Открадни си свят

1.

Историята продължава, така както и пътешествието. Ние се носехме към неизвестността, заобиколени от несъществуващото. Намирахме се толкова далече от Земята, че вече почти не усещахме несекващия й доскоро призив.

Във всяко дълго пътуване настъпва един момент — нито тук, нито там — когато преобладаващата доскоро реалност започва да губи своята хватка върху нашето съзнание. Моментът на заминаването избледнява, ала и крайната цел е твърде далеч, за да бъде видяна. „Да навлезеш в Оклахома“ — така го характеризира веднъж един познат пилот. Разказа ми, че пресякъл по суша Северноамериканския континент. По средата, каза той, са разположени толкова пусти равнини, че дори видът на едно-единствено дръвче може да предизвика изненада, а разлятото петно на пасящо в далечината стадо е вече истинско събитие. Брегът, от който си потеглил, е изгубен безвъзвратно в мъглявите спомени за еднотипни градчета и безсънни нощи. Виолетовите планини, които ще ознаменуват пристигането ти, са още недостижими отвъд хоризонта. Караш ден и нощ, но не ги съглеждаш отпред с пукването на зората. Чуваш само свистенето на гумите, пътят назад е изпъната черна лента, разминаваш се с други превозни средства, поклащащи се върху гумите си също като теб, но скоро преставаш да забелязваш пейзажа зад стъклото, вглъбен в собствените си чувства.

С какво е по-различно състоянието на нашите звездни пътешественици, преживяващи като миниатюрни буболечки върху къс скала, които не виждат нищо наоколо, освен зле боядисания и еднообразен декор, месец след месец, година след субективна година. На планетарната повърхност, както на всяка евклидова равнина, пътешественикът би използвал пространството, за да измерва времето: дължината на сенките, спирките по пътя, часовете между нощувките. Ала в промеждутъчното пространство на физичната структура, достъпно единствено чрез граматичните геометрии на фраския елементарен синтаксис, няма пространство и следователно няма какво да се види. Отвъд „Изобилие“ е само кухата, безжизнена обшивка на кораба — забранено място дори за най-непретенциозните му обитатели.

2.

Административният съвет на „Изобилие“ вече включваше представители на доброволни или полуизборни начала от повечето градски райони, корпорации и обединения на борда. Капитан Джут както обикновено закъсня за заседанието в сряда и Зое Примроуз, която я заместваше на председателското място, побърза да я въведе в курса на събитията. Говорителката на групата на техниците и механиците току-що завършваше доклада си за хода на интеграцията, както самата Кстаска бе определила онова, което се опитваше да осъществи, имайки предвид свързването в единна мегасистема на всички бордови телекомуникационни връзки, инсталирани или вградени, и всички уреди за управление на мостика за поддържане на живота.

— Става въпрос за пълна синхронизация на всички налични бордови системи до момента на приземяването — обяви жената със зачервено от ентусиазъм лице. Последваха най-малко дузина въпроси. Мъж с изострени черти се поинтересува как стои въпросът с мерките за сигурност.

— Тъй като голяма част от това, което става на кораба, е извън обсега на мониторите — обяви той, като не сваляше поглед от капитана, — опасявам се, че може да има жертви. Това става винаги, когато липсва надеждна организация. Според мен немалко от пасажерите на този кораб сами си търсят белята.

Табита едва сега си спомни името му. Казваше се Риков. Възпитаник на „Платото“, еладелдийската военнокосмическа академия, той очевидно бе от онези, които се прехласваха пред строгата дисциплина. Използваше всяка възможност, за да настоява за по-сурови мерки в управлението на гражданите.

Господин Риков огледа навъсено присъстващите.

— Тук има ли представител на Клуба на разрушителите?

Почти риторичен въпрос, който предизвика всеобщо оживление. В Съвета представителите на фенклубовете за военни игри се брояха на пръстите на едната ръка и всички ги познаваха добре. Те до един бяха човеци, в биологичен смисъл. Най-изтъкнатият от тях бе прекарал първите няколко заседания с втренчен в екрана на компютъра поглед, погълнат от игри като „Смъртоносно разрушение“ и „Ликвидация“. Единствените реплики, които долитаха откъм бюрото му, бяха доволно сумтене всеки път, когато получаваше поредния бонус. Но скоро и той изчезна. Заместникът му, пристигнал след няколко настойчиви запитвания от страна на Съвета, се оказа клонинг, при това с мозъчен дефект — дали това не бе някаква перверзна шега?

Последният случай, когато имаха честта да се радват на представител от Пещерата на Хаоса, датираше отпреди няколко субективни месеца и споменатият субект бе или пиян до козирката, или тъп като ламарина. По време на речта на един от лидерите на алтецианската група той се бе изправил с изваден член, за да се изпикае върху стъпалата на залата. Табита едва бе сдържала смеха си. Риков и неколцина негови съмишленици естествено се възползваха от възможността, за да изхвърлят навън нещастника. И ето че сега Риков бе в стихията си.

— Да не забравяме оплакванията, които направо валят от страна на екипажа на мостика и персонала в централните видеостанции… — други развълнувани гласове за миг го заглушиха, но той успя да ги надвика, макар и за кратко. — Жителите на Нови Мадагаскар поддържат всецяло…

— Не само Нови Мадагаскар, но и други общности…

— 37,85% от населението на кораба…

— Възразявам, капитан Джут…

Дребното лайно имаше навика да произнася името й сякаш бе тъмничар, спрял пред килията й. По някакъв начин бе забелязал, че се унася в собствените си мисли.

— … не бива да позволяваме на банда наркомани и мрежоманиаци да окупират един от най-големите комуникационни комплекси…

— Мисля, че вече сме чували тази песен, господин Риков — рече Джут. Всички замлъкнаха, в очакване да продължи.

— Добре ще ми се отрази една бира — каза тя.

Присъстващите въздъхнаха облекчено и се закискаха.

— Някой друг да иска бира? Професоре? Господин Риков? Не? Ей! Робот!

Един сервизен робот се изтърколи до нея.

— За мен бира — поръча тя.

Роботът завъртя глава и светна недоумяващо с лампичките си.

— Тъпа консерва — ядоса се тя. — Някой има ли празна бутилка? — Подхвърлиха й кафяво шише и тя го хвана. — Ето. Виж. Бира. На мен.

Роботът я огледа и по екранчето му пробягна серия от нули.

Присъстващите си шепнеха развеселено. Джут изруга отново. Зое се надигна от стола.

— Аз ще ти донеса, капитане.

— Благодаря ти, Зое — Джут се наведе и я стисна за ръката. После се почеса. — Е, ако няма повече въпроси, да чуем професор Ксавир.

Професорът се изправи и под бръмченето на репортерските камери зае ораторското място, за да представи напредъка на работната група по топография.

— И тъй, капитане — обърна се той към Джут, която тъкмо отпиваше от бирата, донесена й от Зое, — трябва съвсем отговорно да заявя, че колкото повече неща откриваме, толкова по-логично ми се струва, че бихме могли да разглеждаме нашия кораб „Изобилие“, като един гигантски мозък, със свой вътрешен строеж, клетъчна конструкция, нервни пътища и прочее.

На екрана се появи бавно въртяща се схема, разделена на различно оцветени участъци, в зависимост от зоните.

— Макар и асиметричен — продължи Ксавир, като прокара ръка по косата си, — корабът, както знаете, се състои от две полусфери, разделени от Централната цепнатина. Същата съответства в мозъка на вдлъбнатината, която анатомите наричат Фисура Лонгитодиналис, докато Щастливата долина, която виждате тук, капитане, е нещо като еквивалент на Фисура Централис, само че изместена отпред и с увеличен размер спрямо страничните региони, тук и тук…

Едва сега, след като осъзна, че й предлагат да преименуват всеки отделен тунел, Джут започна да се смее.

Ксавир я погледна учудено, вдигнал вежди в израз на научно недоумение.

— Някакъв проблем ли има, капитане? — попита начупено той.

— О, не, професоре. Речта ви е брилянтна. Истинска мозъчна атака, ако смея така да се изразя.

Работната група избухна в одобрителен смях.

Ксавир пребледня, но все пак продължи с обясненията. Ясно беше, че всички очакват нейното решение. Божичко.

— А какво става с Кстаска? — попита тя. — Зое? Би ли се свързала с нея?

Зое повика херувима на екрана. Беше се изтегнала в хамак, заобиколена от безброй монитори, а от гнездата в гръбнака й извираха дузина кабели. По гладката й кожа се отразяваха околните светлини. Тя размаха ръка в ням поздрав, като невръстно дете, което се радва на родителите си.

— Кстаска — извика й капитанът. — Какво мислиш за всичко това?

— Названията нямат никакво значение — произнесе с бръмчащ тембър постчовешкият инфант. — Важни са числата. Всяка достъпна зона може да бъде определена от седем, че дори и по-малко числа. Изчисленията няма да бъдат особено сложни.

— Благодаря ти, Кстаска — отвърна мрачно капитан Джут. — Много ни помогна. Тя забеляза, че жената от Текс-Мекс кима доволно. Усещаше, че главата започва да я боли. Нищо чудно, това поне означаваше, че още е жива.

— Алис?

— ВСИЧКИ СИСТЕМИ СЪДЪРЖАТ ГРЕШКИ, КАПИТАНЕ — отвърна корабната личност след кратко забавяне.

— Това да ли означава, или не?

— Очевидно е да — намеси се Риков. — Съществуващата система не струва пукнат грош. Цари невъобразим хаос.

— Не в това е проблемът — намеси се представителят на чили-закусвалните. — Капитане, с цялото си уважение, позволете да заявя, че според мен корабната личност ни предупреждава да не се захващаме с толкова грандиозни проекти по проучването на орбиталния комплекс.

— Ти решаваш, Алис — прекъсна го Джут и скръсти ръце.

— ФРАСКИТЕ НЕ СА ИМАЛИ НАЗВАНИЯ ЗА НИТО ЕДНА ЧАСТ НА КОРАБА — отвърна корабната личност.

— Е, надявам се, че ние не сме фраски! — произнесе представителката на Литъл Фоксбърн.

— Нека го направим тогава — извикаха неколцина от присъстващите, но не откъсваха погледи от капитана. Мнозинството трябваше да вземе решението. Дори пилотите и представителите на техническия персонал нямаха никакво желание да го оставят в ръцете на невидима програма.

— ДАЙ НА ХОРАТА ЗАНИМАНИЕ И ЩЕ ГИ НАПРАВИШ ЩАСТЛИВИ — отбеляза философски Алис.

Табита губеше търпение. Беше заложила всичко на единствената личност, която никога до този момент не бе излъгала очакванията й. Сега обаче тези дебати й изглеждаха колкото смешни, толкова и лишени от какъвто и да било смисъл, и тя не можеше да реши кое ще й създаде повече проблеми — дали да одобри проекта, или да наложи решаващо вето. Съжали, че Доджър не е тук, или поне Саския, но нито една от тях не беше посещавала Съвета от милион години.

— Правете го тогава, мътните ви взели — обяви тя и се надигна. — Зое, тръгвай.

Докато напускаха залата, останалите участници прелистваха възбудено документите.

— Колкото повече време им даваш, толкова повече искат — промърмори Табита на Зое. Алис, както винаги, беше права: намери им занимание и ще те оставят на мира.

Нямаше никакво съмнение, въпреки префърцунените обяснения на Ксавир, че програмата, въведена от серафимите в паметта на Алис, имаше своите ограничения. Редовата корабна личност не беше в състояние да замести онова, което бяха използвали преди нея фраските: пряк физически достъп до паметта на кораба, която беше неразривно свързана с неговия строеж, както смяташе херувимът. Но защо не го бяха подлагали на изпитателни полети? И какво им бе попречило да го използват, за да се спасят от капеланската чистка, когато са измирали с хиляди? Никой не знаеше. Съществуваха множество теории, но кой искаше да ги слуша?

По настояване на Кстаска, рано на следващия субективен ден капитан Джут пропълзя на колене през тебеширените, покрити със слуз тунели, за да огледа отблизо блестящите червени силиконови пластове, които се разпръскваха във всички посоки и изчезваха в мрака. Имаше ги навсякъде. Табита си даваше сметка колко нищожна е надеждата на интеграторите да постигнат своята цел преди пристигането им в околностите на Проксима и да деинсталират корабната личност.

— Няма шанс, Алис — обяви тя, извръщайки лице към пясъка.

Но така и не получи отговор.

— Алис?

Тишина, освен вечното плискане на виртуалния океан.

— Алис! — извика тя и вдигна глава.

— НЕЩО НЕ Е НАРЕД ЛИ, КАПИТАНЕ? — отвърна тихият, успокояващ глас.

— Не ми отговори.

— ЗАЩОТО БЯХ МНОГО, МНОГО ДАЛЕЧЕ.

— От теб се иска да се грижиш за щастието ми.

— НЕЩАСТНА ЛИ СТЕ, КАПИТАНЕ?

Джут млъкна, споходена от внезапна мисъл. В началото Алис не беше отговорила, после пък не даде подходящо обяснение. Може би беше претоварена, но дори да бе така, трябваше да го спомене.

— Била съм и по-щастлива — подхвърли тя и зачака отговора. Усещаше горещото виртуално слънце върху бузата си.

И отново Алис не отговори.

— Този проект за интегриране — продължи припряно Табита. — Той е пълна измишльотина, нали?

— КАПИТАНЕ, МОЛЯ ДЕФИНИРАЙТЕ ИЗМИШЛЬОТИНА.

— Ами, нали знаеш — нещо невъзможно.

— КАКВИ СА КОНКРЕТНИТЕ ВЕРОЯТНОСТИ, КОИТО БИХТЕ ЖЕЛАЛИ ДА ИЗЧИСЛЯ?

— О, Божичко, стига. — Тя се протегна. — От колко време съм тук?

— 23 МИНУТИ И 6,73 СЕКУНДИ.

— Само толкова? Много енергия ли отива да се поддържа това слънце?

— НЕ. ТОПЛИНАТА Е ИНДУЦИРАНА, А НЕ ИЗЛЪЧВАНА. ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ТЕРМОДИНАМИКАТА ТОВА ВЪОБЩЕ НЕ Е ТОПЛИНА.

— Стигат ми толкова обяснения — въздъхна Джут и се отпусна отново.

— МОГА ДА ВИ ОСИГУРЯ НОЩ, АКО ЖЕЛАЕТЕ — предложи Алис. — АКО НЕ ВИ ХАРЕСВА СЛЪНЦЕТО.

Последва кратка пауза, после над брега се спусна нощ, тиха и неподвижна. Температурата спадна с десетина градуса. В индиговото небе изгря красив полумесец. Морето се люшкаше, тъмно и блестящо, посипано със сребриста пяна.

— Виж, това ми харесва — промърмори капитан Джут.

— СЕГА ВЕЧЕ ПРИТЕЖАВАТЕ ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ, КАПИТАНЕ — произнесе шепнешком корабната личност. — ДЕНЯТ… — Слънцето блесна отново в синьото небе. — И НОЩТА… — Тъмнината погълна въображаемата сцена. Покрай брега мъждукаха далечни морски фарове.

— Да, разбрах те, Алис — кимна Табита.

— НЕТОЧНАТА ИНФОРМАЦИЯ ВОДИ ДО ПОГРЕШНИ ИЗВОДИ — произнесе безчувствено Алис.

— Ще ти кажа аз какво е неточно! — произнесе заплашително Табита.

— ТЪЙ ВЯРНО, КАПИТАНЕ — проехтя спокойният отговор.

„Неточната информация води до погрешни изводи.“ Подобен девиз бе виждала изписан върху бюрата на по-старшите клавиатурни жокеи на мостика. Посипан, естествено, с трохите на милион изядени понички. Господи, понякога бе толкова трудно да се работи с Алис. Може би ги смяташе за твърде примитивни, за да се занимава с тях. И сигурно беше права в определен смисъл. Споходена от тези и други неспокойни мисли, Табита си нахлузи кожените панталони, стана и закрачи нервно из стаята.

Топаз, Доркас и Карен Нарликар вече я очакваха в гостната. Имаше още двама, които не познаваше.

— Хайде — махна им тя. — Време е да излизаме.

— Къде? — попитаха трите едновременно Капитан Джут плъзна длани по лъскавата повърхност на кожените си панталони.

— Подкрепления.

— Така ли ще излезеш? — попита Карен и посочи голите й гърди.

— Тъкмо ще съм по-съблазнителна.

Пред ресторант „Летящият тигър“ естествено ги чакаше неизменната тълпа подражатели. Табита и момичетата обичаха да се забавляват с тях. Чувстваха се като деца, на които всичко е позволено.

— И на тях им харесва — рече Табита на Карен Нарликар, докато крачеше в прохода между скупчената тълпа с пъхнати в джобовете ръце. — Вземи им акъла на мъжете и те идват за още. Кени! — извика уплашено тя и отстъпи внезапно назад.

Кени в миг се озова до нея и я прикри с тялото си, докато пъхаше ръка под сакото за пистолета. Джут го сграбчи за плитката и посочи в центъра на тълпата от космонавти и тунелни работници, струпани на стъпалата на ресторанта.

— Какво крие онзи мъж под ризата си?

Кени изкрещя някаква заповед. Едно от момчетата му се вряза в тълпата и измъкна подозрителния тип на открито. Любопитни зяпачи се надвесваха от прозорците на горните етажи, за да видят какво става.

Заподозреният беше човек, със златистокафява кожа, изпъната на широките рамене. Той се озъби ядосано, когато полицаите го събориха, измъкнаха ризата от панталона му и му извиха ръцете, приковавайки ги на гърба.

— Чудесно — кимна доволно капитанът. — А сега го доведете тук.

Мъжът имаше малка златиста татуировка на едната буза и сресана на път коса, която падаше на очите му. Беше доста красив екземпляр, дори когато беше ядосан.

— Сладурче — одобри тя гласно, а Топаз и Карен се засмяха.

Сой ги откара у дома. Уличните часовници, покрай които преминаваха, показваха 18:49, но на капитан Джут й се струваше, че наближава полунощ. Кени и момчетата му ги следваха на мотоциклети. Наистина бяха момчета — Отис, Клег и Ломакс. Табита ги познаваше толкова добре, колкото старите пристанищни барове на Паскал и Отица-1, тъпкани с търговци, авантюристи и герои на свободна практика. Те всички имаха само победно име и не обичаха много да говорят. Вместо това се фукаха с най-новите си сервоманипулаторни ръце, с които можеха да трошат пепелници.

Капитан Джут седеше отзад с Топаз и Зое. Отново усещаше онази тъпа болка в главата. Тя затвори очи и източи врат, като завъртя бавно глава.

— Трябва да смръкна нещо — оплака се на Топаз.

— И без това достатъчно се дрогираш.

— Зое. Дрога.

— Не носим с нас такива неща, капитане.

— Няма да се прибера вкъщи, докато не ми дадете нещичко.

— Ама че си досадна, Табита.

Джут изрита вратата с подметките на двете си обувки.

— Аз съм шибаният ви капитан и веднага ми дайте шибаната дрога.

— Хайде бе, дайте й нещо — рече Топаз, докато Карен ровичкаше из чантата си. — Какво имаш там? Ще се намери ли малко и за мен? О, сладурчето ми.

Капитан Джут зяпаше към грамадните орнаментни светлини на развлекателните коридори от горните нива, които се сменяха като гигантски карти за игра. ИГРАЛЕН БАР СПЕЧЕЛЕТЕ ПЛАТИНЕНА КАРТА МАЛИБУ ЗВЕЗДНА БИРА ШИГЕНАГА ГОЛИ КРАСАВИЦИ. Тя се огледа. Ескортът на Кени ги следваше на няколко метра, като черни сенки на прашния фон, на пръв поглед лишени от скрита заплаха.

— Ей, какво стана с мъжа, когото си избрах?

— Жинътъ пък и тукъ — обяви Сой, когато наближиха алеята.

„Жената“ беше самотната трантка с жълтата рокля, която ги наблюдаваше скришом от една тераса. Бяха я виждали и преди да се навърта зад ъгъла, сякаш се боеше да ги доближи. Вероятно бе поредната подражателка, нищо повече. Капитан Джут вдигна глава и погледна към нея, докато преминаваха под терасата. Идеше й да извика: „Нямаш ли си друга работа?“

Колата спря, заобиколена от мотоциклети. Топаз смъкна прозореца и махна на Кени да се приближи. Трантът пъхна издължената си потна муцуна в отвора. Той също бе видял жената.

— Отърви ме от нея — нареди капитан Джут.

Кени беше вдигнал догоре ципа на коженото си яке и носеше плътно прилепнали черни панталони. Стоеше разкрачил крака, на терасата пред жената и помръдваше леко с опашка.

— Какво търсиш тук? — попита той.

Жената имаше непретенциозен вид. Беше обута със сандали и носеше голяма найлонова торба. От нея не лъхаше никаква заплаха. Миришеше на страх и покорство. Тя се разтрепери, когато чу гласа му, клекна и не направи никакъв опит да избяга.

Кени изви заканително върха на опашката си.

— Капитанът не обича да я безпокоят — просъска той.

Жената вдигна глава. Имаше красиви, светлозелени очи и бледовиолетови устни. Тя се поклони. Зърната на гърдите й стърчаха през тънкия плат на роклята. Кени забеляза, че няма опашка. Непознатата стисна торбата и въздъхна плачливо. Звукът бе едва доловим, сякаш издаден против волята й.

Кени почувства, че козината на тила му настръхва.

— Той се наведе и й подаде ръка.

— Ела — нареди й. Не гледаше към нея, а право пред себе си.

И тогава жената произнесе:

— Нося подарък за капитана. — Говореше задъхано и сякаш гласът й идваше през ушите и ноздрите, а устните й оставаха сключени. Тя отново наведе глава и зачака търпеливо. Миглите й бяха красиво извити.

Тя извади от торбата малък, обвит в целофан плик. Кени го пое и й благодари от името на капитана. Предполагаше, че сега ще помоли за разрешение да го поднесе лично, но не позна. Докато я придружаваше надолу по пътя, жената вървеше покорно свела глава, макар очите й да бяха изпълнени с неизказана молба.

— По мрежата има разходка из апартамента й — съобщи й той.

— Гледала съм я — увери го жената. — Щастлив сте, че работите до нея. — Гласът й беше припрян. Имаше едва доловим акцент, който му напомняше за родната планета, за високи дървета и далечни, жълтеникави хоризонти. Усещаше пулса й с пръстите си, сърцето й туптеше като на уплашена птичка. Тя все още трепереше. Страхът й бе ужасно привлекателен.

— Моята задача е да ви ескортирам отвъд охранявания периметър — заяви й той, но очите му блестяха и ноздрите му трепкаха.

— Вашето име е Кифид — произнесе забързано жената, — макар че сега ви наричат Кени. Вие сте късметлия. Капитанът е… — тя млъкна за момент, в търсене на подходящата дума — много щастлива жена.

— Къде живеете? — попита той.

Тя повдигна рамене.

— Моят господар… — поде, но кой знае защо млъкна, Кени забоде нокът в меката повърхност на подаръка.

— Моля ви, благодарете на вашия господар за този подарък — рече той.

Тя не отговори. Завъртя глава и потърка брадичка в рамото си.

— Хайде, вървете — подкани я той и тя се затича през моста. Бягаше така, сякаш я преследваха невидими, но страшни неща, или пък се опасяваше, че ако се забави, може да се изгуби.

Кени я изпрати с поглед. Все още стискаше в ръката си подаръка й. Пликът съдържаше шест от миниатюрните бели хапчета, които Джут толкова много обичаше.

Долу в доковете цареше покой. Нямаше жива душа, всички бяха напуснали отдавна. Мъждукаха само бледите лампи на биофлуоресцентото осветление, озарявайки горивните шлангове и краищата на отходните канали на пещите. Трантката се спусна по една изоставена стълба и скочи на скалистия под, а сандалите й изтракаха глухо. Тя се огледа, зърна тъмния тунел, който преминаваше над двата зейнали отвора на пещите, и се затича по него. Далече над нея се мержелееха сенчестите редици на пристанищните докове, подобно на чесало, конструирано от зли, гигантски пчели.

Тя спря и наостри уши. Долавяше съвсем ясно шума на трескаво работещ двигател. Докато слушаше, той замлъкна с трясък, последван от стържещ звук.

Трантката изкатери хребета на матрицата. Отвъд ниския широк проход се виждаше заслепяваща арка от светлини. Именно оттам идеше звукът. Тя забърза надолу в тази посока.

Приближаваше някаква работилница или цех, но незавършен и неизползван. Букети от сгърчени и ръждясали кабели стърчаха от върховете на бетонните подпори, пародийни имитации на дръвчета, посадени от някакъв надменен бог. Подът бе изпъстрен с големи мазни петна. Тук-там се виждаха лъскавите метални решетки на отточните канали. Миришеше на стари химикали.

— А, Його — извика той. — Ето те и теб.

Мъжът, както винаги, изглеждаше безупречно. Прахта и мръсотията никога не докосваха сивкавия му костюм и бялата риза. Нахлузил черните очила, той приличаше на злоядо мутирало насекомо, самотен наследник на изоставеното депо. Беше си сложил индуктивна ръкавица, с която в момента се забавляваше. Под негово ръководство три ремонтни робота строяха стръмни рампи, от които след това се засилваха и се блъскаха един в друг.

— Видя ли я? — Гласът му отекна в пустите, мръсни стени.

Тя източи врат и бавно кимна. Не можеше да откъсне разтревожен поглед от роботите. От тях миришеше на прегоряло масло и нагорещен от триене метал. Корпусите им бяха смачкани, а зрителните им лещи — покрити с едри пукнатини.

Той изглежда бе забелязал движението й, без да я поглежда.

— Говори ли с нея?

Його поклати глава.

— Какво прави тя?

— Доде с на кола — прошепна Його. — Влезна вътре.

— Дойде с една кола, влезе вътре — повтори с правилно произношение Грант Непреклонния. — Толкова усилия да те образовам, прахосани на вятъра.

Трантката помръдна беззвучно с устни. Раменете й потръпнаха.

Малките черни очила внезапно се завъртяха към нея.

— Срещна ли някой нов приятел?

Гласът му беше приятен и топъл. Ала въпреки това тя усещаше, че някъде е сгрешила.

— К-кени — отвърна Його и потърка замислено брадичка.

— Великолепният Кени — потвърди Грант Непреклонния, сякаш бе познала отговора на неговата гатанка. Той размърда пръстите на ръкавицата. Един паднал робот избръмча кратко, но не се надигна. — Този път успя ли да поговориш с него?

Тя кимна повторно. Сетне избърса очи.

— И как я кара мълчаливият герой на капитан Джут? — попита Грант. Його изсумтя объркано. Изглежда не знаеше думите, с които да отговори.

— Кени — повтори Грант с добре овладяно търпение. — Щастлив ли е в работата си? Опита ли таблетките?

— Ни знае — отвърна стреснато тя.

— Е, ако е толкова любопитен като теб… — довърши Грант и се разсмя.

Обичаше да й се надсмива по този начин. Тя не отговори. Знаеше, че никога не би си позволила дори да подуши нещо без негово изрично указание. Той отново се зае с настройките на ръкавицата.

— Нашият прочут капитан ще хареса подаръчето.

Його мълчеше. Мислеше си за миризмата на Кифид, за заплашително щръкналите му зъби и за начина, по който вървеше — изправен, по човешки.

— Чука ли се с него? — попита е привидно безгрижен тон Грант Непреклонния.

— Не — отвърна тя без колебание. Не забеляза, че бе отговорила на собствения си език.

— Не повдигнахте тази тема, така ли?

Тя премигна с разпалени очи. Искаше да се доближи до него, да почувства присъствието му. Но сега той я държеше на разстояние.

— Каптанът рече отърви ми от ния — произнесе тя.

Грант сгърчи лице в гримаса на отвращение, като някой, който е опитал неприятна храна. Очилата му отново бяха впити в нея.

— Значи тя си мисли, че може да ни избягва, тъй ли? Мисли си, че може да отлети за нейната Проксима, заобиколена от любимите си играчки и подражатели, да пъха разни сладки нещица в носа си, без дори да се замисля за хората, които е унищожила, за разбитите надежди…

Той отново се обърна към роботите, с които доскоро се забавляваше, пробуждайки ги към механично полуподобие на живот.

— Е, дошло е значи време да й припомним някои неща — произнесе почти разнежено Грант. — Трябва да се пипа внимателно… много внимателно… — той натисна едно копче. — Трябва да сме… — Трите робота се завтекоха надолу: по наклоненото скеле, сблъскаха се с оглушителен трясък и се разбиха. — … много деликатни.

Един от роботите се надигна и почти веднага се строполи. Лежеше безпомощно, щръкнал с трите си крака към тавана, а от корпуса му бликаше фонтан от искри.

— Хоп една муха — произнесе Грант Непреклонния.

Його го наблюдаваше как натиска копчетата на ръкавицата. Знаеше, че същите тези ръце контролират и нея. Кифид, тя и капитан Джут бяха като тези роботи, които се блъскаха един в друг без никаква видима причина. В това мрачно място, където витаеха призраците на миналото, нищо не се помръдваше без негово нареждане.

Грант Непреклонния погледна с недоволство дясната си обувка, сетне я излъска отзад в левия си крачол.

— Хареса ли й подаръкът ми? — попита той, но сам си отговори: — Сигурен съм, че й е харесал. Капитанът обича да си пъха разни хубави неща в устата, също и на друго място. А кой от нас не обича? — добави той.

Нещо се раздвижи на пода. Його се извъртя рязко, готова да се хвърли. Откъм черните канали приближаваха; механични крабове, автоматизирани боклукомелачки, привлечени от звука на разкъсан метал.

Докато родилките в болницата продължаваха да раждат уродливи бебета с по две глави, три крака или четири ръце, в белия павилион на Захарната горичка Саския Зодиак възкресяваше мъртъвците.

Този процес не изискваше нито косми, нито парче от нокът, шпатула или надгробна пръст. Нямаше нужда дори от труп, което беше много добре, защото трупът или онова, което бе останало от него, все още се разлагаше в едно венерианско блато.

Още в началото акробатката откри, че макар действията на „Дж. М. Сувиен“ да се контролираха от платформата под проекторите, не беше задължително водещият да изглежда само като стълб от зеленикав пламък. Скоро тя изнамери цял набор от холограмни изображения — повечето аудио-визуални звезди и космически герои. Нито едно от имената обаче не й беше познато, което внесе допълнително объркване в програмата. Изглежда в Захарната горичка досега не бе пристигал толкова претенциозен клиент. Разполагаше с неограничен кредит и вече беше допусната до пълния набор от предлагани възможности. Сложното устройство непрестанно черпеше от нея всякаква възможна информация, в трескави усилия да задоволи изискванията й. Получените изображения притежаваха предварително зададения размер, можеха да вървят, да говорят, дори да летят, подчиняваха се на заповеди, бяха предназначени да забавляват, неизчерпаеми и неуморими. Сестра Антея, един от любимите й образи, беше капеланка, усъвършенстван човек с невероятно уголемен череп, облечена в обикновена бяла тога и златни сандали. Би могла да е и брат Антей; откри Саския, но дрехите й не се сваляха.

— Така — кимна тя. — А как стои въпросът с потребителските желания?

— Много клиенти предпочитат да задават собствени изображения — съгласи се системата. — Можем например да изобразим вас самата, дори да приложим някои козметични подобрения, според личните ви предпочитания!

— За вас сигурно това е лесно, нали? — попита с видимо задоволство акробатката.

Архивите на „Таласъм“ бяха унищожени заедно с кораба и единственото, което Алис бе в състояние да подсигури, бе моделирана реконструкция. Тя изплува пред Саския в естествени размери, издялана от светлина. Саския стоеше върху пиедестала, втренчила поглед през лицевото стъкло на яркосиния херметичен костюм. Не беше си помислила за тази възможност.

— Буба — прогъгна фигурата. — Буба бу.

Двете лица бяха идентични: високото чело, правият нос, скритите в сенките на веждите очи.

Саския Зодиак стисна юмруци.

— Продължавай! — нареди тя на видението. — Говори!

— Сп-п-п-помни си някогашни д-д-дни, ти от в-времето ни освободи — пропя неуверено фигурата.

— Няма такова нещо! — сопна се акробатката.

Лицето отсреща се сгърчи. Разлюля се като морска повърхност, промени се, отново и отново.

— Освободи… оди, свободи… — повтаряше до безкрай гласът. Системата беше зациклила. Не й оставаше нищо друго, освен да я изключи. — Освободи… освободи… — повтаряше тя. Завладяна от мрачно отчаяние, Саския спря тока.

Пет минути по-късно го включи отново.

— „Дж. М. Сувиен“ ви предоставя ключа към златните години и скъпоценните спомени.

Няколко дни Саския остана в апартамента си и ядеше почти непрестанно. Нямаше никакво желание да припари отново до „Дж. М. Сувиен“. Струваше й се, че следващия път ще й го покажат с подпухнало, виолетово лице и бълбукащ от кръв шлем.

Или пък щеше да е обезумял. Херметическите скафандри на близнаците се отличаваха с елегантния си стил, но бяха крайно непрактични за венерианската атмосфера и нищо чудно мозъкът на Могул да не бе издържал на натоварването. През последния час от живота си, преди фраскът да го смачка, той кой знае защо започна да говори на парадайски и попита Саския дали забелязва в далечината кървавата делта на блатосферата. Не искаше да го види отново такъв, с изблещени очи и усмивка на добродушна жаба. Мечтаеше да го има такъв, какъвто бе преди това: арогантен, чувствен, привлекателен. Той и досега си оставаше най-красивият мъж, когото бе виждала. Най-много й липсваше в леглото — като уверен любовник, който знае във всяка секунда от какво се нуждае партньорката му. В сексуално отношение Могул бе незаменим, но тъкмо там възможностите на „Дж. М. Сувиен“ бяха повече от ограничени.

Пробивът настъпи, когато тя успя да открие архивите на Хана Су и зареди няколко стари клипа с изпълнения на Контрабандистите. По някакъв начин видеозаписите с движенията на тялото му се оказаха критични за неговото възстановяване, за постигането на съвършено равновесие на крайниците. И още същата нощ той се появи, танцувайки, облечен в синя, посипана със звезден прах пижама, с увиснали от ушите сияещи обеци. Саския плесна с ръце и скочи на платформата, за да прегърне превъплътеното му тяло. Двамата се понесоха във вихъра на валса, който павилионът изпълни триумфално в тяхна чест, сякаш беше сватбен марш.

— … изключвайки неповторимата атмосфера, с други думи, с други думи, страхотен взрив, не се изпречвай на пътя на това чудовищно тяло…

Гласът бе нейният, но уловен само във високите честоти. В това, което казваше, нямаше никакъв смисъл, безпорядъчно подбрани фрази от стари записи. Той замръзна отново, забил брадичка в гърдите си, досущ като трупа, който Саския бе оплаквала, и отказа да работи повече през този ден.

— „Дж. М. Сувиен“ се надява, че посещението ви е било успешно и приятно, и ви очаква отново, за да ви осигури нови пътешествия в страната на вашите спомени — прошепна машината, докато Саския тичаше надолу по стълбите.

По идея на Кстаска тя преконфигурира и презареди самопроверяващата се програма на Ариел, компютъра на „Дж. М. Сувиен“. Чрез инверсия на логическите входове тя успя да го въведе в състояние, наподобяващо електронен нарцисизъм. Едва тогава имитацията на нейния брат придоби по-автентично звучене.

Седеше, подпрял брадичка, в хамлетова поза.

— Човешкият живот е противоречива и отегчителна шега — заяви й той.

— Великолепно! — тя изръкопляска.

— Неизбежно беше да ме възстановиш отново.

— Толкова ми липсваше.

— Ние сме обречени един на друг.

Жадуваше да го докосне. Посегна, но ръката й премина през корема му, пресичайки пътя на светлината на проекторите. Могул се смали и отдалечи от нея, като видеоефект.

— Изглежда съм еволюирал в светлина — изхриптя той с глас като разкъсвано фолио. — Чисто електромагнитно съществуванииии…

— Става все по-добър, Алис — заключи Саския. Колкото повече време посвещаваше на програмиране и режисиране, толкова по-уверена се чувстваше пред седналото насреща й холоизображение.

— ОТКЛОНЕНИЯТА ОТ БАЗАТА ДАННИ ВАРИРАТ ДО ПЛЮС-МИНУС 0,5% — съобщи Алис по интеркома.

Акробатката захапа кокалчетата на юмруците си.

— Ще ми се да притежава разум — рече тя.

— ВСИЧКИ БИХМЕ ГО ЖЕЛАЛИ, СКЪПА.

3.

Най-сетне голямата горещина отмина. Сега вече магистралните ветрове носеха хладина и бяха богати на влага. Алтецианите говореха, че имали пикантни ухания, носталгични и неуловими. Странни и причудливи плодове растяха по клоните на дърветата в пещерите на джунглите — мутирали малини, сиви банани. Зачестиха хранителните отравяния. След кратко, но ожесточено скарване с Рори философите преместиха местонахождението си в „Кафе-пауза“, с неговите плътни, бели транспаранти и миниатюрни разхладителни шадраванчета. „Тук е по-приятно да се отдаваш на разсъждения“ — отбеляза Добрия доктор. „За спорове“ — възрази Последния поет. „За шах“ — възвести Най-добрия съдия. — „Топ на В-2.“ Що се отнася до Рори, той също беше доволен и единственият коментар се изчерпваше с думите: „Добре, че ми освободиха място, и без това нищо не поръчваха.“

На все по-голяма популярност се радваха чили-закусвалните, заради изрядната си хигиена и вкусните ястия. Тук посетителите се запознаваха, сближаваха и дори бракосъчетаваха — в проходите между масите. Келнерите се бореха за нови отличия. Едни вече бяха станали капитани, други още бяха кадети и мечтаеха за повишение. В рекламата изрично се подчертаваше, че обслужването е 100% човешко.

В Клементиновите зали хората се тълпяха да участват в различни викторини по обща култура. Предаваха ги и по местните канали за онези, които не искаха да напускат домовете си. „Какво, според вас, е Келведонското чудо…“

„Ако не греша, става въпрос за вариант на градински грах…“

Имаше, разбира се и случаи на самоубийства. За някои онтологичната бездна на хиперкосмоса обезсмисляше съществуването и поставяше под въпрос всякакви действия. Намираха телата им в Земната зала, където отсъствието на обкръжаваща реалност бе най-доловимо. В Земната зала, с нейните празни прозорци, винаги бе четири без двайсет и нямаше и следа от наближаващо утро.

На Катафалк Дог Шварц крачеше под индигово небе, по брега на море от замръзнал метан. Сгъстената киша помръдваше мързеливо, твърде изморена, за да образува свястна вълна. Дог се почеса по брадата. Цареше пълна тишина — невероятен миг на покой. Над високите скали кръжаха птерозаври с озарени от Сиянието на Зормат златисти криле.

Изведнъж и без никакво предупреждение морската повърхност се разлюля и над нея се извиси огромна глава, издължена и квадратна, с размери на автобус и уста, натъпкана с черни, наточени зъби, от която се стичаше разяждаща слюнка. След главата се показа и източена, сребриста шия, дебела колкото олрейово дърво.

Морска змия! Той си припомни какво бе чел за нея. Рядко нападала самотни пътешественици, но Дог Шварц бе от онези, на които все не им върви.

Той спря, разкрачи се и размърда пръсти, за да задейства челюстните си подметки.

— Търсиш вечеря, а? — извика на чудовището, докато измъкваше бавно обсипаното с камъни острие от канията.

С невъобразима за същество с подобни размери бързина змията се нахвърли върху него. Дъхът й беше отровен, погледът й смразяваше на място, но дори само един умело нанесен удар в мозъка, през бариерата на зъбите в устата, би могъл да я срази на място. Започна изтощителен двубой с атаки и контраатаки, докато най-сетне той видя удобния случай. Но едва повалил змията, Дог бе стреснат от ослепително сини светкавици, който започнаха да падат навсякъде около него, оставяйки грамадни кратери в кожата на сразеното чудовище.

— Типично! Как не се сетих! — промърмори доволна Дог. Гледката на техния смъртен враг, погълнат от усилие да надвие противника, бе изкушила момератите да напуснат своите убежища. Нищо под виолетовото слънце не беше в състояние да принуди страхливите оловносиви същества да излязат в открита атака. Той подскочи рязко, направи задно салто, изрита пътьом тялото на змията, затича на зигзаг по брега, за да попречи на стрелците да се премерят, и избра един самотен войник встрани от основната редица.

Дог прободе своята жертва с единствен, сервоподсилен удар, наслаждавайки се на минималното съпротивление, което оказа податливият, мек сак на тялото на момерата. От устата на умиращото изчадие долетяха бълбукащи звуци и то размаха безпорядъчно своите люспести триставни крайници. Съвсем наблизо треснаха няколко взрива, разхвърляйки наоколо дим и свръхнагрети каменни отломки. Дог се притаи зад един издатък на скалата, на двайсетина метра от него. Убийството на гигантската водна змия му бе придало допълнителни сили. Все още разполагаше със солидни запаси от въздух и енергия, само амунициите му бяха на привършване.

Вграденият в шлема тактически компютър изчисляваше с трескава бързина ъгъла на стрелбата и подаваше крайните резултати като колонка от цифри в левия край на прицелната мрежа. Дог изчака няколко секунди, после се появи от укритието под защитата на автоматичния огън, който бълваха оръжията му.

— Хайде, елате да ме спипате! — крещеше подканващо той.

Успя да повали двама, сетне се покатери на една по-висока площадка. Застигна го трети противник, въоръжен с нещо като енергийна пика. Дог избегна с лекота атаката му. Пиката остави черна, димяща бразда в гранитната повърхност. Дог се отдръпна чевръсто и нанесе контраудар със сабята си, чието самонасочващо се острие веднага намери излъчващата топлина цел. Същевременно стоманените езичета на неговия полуавтоматичен камшик се обвиха около дръжката на пиката и я измъкнаха от ръката на момерата. Ръбът на сабята се заби в шията на нещастната жертва и разсече гофрираното херметично уплътнение. Момератът падна на колене и притисна отвора в шията си, но мястото му вече беше заето от друг. Дог отскочи, зае нова позиция и отново контраатакува.

Странен, писклив звук се появи в слушалките му и компютърът отвърна със сигнал за незабавно отстъпление.

— О, мамка му стара — изруга Дог. Той погледна нагоре, но се наложи да продуха с малко от скъпоценните запаси въздух замъгленото петно в горния край на лицевото стъкло. Ето я, пристигаше проклетата им въздушна поддръжка. Над скалистото, безжизнено лице на планетата Зормат се появиха очертанията на „Анаконда“. През корпуса на бойния кораб стърчаха грозните дула на оръдията. От долния му край валяха ярко оцветени пакети, които се приземяваха меко върху ракетни възглавници!

— Няма да ми видите задника — промърмори Дог, после си затананика тихичко. Той изключи компютъра, повали още двама момерати, като изрита бластера от ръката на единия, докато отваряше цепнатина от гърлото до слабините на втория.

Междувременно реактивните шейни вече кръстосваха небето над главата му, а двигателчетата им ръмжаха като разгневени хищници. Дог Шварц почувства една мълния да се отразява в скафандъра му.

— Ах, вие, дребни гаднярчета… — прошепна ядно той. Болката се появи малко по-късно и веднага силите, му започнаха да намаляват.

Той се вкопчи в една скална издатина и запрати камък по най-близката реактивна шейна, която тъкмо правеше широк завой над него. Камъкът отскочи с тенекиено кънтене, а Дог използва мига, за да се прицели в следващата шейна с подлакътното торпедо. Моментът на взрива беше невъобразимо красив — синьо-бял пламък на непрогледно черния фон. Ситни парченца пепел, останки от десантния отряд на момератите, се посипаха върху уплашените им събратя на земята, които заотстъпваха стреснато. Пустинният лунен ландшафт бе огласен от яростните писъци на птерозаврите.

В този момент всичко наоколо — брегът, скалите, разгорещените нападатели и мъртвата змия — изгуби цветовете си и премина към монохром. Сетне черното стана бяло, а бялото — черно, и така няколко пъти със заслепяваща скорост. Момератите започнаха да се топят в голяма, безформена маса. Реактивните шейни и птерозаврите се смалиха в абстрактни очертания на триъгълници и ромбове, които висяха безпомощно в небето. Отново се разнесе познатият сигнал на алармата.

— Търсят ви отвън — докладва механичен глас с любезна интонация.

— Не, не, не — ядоса се Дог и задърпа ръчката за изключване. Зад прозорчето на кабината стоеше някакъв мъж и му чукаше с пръст по стъклото. Беше Леглой.

Дог се озъби и повдигна капака.

— Какво, по дяволите, искаш?

Леглой почти не бе претърпял еволюция от каменотрошаческото си минало. Каквото и да облечеше, все успяваше да се натъкми така, че да прилича на каторжник. Дог се пресегна и дръпна кутията с кола от ръката му. В главата му все още отекваха бойните възгласи на момератите и ревът на морската змия.

— Маймуняка — произнесе умолително Леглой. — Той те вика. — Знаеше, че Дог не обича да му прекъсват играта. Затова побърза да му съобщи, че идеята не е била негова.

Дог разкърши рамене и изви врат.

— Време за визитация, а? — произнесе без особен ентусиазъм.

Дог Шварц се огледа, опитвайки да се ориентира:

Два отбора играеха на криеница в зле осветената виртуална пещера, в която кънтяха веселите им гласове. В близките кабини имаше още фигури, с нахлузени на главите сензорни шлемове. Горе в сектора за зрители имаше само тийнейджъри, които се излежаваха на изтърканите седалки, разговаряха, хвалеха се с виртуалните си подвизи, включваха се в една или друга битка и обсъждаха различни тактики. В Пещерата на Хаоса играчите съвсем наскоро бяха узнали, че обърнатата към корпуса вдлъбнатина, която бяха заели, се наричала Окципитален Лоб, поне така твърдяха досадниците от работната група.

— Окципитален Лоб! — крещяха играчите с разнолики акценти и се блъскаха радостно. Някой им обясни, че ставало въпрос за анатомичен термин от човешкия череп, но това не им направи никакво впечатление. Нали не бяха техните глави.

Виртуалните кабини бяха монтирани в долния край на комплекса. Тук поне цареше относителна тишина. Само мъничките, възбудено трепкащи лампички свидетелстваха за буйните сънища, на които бяха свидетели онемелите посетители. Когато видяха Дог да се измъква, цяла сюрия момчета дотичаха, екипирани с виртуални костюми.

— Ти свърши ли вече? — попита го първото от тях. Дог Шварц го тупна по челото. — Ей!

Дог се измъкна от тясната кабина и размърда вкочанените си крака. Забеляза Маймуняка на съседната платформа, където той ровичкаше в някакъв изкорубен боен робот. Яркото слънце на Зормат все още танцуваше със заслепяващи отражения навсякъде, накъдето обърнеше погледа си.

— Маймуняк! — извика той.

Другият се обърна и му помаха. Носеше чифт плътно покрити с маслени петна дънки. Гърдите му бяха голи, а на огърлицата около шията му висяха ключове и отвертки.

Момчетата вече се биеха за овакантената от Дог кабина. Всички се отдръпнаха от пътя на едрия мъж. Леглой подтичваше след него.

На стълбите седеше мургаво хлапе, което също като Маймуняка носеше само дънки.

— Всичко наред ли е, Норвал? — попита го Дог и го тупна по рамото.

— Щеше да е още по-добре, ако имаше малко „жило“, Дог — отвърна лениво хлапето.

— Брей, тъй ли, приятелче? Таквиз значи ги можем вече? Е, скоро ще се погрижим и за това. Много скоро, гледай само.

— Хубаво — сви рамене Норвал и взе да си чопли зъбите.

— Слушай, Норвал, що не вземеш да бутнеш нещичко, та да участваш и ти? — попита го Дог. Норвал го погледна с внезапно пробуден интерес, след това разтегли устни в широка усмивка.

— Плати на Дог, Джои — посъветва той едно по-дребно хлапе със зелени очи. — Плати му де.

Джои подаде на Дог найлонова торбичка, в която подрънкваха полуизчерпани кредитни чипове и монети от половин дузина различни планети. Дог я разклати многозначително, сетне я пъхна в джоба.

— Ей, Маймуняк! — извика той. — Що не изключиш тая пущина?

Маймуняка не му обърна внимание.

— Хайде, време е за визитация — хилеше се той от горната площадка на стълбите. Някъде някой изкрещя. Дог Шварц потърка грамадните си лапи и се обърна към кретащия отзад ординарец.

— Идваш ли, Лег? Побързай, може да научиш нещо полезно.

Капитан Джут стоеше при щурвала. Течеше обичайното съвещание с господин Спинър, Кстаска и Алис. Всъщност говореха другите, а тя бе някъде другаде. Спомни си за капитан Франк, алтецианския космически вълк, който я бе учил да управлява кораб на неговия гравитокамион. Чудеше се какво ли е станало с него сега. Сигурно продължава да разкарва онези раздрънкани консерви от някоя планета до орбиталната й станция.

— ПЕНТАТОНИЧНИТЕ ГРУПИ СА РЕДОВНИ ПРИ ВСИЧКИ ЧЕСТОТИ НА ДИТИРАМБА — обясняваше Алис. — ВЕРОЯТНОСТТА ЗА ВЗАИМОВРЪЗКА С ВАШИЯ ВЪЗЕЛ 513,00 Е МАЛКО ПО-ВИСОКА ОТ 75%.

— 513 е симетрично в другата полусфера — отвърна Кстаска.

Със същия успех можеха да разговарят и на фраски. А нищо чудно да беше точно така, помисли си Джут. Още малко и ще вземат да им порастат по още един чифт ръце и крака и ще тръгнат да пълзят по стените.

— Мамка му — промърмори тя.

— Капитане?

— Не, продължавайте — усмихна се тя. — След минутка се връщам.

Тампонът й се беше напоил. Усещаше го, студен и тежък, вътре в нея. Тя приседна и опря чело в студената, стоманена стена. Чувстваше, че се разболява. Струваше й се, че подпухва, боляха я всички кости. Пъхна пръсти и опипа края на тампона.

Тампоните не се изхабяват, освен ако не престанеш да ги подхранваш. Но по пръстите й имаше прясна кръв.

— Мамка му, мамка му, мамка му — повтаряше тя отново и отново, за да изкара навън натрупания мигновено страх. На всичко отгоре сега трябваше да си служи с обикновени салфетки, защото някой идиот бе забравил да зареди санитарната машина.

Когато се върна при щурвала, Алис все още обясняваше нещо за флуктуации и показваше графиките на екрана. Нямаше никаква причина Табита да прави това, в интерес на истината не го бе правила от няколко смени, но кой знае защо сега изведнъж се извърна и погледна към четящото устройство на корабната личност.

Устройството беше празно.

— Алис?

— КАПИТАНЕ?

Тя докосна ръба на процепа.

— Къде ти е пластината?

— В УСТРОЙСТВОТО, КАПИТАНЕ.

— Няма я там.

— МОМЕНТ ДА ПОГЛЕДНА — произнесе Алис. Лампичката над устройството премигна. — О, НАИСТИНА Я НЯМА. ГОРКАТА АЗ. ПИТАМ СЕ, КЪДЕ ЛИ СЪМ ОТИШЛА?

— Капитане, — обади се от монитора господин Спинър. — Само вие имате право да вземате пластината, но последния път не я върнахте.

— Никъде не съм я носила — ядоса се тя. Спинър я гледаше объркано. Виждаше в очилата му отражението на монитора с нейното лице на екрана.

Далечният край на булевард „Клатушкащият се кон“ беше съвсем пуст. Леглой се огледа с видимо безпокойство. Не му хареса прихлупеният таван, от който висяха сталактити, нито възкиселият мирис на изгоряло.

Тук не беше трудно да си припомниш, че корпусът на „Изобилие“ всъщност бе изграден от телесните секрети и слюнката на собствените си създатели. Когато преминаваха по моста над цепнатината, той бе споходен от страхливото опасение, че всеки миг отвътре ще изпълзи някой от тях и ще се втурне подире им със заплашително шипене. Дори вече дочуваше топуркането на мъничките им крака в мрака.

Дог и Маймуняка не се страхуваха. Дог разказваше вицове и се кискаше сам, а приятелчето му се озърташе за плъхове и стреляше с картечни откоси по тях.

— Тайнствената жена — произнесе пламенно Дог Шварц. — Уф, само да ми падне. О, майко.

Приближиха голям, полукръгъл портал, с височина десет метра. Отвъд него започваше просторна кухина, пълна с пустеещи сгради. Подът беше лепкав и мухлясал. Всички врати бяха разбити и зееха широко отворени. Дог ги поведе към една от тях, около която имаше няколко табели с предупреждения, че преминаването е опасно за здравето. Зад вратата имаше табло. Свиркайки си през зъби, Дог набра кода за достъп и вратата се отвори.

Отвътре сградата бе ярко осветена. Всичко беше бяло, лъскаво и чисто. Миришеше на дезинфектант.

Леглой спря и се огледа объркано. По коридора към тях крачеше най-обикновена медицинска сестра в бяла униформа. Не изглеждаше никак очарована, че ги вижда, макар че Дог й помаха с ръка, докато се изнизваха покрай нея.

Леглой го дръпна за ръкава.

— Ей, тук не държаха ли оня перко — певеца? Марко Как-му-беше-там-името?

Маймуняка беше изтичал напред и отваряше радостно вратите.

На леглото в стая № 1 седеше възрастна жена с орлово лице и скрито под плътни бинтови превръзки тяло.

— Госпожа Консуела Орифлейм — обяви Дог Шварц; сякаш я представяше на прием. — Ниглон, Консуела, Консуела, Ниглон. — Той се изкиска и поклати глава. — Е, Консуела, как ти понася нарастването на болничната ти сметка?

Тя го фиксира с немигващи очи. И двете й ръце бяха ампутирани.

— Франки — произнесе тя.

— О, Боже мили — промърмори Ниглон Леглой.

Маймуняка се изхили и тупна с юмрук вратата на стая № 2.

Там нямаше нито един остър ръб. Навсякъде бяха поставени меки плоскости. Край една от стените ужасно дебела жена висеше в персоналното си поле, на около метър, над земята. В момента дъвчеше енергично солиден къс месо.

Тя погледна объркано посетителите. Приличаше на едногодишно дете, готово да заплаче всеки миг.

Маймуняка й се ухили нахално.

— Как си, Глори, миличка? Ей, Дог — обърна се той към Шварц, който се приближаваше откъм стая № 1. — Как мислиш, това не е ли ръчичката на госпожа Орифлейм?

Дог положи грамадните си ръце на раменете на Леглой, сякаш се боеше приятелят му да не заподскача като отпушен вентил.

— Глория — обясни търпеливо той — е една от жертвите на „Персифракс“. Чувал ли си за „Персифракс“, Леги? Не, разбира се, че не си. Никой не е чувал. Защото, веднага щом видели хората като Глория, „Макинтайър Таралеж“ го изтеглили от пазара, че и от регистъра — от всички аптечни регистри. А нещастниците като Глория скрили тук, където няма да плашат никого. — Той повиши глас като учител, надвикващ детските гласове: — Не е ли тъй, Глори?

Глория пусна месото в просторния си скут и почука по вътрешната страна на нейното силово поле. Ръката й остави червеникави петна във въздуха: кръв или сос барбекю. Тя се изхили и от устата й потече слюнка.

В стая №3, където господин Гълс спеше и сънуваше на светлинни години оттук, сестра Рикс бе дочула шума в коридора. Знаеше кой може да е причината, тъй като в последно време не се радваха на голям брой посетители. Беше права, естествено. Това беше човекът на име Дог. Пред него подприпкваше друг, по-нисък, облечен с толкова мръсни дрехи, че хигиенните й програми веднага преминаха в извънреден режим. Дребният се усмихна и се поклони подигравателно, след това двамата прекрачиха прага. След тях се появи трети, който изглеждаше сякаш е преживял някакво сътресение.

— Леги, това е господин Лерой Гълс — обяви Дог и махна с масивната си лапа към нещастника, настанен в леговището на сложна апаратура. Имаше електроди по кожата на шията и челото му, а някои от жиците изчезваха направо в главата му. — Казано на високоспециализиран медицински език, господин Гълс не е нищо повече от едно растение. Така ли е, сестро? Да. Горкият Лерой, вкарали го за операция и после… тъй и не дошъл на себе си.

Мръсният дребосък стоеше със сключени на гърдите ръце и кимаше важно-важно, представяйки се — за ужас на сестра Рикс — за консултант от друга болница или за преподавател пред група студенти.

— Ясно — изхъмка той. — По-евтино е да го държат тук в някаква форма на съществуване, отколкото да се занимават с всички неприятни формалности след смъртта му. Всичко разбирам…

Той повдигна рамене.

Дог се кривеше като палячо. Той чукна с пръст филтъра на интравенозната система, подръпна единия край на завивката, накрая стисна палеца на господин Гълс и го изви.

— Продължавайте, сестро.

Стая № 4 приличаше на парник. Беше пълна с цветя и озарена от слънчева светлина. Чуваше се жужене на пчели и плискане на невидими фонтани. Сред гладиолите, в кресло от ковано желязо седеше жена на средна възраст с посивели коси и дрипава вълнена жилетка. Лицето й бе разсечено от червеникав белег, а единият й крак беше неестествено извит под подгъва на нощницата й.

— А това е лейтенантът от авиацията Катлийн Бюфорт — обясни Дог Шварц и се почеса по брадата. — Катлийн е една от Последните отмъстители във Войната срещу фраските. Много й харесва да е тук, нали, Кати? Какво ще кажеш за Фраския замък?

Жената повдигна рамене, наведе се бавно напред, сякаш подкарвана от движещата сила на собствената си омраза и внезапно изпищя.

Нещо излетя от цветната леха. Беше „хвърчащо куче“, макар да приличаше на гигантски щурец с челюсти на морски рак. Носеше се право към тях, сякаш се готвеше за въздушен двубой. Страховитата му челюст беше разтворена.

Маймуняка хлопна вратата на стая № 4.

Неглон Леглой се облегна на стената и избърса изпотеното си чело.

— Какво е това място? — простена той.

И ето че тримата, Леглой, Дог Шварц и Маймуняка, стояха пред вратата на стая № 5. Зад нея долиташе музиката от електронни органи и китари.

Дог се наведе и прошепна в ухото на Леглой:

— Ами това е болница, Лег.

— Изолаторно отделение — прошепна в другото му ухо Маймуняка.

Дог Шварц го чу и се разсмя доволно.

— Много добре, приятелче, това ми хареса. Страшно изолирано, наистина.

Той натисна копчето на звънеца.

Вратата се отвори. Музиката изригна към тях като вода от скъсана дига.

Стаята приличаше на антична подземна гробница, с множество свещи по пода и плакати на черно-бели мандали и зодиакални знаци. Имаше бакърено кандило и аквариум, пред който седеше старец в инвалидна количка, която сигурно беше последен вик на техниката, а в краката му бе коленичила веспанка.

— Пристигнахме, Лег — провъзгласи Дог. — Ето го и чичо ти Чарли.

„Тайнствената жена се спасява от залавяне“. „Кой крие Тайнствената жена?“ „Къде ще е следващият удар на жената-загадка?“ Новинарите от Втори канал определено се стараеха да поддържат интереса около прочутата и неуловима крадла, издигайки я в култ. Наричаха я всеобща любимка, показваха интервюта с нейни почитатели от така наречената Силиконитова секта, които я провъзгласяваха за вълшебница. Няколко очевидци на героичните й дела се кълняха, че приличала на капитана, въпреки че липсваха каквито и да било документални доказателства за това — освен размазани кадри от камерите за наблюдение на уличното движение и неясни снимки на разтреперан десетгодишен хлапак. Естествено, в подобна среда на недостатъчно информация процъфтяваха какви ли не спекулации, говореше се за артистичната същност на крадлата, за някаква нейна пещера със съкровища и се показваха анимационни симулации на най-известните й удари. Един китайски астролог предложи много заинтригуваща интерпретация на нейните сребърни графити. Отец Льо Кок също получи възможност да изкаже мнението си и веднага я обяви за превъплъщение на дявола. „Тя е самият сатана на този дяволски кораб и води нещастните ви души към гибел!“

Във Втори канал естествено не знаеха за изчезването на пластината, съдържаща корабната личност. Когато Доджър Гилеспи пристигна за срещата с капитан Джут, зеленият купол вече бе щателно претърсен, сантиметър по сантиметър, под личното ръководство на Ломакс. Бяха открити купища изчезнали дискове и кредитни чипове, но не и бергеновата личност.

— СИГУРНА СЪМ, ЧЕ ВЪПРЕКИ ТОВА СИ ЗАСЛУЖАВА ДА СЕ ДАДЕ СТАРТ НА ОПЕРАЦИЯТА — заяви Алис. Капитанът не си направи труда да й отговори. Приклекнал до креслото й, Кени следеше всички с нескрита подозрителност. Зое Примроуз бе на горния етаж и все още разпитваше присъстващите. Бяха открили сака на капитана и го бяха преровили, изсипвайки съдържанието му на пода — смачкана жълтеникава фланелка с надпис „ТИГЪР“, четири различни пластмасови шишета с хапчета и прахчета, запис на някакъв неин почитател, снопче с доклади на различни представители, гривна със залепена на нея дъвка, мръсен гребен, няколко пакетчета с книжни салфетки — някои от които използвани, пликче с шоколадови херувими — част от тях в различни стадии на разтопяване, кредитни чипове, дистанционни прибори и нещо, което приличаше на дистанционно управление, но всъщност бе нервозаглушител, ала Зое нямаше никаква представа как се прилага.

Нито следа от пластината.

— Сигурни ли сте, че е била тя? — попита Доджър, като се чудеше какво значение има всичко това.

— Кой друг може да бъде? — отвърна с въпрос Табита, без да я поглежда.

— Ако наистина съществува — рече Доджър. Спомни си за непознатата фигура в пещерата и това я накара да млъкне.

— Някой е влязъл, огледал е екраните, взел е пластината и си е излязъл най-спокойно — обясняваше господин Спинър сигурно за стотен път. — Само пет души са могли да я забележат и те всичките са я сметнали за капитана. — На Записите от камерите не се виждаше нищо. Дори имаше необясними празни места.

— ЖАЛКО, НАИСТИНА — обади се Алис. — ТРЯБВАШЕ ДА ЗАКЛЮЧИТЕ УСТРОЙСТВОТО.

— Може пък да се покаже отнякъде — въздъхна Доджър.

— О, стига вече — махна отчаяно Табита.

Тя дръпна Доджър — останалите все още ровичкаха наоколо — и я поведе към бара. Не в „Тривиа“, а в някакъв анонимен, автоматизиран локал, където всички минаваха на път за другаде. Долу на шосето ги причакваше странна безопашата трантка, която изтича от близките сенки, сякаш знаеше, че ще дойдат. Капитан Гилеспи зърна белезникав прах в прозрачно пликче.

— Не — викна капитан Джут и я избута встрани. — Не искам. Върви си.

В бара си поръчаха бира и се настаниха в най-тъмния ъгъл. Доджър отпи жадно и разтегли доволно устни.

— Алис говори така, сякаш нищо й няма — отбеляза тя.

— Имаш предвид нейният заместител — поправи я мрачно капитан Джут.

— Корабната личност е само…

— Копие, зная — прекъсна я раздразнено Джут. — Не те доведох тук, за да ми цитираш шибания наръчник.

— А защо ме доведе тогава? — попита спокойно Доджър.

— Защото искам от теб да слезеш долу и да я намериш — въздъхна Джут. — Говоря за тази проклета Тайнствена жена, която и да е тя. Искам да ми върнеш Алис. Вземи каквото ти трябва, прави каквото е нужно, но не казвай НИЩО на НИКОГО. Кстаска ще ти помогне, доколкото може.

Доджър отново надигна чашата. В бара беше почти пусто, ако не се брояха неколцина механици и тунелни градинари.

— Помниш ли Рег Будо? — попита тя.

— Рег — повтори Табита. — Рег.

— Разказваше, че веднъж една корабна личност започнала да се държи странно. Издавала налудничави звуци и твърдяла, че той я пренебрегва.

— Алис никога не се е държала странно — възрази Табита. — А сега я няма.

— Май много държиш на тази пластина, а? — попита Доджър, която смяташе, че Табита прекалява със загрижеността си.

Капитанът положи ръка на рамото й, сякаш я предупреждаваше да не престъпва някаква невидима граница. Дългунест млад мъж бе влязъл в бара и се насочваше към тяхната маса.

— Ехей — провикна се той и размаха ръка. — Капитан Гилеспи? Аз съм.

— Какво правиш тук? — попита го Доджър.

Беше Роналд, от групата на Кстаска. Носеше яке с качулка, кожени ботуши и сини джинси. Приличаше на пътешественик. Приближи се безгрижно и дръпна един стол пътьом.

— Шефът ме праща. Здрасти, капитане — той им се ухили и седна, побутвайки с колене масата. — Ей, да ме видят сега другите между две прочути дами. Интегрално!

— Имаме важен разговор, Роналд — обясни Доджър.

— Да бе, знам — кимна унесено той. — Тя ме прати да ви помогна. — Той вдигна нагоре ръкава на якето и заговори на Кстаска през монитора на китката. — Какво става, шефе? Не, тук нищо интересно. — Роналд се обърна към Доджър: — Още няколко от нашите ще дойдат с теб.

Доджър Гилеспи се подсмихна и се облегна назад.

— Ама тоя херувим добре ви е тренирал — рече тя.

— Нищо не разбираш — тросна се младежът. — С нея сме страхотна двойка. Капитанът знае за какво говоря.

Джут се изсмя нервно.

— Знам ли? — попита тя, вдигна чашата и отпи юнашка глътка.

Роналд спусна ципа на якето си. Отдолу носеше избеляла фланела с реклама на чили-закусвалните. Той протегна дясната си ръка към тях.

— Тази татуировка показва, че съм член на екипа на Кстаска — обясни Роналд. — Картинката е стилизирано изображение на базисна конфигурация. Прилича на мрежова структура на аналог, ама не знам дали ще го чатнете. Има я навсякъде в микролюспите. И дори не сърби, да знаете.

— Чий чичо е чичо Чарли? — попита Леглой.

— Твоят — заяви Дог Шварц.

— Моят чичо Чарли — добави Маймуняка.

— Той е чичо на всички — поясни Шварц.

Коленичила на пода, доктор Ирск сипваше масло от една туба в механизмите на инвалидния стол. Течността беше кафеникава и прозрачна като чай.

— Да изчакаме ли отвън, Чарлз? — попита Дог, който понякога изглеждаше необяснимо гнуслив.

— Не бе, човече, това е страхотно — отвърна усмихнато чичо Чарли. Ужасно обичаше да кара докторката да върши неща, които не са й задължение, пред странични наблюдатели. Беше наистина забавно, както бе коленичила пред него, с грамадния си охранен задник.

Инвалидната количка на чичо Чарли бе истинско чудо на хомеостазата. Подобно на много други свръхмодерни изобретения, тя притежаваше напълно независима рециклираща система, с която пациентът бе неразривно свързан. Той можеше да се храни и пои с каквото пожелае и след това да се облекчава направо вътре. Чичо Чарли се възползваше напълно от това малко удобство.

— Трябва да внимаваш, чичо — посъветва го лекарката, след като приключи със задачата си. — Гледай винаги да разполагаш с известен запас. Не позволявай на механизмите да пресъхват — предупреди го тя с ненакърнено достойнство и посочи един бял пакет. — Ето там е каквото поръча.

— Браво, мерси, докторе — извика чичо Чарли, като да се боеше, че инак няма да го разберат. — Остави го на масата, моля те. А, там е добре. Е, доскоро.

Директорката на санаториума завъртя масивната си глава към посетителите.

— Добър ден, господа — произнесе тя с нисък, дрезгав глас. Чарли натисна едно копче на дистанционното. Вратата се отвори и докторката излезе.

Ниглон Леглой оглеждаше с подозрение всеобщия чичо Чарли, който се поклащаше в количката си, със застинала на лицето идиотска усмивка. Трябва да е прехвърлил стотака, мислеше си Леглой, а нищо чудно да доближава сто и двайсет. Чичо Чарли наподобяваше зомби от някой стар, двуизмерен филм, с увисналата си, на места почти окапала кожа. Имаше дълга и рядка сива коса, прихваната с кожен обръч. Въпреки сумрака в стаята той носеше чифт тъмни очила с позлатени рамки. Имаше също така тънички мустачки, гердан от разноцветни мъниста и златна верига с перкски нокът на нея.

Дог Шварц вече бе отворил белия пакет. Вътре имаше двайсет шишенца с жълти, бели и розови хапчета.

— Ам-ам — произнесе той и се ококори.

— Чичо Чарли си има наследство да го храни — обади се Маймуняка. — Но малко разпускане никога не е излишно.

— Хайде, действай — тросна му се Дог и подаде пакета на Леглой.

— Не го искам — завъртя глава Ниглон.

Дог Шварц го погледна изморено. Почеса се замислено, сетне положи лапата си на бедрото на Леглой и го стисна до болка.

— Не ми създавай проблеми, Леги — посъветва го кротко. — Заповядай, чичо — добави той, бръкна в джоба си и извади пакетчето с богатия асортимент от банкноти, монети и чипове.

Междувременно Маймуняка си бе свил с церемониален жест една цигара, натъпкана със сушена зеленикава тръстика.

— Ще ти кажа кой няма да получи нищичко от това — заяви той доволно. — Нашият храбър капитан.

— Прав си, Маймуняк — кимна Дог, наведе се напред, размаха опашка и сключи могъщите си ръце. И двамата говореха на чичо Чарли. — Нашият храбър капитан Табита Джут.

Ниглон Леглой опипваше нерешително пакета. Съдържанието му беше предварително охладено. Вече се досещаше какво ще последва. Дог щеше да им разкаже историята, с която обичаше да се изтъква пред хората. Леглой я беше чувал неведнъж. Маймуняка също участваше в играта, защото подхвърли:

— Дог я познава, чичо Чарли. Ти знаеше ли го? Познаваш я, нали, Дог?

Дог кимна и източи напред брадичка.

— Познавах я. И сега я познавам. Знам я от ей такава. Когато се чукаше с всички.

Чичо Чарли въобще не ги слушаше. Пръстите му пробягваха по копчетата на дистанционното.

— На Честност-2 — обърна се Дог към него — двамата с нея миехме прозорци. — Той плъзна ръка сякаш по стъклена преграда. — Отвън. А някои от нас предпочитаха да почистват госпожица Джут отвътре. Здравата я прекарваха, ето какво ще ви кажа.

Чичо Чарли се облещи в него.

— За кого говориш, бе човек? — изхриптя той. — Да не е за твоята госпожа?

— За капитана, чичо Чарлз — поклати глава Дог. — Когато беше невинен млад юнга на първия си кораб.

— Никога не съм чувал за нея… — захили се антиката. Количката се изтърколи безшумно до големия екран на стената.

— Аз ще взема да си вървя — рече Леглой и се надигна.

— Още не сме свършили тук дръпна го Дог. — Сядай — нареди той. — Сядай и трай.

Леглой може би щеше да излезе и да остави Дог да си говори, но хич не му се искаше да изминава сам обратния път, а и Маймуняка вече бе щракнал със запалката и опитваше с език крайчеца на цигарата.

— Отиват в Неизследваните територии — обясняваше Саския Зодиак на Могул.

Братовото и подобие я погледна изпод вежди.

— Неизследваните територии, значи — повтори той. — Незавладени и непознати.

Днес го беше издокарала в плюшен костюм с великолепна леопардова шарка. Тя самата носеше черна пижама.

— Безпокоя се за Табита — призна Саския.

— Защо? — Могул си разглеждаше пръстите.

Тя помръдна неловко с рамене.

— Защото се забавихме. Отдавна трябваше да сме стигнали Проксима Центавър.

Образът се усмихна подкупващо.

— Не си ли забелязала на какво прилича този кораб — на костенурка — шумеше гласът му от говорителите. — Кажи ми, скъпа, кои още са тръгнали, освен Доджър Гилеспи?

Очевидно „Дж. М. Сувиен“ беше отворил нов файл. Саския се зае да пресмята на пръсти.

— Професор Ксавир и хората му — изброяваше тя. — Няколко души от тима на Кстаска. Дженива Маккан. Уф, не зная. Показваха ги в новините на Девети канал.

Почти незабавно в единия край на екрана изгря светъл холоправоъгълник, който се озова точно върху корема на изправения Ариел. В него се виждаше Дженива Маккан с шлем и лампа, застанала насред пещера, из която работници влачеха кабели и оборудване. Разговаряше с мъж, облечен с риза и бричове.

— Какво можем да очакваме от тази експедиция, професоре? — попита го тя.

Могул се загледа с любопитство в изображението.

— Зная точно толкова, колкото и вие, Дженива — отвърна галантно Ксавир. Беше в стихията си. — Капитанът ни изпраща със строго определена задача — да изследваме районите от „Изобилие“, където досега не е стъпвал човешки крак. Нали знаете какво казват: „Тук има всичко.“ Е, може и да е така; но нашата работа е да го докажем.

— И Девети канал ще присъства на всеки миг от това епохално събитие — прекъсна го Дженива е обигран глас.

— Но защо сега? — попита братът на Саския.

— Ами… — поколеба се Саския Зодиак. — Всъщност, истинската причина, поради която тръгват на това пътешествие, е…

— Да открият Алис — довърши той вместо нея.

— Ама че лошо момче! — ядоса се тя. — Откъде го знаеш?

— Зная само това, което и ти вече знаеш.

Тя се предаде. Върна се на седалката и когато усети, че ще се разсмее, побърза да го изключи.

— Не ти се сърдя — заяви на празния холоекран.

4.

Безлюдният пейзаж на Земната зала беше прогонил всички, освен най-упоритите самотници, уличните разбойници и меланхолиците. Известно време там се подвизаваше Последния поет и рецитираше с подпийнал вид строфи от собствени произведения: „О, хиперкосмос, ти последно убежище на мъртви божества…“

Но ето че един новосъздаден консорциум бе предложил начин да бъдат прожектирани виртуални пейзажи върху грамадните прозорци. Премахнаха набързо изпотрошените седалки и скамейки и на тяхно място монтираха телескопи и мебел, отличаваща се с болнична строгост. Пещерата миришеше на прясна боя.

— Предишната Земна зала, сега я наричаме Канфа — обясняваше екскурзоводът, като се кланяше, — което означава изглед.

— Наистина сте освежили местенцето — одобри капитанът, като посръбваше без видим ентусиазъм от чашата си с оризово вино. Държеше я пред себе си, за да не изцапа новите си дрехи. — Как му е сега името поновому — Инфериор Префонтал? — Беше накарала Зое да го провери, преди да дойдат.

— Точно така, Инфериор Префонтал — кимна екскурзоводът и отново се поклони. Носеше изискан костюм с жилетка от мек, син синтетичен плат. — Част от програмата за интеграция на „Изобилие“, под управлението на Кстаска. Великолепна работа, наистина. — Не беше ясно дали одобрява Кстаска или програмата, която тя бе създала и ръководеше от комуникационната зала, сега наречена Таламус. Цепнатините бяха сулкуси, а хълмовете гируси. — Предупреждение — в момента навлизаме в Оптичната Хиазма.

Капитан Джут се обърна и потърси с очи Саския — зърна я да говори с някакъв сервитьор. Надяваше се да не се забави повече от необходимото — скоро щяха да си тръгват.

— Капитане. Моля. Оттук.

Пресякоха залата и тя поздравяваше зяпачите — млади техници, възрастни мъже с анораци, които се бутаха край телескопите, и си сочеха един на друг по-интересните явления.

— Предполагам, че това Канфа има някакво значение според китайската анатомия — подметна тя.

Екскурзоводът трепна и усмивката му стана малко по-напрегната. На челото му избиха ситни капчици пот. Джут осъзна, че го притеснява.

— Канфа — рече той — означава изглед. Нищо повече. — Капитан Джут вече изпитваше непреодолима досада. Тя се огледа за Кени. Беше заобиколен от три жени, държеше поднос с китайски курабийки и си похапваше с видимо удоволствие. Жените протягаха ръце и галеха меката му козина. Той прегърна една от тях през кръста и я привлече лекичко към себе си. Жената му кимна, в отговор на още незададения въпрос.

— Е, мога само да кажа, че съм дълбоко впечатлена от работата… — промърмори Табита на екскурзовода, без да откъсва очи от сцената долу. Нямаше никакво съмнение, че онова, което виждат отвън, е лишено и от капчица реалност, но от друга страна специалистите смятаха, че възможността да гледат „навън“ ще даде на пасажерите известно чувство за комфорт по време на дългия полет. Но докато разглеждаше мъничките купове от блестящи, млечнобели светлинки, изведнъж всичко това й се стори ужасно познато.

— Чакайте, но това е земно небе — подхвърли учудено тя.

Екскурзоводът кимна, видимо доволен от откритието й.

— Ах, точно така, капитане; — Той протегна ръката си, скрита в елегантна ръкавица. — Виждате родните съзвездия… приятно е, какво ще кажете? Не ви ли действа успокояващо?

Мощната „Шива 900“ на капитан Джут се носеше с рев през тунелите на Постцентрал, следвана от мотоциклета на Саския Зодиак. Изпод колелата им се разбягваха ужасено едри плъхове, по-бавните оставаха разпльокани върху настилката. Капитанът махна с ръка на охраната, сигнализирайки да са готови за остър завой — смяташе да се отбие в страничните пътища, които водеха към Арлекинада, едно от крайните езера, където празнуваха Деня на водата.

Когато пристигнаха, дотичаха Зое Примроуз и Карен Нарликар, наметнаха я с дълъг червен плащ и й подадоха маската — белосано по китайски лице, украсено с домино от морскосини пера.

Саския скочи ловко от мотора. Нямаше маска, но бяха изгубили половин час да я гримират и сега беше още по-бледа, отколкото изглеждаше обикновено.

Зое беше ригелиански силф, тялото й бе покрито със стъклена глазура, а освен прозрачните шалвари нямаше нищо друго върху себе си. Карен наподобяваше гиноид, в сребрист нескопосан скафандър с конични гърди и грамадни обеци на ушите. Алтецианката Ееб също присъстваше, облечена с разкошна кафява рокля и сандали, тя беше приседнала на крайчеца на големия воден резервоар. Никой не знаеше като кого се е маскирала, но с големите овални очила можеше да мине за Панталрне.

Момчетата на Кени — Отис, Ломакс и Клег се бяха нагласили с широкополи кожени испански шапки, каквито някога са носели католическите свещеници, и с черни свещенически раса с копринени колани. Бяха препасани с патрондаши. Те бяха Скарамуш, капитан Фракасили тримата мускетари. Все още не си бяха свалили слънчевите очила, но Отис беше боядисал бакенбардите си в отровнозелено, виждаха се оголени куплунги.

— Скъпа! Ела да пийнем по нещо.

Посрещна ги Доркас Мандебра, неузнаваема в кринолинената си рокля и бонето. Маската й беше лице на бяла гъска с широко вдигнати вежди и застинало изражение на вечно учудване, но гласът й не можеше да бъде сгрешен.

На един сал в езерото оркестър свиреше избрани творби на Хендел, преодолявайки отвратителната акустика. Наоколо тичаха малки деца, раздирайки въздуха с пронизителните си викове. Тук бяха господин Билс и господин Муун, като последният хвърляше иззад маската си закачливи погледи на Зое. Някъде сред тълпата беше и Марко Мец — всъщност един красив Пулчинело, със заострен нос на маската, костюм на червени и жълти ромбове и невероятно шикозни високи ботуши. По петите го следваха петима палернианци, облечени като плюшени мечета и клоуни. Те го дърпаха възхитено и се опитваха да го заговорят, но Марко спря и им се сопна ядосано:

— За Бога! Аз не съм той! Дори не го познавам!

Кени разглеждаше една групичка, която все още се събираше. Бяха пристигнали поотделно, пеша, и маските им бяха различни: имаше домина, визьори, карикатурни и неразпознаваеми геометрични очертания. Но всички до един носеха червени барети и черни ризи с къси ръкави. Освен това притежаваха стройните жилави тела на опитни каратисти.

Кени се огледа за хората си. Те също бяха забелязали новодошлите и ги държаха под око. Отис стоеше със скръстени ръце между тях и капитана. Кени надигна чашата с лимонов сок, разкърши рамене и незабелязано сви пръстите на краката си.

Топаз държеше кавалера си под ръка.

— Познавате ли моя двойник? — обръщаше се тя към околните. — Той е моето алтер его, нали тъй, сладурче? И името му е като моето! — Наистина приликата им беше необичайна.

— Наричат го Топас! Не е ли направо невероятно? — Приятелите й се съгласиха с мълчаливи кимвания. — Сега вече ще трябва да ме наричате госпожа Топаз, за да ни различавате. — Наистина изглеждаше като дама от висшето общество, с нейната диамантено-перлена огърлица и елизабетинска рокля. Топас беше рицар от друга епоха, строен в строгия си тъмен костюм. В ръката си държеше червено-бяла пръчица, но вместо маска или домино, на края й имаше риба. Дори косата му беше съвсем като на Топаз — с едри, лъскави къдрици.

Двамата приличаха толкова на близнаци, че Саския не се сдържа и си тръгна. Тя се скри в един тъмен ъгъл, без дори да се сбогува с Табита, която започна да обикаля наоколо и да пита разтревожено: „Къде е Саския?“ Непрестанно се вглеждаше в тълпата от лица, маски на лъвове, богове и ухилени часовници, едновременно непознати и безразлични. Накрая си взе още една бира.

— Проблемът с проклетия Съвет — оплака се тя на Доркас Мандебра — е, че прекарват цялото си време в дърдорене. Всичко щеше да си върви от само себе си, ако вместо приказките се захванат за работа.

— Права си — кимна Доркас. — Безпрекословни заповеди — ето от какво се нуждаем сега.

Трантката край езерото криеше лицето си зад домино. Тя го завъртя и надникна през отвора на едното око. Изглеждаше обезпокоена.

Зое Примроуз я позна.

— Това е гаджето на Кени — посочи я тя. „Онази с дрогата“ — трябваше да добави, но премълча.

Капитан Джут се огледа за Кени. Беше зад нея и я наблюдаваше с безмерно спокойствие. Трантката беше дошла с мъж, който разговаряше с едно от момичетата на Кстаска и правеше някакви изчисления на монитора върху китката си, за да потвърди казаното. Його стоеше до него, сякаш следеше разговора или се боеше да не го изгуби. Мъжът бе облечен в сив ръчно шит костюм, безупречна бяла риза и консервативна червена вратовръзка. Косата му беше черна и късо подстригана. Нямаше маска. Приличаше по-скоро на чиновник в просперираща компания, отколкото на купонджия. Той беше в центъра на вниманието не само на Його, но и на момичетата на Кстаска, но едва сега Джут забеляза, че всъщност не откъсва очи от нея. Гледаше я и на лицето му плъзна едва забележима усмивка.

Където и да отидеше, мъжът неизменно се появяваше в полезрението й. Първо разговаряше с помощниците на Кстаска, после наблюдаваше как някакви деца преследват едно „хвърчащо куче“, слушаше музикантите или отпиваше нехайно от чашата си. Трантката го следваше на крачка, понякога дори се притискаше към него. Тя хвърляше нервни погледи на Кени, но двамата се правеха, че не се познават.

Макар мъжът с червената вратовръзка да биеше на очи като въшка на чело, той се държеше с увереността на истински домакин. Съдейки по позата му, всеки би сметнал, че цялото това празненство е по негова идея, че той самият го е организирал и сега само ръководеше асистентите си, които пък забавляваха тълпата.

Без да скъсява дистанцията, той продължи да се движи в широкото обкръжение на капитана, сякаш тя го привличаше като далечен магнит. Табита почувства, че всяко негово движение е добре обмислен елемент от предварително подготвена хореография, която рано или късно неизбежно щеше да ги изправи лице в лице.

Його смръщи нос и издаде едва доловим, смъркащ звук. Тя беше единствената трантка на празненството, ако не се броеше Кифид, телохранителят на капитана, но днес не бе успяла да разговаря с него. За първи път двамата бяха заедно в присъствието на господарите си и това я караше да се озърта уплашено. Както обикновено, тя не знаеше какво трябва да се случи. Погледна крадешком своя господар, но той почти не й обръщаше внимание, нито пък й казваше какво трябва да направи.

Маската, която й бе дал, висеше забравена в ръката й. Не й харесваше, че дойдоха тук, не се чувстваше добре сред всички тези хора, които говореха на собствените си езици, вдигаха невъобразим шум с музиката си и врещяха с болезнено постоянство. Не понасяше нито техния алкохол, нито мириса на парфюмите им и налудничаво нашарените дрехи, които носеха. Маските криеха истинските им лица и понякога едва се сдържаше да не се хвърли и да разкъса със зъби нежните им гърла.

Вече усещаше, че постепенно се приближават към капитана. Грант Непреклонния отпред и тя — на крачка след него. Табита беше, по-дребна, отколкото си я бе представяла от видеорепортажите. От нея лъхаше странна миризма на метал и химикали, която дразнеше неприятно ноздрите на Його.

Ето че господарят й заговори на капитана. Казваше й, че името му е Грант и че от доста време очаквал с нетърпение този момент.

— Грант кой? — попита капитан Джут зад маската си.

— Грант Непреклонния — отвърна той. — Направете ми една услуга. Отделете минутка или две на най-големия си поклонник.

— Тук всички са най-големите ми поклонници — сряза го Джут, но не му обърна гръб. Той се наведе да й целуне ръка и тя му позволи.

Пръстите му погалиха за миг нейните, сетне ръцете им се разделиха.

— А това е красавицата Його — представи я Грант, без дори да я поглежда. — Тя ми е отдадена така, както аз на вас.

— Здравей, Його — трантката едва различаваше очите на капитана в отворите на маската. — Струва ми се, че вече сме се срещали. — Гласът й беше сдържан, сякаш мислите й бяха някъде другаде.

След това капитанът вдигна пръст и зад нея се показа Кифид.

— Ето те й теб, Кени — подсмихва се Грант Непреклонния, сякаш тъкмо той бе организирал появата на всички участници в тази среща. — Тъкмо се питах къде си се дянал. И Його също — добави той и положи ръка на рамото й.

Усмихна й се за първи път през този ден.

Його го погледна, сетне премести поглед към капитана. Чудеше се дали й е позволено да го докосне. Досещаше се, че не бива, след като е на служба.

Капитанът изглежда въобще не ги гледаше.

— Защо досега не съм те виждала, Грант? — попита тя:

— Сигурно не се е налагало — отвърна той. — Или може би аз не съм го искал. Може да съм стеснителен.

Това изглежда развесели капитана и тя се засмя, макар и малко уморено.

Його се почувства малко по-добре, след като Кифид беше до нея. Миризмата му й действаше успокояващо. Тя го погледна, но той не откъсваше очи от Грант Непреклонния. Когато преглътна, езикът му за секунда щръкна между зъбите.

Тя издаде едва доловим звук, за да привлече вниманието му.

— Това значи е твоят господар — прошепна той на техния език.

— Той се грижи за мен — обясни тя. Не знаеше защо, но не й се искаше да разговарят точно за Грант.

Кифид не отговори. Той беше на служба.

Изведнъж й стана мъчно.

Грант обясняваше на Джут, че хич не си падал по шумните забавления. Бил самотник.

— Като изключим Його — напомни му капитанът.

— Като изключим Його — съгласи се той. — Чашата ви е празна. — Той я дръпна от ръката й и махна на един минаващ наблизо сервитьор да я напълни.

Капитан Джут си свали маската и отпи, после погледна към Його и Кифид, заобиколи ги и подаде чашата си на алтецеанката със златните обеци на носа.

— Вино — нареди тя дрезгаво.

— Вода? — предложи деликатно Грант.

Капитанът се усмихна и отново си сложи маската.

— Какво да бъде? — попита той.

— С какво разполагате? — отвърна с въпрос тя.

Грант докосна замислено брадичката си.

— Наистина имам нещо специално за вас. Той разкопча жилетката си и бръкна под нея.

Отис и Клет мигновено го покриха, с насочени оръжия. Околните забелязаха извадените пистолети и се разбягаха. Настъпи малка суматоха. Грант се усмихваше подигравателно на телохранителите. Той смъкна невъзмутимо ципа на жилетката до долу, бръкна в джоба си и извади плосък пакет, загърнат в разноцветна хартия и пристегнат с блестяща панделка.

— Това ще ви напомни за един друг маскарад — рече той.

Почитателите често й даваха различни подаръци, но отдавна не бе срещала някой, който да го прави с такъв стил. Не можеше да му отрече известна привлекателност, макар да се държеше малко хладно. Той беше от онзи тип мъже, които репетираха многократно всичко, преди да го изпълнят, за предпочитане пред огледалото. Табита разкъса опаковката на пакета.

Беше някаква стара книга с твърди корици и без илюстрация отгоре. Страниците бяха пожълтели, печатът — едър, като технически шрифт. Тя повдигна корицата и надникна вътре. „Питър Пан“ пишеше на първата страница.

Името й беше познато. Питър Пан. Баща й обичаше да й разказва истории за Питър Пан, на нея и Анджи, когато бяха малки. Питър, доколкото помнеше, бе някакво странно, опако, летящо хлапе, което живееше на вълшебен остров с пирати и русалки.

Тя прелисти следващата страница. Тук имаше рисунка на Питър Пан как се рее над покривите на някакъв старинен град, заобиколен от други летящи деца. Табита Джут си припомни сатурнианския конвой и купона по случай скока в хиперпространството. Тогава, на маскения бал на „Октомврийски гарван“ тя бе отишла облечена като… като…

— Питър Пан — произнесе тя. — Мътните го взели. Мътните го взели. Та това беше преди хиляда години.

Когато Балтазар Плъм за пръв път я бе забелязал, на същия този бал, тя бе облечена като Питър Пан и пак като Питър Пан я бе познал по-късно, когато го измъкваше от развалините на разбития му кораб. „Питър…“ — прошепна той, когато повдигна окървавеното му лицево стъкло. По-късно, след като оздравя, той й подари кораб, един разнебитен стар „таласъм“ на име „Алис Лидъл“. А той изчезна, дявол го взел. Откъде си завинаги.

Често си бе задавала въпроса дали добрият старец е знаел за тайната на малката баржа, когато й я бе подарил. Но сега бе мъртъв, отдавна и безвъзвратно, и бе отнесъл тази тайна със себе си. Пред нея стоеше съвсем друг човек, с червена вратовръзка, и й подаваше книгата, но кой знае защо тя виждаше Балтазар Плъм, подпрян на бастуни си, със зачервено лице над стърчащия от шарената хавайска риза врат. Той я гледаше с нещо повече от обикновена похот. В очите му се четеше съжаление. „Какво стана с моя подарък?“ — питаше я Балтазар.

— Доджър ще я открие.

Капитанът изведнъж осъзна, че бе заговорила на глас на Балтазар Плъм, който не беше тук. До нея стояха Кени, Грант Непреклонния и Його. И тримата я гледаха. Тя премести поглед, върху книгата. Но откъде този човек, Грант или който беше там, би могъл да знае за маскарада на „Гарвана“?

— Да не сте били там? — попита го тя.

— Може и да съм бил.

Той беше отвратителен артист. Поредният тип, който се опитва да я вкопчи в примката си. Ноздрите му се разширяваха, а на устните му трепкаше странна усмивка.

Капитан Джут повдигна книгата над рамото си. Всеки момент можеше да я запрати в тълпата, по волята на внезапно хрумване, или още по-лошо — да я хвърли във водата. Вместо това я положи на бедрото си. В тълпата зърна едно малко момче, което се блъскаше в краката на присъстващите и им дърпаше дрехите.

— Ей, я ела — повика го капитанът.

То я загледа с големите си очи и се приближи неуверено.

— Говориш ли английски? — попита го тя.

Момчето пъхна пръсти в уста и ги засмука. Не откъсваше очи от дупките в маската й. Кимна предпазливо.

— А можеш ли да четеш?

Дребосъкът поклати глава.

Капитанът тикна книгата в ръцете му.

— Вземи. Време е да се научиш.

Тя се изправи и разроши русолявата му коса. То я разглеждаше очаровано. След това погледна подаръка си, притисна го към гърдите си, огледа се колебливо и се втурна в гората от крака.

Капитан Джут се обърна и се засмя.

Грант Непреклонния дишаше тежко, сякаш му бяха стъпили на гърдите. Устните му бяха изпънати като конец. Той я гледаше ококорено. Ръцете му се свиваха и разпускаха и той ги скри в джобовете.

— Кучка — произнесе тихо.

Думата се отлепи от устните му неволно, сякаш бе казана насън. Ала вече бе казана и нямаше никакъв начин да бъде върната назад. Мъжът, който се наричаше Грант, я изгледа продължително, докато Отис и Клег го изблъскваха, после той се освободи с царствен жест, завъртя се на пета и си тръгна, отвеждайки със себе си любовницата си. Джут едва сега забеляза, че е застинала в поза, от която отдавна бе отвикнала. Беше скръстила ръце, всъщност почти се бе прегърнала, сякаш се защитаваше.

— Какво е станало преди хиляда години? — попита Доркас Мандебра, обръщайки се към Зое Примроуз. — Ти знаеш ли?

— Сигурно тогава е прочела „Питър Пан“ — отбеляза госпожа Топаз. — Но май не й е харесала, а?

5.

Последните очи, които изпроводиха експедицията на Ксавир, преди да потъне в смълчаните тунели на долното Лево Темпорал, принадлежаха на две англичанки на средна възраст, стига да не се брояха кучетата им.

— Не разбирам какво ще търсят там долу, Натали — промърмори едната. — Там няма нищо.

— Предполагам, че изпълняват заповед, Лора — отвърна малко сприхаво другата, сякаш подозираше, че крият от тях нещо важно. След това зацъка недоволно, обърна се и поведе кучето си обратно.

Доджър Гилеспи се бе опитала да открие Саския Зодиак, за да я помоли да държи под око капитана по време на нейното отсъствие. Но Саския, както обикновено, беше неоткриваема и капитан Гилеспи се принуди да й остави бележка — до нея и херувима Кстаска. И с двете не можеше да е откровена докрай. Експедицията се насочваше към един район, който според специалистите би бил най-подходящото убежище след петте последни кражби. В мрака те се приближиха към един квартал с напълно изоставени сгради, който приличаше на мъничък, призрачен град в тунела. ИСТИНСКИ ЦЕННОСТИ, провъзгласи една табела, озарена от фаровете, която висеше на стената на супермаркет, натъпкан с чакълени отломъци. Срутен покрив бе блокирал главния път. Очевидно никой не бе минавал оттук от доста време.

Професор Ксавир реши да спре и да се огледа. Той включи интеркома и заяви, че се намирали точно на подходящото място, където преследваната от тях плячка би могла „да изгуби предпазливост, смятайки, че е на сигурно място“.

Някой, Доджър така и не разбра кой точно, бе издал, че истинската цел на експедицията е да бъде открита Тайнствената жена. Цял автобус със самопоканили се професионални ловци придружаваше групата на Ксавир, която се състоеше от аудио-визуални обезсмъртители и експерти по екзобиология. Повечето използваха времето, за да търсят образци на извънземна фауна, която, по тяхно мнение, все още би трябвало да съществува в долните коридори и макар че малцина от тях ги бяха виждали, ловците бяха убедени, че тъкмо те са „подходящите хора за тази работа“. Един от тях, преподобният господин Арчибалд, бе екзорсист и мъкнеше със себе си грамадно разпятие, сякаш бе едрокалибрено оръжие.

Капитан Гилеспи се надяваше, че ще съумее да усмири тази пасмина, когато настъпи моментът. А дотогава нямаше нищо против край нея да се размахват оръжия.

Откриха дузина добре запазени магазини, но всичките бяха опразнени още преди месеци. ВСИЧКО СИ ОТИВА, пишеше на една табела.

— Вече си е отишло — подхвърли Роналд на Кстаска насмешливо.

Още по-нататък в тунелите биофлуоресцентните светлини, които не бяха престанали да функционират, се запалваха с приближаването на експедицията. Бледозеленикавото им сияние превръщаше хората в ходещи мъртъвци, в зомбита, скитащи се из изоставените магазини в напразна надежда да открият стоки с намалена цена.

Професорът посочи една стенна карта на местния район.

— Викайте ура, всички! — ободри ги той. — Ако може да се вярва на картата, съвсем скоро ще имаме истински легла!

Отговориха му нестройни аплодисменти, най-вече от страна на жените и децата. Ловците изглежда не държаха кой знае колко на леглата.

В изоставения мотел дворът се оказа убежище на желязосмилащи крабове, които се спотайваха по ъглите, подобно на гигантски купчини ръждясали машинарии. Сякаш малките роботи бяха мигрирали тук, за да заемат последна позиция срещу незнаен противник, но след това ги, бе заляла вълната на времето, превръщайки ги мигновено в механични старци. Бунгалата бяха непокътнати, наистина имаше легла за всички, само дето се наложи да разбият бравите. Доджър поиска за себе си бунгало с двойно легло.

За нейна изненада Джоан се оказа девствена.

— Излизала съм с доста мъже — заоправдава се тя.

— Божичко, малката, че кой не е излизал? — засмя се Доджър, но смехът й премина в мъчителна кашлица.

— Тръгваме веднага след закуска — предупреди ги професорът. — Искам да се измъкнем незабелязано.

Всички се изнизаха навън, потривайки нетърпеливо ръце. Кстаска вече беше излязла, но докладва, че не е видяла наоколо нищо подозрително. И нито следа от мистериозната крадла.

— Важното е, че сме я погнали — отбелязаха въодушевено ловците.

Доджър премълча. Наля си още една чаша кафе.

Хората на Кстаска вече се бяха разположили в техния джип. Роналд на предната седалка, Джоан — отзад. Лойд, който все още не знаеше за промяната в ситуацията, изтича надолу по стълбите и се разположи до Джоан.

— Последният кара — подметна Роналд на Доджър, когато тя пристигна и ги огледа, широко ухилена.

— Проклети тийнейджъри — промърмори Доджър, настани се зад кормилото и пъхна изводите на кабелите в куплунгите си. — И без това не смятах да ти позволя да караш, Роналд.

Докато заобикаляше паркирания отпред гравитокамион, капитан Гилеспи почувства, че пътят под колелата на джипа се разтърсва. От време на време корпусът на кораба потреперваше. Веспанците се оплакваха от това постоянно. Този път обаче никой не заговори за това и тя реши, че няма смисъл да го споменава.

И те потеглиха отново, през ивицата умираща извънземна флора, право към вътрешностите на „Изобилие“.

Натуралистите, предвождани от доктор Катсингъл, не изпитваха никакъв интерес към Тайнствената жена. Те бяха напълно удовлетворени от привидната цел на експедицията. Ловците обичаха да подхвърлят пиперливи забележки и лишени от духовитост шегички. „Цветя за съпругата!“ — крещяха хорово те по някаква неясна причина всеки път, когато шубраците стържеха прозорците на автобуса. Сетне пак започваха да се хвалят с предишните си подвизи. За Доджър Гилеспи най-странното от всичко бе, че не разполагаха с никакви документирани сведения за съществуването на Тайнствената жена. Никой от тях не можеше да го твърди със сигурност, основавайки се на неопровержими доказателства. Ала въпреки това всички бяха готови да си изгубят времето и напълно вероятно — да изложат живота си на риск, прониквайки в неизследваните райони на кораба, в преследване на една химерична идея.

Докато пълзяха покрай стената на една зле осветена галерия, Доджър Гилеспи произнесе:

— На времето имах един малък изтребител „Шинацу Кастанет“. Това беше още когато работех в Автономния завод. Двигателчето беше съвсем малко, нямаше и петдесет мегавата. Непрестанно го поправяхме… — Тя повдигна нагоре лъча на фаровете, за да освети хълма пред тях. — Сега сигурно щях да взема поне десет хиляди за него.

— Само дето вече го нямаш — отбеляза Роналд, докато се наместваше на седалката.

— Така е, Роналд. — Капитан Гилеспи се питаше какво ли става сега в системата. Накъде ли се е изтърколил зарът? Дали серафимите държат в ръце всичко?

— Джоан, скъпа, ще ми свиеш ли една цигарка?

— Чакай, аз ще ти направя — предложи Роналд.

— И на мен също — прозя се Лойд.

— Отпред се задава силно пресечена местност — обади се Дейвид Ксавир по интеркома. На малкото телевизорче се виждаше лицето му, изпънато зад волана на гравитокамиона.

Всъщност, всички можеха да се уверят в думите му с едно надникване през предното стъкло, но Бет послушно показа картина. Заострени стълбове от матрица стърчаха във всички посоки, подкрепяйки и пронизвайки прозорчести мембрани от нещо избеляло и прозрачно. Почвата беше влажна и лепнеше на буци по гумите… Все едно че пресичаха гора, направена от лепило.

— Сополивият свят — кръсти го Роналд. Останалите се наведоха напред и взеха да го закачат и да му бутат шапката.

Капитан Гилеспи не можеше да реши кое е по-добре — дали да следва автобуса на ловците, или да продължи напред. Автобусът непрестанно затъваше, буксуваше и се налагаше да го изчаква. На няколко пъти предложи да го вземе на буксир, но ловците се заинатиха. Преподобният Арчибалд огласяше околностите с молитвите си, докато останалите членове на групата се подреждаха за поредното бутане зад каросерията. Джоан и Роналд се кискаха доволно.

Лойд се загледа към стерилните галерии отвъд гората.

— Хич няма да я намерим тук — въздъхна той.

Но скоро се показа още един надпис от светещи графити, под светлините на гравитокамиона.

Дженива Маккан водеше репортажа, а Бет правеше снимките. Господин Арчибалд обясняваше на висок глас някаква негова теория, основана на нещо, което той наричаше „пясъчен шрифт“. Специалистите наизвадиха уреди и потънаха в замервания. В едно нямаше съмнение — стрелката сочеше право към една подземна артерия, която водеше надолу.

Налагаше се да изоставят превозните средства. Професор Ксавир включи микрофона.

— Знаехме, че рано или късно ще настъпи този момент — съобщи той на останалите. — За щастие сме подготвени за него.

Междувременно Доджър Гилеспи насочи гравитокамиона и автобуса към едно скришно място, където щяха да са на сигурно, в случай на непредвидено свличане.

— Бет, моля те, качи се горе — ръкомахаше Дженива. — Искам да покажеш панорамна картина на всичко това, най-вече трите изоставени превозни средства… Доджър? Доджър, капитан Гилеспи, чудя се дали ще имаш нещо против, ако помолим господин Арчибалд да върне за малко автобуса, а ти отново да посочиш с ръка… не? Е, нищо. Майчице, какво ли не бих дала за една гравитокамера!

Наобиколили отвора на пещерата, ловците коментираха гръмогласно и от време на време плюеха вътре.

— Хайде, какво му мислим толкоз? — казваха те. — Каквото и да е, нас ни чака!

Те се отдръпнаха назад и дадоха път на Джоан и Лойд. Двамата изстреляха последователно харпуните си, към които имаше прикачени стоманени въжета и плъзгачи с ръкохватки. След това започнаха спускането. На пет метра по-надолу Джоан откри малка площадка, където можеше да приседне.

— Всичко е наред — провикна се тя. Доджър нави ръкави, пъхна фаса зад ухото си и я последва. Джоан й помогна да се приземи. И двете не обърнаха внимание на инструкциите, които им даваше Ксавир отгоре.

— Човек убивам за чаша бира — оплака се Доджър.

— От твоите уста в Божиите уши — рече Джоан. Татуировките по мургавите й ръце сияеха, сякаш озарявани от вътрешна светлина.

Под тях се виждаше гърлото на следващия тунел. Въже по въже, клин след клин, те се спуснаха предпазливо по стената и навлязоха в него. Беше гладък, хоризонтален, поне в първите десетина метра, преди да се извие като тирбушон. Картографът на професора се почеса по главата и прехапа устни. Беше уверен, че под тях започва тъмен регион, херметически затворено царство на мраз и вакуум.

Катсингълови вземаха образци от черните мъхове по стените и ги запечатваха в найлонови пликчета. Децата им бяха опрели дъната на пластмасовите си чаши във външната магистрална стена. Те напъхаха уши в отворите.

— Ей, чуйте! — извика едно от момичетата. — Това е машина!

Всички се смълчаха заслушани. Наистина, долавяше се приглушен тътен, който от време на време се усилваше.

— Ами това са асансьорите! — досети се едно от хлапетата. — Сигурно сме точно зад шахтите!

— Слушайте, всички — взе думата Ксавир с началнически тон. — В действителност се намираме зад Лонгитудиалните фисури на асансьорите. — Той погледна картата и забоде пръст. — Това е някъде тук.

Останалите изглежда намираха информацията за ужасно важна. Това означаваше, че могат да разчитат на спасителна група, в случай че изпаднат в беда. Освен това беше хубаво, че разполагаха с фиксирана точка, от която можеха да се ориентират в по-нататъшните си дирения.

Движението им се забави, защото трябваше да претършуват всяка цепнатите и дупка. Всяко подозрително място трябваше да бъде осветено и заснето. Ловците държаха да са зад Бет, за да могат да разполагат с най-изгодна позиция за стрелба, в случай че прожекторът й открие нещо. Разговаряха помежду си лаконично: „Единственото тайнствено нещо на Тайнствената жена е дали може да спира с гърди куршумите.“ Все пак в редиците се долавяше нарастващо напрежение между екзекуторите с оръжия и естествоизпитателите с техните безвредни прибори и уважение към всякаква форма на живот — земна или извънземна.

Малко по-късно се натъкнаха на кола, античен земен автомобил с двигател с вътрешно горене, паркиран в един тунел, който бе малко по-широк от каросерията му. Младежите нададоха възхитени крясъци и се заеха да бършат плътния слой прах. Отдолу се показа покривът, с блестяща, непокътната от времето боя. Вратите бяха заключени, резервоарът — празен, сякаш притежателят на автомобила го бе зарязал веднага след свършването на горивото. Кадилак бе изписано със сребърни метални букви на предната решетка. Кадилак! Това име върна Доджър Гилеспи двайсет години назад във времето, към една песен, която често подхващаха в баровете на Рио на Калисто…

… с Табита Джут на хармониката и Муни Вега на китарата. Години, Божичко, години минаха оттогава.

— Как, по дяволите, са стигнали дотук? — попита хрипливо тя.

Преподобният Арчибалд се опря на рамото й, стиснал в ръка готовото за действие разпятие.

— Пазете се от примката на Нечистия — предупреди ги той, сякаш изоставената кола бе някаква сатанинска уловка. Очите му сияеха с апостолска решителност. — Трябва да сме готови за всичко.

Но в лабиринта цареше тишина. Катсингълови продължиха напред под светлината на сияещите ленти върху ръкавите и крачолите им. Миризмата на сурова матрица ставаше все по-силна и неприятна.

Бет се подхлъзна по време на поредното спускане и се озова на една площадка. Беше уплашена и задъхана, но за щастие не бе пострадала.

— Ние ще я спасим, господин Ксавир — обещаха младежите. — По-леки сме!

В следващата пещера господстваше пирамидална структура. Приличаше на лунен кратер. Беше широка двайсет метра в основата и с отвор на върха. Един от ловците заяви, че му е позната.

— Наричахме я Замъка — заобяснява той. — Идвал съм веднъж насам, гонех змия. — Той изрита близките храсти. — Така и не я хванах.

Затревен канал водеше до стена от бяло-кафява матрица. Ловците втренчиха очи в нея, сякаш очакваха оттам да се покаже горд самец. Естествоизпитателите коленичиха и заровиха пръсти в чимовете.

— Да не е потънала в земята? — попита Ксавир. Той надари преподобния Арчибалд с напрегната усмивка.

Миришеше на пикня. Атмосферата беше потискаща. Катсингълови седяха в разпънатите си шезлонги и шепнеха в диктофоните.

Ловецът на змии скочи на дъното на канала. Тук спря и помисли кое ще е най-подходящото оръжие, сетне поиска да му го подадат. Наведе глава под сплетените клони на шубраците и изчезна в стената. Още двама го последваха, на известна дистанция.

Роналд също се спусна долу и тръгна след ловците. Джоан остана при групата, скръстила недоволно ръце. Доджър Гилеспи извади манерката и пийна малко вода. Може би всичко това имаше някакъв смисъл.

— Тими, трябваше да вземат теб — подхвърли едно от хлапетата, което седеше на ръба на канала и люлееше крака. Говореше на кучето, което се бе присламчило към детската групичка някъде по пътя. Гласът му беше ясен и отчетлив. — Щеше отдалеч да подушиш тези гадни змийчета, нали?

Тими, кеирнски териер с носна кърпичка, завързана за нашийника му, седеше неподвижно и душеше отвора в стената. Той захленчи, облиза се нервно и изглежда се поколеба дали да не изръмжи. Вместо това наостри уши.

Момчето се извърна и погледна към капитан Гилеспи.

— Той чува нещо — рече й с поверителен глас.

Скоро всички вече го чуха: драскащ, ровещ звук. Като че идваше от пода под тях.

Първият ловец се подаде от отвора. Лицето му бе изцапано, от косата му стърчаха клонки.

— Мисля, че ще успея да премина — обясни той на Ксавир. — Подайте ми онзи лост — той остави пушката и се пресегна за металния лост. Малко след като изчезна, откъм отвора се разнесе глухо тропане. Дращенето също се усили, после се разнесе пукот и стената се разтърси. Последва вик, изстрел, нови изстрели, придружени от ръмжене и писъци.

Изведнъж в канала нахлу бяла вълна от гърчещи се, подскачащи, извиващи се телца, покрити с мазни, настръхнали пера. Те се нахвърлиха върху ловците, впивайки острите си зъби в дрехите и оголената плът. Едно от зверчетата яздеше на гърбовете на две други и размахваше над главата си ръждясала верига. Някои от тях имаха жалки остатъци от дрехи, парцаливи кърпи, завързани около змиевидните им вратлета, копчета и етикети: МАРЛОЦИ, ЧЕРВЕНА НИШ…, … НИКС.

— Мътните го взели! — извика с видимо облекчение Доджър. — Това са перки!

Момчето в краката й скочи и изкрещя уплашено:

— Тими!

Кученцето се бе хвърлило право във водовъртежа от телца. Сред тълпата цареше паника, повечето бягаха назад, към хълмовете. Роналд получи удар с верига през лицето и се свлече долу сред зъбите и ноктите. Отново прогърмяха изстрели. Само свещеникът крачеше безстрашно и размахваше своето разпятие.

6.

В Понса розови лазери чертаеха космически карти из въздуха, проследявайки хореографията на звездите. Големият екран искреше от фракталния анализ на короната на Проксима Центавър.

— Висока радиация в Мезенцефаличния Нуклеус — докладва дежурният офицер.

— Но изображението е по-ясно от когато и да било!

Новите имена все още се възприемаха бавно и внасяха смут. Хората говореха за булевард „Утринна звезда“ и Йошивара, Мадагаскар и Монтгомъри. („Не виждам никакъв смисъл в това Лемнискален път…“) Черните карти, произведени в този период, са странно красноречиви. С тяхната призрачнобяла мрежа от артерии и клетки, великолепно изрисуваните обозначения — Врата Амигдала, Хипокампус — те приличат по-скоро на части от рентгенови изображения на някакво непознато същество, отколкото на вътрешни планове на гигантски космически кораб.

Междувременно пробуждащите се расови и национални предразсъдъци заразяваха орбиталния комплекс с надписи на тайни езици и причудливи костюми, местни турнири и нощи крайлагерни огньове. На моста „Синият кехлибарен Буда“ се организираха дуели, ръкопашни схватки между водачи на шайки от различни квартали.

Споровете определено се изостриха след появата на грешките във времеизмерването. Независимо от това колко често ги коригираха, обществените часовници непрестанно се разминаваха. Компютрите ставаха ненадеждни и пътят от едно място до друго понякога отнемаше двойно повече време. Хората на Кстаска си шепнеха многозначително и кимаха с разбиращ вид. Някои участъци от кораба се движеха в различно време.

В заслепяващата светлина на Понса дежурният екип полагаше отчаяни усилия да поддържа някакво равновесие.

— Ей, нали знаеш, че файлът беше в онази директория, а сега го няма, не, намерих го, но на съвсем друго място…

Всеки беше подпрял до монитора си новия тотем за късмет — космата фигура на миниатюрен перк, до който се допираха от време на време. Наоколо щъкаха автоматични подноси за храна, заредени с чили и ядки. Астроскопите пърхаха, сетне замръзваха за миг и отново започваха да трептят.

Комисарят по извънредните обстоятелства се бе настанил зад монитора на капитана и притискаше с пръст слушалката в ухото си. Срутване на покрива бе прекъснало достъпа до един страничен тунел в Пещерата на Хаоса. Търсеше капитана, за да вземе някакво решение, но той самият не знаеше какво да я посъветва.

Цялата тази суматоха уморяваше безкрайно Табита.

— 60% от енергията се осигурява от тредголдовата система, 40% от местни източници…

И всичко това беше много повече, отколкото й се искаше да знае.

— Алис! — извика тя.

Комисарят прехапа ядосано устни.

— Капитане, сигурно си спомняте, че Съветът се съгласи да наложи лимит от десет хиляди скутари за работата на аварийно-ремонтните групи, а над тази сума да се иска специално разрешение…

Тя изрита ядосано стола.

— Ами дайте го това разрешение! Алис!

Табита се включи в таламичната мрежа и избра една аналогова карта на активността. Мразеше канцеларската работа. Напоследък всички край нея говореха неща, които не разбираше.

— Някои хора не могат дори да си избършат задниците, без да поискат разрешение — промърмори тя.

Понтийците край пултовете се закискаха. Обичаха да мислят за себе си като за анархисти, интерфейсни сърфисти, които не отговаряха пред никого другиго, освен пред боговете на скоростта и трансфера на информация. Те поглъщаха гигантски количества захар и тъпчеха кафето си с амфетамини. Всички бяха човеци. В началото сред тях имаше и веспанци, но по някое време престанаха да идват, на дежурства.

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ — обади се с любезен глас Алис.

— Беше ли там долу? — попита Табита.

— АЗ СЪМ НАВСЯКЪДЕ — отвърна Алис.

— Един момент. Таламус? Кстаска? Искам да чуя подробен доклад за щетите.

— Вътрешна фрактура и разрив, над 615 метра в хоризонтална посока, Окципитални нива 88 до 92. Преустановено напълно подаването на вода, енергия, липсва връзка. Въздух 60,20% и се покачва. Шестима мъртви, двайсет и шест ранени, девет в критично състояние. Ранените…

Видеокартина от мястото на бедствието: хора със смазани крайници, носилки.

— Пропусни това — нареди Табита. — Алис?

— ЕНЕРГИЙНОТО НИВО СПАДА — докладва корабната личност. — МНОЖЕСТВО СИГНАЛИ ЗА ПОВРЕДИ ОТ РАЙОНА НА БЕДСТВИЕ. ОКСИЖЕНАЦИЯТА НА ИЗЛОЖЕНИЯ АНАЛОГ ВЕРОЯТНО НАДХВЪРЛЯ ПОВЪРХНОСТНАТА АКТИВНОСТ ПРЕТОВАРВАНЕ НА ЕЛЕКТРИЧЕСКИТЕ ВЕРИГИ ДО 89% С ОБРАТНА ВРЪЗКА.

— Какво казва тя? — обърна се Табита към най-близкия клавиатурен жокей.

— Казва, че има главоболие — обясни понтиецът, подпрял лакът на бюрото.

— КОРПУСНИЯТ ИНТЕГРИТЕТ НЕНАРУШЕН — продължаваше да нарежда безтелесният глас, който постепенно изтъняваше. Може би засегнатият регион имаше нещо общо с гласовите функции, мислеше си объркано капитан Джут. Или останките от предишните личности притежаваха известно надмощие в Окципиталния район.

— Как е твоят интегритет, Алис? — попита тя.

— ИНТЕГРИТЕТЪТ МИ Е НА ЗАДОВОЛИТЕЛНО НИВО, БЛАГОДАРЯ — бе светкавичният отговор.

— Твоят, може би — поклати глава капитанът.

Защото това не беше Алис. Не беше нейната стара приятелка и сътрудничка. Някакъв непознат, може би извънземен вирус бе изял Алис, личността, пластината и всичко останало и сега използваше от време на време нейния глас по все още неразгадаеми причини. Капитан Джут си спомни търсенето на Алис на Венера, когато се наложи да разравя с голи ръце останките от разбития кораб. Помисли си за Доджър Гилеспи, която кръстосваше тунелите по следите на неуловимия крадец. Изведнъж си представи как една гигантска капеланска личинка изгризва кораба отвътре. Почти усещаше присъствието й, неумолимото скъсяване на дистанцията, докато чудовището поглъщаше лакомо всичко, което се изпречваше на пътя му.

Понтийците бяха замлъкнали. В купола не се чуваше никакъв звук, дори къркоренето на кутийките за кола бе утихнало.

Капитанът почувства, че й се вие свят. Не можеше да си спомни за какво бе мислела допреди минутка. Беше нещо важно, драматично.

— Целият проклет кораб се разпада — рече капитан Джут.

Телохранителите й замръзнаха и започнаха да оглеждат околните бюра за признаци на недоволство.

Тя включи новините. Грамадни роботи от клас „Кас“ разчистваха разрушенията, като товареха парчета от натрошена матрица и изолация. Приличаха на жълтеникави метални мравки, събиращи трохи. Комисарят по извънредните обстоятелства разговаряше с един трант с оранжев, светлоотразителен елек.

— Хубаво — каза тя и се надигна. — Кени, да вървим.

Отне им доста повече от предполагаемото време, за да стигнат от Понса до най-външните пещери.

По пътя капитанът и телохранителят й бяха пресрещнати от улична гадателка. Косата й беше разчорлена, тялото й лъхаше на пот и застояло.

— Нещастия и разруха! — крещеше тя. — Серафимите са превзели Луната!

Капитан Джут си спомни мястото, където се беше родила — Порт Спокойствие, километри от антисептични коридори, изпълнени със студена звездна светлина. Представи си човекоподобните свръхсъщества, които крачат безшумно в големите си стоманени ботуши по скованата от вечен студ лунна повърхност и изгарят пустите морета с фосфорнобелия блясък на техните експериментални енергии.

— Какво пък — щом й било писано — повдигна тя рамене.

След това натисна педала и продължи нататък.

Когато свиха в пещерата, пътят им се оказа препречен от малка тълпа зяпачи. Никой не викаше възторжено при появата й. Това беше Окципитал. Територия на виртуалните приключения. Момчета и момичета с екзоскелети, които се бъхтеха едни други, чалнати на тема насилие чудаци със силикон в мозъците си. Тук авторитетът се измерваше със скалпове и бързина на рефлексите. Докато се промушваха между бариерите, тя забеляза, че присъстващите гледат Кени и преценяват възможностите му.

В зоната на разрушението спасителните операции вървяха към своя край. Машините си бяха отишли, но мъглата от прахоляк все още висеше във въздуха. Ремонтни роботи прокарваха кабели, издигаха подпорни съоръжения и чистеха по-дребните отломъци. Човекът, който ръководеше операцията, й се стори познат от съвещанията на Съвета. Някой си Риков, Ланс Риков, ето кой беше. Носеше червена барета.

Комисарят я видя и изтича насреща й. Едва чуваше гласа му над воя на машините.

Местните жители седяха мълчаливо край запалените огньове, пушеха цигари и се преструваха, че не им пука. Изглежда не желаеха да стават обект на чуждо съжаление. Носеха найлонови дрехи с гофрирани съчленения и огромни ботуши с лепкави подметки. Имаха дълги, несресани коси, пристегнати на челата с ленти.

Табита Джут приклекна до тях.

— Кой е умрял? — попита тя.

Те я погледнаха неразбиращо.

— Има шестима загинали — припомни им тя. Една млада жена се размърда.

— Мери Тийнейджърчето… Страстната Маргета… Сара Морската болест… Голобрадия Хари…

Гледаха я с нямо обвинение в очите. Господи, та те бяха деца. Защо я ненавиждаха? Кое ги възмущаваше? Безсилието, ето какво. Невъзможността да върнат записа обратно, да прекрачат назад във времето. Но нима тя бе виновна за това? От ушите им висяха керамични черепчета, в коланите им бяха затъкнати ножове, но най-потискаща от всичко беше тяхната детска невинност.

— Можете да задържите машините — рече им тя. — Задръжте всичко, което ви е нужно, за да почистите мястото. — Тя махна с ръка. — На моя сметка — добави към комисаря, който стоеше зад нея.

Те я изгледаха с нескрита подозрителност. Излишно беше да чака благодарност. Дори в очите на Кени се четеше вяла насмешка. Капитан Джут неволно потрепери. Тук всичко беше ужасно, грозно, неудобно. Тя обърна гръб на смълчаната група, закашля се и пъхна незабелязано едно хапче в устата си. Горчивият му вкус й се стори истински деликатес. Само след миг почувства разстилащото се по тялото й облекчение. Изведнъж й хрумна нова идея. Капитан Джут се наведе към групичката и им протегна стъкленото шишенце с таблетките „Обиколен път“.

Хитростта й беше прекалено очевидна, жестът — закъснял с няколко секунди. Младежите погледнаха цинично ярко оцветените хапчета. Никой от тях не помръдна. Димът от цигарите им оформяше странно познат силует в тебеширения въздух.

— Вземете — капитанът тикна шишето в ръката на комисаря. — Добра работа сте свършили. Доволна съм.

Докато се отдалечаваше, комисарят погледна хапчетата с отвращение.

Бимприлик Нископуар премигна и изцъкли очи.

— Диксти — рече тя на съпруга си, — нахрани ли еднорога?

Устните на Дикстимифст се нацупиха нажалено.

— Той не иска да яде. Свий в третата отбивка.

Циркът „Никсо“ обикаляше из Париеталните пещери и както винаги търсеше удобно място за нови представления.

Бимприлик, която седеше зад волана на камиона, в чиято каросерия се подрусваха веспанците, а отзад ги следваха фургоните, поклати глава:

— Извинявай, но не е третата, а четвъртата.

— Не, не — инатеше се мъжът й. — И третата ще ни свърши работа.

Нямаше никакво движение, единствената светлина идеше от фосфоресциращата слуз по стените на тунела. Бимприлик погледна в огледалото, за да провери как се движат останалите, и увеличи плавно скоростта.

— Ако не яде, скоро ще умре — мърмореше съпругът. Бимприлик бе чувала това и преди.

— Трябва да опитаме с друга храна — избоботи тя.

Мъжът й си дъвчеше замислено бузата. Всъщност, надяваше се като дъвче да пробуди подобни желания и в еднорога. Животното бе последната им придобивка и без никакво съмнение — най-ценната. Беше се появил от джунглата в един от кварталите и там бе положил глава в скута на малко момиченце. Родителите му, усетили възможността да припечелят нещо допълнително, го бяха довели на едно от представленията, завързан с въженце за острия, спираловиден рог. Бимприлик и Дикстимифст изгубиха близо час, преди да успеят да го напъхат в клетка, след като се разделиха със солидната сума от петдесет скутари. Еднорогът пророни лепкави сребристи сълзи и заудря рога в металните решетки, но не издаде нито звук, което поне донякъде правеше ситуацията по-поносима.

Дикстимифст опря плавника си в страничното прозорче.

— Ако заговори, поне може да ни каже какво иска да яде — рече той.

— Може би те не говорят — отвърна жена му. Мъжът й беше сантиментален стар глупак, готов да очаква всякакви чудеса. Тя беше прагматикът, този, който обикаля с шапката, когато представлението свърши. Тя решаваше колко да вземат в различните райони, къде да отнасят мутиралите недоносчета и как да ги скриват така, че никой да не ги намери. Беше свикнала да поема отговорност. Ако оставеше на Диксти, сигурно по цял ден щеше да се навърта край клетките и да се любува на странните екземпляри вътре, а току-виж започнал и да им се извинява, задето са ги затворили.

Тунелът, който бяха избрали, беше съвсем пуст, нито пешеходци, нито превозни средства. В последните дни трафикът постепенно се разреждаше и в двете полусфери. Толкова по-добре. Бимприлик натисна спирачката и изви към стената.

— Скъпи, не е ли време да си изпробваш гласа? — попита тя.

Съпругът й се изхлузи от кабината и тръгна към края на автоколоната, за да извика. По ехото можеше да определи в каква посока е най-близкото движещо се тяло, независимо дали е машина, или група от хора.

Но този път той извървя само няколко крачки и спря.

— Е, накъде сме? — попита го някой.

— Тихо, слушайте — скара им се той.

— Но ти още не си извикал, миличък — отбеляза Бимприлик.

— Така е — кимна той и се показа през прозорчето. — Бим, излез навън. Искам да чуеш нещо. — Той вдигна глава и погледна нагоре.

Бимприлик постави плавник на дръжката и открехна вратата. И без това ми се пишка, рече си тя и излезе.

Точно над тях имаше отвор на голяма шахта и Дикстимифст стоеше под нея, разтворил всички платна на лицето си, за да улавя и най-малките нюанси на стелещия се отгоре звук.

— Чуваш го, нали, Бим? — попита шепнешком той.

— Да, скъпи — потвърди тя и ушите й се разтресоха уплашено. — Чувам го.

Вътрешната стена и ръбът на шахтата бяха покрити с ивици от сребриста метална боя. Ивиците бяха оформени като заострени нокти на хищник. Други пасажери също подаваха глави от кабините или излизаха да се поразтъпчат. Явно обаче те не чуваха нищо. Животните започнаха да ръмжат нетърпеливо.

А бръмченето продължаваше, тънко и пронизително.

— Боли я — обяви тихичко Дикстимифст.

С изстиването на въздуха лозята губеха своя повърхностен блясък. Нощем по килимите и мебелите се появяваха лигави следи, а въздухът се изпълваше със спори. Сякаш един сезон се сменяше с друг и новият покриваше всичко с влажен, заплашителен мрак. Ако наистина беше така, това бе нещо ново, защото никой не бе забелязал смяна на сезоните на „Изобилие“ по време на орбиталния й период. Но ето че сега хиперсветлинният скок я бе пробудил към съзряване, а отвъд него дебнеше дългата и мрачна старост, намекваща недвусмислено за идващия край. Бяха изгубили нещо неуловимо и сега дори не знаеха къде да го потърсят.

Затова пък в добрия стар „Тривиа“ всичко си беше както винаги. Госпожа Топаз се перчеше в екстравагантната си дълга рокля от кадифе на листа и двамата с любимия й кавалер се надпреварваха да вдигат пълни чаши с ром. В Прозореца земното слънце осветяваше улиците на Прага и червеникавите керемидени покриви на Мала Страна.

Философите отново се бяха върнали на любимата си маса. Добрия доктор носеше със себе си костенурка, която бе намерил някъде. Главата й бе скрита зад непробиваемата черупка. Добрия доктор я бе поставил грижливо между две чаши, сякаш бе чупливо късче от сладкиш.

— Удари часът да ви предпиша на всички хибернация — обясняваше разпалено той, притискайки мембраната на стетоскопа към гърба на костенурката. — Трябва да активираме криоконтейнерите, да скочим вътре и да не се показваме, докато не стигнем Палерния.

— И да проспим промеждутъчните години — промърмори Последния поет.

Най-добрия съдия ококори очи и преглътна.

— Само не ми говорете за време — озъби им се той.

— О, здравейте отново — зарадва им се Мейвис Форестал, която се приближаваше с равномерно тракане на високите си токчета, следвана от нейното „куче“. След жестока разпра с мъжа си Свен тя бе хвърлила венчалната му халка в тоалетната чиния. — Мислех, че сте ни изоставили и ходите в „Кафе-пауза“.

Рори си бършеше ръцете с кърпа.

— И че краят е близо, нали? — произнесе философски той. — Текунак погълна всички.

Мейвис кимна, но изглежда не разбираше за какво се говори. Рори се наклони и й обясни с поверителен тон.

— Не знаеше ли, че „Кафе-пауза“ също вече е притежание на Текунак? А някога в този квартал имаше седемнайсет различни заведения, където човек можеше да си прекара приятно. Седемнайсет, разбираш ли? — той посочи прозореца към улицата. — Сега колко са, а? Три! И трите принадлежат на Текунак! — Рори вирна брадичка. — Готов съм да хвърля клечката и да подпаля всичко тук, вместо да го продам на копелдаците.

— Те предложиха ли ти вече? — попита „кучето“ на Мейвис, което кръжеше над него.

— Не казвам, че са, но и не казвам, че не са — отвърна Рори и скръсти ръце. — Докторе, ще ви помоля да не мъкнете това животно тук.

— О, я стига — завъртя глава Мейвис. — Какво е то, всъщност?

— Testudo copiosa — отвърна Добрия доктор.

— Необикновена костенурка — обяви Най-добрия съдия. — Шшт! Сега спи.

— Каквото и да е, не желая да ми спи в бара. Разкарайте я, махайте я от очите ми — заяви Рори, метна кърпата през рамо и посочи вратата. — И не желая повече да виждам никого от вас, проклети лишеи — обяви той, като се обърна към целокупната аудитория, сякаш подозираше, че всеки от посетителите крие по някое подобно създание под дрехата си.

— А какво е положението с нейното „куче“? — попита грубо Последния поет. Все още се сърдеше на Мейвис, задето бе изгонила Свен.

— Това е друго — отвърна без да се замисли Рори. — Това е сложен кибернетичен апарат, ето какво е, а не вашето гнусно земноводно. Ей, какво правиш?

Добрия доктор държеше късче пържена скарида пред единия от отворите на черупката.

— Вижте! — извика радостно той. — Тя излиза!

— Защо си толкоз сигурен, че е тя? — попита Мейвис.

Добрия доктор вдигна глава.

— Името й е Табита — обяви той на компанията.

Това накара всички да се засмеят. Дори лицето на Рори се пропука в усмивка.

Според Най-добрия съдия една от причините да напуснат „Кафе-пауза“ беше, че в последно време там все по-често се навъртаха транти. Повечето от тях идваха, привлечени от грамадните количества месо в менюто и топлината на старите парни тръби. Климатиците работеха с максимална мощност, за да изпомпват маймунската воня.

Капитан Джут бе дошла за среща с една жена на име Мардж Гудселф, която беше нещо като обществен сановник от Клементинската палата. В действителност се оказа, че е жена на средна възраст, от Южен Брайтън. Носеше плътна, бяла кожена яка и невероятно голяма шапка с тъмносиня периферия.

— Толкова се радвам, капитане — заусмихва се превзето Мардж, — че се срещаме тук, а не в някоя препълнена канцелария. Моля ви, вземете си още едно парченце „Батенберг“. Вие го заслужавате.

Джут се огледа. Нима и тук сервитьорите носеха ленените униформи от чили-закусвалнята? Или това също бе чили-закусвалня? Седнали недалеч от нея, Кени и Сой нагъваха лакомо почти сурови пържоли. За миг забрави къде е попаднала.

Клементинската палата: ами да, мястото, където се бяха сдобили със собствена наемна полиция. Лоши новини, припомни си Табита. Ченгетата винаги са лоша новина. Затова ги бе изритала от кораба. Ето че сега отново се завръщаха като буболечки от дупките в стената. Вече й се счуваше щракане на белезници и поскърцване на полицейски ботуши.

Госпожа Гудселф я надари с ослепителната си, предупреждаваща усмивка. Не беше от онези, които позволяваха да им казват какво да правят.

— Налага се да се погрижим за собствената си безопасност — обясняваше тя, докато повдигаше с обиграни движения чашката за чай. — Нашата малобройна общност… — добави тя, сякаш Табита не знаеше.

Не ставаше ясно от какво да се защитават. Поне Табита не знаеше за и госпожа Гудселф така и не обясни. Говореше за „рисковете“ и за „адекватни защитни мерки“.

— Идва време, когато човек трябва да тропне с крак — приключи решително тя.

Капитанът искаше да си върви. Стаята пулсираше пред очите й.

— Хайде да не говорим какво време идва — помоли капитан Джут.

Един от сервитьорите разсипа малко крем върху някакъв клиент и бе отведен тържествено под охраната на двама свои колеги. Капитанът потърка уморено челото си. Беше изпотено. Какво, по дяволите, ставаше? Никой освен нея не бе впечатлен от сцената.

— Каквото и да приказват — продължаваше с надменна усмивка Мардж Гудселф — не бива да притъпяваме нашата бдителност. Вие капитане, разполагате със свои средства — тя кимна към Кени, — ние пък подсигурихме наши.

Захаросаните ястия бяха клопка за слабоволеви. От Клементинската палата искаха разрешението й да действат с твърда ръка.

— Ще видя какво мога да направя — обеща уклончиво Джут. — Ще ви изпратя решението си. — Вътре в нея се надигаше странна и необяснима вълна на ярост. Защо се опитваше да успокоява тази превзета жена, с нейното златно колие и смешна шапка? Тя повдигна глава.

— Кени? — Трантът скочи и я приближи с гъвкава походка. — Ченгета — произнесе тя, съзнавайки, че госпожа Гудселф би сметнала лази дума за твърде вулгарна. — В Клементинската палата.

— Ню Литъл Фоксборн — поправи я Мардж Гудселф невъзмутимо усмихната.

— Какво? — обърна се учудено към нея Табита.

— Ние така предпочитаме да му казваме. Ню Литъл Фоксборн — повтори с приятен глас Мардж Гудселф.

Капитанът се извърна към своя пазач. Очите му бяха жълтеникави, езикът му червенееше между зъбите, по които имаше остатъци от храна. Какво са му давали?

— Ченгетата, Кени — повтори Капитанът, — са в Ню Литъл Фоксборн. Искам да ги наглеждаш. Знаеш какви ги вършат.

Тя мислеше за тялото, което бяха открили край алеята за разходки, в подножието на Клементинските стъпала. Беше гледала репортажа по новините, а Кени бе споделил с нея, че по негово мнение вратлето на нещастния млад мъж е било скършено още преди да се изтърколи долу, а останалите увреждания бяха вторични.

— Ще ми се да разбера какво мислиш по въпроса, Кени — довърши тя и избърса длани в бедрата си.

Кени наклони глава и приведе гръб в знак на одобрение.

— Хубави хора — изфъфли той. — Работливи.

Не беше точно реакцията, която Табита очакваше. Но като размисли, какво друго? Както и да е. Всъщност какво лошо да съществува някаква организация за безопасност? Винаги има и такива, дето искат да си премерят силите. Затова са тук, затова тръгнаха към неизвестното. Тя почувства, че от плещите й се смъква невидима тежест: нещо твърде голямо, за да го улови.

— Добре де — тя махна с ръка и думите излязоха от устата й като димно кръгче.

А за тези, на които не им харесва тук, има достатъчно квартали, в които да се преместят.

Сега всички, които по една или друга причина идваха в околностите на Ню Литъл Фоксборн, бяха посрещани от часовои с черни ризи и огромни, ръмжащи кучета с щръкнали в постоянна бдителност глави, обучени да нападат и държани постоянно на ремък. Освен това госпожа Гудселф бе участвала лично при тържественото повторно откриване на Септалния затвор. Говореше се, че мераклиите плащали по петдесет скутари, за да останат за една нощ в някоя от килиите, преди в затвора да пристигнат първите питомци. Като допълнителна услуга се брояли оковите или карцера за най-непокорните. Дагоберт Муун бе заснел всичко това и после публикува снимките на свои разноски.

Но докато в затвора се навъртаха любопитни туристи, в Змийското гърло някогашните каторжници от Астероид 000013 започнаха да се чувстват така, сякаш са избягали от един строго охраняван лагер в друг. Само че сега нямаше къде да се дянат, нито една от посоките не сочеше към свободата, а и краят на пътуването не се виждаше никакъв.

Дали пък „Изобилие“ по начало не беше замислен като един гигантски капан? Може би всички пътници бяха тайно и незабележимо подбрани и подготвени за екзекуция — хитър начин добрата стара Земя да се отърве от непригодните за социален живот, като ги изпрати право в горещата пещ на някоя далечна звезда. Предразсъдъците, слуховете и вуду-предсказанията намираха все по-широк кръг почитатели. Последователите на отец Льо Кок се множаха.

7.

— Какво смяташ, докторе? — проскърца старецът в количката, когато засвири познатата заключителна музика и нагоре по екрана запълзяха имената на участниците. — Дали Брайън ще успее да стигне навреме, преди да го усети онази проклета дъртачка? Ами принцеса Вилхелмина? Дали анестезиологът я е познал? Мисля, че той беше онзи, дето се навърташе тогава под прозорците й, а?

— За мен всички еднакви — призна докторката, като подръпваше замислено ушите си, сякаш за да се събуди след визуалния транс.

Какво? Хайде стига, докторе! Та това е „Трудна професия“! Всички го гледат. И Глория даже…

Което бе напълно възможно. Глория винаги следеше сапунените опери, като се кискаше и ревеше на правилните места. Вярно, че в нейната стая това бяха двете й основни занимания — да се киска и плаче, докато тъпче гигантското си тяло с кренвирши и сладкиши, а останките им да размазва по всичко, до което достига. Чичо Чарли бе успял да запише един от последните епизоди и сега го пускаше в обратна посока и на висока скорост. Астрологичните мандали по стените сияеха в оранжева, отразена светлина. Из въздуха се носеха странни миризми от запалените кандила.

Докторката бе дошла, за да го прегледа във връзка с някаква загадъчна болка, която чичо Чарли твърдеше, че усеща в гърдите. След известно губене на време, което включваше и смазването на сложните механизми на неговата количка, болката изчезна също толкова загадъчно, колкото се бе появила. Но старецът настоя доктор Ирск да остане, за да гледат заедно неговия видеозапис. Съвсем типично за обречени на постоянна самота пациенти, сметна докторката. Всички от персонала се оплакваха от подобни неща.

— Клив, не мисля, че разбираш напълно последствията от това, което ми говориш — рецитираше една от героините на екрана. Епизодът отново бе тръгнал в нормална посока и с нормална скорост.

Веспанката разгъна крака и се надигна несръчно от кушетката.

— Аз трябва върви — каза тя. — Трябва иде провери за другите, чичо Чарли.

Тя произнесе внимателно името му. Знаеше, че се сърди, когато го бърка. А сърдитият чичо Чарли можеше да бъде опасен. Тогава започваше да буйства, да се носи с пълна скорост из стаята, да се блъска в мебелите и да троши уредите. Сестрите се оплакваха, че ги притискал в някой ъгъл и ги опипвал с изсъхналата си ръка. Каквито и количества успокояващи да му наливаха, организмът му по някакъв начин все успяваше да ги неутрализира. Стига само да пожелае.

Чичо Чарли се извъртя внезапно и препречи пътя на докторката.

— Чакай сега, бе жена, ти трябва да имаш свое собствено мнение! — захленчи той. — Мнение на специалист! Каква според теб е диагнозата? — Определено обичаше да я дразни. — Ей, виж — той посочи екрана. — Знаеш ли кой е това? Доктор Маршал, нали? Този, който се опитва да отведе дъщерята на Клив.

— Тежък — произнесе доктор Ирск, опитвайки се да използва един от любимите изрази на чичо Чарли.

— Тежък! Правилно! — закрещя той доволно. На екрана затрептяха и продължиха да се сменят образи. Докторката нямаше представа нито какво показват, нито схващаше значението му.

— Разбира се, че има надежда, Джек! — отекна глас от говорителите. — Винаги има надежда!

— Аз трябва върви и върне пак по-късно — обеща доктор Ирск и побутна лекичко пациента. Тя се изправи в целия си ръст и се приготви да прескочи количката — ако това бъде необходимо.

Чичо Чарли поклати глава.

— Не — инатеше се той. — Не искам да си вървиш, докторе. — Говореше като напълно разумен човек. — Защото имам нещо за теб.

Доктор Ирск плесна с перки, което беше типичен израз на досада и нетърпение.

— Моля да пусне ме — произнесе бавно тя.

— Както желаеш…

Сребристата метална лонгета, обхващаща лявата предмишница на стареца се отдели с тихо бръмчене от подложката на инвалидната количка. Тя се издигна на максимална височина, докато потрепващите пръсти на чичо Чарли се изравниха с гърдите на доктор Ирск.

— Чао, докторе.

Едно миниатюрно черно отворче в предния край на лонгетата изплю облаче газ и в тялото на доктор Ирск се появи голяма червена дупка. Веспанката се закашля мъчително, изпищя и се строполи в предсмъртен гърч на килима, докато всичките й мехури изпразниха едновременно съдържанието си. Стаята се изпълни с ужасна воня.

— Страхотно изпълнение, човече — промърмори доволно застарелият убиец. Той се премести до масата и запали още няколко ароматични свещички. След това повика три от сестрите да отнесат тялото. Сестрите пристъпиха прага с безизразни лица, освен една, чиято дясна вежда потрепваше нервно, сякаш някаква част от сложните механизми вътре се бе развалила. Не беше никак лесно да се управляват и трите едновременно.

— Трябва да внимавам да не се преуморя — обясняваше той на събралите се пред него сестри.

За целта първо си пусна едно страхотно старо рок парче. Междувременно сестрите откриха дистанционното устройство на доктор Ирск и му го донесоха. След това коленичиха и положиха отпуснатото тяло на доскорошната си началничка в носилка. Накрая се изправиха и го изнесоха бавно и тържествено от стаята.

— Почивай в мир — изпроводи ги чичо Чарли и вдигна два пръста.

След това усили докрай музиката.

След известно време вратата се отвори и в стаята влезе мъж е ръчно шит костюм и тъмночервена вратовръзка, пъхнал небрежно ръце в джобовете. Черната му лъскава коса беше гладко сресана. Носеше чифт старомодни очила със златни рамки. Очите му бяха с цвета на капка мастило в пълна вана.

— Вече си мислех, че никога няма да го направиш — отбеляза новодошлият на висок глас, за да надвие воя на колоните.

Чичо Чарли кимна ухилено.

— Дявол те взел, човече, никога ли не чукаш на вратата?

— Е, чак пък никога — завъртя глава новодошлият. — Понякога ми се случва да вляза, да се поразходя насам-натам…

— Какво? — смръщи вежди старецът, не чул нищо от последните думи. Той вдигна дистанционното и намали звука. Нещо на екрана привлече вниманието му и той го посочи с пръст.

Посетителят дори не си направи труда да завърти глава.

— Принцеса Вилхелмина! — възкликна чичо Чарли и се изкиска, сякаш в самото име се криеше някаква шега.

— Готов ли си? — попита го мъжът в сиво.

В коридора ги очакваше добре сложен негър с голяма обеца и пистолет.

— Това е Дан — представи го Грант Непреклонния и го чукна по бронираните гърди, когато преминаваха покрай него. — Ще ти го отстъпя за известно време.

Главата на чичо Чарли се завъртя като купол на боен робот върху туловището.

— Да не застреляш сестричките, човече — извика той през рамо. — Те ми принадлежат. Ама всичките.

Излязоха в коридора и минаха покрай стая № 4, стая №3, стая № 2 и стая № 1. Всички врати бяха затворени. В другия край на коридора ги очакваха двама мълчаливи, въоръжени мъже. Спряха пред вратата на мониторната зала. Грант взе дистанционното на доктор Ирск от чичо Чарли и го приближи към сензора. Разнесе се тихо бръмчене, бравата щракна и вратата се отвори. Той се отмести встрани и даде път на чичо Чарли.

Старецът нахлу вътре с пълна скорост и огледа с щастливо изражение апаратурата, фризерите и екраните на мониторите. Малките движещи се фигури на мониторите привлякоха вниманието му. Дали пък, помисли си той, това не е някой епизод от „Трудна професия“, който още не е гледал.

— Хей, човече, я погледни тук — закиска се той. — Ами че това е Кони!

На екрана госпожа Орифлейм изпробваше новите си ръце. Тя свиваше периодично рамене и разкършваше китки. Изглежда й бяха пуснали някаква учебна програма по телевизора.

— Точно така, Консуела — ободряваше я нечий глас. — Поддържай този ритъм!

Докато размахваше ръце и мърдаше от усилие дебелите си бузи, Консуела Орифлейм приличаше на някакъв странен хибрид между грамадна птица и пеперуда, която се опитва да литне.

— Франки! — проплака тя. — Франки, защо си отиде, Франки? — Тя заскърца със зъби. По бузите й се стекоха сълзи. — Ще те намеря, Франки!

— Не мисля, че ще успееш, скъпа — поклати глава Грант Непреклонния. Той въведе еладелдийска командна парола, за да получи достъп до централния пулт за управление, и го превключи на персоналната честота на чичо Чарли.

Чичо Чарли вече бе изгубил интерес към госпожа Орифлейм.

— Я да видим какво прави Катлийн — промърмори той.

— Каквото заповядате, господарю — кимна невъзмутимо Грант Непреклонния.

— Ма-а-мка му! — възкликна старецът. — Накрая ще ми пръснеш черепа, знам си аз!

Грант Непреклонния погледна отражението си в мониторното стъкло.

— Напълно възможно — отвърна той. — Зависи.

Грамадното гуменоподобно тяло на доктор Ирск бе твърде масивно, за да се отърват с лекота от него, но от друга страна нямаше заповед да го разчленяват и ето защо въпреки нареждането на чичо Чарли сестрите го увиха в един голям чаршаф и го изнесоха пред вратите на пещерата.

— Все някой ще го вземе — подхвърли първата на другите две.

— Ами да, тя като че ли имаше роднини — кимна втората.

— Някъде на борда — потвърди третата и се загледа към мрака на тунела, като че се надяваше всеки миг оттам да се зададе веспанска погребална церемония.

Първата сестра се намръщи озадачено. Тя оформи устни в едно „к“, за да попита „Къде точно са тези роднини?“, но мисълта й убягна и тя замълча. И без това отговорът нямаше да значи нищо за нея. Задържани от програмираната лоялност на собствените си имплантанти, нито една от трите не бързаше да си тръгне.

Те отново сведоха погледи към увития в чаршаф труп, след това се обърнаха и закрачиха механично към болницата и тъй като липсваха по-нататъшни указания, заеха се с всекидневните си задължения.

Екранът в мониторната стая бе изпълнен с разцъфнали слънчогледи, ярки и добре оформени, почти като нарисувани. Камерата се изви надолу към неголемия, открит участък между цветята, където бившата пилотка на изтребители седеше в желязното си кресло. Тя протегна хилавата си ръка и се опита да откъсне едно несъществуващо цвете. Очите й бяха зареяни в далечината.

Лейтенант Катлийн Бюфорт носеше болнична пижама и върху нея разръфана плетена жилетка. Над главата й кръжеше любимото й „куче“, като някаква прекомерно голяма пчела, и стискаше в лапички края на разплетения от жилетката вълнен конец, сякаш с всяко завъртане се опитваше да оплете все повече своята господарка.

— Ей, човече, мога ли да говоря с нея? — попита чичо Чарли и Грант Непреклонния му показа как да го направи.

— Добро утро, лейтенант! — произнесе с ясен глас по военному чичо Чарли. — Надявам се, нямате нищо против, че ви безпокоя в този прекрасен ден. Исках само да ви съобщя, че доктор Ирск си отиде — последните думи бяха казани с престорена мъка и загриженост. — Сега вече аз отговарям за всичко. Не е ли чудесно?

Лейтенант Бюфорт се озъби на камерата. Белегът караше лицето й да прилича на някаква оптична измама, като че ли бе съставено от две непасващи си части. Тя придърпа „кучето“ за конеца, сякаш беше попаднала в мрежата на паяк плячка.

— Ох, красиво бебче! — пропя монотонно чичо Чарли.

Объркана от този глас, който идеше отникъде, Катлийн Бюфорт започна да върти глава наляво и надясно. Тя сграбчи една голяма хризантема и се зае да къса едно по едно листенцата й.

— Ама не ме ли помниш? Аз съм чичо Чарли! — гърмеше от високоговорителя. — Скоро ще оживя това замряло местенце.

Катлийн Бюфорт продължаваше да къса листенцата на хризантемата. Чичо Чарли се разсмя.

— Красиви цветя имаш! — провикна се той. — Искаш ли малко водичка да ги полееш?

Той протегна треперещата си ръка и включи противопожарната инсталация на стая № 4. Разпръсквателите на тавана бликнаха в многобройни струи върху цветята и обитателката на стаята.

— Приятно къпане, Кати! — кискаше се старецът. Ветеранката от безброй въздушни сражения не направи опит да се скрие от пороя, само свиваше гневно устни. Пижамата бе полепнала плътно по измършавялото й тяло.

— Добре ли си, Кати? — кресна чичо Чарли в микрофона. — Искаш ли да ти го разредя с малко вода?

На екрана се появи „хвърчащото куче“ което бе кацнало точно под тавана и се оглеждаше изплашено. Изведнъж то започна да дращи по лещите на обектива.

Чичо Чарли се смя толкова много, че водата в уринаторната му торбичка започна да бълбука. Смя се, докато по хриптенето му можеше да се заключи, че се задушава.

Грант Непреклонния го разглеждаше изпод вежди, с едва забележим намек за отвращение. Той му подаде кутия с различни лекарства.

— Я прегледай тези, ако обичаш.

Чичо Чарли откъсна поглед от екрана, където ветеранпилотът на изтребители късаше ядно цветя.

— Амии, до-обре — кимна бавно той и се захили тъповато.

Ако се изключеха боядисаните в бяло бутилки на животоподдържащата система, стая №3 бе съвсем празна. Потънал във вечен сън, Лерой Гълс не се нуждаеше нито от цветя, нито от барче с напитки, нито от защитна силова сфера. Както обикновено той лежеше изтегнат по гръб, опънал ръце покрай тялото си, със затворени очи и розовото му лице изглеждаше съвсем здраво. На пръв поглед не беше повече от трийсет и пет годишен. Около и над него потракваха, мъркаха и бръмчаха различни сложни апарати, част от които протягаха жици като пипала към главата му.

Господин Гълс дишаше. Вдишваше и издишваше, равномерно и последователно, стотици пъти и всеки дихателен цикъл пораждаше на екрана гърбава, хипнотична вълна. Но ето че се случи нещо, което не се бе случвало никога досега, дори откакто „Изобилие“ бе напуснала своята орбита. Господин Гълс пое въздух и спря да диша. Спря само за момент сякаш му бе хрумнала интересна мисъл или бе стигнал до съдбоносно решение във вътрешния лабиринт на своите сънища. Стрелката на циферблата потрепери. И тогава господин Гълс въздъхна и клепачите му трепнаха. Стрелката помръдна обратно и отново зае изходно положение.

Само дето на стола до леглото на господин Гълс — където би трябвало да седи една от сестрите и сигурно щеше да седи, ако не се бе наложило и трите да изнесат безжизненото тяло на доктор Ирск — сега имаше бяла чаша за чай и чинийка.

Изглеждаше като съвсем обикновена чаша с чинийка, с петънца от разлят чай и една-две мънички бисквитки и вероятно нямаше нищо забележително в нея, освен факта, че нито чашата, нито чинийката бяха там допреди миг и че от дръжката на чашата висеше и се полюшваше малка, златна верижка.

Имаше още нещо чудновато в тази чаша, което би я отличило от всички подобни. Тя не беше направена от истински китайски порцелан, нито от пластмаса, а от светлина, като холограма, въпреки че сред множеството сложни апарати в стая №3 не фигурираше никакъв холопроектор. Във всеки случай както източникът, така и причината за появата на подобна холограма си оставаше пълна загадка. Сигурно и несъмнено бе само това, че в следващия миг господин Гълс отново спря да диша и този път пак само за секунда. А когато стрелката на циферблата се раздвижи, загадъчната чашка с чинийката изчезна също толкова светкавично и внезапно, колкото се бе появила.

— Познавам човек, който ще се погрижи както трябва за проблемите със здравето ти — обеща Грант Непреклонния. Беше нагласил всичко така, както го поиска старият мошеник: компютърната мрежа, хранителните разтвори, рециклаторите. Чичо Чарли почти не му обърна внимание. — Единственото, което го интересуваше, бе как да се разпорежда в аптеката. Което беше напълно достатъчно, като се имаше предвид, че точно за това бе нужен.

Грант Непреклонния подпря крак на бюрото с пултовете и изтупа една невидима прашинка от панталоните си.

— И къде е този тип, с когото трябва да се срещна? — попита той.

— Правилно, човече! — възкликна щастливо чичо Чарли. — Дог Шварц. Старият Доги. Той ще ти хареса, Грант. Двамата ще си допаднете, обзалагам се.

Грант обаче не беше привикнал да му казват какво трябва да прави.

— Времето ще покаже — промърмори неохотно той.

— Я ми покажи как да надниквам при Глори — поиска реликвата.

— Стая № 2 — кимна Грант Непреклонния. Той се пресегна и докосна лекичко едно от копчетата на пулта. На екрана се появи изображение на свръхзатлъстялата жертва на „Персифракс“, заспала в своя защитен мехур. Под нея стоеше причудлива и колоритна фигура, бръкнала с ръце в джобовете.

— Ей, Дог! — извика чичо Чарли. — Какво правиш там, воайорстваш ли?

От говорителя долетя нечленоразделен отговор.

— Е, аз съм в мониторната — обясни радостно чичо Чарли. — Тук има един джентълмен, който иска да се срещне с теб!

Грант Непреклонния извади джобно гребенче и започна да нанася малки корекции в прическата си.

След минута вратата се отвори и в стаята влезе едрият мъж, размахвайки масивните си като лопати ръце, сякаш бяха маховици на вечни машини.

— Дог, това е Грант — представи ги чичо Чарли.

— Брей, тъй ли? — попита мъжът, когото нарекоха Дог. Гласът му беше почти музикален: уелски тенор, загрубял от цигарения дим. Не изглеждаше никак впечатлен.

— Познавам Грант отпреди да се качиш на борда — похвали се чичо Черли. — Приятелчета сме от стари времена.

Дог Шварц смръкна и разтри енергично носа си. Грант Непреклонния погледна към върха на дясната си обувка.

Чичо Чарли зае позиция между двамата.

— Дог, Грант иска да чуе твоята история.

— Брей, тъй ли? — повтори едрият мъж. — И коя история по-точно иска да чуе?

Погледът на Грант Непреклонния се плъзна по месестото му лице.

— Чух, че сте стари познайници с нашия капитан, господин Шварц — рече той.

Дог Шварц повдигна крачолите на шарените си панталони и разкърши рамене, сякаш мускулите му се бяха схванали.

— Да, когато тя беше още хлапе — призна неохотно той. — Бяхме в една банда, или общинска служба — ако искате да го кажем другояче.

— Кажи му какво правехте — подкани го чичо Чарли. Дог Шварц въздъхна през стиснати зъби и се почеса с палец по веждата.

— Бяха ни изкарали отвън, да почистваме корпуса — заговори той монотонно. Викаха ни дращачите.

— Къде беше това, господин Шварц? — прекъсна го Грант.

— На Честност-2 — отвърна Дог и се потърка унесено по брадичката. — Точно така. Хъм. — Той оглеждаше скришом тайнствения приятел на чичо Чарли, опитвайки се да прецени що за птица е. И защо го наричаше господин Шварц?

— С какво се занимавате, господин Шварц? — попита Грант Непреклонния, сякаш го интервюираше за работа. — Как запълвате свободното си време?

Дог повдигна учудено рамене.

— С туй-онуй — рече той. — Тук и там. Гледаме да сме заети с нещо.

Грант Непреклонния пъхна ръце в джобове.

— Господин Шварц, мисля, че трябва да си поговорим откровено.

— Тъй ли смятате, значи? И за какво искате да си говорим?

Грант Непреклонния оголи равните си зъби в неясно подобие на усмивка.

— Капитанът — предложи тема за дискусия той. — Миналото. Бъдещето. А също и за чичо Чарли.

Стаята се изпълни с хленчещ, хриптящ, неравен шум. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнаят, че това бе смехът на чичо Чарли.

— Знаех, че двамата ще си паснете, човече! — хъркаше доволно античният киборг. — Шибана карма, мой човек!

Веднага щом излязоха в коридора, двамата въоръжени часовои заеха позиции зад господаря си.

— Чакай малко, бе човек, господа, почакайте — извика чичо Чарли, който бързаше да ги настигне, все още стиснал с единствената си подвижна ръка всемогъщата вълшебна пръчица на доктор Ирск. — Пуснете ме до вратата. — Очевидно нямаше търпение да опита новата си играчка. Пръстите му пробягнаха по разноцветните копчета.

Или беше сгрешил, или в последния миг ръката му бе трепнала, а може би бе проговорило странното му чувство за хумор. В края на краищата обаче, се отвори вратата на стая № 4.

На прага застана Катлийн Бюфорт. Тя забеляза бързо отдалечаващата се група и без много да му мисли се втурна след нея. Разгневеният й, безумен писък разтърси стените.

В коридора бяха общо петима, всичките въоръжени и опасни. А срещу тях бе само невъоръжената Катлийн и нейното кибернетично „куче“. Изглежда пенсионираният пилот ги бе сметнала за фраски, които трябва да бъдат унищожени. Или пък смяташе, че това е последният й бой. А може би се надяваше да си осигури път към свободата. Разнесоха се уплашени викове, изстрели и писъци.

Привлечени от шумотевицата, от манипулационната дотичаха сестрите.

Намериха пациентката си просната на пода с един от въоръжените телохранители, застанал над нея. Краката й бяха извити под неестествен ъгъл. Тя притискаше лявата си ръка и ревеше от болка. В коридора миришеше на обгоряла плът и барут. Телохранителят извади нов пълнител и презареди, след което се прицели отново.

Последният изстрел преметна тялото на лейтенант Бюфорт, сякаш беше парцалена кукла. Грамадна тъмночервена локва кръв започна да се разлива бавно по пода. Катлийн Бюфорт беше смачкана морска звезда в мокра нощница. На лицето й бе застинала гримаса на недоволство, сякаш бе установила, че е била измамена или нещо подобно.

Разнесе се пронизително електрическо бръмчене, последвано от нови викове и изстрели. Няколко куршума се забиха в тавана. Осиротялото „куче“ ги избягна без видимо усилие. То кръжеше отгоре като озъбена закана за отмъщение. Не обърна никакво внимание на хората с оръжие и се метна право върху чичо Чарли, който се бе ококорил от ужас. Кибернетичното „куче“ го ухапа и отскочи бързо назад. Тялото му остави синкава бразда в разпръснатия около инвалидната количка репелент.

Дребният войнствен киборг тупна парализиран на пода и започна да се върти с отчаяно жужене. Чичо Чарли подкара количката и го прегази няколко пъти.

— Отвратителна гадинка — повтаряше той.

— Остави го — посъветва го Грант Непреклонния. — Не го унищожавай. И без това са дефицитни. Ей, ти — Грант се обърна към една от сестрите. — Я вземи това нещо и ми го донеси. Не се бой, нищо няма да ти стори.

И трите сестри пристъпиха едновременно към тялото на Катлийн Бюфорт.

— О, не нея! — извика ядосано Грант. — „Кучето“!

По-късно сестра Рикс стоеше на вратата на стая № 5 и надничаше в озарената от трепкащи свещи вътрешност. Музиката кънтеше като стенобитна машина зад стената. Чичо Чарли бе само неясно очертание в сумрака.

— Привет, сестричке. Какво имаш да ми кажеш?

Сестра Рикс почувства, че устата й се отваря и устните й изговарят без да го е искала:

— Почистено е и готово за проверка, господине.

— О, по дяволите, колко досадно — поклати той глава. — Разкарахте ли лудата Кати оттам?

— Да, сър.

— А какво прави нейният дребосък?

— Разглобен и прибран, сър.

— Къде е прибран? Къде сложихте миниатюрното кибернетично захарче на татко?

— Във фризер номер петнадесет, сър.

— Достатъчно далеч — одобри старецът. — А сега ела тук и се съблечи.

Пламъчетата на свещите трепкаха по стенните украшения, прашните огледала и подрязаните цветя във вазите. Добре съхраненият полутруп се подрусваше в своята инвалидна количка като някакъв склерозирал Цезар, с гердан от мъниста на шията. Той закима бавно с глава, следвайки ритъма на музиката.

— Лудата Кати… — промърмори съжалително. — Доктор Ирск…

Сестрите изпълняваха всички негови желания. Очите им бяха стъклени, умовете им — впрегнати здраво в примките на програмите за подчинение. Влажната им плът лъщеше на жълтото сияние.

— Ако продължаваме в същия дух — оплака се гласно новият им началник, — скоро тук няма да остане живо същество.

Но и в други райони на кораба нещата също не вървяха на добре. Животът в кварталите, предназначени за инсектоподобните фраски, беше все по-труден. В Ню Литъл Фоксборн кучетата ставаха все по-неспокойни, нощем лаеха неистово и нападаха непознатите. Козината им кой знае защо плесенясваше.

В долните секции оцелелите по време на пътешествието човешки деца, с изкривени черепи и кореноподобни крайници, празнуваха своите рождени дни с ястия от червеи и личинки, донесени право от Висящите градини. Най-много се ценяха тукашните лишеи заради техните психотропни секрети.

8.

Загърната в мекия си халат, капитанът стоеше насред кухнята и пиеше кафе. Току-що се беше пробудила от сън, в който отново бе видяла детството си на Луната. Пътуваха от Серенити към Зиман, за да навестят чичо Джак. Защо изведнъж й се присъни точно Луната? Всичко беше толкова ярко и отчетливо, сякаш беше истинско: големият син център за пречистване на водата, униформените тълпи по тротоарите, дори драскотините по пластмасовите прозорци и следите от изчистени графити по стената.

Анджи също я имаше в съня. Беше сърдита за нещо. Табита я чу да мърмори: „Таби, сега всички ни гледат!“ Таби, точно така й казваше. Не позволяваше на никого другиго да я нарича така.

Още по-странно бе, че в съня се появи Саския. Двете с майка й си бъбреха съвсем приятелски, дори се смееха за нещо, което бе ужасно нетипично за Саския.

Табита заобиколи масата и спря при телефонния секретар. Зачуди се дали трябва да го прави. Когато натисна копчето, изсипа се цяла серия от неприети съобщения — твърде много, за да ги изтърпи. Казват, че ако ги игнорираш прекалено дълго, започвали сами да си отговарят.

„Серафимите са превзели Луната.“ Дали бяха верни думите на възрастната жена, изтичала след тях на пътя? Нямаше никакъв начин да го разбере точно сега. Но откъде би могла да знае непознатата? Интересно, зачуди се капитанът, кой още може да е в течение на тези събития? И какви ли е станало с чичо Джек? Ами с леля й?…

Тя въздъхна и набра номера на Таламуса.

— Кстаска? Можеш ли да откриеш Саския Зодиак? — мониторът й трепна и показа планове на районите, през които се местеше сигналът. — Какво е това? — ядоса се Табита. — Не ми трябват тези шарении.

После се появи някакъв бял павилион с надпис „Дж. М. Сувиен“. Врата. Светлина зад матово стъкло.

И най-сетне звън.

Доста дълго се звъня. Накрая на екрана се появи уголеменото лице на Саския Зодиак.

— Ало? — изглеждаше стресната и изненадана. — Ало! — Гласът й беше нисък, гърлен и чужд. Зад нея се виждаше опразнена холосцена и седалки.

Джут надигна чашата с кафе.

— Какво правиш там? — попита тя.

— Толкова е трудно — отвърна акробатката след странно дълга пауза — без достатъчно изходен материал.

Капитан Джут почувства раздразнение. Вече се досещаше, че Саския няма да се заинтересува от съня й.

— Те всички се преливат един в друг.

Аха, значи синтезираше негови „образи“, „братя“ и „сестри“, клонинги.

— Откъде знаеш? — попита Табита, малко по-грубо, отколкото й се искаше. — Всъщност, защо трябва да го правиш? Налага ли се въобще да си там сега?

„Искам да си до мен“ — щеше й се да извика, но Саския заговори, преди още да е свършила. Или пък въобще не я слушаше, което бе напълно възможно. Саския Зодиак предпочиташе да разговаря с един мъртвец. Стройната фигура на монитора отметна кичура от челото си.

— Диференциалната вълнова функция непрестанно се дехронизира — рече тя.

В долната част на екрана се появи писмено съобщение: „Добро утро, капитане. Часът е 10:45:50. В Понса е започнал Етап 3 на Корпусния интерфейс.“

Беше Зое, която я викаше да дойде на мостика. Капитан Джут я игнорира. Саския продължаваше да говори, оплакваше се с нисък, обиден глас. Джут почувства раздразнение, което взе да се превръща в отчаяние.

— О, майната му, не ми пука — заяви тя и прекъсна връзката.

Веднага щом го направи, й мина мисълта: „Можех просто да кажа — виж, искам да те видя и да изчакам реакцията й. Но не, тя видите ли е заета. За какъв дявол й е притрябвал този «Дж. М. Сувиен»?“

— Майната му на тъпия сън — произнесе гласно Джут.

— Капитанът трябва да направи нещо — Заяви госпожа Шу.

— Разбира се, че трябва — съгласи се госпожа Овърхед.

Проблемът беше, че Норман, мъжът на Натали Шу, бе изчезнал. Натали се бе пробудила посред нощ, за да открие, че мъжът й е напълно облечен и вече си връзва обувките. При това изглеждаше доста възбуден. Каза й, че видял нещо да се движи, но така и не уточни къде или какво. Взе пистолета и камерата и излезе. Това бе станало преди три нощи. Червените барети претършуваха всичко наоколо, но намериха само шапката и пистолета му, с който не беше стреляно.

Дали това не беше поредният удар на радващата се на лоша слава Тайнствена жена? Нима вече се занимаваше и с отвличания? На всички им направи впечатление, че така и не бяха открили камерата.

— Капитан Джут е човек, който би се радвал, ако всички на борда изчезнат — заяви неочаквано госпожа Шу.

Лора Овърхед допълни чашата на своята нещастна приятелка.

— Ти не харесваш капитана — отбеляза тя. — Само защото спря представлението на Марко Мец. — Клепачите й трепнаха при споменаването на всеобщия любимец в Литъл Фоксборн.

— Лора, това няма нищо общо с въпроса — отряза я Натали Шу. — Тя е заплаха за всички нас и трябва да бъде прибрана на топло. Няма никакви права върху този кораб. Трябва да си изберем друг капитан. Мардж например е много по-добра кандидатура.

На екрана, по Десети канал, показваха „Грозна истина“, предаване с видеоклипове, в което изтъкнати представители на обществото изпадаха в абсурдни или компрометиращи ситуации. Честа участничка беше и капитан Джут, с кадри от пиянските й подвизи или пък как дреме на мостика. Жените й се присмиваха злобно.

След като свърши „Грозна истина“, госпожа Овърхед превключи на Девети канал, в случай че покажат новини от експедицията, но вместо това течаха надписи с извинения. Малко по-късно се показа Занна Робинс, надари ги с блестящата си усмивка и прочете бюлетин от професор Ксавир, в който се казваше, че в момента групата му пресичала Супрамаргиналната джунгла и че всичко вървяло според очакванията. Същевременно предаването се извиняваше, че не разполагало с картина от мястото на събитието по „технически причини“.

Лари се подсмиваше цинично. Знаеше какви са тези технически причини: неясни изображения на хора, смалени до геометрични очертания и озарени от мътновата светлина. Ако ги забързаш, губиш и малката прилика с действителността, а решиш ли да ги покажеш в едър план, отблизо, настъпва пълна бъркотия.

А там имаше много добри приятели на Лари.

— Пропаднали са в дупка на времето, ето какво е станало — озъби се Лари на трепкащия екран.

— Ти да си мълчиш за това — подвикна му някой от съседния ред. — Нима очакваш да го покажат по Девети канал?

— Ако питате мен, някой смелчага трябва да го каже на капитана — инатеше се Лари, тропайки нервно с пръсти по бюрото.

Пещерата беше озарена от мощни рефлекторни лампи. Наричаше се, Мезон зугу, „Сънят на праведните“.

От покрива висяха дълги знамена с надписи и рисунки от Библията и стари анимационни филми. Лари насочи камерата към олтара, където бяха поставени три високи, пластмасови фигури: Света Мария, дебел бял мъж в светло поръбено наметало и най-отпред — някакъв капелански отец, издокаран в тога.

Ето че се появи Петела, отец Льо Кок, с бродирана риза, размахващ бастунче с рубин на върха. Лари смени ъгъла и показа публиката. Обичайното сборище: хора и алтециани, окичени с пера и гривни, облечени с евтини костюми и плътно прилепнали найлонови ризи. Всички крещяха, размахваха ръце и издаваха невъобразими звуци.

Петела им припомняше нещата, които бяха изгубили безвъзвратно.

— Братя и сестри, погледнете през прозореца! Какво виждате там? Виждате ли Земята, с нейните прекрасни градини?

— Не! — бе хоровият отговор.

— Виждате ли Марс? Виждате ли Юпитер, коронования крал на планетите?

— Не! — извикаха присъстващите. — Не! Не! Не!

— А какво виждате? — попита ги отец Льо Кок и ги остави да се надвикват. — Аз ще ви кажа какво виждате! — прекъсна ги накрая. — Нищо! Вие виждате лицето на голямата Бездна, надниквате право в Безконечния мрак на греха и покварата!

— О, спасете ни, братко Феликс и братко Зекил! — провикна се изплашен женски глас.

Льо Кок беше в стихията си. Позлатените му копчета проблясваха на светлината на свещите.

— И кой ще ви води из Безконечния мрак, което е другото име на Бездната? Кой ще ви отведе при Храма на праведните, който ви се пада по право? Кому ще се молите вие, чада мои? Нима ще се молите на капитана, казвайки; „Спасете ни, капитан Джут?“

— Не!

— Ще се молите ли тогава на онази господарка на паяците, Мадам Херувим, казвайки: „Херувиме, спаси ни задниците?“

— Не! — извикаха всички в един глас. Лари потърси с поглед херувима, но тя се бе заровила из дисковете и не обръщаше внимание на репортажа.

Петела се наведе над предните редици и лицето му се скри в сянката на широкополата шапка.

— А ще се молите ли на госпожицата без име?

Помещението се разтърси от възмутени ревове. Сякаш всеки от присъстващите бе пострадал лично от ръката на този вечно изплъзващ се дух. Може би вярваха, че наистина е така. Знаеха, че тя е само крадец. Но дали заради нея не бяха изгубили домовете си, роднините, дори познатия космос.

— Е, на кого ще се молите, питам ви аз? — продължи да ги подканва Петела.

— На капеланците, ето кому ще се молим, свети отче! — извика друга жена от първия ред. — Ще се молим на брата Исуса, за да ни помогне сега!

— Спасете ни, брате Зикел и сестро Мария!

— Братко Елвис, спаси ни от злата жена!

И стана така, че в Мезон зугу я провъзгласяваха за дявол, докато Силиконитовата секта й се прекланяше, сякаш е някакво божество. Според Лари тя бе просто една луда жена.

Те бяха петима на брой и се приближаваха откъм Лимбичния тунел, движейки се в индианска нишка. Нямаше никакво съмнение, съдейки по начина, по който държаха главите си и движеха телата си, че са човеци. И това бе единственото изискване, за да бъдеш томбо.

Посрещачите наизлязоха от своите колиби и ги заобиколиха, размахвайки предварително приготвените флагчета. Те знаеха, че томбосите ще се сражават за всеки и за общината му, независимо дали е богата или бедна. Някои томбоси също произхождаха от бордеите — млади жени и мъже, които мечтаеха да забравят беднотията и да се самоусъвършенстват по пътя на дисциплината и преодоляването на трудностите. Други бяха превъзпитани гангстери, прогонени служители на чили-закусвалните, марсиански улични бандити, наперени и покрити с белези. Един носеше нунчаку2, друг — бухалка или тояга, но повечето бяха майстори в ръкопашните умения — с крака и ръце. И никакви сложни технически средства. Лари ги уважаваше за последното, макар той самият да бе привърженик на други бойни концепции.

Томбосите не махаха на своите поддръжници. Мислите им бяха другаде. Ако някой от тях случайно ви погледне, ще го почувствате като удар в гърдите. Когато някой томбо произнася името ви, имате усещането, че ви е отрязал със скалпел от обкръжаващата ви среда. Те се носеха сред бунището сякаш бяха цветчета от рози.

Водачът, чернокоса жена е азиатски черти и плътно прилепнали бели панталони, беше неотразима. Лари погледна крадешком към Кстаска, после даде максимално увеличение на тялото й. Докато плъзгаше похотлив поглед по извивките й, той забеляза татуировка на лявата й ръка. Всички имаха такива. Беше знакът на Томбо: три линии, стилизиран дракон. Лари неволно докосна своята татуировка: емблемата на Екипажа, безкрайно заплетени циркулиращи вихри, които се извиваха спираловидно под кожата му. Той почувства едва доловими пулсации, сякаш собствените му клетки се опитваха да му пратят съобщение.

Във Висящите градини Ниглон Леглой дебнеше в засада диви котки. Беше приседнал на една издатина, зад завеса от листа и чакаше някоя котка да се появи на откритото пространство пред него. Досега не можеше да се похвали с особен успех, но нямаше нищо против, защото така си спестяваше усилието да се прицелва и стреля, както и яда, ако не уцели.

Ниглон знаеше, че рано или късно някоя котка ще си покаже носа. От време на време дори дочуваше ръмженето им от далечните храсталаци. Понякога зърваше за секунда жълтеникавата им козина между листата, но те изчезваха пъргаво, преди да съумее да реагира.

Беше се въоръжил с огнестрелно оръжие, 282-калибрен „Лафам“, с компютризиран оптически мерник и изкуствено омекотен приклад. Не беше негов, принадлежеше на Дог, който пък на свой ред го бе получил от Грант Непреклонния. Дог бе заявил, че Леглой може да го вземе на заем и дори го бе подканял да потренира с него, за да привикне с тежестта му. Оръжието наистина си го биваше, елегантно изработено, удобно за действие. Леглой бе прекарал тук цялата сутрин, бе стоял съвършено неподвижно, с изострени докрай сетива, улавяйки и най-малките вибрации. Чувстваше се, както вероятно са се чувствали на Венера ловците на динозаври, спотаени из тамошните храсталаци. Веднъж Леглой бе гледал филм за лова по онези места.

— Как върви? — попита зад него Маймуняка. Леглой едва не падна от скалната издатина. След това завъртя бавно глава и погледна неочаквано появилия се отзад спътник. Маймуняка изглеждаше както обикновено, като че ли преди малко бе изплувал от дъното на маслен резервоар. Зъбите му бяха мъхестозелени.

— Току-що избяга — рече Ниглон Леглой.

— Ти да не ми се разсърдиш — промърмори Маймуняка и се дотътри до него.

Леглой очакваше съобщение, заповед, призив. Но Маймуняка изглежда бе дошъл тук само за да убие някой и друг час стърчеше до него и разглеждаше храсталаците. Нещо се размърда отсреща.

— Котка? — попита той и вдигна ръка.

— Маймуна — отвърна Леглой, вдигна пушката и се престори, че се прицелва в главата му.

— Ма ти кво ги правиш, ядеш ли ги?

— Продавам ги на закусвалните — отвърна Леглой, доволен от хрумването си и положи пушката в скута си.

Маймуняка изсумтя нечленоразделно. В очите му трепнаха странни пламъчета.

— Къде си ходил? — попита го Леглой.

— Вика ме Грант — отвърна Маймуняка. — В доковете. Гледаше кво има там. — Той откъсна едно голямо листо от близкия клон и го смачка между мазолестите си пръсти. Подуши го, след това взе да го дъвче.

— Той как ти се струва? — попита Леглой. Ядоса се, че гласът му трепна.

Маймуняка го погледна замислено.

— Няма да се плашиш от него, мой човек — рече той, малко подигравателно.

— Не ми викай мой човек — сопна се Леглой. Маймуняка не само не се обиди, но дори не забеляза променения му тон.

— Ако питаш мен, той отдавна си е подредил патиците в една редица — заяви той. — Я глей там една!

— Патица ли?

— Котка бе! — поклати глава Маймуняка и го бутна по рамото.

Пушката изтрещя. Жълто-кафявото тяло подскочи от земята. Предсмъртен вик проряза като нож Градините.

Страхотно беше. И усещането беше наистина незабравимо.

— Какво мислите? — попита полковникът. — Истинска малка красавица, нали?

Тя докосна сребристото острие на кобалтовото копие „Дрински“. Маникюрът й беше съвършен. Достатъчно къс, за да не оставя драскотини.

— Бива си я, няма що — потвърди Грант Непреклонния. Държеше ръцете си в джобовете.

Тя спусна капака върху смъртоносния инструмент, плъзна пръсти по него, след това взе калъфа и му го подаде.

— Ваше е.

Грант Непреклонния извади дясната си ръка от джоба и отметна перчема си с палец.

— Чудно защо тъй лесно се разделяте с нещо толкова хубаво?

Полковник Старк стисна устни и лекичко поклати глава.

— Защото бихме желали вие да я използвате — бе отговорът.

Изглеждаше ужасно непоколебима в черната униформа, блестящите ботуши и червената барета, прихванала косите й. Имаше ясносини очи и бяла кожа. Зад и около нея войниците й подреждаха алпинистка екипировка, медикаменти и космически порциони. Оръжията и амунициите вероятно бяха струпани на друго, тайно място.

— Човек трябва да е добре въоръжен, ако иска сам да се защитава — произнесе полковникът. — В наши времена това е належаща необходимост.

Грант Непреклонния се подсмихна. В старите дни бившите му колеги не биха си и помислили да му предложат помощ и закрила. Сигурно щеше да го сметне за лична обида. Но сега нещата бяха далеч по-прями и опростени. Изплуваха отдавна забравени представи за водене на бой, хвърлящи нова светлина върху възможностите да се решат назрели проблеми. Имаше нещо почти освежаващо в тази идея, все едно да гледаш стар, глупав филм късно през нощта в херметически затворен апартамент.

Като по поръчка отнякъде долетя с бръмчене миниатюрно сивкаво устройство, наподобяващо детски хеликоптер. То увисна над рамото на Грант, обърна се с муцуна към полковника и взе да мърда с челюстите и пипалата си. Грант Непреклонния протегна ръка и бръмчащата машинка го ощипа лекичко по пръста.

— Е, трябва да вървя — заяви той.

Полковникът изправи рамене и скръсти ръце зад гърба си.

— Имате много хубаво „куче“ — заяви тя.

Знаеше достатъчно за устройството, за да избягва да го докосва. Грант Непреклонния се усмихна. Малкият му телохранител умееше да всява респект.

— И все пак — настоя полковникът за последен път, — помислите дали не искате да посетите Ню Литъл Фоксборн? Там провеждаме истинска показна операция. Но скоро ще наложим подобен модел и другаде.

— Ами, забавлявайте се — кимна той и се извърна. След това погали „хвърчащото куче“ долепи устни до рудиментарното му ухо и прошепна:

— Хайде вкъщи!

Його седеше, опряла гръб на стената на апартамента и положила ръце върху коленете си. Избраникът на нейното сърце призоваваше своя идол, своята свещена гробница, своя дух в бутилка.

— Какво искаш, Його? — попита я той. — На новия свят? Сочна плячка? Изгубени в гората тлъсти палернианци?

Миниатюрният призрак изникна пред него.

— Капитане — рече Грант Непреклонния.

Його въздъхна. Не обичаше, когато започваше да му говори.

— Помниш ли — обърна се той към жената от екрана, — на Честност-2 ти попадна в една младежка банда? Отритнатите, тъй се наричаха. — Малкият призрак бе изграден от светлина и не се движеше. Грант Непреклонния го разглеждаше усмихнато.

— Та според господин Шварц — продължи той, — ти си откраднала делтапланер от един полицейски кадет, с когото си имала любовна връзка. Заседнала си в нулевата гравитация като муха в паяжина, размахвайки безпомощно крака. И трябвало да те спасяват.

Його мечтаеше да е някъде другаде в този момент. Грант говореше толкова нежно на своя призрак, но в душата му нямаше и следа от нежност.

Той погали пулта на машината.

— Обзалагам се, че Десети канал би дал мило и драго, за да покаже поне мъничко от тази картинка! А вече сме толкова близо. Проникнах под кожата ти. Слях се с нервната ти система. Притаих се в сляпото петно на твоята ретина.

Трантката въздъхна и уви главата си с шала. Не разбираше значението на повечето думи, които Грант произнасяше, но въпреки това се боеше от него. Ами ако капитанът го чуе? Ако го чуят други и й разкажат?

— Його.

Тя подскочи. Ококори се. Дръпна уши назад.

— Не се гърчи страхливо, Його, знаеш колко го ненавиждам.

Той се приближи до нея и докосна с длан муцуната й. Тя потръпна. В ръцете му беше още по-безпомощна.

— Ето, пак трепериш — укори я той с нисък, но рязък глас. — Не зная защо го правиш. — Грант се наведе, взе лапата й с ръка и отърка бузата си в нея. — Ах, Його, Його. Така искам да те обичам, но понякога ти се опитваш да ме спреш.

Не можеше да говори. Усещаше присъствието на стените, тавана и хладния, твърд мрак зад тях. Тя изви глава, преглътна и го погледна с крайчеца на окото си.

Грант пусна ръката й.

— Иди и намери храна — нареди й той. — И май е време да се изкъпеш. Но преди да излезеш. Разбра ли, Його?

На монитора в Таламуса херувимът Кстаска засече стърженето на някаква свръхмощна система, която поглъщаше лакомо информация.

— Лари — извика тихичко тя. — Ето го пак.

— Идвам, шефе — обади се Лари, притича между редовете и приседна на стола до нея. Веднага разпозна признаците — това несъмнено бе някаква уникална по сила програма, добре прикрита или заглушена, така че да не може да се установи с какво се занимава. Нещо прояждаше дупки в инфосферата.

Кстаска подпря брадичка на рамото му.

— Това той ли е? — попита тя.

— Кой той?

— Онзи мъж, с трантката — отвърна тя. — Понякога се навъртат в района.

— Ах, Тайнственият мъж — сети се Лари и разтърси гривни.

Капитанът погали своето ново гнездо. Тя чукна лекичко с нокът пластината с вградената в него личност — обикновен, корбанов Ариел. Сетне се намръщи, почувствала лека болка зад гръдната кост. Беше изнервена и притеснена.

Споходена от внезапен служебен ентусиазъм, тя се свърза с Понса. На екрана мястото изглеждаше като царство на хаоса. Тъкмо инсталираха корпусния интерфейс и бяха оголили всички вериги. Предназначението му беше да подобри комуникациите между двете полусфери. Според програмистите, интерфейсът щеше да осигури невероятно облекчение в качеството на работата. Капитан Джут пусна няколко окуражителни реплики.

След това се пъхна в гнездото и се затвори в мрака, в който миришеше на пот от чужди тела, на лош дъх и на вълнение; Тя си сложи слушалките и почувства как виртуалната мрежа притиска тялото й като обезопасителен колан.

Намираше се в кабината. Бордовете бяха ярко озарени, истинска пещера със съкровища от зелени скъпоценни бисери, подскачащи графити и индикаторни светлини. Пръстите й бяха положени на клавишите, а над главата й се ширеше космосът, но истинският космос.

Движеха се. Джут усещаше безтегловната маса на прикачения товар зад нея и вибрациите от трите големи бергенски двигателя, които ги извеждаха на орбита, сред грамадните товарни платформи.

— Добре… — промълви Капитан Джут.

В далечината с трясък се зададе стар мичъмов магнитен влак, натоварен с богата руда и замразени газове от астероидните мини, докато съвсем наблизо навахови „скорпиони“ и фраймахерски „орли“ кръстосваха между рифовете подобно на алчни, метални риби. Един от тях пресече курса й в забранена близост, принуждавайки я да направи остър завой.

— Типично! — извика доволно капитан Джут.

— КАПИТАНЕ, ИСКАТЕ ЛИ ДА ИЗЧИСЛЯ НОВ КУРС? — попита над ухото й познат, приятен глас.

Табита се усмихна зад визьора.

— Дръж този курс, Алис — каза тя.

— РАЗБРАНО, ДА ПОДДЪРЖАМ КУРСА — потвърди Ариел.

9.

В Пояса, когато се свързващ по радиовръзката, обръщаш се към всички с капитане. „Привет, капитане, следвам вашия курс.“ „Вие ли сте, капитане?“ „Добре, капитане, разбрах ви.“ Доджър Гилеспи имаше няколко близки приятели, на които дори не знаеше имената. Свикнала беше да се обръща към тях с названията на техните кораби. „“Тъжно хлапе", виждал ли си „Острието“? Каза, че те чакала с нетърпение, щастливецо!" Всички бяха едно малко, сплотено общество, макар рядко да се намираха на по-малко от стотина километра един от друг.

Жалко, че не можеше да каже същото за членовете на експедицията на Дейвид Ксавир.

След като пресякоха един канал с клокочеща кафява вода и се изкатериха по стръмния склон до пещера, пълна със сталактити и сталагмити, капитан Гилеспи обяви кратка почивка. Децата се втурнаха наоколо с радостни викове и закрепените на каските им фенерчета блясваха тук и там като светулки.

— Най-добре да продължаваме, капитане — предложи почти веднага преподобният Арчибалд, като пристъпваше енергично от крак на крак. — Ранените в ариергарда, нали така?

Гилеспи го погледна смутено. Все още не можеше да привикне с военната му осанка, също както и с привидната му благочестивост. Тъкмо той настоя да се забавят, за да погребат убитите и от двете страни, като за целта използваха пръст и едри парчета от матрица.

След като отстъпиха от засадата на перките, единственият представител на разумния свят, когото мярнаха, бе никакъв непознат мъж, на около пет нива над тях, които тикаше количка с нещо като голяма аудио-визуална уредба. Но кога беше това — дали вчера? Никой не можеше да си спомни точно.

Капитан Гилеспи се отърва само с ухапване на дясната ръка, което обаче не й даваше мира, и няколко драскотини, най-лошата от които бе на хълбока и вече се беше възпалила. Болеше я при всяка неравност по пътя. Тя крачеше смръщено в кръга озарен от големия снимачен прожектор, който Ксавир носеше на гърба си. Благодарение на сивия си маскировъчен комбинезон, единствен той се бе отървал невредим от схватката.

По-късно пресякоха тунел, който някой бе използвал, за да изхвърля боклуци. Спряха на самия край на голяма купчина от пластмасови чашки за кафе и използвани салфетки. Кучето се зарови с радостно сумтене и дори вдигна крак.

Тук решиха да се прегрупират и да дадат отдих на носачите с ранените. Джоан и Лойд настояваха да задържат тяхната носилка, защото не можели да носят Роналд. Доджър знаеше, че смъртта му ги е разтърсила дълбоко. Те бяха млади и невинни и като всички младежи смятаха, че са неприкосновени за смъртта. Капитан Гилеспи предполагаше, че скоро може да получат друг подобен горчив урок. Жената, която носеха — една от лаборантките в групата на Катсингълови — все още не беше дошла в съзнание.

Тунелът се разтваряше в голяма подземна кухина, през средата на която, сред брегове от оголена матрица, ромолеше рекичка с цвят на прясна, пенлива бира. Прекосиха я и продължиха напред, за да се озоват пред гърлото на следващата пещера. Тук, на брега на плитък, мръсен резервоар, спряха за поредната почивка.

— Страшничко — промърмори Джоан, загледана в зловещо проблясващите килими от хлъзгав мъх, които покриваха пода.

Кстаска бе напълно извън обсега. Картографите не изглаждаха никак обезпокоени.

— Това е Цистернум Мата — обявиха спокойно те. Някои забелязаха странни отпечатъци от лапи в податливия мъх и фекални остатъци, наподобяващи вкаменени пури.

Издокарани в бозави комбинезони, Катсингълови коленичиха, за да ги огледат.

— Не са от перки — увери един от тях професор Ксавир. — Което съвсем не означава, че тук не се навъртат перки — добави друг. Естествоизпитателите бяха наблюдавали с вълнение поведението на дребните злобни същества и все още спореха разгорещено за причините и значението на явлението.

Отново продължиха, следвайки ронливия бряг на рекичката, като я пресичаха всеки път, когато стигаха някой брод. Дженива Маккан още не можеше да си прости загубата на най-съществената част от оборудването, както и на сензационния материал, заснет по време на сражението.

— Нищо нямаше да им направим — гневеше се тя и риташе ядно водата в плитчините. — Животни. Ето какви са. Ей, дори щяхме да им предоставим тяхно собствено време, стига само да бяха ни позволили да го обсъдим на спокойствие.

— „Часът на перките“ — захили се Бет. — Или „Подземната фауна“.

— Те са атавизъм — мърмореха помежду си учените. — Или преднамерена мутация? — те се споглеждаха въпросително.

Доджър Гилеспи знаеше, че ако пак спрат, едва ли ще намери сили да преодолее болката. Замаяна от изтезаващия пламък в хълбока и умората, тя се препъна в един полузаровен въздушен отдушник и подплаши едър, охранен плъх, който сигурно достигаше петдесет сантиметра от носа до опашката. Нямаше и следа от бледолики жени с дълги кожени палта, метнали на рамо чували с ограбено имущество.

Изморена до крайна степен, Джоан най-сетне позволи на един от ловците да я смени. Тя дотича при Доджър и й подаде ръка.

В първия момент Гилеспи не я забеляза и трепна уплашено.

— Господи, малката, по-внимателно.

— Уф, извинявай. Исках да ти помогна.

— Не го прави отново, инак ще трябва мен да ме носиш. Как е тя? — Доджър кимна към носилката.

Джоан повдигна рамене.

— Не е идвала на себе си. Нямам представа дали ще оживее. — Говореше пресипнало, но очите й се навлажниха.

— Хайде, давай — подкани я капитан Гилеспи и сложи ръка на рамото й. — Поплачи си. Ще ти олекне.

— Майната ти — отвърна мрачно Джоан и отстъпи назад. — И без теб ще се оправя. — Тя си обърса носа. — Ама и той беше един задник — добави тя, все още не прежалила загубата на Роналд. — Да знаеш само колко ми липсва…

— Аха — кимна замислено Доджър. Джоан отново я доближи и я хвана за лакътя.

Двете продължиха напред, залитайки от изтощение.

Експедицията достигна извор, от който бликаше тебеширенобяла вода, която беше отмила горния слой на матрицата в непосредствена близост, оголвайки едри снопове от червеникави влакна, подобни на уголемени конски косми. Катсингълови веднага заеха удобна позиция до едно от тези образувания и бяха погълнати от наблюдения и разгорещени обсъждания. Един от тях посочи мъничките черни петънца, покриващи някои от влакната.

— Силиконови бръмбари — предупреди мрачно друг.

— Е, и какво? — попита Лойд, застанал недалеч от тях.

— Космически термити — обясни му капитан Гилеспи. — Ядат всичко.

Лойд дръпна, отвратен, ръка.

— Що не вземем да се откажем и да се приберем у дома? — попита той. — Ако тръгнем веднага, довечера ще сме в Уингуотър каньон.

Джоан погледна Доджър, после сведе очи към пода. Тя подритна парче от матрица към водата.

— Мисля, че сме малко по-далече, отколкото предполагаш — произнесе предпазливо Доджър.

Тя дръпна една навита цигара зад ухото си и я запали. Димът се разгърна в неподвижния въздух и резливата му миризма се смеси с мириса на влажен мъх и диви гъби, на мокра матрица и канали. Таванът над тях сияеше като червено зарево на нощно небе.

Когато доближиха следващата цепнатина, от нея вече висяха плетени стълби, но нямаше и следа от тези, които ги бяха поставили. Изследователската група започна да се спуска изморено надолу по влажната стена.

Спряла на самия ръб, Гилеспи извади полупразната си манерка и погълна жадно последните капки на дъното. Беше достатъчно жадна, за да започне да пие и това, което се стичаше надолу по стената.

В тясната клисура стенанията на ранените се чуваха по-ясно. Професорът обещаваше на всички, че скоро ще спрат, за да устроят бивак, но условията не бяха никак подходящи. Само децата се чувстваха щастливи тук.

— Мирише ми на изгоряло — обади се неочаквано Джоан и раменете й потръпнаха.

Капитан Гилеспи кимна.

— Мирише на война — рече тя. — Напомня ми Еладелдийския огнен фонтан.

— О, не — завъртя глава Джоан. — Нещо гори. Натам! — Тя се затича към тунела отляво.

— Божичко мили! — извика Гилеспи и се втурна след нея. Изпадаше в ужас при мисълта, че могат да се разделят. — Джоан откри нещо! — викна тя през рамо на останалите. Така и не можа да чуе дали някой отвръща, докато прескачаше грамадните отломъци от натрошена матрица. Сега вече и тя усещаше мириса на изгоряло.

После зърна Джоан, която разговаряше с някакъв непознат.

Беше еднокрака жена, придружена от едноока котка.

— Коя е тази? — попита професорът. Търчеше задъхано зад тях, следван от Дженива Маккан и Вет, трима мъже с пушки, един с разпятие и териера, със завързана на шията носна кърпичка. — Говори ли английски?

Преди да бъде осъществен какъвто и да било контакт, котката изви гръб и изфуча срещу кучето, което първо подскочи от изненада, после започна да лае яростно. Няколко души се опитаха едновременно да го сграбчат за кърпата, но при рязкото навеждане си удариха главите. Котката се изкатери чевръсто по гърба на своята господарка — маневра, която й осигури тактическо преимущество.

Докато териерът Тими бе заловен и изведен далече от мястото на срещата, професор Ксавир пристъпи към непознатата и я попита:

— Бихте ли ни осведомили къде точно се намираме? Зная, че сме някъде в Медулата, но кое е това ниво?

Жената не отговори. Стоеше и го гледаше, сякаш въобще не я бе заговарял.

Нещо в дрехите й, в странния тен на кожата й и в изцапаното й лице, в осанката й и в балансиращата на рамото й котка накара Доджър Гилеспи да я попита:

— От колко време сте тук?

Жената обмисли въпроса и отговори на английски:

— През целия си живот.

— Абсолютно невъзможно — завъртя глава Ксавир, до когото стоеше Дженива Маккан. Беше прав, жената изглеждаше поне на шейсет, а корабът не можеше да се похвали с подобна почтена възраст.

Дженива изтика Бен напред и застана до нея.

— Дженива Маккан, Девети канал — представи се тя, като бърчеше нос от миризмата. — Бихте ли ми казали как се озовахте на борда?

Еднокраката жена ги огледа последователно. Лицето й не беше се променило от момента на появяването им.

— Знаете ли, че „Изобилие“, станцията, на която се намираме, е в движение? — попита Бет. — Знаете ли, че…

— О, стига, Бет — прекъсна я Дженива. — Няма нужда да я покровителстваш. Я дай отблизо котката.

За първи път Бет отказа да се подчини.

— Знаете ли, че летим към Проксима Центавър? — говореше настоятелно тя.

— Каква станция? — попита жената.

— Тази станция! — избухна неочаквано Дженива и плесна с длан стената. — „Изобилие“! Вие как я наричате?

Но отново не получи отговор.

Точно в този момент, сякаш за да илюстрира по-добре обсъжданата тема, корабът изпълни едно от периодичните си разклащания, като внезапно забавяне на асансьор. За частица от секундата, гравитацията изчезна, сетне всичко отново застана на мястото си.

— Видяхте ли! — извикаха всички. — Какво ще кажете затова?

Жената се ухили почти зловещо и промълви:

— Паяци!

От всички най-много я харесаха децата.

— Ами че тя прилича на вещица! — бе единодушното им заключение.

Жената не им обърна внимание. Стъпвайки с изумителна енергичност, тя ги поведе през една тясна, събираща се горе цепнатина, към уединена котловина, пълна с дим, където дузина нейни съплеменници седяха и грееха тела край огън, подклаждан от изсушени растения.

— Страхотно — бе лаконичният коментар на Лойд.

Имаха бледа кожа, червеникави пришки под очите и по вратовете си и къдрави, масурести коси. Те разглеждаха новодошлите с незаинтересувани очи, докато отпиваха с метални канчета кафеникавата помия във варела над огъня.

Имаше един обгорял и очукан метален контейнер, който те или някой друг бе довлачил дотук чак от доковете, и сега го използваха за жилищно помещение. Бет го засне от няколко гледни точки, като се спря подробно на скъсана книга и очевидно ценена от всички стара чанта, а през това време Дженива разпитваше Катсингълови за първите им впечатления от това изгубено племе.

Професор Ксавир показа на насядалите около огъня скиците, които носеше.

— Търсим тази жена — обясняваше им той. — А също и ей такива надписи по стените.

— Не съм виждал таквиз неща — обади се един мъж, който дори не бе погледнал рисунките. Никой от тях не знаеше нищо за капеланците и фраските, нито бяха срещали наблизо извънземни. Изглежда нямаха представа, че се намират на милиони километри от Земята, а и новината не им направи никакво впечатление.

— Добре, сега ще ви покажем едно филмче — упорстваше професорът и даде знак на техниците да се подготвят. — Ще ви помоля да се съберете край мен.

— Никога не сме виждали онуй момиче — повтори отново мъжът, докато почесваше дългата си брада. — Пък и вас комай досегиз не сме ви зървали тъдява.

Преподобният Арчибалд реши, че това е покана за проповед, и зае изгодна позиция, със зачервено от внезапно обхваналия го религиозен плам лице.

— Аз и моите братя сме кръстоносци в името на Всемогъщия Бог — подхвана той. — Господ ни прати с тайна мисия, да търсим тази нещастна съгрешила женица и да освободим измъчената й душа.

— Амче туй вярно ли ще е? — попита брадатият мъж. Имаше нисък и мек глас, като мъркащ в другия край на тунела камион. — Щото Боже Всемогъщия и мен ме е натоварил с една тайна мисия. — Той издаде напред бухналите си устни и кимна важно. — Да си седя тук на задника и да не давам на плъховете да ми изядат топките.

Екзорсистът се отдръпна отвратен, докато останалите от експедицията едва сподавяха кикота си. Най-накрая Доджър не издържа и започна да се смее гръмогласно, последвана от Лойд, и това отприщи другите. Забелязал, че преподобният опипва нервно оръжието си, Ксавир побърза да го изтика настрани.

Жената с котката обаче го дръпна за ръкава.

— Нали искахте да видите нещо? Елате, ще ви покажа.

— Можете ли да ни покажете как да се махнем оттук? — попита обнадеждено Лойд.

Жената облиза устни, но когато заговори, в гласа й нямаше нито съмнение, нито неувереност.

— Ще ти покажа нещо, момче. Ела да видиш Големия приятел.