Оковите на скръбта

17.

Мараси беше чела много за живота в Дивите земи, когато беше млада, и знаеше какво може да очаква от пътуванията с дилижанс: скука, прах и липса на всякакви удобства.

Беше прекрасно.

Костваше ѝ усилия да се сдържа да не се надвеси през прозореца, както Уейн правеше от време на време, докато наблюдаваше пейзажа наоколо. Не бяха в Дивите земи, но околността силно напомняше на тях. Миризмата на конете, неравният път, скърцането на дървото и пружините на дилижанса… Беше виждала и правила някои наистина забележителни неща, откакто се запозна с Уаксилий, но това тук я караше да се чувства досущ като в приключенска история.

Уаксилий се беше облегнал срещу нея, вдигнал крака на седалката до нея и заслонил очи с широкопола шапка, а по лицето му пече беше започнала да избива еднодневна брада. Беше свалил ботушите си и ги беше оставил на пода до пушката си.

Споменът, че мисълта за връзка с него изобщо ѝ бе минала през ум, ѝ се струваше сюрреалистичен сега, когато работеха заедно от вече толкова дълго време. Не, не искаше нищо подобно — вече не. Но все пак се възхити на съвършенството в този му вид — с пушката, ботушите, шапката.

Ефектът на този образ, разбира се, донякъде се смекчаваше от гледката на сгушената до него Стерис, която дремеше, облегнала глава на рамото му. Що за смахнат свят беше този, щом нейната педантична, строга полусестра се беше присъединила към такова приключение? Мястото на Стерис беше в някоя официална дневна, с чаша чай в едната ръка и някоя суха книга на тема градинарство в другата — не в дилижанс, поел на път през пустошта към предполагаемо съществуваща войска от аломанти. И все пак, ето я тук — удобно свита на седалката до самия Утринен стрелец.

Мараси поклати глава. Не завиждаше на Стерис — което, като се имаше предвид средата, в която беше израснала, си беше, направо казано, забележително. Беше много трудно да мразиш Стерис. Тя можеше да те отегчи, обърка или подразни — но да те накара да я намразиш? Невъзможно.

Мараси извади тефтерчето си и продължи да пише доклада си до ВенДел и генерал-констабъл Реди. Надяваше се да успее да го изпрати, преди да пристигнат в Дулсинг.

Уаксилий се размърда, вдигна шапката от очите си и я погледна.

— Трябва да поспиш.

— Ще си почина, когато спрем.

— Когато спрем?

Мараси се поколеба. Пътуваха от вече половин ден, като избягваха главните пътища, за да попречат на преследвачите от Ню Сирън да ги проследят — ако имаше такива. Бяха прекосили няколко полета и прекарали цял час в подрусване по един каменен хребет, за да заобиколят фермите долу така, че присъствието им да не се набива на очи.

Пътят им минаваше почти точно на североизток от Ню Сирън, по полите на планините, които се падаха отдясно — което означаваше, че имаше нанагорнища и нанадолнища, но земята тук все пак беше плодородна и обработваема. Целият Басейн беше такъв — дори тук, по краищата му, където нещата бяха по-сухи, отколкото в центъра.

— Мислех, че след като спряхме снощи… — започна Мараси. — О, не. Искаш да кажеш, че ще идем направо там?

— „Направо“ е неточна дума, като се има предвид колко завои се налага да прави МеЛаан, за да не ни хванат. Но да. Не би трябвало да отнеме повече от около четири часа.

С влак можеха да стигнат за частица от това време и при това — удобно. Може би по-далечните градове наистина имаха основание да недоволстват от начина, по който бяха подредени нещата.

— Уаксилий? — обади се Мараси, когато той отново се размърда на седалката.

— Хммм?

— Мислиш ли, че са истински? Оковите на скръбта?

Той наклони шапката си още по-назад.

— Разказвал ли съм ти защо отидох в Дивите земи?

— Като по-млад ли? — отвърна Мараси. — Защото си мразел политическите игри, очакванията. Висшето общество, което се е оказало доста низше.

— Затова напуснах Елъндел — каза Уаксилий. — Но защо Дивите земи? Можеше да ида в някой от далечните градове, да си намеря някоя плантация и да живея спокоен живот, прекаран в четене на книги.

— Ами… — Мараси се намръщи. — Мислех, че винаги си искал да станеш пазител на закона.

Уаксилий се усмихна.

— Ще ми се да го бях осъзнал така лесно. Трябваше. Прекарах цялото си детство в доносничене срещу останалите деца за всяко дребно провинение.

— А после какво?

Той се облегна назад и затвори очи.

— Преследвах една легенда, Мараси. Преданията за златото на Оцелелия, несметното богатство, приключенията, които очакваха смелите.

— Ти? — изненада се Мараси. — Ти си бил джентълмен-приклюненец?

Уаксилий трепна видимо, като чу това определение.

— Караш ме да звуча като онази глупост от вестниците. Казвам ти, Мараси, първите няколко месеца бяха трудни. Всеки друг град беше пълен с безработни миньори от затворените мини и не можех да вляза в кръчма, без да заваря вътре някой младолик идиот като мен, дошъл от Басейна, омаян от празни мечти за слава и богатства.

— Затова си започнал да залавяш престъпници, за чиято глава е имало обявена награда — каза Мараси. — Разказвал си ми за тази част. Имаше нещо за ботуши.

— В крайна сметка, да — потвърди Уаксилий с усмивка. — Мъчих се доста дълго, преди да се насоча към лова на глави. Но в началото, главата ми беше пълна с блянове за злато и съкровища. Отне известно време, докато се откажа, но дори след това станах блюстител на закона заради парите. Започнах да преследвам хора срещу възнаграждение. И да, винаги ми е било неприятно да гледам как тормозят хората. В края на краищата се озовах във Ветрино. Поредния забравен, гол град в Дивите земи, за когото на никого не му пукаше. Минаха шест години, преди да ми дадат официална длъжност.

Кабината на дилижанса се заклати на опорите си. От покрива долитаха гласовете на МеЛаан и Уейн, които си приказваха нещо. Нямаше нищо против, стига само да не започнеха да се натискат, докато караха.

— Когато ВенДел ни разказа за това, не исках Оковите да се окажат истински — продължи Уаксилий, загледан през прозореца. — Не можех да понеса мисълта, че някоя глупашка, празна мечта пак ще ме откъсне от Елъндел, след като най-после бях открил мястото си в него. Не исках да се мамя от изкушението на вълнението, на онзи див свят сред праха, който бях обикнал.

— Значи смяташ, че наистина съществуват.

— Ето каква е работата — каза той и се наведе напред, а Стерис се намести насън. — Чичо ми е нямал време да развъди аломантите си, както подозирам, че се опитва да направи. Плановете, които кроят с Котерията, са дългосрочни инвестиции. Но обеща нещо на Келесина и звучеше така, сякаш действително смята, че ще може да изпълни това обещание. У теб ли е устройството?

Мараси извади малкото метално кубче от чантата си. Уаксилий зарови из джоба си и извади монетата си — онази, която явно беше получил от някакъв просяк. Вдигна двата предмета един до друг и слънчевите лъчи, които се просмукваха през прозореца, заблестяха по кубчето и осветиха чуждоземните символи по стените му.

— Наистина се случва нещо особено, Мараси — каза Уаксилий. — Нещо, достатъчно важно да привлече вниманието на чичо ми. Не знам отговорите. Трябва да ги открия.

Тя се улови, че се усмихва на напрегнатото му изражение.

— Не заради ловеца на съкровища реши да идем в Дулсинг. Заради детектива е.

Той също се усмихна.

— Чула си какво ми каза МеЛаан снощи?

Мараси кимна.

— Трябваше да спиш — каза Уаксилий, подхвърли монетата, улови я и подметна кубчето обратно на Мараси. — Разумното и зряло решение щеше да бъде да се върнем при Арадел. Но трябва да открия отговорите. А и кой знае? Може Оковите да се окажат истински. Ако е така, то необходимостта да ги вземем от Костюма би била поне също толкова важна, колкото да осведомим губернатора за случилото се в Ню Сирън.

— Смяташ, че чичо ти се опитва да създаде аломанти с помощта на някаква технология, а не по рождение.

— Сила, която би била ужасяваща в ръцете на човек като чичо ми — каза Уаксилий и се облегна пак на седалката си. — Поспи малко. Сигурно ще се промъкнем в строителния обект в Дулсинг през нощта.

И той отново се настани за сън с шапка, спусната над очите. Мараси усещаше, че трябва да послуша съвета му, затова се опита да подремне. За съжаление, в главата ѝ се въртяха твърде много мисли, за да успее да заспи.

След малко се отказа и се залови отново с писмото. В него щеше да обясни какво са направили и какво са открили. Трябваше да го изпрати скоро. Надяваше се да открие телеграфна станция, когато сменяха конете, и писмото да пристигне навреме, за да бъде полезно.

След като приключи с писането, насочи вниманието си към бележките относно липсващия клин на кандрата. Келесина, която действаше по заповед на Котерията, се беше опитала да убие РеЛуур и предполагаше, че е успяла. Когато Костюма беше поискал да му представи доказателство, тя му беше изпратила в Дулсинг клина, който бяха изкопали. Но къде в Дулсинг го съхраняваха? Най-вероятно на някое сигурно място. Как изобщо щеше да успее да го открие?

Вдигна малкото кубче пред очите си. Костюма беше питал за него. Можеше ли да го използва по някакъв начин?

Намръщи се, докато обръщаше бавно кубчето в ръка. Между стените му имаше малки вдлъбнатинки. Вгледа се по-внимателно и слънчевата светлина ѝ разкри нещо, което не беше забелязала до сега — мъничък ключ, скрит в една от вдлъбнатинките. Изглеждаше като… ами, като копче за включване. Скрито така, че да не бъде натиснато по погрешка.

Използва една от иглите си за коса, за да бръкне във вдлъбнатинката и да натисне копчето в другата посока. То се задвижи точно така, както беше очаквала.

Копче. Стори ѝ се така… прозаично. Това кубче явно представляваше или загадъчна реликва, или някакво тайно устройство. На такива неща не се поставяха копчета; трябваше да ги вдигнеш високо на звездната светлина, или да изречеш някое специално заклинание, или да изтанцуваш определени стъпки в последния ден на месеца, докато ядеш кумкуат.

Копчето не произведе никакъв видим ефект. Затова Мараси преглътна и разгоря мъничко кадмий.

Кубчето започна да вибрира между пръстите ѝ.

После целият дилижанс се разтресе така, сякаш в него се е стоварило нещо много тежко. Мараси си удари главата в покрива, после се строполи обратно на мястото си.

Конете изцвилиха уплашено, но МеЛаан някак си успя да ги овладее. Секунди по-късно, дилижансът спря.

— Какво, за Бога, стана? — попита Уаксилий и се изправи от пода, където лежеше, преплел крайници със Стерис.

Мараси простена, изправи гръб седешком и се хвана за главата.

— Направих нещо глупаво.

— Колко глупаво? — попита Уаксилий.

— Проучвах устройството и приложих аломантия.

Физиономията на Уейн се показа на вратата миг по-късно, когато той увисна с главата надолу от покрива, за да попита:

— Това скоростна сфера ли беше?

— Да — потвърди Мараси.

— Трусът едва не уби конете — каза той.

— Съжалявам, съжалявам.

Уаксилий помогна на Стерис да се изправи.

— Какво… какво стана? — попита тя замаяно.

— Мараси използва скоростна сфера, докато карахме — обясни Уаксилий. — Ударихме границата и изтеглихме Мараси през нея, поради което минахме заедно с фургона от едно темпо на време в друго.

— Но нали тя го използва във влака — напомни Стерис.

— Скоростните сфери се движат заедно с теб, ако се намираш в нещо достатъчно масивно — каза Уаксилий. — Иначе ще излизаш от всяка, която създадеш, почти мигновено, заради въртенето на планетата. Влакът беше тежък и бърз. Дилижансът е малък и доста бавен. Така че…

— Така че трябваше да се сетя да не правя такова нещо — прекъсна го Мараси, изчервена. — Не съм го правила, откакто бях дете. Но, Уаксилий — то изжужа.

— Какво?

— Кубчето, то…

Мараси се сепна, когато осъзна, че го е изпуснала в неразборията. Разтърси се светкавично тук и там, докато най-после не го откри до крака на Уакс и го вдигна победоносно.

— На него има копче.

— Копче ли?

Тя го завъртя на една страна, за да им покаже малкото копче.

— Трябва ти нещо тънко и остро, за да успееш да го натиснеш — обясни. — Но вече е включено.

Уаксилий го погледна объркано, после го показа на Стерис, която присви очи към него и попита:

— Що за мистично устройство е това, щом има копче за включване?

— Има някаква логика, предполагам — каза Уаксилий. — Никой не иска мистичното му устройство да се включи по погрешка.

— Току-виж убило кочияша ти — промърмори недоволно Уейн.

— Не е спряло аломантията ти? — попита Уакс Мараси и потри брадичка.

Тя поклати глава. Усещаше запаса си от метал.

— Май не направи нищо.

— Хм — изсумтя Уаксилий и го вдигна пред очите си. — Може да е опасно.

— Значи ще го тестваме, а? — попита Уейн, все още увиснал пред прозореца.

— Разбира се — отговори Уаксилий. — Но далеч от дилижанса.

Уакс стисна вибриращото кубче в ръка. То откликна, когато той разгоря метал, но не се случи нищо повече.

Бяха спрели до една горичка високи орехови дървета и Уейн се беше заел да пълни джобовете си, докато Мараси наблюдаваше как Уакс експериментира с кубчето от безопасно разстояние. МеЛаан поеше конете на едно поточе малко по-нататък. Наблизо се виждаше поляна, пълна със зелените стръкове на множество моркови, явно диви. Въздухът миришеше свежо, като недокосната от човешка ръка природа.

Уакс вдигна жужащото кубче и остави металите си да догорят. Кубчето спря да вибрира. Той ги разгоря отново и то откликна пак — отначало по-бавно, но след две-три секунди набра скорост. Но за какво служеше? Защо не потискаше аломантичните му способности, както се беше случило на влака?

„Може би не действа върху онзи, който го е активирал“, мина му през ум. В това имаше логика — макар че не му беше понятно как устройството би могло да прави такава разлика.

— Ей, Уейн.

— Да, приятел?

— Дръж.

Уакс му подхвърли кубчето. Уейн го хвана и подскочи, когато коланът му — на който бяха закачени стъклениците му с метал и всичките му монети — разкъса гайките и отхвърча от кръста му. Обърна се и проследи с поглед как пада на земята на поне шест метра по-надолу на хълма, а когато се опита да се приближи към него, коланът отскочи настрани.

Уакс се затича към Уейн, но усети как пушката в кобура на крака му го влачи назад, сякаш нещо я Тласка. Ефектът изчезна няколко минути по-късно, а когато стигна до Уейн, кубчето вече беше спряло да вибрира.

Уейн го вдигна в ръка.

— Това пък какво беше?

Уакс взе устройството, докато Мараси тичаше към тях да види какво се е случило.

— Не краде аломантия, Уейн. Действието му изобщо не е такова.

— Но…

— То влияе на метала, който собственикът му разгаря, като някак си… разширява полето му на действие — каза Уакс. — Сам видя. Оттласна метала по теб така, сякаш до теб има Монетомет. Кубчето използва аломантия.

Тримата замълчаха изумено, втренчени в мъничкото устройство.

— Трябва да опитаме пак — каза Уакс. — Уейн, хвани това и разгори хроносплав. Мараси, застани ето там. Уейн, щом се приготвиш, хвърли кубчето към нея.

Те изпълниха заръките. Уакс се отдръпна назад. Когато Уейн разгоря метала си, изведнъж се превърна в размазано петно в скоростната си сфера. Частица от секундата по-късно, кубчето се стрелна навън и се понесе във въздуха към Мараси — траекторията му беше леко изкривена, но все пак се движеше в правилната посока.

Задейства се точно преди да стигне до нея, и тя на свой ред се превърна в мъгляво петно, което се стрелна към кубчето, хвана го и се стрелна обратно към първоначалното си местоположение. Уакс успя да преброи до десет, преди кубчето да спре да работи и да я върне в обичайната скорост на времето.

— Видя ли това? — попита Мараси възхитено, стиснала кубчето. — Създаде скоростна сфера и за мен. Захрани се от аломантията на Уейн, и я възпроизведе отново!

— Значи това търсехме, тогава? — попита Уейн и се приближи към тях, след като спусна собствената си сфера.

— Не съвсем — отговор Уакс и вдигна кубчето пред очите си. — Но определено е обнадеждаващо. Изглежда трябва да бъдеш аломант, за да го използваш — то не предоставя нови сили, но пък увеличава обхвата на онези, които вече имаш. Като… като аломантична граната.

Мараси кимна ентусиазирано.

— Което означава, че мъжът от влака — онзи, който го използва срещу нас, — е Пиявица. Може да потиска чуждата аломантия, и е вложил тази си способност в кубчето, когато го хвърли към теб.

— Започва да действа около секунда, след като бъде хвърлено — кимна Уакс. — Полезно.

— И доказва, че Костюма разполага с технологии, за които не иска да се разбира — добави Мараси.

— Узнахме това още след като открихме устройството за комуникация — напомни Уакс, — но да, това е още по-любопитно. Почти се изкушавам да повярвам, че всички тези приказки за Оковите на скръбта са тръгнали от слуховете за тази технология, разработвана от Котерията.

— Ами символите?

— Нямам представа — каза Уакс. — Някакъв шифър, който са измислили?

Потупа по кубчето с пръст, после го подаде на Мараси.

— Защо аз? — попита тя.

— Твое е. Ти го намери; ти откри как се включва. Освен това, имам чувството, че ще има най-голям ефект в твоите ръце.

Тя стисна кубчето, а очите ѝ се разшириха. Да бъдеш Закъснител не беше особено полезно, когато ти предоставяше само възможността да се затвориш в сфера, в която се движиш по-бавно от всички останали. Но ако можеше да хванеш другиго в такава сфера…

Уейн подсвирна тихичко.

— Ще се постарая да не го загубя — каза Мараси и скъта устройството. — Ще трябва да го проучим по-подробно после, за да разберем на какъв принцип работи.

„Питам се…“, помисли си Уакс, като си спомни за нещо друго. Реши да провери предположението си, бръкна в джоба си и извади златната гривна на Келесина.

Подхвърли я на Уейн.

— Какво е това? — попита той, като я вдигна към небето. — Красиво кръгче от злато. С кого си я изтъргувал? Ще ми свърши добра работа, приятел. От нея ще излезе хубав металоем.

— Мисля, че вече е такъв — посърна леко Уакс. И без това беше глупава идея.

Уейн, обаче, ахна.

— Какво? — попита Мараси.

— Това е металоем — каза той. — Проклет да съм, ако не е. И го усещам. Уакс, ножът ти у теб ли е?

Уакс кимна и дръпна ножа си от колана, а когато Уейн протегна ръка към него, сряза тънка резка по опакото на дланта му. Раната заздравя моментално.

— Лееееееле — прошепна Уейн. — Това е чужд металоем, но аз мога да го използвам.

— Както каза ВенДел — каза Уакс и взе гривната от Уейн. — Металоем без Самоличност. Покварата да го вземе. Трябва да разгоря огромно количество метал, за да доловя и най-слабата линия, която да води към него. Трябва да съдържа невероятна сила.

Повече от всеки друг металоем, когото беше усещал, всъщност. Обикновено можеше да ги Тласка без особени затруднения. Този, обаче, едва беше успял да помръдне.

— Защо не забелязах веднага какво е? — каза Уейн. — Трябваше да ми кажеш. И, о, Поквара! Това е доказателство за съществуването на Оковите на скръбта, нали?

— Не — отвърна Уакс. — Аз не мога да усетя резерва в тази гривна — не мога да го използвам, тъй като не съм Кръвотворец. Не е металоем, който да може да се използва от всеки — просто такъв, който хората със съответните способности могат.

— И все пак е забележително — обади се Мараси.

— И притеснително — каза Уакс, загледан в невинното златно кръгче.

Единственият начин да се създаде такъв металоем беше с помощта на ферохимик с две сили. Значи или от Котерията имаха достъп до такива ферохимици, или страховете му се сбъдваха. Бяха разбрали как да прилагат хемалургия.

„Или пък е стара реликва“, помисли си. „Има и такава вероятност.“ Може би гривната и кутията бяха артефакти от друго време.

Подхвърли гривната обратно към Уейн и попита:

— Колко има вътре?

— Страшно много — отговори Уейн. — Но не безкрайно количество. Запасите намаляха, когато излекувах раната.

— Пази ги, тогава — каза Уакс и се обърна, когато чу името си.

МеЛаан беше застанала в далечния край на полянката и им махаше. Уакс остави Уейн и Мараси и закрачи към високата, слаба кандра, все още разтревожен заради новите им открития. Какво означаваше гривната? Имаше ли още нещо освен нея? Металоеми, които даряваха всекиго, който ги докосне, с невъобразими сили? Усети, че за пръв път си задава въпроса искрено. Ами ако Оковите действително бяха истински? Какво щеше да се случи с човешкото общество, ако силите на Металородените се превърнеха в нещо, което просто можеше да си купиш?

Приближи се към МеЛаан.

— Помислих, че ще е добре да видиш това — каза тя и му махна да я последва нагоре по един стръмен хълм, обрасъл със зеленина.

От върха се разкриваше гледка на североизток. Някои райони на полетата бяха обработени и засети на лехи или пръстени, но голяма част си оставаше същата като пейзажа, от който току-що бяха пристигнали — диви земи с неравномерно пръснати диви плодове или зеленчуци тук-там. Повя хладен бриз, който почти не се усещаше на фона на горещото слънце.

Щом видя всичко това и усети приятния ветрец, Уакс осъзна какво точно го дразни толкова много в проблемите, възникнали между Елъндел и по-далечните градове по ръба на Басейна. Осъзнаваха ли тези хора какъв е животът в Дивите земи, където земеделието беше несигурно, а опасността от гладна смърт — осезаема?

„Смятат, че хората, които живеят в Дивите земи, постъпват глупаво“, помисли си Уакс и пое старомодния далекоглед, който МеЛаан му подаде. „Не разбират какво е да си заседнал там от поколения, преди да се родиш, прекалено беден — или твърдоглав, — че да се върнеш в Басейна.“

Свободата в Дивите земи си имаше цена. Така или иначе, Басейнът беше рай в буквалния смисъл на думата — място, създадено за хората от Бог, който бе пожелал да компенсира хилядолетията пепел и разрушение. Но явно човеците бяха способни да открият причини да се карат и да сеят раздор дори посред рая.

Уакс вдигна далекогледа.

— Какво търся?

— Виж пътя на около километър оттук — отвърна МеЛаан. — До поточето с моста.

Уакс забеляза двама мъже, излегнати на едно поле, оставили брадви до себе си. Доколкото виждаше, вече бяха отсекли едно мъртво дърво наполовина. През пътя беше паднало друго дърво.

— Какво виждаш? — попита МеЛаан.

— Блокаж на пътя, който се мъчи да не изглежда като блокаж — каза Уакс. — Дървото, което пресича пътя напряко, е поставено така, че да изглежда, сякаш само е паднало там. Но по земята се виждат бразди, които подсказват, че е било довлечено дотам нарочно и е било местено един-два пъти.

— Зорко око имаш.

— Не ти го давам — каза Уакс, обърна далекогледа и се взря към фермите в далечината. — Бих предположил, че в онази къща там има войници. А от никоя от другите къщи не се издига пушек. Сигурно са изоставени. Трудно ми е да повярвам, че може да има ферма, в чиято фурна да не се пече вечеря по това време на деня.

— Очакват ни?

— Не, тук са вложени прекалено много усилия — каза Уакс. — Това е границата на периметъра им. Опитват се да я прикрият, за да не се разчуе за това, но са отцепили целия район. Какво, по дяволите, става тук?

МеЛаан поклати глава с объркано изражение.

— Е, не можем да продължим с дилижанса — каза Уакс и ѝ върна далекогледа. — Бива ли те в ездата без седло?

— Ами, не съм хвърляла ездач наскоро, но пък и не ми се удава възможност да бъда кон особено често, така че не мога да съм сигурна.

Уакс примигна.

— А, ти имаш предвид аз да яздя — досети се тя. — Да, бива ме. Съмнявам се, че точно за мен трябва да се безпокоиш.

И тя кимна към Стерис, която тъкмо излизаше на полянката, следвана от Уейн, който беше натъпкал джобовете си с орехи.

— Правилно — каза Уакс.

Надяваше се поне някои от конете им да се окажат кротки.

Здрачът се спусна над полетата на неравномерни пресекулки, като съня на уморен човек, който се мъчи да не заспи. Уакс предположи, че изглежда така заради разнообразния терен. В един момент яздиш през някоя сенчеста горичка, а в следващия преваляш някой хълм и излизаш на открито поле, откъдето забелязваш, че слънцето още не се е скрило зад хоризонта.

В края на краищата, мракът все пак се спусна — но не донесе със себе си мъгли. Уакс осъзна, че е очаквал с нетърпение да го обхванат отново.

МеЛаан водеше групата, като се придържаше към гористите участъци, където беше възможно. Тя или Уейн избързваха напред, за да разучат района и да се ослушат за патрулиращи войници, но Котерията се опитваха да установят контрол над толкова обширна област, че нямаше как да изпратят хора навсякъде. Мараси, разбира се, беше опитен ездач — и изглеждаше доволна, че има случай да се облече в новата си констабълска униформа с панталони и сако.

Стерис го изненада. Справяше се чудесно — независимо от факта, че носеше пола. Беше си взела една, която беше достатъчно широка, че да я подпъхне под себе си и да язди без седло, без да разкрива твърде много от краката си. И прие всичко без никакви оплаквания — така, както правеше от самото начало на това пътуване.

Малкото фермерски или ловджийски къщи, които подминаха по пътя си, бяха празни. Уакс усети как тревогата му нараства. Да, това беше малка и почти безлюдна местност в затънтената част на Басейна, но все пак беше дълбоко обезпокоително, че Котерията са в състояние да я завладеят напълно.

Когато стигнаха до последната горичка преди селото, МеЛаан продължи напред, за да разучи положението, след което се върна и му даде знак с ръка да я последва. Уакс се покатери заедно с нея и се взря в селцето от върха на едно дърво.

Ярки електрически лампи осветяваха периметъра около огромна постройка, която се намираше там, където явно преди е бил центърът на Дулсинг. Дървена, без прозорци и невероятно висока, тя още не беше завършена — ако се съдеше по скелетата от двете страни и незавършения покрив на върха ѝ. Сградите в градчето бяха срутени почти до последната — бяха останали само няколко в самия му край.

Все още лишения от покрив връх на постройката сияеше с мека светлина. Откъде се снабдяваха с толкова много електричество? МеЛаан му подаде далекогледа и той разгледа внимателно околността. Мъжете определено бяха войници — носеха червени униформи, а на гърдите им имаше знак, неразличим от такава далечина. На рамо бяха опрели пушки, а мощните лампи образуваха ярко озарен пръстен около сградата. Но бяха насочени навън, а не към нея, поради което от вътрешната му страна оставаха предостатъчно сенчести места. Щяха да имат прикритие, ако успееха да прекосят периметъра.

— Как смяташ? — попита я той. — Това някакъв бункер ли е?

— Не прилича на никое от укрепленията, които съм виждала преди — прошепна МеЛаан. — С такива неустойчиви стени? Прилича повече на склад.

Склад колкото малък град. Уакс поклати глава озадачено, после забеляза нещо в отсрещния край на селцето. Водопад? Беше прекалено далеч от лампите, но му се стори, че успява да различи мъглата на водните капчици от подножието му, както и малкото поточе, което минаваше през селото.

— В онази посока има възвишение — каза той.

— Да — отвърна МеЛаан. — На картите се вижда някакъв водопад. Бил малък, но красив.

— Трябва да са сложили турбина там. Така се снабдяват с електричество. Да се връщаме при останалите.

Двамата се върнаха тихо при мястото, където Уейн, Мараси и Стерис ги чакаха сред сенките на дърветата.

— Тук са и още как — прошепна Уакс. — Трябва да намерим някакъв начин да влезем. Пълно е с войници. Охраняват периметъра добре.

— Можеш да влетиш отгоре — предложи Стерис.

— Няма да се получи — каза Уейн. — На тържеството имаше Търсач; смятате ли, че няма да има и тук? В мига, в който някой от нас разгори метал, ще привлечем стотина от главорезите на Костюма да ни приветстват с ръкостискане и малко приятелско убиване.

— Какво тогава? — попита Мараси.

— Трябва да видя — каза Уейн.

— Доколкото видяхме, от противоположната страна има по-удобна точка за наблюдение — каза Уакс и посочи натам.

МеЛаан ги поведе в тъмнината, като слезе от коня си и тръгна пеша до него между високите стволове. Уакс се изравни със Стерис на опашката на групичката и изостана малко, за да поговорят насаме.

— Стерис — прошепна той, — обмислях как да подходим, след като решим откъде да проникнем през периметъра. Чудех се дали има някакъв начин да те взема с нас, но просто не мисля, че е възможно. Най-добре ще е да останеш и да наглеждаш конете.

— Чудесно.

— Не, сериозно говоря. Пълно е с въоръжени войници. Дори не мога да си представя как ще се почувствам, ако те вкарам на такова място и ти се случи нещо. Трябва да останеш тук.

— Чудесно.

— Не подлежи на… — Уакс се поколеба. — Момент. Ти нямаш нищо против?

— Защо да имам? — попита тя на свой ред. — Едва знам накъде да насоча пистолета, а и никак не ми се удава да се промъквам. Това е всъщност доста съмнителен талант, ако се замисли човек. Макар действително да смятам, че най-безопасното място за околните обикновено е в близост до теб, проникването във вражеско укрепление е вече твърде сериозно начинание, за да се подчинява на този принцип. Ще остана тук.

Уакс се ухили в тъмнината.

— Стерис, ти си съкровище.

— Какво? Само защото имам що-годе развито чувство за самосъхранение?

— Нека просто кажем, че в Дивите земи свикнах на хора, които все се опитват да вършат неща, които не са им по силите. И сякаш винаги решаваха да го направят тъкмо в мига, когато беше най-опасно.

— Е, аз ще направя всичко възможно да остана скрита — каза Стерис, — и да не ме заловят.

— Съмнявам се, че ще имаш повод за тревога, ако си чак тук.

— О, съгласна съм — каза тя. — Но това е именно от онези статистически аномалии, които упорито ме преследват, така че все пак ще се подготвя за нея.

С известна трудност петимата успяха да стигнат до източния край на града, където оставиха Стерис и конете. Уакс измъкна някои провизии от багажа на един от конете — стъкленици с метал, допълнителни куршуми и предостатъчно оръжия, включително алуминиевия пистолет, който беше откраднал в имението на Келесина. Както и последното от устройствата на Ранет с топка и връв, което прибра в торбичката на колана си.

След като се покатериха по лъкатушещите пътеки по хълмовете, четиримата успяха да си намерят подходящо място на един сенчест хребет над водопада — който далеч не се оказа толкова внушителен, колкото Уакс беше очаквал, — и започнаха да изучават града. Или поне онова, което беше останало от него.

— Ще ми се да можехме да видим какво става в оная постройка — каза Мараси и подаде обратно далекогледа.

Уакс изръмжа в знак на съгласие. Хребетът беше почти толкова висок, че да могат да видят какво има в нея. Неравномерно блещукащите светлинки издаваха, че вътре трябва да кипи оживена дейност: хората минаваха забързано напред-назад долу, под светлината на лампите. Но какво правеха и защо продължаваха толкова късно през нощта.

— Ще е трудно да се вмъкнем незабелязани — отбеляза Уейн.

— Може да убиете един от пазачите — предложи МеЛаан, — за да мога да го изям, да приема формата му и да ви помогна да влезете.

Уакс примигна и хвърли поглед на Мараси, на която явно ѝ се беше пригадило.

— Трябва да спрете да ме зяпате така, когато просто се опитвам да ви предложа някое практично решение.

— Не е практично — каза Мараси. — Канибализъм е.

— Технически погледнато, не е, тъй като сме различни видове. Ако разгледате по-подробно физиологията ни, ще установите, че имам по-малко общи неща с човеците, отколкото с кравите — а никой не охка и не ахка, когато решите да изядете някоя от тях. Пък и нямахте възражения в имението, с телохранителката на Инейт.

— Тя вече беше мъртва — напомни Уакс. — Благодаря за предложението, МеЛаан, но е изключено да ти предоставим тялото на някой войник.

— Не обичаме да убиваме хора — добави Уейн. — Поне докато не започнат да стрелят по нас. Тея приятелчета просто си вършат работата.

И погледна към Мараси, сякаш очакваше подкрепа.

— Не гледай към мен — каза тя. — Почти онемяла съм от изненада, че ти се проявяваш като по-моралната страна в някой спор.

— Съсредоточи се, Уейн — намеси се Уакс. — Как ще влезем? Да опитаме ли с „Удебеляващ колан“?

— Не, твърде шумно ще е. Мисля, че трябва да е „Развален домат“.

— Прекалено опасно — поклати глава Уакс. — Ще трябва да уцеля съвсем точно мястото между осветения периметър и сенчестата част до стената.

— Ще се справиш. Непрекъснато правиш такива изстрели. Освен това разполагаме и с лъскавичък, нов металоем, пълен със здраве, което само чака да бъде изсмукано.

— Една грешка би могла да провали цялата операция, независимо от силата на металоема — настоя Уакс. — Мисля, че ще е по-добре да направим „Патица под облаци“.

— Ти шегуваш ли се? — каза Уейн. — Не те ли простреляха последния път, когато пробвахме така?

— Малко — призна Уакс.

МеЛаан се беше втренчила в тях объркано.

— „Патица под облаци“?

— Понякога започват да ги говорят такива — потупа я по рамото Мараси. — По-добре недей да се вслушваш много-много.

— „Бягане по тръба“ — каза Уейн.

— Нямаме лепило.

— „Отровно поле“?

— Твърде е тъмно.

— „Черночасов двойностъп“.

Уакс се поколеба.

— Какво изобщо е това?

— Просто си го измислих — ухили се Уейн. — Но доста го бива като кодово име, а?

— Не е зле — призна Уакс. — А какъв точно план представлява?

— Същият като „Развален домат“ — обясни Уейн.

— Вече казах, че е прекалено опасно.

— Нищо друго няма да проработи — каза Уейн, като се изправи. — Виж какво, само ще си седим да спорим ли, или ще вземем да го направим най-после?

Уакс се подвоуми за момент и огледа сградата замислено. Щеше ли да успее да улучи мястото?

От друга страна, имаше ли по-добър план? Периметърът беше много добре охраняван, но нощта беше тъмна. Ако имаше нещо, на което животът в Дивите земи да го беше научил, то това беше, че трябва да следва инстинкта си. За съжаление, в този случай той беше на страната на Уейн.

И така, преди да успее да се разколебае, той извади пушката си от кобура и я подхвърли на Уейн. По-ниският мъж я хвана с неприязнено изражение — огнестрелните оръжия и Уейн никак не се спогаждаха. Ръцете му веднага започнаха да треперят.

— Опитай се да се хванеш здраво — каза Уакс. — Отвори пролука от северната страна, ако можеш.

После увеличи теглото си, разпали малко метал и Тласна пушката, като я използва да запрати Уейн от каменистата тераса, на която бяха застанали, над лагера. Уейн и пушката полетяха нагоре, преди да се спуснат в тъмнината към земята долу, на около петнадесет метра под тях.

Мараси ахна.

— „Развален домат“?

— Да — каза Уакс. — Доколкото разбирам, понякога положението доста се оплесква, щом се приземи.

„Покварата да го тръшне тоя Уакс“, помисли си Уейн, докато падаше надолу така стремглаво, че шапката отхвръкна от главата му. „Да ти метне пушка, без дори да те предупреди. Ама че…“

В следващия миг се приземи.

Падането от такава убийствена височина си имаше своите особености. Когато телата се стовареха на земята, се чуваше силен звук. По-силен, отколкото хората очакваха.

Уейн предотврати този ефект, доколкото можа, като се приземи на краката си — и двата от които се счупиха мигновено, — след което се изви на една страна и счупи и рамото си. Тъй като се завъртя при удара, обаче, звукът от падането му излезе доста приглушен. Почерпи сила от мощния си нов металоем точно преди главата му да се фрасне в земята и да го зашемети.

Накрая спря на окаяна, потрошена купчина до една камара скали. Естествено, че Уакс го беше запратил право към камъните. Когато зрението му се проясни, се опита да погледне към краката си, но не успя да помръдне. Не можеше и да усети нищо, всъщност — което беше доста хубаво. Винаги беше приятно, когато успееше да си счупи гръбнака — помагаше с болката.

Не че тя изчезваше напълно, де. Но той и болката бяха стари другари, които си разменяха по ръкостискане и някоя бира от време на време. Не се харесваха особено, но бяха хванали цаката на взаимоотношенията си. Отново започна да усеща тялото си — както и агонията му, — щом почерпи сили от металоема и го остави да излекува гръбнака му, като се съсредоточи първо върху най-тежките рани. Пое си дълбоко дъх. Счупеният гръбначен стълб можеше да те накара да се задушиш. Хората не знаеха за това. Е — тези, които знаеха, вече се бяха задушили.

Веднага, щом успя да помръдне — още преди краката му да се бяха възстановили напълно, — той се изви и използва здравата си ръка, за да намести един от едрите камъни в купчината. Изглежда бяха предназначени да ограждат потока от двата му бряга, или може би щяха да ги използват вместо мост. Уейн се зае с тях, като включи и другата си ръка, щом счупването на рамото му се оправи. Уакс го беше приземил, където трябва — точно в тъмното петно между караулните постове по периметъра и сградата. Но това не означаваше, че Уейн е в безопасност.

Изправи се със залитане и повлече пушката на Уакс след себе си, а кракът му се извиваше ту насам, ту натам, докато костите му заздравяваха. Просто великолепен металоем беше този. За да излекува такива тежки наранявания, щеше да му се наложи да спестява здраве с месеци, но златната гривна беше още почти пълна.

Отдалечи се с куцукане колкото можа по-тихо, като остави един едър камък внимателно закрепен върху няколко други, докато си търсеше скривалище някъде по-дълбоко сред сенките, после скри пушката близо до сградата, за да накара проклетата си ръка да спре да трепери.

Измъкна се тъкмо навреме. Двама войници се задаваха натам от периметъра.

— Тук някъде беше — обърна се единият към другия.

Когато наближиха, една от мощните лампи се обърна и освети наоколо, за да видят по-добре, като едва не разкри Уейн. Той замръзна в сянката до една купчина инструменти и се препоти, докато костите му пукаха тихичко — наместваха се и изщракваха леко на обичайните си места.

Пазачите не чуха нищо. Отидоха на мястото, където беше паднал — този път не беше оставил след себе си червени петна кръв като от размазан домат, за щастие, — и се озърнаха наоколо. Единият бутна неволно големия камък и той падна от върха, където Уейн го беше наместил, като се търколи от едната страна на купчината със силно тракане. Мъжете го погледнаха, после кимнаха, огледаха местността набързо и се запътиха обратно към поста си, като накрая обърнаха и прожектора в първоначалното му положение. Явно бяха чули просто тракането на зле подредените камъни. Нищо особено.

Уейн се изправи сред тъмата и спря да черпи от силата на гривната. Чувстваше се отлично. Като прероден — както всеки път, след като се излекуваше от сериозна травма. Имаше усещането, че е способен на невъзможни неща — да се изкачи на върха на някоя планина тичешком или пък да изяде цяла порция глиганско с картофи в „При Финдли“ съвсем сам.

Прокрадна се нататък през сенките, съсредоточен върху важната си цел. За негов късмет, успя да намери шапката си почти незабавно — до друга купчина камъни. След като се погрижи за това, насочи вниманието си към по-маловажните си задачи — като например да даде на останалите възможност да се вмъкнат вътре незабелязано.

Уакс беше казал, че трябва да е от северната страна. „Да видим…“ Придържаше се близо до сградата и дори устояваше на изкушението да пообиколи малко сам, за да види какво, в името на Покварата, имаше вътре.

Време беше да започне да мисли като пазач. Трудно беше, тъй като нямаше съответната шапка. Намери си скришно местенце и се заслуша, докато двама от патрула минаха покрай него. Поглъщаше акцентите им като апетитен плик гевречета с горчица.

След около петнадесет минути наблюдения, той си избра един подходящ кандидат и тръгна редом с него, докато обикаляше, макар и да се стараеше да остава в сянка. Дългурестият тип имаше лице като на заек, но беше достатъчно висок да си набере колкото орехи пожелае без да прибягва до стълба.

„И ето ме, значи“, помисли си Уейн, „в средата на нищото! Да охранявам някакъв си хамбар. Не за това се записах тук. Не съм виждал дъщеря си от осем месеца. Осем месеца! Сигурно вече е проговорила. Поквара и гибел. Ама че живот.“

Мъжът се обърна кръгом, за да тръгне обратно по периметъра, но някой му кресна рязко от един от постовете с прожекторите. Уейн не успя да различи думите. Но тонът беше непогрешим.

„А началниците ми“, продължи наум Уейн, като се обърна и продължи да се промъква напред в тъмнината, без да изостава. „О, какво доверие ми гласуват само! И за най-дребното нещо ми трият сол на главата. Крясъци. Само това ми остана. По цял ден, от сутрин до вечер — все крясъци.“

Уейн се усмихна, избърза пред мъжа и се огледа за нещо, което беше прескочил преди малко — няколко черни кабела, всеки дебел колкото пръста му, които се точеха от една голяма кутия близо до сградата. Когато пазачът се приближи нехайно към тях, без да внимава особено, Уейн ги вдигна внимателно.

Ходилото на пазача се закачи за единия кабел. В същия миг, Уейн дръпна силно края на кабела, който изчезваше в кутията.

Прожекторът точно до него угасна.

Веднага се разнесоха мъжки гласове, които викаха един през друг. Пазачът се паникьоса.

— Съжалявам! — изкрещя. — Не беше нарочно. Не си гледах в краката!

Уейн се отдалечи и си намери едно тихичко ъгълче между две купчини чували, пълни с пясък, докато пазачите крещяха, спореха и заплашваха да откъснат главата на горкия човечец. Дойдоха и хора, които да оправят кабелите, но Уейн ги беше захвърлил настрани, затова им отне известно време, докато намерят краищата им в тъмното и да ги свържат пак.

Прожекторите светнаха отново. Уейн тъкмо отпиваше от кожената си манерка, когато Уакс, Мараси и МеЛаан се присъединиха към него в сенките.

— Добра работа — прошепна Уакс.

— Всъщност не беше — отвърна Уейн. — Доста гадничко от наша страна. Горкият пазач не е направил нищо лошо, а и без това само го овикват.

Уакс пое водачеството и четиримата се запромъкваха покрай стената на голямата, подобна на хамбар постройка. Покривът не беше единствената недовършена част — касите на входните врати зееха празни, явно в очакване на самите врати. Спряха до една от тях и Уейн посочи на Уакс къде е скрил пушката.

Уакс я взе, после се промъкна през входа. Останалите го последваха, като Уейн вървеше на опашката. Просторната, куха като пещера вътрешност на сградата беше осветена от няколко електрически фенера, а по пътя си подминаха и голяма решетка за прозорци, която явно щеше да бъде поставена на тавана, щом покрива беше готов. Тук беше по-светло, отколкото навън, но не много, а и имаше множество купчини сандъци и припаси, подредени в редици, благодарение на които успяваха да се прикриват. Когато стигнаха предния им край, Уакс се поколеба, а двете жени надникнаха иззад него. Никой не предостави на Уейн възможност да погледне, което никак не беше изненадващо. Първо му се развикаха, докато си вършеше работата, а сега и това отношение.

Той ги разтика, като заби лакът в ребрата на Мараси — с което си спечели остър поглед, сякаш тя не знаеше, че етикетът в гъстите тълпи насърчава близките срещи между крайниците на всички участници. Успя да хвърли един поглед между Уакс и МеЛаан и най-после разбра какво ги е накарало да спрат.

Беше лодка.

Обикновената дума „лодка“, обаче, изобщо не беше достатъчна да опише това нещо. Уейн се втренчи в масивната конструкция, докато търсеше по-подходящ термин. Някой, който да предаде величието и невероятните мащаби на произведението пред очите му.

— Това е една ама наистина огромна лодка — прошепна той най-накрая.

Много по-добре.

Защо се бяха заловили да строят кораб тук, на толкова километри от океана? Със сигурност нямаше да им е лесно да го придвижат. Заемаше почти цялата вътрешност на зданието, с извито дъно и нос — още незавършен от едната страна, — който беше поне три стажа висок. Имаше и две дълги приспособления от двете страни, като ръце. Понтони? Бяха големи, а единият още не беше готов и завършваше с назъбена, неравномерна линия.

Назъбена? Уейн се намръщи. Не му се струваше обичаен начин да строиш нещо. Всъщност, когато го огледа по-добре, осъзна, че носът изглеждаше по-скоро смачкан, отколкото незавършен.

— Някой го е счупил — посочи Уейн. — Опитали са се да го преместят и са счупили единия понтон.

— Трябва да е боен кораб — каза Мараси. — Наистина се готвят за война.

— Мисля, че Уейн е прав — каза Уакс. — Вижте дирите по земята, вдлъбнатините по корпуса. Опитали са се да го преместят, но то се е изтърколило нанякъде и се е ударило. Така че от Котерията са построили тази сграда, за да попречат на някого да го забележи, докато го поправят.

— Инженери — посочи Уейн към групичката хора, които вървяха покрай кораба и сочеха това и онова, и които явно бяха от умния сорт — с папки в ръце и тъмнокафяви костюми с панталони или поли. От онези, които носеха учителите, и за които си въобразяваха, че са самият връх на модния шик.

— Не прилича на никой от корабите, които съм виждала — отбеляза Мараси, нарамила дамската си чанта и стиснала здраво пушката си.

— Донесла си си дамската чанта на смелата ни шпионска мисия? — попита Уейн.

— Защо не? — отвърна тя. — Дамските чанти са удобни. Но както и да е — ако Котерията разполага с технология като онзи телеграф за гласове, какво биха използвали за кораб като този? И защо са го построили така далеч от морето?

— Костюма ще знае отговорите — присви очи Уакс. — Мараси, предполагам, че продължаваш да издирваш клина?

— Да — отговори тя решително.

— Аз ще ида да намеря чичо си. Кого искаш — Уейн или МеЛаан?

— Нека този път да е МеЛаан.

Уакс кимна.

— Постарайте се да не ви видят, но ако забележат мен и Уейн, се опитайте да ни помогнете. Ние ще направим същото за вас. Ако откриете клина, върнете се тук и се укрийте. Ако всичко мине добре, ще се измъкнем обратно навън заедно.

— А ако не мине добре?

— Което и може да се очаква — добави Уейн.

— Среща на мястото, където оставихме Стерис и конете — каза Уакс и извади пистолета от един от кобурите си.

МеЛаан направи същото, само дето за кобур ѝ служеше собственият ѝ крак — кожата се разцепи, тя протегна ръка през един процеп в панталона си и извади оттам един дългоцев, лъскав пистолет.

Уейн подсвирна тихичко. Тя се ухили и го целуна.

— Опитай се да не обереш много куршуми.

— Ти също — каза той.

Четиримата се разделиха.

18.

Мараси се промъкваше през склада, а ремъкът на пушката ѝ се впиваше неудобно в рамото. Радваше се, че е облякла панталоните — бяха по-тихи от шумолящата пола, — но все се безпокоеше, че някой от учените или работниците ще дочуе тракането на ботушите ѝ по твърдия под.

Сигурно нямаше, обаче. В склада далеч не беше тихо. Макар че вече беше нощ и работата не кипеше така усърдно, неколцина продължаваха да работят. Покрай едната стена на помещението, няколко дърводелеца режеха парчета дърво с триони, и всеки рязък звук отекваше сред стените. Групичката инженери обсъждаха оживено нещо около големия съд.

„Изглеждат изненадани от откритията си“, помисли си Мараси. „Сякаш не те са онези, които са го построили.“ Може би се бяха присъединили към начинанието наскоро?

Тук-там из склада се виждаха пазачи, но далеч не толкова много, колкото навън. Мараси и МеЛаан се придържаха към сянката до едната стена на помещението, близо до купчините сандъци, но все пак им се наложи да минат неприятно близо до група войници, седнали на една масичка да играят карти.

Войниците не ги забелязаха. В крайна сметка, МеЛаан и Мараси успяха да стигнат до южната стена, която беше една от дългите страни на правоъгълната сграда. Тук откриха стаи, внедрени в постройката, които изглеждаха завършени в сравнение с останалата ѝ част — имаха си и врати, и по някой прозорец.

— Жилищни помещения? — прошепна Мараси и посочи.

— Може би — отговори клекналата до нея МеЛаан. — Та как ще открием клина?

— Предполагам, че се съхранява в сейф или нещо подобно.

— Възможно е — каза МеЛаан. — А може и да е в чекмеджето на някое от бюрата в тези стаи, или в някоя кутия… а може и направо да са го изхвърлили. Костюма май го искаше, само защото беше доказателство, че са се разправили с бедния РеЛуур.

Мараси си пое дълбоко дъх.

— В такъв случай ще ни се наложи да разпитаме Костюма, когато Уаксилий го намери. Но не смятам, че са го изхвърлили. Знаем, че от Котерията проучват различни начини, с които евентуално да успеят да създадат аломанти, и знаем, че се интересуват от хемалургия. По-скоро биха изследвали клина, отколкото да го изхвърлят.

МеЛаан кимна замислено.

— Но независимо от това би могъл да бъде на практика навсякъде.

Недалеч от тях, учените — водени от някакъв мъж, който накуцваше пред тях, — се качиха по една набързо измайсторена от дъска рампа и надникнаха в отворената страна на лодката. „Той е“, помисли си Мараси. Мъжът от нощта, когато обраха влака. Развеждаше новодошлите и им показваше проекта.

Влязоха вътре.

— Имам идея — каза Мараси.

— Колко смахната идея?

— По-малко смахната от това да хвърлим Уейн от някоя урва.

— Доста ниска летва, но добре. Откъде ще започнем?

Мараси посочи дупката в корпуса, през която бяха влезли учените.

— Ще влезем там.

Уакс напредваше зад купчините сандъци в посока, противоположна на Мараси, и се чувстваше така, сякаш следва сянката на напредъка. Беше обмислил начините, по които Елъндел се беше променил в негово отсъствие: автомобилите и електрическите лампи, небостъргачите и бетонените пътища. Сякаш беше напуснал един свят и се беше върнал в друг.

И това, изглежда, беше само началото. Огромни бойни кораби. Технологии, които увеличаваха обхвата на аломантията. Металоеми, които един ферохимик можеше да зареди, а друг — да използва. Не можеше да потисне чувството на малоценност — сякаш този гигантски кораб беше воин от друга епоха, дошъл да изличи от лицето на земята прашните, древни изкопаеми като Уакс.

Спря до последната купчина дъски, а Уейн се изравни с него и извади манерката си — направена от стабилна, твърда кожа, оформена като малка бутилка. Отпи и предложи на Уакс, който я взе и отпи на свой ред. После се закашля тихо и попита:

— Ябълков сок?

— Полезен за тялото — обясни Уейн и прибра пак манерката.

— Не го очаквах.

— Трябва да държиш стомаха нащрек, приятел — заяви Уейн. — Да го изненадваш. Иначе ще се омързеливи, нали разбираш. Как ще намерим чичо ти?

— С по-добра перспектива? — попита Уакс, като кимна към средата на склада, в която се виждаше сложна система от временни дървени пътеки и мостчета. Сега, през нощта, по тях не се виждаше никой.

— Ще можем да огледаме цялата област, без да ни забележат от долу — добави той.

— Добре звучи. Но сигурен ли си? Ще ти се наложи да се покатериш до горе по обикновения начин. Без Тласкане.

Нямаше метал у себе си — твърде лесно можеше да го разгори по инстинкт, без да иска. Стъклениците си стояха недокоснати, закачени за колана му.

— Ще се справя — отвърна Уакс сухо.

Изчака, докато близките пазачи и работници се отдалечиха, след което поведе напред тичешком, ниско приведен в сенките. Надяваше се, че малцината останали работници няма да се вглеждат особено внимателно в тъмните ъгълчета на просторното помещение.

Високо покрай едната стена минаваха пътеките на два дървени скелета, а до тях водеше поредица от стълби и по-къси пътеки като мънички площадки за материали. Уакс се хвана за най-долната стълба и се изкачи до горното ниво, после — до по-горното. Когато стигна до третото, ръцете му вече го боляха. Намали теглото си, което помогна, но все пак му се наложи да спре и да си поеме дъх на петото ниво. Също както увеличаването на теглото му даваше и силата, необходима да движи огромните си мускули, така и намаляването му винаги му костваше част от тази сила.

— Остаряваш, а? — ухили му се Уейн, докато го подминаваше на път към следващата стълба.

— Не ставай глупав — отвърна Уакс, хвана се за стълбата под него и продължи да се катери. — Пазя си силата. Ами ако ни се наложи да се бием с някого, когато стигнем до върха?

— Може да ги замериш с дървените си ченета — дочу гласа на Уейн отгоре. — И да поразмахаш бастун малко. И без това сигурно си бесен, задето са те накарали да останеш буден до толкова късно.

Уакс изръмжа тихичко и се покатери до следващото ниво, но истината беше, че се беше задъхал така, че щеше да му коства усилие да спори. По-младият мъж явно се досети за това и се ухили широко, докато се изкачваха по последните две нива до долната широка пътека.

— Трябва да ти забия един право в ухилената физиономия — скръцна със зъби Уакс, когато се присъедини към все още подсмихващия се Уейн на пътеката. — Но нали просто ще се излекуваш.

— Не — възрази Уейн. — Ще падна на една страна и ще започна да охкам. На твоята възраст е важно човек да бъде оставен с впечатлението, че още може да постигне нещо важно.

Уакс поклати глава, обърна се и пристъпи настрани по пътеката. Дъската под крака му веднага изпращя, а ходилото му пропадна. Макар че успя да се хване и да издърпа ходилото си обратно, за пръв път от цяла вечност усети частица от онова, което останалите сигурно чувстваха, когато се озовяха на толкова високо място. Земята беше така далеч, далеч долу, а в момента нямаше никакъв метал у себе си.

Изръмжа и заобиколи дупката.

— Не беше по моя вина. Дъската беше слаба.

— Да, да — каза Уейн. — Няма страшно, приятел. Повечето хора понатрупват килца, като стигнат до залеза на младостта си. Естествено е.

— Ако те застрелям, никой няма да ми търси сметка — отвърна Уакс. — Сигурно просто ще кажат: „Уха. Как успя да изтърпиш толкова дълго? Аз на твое място щях да съм го застрелял още отдавна.“ И после ще ме черпят една бира.

— Ето това вече ме жегна — заяви Уейн. — Не съм…

— Кои сте вие?

Уакс замръзна, после двамата с Уейн погледнаха нагоре към човека, който се беше навел, вперил поглед в тях, от горната пътека. Инженер, доколкото можеше да види — с бяла престилка върху жилетката с връзка. Мръщеше се насреща им, но изведнъж явно разпозна Уакс и очите му се разшириха от изненада.

— Покварата да го вземе — изруга Уакс и вдигна ръце, а Уейн светкавично подскочи нагоре.

Уакс го вдигна колкото можа по-нагоре, Уейн се протегна и стисна ръба на горната пътека. Инженерът тъкмо се готвеше да изкрещи, когато Уейн го грабна за глезена, дръпна и го накара да се стовари на пътеката със силно тупване.

Миг по-късно Уейн замахна и прозвуча още едно тупване. Уейн продължаваше да чака нервно. Секундите се точеха една след друга.

— Уейн? — изсъска той. — Горе ли си?

Само след секунда над ръба на горната пътека се появи лицето на инженера — със затворени очи, явно в безсъзнание.

— Естествено, че е — обади се Уейн отгоре с глас, досущ като на злощастния инженер, и размърда главата, сякаш държеше марионетка. — Нали току-що го избута тук! Забрави ли вече? Слаба памет. Явно наистина си тръгнал да остаряваш.

Технически погледнато, всеки човек умираше — просто го правеха много бавно. Проклятието на Айрич не беше това, че умираше. А това, че усещаше как се случва.

Докато се тътреше бавно по коридорите на огромния дървен кораб, му се налагаше да си гледа внимателно в краката, защото и най-малката цепнатинка или неравност на пода можеше да го препъне. Когато махна към стената, където намериха обгорените карти, докато обясняваше на останалите учени, усещаше ръката си така, сякаш на нея висеше петкилограмова тежест.

Вече едва движеше лявата; можеше да хваща бастуна си, но не можеше да потисне треперенето ѝ — и му се налагаше на практика да влачи левия си крак на всяка стъпка. Беше започнал да се задъхва лесно. Лекарят му беше казал, че един ден просто няма да му остават достатъчно сили, че да диша.

Когато този ден настъпеше, Айрич щеше да се задуши, сам, неспособен да помръдне. И усещаше как той приближава. Стъпка по стъпка, мъчително.

— А какво е това, професор Айрич? — попита Стану, като посочи към тавана. — Такава интригуваща шарка!

— Още не сме сигурни — каза Айрич.

Облегна се на бастуна си и погледна нагоре — което се оказа изненадващо трудна задача. Поквара и гибел. Преди нямаше затруднения да извива глава в тази посока, нали?

„Стъпка по стъпка.“

— Прилича на кораб — отбеляза Станси, като наклони глава замислено.

И наистина, златистите шарки на тавана на коридора действително приличаха на малък кораб. Защо го бяха нарисували тук? Подозираше, че ще му отнеме години да разкрие всички тайни на този съд. Ако това се беше случило по-рано, Айрич щеше с удоволствие да посвети целия си живот на подробното изучаване на всяка от тези особености и на описване на откритията.

Днес, обаче, „целият му живот“ изглеждаше като прекалено къс период от време, че да го прекарва в подобно начинание. Костюма и Закономерност си искаха оръжията и можеха да си ги вземат, защото Айрич искаше само едно.

Чудо.

— Елате с мен, моля — каза Айрич и продължи нататък по коридора с новата си походка.

Налагаше му се да си изработва различна на всеки няколко месеца, докато все повече от мускулите му отслабваха или изобщо отказваха да работят. Стъпка, бастун, провлачване на другия крак, вдишване. Стъпка, бастун, провлачване, вдишване.

— Каква великолепна дърворезба! — възкликна Стану и нагласи очилата на носа си. — Лельо, разпознаваш ли това дърво?

Станси пристъпи до него и махна на пазача с фенера да се приближи, за да може да огледа странната дървена конструкция. Отначало Айрич проявяваше подобен интерес към детайлите на кораба, но с всеки нов ден търпението му се изчерпваше все повече.

— Ако обичате — обърна се той към тях. — Ще имате колкото време пожелаете, за да изучавате, да тършувате и да предлагате теории. Но едва след като решим основния си проблем.

— Който е? — попита Станси.

Айрич посочи към арката на входа пред тях, охранявана от друг пазач — жена, която също носеше фенер. Тя му отдаде чест, когато я подмина. Технически погледнато, той беше Заседател — ранг, който се ползваше с известна тежест сред Котерията. Костюма и хората му ценяха високо научната мисъл. Властта и престижът, обаче, не означаваха нищо за него. Нито едното от двете нямаше да му донесе и един дъх повече живот.

Той влезе под арката и махна на групата от петима учени да дойдат и да видят внушителните машини, които изпълваха трюма на необичайния съд. Той самият не беше виждал нищо подобно преди — без чаркове или кабели. Приличаше повече на огнище, само че направено от лек метал с жилки други метали, които се точеха от него и продължаваха по стените. Като паяжина.

— Този кораб е пълен със загадки — заговори Айрич. — Вече забелязахте странните шарки по таваните, но въпросите относно значението им са едва началото. Какво е предназначението на стаята, където са окачени десетки черни качулки — като онези, които носят палачите? Открихме предмети, подобни на музикални инструменти, но доколкото можем да видим, те не издават никакъв звук. Водопроводната система на кораба е сложна и умело построена, и вече открихме кабинки, явно предназначени за мъже и за жени — но има и трети вид помещения, с неразбираеми символи на вратите. За кого са били построени? За представители на низшите социални прослойки? За цели семейства? За трети пол? Толкова много въпроси.

Направи пауза и продължи:

— И има един въпрос, по-важен от всички останали. Вярваме, че ако успеем да му отговорим, той ще ни предостави основа, върху която да градим всички по-нататъшни теории. Затова поканих и вас — най-блестящите умове от градовете по външния периметър на Басейна. Ако успеете да разрешите тази загадка, ще се сдобием с технологична мощ, достатъчна да ни осигури независимост от потисничеството на Елъндел веднъж и завинаги.

— И какъв ще да е този въпрос? — попита професор Хавие.

Айрич се обърна отново към тях.

— Ами как изобщо се движи това нещо, разбира се.

— Не знаете ли?

Айрич поклати глава.

— Това, което виждаме, е в разрез с всичките ни научни познания. Някои от механизмите несъмнено са претърпели повреди заради корабокрушението, но както виждате, съдът е почти изцяло невредим. Би трябвало да ни бъде лесно да установим метода на придвижване, но засега той продължава да ни убягва.

— Ами капитана? — попита Стану. — Екипажът? Няма ли нито един оцелял?

— Те отказват да ни съдействат. Оказаха се доста неотстъпчиви.

„И доста крехки“, добави наум, преди да продължи:

— Освен това, езиковата бариера изглежда почти непреодолима. Затова поканих и вас, лорд Стану, в качеството ви на един от най-компетентните лингвисти в областта на древните езици в целия свят. Може би ще успеете да дешифрирате езика на книгите, които открихме на кораба. Лейди Станси, вие и професор Хавие ще оглавите екипа ни от инженери. Представете си само с каква мощ бихме разполагали, ако успеехме да се сдобием с флотилия такива кораби. Бихме могли да завладеем целия Басейн!

Учените се спогледаха.

— Не съм сигурна, че е добра идея за която и да е страна да има такава сила над останалите, професоре — каза лейди Станси.

А, да. Това не бяха политици. Трябваше да приложи същите доводи, както когато Костюма го беше изпратил да набере средства от богаташите.

— Да — призна той, — тази мощ ще е огромно бреме за нас. Но нима не е явно, че ще е по-добре то да лежи на нашите плещи, а не в ръцете на хората в Елъндел? И помислете само за всичко, което бихме могли да научим; всичко, което бихме могли да открием.

Учените възприеха тези думи по-добре и закимаха един след друг. Щеше да му се наложи да говори с Костюма — тези хора не биваше да се виждат като служители на един тоталитарен режим, а като добронамерено, безпристрастно движение, което работи в името на научния напредък и мира. Нямаше да е лесно, като се имаха предвид всички тези проклети войници, които маршируваха насам-натам и отдаваха чест за щяло и нещяло.

Приготви се да им обясни какво са научили до този момент с намерението да отвлече вниманието им с обещания за нови знания, когато по коридора отекна глас:

— Професор Айрич?

Въздъхна. Сега пък какво?

— Извинете ме — каза той. — Лейди Станси, може би ще искате да разгледате по-внимателно това устройство, което явно снабдява кораба с някаква енергия. Доколкото можахме да установим, не използва електричество. Бих се радвал да чуя независимото ви мнение, преди да ви обясня до какви изводи стигнахме ние. Трябва да отида да се погрижа за един въпрос.

Учените приеха идеята му с одобрение — може би дори с охота. Остави ги да работят и закуцука по коридора. „Твърде бавно, твърде бавно“, мислеше си той — както относно собствените си стъпки, така и относно възможността проучванията да напреднат значително. Не можеше да ги чака да изследват, да правят опити. Нуждаеше се от отговорите сега. Бе смятал, че на влака може да намерят…

Но не, разбира се, че не. Напразни надежди. Изобщо не бе трябвало да изоставя проекта. Стигна до края на коридора, но не откри и следа от човека, който го беше повикал. Раздразнен, той се върна обратно чак до арката и провери в един от страничните коридори. Трябваше да са се научили вече да не го викат така! Не виждаха ли колко му беше трудно да изминава дори къси разстояния?

Запъти се обратно по коридора, но се поколеба, когато забеляза, че вратичката на едно от малките багажни отделения на стената се беше отворила. Корабът беше осеян със стотици такива — съдържаха въжета, оръжия или други предмети. Но от тази беше паднало нещо, което се беше изтърколило на пода. Дребно, сребристо кубче.

Сърцето му подскочи от вълнение. Още едно такова устройство? Какъв късмет! Мислеше, че вече са претърсили всички подобни отделения. Вдигна го с усилие от пода, като се опря на здравото си коляно, протегна ръка и накрая се изправи с несигурно олюляване.

Планът му вече се оформяше. Щеше да каже на Костюма, че кубчето е било открито от един от шпионите му в Ню Сирън. Той щеше да отмени наказанието му — и може би даже да му позволи да отиде на втория обект, или да се присъедини към експедицията.

Въодушевен, Айрич изпрати един войник да държи под око учените, след което слезе с бавно накуцване от кораба, доволен, че най-после му беше провървяло.

Мараси открехна вратата на един от шкафовете на странния кораб и проследи с поглед мъжа на име Айрич, който се отдалечи през зейналата дупка на стената. МеЛаан се измъкна от шкафа в отсрещния край на коридора и вдигна длан да я предупреди да не мърда, след което се промъкна до дупката, за да види къде отива Айрич.

Мараси зачака разтревожено. Макар задълженията ѝ като констабъл да включваха по-скоро анализ и разследвания, беше ходила на достатъчно полицейски операции в Елъндел. Смяташе, че е обръгнала на това — но, Хармония, тази мисия започваше да я изнервя. Твърде малко сън, твърде дълго промъкване и криене с ясното съзнание, че всеки момент някой може да се появи иззад ъгъла и да те завари там, където явно не ти беше мястото.

МеЛаан най-после ѝ махна с ръка да се приближи, тя се измъкна от шкафа и коленичи до кандрата на входа.

— Влезе в онази стая — обясни тя и посочи към една врата на стената. — Сега какво?

— Ще изчакаме само още мъничко — каза Мараси. — Да видим дали ще излезе пак.

Уакс се прокрадна напред по дървените дъски на скелето. Далекогледът на МеЛаан му позволи да огледа добре пода на постройката, макар че определено би предпочел да имаше бинокъл. Разучи всичко внимателно и с интерес забеляза, че МеЛаан и Мараси тъкмо се качват на кораба.

Този кораб… имаше нещо в него, което го тревожеше. Не се беше качвал на много плавателни съдове, но палубата на масивната машина му изглеждаше някак не наред. Къде бяха мачтите? Беше предположил, че са били счупени, но когато погледна отгоре, не видя следа от основите им. Възможно ли беше този кораб да плува с помощта на парен двигател, тогава? Или бензин?

Дори след като обиколи цялата сграда по високата пътека, не забеляза и следа от чичо си.

— Още ли няма нищо? — попита Уейн, когато Уакс свали далекогледа окончателно.

Уакс поклати глава.

— От северната страна на постройката има няколко стаи. Може да е там. А може да е и на самия кораб.

— Къде ще проверим сега, тогава?

Уакс потупа с далекогледа по дланта си. Измъчваше го същият въпрос. Как щеше да открие мишената си, без да привлече вниманието на пазачите отвън?

Уейн го побутна. Накуцващият мъж тъкмо слизаше от кораба под тях. Уакс насочи далекогледа към него и го проследи с поглед как изчезна в една от близките стаи.

— Не ти ли се стори някак нетърпелив? — попита Уейн.

— Да — съгласи се Уакс и свали далекогледа. — Какво изобщо са направили онези двете там, вътре?

— Може би са…

— Не искам да чувам предположението ти — прекъсна го Уакс. — Сериозно.

— Разбираемо.

— Хайде — каза Уакс и поведе обратно по сенчестата пътека към стълбите.

— Имаш някаква идея?

— По-скоро впечатление — каза Уакс. — Костюма не обича да говори с подчинените си. Всички, които разпитахме, разказват едно и също — предпочита да си подбира служители с известна власт и репутация и да оставя на тях да се заемат със задачите. Майлс, Стрелеца. Чичо ми мрази да го безпокоят.

— Значи…

— Куцукащият мъж сигурно играе подобна роля тук. Аломант е и чух да го споменават в имението на лейди Келесина; един от по-важните приближени на Костюма е, макар че май не се радва на особено благоволение в момента. Така или иначе, вероятно докладва направо на чичо ми.

— Значи ако го следваме достатъчно дълго…

— … ще намерим Костюма — довърши Уакс.

— Звучи добре. Освен ако нямат уговорка да докладва всеки следобед, в часа за чай — в който случай има да си чакаме доста време.

Уакс спря до стълбата и забеляза с изненада, че накуцващият мъж вече излиза от стаята. Не можеше да види ясно, защото огромният кораб скриваше голяма част от помещението, но го мярна да минава бавно пред съда, пак със същото изражение на решимост.

Уакс вдигна ръка, за да даде знак на Уейн да не мърда, и се наведе надолу с далекогледа. Мъжът прекоси склада и отиде при една самотна стая, подобна на тесните помещения, в които чакаха пазачите, вградена в югозападния ъгъл на постройката. Войникът вътре отстъпи настрани и го пусна да влезе. Когато вратата се отвори, Уакс успя да зърне достатъчно ясно стаята.

Сестра му беше вътре.

Едва не изпусна далекогледа. Вратата се затвори, така че нямаше как да погледне пак, но това със сигурност беше тя. Седеше на една масичка, а над нея се извисяваше масивният Монетомет, с когото Уакс се беше бил на влака.

— Уакс? — обади се Уейн.

— Телсин е там — прошепна Уакс. — Държат я затворена в онази стая.

Откри, че вече се изправя и протяга ръка към една от стъклениците си с метал.

— Хей, хей, по-полека — стисна го за ръката Уейн. — Нищо против нямам безогледното нахлуване на вражеска територия и прочее, но не смяташ ли, че би било по-добре да го обсъдим? Преди да прибегнем до стратегията „Просто изпозастреляй всичко живо“.

— Тя е тук, Уейн — каза Уакс. — Затова дойдох.

Усещаше как сякаш цялото му тяло е изстинало.

— Тя трябва да знае повече за чичо ми. Тя е ключът. Отивам да я взема.

— Хубаво, хубаво — съгласи се Уейн. — Но, Уакс, не те ли безпокои леко фактът, че тъкмо аз се проявявам като глас на разума в тази ситуация?

Уакс сведе поглед към приятеля си.

— Май би трябвало.

— И още как. Виж, имам идея.

— Колко лоша идея?

— В сравнение с това да разгориш метал, да нахлуеш с размахан пистолет и неминуемо да привлечеш вниманието на всички войници, да не говорим за главорезите на Котерията? Значително по-добра идея, бих казал.

— Обясни ми.

— Ами, видиш ли — започна Уейн, като залепи дъвката си за една от опорите на дървената пътека, — от оня тип, дето лежи в безсъзнание там, можем да си вземем една много хубава инженерска униформа, а пък от онова парти преди половин година насам положих доста усилия да се упражнявам да говоря на умнишки…

19.

Мараси чакаше на кораба, като си налагаше — с немалко усилия — да запази спокойствие. Как го правеше Уаксилий? Двамата с Уейн бяха толкова хладнокръвни, сякаш биха могли да подремнат посред престрелка.

Е, тя все пак успя да издържи на напрежението, и беше възнаградена. През дупката в корпуса на кораба можеше да види стената на склада, където се намираха многото стаи. Айрич скоро се показа от една от тях и повика неколцина пазачи.

— Какво каза? — попита Мараси.

— Каза им: „Пратете го на господин Костюма“ — предаде МеЛаан. — Смяташ ли, че наистина е скрил устройството на същото място, където е и клинът.

— На това се надявам.

— Ще тръгваме ли?

Мараси кимна и се приготви за поредното обтягащо нервите начинание. МеЛаан поведе надолу по дъските и излезе на открито. Мараси я последва, вдигнала високо глава, както ѝ беше заръчала МеЛаан. „Давай си вид, че си на място“, беше обяснила кандрата. „Първото правило на добрата дегизировка е да изглеждаш на място.“

Чувстваше се толкова открита и уязвима, сякаш танцуваше гола в центъра на Елъндел. Стигнаха до подножието на дъските, като се промъкваха болезнено бавно, и прекосиха склада, за да идат до вратата. Не вървеше ли прекалено сковано? Не можеше да погледне през рамо и да провери дали ги гледат — МеЛаан я беше предупредила за това. Но един бърз поглед нямаше да навреди, нали?…

„Не поддавай.“ МеЛаан се опита да отвори вратата, и, за щастие, тя се оказа отключена. Двете влязоха в празния коридор вътре и Мараси затвори вратата. Не последваха викове или сигнали за тревога. Беше сигурна, че един от дърводелците им беше хвърлил поглед, но никой не беше обелил дума.

— Добра работа — каза МеЛаан.

— Имам чувството, че ще повърна.

— Трябва да е семейна черта — каза МеЛаан, докато вървеше напред по коридора.

Имаше голи, дървени стени и миришеше на стърготини. От тавана висеше една-единствена електрическа лампа. МеЛаан спря пред обикновената врата в дъното, заслуша се внимателно и опита бравата. Тази вече беше затворена.

— Можеш ли да я отвориш? — попита Мараси. — Като миналия път?

— Разбира се — отвърна МеЛаан и клекна пред бравата. — Никакъв проблем. Но първо искам да опитам нещо по-скучно.

Тя наклони длан, а от кожата на предмишницата ѝ поникна набор от шперцове. Тя ги издърпа и се залови с ключалката.

— Хубаво е да си имаш такова нещо под ръка — отбеляза Мараси.

— Игра на думи ли се опитваш да направиш?

— Зависи — отвърна Мараси, като погледна през рамо.

Коридорът още беше празен. „Глупаво момиче.“

— Колко пъти си я чувала вече? — попита.

МеЛаан се усмихна, без да се разсейва от шперцовете.

— Жива съм от вече близо седемстотин години, хлапе. Трудно ще ти хрумнат шеги, които да не съм чувала вече.

— Наистина трябва да ти направя по-подробно интервю някой път.

МеЛаан вдигна вежда към нея.

— Вие, кандрите, разполагате с единствена по рода си перспектива към човешкото общество — обясни тихо Мараси. — Виждали сте как една тенденция се сменя с друга, ставали сте свидетели на мащабни събития.

— Предполагам, че е така — каза МеЛаан и завъртя шперца. — Но каква полза от това?

— Статистиките показват, че ако направим дребни промени в околната ни среда — в юридическата система, работния пазар или може би дори разположението на града, — можем да предизвикаме положителното развитие на общността, живуща на същото място. Твоята глава може да съдържа ключа, който да ни помогне да разберем какви трябва да бъдат те! Проследила си еволюцията на обществото, неговото движение; видяла си как народите идват и си отиват като приливи на морския бряг.

— В бедрото ми — каза МеЛаан, завъртя ключалката с щракване и открехна леко вратата.

После кимна и се изправи.

— В… какво?

— Каза, че главата ми съдържа ключа — обясни МеЛаан и прекрачи в стаята вътре — малък, но изненадващо добре обзаведен кабинет. — Но всъщност се намира в бедрото ми. Кандра съхраняват когнитивната си система на няколко различни места в цялото тяло, но точно в момента спомените ми се намират в едно стабилно метално отделение в бедрото ми. Така е по-безопасно. Хората винаги се целят в главата.

— А какво имаш в главата, тогава?

— Очи, сетивни органи — обясни МеЛаан. — И едно войнишко канче за всеки случай.

— Шегуваш се.

— Никак даже — отвърна МеЛаан, докато оглеждаше стаята, опряла ръце на кръста си.

Отляво имаше друга врата, която водеше по-навътре в системата от стаи, вградени покрай тази стена на склада, но нямаше прозорци към основното помещение, което беше хубаво.

Макар че тази стая миришеше на пресни дървени стърготини, като цялата постройка, тук този аромат се смесваше с уханието на лак за дърво и слаб полъх на дим от пури. Светлината на една малка, електрическа настолна лампа разкриваше спретнат кабинет с множество книги, подредени на близката лавица, два дебело тапицирани стола в пурпурно и жълто пред бюрото, и няколко декоративни растения, които вероятно трябваше да носят навън всеки ден, за да не увехнат.

Мараси обиколи стаята, за да разгледа особеностите ѝ. Във всяка стая имаше такива — белези на индивидуалност, следи, които говореха за живота на обитателя ѝ. Чекмеджетата на бюрото имаха широки, почти прекалено големи дръжки. Високата лампа в ъгъла беше закована за дървения под; заковани бяха и столовете, вероятно за да не се прекатурят, ако Айрич се блъснеше в тях. Мараси не беше запозната с естеството на болестта му, но явно предпочиташе стаи, подходящи за не особено сръчен човек.

МеЛаан отиде право при лавицата за книги, започна да вади томовете един по един и да ги пуска на земята.

— Винаги се оказва зад книгите — обясни тя. — Хората не обичат да четат; обичат останалите да ги смятат за хора, които обичат да четат. И…

— МеЛаан? — прекъсна я Мараси и посочи към големия сейф в ъгъла.

— А — спря се МеЛаан посред тършуването.

Събори последните няколко книги от полицата, може би за да усети нещата по-завършени, и се приближи към сейфа.

— Хмм… Това ще е малко по-трудничко. Не мога да отворя такова нещо с шперцове.

— Можеш ли да опиташ все някак? — попита Мараси.

— Търпение — отговори МеЛаан. — Донеси ми онази лампа.

Мараси взе настолната лампа, обтегна кабела до краен предел и насочи светлината към сейфа.

— Хммм… — проточи замислено МеЛаан, после притисна ръка към сейфа, без да се занимава с копчето.

Пръстите и дланта ѝ станаха прозрачни и плътта ѝ започна да мърда — просмукваше се навътре в ставите, като оставяше след себе си само кристални кости, скрепени само със сухожилия.

Мараси преглътна, внезапно усетила горчив вкус в устата си. Знаеше, че МеЛаан може да прави такива неща, но да гледа как се случват беше различно. Опита се да се разсее, като постави лампата на един от столовете така, че да свети на МеЛаан — но кандрата вече беше коленичила със затворени очи, така че тя нямаше представа дали изобщо се нуждае от нея все още. После Мараси се зае да тършува из чекмеджетата на бюрото, за да провери дали няма да открие нещо важно.

„Дано даде Хармония Айрич да се върне при учените след това, вместо да дойде тук, за да оправи документацията“, помисли си.

— Някогашният свят не беше кой знае колко различен от днешния — обади се изведнъж МеЛаан.

Мараси се поколеба. Кандрата още не беше помръднала, нито отворила очи, а странните ѝ кости продължаваха да стоят голи. Прозрачното сияние беше плъзнало нагоре, чак до лакътя ѝ.

— Какво искаш да кажеш?

— Хората обичат да говорят за онова време — каза МеЛаан. — За времето на Лорд Мъглороден, веднага след Катацендъра. Говорят за него с тих, благоговеен тон, сякаш е било някаква легендарна епоха.

— Но то наистина е било — каза Мараси. — Съветникът на боговете, Хамънд, Алриан Ладриан. Те създали нов свят.

— Да, да — отвърна МеЛаан. — Но освен това се препираха като деца и всеки имаше различна представа за това как трябва да изглежда този „нов свят“. Проблемите ви сега се дължат до голяма степен на това, че не им пукаше за селищата извън Елъндел. Основателите бяха хора от големите градове и мислеха именно като такива. Питаш за тенденциите, през които е минало обществото? Искаш ли да знаеш какво видях? Че хората са си хора. Покварата да го вземе, дори кандра се държат така, макар и по своя си начин. Животът тогава беше същият като сега — само дето вече продават по-вкусна храна по уличните сергии.

Мараси обмисли отговора ѝ, после се върна към работата си на бюрото. Все пак ѝ се искаше да поразпита някои кандра — но може би такива, които бяха… по-склонни към размисъл от МеЛаан.

В едно от чекмеджетата откри тефтер, който съдържаше някои от скиците и наблюденията на Айрич във връзка с кораба, надраскани с нестабилна ръка и придружени от карта на района. Колкото повече неща разбираше за него, толкова по-сигурна беше, че от Котерията не бяха построили този кораб. Те не само го поправяха, а и го изучаваха.

Прибра тефтера в чантата си. „Ето, много си е удобна“, помисли си. След това отиде да провери другата врата на стаята. Не ѝ се искаше някой дърводелец да влезе вътре изведнъж. Открехна я и надникна в непрогледната тъма от другата страна, и в носа я удари мощна воня, която ѝ напомни на бедняшките квартали — немити тела, мръсотия и кал. Намръщи се и отвори вратата по-широко.

Приглушената светлина на лампата — която беше обърната към МеЛаан, и не осветяваше тази стая пряко, — се промъкна сякаш колебливо вътре. Удължиха се сенките на няколко голи маси и купчина сандъци. А зад тях… клетки ли бяха онези предмети? Да. Малко над метър високи, с дебели решетки — от онези, които се използваха за по-едри животни.

Бяха празни.

— МеЛаан? — повика я Мараси, като погледна към кандрата, но тя не отговори. Изглеждаше напълно погълната от задачата си.

Мараси направи бавна крачка навътре в стаята. Искаше ѝ се да има някакъв начин да си свети по-добре. Какво държаха тук? Кучета-пазачи? Не беше видяла такива по периметъра. Спря до една от трите големи клетки и се наведе да види дали ще може да разбере по нещо какво животно са държали вътре.

Нещо изшумоля в съседната клетка. Мараси затаи дъх. Онова, което беше помислила за купчина одеяла или възглавници, се беше размърдало. Хвърли поглед към бюрото в предишната стая, върху което беше оставила пушката си.

Нещото скочи и се удари в решетките.

Мараси възкликна и отскочи, като удари силно гръб в близката купчина сандъци. Слабата светлина отразяваше лицето в клетката — твърде плоско, червено и черно. Тъмни, хлътнали като ями очи.

Картините. Мараси беше забравила картините, които РеЛуур беше нарисувал. Ужасяващи лица в червено и черно, със същите дълбоки, черни очи. Изображения, вдъхновени от някой кошмар, надраскани с криви, треперливи линии.

Чудовищата бяха истински. И в тази клетка беше затворено едно от тях — покрито с гъста козина, с гладко, червено лице. Вгледа се в нея безмълвно, протегна между пръчките на клетката една стъписващо човешка на вид ръка, и прошепна една-единствена дума с устни, които някак си дори не помръднаха.

— Моля.

Уейн потисна нехайството на естествената си походка и го замени с щедра доза нервни, бързи движения. На този инженер никак не му допадаше да бъде тук, сред всички тези войници. Беше прекарал живота си в проектиране на къщи и работа по разни небостъргачи, а ето го сега тук — в средата на нещо, което си беше направо бивак!

Корабът наистина беше великолепен, но го измъчваше едно обстоятелство: беше таен. А тайните проекти като този обикновено завършваха с безследното изчезване на дребните хорица като него.

„Не, нещо не е наред“, помисли си Уейн, докато прекосяваше склада. Не спря да върви, но се завъртя и продължи в обратната посока, сякаш обикаляше в кръгове, докато размишляваше. Нещо никак не беше наред, но какво?

— Уейн? — изсъска Уакс от близките сенки, свит зад една бъчва катран.

Уейн продължи да описва кръгчета, без да му обръща внимание. Той… той беше учен. Не, не — инженер. Беше работник. Достатъчно образован, но не някой професор с навирен нос, комуто плащаха само да приказва по цял ден. Той умееше да строи неща и ненавиждаше това място, с всички тези оръжия. Той беше на страната на живота, а с войниците беше точно обратното. Те, те…

„Не“, помисли си пак и вдигна ръце към главата си. Пак не беше наред, не беше!

„Стегни се, Уейн. Това беше твой план. Ти трябва да се погрижиш да се получи.“

Какво не беше наред? Той беше… беше…

Спря на място. Бръкна в джоба на жилетката си и извади един молив от въглен. Вдигна го и се втренчи в него изпитателно, преди да го пъхне зад ухото си. После въздъхна дълбоко.

Беше инженер. Мъж на действието, който не се занимаваше с празни глупости. Това място му харесваше, тъй като му напомняше на армията — заявяваха какво искат ясно и му говореха направо. Усърдната работа се възнаграждаваше.

Не му допадаха всички тези оръжия. И определено не му допадаха началниците, които отговаряха за мястото. У тях имаше нещо нередно. Но той си държеше езика зад зъбите.

Вече спокоен, Уейн прекоси остатъка от разстоянието до пазача на вратата. Фалшив нос, мустаци, малко въздух, задържан в бузите, който караше лицето му да изглежда по-дебело, и вечно присвит десен клепач. Предполагаше, че му е останал от дългото взиране в плановете. Но нямаше нужда от монокъл. Тея неща изглеждаха направо идиотски.

Пристъпи към пазача.

— Решетъчната опора на агремана е съвсем лиминална!

Мъжът примигна насреща му.

— Стига си седял така! — възкликна Уейн и махна с ръка към стените на склада. — Не виждаш ли, че моностилните лемнискати започват да се огъват? Само след минута може да стане същински атламбаш!

— Какво… — започна пазачът. — Аз пък какво да…

— Моля ти се — прекъсна го Уейн, избута го настрани, без да срещне никакво съпротивление, и отвори вратата.

Завари именно човекът, когото Уакс беше описал. Това определено беше Телсин. Тъмна коса, яко, набито тяло. Почти като някоя жена от Дивите земи. Беше виждал нейни еванотипи навсякъде из имението. Сега изглеждаше много по-възрастна. Задържането в плен често се отразяваше така.

Страннокракият и дебеловратият седяха до масата ѝ, и се обърнаха с досада към него, когато влезе.

„А сега“, помисли си Уейн, като се съсредоточи върху страннокракия, „е време за истинското изпитание.“

— Имаме сериозен проблем — започна Уейн. — Отидох да проверя здравината на конструкцията и кароналите са съвсем купесто-слоести! Ако не предприемем мерки веднага, ще се стигне до пълна зимелолагния!

Очилатият мъж погледна към Уейн, примигна веднъж и каза:

— Естествено, че ще предприемем, идиот такъв. Но какви точно?

Уейн потисна усмивката си и я прибра в джоба си за по-късна употреба. Опитът му сочеше, че колкото по-умен беше един човек, толкова по-голяма вероятност имаше да се престори, че знае повече, отколкото в действителност знае. Също както най-пияният тип в кръчмата винаги беше най-сигурен, че ще се справи с още една халба. Страннокракият по-скоро би продал собствената си баба за нечия табуретка, вместо да признае, че няма представа за какво му се говори.

— Бързо — подкани го Уейн с нетърпелив жест. — Трябва да го задържим, докато аз верженисам храповите подпори! Трябва ми началник, който да следи работата!

Страннокракият въздъхна, но стана и излезе. За щастие, дебеловратият му другар също го последва. Секунди по-късно, дебеловратият вече буташе с всички сили подпорите на корабните понтони, докато страннокракият наблюдаваше. Малко по-късно дойдоха да помагат и няколко пазачи.

Иззад Уейн се разнесе тихо тупване, което означаваше, че Уакс се е разправил с пазача до вратата. При нормални обстоятелства, Уакс би се почувствал пренебрегнат, тъй като не му се беше удал случай да фрасне никого. Но този път бе имал възможността да накара група глупаци да прекарат няколко часа в подпиране на няколко дървени талпи с идеята, че пречат на кораба да се прекатури.

Това все пак го компенсираше достатъчно.

— Моля.

Създанието говореше с необичаен акцент, но гласът беше безсъмнено човешки. Мараси дишаше рязко, на пресекулки, без да откъсва поглед от ръката, която се протягаше към нея. Човешка ръка.

Устни, които не мърдаха… Лъскава кожа… Това не беше лице, а маска. Не беше открила някакво ужасяващо същество, а човек с дървена маска — очите бяха така тъмни, понеже всъщност бяха дупки. А онова, което беше взела за козина, представляваше дебели одеяла, увити около раменете на човека.

— Мараси? — обади се МеЛаан и се появи на прага. — Успях да го отворя. Какво правиш в тая… Какво, по дяволите, е това?

— Човек е — каза Мараси.

Човекът с маската се обърна към МеЛаан, а светлината огря дупките така, че се видяха кафявите очи под тях.

Мараси пристъпи напред.

— Кой си ти?

Човекът се обърна обратно към нея и каза нещо, от което тя не успя да разбере и дума. После направи кратка пауза и добави:

— Моля?

Гласът беше мъжки.

— Трябва да вървим — каза МеЛаан. — Сейфът е отворен.

— Клинът вътре ли е?

— Виж сама.

Мараси се поколеба, след което се запъти с бързи крачки към другата стая, като подмина МеЛаан.

— Моля! — извика отчаяно мъжът, притиснат към решетките с протегната ръка.

Сейфът зееше отворен в ъгъла на стаята. Горният му рафт беше претъпкан с какво ли не — включително малка аломантична граната. Набиваше се на очи и дълго парче сребрист метал. Както се разбра след случая с Кървящата, клиновете на кандра бяха по-малки, отколкото Мараси смяташе някога — около пет-шест сантиметра, — и тънки, за разлика от клиновете в очите на Смърт.

Коленичи до сейфа и го извади.

— Намерихме го — обяви тя, като се обърна към МеЛаан. — Искаш ли ти да го носиш?

МеЛаан поклати глава.

— Не докосваме чужди клинове.

Мараси смръщи вежди, като си спомни преданията.

— Но нали Пазителят…

— Да.

Лицето на МеЛаан оставаше безизразно, но тонът ѝ беше строг. Мараси сви рамене, скъта клина в чантата си и продължи да тършува из сейфа. Остави банкнотите — глупаво от нейна страна, знаеше това, но ѝ се струваше, че би било кражба да ги вземе, — и си прибра малкото кубче, което съхраняваше аломантични резерви.

До него имаше още няколко дребни реликви — всяка от тях наподобяваше монета, но с платнени връзки, прикрепени от двете им страни. Върху тях също бяха гравирани особените надписи на непознатия език. Мараси вдигна една, после погледна над рамото на МеЛаан към съседната стая, където мъжът с маската още се притискаше към решетките на клетката.

Мараси прибра диска в чантата си и се протегна по-навътре, за да извади от сейфа нещо, което беше забелязала по-рано — малка връзка ключове. Изправи се и прекоси стаята.

— Мараси? — обади се МеЛаан скептично. — Може да е болно от нещо.

— Той не е „то“ — каза Мараси и се приближи към клетката.

Фигурата се обърна към нея, за да я погледне.

С ръка, която трепереше само малко, Мараси отключи клетката, като налучка правилния ключ от втория опит. Веднага, щом ключалката изщрака, фигурата вътре се хвърли към вратата и я отвори със замах. Щом излезе, залитна несигурно — явно не му бяха позволявали да се изправя от доста време.

Мараси отстъпи назад, докато не се озова до МеЛаан. Високата кандра продължаваше да наблюдава с недоверчиво изражение, скръстила ръце, маскираната фигура, която се олюляваше и се подпираше на сандъците. Мъжът застина за миг, задъхан, след което се отблъсна от сандъците и се запъти със завалени стъпки към дъното на стаята. Там имаше врата, която Мараси не беше забелязала в сумрака. Мъжът я отвори с отчаяни, бързи движения, и изчезна в следващата стая. После намери ключа и светна лампите.

— Ако отиде да повика пазачите, ще обвиня теб — каза МеЛаан и тръгна заедно с Мараси след мъжа. — Никак не ми се ще да ми се наложи да обяснявам на Уакс, че…

Млъкна, когато влязоха в следващата стая.

— В името на Отеца и Първия Договор — прошепна тя.

Подът беше осеян с червени петна. Покрай една от стените бяха подредени операционни кушетки от гладък метал, които лъщяха с гротескна кичозност на фона на смразяващо червения под. На стената висяха десетина дървени маски като онази, която носеше мъжът.

Той беше паднал на колене пред тях, вдигнал лице. От някои от маските на стената се точеха вадички вече засъхнала кръв.

Мараси вдигна ръка към устните си, поразена от ужасяващата гледка. Никъде не се виждаха тела, но кръвта говореше за същинско клане. Мъжът, когото беше спасила, вдигна маската си с трепереща ръка и я опря на темето си така, че да разкрие лицето си. Младо лице — много по-младо, отколкото тя бе предполагала. Момче, което сигурно нямаше и двадесет години, с къса, проскубана брада и мустаци. Остана втренчен в маските, без да мига, протегнал ръце широко настрани, с изумено изражение.

Мараси пристъпи напред и понечи да вдигне полата си, за да не опре в кървавия под, преди да си спомни, че носеше панталони.

Когато стигна до момчето, то се обърна към нея.

— Моля — прошепна то, а в очите му проблеснаха сълзи.

Уакс влезе в стаята.

Телсин седеше и си играеше с един молив. На масата пред нея имаше кутия за разговори, но не се чуваше нищо. Телсин се обърна с мързеливо движение да види кой е влязъл, но после замръзна с отворена уста.

Уакс затвори вратата тихо, стиснал алуминиевия пистолет с другата си ръка. Понечи да каже нещо, но Телсин скочи от стола и се хвърли в ръцете му. Опряла глава на гърдите му, тя се разрида тихо.

— Поквара и гибел — каза той с неудобство, докато я прегръщаше. — Какво са ти направили, Телсин?

Не беше сигурен какво е очаквал от повторната им среща, но определено не беше това. Не смяташе, че изобщо я е виждал да плаче някога. Със сигурност не си спомняше такова нещо.

Тя поклати глава, отдръпна се и подсмръкна, но стисна зъби. Изглеждаше… възрастна. Не беше чак престаряла, но той си я спомняше като младо момиче, а не като жена на средна възраст.

Колкото и глупаво да звучеше, някак си не беше очаквал старостта да сполети Телсин. Винаги му беше изглеждала неуязвима.

— Няма ли друга врата, през която да можем да излезем? — попита Уакс, като се огледа.

— Не — отвърна тя. — Имаш ли друго оръжие?

Той извади един от Стерионите си и ѝ го подаде.

— Знаеш ли как се използва?

— Уча се бързо — отговори тя, явно по-спокойна с пистолет в ръката.

— Телсин. Тук ли е той? Чичо ни?

— Не. Току-що разговарях с него по онова устройство. Обича… обича да проверява какво правя. Принудена бях да му обяснявам колко удобно се чувствам тук. Дори сега продължава да се преструва, че съм му гост.

— Е, не си. Вече не. Да тръгваме.

Надяваше се, че методът за отвличане на вниманието на Уейн още действа.

Телсин, обаче, седна отново на стола си. Стисна пистолета с две ръце и го вдигна пред себе си, но вперила поглед в празното пространство невиждащо.

— Толкова много въпроси имам да ти задам. Защо се върна? Покварата да го тръшне… Защо си тръгна, Уаксилий? Не дойде, когато те повиках, когато се сгодих за Морин, когато родителите ни починаха…

— Няма време — подкани я Уакс, като я стисна за рамото.

Тя вдигна замаяния си поглед към него.

— Винаги си бил по-тихият от двама ни. По-внимателният. Как стигна дотук? Аз… Лицето ти, Уаксилий. Вече си стар.

Вратата се отвори с трясък. Високият мъж с яките ръце, с когото Уаксилий се би на влака, беше застанал на прага с объркано изражение. Погледна от Уакс към Телсин и отвори уста.

Телсин го застреля.

— Трябва да вървим — каза МеЛаан.

— Ще вземем и него — посочи Мараси към момчето.

— Защо?

— Не се ли досети, МеЛаан? — попита Мараси. — Корабът не е бил построен от Котерията. Произхожда от някакво друго място — далечно, непознато. Сигурно е корабокруширал близо до бреговете ни, а от Котерията са го докарали тук, за да го проучат.

МеЛаан наклони глава.

— Хармония наистина споменава някои странни неща от време на време. За други народи, които не са от Басейна… — тя примигна и се взря в момчето, коленичило на кървавия под. — Уха. Уха.

Мараси кимна. Този човек беше доказателство за съществуването на живот отвъд Дивите земи и пустините след тях. Не можеше да го зареже тук — особено не и с Котерията.

— Вземи го, тогава — каза МеЛаан на излизане от стаята. — И да се връщаме на уреченото място.

Мараси посочи с ръка пътя навън в опит да поведе момчето с маската с тях. То, обаче, си остана коленичило на пода, втренчено в празните маски на стената.

След това протегна треперещ пръст и плъзна собствената си маска обратно върху лицето си. Изправи се, придърпа одеялата по-плътно около раменете си и се запрепъва тромаво след Мараси, която прекоси стаята с клетките и влезе в кабинета.

МеЛаан вече беше стигнала до коридора отвън. Мараси си взе пушката и се присъедини към кандрата. Покварата да го вземе — какво щеше да каже Уаксилий, когато откриеше, че е домъкнала някакъв напълно непознат човек? „Освободила си го, Мараси, но няма как да знаеш дали не е член на същата шайка, за която смяташ, че е убила съмишлениците му. Внимавай.“

Спря на вратата, обърна се назад и стисна пушката по-здраво. Уакс можеше да бъде доста заядлив, но в повечето случаи се оказваше прав. Маскираното момче можеше да е опасно.

Беше спряло в стаята със сейфа и се оглеждаше замаяно. Колко време беше прекарал в онази тясна клетка, затворен на тъмно? Принуден да слуша как отвличат, измъчват и убиват другарите му.

Поквара и гибел…

Очите му се спряха на сейфа и се втренчиха в него. В следващия миг, то се завтече към него бързешком и протегна ръка вътре. За частица от секундата Мараси реши, че иска да вземе банкнотите. Но, естествено, не беше така — вместо това извади едно от малките дискчета с връзките.

Вдигна го пред очите си с явно благоговение, после отметна одеялата, които беше наметнал като плащ. Мараси очакваше да носи набедрена препаска или нещо също толкова дивашко, но вместо това видя панталони до под коленете, а под тях — стегнати бели чорапи. Ризата му беше бяла и свободна, а над нея беше закопчан тесен червен елек — чийто цвят съответстваше на маската — с двоен ред копчета отпред.

Никога преди не беше виждала такива дрехи, но в никакъв случай не можеха да се нарекат дивашки. Момчето дръпна нагоре единия си ръкав, за да оголи ръката си, и завърза диска за китката си. После въздъхна облекчено.

Когато я погледна отново, вече изглеждаше по-уверен. Беше нисък, може би с няколко сантиметра по-малко дори от Уейн, но сякаш порасна с една педя, когато изправи гръб и захвърли дебелите одеяла. Но, Покварата да го вземе, как щяха да го измъкнат с тях навън? С тази маска надали щеше да мине незабелязан. Мараси и МеЛаан може и да успяваха да се придвижват открито на кратки разстояния, без да привлекат внимание, но този мъж определено не можеше.

В склада отекна поредица от изстрели.

Май нямаше смисъл да се мъчат да останат незабелязани.

20.

Трупът се стовари навътре през прага с една ръка, все още стиснала дръжката на вратата, и застинало в изражение на изненада лице. Телсин беше изстреляла четири патрона, от които бяха улучили само два, но това беше достатъчно.

Уакс изруга, стисна сестра си за лакътя и я завлече през стаята. С другата си ръка напипа една от стъклениците метал на колана си.

— Ще ги убия всичките, Уаксилий — прошепна тя. — Всички до последния. Затвориха ме…

Чудесно. От една страна, не можеше да я вини за това. От друга, щеше да бъде доста неудобно. Той пресуши течността с метала в стъкленицата и надзърна през вратата. Видя как инженерите и дърводелците се разбягаха от пътя на пазачите, които тъкмо тичаха към него. Неколцина вече бяха много близо — онези, които Уейн беше отвел, — и един от тях посочи към Уакс и изкрещя.

Нестабилните стени на стаята изглеждаха също толкова полезни срещу куршумите, колкото и строго мъмрене срещу градския пияница. Когато първият войник стреля по него — Уакс Оттласна куршума назад, — той взе решение.

— Хвани се за мен — каза, и придърпа Телсин към себе си.

Излезе на крачка пред стаята, стреля в земята и Тласна себе си и нея нагоре във въздуха. Войниците насочиха оръжията си към него, но само след миг той вече стоеше върху големия кораб. Както беше забелязал по-рано, горната му част беше широка и плоска, макар че дъските бяха по-гладки от палубата на всички кораби, които беше виждал досега, а планширите приличаха на назъбените върхове на някое укрепление или старовремска кула.

— Ще се върна скоро — обеща той, пусна Телсин и скочи от едната страна на кораба.

Мъжът, който беше стрелял по него преди малко, още не се отказваше и продължаваше да стреля, а от кораба хвърчаха трески. Уакс стреля с Възмездие и го свали на земята. После се приземи, Оттласна се от един захвърлен пирон и спря рязко до купчината сандъци, до които се беше скрил Уейн.

— Какво стана? — попита Уейн. — Не ти се занимаваше да се бавим повече?

— Сестра ми застреля един от тях.

— Прекрасно.

Уакс поклати глава. И от двата края на масивната постройка прииждаха войници.

— Не е прекрасно. Сред тези войници има и наемници от шайката на Костюма. С алуминиеви куршуми. Трябва да намерим Мараси и МеЛаан и да тръгваме. Бързо.

Уейн кимна. Уакс изпи още една стъкленица със стоманени стружки за в случай, че загубеше колана си, и кимна.

— Забързай ни до отсрещната страна.

Уейн излезе от прикритието и се затича напред, а Уакс го последва. Прозвучаха изстрели, но Уейн вдигна скоростна сфера. Обхващаше само около три метра, но това беше предостатъчно да отклони куршумите от траекторията им. Уейн остави Уакс да го подмине, след което двамата се втурнаха през ръба рамо до рамо. Сферата се разпадна, а куршумите отново засвистяха напред.

Двамата продължиха да тичат, но веднага, щом войниците отново успяха да се прицелят в тях, Уейн вдигна втора скоростна сфера. Това ги изстреля още по-напред и скоро успяха да се хвърлят зад счупената част на понтона на кораба и да се прикрият. Войниците крещяха, объркани от аломантията — но ако сред тях имаше обучени наемници, Мъгливи убийци, нямаше да успеят да ги заблудят така лесно.

Уакс хукна напред покрай носа на кораба, в сянката му. Веднага щом чу изстрели, Уейн вдигна нова сфера, и двамата побързаха да сменят позицията си. Уейн понечи да продължи да тича, но Уакс го стисна за рамото, за да го спре.

— Почакай.

Уакс използва момента да се обърне и да огледа просторното помещение, докато още беше в безопасност в сферата. Бяха близо до източната стена, където войниците изграждаха периметър, като коленичеха в редици, препречвайки изхода. Капитаните в тила крещяха и сочеха нещо със забавени движения, а към мястото, където бяха забелязали Уейн и Уакс последно, летяха куршуми.

Уакс с безпокойство забеляза, че много от тях се носят във въздуха на мястото, където двамата с Уейн щяха да излязат от сферата, ако бяха продължили да действат по същия начин, както досега.

— Покварата да го тръшне — каза Уейн, като видя куршумите, и подхвърли манерката си на Уакс.

Той отпи, докато преценяваше положението. Изпитваше нереалното чувство, че е застанал спокойно посред буря от куршуми и посръбва хладнокръвно ябълков сок.

— Наистина дават всичко от себе си — отбеляза Уейн.

— Репутацията ни ни предхожда. Колко време ти остава?

— Около две минути, може би. Имам още хроносплав в дисагите на коня, за всеки случай. Кандрата ме зареди добре, преди да тръгнем.

Уакс изръмжа. Две минути можеха да минат много бързо. Посочи една голяма дупка отстрани на кораба — на входа ѝ беше опрян дъсчен мост, който водеше към вътрешността му.

— Видях, че дамите изчезнаха вътре.

— Много любопитно — отвърна Уейн, — защото аз пък ги виждам как надничат от ей там.

Уакс проследи с поглед жеста му и наистина забеляза лицето на МеЛаан иззад открехнатата врата на една от стаите, които се редяха отстрани на склада. Пое си дъх дълбоко.

— Добре. Всички онези войници ще ни раздробят на парчета, независимо от аломантията, ако не успеем да се скрием бързо. Онези стаи са подходящи. Можем да минем през тях, за да стигнем до външната стена на сградата, която аз ще пробия, за да избягаме в онази посока.

— Ясно — отговори Уейн. — А сестра ти?

— Тя би трябвало да е в безопасност за момента — каза Уакс. — След като пробием стената, ще се Оттласна до покрива, ще се спусна през недостроената част и ще я взема.

— Добре звучи — съгласи се Уейн, — с изключение на едно нещо.

Уакс му върна манерката.

— Ето.

— Ха! — възкликна Уейн и си я взе. — Но всъщност говорех за онова.

Той посочи към кораба. По една от въжените стълби, които висяха от кораба, се катереше човек. Телсин явно беше решила да не стои мирно.

— Поквара и гибел! — озъби се Уакс ядно.

— Остава ни по-малко от минута, друже.

— Вкарай я в скоростна сфера! — извика Уакс, и му посочи към Телсин. — Аз ще ида при другите две. Давай!

Двамата се разделиха, а сферата се разпадна. Внезапна какофония от изстрели проглуши ушите на Уакс, докато той се носеше към земята с краката напред. Оттласна се от металните подпори на кораба зад себе си, плъзна се по утъпканата пръст на пода и се шмугна през вратата, която МеЛаан му беше отворила широко, докато над главата му фучаха куршуми. Петите му се удариха в прага — коридора имаше дървен под, — и той подскочи леко, преди да се приземи вътре с глухо тупване.

— Бих искала да те осведомя, че ние успяхме да си свършим работата, без да привлечем вниманието на околните — каза МеЛаан.

— Ще се погрижа да получите медал — отвърна Уакс и посочи непознатия, нисък мъж, застанал зад нея. — Какво, по дяволите, е това?

Мъжът го посочи на свой ред.

— Изглежда неговите сънародници са онези, които са построили кораба — каза Мараси. — Бяха го затворили в клетка тук, Уаксилий.

— Покварата да го вземе — обади се МеЛаан от прага. — Войниците никак не се шегуват.

Думите ѝ едва се различаваха заради пукота от изстрелите.

— Открих сестра си — каза Уакс. — Хората на Костюма със сигурност са наясно колко ще го ядоса това. Трябва да…

— Уакс! — прекъсна го МеЛаан, като посочи с ръка.

Той отново се приближи зад нея. Уейн почти беше стигнал до сестра му, която се притискаше към едната страна на корпуса на кораба с разширени от паника очи. Но бяха успели да улучат Уейн. Олюляваше се на място, стиснал рамото си, но в следващия миг друг куршум го удари право в тила. Той се стовари на земята сред пръски кръв.

Можеше да излекува раните с помощта на новия си, особен металоем. Но войниците не спираха да стрелят. Още един куршум го улучи в ребрата, докато лежеше на земята и се преструваше на мъртъв; после — още един. Уейн се излекува за частица от секундата и скочи на крака, но поредният залп го повали отново.

Бяха подготвени. Знаеха. Искаш да убиеш Кръвотворец? Значи трябва да го повалиш и да не спираш да стреляш.

Когато видя как приятелят му кърви, сам и заобиколен от около петдесетина мъже, у Уакс се събуди нещо първично. Не спря да помисли; не даде никакви заповеди. Изстреля се от коридора със свиреп Тласък от пироните в стената и излетя в открития склад на около половин метър от земята, следван от облак прах.

Войниците очакваха именно това. Бяха се подредили от двете страни на склада, като използваха сандъците като прикритие, и изстрелваха куршум след куршум като рехава вълна — явно без да ги е грижа, че могат да ранят някого от своите. Опасността си заслужаваше, щом имаха възможността да убият аломант.

Можеха само да се молят да извадят такъв късмет.

За Уакс, помещението се превърна в гъста мрежа от сини линии — стан, оплетен в нишките на някой обезумял тъкач. Той изкрещя и Тласна в двете посоки, като запрати куршумите назад и си създаде разширяващ се балон от празно пространство.

Няколко от куршумите продължиха да се носят към него — макар че той ги забеляза, само защото един от тях го одраска по рамото. Завъртя се и извади Възмездие от кобура. Разнесе се пукотът от втора вълна изстрели, той стреля веднъж — мигновено свързвайки сините линии с изстреляните куршуми, — и свали един от мъжете сред войниците, който беше изстрелял алуминиев куршум.

Разрази се нова буря от куршуми, но Уакс ги Оттласна настрани като съдовете от някоя маса. Беше изцяло уязвим пред онези, които стреляха с алуминиеви куршуми, затова не спираше да бяга напред — стрелна се през склада, подскочи, Тласна зад себе си и намали значително теглото си, когато завърши Тласъка. Резултатът беше незабавен; ускори полета си като стрела и се понесе шеметно през въздуха, докато вятърът бучеше в ушите му.

Приземи се до Уейн с леко подхлъзване и Оттласна куршумите от лекуващия се мъж с рев, после увеличи теглото си и Тласна, корпуса на кораба до тях. Дървото се смачка, пироните се измъкнаха от дъските и парчета дърво захвърчаха пред силата на яростта му. В корпуса се появи втора дупка.

— Вътре! — изкрещя той на Телсин, която се беше проснала на пода до Уейн.

Тя кимна и побърза да се шмугне вътре, а Уейн — който още кървеше от десетина различни места, — я последва с пълзене и се хвърли през отвора.

„Не мога да ги оставя тук“, помисли си Уакс и се Оттласна встрани, когато нов залп куршуми обсипа мястото, където беше застанал. Един от куршумите не се отклони, когато го Тласна, но Уакс не успя да различи кой от десетките мъже го беше изстрелял. Проклятие.

Ако се оставеха да ги притиснат в кораба, смъртта им беше неминуема. Да, щеше да им осигури някакво прикритие, но ако останеха вътре, войниците щяха да ги обградят. Уейн, обаче, се нуждаеше от известно време, за да се излекува. Това означаваше, че Уакс трябваше да попречи на войниците да…

Три мъже в катраненочерни костюми прескочиха един след друг коленичилите с оръжията войници. До оръжията им не водеха никакви аломантични линии. Уакс изруга, пусна Възмездие и измъкна пушката от кобура на крака си с рязко движение.

Първият аломант, който се приземи, веднага Тласна Уакс. Той усети как пушката подскача внезапно в ръцете му, докато се опитваше да се прицели с нея — като увеличи теглото си и я опря в рамото си, — и да стреля.

Аломантът се усмихна и Тласна куршума в момента, в който се изстреля от дулото. Но огромното количество барут в пушката — предназначена да обезврежда Главорези — го запрати назад заради силата на собствения му Тласък. Замаяният мъж едва успя да вдигне глава, преди следващият куршум да го улучи в лицето.

„Благодаря, Ранет.“

Другите двама аломанта залегнаха веднага, щом се приземиха, явно в очакване на още изстрели, но мощната пушка можеше да бъде заредена само с по два куршума на веднъж. Уакс я пусна обратно в кобура, коленичи и извади Възмездие.

„Зад нас!“ Ако от едната страна идваха наемници, вероятно щяха да изпратят друга група от противоположната посока. Обикновените войници бяха предназначени предимно за отвличане на вниманието.

Той се завъртя, Тласна около себе си и насочи Възмездие право към един мъж и една жена в костюми, които се промъкваха към него — за голяма тяхна изненада. Повали жената с един изстрел.

Мъжът-аломант откри огън. Твърде много изстрели. Никакви метални линии. Уакс…

Куршумите замръзнаха във въздуха.

Уакс примигна, но после забеляза предмета, който беше паднал на земята до противника му: малко метално кубче. Мараси се беше свила на прага на вратата на стаята, където се беше скрила, а МеЛаан се беше изправила зад нея и привличаше куршумите — всмукваше ги и те попиваха в плътта ѝ, сякаш не беше нищо особено.

Уакс се ухили и отстъпи настрани. Аломантичната граната спря да действа миг по-късно, и мъжът, който беше хванат в капана на сферата, продължи да стреля в опит да убие мишена, която вече не беше там.

Уакс се прицели със своя пистолет и го уби.

На Мараси ѝ се искаше да беше намерила тапите си за уши. Как изобщо оцеляваше Уаксилий без тях? Вече трябва да беше наполовина оглушал.

На земята до нея изпука остро куршум и се вдигна мъничко облаче прах. МеЛаан клекна до нея, за да я прикрие от една страна, и понесе нов залп изстрели. Тя изръмжа.

— Не боли — каза. — Но не е и особено приятно.

Малко пред тях Уаксилий избегна изстрелите на още двама наемници и прибра устройството. Мараси насочи пушката си и се опита да се съсредоточи. Всичко се случваше така бързо — а и куршумите. Фучаха във всички посоки около нея. Успя да свали неколцина войника, като се опитваше да се насочва към онези, които стреляха към нея. Много от тях се бяха прикрили зад сандъците от двете страни, така че вече не стреляха на съгласувани залпове. Явно разбираха, че работата им е да вдигат много шум и да разсейват Уакс, докато други — с по-добри оръжия и обучение — се опитваха да го убият наистина.

И все пак беше забележително, че не го улучиха. Стрелна се покрай нея, а ресните на мъглопелерината му се развяха; после скочи към дървените пътеки горе.

Двама мъже с костюми го последваха. Аломанти. Мараси се прицели в единия и стреля, но куршумът ѝ бе отклонен.

И като стана дума за това… Макар из просторното помещение още да ечаха изстрели, никой от тях не попадаше в пода около Мараси, нито пък се приближаваше до МеЛаан.

„Но защо?“ В следващия момент, Мараси забеляза малкото кубче наблизо. Уаксилий го беше пуснал, докато минаваше пред тях тичешком. Мараси се ухили и извади един алуминиев патрон от чантата си. Усещаше как устройството Тласка пистолета ѝ, но беше достатъчно далеч, че да няма значение.

Усети как нечия длан се опира на рамото ѝ. Подскочи, обърна се и завари дребния мъж с маската зад гърба си. Покварата да го вземе! Почти беше забравила за него. Другата му ръка беше застинала на път към маската, а зад нея се виждаха широко отворените му очи.

Тя проследи погледа му — беше се втренчил в Уаксилий, който тъкмо се приземяваше. Трябва да беше увеличил теглото си многократно, защото успя да Тласне група сандъци чрез пироните им и да ги накара да отхвърчат назад, заедно с много от войниците.

— Фотенщал — прошепна мъжът благоговейно.

— Аломант — отвърна Мараси с кимване.

— Ханер конге?

— Нямам представа какво значи това — каза Мараси. — Но кубчето скоро ще спре да жужи, така че трябва да вървим. МеЛаан? Ще се оттеглим ли?

— Моля — каза мъжът с маската, като сочеше към кораба с отчаяни движения. — Моля!

Без да му обръща внимание, Мараси хукна с всички сили напред, като излезе в откритата част на склада, и грабна устройството. Действително вече беше спряло да жужи.

Уаксилий се приземи наблизо и отблъсна залп куршуми от нея, а Мараси зареди кубчето. Последния път сякаш… да, като разгоря съвсем мъничко от кадмия си, тя успя да го накара да зажужи, но не и да забави собствените си движения твърде много. Някак си успя да влее силата си в устройството и го метна към хората, които преследваха Уаксилий и тъкмо се бяха приземили след него.

То ги накара да замръзнат на място.

— Много добра работа дотук — отбеляза Уакс. — Но ще ни се наложи да се разделим. Върнете се в коридора. Скоро ще ви последвам. Тук сте твърде открити!

Мъжете се измъкнаха с рязко залитане от скоростната сфера. Уаксилий започна да стреля по тях, но те залегнаха и единият грабна кубчето.

Мараси го свали с алуминиевия куршум, който беше заредила.

Уаксилий се ухили.

— Тръгвайте! — нареди им и се спусна към другия мъж, който нададе вик, подскочи във въздуха и се Оттласна надалеч.

Уаксилий вдигна малкото кубче и на свой ред полетя нагоре във въздуха.

— Хайде — каза МеЛаан и стисна Мараси за рамото.

Един куршум улучи кандрата в лицето, откъсна част от бузата ѝ и изложи на показ кристално прозрачната зелена кост отдолу.

Мъжът с маската извика от страх, посочи я и замърмори нещо на непознатия си език.

— Трябва да ме видиш как съм сутрин — заяви МеЛаан и махна с ръка към коридора, а Мараси понечи да последва жеста ѝ.

Мъжът я дръпна за ръката и посочи още по-настойчиво към кораба.

— Моля, моля, моля.

Мараси се поколеба. Което беше лоша идея посред престрелка. За щастие, почти всички явно се бяха съсредоточили върху Уаксилий.

Нещо я сряза от лявата страна на ребрата. Тя сведе поглед и изненадано установи, че в сакото ѝ има дупка, която бавно обагря плата наоколо в червено.

Дупка от куршум.

— Улучиха ме! — възкликна тя по-скоро с изненада, отколкото болка.

Не трябваше ли да боли? Бяха я улучили!

Втренчи се в кръвта, в собствената си кръв, докато мъжът с маската не я стисна за раменете и не започна да я тегли към кораба. МеЛаан изруга и му помогна. Мараси осъзна, че е изпуснала пистолета си, и се задърпа, опитвайки се да го стигне с внезапна, отчаяна решимост да не продължи без него.

Нямаше почти никаква логика и частица от нея го съзнаваше, но, Покварата да го вземе…

„Шок“, помисли си тя. „Изпаднала съм в шок…“

„О, по дяволите.“

Уакс се понесе високо над пода на склада и се стрелна покрай високите дъсчени пътеки, където се бяха подредили неколцина мъже, въоръжени с пушки. Завъртя устройството с топката на Ранет така, че тя да се увие около прътите, които поддържаха пътеките, хвана се здраво за въжето и се завъртя рязко. Мъжете се стреснаха и се опитаха да се прицелят в него, когато той се приземи зад тях.

Уакс отстъпи назад, Тласна един от мъжете в точния момент и го изблъска във въздуха, докато последният от аломантите-наемници се стрелна нагоре покрай пътеките, стъписан от внезапната смяна в посоката на движение на Уакс. Наемникът се сблъска с мъжа, който беше Тласнат във въздуха, а Уакс се обърна и Тласна другия мъж надалеч. Горкият човек падна с крясък.

По-нататък на пътеката чакаха двама мъже с арбалети и дървени щитове. Прекрасно.

Уакс увеличи теглото си. Пътеката се строши и той пропадна през дървото, като изпочупи и опорите. Оттласна се от един от падащите метални пръти и отново се понесе във въздуха, завъртял топката на приспособлението на Ранет за въжето ѝ. Мъжът с костюма над него изблъска встрани паникьосания войник с пушката, отърси се от него и Тласна, за да полети нагоре.

Уакс завъртя топката нагоре и пусна въжето, все още падайки назад. Обърканият аломант хвана устройството за въжето, докато прелиташе край него.

Уакс го простреля в гърдите.

„Не бива да спускаш аломантичния си щит“, помисли си и се завъртя във въздуха, докато падаше. „Дори и за да хванеш някоя привлекателна играчка.“

Докато се спускаше към земята, Уакс забави падането си с помощта на един изстрелян куршум долу и се приземи сред разветите ресни на мъглопелерината си. Мъртвият аломант се стовари до него.

Топката падна от пръстите му и се търколи към Уакс.

— Благодаря — каза Уакс и я вдигна. Имаше…

Мараси. С обилно кървяща рана от куршум, завлечена насила от другите двама на безопасно място в кораба. Покварата да го тръшне! Уакс изръмжа и отново се Оттласна във въздуха, когато още войници започнаха да стрелят. Това място вече беше в пълен хаос. Твърде много войници — голяма част от които вече приближаваха кораба, скрили зад редиците си група мъже с модерни арбалети. Когато един от тях наближи кораба, Уейн надникна навън.

— Уейн! — изкрещя Уакс, докато прелиташе над тях.

Прибра устройството с топката, извади аломантичната граната — която жужеше свирепо — и я пусна.

Уейн вдигна глава тъкмо навреме, за да успее да грабне кубчето от въздуха. После го погледна изненадано. Когато първият куршум се отклони от траекторията си към тях, изненадата му се смени с широка усмивка. Подвикна възторжено и метна кубчето към мъжете отпред. То се търкулна сред тях, а оръжията им се разлетяха настрани, Тласкани от силата му.

Уакс се приземи върху кораба с въздишка. Естествено, че ще го хвърли.

Уейн се хвърли сред приближаващите войници и се захвана енергично на работа с фехтоваческите си бастунчета. Един куршум изфуча стряскащо близо до Уакс. Още алуминий? Докато Уейн се разправяше ентусиазирано с нападателите им, Уакс скочи от кораба и се приземи сред тях, след което увеличи теглото си и Тласна встрани от себе си с пълна сила. Всички около него отхвърчаха назад.

Когато телата се стовариха на земята, прави останаха само трима мъже — замаяни и стиснали пистолети, които Уакс не можеше да усети.

Той ги свали на земята със Стериона си — бяха му свършили куршумите за другите оръжия, — но после чу далечен звук и се обърна. Някой тръбеше някакъв сигнал, заповед. Отскочи настрани и погледна през една от вратите в тъмната нощ навън.

От сградите в селото прииждаха мъже. Десетки. Уакс усети как го обзема дълбок ужас. Колко още, преди да му свърши металът? С колко щеше да успее да се пребори, преди някой с арбалет или алуминиев куршум извадеше късмет и го улучеше? Изрева и се Оттласна нагоре, над повалените мъже, които беше Тласнал. Мнозина вече се изправяха на крака. Той беше един, не цяла армия. Трябваше да бяга.

— Назад! — изкрещя на Уейн, от чието бедро вече стърчеше стрела от арбалет.

Ниският мъж го последва и двамата побягнаха към прикритието на кораба.

Мараси стисна очи, когато усети болката. Най-после беше пристигнала — и то с пълна сила. МеЛаан ѝ беше дала обезболяващи, които да сдъвче, но засега не бяха подействали.

— Диетен — обади се мъжът с маската и положи дланта ѝ на раната, която вече беше превързал с парче плат от ризата си.

Тя отвори едно око и го видя как кима окуражително, макар че маската ѝ пречеше да види друго, освен очите му.

Е, поне не беше мъртва. Дори и да болеше така, Покварата да го вземе. И имаше спомен как беше прочела някъде, че да те прострелят в стомаха — дори и отстрани — не беше никак на добре.

„Не мисли за това.“ Какво ставаше? Тя стисна зъби, потисна паниката заради раната и се опита да прецени положението. МеЛаан наблюдаваше бойното поле от едната страна на дупката в кораба. Сестрата на Уаксилий беше застанала наблизо, стиснала една пушка със съсредоточено изражение. Отвън долитаха изстрелите, стоновете и виковете, които съпътстваха онова, в което Уаксилий и Уейн бяха най-добри: създаването на хаос.

Явно обаче вече бяха изпълнили норматива си докрай в това отношение, защото малко по-късно Уаксилий влетя през дупката. Кимна на МеЛаан, задъхан и с лице, което лъщеше от пот. Уейн го последва миг по-късно. От крака му стърчеше стрела от арбалет.

— Е, това беше забавно — заяви той, отпусна се тежко на земята и си пое дъх дълбоко. — Не са ми разказвали играта така от последния път, когато седнах на карти срещу Ранет.

— Мараси — приближи се към нея Уаксилий, като избута мъжа с маската настрани. — Слава на Хармония, че си добре. Колко сериозна е раната?

— Нямам… нямам голяма база за сравнение — отвърна тя през стиснати зъби.

Уаксилий коленичи до нея, повдигна превръзката и изръмжа.

— Ще оживееш — освен ако куршумът не е засегнал червата. Това би могло да се окаже проблем.

— Какъв проблем?

— Болезнен проблем.

— Може би аз ще мога да помогна — обади се МеЛаан. — Ще проверя положението, когато сме в безопасност. И като стана дума — как точно ще се измъкнем оттук?

Уаксилий не отговори веднага. Изглеждаше изтощен. Хвърли поглед към сестра си, която продължаваше да си мърмори нещо и да стиска оръжието. Отвън беше настъпила изнервяща тишина.

— Най-добрият ни шанс все още е да излезем през една от стените на склада — каза Уакс. — Ще ни се наложи да си проправим път до стаите, където бяха Мараси и МеЛаан.

— Ще е опасно, Уакс — каза Уейн и се олюля на крака, все още без да обръща внимание на стрелата в бедрото си. — Вече ще са заели позиция, понеже знаят, че ще се опитаме да избягаме.

— Ще успеем — каза Уаксилий. — Ще използвам Тласък, ще се доберем до стаите, ще открием някоя външна стена и ще я пробием.

— Ами ако ни чакат от другата страна? — попита МеЛаан.

— Да се надяваме, че няма. Не…

— Хора — прекъсна ги Уейн. — Не мисля, че имаме време да мъдрим планове!

Отвън отново отекнаха изстрели, а по корпуса започнаха да валят куршуми. Уейн се отдръпна от дупката. На Мараси ѝ се стори, че чува Айрич отвън — крещеше на войниците да не нанасят щети на кораба, но стрелбата не спираше. Явно някой с повече власт им беше заповядал друго.

— Моля — каза мъжът с маската, хвана Мараси за ръката и посочи.

Мараси успя да се изправи на крака, макар че очите ѝ се насълзиха от болката. Мъжът махна с ръка, без да спира да я стиска над лакътя.

Тя го последва. Беше по-лесно, отколкото да се опитва да възрази.

— Ще трябва да си пробием път през стрелбата — каза Уакс зад нея.

— Искам да ги убия — обади се сестра му. — Трябват ми още куршуми.

— По-добре се съсредоточи в бягането, Телсин. Всички да се приготвят и да чакат знак от мен. Уейн, успя ли да прибереш кубчето?

— Да.

— Ще го използваме, за да вдигнем скоростна сфера на половината път — обясни Уаксилий.

— Няма как — каза Уейн. — Не ми е останала капка хроносплав.

— По дяволите — изруга Уаксилий. — Значи ще…

Спря посред изречението, после попита:

— Мараси? Къде отиваш?

Тя продължи да накуцва след непознатия мъж.

— Иска да ни покаже нещо — отговори тя.

— Идват! — изкрещя Уейн, който надзърташе иззад дупката. — Бързо!

Мараси се съсредоточи върху стъпките си и продължи нататък по коридора, притиснала едната си длан към раната. Чу как Уаксилий изруга, а в следващия миг в коридора отекна стрелба. Уакс стреляше по войниците, които се опитваха да нахлуят през дупката при тях. „В капан сме“, помисли си Мараси.

Мъжът с маската я пусна внезапно и се затича напред.

— Недей… — започна Мараси, но той спря, отвори един панел в стената, бръкна вътре и дръпна нещо.

Частта от тавана, върху която беше нарисувано едно от странните златисти изображения, се отвори. Отгоре се спусна въжена стълба, която висеше едва до половината разстояние до пода. Мъжът подскочи и я хвана.

— Тук има скрита стая! — извика Мараси.

— По-добре е от нищо — отвърна Уаксилий. — Всички горе!

Уейн влезе след мъжа, като подскочи, хвана се за стълбата и се покатери по нея пъргаво. МеЛаан, която можеше да я стигне, без да скача, се качи след него. Сестрата на Уаксилий едва успя да се хване за стълбата, но успя да се покатери с помощта на МеЛаан.

Мараси се втренчи отчаяно в стълбата и се опита да си представи как ще я изкачи въпреки болката, но в следващия миг Уаксилий я хвана през кръста, Тласна и двамата полетяха нагоре. Приземиха се до тайната врата и се озоваха в тясна стая с нисък таван и няколко стола, заковани за пода. Едно-единствено тясно прозорче отляво даваше възможността да погледнат навън и пропускаше тънък лъч светлина. Помещението приличаше на кабина във вагон на влак.

— Чудесно — каза Уейн. — Сега поне ще умрем, настанени удобно.

Мъжът с маската се боричкаше с нещо до стената. Някакъв сандък? Когато успя да го отвори, извади отвътре още един от малките, подобни на монети медальони с връзките от двете страни. Свали този, който си беше сложил, и веднага потрепери видимо. Побърза да сложи новия на негово място.

— Как е така? — попита, като се обърна към тях.

Мараси примигна сащисано. Беше го казал на нейния език — със странен акцент, да, но разбираемо.

— Не? — попита мъжът. — Още ме гледате объркано. Тези неща никога не работят като хората. Тя се закле, че…

— Не, работи! — прекъсна го Мараси. — Поне аз те разбирам.

Погледна към останалите, които кимнаха.

— Аха! — каза мъжът. — Много добре, много добре. Сложете си тези.

Подхвърли им по един медальон и продължи:

— Внимавайте да докосва кожата, моля, диваци без маски. Освен теб, Металний. На теб няма да ти трябва, аха?

Мараси взе своя и се настани на един от столовете. Виеше ѝ се свят. Обезболяващото явно най-после беше започнало да действа, но все още беше изтощена.

В коридора под тях проехтяха викове.

— По-добре затворете вратата веднага — каза мъжът с маската, който тъкмо беше пропълзял на четири крака по пода и ровичкаше по нещо под един тезгях.

Уейн се подчини и изтегли нагоре въжената стълба, която беше вързана за тайната врата. Тя се затвори с изщракване, а стаята потъна в още по-непрогледен сумрак. Под тях отекна изстрел, после — друг. Мараси подскочи, когато куршумите забарабаниха оглушително по пода на помещението.

— Тук има ли друг изход? — попита Уаксилий.

Мъжът с маската дръпна нещо и стаята се разтресе рязко.

— Не — отвърна той.

— Защо ни доведе тук, тогава? — настоя Уаксилий, като го стисна за ръката.

Мъжът се обърна и го изгледа.

— Носите медальоните, аха?

Още куршуми обсипаха пода, но, за щастие, не успяха да проникнат вътре.

— За какво служат? — попита МеЛаан.

— Правят ви по-леки — обясни мъжът с маската.

Веднага, щом го каза — веднага, щом ѝ стана ясно за какво са медальоните, — нещо в Мараси разбра. Носеше метал, който някак си можеше да усети. Той искаше нещо от нея, и тя го вля вътре, като изпълни метала… металоема.

Почувства как става по-лека и се издига на седалката, когато теглото на тялото ѝ спря да я притиска надолу така силно. Телсин ахна, явно усетила нещо подобно.

— Ето това вече е съвсем смахнато — обади се Уейн.

— Велики Металний — погледна мъжът с маската към Уаксилий, — аз, разбира се, не бих посмял да давам заповеди на някого от твоя ранг, макар и да оставяш лицето си открито през цялото време. Кой съм аз да те съдя? Въпреки че изглеждаш също така вулгарно, колкото останалите — дори онази, хубавата, — сигурен съм, че не си. Но ще си позволя да предложа да…

— Какво? — попита нетърпеливо Уаксилий.

— Един малък Тласък — отвърна мъжът, като посочи надолу. — Когато дам знак.

— Ако Тласна надолу, просто ще полетя нагоре и ще се ударя в тавана — каза Уаксилий.

Поколеба се, когато мъжът с маската посочи два ремъка, закрепени за пода, с дървени дръжки в краищата. Уаксилий ги погледна, после премести поглед върху мъжа, който кимна енергично.

Въпреки тъмнината, Мараси забеляза любопитството, което се изписа на лицето на Уаксилий. Въпреки крясъците на войниците под тях и приглушените изстрели, той си оставаше пазител на закона — и детектив. Загадките го интригуваха. Пристъпи към двата ремъка, хвана ги и ги стисна здраво, като зае стабилно положение на пода.

— Готов съм — каза.

— Един момент — отговори мъжът с маската и се пресегна към една ръчка.

Когато я дръпна силно, цялата стая се разтресе, а после се плъзна настрани. Навън от корпуса, като отворено чекмедже. Мараси пече можеше да види склада отвън през предния край, който се оказа голям стъклен прозорец, който допреди малко беше скрит зад дървени панели.

— Сега! — каза мъжът.

Уаксилий трябва да беше Тласнал, защото помещението потрепери и се издигна във въздуха. Това изобщо не беше стая, а малка лодка, която можеше да се отделя от големия съд.

21.

Уакс продължаваше да стои в средата на малката кабина и да Тласка срещу някаква плоча под краката си, явно проектирана именно с такова предназначение. Вероятно беше прикрепено към мястото на кораба, на което се беше намирала кабината — не нещо, което се издигаше заедно с нея, а нещо като площадка за излитане, която аломантът можеше да използва като котва.

Макар и мъничък, този съд все пак трябваше да бъде твърде тежък, за да може да бъде издигнат във въздуха така. Логиката говореше, че ремъците, които държеше, трябваше да са се скъсали, или пък той самият да беше смачкан от силата на собствения си Тласък. И все пак, той успяваше. Държеше ремъците — на практика вкопчен в самия кораб — и го издигаше във въздуха, заедно с всички пътници, от опората, която се беше подала от корпуса на кораба.

„Заради медальоните е“, даде си сметка той. „Дават на всички останали същите способности, които имам и аз — да станат по-леки, почти колкото въздух.“ Това означаваше, че всъщност издига само кораба, заедно с вещите и оръжията им.

Кабината беше тясна — малко над два метра широка, макар и около два пъти по-дълга, — а от двете ѝ страни имаше широки отвори, като врати. Докато кабината се намираше все още на кораба, те гледаха към стените на широката, подобна на джоб ниша, където беше скрита тя, но сега зееха към нощния въздух.

Общо взето, устройството напомняше на купето на някой автомобил с откъртени врати. Докато се издигаха нагоре, малките понтони от двете страни се прибраха към корпуса му и щракнаха на място. Уакс мярна за секунда изненаданите войници, заели позиции на онази част от пътеките, която не беше счупил, а в следващия момент се издигнаха през отвора на покрива и вече бяха навън.

Странният мъж с червената маска прекоси бързешком кабината и се надвеси от една от дупките на стените, за да погледне надолу. Махна с ръка тържествено, сякаш да поздрави кораба за сбогом, а после сведе глава и прошепна нещо.

Накрая се обърна към Уакс.

— Справяте се великолепно, о, Божествени!

— Няма да успея да ни Оттласна много по-високо — отвърна Уакс, като изръмжа от усилието. — Опората на кораба е твърде далеч.

— Не би трябвало да ни се наложи — каза мъжът с маската, подмина забързано Мараси, като я потупа по рамото пътем, и започна да превключва нещо на контролния пулт в предната част на машината.

— Ще ми е необходим кубът-запалител, моля — каза после, като протегна длан към Уейн.

— А? — каза Уейн въпросително и се обърна през рамо, застанал на другата врата, през която гледаше навън.

Отекнаха няколко изстрела — войниците безуспешно се опитваха да улучат летящата кабина.

— А, това ли? — досети се той, и извади аломантичната граната.

— Аха — каза мъжът и я грабна от ръката му. — Благодаря!

Завъртя се и притисна кубчето към ръката на Уакс — който все още гореше стомана, за да ги задържи във въздуха, поради което мъничкото устройство постепенно зажужа.

Дребният мъж се обърна и пъхна кубчето в предназначеното му място — под тезгяха в предната част на кабината. Машината се разтресе, и нещо забумтя под краката им. Вентилатор? Да — много голям вентилатор, който духаше надолу и се захранваше от невидим мотор.

— Можеш да пуснеш вече, Велики повелителю на металите — обърна се мъжът към Уакс. — Ако не е в разрез с почитаемите ти желания.

Уакс постепенно спря да Тласка. Кабината незабавно започна да се спуска.

— Намали теглото си! — извика мъжът. — Ако така повелява и твоята божествена воля, искам да кажа — о, Велики метаболичний.

— Метаболичний? — попита Уакс, докато пълнеше металоема си и намаляваше теглото си.

Малкият кораб стабилизира височината си отново.

— Ъъ… — започна мъжът с маската, като седна най-отпред в кабината. — Ами, длъжни сме да използваме различна титла всеки път, нали така? Никога не ме е бивало особено много в това, Ваше Превеликолепие. Моля ви, не изстрелвайте монета в черепа ми. Не съм безочлив — просто глупав.

Натисна една ръчка напред и по-малките перки в края на понтоните също забръмчаха.

— Това не са лодки — прошепна МеЛаан. — Нито тази, нито голямата долу. Това са летящи кораби.

— В името на Оковите на Хармония — възкликна Мараси.

Беше пребледняла съвсем и притискаше длан към раната на стомаха си.

Летящи кораби, които се задвижваха от някакъв вид аломантична сила. Поквара. Уакс усети как светът сякаш се завърта пред очите му. Щом електричеството беше променило живота на хората така драстично, до какви последици щеше да доведе това? Уакс си наложи да се отърси от вцепенението и да погледне към ниския мъж с маската.

— Как се казваш? — попита го.

— Алик Всеблизки, о, Високий — отвърна мъжът.

— Почакай тук за малко, Алик.

— Както пожелаете, о…

Уакс изскочи от кабината, преди да отнесе поредното хвалебствие — или обида, трудно му беше да разбере. Успя да огледа по-добре въздушното корабче, докато излизаше. Да, приличаше повече на купето на някой по-дълъг автомобил, отколкото на лодка, и дъното му беше плоско. Между големия вентилатор и корпуса имаше малко разстояние, което оставяше въздуха да влиза отгоре. Вратите на стените явно не можеха да се затварят; хубаво беше, че седалките са снабдени с колани.

Уакс се спусна надолу — страхуваше се да се Оттласне от малкото въздушно корабче, но успя да използва метала долу, за да забави падането си и да се насочи към горите на север от лагера.

Трябваше да действа възможно най-бързо. Корабчето не се беше издигнало чак толкова, че да остане в безопасност, ако войниците разполагаха с оръдия. Приземи се в гората и изненада Стерис, която седеше на коня си. Останалите коне бяха подредени един до друг, с приготвен багаж и готови за тръгване.

— Лорд Уаксилий! — извика тя. — Предположих, че ще се върнеш скоро и вече подготвих…

— Чудесно — каза Уакс и отиде при коня си. — Слез и си вземи багажа, както и този на Мараси.

Тя го послуша, без да задава въпроси или да възразява — извади малката си чанта с най-необходимите вещи, после взе и тази на Мараси. Уакс направи същото с багажа на МеЛаан и Уейн.

— Ще оставим конете тук? — попита Стерис.

Уакс пусна конете и хвана Стерис през кръста.

— В крайна сметка открихме нещо по-добро.

Той извади един от по-старите си пистолети, после го пусна на земята — щеше да му е необходимо голямо парче метал, за да ги Тласне достатъчно високо, — Тласна и двамата полетяха към небето, над гората.

Тревожил се беше как ще успее да се насочи — не беше лесно да го направи толкова високо без небостъргачи, от които да се Оттласне. Алик, обаче, насочи корабчето към него и му подаде един от медальоните за Стерис. Уакс ѝ го сложи, помогна ѝ да се качи в кабината и накрая я последва. Летящото устройство успя да понесе тежестта на новите товари, макар че на Алик му се наложи да дръпне една ръчка, за да им попречи да загубят височина.

— Седем души — каза мъжът с маската. — И багаж. Надвишава теглото, което би трябвало да превозва „Вилг“, но ще издържи. Докато не ни свърши металът. Въпросът е къде искате да отидем?

— Елъндел — отговори Уакс, като отиде при него в предната част на кораба.

— Чудесно — каза Алик. — А… това къде е?

— На север — посочи Уакс.

Малкият тезгях в предната част на кабината, подобен на автомобилно табло, беше снабден с компас.

— Ако се насочим на запад, обаче, и намерим реката, ще можем да…

— Не — прекъсна го сестра му, и го стисна за ръката. — Трябва да поговорим.

Отдолу прозвуча стрелба, последвана от силен грохот. Прекрасно. Явно наистина имаха оръдие.

— Просто карай далеч оттук — заръча Уакс на Алик и се остави Телсин да го отведе в дъното на кораба. Подмина Уейн, който все още висеше наполовина надвесен от една от двете врати, зяпнал навън с любопитство. Мараси лежеше на пода, а МеЛаан проверяваше как е раната ѝ. Междувременно, Стерис вече беше започнала да подрежда багажа им на спретната купчина между две от седалките.

Перките забръмчаха и корабчето полетя — не бързо, но стабилно, — напред и надалеч от вражеския лагер. Уакс се настани на пейката в дъното до сестра си. Покварата да го вземе… Телсин. Най-после. Беше минала година и половина от момента, в който беше обещал да спре чичо си и да я освободи. А ето я сега, седнала до него.

Изглеждаше като модерна дама — с накъдрена коса и рокля със съвременна кройка, от тънка материя, с подгъв точно под коленете, изящно деколте, което подчертаваше елегантната ѝ шия, и тънки верижки, пришити към плата. Ако не поглеждаше към очите ѝ, човек би могъл да я вземе за знатна дама, която се е запътила към някой бал.

Но ако я погледнеше в очите, би открил само хлад.

— Уаксилий — каза тя тихо, — в планините на юг оттук, които разделят Басейна от Дивите земи, е скрито някакво оръжие. Чичо Едуорн е научил за него. Вече пътува натам.

— Колко знаеш? — попита Уакс, като взе ръката ѝ в своята. — Телсин, знаеш ли какво е замислил той? Революция ли иска да предизвика?

— Не ми казваше много — отвърна тя.

Гласът ѝ беше така спокоен, така студен в сравнение с онзи, който той си спомняше. Винаги пълен със страст, вечно подстрекаващ го да прави неща, които не биваше да прави. Изглеждаше така, сякаш месеците на пленничество бяха изсмукали силата ѝ до капка.

— През повечето вечери, когато беше тук, вечеряхме заедно, но се ядосваше, ако го попитах нещо за работата му. Искаше да участвам в един от неговите… неговите проекти, или поне отначало — но възрастта ми се оказа пречка. Сега съм просто пионка. Която той искаше да използва срещу теб, доколкото мога да преценя.

— Вече не — каза Уакс, като стисна дланта ѝ. — Вече не, Телсин.

— Ами ако открие това оръжие? — попита тя. — Явно беше убеден, че е там и че ще предостави на хората му мощта, необходима да властват над целия Басейн. Уаксилий, не можем да допуснем да го намери.

В очите ѝ отново проблесна искрица от старата страст — частица от онази Телсин, която си спомняше.

— Ако покори Басейна, ще ме отвлече отново. Ще убие теб и ще ме отвлече.

— Ще се върнем в Елъндел, ще уведомим губернатора и ще изпратим експедиция дотам.

— Ами ако отнеме твърде дълго? — попита Телсин. — Знаеш ли какво е това оръжие? Устройството, което той издирва?

Уакс сведе поглед към медальона, привързан към ръката ѝ.

— Ферохимия и аломантия, която всеки ще може да използва.

— Мощта на самия Лорд-Владетел, Уаксилий — настоя Телсин разпалено. — Оковите на Скръбта. Можем да ги намерим, да ги използваме преди него. Той трябва да пътува пеша, и то — по опасни планински пътеки. Чух ги как се приготвяха за пътешествието. Ние, обаче…

Тя погледна през вратата, към пейзажа, над който прелитаха. Това беше гледка, на която малцина ставаха свидетели. Гледка, някога запазена само за Монетометите.

— Нека да проверя как е Мараси — каза Уакс. — После ще решим.

Мараси се носеше високо в небето и гледаше окъпания в звездна светлина свят. Дървета като храсти. Реки като поточета. Планини като мънички хълмчета. Тези земи бяха градината на Хармония. Така ли изглеждаха те за него — през погледа на самия Бог?

Пътят учеше, че той ги заобикаля отвсякъде, че мъглите бяха неговото тяло — че той виждаше всичко и беше всичко. Мъглите бяха всепроникващи, но видими, само когато той пожелаеше. Тази идея винаги ѝ беше допадала, тъй като я караше да усети Неговата близост. Но други аспекти от философията, която Пътят проповядваше, я притесняваха. В него нямаше конкретни положения, и затова сякаш всеки си имаше собствена идея как точно трябва да го следва.

Оцеленците, като самата Мараси, гледаха на Хармония по различен начин. Да, той беше Бог, но според тях представляваше по-скоро дива сила, отколкото благосклонно божество. Беше тук, но беше също толкова вероятно да помогне на някой бръмбар, колкото да помогне на човек — за него, всички бяха едно и също. Ако наистина искаш да постигнеш нещо, трябваше да се молиш на Оцелелия, който някак си беше успял да оцелее дори след смъртта.

Мараси трепна, докато МеЛаан продължаваше да работи.

— Хмм, да — каза тя. — Много интересно.

Мараси лежеше на пода на кабината, близо до вратата, облегнала глава на едно сгънато сако. Противно на очакванията им, вятърът не беше особено силен, тъй като не се движеха особено бързо — макар че перките на вентилаторите вдигаха доста шум.

МеЛаан беше разсъблякла униформата на Мараси до доста непристойна степен, като едва беше оставила най-важните места прикрити. Но тъй като явно на никого не му правеше впечатление, Мараси не протестираше. Пък и това беше доста по-малко обезпокоително от онова, което МеЛаан правеше с нея в момента. Кандрата беше коленичила, опряла едната си длан отстрани на стомаха ѝ, а плътта ѝ се беше втечнила и бавно се вливаше в раната.

Притеснително много ѝ напомняше на онова, което се беше случило, докато отваряха ключалката — сякаш Мараси беше просто поредния пъзел, който можеше да бъде решен с точните натискания и движения. Покварата да го вземе, усещаше как МеЛаан ръчка там вътре с плът, която се беше превърнала в пипала.

— Ще умра, нали? — попита Мараси тихо.

— Да — отговори МеЛаан. Светлината от малкия фенер, който бяха донесли с багажа, озаряваше лицето ѝ. — Няма какво да направя по този въпрос.

Мараси стисна очи. Падаше ѝ се, щом беше тръгнала да си играе на блюстител на закона от Дивите земи, да се вре в престрелки и да си въобразява, че е неуязвима.

— Как е раната? — дочу тя гласът на Уаксилий.

Отвори очи, видя го надвесен над нея и усети, че се изчервява при мисълта за голотата си. Естествено. Последното чувство, което щеше да изпита, щеше да бъде неудобство заради проклетия Уаксилий Ладриан.

— Хмм? — каза въпросително МеЛаан и извади ръка, а плътта зае предишната си форма върху кристалните ѝ кости. — О. Усетих дупка в червата, както ти предположи. Заших я здраво с конеца от котешки черва, който направих от карантиите, които ми се намираха. После му сложих и кръпка от собствената си тъкан.

— Ще я отхвърли.

— Не. Отхапах си малко и възпроизведох копие на нейната кожа. Тялото ѝ ще реши, че си е нейна.

— Изяла си част от мен? — попита Мараси.

— Ух — каза Уаксилий. — Това си е направо… ух.

— Е, да, аз съм невероятна — отбеляза МеЛаан. — Извинете ме.

Протегна ръка навън през вратата на кабината и от нея изтече нещо отвратително на вид.

— Трябваше да обера течностите вътре, за да почистя всичко. Така е най-безопасно — обясни тя, после изгледа Мараси изпитателно и добави: — Длъжница си ми.

— Това ли беше частта от мен, която си, ъъ… изяла? — попита Мараси.

— Не, това бяха просто нещата, които бяха протекли там вътре — обясни МеЛаан. — Пришитото парче тъкан над раната би трябвало да е достатъчно, докато собствената ти не зарасне — слях го с вените и капилярите ти. Ще започне да те сърби, но недей да се чешеш. И ме предупреди, ако започне да гангренясва.

Мараси се поколеба, после докосна изпитателно раната с пръсти. Откри на мястото ѝ само опъната, стегната кожа — като от белег, — която беше легнала като кръпка върху дупката. Почти не я болеше — усещаше само слаба, тъпа болка като от синина. Изправи се, изумена.

— Нали каза, че ще умра!

— Разбира се, че ще умреш — отвърна МеЛаан и наклони глава. — Ти си смъртна. Не мога да те превърна в кандра просто… О, ти си имала предвид днес. Божичко, момичето ми. Та този куршум едва те одраска.

— Ужасна си — каза Мараси. — Разбираш го, нали?

МеЛаан се ухили и кимна на Уаксилий, който подаде ръка на Мараси, за да ѝ помогне да стане. Тя побърза да оправи и приглади униформата си, въпреки че МеЛаан я беше нарязала така, че благоприличният вид се беше превърнал в трудна задача. Щеше да ѝ се наложи да си извади нови дрехи от багажа, но как щеше да успее да се преоблече в тази тясна кабина?

Тя въздъхна, хвана ръката на Уаксилий и го остави да я издърпа на крака. Засега тя продължаваше да притиска едната си ръка към кръста, за да не паднат панталоните ѝ. Той ѝ предложи мъглопелерината си и след миг колебание, тя си я наметна.

— Благодаря — каза тя.

Забеляза, че той самият носи превръзка — на лявата ръка, точно под рамото. И него ли бяха улучили по време на стрелбата? Не беше споменал нищо, което я накара да се почувства още по-глупаво.

Уаксилий кимна към предната част на кабината, където Алик седеше с крака, вдигнати на таблото, облегнат назад. Маската ѝ пречеше да види изражението му, но тя усети по позата му, че е изпаднал в размисъл.

— Ще можеш ли да поговориш с него? — попита я Уаксилий.

— Предполагам, че да — отговори тя. — Още съм леко замаяна, а и доста унижена. Но като се изключи това, добре съм.

Уаксилий се усмихна и я прихвана над лакътя.

— Намери ли клина на РеЛуур?

— Да — отвърна Мараси, макар че надзърна в чантата си, за да се увери, да го докосне — само за всеки случай. Извади го и му го показа.

— Започват да губят свойствата си, ако стоят извън тялото, нали? — попита Уаксилий, като хвърли поглед на МеЛаан, която се беше настанила, седнала до една от вратите с крака, полюляващи се отвън, явно решила да пренебрегне удобните седалки.

— Откъде разбра за това? — попита тя.

— От книгата, която ми даде Железни очи.

— А, ясно — каза МеЛаан, но изражението ѝ помрачня. — Онази книга. Лорд Мъглороден е сгрешил, като я е създал, знаете ли?

— Така или иначе, прочетох я.

МеЛаан въздъхна, без да откъсва поглед от пейзажа навън.

— Колкото по-дълго е далеч от РеЛуур, толкова по-слаба ще става Благословията му. Но клиновете са мощни и могат да издържат доста време. Освен това, дори ако Благословията отслабне, клинът все пак ще възстанови ума му. Като се изключат… някои спомени.

Гласът ѝ се пречупи на последните думи и тя извърна лице.

— Е, вече го намерихме, благодарение на теб — обърна се Уаксилий към Мараси. — А и сестра ми е тук. Така че трябва да се върнем в Елъндел и да видим какво ще може да ни каже Алик.

— Трябва — съгласи се Мараси. — Но чичо ти…

— Чула си разговора ми с Телсин?

— Чух достатъчно от него.

Когато не я разсейваше страхът, че умира. „Глупава кандра такава.“

— А ти какво мислиш? — попита Уаксилий.

— Не знам, Уаксилий. Наистина ли дойдохме дотук заради клина? Или дори сестра ти?

— Не — каза той тихо. — Дойдохме, за да спрем Костюма.

Мараси кимна, после порови още малко в чантата си и извади отвътре тефтера, който беше откраднала от кабинета на Айрич. Отгърна на страницата с картата и я вдигна така, че и двамата да могат да я разгледат.

На нея се виждаше място, ясно отбелязано с думите „Втори обект“ — някакъв базов лагер в планините. А отвъд него — нещо, разположено на други планински върхове, обозначени като опасно високи. Бележката на Айрич гласеше: „Твърди се, че храмът е тук.“

— Оръжието — каза Уаксилий, като докосна картата с върха на пръстите си. — Оковите на Скръбта.

— Истински са.

— Чичо ми смята така — отговори Уаксилий, поколеба се и добави: — Аз също.

— Можеш ли да си го представиш като Мъглороден и Пълен ферохимик? Безсмъртен — като Майлс, само че много повече и от него. Ще притежава силите на всички метали. Като Лорд-Владетеля, прероден сред нас.

— Чичо ми каза, че отива на втория обект — каза Уаксилий, докато изучаваше картата. — Но е възможно той и придружителите му все още да не са стигнали до храма. Разбрали са къде се намира, но все още не са планирали пътуването. С помощта на тези машини можем да ги изпреварим.

Уаксилий си пое дълбоко дъх и кимна към Алик.

— Ще говориш ли с него? Разпитай го какво знае.

— Мъжът е преживял доста, Уаксилий — прошепна Мараси. — Мисля, че са измъчвали и убили съмишлениците му. Не заслужава да бъде подложен на разпит точно сега.

— Не заслужаваме много от нещата, които ни се случват, Мараси. Говори с него, моля те. Бих го направил аз, но начинът, по който се държи с мен… Ами, смятам, че ти ще получиш по-полезни отговори.

Тя въздъхна, но кимна и се промуши покрай Уейн, който — както тя забеляза, без изобщо да се изненада, — се беше отпуснал на една седалка и похъркваше. Стерис седеше с ръце в скута, спокойна, сякаш возенето в летяща машина беше ежедневие за нея. Телсин беше седнала в дъното.

Мараси се олюля. Покварата да го тръшне, действително ѝ се виеше свят. За щастие, в предната част на кабината имаше две седалки — тази, на която се беше настанил Алик, и едно по-малко столче до него. Алик я погледна и Мараси осъзна, че е сгрешила в преценката си за позата му. Не се беше умислил, беше му студено. Седеше, обвил ръце около тялото си, и дори трепереше леко.

Не беше особено изненадващо. Тук горе беше по-хладно, отколкото долу, наистина, макар и на нея самата да не ѝ беше особено студено. И все пак, тя носеше палтото на Уаксилий.

Алик се обърна обратно към предното стъкло, а тя седна на столчето.

— Предполагах, че всички тук, в земите на Суверена, са варвари — каза мъжът. — Никой не носи маски, а онова, което хората ви сториха с останалите от екипажа ни…

Той потрепери отново. Този път, причината явно не беше в мразовития въздух.

— Но после ти ме пусна — продължи той. — А и с вас беше един от тях — велик Металороден, свързан с безценните изкуства. Затова вече съм объркан.

— Не се чувствам като варварка — каза Мараси. — Но се съмнявам, че представителите на който и да било освен най-дивите народи се чувстват като такива. Съжалявам за случилото се с другарите ти. Имали са лошия късмет да се натъкнат на група необичайно зли хора.

— На стената имаше петнадесет маски — каза Алик. — Но екипажът на „Брунщел“ наброяваше близо стотима, аха? Зная, че някои са загинали при катастрофата. Но останалите… Знаете ли къде могат да бъдат те?

Той я погледна и тя зърна болката в очите му зад маската.

— Може би — отговори тя и изненада сама себе си, когато осъзна, че наистина е така. Обърна тефтера към него и му показа картата. — Знаеш ли нещо за това?

Алик се вгледа в картата.

— Откъде я намерихте?

— Открих я в бюрото на един от похитителите ви.

— Не можеха да разберат какво им говорим — каза Алик, като взе тефтера от ръцете ѝ. — Как са успели да се доберат до него?

Мараси направи гримаса. Мъченията бяха забележително ненадежден метод за разпит, поне що се касаеше за законните случаи, но тя подозираше, че могат да се превърнат в сериозна мотивация за преодоляването на езиковите бариери.

— Смятате, че са тук — каза Алик, като посочи на картата. — Смятате, че хората, които са ги пленили, злите хора, са завели останалите от екипажа, за да намерят храма на Суверена.

— Звучи като нещо, което Костюма би направил — каза Мараси и хвърли поглед през рамо на Уаксилий, който беше седнал на една седалка зад нея и слушаше, наведен напред. — Би взел със себе си водачи или специалисти, за всеки случай. В момента, той пътува натам — водачът на онези, които са убили членовете на екипажа ти.

— Значи там трябва да отида — каза Алик, изправи се на седалката и зададе нова посока на кораба. — С „Вилг“ ще ви оставим някъде, ако настоявате, защото няма да рискувам да разгневя него.

И той посочи с палец към Уаксилий. После добави:

— Но трябва да открия екипажа.

— Кой е Суверенът? — разнесе се гласът на Уаксилий отзад.

Алик трепна.

— Със сигурност не е толкова велик, колкото теб, Забележителний.

Уаксилий не отговори.

— Втренчил се е в мен, нали? — прошепна тихо Алик на Мараси.

Тя кимна.

— Очи като ледени висулки, които ме пронизват в гърба — каза Алик, после продължи по-високо: — Суверенът беше наш крал преди три века. Каза ни, че първо е бил ваш крал. И бог.

— Лорд Владетеля ли? — попита Уаксилий. — Той е мъртъв.

— Да — съгласи се Алик. — И това ни каза.

— Преди триста години — повтори Уаксилий. — Точно триста?

— Триста и тридесет, о, Настоятелний.

Уаксилий поклати глава.

— Това е било след Издигането на Хармония. Сигурен ли си, че е било тогава?

— Разбира се, че съм сигурен — каза Алик. — Но ако желаете да преразгледам вярванията си, за да…

— Не — прекъсна го Уаксилий. — Просто кажи истината.

Алик въздъхна и подбели очи — странно изражение за някой, който носеше маска.

— Богове — прошепна ѝ той. — Много е темпераментен. Както и да е; Суверенът пристигна около десет години след Ледената смърт, аха? Глупаво название, но все някак трябва да го кръсти човек. Земята беше красива и топла, а после замръзна.

Мараси хвърли поглед на Уаксилий и смръщи вежди. Той сви рамене.

— Замръзнала е? — повтори тя. — Не си спомням да съм чувала нещо такова.

— Все още е замръзнала! — отвърна Алик и потрепери пак. — Тук също е станало така, трябва да е станало така. Преди малко повече от три века пристигна Ледената смърт.

— Катацендърът? — попита Уаксилий. — Хармония е пресъздал света. Спасил го е.

— Замразил я е — възрази Алик, като поклати глава. — Земята е била топла и мека, а сега е сурова и гола и замръзнала.

— Хармония… — прошепна Мараси. — Алик идва от юг, Уаксилий. Не си ли чел старите книги? Хората в Последната империя никога не пътували в тази посока. Твърдели, че водата в океана близо до екватора вряла.

— Хората, които са живели на юг, се приспособили — прошепна Уаксилий. — Нямали Пепелни върхове, които да изпълнят небето с пепел, да го охладят…

— И така, едва не дошъл краят на света — продължи Алик. — А Суверенът, той дошъл и ни спасил. Научил ни как да правим тези.

Той посочи медальона, вързан на китката му. Замълча за малко, преди да допълни:

— Е, не точно тази. А тази.

Пресегна се в чекмеджето под таблото и извади медальона, който си беше сложил преди — онзи, който беше извадил от сейфа в склада. Смени медальона-преводач с предишния и въздъхна доволно.

Мараси се вгледа в него, след което вдигна ръка да докосне неговата, а той кимна в знак на съгласие. Тя веднага усети как кожата му се затопля.

— Топлина — каза тя и се обърна да погледне Уаксилий. — Този медальон съхранява в себе си топлина. Това е ферохимично свойство, нали?

Уаксилий кимна.

— От най-архаичните. В далечното минало, териските ми предци живеели в планините и често пътували през затрупани със сняг планински проходи. Способността да съхраняват телесната си топлина и да я използват, когато имат нужда от нея, им е позволила да оцелеят там, където никой друг не би могъл.

Алик се отпусна и се наслади на топлината за малко, преди да свали медальона с явна неохота и пак да го смени с онзи, който някак си му позволяваше да разговаря с тях.

— Без тези — каза той, като вдигна първия медальон, — щяхме вече да сме мъртви. Да ни няма. И петте народа — измрели, аха?

Мараси кимна.

— И той ви е научил на това? Суверенът?

— О, да. Спаси ни, благословен да е. Научи ни, че Металородените са частици от Бог, всеки един от тях — макар че отначало при нас нямаше такива. Даде ни устройства и даде началото на Огнеотците и Огнемайките, които живеят, за да пълнят тези медальони и да дават на останалите от нас възможността да напускаме домовете си и да оцеляваме в този прекалено студен за нас свят. След като си отиде, използвахме даровете му, за да разгадаем останалите — като тези, които ни помагат да летим.

— Лорд Владетелят е търсел изкупление за онова, което е сторил на хората тук, като е спасил хората там — каза Мараси.

— Той е бил мъртъв — настоя Уаксилий. — Летописите…

— Са грешали и преди — довърши Мараси. — Трябва да е бил той, Уаксилий. А това означава, че Оковите…

Уаксилий се приближи до Алик и застана от другата му страна. Мъжът с маската го изгледа косо, сякаш присъствието му го караше да се чувства неудобно.

— Тези — каза Уаксилий, като вдигна медальона за топлина от таблото. — Можете да ги създавате, ако пожелаете?

— Ако имаме Металороден, който да го направи, както и Изрязващите, да. Изрязващите са даровете, които Суверенът сътвори за нас.

— Значи, ако разполага с някое от тези устройства, Металороденият може да създаде медальон като този — или такъв, който да има всяка възможна аломантична или ферохимична сила?

— Свещени слова — каза Алик. — Но ако някой има право да ги изрече, то това си ти, о, Сквернословний. Да. Всяка възможна.

— А създавали ли сте медальон, който да дава на притежателя си всички сили едновременно? — попита Уаксилий.

Алик се засмя.

Мараси се намръщи.

— Какво е смешно?

— Нима смяташ, че сме богове — поклати глава Алик. — Погледни медальона. Онзи, който държиш. Много е сложен. И притежава свойството да ти даде малка частица светост.

— Дарба — каза Уаксилий. — Този вътрешен пръстен е от никросил. Ако го докоснеш, ти дава Дарба, и временно те превръща във ферохимик, способен да пълни металоеми с тежест.

Вдигна медальона и продължи:

— Желязото е за удобство, нали? Можеш да го напълниш, но стига да използваш Дарбите, можеш да докоснеш всеки метален предмет и да го превърнеш в металоем.

— Знаеш много за това, Мистериозний — каза Алик. — Мъдър си и…

— Уча се бързо — прекъсна го Уаксилий, като хвърли поглед към Мараси. Тя му кимна да продължи. Всичко това беше невероятно интригуващо… но познанията ѝ в областта на Металните изкуства бяха ограничени. Уаксилий, обаче, имаше страст към тях.

— Какъв е другият пръстен, вграден в медальона?

— Той дава топлината — обясни Алик. — Великолепно съчетание: две свойства, от отделни пръстени. Отне ни дълго, докато успеем да ги разработим, аха? Онзи, който нося в момента, също има две. Тегло и Връзка. Виждал съм медальони с три. Само два пъти в целия си живот. Всеки досегашен опит за съчетание на четири свойства се е провалял.

— Значи просто трябва да носите по няколко медальона — каза Уакс. — Слагате си тридесет и два, и ще имате всички способности.

— Съжалявам, о, Велики мъдрецо — възрази Алик. — Явно знаеш много по въпроса и се досещаш за неща, които на никого от нас не би му минало през ум да опита. Как можахме да се проявим като толкова наивни, че да не се сетим просто да…

— Млъкни — изръмжа Уаксилий.

Алик трепна.

— Не става, нали? — попита Уаксилий.

Алик поклати глава.

— Влияят си и си пречат взаимно.

— Значи, за да създадеш такъв с няколко свойства…

— Трябва да бъдеш много способен. По-умел от всеки досегашен майстор на народа ни. Или… — Алик се засмя леко. — Или да притежаваш всички сили, вместо да вложиш своите в медальона и да го предадеш на друг, който да вложи неговите! Ако наистина е така, то майсторът, способен да го направи, трябва да е наистина велико божество. Също толкова могъщо, колкото Суверенът.

— Той действително е създал един такъв — каза Уаксилий, като потърка медальона с палец. — С всички свойства едновременно. Гривна или две гривни, които предоставяли всичките шестнадесет аломантични способности и всичките шестнадесет ферохимични способности.

Алик посърна.

— Затова сте тук, нали, Алик? — попита Уаксилий, като погледна мъжа в очите.

Мараси се наведе напред. Уаксилий беше казал, че не го бива толкова с хората, но грешеше. Беше отличен с тях — стига да му беше позволено да ги притиска в ъгъла, за да се добере до необходимите му сведения.

— Да — прошепна Алик.

— Дошли сте, за да откриете Оковите на Скръбта — каза Уаксилий. — Защо са тук?

— Скрити са — каза Алик. — Когато Суверенът ни напусна, ги взе със себе си, заедно със свещениците и най-приближените си слуги. Но някои от тях в крайна сметка се завърнаха, аха? И ни разказаха много интересни неща. Суверенът ги завел на велико пътешествие и ги накарал да му построят храм в една непозната на всички планинска верига. Оставил свещениците там, заедно с Оковите и им наредил да ги пазят, докато той се върне. И това било глупаво, аха? Защото определено биха ни свършили добра работа в борбата с Отреклите се от маските.

— Отреклите се от маските? Като нас?

— Не, не — засмя се Алик. — Вие сте просто варвари. Отреклите се са истински опасни.

— Ей — обади се Уейн иззад тях.

Беше стиснал шапката си в ръце, а кичурите му се вееха свободно на вятъра. Кога се беше събудил?

— Нали успяхме да свалим голямото ви корито от въздуха? — попита той.

— Вие ли? — засмя се пак Алик. — Не, не. Не е възможно да сте нанесли такива щети на „Брунщел“. Попаднахме в свирепа буря. Те са опасни за корабите ни — толкова са леки. Искахме да се приземим, но летяхме над планините и търсехме. Бяхме толкова близо до храма, но… аха. Ураганът ни издуха от планините и попаднахме над вашите земи. Разбихме се в горкото село. Варварите бяха мили — поне в началото. После пристигнаха останалите.

И той се сви на стола си.

Уаксилий го потупа по рамото.

— Благодаря ти, Прекрасний — каза Алик и отрони тежка въздишка. — Откакто приближените на Суверена ни разказаха случилото се, се опитваме да открием гривните.

— Да ги откриете? — попита Уаксилий. — Нали казахте, че ги е оставил там, за да ги вземе по-късно.

— Е, аха, но всички тълкуват думите му като предизвикателство. Изпитание, измислено от Суверена. Обичаше да го прави. Защо да остави свещениците да ни разкажат за Оковите, ако не иска да дойдем и да ги намерим? Само че, след като минаха цели години в безплодно търсене, хората постепенно решиха, че храмът е просто някаква бляскава легенда, загубена в древността. Всеки имаше по един чичо, който твърдеше, че има картата, с която се стига дотам, аха? От онези, които не струват даже колкото хартията, на която са нарисувани? Но наскоро започнаха да се носят някои любопитни слухове. Мълва за тукашните земи и планините, които никой не бил изследвал досега. Изпратихме няколко съгледвачески кораба, а когато се върнаха, ни разказаха за вашия народ и за тези места. И така, преди около пет-шест години, Ловците изпратиха един голям кораб със задачата най-после да открие храма. И успяха — така смятаме. Един от членовете на екипажа се върна с карта на земите, които бяха изследвали. Останалите замръзнали до смърт; в планината извила снежна буря, и медальоните им не успели да се справят.

Вятърът разлюля малкото корабче, а Алик притихна.

— Ще отидем да намерим храма, нали? — обърна се Мараси към Уаксилий.

— И още как.

22.

Мараси разполагаше с предостатъчно време за размисъл, докато пътуваха на юг, към планините. Алик беше преценил, че пътуването ще им отнеме около два часа, което я изненада. Беше предположила, че въздушният кораб ще се движи бързо, но явно беше по-бавен от влака. И все пак беше чудесно, че можеха да се насочат към мястото по права линия, вместо да се съобразяват с терена.

Въпреки жуженето на вентилаторите, които не спираха да работят, корабът сякаш се рееше по въздуха през по-голямата част от времето. От време на време, Алик увеличаваше или намаляваше теглото им в търсене на попътен вятър — и се оплакваше, че не познава въздушните течения в тези райони. Направляваше корабчето с помощта на устройства, които ѝ изглеждаха напълно непознати, както и няколко стъписващо точни и подробни карти на южната част на Басейна. Колко пъти бяха прекосявали небесата той и народът му и бяха наблюдавали пейзажа, скрити в тъмнината, за да успеят да създадат тези карти?

Повечето от останалите спяха, като черпеха без усилие топлина от медальоните, както Алик им беше показал. Мараси обмисли дали да не поспи и тя, но не можеше да се отърси от мисълта как ще се претърколи през една от вратите и ще се събуди точно преди да падне долу — независимо от коланите, с които всички бяха привързани през кръста.

Уейн ѝ беше дал още някакво обезболяващо — макар че отказа да ѝ обясни какво представлява. Но беше приятно и болката в стомаха ѝ почти не ѝ правеше впечатление вече. Настани се на мястото до Алик и поде лековат разговор с него. Чувстваше се виновна, задето това го принуждаваше да носи превеждащия медальон, но той явно говореше не по-малко охотно от нея. Мараси не можеше да определи дали е така, защото е бил лишен от човешки контакт по време на пленничеството си или защото иска да се разсее от спомените за другарите, които беше изгубил заради пътешествието им.

През следващите два часа той ѝ разказа още за медальоните, които сънародниците му носеха, и за легендите за Оковите на Скръбта. Според историите на Алик, Лорд-Владетелят вложил в тях огромно количество от всяко свойство, но и ги създал така, че да дават на всекиго, който ги използва, способността да ги използва — едновременно предизвикателство да ги открият и предупреждение да не го правят. Алик явно не виждаше никакво противоречие в това.

Освен това ѝ разказа за живота, който водеха хората от страната му — място, което се намираше отвъд планините, южните Диви земи и пустошта след тях. Далечно, прекрасно място, където всички носеха маски — макар че не всички ги носеха по един и същи начин.

Хората на Алик предпочитали да сменят маските си в зависимост от професията или настроението си. Не всеки ден, определено, но не било необичайно да ги сменят със същата честота, с която някоя дама от Елъндел би сменяла прическата си. Но имало и други групи. Една от тях давала на всяко дете по маска, която се сменяла само веднъж — когато навършели пълнолетие. Алик твърдеше, че тези хора — които се наричали Ловците — някак си дори изпълвали маските си, докато растели, но на Мараси ѝ беше трудно да го повярва. Имало и други, за които той говореше пренебрежително, и които носели само обикновени маски без боя и различни форми, докато не постигнели нещо, с което да си заслужат по-отличителна такава.

— Те са Падналите — обясни ѝ той, като размаха ръка пред себе си в жест, който тя не можа да разбере. — Преди бяха наши крале, аха? Преди светът да замръзне. Но оскърбиха Йегенмира, заради което и всичко се обърка, и…

— Момент — прекъсна го Мараси с тих глас, за да не събуди останалите. — Йе… Йаг…

— Йегенмир ли? — попита мъжът. — Не преведе ли медальонът? Значи нямате такава дума в езика си. Като божество, само че не е.

— Много ясно описание.

Мъжът я изненада, като повдигна маската си — нещо, което го беше виждала да прави само веднъж досега, когато коленичи пред маските на другарите си. Явно не го смяташе за някакво прегрешение, защото продължи да говори спокойно. Харесваше ѝ да вижда лицето му, докато разговаряха, макар и рядката му брада и мустаци да бяха малко нелепи и да го караха да изглежда по-млад, отколкото беше — освен ако не я беше излъгал, че е на двадесет и две.

— То е като… — започна той, като направи гримаса. — Като нещо, което управлява света, аха? Когато нещо расте или умира, това се случва заради Йегенмир. Едната част е Хер, а другата е сестра му Фрюе — която е и негова съпруга. Тя кара нещата да спират, а той ги кара да започват, но нито единият от двамата не може…

— … да създава живот сам — довърши вместо него Мараси.

— Аха!

— Покварата и Съхранението — каза тя. — Старите териски богове. Вече са един. Хармония.

— Не, те винаги са били едно — възрази Алик. — И винаги са били отделни. Много стари, много сложни. Но както и да е — говорехме за Падналите, аха? Работят каквото намерят, за да изкупят вината за провала си. Комплиментите означават много за тях, но човек трябва да бъде внимателен, защото ако им кажеш, че са се справили добре, могат да го приемат твърде присърце и да разкажат на всичките си събратя, като се върнат. И тогава може да те извикат да свидетелстваш колко добре са се справили, за да си сменят маската. А езикът им е страшно неприятен. Не говоря и думичка от него — което би било полезно, за да мога да махам медальона, — и ми се завива свят от него, сякаш съм летял твърде високо твърде дълго време.

Тя се усмихна, заслушана в думите му, докато той продължаваше да разказва с оживени ръкомахания — което, разбира се, трябва да беше необходимо в култура, където хорските лица бяха скрити през цялото време.

— На много езици ли умееш да говориш? — попита тя, когато той най-после спря да си поеме дъх посред монолога си.

— Дори собствения си не говоря чак толкова добре — ухили ѝ се той. — Но се опитвам. Изглежда ми като полезно умение за пилот на корабче, тъй като често ми възлагат да пилотирам „Вилг“ и да превозвам разни хора между два по-големи кораба или между кули. И щом ще прекарвам половината си ден в класната стая, нека да е заради нещо полезно. Макар че и математиката…

— Класна стая ли? — прекъсна го Мараси с озадачено изражение.

— Разбира се. С какво смяташ, че се занимаваме по цял ден на кораба?

— Не зная — отвърна тя. — Миете палубите? Връзвате въжета? Или пък правите… ъ-ъм… нещо с руля. Неща, свързани с корабоплаването.

Той я изгледа ококорено, след което спусна маската си пак с рязко движение.

— Ще се престоря, че не съм те чул как ме сравни с прост моряк, госпожице Мараси.

— Ъ-ъ-ъм…

— Трябва да бъдеш нещо по-специално от това, ако искаш да летиш. От нас се очаква да бъдем дами и джентълмени. Изхвърляли сме хора през борда, задето не са усвоили правилните танцови стъпки.

— Какво, наистина ли?

— Аха, наистина — отвърна той, но се поколеба. — Добре де, първо го вързахме с въже за единия крак.

Направи жест, който Мараси вече започваше да схваща — означаваше нещо като усмивка или смях. После продължи:

— Люля се във въздуха под „Брунщел“ в продължение на цели пет минути и изреди цял куп ругатни. Но оттогава никога повече не обърка тристъпието! А Свел все му повтаряше…

Алик млъкна посред изречението и притихна.

— И? — подкани го Мараси.

— Извинявай. Маската му… на Свел, искам да кажа. На стената…

„О“, осъзна тя какво е имал предвид. Разговорът замря, а Алик се втренчи през предния прозорец на корабчето, докато нагласяше курса му малко по-точно. Пейзажът навън беше потънал в тъма, като се изключеха мъничките като главички на карфица градчета, които светеха далеч вляво от тях. Отначало се бяха движили покрай планинската верига на Сирън, но преди около половин час Алик ги беше насочил към нея и сега се носеха над върховете ѝ. Бяха се издигнали още по-високо, отколкото когато летяха над Басейна.

— Алик — каза Мараси, като положи длан на рамото му. — Съжалявам.

Той не отговори. И така, макар и колебливо — с ясното съзнание, че най-вероятно нарушава важно табу, — тя протегна ръка и повдигна маската му. Той не я спря и я остави да разкрие невиждащо втренчения му поглед и сълзите, които се стичаха по бузите му.

— Никога повече няма да ги видя — прошепна тихо той. — „Брунщел“ корабокрушира; никога повече няма да плавам с него. Проклятие — няма дори да видя дома си повече, нали?

— Напротив — възрази Мараси. — Нали можеш да отлетиш обратно?

— Камъкът ми няма да е достатъчен за „Вилг“ — отвърна мъжът и обърса сълзите от едната си буза, после — от другата.

— Какъв камък?

— Горивото — погледна я Алик. — Ти да не смяташ, че „Вилг“ се захранва от облаците и добрите ни надежди?

— Мислех, че лети с аломантия.

— Аломантията Тласка витлата — каза Алик. — Но онова, което я поддържа, е етметалът.

— Тази дума май също не се преведе — намръщи се объркано Мараси.

— Ето, виж — каза Алик.

Коленичи на пода и отвори малкия панел, в който беше поставил кубчето, което Уаксилий наричаше „аломантична граната“. Беше прикрепено към жлеб в метална обвивка, от чийто център струеше мека светлина. Алик посочи отстрани и Мараси забеляза по-силния блясък на нещо, което гореше така ярко, че изглеждаше снежнобяло. Камък, който пламтеше и озаряваше всичко като прожектор.

„Или като аломантията“, осъзна Мараси.

— Но какъв метал е това?

— Етметал — отвърна Алик с повдигане на раменете. — В запалителя също има малко, за да може да проработи. Доста повече е необходим, за да задвижва кораб като „Вилг“ — и доста, доста повече, за да издигне „Брунщел“ във въздуха. Нямате ли такъв метал?

— Не мисля — каза Мараси.

— Е, количеството, с което разполагаме тук, ще е достатъчно за още ден-два летене. След това корабът ще се нуждае от аломант, който да Тласка през цялото време. Така че, освен ако Негово Величество Похъркващият ето там не се съгласи да се върне с мен чак до вкъщи, няма начин да го направя, аха?

— Каза, че на борда на „Брунщел“ има още.

— Да, но той е у тях — отвърна Алик и се ухили. — Отначало не знаеха как да се грижат за него. Взеха, че го намокриха. Онова беше наистина хубав ден.

— „Намокриха“ ли?

— Етметалът се взривява, ако бъде намокрен.

— Що за метал се взривява, ако го сложиш във вода?

— Именно този — отвърна той. — Така или иначе, вашите зли хора пипнаха по-голямата част от запаса ни.

— А ние ще ги спрем — заяви Мараси твърдо. — Ще върнем останалите от екипажа ти, ще ви качим на кораба — или на някое от тези, по-малките, ако големият вече не може да полети, — и ще ви изпратим у дома.

Алик се облегна назад на седалката си и затвори панела под таблото за управление.

— Така ще направим — съгласи се той с кимване. После ѝ хвърли бърз поглед, все още без да спуска маската си. — Но вие, разбира се, не можете да правите това, което ние можем. Нямате никакви кораби. И просто ще пуснете мен и останалите на нашия кораб да си отлетим, без да искате от нас никакви сведения за тази технология?

Покварата да го вземе. Беше умен.

— Може да предоставим част от нея на губернатора — предложи тя. — Няколко медальона, например. И да му обещаем, че между народите ни ще се изградят търговски взаимоотношения, поощрени от жеста ни на добра воля — помощта, която ще ви окажем, за да се приберете у дома. Така ще изличим срама, породен от постъпката на Костюма.

— По нашите земи има хора, които сигурно ще сметнат вашия Басейн тук за доста… изкусителен — като се има предвид, че нямате никакви защити срещу евентуално въздушно нападение.

— Значи за нас ще е още по-важно да разполагаме със съюзници сред твоя народ.

— Може би — отвърна той и спусна маската си. — Оценявам прямотата ти. Нямаш маска, зад която да скриеш чувствата си. Толкова е странно — но в този случай е добре дошло. И все пак не мога да не се запитам дали нещата няма да излязат доста по-заплетени, отколкото казваш. Ако действително открием реликвите, които наричате „Оковите на Скръбта“, у кого ще останат? Наши са, но не мога и да си представя, че вашият Металороден господар ще се остави да му се изплъзнат.

Друг труден въпрос.

— Ами… Откровено казано, не зная — отговори Мараси. — Но може да се каже, че ние имаме същите права върху тях, каквито и вие. Все пак ги е създал нашият владетел.

— Владетел, когото сте убили — изтъкна той. — Но нека не спорим за това, аха? Ще видим дали ще открием нещо и после ще решим какво да правим.

Той се поколеба, но продължи:

— Трябва да ти кажа нещо, госпожице Мараси. Възможно е да не открием в храма нищо, освен разруха.

Тя се намръщи и се размърда на седалката си. Прииска ѝ се маската му още да беше вдигната, за да може да разтълкува изражението на лицето му.

— Какво имаш предвид?

— Разказах ти за онези, които тръгнаха да търсят храма.

— Ловците — каза Мараси.

Той кимна.

— Преди замръзването, те бяха воини. А сега са тръгнали на лов за отговори — какво се е случило с нас, как можем да предотвратим то да се случи повторно. Госпожице Мараси, познавам мнозина от тях, и те могат да бъдат добри хора — но са много, много строги. Вярват, че Оковите на Скръбта са ни били оставени като изпитание — но противоположно на онова, което повечето смятат. Според тях, Суверенът е искал да провери дали ще се опитаме да заграбим мощта, която не ни се полага. И така…

— Какво? — попита Мараси.

— Корабът им — обърна се към нея той. — Онзи, който пристигна тук пръв. Той беше натоварен с бомби, мощни бомби от етметал. Предназначени да унищожат Оковите. Твърди се, че не са успели. Но всичко е възможно. Хората вярват, че храмът е разположен на място, замръзнало далеч отвъд света, който познаваме. Място, опасно за моя народ.

Той потрепери видимо и насочи изпълнен с копнеж поглед към медальона на таблото пред него.

— Сложи си го — подкани го Мараси. — Няма проблем.

Той кимна. Беше им се наложило да направят същото вече няколко пъти по време на полета — Алик трябваше да използва ферохимичното устройство, за да се постопли малко. Самата Мараси носеше такова, и ѝ беше топло и приятно — но въздухът на тази височина трябва да беше смразяващо студен.

Алик се облегна на седалката си, а Мараси любопитно вдигна медальона за Връзка, който беше оставил. Разгледа го от всички страни и забеляза криволичещите линии, които минаваха през средата му и разделяха отделните метали. Желязо — за тежест, дуралуминий — за Връзка, и най-важното от всичко — никросилът, който им даваше възможността да почерпят от силите на металите.

Знаеше достатъчно за Металните изкуства, за да разпознае трите метала, но Връзката… за какво, всъщност, служеше тя? И как му помагаше да говори на чужд език?

Внезапно се почувства много глупава, усмихна се и свали медальона си. Корабчето моментално се снижи заради възстановеното ѝ до нормалната стойност тегло. Тя изпищя стреснато и побърза да си сложи медальона за тегло и Връзка, и се изчерви, докато отново ставаше по-лека. Уаксилий вече беше извадил пистолета си и беше скочил на крака. Значи не беше заспал, а ги подслушваше. Огледа се наоколо, за да види какво беше причинило внезапния трус и загубата на височина.

Никой от останалите не помръдна. Уейн продължи да хърка.

Мараси вдигна металното кръгче пред очите на Алик и почерпи от Връзката. Зачака да усети някаква промяна в себе си, но не почувства нищо.

— Глупаво беше, че не се сетихме веднага — обърна се тя към Алик. — Можех просто да взема този медальон, за да разговаряме на твоя език. И на теб щеше да ти бъде топло.

Алик ѝ се ухили и каза нещо, от което тя не разбра и дума.

— Какво става? — попита Уаксилий зад рамото ѝ.

— Нищо — отвърна Мараси и пак се изчерви.

Не се получаваше. Защо не се получаваше?

Алик направи жест с ръка и тя смени медальона с предишния — този път много внимателно, за да избегне нов трус, но без особен успех. Как успяваше той да ги сменя така плавно?

Алик вдигна длан пред лицето си с жест, който според нея означаваше усмивка.

— Умно, но няма да проработи върху теб.

— Защо?

— Защото сме на ваша територия — обясни той. — Посетителят винаги трябва да е онзи, който носи медальона. Той е зареден със силата на Връзката, аха? Просто Връзка, без конкретно място. Но Връзката не може да се свърже просто с нищо — затова, когато почерпиш от нея, тя проучва мястото, където се намираш, и те свързва с него. Кара душата ти да мисли, че е израсла тук — и така езикът, на който говориш, се променя.

Мараси сключи вежди объркано, но Уаксилий се приближи и застана между седалките им, явно оживен.

— Любопитно — отбеляза той. — Много любопитно.

— Просто така стоят нещата — сви рамене Алик.

— Защо, тогава, ти още имаш акцент? — попита Мараси. — Щом умът ти смята, че е роден тук?

— А — вдигна показалец Алик. — Душата ми смята, че съм израсъл тук, във вашите земи, но съзнава, че по произход съм малвишец, и родителите ми са от Вистло, така че няма как да не говоря без акцент, аха? От тях съм го наследил. С медальоните винаги става така.

— Странно — повтори Мараси.

— Аха — съгласи се Алик.

Уаксилий, обаче, кимаше така, сякаш намираше всичко това за съвършено логично.

— Онези планини вдясно — посочи той. — Върховете им са по-високи от онези, покрай които минавахме досега.

— Аха! — възкликна Алик. — Зорко око имате, о, Наблюдат…

— Стига вече с титлите.

— Да, ъ-ъм, Объркващий… ъ-ъ… — оплете се за момент Алик, но после си пое дъх и продължи: — Именно онези върхове търсим. Вече приближаваме. Ще трябва да издигнем „Вилг“ още по-високо. Студен въздух, опасни височини.

Млъкна и се поколеба за миг, когато Уаксилий посочи нещо пред тях. Трудно беше да се забележи, но щом го видя, Мараси го различи ясно. Над тъмнината блещукаше светлина — съвсем слаба, но отчетлива на фона на тъмата.

— Планините Сирън не са обитавани — каза Уакс, — като се изключат някои от долините им. Твърде студено е, а и често извиват бури.

— Така че, щом се виждат светлинки… — започна Мараси.

— Значи Костюма е поел на експедицията си — довърши Уаксилий вместо нея и изправи гръб. — Време е да събудим останалите.

23.

Уейн беше изтръгнат доста грубо от сънищата си — по начин, който не подобаваше на величието им. Сънувал беше, че е крал на кучетата. Имаше си корона с формата на купичка за храна и всичко останало. Примигна няколко пъти, затоплен и доволен и в следващия миг го облъхна силен вятър. Все още замаян, той си спомни, че се намира в някакъв летящ кораб, управляван от човек без лице. Което беше почти толкова интересно, колкото сънят с кучетата.

— Можеш ли да ни приземиш някъде по-наблизо? — попита Телсин.

— Ако го направя, ще ни чуят, дори ако перките на „Вилг“ работят на ниска скорост — отвърна мъжът с маската. — Трябва да минем над онези хора долу, но ще се наложи да летя много високо.

Покварата да го вземе! Сестрата на Уакс беше увиснала, наполовина извън една от вратите на корабчето и гледаше надолу. Уейн едва успя да я различи в сумрака. Не беше предполагал, че Телсин ще се окаже от приключенски настроения тип хора — като се имаше предвид колко хладнокръвен и предпазлив беше Уакс през повечето време. Но ето я нея — увиснала навън с дрехи, плющящи на вятъра като знамето на някоя кръчма. Той кимна одобрително, свали колана, прикрепен към седалката, и отиде да види какво гледа тя.

Прескочи купчината им багаж, която вече се беше съборила, и подаде глава навън до Телсин. Долу видя дълга върволица хора, осветени от фенерите, които носеха. Напредваха бавно през снега, който явно им стигаше до кръста. Горките нещастници.

Уакс пристъпи до другата врата и погледна през далекогледа надолу. Уейн не успяваше да различи кой знае какво. Хвана се за рамката на вратата с една ръка, а с другата извади кутийката си с дъвка и я разклати. Оставаше му само едно топче. Проклятие. Е, поне по нея имаше предостатъчно пудра. Определено щеше да го разсъни.

— Виждаш ли го? — попита Телсин.

— Така мисля — отговори Уакс. — Почакай. Да, той е. Обзалагам се, че са тръгнали веднага, щом са разбрали какво се е случило в склада.

Спусна ръка към кобура на колана си и извади един от пистолетите. Даже беше кръстил проклетите неща, но Уейн така и не научи кой как се казва. Този беше от онези с дългото тръбовидно нещо отпред, което плюеше парченца метал по лошите.

— Дай на мен — настоя Телсин разпалено.

Ръката на Уейн застина на половината път към устата с топчето дъвка. Доста кръвожадна беше тази жена.

— Няма да улучиш оттук — отговори Уакс. — Не съм сигурен дали дори аз ще мога.

— Нека опитам — примоли се Телсин. — Не ми пука какво ще ми коства. Искам да го видя мъртъв. Друг ще заеме неговото място, но искам да видя него мъртъв.

Уакс се прицели надолу и застина така, а всички в кораба сякаш затаиха дъх. Най-накрая свали пистолета.

— Не — каза той. — Показанията ти в съда ще навредят на Котерията много повече от това да убиеш някого, само за да си отмъстиш. Пък и предпочитам да имам възможността да го подложа на разпит.

И той прибра пистолета в кобура. Уейн кимна. Надежден човек беше Уакс. Стабилен. Еднакъв, както през хубавите дни, така и през лошите. Уейн понечи да се оттегли по-назад към дъното на кораба, но докато се препъваше покрай седалките, някак си успя да се блъсне в Телсин и да ритне неволно една от торбите им през отвора на кораба.

Втренчи се надолу през вратата, ужасѐн, и проследи с поглед как пада и удря един от мъжете долу по главата.

— Какво направи? — попита Телсин настоятелно.

Уейн се сви.

— Какво си направил пък сега? — попита Мараси с нотка на примиреност в гласа.

— Изрита оная торба право върху тях — каза Телсин.

— Не съм аз виновен — защити се той. — Уакс ме събуди твърде рано. Извади ме от равновесие.

Обърна се към останалите на корабчето. Уакс въздъхна и отиде до пилота. Стерис и МеЛаан седяха на пейката в дъното, за да не пречат — МеЛаан се беше излегнала в доста привлекателна поза, а Стерис се беше навела над един голям тефтер. Водеше си записки? Какъв ѝ беше случаят на тая жена?

Мъжете сред снега долу вдигнаха фенерите си високо и огледаха небето объркано.

— Отдалечи ни — посочи Уакс на пилота с маската. — Накъдето те са тръгнали.

— Да, Решителний — откликна пилотът, а витлата от двете страни на машината заработиха още по-шумно. — Дръжте се.

Корабът отново продължи напред. Не бързо, но все пак започна да се движи. Доста добър номер беше това — да можеш да се задържаш на едно място, докато летиш. Птиците не можеха да го правят, само Монетометите. Уейн подмина Мараси и се приближи към предното стъкло, за да погледне навън.

— Вятърът се усилва — отбеляза пилотът. — Може да се разрази буря… Сякаш и без това не е достатъчно студено.

— Ето там — посочи Уакс. — Какво е онова?

— Ще ни приближа — каза пилотът и зави, а корабът се раздруса заплашително.

Отново повя вятър и през вратите нахлу вихрушка от снежинки.

— Това е — каза Уакс, взрян през снежната пелена. — В името на Пръстените на Хармония… Наистина е тук.

— Не виждам нищо — примижа навън Уейн.

— Дръжте се здраво за нещо — каза пилотът. — Или си закопчайте коланите. Започвам приземяването.

Уейн се вкопчи в рамото му.

— Дръжте се за нещо друго.

Уейн стисна гърба на седалката му — и добре, че го направи, тъй като корабчето се наклони на една страна, докато се спускаше. Приземяването не беше кой знае колко неприятно — стига човек да нямаше нищо против да се люшка наляво-надясно и да си блъсне главата в стената накрая.

Уейн примигна сред непрогледната тъмнина, в която се беше озовал. Миг по-късно, МеЛаан успя да запали отново фенера си и го вдигна. Оказа се, че корабът се е наклонил на едната си страна при приземяването. Едно от крилата с въртящите се перки — които можеха да се сгъват, за да се побере корабчето в по-големия кораб, — се беше сгънало нагоре, а една от страничните врати на кораба беше запушена от голяма пряспа сняг.

— Така ли става обикновено? — попита Уакс, докато се изправяше несигурно на наклонения под.

— Приземяването е трудно — призна пилотът.

— Технически погледнато — обади се Мараси от дъното на кораба, — не е. То е може би най-лесното нещо, което можеш да направиш с летящ кораб — стига да не предявяваш претенции как точно да стане.

Уейн изсумтя, покатери се до вратата, която беше останала над повърхността на снега, и изскочи навън. Пряспата долу изхрущя, когато той тупна долу. Не го очакваше — беше виждал сняг само по време на редките превалявания в Дивите земи, а там не натрупваше и на една четвърт колкото тук. Защо хрущеше? Беше от вода, а не от трохи хляб, все пак.

Измъкна се със залитане от дълбоката пряспа и излезе на един каменист участък, по който почти не беше останал сняг заради силния вятър. Снежинките се сипеха по кожата му като зрънца сол, но сякаш не падаха от небето, а летяха настрани. Уейн потрепери и почерпи още топлина. Облаците се разсеяха за миг и пропуснаха звездната светлина като охранителите на входа на някое престижно заведение, когато се отдръпнаха да пуснат вътре поредната групичка посетители.

Светлината, бяла и тиха, огря разположен посред планините замък. Мрачна каменна крепост, изсечена от същите скали като тези под краката му. Изглежда имаше само един етаж, ниско сгушен срещу вятъра, но сияеше на звездната светлина като призрака на някоя древна постройка, останала от античността.

Уейн издиша бавно, а бялото облаче на дъха му се разсея пред него.

— Хубаво — кимна той. — Хубаво.

Хората, които бяха построили това място, имаха стил.

Мараси се измъкна от кораба, по някаква причина наметнала мъглопелерината на Уакс, и едва не падна по очи в снега. Изправи се върху пухкавата бяла пряспа, въпреки повея, който едва не я събори отново, но изведнъж потъна по-надолу със силно изхрущяване. Най-после се беше сетила да си върне теглото, което беше вложила в металоема. Хората често допускаха същата грешка, ако нямаха опит като ферохимици.

Проправи си път към снега и се присъедини към Уейн, като избърса полепналите по челото си снежинки. Изглежда се чувстваше доста добре — като се имаше предвид, че я бяха простреляли.

— Костюма и хората му не са много далеч — каза тя. — И вече знаят, че сме тук.

— Значи ще се постараем да намерим Оковите първи — обади се Уакс иззад тях.

Никак не беше честно колко плавно се спусна от корабчето и как се издигна в бърз скок право до тях, без да залита из снега. Ама наистина. Защо изобщо беше сътворил Хармония това нещо? Не изглеждаше като да служи за нещо полезно.

— Всички да си вземат багажа. Алик, извади гранатата от кораба — за всеки случай.

Побързаха да се подчинят. Мараси се покатери обратно в кораба и двете със Стерис раздадоха багажа на останалите. Алик също се появи, още надянал онази негова маска, изправи се върху кораба и се загледа към крепостта, клатейки глава. После се обърна и потупа кораба, сякаш беше кученце, докато Стерис, кой знае защо, не го пропъди оттам. Малко по-късно от вратата се показа Мараси, облякла рокля вместо униформата си, но с панталони под нея. Подхвърли мъглопелерината обратно на Уакс.

Естествено. От жените се очакваше да се преобличат за такива неща. Не можеха да тръгнат да разузнават далечен, древен храм, без да си подберат съответните аксесоари преди това. Уейн прокара длан през кичурите на косата си и го обзе паника. Шапката му! Запъти се с олюляване обратно към кораба, но после забеляза крайчето ѝ да се подава над ръба на една пряспа наблизо — явно беше изхвърчала от кабината, докато се приземяваха. Той си я взе и въздъхна облекчено.

— Назад, всички — заповяда Уакс и зае стабилна стойка, докато вятърът развяваше ресните на мъглопелерината му така, че плющяха във всички посоки.

Останалите отстъпиха от кораба, Уакс изръмжа от усилието и Тласна. Корабът се плъзна леко назад в снега, който го покри като вълна. Уакс продължи да Тласка, докато не се скри напълно.

— Супер — одобри Уейн.

— Да се надяваме, че няма да го забележи някой от Монетометите или Дърпачите им — каза Уакс, обърна се към храма и нарами пушката си. — Хайде, да се махаме от този вятър.

Нарамиха торбите си и се запътиха през каменното поле към крепостта. Стерис беше намерила отнякъде още един фенер и го беше запалила. Уейн забърза крачка и се изравни с пилота с маската.

— Междувпрочем, аз също съм аломант — заговори го.

Мъжът не каза нищо.

— Предположих, че ще искаш да разбереш — продължи Уейн. — Нали това ви е като религия или както е там. За в случай, че ти се прииска да боготвориш и още някого.

Отново — никакъв отговор.

— Аз съм Бързак — обясни Уейн. — Скоростни сфери, нали знаеш? И аз не бих имал нищо против онея засукани титли, мисля си. Прекраснейши. Премъдри. Ъъ… Шапконосител Великий.

В тишината прозвуча само поредния повей на вятъра и шумоленето на стъпките им.

— Виж какво — не се отказваше Уейн, — това никак не е честно. Уакс не иска да го боготвориш, нали така? Но все някого трябва да боготвориш. Такава е човешката природа. Вродено ни е. Та аз съм готов да ти помогна и да се съглася да…

— Той не те разбира, Уейн — прекъсна го Мараси, докато ги подминаваше. — Сменил е металоемите, за да се топли.

Уейн се закова на място, докато останалите продължаваха напред.

— Е, когато пак си сложи мозъка, някой да му каже, че съм бог, бива ли?

— Нямаш грижи — обади се Уакс, който вървеше начело.

Уейн въздъхна и побърза да ги настигне, но изведнъж спря. Какво беше това отстрани? Нарами чантата си по-удобно и се приближи към него, без да обръща внимание на виковете на Мараси да се връща. Там наистина имаше нещо, близо до високите скали. Едър силует, по-голям от къща, заледен на местата, където не беше покрит със сняг.

Уакс се присъедини към Уейн, присвил очи срещу вятъра, и изсумтя.

— Още един кораб — каза той. — Онзи, който са изпратили Ловците.

— Кои?

— Група хора от страната на Алик — обясни Уакс. — Дошли тук, за да унищожат това място. За щастие, изглежда, че не са успели.

Обърна се и понечи да се отдалечи, но Уейн го сръга в ребрата и кимна към ръката, която стърчеше от една от преспите. Когато се вгледа по-внимателно, успя да различи десетина трупа, или може би повече, замръзнали завинаги сред снежното море.

Уакс му кимна и двамата се върнаха при останалите. Мараси и Стерис бяха спрели, за да ги изчакат, заедно с мъжа с маската — който прекоси половината разстояние до новия кораб и замръзна на място, втренчен в него. Телсин беше продължила напред, а МеЛаан вървеше след нея. Останалите тръгнаха след тях и пилотът побърза да ги последва.

— Сестра ти — обърна се Уейн към Уакс, — е малко…

— Прекалено емоционална?

— Аз щях да кажа „луда“ — призна Уейн. — Макар че не съм сигурен дали е от хубавата, или лошата лудост. Все още съм нямал възможност да я подложа на съответната проверка.

— Преживяла е много — каза Уакс, загледан напред. — Ще я заведем у дома и ще я заведем на лекар, ако е необходимо. Ще се върне към нормалното.

Уейн кимна.

— Е, ако го направи, вече няма да си пасва с нас.

Продължиха нататък. Покварата да я вземе, ама че беше внушителна тази крепост. Беше изградена от широки, каменни блокове — кой знае как се бяха измъчили клетниците, които ги бяха мъкнали дотук, — а отпред имаше стълбище, което водеше към огромна статуя. Отначало се изненада, понеже му се стори странно да се постави статуя на такова място — но все пак, онези в Елъндел бяха отрупани с курешките на милиони птици, така че може би именно тук беше по-подходящото място за нея.

Приближиха се към стълбите, борейки се със свирепия вятър. Медальонът му пречеше на студа да го прониже истински, но все пак беше неприятно. Когато стигнаха на върха на стълбището, трябваше да заобиколят огромната статуя, която изобразяваше мъж с дълго палто, хванал копие с едната си ръка и опрял върха му в камъните. Уейн се почеса по лицето, отстъпи назад и изви врат.

— Какво не му е наред с окото? — попита той и посочи нагоре.

Мараси пристъпи до него и присви очи в тъмата.

— Клин — каза тя тихо. — Като на монетата на Уаксилий.

Да, това беше. Един клин, който стърчеше от дясното му око. Уейн обиколи покритата със сняг основа на статуята.

— Клин в едното око — каза Уакс замислено. — Крепостта е била построена от Лорд-Владетеля. Защо ги е накарал да издигнат негова статуя с клин в едното око?

— Носи копие — отбеляза Мараси. — Онова, което е използвал, за да убие Оцелелия?

— Метално копие — каза Уакс. — Но няма линии. От алуминий е. Май има и на колана му. Скъпа статуя.

Мараси кимна.

— По думите на лорд Мъглороден, Лорд-Владетеля е бил прободен от три копия. Веднъж — от просяк, като възмездие за бедността, която причинил. Веднъж — от работник, заради мнозината, които поробил. И последен път — от принц, заради благородниците, които покварил. Но копията не го наранили.

— Хайде — повика ги Телсин от вътрешността на сградата, където ги чакаше заедно със Стерис.

Уакс и мъжът с маската се отдалечиха, но Уейн продължи да се взира в статуята.

— Замислих се за нещо — започна той, когато МеЛаан мина покрай него.

— Тъй ли? — погледна го тя.

Покварата да го вземе. На Уакс може и да му изглеждаше странно, защото тя беше на къмто милиард години, или нещо подобно, но на Уейн му се струваше, че е минало още по-дълго време, откакто някоя жена го беше поглеждала така. Не беше похот или нещо подобно — по-скоро… коя беше точната дума…

Привързаност.

Да, това беше.

— Уейн? — подкани го тя.

— А, да. Ами, това място е изоставено, нали така? Значи всичко тук е безпризорно.

— Е, сигурна съм, че много хора биха предявили претенции върху него — каза МеЛаан. — Но би им било трудно да докажат правата си.

— Значи…

— Значи все пак те съветвам да не пипаш нищо — каза тя.

— А. Добре.

Тя му се усмихна, обърна се напред и продължи нататък през отворената порта зад статуята. Беше широка и зееше като устата на някой тип, когото току-що си сритал в манерката.

Уейн огледа статуята отново и подритна леко върха на копието с крак. После го срита с петата си. После го удари с един камък. Накрая го изви няколко пъти.

То се откърти и изтрака върху камъните долу. На практика явно си е щяло да падне всеки момент и без това. И Уакс грешеше — само острието беше от метал, дръжката беше дървена. „Алуминий, а?“, каза си Уейн, усмихнат.

На него всъщност не му пукаше особено какво богаташите намираха за ценно. Освен ако само по себе си не беше по-скъпо от цяла къща. Малката Софи Тарсел, изобретателката, се нуждаеше от още средства.

Уейн уви едрото острие, голямо колкото дланта му, с кърпичка, за да не му измръзнат пръстите. Заподсвирква си, докато подтичваше след останалите. Докато минаваше през портата, забеляза, че там наистина бе имало врата — голяма, двойна, — която в момента лежеше на замръзнали парчета.

Останалите се бяха събрали вътре, в просторното преддверие на храма. От двете страни имаше стенописи — точно като онези, които странната кандра им беше показала в имението на Уакс. Уейн пристъпи по-близо до единия, редом с Уакс, който вече го изучаваше.

Да. Същите стенописи. На единия бяха изобразени чифт гривни, поставени на пиедестал, а на онзи срещу него — същият чифт, но на ръцете на Лорд-Владетеля.

— Значи това със сигурност е точното място — каза Уакс. — Статуята беше достатъчно доказателство, но това вече го прави неоспоримо. РеЛуур е бил тук.

Излязоха от преддверието заедно и поеха през единствената врата, която водеше навътре, по един тъмен коридор. Какви бяха тези неопределени силуети отпред? МеЛаан и Стерис вдигнаха фенерите по-високо, макар че явно нито едната от двете нямаше намерението да продължи първа напред.

Мъжът с маската, обаче, си мърмореше нещо на неговия шантав език. Изглеждаше така, сякаш следи нещо с поглед. Някакви шарки от метал по стената? После отстъпи встрани и извади малкото кубче от джоба си. Направи нещо, отвори едната му стена и с помощта на чифт пинсети извади нещо, което изглеждаше като мъничко парченце необработен метал. Пъхна го в една кухина на стената, после дръпна надолу една ръчка.

Уейн дочу нещо като далечно жужене и по стените проблеснаха редички малки, сини светлинки. И, както подобаваше на атмосферата на това проклето място, бяха по-стряскащо злокобни дори от Стерис сутрин. Нямаше крушки, нито нещо друго, в което той да можеше да открие логика — просто места по стените, които явно бяха направени от прозрачно стъкло и излъчваха направо потискащо сияние.

Но то все пак беше достатъчно, за да видят какво представляват безформените сенки по пода. Тела. Обезпокоително много тела, отпуснати в неестествени пози. А локвите около тях… Замръзнала кръв.

Уейн подсвирна тихо.

— Наистина са се постарали да докарат зловеща атмосфера.

— Телата не са били тук първоначално — отбеляза Уакс сухо. — Трябва да са… Уейн, какво е това, Покварата да го вземе?

— Само си падна — заяви Уейн, стиснал острието на копието, осезаемо студено дори през кърпичката, в която го беше увил. Върхът му стърчеше от едната страна. — Дори не го погледнах, Уакс. Вятърът трябва да го беше разклатил. В единия край имаше дупка, за да се завинтва, нали разбираш, и…

— Не пипай нищо — прекъсна го Уакс, като го посочи с показалец. — Друго.

МеЛаан го изгледа.

— Ти мълчи — каза ѝ Уейн.

— Думичка не съм казала.

— Ама я намекна. Така е даже по-зле.

Уакс въздъхна и погледна към пилота, който разглеждаше някакви фигури, изваяни по стената.

— Алик? — повика го Уакс и потупа медальона, завързан за китката му.

Мъжът с маската въздъхна, но смени единия си медальон с другия. Веднага се разтрепери и каза:

— Вече мога да кажа, че съм бил в ада. Тези планини със сигурност се издигат чак дотам.

— Смяташ, че адът е на небето? — попита Стерис, застанала толкова близо до Уакс, че на практика се беше притиснала към него.

— Разбира се — отговори Алик. — Ако копаеш достатъчно надълбоко, постепенно започваш да усещаш топлина. Значи адът е в противоположната посока. Какво искаше да ми кажеш, Велики метални унищожителю?

Уакс въздъхна.

— Телата — каза, като кимна към дъното на коридора. — Някакви капани ли има?

— Да — отвърна Алик. — Онези, които построили това място, били натоварени със задачата да опазят оръжието на Суверена. Знаели, че рано или късно ще бъде открито, затова трябвало да направят така, че да не може да се стигне до него лесно — нали не можели да останат, за да го охраняват лично. Не и в тази земя на леда и смъртта. Но…

— Какво? — подкани го Уакс.

— Онези маски — каза Алик.

— Маските на Ловците ли?

Алик го погледна изумено.

— Как ги позна?

— Не съм — отвърна Уакс и закрачи внимателно напред.

Уейн и МеЛаан го последваха. Уакс махна на Мараси, Стерис и Телсин да останат по местата си, но направи на Алик жест да го последва.

Четиримата се приближиха към първата групичка трупове. Уакс коленичи до локвата замръзнала кръв. Най-близкият до тях мъж явно беше загинал мъчително, с гърди, прободени от едър клин. Уейн забеляза капана — върхът му още стърчеше от стената. Другарите на горкия човечец явно се бяха опитали да го освободят от дългия клин, но самите те бяха станали жертва на други капани.

Маските не бяха като тази на Алик, това беше явно. Бяха направени от дърво, с парченца стъкло, залепени отгоре им — всяка беше украсена с различни, необичайни шарки. А и тези разкриваха устата — покриваха горната половина на лицето и от двете страни до брадичката. Кожата покрай маската сякаш се беше сляла с очертанията на дървото — макар че това може и да се дължеше на факта, че тук беше по-мразовито от спалнята на някоя стара мома.

Уакс побутна маската.

— Каза, че Ловците са дошли тук, за да унищожат крепостта.

— Да — потвърди Алик.

— Е, според мен или са ви излъгали, или са променили решението си — каза Уакс и кимна към разрушените врати, а после — към труповете по пода. — Оковите са се оказали прекалено съблазнителни за тези тук. Предполагам, че онези, които открихме около кораба, са били онези, които все пак са били решени да взривят мястото. Предали са ги, но предателите са попаднали в тези капани. А онези, които са се върнали у дома — какво се е случило с тях? Изчезнали ли са?

— Да — отвърна Алик, като наклони глава. Повдигна маската си, като разкри чифт мустаци и брада, които изглеждаха така нелепи, че чак да им се зарадва човек, и изгледа Уакс с благоговение. — Върнаха се при Ловците. А после… изчезнаха. Останалите казаха, че се били върнали при семействата си.

— Били са екзекутирани — каза Уакс и се изправи. — Разбрали са, че заради тях са загинали останалите от екипажа и че те са се опитали да откраднат Оковите. Върнали са се, защото капаните са убили твърде много от съучастниците им, взели са малко корабче, защото не са имали достатъчно екипаж за по-големия, и са се оправдали с някаква измислица как ги е застигнала свирепа буря.

Алик изглеждаше сащисан.

— Как… Как разбра, че…

— Непрекъснато го прави — каза Уейн. — По-добре не го насърчавай.

— Само теория — каза Уакс. — Но има доста доказателства в нейна полза. Стерис, Телсин. Искам да останете тук, докато…

— Идвам с теб — сопна се Телсин веднага и закрачи към тях, студена като мъртвите тела по пода. — Няма да се оставя да ми нареждат, Уаксилий. Няма да се оставя на чичо ми да ни настигне и да ме вземе в плен отново.

Уакс въздъхна и погледна към Стерис и Мараси.

— Аз ще остана — каза Стерис. — Някой трябва да наглежда да не дойдат Костюма и хората му.

Уакс кимна и погледна към Уейн.

— Дръж я под око.

После се обърна към Мараси и добави:

— А ти наглеждай него. Ще се върнем да ви вземем, ако намерим нещо.

Мараси кимна. Уейн въздъхна.

— Смятате да продължите напред? — попита Алик и се изправи, облещил очи. — О, Прибързаний, аз съм просто един низш пилот и никога не бих дръзнал да поставя под въпрос абсурдните ти заповеди, но… сериозно ли? Не видя ли труповете?

— Видях ги. МеЛаан?

— Заемам се — каза тя и се запъти към дъното на коридора.

— Велики — настоя Алик, — много е вероятно тук да има капани, предназначени да убиват себеподобните ти. Щом са предприели всички тези мерки, със сигурност са приготвили оръжия и срещу хората като теб.

— Да — съгласи се Уакс. — Онзи клин беше дървен.

— Защо тогава би… — започна Алик още по-настоятелно.

МеЛаан стъпи върху една от каменните плочи и задейства скрит механизъм, който изстреля копие от една от множеството малки пролуки на стената. Копието изскочи стряскащо бързо и прониза МеЛаан право през гърдите.

Тя въздъхна и сведе поглед.

— Направо ще си съсипя гардероба.

Алик зяпна смаяно и вдигна ръка, сякаш да вдигне маската си, само че тя вече беше на темето му. Поколеба се, неспособен да свали очи от МеЛаан, която издърпа копието от тялото си с небрежен жест.

— Капаните не изглеждат така застрашително, когато имаш на своя страна безсмъртен.

— Освен ако нямат заложени бомби — каза МеЛаан. — Ако загубя някой от клиновете си, трябва да сте готови да го пъхнете обратно на мястото му. И говорех сериозно — всичко това ще се отрази ужасно на дрехите ми.

— Можеш и без тях — обади се Уейн обнадеждено.

Тя се замисли за момент, после сви рамене и понечи да вдигне ризата си.

— Ще ти купя нови дрехи, МеЛаан — спря я Уакс. — Не искаме да докараме на горкия Алик удар.

— Всъщност не смятам, че ще ми пречи — възрази Алик.

— Свестен момък — одобри Уейн. — Знаех си, че ще си допаднем.

— Не им обръщай внимание — каза Уакс. — Уейн, остани и ти да пазиш вратата. Алик, трябваш ми, за да ми превеждаш, ако има нещо, написано на твоя език.

Мъжът кимна и си сложи пак маската. Уейн вече разбираше защо я носи. Той също не можеше да си пусне хубава брада — но поне имаше благоразумието да се бръсне.

МеЛаан пое с лека стъпка по коридора.

— Телсин, стой зад мен — заръча Уакс, — и стъпвай точно там, където аз съм стъпил. Същото важи и за теб, Алик.

Оставиха Уейн и двете дами и се запътиха напред. От една скрита ниша се люшна обсипана с шипове греда и смачка МеЛаан в стената. Тя го понесе мъжки и продължи нататък по коридора, докато кракът ѝ се възстановяваше.

— Знаете ли — обърна се Уейн към Стерис и Мараси, — тя май ще се окаже още по-добра в Черночасовия Двойностъп от мен.

24.

Седнала между Уейн и Стерис, Мараси наблюдаваше групата, която се придвижваше към храма. Далечните светлинки на фенерите разкриваха къде се намират Костюма и хората му. Вече наближаваха.

Какво щяха да правят, ако стигнеха дотук? Да се сражават с тях? Колко дълго? Рано или късно топлината в медальоните им щеше да свърши, а и нямаха почти никакви провизии.

Не им оставаше друго, освен да разчитат, че Уаксилий ще открие Оковите бързо; така щяха да могат да избягат на корабчето, преди Костюма да успее да направи каквото и да било. Мисълта за този вбесяващ човек, заседнал сред тукашните снегове, след като беше пропътувал толкова километри, за да завари празен храм, ѝ се струваше особено привлекателна.

Докато си представяше как би реагирал, поне разсейваше раздразнението си.

„Стой тук, Мараси. Не се забърквай в неприятности. И дундуркай Уейн.“ Знаеше, че не това беше имал предвид, но все пак беше дразнещо.

Вместо да си стои и да остави недоволството да я погълне, обаче, Мараси се разрови из чантата си и извади малкия клин, принадлежал на РеЛуур. Толкова дребен предмет и толкова чист — лъскаво парченце… калай, нали така? Взряна в него на светлината на фенера на Стерис, на нея ѝ се прищя да не знаеше нищо за историята му. Бяха убили човек, за да го създадат — бяха разкъсали душата му и бяха използвали една от частите, за да създадат кандра.

Макар че се беше случило отдавна, с човек, който така или иначе вече щеше да е мъртъв от векове, тя се чувстваше така, сякаш трябваше да усеща хлъзгавата кръв по клина под пръстите си. Някак си не беше редно да е така чист.

„И все пак“, каза си, „къде щеше да е човечеството сега, ако не бяха кандра да изпълняват ролята на наместници на Хармония — да ни насочват и защитават? Нещо така хубаво е произлязло от нещо така ужасно.“ И наистина, ако се съдеше по Хисторика, без делото на кандра, които бяха събирали атиум в продължение на векове, човечеството вероятно щеше вече да е измряло.

„С Лорд-Владетеля е същото“, помисли си тя. „Бил е чудовище. Създал е този клин, като е убил някого. Но някак си е успял и да достигне народа на Алик и да спаси цялата им цивилизация.“

Уаксилий търсеше справедливост. Сърцето му беше отворено към хората — беше пощадил живота на Уейн преди всички онези години, все пак, — но в крайна сметка целеше да се спазва буквата на закона. Това беше недалновидно. Мараси искаше да създаде свят, където блюстителите на закона нямаше изобщо да бъдат необходими. Затова ли се улавяше, че той я дразни толкова често напоследък?

— Внимаваш ли с онова? — попита Уейн, като кимна към клина. — Да не вземеш да се убодеш и да се превърнеш в кандра.

— Струва ми се, че нещата не работят на такъв принцип — отвърна Мараси, но го прибра обратно в чантата си.

— Човек никога не знае — каза Уейн. — Мисля, че трябва да го взема аз. Само за всеки случай.

— Ще го размениш за първата дрънкулка, която зърнеш, Уейн.

— Напротив, няма — отвърна той, направи кратка пауза и попита: — Защо? Да не си забелязала нещо интересно вътре?

Мараси се изправи и се приближи към Стерис, която се беше настанила прилежно на каменната издатина, която опасваше стената на вестибюла на храма. Беше заела поза, подобаваща на изискана дама — събрани колене, насочени напред, изправен гръб, — и си записваше нещо внимателно в тефтера под светлината на фенера.

— Стерис? — повика я Мараси.

Тя вдигна очи и примигна.

— А. Мараси. Може би ще успееш да ми помогнеш с отговора на този въпрос. Колко точно безполезна съм?

— Моля?

— Безполезна — повтори Стерис, хванала тефтера в ръце.

Не беше джобното ѝ тефтерче, а другият, големият — онзи, който беше донесла в голямата си чанта. Използваше го, за да прави по-дълги списъци с варианти на действие.

Днес пишеше на последните му страници.

— Опитвам се да определя отговора за по-нататъшна справка — обясни тя. — Не храня никакви илюзии относно ролята си в нашата група. Аз съм грешка; част от багажа. Човекът, когото трябва да оставят при конете или да пратят да чака някъде далеч от капаните. Ако лорд Уаксилий беше успял да ми намери някое безопасно местенце по пътя насам, със сигурност щеше да ме остави там.

Мараси въздъхна и се отпусна на каменния бордюр до сестра си. Нима наистина имаха общ проблем, който да може да ги сближи?

— Зная как се чувстваш. През цялата ми първа година около него се чувствах като неканен гостенин — Уаксилий явно ме смяташе за някакво пале, което само му се пречка. А сега, когато най-после сякаш ме е приел, се отнася към мен просто като с инструмент, който може да използва, а после отново да прибере в шкафа — както прецени.

Стерис наклони глава, загледана в нея.

— Мисля, че не си ме разбрала правилно.

„Естествено, че не съм“, каза си Мараси примирено.

— В какъв смисъл?

— Нямах предвид, че имам нещо против да се отнасят към мен така — поясни Стерис. — Просто изтъквах фактите. Аз действително съм доста безполезен член на групата за тази мисия и смятам, че това е напълно нормално, като се има предвид досегашният ми жизнен опит. Ако искам да подобря уменията си, обаче, трябва да зная колко дълъг път ми предстои да измина. Ето.

Тя обърна тефтера, за да покаже на Мараси какво беше написала отзад. Защо точно там? Но както и да е — беше начертала малка схема с различни точки, отбелязани по нея. Имаше ос, наречена „Полезност“, а по другата бяха подредени имена. Покварата да го вземе — беше определила коефициентът на полезност на всекиго от тях за мисията с цифра. До името на Уаксилий пишеше „сто“, до това на МеЛаан — също. Уейн беше „седемдесет и пет“.

Мараси имаше осемдесет и три точки. Не го беше очаквала.

— Бих казала, че десет е прагът, под който безполезността на дадения човек има по-голяма тежест от дребните му приноси за проекта. Струва ми се, че аз съм около седем, тъй като има някои случаи, в които явно е по-добре и аз да бъда там — макар и да са малко. Как смяташ ти?

— Стерис — започна Мараси, като бутна тефтера настрани. — Защо изобщо те вълнува дали си полезна тук?

— Е, а теб защо те вълнува?

— Защото аз съм такава — отговори Мараси. — Такава искам да бъда. Но с теб не е така — ти си съвършено доволна, ако ти се даде възможността да си останеш в кабинета и да преглеждаш счетоводните книги. А ето те тук, на планински връх, посред снежна буря, в очакване на скорошна престрелка.

Стерис стисна устни.

— Предполагах, че ще съм от полза на лорд Уаксилий на тържеството и наистина бях — каза тя най-после. — От онова, което ми беше обяснено в началото, останах с впечатлението, че задачата ни е предимно политическа.

Естествено. Така дълбоко аналитична във всяко едно отношение. Мараси се облегна на стената и хвърли поглед през вратата към приближаващите се светлинки. Уейн, за щастие, ги наблюдаваше внимателно. Понякога се държеше като хлапак, но приемаше задълженията си много сериозно.

— А и може би дойдох, защото сегашното положение… — каза Стерис тихо.

Мараси рязко се обърна към сестра си.

— Оставя чувството, че светът е бил обърнат с главата надолу — продължи Стерис, загледана към тавана. — Сякаш законите на природата и хората вече не важат. Изведнъж са станали гъвкави. Като че ли някой е отпуснал връвта, която досега е държал здраво опъната. А ние сме топката на края… Толкова ми допада мисълта, че мога да се освободя — от очакванията, от представите на хората за мен, от представите ми за самата себе си, — и да полетя. Първо го видях в очите му — онзи глад, онзи пламък. А после го открих и в себе си. Той е като искра, Уаксилий — и огънят може да бъде споделян. Когато съм тук, когато съм с него, аз горя, Мараси. Прекрасно е.

Челюстта на Мараси увисна и тя се втренчи невярващо в сестра си. Нима тези думи наистина бяха излезли от устата на Стерис? На предпазливата, предсказуема, скучна Стерис?

Тя погледна към Мараси и се изчерви.

— Влюбена си в него, нали? — попита Мараси.

— Е, любовта е силно чувство — чувство, което изисква надлежен размисъл, преди…

— Стерис.

— Да.

Тя сведе поглед към тефтера си и добави:

— Глупаво е, нали?

— Разбира се, че е — отвърна Мараси. — Любовта винаги се основава на глупост. Именно така действа.

Улови се, че се навежда към Стерис, за да я прегърне с една ръка.

— Радвам се за теб, Стерис.

— А ти? Кога ще намериш някого, който да направи теб щастлива?

— Не това търся, Стерис. Не и аз.

Но какво търсеше, всъщност? Тя прегърна сестра си още веднъж и, разсеяна от собствените си оплетени мисли, отиде да провери как е Уейн.

— За какво си се умислила? — попита я той, когато тя отиде до него до портата.

— Дългогодишните ми убеждения относно нечий характер се разбиха на парчета току-що. Питам се дали всеки крие в себе си такива дълбини и дали има някакъв начин да избегна грешката да съдя за тях така повърхностно, че да се изумявам до дън душа, когато ми разкрият сложните противоречия на нрава си. А ти?

— Гледах вас, двете — отвърна Уейн замислено, загледан в снежния пейзаж навън, вместо в нея, — и се питах: сестрите наистина ли се заиграват една с друга понякога, за да ги гледа някой мъж, или се случва само в кръчмарските песни?

Мараси издиша дълбоко.

— Благодаря, че ми върна вярата в собствената преценка, Уейн.

— Пак заповядай.

— Светлините им още са далеч. Мислиш ли, че не могат да преодолеят някой труден участък сред снеговете?

Уейн поклати глава.

Мараси се намръщи, когато забеляза позата му — на пръв поглед отпусната, но с извадени фехтовачески бастунчета, положени на коленете.

— Какво има? — попита го.

— Струва ми се — отговори той, — че ако аз знаех, че са ме забелязали, най-добрият начин да продължа да се промъквам незабелязан би бил да оставя светлините си някъде по пътя и да се престоря, че вървя бавно.

Мараси пак се обърна към снежното поле. Този път не погледна към светлините, а огледа тъмата по-близо пред тях, осеяна с преспи сняг, разхвърляни от вятъра. И там, почти на самите оголени от вятъра скали пред храма, забеляза движение. Сенки сред сенките.

— Време е да повикаме Уаксилий, струва ми се? — каза тя.

— Мисля, че… — започна той, но не довърши и Мараси извади пушката си напрегнато.

— Какво? — попита го.

Уейн посочи към силуета, който вървеше към тях. В ръка носеше малко знаме с черти, пресечени във формата на буквата „X“. Знакът на пратениците за преговори.

Уакс дръпна въжето и помогна на МеЛаан да се измъкне от ямата. Тя изпълзя през ръба и се отпусна тежко на пода. Оказала се беше права за дрехите — вече бяха омърляни и разкъсани на няколко десетки места, а крачолът на левия ѝ крак липсваше напълно.

Някак си беше направила тялото си по-компактно. Повечето от закръглените ѝ извивки се бяха превърнали в стегнати мускули, беше свалила косата си — засега прибрана в чантата, която Алик носеше, — и вече беше плешива.

Уакс коленичи до нея и погледна по продължението на коридора, осеян с шипове, ями, отровни стрели и други особени механизми. Целият храм изглеждаше като една дълга пътека, предназначена да бъде възможно най-трудна за преодоляване.

„Има нещо нелогично в това“, помисли си Уакс. Но какво точно беше?

Проснатата на земята МеЛаан се размърда.

— Почини си за минутка — положи ръка на рамото ѝ Уакс.

— Не знам дали разполагаме с минутка, Ладриан — каза тя, изправи се и пое манерката вода, която притесненият Алик ѝ подаваше.

Телсин беше застанала наблизо със скръстени ръце, явно раздразнена от дългото забавяне. Все хвърляше погледи през рамо, сякаш очакваше всеки момент да се появи Костюма и да я похити отново.

— Как са костите ти? — попита Уакс МеЛаан.

Тя вдигна лявата си ръка — или поне се опита. Беше се счупила по средата на раменната кост и частта под счупването се люлееше безжизнено.

Уакс издиша.

— Сигурна ли си, че не боли?

— Изключих нервите, които подават сигнали за болка — обясни тя. — Номер, който научихме през последните векове. И тъй като костите ми са от кристал, нямат никаква чувствителност.

Направи гримаса, докато ръката ѝ се изправяше — изглеждаше, сякаш счупването заздравява. Но Уакс знаеше, че не е — тя не можеше да си създава нови кости или да лекува счупените.

— Още една кръпка?

Тя кимна. Беше скрепила счупеното с помощта на сухожилия. Вече го беше направила с много от костите си.

МеЛаан понечи да стане.

— Можем да потърсим друг път — каза Уакс, като също се изправи. — Да пробием някоя от стените към вътрешността или може би покрива.

— А колко време ще ни отнеме това?

— Зависи доколко ни вълнува дали предметите вътре ще останат невредими.

— И не би ли било глупаво да бием целия този път, а след това да съсипем Оковите на Скръбта заради собственото си нетърпение?

Уакс погледна напред по коридора. Бяха изминали по-голямата част от него, така че той не настоява повече. Вече можеше да види вратата в дъното.

— И без това май няма се наложи да го правиш още дълго — каза той. — Мисля, че разбрах системата.

— Каква система? — попита тя.

— Втората плочка вдясно от теб има скрит механизъм — каза Уакс. — От стената ще се изстрелят стрели, ако стъпим отгоре.

Тя му хвърли поглед, после пристъпи напред и докосна леко плочката с палеца на крака си. От стената се посипаха множество къси стрели, изсвистяха пред нея и се забиха в отсрещната страна.

— Следващата е през две плочки напред — продължи Уакс. — Виждам слаба метална линия, която води към нея. Всички такива досега се оказаха капани.

Още едно натискане с върха на ходилото. Част от стената се отмести встрани и напред се люшна тежка греда, обсипана с шипове.

— Страхотно — каза МеЛаан.

— Последният трябва да е яма — каза Уакс, докато двамата заобикаляха гредата. — Приготви си въжето. Камъните над ямите винаги са леко издигнати над останалите.

Тя подръпна въжето с дясната си ръка — пръстите на лявата бяха смачкани. Кристалът се беше натрошил така, че вече нямаше оправяне, затова тя продължаваше напред само с една ръка, а парченцата кост в лявата се крепяха едва-едва на сухожилия.

— Мразя ямите — каза тя. — Толкова са дълбоки, че не виждам дъното. Страх ме е какво може да има там.

Тя стъпи на плочките, които ѝ беше посочил, а Уакс стисна здраво въжето, чийто край беше вързал за кръста си. Но вместо МеЛаан да пропадне в яма, от тавана падна нещо масивно. МеЛаан отскочи назад, а огромният блок странен на цвят лед се приземи с трясък на камъните. Беше мокър, а повърхността му изглеждаше необичайно мазна.

— Какво, в името на Пръстените на Хармония… — започна МеЛаан и клекна, за да разгледа леда по-отблизо.

— Киселина, може би? — предположи Уакс. — Явно е било течност, но с течение на времето някои съставки са се утаили, а и е почти напълно замръзнала.

МеЛаан остана втренчена в блока задълго.

— Какво? — попита Уакс.

— Нищо — поклати тя глава. — Това ли е, значи?

— Доколкото мога да видя.

Двамата пристъпиха пред каменната врата в дъното на коридора. Но не се виждаше дръжка. Стената около вратата също беше направена от дебел камък.

На вратата бяха издълбани някакви непознати знаци — ако изобщо представляваше врата, разбира се. Кръгове, в чийто център имаше различни инкрустирани със сребро символи.

— Не ги разпознавам — каза пилотът, след като размени металоемите си. — Ако пише нещо, значи е на език, който не разбирам.

— Какво предлагаш? — обърна се МеЛаан към Уакс.

— Да идем да вземем останалите — каза той замислено. — Колкото повече глави се обединят над този проблем, толкова по-добре. А и Мараси може да разпознае някой символ от записките на РеЛуур.

Запътиха се обратно, като отново оставиха МеЛаан да води — макар че Уакс продължаваше да си държи очите отворени за още скрити капани. Тя също предпочиташе да внимава, затова напредваха бавно.

Телсин се изравни с Уакс. От време на време хвърляше погледи през рамо към вратата, обвила ръце около себе си — макар че медальонът я предпазваше от студа. Алик ги следваше на опашката, завързал отново затоплящия си металоем.

— Не се ли питаш понякога как си стигнал дотук, Уаксилий? — попита Телсин тихо.

— Да, понякога — отговори той. — Но смятам, че мога да го проследя. Не винаги ми харесва, но има логика — ако спра и обмисля нещата.

— Не мога да направя същото — каза тя. — Помня, че когато бях дете, приемах за даденост, че светът ми принадлежи. Че когато порасна, ще го покоря, ще постигна мечтите си, ще се превърна в нещо велико. Но с течение на времето започвам да се чувствам така, сякаш нещата излизат все повече извън контрола ми. Не мога да спра да си мисля, че не бива да бъде така. Как е възможно да съм била така уверена като по-малка и толкова безпомощна като възрастен човек?

— За това е виновен чичо ни — каза Уакс. — Задето те е пленил.

— И да, и не. Уакс, аз съм възрастна — косата ми е посивяла, половината ми години на този свят са вече зад гърба ми. Не би ли трябвало да имам някаква представа какво се случва с живота ми?

Тя поклати глава и продължи:

— Едуорн не е виновен за това. Какво направихме, Уаксилий? Сами сме. Родителите ни са мъртви. Възрастните сме вече, но къде са нашите деца? Къде е наследството ни? Какво сме постигнали? Нямаш ли чувството, че всъщност така и не си пораснал? Че всички останали са, но ти тайно се преструваш?

Не, Уакс не се чувстваше така. Но все пак изръмжа в знак на съгласие — радваше се, че е проявила някакви други емоции, освен бурната омраза към Костюма и хората му.

— Затова ли искаше да дойдеш тук толкова силно? — попита Уакс. — Смяташ, че ще постигнем нещо чрез мощта на онова, което открием тук?

— Поне ще помогне на обществото.

— Освен ако не го унищожи.

— Прогресът не означава унищожение. Дори ако означава, че нямаме място в света след него.

Тя отново потъна в собствените си размисли. Не можеше да я вини, че е в такова състояние след премеждието си. Искаше му се да бяха разполагали с времето да се върнат до Елъндел и да я настанят на някое топло, безопасно място, преди да се върнат пак тук.

Върнаха се обратно по стъпките си и подминаха капаните, които вече бяха задействали. Каменни късове, паднали от тавана, стрели и копия от стените — дори една каменна стена, която едва не се беше стоварила на пътя им, макар че МеЛаан я беше подпряла на един едър камък, за да не падне съвсем. Уакс пък беше успял да се мушне под нея и да Тласне няколко монети нагоре, за да я повдигне още повече. Накрая я подпряха с няколко камъка, за да остане така — но все пак им се наложи да се свият, за да минат под нея.

Наистина се натъкнаха на два капана, които не бяха забелязали — и задействаха и тях. Уакс установи, че се чувства все по-недоволен от развитието на мисията. „Толкова много усилия“, помисли си, когато забеляза как част от стената се плъзва настрани и от нея се люшват остри коси, които прорязаха въздуха със свистене. Въжетата им се бяха оплели едно в друго, така че не се оказаха опасни — но инженерната мисъл, необходима да бъде построен капанът, го удивляваше.

— Алик — каза Уакс, а ниският мъж побърза да завърже медальона за Връзка на китката си. — Защо народът ти е решил да скрие Оковите в толкова явно скривалище? Защо са построили този храм и са разгласили, че вътре има нещо ценно, а после са положили толкова усилия да поставят всички тези капани? Защо просто не са скрили Оковите на някое тайно място, което да не се набива толкова на очи — като някоя пещера, например?

— Както вече споменах, Оковите са и предизвикателство, о, Размишляващий — обясни Алик. — И не моят народ е създал храма. Свещениците, които са го построили, не са принадлежали към някой от народите, които съществуват в момента.

— Да. Каза и че Суверенът е оставил оръжието тук с изрична заповед да го пазят, защото ще се върне за него. Нали?

— Така гласи легендата.

— Значи в тези капани няма логика — махна Уакс с ръка към дъното на коридора. — Не са ли се тревожили за безопасността на краля ви?

— Простите капани като тези не са били в състояние да го наранят, Несъобразителен господарю — засмя се Алик нервно и хвърли пак поглед към МеЛаан. — Капаните са както обявление, така и предизвикателство.

Продължиха напред, но Уакс все още не беше удовлетворен. В обясненията на Алик имаше известна логика — също толкова, колкото в решението храмът да бъде построен сред планините. Постройката представляваше точно онова, което Уакс би очаквал от такова място — чак до най-дребните детайли.

Може би именно в това беше проблемът.

— Уакс! — обади се Уейн, като проточи шия иззад ъгъла на коридора. Почти бяха стигнали до преддверието. — Ето къде си бил. Чичо ти, приятел. Тук е.

— Колко близо? — попита Уакс, като ускори крачка.

— Близо, доста близо — отвърна Уейн. — Всеки момент ще е на прага и ще ни пита къде са парите за наема.

Уакс се беше надявал, че ще се добере до Оковите, преди да се стигне до това.

— Ще се наложи да се опитаме да срутим преддверието — каза, когато стигна до Уейн. — Или може би този коридор. Да им попречим да влязат, докато не приключим тук.

— Може и така да направим — отговори Уейн. — А може и…

— Какво? — спря се Уакс.

— Вече да сме го пленили — довърши Уейн, като посочи през рамо с палец. — Мараси е опряла пистолет в главата му.

Да са го пленили?

— Невъзможно.

— Напротив — отвърна Уейн с разтревожен глас. — Дойде право при нас със знаме за преговори в ръце. И каза, че иска да говори. С теб.

25.

Уакс излезе от преддверието на площадката пред храма. Едуорн Ладриан, чичо му, стоеше точно пред статуята на Лорд-Владетеля. Уакс беше свикнал да го вижда облечен в спретнат костюм и заобиколен от лукс и удобства — така че му се стори както странно, така и удовлетворяващо да го види загърнат в дебело палто с вдигната качулка и бузи, почервенели до алено от студа. Брадата му беше покрита със сняг, а облечените му в ръкавици ръце почиваха върху бастун от слонова кост, докато се усмихваше на Уакс.

Мараси беше коленичила на прага, насочила пушката си право към него. Едуорн беше сам, макар че хората му — поне стотина, може би и повече, — вече устройваха палатките си и разтоварваха сандъците с припаси на каменното поле в подножието на стълбите.

— Уаксилий! — поздрави го Едуорн. — Предполагам, че никак няма да ни бъде приятно да разговаряме тук, на студа. Би ли имал нещо против да се присъединим към съмишлениците ти вътре?

Уакс го изгледа изпитателно. Какъв номер беше замислил? Едуорн никога не би се оставил в ръцете му без резервен план, нали?

— Можеш да свалиш пушката — обърна се Уакс към Мараси. — Благодаря.

Тя се изправи колебливо. Уакс кимна на Едуорн, който прекрачи прага, ведро усмихнат. Беше набит мъж, закръглен и с пълно лице. Когато Уакс пристъпи през прага след него, свали ръкавиците и качулката си, а под нея се показа коса, в която вече имаше повече сребристо, отколкото черно. Свали палтото си; под него беше облякъл здрав панталон, тиранти и дебела бяла риза. И все пак, когато сгъна палтото през едната си ръка, бузите му възвърнаха обичайния си цвят, и той спря да трепери.

— Значи знаеш за какво служат медальоните — каза Уакс.

— О, разбира се — отвърна Едуорн. — Но резервите им от топлина не са неизчерпаеми, а ние не знаем как да ги презаредим. Трябваше да ги запазим за онези, които страдаха особено много от студа по време на пътуването ни.

Той хвърли поглед към Алик, който беше застанал до Мараси, стиснал ръката ѝ над лакътя и втренчен в Едуорн с яростен поглед.

„Телсин“, спомни си Уакс и се огледа за нея. Ако застреляше чичо им така, както беше направила с онзи мъж в склада…

Беше застанала чак в другия край на преддверието, точно в началото на коридора с капаните. Уейн предвидливо се беше приближил до нея и стоеше наблизо, обърнат с гръб към вратата в дъното. Кимна небрежно на Уакс. Наглеждаше я.

— Виждам, че си откраднал един от диваците ми — каза Едуорн, като посочи към Алик. — Научи ли ви как да използвате медальоните? Както тези за топлина, така и тези за безтегловност?

Уакс стисна устни и не отговори.

— Няма нужда да се правиш на наивен, племеннико — продължи Едуорн. — Разбрахме за свойствата им по вида метали в състава им, разбира се. Жалко е, че не открихме по-малките летящи устройства, скрити в големия кораб. Това щеше значително да улесни пътуването ми дотук.

— Защо си дошъл, чичо? — настоя Уакс, като прекрачи прага и опря гръб на стената със спокойни движения.

Искаше да се подсигури, че зад гърба му няма стрелец. Остана впечатлен, когато забеляза, че Мараси е направила същото.

— Защо съм дошъл ли? По същата причина, както и ти, племеннико. За да открия едно оръжие.

— Имах предвид защо дойде при мен и се остави да те пленим. Предаваш ли се?

— Да се пред… Племеннико, дойдох, за да преговаряме.

— Нямам нужда да преговарям. Вече си в ръцете ми. Арестуван си за държавна измяна, убийство и отвличане. Алик ще свидетелства срещу теб.

— Дивакът ли? — попита Едуорн с развеселен тон.

— Имам и…

Едуорн почука рязко с бастуна си по камъните. Имаше метален накрайник. Глупаво от негова страна; Уакс можеше да го използва срещу него.

— Няма нужда, няма нужда — заяви Едуорн. — Аз не съм в твоите ръце, племеннико. Спри да се самозалъгваш с тези абсурдни илюзии, че ще постигнеш каквото и да било, като се опитваш да ме сплашиш. Дори ако някак си успееш да ме довлечеш в Елъндел и да ме затвориш в някоя килия, ще ме освободят след броени дни.

— Ще видим — каза Уакс, вдигна Възмездие и го насочи право в главата на Едуорн. — Бягай. Дай ми причина да го направя, чичо. Ако смееш.

— Ама че си драматичен. В Дивите земи ли те направиха такъв? — поклати глава чичо му. — Поглеждал ли си навън? С мен са дошли двадесетима аломанта и ферохимика, синко. Всеки от които е отлично обучен и готов да убива. Ти си в моите ръце.

Уакс запъна ударника на Възмездие.

— Късмет извадих, че съм те хванал тук, тогава.

— Аз не съм чак толкова важен за Котерията — усмихна му се Едуорн. — Не мисли, че няма да пожертват живота ми, за да се доберат до теб. Но няма да се стигне до там. Няма да ме използваш като заложник. Какво би спечелил от това? Вече открихме малкото ви корабче. Няма да се измъкнете оттук живи. Не и ако аз не заповядам.

Уакс стисна зъби, а Едуорн се приближи към ъгъла на преддверието и се настани на каменния ръб там. Бръкна в джоба си, извади лулата си и кимна за поздрав към Стерис, която беше седнала на същите камъни, но моментално се отдръпна от него.

— Може ли фенера за малко? — помоли Едуорн.

Стерис му подаде фенера. Той пъхна вътре клечка за запалване и използва нея, за да припали лулата си. Смукна няколко пъти, после се облегна назад, все още приветливо усмихнат.

— Е? — каза накрая.

— Какво искаш? — попита го Уакс.

— Да ви придружа — обясни Едуорн и кимна към коридора. — От разпитите, на които подложихме диваците, след като успяхме да се разберем с тях, узнахме, че натам има коридор, пълен с капани. И…

Той млъкна за миг, после продължи:

— А, вие вече сте минали през капаните, така ли? Значи знаеш за вратата?

— Откъде знаеш пък ти? — обади се Алик и пристъпи напред, стиснал юмруци. — За коридора? За вратата?

— Капитанът ви знаеше много неща, които ти не знаеш, бих казал — отвърна Костюма. — Разказа ли ви за групата Ловци, които превозвала като млада? Как им дала да пият, а после подслушала тайните им? Каза, че се готвели да се върнат тук за наградата си.

— Капитанът — повтори Алик с измъчен глас. — Жива ли е тя?

Костюма се усмихна и смукна отново от лулата си, след което се обърна към Уакс:

— Мога да ви помогна да отворите вратата. Ключът е у мен. Предаден от устните на умиращ свещеник на един обречен Ловец, от него — на капитана на летящия кораб, а сега — и на мен.

Той разпери ръце, стиснал лулата с пръстите на едната.

— Опитваш се да ме измамиш — присви очи Уакс.

— Разбира се — отвърна Костюма. — Въпросът е дали можеш да ме надхитриш. Без споразумение няма как да продължим напред. Хората ми отвън не могат да влязат тук. Прекалено добре укрепена позиция е и не можем да рискуваме да повредим съкровището с експлозиви. Вие, от друга страна, не можете да излезете. Не можете да се доберете до Оковите без моя помощ, но не можете и да минете покрай армията ми от аломанти. Ще умрете от глад тук.

Уакс скръцна със зъби. Покварата да го тръшне, колко мразеше този човек. Едуорн… Костюма… Той беше като инфекция, която разяждаше все повече и повече раните на благородническото общество. Разпространяваше заразата си. Носеше със себе си страдание. Беше същинското въплъщение на интригите, които Уакс мразеше.

— Уаксилий — обади се Телсин от прага. — Не му се доверявай. Ще те измами. Ще победи. Винаги побеждава.

— Ще пробваме по твоя начин, чичо — каза Уакс неохотно. — Ще те оставя да отвориш вратата, но после трябва да се върнеш тук.

Едуорн изсумтя.

— Ще ми позволите да вляза през вратата и да видя какво има вътре. Иначе няма да ви помогна.

— Хората ми ще те следят. С оръжия, насочени право към главата ти.

— Нямам възражения.

Той смукна от лулата, задържа дима за момент и го издиша през оголените си в усмивка зъби.

Уакс го претърси от главата до петите. У него нямаше никакви влияещи се от аломантия метали, като се изключеше бастунът му — но нямаше и алуминий. Поне не и в такива количества, че да бъде опасен.

— Първо ти — каза Уакс и махна с пистолета си към входа на коридора, без да обръща внимание на ядния поглед на Телсин.

Уейн се изправи и я дръпна да мине встрани, а Едуорн влезе в коридора с нехайна походка, следван от струйките тютюнев дим. Мараси, стиснала пушката си така здраво, че кокалчетата ѝ бяха побелели, закрачи редом с Уакс, който тръгна след чичо си. Алик, Стерис и МеЛаан вървяха след тях. Уейн и Телсин бяха на опашката — по-добре беше да държат сестрата на Уакс възможно най-далеч от Едуорн.

— Сигурен ли си, че е добра идея? — попита Мараси, докато подминаваха пръснатите камъни, стрели и копия.

Уакс не отговори. Умът му прехвърляше вариант след вариант, отчаяно опитвайки се да разгадае какво беше намислил чичо му. Не пропускаше ли да забележи нещо? Когато стигнаха до вратата, вече имаше няколко различни теории.

Едуорн огледа символите.

— Тласни онзи — каза, като посочи един от гравираните кръгове. — С аломантия.

Уакс нареди на всички, освен Уейн, да се отдръпнат. Ниският мъж кимна. На ръката си носеше металоема с огромен запас от здраве; беше подготвен и със скоростна сфера — за в случай, че отварянето на вратата беше някакъв капан.

Уакс Тласна. Нещо изщрака.

— Сега онзи — посочи пак Едуорн. — Онзи с триъгълния символ.

Щрак.

— И последно — този — докосна Едуорн друг от кръговете с опакото на ръката си.

— Това ли е? — попита Уакс.

— Твърдят, че ако объркаш поредността, вратата се блокира — отговори Едуорн спокойно. — Има вграден часовников механизъм, който ще я държи така още десет години. Можеш да изгубиш целия си живот в опити да познаеш комбинацията и пак ще имаш минимален шанс да я отгатнеш.

Той погледна Уакс, усмихна се и допълни:

— Тези символи явно образуват дума, която Лорд-Владетеля би разбрал.

Уакс хвърли поглед през рамо на Алик, който поклати глава объркано.

— На мен наистина не ми говорят нищо.

Уакс се обърна, затаи дъх и Тласна последния символ. Той изщрака. После, с глухо, тежко стържене на камък по метал, целият каменен блок се плъзна настрани и откри пътя навътре. Едуорн пристъпи към него, но Уакс насочи пистолета си към главата му и го накара да спре.

— Държа да отбележа — заяви Едуорн, — че положих много труд, за да разбера какво се крие в това място. Струва ми се неподходящо друг да прекрачи този праг преди мен.

— Жалко за теб — каза Уакс и стисна Телсин за рамото, когато усети, че се готви да се шмугне покрай него вътре. — МеЛаан?

— Разбрано — откликна кандрата.

Покварата да го вземе — накуцваше, докато минаваше през вратата. Един от краката ѝ беше по-дълъг от другия заради многото счупвания. Твърдеше, че не усеща болка, но ако беше решила да го излъже, нямаше как да разбере.

Пристъпи в стаята, от която се излъчваше мека, синя светлина. По стените имаше от онези светлини със стъклени повърхности.

— Нищо не ме удари на влизане — обади се тя отвътре. — Да се поразходя ли наоколо?

— Само около вратата — отговори Уакс, все още насочил пистолета си към Едуорн. — За да сме сигурни, че можем да влезем.

Зачакаха. Дори в стаята да имаше капани, които да са се задействали, не чуха нищо.

— Как изобщо можеш да чакаш? — попита Телсин. — Като знаеш какво може да се крие вътре? Чудо, което дори не можем да си представим.

— То няма да избяга.

— Никога не искаш да разбереш какво има зад вратата — прошепна Телсин. — Никога не си преследвал нови хоризонти. Къде е любопитството ти?

— Любопитство не ми липсва. Просто е насочено към неща, различни от онези, които ти намираш за вълнуващи.

— Чисто е — обади се МеЛаан от вътрешността на стаята.

Уакс кимна на останалите да влязат първи — всички, освен него и Едуорн.

— Не се отдалечавайте от вратата — нареди им.

След като влязоха, пристъпи по-близо до чичо си.

— Заплашителен жест — каза Едуорн, като го огледа от глава до пети. — Отдели ни от останалите, Уаксилий. Опитваш се да ме сплашиш ли?

— Грижа ме е за хората в тази стая — отговори Уакс тихо. — Повече, отколкото чудовище като теб би могло да проумее, както подозирам.

— Смяташ ме за безчувствен? — попита Едуорн студено. — Опитах се да спася живота ти, Уаксилий. Застъпих се за теб пред Котерията. Имаше времена, когато те обичах като собствен син.

Уакс вдигна Възмездие отново.

— Когато приключим тук, ще ми дадеш имената им — каза. — На останалите от Котерията. Ще те върна в Елъндел, ако трябва и насила, и там ще дадеш показания.

— И си готов да прибегнеш до мъчения, за да ги получиш, сигурен съм.

— Аз спазвам законите.

— Които могат да бъдат променени — или заобиколени — според нуждите ти. Наричаш ме чудовище; мразиш ме, задето преследвам властта. А в същото време служиш на онези, които правят абсолютно същото. Сенатът? Той убива бавно децата на града ви с икономическата си политика.

Едуорн пристъпи напред — движение, заради което дулото на пистолета на Уаксилий се озова право до слепоочието му.

— Колкото по-дълго живееш, Уаксилий, толкова по-ясно ще съзнаваш, че съм прав. Разликата между добрите и злите хора не се състои в това на какво са готови — а само в това в името на какво са готови да го направят.

— Уаксилий? — обади се Мараси, застанала на вратата. — Трябва да видиш това.

Уакс стисна челюсти и усети как единият му клепач потрепва конвулсивно. Отдръпна дулото от главата на чичо си и махна с него към вратата.

Едуорн влезе с лежерна стъпка, а лулата му остави димна следа след него. Уакс го последва и влезе последен в самотната стая в центъра на подобния на крепост храм. Подиумът тук беше същият като нарисувания на стенописа в преддверието. Издигаше се в средата на сумрачното помещение, тесен и блестящ, със стълбище, което водеше към него. Върху му беше поставен малък квадратен пиедестал, увенчан с червено кадифе и златиста поставка, достойна за безценна реликва. Над подиума струеше мека бяла светлина — не синя като от лампите по стените, — и озаряваше пиедестала и поставката.

На която нямаше нищо.

Подът около подиума беше покрит с парчета стъкло. Уакс различи няколкото ъгъла; това бяха останките от квадратния стъклен похлупак, покривал онова, което някога беше съхранявано върху пиедестала.

Помещението беше потънало в тишина, подът беше заледен на места, а въздушното течение, проникнало през отворената врата, завихряше ситни прашинки. По стените нямаше други врати или пролуки.

— Изчезнали са — прошепна Уакс. — Някой ни е изпреварил.

26.

— Защо ме гледате всички? — попита Уейн.

— Инстинктивна реакция — каза Мараси.

Както тя, така и МеЛаан бяха насочили оръжията си към Едуорн.

Уакс се запъти към подиума внимателно. „Прилича на тронна зала“, помисли си разсеяно. Останалите понечиха да го последват, но той ги спря, като вдигна длан.

— Подредете се в редица след мен, и вървете така — нареди им, без да се обръща. — От двете страни има скрити ями, а онзи леко потънал участък ето там е със скрит механизъм, който освобождава скритото острие, което ще падне от тавана.

— Откъде знае? — попита Стерис, стиснала по-малкото си тефтерче в ръка.

— Уакс е познавач на всичко, с което може да се убие човек — поясни Уейн. — И всички още ме гледате. Покварата да го вземе — да не смятате, че съм успял да се промъкна тук някак си и да свия проклетото нещо?

— Не — призна Мараси. — Но някой го е направил. РеЛуур, кандрата?

— Не — каза Уакс, коленичи и заразглежда парчетата стъкло, пръснати около подиума. — Били са тук от доста време насам, ако се съди по прахта.

Нямаше начин кандрата да е минал по коридора отвън. Бяха останали твърде много незадействани капани, а около всички, които бяха задействани, лежаха трупове.

Кандрата сигурно беше направил снимките, след което предвидливо беше решил да се върне у дома, за да събере още от себеподобните си и да организира истинска експедиция. Кандра бяха безсмъртни; той нямаше да бърза излишно да влезе тук. По-скоро би планирал да прекара години в изучаване на храма и тайните му.

Кой, тогава?

Телсин го подмина и стъпи на подиума. Под краката ѝ изхрущя стъкло. Когато Уакс вдигна глава, видя, че стои пред празния пиедестал, зяпнала от ужас.

— Как? — промърмори.

МеЛаан поклати глава.

— Какво би направила ти, ако тайно беше решила да откраднеш съкровището? Да оставиш стаята зейнала, така че да разберат всички или да заредиш капаните отново и да се измъкнеш скришом?

„Не“, помисли си Уакс. Да презареди капаните? Не беше вероятно. Хвърли поглед на чичо си, който беше застинал с лулата в ръка, втренчен в пиедестала и явно кипящ от гняв. Явно беше изненадан.

Или пък беше просто преструвка? Възможно ли беше да е нагласил това, след като беше откраднал Оковите, за да го заблуди? Уакс избърса праха от едно парче стъкло, после го пусна и си избра едно по-голямо, от ъглите на похлупака. Огледа го изпитателно, после взе друго парче и го задели встрани.

— Какво разочарование — каза Едуорн.

Изглеждаше искрено обезпокоен.

„Не е бил той“, помисли си Уакс, докато обтягаше една от ресните на мъглопелерината си, за да измери с дължината му парчето стъкло. „Не, това ще е по-назад…“.

Изправи се, а думите на останалите заглъхнаха като далечен шум в ушите му, докато разглеждаше предполагаемото хранилище на Оковите на Скръбта. Малък, увенчан с кадифе пиедестал, замръзнал във времето.

— Предполагам, че няма какво повече да се направи — каза Едуорн. — Време е да приключваме, тогава.

Уакс се завъртя и мигновено насочи пистолета си. Не към Едуорн, а към сестра си.

Тя се втренчи в него с ръка, застинала в джоба. После бавно извади отвътре един пистолет. Откъде го беше взела? Той не можеше да го усети. Беше от алуминий.

— Телсин — проговори Уакс дрезгаво.

Едуорн нямаше да дойде тук без двоен агент на своя страна. Беше най-логично да е тя. Но… Покварата да го тръшне.

— Съжалявам, Уаксилий — каза тя.

— Не го прави — настоя той.

Поколеба се. Твърде дълго. Тя вдигна пистолета.

Той стреля. Тя направи същото. Неговият куршум се отклони по пътя си към нея, Тласнат аломантически. Но нейният — от алуминий — го улучи точно под шията.

Мараси действа, преди дори да има време да помисли. Пушката ѝ вече беше насочена към Костюма и тя стреля. Каквото и да се случваше, нямаше да навреди, ако той умреше.

За съжаление, нейният куршум също се отклони и не го улучи. Оръжието изхвърча назад от ръцете ѝ. Костюма ѝ се усмихна с вбесяващо спокойствие.

Застаналият пред пиедестала Уаксилий заекна назад. Бяха го улучили точно в основата на шията, до ключицата. Опита се да се задържи на крака, но Телсин го простреля втори път, в стомаха. Уаксилий се свлече на земята, търколи се по стълбите надолу към подножието на подиума и простена.

Едуорн беше аломант.

Телсин беше част от Котерията.

Мараси отново реагира, преди да осъзнае какво прави. Уейн беше скочил към Костюма, но той понесе удара на фехтоваческото бастунче, без да трепне, след което вдигна собствения си обкован с метал бастун и го Тласна в Уейн.

Уейн полетя към Мараси, а фехтоваческите му бастунчета изтракаха на пода. Изръмжа, когато се стовари на земята — в същия миг, когато Мараси се опита да се хвърли върху Костюма. Ако успееше да хване само него в сфера, Уейн може би щеше да може да…

Металният ѝ запас беше изчезнал. Уейн залитна зад нея, явно объркан в същата степен. Телсин беше хвърлила нещо между тях.

Малко метално кубче. Друга аломантична граната. Тя също беше аломант. В следващия момент подхвърли някаква торбичка към Костюма. Монети.

Уейн се окопити и скочи пак към Едуорн. Но той Тласна шепа монети. Уейн изруга и се сви, когато монетите се врязаха в тялото му. Мараси се втренчи ужасена в него. Някой изкрещя.

Шок. Не. Нямаше да се остави да изпадне в шок. Хвърли се върху Костюма, но той я запрати настрани с небрежен жест. Успя да стисне плата на ризата му за миг, докато падаше, но се изплъзна от пръстите ѝ. Главата ѝ се удари в камъните, когато се стовари на пода.

Макар и замаяна, успя да различи Уаксилий, който се изправи несигурно на крака. Залиташе, облян в кръв, докато Телсин стреляше отново. После се втурна напред: но не към вратата или към Костюма. Хукна към дъното на помещението, далеч от всичко. Натам нямаше нищо, освен ъгъла на стаята; щеше да се озове в капан…

Подът хлътна и Уаксилий пропадна в ямата.

Падналият наблизо Уейн се изправи на крака.

— Не му давай да се изправи! — извика Костюма, обстрелвайки Уейн с монети.

Застаналата върху подиума, Телсин стреля по Уейн. Не беше кой знае колко добър стрелец, но с обединени усилия, двамата с Едуорн успяха да улучат няколко пъти.

Но това не можеше да повали Уейн — не и докато имаше златния металоем. Направи неприличен жест с ръка и избяга през вратата, като се излекува от раните си почти веднага, след като го уцелиха.

Костюма изръмжа, а пушката на Телсин изщрака. Бяха ѝ свършили куршумите. Мараси се опита да хване Костюма за краката и да го спъне, но той я ритна в гърдите. Тя изръмжа, останала без дъх, и Костюма опря крак в гърлото ѝ.

— Уейн! — изкрещя Костюма. — Върни се или ще убия останалите!

Отговор не последва. Уейн явно се беше възползвал от възможността да избяга по коридора навън. Добре. Не ги беше изоставил; беше стигнал до напълно правилния извод, че щяха да имат по-добри шансове, ако той се измъкнеше.

— Ще го направя! — кресна Костюма. — Ще я убия!

— Мислиш ли, че му пука за това? — попита Телсин.

— Откровено казано, нямам представа — отговори Костюма.

Изчака малко, за да види дали Уейн ще отговори, после въздъхна и свали крака си от шията на Мараси.

Все още задъхана и замаяна, тя обмисли положението. МеЛаан се гърчеше на пода. Кога се беше случило това? Алик и Стерис стояха като вкаменени с широко отворени очи. Всичко се беше случило само за секунди. Преди няколко години Мараси би реагирала точно като тях — щеше да се вцепени от объркване. Част от нея се впечатли от факта, че беше преминала към действие така бързо.

Но не беше задобряла достатъчно. Едуорн забеляза пушката ѝ и я изтръгна от ръцете ѝ.

— Върви — нареди ѝ, като посочи с дулото на Мараси да пропълзи при Стерис и Алик, за да може да ги пази едновременно.

Тя се опита да измисли нещо — но какво? Металните ѝ запаси бяха изчезнали, а важността на онова, което току-що се беше случило, едва сега попиваше напълно в ума ѝ.

Уаксилий може би кървеше до смърт на дъното на онази яма. Уейн беше избягал, но нямаше хроносплав. МеЛаан лежеше на земята.

Май щеше да се наложи да предприеме нещо сама.

— Моля — настоя Алик и стисна Мараси за ръката, когато се приближи до него. — Моля.

Беше изпаднал в паника, но тя не можеше да го вини. Беше видял как Уаксилий, мъжът, когото боготвореше, пада в боя — и отново се беше озовал в ръцете на Костюма. Стерис присви очи към Телсин.

Уаксилий беше прозрял истината, но твърде късно. Не я беше претърсил и се беше поколебал, вместо да стреля по нея веднага. Независимо от интелигентността си, той не можеше да разсъждава съвсем трезво, когато опреше до Костюма и Телсин. Открай време беше така.

„Не че ти се справи по-добре“, каза си Мараси.

Телсин слезе спокойно по стълбите, вдигнала пистолета пред себе си.

— Нещата доста се оплескаха.

— Оплескаха ли? Струва ми се, че минаха доста добре.

— Оставих Уаксилий да избяга.

— Улучи го три пъти — напомни ѝ Едуорн. — Може да се смята за мъртъв.

— Наистина ли би го оставил просто така?

Едуорн въздъхна.

— Не.

Телсин кимна. Изражението ѝ остана хладнокръвно, докато вадеше ножа от джоба си и коленичеше до МеЛаан. Заби острието в кандрата до дръжката. Стерис извика и направи крачка към тях.

— Какво ѝ направихте? — попита Мараси.

Не отговориха, но тя подозираше каква е истината. Съществуваха течности, които бяха в състояние да парализират кандра, ако бъдеха инжектирани в нея. Освен това ги караха постепенно да губят формата си. Действаха временно, но Мараси предполагаше, че докато се беше съсредоточила върху Костюма, Телсин беше успяла някак си да използва такава срещу МеЛаан. Множеството счупвания в ръцете и краката ѝ означаваха, че не бе имало начин да се защити с бой.

Телсин се залови на работа с ножа, и един ужасяващ миг по-късно, единият клин на МеЛаан вече беше в ръката ѝ. Тя го скъта в джоба си и продължи с ножа. Костюма се приближи към Мараси и тя забеляза как през скъсаната му риза проблясва метал — точно между две от ребрата. Не голям клин, като онзи на Железните очи. Нещо по-деликатно.

Не просто бяха експериментирали с хемалургия — бяха използвали клинове, за да придобият силата ѝ.

Телсин най-после успя да извади втория клин от клетата МеЛаан и прибра и него в джоба си. Кандрата се разтопи — купчина зеленикавокафява плът и мускули, останали без опора, която бавно изтичаше през дрехите ѝ и разкриваше все повече и повече от костите ѝ, докато черепът ѝ от зелен кристал не остана напълно гол, невиждащо втренчен в тавана.

Телсин посочи към ямата, в която беше паднал Уаксилий.

— Иди да го намериш.

— Аз ли? — попита Костюма. — Доста по-добра идея би било да изчакаме, докато дойдат…

— Никакво чакане — прекъсна го Телсин. — Ти го познаваш най-добре. Намери го и го убий. Със сигурност е още жив. Виждала съм скали, които не могат да се мерят по издръжливост с брат ми.

Костюма въздъхна пак, но този път кимна, размени си оръжието с Телсин, за да може да използва алуминиевия пистолет, и го презареди. После се запъти към ямата. Мараси хвърли поглед на Телсин, която наблюдаваше останките на МеЛаан, стиснала пушката в готовност.

Поколеба се дали да я нападне. Костюма ѝ се подчиняваше. Тя не беше просто член на Котерията; имаше по-високо положение дори от чичото на Уаксилий. И явно беше аломант — начинът, по който беше използвала аломантичната граната, го доказваше.

Костюма се спусна в ямата с помощта на едно въже. Малко по-късно, Мараси дочу стъпки от коридора отвън и скоро в помещението нахлу тълпа войници със същите униформи като на онези в склада.

— Ниският — попита ги Телсин напрегнато. — Уейн. Забелязахте ли го?

— Сър? — откликна един от войниците. — Не, не сме го виждали.

— Проклятие — каза Телсин. — Къде се е шмугнал онзи плъх? Отделете възможно най-много хора и започвайте да претърсвате коридора и полето извън храма. Той е извънредно опасен, особено ако му е останала още някоя стъкленица хроносплав.

Мараси се обърна към Стерис, която още стоеше като вцепенена и се взираше с широко отворени очи в ямата, където Уаксилий беше пропаднал. Алик продължаваше да стиска Мараси за ръката, а иззад маската се виждаха само очите му.

— Ще ни измъкна оттук — прошепна им.

Някак си.

27.

„Ще ни издаде… Знаеш, че ще го направи.“

Уакс се завъртя по гръб и погледна нагоре. Мрак. Ямата криволичеше по пътя надолу — спомняше си как се удари в една от извивките, преди накрая да се озове тук.

Покварата да го вземе… Как беше възможно да му се вие свят при условие, че и без това не виждаше нищо? Опипа колана си и откри едно шишенце метал, което успя да изпие, за да попълни запасите си.

„Идваш ли? Естествено, че не. Никога не би рискувал да си навлечеш неприятности.“

Не. Всъщност можеше да различи нещо. Една-единствена свещ, поставена в средата на тъмна стая. Примигна, но тя вече беше изчезнала. Видение от миналото. Спомен…

„Светлина в тъмна стая. Оставена, за да отвлече вниманието ми…“

Това всъщност беше предназначението на подиума горе. Оковите никога не се бяха намирали тук. Хората, които бяха построили мястото, бяха оставили горе парчетата стъкло, празния пиедестал и подиума — всичко това беше измама. Но бяха допуснали грешка.

Стъкленият похлупак, който бяха счупили, беше прекалено голям да се побере на пиедестала.

„Свещ в тъмна стая…“, помисли си пак Уакс.

Това означаваше, че Оковите бяха някъде другаде. Примигна и тъй като очите му бавно привикваха към мрака, му се стори, че действително може да различи една светлинка.

Не се намираше на дъното на някоя тясна яма. Дупката го беше стоварила на друго място. Претърколи се и се повдигна на колене, после опипа стомаха си. Кръв. Бяха го ранили зле — куршумът беше минал право през него, ако се съдеше по мократа вадичка, която се стичаше по задната страна на бедрото му. Бяха го улучили и в крака, но това нямаше значение. Така или иначе беше счупил същия крак при падането току-що.

Раната до шията му беше най-тежка. Разбираше това, без да има нужда да я докосва — от начина, по който работеше тялото му, от начина, по който постепенно спираше да усеща някои части от него, по факта, че някои мускули отказваха да работят, както трябва.

Светлината. Синя и мека. Не беше свещ, а една от вградените лампи, които светеха в стените на постройката. Пропълзя към нея, като влачеше счупения си крак по камъните, а по лицето му се стичаше пот и се смесваше с капките кръв, които капеха по земята.

— Хармония — прошепна той. — Хармония.

Никакъв отговор. Сега беше решил да се моли, така ли? Ами омразата му?

За известно време целият свят се сведе до светлинката пред него. Може да беше изминал час, откакто беше започнал да пълзи, а може би — само минута. Когато я наближи, различи стражи сред сенките. Хора, насядали пред светлината, хвърляха дълги сенки в помещението. Таванът беше нисък, съвсем малко по-висок от изправен човек. Затова… Затова на хората им се налагаше да седят…

„Съсредоточи се!“, заповяда си и разпали метал. По стражите също имаше метал. И… да, една друга бледа линия, която сочеше към едно място на пода малко по-напред. Друг капан.

Разпаленият метал проясни ума му и му помогна да се фокусира. Загуба на кръв. Скоро щеше да загуби съзнание. И все пак сега, когато беше дошъл поне малко на себе си, видя какво всъщност представляваха стражите. Трупове. Някак си останали в седнало положение, наметнати с топли дрехи. Подмина първата редица и се вгледа в замръзналите лица, съсухрени от времето, но въпреки това забележително добре съхранени. Всеки от хората държеше по една маска в скута си. Седяха, подредени в четири концентрични кръга, обърнати към светлината пред него.

Тук бяха умрели онези, които бяха построили това място. Как, тогава… Как се беше разбрало за ключа…

Уакс продължи да пълзи сред мъртъвците, замръзнали, въпреки дебелите си дрехи. Можеше да си ги представи как седят тук в очакване на края, докато топлината от металоемите им бавно се е изчерпвала. Студът, който бавно се е прокрадвал към тях — така, както нощта след залеза на слънцето; една окончателна, всепроникваща тъмнина.

А пред него — друг пиедестал. По-малък, издълбан от бял камък. Простата светлинка, която грееше на върха му, озаряваше чифт метални гривни. Тук не се виждаха никакви грандиозни украси или помпозност — само мълчаливото почитание на мъртвите.

Иззад гърба му долетя звук — стържене на ботуши по камъка; в следващия миг, в помещението нахлуха лъчи ярка светлина.

— Уаксилий? — чу той гласа на Едуорн.

Уакс се притаи, свит на земята.

— Знам, че си тук, синко — каза Едуорн. — Доста обилна следа от кръв оставяш. Няма как да не разбираш, че всичко вече свърши.

„Вече е аломант“, помисли си Уакс, като си спомни какво беше направил чичо му с пушката на Мараси. Сега носеше пистолет — алуминиевият, който беше използвала Телсин.

Телсин… Откога работеше тя за тях? Мразеше факта, че се беше досетил; мразеше факта, че първият му инстинкт — макар и верен — беше да насочи оръжието си към единствената си сестра. Просто беше прекалено логично. Уейн беше бутнал раницата извън летящото корабче по нейна вина. Тя беше убила мъжа в склада, точно преди да проговори — и, може би, да я издаде с думите, с които се готвеше да се обърне към нея.

Костюма не би… Не би дошъл в храма с тях, освен ако нямаше скрито предимство…

Трябваше да се съсредоточи. Едуорн наближаваше. Уакс се изкуши да Тласне куршум към него, но се сдържа. Едуорн вдигна фенера, който носеше, огря още по-ярко широката пустота и се огледа бавно наоколо. Явно още не беше забелязал Уакс, а и по телата имаше метал, така че нямаше да може да го открие по аломантичните линии. Кървавата следа, обаче, скоро щеше да го издаде.

И все пак, той продължи да чака, свит зад редицата фигури в имитация на техните сгърбени пози.

„Трябва да се добера до гривните…“

Чичо му щеше да го застреля, преди да се добере до тях. Ако изобщо успееше да измине разстоянието, без да загуби съзнание.

— Наистина, се опитах да те защитя — продължи Костюма.

— Какво си направил със сестра ми? — попита Уакс, а гласът му отекна сред мрака.

Костюма се усмихна и тръгна напред, оглеждайки внимателно труповете. Ако успееше да го примами по-наблизо…

— Нищо не съм ѝ направил — каза Едуорн. — Синко, тя привлече мен за каузата.

— Лъжеш — изсъска Уакс.

— Светът умира, Уаксилий! — каза Едуорн. — Казах ти, че скоро ще се роди един нов свят — свят, където няма място за хората като теб.

— Мога да намеря мястото си сред света на въздушните кораби.

— Не това имам предвид — отвърна Костюма. — Говоря за тайните, Уаксилий. За света, където констаблите съществуват, само за да карат хората да се чувстват по-спокойни. Това ще бъде свят на сенките, на скритата власт. Промяната вече е в ход. Онези, които господстват днес, не са хората, които се усмихват и държат речи пред тълпите.

Едуорн заобиколи един труп и проследи дирите на Уакс с поглед. Само още няколко крачки.

— Времето на кралете отмина — продължи. — Дните на всесилните герои, които хората обожествяват, са преброени, а с тях си отива и правото на аломантите върху мощта им. Човешките дарби вече няма да зависят от капризите на съдбата. Ще бъдат удостоени с тях онези, които ги заслужават. Онези, които могат да ги използват.

Той понечи да направи още една крачка, но се поколеба, свел поглед. После се ухили широко и отстъпи назад, а сърцето на Уакс падна в петите.

— Опитваш се да ме примамиш в капан, значи? Ама че недообмислен план, Уаксилий — каза той и изви шия нагоре. — Явно целият онзи участък на тавана е направен така, че да пропадне, ако стъпя там. Ти също ще попаднеш под него.

Едуорн се обърна и погледна право натам, където се беше скрил племенникът му.

Уакс вдигна глава.

— Би си струвало.

Още носеше пушката си, но се съмняваше, че му е останала сила да я използва. Вместо това коленичи и протегна окървавена длан, в която стискаше един куршум.

— Да проверим ли колко те бива, чичо?

Дуел. Може би щеше да спечели, ако го предизвикаше на дуел.

Едуорн го изгледа за момент, после поклати глава.

— Не, не мисля.

После стъпи на плочката на механизма и задейства капана.

Телсин подкара Мараси и останалите извън храма. Щом излязоха, протегна ръка към китката на Мараси и откъсна медальона, привързан там.

Мараси си пое рязко дъх и се вкопчи в чантата си, когато студът я нападна като ято насекоми и загриза ожесточено по всеки сантиметър гола кожа. Роклята ѝ внезапно ѝ се стори като непотребен, тънък парцал. Все едно изобщо не беше облечена. Телсин направи същото със Стерис, и накрая протегна пръсти към ръката на Алик.

— Моля те — намеси се Мараси. — Той…

Телсин хвана медальона. Алик се опита да се отдръпне, но един от стражите го удари през лицето, като спука маската му и го накара да се строполи на заснежените камъни. Стражът се пресегна и откъсна медальона му. Алик изсъска от болка и се сви на студената земя.

Полето пред храма кипеше от оживена дейност. Брезентът на палатките плющеше на вятъра, а хората на Телсин обикаляха насам-натам около летящия кораб на Ловците. Група мъже с маски бяха отведени насила през полето към една особено просторна палатка. Значи другарите на Алик още бяха живи.

Мъж, облякъл червена униформа под дебелото си палто, се изкачи по стълбите.

— Мадам Закономерност — обърна се той към Телсин, когато стигна до върха, — смятаме, че открихме местоположението на оръжието.

— Оковите? — попита Мараси.

Телсин я изгледа развеселено.

— Оковите бяха просто вероятност. Много обещаваща и любопитна, да, и не отричам разочарованието си. Айрич ще остане особено недоволен, когато разбере. Но не дойдохме заради тях.

„Въздушният кораб“, даде си сметка Мараси и се обърна към него. „С бомбата, предназначена да унищожи храма.“

Бомба, която така и не беше използвана. Около големия кораб обикаляха мнозина от хората на Телсин и явно го проучваха. Заради него бяха дошли Костюма и останалите.

Мараси направи крачка напред, но един от пазачите я хвана, а друг бръкна в чантата ѝ, за да провери дали не носи нещо опасно. Трети изби тефтера на Стерис от ръцете ѝ и се захвана да я претърсва, без да се церемони излишно.

— Въпреки суровия климат, корабът е в добро състояние, Закономерност — съобщи войникът на Телсин, докато Мараси наблюдаваше безпомощно. — За разлика от другия, не е корабокруширал.

— Отлично — каза Телсин. — Да видим дали в него е останало нещо от метала-гориво.

Запъти се надолу по стълбите, защитавана от лютия студ благодарение на медальона на китката си. В сравнение с мъжете в пълна зимна униформа, тя приличаше на безплътен дух с изящната си, въздушна рокля. Спря посред път, поколеба се за миг и се обърна към Мараси и останалите.

— Претърсете ги внимателно — заповяда тя на мъжете. — Долових малко количество метал у по-възрастната, но вече не го усещам. Тефтерът ѝ трябва да има метални скоби в подвързията. Не вярвам, че имат алуминиеви оръжия — като се изключи пистолета, който носеше Уаксилий. Така или иначе, не ги изпускайте от очи. Те са застраховката ни срещу ниския — който още е някъде тук.

Таванът пропадна върху тях.

Уакс изкрещя и се хвърли към пиедестала с двете гривни. Костюма предприе нещо различно — Тласна се от тях и отскочи назад, далеч от падащите парчета.

Камъните се стовариха върху Уакс като свирепи юмруци и го притиснаха към земята. Усети как костите му изхрущяват. Той се опита да си поеме дъх дрезгаво, но дробовете му се напълниха с прах.

Разбра колко тежко е положението, когато болката отшумя. Докато прашинките бавно се слягаха, установи, че не може да движи тялото си изобщо. Чувстваше как някаква тежест притиска гърба му, докато лежеше, извърнал глава на една страна. Една от дланите му беше увиснала пред очите му; пръстите ѝ бяха смазани. Не ги усещаше. Не усещаше нищо. Само лицето си. Достатъчно, за да усети сълзите на болка и срам, които се стичаха по бузите му.

„Стомана.“ Опита се да разпали.

Усети я съвсем мъничко — топлина, която се превърна в единственото нещо, което можеше да усети.

Купчина каменни отломки встрани от него се размърда с тракане. Секунда по-късно от нея се показа Костюма. Раната на ръката му се излекува пред очите на Уаксилий. Отръска се от праха и се обърна към Уакс.

— Проблемът на хемалургията са ограниченията ѝ — каза. — Ако убиеш някого и си присвоиш Металните му способности, ще наследиш дарбата му по-слаба, отколкото е била у него. Знаеше ли това? И нещо повече — ако използваш твърде много клинове, ставаш податлив на… намесата на Хармония. Ако се съди по историите, които се разказват, ставаш податлив на влиянието даже на всеки Усмирител или Размирител с достатъчно талант.

Поклати глава и продължи:

— Дарбите ми се ограничават до три — макар и да открихме начин да отслабим нечии сили, докато ние самите се захранваме от тях.

Хвърли поглед на гривните.

— Но ако има начин да придобием още способности и да се освободим от властта на Хармония… Е, това вече би било нещо. Напълно разбирам защо Телсин жадува за това така силно.

Обърна гръб на Уакс и закрачи между замръзналите трупове на мъжете с маските, които се показваха сред падналите камъни. Голяма част бяха притиснати под блоковете. Други сякаш дори се бяха раздробили на парчета.

Костюма пристъпи пред пиедестала и обяви:

— Съзри, Уаксилий. Днес е денят, в който ще се превърна в бог.

Уакс се опита да извика, но в дробовете му нямаше достатъчно въздух. Опита се да се измъкне изпод скалите, но тялото му отказваше да го слуша. Умираше. Макар вярната му стомана да продължаваше да гори в него, той умираше.

Не. Вече беше мъртъв. Просто тялото му още не го беше осъзнало напълно.

Костюма взе гривните в ръце. Уакс завъртя глава, доколкото му позволяваше положението, за да го погледне. Брадатият мъж се усмихна широко в очакване.

Нищо не се случи.

Костюма смръщи вежди и напрегна сили, а лицето му потъмня. После огледа гривните по-внимателно от всички страни. Сложи си ги.

Така и не се случи нищо.

— Запасите им са изчерпани — каза той с погнуса. — След всички тези премеждия, да ги намерим празни, лишени от способности. Колко жалко, наистина.

Въздъхна, приближи се към Уакс и извади алуминиевия пистолет от джоба си.

— Не се съмнявам, че учените на Айрич ще успеят да разгадаят как са били създадени. Отнеси тази мисъл със себе си във вечния покой, Уаксилий. И здрависай Железни очи вместо мен. Възнамерявам никога да не се срещам с него.

Притисна дулото на пистолета към челото на Уакс.

А миг по-късно, нещо се блъсна в него. Костюма изкрещя и се сборичка с нападателя. Отекна изстрел от алуминиевия пистолет. Костюма изруга. Дочу се тропот.

В следващия момент, пред очите на Уакс изникна физиономията на Уейн. Той коленичи до него и го огледа с ужасено изражение.

— Уейн — изграчи дрезгаво Уакс. — Как…

— А, нищо работа — отвърна другарят му. — Подхлъзнах се и паднах по една от онея ями. Само дето точно оная имаше шипове на дъното, за съжаление. Но успях да се излекувам и да се покатеря навън, след като войниците отминаха, а след това паднах тук. Определено си избрал по-хубава яма от мен.

— Костюма…

— Избяга — каза Уейн. — Не искаше битка с мен. Не и докато мога да се излекувам. Голям е страхливец…

Той млъкна, втренчен в притиснатото под скалите тяло на Уакс.

— Не…

— Намери Стерис и Мараси — прекъсна го Уакс. — Помогни им да избягат.

— Уакс — поклати глава Уейн. — Не. Не. Няма да се справя без теб.

— Напротив, ще се справиш. Бий се.

— Не за това става дума — каза Уейн. — А за всичко останало. За живота след това. Ще… ще те измъкнем оттук.

Той потри очи с юмруци и погледна към едрия камък върху Уакс, а после — към локвата кръв, която бавно се разширяваше около него.

После се отпусна на пода и прокара длани през косата си с разширени очи, сякаш беше изпаднал в шок. Уакс се опита да го подкани да тръгва, но устните му не можаха да помръднат.

Не му достигаха сили.

Мараси се беше сгушила на ледената земя до Стерис и Алик, заобиколена от въоръжените войници, които претърсваха вещите им. Все още цареше нощ, но изгревът скоро щеше да дойде.

На нейно място Уаксилий вече щеше да е открил начин да се измъкнат оттук.

„Спри да се сравняваш с него“, помисли си тя. „Нима е чудно, че си все в сянката му, когато и сама така се виждаш?“

Трябваше да преодолее някак това препятствие. През главата ѝ вече бяха минали поне десет плана, всеки от които — глупав. Чантата ѝ още беше у застаналия наблизо войник.

Клинът на РеЛуур. Може би още беше вътре. Тъй като имаше хемалургическа Дарба, възможно беше да не е забележим за един аломант, който търсеше да открие металите по нея. Войникът изсипа съдържанието на чантата ѝ върху ледените камъни.

Клинът го нямаше. Вместо това, заедно с тетрадките и кърпичките ѝ, навън се изтърколи парче метал, голямо колкото дланта ѝ. Алуминиевият връх на копието?

„Уейн, ще те…“, помисли си тя и стисна зъби ядно. Кога беше успял да размени клина с това? Пак с неговите изпълнения!

— Вече претърсих чантата — обади се друг от войниците. — Няма оръжия.

— А какво е това, тогава? — попита първият и вдигна оформеното като клин парче алуминий.

Вторият войник изпръхтя.

— Опитай само да убиеш някого с това. Върхът е прекалено тъп.

Мараси посърна. Чувстваше се така глупаво. Дори клинът да беше у нея, какво можеше да направи? Нямаше как да надвие въоръжените пазачи.

Какво, тогава, можеше да направи?

От небето падна нечия фигура и се приземи на камъните до нея. Мараси веднага застана нащрек — това трябва да беше Уаксилий. Оказа се, обаче, че беше Костюма — с пистолет в ръка и дрехи, окъсани и покрити с прах. Войниците му отдадоха чест, а онзи, който държеше чантата ѝ, пусна както нея, така и парчето метал. Едно от стъклените ѝ бурканчета грим се търкулна настрани.

Горкият Алик се беше свил до Стерис. Беше спрял да трепери, а кожата му беше посиняла. Стерис срещна погледа на Мараси с изражение на примирение.

Костюма мина покрай тях. Изглеждаше далеч по-заплашително така, когато се спускаше от небето с помощта на аломантичните си способности, отколкото когато се беше загърнал с дебелото палто, свит срещу мразовития вятър на стълбите пред храма.

— Брат ми мъртъв ли е? — обърна се към него Телсин, която тъкмо разговаряше с неколцина инженери.

— Да — отговори Костюма. — Макар че ниският се показа.

— Уби ли го?

— Оставих го да се занимава с друго — каза Костюма. — Предположих, че ще искаш да видиш какво открих възможно най-скоро.

Той вдигна високо нещо, което проблесна на мощните лампи, които хората му бяха подредили наоколо. Две сребристи гривни, всяка от които беше достатъчно дълга да покрие цялата предмишница.

— Долу имаше скрита зала, Закономерност. И почакай само да разбереш каква тайна пазеше в себе си тя…

Телсин разбута учените и побърза да се приближи до него. Пое гривните в ръце с благоговейно изражение.

— Не работят — отбеляза Едуорн.

— Какво искаш да кажеш?

— Свойствата им са изчерпани, струва ми се. Нямат останали запаси.

— Но те удостояват носителя си и с аломантични способности — каза Телсин, сложи си ги и махна на един от стражите, който ѝ подхвърли шишенце с метал.

Тя го пресуши на един дъх.

— Е? — попита Костюма.

— Нищо.

„Фалшификат“, помисли си Мараси. Също като стъкления похлупак и празния пиедестал… Да, те също бяха такива. Вече разбираше защо Уаксилий беше започнал да ги мери.

Уаксилий. Възможно ли беше наистина да е…

Не. Какво можеше да стори? Не можеше да се бие. Но можеше да мисли. Тези Окови бяха фалшиви. Още едно средство за отвличане на вниманието, което да обърка натрапниците.

Къде, тогава, бяха истинските?

Свещи в тъмна стая.

„Поредния фалшификат“, каза си Уакс през пелената, която се спускаше над ума му. „Тези гривни бяха прекалено съвършени, точно като в легендите. Били са оставени тук, за да ни заблудят.“

Също като символите на стария враг на Уакс, нарисувани на вратата на имението. Предназначението им беше само да го разсеят. Да го забавят.

„Това място е било построено за Лорд-Владетеля“, помисли си Уакс. „Капаните… Капаните са глупава идея. Ами ако някой от тях наистина го нарани? Всичко това трябва да е фалшиво.“

И какво от това? Значи имаше друг храм? Или може би наистина ги бяха скрили в някоя пещера?

Вече едва виждаше. Уейн го държеше за ръката, а по лицето му се стичаха сълзи. Пред очите му се стелеше мрак. Студът… поглъщаше всичко… като тъмнина…

„Не“, помисли си Уакс. „Няма как да бъдат другаде. Трябва да са били оставени там, където той да може да ги открие пак. Да разпознае мястото…“

Наистина.

Наистина бяха тук!

Уакс си пое дрезгаво дъх и се опита да оформи думите с устни, разширил очи напрегнато. Уейн стисна ръката му така, че кокалчетата на юмрука му побеляха.

Уакс не можа да го усети.

Тъмнината го обгърна и той умря.

28.

Уакс замря.

Уейн остави ръката му да се отпусне безжизнено. Искаше просто да си остане да седи тук. Втренчен в нищото, също като мъжете, насядали до тях — онези, които не бяха смачкани от камъните. Да си седи, докато самият той не се превърне в нищо.

Имаше само един човек в целия му живот, който беше повярвал в него. Само един, който му беше простил, който го беше насърчил. На Уейн не му пукаше, ако ще цялото човечество да изтлееше до пепел — с изключение на Уакс. И без това ги мразеше.

Но… Какво би казал Уакс за това?

„Изостави ме, копелето“, помисли си Уейн и обърса очи. В този момент ненавиждаше и Уаксилий. Но дори сега, любовта му все пак беше по-силна, отколкото омразата. Изръмжа и се изправи несигурно на крака. Нямаше никакви оръжия; беше изпуснал фехтоваческите си бастунчета горе.

Втренчи се в тялото на Уакс, после коленичи и опипа крака му. Намери нещо, и го издърпа от мястото му. Пушката.

Ръцете му веднага се разтрепериха.

— Спрете веднага — изсъска им. — Стига вече с това.

Запъна ударника на пушката и тръгна да търси изход от залата.

„Целият храм е просто примамка“, помисли си Мараси, докато трепереше на мразовития вятър. „Къде, тогава, са истинските Окови?“

Това място беше построено за Лорд-Владетеля, когото очакваха да се завърне, за да вземе оръжието си. Къде, тогава, биха оставили това оръжие?

„Той трябва да е знаел как изглежда“, каза си тя. „Той го е създал. Ние смятаме, че има формата на чифт гривни, но няма откъде да бъдем сигурни в това. Всъщност, би могло да изглежда всякак.“

Това би била хитра стратегия, ако искаш да създадеш мощно оръжие. За да проработят металоемите, беше необходимо да знаеш как да ги задействаш. Можеш да се защитиш, като запазиш в тайна истинския им вид — така, че да може да ги открие само онзи, който знае какво търси.

В такъв случай, хората, които бяха построили този храм, сигурно бяха оставили оръжието на такова място, че Лорд-Владетеля да го забележи, но всеки друг да го подмине, без да подозира и да навлезе навътре сред капаните, ямите и фалшивите съкровища — мерки, предприети или за да убият натрапниците, или за да ги оставят с грешното впечатление, че са успели да ограбят храма.

Къде, тогава, беше оръжието? На прага, под скулптурата на самия Суверен, в собствената му ръка. Мараси се сепна и се огледа наоколо, отчаяно търсейки големия връх на копието.

Той лежеше точно до нея, където войникът го беше захвърлил. Уаксилий го беше сметнал за алуминиев, защото не беше усетил метала, но не го беше разгледал достатъчно внимателно.

Ако беше, щеше да забележи, че е направен от няколко метала, чиито ивици се преплитаха — като вълните по острието на някой меч. Той не можеше да го Тласне, но не защото беше от алуминий.

А защото беше металоем, който съхраняваше в себе си повече мощ, отколкото някога бяха виждали.

Всичко около Уакс се разми до неясни петна. Пещерата, отломките от тавана, самата земя — всичко се превърна в мъгла. Но някак си беше стъпил върху нея.

— Какво е да бъдеш Бог, Уаксилий? — попита Хармония.

— Не мисля, че мога да отговоря на този въпрос.

— Самият аз също не смятах, че ще трябва да го направя — каза Хармония. — Но явно съм принуден. Ти би искал да се намеся, за да предотвратя убийствата на невинните хора. Бих могъл да го направя. Обмислял съм го. А ако попречех на всички? Какво, тогава? Трябва ли да попреча и на нараняванията, на осакатяването?

— Разбира се — отговори Уакс.

— А кога да спра, Уаксилий? Да предотвратя ли всички рани, или само онези, умишлено нанесени от зли хора? Да попреча ли да заспи човекът, който е на път да бутне неволно свещта и да подпали къщата си? Да застана ли на пътя на абсолютно всяка беда, която би могла да сполети хората?

— Може би.

— А щом постигнат света, в който никой никога не бива наранен, удовлетворени ли ще бъдат хората? Ще спрат ли да отправят молитви към мен и да искат още? Ще продължат ли някои от тях да проклинат и да плюят, когато чуят името ми, защото са бедни, докато други тънат в богатства? Да предотвратя ли и това, като направя всички еднакви, Уаксилий?

— Няма да се оставя да ме хванеш в този капан — каза Уакс. — Ти си Бог, не аз. Можеш да определиш границата и да попречиш на най-лошото. Ти си онзи, който може да открие къде свършва предотвратяването на най-лошото и започва намесата в свободния ни живот.

Светлината пред него изведнъж се разпростря настрани и Уакс осъзна, че са заобиколили една планета. Бяха далеч над нея и току-що бяха прекосили границата на мрака и излезли на слънчевата светлина, която му разкри света под краката му, окъпан в хладна, тиха светлина.

Отвъд планетата се спускаше алена пелена. Обгръщаше целия свят, притискаше го. Уакс усещаше как го задушава — непоносима смесица от ужас и разруха.

— Може би вече съм направил точно онова, което предлагаш ти — каза тихо Хармония. — Не го разбираш, защото най-лошото не може да достигне до теб.

— Какво е то? — попита Уакс, който още се опитваше да обгърне с поглед безбрежното червено море. То сякаш прииждаше навътре, но той успяваше да различи още нещо — тънка ивица светлина, като сфера, обхванала света, — която му пречеше.

— Символичен образ — обясни Хармония. — Доста елементарна метафора, може би.

Обърна се към Уакс и се усмихна като баща на впечатленото си дете.

— Разговорът ни не е приключил — каза Уакс. — Ти я остави да умре. Остави ме да я убия.

— А колко още ще мразиш себе си заради това? — попита меко Хармония.

Уакс стисна зъби, но не успя да потисне тръпките, които го побиха целия. Изживяваше го отново, виждаше я как умира в ръцете му. С ясното съзнание, че я е погубил той.

Тази омраза вреше в него. Омраза към Хармония. Омраза към света.

И да. Омраза към самия себе си.

— Защо? — попита Уакс.

— Защото ти така настоя.

— Не съм!

— Напротив. Част от теб го желаеше. Краен резултат, който мога да видя. Един от многото възможни Уаксилиуми — също толкова теб, колкото и самия ти, но който още не се е случил. Познай себе си, Уаксилий. Щеше ли да предпочетеш да я убие друг? Някой, когото тя не познаваше?

— Не — прошепна той.

— Щеше ли да предпочетеш тя да продължи да живее като робиня на собствения си ум? Покварена от онзи проклет клин, който щеше да остави белега си върху нея завинаги, дори да беше заменен?

— Не — отговори той.

Плачеше.

— А ако беше знаел, че никога няма да можеш да натиснеш спусъка, ако не беше сляп за истината? — попита Хармония, поставил длан над очите му. — Ако знаеше какво щеше да ти причини истината — че щеше да те спре и да я обрече на вечна лудост, какво щеше да поискаш от мен?

— Не ми казвай — прошепна Уакс, стиснал клепачи.

Тишината се разпростря сякаш безкрайно.

— Съжалявам за болката ти — каза Хармония с мек глас. — Съжалявам за онова, което направи; за онова, което трябваше да направим. Но не съжалявам, задето те накарах да направиш онова, което беше нужно.

Уакс отвори очи.

— А когато спра сам себе си и се въздържа да не помогна на онези долу — каза Хармония, — онова, което ме възпира да го направя, е доверието, което имам на хората да се справят сами.

Той погледна към алената пелена и допълни:

— И защото има други проблеми, с които да се справям.

— Не ми каза какво е това.

— Защото не зная какво е.

— Това… ме плаши.

Хармония го погледна.

— Така би трябвало.

Далеч под тях, на един от континентите, блещукаше мъничка искра. Уакс примигна. Беше я забелязал, независимо от огромното разстояние.

— Какво беше това? — попита.

Хармония се усмихна.

— Доверие.

Мараси стисна върха на копието с две ръце.

И почерпи от всичко.

В нея нахлу мощ и я разпали отвътре като пламъците на самия пъкъл. Снежинките увиснаха неподвижно във въздуха. Тя се изправи, протегна ръка към колана на единия войник и взе едно от шишенцата му с метал. После взе и останалите, по няколко от всеки страж, и ги изпи. Черпеше от металоема сила, която ѝ позволяваше да се движи така бързо, че когато вдигна ръка, за миг видя вакуума, останал във въздуха след нея. Усмихна се.

После разпали металите си. Всичките.

В този единствен съвършен момент, тя усети как се променя, как се разраства. Усети как мощта на самия Лорд-Владетел, съхранена в Оковите на Скръбта — върха на копието, което стискаше в пръсти, — се разлива в нея като гигантска вълна, и ѝ се стори, че ще се пръсне. Сякаш цял океан от светлина изведнъж преля във вените и артериите ѝ.

От нея се разпростря взрив от сини линии — отначало сочеха металите наоколо, но после станаха все повече, промениха се, еволюираха. Виждаше абсолютно всичко, осветено в синьо. Вече нямаше хора или предмети — само сборни точки на енергия. Металите сияеха ярко, сякаш бяха портали към някое различно измерение. Концентрирана материя, която ѝ предоставяше път към силата.

Изразходваше резервите със стъписваща бързина. Забави скоростта си и по някаква причина хората до нея подскочиха, притиснали длани към ушите си. Тя наклони глава съсредоточено, после ТЛАСНА.

Тласъкът отхвърли войниците на поне петнадесет метра назад. Срещу нея останаха само Костюма и Телсин, които я изгледаха с ужасени изражения. Изглеждаха ѝ като силуети от блестяща енергия, но ги позна. В тях имаше клинове.

Удобно. Клиновете не поддаваха лесно на Тласкане, но това изобщо не я притесняваше сега. Вдигна длан и запрати и двамата назад с помощта на същите тези метали, с които бяха пробили плътта си.

Войниците наоколо стиснаха оръжията и се обърнаха към нея. Тя ги отхвърли назад и се издигна във въздуха, като се Оттласна от оскъдното количество минерали в скалите под себе си.

Увисна така и с изненада забеляза, че около нея се вихри нещо. Мъгла? Откъде се беше появила?

„От мен“, осъзна тя.

Продължи да се носи във въздуха, изпълнена с мощ. В този момент, тя беше Издигащия се воин. Държеше в ръце онова, което Уакс едва беше вкусвал през целия си живот. Можеше да бъде като него. Да го засенчи. Можеше да раздаде справедливост на цели народи. Изцяло почувствала неизмеримата сила, която бушуваше в нея, тя най-после призна истината пред себе си.

„Не това искам.“

Не можеше да остави мечтите си от детинство да направляват жизнения ѝ път повече. Усмихна се, Тласна и полетя към храма.

Стерис проследи с поглед как сестра ѝ отлита.

— Неочаквано — отбеляза.

А бе смятала, че е подготвена за всяка възможност. Но това Мараси да засияе отвътре, да разхвърля войниците наоколо с аломантия, сякаш бяха кукли, и да изчезне сред диря мъгла във въздуха… Е, това не беше в списъка. Не беше влязло дори в допълнителните бележки.

Сведе поглед към клетия Алик, който беше премръзнал до такава степен, че беше спрял да трепери.

— Ще се наложи да разширя обхвата на вероятностите, прогнозирани за начинания като това, не смяташ ли?

Алик промърмори нещо на своя си език.

— Форалате мен! — размаха той ръка в неразбираем жест. — Форсавин!

— Казваш ми да бягам без теб, така ли? — попита Стерис, приближи се до него и си взе тефтера. — Да, би било разумно да се възползвам от объркването им, но още не смятам да ходя никъде.

Тя отвори тефтера. Беше издълбала страниците му така, че беше заприличал на кутия, с помощта на ножа на Уакс, докато се возеха на въздушното корабче.

— Знаеш ли, че когато оцених коефициента на полезност на всеки от екипа за тази мисия, дадох на себе си седем от сто? Не много висока цифра, да, но не можех да си дам най-ниската възможна оценка. И от мен има известна полза.

Обърна тефтера и му показа допълнителния медальон от запаса за спешни случаи на корабчето, който беше скътала в кухото място. Усмихна му се, извади го и го притисна към дланта му. Той отрони продължителна въздишка на облекчение, а снежинките, полепнали по лицето му, се разтопиха.

Войниците наоколо се изправяха на крака и си крещяха един на друг.

— А сега — добави Стерис — ми се струва, че ще е добре да последваме предложението ти от преди малко.

— А сега какво? — обърна се Уакс към Хармония. — Ще изчезна в нищото?

— Не вярвам, че е нищо — каза Бог. — Има нещо отвъд. Макар че вярата ми може би се дължи само на желанието ми това да се окаже вярно.

— Не ме окуражаваш. Не си ли всемогъщ?

— Далеч не — усмихна се Хармония. — Но мисля, че части от мен биха могли да бъдат.

— В това няма никаква логика.

— Няма да има, докато не направя така, че да има — отговори Хармония и разпери ръце настрани. — Но за да отговоря на въпроса ти, ще кажа, че няма да изчезнеш още. Макар че ще бъде скоро. Сега, обаче, трябва да избереш.

Уакс погледна едната ръка на божеството, после — другата.

— Всички ли трябва да избират така?

— Техните възможности са различни.

Хармония протегна ръце към Уакс, сякаш му ги подаваше да ги хване.

— Не виждам между какво избирам.

— Дясната ми ръка е свободата — каза Хармония. — Мисля, че можеш да я усетиш.

И той действително усети. Как се носи, освободен от всички окови, по ивици синя светлина. Приключение към неизвестното, с едничката цел да удовлетвори любопитството си. Беше великолепно. Винаги бе искал точно това и почувства как копнежът запулсира в него.

Свобода.

Пое си дъх дълбоко.

— А какво… Какво е другото?

Хармония вдигна лявата си ръка и Уакс чу нещо. Глас?

— Уакс? — викаше той.

Да. Трескав женски глас.

— Уакс, трябва да видиш какво е. Ще те излекува, Уакс. Уаксилий! Моля те…

— Тази ръка — каза Уакс, загледан в нея. — Тази ръка е дългът, нали така?

— Не, Уаксилий — отвърна меко Хармония. — Макар че ти виждаш нещата така. Дълг или свобода. Бреме или приключение. Винаги си бил човекът, който прави правилния избор, докато останалите се забавляват. И ненавиждаш това.

— Не е така — възрази Уакс.

Хармония се усмихна. Разбирането, изписано на лицето му, беше вбесяващо.

— Тази ръка не е дългът — каза Бог. — Това е само едно различно приключение.

— Уакс… — обади се гласът под него, задавен от вълнение. Мараси. — Трябва да използваш металоема.

Уакс протегна ръка към лявата длан на Хармония. За негово изумление, Бог я отдръпна.

— Сигурен ли си?

— Трябва.

— Трябва ли?

— Трябва. Това е, което съм.

— Значи може би е време да спреш да го ненавиждаш, сине мой — каза Хармония и протегна ръка.

Уакс се поколеба.

— Първо ми отговори на един въпрос.

— Ако ми е по силите.

— Тя също ли дойде тук? Когато почина?

Хармония се усмихна.

— Помоли ме да те пазя.

Уакс стисна лявата ръка на Хармония със своята. Незабавно усети как нещо го тегли, сякаш беше въздух, засмукан през тръба. Обля го топлина; после се превърна в пламък. Дробовете му си поеха въздух, той изкрещя задъхано и отхвърли едрата скала от себе си. Тя се стовари с трясък до него и той установи, че отново се намира в залата под храма.

Такава сила! Не беше повдигнал камъка с мускулите си, а със стомана. Тялото му се лекуваше светкавично, но още преди да се беше възстановило напълно, той скочи, като Тласна миниатюрните следи от метал в камъните под себе си. Приземи се и погледна лявата си длан — онази, която се полюшваше пред очите му, смазана, докато умираше.

Сега тя стискаше едър връх на копие, съставен от шестнадесет различни метала. Вдигна поглед и срещна този на Мараси — в очите ѝ плуваха сълзи, но се усмихваше широко.

— Намерила си го.

Тя кимна енергично.

— Само малко добра, стара детективска работа, и готово.

— Спаси ме.

Поквара и гибел… Такава мощ. Чувстваше се така, сякаш можеше да изравнява цели градове със земята — или пък да ги построява наново от нищото.

— Костюма и сестра ти са отвън — каза Мараси. — Оставих и другите там. Не… Ами, не можех да разсъждавам ясно. Или може би разсъждавах твърде много. Ето.

Тя му подаде стъкленичка с метали. Уакс я взе и вдигна Оковите.

— Можеше да го направиш и сама.

— Не — възрази Мараси. — Не можех.

— Но…

— Не можех — повтори тя. — Просто… не съм такава.

Сви рамене и добави:

— Разбираш ли какво имам предвид?

— Колкото и да е изненадващо — да.

Той стисна Оковите по-силно.

— Върви — каза тя. — Време е да се захванеш с онова, в което си най-добър.

— Кое, по-точно? Трошенето на разни неща?

— Трошене на разни неща със стил.

Той се ухили широко и пресуши шишенцето с металите.

29.

— Оковите са у съмишлениците на Уаксилий! — прошепна Костюма сам на себе си, докато прекосяваше мрачната, скалиста равнина. Беше започнало да вали сняг — мразовит, суров и напълно различен от меките снежинки, които от време на време беше виждал в източните райони на Басейна. — Това е катастрофа. Ще ни подгонят всеки момент. Трябва да избързаме с плана!

Обмисли собствените си думи, съсредоточен, докато загръщаше палтото си по-плътно. Независимо от затоплящото устройство, вятърът беше досаден.

Щеше ли да бъде достатъчен този аргумент? Не, не звучеше достатъчно крайно.

— Уаксилий и хората му са докопали Оковите! — прошепна той. — Това със сигурност ще даде на кандрата възможността да създаде металоеми, които всеки би могъл да използва. Трябва да избързаме с плана и да завладеем Елъндел веднага, иначе ще им отстъпим технологичното надмощие!

Да. Да, това беше основната идея. Дори най-внимателните от Поредиците щяха да се разтревожат от вероятността да се окаже, че врагът ги превъзхожда в технологично отношение. Това щеше да ги убеди да му отпуснат свободата на действие, която искаше.

Всичко можеше да бъде превърнато в предимство. Бе желал Оковите за самия себе си, но ако това беше невъзможно, щеше да открие нещо друго.

Костюма винаги откриваше някое предимство.

Подмина войниците, които сновяха наоколо и разтоварваха оръжия на замръзналата равнина. Бяха се подготвили за възможността тук да се състои битка — безпокояха се, че могат да се натъкнат на още маскирани диваци.

— Сър! — извика един от мъжете. — Заповеди?

Едуорн посочи нагоре.

— Ако някой освен Закономерност се спусне от небето или се приближи към вас, застреляйте го. И продължавайте да стреляте, дори след като падне на земята.

— Да, сър! — откликна войникът и махна с ръка на група от хората си. Обърна се към една празна поставка, после замръзна за момент и попита: — Пушката ми! Кой ми е взел пушката?

Костюма продължи покрай него, като метна фалшивите Окови в снега и остави войниците да забавят хората на Уаксилий — или поне се надяваше, че ще могат. Запъти се с бърза крачка към новия летящ кораб. Ето това устройство вече — това беше предимство. С Оковите можеше да си служи само един човек, да се превърне в божество. Флотилия такива кораби, обаче, можеха да издигнат цяла войска до тази мощ.

По дървения коридор вътре се редяха газови лампи, всяка от които беше поставена в строг метален обков. Вътрешността на кораба беше значително по-просто построена от богато украсения кораб, който се беше разбил в Дулсинг — нямаше дърворезба, нито полировка по дървото. Първият съд беше обзаведен като нечие жилище. Този — като склад.

„Вероятно е излязло по-евтино да се построи така“, помисли си той и кимна одобрително.

Над него изтропаха стъпки — по един от коридорите тичаха войници. Костюма изтупа снега от ръкавите на палтото си. Миг по-късно един техник, облякъл червената униформа на Тайната стража на Котерията, се приближи към него.

— Милорд — протегна мъжът един от медальоните към него. — Това ще ви трябва.

Костюма го взе и запретна ръкав да го завърже над лакътя си.

— В изправност ли е корабът?

Очите на мъжа светнаха от въодушевление.

— Да, сър! Техниката работи — била е защитена добре срещу времевите условия. Сър… невероятно е. Човек може да усети как енергията пулсира в метала. Наложи се да изпратим хора, които да отпушат вентилаторите — неколцина от Монетометите помогнаха, — и вече ги задвижихме. Фед е долу и задвижва механизма за промяна на теглото с помощта на ферохимията си, за да направи кораба по-лек. Това би трябвало да бъде последната стъпка!

— Да потегляме, тогава — каза Костюма и закрачи към мястото, където предполагаше, че се намира мостикът.

— Милорд Костюм? — обади се след него мъжът. — Няма ли да изчакаме Закономерност?

Едуорн се поколеба само за миг. Къде се беше изгубила?

„Друго предимство?“, помисли си. Нямаше да му дойде зле да стане Закономерност.

— Ще се приближи към нас, докато летим, ако може — каза той. — Най-важната ни цел е да преместим този кораб, заедно с ценните му тайни, на някое сигурно място.

Техникът му отдаде чест и побърза да изпълни заповедта, а Костюма прехвърли част от теглото си в медальона. Толкова по-лесно беше, отколкото с клиновете. Трудно му беше да не се чувства така, сякаш експериментите им с хемалургията бяха загуба на време, задънена улица.

Корабът сякаш потрепери и вентилаторите се задействаха, като вдигнаха много повече шум, отколкото беше очаквал. Преди да успее да стигне до мостика, целият съд се разтресе, и въпреки бученето на вентилаторите, Едуорн дочу пукането на лед. Наведе се към един илюминатор и погледна навън, докато се издигаха над земята.

Беше подействало. В ума му моментално нахлуха десетките начини, по които това щеше да окаже влияние на сегашното положение. На пътуването. Превоза на стоки. Войните. Хора можеха да се заселят на нови места. Щяха да имат нужда от нови видове сгради и пристанища.

И всичко щеше да минава през него.

Потисна усмивката си — по-добре беше да празнува, след като се отдалечи на безопасно разстояние, — но не успя да прогони главозамайващото въодушевление. Котерията планираше събитията с век или повече напред и задействаше внимателно изготвените си планове, като се ръководеше от неговите съвети. Той се гордееше с тях, но ако трябваше да бъде откровен, предпочиташе да се издигнат на власт, докато той още беше жив.

И с помощта на това откритие, можеше да го направи.

Джордис се беше свила в палатката и гледаше как екипажът ѝ умира.

Тази смърт ги дебнеше отдавна. Последното въгленче в огъня, което отказваше да угасне така дълго. По време на ужасния поход през мъртвия дъжд, хората ѝ се радваха на мъничкото топлина, която им предоставяше металоемът. Достатъчно, колкото едвам да ги опази живи — като растения, които прекарваха по-голямата част от деня, заключени в тъмна колиба.

Но сега, когато бяха стигнали тук, студът беше прекалено силен, а трудностите на похода — прекалено непреодолими. Тя пълзеше сред членовете на екипажа си и им шепнеше окуражителни думи, въпреки че вече не усещаше пръстите на ръцете и краката си. Повечето от мъжете и жените на кораба не успяваха дори да кимнат. Неколцина бяха започнали да събличат дрехите си — оплакваха се, че им е горещо. Снежната треска вече ги беше поразила.

Не оставаше много. Демоните без маски явно разбираха това; бяха оставили един-единствен пазач пред палатката им. Вероятно щяха да успеят да се измъкнат от противоположната ѝ страна. Но към какво щяха да се насочат? Към смърт навън, сред ветровете, вместо тук, на закрито?

„Как оцеляват хората без маски?“, запита се тя. Трябва наистина да бяха демони, родени от самия лед и мраз, за да устоят на такъв студ.

Джордис коленичи до Петрин — главната отговорничка за двигателя и най-възрастната от екипажа. Как беше успяла да оцелее толкова дълго? В никакъв случай не можеше да се нарече немощна, но трябва вече да беше прехвърлила шестото си десетилетие. Петрин вдигна длан и стисна Джордис за ръката — и макар че сбръчканите ѝ очи бяха засенчени от маската, Джордис нямаше нужда от жестове или изражения, за да усети чувствата ѝ.

— Ще ги нападнем ли? — попита Петрин.

— С каква цел?

— Така ще ни убият техните оръжия, а не студът.

Мъдри думи. Може би наистина…

Някъде извън палатката се чу тежко тупване. За собствена изненада, Джордис успя да се изправи на крака, но другите останаха сгушени по местата си. В предната част на палатката изведнъж зейна дупка, а пред нея се появи мъж с позната — макар и счупена — маска на лицето.

Невъзможно. Дали снежната треска не беше поразила и нея?

Мъжът вдигна маската си и под нея се показа брадато, но младо лице.

— Съжалявам, че нахлувам неканен — каза Алик. — Но нося дарове, в съответствие с традициите, които повелява подобна постъпка, да?

И вдигна облечения си в ръкавица юмрук, в който стискаше връзките на множество медальони.

Джордис премести поглед от медальоните към младия Алик, после — обратно към тях. За разлика от всеки друг път, сега изобщо не я беше грижа, че си позволява да вдига маската си така свободно. Приближи се към него с олюляване и грабна един от медальоните, все още неспособна да повярва на очите си.

Великолепната топлина я обля като изгрев отвътре. Въздъхна от облекчение, а умът ѝ се проясни. Това наистина беше той.

— Как? — прошепна тя.

— Сприятелих се с някои от демоните — обяви Алик.

Махна с ръка настрани и една непозната жена наполовина влезе и наполовина падна в палатката, облечена в дълга рокля, подобна на онези, които се носеха тук. Носеше цял наръч пушки.

Каза нещо на своя си език, пусна пушките на пода и отупа ръце.

— Мисля, че иска да започнем да стреляме по другите — каза Алик, докато Джордис бързаше да раздаде останалите медальони от ръката му на най-зле пострадалите от хората си. — И лично аз ще последвам заръката ѝ с удоволствие.

Петрин се зае да доразпредели последните медальони, а Джордис хвана една от пушките. Макар че топлината беше прекрасна, още се чувстваше отслабнала и не ѝ се искаше да поглежда в ботушите си, защото можеше да се окаже, че някой от пръстите ѝ е измръзнал до такава степен, че да не може да бъде спасен.

— Не съм сигурна, че ще сме в състояние да се сражаваме кой знае колко добре.

— Все пак е по-добре, отколкото да не се сражаваме въобще, да, капитане? — попита Алик.

— Така е — призна Джордис и направи жест в знак на уважение, като докосна дясното си рамо с лява ръка, а после пипна с нея и китката си. — Справи се добре. Почти ти прощавам ужасните стъпки по време на танца.

После се обърна към Петрин и добави:

— Въоръжи мъжете и жените с тези оръжия. Да убием колкото можем повече от демоните.

Уакс проби тавана на храма и се стрелна нагоре в изблик на мощ и аломантия. Завъртя се над постройката, а камъните, които се бяха разлетели около него, изсвистяха надолу, следвани от дири мъгла. На доскоро тихата равнина под него избухна оглушителна престрелка, но хората явно не се целеха в него.

Над хората долу се носеше летящ кораб, а вентилаторите му бучаха мощно на двата му понтона. Гледката беше внушителна, но корабът явно не беше лесноподвижен. Движеше се с бавната, протяжна скорост на нещо много голямо и много тежко — независимо от олекотяващите медальони.

Уакс се изкуши да смачка кораба. Да Тласне пироните, да разкъса целия корпус сред буря от разрушение и да запрати Костюма и сестра си, предателката, на замръзналото поле долу. Почти го направи. Но… Поквара. Той не беше екзекутор. Беше човек на закона. По-скоро беше готов да умре, отколкото да изневери на тази истина.

Е — да умре отново.

Спусна се надолу и използва следите от метал в скалните блокове на храма като опора, за да се стрелне светкавично над земята. Неколцина от войниците долу направиха половинчат опит да го застрелят, но повечето явно бяха погълнати от престрелката с групата хора с маски, които се бяха прикрили зад един каменист хребет.

„Стерис, Алик“, разпозна ги Уакс. „Добре.“

Приземи се сред войниците и ги изблъска настрани. Грабна един алуминиев пистолет от поставките с оръжията им, зареди го и махна на хората с маските, преди да се стрелне нагоре към летящия кораб.

Беше силен. Невероятно силен. Оковите, които продължаваше да стиска в лявата си ръка, някак си го бяха надарили не само с аломантични способности, но и с древни аломантични способности. Мощта на онези, които бяха живели отдавна, по времето на Лорд-Владетеля. Може би дори по-голяма от тяхната. Възможно ли беше?

„Какво си създал?“, запита се. „И колко ще продължи?“

Запасите му започваха да се изчерпват. Не само металите в него, но и резервите в Оковите. Резерви, които променяха Дарбите му.

Трябваше да се сдържи, съзнаваше това — да запази резервите, за да бъдат проучени, или за да ги използва в бъдещ спешен случай, — но, Поквара, толкова опияняващо беше. Достигна кораба лесно, макар че единствената му опора долу бяха няколко гилзи. Издигна се още и се приземи на носа на кораба, после строши с юмрук един от прозорците на мостика. Раните му зараснаха мигновено.

Вътре завари Костюма съвсем сам. Нямаше следа от пилоти, техници или прислужници. Само просторно, полуовално помещение, което дори не беше постлано с килим, и Костюма, седнал на стола в средата.

Уакс се провря през прозореца и вдигна алуминиевия пистолет. Ботушите му изтропаха на дървения под. Прецени обстановката. „Има хора в коридора отвън“, помисли си. „И малко метал в устата на Костюма.“ Старият номер с монетата в устата — начин да скриеш малко метал от някой аломант. Всичко в тялото се усещаше извънредно трудно.

Освен ако човек не беше надарен с мощта на самото сътворение, разбира се.

— И така — заговори Костюма, като запали лулата си, — най-после настъпи моментът на нашия сблъсък.

— Няма да бъде кой знае какъв сблъсък — каза Уакс, все още изпълнен с неукротимата сила на Оковите. — Мога да те унищожа по сто различни начина, чичо.

— Не се съмнявам, че можеш — отвърна Костюма, угаси клечката и дръпна от лулата. Опитваше се да скрие монетата. Докато говореше с мундщука в уста, си имаше извинение, задето гласът му звучи странно. — А аз мога да те унищожа само по един начин.

Уакс насочи пистолета си към него.

Костюма го погледна и се усмихна.

— Знаеш ли защо винаги съм те побеждавал, племеннико?

— Не си ме побеждавал — възрази Уакс. — Отказваш да се биеш изобщо. Това е нещо напълно различно.

— Но понякога единственият начин да победиш е именно да откажеш да се биеш.

Уакс пристъпи напред, напрегнал сетива за евентуален капан. Мислеше и се движеше много по-бързо от обикновено. Аломантичните линии, които водеха началото си от него, сияеха като синя мрежа и търсеха източници на метал, по-малки — и по-далечни — от онези, които би бил в състояние да долови при нормални обстоятелства. От време на време, те сякаш примигваха и за миг успяваше да зърне сиянието във всеки човек и предмет. Имаше чувството, че беше способен да помръдне и тях.

Един благоговеен глас в дъното на ума му прошепна: „Всички те са едно и също. Металът, умовете, хората — една и съща материя…“

— Какво направи, чичо? — попита Уакс меко.

— Тук ще ми се наложи да отговоря на собствения си въпрос — поклати Едуорн глава и се изправи. — Победих те, Уаксилий. Не благодарение на подготовката си, макар че тя беше изключително грижлива. Победих те не благодарение на интелигентността или физическата си сила, а благодарение на една моя уникална способност. Изобретателността.

— Ще ме смачкаш с помощта на някоя картина ли?

— Винаги готов с остроумен коментар! — възкликна Костюма. — Браво.

— Какво си направил?

— Заредих бомбата — отвърна Костюма. — Ще избухне след броени секунди. Освен ако аз не я спра.

— Нека избухне — каза Уакс и вдигна Оковите. Ивиците метал блестяха по повърхността на триъгълното парче метал. — Сигурен съм, че ще оцелея без проблем.

— А онези долу? — попита Костюма. — Приятелите ти? Пленниците ми? Доколкото чувам, в момента те се борят доста ожесточено за свободата си. Колко тъжно би било, ако се наложи да ги видиш изпепелени заради взрива, който, според източниците ми, ще е достатъчен да унищожи голям град напълно…

Уакс забърза мислите си още повече, като почерпи цинк. Обмисли дузина различни развоя на събитията. Да открие взривното устройство и да го Тласне надалеч? Колко щеше да успее да го отдалечи? Щеше ли Костюма да детонира бомбата, преди Уакс да го направи?

Физическата му скорост беше на привършване — Мараси трябва да я беше използвала, за да се добере до него, — така че да, Костюма щеше да разполага с достатъчно време. Но щеше ли да го направи наистина? Щеше ли да се взриви заедно с кораба, за да победи Уакс?

Ако се касаеше за обикновен престъпник, Уакс щеше да заложи на отрицателния отговор. За съжаление, обаче, Костюма и Котерията като цяло бяха демонстрирали фанатизъм, който далеч надминаваше очакванията му. Също както беше направил Майлс, преди да го екзекутират. Те не бяха просто разбойници и главорези; бяха политически революционери, роби на собствения си идеал.

Какво друго? Какво му оставаше? Отхвърляше възможност след възможност. Да пренесе Мараси и останалите на безопасно място: нямаше време. Да застреля Костюма веднага: той можеше да се излекува, а Уакс може би не разполагаше с достатъчно време да открие бомбата и да я запрати далеч, преди тя да се взриви. Да изтласка кораба нагоре? Нямаше да успее да го направи достатъчно бързо; ако Тласнеше твърде бързо, съдът щеше да се счупи.

— … сам — каза Костюма.

— Какво искаш? — попита Уакс настоятелно. — Няма да те пусна да се измъкнеш.

— Няма и нужда. Не се съмнявам, че би ме преследвал дори до другия край на света, Уаксилий. Аз може да съм изобретателен, но ти… ти си упорит.

— Какво, тогава?

— Ти ще хвърлиш Оковите през прозореца — каза Костюма. — Аз ще заповядам да обезвредят бомбата. А после ще се изправим очи в очи като обикновени хора, без свръхестествени предимства.

— Смяташ, че бих ти се доверил?

— Няма нужда — каза Костюма. — Просто ми дай дума, че ще го направиш.

— Съгласен — отговори Уакс.

— Обезвредете устройството! — извика Костюма на хората пред вратата. После се приближи към носа на кораба и каза в тръбата, монтирана там: — Обезвредете го и ни оставете сами.

Пред вратата се чуха стъпки, които бързо се отдалечиха. Уакс можеше даже да проследи как войниците си отиват — не чрез металите им, а чрез присъствието на самите им души. Малко по-късно, вече нямаше нито един войник — нито пред вратата, нито скрит някъде около мостика.

От тръбата се разнесе глас. Калаят, който разпали, му позволи да го чуе.

— Изпълнено е, милорд.

Кратка пауза, после гласът добави облекчено:

— Слава на Трел за това.

Костюма се обърна към Уакс.

— В Дивите земи спазват традицията, нали така? Двама мъже, пистолети в кобурите на бедрата им, прашен път. Един срещу друг. Единият ще живее. Другият ще умре. И спорът им е решен.

Той потупа оръжието на хълбока си.

— Не мога да осигуря прашния път, но можем да притворим очи и да си представим, че скрежът под краката ни изпълнява същата роля.

Уакс сви устни в тънка линия. Едуорн изглеждаше напълно откровен.

— Не ме карай да го правя, чичо.

— Защо? — попита Костюма. — Зная, че просто изгаряше от нетърпение за такава възможност! Виждам, че имаш алуминиев пистолет. Също като мен. Никаква помощ от аломантичните ни Тласъци. Просто двама мъже и техните оръжия.

— Чичо…

— Мечтал си за това, синко. За шанса да ме застреляш, без никой да ти задава въпроси за това, без да нарушиш закона. Освен това, в очите на закона аз съм вече мъртъв! Съвестта ти може да си отдъхне. Няма да се предам, а съм въоръжен. Единственият начин да ме спреш е като ме застреляш. Да започваме.

Уакс прокара пръст по Оковите на скръбта и се улови, че се усмихва.

— Изобщо не разбираш, нали?

— О, напротив. Виждал съм го в теб! Скритият глад на блюстителя на закона — желанието да му бъде дадена свободата да убива. Това е самата същност на теб и хората като теб.

— Не — каза Уакс.

Откопча кобура от крака си — онзи, в който беше прибрал пушката, — и пусна Оковите в кожената си кесия. Направи същото с останалите си куршуми и стъкленици метал, докато у него не остана никакъв метал с изключение на алуминиевия пистолет.

— Може би съм усещал таен глад — каза той. — Но той не е онова, което определя същността ми.

— Нима? Какво, тогава?

Уакс хвърли кожената кесия с Оковите през прозореца и плъзна пистолета си в кобура отстрани на крака си.

— Ще ти покажа.

Телсин се препъваше и катереше из снега, отчаяна.

Костюма беше кръгъл глупак. Открай време го знаеше, но днешният ден го доказа пред всички. Да отлети с кораба? Това беше първото място, където щяха да тръгнат, когато хукнеха по петите му. Вече беше на практика мъртъв.

Днешният ден беше същинско бедствие. Пълна катастрофа. Уаксилий беше разбрал за двуличието ѝ. Котерията беше разкрита. Плановете им се бяха провалили.

Все нещо трябваше да може да се спаси. Телсин се измъкна със залитане на една малка равнинка сред снега, близо до входа на храма, където хората ѝ бяха оставили корабчето, на което беше пристигнала с Уаксилий. Надяваше се, че още работи. Знаеше как да го задейства — беше наблюдавала внимателно по време на пътуването. Трябваше само…

Нещо изтрещя зад нея.

Тя примигна срещу внезапния взрив от червено по снега наоколо. Пръски.

Нейната кръв.

— Днес уби един от приятелите ми — разнесе се накъсан, дрезгав глас иззад гърба ѝ. — Няма да те оставя да погубиш и втори.

Телсин падна на колене пред корабчето, после се обърна през рамо.

Уейн беше застанал сред снега зад нея, изнемощял, с пушка в ръце.

— Ти… — прошепна Телсин. — Не можеш… Пушка…

— А, да — прекъсна я Уейн и запъна ударника. — Относно онова.

После насочи дулото към лицето ѝ и стреля.

Мараси се изкачи по скритите допреди малко стълби към залата със счупеното стъкло и изящния пиедестал. Не знаеше какво точно е отворило скрития проход, но беше доволна, че се беше случило. Безцеремонен като обикновено, Уаксилий просто си беше пробил дупка и беше излетял от катакомбите направо през камъка — вследствие на което половината зала се беше срутила, — и ако ѝ се беше наложило да го последва по този път, щеше да се види принудена да катери доста.

Мощта си беше отишла. Беше я предала на Уаксилий, но вместо да се почувства потисната от липсата ѝ, тя се усещаше… умиротворена. Обзел я беше покоят на жена, която се е изтегнала под лъчите на бавно залязващото слънце в края на някой съвършен летен ден. Да, светлината си беше отишла — но, о, каква необуздана радост бе изпитала заради нея.

Горката МеЛаан още беше тук, а костите ѝ бяха започнали да се пренареждат бавно в странна конфигурация. Без клиновете си, тя се превръщаше в Мъглив дух. Мараси коленичи до нея, но не беше сигурна как може да ѝ помогне. Поне изглеждаше, че кандрата е още жива.

Мараси се изправи и побърза да прекоси коридора с капаните към преддверието със стенописите. Навън бушуваше война — в снежната нощ отекваха стотици изстрели. Изненада се, когато видя, че хората с маските явно печелят. Войниците бяха изтласкани до ръба на каменното поле, с гръб към няколко високи урви, които се редуваха със страховити бездни. Нямаше накъде да отстъпят, а мнозина от хората им вече лежаха мъртви или ранени.

Стори ѝ се, че разпознава почерка на Уаксилий в позите, в които се бяха проснали някои от тях — сякаш бяха запратени нагоре във въздуха и бяха нападали безжизнено. Мараси кимна удовлетворено. Нека изпълнеше задачата, заради която беше дошъл.

На нея ѝ оставаше още една от нейните. Излезе от храма и се спусна по стълбите, като подмина статуята на Лорд-Владетеля. Сега, когато върхът на копието липсваше, тя сякаш държеше дълга тояга.

А сега — къде щеше да…

От някъде наблизо отекна изстрел. Тя се обърна рязко и се огледа за източника. Прозвуча втори изстрел.

Миг по-късно, от снежната буря се показа Уейн, свел глава, с неразличимо изражение. На рамо носеше пушка, а в другата си ръка стискаше не един, а три малки метални клина.

Уакс седеше тихо на мостика на кораба и чакаше чичо си да помръдне.

Не се получаваше така, както разказваха в историите. Човек не можеше да извади пистолета си така бързо, че да застреля другия, преди да е извадил и натиснал спусъка на своя — не и без ферохимически увеличена скорост. Ако го чакаш да помръдне, със сигурност ще закъснееш. Беше провел няколко опита с халосни патрони с най-бързите мъже, които познаваше.

Онзи, който понечеше да извади пистолета си пръв, неминуемо стреляше пръв. Това беше.

Костюма стрелна ръка към пистолета си.

Уакс Тласна металната рамка на прозореца зад него. После прекоси разстоянието помежду им за частица от секундата, докато Костюма стреляше. Куршумът го улучи в рамото, но Уакс се сблъска с изненадания Едуорн и двамата се стовариха на пода на мостика.

Костюма го стисна за ръката. Запасите метал на Уакс изчезнаха.

— Аха! — възкликна Костюма. — Превърнах се в Пиявица! Мога да изцедя метала от всекиго, който ме докосне, Уаксилий. Мъртъв си. Без Оковите. Без аломантия. Аз печеля.

Уакс изръмжа, стиснал здраво Костюма, и двамата се претърколиха на пода.

— Забравяш — каза Уакс. — Не съм изненадан. Винаги си мразил това. Аз съм терисец, чичо.

Увеличи теглото си многократно.

Почерпи всичкия резерв от металоема на ръката си — стотици часове, през които беше тежал по-малко, отколкото би трябвало. Извади целия запас в един-единствен миг на отчаяние.

Летящият кораб се разтресе. Секунда по-късно, подът се разцепи под краката им.

Уакс се вкопчи в Костюма, докато падаха, и го стисна с всички сили, въпреки че едната му ръка беше отслабнала заради изстрела в рамото. Двамата пропаднаха през две от нивата на кораба — тялото на Костюма, който почерпи здраве от металоема си, понесе по-голямата част от силата на ударите, — преди да се стоварят на най-долното ниво, натъртени, покрити с рани и окървавени заради едрите трески дърво.

Костюма изглеждаше ужасѐн.

— Глупак такъв! Ще…

Уакс ги завъртя във въздуха така, че Едуорн да мине под него, докато летяха надолу. Изпълненият със снежинки въздух бучеше оглушително в ушите им, докато се носеха към земята, заобиколени от ледени кристалчета.

Костюма изкрещя.

А после Тласна.

Изплю монетата от устата си и я Тласна надолу с аломантия, за да я запрати към земята. Когато се приземи, двамата се забавиха рязко посред падането.

Уакс намали теглото си точно толкова, колкото Тласъкът на Костюма да е достатъчен да ги предпази от смъртоносното падане. Двамата се стовариха в снежните преспи, малко по-далеч от платото с храма.

Уакс се възстанови пръв. Скочи на крака и издърпа Костюма за едната ръка. Двамата се изправиха един срещу друг, сами сред снежното поле. Костюма го изгледа замаяно, още разтърсен заради падането и удара в снега.

— Лесно е да се определи същността на блюстителя на закона, чичо — каза Уакс, докато кръвта от десетките ранички бавно се стичаше по лицето му. — Той е онзи, който отнася куршума, за да не се наложи да го отнесе друг.

С тези думи, Уакс стовари юмрук в лицето на Едуорн и го просна на снега в безсъзнание.

МеЛаан плуваше в океан от ужас. Ужас, затворен в капана на собствения ѝ ум; частицата от нея, която знаеше, че става нещо нередно. Изцяло инстинкт, изцяло подвластен на най-низшите импулси на съществото ѝ.

Но това направи тя. Храна. Имаше нужда от храна.

Не. Първо — някъде, където да се скрие. От трептящите звуци. Да се скрие, да намери пукнатина. Продължи да изгражда тяло, което щеше да ѝ позволи да върви. Да избяга.

Така студено. Не разбираше студа. Студът не биваше да бъде. И не можеше да вкуси земя, само скала. Скали навсякъде.

Замръзнали скали.

Искаше ѝ се да изкрещи. Нещо липсваше. Не храна. Не скривалище, а… нещо. Нещо се беше объркало ужасно, ужасно, ужасно много.

Нещо падна върху нея. Беше студено, но не беше скала. Не беше храна. Обхвана го, после се приготви да го изплюе, но нещо се случи.

Нещо прекрасно. Погълна втория, когато падна върху нея, и се набразди от вълни в отчаяната бързина да се преобрази. Върнаха се. Спомените. Знанието. Разумът.

Нейното „аз“.

Тя възликува от необуздано щастие, без да обръща внимание на дребните пролуки, които се бяха отворили сред спомените ѝ. Помнеше по-голямата част от пътуването дотук, но в залата с Оковите се беше случило нещо… Не, Оковите всъщност не бяха там, и…

Първи се оформиха очите ѝ, и когато ги отвори, тя разбра, че може да вижда. Вече го беше вкусила във въздуха и познаваше този вкус.

— Добре дошла — ухили ѝ се широко Уейн. — Мисля, че спечелихме.

30.

Мараси взе манерката, която Алик ѝ подаваше. От течността вътре се вдигаше пара, макар че на допир беше само леко затоплена. Седеше на стълбището пред храма, увита в около четиридесет одеяла. Беше дала медальона си на един от малвишците, докато успееха да вземат още от летящия кораб.

А начинът, по който щяха да стигнат до него, беше, меко казано, любопитна гледка. Уаксилий беше застанал на един каменист участък пред платото и Дърпаше с две ръце, но не се виждаше какво. Корабът, който се носеше далеч напред и нагоре, бавно се приближаваше към Уаксилий, сякаш теглен от невидима нишка.

— Ще се разпадне ли? — попита Алик.

Тя го погледна изненадано, после сведе очи към медальона, който му превеждаше.

— Малко топло шоко и едно одеяло ще ми стигнат — обясни той, седна до нея и се загърна в одеялото. — Другите имат по-голяма нужда от медальони, аха? Корабът. Ще се разпадне ли?

Мараси вдигна поглед към него. Представяше си хората на Костюма, все още на борда — как отчаяно се опитваха да накарат двигателя да заработи още по-мощно, вентилаторите да се завъртят още по-бързо. Независимо от това, той продължаваше да потъва надолу. Уаксилий Ладриан, с Оковите на скръбта в ръце и до крайна степен раздразнен, беше като природна стихия.

Тя се усмихна и отпи от манерката.

— Поквара! — възкликна и погледна през гърлото ѝ. — Какво е това?

Беше сладко, гъсто, топло, шоколадово и прекрасно.

— Шоко — отговори той. — Понякога той е единствената сладост, която ти остава в този леден, самотен свят, аха?

— Вие пиете шоколад?

— Разбира се. Вие не пиете ли?

Никога не беше. Освен това, този шоколад беше по-сладък от онзи, с който беше свикнала. Изобщо не се усещаше горчив вкус. Отпи още една дълга, успокояваща глътка.

— Алик, това е най-великолепното нещо, което някога съм преживявала. А току-що изпитах какво е да владееш мощта на самото сътворение.

Той се усмихна.

— Не мисля, че корабът ви е в опасност — продължи тя. — Той Дърпа равномерно и бавно. Уаксилий е много внимателен човек.

— Внимателен? На мен ми се струва, че е доста талантлив в чупенето на разни неща. Не ми изглежда особено внимателно отношение, аха?

— Е — каза Мараси, като продължи да отпива от питието. — Поне го прави със забележителна точност.

И действително, корабът се приземи на скалите не след дълго, все още цял. Уаксилий го задържа на място и вдигна Оковите в една ръка, докато около него се вихреше вятър, сняг и даже тънки ивички мъгла.

Вентилаторите бавно намалиха скорост и се изключиха окончателно. Малко по-късно, от кораба се показаха неколцина войници, вдигнали ръце във въздуха. Уейн и МеЛаан се завтекоха към тях и побързаха да съберат оръжията им, докато хората на Алик се качваха в летящия съд, за да го обезопасят и да проверят дали не е останал още някой, който да се крие вътре.

Мараси изчака търпеливо да приключат с всичко, докато отпиваше от разтопения шоколад и размишляваше. Клинът на РеЛуур беше скътан на сигурно място, увит в една кърпичка и прибран в джоба ѝ. Припомни си как изглеждаше Уейн, докато крачеше през снега, опрял пушката на рамо, с кожа, опръскана с кървави петна. Образът му беше последван от спомена за явната радост, с която Уаксилий се беше стрелнал в небето по петите на чичо си.

В тези мъже се криеше тъмнина, която историите не бяха успели да предадат. Мараси беше благодарна за нея, но тя беше пристъпила до ръба на тази пропаст, а след това ѝ беше обърнала гръб. Макар че се гордееше с факта, че е успяла да изпълни задачата, която кандрата ѝ беше поставила, бе решила, че нейното бъдеще ще бъде по-различно. И нямаше нищо против това.

Това беше избрала.

— Мраз — обади се Алик след известно време. — По-добре да идем да направим нещо, аха?

Тя вдигна очи от вече празната си манерка шоколад и проследи с поглед жеста на Алик. Екипът на малвишкия кораб се беше завърнал от разузнаването и вражеските войници бяха отведени — за да бъдат заключени в трюма на кораба, както подозираше Мараси.

Костюма още беше там, където го беше оставил Уаксилий: завързан за върха на копието на Лорд-Владетеля с крака, увиснали във въздуха. Бяха му взели металоемите, запушили устата му и Уаксилий беше изсмукал запасите му метал с помощта на аломантия. И все пак ѝ се струваше, че може би не са били достатъчно внимателни. Клиновете му бяха още у него, тъй като не бяха сигурни как могат да ги извадят, без да го убият. Не беше в състояние да направи каквото и да било, докато нямаше метали, но тя все пак не можеше да потисне напълно безпокойството си.

Стерис се беше присъединила към Уаксилий на полето, а той беше обвил ръка през раменете ѝ. Мараси се усмихна. Ето това вече беше образ, за който никога не беше вярвала, че може да ѝ подейства успокояващо. Двете групи се бяха изправили една срещу друга — МеЛаан и Уейн също бяха отишли при Уаксилий. Уейн беше нарамил пушката на рамо небрежно, а МеЛаан се извисяваше на близо десет сантиметра над всички останали, скръстила ръце и изправила гръб твърдо.

Добре.

— Да вървим — обърна се Мараси към Алик.

Капитанът на Алик, Джордис, носеше един от превеждащите медальони — и не трепна, когато усети острия повей на вятъра, който ги прониза, когато Мараси се приближи към нея.

— Благодарим ви за помощта — каза Джордис с глас, в който се долавяше същият акцент като у Алик. — Но признателността ни не е основание да пренебрегваме кражбата. Очакваме собствеността ни да бъде върната.

— Не виждам ваша собственост тук — отвърна Уаксилий хладно. — Само артефакт, който ние приземихме. Е, той и въздушният ми кораб.

— Вашият… — заекна Джордис и пристъпи напред. — Откакто се разбихме на ваша територия, по-голямата част от екипажа ми беше затворена, измъчвана и избита. Явно сте в настроение за война, аломанте.

Покварата да го тръшне макар. Мараси се надяваше, че Джордис ще споделя дълбоката почит, която Алик питаеше към Уаксилий. Повечето от хората ѝ действително изглеждаха уплашени от присъствието му, но капитанът явно нямаше намерение да отстъпва.

— Ако наистина ще започваме война, не мисля, че начинът да спася народа си би бил да оставя ценно оръжие във ваши ръце — каза Уаксилий. — Не мога да върна назад онова, което Костюма и хората му са направили с вас — те са престъпници и онова, което сториха, е отвратително. Ще се погрижа да получат справедливо наказание.

— И все пак крадете от нас.

— Отричате ли, че този храм беше празен, когато пристигнахме? — попита Уаксилий. — Отричате ли, че този кораб е бил построен от народ, различен от вашия? Не мога да ви открадна онова, което никога не е било ваше, капитане. Като техен откривател, именно аз притежавам правата върху тази реликва и кораба. Можете да…

Мараси се готвеше да пристъпи между тях, но се изненада, когато Стерис я изпревари и прекъсна Уакс:

— Лорд Уаксилий, смятам, че би било разумно от наша страна да им позволим да вземат кораба.

— Какво? За нищо на света няма да…

— Уаксилий — каза тя тихо. — Те са уморени, нещастни и страшно далеч от дома си. Как иначе мислиш, че ще могат да се завърнат при близките си? Справедливо ли е това?

Той присви устни.

— Един от тези кораби вече е у Котерията, която го проучва, Стерис.

— Тогава — обърна се Стерис към Джордис, — ще ги помолим да върнат щедрия ни жест, като се отворят за търговски взаимоотношения с нас. Подозирам, че ще успеем да купим кораби от тях по-бързо, отколкото Котерията ще успее да си построи собствени.

Мараси кимна. „Никак не беше зле, Стерис.“

— Ако се съгласят да ни продадат — каза Уаксилий.

— Мисля, че ще се съгласят — погледна Стерис към Джордис. — Защото добрият капитан ще ги убеди в това, че достъпът до нашите аломанти си струва да се откажат от технологическия си монопол.

— Така е — пристъпи Мараси до останалите, а Алик я последва. — Ние сме рядкост сред народа ви, нали?

— „Ние“ ли? — попита Алик, а капитанът се обърна към нея.

— Аз също съм аломант — обясни тя развеселено. — Не ме ли видя как задействах кубчето, когато бяхме в склада?

— Бях… малко разсеян… — отговори Алик зашеметено. — О, майчице. Ъ-ъ… Ваше Величие.

Мараси въздъхна и се обърна към Джордис.

— Не мога да ви обещая нищо — каза капитанът на Стерис неохотно. — Малвишците са само един народ от много. Друг от народите в страната ни би могъл да ви сметне за слаби и да реши да ви нападне.

— Тогава би било предвидливо от ваша страна да ги уведомите, че Оковите на скръбта са тук и са готови да накажат всекиго, който ни нападне — каза Стерис.

Джордис изсъска. Мараси не можеше да види лицето ѝ зад маската, но рязкото махване на ръката ѝ явно не беше израз на задоволство.

— Невъзможно. Давате ми по-малкото съкровище, за да отвлечете вниманието ми от по-ценното, аха? Няма да ви отстъпим оръжието на Суверена.

— Не го отстъпвате на нас — обясни Стерис и погледна към МеЛаан, която наблюдаваше, все още скръстила ръце. — Алик. Твоят народ разказва истории за създанията като нея, нали?

— Кажи на останалите — обърна се Мараси към Алик. — Моля те.

Той махна медальона си и се впусна в оживени обяснения на собствения си език, като размахваше ръце и сочеше МеЛаан. Тя повдигна едната си вежда, после направи кожата си прозрачна и разкри скелета под нея — изпочупен и напукан на толкова места, че Мараси се стъписа. Как успяваше изобщо да стои права?

Капитанът изслуша Алик и огледа МеЛаан внимателно.

— Ще дадем Оковите на безсмъртните кандра — каза Стерис. — Те са мъдри и безпристрастни и са натоварени със задачата да закрилят всички хора. Ще обещаят да не допускат да използваме Оковите, освен ако не бъдем нападнати от вашите събратя.

Нямаше как да преценят какво мисли капитан Джордис под непроницаемата маска. Когато заговори, направи няколко отсечени жеста — но те можеха да бъдат изимитирани много по-лесно, отколкото някое фалшиво изражение на лицето. Що за общество беше онова, в което всички криеха истинските си чувства зад маска и показваха само строго отмерени реакции?

— Доста неприятно за мен споразумение — каза Джордис най-после. — Означава, че ще трябва да се върна при народа си сразена. Половината ми екипаж е мъртъв, а корабът ни е разменен срещу десетки години по-стар такъв.

— Наистина — съгласи се Стерис, застанала до Уаксилий, който просто се извисяваше застрашително, скръстил ръце. Имаше ненадминат талант за това. — Но, капитане, вие ще се върнете с нещо по-ценно от стара реликва или дори катастрофиралия ви кораб. Ще се снабдите с търговски партньори в страна, която гъмжи от Металородени. Споменахме ли, че лорд Уаксилий заема важен пост в правителството ни? Че има значително влияние върху решенията, свързани с търговията, данъците и митническите тарифи? Онези от вас, които успеят да си осигурят изгодни сделки с нас, биха натрупали цяло състояние.

Джордис ги изгледа, скръсти ръце и се обърна лице в лице срещу Уакс.

— И все пак е неприятно.

Беше много по-ниска, но някак си също успяваше да се извиси доста успешно. Всъщност, Мараси остана с впечатлението, че ѝ се иска направо да им се развика — да ги нападне, да си отмъсти за онова, което е било сторено с нея и хората ѝ. Всичко, освен това да сключва мирни търговски сделки.

Може би някои чувства бяха прекалено силни, за да успее да ги прикрие дори маската.

В крайна сметка, тя кимна.

— Добре тогава. Така да бъде. Но няма да си тръгна без начално споразумение — писмено засвидетелстване на намеренията ви, ако не друго.

Мараси въздъхна облекчено и кимна на Стерис одобрително. И все пак не пропусна да забележи скованата стойка на Джордис, когато двамата с Уаксилий си стиснаха ръцете. Басейнът не си беше спечелил нови приятели днес. Надяваше се, че бяха успели да замажат положението така, че поне да не си създадат нови врагове.

— Имам още една молба — каза Уаксилий.

— Каква? — попита Джордис подозрително.

— Нищо особено ужасяващо или скъпо — успокои я Уаксилий. — Направо казано, искаме просто да ни вземете и да ни оставите на едно място.

За щастие, южняците се съгласиха. Не им се искаше особено да отлетят с трюм, пълен с вражески войници, чак до държавата си. На Уакс му се наложи да им обясни пределно ясно, че няма да им позволи да задържат самия Костюм, и капитанът отстъпи почти без да спори. Явно разбираше, че имаше най-голям шанс виновниците за всичко, сполетяло екипажа ѝ, да си получат заслуженото, ако дадеше на Уакс възможността да проведе обстойно разследване на случая.

Уакс премълча за роднинската си връзка с Костюма.

Докато малвишците се приготвяха за пътуването, Уакс стоеше пред статуята на Лорд-Владетеля с онзи единствен клин в едното око. Беше проверил колана, и се беше оказал алуминиев. Без заряд. Ако някога бяха съществували две гривни, явно бяха обединени във върха на копието.

Мараси мина покрай него.

— Отивам да проверя дали не сме забравили нещо в малкото корабче.

Уакс кимна. „Притежавах мощта ти“, обърна се той наум към статията, „ако ще и само за миг. Поквара… Мисля, че разбирам.“

Беше дал Оковите на МеЛаан, а тя ги беше погълнала в плътта си. Радваше се, че няма достъп до тях. Силата им беше твърде необятна.

Вдигна пръст в знак за сбогом към Лорд-Владетеля и изтича след Мараси.

— На Арадел и Сената никак няма да им допадне тази сделка — отбеляза, когато я настигна. — Особено онази част, според която трябва да се откажем от Оковите.

— Знам — каза Мараси.

— Нямам нищо против — стига да имам възможността да му обясня, че идеята не е била моя.

Тя го стрелна с поглед.

— Не изглеждаш особено съкрушен от факта, че се лишаваш от Оковите.

— Не съм — призна той. — Честно казано, те ме тревожеха. Запасите им са вече почти изцедени, но вероятно бихме могли да ги презаредим. Мощта, която дават на носителя, обаче, е нещо…

— … великолепно и смазващо едновременно? — довърши вместо него Мараси. — Опасни заради онова, което би могло да се случи, ако попаднат в грешните ръце, и все пак някак още по-опасни в твоите собствени?

— Да.

В този миг, брулени от вятъра, те споделиха нещо. Нещо, до което се бяха докоснали, и което — надяваха се — щеше да остане известно само на тях.

Обърнаха се едновременно, без да кажат и дума, и потърсиха с очи малкото корабче. Джордис щеше да пожелае да го върне обратно на кораба, но преди това Уакс трябваше да види един труп. Не обвиняваше Уейн за онова, което беше направил с Телсин. Да, да я отведат в Елъндел за справедлив процес — и разпит — щеше да бъде по-добре. И да, беше осъзнал, че предпочита той да беше натиснал спусъка. Хармония се беше оказал прав за това.

Но, така или иначе, вече се бяха погрижили за Телсин. Това означаваше…

Кръв по снега.

Нито следа от корабчето.

И още по-важно — нито следа от труп.

Мараси замръзна на място, докато крачеха, но Уакс продължи и се приближи към празния участък на заснежената земя. Беше им се изплъзнала отново. Установи, че не е изненадан — но пък беше впечатлен. Беше успяла да излети с корабчето и да избяга с него посред хаоса на битката.

„Уейн трябваше да се досети, че е могла да се излекува“, помисли си Уакс и коленичи да огледа по-добре зловещата пътека на капките кръв, които сякаш очертаваха тяло върху снега.

— Значи още не сме приключили — обади се Мараси.

Уакс прокара пръсти по вече замръзналите кървави пръски. Беше прекарал последните осемнадесет месеца в опити да спаси тази жена. А когато най-сетне беше успял, тя го беше убила.

— Не сме приключили — отговори. — Но в известен смисъл, така е по-добре.

— Защото сестра ти не е мъртва?

Той се обърна към Мараси. Струваше му се, че въпреки дългите часове, прекарани на това ледовито място, студът едва сега е успял да проникне в него.

— Не — каза. — Защото сега имам някого, когото да преследвам.

31.

— Уакс, трябва да видиш това!

Уакс отметна глава назад. Изглеждаше изтощен. Койките не бяха особено удобни, но корабът поне летеше плавно, без трусове. Беше доста по-приятно от малкото корабче, което сякаш можеше да се забие с носа напред в някоя от близките планини при един малко по-силен повей на вятъра.

Уейн се беше надвесил наполовина извън широкия прозорец на стаята.

— Прозорецът може да се отваря? — попита Уакс изненадано.

— Всички могат — обясни Уейн, — стига да буташ достатъчно силно. Погледни. Наистина трябва да видиш това.

Уакс въздъхна, покатери се до него и на свой ред се надвеси от прозореца. Елъндел се простираше под тях като безбрежен океан от светлинки.

— Като реки от огън — промърмори Уейн. — Виж как светлините следват определен модел. В по-богатите квартали са повече. Улиците могат да се проследят като ленти. Красота.

Уакс изръмжа.

— Само толкова ли ще кажеш, приятелю?

— Уейн, аз виждам това на практика всяка вечер.

— Е, това вече не е никак честно. Би трябвало да те е срам.

— Задето съм Монетомет?

— Задето играеш живота с нечестно предимство, Уакс.

— Ами ако вместо това просто бъда признателен?

— И така става, предполагам.

Уакс се отпусна на койката си, свали ботушите си и развърза връзките им. Тялото му го болеше така, сякаш го бяха били до несвяст. Искаше му се да можеше да обвини за това напрежението от последните няколко дни, но след като беше докоснал Оковите на скръбта, се беше излекувал от дотогавашните рани и изтощение напълно.

Това означаваше, че сегашните му болки се дължат само на обстоятелството, че е спал няколко часа в тази койка. Поквара. Наистина остаряваше. След като обмисли това малко по-подробно, обаче, почувства, че смъртността вече не го плашеше така, както някога.

— Трябва да идем на мостика — предложи той и се изправи.

Беше изминал цял ден, откакто бяха напуснали планините. Бяха кацнали в един град, за да изпратят съобщение по телеграфа по настояване на Уакс, а после бяха изчакали следващата нощ, за да поемат по остатъка от пътя. Нямаше никакво намерение да допусне гигантски, летящ боен кораб в близост до града, без поне да даде предварително предупреждение.

Джордис се беше показала достатъчно сговорчива, след като ѝ беше обещал да ѝ се отплати за тази услуга в провизии за пътешествието им обратно до дома. Уакс знаеше, че капитанът тревожи Мараси, но той беше погледнал в очите зад маската на жената. Тя беше войник, убиец — независимо от твърденията ѝ, че е капитан на прост търговски кораб.

Тя знаеше. Уакс вече бе държал Оковите в ръце. Имал беше възможността да се отърве от малвишците и да си присвои кораба им, без никакви усилия. Но вместо това се беше съгласил на компромиса, който Стерис предложи. Независимо от резките ѝ думи, Джордис съзнаваше, че е по-облагодетелствана от сделката, отколкото би могло да се очаква.

Уейн излезе от кабината им и застана до него. Двамата се отместиха от пътя на неколцина въоръжени мъже, които тъкмо минаваха по коридора. Не можеше да види лицата им, но долавяше предостатъчно в превитите им гърбове и тихия, потиснат тон на разговорите им.

— Пречупили са се — прошепна Уейн и погледна през рамо след тях. — Не е справедливо онова, което ги е сполетяло, Уакс.

— Животът честен ли е изобщо някога?

— Към мен е бил — каза Уейн. — Даже повече от честен, може би. Като се има предвид какво заслужавам.

— Говори ли ти се за това?

— Какво?

— Използва пушка, Уейн.

— Ха, това беше просто някаква ловджийска двуцевка. Почти не се брои.

Уакс опря длан в рамото на приятеля си. Уейн сви рамене.

— Май тялото ми просто си каза: „Какво пък толкова?“

— Аз помислих, че това означава, че си си простил.

— Не — каза Уейн. — Просто много се бях ядосал на сестра ти.

— Ти знаеше, нали? — смръщи вежди Уакс. — Че ще се излекува?

— Е, не исках да прибягвам до хладнокръвно убийство…

— Това е хубаво, предполагам.

— Но наоколо нямаше с какво да се стоплим, та така стана.

— Уейн…

Ниският мъж въздъхна.

— Видях металоемите да се показват изпод ръкавите ѝ. И предположих, че щом е имала възможността да си избере ферохимична сила, ще се е спряла на способността да се лекува. Не бих убил сестра ти, приятел. Но нямах нищо против да я постресна малко, пък и ми трябваха клиновете на МеЛаан.

Изражението на Уейн стана някак отдалечено и той продължи:

— Предполагам, че трябваше да остана там. За да ѝ попреча да избяга, нали се сещаш? Но не разсъждавах особено трезво, така да се каже. Мислех, че си умрял. Наистина го вярвах. И все си мислех: „Би ли я убил Уакс наистина? Или би ѝ дал още един шанс, както на мен?“ Затова я оставих така. Спрях, преди да я убия, защото това беше последното нещо, което смятах, че ще мога да направя за теб. Разбираш ли какво имам предвид?

Уакс стисна рамото на Уейн.

— Благодаря. Радвам се, че се учиш.

Но чувстваше, че е лицемерно да говори така, когато всъщност дълбоко в себе си му се искаше Уейн да ѝ беше взел металоемите и да беше оставил трупа ѝ да замръзне сред снеговете.

Уейн се ухили. Уакс кимна в посоката, където бяха изчезнали мъжете от екипажа.

— Ще се срещнем там.

— Отиваш да вземеш жена си ли? — попита Уейн. — Доста трудно ще свикне с живота тук, далеч от естествената си среда — мразовитата, вечно заледена, мъртвешка пустош на…

— Уейн — прекъсна го Уакс с тих, но твърд тон.

— Хм?

— Достатъчно.

— Аз само…

— Достатъчно.

Уейн се закова на място с увиснало чене, после облиза устни и кимна.

— Ясно. Ще се видим горе след малко, значи?

— Идваме веднага.

Уейн се завтече бързешком към мостика. Уакс продължи по коридора и подмина няколко врати, докато не стигна до кабината, която си деляха Стерис и Мараси. Вдигна ръка, за да почука, но вратата беше открехната, затова надникна вътре. Стерис лежеше на едната койка, увита в одеяло и задрямала. Нямаше следа от Мараси; беше му споменала, че иска да гледа от илюминаторите на мостика, докато захождат към града.

Поколеба се на вратата, загледан в спящата Стерис. Почти се обърна да си тръгне; беше ѝ се струпало толкова много през последните няколко дни. Трябва да беше изтощена. След като пристигнеха в Елъндел, тепърва трябваше да изкарат затворниците от трюма и да натоварят обещаните провизии — може би щяха да изминат часове, преди корабът да отпътува отново. Можеше да поспи още малко, нали?

Вратата изскърца, когато той неволно се облегна върху нея и Стерис се сепна рязко. Очите ѝ го откриха моментално. Тя се усмихна, отпусна се и се сгуши пак във възглавницата. Под одеялото носеше пътническата си рокля.

Уакс прекрачи прага и се отпусна на койката срещу нейната; кабината беше толкова тясна, че коленете му се докосваха в койката ѝ, докато седеше. А тези помещения се считаха за просторни. Наведе се напред и взе дланта на Стерис в ръце.

Тя стисна неговите, затвори очи отново и двамата останаха така. Неподвижни. Всичко останало можеше да почака няколко минути.

— Благодаря ти — каза Уакс тихо.

— За какво? — попита тя.

— Задето дойде с мен.

— Не направих кой знае какво.

— Беше ми от огромна помощ на тържеството — каза Уакс. — А и преговорите ти с малвишците… Стерис, беше невероятна.

— Може би — съгласи се тя. — Но все пак ми се струва, че през по-голямата част от пътуването представлявах, общо взето, багаж.

Той сви рамене.

— Стерис, мисля, че всички ние сме такива. Водени от едно на друго място от дълга, обществото или самия Бог. Струва ми се, че дори в собствения си живот сме просто пътници. Но от време на време, действително ни се налага да направим избор. Истински избор. Може да сме лишени от възможността да изберем какво ще ни се случи или къде ще се озовем, но можем да се насочим в определена посока.

Той стисна ръката ѝ и добави:

— Ти се насочи към мен.

— Е — усмихна му се тя, — човек обикновено е в най-голяма безопасност, именно когато е около теб…

Той погали лицето ѝ с ръка — загрубяла, покрита с мазоли. „Ново приключение.“

В края на краищата, един от членовете на екипажа дойде да ги потърси, и Уакс неохотно се изправи и помогна на Стерис да стане. После се запътиха, хванати под ръка, през коридорите на кораба към мостика, където ги чакаха останалите.

Когато пристигна там, Уакс успя да усети вълнението, което Уейн беше изпитал при гледката на града. От панорамния изглед на мостика, нощният град наистина беше разкошен. „Ще се превърне ли тази гледка в нещо обикновено някой ден?“, запита се Уакс, докато Стерис стискаше силно дланта му, широко усмихната при вида на града. Технологията на летящите кораби беше нова, но не бяха изминали много години, откакто беше видял първия автомобил на пътя.

Мараси насочваше капитан Джордис през града. Уакс не успя да разчете нищо по позата на капитана или екипажа ѝ. Бяха ли впечатлени от размерите на града или височината на небостъргачите? Или тези неща бяха нещо обикновено на юг?

Приближиха се към кулата Алстрьом и Уакс си представи какво щяха да пишат за това в утрешните вестници. Чудесно. Мразеше потайностите; предпочиташе жителите на Елъндел да узнаят до последния, че светът току-що е станал едно много по-обширно място.

Кулата Алстрьом, в чиято собственост Уакс имаше дял, беше с плосък покрив. Капитанът го беше уверил, че може да приземи кораба „дори върху гвоздей, ако главичката му е достатъчно гладка“. Оказа се, че не е преувеличила, и корабът кацна успешно на кулата.

— Сигурни ли сте, че не искате да останете? — обърна се Мараси към Джордис. — Да разгледате града, да видите какви сме всъщност?

— Не. Благодаря ви.

Думите ѝ му прозвучаха насилено. Но можеше ли да бъде сигурен в това, като се имаше предвид странния акцент, който обагряше речта ѝ?

— Ще приемем предложените от вас провизии и ще потеглим тази нощ.

Време беше за слизане. Уакс и Стерис поведоха през коридорите, следвани от останалите.

— Чувствам се така, сякаш цялото това преживяване е било просто сън — прошепна Стерис. — Трябва да запиша всичко възможно най-бързо, преди спомените ми да са избледнели.

Уакс си спомни срещата си с Хармония и кимна.

Стигнаха до мястото, където коридорът се разклоняваше, а един от панелите на стената можеше да се отваря. От него сега се спускаше дълъг мост, който водеше към покрива. Уакс успя да различи долу няколко фигури, извили шии нагоре към кораба. Губернатор Арадел беше дошъл лично.

— О, Могъщи — обърна се към него Алик. — Нека винаги знаеш къде е следващото ти огнище.

— И ти, Алик.

— О, аз знам — ухили се той широко. — Защото моето следващо огнище е у дома, аха?

Той се обърна към Мараси, пресегна се и си свали маската — счупената, която беше закрепил с лепило. Поднесе я към нея с две ръце, с което предизвика няколко изумени ахвания.

— Моля — каза той.

Произнесе думата с по-тежък акцент, отколкото преди.

Джордис, която не беше вдигнала маската си пред Уакс, видимо се скова от неудобство, когато видя жеста му. Мараси се поколеба за миг, но прие маската.

— Благодаря.

— Аз благодаря, госпожице Мараси — каза Алик. — За целия си живот.

Взе плоската маска без резба или украшения, окачена на кръста му и си я сложи с помощта на кожения ѝ ремък. Представляваше просто извито парче дърво с дупки за очите.

— Нямам търпение да се завърна у дома, но следващото ми огнище може би ще бъде тук. Възнамерявам да се възползвам от поканата да посетя този град.

— Стига само да донесеш още шоко, можеш да дойдеш, когато пожелаеш — отговори Мараси.

Уакс се усмихна и петимата връчиха медальоните си за тегло обратно на капитана — обичай, за който вече им бяха обяснили. Джордис вече беше подарила на Уакс по един от всеки вид — за топлина и превод. Уейн сигурно беше откраднал още един комплект — макар че Уакс смяташе да изчака, докато слязат от кораба, за да го попита.

Заслиза пръв надолу по мостчето, повел Стерис, която го беше хванала под ръка.

— Сериозно ти казвам, Уаксилий — каза Мараси, която се изравни с тях. — Трябва да започнем да внасяме от този техен шоколад. Не знам какво има вътре, но е невероятен. Ако смяташ, че летящите кораби ще станат популярни, почакай само да го опиташ.

— Ей — каза Уейн, който го настигна от другата страна, но извил врат към хората на кораба зад тях. — Мараси, според мен оня момък си пада по теб.

— Благодаря — каза Мараси, — задето ни дари с крайния резултат на забележителната си наблюдателност, Уейн.

— Може да ни е от полза в дипломатическо отношение — отбеляза Стерис.

— Моля ви се — отговори Мараси. — В сравнение с мен е направо хлапе. И да не сте посмели да се хилите.

— Не бих посмял — каза Уакс, вперил поглед напред.

Но не пропусна да забележи колко грижливо носи маската в ръце.

Група помощници и охранители на губернатора се бяха скупчили пред тях, защитени от сферата, в която бяха застанали — сякаш можеха да се опазят от зашеметяващата гледка и всичко, което тя означаваше, като се сгушеха един до друг като стадо кози. Арадел, обаче, стоеше далеч от тях, сякаш си беше пробил път през групичката, за да се измъкне.

Уакс се приближи до него със Стерис под ръка и зачака.

— Покварата да го тръшне — каза Арадел най-после.

— Все пак ви предупредих — отвърна Уакс.

Арадел поклати глава, разширил очи от изумление.

— Е, това може да отклони вниманието на хората от катастрофата, която предизвикахте в Ню Сирън.

— Значи нещата са зле? — попита Стерис.

Арадел изръмжа.

— Сенатът пече топките ми на бавен огън от два дни насам и крещи за война и безотговорни злоупотреби с властта. Сякаш имам каквато и да било сила да повлияя точно на вас.

Сепна се, най-после успя да отлепи поглед от кораба и се прокашля — сякаш току-що беше осъзнал какво е казал и на кого.

Уакс се усмихна. Арадел говореше направо, но обикновено показваше повече такт, отколкото сега. Нямаше как да се издигнеш като констабъл, без да разбираш поне малко от изкуството да се справяш с егото на околните.

— Моите извинения, лейди Хармс — каза той. — Ладриан, трябва да чуя какво се е случило в Ню Сирън. Чистата истина от собствената ти уста.

— Ще ви разкажа — обеща Уакс. — Утре.

— Но…

— Губернаторе — прекъсна го Уакс. — Добре разбирам в какво положение се намирате сега, но нямате представа какво преживяхме през последните няколко дни. Хората ми се нуждаят от почивка. Утре. Моля ви.

Арадел изръмжа.

— Хубаво.

— Приготвихте ли нещата, за които помолих? — попита Уакс.

— Долу са — отвърна Арадел и се обърна отново към кораба. — В апартамента на върха на кулата.

Пое си дълбоко дъх, докато се опитваше да обхване с поглед огромната летяща машина. Констабъл-генерал Реди беше довел неколцина от хората си, за да отведат пленените войници.

Уакс забеляза, че корабът всъщност се е приземил само наполовина върху покрива. Един от вентилаторите продължаваше да се върти, макар и по-бавно, за да го задържи на място. „Сигурно са го направили нарочно“, помисли си той. „Като послание, отправено към нас. Искат да ни напомнят, че макар да е вероятно да се сдобием с тази технология скоро, те все пак са с години по-напреднали от нас в боравенето с нея.“

— Мисля, че всичко ще се нареди — обърна се Уакс към Арадел. — Ако градовете в покрайнините са обмисляли да ни нападнат, подозирам, че това ще ги разколебае. Разпространете новината, че летящ кораб се е приземил в центъра на Елъндел, за да ме остави тук — а после си е тръгнал мирно и спокойно.

— Вече обсъдихме начални споразумения с тях, Ваша Чест — добави Стерис. — При изгодни за нас търговски условия. Това би трябвало да укроти ястребите и да ни спечели време да загладим положението.

— Да, вероятно е така — съгласи се Арадел. — Но Сенатът трудно ще преглътне такъв горчив метал, Ладриан. Не самия кораб, а факта, че явно ще ми се наложи просто да го пусна да отлети.

Поколеба се, после допълни:

— Не съм им казал още какво ми разказа за другия обект.

— За Оковите на скръбта ли?

Арадел кимна — бе твърде дипломатичен, че да каже онова, което Уакс беше сигурен, че мисли: „В какво ме забърка пък този път, Ладриан?“

— МеЛаан? — обърна се Уакс. — Имаш ли нещо против да поемеш нещата оттук нататък?

— Не, разбира се — запъти се тя към тях.

Носеше дрехи, взети назаем от южняците — мъжки панталон и ботуши, които стигаха до средата на прасеца ѝ. Положи длан на рамото на губернатора.

— О, Свещени — каза Арадел с напрегнат, но изпълнен с почит глас. После изгледа Уакс. — Нали осъзнаваш колко точно нечестно е да трябва да се разправям с теб, когато по всяко време можеш да се позовеш на подкрепата на божествените пратеници, които да те измъкнат от кашата?

— Това е направо нищо — каза Уакс и поведе Стерис към стълбището за долните етажи. — Някой път ще ти разкажа за разговора, който проведох с Бог последния път, когато умрях.

— Просто го срази — отбеляза Стерис, когато стигнаха до стълбището.

— Нищо такова — възрази Уакс. — Той е вече политик. Трябва да свикне да се окопитва бързо, ако го хванат неподготвен по време на разговор. Така ще се справя по-добре в дебатите и тем подобните неща.

Тя му хвърли кос поглед.

— Ще се държа по-добре — обеща ѝ той и отвори вратата, за да я пусне първа.

Мараси понечи да тръгне след тях, но Уейн я хвана над лакътя и поклати глава.

— По-добре? — долетя гласът на Стерис от стълбището. — Значи няма да се оплакваш повече, когато се наложи да ходим на тържества?

— Разбира се, че ще се оплаквам — отвърна Уакс и я последва надолу по стълбите, като остави другите горе. — Това си е една от основните черти на характера ми. Но ще се опитам да насоча най-неприятните изблици на мрънкане към теб и Уейн.

— А аз, на свой ред, обещавам да се възхищавам на дръзките постъпки, с които спасяваш всички от всичко — усмихна му се тя. — И винаги да нося няколко допълнителни стъкленици метал за всеки случай. Къде отиваме, междувпрочем?

Той ѝ се ухили и я поведе към най-горния етаж на небостъргача — великолепен мезонет, необитаван за момента. Собствениците му бяха заминали на дълга ваканция в Елмсдел. На един стол в коридора пред същинския апартамент се беше настанил един уморен на вид мъж, облечен като свещеник-Оцеленец — официална мъглопелерина, която по-скоро приличаше на шал, наметната над робата, украсена с бродерия по ръкавите, която трябваше да наподобява белези.

Стерис погледна любопитно към Уакс.

— Стерис — заговори той, — исках да те попитам дали би се съгласила да станеш моя съпруга.

— Вече се съгласих…

— Да, но последния път, когато те попитах, очаквах договор — прекъсна я Уакс. — Бях лорд на къща и предлагах брак на заможна жена с цел взаимно изгодна сделка. Е, тази моя молба още важи и съм ти благодарен за съгласието. Но те питам пак. Важно е за мен. Ще станеш ли моя съпруга? Искам да се оженя за теб. Веднага, пред Оцелелия и пред този свещеник. Не защото думите на някакъв лист хартия ни задължават да го направим, а защото искаме.

Той я хвана за ръката и заговори по-тихо:

— Болезнено много се уморих да бъда сам, Стерис. Време е да го призная. А ти… Ти си невероятна. Наистина си невероятна.

Стерис се беше просълзила. Издърпа длан от неговата и избърза очи.

— Тези сълзи… нещо хубаво ли означават, или нещо лошо? — попита Уакс.

Вече толкова години, прекарани около жени, а понякога още му беше трудно да направи разлика.

— Ами, това не фигурираше в нито един от списъците ми.

— А — каза той и усети как сърцето му сякаш пропада.

— И не мога да се сетя за друг момент, в който да съм пропускала да отбележа нещо в списъците си, а то да се окаже така прекрасно.

Тя кимна и подсмръкна. Носът ѝ се беше зачервил.

— Толкова прекрасно. Благодаря ти, лорд Уаксилий.

Замисли се за момент и попита:

— Но още тази вечер? Така скоро? Не заслужават ли останалите да бъдат поканени на сватбата?

— Вече бяха поканени на такава — каза Уакс. — Не сме виновни ние, че не се стигна до бракосъчетание. Така че… Как смяташ? Ако си уморена от пътуването, няма да те притискам. Просто си помислих, че…

Вместо отговор, тя го целуна.