Оковите на скръбта

1.

Уаксилий Ладриан слезе пъргаво по стълбището пред барикадираната кръчма, като подминаваше облечените в кафяви униформи констабли, които се суетяха насам-натам. Мъглите вече започнаха да се вдигат, а зората предвещаваше близкия край на нощното им бдение. Той погледна ръката си — където куршумът бе пробил едра дупка в ръкава на ризата му и от едната страна на палтото му. Беше усетил как се разминава с него на косъм.

— Ей — обади се Уейн и побърза да го настигне. — Доста добър план се оказа, а?

— Същият, до който прибягваш винаги — отговори Уакс. — Онзи, в който аз служа за примамка.

— Не е моя вината, че хората толкова обичат да стрелят по теб, приятелю — каза Уейн, докато двамата се приближаваха към каретата. — Би трябвало да си доволен; използваш вродения си талант, също както баба ми обясняваше, че е хубаво да се прави.

— Предпочитам талант, който да не се свежда до способността да обирам куршумите.

— Е, човек трябва да използва онова, което има — каза Уейн и се облегна на едната стена на каретата, докато Коб, кочияшът, отваряше вратата пред Уакс. — Затова и в яхниите, които готвя, винаги се намира по малко плъхско.

Уакс надзърна в богато тапицираното и отрупано с луксозни възглавнички купе на каляската, но не се качи.

— Ще се оправиш ли? — попита го Уейн.

— Разбира се — отговори Уакс. — Това е вторият ми брак. Вече имам натрупан опит в тази област.

Уейн се ухили.

— А, така ли ставало? Защото доколкото аз съм забелязал, женитбата е единственото нещо, което колкото повече правиш, толкова по-слаб ставаш в него. Е, това и животът, де.

— Уейн, това беше почти проницателно.

— Проклятие. Аз пък исках да прозвучи умно.

Уакс продължи да съзерцава вътрешността на каретата, без да помръдва. Кочияшът, който все още стоеше до него и държеше вратата отворена, прочисти гърло.

— Много красива примка има това бесило — отбеляза Уейн.

— Не ставай мелодраматичен — каза Уакс и понечи да се качи.

— Лорд Ладриан! — чу се глас иззад него.

Уакс погледна през рамо и забеляза висок мъж с тъмнокафяв костюм и папийонка, който си проправяше път между двама констабли.

— Лорд Ладриан — повика го пак той, — може ли една минута?

— Може всички — отвърна Уакс, — но без мен.

— Но…

— Ще се видим там — кимна Уакс на Уейн, после пусна една гилза и се Тласна от нея във въздуха. Защо да си губи времето с карети?

Усещаше как стоманата гори като приятен пламък в стомаха му, когато се Оттласна от близката улична електрическа лампа — която продължаваше да свети, въпреки вече настъпилото утро, — и се извиси нагоре. Елъндел се простря пред него — омацан със сажди, главозамайващо огромен мегаполис, който бълваше дим от комините на стотици хиляди домове и фабрики. Уакс се Тласна от стоманеното скеле на една полузавършена сграда, след което пое през Четвърти октант с поредица огромни скокове.

Мина над един двор, пълен с карети под наем — редици от тях чакаха търпеливо, а работниците от сутрешната смяна извиваха вратове нагоре, за да го проследят с поглед. Един посочи към него; може би мъглопелерината бе привлякла вниманието му. Куриерите-Монетомети не бяха рядко срещана гледка в Елъндел и хората, които се носеха през въздуха, обикновено не представляваха за околните кой знае какъв интерес.

С още няколко движения се намери над поредица складове, схлупени нагъсто един до друг. Наслаждаваше се на всеки скок. Беше невероятно, че това продължаваше да го кара да се чувства така великолепно. Лекият ветрец в лицето му, краткият миг на безтегловност, когато сякаш увисваше в най-високата точка на поредната дъга.

Съвсем скоро, обаче, гравитацията и дългът му напомниха за присъствието си. Излезе от индустриалната зона и започна да прекосява по-широките, настлани с чакъл и катран пътища — по-равни от павираните, с цел да улеснят придвижването на ония проклети автомобили. Лесно забеляза църквата на Оцеленците, с огромния ѝ купол от стъкло и стомана. Във Ветрино нямаха нужда от друго, освен от прост дървен параклис, но това далеч нямаше да е достатъчно величествено за Елъндел.

Църквата бе проектирана с такъв купол, за да осигурява на поклонниците възможно най-ясен поглед към нощните мъгли. Уакс смяташе, че ако толкова искат да ги виждат, би било по-добре просто да излязат навън. Но може би беше циничен. Все пак, куполът — който беше построен от стъклени панели, закрепени със стоманени опори по начин, който напомняше външно на резени портокал, — можеше да се отваря, за да позволи на мъглите да нахлуят в църквата, ако имаше някакъв специален повод.

Приземи се върху водонапорната кула на съседния покрив до църквата. Предполагаше, че куполът на църквата сигурно е бил по-висок от заобикалящите го постройки, когато е бил построен. Това би му придавало по-внушителен вид. Но сега се надпреварваха да строят сградите коя от коя по-висока и храмът вече приличаше на джудже. Уейн би видял в това някаква метафора. Вероятно — не особено прилична.

Изправи се на покрива на водонапорната кула и погледна отвисоко към църквата. Ето, че най-после беше пристигнал. Усети как клепачът му започва да потрепва, а някъде дълбоко в него се надигна вълна от болка.

„Мисля, че те обичах още тогава. Така нелеп, но така искрен…“

Беше дръпнал спусъка преди шест месеца. Още чуваше изстрела.

Изправи се и се взе в ръце. Вече беше излекувал раната веднъж. Можеше да го направи отново. А ако цената за това беше сърцето му да се покрие цялото с грубата тъкан на старите белези, то може би именно от това се нуждаеше. Скочи от водонапорната кула и забави падането си, като пусна една гилза и се Тласна от нея.

Приземи се на улицата и мина покрай дълга върволица от карети. Гостите вече бяха заели местата си — церемониите на Оцеленците повеляваха сватбите да започват или много рано сутринта, или късно вечерта. Уакс кимна на неколцина от хората, които подмина, и не можа да се сдържи да не извади пушката си от кобура и да я облегне на рамо, докато се изкачваше по стълбите и отваряше вратата пред себе си с Тласък.

Стерис се разхождаше напред-назад из фоайето, облечена в елегантна бяла рокля, избрана благодарение на списанията, според които този стил беше модерен в момента. Косата ѝ беше сплетена на плитки, а гримът — изкусно положен от професионален гримьор специално за случая, и всъщност изглеждаше наистина много красива.

Уакс се усмихна, когато я видя. Напрежението и тревогата му отстъпиха малко назад.

Стерис вдигна поглед, в който той влезе, след което забърза към него.

— Е?

— Не ме убиха — отговори той, — така че това поне е хубаво.

Тя хвърли поглед към часовника.

— Закъсня — каза му. — Но не много.

— Аз… съжалявам?

Тя бе настояла той да участва в операцията. Всъщност го беше планирала. Такъв беше животът със Стерис.

— Сигурна съм, че си направил всичко по силите си — каза тя и го хвана под ръка.

Беше топла и дори трепереше леко. Стерис може и да беше резервирана, но за разлика от онова, което мнозина мислеха за нея, не бе лишена от чувства.

— Операцията? — попита го.

— Мина добре. Без жертви.

Двамата влязоха в едно странично помещение, където Дрютън — прислужникът му — ги чакаше до маса, върху която беше подреден белия сватбен костюм на Уаксилий.

— Нали разбираш, че участието ми в констабълска операция в деня на сватбата ми само ще затвърди репутацията, с която се ползвам в широкото общество?

— Каква репутация?

— На недодялан грубиянин — отговори той, като свали мъглопелерината и я връчи на Дрютън. — Нецивилизован дивак от Дивите земи, който ругае в църквата и ходи на коктейли въоръжен.

Тя хвърли поглед на пушката, която той бе захвърлил на дивана.

— Обичаш да си играеш с представите на хората за теб, нали? Искаш да ги накараш да се почувстват неудобно, за да ги извадиш от равновесие.

— Едно от малките удоволствия в живота, които ми остават, Стерис — отговори той и се усмихна, докато Дрютън разкопчаваше жилетката му. После свали както нея, така и ризата си, и остана гол до кръста.

— Виждам, че и аз спадам към числото на онези, които обичаш да смущаваш — каза Стерис.

— Възползвам се от онова, с което разполагам — отвърна Уакс.

— Затова и винаги, когато готвиш яхния, вътре има по малко плъхско?

Уакс се поколеба за миг, после подаде дрехите си на Дрютън.

— И на теб ли ти го е казвал?

— Да. Все повече се убеждавам, че изпитва репликите си първо на мен — отговори тя и скръсти ръце. — Уличен гамен такъв.

— Няма ли да излезеш, докато се преобличам? — попита Уакс, развеселен.

— Ще се венчаем след по-малко от час, лорд Уаксилий — каза тя. — Мисля, че ще понеса гледката на голите ти гърди. Междувпрочем, ти си Пътеследващия тук. Пуританската свенливост е част от твоята вяра, не от моята. Чела съм за Келсайър. Като се има предвид онова, което научих, не вярвам да го вълнува дали…

Уакс разкопча дървените копчета на панталона си. Стерис се изчерви, преди да се обърне и най-после да застане с гръб към него. Миг по-късно проговори пак, макар че звучеше леко смутена.

— Е, поне се съгласи на церемония, както си му е редът.

Уакс се усмихна, настани се на стола по бельо и позволи на Дрютън да го обръсне набързо. Стерис остана на мястото си, заслушана. Най-накрая, докато Дрютън бършеше пяната от лицето на Уакс, попита:

— У теб ли са медальоните?

— Дадох ги на Уейн.

— Какво си направил?!

— Нали искаше да има един-два инцидента по време на сватбата? — каза Уакс, като се изправи, взе новия чифт панталони от ръцете на Дрютън и ги обу.

Откакто се върна от Дивите земи, не беше носил бяло особено често. Там бе по-трудно да се поддържаш чист, поради което не си заслужаваше да се носи.

— Предположих, че това ще е добър вариант — добави.

— Исках предварително планирани инциденти, лорд Уаксилий — отвърна тя рязко. — Не са повод за безпокойство, ако сме запознати, подготвени и в състояние да ги контролираме. В случая на Уейн, обаче, не отговаряме на тези определения, не мислиш ли?

Уакс се закопча, а Дрютън свали ризата му от близката закачалка. В мига, в който чу шумоленето, Стерис се обърна моментално — все още със скръстени ръце, без да дава вид, че се е случило каквото и да било, камо ли да е била притеснена.

— Радвам се, че помолих да направят копия.

— Направила си копия от брачните ни медальони?

— Да — отговори тя, и прехапа устна за миг. — По шест от всеки.

— По шест?

— Останалите четири не пристигнаха навреме.

Уакс се ухили, дозакопча ризата си и даде на прислужника да се оправя с ръкавелите.

— Няма друга като теб, Стерис.

— Технически погледнато, същото се отнася и за Уейн — както и за Поквара, ако става въпрос. Ако се замисли човек малко повече, това не е особено голям комплимент.

Уакс си сложи тирантите и остави Дрютън да се суети около яката му.

— Не разбирам, Стерис — каза, застанал неподвижно, докато прислужникът работеше. — Подготвяш се така старателно за момента, в който нещата ще се объркат — сякаш знаеш и очакваш, че животът е непредсказуем.

— Е, и?

— Е, животът е непредсказуем. Значи единственото, което може да стане, ако се подготвяш за злополуките, е нещо друго да се обърка.

— Доста черногледа философия.

— Така се отразява животът в Дивите земи.

Той я изгледа как стои със скръстени ръце, великолепна в бялата си рокля, и потупва по лявата си ръка с показалеца на дясната.

— Просто… се чувствам по-добре, ако се постарая — обясни тя най-после. — Някак си, ако всичко се обърка, така поне ще знам, че съм опитала. Намираш ли логика в това?

— Всъщност мисля, че да.

Дрютън отстъпи назад с доволно изражение. Костюмът вървеше с много изискано шалче и елече, и двете в черен цвят. По-традиционни — както Уакс предпочиташе. Папийонките бяха за търговците. Облече фрака. Долните краища на раздвоения на кръста гръб се опираха в краката му. След миг колебание препаса и колана с кобура си и сложи Възмездие в него. На предишната си сватба също носеше оръжие — защо не и сега? Стерис кимна одобрително.

Последни бяха обувките. Нов чифт. Щяха да му убиват ужасно.

— Закъсняхме ли достатъчно вече? — попита той Стерис.

Тя хвърли поглед на часовника в ъгъла.

— Планирах да влезем след две минути.

— А, прекрасно — каза той и ѝ предложи ръката си. — Значи ще имаме възможността да подраним спонтанно. Е — да подраним със закъснението.

Тя го хвана за ръката и го остави да я поведе през стаята към вратата, която водеше към купола и главната зала на църквата. Дрютън ги последва.

— Сигурен ли сте, че искаш… да продължим? — попита Стерис, като го спря, преди да влязат в коридора, който водеше към купола.

— Започваш да се колебаеш ли?

— В никакъв случай — отговори тя незабавно. — Този съюз ще с много полезен за къщата ми и за положението ми в обществото.

Тя хвана лявата му длан с две ръце и продължи тихо:

— Но не искам да се чувстваш принуден да го направиш, лорд Уаксилий. Особено след онова, което ти се е случило по-рано тази година. Ако поискаш да се откажеш, ще го приема.

Начинът, по който стискаше ръката му, говореше нещо съвсем различно. Но тя явно не го забелязваше. Докато я гледаше, Уакс почувства, че започва да се колебае. Когато се беше съгласил на този брак, го беше направил от чувство за дълг към къщата си.

Сега усещаше нещо различно. Начинът, по който го бе подкрепяла през последните месеци, докато той скърбеше… Начинът, по който го гледаше сега…

Поквара и гибел. Той всъщност беше привързан към Стерис. Не беше любов, но той се съмняваше, че ще обича отново. Това беше достатъчно.

— Не, Стерис — каза. — Няма да се откажа. Това… не би било справедливо спрямо къщата ти, особено предвид всички пари, които похарчихте.

— Парите нямат…

— Не се тревожи — прекъсна я той, като я стисна леко за ръката. — Имах време да се възстановя донякъде след премеждието си. Достатъчно силен съм да го направя.

Стерис отвори уста да отговори, но на вратата се почука и Мараси надзърна вътре, за да види докъде са стигнали. Имаше тъмна коса и по-меки, заоблени черти от Стерис, а в момента носеше яркочервено червило и облекло, подходящо за модерна, прогресивна дама — плисирана пола и вталено сако с копчета.

— Най-после — каза тя. — Тълпата започва да става неспокойна. Уакс, тук има някакъв мъж, който иска да говори с теб. Опитах се да го отпратя, но… Е…

Тя влезе в стаята и отвори вратата по-широко, за да открие зад нея същия слаб мъж с кафявия костюм отпреди малко. Беше застанал до пепелните девойки в преддверието, което водеше към самия купол.

— Вие — обърна се към него Уакс. — Как стигнахте дотук преди Уейн?

— Не мисля, че приятелят ви ще дойде — каза мъжът, пристъпи прага покрай Мараси и ѝ кимна.

След това затвори вратата след себе си, обърна се и подхвърли на Уакс топка смачкана хартия.

Когато Уакс я улови, топката иззвънтя тихичко. Когато я разви, видя вътре двата сватбени медальона. На хартията пишеше: „Ще ида да се натряскам така, че да не мога да пикая прав. Весела сватба и прочее“.

— Какво поетично послание — отбеляза Стерис и взе сватбения медальон на Уакс в облечената си в бяла ръкавица ръка, докато Мараси надничаше над рамото ѝ да прочете бележката. — Поне не ги е забравил.

— Благодаря — каза Уакс на мъжа в кафяво, — но, както виждате, и момента съм зает да се женя. За каквото и да съм ви необходим, можете да…

Лицето на мъжа стана прозрачно и разкри костите на черепа и гръбнака под него.

Стерис се вцепени.

— Свещени — прошепна.

— Свещена досада — каза Уакс. — Кажи на Хармония да си намери друг този път. Зает съм.

— Да каже… на Хармония… — заекна Стерис, облещила очи.

— За съжаление, това е част от проблема — каза мъжът в кафяво, като възвърна предишния си вид. — Хармония е доста разсеян напоследък.

— Как е възможно Бог да бъде разсеян? — попита Мараси.

— Не сме сигурни, но сме обезпокоени. Нуждая се от вас, Уаксилий Ладриан. Имам за вас задача, която ще намерите за интригуваща. Разбирам, че скоро започва церемонията, но ако мога да ви помоля да разменим няколко думи след това…

— Не — отвърна Уакс.

— Но…

— Не.

Уакс дръпна Стерис за ръката, блъсна вратата и излезе, като подмина Мараси и остави кандрата зад гърба си. Бяха изминали шест месеца, откакто тези създания го бяха използвали, изиграли и излъгали. И какъв беше резултатът? Една мъртва жена в ръцете му.

Копелета.

— Това наистина ли беше един от Безликите безсмъртни? — попита Стерис, като погледна назад през рамо.

— Да, и по очевидни причини не искам да имам нищо общо с тях.

— Мир — каза тя, като го хвана за ръката. — Искаш ли да те оставя насаме за момент?

— Не.

— Сигурен ли си?

Уакс спря на място. Тя зачака, а той си пое дъх, издиша бавно и пропъди от ума си онзи ужасен, ужасен момент, в който беше коленичил на един мост сам, с тялото на Леси в ръце. Жена, която бе осъзнал, че всъщност никога не е познавал.

— Добре съм — каза той през стиснати зъби. — Но Бог трябваше да знае, че не бива да идва при мен. Особено не днес.

— Животът ти… определено е необичаен, лорд Уаксилий.

— Зная — каза той и отново пое напред. Двамата се изправиха пред последната врата преди купола. — Готова ли си?

— Да, благодаря.

Очите ѝ… насълзени ли бяха? Това беше израз на емоция, какъвто не беше виждал у нея досега.

— А ти добре ли си? — попита я.

— Да — отговори тя. — Прощавай. Просто е… по-прекрасно, отколкото си го бях представяла.

Двамата отвориха вратите, зад които се разкри блестящият купол. Слънчевата светлина струеше през него към тълпата, която ги очакваше вътре. Познати. Далечни роднини. Шивачки и работници в ковачниците на къщата му. Уакс потърси с очи Уейн, и остана изненадан, когато не го откри — въпреки бележката. Той беше единственият истински близък човек, когото Уакс имаше.

Пепелните девойки се завтекоха пред тях, като разпръскваха малки шепи пепел по застлания с килим коридор, който обикаляше по вътрешния коридор на купола като пръстен. Уакс и Стерис закрачиха напред тържествено под погледа на присъстващите. На церемониите на Оцеленците не звучеше музика, но имаше няколко малки клади със зелени листа, от които се виеха струйки дим — те символизираха мъглите.

„Димът се издига, а пепелта пада“, помисли си той, като си спомни думите на един свещеник отпреди години, когато беше още малък и бе присъствал на оцеленски церемонии. Описаха пълен кръг около гостите. Поне родата на Стерис беше отчела солидно присъствие, включително и баща ѝ. Червендалестият мъж вдигна отривисто юмрук за поздрав, докато го подминаваха.

Уакс се улови, че се усмихва. Това беше искала Леси. Бяха се шегували отново и отново със своя простичък обред на Пътеследващи, който беше завършил на гърба на кон — беше им се наложило да избягат от банда разбойници. Тя все го закачаше, че някой ден ще го накара да се венчаят, както си му е редът.

Блестящи кристални украси. Притихнала тълпа. Шумолене на стъпки по посипания тук-там с пепел килим. Той се усмихна по-широко и се обърна настрани.

Но, разбира се, до него вървеше друга жена.

Почти залитна. „Глупак такъв“, помисли си. „Съвземи се.“ Този ден беше важен за Стерис; най-малкото, което можеше да направи, беше да не го провали. Или поне не и по начин, който тя не очакваше. Каквото и да значеше това.

За съжаление, докато изминаваха останалото разстояние по пръстена, неприятното чувство се увеличи. Усети, че му се гади. Изпоти се. Чувстваше се като болен — така, както се беше чувствал малкото пъти, когато се беше видял принуден да избяга от някой убиец и да остави невинни хора на произвола на съдбата.

Всичко това го принуждаваше най-после да се изправи очи в очи с една трудна истина. Не беше готов. И това не се дължеше на Стерис, нито на обстановката. Просто не беше готов за това.

Този брак означаваше да се откаже от Леси.

Но нямаше избор и трябваше да прояви воля. Стисна зъби и пристъпи редом със Стерис на подиума, където свещеникът ги чакаше, застанал между два пиедестала с кристални вази, пълни с маревилски цветя. Церемонията бе вдъхновена от вярванията на древните ларстианци и от „Възраждането на вярата“ на Хармония — том от „Словата на основателите“.

Свещеникът заговори, но Уакс не можеше да го чуе. Беше обхванат от вцепенение, стиснал челюсти, вперил очи право напред, стегнал мускули. Бяха открили свещеник, станал жертва на убийство, в същата тази църква. Убит от Леси, която беше полудяла. Не бяха ли могли да направят нещо за нея, вместо да го пратят на лов? Не можаха ли да му кажат?

Воля. Нямаше да побегне. Нямаше да се прояви като страхливец.

Хвана Стерис за ръцете, но не можеше да се насили да я погледне. Вместо това вдигна глава и насочи очи към небето през стъкления купол. По-голямата му част беше скрита от високите сгради. Небостъргачи от двете страни. Прозорците проблясваха на утринното слънце. Водонапорната кула определено пречеше на гледката, макар че се премести…

Премести?

Уакс се втренчи ужасено в огромния метален цилиндър, чиито крака се извиха, сякаш искаха да коленичат, и наклониха товара си опасно на едната страна. Покривът се плъзна настрана и падна, а тонове вода се изляха изпод него като огромна вълна.

Той дръпна Стерис към себе си, обви ръка здраво около кръста ѝ, откъсна второто копче на жилетката си и го пусна. После се Тласна от това единствено парченце метал, двамата полетяха нагоре, далеч от подиума, а свещеникът нададе изненадан вик.

Водата се стовари върху купола, който потрепери, все още цял, за частица от секундата. После пантите на едната му част поддадоха и тя се срути навътре, последвана от вълните вода.

2.

— Сигурен ли сте, че сте добре, милорд? — попита Уакс, като помогна на лорд Драпен, генералът на констаблите в Шести откант, да слезе по стълбите на каретата си. Около тях се преплитаха тънки вадички вода и се вливаха в малката рекичка, която се бе образувала покрай канавките.

— Най-хубавият ми пистолет е съсипан, нали разбирате — каза Драпен. — Ще трябва да го пратя да го почистят и смажат наново!

— Пратете ми сметката, милорд — каза Уакс, без да изтъква факта, че един хубав пистолет надали би бил съсипан от малко — е, или от много — вода.

Изпрати застаряващия господин до коларя му — с когото си размениха примирени погледи, — след което се обърна и се изкачи обратно по стълбите към църквата. Килимът джвакаше тихичко на всяка стъпка. А може и да бяха обувките му.

Подмина свещеника, който тъкмо се разправяше с един застрахователен специалист от къща Ерикел — беше дошъл да направи оглед на щетите, преди църквата да изиска изплащането на обезщетението си, — и влезе в главната зала. Единствената част от купола, която се беше отворила, все още висеше на пантите си, а небето все още беше почти скрито от наклонената на една страна водонапорна кула, чиито крака все пак ѝ бяха попречили да се катурне напълно.

Уакс си проправи път между преобърнатите скамейки, разпръснатите венчелистчета от маревилски цветя и най-различни парчетии. От всичко продължаваше да капе вода — единственият звук в залата, освен отекващото ехо от гласа на свещеника. Уакс си проправи път през локвите към подиума. Стерис седеше на ръба с мокра рокля, обвита около тялото ѝ, и кичурчета коса, измъкнали се от плитките и прилепнали отстрани на лицето. Беше скръстила ръце на коленете си, втренчена в пода.

Уакс седна до нея.

— Е, следващия път, когато върху главите ни се изсипе потоп, ще се опитам да си спомня, че да скочиш нагоре е лоша идея — каза той, извади кърпичката си от джоба и я изстиска.

— Опита се да ни насочиш и назад. Просто не беше достатъчно бързо, лорд Уаксилий.

Той изръмжа.

— Изглежда става дума за случайна злополука. А ако все пак е бил опит за покушение… значи е бил много нескопосан. В кулата е нямало толкова вода, че да стане истински опасно. Най-сериозно е пострадал лорд Стеминг, който явно е паднал и си е ударил главата, докато се е опитвал да се измъкне от мястото си.

— Значи е било случайно произшествие — каза Стерис и се отпусна назад на подиума, а килимът изджвака тихо.

— Съжалявам.

— Не си виновен ти — въздъхна тя. — Не се ли питаш понякога дали космирът не те е взел на мушка, лорд Уаксилий?

— Космирът? Хармония ли имаш предвид?

— Не, не Той — обясни Стерис. — Просто случайността, която хвърля космическите зарове — и всеки път, когато съм около теб, винаги се падат само единици.

Тя затвори очи и добави:

— Естествено, че сватбата ще се провали. Няколко тона вода, които да нахлуят през тавана? Как можах да не го предвидя? Толкова невероятно абсурдно е, че просто трябваше да се случи. Поне този път не убиха свещеника.

— Стерис — положи Уакс дланта си на ръката ѝ. — Ще оправим нещата. Всичко ще е наред.

Тя отвори очи и го погледна.

— Благодаря, лорд Уаксилий.

— За какво, по-точно? — попита той.

— Задето си така мил. Задето си готов да се подложиш на… ами, мен. Зная, че това не е особено приятна мисъл.

— Стерис…

— Не мисли, че скромнича излишно — каза тя, стана и си пое дълбоко дъх. — И, моля те, не смятай, че съм изпаднала в някакво мрачно настроение. Аз съм, каквато съм, и го приемам. Но не храня никакви илюзии относно начина, по който околните възприемат компанията ми. Благодаря ти. Задето не ме караш да се чувствам така, както са ме карали други.

Той се поколеба. Как можеше да отговори на такова нещо?

— Не си права, Стерис. Мисля, че си чудесен човек.

— А начинът, по който скърцаше със зъби, когато церемонията започна, и беше свил юмруци така яростно — като човек, който се вкопчва в мост, от който виси над бездната?

— Тогава…

— Натъжава ли те фактът, че сватбата ни се отложи? Можеш ли да кажеш това честно — да дадеш за това думата на човек на закона, лорд Уаксилий?

Проклятие. Уаксилий се запъна безпомощно. Знаеше, че би могъл да избегне или отклони въпроса само с няколко думи, но не успяваше да ги намери, колкото и да ги търсеше — докато не измина неловко дълго време, след което той знаеше, че всичко вече би прозвучало снизходително.

— Може би просто ще трябва да открия някакъв начин да се отпусна следващия път, когато опитаме — каза той с усмивка.

— Съмнявам се, че ще даде особено добър резултат, ако се появиш на сватбата пиян.

— Не съм казал, че ще пия. Може би малко териска медитация преди церемонията.

Тя го погледна изпитателно.

— Готов си да опитаме пак?

— Разбира се — отговори той, а мислено добави: „Стига да не е днес.“ — Предполагам, че имаш резервна рокля?

— Две — призна тя и му позволи да ѝ помогне да стане на крака. — А и наистина запазих втора дата за сватбата, след два месеца. В друга църква — за в случай, че тази се взриви.

Той изпръхтя.

— Звучиш като Уейн.

— Е, нещата действително имат склонност да се взривяват в твоя близост, лорд Уаксилий — каза тя и вдигна поглед към купола. — Като се има предвид това, да те удави потоп сигурно е ново преживяване.

Мараси обикаляше около наводнената църква, хванала ръце зад гърба си. В джоба на палтото усещаше познатата тежест на тефтера си. Неколцина констабли — всички от които бяха ефрейтори — се бяха разпръснали наоколо и си даваха вид, сякаш командват положението. Това беше важно в момент на криза; статистиките показваха, че ако присъства авторитетно на вид лице в униформа, има по-малка вероятност цивилните да изпаднат в паника.

Естествено, имаше и един сравнително малоброен тип цивилни, които бяха по-склонни да изпаднат в паника при наличието на такова. Защото хората бяха хора, и ако имаше нещо, за което да може да се разчита, то това беше фактът, че поне някои от тях ще бъдат смахнати. Или по-скоро че всички ще бъдат смахнати, ако обстоятелствата си съвпаднеха по начин, който да провокира техния личен тип смахнатост.

Днес, обаче, тя беше тръгнала на лов за един много специфичен вид лудост. Първо беше обиколила близките кръчми, но те бяха прекалено очевиден избор. След това бе проверила занемарените задни улички, една безплатна кухня за бездомници, както и — колкото и да не ѝ харесваше тази идея — един търговец на „играчки за възрастни“. Не откри нищо — но пък задните ѝ части отнесоха цели три отделни комплимента, така че го имаше и това.

Накрая, когато идеите ѝ вече бяха на привършване, отиде да види дали не е решил да свие вилиците от сватбената закуска. И там, в залата на ресторанта отсреща на църквата, най-после откри Уейн — надянал бяла престилка и готварска шапка и застанал насред кухнята. Тъкмо гълчеше неколцина помощник-готвача, докато те се потяха усилено над плодовата глазура, с която украсяваха поднос тарталети.

Мараси се облегна на рамката на вратата и се загледа в него, като потупваше по тефтера си с върха на молива. Уейн звучеше като напълно различен човек — гласът му беше остър, носов и с акцент, който тя не можеше да определи точно. Източен, може би? Жителите на някои от по-далечните градове в тази посока говореха по подобен начин.

Без да проявят грам съмнение в думите му, помощник-готвачите се впуснаха да изпълняват заръките му, и понесоха безропотно суровата му критика, когато опита лъжица от изстудената супа и изруга бездарността им. Дори да беше забелязал Мараси, не го показа — вместо това избърса ръце в една кърпа и настоя да провери зеленчуците, които доставчиците им бяха докарали тази сутрин.

Накрая Мараси влезе в кухнята, като се размина с един нисък помощник-готвач, понесъл тенджера, почти толкова голяма, колкото нея, и пристъпи към Уейн.

— Виждал съм по-свежи марули на боклука! — тъкмо казваше той на свития от неудобство доставчик. — А на това „грозде“ ли му викаш? Толкова е презряло, че направо си е ферментирало! И… А, привет, Мараси — добави накрая, вече с привичния си ведър глас.

Доставчикът побърза да се изниже.

— Какво правиш? — попита го Мараси.

— Супа — отговори Уейн и вдигна една дървена лъжица да покаже.

Няколко от помощник-готвачите наоколо се заковаха на място и се втренчиха в него втрещено.

— Вън! — натири ги той, пак с гласа на главния готвач. — Нуждая се от време, за да се приготвя! Марш, марш!

Помощниците изчезнаха и го оставиха в кухнята, ухилен широко.

— Нали ти е ясно, че сватбената закуска се отлага? — попита Мараси, като се облегна на една от масите.

— Разбира се.

— Защо тогава…

Тя млъкна посред изречението, когато той натъпка цяла тарталета наведнъж в устата си и се ухили.

— Трябваше да се уверя, че няма да се скатаят и да пропуснат да сготвят — обясни той през тарталетата, ръсейки трохи. — Нали вече сме им платили за всичко. Е — Уакс им плати. Освен това, отложената сватба не е причина да не празнуваме, нали така?

— Зависи какво празнуваш — каза Мараси и отвори тефтера си. — Болтовете, на които се е държала конструкцията на водонапорната кула, със сигурност са били разхлабени от някого. А улицата долу беше подозрително празна, защото няколко улични гамена — от съвсем друг октант, трябва да добавя, — са прекъснали движението с някакъв юмручен бой направо посред шосето.

Уейн изпръхтя и се зарови из един от шкафовете.

— Понякога много го мразя това твое малко тефтерче.

Мараси простена и затвори очи.

— Някой можеше да пострада, Уейн.

— О, това изобщо не е така. Някой наистина пострада. Оня дебелият господин с плешивата глава.

Тя разтърка слепоочията си.

— Нали осъзнаваш, че вече съм констабъл, Уейн? Не мога да си затворя очите пред безогледното разрушение на чужда собственост.

— О, не е чак толкова зле положението — успокои я Уейн, без да спира да тършува. — Уакс ще го плати.

— А ако някой наистина беше пострадал? Сериозно, искам да кажа?

Уейн продължаваше да ровичка за нещо.

— Момчетата се поувлякоха. „Наводнете църквата“, казах им. Имах предвид да направят така, че свещеникът да завари църквата леко подгизнала сутринта — заради злополука с водопроводните тръби, например. Но нещо се престараха, та така стана.

— „Момчетата“?

— Просто едни мои приятели.

— Саботьори.

— О, не — възрази Уейн. — Смяташ ли, че изобщо ще могат да го произнесат?

— Уейн…

— Вече им дадох да се разберат, Мараси — увери я Уейн. — Обещавам.

— Той ще се досети — каза тя. — Какво ще направиш тогава?

— Тук грешиш — каза Уейн, като най-после се измъкна от шкафа с голяма стъклена кана в ръка. — Уакс има сляпо петно по отношение на тези неща. Дълбоко в себе си всъщност си е отдъхнал, че предотвратих сватбата. Някъде в подсъзнанието си ще се досети, че съм бил аз, и ще плати за щетите, независимо какво ще каже застрахователният агент. И няма да каже нищо, няма дори да разследва случая повече. Само гледай.

— Не знам…

Уейн подскочи леко, седна на кухненския плот и потупа мястото до себе си. Тя го изгледа за момент, след което въздъхна и седна.

Той ѝ подаде каната.

— Това е шери за готвене, Уейн.

— Да — потвърди той, — по това време в кръчмите не сервират нищо, освен бира. На човек му се налага да прояви изобретателност.

— Сигурна съм, че ще успеем да намерим някакво вино наоколо, ако…

Уейн надигна каната.

— Няма значение — каза тя.

Той отпусна каната, свали готварската шапка и я метна на плота.

— А ти какво си се вкиснала днес? Мислех, че ще викаш от радост и ще търчиш по улицата да береш цветенца, или нещо подобно. Няма да се оженят. Или поне не веднага. Още имаш шанс.

— Не искам шанс, Уейн. Той вече взе решение.

— Е, що за приказки са това? — възмути се той. — Предала си се? А Издигащия се воин? Тя така ли е постъпила, а?

— Всъщност не — отговори Мараси. — Отишла при мъжа, когото искала, плеснала книгата от ръката му и го целунала.

— Виждаш ли! Така се прави.

— Макар че също така убила и жената, за която Елънд е планирал да се ожени.

— Какво? Вярно ли?

— Да.

— Страховита работа — заяви Уейн одобрително и отпи пак от шерито.

— Нищо не си чул още — каза Мараси и се облегна още по-назад на плота, опряна на длани. — Страховити работи искаш, а? Смята се, че освен това е изтръгнала вътрешностите на Лорд-Владетеля. Виждала съм го в няколко осветени ръкописа.

— Доста кръвопролитно като за религиозна история.

— Всъщност, всичките са такива. Мисля, че им се е наложило да добавят доста интригуващи моменти, за да накарат хората да прочетат останалото.

— Хм — промърмори Уейн със съмнение.

— Уейн, ти чел ли си някога някакви религиозни текстове?

— Естествено, че съм.

— Наистина ли?

— Да. Доста от нещата, които чета, съдържат религиозни работи. „Проклятие макар.“ „Бог да го прости онова жалко копеле.“ „Пръдлив, гъзоблизец такъв.“

Тя го изгледа безизразно.

— Последното е от „Завет на Хамънд“. Кълна се. Е, поне съдържа всички тези букви.

Още една глътка. Уейн можеше да надпие всекиго, когото Мараси познаваше. Това, естествено, се дължеше предимно на факта, че можеше да използва металоема си, за да почерпи здраве и да изличи ефекта на алкохола от тялото си за секунда. И после да започне отначало.

— Слушай сега — продължи той, — ето какво трябва да направиш. Постъпи като лейди Мъглородна. Време е да поубиеш малко хора. Не се предавай. Той е твой и останалите трябва да го разберат.

— Да… поубия малко хора?

— Именно.

— И под „хора“ имаш предвид сестра ми.

— Нищо не пречи да го направиш любезно, де — каза Уейн. — Да ѝ дадеш да ръгне първа или нещо подобно.

— Не, благодаря.

— Няма нужда да я убиваш наистина, Мараси — обясни Уейн, като скочи от плота. — Може и преносно, нали разбираш. Но трябва да се бориш. Не го оставяй да се ожени за нея.

Мараси отметна глава назад и се загледа в комплекта черпаци, наредени над плота.

— Не съм Издигащия се воин, Уейн — каза. — И нямам особено желание да бъда. Не искам някого, когото ще трябва да убеждавам. Някого, когото да трябва да усмирявам и овързвам като диво животно. Това следва да се прави в съдебната зала, не в спалнята.

— Някои хора, обаче, биха казали, че…

— Внимавай.

— Че това е много просветен и напредничав поглед над нещата — завърши той и отпи още глътка шери.

— Не съм някакво жалко, изоставено създание, Уейн — каза Мараси и се улови, че се усмихва на изкривеното си отражение в черпака. — Не си седя да скърбя в очакване някой друг да реши дали ще бъда щастлива, или не. За мен няма бъдеще там. Дали се дължи на искрена липса на чувства от негова страна, или по-скоро на твърдоглавие, не ме интересува. Преодолях го.

Тя погледна надолу и срещна погледа му. Уейн наклони глава.

— Хм. Сериозно говориш, а?

— И още как.

— Преживяла си го… — проточи той. — Поквара макар! Може ли да направи такова нещо човек?

— Разбира се.

— Хм. Мислиш ли, че трябва… Нали знаеш… с Ранет…

— Уейн, ако има по-очевиден отказ от нейния в историята на човечеството, бих останала безкрайно изненадана. Да. Преодолей я. Наистина.

— От време на време ме налягат пристъпи на късогледство, предполагам — каза той и надигна каната. — Сигурна ли си?

— Уейн, тя си има приятелка.

— Тея неща са просто фаза — промърмори той. — В нейния случай — от петнайсет години насам…

Той остави каната, въздъхна, пресегна се пак в шкафа от преди малко и извади отвътре бутилка вино.

— О, в името на Съхранението! — възкликна Мараси. — Това си е било вътре през цялото време?

— Услажда се повече, ако първо пиеш нещо с вкус на вода, в която са плакнали чинии — обясни Уейн и издърпа тапата със зъби, което, трябваше да му се признае, наистина беше донякъде впечатляващо. После наля по една чаша за двамата.

— За преодоляването? — предложи той тост.

— Защо не. За преодоляването — вдигна тя чашата си и видя в нея отражението на човек, застанал зад нея.

Тя си пое рязко дъх, обърна се и се пресегна за чантата си. Уейн просто вдигна чаша към новодошлия, който заобиколи плота с бавна крачка. Беше мъжът с кафявия костюм и вратовръзката. Не, не „мъжът“. Кандрата.

— Ако сте дошли да ме убедите да го убедя — заговори Уейн, — трябва да знаете, че той въобще не ме слуша, освен ако не е много пиян.

Опразни чашата на един дъх и добави:

— Сигурно затова е успял да оцелее досега.

— Всъщност — възрази кандрата, — не съм дошъл за вас.

Обърна се към Мараси и наклони глава, преди да продължи:

— Онзи, който бе на първо място в списъка за изпълнението на тази задача, отхвърли молбата ми. Надявам се да не се засегнете, че сте втора.

Мараси усети как сърцето ѝ ускорява пулса си.

— Какво искате?

Кандрата се усмихна широко.

— Кажете ми, госпожице Колмс — какво знаете за същността на Дарбите и Самоличността?

3.

Уакс поне имаше комплект дрехи, които не се бяха измокрили — костюмът, който беше носил по време на констабълската операция. Затова беше приятно сух, когато каляската му спря пред имението на къща Ладриан. Стерис се бе върнала в дома на баща си, за да се поуспокои.

Уакс прибра вестника си и зачака Коб, новия кочияш, да скочи от капрата и да му отвори вратата. В движенията на дребния мъж се долавяше трескаво усърдие, сякаш знаеше, че Уакс използва каретата само от чувство на приличие. Да се прибере с аломантични скокове щеше да бъде много по-бързо — но също както един лорд не можеше да ходи пеша навсякъде, Монетометите, които използваха дарбите си открито, когато не преследваха престъпници, караха членовете на къщата му да се чувстват неудобно. Това просто не подхождаше на главата на такава институция.

Уакс кимна на Коб и му подаде вестника. Коб се ухили; обожаваше ги.

— Свободен си до утре — каза му Уакс. — Знам, че очакваше сватбеното празненство с нетърпение.

Усмивката на Коб се разшири още повече и той кимна, след което се покатери обратно на капрата, за да иде да се погрижи за каляската и конете, преди да си тръгне. Вероятно щеше да прекара деня на хиподрума.

Уакс въздъхна и се заизкачва по стълбището пред входа на имението. Беше едно от най-изисканите в града — луксозно, от дялани камъни, със солиден паркет и изящни акценти от мрамор. Това не го правеше по-малко затвор. Просто беше много хубав затвор.

Уакс не влезе. Вместо това постоя на стълбите за момент, след което се обърна и седна на едно от стъпалата. Затвори очи и остави ума си да свикне със случилото се.

Умееше да прикрива белезите си добре. Бяха го прострелвали вече десетина пъти и някои от раните бяха доста сериозни. Докато беше в Дивите земи, се научи да се изправя и да продължава напред, независимо какво е преживял.

Същевременно, обаче, му се струваше, че нещата тогава са били по-прости. Не винаги лесни, но прости. А някои белези продължаваха да го болят. И сякаш се влошаваха с времето.

Надигна се с тих стон на схванатите си крака и продължи нагоре по стълбището. Никой не му отвори вратата, нито пък предложи да вземе палтото му, когато влезе. Държеше ограничен брой прислужници в имението — само тези, които считаше за необходими. Ако бяха прекалено много, щяха да се суетят наоколо и да се тревожат всеки път, когато той свършеше нещо сам. Сякаш мисълта, че е способен да го направи, ги караше да се чувстват излишни.

Уакс се намръщи, извади Възмездие от кобура и го вдигна до главата си. Не можеше да определи какво точно го е накарало да застане нащрек. Звук от стъпки на горния етаж, въпреки че бе освободил прислугата до утре. Чаша, оставена на ниската масичка встрани, на чието дъно бяха останали глътка-две вино.

Извади малко шишенце от колана си и глътна съдържанието: стоманени стружки в уиски. Металът се разгоря в стомаха му с познатата вълна от топлина, а сините аломантични линии се стрелнаха през въздуха наоколо. Движеха се заедно с него, докато той се промъкваше напред, сякаш беше завързал за себе си хиляди тънки нишки.

Подскочи, Тласна се от металните инкрустации на мраморния под и полетя нагоре покрай стълбите към балкона на втория етаж, от който се разкриваше гледка към просторното фоайе. Прехвърли се с лекота през парапета и се приземи с оръжието в ръка, готов за стрелба. Вратата към кабинета му помръдна леко, след което се открехна.

Уакс се прокрадна напред на пръсти.

— Един момент, аз… — мъжът в светлокафявия костюм замръзна на място, когато усети дулото да се опира в слепоочието му.

— Ти — каза Уакс.

— Този череп си го харесвам особено много — отбеляза кандрата. — От шестнадесети век, предзеленинната ера. Принадлежал е на търговец на метали от Урто, чийто гроб е бил преместен и защитен като страничен ефект от построението на света на Хармония. Антика, може да се каже. Ако пробиеш дупка в него, ще се почувствам наистина разочарован.

— Казах ти, че не съм заинтересован — изръмжа Уакс.

— Да. Приех отказа ти доста тежко, лорд Ладриан.

— Защо тогава си тук?

— Защото бях поканен — отговори кандрата, пресегна се, хвана дулото на пистолета с два пръста и го бутна леко настрани. — Нуждаем се от място, където да можем да разговаряме. Твоят сътрудник предложи имението с оглед на факта, че доколкото разбирам, прислугата е отпратена засега.

— Моят сътрудник? — попита той, но в същия миг от горния етаж долетя смях. — Уейн.

Уакс изгледа кандрата изпитателно, след което въздъхна и пъхна пистолета обратно в кобура.

— Кой си ти? ТенСуун, ти ли си?

— Аз? — изсмя се кандрата. — Да съм ТенСуун? Какво, да не си ме чул да се задъхвам?

Изкикоти се пак и направи жест на Уакс да заповяда в собствения си кабинет, сякаш му оказваше някаква огромна чест.

— Аз съм ВенДел, от Шестите. Радвам се да се запознаем, лорд Ладриан. Ако държиш да ме застреляш, моля да се прицелиш в левия ми крак, тъй като не съм особено привързан към тези кости.

— Няма да те застрелям — каза Уакс, подмина кандрата и влезе в стаята.

Щорите на прозорците бяха спуснати, дебелите завеси висяха пред тях и в кабинета цареше почти пълен мрак — с изключение на две малки, нови електрически лампи. Защо бяха спуснали щорите? Толкова много ли се боеше кандрата да не бъде видян?

Уейн се беше настанил на фотьойла на Уакс, вдигнал крака на коктейлната масичка, и похапваше от купичка орехи. Една жена се бе изтегнала в подобна поза на съседния фотьойл, облечена в тесни панталони и свободна блуза, притворила очи и отпуснала глава на вдигнатите си ръце. Носеше различно тяло от последния път, когато Уакс я беше видял, но стойката — и височината — му даваха сериозно основание да смята, че това е МеЛаан.

Мараси тъкмо изучаваше някакво странно устройство, поставено на малък подиум в дъното на стаята. Представляваше кутия с малки лещи на предната стена. Изправи се веднага, щом го забеляза, а бузите ѝ — типично за нея — поруменяха силно.

— Извинявай — каза тя. — Щяхме да отидем в моя апартамент, но Уейн настоя…

— Бях в настроение за орехи — обясни Уейн с уста, пълна с ядки. — Когато ме покани да остана тук, ми каза да се чувствам като у дома си, нали?

— Все още не ми е ясно защо изобщо се нуждаете от място, където да говорите — заяви Уакс. — Казах ви, че няма да ви помогна.

— Напълно вярно — съгласи се ВенДел, все още застанал на прага. — И тъй като ти не беше склонен, ми се наложи да потърся други варианти. Госпожица Колмс бе достатъчно любезна да изслуша предложението ми.

— Мараси? — попита Уакс. — Отишли сте при Мараси?

— Какво? — попита ВенДел. — Изненадва ли ви? Все пак, тя изигра важна роля в победата ни над Майлс Стоте живота. Да не говорим за помощта, която оказа по време на бунтовете, които Паалм предизвика.

Уакс изгледа кандрата.

— Опитвате се да стигнете до мен по заобиколен път, нали?

— Вижте го само какъв е надут — обади се МеЛаан от фотьойла си.

— Открай време си е такъв — отбеляза Уейн, като счупи поредния орех. — Буквално, защото има навика да яде какви ли не гадости. Включително собствените си нокти. Виждал съм го.

— Чак толкова невероятно ли е — намеси се и Мараси, — че искат помощ от мен?

— Съжалявам. Нямах това предвид — обърна се Уакс към нея.

— Какво тогава имаше предвид?

Уакс въздъхна.

— Не зная, Мараси. Беше доста дълъг ден. Стреляха по мен, изсипаха съдържанието на водонапорна кула върху главата ми и сватбата ми се провали с гръм и трясък. А в момента Уейн ръси орехови черупки по целия фотьойл. Честно казано, мисля, че просто трябва да пийна нещо.

Запъти се към барчето в дъното на стаята. Мараси го изгледа и промърмори, докато я подминаваше:

— Ще налееш ли едно и за мен? Защото всичко това вече започва да ми се отразява.

Той се усмихна, изрови някакво едномалцово уиски и наля по една чаша за себе си и нея. ВенДел изчезна нанякъде, но се върна след няколко минути с някакъв уред, който свърза към странното устройство. После прокара една жица от него до една от лампите на стената, като извади крушката и пъхна вътре края на жицата.

Да си тръгне би било детинско, така че Уакс се облегна на стената и отпи от уискито, без да казва нищо, докато ВенДел включваше машината. На стената се появи образ.

Уакс замръзна. Беше изображение, подобно на еванотип — само че на стената, и доста по-голямо. На него се виждаше Градината на Прераждането в центъра на Елъндел, където се намираха гробовете на Вин и Елънд Венчър. Никога не бе виждал нещо подобно на това изображение. Изглеждаше, сякаш е създадено изцяло от светлина.

Мараси възкликна изненадано.

Уейн метна един орех по него.

— Какво? — каза, когато забеляза втренчените погледи на останалите. — Исках да видя дали е истинско.

Замисли се за момент, след което хвърли още един орех. Той остави плътна сянка, докато прелиташе между стената и устройството. Значи наистина беше светлина.

— Прожектор за еванотипи — обясни ВенДел. — Наричат ги еваноскопи. По същото време следващата година вече ще са често срещано явление.

Направи кратка пауза и добави:

— Хармония загатна, че ако намираме това за удивително, значи направо ще ни се стопят металите, когато образите започнат да се движат.

— Да се движат? — попита Уакс, като пристъпи напред. — Как би било възможно това?

— Не знаем — отвърна МеЛаан с гримаса. — Дори това му се изплъзна, без да иска. И не казва нищо повече.

— Как може Бог да остави нещо да му се изплъзне без да иска? — попита Мараси, все още вперила поглед в изображението.

— Както вече казах — отговори ВенДел, — напоследък е разсеян. Опитахме се да измъкнем нещо повече във връзка с подвижните образи, но досега нямаме късмет. Често е такъв — казва, че е от първостепенна важност да откриваме нещата сами.

— Като пиленце, което пробива черупката на яйцето — допълни МеЛаан. — Казва, че ако не се борим с трудностите и не се учим сами как да се справяме, няма да сме достатъчно силни да преживеем нещата, които ще се случат в бъдеще.

Тя остави думите да витаят из притихналата стая. Уакс и Мараси се спогледаха.

— Е… — каза Мараси бавно, — това беше доста зловещо. Казвал ли е нещо повече за Трел?

Уакс скръсти ръце. Трел. Той беше едно от божествата в старите легенди, от много преди Катацендъра — дори по-старо от Лорд-Владетеля. Хармония беше запаметил ученията на религията му, заедно с много други, по време на дните си като смъртен.

Мараси беше обсебена от мисълта за този бог — и не без основание. Уакс не беше сигурен в истинността на твърдението ѝ, че почитането на Трел е имало връзка със случилото се с Леси, но клиновете, които бяха открили… Те явно не бяха изработени от който и да било от металите, познати на човеците.

Кандрите ги бяха конфискували. Уакс бе така дълбоко потънал в собствената си болка, че когато най-после бе започнал да се съвзема, вече бяха изчезнали.

— Не — отговори ВенДел. — И нямам никаква нова информация относно клиновете, ако се чудите за това. Но задачата, която ще ви поверя, госпожице Колмс, вероятно ще помогне с това. Нека просто кажем, че сме разтревожени заради възможната намеса на друго божество на тази територия.

— Ей — обади се МеЛаан, — какво трябва да направя, за да получа и аз едно питие?

— Сестро — каза ВенДел, докато завърташе някаква ръчка на машината, за да направи изображението по-ярко, — ти си представител на Хармония и Неговото просветление.

— Мда — съгласи се МеЛаан, — но трагедията е в това, че съм трезвен такъв.

Уакс ѝ донесе една чаша и тя му се ухили благодарно.

— Кавалер — каза тя, като я вдигна.

— Манипулатор — поправи я ВенДел. — Госпожице Колмс, по-рано ви споменах за Дарбите и Самоличността. Обещах ви обяснение. Ето.

Той завъртя някакво копче на устройството и досегашното изображение се смени с таблица на ферохимичните метали, техните характеристики и способности. Не приличаше на красивото, артистично представяне на металите, което Уакс често срещаше в популярната литература — беше доста по-сухо, но и доста по-детайлно.

— Основните физични качества на ферохимията са ни вече добре познати — каза ВенДел, като се приближи към стената и посочи една част от таблицата с дълъг стрък тръстика. — Териските традиции и културно наследство се занимават с тях от поне хиляда и петстотин години. Хармония е оставил подробни разяснения за това в „Словата на основателите“. Потенциалите на така наречения метален квадрант на дадената таблица също са били описани и обсъждани, изпитани и изучени. Познанията ни в тази област не са чак толкова задълбочени — не знаем защо спомените, съхранявани в металоем, се замъгляват, когато бъдат извадени от него, или защо почерпената умствена скорост има страничния ефект да кара ферохимика да огладнява, — но все пак имаме сравнително обширен опит в тази област.

Той спря за момент и описа кръг със своеобразната си показалка около група метали и способности на дъното: Късмет, Дарби, Самоличност и Връзка. Уакс се наведе напред. Бяха говорили за тях по време на годината, която бе прекарал в Селото, но само като част от катехизисите на ферохимията и териските вярвания. В нито едни от тях не се посочваше в какво всъщност се състоят тези сили. Смятаха се за нещо отвъд човешките разбирания — също като Бог или времето.

— Хром — заговори пак ВенДел, — никросил, алуминий, дуралуминий. Това са метали, непознати на повечето от предците. Едва в последно време се превърнаха в често срещани такива, благодарение на откритията на съвременната металургия.

— Често срещани ли? — намеси се Уейн. — С един-единствен куршум от алуминий бих могъл да ти купя костюм, който да не изглежда така глупашки, и пак да ми останат пари колкото за една-две хубави шапки, приятелю.

— И така да е — отговори ВенДел, — в сравнение с количеството алуминий в света преди Катацендъра, сега той все пак е често срещан. Обработката на буксит и съвременните химични процеси са ни осигурили достъп до металите на равнище, което преди е било напълно недостъпно. Та нали в автобиографията на Последния Задължител пише, че първите запаси от алуминий са били добивани от вътрешността на Пепелните върхове!

Уакс пристъпи напред покрай конусообразния лъч светлина, който машината хвърляше на стената.

— И какво правят те?

— В момента текат изследвания — отговори ВенДел. — Ферохимиците с такива сили се срещат много, много рядко — а ние получихме достъп до достатъчни за експерименти количества от тези метали едва през последните няколко десетилетия. Преустройството на обществото из основи бе… изтощителен процес.

— Бил сте жив преди това — каза Мараси. — В дните на Издигащия се воин.

ВенДел се обърна и вдигна вежди.

— Наистина. Макар че никога не съм я виждал лично. Само ТенСуун я познаваше.

— Какъв беше животът тогава? — попита Мараси.

— Труден — отговори ВенДел. — Беше… труден.

— В спомените ни има бели петна — добави тихо МеЛаан. — Заради моментите, в които клиновете ни бяха извадени. Загубихме част от себе си. Има неща, които никога няма да можем да си върнем.

Уакс отпи от чашата. Разговорите с кандра оставяха чувство за тежест, понеже те караха да осъзнаеш, че повечето от тях вече бяха на стотици години, когато бе дошъл краят на Света на пепелта. Тези същества бяха древни. Уакс вероятно не биваше да се изненадва от високомерието им. За тях, той — както и всички останали живи същества — изглеждаха почти като деца.

— Самоличност — каза ВенДел, като докосна стената с тръстиката и хвърли сянка върху образа. — Лорд Ладриан, би ли могъл друг ферохимик да използва вашите металоеми?

— Не, разбира се — отговори Уакс. — Всички го знаят.

— Защо?

— Ами… защото не могат. Те са мои.

Ферохимията беше проста, елегантна. Ако напълниш металоема си с някакво свойство за един час — като теглото на Уакс или здравето и способността да се лекува на Уейн, например, — можеш да почерпиш същото качество за час в по-късен момент. Другият вариант беше да почерпиш изблик на сила с изключителна интензивност, но само с няколко секунди трайност.

— Суровата сила на аломантията, както и ферохимията — каза ВенДел, — е нещо, което наричаме Дарба. То е много важно, тъй като Дарбите са нещо уникално за всеки един ферохимик и присъщо само и единствено на него. На онова, което наричаме неговата Самоличност.

— Събудихте любопитството ми — каза Уакс, загледан в стената, докато ВенДел се върна с бавни стъпки при машината си. — Откъде знае? Моите металоеми… разпознават ли ме?

— В определен смисъл — отговори ВенДел и смени изображението с такова на ферохимик, почерпил физическа сила. Мускулите на жената се бяха уголемили до няколко пъти обичайния си размер, и беше вдигнала кон над главата си. — Всеки мъж или жена има Духовен аспект — част от тях, която съществува в напълно отделна Сфера. Може да се нарече неговата душа. Дарбата е пряко свързана с душата му — всъщност, може да бъде съществена част от душата му, по същия начин, по който кръвта е част от тялото.

— Значи ако някой е способен да вложи в металоем своята Самоличност — обади се Мараси, — както Уаксилий може да влага теглото си…

— Ще остане без такава за известно време — довърши ВенДел. — Като празен лист хартия, така да се каже.

— Значи ще може да използва чужди металоеми? — попита Мараси.

— Вероятно — потвърди ВенДел.

Смени още няколко изображения на ферохимици, които използваха заложбите си, преди да се спре на чифт металоеми. Семпли метални гривни, малко по-широки от обикновените, предназначени да се носят под лакътя, под дрехите. Тъй като изображението бе черно-бяло, не беше възможно да се определи видът метал, но по тях бяха гравирани древни териски символи.

— Някои вече експериментират с тази идея — каза ВенДел, — и резултатите до този момент изглеждат обещаващи. Възможността на даден ферохимик да използва от чужди металоеми, обаче, макар и интригуваща, няма да доведе до революционни промени. Обществото ни е пълно с индивиди, надарени с изключителни способности — това би било просто поредният вид такива. Не; това, което ме интересува, е обратното, госпожице Колмс. Какво ще стане, ако ферохимикът се освободи напълно от Самоличност, и напълни друг металоем с някакво друго свойство. Сила, да кажем. Какво би се получило?

— Металоем без конкретен собственик? — предположи Мараси. — Такъв, какъвто би могъл да използва и друг ферохимик?

— Вероятно — каза ВенДел. — Но няма ли и друга възможност? Повечето хора в съвременния свят носят в себе си поне малко ферохимична кръв. Възможно ли е такъв металоем да бъде годен за употреба от всекиго?

Разбирането изпълни Уакс като бавно разгорял се метал. Уейн подсвирна тихо от фотьойла до машината за образи.

— Всеки би могъл да бъде Ферохимик — каза Уакс.

ВенДел кимна.

— Дарбата — вродената способност да разгаряш метали или да използваш металоеми — също е от нещата, които ферохимията може да съхранява във външен носител. Лорд Уаксилий… това са изкуства, които едва сега започваме да разбираме. Но тайните, които крият, биха могли да променят света. В древността, Последният император открил метал, който го превърнал в Мъглороден. Метал, за който твърдели, че всеки може да разпалва. Това нашепва за една скрита възможност — нещо не чак толкова грандиозно, но все пак невероятно. Ами ако някой успее да повлияе на Самоличността и на Дарбите така, че да създаде комплект металоеми, които дават на носещия ги ферохимични или аломантични способности? Така всеки би могъл да превърне другиго в Мъглороден, ферохимик или и двете едновременно.

Кабинетът потъна в тишина.

Един орех отскочи от главата на ВенДел.

Той се завъртя рязко и впери гневен поглед в Уейн.

— Прощавай — каза Уейн. — Просто ми беше трудно да повярвам, че някой може да е така мелодраматичен, затова предположих, че може да не си истински. Трябваше да проверя, нали се сещаш?

ВенДел потърка чело и издиша рязко, раздразнено.

— Всичко това е безкрайно интригуващо — призна Уакс. — Но, за съжаление, е и невъзможно.

— И защо? — попита ВенДел.

— Не знаете дори как, или дали изобщо би проработило това — каза Уакс и махна с ръка към екрана. — И дори да успеете да го измислите, ще ви трябва Завършен ферохимик — някой с поне две ферохимични дарби, защото ще трябва да може да съхрани както Самоличността си, така и някакво друго свойство в даден металоем. Поквара! За да постигнете онова, което описахте, и при това да създадете и аломанти, ще ви е необходим някой, който е по рождение Мъглороден и Завършен ферохимик.

— Това е така — потвърди ВенДел.

— И колко време е изминало, откакто се е родил последният Завършен ферохимик?

— Много, много дълго време — призна кандрата. — Но да се родиш ферохимик не е единственият начин това да бъде постигнато.

Уакс се поколеба, после се спогледа с Мараси. Тя кимна и той прекоси помещението, за да дръпне настрани дървения панел, зад който беше скрит вграденият в стената сейф. Той завъртя ключалката на правилната комбинация и извади книжката, която Железни очи му бе изпратил. Обърна се и я вдигна във въздуха.

— Хемалургия? Хармония я мрази. Чел съм какво е имал да каже лорд Мъглороден по въпроса.

— Да — каза ВенДел. — Хемалургията е… проблематична.

— Донякъде защото нямаше да съществуваме без нея — обади се МеЛаан. — А това не е особено приятна мисъл — че се е наложило да убият хора, за да се сложи началото на твоето съзнание.

— Създаването на нови клинове е отвратителна практика — съгласи се ВенДел. — Нямаме намерения да правим такова нещо, за да експериментираме със Самоличността. Вместо това чакаме. Рано или късно трябва да се роди Завършен ферохимик — особено при положение, че териският елит полага такива усилия да съхрани и предотврати разводняването на кръвните си линии. За съжаление, нашето… въздържание не се споделя от всички. Има и такива, които се приближават опасно до това да разкрият тези истини.

„Чичо ми“, помисли си Уакс и погледна надолу към книгата в ръцете си. Доколкото бе успял да разбере, Едуорн — мъжът, познат и като Костюма, — се опитваше да допринесе за раждането на деца-аломанти. Какво би направил, ако знаеше за хемалургията?

— Трябва да бъдем нащрек и да изпреварим онези, които биха използвали тази информация за користни цели — каза ВенДел. — Трябва да проведем експерименти, които да ни помогнат да разберем как биха работили тези лишени от Самоличност металоеми.

— Това би било опасно — каза Уакс. — Смесването на силите е невероятно опасно.

— Каза Двуродният — отбеляза МеЛаан.

— Аз съм безопасен — каза Уакс, като хвърли поглед към нея. — Моите сили не си взаимодействат — свързани са с различни метали.

— И така да е — каза ВенДел, — те все пак са много интригуващи, лорд Уаксилий. Всяка смесица от аломантия и ферохимия дава неочаквани резултати.

— Не мога да определя точно какво е — отбеляза Уакс, — но у теб има нещо, което ме кара да искам да те фрасна, дори да казваш нещо полезно.

— Никой от нас не може да го определи — заяви МеЛаан и махна с ръка на Уейн да ѝ хвърли един орех. — Една от великите загадки на космира.

— Хайде, хайде, лорд Ладриан — каза ВенДел и вдигна длани. — Бива ли да говорите така на онзи, който носи ръцете на предтечата ви?

— Неговите… ръце? — попита Уакс. — В преносен смисъл ли?

— О, не — отговори ВенДел. — Нали Бриз все пак ми каза, че мога да си ги взема, след като умре. Отлични метакарпофалангеални кости. Нося ги само за специални случаи.

Уакс остана неподвижен за момент, хванал книгата в ръце, докато се опитваше да осмисли казаното от кандрата. Неговият предтеча, първият лорд Ладриан, Съветникът на боговете… бе дал на това същество ръцете си.

В определен смисъл можеше да се каже, че Уакс се е ръкувал с трупа на Бриз. Втренчи се в чашата си, изненадан, че я вижда празна, и си наля още малко уиски.

— Това беше наистина просветителен урок — каза Мараси. — Но ако ме извините, ваше Светейшество, още не сте обяснил какво искате от мен.

ВенДел смени изображението с една илюстрация. Мъж с дълга черна коса и голи гърди, наметнал плащ, който се простираше безкрайно зад него и изчезваше в далечината. Ръцете, които бе скръстил пред тялото си, бяха опасани със сложни, изящно изработени и украсени гривни. Уакс разпозна иконографическия модел, ако не и конкретната илюстрация. Рашек. Първият император.

Лорд-Владетеля.

— Какво знаете за Оковите на скръбта, госпожице Колмс? — попита ВенДел.

— Това са металоемите на Лорд-Владетеля — отговори Мараси, като сви рамене. — Реликви от митовете — като ножовете на лейди Мъглородна или Копието на Фонтаните.

— Доколкото ни е известно, има четирима души — каза ВенДел, — които са притежавали силата на Издигането. Рашек, Оцеляващия, Издигащия се воин и самият лорд Хармония. Издигането на Хармония го е надарило с точни и задълбочени познания в областта на металните изкуства. Логично е да се предположи, че Лорд-Владетеля е получил същите тези сведения. Знаел е за Самоличността като ферохимична способност, както и за скритите метали. Факт е, че е давал алуминий на Инквизиторите си.

ВенДел смени рисунката с по-подробна илюстрация на ръцете, обвити в метални гривни.

— Любопитен е фактът, че никой не знае какво точно се е случило с Оковите на скръбта. По времето на падението на Лорд-Владетеля, ТенСуун все още не се е бил присъединил към Издигащия се воин, и макар че се кълне, че е чувал да ги споменават, белите петна в паметта му му пречат да си спомни как или кога. Митовете, които обграждат Оковите, са много дълги и подробни. Съществуват легенди, които датират от преди Катацендъра, и по всяко време можеш да намериш някого в съседната кръчма, който да си съчинява нови за развлечение. Но ги обединява един мотив — твърдението, че ако откриеш гривните на Лорд-Владетеля, ще се сдобиеш с неговите сили.

— Това е просто измислица — каза Уакс. — Естествено е на хората да им се иска такова нещо, да си фантазират за него. Но не означава нищо.

— Не означава ли? Според преданията, Оковите притежават същите онези сили, които науката едва сега открива, че е възможно да се съставят.

— Съвпадение — отговори Уакс. — И само защото е възможно да ги е създал, не означава, че го е направил; и само защото вие смятате, че Самоличността работи по начина, по който описвате, не означава, че сте прави. Освен това, Оковите трябва да са били разрушени, когато Хармония е създал света наново. И дори не взимам под внимание факта, че би било глупаво Лорд-Владетеля да създаде оръжия, които да могат да бъдат използвани срещу него.

ВенДел изщрака с машината. Илюстрацията се смени с друг еванотип. На него се виждаше фреска, която изобразяваше помещение с подиум с форма на пирамида с отрязан връх в центъра. На пиедестал в средата на подиума бяха поставени чифт гривни, изработени от деликатен, вълнообразен метал, оформен на спирали.

Просто стенопис. Но наистина изглеждаше, сякаш изобразява правдоподобно Оковите на скръбта.

— Какво е това? — попита Мараси.

— Един от братята ни — каза МеЛаан, като се изправи на стола, — кандра на име РеЛуур, направи това изображение.

— Беше запленен от Оковите на скръбта — обясни ВенДел. — Прекара последните два века в усилия да ги издири. Наскоро се завърна в Елъндел с еванотипен апарат и тези изображения.

ВенДел щракна и се появи следващото изображение — голяма метална плоча, вградена в стена, със странен текст, гравиран върху нея.

Уакс присви очи.

— Не съм срещал този език досега.

— Никой не е — каза ВенДел. — Напълно чужд ни е. Не намираме връзка с каквито и да било териски, имперски или други корени. Дори древните езици, за които пише Хармония, не приличат на този текст.

Уакс усети да го побиват хладни тръпки, когато изображението се смени с ново. Още едно на Лорд-Владетеля, хванал дълго копие, което сякаш бе покрито със скреж. Друго изображение на стенописа — по-детайлно, на което се виждаха гривни, изработени от много различни метали, преплетени един с друг. Не металоеми за ферохимик като Уакс, а за Завършен ферохимик.

Просто стенопис, да. Но беше неустоимо интригуващ.

— РеЛуур вярваше в Оковите — каза ВенДел. — Твърди, че ги е виждал, макар че в апарата му нямаше съхранено изображение на самите реликви. Аз съм склонен да вярвам на думите му.

ВенДел прожектира следващото изображение, на друга фреска. На нея се виждаше мъж, застанал на планински връх, вдигнал ръце над главата си, а малко над върховете на пръстите му се носеше блестящо копие. В краката му се беше свлякъл труп. Уакс пристъпи напред, като прекоси снопа светлина, докато не застана точно пред изображението, загледан нагоре към онази част от него, която не закриваше. Очите на мъжа на мозайката бяха вдигнати нагоре, а устните — разтворени, сякаш от благоговение пред онова, което държеше.

На ръцете си носеше гривните.

Уакс се обърна, но понеже още стоеше пред яркия лъч светлина, не можеше да види нищо в помещението.

— Искате да ми кажете, че вашият брат, въпросният РеЛуур, е успял да открие Оковите на скръбта?

— Открил е нещо — отговори ВенДел.

— Къде?

— Не знае — каза ВенДел тихо.

Уакс пристъпи встрани от светлината, намръщен. Погледна ВенДел, после — МеЛаан.

— Какво? — попита ги.

— Липсва му един клин — обясни МеЛаан. — Доколкото успяхме да установим, някой го е пресрещнал, преди да успее да се върне от планините в околността на Южните диви земи.

— Не можем да измъкнем нищо конкретно от него — добави ВенДел. — Когато на кандра ѝ бъде отнет клин, тя… е, не е съвсем на себе си. Както ви е добре известно.

Уакс потрепери и усети как огромна яма от празнота зейва в него за момент.

— Да.

— И така, госпожице Колмс — каза ВенДел, като пристъпи встрани от машината си. — Тук се намесвате вие. РеЛуур беше… Все още е… един от най-добрите от нас. Принадлежи на Третото поколение и е изследовател, майстор на телата и гений. Да го загубим би означавало огромен удар за нас.

— Не можем да се възпроизвеждаме — обясни МеЛаан. — Броят ни е окончателен. Третите, като РеЛуур… те са като наши родители, наши модели за подражание. Водачи. Той е безкрайно ценен за нас.

— Искаме да намерите и да ни върнете клина му — каза ВенДел. — От който и да го е взел. Това ще му върне здравия разум, както и — да се надяваме — спомените.

— Колкото по-дълго време прекара без него, толкова повече ще се разширяват белите петна — добави МеЛаан.

— Затова предполагам, че разбирате колко спешен е този проблем за нас — продължи ВенДел. — И защо счетох за допустимо да обезпокоя лорд Ладриан, дори в такъв явно важен ден. Когато РеЛуур се върна при нас, му липсваха цялата ръка до рамото и половината торс. Въпреки че не желае — или може би не може — да ни каже откъде се е сдобил с тези еванотипи, той бе в състояние да си спомни, че е бил нападнат в Ню Сирън. Вярваме, че някой го е причакал там, по пътя му на връщане, и е откраднал артефактите, които той е открил.

— Клинът му също е у тях — каза МеЛаан с напрегнат глас. — Още е там. Трябва да е.

— Чакайте, чакайте — каза Мараси. — Защо не му дадете друг клин? Пълни сте с толкова много от тях, че ги правите и на обеци — като онази, която дадохте на Уаксилий.

Двамата кандра я изгледаха, все едно е полудяла, но Мараси не разбираше защо. Мислеше, че въпросът е отличен.

— Не разбирате същността на тези клинове — едва ли не заекна от изумление ВенДел. — Първо, не сме „пълни“ с Благословии. Обеците, които споменахте, са изработени от стари клинове на Инквизитори, и в тях едва има останала сила. Една от тях свърши работа за малката задача на лорд Уаксилий преди шест месеца, но в никакъв случай не биха били достатъчни да възстановят един кандра.

— Да — каза МеЛаан. — Ако ставаше така, вече щяхме да сме използвали всички такива клинове, за да създадем нови деца. Не можем; Благословиите на кандра трябва да бъдат създадени по много специфичен начин.

— Е, ние наистина опитахме нещо подобно на онова, което предлагате вие — призна ВенДел. — ТенСуун… отстъпи един от клиновете си, за да дари падналия ни брат с една-две минути ясно съзнание. Но това бе много болезнено за него, и — за нещастие — не помогна с нищо. РеЛуур само крещеше и се молеше да му върнем неговия клин. Изплю този на ТенСуун миг по-късно. Опитите да използваш чужди клинове, когато твоите не са си на местата, могат да предизвикат драстични промени в характера, спомените и темперамента.

— Леси — каза Уакс с дрезгав глас. — Тя… тя често сменяше различни клинове.

— И всеки от тях беше създаден специално за нея — каза ВенДел. — Никой от тях не беше използван от друг кандра преди. Бихте ли я нарекли особено стабилна, лорд Уаксилий? Трябва да ни се доверите по този въпрос; направихме всичко, което можахме. Поне в това отношение.

— МеЛаан ще замине за Ню Сирън, за да проследи и върне липсващия клин на РеЛуур. Госпожице Колмс, бихме искали вие да се присъедините към нея и да ни помогнете да възстановим ума на нашия брат. Можем да окажем дискретно влияние на началниците ви в констабълския участък, за да се уверим, че ви прехвърлят на полева служба за правителството. Ако възстановите клина на РеЛуур, ще се сдобием с много отговори.

ВенДел хвърли поглед към Уакс и продължи:

— Тук не става въпрос за някаква бясна гонитба или преследване на невъзможен за откриване артефакт. Искаме само да си върнем нашия другар. Като, разбира се, ще сме ви благодарни за всяка допълнителна информация относно местата, където е отишъл по време на пътешествията си, и източниците на тези изображения. В Ню Сирън се намират няколко лица, които представляват особен интерес за нас — благородници, които РеЛуур намира за жизненоважни поради причини, които не може да ни обясни.

Уакс продължи да разглежда изображението внимателно още малко. Беше изкусително. Загадъчните артефакти бяха едно, но някой да нападне — и почти да убие — някой от Безликите безсмъртни? Ето това вече беше интересно.

— Ще отида — обади се Мараси иззад него. — Ще го направя. Но… няма да откажа малко помощ. Уаксилий?

Част от него копнееше да отиде. Да избяга от празненствата и танците, политическите задължения и деловите срещи. Кандрата трябва да бе наясно с това; Хармония със сигурност го знаеше.

Мисълта събуди пламък на гняв дълбоко в него. Бяха го пратили да преследва Леси, без да му кажат.

— Звучи като идеалното предизвикателство за твоите способности, Мараси — чу се да отговаря той. — Съмнявам се, че ще се нуждаеш от мен. Напълно си способна да се справиш и се чувствам като глупак, задето намекнах друго — дори и неволно. Ако искаш компания, Уейн вероятно ще се съгласи да ти осигури малко допълнителна защита. Боя се, че аз, обаче, трябва да…

Изображението на стената трепна и се смени с град, построен около огромни водопади. Ню Сирън? Никога не бе ходил там. Улиците бяха обрасли със зеленина, а хората се разхождаха по тях, облечени в раирани кафяви костюми и меки бели рокли.

— О, забравих — каза ВенДел. — Сред вещите на РеЛуур имаше още едно изображение. Открихме го последно, тъй като останалите бяха опаковани внимателно, за да бъдат проявени. Подозираме, че този еванотип е бил направен в Ню Сирън, точно преди нападението.

— И защо да ме вълнува това? — попита Уакс. — То…

Той млъкна внезапно, обзет от леден шок, когато разпозна една от фигурите на изображението. Пристъпи обратно на пътя на снопа светлина и притисна длан в бялата стена в безплоден опит да усети очертанията на образа.

— Не е възможно.

Беше застанала между двама мъже, които я държаха здраво за ръцете, сякаш я дърпаха напред против волята ѝ. Държаха я в плен посред бял ден, пред всички. В момента, в който беше направен еванотипа, бе извърнала глава през рамо към обектива. Трябва да беше един от новите модели, за които все слушаше напоследък — онези, които елиминираха нуждата обектът им да стои неподвижно, докато се снема образът.

Жената бе в средата на четиридесетте си години, слаба, но силна и с дълга, тъмна коса, обрамчваща лице, което — въпреки дългото време, което бяха прекарали разделени — Уакс познаваше много, много добре.

Телсин. Сестра му.

4.

Два часа след странното съвещание, Уейн се шляеше из имението на Уакс, като заничаше зад картините и повдигаше вазите да ги огледа. Къде държеше хубавите работи?

— Наистина е тя, Стерис — долетя гласът на Уакс от дневната на приземния етаж, покрай която Уейн тъкмо минаваше. — А онзи мъж с гръб към обектива, който я държеше за ръката, би могъл да е чичо ми. Те са замесени в това. Трябва да отида.

Стандартите на богаташите за това кое беше ценно и кое — не, винаги се бяха стрували смахнати на Уейн. Разгледа внимателно рамката на една картина, която най-вероятно бе направена от чисто злато. Защо им пукаше за такива лъскавини? Да, златото притежаваше някои интересни ферохимични свойства, но когато опреше до аломантия, бе чист боклук.

Е, на тузарите им харесваше. Затова плащаха много за него, а това пък го правеше ценно. Нямаше друга причина.

Как решаваха кое е ценно? Дали се събираха на заседания, на които да си седят, облекли копринените си костюми и дългите рокли, и си подмятаха неща от типа на: „Ей, дайте да започнем да ядем рибешки яйца. Че и да ги направим адски скъпи. Направо ще се сащисат, казвам ви!“… След което избухват в префърцунен смях и хвърлят един-двама прислужника от покрива на имението, за да чуят колко силно ще пльоснат на паважа долу.

Уейн върна картината на мястото ѝ. Отказваше да играе по правилата на богаташите. Щеше сам да решава кое каква стойност има. А тази рамка беше грозна. Не помагаше и обстоятелството, че братовчедките на Стерис, снимани на еванотипа в нея, приличаха на риби.

— Значи е абсолютно наложително да заминеш, лорд Уаксилий — каза Стерис. — Защо се безпокоиш? Можем да уредим да отложим другите си ангажименти за известно време.

— Вбесяващо е, Стерис! — отвърна Уакс с такъв тон, че въпреки стената помежду им, Уейн моментално разбра, че крачи из помещението изнервено. — Нито намек за извинение — нито от тях, нито от Хармония, — за онова, което ми сториха. ВенДел направи няколко небрежни забележки, в които нарече измамата, заради която застрелях Леси „малка задача“. Използваха ме. Леси само се опитваше, макар и по един объркан начин, да ме освободи от присъствието им. А сега довтасват пак, без да обелят и дума за онова, което загубих заради тях, и очакват просто да ги послушам и пак да им свърша работата.

Горкият Уакс. Това наистина го бе разтърсило здравата. И Уейн разбираше защо. И все пак — извинение? Хората, които загиваха вследствие на наводнения, очакваха ли извинение от Бог? Бог правеше онова, което пожелаеше. Човек можеше само да се надява да не се случи от грешната страна на пътя му. Малко като охранителя в клуба с хубавата сестра.

Пък и Хармония не беше единственото божество. И именно това бе важно за Уейн днес.

След известна пауза, Уакс продължи с по-спокоен глас:

— Трябва да отида. Дори след всичко, което направиха — ако чичо ми наистина е замесен в това… ако мога да освободя Телсин… трябва да отида. За утре вечерта е планувано събиране на политическия елит от външните градове в Ню Сирън. Губернатор Арадел се безпокои за това, и с право, и така или иначе вече бе решил да изпрати наш представител. Това ще ми предостави правдоподобно обяснение за пристигането ми в града. Мараси ще потърси изгубения клин; аз пък ще тръгна по следите на чичо ми.

— Значи е решено — отговори Стерис. — Веднага ли заминаваме?

Уакс млъкна за момент.

— Ние ли?

— Предположих… тоест, ако ще вземеш сестра ми, би изглеждало доста необичайно, ако аз не ви придружавам — каза Стерис, а на Уейн му се стори, че почти я чува как се изчервява. — Не искам да проявявам нахалство. Ти, разбира се, си свободен да постъпиш, както намериш за добре, но…

— Не — прекъсна я той. — Права си. Би изглеждало странно, ако отида сам. Събирането ще включва и официален прием, все пак. Не искам да изглежда, сякаш… Искам да кажа…

— Мога да дойда, без да ви преча.

— Би могло да се окаже опасно. Не мога да те помоля за такова нещо.

— Ако смяташ това за правилното решение, с радост ще поема риска.

— Ами…

Поквара. Тия двамата бяха по-неловки от звучна пръдня посред църква. Уейн поклати глава и вдигна една от вазите в антрето. Беше изработена от глина, от явно способен майстор, с хубави завъртулки по нея. Май беше подходяща да я принесе в дар.

Някой почука на вратата и Уейн върна вазата обратно. Усети, че все пак не е добра идея. Взе едно от цветята, обаче, като го размени за допълнителния чорап, който беше скътал в задния си джоб. Хм. В другия имаше комплект сребърни прибори. От сватбената закуска? Да, точно така. Бяха му отредили място на масата — с името му на табелка и всичко. Значи и приборите си бяха за него.

Върна вилицата, ножа и лъжицата обратно в джоба и пъхна цветето зад ухото си, след което се запъти към вратата. Стигна до нея точно преди иконома. Изгледа го недружелюбно — беше само въпрос на време тоя тип да се пречупи и да се опита да избие всички им, — след което дръпна вратата.

Онзи кандра беше застанал от другата ѝ страна. Костюмът му беше придобил дори още по-светъл оттенък на бежовото.

— Ти — посочи го Уейн. — Тъкмо се отървахме от тебе!

Откакто си бе тръгнал, бяха минали едва… два часа, може би?

— Добър вечер, младежо — поздрави го кандрата. — Възрастните вкъщи ли са?

Дариънс избута Уейн встрани с цялата си любезност и направи жест на ВенДел да влезе.

— Очакват ви, сър.

— Нима? — попита Уейн.

— Лорд Ладриан заръча да ви пусна — каза икономът и посочи към дневната.

— Благодаря — отвърна ВенДел и закрачи към помещението.

Уейн го настигна бързешком.

— Хубаво цвете — отбеляза кандрата. — Може ли да взема скелета ти, след като умреш?

— Скелета… — запъна се Уейн и опипа главата си.

— Ти си Кръвотворец, нали така? Можете да се лекувате бързо? Костите на Кръвотворците са необичайно интересни, тъй като времето, което прекарвате болни или с отслабнали сили, оставя характерни следи в ставите и костите ви. Много би ми харесало да получа твоя скелет. Ако нямаш нищо против.

Стъписан от молбата му, Уейн се закова на място. След това обаче се втурна покрай него и нахлу в дневната, където Уакс и Стерис разговаряха.

— Уакс — оплака се той, като опъна показалец към кандрата, — безсмъртният тип пак ги говори едни такива смахнати.

— Добър ден, лорд Ладриан — поздрави ВенДел и влезе, вдигнал една папка в ръка. — Ето ги билетите, както и записките, съдържащи всичко, което успяхме да разберем от РеЛуур. Предупреждавам те, че повечето от тях не звучат особено разбираемо.

Уейн хвърли поглед на шкафчето за алкохол на Уакс. Вътре може да имаше нещо, което да принесе в дар.

— Не съм казвал, че ще отида — каза Уакс на безсмъртния. — Подкарвате ме в която посока сте си решили, като овца в кошара.

— Да — отговори безсмъртният и протегна папката към него. — Вътре има и списък с хората, които РеЛуур спомена. Вероятно ще намериш за любопитно, че редица от тях — включително жената, която организира приема, на който ви изпращаме, — са имали взаимоотношения с чичо ти.

Уакс въздъхна и пое плика. После махна с ръка към Стерис, която тъкмо се бе изправила, за да направи реверанс.

— Годеницата ми. Тъкмо обсъждахме дали да ме придружи, или не.

— Подготвени сме за който вариант предпочетете — отговори ВенДел. — Длъжен съм да отбележа, обаче, че действително би изглеждало по-малко съмнително, ако отидете и вие, госпожице Хармс. Но не можем да гарантираме сигурността ви.

— Може би ще е от полза да ни придружиш ти, ВенДел — каза Уакс. — Още един Металороден ще ни свърши добра работа.

ВенДел опули очи и пребледня, сякаш са му съобщили, че детето му се е родило с два носа.

— Да участвам в самата мисия? Аз? Лорд Ладриан, уверявам ви, че не бихте искали такова нещо.

— Защо не? — попита Уакс, като се облегна на стената. — Та ти си на практика невъзможен за убиване, че и можеш да се превръщаш в каквото си поискаш, Покварата да го вземе макар.

— Я чакайте — обади се Уейн, като се извърна встрани от шкафа и погледна кандрата. — Ти можеш да се превръщаш във всичко? Като зайче, например?

— Дребните животни са изключително трудни, тъй като се нуждаем от определена физическа маса, за да съхраним когнитивните си функции и…

— Зайче — настоя Уейн. — Можеш ли да станеш зайче?

— Ако е абсолютно наложително.

— Значи за това е била оная проклета книга.

ВенДел въздъхна и се обърна към Уакс.

— МеЛаан може да се трансформира по всякакъв начин, който би могъл да ви е необходим. Аз обаче спазвам Първата Спогодба, лорд Ладриан. Освен това, светът навън не ми понася. Има прекалено много…

И той размаха ръце пред себе си.

— Прекалено много какво? — намръщи се Уакс.

— Прекалено много всичко — обясни ВенДел, макар Уейн да не пропусна да забележи какъв поглед хвърли към него, като го каза. Проклетото му зайче.

Уейн поклати глава и се опита да дръпне вратичката на шкафа. За съжаление, беше заключен. Голямо доверие му оказваше Уакс, няма що.

— Сестра ми ще се срещне с вас на гарата — каза ВенДел. — На перон седемнадесети, след четири часа.

— Четири часа? — повтори Стерис. — Трябва да изпратя да повикат прислужничките! И камериерите! И…

Тя вдигна длан към челото си. Изглеждаше, сякаш ще се свлече в несвяст.

— И да направя списък.

— Ще бъдем там, ВенДел — потвърди Уакс.

— Отлично — каза кандрата и затършува за нещо в джоба си. Уейн се загледа в него, любопитен, докато не го видя да изважда скучна, потъмняла от времето обица — леко извита, в стар стил. — Донесох ви една от тези.

— Не, благодаря.

— Но ако ви се наложи да…

— Не, благодаря — натърти Уакс.

Въздухът между двамата се изпълни с осезаемо напрежение, сякаш всеки безмълвно обвиняваше другия в изпускането на някаква нечовешка воня.

— Хубаво, хубаво — заяви Уейн и се отправи към вратата. — Ще се видим на гарата.

— Няма ли да си стегнеш багажа? — извика след него Стерис.

— Торбата вече е в стаята ми — отвърна Уейн също така високо, за да го чуе. — Под леглото. Винаги съм готов за потегляне, приятели. Никога не се знае кога ще възникне някакво недоразумение.

След това взе шапката си от поставката, нахлупи я и се изниза през входната врата.

Нека те да си обсъждат и да спорят, и да се занимават с шантавите, безсмъртни зайчета. Той имаше важни неща за вършене. Е, поне едно нещо.

Уейн имаше мисия.

Подсвиркваше си, докато подскачаше леко надолу по стълбите. Простичка мелодия, лесна и позната, с акомпаниращ ритъм, който звучеше в главата му. Да-дам, да-дам, да-дам. Бърза, енергична. Пое с бодра крачка по улицата. В ума му, обаче, постепенно се затвърждаваше убеждението, че цветето не е подходящ дар за божеството, с което беше на път да се срещне. Беше прекалено очевидно, а и прекалено изнежено.

Завъртя го между пръстите си замислено, като продължаваше да си подсвирква мелодията тихичко. Не му хрумваха по-добри идеи. Този район на града беше прекалено лъскав — пълен с имения, обширни градини и мъже, които подрязваха плетовете им. На улицата дори не се усещаше воня на конски фъшкии. Беше трудно да се разсъждава на такова място; всички знаеха, че най-хубаво се мисли в затънтените улички и бедняшките махали. На местата, където умът беше принуден да е нащрек, може би дори леко паникьосан — там, където човек е наясно, че или ще се стегне и ще измисли нещо наистина добро, или ще свърши наръган, и тогава какво?

Като държиш мозъка си като заложник срещу собствената си глупост — ето така се правеха нещата. Уейн се запъти към близкия канал и намери един гондоладжия, който изглеждаше достатъчно отегчен.

— Лодкарю! — повика го Уейн, като му махна с ръка. — Вие там! Побързайте, умолявам ви. Нямам никакво време!

Лодкарят изтика гондолата към него с помощта на пръта си.

— По-чевръсто, по-чевръсто, добри ми човече! — извика Уейн. — Кажете, колко ще струва да ви наема за целия ден?

— За целия ден ли? — повтори лодкарят.

— Да, да — отвърна Уейн и скочи в гондолата. — Вашите услуги ще са ми необходими през целия ден.

След това се настани вътре, без да чака отговор, и добави:

— А сега — напред. Карайте по канала между Четвърти и Пети октант, точно преди центъра свийте вдясно, и после — на изток край Айрънгейт. Първата ни спирка ще е в Третия октант. Дамата ме очаква с нетърпение, нали разбирате.

— Целия ден — повтори пак лодкарят, явно зарадван. — Да, господине… ъ-ъ… милорд…

— Ладриан — подсказа му Уейн. — Уаксилий Ладриан. Не се движим. Защо не се движим?

Лодкарят започна да оттласква гондолата с пръта, така щастлив от възможността за продължителни часове работа, че забрави да поиска някакво капаро.

— Петдесет — каза най-после.

— Хмм?

— Петдесет. За целия ден.

— Да, да, добре — отвърна Уейн.

„Мръсен крадец“, помисли си. „Да се опитва да измами така един честен и почтен гражданин — и лорд на къща, при това, — само защото изглежда леко разсеян?“ Накъде отиваше тоя свят? Когато дядо Ладриан беше лорд на къщата, хората знаеха как следва да се държат. Лодкарите по онова време по-скоро биха се хвърлили в канала, отколкото да вземат и един боксинг повече, отколкото им се полагаше!

— Ако не възразявате да ви попитам, милорд — обади се лодкарят, — без да се обиждате… Дрехите ви…

— Да? — попита Уейн и оправи дългото ездаческо палто, което бе облякъл.

— Да не им се е случило нещо?

— Да им се е случило нещо? — повтори Уейн, като вложи в аристократичния си акцент цялото възмущение, на което бе способен. — Да се е случило нещо? Добри ми човече, нима нямате никаква представа от съвременна мода?

— Аз…

— Този тоалет е дело не на друг, а на самия Томптън Делакор! — възкликна Уейн. — Вдъхновен е от стила на северните провинции. Последен писък, казвам ви. Последен! Ехото още не е утихнало, така да се каже!

— Извинете. Извинете, милорд. Нали ви казах, че не искам да ви обидя!

— Не можете просто да заявите „не се обиждайте“, а после да изтърсите нещо така обидно, човече! Не може така — отвърна Уейн и се облегна назад, скръстил ръце.

Лодкарят мъдро си замълча. След около десет минути пътуване, моментът наближи.

— Така — започна Уейн, сякаш разсъждаваше на глас. — Първо ще трябва да спрем на кея на Глимъринг Пойнт. А после да се отнесем за мъничко към Стансел.

Позволи на нотки от типичния за Възлите — един от бедняшките квартали — акцент да се прокрадне в произношението му. Беше приглушен, сякаш устата на говорещия е натъпкана с памук. Хората там използваха израза „да се отнесем“ за какво ли не. Наистина характерна дума. „Отнесем“… Звучеше, сякаш е нещо недотам законно.

— Ъ-ъ… милорд?

— Хм? О, просто си припомням задачите. Племенникът ми ще се жени — вероятно сте чувал за сватбата, целият град говори само за това. Толкова много неща за вършене. Направо ще се отнесем.

Каза го с леко гаменско произношение — но само нотка, като парченце лимон в чаша хубаво греяно уиски. Вплете го зад благородническия акцент.

Лодкаря започна да става нервен.

— Стансел ли споменахте? Не особено приятно място.

— Трябва да си наема малко работници — отговори Уейн разсеяно.

Лодкарят продължи да тика гондолата, но вече бе видимо неспокоен — потупваше с крак, движеше пръта по-бързо, не обръщаше внимание на подвикванията на колегите си, докато се разминаваха. Нещо не беше наред. Усещаше го като миризмата на пай с месо, оставен под дивана за няколко дни. Да го наемат за цял ден? И то — за такава баснословна сума? Може би ставаше дума за някакъв номер. Този тип се преструваше на лорд, за да го примами в някой забутан квартал, където да го оберат…

— Милорд! — започна мъжът. — Току-що си спомних. Трябва да се върна. Не съм свободен днес. Майка ми каза, че има някаква работа за вършене.

— Що за нелепица? — възмути се Уейн. — Нямам време за глупостите ти, човече! Ако тръгна тепърва да търся лодка, ще загубя ценно време. Съгласен съм да удвоя заплащането ти.

Сега вече лодкарят наистина се притесни.

— Простете, милорд — каза той, като избута лодката към едната страна на канала. — Много съжалявам. Не мога.

— Закарайте ме поне до Стансел…

— Не! — направо викна мъжът. — Не, не мога. Трябва да вървя.

— Е — изпухтя ядосано Уейн, докато слизаше от гондолата. — Що за отношение! А не сме стигнали и на половината път!

— Прощавайте, милорд! — каза мъжът, докато тикаше гондолата напред, колкото можеше по-бързо. — Прощавайте!

Уейн накриви шапка, ухили се и погледна табелата, която висеше от уличната лампа. Беше стигнал тъкмо там, където искаше да отиде, а не бе платил и клипс. Започна да си подсвирква и се запъти лежерно по улицата покрай канала, като се оглеждаше за нещо, от което би излязъл по-добър дар за божеството. Какво би могло да иска?

„Онова, може би?“, помисли си той, като хвърли поглед на опашката хора, които чакаха пред сергията на Стария Дент да си купят от пържените му картофки. Доста добър вариант.

Уейн се приближи до него.

— Имаш ли нужда от помощ, Дент?

Старецът вдигна очи и обърса чело.

— Пет клипса за малко пликче, осем — за голямо, Уейн. И не яж от стоката, че ще ти опържа пръстите.

Уейн се ухили и се шмугна зад сергията, а мъжът се наведе пак над котлона и разбърка порцията, която се пържеше в момента. Уейн взимаше парите на клиентите, без да изяжда много от стоката, докато не дойде редът и на последния мъж на опашката — изтупан в елегантно портиерско сако господин. Вероятно работеше в някой от хотелите надолу по улицата. Доста добри бакшиши падаха там.

— Три големи — поръча мъжът.

Уейн му подаде картофките и взе парите. После се поколеба за секунда, вдигна една банкнота и каза:

— Всъщност, да ви се намират дребни? Събраха ни се твърде много едри банкноти.

— Струва ми се, че да — отвърна господинът и бръкна пак в хубавия си кожен портфейл.

— Чудесно, ето ви двайсет.

— Имам две по пет и десет по един — каза мъжът и ги остави пред него.

— Благодаря — отвърна Уейн, после се замисли отново и добави: — Всъщност, имам предостатъчно от по един. Може ли онази десетачка, която мярнах в портфейла ви?

— Хубаво.

Уейн му подаде шепа монети и взе десетачката.

— Ей! — каза мъжът. — Тук има само седем.

— Опа! — възкликна Уейн.

— Какви ги вършиш, Уейн? — обади се Стария Дент. — В кутията ей там, долу, има още дребни.

— Вярно ли? — попита Уейн и хвърли поглед натам. — Поквара. Добре, хайде просто да ми върнете двайсетачката, тогава.

Той преброи тринайсет клипса и връчи монетите и банкнотите на мъжа, който въздъхна и му върна банкнотата.

— Може ли малко сос за картофките?

— Разбира се, разбира се — отвърна Уейн и стисна по малко върху всяко пликче, до картофките. — Хубав портфейл имате. Колко му искате?

Мъжът се поколеба, свел поглед към портфейла.

— Ще ви дам това — предложи Уейн, като извади цветето иззад ухото си и му го подаде заедно с една банкнота от десет клипса.

Мъжът сви рамене, подаде празния портфейл, взе банкнотата и я пъхна в джоба си. Цветето захвърли настрани.

— Глупак — заяви накрая, докато се отдалечаваше с картофките в ръка.

Уейн подхвърли портфейла във въздуха и го улови.

— Излъга ли го с рестото, Уейн? — попита Стария Дент.

— Моля?

— Накара го да ти даде петдесет, а ти му върна четирийсет.

— Какво? — попита пак Уейн и пъхна портфейла в задния си джоб. — Нали знаеш, че не мога да броя до толкова, Дент. Освен което му дадох още десет накрая.

— За портфейла му.

— Не — възрази Уейн. — За портфейла му дадох цветето. Банкнотата беше, защото установих, че някак си съм се сдобил с десет клипса в повече, напълно случайно, нали разбираш.

След което се усмихна, взе си едно пликче картофки и се отдалечи нататък по улицата.

Портфейлът беше много хубав. На божеството му щеше да му хареса. Всеки имаше нужда от портфейл, нали така? Извади го от джоба си и започна да го отваря и затваря, докато не забеляза, че едната му страна бе протрита.

Поквара. Бяха го измамили! Това изобщо не ставаше да бъде поднесено в дар. Той поклати глава, докато продължаваше напред по улицата край канала. От едната ѝ страна седяха две хлапета, протегнали шепи за по някоя монета. Меланхоличната мелодия на някакъв уличен музикант се разнасяше малко по-нататък. Вече наближаваше Съборищата, един приятен бедняшки квартал, и започваше да долавя полъха на характерната му миризма. За щастие, ароматът, който се носеше от близката пекарна, го прикриваше почти изцяло.

— Ето какво — обърна се той към едното от хлапетата, което бе момиченце на няма седем години, и приклекна до тях. — Не съм натрупал достатъчно премеждия.

— Сър? — погледна го въпросително момичето.

— Старите истории, които разказват за подвизите на героите, изпратени на някаква мисия, са изпълнени с премеждия — които са като приключения, само че по-трудни за преодоляване. Дракони и тем подобни… може би някое особено тежко главоболие.

— Може ли… може ли малко дребни монети, сър?

— Нямам такива — отговори Уейн замислено. — Ще му се не види. В историите винаги дават пари на уличните хлапета, нали? Така им се разбира, че са герои, нали така. Изчакайте мъничко.

Той стана и нахлу в пекарната, възможно най-героично. Жената зад тезгяха тъкмо вадеше тава питки с месо от фурната. Уейн заби една вилица на дървения плот на тезгяха и я остави да стърчи, сякаш бе някакъв легендарен меч.

— Колко питки ще ми дадете за това? — попита.

Жената го погледна намръщено, после взе вилицата и я завъртя между пръстите си.

— Господине — отговори му тя, — това е сребро.

— Та… колко? — попита Уейн.

— Много.

— „Много“ става, добра ми търговке.

Миг по-късно излезе от пекарната, хванал три големи хартиени плика, пълни с по дузина питки всеки. Пусна шепата дребни монети, които жената също бе настояла да му даде, в ръцете на хлапаците, и вдигна пръст назидателно, когато ченетата им увиснаха.

— Вие обаче — каза той, — трябва да си ги заслужите.

— Как, господине?

— Вземете тези — отвърна той, като пусна пликовете. — И идете да раздадете, каквото има вътре.

— На кого? — попита момичето.

— На всеки, който се нуждае от тях — обясни Уейн. — Но ето какво. Не яжте по повече от четири, бива ли?

— Четири? — попита момиченцето. — Само за мен?

— Добре де, пет — но само защото умееш да се пазариш толкова добре. Хитруша малка.

След което се отдалечи от зашеметените деца с бодра крачка по ръба на канала, като подмина музиканта, който продължаваше да си седи и да подрънква на една стара китара.

— Дай нещо по-живичко, менестреле! — подвикна Уейн и метна сребърна лъжица в обърнатата шапка на мъжа, оставена пред него.

— Ей, я чакай — спря го мъжът и присви очи надолу. — Какво е това? Лъжица?

— Търговците явно направо примират за тях! — викна Уейн. — Ще ви дадат петдесет питки с месо за нея, че и ресто. Свирете „Последен дъх“ сега, менестреле!

Мъжът сви рамене и захвана песента, която Уейн си тананикаше. Да-дам, да-дам, да-дам. Бърза, енергична. Уейн се залюля напред-назад, затворил очи. „Краят на една епоха“, помисли си. „Божество, което чака да бъде умилостивено.“

Дочу как хлапетата се смеят, отвори очи и ги видя как подхвърлят питки на хората по улицата. Уейн се усмихна, след което се засили и се плъзна гладко по ръба на канала, хлъзгав заради натрупалата се по него слуз. Успя да мине цели три метра, преди да загуби равновесие и да се подхлъзне.

Което, разбира се, го запрати право в канала.

Малко по-късно се измъкна и се покатери от едната му страна, закашлян. Е, може би това се броеше за премеждие. Ако не, вероятно беше поетичен символ — като се има предвид какво бе направил на Уакс тази сутрин.

Извади шапката си от водата, след което обърна гръб на канала. Така трябваше да продължи. Обърнал поглед напред към бъдещето, загърбил миналото. Нямаше смисъл да си завира носа в неща, които вече нямаха значение. Продължи по пътя си, като ръсеше вода и въртеше последния останал му сребърен прибор — ножа — между пръстите си. Това не беше подходящ дар за тази мисия. Беше сигурен в това. Но какъв да бъде?

Спря пред следващия мост, който пресичаше канала, и отстъпи назад. Нисък мъж в униформа, която Уейн не разпознаваше, вървеше по близката улица, хванал малка книжка в ръка. Наоколо имаше автомобили, паркирани в различни положения — най-често отчасти качени на тротоара. Мъжът с униформата спираше до всеки и си записваше нещо в книжката.

Уейн тръгна след него.

— Ей, господине — повика го. — Какво правите?

Дребният човек с униформата му хвърли един поглед, после извърна очи обратно към тефтерчето си.

— Ново нареждане от градската управа относно паркирането на автомобили — трябва да се спират по-подредено, а не така, по тротоара.

— И…

— И затова записвам регистрационните номера на всяка от тях — обясни мъжът. — След което ще намерим собствениците и ще им наложим глоба.

Уейн подсвирна тихичко.

— Това е направо зло.

— Глупости — възрази мъжът. — Такъв е законът.

— Значи сте ченге?

— Длъжностно лице по глобите — уточни мъжът. — Допреди месец прекарвах повечето си време, като правех инспекции на кухни. Но тази работа ми спори доста повече, да ви кажа. Досега…

— Чудесно — прекъсна го Уейн. — Колко искате за книжката?

Мъжът го изгледа продължително.

— Не се продава.

— Имам един много хубав портфейл тук — каза Уейн и го вдигна, а от него покапа вода. — Наскоро изпран.

— Продължавайте си по пътя, ако обичате, господине — отговори мъжът. — Не съм…

— Ами това? — попита Уейн, като измъкна ножа.

Мъжът отскочи назад уплашено и изпусна книжката. Уейн я грабна и пусна ножа на земята.

— Страхотен бартер. Мерси. Довиждане — каза, и изчезна на бегом.

— Ей! — кресна мъжът и хукна след него. — Ей!

— Не приемам рекламации! — извика Уейн, като придържаше мократа си шапка с ръка и продължаваше да търчи, колкото го държаха краката.

— Върни се веднага!

Уейн се стрелна по главната улица покрай канала, като подмина двама старци, приседнали на стълбището пред една къща в началото на бедняшката махала.

— Това е момчето на Едип — обади се единият. — Все се замесва в по някоя бъркотия.

Миг по-късно отнесе една питка с месо във физиономията.

Уейн не обърна внимание на случилото се, а продължи напред с пълни сили. Ченгето бе доста упорито. Преследва го по цели десет улици, преди да забави ход и накрая да спре, опрял ръце на коленете си. Уейн се ухили и сви зад следващия ъгъл, преди да облегне гръб на тухлената стена на сградата, до един прозорец. Самият той бе доста изтощен.

„Сигурно ще пусне доклад“, помисли си. „Дано не лепнат прекалено голяма глоба на Уакс.“

Трябваше да намери нещо, което да занесе на връщане в знак на извинение. Може би на Уакс щеше да му свърши работа един нов портфейл.

Уейн дочу някакъв шум до себе си, обърна се и видя как една очилата жена се навежда през прозореца и го разглежда любопитно. Държеше химикалка, а през прозореца се виждаше полунаписаното писмо, което лежеше на бюрото пред нея. Идеално.

Уейн докосна шапката си с пръсти и грабна химикалката от ръката ѝ.

— Благодаря — каза, отвори книжката и надраска вътре няколко думи.

Жената нададе вик, но Уейн вече ѝ подхвърляше химикалката обратно. После продължи нататък по пътя си.

Крайната му цел, божията обител, вече не беше далеч. Зави по една улица, на която се редяха дървета и старомодни, малки къщички. Преброи ги, докато вървеше, и когато стигна, се обърна вдясно и застана с лице към него. Новият храм на божеството. Беше се преместило тук преди няколко месеца.

Пое си дъх дълбоко и прогони музиката от ума си. Трябваше да бъде тих. Промъкна се внимателно по дългата пътека, която водеше към входната врата. Когато стигна, пъхна внимателно книжката в пролуката между ключалката и касата на вратата. Не посмя да почука. Ранет бе ревниво божество, известно със склонността си да стреля по хората — за нея, това си беше на практика правителствен дълг. Ако констаблите не откриваха по няколко трупа на прага ѝ всяка седмица, щяха да се зачудят дали не се е разболяла.

Отдалечи се от къщата, все така тихо. Усмихна се, като си представи реакцията на Ранет, когато отвореше вратата. Беше така разсеян, че едва не се блъсна право в самата нея, която тъкмо вървеше по пътеката към вратата.

Уейн залитна назад. Съвършена кестенява коса, прибрана назад, така че да открива прекрасното ѝ лице, обветрено от времето, което бе прекарала в Дивите земи. Фантастична фигура, закръглена тъкмо където трябва. И висока. По-висока от Уейн. Така че му даваше възможността да я гледа от долу нагоре с изпълнен с обожание взор.

— Уейн! Какво правиш пред къщата ми?

— Ами…

— Идиот — прекъсна го тя и го подмина. — Смей само да си влизал вътре. Предай на Уакс, че тъкмо отидох и му доставих въжетата. Нямаше нужда да праща хора да проверяват какво става.

— Въжета ли? — попита Уейн. — Какви въжета?

Тя не обърна внимание на въпроса му, а промърмори:

— Кълна се, че наистина ще взема да те застрелям, плужек такъв.

Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше, усмихна се сам на себе си и се обърна да си тръгне.

— Какво е това? — обади се тя иззад него.

Той продължи да върви.

— Уейн! — извика тя. — Ще те застрелям, точно в този момент. Кълна се. Кажи ми какво си направил.

Той се обърна.

— Просто подарък, Ранет.

— Тефтерче? — попита тя, като прелисти страниците.

Той пъхна ръце в джобовете на панталона си и сви рамене.

— Книжка, да си записваш неща в нея — отговори. — Все пишеш нещо, все мислиш нещо. Реших, че ако има вещ, която винаги да може да ти бъде полезна, то това би било нещо за писане. На всичките ти идеи сигурно им отеснява там, горе. Логично е да ти трябва място, където да ги държиш.

— Защо е влажно?

— Извинявай — отвърна той. — Разсеях се за момент и го пъхнах в джоба си. Но веднага го извадих. Наложи ми се да се бия с десетима констабли за него, между другото.

Тя го прелисти, присвила очи подозрително, докато не отвори на последната страница.

— Какво е това? — попита, като вдигна тефтерчето по-близо до очите си, за да прочете думите, които Уейн бе надраскал там. — „Благодаря и сбогом“? Ти полудял ли си?

— Нищо ми няма — каза Уейн. — Просто реших, че вече е време.

— Напускаш града?

— Да, за малко — но не това означават думите. Сигурен съм, че пак ще се виждаме. Може би даже често. Просто… знам, че няма да се виждаме, нали разбираш?

Тя го изгледа продължително, след което явно се отпусна.

— Сериозно ли го казваш?

— Да.

— Най-после.

— Човек все някога трябва да порасне, нали? Разбрах, че… Ами, да искаш нещо не го кара да се сбъдне задължително, нали така?

Ранет се усмихна. Струваше му се, че е минало адски дълго време, откакто я бе видял да го прави последно. Приближи се към него и той дори не трепна, когато му подаде ръка. Беше доста горд с това.

Взе ръката ѝ, тя вдигна неговата и целуна опакото на дланта му.

— Благодаря, Уейн.

Той се усмихна, пусна ръката ѝ и се обърна да си върви. Една крачка по-късно, обаче, се поколеба, после прехвърли теглото си на другия си крак и отново се наведе към нея.

— Мараси каза, че се ухажвате с някакво друго момиче.

— … Така е.

Уейн кимна.

— Разбирам. Виж, не искам да тръгвам накриво — като се има предвид колко джентълменски и зряло се държах досега, и прочее. Но не можеш да обвиниш един мъж, ако започне да мисли в определена посока, щом чуе нещо подобно. Та… исках само да попитам — дали има някакъв шанс ние тримата да…

— Уейн.

— Нямам нищо против, ако е дебела, Ранет. Обичам жени, които ти дават за какво да се хванеш…

— Уейн.

Той я погледна в лицето и забеляза буреносното ѝ изражение.

— Ясно — каза. — Добре. Ясно. Дали би било възможно в името на хубавото ни, приятелско сбогуване да забравим за в бъдеще, че съм го споменавал?

— Ще се постарая.

Той се усмихна, свали шапката си и я удостои с дълбокия поклон, който бе научил от портиера шесто поколение, който го беше посрещнал пред балната зала на лейди ЗоБел в Четвъртия октант. След това се изправи, нахлупи пак шапката си и ѝ обърна гръб. Откри, че си подсвирква, докато продължаваше по пътя си.

— Каква е тази мелодия? — подвикна тя след него. — Позната ми е.

— „Последен дъх“ — отговори той, без да се обръща. — Пианистът я свиреше, когато се запознахме.

Зави зад ъгъла, без да поглежда назад. Дори не провери дали не се е прицелила в него с някоя от пушките си, или нещо подобно. Усети как пристъпва с все по-бодри крачки, докато се отправяше към най-близкото оживено кръстовище. Там метна портфейла в канавката. Не мина дълго, преди една карета под наем да спре, за да изчака реда си, при което кочияшът забеляза портфейла и се спусна бързешком да го вземе.

Уейн се изстреля към него от близката уличка, хвърли се на земята и грабна портфейла изпод пръстите му.

— Мой е! — настоя. — Пръв го видях!

— Глупости — каза кочияшът и плесна Уейн с пръчката, която използваше за конете. — Аз си го изпуснах, гамен такъв. Мой е!

— А, така ли било? Колко има вътре, тогава?

— Не съм длъжен да ти отговарям.

Уейн се ухили и вдигна портфейла.

— Ето какво. Ще ти го дам — заедно със съдържанието. Но в замяна ще ме откараш до гара Запад в Четвърти октант.

Кочияшът го изгледа подозрително, след което протегна ръка.

Половин час по-късно, каретата спря пред гарата — мрачна на вид сграда с островърхи кули и мънички прозорци, сякаш направени да дразнят хората вътре с оскъдната гледка на небето, която им предоставяха. Уейн седеше на стъпалото за лакеи на гърба на каретата и люлееше крака. Влаковете изпускаха пара и спираха един след друг на пероните, готови да натъпчат огромните си търбуси с ново попълнение пътници.

Уейн скочи от каретата, докосна шапка за довиждане, докато се сбогуваше с мърморещия кочияш — който явно си бе дал сметка, че са го минали, — и влезе с лека стъпка през отворените врати. Пъхна ръце в джобовете си и се огледа, докато не забеляза Уакс, Мараси и Стерис, застанали сред малка могила от куфари и заобиколени от прислужници.

— Най-после! — сопна му се Уакс. — Уейн, влакът ни ще пристигне всеки момент. Къде беше?

— Отидох да поднеса дар на едно прекрасно божество — обясни Уейн, вдигнал поглед към високия таван на сградата. — Според теб защо са я направили толкова висока? Не е като влаковете да влизат вътре, нали?

— Уейн? — обърна се към него Стерис, сбръчкала нос. — Ти пиян ли си?

Той се постара да заваля думите леко.

— Не, естествено. Как… как ще съм пиян по това време?

И я погледна лениво.

— Просто си нетърпим — каза тя и махна с ръка на камериерката си да дойде. — Не мога да повярвам, че си рискувал да закъснееш само заради една-две чаши алкохол.

— Не бяха само една-две — възрази Уейн.

Когато влакът пристигна, се качи заедно с останалите — Стерис и Уакс бяха запазили цял вагон за групата им. За съжаление, резервацията бе направена в последната минута, поради което го бяха сложили най-отзад на композицията, а Уейн трябваше да дели стая с Хърв, един от лакеите. Как ли пък не. Вече беше осведомен, че хърка. Щеше да си намери друго място за спане — а ако не, просто щеше да си стои буден. Пътуването до Ню Сирън нямаше да отнеме чак толкова дълго. Щяха да пристигнат преди изгрев-слънце.

Всъщност, когато огромната машина най-после започна да се движи и бавно да набира скорост, той се измъкна през прозореца на купето — за огромно безпокойство на Хърв, — и се покатери на покрива. Известно време остана да си седи, като си подсвиркваше тихо, а вятърът рошеше косата му. Простичка мелодия, лесна и позната, с акомпаниращ ритъм, който звучеше от колелата на влака. Да-дам, да-дам, да-дам. Бърза… енергична.

После легна и се загледа в небето, облаците, слънцето.

Обърнал поглед към бъдещето, загърбил миналото.