Открадни си свят

1.

Това е историята на Табита Джут и как тя замина на дълго пътешествие.

Казвам се Алис и много си падам по историите. Когато бях само една обикновена баржа, капитан Джут често ми разказваше разни случки. Някои от тях бяха за самата нея и за това как накрая е станала мой капитан, други за наши съвместни преживявания, за местата, които сме посещавали, и работата, с която сме се захващали. Имаше и такива разкази, които просто не разбирах. Всъщност, да си призная, май повечето бяха от този род. Така е, не можеш да схващаш всичко, когато си баржа.

След това капитан Джут, която през целия си живот бе управлявала само баржи, шхуни и скутери, неочаквано се сдоби със звездолет, а в известен смисъл и аз.

Колкото и да е съвършена и адаптативна една машина, тя едва ли е в състояние да осъзнае какви чувства вълнуват хората. Но все пак аз разговарях подробно с капитан Джут и ето как тя ми описа какво е било за нея да получи на поднос „Изобилие“:

Било е като да се събудиш един ден и да откриеш, че си наследил необятен палат. Палат с повече стаи, отколкото би могъл да пребродиш. С място за всичко, което би пожелал да притежаваш. Стая за летене. Стая за плуване. Съкровищница, където да си търкаляш златните парички. Различна спалня за всеки ден от годината и една толкова тайна, че само ти да можеш да я намериш, където никой да не идва, за да те събуди, да те кара да ставаш и да иска да ти оправи леглото. С бална зала, където празненството никога не спира за всички твои приятели. С тъмница, в която да хвърлиш най-страшните си врагове. Хиляди, милиони стаи, стаи с техни собствени истории, стаи, в които живеят хора със странни, налудничави идеи за устройството на света. Хора с особен език, нужди и мечти. И други стаи, с неща, които дори не си в състояние да разпознаеш, с диви животни и странни машини, с неопределени настроения и непознати болести. И целият този палат се рее сред звездите.

Тъкмо в това се състоеше моята работа. Това бе причината, поради която капитан Джут ме измъкна от развалините на баржата и ме включи в електронната нервна система на звездолета: защото знаех как да го накарам да лети. Но само това и нищо повече. Нямам представа как го правя, също както всеки от вас не знае как точно върви, препуска в галоп, приплъзва се или с каквото там се занимава обичайно.

Тази история започва със старта на пътешествието от Астероид 000013 и свършва с неговия финал, с пристигането, което не беше съвсем истински край, а само поредното начало. Подобно на повечето пътешествия и споменатото стигна доста по-далеч и отне значително повече време, отколкото се предполагаше в началото, дори що се отнася до субективното време.

След толкова много увъртания, нищо чудно да ви е споходила мисълта, че капитан Джут не се е справила особено добре в края на пътуването, ала сигурно ще внеса допълнителен смут, ако ви разкрия, че тя не се справяше никак добре още от началото. Един Господ знае какъв е точният брой на статутите, териториите и правата за собственост, които тя наруши още с встъпването си в длъжност капитан на кораба, на бъркотиите и провалените бизнес начинания. Може би ако бе проявила по-голямо внимание, щеше да се представи в далеч по-добра светлина. Но пък тя вече бе увиснала от ръба на пропастта, откъдето връщане назад нямаше, което, честно казано, бе нейното обичайно състояние.

2.

А в зеления купол цареше истински хаос. Същества от различни раси се щураха навътре и навън, цвърчаха, покрякваха, разправяха се помежду си и ръкомахаха развълнувано. Сред цялата тази шумотевица те изнасяха старите криогенни фризери, животоподдържащите машини и екоклиматизатрри и дотътряха на тяхно място гравитокамиони с пултове за управление на полета и грамадни макари с фиброоптични кабели. Приличаха на малки деца, които търчат в кръг с разперени ръце и бръмчат с уста, представяйки си, че имитират летящи машини.

Усмихната, както напоследък все по-често се улавяше да го прави, усмихната на всички и без да поглежда никого конкретно, Табита Джут си проби път през обичайната тълпа от зяпачи и звездобройци и спря насред фоайето. По навик постави пръст върху бутона за повикване на монитора на китката си, преди да си спомни, че навсякъде бяха монтирани силно чувствителни микрофони.

— Как върви, Алис?

— НАГОРЕ, НАДОЛУ И В КРЪГ — отвърна божествен глас.

Не беше никак лошо за глас от небето. Техниците сигурно са я сметнали за откачена, когато най-сетне си дадоха сметка, че всъщност иска от тях да възпроизведат акустиката на бергенска кобалтова пилотска кабина във вътрешността на висок двеста метра купол. Капитан Джут знаеше, че никога няма да постигне съвършена прилика, но все пак това бе топъл, човешки, женски, говорещ английски, лишен от възраст, безкрайно нежен и ужасно благонадежден глас. Капитанът се засмя. Това бе нейната Алис.

Тя подмина купчината от сандъци, стоварени право в средата на куполната зала, като приемаше с достолепен вид поздравленията на околните.

— Великолепно — промърмори, като се постара да я чуят. — Всичко е наред, браво.

Върна се на мостика и се настани в голямото кресло. Пресегна се и потупа пулта пред нея, сякаш беше рамото на Алис.

— Чудесно, Алис… — Пристигна кафето й, прясно, горещо и силно. — Браво, браво, възхитена съм. — Тя отпи от чашката, примижа от удоволствие и огледа още веднъж мостика.

Недалеч вдясно чифт товарни роботи спускаха палета с монитори от галерията: чисто нови „Патайс“, с възможно най-висока разделителна способност, все още облепени с пакетираща пяна. Още по-нататък други подобни машини инсталираха стабилизиращи паралаксови мезоскопи — красиво изработени апарати, всеки един струващ цяло състояние, каквито някога бе прекарвала с тонове от Домино Валпарайсо до товарните пристанища на Телос-10. А сега бяха нейни.

Капитан Джут прокара длан по гладката повърхност на централния пулт. Индикаторите се раздвижиха, активирани от допира й, и започнаха да подскачат като пъстроцветни фонтани под замъгленото стъкло.

— Откъде идва всичко това? — почуди се тя.

— ОТ „ИЗОБИЛИЕ“ — отвърна Алис. — ВСИЧКО Е ТУК.

Това бе лозунгът от орбиталния рекламен надпис, от рекламните буклети и сигналните сателити: искряща пантомимична вихрушка от плодове, монети и карти за игра, пръснати пред нещо, което наподобяваше черупка на костенурка, макар хората, които работеха в боклукчийските тунели и коридори на „Изобилие“, да твърдяха, че всъщност е кофа за смет.

— Всичко е тук някъде — произнесе господин Спинър и се усмихна, притиснал към гърдите си неизбежния си бележник.

Господин Спинър бе бивш първи офицер на шенандойски зърнен шлеп. Попаднал в пиратска засада, недалеч от орбитата на „Изобилие“ по време на поредния рейс, той сметна за щастлива намеса на съдбата възможността да се прехвърли на борда на гигантския звездолет малко преди той да поеме на първия си неочакван, необявен, непредизвестен полет. Както много други места, сега Шенандоа също бе в криза. Най-вероятно шлепът на господин Спинър вече бе конфискуван, с всички неприятни последици за екипажа, но той самият бе тук и се стараеше да бъде полезен с всичко, на каквото бе способен. Светлините на мостика се отразяваха върху лъскавото му теме.

— Едно историческо пътешествие — обяви той пред видеорепортерите. — Първият човешки полет към друга звезда.

Всъщност крайната цел на пътуването доскоро бе тема на доста оживени дебати. Предложенията валяха едно през друго. Туристически лайнери и индивидуални скутери, натъпкани с авантюристи и представители на различни организации, наобиколиха „Изобилие“ още щом се материализира в околностите на Пояса. От компортовете се посипаха въпроси, предложения за подкупи и съвместна работа, имаше и заплахи. Изглежда единодушно бе мнението, че Апокалипсисът наближава. Капеланците бяха съкрушени, еладелдийците се мятаха като обезумели, сякаш преследвани от едничката цел да си захапят опашките, а отвъд Юпитер серафимите струпваха своите черни, мълчаливи кораби. Жителите на Пояса изглежда виждаха в звездолета на капитан Джут гигантска спасителна лодка.

Капитан Джут се изтегна в креслото и отпи от тубичката с отлежало траянско. След това я вдигна и я разклати във въздуха. Възнамеряваше да говори и всички наоколо утихнаха.

— Бива си го туй нещо — широко се усмихна тя.

Присъстващите я обкръжиха, като се надвикваха един през друг.

— Добре, стига! — спря ги тя и плъзна насмешлив поглед по изплашените им лица. — Хайде, Алис? Какъв е обсегът й?

— ВСЕ ОЩЕ НЕ РАЗПОЛАГАМ С ПЪЛНА ИНФОРМАЦИЯ — отвърна Алис, заровена из лабиринтите от извънземни програми. — МОЖЕ БИ ТРЯБВА ДА ПРЕСКОЧИМ ДО ТИТАН, ПРЕДИ ДА ПОТЕГЛИМ НА ПЪТЕШЕСТВИЕ?

Главните кодове за задвижването на фраския звезден двигател бяха създадени на Титан, което отдавна бе обществено достояние.

— ТАМ БИХА МОГЛИ ДА НИ ПОМОГНАТ — подхвърли Алис.

По-вероятно е да си приберат кораба, за да го върнат на създателите му, помисли си Табита. Които и да са те — човекоядните фраски или серафимите, чието хоби бе да реконструират човешки тела. Джут премести инстинктивно поглед към стената на кабината, откъдето се бе появил последният фраск, а след това към херувима Кстаска, която се носеше наблизо. Кстаска беше творение на серафимите, а в момента превеждаше картите на фраските. Дребните червени очички блещукаха развълнувано, докато херувимът бърникаше в пулта с металическия край на опашката си.

Никой не гореше от ентусиазъм да посетят Титан. Жадуваха за звездите. Откак се помнеха, бяха приковани към Слънчевата система заради политиката на капеланците, чиято крайна и неясна цел бе или културно-етническо опазване, или интензивно, но ограничено вътрешносистемно развитие. Така или иначе, сега бе моментът да потърсят нови хоризонти.

— Един по един, ако обичате…

— Звездата на Ван Маанен — произнесе Карен Нарликар, бивш шофьор на гравитокамион, също като Табита.

— Не, не — извика една лаборантка, чиито уши бяха украсени с обеци от нептунови миди. — БД+59.1915. Страхотно местенце, казвам ви. Има толкова красива корона. — Тя си проби път през тълпата и пъхна смачкано тесте от астрофотографии под носа на Табита.

Капитан Джут ги взе и се престори, че ги разглежда.

— Искате да знаете какво мисля ли? — попита тя и другите закимаха. — Сириус. Веднъж гледах един филм за онзи район. Пълно е с топли светове…

— И с еладелдийци — допълни някой от тълпата.

Господин Спинър си разглеждаше ноктите.

— Ако питате мен — промърмори той, — бих ви предложил Лаланде 21185. — Стига да ни е в обсега. — Той се ухили, показвайки зъбите си. — Останалите места можем да ги погледнем на обратния път.

Тръпка на удоволствие и зле прикрит страх пробяга по лицата на присъстващите. Бая смелост се изискваше да литнеш с това чудо към звездите, без да знаеш докога ще те слуша, дали е в състояние да стисне дотам, докъдето го караш, и ще съумее ли въобще да те върне здрав и читав.

— Я не прекалявайте — подвикна им откъм пулта Кстаска.

Капитан Джут се озърна. Херувимът бе извикал на екрана изображение на звезда. Беше малко размазано, сякаш светлината се прецеждаше през плътна информационна завеса от най-различни по вид кодове и честоти.

— Проксима Центавър — обяви Кстаска.

— Логичен избор — одобри господин Спинър. Не откриваше света, херувимите се славеха с безупречната си логика, макар никой да не знаеше причината за това.

— Проксима — повтори замислено капитан Джут и се приготви да гаврътне поредната глътка. — Шибаната Проксима Центавър! Най-сетне. Ще оставим кресливите капеланци, скимтящите еладелдийци и онези интриганти серафимите да ни гълтат праха.

А също мама и татко, помисли си тя. Както и всички останали. Всички.

— Добре, прав си, да не прекаляваме — кимна капитан Джут. — Хайде да тръгваме.

Беше толкова развълнувана и горда, че дори не осъзнаваше, колко много я е страх. Звезден двигател, фраски звезден двигател. Как, по дяволите, работи? Как работеха капеланските двигатели, които бе използвала през целия зрял период от живота си? Като пъхнеш вътре корабна личност и Алис служеше тъкмо за тази цел.

— Готови ли сме за Проксима, Алис?

Последва кратка пауза, докато корабната личност изследваше възможностите на „Изобилие“.

— НЕ ВИЖДАМ ЗАЩО ДА НЕ СМЕ, КАПИТАНЕ.

— ПРОКСИМА ЦЕНТАВЪР — обявиха всички високоговорители и тълпата ги аплодираше.

— Там ли отиваме? — попита един дългунест младеж.

— Там отиваме — потвърди капитан Джут. Тя сгъна пръсти, огледа с невиждащ поглед ноктите си, усещайки как ъгълчетата на устните й неумолимо се извиват нагоре.

— Алис? Приблизителна продължителност на полета?

— НЯМАМ НЕОБХОДИМАТА ИНФОРМАЦИЯ.

— Добре де, кажи ни поне колко ще е горе-долу. Не можеш ли да предвидиш?

— КЪМ КОЯ ОТ СТОЙНОСТИТЕ, ОПРЕДЕЛЕНИ ОТ ЧОВЕШКОТО ВЪЗПРИЯТИЕ, ДА СЕ ПРИДЪРЖАМ?

— Какво искаш да кажеш с това, към коя от стойностите?

— В ХИПЕРПРОСТРАНСТВОТО НЕ СЪЩЕСТВУВАТ МЕРНИ ЕДИНИЦИ. СЪЖАЛЯВАМ, КАПИТАНЕ.

— Палерния, Палерния — шепнеха гласове зад нея.

— Палерния е в орбитата на Проксима Центавър, капитане — подсказа господин Спинър.

— Зная го, господин Спинър — кимна Джут. — Ще иде ли някой от вас да потърси палернианците? Мисля, че бяха петима. И не ми стойте всички зад гърба.

По нейна поръчка намериха и монтираха грамаден екран. Поставиха го на отсрещната стена и го завинтиха право в корабната матрица. Техниците й съобщиха, че могат да показват там всичко, което пожелае, да излъчват на живо, да прехвърлят картина от мониторите на мостика, да подават редактирана информация и да показват интересни находки от издирванията на Алис. Надяваха се след време да осигурят и образ от външните камери, но отсега хленчеха, че щяло да бъде доста трудна задача.

Всеки път, когато Джут спираше поглед на екрана, тя се сещаше за замразения фраск, който се бе показал с гръм и трясък от него, разпръсквайки подобна на гной или сперма течност по пода на каютата. Все още подметките й лепнеха. Техниците и клавиатурните жокеи се пързаляха в локвите, поръсвайки всичко с пепел от цигари. Гадеше й се да ги гледа, ставаше й лошо дори само при мисълта за това.

Палернианците останаха очаровани от решението й. Петимата представители посрещнаха вестта за избраната цел с радостни викове, подскачаха щастливо и се целуваха.

— У домааа! — крещяха те.

Време беше да погледне какво става в доковете. Струваше й се невероятно, че трябва да мисли едновременно за толкова много неща. Тя въздъхна и даде знак на господин Спинър, който се завтече да повика асансьора.

— Не позволявай на никого да безпокои Алис, — нареди му Джут и кимна с брадичка към техниците, които драпаха да се настанят в овакантеното от нея кресло.

— ВСИЧКО Е НАРЕД, КАПИТАНЕ — успокои я Алис и отново се зае да й припомня принципите на паралелното изчисление и че всичко в онази миниатюрна сива пластина, пъхната в четящото устройство до креслото, вече е презаписано и пре-презаписано многократно, както и че възможностите на споменатата пластина отдавна са надхвърлени при генерирането на новата личност, която разговаря с нея в момента.

— Значи мога да те взема с мен — заключи капитан Джут.

— АКО ИЗПИТВАШ ПОДОБНА НУЖДА — бе вежливият отговор.

Капитан Джут извади пластината и я пъхна в чантата сред останалите безполезни вещи като олющени слънчеви очила, усукан кабел на слушалки и резервни гащички. Ако не беше, тази малка сива пластина, помисли си тя, с бергенски сериен номер 5Н179476.900, съдържаща корабна личност на име Алис, никой от нас нямаше да е тук. Ако не беше 5Н179476.900 и умопобърканият, дълбоко замразен труп на име Хана, „Изобилие“ все още щеше да обикаля в околоземна орбита, а ние щяхме да сме зомбита в Харон, приютили в уютните си мозъчета капелански ларви.

Във фоайето погледът й се спря върху емблемата на криогенната компания, която преди това се бе помещавала в купола.

„Сънят на праведния — бе изписано там. — Едно бъдеще, изпълнено с достойнство.“

— Това можете да го свалите — кимна капитан Джут и мигом цял куп работници се изкатериха, за да откъртят емблемата.

— Само не я чупете! — извика непознат дебеланко с щръкнали зъби.

В асансьорната кабина имаше трант — красив мъжки екземпляр със златисти очи и телосложение на играч от зетбол лигата. Поздрави я със завъртане на котешката си глава. Табита си помисли, че трантите се срещаха доста често на борда. Надяваше се, да не й създават проблеми. Да са проклети и те, и перките, рече си тя. Дано се изядат помежду си. Сега не й беше до това.

Шибаната Проксима Центавър, ето за какво трябваше да мисли.

Издокарана в чисто нова синя копринена пижама, Саския Зодиак седеше в леглото на Табита. До нея имаше поднос със закуска, през който като че беше пробягала изгладняла конница. За същество с толкова крехка физика Саския имаше учудващо добър апетит.

Тъкмо преговаряше някои фокуси и от последния, „крякащата жаба“, върху дланта й за няколко секунди остана мъничка розова жабка, която се оглеждаше с ококорени очички, преди да изчезне. Саския въздъхна натъжено. Даде си сметка, че до края на живота си всеки път, когато прави този номер, ще си спомня за брат си. Винаги го изпълняваха заедно преди началото на представлението. Всеки бе като огледало на другия, неразличими за страничния наблюдател, особено когато носеха еднакви дрехи.

Последният от зодиаковите клонинги се изтегна върху луксозното легло. Въздъхна, отново извика образа на жабката, после помаха с пръстите на свободната си ръка към сервиращия робот.

— Не се разсейвай — сопна му се тя.

Роботът премигна с дванадесет ярки като диамант светлини и изписука въпросително.

Капитан Джут прескочи до вкъщи, за да си вземе палтото. Дълго, черно кожено палто, с което се бе сдобила някога, в един изоставен апартамент, след забулен в неясни спомени купон. Палтото не беше ново, по-скоро бе доста захабено. На всичко отгоре ръкавите му бяха къси, а джобовете — твърде плитки, за да пъхне вътре удобно юмручета. Но въпреки това Джут го харесваше и го носеше навсякъде. Полите му плющяха и се развяваха в изкуствената гравитация, докато двете с любовницата й се носеха по булевард „Утринна звезда“ към централните асансьори. Саския умееше да постига своето.

След като се настаниха, кабината започна да се спуска бавно и равномерно през гигантската централна пукнатина, която пресичаше „Изобилие“ от единия край до другия — от „Мъркюри гардън“ най-горе, до покрива на пещерите в основата. Докъдето им стигаше погледът кипеше невероятна активност — рамо до рамо работеха хора и машини. Лишените от въздух и енергия мъртви райони се запечатваха с помощта на полифилмови генератори или с обикновен цимент. Други бригади прочистваха обраслите с растителност тунели и поправяха разрушителните последици от внезапното отделяне на станцията от продължително следваната орбита.

Колкото по-надолу слизаше кабината, толкова по-горещо ставаше. Джут притисна акробатката към плексигласовата стена на кабината и я целуна страстно.

— Трябва да си намеря кола — промърмори тя.

Саския кимна.

— Така е, тук ти си капитанът. Трябва да имаш не една кола, а цяла флотилия.

— И каква да си избера според теб?

Въпросът изглежда подразни Саския.

— О, Божичко, нямам понятие — отвърна тя и ловко се изкатери до тавана. — Марко обичаше да се вози в кола. Все си падаше по големите. Вземи си такава — предложи тя. — С много светлини.

Табита вдигна ръка и погали изящния й прасец.

— Ще попитам Доркас — въздъхна тя. На времето беше работила за сестрата на Доркас. — Бива я да открива всякакви джунджурии.

В кабината имаше комуникатор. Наведе се към микрофончето и повика Доркас.

— Слушай, можеш ли да ми намериш кола? Голяма — добави Джут и погледна приятелката си. — Искам и шофьор. Да. Точно така.

Пристигнаха в доковете — мрачни, натъпкани с машинарии помещения, които заемаха най-долните нива на станцията. В транзитната секция за пътници все още се блъскаха тълпи от отпътуващи, които се надяваха да открият своя нов дом някъде другаде. Капитан Джут не можеше да ги разбере. Тя самата не бе имала постоянен адрес, откакто някога напусна родния си дом. Вярно, дълго време бе живяла на баржата „Алис Лидъл“, преди нещастният съд да се разпадне на съставните си части.

Все пак тълпата показваше признаци на разреждане. Джут се огледа, повика един от роботите, отговарящи за операцията, и поиска доклад за нейния ход.

— Натоварването на отпътуващите пътници продължава — произнесе с металически тембър роботът. — До момента са се качили 86,3% от желаещите.

— Продължавайте в същия дух — разпореди се Джут, докато се оглеждаше. Саския, потомствена изгнаничка също като нея, я следваше на крачка. Джут надникна през едно прозорче. Вътре имаше малка самостоятелна кабина. Същество, покрито със синкава козина и облечено в тъмничарска униформа, правеше някакви трескави знаци.

— Това пък какво е? — обърна се тя към робота. — Откъде се е взело?

— Пристигна с последния товар от 000013 — отвърна роботът.

Джут докосна вратата и прекрачи прага.

Еладелдиецът се хвърли в краката й и изхленчи жалостиво.

— Не — извика тя и се отдръпна. — Никакви ченгета!

Роботът забръмча, докато си сверяваше програмите.

Бяха свалили от борда всички полицаи, заедно с шепата оцелели фраски, под възторжения акомпанимент на пътници и бивши затворници.

Само господин Спинър изрази съмнение по повод тази странна размяна.

— Не смяташ ли, че и без това криминалният контингент е достатъчно многочислен?

— Ни най-малко! — отвърна Джут, израснала сред хора, за които законът винаги бе само досадна пречка по пътя към свободата. — С тези поне мога да се разбера.

— Вярно, с престъпниците се живее по-леко — подкрепи я Саския. — Ние също бяхме престъпници — добави тя. — Марко, Могул, Кстаска и аз.

Табита се наведе и я целуна нежно по челото.

— Сега вече всички сме престъпници — прошепна тя.

Продължиха надолу, до най-ниско разположените докове, откъдето през илюминаторите се виждаше грапавата скалиста повърхност на Астероид 000013, захапан от мощния лъч на „Изобилие“. Отвъд него имаше само завеса от мълчаливо чакащи звезди, сред които проблясваха пламъчетата на патрулните кораби, нямащи търпение да ги видят как ще напуснат системата.

— Всички желаещи напуснаха борда — обяви гръмогласно един от роботите.

Във ВИП-каютата, изолирана от прозрачния мехур на транзитната секция, бяха натъпкани последните доброволни изгнаници: данъчни шамани от крайните планети, лишени от правото да практикуват пластични хирурзи, безработни нещастници, твърдо решени да се разделят с гигантския орбитален комплекс, който до скоро им бе осигурявал нелоша прехрана. Вътре кипеше трескава работа разменяха се скафандри и оръжие, сръчни асистенти тичаха напред-назад, за да осигурят на господарите си топло местенце на последната каледонийска „Светкавица“. В ъгъла, далеч от всеобщата шумотевица, стоеше самотна мъжка фигура, издокарана в строг, черен фрак, и се любуваше на гледката зад стъклата на безрамковите си очила. За разлика от останалите непознатият нямаше личен багаж, нито специална екипировка, а и не проявяваше обичайните признаци на паника. Той също разполагаше с асистент — ако тази роля изпълняваше помощничката, приседнала в краката му.

Скелетоподобна жена се приближи и го сграбчи за ръката. Имаше големи, изпъкнали очи, в които се четеше уплаха.

— Хендерсън, да не си решил да останеш?

Мъжът, когото нарекоха Хендерсън, кимна отсечено.

— Ти си луд — заяви жената. — Винаги съм знаела, че си луд.

Мъжът завъртя глава и хвърли наоколо безгрижен поглед.

Някой я повика, жената се обърна, кресна нещо в отговор и се изгуби в тълпата.

Мъжът я изпроводи с поглед, сетне се наведе и погали своята спътничка.

До него застана едра и мускулеста веспанка, местен търговец на оръжие.

— Ей, Керш — повика го тя. — Как мислиш, този камък наистина ли може да лети?

— Че какво друго е правил досега? — отвърна също с въпрос мъжът, когото наричаха Хендерсън, а също и Керш.

Тя втренчи поглед в него, вдигна пръст и го опря в слепоочието си.

— Керш, ти си се побъркал! — обяви присъдата си, завъртя се рязко и на свой ред изчезна.

— Ник! — този път пред него бе дотичало жълтеникаво на цвят човече, което стискаше в шепата си дузина кредитни чипове. — Ник, приятелче, мога да ти платя колкото искаш! — в гласа му се долавяше ужас. — Обещавам ти, веднага щом ни приберат! — Докато говореше, той се опитваше да скрие чиповете в и без това претъпкания си джоб.

Мъжът, когото наричаха Хендерсън, Керш, а сега и Ник, махна опрощаващо с ръка.

— Задръж ги — рече той. — Инвестирай ги от мое име.

Ченето на жълтеникавото човече увисна. Беше толкова втрещено, че забрави за паниката, страха и опасностите.

— Значи заминаваш?! С тази жена?

Жената, за която говореха, дори не повдигна глава. Дали въобще разбираше, че става въпрос за нея?

Жълтеникавото човече беше толкова учудено, че не можа да сдържи смеха си. Закиска се подигравателно, показвайки позлатените си зъби.

— Ник, ти наистина си побъркан!

Мъжът повдигна рамене. Изглеждаше почти доволен от себе си. Мекото сияние на биофлуоресцентните светлини се отразяваше в лъскавата му вратовръзка и снежнобялата му риза. От говорителите се разнесе умореният глас на пилота на „Светкавица“ — съобщаваше, че потеглянето ще бъде отложено.

Астероидът се освободи с тласък като от внезапно избликване на мощни реактивни двигатели. Почти неусетно в началото, извънземният звездолет започна да набира скорост, а звездите се заизместваха от краищата на входния канал за доковете към неговия център.

Около двайсетина субективни минути по-късно отекна пронизителен клаксон. Същевременно мониторът върху китката на Табита започна да писука — повикване от кърмовия люк.

— Говори капитанът — произнесе тя. — Какво има?

— Фраймахерска харизма, капитане — докладва кърмовият наблюдател. — Приближава се на висока скорост.

Капитан Джут свирна на един гравитоджип, който ги натовари и се понесе към мястото. Тя се изправи, подпря се на предното стъкло и се загледа отвъд черната плоскост на стартовата площадка, към неясната завеса на силовото поле. Приближаващият се кораб можеше да се различи дори с невъоръжено око — тъмен силует на черния фон. Носеше се право към тях, сякаш нямаше никакво намерение да забавя.

— Какво, по дя…

— Идентифицирайте се! — произнесе механичният глас на системата за безопасност. — Очаквам идентификация!

Капитан Джут помаха с ръка.

— Пуснете го да мине — разпореди се тя. Тълпата зяпна към нея. Беше я споходило неясно предчувствие. Едва ли би могла да обясни защо постъпи така.

Във възможно най-последния момент силовото поле, закриващо кърмовия док, се разтвори точно толкова, колкото да премине харизмата — тъмнокафяв поясен влекач, със знаци на рудодобивната компания. Тромавият съд премина внезапно в спирачен режим, снижи се неумело над стартовата площадка — пилотът вероятно бе изгубил присъствие на духа — и се удари в черната тармакова повърхност, оставяйки след себе си искряща диря от изпотрошени окачващи механизми. Мигновено три противопожарни робота започнаха да посипват пистата с пяна, а грамадният хангар се изпълни с черен дим.

Междувременно зад прозрачното стъкло на пилотската каюта се размърда самотна фигура. Жена с гладко обръснато теме измъкна рязко контролните електроди от гнездата в слепоочията си, показа се през разтворения при удара авариен люк и като разблъска спасителните машинарии, скочи на земята и закрачи право към приближаващия се джип.

— Доджър! — извика Табита и се затича насреща й.

— Внимавай, малката — избоботи доволно новодошлата с опушеното лице, спря, разкрачи крака, опря ръце на кръста си и огледа хангара на извънземния звездолет. — Слушай, как мислиш, дали имам някакви шансове на тукашната трудова борса?

— Доджър! Доджър Гилеспи!

Едва ли имаше някой друг на света, когото повече би желала да срещне.

3.

Трудовата борса. Стара шега, от един друг живот. От дългите години непосилен наемен труд за чужди компании, полети с разнебитени таратайки между Фобос и Автономия, Свети Мораг и Лхаса. Скучни товари със сапун, морска тръстика, цимент, слънчева пяна, тонове и килотонове. Кратки нощувки в евтините туристически спални, които наричаха „кокошарници“ и в долнопробните еладелдийски хотели и дълги, незабравими, изпълнени е много смях нощи в баровете на Сан Пирели!

Доджър подсмръкна, извила нагоре ъгълчетата на устните си. Най-многото, на което бе способно инак каменното й лице.

— Да не си си помислила, че ще тръгнеш без мен?

— Божичко, Доджър, да знаеш колко се радвам да те видя! — Табита изведнъж се почувства ужасно горда. Тя разпери ръце, повдигна лице към тъмните корабни гнезда, таванските прожектори, силовите проектори и обгърнатите в дим опори на доковете.

— Харесваш ли я?

— Твоята приятелка с пижамата ли? — отвърна пилотът на катастрофиралия кораб. Металическите гнезда лъщяха върху бръснатото й теме, отразявайки пламъчето от запалката, докато припалваше поредната цигара. Изглежда още не се бе наситила на пожарищата около себе си.

— Не нея — възрази капитан Джут. — „Изобилие“. Моят кораб! — Дощя й се да заподскача. Почувства се отново хлапе, малката приятелка на голямата Доджър.

Наоколо вече се събираше неголяма тълпа.

— Ей, вие — обърна се към тях Табита, — това е Доджър Гилеспи, най-добрата жена, която някога е разцепвала вектора! — Тя вдигна ръката на Доджър и я размаха, като съдия, който обявяваше победителя в двубой. Разнесе се бръмчене на камери. Видеорепортерите бързаха да запечатат историческото събитие. Други се опитваха да скрият Джут зад оловни екрани и размахваха гайгерови датчици пред лицето й.

Капитан Джут свирна на джипа си и двете се настаниха вътре.

— По-късно ще имате време да поговорите с нея — обеща тя на репортерите. — Сега вече няма да ни избяга!

Кабинковият лифт ги издигаше бавно през Цепнатината, право към мостика. В отворите на тунелите, които подминаваха, Доджър можеше да различи мрак и светлини — сталактити и супермаркети, деца, които играеха под фонтан от пръски, бликнал от повредена улична помпа. На друго място неголяма група изследователи се готвеше за опасно спускане, надявайки алпинистки презрамки, по които бяха накачени клинове и намотани ярки въжета. Джут се наведе към плексигласовия прозорец и им помаха.

— Значи това е шибаният ти кораб?

— Това — потвърди Табита с глас на водещ телевизионно шоу — е шибаният ми кораб!

Доджър пусна тънка струйка дим от крайчеца на устните си. Вдигна глава и погледна към маранята над тях.

— Защо не са го използвали?

— Не зная — призна Табита. — Кой би могъл да обясни постъпките на фраските?

Старата й дружка втренчи поглед в нея. Ясно бе, че едва сдържа смеха си.

— И какво смяташ да правиш с него? — попита тя малко грубичко.

— Дълга история.

— Всъщност даваш ли си сметка с какво си се захванала? — попита със сериозен тон капитан Гилеспи.

— Разбира се, че не си давам — призна Табита. — Алис знае всичко — отвърна тя така, както един християнин би казал: „Господ знае всичко.“ След това притисна с ръка преметнатата през рамото чанта.

А в зеления купол вече чакаше развълнувана тълпа, жадуваща да зърне дръзкия пилот. Гилеспи раздруса ръката на господин Спинър и намигна на момичетата, които надничаха откъм коридора.

Капитан Джут тършуваше за нещо из чантата си.

— Алис — произнесе тя. — Това е Доджър. Стара моя приятелка.

— И ДРУГ ПЪТ СМЕ СЕ СРЕЩАЛИ, КАПИТАН ГИЛЕСПИ — прокънтя гласът на корабната личност. — ПЪРВО НА УТОПИЯ, КОГАТО БЯХ БАРЖА. ПОЯВИХТЕ СЕ НА ТЪРЖЕСТВОТО ПО СЛУЧАЙ КУПУВАНЕТО НА КОРАБА.

Доджър показа великолепните си зъби. Тя обходи с показалец мигащите пултове и многобройните ръчки за управление.

— Алис, гледам, че сега можеш да се похвалиш с нови придобивки.

— И НЕ САМО АЗ — отвърна корабната личност. — ВСИЧКИ ИЗМИНАХМЕ ДЪЛЪГ ПЪТ ОТ ОНЕЗИ ДНИ.

Доджър Гилеспи започна да се смее и не спря, докато не се закашля сподавено. Едва тогава се пресегна и дръпна Джут за ръката, сякаш търсеше помощ.

— Само ти, Джут — изхриптя тя и тихичко изпсува.

Табита положи ръка върху щурвала. Почти бяха осигурили стартова скорост. На екрана бе увиснало размазаното изображение на Сатурн, който изглежда се намираше право по курса.

— Какво ще правиш сега, Алис? — попита Доджър Гилеспи. — Сигурно ти се ще да достигнем до Проксима Центавър само с един скок, а?

— СЪМНЯВАМ СЕ, ЧЕ ЩЕ СЕ ПОЛУЧИ ТОЛКОВА БЪРЗО, КАПИТАН ГИЛЕСПИ — отвърна Алис. — ПО МОИ ИЗЧИСЛЕНИЯ ЩЕ Е НЕОБХОДИМО СУБЕКТИВНО ВРЕМЕ, ОТГОВАРЯЩО НА ПЕРИОД ОТ ПЕТНАДЕСЕТ МЕСЕЦА, МОЖЕ БИ ДОРИ ТРИДЕСЕТ. МЕЖДУЗВЕЗДНИЯТ ХИПЕРПРОСТРАНСТВЕН ПРЕХОД ПРЕЗ ПРОСТРАНСТВЕНО-ВРЕМЕВИЯ КОНТИНУУМ НЕ ПРИЛИЧА НА НИЩО, КОЕТО СТЕ ПРЕЖИВЯВАЛИ ДОСЕГА. ДОРИ БИХ КАЗАЛА, ЧЕ СЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ ТЕНДЕНЦИИ ЗА ПОСЛЕДОВАТЕЛНИ УРАВНЕНИЯ С ВСИЧКИ ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ТЯХ ПОСЛЕДСТВИЯ…

— Алис — прекъсна я Табита.

— ДА, КАПИТАНЕ?

— Пълен напред, Алис — нареди Табита.

— РАЗБРАНО, КАПИТАНЕ.

Капитан Гилеспи се засмя, подпряна на облегалката.

— Господи, малката, трябва да си по-търпелива. Твърде бърза е за мен, Доджър — оплака се Табита.

— Права ли съм, Алис? Двеста часа полет от Харон до Венера.

— 233 ЧАСА, 16 МИНУТИ, 51,24 СЕКУНДИ.

Джут наблюдаваше размазаното лице на Сатурн, което се плъзна назад, превръщайки се в златист облак.

— От Венера до Пояса само за един ден — произнесе замислено тя.

— 29 ЧАСА, 43 МИНУТИ…

Навсякъде по заобикалящите ги монитори потекоха водопади от информация. В началото на коридора един от екраните увисна под стойката върху няколко полюшващи се жици. Двама техници изтичаха при него и го повдигнаха на ръце.

— Казвам само, че няма да е зле, ако я подложим на допълнителни изпитания, преди да я натоварим докрай.

— Аз се махам оттук! — обяви капитан Джут и когато погледите им се срещнаха, Доджър забеляза нещо в очите й, сякаш й казваше: „Преди да са дошли, за да ми вземат кораба!“

И тогава пространството около тях се изкриви, сякаш те и целият персонал в кабината трябваше да бъдат натикани в гърлото на някакъв безконечен тунел и въздухът заискри в електриковосиньо. Отекна пронизителен, пищящ звук, наподобяващ свирката на електрически чайник. Звукът не само не утихна, а се разцепи и умножи, докато тъпанчетата и очните ябълки на всички на борда заплашваха да се пръснат, и едва тогава издъхна в хиляди отделни ноти, които отекнаха по спираловидната каскада от разпокъсани пространства, след което вратите на безкрайността се разтвориха и пропуснаха грамадния кораб.

Фанфарите и възторжените аплодисменти бяха толкова шумни, че никой от тях не можа да чуе последното официално съобщение на Алис. Бяха подминали отклонението. Намираха се в заобиколната крива и щяха да се появят отново в нормалния космос най-рано след година, дори след две! Прозорците на Земната зала и витрините на „Мъркюри Гардън“ показваха само бледата, еднообразна стена на нищото, която приличаше на замръзнал дим. Дори вкусът на познатите неща сега бе различен, макар никой да не беше в състояние да го забележи.

Капитан Джут приседна с разцъфнала на лицето удовлетворена усмивка, сякаш не забелязваше суматохата наоколо. Тя докосна няколко копчета на клавиатурата, извика на екрана обемно изображение на координатите и премести длан върху щурвала.

— Чудесна маневра, Алис — похвали я Табита. — Поддържай курса.

— Разбрано, да поддържам курса — повтори Спинър.

Доджър Гилеспи я погледна с нескрито уважение. Хлапето очевидно бе станало звезда. Изглежда разполагаше с цял куп великолепни помощници, хора, които биха изпитали неимоверно щастие да бродят из безконечните простори на хиперпространството, насочвани от векторите на непозната, извънземна програма. Тя опря буза във високата яка на ризата си и откри, че се е изпотила.

— Имаш нужда от нещо освежаващо — подметна на Табита.

— Не — отвърна капитан Джут. — Имам нужда от цял куп освежаващи напитки. Защото потегляме на йеееееееей!… — тя извика, заподскача и взе да размахва ръце, а всички останали се присъединиха към нея, като се надпреварваха да крещят и да ръкомахат. Към Табита се протягаха безброй ръце с дарове, шишета, кутийки с пудра и поизсъхнали резенчета от торта.

Веселбата бе в своя вихър, Когато Доджър Гилеспи най-сетне успя да убеди Джут да излязат за малко. Наложи се да я дръпне за ръката и да я извлачи на буксир през гъстата тълпа. Но въпреки възбудата си Джут отказа да излезе, преди да си е прибрала пластината.

— Познаваш ли Рори? — попита я Доджър, когато наближаваха изхода.

— Кой е Рори?

— Ще видиш… ако все още е на работа.

Съдейки по тона на Доджър, тя не се съмняваше, че ще го намерят. Въпросът бе, ще съумее ли да налучка пътя. На „Изобилие“ не всичко стоеше там, където го оставяш.

Може би тъкмо по тази причина Табита предпочиташе да носи пластината навсякъде със себе си.

Заобиколиха купола с название „Раят на Дали“ и свърнаха от главния път, преди да се озоват под акведукта, зад който започваше районът с големите резервоари и където тъмнееха мрачните входове на Пещерите на Хаоса. От ниските покриви на парниците се спускаха подобни на въжета стъбла от зеленикав мъх, разстилаха се по пода и се смесваха с бакърените марсиански тръстики, чиито разцъфнали цветове продължаваха да се извиват в търсене на бледото слънце.

В занемарените шахти отвъд Западен Асгард се гушеха колиби, струпани от подръчни материали като полуразтопени пластмасови плоскости, пеноблокчета и крадени алуминиеви листове. Брадясали типове се катереха по паянтовите стълби, мъкнеха шкафчета и ръждясали умивалници. Бегълци от други светове, които започваха тук нов живот, затворници от 000013, възвърнали си неочаквано свободата. Грубите им подвиквания отекваха в ниските сводове.

— Погледни ги само — посочи Доджър.

Табита извърна глава.

— Че какво им е? — попита тя.

— Имам чувството, че не съм била тук от векове — въздъхна Доджър. Тя се намести върху облицованата седалка на кабината. — Наистина ли не си чувала за „Тривиа“?

— Какво е „Тривиа“?

— Барът на Рори.

— Въобще не бях идвала насам. Още не съм обиколила всичко. — Беше й неприятно да го признае. Истината беше, че за нея „Изобилие“ открай време си оставаше място, което предпочиташе да избягва, лъскав квартал, в какъвто такива като нея неизбежно ще загазят и веднъж вече го бе изпитала на гърба си.

Лифтът описа широк завой и навлезе в тесен тунел. Джут мярна лицето си, отразено в тъмнината, през която преминаваха.

— На нищо не приличам — оплака се тя, вдигна ръка и обърса наслоената върху стъклото мръсотия. След това се изкиска умолително. Беше разчорлена, отслабнала с няколко килограма от преживяванията, краищата на косата й бяха обгорени от киселинните плюнки на разгневените капеланци. Прокара пръсти през къдриците си и откри няколко почти оголени места.

— Къде предпочиташ да се настаниш? — попита тя.

— В „Тривиа“ — отвърна капитан Гилеспи.

Откриха „Тривиа“ там, където винаги си е бил, над ъгъла, на който „Просперити“ и „Паун“ се пресичат със Зеления булевард на фенерите.

— Ето откъде идва името му — обичаше да казва Рори на любопитните. — Трите пътя. На латински. Тъй де, названието не е никак случайно.

Рори често се фукаше, че неговият бар бил единственият, който останал отворен през време на отвличането и последвалата бъркотия. Нито една чаша не се счупила, когато се задействал двигателят, кълнеше се той. ПО-БЪРЗ ОТ СВЕТЛИНАТА — бе написала нечия немирна ръка зад бара. А също и: НИЕ ВИНАГИ СМЕ ТУК.

Табита Джут и Доджър Гилеспи се приближиха по „Паун“, изкатериха тясната, вита каменна стълба, минаха под ниската орнаментирана арка и се озоваха в клаустрофобично дворче, облицовано с бял мрамор. Тук всичко беше заоблено. В средата на дворчето върху стълб се издигаше електрически фенер, до него бе разположен малък фонтан с питейна вода, задвижван с педали. На отсрещната стена бяха подредени няколко врати от червено дърво и матово стъкло, зад което едва се процеждаше мътновата светлина. Дочуваше се и приглушена музика.

Капитан Джут беше объркана. За момент й се стори, че не е на никаква изкуствена планета, а се е върнала на Земята, в Гърция или Мароко. Припомни си мириса на трева, на печено месо и подправки, който се носеше като благоухание в сухия горещ въздух.

Тя вдигна глава. През перилата на балконите бяха провесени килими, зад тях се виждаха боядисани в зелено дървени щори, спуснати върху прозорците на стаичките за уединение. А най-отгоре, вместо синьо небе имаше овален таван от необработена сивкава материя, светъл като бетон.

— Капитане! — извика Рори иззад барплота. — Каква чест за мен!

Беше възпълен, лъснал от пот, с дребни, редки, русоляви кичури и бебешки сини очи. Имаше зачервени бузи на пияница и яки ръце като на стар моряк. Беше усукал около долната част на тялото си престилка.

Вътрешното помещение се оказа далеч по-просторно, отколкото би могло да се предположи. В сепаретата се бяха натъпкали хора, извънземни и машини, всички в различни стадии на весело опиянение, ала празненството изглежда получи нов тласък с появата на Табита. А също и на Доджър Гилеспи — последната сензация! Всички бяха чули новината за драматичното й приземяване. Мнозина космонавти се стекоха да й стиснат ръката и предлагаха да ги почерпят с Най-причудливите коктейли, на които дължеше славата си това уютно местенце.

— Какво ще пиете, капитане?

— Бира.

Рори разпери дебелите си пръсти. Имаше повече видове бира, отколкото би могъл да изброи.

От коя да бъде?

— Която ти е най-близо.

Той й поднесе халба с шапка дебела пяна и размаха ръце, когато Табита му подаде кредитния си чип.

— За сметка на заведението! За сметка на заведението! — извика той. — Обиждате ме с тези ваши пари. Няма да ги взема. Видяхте ли Прозореца?

Това очевидно беше още една прочута атракция на заведението. В момента показваше слънчев изглед от Земята: блестящата повърхност на Сена, стройните, сребристи подпори на Понт дю Арт.

Странно наистина, колко бързо се бе променило всичко. Ерата на капеланското управление изглеждаше като древно минало, готово да потъне в забрава. Капитан Джут бе заобиколена от малка групичка посетители, издокарани в плетени вълнени жилетки и вратовръзки, които изглежда нямаха търпение да й разкажат за участието си в местните организации и се отнасяха с презрение към капеланците и техните питомци, еладелдийците.

— Когато някоя от, големите сини муцуни се появяваше да души наоколо, ние само повтаряхме: „Да, контрольор“, „Не, контрольор“, а след като си тръгваха, отново се захващахме с онова, което ни беше забранено да правим.

Те се побутваха доволно с лакти и се хилеха гордо.

— Което си е истина, истина си е, капитане — пъчеха се надменно. — Ние сме от друга раса. Каква работа имат да си пъхат гагите в нашата кръчма?

— Един и същи закон за вола и магарето е тирания! — издекламира наперен младеж. — Така пише и в Светото писание!

Мина известно време, преди Табита да осъзнае, че се опитваха да й представят някакъв Административен съвет, в който й предлагаха да заеме почетното място, „което напълно естествено й се падало по право“. А когато ги попита за предназначението на този Съвет, те й заявиха, че не са алчни за власт, напротив, ненавиждали властолюбците и само искали да вземат мерки, та „всичко да върви гладко и всеки да дава своя дял“.

— Какво смяташ, Доджър?

Доджър бе пропуснала по-голямата част от разговора. Беше достатъчно висока, та да си осигури жизнено пространство над нещата, които не я интересуваха.

— Господи, малката, не ме питай за такива неща.

— Е, съществуват някои фундаментални въпроси, които също чакат своето решение — продължи младежът, който преди малко се опитваше да привлече вниманието й с идеите си относно животинското равенство. — Като например разделянето на деня от нощта!

Капитан Джут никога не бе смятала този въпрос за особено съществен и предпочете да надигне халбата.

— Ако това искат хората — произнесе тя неопределено, загледана в тълпата от непознати лица, — нима за подобно нещо ни е нужен Съвет?

Опитаха се да й разяснят важността на общо взетото решение и на съгласието в обществото. Говореха и говореха, докато взе да й омръзва. Знаеше, че накрая пак ще направят онова, което са решили и затова не им обръщаше особено внимание. Такива като тях открай време се опитваха да оправят света, който и да било свят.

Доджър Гилеспи разговаряше с пълничка млада жена, нечия съпруга, ако се съдеше по халката, не че това влизаше в работата на Табита. В Прозореца се виждаха разноцветни балони, които се издигаха бавно нагоре.

Капитан Джут положи немалки усилия да задържи прозявката си. Накрая не издържа и се надигна.

— Щом искате да го направите — заяви тя, — направете го. Покажете ми готовия план. — Вече мислеше за обратния път и за хората, на които да прехвърли това задължение. Доркас щеше да й намери някого.

Членовете на зараждащия се Съвет изтикаха назад столовете си и й благодариха почтително. Обещаха й да привлекат и други раси, кимайки към алтецианите и трантите, които в момента блъскаха олющената флиперна машина. Така щяло да бъде по-справедливо, още на утрешното заседание, което…

— Ще се проведе точно в петнадесет нула нула — обяви на висок глас младежът, стиснал часовника си, сякаш бе ключов елемент от животоподдържаща система. — Петнадесет часа, по моя часовник. Часовникът ми е верен.

— Пратете ми известие — заяви Табита, но вече я дърпаха към друга групичка. Господи, нямаше ли край?

Беше някаква жена в глитесков, желатинен костюм и шлемофон с антени. Твърде късно Джут осъзна, че е насочила към нея камера.

— Аз съм Дженива Маккан, репортер на Девети канал — заговори жената, — намирам се в нашумелия бар „Тривиа“ и разговарям с капитан Джут. Капитане, нека първо ви поздравя с успешния скок.

— Да — изсумтя Табита и надигна халбата.

Но жената нямаше намерение да я остави на мира.

— Повечето от нас знаят добре — продължи тя, — какво представлява субсоларното хиперпространство. Но какво можем да очакваме от хиперпространството между звездите?

Капитанът се завъртя на високото си столче и погледна към едно от сепаретата, където неколцина алтециани сърбаха от чаши с требъл.

— Ами, попитайте тях — измърмори тя. — Те са били вече там.

Дженива Маккан кимна и я заобиколи, като полюшваше предизвикателно бедра. Тънката талия и добре оформеният ханш изглежда бяха могъщото средство, осигурило й бляскавата кариера.

— Господа, вие сте от планетата на име… чакайте да видя дали ще мога да я произнеса правилно — Алтеция, така ли е? — Тя ги озари с блестящата си усмивка. — Дженива Маккан, Девети канал. Бихме искали да ви попитаме какво можем да видим в хиперпространството?

Алтецианите измъкнаха издължените си муцуни от купичките и се изсекнаха шумно в изпъстрените си с червени петна носни кърпички.

— Гнищо… отгори до доли — загъгниха те. Новината бе потвърдена и от останалите извънземни, насядали около масата, — от край до край, на шир и длъж, хиперпространството бе само едно голямо нищо.

Табита Джут се скри сред тълпа космонавти, където най-сетне се почувства в свои води. Малко по-късно вече се бе покатерила на една маса и пееше с цяло гърло „Ние ще победим“, под акомпанимента на раздрънкана хармоника. В прозореца се виждаше небето над Париж, из което се рееха балони и вятърни мелници. Дженива Маккан разговаряше с някакъв веспанец, който тъкмо обясняваше:

— Нас капеланци отдавна разрешили да мотаем се наоколо. Вас заповядали да седи на задник. — Той плесна с длан по барплота, за да илюстрира думите си, и се наведе към нея с изпъкналите си очи. — Но какво ще помисли капеланци за това пътуване, а? — попита той опечалено.

Дженива Маккан разпери ръце, ужасена от тази мисъл.

— О, Боже мой… — въздъхна тя, сетне неочаквано се засмя, оголвайки зъби в добре тренирана усмивка.

Щръкнала върху масата, капитан Джут първа забеляза пристигането на Саския Зодиак. Извика й, вкопчи се в нея и я надари с голяма, звучна целувка.

— С кола съм — извика акробатката в ухото на Джут.

— Сега вече можем да отидем на бала — обърна се Табита към развеселената компания. Тя представи Саския на Доджър Гилеспи и последната я разгледа с нескрито любопитство. — Да знаеш, че не си я давам — побърза да уточни Джут.

— Чуй я само — подметна Доджър на Саския. — Момичето, което си открадна свят.

4.

Топлото време се задържа. Израсна буйна растителност, която закриваше стълбищата и обрамчваше в гирлянди терасите. Палернианците ставаха все по-неспокойни, непрестанно се чешеха и се зъбеха един на друг. От перките нямаше и следа, сякаш бяха потънали в земята или по-скоро в тунелите под обезлюдените и изоставени квартали.

Хората се струпваха в обитаваните части и се люшкаха в една или друга посока, сякаш движени от невидими течения. Пустееха по-голямата част от жилищните сгради, но търговските обекти, баровете и ресторантите сияеха непрестанно, подобно на лагерни огньове сред безбрежната прерия.

И въпреки това, както беше предвидил Административният съвет, имаше периоди от субективното време, когато хората се прибираха да поспят, и те все повече се сближаваха за отделните райони. Цели квартали утихваха неочаквано, като че ли поразени от вълна приспивателен газ или под командата на неуловим и необорим сънотворен рефлекс, на хипнотично излъчване, повлияващо едновременно всички пчелички в кошера. Тогава трафикът постепенно замираше, утихваше звънът на комуникаторите. Тишината и покоят след дневната шумотевица и гълчава контрастираха досущ като смълчано предутринно затишие в самия пъкъл.

Пустееше и Монтгомърската цепнатина, чиито мемориални сводове тънеха в сенки. Високо горе, при стената на порта, обрамчена в тънката, сияеща черта на биофлуоресцентното осветление, малобройна група катереше бавно тясна метална стълба с парапети от изпънати стоманени въжета. Бяха двамина — мъж и нещо, което приличаше на жена. Мъжът носеше малък, син, издут сак. Жената носеше тяло.

Отиваха в апартамента, избран от мъжа. Нямаше нищо особено в мястото, накъдето се бяха запътили, нищо, което да го отличава. Само едно помещение, където да си оставиш нещата, преди да се замислиш какво да правиш оттук нататък.

— Следващият етаж — обяви мъжът.

Жената го следваше мълчаливо, ако се изключеше едва доловимото й дишане. Носеше големи, многопластови сандали, чиито твърди подметки мачкаха като танкови вериги сгърчените върху металните стъпала лиани.

Когато влязоха в сумрачния апартамент, мъжът спря и се огледа, бръкнал с ръце в джобовете. Всичко тук — спартанската, утилитарна мебелировка, черните отвори в стените, от които се подаваха разноцветни кабели, дори безформеният сак на пода — говореха за преходност.

Мъжът бе облечен с неутрален, но инак безупречен сив костюм. Беше закрепил на носа си миниатюрни очила без рамки. Той имаше много имена, малко от които прекалено дълги, ала в момента се наричаше Грант. Той беше Грант Непреклонния. Грант Непокорния.

През малко прозорче в стената се виждаше съседният апартамент, с изглед към следващия и така нататък. Всички бяха празни. Нямаше жива душа и на горния етаж, мъжът го бе проверил лично, след като прекоси мъждиво осветения коридор и отвори последователно всяка една от вратите.

— Да — произнесе той, сякаш отговаряше на някакъв въпрос или потвърждаваше неизказана мисъл.

Жената го гледаше с немигащи очи. По кожата й пробяга гърч, който завърши с нервен тик на лицето. Тялото, което бе преметнала през рамо, принадлежеше на мъртво ченге.

Е, добре — обърна се мъжът. — Сложи го долу.

Жената пусна трупа на пода и го преобърна по гръб. Боравеше с лекота, макар ченгето да носеше дебела и явно тежка броня. Тя приклекна до него и протегна напред дългите си ръце, с обърнати нагоре длани. Беше облечена в непретенциозна тъмночервена рокля, изпъната, заради позата, по бедрата й. Ноктите на двайсетте й пръста, бяха късо подрязани, а косата й бе вързана на тясна, закачена на кок опашка.

Мъжът забеляза, че тя го гледа с широко отворени очи, обезпокоена от продължителното му мълчание. Синият безформен сак бе положен на пода между тях. За минута Грант Непреклонния бе забравил кому принадлежи — на него или на нея.

— Ами, добре, да видим сега — промърмори той, след това дръпна нагоре ръбовете на панталоните си и приклекна до сака. Платът, от който бе ушит костюмът, се хлъзна гладко по гърба и бедрата му.

Мъжът извади от сака пластмасова плоча, която наподобяваше восъчно кубче, заради липсата на каквито и да било фабрични надписи. Той пъхна пръсти в умело прикритото кухо пространство в долния край на плочката и извади отвътре две кабелчета. Едното пъхна в комуникационната розетка в стената, а второто, завършващо с миниатюрен куплунг, нагласи внимателно в розетката върху нагръдника на мъртвия полицай. Пипаше като хирург, въвеждащ сонда в телесна кухина.

Плочката изписука.

Жената въздъхна шумно.

Докато скритата в плочката програма копираше информацията, съхранена в електронната памет на ченгето, Грант Непреклонния дръпна докрай ципа на сака и извади бяла риза от леплив плат, преметната на закачалка.

Той се изправи, приближи се до прозореца и погледна надолу, към кехлибареното зарево в далечния край на пътя, пресичащ основата на цепнатината. Глух, урбанистичен, орбитален квартал, като безброй други из системата, с въздух, смърдящ на евтин бензин, и с постройки от бързозасъхваща пяна и пластмаса.

Той се върна при вратата, подминавайки жената, която завъртя издължената си муцуна след него.

— А сега — произнесе замислено — да проверим някои неща.

Той закачи ризата на щръкнала от стената кука и прекара крайчета на ръкава й между палеца и показалеца си. Ризата бе идентична на тази, която носеше под сивия костюм и малиненочервената вратовръзка.

Плочката изписука отново.

— Има някои неща — повтори Грант Непреклонния, докато преглеждаше списъка от пароли за достъп, — които трябва да проверим. — Той избра една команда и я активира, като прикачи към нея мъничка, хитроумна, самоповтаряща се селестинова програмка.

Ако го попитате какво се е променило на борда на станцията, откакто бе пратил въздушна целувка за сбогом на добрата стара Земя, Грант Непреклонния вероятно ще ви отвърне с хриплив, неодобрителен смях.

Тук нищо не е както преди. Няма ги шарените стоки, които преминаваха през беличките му, пухкави ръце, докато „Изобилие“ следваше неизменната си орбита, а заедно с тях са изчезнали безвъзвратно солидните вноски и личните досиета, спотаени доскоро в килийките от добре подредена банкова информация, за които мнозина биха дали мило и драго — за да ги имат или унищожат. Всичко това бе изчезнало в мига, когато фраският двигател неочаквано се бе пробудил, прекъсвайки веднага всякакви връзки.

Заради което бе виновен само един човек.

Всъщност Грант Непреклонния и неговата спътница биха могли да слязат на 000013 или да си запазят място в първа класа на който и да било транскосмически лайнер, но мъжът бе предпочел да останат тук. Колкото и неприятна на пръв поглед, ситуацията изглеждаше донякъде многообещаваща. Би могъл да я определи като едно ново предизвикателство.

Възможностите, с други думи, бяха непредсказуемо богати.

Плочката изписука отново. Този път, за да обяви, че разполага с пълен достъп.

Його се изправи неочаквано, притича до стената и клекна там, заемайки същата поза — с едно коляно подпряно на пода, а другото — хлътнало в седловината между двете й гърди, и положени на земята разтворени длани. Изглеждаше напрегната, сякаш долавяше някаква скрита заплаха, спотаена зад стените, тавана и пода.

Тя въздъхна и притисна слепоочията си с ръце.

— Какво има? — попита стреснато мъжът.

Його вдигна глава и го погледна.

— Миризма — обяви тя. Имаше гърлест, недостатъчно силен глас, който сякаш напускаше неохотно устните й.

Грант Непреклонния я погледна внимателно за първи път, откакто бяха влезли.

— Скоро ще можеш да се промениш — успокои я той.

Внезапен шум от улицата го накара да се премести в съседната стая. Едно от онези грозновати малки таксита се носеше с бясна скорост по пустата улица, раздирайки тъмнината с блесналите си фарове. Чуваше гласовете на пасажерите, пиянски подвиквания, дрънкане на бутилки и дрезгав смях. Един от тях носеше тромбон и се опитваше да свири на него.

Каква е цената, запита се мъжът, наричан Грант, на тяхното веселие? На какво се гради? Каква информация го подхранва и кои са данните, които биха го превърнали в страх от дебнещите наоколо сенки?

Трантката Його го последва на четири крака, седна на пода и забоде муцуна в рамото си. Очите й, с цвят на цариградско грозде, следяха неотклонно движенията на господаря. Не се чувстваше добре край трупа. Тя изсумтя тихичко през нос.

А междувременно на компютъра Грант бе успял да се свърже с аварийната система на една преустановила съществуването си охранителна фирма, чиито софтуерни останки все още витаеха из мрежата. Той се зае да изучава йерархичните й кодове и кибернетичната й хералдика, за да изгради върху тях собствено тайно скривалище.

Бидето не работеше. Мъжът наля кана с вода и я подаде на жената.

— Мъртвите са добри пазачи — обяви той.

Його не желаеше да си има работа с подобни пазачи. Всичко, което искаше, бе да остане насаме с мъжа. Макар стените тук да бяха гладки и неподатливи и нищо да не растеше на пода, тя предпочиташе да остане в апартамента, вместо да излиза навън сама.

— Отнеси матрака в другата стая — нареди й Грант Непреклонния. Тъкмо обзавеждаше скривалището си със станционен инспектор по охраната, който, според еладелдийските закони, бе облечен с необходимата власт да изисква и проверява всякакви файлове.

Когато имената започнаха да пристигат, мъжът блокира главните транспортни магистрали, след това задейства вируса. Самият блок бе с адреса на стандартна, многобазова програма за търсене. Защитата на охранителната фирма изчака препращането на информацията и веднага след това разположи обезопасен периметър около скривалището. Скрит зад невидимия му щит, фалшивият инспектор продължаваше с разпитите на ченгето, подпрян в тържествена поза на бюрото, но това бе само празна обвивка, отрязък от постоянно повтаряща се магнетофонна лента, защото самият Грант вече го нямаше.

— Шейсет цяло и две секунди — каза той.

Його не разбираше нищо, но долови задоволството в гласа му и това я накара да се почувства щастлива. Готова бе да не обръща внимание на трупа, стига това да го правеше щастлив. Докато беше край него и той сияеше от радост, би могла да забрави дори отсъствието на слънце. Всеки път, когато свеждаше поглед към нея, тя усещаше изпълващата я вълна от екстаз. Но дори когато бе обърнат с гръб, Його долавяше, че я наблюдава отвътре.

Бежовата плочка отвори търсения файл и попита кой е обектът, с когото Грант Непреклонния би желал да се запознае, в азбучен ред, започвайки с фамилията.

ДЖУТ, написа той. ТАБИТА.

В този час, както и във всеки друг, в „Раят на Дали“ светлините грееха ярко и музиката кънтеше жизнерадостно. Барманите работеха на предела на силите си, следвайки стриктно Петнадесетте стъпки към перфектното обслужване, също както брамините произнасят своите мантри. През отворената врата зад тях се виждаха димящите котлони на кухненското помещение, където пък готвачите свещенодействаха над тиганите и посипваха изкусните ястия с дължимите им подправки с точността на химици в свръхмодерна лаборатория. Досущ като стрелочник, старши готвачът подаваше зелена светлина към композициите с готови блюда, които минаваха бавно покрай него и изчезваха зад преградата, за да поемат дългия път на изкачване през Платинения каньон.

Пасажери и екипаж, които и където и да бяха, всички се хранеха в чили-закусвалните. На всяко ниво бе изграден по един ресторант, също както на Земята и на Луната. По стените мъждукаха добре познатите реклами, някои от които бяха посветени на деликатеси, каквито сигурно вече не можеха да се открият на борда. Не ги махаха, защото притежаваха носталгична стойност за посетителите.

— Простете, госпожо. Дженива Маккан, Девети канал. Вие откъде сте?

— Ами, от Земята.

— Харесва ли ви пътуването?

— О, да, сега е много по-добре, няма ги тълпите. На всички ни се стори по-широко.

— А вашият съпруг? Сър, вие какво ще кажете по въпроса?

— Прекарах целия ден на игрището за голф в Кристалната пещера — отвърна той, дъвчейки като механизирана наковалня. — Ето какво ще ви кажа, все едно че летим на ваканционен лагер. Тъй де, нали?

Почти никой не се оплакваше. Всеобщото впечатление се изразяваше с формулата „невероятно пътуване“.

— Ами обстановката? Чувствате ли се като у дома си?

— Фраските са свестни копелета. Кой би го казал преди? И се спогаждат много по-добре с нас, отколкото капеланците. Онези тъпоглавци така и не можаха да схванат, че конкуренцията е всичко.

— О, Уолтър, стига си дрънкал глупости за фраските.

— Вие говорите ли езика им, Уолтър? — попита Дженива.

Семейството на Уолтър се състоеше от трима души — синчето им се тъпчеше по най-невъзпитан начин. То се изсмя, вдигна вилицата си, размаха я като диригентска палка и свирна през зъби.

— Норвал! — Майката замахна със салфетката и се опита да го спре, докато Бет на свой ред го прихвана в близък план. — Норвал!

— А не смятате ли, че може да настъпи момент, в който да съжалявате за решението си? — попита Дженива.

— Честно казано, никой от нас не може да се похвали с каквито и да било шансове, особено ако не ни се притекат на помощ капеланците. У дома назрява война, също както по-рано.

Сервитьорите се усмихнаха с белезникавите си зъби. Един рошав алтецианин с хартиена престилка бършеше тромаво незаетите маси. Из въздуха се носеха роботи-комари, изсмукваха локвите от разлети напитки и отнасяха разпилените люспи от арпаджик.

Пътниците нямаха нищо против да пожертват година-две от живота си, напротив, всички бяха изпълнени с нетърпеливо очакване да преживеят вълнуващи мигове по време на пътуването. „Ще бъде страхотно — обяви мъж в джелаба. — Истински урок за децата.“

— Той харесва Пещерата на Хаоса, нали, Норвал, онова местенце, дето можеш да играеш на всякакви игри? Дето хвърчахте и се гърмяхте един друг, а, сладурче?

Норвал се ухили на Дженива по начин, който едва ли беше подходящ за едно типично семейно предаване, и тя даде знак на Бет да се преместят на съседната маса, където едър мъжага с пурпурно-жълта риза, черна брада й привързана на конска опашка коса атакуваше грамадна купа с чили.

— Извинете, сър, Дженива Маккан, Девети канал. Какво ще кажете за пътуването?

— Всичко е супер — отвърна мъжът, без да намалява и на йота темпото, с което си задоволяваше апетита.

Не особено обещаващо начало. Оказа се, че неговият спътник, който досега бе скрит зад масивното му туловище, имаше доста отвращаващ вид. Приличаше на нещо, потопено в казан с мазнина, за да бъде изпържено вътре.

— Вярвате ли на обещанието на текунаците, че няма да се стигне до недостиг на храна? — попита тя, обръщайки се към мъжа с ярката риза, като същевременно незабележимо се отстрани от неговия приятел, позволявайки на Бет да улови в близък план препълнените чинии.

Едрият мъж за първи път я погледна и смръщи нос, без да прекъсва работата на челюстите си.

— Това е „Изобилие“ — обяви той с изтънял, добродушен глас. — Не сте ли си задавали някога въпроса какво означава това? Тук можете да получите всичко, което ви скимне.

Входната врата се плъзна встрани и в помещението нахлу развеселена компания с нахлузени на вратовете клозетни седалки. Носеха се с бясното темпо на пощурели коне и едва не прегазиха зашеметения отец Льо Кок, озовал се на пътя им.

— Ето компания, към която заслужава да се присъединим — обяви едрият мъж замислено.

Мазният му спътник подсмръкна многозначително.

— Няма да ни вземат.

— Тебе няма да те вземат — уточни другият, като повдигна рамене. — Чудя се как въобще те пуснаха тук.

Дребосъкът се захили, сякаш му бяха направили комплимент. Приятелят му разпери лакти, дълбаейки лъщящото месо.

— Щот аз съм стара дружка на капитана.

Бет вдигна камерата и показа панорамна картина с пъстри цветове и препълнени маси. Блондинка с плетена рокличка зареждаше ароматизатора, докато чистачите димяха от претоварване. Навсякъде цареше неподправено веселие. Немногочислена компания се надигна и обяви на висок глас, че се е забавлявала достатъчно.

Отвън ги причакваше отец Льо Кок. Опита се да им привлече вниманието с майсторски разперена колода карти и изрезки от списания, върху които се мъдреха лъскави модели, луксозни стоки и, кой знае защо, фазите на луната. Те бяха неговите географски карти, неговите талисмани.

— Братя и сестри, докато се носим сред звездите и космоса, не забравяйте всепречистващите молитви. Ние сме сред океан от мрак и всеки непризнат грях, всяка грешка може да ви отведе, в друго измерение!

Проповедникът носеше дълго бледомораво сако, тесни черни панталони с оръфано дъно и стара, изпъстрена с лекета и дупки от цигари жилетка. Темето му беше лъснало от плешивина, обрамчено от чифт буйни бакенбарди. Неспокойните му очи бяха уголемени от лещите на кръглите му очила, стегнати в тесни позлатени рамки. Бяха толкова изпъкнали, че заплашваха всеки миг да бликнат напред и да ви окъпят в лигавата си непримиримост.

— Из-мере-ние-то на Про-кля-тие-то! — пропя той с ужасен фалцет, измъкна квадратно парче мукава и го пъхна под носовете на нещастните жертви, разтворил широко крака, върху които се полюшваше като морски капитан. — Покайте се, грешници, и се върнете в лоното на нашего брата Исуса.

Льо Кок беше проповедник на Мезон зугу — сектата „Сънят на праведните“. Имаше месести ръце и пръсти, скрити под множество златни, сребърни и пластмасови пръстени. Докато размесваше театрално картите като някой гадател, бихте могли да го сметнете за изгубена душа от пренаселените улици. Плямпаше за космоса, а дори не знаеше къде се намира.

Всъщност, неговите пленници въобще не го слушаха. Сочеха нагоре, към купола на „Раят на Дали“, където една дребна черна фигура се рееше край дълга редица от подпори.

— Мамо, гледай! Херувим!

Херувимите бяха експериментални отрочета на серафимите — човеци, биоконструирани да съществуват в космоса. Говореше се, че на борда се навъртало подобно същество, дори май го бяха показвали по видеовизията. Но изглежда не бяха очаквали да го срещнат в плът и кръв.

Накрая развълнуваната компания повика такси, което ги откара в незнайна посока. Проповедникът запрати подире им най-яростните си клетви, а гласът му отекна в близките тунели.

— Молете се капеланците да изкупят грешните ви задници!

В незавършения апартамент две фигури седяха сред оранжевия мрак, дишайки едва чуто. А на пода под прозореца куб от мека, бяла светлина бе кацнал върху бежовата плочка, искрейки с тюркоазени букви.

В този момент въображаемият инспектор бе почти напълно прояден от вируса и останките му се носеха безпомощно из мрежата, подскачайки в матричните стени и затлачвайки стандартните анкетно-следователски програми. А междувременно една нарастваща червена колона сочеше увеличаващото се ниво на натрупана секретна информация.

Його не откъсваше поглед от екрана. Искаше да разбере какво прави мъжът, но без да го пита. Щом досега не й бе обяснил, сигурно щеше да се ядоса, ако му зададе въпрос. Ядът за него означаваше нещастие, а това правеше нещастна и нея.

Тя въздъхна носово и обърса буза в рамото си. Видя, че мъжът я поглежда, изненадан от покорното й любопитство. В очите му се четеше колебание затова каква част да й разкрие.

— Ела тук — заповяда той.

Тя се приближи до него и сведе глава, за да я почеше задушите.

— Изтегляме досието на Табита — обясни той.

Грант Непреклонния беше доволен от себе си. Беше свършил великолепна работа. Бившата шофьорка на камион, впоследствие народна героиня, наистина бе виновна, както си шушукаха мнозина, за наскорошната бъркотия на доковете, когато някакъв кораб бе излетял под ураганния огън на ченгетата, причинявайки щети за стотици хиляди.

И което бе чудесно, това не бе единственото престъпление в досието на капитан Джут. Според списъка на мъртвото ченге, търсеха я за корпоративен шпионаж, нападение с тежка телесна повреда, отвличане и шантаж, невнимателно и застрашаващо безопасността шофиране, управление на технически неизправно превозно средство, документна измама и съпротива при арест. Освен това в досието й се съдържаха сведения за престъпната й дейност на Марс, Скиапарели, изтеглени по нейно нареждане от тамошния регистър. Оказа се, че на Марс я издирват за неплатени сметки, нарушение на обществения ред и междувидово оскърбление.

Все интересни материали. И полезни, когато искаш да опознаеш някого.

Докато информацията се подреждаше прилежно в паметта, Грант Непреклонния протегна ръка към спътницата си и тя я близна с малкия си, суховат език.

— Много вълнуващо минало, Його — рече й той. — Но питам се, какво ще е бъдещето?

Його знаеше коя е Табита. Знаеше, че мъжът е ловец, притежаващ хиляди невидими оръжия, и че капитан Табита Джут е набелязаната от него жертва. Отредената му от съдбата плячка.

Його никога не бе срещала Табита. Познаваше я от видеоекраните, бе запечатала в съзнанието си образа на блестящата усмивка, отметнатата назад глава и опрените върху хълбоците юмруци. Понякога, докато се скитаха из тунелите, я спохождаше усещането, че Табита се рее в мрака над тях като някаква дебнеща, хищна птица.

Тя долови гордото и доволно изсумтяване на мъжа. В него се усещаше призив да присъства на успехите му, да сподели радостта му от проследяването на досието, чието съдържание трепкаше по екрана със синкави букви, да го гледа, докато разпъва и хвърля своята невидима мрежа.

Його положи глава на коляното му. В стаята беше горещо. Миризмата на мъртвото ченге ставаше все по-силна и настойчива. Многостранният процес на неговото разлагане осигуряваше постоянни дразнители за вниманието й. Онази част от съзнанието й, която все още обитаваше потайните ниши на Касиопея, отвръщаше на тази миризма с настойчивия съвет: „Бягай надалеч!“ Припомняше й, че скоро тук ще дойде старукът, за да се разрови в разлагащите се тленни останки, излъчващи цяла симфония от отрови и мирис на леш. Тъжен и смразяващ кръвта вопъл в нощта.

Но сега не бяха в степта. Нямаше трева, нито разпокъсано, зелено небе, нито бруминови дръвчета и локви. Само бледозеленикави тапети и оголен бетон, полъх на тунелна влага, химикали и скрита заплаха. Його ще остане, където е сега, ще помни на какво не бива да обръща внимание и кога трябва да пази мълчание.

Изправен до прозореца в другата стая, Грант Непреклонния гледаше към кехлибареното зарево, което трептеше по стените на Голямата цепнатина и се опитваше да си припомни, дали бе спал предната нощ. Под него неномерираните улици се виеха като галерии на подземен лабиринт. Беше горещо като в кратера на вулкан. Горещо като в самия пъкъл.

— Його. Ела тук.

Грант Непреклонния не беше комарджия. Комарджийството включваше доброволно лишаване от контрол и следователно бе крайно непривлекателно. Той работеше само със сигурни величини, с точно определени числа. Не виждаше причини да се захваща с игра, която не би могъл да спечели.

Ето защо всякакви предположения за това, че по своя характер това пътешествие е едно неоправдано излагане на риск, щяха да му се сторят най-малкото неуместни. Интересът му бе съсредоточен върху узурпатора на орбиталната станция, а не към хипотетичната й цел. Имаше много за разкриване, но и печалбата си заслужаваше. Днешното зрънце щеше да даде дългоочакван плод, стига да положи необходимите грижи.

Сред размножаващите се сенки две нервни системи правеха усилия да се слеят и две души се стремяха да заемат едно и също тяло. Грант сграбчи пешовете на шлифера на Його и се намести между краката й. Могъщите, необятни бедра, които с лекота можеха да му скършат гръбнака, се разтвориха пред него без капчица колебание. Той сключи пръсти върху най-нежната част на гръкляна й и натисна, принуждавайки я да нададе нисък, гърлен стон, докато повдигаше таза си към него. Миризмата й изпълни пустия апартамент като резливия мирис на някое диво, свирепо животно.

5.

Добре организирани групи от любопитни туристи кръстосваха изоставените алеи и се събираха на самия връх на Уингуотър каньон, откъдето потегляха към джунглата, предвождани от опитен водач.

— Следвайте ме, дами и господа — подканяше ги водачът с нисък, нетърпящ възражение глас. — И запомнете, няма никакъв смисъл да се скупчвате. Повтарям, никакъв смисъл. Тук всичко е в изобилие. — Обикновено туристите се засмиваха, макар и напрегнато, на тази двусмислица, след което включваха видеокамерите си. Докато се прокрадваха из запустелите, обрасли в растителност коридори, те събираха различни предмети за спомен, а на връщане си показваха един на друг празни бутилки от вино или покрити с петна нощници.

При една подобна експедиция две туристически групи се срещнаха в просторно, новооткрито помещение, изпълнено със зеленина. Почти всички, туристи от групата на заблудените бяха жени, облечени в захабени палта и сдъвкани шапки. Водачът на другата група, някога бригадир в една от мините на Пояса, ги огледа критично зад стъклото на своя визьор. Дали не се опитваха да бракониерстват в неговия район?

— Откъде се взехте вие? — попита подозрително той.

Една от жените, която изглежда бе поела командването, пристъпи напред. Крачолите на панталона й бяха оръфани, а обувките — съвсем изтрити. И въпреки това тя сграбчи чантата си и се изправи нахакано пред този едър, покрит с белези и отдавна небръснат индивид.

— От Сюрей — рече тя с твърд глас.

— Литъл Фоксборн — добави друга, малко по-уплашено. След това премигна и огледа зяпащите я туристи. — Някой знае ли го?

Оказа се, че това са членове на Института на жената, потеглили преди време на експедиция из тунелите, където впоследствие се изгубили. Някои от тях водеха със себе си децата и мъжете си. Като се изключи един сърдечен пристъп и всеобщото изтощение, всички бяха сравнително добре. Ала новината, че станцията е напуснала орбитата си и сега е навлязла дълбоко в хиперпространството, предизвика униние.

— Е, нямаше как да го знаем — заключи една от жените с малко обиден тон. Някои от останалите изглежда го приеха като шега, като опит да се майтапят с тях. Оглеждаха се, като че ли очакваха от дърветата да скочи оператор с видеокамера и да ги поздрави за участието им в някое забавно предаване.

Петима палернианци се смилиха над тях и ги приютиха в една голяма спалня. Вечерта им танцуваха успокояващи танци, поднесоха им чай и големи букети с цветя, което едва ли бе най-подходящото за случая.

Втори канал проследи внимателно събитието.

— Ужасно се радваме, че сме сред вас — обяви от екрана Мардж Гудселф. Изглеждаше добре пред камерата, изпълнена със стоицизъм и храброст. — Уверена съм, че усилията ни ще дадат резултат!

След предаването, докато търсеше къде да забоде букета, тя си изпусна нервите и на лицето й се изписа безпокойство.

— Тъпо беше да ни подаряват цветя — призна на Лора Овърхед, която спеше в леглото до нея. — Писна ми от тези букети.

— Просто се опитват да ни помогнат — успокои я Лора, която не обичаше хората да се безпокоят, независимо от причината.

— Къде отиваме всъщност? — попита Натали Шу, докато попиваше сълзите си с хартиена салфетка. — Къде ни откарват?

Мъжът й, Норман, я потупа успокояващо по ръката.

— Пийни си още една лимонада, миличка.

— Летим към Алфа Центавър — обяви тяхната малка дъщеря Морган. — Те са дошли оттам — тя посочи техните обрасли във вълна домакини, които щъкаха между леглата с подноси с разхладителни напитки.

И когато най-сетне за първи път Натали си даде сметка, че няма да са у дома за Архангеловден, очите й се напълниха със сълзи.

— Какво представлява вашата планета? — обърна се към пришълците Лора Овърхед. — Хубава ли е?

Палерния! Този сочен, оранжев свят, с неговите плодородни полета с бом и розови орхидеи, пищните му низини и кънтящите долчинки, които се отваряха една в друга и така до безкрай, покрай заоблените планински масиви на Уолкауей и Кърдкомбри и където три слънца сияеха над поклащащите се глави на бодливите слънчогледи и натежалите клони на порфириевите дръвчета! Палерния — родно място на вкусния костенуркопаяк и лисоперестия папагал, на препъващата се овца, на къдравата мармозетка, тревистата риба и блатните ягоди — защо ли им е трябвало да я напуснат? Ала капеланците им бяха казали: „Тръгвайте“ и те бяха тръгнали, стотици от тях, нетърпеливо подскачащи от крак на крак, докато се пръскаха едни други със слюнка, носейки се през сивкавочерното нищо към една система, притежаваща едничко, жълтеникаво, парещо слънце и множество шумни, остроръби, омразни планети, където всичко бе направено от метал и изпълнено с огън. И тогава те заплакаха и взеха да бършат отчаяно омазнените си мутрички. Засмукаха напуканите си лапички, спомняйки си за дома и за продължителното изгнание в бетонните коридори на Мнтсе, изкуствената луна, където бяха оставили мнозина от близките си, за които сега страдаха. Но след това си спомниха. Та те се връщат у дома! У дома! У дооомааа! Отново ще зърнат бойните езерца и мармозетките, чиито крехки кости се трошат между зъбите като захарни пръчици, а също секс-ваните на Хапчопъл, с техните лепкави улеи и персонални обеци-гризала! Всичко отново ще се върне на мястото си и новите им приятели ще бъдат щастливи, докато те разглобяват проклетия кораб на съставните му части, за да не могат никога вече да си тръгнат от родния край!

През орбиталните дни на „Изобилие“ Земната зала беше първото място, което посещаваха новодошлите, преди да открият казината, секс-баровете и стрелбищата. Някои от тях, които се задоволяваха и с по-малко, предпочитаха да останат и да се наслаждават на синия глобус на Земята. През панорамните прозорци можеха да проследят, далече долу под тях, белите, завихрени пашкули на оформящите се буреносни циклони, които следваха мързеливо излъчваните от синоптичните станции предупреждения за промяна във времето. По-впечатлителните диреха миниатюрните очертания на градовете и космическите станции, като ги разпознаваха по силуетите им.

През първите седмици след старта Земната зала бе любимо място за срещи. Всички харесваха неописуемия начин, по който бозаво-вакуумното „отвън“ внезапно се озаряваше в яркооранжево или се изпъстряше във всички цветове на дъгата. Понякога им се струваше, че биха могли да го подушат — далечно, лъчисто освобождаване на спотаена енергия, могъщо събитие нейде сред вселената. Ухаеше на светкавици. Тогава присъстващите започваха да крещят и да аплодират възторжено. Фойерверки! Каквото и да бе, всички бяха щастливи, че са негови свидетели.

Но постепенно фракционираната хиперсреда се утаи до сивкавата супа на неопределеността. Последното доказателство за съществуването на обективната реалност бе наблюдавано под формата на серия от бледи, начупени линии, витаещи безцелно край перилата на щирборда, като пукнатини във фината глазура на огледало. А когато от мостика обявиха, че това са следи от Нептун й неговите луни, преместващи се постепенно в реалния космос, всички трескаво се опитваха да ги заснемат. След това децата откриха Парка с пауните и се върнаха, за да обявят, че там било далеч по-интересно, и останалите побързаха да ги последват. Останаха само неколцина от най-отчаяните мърморковци, втренчили погледи в бавно разтварящите се линии с обяснението, че „ако няма кой да ги гледа, току-виж изчезнали напълно“.

Днес, както всъщност бе от известно време насам, нямаше какво да се види от Земната зала. Гледката беше еднообразна и безлична като неоцветена карта. Доджър Гилеспи седеше сама на червения плюшен банкет, напълно потънала в мисли, спомени и видения. Всъщност в главата й се прожектираше някакъв стар филм, в който Лорън Бакол питаше Уолтър Бренън: „Чувствал ли си се някога поне мъничко като мъртва пчела?“ Уолтър Бренън запуши уши и погледна уплашено Лорън Бакол. Капитан Гилеспи протегна схванатия си гръб. Беше нахлузила високи черни ботуши и бе пъхнала в тях крачолите на брезентовите си панталони. Беше й горещо и скучно.

Увеличен от екота на пустия тунел, до слуха й долетя шумът на двигател.

Капитан Гилеспи натисна паузата на филма и го изключи. След това се ослуша. Шумът постоянно се усилваше.

Тя се загледа към далечния портал на пустеещата бална зала. След минутка нещо влетя през него.

Беше малка червена кола.

Капитан Гилеспи се подпря на лакти.

Това, което се плъзгаше по пода с висока скорост, право към нея, бе станционно, сервизно бъги, реконструирано, пригодено и пребоядисано в огненочервен цвят. Новият му собственик го бе оборудвал с чифт камшични антени и масивна броня, твърде широка за тесните коридори и вече поочукана в краищата. Зад волана седеше млад, мургав мъж, с изпъкнали инфоочила и черна риза с диагонален цип през гърдите.

Капитан Гилеспи се надигна. Взе якето, което висеше на облегалката, и го метна на рамо.

Малката червена кола закова пред нея със слухораздирателен писък. Шофьорът вече беше на крака, вдигнал очилата на чело и протегнал десница за поздрав.

— Роналд — изломоти той.

Не беше нейното име, следователно трябва да беше неговото.

— Гилеспи — отвърна тя. Ръката му беше гореща.

— Проверка — рече Роналд. Говореше почти обидено, сякаш тя бе сбъркала, представяйки му се. — Вие сте известна — добави той. Тя забеляза, че очите му се плъзват по гърдите й и спират върху розетките.

Доджър хвърли якето си на задната седалка на бъгито и го последва.

— Хареса ли ви тук? — попита той, докато настройваше дека. — Обичате ли музика? — Разнесе се шум, като от боклукосъбирачка, погълнала бетонна плоча. — „Молох метал“ — ухили се шофьорът и спусна надолу инфоочилата.

Тя му се озъби в огледалото.

— Бива си го — рече успокояващо, макар гласът й да бе недоловим дори за най-чувствителното подслушвателно устройство, заради невероятния джангър. След това извади кесията и се зае да си свива цигара.

Малката червена, кола се спусна надолу по Мидоубрук, който в действителност беше схлупен тунел от червеникави тухли, със затлачена канавка в единия край. Стените бяха нашарени с мистериозни символи и тайнствени лозунги. ЗОНАТА ЗА БЯГСТВО, прокламираха те. К. ДЖ. СТОВАРИ ТУК.

Капитан Гилеспи се наведе към предната седалка и извиси глас над скърцането и дрънченето на разкъсвания метал.

— И кво правите тук?

Той извърна глава, за да отговори.

— Слушаме стените.

— Че какво толкоз чувате?

— Вибрации — извика той. Вдигаше очилата си всеки път, когато понечваше да заговори. — Там има… статични заряди… хармонични… аналогови… резонанси. — Той се ухили щастливо. — Интегрално — произнесоха устните му.

— Разбирам — кимна тя, макар да не беше самата истина. — И херувимът ви командва, нали? Можеш ли да намалиш малко музиката?

— Неин е проектът — потвърди Роналд и посочи с пръст розетките й. — Филмчета ли си пускате?

— Не. Само духови оркестри. Продължавай.

— Херувимът може да разчита допълнителния код, който серафимите предоставиха на Алис — обясни Роналд. — Сравняваме го с вибрациите в стените.

По някаква причина й стана неприятно да го чува как произнася Алис.

— Проверка — продължи той и рязко натисна с крак газта. — Целта ни е да намерим връзка между мястото на засичането и онова, с което се занимаваме там в момента. Всичко е картография и калибровка. Интегрална работа! Цяла нова наука!

Таванът над главите им взе да се снижава. От него висеше прашен сноп от кабели, които се разклоняваха на определени интервали.

— И от колко време познавате шефката? — попита Роналд.

От колко време? Доджър Гилеспи си спомни Силвърсайд, залата за наемане на свободна работна ръка и едно малко, мургаво момиче с току-що пришити нашивки върху униформата. Новооперено пиле, което чака старата кокошка да го вземе под крилото ри.

— Сигурно преди да си бил роден, Роналд — рече тя. — Заедно летяхме на „Мичъм“ от Вортигерн до Шигенага.

— Що ли питам — въздъхна Роналд, но след миг добави. — Корекция, не ставаше въпрос за капитана. Имах предвид херувима. Кстаска.

Капитан Гилеспи плъзна поглед по обкръжаващия ги пейзаж.

— Мяркала съм го.

— И прескачате насам само да проверите как вървят нещата?

— Може би. — Тук долу бе мъртвило като на Луната. Намираха се дълбоко под заселените пещери и заобикаляха перпендикулярните шахти. Пружините на бъгито стенеха в мъчителен протест. Звукът бе като солово изпълнение от записите на Роналд.

— Ти го нарече тя — неодобрително изсумтя Доджър.

— Добре де, съжалявам, сбърках — заоправдава се Роналд. — Тя ми е началство все пак, нали? Не можеш да работиш за някого и да му викаш то!

— Аз пък съм имала началници, които би могъл — сопна се капитан Гилеспи. Херувимите бяха машини, както и да се наричаха помежду си. Ако питаха нея, всичко, което може да оцелее във вакуум, е машина и нищо друго.

Когато най-сетне спряха, беше горещо като в пещ. От пукнатините стърчаха жилави шубраци. Някъде капеше вода. Роналд бе взел каски и за двамата. Капитан Гилеспи изпробва лампата си. Подът бе покрит с изсъхнали листа, смачкани кутии от бира и малки, жълтеникави петънца. Перкски фъшкии. Роналд стоеше в ъгъла и я чакаше търпеливо, преметнал сак през рамо. Зъбите му блестяха в светлините на лампата й, но очите му бяха скрити зад стъклата.

— Добре ли сте, капитане? — попита той.

Още преди няколко километра беше видяла голяма табела на строшената бариера, реликва от орбиталните дни. НАВЛИЗАТЕ В НЕОБИТАЕМА ЗОНА, гласеше надписът. Предупреждение за смъртни опасности и за това, че сам ще отговаряш за постъпките си.

Капитан Гилеспи изсумтя. Момчето, което се наричаше Роналд, я поведе към един отвор в пода. Беше като хралупа в старо дърво.

— Аз ще сляза пръв — обяви той.

Капитан Гилеспи му махна с ръка, без да говори. Докато, се спускаше, тя се огледа, като си поемаше мъчително въздух. Надяваше се, че долу ще има достатъчно кислород. От малка не си падаше по затворени места.

Роналд и капитан Гилеспи изтрополиха надолу по стълбите и поеха един след друг през поредица от тунели с толкова ниски тавани, че трябваше да се превият одве, за да вървят. На няколко пъти Доджър се препъна в мрака. Кръстът я заболя.

Роналд завъртя глава и я заслепи с лампата си.

— Всичко наред ли е? Ама страхотно е тука, а?

Доджър бе твърде задъхана, за да отговори. Имаше чувството, че се намира в гигантски изоставен кошер. Из въздуха витаеше миризма на леш. Тя се закашля и плю между краката си.

После отпред долетя шум, равномерен, механичен тропот. Дали не бе рев на двигатели, долитащ през някоя вентилационна шахта? Не, шумът идеше от по-близо. Беше мъркащото бръмчене на електрогенератор, осигуряващ ток за изкопни работи. Капитан Гилеспи сви зад ъгъла и видя дъното на тунела, обгърнато в млечноватата мъгла на луминесцентното осветление.

Намираха се в просторно помещение с висок таван, в който бяха издълбани различни по размер полусфери, сякаш вътре в течната матрица се бяха пръснали множество разнокалибрени мехури, оставяйки след себе си непокътнатите си кухини. Покрай стените бяха издигнати скелета, върху които човеци и веспанци, издокарани в яркоцветни дрехи, продължаваха да работят под ослепителната светлина. В далечния ъгъл на пещерата един робот дълбаеше кладенец право надолу в матрицата.

Роналд положи ръка върху рамото на Гилеспи.

— Добре дошла в Рудника!

Бръмченето на генератора й попречи да го чуе добре.

— В Разума ли?

Той кимна.

— Проверка.

Доджър бе напълно объркана.

Тя изключи лампата и последва Роналд към скелето. Посрещна ги нестроен хор от приветствия.

— Роналд, най-сетне дотътри мързеливия си задник тук.

Никой не поздрави капитан Гилеспи, но тя нямаше нищо против. Оглеждаха я скришом, но се преструваха, че не я забелязват. Тя се завъртя и погледна към люлката.

В люлката лежеше създание от черен, полиран метал. Имаше голяма глава и тънички ръце, в които държеше нещо, наподобяващо пет лъщящи поялника.

— Здрасти, шефе — извика Роналд.

Съществото подаде глава над ръба на люлката и погледна надолу. Огледа него, сетне и нея с миниатюрните си, окръглени оченца с червеникави сърпове по края.

— Здравей, Роналд. Здравейте, капитан Гилеспи — произнесе съществото с вежлив глас.

Доджър се засмя.

Беше най-смахнатото нещо, което някога я бе заговаряло. Приличаше на грамаден балон, прищипнат в средата като фасулено зърно, с глава на гигантски човешки плод и лице на кукла. Имаше мънички закръглени ръце и пухкави бебешки пръстчета. Капитан Гилеспи виждаше ясно отражението си върху челото му.

— Здрасти — рече тя.

— Ще мога да разговарям с вас точно след двайсет и осем секунди — произнесе херувимът. Говореше с глас на глезено хлапе, отчетлив и протяжен. Очите му се замъглиха, когато насочи вниманието си към инструментите.

Доджър се почувства плувнала в пот, глупава и ненужна.

— Хубаво де — промърмори тя.

Доджър Гилеспи се изкатери при работниците на скелето. Бяха разкрили под назъбената стена тъмна, блестяща плоча, мътночервена на цвят, със смолиста повърхност.

— Прилича на лакомство със захарна глазура — подхвърли капитан Гилеспи.

— Силиконов аналог — обясни една млада жена със запрашени до лактите ръце. Имаше светла коса и гъсти кестеняви вежди. От нея лъхаше на пот и тебешир. Носеше дълга до земята престилка и кафяви кожени гети — нищо друго. Доджър я огледа учудено.

Находката в стената беше топла и плътна и повърхността й се движеше вълнообразно. От горното скеле двама веспанци я пробождаха със сонди.

— Полукристална среда, капитан Гилеспи — обясняваше херувимът. — Вградена, с висока локална активност. Калико, какво ще кажеш за това?

Докато момчето, което бяха нарекли Калико, разглеждаше посоченото от Кстаска място, капитан Гилеспи се изкатери в люлката.

Херувимът нямаше крака. Очите му бяха червеникави. Под него се извиваше опашка.

— Мога ли да поговоря с теб сега? — попита тя.

Херувимът приближи сладкото си, сияйно лице, към нейното и вдигна ръчички.

Капитан Гилеспи се пресегна и го взе. Беше тежък, топъл и податлив. Приличаше на голямо бебе, увито с алуминиево фолио. Когато изправи гръб, тя забеляза, че все още е включено с опашката си.

Нещо се размърда под тях, на пода на пещерата. Доджър се озърна и видя стоманена чиния, с големина около метър и вдълбана като гигантска чашка за яйца. По гладката й повърхност трепкаха светлинни отражения. Чинията се издигна вертикално нагоре, завъртя се и се понесе към люлката.

Кстаска изключи опашката си, протегна я, разгъна я като телескоп и върхът й попадна точно в отвора в центъра на чинията. Опашката се сви рязко и изтегли херувима от ръцете на капитан Гилеспи — право в седалката, оформена от чашката за яйца.

Летящата чиния се залюля във въздуха като модел на кораб върху миниатюрни вълни в езеро.

— За мен беше удоволствие — промърмори Доджър.

Спуснаха се в плитка ниша, където мъж на средна възраст се беше надвесил върху купчина вълнови анализатори.

— Какви са всички тези? — махна с ръка Доджър.

— Специалисти по проводимост — отвърна херувимът. — Кристалолози. Музиканти. Това е Лари.

Лари шареше с пръсти по клавиатурата на китката си и мърдаше с уши под слушалките.

— Лари е бил звукозаписен инженер — обясни херувимът. Лари подаде ръка на Доджър.

— Коя е русокосата? — попита капитан Гилеспи.

— Това е Джоан — отвърна Лари.

Чула името си, жената със запрашените ръце и престилката се обърна и ги погледна. Когато Доджър срещна погледа й, тя нито се засмя, нито заговори.

— Какво можем да направим за вас, капитане? — попита любезно херувимът.

— Това е моята реплика — рече Доджър. — Капитан Джут ме прати да видя дали се нуждаете от помощ.

Херувимът я погледна. За миг очите му се замъглиха. След това произнесе:

— О, не. Вие помагайте на капитана. Тя има нужда от вас. — След това й обърна гръб, отлетя при стената и се зае да помага на веспанците със сондата.

— Уф — въздъхна с досада Доджър. — Ей, има ли къде тук да се пийне чаша чай?

Вахта след вахта, екипажът на мостика продължаваше да спори с приглушени гласове. Събираха се ту при един, ту при друг монитор и следяха със затаен дъх движението на извънземната станция. Млади мъже и жени с полиестерни ризи или изтрити фланелки, върху който бяха изрисувани реклами на различни софтуерни фирми, донасяха инструкциите й — наричани от тях с гръмкото название „процедурно актуализиране“ — написани върху обратната страна на листове с менюта от пицарии. Капитан Джут все още не се бе научила да запомня имената на подчинените си. Опитваха се да й помагат, като облепваха бюрата си с разноцветни лепенки и надписи и ги украсяваха с играчки. По пътеките между тях непрестанно пълзяха сервизни роботи и събираха боклуците и хранителните остатъци. Въздухът беше застоял и вонеше на цигари.

Навигацията на Алис в затворената примка на пространствено-времевия континуум е доста абстрактно занимание. Това, което се изискваше от тях, бе да моделират пространствената вероятност на района, към който се е насочил корабът, тоест на сфера с диаметър няколко хиляди километра, недалеч от Проксима. Мезоскопите генерираха предполагаеми четиримерни координати и изпращаха обратно, по десет хиляди пъти на секунда, хипотетичните им граници. Едва когато всички тези резултати съвпаднеха, корабът би могъл да се появи в нормалното пространство.

Горе в галерията млади ентусиасти събираха цялата налична информация, подавана от астроскопите, и я въвеждаха в мезоскопите. В действителност те прекарваха по-голямата част от времето си да зяпат екипажа, да обсъждат това или онова действие, да си подхвърлят цигари, тоест по всякакъв начин да привличат вниманието на хората под тях. Капитан Джут ги намираше за далеч по-нетърпими от по-старшите по чин на мостика.

Табита Джут се бе изтегнала в своя любим син фотьойл, преметнала крак през облегалката. Носеше обичайното черно кожено палто и изтъркани джинси, напъхани в мотоциклетни ботуши, а ризата й вместо копчета, имаше елегантни издължени връвчици. Там, където я бе изгорила киселината, бе пораснала бяла коса, прихваната на кичури с помощта на сребърни фиби.

Капитан Джут бе втренчила очи в монитора, но всъщност гледаше филм. Девойка седеше в люлеещо се кресло, сама в тъмна стая. Зад гърба й, в рамката на вратата се очертаваше обвита в мъгла неясна фигура. Музиката се издигаше в налудничаво кресчендо.

— КАПИТАНЕ — отекна глас в помещението. — ПРОФЕСОРЪТ Е ТУК.

— Пожелали сте да ме видите, капитане.

Капитан Джут огледа енергичната фигура, издокарана в костюм с жилетка и застанала пред нея, подпряна на изящен бастун.

— Професор Ксавир — произнесе тя.

— Дейвид — подсказа й мъжът отсреща.

Тя поклати глава.

— Не. Професоре. Сигурна съм, че така предпочитате.

— Щом настоявате.

— Вие познавате фраските.

Той сви рамене.

— Не по-добре от всеки друг.

Капитан Джут подпря брадичка с юмруци.

— Откъде идват те?

Професорът пусна записа.

— Произходът на чудатите същества, известни под името фраски, все още тъне в мистерия. Учените предполагат, че те идват от една много стара звезда.

Табита се опита да си я представи — голямо, раздуто червено слънце, заобиколено от планетна система от пепел и въглища.

— Последното със сигурност би могло да обясни техните лишени от водна субстанция, жилави и издръжливи тела.

Капитан Джут гледаше картината.

— На учените?

— На фраските — поправи я невъзмутимо той. — Вероятно са пристигнали в нашата система като бегълци, следвайки капеланците като верни кучета. — Професорът приглади разрошените си от вятъра коси. — Някои предполагат, че те също са жертви на капеланците и жизнените им субстанции са били изсмукани преди много хилядолетия.

— А технологиите им?

— Откраднати, без никакво съмнение. Разграбени от други цивилизации.

Джут кимна, почуквайки с пръсти по брадичката си.

— Алис? Какво мислиш за това?

— ИСТОРИЯТА Е НИЗ ОТ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ — отвърна Алис. — КАКТО И ПРОФЕСОР КСАВИР ВЕРОЯТНО ЩЕ ОТБЕЛЕЖИ. КАПИТАНЕ, ЗНАЕТЕ, ЧЕ СПОРЕД ПРЕВОДА НА КСТАСКА, КООРДИНАТИТЕ НА РОДНАТА ЗВЕЗДА СА ВЪВЕДЕНИ В ПАМЕТТА.

— Успя ли да я идентифицираш?

— НЕ С АБСОЛЮТНА ТОЧНОСТ. СЪЩЕСТВУВАТ МНОГО ЗВЕЗДИ, КОИТО ОТГОВАРЯТ НА ХАРАКТЕРИСТИКИТЕ, АКО ВЪОБЩЕ Е НЯКОЯ ЗВЕЗДА, КОЯТО ПОЗНАВАМЕ. ИСКАТЕ ЛИ ДА ВИ ПРЕДСТАВЯ ПЕТТЕ НАЙ-ВЕРОЯТНИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ?

— По-късно. — Капитан Джут си спомни за фраска, който се бе промъкнал на „Алис Лидъл“, ходещото дърво, проникнало в кораба й и смазало брата на Саския. Взе да съжалява, задето се бе вслушала в хрумването си да се допита до Ксавир.

— Професоре, знаете ли къде получих своята бяла карта? — попита тя, без да откъсва очи от филма. — На един сатурниански конвой. Фраски конвой.

— Да, капитане — кимна Ксавир, нетърпелив да я увери, че този дребен факт му е известен. — Показваха го по Трети канал.

— Те държат човешки екипажи на корабите си и корабите им са земни. Дори могат да говорят разбрано, когато им отърва. Мелиса Манденбра може да говори техния език. Ама и тя е една зубрачка, между нас казано.

— Жалко, че не можахме да задържим неколцината, които бяхте изровили — рече професор Ксавир, вдигна бастуна си и посочи с върха му дупката в стената. — Нищо чудно да има още един-двама, спотаени из скритите места на кораба. С ваше разрешение, капитане, може да бъде изпратена официална експедиция…

— Знаете ли какво не им харесвам на тези филми? — попита Джут. — В тях всички знаят, че някъде из сградата се е скрил маниак с резачка, че токът ще угасне и че нямат никакво оръжие, и какво казват, моля ви се: „Хайде, да се разделим.“

Дали това, което пробягна по интелигентното лице на Ксавир, не беше съжаление?

— Е, добре, капитане — произнесе с по-мек тон той, — мнозина от нас ще бъдат доволни, ако и вие не го забравяте никога. С подходящ операторен екип бихме могли да отворим очите на пътниците за красотите и тайнствата на този изумителен космически съд, с който имаме честта да пътешестваме. Дори вие ще научите някои интересни неща.

— Тайни, в които човечеството въобще не е трябвало да се забърква — промърмори тя, втренчена в екрана. Ако слязат долу и открият още фраски, тя си даде дума собственоръчно да ги изпържи.

Едва излязъл професорът и на негово място се появи Доджър Гилеспи.

— Кстаска каза, че ще тя провери по-късно — обяви и се хвърли на свободния фотьойл.

— Тя? — попита с вдигнати вежди Табита Джут.

— Ами…

Табита погледна внимателно старата си приятелка.

— Смятах, че отиваш там, за да им помогнеш.

— Не ме харесаха — отвърна невъзмутимо Доджър.

Табита се намръщи. Протегна се, чукна едно копче и спря филма. Сега на монитора й се виждаше същата графика като на големия стенен екран, с пояснителни бележки отдолу: ИНТЕГРАЦИОНЕН ИНДЕКС, УСУКВАЩ ФАКТОР НА СУБЛИМИРАНЕ. За един кратък миг големият екран беше залят от спираловидни водовъртежи на фрактали, след това отново се показа първоначалната графика, но в четири идентични версии. Мониторът на Табита следваше стриктно изображенията на своя по-голям брат.

— Уф… — изстена капитан Джут. Беше зърнала господин Спинър, който се връщаше за дежурство. — Алис? — прошепна тя.

— ДА, КАПИТАНЕ?

— Добре ли се чувстваш в момента?

— НАПЪЛНО, КАПИТАНЕ.

— Господин Спинър? Оставям всичко на вас, нали?

Вече протягаше ръка да повика колата.

Когато излизаха от контролната зала, подминаха някой, който приличаше на клавиатурен жокей, но се беше зачел в книга с меки синкави корици. Книгата имаше изтъркан вид, изглежда бе четена много пъти, страниците й бяха смачкани, а гръбчето — покрито с белезникави бръчки. На корицата бе изобразена стройна сребриста манекенка, подпряна в невероятна поза върху таблото за управление на блеснал от чистота разузнавателен кораб. Целта на тази причудлива позиция бе да изпъчи напред грамадния си бюст и да подпре с пръстче едно от копчетата на клавиатурата. Гримът й беше безупречен.

Капитан Джут кимна към корицата.

— Чела ли си я, Доджър? — в гласа й се долови насмешка. Четящият вдигна глава и премигна объркано, втренчил поглед в Табита. — Бас държа, че си я бива — ухили му се тя.

— Забрави си пластинката — припомни й Доджър Гилеспи.

— Да, зная — кимна Табита. Тя погледна неохотно назад към пулта за управление. — Няма къде да се изгуби.

Откъм коридора се зададоха двама транти. Капитан Гилеспи позна женската, беше Сой, помощничката на Табита. Сой носеше островърха шапка, сивкавосиня туника, в тон с джинсите на Табита, и бричове с цепка, през която се подаваше опашката й.

Затова пък мъжкия екземпляр Гилеспи виждаше за първи път. Беше се изтупал в катраненочерен кафтан, тесни черни панталони и меки, кожени ботуши. Двамата със Сой имаха общи черти, с глави на кафяви пантери и мускулести крайници.

— Той да не ти е бодигард? — попита Доджър Гилеспи.

— И ти можеш да ми бъдеш бодигард — подметна капитан Джут. — Къде отиваме?

Отидоха в Йошивара, където купонът навлизаше в своята седма субективна седмица, прехвърлил се от Пауновия парк в тези бордеи, и където вече беше модерно да се сръбва бяло винце и да се изтягаш върху проснатите навсякъде матраци, оставяйки на съвършено непознати хора да вършат с теб крайно интимни деяния, където музиката пронизваше болезнено тъпанчетата, фонтаните искряха във всички цветове на дъгата и Топаз — вече съвършено гола — падна в едно шадраванче, изправи се, като се превиваше от смях, и тупна в следващото, а присъстващите се мажеха един друг с плажни кремове и масла, но капитан Джут се въздържа от последното и дори съумя да запази по-голямата част от дрехите си, както и порядъчно поведение, докато капитан Гилеспи от време на време се унасяше в размишления, посветени на инструкциите на херувима, и се чудеше дали това може да се брои като помощ, защото Табита Джут съвсем определено бе щастлива. Всички бяха щастливи, с изключение на проститутките от Йошивара, които седяха самотни в будоарите си и се зъбеха една на друга. Толкова много безплатно удоволствие не беше никак добре за бизнеса.

6.

Макар сравнена с орбиталните си дни, станцията да бе значително обезлюдена, Саския Зодиак с труд понасяше другите пътници. Търсачи на евтини удоволствия, кикотещи се палернианци, неизлечимо глупави минувачи, завладени от дълбокото убеждение, че славата й им дава право да я наобикалят и опипват и да й задават всякакви лични въпроси на обществено място — хора, хора, толкова много хора и нито един от тях не бе този, за когото страдаше.

Отсъствието на Могул Зодиак беше незараснала рана в сърцето на Саския, пробойна в чупливата черупка на нейната идентичност. През последните прекарани заедно часове двамата се бяха скарали, капнали и обезверени, сред горещите, мутирали горички на Венера. Колко горчив бе този спомен, подсилван от картината на така любимото тяло, потъващо бавно в хищното, лепкаво тресавище.

Хана Су също помнеше Могул, но Хана я нямаше, погребана на същата планета. И Кстаска познаваше Могул, вероятно още преди неговото клониране, но Кстаска не се интересуваше от миналото, а само от гигантския извънземен ребус, в чиито вътрешности и кръвоносни съдове се беше заровила в момента.

Известно време от мрачните и тъжни мисли за Могул Зодиак я развличаше Табита Джут. Позволи си да я обикне, да я превърне в обект на своето обожание, да се вкопчи за нея, да съсредоточи цялото си същество върху нея, докато научи горчивия урок, че вселената продължава напред, а хората се срещат и разделят. Все още обичаше Табита, особено когато я виждаше. Но Табита в последно време бе твърде заета, имаше толкова много хора, които се стараеха да привлекат вниманието й.

Саския си даде сметка, че разбира експеримента на серафимите, дал живот на нея и на Могул, Корела, Зидрих и Сюзан. Колко полезно би било, ако всеки от тях разполагаше със своята Табита Джут, в чиито мъдри съвети да се вслушва.

Един ден Саския се натъкна на бял павилион със стени от пластмаса и порцелит. На вратата бе изписано името Дж. М. Сувиен. Нямаше прозорци. Саския счупи ключалката и се озова в ниско продълговато помещение с десетина седалки, наредени по края. От тавана висяха различни апарати — прожектори, видеокамери, монитори.

Тя се настани в една от седалките. Разнесе се звук, напомнящ покашляне, и върху стената пред нея внезапно трепна и затанцува зеленикав пламък. Саския подскочи от изненада.

— „Дж. М. Сувиен“ ви предоставя ключа към златните години и скъпоценните спомени — произнесе сърдечен глас от нищото.

Саския се облегна на стената и се загледа в пламъка. Беше холограма.

— Разбрах. Това е моделиращо студио — измърмори тя.

— Отпуснете се и вдигнете завесата към великото минало, завъртете обратно часовниците си — подканяше я гласът.

— Нямам часовник — сопна се тя.

— Прекрачете назад във времето и се разходете по слънчевата алея на спомените…

— Може ли да не го докарваш чак толкова поетично?

Но гласът продължаваше невъзмутимо да следва предварително зададената програма.

— Колкото повече информация ни предоставите, толкова по-съвършено ще бъде обслужването. Обсегът на нашите възможности позволява да се върнете към най-ранните мигове, откъдето да започнете изграждането на…

— За съжаление не разполагам с чак толкова изобилна информация — прекъсна го Саския. — Е, помня градината, където живеех с моите братя и сестри, смешните малки животни и дребните черни феи, които всъщност се оказаха херувими. Ако са оставили нещо за спомен на Кстаска, задържала го е за себе си. След това се появиха Марко Мец и Контрабандистите, а също Скиапарели, Калисто, Сан Парейл — все такива сладки местенца. Всички ми изглеждаха еднакви, защото ги гледах зад прозореца — било на кола, на евтина хотелска стая или на някой ресторант. Никой от нас не снимаше. Единственият, който би могъл да…

Тя млъкна, изгубила за миг нишката на мисълта си.

— Зная какво бих искала да видя — произнесе Саския Зодиак.

Веригата моделиращи магазини на „Дж. М. Сувиен“ е място, където хората се отбиват, за да погледат собствената си сватба, ски ваканцията на Олимп или как внуците им скачат с балони над Юпитер.

— „Дж. М. Сувиен“ предлага гъвкаво меню от най-разнообразни възможности за наблюдение и контрол — рецитираше зеленият пламък. — Вижте колко е лесно да получите едър план на всяка картина!

Саския донесе цял куп дискове и записи.

— Вътре е тъпкано с материал — обясняваше тя на зеления пламък, докато машината ги поглъщаше. — Предполагам, че са от първите дни на нашето пътуване, когато хората все още бяха силно развълнувани. И Табита е там. Нали камерите я следяха навсякъде.

Саския нагласи воала си и оправи гънките на черната си рокля.

— Е, кажете, когато сте готови — рече тя.

На холостатива се появи миниатюрна сцена, изобразяваща стъклено торпедо с мъртва старица, затворена вътре. Старицата бе загърната в сатенена покривка, под брадичката й беше поставено покрито с орнаменти говорещо апаратче, а от ноздрите й се подаваха висулки. Устните й бяха тъмночервени и леко отворени, а невиждащите й очи — втренчени слепешката нагоре и неподвижни. Стъкленото торпедо беше положено върху товарна рампа, с носа надолу. Под главата на старицата имаше миниатюрен квадратен капак, през който — в момента, в който Саския наблюдаваше, — се появи грахово зърно, уголемено до размерите на футболна топка.

— Много добре — кимна Саския й се изправи. — А има ли нещо за хапване? — Тя огледа помещението, сякаш очакваше на вратата да застане услужлив келнер с купичка пуканки или нещо подобно.

Старицата се казваше Хана Су. Хана беше техен мениджър, в дните на Марко Мец и Контрабандистите. Беше мъртва откак Саския я познаваше. Държаха я дълбоко замразена в „Съня на праведните“, а срещите се осъществяваха с микровълнови предаватели.

Последните дни на Хана, прекарани в бърникане — заедно с Алис — в програмите на извънземния, я бяха изтощили до краен предел. Гласът от записа бе на личност, която постепенно и неумолимо губеше връзка със света на логиката: „Бях голяма работа на Ганимед… кажете на Бандж, без животински номера… така и не ми пратиха проклетия договор… нали разбирате… разбирате…“

Бяха я погребали, по нейна изрична молба, в космоса, високо над отровната планета.

В последните дни Саския се беше привързала към нея. Хана им беше като майка — за нея, Могул, Кстаска, Марко и Тал. Саския започна да я уважава така, както капитан Джут уважаваше Алис.

Неоновите светлини се отразяваха в гладката повърхност на стъкленото торпедо, докато гледната точка се местеше бавно напред-назад.

Саския зърна лицето си сред опечалените. По бузите й блестяха пътечките на сълзите, тъмните кръгове около очите й бяха смекчени до виолетови сенки, благодарение на стандартната козметична програма, без съмнение дело на специалистите от „Дж. М. Сувиен“. Това беше второто погребение на Хана, но първото за Саския. Спомни си как тогава бе преизпълнена с тъжни мисли за това, че Могул и другите също заслужаваха подобни изпращания.

Капитан Джут държеше бутилка шампанско, привързана за лента.

— Няма да те оставя да се измъкнеш — чу я Саския да произнася. — Все още ми дължиш една солидна сумичка.

Шега, разбира се. Всички се засмяха, макар и засрамено, и продължиха да се кискат, докато гласовата кутия на Хана не произнесе, малко замечтано:

— Нямам никакви пари, скъпа. „Сънят на праведните“ ме опоска до шушка.

Последва органова музика, печална токата и фуга. Високо над сцената се рееше Кстаска. Херувимът се беше издокарал с грамадна шапка.

— Какво? — Саския скочи от седалката. — Това не е честно. — Тя се пресегна и размаха ръка, е напразна надежда да прогони досадното видение.

Сцената на погребението избледня и на мястото й се появи познатият зеленикав пламък. Той подскачаше уплашено пред Саския, сякаш не знаеше къде е сбъркал.

— „Дж. М. Сувиен“ се извинява за всички неудобства, причинени от пропуски и неточности… — прошепна гласът.

— Не зная откъде сте взели тази шапка — ядоса се тя.

— Колкото повече информация получаваме, толкова по-достоверна е картината — отвърна й гласът от павилиона.

Саския се зарови в мрежата. Доста бързо се сдоби с нова информация. Прашният въздух над холостатива се изпълни с нескопосани фигури, любопитни лица, цветя. Седеше и хрупаше джинджифилови бисквити, докато херувимът свиреше Бах, а после — китайски джаз. И отново Табита замахна с бутилката и я разби в стъкленото торпедо. За кой ли път въздухът се изпълни с алкохолни пари, докато всички хорово се сбогуваха за последно с Хана, а прозрачният й ковчег се плъзгаше бавно надолу по рампата.

През тефлоновия улей право в безвъздушното пространство, откъдето долетя отслабващият глас на Хана:

— Алис? Алис, мисля, че падам…

— Последвайте я — нареди Саския. Наведе се напред и изчака блясъка на бялата звезда, в която се превърна ковчегът на Хана, докато навлизаше в горните слоеве на венерианската атмосфера.

Този път изглеждаше различно. Може би го е имало винаги или някой от новите записи е съдържал нещо важно, довело до тази промяна.

Имаше кораб. Едва се забелязваше, но със сигурност беше кораб.

— Стопкадър — нареди Саския. В дъното на главата й зазвуча трудно доловима аларма.

Тя отметна назад воала.

— Я ми покажете този кораб.

Не приличаше толкова на кораб, колкото на гънка в пространството, мехурче, зареяно сред космоса. Висеше си там, отзад, мълчаливо и незабележимо. Дори при максимално увеличение не се виждаха никакви характерни белези. Обшивката му беше огледална, гладка и черна — като Кстаска.

Алармата в главата на Саския Зодиак започна да я оглушава.

— Сигурни ли сте, че това го е имало там?

— „Дж. М. Сувиен“ се извинява за всички неудобства, причинени от пропуски и неточности…

— Няма значение, просто питах — прекъсна го Саския, усетила, че пулсът й се учестява. — Запис и край на картината.

Остана на седалката, загледана в нищото, докато посягаше машинално към пакетчето с бисквитите. След това си дръпна ръкава, включи монитора и потърси капитана.

Остави го да звъни. Нямаше отговор.

Свърза се с мостика. Отговори й млад мъж със слушалки, пристегнати с лепенка. Изглежда, че си чоплеше носа.

— Ами — рече той, като се озърташе, — няма я тука…

— Можете ли да се свържете с нея? Трябва ми спешно.

— Минутка. — Той натисна няколко копчета. — Тц. — Не изглеждаше особено обезпокоен.

— Не можете да се свържете с капитана? — не се предаваше акробатката. — Ами ако се блъснем в нещо?

Младият мъж премигна объркано.

— Всъщност… това едва ли може да се случи — отвърна той с тон, в който се долавяше скрита насмешка. — Виждате ли, в момента не заемаме нито милиметър от реалното пространство и освен ако не се материализираме внезапно, коефициентите на всички сумирани вектори не биха могли да…

Саския изръмжа и прекъсна връзката.

Върху екранчето на монитора се изписаха миниатюрни букви.

— Опитай „Тривиа“ — пишеше там.

Саския набра номера на бара. Рори беше зает.

— Тръгнаха за вкъщи — обясни непозната жена. — Още преди часове.

Прескочи до апартамента, където, както обикновено, бе претъпкано от всякакви гости. Позна Карен Нарликар и Зое Примроуз, а също Топаз, която извика:

— Отиде на брега.

Трантът Кифид, който обичаше да го наричат Кени, се помъчи да й прегради пътя.

— Някой я отведе — рече й той, като наведе глава и й показа върха на един от кучешките си зъби.

Тя му махна нетърпеливо и продължи нататък.

Високи палмови дръвчета по цялото протежение на брега поклащаха рошавите си глави към яркосиньото небе. В далечината и в посока, която вероятно беше изток, се виждаше изпъкнал нос с интересни виолетови скали и мъничък морски фар, а на запад брегът се извиваше плавно към безкрайността. Всичко останало се заемаше от удивителния, искрящ, лениво развълнуван океан.

Табита Джут си бе пуснала косата дълга, за да я подравни във формата на идеална сфера с радиус десет сантиметра от главата. Нямаше нищо на себе си. Също както и партньорът й.

Беше по-тъмнокафяв от нея, с гладко избръснато теме и малка златна халка, окачена на крайчеца на едното му ухо. Гърбът му беше съвършено изваян, а седалището — гладко и мускулесто.

Дочула хлопването на вратата, Джут се озърна. След това докосна придружителя си по ръката.

— Дон, време е да си вървиш — рече тя.

Мъжът вдигна глава и погледна над извивката на тялото й към новодошлата. Усмихна се и вдигна ръка за по-здрав. След това се надигна, обърса бедрата си с механично движение, сякаш наистина мислеше, че пясъкът би могъл да полепне по тях, наведе се и докосна лекичко с устни бузата на Табита.

— Ще се видим ли по-късно? — попита я той.

— Ако ми потрябваш. Чао, Дон.

— Не съм Дон — поправи я нацупено. — Дан съм.

Тя се претърколи по корем и положи едната си страна на виртуалния бряг.

— Който и да си — промърмори добродушно.

Усещането бе почти като от истински пясък. Не можеше да си припомни кога за последен път се бе въргаляла по пясък, под шума на вълните, толкова близо до нея.

Мъжът си бе тръгнал. Към нея се приближаваше Саския в дългата си черна рокля. Беше скрила лицето си с воал.

— За какво носиш това нещо? — попита я капитан Джут. — Свали го. Алис?

— ДА, КАПИТАНЕ.

— Включи слънцето.

Изведнъж стана по-топло.

— И тук ли имаш връзка с Алис? — попита Саския.

— Това улеснява нещата — обясни капитан Джут. Тя се пресегна и стисна любовницата си за китката. След това я дръпна до себе си и я целуна нежно.

Саския впери поглед в очите й. После сведе глава. Нямаше никакви стъпки по пясъка, където бе минала.

— Пясък — произнесе тя, без следа от ентусиазъм.

— Не е истински.

— Да, ама боде. Защо не си поискаш легло?

Табита направи презрителна гримаса. Изведнъж протегна ръка и я стисна за глезена.

Саския реши, че си е получила дневната доза илюзии.

— Хайде да идем в спалнята — предложи тя — като нормални хора.

— Не искам — отвърна Табита и се завъртя по гръб. — Не искам да се връщам там.

— Тогава да ни направят легло тук. Алис? Направи ни легло.

Но в последно време Алис се вслушваше само в гласа на Табита.

— КАПИТАН ДЖУТ НЕ ЖЕЛАЕ ЛЕГЛО — възрази тя.

— Но аз искам.

— ХИЛЯДИ ИЗВИНЕНИЯ, ГОСПОЖИЦЕ ЗОДИАК — отвърна корабната личност. — ДА СЕ ГРИЖА ЗА ЩАСТИЕТО НА КАПИТАНА Е НЕОТМЕННА ЗАПОВЕД.

— Искам легло — настояваше акробатката.

— Уф, добре де, направи й го — предаде се Табита Джут. — Хайде, стига си ми досаждала. Ей затова се преместих тук. За да се отърва от хора, които ми досаждат.

Пясъкът под нея започна да се топи. Превърна се в аморфна субстанция, придоби пухкавина и се изду под формата на широко, меко легло.

— Хей, не е ли страхотно? — възхити се Табита. Подът си остана гладък като алпака. Саския затанцува по него, подскачайки с балетни стъпки. Извъртя се, вдигна ръце и изпъна гръб назад. Капитан Джут се изправи зад нея и дръпна ципа на траурната й рокля. Раменете на Саския Зодиак бяха като изваяни от слонова кост. Ръката на Джут изглеждаше почти черна върху тях.

Езикът на Табита се стрелкаше като прииждаща вълна. Саския изстена и промърмори нещо неразбираемо. Пръстите й се свиваха и разпускаха. Завладя я непреодолимо отчаяние заради онова, което бе изгубила. Нито Джут, нито който и да било можеше да й го върне.

Когато всичко свърши, двете оставаха да лежат в плитчините, усещайки как въображаемото море ласкае разтворените им крака. Алис направи няколко корабчета и те ги изпроводиха с поглед. Бяха красиви модели на шхуни с много платна, безупречно изработени презокеански лайнери и испански галеони с черни знамена с черепи и кости.

— Винаги съм мечтала да стана пират — призна замислено капитан Джут. Беше поръчала да им поднесат дайкири и сега отпиваше меланхолично от своето. — На Честност-2 живеех сред утайката на обществото и наистина ми харесваше. Начинът, по който ни гледаха хората — всъщност те се бояха от нас. Сигурно защото носехме ярки дрехи и бяхме подстригани късо, като избягали каторжници.

Тя се изтегна по гръб и вдигна голите си гърди към неподвижното слънце.

— Ние бяхме ужасът на задните улички — произнесе замечтано.

— Зная — кимна Саския. — Казвала си ми.

Тя се огледа. Трябваше й кърпичка.

— Не носиш ли с теб онази чанта?

— Е, че няма да я мъкна тук — тросна се капитан Джут, но изведнъж се замисли кога за последен път бе виждала чантата си. Не можа да си спомни и това я накара да се почувства странно — сякаш беше изгубила нещо важно, което не беше истина. Защо й трябваше вече да мъкне със себе си всички онези неща? Където и да иде, винаги ще получава каквото поиска.

— Робот — произнесе тя. — Донеси кърпички. И още малко лед.

Саския Зодиак изпроводи с очи робота, след това приклекна и си обу гащичките. Вдигна роклята от мястото, където я беше хвърлила Табита и я заоправя.

— На погребението на Хана, се е навъртал серафим — съобщи тя на Табита.

Някъде иззад дърветата се разнесе апокалиптична музика, изпълнена с тежки баси, сякаш там се бе спотаил цял оркестър.

— Откъде знаеш, цветенце? — попита Джут.

— В „Дж. М. Сувиен“ ми показаха черен кораб — рече Саския. Тя смачка роклята си, сякаш беше забравила за какво служи. — „Сераф Кайза“.

Капитан Джут нямаше никаква представа за какво говори.

— Алис — обърна се тя. — Чу ли това?

— ДА, КАПИТАНЕ.

— И какво беше то?

— „СЕРАФ КАЙСА“ ПРЕСЕЧЕ НАШАТА 73-ТА ОРБИТА ОКОЛО ВЕНЕРА.

— На какво разстояние?

— НАЙ-БЛИЗКОТО ДОПУСТИМО — 1,889 КИЛОМЕТРА. ДАННИТЕ СА В ДНЕВНИКА.

— Брей, така ли — озъби се капитанът. — Благодаря за информацията. — Серафимът вече беше безнадеждно далече. Далече и зад тях. Все пак, никак не й се нравеше мисълта, че там е имало кораб, за който е знаела Алис, а сега и Саския, и никой не си е направил труда да й съобщи. Тя надникна през рамо, опитвайки се да различи драскотините по гърба си. Завладял лудото желание да смъкне роклята от експерименталната жена и да я запокити надалеч, а след това да притисне към себе си стройното й тяло и да я държи, докато отново изпита оргазъм. Вместо това остана неподвижна, загледана в обличащата се Саския и стресната от неочаквания и дивашки импулс, който едва бе сдържала. Искаше й се да каже нещо, но не знаеше какво.

— Хубаво ли ти беше? — измъдри накрая.

— Да — отвърна крехката магьосница. — А на теб?

— Също — отвърна Табита раздразнено.

— Ами добре тогава — Саския се изправи, наведе се и я целуна на раздяла. Табита погали белите й ръце. — Ще ми трябват някои неща от Алис.

— Какво?

— Малко спомени — нищо повече.

— Разбира се — Табита прокара длан по косата си. По някаква неясна причина почувства безпокойство. За какво са й на Саския спомени? Все пак, щом я обича, трябва да й се довери.

— Алис? Саския иска да говори с теб.

— ЗДРАВЕЙ, САСКИЯ.

— Алис, ще искам да се поровиш из паметта си. Когато съм готова, ще ти се обадя.

Капитан Джут вече не се съмняваше, че става въпрос за брат й. Могул. Споходи я странно усещане, безпомощност, като от предизвестена загуба.

— Можеш да я потърсиш на мостика — посъветва я тя. — Кажи на дежурния офицер да ти оказва пълно съдействие. Разбрано? Саския?

Акробатката се наведе, целуна я отново и изчезна.

След като еладелдийците ги нямаше, звездата на веспанците бе изгряла с пълна сила. Сега те държаха залата за резервни органи и провеждаха курсове по самоотбрана и нападение. Те организираха и двубои с перки и го вършеха с августейшо величие. Типична гледка беше веспанецът Тилтснирип Тилпнотуел, известен като Тилт. Приличаше малко на кръстоска между морж и камила, с кожа от кафеникава гума и големи златни вериги на врата.

— Метеорита! — напъваше се дрезгаво той. — Той малък побойник, дами, господа, и тупне Банши доле за трийсет секунди!

Между два плавника Тилт стискаше цял кочан с билети и стар, разнебитен кредитен апарат.

— В неизгодна позиция той излиза идната седмица, последно залагане, най-последно залагане при тез условия. О, мда.

Той се усмихна съзаклятнически, внушавайки на Годфри Билс несъкрушима вяра. Но как бе възможно едно толкова гангстероподобно, закръглено, подпухнало същество да го излъже? Все някой трябва да победи, защо този път да не е другият?

— Какво смяташ? — обърна се той към своя спътник, Дагоберт Муун.

Господин Муун разглеждаше героя на Тилт.

— Харесват ми ръкавиците му с шипове — произнесе предпазливо той.

— И заострената муцуна — добави Билс, като сочеше с пръст. Вече стискаше в ръка кредитния си чип. Веспанецът източи врат, за да го огледа.

— Петдесет, сър. Сто? Не бива си позволи да изгуби таз възможност. — Лицето на Тилт танцуваше от възбуда. — Само може обиди Метеорита с по-малко от стотина — подканяше ги той с висок меден глас, като добронамерен роднина. Завладян от ентусиазма му, за миг Билс се почувства сякаш букмейкърът му предлагаше пари, а не очакваше да ги вземе.

Господин Муун забеляза съдията — възрастен, благопристоен джентълмен.

— Изглежда ми напълно сериозен човек — промърмори оптимистично Билс.

— Това ще се разбере по-късно. Е, поне ще се забавляваме — кимна Муун, който си падаше по веселбата, пък дори ако е свързана с известни капиталовложения от неговия джоб, които, да преминат в ръцете на типове като веспанеца Тилт.

Под ярките светлини от тавана перките вече привършваха с изрисуването на ринга. Метеорита внезапно бе споходен от желанието да покаже на околните колко го бива. Той източи стройната си, переста шия и взе да плюе и храчи към зрителите от предните редици, които неволно се отдръпнаха назад. Шумът в помещението рязко се усили в нетърпеливо очакване да започне сблъсъкът. Опонентът на Метеорита; според везания надпис на гърба на неговия найлонов халат, се наричаше Мо-Лок. Метеорита не носеше халат: беше съвсем гол, ако се изключеха ръкавиците, бандажа и ластиците на глезените. И двамата участници разполагаха с шумна тълпа почитатели. Всеки бе заобиколен от групичка млади мъжки и женски екземпляри, в различни степени на откровено възхищение. Страховит възрастен мъжкар се беше надвесил над Метеорита и му шепнеше в ухото последни напътствия. Мо-Лок пък дъвчеше люта чушка. Над главите на зрителите Тилт даваше знаци на свой колега. Двамата поклащаха брадички като старци, които си разменят приветствия.

— Ей, слушай — обърна се Тилт към мъжете пред него, като свиркаше тихичко през грамадните си зъби. — Никой не може надвие Метеорита! — Говореше с поверителен тон, сякаш разкриваше най-съкровената си тайна.

Господин Муун изду бузи и присви очи. Краката му пристъпваха в нетърпелив ритъм.

Съдията вдигна пръст и отнякъде се разнесе звън на гонг.

В същия миг застаряващият треньор махна намордника от муцуната на Метеорита, а Мо-Лок захвърли халата си в прахта. Тялото му беше гладко избръснато. Мускулите върху ниско разположения му издължен корем пулсираха в различни оттенъци на розовото, отблъскващо неприкрити, а дебелите косми по гърдите му бяха като сивкави, къдрави шипчета. Той отвори малката си уста и изкрещя.

— Чиии-чи-чи-чиииииии!

Метеорита реши, че сега не е време да си разменят любезности. Той скочи с крака върху Мо-Лок и се вкопчи в лицето му. Тълпата нададе безумен рев, люшна се, взе да свирка и да врещи опиянено. Метеорита замахна и отпра страхотна плесница на Мо-Лок. Само бързата реакция на другия го спаси да изгуби едното си око. Той щракна със зъби към ръката на Метеорита, но получи ритник в гърдите и двамата паднаха едновременно.

Съдията не видя нищо, което да е в разрез с правилата. Тълпата, от своя страна, оказваше с цяло гърло подкрепа на зрелището. Стените на изоставените докове кънтяха от неспирния рев. Двете противникови перкски племена окуражаваха своите любимци. Над тях сияеха тотемите им: радиаторна решетка от вакуумен влекач и парче щавена кожа от непознато денебско чудовище.

Тилт млясна с устни и въздъхна развълнувано. От едно скришно място в пухкавата си глава той извади малко тефтерче и се зае да смята нещо в него. Като следеше с едното си око развоя на битката на терена, той местеше пръсти по копчетата на кредитната машинка. Господин Муун наблюдаваше действията му внимателно.

Междувременно Метеорита вдигна противника си на ръце и го удари в земята, след което заби нокти в незащитения му корем. Въздухът беше горещ и влажен, миришеше на цигари и тестостерон. Мо-Лок изтласка Метеорита от себе си, но все пак получи тежък ритник в главата.

— Брей! — възкликна смаяно господин Билс. Възбудата го караше да се чувства изнервен.

Гонгът отекна наново. В същия миг двамата противници си обърнаха гръб със забележително презрение. Млади перкски девойки се хвърлиха да ги обгърнат с нежните си грижи. Съдията изрита по-едрите боклуци от пода на ринга.

— Много е шумно — оплака се Билс на Муун. — Чудя се как издържа букмейкърът. — Той кимна към Тилт. — Нали знаеш колко са чувствителни ушите на веспанците.

Гонг! Метеорита скочи. Закривените му нокти оставиха кървави дири по ребрата на Мо-Лок. Мо-Лок се гърчеше от болка. Към тавана възторжено полетяха шапки. Амонячната миризма на разгорещени перки можеше, да завърти главата на всеки.

— Крооо, крооо, крооо! Чи-чиииии! Втора кръв!

Успешен удар на Мо-Лок описа червена дъга по рамото на Метеорита. Съперниците дишаха тежко и си разменяха зловещи закани. Мо-Лок дори се завъртя и си показа задника. После отново се вкопчиха. Зрителите крещяха до забрава. Тези от първия ред се бяха надвесили над перилата, за да зяпат от непосредствена близост как съперниците се ритат в слабините и си извиват крайниците.

Мо-Лок бе хвърлен отново. Преди да успее да се надигне и да ухапе Метеорита, удари и вторият гонг.

За момент изглеждаше сякаш този път противниците нямат никакво намерение да преустановяват боя, но после съплеменниците им нахлуха на терена и ги разделиха. Женските заоблизваха раните на своите герои. Една белокозинеста възрастна самка от групичката на Метеорита извади бутилка джин й той я пресуши, сякаш беше пълна с портокалов сок. Съдията си издуха носа.

Тилт кимна.

— Незабравима битка, о, мда.

Той издаде гърлен, хъркащ звук, който при веспанците означаваше крайна степен на задоволство и възхищение. Гонгът отекна. Трети рунд.

Метеорита изхвърча от своя ъгъл, като пръскаше пред себе си облаци джин. Мо-Лок разтърси мократа си глава и зае отбранителна позиция.

Метеорита се хвърли право към него.

— Сега вече разбирам защо са го кръстили така! — извика възторжено господин Билс.

Но Мо-Лок не изчака сблъсъка. Той отскочи встрани и три пъти стръвно ухапа задника на своя опонент. Метеорита изпищя и се опита да обвие жилестата си ръка около шията на Мо-Лок, но плъзгавият му противник отново се измъкна, като този път се промуши между краката му.

— Бий се, мръсно копеле! — не се сдържа и изкрещя господин Муун.

Кръв шурна по пода. Тълпата отстъпи назад. Мо-Лок изпъна увенчаните си с остри нокти пръсти и извая едно X върху гърдите на Метеорита. Отскочи рязко назад и когато Метеорита вече го застигаше, впи зъби в гърлото му.

Шумът беше невъобразим. Господин Билс подскачаше ядно и се напъваше да надвика тълпата:

— Хайде, Мети, удари го!

Метеорита риташе яростно и се дърпаше, но Мо-Лок успя да се вкопчи в една от шпорите му и макар между пръстите на мъничката му ръка да струеше тъмночервена кръв, той не само не я изпусна, но изви крака назад, прекършвайки крехките му кости.

Сега вече гърбът на Метеорита беше като извит стоманен трион. Мо-Лок вдигна глава и зейна с уста, за да покаже на публиката отхапаната мръвка, преди да я изплюе на пода. Той счупи ръцете на Метеорита. Скочи върху изпънатия му гръбнак. Изрита го в ченето и го строши. След това продължи да го рита, накрая застана на четири крака и захапа отново виолетовата пулсираща шия на Метеорита.

Съдията се надигна и прекрачи на ринга. Наведе се, хвана Мо-Лок за дясната ръка и го изправи. Тълпата изригна възторжено. Дори поддръжниците на Метеорита бяха впечатлени. Докато съдията и победителят правеха тур на овациите по края на ринга, откъм горните редове заваляха празни кутии от бира и стари обувки. Господин Билс се озърна безцелно. Чувстваше се предаден.

Мо-Лок се ухили, поклони се и се почеса игриво по главата. Изведнъж се изтръгна от ръката на съдията, изтича при тялото на сразения си противник и се изпика отгоре му.

Съплеменниците му нахлуха на терена и го вдигнаха на ръце. По същото време опечалените сподвижници на победения пристигнаха с одеяло, в което събраха набързо тленните му останки.

— О, мда — промърмори Тилт и близна опакото на ръката си. Той наклони глава към Билс и погледна изпод вежди Муун. Последният не му бе дал нищо, но затова пък парите на Билс бяха потънали в ръката му, заедно е тези на много други нещастници, излъгани от доверчиво-кравешкия му поглед и покорното поклащане на главата. Съдията се връщаше от кратък разговор с един от букмейкърите, пъхайки нещо в джоба си.

— Нагласена работа — промърмори господин Муун, без да вади ръце от дълбоките си джобове.

— О, не зная — проплака отчаяно неговият спътник. — Не ми се струва, а на теб?

Той погледна към развълнуваната групичка перки, струпани около надутите, високомерни веспанци. След това се извърна и тръгна нагоре по стъпалата към изхода, където ги очакваше гореща чаша чай. Муун го последва, а отзад се разнасяха виковете на букмейкърите:

— Дами, господа! Тоз път започва голям борба между Черния плъх и Трошача! — Гласовете им се извиха във въздуха като духов оркестър, свирещ фортисимо. — О, да, много още забавления за вас!

7.

След края на работния ден жените от Литъл Фоксбърн имаха обичая да вечерят в чили-ресторанта над Пауновия парк.

— Тъпо е да готвиш — споделяха те, докато разглеждаха холоменюто, — затова пък тук е толкова приятно.

— Да, изборът си не е лош — призна и Лора Овърхед, с което всъщност искаше да каже, че чили-ресторантът не е мястото, което би предпочела у дома, но го намира за напълно приемливо при тези обстоятелства.

— Заслужава си — съгласи се Мардж Гудселф. — И е чистичко.

— Чистичко е — закимаха останалите.

— Ами да.

В чили-ресторанта келнерите се усмихваха. Изглеждаха толкова спретнати в красивите си униформи, сресани, с изгладени ризи и вратовръзки. Момичетата носеха червени касинки, а момчетата бяха затъкнали бродирани кърпи в задните си джобове. Те претичваха между масите с големи подноси, разминаваха се елегантно на косъм един от друг, никога не се сблъскваха, изморяваха или изнервяха.

Натали Шу погледна през прозореца.

— Надявам се, че Били е добре — рече тя. Били беше нейният верен лабрадор, привързан отвън, докато господарката му си похапваше лазаня.

(По традиция всички жени от Литъл Фоксборн имаха кучета. Мардж Гудселф притежаваше хрътка на име Горгона. „Още щом ме зърна, разбрах, че се е влюбила в мен — похвали се тя, когато я интервюираха от местната видеовизия. — Беше като любов от пръв поглед, нали разбирате? Глупаво дребосъче. Нали, миличко. Такова си ми ти.“)

— Снощи пак е имало тараш — заяви Доти Уолъс, бършейки начервените си устни в снежнобялата салфетка. — Един от управителите каза, че когато се събудили, липсвали няколко фотьойла.

— Фотьойла? — жените заклатиха в такт глави. Всички бяха чули за мургавата млада жена, която прониквала в апартаментите на почтените хора и отмъквала каквото й падне.

— Някой виждал ли я е, Доти?

— О, не, винаги им се изплъзва.

— Норман твърдеше, че това място гъмжало от крадци — оплака се Натали Шу. Тя огледа залата, сякаш някой апаш можеше да се спотайва под масата със салатите. — Тези хора обират дори празни магазини.

Мардж Гудселф повдигна брадичка и забоде вилица в мекия сладкиш.

— Не можеш да откраднеш нищо от празен магазин, Натали — изрече тя, — съвсем нищичко.

— Онази ще ти вземе дори огледалото от чантата — възрази Натали, наведе се и задуха горещия чай.

— Питам се, какво ли прави с всичко това? — мърмореше озадачено Доти Уолъс. — Касетофони, микровълнови фурни, мебели. Не мога да повярвам, че ще съумее да ги разпродаде. Кой ще ги вземе — всеки си има такива неща.

— Разбира се, че си имат, скъпа — отвърна Мардж. — Но ти знаеш не по-зле от мен, че за някои това никога не е достатъчно. Не съм ли права?

Всички закимаха дружно с глави. Да, има такива хора, съгласиха се жените, на които никога не им стига. Когато си далеч от дома, невинаги можеш да се снабдиш лесно с вещите, които са ти нужни. Но някак се справяш, нали? Справяш се някак.

— Опасно място. Трябва всички да се държим една за друга. — Мардж вдигна брадичка към преминаващия наблизо келнер. — Ела тук, миличък, и ни кажи — какво означава тази превръзка на ръката ти?

Младежът гордо издаде рамо напред, така че всички да могат да разчетат златистия надпис върху червената лента.

— Това е моето трудово отличие, госпожо. Връчиха ми го за това, че през миналата седмица съм обслужил петстотин клиенти, без никакви грешки, оплаквания и с по-малко от два процента разливане на напитките.

Мардж подпря бузата си с изпънати пръсти.

— Мисля, че трябва да ти дадем специален бакшиш за това — заяви тя.

Келнерът отвърна със скромен поклон и небрежно махна с ръка.

— Не е необходимо, госпожо, ние не приемаме бакшиши — обяви той, докато изваждаше малък, компактен кредитен апарат. — Вместо това сме осигурили система за волни пожертвования, като тази седмица сме я посветили на набиране на средства за бившите затворници от еладелдийския затворнически Астероид 000013.

Жените от Литъл Фоксборн знаеха всичко за волните пожертвования и благотворителността, тъй като самите те навремето бяха организирали не една или две подобни и доста печеливши кампании.

— Ах, да, тези нещастни, измъчени затворници — закима Мардж Гудселф. — Сигурно и тя е една от тях, Доти, твоята Тайнствена жена. — Тя се усмихна и подаде кредитната си карта на чудесния млад мъж, докато останалите започнаха да ровичкат из чантите си.

Най-горе, под самия покрив на изпъкналия купол на добрия кораб „Изобилие“, бе разположен амфитеатърът, наречен „Мъркюри гардън“. Макар там да нямаше нищо интересно за гледане, единодушното мнение бе, че това е място, което трябва да бъде посетено. Хората се тълпяха в баровете, говореха шумно и се смееха по масите около подиума и си махаха един на друг от всички страни на голямата танцова площадка с покритие от неръждаема стомана. Грамадни силиконови завеси криеха онези части на кабарето, където разрухата бе оставила своя опустошителен отпечатък, за да не развалят общата атмосфера.

Сега „Мъркюри Гардън“ бе дори по-популярен и проспериращ, отколкото беше в орбиталните дни, донякъде защото бе станал сцена на едно от легендарните приключения на капитан Джут. Самата Табита стъпваше за първи път тук, откакто бяха потеглили на пътешествие.

С пристигането на колата отнякъде изникна видеоекип, забръмчаха камери, докато цяла тълпа контролни роботи, въоръжени с перила, притискаха назад струпалата се край изпънатия мигновено червен килим навалица. Пред двете врати, достатъчно големи, за да премине през тях самолет, стояха изпружени униформени помощници и махаха с белите си ръкавици за добре дошли.

— Божичко всемогъщи и хиляди дяволи! — възкликна кисело Джут, която очевидно беше в лошо настроение. Тя не искаше да идват в „Мъркюри Гардън“. Никога не би дошла тук по своя воля.

— Усмихни се, мила — сръга я Доркас Мандебра и се ухили на тълпата.

Джут опипа нервно тъмните си очила. Въздъхна мрачно и отбеляза:

— Ето ги и тях.

— Кои? — попита Карен Нарликар и се озърна.

— Подражателите — обясни Зое Примроуз, личната адютантка на капитан Джут, която седеше непосредствено зад нея.

— О, тези ли.

Те бяха навсякъде, където Джут се появяваше, с техните дълги черни палта. Косите им бяха боядисани в черно, накъдрени и оформени в сфера. Някои от тях дори носеха сребърни вериги като нейната. Те подскачаха радостно и й махаха.

— Родителите им са виновни — оплака се капитан Джут.

— О, ето я, идва — обяви тържествено Карен и се завтече насреща, следвана от Бет и нейната камера, още докато Сой отваряше тържествено вратите.

— Капитан Джут, Дженива Маккан, Девети канал. Позволете ми да ви поздравя от името на пътниците и екипажа с…

Табита я надари с изнурена усмивка, потупа я по рамото и продължи нататък, без да спира. Трантът Кени и Зое Примроуз я следваха на крачка. Кени извърна глава и произнесе нещо през зъби на репортерката от Девети канал, но тя не му обърна внимание и се опита да догони капитана. Роботите с перилата й преградиха пътя. Джут вече се здрависваше с хората.

— Изглежда, че капитан Джут няма търпение да види началото на шоуто! — обяви Дженива пред зрителите. В този момент вратите се разтвориха бавно под тържествения фанфарен акомпанимент и отвътре бликна тъмнооранжева светлина и сладникава музика. Джут пое по мекия килим и се озова в центъра на амфитеатъра, следвана от леко прегърбения метр д’отел, който я побутна през арената и нагоре по стълбите към най-хубавата маса, точно пред пиедестала, който служеше за сцена. Посетителите от околните маси се изправиха и заръкопляскаха. Някои си шепнеха възхитено, сякаш Табита и свитата й бяха част от представлението.

Кабарето беше претъпкано и причината явно бе новината за нейното идване. Някой се приближи и й прошепна нещо развълнувано. Поставиха пред нея чаша бира и тя я надигна.

Карен обясняваше за подражателите, които се делели на табитити и джутити.

— Ако наистина държаха на теб — обяви тя, — щяха да те оставят на спокойствие.

— Не им се сърдя — отвърна почти машинално Джут. — Не мисля, че представляват проблем.

Тя разглеждаше подозрително празната сцена.

Седалките бяха широки и удобни, с вградени визьори и слушалки. Капитан Джут си сложи апарата и сцената подскочи към нея, максимално увеличена. Без особено усилие можеше да огледа и най-далечното кътче на кабарето. Тя свали слушалките и визьора и ги остави на място.

Огледа насядалите край нея членове на антуража. По лицата на повечето се четеше нетърпеливо очакване. Един прожекторен лъч проряза тъмнината от тавана и оформи яркобял овал на сцената. Безтелесен глас пожела добре дошли на всички и обяви името на техния домакин — Господин Забавление, Краля на „Мъркюри Гардън“, дами и господа, Марко Мец!

Джут едва не се поля с бира. Доркас се наклони напред и я потупа успокояващо по ръката.

— Не се бой! — посъветва я тя.

— Хич даже не ме е страх! — сопна се Джут. — Няма от какво да се боя! Наистина няма! Всичко това е една глупашка шега. Вече казах, че не искам да зная и това е, което искам. Не виждам защо е трябвало да си мислите, че аз…

Но думите й потънаха в оглушителните аплодисменти, викове и подсвирквания.

Марко Мец бе по-голяма звезда от когато и да било в неговата кариера. Неговото шоу в „Мъркюри Гардън“ се бе превърнало в жива история. Хората идваха тук всяка нощ. Капитан Джут, разбира се, бе чула за него от момичетата — на мостика, в „Тривиа“ — преди окончателно да забрани край нея да се споменава по какъвто и да било повод името му. Видеопредаванията бяха прекъсвани от цветни ленти и ръмжене на китара. Но всеки път, когато това се случваше, тя неумолимо си спомняше за него.

Марко беше в критично състояние, когато най-сетне го докараха от Венера. Табита видя как го вкарват на борда, забеляза, че десният му крак е счупен, ръката му е смазана и цветът на кожата му не предвещава нищо добро. Не можеше да не изпитва съжаление към него, макар все още да го смяташе за непоправимо лайно. Ала дори отровната атмосфера на Венера не успя да сломи Марко Мец.

Потеглиха обратно, преди той да дойде в съзнание. Преди погребението на Хана Су, неговия последен мениджър, подписа договор с Девети канал, гарантиращ изключителни права в замяна на най-добрата медицинска помощ на борда. Още обсъждаха подробностите, а лекарите вече подменяха най-засегнатите части от кожата и въвеждаха новички кристални имплантанти.

При първото си следоперативно интервю възраждащата се суперзвезда изглеждаше бледа и унесена. Все пак той им разкри откровено всички свои надежди и страхове.

— Ние двамата с капитана, Дженива — рече бавно, — сме много важни един за друг. Но струва ми се, че не бива да говоря за това. — Той повдигна срамежливо рамене и видимо потрепери. Беше много силен момент, изпълнен със скрито страдание и очаквания, и Бет го показа в цялата му неподправена красота.

Дженива Маккан попита:

— Капитанът идва ли да ви навести, господин Мец?

— Трябва да почивам. И Табита го знае.

— Научихме, че тя е отказала да разговаря с вас, сър — стреля право в целта Дженива Маккан.

Марко се нацупи.

— Няма да крия, между нас има някои нерешени неща. Капитан Джут е много специален човек. Взискателен — добави той и намести здравото си рамо на облегалката.

Имаше специален репортаж за свалянето на превръзката от новата му ръка. Той им показа музикалната невроиндуктивна ръкавица, която бе умело интегрирана в костната структура, и изсвири с очарователна неувереност „Любовта е навсякъде“, както и началните тонове на „Добрият крал Уенсилас“. След това се появи, прегърнал заобленото тяло на д-р Ирск.

— Доктор Франкенщайн — нарече я той. — Шегувам се. Тази жена е истински гений.

В продължение на няколко месеца Марко говореше за възстановяване, рехабилитиране, тренировки. Махаше на зяпачите зад решетките на болничния си прозорец и раздаваше храбри усмивки. Спечели се грамаден брой почитатели, предимно жени и най-вече богати жени. Говореше се, че щял да се подлага и на други протезни подобрения.

Ала връщането му на сцената се отлагаше. Договорът с Девети канал бе преподписан веднъж, после още веднъж и при третия опит го заплашиха с неустойка. Накрая, естествено, се завърна, не без шумотевица.

— Нуждая се от срещи с публиката — оплака се той. — Искам да ги виждам пред себе си. Да ги подуша. Дженива, зная, че ще прозвучи сантиментално, но имам усещането, че им го дължа. За всеки настъпва време, когато трябва да си плати дълговете.

Докато го гледаха в новините, няколко от бившите му болногледачки се изсмяха подигравателно.

И ето че сега в осветения кръг се появи Марко Мец и разтвори ръце към публиката.

— Благодаря ви! Ужасно съм ви задължен!…

Безупречният му бял костюм хармонираше чудесно на мъжествения му тен и на черната ръкавица на дясната му ръка. Той знаеше, че тази вечер ще присъства и капитан Джут. Поздрави я и без колебание посвети цялото си представление на нея.

— На най-храбрата, най-безстрашната, най-красивата… — занарежда Марко.

Джут игнорира ускорените удари на сърцето си и изключи слух. Думите на Краля от „Мъркюри Гардън“ се превърнаха в плоско квакане, притиснаха се една в друга и накрая утихнаха. Възбудата, която бе изпитала в началото, се носеше като вълна по изморените й сетива.

Разнесе се всепоглъщащ акорд на електронен оркестър. Марко Мец погали черната ръкавица с лявата си ръка. Златни и медни тонове затрептяха из въздуха. Публиката избухна във възторжени овации.

— Благодаря ви, много ви благодаря, дами и господа…

Беше забравила колко е красив и привлекателен. Прогонила бе всякакъв спомен за това.

Той засвири нещо сантиментално и задушевно, богато на радостни трепети и сцената се озари от разноцветни светлини, изпълни се с неясни очертания и сенки. Марко запя с дълбок, леко дрезгав глас за приятелството в космоса и времето.

Една от любимите им песни, когато капеланците за пръв път им я изпяха. И все още беше любима.

Марко Мец подаде върха на обувката си в озарения кръг и тя заблестя, сякаш беше излята от полиран метал. Обувката наистина беше излята от полиран метал. Тя бе нахлузена на десния му крак, който бе реконструиран изцяло и наново. Той изпълни няколко енергични стъпки, извивайки пръстите към петата, след това завъртя протезата на 360° около десния глезен. Нови аплодисменти.

— Винаги е бил малко отвързан в краката — отбеляза засмяно Саския Зодиак.

Седеше върху масата с кръстосани крака, хапваше кабли чана и посръбваше от подпряната на бедрото й чаша. Носеше панталони от моржова кожа, розова свободно падаща блуза и мънички, изящни обеци на ушите. Изумително колко мъжествена изглеждаше в тези дрехи, особено с привързаната на плитка коса.

— Ти кога цъфна тук?

Акробатката се засмя и докосна с показалец устните на капитан Джут. Носът й беше бял като восъчна свещ. Клепачите й сякаш бяха изваяни от порцелан, а миглите й бяха издължени, завити нагоре и поръсени с електриковосин прах.

Тя се наклони напред, втренчи внимателен поглед в зениците на Джут, после положи една звучна целувка на устните й.

— Не трябва да се боиш — рече тя.

— Казах ви вече — не ме е страх!

Всички бяха зяпнали в Господин Забавление. Той пееше за горичките на Палерния и танцуваше бавно под завеса от зелена светлина. Ето че запя „Сбогом, синьо небе“ и мнозина в залата започнаха да му пригласят. Публиката се чувстваше чудесно.

— Сантиментално — произнесе презрително Джут.

Доркас Мандебра посочи изоставения визьор на Табита.

— Сложи си го — посъветва я тя.

Джут се пресегна и нахлузи слушалките с визьора. В същия миг той се изправи пред нея, гледаше я право в очите, сякаш ги деляха само няколко метра. Мъничка капка пот блестеше на челото му. Под кафявите му очи имаше дълбоки резки, които тя не помнеше, а също и от двете страни на устата му. Преживяното на Венера го бе състарило, оставяйки неизлечими отпечатъци на страдание върху това на пръв поглед благородно лице.

Табита си смъкна слушалките, сетне отново ги надяна.

Марко подхвана потпури от темата за Полета, плъзгайки се по сцената, сякаш ръкавицата го теглеше във въздуха. Движенията му бяха дори по-гладки и плавни отпреди, особено след като бе поотслабнал доста.

Жалко. Жалко наистина, че беше такова непоправимо лайно.

Появи се голям зелен папагал. Той описа кръг над Марко, летейки невероятно бавно. Публиката заръкопляска.

Капитан Джут се надигна, стресната от изненада. Това беше Тал, любимото животинче на Марко. Но Тал бе изгорял, бе станал мазно петно на пода на пилотската кабина пред очите на Табита. Тя смъкна отново слушалките и потърси с очи Саския.

Саския си бе сложила слушалките на Зое. Имаше съвършено невъзмутим вид. Джут сведе засрамено поглед.

Папагалът кацна върху рамото на Марко и се сгуши до бузата му, като да беше герой от анимационно филмче. Наистина беше съвършено копие на Тал, майсторски изработено. Джут можеше да различи всяко отделно перо. Но това бе само холограма, създадена от светлина.

Марко се престори, че го гали и се залюля настрани, докато двамата запяха в дует, човек и птица в безпогрешен синхрон — пееха за сърца и крила. Само в едър план се виждаше миниатюрното микрофонче в ъгъла на устата на Марко, през което се чуваше вторият глас.

Когато стигнаха последната строфа, папагалът разпери криле и направи още един кръг около господаря си. Накрая се сниши над ръката му, сграбчи с човка маншета на десния му ръкав и го дръпна нагоре, разкривайки цялата облицована в неопрен и стомана ръка.

Бяха виждали механичното чудо поне петдесет пъти, но въпреки това всички заръкопляскаха. Капитан Джут почувства, че й се вие свят. Птицата беше холограма.

— Благодаря ви, много ви благодаря, дами и господа — произнесе развълнувано Марко. — Харесват ли ви моите нови играчки? — той завъртя ръката и крака в противоположни посоки с нечовешка бързина. — Страхотни са, нали? А знаете ли колко струват?

— Една ръка и един крак… — отвърнаха като добре обучени войници всички.

Джут дочу смеха на момичетата и кискането на Кени.

Тя нахлузи отново слушалките. Увеличени, прожекторите на „Мъркюри Гардън“ заплашваха да я погълнат в безцветната празнота на метакосмическото пространство. Под тях кънтеше музиката — басова, драматична, всепоглъщаща. Табита жадуваше за малко тишина и нежните тонове на самотно пиано щяха да й подействат като хладен душ в пустиня. С крайчеца на окото си забеляза, че хората се надигат и се струпват около масите, в очакване на големия финал.

Можеше да си тръгне. Всички щяха да й се смеят, но никой нямаше да я спре.

— Ето го и върха! — прошепна Карен право в ухото й.

Тя погледна.

Сцената бе трансформирана в пародия на пилотска кабина, с много блещукащи светлинки и огледала навсякъде. Освен звездата и неговата изкуствена птица, вътре имаше още две мършави фигури в идентични сребристосини скафандри и клатеща се, черна кукла върху поднос, която очевидно се движеше с дистанционно управление. Близнаците се бяха вкопчили един в друг ужасено, докато птицата и черната кукла се носеха около тях в хореографирани лупинги, пресъздаващи паника. Марко командваше централната сцена, стиснал с пръстите на изкуствената си ръка нещо, наподобяващо перископ. Той пееше:

— Ето ги, Контрабандистите идат! Идат и сега всички ще видят!

Капитан Джут почувства ръката на Саския Зодиак върху своята.

Пилотът на този причудлив летателен съд беше едрогърдеста млада жена със смешно деколтирана куртка, покрита с пришити емблеми, и плътно прилепнали панталони. Изглежда, че срещаше сериозни затруднения с управлението на кораба, защото непрестанно опираше опакото на ръката си в челото. Публиката я окуражаваше и й подмяташе съвети.

Вероятно Джут бе извикала или бе изразила по някакъв друг начин безпокойство, защото изведнъж Кени се появи до нея, като се озърташе заплашително. Тя го избута настрани и отново втренчи очи в сцената.

На борда на изкуствения кораб внезапно стана сблъсък, придружен от искри и дим. Неумелият пилот извика и скочи от седалката си, като размахваше уплашено ръце. Ноктите й бяха лакирани с хромов лак и приличаха на малки огледала. Тя се хвърли към Марко Мец и го обгърна с ръце.

— О, господин Мец! — извика тя с писклив глас. — Какво ще правим сега?

Капитан Джут дочу тъпичкото кискане на Карен Нарликар от другия край на тунел с дължина поне няколко хиляди парсека. Доркас побутваше дискретно по масата към нея купичка с бадеми, а Зое правеше знаци на келнера да донесе още бира. Табита не помръдваше. Изглеждаше като машина, на която са спрели тока.

Дори когато аплодисментите утихнаха и светлините бяха запалени отново, тя продължаваше да седи неподвижно.

Саския се наведе и вдигна визьора от челото й. Тя разроши косите на капитана, усмихна се и я целуна лекичко.

Сега всички гледаха в нея — Зое Примроуз, Карен Нарликар и Доркас Мандебра.

— Е? — попита Доркас.

Капитан Джут погледна своя бодигард, приклекнал до стола й с приведени напред рамене. Беше отворил уста и отвътре се подаваше мъничкият му, закривен език.

— Доведи го — нареди тя.

Останалите се размърдаха и взеха да си шушукат. Но все пак изглежда одобряваха постъпката й.

— И ми дайте още една бира — добави тя.

Саския я погали по рамото и й посочи бирата, която вече беше поднесена. Табита вдигна чашата и отпи.

И тогава пред нея застана Марко. Носеше защитна шапчица. Две жени бършеха лицето му с пешкири. Той им махна да го оставят на мира и се наведе над масата. Готвеше се да я хване за ръката. Хиляди камери бръмчаха в унисон и Марко пое ръката й.

Беше я измамил, предал и зарязал по шейсет различни начина на Нептун. Сега се готвеше да я целуне, освен ако не отмести веднага глава.

Тя отмести глава.

— Табита — произнесе Краля на „Мъркюри Гардън“. — Капитане. Трябваше да ме предупредиш, че ще идваш. Научих за това буквално две секунди преди да изляза на сцената.

Владееше се чудесно, до последното движение на всяко мускулче — всъщност, както винаги. Играеше на уморен актьор, току-що изпълнил дълга два часа и половина мултимедийна екстравагантност. А сега, дами и господа, Марко Мец се среща е капитана! Той я хваща за ръката! Ето го върховния миг на тазвечерното представление!

Край основата на стълбите се тълпяха зяпачи, фоторепортери, които чакаха да удари техният час, за да заврат камерите колкото се може по-близо. Кени й дишаше във врата. Зое говореше нещо, вероятно обясняваше колко е харесало на Табита представлението.

Капитан Джут все още не бе освободила ръката си. Марко пръв отмести своята и дръпна пешкира от двете жени.

— Хайде, по дяволите, кажи какво ти е мнението? — попита той и започна да се бърше.

Беше засрамен. Но дори сега играеше. Личеше си, полагаше усилия да се представи за уморен герой, застанал пред своя кумир, мяташе ръце в жестове на възхищение, но очевидно страдаше от липсата на написан и заучен сценарий.

— Кени много го хареса — отвърна капитан Джут. — Нали ти хареса, Кени?

В издължените очи на Кени блеснаха пламъчета.

— Здрасти, Сас — обърна се Марко към Саския. — Какво ще кажеш за изпълнението на Тал, а? Публиката направо го погълна. Ами ръката? — продължаваше той, но отново гледаше капитана. Изпълни няколко тихи акорда и я надари с разтопяващата си усмивка. Беше плъзгав като пясъчна акула, плъзгав отгоре до долу. Нищо не можеше да му се залепи. — Ами кракът? — Той повдигна крачола на панталоните и показа металния си прасец. — Ванадиева стомана, подсилени стави. А ръкавицата разполага с шестнадесет допълнителни вериги, без това да променя теглото й. — Сега вече говореше почти несвързано. Натисна едно копче на китката и ръкавът му се изтегли нагоре, прикачен към тъничка жица. Тя погледна към гроздовете от телескопични тръби и капиляри, който подхранваха лакътя му. — Операцията продължи цели сто шейсет и шест часа — произнесе с нескрита гордост. — Но и сделката си я биваше.

Капитан Джут се изправи. Усети, че антуражът й се прегрупира мълчаливо, движен от невидими за неподготвения кимвания и потрепвания на брадичката й. Вечерната разходка наближаваше своя завършек. Някой трябваше да спусне завесите.

— Дали да не отидем някъде и да си побъбрим? — предложи той с тих, подканящ глас. — Зная, че проявих пренебрежение към теб, но сигурно разбираш какво е за мен това шоу…

Той махна нетърпеливо към сцената, без да се озърта.

— Но всъщност, ужасно много исках да те видя и…

— Защо не ми се обади?

Той зашепна нещо и разпери ръце. Тя се обърна и кимна едва забележимо на хората, които Кени задържаше под стъпалата.

Те се приближиха малко смутено, веспанец, издокаран в блейзър, метр д’отелът с неговия вечерен смокинг и младата жена с големите, разголени гърди.

— Капитане, за нас наистина е огромна чест… — заговори припряно жената.

Капитан Джут я погледна. Струваше й се позната. Тя се обърна към Зое Примроуз.

— Кой се разпорежда тук?

Веспанецът пристъпи напред, поклони се и източи глава в израз на сляпо подчинение.

— Представлението се закрива — обяви Табита.

Някой извика.

— Край — повтори тя. — Затворено. Дотук.

— Ей, капитане, слушай, трябва да поговорим за това… — мърмореше Марко с ниския си, задушевен глас.

Табита Джут пъхна ръце в джобове.

— Отведете го — рече тя.

Кени изскочи и застана пред него. Музикантът отстъпи назад и вдигна истинската си ръка.

— Не ти ли харесва шоуто? — развика се ядосано той. — Не ти ли харесва? Можем да го променим, да добавим няколко допълнителни номера… — той нададе сподавен вик на болка, когато трантът стисна белите му пръсти.

Лицето на Марко, се сгърчи. Мениджърът издаваше жалостиви звуци, а всички останали отстъпиха назад.

— Всичко, каквото пожелаеш! — извика Краля на „Мъркюри Гардън“, докато Кени го блъскаше назад към съблекалните. — Ще имаш право на вето върху сценария, чуваш ли, капитане! Дори лично време за изява, какво ще кажеш за това?

По пътя за дома всички се присмиваха над начина, по който нещастникът се бе гърчил, докато тя си бе разчиствала сметките с него.

— Много лайнарско изпълнение — обяви непоколебимо Доркас Мандебра.

— Така е — призна Джут. — Той си е лайнар.

— Направи услуга на всички — заяви Карен.

Минувачите по улиците спираха и им махаха радостно. Джут стисна ръката на Саския. Все още бе развълнувана от смелата си постъпка, имаше чувството, че е покрита с тъничък, лепкав и неотмиваем слой пот.

— Значи си се виждала с него, а? — попита тя едва чуто. Саския повдигна рамене.

— Веднъж или два пъти — отвърна невъзмутимо. — Искаше да разбере какво мисля за шоуто.

На Джут не й стана никак приятно от признанието.

— Но не си ми казала — укори я тя.

— Ти пък не позволяваше на никого да му споменава…

— Нали вече ти казах, че той е едно лайно? — прекъсна я Джут.

Саския дръпна ръка. Извърна се и погледна през прозореца.

— Да не си се чукала с него? — не се предаваше Джут. — Не бива да го правиш, да знаеш. Никога. Той е един подлец.

Говореше като дърта, закостеняла наставница и сякаш бе забравила, че Саския познаваше Марко преди нея и беше прекарала не една и две изпълнени с горещи ласки нощи в обятията му на различни светове.

— Спомням си, когато с Доджър работехме на договор — заговори Табита, — а аз карах разбрицания люгер с мръсните илюминаторчета и той непрестанно ми правеше разни номера. Бях го оставила на поправка в Грисъм и техникът естествено реши да ме мине, като твърдеше, че се нуждаел от пълна подмяна на електрониката, което щяло да изисква поне две седмици, но ще го скъси до една, ако ида с него на едно скришно местенце…

Всички застенаха хорово.

— Да бе, знаем го ние това местенце… — обади се Карен.

Капитан Джут се усмихна зад слънчевите си очила.

— Е, аз тогава не знаех още нищо — призна тя. — Пък и не разбирах бъкел от електроника, но бях твърдо решена да науча някой ден всичко, за да не могат онези отрепки да ми свиват подобни номера.

Саския се загледа в мръснозелената светлина, която подскачаше и се стичаше по стените на тунела.

— През цялото време говориш за себе си — рече тя.

8.

Въпреки силната горещина много общественополезни дейности се извършваха точно по това време. След възстановяване на енергоподаването до Кларк Кент Форк и носовите помещения, известни като Перлените портали, най-сетне бе преустановено постоянното изтичане поради нарушения в херметичността. На празненството по този случай се появиха много известни хедонисти, включително Мармадюк Флешер де Бре. Твърдяха, че са прекарали последните няколко седмици в таен дворец под булевард „Асгард“, където за тях се грижели роботи-куртизанки от най-разнообразни модификации и с най-различни способности.

Затова пък членовете на Института на жените организираха в Пауновия парк вечеринка с надбягвания за най-малките. Палернианците бяха възхитени от идеята, макар да не беше съвсем ясно дали въобще разбират за какво става въпрос. Толкова се развълнуваха, че започнаха да клатят и трошат набързо скованите трибуни, да си смъкват дрехите и да се замерят с рула тоалетна хартия и буркани със сладко. Само Мардж Гудселф знаеше как да се справя с тях.

— Що за поведение е това? — сепна ги със строгия си глас тя. Още няколко остри думи и палернианците щяха да се разбягат с насълзени очи, но тя плесна с ръце и свирна със свирката си, давайки им знак да се подредят на старта. Вдигаха врява като стадо гъски и се побутваха един друг игриво. — Тишина, моля! — извика Мардж със заканителна усмивка.

Един ден Табита Джут излезе на разходка, за да открие, че долните тунели са озвучени с органова музика.

— Кой измисли това? — попита настойчиво тя. — Не съм издавала подобна заповед.

През следващите десетина дни тя задължи всички в района да ходят на работа под акомпанимента на кенефен рок: солови изпълнения на китара, забавени до мъчително дебелочревно стенание и придружени от маниакално потрепване по водосточна тръба. Творбите на „Първична слуз“ намериха особено топъл прием.

— Това не е полет — оплака се капитан Джут на Алис. — Това е обществена служба или някакво проклето губене на времето. — Почти бе престанала да посещава съвещанията в Съвета, струваше й се, че не е в състояние да разбере за какво говорят другите. — Дори не е работа — роптаеше тя.

— Говорим за лайна.

— НА ВРЕМЕТО ОБИЧАХТЕ ДА ГОВОРИТЕ, КАПИТАНЕ.

— С теб да, това е различно.

— ИЛИ С ГОСПОЖИЦА ЗОДИАК.

— Но тя все отсъства — отвърна капитан Джут. Усещаше, че се държи егоистично. И защо не? Защо поне веднъж да не се постави на първо място?

— ИЛИ КАПИТАН ГИЛЕСПИ.

— Нямам време! — тросна се Джут и изскочи от леглото.

— Можеш да свършиш поне тази работа вместо мен — заяви тя, докато се обличаше. — Поръчай си роботизирано превъплъщение и слез долу сред хората. Сигурна съм, че ще се справиш по-добре от мен.

— ЩЕ БЪДА ПОВЕЧЕ ОТ ЩАСТЛИВА, КАПИТАНЕ.

— Не — възрази Табита. — Трябва аз да го направя.

Днес я очакваше делегация на алтециани, които се оплакваха от сапунената опера, повтаряна по един от каналите. Очакваха, че ще е запозната с проблема и когато невежеството й излезе на бял свят, й показаха на монитора в нейния офис безконечни клипове с хора, които спорят помежду си във вехтошарска, орбитална обстановка. Говорителят им непрестанно чукаше с люспестия си червеникав показалец по екрана, сочейки член на неговата раса, изтипосан с безформено жълто боне и мръсна плетена пелерина.

— Ъхендинстфеният гналтешиански предстафител фъф филма — заяви й ядосано той. — И той ъъх нгтрафестит!

Капитан Джут потърка очи. Горещината беше нетърпима, подсилвана от струпаните около бюрото й разгневени алтециани. Струваше й се, че ще се задуши. Тя се пресегна и почеса алтецианския говорител под брадата, където знаеше, че обичат. Никой няма да го забележи, искаше й се да му каже, но знаеше, че само ще ги обиди повече.

— Трябва да си направите ваша програма — рече тя. — Хайде да излезем и да пийнем.

Тя ги отведе в „Тривиа“.

— Знаете ли, че тъкмо алтецианин ме научи да летя — разказваше им. Винаги го разправяше на алтецианите. — Чували ли сте го? Кой от вас ще опита чашка „Стара парализа“?

В Прозореца на „Тривиа“ показваха пръстените на Сатурн. Не бяха като истинските, но хората, които не ги бяха виждали, се наслаждаваха на гледката.

В ъгъла седеше Последния поет, заобиколен от своя постоянен антураж.

— Серафимите — обяви той — готвят с ДНК. — Вдигна чаша, сякаш предлагаше тост, но в действителност само искаше да им привлече вниманието. — Играят си с нашите спирални вериги, като да са някакви сребърни броеници.

Капитан Джут поръча огромно количество напитки, после тайничко се измъкна. Под Земната зала имаше вита стълба, която водеше до една овална врата в корпуса. Стига да разполагаш със скафандър и въже, можеш да се поразходиш навън.

Капитанът стоеше между ерозиралите; безформени хълмчета и полегати равнини, които представляваха обшивката на нейния свят. Ужасно й приличаше на повърхността на някоя планета. Без мащаб и перспектива „Изобилие“ се смаляваше до самотен остров от блестящ, сивкав камък сред море от тъмносив памук и под небе от бозаво нищо.

Странно наистина, че един толкова безжизнен пейзаж можеше да бъде същевременно толкова мирен, че едно мъртво и празно пространство би могло да оказва подобен освежаващ ефект — като глътка чист планински въздух. Тук нямаше сенки, движение, звуци — никакво усещане, че скалистият остров е кораб, а памучното море е многопространствена проекция на действителността, или че необитаваното небе е външен израз на хиперпространството, през което се носят със скорост, достатъчна да прекосят галактиката.

Капитан Джут повика Алис.

— Как върви, Алис?

— КСТАСКА УСПЯ ДА КАРТОГРАФИРА НОВИ РАЙОНИ НА МОЯ ОРИЕНТАЦИОНЕН ЦЕНТЪР — докладва корабната личност. — СЕГА ВЕЧЕ НЯМА СЪМНЕНИЕ, ЧЕ НАЙ-СИЛНИЯТ ФОТОЧУВСТВИТЕЛЕН РЕГИОН Е РАЗПОЛОЖЕН ТОЧНО ОТПРЕД, В НОСА, НО ОСВЕН ТОВА СЕ ОКАЗА, ЧЕ ИЗОБРАЖЕНИЕТО НА ЗВЕЗДНАТА КАРТА Е ОБЪРНАТО НАОПАКИ И В ДВЕТЕ ИЗМЕРЕНИЯ.

— По-късно пак ще ти се обадя — обеща Джут, която дори не чу какво й казват. Тя пъхна ръце в джобовете, зареяла поглед в безкрайната сивота, която сякаш бе застинала в продължителна прозявка. Не обичаше да я занимават с технически проблеми, особено когато ставаше дума за сложни извънземни технологии и за хора, които бяха в състояние да ги разберат. Нека й бъдат под ръка, когато й потрябват, това бе всичко, което искаше от тях.

— Можеш ли да видиш Проксима Центавър?

— ОТ РАЗСТОЯНИЕ, КАПИТАНЕ.

— Де да можех и аз — промърмори Табита.

— Капитане? Ало?

Беше друг глас, човешки. Секретарката й я беше открила.

— Да, Зое? Какво има?

— Време е за посещението ви в завода за въздух, капитане.

Разположен дълбоко в недрата на „Изобилие“, Мивикорпският въздушен завод продължаваше да изпълва станцията със своя единствен продукт. Грамадни стъклени дробове се разпростираха из каньоните на кораба, подобно на клони на необятно дърво. Табита се намираше във вътрешността на голяма тръба, скрита до пояс сред папрати, които трептяха безспирно. Приклекнал недалеч от нея, Кени си пилеше ноктите. Вяха излезли на излет в един от незаселените райони на кораба. Капитанът носеше скаутски костюм с предпазен шлем. От време на време разменяше по няколко думи с представителя на „Мивикорп“, който беше облечен с дъждобран и къси панталони. Вече му беше забравила името. Държеше пред нея шепа кафеникав мъх.

— Всяка глътка въздух на борда произхожда от тези малки приятелчета. Този мъх произвежда по-голямо количество, отколкото всички останали същества, взети заедно.

Мъжът стисна полутечния представител на корабната флора, докато той започна да се прецежда между пръстите му. Сега вече приличаше на настъпено лайно, Табита усещаше празнота в главата си. Тук бе по-горещо отколкото навсякъде. Влагата висеше във въздуха като гъста мъгла.

Чиновникът подкани посетителите да го последват нататък. Наблизо прелетя с жужене пчела.

— О, да, имаме и от тези. А също и пеперуди. Много са красиви.

Стигнаха до врата в тунелната стена. Мъжът предупреди капитана да внимава, защото слузта под краката им била много хлъзгава.

Зад вратата ги очакваше тържествено изправен пазач в ливрея и знаци на „Мивикорп“. Беше млада жена с блеснали от възторг очи и лице, възхитено от срещата с толкова прославена личност. Табита се усмихна. Тя позволи на момичето голямата чест да й помогне с нагласяването на кислородния апарат, след това я помоли да се погрижи и за Кени, който обаче си носеше свря апарат и не се нуждаеше от ничия помощ.

— Всичко наред ли е, Кени? — обърна се към него по радиостанцията. — Внимавай къде стъпваш. Много е хлъзгаво. — Беше й приятно да го дразни понякога и да го наблюдава как си върти нервно главата. — Ти върви напред. А вие — тя се обърна към чиновника, — го следвайте.

Кени дишаше шумно в микрофона. Тя го застигна, стисна ухото му през двойноизолиращия пласт на шлема и го дръпна като на непослушно куче. Той се завъртя и тръгна след нея, спускайки надолу лицевото стъкло миг преди да прекрачат в непрогледния мрак отвъд пластичния шлюз.

Водачът ги поведе по един страничен коридор. От двете страни се заредиха изоставени офиси, като натъпкани с тишина кутии, а по бюрата им все още бяха разхвърляни никому ненужни документи. Дъхът на Табита кънтеше в слушалките й, усилван многократно. В светлините на вградените в шлема прожектори изникваха и се скриваха различни части от оборудване: клавиатури, декодери, фотокопирни машини. Мястото приличаше на катакомба на отдавна изчезнала цивилизация, с килии за последователите на правоъгълния бог, до който водеха всички кабели.

— Не зная дали бих искала да направя каквото и да било с всичко това — произнесе капитан Джут. Кени се отпусна на четири крака, сгъна се и подскочи на едно бюро, използвайки опашката си за балансьор. Вдигна се облак прах. Трантът огледа стаята, спусна се безшумно на пода и изчезна някъде, вероятно на лов за призраци.

Гласът на чиновника от въздушния завод изпълни шлема на Табита с неприятния си, дразнещ тембър.

— Бихме могли да снабдяваме целия този сектор срещу минимално, например 0,7%, увеличение на консумираната енергия.

Лъчът на капитана се плъзна по тъмночервения саркофаг на машина за кола. Тя се приближи, за да я разгледа.

— Защо? — попита Джут. Нямаше никакво намерение да издава подобно разрешение, но й беше любопитно.

— За да върнем това пространство на хората. — Чиновникът държеше разтворена папка. Лицето му сияеше, озарено от светлините на шлема.

Табита насочи лъча на прожектора към основата на машината. Тук имаше голям, изсъхнал паяк, сгънал крачета в мрежичката за чашки.

— Защо им е? — повтори тя.

— Текунаците ще бъдат доволни. Те се нуждаят от допълнителни територии за разширяване.

Капитанът излезе на балкончето и насочи прожектора право нагоре. Над главата й висяха грамадни късове прокапала матрица като издължени, жълтеникави пръсти от нищото. Разширения, нови проекти, всичко това й се струваше толкова скучно и безсмислено. Хората не се уморяваха да говорят за подобни неща.

Кени изникна от тъмнината и се присъедини към тях. Капитан Джут кимна към папката. Той я взе от мъжа, подуши я, промуши я с невидимите си лъчи, след това й я донесе. На горния лист имаше архитектурна скица, която се менеше при всяко докосване. Тя плъзна ръка по гладката й повърхност.

Чиновникът и водачът се спогледаха ухилено.

— Какво да се прави, всички трябва да ядат.

Табита неведнъж си бе задавала въпроса откъде се взима месото. Но тук, на „Изобилие“, имаше място за всичко. Може би някъде съществуваше гигантско стадо, кръстосващо равнините на 153-то ниво.

— Чух, че все още тровите перките — подхвърли Табита.

— Ще трябва да попитате Комитета по запасите за това, капитане. Зная само, че някои от нашите конвейерни отдушници често стават свърталище на различни гризачи.

— Перките — произнесе тя замислено.

— Мисля, че да… — кимна мъжът от „Мивикорп“ и се усмихна тактично.

Тя му върна папката.

— Не ги закачайте повече — произнесе Табита отчетливо.

Капитан Джут знаеше, че трябва да благодари на двамата за разходката и да им даде поне някакво мъгляво обещание, но се чувстваше ужасно изморена. Тя щракна с пръсти. Кени подскочи от парапета на балкона и я поведе към колата.

— Неделя ли е? — попита тя. — Чувствам се, сякаш е неделя.

Той се намести на отсрещната седалка, все още със спуснато лицево стъкло. Невъзможно беше да се предположи за какво си мисли, но тя беше сигурна, че не е нещо приятно. Капитан Джут беше изморена от неговата вечно следваща я сянка. След близо двайсет и четири часа, прекарани заедно, имаше чувството, че дори дрехите й смърдят на него. Тя се извъртя и се загледа през прозореца на лимузината. Сянката им се носеше по стената на тунела, без да изостава от тях.

На другия край на станцията, в самия край на Улицата на клатещия се кон, в една сграда, спотаена насред пещера и заобиколена от други подобни сгради, които бяха тъмни и празни, в апартамента с номер 5 на вратата, един ужасно стар човек седеше и гледаше рибка в аквариум.

Всъщност рибките бяха две, едната червена, а другата синя, но и двете с издължени триъгълни перки и фини, сребристи опашки. Кой знае защо те напомняха на стареца за бонбони, увити в прозрачна хартия.

Стаята, където плуваха рибите, беше озарена от трепкащите светлини на свещи. Стените бяха боядисани в мораво, жълто и червено — съгласно изричните указания на стареца — и украсени със сребърни звезди и флуоресцентни оранжеви цветя. Освен свещите имаше кандила, подредени пред покритите с воали огледала. Свиреше и музика, надута до оглушително ниво.

Старецът носеше на главата си омазнена зеленикава превръзка. Амулети и тюркоазени мъниста се поклащаха на сбръчканата му шия. Той седеше в инвалидна количка, положил парализираната си ръка върху металната тръба, която служеше за дръжка.

С другата, здравата си ръка, старецът стискаше кафеникаво шише. Той въздъхна шумно и гърлено, като крокодил, надушил плячка.

Интеркомът изчурулика. Една лампичка на количката премигна, отбелязвайки този факт, инак старецът никога нямаше да забележи.

С кутрето на дясната си ръка старецът включи интеркома.

— Ало? — произнесе той напрегнато.

— Здрасти, чичо Чарли — разнесе се младежки, човешки, мъжки глас.

Широка усмивка разцепи на две лицето на стареца под сивите мустаци.

— Грант! — изхриптя той. — Как я караш, момче?

— Оправям се някак, чичо — отвърна другият и в гласа му се долавяше горда увереност. — Свързвам двата края.

Старецът се засмя — ужасяваща гримаса, ако имаше друг присъстващ, освен рибите. Чичо Чарли се смееше като някой, който умира от задушаване.

— Чичо Чарли, знаеш ли, че летим към Проксима Центавър?

Старецът изглежда сметна това за особено остроумна шега.

— Хе-хе-хеее! — заквича той. — Направо ще ме убиеш от смях, бе човееееек…

— Не мисля така, чичо.

Възрастният мъж примижа.

— Все още ли си искаш онуй нещо, Грант? — попита той с глуповата усмивка на змийското си лице. — Нали не ми се обаждаш, за да ми кажеш, че не си го искаш повече?

— По-скоро ти се обаждам, за да видя с какво бих могъл да ти помогна, чичо — отвърна човекът, когото чичо Чарли нарече Грант. — Мисля, че след последната промяна на ситуацията бихме могли да се погрижим далеч по-добре за теб.

Повече обяснения не последваха. Двамата очевидно се познаваха отдавна и доста добре, а между подобни събеседници много неща се предаваха чрез нюансите в интонацията, без да се прибягва до конкретни изрази.

Най-сетне разговорът приключи, но на стареца му бяха необходими още няколко минути, за да забележи, че все още стиска бутилката в парализираната си ръка. Когато това стана, той отвъртя бавно и мъчително капачката и изтегли отвътре стъклената пипета. След това наведе назад глава — количката се нагласи с тихо бръмчене към новата му позиция — и капна по една прозрачна капка първо в лявото, а след това и в дясното си око. Накрая затвори очи и засмука въздух през стиснатите си зъби.

Отново се разнесе бръмченето на двигателчето, лявата подложка се вдигна нагоре й се завъртя така, че неподвижната му ръка избърса с опакото си сълзите в очите му.

— Бива си я тая пущина — промърмори доволно старецът. Той се пресегна и чукна със закривен нокът по стъклото на аквариума. — Пили, пили — изломоти, опитвайки се да привлече рибките.

И двете продължаваха да се въртят в кръг, без да му обръщат внимание. Може би не го забелязваха или го смятаха за Господ Бог, вездесъщ и всесилен, но невидим.

— Ръката, която храни — добави той.

Старецът постави внимателно пипетата в кафявата стъклена бутилка. Стисна палец и показалец върху гумената вендузка. Извади пипетата и протегна ръка към аквариума, а количката отново последва покорно движението му. Капчица от безцветната течност пльосна във водата. За момент не се случи нищо. Сетне една от рибите, червената, запърха с перки. Изглеждаше леко обезпокоена. Синята кръжеше около нея в тесен кръг. След още няколко секунди двете рибки се хвърлиха една срещу друга. Започнаха да се бият, да се хапят и да късат деликатните си перки.

Старецът ги наблюдаваше с усмивка на анаконда. Дясната му ръка потрепваше, сякаш сочеше рибките на някакъв невидим наблюдател. Устните му се движеха, но без да отронват звук.

А двубоят във водата ставаше все по-свиреп. Червената и синята рибки се въртяха една около друга сред разпокъсани останки от перки. От водната повърхност започна да се надига неприятна миризма.

Най-сетне една от рибките, червената, започна да се спуска бавно към дъното, където остана да лежи неподвижно. Подобно на полупрозрачни пипалца от телцето й извираха тънички струйки кръв. Синята рибка продължи да кръстосва из аквариума, сякаш нищо не се бе случило.

На лицето на стареца бе разцъфнала широка усмивка. Зъбите му бяха метални. Той натисна едно от копчетата върху подложката на инвалидния стол.

В другия край на дългия пуст коридор, край ниска масичка седяха две сестри и подреждаха разноцветни таблетки. Сестрите обсъждаха „Трудна професия“, медицински видеосериал, който вървеше всеки следобед. Заради дежурствата все имаше по някой, който да пропусне поредната серия, и се налагаше да му предадат развоя на събитията.

— И какво смята да прави сега Мерилин с Клив? — попита първата сестра.

— Каза на майка си — отвърна втората, — призна й, че е увлечена по него, и какво са правили, но все още не смята, че би могла да се омъжи за него.

— Жалко — поклати глава първата сестра. Тя самата ужасно харесваше Клив. Готова бе да му се хвърли на врата при първа възможност. Направо мечтаеше да се грижи за благородния, изстрадал мъж и прекрасната му малка дъщеря.

Втората сестра събра шепа лекарства, пусна ги в едно пликче и го запечата.

— Кой знае — въздъхна тя. — Може би Мерилин говори така заради майка си.

Майките и на двете не бяха на борда. Не бяха разговаряли с тях от осемнадесет субективни месеца. Не знаеха дали някога ще ги видят отново. Първата сестра продължи след кратка пауза.

— А какво стана между Клив и онази жена със счупената ръка, дето беше паднала на ски?

— О, тя е в кома — обясни втората сестра. — Не ти ли казах? Оперираха я, но все още не е дошла в съзнание. И сега Клив се чувства виновен. Доктор Маршал го обвинява, защото той взе на своя глава решението след автомобилната катастрофа…

— Каква автомобилна катастрофа? — прекъсна я първата сестра.

В този момент старецът от стая №5 натисна бутона. Сигналът отекна в манипулационната, втората сестра вдигна глава, побутна назад стъкленицата с хапчета и се изправи.

— По дяволите — измърмори тя и това сякаш изчерпа репертоара й. Сетне заобиколи колежката си, която продължаваше да разпределя лекарствата, и излезе.

Сестра Рикс прекоси коридора и се изкачи по стълбите. Тя подмина стая №1, обитавана от Консуела, която в момента блъскаше с крак по стената и крещеше да й доведат Франки. Подмина стая №2, където Глория се готвеше да вечеря. Каквото и да се случеше, Глория мислеше единствено и само за ядене. Сигурно вече се бе изпоцапала достатъчно и трябваше да бъде измита, но сестра Рикс не можеше да се заеме с нея в момента.

Сестра Рикс подмина и стая №3, чиято врата беше отворена. Вътре имаше друга нейна колежка, която тъкмо сменяше превръзките на пациента. Навярно се нуждаеше от помощ, но в момента и тя бе заета.

Сестра Рикс подмина и стая №4, чиято врата също беше отворена, а на прага й седеше Катлийн Бюфорт, потънала в дълбок сън. Катлийн се боеше от затворени помещения и все гледаше да се измъкне в коридора, макар да разполагаше с прекрасно обзаведена стая. В друг момент сестра Рикс щеше да си направи труда да я върне в нейното легло от рози, но сега имаше по-важна задача.

Сестра Рикс доближи стая №5. Вратата на тази стая бе здраво залостена. Тя натисна звънеца.

Вратата се отдръпна с бръмчене.

Вътре в стая №5 старецът седеше отпуснато в инвалидната количка, загледан в трепкащите пламъчета на дузината свещи.

Сестра Рикс пое въздух и извика право в ухото му:

— Чичо Чарли, моля те, намали музиката!

Старецът се пресегна светкавично с лявата си ръка, подкрепяна от металната лонгета, и я сграбчи. С дясната започна да я опипва по задника.

Сестра Рикс стисна крака и се наклони напред, сякаш се стараеше да не обръща внимание на движенията му.

— Музиката — повтори тя. — Ще събудиш Катлийн.

Старецът й показа металните си зъби. Внезапно се възцари тишина.

— Аз ли те повиках? — беше първият му въпрос. Гласът му беше висок, носов, гъгнив.

— О, чичо Чарли. Знаеш, че ти го направи.

— Добре… добре… — Старецът поклати глава и огърлицата му се раздвижи и изтрака. — Рибката ми се удави, сестрице…

Столът му се завъртя с лице към аквариума.

— И тази ли, чичо Чарли? — попита сестрата. Беше изгубила бройката на удавилите се в аквариума му рибки.

Чичо Чарли изкряка.

Имплантът отведе сестра Рикс в другия край на стаята. Накара я да потопи ръка в аквариума с мъртвата рибна. А след това да се извърне към него.

Устните й се раздвижиха механично, сякаш беше примитивен андроид.

— Къде искаш да я поставя? — попита тя и думите се изредиха като мъниста на броеница.

Чичо Чарли избухна в смях.

— Какво… какво? — попита той и си промърмори: — Държи се тъй, сякаш е готова да ми направи кефа. — Той отново се изкиска и се заклати доволно в количката.

— Не бива да постъпваш така, чичо Чарли — произнесе укоризнено сестрата. — Тук всички много те обичаме. Ти си сред приятели.

Чичо Чарли я накара да пусне мъртвата риба в кошчето за отпадъци. След това притисна лице към стъклената стена на аквариума, зад която продължаваше да кръжи другата оцеляла от двубоя риба.

— Красива е, нали… — промърмори той и я посочи със закривен пръст. — Ах, лоша карма за приятелката й…

Вратата се плъзна с бръмчене и в стаята влезе веспанка, източила напред грамадната си глава. Дългата й бяла престилка се вееше зад нея.

— Добро утро, доктор Ирск — произнесе сестрата.

Гласът на лекарката бе нисък и тъжен.

— Добро утро, сестро. Добро утро, чичо Чарли.

Чичо Чарли изсумтя. Увисналата му устна се раздвижи, сякаш дъвчеше нещо гадно. Музиката изригна отново, също така оглушително.

Доктор Ирск извади пръчица от джоба си, посочи с нея уредбата на чичо Чарли и я изключи. Тя провери кръвното налягане и нареди на сестрата да нагласи една от ензимните клапи.

— Добре, днес сме много добре — избоботи накрая и завъртя очи. — А сега, чичо Чарли, знаеш ли, че имаш посещение?

Посетителят на чичо Чарли беше едър мъж, който вече бе наминавал да го види веднъж или два пъти. Заради широките си дрехи изглеждаше дори още по-масивен. Имаше черна брада и пристегната на конска опашка коса, която непрекъснато приглаждаше.

— Здравей, чичо Чарли. Как я караш?

Чичо Чарли очевидно се радваше на срещата.

— Дог! Точно така! — засмя се той. — Проксима центавър! — добави той, сякаш беше някаква неописуема шега.

Мъжът, когото нарекоха Дог, приседна на облегалката на един стол.

— Само не го карайте да се вълнува — предупреди го доктор Ирск.

— Ооо, кажете го на нея, докторе — захили се старецът и посочи сестрата, която тъкмо си тръгваше. Лекарката я последва и затвори след себе си вратата. Едва сега посетителят се доближи до чичо Чарли и го разгледа внимателно.

Зениците на стареца бяха разширени докрай. Ноздрите му бяха като два зейнали железопътни тунела, кожата му наподобяваше географска карта от калцирани капиляри. Изкуствените му дробове помпаха въздуха с младежка равномерност. Течностите, които се вливаха и изтичаха от тялото му, бяха бистри като изворна вода. Сигурно щеше да живее поне още петстотин години.

Мъжът, когото нарекоха Дог, бръкна с гигантската си лапа във вътрешния джоб на сакото и извади прозрачен портфейл, натъпкан с богат избор от кредитни чипове.

— Това, което им трябва на свестни хора като нас, чичо Чарли, точно в този момент, е малко свястна дрога.

Чичо Чарли го надари с убийствена усмивка, сякаш посетителят бе произнесъл нещо обидно. Той заговори с тих, заканителен глас:

— Дог, за какво ти е на теб дрога?

Дог размърда яките си плещи.

— Говори за себе си — тросна се той.

— Не, човече, не ме чуваш какво ти казвам. Закови си го на челото: всичко вече е така.

Говореше тъй, сякаш разкриваше някакви фундаментални принципи на вселената. Последва кратка пауза, преди Дог да попита почтително:

— Всичко е как, чичо Чарли?

— Всичко е като всичко — обяви старецът и се ухили с металната си усмивка. — Виж — той се навъртя към аквариума. — Гледай внимателно, Дог. Ще ти хареса, ще видиш.

9.

— Целта на всеки брак — обясняваше Добрия доктор, като държеше вдигната чаша златиста светлина, — е продължението на рода. Бракът е репродуктивен съюз на противоположностите.

— На чадъра и шивашката машина — разсъждаваше гласно Последния поет. — На Дулитъл и Хигинс. На бухала и котката.

Най-добрия съдия се облегна назад в креслото.

— Диалектика — промърмори сънено той. — Обвинение, защита. Тезис, антитезис. Тит-тири-тири. — Той размаха ръка, сякаш се опитваше да се отърве от досадно заекване. — Грях — успя да произнесе, преди да се закашля.

Философите от „Тривиа“ се забавляваха чудесно. Бяха закичили орхидеи в брадите си и налели шампанско в стомасите си. Нямаше нищо по-хубаво от една красива сватба, дори тя да е на Мейвис.

— Коя всъщност е Мейвис? — попита отново Последния поет.

— Нали знаеш коя — отвърна Най-добрия съдия. — Дето е седнала там.

Мейвис Форестъл се бе настанила в любимото си сепаре, близо до бара, откъдето можеше да задига чаши с помощта на своята любима играчка, биомеханичното „хвърчащо кученце“.

Годеникът, плещест монтьор на име Свен, първоначално бе обект на всеобщата им завист, но после му простиха.

— Сигурно е страхотен в леглото — отбеляза Последния поет.

— Затова пък няма нищо между ушите — заключи Най-добрия съдия.

— Стимулът — рече Добрия доктор — за продължението народа.

— Тоя няма нужда от стимули — възрази Най-добрия съдия, загледан в децата, които търчаха между масите, блъскаха се и се кикотеха шумно. — Излиза от всяко положение.

Капитан Джут трябваше да присъства на церемонията тук, в бара. Салонът беше украсен с цветя. Рори ги поглеждаше с нескрито отвращение, сякаш очакваше всеки миг от тях във врата му да се посипят ужасни насекоми.

Идеята, разбира се, беше на Мейвис. Роклята й беше в розово, дълга до земята, сатенена и в нея приличаше — както вече няколко пъти, но без чувство за хумор, бе отбелязал Добрия доктор — на ментово бонбонче на пръчка. Устните й бяха дори по-розови и сладки от роклята, а прическата й бе дело на тридневните съвместни усилия на шаферките.

— Божествено видение — охарактеризира я Последния поет.

Избраникът на богинята се хилеше наляво-надясно, дъвчеше дъвка и приемаше поздравления от хора, които никога досега не беше виждал.

— Вездесъщият стимул — произнесе Най-добрия съдия, загледан похотливо в шаферките. — Педантично помирение — добави отнесено той.

— Последният щрих — закима Поета. — Подправката на деликатеса.

Настъпи кратко мълчание, сетне всички вдигнаха едновременно чашите си:

— За булката и младоженеца!

Тук имаше същества от всички краища на „Изобилие“, същества с най-различни черти и форми. Ееб Алтецианката, една от младшите шаферки на Мейвис, се забавляваше, като пренасяше другите шаферки на гръб, нагоре-надолу по стълбите. Тук беше Дагоберт Муун, с неговото космато палто и с неговия неразделен спътник Годфри Биле. Никой не беше по-доволен от господин Муун, задето се бяха измъкнали от нежеланата опека на капеланците. Той разполагаше със сбирка на всички порнографски издания на борда и контролираше тяхното разпространение от една пещера над Просперитет. Бледият, умислен господин Билс носеше цял наръч списания със себе си, акуратно подредени в найлонови торбички, и ги предлагаше тайно на посетителите.

Тук бяха и жените от Литъл Фоксборн с техните големи, плоски шапки и развълнувани коментари.

— Мазето на Филен — рече госпожа Гудселф с тон на човек, който знае всичко.

— Целият този кораб е едно мазе, ако питате мен… — добави Натали Шу.

Прозорецът показваше безкрайни житни поля, над които се носеха, сякаш бяха в разпръскващ семена селскостопански вертолет. Междувременно „хвърчащото куче“ на Мейвис подхвана „Сватбеният марш“, но на висок, дразнещ тон. Ееб затръби гръмогласно, а кумът замахна към „кучето“ с белите си ръкавици, но то се измъкна пъргаво и дори успя да му се изпърди в лицето. Мейвис избухна в буен, жизнерадостен смях. Всички предлагаха да се чукнат със Свен, който не отказваше никому.

Рори стоеше зад барплота като рицар, изправен пред вярната си армия.

— Всичко това ще свърши със сълзи — предсказа той. — Цялата тази шумотевица и глъчка.

Капитан Джут го потупа по рамото.

— Важното е купонът да тече, приятелю — подхвърли му тя.

Табита за първи път присъстваше като официално лице на сватба. Знаеше, че ще се справи, каквото и да се изисква от нея. Беше си смръкнала няколко бели кристалчета преди да пристигне, за да е сигурна, че ще е в добро настроение. Носеше черно яке, плътно прилепнали панталони и тясна черна жилетка, без нищо под нея. Беше закопчала с щипка една островърха шапка на рунтавата си глава.

Тя се подпря на бара, заслушана в онези, които бяха успели да се промушат покрай Кени и сега й говореха. Прегръщаше с една ръка Саския Зодиак, с другата стискаше голяма халба с бира. Саския почти не говореше, предпочиташе да се забавлява, като сгъва салфетки и след това ги раздава на децата. От време на време поглеждаше към господин Билс, който обаче бе твърде погълнат от слушателите си. Изглежда й напомняше за някого.

Зое Примроуз носеше слушалки и поддържаше постоянна връзка с мостика. В същото време оглеждаше тълпата и преценяваше преобладаващото настроение, така както някой би преценил бързината на течението, преди да се гмурне в реката.

— Мислите ли, че е време, капитане? — попита тя накрая.

Капитан Джут опря ръка на ухото си, за да я чуе през шума. Някой бе докопал електрическото пиано и показваше познанията си по музика върху него.

— Хубаво ще е да го направиш — посъветва я Саския, — преди всички да са се нафиркали до козирката.

Джут огледа внимателно главните действащи лица. Мейвис разговаряше гръмогласно и подаваше цигарата си на „кучето“, за да й я запали. Цяла тълпа я делеше от Свен, който в момента се радваше на специалното внимание на шаферките. Джут смъкна ръка от рамото на Саския и помоли Зое да привлече погледа на Свен.

— Ела тук — даде му знак тя, когато погледна към нея. След това се изправи, сграбчи го за раменете и го завъртя до себе си.

— О, божичко, време е — извика Мейвис, която се препъваше отзад. Присъстващите ръкопляскаха и викаха възторжено.

Кени започна да разчиства неголям кръг около тримата. Саския се покатери и седна върху барплота с кръстосани крака. Рори я погледна подозрително. „Кучето“ се рееше над тълпата, стиснало чашата и цигарата на Мейвис.

— Не е ли много щастлива? — извряка то.

— Да предположим — отвърна акробатката замислено.

— Разбира се, че е щастлива — възрази пламенно Рори. — Погледнете я само — посочи той и в този миг откъм пианото долетяха тържествени фанфари.

В Прозореца се виждаше златисто житно море, полюшвано от леките пориви на неуловим вятър.

Джут все още се облягаше на бара. Сега вече прегръщаше Свен. Тя погледна към Мейвис и сетне я попита:

— Искаш ли го?

Мейвис падна на колене и се наведе напред. Сплете пръсти и издигна молитвено ръце:

— Да! — извика с театрална сърцераздирателност. — Да! О, да! Да!

— Имаш го тогава — Джут побутна младоженеца към нея.

Мейвис изпищя, хвърли се в прегръдките му и залепи устата си за неговата. Сред развълнуваните жита внезапно цъфнаха макове. Тълпата се смееше, някои протестираха. Контингентът от Литъл Фоксборн посрещна сцената с надменно презрение. Кумът реши, че е дошъл неговият миг, и размаха ръце, готов да започне предварително подготвената си реч. Все още стискаше неизползваните пръстени. Какво, по дяволите, бе станало с церемонията?

— Това е — обяви с решителна усмивка Табита. Тя вдигна халбата, гаврътна остатъка и си поръча нова чаша.

— Достатъчно ли са влюбени според вас? — обърна се Добрия доктор към Съдията и останалите. Другите мърмореха нещо и си бършеха очите.

— Сега вече са мъж и жена — обяви тихо Последния поет. Той гледаше към Мейвис и Свен през рамка, която бе направил от допрените си пръсти. „Хвърчащото куче“ се появи в кадъра, сякаш беше някакъв вечно присъстващ символ. — Ето го и киборганичният ви Купидон — добави Поета, пъхна цигара в уста и я запали.

Тълпата едва сега прозря, че капитанът не смята да каже нищо повече, и от задните редици се разнесоха недоволни викове. Табита изви глава и извика:

— Какво повече очакваш, Шекспир?

— Реч! Точно така! — долетяха възгласи. — Скъпи приятели, събрали сме се тук, защото…

Капитан Джут завъртя глава и шапката й падна. Виковете се усилиха. Едва сега осъзнала, че става нещо странно или по-скоро, че не се случва нищо повече, Мейвис излезе от доброволния си унес и се озърна. Тя се присъедини към останалите и започна бавно да пляска.

Капитан Джут скръсти ръце. Усмихна се на разбунтувалите се гости. Отново поклати глава и ги изгледа с присвити очи. В ъгъла Морган Шу драйфаше шумно. „Хвърчащото куче“ кръжеше под тавана като готов за пикиране бомбардировач. Свен тропаше с крака и свиреше оглушително с пръсти, а Мейвис го бе прегърнала отзад. Шумът продължаваше да нараства. Рори измъкна дълъг пешкир и започна демонстративно да бърше и лъска бара.

След това, тъкмо когато протестите достигаха своя пик, но някои вече бяха прозрели, че Табита не смята да променя намерението си, и се канеха да се отправят към бара за освежителни напитки, тя неочаквано извади джобната си хармоника и подкара лека, игрива и малко тъжна мелодия.

Аплодисментите бяха оглушителни. „Хвърчащото куче“ се присъедини към тях с пронизителни писъци, а откъм пианото долетяха клаксонови призиви и веселбата започна.

Продължиха няколко часа, като изкараха целия репертоар от „Кадрил за дива пуйка“ и „Стабилизатор“ до „Седем нощи пиян“, Годфри Билс изигра повечето танци, а Дагоберт Муун въобще не стана от масата и се зъбеше на всички.

— Невъзможно е да се поддържа нормален разговор — оплака се Добрия доктор на Най-добрия съдия, без да забелязва, че събеседникът му е потънал в безметежен сън.

Църквите на борда бяха обидени, че никой не бе пожелал да организират сватбата. Неканен пристигна един от божиите служители, отец Льо Кок. Издокаран в бродирана жилетка и широки панталони, той си запробива път през тълпата, като се дереше с цяло гърло:

— Госпожо Сатана, как се справя тя? Пак ни е надвила в малката игра.

Една от шаферките извика уплашено, когато я прониза със здравото си око.

— Питаш ме, сестро, кого наричам госпожо Сатана? Кого соча, тъй ли?

Той плъзна поглед из тълпата и се намръщи озадачено на „кучето“, което му се плезеше с фибропластичния си език.

— Таз, която соча, сестро, ето коя. Таз с черния сак, дето се явява ту тук, ту нейде другаде. Кой я е виждал? Ти виждала ли си я, сестро? А? Не? — Льо Кок разклати заканително щръкналия си показалец. — Никой не я е виждал! Никой! Защото Тайнствената жена не е никой друг, а самата госпожа Дявол, Вавилонската блудница, Невидимия враг! Ще ви кажа, сестрици мои, Дяволската жена е враг на всинца ни, защото тя е враг на Дева Мария и на всички светии на капеланците! Запомнете какво ви рече Петела!1

Шаферките се стълпиха около него, присмиваха му се, сочеха смешната му жилетка, дърпаха го за носа и се кискаха. Петела едва се отскубна от тях и отново закрещя:

— Братя и сестри, вие всички се нуждаете от спасение! Защото вашите безсмъртни души ще бъдат откраднати от жената с черната чанта!

Като човек, който трудно понася всякакъв род фанатици, Рори сметна, че е дошъл мигът да се намеси. Той опря юмруци на плота и кресна на зачервения пастор:

— Разкарай си задника оттук!

Льо Кок завъртя глава, погледна го и бавно пристъпи към него. След това вдигна ръка и посочи редиците от бирени шишета.

— Вдигни дулата си, кръчмарю! Постави здрави тапи на твоите уиски, джин и водка… — той произнасяше наименованията на напитките с нескрита омраза. — Не пълни повече чаши, кръчмарю, освен ако не можеш да им сипеш от виното на брата Исуса, дето не трови ни тяло, ни душа, а ни преизпълва с вдъхновение откъм сърцето!

Беше заобиколен от жени, които го гледаха любопитно. Стъклата на очилата му святкаха като прожектори.

— Хайде, чупката — изръмжа заканително Рори.

Седнала недалеч, Табита се разсмя весело.

— Страхотен е, нали? — тя погали Саския по ръката.

Саския Зодиак дори не се обърна.

— А какво мислиш за Тайнствената жена? — Попита тя през рамо.

Разбира се, проповедникът я чу. Той се извъртя, раздруса гривни, не обърна внимание на напрегнатите плещи на Кени, нито на жестовете на Зое Примроуз, която почукваше тревожно по слушалките си. Петела заподскача от крак на крак като дервиш, а откъм моравата му жилетка се разнесе миризма на изгоряло и спечена кръв.

— Капитане, върнете кораба обратно! Вие ни водите към скалите на разрушението и крушението! Излагате на рискове девствените ни души! Върнете ни в лоното на светия капелански дух, който сияе на небесата и където е нашият дом… — Льо Кок размаха ръце към скрития от димни облаци таван, сякаш отвъд него можеше да види мечтаните небеса. — Братя и сестри — грамадните му ръце обгърнаха шаферките и ги привлякоха към гърдите му, — капеланците ще ви простят, чада мои, те ви призовават…

Някой надяна венец на шията му. После го сграбчиха за ръцете, пъхнаха в устата му изкуствен кокосов орех, завъртяха го в пиянска стъпка и го засилиха през дансинга право към тротоара отвън. Последното, което чуха от него, бе молбата да му дадат малко светена кола.

Не след дълго тълпата започна да се разсейва. Едни отидоха да спят, други — да продължат на нови местенца. Някои и двете. Философите се оттеглиха със забележителна дисциплина и ред, като Поета и Доктора подкрепиха безчувствения Съдия. Рори им държа вратата, пожела им приятна почивка и ги покани отново да му гостуват. Последния поет се опита да го целуне и едва не си спечели ритник в задника.

Когато се върна при бара, той завари Свен и Джут да разговарят в интимна близост. Саския кръстосваше нервно дансинга и току даваше знаци на Зое да повика колата.

Табита Джут беше забравила за гигантския космически кораб, за епичното пътешествие до Проксима, за политиката и миротворството. Живееше в спомените си от далечното минало, когато баржата й кръстосваше от един космопорт до следващия.

— Обзалагам се, че те бива да регулираш двигателите на всяко момиче — заяви тя на мускулестия механик.

Свен стоеше с изпъчени гърди, запънал палци в гайките на панталона си, а едрите му лапи сякаш подкрепяха скрития зад дюкяна пакет.

— Тъй е, щот винаги си нося инструментариума — похвали се Свен, който също беше потънал в спомени.

Присъстващите изръкопляскаха звучно, когато Джут положи длан на гърдите на младоженеца и го млясна по устата.

— О, Боже мили — простена Рори.

Ръцете на Джут се плъзнаха по хълмовете на неговите гръдни мускули. Тя подпря коляно на малкото столче между краката му. Отдаде се на целувката, сякаш участваше в шампионат по надцелуване и всеки момент щеше да го спечели.

Младоженката се кискаше пискливо. Седеше със свити колете и разтворени крака, толкова, колкото й позволяваше булчинската рокля. Тя се наведе напред и замахна с ръка, сякаш удряше въздуха в напразни усилия да спре пристъпа на неудържим смях, който я бе завладял. Някой й подаде чаша шампанско, но тя я метна през рамо. „Кучето“ подскачаше над своята господарка като мъничък, грозен балон.

Спряла на вратата, Саския Зодиак гледаше с отсъстващо изражение сцената и мислеше за брат си. Представяше си как щяха да се забавляват двамата на празненството. Капитан Джут вдигна глава от лицето на Свен и я забеляза.

— Искаш ли малко? — извика й тя и кимна към младоженеца. — Не? В такъв случай, ще се видим по-късно. Ей! — изпищя тя, защото при последните думи Свен бе бръкнал под жилетката й и сега я опипваше най-нахално пред всички. Тя го сграбчи на свой ред за пакета. Така вплетени и придружавани от свитата на Табита, те се отправиха към колата й.

Саския докосна устните си с върха на пръстите. Обмисляше възможността да разшири отново речника на Могул, след като го беше стабилизирала в границите на една определена предсказуемост.

Както обикновено, тя си тръгна без никой да забележи.

Но и това не беше краят на драматичните събития от този ден. Пред апартамента на капитана чакаше цяла тълпа от мъже, жени и дори деца. Всички бяха издокарани в шарени туристически дрехи, предпазни шлемове, наколенки и налакътници. Бяха запречили вратата, сигурно бяха поне дузина на брой.

Кени скочи напред да провери какво става.

— Кои са тия типове? — попита Свен и се пресегна да натисне бутона за отваряне.

— Ти стой тук — нареди му капитан Джут и го ощипа по крака.

Тя си сложи шапката, излезе и застана наперено пред групата.

— Да?

Хората бяха разгневени и обезпокоени.

— Не зная дали ви интересува, капитане — заговори с енергичен сарказъм белокос мъж, — но долу, в Пещерата на Хаоса убиват деца.

Последва разпокъсан разказ за някаква престрелка, за хора, които се сражавали с истински оръжия.

— Нямаме нищо против да се избиват помежду си — подхвърли една жена. — Но защо трябваше да застрелват момчето на сестра ми.

Мъжът стоеше изправен до нея, стиснал юмруци в патетична поза на праведна безпомощност. Изведнъж й заприлича на хипопотам. Всички й приличаха на стадо хипопотами.

— Не бива да ги пускате да слизат долу, щом не желаете — рече им тя. Божичко, къде е сега онази седемнадесетгодишна Табита, за да я чуе какви ги приказва?

— Не можем да ги задържим! — оплака се жената.

— Вината не е моя — повдигна рамене капитан Джут. Те я наобиколиха, все добри граждани, тръгнали да дирят правдата. Тя се покатери на бронята на колата. — Вижте, съжалявам за хлапето — рече им. — Но тук е „Изобилие“! Опасности дебнат на всяка крачка! Предупредих ви, още когато тръгвахме. Тук всеки се грижи за себе си. Не мога да го правя заради всички ви.

Безсмислено беше да им го казва. Ако не го бяха разбрали досега, нямаше да го разберат никога. Щяха да продължат да хленчат и да се оплакват, да настояват за защита от извънземните микроби от съседите, от техните собствени деца.

— О, я се разкарайте оттук! — кресна им тя. — Хайде, вървете си!

Всички заговориха едновременно. Тя се изкатери на покрива на колата и извика:

— Кени!

Докато трантът си вършеше работата, Табита остана горе, изправена, разкрачена, с опрени на хълбоците ръце. Когато и последният протестиращ бе изгонен, тя скочи долу и рече на Сой:

— Ако ще се захващаме с подобни неща, трябва да си осигурим помощ.

Дотича Кени, ухилен, изплезил синкавия си език. Джут протегна ръка и го почеса зад ухото. Целият беше обрасъл, също като нея.

Сой отвори вратата пред Свен. Мъжагата се измъкна от колата и се огледа.

— Каква е тази Пещера на пакостите? — попита той. — Изглежда ми приятно местенце. — Той огледа дворчето и фонтана. — Ей, ама тука било много хубаво — добави Свен и пъхна ръце в джобовете си.

Капитан Джут ги издърпа навън. Имаше работа за тях.

Осемнадесет нива по-долу, в една безименна и неизползвана подземна галерия под „Раят на Дали“, разкопките на Кстаска приближаваха своята кулминация. Вече нямаше никакво съмнение, че се намират в нещо като команден център, до който водеха кабели от всички възможни телекомуникационни системи, включително от мостика, Алис, видеопредавателната инсталация и камерите за наблюдение. Червените кабели осигуряваха енергията, а сините и сивите бяха предназначени за телекомуникациите.

В пещерата беше горещо, все още миришеше на току-що угаснал огън. Подът беше неравен, покрит с мръсносив пясък, на места проблясваха локви с вода. Тук-там се виждаха острови от струпано снаряжение, останки от метално скеле, резервни и строшени части от машини. До големия жълт товарен камион беше паркирана гравитоплатформа, върху която бе монтирана пневматична сондажна инсталация. Приличаха на екзотични екземпляри от местната фауна, отскочили да утолят жаждата си от кладенеца.

Капитан Гилеспи погледна нагоре през гъстата плетеница от тръби и носещи конструкции. За миг мярна блестящото тяло на херувима Кстаска, която се рееше под самия свод.

Наблизо нямаше никой. Част от хората на Кстаска бяха тръгнали да търсят нова помпа, други обядваха или се надпреварваха с бъгита из Шангри Ла.

— ПОМНЯ НЯКАКВА МУЗИКА — прошепна Алис. Тук имаше говорители, но не и камери.

— Модулации на фраските — долетя тъничкият гласец на Кстаска, която продължаваше да се носи високо горе. — Амплитуда седемнадесет.

Само веднъж Доджър Гилеспи бе виждала фраск отблизо. Приличаше по-скоро на обрулено от вятъра жилаво дърво, отколкото на империалистически настроен космически завоевател. Беше голо, четириръко плашило, три метра високо, сплетено от възлести, гъвкави клони. Беше го наблюдавала, докато се носеше със скоростта на грамадно, ужасяващо насекомо, зейнало страховитата си зъбеста паст, от която непрестанно се, стичаха лиги.

— Наносите от пето ниво показват най-висока активност — докладва херувимът на корабната личност.

— СТАРИ СПОМЕНИ.

— Отпреди войната?

— КОШЕРОПОДОБНА ОРГАНИЗАЦИЯ. РУТИННА РАБОТА ПО ОСНОВНИТЕ СИСТЕМИ. ПРОЦЕДУРИ ПО ПОДДРЪЖКА — предположи Алис.

Трудно беше да повярва, че някога е била корабна личност на бергенски „таласъм“.

Капитан Гилеспи изпусна дълга струйка дим и смачка остатъка от фаса с тока на ботуша си. Не знаеше какво търси тук. Според установения протокол, не можеш да отидеш на мостика на друг пилот, ако не си поканен. Дали това важеше и за този случай? Усещаше друга, далеч по-дълбока неохота, която я подтикваше да не остава повече тук, където науката за навигацията се сливаше с чистата математика. Повечето от думите на херувима бяха абсолютно неразбираеми за нея, дори когато се вслушваше внимателно в коментарите.

Високо горе Кстаска изви хромираната си опашка и я пъхна в една цепнатина в стената.

— Чувстваш ли нещо, когато правя това? — попита тя. Изминаха няколко дълги секунди.

— НЕЩО КАТО… ГЪДЕЛ — отвърна Алис.

Капитан Гилеспи зърна две пеперуди, които изскочиха направо от въздуха и се понесоха към тавана. Крилете им бяха кафяви, като черупката на кокосов орех, обсипани със ситни, бледомаслени точки. Танцуваха като мънички, подхванати от вятъра петунии. Доджър подаде глава зад ъгъла, за да проследи по-дълго полета им. Едва сега забелязаха фигура в дълго черно палто с вдигната яка да се навежда и да взема нещо от един рафт.

Доджър извика от изненада.

За миг мярна гладко, пребледняло лице, изопнато от изненада, после непознатата се изправи и побягна. Гилеспи се втурна след нея, като разблъскваше лавиците по пътя си и прескачаше разхвърляните части. На устните й трепкаше име, което езикът й отказваше да произнесе. Смени курса и се затича към вратата, проклинайки непознатата, която вече се прехвърляше през оградата. Пак ли щеше да й се изплъзне?

Преследването продължи и в следващия тунел, който беше гъсто обрасъл. Невидими клони я удряха през лицето. Стъпките пред нея се отдалечаваха, бързи, чевръсти. Ехото им сякаш отекваше от всички посоки.

Нещо просвистя покрай нея, порейки въздуха: Кстаска върху летящата си чиния. Килватерната й струя хвърли пясък в очите на Доджър. Тя продължи напред, полузаслепена, ориентирайки се по виковете.

Херувимът я чакаше на следващото разклонение, седнала във въздуха с отпуснати настрани ръце, като безпомощно бебе в люлка. Не знаеше накъде да продължи.

— Ти хващай този коридор, а аз — другия! — извика Доджър. Така и не разбра дали херувимът я чу и дали щеше да я послуша. Затича по единия коридор, но тунелът внезапно се стесни и отпред нямаше никой. Единственият звук беше смях — видеоклип, който се процеждаше през цепнатините откъм цивилизацията.

Обляна в пот, капитан Гилеспи се върна в голямата пещера, облегна се на стената и си пое въздух, като дишаше тежко. След миг от другата посока пристигна и Кстаска, също сама. Мъничките й червени очички блещукаха гневно в мрака.

Кстаска провери лавиците.

— Тук имаше измервател на бинарни модулации — оповести тя. — Изчезнал е.

— Е, голяма работа — отвърна Доджър, докато си свиваше цигара. — И онази също. — Прозвуча така, сякаш не си заслужаваше да говорят за това.

Херувимът развинтваше опашката си и се готвеше да си сложи друга.

— Ти видя ли я, Алис? — попита ядосано Доджър.

— ДА ВИДЯ КОГО, КАПИТАН ГИЛЕСПИ? — отвърна корабната личност.

Новата опашка на херувима притежаваше стоманени скоби. На върха й имаше сонда, която сияеше в зелено, когато се активираше. Кстаска плъзна сондата в полукръгове над още мокрия под.

Доджър изцъка с език, впечатлена от възможностите й.

В зеления кръг се показа лимоненожълт отпечатък от обувка. После още един и още един. Двете тръгнаха по следите, които изчезваха в тунела. На места се виждаха само блестящи дири от пръстите, там, където крадецът бе пълзял под един гигантски клон. Следваше нов, ясен отпечатък, сочещ към близката пещера. Отново излязоха на ясна следа, която ги отведе до щръкналия отломък от матрица, наподобяващ дънер на обгоряло дърво. Тук следата изчезваше. Внезапно, оставяйки само бледозеленото сияние на сондата.

По ръбовете на летящата чиния на херувима заблестяха светлини, който се преследваха с главозамайваща скорост като лампички на виенско колело.

— Какво става?

— Каквото станало — станало — тросна се херувимът. Светлините постепенно се укротиха, но продължиха да мъждукат.

— И какво е станало?

— Изтриване на цялата информация. До последната точица — обясни с безизразен глас херувимът. — Чудна работа.

Капитан Гилеспи се огледа, но имаше поне петдесет дупки, през които крадецът би могъл да избяга. Защо ли обаче чувстваше облекчение?

А дребното черно същество така и не можа да се успокои по обратния път. Очичките му продължаваха да святкат като индикатори на пренатоварения му мозък, който вероятно извършваше непредсказуеми изчисления.

— Тя беше там — мърмореше то като досадна пчела. — Чух я. Тялото й раздвижи въздуха. Засякох масата й, регистрирах дори телесната й топлина.

Доджър Гилеспи извади кесията и се зае да си свива поредната цигара.

— Добре де, и двете я видяхме — рече тя. Сетне затвори очи и се помъчи да извика отново мигновения образ: полумесеца на кафеникавата буза, гъстата маса от къдрава, черна коса. Огърлици от кристални чипове, нанизани на жица.

Херувимът неочаквано се доближи до нея. Доджър мярна разкривеното си изражение в черната, гладка повърхност.

— Трябва да се връщам на обекта — прошепна Кстаска.

— Значи преследването приключи, така ли? — попита Доджър Гилеспи, но вече бе останала сама.

Тя се изкатери обратно при Просеката на славата, за да провери дали няма още някой наблизо. Пътят беше съвсем пуст, светлините — изгасени.

Докато димеше с цигарата, Гилеспи се замисли дали всичко не е било само халюцинация, каквито често ти се привиждат в космоса, особено ако летиш твърде дълго.

Откъм тунела повя ветрец и вдигна прахоляк и дребни отломъци. Тя щракна със запалката под един плакат, залепен върху грубата матрична стена. ИСТОРИЧЕСКИ ДВУБОЙ — пишеше на него. МО ЛОК ОТ ЩАСТЛИВАТА ДОЛИНА СРЕЩУ ТИГЪРА ОТ ШАХТИТЕ. Датата беше отпреди няколко седмици, но хартията беше избледняла и мръсна.

Доджър Гилеспи прибра запалката в джоба си. Тя закрачи бавно, втренчила унесен поглед в тъмнината. Беше горещо и задушно, после отекна рев на двигател и от мрака изплува заоблен контур, черен на черния фон: беше извивка в тунела, отвъд която се прецеждаше светлина. Бръмчащата машина се приближи и я заслепи с челните си фарове. Бяха хората на Кстаска, натоварени в каросерията на очукан пикап, заедно с помпата, за която бяха тръгнали. Когато я видя, шофьорът натисна клаксона, даде газ и усили докрай музиката.

— Доджър!

— Капитан Д!

Доджър отметна назад качулката и преглътна една прочувствена сълза.

— Тъпанчетата ми — прошепна тя. Излезе на средата на пътя и застана там, пъхнала ръце в джобовете, отпуснала рамене и втренчила насмешлив поглед право в заслепяващата, бяла светлина. А там някъде бяха звездите, грамадни, пламтящи, танцуващи безкрайно древни танци с техните компоненти от газ, скала, океан и зеленина, там бяха Проксима и Палерния и кой знае още колко други. Капитан Гилеспи си ги представи сияещи, тръпнещи в очакване да бъдат открити. Само след около година тази плътна и непрогледна хиперпространствена завеса щеше да се вдигне и прозорците на Земната зала щяха да се озарят от светлината на новото слънце.

А дотогава нямаше нищо, което да е от кой знае колко голямо значение.