Оковният пръстен

5.

Само два дни път разделяха зимата от лятото, доволно отбеляза наум Тур и потупа хълбока на голямото кафяво муле, което му беше поверил керванджията Пико. Вчера сутринта керванът беше превалил заснежените височини на прохода Монтефолия, целият голи скали, коварен лед и студен, бръснещ вятър. Тази вечер напредваха бавно по обточен с тополи път и благодаряха за зелената сянка, която ги пазеше от блясъка на залязващото слънце, спускащо се в дъга към меките заоблени хълмове. Тур размърда пръсти в прашните си ботуши. Краката му бяха топли.

Дългите космати уши на мулето, клюмнали от двете страни на главата му, се вирнаха заинтригувано и уморената му стъпка се забърза. Пико беше спрял и отлостваше портата към някакво пасище. Керванът се проточи в заграждението. Ако се съдеше по внезапното им нетърпение, осемте мулета явно познаваха добре тази спирка, макар че за Тур всичко това беше ново.

— Закарайте ги при горичката — извика през рамо Пико на двамата си синове и на Тур и посочи група дървета в края на пасището. — Там ще стануваме. Първо ще им свалим самарите, после ще ги пуснем да пасат.

Мулето се опита да избута Тур към зелената трева и малкия поток, но той го повлече според указанията към горичката и го върза за едно дърво.

— По̀ ще ти е добре, ако първо ти сваля самара — каза му той. — Така ще можеш да се търкаляш. — Мулето разклати нелепите си уши в знак на несъгласие, изпръхтя през ноздрите си с цвят на бита сметана и Тур се ухили.

Смъкна тежкия самар, натъпкан с блокчета мед и щавени кожи, направи същото със самара на другарчето му, което ги следваше на въже, после освободи и двете животни. Те затопуркаха към потока, като цвилеха доволно. Единственият друг обитател на пасището — стар бял кон с широк гръб — наблюдаваше нашествието с интерес и подозрение едновременно. Физиономията върху издължената му сива муцуна напомни на Тур за стария учен брат Гларус, който стои с ръце на гърба, докато му представят тумба шумни нови ученици. Тур се обърна да помогне на Зилио, по-малкия син на Пико, който се мъчеше с тежките самари на мулетата си. Зилио му се усмихна с благодарност и заподскача насам-натам не много по-различно от отвързаните добичета.

Пико, синовете му и Тур наредиха самарите и метнаха отгоре им ярките раирани чулове, обърнати наопаки, за да изсъхнат и да се проветрят. Момчетата се заеха да разтоварят оскъдните лагерни принадлежности, а Пико напали огън в един почернял кръг с дърва от струпан наблизо запас. Тур се оглеждаше с интерес наоколо. От другата страна на пътя имаше голяма двуетажна къща с хоросанова мазилка, варосана в пастелнорозов цвят и с пристройки в задния двор. Всичко това беше оградено с висок розов зид, циментената му глазура отгоре беше нашарена от счупени стъкла и ръждясали пирони, макар че широките дървени порти зееха гостоприемно отворени към пътя.

— Можеш да си наемеш стая в хана, ако искаш — каза Пико, забелязал интереса на Тур, и кимна към пътя. — Ако ти е писнало да спиш на голата земя. Леглата на Кати са добри. Но те предупреждавам — той е алчен и в червата и дере здраво за ленените си чаршафи. Предпочита клиентите му да са прелати, а не прости мулетари, поне когато може да се докопа до такива.

— Ти там ли ще спиш?

— Не, аз винаги оставам с животните и товара си, освен ако не вали сняг или много силен дъжд. Той й без това ми взима достатъчно за пасището и дървата. Ама спирката си я бива, тревата е сочна и животинките я харесват. Тръгнем ли рано, обикновено успявам да се прибера в Монтефолия преди да се мръкне, лятото поне. Жената на Кати слага добра трапеза, когат’ се случи дъждът да угаси огъня ми. Пушеният й бекон няма равен. Което ме подсеща, че обещах да занеса едно парче на моя съсед, който ми наглежда къщата, докато съм на път. Гледай да ме подсетиш като ида при Кати да си уредя сметката.

Тур кимна, извади калъпа си сапун и отиде нагоре по течението на потока да си измие ръцете и лицето. Водата беше ледена, но освежаваща, а вечерният въздух беше толкова топъл, че го изкуши да измие косата си и тялото от кръста нагоре, а после, доста по-набързо, и от кръста надолу. Тик, по-големият син на Пико, непохватно петнайсетгодишно момче, се приближи и го загледа любопитно. После изрита ботуша си и пъхна пробно стъпалото си в потока, но моментално изкряка от студа.

— Не е толкова зле — окуражи го Тур.

Тик заподскача в кръг, отърсвайки се от капките.

— Побъркан планинец! — заяви момчето и си обу ботуша.

— Водата в мините е много по-студена.

— В такъв случай Бог да ме пази от мините — разгорещено рече Тик. — На мен ми дай широкия път. Това се казва живот, не мислиш ли? — Той махна собственически към настъпващата пролетна вечер, сякаш я притежаваше цялата чак до хоризонта. — Би трябвало да останеш с нас, Тур, а не да се затваряш в някакъв тесен тъмен дюкян.

Тур поклати глава и се усмихна.

— Всичко е заради метала, Тик. Стотици мъже се трепят да изтръгнат от земята метал като медта, която ние сега караме към дюкяна на някакъв надут занаятчия, и кой печели от всичко това? Занаятчията, ето кой. А и освен това… — Тур млъкна, колебаейки се дали да сподели най-съкровената си мечта с човек, който може и да му се присмее. „Искам да се науча да създавам изящни и красиви неща.“ — Освен това не може да е по-тъмно и по-гадно, отколкото в мините.

— Е, сигурно всичко зависи от това на какво си свикнал — отстъпи Тик, твърде дружелюбен по природа, за да спори дълго.

Пико се отправи към тях, за да пренасочи енергията на сина си.

— Хайде, момче, чесалото и мулетата те чакат.

Тур навлече прашната си вълнена туника и панталоните. Налагаше се да ги изтърпи, докато не стигнеше в Монтефолия и не намереше някоя перачка. Може би щеше да успее да се спазари с нея — да й нацепи дърва или нещо друго в замяна. Заплащаше с работа пътя си с Пико, така че още не беше посегнал на малкия си запас монети и се надяваше да не го прави колкото е възможно по-дълго, така че да не зависи изцяло от брат си Ури.

Подели сапуна си с Пико, докато Тик полагаше енергични усилия да убеди десетгодишния Зилио, че е редно да му помогне с поставената му неприятна задача, а Зилио, от своя страна, протестираше също толкова енергично. Дърленето им заглъхна в далечината, докато Тур и Пико пресичаха пътя към хана. Слънцето се спускаше към хълмовете зад гърба им и сенките им се протягаха издължени пред тях. Тур ускори крачка. Розовият хан изглеждаше пропит с някакво неопределено обещание, което го теглеше напред. Реши, че най-вероятно това се дължи на жаждата му.

Влезе през входната врата след Пико, който викаше бодро ханджията по име. Варосаната предна стая беше пълна с опънати върху дървени магарета маси и пейки. Няколко въглена тлееха в зарития огън в огнището, готови да възпламенят спретнатата отстрани купчинка цепеници, в случай че вечерта захладнее. Няколко обещаващи буренца с канелки се кипреха на дървени магарета до едната стена.

Майстор Кати се появи отнякъде — бършеше ръце в лекьосана ленена кърпа. Косата му бе побеляла, а талията му беше наедряла повече от възрастта, отколкото от охолен живот, краката му бяха къси, но не му пречеха да подтичва енергично.

— А, Пико — поздрави той керванджията. — Видях те да идваш. Чу ли новините от Монтефолия? — Усмивката му беше гостоприемна, но в очите му се четеше напрежение.

Пико, чието внимание моментално бе приковано от приглушения глас на домакина, откъсна поглед от буренцата и погледна Кати.

— Не, какво е станало?

— Убили са дук Сандрино, преди четири дни!

— Какво! Как е станало? — зина Пико. Радостната топлина се отля моментално от стомаха на Тур, заменена от топка лед.

Кати се залюля на пети, мрачно доволен от ефекта на новината.

— Казват, че се скарал за нещо с владетеля на Лозимо по време на банкета за годежа на дъщеря си Джулия. Извадили се кинжали и… по-нататък сам се сещаш. Страшно е било, според това, което чувам от хората, дето минават оттук. Войските на Феранте държат Монтефолия, засега поне.

— Мили Боже! Оплячкосали ли са града? — попита Пико.

— Май не. Ръцете им още са заети със…

— Брат ми е в личната гвардия на дука — разтревожено го прекъсна Тур.

— А! — Кати вдигна вежди. — Значи е останал без работа, бих казал. — А после добави, вече не толкова язвително: — Чух, че част от гвардейците избягали с малкия Асканио и сега се крият заедно с ранените зад стените на „Свети Джеронимо“, при абат Монреале.

А част от гвардейците явно не бяха. Въпреки това на Тур не му беше трудно да си представи как Ури защитава невръстното момче и му проправя път към защитата на манастирските стени. И минава последен през портата, без съмнение.

— Войскарите на Феранте патрулират и се блещят срещу зидовете — продължи Кати, — но не им стиска да нападнат братята. Феранте държи дукесата и лейди Джулия за заложници и казват, че бил пратил за още войски от Лозимо.

Пико подсвирна.

— Лошо… Е, мойта къща е извън града, а и няма много за крадене. Благодаря на Девата, че този път взех и Зилио с мен. Обикновено го оставям при съседа. Май ще е по-добре да поостанем тук някой и друг ден, Кати, стига да мога да използвам пасището ти, докато не разберем накъде духа вятърът.

— Според мен можеш да вземеш добра цена за металите си в града, я от едната, я от другата страна — каза Кати. — Ще им трябват доспехи, оръжия, бронз за оръдия…

— По-скоро ще ми окрадат стоката, я едните, я другите — мрачно предсказа Пико. — Не. По-добре ще е да продължа напряко през хълмовете и да тръгна на запад към Милано. Макар че мулетата ще ми изядат по-голямата част от печалбата по пътя. — Погледна Тур. — Можеш да продължиш към Монтефолия, ако искаш, Тур. Да разбереш какво е станало с брат ти. Макар че ще е жалко да се лиша от силния ти гръб.

— Не знам… — Тур стоеше като вкопан от съмненията и тревогите.

— Остани да пренощуваш — предложи му Кати. — Пък утре ще решиш.

— Да, така ще е най-добре — съгласи се Пико. — Пък може и да чуем добри новини дотогава, кой знае? — Плесна разбиращо Тур по рамото, понеже не знаеше как иначе да изрази съпричастието си.

Тур кимна в знак на благодарност и неохотно съгласие, после се сети и попита:

— Още ли държиш на онова парче бекон?

— Вече не… И все пак, Кати, ако жена ти има още от онези големи пушени наденици, ще взема една. Може да си препечем по едно парче на огъня тази вечер, пък и по пътя за Милано.

— Май са останали няколко от последното прасе, висят в бараката за опушване. Но…

— Добре. Тур, иди да вземеш една, а? Аз по-добре да вървя да съобщя на момчетата тъжната вест. — Смръщил вежди, Пико излезе.

Кати вдигна рамене и поведе Тур към задния двор. Тур веднага позна малката барака по уханната сива мъгла, която се просмукваше изпод стрехите и висеше обещаващо в неподвижния вечерен въздух. Тур се вмъкна, навел глава, след Кати в опушения полумрак. Ханджията се наведе и пъхна още няколко пропити с вода ябълкови съчки сред въглените в изкопаното в средата на пръстения под огнище. Надигналия се уханен облак погъделичка ноздрите на Тур и той кихна.

— Останали са четири. — Кати се протегна и потупа един от кафявите цилиндри, пристегнати в марля, които висяха от почернелите наклонени греди. — Избери си.

Тур погледна нагоре, после погледът му отскочи към онова, което лежеше в сенките над гредите. Широка дъска ги пресичаше под прав ъгъл. Върху нея беше закрепено голото тяло на сивобрад мъж, плътно увито като в бебешки повои със същата тънка материя като на надениците. Кожата му беше набръчкана и потъмняла от дима.

— Пико беше прав — отбеляза Тур след миг на смаяно безмълвие. — Жена ви наистина опушва най-невероятния бекон на света.

Кати проследи погледа му.

— О, това ли? — отвратено рече той. — Тъкмо щях да разкажа на Пико за него. Беглец е от Монтефолия, ама не е стигнал далеч. Без стотинка, както се оказа — когато дойде време да се плаща сметката.

— Често ли правите това — на гостите, които не могат да си платят? — смаяно попита Тур. — Ще кажа на Пико веднага да уреди сметката.

— Не, не, беше си мъртъв още като дойде тук — нетърпеливо обясни Кати. — Преди три дни. Но свещеникът беше заминал нанякъде и нямаше кой да го опее, а никой от съседите ми не ще и да чуе неопят магьосник да бъде погребан на тяхна земя, пък, честно да си кажа, и аз не бих се съгласил. А и онова побъркано момиче нямаше пари да плати. Трябваше да направим нещо с него и аз се сетих за пушилнята. Така че си лежи тук и тук ще си остане, докато някой не му уреди сметката. Тъй рекох и на жена ми. Тя може да си подскача колкото иска от бяс, че и при сестра си отиде да ми прави напук, ама аз не ще се оставя да ме измами слугинчето на един мъртъв флорентинец. — Кати скръсти ръце, подчертавайки решимостта си.

— Струва ми се, че човекът не яде и не пие много, гостилничарю. Колко му взимате за дима? — поинтересува се Тур, все така проточил врат.

— Да, ама трябва да видиш по колко лапа крантата, с която го докараха — изпъшка Кати. — В краен случай ще конфискувам коня. Но бих предпочел да взема пръстена като залог. Той поне няма да се гътне мъртъв, за разлика от онази кранта, дето изглежда с единия крак в гроба. — Той махна нетърпеливо към издигащия се пушек, свали една наденица от куката и сръчка Тур да излиза от бараката.

— Какво да ти кажа — продължи Кати, след като си напълни дробовете с чист въздух, — сутринта преди три дни онуй момиче, наполовина етиопче и облечено в прашно кадифе, се появи по пътя, повело за юздите бялата кранта, дето сега ми унищожава пасището, а старецът лежи преметнат през гърба на коня. Каза, че били избягали от клането в Монтефолия, после хора на Феранте ги ограбили, а него го убили. Само дето стареца никой не го е убивал — никакви рани няма, — а нея не са я ограбили, щото носи на палеца си голям златен пръстен, дето и сляп бандит ще го забележи. Имах си аз моите подозрения, ама тя изглеждаше в беда, пък жена ми е с меко сърце, та я пусна в хана, помогна й да се измие и да се успокои. Колкото повече мислех, толкова повече ме налягаха подозренията. Трябва да ставаш много рано сутрин, за да преметнеш стария Кати. Тя твърдеше, че старецът й бил баща, магьосник от Флоренция. Това за Флоренция го приемам. Обаче мисля, че момичето му е било робиня, а той е умрял от апоплексия по пътя, или от черна магия. Тя му е откраднала дрехите и скъпоценностите и ги е скрила някъде, после се е оваляла в прахта и си е разрошила косата, а после ми идва на прага и ми разказва разни измишльотини, като се надява, че ще се отърве от трупа му за моя сметка, а после ще се върне да прибере съкровищата му. Което се доказва и от онзи пръстен, щото е мъжки. Сигурно го е свалила от пръста на господаря си. Е! Аз обаче прозрях измамата й и й го рекох право в очите.

— И какво стана? — понита Тур.

— Почна да врещи като побъркана и отказа да предаде откраднатия пръстен. Рече, че ако баща й бил жив, щял да ме превърне в една от собствените ми дървеници. Тя обаче не може да превърне и бира в пикня, тъй мисля аз. Барикадира се в най-хубавата ми стая, крещи проклятия през вратата, заплашва да подпали хана и хич не мисли да излиза. А сега кажи ми! Това не е ли подозрително? И не е ли тя просто побъркана?

— Човек може да си помисли, че я е страх да не я ограбят повторно — промърмори Тур.

— Побъркана е. — Кати се намръщи, после мрачният му поглед се плъзна по Тур и мътна светлинка оживи очите му. — Я кажи. Ти си снажно, силно момче. Ще те оставя да пиеш бира на корем, ако успееш да я извадиш от най-хубавата ми стая, без да трошиш мебелите. Какво ще кажеш?

Русите вежди на Тур подскочиха.

— Защо сам не я извадите?

Кати промърмори нещо за „старите си кокали“ и „оная дива котка“. Тур се зачуди дали Кати все пак не се вижда като дървеница. Можеше ли един магьосник да превърне човек в насекомо и ако да, щеше ли насекомото да е голямо колкото човек, или с нормални размери? Е, вече му бе минала мисълта да се раздели с част от монетите си и да купи малко бира за печената наденица довечера. От буренцата наистина се носеше твърде приятна миризма.

— Е, бих могъл да опитам — предпазливо се съгласи той.

— Добре! — Ханджията го плесна по рамото. — Ела, ще ти покажа къде е. — И поведе Тур обратно към хана.

На втория етаж Кати посочи една затворена врата и прошепна:

— Вътре е!

— С какво е барикадирана?

— Има резе, макар да не е много яко. Освен това е затиснала вратата с нещо. Мисля, че е издърпала леглото.

Тур огледа дървената врата. Откъм долния етаж се чу мъжки глас:

— Кати! Хей, Кати! Да не си заспал там горе? Довлечи си дебелия задник тук и ми налей една бира, или сам ще се обслужа.

Кати закърши объркано ръце.

— Виж какво можеш да направиш — рече той на Тур и забърза надолу по стълбите.

Тур отново огледа вратата. Странният, неясен копнеж, който беше взел за жажда, сега се усещаше много по-силно и връзваше стомаха му на възел. Устата му беше пресъхнала. Той сви рамене, приближи се и опря рамо в дъбовата врата. Запъна крака в пода и се напрегна. Вратата устоя. Той натисна малко по-силно. Обезпокоителен звук на разцепващо се дърво долетя от другата страна и Тур се дръпна притеснен. Дали току-що не беше загубил обещаната бира? Натисна отново под съпровода на стърженето на дърво в дърво, което му напомни за лебедката в мината. Процепът се разшири още малко. Той провря глава и примигна.

Няколко от черните железни болтове, придържащи скобата, се бяха откъснали от рамката на вратата и резето висеше безполезно. Легло с четири придържащи балдахин колони стоеше избутано назад от отворилата се врата. На няма и три стъпки от Тур стоеше тъмнокожо момиче в червена рокля с дълги ленени долни ръкави и държеше високо над главата си тежко нощно гърне с цветни мотиви. Съдържанието му се плискаше зловещо под керамичния капак.

Тур забрави да диша. Никога не беше виждал толкова странно същество. Черна като среднощен мрак коса стърчеше рошава като буреносен облак. Кожа като препечен хляб, излъчваща топлината на средиземноморско лято. Дребно, напрегнато, и в същото време пухкаво телце, което му напомни за ангелите от орехово дърво, които стояха около олтара в брюинвалдската енорийска черква. Святкащи очи с топлия кафяв цвят на канелените пръчици, които майка му пазеше само за специални случаи. Изглеждаше… изглеждаше топла, цялата. Тя отстъпи назад, като му се блещеше войнствено.

Така нямаше да стане. Той провря и останалата част от тялото си през вратата, изтласка леглото с още едно пронизително „скръц“ и сплете ръце в един, по негови сметки, миролюбив жест. Чувстваше ръцете си големи като пити кашкавал и също толкова непохватни. Преглътна и се сети да издиша.

— Здравейте. — Сведе глава в любезен поклон и се изкашля.

Тя отстъпи още една крачка. Ръцете й с нощното гърне малко се сведоха.

— Наистина не можете да останете тук. Във всеки случай не завинаги — каза Тур. Ръцете й трепереха. — Онзи алчен ханджия носи ли ви въобще храна?

— Не… не е носил от вчера, когато жена му си тръгна — заекна тя, без да сваля и за миг тревожния си поглед от него. — Имах бутилка вино, пестях я колкото можах, но вече е празна.

Гледаше го сякаш е някакво чудовище. Е, не беше чак толкова едър все пак. Той присви леко колене, попрегърби се и напразно се опита да се смали. Беше заради малката стая, която го караше да изпъква по толкова неприятен начин. Трябваше му по-голяма стая, а най-добре да е навън.

Златният пръстен на стисналия й гърнето палец привлече погледа му. Лъвска маска с червен камък в устата, която сякаш грееше със сахарска жега и го привличаше като огън. Той кимна към него.

— Значи това е пръстенът, на който Кати е хвърлил око?

Тя се усмихна горчиво.

— Иска му се, но не може. На два пъти се опита, но не успя да го задържи. Само един мъж може да носи този пръстен. И аз ще го докажа. — Тя тръсна буйната грива ситни къдрици и остави гърнето на пода. — Смятах да го счупя в главата на Кати, но на теб ти се размина, защото не мога да стигна толкова нависоко. — Тя се смръщи и отмести гърнето с крак. После свали пръстена от палеца си и му го подаде самодоволно. — Опитай се да си го сложиш. Ще откриеш, че не можеш.

Пръстенът грееше в шепата му. Той сви пръсти около него и го почувства като жив, като туптящо сърце. Без да се замисля, Тур го нахлузи на безимения пръст на лявата си ръка и го вдигна към последния слънчев лъч, златна порязаница светлина, която се бе промъкнала през кепенците на прозореца и чертаеше ярка линия върху стената. Миниатюрната лъвска грива потрепна в пеещи вълни и малкият скъпоценен камък грейна. Тур завъртя ръка, така че червеното отражение да затанцува като мъничък елф по стената отсреща. Вдигна очи и откри, че тъмнокожото момиче го зяпа, а меките му красиви черти са се изкривили от неподправен ужас.

— О… съжалявам — извини се той, без да знае за какво. — Казахте да си го сложа. Ей сега ще го сваля. — Той понечи да издърпа пръстена през кокалчето на пръста си.

— Мулетар? — прошепна тя, все така ужасена. — Моят пръстен ми доведе някакъв си смрадлив мулетар? Огромен тъп немски селяк…

— Швейцарски — поправи я Тур, като продължаваше да дърпа пръстена. Огромен тъп швейцарски селяк, да. Сигурно го бе видяла през прозореца с кервана на Пико. Страните му почервеняха като скъпоценния камък. Кокалчето му беше цялото на червени и бели петна и се подуваше. — Съжалявам. Заяде. — Той завъртя смутено пръстена, но напразно. — Може би ще стане с малко сапун. Имам един калъп в дисагите. Можете да дойдете с мен. Не се опитвам да открадна пръстена ви. Бях тръгнал за Монтефолия. Брат ми ме е главил чирак при един златар там, или поне се канеше, но сега не знам какво става. Брат ми Ури е капитан в гвардията на дука и аз не знам… боя се… дори не знам дали е жив, или мъртъв. — Той задърпа и развъртя пръстена още по-трескаво, като видя зашеметеното й изражение и сълзите, напълнили очите й, но и това не помогна. Пръстенът беше заял здраво. — Съжалявам. Мога ли… мога ли да помогна? Мога ли да ви помогна? — Той протегна ръце към нея, предлагайки… е, нямаше кой знае какво да предложи. Предлагаше й ръцете си все пак.

За негово смайване и потрес, момичето се срина на пода и зарови лице в шепите си, а раменете му се разтресоха от ридания. Той клекна непохватно до нея.

— Ще извадя някак пръстена, дори ако трябва да… да си отрежа пръста — безразсъдно обеща той.

Тя поклати безпомощно глава и рече през сълзи:

— Не е заради това. Заради всичкото е.

Тур замълча, после продължи малко по-спокойно:

— Онзи човек в бараката за опушване наистина ви е баща, нали? Съжалявам. Ханджията, изглежда, е истинско чудовище. Ще му счупя главата, ако поискате.

— О… — Тя сложи длани на пода и се подпря уморено на тях. Сведе поглед към ръцете си, после вдигна очи към Тур и го погледна съсредоточено. — Не приличаш много на Ури. Не очаквах по-малкият му брат да е толкова по-едър. Ти си толкова рус и бял в сравнение с него…

— По-голямата част от зимата работих в мините. Рядко съм виждал слънце. — Сигурно й изглеждаше отвратителен като някой изпълзял изпод камък бял червей… мислите му се пръснаха внезапно и сърцето му подскочи. — Познавате брат ми? — И после, по-тревожно: — Знаете ли какво е станало с него?

Тя седна и му подаде ръка с жест на тъжна ирония.

— Здравей, Тур Окс. Аз съм Фиамета Бенефорте. Просперо Бенефорте е мой баща. А ти пристигна тъкмо навреме да станеш чирак на един опушен труп. — Устните й се стиснаха да спрат поредното гневно ридание.

— В писмото си Ури не споменаваше нищо за дъщеря — възкликна изненадано той и побърза да стисне ръката й преди да я е дръпнала. — Писмата му винаги са много къси, както казва майка.

Тя снижи глас:

— Когато за последно видях капитан Окс, тъкмо го бяха проболи с меч в гърдите, докато се опитваше да защити малкия Асканио от убийците на Феранте. Не знам дали е жив, или мъртъв, нито дали се е измъкнал с другите ранени при лечителите в „Свети Джеронимо“. Но раната му не беше лека. — Освободи ръката си и нервно заоглажда омачканите дипли на кадифените си поли, които се бяха събрали на топка в скута й. — Съжалявам, че новините ми не са по-добри или по-скорошни. С баща ми избягахме, за да се спасим. Или поне се опитахме.

— Какво се случи? — Стомахът му беше студен като буца лед…

С кратки и ясни изречения тя му разказа за кошмарите от последните четири дни. Тур си спомни за мъката и чувството на непоправима загуба, когато собственият му баща беше загинал в мините. През онзи зимен ден той беше на училище при брат Гларус. Новината за срутването се беше разпространила бързо. След няколко дни на трескави и безполезни опити да спасят миньорите, свещеникът освети шахтата, мъжете останаха погребани в нея и Тур никога вече не видя лицето на баща си. Фиамета бе трябвало да се оправя съвсем сама със своя мъртвец, през нощта и на непознато място. Изпълни го ужас и съпричастие, и едновременно с тях някаква необяснима завист. Баща й беше мъртъв, също като неговия, но поне не беше лишен от последните грижи на живите, макар опушването и сушенето да не бяха точно в списъка на утешителните ритуали, дължими на главата на едно семейство.

— …а когато за втори път се опита да го издърпа от пръста ми, аз го ритнах в коляното и се барикадирах тук. Това беше… това беше вчера — завърши разказа си тя и го загледа, като лекичко се полюляваше. — А ти как се озова тук?

Той й разказа накратко за писмото на брат си и за това как си бе осигурил водач и компания в лицето на Пико и синовете му в замяна на помощта с мулетата.

— Но как се случи точно тук? В този хан и то точно навреме, за да се срещнем?

Тур примигна. Вярно, имаше необичаен талант в намирането на разни неща, но би било истинска самонадеяност да приписва свръхестествено значение на някакъв си възел в стомаха и на нарушения в дишането, при това пред дъщерята на един истински маг.

— Пико винаги спира тук. Това е единственото подобно място между Бергоа на границата и Цечино.

— Нима наистина съм го направила както трябва, в крайна сметка? — промълви объркано тя. Ръката й се затвори. — Ти сложи пръстена ми точно на…

Тур го завъртя отново.

— Ще го извадя. Обещавам.

— Не. — Тя вирна брадичка и разпери пръсти. Дланите й бяха розови. — Задръж го. Засега. Пък и дебелият Кати няма да се опита да го издърпа от твоята ръка.

— Не мога да го взема, много е ценен! — Не че имаше голям избор, поне докато отокът на кокалчето му не спаднеше достатъчно. — Ще ви кажа какво ще направим. Имам малко пари. Мисля, че ще стигнат да откупим тялото на баща ви от този алчен ханджия. Поне ще го измъкнем от пушилнята и ще ви помогна да го погребете подобаващо.

Тя сбърчи чело.

— Да, но къде? Тукашните невежи селяци не дават и дума да се издума да го погребем в земята им, защото бил магьосник. А на пътя няма да го погреба.

— Вчера минахме през село Бергоа. Там има малка енорийска черква и свещеник. Той е длъжен да си погрижи за баща ви. Утре ще ви помогна да го закарате там.

Тя сведе глава и прошепна:

— Благодаря.

След като страхът и самотността се отляха от напрегнатото й тяло, за Тур стана очевидно, че умората е на крачка да я надвие.

— Аз… след това ще трябва да тръгна на юг — каза Тур. — Трябва да разбера какво е станало с брат ми.

Тя вдигна глава.

— Ще става все по-опасно, колкото повече се приближаваш до Монтефолия. Наемниците на Феранте сигурно вече са го ударили на мародерстване и грабежи и убиват всеки, който им се опъне или… или са намерили друг начин да принудят хората да им се подчиняват. Или смяташ да се присъединиш към гвардията на дука, в случай че все още удържат „Свети Джеронимо“ срещу войскарите на Феранте?

Тур поклати глава.

— Войниклъкът не ми е по сърце. Освен ако не се наложи да защитавам Брюинвалд, като мъжете от Швиц, които се сражаваха срещу Арманяк в битката при Свети Якоб ан дер Бирс. Но не мога да се върна у дома при майка ни, без да знам какво е станало с Ури. Ако е ранен, трябва да се опитам да го измъкна.

— А ако е мъртъв?

— Ако е мъртъв… трябва да знам — сви рамене Тур. — Но за вас със сигурност ще е прекалено опасно на юг. Може би свещеникът в Бергоа ще знае някое безопасно място, където да останете, докато аз… ние… се върнем.

— Докато се върнете?

Той се усмихна в опит да я успокои.

— Пръстенът ще ви бъде залог. Ако не успея да го сваля, ще трябва да го върна, нали?

Плътните й устни се нацупиха в жаловито объркване.

— Това със залога не се ли прави точно по обратния начин?

— Да дължиш значи да имаш задължение. И то трябва да се изплати.

— Ти си необикновен човек. Мулетар. Миньор. — Тя вдигна вежди. — Маг?

— О, не съм маг. Наистина исках да чиракувам при баща ви, но си го представях като да нося дърва и да товаря метал, такива работи. Обикновен помощник.

— Аз съм единственият наследник на баща си — каза тя и прехапа долната си устна. Зъбките й бяха равни и бели. — Чирашкият ти договор — ако е бил изготвен — сега е част от наследството ми. Чудя се колко ли от останалото ми наследство са оплячкосали вече лозимонците.

— Е, вече сте по-добре — бодро заяви Тур. — Радвам се да се запознаем, макар времената да са тежки.

— Радвам се да се запознаем, мулетарю — прошепна тя. Кривата й усмивка не беше студена, а веждите й се извиваха заинтригувано, сякаш започваше да свиква с него, или поне с мисълта за съществуването му. — Макар времената да са много тежки.

Той се изправи и й подаде ръка да стане.

— Хайде. Трябва да хапнем нещо. Не мисля, че Кати ще откаже монетите ми.

— Да, но след като жена му я няма, храната може и да не си струва парите — предупреди го Фиамета. — Ако съм разбрала правилно, с готвенето се занимаваше тя, както и с много други неща.

— Ще ви отстъпя печената си наденица при огъня на Пико, ако искате. Може да пренощувате в бивака ни. Пико няма да има нищо против.

Тя свъси вежди.

— По-скоро бих спала под първото дърво, отколкото да прекарам още една нощ под покрива на Кати, това поне е сигурно.

Тръгнаха към стълбището, което водеше към общото помещение. Оттам долитаха мъжки гласове. В началото на стълбите Фиамета внезапно застина и вдигна ръка да спре Тур.

— Шшт — прошепна тя и се заслуша напрегнато, килнала глава настрани. — О, Боже, този глас ми е познат. Това хрипливо звучене…

— Приятел? — попита обнадеждено Тур.

— Не. По-скоро ми звучи като мъжа, който предвождаше наемниците на Феранте в нощта, когато убиха баща ми.

— Ще го познаете ли, ако надникнете през паралета? — В долната си част парапетът имаше декоративни розетки във формата на детелини.

Тя поклати глава.

— Въобще не видях лицето му.

— Мен не ме познават — каза Тур след секунда размисъл. — Вие се свийте тук, а аз ще ида да видя какво става.

— Завърти пръстена навътре. Може да го познаят — прошепна тя. Той кимна и обърна лъвската маска към дланта си.

Фиамета седна на пода, смъкна се малко надолу по стълбището и долепи око до един от изрязаните трилистници. Пое си рязко дъх и ръцете й се свиха в юмруци — явно наистина беше познала гласа. Тур заслиза към общото помещение.

Трима-четирима местни седяха по пейките с чаши в ръце. Ако се съдеше по мърлявите им туники и панталони, най-вероятно бяха фермери или работници. Освен тях имаше и двама странници, които стояха прави, наливаха се с бира и приказваха с Кати. По всичко личеше, че са ездачи — пътници с опръскани с кал ботуши, къси наметала, жакети и дебели клинове. В добавка към обичайния кинжал всеки от тях носеше и меч. Нямаха кокарди, нито бяха облечени в цветовете на Феранте или на някой друг благородник. Когато брадатият, който явно беше по-старшият от двамата, остави празната си халба, Тур видя, че му липсват няколко предни зъба. Гледаше да не се набива в очи и се постара да се смеси със селяните.

— Заведи ни тогава при него, ханджийо, и ще видим дали е крадецът, когото търсим — каза брадатият и изтри устата си с ръкав.

— Платете му сметките и е ваш — сопна се Кати. — Знаех си аз, че ми намирисва на развалена риба. Хайде, елате.

И като запали една лампа, поведе двамата непознати към задния двор. Тур, а след него и още двама любопитни селяци ги последваха. Небето още светлееше, макар че вечерницата вече беше изгряла над западните хълмове.

Кати с лампата в ръка и брадатият влязоха в пушилнята. И излязоха почти веднага. Брадатият лозимонец се обърна към другаря си с четината по бузите.

— Намерихме го. Доведи конете.

По-младият мъж се огледа неспокойно в припадащия здрач.

— Сигурен ли сте, че няма да е по-добре да останем тук за през нощта и да тръгнем утре заран?

Гласът на брадатия се сниши до гърлено ръмжене:

— Ако закъснеем или пак оплескаме нещата, ще ти се иска да си имаш работа със зли духове. Той каза да не се бавим. Доведи конете.

По-младият мъж вдигна рамене и бавно тръгна към ъгъла на хана.

Кати доволно потри ръце. Тур се приближи до него и ханджията вдигна очи и попита:

— Извади ли оная подивяла котка от най-хубавата ми стая? — попита той.

— Да.

— И къде е?

— Избяга нагоре по пътя.

— В тъмното? По дяволите! Исках го онзи пръстен. Е, все пак ми остана конят. Прав й път! Изглежда, ще се отърва и от втория си проблем.

По-младият странник се върна, повел за юздите три соня. Два от тях бяха оседлани с леки кавалерийски седла. На гърба на третия беше вързан самар. Младият мъж опъна на земята парче стар брезент и хвърли до него дълго въже.

— Кои са тези хора? — попита шепнешком Тур.

— Стражари от Монтефолия. Оказа се, че мъртвият дъртак в пушилнята ми бил крадец. Откраднал от замъка някаква ценна солница, така казаха. И сега ще ме отърват от него.

— Мисля, че би трябвало да искат солницата, а не тялото. Не е ли малко късно да го бесят? — каза Тур. Двамата мъже влязоха в пушилнята. Отвътре се чуха глухи звуци, после двамата излязоха, понесли трупа заедно с дъската. Издърпаха я и започнаха да увиват тялото в брезента. — За какво им е? И чии стражари са — на дука или на Феранте?

— Кой го е грижа, щом имат пари да платят? — промърмори Кати.

Двамата мъже овързаха брезента с въжето и вдигнаха дългия вързоп. Засумтяха в усилията си да го превият върху самара. Докато брадатият овързваше необичайния товар върху гърба на животното, по-младият влезе в пушилнята и се появи с две наденици, които преметна през седлото си.

— Не постъпвате добре, майстор Кати — прошепна Тур. — Не бива да им позволявате да го отнесат. Вижте, имам малко пари в дисагите. Веднага ще ви ги донеса. Аз ще го откупя вместо тях.

— Ще взема техните парици, благодаря — тросна му се Кати. — Предлагат повече.

— Каквото и да са ви предложили, аз ще ви дам повече.

— Едва ли, мулетарче. — Кати му махна да се разкара и се приближи усмихнат до двамата мъже. — Виждам, че сте си харесали надениците ми. Няма да съжалявате, гарантирам ви. Така, да видим. Сметката на стареца, плюс две стомни бира, плюс две наденици, прави… — Той засмята на пръсти.

Тур видя какво се готви, отскочи към пушилнята и грабна една дълга цепеница от навеса с дърва за огрев.

По-младият войник се метна на коня си, а по-възрастният сграбчи смятащия Кати за рамото и го дръпна към себе си.

— Ето ти платата, гостилничарю. — Стоманата на кинжал проблясна изпод диплите на дрехата му и миг по-късно брадатият прониза Кати в корема.

Ханджията извика от болка и смайване и се запрепъва назад с ръце върху корема. Двамата местни зяпачи тръгнаха към него, но реакциите им бяха бавни. Брадатият се ухили с грозната си беззъба уста и се метна на коня си. Другарят му вече препускаше към пътя и подвикваше на товарния кон, който водеше за юздата. Обзет от безсилен гняв, Тур метна с всички сили цепеницата към младия лозимонец. Дървото се завъртя през въздуха и отскочи от гърба на дебело облечения мъж, без да го притесни особено. Буци пръст се разлетяха изпод копитата на конете и след секунди убийците се стопиха в сгъстяващите се сенки.

Тур хукна след тях, но когато стигна до портата, тропотът на конските копита беше заглъхнал до далечно ехо. Фиамета стоеше насред пътя сред увисналия във въздуха прах и се взираше на юг след скрилите се от погледа й конници. Лицето й беше изопнато, очите — големи и тъмни.

— Откраднаха тялото на баща ви — задъхано каза Тур. — Не можах да ги спра.

— Знам. Видях ги.

— Защо? Това е лудост! Взеха и две наденици. Едва ли се канят да го изядат!

— О… — промълви тя. Напрежение и объркване се бореха за надмощие върху лицето й. — Мисля, че знам защо. Дай Боже да не съм права. Той не бива… трябва да ги спра… — Направи няколко крачки по пътя със стиснати юмруци, сякаш изпаднала в транс.

Тур я хвана за ръкава.

— Не може да хукнете по пътя сам-сама посред нощ.

Тя се обърна към пасището и изпъкващия сред мулетата на Пико бял кон.

— Тогава ще яздя.

— Не!

Тя го погледна и свъси вежди. Очите й горяха.

— Какво?

— Аз ще ида. Утре. — И когато тя си пое гневно дъх, бързо добави: — Двамата ще идем.

Фиамета се поколеба. Юмруците й се отпуснаха и раменете й се смъкнаха.

— Не знам какво да… как да… добре. Прав си. Добре. — Замаяна, тя се обърна и го последва в странноприемницата.