Оковният пръстен

13.

Наистина отиде до клозета — ниша, изкопана в стената на замъка в дъното на конюшните и използвана от конярите и работниците. След малко излезе, без, както се бе страхувал, да си изповръща червата. Облегна се треперещ на стената и се заслуша в ритмичното примляскване на един зает със сеното си кон. Присъствието на животните малко го успокои. Немите твари бяха невинни. Макар че Бог бе накарал ослицата на Валаам да говори срещу неправдата, или поне така им беше разказвал брат Гларус. Защо не и мулетата на Пико?

Необичаен трепет накъса дишането му. Омраза. Гняв, един от седемте смъртни гряха. Убийството на Зилио, момчето на Пико, описано така безцеремонно, го изгаряше и го гневеше дори повече от смъртта на Ури. Ури беше голям мъж и поемаше мъжки рискове. Лозимонците обаче не би трябвало да убиват детето. Можели бяха само да го ударят или да го вържат, или нещо друго… Справедливият му гняв стихна, когато си спомни за конярчето с бяло като суроватка лице, преметнато през седлото на Феранте.

Тръгна към вратата на конюшнята, извеждаща в централния двор. Двама коняри бяха извели мулетата на Пико и ги привързваха към скоби в стената под стесняващата се сянка. Бяха ги напоили, сбруите им бяха свалени, и сега ги изтъркваха и мажеха ожулванията им с гъша мас. Мулетата похапваха сено, свиваха раздразнено дългите си уши и се хапеха. Тур присви очи, заслепен от горещината в двора и от блясъка, отразяващ се от голямото мраморно стълбище. Слънцето се беше издигнало високо. Винаги ли се издигаше толкова бързо сутрин? От другата страна на павирания двор двама стражи стояха до малката врата в основата на северната кула.

Тур опипа туниката си за двете останали му ушета и огледа внимателно мъжете. Лицата им бяха по-обветрени и изглеждаха бдителни. Смееше ли Тур да се пробва за втори път с неубедителната си история за резетата и решетките, които се нуждаели от проверка?

Докато стоеше и събираше кураж, малката врата се отвори навътре и стражите застанаха нащрек. Излезе един лозимонски офицер, последван от три жени, които се спряха, присвили очи от ярката светлина. По-точно две жени и едно момиче, поправи се Тур. Първата жена беше тъмнокоса, приятно закръглена матрона на около двайсет и пет години, облечена в минзухареножълта ленена рокля. Втората беше по-възрастна и носеше коприна в черно и бяло. Беше дребна, повехнала блондинка, лицето й под периферията на сламената шапка бе изпито. Момичето, високо почти колкото нея, носеше бледозелена ленена рокля и боне, а от тила му се спускаше дълга златна плитка. Стискаше здраво ръката на повехналата блондинка.

Офицерът им даде знак да минат напред, като човек, който подкарва овце. Жените му се намръщиха, пресякоха бавно двора, качиха се по мраморното стълбище и се скриха в замъка. Тур прехапа устни, после бързо се върна през конюшните и влезе в градината през задната порта. Работниците подметнаха на висок глас няколко остри забележки относно хора, дето кръшкат от задълженията си, докато Тур бързаше покрай купчината тухли. Но не беше прекосил и половината градина, когато жените се появиха откъм главния вход, пак подкарвани от офицера. Тур се поколеба, после се наведе, уж че вади камъче от обувката си. Облечената в коприна жена седна на една мраморна скамейка под гъста асма с нежни зелени листенца. Момичето и жената в минзухареножълто се хванаха под ръка и тръгнаха бавно по една калдъръмена алея. Явно високопоставените затворнички бяха изведени да подишат чист въздух.

За колко време? Смееше ли да отиде при тях, просто така? Ленивите и уж безцелни крачки на офицера го доведоха достатъчно близо, за да чува всяка разменена дума. Объркан от тази съмнителна и на косъм пропусната възможност, Тур се оттегли при купчината тухли и се зае със следващия ред, като през цялото време наблюдаваше с едно око градината. Шапката на дукесата се обърна веднъж в неговата посока, после отново се извърна; разхождащите се жени поспряха край скамейката й. После тръгнаха към него. Тур затаи дъх. Офицерът понечи да ги последва, после промени решението си и остана на пост близо до дукесата, облегнат на една от колоните на беседката, със скръстени на гърдите ръце.

Двете млади жени се приближиха. Момичето трябваше да е лейди Джулия, а матроната — някоя от придворните дами. Един от работниците измърмори нещо цинично.

— Агнешко или шилешко, все ще е за трапезата на господаря — отговори другарят му с кисела усмивка. — За нас и мръвка няма да остане, бас държа.

— Млъкнете — изръмжа им Тур. Работникът го погледна сърдито, но, навярно сплашен от размерите му, преглътна каквато там заядлива забележка му беше на езика и отново се наведе над лопатата си. Тур обиколи основата на пещта, оглеждайки я критично, като се постара да си придаде началнически вид. Явно беше успял, защото когато стъпките й я доведоха близо до него, тъмнокосата жена го попита:

— Какво майсторите тук, та сте разкопали така бедната ни градина?

Тур наведе глава в несръчен поклон и веднага се приближи до нея.

— Строим пещ, мадонна. За да поправим ей онова оръдие.

— По чия заповед? — попита тя, като отстъпи крачка назад.

— На лорд Феранте, разбира се. — Тур махна неопределено с ръка и най-после се приближи достатъчно, за да сниши глас, и избъбри припряно: — Казвам се Тур Окс. Брат съм на вашия гвардейски капитан Ури Окс. Праща ме абат Монреале. Вмъкнах се тук под предлог, че съм леяр.

Ръката на тънокосата жена се стегна около лакътя на момичето.

— Иди да доведеш майка си веднага, Джулия.

— Не — понечи да възрази Тур, но момичето вече подтичваше към беседката. — Не трябва да ни виждат да разговаряме тайно, това ще ме издаде. — Той се обърна и започна да сочи различни части на недовършената пещ, сякаш все още обясняваше предназначението й. Работниците, достатъчно далеч, за да не ги чуват, но все пак твърде близо, обърнаха любопитните си очи да проследят жестовете му и Тур се възползва от случая да измъкне едно уше от туниката си и да прошепне задействащите го думи в дланта си. После отпусна небрежно ръката с ушето до хълбока си, като я разтвори за миг, колкото да привлече вниманието на жената. — Това е магическо ухо. Когато говорите в него, абат Монреале и неговите монаси в „Свети Джеронимо“ ще могат да ви чуват. Скрийте го, бързо!

Вперила поглед в оръдието, тя извади носна кърпичка от ръкава си и я вдигна към лицето си, сякаш да си повее. Кърпичката падна от ръката й. Тур се наведе да я вземе. Заедно с ушето, кърпичката се скри в ръкава на жената. Тя му кимна учтиво в знак на благодарност, но отстъпи назад, сякаш отблъсната от селяшката му миризма. Или пък наистина беше отблъсната от селяшката му миризма. Сивата му туника беше потъмняла от пот в горещата сутрин.

Дукеса Летиция дойде, водена от лейди Джулия, и поне беше достатъчно благоразумна първо да огледа строежа, вместо да се втренчи в Тур.

— Този леяр твърди, че е пратен от епископ Монреале — промърмори тъмнокосата жена. Тур преглътна и преви кръст в непресторено тромав поклон. „Прост работник, представен на дукеса“ — представлението като нищо можеше да мине, от разстояние поне.

Зачервените бледосини очи на Летиция станаха твърди като стомана. Тя пристъпи към Тур, погледна го и ръката й стисна конвулсивно ръкава му.

— Монреале? — прошепна задъхано тя. — Асканио при него ли е?

— Да, милейди. На сигурно място в манастира.

Подпухналите й клепачи се затвориха.

— Благодаря ти, Боже. Благодаря ти, Майко Божия.

— Но… манастирът е обсаден от лозимонци. Трябва да се върна там, за да доведа помощ. Брат ми е мъртъв, а Феранте и Вители се опитват за заробят духа му в оковен пръстен. Трябва да ги спра, но не знам как.

Очите на дукесата се отвориха отново и тя безизразно отбеляза:

— Убийството им би свършило работа.

— Аз… досега нямах подходяща възможност — запелтечи Тур, макар думите му да отговаряха само наполовина на истината. Възможности беше имал, но не и достатъчно подходящи. „Бас държа, че за Ури биха били повече от подходящи.“

— Ако само можех да се добера до абаносовата си молитвена броеница, кълна се, че сама бих си създала подходяща възможност — заяви Летиция.

— Моля? — каза Тур.

— Виж… мислиш ли, че можеш да се промъкнеш в покоите ми? В писалището ми има една абаносова броеница. Или поне имаше. Някой може и да си я е харесал вече. В края й има малка топчица от слонова кост с изящна резба. Ако можеш да я намериш и да ми я донесеш…

— Самото пукнато оръдие ще бъде претопено, за да се използва металът му — прекъсна я на висок глас Тур, после се ококори насреща й, давайки й отчаяни сигнали с очи. Феранте тъкмо беше излязъл от замъка. Огледа се и забеляза жените, махна на офицера си и тръгна през градината. Стражът го последва и се облегна на стената, така че да не ги чува, но и да е достатъчно близо. Феранте държеше под мишница едно малко мърляво куче с изпъкнали кафяви очи. Тур продължи: — Ще използваме и нов метал, който да компенсира загубите. Лорд Феранте се грижи да имаме всичко необходимо.

Отначало Джулия се сви до майка си, но после видя малкото кученце и извика:

— Пипин!

Кучето се заизвива неистово. Феранте го почеса зад ушите да го успокои, после се наведе и го пусна. То изприпка при господарката си, заскача с радостен лай по полите й, после затича в кръгове из градината. Най-накрая се върна при Джулия, тя го вдигна, гушна го до гърдите си и обсипа главичката му с целувки.

Тъмнокосата жена изкриви възмутено лице.

— Не целувай кучето, Джулия!

— Мислех, че е убил горкия Пипин! — Яростен поглед към Феранте даде да се разбере кой е предполагамият негодник. В очите й заискриха сълзи.

— Казах само, че искам да го взема на заем — рече Феранте със спокоен и дори любезен тон. — Сама виждате, че жив и здрав. Трябва да се научите да вярвате на думата ми, лейди Джулия, щом така и така се налага да свикваме един с друг.

И трите жени му отправиха изпълнени с отвращение погледи, сякаш бяха принудени да погледнат стоножка или скорпион. Феранте пристъпи неспокойно от крак на крак и се намуси.

— Налага се да свикваме един с друг, така ли? — поинтересува се хладно дукесата.

— Обмислете преимуществата. — Феранте сви рамене и добави с хлад, който не отстъпваше на нейния: — Или обмислете недостатъците, ако така предпочитате.

— Да сключа някаква сатанинска сделка с убиеца на моя господар и съпруг? Никога!

— „Никога“ е тежка дума. Животът продължава. Имате деца, за които да се грижите. Вярно е, че всички пострадахме от това твърде злощастно стечение на обстоятелствата. Не съм го търсил съзнателно и съжалявам, че дадох воля на гнева си, но бях предизвикан. Вие какво бихте направили? Гневът е човешка слабост!

— И вие въпреки това имате наглостта да ми предлагате да обвържа Джулия в един съюз, над който ще тегне постоянната заплаха от необуздания ви нрав? — сопна му се Летиция. — За да стане следващата жертва, която семейството ми ще плати в дан на вашия гняв? И как точно умря първата ви съпруга, милорд? Вие наистина сте луд!

Феранте стисна зъби, изви устни в насилена усмивка и извади една кожена топка от везаната кесия на колана си.

— Вземете, Джулия — обърна се той към момичето, съзнателно смекчавайки гласа си. — Донесъл съм ви топка за, ъъ, Пипин. Защо не го заведете в другия край на градината и да му дадете да си поиграе с нея? Обзалагам се, че ще му хареса.

Джулия погледна колебливо майка си, която не откъсваше очи от Феранте.

— Да, обич моя — накрая се съгласи Летиция. — Иди.

Джулия неохотно пусна кученцето на земята и се подчини, като хвърляше от време на време погледи през рамо. Пипин заприпка около краката й.

— Милейди? — Жената в жълто повдигна вежди и кимна след Джулия.

— Остани с мен, Пиа — каза дукесата. — Държа да имам свидетел на следващото престъпление на този човек, каквото и да се окаже то.

Феранте сви раздразнено устни.

— Помислете, Летиция! Каквото станало — станало, и никой не може да го върне. Трябва да гледате към бъдещето и да оставите миналото да почива в мир! — Ръката му се сви в юмрук, после се отпусна внимателно върху кожения панталон на бедрото му, току до дръжката на меча. Погледът му падна върху Тур, който стоеше наблизо и се стараеше да изглежда невидим. — Хващай се на работа, германецо. — Феранте го отпрати с рязък жест. Тур се поклони и се оттегли към най-близкото възможно място — купчината счупени тухли, — клекна и се престори, че ги сортира по големина. Феранте задържа сърдития си поглед още миг върху работната площадка, после го последва, снишавайки глас: — Е, леярю? Кога ще отлееш оръдието ми?

„Никога, копеле такова.“

— Ако работим през целия ден, до довечера може и да успеем да издигнем пещта. После трябва да се облепи с глина, а глината трябва да изсъхне и да се закали с огън.

— Можеш ли да го направиш през нощта?

— Бих могъл, но рискуваме да се напука, ако я закаля, докато е още влажна.

— Хм. Рискувай — нареди Феранте, като хвърли поглед към слънцето. Изглежда, и него времето го гонеше по петите.

— Трябва да направим и калъп на оръдието, милорд. Пещта може да съхне бавно, докато се занимаваме с това.

— А, да. — Феранте се намръщи разсеяно. Дали не виждаше с вътрешното си око как оръдието му обсипва с гюлета стените на „Свети Джеронимо“? И после какво? Бой за пробойната в стената, победа, монасите и войниците на Сандрино избити. Жените — Фиамета, Господи! — поругани, бегълци прогонвани от ъглите и съсичани, докато пищят безпомощно за правото на убежище, предоставяно им от манастира? Щеше ли Фиамета да е сред тях? Със сигурност би се борила като котка, за което щяха да я убият и смъртта й нямаше да е красива. Тур не мислеше, че Фиамета ще се предаде. Уплашеният Асканио, извлечен изпод леглото на абата, за да му прережат гърлото… като на момчето на Пико. Макар че нито стражи, нито каменни стени бяха защитавали Зилио. Не че това би променило крайния резултат.

„Убийството им би свършило работа.“

Тур беше сам до Феранте. Ножът в канията тежеше на колана му като подканяща ръка. „Каква по-подходяща възможност от тази?“ Феранте беше с ризница, вярно, но вратът му беше незащитен като… като на момче. Но можеше ли Тур да избяга след това? Да се прехвърли над портата към конюшните, да речем, да се измъкне през вътрешния двор преди да се е вдигнала тревога? Представата как пиката на беззъбия лейтенант го пронизва между плешките, докато бяга по пътя, стегна мускулите му като при спазъм. Не искаше да умре, още по-малко в слънчева утрин като днешната. Може би и Феранте не искаше да умре. "Не това е призванието ми. Дойдох в Монтефолия, за да създавам красиви предмети от метал, а не да превръщам живи хора в трупове. О, Господи! Тур се изправи.

Но Феранте вече му беше обърнал гръб и крачеше към дукесата. Още една пропиляна възможност. За добро, или за зло? Дали ангелите плачеха, или дяволите скърцаха със зъби? Тур се наведе и продължи да премята в ръце тухлите, така че да държи Феранте под око, напрягайки слух да чуе следващите думи.

— Все още можем да уредим нещата, милейди, да ги направим обществено достояние по един приемлив за хората начин — продължи да убеждава дукесата Феранте, вече доста по-спокойно. — Смъртта на Сандрино беше нещастен случай. Сборичкахме се, той се подхлъзна и се наниза на собствения си нож. И двамата бяхме пили твърде много на банкета. Моят лейтенант прецени погрешно ситуацията.

— Всички знаем, че това са лъжи — студено отвърна дукесата.

— Но ние сме единствените, които го знаят — възрази й Феранте, след като един поглед към каменното лице на госпожа Пиа го увери, че би било безсмислено да отрича. — Ако ние твърдим друго, ами, тогава така и ще бъде, що се отнася до всички, които не са били непосредствени свидетели на случилото се. Можете да спасите семейната чест и да излезете чиста от тази неприятна ситуация. Ако се венчая за Джулия и стана настойник на Асканио, тогава за всички ще е ясно, че ненавременната смърт на Сандрино е била резултат от злополука. Вие не губите нищо, дори дома си, и печелите защитник в мое лице.

— И така да ви развържа ръцете, за да можете необезпокоявано да си присвоите владенията, които се падат по право на сина ми? И да го убиете, когато това стане удобно за вас?

— И сега мога да го убия, моментът е достатъчно удобен! — тросна й се Феранте. — Доверете ми се! Опитвам се да спася всички ви!

— Просто се опитвате да спасите себе си. От справедливото възмездие, което непременно ще се стовари върху главата би, стига Бог да не е изоставил този свят!

Ноздрите на Феранте се издуха, но той успя да нагласи обратно усмивката, която се беше изхлузила от лицето му.

— Аз не съм безчовечен. Не искам да ви насилвам. Вижте, дори ви нося броеницата, за която помолихте. Аз и хората ми не сме крадците, за които ни мислите. — Той извади наниз полирани черни мъниста от кесията си и ги вдигна пред нея.

Летиция пребледня, удържа литналата си напред ръка и прие дара с лек реверанс.

— Благодаря ви, милорд — заекна тя. — Нямате представа какво означава това за мен.

— Мисля, че имам — усмихна се Феранте. Тя плъзна мънистата по меката си бяла длан, стигна до края — черно мънисто със златен обков от външната страна, — после припряно обърна броеницата и стигна до другия й край, също обикновено черно мънисто. Вдигна рязко лице — очите й бяха разширени от гняв, — а Феранте й показа малко топче от слонова кост с фина гравюра, което държеше с два пръста: — Това ли търсите? — любезно попита той.

— Дайте ми… — Летиция се стрелна налред сред шумолене на коприна, после замръзна на място с отпуснати ръце.

— Много интересен предмет. Накарах Вители да го проучи основно.

Госпожа Пиа скръсти ядно ръце под гърдите си, но остана на мястото си зад дукесата.

— Очарователно заклинание — продължи Феранте с неприкрита ирония. — Позволява на една жена да убие мъж, многократно по-силен от нея. Отрова, за която не е необходима нито храна, нито напитка и срещу която солницата ми би била напълно безполезна. Жената слага това малко топче, пълно с въпросната отрова, под езика си. После съблазнява врага си да я целуне. Вие ли щяхте да се нагърбите с тази задача, или Джулия? Или госпожа Пиа? Хубава картинка би се получила — да ме съблазнява, докато съпругът й гние затворен под собствените й крака. Прошепва думата, която отваря топчето, и издиша в устата на нищо неподозиращия си любовник. Отровата се влива в него под формата на змия от дим. Той умира от задушаване, неспособен да си поеме дъх. Предполагам, че жената трябва да внимава да не вдишва, докато трае цялата операция, нали? — Ръката му се сви в юмрук около топчето от слонова кост.

— Ако има мъж, който да заслужава подобна смърт, това сте вие — изсъска госпожа Пиа.

— О, значи вие е трябвало да бъдете моят екзекутор? — измърка Феранте. — Ще го запомня. Но не. Като се добави и това към едно много любопитно изрисувано сандъче, което държите заключено в будоара си, милейди Летиция, струва ми се би се получило едно доста убедително обвинение в черно магьосничество и отровителство. Помислете върху това.

— И вие ли ще ме обвините? Лицемер! Господ да разцепи лъжовния ви език!

— Човек ще си помисли, че Господ е личният ви наемен убиец, като ви слуша как се позовавате на него — озъби й се саркастично Феранте. — Добре пазите тайните си. Преди тези любопитни разкрития нямах и представа, че притежавате талант за черните изкуства. Но това — той завъртя малкото топче между пръстите си — е едно доста добро постижение.

— Не съм го направила аз — отрече Летиция.

— Как тогава се сдобихте с него?

— Взех го от едно момиче, което изгориха на клада заради него. Тя го получила от някакъв мавърски магьосник във Венеция. Използвала го, за да убие неверния си любим. Посетих я в килията й вечерта преди екзекуцията, от милосърдие и в Христово име. Самият инквизитор, с всичките си нагорещени железа, така и не беше открил как го е направила, но тя сподели тайната си с мен. Даде ми го. Запазих го като… като сувенир. Да създам нещо такова определено не е по силите ми. — Летиция здраво стисна устни.

— Естествено е да го твърдите. Но погледнете на проблема от моята гледна точка. Човек, който е заповядал да удушат тайно тъщата му, неминуемо ще се сблъска със силно неодобрение от страна на безбройните й братовчеди, макар други завистливи люде да се възхищават насаме от деянието му. Но един праведен човек, който се е погрижил да я изгорят публично на клада заради черно магьосничество и опит за посегателство над живота му, може да си спечели единствено симпатия.

— Постановеното от съд убийство — вдървено изрече Летиция — е убийство като всяко друго. — Госпожа Пиа беше пребледняла и сякаш не смееше да диша.

— Но ръцете ми няма да бъдат оцапани от него, нали? А и не се ли нагледа Монтефолия на достатъчно убийства? Хайде, милейди. Нека сключим мир. Днес аз ви моля смирено и ви предлагам в дар достойнството на доброволното сътрудничество. — Усилието на Феранте да заговори отново дружески беше натегнато като пружина пред скъсване.

Летиция извърна лице.

— Пак ме заболя главата. Твърде дълго ме държахте на слънце.

Гласът на Феранте загрубя.

— Утре ще разполагам със средствата да ви заставя да ми сътрудничите. И ще ви се иска да сте сключили по-добрата сделка, докато още сте имали тази възможност.

— Искам да се прибера. — По лицето на Летиция имаше по-малко живот, отколкото по лицата на мраморните статуи покрай алеите на градината.

— За да продължите да тровите ума на дъщеря си със злословия срещу мен? — Феранте прибра топчето от слонова кост в кесията си и й се поклони официално. Летиция и госпожа Пиа погледнаха към Джулия, която седеше на една скамейка и уплашено стискаше кученцето в скута си. Феранте проследи погледите им, полупритворил очи. — Мисля, че е дошло времето да ви разделя от нея и от вашата толкова вярна придворна дама. Преди да сте ме подтикнали към грубото ухажване, към което са прибегнали нашите благородни римски предци, за да спечелят сабинянските си съпруги12.

Мина един миг, докато подтекстът на тази заплаха стигне до съзнанието на двете жени. Очите на Летиция заискриха яростно.

— Само посмей…

— А вие бихте ли посмели да ми откажете ръката й… след това? — Веждите на Феранте се смръщиха, сякащ обмисляше тази нова идея. — Навярно не. Това ли е начинът да се справя с вашето упорство, Летиция? Драстично е, признавам, но ако ме принудите да прибегна до жестокост, за да извърша добро…

— Чудовище! — извика госпожа Пиа и замахна да издере с нокти лицето му. Той хвана с лекота ръката й и я изви, стиснал раздразнено устни. Бяло кръгче падна от минзухарения й ръкав и подскочи върху опечената пръст. Тя ахна и го настъпи с крак, но беше късно — плътна оранжева светлина облиза пантофката й и изчезна.

— Какво е това? — попита Феранте и се наведе да вдигне смачканото барабанче.

Ролята му на шпионин щеше да бъде разкрита всеки момент. Тур се изправи и плъзна ръка към дръжката на ножа си. За последно го беше изпозвал, за да си отреже печено шилешко за закуска. Нуждаеше се от заточване. Защо не се беше сетил да го наточи? Не можеше да си поеме дъх.

Извади го и се хвърли напред точно когато Феранте се изправи. Но беше твърде далеч — стражът край стената го видя и извика предупредително. Феранте се обърна, вдигна защитената си от ризницата ръка и отби удара на Тур. Острието се плъзна по брънките и поряза отстрани гърлото на Феранте. В отчаян опит да си върне пропиляната възможност, Тур удари отново — към тила на Феранте. Но хватката на лозимонския владетел, учудващо силна за толкова неудобен ъгъл, вече се стягаше около китката на Тур и ножът не можа да се забие дълбоко. Двамата се сбориха за дръжката. После ослепяваща болка избухна в слабините на Тур — обръгналото в сражения коляно на Феранте се заби в целта си с поразяваща сила и точност. Краката на Тур се подкосиха, той залитна напред и брадичката му се наниза на ботуша на Феранте, а главата му отхвръкна назад от удара. Беше по-лошо от скално свличане. Втори ритник попадна в корема му, шевовете се скъсаха и раната се отвори.

Върхът на дълъг блестящ меч се притисна в гърлото му. Той лежеше и примигваше нагоре към ясното синьо небе и тъмното лице на Феранте. Владетелят на Лозимо притисна ръка до врата си, после погледна лепкавата кръв по дланта си и изруга. Вдигна меча си и отстъпи крачка назад, когато още двама стражи дотичаха и съвсем излишно започнаха да ритат Тур.

Благородничките пищяха. Фиамета поне щеше да вземе някоя тухла и да се опита да строши главата на Феранте, докато двамата се боричкаха. Тур дълбоко съжаляваше за свенливостта си. Само ако беше малко по-смел, можеше и да си спечели някоя целувка от нея, или дори повече… преди смъртта си…

Феранте се подпря на меча си. Дишаше тежко и бялото на очите му проблясваше на слънцето. След минута, когато стана повече от ясно, че Тур няма да се надигне за втори опит, той махна на стражите да се отдръпнат и каза:

— Върнете жените в кулата.

Двама мъже подбраха ревящите жени през окъпаната от слънце градина.

Тур примигна и се опита да запомни небето. Искаше да се издигне и да пропадне в него, да иде при Бог. Би предпочел Фиамета да е последното нещо, което виждат очите му, но определено не искаше тя да е тук, така че и синьото небе трябваше да свърши работа. Лицата на враговете потрепваха над него. Ето го и това на Феранте, размазано и двойно, червено като тухла от гняв.

— Защо, германецо? — изхриптя Феранте. Лъскавият меч отново натисна гърлото на Тур. Приличаше на улей към небесата, разкривен от слънцето. Можеше да се плъзнеш нагоре по него, право към синьото небе…

— Швейцарец — поправи го с надебелял език Тур. Устата му беше изтръпнала и пълна с пръст.

— Защо се опита да ме убиеш?

Защо. Защо. Е, беше му се сторило редно. Всички искаха да го направи. Самият той не го беше искал, наистина. Много повече искаше Ури да се върне, отколкото Феранте да умре.

— Защото ти уби брат ми — каза Тур и изплю храчка кръв.

— А, да не би да става въпрос за швейцарския гвардейски капитан на Сандрино! — Зъбите на Феранте лъснаха в певерзно доволна гримаса. Явно в неговия свят отмъщението за мъртви братя беше достатъчно основание да се увеличи броят на мъртвите братя. Феранте имаше ли брат? Безкрай ли щеше да се върти този омагьосан кръг?

Секретарят Вители, с развяваща се червена роба, дотича в тръс и още отдалече викна:

— Милорд!

— Не е толково лошо, колкото изглежда, Николо. — Гласът на Феранте отново бе спокоен.

— Ранен сте…

— Не е дълбоко. Ей, стражи! Доведете лекаря ми.

— Нека спра кръвта… — Вители прокара ръка по врата на Феранте и кървенето намаля значително.

Феранте се почеса внимателно покрай раната с окървавени нокти, лицето му бе разкривено от раздразнение.

— За малко да ме убие, по дяволите! Претърсете го за скрити оръжия. — Той кимна на един войник, който клекна предпазливо до Тур и се зае да го претърсва, ръчкайки насиненото му тяло. Намери тънката му кесия, затъкната в туниката, и я подаде на секретаря. После остави разсеяно едно бяло пергаментово кръгче на земята. Тур изпъшка.

Дори на Вители му се наложи да се вгледа на три пъти.

— Какво?… — Наведе се да го вземе и след миг изруга. Ръката му се затвори около пергаментовото барабанче и го смачка. Оранжевата светлинка се процеди за миг между пръстите му. — Откъде взе това? — попита той Тур.

Тур се усмихна замечтано, понесен върху крилата на болката.

— Отговори! — кресна един от стражите и го изрита отново. Тур изръмжа и загреба трескаво след оттеглящия се мрак, който щеше да го отведе далеч от всичко това.

— Няма значение. — Вители вдигна ръка да спре услужливите усилия на стража. — Ако има и други, мога да използвам това, за да ги намеря.

— Какво представляват? — попита Феранте, като взе и сравни смачканото барабанче с другото.

— Мисля, че е някакво устройство за подслушване, милорд. Доста… ъъ, изящна изработка. Чувствам, че има и още из замъка.

Феранте погледна Тур и стисна устни.

— Той шпионин ли е?

— Без съмнение — рече Вители.

— Каза, че е брат на гвардейския капитан на Сандрино. Разбира се, може да е и двете. — Феранте даде знак на войниците си. — Обесете го на южната кула. Така, че да се вижда от северната.

Двама стражи се наведоха да хванат ръцете на Тур и да го изправят. Той смътно си спомни как се бе помолил на Бог да го опази жив за бесилото. „Връщам си думите назад.“ Нали му беше обещана смърт от земя и вода, а не от провисване във въздуха?

— Почакайте, милорд… — Вители се приближи и се взря в подутото и окървавено лице на Тур. — Брат на капитан Окс? Наистина ли? Не си приличат много. Е, може би в брадичката.

— Има ли значение?

— Има една възможност…

— Какво? — попита раздразнено Феранте. — Предпочитам да не се мотаем. Той е шпионин и убиец, така че да го екзекутират веднага като назидание за останалите.

— Да го екзекутират, да, но… мисля, че можем да се възползваме по-добре от смъртта му. Под… стълбите. Котките и петлите са дреболии в сравнение с човек. А ако един човек е роден брат на… друг, тогава защо да не… ще трябва да преизчисля всичките си диаграми. О, това е чудесно, милорд!

— Хм. — Феранте замислено потри брадичката си. — Разбирам. — За миг застина в нехарактерна за него нерешителност. — Чудя се дали има и друг брат, който ще ме нападне изневиделица? Е… в крайна сметка той е доказан престъпник. Лошо. Аз всъщност го харесвах.

— Още по-добре, милорд. — Очите на Вители светнаха доволно.

Устните на Феранте се свиха, но той все пак се обърна към войниците:

— Отведете го в тъмницата. Ще го разпитаме по-късно, а екзекуцията му няма да бъде публична.

Двамата лозимонци вдигнаха Тур на крака. Градината се завъртя около него в бавни, неравномерни кръгове и стомахът му се надигна. Ето че и новата му сива туника беше оклепана с кървави петна, забеляза той със съжаление, от което очите му отново се напълниха със сълзи. Майка му щеше да е недоволна… Подкараха го през градината. Полумракът на замъка погълна деня. Кухото ехо на коридорите заплава покрай него. Слезе с препъване по някакво стълбище, водещо към вечна, каменна нощ. Завиха зад ъгъл и оттам покрай познати зарешетени килии. Някакви хора заспориха и раздразнените им гласове дразнеха ушите му: „…прекалено е претъпкано…“ „Не там!“ „Защо не, и без това ще трябва да го наблюдаваме. Може пък това да раздвижи нещата.“ „Хич не ми е притрябвало да се раздвижват!“

Светът, приел формата на студен камък, най-после застина в покой, притиснал лицето на Тур. Ръцете му заопипваха грапавия хлад и той завъртя внимателно пулсиращата си от болка глава. Мътна синя дневна светлина си пробиваше път през един тунел в стената над него. Някъде издрънча метално резе и нечии стъпки заглъхнаха в далечината.

Голяма топла ръка го сграбчи за косата и обърна лицето му на другата страна. Тур впери празен поглед в две червени очи върху небръснато лице, брада като сол и пипер, поръсени по хлътнали бузи. Две рошави вежди се вдигнаха към средата на челото.

— В прилепа е истината — посъветва го любезно лудият кастелан и пусна главата на Тур, която тупна върху камъка.