Оковният пръстен

9.

Тур прекара последните нощни часове задрямал зад едно дърво близо до пътя, на четвърт миля от североизточната порта на Монтефолия. Най-сетне златната зора се сипна откъм хълмовете на изток и той заоглежда прашния път. Не искаше да мине пръв през портата, нито втори. Прекалено много щеше да бие на очи. Трети, може би. Пътят беше необичайно пуст за това време на деня и толкова близо до голям град като Монтефолия. Сигурно хората гледаха да стоят колкото се може по-далеч от войниците. Но най-накрая по пътя се зададе конник, навярно лозимонец, а после и един старец, който буташе пред себе си ръчна количка, натоварена със зеленчуци. Тур излезе на пътя и го последва на почтена дистанция.

Градската стена се извиси пред него и той удивено преглътна. Дялани камъни и тухли на най-различна възраст се спускаха към езерния бряг, после се извиваха нагоре и обиколно, гушнали Монтефолия в защитната си прегръдка. Поне една миля стена, най-малкото. И Рим ли беше такъв? В ясната утринна светлина градът изглеждаше вълшебен. „Нима хора са построили всичко това? На какви ли други чудеса е способен човекът тогава?“ Вярно, стената се нуждаеше от ремонт на някои места, където камъните се бяха оронили. Сякаш му бяха поникнали криле. Защо беше останал толкова дълго в Брюинвалд, когато всичко това го бе чакало в другия край на пътя? Ури се беше опитал да му го каже…

Мисълта за Ури, който навярно лежеше от дни в лапите на жестокия враг, без да има кой да се погрижи за раните му, накара Тур да усили крачка и не след дълго той настигна стареца с количката. Портата представляваше арковиден проход, врязан във висока квадратна кула с покрив от червени плочи. Там дядото със зеленчуците беше спрян от трима стражи — един невъоръжен мъж с униформената ливрея на града и двама лозимонци с мечове на кръста. Последните двама носеха натруфените ливреи, ушити специално за годежните тържества — туники в ярко зелено-златно райе и зелени наметала с герба на Феранте, избродиран върху тях, сега мръсни след неочакваното им превъплъщение в бойни одежди и седмицата на обсада и окупация.

— Репички? — попита недоволно градският страж, като разрови съдържанието на количката. — Само репички ли ни носиш? — Всъщност освен репички в количката имаше връзки маруля и зелен лук.

— Нашите хора ще ни осигурят прехраната, по един или друг начин, ако местните продължават да се дърпат — каза вторият лозимонец и погледна злобно стареца. — Предай това на съседите си.

Дядото вдигна рамене — най-смелото открито предизвикателство, което смееше да си позволи — и продължи напред, бутайки количката си. Градският страж насочи вниманието си към Тур.

— А ти по каква работа идеш, страннико?

Тур замачка смирено кепето в ръцете си.

— Търся работа, господине. Чух, че в замъка търсели да наемат леяр.

Градският страж изсумтя и вписа името на Тур — което той назова като „Тур Вил“ — и професията му във входната книга.

— А откъде си?

— От Майсен. Алтенбург — избра напосоки Тур. Веднъж беше срещнал един сакат миньор от Алтенбург — ръцете му бяха разядени и беше почти сляп от корозивния кадмий. Стори му се подходящо място, което да назове, достатъчно отдалечено.

— Немски металоработник, а? — рече по-ниският лозимонец. — Ще са доволни да те наемат.

Тур се обърна оживено към него:

— Знаете ли къде трябва да ида и кого да попитам?

— Ида в замъка — надясно и после все направо по главната улица — и питай за секретаря на господаря Феранте, месер Николо Вители. Той се занимава с наемането на работници.

— Благодаря ви, господине. — Тур побърза да се отдалечи.

Улиците бяха тесни — приличаха на клисури между скупчените високи каменни къщи и дюкяни. Небето отгоре се виеше като синя панделка. По улиците нямаше много хора. Внезапно му хрумна, че ще му е по-лесно, ако прескочи до къщата на Фиамета сега, преди да са го затрупали с бог знае какви задачи в замъка. Спря някакъв човечец, привел гръб под товар дърва за огрев, и го попита накъде е Виа Новара.

Следвайки указанията му, Тур свърна в посока, обратна на замъка. Суха канавка минаваше по средата на настланата с калдъръм главна улица. Откри Виа Новара близо до източната градска стена и продължи нагоре по хълма към края й.

Онази голяма квадратна къща ли? В очите на Тур тя приличаше повече на палат, цялата от дялани камъни. Изящни решетки от ковано желязо с орнаменти във формата на листа и лозници охраняваха прозорците на първия етаж, а високо над тях се точеше редица големи прозорци с дървени кепенци. Колко подходящ за Фиамета декор беше тази къща. Достойна да я защитава като перла в сърцето си, като малка ломбардска принцеса. Нищо чудно, че Фиамета се тревожеше за нея.

Масивна дъбова врата се вместваше в арка от бели мраморни блокове, които изпъкваха във весел контраст на фона на жълтеникавите камъни на стените. Вратата беше отворена, пазена от въоръжен лозимонец със зелено наметало. Друг лозимонец — младо конярче с румено лице — стоеше на улицата отпред и държеше юздите на два коня. Едното животно беше с обикновен кожен оглавник. Другото — едър лъскав кафяв жребец с бяло петно на челото и бели чорапки — имаше дълъг позлатен мундщук и юзди от зелена кожа със златни кабари, нагръдник с копринени пискюли и подопашник в същия стил. Тур спря неуверено.

— Какво искаш? — попита подозрително пазачът, като го видя, че се мотае пред къщата.

— Чух, че секретарят месер Вители търси да наеме леяри — започна Тур, подчертавайки преднамерено северняшкия си акцент. Канеше се да добави: „Но обърках посоките и се изгубих“, когато пазачът се отпусна и махна разбиращо с ръка.

— Влизай.

Стреснат, Тур мина покрай него с рамото напред. Поспря в настланото с плочи преддверие, докато очите му се нагодят към полумрака. Вдясно от него една врата водеше към пуста работилница с тезгяси и неразбория от разхвърляни инструменти — захвърлени, осъзна Тур, забелязал празните скоби на стените. Пейките бяха разбутани, едната дори бе преобърната. Помещението явно бе посетено от плячкаджии, но още не беше оголено докрай от инструментите. Тур тръгна напред към светлика на просторен вътрешен двор.

Дворът имаше собствен кладенец. И малко басейнче, сега сухо. Първоначално може и да е бил проектиран като градина, но в момента по нищо не приличаше на такава. Повече напомняше за адска работилница, приютила някакъв сатанински проект, прекъснат без време и изоставен. Тур разпозна някаква система в очевидния хаос от кранове, зидария, изкопи и скелета.

Майстор Бенефорте беше изградил повдигната топилня в собствения си вътрешен двор. Под нея, в дълбок изкоп, стоеше огромна глинена буца, надупчена с тънки тръби и застопорена с железни скоби и греди. Буцата бледо напомняше за човешка фигура, като блатно чудовище в зачатък. Не можеше да бъде друго освен великия Персей, за когото бе споменала Фиамета. Въглените в ямата показваха къде стопеният восък е бил източен от калъпа, изсушавайки и подготвяйки го за стопения бронз. Около фигурата беше натрупан насип от пръст, надупчен на места с глинени тръби. Всичко това беше покрито с навес от брезент, който да пази изпечената глина от дъжда — но дъжд така и не бе завалял.

Откъм дървената галерия, обточваща втория етаж, се чу нечий дълбок мъжки глас:

— Тук няма нищо. — Проехтяха стъпки, Тур се обърна и видя мъжа, който се беше подпрял на парапета и също го гледаше.

Беше силен на вид човек към четирийсетте, облечен с ризница от метални брънки върху подплатен жакет и панталони за езда от твърда кожа. Явно офицер, ако се съдеше по меча и самоувереното му държане. Тъмната му коса беше подстригана късо, за да не стърчи изпод прилепналата шапка, която мъжът носеше под шлема си. Беше гладко избръснат, макар че гъстата брада тъмнееше по страните и брадичката му. Естествената грубост на лицето му контрастираше с живите тъмни очи, които оглеждаха Тур преценяващо и без страх. Дясната му ръка, отпусната върху парапета, беше превързана с бяла марля.

Отново се чуха стъпки и на верандата отсреща се появи друг мъж. Тур се стегна, насочил всичките си усилия към мускулите на собственото си лице, от страх физиономията му да не се сгърчи издайнически. Защото беше познал дребния мъж с червената роба, когото бе видял да насочва стрелците от върха на кулата в огледалото на Монреале.

— И тук нищо — каза той, после погледна надолу, видя Тур и се намръщи. — Кой си ти?

Тур отново замачка шапката си.

— Ще прощавате, господине. Аз съм металоработник. Стражът при градската порта ми каза да потърся месер Вители.

— А, ясно. — Дребният мъж като че се поотпусна. — Пратили са те значи? Е, вече ме намери.

Тур си помисли, че прокълнатият му талант да намира разни неща въобще не подбира. Никак не беше сигурен, че е готов да се срещне с месер Вители. Но пък човекът беше кльощав, приличаше на обикновен чиновник, определено не беше надарен с решителна брадичка, очичките му бяха лъскави, а самият той подскачаше неспокойно като кос. Защо тогава да се притеснява от него?

— Случайно да си майстор леяр? — попита Вители.

— Не, месер.

— Жалко. Е, изглеждаш достатъчно силен. Нает си. Бива ли те в разгадаването на гатанки?

— Ъ?

— Силен, но не особено умен. Ела тук.

Тур послушно се качи по стълбите и застана пред мъжа в червено. Човекът с вид на офицер заобиколи и се присъедини към тях.

— Търсим нещо — каза Вители на Тур. — Книга, или може би свитък. Вероятно са скрити добре.

Купчина книги и листове лежаха разпилени край една ракла, изнесена на верандата. Тур я посочи и попита:

— Не е сред тези, така ли, месер?

— Не. Но прилича на тях. И тези са ценни, но не тях търсим.

Другият мъж каза гърлено:

— Откъде си толкова сигурен, че въобще съществува, Николо? Мисля, че ни прати за зелен хайвер. Или пък Бенефорте я е изгорил още преди години.

— Трябва да съществува, милорд. Ако е била у него, той никога не би я унищожил. Никой маг не би го направил. Особено ако е стигнал толкова далеч.

„Милорд“? Значи това бе самият Феранте? Тур се зачуди дали не трябва да извади малкия си кинжал и да се опита да го убие още тук и сега. Кинжалът му беше навикнал по-скоро да реже хляб за вечеря. Този мъж с вид на офицер определено не приличаше на въплътения дявол, който Тур бе очаквал да види. Обикновен човек, симпатичен дори. Ризницата защитаваше гърдите му, а той така и не се обърна с гръб. Явно му беше навик, което пролича, когато се плъзна покрай тях към съседната стая, като не позволи на никого, дори на Вители, да остане зад гърба му. После още един облечен в зелено страж излезе от стаята и удобният момент отлетя.

— Помогни му — каза Вители, като махна на Тур да се присъедини към войника. — Проверявайте всяка тухла и дъска, всяка.

— Да, месер. — Стражът, който изглеждаше доста отегчен, даде знак на Тур да го последва.

И така Тур се оказа зает да почуква по камъни и хоросанова мазилка и да клечи, промушвайки кинжала си в цепнатините между дъските на пода, педя след педя. Провериха първата стая, после продължиха в следващата.

Вители подаде глава през вратата.

— Довършете този под. Ние ще си опитаме късмета в мазето.

„Аз бих отишъл нагоре, а не надолу“ — помисли си автоматично Тур и прехапа устни, преди да го е произнесъл на глас. Не му беше времето да проявява таланта, късмета или каквото там друго притежаваше. В това поне беше сигурен. Сведе глава към дюшемето и се зарече да не поглежда към тавана.

Следващата стая, както осъзна с известно притеснение Тур, беше спалнята на Фиамета. Дървеното легло клечеше разглобено, а дюшекът бе разпорен с нож явно при първото припряно претърсване за съкровището на бижутера. Две ракли лежаха прекатурени и опразнени, но от съдържанието им не беше останало нищо освен няколко стари ленени фусти, които се въргаляха захвърлени на пода. Това едва ли бяха били единствените дрехи на Фиамета. Войниците сигурно бяха отнесли хубавите рокли. Притеснен от смътно чувство за неприлично оскверняване, Тур изправи раклите, събра разхвърляното бельо и несръчно го нагъна. Дали войниците се бяха смели, правейки си просташки шеги с дрехите й? Тур не искаше никой да се присмива на Фиамета, която така сърцато защитаваше достойнството си. Свъси гневно чело.

— Хайде, размърдай се — подкани го нетърпеливо войникът, решил, че Тур се опитва да изклинчи. Тур се зае да почуква усърдно стените. В тях нямаше нищо, знаеше го със сигурност. Една стена, втора, трета…

— Аха! — извика коленичилият в ъгъла войник. — Намерих го! — Той повдигна с върха на камата си една къса дъска. Под нея имаше свитък хартия, вързан с панделка. Войникът го измъкна и го размаха ухилен ликуващо, после бързо излезе да намери господаря си. Тур го последва.

Откриха Феранте и месер Вители в кухнята — явно току-що бяха излезли от мазето, защото изглеждаха прашни и намусени.

— Ето го, милорд! — Стражът възбудено размаха свитъка.

— Ха! — Вители го грабна, издърпа панделката и разстла листовете върху кухненската маса. Пукнатините по дървения плот бяха пожълтели от брашното на безброй омесени хлябове и макарони. Вители зачете, обръщайки нетърпеливо листовете, но физиономията му скоро се издължи разочаровано. — По дяволите! Боклук.

— Не е ли това? — попита обезкуражено стражът, който през последните няколко минути беше опипвал плоската кесия на колана си. — Намерих го скрито под една дъска на пода…

— Почеркът не е на Бенефорте. Сигурно е дневникът на момичето. Пфу! Бележки върху разни заклинания, да, но всичкото е обикновен чирашки боклук. Клюки, любовни заклинания и подобни простотии. — Вители презрително метна листовете встрани.

Когато Феранте и Вители му обърнаха гръб, Тур събра скришно листата, върза ги с панделката и ги пъхна в един шкаф, който приютяваше прашна и очукана калаена купа. Феранте спря на вратата, за да пропусне Тур, Вители и горчиво разочарования страж пред себе си.

— Достатъчно време загубих тази сутрин — каза той, когато се върнаха във вътрешния двор. — Можеш да вземеш неколцина от хората и да се пробваш отново следобед, Николо, щом толкова държиш, но ако питаш мен, просто ще трябва да минем без него.

— Трябва да е тук някъде. Трябва — не се предаваше секретарят.

— Така казваш ти. Може пък да е пазил всичките си записки в главата си, а?

При тази мисъл Вители изпъшка. Феранте се огледа разсеяно.

— Може пък като стана дук, да ти дам тази къща.

— Това би ме задоволило, милорд — каза Вители и лицето му позагуби мрачното си изражение.

— Добре.

Вители излезе на слънцето и погледна под брезента, метнат върху някаква безформена купчина.

— Да наредя ли да пренесат тези слитъци в замъка заедно с книгите, милорд?

Грижливо подредените метални слитъци тежаха по около петдесет килограма всеки, прецени Тур, което без съмнение бе единствената причина да не бъдат отнесени още при първата вълна на плячкосване, преди някой офицер да пристигне и да обяви къщата за личен периметър на Феранте.

— Остави ги засега — вдигна рамене Феранте. — Няма да избягат. Докато не намерим майстор-леяр, способен да излее оръдие, което да е по-опасно за враговете ни, отколкото за нас, нищо не пречи да останат тук. — Феранте му обърна гръб. — Хайде, германецо.

Тур нарами вързопа си. Феранте спря при дъбовата врата и заговори на войника, който стоеше на пост там.

— Знам, че сте ровили из къщата за съкровище.

— Не, господарю — отрече потресен войникът.

— Не ме лъжи, или ще заповядам да те разпънат. Не ме е грижа, че ти и приятелчетата ти сте си прибрали някоя и друга дрънкулка в джоба. Но ако разбера, че някой е изнесъл и една хартийка, била тя и инвентарен списък на нощните гърнета, ще му забуча главата на кол преди да се е мръкнало. Разбра ли?

— Да, милорд. — Стражът остана като истукан, докато Феранте и Вители не яхнаха конете си. Двама войници с нагръдници и шлемове, които бяха претърсвали градината и бараката за инструменти, се появиха, повикани от конярчето, и тръгнаха след конниците. Стражът на Тур и конярчето вървяха най-отпред.

По знак на Феранте Тур застана до стремето му и малобройната им процесия пое през града. Стражите се блещеха подозрително към всеки непредпазлив гражданин, който не смогваше да се отдръпне навреме. На свой ред, монтефолианците сякаш се стопяваха във въздуха при приближаването на Феранте, шмугваха се в най-близкия дюкян или пресечка, или в най-лошия случай притискаха гръб към стените. Никой не дюдюкаше, никой не го поздравяваше с възгласи. Сякаш кръг от тишина обграждаше Феранте и се движеше заедно с него.

Само четирима стражи? Толкова ли беше смел Феранте? Яздеше с изправен гръб и не си правеше труд да се оглежда, за разлика от ескорта си. Хиляди монтефолианци живееха в този град. Ако всички се изсипеха наведнъж на улиците, Феранте и хората му нямаше да ги удържат и пет минути, въпреки оръжията си. Защо хората не правеха нищо, чудеше се Тур. Нима дук Сандрино е бил толкова непопулярен сред народа си? Или за гражданите тираните са взаимозаменими, опре ли до чисто практическата страна на живота? Може би неочакваният обрат в положението на Феранте — от зет в узурпатор, от приятел във враг — просто се бе оказал твърде внезапен и хората още не бяха успели да го осмислят. С какво държеше Феранте монтефолианците? Със страх, да, но… лесно беше да си представиш как тълпа разгневени граждани залива улиците, за да отмъсти за убийството на дука си, но кой ще бъде първият, изправил се доброволно пред вражеските мечове? Тур беше чуждоземец и тази борба не беше негова. Или беше? „Жив ли е Ури?“ Поредният завой разкри гледка към замъка, кацнал на склона на стръмния каменист хълм, и стомахът на Тур се сви.

— Е, германецо — заговори го дружелюбно Феранте. — Какво знаеш за направата на оръдия?

Тур раздвижи рамене, за да нагласи вързопа по-удобно на гърба си. Опитваше се да не мисли какво има вътре.

— Работил съм в топилни, милорд, извличахме метала от рудата. Чистех пещите и помагах да товарят горивото и метала. Задвижвах меховете. Помагал съм при отливане в пясъчни ями, но само дребни неща, табели и свещници… само веднъж помагах при отливането на църковна камбана.

— Хм. Как би поправил пукнато оръдие? Ако ти се наложи.

— Аз… зависи от пукнатината, милорд. Ако е надлъжна, чувал съм че нагрявали железни обръчи и обшивали с тях дулото. Ако е напречна, може би трябва да се отлее калъп по старото оръдие, после самото оръдие да се стопи и да се отлее наново. Но тогава ще ви трябва допълнителен метал, заради загубите в пещта и каналите.

— Разбирам. — Феранте го изгледа одобрително. — Виждал съм военни инженери да правят номера с обръчите. Изглежда, си разбираш от работата. Добре. Ако не открия друг майстор, може да получиш неочаквано повишение.

— Аз… ще се постарая, милорд — отвърна неуверено Тур.

Феранте се изсмя.

— И добре ще направиш.

Изглеждаше в доста бодро настроение за един убиец. Тур реши да насили късмета си и попита:

— Какво търсехте в онази къща, милорд?

Усмивката на Феранте се стопи.

— Не е твоя работа, германецо.

Тур разбра намека и млъкна. Наближаваха хълма, където пътят се изкачваше към замъка. С периферното си зрение Тур мярна някакъв мъж, който изтича и се сниши зад едно корито за водопой. На ъгъла на една пресечка стояха трима млади мъже и единият от тях се взираше настойчиво във Феранте. Останалите имаха вид, сякаш нарочно стоят с гръб към процесията. Феранте усети вперения в него поглед, макар да не му отвърна, само вирна брадичка и стисна челюсти, после прехвърли юздите в превързаната си дясна ръка, а лявата се приближи до дръжката на меча му. Други петима-шестима младежи, на пръв поглед прекалили с бирата, се клатушкаха по една странична уличка и пееха. Залитаха и се блъскаха един друг, но гласовете им бяха твърде приглушени. Стражите на Феранте настръхнаха като кучета, но не извадиха мечовете си, а погледнаха към господаря си, чакайки заповеди.

Тур се огледа за някакво място, каквото и да е място, дюкян или уличка, където да се шмугне. Нищо. Сградата вдясно от него не предлагаше изход, вратата беше заключена, а прозорците — със спуснати кепенци. Отпред тримата младежи се присъединиха към другите шестима и вкупом се изсипаха на улицата. Всички държаха извадени мечове. Вече никой не се провикваше пиянски. Решителност, гняв, страх и опасения пробягваха по лицата им. Едно момче, не по-голямо от Тур, изглеждаше толкова позеленяло, че той почти очакваше да се превие на две и да си изповръща червата.

Двама от младежите изскочиха напред, после отстъпиха, осъзнали, че съзаклятниците им не са ги последвали достатъчно бързо. Неколцина се развикаха, сипейки обиди по адрес на Феранте и стражите му — повече, за да си вдъхнат кураж, помисли си Тур, отколкото за да подразнят противниците. Лицето на Феранте беше твърдо като стомана. Той кимна и стражите извадиха мечовете си. Вители, който беше въоръжен само с кинжал, дръпна юздите на коня си.

Опитните войници на Феранте запазиха мълчание, което беше много по-зловещо от заплашителните крясъци на нападателите. Стражите чакаха напрегнато — може и да бяха неграмотни, но познаваха аритметиката достатъчно, за да направят разлика между шест и десет. Въпреки това изглеждаха по-скоро възбудени, отколкото уплашени, сякаш им предстоеше неприятна, но до болка позната задача. Конярчето на Феранте извади камата си и погледна през рамо към своя господар. Феранте му кимна. Тур изръмжа наум. Трябваше ли и той да извади ножа си? Беше се оказал от погрешната страна…

Групичката най-после се втурна към Феранте, пришпорвана от кряскащия си водач, който пренасочи цветистите си обиди от лозимонците към своите разколебани другари. Тримата стражи се хвърлиха напред и ги посрещнаха с трясък и стържене на метал.

Добре облечен младеж със син елек и яркожълт клин се промъкна между вкопчените в близък бой стражи, без да сваля очи от лицето на Феранте. Конярчето изтича напред да го посрещне, размахвайки камата си. Двубоят беше неравен, а камата не можеше да устои на далеч по-дългото оръжие. Монтефолианецът заби меча си в гърдите на момчето и то изпищя. Жълтият клин спря, сякаш потресен и удивен от собственото си деяние.

Феранте почервеня.

— Страхливец! — изрева той, изтегли с лявата ръка меча си и пришпори напред кафявия си жребец. Пламтящите му черни очи се впиха в Жълтия клин с ужасяваща съсредоточеност. Жълтия клин го погледна в лицето, издърпа меча си от тялото на конярчето сред фонтан от кръв, обърна се и побягна.

С което почти успя да отвлече Ферйнте извън кордона на стражите. Ръце се протегнаха да сграбчат позлатената сбруя на жребеца и нападателите зареваха победоносно. Феранте обърна коня си към тях и го пришпори отново. Жребецът се изправи на задните си крака, зацвили и зарита във въздуха, отбелязвайки поне едно попадение, ознаменувано от смразяващ звук като от разцепена диня. Стражите хукнаха да настигнат господаря си.

Един монтефолианец с меч изскочи пред Тур. Тур изтегли светкавично кинжала си и успя да отклони удара в последния момент, а после, като не знаеше какво друго да направи, се хвърли напред и стисна нападателя си в мечешка прегръдка. Пленникът му се дърпаше и бореше и двамата се окъпаха един друг с дъх на чесън, лук, крайно усилие и ужас.

— Не мене, идиот такъв! — изпъшка Тур в ухото на монтефолианеца. — Аз съм на ваша страна! — Монтефолианецът се опита да му разбие устата с глава.

Някакво цветно петно се стрелна от едната му страна и Тур завъртя пленника си в мига, в който друг от монтефолианците замахваше към него. Мечът мина през гърба на другаря му като през масло и прониза корема на Тур. Тур отскочи с вик на болка и неверие, а мъжът, когото бе държал, се срина на калдъръма. Вторият мечоносец изрева и издърпа светкавично меча си, сякаш така щеше да върне своя зле насочен и фатален удар.

Тур докосна корема си. Треперещата му ръка се вдигна червена като петното, което се разширяваше върху новата му бронзовокафява туника. Но раната беше повърхностна, само порязване, което не беше засегнало вътрешните му органи. Беше в състояние да се изправи и да се отдръпне, което и направи. Монтефолианецът не го последва, а се опита да извлече тялото на ранения си другар, като плачеше с глас.

Тур се обърна — стържещият тропот бе станал оглушителен. Идваше от ударите на копита по калдъръмената настилка. Половин дузина облечени в зелено лозимонски кавалеристи препускаха откъм замъка на помощ на господаря си. Врязаха се изотзад в редицата на монтефолианците, разпръснаха ги и окончателно разстроиха атаката им. Младежите зарязаха Феранте и съсредоточиха усилията си в опит да спасят собствената си кожа. Лозимонците ги подгониха по страничната уличка. Чак сега Тур се сети за вързопа си — слава Богу, не го беше изпуснал, нито беше разпилял уличаващото му съдържание по калдъръма.

Феранте дишаше тежко и се опитваше да успокои жребеца. Очите на животното се въртяха диво, ноздрите му се издуваха от миризмата на кръв. Конярчето, с лице бяло като суроватка и невиждащи ококорени очи, лежеше напреко на скута на Феранте. Той прибра меча в ножницата и, като си мърмореше нещо, обърна главата на детето към себе си, взря се безмълвно в мъртвото лице, после заръмжа като вълк.

Двама от стражите бяха ранени. Трима мъртви монтефолианци лежаха на паважа, включително и онзи, с когото се беше сборил Тур. Двама кавалеристи бяха слезли от конете и едва удържаха пленника си — Жълтия клин, — който се мяташе неистово в ръцете им.

Лицето на Феранте от червено стана синкавосиво. Той посочи пленника и каза на кавалерийския капитан:

— Този го изцедете. Разберете имената на съзаклятниците му. После ги намерете и ги избийте до крак.

Кафявият жребец танцуваше неспокойно.

— Милорд. — Месер Вители прибра камата, която не беше използвал, и подкара коня си към Феранте. — Може ли да поговорим? — После сниши глас: — Този ще го задържите, разбира се. Нека разберат какво знае. Но не хабете хора да преследват съучастниците му. Това само ще подтикне семействата им да търсят отмъщение.

Тур си пое дъх със скрито облекчение. Думи на разум и милосърдие, които да спрат този чудовищен омагьосан кръг от насилие… мнението му за Вители се повиши.

— Но когато войските ви пристигнат, арестувайте убийците и целите им семейства, незабавно — продължи Вители. — Да не остане нито един жив, който да потърси отмъщение. Това ще направи силно впечатление, след което управлението ви ще бъде значително по-безпроблемно.

Феранте вдигна вежди и погледна секретаря си така, сякаш думите му го бяха смаяли. Накрая изръмжа утвърдително:

— Погрижи се, Николо.

Вители се поклони.

— Това ми напомня за друго. Редно е да освободим враговете на покойния дук от тъмницата. Мястото тепърва ще ни трябва.

— Погрижи се и за това — въздъхна Феранте. Възбудата и приливът на енергия, родени от битката, видимо се отцеждаха от него, заменени от странна апатия. Той погледна към Тур. — Ранен си, германецо. — Дори да не бе точно загрижен, беше поне леко заинтересуван.

— Само драскотина, милорд — успя да каже Тур. Гърлото му се беше стегнало.

Феранте огледа преценяващо Тур и явно стигна до същия извод — че раната е само драскотина. Той кимна отсечено и каза:

— Добре. Харесвам мъжете, които не хленчат.

Напук на себе си, Тур се почувства нелепо стоплен от одобрението му. „Спомни си кой е той. Спомни си за Ури.“ Кимна вдървено в отговор, което незнайно защо накара Феранте да се усмихне студено.

С един последен тъжен поглед над стиснати устни, Феранте приглади косата на конярчето и подаде телцето му на един от кавалеристите. Намръщи се, забелязал дланта на Тур, притисната към червената предница на туниката му, и протегна лявата си ръка.

— Качвай се. Ще те отведа при лекаря си.

И така Тур се озова няма и на косъм от самия Феранте, възседнал кафявия жребец, който се изкачваше по пътя към замъка. Пръстите му стискаха извития заден лък на седлото, защото не смееше, нито желаеше, да се хване за владетеля на Лозимо. Феранте пришпори коня си през портата с кулите, остави Тур във вътрешния двор на замъка и поръча на един страж да го отведе при личния му лекар.

— Когато ти закърпят корема, обади се на секретаря ми. Той ще ти покаже с какво да се заемеш.