Оковите на скръбта

Пролог

— Телсин! — изсъска Уаксилий и се измъкна от колибата за тренировки.

Телсин хвърли поглед през рамо, трепна и се приведе още по-надолу. Беше на шестнайсет години — с една година по-възрастна от брат си Уаксилий. Дълга, тъмна коса обрамчваше лицето ѝ с мъничък нос и строго свити устни, а по предната част на традиционната ѝ териска роба се редуваха разноцветни V-образни форми. Одеждите ѝ прилягаха по начин, по който някак си никога не прилягаха на самия Уакс. На Телсин придаваха елегантна осанка. На Уаксилий, обаче, оставяха чувството, че е надянал чувал.

— Махай се, Асинтю — каза тя, без да спира да се промъква сантиметър по сантиметър покрай стената на колибата.

— Ще пропуснеш вечерната сказка.

— Няма да забележат, че ме няма. Никога не проверяват.

Вътре в колибата, майстор Телингдуор продължаваше да каканиже монотонно за подобаващите черти на териския характер. Подчинение, кротост и онова, което наричаха „почтителна гордост“. Говореше на по-младите ученици; по-възрастните, като Уаксилий и сестра му, в момента трябваше да медитират.

Телсин се стрелна тихомълком встрани от колибата през залесения район на Елъндел, който наричаха просто „Селото“. Уаксилий се поколеба за миг, разтревожен, след което забърза след сестра си.

— Ще си навлечеш неприятности — каза ѝ, след като я настигна, и продължи по петите ѝ, докато тя заобикаляше дънера на един огромен дъб. — Ще навлечеш и на мен неприятности.

— Е, и? — попита тя. — Защо изобщо си така вманиачен в следването на правилата?

— Не съм — каза той. — Просто…

Тя се отдалечи със сърдити крачки през гората. Той въздъхна и я последва. В крайна сметка се срещнаха с трима други териски младежи: две момичета и едно високо момче. Куашим, едното от момичетата, изгледа Уаксилий от глава до пети. Бе тъмнокожа и слаба.

— Довела си и него?

— Сам тръгна след мен — отговори Телсин.

Уаксилий се усмихна с надежда на Куашим, а после — и на Айдашуи, другото момиче. Тя беше на неговата възраст и имаше очи, широко разположени на лицето. И, Хармонийо… беше направо зашеметяваща. Тя забеляза погледа, който бе вперил в нея, примигна веднъж-дваж и отклони очи с кротка усмивка.

— Ще ни издаде — каза Куашим и отклони вниманието му от другото момиче. — Сигурна съм.

— Няма — сопна ѝ се той.

Куашим го изгледа яростно.

— Може да изпуснеш вечерните занятия. Кой ще отговаря на всички въпроси тогава? Ще настане направо гробна тишина, като няма кой все да се подмазва на учителя.

Форч, високото момче, бе застанал малко по-назад, в сенките. Уаксилий не го погледна, не срещна очите му. „Не знае, нали? Няма как да знае“, помисли си. Форч беше най-възрастният от тях, но говореше рядко и по малко.

Беше Двуроден, също като Уаксилий. Не че който и да било от двама им използваше аломантията си напоследък. В Селото поощряваха развитието на териската им страна — ферохимията. Обстоятелството, че и двамата с Форч бяха Монетомети, не беше от значение за терисците.

— Да вървим — каза Телсин. — Стига спорове. Сигурно нямаме много време. Ако брат ми иска да се присъедини, хубаво.

Последваха я под прикритието на гъстите листа. Стъпките им хрущяха тихо в шумата. С толкова много зеленина, човек лесно можеше да забрави, че се намира в средата на огромен град. Виковете на мъжете и чаткането на подкованите копита по паветата долитаха далечни и приглушени, а пушекът нито се виждаше, нито се усещаше като миризма дотук. Терисците се трудеха усилено да запазят своята част от града тиха, мирна и спокойна.

Всичко сочеше, че Уаксилий трябваше да бъде направо влюбен в мястото.

Петимата младежа скоро наближиха Колибата на Синода, която обитаваха териските старейшини от висок ранг. Телсин махна с ръка на останалите да почакат, докато тя бързешком се приближи до един определен прозорец, за да подслуша какво става вътре. Уаксилий се улови, че се оглежда обезпокоено. Скоро щеше да се стъмни — гората вече потъваше в здрач, — но всеки би могъл да дойде и да ги завари тук.

„Не се тревожи толкова“, каза си. Трябваше да се присъедини към лудориите им, както бе направила сестра му. Тогава щяха да го приемат като един от тях. Нали?

По бузите му се стичаха капки пот. Куашим се бе облегнала на близкото дърво, напълно невъзмутима, и се подсмихваше, забелязала нервността му. Форч беше застанал сред сенките — дори не се беше свил, но Поквара, от него се долавяха толкова признаци на живот, колкото и от някое от околните дървета. Уаксилий хвърли поглед на Айдашуи и големите ѝ очи, а тя се изчерви и извърна лице.

Телсин се промъкна обратно до тях.

— Там е.

— Това е кабинетът на баба — каза Уаксилий.

— Естествено — отвърна Телсин. — И я повикаха там по спешност. Нали така, Айдашуи?

Тихото момиче кимна.

— Видях старейшина Вуафендал да притичва покрай стаята ми за медитация.

Куашим се ухили.

— Значи не е останала да пази.

— Какво да пази? — попита Уаксилий.

— Калаената порта — обясни Куашим. — Можем да излезем в града. Ще е още по-лесно от обикновено!

— От обикновено ли? — попита Уаксилий, като погледна ужасено първо Куашим, а после — сестра си. — Правили сте го и преди?

— Разбира се — отговори Телсин. — Трудно е да си намериш хубаво питие в Селото. Но има страхотни кръчми само на две пресечки оттук.

— Ти си от отвън — каза му Форч, като пристъпи по-близо. Говореше бавно, отмерено, сякаш обмисляше всяка една дума поотделно. — Защо те вълнува дали ще излезем? Виж се, трепериш. От какво те е страх? Прекарал си по-голямата част от живота си извън Селото.

Ти си аутсайдер, казваха. Как успяваше сестра му да си намери място във всяка група хора? Защо той винаги си оставаше изолиран?

— Не треперя — обърна се той към Форч. — Просто не искам да си имам неприятности после.

— Със сигурност ще ни издаде — каза Куашим.

— Няма.

„Не и за това“, добави наум.

— Да вървим — каза Телсин и поведе групичката през гората към Калаената порта.

„Калаената порта“ беше просто засукано име за нещо, което всъщност представляваше поредната градска улица — макар че наистина имаше каменна арка с издълбани в нея древни териски символи, които обозначаваха шестнайсетте метала.

Отвъд нея се простираше един различен свят. Газови лампи сияеха в редици по улиците, вестникарчетата се влачеха уморено към къщи с непродадените броеве под мишница. Работниците пък се бяха запътили към шумните кръчми за по едно питие. Той така и не бе опознал този свят; беше израсъл в разкошно имение, пълно с луксозни тъкани, хайвер и вино.

В този простичък живот имаше нещо, което го зовеше. Може би щеше да го намери тук. Онова, което така и не бе успял да открие. Онова, което всички останали сякаш притежаваха, но той дори не можеше да назове.

Останалите четирима младежи се изнизаха бързешком, като подминаха сградата със заслонени прозорци, където по това време бабата на Уаксилий и Телсин обикновено седеше и четеше. Терисците не наемаха стражници да пазят входа към владенията им — но наблюдаваха.

Уаксилий не излезе — още не. Погледна надолу и запретна ръкавите си така, че да открие гривните-металоеми, които носеше под тях.

— Идваш ли? — повика го Телсин.

Той не отговори.

— Естествено, че не. Никога не би рискувал да те хванат.

Тя поведе Форч и Куашим нататък. Но колкото и да беше изненадващо, Айдашуи се поколеба, вместо да продължи. Тихото момиче се извърна и го погледна въпросително.

„Мога да го направя“, каза си Уаксилий. „Не е нищо кой знае какво.“ Подигравката на сестра му още отекваше в ушите му, когато се насили да продължи напред и да се изравни с Айдашуи. Усети как му прилошава, но закрачи редом с нея, зарадван от срамежливата ѝ усмивка.

— Та какъв е бил онзи спешен случай? — попита той Айдашуи.

— А?

— Нали баба е била извикана по спешност?

Айдашуи сви рамене и свали териската си роба, с което го стъписа за момент, докато не забеляза, че под нея носи обикновена пола и блуза. Момичето захвърли робата в храстите и отговори:

— Не знам много. Видях баба ти да бяга към Колибата на Синода, и дочух Татед да пита какво става. Някакъв извънреден случай. И без това смятахме да се измъкнем от Селото тази вечер, така че предположих, че моментът е подходящ, нали разбираш.

— Но този спешен случай… — започна пак Уаксилий, като хвърли поглед през рамо.

— Споменаха за капитана на констаблите, който идвал да я разпитва за нещо — обясни Айдашуи.

„Констабъл?“, замисли се Уакс.

— Да вървим, Асинтю! — каза тя, като го улови за ръката. — Баба ти ще се справи с него за нула време. Може вече да идва насам!

Той беше замръзнал на място.

Айдашуи го погледна. Живите ѝ кафяви очи му пречеха да мисли ясно.

— Хайде де — подкани го тя. — Да излезеш от Селото почти не се смята за провинение. Не си ли живял тук четиринайсет години?

Поквара.

— Трябва да вървя — каза той и се обърна, готов да побегне обратно.

Айдашуи остана, без да помръдва от мястото си, докато той се отдалечаваше. Уаксилий навлезе в гората тичешком и препусна към Колибата на Синода. „Нали знаеш, че сега вече те смята за страхливец“, отбеляза част от ума му. „Останалите — също.“

Уаксилий спря със залитане пред прозореца на кабинета на баба си. Сърцето му препускаше. Притисна се към стената, и да — наистина дочуваше нещо през отворения прозорец.

— Ние сами следим за спазването на законите ни, констабъл — тъкмо казваше баба Вуафендал вътре. — Знаете това.

Уаксилий се осмели да се надигне на пръсти и да надзърне през прозореца. Видя баба си, седнала зад бюрото — същинско олицетворение на териската праведност, с коса, сплетена на плитка, и безупречно спретната роба.

Мъжът, застанал от другата страна на бюрото, държеше констабълската си шапка под мишница в знак на уважение. Беше възрастен, с увиснали мустаци, а нашивката на гърдите му обозначаваше, че е капитан и детектив. Висок ранг. Важен.

„Да!“, помисли си Уаксилий, докато ровеше из джоба си за записките си.

— Терисците сами следят за спазването им — отговори констабълът, — защото рядко ги нарушават, та няма нужда от това.

— Няма нужда и сега.

— Моят осведомител…

— Значи вече имате и осведомител? — попита баба му. — Мислех, че се касае за анонимен сигнал.

— Анонимен, да — каза констабълът и положи лист хартия на бюрото. — Но считам това за повече от „сигнал“.

Бабата на Уаксилий взе листа. Уакс знаеше какво пише на него. Самият той го беше изпратил на констаблите — заедно с едно писмо.

Списъкът съдържаше дузина улики, които сочеха към Форч като виновника за палежа на колибата за хранене по-рано същия месец. Уаксилий усети как го обзема въодушевление, задето констаблите бяха приели откритията му насериозно.

— Обезпокоително — каза баба му, — но не виждам тук нищо, което да ви дава правото да нахлувате на наша територия, капитане.

Констабълът се наведе напред и опря длани на ръба на бюрото, за да я погледне право в очите.

— Не отказахте помощта ни така категорично, когато изпратихме пожарникарски отряд да потуши пожара.

— Винаги ще бъда готова да приема помощ, за да спася живота на хората — отговори баба му. — Но нямам нужда от помощ, за да ги накажа със затвор. Благодаря ви.

— Да не би причината да е във факта, че Форч е Двуроден? Боите ли се от силите му?

Тя го изгледа с презрение.

— Старейшине — продължи констабълът, като си пое дълбоко дъх. — Сред вас се крие престъпник…

— Ако наистина е така — прекъсна го тя, — ще се справим с него сами. Посещавала съм крепостите на мъка и разрушение, които вие отвън наричате „затвори“, капитане. Няма да позволя да оковат някой от хората ми там въз основа на слухове и анонимни приумици, изпратени ви по пощата.

Констабълът издиша и се изправи отново. После остави нещо друго върху бюрото с рязко изтракване. Уаксилий присви очи, за да види какво е, но констабълът го беше покрил с длан.

— Какво знаете за палежите, старейшине? — попита тихо констабълът. — Те често се оказват така наречените от нас „съпътстващи престъпления“. Установяваме, че са били използвани да прикрият обир или някаква измама, или са представлявали първа проява на агресия, предшестваща по-сериозно нападение. В случаите като тези, пожарът често се оказва просто предвестник. В най-добрия случай се касае за любител на палежите, който чака удобен случай да изпепели още нещо. В най-лошия… предстои нещо по-страшно, старейшине. Нещо, за което всички ще съжалявате.

Баба му сви устни в тънка линия. Констабълът отдръпна ръка и разкри предмета, който бе оставил на бюрото. Куршум.

— Какво е това? — попита баба му.

— Едно напомняне.

Баба му удари куршума с опакото на ръката си и го запрати към стената, зад която се криеше Уаксилий. Той отскочи назад и се сви ниско с разтуптяно сърце.

— Не внасяйте вашите инструменти на смъртта в това място — изсъска баба му.

Уаксилий се надигна към прозореца тъкмо навреме, за да види как констабълът нахлупва шапката си.

— Когато това момче подпали нещо отново — каза той тихо, — пратете да ме повикат. Да се надяваме, че няма да е твърде късно. Лека вечер.

След това си отиде, без да проговори повече. Уаксилий се сгуши, притиснат към стената на колибата — безпокоеше се, че мъжът ще се обърне назад и ще го забележи. Но това не се случи. Констабълът се отдалечи по пътеката и изчезна сред вечерните сенки.

Но баба му… тя не му беше повярвала. Нима не разбираше? Форч бе извършил престъпление. Наистина ли щяха просто да го оставят така? Защо…

— Асинтю — повика го баба му с териското му име, както винаги. — Ще дойдеш ли при мен, моля те?

Мигновено го прободе паника, последвана от пристъп на срам. Изправи се.

— Как разбра? — попита я той през прозореца.

— По отражението в огледалото ми, дете — отговори тя, хванала чашата си чай с две ръце, без да поглежда към него. — Наредих ти нещо. Ако обичаш.

Той заобиколи сградата с тежки стъпки, навъсен, и влезе през предната врата на дървената колиба. Цялата сграда миришеше на цветната политура за дърво, която бе помогнал да нанесат наскоро. Под ноктите му още имаше останало от нея.

Пристъпи в кабинета и затвори вратата.

— Защо…

— Седни, Асинтю, моля те — каза тя меко.

Той се приближи към бюрото, но не седна на стола за гости. Остана да стои прав на същото място, където бе застанал и констабълът.

— Почеркът ти — каза баба, като докосна леко листа, който мъжът ѝ беше оставил. — Не ти ли казах, че проблемът с Форч е под контрол?

— Ти казваш много неща, бабо. Ще повярвам в тях, когато видя доказателство.

Вуафендал се наведе напред. От чашата в ръцете ѝ се виеше пара.

— О, Асинтю — каза тя. — Мислех, че си решен да се впишеш в общността тук.

— Така е.

— Защо тогава подслушваш пред прозореца ми, вместо да се занимаваш с вечерната си медитация?

Той отклони поглед и се изчерви.

— Пътят на терисците цени реда, дете — каза баба му. — Следваме нашите правила с основателна причина.

— А изпепеляването на сгради не е ли в разрез с правилата?

— Разбира се, че е — отговори тя. — Но Форч не е твоя отговорност. Вече разговарях с него. Той се разкайва. Престъплението му е типично за един заблуден младеж, който прекарва прекалено много време сам. Помолих някои от останалите да се сприятелят с него. Той ще изкупи вината си — така, както повеляват обичаите ни. Нима би предпочел да изгние в затвора?

Уаксилий се поколеба, после въздъхна и се отпусна на стола пред бюрото на баба си.

— Искам да разбера какво би било правилно — прошепна той, — и да го направя. Защо е толкова трудно?

Баба му се намръщи.

— Лесно е да откриеш какво е правилно и какво — грешно, дете. Признавам, че да избереш да следваш пътя и да сториш онова, което знаеш, че трябва да направиш, е…

— Не — каза Уаксилий.

После трепна. Не беше разумно да прекъсва баба си. Тя никога не викаше, но неодобрението ѝ се усещаше също така отчетливо, както наближаваща буря. Продължи с по-кротък тон.

— Не, бабо. Да разбереш какво е правилно не е лесно.

— Това е вече определено от нашите обичаи. Учиш за тях всеки ден.

— Това е само един глас — каза Уаксилий, — една философия. Има толкова много…

Баба му протегна ръка през бюрото и положи длан върху неговата. Кожата ѝ бе затоплена от чашата.

— О, Асинтю — каза тя. — Разбирам колко трудно е това за теб. Дете на два свята.

„Два свята“, помисли си той моментално, „но нито един дом.“

— Но трябва да се вслушаш в онова, на което те учат — продължи баба му. — Обеща ми, че ще се подчиняваш на правилата ни, докато си тук.

— Опитвам се.

— Зная. Телингдуор и останалите ти наставници ми докладват хубави неща за теб. Казват, че усвояваш материала по-добре от всеки друг — сякаш си живял тук, откакто си се родил! Гордея се с усилията ти.

— Останалите деца не ме приемат. Опитах се да правя, както каза ти — да бъда повече терисец от всички, да им докажа потеклото си. Но децата… никога няма да бъда един от тях, бабо.

— „Никога“ е дума, която младежите често използват — отговори баба му, като отпи от чая, — но рядко разбират. Остави се на правилата да те водят. В тях ще намериш покой. Ако някой негодува срещу жарта и отдадеността ти, остави го да негодува. Медитацията ще им помогне постепенно да се помирят с тези си чувства.

— Би ли… заповядала на някои от останалите да се сприятелят с мен, може би? — не се сдържа да не попита той, засрамен от слабостта, която звучеше в думите му. — Както направи за Форч?

— Ще видя — отговори баба му. — А сега върви. Няма да докладвам за това ти провинение, Асинтю, но те моля да ми обещаеш, че ще се отърсиш от тази мания по случилото се с Форч и ще оставиш раздаването на справедливост на Синода.

Уаксилий понечи да стане, но кракът му се подхлъзна на нещо. Куршумът.

— Асинтю? — рече въпросително баба му.

Той стисна куршума в юмрук, докато се изправяше, и побърза да излезе.

— Металът е твоят живот — каза Телингдуор, застанал пред останалите в колибата. Тъкмо навлизаше в последната част на вечерната сказка.

Уаксилий бе коленичил в медитационна поза, заслушан в думите му. Редиците спокойни терисци около него също бяха свели глави в благоговение и славеха Съхранението, древния бог на тяхната вяра.

— Металът е твоята душа — продължаваше Телингдуор.

Толкова много неща в този тих свят бяха съвършени. Защо Уаксилий понякога се чувстваше така, сякаш го омърсяваше със самото си присъствие? Сякаш останалите бяха част от едно голямо, бяло платно, а той беше петното в единия му ъгъл?

— Ти ни съхраняваш — каза Телингдуор, — и така, ние ставаме твои.

„Куршум“, помисли си Уаксилий, който продължаваше да стиска парченцето метал в юмрук. „Защо остави куршум като напомняне? Какво означава?“ Изглеждаше му доста странен символ.

Молитвата приключи и младежите, децата и възрастните се изправиха и протегнаха вкупом. Някои размениха по няколко приветливи думи, но всеки момент щеше да настъпи вечерният час, което означаваше, че по-малките трябваше да се разотиват по домовете — или, в случая на Уаксилий, общежитията. Той, обаче, остана коленичил.

Телингдуор започна да прибира килимчетата, които молещите се подлагаха под коленете си. Главата му бе, както винаги, напълно обръсната; робата му беше обагрена в яркожълти и оранжеви оттенъци. Когато забеляза, че Уаксилий не си е тръгнал заедно с останалите, той спря, хванал купчината килимчета в ръце.

— Асинтю? Добре ли си?

Уаксилий кимна уморено и се изправи на изтръпналите си от дългото коленичене крака. Помъкна се с тежки стъпки към вратата, но спря за момент, преди да излезе.

— Телингдуор?

— Да, Асинтю?

— Било ли е извършвано някога тежко престъпление в Селото?

Ниският мъж замръзна на място и стисна килимчетата малко по-силно.

— Какво те наведе на този въпрос?

— Просто любопитство.

— Няма защо да се безпокоиш. Случи се преди много време.

— Какво се е случило преди много време?

Телингдуор събра останалите килимчета по-набързо. Ако беше някой друг, вероятно би отбягнал въпроса, но Телингдуор беше един от най-прямите хора, които Уаксилий познаваше. Класическа териска добродетел — в неговите очи, да избегнеш да отговориш на въпрос беше също толкова лошо, колкото да излъжеш.

— Не се изненадвам, че мълвата за това продължава да се носи от уста на уста — каза Телингдуор. — Петнадесет години не са достатъчни да измият кръвта от тогава, предполагам. Но слуховете са лъжовни. Бе убит само един човек. Една жена. От съпруга си. И двамата бяха терисци.

Той се поколеба, после добави:

— Познавах ги.

— Как я е убил?

— Трябва ли да знаеш?

— Ами, слуховете…

Телингдуор въздъхна.

— Револвер. Оръжие от отвън. Не знаем от кого го е взел — каза той и остави килимчетата на купчината в единия ъгъл на стаята. — Предполагам, че няма защо да се изненадваме. Хората са едни и същи навсякъде, Асинтю. Трябва да го запомниш. Не се мисли за по-добър от останалите, само задето носиш робата.

Естествено, на Телингдуор винаги можеше да се разчита да превърне всеки разговор в урок. Уаксилий му кимна и излезе тихо в нощта. Небето отгоре тътнеше и предвещаваше дъжд, но мъгла все още нямаше.

„Хората са едни и същи навсякъде, Асинтю“… Какъв тогава беше смисълът на всичко, на което ги учеха тук? Ако то не беше способно да възпре хората да се държат като чудовища?

Стигна до общежитието на момчетата, което вече бе притихнало. Вечерният час тъкмо бе настъпил, и Уаксилий трябваше да сведе глава пред управителя на общежитието и да се извини, преди да побърза надолу по коридора към стаята си на приземния етаж. Баща му беше настоял да му дадат отделна стая заради благородното му потекло. Единствената полза от това беше, че така се беше разграничил от останалите още повече.

Той захвърли робата си и отвори гардероба. Вътре висяха старите му дрехи. Дъждът започна да барабани по прозореца, докато той си навличаше чифт панталони и риза с копчета, които намираше за доста по-удобни от робата. Подряза фитила на газовата си лампа, седна на тясното легло и отвори една книга, за да почете преди лягане.

От небето отвън се носеше глухото ръмжене на гръмотевиците, като от гладен стомах. Уаксилий се опита да почете няколко минути, след което захвърли книгата — при което почти събори лампата, — и скочи на крака. Отиде до прозореца и се загледа във вадичките вода, които се стичаха по стъклото. Капките се стичаха на ручейчета тук-там заради гъстите листа на дърветата. Уаксилий се пресегна и угаси лампата.

Втренчи се в дъжда навън, докато мислите се прехвърляха в ума му. Скоро трябваше да вземе решение. Споразумението между баба му и родителите му повеляваше, че Уаксилий ще прекара една година в Селото, а от нея вече оставаше едва месец. След това зависеше от него да избере дали ще остане, или ще си тръгне.

Какво го очакваше навън? Бели покривки, превзети хора с носови гласове и политика.

Какво го очакваше тук? Тихи стаи, медитация и скука.

Живот, който ненавиждаше, или живот на убийствена монотонност. Ден след ден… и…

Това сред дърветата човешки силует ли беше?

Уаксилий се оживи и притисна лице към хладното стъкло. Наистина имаше някого — сенчеста фигура си проправяше път през гората, прегърбена и понесла чувал през рамо. Форч хвърли поглед към общежитието, но после продължи нататък в нощта.

Значи се бяха върнали. И то по-бързо, отколкото беше очаквал. Какъв план бе измислила Телсин, за да проникнат в общежитията? Да се промъкнат през някой прозорец, а после да кажат, че са се върнали преди вечерния час и управителят просто не ги е видял?

Уаксилий зачака, като се чудеше дали няма да види и трите момичета, но не ги забеляза. Беше само Форч, който вече беше изчезнал сред сенките. Къде отиваше?

„Още един палеж“, отговори си моментално. Но той не би го направил в този дъжд, нали?

Уаксилий хвърли поглед на часовника, който тиктакаше тихо на стената. Беше изминал един час след настъпването на вечерния час. Не беше усетил, че е прекарал толкова дълго, загледан в дъжда.

„Форч не е мой проблем“, каза си твърдо. После се приближи обратно към леглото, за да си легне, но вместо това, скоро вече обикаляше стаята с неспокойни стъпки. Вслушваше се в дъжда, разтревожен, неспособен да накара тялото си да спре да се движи.

Вечерният час…

„Остави се на правилата да те водят. В тях ще намериш покой.“

Спря до прозореца. После го отвори и изскочи навън. Босите му крака потънаха в мократа, сякаш гумена почва. Запроправя си път напред сред поточетата вода, които капеха по главата му от време на време и се стичаха надолу по гърба на ризата му. Накъде беше тръгнал Форч?

Осланяйки се на най-доброто си предположение, той пое между огромните дървета, които го заобикаляха като монолити с отсечени тук-таме клони, а шумоленето на дъжда и ромоленето на поточетата вода заглушаваха всички останали звуци. Отпечатък от ботуш близо до един от дънерите му подсказа, че е на прав път, но му се беше наложило да се наведе, за да го види. Поквара! Започваше да става твърде тъмно.

Накъде сега? Озърна се наоколо. „Там“, помисли си. „Към складовата колиба.“ Едно старо и вече необитавано общежитие, където терисците държаха излишните мебели и килими. Идеална мишена за палеж, нали? Вътре имаше предостатъчно запалими предмети, а и никой не би го очаквал в този дъжд.

„Но баба говори с него“, помисли си Уаксилий, докато продължаваше да се препъва напред през дъжда с изстинали крака и да разритва настрани шумата и мъха. „Ще знаят, че е бил той.“ Не му ли пукаше за това? Нима се опитваше да си навлече наказание?

Уаксилий пристъпи до старото общежитие — триетажен, масивен блок тъмнина сред вече здрачната нощ, от чиито корнизи се стичаха потоци вода. Уаксилий опита вратата, и тя, разбира се, се оказа отворена — това, все пак, бе Селото. Промъкна се тихо вътре.

Ето там. Локвичката вода на пода. Някой наистина беше влязъл тук скоро. Проследи стъпките, приведен ниско, като ги докосваше една след друга, докато не стигна до подножието на стълбището. Изкачи първия кат, после — втория. Какво имаше горе? Достигна горния етаж и зърна нещо да свети. Промъкна се по коридора, постлан с килим в средата, и се приближи към светлинката, която се оказа мъждива свещ, поставена на масата в тясна стаичка, претъпкана с мебели и с тъмни, тежки завеси по стените.

Уаксилий се приближи към свещта. Пламъчето потрепна, крехко и самотно. Защо я беше оставил тук Форч? Какво…

Нещо тежко се разби в гърба му. Той изстена от болка, залитна напред под силата на удара и се блъсна в два стола, подредени един върху друг. По пода зад него изтрополяха ботуши. Уаксилий успя да се хвърли на една страна и да се превърти по пода в мига, в който Форч разби една стара дървена подпора в столовете и ги пропука на парчета.

Уаксилий се изправи бързо. Рамената му пулсираха от болка. Форч се обърна към него с лице, напълно скрито от сенките.

Уаксилий отстъпи назад.

— Форч! Успокой се. Искам само да поговорим — каза той и трепна, когато усети гърба си да се опира в стената. — Няма защо да…

Форч се хвърли към него и замахна. Уаксилий изкрещя уплашено и се шмугна в коридора.

— Помощ! — извика, докато Форч тичаше след него. — Помощ!

Уаксилий бе имал намерение да избяга по стълбите, но сега се беше видял принуден да побегне в обратната посока. Отдалечаваше се от тях. Стовари се с рамото напред във вратата в дъното на коридора. Тя трябваше да води към заседателната стая на горния етаж — поне ако разположението на това общежитие беше същото като в неговото. И може би още едно стълбище?

Уаксилий нахлу през вратата и се озова в една по-светла стая. Около широкото отворено пространство в средата ѝ бяха подредени стари маси, натрупани една върху друга, като публика около сцена.

В средата, осветено от десетина свещи, лежеше дребно момче на около пет години, завързано за дървена дъска, чиито два края бяха опрени в две маси. Ризата му беше разрязана на парчета и лежеше на пода. Парцалът, натъпкан в устата му, заглушаваше виковете му, докато се бореше немощно с въжетата.

Уаксилий залитна и спря рязко, като оглеждаше сцената — момчето, подредените в редица ножове, които проблясваха на един тезгях наблизо, вадичките кръв, които се стичаха от раните, прорязани в гърдите на детето.

— О, проклятие — прошепна Уаксилий.

Форч влезе зад него и затвори вратата с изщракване.

— О, проклятие — повтори Уаксилий и се обърна, ококорил широко очи. — Форч, какви ги вършиш?

— Не знам — каза тихо младият мъж. — Просто искам да видя какво има вътре. Нали разбираш?

— Отиде с момичетата — каза Уаксилий, — за да имаш алиби. Ако открият, че стаята ти е празна, ще кажеш, че си бил с тях. Далеч по-дребно провинение в сравнение с истинското ти престъпление. Поквара! Сестра ми и останалите не са забелязали, че си се измъкнал, нали? В момента са навън, вече пияни, и после дори няма да си спомнят, че те е нямало. Ще се закълнат, че си бил…

Уаксилий млъкна, когато Форч вдигна поглед, а пламъчетата на свещите се отразиха в очите на безизразното му лице. Вдигна шепа пирони във въздуха.

„Да. Нали Форч е…“

Уаксилий изкрещя и се хвърли към купчина мебели, а пироните се стрелнаха от ръката на Форч, тласкани от аломантията му. Посипаха се срещу дървените маси, столовете и пода с пращене, сякаш биеше градушка. Болка проряза ръката на Уаксилий изведнъж, докато бързаше да се дръпне назад.

Той нададе вик, стисна раненото място и се скри зад купчина мебели. Един от пироните беше откъснал парче месо над лакътя му.

Метал. Нуждаеше се от метал.

Бяха изминали месеци, откакто беше разгарял стомана. Баба му искаше той да прегърне териската си страна. Уаксилий вдигна ръце и установи, че са голи. Гривните му…

„В стаята ти са, идиот такъв“, помисли си. Разрови се из джоба на панталона си. Винаги държеше там…

Кесийка с метални стружки. Измъкна я, докато отстъпваше назад от Форч, който разхвърляше настрани столове и маси, за да се добере до него. Плененото дете изплака тихо някъде отстрани.

Пръстите на Уаксилий трепереха, докато се опитваше да отвори пликчето стружки, но то изведнъж изскочи от ръката му и се стрелна през стаята. Той се завъртя към Форч, отчаян, и го видя как тъкмо грабва един метален прът от масата и го мята към него.

Уаксилий се опита да залегне. Твърде бавно. Тласнатият прът го удари в гърдите и го отхвърли назад. Форч изръмжа и залитна. Не се беше упражнявал да развива аломантичните си дарби, затова не беше съумял да застане достатъчно стабилно. Тласъкът му го захвърли назад на същото разстояние, на което беше блъснал Уаксилий.

И все пак, Уаксилий се удари в стената със стон и усети как нещо в него изпращява. Пое си рязко дъх и се свлече на колене. Причерня му. Стаята сякаш плуваше пред очите му.

„Кесията. Вземи кесията!“

Той огледа отчаяно пода наоколо, едва способен да мисли. Нуждаеше се от този метал! Окървавените му пръсти докоснаха торбичката, той я грабна нетърпеливо и отвори платненото капаче. Отметна глава назад, за да изсипе стружките в устата си.

Една сянка се извиси пред него и го изрита в стомаха. Счупената кост в тялото му поддаде и той изкрещя, едва успял да погълне щипка метал. Форч изби с длан кесийката от пръстите му и разпиля съдържанието ѝ по пода. После го вдигна на ръце.

Изглеждаше по-едър, отколкото би трябвало да бъде. Явно черпеше сили от металоем. Една обезумяла от отчаяние частица от ума на Уаксилий се опита да Тласне гривните му, но ферохимичните металоеми бяха всеизвестни с неподатливостта си на аломантия. Тласъкът му бе прекалено слаб.

Форч бутна Уаксилий през отворения прозорец и го провеси във въздуха, като го стискаше за врата. Дъждът се стичаше по него, докато се бореше да си поеме дъх.

— Моля те… Форч…

Форч го пусна.

Уаксилий падна заедно с дъждовните капки.

От три етажа височина, през клоните на едно кленово дърво, от което се посипаха мокри листа.

Стоманата се разгоря за живот в него и стрелна сини линии от гърдите му към близките източници на метал. Всички бяха над него, под него нямаше нищо. Нямаше какво да Тласне, за да се спаси.

Освен едно малко парченце в джоба на панталона му.

Уаксилий се Оттласна от него отчаяно, докато се превърташе във въздуха. То проби плата на джоба му и се стрелна надолу покрай крака му, като одраска ходилото му, преди да се забие в почвата под теглото на Уаксилий. Той се разтресе рязко във въздуха — падането му се забави веднага, щом парченцето метал се вряза в пръстта.

Стовари се на калната пътека с ходилата надолу. Болката пробяга нагоре по краката му като мълния. После падна по гръб на земята — зашеметен, но жив. Тласъкът го беше спасил.

Дъждът се стичаше по лицето му. Чакаше, но Форч така и не дойде да го довърши. Беше затръшнал кепенците на прозорците — вероятно се тревожеше, че някой може да забележи светлината на свещите.

Всяка част от тялото го болеше. Рамената — от първия удар, краката — от падането, гърдите — от металния прът; колко ли от ребрата му бяха счупени? Лежеше под проливния дъжд и кашляше, докато най-накрая не се превъртя на една страна, за да потърси парченцето метал, което бе спасило живота му. Откри го лесно, като последва аломантичната му линия, и се зарови в калта, откъдето го извади и го вдигна във въздуха.

Куршумът на констабъла. Дъждът обливаше ръката му и отмиваше калта от метала. Дори не си спомняше кога го е сложил в джоба си.

„В случаите като тези, пожарът често се оказва само предвестник…“

Трябваше да иде да потърси помощ. Но момчето горе вече кървеше. Ножовете бяха извадени.

„Предстои нещо по-страшно, старейшине. Нещо, за което всички ще съжалявате.“

Уаксилий се изпълни с внезапна омраза към Форч. Това място беше съвършено, безметежно. Красиво. Тъмнината не биваше да съществува тук. Ако Уаксилий беше петънцето на бялото платно, то този човек бе яма от катранена чернота.

Уаксилий изкрещя, изправи се на крака и се хвърли през задната врата обратно в старата сграда. Изкачи се по двата ката стълби със залитане, сред мъгла от болка, и отвори с удар вратата на заседателната стая. Форч се беше надвесил над хлипащото дете с окървавен нож в ръката. Обърна глава бавно и разкри пред Уаксилий едното си око, половината си лице.

Уаксилий хвърли единствения си куршум нагоре между двамата така, че гилзата проблесна на светлината на свещите, и Тласна с цялата сила, която успя да събере. Форч се обърна и го Тласна обратно.

Реакцията беше мигновена. Куршумът замръзна във въздуха, на сантиметри от лицето на Форч. И двамата с Уаксилий бяха захвърлени назад от силата на Тласъка, но Форч се задържа изправен, като се вкопчи в една купчина маси. Уаксилий се блъсна в стената до вратата.

Форч се усмихна, а мускулите му се издуха, когато почерпи сила от металоема си. Издърпа металния прът от масата с ножове и го хвърли по Уаксилий, който извика и го Тласна, за да го спре да не го удари.

Не беше достатъчно силен. Форч продължи да Тласка, а Уаксилий разполагаше с толкова малко стомана. Прътът се плъзна през въздуха и се притисна към гърдите на Уаксилий, като го прикова към стената.

Времето сякаш замръзна. Куршумът висеше във въздуха точно пред Форч, но основната им борба бе съсредоточена върху пръта, който — малко по малко — смачкваше Уаксилий. Гърдите му сякаш избухнаха в пламъци от болка, а от устните му се изплъзна писък.

Щеше да умре тук.

„Искам само да направя онова, което е правилно. Защо е толкова трудно?“

Форч пристъпи напред, ухилен.

Уаксилий съсредоточи поглед върху куршума, който проблясваше в златисто. Не можеше да диша. Но този куршум…

„Металът е твоят живот.“

Куршум. Три части метал. Върхът му.

„Металът е твоята душа.“

Гилзата.

„Ти ни съхраняваш…“

И малката издатина в края на куршума. Онази, която петлето удряше.

В този момент, те се разделиха на три пред очите на Уаксилий — три отделни части. Той ги възприе като едно цяло. А после, докато прътът продължаваше да го смачква, пусна две от тях.

И блъсна напред издатината в края.

Куршумът се взриви. Гилзата се превъртя назад във въздуха, Тласната от аломантията на Форч, а самият куршум се стрелна напред, невредим, след което се заби в черепа му.

Уаксилий се свлече на земята, когато прътът отскочи от него. Срути се на купчина, като си поемаше дъх с мъка, а от лицето му капеше дъждовна вода и мокреше дървения под.

Като насън дочу гласове от долния етаж. Хората най-после бяха отреагирали на виковете и на последвалия звук от изстрел. Наложи си да се изправи на крака и изкуцука навътре в стаята, без да обръща внимание на гласовете на жените и мъжете, които се изкачваха по стълбите. Стигна до детето и разкъса въжетата, за да го освободи. Вместо да избяга уплашено, обаче, момченцето сграбчи Уаксилий за крака и се вкопчи в него, като продължаваше да хлипа.

Хората нахлуха в помещението. Уаксилий се наведе и вдигна гилзата на куршума от мокрия под, след което се изправи лице в лице с тях. Телингдуор. Баба му. Старейшините. Видя ужаса им и разбра, че го мразят, задето беше донесъл със себе си насилие в селището им.

Че го мразят, защото е бил прав.

Изправен до трупа на Форч, той стисна юмрук около гилзата и положи другата на главата на треперещото дете.

— Ще намеря свой собствен път — прошепна.

Вратата на скривалището се блъсна в другата стена и от нея се посипа облаче прах. Гъста мъгла падна около мъжа, който я беше изритал, и очерта силуета му: мъглопелерина с ресни, които се развяваха от движенията му, и бойна пушка, вдигната в едната ръка.

— Огън! — извика Мигс.

Хората му стреляха. Осмина мъже, въоръжени до зъби, изпразниха оръжията си по сенчестата фигура иззад барикадата в старата кръчма. Куршумите се нароиха като насекоми, но заобиколиха мъжа в дългото палто. Забиха се в стената, обсипаха вратата с дупки и разбиха рамката ѝ. Прорязаха след себе си дири в гъстата мъгла, но блюстителят на закона, плътната черна сянка сред здрача, дори не трепна.

Мигс стреляше отново и отново, отчаян. Изпразни един пистолет, после — втори, след което нарами пушката си и започна да редува стреляне с презареждане, колкото можеше по-бързо. Как се бяха озовали тук? Поквара, как се беше случило това? Не биваше да става така.

— Безполезно е! — извика един от мъжете му. — Ще избие всички ни, Мигс!

— Защо ти просто си стоиш там? — кресна той на защитника на закона. — Започвай най-после!

Стреля още два пъти и добави:

— Какво ти става?

— Може би се опитва да отвлече вниманието — предположи един от мъжете, — за да може приятелчето му да заобиколи барикадата и да излезе в гръб.

— Ей, това е… — започна Мигс, но се поколеба и се обърна към човека, който беше проговорил.

Кръгло лице. Обикновена шапка като за кочияш, с кръгла периферия — като бомбе, но по-плоска в горната си част. Как се казваше този? Мигс преброи хората си още веднъж.

Деветима?

Мъжът до него се усмихна, докосна шапката си с пръсти и заби юмрук право във физиономията му.

Всичко свърши зашеметяващо бързо. Онзи тип с плоската шапка просна Слинк и Гилиън, преди Мигс да успее да мигне. След това изведнъж се озова до двамата от отсрещната страна и ги събори на земята с помощта на фехтоваческите си бастунчета. Когато Мигс се обърна, опипвайки земята за пушката, която беше изпуснал, блюстителят на закона прескочи барикадата, развял ресните на пелерината след себе си, и срита Дроуърс в брадичката. После се завъртя и насочи пушката си към мъжете от другата страна.

Те пуснаха оръжията. Мигс коленичи, препотен, до една преобърната маса. Зачака изстрелите.

Такива не последваха.

— Готови сме, капитане! — извика мъжът.

Отряд констабли нахлу през вратата, като разбушува мъглите наоколо. Утринната светлина отвън и без това вече започваше да ги разпръсква. Поквара. Наистина ли бяха прекарали тук цялата нощ?

Мъжът насочи дулото надолу към Мигс.

— По-добре пусни тая пушка, приятелю — посъветва го той нехайно.

Мигс се поколеба.

— Просто ме застреляй, блюстителю на закона. Затънал съм прекалено дълбоко.

— Улучи двама констабли — каза мъжът, опрял пръст на спусъка. — Но те ще оживеят, синко. А ако зависи от мен, няма да увиснеш на бесилото. Пусни пушката.

И преди малко му бяха извикали същите тези думи пред кръчмата. Сега обаче установи, че им вярва.

— Защо? — попита той. — Можеше да ни убиеш, без да си мръднеш пръста. Защо?

— Защото — отговори мъжът, — откровено казано, ти не си струваш убийството.

Усмихна му се приятелски и добави:

— На съвестта ми вече тегнат предостатъчно неща. Пусни пушката. Ще уредим всичко.

Мигс пусна оръжието и се изправи, след което махна с ръка на Дроуърс, който тъкмо се катереше по барикадата с пистолет в ръка. Мъжът неохотно го последва и остави пистолета.

Блюстителят на закона се обърна, прехвърли се от другата страна на барикадата с един аломантичен скок и прибра скъсената си пушка в кобура на бедрото си. По-младият мъж с плоската шапка се присъедини към него, като си подсвиркваше тихичко. Явно бе свил любимия нож на Гилиън; дръжката от слонова кост се подаваше от джоба му.

— Твои са, капитане — каза защитникът на закона.

— Няма ли да останеш за ареста, Уакс? — попита капитанът на констаблите, като се обърна към него.

— За съжаление, няма — отвърна мъжът. — Трябва да бързам за една сватба.

— Чия?

— Моята, опасявам се.

— Дойде на констабълска операция в деня на сватбата си? — попита капитанът.

Блюстителят на закона, Уаксилий Ладриан, спря, застанал на прага.

— В своя защита ще кажа, че не беше моя идея.

Кимна още веднъж на присъстващите констабли и членовете на престъпническата банда, след което се обърна и изчезна сред мъглите.