Открадни си свят

1.

Това беше моментът, когато започнаха да се проявяват някои процедурни затруднения.

Ако сте човешко същество, или принадлежите към изправените двукраки екземпляри на вселената, вероятно ви се е налагало някога да носите нещо, което е твърде тежко, твърде горещо или прекалено голямо, или с неудобна форма, която не ви е позволявала да го хванете както трябва. И докато крачите натам, накъдето сте се отправили, било нагоре, било надолу по стълбите, сигурно сте се изправяли пред такъв момент, когато относителната безопасност на началото е далеч зад вас, а до крайната цел, която ви обещава облекчение от мъките, има още доста път, много повече, отколкото сте предполагали, когато сте се захванали с тази работа.

Познато ли ви е това състояние? Ако не, мога само да ви моля за извинение. Защото този процес на събиране и натрупване на информация и достигане до определени изводи е само бледен заместител, дори при такива скорости, на способностите на въображението, което вие, органичните същества, притежавате в изобилие и което очевидно е твърде много, за да ви е от полза.

Но познато ли ви е усещането, което ви описах? Това чувство за мрачна решимост, което постепенно започва да се размива в съмнение, появата на първите признаци на отчаянието, зараждането на паниката?

Ако е така, спомнете си за него, когато решите да съдите.

Може би грешката беше наша — моя и на капитана. Може би от самото начало — още докато се намирахме в пределите на Слънчевата система — твърде много се уповавах на Хана Су, която винаги знаеше точно колко прашинки пипер трябва да се сложат в супата. Може би капитан Джут трябваше да разговаря по-често с Кстаска, това загадъчно отроче на серафимите, клечащо върху летящата си чиния подобно на гъсеница върху гъба. Може би тогава капитан Гилеспи щеше да осъзнае далеч по-скоро, че пътешествието съвсем не е такова „незабравимо забавление“.

Вместо това, ето ни тук, отвъд логичното възприятие на деня и нощта, с господин Грант, който като художник измерва разстоянието с палец, и чичо Чарли, напомнящ похотлив стар морж. С барикадирания зад любимия си бар Рори и с госпожа Гудселф от Клементинските палати, която е завладяна от увереността, че всички пътища водят към нея. Възможно ли е целият кораб, с неговия екипаж и пътниците, да са се смалили до неясно трепване в главата на Лерой Гълс…

О, май пак започнах да дрънкам глупости? Нищо чудно. Откакто напуснахме пределите на слънчевото влияние и навлязохме в тъмната гора на непознатото, все по-често се унасям в поетични бръщолевения. Имам усещането, че изпадам в транс. Че се намирам в хибернация.

Простете ми за тези твърде опростени и сантиментални аналогии е органичното. Не зная как иначе да опиша своята безпомощност. Лишена от сила, дори най-сложната самоопределяща се програма (каквато вероятно все още съм аз) изпада в състояние на философска летаргия, в нулевостепенно присъствие, което е пра- или постлингвистично: или чисто материално, или прекалено хипотетично. Моите заместници, не се съмнявам, полагат максимални усилия, но аз все така лежа забравена в прахта, докато лошият капитан се навира все по-навътре в заешката дупка.

2.

Капитанът се пробуди в мрак. Имаше някой в леглото до нея. За момент си помисли, че е Саския, но беше мъж. Усещаше тялото му, типичната миризма. Все още сънена, тя се надигна пипнешком и тръгна към банята.

В коридора цареше непрогледен мрак, бяха изгаснали дори биофлуоресцентните аварийни лампи. Сигурно отново бяха изгорели. Защо ли никой не ги сменя, помисли си тя с раздразнение.

Когато най-сетне откри банята, тя не беше там, където очакваше. Едва тогава през замъгленото й от съня съзнание се прокрадна мисълта, че апартаментът не е нейният. Тя се огледа, чудейки се къде ли е попаднала.

Е, поне беше в нечий апартамент. Защото последния път я бяха открили на доковете, където бе отишла да разглежда изоставените кораби. Никой не можа да обясни как е стигнала дотам, без да я забележат, без да падне в някоя дупка и да си счупи врата и без някой да се възползва от възможността да й види сметката.

Главата я цепеше. Болката беше почти нетърпима. Тя се подпря на стола и кой знае защо се замисли за Саския Зодиак.

Спомни си последния път, когато бяха заедно в леглото. Правиха любов естествено, а сетне Саския седна и зачете книга, докато Джут лежеше и си мислеше за Кени и момчетата. Сети се, че лицата на някои от тях й бяха напълно непознати, макар да беше сигурна, че бе одобрила лично избора на всеки един. Зачуди се защо не се отърве от тях и не започне наново. Накрая реши да поговори с Луцифер и да види какво ще й предложи.

И тогава Саския хлопна рязко книгата си.

— Не го разбирам това — заяви тя.

— Кое?

Книгата беше стара, с твърди корици. Саския я отвори в началото и прочете на глас:

— „Когато първото бебе се засмя за първи път, смехът му се разпадна на хиляди късчета и те всички се затъркаляха наоколо и това беше началото на приказките.“

— Изглежда ми напълно логично — рече Табита. — Какво е това?

Акробатката й показа корицата. Там пишеше „Питър Пан“.

— Откъде я взе?

Саския погледна объркано книгата.

— Трябва да ми е попаднала отнякъде.

— Откъде? — повтори настойчиво капитанът.

Безполезно. Книгата изглеждаше досущ като онази, която й бяха подарили на фестивала. Може и да беше същата.

— От онзи тъпак ли я взе?

— Не помня — повдигна рамене Саския. Дали не се преструваше тогава, помисли си капитан Джут, докато оглеждаше непознатия апартамент. Може би тъкмо Саския бе отмъкнала пластината. Преоблечена, за да внесе смут в показанията на свидетелите. По някакви свои причини, например заради онова, което правеше в „Дж. М. Сувиен“.

Кой знае каква е истината, когато най-добрата ти приятелка те напуска заради най-добрия ти приятел?

Когато се върна в леглото, той се събуди.

Пресегна се и я погали. Използва истинската си ръка.

— Не.

Ръката му остана върху косата й. Тя сви колене към брадичката си.

— Недей.

— Това не го чух снощи.

Капитанът изстена. Имаше чувството, че главата й се е сблъскала с планета.

— Какво има, сладурче, да не си болна? — попита той загрижено.

Беше гола, той също. Допираше се до нея, топъл, гладък, ухаещ на секс.

Дали пък не сънуваше? Сън за Карнавалните нощи на Скиапарели, преди години, в самото начало на безумието…

— Сънувам…

— Хубаво, сладурче, сънувай си. Тези сънища са само в твоята глава. — Говореше тъй, сякаш цитираше някого.

— Вече не са — промърмори тя. — Колко е часът?

Искаше й се да заспи отново. Да заспи и да се събуди точно в десет в собствения си апартамент. А още по-добре, да се събуди в малката кабина на „Алис Лидъл“.

Той я потупа по рамото.

— Толкова се радвам, че пак сме заедно — прошепна в ухото й.

Джут отказа да коментира това обстоятелство. Подобни дреболии никога не спираха Марко Мец.

— Нали разбираш за какво говоря? Къде бях без теб? В „Мъркюри Гардън“ за Бога! Да знаеш само колко се радвам, че ме измъкна. Не ме разбирай погрешно, все още съм съгласен да свиря там. Не съжалявам нито за миг за онова, с което се занимавах. Всички ме обичаха, всяка нощ го чувствах, но ако ти призная колко ми беше втръснало — едни и същи шибани лица, ръкопляскащи на едни и същи шибани песни.

Той се изтегна по гръб и положи длани под тила си. Говореше съвсем тихо и думите се ронеха от устните му като нескончаем поток. Дали пък не искаше да я хипнотизира?

— Знаеш ли — продължаваше, — понякога усещах, че въобще не съм там. Случвало ли ти се е?

Де да беше така и с нея. Да заспи и да забрави болката.

Тя приближи часовника към лицето си и го загледа тъповато. Никакви съобщения, никой не се бе опитвал да я открие. Шепнещият монолог продължаваше:

— Всъщност там бях само телом и нищо повече. Оставях си значи тялото, измъквах се като по чорапи и знаеш ли после какво? Отивах и сядах на първия ред. Просто се пренасях срещу сцената, настанявах се там със скръстени ръце и се питах: защо? Защо, ето какво се питах, защо? Ти си Марко Мец, за Бога, не е необходимо да се изправяш на сцената в това крещящо сако и намазана с брилянтин коса и да въртиш изтипосания си в свръхтесни панталони задник. Можеш да правиш и по-добри неща, приятелче, не се обиждай. Ето какво си казвах. Изкуството…

Табита седна. Протегна ръка и взе да шари по нощното шкафче за таблетки.

— Имаш ли малко… „Страничен път“?

— О, не — поклати той глава. — Освен ако ти не си донесла.

— Кристали…

— Не се дрогирам — отвърна чевръсто той.

— Поне шибан аспирин?

— Ами да, разбира се — истинската му ръка, топла и мускулеста, я погали по тила. — В банята.

— Донеси ми — тя го погледна.

И той я погледна. Лицето му беше скрито в сянка.

— С удоволствие.

Това беше някаква тъпа игра. Тя зарови изтощено глава във възглавницата.

— Нямаш ли никаква прислуга?

— Какво, роботи ли? Трябва да има някъде… Само че спряха да работят.

Не те, времето е спряло, добави мислено тя. Преместила съм се в бъдещето и затова не помня нищо. В онова бъдеще, в което всичко се е повредило и ние висим безпомощно в хиперкосмоса.

— Опитвах се да ги поправя — продължаваше да дърдори Марко Мец. — Винаги ме е бивало в тези неща. Помниш ли, когато ти поправях разни работи на „Алис“? Искаш ли бира?

— Не можеш ли да ми донесеш аспирин, за Бога?

— В банята е.

Той разтърка гърба й.

— Миличка, с удоволствие ще ти донеса аспирин, и без туй нямам нищо по-добро. Знаеш го, нали? Само че първо трябва краката ми да си починат.

Усещаше краката му, опрени в нейните — сложни, метални съоръжения. Черната кадифена ръка лежеше на чаршафа, обърната с дланта надолу. Изглеждаше, сякаш бе изтъкана от сенки.

— Никога не носиш нещо, което не ти трябва, нали, Марко?

Великият артист отметна назад глава и изпъчи гърди в привидно накърнена гордост.

— О, хайде, кажи ми за моите прегрешения. Удряй с пълна сила. Мога да го понеса. Ще, го издържа още веднъж.

Тя стана от леглото. Изглежда вече бяха обсъждали тази тема. Значи наистина можеше да е бъдещето.

— Какъв ден беше вчера?

— Четвъртък.

Никакъв смисъл от въпроса, и без това не можеше да си спомни какъв би трябвало да е денят. Тя провлачи крака към банята.

— Табита? Скъпа? Ще ми донесеш ли една биричка, докато си там?

Бъдещето доста приличаше на миналото, което все още помнеше. Тя опря чело на хладното огледало. Изглеждаше точно толкова зле, колкото се чувстваше. Лицето й беше подпухнало и виолетово, като на веспанка.

Тя се върна в кухнята и взе две бири. Господин Забавление протегна изкуствената ръка за своята и я взе без коментар. Нямаше къде другаде да седне и тя се отпусна на леглото, погълна аспирина и го проми с глътка бира.

— Та казвам ти, щях да поправя роботите — заломоти той отново, — само че си тръгнаха.

Тя остави бирата, твърде изморена, за да пие повече. Очите й се затваряха. След миг беше в някакъв сън и караше любимия си мотор. Другите я следваха. Носеха се по брега на плитко море.

— Не мога да го понеса отново, Марко — рече тя.

— Всичко е наред, миличка.

Типично за него, мислеше си, че му се извинява.

Ръката му се спусна към слабините й. Беше истинската. Топла.

— Нека ти помогна — предложи той.

Чувстваше, че е красива. Беше самотна. А и вече го бяха правили, поне веднъж.

— Алис? — произнесе тя.

Никакъв отговор.

— Тук няма Алис, скъпа.

Не искаше да се обръща към него.

— Какво желаеш? — попита тя, прекалено потисната от всичко.

— Това — рече той. — А може би и това. — Той вдигна протезата си така, че да може да я вижда. Кадифената покривка се смъкна от два от пръстите. Те вибрираха едва забележимо. Той я погали с тях по бузата.

Табита не се отдръпна. Тялото й беше животно, способно единствено на предателства. Прие го до себе си от самосъжаление. И без това никой вече не я искаше. Но си обеща, че отсега нататък ще остане в своето време, ще се помъчи да се съсредоточи, да върне истинския облик на нещата — само че нейното време беше една лайняна купчинка. Саския пак беше изчезнала, Доджър се бе запиляла някъде долу в Медулата, а може и да беше загинала, а имитацията на Алис я дразнеше с напразните си опити да прилича на оригинала.

Лицето му увисна над нейното, блестящите му кафяви очи се впиха в нея. Тя му позволи да я целуне. Жадуваше да се изгуби във вкуса му. Тя засмука езика му в устата си. По-добре като е там, поне не можеше да говори.

Той проникна в нея. Не беше протеза, а обикновена, добропорядъчна плът, оригиналът, доколкото можеше да определи.

— О, маце, ти и аз… не трябваше да позволяваме да ни разделят…

Тя го накара да я целуне отново. Ако можеше само да я чука и да не приказва, да забрави за миналото и да я чука, без да спира.

Нещо ги прекъсна.

Някой чукаше отвън, после се разнесе трясък на счупено стъкло. След миг вратата на спалнята изхвръкна от пантите си, светлините блеснаха и вътре нахлуха три фигури.

Първите двама бяха мършав мъж с камуфлажна униформа, голям червен кръст на гърдите и тъпонос автоматичен пистолет, пристегнат към предмишницата му, и източена слабовата жена, със снежнобяла сестринска униформа, яркочервени устни и изрисувани дъговидно вежди, които й придаваха изражение на застинало саркастично учудване. Третият нашественик зад тях бе не по-малко колоритен. Персоналното кобалтово копие, което стискаше с юмрук, приличаше на издължена фунийка за сладолед.

— Съжаляваме за безпокойството — обяви той безгрижно. — Ние сме от санаториума на д-р Ирск, само че вече с нова управа. Дребен проблем с изключително значение. О, здравейте, капитане, не знаехме, че сте тук.

Марко бе слязъл от нея и се свиваше между възглавниците, докато капитан Джут натискаше трескаво бутоните на часовника си.

— Няма проблем! — забръщолеви истерично той. — Наистина момчета, няма никакъв проблем! — Той ровеше сред завивките за дрехи и металните му крака изглеждаха странно върху смачканите чаршафи.

Големият мъж все още гледаше към Табита. Тя се зави, твърдо решена да не показва нищо от себе си. Още една клюка в океана от сплетни по неин адрес. Очите на мъжа се усмихваха. Имаше дълга черна коса, пристегната на конска опашка, черна брадичка и кръчмарски зачервени бузи. Юмруците му бяха покрити с белези. Жената също се хилеше, леко разкрачена, с насочен към Марко пистолет „укротител“. Само мършавият мъж беше навъсен.

— Това е недоразумение — имахме уговорка с Девети канал… те щяха да платят… — пледираше Марко, опитвайки се да си възвърне контрола над обстановката. — О, стига, момчета. Това тук е капитанът. — Той я посочи с две ръце и се усмихна с отчаяна неблагодарност. — Елате по-късно. Сигурно ще се споразумеем нещо.

Големият мъж се почеса по веждата с палец.

— Никакви споразумения, сър, съжалявам — избоботи той. В гласа му не се долавяше и следа от заплаха. — Пълно заплащане — три хиляди седемстотин шейсет и пет скутари — изрецитира той.

— Седемстотин?… — повтори смаяно Марко.

— И се покачва — кимна мъжът.

Жената в сестринската униформа внезапно мръдна с дулото на пистолета, сякаш се готвеше да натисне спусъка. Тя се ухили още по-широко, докато Марко бърбореше и се гърчеше от страх.

— О, Господи, абе хора, я се успокойте, добре, хайде всички да се успокоим и да опитаме да погледнем на нещата от друг ъгъл, искам да кажа, нали разбирате, всичко беше уговорено предварително с момчетата от Девети канал и сега не съм готов да ви предоставя чак такъв кредит…

Мършавият мъж пусна един откос. Звукът бе оглушителен в тясното помещение. Над леглото разцъфнаха няколко малки дупки. Марко Мец разпери като щит металните си пръсти и продължи да се тресе в леглото.

— Чакайте бе, въобще не е нужно да го правите! — изкрещя той. — Хич даже не се налага! Всичко е наред. Няма никаква нужда да нагнетявате напрежението, насилието е напълно излишно, казвам ви! Нали ви обясних, че ще намерим обща гледна точка, защо да не я караме мирната сега? Хайде, бе хора, оставете тия железа и ми дайте възможност да си взема халата. Тъй де. Нахлувате тук посред нощ и искате веднага…

Изкуствената му ръка тършуваше с удвоена скорост сред разхвърляните по леглото дрехи. Жената сведе дулото на пистолета и стреля по нея почти от упор.

— Майчице мила!

Марко отскочи назад и вдигна уплашено празните си ръце — една метална и друга — от плът.

— Сър, надявам се, че не сте търсили там пистолет — заяви едрият мъж, пристъпи към леглото и разрови дрехите с върха на обувката. След това се почеса по ухото. — Защото ако някой трябва да размахва пистолети, това сме само ние!

След като не откри нищо подозрително сред смачканите дрехи, той ги събра накуп, сякаш се готвеше да ги запрати срещу треперещата си жертва. Но вместо това ги пусна зад себе си.

— Та одеве споменахте нещо за някакво парично споразумение — добави едрият мъж все така усмихнато.

Марко сключи ръце на тила си и се опита да ги задържи там.

— Всичко е уговорено — повтори той. — Но момчета, момчета… ей… — той разпери ръце и ги протегна в молитвен жест. — Не е необходимо да замесваме капитана, защо не се преместим в дневната и да й дадем възможност да се облече?

Медицинската сестра вдигна пистолета към тавана и заговори със странно безжизнен глас:

— Ако не можеш да си платиш, ще трябва да си приберем обратно атрибутите — заяви тя.

Тя извади чифт клещи от джоба на ризата си. Мършавият мъж измъкна скалпел.

Спалнята имаше две врати. През всяка от тях внезапно бликнаха заслепяващи сребърни лъчи. Мършавият мъж изпусна скалпела и пистолета и ги последва на пода. Сестрата се извъртя, но Клег вече бе преместил огъня върху нея. Две космати лапи обгърнаха едрия водач отзад и едната го стисна за шията, а другата изтръгна копието от пръстите му. Мъжът направи опит да си го върне. Блеснаха добре заточени нокти и ризата му се обагри в алена кръв. Едрият мъж се преви с болезнено разчекната уста. Трантът го препъна назад, удари го през лицето и го повали. След това отвъртя енергоострието на копието. Клекна до мъжа, вдигна го, сякаш беше чувал със стиропор, и го блъсна в стената. Когато отново се наведе, ноктите му зачегъртаха оголената му шия и се спуснаха надолу към корема. Мъжът ги проследи с изцъклени очи.

Имаше няколко въоръжени телохранители със сервоусилващи костюми. Кени нареди на трима от тях да пазят едрия мъж. Други двама обезоръжиха медицинската сестра, доста безцеремонно. Застиналата на лицето й маска на безразличие не трепна нито за миг. Едва тогава изправиха мършавия мъж на крака и напръскаха раната в рамото му с кръвоспираща пяна. Клег погледна надолу към треперещия Марко и очевидно го позна. Останалите също приключиха с обезопасяването на периметъра и втренчиха очи в капитан Джут. Цялата операция бе отнела не повече от десет секунди.

Табита се надигна и почеса транта под брадичката.

— Отлично — похвали го тя. След това приближа злощастното трио, чиито членове още не се бяха свестили. Зачуди се кой ли е едрият мъж и защо й изглежда познат.

— Кени, разкарай тия хора от тук — подметна тя през рамо. — Не желая да ги виждам.

Тя се огледа и прочете неохота по лицата на момчетата. Жадуваха за бой. Все щяха да си намерят нещо подходящо из тъмните улички.

— И внимавайте — предупреди ги тя, докато закопчаваше копчетата на ризата си. — Тези двамата са програмирани.

— Всеки е програмиран — изръмжа Клег.

Капитан Джут се извъртя и впи очите си в него.

— Не съм те питала за мнението ти — просъска тя.

Кени реагира мигновено — пристъпи напред и зашлеви непокорния си подчинен през лицето с опакото на лапата си.

— Разкарайте ги от тук веднага! — изпусна си нервите Табита.

— Давай оръжия! — нареди трантът и посочи едрия мъж. Той го изгледа хладно, почеса се по брадичката и преглътна отговора. След това се надигна, пристъпи напред и положи едрокалибрен пистолет на леглото.

— Внимавайте с това — промърмори той. — Не е детска играчка.

Кени просъска отново. Капитан Джут протегна ръка.

Мъжът докосна с показалеца на дясната си ръка маншета на лявата. В същия миг дулото на един пистолет се забоде в ухото му, втори се долепи до шията му, но той само оправяше гънките на ризата си. След това кимна на подчинените си да го последват. И тримата се изнизаха като добре обучени войници при отстъпление.

— Приятно ми беше да се запознаем, госпожице Джут — подметна мъжът.

Откъде ли го познавам, зачуди се отново Табита. Кой, по дяволите, е той?

Марко Мец си събираше дрехите. Гащите му се бяха закачили за изкуственото коляно. Беше си възвърнал изгубеното присъствие на духа и пак бърбореше:

— Капитане, искам да знаете, че съм ужасно благодарен за начина, по който се справихте с тази сложна ситуация…

— Марко, аз пък искам да си платиш шибаната сметка.

Върнаха се с бронираната кола на Кени. Сой беше на волана, а Клег и останалите момчета ги следваха с пикапа. Пленниците бяха завързани на седалките си. Капитан Джут беше изненадана, когато установи, че се намират съвсем близо до Монтгомъри, а не в някоя отдалечена дупка.

Главоболието се върна, по-лошо от всякога. Тя глътна още няколко таблетки.

— Свържете ме с Понса — нареди. — Искам да говоря с господин Спинър.

Спинър беше при пулта за управление.

— Капитане — поздрави я той, неспособен да скрие изненадата в гласа си.

— Как е положението? Всичко наред ли е? Все още ли се движим? Надявам се, че не висим безпомощно сред пространството?

Спинър се облещи, учуден от внезапния й интерес. След това реши да й докладва с пълни подробности:

— По-рано забелязаните среднобордови флуктуации изглежда започват да утихват — заговори той, като гледаше бележките си от разтворената пред него папка. — Все още не получаваме каквито и да било сигнали от близо 85% от диенцефалонните станции. Алис потвърди трийсетсекундна хиперактивност от неидентифициран текториален източник, Палеокортикален, около 3,03. Друго за докладване няма — приключи той с облекчение.

Думите му профучаха покрай нея като метеори. Когато отмина и последният, тя въздъхна:

— Продължавайте в същия дух, господин Спинър.

Първият офицер погледна през рамо.

— Тук има една делегация…

Само това й липсваше.

— Кои са пък сега?

— Веспанци. — Той разшири прозореца така, че да може да ги види — едровати, кафеникави, като мутирали двукраки морски тръстики.

— Казват, че той се оплаквал от увреждане…

Защо, за Бога, я занимаваха с подобни неща?

— Кой се оплаквал?

— Корабът, казват… — обясни Спинър. — Дочували някакви звуци.

— Я ги разкарайте оттам — нареди тя. — Нека Зое се погрижи за това. Да й напишат доклад или каквото могат. Край на разговора.

Тя помълча малко, сетне се наведе към Кени.

— Ако друг път видиш, че тръгвам насам, не ми позволявай — прошепна му тя.

Никаква реакция.

— Хей, да не съм го казвала вече?

Той се усмихна безизразно и синият му език щръкна навън. Джут се извъртя и блъсна с юмрук бронирания прозорец на пангото. След това наведе глава и се зае да масажира слепоочията си с показалец и палец.

Покрай нея се занизаха ден след ден, едни и същи лица, мръсни чинии и сивкави, трептящи монитори. Дрога, оръжия, топящи се часовници. Май наистина беше загазила здравата.

3.

Вълна от страх започна да залива дори цивилизованите региони. Хронофобията, предизвикана от откриването на сривовете във времето, постепенно бе изместена от страха от белия цвят. Белите котки носеха нещастие. Хората започнаха да ги изтребват, защото твърдяха, че носели болести или били прекалено капризни за отглеждане. Стените и мебелите в Комитета за подобряване на околната среда бяха пребоядисани в други цветове. Рори извади от репертоара на Прозореца изгледите от Антарктика, Архангелск и Аспен. „На мен са ми любими — обясни той, — но посетителите не ги обичат.“

По време на карнавалите хората изрисуваха лицата си в черно. Мармадюк Флешер де Бре отиде толкова далеч, че се издокара в черна тога и висока, лъскава катранена шапка. Това предизвика всеобщ смях.

Сега на мода бяха пътуващите веспански циркове. Появата им предизвикваше радостни възгласи.

— Добре направи, че организира това представление — заяви Карен Нарликар на Доркас Мандебра и й предложи торбичка с пуканки. — Дори не знаех, че има нещо подобно. Ей, не е ли страхотно? Браво! — извика тя и изсвири с пръсти на веспанеца, който балансираше с нос върху изпънато въже.

— Карен, познаваш ли Тилт? — попита я Доркас. — Тилт, нека ти представя Карен, моята най-добра приятелка. Карен, запознай се с Тилт… — тя скри устата си с ръка и зашепна: — Няма да го представя с цялото му име, за да не го обидя. Той е чудесен. Организира всичко.

Организаторът изсъска нечленоразделно и се сгъна над ръката на Карен. Стори й се странно познат.

— Ама вие не бяхте ли един от онези, дето устройваха схватките с перки в Пауновия парк? — попита го тя. И онова представление — „Излишък“, дето го играеха в „Мъркюри Гардън“? Наистина беше страхотно!

Веспанецът поклати глава.

— Тоз последният концерт в памет на мой убит жена — произнесе той с нисък, натъжен глас.

— Убита? — ахна Карен. — Тилт, но това е ужасно. Какво се е случило?

Никой не можеше да изглежда по-печален от веспанеца.

— Тя застреляна, госпожо, мда, моя Ирскорайтюет, която дала толкоз много живот.

Последното обърка напълно жените.

— Искате да кажете, че е раждала много, така ли? — попита Доркас, сбърчила озадачено чело.

— Тя доктор, госпожо — Веспанецът завъртя едно голямо, кафяво око право нагоре и въздъхна. — Но сега застреляна. Убита от тоз получовек, полумъртвец, ааах…

— Той знае кой го е направил — осъзна Карен.

Организаторът подсвирна през конските си зъби. След това закима енергично.

— О, мда.

— Тилт, но това е ужасно! — плесна с ръце Доркас.

— Виж какво — обърна се Карен към нея. — Защо не кажем на червените барети? Сигурно и той ще се съгласи момчетата да се погрижат за това, нали?

— Но, разбира се, господин Топас ще отмъсти за накърнената чест. Господин Топас! Господин Топас! Тук има едно същество, което се нуждае от вашата помощ!

Възлюбеният на госпожа Топаз отметна кестенявата си грива.

— Скъпи дами, щастлив съм, ако мога да ви услужа за някоя справедлива кауза.

Неговата изгора отново беше пияна. — Той е будоарен рицар! — възкликна хълцащо тя. — Майстор е да ти направи кефа, слушайте кво ви казвам! — при тези думи тя сграбчи своя герой за пакета и двамата се преметнаха назад през пейката.

— А сега — обяви конферансието, — непознат и нечуван, цирк „Никсо“ представя това същество, символ на чистотата и добротата, това магично творение, каквото не познава никой друг свят, единствения и уникален еднорог!

Еднорогът излезе на сцената, воден от две малки момичета. Не изглеждаше никак добре. Хълбоците му бяха хлътнали, а рогът — увиснал. Но не това бе причината за всеобщия смут. Животното беше бяло на цвят!

— Какво ужасно, ужасно създание! — извика Доркас Мандебра, докато всички останали извърнаха глави.

Тилт даде знак на конферансието и нещастното същество беше изкарано набързо от арената. На негово място се появиха половин дузина жонгльори, които подмятаха нагоре най-различни предмети.

— Моите извинения, госпожи, извинения — закланя се веспанецът притеснено.

— Сигурно е бил фалшив — опита се да внесе малко успокоение и Доркас, макар още да потръпваше от гледката.

Капитан Джут си играеше с новия пулт, който бе накарала да инсталират в апартамента й. Освен това тъкмо прелистваше различните предложения за Второто интегриране.

Ставаше въпрос за научни проекти, всичките, по нейно мнение, еднакво мъгляви и объркани, по своята същност интелектуален еквивалент на фобиите и маниите, завладяващи от време на време значителни части от населението и предизвикващи епидемии от нескончаемо и непонятно бърборене. Ширеха се пророчества, избухваха враждебни настроения, основаваха се нови религии. Специалисти по времеизмерването и сривовете във времето се вкопчваха гуша за гуша. Отхвърляха се, осмиваха се или се подлагаха на съмнение теории за една или друга отличителна черта на фраската архитектура и техника. Всичко това бяха глупости, не по-значими от темпераментното свирукане на палернианците. Капитан Джут не разбираше и половината от написаното, а и не даваше пукната пара за него.

Тя вдигна глава и забеляза едно малко бяло момиче.

Беше наистина съвсем мъничко, може би седемгодишно, облечено в рокля с широки ръкави. Имаше руса коса, пристегната с черна кадифена лента. Стоеше пред вратата, която въобще не бе чула да се отваря.

Момичето изтича при нея, спря и се поклони елегантно, след което я попита:

— Извинете, госпожо, вие ли сте кралицата?

Джут осъзна, че се е облегнала на стената и сърцето й бие лудо.

— Светлина! — почти извика тя.

Момиченцето падна на колене и долепи длани. Имаше големи и тъжни очи и изпъкнала напред брадичка.

— О, простете, Ваше величество, не исках да ви изплаша! Нали няма да наредите да ми отсекат главата, защото ми трябва, за да си уча уроците!

Лампите светнаха и Табита забеляза, че може да вижда през тялото на съществото.

— Алис, какво е това?

— КОЕ КАКВО Е, КАПИТАНЕ?

Табита зажумя, отвори очи и произнесе:

— Това тук. Пред мен. Какво е?

— ЛИПСВА ИНФОРМАЦИЯ, КАПИТАНЕ. ИСКАТЕ ЛИ ДА ИЗВИКАМ ОХРАНАТА?

— Не. Но бъди готова.

Беше холограма, образ, също като проклетата птица на Марко Мец. Но как се бе озовало в апартамента й?

— Какво си ти? — попита го тя.

— О, нищо, предполагам, че знаете — отвърна детето. — Един скромен вестоносец.

— Е, добре — кимна Джут. — Да чуем какви вести ми носиш. Аз съм кралицата.

— Може да сте кралица, но коя по-точно? Защото те са толкова много. Има кралица Отвън, кралица Отвътре и Кралица на кучетата, а също техни величества Червената кралица и Бялата кралица. Освен това има Червен крал, който обаче само спи и нищо друго.

— Ставай — заповяда Табита.

Холограмата скочи на крака и оправи смачканата си фуста. Сетне отново се поклони лекичко.

— Сядай — капитан Джут й посочи креслото. — Там. Веднага.

Детето се подчини. Табита можеше да различи възглавниците на креслото през дрехите му. Въобще не бяха хлътнали.

— Сега ще ми кажеш ли името си?

— То започва с Л — въздъхна непознатото момиче. — Така поне ми се струва.

— Л като в люцинация, предполагам — отбеляза капитан Джут. Някой явно искаше да се пошегува с нея. Всеки момент холограмата щеше да изчезне и да се разнесе дружен смях.

— Готова ли сте да изслушате посланието, Ваше величество? — попита момичето. — Нарича се „Дамата от Не бива“ и ето какво се казва в него:

— Съжалявам за последната част — добави разтревожено момичето. — Струва ми се, че не е съвсем правилна.

— Всичко това са тъпотии, от началото до края! — кресна капитанът и се хвана за косата. След това добави бавно: — Няма да ви позволя да ме подлудите!

— О! — възкликна момичето и изчезна.

— Върни се! — извика след нея капитан Джут и изруга. Тя глътна едно хапче и блъсна с юмрук пулта за връзка.

Зое Примроуз, разбира се, беше отишла на цирк. Вместо нея, от екрана я гледаха кравешките очи на Ееб.

— Свържи ме с охраната — нареди тя. — Искам да се претърси целият апартамент.

— Какво, малко момиче ли казвате, капитане? — ококори се Клег, който току-що бе застъпил на дежурство. — Това ли е този път? Яснооо.

Джут втренчи очи в гнездата, около които косата му беше обръсната. „… куплунг в главата изкова“.

— Не, беше шибана холограма — поправи го настойчиво. — Дистанционно изображение.

Клег докосна имплантантите над отрязаното си ухо.

— Какво ли още ще измислят?

Джут се намръщи. Подиграваха ли й се? И какъв е този призрак?

— Капитане, корабната личност засече ли нещо?

Беше забелязала, че никой не обича да използва името Алис. Корабна личност и толкоз.

Тя се приближи до пулта и поиска пълна информация за холограмите. Естествено, откри я във файловете на Саския. Само че произведенията й бяха по неин образ и подобие. Това беше достатъчно, за да изключи монитора.

— Е, добре — въздъхна Джут. — За общо сведение, става въпрос за холограма на момиче, приблизителна възраст седем-осем години, руса коса, облечено в рокля. Обадете ми се, ако узнаете нещо. Където и да съм. По всяко време.

— Слушам, капитане — кимна Клег и изкозирува.

Джут потрепери.

— Клег, моля те, никога не ми козирувай. Никога, разбра ли? Край на връзката.

Но вече съжаляваше за думите си. Някога би възприела постъпката му като шега. Сигурно щеше да се разсмее. Тогава и той щеше да се разсмее и авторитетът й щеше да подскочи с няколко пункта. А вместо това сега сигурно гледаше екрана и се подсмихваше иронично, със забележки от типа на „Малки момиченца, значи. Брей, капитане.“

— Не — поклати глава Ломакс от Понса. — Тук никой не е виждал нищо подобно. Вероятно някой джутит с добри познания по техника. Край.

— А може причината да е в някоя мъничка таблетка — бе коментарът от залата.

— Някакви сведения от херувима?

— Още проверяват.

— Да бе, а ние тук седим със скръстени ръце.

Ломакс изгледа лабиринта от монитори, мезоскопи и сканиращи еквалайзери. Операторите седяха със сведени глави и щръкнали от куплунгите кабели, зареяни някъде из нормалния космос. Устните им помръдваха беззвучно. Единственият шум идеше от колелата на самотния робот-боклукчия, който кръжеше с неистово упорство между редиците от пултове.

Ломакс разполагаше с хора на изходите, в галерията и край асансьорите. Всички бяха въоръжени и държаха постоянна връзка. Никой не беше забелязал нищо подозрително.

— Таламус? — произнесе Ломакс след като включи интеркома. — Някакви сведения за малкото момиче на капитана?

Нямаше аудиовръзка. Отговорът се изписа на един от мониторите:

„Феноменът е нерегистриран. Няма данни за необяснима активност. Липсват сведения за неговата реалност. Недостиг на информационно покритие.“

— Клег, виждаш ли това, което аз виждам? Отговорът беше лаконичен и леко невъздържан.

— Ясно, разбрах — кимна Ломакс. — Предай благопожеланията ми на капитана.

По-късно и други, без фармакологичните извинения на Джут, също се пробудиха на непознати места. Това най-често се случваше с хора, които спяха сами. Саския Зодиак се бе озовала в непознат апартамент, след това на пейката на един повреден асансьор, а после в някакъв изоставен тунел.

А днес това бе занемарено селце в една тясна долина, което малко приличаше на Лонг Инсулар, с неговата „Тривиа“, само дето беше съвсем безлюдно.

Саския се показа на невисок балкон, с извита арка отгоре, и се облегна на олющените, напукани перила. В светлината, която се прецеждаше от изкривената перспектива, гледката наподобяваше странен и причудлив декор, лишен от сценичните прожектори, и с преобладаващи бели тонове, които едва ли щяха да се понравят на Комитета за подобрение на околната среда.

Тя откри насочващия сигнал на „Дж. М. Сувиен“ на монитора на китката си. Отне й доста време. Локалните системи далеч не винаги, нито толкова охотно се отваряха към инфомагистралата за Таламуса, Все повече райони се затваряха в себе си, богатите разчитаха на подобреното си вътрешно управление и на редовното снабдяване на чили-закусвалните, а бедните се изхранваха от гъбени плантации в изоставените пещери. Където и да отидеше, неизменно срещаше хора, които все още помнеха големите казина и Захарните горички и познаваха някой, който в добрите стари орбитални времена бе натрупал там богатство за една нощ.

Време беше да си върви от това странно място. Тя преметна крака през перилата и скочи в средата на хлъзгавото площадче, с локви мръсна вода и единствен изход към тунела наблизо. Затича се право към тъмното му гърло, с надежда час по-скоро да намери такси.

Топографският комитет беше уведомил Административния съвет за непредвидените затруднения, свързани с техния проект за обозначаване на улиците. Новата номенклатура, вече частично инсталирана, не беше напълно съвместима със старата, ориентирана към туристите система, която в преобладаващата си част бе демонтирана. Нерядко се натъкваха на тунели, при това доста големи, които въобще не фигурираха на картите, нито в архивите на компютрите, докато други изчезваха без следа. Топографите разчитаха нещата да се оправят с въвеждането на третата обозначителна система, върху която все още работеха. В Тясно сътрудничество със специалисти от Таламуса, изпратени по нареждане на херувима Кстаска.

Таксито на Саския Зодиак се носеше като бръмчаща червена пчела из сумрачните тунели на Постцентрал. При знак Б19 неочаквано ги спря младеж с черна риза и червена барета. Той се наведе към прозореца и освети вътрешността с фенерче.

— Добро утро, госпожице Зодиак. Мога ли да се осведомя къде отивате толкова рано?

Поне я познаваше.

— Защо пък трябва да ви казвам?

— Защото пътят е затворен — отвърна той. — Един камион пропадна в пода.

Пътищата, особено натоварените, напоследък показваха белези на износване.

— Пристигна ли аварийната бригада?

— Да, госпожице.

— Е, добре поне, че сте се сетили за това.

Страните на младежа се обагриха в розово.

— Госпожице, аварийната група работи вече близо час. Това е моят пост. Тук аз отговарям за контрола по пътищата.

— И светофар би свършил същата работа — озъби се Саския.

Сега вече лицето му беше червено като шапката, но въпреки това младежът запази самообладание.

— Операцията е под пълен контрол, госпожице.

— Била под пълен контрол — мърмореше гневно Саския, докато караше обратно, покрай затъмнените прозорци на Мадагаскар. След това обаче си спомни зачервеното лице на младежа и се изкиска. Спомни си, че Табита й бе разказвала за своя любовна връзка с един тийнейджър досущ като този. Беше й трудно да си я представи. Докато паркираше колата пред белия павилион, зачуди се, какво ли би направила, ако някога и тя стане тийнейджър. Дали нямаше да се влюби като Табита.

— Ти някога влюбвала ли си се в полицейски кадет? — обърна се тя към жената с дълго черно кожено палто.

Жената помисли малко, преди да отвърне:

— Любовта е хормонална илюзия, предизвикана от взаимодействието на две одухотворени полета от информация, водещи до синхронизация на хормоналния резонанс.

Акробатката въздъхна и подпря замислено брадичката си с юмрук.

— Всъщност, това вече го знаех. Питах те дали си обичала полицейски кадет?

— Професията рядко е адекватен показател за личността — отвърна без забавяне жената.

— Дори не се опитваш — Саския се прозя. Жалко, че вече нямаше връзка с Алис. Тя разполагаше с резерви от симпатия, с каквито „Дж. М. Сувиен“ не можеше да се похвали.

Холограмата витаеше над холосцената — неподвижна, очакваща нейното завръщане. Контурите й бяха очертани с ярка светлина, която се извиваше като ореол над тъмната коса. Яката на палтото й беше вдигната нагоре, подчертавайки надменно щръкналата й брадичка. Тя държеше флакон със сребърен спрей, а през гърдите й минаваше сребриста диря, заради която приличаше на древно египетско божество. От ушите й висяха миниатюрни огледални дискове и се поклащаха едва забележимо, сякаш докоснати от неуловимо течение.

— Тези огледала… — размишляваше гласно Саския, — искаш да покажеш нещо… твоето собствено лице. Теория. Истина или фалш?

Ариелът не отговори. Саския го предпочиташе пред досадното „недостатъчно информация“.

— Алтернатативна теория: налага ти се да виждаш собственото си лице. Навсякъде, където отиваш. Е, каква е твоята тайна?

Жената отново мълчеше. Всичко, което се чуваше, бе топуркане на мънички крачета.

— Защо приличаш толкова много на капитана? Ти не си капитанът, нали? Или пък си?

— Отъждествяването на две полета е блаженство — отвърна сияещата жена. Тя премигна за миг, лампите също. — Но то съществува само в полевата сфера, не и в плътта. Индивидуалната въплътеност и началото на сливането.

— Сега вече говориш като Кстаска — въздъхна Саския и отиде да се ровичка в холодека. Зад шкафа имаше цяло гъмжило хлебарки. Саския взе една от тях и я заразглежда любопитно. Беше оцветена в бледорозово от изолацията, която бе надъвкала.

В болницата никой не знаеше нищо за каквото и да било. Нямаше съобщения, компютрите бяха угаснали. Ниглон Леглой седеше с останалите в приемната и гледаше телевизия. Всички носеха тъмни очила, за да засенчват белия цвят.

Естествено, даваха „Трудна професия“, сериалът сега вървеше почти денонощно. Леглой се зачуди какъв може да е броят на епизодите. Може би някъде съществуваше автономна система, която ги пускаше на конвейерен принцип, като само разместваше местата и репликите на участниците. Или цикълът се беше затворил и сега отново показваха началото. Злонамереният доктор Маршал дебнеше край ски лифта с гаечен ключ, а принцеса Вилхелмина бе обладана от буйна страст по Клив. „Ваше кралско височество! Не съм и мечтала…“ — Госпожица Орифлейм притисна устата си с ръка и се ококори изненадано, сякаш беше изгубила контрол над крайниците си.

В съседния фотьойл се беше изтегнала сестра Рикс, която прекарваше времето си тук, когато не се налагаше да прави нещо друго. Носеше тясна, къса кожена пола и плътно прилепнала бяла фланелка. Лицето и ръцете й бяха обсипани със синини.

До нея седеше още една сестра, също в униформа, но поличката й беше толкова къса, че се виждаха черните жартиери и ластичните й чорапи.

— Коя всъщност е тя? — попита непознатата сестра, сигурно за десети път през последния час. Гласът й беше нисък, дрогиран. — И кой е той?

— Франки — проплака Консуела Орифлейм.

Леглой не се чувстваше никак удобно в компанията на двете жени, но не можеше да си тръгне, докато Дог не приключи.

— Я да го засилим малко — предложи той и усили звука на телевизора. Все още му се струваше, че дочува лая на кучетата. А като се прибави данданията от музиката на чичо Чарли, нямаше покой никъде в това проклето място.

Ниглон Леглой изрита назад фотьойла и започна да крачи нервно из стаята. Зад него сестрата произнесе отново:

— Кой всъщност е той?

Маймуняка беше в стая №3. Бърникаше нещо из животоподдържащата система на господин Гълс.

— Къде е Дог? — попита го малко ядосано Леглой.

— При Глори. И чичо Чарли е там.

— Гледай само да не счупиш нещо — сопна се и Маймуняка го погледна стреснато. Веднага разбра, че Ниглон е на ръба. Леглой винаги беше на ръба.

— Я погледни тук — той му посочи един циферблат.

Леглой се надвеси. Имаше безброй червени квадратчета, които танцуваха като пощурели. Това не му говореше нищо. Тук нищо не му говореше каквото и да било.

— Не разбирам защо киснем тук? — попита той с нескрито отвращение. Че къде другаде можеха да идат? Или в тъпата болница, или в Пещерата на Хаоса, където беше безкрайно опасно, да не говорим за пътя между тях. Твърде далече, прекалено много ниски тавани.

— Грант каза да не мърдаме оттук — обясни Маймуняка. — Нали трябва да държим под око чичо Чарли. — Той се пресегна и измъкна един от стърчащите в главата на Гълс електроди. — На тоя тиквата му е пълна с фойерверки — добави Маймуняка и чукна пациента с отвертка по челото. След това изрита с точно преценено — като при научен опит — движение апарата. Отзад се посипаха искри. — Ей, Леглой, какво става, бе?

— Що не питаш нея? — Леглой вдигна палец към дребната фигура, застанала в ъгъла.

Маймуняка премести за миг поглед, сетне отново се втренчи в машината.

— Я ти я питай.

Непознатата също беше облечена в сестринска униформа, но в син цвят. Освен това беше съвсем малко момиче. Имаше къдрави руси коси.

— Ей, хлапе — повика го Леглой.

Момичето продължаваше да се озърта с невиждащ поглед.

— Коя си ти? — повтори Ниглон малко по-силно.

— Тя не е истинска — отбеляза равнодушно Маймуняка.

— Добре де, това го виждам и сам…

— От сънищата на Гълс е, ето откъде.

— Мислех, че може да говори. Момиченце, можеш ли да говориш?

Хлапето не отговори. Леглой се приближи и опита да я докосне, но когато протегна ръка, момичето внезапно изчезна.

От съседната стая долетя писъкът на Глори.

— Какво й правят там? — подскочи намръщено Леглой.

— Що не идем да видим?

— О, не, там е Дог…

Но Маймуняка беше заинтригуван. Той прибра отвертката в джоба и тръгна към вратата.

Леглой го последва. Не искаше да остане насаме с господин Гълс и неговите призрачни съновидения.

Чичо Чарли бе заклещил Глория в един ъгъл на тавана. Силовото й поле притискаше подпухналото й лице и охранените й ръчички. От устата й на равни периоди излизаха отчаяни писъци. Дог Шварц бе привързал парче шунка на края на издължена метална пръчка и я размахваше пред носа й.

— Браво, Дог! — крещеше възторжено чичо Чарли. — Бра-а-аво! Дай й сега малко сладкиш!

Дог се захили, дръпна пръчката и смени шунката с шоколад. След това го притисна към силовия мехур на Глория. Възтлъстата пациентка започна да си блъска главата в стената, но накрая алчността надви страха й. Чу се остро изпукване, блесна синя светлина и шоколадът се озова вътре в мехура. След секунда Глори го погълна, без да спира да крещи.

— Охо! — извика възторжено Дог Шварц, докато всички останали се засмяха доволно. Глори наистина си я биваше в яденето.

— Ами тя направо го засмука — подметна Леглой.

Чичо Чарли завъртя количката и вдигна ръка към аудиторията, сякаш се обръщаше към присъстващи на важен научен опит специалисти.

— И тъй, дами и господа, гледайте внимателно!

Главата на Глория клюмна. Виковете й взеха да отслабват и скоро се превърнаха в едва чуто хленчене. Очите й се затвориха, силовият мехур се приземи на пода.

— Само една капчица, дами и господа! — добави възторжено чичо Чарли и показа шишенцето, с което бяха посипали шоколада. — Една-единствена капчица! Ууф, че е мощна тая пущина! Сваля те на място…

Марджъри Гудселф се съгласи, че микстурата може да бъде полезна.

— Поне ще усмири кучетата! — отбеляза тя и се засмя добронамерено. Очевидно се наслаждаваше на обиколката из болницата.

— Не и моите кучета — поклати глава полковникът от червените барети, прикрила женствената си фигура със стегнат, военен шлифер. Всички замълчаха, заслушани в лая на кучетата, които играеха на воля във фоайето на болницата.

Чичо Чарли засука мустаци и пое шумно въздух.

— Ама и теб си те бива, дукесо… — произнесе той, загледан с нега в стройната фигура на Мардж Гудселф. Тя се изправи, тропна с високите си токчета и пое към вратата, следвана от полковник Старк. Маймуняка стоеше с ръце на хълбоците и също се блещеше в нея, но Леглой се отдръпна зад Дог Шварц. Нямаше никакво желание да привлича върху себе си вниманието на Лудата дукеса от Литъл Фоксборн.

Отвън кучетата от Фоксборн отново надигнаха гласове в неистов вой. Някой им беше осигурил вкусен къс месо, увит в болничен чаршаф.

4.

Саския Зодиак и сестра й седяха в „Дж. М. Сувиен“ и си играеха на думи.

— Хаплив.

— Ценен.

— Новобранец.

— Земна ябълка — произнесе Сюзан.

— Пръдня — рече Саския и двете се засмяха.

На монитора аурите им бяха съвсем идентични.

— Това опит ли беше, или просто изруга? — попита Сюзан.

Саския ядеше фъстъци.

— И на мен ми се ядат — призна Сюзан.

Саския се надигна от седалката и подхвърли няколко фъстъка вътре в холопроекцията. Нейната въображаема кралица отвори уста и улови един от тях. Фъстъкът премина право през устата й и отскочи от стената зад нея. Още храна за хлебарките.

— Чудовище — каза Сюзан. Тя се изправи и зае позиция, сякаш се готвеше да скочи в скута на Саския.

Интеркомът изписука.

Двете жени се спогледаха — бяха еднакви като отражение в огледало. Интеркомът не беше звънял от месеци. Саския смяташе, че е изключен заедно с целия павилион от централната система.

— Няма ли да се обадиш? — попита Сюзан.

Саския стана и натисна копчето за приемане.

— Ало?

— Здравей, Саския. — Гласът бе мъжки, с неопределена възраст.

Говореше така, сякаш се чуваха всеки ден.

— Кой се обажда?

— Здравей, Сюзан.

— Ало! — повтаряше Саския. — Ало, кой е там?

— Забавлявате ли се?

— Кстаска? Ти ли си? — Още докато задаваше въпроса, тя осъзна, че греши. Саския погледна навън, споходена от налудничавата мисъл, че настъпва многообещаваното Второ интегриране, очаквайки да блеснат всички светлини по фасадите на мъртвите казина и Занна Робинс да се появи на улицата с новинарския си екип.

— Искаш ли да се срещнем на чай, Саския? Имам пресни банани, сладолед, мед и джин! С удоволствие бих поканил и Сюзан, но разбрах, че не е в състояние да пътува. Така ли е, Сюзан?

— Кой сте вие? — попита отново Саския.

Факс машината затрака и изплю карта като смачкан бял език.

— Чакам те при мен — произнесе гласът.

Саския се изправи с картата в ръка. Тя погледна към Сюзан.

— Ами върви де — подкани я сестра й.

— Уф, не зная.

— Има приятен глас.

Саския погледна картата. Стрелката сочеше една задънена зала в Диенцефалона, в района на доковете. Тя се свърза с Таламуса и поиска картина от този район.

Гледката не беше особено примамлива. Тармаковият под беше засипан с натрошени скелети на делтапланери, като разпилени от вятъра чадъри. Един полицейски робот се въргаляше на мястото, където беше загинал, при опит да защити някакъв сервизен влак. Беше ограбено всичко, което би могло да влезе в работа.

С други думи, странно място за покана за чай.

— Той очевидно е опасен — промърмори Саския.

— Струва ми се, че е истински — отбеляза сестра й. — Кога за последен път си пила чай с реален човек?

— Мисля, че скоро не съм — рече Саския и картата изпадна от пръстите й.

Доковете се славеха със студеното си време. Въздухът тук не беше никак чист и минувачите често носеха кислородни маски и шлемове. Храната и въздухът се осигуряваха от мафиотски групи, които изстискваха и последните спестявания на обитателите, като се оправдаваха със сривовете във времето и общата стагнация. Пред чили-закусвалните се струпваха цели тълпи от просяци, с надеждата да съберат достатъчно кредити, за да ги пропуснат, през вратите. Скенери проверяваха наличните средства на посетителите и допускаха само онези, което можеха да си позволят поне най-евтиното меню — минипържола, обикновени пържени картофи или шейк.

Киндал Карсон и Мик Паркър седяха на една маса в чили-закусвалнята на Прецентрал-6. Лицата им бяха изгубили слънчевия си загар и под очите им вече се оформяха торбички и бръчици. Снежнобелите им някога, пуловери сега имаха сивкав оттенък. Само музиката, която си бяха поръчали, бе както преди — „Хармонична разновидност“ с техните ведри, успокояващи мелодии.

— Видяхте ли това? — попита Киндал, сочейки вестника си. — „Десет неща, които всички ние трябва да знаем за капитан Джут“.

— Аз вече го четох — похвали се приятелят й.

— Била е в затвора — единайсет пъти! — прочете Киндал. — Брей, не го знаех.

Киндал и Мик бяха от Земята, от Куинсленд, макар че бяха прекарали по-голямата част от живота си тук, и двамата бяха посещавали Скиапарели и Калисто, Рио де Жанейро и Вяра.

— Нямам търпение да се върна у дома — произнесе с тъжна усмивка Мик.

— Ами Енцеладус, Мик? — припомни му Киндал. — Никога не сме били там.

— Аз съм бил.

— А защо не си ми казвал?

— Защото тогава бях със Стив и Робин. Не е лошо. Ще отскочим дотам на връщане.

— Не мога да чета — оплака се Киндал. — Защо не изгасят червените светлини?

— Защото хората вече не харесват бялото — припомни й Мик. — На мен обаче не ми пречи.

— Човек не може вече да разпознае кое е кетчуп.

Наблизо премина келнер с червена колосана риза.

— Как е самочувствието днес? — попита той.

— Добре.

— Чудесно.

Едва подминал масата им и отвън долетя пронизителният вой на сирената. Всички оставиха приборите и се втренчиха във вратата.

Групата, която влезе, наброяваше седмина — всичките бяха човеци, от двата пола. Най-възрастният мъж имаше дълга прошарена коса и сбръчкана кожа, а най-младата жена беше почти хлапе и приличаше на някой, когото са ударили с чук по главата. Всички носеха плътно прилепнали камуфлажни гащеризони за сражения в нулева гравитация. Жената, която ги предвождаше, държеше с две ръце дървена тояга, като я балансираше така, че положението й да съвпада с центъра на тежестта на тялото й. Зад нея, рамо до рамо, крачеха двама едри мъже.

— Тези как са влезли? — попита Киндал.

— Мисля, че ги пускат навсякъде — отвърна Мик. — Искаш ли да им кажеш, че мястото им не е тук? Защото аз нямам желание.

Жената заговори с ясен, твърд глас:

— Чили-закусвалнята. Ние сме томбоси. Носим съобщение до пътниците на „Изобилие“.

Членовете на кохортата й стояха неподвижно като статуи, окъпани в червеникавата светлина на салона. Някои от тях бяха боси. Повечето не носеха оръжия.

— Цените ви са твърде високи. А хората са гладни. — Жената посочи просяците пред вратата. Беше се събрала доста голяма тълпа. — Народът на „Изобилие“ ви призовава да ги нахраните.

— Благодаря ви, че избрахте чили-закусвалнята — разнесе се механичен глас. — А сега, моля да си вървите.

Тъй като никой от самураите не помръдваше, откъм вътрешната врата се показа охраната. От складовете, кухнята и сервизните помещения наизлязоха мускулести млади мъже и жени, въоръжени с ножове, дълги вериги и пистолети с гумени куршуми. Бяха провеждали многократно обучение, за да се подготвят за задачата, която сега им предстоеше. Движеха се пъргаво и заобикаляха, нашествениците, които дори не бяха заели някакво подобие на боен ред. Сирената продължаваше да извива, над щандовете се спуснаха метални жалузи.

Жената заговори отново.

— Експлоататори на народа, нека това ви бъде за урок. — Говореше почти безразлично, без следа от гняв или прекомерна гордост.

Един сатър разпори въздуха и се заби, треперейки, между краката й.

Без дори да го поглежда, сякаш това бе само част от добре познат ритуал, тя вдигна тоягата на нивото на шията си, като я държеше хоризонтално.

— Хвърли я или ще стрелям — заплаши я майстор-готвачката, която размахваше оръжие със сложна конструкция.

Двамата мъже заобиколиха жената и пристъпиха бавно, почти тържествено напред.

Майстор-готвачката вдигна оръжието и стреля над главите на нашествениците. Така я бяха учили.

Мъжете отскочиха встрани и се затичаха между масите. Жената с тоягата се хвърли напред — преодолявайки далеч по-голямо разстояние, отколкото бихте предположили — и нанесе светкавичен удар. В същия миг майстор-готвачката изкрещя и изпусна оръжието, притискайки смазаната си ръка. Сатърът беше изчезнал от пода, за да се появи в десницата на мъжа с прошарената коса. Той го вдигна и го запокити презрително настрани.

Завладени от паника, посетителите започнаха да си събират вещите, готови да се изнижат навън при първа възможност.

— Моля, вървете си — обяви механичният глас. — Вървете си незабавно. Благодаря ви, че посетихте чили-закусвалнята. Моля, вървете си незабавно.

Защитниците на закусвалнята бяха стреснати от бързината и безжалостността на атаката. Удари се стоварваха върху тях от места, където допреди секунда нямаше никой. Реакциите им се оказваха твърде забавени — противникът неизменно изчезваше преди да нанесат контраудар. Бъркотията нарастваше от бягащите към изхода посетители, които се сблъскваха на вратата с проникналите през неутрализираното силово поле просяци.

Млад мъж с профил като строшена тухла танцуваше толкова наблизо, че бихте могли да различите подробностите от татуировката върху опакото на ръката му. Той нанесе отсечен удар в брадичката на своя противник.

— Те са толкова бързи! — възкликна Мик.

— Искат да си вървим, Мик — промърмори Киндал, докато събираше остатъците от салатата. На съседната маса трима немити мъже нагъваха от зарязаните чинии. Около друга маса групичка просяци вече беше завързала свиреп бой. Плющяха удари, трошаха се шишета с кетчуп, пръскайки червеникави капки по пода. Проливаше се кръв.

Останалата част от персонала, смутена от неутрализирането на отряда за охрана, захвърли подносите и избяга през пожарния изход. Докато последният чили-кадет напускаше заведението, той забеляза, че оцелелите защитници са обкръжени и изтикани към ваничките с кипящо олио.

— Бяха страхотни, нали? — попита Мик. Двамата с Киндал се бяха преместили в друга чили-закусвалня, на С-Фронтал 34. — Ама как само ги разпердушиниха! Да де, не е хубаво само, че имаше пострадали. — Той погледна навън през прозореца, сякаш се надяваше, че битката ги е последвала. — Видя ли, че въобще не използват екзоскелетни усилватели? Имат страхотна подготовка.

— Питам се какво ли ги кара да го правят? — отвърна натъжено Киндал. — Представяш ли си — да прекараш целия си живот в тупаници. Мисля, че ще си поръчам шербет „Центавър“.

— Не искаш ли малко чили? Не ти ли хареса одеве? В моето май имаше песъчинки.

— Не, не искам. Всъщност, предпочитам „Шоколадов писък“. Мик, може ли да си взема „Шоколадов писък“? Колко пари ни останаха?

По същото време в Лимбичните бордеи празнуваха победата на томбосите с най-отбрани менюта от чили-закусвалнята. От всички нива се носеха радостни възгласи, песни и танци, с акомпанимент на акордеон. Поглъщаха се огромни количества вода и бира.

Томбосите седяха в кръг, на най-почетните места, около древната радиева печка и отказваха с усмивка всякакви напитки, освен легендарния чай от десет билки. Те разговаряха с домакините, но се държаха на разстояние. Неколцина от най-храбрите мъже в селцето бяха наобиколили жената, която се наричаше Луцифер, и я разглеждаха с нямо обожание. На свой ред жените зяпаха с нескрито възхищение полуголите, добре сложени тела на Аук и Кришна, а майките им поднасяха своите бебета, за да ги благословят.

Похвалите се сипеха като щедър летен дъжд върху лъскавите коси на Луцифер, но тя ги отряза:

— Провалихме се. Те не ни дадоха храна. Ние трябваше да си я вземем със сила.

Тя се наведе и докосна тоягата, която бе положила на пода между краката си.

Дребничък мъж посочи нагоре, към чергилата, изпънати върху закривени алуминиеви подпори, където висяха редове от опушени и изкормени телца. Приличаха на охранени плъхове и котки, а някои дори на твърде големи катерици, заради издължените си вратлета и яките мускули на крачетата.

— Не ни трябват прехвалените им бифтеци! — извика той. — Имаме си достатъчно месо. Пък и който яде много месо затъпява! — Той завъртя мръсен показалец около слепоочието си. — Мозъкът ти става на бифтек!

Последваха нестройни възгласи — едни на одобрение, други на възмущение, но всички замлъкнаха, когато хор от хлапета подхвана популярната песен „Капитан Джут е била шофьор на камион“, с акценти и пляскане с ръце на римуваните пикантни пригласяния.

— Разкажи ни отново за твоята татуировка — помоли едно момиче томбоса, който не откъсваше жаден поглед от каните с бира. Приличаше на тукашните момчета, но всъщност несъмнено ги превъзхождаше: владееше Мъдростта на юмрука. Той беше олицетворението на мечтата: тялото му, гъвкаво като камшик, с обръсната глава, която му придаваше свиреп и същевременно съсредоточен вид. Миришеше на маслиново олио.

Момчето нави ръкави и им показа трите извити зелени линии върху мургавата си кожа. След това им обясни:

— Това е стилизирано водно конче. На японски томбо означава водно конче. Тези от вас, които идват от Земята, навярно знаят, че водното конче е особено красиво създание. Но освен това животът му е извънредно кратък.

— Колко кратък? — попита едно от децата.

Младият войн щракна с пръсти.

— Подобно на водното конче и томбосите са готови да умрат във всеки момент.

— А ти си толкова хубав — прошепна с дрезгав глас едно момиче.

— Такъв е Пътят на томбосите — намеси се Луцифер, забелязала тъгата в очите на момчето. — Да бъдат светлина във въздуха и светлина в живота.

Една дебела жена се изсмя.

— И без туй всички ще пукнем — произнесе злобно тя. — Сигурно затова ти викат Луцифер! Знаех си, че сме попаднали в Ада.

— Тайнствената жена, ето кой ще се погрижи за нас — намеси се мъж с мише лице, въпреки че досега прочутата крадла не бе раздавала съкровищата на бедните. — Тя ще се постарае да стигнем живи и невредими.

По-късно корабът претърпя едно от поредните си сътресения. От тавана се посипаха отломки от матрица. Замаян от битката, стреснат в повърхностния си сън, младият войн скочи и се огледа, сякаш се готвеше да побегне. Майки дърпаха изплашените си деца и ги притискаха към гърдите си. Всички гледаха нагоре, в очакване да се случи най-лошото.

Някой засвири с рог от една висока платформа. Момичето сграбчи ръката на младия войн.

— Слушай — прошепна тя и вдигна предупредително пръст. Един по един, откъм тунелите прокънтяха ответните призиви, все по-тихи с отдалечаването: „Всичко е наред, всичко е наред…“

Клег стоеше до бронираната кола и се стараеше да не обръща внимание на комисаря по бедствията, който докладваше на Кстаска и Отис.

— В момента роботите го изнасят — приключи комисарят. — Край.

„Край“ — повтори мислено капитан Джут. Свършва животът на непредпазливия плувец. Беше привикнала с докладите за забелязани малки призрачни момичета, а също и малки момчета, алтециани, птички и какво ли още не. Но удавник в каналния катализатор беше нещо ново. Можеше да иде на мястото и да се превърне в прицел на хорските обвинения или да си остане вкъщи и пак да е техен обект. На всичко отгоре по пътя се натъкнаха на поредното срутване и трябваше да пълзят близо пет километра из труднопроходим терен, следвайки виковете на веспанските водачи. Капитанът се настани на предната седалка до Сой, за да помага в ориентирането. А сега, когато вече бяха пристигнали, не й се слизаше от колата. Изпрати Кени. И без това проявяваше интерес.

— Смятаме, че името му е Норман Шу — докладва комисарят, който избягваше да среща погледа й. Лицето му беше брадясало и измъчено. Не беше никак щастлив от появата й тук.

На бордовия монитор бе подадено изображение на трупа. Гледката беше дори по-лоша, отколкото беше очаквала. Черепът на нещастника беше смазан, сякаш някакво любопитно грамадно насекомо бе поискало да надникне в мозъка му.

Джут си включи затъмнението на очилата. Обърна се и седна с гръб към монитора, дишайки мъчително през носните филтри. В тъмнината зад всъдехода се беше скупчила смълчана тълпа зяпачи, които се подпираха на телената ограда. Напълно отговаряха на представата й за типовете, които би трябвало да се навъртат край канализационните катализатори. Повечето бяха момчета. Сцената й напомни за един филм от Земята, в който показваха кадри от някаква отдавна забравена война. Хора с телца като връзки за обувки висяха на една ограда или лежаха долу, свити на кравай, твърде отпаднали, за да вдигнат глави към обектива на камерата и към онези, които бяха дошли да ги спасят.

Приведен, Кени душеше тялото на удавника, сбърчил отвратено устни заради вонята. Клег размахваше ръце ядосано и крещеше на комисаря да разкара роботите.

— Ей! — сопна му се комисарят. — За какво е тоя шум?

Капитан Джут си спомни, че баща й обичаше да използва тази реплика. Нещо щракна в главата й и тя се надигна.

— Клег.

Той отстъпи неохотно назад. Някой в тълпата извика нещо. Джут не чу точно какво. Обърна се и погледна въпросително към Сой, която имаше големи уши.

— Какво беше това?

— Казват, че шъ си следващата, капитане.

— Ще си го сложа в колекцията със заплахи — промърмори отегчено Джут. Клег се засмя одобрително. Едно на нула за Джут. Понякога я биваше да печели симпатии.

Препъвайки се между роботите, към трупа на удавника се приближаваше жена със забрадка, притиснала към лицето си носна кърпичка. Съпругата на г-н Шу го беше разпознала въпреки раздуването на трупа и смазаното лице. Съдейки по облеклото, тя също беше от литълфоксборнската групичка. Не се чувстваше добре и дъщеря й я подкрепяше на всяка крачка.

Капитан Джут се пресегна и хлопна вратата.

— Хубаво. Да тръгваме.

Сой включи двигателя. Клег скочи отзад, следван от Кени.

— Ти, ако искаш, остани — подхвърли му капитан Джут. Но той вече беше изгубил интерес.

Комисарят по бедствията дотича и зачука с нокът по стъклото. Табита го отвори съвсем леко.

— Ако не работи, кажете им да го спрат и да прочистят целия район — разпореди тя.

Очите му пламтяха от омраза.

— Имате ли представа какви усилия и време ще изисква подобна задача?

Ето ви достатъчно свободна ръка — тя махна към тълпата зяпачи. — И без това нищо не вършат.

Докато се изнизваха през портала, към пангото полетя дъжд от оскърбителни предмети — смачкани консерви и парчета матрица затропаха по бронята на колата.

Светлините озариха изписания върху опушената стена на тунела лозунг: „КОЙ Я ПИТА ТАБИТА?“ Джут се разсмя, припомняйки си далечните времена на Честност-2, когато и тя се подвизаваше със спрей из коридорите.

Отзад Кени и Клег разговаряха за Норман Шу.

— Как ли било накрая? — попита Кени.

— Нещо ей такова — отвърна Клег, изобразявайки с ръце някой, който се дави в лайна. Той зърна отражението си в огледалото и избухна в доволен смях. — Ей, шефе, как програмистите правят любов?

Трантът знаеше този виц.

— Ей как! Въвеждане! Изход! — той задиша тежко. — Въвеждане! Изход!

Сестра му се кискаше с тънък, сподавен глас.

След като се прибра в апартамента и изпрати съболезнователно писмо на дукесата на Литъл Фоксборн, Табита се натъкна на анонимно съобщение в автоматичния секретар:

Целият текст увисна на екрана, изписан с лунна светлина.

— Алис? — произнесе капитан Джут.

— КАПИТАНЕ?

— Би ли проследила това съобщение?

— САМО АКО РАЗПОЛАГАМ С ПРОГРАМА ЗА ЛОКАЛИЗИРАНЕ НА АДРЕСАТА — обяви днешната версия на Алис. — ИНАЧЕ НЕ.

Истинската Алис не би й отказала исканата помощ, помисли си за хиляден път капитан Джут.

— БИХ ГО НАПРАВИЛА С УДОВОЛСТВИЕ, КАПИТАНЕ. СТИГА ДА МОЖЕХ.

Това поне прозвуча обнадеждаващо. Или пак й се подиграваха? Тя погледна отново към екрана, след това изтри съобщението. Кой ли се шегуваше така? Какво всъщност целяха? Дали някой не се опитваше да я изкара извън нерви? Ще трябва да внимава с хората, които смята за свои приятели.

Особено с тях.

Тя дръпна чекмеджето, но то се оказа празно.

Обади се на Зое Примроуз.

— Зое, свършила съм „Страничния път“.

— Дръж това — заповяда Грант Непреклонния. — Внимавай.

Його пое предмета. Беше метален. Не й харесваше. Не харесваше нито едно от металните оръжия, които господарят й обичаше да сглобява.

— Не съм ти казвал да го душиш — викна й той и я перна по ухото. — Дай.

Грант постави компонента обратно на масата, като го подпря предпазливо, да не се изтърколи. Беше сменил бялата си риза със синя — „съобразно текущата модна идиотщина“ — обясни, но все още носеше сивия си костюм, както винаги без петънце по него.

След като си избърса ръцете с тъмносиня кърпа, Грант Непреклонния приклекна без видимо усилие и надникна под разглобените вътрешности на бойния робот. Дребният човечец беше слязъл в шахтата и работеше нещо по каросерията.

— Твоят приятел — господин Шварц — изглежда се забавлява добре — подметна Грант Непреклонния.

— Кой, Дог ли? — ококори се механикът. — Бива си го него.

Його почеса чуканчето на опашката си и направи отчаян опит да се дистанцира от миризмата на масло и киселини. Познаваше мъжа на име Дог. Не го харесваше. Той не й обръщаше внимание, беше от онези, които все си намираха някакво занимание. Грант Непреклонния винаги му казваше какво трябва да прави, съветваше го как най-добре да се справи с един или друг проблем, как да измъкне важна информация от някой, а онзи кимаше, клатеше се напред-назад, почесваше се и говореше, говореше, говореше. Само мисълта за него предизвикваше нови сърбежи в чуканчето й.

Грант Непреклонния бе измислил набега срещу болницата и веднага реши, че най-добре с тази задача ще се справи Дог Шварц. Знаеше, че Дог обича да задоволява перверзните си вкусове, и затова го прати на обучение при чичо Чарли.

Направо й призля, като си спомни, че онзи урод веднъж беше посегнал и на нея.

„Хвърчащото куче“ долетя с бръмчене от фургона, където допреди малко бе притискало тръбовидния си нос към стъклото. То се сгуши на рамото на Грант Непреклонния, и му прошепна в ухото:

— Жената е неспокойна. Притеснена е. — Гласът му беше тъничък и писклив, като глас от захвърлени на пода слушалки.

На големия телевизионен екран във фургона се виждаше Табита Джут, изтегната сред сатенени чаршафи, облечена с черен комбинезон и ластични чорапи. Беше пъхнала едната си ръка между краката. Грант Непреклонния беше коленичил над лицето й и дефекираше право в разтворената й уста.

Жената въобще не поглеждаше телевизора. Беше се увила в коженото покривало с шарки на зебра и четеше някакъв комикс. Грант Непреклонния стана и й забърка още един коктейл. Мимоходом забеляза, че вече е погълнала, всичките запаси от „Турски кеф“.

— Е, какво ще кажеш? — попита я той.

Саския Зодиак вдигна глава. Тя разтвори дългите си крака и изви рамене назад. За момент му заприлича на изящна хромирана статуя.

— С кого прави любов си е само нейна работа — рече тя и пое чашата, която й подаваше. — Но с теб никога не го е правила.

Тя отпи и насочи вниманието си към следващата шарена страница.

Грант Непреклонния се разсмя с плътен глас. Беше очарован от това, че Саския въобще не се страхуваше от него.

— Май не си толкова гламава, колкото изглеждаш, а?

Саския Зодиак отново отпи от чашата.

— Това значи са тъпотиите, които предлагаш на Десети канал?

— Не — отвърна Грант и стисна устни. Той изви пръст и почеса „кучето“ под брадичката. — Че са мои е вярно, но не и че са тъпотии. Всичко е автентично, точно както се казва в началото. Има някои леки корекции, но те са по отношение на формата, не на съдържанието. Тази тук — той посочи картината и натисна дистанционното, за да я спре на стопкадър, — е за мое лично удоволствие. И на приятелите ми, разбира се. Но дали и други няма да й се зарадват, като я гледат. Например Табита и нейните „изгубени момчета“?

Саския погледна навън през прозореца на фургона.

— Знаеш ли — подхвана тя, — единственият човек, който е по-вманиачен от теб на тема „Табита Джут“, е самата Табита Джут.

Мъжът в сивия костюм дръпна чашата от ръката й.

— Ела с мен — настоя той. — Искам да ти покажа нещо.

Тя го последва надолу по металните стълби към горните нива на корабните силози. От терасата се разкриваше широка панорама на изгорени и сринати до основите сгради. Мъжът на име Непреклонния взе електрическа факла от ъгъла и я запали. Стоеше в заревото й като някакво ангелоподобно разумно същество, вдигнало над главата си огнено копие.

— Оттук.

Една изкривена врата водеше към потъналия в мрак силоз. Намираха се съвсем близо до външната обшивка на кораба. Саския почти усещаше замъгленото нищо на хиперпространството да всмуква космите под мишниците й и да изправя тези по тила й.

— Помниш ли как нарече капитана твоят клониран брат Могул, когато я зърна за първи път? Гаменчето на Марко. Да, точно така.

Саския едва сега разпозна мястото. Тук цареше пълна бъркотия. „Хвърчащото куче“ се носеше бавно покрай стените и разглеждаше отблизо кратерите от артилерийските снаряди.

— Няма как да го знаеш — произнесе тя. — Тогава не си бил с нас.

— А „Алис Лидъл“ трябва да е била точно тук — обяви Грант Непреклонния, пристъпи напред и описа широк кръг с факлата.

— Сдобил си се със записи от „Алис“? — попита Саския. След това поклати глава. — Невъзможно. Всичко беше унищожено.

— Аз пък имам точно каквото ми трябва. Ела, ела. Приближи се насам.

Тя застана до него. Той разпери пръсти и я докосна по гърдите.

— Знаеш ли — произнесе тихо, почти нежно, — ти си едно прекрасно творение на техниката.

Спотаена в мрака зад вратата, Його следеше действията на мъжа. Мислите й я отведоха при Кифид, телохранителя на капитана, когото и бяха забранили повече да вижда. Спомни си яките му бедра и меките, топли възглавнички на дланите му.

5.

— Благодарете на Бога — провикна се преподобният Арчибалд, — задето ви прати мен, своя верен слуга, да разпръсна със светлината Му вашия мрак…

— Затваряй си устата — прекъсна го еднокраката жена. Тя се залюля и блъсна с патерица скалната стена. След това опря ухо в нея.

Професорът и водач на експедицията седеше и смучеше замислено угасналата си лула.

— И какво чуваш сега? — попита я той.

— Накъде да вървим — обясни жената, която се представи като Инк.

— Аха. Къде да вървим значи…

Оставиха ранените при сънародниците на Инк долу, край огньовете. Повечето от тях така и не бяха идвали в съзнание, след като вкусиха от онова, което тези троглотити бяха сготвили в баката. Неколцина млади ловци бяха останали при тях, уж за да им помогнат, но Гилеспи се съмняваше, че биха могли да предложат каквато и да било квалифицирана помощ. Тя също страдаше от силни болки в ръката. Облегна се на Джо, доволна, че трябва да следват само една еднокрака и нейната котка.

Котаракът на Инк се наричаше Один. Приличаше на смесица от нещо извънземно и сиамска котка и дори имаше синкав номер, татуиран зад едното ухо. Один подприпкваше зад господарката си, никога не й се изпречваше на пътя и душеше любопитно всяка цепнатина. След първото им спречкване кучето на дечурлигата се държеше на дистанция и когато навлизаха в някоя теснина, то отстъпваше назад и започваше да ръмжи като подпийнал шотландец.

Инк стоеше в кръг от бледа светлина, която прозираше от отвор в горното ниво и дращеше ритмично по стената. Зад нея бе приклекнал един от лаборантите на Катсингълови и я записваше незабелязано.

— Според нас — обясняваше доктор Катсингъл — става въпрос за поробени от капеланците монтажни работници, които останали тук след първата чистка. Жената очевидно имитира навиците на фраските отпреди…

— Шшшт — прекъсна го жена му.

Инк отново тръгна напред. Один неочаквано скочи и се изгуби в мрака.

— Какво смятате, капитан Гилеспи? — попита Ксавир, без да изважда лулата от уста. — Тази котка взема ли участие в ритуала?

Доджър погледна към Джоан, която бе не по-малко заинтригувана.

— Ритуал ли? — повтори тя. Професорът си свали шлема, въздъхна и обясни въпроса си:

— Питам дали не е котката тази, която познава пътя? И дали не общува по някакъв начин с жената?

— О, съвсем определено, шефе — кимна капитан Гилеспи. — В това няма никакво съмнение. Име нещо фраскоподобно в тази котка. Нали забелязахте начина, по който си влачи задните крака?

Ксавир явно не беше обърнал внимание и реши да смени темата.

— Ще извикам момичетата да заснемат всичко отблизо — той се изправи и тръгна да търси Дженива и Бет. Джоан се изхили и сръга Доджър, която изстена болезнено.

Инк отново дращеше по стената. В отсъствието на Один кучето припкаше радостно наоколо.

— О, не, Томи! — развикаха се децата. — Ехей, той също иска да драска!

Заобиколиха поредната плавна извивка на стената и си проправиха път през плътно прораснали лиани. След това се разнесоха объркани възгласи.

— Мътните го взели — провикна се капитан Гилеспи.

— Как се озовахме пак тук? — попита Джоан.

Професорът и неговите картографи подхванаха трескаво обсъждане, като клатеха глави и подвикваха да им осигурят още светлина.

— Трябва да са два — мърмореха ловците. — Няма друг начин.

Истината беше, че пак се бяха озовали при кадилака. През изминалите няколко дни, откакто бяха напуснали това място, древната машина бе овехтяла още повече. И четирите гуми бяха спаднали. Издължените стопове бяха строшени, крушките бяха извадени, а от гнездата им стърчаха оголени кабели. Бронята беше хлътнала, а боята — надраскана. Лойд свали раницата и коленичи до колата, сякаш да отдаде последна почит на поруганата й красота.

— Всичко е ръжда… — произнесе философски той.

Преподобният Арчибалд също коленичи, готов да се възползва от всяка възможност за своите религиозни цели, докато Бет вече включваше камерата.

— Дженива Маккан, Девети канал… точно на това място, известно като „Ъгъла на кадилака“…

— „Завоя на кадилака.“ — поправи я един от ловците.

Тя стисна зъби.

— Да, благодаря ви, „Завоя на кадилака“, съгласна съм. Втори дубъл — добави тя.

Само Инк не обръщаше никакво внимание на разнебитената кола. Тя продължи да се спуска надолу по склона, игнорирайки предложенията за помощ.

— Къде всъщност отиваме? — попита Лойд, докато си слагаше чевръсто раницата. — Не беше ли това? Големият приятел? Нали това беше?…

Още по-нататък подът на тунела започна да се издига. Той се разшири постепенно, превръщайки се в гигантска стълба. Всяко едно от стъпалата беше дълго десет метра и високо един. Наложи се да носят Инк нагоре.

Изпратиха ловците напред, но единственото същество, което срещнаха, бе котаракът на Инк, който седеше по средата на стълбата и ги чакаше търпеливо. Тук вече беше съвсем тъмно, а когато осветиха с прожектори двете страни, откриха сложни барокови структури, колонни изригвания от матрицата, които се губеха нагоре в тъмнината. За разлика от сталагмитите, които бяха срещнали по-рано, тези образувания сякаш бяха създадени и оформени преднамерено, като израз на неясни представи за божественото при фраските. Докато ги разглеждаше, Джоан изпръхтя отвратено.

— Алилуя! — провикна се преподобният Арчибалд.

— Сушени лайна! — бе коментарът на Лойд. — Я вижте онова там! Има си личице! — Той сръга Джоан, преструвайки се, че се гърчи пред изгарящия поглед на статуята. — Право в нас гледа!

Забръмчаха камери. Дженива се изправи до една от колоните.

— Абстрактни или символични, тези гигантски примитивни тотеми…

— Питки — изгрухтя Инк. Ловците се закискаха.

— … достигащи на височина пет метра и повече…

Инк се завъртя нетърпеливо и махна с ръка.

— Хайде, размърдайте се.

Трийсет и трите стъпала отвеждаха при един отвор в стената, зад който имаше площадка — достатъчно просторна, за да се поберат половин дузина души. Под тях се разливаше широка долина. Беше пълна с нещо, което приличаше на грамадни купчини от блестяща, кафеникава кал, покрита с полупрозрачна ципа. От мястото, където се намираха, беше трудно да се преценят размерите на отделните купчини, докато накрая не си дадоха сметка, че червените метални кутии, подредени върху могилата в средата, са някакви масивни и мощни машини, свързани с кабели и безкрайни ремъци, а дребните червени пръчици, които се движеха целенасочено, са хора облечени в алени униформи.

— Ето го… Големия приятел… — промърмори задъхано техният водач.

Могилата дишаше.

— О, Господи Боже мой…

Ловците и естествениците се бяха втрещили.

— Я подай — капитан Гилеспи протегна ръка и задърпа един от ловците да й услужи с бинокъла си.

Машините бяха екскаватори. Те разкопаваха могилата. Пробиваха тунели в нея и излизаха, натоварени с парчета капеща, мокра плът, която закачваха на бавно въртящите се куки. Роботи с осанка и поведение на бригадири следяха отблизо работата на мургавите мъже, които разравяха останките и товареха овалните бръмчащи камиони с разнокалибрени и неравно накълцани късове. И всичко беше червено, червено, червено.

— Капитане? — на рамото й легна нечия широка длан. Беше ловецът, който й бе услужил с бинокъла.

Работниците носеха високи ботуши. Те държаха помпи със сифони и засмукваха кръвта, която се стичаше из пукнатините.

— А-а, хъм, капитан Гилеспи, тези хора също искат да погледнат.

Могилата приличаше на гигантски охлюв, толкова голям, че от мястото, където се намираха, не можеха да видят краищата му. Той пулсираше с бавни, спастични движения, сякаш вдишваше и издишваше. Изглежда не забелязваше тунелите, прокарани в широките му страни.

— Хайде, капитане…

Камион с напълнена каросерия се отдалечи, като подскачаше върху неравните участъци от наранена тъкан, на местата на доскорошните разкопки.

— Капитане, не ме принуждавайте да си го взема сам.

Имаха и „хвърчащи кучета“, които прелитаха целенасочено от един участък до друг, пренасяйки съобщения, или за да проверят как върви работата.

Хората отзад блъскаха тълпата, за да си прокарат път до предния край.

— Тези униформи са ми познати — промърмори една жена.

— Текунак — кимна Гилеспи и върна бинокъла на ловеца. Едва сега забеляза, че Джоан повръщаше от ръба. При това не беше единствената.

Инк беше вдигнала едно малко момиче на ръце, за да вижда по-добре какво става в пещерата.

— Виждаш ли го, там долу? — попита тя. — Виждаш ли Големия приятел? Това е вечерята ти, миличка.

Детето пребледня.

— Чили — произнесе някой. — Лазаня.

— Да бе — и спагети — добави друг.

Майката на момичето го изтръгна от прегръдката на троглотита.

— Тя е вегетарианка! — извика ядосано. — Нали, Деирдри? Нали си вегетарианка?

Професор Ксавир дръпна патерицата на еднокраката жена.

— От колко време… — заговори той и преглътна.

Инк дъвчеше горната си устна.

— Но как… кой…

Объркан, завладян от болезнени напъни за повръщане, професорът се озърна, надявайки се някой да му помогне.

— Къде, по дяволите, сме ние? — попита той накрая.

— В десния дълъг Инсуларен Сулкус! — докладва вресливо картографът.

— В десния? — повтори професорът. — Десният! Очевидно! Не съм и очаквал изведнъж да се озовем в Лонгитудипалната Фисура! — Но единственото очевидно нещо беше Големият приятел, който дремеше долу насред долината.

— Само че всичко това трябваше да го няма — продължи объркано картографът. — Тук трябваше да е вакуум, мрак, студ!

Ксавир погледна към Инк, сякаш държеше нея отговорна.

Преподобният Арчибалд ревеше с пълно гърло. Преподобният Арчибалд проповядваше. Преподобният Арчибалд бе познал рогатия звяр от „Откровението“.

Инк седеше на площадката с гръб към долината. Нейната задача свършваше тук. Котаракът Один се търкаше в крака й. Господарката му го стискаше здраво за опашката, но той изглежда не забелязваше.

Капитан Гилеспи обърса влажните си длани в издутите колена на панталоните и клекна.

— На хората това май няма да им хареса — прошепна тя на Инк, но другата дори не я погледна. Продължаваше да гали Один по главата. Гилеспи бръкна в торбичката и се зае да й свива цигара. Някои неща започнаха да й се изясняват. Инк и приятелите й живееха в усамотение в дълбините на станцията не защото не знаеха за съществуването на останалите на борда, а защото така предпочитаха.

— Как става разпределянето? — попита тя, след като пъхна цигарата в устата на еднокраката и щракна със запалката под носа й. Мислеше за „Кафе-пауза“, чили-закусвалните и „Ние обслужваме всички нива“.

— С камиони — отвърна Инк и всмукна от цигарата.

Изправен насред тълпата, Лойд спореше разгорещено с преподобния Арчибалд, който бе извадил от раницата си кръст, два пъти по-голям от неговото разпятие. Кръстът беше изработен от дърво със сребърен обков, инкрустиран със скъпоценни камъни и огледални късчета.

— Звярът няма да се даде на вашите оръжия за плът — обясняваше свещеникът задъхано, — но ще бъде сразен от оръжието на духа!

Доджър почувства неизмерима умора. Стига толкова преживявания, помисли си тя. Стана и доближи пребледнялата Джоан.

— Да вървим. Ела.

Двете помогнаха на Инк да се изправи и напуснаха сцената.

В основата на стълбището вече ги очакваше черно емайлирано чудовище с блестящи червени очи, яхнало сребриста летяща чиния.

— Ето значи къде се появихте — произнесе то с глас на малко момиченце.

— Кстаска! — възкликна щастливо Джоан.

— Ние я намерихме — заяви капитан Гилеспи, докато другите почиваха. Тъкмо представяше Инк на Кстаска. — Или може би тя ни намери, не зная.

— Във всеки случай си ги отвела доста далеч от тяхната цел — обърна се Кстаска към Инк, увиснала директно пред лицето й. — Но методът ти е интересен. Аз лично ще те изследвам.

Стресната и уплашена, Инк се опита да наплюе досадното създание и се отдалечи, като накуцваше енергично. Херувимът не реагира. Остана на мястото си, докато плюнката се стичаше по лицето й. Някои се разсмяха, макар и изнервено.

— Как е капитан Джут? — попита Доджър. Наблюдаваше внимателно лицето на херувима, но така й не можа да разчете изражението й.

— Доста изморена — отвърна херувимът. — Много неща се случиха, откакто ни напуснахте.

— Виж, шефе — намеси се Лойд. — Или да продължаваме нататък, или тя да се връща обратно.

Херувимът не му обърна внимание. После им разказа за малкия призрак на капитана.

— Още един ли? — попита отвратено Джоан. — Целият този шибан кораб е обитаван от духове.

— Кажи го на Ксавир — подхвърли през рамо Доджър. — Току-виж се завтекъл да ги преследва.

Кстаска изрецитира с ясен глас поемата на новия призрак:

— Кстаска, в това няма никакъв смисъл — заяви смутено Лойд.

— Напротив, означава, че трябва на всяка цена да открием Тайнствената жена — отвърна херувимът.

— Е, поне едно нещо си изяснихме — кимна доволно капитан Гилеспи.

— Какъв е тоя призрак? — искаше да знае Джоан. Останалите вдигнаха рамене. — Да не е това нещо долу в пещерата? — попита тя с притихнал глас.

Доджър запали угасналата си цигара, издуха дима и изплю парче тютюн, залепнало на езика й.

— Чудя се, това стихотворение ли е, или открита заплаха? — попита тя.

— По-скоро предупреждение. Точно описание на определена опасност. — Светлините върху летящата чиния на Ксавир премигнаха. — Но кодът му е прекалено идиоматичен.

Доджър се замисли за Табита, преследвана от тайнствени посетители. След това си спомни за кадилака и неговото ускорено разпадане. Внезапно почувства необяснима тревога. Колко дълго всъщност продължаваше пътешествието?

— Може ли вече да тръгваме? — попита Кстаска. Чинията й бръмчеше нетърпеливо.

Капитан Гилеспи се намръщи. Болеше я раната на ръката. Краката й също бяха изранени.

— Ти знаеше ли? — попита тя херувима.

— За Големия приятел… — допълни Джоан, прочела мислите на Доджър. Тя сви колене и опря на тях брадичка.

Летящата чиния се залюля във въздуха, сякаш беше подхваната от попътно течение.

— Разбира се, че е знаела — заяви уверено Лойд.

— А Табита в течение ли е? — попита Доджър.

— Никога не е проявявала интерес — отвърна Кстаска.

— Защото не си й казвала, нали? Спестила си й го.

Херувимът не отговори. Очите му святкаха непроницаемо.

Професор Ксавир избра този момент, за да се появи, олюлявайки се до ръба.

— Това нещо долу… то е живо!

— Съвършено вярно — кимна черният херувим, отроче на серафимите. Със сигурност намираше реакциите им за незрели и неразумни, ако не и направо неуместни.

Въпреки появата на Кстаска Лойд предложи да се присъедини към групата, която се връщаше обратно, за да отнесе новината. Много от членовете й бяха ловци. Някои от тях предаваха оръжието си на оставащите. За тях ловът бе приключил, тайната — разгадана. Сензациите бяха за новинарите.

Бет вече беше прекосила пещерата, за да открие мястото, откъдето я напускаха камионите. Смяташе да се скрие сред пържолите и да заснеме целия процес на тайната доставка.

Дженива тръгваше с Катсингълови, които слизаха в долината. Беше взела резервната камера. Целта им беше да се приближат колкото се може повече до гигантското същество, без да бъдат забелязани. Професорът не желаеше да разговаря с нея. Жалко, защото тя се нуждаеше от постоянните му научни коментари. Въпреки трудностите тя вече подготвяше собствен филм с работното название „Замразеният миг“.

— В своя роман „Голият обяд“ новелистът от двайсети век Уилям С. Бъроуз описва мига, когато всеки от нас забелязва онова, което се намира на острия край на вилицата. За пътниците на добрия кораб „Изобилие“ този миг може би ще настъпи още утре. Вече е настъпил. Да, този час удари и за пасажерите на „Изобилие“.

Естестоизпитателите оставяха четири от техните деца — две момчета и две момичета, за да оказват натиск върху професор Ксавир.

— Не се безпокой за нас, мамо — заяви най-възрастното от момчетата. — Можем да се грижим за себе си. А и нали все още трябва да открием Тайнствената.

Момичето протегна ръце към Кстаска, сякаш беше зърнала красива кукла.

Кстаска се издигна лекичко, и завъртя своята летяща чиния. Тя наблюдаваше Инк.

Еднокраката щракна с мазолести пръсти на котарака.

— Мишки! — изсъска тя.

6.

Двама от хората на Кстаска — Джаз и Анно — работеха в една от високите люлки в стената на Хипокампуса, Тъкмо прослушваха една студена плоча, сектор от тъмночервения аналог, богат на непреведена информация. Над петдесет милиона кристални холографски запаметяващи пакети висяха окачени по стените, сякаш замръзнали след някакво опустошително, истерично изригване.

Не се забелязваше никакъв трафик, но звукът от съседните тунели изглежда се събираше в кухините и витаеше над тях като ниско, постоянно бръмчене.

— Безнадеждна работа — оплака се Анно. — Нищо няма да излезе от това. Джаз, да си вървим. Нека изчакаме Кстаска да си дойде.

— Кой е казал, че ще си идва? — попита Джаз.

— Да не си посмял да говориш така, ти плъзгав…

— Хайде, стига — прекъсна го Джаз. — Единственото, което трябва да направим, е да моделираме всичко това и да започнем отзад напред — слой след слой. Почакай — лицето му се промени. Беше забелязал нещо в далечината, нещо, което не трябваше да е там.

— Какво има?

— Погледни сам. Напрегни се малко де. Не виждаш ли? Някакъв човек.

В първия момент Анно не забеляза нищо. Сетне го различи — след като Джаз насочи светлината от прожектора натам. Беше човешка фигура — разпъната върху скалата.

Джаз вече беше дръпнал интеркома и, разговаряше с някого. Анно включи пулта за управление, издигна малко люлката и я завъртя, насочвайки я към новата цел.

— Пипнахме я — рече Джаз, докато настройваше екрана.

— Това тя ли е? А?

— Тя е. Да знаеш, че е тя. — Увеличение!

— Какво прави там?

Жената се беше прилепила към изолационната броеница на комина, на височина четирийсет метра. Беше закачила здрава, жълтеникава кука в ръба на аналогова плоча и се полюшваше, разперила крака и стиснала втора подобна кука. Куката се блъсна и отскочи. Жената продължаваше да се люшка напред-назад. Всеки път, когато достигаше стената, се разнасяше метално стържене и разперените й ръце, както и косите й, се озаряваха от блясъка на искри.

— Пипнахме я!

— Внимавай, май си тръгва…

Жената погледна бързо през рамо и внезапно изчезна. Тя се люшна надолу по стената в главозамайващ зигзаг, влетя с главата напред в отвора на една вентилационна шахта и се изгуби от погледите им. Не остана нищо, освен драскотините по стената и сипещите се надолу фолиеви късчета от наранената изолация, както и мирисът на изгоряло.

Но също и изображението й върху записа. Съвсем кратко филмче. „Набегът в Хипокампус“. Точно 72,22 секунди. Тайнствената жена се движеше толкова бързо, че със сигурност използваше екзоскелет или действаше в своя собствена капсула от времепротичане, Но при забавено проиграване на записа се виждаше съвсем ясно какво върши. Преди Анно и Джаз да се появят и да я подплашат, тайнствената двойничка на капитана се бе опитвала да постави байпас на цял един сектор от Инфериор Прецентпрал.

— ОРБИТАЛНИ СПОМЕНИ — съобщи им Алис, след като провери какво се съдържа в региона. — ПЕЙЗАЖИ ОТ ЗЕМЯТА. НИЩО СЪЩЕСТВЕНО.

Джаз и Анно се спогледаха.

— Трябва да им кажем — подметна единият от тях.

Те копираха записа и го предадоха до всички оцелели програми, разпространявайки новината. Веспанците продължиха този процес отвъд пределите на видеомрежата. С рогове и тамтами вестта тръгна да дири изгубените и отделените от обществото. Тя търсеше професор Ксавир, за да го уведоми, че целта на многомесечните му усилия е била забелязана!

— Три пинти от „Умрелият язовец“, Рори — поръча Добрия доктор, който вече се полюшваше. — Добър вечер, Мейвис, надявам се, че се чувстваш добре.

— Кой според теб го е направил? — попита Мейвис Форестал, която говореше за набега в Хипокампуса, показван непрестанно по Трети канал.

Докторът промърмори нещо неразбрано и обърна гръб на екрана. Облегна се с лакти на барплота и загледа Прозореца, който в момента не показваше нищо, освен реалистична картина на опразнената стена.

— Това е капитанът — заяви Рори. — Вгледайте се и ще видите. Дай ми го — той дръпна кредитния чип от нагръдния джоб на Добрия доктор, докато заклетият враг на всички болести се свличаше постепенно към пода.

Сега вече стената на Прозореца показваше селекция от избрани графити.

— Винаги съм я смятала за малко чалната — отбеляза Мейвис Форестал.

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА, пишеше на Панорамния прозорец.

— Разбира се, че не е капитанът, Рори — възрази Последния поет, който твореше ода за Тайнствената жена. — Тя е свръхестествено същество, стихия в лъскава черна кожа!

— Не било капитанът ли? — възмути се Рори. — Хайде не се занасяй! Точно тя е!

СМЪРТ НА ВСИЧКИ ЕКСТРЕМИСТИ.

— Скита се из тунелите, по-бърза от желанието — изрецитира Поета.

— О, Божичко, тоя пак започна — въздъхна мрачно Рори и включи музикалния генератор, който веднага подхвана палернианска полка.

— Уф, тази много я харесвам — закима Най-добрия съдия и се пресегна за перуката си. — Мейвис, прекрасно създание, хайде да танцуваме!

— Крадец сред изобилието — произнесе прочувствено Поета. — Тя отвлича нашите мъртви сърца…

А студът непрестанно разширяваше своето царство. Черна вода се стичаше надолу по тръбите в Силвианския акведукт и замръзваше в движение. Занемарените тунели обрастваха с бръшлян. Долу в подземията Дог Шварц раздаваше на посетителите на Пещерата на пакостите „най-добрата дрога в цялата галактика, изнесена от тайна болница, която е управлявана от умопомрачен киборг“. Включено към среда от чист бял шум, епилептичното джудже Лупин възпяваше опитомени кварки и реките на времето, както и Тайнствената жена, ненадминатата принцеса в света на виртуалните игри.

— Тя ми заговори от нейния дворец на Десетхилядното ниво! Каза ми, че трябва да построим машини за могъща енергия!

Надрусани до степен да не могат да помръднат, Дог Шварц и Норвал Хан едва-едва се ухилиха на миниатюрния оракул, а след това и един на друг. Дъхът им излизаше на облаци пара в щипещия въздух.

Табита Джут се появи за вечеря на свещи в един разкошен апартамент. Доркас Мандебра и Кени Транта я настаниха в нейното кресло. Доркас отпрати с махване на ръката нетърпеливия оберкелнер и дузината му помощници. Тя се настани отдясно на капитана, а техният домакин, Вандерлинк Болт от „Мивикорп“, седна отляво. Кени застана зад нея, в черно яке и черни ръкавици на едрите си лапи.

Стаята не беше кой знае колко просторна. Доркас бе настояла да вземат други телохранители, за предпочитане човеци, но Табита не се съгласи. Просто не знаеше какво искат всички около нея, струваше й се, че са се побъркали. Вече не вярваше на никого. Светлините на свещите превръщаха лицата на насядалите около масата в маски от оживяло злато. Всички бяха членове на „Мивикорп“, човеци с изключение на един. Предлагаха сделка за възстановяване на енергозахранването в Средния Темпорален регион. В замяна искаха контрол над района и гаранция за имунитет от полковник Старк и нейните червени барети.

— И без това си има достатъчно проблеми — бяха доводите им. — На други места.

Оберкелнерът донесе на Табита бутилка бира и стъклена чаша върху сребърен поднос.

— Капитане, ако не се лъжа, това е любимата ви бира — произнесе Вандерлинк Болт.

Джут се подпря с лакти на масата и втренчи размътен поглед в етикета на бутилката. „Траянска резерва“. Не беше я виждала от години. Всички твърдяха, че не е останала и капчица на борда.

— Не, предпочитам вино — заяви тя.

Доркас Мандебра се изсмя отсечено.

— Но вие не обичате вино!

Капитан Джут повдигна рамене и я погледна. Доркас се усмихваше почти съчувствено. Озарена от светлината на свещите, кожата й сякаш бе пожълтяла и се бе покрила с едри пъпки. Напоследък определено не можеше да я търпи. Табита се сети, че Доркас Мандебра е една от най-досадните личности на борда. Цялата тази идея с вечерята бе една откровена тъпотия. Нямаше никаква представа какво прави тук.

Тя вдигна чашата с монтрашѐ, която келнерът постави пред нея, и отпи малка глътка, без дори да я погледне.

— Добро е — промърмори Табита.

— Вероятно е изчезнал — произнесе някой от седящите на масата.

— Кой? — попита тя. — Кой е изчезнал?

— Вие знаете, капитане — отговори Доркас. — Човекът, дето играеше в онова безвкусно представление в „Мъркюри Гардън“.

Зърната й настръхнаха. Тялото й си го спомни преди ума й. Тя почувства меланхоличен повей, като далечна светлина в тунел. Пресегна се, взе нещо и го глътна. Дори не забеляза какво е.

— Зная кой го е сгащил. Ония от болницата — рече тя.

Само съжали, че и другите проблеми не могат да бъдат решени толкова лесно. Особено онези, които сама си бе създала.

На мястото на Болт седна светлокож мъж, който се представи като бивш космонавт, сега контрольор на въздушния поток. Започна да разправя на Джут за хвърчила, като непрестанно чертаеше скици из въздуха или драскаше по масата с върха на ножа. Почти не ядеше. Никой не можеше да се похвали с особен апетит. Миризмата на транта изглежда прогонваше всякакво желание за ядене. Макар непрестанно да сервираха нови ястия, неколцина дори напуснаха масата със сподавени извинения.

Само Джут си похапваше сладко. Не можеше да си спомни кога за последен път е яла. Престана да обръща внимание на контрольора и зарея поглед из стаята. Беше мебелирана в ретростил, с луксозни старовремски масивни мебели и плюшени завеси. Таванът бе изрисуван с мускулести възрастни мъже, завити в грубовати наметала. Млади момичета им поднасяха грозде. Келнерът взе празната й чиния и донесе друга.

Ето че заговори единственият присъстващ извънземен. Беше веспанец, с име като бълбукане под вода. Разказваше за друга част от предложението за ускорено развитие, което трябваше да осигури изграждането на музей, посветен на избитите създатели на този забележителен орбитален комплекс.

— На фраските ли? — Попита капитанът и изведнъж си спомни закривените нокти, които разкъсваха твърдата обшивка на „Алис Лидъл“ отвън — откъм негостоприемния космос. — Искате да отдадем почит на фраските?

Някой запали пура и пусна облаче дим. Веспанецът източи крехкия си врат.

— Ние всички сега жертва на капеланци — припомни й той.

— Не — завъртя глава Табита. — Не можете да го сторите. Ние не го искаме. — Тя си помисли, че предложението сигурно е примамка, нещо, което да й отвлече вниманието от главния проблем — какъвто и да е той. Кой стоеше зад всичко това? Болт, с неговата сребърна вратовръзка и ръкавели с диамантени копчета, или защитникът на идеята за музея? А Доркас, тя какво търсеше тук? Всички се държаха с нея сякаш е дете, което трябва да преметнат…

Капитан Джут събори чашата си. Натопи пръсти в бързо разширяващата се локвичка вино.

— О, какво направих. Май наистина ще е по-добре да ми донесете бира.

Тя вдигна глава и замръзна. Точно срещу нея, в празното кресло на другия край на масата седеше малкото момиче с дантелената рокля и сънените очи.

Холограмата привидно бе седнала в креслото. Всички ахнаха, но тя не ги забеляза — не откъсваше втренчения си поглед от капитан Джут. Стоеше съвсем неподвижно, като лепната фотография.

Кени се промуши между Вандерлинк Болт и своята господарка, готов да я защити с тялото си. Джут скочи и посочи детето с пръст.

— Видяхте ли? — тя сграбчи Доркас за ръкава. — Ето там! Нали ви казвах? Виждате ли я сега?

Виждаха я. Някои от тях се опитаха да я докоснат, но детето никога не беше там, където си пъхаха ръцете. Непозната жена насочи някакъв уред към малката нахалница и взе да мърда с пръсти по миниатюрното му табло.

— Това е холограма — обяви тя очевидното. — Дистанционно предаване!

Табита притисна уплашено устните си с ръка.

— Какво искаш от мен? — попита тя привидението.

То най-сетне се изправи. Тръгна бавно през масата й се приближи към нея, полюшвайки светлорусите си къдрици. Вървеше през плюшената покривка, през сребърните свещници и кристалните купи. Само след миг застана лице в лице с капитана. Малките й розови устни се разтвориха и тя произнесе:

— Хайде стига, това въобще няма да ти помогне!

След това се изви назад, превърна се във вертикален лъч от ослепително бяла светлина и със звук на раздиращ се космос се изхлузи нагоре към нищото.

Кени скочи на масата и опря муцуна в точката на нейното изчезване, а опашката му сееше хаос сред чашите и приборите. Той промърмори нещо в микрофончето си, изглежда нареди районът да бъде подложен на щателно сканиране, докато останалите членове на охраната търчаха безцелно наоколо и надничаха зад завесите.

— Каква невероятна разделителна способност! — възхищаваше се един технически специалист от „Мивикорп“. — Питам се, какъв ли е обхватът на това нещо?

— Струва ми се, че и друг път съм виждала това момиче — обясняваше Доркас на някого. — Или поне на снимка.

— Какво искаше да каже с това: „Въобще няма да ти помогне?“ — питаше наляво и надясно Табита.

Доркас се помъчи да я успокои.

— Съжалявам, капитане, не ви чух…

— Тя каза: „Това въобще няма да ти помогне“ — повтори Табита. Огледа се, търсейки потвърждение в околните.

Кени поклати глава и мръдна с уши.

— Аз пък не чух нищо — отвърна Доркас Мандебра.

Вандерлинк Болт разпери ръце и повдигна вежди.

— То не издаде никакъв звук — каза той.

В зеления купол, където се помещаваше Понса, атмосферата беше сънлива. Чуваше се едва доловимо бръмчене на метамонитори и шепот на безчислени вентилатори. Тук сякаш всеки светлинен лъч заспиваше, погълнат от милиарди повърхности от бяла пластмаса, напръскани с въгленовосиво.

Суандра Чели се прозя. Когато си работил цяла нощ, все ти се струва, че е три сутринта. Може и така да беше. Тя погледна машинално часовника, но не забеляза какво показва. Какво значение? И без това нямаше какво да измерва, след като не се прибираха у дома.

Животът в Понса бе еднообразен, повтаряха се безкрайно много едни и същи рутинни задължения. Сякаш всички изчезнали мигове от времето на кораба се бяха събрали тук, като пясък от морето, запълващ всеки отвор и цепнатина и изместващ нормалния ход.

С колкото повече време разполагаш, мислеше си Суандра, толкова по-малко работа вършиш. Едни са във вторник, други вече са стъпили в сряда, трети се носят право към края на седмицата. Пък и какво значение, ако никой тук не вършеше смислена работа? Всеки следваше утъпканата пътека на всекидневието, преследваше опашката на собствените си дири, умножени многократно из инфосферата.

Суандра се сепна и се огледа. Нима беше заспала? Това място изглеждаше толкова тихо. Тя опипа нервно гнездата в слепоочието си и погледна към големия екран на стената. Беше изпълнен с кодове в зелени и оранжеви колонки. Зелените се придвижваха съвсем бавно нагоре. След това спираха за минута и на тяхно място се показваха оранжевите. После всичко започваше отначало, но в обратна посока. Суандра ги проследи как стигат до края, потеглят надолу, отново тръгват нагоре и пак слизат. Изведнъж големият екран се разтърси от основата до върха.

Всички в залата занемяха. Суандра беше вцепенена от уплаха. Някои от жокеите започнаха да ръкопляскат и да подсвиркват като посетители в ресторант, когато келнерът изпусне таблата.

Големият екран се усмири за миг, но след това неочаквано се прегъна под собствената си тежест и се срина. Цяла лавина от кристални парчета засипа предните редове. Хората наскачаха и побягнаха към изхода. Гонеше ги орда от писукащи звуци. Сякаш се приближаваха хиляди разгневени котки.

Оказа се дори по-лошо. Цяло племе от перки.

— Чииииииииииииииииииииииииииии!…

Охраната вече заемаше позиции около вратите, въоръжена с широкоспектърни репулсори. Писъците се утроиха. Отекнаха изстрели. Операторите от първите три реда се проснаха на пода и задърпаха клавиатурите и пултовете, подхващайки трескаво отстъпление. Един от големите компютри експлодира. Писъците бяха оглушителни.

Перките бяха голи. Дребните им виолетови гениталии кипяха от спотаен гняв. Бяха си проправяли път със зъби и нокти нагоре през тесните сервизни тунели. Но сега вече бяха само на една ръка разстояние от щурвала и мостика.

Суандра изтегли електродите от гнездата в главата си и се хвърли настрани. Не се чувстваше във форма. От години не й се бе налагало да се движи толкова бързо.

Един от пазачите я сграбчи отзад и я отмести от пътя си. Суандра се препъна и тупна в някакъв опразнен фотьойл. Тежка сервизна количка блокираше пътя й за отстъпление. Тя изхленчи уплашено и задрапа да я прескочи.

Перките не бяха никак доволни от факта, че при щурвала нямаше никой.

Охраната преобръщаше бюрата и заемаше позиции за стрелба. Един перк се хвърли напред, оголил острите си зъбки. Някой замахна и стовари приклада на тежкокалибрената си пушка върху рамото му. Разнесе се звук на строшени кости. Друг пазач запрати граната. Тя тупна в най-гъстите редици на противника и взе да бълва облаци от газ.

Двама перки се строполиха върху гранатата, за да запушат бликащите от нея газове, а останалите продължиха атаката, прекрачвайки през гърбовете им.

Ето че отнякъде изникна и Ломакс и взе да издава команди. Съдейки по раздърпания му вид и небръснатото му лице, бяха го вдигнали направо от леглото. Беше си навлякъл огнезащитно наметало и гореше най-яростните от нападателите с дълга, ослепителна диря от огнехвъргачката. Димните детектори завиха уплашено; пробуждайки скритите в отредените им ниши противопожарни роботи. Стреснати от сирените, перките откриха огън по противопожарните роботи, които пък насочиха крановете срещу тях.

— МОЛЯ, НАПУСНЕТЕ СГРАДАТА — прокънтя с металически тембър гласът на Алис. — НАПУСНЕТЕ СГРАДАТА НЕЗАБАВНО.

Откъм фоайето долетяха нови възбудени гласове. Суандра погледна натам. Пристигаше капитан Джут, с охраната си.

— Алис! — извика капитанът.

МОЛЯ, НАПУСНЕТЕ СГРАДАТА — бе отговорът на Алис.

— Докладвай за обстановката, Алис!

— НАПУСНЕТЕ СГРАДАТА.

При вида на капитана нашествениците закрещяха с удвоени усилия. Всички се хвърлиха към нея. Телохранителите я опасаха със защитен обръч и отбиха без видимо напрежение първата атака. Капитан Джут полагаше отчаяни усилия да се добере до щурвала. Трантът Кени се опитваше да я задържи. Трима перки стояха пред голямото синьо кресло и не я допускаха до него. Охраната ги напръска с газ и ги застреля с ослепителна синя светлина.

Сега вече и господин Спинър беше до нея. Капитан Джут се подпря на рамото му, а той се наведе и извика нещо в ухото й. Тя отметна един кичур от очите си.

Перките отново нададоха свирепи възгласи.

Поуспокоен за безопасността на капитана, Кени Транта се огледа, търсейки плячка. Малко встрани от тяхната група той зърна двама перки, надвесени над тялото на мъртъв, понтиец, да късат със зъби меките му части. Трантът се хвърли към перките сякаш се радваше на срещата с тях. С мощен замах той скърши гръбнака на единия и изрита другия така, че го метна във въздуха.

Изведнъж само на сантиметри от Суандра изникна страховито озъбено личице. Тя изпищя, подскочи и го замери с един спомагателен монитор. След това побягна, без да провери какви са последствията. Прескочи една пейка и затрополи нагоре по стъпалата към галерията, като поемаше със свистене големи глътки въздух.

Ломакс успя да придърпа капитана зад сервизното влакче за храна и постави отпред двама души с репулсори. Опитваше се да я убеди, че е най-добре да напусне полесражението. Но Джут бе завладяна от бойна възбуда. Тя се изправи, сложи крак на количката и се провикна към напиращите редове от яростни дребосъци:

— Я се разкарайте! Да не мислите, че можете да управлявате това нещо?

Перките се замятаха още по-гневно.

Джут откри огън, без да се цели. Покатери се върху количката, лишена от каквото и да било прикритие, и поля настъпващата тълпа с огнен дъжд. Телохранителите се сборичкаха кой да я прикрива.

Перките затанцуваха върху телцата на повалените, пищейки и опитвайки се да избегнат смъртта. Крещяха нещо за зайчарник.

— Жената вън от зайчарника!

Капитан Джут вече беше напълно в ритъма на събитията. Тя завъртя огнеметния „Корегидор“, изчака следващата редица от перки да приближи и отново ги покоси. Тя също бе завладяна от възбуда, крещеше неистово й псуваше всички наред.

Ломакс вече бе подготвил малък план. Той даде знак за началото. Огън откъм галерията задържа атаката на перките, докато двама телохранители сграбчиха капитана отзад, приковаха ръцете й и я вдигнаха във въздуха, а трети я обезоръжи. Кени изръмжа откъм голямото синьо кресло, захапал един нещастен перк. Той разтърси глава и му скърши врата, като леопард плячката си.

Капитанът се озова във фоайето. Тук бяха и последните оцелели от екипажния персонал. Сега вече прочистването можеше да започне. Перките бяха далеч по-зле въоръжени. Много от тях бяха обгазени. Почти всички бяха болни, телцата им бяха покрити с ужасни рани и козината им беше окапала. Ала продължаваха да врещят:

— Жената вън от зайчарника!

Подкрепяни от сервизното влакче, четирима противопожарни роботи ги подкараха към мястото на клането.

Саския Зодиак си избра една сочна слива.

— Е, какво знаеш за „Дж. М. Сувиен“? — попита тя.

— Сладък малък бизнес — отвърна нейният домакин. — Изходни канали до петнайсет жилищни района само през първата година от встъпването им в бизнеса. Избират приятно разположение. Освен това не са скъпчии. Разполагат, с чудесна апаратура. „Ток 690“ и „Неро Корбан Ариел“. Дават мило и драго за клиентелата.

Саския погълна сливата.

— Моят спря — оплака се тя.

— О, горкичката ми.

— Ами да, съвсем се скапа. Има ток, но никаква реакция.

Той се наклони към нея с кърпичка в ръка и обърса ъгълчетата на устните й.

— Мисля, че ще успеем да ти го поправим.

Лицето му беше гладко избръснато, кожата — добре гледана. Ухаеше на далечни айсберги.

— И защо ще ми правиш подобна услуга?

Той я погали с опакото на пръстите си.

Защото те харесвам.

— Наистина ли? — попита Саския.

— Да — кимна Грант Непреклонния.

— Аз пък не мисля, че ме харесваш. Ти си само поредният джутит. Всичко, което желаеш, е да разбереш как е Джут в леглото.

Той я изгледа така, сякаш изведнъж се бе пренесъл в друга галактика. Зачуди се с какво ли го е обидила.

— Да предположим, че си права — кимна като шахматист, обсъждащ сложна позиция. — Би ли ми казала?

— Тя не е като твоите малки мръсни филмчета — ето какво ще ти кажа.

— Познай къде е била преди два дни.

Акробатката въздъхна шумно, демонстрирайки, че й е скучно.

— О, Господи, откъде мога да знам;? В „Тривиа“ или…

— Беше тук — каза Грант Непреклонния. — Точно тук, където седиш ти. — Той се усмихна. — Седеше в този фотьойл и видя един призрак, който й заговори. Лекарите казват, че често имала халюцинации.

Грант Непреклонния я разглеждаше внимателно. Саския не продума и той сметна, че я е засегнал дълбоко.

— Да ти кажа ли какво прави капитанът сега? — продължаваше той.

— Няма начин да знаеш.

— Искаш ли да се обзаложим? — попита малко сприхаво той. — Зная какво прави във всеки един момент, през всичките субективни месеци, откакто си я видяла за последен път. Познавам точно състоянието на вашите взаимоотношения.

— Е, ще те успокоя, като ти кажа, че не си единственият — отвърна с хладно пренебрежение акробатката. Сетне, без да откъсва очи от неговите, тя преряза тънката шийка на банана със заострения нокът на показалеца си и започна да го бели.

Грант Непреклонния плъзна поглед покрай Саския Зодиак към вратата на кухнята. Виждаше Його, която миеше чиниите. „Кучето“ беше в работилницата, където го смазваха и презареждаха. Тази нощ Грант Непреклонния не искаше да го безпокоят.

— Його — произнесе той, без да повишава глас.

Изля остатъка от виното в чашата на Саския и вдигна шишето, давайки знак на трантката да го отнесе.

Но когато се приближи, той я хвана за китката.

— Мислех, че ще ни поднесеш токайско.

Його пристъпи от крак на крак и завъртя глава. Вкусовете му я объркваха. Освен това знаеше, че телохранителят на капитана съвсем наскоро е бил в тази стая. Все още усещаше мириса му.

— Не си прави труда — Грант я отблъсна и стана. — Аз ще го взема.

Когато се върна с бутилката и чифт осмоъгълни чаши, гостенката му вече беше привършила с банана и седеше, свила под себе си босите си крака. Лицето й беше красива ледена скулптура.

— Не искам да поправяш „Дж. М. Сувиен“ — заяви тя. Това го завари неподготвен. Той остави подноса върху масата.

— Защо?

— Защото тъкмо ти си го изключил.

Той седна, облегна се и бръкна с ръце в джобовете си.

— Как се досети? — попита с мек глас.

— Ти позвъни, докато бях там. Когато ти отговорихме, предполагам, че си пуснал някакъв компютърен вирус.

— „Отговорихме“?

— Сюзан и аз — обясни тя.

Той й наля още вино, вдигна шишето и улови последната капка от гърлото.

— Ако искаш, ще накарам да докарат апаратура от Захарната горичка. Имам хора, които ще я потегнат.

Тя не реагира. Седеше, погълната от мислите си, и изглежда дори не чу думите му.

Това трябваше да се промени.

7.

Хиляди екрани трепкаха в пещерата с червения таван. Половината от тях не работеха. Четвърт от останалите функционираха, но показваха лишени от смисъл картини, невъзможни пейзажи, ревящи стегозаври, галактики от зелени слънца. Пещерата беше изпълнена с гласове, забързана музика и ниски, кънтящи стенания като сблъсъци на ледопади. Единственият ритмичен звук бе бръмченето на водната помпа, която продължаваше да се надпреварва със стичащите се по стените ручейчета. Половин дузина индустриални керамични отоплители подгряваха неуморно въздуха.

При централния пулт на Таламуса седяха останките от екипажа — десетина изплашени младежи в смачкано клубно облекло. Охраняваше ги също толкова малочислена група въоръжени и невъоръжени млади хора, облечени в черни ризи и с червени барети. Русокос мъж с остро, изпито лице крачеше между редиците и проверяваше всички.

— Лари, какво имате на С-370? — попита лейтенант Риков.

— Нищо — докладва незабавно Лари. — Долу е твърде тъмно. — Все още беше неспокоен, всички бяха нервни. Вярно, имаше пострадали, но не и убити. Рано беше да се определи кои ще се съгласят да им съдействат.

Той погледна крадешком към най-близкия часови — млада жена с парализиращ камшик. Жалко, че херувимът още беше тук. Какво да правят? Какво ще поиска от тях Кстаска?

Лейтенантът постави ръка на рамото на младежа.

— Лари, продължавай да набираш този номер.

Лари кимна и се върна към прекъснатата задача. И този път никакъв отговор. Всички клечаха заедно в тъмнината. Черните ризи се бяха скупчили пред камерите, очаквайки зелена светлина. Такива групички като тази сега вече имаше на много места из кораба, Старк разполагаше с повече хора, отколкото можеше да се предполага.

Група „К“ на място и в готовност, сър.

— Синхронизирайте се с мен и останете на позиция — нареди лейтенант Риков на хората си. Те потвърдиха заповедта. Един Господ знаеше каква е тази тяхна синхронизация.

Лейтенантът позвъни на полковник Старк и докладва за 60% успех без никакви загуби.

— Все още приемаме образа на петна — обясни й той, докато оглеждаше екраните. — Но инак момчетата и момичетата се справиха великолепно! — Той изгледа ухилено хората си.

Пръстите на Лари пробягваха по клавишите.

— Без връзка с Окципитален — обади се той. Беше решил да им съдейства. Но нищо на света не можеше да го накара да му казва сър.

— Продължавай да опитваш, синко — отвърна му лейтенантът с червената барета.

Всички следяха мониторите. Горе, по малиновочервените плочи на Хипокампуса, се виждаха мънички черни точки, които щъкаха насам-натам — старите почистващи роботи, които местеха датчици от едно място на друго. Крабовете също оказваха пълно съдействие. Специалистите бяха открили начин да препрограмират примитивната им автономна система.

— Г-н Спинър, сър — обяви един сержант от далечния край на залата.

На монитора за връзка с Понса се появи зеленото, фрагментирано лице на Спинър.

— Ало? Ало? — повтаряше той. Изглеждаше ужасно възбуден.

— Кажи му, че скоро ще имаме новини за него — произнесе лейтенант Риков, сякаш обещаваше да му прати някой вкусен деликатес. — Кажи му да държи положението и да чака нови инструкции.

В Окцсипиталната шахта кипеше битка.

Всъщност, в Окципиталната шахта непрестанно кипяха битки.

Но този път причината беше Норвал Хан. Той беше нарекъл Тайнствената жена курва.

— Какво? — подскочи Дог Шварц. — Светата Мистерия? — Той поклати енергично глава. — Съжалявам, Норв, но ще трябва да си вземеш думите обратно.

Хан беше висок мъж с тясно лице и хитро изражение. Беше млад и строен, мургав като шоколадова бисквита, издокаран в захабени джинси и с полюшваща се на ухото самотна обеца. Той се прозя и се ухили.

— Шибана курва — повтори той. — Шибъл съм йъ.

Което беше очевидна лъжа и Дог Шварц се изсмя.

Хората на Норвал се размърдаха, подушвайки нагряващия скандал.

Дог се изкиска и подсмръкна шумно.

— Не, не, Норвал — каза той. — Сега дрънкащ глупости. Извинявай, не мога да седя тук и да те слушам как бърбориш тъпизми. Искам да кажа… нямам нищо против, стига да става въпрос за майка ти.

Главорезите на Норв изръмжаха дружно, преминавайки към по-високо ниво на възбуда.

— Норв, дай ми го за малко — предложи един.

— Твой е, Джоуи — кимна Хан. — Загрей го за мен.

— Ей сегинка ще ти изпусна въздуха — обяви Джоуи, изваждайки дълъг нож. Очите му бяха като зелени прожектори, а косата му приличаше на забодени изгорели кибритени клечки.

Всички отстъпиха назад и скръстиха ръце. Не очакваха да се стигне до нещо сериозно. Пък и нямаха особено високо мнение нито за Дог Шварц, нито за неговата Тайнствена жена.

Дог разтърси мрачно глава. След това се изплю в краката на Джоуи, който се хвърли върху него.

— Когато те нападнат с нож — обясняваше веднъж Дог Шварц на Ниглон Леглой, — имаш няколко възможности. Можеш да се наведеш, да отскочиш или да отбиеш. Ако имаш достатъчно място, би могъл да направиш опит да заобиколиш противника отзад. Ако имаш нож, извади го. Ако имаш огнестрелно оръжие или нещо от този род, не се двоуми да го използваш. Ако пък ръцете са ти празни, по-добре търси начин да избегнеш стълкновението.

Но опре ли се до бой с ножове, Дог Шварц знаеше, че няма време за мислене. Трябва да се действа, и то решително — да докопаш противника за ръката, да го удариш в лицето и да го събориш долу. Истината беше, че никой не знаеше колко бърз може да бъде Дог Шварц. Бяха привикнали към дългите му, кокалести ръце, които сякаш не знаеше къде да сложи. И бяха забравили, че може да ги пердаши по главите.

Ножът на Джоуи изчезна. Той се озова на пода. Момчетата крещяха. Джоуи се извъртя и краката му обхванаха прасците на Дог като ножици.

Лупин Джуджето прошепна в ухото на Хан:

— Да пусна ли малко холюцинации?

Норвал изшътка и го бутна встрани. Джуджето отскочи изръмжа.

С чевръста подсечка Джоуи повали големия мъж до себе си. След това подскочи и го изрита в ребрата:

— Лайнер такъв? — изрева той.

Дог Шварц, който вече гореше чист, стопроцентов адреналин, скочи на крака и го повали без усилие. Дог обичаше игрите. Но винаги предпочиташе двубоите на живо, с истинска болка и истински рани. Подобно на някакъв левитиращ йога Дог възнесе масивното си туловище над пода и се стовари право върху Джоуи, яхна го и го притисна в менгемето на яките си бутове. Сетне го сграбчи за раменете и блъсна челото му в земята — пет, шест пъти.

— Добре! Добре! — развика се Норвал. Дог излезе от завладелия го транс и осъзна, че седи върху хърбавите гърди на Джоуи.

— Божичко! — изпъшка Норвал.

— Вземи си думите назад — повтори Дог.

— Какво?

— Никога не си спал с Тайнствената жена.

— Не съм — съгласи се Хан с видимо задоволство. — Може да е било с някоя като нея — добави злобно той.

Публична тайна и постоянен повод за подигравки бе новината, че Дог Шварц е познавал капитан Джут още от шестнайсетгодишна, но никога не я бе докосвал.

Дог Шварц се понадигна, давайки възможност на Джоуи да си поеме дъх.

— Пусни го, Дог — рече Хан. — Какво искаш?

— Искам да пояздя горилата — отвърна, без да се замисля, Дог Шварц.

— Какво? — ококори се нахилено Норвал Хан.

Дог побутна с коляно Джоуи в шията.

— Искам да пояздя горилата! — повтори той.

Сега вече се смееха всички.

— Пусни го, Дог — повтори Лупин Джуджето, който подскачаше наоколо. — Дог, пусни го!

— Е, хубаво — склони Дог и се изправи. След това подаде ръка на поваления Джоуи. Дрехите му бяха покрити е прах. Той шляпна Джоуи по темето, но почти закачливо.

— Нервно шибанярче.

— А-ъх — изпъшка Джоуи и сръга Дог в хълбока. Но битката беше приключила. Зяпачите се разотиваха. Лупин вдигна ножа на Джоуи и му го подаде. Останалите обсъждаха различни тактики на ръкопашния бой.

Норвал отиде да пикае. Спря до ръба на голямата шахта и надникна долу между бомбетата на обувките си.

— Разбира се, че можеш да пояздиш горилата, Дог, ти дребен мошенико — промърмори доволно Норвал.

Мармадюк Флешър де Бре бе осенен от идеята, че е Коледа, и по този случаи организира голям благотворителен бал. Всички бяха облечени като герои от пантомими: Годфри Билс беше Микадо, а Дагоберт Муун, с фалшиви мустаци и ален костюм, влачеше цял наръч надуваеми кукли и специализирани списания.

— Хо, хо, хо! — подвикваше радостно той. — Време е за празненство!

Госпожа Топаз бе облечена като баба Яга и дори си беше почернила лицето.

— Късничко ще да е за Коледа — обясняваше тя на всеки срещнат.

С плътно прилепнали панталони и переста шапка, Зое Примроуз се представяше за веселия Дик Уитингтон, което не беше особено трудно след четири чашки пунш.

— Ей, какво сте увесили носове! — врещеше тя. — Иде най-хубавото време!

Беше екипирана с традиционната котка на пръчка, но я бе завързала доста непохватно с гърба надолу. Комисарят по бедствията танцуваше на дансинга, скрит зад фосфоресцираща животинска маска, под музиката на „Разходка в Зимната страна“. Тук бе и Най-добрия съдия, с тога и грамадна перука. Той отмъкна брадата на Муун, а след това взе да придърпва жените на коляно и да ги гъделичка.

Топаз и Зое напуснаха празненството преди полунощ, след като предложиха доброволно услугите си да откарат един фургон, натъпкан с волни пожертвования при нещастниците в Змийско гърло. Дрехи втора употреба и гледани записи, с които хората се разделяха охотно, макар някои по-практични да бяха донесли и кашони с варени зеленчуци.

Пътят беше съвсем пуст. Фаровете на фургона подскачаха по опушените стени на тунела. От време на време осветяваха някоя срутена, изоставена сграда, покрита със сложни обозначения за местонахождението й в района. Подът беше покрит със смачкани кутии от бира и посивели парцали, нищо, което да нахрани дори плъховете. На една пресечка стоеше самотен електромонтажен робот, който извъртя лещи подире им. Зое Примроуз подаде глава от прозореца и му извика:

— Ей, честита Коледа!

Някъде отдалеч й отвърна веспанец, сетне като ехо още един и още един.

Къде, по дяволите, са проклетите клошари?

Струваше им се, че пътуват от часове. Заобиколиха една грамадна срутена постройка и забавиха, проправяйки си път между отломъците. Топаз почти усещаше присъствието на вакуума зад дебелите стени. Парното във фургона започна да се задъхва. Тя пристегна връзките на своя маскараден костюм.

Тунелът се изви, черен и опушен като вътрешността на дънер. Най-сетне видяха отпред светлина, бледозелена крушка, която се поклащаше, окачена на винкел.

— Ей, виж — посочи Зое. — Сергия за храна.

Така беше, макар по-скоро да приличаше на приземена товарна платформа, оборудвана със спиртен котлон и известно количество провизии, разпределени по рафтове. При шума от приближаващия се фургон продавачът подаде глава от сергията.

— Това не е ли оня тип, дето държеше ресторант „Летящият тигър“? — попита Топаз, обнадеждена от това, че е зърнала познато лице.

— Ти си това, мап — обърна се Зое към полюшващата се на пръчката котка. — „Летящият тигър“.

Фалиралият ресторантьор носеше голяма и халтава кислородна маска. Имаше нещо безкрайно патетично в начина, по който стърчеше сред окачените тигани за пържени равиоли и купички за варене на тръстикови змии.

— Бедничкият — въздъхна Зое.

— Я го питай дали няма ракия — сръга я Топаз.

Зое смъкна неохотно прозореца. Отвън я посрещна миризмата на прегоряло олио.

— Весела Коледа! Това ли е пътят за Змийското гърло?

В очичките на предприемача блеснаха пламъчета отразена светлина. Той погледна натъжено бурканите с компоти и завъртя заострената си муцуна.

— Доле няния лей — долетя отговорът му.

— Надолу по Лайняния улей — преведе Топаз, без да намалява скоростта.

— Очарователно — кимна Зое и се закашля.

— Ама всички така му викат — възрази Топаз и махна на отдалечаващата се сергия. — Ти не знаеше ли? Вие как му казвате — сигурно нещо от рода на Ляв Лимбичен тинтири-минтири?

Личната асистентка на капитана повдигна крака на таблото.

— По този въпрос се работи усилено — обясни важно тя. — Скоро ще престанете да си правите майтап.

Гласът й звучеше малко гъгниво. Топаз си помисли, че може да й е призляло. В кабината все още миришеше на прегоряло олио, а климатикът не работеше.

— Трябваше да му оставим нещо — рече тя без особен ентусиазъм. Всеки знаеше, че да се подаряват разни неща на алтецианите е опасно. След това ти се лепват и не можеш да се отървеш от тях. Типичен пример беше Ееб. Непрестанно се влачеше подире им.

Най-сетне тунелът се разтвори в просторен каньон, дълбок колкото Дългата Фисура. Пътят се виеше по дъното му — кафеникав, и порьозен като ексхумирана кост, осеян с мънички черни точици.

— Това трябва да е — кимна Топаз.

Не бяха навлезли и на стотина метра в каньона, когато видяха първия обитател — млада, измършавяла жена, която носеше само парцалива пола, въпреки че времето тук бе доста студено. Стоеше неподвижно и ги гледаше с изцъклен поглед, докато се опитваха да й се усмихнат. Лепкав секрет се спускаше от зърното на едната й гърда, като засъхнало мляко.

— О, Слава Богу — възкликна Топаз и спря фургона.

— Добре — кимна Зое и отвори прозореца. — Готови, раз-два-три.

След което госпожа Топаз и Зое Примроуз запяха хорово:

Жената от Змийското гърло започна да вие. Сенките около тях се раздвижиха. Изневиделица се появиха хора, космати, изтощени, те се спускаха направо от стените.

Топаз побърза да вдигне прозорците.

Жената продължаваше да вие, да замеря предното стъкло с едри буци пръст и да попържа с нецензурни изрази цялата идея за тази благотворителна експедиция. Фургонът се залюля, когато някой се метна отзад. Бяха заобиколени, обградени.

— Не, не! — развикаха се изплашените жени. — Всичко това е за вас!

Но гладниците вече го знаеха. Те се боричкаха над кашоните с дрехи и касетките с разнообразни напитки.

През броените секунди, които им бяха необходими да отнесат всичко, Зое и Топаз стояха съвършено неподвижно. Те притискаха към бузите стиснатите си юмручета, докато мрачните същества се промушваха около тях, крещяха екзалтирано и блъскаха по ламарината.

— Невъзможно е чак толкова да са деградирали — прошепна Топаз. — Зое, сигурно сме напуснали нашето време. Това е поредният времеви срив, няма начин.

— Пали проклетия фургон! — изкрещя Зое, но вече беше късно.

В Таламуса двама часови доведоха мръсен младеж, облечен с розово яке и панталони с камуфлажен цвят. Лицето му беше покрито с драскотини, а косата му беше слепнала на масури. Когато го представиха на лейтенант Риков, младежът увисна на ръцете им. Личеше, че е на предела на силите си от изтощение.

— Лойд! — провикнаха се неколцина. — Къде е Кстаска? Къде е капитан Гилеспи?

Лойд огледа с невиждащ поглед преобразения команден център. Загледа се в невъзмутимите часови с техните лъскави отличителни знаци и богат набор от оръжия.

— Какво става тук? — полита той.

— Кой е този? — обърна се лейтенантът към часовите.

— Сър, твърди, че идвал от изчезналата експедиция. Преди това работел тук. — Часовият посочи татуировката върху ръката на Лойд.

— Анно? — провикна се Лойд и затърси приятелите си в тълпата. — Лари?

— Лойд, това ли е името ти? — рече лейтенант Риков. — Говори с мен, приятелче, не с тях.

Войниците донесоха табуретка и го отпуснаха да седне на нея.

— Ръце на коленете — наредиха му те. — Да ги виждаме. Обстоятелствата не бяха от особено значение.

— Трябва да съобщите на всички за това — шепнеше Лойд. — На всички, ясно?

Лейтенантът от червените барети се надвеси над Лойд, скръстил важно ръце. Изражението му не се промени и за секунда, докато слушаше разказа за това как се добива месото, предлагано в чили-закусвалните — което означаваше, че всичкото месо на борда всъщност произхожда от живата плът на някакво гигантско, извънземно създание, дремещо в дълбока вентрална кухина.

Лойд подаде една касетка.

— Пуснете я — помоли той. — Това е Дженива Маккан, репортаж за Девети канал. Пратиха ме да ви я донеса.

— Капрал — каза лейтенант Риков, на което се отзова млада жена с черна риза. Тя взе касетката от Лойд, козирува и се отдалечи.

Рйков не сваляше очи от лицето на Лойд.

— Ще се погрижим който трябва да я прегледа — обеща той — и кимна едва забележимо към редиците от пултове. — Тук ли си работил?

— Ама вие не чаткате! — завайка се Лойд. Той посочи касетката, която младата жена отнасяше. — Това е фундаментално!

Часовоите му преградиха пътя.

— Когато полковник Старк вземе властта, ние Ще се грижим за всички хранителни запаси — успокои го лейтенант Риков.

— Хората трябва да знаят истината!

Лейтенантът се извъртя към човека, на когото бяха наредили да отговаря за обществените канали.

— Джаз. Я да видим какво можеш да ни намериш за този Голям приятел.

Един по един, на дузината работещи екрани се появиха картини на лигава розова плът в мрежи, пътища, изчезващи в мрака, маскирани фигури с очила, които вървяха, метнали на рамене окървавени лопати. Съвсем скоро стана ясно, че сцените са от един и същи филм, с коментар на Бет, но пуснат с различна скорост и от различен момент.

— Лойд, изглежда вече всички знаят. — Лейтенантът посочи протестиращите пред закусвалните, след което последва кратък репортаж за няколко бомбени атентата.

Замаян, Лойд направи опит да се изправи. Червените барети го разубедиха.

— Трябва да предприемем нещо!

Лейтенант Риков му се усмихна с мълчалива гордост.

— Лойд, попаднал си където трябва, момчето ми. Когато въпросът опре до действие, ние сме тези, които го правим.

Хората му се усмихнаха и закимаха доволно.

— Всичко е под контрол — добави той.

Лари наблюдаваше безпомощно как Лойд започва да трепери. Лойд не разбираше и думичка от това, което му говореха. Лейтенантът го прегърна през рамо и продължи:

— Защо не отидеш да вземеш един душ? След това можеш да подремнеш, а като си отпочинеш, ще дойдеш да се присъединиш към твоите приятели.

Часовите го повдигнаха и го отведоха. Лойд хвърли помътнял поглед към останките от екипа на Кстаска, приковани към пултовете си под заплахата на пушки и ултразвукови камшици.

— Лейтенант! Лейтенант! — извика той, колкото му глас държи. — По-добре помислете какво ще правите, когато това нещо се събуди!

„Трябва да направим нещо. Трябва да направим нещо.“ Докато погледите на всички бяха втренчени в Лойд, Лари си помисли, че може би това са единствените броени секунди, с които разполага. Той включи едновременно няколко канала. Скован от страх, с почти парализирани пръсти, той задейства сигнала за обща тревога и приближи устни до микрофона.

— Викам „Водно конче“! Викам „Водно конче“! Таламусът е превзет! До всички томбоси, обадете се, мътните ви взели…

— Капрал! — кресна лейтенантът.

Пропука пистолет. Лари се просна върху пулта. От темето му се виеше струйка дим.

Лейтенантът направи театрална пауза, давайки възможност станалото да окаже своето въздействие. След това попита:

— Има ли и други с гениални идеи?

Тилтснирип Тилпнотуел често се отбиваше в апартамента на брат си, Ноптот’топлин. Двамата прекарваха приятни часове в прохладата на протеиновата вана.

— Пълни мехури, Тилтснирип — въздишаше доволно Ноптот’топлин.

— Пълни… мехури… Ноптот!

След това се потапяха тъй, че само очичките и ноздрите им да стърчат над зеленикавата повърхност. На Веспа, в епохата преди Великото избавление, Ноптот и брат му работеха в службата, където се получаваха молби и се издаваха разрешителни за официално отмъщение. Бяха прекарали безброй щастливи часове в обсъждане подвизите на техните бащи, дядовци и прадеди. Ала напоследък все по-често Тилтснирип отваряше дума за възлюбената си съпруга, покойната Ирскораитуен, и братята дружно ронеха киселинни сълзи.

По-късно, увити в кърпи, те зашляпаха нагоре по стълбите и навестиха всеки един от членовете на семейството в неговата стая. Какво врещене само се чуваше! „Чии-чии-чии! Чии-чии-чии!“ Какъв безкраен парад от нови нокти, нови белези и мънички, гугукащи бебчета. Веспанците се разположиха на пода и оставиха на дребосъците да лазят върху тях, да ближат сладникавите секрети от жлезите им и да подлагат на не съвсем безболезнени експерименти пръстите на краката им.

— Завиждам ти, Ноптот — обяви Тилтснирип. — За щастливите часове, които можеш да прекарваш сред твоите любимци.

— Не толкова щастливи, колкото тези, които прекарвам в твоята компания, Тилт — изпъшка доволно Ноптот’топлин.

— А сега, да пием за гордите бащи — предложи Тилтснирип.

Зад стоманената решетка клечаха двама перки от първо поколение, облечени в дънкови гащеризони. Бяха увлечени в някаква дивашка игра, за която се изискваха пет напълно запазени ашици и човешка челюст. Единият бе нахлупил омазнена бейзболна шапка, с надпис „ДВ8“. Често се случваше да промушва ръка през решетките и да подканя присъстващите в стаята с думите: „Хайде сегиз, не-не. Пуши ДВ8, пуши, смучи.“

Името на брат му беше СКП. Той също си имаше номер — блъскаше се в решетките, докато господарят му не сметне, че съществува опасност да си счупи някоя кост, и тогава получаваше жадуваната доза успокояващо. През останалото време само се зъбеше на веспанците.

Тилтснирип и Ноптот’топлин погалиха масурестата козина на малките затворници и зашепнаха в ушите им замисления от тях план.

— Има един човек — обясняваше Ноптот, който беше чул тази история стотина пъти. — Един старец…

— Всъщност са цяло гнездо — допълни с въздишка брат му, — убийци, развратители, отвратителни човеци.

8.

Табита Джут беше в леглото. Носеше отдавна непрана нощница от портокалова коприна. Очите й бяха два морави кладенеца. Струваше й се, че е умряла.

— Аз вече не спя — произнесе тя. — Защото, когато заспя, сънувам ужасни сънища. Сънувам, че стените на Понса се сриват и през отворите нахлуват ужасни дребни чудовища.

Добрия доктор седеше до нея и разглеждаше безупречно изпилените си нокти. От време на време се оригваше на етилов алкохол.

— И как се чувстваш след тези сънища? — попита я той.

— Доста зле — оплака се тя. — Направо отвратително.

— Имаш ли чувството, че събитията са извън твоя контрол? — продължаваше с разпита Доктора, но Джут вече не го слушаше. Чудеше се какво ли е станало с енергичните млади и лесно възбудими мъже и жени, които доскоро се изреждаха на възглавницата до нея. Сякаш запасите им се бяха изчерпали.

Добрия доктор нищеше различни ключови моменти от личния живот на капитана.

— Бихме могли да кажем, че капеланците олицетворяват бащата, всемогъщ и забраняващ, докато Слънцето е майката, хранеща и защищаваща. Отделянето от системата е като напускане на родния дом.

— На родния дом? — повтори капитан Джут. — Че къде е той? — Мислеше си, че няма да е зле, ако пийне нещо. Огледа се за някой сервизен робот, сетне си спомни, че всички се бяха повредили. Зое твърдеше, че знае едно място долу на доковете, където ги поправяли, но кой знае защо никой от тях не се върна.

Което пък я наведе на мисълта за Саския Зодиак.

— Това, което не разбирам — промърмори Джут, — е, защо тя се обърна срещу мен?

Добрия доктор си водеше записки в бележника.

— И кой се е обърнал срещу теб, Табита?

— Всичката тази помия по Десети канал. — Неща от миналото, които не помнеше да е разказвала на когото и да било, дори на Алис. Нямаше кой друг да ги изрови.

Представи си, че Саския Зодиак седи до нея гола в леглото. Дете, в тяло на възрастен. Спомни си, как я будеше с плача си в тъмнината.

— Не мога да нося на гърба си и проблемите на другите — призна тя на Доктора. Той й мереше пулса.

Както и да е, помисли си тя, било каквото било. С новото си хоби Саския Зодиак бе преоткрила своята независимост. Последния път, когато Табита се надруса и й се обади, телефонът звънеше и звънеше, но никой не отговаряше. Влезе във виртуализатора, а когато излезе, той продължаваше да звъни.

— Дамата от Не бива — произнесе пресипнало тя.

— Ах… познато ми е — кимна Добрия доктор. — Това е пародия на една стара поема. Знаеш ли, че и това твое привидение също е от книгата…

— Прав си. Видях я, да я чете.

— … „Алиса в страната на чудесата“ — продължи Доктора.

— Не — спря го капитан Джут. — Не е от тази. Книгата е „Питър Пан“. Баща ми обичаше да ми я разказва, Алис ли? Да, кръстих „Алис Лидъл“ на Алиса. Но това и тя може да ти го каже. — Табита видя, че той отново си записва. — Не се безпокойте, докторе. Не страдам от халюцинации.

— Алис не е само безжизнено парче пластмаса! — разнесе се изнервеният глас на господин Спинър от интеркома. — Алис е личност, гласово задействаща се авторефлексна граматична метасистема!

— Ти защо подслушваш? — скара му се капитан Джут.

Господин Спинър изглеждаше разтревожен. Нещо не му даваше мира. Линиите около устните му се бяха врязали. Очилата му едва се крепяха на върха на носа.

— Забравете пластината, тя няма да ви помогне с нищо! — развика се той с глас на човек, комуто твърде дълго са отказвали думата. — Капитане, трябва да говоря с вас насаме!

— По-късно — обеща тя. — Аз ще дойда. — Тя се пресегна и изключи интеркома. — Всичко е заради тоя шибан кораб. Той ни пощури! — Тя се бореше със заплетените чаршафи. — Ще си вдигна чуковете в момента, в който се материализираме, казвам ви! Тогава аз ще изчезна, пък вие ме търсете.

— Факторът околна среда — произнесе замислено Добрия доктор. — Левкофобия, безпричинен страх от пустота и обезличаване… Не бива да забравяме, че всички сме жертви на дисоциацията между пространството и времето. — Той протегна ръце напред, сякаш прикрепяше невидим глобус. Бележникът му се изхлузи и тупна на пода. Капитан Джут надзърна в него. Нямаше записки, само драскулки: паяжини, жабешки лайна, големи, надървени членове.

— Може би химерите са симптоми… — философстваше той. — Съзнателни халюцинации… увещаващи архетипи, които патрулират из граничната зона на нашата идентичност…

— Това е Саския, — прекъсна го тя.

Добрия доктор вдигна глава.

— Зов за внимание?

— Незабавно открийте Саския Зодиак — нареди Табита, без да му обръща внимание. — Намерете я!

— Апартаментът й е празен — докладва Отис. — От месеци насам.

— Виртуалният цех е разглобен — обади се Клег.

Джут се зарови в смачканите чаршафи.

— Просто я намерете!

— Капитанът на Понса! — отекна тревожен глас. — Капитанът на Понса! Капитанът на Понса!

— Божичко мили — въздъхна тя отвратено.

— Капитане, тук е полковник Старк.

Тя замръзна. Стисна с юмрук пижамата между гърдите си.

— Дайте ми нещо да се оправя — примоли се Джут на Доктора. — Направете го за мен, чувате ли ме?

— Но, разбира се — кимна съчувствено Добрия доктор.

Той отвори куфарчето си и вътре блеснаха редици от ампули.

Джут стана и започна да си навлича дрехите. Докторът я следваше по петите, опитвайки се да й пробута някаква витаминозна напитка. Тя го отпрати. След това се пъхна в колата.

Из тунела се носеха бели прашинки. Сой също ги видя. Мустаците й подскочиха, когато се полепиха по предното стъкло.

— Кво е туй?

Капитанът се загледа през бронираното стъкло.

— Това е сняг, Сой. Заваля.

Във фоайето на Понса полковник Старк и нейният чернориз ескорт бяха пресрещнати от Ломакс и Отис. Червените барети бяха млади и добре сложени. Кожата им блестеше от чистота и добра физическа форма. Освен това се бяха намазали със смазочно масло Х7 за дългоцевни пушки.

Другата миризма произхождаше от Кени. Козината на транта беше настръхнала, той непрестанно кършеше плещи. Полковник Старк опипваше нервно своя жезъл.

Джут заобиколи групичката и отиде при транта. Когато го погали, усети, че мускулите му са твърди като камък.

Пак фъшкии, помисли си тя. Стисна Кени за ръката и го отведе в контролната зала.

— Какво става? — попита го вътре.

— Простете, капитане — обади се полковник Старк, която незабелязано ги беше последвала. — Ако знаех, че не сте на мостика, щях да забавя часа на визитата си.

Дотича господин Спинър, стиснал развълнувано някаква папка.

— Капитане, най-сетне. Получихме доклад от…

— Първо, нека се отърва от тези хора — прекъсна го Джут и се отпусна уморено в един фотьойл. Кени клекна пред нея и тя разроши козината му с тока на обувката си. — Полковник, защо на мостика има въоръжени мъже?

Полковник Старк стоеше разкрачена й скръстила ръце на гърба си. Ломакс и хората й я бяха заобиколили.

— Капитане, имаме важно предложение — произнесе тя.

— Имате проблем — поправи я Джут. Тя забеляза, че Отис се усмихва. До него Спинър беше зачервен като рак. Зачуди се какво ли толкова спешно има да й казва. Някаква частица от нея се радваше, че може да го отложи поне за малко.

— Капитане — продължи Старк, — съществува всеобща загриженост относно предпазните ви мерки.

— Така ли?

— Особено що се отнася до отбранителната ни способност. На последното си извънредно съвещание Съветът постави под въпрос адекватността на вашите възможности и стратегията ви при евентуална вражеска атака. — Старк кимна към Ломакс и Кени. — Разговарях с вашите хора, но те не бяха, в състояние да ме осветлят по въпроса.

Капитан Джут не си даде труда да поглежда към Ломакс или Кени. Не откъсваше втренчения си поглед от Старк.

— Вероятно защото не смятат, че ви влиза в работата — каза тя.

Окуражен от хладната враждебност в гласа й, Кени се надигна и се залюля на пети. Някой от хората на Ломакс се изпърдя гръмко, а останалите понтийци се закискаха.

— Капитане! Не забравяйте, че животът на всеки един от нас е в ръцете ви!

— Тези момчета са най-добрите — обяви капитан Джут.

— Реакцията беше възхитителна. Почти мигновена. Каква е скоростта на реакцията, Алис?

— 0,875 СЕКУНДИ, КАПИТАНЕ.

— 0,875 секунди, полковник. Следващият път ще отрежем това 5.

Някои от хората се смееха шумно. Полковник Старк остана невъзмутима.

— Капитане, нека уточня някои от причините за нашето безпокойство. Този космически съд по начало не е бил предназначен да става убежище на човешки същества. Температурите непрестанно се менят, на борда се наблюдават и сривове във времето, предизвикващи сериозни неудобства. Пътниците очакват от капитана да ги отведе в безопасност до Палерния, но когато не получават от вас така желаната закрила, склонни са да я търсят в други фактори. А някои от тези фактори не споделят вашите интереси.

Жената говореше без колебание, с абсолютна вяра в своята правота — като всеки маниак. Табита се зачуди кой ли е написал речта й. Баретите зад нея стояха изпънати като роботи. Понтийците очевидно бяха смутени от наглото им поведение.

— Вън от тази сграда — продължаваше Старк, но в гласа й се долавяше и допълнението „и вътре“ — ние представляваме единствената способна да въведе ред сила. Пътниците на този кораб смятат, че е настъпил часът властта да премине в наши ръце.

Капитан Джут й обърна гръб. Вдигна един портокал и го захапа за кората, след това я изплю настрани.

— Намерете Саския Зодиак — каза тя — и тогава ще говорим.

Полковник Старк си пое въздух. Тя вдигна монитора на китката към устата си и произнесе:

— Внимание, до всички подразделения, говори Старк, говори Старк! Претърсете всички райони за ВИП, Зодиак, име Саския…

— Лично, полковник. Тръгвайте! Направете го за мен. След това ще разговаряме за бъдещето.

Полковник Старк огледа кръга от присъстващи и прикова преценяващ поглед в понтийската охрана. Тя отбеляза очуканите им сервоусилватели, мръсните коси и нелъснатите ботуши.

Кени изръмжа тихо и заканително. Старк не му обърна внимание.

— Капитане, надявам се, че сте проверили охраната си за бяс — произнесе презрително тя.

— Не се безпокой, Старк — отвърна със злобен шепот Ломакс. — Не е заразно за влечуги като вас.

Момчетата харесаха отговора.

Табита се изправи. Носеше дългото си черно кожено палто. С разчорлената си коса и враждебно настръхнало лице приличаше на избягал престъпник, преследван от космически рейнджъри.

Чувстваше се безкрайно изтощена.

— Полковник, благодаря ви за подкрепата и лоялността — произнесе тя. — А сега се разкарайте! Вървете да си играете на „Хаос“, ако няма какво по-добро да вършите. — Тя посочи Ломакс. — Това са хората, в чиито думи се вслушвам, полковник! Техните идеи имат смисъл за мен. Те не са разглезени. Бих казала дори, че все още не са опитомени. Също като този кораб, полковник. А сега изчезвайте. И ми намерете Саския Зодиак — добави по-тихо тя, — доведете ми я тук, но косъм да не е паднал от главата й. След това ще разговаряме за нашите отбранителни мерки.

Докато Джут говореше със Старк, Кени се прокрадна незабелязано до полковника. Той й се озъби и завъртя бавно глава. Старк се отдръпна и посегна към пистолета.

Изведнъж пространството се изпълни с оръжия.

Червените барети бяха вдигнали своите към тавана. Охраната пък се прицелваше в тях. Всички викаха с изплашени, възбудени гласове. Отекна самотен изстрел. За известно време след това единственият звук беше електрически пукот. Въздухът се разцепи от мълниите на парализиращите заряди. Свистяха микрокуршуми.

Един черноризец падна и от гърдите му рукна кръв. Незабавно до него коленичи друг, извадил пакета за първа помощ.

— Спрете! — извика полковник Старк и даде знак да преустановят боя. — Изнасяме се.

Простреляната жена лежеше неподвижно. Вече с нищо не можеше да й се помогне. Някой се наведе, вдигна я и я метна на рамо.

— Това беше напълно излишно — извика Старк, докато Ломакс ги изблъскваше навън. — Капитане, с този ход само си навлякохте нови неприятности, напълно дестабилизирахте…

Вече ги бяха извели от мостика и Табита се свърза със Старк по интеркома.

— Намерете Саския и тогава ще говорим — повтори тя отново, когато иначе равнодушното, но сега изпълнено с омраза лице се появи на екрана. — Обещавам. Полковник Старк беше права, нямаше никакъв смисъл от стълкновението — продължи тя към присъстващите в залата, без да прекъсва линията. — Глупава постъпка. Ломакс, кой започна пръв?

— Но, капитане — извика някой отзад, — тя щеше да стреля!

Табита го посочи.

— Вземете му оръжието. Хайде, размърдайте се там. На този човек повече да не се дава оръжие, разбрано ли е, Ломакс? И така, полковник, мисля, че се разбрахме. Дочуване засега… Слушам ви, господин Спинър — рече тя, след като прекъсна връзката.

Той и посочи кабините в горната част на галерията. Тя го последва и махна на Кени, който се втурна да ги изпревари. Всичко беше под контрол. Капитан Джут беше готова да приеме рапорта на своя първи офицер.

Джут седна зад бюрото, докато Спинър затваряше вратата. След това се изправи пред нея и заговори с официален тон:

— Госпожо, най-сетне мога да рапортувам, че в 045.4.4 навлязохме в сферата на Приближаването.

Капитан Джут почувства приливна вълна на неописуемо облекчение. Тя удари с юмрук по бюрото.

— Значи излизаме навън? Защо никой не празнува?

Господин Спинър изглеждаше обезпокоен.

— Капитане, мисля, че трябва сама да погледнете.

— Какво има? За какво говорите?

Той включи монитора на бюрото. Появи се бледорозов облак на фона на белезникава мозайка. Табита го разглежда няколко секунди съсредоточено, но не можа да различи нищо.

— Това ли е характерната картина от сближаването?

— Да, капитане — кимна господин Спинър. — Неидентифициран бинар.

— Как така неидентифициран?

Това беше първата чужда звезда в пределите на мезоскопичната вероятност и масата й вече притискаше нанопорите на хипертракторния лъч. Радиосигналът й бе далеч по-мощен от предполагаемото, по-широк и по-стабилен от моделите на Алис. Джут присви очи, загледана в бледия призрак от монитора, сякаш можеше да почувства топлината му.

— Искаш да кажеш, че това не е Алфа?

Господин Спинър се почеса по брадичката.

— Сама виждате, че повърхностната температура съвпада с очакваната за Алфа — заговори той, — но мащабът е далеч по-голям. Ако това е Алфа, капитане, къде в такъв случай е Проксима?

— Писна ми — тропна с пръсти по бюрото Табита. След това завъртя глава, сякаш за да се отърве от кошмарно видение. — Защо я няма Кстаска? Трябва ми някой, който да ми каже какво става.

Господин Спинър вече беше помислил за това. Дори имаше план.

— Капитане, готов съм да повикам хора, които…

— Не — спря го тя. — Никой не бива да знае. — След това включи монитора на китката. — Алис?

— ДА, КАПИТАНЕ?

— Необходима ми е последната проекция на близки обекти.

— ИЗЛИЗА НА ГОЛЕМИЯ ЕКРАН.

Капитанът стана и надзърна през прозореца на вратата. На мястото на разбития екран бяха монтирали временен заместител. В момента се виждаше размътен червен кръг, като нажежена сгурия в самия център на четири познати планети, три с бозав цвят и една зелена.

— И какво имаме там? — попита тя.

— ФАЛШИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИЯ — отвърна безтелесният глас.

Господин Спинър си свали очилата и ги избърса в ръкава на ризата си. След това се пресегна и изключи връзката с корабната личност. Лицето му беше пребледняло.

— Не го е направила Алис — заяви уверено той. — Получихме го направо от Окципиталния лоб, от самия аналог.

— От Окципиталния… — Табита почувства, че й призлява.

Господин Спинър склони лъщящото си теме.

— Табита, знаете добре, че резидентите не могат да оказват каквото и да било въздействие върху активността. Те дори не вярват, че съществува… — Той положи ръка на монитора. — Това е сурова информация, капитане. Наскоро получена, още необработена. — Гласът му се снижи до едва доловим шепот. — Един Господ знае какво точно ни подава Алис.

Джут очерта с пръст кръгче върху стъклото на монитора — контурите на звездата, която не можеше да види.

— Върви си — каза тя. — Остави ме. — Той направи опит да възрази, но тя го спря: — Оставете ме, господин Спинър.

Седеше съвсем сама в анонимната кабинка. На бюрото беше залепена реклама за екзотично меню в близката чили-закусвалня.

— Проклетият камък дори не иска да иде където сме му казали — промърмори тя. — Изтегна се в ергономичния фотьойл, изработен така, че да е удобен за същества с всякаква форма. Не можеше да откъсне хипнотизиран поглед от шарената реклама на закусвалнята. — Алис, ти го правиш, нали? Не е Саския.

Мускулите на лицето й се изопнаха.

— Какво си сторила?

Светлините в кабинката премигнаха — първо светнаха червените, после зелените и накрая сините лампи.

— ПРОКСИМА ЦЕНТАВЪР, КАПИТАНЕ — прошепна измамническият глас.

Капитан Джут се щураше из малкото помещение, сякаш търсеше някакъв машинен дефект.

— Не ме лъжи, шибано изчадие! Никога вече не го прави, чуваш ли?

— КАПИТАНЕ, ТАЗИ КОНСТРУКЦИЯ Е НЕСПОСОБНА ДА ЛЪЖЕ. ТАЗИ КОНСТРУКЦИЯ Е ЛИЧНОСТ, ОПЕРАЦИОННА МЕТАСИСТЕМА.

— Брей, тъй ли било? — попита иронично Джут. — Аз пък не го знаех. Ето ти един малък тест, тогава. Алис, кажи, спомняш ли си Венера? Помниш ли какво се случи там?

— ТАМ РАЗБИХТЕ ТАЛАСЪМА, КАПИТАНЕ.

— Точно така, Алис. Разбих го, разбих и теб. Капитан Джут облиза пресъхналите си устни.

— А след лова те намерих отново, Алис.

— ПРОКСИМА ЦЕНТАВЪР, КАПИТАНЕ.

— Намерих те отново, Алис, макар това за малко да ми струва живота, а сега ти… ти… — Табита поклати глава. — Не. — Тя прокара пръсти през къдравата си коса. — Виждаш ли, работата е в това, че аз не ти вярвам. Ей в това е цялата работа. Ама съвсем цялата.

Капитан Джут се сгърчи във фотьойла, сякаш внезапно се беше загрял до червено.

— Алис — промълви тя — е на една пластина, Тя не е истинска, но тя управляваше таласъма и тя откара „Изобилие“ при Харон, където всички ние гледахме смъртта право в зейналите й сливици.

Тя отново поклати глава.

— Но ти нямаш нищо общо с нея. Ти си само сбор от случайна информация. Ей това си ти и нищо повече. Всички си мислят, че те има, защото така са свикнали. Побъркали са се по теб, както са се смахнали по онази Тайнствена жена. А няма никакво значение дали тя съществува, нали така? Също както няма никакво значение дали Алис още я има. Защото шибаният кораб лети накъдето си иска.

— ПРИБЛИЖАВАМЕ ПАЛЕРНИЯ, КАПИТАНЕ — продължаваше да нарежда гласът. — ДЕСНОБОРДОВ ЛЪЧЕВ ВЕКТОР 36 ГРАДУСА 42 МИНУТИ И 06 СЕКУНДИ, 170,33,05 СУБЕКТИВНО ВРЕМЕ.

— Ти си само една програма и нищо повече. Написана от серафимите върху конструкция на фраските. Ти не помниш Венера — капитан Джут се изправи. — Не помниш дори Алис. — Малките светлинки премигнаха. По пултовете пробягна вълна като ехо на далечен смях.

— Алис е мъртва — осъзна Джут и се олюля.

— ПАЛЕРНИЯ ИЗГРЯВА, КАПИТАНЕ.

Дог Шварц излезе от Пещерата на безредието и се спусна към дефилето на Окципиталната шахта. Беше се надрусал до козирката. Високо над главата му мъждукаха отраженията от пилоните на спрените асансьори. Кабините бяха обхванати от стеблата на дебели лиани, изникнали направо от бетонния под.

Пътят под колелата на мотора бе съвсем гладък. Дог Шварц си мислеше за мацките от Окципиталната шахта. В главата му дращеше слабо жужене, което се усилваше и отслабваше на талази. Дог Шварц беше щастлив. Въобще не беше подготвен да бъде призован от познат и неприятен глас, отекнал откъм тавана на пещерата.

— Къде се губи досега?

Гласът принадлежеше на губернатора. Той самият стоеше пред разтворената врата на неподвижната асансьорна кабина. Във връзка със застудяването беше прибавил към неизменното си официално облекло топъл вълнен шал и чифт кожени ръкавици. Косата му блестеше, сякаш беше лакирана.

Дог Шварц насочи мотоциклета нагоре по стълбите към товарната платформа, където спря. Мъжът ще заплати дължимото, нямаше никакъв смисъл да го обижда.

— С приятели — добави Дог Шварц.

— Ордата — кимна Грант Непреклонния.

Яхнал мотора, Дог Шварц го озари с доволната си усмивка. Сетне се почеса по брадата.

— С Ордата, разбира се. Момчетата са си набавили чудесни играчки. Ще видиш, губернаторе.

Грант Непреклонния пъхна ръце в джобовете на сакото. Устните му потреперваха нервно.

— Ела тук — нареди той.

Дог Шварц се придвижи напред. В обгръщащите ги сенки забеляза зелените очи на трантката. Лежеше по корем върху кабелите и го наблюдаваше през сплетените клонки.

Отблизо очите на Грант изглеждаха като мънички черни копчета на диоди.

— Казвал ли съм ти да идваш насам?

— О, всичко е наред, губернаторе — ухили се невъзмутимо Дог Шварц. — С момчетата се позабавлявахме чудесно. — Той вдигна глава и улови погледа на трантката. — Добрутро.

Грант Непреклонния протегна ръка, с обърната нагоре длан.

Дог Шварц взе да се тупа по безчислените джобове на комбинезона. Всички бяха натъпкани с наркотици, но все не можеше да открие този, който му трябваше. Най-сетне между пръстите му изтрака шишенце с успокоителни и той го постави върху дланта си, облечена в черна кожена ръкавица.

— Чаках ги още преди три дни — заяви Грант Непреклонния.

— Ами… тъй де — отвърна Дог. — Там долу времето тече по-бързичко.

— Не ме ядосвай.

Дъхът извираше на облаци от устните им. Дог Шварц разклати опашката си и прокара пръсти през нея.

Грант Непреклонния си мислеше, че всички затруднения всъщност са проблеми на системата. Това, от което наистина се нуждаеш, е информация, чиста и неподправена информация. Такива като Дог Шварц и чичо Чарли са само негативни функции на системата. Снабдени с мощно ентропично въздействие, те излагат на постоянен риск всякаква полезна информация, вдигайки ненужен шум във всички посоки.

Той подхвърли шишенцето с лекарства и го улови във въздуха.

— Ще ми трябва още. Кажи на чичо Чарли. И остани там, докато пратя да те извикат.

Дог Шварц изпръхтя шумно. Той метна поглед през рамо към пътя, който беше изминал.

— Добре, ще му кажа.

Грант Непреклонния огледа кръглото му лице.

— И какво означава това?

Дог Шварц се почеса по носа.

— Ами… че имах и малко друга работа. — Ясно беше, че е намислил да се върне при геймърчетата в Шахтата. Грант Непреклонния поклати бавно глава, вдигна ръка и докосна с показалец карфицата, която придържаше безупречния възел на вратовръзката му.

От острието й бликна тъничък сноп светлина и прободе Дог Шварц в лявото бедро. Мина през плата и плътта и се изгуби някъде в пода отзад.

Грант Непреклонния пристъпи напред и се надвеси над строполилия се Дог Шварц, докато си нагласяваше вратовръзката.

— Това трябва да те позабави мъничко — произнесе отчетливо той. Всичко почервеня, след това побеля и накрая се спусна черна пелена.

Дог се събуди при изоставения асансьор. Левият му крак гореше, от тазовата става до коляното. Когато се размърда, пламъкът стана термоядрен.

С дясната си ръка той опипа наоколо, докъдето можеше да се пресегне, без да мести левия си крак. Някой му беше прибрал дрогата. Помисли си за чичо Чарли. След това за неговите медицински сестри. Те щяха да знаят какво да направят. И в този момент завъртя глава, за да установи, че не е сам на пътя.

Върху седалката на собствения му мотоциклет се беше настанила мургава жена с раирана фланела и дълго черно палто. Дог я изгледа отдолу до горе. В първия момент си помисли, че е Дева Мария, дошла да го отведе в рая, но всъщност беше капитанът.

— Опитвам се да си спомня — заговори го тя, — къде съм те виждала преди.

Дог Шварц преглътна. Имаше чувството, че някой е пъхнал шкурка в гърлото му.

— Защо непрестанно си мисля за Марко? — запита го тя. — Ей, ти да не си негов приятел, а? Марко Мец. Не? Че защо тогава ми напомняш на него? — Тя се наведе напред през дръжките. — Искам да кажа, виждам го, както сега виждам теб — да лежи в онова тресавище на Венера. И двата му крака бяха строшени. Но това не е… За какво говорех?

Дог Шварц изграка нечленоразделно.

— Зная — кимна тя и се засмя. — Кракът на Марко! Ти си този, когото пратиха от болницата, за да му прибереш обратно крака. Но аз тогава вече те… тогава аз… зная, че аз тогава вече те познавах… — тя поклати объркано глава.

— От преди това.

— Дад пия — успя да прогъгне Дог Шварц. — Да пия.

Капитанът бръкна с ръце в джобовете на черното си палто. Тя се огледа, сякаш очакваше някой да седи зад нея. Движенията й бяха бавни, хипнотизиращи, също като речта й.

— Имах една чанта — продължи тя. — Ей толкова голяма беше. На времето я носех със себе си навсякъде! От Меркурий до Харон. Винаги държах вътре кутия с бира. Ако сега беше с мен, щях да ти дам да сръбнеш. — Тя продължаваше да клати глава и да подсмърча. — Къде беше това? Не говоря за чантата. Хайде, предавам се.

Дог Шварц най-сетне намери сили да проговори.

— Чистех — изрече мъчително той. — Прозорци. — Надяваше се това да помогне.

Капитан Джут отвори уста в едно голямо „О“ и го посочи с пръст.

— На Честност-2! — сети се тя. — В онази младежка банда. Тъкмо ми идваше на ума. — Тя скочи от мотора и тръгна към него. — Ами, да. Чакай, как ти беше името — Дог, Дог кой? Хайде де — Дог какво беше там? Здрасти, Дог. Радвам се да те срещна отново. Как я караш, приятел?

Тя го побутна по рамото с върха на обувката си. Той изписка болезнено.

— Май не си много добре, а? — попита капитан Джут.

Тя приклекна до него и го погледна в лицето. Очите му бяха помътнели, зениците — не по-големи от главички на топлийки. Също като нейните. Тя кимна с вид на мъдрец и погледна към тавана. Парата от устите им се смесваше и пълзеше бавно нагоре.

— Това е територия на Хаоса, нали? — попита го тя.

— Долу — отвърна Дог. Опита се да мръдне глава, за да й покаже къде.

— Отдавна не бях минавала насам — призна му Табита. — Е, ти сигурно го знаеш. Няма какво да търся тук.

Тя му показа ръцете си. Бяха изподрани и окървавени, сякаш дълго време ги бе блъскала в нещо твърдо. Но усмивката й бе все тъй замечтана.

— Никак не боли — побърза да го увери. — Още повече, когато срещнеш стар приятел.

Дог Шварц се огледа за неизменната й сянка — транта — но животното не се виждаше никакво. Очевидно Джут бе съвсем сама.

Капитанът бръкна в ризата му.

— Казах на тази полковник Старк — заговори тя, — че са ми по-близки идеите на хора като теб… Като теб… Кени и Ломакс… — Изглежда белеше нещо от кожата му.

— Знаеш ли за какво си мисля? — продължи раздразнено, сякаш не успяваше да се съсредоточи. — Мисля, че причината е в този кораб. Преди да го получа, бях едно обикновено момиче, което си падаше по веселия живот. Сигурно още съм такава. Въпреки… въпреки всичко.

Тя подаде ръка на Дог Шварц. Имаше нещо на върха на показалеца й. Приличаше на тънък обелен лишей, но беше кафеникаво.

— Искаш ли? — попита го. — Тъкмо кракът вече няма да те боли. Всичко ще престане да те боли. — Тя отдръпна ръка и разгледа отблизо блестящото малко нещо, залепнало на пръста й. — Не, няма да ти дам. Защо пък да не те поболи малко? Честност-2, казваш, ама че далеч назад във времето се връщаме днес!

Дог Шварц полагаше отчаяни усилия да се съсредоточи върху думите й през огнената пелена. Да можеше само да я пипне, Грант щеше да допълзи на четири крака и да го моли за нея. Дог си спомни, че носи неутрализатор „Магнани“ — сигурно средство за лична защита. Беше го скрил в мотора.

— Е, заповядай, вземи — възкликна капитанът и отново коленичи. — Ето, вземи си.

Тя повдигна ризата му нагоре и оголи бялото му изпъкнало, щръкнало шкембе. След това, сбърчила вежди, отлепи лишея от пръста си и го постави на корема. Животинчето се намести удобно и се прилепи плътно за кожата.

— Тук така ги лекуваме тези неща — похвали се тя, докато наблюдаваше как телцето на съществото се изпълва. — Всеки се храни от другия.

Объркан и изплашен, Дог Шварц не смееше да откъсне очи от подуващия се лишей. Изведнъж почувства, че между него и неистовата болка в крака се разстила нежна, омекотяваща пелена. Все още усещаше пареща горещина, но сякаш се беше отдалечила поне мъничко.

— Всеки се храни от другия — повтори капитан Джут. Очите й бяха навлажнени. — Ако някой те пропусне, следващият ще ти види сметката. — Предполагаше, че говори за него. Изведнъж осъзна, че тя наистина беше опасна.

— Виж — изрече Дог, най-сетне понадвил болката. — Май не разбираш точно. Нищо не съм направил. Ама съвсем нищичко. И не бих направил. Може да съм голям, но не съм такъв човек. — Думите излизаха от устата му като балони, напомпани с горещ въздух. — Само изпълнявах заповеди. Гледах да съм полезен за делото. Викат ми, свий сармите на онзи задник и аз действам. Първо, разбира се, ги увещавах и само ако не се получи… Нали разбираш? — Той направи опит да скъси разстоянието до мотоциклета, но тялото му отказваше да се подчини.

Табита Джут въобще не слушаше изповедта на Дог. Тя си имаше свое бреме от чувства, което напираше да се излее навън.

— Край, отказвам се — призна му тя. — Нека ме изядат. Повече няма да се боря.

Тя скочи на мотора и го запали.

— Повикай помощ! — примоли се Дог Шварц. — Кракът ми!

Опрял глава на земята, той я изпроводи с поглед, докато се отдалечаваше сред прахоляка. Всичко се обърна с краката нагоре, помисли си Дог.

Не че имаше някакво значение.

В края на краищата го спасиха, и то хора, които нямаше да му слагат още лишеи. В случая с капитан Джут спасяването се оказа значително по-продължително.

Откриха я, естествено, в Латералната Фисура, в една изоставена аналогова кариера. От мотоциклета нямаше и следа. Цепнатината, в която Табита бе пропълзяла, бе толкова тясна, че спасителният екип едва успя да се промуши. Когато се добраха до нея, беше посиняла от студ. Съблякоха мокрите й дрехи и забелязаха четири лишея по тялото й, които я държаха в седирано състояние, докато й влеят течности. Единствената дума, която успя да произнесе, беше Доджър.

Но от капитан Гилеспи и останалите членове на експедицията все още нямаше никаква вест.

9.

— Безнадеждно е — оплака се Ксавир. Откакто откриха Голямото чудовище, професорът бе станал крайно раздразнителен и невъздържан. Най-тежко понесе раздялата с жените от Девети канал.

Той се извърна към троглотита и размаха нетърпеливо ръце.

— Какъв беше смисълът да се връщаме обратно?

Инк млясна с уста. Подпряна на патерицата, тя се наведе и вдигна котката на ръце. Дали в изпъкналите й очи не се мярна насмешка? Или предизвикателство?

Вратите на кадилака бяха отворени. Двигателят беше изчезнал, както и всички стъкла. Отвътре надничаха мънички, черни личица. Изведнъж вратите се хлопнаха.

Кучето започна да ръмжи заплашително.

— Тихо, Тими! — сгълча го по-възрастното от Катсингъловите момичета. — Ще ги изплашиш.

Тя застана до Инк. Двете огледаха колата. Скоро се приближиха Доджър и Джоан.

— Ей, тази е в друг оттенък на розово — посочи Джоан. Доджър се засмя.

— Те са само деца — произнесе момичето, после се надвеси през прозореца, твърдо решено да ги покани да излязат. Може би щяха да склонят да си поиграят.

Дотича преподобният Арчибалд, с вдъхновено изражение на лицето.

— Алилуя! — извика той, все още завладян от религиозния екстаз, с който ги бе повел към голямата стълба. — Благословен да си, Господи, и ще се молим за душите на тези твои изгубени овчици. — Едва завърши второто изречение и около тях започнаха да валят различни предмети.

— Внимавайте, преподобни — предупреди го капитан Гилеспи, но като видя, че не я слуша, го изтика на безопасно разстояние.

— Всички души принадлежат Нему — увери я той. Излъчваше топлина, сякаш го тресеше и имаше температура. — Нима ще позволим тез да погинат?

— Най-вероятно — отвърна тя. — Ако обичаш, отче, следвай ме.

При завоя на тунела Джоан погледна назад. Мъничките очички зад волана на полуразглобената кола продължаваха да сияят с отразена светлина.

Ловната експедиция навлезе в район с високи тавани и изпръхнала от суша почва под краката. Сгърчени дръвчета с увиснали клони и почерняла кора придаваха допълнителна меланхолия на обкръжаващата ги обстановка. Малко по-нататък обаче за първи път от доста време се натъкнаха на открит поток, а светлините на фаровете озариха неголям мост, конструиран от бамбукови пръчки и стоманени скоби. Изглеждаше доста стар.

— Дали да не попълним запасите си от прясна вода? — попита едно от момчетата със съмнение в гласа.

— Уф! — възкликна с отвращение сестра му.

— Малкото момиче наистина е Тайнствената жена — обясняваше Джоан на Кстаска. — Това е повече от очевидно.

— Не — поклати глава херувимът. — Не е.

Капитан Гилеспи ги учеше как се свиват цигари. Херувимът свиваше своите върху металната повърхност на чинията.

Инк настояваше да продължават без почивка. Кстаска й предложи да се опира на летящата чиния, но тя отказа категорично. Бояла се, както сама призна, че дребното черно дяволче възнамерявало да й отмъкне спомените.

Малко по-късно Кстаска вдигна сфероидната си глава, сякаш бе доловила нещо из въздуха.

— Излязохме на картата — произнесе тя с видимо задоволство. Зелени и червени светлинки замигаха по краищата на чинията. Кстаска подаде една от готовите цигари на Доджър, като си послужи с щипката на опашката.

— Ммм, ще бъдеш ли така добра да ми я оближеш?

Кстаска се свърза с Таламуса и не остана никак изненадана, че там от известно време вече се разпореждаха хората на Старк.

— Как е положението, шефе? — попита Джоан.

— Всичко е наред — отвърна херувимът. — Трудя се с пот на челото.

Котката Один се отърка в крака на Инк и отскочи встрани миг преди да я притисне патерицата. Изглежда все още не беше привикнала с новите познати на господарката си, защото от време навреме спираше и ги оглеждаше замислено с издължените си сиамски очи.

Съвсем скоро, според местния стандарт естествено, навлязоха в поредната необитаема зона. Пътят следваше ръба на една доста дълбока цепнатина, чиито краища бяха подсилени с бетон. От другата страна се виждаха прозорци, зад които блестяха светлини.

Децата вървяха в индианска нишка и се държаха за ръце. Хрумна им да запеят:

„Хай-дъл-ди

Хай-дъл-да,

Хай-дъл-ди

Хай-дъл-да-ха-ха-ха-ха-ха-ха,

Хай-дъл-ди…“

Преподобният Арчибалд се беше изправил на входа на един тунел, вдигнал нагоре ръце.

— Нека се помолим — прикани ги той, с глас като разстроен тромпет. — Нека благодарим вкупом на Всемогъщия Господ Бог, Който ни доведе невредими до Долината на сенките и смъртта…

От тунела зад него неочаквано се появи демон.

Това беше дълго, източено същество, което се разгъваше откъм мрака със сух, пращящ звук. Имаше четири ръце и два крака, а тялото му сякаш беше изплетено от бодливи къпинови стъбла. Движеше се бавно и се поклащаше непрестанно, като че ли беше изненадано, явно пробудено от продължителен сън.

Свещеникът падна и чудовището премина през тялото му.

Професор Ксавир повиши глас, надмогвайки писъците и всеобщата суматоха.

— Всичко това е твое дело, отвратителна дърта вещице!

И докато първите изстрели на ловците пробиваха дупки колкото юмруци в стената, той се хвърли разгневено върху Инк.

Още е първия удар изби от ръцете й патерицата. Капитан Гилеспи се метна помежду им, направи опит да задържи падащата жена, но накрая бе повлечена след нея. Тя чу Кстаска да изпраща призиви за помощ по радиото, на всички възможни честоти.

Мъжете изтикаха децата най-отзад, без да прекратяват стрелбата. Въздухът се озари от синкави светкавици. Джоан крещеше нещо неразбрано. Гилеспи се огледа и зърна професора и Инк на ръба на бездната. При следващата светкавица там беше само професорът.

Лежеше на площадката и надничаше долу през ръба.

— Търсете пътя за отстъпление! — извика им тържествуващо той.

Сякаш привлечен от гласа му, фраскът се насочи към него. Отекнаха нови изстрели, които го накараха да изпищи от болка, но не бяха достатъчни дори да забавят движенията му. Той сграбчи главата на професор Ксавир в грамадната си лапа и го задърпа към гърлото на тунела. Професорът крещеше ужасено и опипваше колана си за оръжието, което отдавна не беше там. След това се вкопчи с две ръце в притисналата го лапа. По лицето му се стичаше кръв като от спукана хартиена кесия с малинов сироп. Един от ловците опита да посече с брадва крака на неочаквания нападател, но от разкъсаната кожа бликна отвратителна млекоподобна течност. С почти безгрижно завъртане на опашката чудовището го помете.

Тялото на професора започна да се гърчи в мъчителни конвулсии. Доджър Гилеспи дръпна захвърления кръст на свещеника и го стовари върху жилавите като върбови клони ръце, които стискаха Ксавир. Кръстът се строши, разпръсквайки наоколо огледални парченца, а една от свободните ръце на фраска я шибна болезнено като разцепена бамбукова пръчка. Капитан Гилеспи отскочи назад, спъна се, просна се по гръб и след това изпълзя към близката стена.

— Мамка му!

Тя се претърколи задъхана, докато пред разширените й от ужас очи фраскът сгъна страховитите си крайници и откъсна главата на професора.

Някъде по това време последният фраск най-сетне бе започнал да проявява макар и вяла реакция към несекващата канонада. Той отстъпи назад, огледа се озадачено и кимна, сякаш отговаряше на някаква своя мисъл.

Ловците притичаха напред и продължиха да заливат неукротимото чудовище с вълни от виолетова радиация. Миришеше на озон и се чуваше постоянно бръмчене като от далечна дъскорезница.

Джоан забеляза една захвърлена пушка, наведе се и я вдигна.

— Назад! — викна й Доджър, която все още се придвижваше на четири крака.

— Какво е това? — извика й Джоан. — Какво е това?

— Фраск! — отвърна Доджър и се претърколи отново. Не се съмняваше, че Джоан досега не беше виждала подобно нещо. Тя протегна ръка и издърпа пушката. Погледна брояча на пълнителя, колкото да установи това, което вече предполагаше — че е празен.

— Проклятие!

Болеше я ръката. Хълбокът още повече. Фраскът беше изгубил един от крайниците си. Въртеше се в полумрака като размахван от великан клон. Той нададе оглушителен крясък. Съвсем определено отстъпваше.

Децата се нахвърлиха върху примамливите огледални останки на кръста.

— С тези огледалца можем да предупредим капитана!

След това затичаха назад по пътя, като пращаха слънчеви зайчета към покритите с пукнатини скални стени. „S-O-S“ — сигнализираха на междупланетна морзова азбука отблясъците.

Но фраскът все още не беше победен. Изведнъж той се хвърли напред, стъпквайки противниците си във финален изблик на злоба. Не правеше разлика между възрастните екземпляри, с лъщящите им оръжия, и по-младите — с техните святкащи огледалца.

Децата изчезнаха в грамаден фонтан от яркочервена кръв.

Тогава цялото налично въоръжение се съсредоточи върху фраска и го унищожи. Но това отне безкрайно дълго време. Приличаше по-скоро на филмово клане, пълно със забавени кадри и бликащи кръв артерии. Стрелците посипваха подскачащото, танцуващо, гърчещо се тяло със смъртоносните изблици на поне пет различни вида оръжия за поразяване, докато чуждоземното тяло размахваше петте си останали крайника и пръскаше всичко наоколо с млечновата лепкава течност.

Когато най-сетне шумът утихна, едва шепа от членовете на експедицията все още се държаха на крака. Те продължаваха да крещят, завладени от сляп ужас и жажда да убиват. Близо до тях някой от ранените се молеше на висок глас да го застрелят час по-скоро.

Кстаска литна над бойното поле и сондира останките от чудовището с разположените на върха на опашката й датчици.

— Мъжкар е — заключи тя. Джоан оглеждаше натрошените кости и тръбичките с млечновата кръв и се питаше как е могла да разбере.

— Добре ли си, малката? — попита я Доджър Гилеспи. Тя самата беше цялата опръскана с кръв.

Джоан я прегърна и започна да хлипа. Усети, че й се повдига. Сигурно щеше да повърне, ако имаше какво.

— Инк! — повтаряше тя несвързано. — Професорът! Децата!

— Последният от Легиона — провъзгласи ликуващо преподобният Арчибалд. Тъкмо се изправяше на крака. Изглеждаше сякаш някой го беше залял с кофа червена боя. — Защото, както е писано…

— О, я млъквай! — кресна му капитан Гилеспи и притисна още по-силно Джоан.

— Ей, има ли някой там! — продължаваше да нарежда един от ранените.

Мисионерът не й обърна внимание.

— Слуги на Рогатия — оповести той и махна отчаяно с ръка.

— Фраск, мъжкар, младежка възраст, специализиран за войник — диктуваше Кстаска.

Преподобният Арчибалд насочи лъча на прожектора си към херувима и заговори.

— И уродливи бяха телата им и изменени крайниците, за да прилягат на службата им. — Отново бе завладян от религиозен екстаз. — Върви скриваха очите им, с върви прикриваха ушите си и с върви те поразяваха врага свой!

Вече нямаше съмнение, че преподобният Арчибалд е изкукуригал напълно.

— О, отвратителен грях! — отзова се негова съсухрена последователка. Тя вдигна захвърлена сред труповете карабина, поколеба се за миг и застреля в главата мъжа, който молеше за помощ.

— Божичко мили! — изхлипа уплашено Джоан.

Последните оцелели кръстоносци се надигнаха и взеха да си събират оръжията, като че ли бяха някакви свещени реликви.

— О, Господи Боже, за твоята правда се скитаме из това прокълнато място!

И преподобният Арчибалд, следван от верните си сподвижници, навлезе смело в тунела, откъдето се бе появил фраскът. Почти веднага стрелбата беше възобновена.

Кстаска се приземи пред Доджър и Джоан.

— Последвайте ме — покани ги тя любезно.

Джоан закърши ръце.

— Но Инк? — проплака тя, като дете, изгубило майка си. — Ами останалите?

Доджър я дръпна след себе си.

— Най-доброто, което можеш да направиш за Инк — обясни й тя, — е да вземеш мерки да не те сполети нейната участ.

Херувимът ги поведе нагоре по склона на висок близо петдесетина метра хълм. Капитан Гилеспи не се съмняваше, че е избрала най-правилния път. Двете с Джоан си помагаха при изкачването. Известно време дочуваха лая на Тими, който продължаваше да се навърта край убитите деца.