Пепел

69

Четири мили по-нататък Алекс слезе от коня и го плесна по задницата, за да го отпрати обратно. Конят, който нямаше нужда от много убеждаване, отпраши към Рул. Правилната пътека беше обозначена с кървавочервена кърпичка и беше толкова тясна и криволичеща, че, помисли си Алекс, сигурно е била проправена от дивите животни и по нея ловците са преследвали своя дивеч. Приличаше много на пътеката, която ги бе отвела двете с Ели, сякаш преди цяло столетие, до реката, при онези кучета, при бедния превъртял Джим и най-накрая при Том. Това я накара да се запита дали не беше обречена да прекара остатъка от живота си, лутайки се от една пътека на друга и търсейки един господ знае какво.

Снегът беше дълбок и тежък и засмукваше ботушите ù. Бедрата ù горяха, а главата я болеше. Както и прехапаният език. Когато преглътна, усети вкуса на стара кръв, цялото ù тяло беше наранено, ожулено и разтърсено от дивото и стремглаво препускане през гората, сякаш я бяха натъпкали в миксер и Джес бе натиснала бутона за фрапе.

Тест. Целта беше да подложат Крис на тест. Тя беше свободна, но Крис не можеше да се похвали със същото, не и докато не наруши правилата на Рул, каквито и да бяха те. Всъщност, помисли си тя, дърдоренето на Джес беше също толкова налудничаво, колкото и това на Йегър.

Погледът ù попадна на нещо синьо, което се крепеше на подаваща се от снега пръчка на десетина стъпки напред, от дясната страна на пътеката под клоните на един източен като върлина бор. Цветът беше стряскащ и изключително ясен, като петно тюркоазена боя върху съвършено бяло платно. Отначало го взе за стара найлонова торбичка, каквито от скаутските клубове връзваха вместо маркировка на клоните на някои дървета.

Но когато се приближи, Алекс установи, че това беше парче от ръкав.

А пръчката се оказа кост.

Тя се вцепени. Умът ù блокира. Замръзнала на място, за миг тя не бе в състояние да прави нищо друго, освен да се взира и да чака бялата хватка на ужаса, завладял съзнанието ù, да се охлаби.

Хрумна ù, че костта пред нея е лакътна, не че имаше голямо значение. Малките костици на дланта и пръстите липсваха, така че или останалата част от тялото лежеше заровена под снега, или ръката беше домъкната тук от някой мършояд, оглозгал месото от нея.

„Добре, на пътя беше същото. И преди си виждала трупове. Навсякъде е пълно с мършояди. Сега си извън закрилата на Рул, така че със сигурност ще се натъкнеш на някое и друго тяло. Забрави ли, че хората се строполяваха мъртви на място?“

Тя подуши предпазливо въздуха, но не долови нищо друго освен уханието на гората. Нямаше нито вълци, нито ракуни. Костта, която беше само малко по-тъмна от снега, не беше нито стара, нито пък отскоро.

„Всичко е наред.“ Алекс разкопча ремъка на пушката, провери предпазителя, а след това свали едната си ръкавица и дясната ù ръка се стрелна отзад, а пръстите се увиха около дървената дръжка на косата, която висеше на една халка от колана ù. Беше въоръжена с пушката, с косата и с един нож. Всичко щеше да бъде на...

Не беше сигурна какво беше първото, което долови – движението на нещо мръсно, розово и рунтаво, което висеше от дъба вляво, или пък вонята на гниеща плът.

От тази миризма фините косъмчета по ръцете ù настръхнаха. Знаеше, че наоколо се носеше вонята на смърт, но тя не беше от тях, не беше от Трансформираните. Въпреки това тук имаше много трупове и Алекс си даде сметка, че нещо не беше наред.

Онова, което висеше от дървото, беше тяло, но не на човек. От козината не бе останала нито следа, беше изхлузена от трупа като ръкавица. Мускулите на животното бяха непокътнати, почти всичко си беше на мястото, което ù се стори малко странно, предвид цялото това месо. И сега като се замислеше – заслуша се отвъд ударите на сърцето си – наоколо не се чуваха никакви птици. Нито гарвани. Нито пък други.

Тялото висеше на примка, като някакво странно подобие на бостанско плашило. Позна какво по формата на главата и по извивката на зъбите.

Беше вълк.

Появиха се още тела на вълци, пръснати от двете страни на пътеката, като флагчета, които маркират трасето на парад. След по-малко от двеста метра тя стигна до неголяма просека сред дърветата, пространство с формата на чиния, където снегът беше добре отъпкан. Което, помисли си тя, беше доста странно.

Ако не знаеше за костите, човек би могъл да си помисли, че това е просто един огромен куп с мръсно пране. Там имаше миш-маш от всевъзможни по вид и размер обувки и плътно пристегнати ботуши, от някои от които стърчаха строшени кости, обути в чорапи и с остатъци от изгнило месо (въпреки студа долови безпогрешно миризмата), сякаш някой не бе имал търпение да развърже връзките. Просеката беше осеяна с всевъзможни цветове и купчини от дрехи със стърчащи от тях кости; забеляза дори черната тарантула на едно топе, както и сребриста перука, оформена на ситни къдрици. В гънките на някаква дреха от лъскава черна материя се виждаше златна верижка.

„Бижутата не стават за ядене“ – помисли си тя леко налудничаво. На снега лежаха чифт слънчеви очила с рубиненочервени рамки, чието дясно стъкло беше строшено. „Очилата също.“

Това не беше просто една просека в гората.

А място за хранене.

При това може би не единственото, защото вцепененият ù мозък отбеляза наличието на още цветни петна сред дърветата вляво, както и малко по-нататък вдясно. Като всяко едно от тези места беше осеяно с останки от вълци.

Тя плъзна поглед от просеката обратно към пътеката. Точно пред себе си забеляза една от онези пирамиди, с които обикновено се маркираше пътя и биваха изграждани от камъни.

Само че това не бяха камъни.

А глави.

„Не.“

Някои от тях бяха сухи като пергамент и много стари, с липсващи очи, носове и езици. Други бяха от по-скоро, със стърчащи от очните ябълки нерви и полуизядени устни, покрити със замръзнала съсирена кръв.

„Не.“

Някои от главите бяха съвсем пресни, с посинели езици, леко разкървавени носове и сънено склопени очи. Но не се виждаха никакви ларви, нито мухи – беше прекалено студено; нали наскоро бе научила този факт?

Започна да брои наум, като местеше бавно очи от едно обезобразено лице към друго. Дължината на пирамидата се състоеше от дванайсет глави, ширината – от седем, а височината – от чети...

„Не.“

Въздухът в гърдите ù замря. Стоеше като истукан.

„Не!“

Не можеше да откъсне очи от едно определено място в пирамидата.

„Не, не може да е той.“

Примигна с огромно усилие на волята, а после и още веднъж, сякаш мозъкът ù се бе превърнал във фотоапарат и с едно-единствено щракване би могла да изтрие заснетия образ.

Не. Нищо не се промени.

Харлан продължаваше да стои там: на втория ред отдолу, третата глава от ляво на дясно. Никога не би могла да забрави лицето му, нито пък зъбите.

Стомахът ù се преобърна. От устата ù шурна горчива като жлъчка течност и изпръска снега наоколо. Коленете ù се подкосиха и Алекс се стропли на земята, при което пушката затъна в снега и тя започна да повръща. Спря, чак когато в стомаха ù не остана нищо, просната в мръсния сняг и задъхана от изтощение, вдишваща вонята на собстеното си повърнато...

И тогава над нея се разнесе някаква нова миризма, едно противно мъртвешко зловоние, сякаш на нещо подпухнало и разлагащо се на горещото лятно слънце.

Дробовете ù се стегнаха от смъртен ужас и, останала без дъх, тя осъзна защо Джес ù бе говорила за Исаак и за неговата саможертва.

Може би я бяха наблюдавали. Може би бяха гледали отстрани със задоволство. Но най-вероятно бяха дошли тук по навик – ловци, които следваха обичайните пътеки на дивеча и знаеха къде могат да намерят храна.

Бяха петима: три момчета и две момичета. Носеха якета, ботуши и ръкавици. Едното момче и едното момиче имаха на главите си животински кожи, придърпани толкова ниско над очите, че сякаш се взираха в нея с вълчи физиономии.

И всичките бяха въоръжени. Едното момиче и две от момчетата, сред които и онова с вълчата физиономия, носеха пушки. Третото момче, вероятно в пети или шести клас, преди да се случи всичко това, държеше „Берета“, която беше удобна за дете на неговата възраст, защото беше с малки ръце.

Огнестрелно оръжие не носеше само момичето с вълчата физиономия, което обаче държеше в ръката си нож. Острието, изключително дълго и остро, беше осеяно с ръждиви петна от засъхнала кръв.

Но имаше още нещо, още една малка подробност, която правеше тези деца толкова различни.

Тези Променени не бяха чисти, но не бяха и мръсни.

Всъщност изглеждаха много добре нахранени.

Истината се стовари отгоре ù като чук.

Рул не беше техен враг.

Рул ги хранеше.