганистан.

– Какво търсиш тук тогава? Защо не си там?

– Бях в отпуска.

– Нима? – рече Плоската мутра, Харлан. – Е, войнико, отпуската ти е прекратена. Не трябва ли да си на служба, когато цялата страна отива по дяволите? Пък и на север няма никаква армия. – А на Брет рече: – Той бяга, ето какво прави.

– Просто се опитвам да защитя хората си – отвърна Том, ала Алекс долови в гласа му една нова нотка, която не можа да разгадае, след което усети същата онази остра смъдяща химическа миризма и си помисли: „Том е не само уплашен. Той лъже“.

– Брет – подхвана отново Том – не е безопасно да се ходи на юг или на изток. На юг оттук има само една база и тя със сигурност е пренаселена с бежанци. Виждал съм какво става, когато една тълпа излезе извън контрол. Повярвай, не искаш да си там.

– Просто го е страх – обади се Харлан. – Той е само един проклет дезертьор.

– Не е вярно – отвърна Том.

Но Алекс чу – тоест, надуши: „Да, вярно е“.

– Откъде знаеш, че на изток не е безопасно? – попита Брет.

– В каросерията има радио. – Том изложи накратко събитията, след което заключи: – Да тръгнеш на изток, е възможно най-лошата идея. Брет, луната е синя. Или зелена. Това може да стане само когато във въздуха има отрова.

– Кога за последен път чу някакви новини?

– Преди около две седмици.

– По дяволите – обади се Харлан, – много нещо може да се случи за две седмици. Каза, че си чул съобщения от Европа. Откъде ще знае някой от Франция какво става тук? Помниш ли какво направиха ония копелета в случая с Ирак? Спасиха собствените си жалки задници.

– Харлан има право – рече жената.

– Брет. – Том направи още една крачка към по-възрастния мъж. – Стига, човече, ти не си уби...

Когато пушката гръмна, Алекс усети как гърлото ù се свива от страх. Ели издаде лек писък. А Том замръзна на мястото си. Тогава Харлан, който все още се намираше в каросерията, извика:

– Другия път, Том, като ти кажа да мълчиш, по-добре ме послушай, защото нямам намерение да хабя повече патрони.

За миг Алекс си помисли, че Том ще предприеме нещо, но той само поклати глава, при което сърцето ù се сви. Ако Том не можеше да ги защити, тогава...

– След като се разбрахме – каза Харлан, – донеси ми най-сетне проклетата палатка. – Когато Том метна палатката в каросерията, Харлан се ухили, оголвайки почернелите си криви зъби, чиято воня лъхна Алекс на разстояние от двайсет крачки – резултат от дълги години дъвчене на тютюн и употреба на „Джим Бийм“. – Ключовете.

„Наистина ще ни оставят тук.“ – Алекс наблюдаваше с хладно недоумение как Том пуска ключовете, които издрънчаха приглушено в тънкия сняг. – „Ще ни зарежат в снега, насред нищото. Трябва да направим нещо.“

– Чие е това куче? – Когато Алекс не отговори, възрастната жена я сръчка с пушката в тила. – Не ме карай да повтарям. Твое ли е?

– Не, кучето е мое – обади се Ели. – Първо беше на баща ми, после – на дядо ми, а сега е мое.

– Добре тогава – рече жената и се усмихна на Харлан. – С един удар два заека.

– Аха – кимна Харлан. – Най-добре да вземем и кучето, и детето.

– Какво? – извика Алекс.

– Не знам, Марджъри – обади се Брет.

– Брет, ако вземем кучето, ще си спестим сумати въпроси. Всички имат кучета – обясни Марджъри. – С дете и куче е най-сигурно.

– Защо? – попита Том. – За какво говорите?

– Едни хора ни казаха, че кучетата познавали кой ще се промени – отвърна Брет и сви рамене.

– И тях ли ограбихте? – заяде се Ели.

Брет се изчерви и Алекс си помисли, че момичето най-сетне го закова.

– Не знаем дали е вярно – рече той на Том. – Просто така чухме. Хората говорят какво ли не.

– Сега разполагаме с куче и с дете – настоя Марджъри, – така че ще трябва да ни пуснат.

– Не. – Том тръгна към Алекс и към Ели, която се бе свила до крака на Алекс. – Не можете да вземете нито детето, нито кучето.

– Успокой топката, Том – обади се Харлан.

– Няма да ви помагам – каза Ели на Марджъри. – Ще кажа на Мина да ви убие.

– Хубаво – отвърна Марджъри и се прицели с пушката. – Тогава ще застрелям кучето и ще ни остане...

– Не! – извикаха Том и Алекс едновременно, след което Том се хвърли напред. Забелязала движението, Марджъри се опита да се извърне, но Том бързо се сниши на земята, след което протегна ръце и улови цевта на пушката. А после дръпна с все сили. Задъхана от ужас, Алекс се претърколи на снега, повличайки и Ели със себе си в мига, в който Марджъри натисна спусъка. Пушката гръмна, куршумът изсвистя над главите им, след което Марджъри полетя назад, изгубила равновесие, и тогава Том изтръгна оръжието от ръцете ù, закрепи го на рамото си и тъкмо когато се канеше да вдигне цевта, Алекс погледна към каросерията и зърна Харлан, който се завъртя и...

– Том! – изкрещя тя.

34

Три дни по-късно Алекс намали крачка, докато очите ù не различиха заобления връх на покрита с прясно натрупал сняг камара с дърва за огрев. Порив на вятъра запрати в лицето ù сняг и очите ù се навлажниха от парещото усещане. Тя примигна, за да прогони сълзите, и обхвана с поглед разкрилия се отпред асфалтиран паркинг с три газови помпи. До едната се виждаше паркирана някаква модификация на „Тойота седан“, изоставена, когато подаването на ток към газовата помпа бе секнало, а седанът бе отказал да запали. Вратата на шофьора зееше отворена, а по някаква необяснима причина и двата предни прозореца, отляво и отдясно. Предната седалка и таблото бяха побелели от насипания вътре сняг. На завоя за газостанцията бе изгаснало друго превозно средство, „Додж Караван“, чиито предни врати стърчаха отворени подобно на гигантски уши. От мястото, където стоеше, Алекс забеляза, че задните врати бяха плъзнати назад по релсите си. Вътре имаше празна детска седалка, а от прага на колата висеше покрития с червена козина крак на плюшена играчка. При тази гледка болка прониза гърдите ù и тя за пореден път се замисли за Ели.

– Какво виждаш?

– Никакви трупове. – Тя сведе поглед към Том, който седеше подпрян на камарата цепеници. Тази сутрин ù се бе сторил по-зле, с трескав и нездрав вид, и не смяташе, че капчиците влага по лицето му са от снега. Пушката двайсет и втори калибър на Харлан наистина се бе оказала пиклива работа. Куршумът не бе строшил костта, но също така не бе излязъл и все още стоеше заседнал дълбоко в дясното му бедро. Алекс установи с изненада, че ивицата памучна риза, с която бе превързала раната, беше потъмняла. – Пак си започнал да кървиш.

– Да. – Лицето на Том беше изпито и бледо, а очите му – прекалено трескави. Той прокара език по горната си устна. – Може ли да влезем вътре?

– Мисля, че да. – Погледът ù прескочи от вана към сградата, изтъркано съчетание между газостанция, супермаркет и магазин за стръв, с нагънат ламаринен покрив, затрупан от снега, и толкова тъмни поларизирани прозорци, че вътре не се виждаше нищо. Предната врата беше плътно затворена, а прозорците изглеждаха невредими, което означаваше, че вътре може да има някой. Снегът по целия паркинг беше непокътнат с изключение на следите от животни, вероятно от елен. Алекс подуши въздуха изпитателно и предпазливо, но не долови нищо друго освен миризмата на моторно масло и бензин.

Плъзна поглед към лявата си китка. Според Мики беше четири без пет.

– Скоро ще се стъмни. Мястото изглежда празно – каза тя. – Ще хвърля един поглед отзад.

– Добре, но все пак дръж глока под ръка. Може да не сме единствените, които имат нужда от място за пренощуване.

Беше прав. Тя мушна ръка под кожуха, извади пистолета от кобура и се изправи. Дори при това незначително движение главата ù се замая от слабост и тя опря ръка на камарата цепеници, за да запази равновесие.

– Добре ли си? – попита с тревога Том.

– Нищо ми няма – излъга тя. Ръцете ù трепереха, чувстваше се обезводнена и ù се повдигаше. Стомахът ù беше празен и болезнено хлътнал. Теоретично погледнато, човек можеше да оцелее само на вода в продължение на седмица, седмица и нещо, но докато успееха да намерят някаква храна, Алекс не беше сигурна колко дълго още ще може да кара на една празна теория. Откакто изгубиха Ели, се бяха натъкнали по пътя си на седем къщи, всяка от които плячкосана почти напълно, в това число и труповете. С последната къща бяха извадили късмет, но само защото бяха поели напряко през полето и Том бе забелязал сред дърветата проблясък на стъкло. Стъклото се бе оказало единственият останал здрав прозорец в една и бездруго разнебитена ловна хижа. Вратата бе толкова стара, че дъските се бяха изкривили, оставяйки широки пролуки, а през строшените прозорци вятърът бе насипал сняг в помещението. Мебелировката беше оскъдна – само един окъсан, прояден от мишки диван, и два счупени стола с прави облегалки – но Алекс успя да изрови в една от спалните дрипава раница.

В кухнята се натъкнаха на истинска златна жила: малко канап; парче свещ; стар, очукан алуминиев тиган; буркан „Стерно“[23]; шише белина (почти изразходена); три празни бутилки за вода; четири консерви сардина; една трета буркан микс от ядки; половин буркан пилешки бульон на кубчета; и четири опаковки телешка пастърма, убягнали някак от вниманието на мишките.

Но това беше преди три дни, а сега бяха останали с една консерва сардина, четири кубчета бульон и три опаковки пастърма. Алекс бе запазила за белината празния буркан от ядките и добавяше по една капчица всеки път, щом трябваше да пречистят водата за пиене. А вчера бе добавила към оскъдните им порции шепа дребни рибки, които улови в един малък поток, използвайки тениската на Том вместо мрежа. Така или иначе Том не се хранеше много, приемаше основно пилешки бульон и вода, в резултат на което лицето му, и бездруго слабо, сега изглеждаше измършавяло. Единствените оръжия, с които разполагаха, бяха ножът в ботуша на Алекс и глокът, но и двамата смятаха, че не бива да хабят патроните за лов на дивеч. Положението им би било доста по-различно, ако можеха да останат на едно място, да се настанят в някое удобно бунгало или палатка, да заложат капани и, разбира се, ако имаха стръв. Ала състоянието на Том се влошаваше, поради което напредваха бавно, далеч по-бавно, отколкото преди време с Ели, тъй като Том куцаше и често се нуждаеше от почивка, докато се придвижваха по памет и по не особено надеждна ориентация на югозапад.

Том се надяваше, че Брет е послушал съвета му да се отправят на запад. В такъв случай пътят им минаваше през Рул. А ако предположенията на Харлан бяха верни, може би вече се намираха в града, където щяха да намерят Ели, веднъж само да стигнат дотам.

Може би. Но единствената мисъл, която вълнуваше Алекс в момента, беше да открие помощ за Том.

Помощ, която се надяваше да открие навреме.

Алекс заобиколи предпазливо магазина. Там се натъкна на един ръждясал камион на трупчета и на отворен контейнер за боклук, натъпкан догоре с кашони и оставен до навес от иглолистна дървесина. До контейнера се виждаха три ръждясали тенекиени кутии от боя, а също и четири автомобилни гуми, сбрани накуп като разпилени пулове за игра.

Алекс откри задната врата, чиято незастопорена мрежа стоеше открехната заради проникналия през дупчиците сняг. Мрежата възропта с висок, стържещ звук, който я накара да потръпне. А когато изпробва топката на бравата, тя се завъртя, и момичето избута вратата с крак. Ослуша се напрегнато в очакване да чуе изстрел от пушка, ала нищо не се случи.

Пристъпи в тясно преддверие. На стената имаше окачено талашитено табло с кукички, на което все още висеше едно яке. То беше светлосиньо на цвят с тъмносини еластични маншети и надпис НЕД, избродиран с черен конец над левия преден джоб. На пода имаше чифт ботуши.

Друга врата водеше към тясно помещение. Вляво имаше вмирисана баня; тоалетната, която бе използвана след спирането на тока, беше пълна с гнусна воняща маса. В другия край на помещението се виждаше предната врата, както и едното крило на витрина на „Криспи Крийм“[24].

И тогава миризмата я блъсна в лицето, по-силна дори от лайняната смрад на тоалетната – миризмата беше задушлива като канализация и толкова отвратителна, че стомахът ù се качи в гърлото. Веднага разбра какво е открила.

В магазина цареше пълен хаос: оголени рафтове, празни кашони, спукани кутии от сок, една смачкана поничка, търкулнала се от иначе празната витрина на „Криспи Крийм“. Някой бе изтървал кора с яйца пред замлъкналите хладилни шкафове. Парченцата черупки и разпльоканите жълтъци се бяха смесили с локва от прясно мляко, засъхнала в твърда кора с цвят на сополи. Хладилните шкафове бяха празни. Вдясно от предната врата имаше рафтове с вентилаторни ремъци, туби с масло по четвърт галон, бутилки с антифриз и разтвори за почистване на автомобилни стъкла, които изглеждаха относително непокътнати.

Но това не можеше да се каже за тялото на мъртвия мъж.

Трупът лежеше в локва засъхнала кръв в предната част на магазина. По-голямата част от лицето му липсваше. В това число устните и венците, а зъбите му, някои от които полуизгнили и пожълтели от цигарите, стояха накриво, сякаш колчета на палатка, които бурята всеки миг ще изтръгне. Задната страна на ризата и на дънките му беше сдъвкана на дрипи, а мускулите и кожата на крайниците му – озглозгани до кокал, сякаш беше пържено пиле.

Преди три седмици, преди месец, шест седмици... При други обстоятелства Алекс щеше да повърне. Или да побегне с писъци. А може би и двете. Сега обаче тя започна да изучава пода. Тук бяха идвали няколко животни – вълци, предположи тя, или кучета – както и известен брой хора. Подът представляваше плетеница от ръждиви на цвят следи от обувки. Всички отпечатъци бяха стари, с очертания, които даже не лепнеха, но когато обходи пода с поглед, изведнъж се сепна.

Някой е бил бос.

Прочела беше „Робинзон Крузо“ в четвърти клас. Доколкото си спомняше, Крузо изпада в ужас, когато открива отпечатъка от крака на Петкан, убеден, че самият Дявол е дошъл на острова. Ала най-силно го смайва откритието, че въпреки цялото това време, прекарано в самота, идеята да срещне други хора го плаши до смърт.

Вперила поглед в следите от боси крака, мисълта ù бе отлетяла към Робинзон Крузо. Не бяха видели никакви подивели деца, нито дори знак, че са идвали в близост до къщите и фермите. Искрено се надяваше всички те да са мъртви. Надяваше се, че децата канибали, които използваха само половината си мозък, са прекалено тъпи, за да дойдат тук.

Тя избута предната врата с гръб и затътри тялото, като влачеше мъртвия мъж за краката и се надяваше, че те няма да се появяват. Не беше толкова зле, колкото бе очаквала, а може би вече бе претръпнала. Но така или иначе трябваше да го направи, защото нямаше никакво намерение да прекара нощта под един покрив с труп. След относителното убежище, което предлагаше магазинът, студът навън ù се стори непоносим. Вятърът се бе усилил, а снегът се забиваше в лицето ù като ледени иглички, но въпреки това тя изпита облекчение, че вдишваше въздух, който не миришеше на разлагащия се Нед. Хрумна ù да вземе работната риза от задната стаичка, преди да е мръкнало, за да покрие с нея лицето на мъртвия мъж, но после реши, че на тях ще им е от по-голяма полза. Нещо я подтикна да се извини на Нед, но не го направи.

Когато се върна за Том, той трепереше от студ. Като го придържаше и влачеше едновременно, двамата влязоха вътре и Алекс го отпусна да седне на пода, след което претърси целия магазин. Храна нямаше, но намери една неразпечатана бутилка с вода, която се бе търкулнала под витрината на „Криспи Крийм“. Успя да изрови също и пакет батерии АА зад една прекатурена стойка за списания, намираща се близо до входната врата. Който и да бе тършувал наоколо, явно не бе изпитвал притеснения дали ще хване настинка, защото бе оставил цели шепи аспирин, „Тиленол“[25], лекарства против настинка в онези малки сашета от алуминиево фолио, както и носни кърпички и таблетки за възпалено гърло.

Зад тезгяха чекмеджето за парите на касовия апарат беше отворено и празно. Не намираше нищо чудно в това, че цигарите и тенекиените кутии с тютюн липсваха, но онова, което я смая, беше, че автоматът с пластмасови лотарийни билети също беше празен. Като че ли в близко бъдеще се очакваше „Пауърбол“[26] да обяви поредния си астрономически джакпот.

Зад тезгяха имаше друго помещение. Вратата беше заключена, ала ключовете все още висяха на пирон до касовия апарат. Мебелировката на това помещение се състоеше от обикновено метално бюро и въртящ се стол на скърцащи колелца. В бюрото намери няколко химикалки, два молива, три кламера, ластичета, а в най-долното чекмедже – бутилка бърбън, пълна до половината.

Тя остави бутилките с антифриз и разтвор за почистване на стъкла, но натъпка всичко останало в раницата. Изгуби известно време в колебание относно флаконите със смазка WD-40, тези с размразител и тубите с масло; накрая реши, че от трите неща само маслото може да им бъде от полза. В случай че срещнеха затруднения в откриването на дърва за огън, беше достатъчно да накиснат един парцал в маслото и да го сложат в найлонова торбичка.

След това отвори едно пакетче „Тиленол“ и накара Том да изпие лекарството заедно с останалата вода. В магазина беше много студено, но въпреки това лицето на Том лъщеше от пот. Косата му беше влажна, но когато постави ръка на челото му, Алекс установи, че кожата му гореше.

– Имаш треска – рече тя.

– Ин-ин-инфекция. – Том трепереше толкова силно, че тя чу тракането на зъбите му. – На-на-надушвам го.

Както го надушваше и тя, дори без помощта на свръхчовешко обоняние. Когато свали превръзката, тя потисна напиращия стон. Раната изглеждаше страшно зле. Куршумът бе влязъл в крака леко наляво, на около шест инча под ханша на Том. Бедрото беше подуто и вдървено, а кожата – зачервена, лъсква и гореща при допир. Очертанията на раната бяха почернели и когато той се размърда, от нея бликна струйка зеленикава гной, примесена с кръв, и потече настрани по крака му. Превръзката беше прогизнала и просмукана от същата тази смесица от кръв и гной.

– М-мисля, че повече н-няма да мога да вървя – каза той.

– Днес обаче вървя.

– Т-твърде б-бавно.

– И какво от това? Няма да те изоставя.

– Ще с-се наложи. – Той отпусна глава назад и притвори очи. Устните му бяха нацепени и разкървавени.

– Ти никога не би изоставил нито мен, нито Ели. Ако се стигне дотам, дори би ни носил на гръб.

– Н-не бъди толкова сигурна в т-това.

– Мога да направя носилка.

Той едва-едва поклати глава в знак на отрицание.

– С-само ще те за-за-забавя. Доникъде н-няма да стигнем т-така. Сама ще б-бъдеш по-бърза.

Така беше, и тя го знаеше. Сама щеше да изминава два пъти по-голямо разстояние за два пъти по-малко време и ако се придържаше в югозападна посока, рано или късно щеше да стигне до Рул. Ако Лари се окажеше прав – и ако можеше да се вярва на Марджъри, Брет и Харлан – хората там със сигурност щяха да се съгласят да помогнат на Том.

От друга страна, можеше да се окаже вярно нещо друго, казано от Лари: „Ще ви застрелят на мига“.

– Засега няма нужда да взимаме решение. Съгласен? – Тя го разтърси лекичко. – Нали разбираш малко от медицина? Няма ли да е по-добре, ами, да разкараме тая гадория оттам, какво ще кажеш?

– Н-няма да навреди – кимна вяло Том.

– Добре, дай ми само пет минутки. Ще хвърля един поглед на колите. Можем да използваме поне постелките. Във всеки случай ще е по-добре, отколкото да лежиш на пода.

Тъй като тойотата беше най-близо до входа, тя претърси първо нея. Колата беше празна и студена като хладилник. Докато нареждаше припряно постелките на предната седалка, дъхът ù излизаше на облачета пара и тогава ù хрумна една мисъл: „Багажникът.“ Тя се пресегна, напипа бутона вдясно, натисна го и накрая чу как багажникът се отваря с щракване.

Джакпот. В багажника имаше сгъваема лопата и три сигнални ракети. Ако се наложеше, биха могли да използват ракетите, за да запалят огън. Но дали не можеха да използват ударника и след това? Том сигурно щеше да знае.

Лопатата беше предназначена за лагеруване, имаше триъгълна стоманена глава и подвижна дръжка, която се отвиваше, разкривайки петнайсетсантиметрово острие на трион. Тя разпъна дръжката до пълната ù дължина и изпробва тежестта на инструмента в ръката си. От състоянието на острието можеше да допусне, че лопатата никога не е била използвана.

Отстъпвайки назад с постелката на багажника, Алекс зърна едно бяло-червено ъгълче, което се подаваше изпод резервната гума. Тя остави постелката настрана и посегна към цветния предмет. Не беше ли това...?

Опита се да потисне лекия приток на адреналин, който бе изпитала, но в мига, в който докосна с треперещи пръсти картонения предмет, разбра, че е познала, и тогава издърпа внимателно кутията „Малборо“. Интересно място, където да криеш тайните си запаси, но след като бе чувала за хора, които складираха дрога в резервните гуми, може би нямаше нищо чудно, че не искаш жена ти или мъжът ти да разбере, че още не си скъсал със стария навик. Кутията „Малборо“ проскърцваше в ръцете ù и миришеше на студен катран. Цигарите не я интересуваха. Но ако някой бе скътал пакет цигари за черни дни в багажника, тогава щеше да му трябва и огънче.

Боеше се да провери, но все пак го направи. В кутията имаше три цигари...

Най-накрая изпусна въздуха в гърдите си.

И един кибрит. Бялата някога кутийка сега беше сива на цвят. Думите под стилизираната чаша за мартини все още се четяха – ЕДИ МАРТИНИС – а отдолу с доста по-ситни букви бяха изписани адресът и телефонният номер на ресторанта. Подържа кибрита няколко секунди в ръката си с мислите: „Гледай сега. Вътре няма да има никакви клечки. Нито една“.

Но клечки имаше: половин дузина.

– Том! – нададе тя писък. Силно въодушевена, Алекс се дръпна от багажника, привела глава и хванала лопатата в едната си ръка и кибрита в другата, когато вонята на гнила плът си проби път през заседналата в ноздрите ù миризма на сух тютюн.

По-късно щеше да си зададе въпроса дали събитията биха се стекли другояче, ако не бе вдишала дълбоко мириса на „Малборо“. Но това щеше да стане чак по-късно.

Но сега пред нея стоеше не едно, нито дори две деца.

А цели три.

35

Две момчета и едно момиче стояха съвсем наблизо, на не повече от двайсет крачки, между нея и входа на газостанцията. Съдейки по листата и клонките, оплетени в косата на момичето, Алекс предположи, че тримата бяха дошли от гората зад газостанцията. Децата бяха много мръсни и носеха пъстър асортимент от дрехи, които нямаше как да са техни. Момчетата бяха по-големи, вероятно в началото на двайсетте. По-голямото, върлинесто с обрасла черна коса, носеше обточено с козина розово дамско яке. Другото момче, което беше много дебело, бе надянало останките на дрипаво черно пончо, толкова износено, че в него приличаше на трътлест Батман, преминал през машината за рязане на документи.

Момичето, помисли си Алекс, беше на нейната възраст. Някъде по пътя то бе задигнало съдрани мъжки камуфлажни панталони и прекалено малко за него омърляно сиво палто в милитъри стил, чиито ръкави стигаха до лактите ù. Всеки сантиметър от кожата ù, останал непокрит от дрехи, беше изцапан с мръсотия и кръв, както и с още нещо, което беше или моторно масло, или фекалии – а може би и двете. Левият му ръкав беше разпран, сякаш момичето се бе закачило на някой клон, след което се бе дръпнало силно, раздирайки вълнения плат. Момичето се размърда, при което изпод дрипавите маншети на панталоните му се показа една-единствена маратонка, обута на десния крак. А левият беше бос с изключение на един окървавен чорап, стигащ до глезена. Алекс се замисли за кървавите отпечатъци в магазина и тогава със смразяващ кръвта ужас осъзна, че следата от стъпало, открита от Робинзон Крузо, не принадлежеше на Петкан. А на един от канибалите.

Момичето канибал държеше в ръката си сопа – с полирана повърхност, наглед много здрава и тежка, вероятно служила преди като дръжка на брадва.

Колата. Би могла да скочи вътре и да заключи вратите. Но се боеше да помръдне. Краката ù трепереха. А отворената задна врата на тойотата изглеждаше сякаш на хиляди километри разстояние. Но така или иначе не можеше просто да стои и да чака. Предната врата на магазина беше отворена, също както и задната, и ако трите деца решаха да влязат вътре, щяха да открият Том...

Момичето се хвърли към нея. Стори го с нечовешка бързина и без да издаде нито звук. Жилавите му ръце се стрелнаха напред с неуловимо движение, лявата – готова да дере, а дясната – размахала сопата. В последния миг Алекс успя да се наведе. Чу как сопата изсвистя точно там, където беше главата ù само секунда по-рано. И тогава изкрещя от ослепителната болка, прорязала скалпа ù. Алекс преви тяло напред, тъй като момичето я бе сграбчило за косата и с все сили я дърпаше и теглеше. Краката ù се оплетоха и изгубила равновесие, тя се строполи на леденостудения асфалт, като продължаваше да стиска лопатата в лявата си ръка. Алекс се претърколи по гръб и тогава кибритът изхвърча някъде встрани. А когато момичето изкълчи ръката ù, тя зърна летящата към нея сопа и се изви наляво, при което сопата се стовари с трясък върху цимента и се разцепи. В следващия миг усети силно разтърсване и изгаряща болка прониза скалпа й; тогава се освободи и се претърколи на колене.

Останало само с един окървавен кичур и разцепената сопа в ръце, момичето нададе объркан рев. Момчетата не бяха помръднали от местата си. Алекс нямаше време да разсъждава дали не бяха решили да я нападат един по един, или просто двамата разчитаха, че момичето ще се справи само. Алекс тъкмо се опитваше да се изправи на крака, когато момичето отново се нахвърли върху нея.

В последвалите действия водеща роля изигра инстинкът. Все още свита на земята, Алекс видя връхлитащото момиче, долови шляпането на босия му крак и усети как сключва ръце около дръжката на лопатата. В този миг мозъкът ù изключи и тялото ù взе надмощие, при което тя се изправи и се хвърли напред, скъсявайки разстоянието помежду им.

Предприе нисък финт, целейки се високо. Острието на лопатата разсече въздуха в яростна атака. Твърдият метален ръб потъна в оголената мека плът на шията на момичето. Изригна фонтан от кръв, който изпръска снега, сякаш червени пръчици върху бяла глазура, и тогава момичето полетя назад – движение, чиято инерция изтръгна лопатата от ръцете на Алекс. Момичето се просна на земята, обвило шията си с ръце, и започна да издава хъхрещи звуци, докато кръвта шуртеше през пръстите му. Тогава лопатата издрънча на земята.

А собствената ù инерция накара Алекс да опише почти пълен кръгом. Изгубила ориентация, тя вдигна поглед и установи, че стои с лице към вана, чийто двигател бе угаснал точно на входа на алеята, водеща към газостанцията, и си помисли: „Божичко, те са зад мен...“.

До слуха ù достигна хартиеното шумолене на трополящи в плътния сняг ботуши, а когато се обърна, видя връхлитащото отдясно раздърпано черно петно.

„Пистолетът – сети се тя изведнъж. В ужаса си съвсем бе забравила за него. Тя бръкна под кожуха и обви ръка около дръжката. – Пистолетът, пистолетът, пистолетът, пистолетът...“

Трътлестото момче се заби право в нея. Глокът излетя от ръката й; видя как се превърта във въздуха и се удря с трясък в тойотата, след което се намери на земята, притисната под тежестта на стоварилото се отгоре ù момче. Дрипите на окъсаното мушамено пончо на момчето плъзнаха по ръцете ù като пипала и тя започна да го обсипва с удари, мъчейки се да се освободи. Останала без въздух, Алекс видгна поглед и зърна оголените му зъби, покрити с петна от засъхнала кръв и слуз.

– Не! – изписка тя, щом зъбите му пробляснаха...

Том се хвърли върху момчето. От удара трътлестият се катурна по гръб, двамата взеха да се търкалят насам-натам, да се налагат и да пуфтят. Дебелакът правеше опити да ухапе Том по лицето, като щракаше със зъби. Том заби основата на ръката си в долната челюст на момчето. Щом зъбите му се впиха в меката плът на езика, дебелакът нададе гъргорещ вой. Обхванато от ярост, с процеждаща се от устата му кръв, момчето фрасна яростно Том по брадата с опакото на ръката си – чу се силен пукот като гърмеж от пистолет. Хватката на Том се разхлаби за миг и тогава окървавените зъби на дебелака се оголиха и се впиха в шията на Том, малко над рамото му.

Том изкрещя.

„Не, не, не, не!“ Обезумяла от ужас, Алекс задраска с нокти, мъчейки се да се изправи на колене. Двамата още бяха вкопчени в схватка и дори Том да не беше болен и отслабнал, другото момче го превъзхождаше по килограми и го бе възседнало. Ризата на Том бе прогизнала от кръв. Трътлестият стовари надолу свитата си в юмрук ръка. Когато ударът попадна право в носа на Том, се чу такова изхрущяване като от смачкани с тежък ботуш черупки от яйце, и тогава Том се отпусна.

Алекс изкрещя и без изобщо да си дава сметка какво прави, вдигна падналата на земята лопата, извъртя се и замахна с все сили. Лопата се стовари с глух удар; Алекс усети, как металът се впива в ръцете ù, а после нагоре към раменете ù плъзна силна вибрация от мощния удар. Трътлестият се просна с вой на земята, но загуби съзнание и скоро след това се претърколи на ръце и колене.

В този миг тя зърна дръжката на глока, паднал при задната гума на тойотата. Забелязала с ъгълчето на окото си, как трътлестият се изправя на четири крака и разтърсва глава като куче, тя се завъртя и тъкмо щеше да грабне оръжието, когато...

Третото момче – за което напълно бе забравила – се хвърли с все сили върху нея. Ударът я запрати право в яката ламарина на тойотата. Изпита заслепяваща болка, когато задният калник на колата се заби в гръбначния ù стълб. Останала без дъх, тя се отпусна и в следващия момент се намери по гръб на земята и пред погледа ù се мярна ръката на момчето, извита като лапа на хищник. Лицето на Алекс пребледня от парещата болка, когато ноктите му издраха кожата ù от ъгълчето на лявото ù око до ръба на челюстта. Тя се опита да се извърти, но момчето засили надолу свитата си в юмрук ръка, уцелвайки я малко над ухото. Главата ù издрънча в асфалта, устата ù се изпълни с вкуса на мокър метал и тя изпусна лопатата.

Тъй като главата ù се пръскаше от болка, Алекс долови смътно познатото дращене на нокти и усети, как ръцете му се увиват около гърлото ù, след което въздухът секна. Пръстите ù задраскаха по неговите, ала той я държеше здраво – и не стига това, ами започна да блъска главата ù в покрития със сняг асфалт. Очертанията на полезрението ù пламнаха в червено, после почерняха и накрая образът пред очите ù взе да се свива и да става все по-малък и по-малък. Белите ù дробове пареха от болка, а пулсът ù препускаше бясно заради липсата на кислород. Тя продължи да се бори, ала хватката на момчето се стегна още повече; палците му се забиха в гърлото ù, причинявайки ù огромно страдание – изгаряща болка, подсилена от усещане за нещо, което бива скършено надве като суха клонка. Крайниците вече не я слушаха и когато взе да губи съзнание, ръцете ù се отпуснаха. Започна да я обзема вцепенение, докато силите изтичаха като кръв от тялото ù, също както и болката. Кучешкият студ наоколо вече не ù правеше впечатление, зрението ù бе почти напълно изчезнало, съзнанието ù избледняваше и тя просто нямаше какво да направи...

И тогава от мозъка ù се процеди една-единствена мисъл, толкова ясна и отчетлива, сякаш изрязана от черна хартия: НОЖ.

Противно на всякакъв инстинкт тя пусна ръцете на момчето и посегна към ботуша си. Пръстите ù задращиха по плата и се свиха във внезапен конвулсивен спазъм, повдигайки крачола на панталона, но не защото съзнаваше какво върши, а защото умираше.

Ръката ù напипа твърда пластмаса.

Със сетни сили тя изтегли ножа от калъфа и заби острието в левия хълбок на момчето. Ножът беше много остър и тя усети само мигновено съпротивление при срещата на върха с плата, след което то премина с лекота през якето и ризата отдолу и потъна чак до дръжката в бедрото на момчето.

То се изви, надавайки писък. Ръцете му я пуснаха и тя започна да диша като риба на сухо, като поемаше големи хъхрещи порции въздух, който изгаряше гърлото ù. Надавайки писъци, момчето се изтърколи от тялото ù и сключило пръсти около дръжката на ножа, започна да го дърпа, опитвайки се да извади острието.

„Ставай.“ Мъглата, обвила съзнанието ù, се разсея. Дишайки на пресекулки, тя се обърна по корем и тогава зърна глока, на шест инча от нея.

Алекс грабна оръжието, извъртя се и се плъзна по гръб. Видя момчето, застанало на колене, на две стъпки от нея. Ножът, изцапан със собствената му кръв, сега се намираше в ръката му; очите му, разширени от ярост, се приковаха върху нея и той изрева...

Тя натисна спусъка.

Изстрелът отекна високо. Глокът отскочи. На гърдите на момчето разцъфна аленочервено петно, а фонтанът от топла кръв изпръска лицето ù. Момчето се строполи по гръб, без да издаде нито звук.

Не ù остана време дори да изпита облекчение. В следващия миг тя долови познатото хартиено шумолене, обърна се и видя трътлестия, който се хвърляше в нова атака с противна усмивка на устата си, изцапана с кръвта на Том. Тогава дебелакът надвисна над нея, огромен и ужасен, само на пет стъпки разстояние; стоеше пред нея, точно пред нея!

Тя тикна пистолета в лицето му и стреля.

36

Том дълго кървя, измокряйки една свита на топка риза и собствената си блуза, преди кръвотечението най-сетне да отслабне. После каза на Алекс да използва бърбъна. На нея това не ù се понрави – понеже знаеше, че алкохолът гори на поразия – но все пак го послуша. В мига, в който бърбънът влезе в контакт с оголената наранена тъкан, цялото тяло на Том се вцепени, жилите на врата му изскочиха като жици, а зъбите му лъснаха в гримаса.

– Съжалявам, съжалявам – затюхка се безпомощно тя. Последното, което искаше, беше да му причини още болка. Бърбънът, който беше с цвят на тъмен кехлибар, придоби кален кафеникаво-виолетов оттенък, щом се смеси с кръвта на Том. С помощта на една скъсана риза Алекс попи потта от челото му.

– Няма нищо – отвърна той с пресипнал от болката глас. Под разбития му нос се бе образувала коричка засъхнала кръв, а очите му бяха започнали да отичат. – Справяш се чуд-десно.

– Изобщо не знам какво правя – рече тя. Призля ù, но не от страх или от глад, а от ужас. Раната беше толкова дълбока, че се виждаха сухожилието и мускулът, както и мъничко кост. Кръвта вече не шуртеше, а само се процеждаше и тя се надяваше, че скоро ще спре напълно. Но си даваше сметка, че повече не бива да го мести. Том беше прекалено слаб и обезводнен. И бездруго вече имаше една инфекция, пък и не се съмняваше, че ухапването от човек е също толкова опасно, колкото и от животно, ако не и по-лошо. – Ами раната на крака ти? Да промия ли и нея с...

– Изрежи я.

Тя се вцепени, неспособна – нежелаеща – да повярва на ушите си.

– Какво?

– Изрежи я – прошепна Том с предрезгавял от болката глас. – Т-твърде много гной... т-трябва да изтече.

– Не мога – отвърна тя с ужас. – Том, не мога...

– Моля те. Алекс... аз не мога... не мога да го направя с-сам. – Той замълча, гърдите му се повдигаха, а лицето му лъщеше от пот. А когато заговори отново, произнасяше думите накъсано, за да си поема въздух. – Ножът... използвай ра-ракета... с-стерилизирай...

– Но така ще те изгоря.

Том се засмя, неясно хриптене, което бързо замря.

– Това е най-малкият п-проблем. Кожата вече е мъртва, но... тъканта отдолу ... м-може да е жива. Но ще трябва... ще трябва д-да дренираш. А-Алекс... моля те, Алекс, нап-прави го. – Очите му, искрящи от треската, се втренчиха в нейните, и тя прочете в тях отчаянието и страха му. – Преди да за-загубя ку-кураж...

Това ù напомни за историята с Кроу. Щом искаше от нея подобно нещо, сигурно знаеше, че не са му останали много възможности, а също и време. Ами ако той греши? Ако му навреди още повече?

Навън Алекс прибра ножа си, изтръгвайки го от сключените пръсти на мъртвото момче. Тя пъхна ножа в снега, за да отстрани по-голямата част от кръвта, а останалото изчисти с бърбън и вода. Застанала на вратата на магазина, тя отви капачката на една от ракетите и застърга с острието по ударника. Ракетата се запали и запръска наоколо аленочервени искри. Дръжката на ножа беше от плътен черен полимер, така че можеше да го държи спокойно без да се изгори, докато в същото време нагряваше острието и наблюдаваше как цветът му се променя от сребрист в матовозлатист и накрая става червен като разтопена лава.

– Том – повика го тя надвесила се на колене над него. Въпреки че ножът бе изстинал до матовооранжево, тя продължаваше да усеща излъчваната на вълни топлина и знаеше, че стоманата е още гореща. – Напълно сигурен ли си, че няма друг начин?

– От-отрежи го въ-възможно най-бързо. Ще се опитам да н-не мърдам. Като махнеш кожата, ще се наложи... може да се наложи да с-срежеш по-дълбоко. То-топлината ще ти помогне с-с кървенето. Щом гнойта почне да изтича, с-спираш. Сама ще... раз-збереш кога – изрече той на пресекулки. После извърна глава настрани и простена сподавено. Той затвори очи и сви ръце в юмруци, ала въпреки това тялото му се разтърсваше от дълбоки тръпки, които не можеше да контролира. – Ще с-се опитам да... да с-се стегна, но каквото и д-да кажа, Алекс... не спирай. Довърши нещата до к-край...

„О, моля те, господи!“ – помисли си тя, втренчила поглед в бедрото на Том и в почернялото, гневно око на раната. „Моля те, спаси го, моля те, помогни ми.“

Гледала беше филми, в които хората изравяха куршуми с голи ръце. В тези филми раненият губеше съзнание, ако болката се окажеше твърде силна.

Но това не беше нито филм, нито книга.

Всъщност беше много, много по-лошо, защото Том изобщо не изгуби съзнание, а издържа само три секунди, след което започна да крещи.

– Това е най-доброто, което можах да направя. – Тя изтри сълзите му с палец. Опустошеното му от болка лице беше мъртвешки бледо, очите му бяха хлътнали в лилаво-черни кръгове. Месестите ръбове на раната зееха, а бедрото беше набраздено с тънки струйки яркочервена кръв, но изглежда бе останала много малко гной. Във въздуха се носеше воня на мъртва плът, на вряща гной и на сварена кръв. Тъй като постелките под крака му бяха подгизнали от гнусната слуз, тя ги завлече навън и ги хвърли в снега, след което събра постелките от изоставения ван. Отворената рана на бедрото му бе наквасила с чист бърбън, а потта от челото му избърса с една събрана на топка, пълна със сняг риза. – Миришеш на кръчма.

– Аха. – Изтощеният му поглед се спря на шията ù. – М-много с-синини.

Все още усещаше гърлото си натъртено.

– Трябваше да видиш другия тип.

– Не се... не се шегувай. Беше на к-косъм. Не м-мога да те загубя...

– Никъде няма да ходя – отвърна тя със съзнанието, че щеше да бъде принудена. Избърса засъхналата кръв от гърдите му. Торсът му беше осеян с други, по-стари рани, покрити с лъскави белези.

– Ш-шрапнел – прошепна той, доловил въпроса в докосването на пръстите ù. – От взрив п-преди шест месеца. Трябва д-да видиш как за-задействам детекторите за метал на летищата.

– Ами този? – Тя докосна малките белези под лявата му мищница, които приличаха на следи от изгаряне. Но щом се наведе по-близо, успя да различи буквите:

ИДЪН

Томас А.

И някакви цифри. „Номер на социална осигуровка – помисли си Алекс. На следващия ред пишеше: О ПОЛ[27], а отдолу: Католик.

– Татуировка? – учуди се тя.

– Аха. Викаме им „вечен паспорт“. Понякога от теб не остава много след... – Той преглътна. – Нали знаеш.

– Том. – Тя протегна ръка, за да отметне влажната коса от челото му. Устните му бяха бледи, прозрачни като стъкло. – Какво ще правим сега?

– Ще с-се придържаме към п-плана. – На лицето му се появи принудена усмивка, която скоро изчезна. – Ще... ще тръгнем на с-сутринта. Т-трябва ми само малко по-почивка.

Трябваше му много повече от това, даде си сметка тя. Нощта прекараха в задната стаичка на магазина, върху наредените една върху друга автомобилни постелки. А няколко часа преди разсъмване, Том изгуби съзнание или просто заспа – не беше сигурна кое от двете. Тя се изтегна от лявата му страна и прегърна тялото му толкова плътно до себе си, че чуваше биенето на сърцето му. Беше изтощена, но не смееше да заспи, защото се страхуваше, че когато се събуди, ще го намери мъртъв. Но лека-полека мислите ù избледняха и тя се унесе...

Все същият сън: онзи, в който виждаше как хеликоптерът отнася майка ù и баща ù в снежната буря. Хеликоптерът започва да се издига като балон, пълен с хелий, все по-нагоре и по-нагоре и накрая – в най-високата точка на небето и в зенита на нощта – избухва в огнено кълбо от пламъци.

Алекс не беше там. Заради бушуващата буря тя бе останала вкъщи сама, докато майка ù изпълняваше лекарските си задължения, придружавайки някакъв пациент, нуждаещ се от спешна евакуация. Баща ù се бе озовал на борда по една-единствена причина – като всички ченгета, които винаги реагираха първи, той също бе преминал курс по сърдечна реанимация и затова зае мястото на медицинския техник, който, изпаднал в шок от бурята, бе отказал да пътува.

Но всъщност хеликоптерът не бе избухнал в огнено кълбо от пламъци. След като бяха транспортирали пациента здрав и читав, хеликоптерът бил отлетял на път за дома и тогава се блъснал в някакво възвишение. Но това не се превърна в трагедия, нито в поредния Четвърти юли, въпреки че избухналият пожар е бил толкова силен, че се наложи да идентифицират пилота и родителите ù по зъбите.

Тогава беше на четиринайсет. Не бе усетила нищо в мига на катастрофата: нито някакво предчувствие, нито сеизмичен трус, нито разтваряща се под краката ù бездна. Беше будна, наблюдаваше как снежинките се вият в златен ореол около уличната лапма в края на пресечката и чакаше полицейската кола на баща ù да се появи иззад ъгъла. Дори си го представяше: първо ще види светлината от фаровете, а после и самата патрулка, която изскача от снежната вихрушка, както става насън.

И тогава наистина се появи една патрулка, но Алекс веднага разбра, че това не беше колата на баща ù. Неговата беше по-нов модел, бяло-черна. А колата, която спря на улицата, беше по-стара и цялата в черно. Но въпреки това не я осени никакво прозрение; дори когато видя полицаите да слизат от колата и да се отправят към предната веранда – дори когато позна стария партньор на баща си – продължаваше да не проумява какво става. Тя напусна мястото си до прозореца и бавно зашляпа с чехлите към предната врата, като все така не разбираше нищо. Отключи секретната брава, отвори вратата, усети нахлулия в къщата студен повей... но пак не разбра. Но как да разбере, като нито за миг не бе допускала, че нещо лошо може да се е случило – до мига, в който разпозна пастора от тяхната църква.

И тогава разбра.

Кошмарът започна след месец. А след година се появи миризмата на дим и леля Хана я заведе при онази психиатърка, която взе да дърдори какви ли не глупости, че Алекс била Дороти, а родителите ù били отлетели в Оз, и тям подобни врели-некипели. Според психиатърката сънят бил свързан с убеждението на Алекс, че родителите ù са живи някъде там горе.

Алекс реши, че психиатърката не е с всичкия си. Родителите ù бяха мъртви. И тя го знаеше. Сънят беше свързан с това, че влакът на живота ù бе дерайлирал, избухнал бе пред очите ù, оставяйки след себе си само пепел.

Нещо, което се случваше отново, този път с Том.

Когато тя се събуди, кожата на Том лепнеше. Треската се бе засилила, а сърцето му препускаше бясно в гърдите и Алекс разбра, че повече не можеше да чака. Трябваше да доведе помощ, иначе Том щеше да умре. Би могъл да умре, преди да е успяла да се върне, но въпреки това не можеше просто да седи и да чака.

Том настоя тя да вземе пистолета.

– Може да ти потрябва. – Кожата му беше по-бяла от сол и толкова прозрачна, че виждаше мрежата от тънки сини венички под очите му. Поне треперенето бе престанало, макар и само временно. – Аз никъде няма да ходя.

– Не затова се притеснявам. Ако някой се появи тук, ще имаш нужда от пистолета.

– Ако някой нахлуе в магазина – като онези деца от вчера – няколко куршума едва ли ще ги спрат. Освен това не мисля, че имат достатъчно мозък, за да го направят. Те са прекалено едностранчиви.

Алекс не беше чак толкова сигурна в слабоумието на децата канибали – поне знаеха как да се пазят от студа – но разбираше накъде бие Том. Ако бяха планирали атаката и бяха действали заедно, децата можеха с лекота да надвият и двама им, но въпреки това не го сториха. „Момичето беше въоръжено със сопа, а момчето, което намушках, бързо схвана за какво служи ножът, но и двамата действаха поотделно. Ами ако това нещо се промени?“

Том вдигна ръката си и докосна лицето ù. Пръстите му бяха ледени.

– Моля те, вземи го. Ако нещо ти се случи, за мен също няма да има надежда.

Наум си рече, че ако носи открито оръжието, шансовете ù да бъде застреляна нарастваха многократно. А като се имаше предвид възрастта ù, биха могли да я застрелят дори без предупреждение.

– Добре – отвърна тя, след което учуди сама себе си, като се наведе и го целуна. Тя смяташе да се отдръпне, но тогава той плъзна ръка в косите ù, опря длан на тила ù и целувката се превърна в нещо, което Алекс не искаше да свършва и което, боеше се тя, можеше никога повече да не се повтори. Целувката изпълни сърцето ù, сгря кръвта ù и ароматът на Том, остър и странен, я погълна, надвивайки почти напълно задушния мирис на болест и разлагаща се плът. Каквито и тайни да криеше той, това не беше лъжа.

Когато най-накрая се откъснаха един от друг, той рече с приглушен глас:

– Най-сетне. Нещо, за което си струва да живееш.

Лицето му засия с някаква нова светлина и тя осъзна, че никога не би събрала кураж да тръгне, ако сега се разплаче.

– Да не си посмял да умреш.

– Още не съм за отписване. – Но тогава по лицето му отново пробяга една мигновена и неразгадаема емоция. – Алекс, онова, което се случи, преди да изгубим Ели... Трябва да ти разкажа...

– Недей. – Тя закри устните му с ръка. Ако ù разкажеше, дали нямаше да умре? Не ставаше ли точно така, когато хората от книгите и от филмите правеха признания? – Недей. Вече няма значение. Ще ми кажеш, когато се върна.

Той улови ръката ù и рече:

– Напротив, за мен има значение. Имам нужда да ти разкажа. Моля те, просто ме изслушай. – Той направи пауза, затвряйки очи под напора на друга болка, която носеше вътре в себе си.

– Спокойно, тук съм – отвърна тя. – И те слушам.

– Ти беше права. – От ъгълчето на окото му се отрони една-единствена сълза и изчезна в косата му. – За това, че търся съдбата си. Сега няма... не мога да ти кажа всичко. Моментът още не е дошъл. Но искам да знаеш едно. – Той отвори очи и впери в нея трескавия си поглед. – Намерих я. Намерих съдбата си.

– Аз също – отвърна искрено тя. За първи път от цяла вечност насам мислеше за бъдещето и искаше Том да бъде част от него. Тя го целуна отново, запечатвайки вътре в себе си чувството, вкуса и аромата му.

След това затвори вратата, заключи я и го остави там.

37

Ако се придържаше към главните пътища и вървеше все на югозапад, щеше да се натъкне на хора много по-рано, отколкото ако бе поела към Рул. Но това решение имаше и хубава, и лоша страна: лошата беше, че оцелелите бяха по-склонни първо да стрелят и чак после да задават въпроси, а добрата, че децата канибали, които бе виждала досега, предпочитаха прикритието на гората. А ако беше достатъчно предпазлива, би могла дори да усети приближаването им.

Газеше през дълбокия два фута сняг право на югозапад, като се придържаше към шосето и непрекъснато претърсваше с поглед околността: за някакво движение, за деца канибали, за възрастни жени с пушки, които гледат на нея като на купон за храна. Имаше и всевъзможни билбордове, рекламиращи бензиностанции, посещения в мини и магазинчета за сувенири. Забеляза дори табела на „Северна светлина – Божията светлина в трудни времена“, както и няколко рекламни пана, които увещаваха хората да се отбият в „Закусвалнята на Марта“: ЗАКУСКА 24/7.

Денят беше хубав, слънчев и ясен, и не чак толкова студен. Само теренът да беше равен, а пътят изчистен, чифт ски или обувки за сняг щяха да ù дойдат добре. Както и едни слънчеви очила. Щедрото слънце караше очите ù да сълзят от умора и от заслепяващата светлина, отразена от снега.

Пътят беше задръстен от коли, ванове и камиони, които клечаха кротко под дебело покривало от сняг. Повечето от тях бяха изпотрошени, с разбити прозорци и врати, които зееха като зинала уста. Отваряше си очите и за техния камион, надявайки се донякъде, че няма да го види, тъй като се боеше дори да се замисли какво би означавало това. В небето кръжаха цели облаци от птици, а свраките, накацали по дърветата и по заледените жици, наблюдаваха мълчаливо преминаването ù. Чувстваше се така, сякаш бе попаднала на снимачната площадка на филм в мига, в който камерата заснема панорамна картина на пълна разруха и опустошение чак до хоризонта, докъдето поглед стига, и тогава се фокусира върху нея – единственото живо същество с изключение на птиците.

Далеч от гората въздухът беше пропит с най-различни миризми: моторно масло, бензин, гума и... смърт. Вонята беше толкова плътна и натрапчива, че взе да ù се повдига, и веднага съжали, че нямаше какво да завърже около устата и носа си.

Имаше купища трупове, във всякаква степен на разложение. Много от хората бяха намерили смъртта си в колите. Други – мъже и жени, измъкнали се от колите само за да се строполят на пътя през онзи първи ден – сега почиваха под снежен саван. Въпреки студа, който забавяше гниенето, труповете бяха ужасяващи и подпухнали като кравите, които бяха видели с Том и Ели. Имаше и много животни: тлъсти ракуни с пълни с месо лапи, крастави лисици и опосуми, с оцапани с кръв бели муцунки – за всички тях денят беше празник заради предложеното угощение. И, разбира се, неизменните птици, които ровеха, кълвяха и късаха замръзнали късове плът чак до костта. Двойка изключително едри свраки се сдърпаха за нещо в снега. Подплашени от стъпките ù, те изхвърчаха и тя осъзна, че онова, което бе взела за едра капка кръв, беше чисто и просто палец, откъснат от крака на някоя жена и боядисан в ярко, жизнерадостно сигналночервено.

Всички трупове бяха на възрастни. Повечето от тях изглеждаха достатъчно възрастни, за да имат деца, но не и внуци. В колите имаше празни седалки, захвърлени кутии за обяд и ученически раници, но не и деца. Наоколо не се виждаха тела на млади хора на възраст колкото нея или колкото Том.

Тогава тя зърна нещо, което накара кръвта ù да изстине. Колкото по-нататък отиваше, откриваше толкова повече следи от оцелелите: от ботуши, маратонки, всекидневни обувки. Дори от джапанки.

И отпечатъци от стъпала.

Не от чорапи.

А от боси крака.

Това откритие я накара да спре.

Елените оставяха следи, кръстосвайки все едни и същи пътеки, водещи до реки и поляни. Патиците и гъските летяха по своите стари маршрути. Ловецът трябваше само да приклекне някъде и да чака или да последва плячката.

А хората използваха шосетата. Все едно бяха носили звънчета на шиите си, защото децата канибали вече не стояха само в гората. Навярно все още живееха там, но бяха установили, че ако не искат да умрат от глад, трябва сами да отидат при храната.

Тогава тя забеляза още нещо.

Част от телата бяха на много възрастни хора. Но тези хора бяха застреляни: едни в гърба, други в гърдите, а мнозина в тила. Облеклото им не беше изпокъсано или раздрано от животните, а изглежда някой просто го бе взел. Труповете бяха по-скорошни и лежаха на камари сред пръснатите наоколо опразнени раници, сакове и куфари.

Тези хора бяха оцелели само за да бъдат ограбени и убити от себеподобните си – от такива като Харлан, Брет и Марджъри.

Изведнъж тя осъзна, че Лари бе имал право.

Децата канибали не бяха единственият им враг – а може би не бяха и най-лошият.

Когато минаваше край един товарен ван с отворени врати и две висящи от коланите обезобразени тела, от които не бе останало почти нищо друго освен скелетите, Алекс чу някакъв звук, който не приличаше на дрезгавия грак на птиците. Звукът беше жален като хленч, сякаш плачеше бебе. Тя погледна надолу и видя възрастен мъж и още по-възрастна жена, които лежаха проснати по корем близо до вана в безпорядък от задигнато туристическо облекло. И двамата бяха простреляни в тила, при това неотдавна, съдейки по липсата на снежен покров. Палтото на жената беше събрано нагоре и Алекс зърна ивицата месеста плът с изпъкнали жили и зеленикави на цвят разширени вени над ортопедичните чорапи. Жената лежеше по очи с разперени встрани ръце, сякаш за да си направи обърнат наопаки снежен ангел. Алекс забеляза снопче козина, увита около дясната китка на жената, а после и още четина, която се извиваше под вана.

Тогава долови миризмата на нещо дълбоко познато.

– О, боже – възкликна тя, след което се отпусна на колене и претърси с поглед сенките под вана.

До предната дясна гума се бе сгушило треперещо сиво кученце.

Нямаше представа каква порода е, макар че приличаше на кръстоска между някакъв вид ловджийско куче и лабрадор. Щом я видя, палето изскимтя и се плъзна само с два сантиметра към нея по корем. Кочанът на опашката му се завъртя с надежда.

Изведнъж спасяването на кученцето се превърна във въпрос от изключителна важност. Успееше ли да го спаси, това щеше да бъде добър знак, нещо като поличба. Успееше ли да спаси него, значи, щеше да спаси и Том. По-късно щеше да установи колко ирационално звучи това, ала в този момент нищо не бе в състояние да промени онова, което чувстваше.

Тя отвори пакет телешка пастърма и предложи едно парченце на кучето. Подушило миризмата, палето се приближи с още сантиметър и докосна пръстите ù с носле, след което нагълта лакомо парчето месо, ала няколко секунди по-късно го изплю. Когато кучето изскимтя и побутна пастърмата с нос, Алекс разбра, че месото беше прекалено твърдо за пале като него. Тя пъхна в устата си нов къс пастърма и го сдъвка на каша. Плътният аромат на пикантното пушено месо беше толкова хубав, че стомахът ù се сви, и тя трябваше да приложи целия си самоконтрол, за да не преглътне. А когато изплю пастърмата, се улови как издава тих стон.

Този път обаче кучето веднага излапа храната и пропълзя напред, искайки допълнително. След още три парченца мъничето изхвръкна изпод вана, като издаваше грухтящи звуци подобно на малко прасенце, като въртеше и размахаваше сивия кочан на опашката си.

Тя откачи повода от нашийника и го взе в ръцете си.

– Е, как се казваш?

Кучето изджафка тихичко в отговор. То, всъщност той, имаше къса сребристосива козина, наситено сини очи и едри лапи и сигурно тежеше поне десет паунда. Тя нахрани палето с останалата пастърма, след което прерови захвърлените дрехи и намери три кутии кучешка храна, пликче със сухи дражета и малка алуминиева купичка, в която сипа няколко глътки вода от собственото си шише.

След това мушна палето в якето си и стегна колана на кръста си, за да не изпадне отдолу. След като приключи, от вида ù човек можеше да заключи или че се намира в първите месеци на бременността, или че има нужда от сутиен с доста голям размер. Палето беше много топло. А когато то подаде главица, за да погледа наоколо, Алекс се разсмя.

– Вече си спасен – рече тя на кученцето, което не спираше да се върти и да ближе пръстите ù. – Спасен си. Не се трево...

Ала точно в този момент усети миризмата на вълците.

38

Не, не грешеше. Вълците бяха зад нея. А това, че не се налагаше да се обръща, за да разбере какво има там, я плашеше още повече. Не знаеше колко бяха на брой, но миризмата им беше неописуема – съвсем различна от кучешката. Някаква примитивна част от мозъка ù задейства сигнал за тревога във всяка клетка на тялото ù, при което устата ù пресъхна, а мускулите ù се напрегнаха. Сърцето ù блъскаше като юмрук в стената на гръдния ù кош.

В този миг кучето също ги надуши. Усети как тялото му се вцепенява, а след това палето се сгуши в кожуха ù, опитвайки се да стане незабележимо. С лявата ръка придържаше кученцето, а дясната се прокрадна към хълбока ù. Пръстите ù се сключиха около дръжката на бащиния ù глок.

Тогава тя се завъртя – бавно и предпазливо – и застана с лице към тях.

Животните бяха три.

Не знаеше за вълците повече от онова, което бе известно на всеки турист: гледаш да не се натъкваш на тях, въпреки че вълците се ужасяваха също толкова от срещата си с хората, колкото и хората от срещата си с тях. Докато беше в Уакамау, от време на време ги чуваше. Когато всичко беше нормално, тъжният им вой я изпълваше с някакво тайнствено спокойствие. Но това беше тогава, преди да настъпи краят на света.

Едрите тъмносиви на цвят животни, сякаш излезли направо от страниците на „Нешънъл джеографик“, стояха скупчени на малко възвишение на границата с гората, на около сто стъпки разстояние. Водещият мъжкар – позна го по миризмата, която беше силна и остра – бе много висок, с дълги крака, широк гръден кош и златистожълти очи: враждебни очи в един враждебен свят. Не би се учудила, ако онази аленочервена луна бе изгряла.

От това разстояние не би било проблем да улучи една неподвижна цел. Ала вълците бяха много бързи. Никога не би могла да им избяга, а ако я нападнеха, щеше да изпразни целия си пълнител, без да уцели нито един.

Остави глока в кобура. После вдигна дясната си ръка с дланта, обърната навън, с надеждата, че вълците ще видят, че е празна. Да гледаш едно животно право в очите, не е никак добра идея, ала щом златистите очи на водещия мъжкар приковаха нейните, тя се почувства неспособна да отклони поглед.

Вълците я наблюдаваха втренчено. Изведнъж осъзна, че е спряла да диша.

Водещият мъжкар се размърда пръв. Той седна на задните си лапи, след това се отпусна по корем, също като куче, което се готви за дрямка, и започна да диша тежко. Имаше усещането, че вълкът, макар и не непременно спокоен, беше готов да чака, докато не се случи нещо. Сякаш по негласна команда другите две животни също се отпуснаха на земята. Най-дребният се изви настрани и близна водача по муцуната. Миризмата на водача, а и не само неговата, се бе променила: оставаше все така вълча, но предишната острота беше изчезнала. В нея се прокрадна усещането за нещо познато: Мина, излегнала се край огъня и притиснала тяло към нейното. Е, не беше съвсем същото, но в новата миризма имаше нещо успокояващо, почти... приятелско! Стомахът ù, допреди миг свит на топка, сега се отпусна лекичко. Е, дори да не бяха чак приятелски настроени, поне не изглеждаха враждебни.

– Тръгвам си – рече тя. Това ли трябваше да каже? Не можа да измисли нищо друго. Какво се казва на един вълк? Тя отстъпи крачка назад и зачака. Водачът остана неподвижен като сфинкс. Алекс пристъпи още веднъж плавно назад, но тогава усети, че токът на ботуша ù опира в крака на мъртвата жена, и разбра, че се налага да се обърне.

Не искаше да го прави. Но нямаше друг избор. Фините косъмчета по ръцете и по врата ù настръхнаха от ужас. По цялото ù тяло полазиха нервни тикове, сякаш всеки миг кожата ù щеше да се свлече от тялото ù и да отпраши с писъци надолу по пътя.

С блъскащо в гърдите си сърце, тя се завъртя на пети и започна да се отдалечава, нито твърде бързо, нито твърде бавно. Всеки опънат нерв в тялото ù я караше да побегне като подплашен заек, но се опасяваше, че тогава вълците ще хукнат по петите ù и от техен приятел щеше да се превърне във вечеря.

След трийсет стъпки бе още жива. Миризмата на вълците остана непроменена; никой от тях не се втурна подире ù и тя реши да хвърли един поглед. Изви глава и се озърна през рамо.

Вълците стояха изправени и я наблюдаваха през излизащата от устите им пара. Миг по-късно най-дребният се обърна и се шмугна в гората. Веднага след това го последва и другият и на възвишението остана само водачът.

По непонятни дори за самата нея причини тя спря и се обърна с лице към него. Намираше се прекалено далече, за да различи изражението му, но въпреки това усети погледа му. Между тях не премина никакво безмълвно послание или интуитивно разбирателство; нито пък установиха телепатична, паранормална връзка. Но когато водачът се изправи на задните си крака, досущ като игрива овчарка, преди после да се обърне и да се изгуби в гората... когато това се случи, Алекс осъзна, че вероятно бе настъпила и друга промяна.

В нея.

39

Преди да е изтекъл следобедът, когато научи от една табела, че се намира на трийсет километра от Рул, Алекс бе забелязала три неща.

Колкото повече наближаваше селото, толкова по-малко мъртви тела виждаше.

Все още не бе срещнала никой, който да не е мъртъв.

И надушваше пушек.

Пушекът, който ù се стори много странен и някак познат, накара сърцето ù да забие по-силно. И преди бе усещала този вид пушек, но тогава той не беше истински, а първият знак за чудовището в главата ù.

„Божичко, не, не сега. Не ме оставяй да умра тук. Моля те, дай ми още малко време. Нека само да стигна до Рул, да повикам помощ за Том и тогава, ако трябва, да умра...“

Кученцето кихна, потри носа си с лапа и после кихна отново.

Изпита такова облекчение, все едно се е хвърлила в басейн в някой много горещ ден. Щом палето също надушваше пушека, това не бе халюцинация. Не бе симптом на болестта. А истински пушек.

Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да определи отделните съставки: дървени въглища и някакъв химикал като разтвора, с който баща ù пръскаше брикетите за барбекюто, и още нещо – едва ли не сладко и сочно, като свинското печено, което майка ù приготвяше в неделя. Но в миризмата имаше и нещо задушливо, нещо непривично, и устата ù не се пълнеше със слюнка.

Тя заслони очите си от слънчевата светлина и примижа към небето. Отначало не забеляза нищо – само изгарящата ретините белота на слънцето, но тогава зърна едва различима спирала, тъничка къдрица от много тъмен пушек. Знаеше, че не е от листа, които изпускаха бял или сив дим, не беше и от дърва? Да не би да горяха химикали?

Алекс плъзна поглед по снега и зърна познатите вече отпечатъци от ботуши, обувки, джапанки и боси крака и тогава вниманието ù бе привлечено от дълбоки прави бразди и следи от конски копита: фургони.

Интересно. На север, край Орен, имаше район, населен с амиши. И въпреки че не беше близо до Рул, изглежда амишите също бяха решили да се придвижат на юг. Или...

Разбира се. С фургоните събираха телата. Хората в Рул сигурно бяха решили да очертаят нещо като периметър на своя район. В това имаше логика. Никой не искаше камари с разлагащи се трупове в околностите на града си.

Но защо нямаше хора по пътя? Къде бяха всички? Може би се криеха? Чакаха да се мръкне с надеждата, че тогава няма да срещнат някое от онези деца канибали? Не, в това нямаше смисъл. Всичките ù сблъсъци с ония деца бяха или рано сутрин, или на здрачаване. Като се замислеше, не бе виждала никое от тях през най-светлата част на деня. И тогава се сети за нещо, което бе казал Лари: „В известен смисъл си остава една типична тийнейджърка. Буди се точно тогава, когато аз ще си лягам“.

Хм, това беше интересно. Преди чудовището, когато родителите ù бяха още живи, с нея също беше така. Да стои будна по време на сутрешните часове, беше истинско изпитание за волята. Всички на нейната възраст страдаха от хронична липса на сън и се наливаха с „Ред Бул“, с „Маунтин Дю“ и с кафе, за да не заспят.

Чудовището бе сложило край на всичко това. Въображаемият дим не беше първият симптом за тумора, а вторият. Първият симптом беше промяната в навиците за сън: чести пробуждания през нощта, странни и накъсани сънища, чувство на тревожност, сякаш бе изпила две чаши кафе. Чудовището в главата ù я бе направило много по-различна от приятелите ù. А може би и от други деца на нейната възраст. Но преди да открадне обонянието ù и да изяде спомените ù, то ù бе отнело съня. И, разбира се, случилото се с родителите ù и онзи повтарящ се кошмар – травма, която изживяваше отново и отново и която съсипваше съня ù.

Том също не спеше много. А когато успяваше да заспи, само след няколко часа отваряше очи и оставаше буден до сутринта. От часовете по биология знаеше, че повечето хората изпадат в сън с бързи движения на очите – фаза на сънищата – няколко часа, след като заспят, и че нормалните хора преминават през три или четири такива цикъла всяка нощ. Том никога не спеше непробудно с изключение на нощта, преди която се опита да ù каже какво го измъчва толкова много – вероятно поради безсилие. Може би Афганистан го бе променил, оказвайки въздействие върху мозъка му. Алекс се замисли отново за посттравматичния стрес и за кошмарите, които бушуваха в живи краски на черния екран на неговото съзнание – ужаси от миналото, които постоянно го преследваха.

Ужаси и кошмари – може би тъкмо това го бе спасило.

Може би обърканите хормони не бяха единствената причина, която засега ù пречеше да се промени. Може би неспокойният сън и кошмарите също бяха от значение. Или по-скоро целият ù объркан мозък.

Може би чудовището бе спасило живота ù.

40

На здрачаване Алекс долови миризмата им – на застояло и на мускус. Повечето възрастни хора миришеха на използвано бельо, а по наситения, натрапчив лъх можеше да познае, че наблизо имаше много, много старци, натъпкани на едно място. Въпреки че вървеше по посока на вятъра и смяташе, че селото е още далече, усещаше изтощението им и острия парлив мирис на тяхната паника. В това нямаше нищо странно. Тези възрастни хора сигурно знаеха, че децата канибали се събуждаха по мръкнало, и затова искаха да се махнат от пътя и да се скрият на някое беозпасно място. Представяше си как изглежда шосето пред нея: плътен поток от хора, простиращ се на десетина километра от града.

Прободе я силна тревога. Едно нещо беше да открие Рул и съвсем друго да си пробие път през плътната тълпа от бегълци също като нея, само за да потърси помощ за един-единствен, макар и млад, човек. И как щяха да реагират всички тези хора, щом я видеха?

Съдейки по душната миризма, там имаше кучета и – тя затвори очи, съсредоточи се и долови аромата на слънце и на сено – а също и коне.

Но това не беше всичко. Тя вдиша отново и сбърчи нос от острия дъх на оръжейно масло и обгорен метал.

Оръжия. При това много.

Когато прибра кученцето, тя бе извадила глока от кобура и го бе пъхнала в десния джоб на палтото си. Смяташе да извади оръжието повече като средство за убеждаване, а не защото планираше да влиза в схватка, но после размисли. Започнеше ли престрелка, всичко щеше да приключи много бързо, а и тя беше сама. Затова остави пистолета, където си беше.

Вдясно на пътя от мрака изплува малка зелена табела:

РУЛ 6

След нея имаше билборд на дома за възрастни, както и друга табела, подканяща гостите на града да посетят „Църквата на благоденствието“: ВЯРА В ЛЕКУВАЩАТА БОЖИЯ ДЕСНИЦА.

„Още няколко часа, Том – помисли си тя. – Потърпи само още няколко часа.“

След два часа долови гласовете им: приглушено, объркано дърдорене. После забеляза жълтите светлинки на електрически фенерчета и сребристите очертания на силуети. Тълпа беше силно казано, и все пак няколкостотин души се къпеха в бледозелената светлина на онази призрачна луна. Сега Алекс долавяше миризмата им много по-добре – воняща сбирщина от възрастни мъже и жени на предела на силите си и немалко на брой кучета. Около нея сновяха хора и животни, които или не я забелязваха, или просто не им пукаше. Палето беше будно и тя усети, как тялото му започва да трепери от страх.

– Спокойно – промърмори Алекс и го гушна още по-здраво с надеждата, че няма да се разлае. Последното, от което имаше нужда, беше да привлече внимание. Предварително бе сплела косата си на дълга плитка, която беше натикала под плетената шапка, но въпреки това продължаваше да се чувства като изложена на показ. Само да се вгледаха малко по-добре в лицето ù, и всички тези старчоци веднага щяха да разберат, че е тийнейджърка. Тя нахлупи на главата си бейзболната шапка на Джон Диър, която бе намерила на пътя, и смъкна козирката ù възможно най-ниско. После вдигна яката на кожуха си с надеждта, че по този начин ще прикрие силуета си.

Проблемът беше, че никой не се придвижваше напред. Вместо това хората се тълпяха около един огромен камион, който лежеше преобърнат на една страна като излязла на брега косатка. Гората обгръщаше шосето от двете страни, ала никой не се решаваше да заобиколи блокадата на пътя, минавайки през плътния гъсталак, и тогава Алекс видя причината за това. Сред дърветата, които растяха от двете страни на преобърнатия камион, както и върху самото превозно средство, се виждаха наредени други хора, както и много, много кучета. Иззад процепа се чуваше глух тропот и дрънчене на сбруи, от което разбра, че е била права за конете.

Далече напред единият от мъжете на барикадата крещеше през старомоден мегафон:

– Ще стигнем до всеки. Знаем, че сте изморени, но ще трябва да изчакате реда си. Тук ще бъдете на сигурно място. Никой от Променените не припарва насам, така че се успокойте.

Променените. Значи така ги наричаха. Но откъде бяха толкова сигурни, че децата канибали нямаше да дойдат насам? Тя забави крачка и изостана, като пристъпваше неуверено в самия край на тълпата и се опитваше да реши какво да предприеме. Боеше се да мине през гората, а хората на камиона имаха пушки. Дали да не се приведе ниско долу и да се провре през тълпата? Но това беше прекалено рисковано. Ако се блъснеше в някого или ако някой я забележеше...

Право пред себе си зърна трима души, мъж и две жени, следвани от един лабрадор. Опашката му висеше отпусната, а от него се носеше дъх на куче и на сол – миризма, която извика у нея спомена за купичка изстинала лигава овесена каша, която леля ù я бе накарала да изяде след експлозията на хеликоптера. „Тъжно е – помисли си тя. – Кучето е тъжно.“

Ала изведнъж лабрадорът наостри уши. Тя усети внезапната изненада на кучето – като даващ на късо електрически контакт, от който във въздуха се разнася миризма на изгоряло, и тогава животното се обърна, изопна каишката си докрай и замаха с опашка. А след това започна да лае.

Право към нея.

41

„Млъкни!“ – помисли си тя. Коленете ù се разтрепериха, а когато кучето продължи да лае, усети как краката ù омекват. – „Млъкни, млъкни, млъкни!“

– Уотсън. – Високият като върлина старец, облечен с обточена с козина шуба, звучеше изнервено и изтощено. – Стига, какво толкова... – Той се обърна и преди да е успял да довърши, лъчът на фенерчето му разкъса мрака и пробяга покрай нея. Когато електрическото сияние я подмина, тя се приведе с намерението да се обърне, но тогава снопът светлина се плъзна обратно като лъч на морски фар и спря върху нея. Мъжът ахна: „Божичко!“.

– Какво има? – попита една от жените. Миризмата ù се стори на Алекс силно парлива: смесица от раздразнителност и продължителна липса на душ, която я обвиваше в облак от задушлива воня. Жената се обърна и разгледа внимателно Алекс, прикована от светлината като забодена с карфица пеперуда. – Дявол да го вземе – изрече тя и тогава Алекс чу металическия звук от зареждане на пушка.

– Почакайте – обади се Алекс. Палето бе започнало да скимти. Тя го прегърна с една ръка, а другата вдигна нагоре с дланта навън. – Не съм една от тях.

– Засега – отвърна жената. Старицата от лявата ù страна, с нос като клюн, бе извадила древен на вид люгер[28]. – Или просто се катериш нагоре по скапаната стълба на еволюцията.

– Моля ви. – Алекс отстъпи крачка назад. – Искам само да...

– Не на мене тия, момиченце. – Старицата с ястребовия профил и с люгера издърпа ударника назад, след което го отпусна и той се върна назад с щракване.

– Почакай, Ем – спря я възрастният мъж. – Тя изглежда нормално. Виж, има си куче. Нека не избързваме.

– Погледнете кучето си – рече им Алекс. Въпреки че продължаваше да лае, опашката на лабрадора се въртеше като полудял семафор, а след него се заобаждаха и други кучета. Към тях започнаха да се обръщат глави, светлините на фенерчета разкъсаха мрака наоколо. Кръгът светлина около нея ставаше все по-широк и по-ярък, тъй като все повече и повече хора насочваха фенерчетата си насам. – Кучето ви не изпитва страх.

– Защото все още не си се променила – заяви жената с пушката.

– Предлагам да я застреляме още сега. – Жената с клюнестия нос насочи надолу дулото на люгера. Костеливите ù пръсти приличаха на ноктите на хищна птица. – Да ù видим сметката. Най-добре да обесим малката кучка.

– Един момент – обади се мъжът. – Тя ни трябва. Щом сме с нея, ще ни пуснат вътре.

– Не ми е притрябвало едно от онези животни – процеди през зъби старицата с люгера. – Помниш ли последното, на което се натъкнахме? На сън беше същинско ангелче, а като се събуди, се превърна в звяр.

– Но нали кучетата познават? – рече Алекс. Лабрадорът Уотсън продължаваше да опъва повода си, а навред около себе си Алекс чуваше скимтенето на още кучета и неясния шепот, който преминаваше през множеството, докато все повече и повече хора научаваха за присъствието ù. От всички страни долетя шум от вадене на пистолети и прищракването на затвора на винтовки и на ловни пушки. – Нали затова ги водите със себе си?

– Тя е права – отвърна мъжът. – Затова взехме Уотсън с нас.

– Той е само едно глупаво псе – рече старицата с люгера. – Какво, по дяволите, може да знае едно куче? Да не би да надуши малката кучка, която спипа моя Коуди? Казах му да я убие, но тя беше само едно дете, само едно малко сладко невинно чудовище.

– Щом ти не я искаш, ще я взема аз – обади се друг мъж, облечен с ловджийски дрехи. В едната си ръка държеше нещо, което приличаше на къс автомат, може би узи[29], а на гърдите му бяха кръстосани два патрондаша с амуниции. Изключително белите и четвъртити зъби на мъжа, които бяха прекалено идеални и вероятно изкуствени, се разтеглиха в широка усмивка, която изглеждаше някак налудничава и заплашителна. – Ще ми се да видя как някое от тях ще посмее да излезе насреща ми; нека само да опита.

– Никой няма да ме взима – заяви Алекс, стараейки се да придаде твърдост на гласа си, въпреки че сърцето ù щеше всеки миг да се пръсне от страх. Палето бе притихнало и се опитваше да изглежда незабележимо. Забелязала, че мъжът с узито се приближава към нея, разблъсквайки останалите, тя направи първо една, а после и втора крачка назад. – Моля ви, искам само да...

– Ей, я почакай малко! – обади се сърдит глас от тълпата. – Кой казва, че тя е твоя?

– Аз казвам! – Мъжът с узито сключи яката си ръка около лявата ù китка, докато в същия миг някой друг, не можа да види кой, я улови за дясната. Алекс усети как палето се вкопчва с нокти в ризата ù, докато останалите кучета се разлаяха, но без да ръмжат и да се зъбят, а с едно такова игриво и несдържано оживление, а хората наоколо, изгубили човешкото в себе си, се превърнаха в скубещи, дърпащи ръце, гневни гърла и сбръчкани от старост лица, сгърчени от отчаяние, омраза и страх. Всъщност те не виждаха самата нея, а само онова, което олицетворяваше: причината за техните беди – симптома и болестта ведно.

Палето скимтеше, опитвайки се да се измъкне от пазвата ù.

– Внимавайте! – извика тя. – Моля ви. Престанете, ще го нараните, прес...

– Успокойте се! – изкрещя мъжът с мегафона някъде далеч напред сред първите редици на тълпата. – Какво става там? Успокойте се, всички да се успокоят!

Прозвучаха екливи изстрели, мракът бе разкъсан от примигващ сноп светлина.

– Предупреждавам ви, отдръпнете се! – Мъжът с узито размаха оръжие. – Назад, по дя...

Отекна още един изстрел, този път някъде отзад, и мъжът с узито залитна напред с изписано на лицето тъпо учудване, след което се строполи като гърчеща се купчина на земята.

– Хванете я! – изкрещя някой.

Всички се спуснаха към нея, тълпата наоколо вреше и кипеше и тогава я затеглиха напред-назад, сякаш играеха на дърпане на въже. Множество ръце късаха дрехите ù, скубеха косата ù. Палтото ù се разкопча и палето изчезна в навалицата, въпреки че продължаваше да чува скимтенето му. Мъжът с мегафона не спираше да крещи, прозвучаха още изстрели и накрая Алекс усети как хищните пръсти изтръгват палтото ù.

Тогава някой извика:

– Тя има пистолет, тя има пистолет!

Кучетата започнаха да се дърпат и извиват на поводите си, техният оглушителен лай се сля с всеобщата глъчка на тълпата, която сега крещеше:

– Убийте я! Хванете я! Хва...

Изведнъж краката ù се отделиха от земята и тя се понесе във въздуха. Алекс изпищя отново, а нощното небе – с тази зловеща луна – се олюля над нея в пиянски световъртеж. Предаваха си я от ръце на ръце, сякаш бяха ентусиазирана тълпа, събрала се в концертна зала. Не разбираше нито къде я водят, нито какво мислят да правят с нея, а когато я стовариха на земята, тя се почувства, сякаш гледаше нагоре от дъното на много дълбок кладенец.

– Малка кучка! – Старицата с люгера размаха костелив юмрук в лицето ù. Алекс нададе писък и изтръгна десния си крак от хватката; усети силния удар чак до капачката на коляното си, а в следващия момент клюнестият нос на жената изхрущя. Размахала ръце, старицата политна назад, а от носа ù бликнаха мехурчета кръв.

Когато кракът ù описа нов ритник, още повече ръце я приковаха към земята, тогава усети, как извиват главата ù назад, оголвайки кожата на врата ù, и си помисли: „Господи, смятат да прережат...“

Ала вместо нож почувства грубия допир на въже. Викът замря в гърлото ù и тогава хората я повлякоха за врата по студената, твърда земя. Кошмарът от бензиностанцията се повтаряше отново, но този път противниците бяха прекалено много и тя нямаше никакъв шанс. Но въпреки това Алекс се съпротивляваше, извиваше тяло и запъваше пети в земята. Заби пръсти във въжето, опитвайки се да ги провре отдолу, но ноктите ù се изпочупиха и тогава тълпата започна да я повдига, множество ръце я придържаха да не падне, а когато затегнаха примката, започна да се задушава.

Жената, чийто нос бе строшила, старицата с люгера, се появи отново. Окървавената ù уста зееше отворена в отмъстителна гримаса, а в ръката си стискаше нож.

– Ей сега ще ти отрежа малката главица! – изписка тя и издиша облаче пара, което лъхаше на желязо и гняв. – Ще отрежа малката ти...

Внезапно прогърмелият изстрел отекна оглушително и остро като строшено стъкло. Един ясен глас се извиси над грохота на бумтящата в ушите ù кръв:

– Давай, Джет, давай!

Някой изпищя, когато една немска овчарка изхвърча като куршум от тълпата. Когато старицата с люгера се извърна наполовина назад, овчарката, която беше катраненочерна на цвят и много едра, се засили и скочи. Жената успя да повдигне ръце в мига, в който кучето се блъсна в нея. Старицата се претърколи на земята, ножът излетя от ръката ù и тя извика:

– Махнете го от мен, махнете го от мен!

– Мили боже – възкликна някой.

– Не стреляйте! – изкрещя един мъж. – Това куче е от техните, не стреляйте!

Примката около врата на Алекс изведнъж се охлаби и тя се изправи на колене. Гърдите ù горяха, а болката в гърлото бе толкова непоносима, сякаш беше издрано с бръснарско ножче. Дишайки на пресекулки, тя застана на ръце и колене, като се опитваше да превъзмогне чувството на гадене.

Старицата с люгера продължаваше да пищи, ала никой не се помръдна да ù помогне, а което беше още по-невероятно, никой не направи опит да застреля кучето. Алекс не виждаше какво става, но отново чу същия онзи глас, този път по-близо:

– Джет! Долу, момче, долу!

И тогава през ума ù премина една-единствена поразителна мисъл: „Този глас ... не е на възрастен човек“.

Овчарката незабавно се подчини и отстъпи назад от старицата, но без да се отдалечава. Вместо това се обърна към Алекс, черните му бърни се разтеглиха назад и Алекс зачака безпомощно челюстите на кучето да захапят плътта ù, да разкъсат кожата.

Но животното само я подуши и побутна закачливо с муцуна. Миризмата, която се излъчваше от кучето, беше като цопване в хладка вода в някой горещ летен ден. Замисли се за сутринта, когато Мина бе изскочила от гъстите шубраци, за да ги спаси от подивелите кучета, както и за обзелото я дълбокото облекчение, стопило ледената утайка на страха във вените ù. И тогава си спомни нежеланието, с което Мина я бе оставила, за да последва Ели.

Замисли се за вълка, който не беше враждебен.

Кучетата наоколо настръхнаха и заръмжаха – но не срещу нея.

Животните лаеха стопаните си.

В миг гласовете наоколо стихнаха, настъпи гробна тишина и хората пуснаха поводите. Кучетата се втурнаха напред и обградиха Алекс в плътен, защитен кордон. Някои облизаха лицето ù. Други я подушиха, докато тя махаше примката от врата си. Огромната черна овчарка се притисна към нея, отправяйки сякаш предизвикателство към всеки, който би дръзнал да я доближи, но тогава от тълпата изскочи нещо дребно и се хвърли в скута ù. Това беше палето, което се извиваше и гърчеше с такова неистово облекчение, че малко остана да се покатери на главата ù.

– Добро момче – рече Алекс, оглупяла от изумление, след което забеляза как тълпата се раздвижва и се разделя надве. Възрастни мъже с пушки и винтовки отвориха пътека сред множеството – също както Мойсей, разделил надве Червено море, и нагазиха сред кучетата.

Джет повдигна очи и изскимтя лекичко, размахал опашка за поздрав. Щом проследи погледа на кучето, Алекс се вцепени от изумление.

– Добре ли си? – Той се отпусна на едно коляно и протегна ръка, за да я подкрепи. Имаше кехлибареночерни очи, също като кучето си, и високи и изсечени скули като ръб на секира, а ароматът му беше сложна смесица от оттенъци на черното: студена мъгла и тъмни сенки.

Когато палето изскимтя и се хвърли напред, за да близне ръката му, момчето се усмихна.

– Я се виж – рече той и го погали. – Какво добро кученце.

42

Черноокото момче се наричаше Крис Прентис, а приятелят му Питър командваше мъже, които с много малко изключения бяха достатъчно възрастни, за да имат внуци.

– Пет пари не давам за проклетите кучета. Откъде да знаем, че това не е капан? – На възраст Питър изглеждаше не много по-голям от Том и имаше рошава светлокестенява коса, която падаше свободно върху мускулестите му рамене. – Може би тя е примамка.

– Не, не съм – отвърна Алекс. Превели я бяха под стража оттатък полуремаркето и сега тя седеше по турски в един фургон. Бяха взели раницата ù, а един от мъжете вероятно бе измъкнал глока ù, но не беше сигурна. Кученцето лежеше свито на топка в скута ù и от време на време повдигаше неспокойно уши, докато Крис и Питър спореха. След като я натикаха във фургона, овчарката също бе скочила вътре, лягайки кротко до нея, както правеше Мина. – Кучетата не усещат ли тези неща?

Лицето на Питър пламна от раздразнение.

– Може да не е минало достатъчно време. Още не е изключено да се промениш. А и кучетата няма как да разберат дали казваш истината за онова момче. Ако напуснем града, навън може да ни чака устроена засада, и тогава фургонът, конете и оръжието ще...

– Според мен рискът си струва – прекъсна го Крис, който беше по-мълчаливият от двамата, наблюдателят, и Алекс си помисли, че момчето беше горе-долу на нейната възраст, може би с една година по-голямо. – Имаме нужда от човек като него. Той е войник, разбира от бомби. Нали все казваш, че...

– Много добре знам какво казвам. – Питър вдигна ядосано ръце на хълбоците си. – Добре. Но ще изчакаме до сутринта.

– Ще бъде прекалено късно – възрази Алекс.

Питър я стрелна с предупредителен поглед.

– Теб никой не те пита. Но ако настояваш да си тръгнеш, лично аз нямам нищо против.

– Питър – обади се Крис със своя спокоен и търпелив глас. – Знаеш, че не можем да я пуснем.

Алекс не беше сигурна дали тези думи ù се понравиха. От друга страна, изобщо не изгаряше от нетърпение да се изправи отново лице в лице с онази тълпа.

– Слушай – обърна се тя към Питър, – прекарах навън цял ден. И не видях никакви пълчища от зомбита.

– Извинявай, но просто не знаеш какво говориш – отвърна Крис. Тонът му остана непроменен, но тя долови укор в гласа му. – Имаш късмет, че си жива. Три от тях са те нападнали и твърдиш, че едното си е служело със сопа. Това е нещо ново. Въпреки че нападението е било некоординирано, никога досега не са ловували заедно. – Крис погледна към Питър. – Това може да е първата крачка към появата на някаква организираност.

– Още една причина да отидем за Том още сега – заяви тя.

– Освен ако не е мъртъв – възрази Питър.

– Ако продължиш да го повтаряш, може и да се случи. Това ли искаш всъщност?

– Разбира се, че не – изсумтя Питър. – Да не съм задник. Казвам само, че си извадила голям късмет. Ако беше замръкнала малко по-далече от града, сега можеше да не си тук.

Вероятно не бяха забелязали, но току-що едва не бе линчувана от банда старци, така че и близо до града не беше кой знае колко безопасно.

– Затова ли сте поставили блокада на пътя? За да държите децата канибали настрана?

– Деца канибали? – Питър се изсмя сухо. – Това ми хареса. Ние ги наричаме Променените. Всъщност отговорът е – да, тази барикада е една от причините да не се разхождат по главната улица.

Но едва ли беше единствената, помисли си Алекс. Може да са построили ограда, но как се обезопасява цяло село?

– Лошото е – продължи Питър, – че са намерили начин да оцеляват. Знаят как могат да се стоплят, как да намерят подслон, освен това преследват хората. А от това, което казваш, излиза, че се учат и как да ловуват.

– В този случай може да се избият взаимно – допусна Алекс.

Питър поклати глава.

– Но не го правят и това е най-странното. Засега не са достатъчно организирани, за да превземат града. Но скоро може да станат и тогава ни е спукана работата. Те са толкова много, че патроните няма да ни стигнат да убием всички.

Въпреки всичко Алекс не можеше да изостави Том.

– Разполагате с достатъчно хора. С пушки също. А с конете ще се доберете до Том само за няколко часа. Ако някой от вас беше ранен, нали щяхте да го спасите?

– Няма да си губя времето с голи хипотези – отвърна Питър. – Виж, не мисли, че не разбирам. Знам, че те е грижа за този човек. Това ми е ясно. По думите ти звучи, сякаш е свестен тип.

– Такъв е – рече тя с насълзени очи. – Наистина е такъв.

– Питър – обади се тихо Крис, – трябва да го доведем. И бездруго не са останали много като нас. Ако ние не се борим един за друг, тогава кой? Ако той е Пощаден, то рискът си струва.

Алекс долови ударението върху думата Пощаден. Също както при Променен. Тези хора не възприемаха нито нея, нито Том, нито дори себе си като оцелели. Всички те бяха Пощадени, сякаш ставаше дума за някакво божие наказание.

– По дяволите – извика Питър, след което блъсна сняг с тока на ботуша си и Алекс усети как пиперливият дъх на съпротивата му се смекчава. – Така да бъде. Но ти оставаш тук, Крис.

На Алекс това не ù се понрави, но не защото чувстваше Крис като свой съюзник, а защото Питър и бездруго не я харесваше. Да не говорим, че постоянно ставаха злополуки...

Както изглежда, Крис беше на същото мнение.

– Не мисля, че това е добра идея.

– Да, да, да, точно там е проблемът. Че не мислиш – сопна се Питър. – За разлика от мен, а аз нямам намерение да обяснявам на Преподобния или на Съвета защо ти си мъртъв, а аз не.

Ледена жилка прониза тъмната мъгла, която обвиваше Крис. По лицето му не се мярна дори намек за гняв; не го издаваше нищо друго освен миризмата му. Вярно, че не беше много по-голям от нея, но Крис беше много спокоен, в известен смисъл приличаше на Том, и Алекс започваше да разбира защо от него се излъчваше ухание на... каква беше точната дума? Мрак. Не че в него имаше нещо зло, а по-скоро сенчесто, сякаш умееше да бъде прикрит. Вероятно винаги бе общувал със склонни към избухване хора.

– Дядо ми не е тук – отвърна той с равен глас. – Както и Съветът на петимата. Тук сме само ти и аз и сме се разбрали да си пазим гърба. Така че идвам.

Двамата се взираха дълго един в друг, но накрая Питър кимна отсечено.

– Добре. Ако имаме късмет, ще бъдем там няколко часа преди разсъмване. А сега ме извинете, тъй като се налага да посветя и останалите в този налудничав план.

След като той излетя от стаята, Алекс рече на Крис:

– Благодаря ти.

– Няма защо – отвърна той, но не се усмихна, а миризмата му стана по-плътна, обгръщайки го отново в мрак. – Не го направих заради теб.

– Ами ако Питър ти беше казал да ми теглиш куршума?

– Не мисля, че искаш да разбереш – отвърна той.

43

Бяха осем души общо. По двама мъже на коне от двете страни на фургона, Питър, който яздеше начело, и още един най-отзад. Крис управляваше фургона, а Алекс седеше между него и Джет. Палето лежеше свито на кълбо в скута ù.

– Хубаво кученце – обади се Крис.

– Моля? – Всичко беше толкова шумно: скрибуцането на фургона, дрънченето на сбруите, силното трополене на конските копита. Цялата тази гюрултия я побъркваше, тъй като дни наред се бе придвижвала дебнешком, като се криеше в горите и едва ли не умираше от страх всеки път, щом изпукаше някое клонче.

– Говоря за кученцето. Наоколо не се срещат много ваймаранери.

– Ваймаранери ли?

– Ваймарска ловна порода. Когато порасне, ще стане доста едър. А ако не се лъжа, ще бъде и един истински призрак. – В отговор на обърканото ù изражение едното ъгълче на устата му се повдигна в полуусмивка. – Май не знаеш много за кучетата, а?

„Освен това, че внезапно ме заобичаха ли?“

– Никога не съм имала куче.

– Заради цвета на козината е. Понякога наричат този вид ваймаранери „сиви призраци“. Има ли си име?

– Не ми остана време за това. – Тя сведе поглед към палето. – Призрак не звучи зле.

– Не е по-лошо от всяко друго. Но преди да ти позволим да го задържиш, ще се наложи ветеринарят да му хвърли един поглед.

– Имате ветеринар?

– Аха, но той не е единственият, чиито услуги можем да използваме. Освен кучетата разполагаме с много жива стока. По този път минават доста хора, така че рано или късно ще се появи и някой ветеринар.

Тя си припомни аргумента, който Крис бе използвал за Том: „Имаме нужда от човек като него.“

– Това ли правеше на блокадата? Подбор на хората?

– Ъ-хъм.

– Не звучиш особено гузно.

Дори на тази странна лунна светлина очите и косата на Крис изглеждаха не по-малко черни от миризмата му.

– Нямам друг избор.

– Но как можеш да отпращаш хората?

– Правим, каквото трябва. Не разполагаме с неизчерпаеми запаси. Оставането на всеки един от нас зависи от това какво ще сложи на масата.

– Но това е жестоко.

– Да, така е. Но нямаме много храна и затова се налага да поддържаме баланса между хората, които приемаме, и онова, от което се нуждаем. В момента ни трябват хора за физически труд, за гледане на животни и за основни ремонтни дейности. Имаме нужда от мъже за охрана на периметъра. А напролет ще имаме ниви за оран и за сеитба, така че тогава бихме могли да приемем повече хора – в случай, че продължават да идват насам, разбира се.

– Кой взима решенията? Питър ли?

– Не. Съветът на петимата.

– Нещо като – смръщи вежди тя – градски съвет ли?

Той поклати глава.

– По-скоро като старейшини.

Алекс едва не се разсмя.

– Но нали почти всички там са стари.

– Да, с изключение на нас. Това са хора с дълбоки семейни корени. Може да се каже, че фамилията на Преподобния, Йегърови, е основала Рул от нищото, а и начело на градския съвет винаги е стоял представител на клана. Доколкото знам, Съветът на петимата управлява град Рул от доста време насам.

Нещо звънна в ума ù.

– Питър каза, че Преподобния е твой дядо. Но фамилията ти е Прентис.

– Точно така. Но никога не съм го виждал.

– Значи преди не си живял тук?

Изведнъж от него се разнесе повей на враждебност и резервираност, от който лъхаше на тайни и на срам, при което миризмата му придоби още по-черен оттенък.

– Не. Роден съм в Мъртън, на около сто километра югоизточно оттук. Ами ти?

– Аз съм от Евънстън, Илинойс. Живея на няколко пресечки от „Нортуестърн“[30].

В погледа му проблесна нещо като весело пламъче.

– Наскоро си подадох документите в „Нортуестърн“. Но не беше първият ми избор.

Тогава със сигурност беше по-голям от нея, може би на седемнайсет или по-скоро на осемнайсет.

– А кой беше първият?

– Вече няма значение, не мислиш ли?

„Опа!“ Усети как бариерата се затръшва и реши, че въпросът ù е риторичен. Така че просто се загледа в група облаци, плъзнали по лицето на луната. Палето изсумтя и се зарови още по-дълбоко в скута ù.

– Извинявай – реч ù Крис. – Но не обичам да се обръщам назад. Просто няма смисъл. И бездруго всичко е обречено.

– Откъде знаеш?

– Задигнахме едно старо радио, от онези, които все още работят.

Сърцето ù прескочи един удар. Когато откраднаха камиона, Харлан и Брет отнесоха със себе си и радиото на рейнджърите.

– Откъде го взехте?

Той я стрелна с любопитен поглед, навярно доловил нещо в тона на гласа ù.

– От една ферма на десетина мили от града.

– О! – Тя се постара да прикрие разочарованието си. – Успяхте ли да хванете много предавания?

– Не чак толкова, а и с течение на времето стават все по-малко. Но достатъчно, за да разберем, че навсякъде е пълна каша. – Замълча за момент. – Ти къде беше, когато се случи?

Разказа му само най-необходимото: за планината, Джак и Ели. Той не се поинтересува защо е била в Уакамау, не попита и за родителите ù, а и тя не виждаше причина да му разкрива доброволно цялата тази информация.

– Ами ти? – попита го Алекс.

– На училище. Бях излязъл на двора и помагах на учителката по химия да заложи димка на второкурсниците. И тогава тя се строполи. Отначало реших, че е припаднала, но всъщност беше мъртва.

– А ти какво направи?

– Преди или след като самолетът се разби на футболното игрище?

– След това.

– Едва не пребих до смърт едно дете с тетрадката си. В противен случай щях да се простя с лицето си. В групата ни имаше едно момиче. В първия момент ù нямаше нищо – не беше от Променените – но от страх хукна към игрището, където беше пълно с деца. Повечето от тях бяха нормални. Но имаше и Променени и те подгониха всички останали.

– О, боже! – Дори не искаше да си представя какво е било.

– И тогава онези здравеняци от отбора по футбол я забелязаха. Втурнаха се като побеснели на игрището и я разкъсаха на парчета, след което погнаха и малките. – Последва нова пауза. – Понякога, като затворя очи, още ги виждам пред очите си. Още ги чувам. Цялата онази зверска касапница.

– А ти какво направи?

– Нещо, което не очаквах от себе си – отвърна той. – Избягах.

След като известно време пътуваха мълчаливо, по едно време Алекс попита:

– Как се озова в Рул? Заради дядо ти ли?

Той поклати глава.

– Колата ми отказа да запали. До вкъщи имаше четиридесет километра, а Мъртън е голям град. Така че след онова, което видях в училище, реших, че там ще е хиляда пъти по-зле. Много повече починали, убити и превъртели хора. Затова не се върнах.

– Но все пак там е домът ти.

– Живеех само с баща ми. – Сенките около Крис се сгъстиха и Алекс предположи, че момчето предпочита да не си спомня за баща си. – Но сега, когато имаме повече информация – за възрастта на починалите на място – знам, че е щяло да бъде напразно. Той беше на петдесет.

– Но тогава не си го знаел, а и трябва да има изключения. Като нас, например.

– Ние сме потвърждение на правилото. Доколкото знаем, болшинството от нормалните хора наоколо или са много млади, или са прехвърлили шейсет и пет, дори седемдесет.

– Разбирам – отвърна Алекс, чудейки се какво да каже. – Баща ти със сигурност би искал поне ти да се спасиш. Не би искал да умреш.

Ъгълчето на устата му се повдигна отново.

– Не познаваш баща ми.

За втори път останала без думи, Алекс попита:

– А колко са тези като мен и теб?

– В Рул ли? Ами всички общо сме петстотин души. От тях шейсет и трима са Пощадени.

– Шейсет и три деца от общо петстотин души?

– Точно така. Само двайсет и пет от тях са на нашата възраст: дванайсет момчета и тринайсет момичета. – Той я измери с поглед. – Вече четиринайсет.

– Само двайсет и пет ли?

– Ъ-хъм. Питър е най-големият от Пощадените, той е на двайсет и четири. – Крис се поколеба. – Всъщност е много свестен тип, но първо трябва да го опознаеш.

Алекс реши да остане без коментар по този въпрос.

– Но как да сме сигурни, че няма да се променим? Може да е просто въпрос на време, както казва Питър. – Замисли се за Дейдри. – А някое от по-малките деца променило ли се е от Енергийния срив насам?

– Никога не се е стигало дотам.

– Какво имаш предвид? – не разбра Алекс.

– Просто не позволяваме да се стигне дотам. – На лунната светлина лицето му беше само бегла отсянка. – Защо мислиш, че имаме кучета?

Ранна предупредителна система, осъзна Алекс – подобно на канарчетата в мините, кучетата сигурно усещаха промяната, преди да се е случила. И все пак ù се струваше невероятно.

– Взимате решение за съдбата на детето въз основа на преценката на едно куче?

– Досега не е имало грешки.

А това означаваше, че тези хора имаха опит. Боже, дали не заключваха децата, наблюдавайки настъпващата промяна? Нещо като експеримент, просто да бъдат сигурни. Сигурно беше така, иначе не биха имали такова доверие на кучетата.

Заля я вълна на истински потрес, оставяйки я разтърсена и замаяна. „Кучетата посочват децата, а после тези хора... какво всъщност правят после? Изхвърлят децата от града? Убиват ги?“ Сети се за трите деца – момичето със сопата и онези две момчета. Досега не се бе замисляла много за тях. Първо беше прекалено заета да се бори за живота на Том, а после да се разправя с разярена тълпа, така че нямаше причина да се оправдава. Стореното от нея беше самозащита. Не бе имала друг избор.

– Правим, каквото трябва, за да оцелеем – отвърна тихичко Крис. – Когато прекараш повечко време сред нас, сама ще разбереш.

Най-лошото беше, че в известен смисъл вече разбираше.

44

Телата на трите деца още лежаха там, където бяха паднали – където ги бе убила – на паркинга пред магазина. Факт, който повдигаше един любопитен въпрос: защо хранещите се с мърша животни не бяха докоснали Променените? А обичайните за тези места мършояди определено бяха идвали. Нед, все така мъртъв, се бе простил с главата си и с лявата си ръка. Ала въпреки това Променените бяха останали непокътнати.

Но някой друг също бе идвал тук.

Задната врата на магазина беше насилена отвън. А в помещението зад тезгяха бяха останали само няколко събрани накуп автомобилни постелки, както и миризмата на бърбън и болест – но това бе всичко.

От Том нямаше нито следа.