Огненият орден

Действие 0

Високият белокос мъж, облечен в златни одежди на Висок дом, излезе от телепорта и спокойно се огледа. Кабинетът на Майстора значително отстъпваше на апартамента и на най-западналия аристократ, но си имаше и своето очарование — многобройните шкафове с книги и оскъдното обзавеждане позволяваха изцяло да се концентрираш върху работата си. Зад здравата дървена маса седеше плешив мъж в сива роба на Върховен Майстор. При появата на госта той бутна настрана папката с документи и се облегна в креслото си:

— Добър ден, уважаеми първи съветник.

Аристократът се намръщи:

— Хайде без сарказъм. Само за това ли ме покани, да издевателстваш над мен?

— Понякога е полезно просто за разнообразие да се срещнеш с реалността, Ардок — ухили се Майстор Ревел. — А и ми се искаше лично да ти съобщя добрите новини.

— А има ли добри новини?

— Определено.

Аристократът седна в креслото срещу Майстора и оправи дългата си коса:

— Разказвай.

— Е, подготвихме почвата за начало на войната — нападението над Академията раздвижи Общото събрание, а безредиците в Пограничните райони и смъртта на Императора създадоха подходящото настроение в населението. — Майсторът замълча за известно време, а след това внимателно произнесе: — Между другото чух, че Императорът е умрял в съня си?

— Да, както каза и дворцовия лекар, изобщо не е страдал, ако питаш за това.

— Не позна, не питам за това — усмихна се Майстор Ревел. — Просто много странна смърт, не мислиш ли? Не умря ли твърде навреме?

Събеседникът му се намръщи:

— Да не би да намекваш нещо?

— Не, какво говориш — размаха ръце плешивият Майстор. — Просто си мисля на глас… Е, вече почти всичко е готово, остава да се направят последните приготовления.

Съветник Митис разбиращо кимна:

— Шатер?

— Да, изпратих в Шатерския халифат Канмиир да закара една Черна смърт.

— Това дали е добра идея? Все пак вампир в Шатерския халифат ще се забелязва като дракон в полето.

— Канмиир ще се справи — уверено отговори Майстор Ревел. — Той е може би най-добрият шпионин в света. Огромният му житейски опит, умножен със способностите на Висш вампир — това е наистина взривоопасна комбинация.

Ардок Митис сви рамене:

— Твоя работа, но според мен в Крайдол той не се справи много добре.

— Крайдол по принцип си е проблемно градче. Вече ти казах последните новини за активността на нисшите вампири. Някой ги снабдява с артефакти с неизвестен принцип на действие. Засега поне неизвестен…

— Това става по цялата територия на Пограничните райони — отбеляза аристократът. — Вчера получих информация от островите в Шарено море — пиратите започнали да използват нови заклинания, които значително усложняват живота на нашите корабни Майстори.

Майстор Ревел прокара ръка над масата, извиквайки триизмерна карта на Империята на Елирите.

— Вече заловихме групите нисши вампири в Крайдол, Лайминг, няколко села и дори в столицата. Всички притежаваха незаконни артефакти, и във всяка група само един вампир знаеше откъде идват.

— Разпитахте ли ги?

— Разбира се. Но за съжаление, паметта им беше блокирана с много силен психоблок. Нашите специалисти така и не успяха да извлекат необходимата информация. Всички разпитвани умряха.

Аристократът се наведе напред с интерес:

— Кой би могъл да постави такива психични блокове? Доколкото ми е известно, само специалистите от Шатер са толкова сведущи в тази материя.

— От една страна, логично — съгласи се Майстор Ревел. — Но е прекалено явно… може би някой иска да мислим така.

— Каква е разликата? — продължи аристократът. — Главното е, че нисшите вампири добавят масло в запаления от нас огън, а това не е толкова лошо.

Майсторът внимателно го погледна:

— А възможно ли е по някакъв начин да сте взели участие в това?

— Шегуваш ли се? — усмихна се с крайчеца на устните си съветник Митис. — Защо ми е да го правя? Вече постигнахме всичко, което искахме. Между другото, утре ще вкарам в Съвета предложение за въвеждане на военно положение в Империята, и тогава ще можем да реализираме всички наши планове… Така, а какво става с Фонтана на съдбата?

— След седмица ще бъде изцяло на ваше разположение — отговори Майстор Ревел, преструвайки се, че не забелязва рязката смяна на темата. — Веднага щом освободим Прокълнатата къща от първокурсниците, нашите хора ще инсталират телепорт, настроен на вашия кабинет.

— Надявам се, че в къщата няма да има чужди очи и уши?

— Тя е собственост на Академията и ще бъде запечатана веднага след заминаването на учениците към форт Скол.

— Отлично. Нямам търпение да изследвам този артефакт.

Вампирът беше бесен от шатерската архитектура — най-често едноетажни постройки, продължаващи дълбоко под земята. Поради това предвижването из града ставаше доста по-трудно, да не говорим да се проникне в някоя сграда. Друго беше в Империята — скачаш по покривите колкото си искаш, влизаш в къщите през прозореца.

Канмиир беше се притиснал до стената и с тихи стъпки се придвижваше към центъра на града. По незнайна причина тайната квартира се намираше точно там. Движението беше затруднено и от факта, че градът беше осеян с кули, на всяка от които беше качен внимателно следящ за реда стражник. И под внимателно се разбираше денонощно бдение, а не безгрижно оглеждане на околността в паузите между сън и хранене. За съжаление, дори Висшите вампири не притежаваха способността да стават напълно невидими и затова Канмиир загуби почти три часа за разстояние, което местен жител би минал за десетина минути. Криейки се в сенките, ползвайки уменията си да променя формата си и да отблъсква чуждите погледи, той се промъкваше в дълбините на вражеския град. Макар и политическите отношения между Шатер и Империята все още да не бяха стигнали до състояние на обявена война, всеки нечовек, било той друид, трол или вампир, се явяваше за жителите на Шатер малко или много личен враг. Расовата ненавист, усилена от вековния религиозен култ, не оставяше никакво място за преговори.

Най-накрая стигна до търсената къща. Една от многото абсолютно еднакви постройки, различаваща се от събратята си само по табелката с името на улицата и номера на къщата.

Улица „Чистота и ред“, номер 4.

„Да, тук всички улици са такива — отвлечено си помисли вампирът. — Като излизани, сякаш в Шатер, както и в Лита, за почистване се използва магия“. Въпреки че това беше просто невъзможно — шатерци отричаха всякакво използване на магия в ежедневието. Единственото нещо, което, според тях, оправдаваше използването на „проклетите сили“, беше войната срещу неверниците. Магията активно се изучаваше и използваше за отбраната на страната, в това число и с превантивна цел, нали беше добре известно, че най-добрата защита е нападението.

След като почука по уговорения начин, вампирът буквално се плъзна в отворилата се врата. Вътре беше тъмно, но това изобщо не пречеше на Канмиир. Колкото и да е странно, присъстващите също много добре виждаха в тъмното. Не, не бяха вампири, просто в Шатер работеха най-добрите магьосници-шпиони, готови практически на всичко. В малкия склад се бяха събрали трима от най-законспирираните агенти на Империята в Шатерския халифат. Бяха облечени с нищо незабележими дрехи, с нахлузени до брадичката качулки. С оглед на факта, че следователите в Шатер владееха до съвършенство менталните техники, шпионите никога не показваха лицата си и използваха сложна система за шифроване и предаване на съобщенията. Може би за първи път, откакто работеха в Шатер, те се срещаха лице в лице. За това настоя Канмиир, тримата агенти все още се чувстваха не на място, нарушавайки установените правила.

— Всички пратки доставени ли са? — веднага премина към работата вампирът.

— Да, всички сандъци са на местата си — потвърди агент с дрезгав глас. — И все още не разбирам защо сме тук? Това е в разрез с правилата…

Вампирът го спря с жест:

— За това си има причини.

— Какви? — недоволно попита вторият агент.

— Вашата работа тук приключи — спокойно отвърна вампирът и преди маговете да имат време да реагират, той прекърши врата на най-близкия от тях.

Другите двама дори не успяха да се уплашат, когато Канмиир вече беше прерязал гърлата им с нокът. Колкото и добри Майстори да бяха, Висшият вампир с хилядолетен опит се справи без проблем с тях. Разбира се, това нямаше да е толкова лесно, ако агентите очакваха атаката, но Канмиир винаги предпочиташе да решава проблемите възможно най-ефективно, и със сигурност нямаше намерение да ги предизвиква един по един на двубои в съответствие с всички правила.

Бяха предупредили вампира, че някой от местните агенти отдавна работи за Шатер. И най-вероятно самият агент не подозираше за това — вградената втора самоличност можеше да се активира незабелязано и всеки ден да подава информация към Инквизицията. Именно това се беше случило с информацията за пратките. За щастие агентите не знаеха какво е съдържанието на огромните дървени сандъци и операцията си продължи по план, просто към нея се добави още една точка — да се отстрани двойния агент. А Канмиир нямаше нито време, нито желание да разследва кой точно е предателят. Много по-лесно беше да унищожи всички, които участваха в операцията по доставка на смъртоносния товар.

— Е, шпиони — доволно измърка вампирът, облизвайки кръвта по пръстите си. — Добре служихте на Империята. Браво. А и как ще се зарадва на телата ви Черната смърт…

Той замръзна, ослушвайки се за това, което ставаше извън пределите на сградата. Острият слух на вампира улови движение на много хора. Изглежда шпионинът все пак беше успял да предаде по някакъв начин информацията на Инквизицията, и те бяха започнали ответни действия. За нещастие на Инквизиторите, съдържанието на огромните сандъци беше известно само на Канмиир и тези, които ги бяха опаковали. Така че на всяко място, където бяха доставени „подаръците“ на Империята, местните служители на закона ги чакаше неприятна изненада…

Канмиир счупи печата, спиращ затвореното в сандъка чудовище, и побърза да промени формата си, за да се скрие в един от въздуховодите. Вампирът беше сигурен, че Инквизиторите няма да го намерят, просто защото не знаеха кого точно да търсят. На кой би му минало през ума, че в самото сърце на Шатерския халифат се разхожда Висш вампир? Дори тримата убити агенти си нямаха представа с кого си имат работа, да не говорим за Инквизиторите. Затова едва ли някой от тях щеше да изследва внимателно всяка цепнатина в търсене на изменящ формата си вампир.

Канмиир имаше и друга цел — много му се искаше да види Черната смърт в действие. Въпреки че имаше някаква вероятност съществото да открие скрития вампир, рискът си струваше.

Не се чу нито звук. Сандъкът продължаваше да си стои цял и невредим. Просто в средата на стаята с тихо пукане се появи черното тяло на съществото. Вдигайки ръка със зъбати пръсти в посока труповете на магьосниците, Черната смърт изстреля към тях три змийчета. Те бързо запълзяха по пода и се вмъкнаха в още неизстиналите тела. Няколко минути по-късно магьосниците доста уверено се изправиха на крака, действайки не като кукли, а като напълно нормални живи хора. Черната смърт завъртя безоката си глава към дебнещия в тръбата вампир, сякаш се ослушваше или душеше, което по принцип си беше невъзможно — уши и нос създанието също нямаше. Може би Черната смърт бе усетила Канмиир и на него щеше да му се наложи да се бие, но за щастие на вампира се намесиха Инквизиторите. Вратата беше избита с бойно заклинание и в стаята веднага се втурнаха няколко обвити в защитни заклинания хора в тъмни дрехи. Съдейки по състоянието на околното пространство, от помещението беше изпомпана цялата магическа енергия. За съжаление на нападателите, на Черната смърт тя изобщо не й трябваше…

Инквизиторите веднага се ориентираха кой е най-опасният им противник и насочиха към черното създание цялата мощ на атакуващите си заклинания. Черната смърт дори не забеляза сложността на заклинанията, разбили се в нейната броня и разпръснали безброй искри. Вдигайки нагоре ръцете си с извиващи се зъбати пръсти, тя нададе противния си писък. Подхванаха го и мъртвите магове, от чийто отворени уста се показаха същите зъбати змии.

Готовите за всяка изненада Инквизитори бързо се отърсиха от вцепенението си, но на Черната смърт краткото забавяне й беше предостатъчно. Съществото със светкавично движение се приближи до нападателите и ги хвана за главите, с лекота преодолявайки всички магически щитове. Зъбатите пръсти-змии без забавяне се вмъкнаха в още живите хора. Виковете на болка бързо отстъпиха място на приглушени хрипове, а след това помещението отново бе огласено от противния писък. Сега вече на подчинение на Черната смърт бяха пет мъртви магьосника. Обкръжилите къщата хора все още не бяха разбрали какво точно се беше случило вътре, когато подчинените на съществото тела изскочиха навън и започнаха методично да унищожават всичко наоколо, опитвайки се да пробият изградения около сградата щит, блокиращ достъпа на магическа енергия. Вампирът не виждаше случващото се навън, но прекрасно чуваше звуците на битката и усещаше използването на силни заклинания.

Черната смърт все още беше вътре. Тя отново обърна глава към мястото, където се беше сврял превърналия се в аморфно тяло вампир, карайки Канмиир да се чувства не особено уютно. За страх изобщо не можеше да се говори — вампирът знаеше, че ще може да се справи с това нещо без особени проблеми, но от Черната смърт все пак се носеше нещо гадно.

Когато звуците на битката отвън започнаха да затихват, съществото с тихо пукане изчезна от сградата, телепортирайки се навън. Изглежда, че вече имаше още няколко марионетки.

„Никак не е зле — със задоволство си помисли вампирът, промъквайки се през въздухопровода към долните етажи. — Изпитанията в Крайдол позволиха да се коригира поведението на съществата и да ги направи по-ефективни. Шатерският халифат ще има много сериозни проблеми. Може би дори щях да им съчувствам малко, само ако можех…“

Действие 1

Седях в стаята и се опитвах да събера мислите си, което не беше много лесно, защото цялото тяло ме болеше така, сякаш ме бяха налагали в продължение на няколко часа. Не мога да кажа точно какво се беше случило, когато освободих не докрай оформеното сплитане. Очевидно двете атакуващи заклинания бяха влезли в резонанс и в резултат се беше получил силен взрив. За наше щастие, друидите като по чудо бяха успели да реагират и да всмучат част от енергията в Единичния купол, защитавайки зрителите. А нас с Грон здравата ни засегна, при това мен в доста по-малка степен. Спаси ме това, че не тръгнах да се крия зад щитове. Затова пък защитните заклинания на Грон също бяха встъпили в реакция и бяха увеличили неприятностите му. Мисля, че ако сравним нараняванията си, спокойно можех да се смятам за законен победител. Впрочем това събитие беше малко помрачено от факта, че друидите с лекота заличиха всички рани на Грон, докато аз цял ден се търкалях в безсъзнание. Моите изменения бяха толкова напреднали, че Мелисия не успя да излекува нито една рана.

Едва привечер дойдох на себе си, хапнах под зоркия поглед на Мелисия някакъв зелен буламач и най-накрая ми позволиха да поговоря с приятелите си. Те ми разказаха колко впечатляващ е изглеждал краткият ни двубой. Между другото, наложи се да посветим Мелисия в тайната ми, тъй като друидката и без това всичко разбра още като започна лечението. Е, по-точно, когато се опита да започне…

А след като най-накрая се наприказвахме и обсъдихме всичко, за което се сетихме, при мен надникна и Велхеор:

— Добри фойерверки направи в чест на празника. Зарадва стареца.

Не знам как вампирът беше успял да заобиколи защитата, но влезе в стаята през прозореца.

— Радвам се, че поне на някой му е харесало — въздъхнах аз.

— Да, весело беше — потвърди вампирът. — И съм много доволен, че на теб, а не на мен, ще се наложи да обясняваш на третокурсниците как изобщо може да се случи такова нещо и що за заклинание използва.

О, бях забравил за това! Това, че до този момент не бяха дошли да ме питат изобщо не означаваше, че нямат въпроси.

— Впрочем, това ще почака до нашето завръщане — продължи Велхеор. — Събирай си вещите и да се махаме оттук.

— Точно сега ли? — изненадах се аз.

— Не, след месец — засмя се вампирът. — Забрави ли, че сме малко ограничени във времето? А като прибавим заниманията ти със забранените артефакти, важен е едва ли не всеки час.

Да, нещо се отпуснах. Прав беше!

Скочих от леглото и започнах трескаво да навличам ливреята.

— Къде хукна в такъв вид? — с любопитство попита Велхеор.

— Натам — махнах с ръка към предполагаемото местоположение на земята на вампирите.

— Там — Велхеор повтори движението ми — в този вид на парчета ще те разкъсат. Мислиш, че в земята на вампирите Майсторите са желани гости?

Озадачено се почесах по главата:

— Грешката е моя. Но какво тогава да облека?

— Това — той ми подаде малък пакет. — Такива дрехи обикновено носят обърнатите слуги.

— Слуги?!

— Проблем със слуха ли имаш? — насмешливо попита вампирът. — Да, ще пътуваш през земите на вампирите като мой слуга. Това е най-безопасният вариант за теб.

— Щом казваш, господарю мой — пошегувах се аз.

— Точно така, точно така. Тренирай. След това ще отработим и правилното лъскане на обувки и поднасянето на чехли.

— Непременно — измърморих аз и се преоблякох в дадените ми от Велхеор дрехи.

Между другото, те се оказаха изненадващо удобни, може би дори прекалено. Уж най-обикновени панталони, риза и наметало, но изобщо не ограничаваха движенията и така хитро обхващаха тялото, че изпитах чувството, сякаш съм станал по-силен.

— Странно усещане — споделих с вампира. — Трудно е да се опише, но сякаш…

— Силите ти са се увеличили? — лукаво попита той. — Наистина е така. Тези дрехи са от специален материал. Както знаеш, при прилагането на много техники от Изкуството претоварванията са прекалено големи и има опасност от увреждане на мускулите и сухожилията. Това е излечимо, но по време на битка понякога и части от секундата са фатални, така че нашите дрехи са изчислени за компенсиране на тези натоварвания. Освен това, тъканта може да издържи на всички известни ни изменения на формата, а в случай на нанесена сериозна рана с увреждане на вътрешните органи — те няма да изпаднат, а ще бъдат фиксирани със самозашиващ се материал.

— Няма да изпаднат — повторих като ехо, пъхайки по джобовете си най-различни полезни неща, в това число и картата за търсене на откраднатия медальон. — Е, много ме успокои. Ако не изпаднат, тогава, разбира се…

— Между другото, плащът си има и минуси — ярките цветове, специално за да се придвижваш през човешките градове без привличащия вниманието черен цвят, който заедно със скритото от качулка лице нервира доста хора — той изчака, докато свърша с проучването на странната тъкан, и продължи: — И така, с дрехите приключихме. Но имам още нещо за теб. Считай го за подарък — малко зловещо произнесе вампирът. — И имай предвид, че това е много голяма чест.

Доста странен тон, забелязах подозрително, сякаш не ставаше дума за оказване на чест, а за наказание. Може би не ми трябваха такива подаръци?

Междувременно вампирът извади от пазвата си още един пакет и ми го подаде. Внимателно поех подаръка и отгърнах плата. Видях доста необичайна черна кожена кания, с леко извита форма. Хванах съвсем обикновената, без излишни украшения дръжка, и изтеглих тъмното острие.

— Да, вече съм виждал такова ножче в Алиса — спомних си аз, въртейки го в ръка.

Велхеор протегна ръка с дланта нагоре и бавно я сви в юмрук:

— Ако бях малко по-добър, в отговор на такова неуважително отношение към древното вампирско оръжие твоята глава вече щеше да се търкаля на пода.

Ох, дракон да го вземе, така и не успях да се науча да разпознавам кога се шегува и кога говори сериозно.

— Извинявай — казах бързо.

— Извинението не е достатъчно — зловещо каза вампирът. — Подобно отношение може да се измие само с кръв!

Преди не успея да направя каквото и да е, Велхеор грабна ножа от ръката ми и с мълниеносно движение ме поряза над китката. Не ме спаси дори прехвалената вампирска тъкан.

— Какво?! — извиках аз. — Нали се извиних!

— Спокойно, това не е наказание — „успокои“ ме вампирът. — Кукри трябва да почувства кръвта на новия си господар.

Докоснах ръката си и с изненада установих, че тъканта се беше възстановила и буквално беше стегнала ръката ми на мястото на порязването.

— Кукри? — вдигнах вежди аз.

— Да, това е името на ножчето, както го нарече. Реших да ти подаря кукри на нашия клан, за да избегнеш някои затруднения в земите на вампирите.

— Как ще ми помогне на мен този н… — аз стреснато погледнах към вампира и бързо се поправих: — … кукри?

— Ако се вгледаш в острието, ще видиш едно сложно сплитане — това са отличителните знаци на клана Хеор и моят личен. Така всеки кукри показва принадлежността си към даден клан и към конкретен Висш, могат да го получат само избрани вампири.

— Но аз не съм вампир! — напомних аз и въздъхнах: — Засега… А ако имам късмет, и изобщо.

— Кукри може да бъде подарен на особено приближен слуга за заслуги към клана. Носенето на подобно оръжие значително ще улесни живота ти по нашите земи, а от нисш вампир вече не е толкова лесно да те различат.

Е, прекрасен подарък и много полезен. Но защо отново ми напомня за проблемите, а? Сякаш му харесва да издевателства над мен… хм, все някой ден ще дойде и моят ред.

— Това е чудесно — със смесени чувства отговорих аз.

— Но имай предвид, че това е фамилна реликва. Ако нещо се случи с кукри — ще трябва да те убия, независимо от личните ми чувства — спокойно каза вампирът. — Такива са правилата.

Озадачено повъртях в ръка кукрито:

— Дори не знам благодаря ли да ти кажа или обратното.

— Обратното не те съветвам — ухили се вампирът. — Току-виж съм се обидил.

Шеговито поздравих Велхеор и примирено казах:

— Благодаря за този скъп и едновременно с това опасен подарък.

— Стига сме говорили — неочаквано нареди Велхеор. — Време е да тръгваме!

— Може ли през прозореца? — предложих на вампира. — За да сме сигурни, че няма да срещнем никой.

Много исках да избягна дългото сбогуване с приятелите си, а и имаше голяма вероятност Алиса да иска да дойде с нас, а аз не можех да й откажа.

— Повярвай ми, всички спят — увери ме той.

— Използвал си способностите си? — не можах да се въздържа да не се пошегувам с него. — Всъщност не, ти ги загуби… тогава откъде тази увереност?

— За използване на сънотворни не се нуждая от кой знае какви специални способности.

— А Алиса? Сънотворните не действат на вампирите.

— Действат, просто не са същите като тези за хората.

Излязохме от стаята и внимателно минахме по коридора. За мое най-голямо облекчение Велхеор се оказа прав — всички вече спяха, и ние тихо се спуснахме в залата. Тъкмо прекрачихме последното стъпало и вампирът неочаквано ме сграбчи за рамото, като с жест ми заповяда да мълча. След няколко секунди чух слаб звук от отваряне на врата на втория етаж. Очевидно при някой от моите приятели приспивателното не беше подействало.

Вампирът с жест посочи, че трябва тихо да се скрием под стълбите. За съжаление, аз нямах уменията на Висш вампир и силно се съмнявах, че ще успея да го направя с необходимата предпазливост, което и се опитах да кажа с жестове на Велхеор. Дори в полумрака видях как вампирът завъртя очи към тавана и беззвучно изруга. В следващия миг почувствах как ме повдигат силни ръце и секунда по-късно вече бях под стълбите. Разбира се, всичко това се случи абсолютно безшумно, въпреки че аз едва не извиках от изненада, с което без малко да разваля всичко.

Тихите стъпки на спускащ се по стълбите човек се чуваха все по-близо и по-близо…

„Уау!“ — опулих се аз, разпознавайки прокрадващата се в тъмнината фигура.

Очаквах да видя всеки друг, но не и него. Защо му беше на Наив посред нощ да излиза от къщата?!

Огненото момче бързо прекоси залата и напусна Прокълнатата къща, като внимателно затвори вратата след себе си.

— Много странно — най-накрая успях да споделя изненадата си с Велхеор.

— Странно е само това, че сънотворното не му е подействало. За нищо на света няма да повярвам, че дебелакът се е отказал от вечеря. А нощните разходки за човек на неговата възраст са съвсем нормални, просто е тръгнал по жени.

— Няма нищо нормално! — яростно зашептях в отговор. — Трябва да го проследим, кой го знае къде отива.

Вампирът завъртя пръст в слепоочието си:

— Намери кога. Едва ли този глупав дебелак ще се шляе из града по работа, която да си заслужава да рискуваш човешката си същност.

По принцип вампирът беше прав. Времето ни и без това беше съвсем малко, включително и факта, че аз реално се отказах от помощта на Девлин и сега ние с Велхеор трябваше да се доберем до Лайминг с обикновени средства. Преди време бяхме обсъдили положението с вампира и стигнахме до извода, че ще използваме луксозна карета. Каретата, теглена от четири коня, преодоляваше разстоянието от Крайдол до Лайминг само за ден. Това би могло да се счита за сравнително бърз начин за пътуване, ако забравим за възможността веднага да достигнем желаното място с помощта на телепорт. И ако не мислим за това колко малко време ми остава. Дори и специално отглежданата от друидите елитна порода коне, способни да бягат две денонощия без сън и почивка, не можеха да съперничат на постиженията на съвременните Майстори. Но така или иначе избор нямахме.

Нашият път водеше към станцията, разположена в покрайнините на града, недалеч от селото, където доскоро живееше загубилия паметта си Стил. Макар че неговото можеше ли да се нарече живот? В това състояние той по-скоро съществуваше… Стига, за какво ми беше да мисля за миналото? Надявам се, че сега той отново ще се върне при нас, ставайки пак онзи младеж, с който учихме през първата година в Академията.

Станцията представляваше едноетажна сграда, съвместяваща в себе си конюшня, работилница за обслужване на каретите и малка чакалня. Пред сградата вече ни чакаше каретата, която трябваше да ни отведе до Лайминг — луксозна и позлатена, напомняща на малък подвижен дворец. Във всеки случай поне орнаментите й бяха не по-малко, а и отвътре не липсваха удобства — имаше дори тоалетна. Можех само да съчувствам на четирите доста крехки на вид кончета, на които им предстоеше да теглят цялата тази конструкция, че и с нас вътре.

— Между другото, доколкото знам, тези карети са шестместни — спомних си аз. — Интересно кой ли ще пътува с нас?

— Никой — подхвърли Велхеор. — Купих всички места.

— Това е скъпо удоволствие! Местата в луксозните карети съвсем не са евтини, дори по стандартите на Високите домове.

— Дреболия — вампирът вдигна рамене. — Само да поискам, мога да купя половината Империя и пак няма да се разоря. Дълголетието си има своите предимства, за трийсет века доста нещо може да се спести. Между другото, за да не ни пречи никой, отказах допълнителните услуги.

Преглътнах:

— Как така отказа? Аз с удоволствие бих хапнал…

Полезната гадост, с която ме нахрани Мелисия, само бе засилила апетита ми, а след тръгването й нямах време да ям.

— Твърде късно. Трябва да тръгваме.

От станцията надникна мъж във виолетов плащ:

— Дойдохте ли? Ако сте готови, можем да тръгваме.

Отворих уста да кажа, че с удоволствие бих отскочил до най-близкия магазин за храна, но вампирът ме изпревари:

— Да, готови сме.

— Но…

— Тръгваме.

Вампирът безцеремонно ме натика в каретата, размени няколко думи с кочияша и влезе след мен. Вътре всичко се оказа още по-скъпо и луксозно, отколкото отвън. Пообиколих наоколо и бързо намерих неголям бар с очевидно скъпи напитки, но нямаше и намек за храна.

— Ох — въздъхнах аз, прекарвайки ръка по стомаха. — Така ми се яде… Велхеор, по пътя към Лайминг има ли някакви ханове?

— Разбира се — увери ме вампирът. — Само че ние няма да спираме в тях, нямаме време за губене.

Каретата тръгна, но ние вътре почти не усетихме — магическото поле правеше пътуването максимално комфортно, спасявайки ни от друсането и чаткането на копитата.

— Е, тогава ще поспя — въздъхнах аз.

— А аз не искам да спя — бодро заяви Велхеор.

— Какво общо имам с това? — прозях се сладко.

— Ти ще ме забавляваш, за да не скучая — ухили се вампирът.

— Не, благодаря, все пак предпочитам да поспя.

Легнах на седалката и затворих очи. Беше толкова голяма, че дори не се наложи да свивам крака, за да се събера. Възглавничките също бяха достатъчно, така че можех да спя с удоволствие през целия път. И разбира се, изобщо нямах намерение да забавлявам Велхеор…

— Добре, спи — смили се вампирът. — Но имай предвид, че когато ми стане скучно, аз пея.

Честно казано, помислих, че се шегува. Но не. Едва започнах да потъвам в сладък сън, когато високият и удивително чист глас на вампира гръмна из цялата карета, пеейки добре позната ми песен:

Подскочих от изненада и отлепяйки с усилие очи, се заслушах в текста на песента от другия свят. Явно Велхеор беше попаднал на някоя от записаните от мен музикалки. Вампирът пееше много по-добре от мен — всъщност би било грях да не се научи да пее прилично за няколкото хиляди години живот.

— Хубава песен — резюмира вампирът, след като изпя и последната нота. — Браво на теб.

— Е, това не е съвсем моя песен — смутих се аз.

— Знам. Браво за това, че си се възползвал от връзката си с другите светове и си взел от тях нещо наистина красиво. Това е много важно.

Убийствената сериозност на Велхеор ме шашна. Не можех да разбера присмива ли ми се или говори искрено.

— Искаш ли да ти изпея нещо ново? — предложих аз, разбирайки, че така или иначе няма да мога да поспя нормално. — Чух я съвсем наскоро.

— Давай! — с неподправен интерес помоли вампирът.

Изглежда, че най-накрая намерих нещо общо между нас — Велхеор също обичаше музиката. Без много да се колебая, аз реших да изпея песен с най-подходяща за моя спътник тематика. Оставаше да се надявам, че вампирът няма толкова чувствителни уши, колкото горските жители — втори подобен удар гордостта ми нямаше да понесе.

Когато песента свърши, вампирът възкликна доволен:

— Прекрасно! Има ли още?

Той наистина изглеждаше щастлив. Реших да му изпея още една песен…

След час и няколко десетки песни аз започнах да осъзнавам, че бях направил сериозна грешка, решавайки да развлека вампира с „няколко нови песни“. Той не ме остави чак до момента, когато гласът ми стана толкова дрезгав, че вече не се разбираше какво пея. Едва на зазоряване коварният вампир ми позволи да заспя прегракнал и гладен, тъй като спирания по хановете не бяха планирани.

На следващата вечер каретата пристигна в Лайминг. Излязох навън и с удоволствие се протегнах.

— Най-накрая пристигнахме.

Дори и лекият сърбеж от лъчите на слънцето, омекотен от друидския мехлем, не можеше да развали удоволствието ми да стоя във вертикално положение. Както обясни Велхеор, местните мразеха вампирите и със сигурност щяха да заподозрат нещо лошо, ако си сложех качулката. Така че трябваше да се примиря с временното неудобство.

След като се разкърших, се огледах наоколо — Лайминг се различаваше от Крайдол по абсолютно всичко, започвайки от архитектурата на сградите и завършвайки с настроението на хората. Ако в Крайдол преобладаваха кокетни къщи с големи прозорци и подредени дворове, то тук всяка сграда беше живо превъплъщение на поговорката „Моят дом е моята крепост“. Прозорците повече приличаха на малки бойници, вратите — на миниатюрни вратички с дузина резета и ключалки. Хората гледаха на нас с Велхеор с неприкрито подозрение, а понякога и с явна злоба. Изненадах се и от факта, че всеки гражданин, независимо дали мъж, жена или дори дете на десет години, ходеше с оръжие на кръста.

— Хубаво е да се върнеш у дома — без особен оптимизъм каза вампирът. — Обичам това градче.

Не знам как, но Велхеор също успяваше да се разхожда без качулка и да понася слънчевата светлина, въпреки че определено не му беше приятно. Друидът ме уверяваше, че кремът предпазва само нисшите вампири. Това означаваше, че Висшите имат техни си тайни, които не много често демонстрират — за първи път виждах Велхеор на слънце без качулка.

— Аха — усмихнах се аз. — Но май не гориш от желание да те назоват по име в този град. Очевидно местните хора са ти големи почитатели.

Велхеор погледна към слънцето и направи недоволна гримаса:

— Не знам защо толкова не ме харесват. Разбира се, аз периодично отвличах по някой местен за своите опити, но само по двама-трима на месец. Кой обръща внимание на такива дреболии?

Представих си колко много хора са изчезвали от града в продължение на десетките, а защо не и стотици години, през които Велхеор е извършват експериментите си, и се ужасих.

— Наистина странно — казах с дрезгав глас. — Ние, хората, сме толкова злопаметни същества. И защо ли така не те харесват? На практика нямат никакви основания…

— Нищо не разбираш — широко се усмихна вампирът. — Дали ще те харесат или не — това е въпрос на късмет, но за да те мразят истински, трябва индивидуалност.

— Значи теб те мразят индивидуално.

Усмивката на вампира отстъпи място на хищно озъбване:

— Ами всички жители на Лайминг са уплашени до смърт от близостта до земята на вампирите и Великото гробище… Между другото, хайде да се качим на стената! — неочаквано смени темата Велхеор. — Оттам се открива чудесен изглед, много ще ти хареса!

През целия път усещах стотици подозрителни погледи. Жителите на Лайминг безпогрешно ни разпознаваха като външни и буквално на всяка крачка се стремяха да ни блъснат, спънат или направят друга някоя гадост. Една особено пъргава дама почти ни заля с кофа помия и ако не беше бързата реакция на Велхеор, щяхме цял ден да смърдим на помийна яма.

— Нещо не приличат на уплашени до смърт — отбелязах аз, докато проследявах с поглед поредната въоръжена до зъби влюбена двойка.

— Страхът е различен — авторитетно заяви Велхеор, ловко лавирайки през тълпата. — Жителите на Лайминг толкова дълго са живели в постоянен страх, че в един прекрасен момент той прераства в гняв. Те са като притиснати в ъгъла животни — готови да се бият до смърт с всеки противник.

Погледнах го озадачен:

— А това не е ли храброст?

Стигнахме до оградата от огромни трупи, опасваща целия град, и започнахме да се качваме по стъпалата.

— Храбростта — това е умението да се превъзмогне страха — търпеливо започна да обяснява Велхеор. — Да се страхуваш, но въпреки това да продължиш напред. Но когато вместо да погледнеш страха в очите и да го победиш се превърнеш в страхуващо се от всеки и всичко агресивно същество… Ами това някак си не е естетично, честна дума.

Неочакваният край на монолога ме накара да забавя крачка. Едва сдържайки смеха си, полюбопитствах:

— И откога си такъв естет?

— Винаги съм бил — сви рамене Велхеор. — Знаеш ли колко красиво пия кръвта на хората? Нито капка не пада по дрехите им. Ще ти покажа някой път.

Намръщих се:

— Само без подробности. А и няма нужда да правиш демонстрации.

— Време е да свикваш — ухили се вампирът. — Знае ли човек, нашето пътешествие може да не се увенчае с успех. Тогава ще ти се наложи да живееш в кожата на нисш вампир. Без Занаят, слънце и перспективи за бъдещето.

Качихме се на стената и застинахме, наслаждавайки се на невероятната гледка. Всъщност наслаждаваше се само Велхеор, що се отнася до мен, така и не разбрах какво й е на хубавото на гледката на безкрайни гробове, кръстове и гробници. Никога не бях идвал на Великото гробище, но неведнъж бях чувал сърцераздирателни истории за него. Изображенията на това място по страниците на книгите изглеждаха толкова невероятни, че просто не можех да ги възприема сериозно. Както се оказа — напразно. Подобен пейзаж едва ли можеше да предизвика положителни емоции в който и да е, освен във Велхеор. Униние? Да. Пристъп на песимизъм — колкото си искаш. Очевидно вампирът специално беше избрал точно това време, за да ми покаже Великото гробище. Залезът засилваше и без това зашеметяващия ефект, и аз застинах, неспособен да помръдна и пръста си. Беше ме страх дори да мигна. Стоях и гледах оцветените в червена светлина кръстове и гробници. Стотици, хиляди… стотици хиляди.

— И какво, на никой ли не му е дошло на ум… — спрях и не довърших мисълта си.

— Да разруши всичко това ли? — досети се Велхеор. — Всички тези безкрайни кръстове, гробници и гробове?

Можех само да кимна неуверено.

— И да потъпче паметта на погребаните тук хора? Хиляди години тук са били погребвани жителите на Империята и на Пограничните райони. Жертви на луди магьосници, вътрешни борби, вампирски войни, нападения на пирати… мъже, жени, деца. Просто така да изтриеш всичко това от полето и от паметта на хората?

— Е, в паметта може и да остане — смутих се аз.

Велхеор сви рамене и се облакъти на една от трупите:

— Както при всички сериозни крачки, унищожаването на Великото гробище изисква определена решителност. Последният Император не притежаваше подобно качество, а новият… Чудя се кой ще бъде новият император? Ти как мислиш?

Само не и аз!

— Понятие си нямам, не съм силен в политиката — отговорих уклончиво.

— Затова пък леля ти много добре се оправя в нея.

Едва не подскочих от изненада:

— А ти откъде знаеш?!

— Любопитен съм — сви рамене вампирът. — Не се притеснявай, на никой няма да издам тайната ти.

— Каква ти тайна. Постъпвайки в Академията, аз се отказах от правото си над трона, така че сега това няма значение.

— Не е съвсем така — смая ме вампирът. — На теория Майстор също може да стане Император, но само в условията на военно положение и с одобрението на Съвета. Всъщност това е много трудно забележима възможност в законите, но такива любопитни същества като мен, и предприемчиви жени като леля ти, знаят как да четат между редовете.

Значи ето защо леля ми каза да не си правя толкова категорични планове за бъдещето! Ама че упорита жена.

— Глупости — уверено отговорих аз. — Никой не може да ме накара да направя нещо, което не искам. Не може насила да ме сложат на трона.

— Всъщност могат — ухили се вампирът. — Сигурно си подписал Хартата на Високите домове — един такъв дебел документ на златна хартия, около двеста страници. Ако те изберат и Съветът реши, че ще си от полза на Империята, ще седнеш на престола без да гъкнеш.

— Каква е тази Харта? Не си спомням такова нещо. Макар че… като дете леля ми даваше нещо подобно, но аз дори не го четох. Подписах набързо и това е.

— Винаги внимателно чети това, което подписваш — наставнически каза Велхеор.

— Бях на седем години — обидих се аз. — Едва сричах.

— Да, леля ти е пробивна дама, грамотно е действала. Между другото, обърни внимание — внезапно смени темата Велхеор. — Виждаш ли ей там онзи замък в далечината?

Послушно погледнах и наистина видях на самия край на гробището няколко кули, част от каменна стена и огромна статуя на Кървавия Бог. Крилатата статуя от червеникав камък ми напомняше на някои от участниците в най-лошите ми кошмари и беше просто невероятно, че досега не бях обърнал внимание на тази прилика. Явно гледката на безкрайните кръстове и гробове твърде много ме беше шокирала и видимо извадила от равновесие.

— Там ли започва земята на вампирите?

— Да — потвърди Велхеор. — Това е моя родов замък, той е точно на границата на нашите земи.

— Леле — изненадах се аз. — Имаш си свой собствен замък?

Вампирът се засмя:

— И не само един. Едно време се увличах по архитектурата и какво ли не съм строил. Но робите избягаха…

— Робите?!

— Ами да — Велхеор замечтано завъртя очи. — Ех, какви времена бяха. Но това беше преди петнадесет века. Сега по нашите земи живеят най-обикновени хора.

— По собствена воля? — изумих се аз.

— Разбира се. Ние им създаваме прекрасни условия за живот — нашите земи са много плодородни, а свободната безмитна търговия с Пограничните райони позволява на хората да получат всичко, от което се нуждаят. Кой ще се отнася лошо с овце, даващи вълна?

Той за хората ли говореше така? Дракон да ме вземе, все забравях, че Велхеор е чудовищно древен вампир. Досега не можех да си представя как потомствените вампири се отнасят към нас, хората. Овце, даващи вълна? Храна, с която може да си поиграеш за собствено удоволствие?

— И какво, периодично ви дават жертви? — намръщих се аз. — По трима души на месец… или как?

— Така никакви хора няма да останат — изсумтя Велхеор. — Ти си като малко дете, честна дума. Имаме си собствени начини да получим кръв, без да убиваме хората.

Нещо не се връзваше.

— Тогава защо вампирите постоянно обикалят из градовете в Пограничните райони, щом вашите земи са пълни с храна?

— Заради ловния дух — разцъфна в зъбата усмивка вампирът. — Искат да почувстват страха на жертвата, а също и как животът изтича от нея капка по капка. Като цяло тези желания са най-типични за Бойния клан Сеон, именно тези момчета най-често отскачат до вашите градове. Управляващият клан счита лова на хора за под своето достойнство, освен това те най-често завързват приятелства с хората, например като Келнмиир и неговия чичо. Дневният клан няма нужда от кръв, а що се отнася до нас… — той замълча за известно време. — Вампирите от клана Хеор са твърде нестандартни. Всичко е до настроението.

Погледнах подозрително към вампира:

— И какво ти е настроението сега?

— През този век в мен се пробуди неочаквано човеколюбие… — Велхеор забеляза как направих неволна крачка встрани и насмешливо добави: — В добрия смисъл на думата.

Въпреки доста дългото общуване, аз все още не се чувствах много удобно редом до най-кървавия вампир на хилядолетието. Стряскащо беше да си представя колко много човешки живота беше отнел. Сигурно биха заели немалка част от Великото гробище…

„Не, по-добре да не мисля за това — потръпнах аз. — Все пак ще обикалям с него из земите на вампирите.“ Ох, дракон да ме одере… дори да си го представя беше страшно. Така, трябва да се стегна и да мисля само за работата!

— А дълго ли ще пътуваме до замъка на клана Сеон?

— До земите им има два дни път — сви рамене Велхеор. — Днес ще пренощуваме в моя замък, а утре ще се опитаме да намерим водач. В същото време трябва да разузнаем положението в страната, не бих искал случайно да се забъркаме в местни разправии.

С всяка минута научавах все повече за живота на вампирите. Оказва се, че те също имат междуособни войни. Сигурно приятел на приятеля робите… тоест жителите на близките села наобикаля.

— Да тръгваме — махна с ръка вампирът. — Стига сме се любували на гледката. До замъка ще трябва да вървим почти цяла нощ.

И тогава ми просветна.

— Значи ще вървим през Великото гробище… през нощта?

— Разбира се — доволно се усмихна вампирът. — Ех, романтика. Някога обичах да си уговарям срещите в една от тези прекрасни гробници. Младост, младост…

М-да… хората и вампирите имаха много различна представа за романтика. За младостта също. А и, дракон да го вземе, защо трябва да пресичаме гробището през нощта?!

Разбира се, постарах се да се стегна и да задам този въпрос без много емоция. Надявах се, че се получи и гласът ми не трепна предателски.

— Реших да съчетая полезното с приятното — спокойно отвърна Велхеор. — На теб ти е все едно, а аз обичам нощните разходки. Слънцето го няма, а и гробището през нощта придобива особено очарование. Освен това забрави ли, че всеки час е важен за нас?

Скръцнах със зъби и с героично усилие на волята си наложих да запазя мълчание. А така ми се искаше да кажа, че въпреки неудобството от излагането на слънце предпочитах да пътувам през Великото гробище само през деня.

— Но ще трябва да се движим по-тихо — нареди Велхеор.

— Бих хапнал — мрачно напомних аз.

— Ще хапнем в замъка — отвърна вампирът. — Ей го къде е.

Спомняйки са на какво разстояние от Лайминг се намира замъкът, аз изразих сериозни съмнения, че ще успеем да се доберем до там преди да умра от глад. Уви, Велхеор беше непреклонен и след няколко минути стигнахме до портите на града. Мощната конструкция от дърво и желязо се охраняваше от двама стражи, които можеха да съперничат по затлъстяване с небезизвестния трол Гръм. Бяха облечени в смешни стоманени брони, силно ограничаващи движенията и превръщащи и без това едрите фигури в някакви подобия на топки. Забавната картинка се допълваше от дълги бради.

— Къде сте тръгнали през нощта? — недоволно попита единият от пазачите.

— Романтична разходка — отвърна Велхеор, преди да успея да си отворя устата.

Под подигравателните погледи на стражите едва не потънах в земята от срам.

— Имаме работа! — казах рязко. — Отворете вратата!

И едва тогава си спомних, че грубият ми тон не е подкрепен с нищо — нямах ливрея на Майстор! За щастие пазачите не обърнаха внимание на дързостта ми и само свиха рамене.

— Моля, заповядайте — измърмори първият страж, отваряйки вратата. — В гробището през нощта…

— Всеки има право на глупава смърт — сви рамене вторият.

С това мило пожелание напуснахме града и излязохме на пътя, водещ към Великото гробище. Пазачите ни изпратиха с такива погледи, сякаш отивахме на последния си път. Дори ми се стори, че чух единия да мърмори заупокойна молитва, докато минавахме през портите.

Действие 2

— Не увесвай нос! — Велхеор успокоително ме потупа по гърба, принуждавайки ме да направя няколко бързи крачки напред, за да не падна. — Къде е ловният ти дух?

— Забравих го в къщи — промърморих под нос, изпровождайки с обречен поглед скриващото се зад хоризонта слънце.

В паметта ми услужливо изплуваха многобройни легенди за ходещи мъртъвци, не особено красиви рисунки от древни книги и съвсем невероятни ужасяващи истории, предавани от уста на уста.

— Ами… Велхеор… — не устоях аз и зададох вълнуващия ме въпрос: — съшествуват ли ходещи мъртъвци?

Знам, глупав въпрос, особено след срещата със Съществото и пътуванията из световете. Може би ги няма, ако не в нашия свят, то поне в това гробище.

— Е, ти пък — разсмя се вампирът.

Въздъхнах с облекчение:

— Не съществуват?

— Разбира се, че съществуват! Великото гробище просто гъмжи от тези същества. Ако не бяха те, крадците отдавна щяха да са разграбили всичко. Всичко започва още в древни времена, когато много магове са слагали заклинания на гробовете на своите близки, за да не бъдат осквернявани. Имало дори особено луди магьосници, които са идвали на гробището с надежда да вдигнат армия от мъртъвци и да завладеят целия свят. Повечето от тях умирали от собствените си заклинания, но някои… постигали определени резултати.

Замръзнах насред крачката си, а Велхеор спокойно продължи да върви и да разказва:

— Разбира се, обикновено самите резултати разкъсвали нещастните магьосници на парчета. Все пак да се управляват тъпи същества е практически невъзможно, това го знам, зашото съм ги изследвал в продължение на десетилетия… — той се обърна. — Какво става?

„Аз там не стъпвам!“ — изкрещях мислено. Само среща с успешни експерименти на полудели магьосници ми трябваше! Нямаше ли друг начин?

И тогава улових изучаващия поглед на вампира. Изглежда тормоза на Велхеор си имаше точно определена цел — той явно ме проверяваше, като ме плашеше още в самото начало на пътуването. Може би в действителност ходещите мъртъвци изобщо не съществуваха? Във всеки случай нямаше смисъл да показвам страх пред него.

— Връзката ми се развърза — отговорих смутено и бързо настигнах вампира. — Добре де, мъртъвци като мъртъвци.

В края на краищата аз бях възпитаник на Академията! След срещата със Съществото не би трябвало да се страхувам от някакви си вдигнати с магия скелети! Ако атакуващите заклинания им действаха нормално, ще мога съвсем лесно да ги изгоря, дракон да ги вземе. Но ако са като мъртъвците, които неотдавна срещнах в Коридора на съдбата, ще е голям проблем, защото там на всеки унищожен труп веднага се появяваха нови два.

Ние влязохме в гробището и бавно закрачихме между многобройните гробове.

— Старай се да заобикаляш разкопаните гробове и могили. Най-вероятно е работа на грабители, но има и вариант ямата да е изкопана отвътре навън от обитателя й.

„Не, все пак е сериозен — неочаквано ясно осъзнах аз. — Проверка или не, но повишено внимание няма да е излишно. Ще трябва да съм нащрек.“

Стъмни се наочаквано бързо. Колкото и да беше странно, аз изобщо не се зарадвах на този факт, въпреки че от слънцето кожата постоянно ме сърбеше. Добре, че поне луната беше достатъчно ярка и можех да се придвижвам между многобройните гробове и крипти бързо почти като вампир, без да се страхувам, че мога да си счупя крак или глава. Все още опасявайки се от нежелани срещи, реших да сплета двойка разузнавателни „змийчета“, но веднага се сблъсках с няколко проблема. На първо място, не знаех абсолютно нищо за мъртъвците и просто не можах да програмирам грамотно търсене. И второ, в околното пространство имаше прекалено малко магическа енергия.

„Тук дори за Огнена топка не можеш да събереш“ — ужасих се аз.

— Ъ-ъ… Велхеор.

— Да?

— Защо тук няма магия?

— Как така няма? — изненада се вампирът. — Има. Просто енергията на смъртта не може да се усети от обикновените хора. Макар че ако изчакаш още няколко дни, ти ще се промениш достатъчно…

— Да не говорим за лошото — прекъснах го аз. — Как ще се справя с мъртъвците без магическа енергия?

Вампирът спря, замахна бързо с ръка и без усилие отнесе върха на един от каменните кръстове.

— А юмруците за какво са ти? — и виждайки жалния израз на лицето ми, добави: — И всъщност аз защо ти подарих кукри?

— Да-а — проточих аз. — С ножчето… а, тоест с кукрито скачам на тълпата мъртъвци? Тук не ловен дух, а дух на идиот трябва.

— Добре де — предаде се вампирът. — Ще те зарадвам — там, където има мъртъвци, има и магическа енергия. Така че ако ги срещнем, ще има с какво да се защитаваш.

Ето какво било!

— Толкова ли беше трудно да го кажеш веднага?

Е, това значително щеше да облекчи задачата ми. Всичко, което трябваше да направя сега, беше да създам множество малки „змийчета“, които да са настроени да търсят големи концентрации на магическа енергия. Да се надяваме, че това ще бъде достатъчно, за да се предотврати среща с мъртъвците.

— Педант — изсумтя Велхеор.

Може и да съм педант, но благодарение на търсещите ми „змийчета“ ние заобиколихме повече от дузина места с опасна концентрация на магическа енергия. Единственото нещо, което ме смути, беше изказването на вампира, че магическият фон може да се дължи не само на мъртъвци, но и на заровени тук древни артефакти. Сякаш за да издевателства над мен, Велхеор редуваше разкази за ходещи мъртъвци с легенди за велики магически артефакти от древността.

След няколко часа бях в състояние да оценя напълно значението на известната фраза „хем ми се иска, хем не ми стиска“. Прииска ми се да имам нещо от рода на мощна магическа пръчка или книги със записки от изследванията на древни магьосници. А и на мъртъвците, честно казано, ми се искаше да хвърля един поглед… Но най-добре по-далеч оттук.

Междувременно Велхеор заяви, че навлизаме в най-древната част на Великото гробище. Това бе последвано от кратко въведение по история на архитектурата на гробниците и погребалните ритуали:

— Така че хората още от древни времена са поставяли кръстове върху гробовете. Честно казано, в началото си мислех, че поставят кръст просто за да посочат откога докога е живял. По онова време не се интересувах особено от човешка история и едва по-късно разбрах, че това е част от една от религиите. Между другото, преди Първата вампирска война хората са били погребвани без всякакви там глупави символи. Виждаш ли ето тези могилки? — той кимна в краката си. — Това е типично погребение от онези времена — по дузина тела в една яма, за да не хабят сили.

Посочих на вампира поредната гробница:

— А кого са погребвали в тези луксозни апартаменти?

— В повечето гробници са погребани вампири — за пореден път ме изненада Велхеор. — Поне в най-красивите от тях. Нашият род винаги си е падал по красивото.

Млъкнах за миг, за да получа информация от „змийчетата“-разузнавачи, и после попитах:

— А аз си мислех, че след смъртта си вампирите се превръщат в пепел.

— Само на слънце — намръщи се Велхеор. — Това се счита за много лоша смърт.

— Но ти свободно си ходиш на слънце — отбелязах аз.

— Това изисква сериозна подготовка и далеч не всеки Висш вампир може така лесно да издържа на слънчевите лъчи — Велхеор посочи към огромен свод. — Виж каква красота. Ние, вампирите, се отнасяме към погребенията много по-сериозно, отколкото хората.

— При толкова дълъг живот имаш много време да помислиш за смъртта, да избереш архитектура на гробницата и така нататък.

— Ето още един. Да мислиш за такива глупости — вампирът ме мушна в ребрата — е работа за загубеняци. В моите житейски планове смърт няма.

Сякаш в моите имаше.

— Хайде да свием малко наляво — помолих аз, след като за пореден път се съобразих с информацията от „змийчетата“-разузнавачи.

Най-неприятното беше, че количеството енергия около нас продължаваше да намалява. Никога не бих си помислил, че това е възможно. Разбира се, по принцип енергията не беше равномерна навсякъде в пространството, но никога концентрацията не е била толкова ниска. Аз вече с усилие събирах за малките „змийчета“ и нали заклинанията ми не можеха да се похвалят със стабилност, понякога „змийчетата“ ми се получаваха едва на третия или четвъртия опит.

— Е, ти водиш — усмихна се Велхеор. — Никога преди не съм минавал толкова спокойно през Великото гробище. Цялото удоволствие разваляш, честна дума.

— Вече няма да мога — изпухтях разочаровано. — Нещо тук енергията съвсем изчезна.

Е, да се надяваме, че сме минали по-голямата част от пътя.

— Дълго ли още ще вървим? — попитах вампира.

— Шегуваш ли се? Вървим само от няколко часа — изненада се Велхеор. — И четвъртинката път не сме минали. Как си с чувството за разстояние?

Какво чувство за разстояние може да има човек, прекарал целия си съзнателен живот в столицата? Там разходките се измерваха в квартали и улици, и не продължаваха повече от час или два. В Крайдол стигнахме с телепорта, а през целия път до Лайминг аз или пеех, или спях. Така че на практика това беше първото ми истинско пътуване.

— Не много добре — признах си честно.

В началото се движех много внимателно, постоянно се оглеждах и внимателно изучавах всяка могилка. Но скоро това монотонно занимание ми омръзна и пътуването през гробището се превърна в най-обикновена разходка. Разбира се, бих могъл да включа музикалката и да се пренеса в света на музиката, но с оглед опасностите около нас това би било глупаво.

Велхеор продължаваше бодро да крачи, оглеждаше се с интерес около себе си и изглеждаше готов да го прави до безкрай. Сякаш наистина любопитството на вампира нямаше граници. Което не можеше да се каже за моето търпение. Трябваше спешно да си измисля някакво занимание, за да не се побъркам от скука.

Стоп!

Никога преди не съм бил толкова изнервен. Аз съм музикант и мога да стоя с часове, втренчен в една точка, мислейки за някоя мелодия. Аз съм бъдещ Майстор, посветил по-голяма част от времето си за работа върху себе си и медитацията. А още и… заразен с вируса на вампиризма човек, изпитващ понякога внезапни пристъпи на ярост. Е, сега към това се добавя и характерната за вампирите нервозност. Само дето поради някои човешки качества, за разлика от Велхеор, не можех да удовлетворя любопитството и жаждата за действие с обикновени съзерцания. Имах нужда от нещо…

— Слушай, Велхеор, и колко далеч може да стигне този процес на вампирясване?

— А, забеляза все пак — усмихна се вампирът. — Достатъчно далеч, че да започнеш да вършиш необмислени постъпки просто от любопитство.

Изглежда само потвърди догадките ми.

— Добре — казах накрая. — Защото наистина много искам да надникна в някоя гробница и да се запозная с местните обитатели.

— Тогава да го направим! — радостно извика Велхеор. — Би било глупаво да минем през Великото гробище и да не разбием поне няколко черепа на ходещи мъртъвци!

С огромни усилия сплетох още едно търсещо „змийче“ и бързо открих най-близкото струпване на магическа енергия. С нищо незабележимата купчинка, на височина достигаща едва до коленете ми, имаше добре забележим магически фон.

— Нещо не виждам никакви мъртъвци — казах разочаровано на Велхеор, тупвайки с крак по могилката. — И следи от копане няма.

— Може да е просто някакъв артефакт — сви рамене вампирът. — Аз съм лишен от способности и не мога нищо да усетя. А ти явно недобре си научил урока как да разпознаваш различните видове енергия.

Това не можех да го преглътна:

— Хей, аз съм само първокурсник!

— Добре. Да пробваме друго — игнорира оправданието ми вампирът.

— Опитай се да го огледаш.

Отпуснах се и се настроих към Истинското зрение.

— Е, какво има? — нетърпеливо попита вампирът.

— Нищо.

— Двойкаджия — обобщи Велхеор, взе един камък от земята и го хвърли по могилката.

Изведнъж могилката сякаш избухна.

Бу-ум!

Точно в центъра й се появи малък кратер. Той започна постепенно да се увеличава, засмуквайки земята в себе си, и ние бяхме принудени да отскочим назад.

— Какво е това?!

— Изненада — засмя се вампирът. — Задействахме нещата, сега ще се покаже…

Той не само се показа, а направо изскочи от дупката, като едва не ме направи пелтек. Най-обикновен истински скелет. Без парченце кожа или дрехи, само голи бели кости. А след него се появи и втори, после трети… Очевидно това беше поредното групово погребение. В крайна сметка се събраха дузина избелели от времето скелета.

По навик потърсих енергия от околното пространство, за да създам Въздушен щит, но за жалост магическият фон оставаше прекалено слаб. Странно, защото „змийчето“ ми откри това място именно по магическата енергия.

— Какво да правя с тях?! — извиках аз, отстъпвайки от войнствено настроените скелети.

— Успокой се — чу се някъде отдалеч гласът на Велхеор. — Тук няма нищо, с което не би могъл да се справиш… ако много се постараеш… и ако имаш късмет… и ако ти помогна…

Обърнах се и с изненада видях, че вампирът се беше качил на покрива на една от криптите и дори не мислеше да ми помага.

— Какво искаш да кажеш с тези „ако“? — извиках аз.

— Забрави ли за какво говорихме? — насмешливо попита Велхеор. — Трябва да ми докажеш, че си достоен за моята племенница. А ако не можеш да се справиш с някакви си скелети, дори не си и помисляй за нея!

Изсумтях ядосано, обърнах се към скелетите и се подготвих за боя. Те се движеха безшумно, само от време на време се чуваше изтракване на челюсти. Скелетите нямаха никакво оръжие, но нещо ми подсказваше, че е по-добре да не ги допускам до себе си.

— Е, добре де — измърморих вбесено под носа си.

Опитах още веднъж да създам заклинание, но този път пробвах с Огнена топка. Някак си събрах цялата налична енергия, все пак беше малко повече, отколкото при другите гробове, и сплетох една топка. За съжаление тя се разпадна още преди да стигне до скелетите.

Не ми оставаше нищо друго, освен да извадя подарения ми от вампира нож и да се хвърля в ръкопашен бой. Силен удар с крак изпрати главата на първия скелет в далечен полет. Удар с ножа с лекота сряза втория скелет наполовина и той се срина, без да прави повече опити да се изправи. Започнах да работя с кукри, кълцайки във всички посоки.

— Ха!

Бях се разсеял и не забелязах как обезглавения скелет се промъкна и сграбчи ръката ми, която държеше кукри. Ударих го по кокалената ръка, но противно на очакванията ми, тя не се счупи. А преди секунда ми се струваше, че скелетите са много по-крехки.

Ударих го по крака, но и това нямаше никакъв ефект. Само пищялът се счупи. Изведнъж почувствах неочаквана слабост в мускулите… Всичко заплува пред очите ми…

Тряс!

Притеклия се точно навреме Велхеор отхвърли скелета от мен и с два удара пръсна крайниците му по близките гробове.

— Не се отпускай!

Вампирът сграбчи друг скелет, вдигна го над главата си и го хвърли върху близкия кръст. Костите се разлетяха във всички посоки и като по чудо не ме улучиха.

— Мислех, че скелет без глава нищо не вижда — опитах да се оправдая.

— Откъде накъде? — засмя се вампирът. — Той така или иначе няма очи. Мъртвите реагират на магическа и жизнена енергия — стремят се да я погълнат. Това е смисълът на съществуването им.

Погледнах предпазливо към разпръснатите по земята кости.

— О, сега разбирам защо всичко заплува пред очите ми, когато той ме хвана за ръката.

— Хм… — намръщи се вампирът. — Аз не те ли предупредих, че не трябва да им позволяваш да те докосват?

— Не!

— Е, случва се… — едва сдържайки смеха си, каза Велхеор. — Не се тревожи, повече няма да станат. Кукри напълно изсмуква енергията.

Идвайки леко на себе си, аз прехвърлих отново всичко през ума си и стигнах до извода, че ходещите мъртъвци не бяха чак толкова опасни. Нали Велхеор с лекота се справи с тях, а и аз щях да успея, ако знаех предварително от какво да се пазя. Но вампирският му характер не му позволи да ми обясни, с което ме изложи на сериозна опасност.

Погледнах го недволно, но напиращите на езика ми проклятия реших да оставя за себе си. Не си струваше да се карам с най-кървавия вампир на хилядолетието — ами ако вземе, че наистина се обиди.

— Добре, ще го смятаме за репетиция — усмихна се вампирът. — Мисля, че с неживите ще се справиш също без проблем.

— С неживите? — повторих аз. — А тези какви бяха?

— Това са само скелети. Те са слаби и не могат да ползват магия, просто тъпо изсмукват енергията на всеки, до когото се доберат. Неживите са много по-опасни.

Стоях и чаках продължение, но вместо това вампирът прекрачи през купчината кости и продължи през гробището.

— Да вървим, чака ни дълъг път.

Минавайки покрай останките на загиналите скелети, аз не сдържах любопитството си и взех една от костите. Най-обикновена, и повече не се опитваше да ме убие… Странно, но не почувствах никаква магическа енергия в костта. Къде тогава са акумулирали енергията, ако не в костите? Или след унищожаването на мъртвеца енергията се разтваряше в пространството?

— Ей, а къде отива енергията на скелета, когато го убием?

— Разтваря се в окръжаващото пространство — потвърди подозренията ми Велхеор. — Ако още не си се досетил, то неживите можеш да ги убиеш само като прекъснеш връзката между частите на тялото. Тоест слабия мъртвец е достатъчно да го разполовиш, а тези, които са по-силни, трябва да накълцаш на малки парченца. Тогава акумулираната им енергия ще се разпръсне в пространството и за известно време мъртвият ще е наистина мъртъв. Между другото, ако убиваш мъртвец с кукри, достатъчен е един удар — ножът изсмуква цялата енергия от него.

Леле, колко интересно. Хвърлих костта и извадих кукрито от ножницата. Да, чувствах в него малко енергия! Може би ще стигне за една-две Огнени топки. Но колко ли скелета трябва да се убият, за да има достатъчно енергия за пълноценен бой?

— Да размърдаме ли още някоя гробница? — предложих на Велхеор.

Вампирът намигна:

— Колкото искаш. Може дори да се надпреварваме кой повече мъртъвци ще унищожи.

Имах нужда да събера достатъчно енергия, за да се чувствам по-уверен, особено с оглед на евентуална среща с някакви си неживи. А и исках да си върна за не много удачния бой с предишните мъртъвци.

— Става!

Следващото място с концентрация на магическа енергия намерих само на няколко метра напред. За съжаление фонът беше толкова слаб, че нямаше смисъл да се надяваме на нещо сериозно. Така си и беше.

Единственият изскочил от невзрачната могилка скелет беше толкова кръхък, че направо ми беше жал да го убия. Но не можех да позволя на вампира отново да ме изпревари.

Ударът с нож разпръсна костите в радиус десетина крачки.

— Десет на един — усмихна се Велхеор. — Засега водиш. Ще продължим ли?

И ние продължихме.

Пътуването стана значително по-забавно, прекъсвано от периодични схватки с мъртъвци. За моя голяма изненада и дори леко разочарование, те не бяха особено сериозни противници. Може би защото в тях имаше прекалено маклко магическа енергия. Друга неприятна изненада беше фактът, че ножът на вампира не можеше да акумулира толкова енергия, колкото ми се искаше. За проба реших да взема няколко кости със себе си, но те изобщо не задържаха енергия в себе си и много бързо се разреждаха. Явно нарушаването цялостта на скелета лишаваше костите от тази полезна способност.

„Би било забавно да се сдобия с нещо като костена тояга — размечтах се аз. — Никога не съм виждал нещо подобно в нашите Майстори. Сигурно защото би изглеждало не особено естетично, освен това рядкото и много скъпо дърво тувит много по-добре съхранява магическа енергия.“ За съжаление, опитите с останките на множество скелети потвърдиха пълната несъстоятелност на идеята костите да служат като акумулатори на магия.

При поредната почивка мечтаех за късна вечеря и размишлявах на глас:

— Ние чувствително разредихме местното население. С това темпо може да избием всички ходещи мъртъвци.

Вече бях свикнал, че вампирът даваше информацията на малки порции, и затова изобщо не се изненадах, когато той каза:

— Не се притеснявай, едва ли ще ти се удаде да намалиш сериозно броя им. След седмица-две останалите цели кости ще се съберат обратно в скелети и отново ще зачакат своите жертви.

Замислих се за момент.

— А ако ги изгорим?

— И с какво смяташ да ги изгориш? — отговори на въпроса ми с въпрос Велхеор.

— Логично — признах аз. — Събирам прекалено малко енергия от скелетите, за да си играя с огнена магия.

— Освен това, това са обикновени скелети, а не истински сериозни неживи.

— И каква е разликата?

Велхеор се намести по-удобно на каменния саркофаг, по-точно се опъна в цял ръст върху него, и сложи ръце зад главата си:

— Скелетите са създадени с помощта на слаби заклинания. Както вече забеляза, в тях е вложена много малко магическа енергия, те са крехки и бавни. В същото време има и по-силни мъртъвци, които могат да причинят сериозни неудобства. Те лесно се разпознават по това, че имат плът по себе си — заклинанията забавят процеса на разлагане. Тези гадини са много по-агресивни и по-бързи от обикновените скелети.

Бях уверен, че цялата тази информация можех да получа и в библиотеката на Академията, ако бях отишъл там, без да привличам излишно внимание. За съжаление не можех да си позволя сериозна подготовка за пътуването — имах отчайващо малко свободно време.

— И как могат да бъдат победени?

— По същия начин — сви рамене вампирът. — Само дето е малко по-трудно да ги доближиш на разстояние, позволяващо удар с кукри. Какво сега, изплаши ли се?

— Да бе! — веднага скочих на крака аз. — Ако се срещнем с тези същества, ще им дам да се разберат!

Велхеор замечтано примижа:

— Имам тук една могилка…

— Какво? — попитах изненадано.

— Имам тук една могилка — едва ли не по срички повтори Велхеор. — Навремето често отскачах дотам, когато настроението ми беше лошо, намира се в непосредствена близост до замъка ми. Там неживите са истински неживи. Вярно, че тогава бях в прекрасна форма…

Присвих лукаво очи:

— И кой от нас сега се изплаши?

— Я веднага идвай с мен! — сграбчи ме за ръката Велхеор. — И не мисли да хленчиш, че имаме много да вървим! Ако побързаме, ще стигнем до замъка за по-малко от пет часа.

За колко?! А аз си мислех, че вече сме минали по-голямата част от пътя…

Действие 3

Няколко часа по-късно, и след десетина сблъсъка със скелети, излязохме пред най-огромната гробница, която някога бях виждал. Напомняше преди всичко на компактен едноетажен дворец, с всички полагащи се украшения от благородни метали и така нататък. Въпреки цялата тази красота, всичко изглеждаше напълно непокътнато, и не трябваше да прибягвам до помощта на Истинското зрение, за да разбера защо. Първото, което почувствах, едва пристъпил към гробницата, беше силната воня. Изглежда заклинанията бяха забавили процеса на разлагане, но не се бореха с последствията. Мъртъвците явно не ядяха — всеки човек с нормално обоняние щеше да заобиколи подобно място. Разбира се, това не се отнасяше до такива любители на неприятностите като нас с Велхеор.

— Това ли е гробницата? — за всеки случай уточних аз, запушвайки нос.

— Трудно е да се направи грешка тук — засмя се Велхеор. — Между другото, казах ли ти, че Висшите вампири могат напълно да изключат обонянието си?

Ама че гадина!

Единственото положително нещо беше, че заради ужасната миризма забравих да мисля за глада.

Спряхме недалеч от гробницата, за да отдъхнем малко, преди да започнем атаката. За съжаление представите ни за почивка силно се различаваха, защото не минаха и пет минути и вампирът скочи на крака, заявявайки бодро:

— Напред! Усещаш ли този мирис?

— О, да — засмях се аз. — Нека да позная… Ловният дух?

— Точно така!

Видях мъртъвците много преди да ги приближим достатъчно близо. С разнородни дрехи, полуразложените трупове безгрижно обикаляха сред гробовете, периодично се препъваха и се сблъскваха помежду си. Изглежда, че координацията им куцаше здраво.

— Е, ще вземеш ли тези трийсетимата вляво, а аз тези отдясно? — попитах бодро.

Опитът показваше, че мъртъвците не бяха сериозни противници. Мисля, че при достатъчна упоритост можеха да се избият и стотици.

— Оптимист си — усмихна се вампирът. — Резултатът засега е шейсет и три на осемнадесет. Много изоставаш. За да победиш, трябва да вземеш всички за себе си.

И тогава създанията ни забелязаха. Без излишен шум и суетене мъртъвците веднага обърнаха към нас полуразложените си лица. Гледката се оказа още по-отвратителна — парчета месо, понякога липсващи уши и очи…

— Пфу — погнусих се аз. — Скелетите изглеждаха къде по-красиви.

Представих си как удрям тази гадост и юмрукът ми потъва в гнилото месо… Бр-р…

— Още не си ги видял отблизо.

Вампирът очевидно изпитваше удоволствие да издевателства над мен. Най-обидното беше, че изобщо не можех да му попреча, а и наистина нямаше какво да му отговоря.

— Аз съм Майстор. Ако имах повече енергия, цялото това братство за пет минути щях да го унищожа.

— Възползвай се от това, което има.

Ироничността на вампира нямаше граници.

— Това, което има? Е, добре…

Ако знаех, че всичко ще е толкова зле, щях да взема двойка мечове или няколко акумулиращи артефакта. А сега се налагаше да ползвам само наличното. Какво пък, ще пробвам.

Използвах цялата натрупана в кукри енергия и създадох класически Леден меч — видоизменено Ледено копие, двуостър и с удобна дръжка. Стискайки в едната ръка кукри, а в другата Ледения меч, аз тръгнах срещу мъртъвците.

Първият разсякох на две с кукрито, без да почувствам никакво съпротивление. В същия момент вампирът ме изпревари и отсече главата на следващия.

— Нещо слабички ми се виждат твоите неживи — извиках аз, отсичайки протягащата се към мен ръка на полуразложен стражник с остатъци от броня по себе си. — Дори не се съпротивляват.

Вампирът избута с крак останките на мъртвеца:

— Напразно ги подценяваш.

Без особени усилия нарязах още няколко същества, преди от гробницата да излезе следващата порция. Тези мъртъвци бяха много по-запазени и се движеха няколко пъти по-бързо. Освен това бяха и въоръжени!

— Какво беше това? — изненадах се аз. — Нали трябваше да са тъпи…

Трима от мъртъвците имаха мечове в ръцете си, други двама размахваха копия, а останалите шестима мъкнеха някакви тояги.

— Да размахваш оръжие не се иска много мозък — засмя се Велхеор, отстъпвайки заедно с мен. — Освен това мястото си има своя собствена история. Експериментиралият тук луд магьосник явно е надминал останалите си събратя в съживяването на мъртвите и създаването на собствена армия. Не знам какво е станало с него, но мъртъвците му от много векове бродят тук.

За щастие мъртъвците се оказаха лоши фехтовачи. Но като се има предвид, че всяко тяхно докосване можеше да отнеме силата ми, работата ставаше много по-опасна. Сега трябваше не само да ги държа на разстояние, но и да отбивам тромавите им удари. Честно казано, това развлечение вече престана да ме радва.

— Да отиваме вече към замъка, а? — предложих на вампира.

Разполових тридесетия поред мъртвец и ми остана малко време да си поема дъх.

— Ти какво? — изненада се Велхеор. — Забавата едва започва.

И тогава една от стените на гробницата плавно се отмести. Тук явно не беше минало без магии, нямаше друг начин да се измести такава каменна стена. А появилите се от мрака мъртъвци ме навеждаха на мисълта за добре обмислен капан. Особено ме стресна фактът, че бяха много повече, отколкото преди.

— Ти знаеше ли?! — попитах Велхеор.

— Разбира се — доволно отвърна той. — Това е най-забавната част! Сега може да се развихрим!

Не знам какво точно имаше предвид, но първи се развихри един от мъртъвците. И то от земята. Той скочи във въздуха, подобно на „въздушен“ или на летящ вампир, и хвърли към нас истинска Огнена топка.

Отскочихме в различни посоки, избягвайки топката, но магическите трикове на мъртъвците не спряха дотук. Още няколко мъртъвци се издигнаха във въздуха толкова бързо, че едва успях да се скрия зад един от каменните кръстове. Явно за разлика от мен, те нямаха никакви проблеми с енергията. Но каква изненада! И през ум не миминаваше, че мъртъвците могат да използват Занаята!

— Ще се справим с тях! — окуражително извика Велхеор. — Трябва да си доволен, че преди всичко спасяваме много невинни хора… Сякаш има невинни хора — той се засмя на собствената си шега и продължи: — Мъртъвците често напускат гробището и нападат селцата в земите ми. Между другото, това е още една причина, поради която периодично се забавлявам с разбиване на гробници.

Я виж ти, грижи се за сигурността на хората в земите си. Колко трогателно.

Бях принуден да се преместя зад следващия кръст, но не преставах да умувам как да противодействам на магията на мъртъвците. Можех да опитам със „змийчета“ за унищожаване на заклинания, но за това трябваше да изуча структурата им, което в тази ситуация беше доста трудна задача. По принцип мъртъвците не би трябвало да могат да сплитат заклинания по същия начин като нас, все пак за това им трябваше мозък. Единственият възможен вариант беше в тях да е вложено някакво заклинание, което да генерира Огнени топки. Нещо от рода на техномагия на ниво некромантия. Едва ли щях да се справя със заклинаниео в движение, трябваше ми известно време да помисля и да направя няколко експеримента, а събраната в кукри енергия нямаше да е достатъчна.

Мислено посегнах към кукри и се уверих, че енергията му наистина е малко.

Момент! На теория можех да получа енергия от чуждата Огнена топка. Вече го бях правил, когато създавах щитове, използващи енергията на атакуващите ги заклинания. Натрупаната в кукри енергия трябваше да е достатъчна, за да създам нещо подобно, но ще трябва да мина с по-малък щит.

Прехвърлих се зад близкия кръст, за да се приближа към Велхеор и да го попитам за плановете му.

— Каниш ли се да предприемаш нещо? — извиках му аз.

— Още не съм решил! — извика вампирът. — Много са пъргави, не е лесно да ги приближиш, а няма с какво да се защитя от магията!

Значи налагаше се да рискувам и да създам заклинание, което да ми позволи да се докопам до енергията на чуждото заклинание. Обикновено от подобни действия просто няма нужда, енергията си е достатъчна за всички, но сега трябваше да я събера за себе си. Жалко само, че енергията в кукри не беше достатъчна за създаване на нещо наистина сложно, а и времето изтичаше.

Малко се забавих с новото за мен заклинание, но накрая излязох от укритието си и се приготвих за атаката на Огнената топка. Ако изчисленията ми бяха верни, щях да извлека част от енергията на заклинанието и да им отвърна със същата монета.

Летящият мъртвец не ме остави да чакам дълго и веднага нападна.

„Трябва да се получи“ — помислих си и стиснах очи.

Но миг преди огънят да ме докосне усетих удар в коленете и рухнах на земята.

— Какво правиш?!

Велхеор ме сграбчи за яката и ме повлече обратно зад укритието. Предполагам защото не бях го предупредил какво смятах да правя.

— Исках да получа малко енергия, за да се справя с мъртъвците! — поясних раздразнено. — Не се бъркай!

— Както кажеш — засмя се вампирът. — А пък аз си помислих, че правиш ритуално самозапалване.

По принцип не беше много далеч от истината, защото и представа си нямах как може да свърши моят експеримент.

Трябваше само отново да изскоча от укритието и един от мъртъвците веднага ме замери с Огнено кълбо. Топката огън летеше право в лицето ми. Протегнах насреща й длан с току-що измисленото заклинание и затворих очи. В последния момент през главата ми мина мисълта за нестабилността на моите заклинания и положих невероятни усилия да не отдръпна ръката си.

Болка.

От дланта, нагоре по ръката, а накрая из цялото тяло плъзна непоносимо гореща енергийна вълна. Разбира се, подозирах, че ще боли, но не мислех, че ще е чак толкова. Ако Огнената топка беше направена от някой като Наив, щях буквално да се опека жив или просто бих умрял от болезнения шок. Затова пък сега имах достатъчно енергия, за да отвърна на мъртъвците.

— Стана! — извиках радостно на Велхеор. — Да видим сега кой кого!

Излязох спокойно от укритието си и тръгнах към мъртъвците. Веднага след като пуснаха поредната порция Огнени топки, аз се скрих зад пълноценна Универсална стена и метнах в отговор Огнена птица. Противно на очакванията ми, мъртвецът не падна в пламъци, а буквално всмука заклинанието в себе си.

— Какво правиш бе, идиот?! — развика се вампирът. — Те се хранят с енергия, обикновените заклинания не им действат!

„Да, ама че съм глупак“ — помислих със закъснение.

Мъртъвците отново ме удариха с Огнени топки, но този път аз им пуснах насреща няколко пробни „змийчета“. Както си и мислех, сплитанията на тези заклинания значително се различаваха от използваните в Академията. Наложи се отново да се крия зад един от кръстовете и да използвам Истинското зрение, за да променя леко „змийчетата“ си, но в края на краищата постигнах своето — заклинанията на мъртъвците се разрушаваха още с появата си.

Виждайки успеха ми, Велхеор излезе от укритието и нареди:

— Ти унищожавай заклинанията, а аз ще ги разфасовам.

„Змийчетата“ добре се справяха със задачата си и ние успяхме спокойно да се приближим до съществата. Гледката беше ужасна, а вонята буквално подкосяваше краката. За наше щастие те се оказаха твърде тъпи, за да променят своята тактика. „Змийчетата“ съвестно унищожаваха Огнените топки, докато ние с Велхеор разфасовахме мъртъвците на парчета.

Най-трудно беше да се доберем до летящите мъртъвци. За щастие скоковете на Велхеор позволиха да се справим без помощ от моя страна. А докато той подскачаше от кръст на кръст и избиваше летящите, аз хвърлях „змийчета“ и кълцах с Ледения меч и кукрито останалите по земята.

Приключвайки с мъртъвците, аз побързах да напусна района на гробницата, тъй като ужасната миризма буквално преобръщаше всичките ми вътрешности, но Велхеор ми препречи пътя:

— Трябва да влезем в гробницата.

— Това пък защо?!

След схватката с последните мъртъвци аз и така едва се държах на краката си, а думите на Велхеор окончателно ме довършиха. Отпуснах се уморено на каменния саркофаг, изпуснах от схванатите си ръце станалия неочаквано тежък меч и стиснах носа си с пръсти.

— Всъщност не дойдохме тук случайно — Велхеор седна до мен. — В гробницата има нещо, което много ми трябва. Артефактът, който всеки път кара тези мъртъвци да оживяват и им дава магически сили.

— Защо ти е? — попитах аз, вече досещайки се какъв ще е отговорът.

В края на краищата вампирите бяха изключително любопитни същества, изобщо не беше задължително да имат сериозна причина за глупави постъпки.

Но Велхеор ме изненада.

— Както знаеш, аз загубих всичките си способности. Скритият в гробницата артефакт е надарен със загадъчни свойства и е много вероятно неговото изследване да ми помогне ако не да си върна способностите, то поне да ги заменя с някакви други. Така че нека да влезем там и да вземем този череп.

— Череп?

— Ами да, такъв един избелял от времето и след това оцветен в червено с помощта на магия череп. Свети със зелена светлина и излъчва странна енергия, която надига труповете.

Или аз нищо не разбирам, или…

— Бил ли си вече в тази гробница?

— Разбира се, нали ти казах.

— И защо досега не си взел артефакта?

— За какво ми е? Много по-интересно е да го изучавам в естествената му среда, така да се каже — Велхеор ритна главата на търкалящия се до нас мъртвец и тя отлетя в неизвестна посока. — Още първия път, когато стигнах до самия край на подземието, намерих черапа, но не го взех. Оставих го тук и се върнах след година — мъртъвците вече се бяха възстановили. Стана още по-интересно, но след това толкова много неща изникнаха, че не можех да намеря свободно време.

— Затова пък сега имаш много свободно време — намръщих се аз.

— Но сега ни е по път — сви рамене вампирът и веднага примижа лукаво: — Или се уплаши?

Стиснах зъби, изправих се мълчаливо и тръгнах към гробницата. Както се и очакваше, колкото по-близо отивахме към нея, толкова по-силна ставаше ужасната воня… и магическия фон. Сякаш каменната постройка излъчваше магия или, напротив, я акумулираше. Зарязвайки икономията, аз създадох слаб щит с филтриране на въздуха и най-накрая можех да поема дълбоко дъх.

— Върви първи — логично реших аз. — Вече знаеш какво е там.

— А къде е ловният ти дух? — саркастично напомни вампирът.

— Стига вече — изсумтях аз, едва сдържайки се да не го ритна в задника.

Все пак, най-кървавият вампир на хилядолетието и така нататък, може да не разбере душевния ми импулс.

Едва влизайки в гробницата, аз за пореден път съжалих, че все още не виждах нормално в тъмното. Трябваше да използвам последните останки от енергия за създаване на светеща топка.

— Леле, какви гробници са строили преди — ахнах от изненада.

Дори и при оскъдното осветление добре се виждаше колко старателно бяха направени стените, изградени от абсолютно еднакви и идеално подравнени камъни. А на тавана се виждаха странни плетеници, напомнящи ухилените муцуни на вампири по време на бой или нещо подобно.

— Натам сме — вампирът посочи към един тъмен коридор, водещ някъде под земята. — Мисля, че няколко часа ще ни стигнат.

— Толкова ли е дълбоко? — изненадах се аз.

— По-скоро трябваше да попиташ: „Толкова много неживи ли има?“ — подигравателно се засмя Велхеор. — Впрочем ако се постараеш, можем да се оправим и по-бързо. Какъв е резултатът сега? Седемдесет и три на трийсет и шест?

— Между другото, ако не бях аз, нямаше да се добереш до магьосниците — възмутих се аз. — Така че трябва да се водят и на моята сметка!

— Мечтай си — изсумтя вампирът. — Неудачни-ик.

Измъкнах кукри от ножницата, вдигнах Ледения меч и се устремих в дълбините на гробницата:

— Не изоставай!

Първите неживи се появиха още след първия завой. Въоръжени със съвсем прилични мечове и кой знае защо, светещи със странна червеникава светлина в тъмното. Да се гледа това изглеждаше доста страшно, но затова пък с такава подсветка никой не можеше да се приближи незабелязано. Гадовете се движеха много по-бързо, но си оставаха все така тъпи. Успях да поваля трима, преди Велхеор да пристигне и да се погрижи за останалите.

— Приеми го — посъветва ме вампирът. — Не можеш да ме изпревариш.

И наистина, колкото и да се опитвах да се добера първи до неживите, вампирът винаги ме изпреварваше. Единственото ми предимство би могъл да бъде Занаятът, но за съжаление той изобщо не действаше на мъртъвците. А да се състезавам в ръкопашен бой с Висш вампир просто нямаше смисъл. Но аз се стараех колкото можех. Вървяхме по подземния проход, от време на време попадахме на малки зали-гробници, пълни с мъртъвци и ги попилявахме безмилостно.

— Сто! — гордо ме информира Велхеор в поредната зала. — А ти колко направи?

— Няма значение — промърморих аз. — Къде е този твой череп, а? Времето минава. Не съм ял вече повече от ден.

— Подминахме го още преди три зали.

— Как така?! — подскочих аз.

— Ами така — спокойно отвърна вампирът. — Помниш ли голямата зала с неживите в пълни доспехи? Черепът лежеше в далечния ъгъл.

Опитах да си спомня нещо подобно, но цялото ни пътуване под земята за мен се сливаше в непрекъсната поредица от битки с мъртъвци. Нямах време да се оглеждам.

— А защо не каза по-рано?!

— Ти така се увлече от съревнованието — сви рамене вампирът. — Мислех, че няма да се успокоиш, докато не ме изпревариш.

— Като че ли това е възможно — отвърнах раздразнено.

Върнахме се по обратния път и едва тогава осъзнах колко далеч бяхме отишли. А аз продължавах да газя неживите и не преставах да се радвам на Въздушния щит с филтриране на въздуха. Без него сигурно щях да съм полудял от ужасната смрад.

— А аз си мислех, че най-важният артефакт би трябвало да е в дълбините на подземието!

— Там беше — потвърди вампирът. — Но когато дойдох тук за първи път, аз го пренесох по-близо до изхода. Така че следващия път да не губя толкова време в търсене. Ти, разбира се, не знаеш, но в тази гробница има повече от няколкостотин стаи.

Ох, колко ми провървя, че Велхеор се оказа толкова предвидлив. Чувствах, че дори черепът да беше в хилядната зала, той пак щеше да ме влачи до края — ако вампирът искаше да получи нещо, беше невъзможно някой да гу разубеди.

Намерилите покой с помощта на кукри неживи бяха загубили цялата си натрупана енергия и вече не светеха в тъмното. Това значително облекчаваше живота ни, тъй като можеше да не се притесняваме от неочаквано нападение на случайно оцелели същества. Ето защо се изненадах, че веднага не бях забелязал търсения артефакт, той светеше в тъмното със същата слаба червена светлина като неживите. Вярно, че се търкаляше в най-отдалечения ъгъл, а и беше в някаква воняща купчина парцали.

— Могъщ артефакт в купчина боклук? — учудих се аз.

— Не, когато го намерих, стоеше на красива поставка — призна вампирът. — И го охраняваха невероятно силни неживи. Тогава бях в най-добрата си форма и ми се наложи доста да се поизпотя, а сега, в компанията на такъв слабак като теб, изобщо нямаше да си помисля да идвам тук.

— Е, много ти благодаря — без много да се обиждам, отвърнах аз. — Мога ли да го взема?

Вампирът махна с ръка:

— Вземи го. И да вървим вече, че много се забавихме.

— Ей! Нали заради теб го правим…

Но вампирът вече беше изчезнал зад ъгъла, без да ме изслуша. Нямах друг избор, освен да вдигна светещия череп и да побързам след Велхеор. Странно, но въпреки светенето черепът беше студен и в него не се усещаше никаква енергия. Или просто аз не можех да я усетя? В крайна сметка, съдейки по цвета, черепът оперираше с неизвестен за мен вид „магия“. При пръв удобен случай трябваше да помисля как можеше да се използва това…

Излизайки от подземието, ние веднага продължихме пътя си към замъка.

— Ей, а защо никой досега не е прочистил гробището от мъртъвците? — попитах Велхеор, хвърляйки прощален поглед на гробницата.

— Ти, разбира се, говориш за Майстори? — уточни вампирът и без да дочака отговор, продължи: — Както може би забеляза, Занаятът не действа на неживите. Затова проблемът не може да се реши ей така набързо — трябва да се събере армия, която да прочисти гробовете. А това не е толкова просто, а и няма гаранция, че изобщо ще подейства. Също така няма особени причини да се организира такава сериозна операция, защото мъртъвците не излизат от гробището, единствено от време на време навестяват моите земи.

Като цяло вампирът говореше логични неща. Империята си имаше достатъчно проблеми — пиратите в Шарено море, Шатерския халифат, особените отношения със земите на вампирите. Е, поне друидите бяха спокойни, винаги предпочитаха лошия мир пред каквато и да е война, дори с вампирите поддържаха неутралитет, макар че не можеха да ги понасят.

— Не си пълни главата с глупости — посъветва ме Велхеор. — По-добре проучи черепа, току-виж си разбрал нещо, за което и през ум не ми е минавало.

„Това си е добра идея“ — помислих си аз и с радост се заех с изучаването на намерения артефакт. Повъртях го и така, и иначе, опитах се да го сондирам по всички възможни начини, но така и не постигнах нищо, докато не си спомних за пръстена на нисшите вампири. В крайна сметка той също беше артефакт, работещ с непозната енергия. За да проверя хрумването си, аз взех черепа в ръката, на която носех пръстена, и веднага почувствах, че той убоде пръста ми с кратък импулс, но това стана толкова бързо и незабележимо, че изобщо не разбрах какво беше. За съжаление проучването на възможната връзка между пръстена и черепа се нуждаеше от задълбочена и продължителна работа, а за момента не разполагах с никакво време. Но прибирайки черепа, аз си отбелязах наум непременно да се заема с този въпрос веднага щом ми се открие свободна, и главното, спокойна минутка.

Замъкът беше вече съвсем близо, когато Велхеор неочаквано спря.

— Забеляза ли? — попита той.

— Какво по-точно?

Бях толкова уморен, че изобщо не вдигах поглед. Само от време на време поглеждах в краката си, за да не падна на някой стар гроб.

— Обърни се.

Последвах съвета на вампира, обърнах се… и замръзнах с отворена от изненада уста. Зад нас бавно се влачеха мъртъвци. Поне тридесетина. В различна степен на разлагане — както побелели скелети, така и с отчасти запазени плът и дрехи трупове.

— И от колко време вървят след нас?

— От гробницата тръгнаха двама, останалите се присъединиха по пътя. Излизаха от гробове и гробници. Изглежда черепът ги привлича.

Леле! И нищо не бях забелязал?! Не беше за вярване, че съм чак толкова капнал…

— Какво ще правим с тях?

— Да идват — сви рамене Велхеор. — Ще ги затворим в подземията на замъка за по-нататъшни изследвания.

Зададох логичния въпрос:

— А сигурен ли си, че ще ни пуснат в замъка с такава орда мъртъвци?

— Това е моят замък — напомни Велхеор. — Кой ще посмее да не ме пусне там?

Свих рамене:

— Знам ли. Освен това тези тъпи същества сигурно веднага ще тръгнат след нас. Като нищо и вратата ще започнат да разбиват.

— Всъщност си прав — беше принуден да признае вампирът. — Трябва някак да решим този проблем. Ако ги потопим в рова — но такава воня ще стане… Пфу, неестетично е някак.

Обърнахме се едновременно и погледнахме бавно пристъпващите след нас мъртъвци.

— Ако наистина се влачат след артефакта — измъкнах черепа от джоба си — тогава не е невъзможно той да може да ги управлява?

— Предполагам. Но вече ти казах, че не успях да постигна никакви резултати. За съжаление вампирите нямаме способности към Занаята, а некромантията е част от него. Между другото много лошо изучена част, винаги най-интересните техники се смятат за забранени.

— Но аз си мислех, че вампирите без проблем работят с жизнената енергия или енергията на смъртта — точно тази, която е нужна за създаването на мъртъвците.

— Уф, на какво изобщо ви учат в Академията? — направи гримаса Велхеор. — За създаване на мъртъвци може да се ползва каквато и да е енергия — ако не си забелязал, те поглъщат каквато им падне. Главното е базовото заклинание, а вампирите такива неща не умеят.

— Тоест на теория черепът генерира някакви заклинания? — осъзнах със закъснение аз.

— Точно това правят артефактите. Не знаеше ли? — откровено подигравтелно попита вампирът.

Не казах нищо, а сериозно се замислих над новата информация.

На практика пръстенът на нисшите вампири също би трябвало просто да генерира някакво атакуващо заклинание, използвайки енергията на нисшите вампири. Но нали аз успях да го използвам не по предназначение и да го заставя да извлече от изменения ми организъм нов вид енергия, а после вече сам да създам от нея каквито си искам заклинания. Вярно, това беше възможно само благодарение на крехкия баланс между способностите ми към Занаята и трансформацията ми в нисш вампир и далеч не беше сигурно, че ще мога да създавам заклинания, когато напълно вампирясам. Въпреки че ако това все пак беше възможно, нисшите вампири щяха да могат и сами да се научат да сплитат заклинания с помощта на пръстените. Разбира се, за сметка на здравето си, но все пак… Така, да се върнем обратно на черепа. Този артефакт също работеше със специфичен вид енергия, но се зареждаше с каквото му попадне, което означаваше, че в допълнение към заклинанията за некромантия в него е вложено и заклинание-преобразувател на енергия. Какво ми даваше това знание? Май нищо.

— Така в движение нищо не мога да измисля — признах честно на Велхеор. — И щом не можем да даваме команди на мъртъвците с това нещо, тогава какво ни остава?

— Нямам ни най-малка представа — вампирът погледна към небето. — Но скоро ще изгрее слънцето, а то е смъртоносно за мъртъвците. Изобщо не ми се иска да губя толкова много материал за опити.

„На този само опити му дай“ — помислих раздразнено и продължих на глас:

— Добре, тогава предлагам да увеличим темпото. Най-бързите ще ни последват, останалите ще изгорят на слънцето или ще се върнат в гробовете си. После може да си ги събереш, ако искаш.

— Тогава да бягаме — съгласи се Велхеор.

Да тичаме между гробовете изобщо не беше удоволствие. Краката постоянно пропадаха в земята, налагаше се често да прескачаме гробове и каменни плочи. Един вид бягане с препятствия. За съжаление мъртъвците се оказаха изненадващо пъргави и не изоставаха, колкото и да се стараехме.

Когато приближихме замъка, не можах да удържа изненадания си възглас:

— Ама че бунище!

Изглеждащ отдалеч величествен и зловещ, отблизо замъкът на Велхеор беше отчайващо занемарен. Цялото дясно крило приличаше по-скоро на незнайно как струпана купчина камъни, а оцелелите кули бяха така почернели от сажди, сякаш дни наред са били замервани с Огнени топки.

Впрочем Велхеор изобщо не се обиди:

— Не ми говори. Имаше доста голям пожар. О! Виж, имаме си комитет по посрещането. Само дето нещо не си ги спомням тези лица…

Преди да успея да реагирам, покрай нас профучаха три черни фигури. Какви ти лица, аз дори пола им не можах да определя при тази скорост. Явно вампирите бяха решили, че бягаме от мъртъвците, защото веднага се хвърлиха да кълцат бедните създания.

— Що за…

Прекъсвайки по средата на изречението, Велхеор ме сграбчи за ръката и решително ме задърпа към замъка. Само след няколко крачки аз се опомних и слабо протестирах:

— Къде ме влачиш? Не трябва ли да им помогнем? И да им обясним, че мъртъвците в крайна сметка не са опасни? Нали сам каза, че това са ценни образци!

— Дракон да ги вземе, други ще си взема — махна с ръка вампирът. — А да се забъркваш с тези момчета просто не си заслужава.

— Но защо? — продължих аз. — Мислех, че това са твоите земи.

— Земите са мои, но вампирите — не — озъби се Велхеор. — Повярвай ми, нищо добро няма да ни донесе срещата с тях.

Впрочем не знам на какво се надяваше Велхеор, защото вампирите много бързо се справиха с неживите и ни догониха:

— Граф Велхеор!

Тройката вампири застанаха пред нас и ни поздравиха с изцапаните след битката с неживите ножове. След това все така бавно прибраха кукритата си в ножниците, като предварително ги избърсаха с някакви кърпички.

— Какви са тези? — попитах тихо Велхеор.

— А, отдават почит — намръщи се вампирът и със закъснение наметна качулката си.

Е, като знам какви титли имаше моят спътник, това не беше изненадващо. Добре известна личност във вампирското общество. Неясно остана само защо толкова не иска да говори с тези мили момчета.

— Госпожата ви кани на вечеря в замъка си — учтиво каза високият вампир, обръщайки се към Велхеор и дори не погледна в моята посока.

Интересно каква ли е тази госпожа?

— Мислех, че това е твоят замък — прошепнах на Велхеор.

— И аз така си мислех — смаяно отвърна той. — Тоест той беше мой… до не толкова отдавна…

Действие 4

— За каква госпожа става дума? — предпазливо попита Велхеор.

— За госпожа Итания, разбира се — все още учтиво отвърна високият вампир.

И тук аз за първи път в живота си видях страх по лицето на най-кървавия вампир на хилядолетието.

— Беше в гроба тази госпожа — изсъска гневно вампирът. — При последната ни среща…

Тук той спря и погледна лошо към чакащите нашето решение вампири.

— Добре, да вървим — неочаквано леко се съгласи Велхеор. — Трябва да разбера какво, дракон да я вземе, прави тя в МОЯТ замък!

— Правилно ли разбрах, че я познаваш? — прошепнах аз, когато се отправихме към замъка.

— Аха — кратко отвърна вампирът, очевидно нямаше намерение да навлиза в подробности. — Само ти казвам, когато сме в замъка, няма да се отделяш от мен. И също ще спим заедно… — той погледна към тройката вампири, чийто лица бяха скрити от качулките. — Но не в този смисъл!

Не знам защо Велхеор беше толкова враждебен. Вампирите се държаха удивително спокойно. Аз кой знае защо си мислех, че всички ще са избухливи, подиграващи се… ами такива като Келнмиир и Велхеор. Но не, тези момчета бяха много сдържани и говореха само по същество, без подигравателни подмятания.

Колкото повече приближавахме замъка, толкова по-видима ставаше разрухата и занемареността. Имах чувството, сякаш замъкът е бил нападнат от група Върховни Майстори или цяло ято дракони. Ако бяха те, разбира се, че щяха да летят на ята… и да нападат замъци… макар съществуването на драконите, честно казано, да оставаше под въпрос.

— Каква дупка — възкликнах, но веднага се опомних: — Извинявай, Велхеор.

— Няма нищо — усмихна се вампирът. — Изглежда пожарът е нанесъл малко повече щети, отколкото си мислех.

Да влезем в замъка би трябвало да ни попречи дълбок ров, но сега част от него беше пълна с камъни и представляваше добре утъпкана каменна полянка. Останалата част от рова напомняше огромна помийна яма и миришеше подобаващо.

— Странно — замислено каза Велхеор. — Мисля, че оставих всичко в много по-добро състояние. Може би светлината се е виждала чак от жителите на Пограничните райони? Но тогава е цяло чудо, че изобщо нещо е оцеляло, би трябвало камък върху камък да не остане…

— Госпожата защитаваше СВОЯ замък от посегателствата на хората — не се сдържа един от нашите придружители.

Велхеор погледна вампира изпод качулката с такъв поглед, че онзи се отдръпна и с цялата си инерция се вряза в близкото дърво.

— Сега ще разберем чий е този замък — скърцайки със зъби, обеща моят спътник.

Пресякохме спокойно това, което някога е било ров, и влязохме през отвора в стената, наподобяващ порта. Вътре не изглеждаше по-добре, отколкото отвън — порутени къщи без хора, мръсни улици и нито една жива или дори нежива душа. Впрочем някъде напред се чуваха удари по камък и човешки гласове, може би там се извършваха работи по възстановяване на основната част на замъка.

— Навремето тук беше доста пренаселено — отбеляза Велхеор. — Всички са се разбягали в мое отсъствие.

— Наистина ли? — изненадах се аз. — Пренаселено в смисъл, че тук са живели хора? Редом с теб?!

— Разбира се.

— По собствена воля? — не повярвах аз.

— Разбира се — виждайки недоверието ми, вампирът поясни: — Обещах на хората, живеещи при мен, никога да не ги използвам в своите експерименти. И всички се наредиха на опашка пред вратата.

В това вече можех да повярвам.

— Ех — въздъхна вампирът. — Чувствам, че от лабораторията ми камък върху камък не е останал. Много ценни съставки са се затрили, представи си само — очи от стоманен рилник, нокти на сова, черва…

— Да спрем до червата — прекъснах го аз. — И без това съм много гладен. Надявам се, че поне ще ни нахранят, — а за себе си добавих: „Ако в тази дупка изобщо може да се намери храна.“

Минахме през задръстения с буклуци двор на самия замък. Толкова огромна каменна постройка беше трудно да се изгори или разруши без магия или обсадни машини, така че тук всичко изглеждаше много по-добре. И наистина работеха хора — възстановяваха пострадалите стени, ремонтираха малкото прозорци, хвърляха отломките в рова. А съдейки по идващите от замъка звуци, основната работа се извършваше вътре.

— Госпожата ви очаква в главната зала — каза един от вампирите, когато пристъпихме вътре през — о, чудо! — цяла врата.

„Надявам се, че залата е главна, защото се хранят в нея“ — замечтано преглътнах аз.

— Ще намеря пътя — изръмжа Велхеор.

Тримата вампири все така мълчаливо се обърнаха и изчезнаха, оставяйки ни на входа.

— И сега накъде? — попитах аз и се огледах с интерес.

Вътре всичко изглеждаше много по-добре, отколкото отвън — никакви следи от мръсотия или разруха, с изключение на няколко разпаднали се стълбища. От време на време покрай нас минаваха забързани хора или вампири, лесно се разпознаваха по дрехите — всички хора бяха с еднакви дрехи, докато вампирите се перчеха в одежди с най-неочаквани цветове. Това изглеждаше доста странно, защото досега вярвах, че вампирите предпочитат преди всичко черно.

— Да се покатерим по тази купчина — каза Велхеор и поясни: — Преди това беше стълбище. На втория етаж е голямата зала, навремето там устройвах приеми, банкети, а и вечерях, когато бях в добро настроение.

Докато се придвижвахме през руините към втория етаж, аз се престраших и зададох на Велхеор интересуващият ме въпрос:

— А откъде познаваш тази госпожа, как се казваше…

— Итания?

— Да, точно така.

— О, това е дълга история — тежко въздъхна вампирът. — Продължила стотици и стотици години…

След като се качихме на втория етаж и минахме по малък коридор, накрая се озовахме в удивително царство на красота и ред. Подредена, чиста и тъмна зала. Зад много дългата маса, която сигурно можеше да събере стотина души, сега седяха само пет вампира. При това всичките бяха жени. И то какви жени! Всъщност аз никога не бях срещал грозни Висши вампири, все пак способностите им позволяваха да променят до известна степен външния си вид. А още по-трудно ми беше да си представя същество от женски пол, което да не иска да изглежда привлекателно. Така че тези вампирки бяха не просто красиви, а направо умопомрачителни. Всички в прекрасни, прилепнали по стройните тела дрехи, с гарвановочерни коси и белоснежни кожи.

— Приветствам ви, скъпи гости — учтиво поздрави вампирката, седяща на централното място.

Спрях като вкопан, неспособен да произнеса и дума. Жената беше плашещо съвършена.

— Здравей, Итания — подхвърли Велхеор, издърпа с крак един стол и се пльосна върху него, качвайки крака на масата. — Скучаеш ли?

Вампирката се замисли.

— По-скоро не. А теб какво те води в скромния ми замък?

— Минавам — намръщи се Велхеор. — И това е МОЯТ замък.

Тихомълком издърпах съседния стол и седнах до вампира, като същевременно продължавах да се любувам на господарката на замъка.

Елегантната чернокоса красавица едновременно очароваше и плашеше. Вероятно така би изглеждала порасналата Алиса. Макар че всички вампири изглеждаха еднакво млади — например Велхеор можеше да го вземат за мой връстник, но ги издаваха очите. Един кратък поглед в червените очи беше достатъчен, за да се почувства цялата тежест на прелетелите пред тях години. А да се говори за възрастта на жените, дори и вампирки, не е прието… Итания беше по-възрастна от мен поне с десет-петнадесет века.

— Ах, какво мило дете — възхитехо възкликна една от седящите до нея жени. — Довел си ни вечеря?

— Не си и помисляй — рязко отвърна Велхеор, впервайки в нея остър поглед. — Момчето е с мен.

— Колко интересно — Итания ме погледна с любопитство. — Много секси белег… Странно, миришеш едновременно и като човек, и като вампир.

— А аз си мислех, че след гробището мириша на зомби — колебливо се пошегувах аз.

— Момчето прави тънък намек, че ще се радваме да си вземем душ след дългия път — мрачно каза Велхеор.

„Кой тук е момче? — по инерция се възмутих аз, но веднага се опомних: — Макар че в сравнение с тях… Добре, че не ме наричат бебе.“

— Аз също с радост бих си взела един душ — тъжно въздъхна Итания. — Но водопроводът още не е ремонтиран, така че ще трябва да се задоволим с къпане в рова.

— Къде?! — подскочих аз, веднага спомняйки си вонящата локва пред входа на замъка.

— Не се притеснявай, ровът се захранва от подземни реки, а и под замъка има една хубава малка пещера, в която е много приятно да се къпеш. Ще ти хареса — намигна ми Итания. — Между другото, мога да ти изтъркам гърба.

Под погледа й ми ставаше все по-неудобно. Погледнах Велхеор в търсене на подкрепа, но очевидно вампирът беше зает с по-важни мисли.

— Итания, аз, разбира се, се радвам, че ти харесва МОЯТА пещера. Но какво изобщо правиш в МОЯ замък?

Итания обърна тъмния си поглед към Велхеор и на мен веднага ми стана много по-лесно да дишам.

— В твоя замък? Всъщност според документите от последния ни развод половината замък принадлежи на мен — очарователно се усмихна вампирката. — Помниш ли — брачния договор, подписа…

Ъ-ъ… какво значеше тази странна забележка „последния ни развод“? Колко пъти всъщност са се развеждали?

— Но не целия! — ревна Велхеор.

— Договорът не уточнява коя половина е моята, така че аз избрах здравата. Така че построй си наново дясното крило — и си живей. Няма какво да ругаеш, подписал си договор.

— Кой ги чете тези бумаги! — махна с ръка Велхеор.

— Ето така се губят замъци — свойски ми прошепна вампирката под смеха на приятелките си. — Момче, никога не подписвай документи, преди внимателно да ги прочетеш. Или поне да се запознаеш за какво се отнасят…

Наведох се към Велхеор:

— Нали ти сам наскоро ми каза, че към всеки документ трябва да се подхожда внимателно.

— Тази жена получава всичко, което поиска — изсъска вампирът. — Бях готов да се подпиша абсолютно навсякъде, само и само да бъда свободен. В някои случаи се налага да забравиш дори любопитството, самоуважението и прочие глупави чувства.

— Скъпи, не плаши момчето — помоли Итания. — По-добре слезте в пещерата, поизчистете се след дългото пътуване, а дотогава аз ще наредя да приготвят вечерята. Сигурно сте прегладнели?

От думата „вечеря“ едва не се задавих със слюнка.

— Да! — възкликнах радостно и едва след това се запитах дали основното ястие не съм аз.

Гладните погледи на вампирките не предвещаваха нищо добро.

— Да вървим — нареди ми Велхеор, ставайки от масата. — А с теб — той впери поглед в Итания — ще поговорим после.

— Колкото искаш, скъпи — измамно меко се усмихна вампирката.

Краткият разговор ми беше достатъчен да осъзная, че с тази дама шега не бива — ще те сдъвче и изплюе без да й мигне окото. Всъщност каква друга би могла да бъде бившата съпруга на най-кървавия вампир на хилядолетието?

Велхеор ме сграбчи за яката и буквално ме изнесе от залата. Не посмях и гък да кажа, разбирайки, че сега е по-добре да не го дразня. Прелетяхме по коридорите толкова бързо, че дори не успях да запомня пътя. През цялото време вампирът ме влачеше с изпъната ръка и не спираше да сипе проклятия.

— Ама че кучка — мърмореше той под носа си. — Моят замък… моят замък да ми отмъкне…

Слязохме в мазето и оттам през тунел попаднахме в малка пещера с подземна река. Продължавайки да ругае на воля бившата си съпруга, Велхеор без особено усилие ме хвърли във водата. От изненада едва не се удавих — водата се оказа ледено студена. Въпреки това не рискувах да протестирам, съзнавайки, че мога много лесно да го отнеса. А и не беше толкова лошо да се освежа в студената вода след мнжеството сблъсъци с неживите.

Колкото и да беше странно, вампирът също скочи във водата с дрехите. Защо направи така разбрах чак когато излезе от реката — дрехите първо абсорбираха цялата влага и после сами изсъхнаха. Тук определено не беше минало без магия.

Накрая, когато вампирът като че ли притихна, се осмелих да задам първия въпрос:

— Значи си бил женен за Итания?

Велхеор се обърна толкова рязко, че се отдръпнах:

— И как се сети? Бях. И то неведнъж.

— Как така? — не разбрах аз. — Няколко пъти сте се женили и развеждали?

— Животът на вампирите е доста дълъг. Имаме много време, за да вършим грешки. Понякога едни и същи — с крива усмивка каза вампирът. — За повече от двадесет века ние с Итания сме се женили четиридесет и седем пъти.

Добре, че вече седях, иначе щях да падна, не издържайки тежестта на такова познание.

— Женил си се за Итания четиридесет и седем пъти?!

— И аз самият се шокирам, като се сетя — изсумтя вампирът. — Но е факт.

— Толкова пъти да се спъваш в един и същи камък… — промърморих учудено.

— Още една дума и ще ти изтръгна очите — рязко каза вампирът. Замисли се малко и добави: — Прав си.

Интуицията ми подсказваше, че Велхеор най-вероятно не се шегуваше, така че предпочетох да млъкна. Впрочем, вампирът бързо се съвзе и скоро се отправихме обратно към главната зала. Там към вече познатите ни пет вампирки се бяха присъедини шест други вампира, а също така имаше и хора с подноси…

Храна!

— Ето ги и нашите гости — изгука Итания. — Освежихте ли се?

Под погледите на седящите на масата вампири ние покойно седнахме на свободните места. Аз веднага започнах да ям, едва следейки разговора.

— О, да — с лека насмешка отговори Велхеор. — Хубаво е да си у дома.

Съдейки по тона му, той най-накрая се беше взел в ръце и си беше старият Велхеор.

— Дори ако домът вече не е твой? — със същия тон го попита Итания.

— Това са подробности — махна с ръка Велхеор. — Щом трябва — друг ще построя. Така или иначе сега нямах намерение да се връщам в тази дупка, просто минавахме оттук.

Седящите до Итания вампири леко се напрегнаха, но тя явно не се засегна от думите на Велхеор.

— И накъде сте тръгнали?

— Към земите на сеонците. Едно от онези парвенюта сериозно ме оскърби, така че реших да прескоча дотам на приятелско посещение.

Двама от вампирите се спогледаха и единият каза:

— Знаем ги тези приятелски посещения. След това пак ще трябва да възстановяваме замъка.

— Между другото — подсети се Итания. — Велхеор, а кой прескочи на приятелско посещение при теб? Кой посмя да разруши замъка ти?

Велхеор се засмя:

— Мислиш ли, че някой би посмял да направи нещо подобно на моя замък? Не-е-е. Цялото това опустошеие го направих аз.

— Но защо? — едва ли не хорово попитаха вампирите.

— Много питате — не отговори Велхеор. — По-добре ми кажете какво ново има по нашите земи? Сигурно много съм пропуснал, докато се губех из Империята.

В последвалите разговори на вампирите не схванах и една десета от това, което говореха. Местни клюки в стил „кой, кого, за какво и защо“, огромен брой неизвестни имена и титли, неясни иронични подмятания. Но това не ме разстрои особено, защото като не участвах в разговора, можех спокойно да се насладя на храната. Въпреки заблудата на много хора, че вампирите се хранят само с кръв, всъщност те се оказаха отлични кулинари. В края на краищата, когато живееш толкова дълго, започваш да цениш удоволствията и изкушенията на живота, включително и чревоугодието. Разбира се, вампирите спокойно можеха да минат и без обичайната храна, поддържайки се само с кръв, но поглъщането й нямаше нищо общо с храносмилането.

След известно време вечерята приключи и вампирите започнаха да се разотиват. Аз вече открито бях започнал да се прозявам и да мисля как да намекна на Велхеор, че би било хубаво да отделим поне няколко часа за сън.

— Предполагам, че искате да си починете от пътя? — изпревари ме Итания. — Ще ви заведа до стаите за гости.

Помислих, че Велхеор пак ще подскочи, но той спокойно преглътна „стаите за гости“ и изненадващо сговорчиво последва вампирката, като кой знае защо ме хвана под ръка. Докато вървяхме по коридора, Итания съвсем ненатрапчиво попита:

— Велики, защо всъщност отивате в земите на сеонците? Имам чувството, че това момче е заразено. С него ли е свързано пътуването ви там?

Велики?! Това умалително-ласкателно име ли беше или какво? Едва сдържаш смеха си. О, най-накрая ще мога да му се подигравам. Няма само той да ми се присмива.

— Точно така — потвърди Велхеор, вмъквайки се между мен и вампирката. — Зак беше ухапан от един от сеонците. Трябва да го намерим и убием преди процесът да отиде прекалено далеч. Времето изтича, така че няма да се задържаме дълго тук, ще тръгнем в полунощ.

— Откъде такава загриженост за човек? — искрено се изненада вампирката. — Нещо не си спомням да си имал такива алтруистични пориви.

— През този век реших да си поиграя на добрия вампир.

Итаниян изсумтя насмешливо:

— Това е демоде. И като цяло предпочитам лошите момчета.

И тогава почувствах дъха на вампирката на врата си и чух шепот:

— Зак, а ти лошо момче ли си?

От изненада спрях насред крачката си.

— Какво спря? — учуди се Велхеор.

„Стори ли ми се? — помислих си учудено. — Нали не може да ме е приближила, Велхеор е между нас. Или е някаква вампирска шега?“

— Идвам.

— Ако си решил да си играеш на добър вампир, тогава ще може ли и на мен да помогнеш? — лукаво попита вампирката.

— Какво имаш предвид?

— Моите хора ги тормозят мъртъвци.

— Твоите хора? — повтори Велхеор. — Дори и да си отхапала част от замъка, в договора не се казва нищо за хората.

Итания сбърчи нос:

— Всъщност по договор в допълнение към замъка ми се полагат и половината прилежащи територии. Освен това, хората сами дойдоха при мен за помощ. Защо им е граф, който не се грижи за своите… поданици?

Поданици? Стори ми се, че искаше да каже друго. „Запаси“, може би?

— Добре, и към този въпрос ще се върнем — зловещо обеща Велхеор. — И кой там притеснява… хората?

— От Великото гробище започнаха да идват странни мъртъвци, ползващи оръжия, а понякога и магия. Вече изсмукаха няколко десетки души, а това е доста сериозна загуба…

И отново в мен възникна усещането, че Итания задържаше някаква дума. Може би искаше да каже нещо като „сериозна загуба на храна“?

— А защо не помолиш твоите вампири да почистят? Видях в замъка няколко сеонци — изпрати тях.

— Точно това се канех да направя. Но ти, за разлика от тях, можеш не само да ги разчистиш, но и да разбереш причината за появата им и да направиш така, че това никога повече да не се случва.

Хмм… ако правилно схванах, причината за появата на еволюиралите неживи сега висеше на колана ми. Очевидно вампирката молеше Велхеор да реши проблема, с които успяхме да се справим още по пътя.

— Ще ти помогна, но на връщане — неочаквано лесно се съгласи Велхеор. — И ще си ми длъжница.

— Съгласна — също толкова лесно се съгласи Итания.

За моя немалка радост на двама ни с Велхеор дадоха отделни стаи.

„Най-сетне ще се наспя на спокойствие!“ — зарадвах се аз.

— Стига ни и една стая — неочаквано заяви Велхеор.

„О, не! — ужасих се аз. — Ако съм в една стая с него, направо да забравя за съня! Пак ще ме накара да му пея!“

— Да не си обърнал ориентацията? — саркастично попита Итания. — По принцип тук в съседната стая има огромно двойно легло…

— Не, не! — казах бързо. — Всичко е наред, ще спим в отделни стаи.

Велхеор сви рамене:

— Както искаш. За теб се притеснявах.

След тези негови думи аз сериозно се замислих за правилността на решението си, но вече беше късно да отстъпвам. А и исках да си дам малка почивка от Велхеор — този вампир можеше на всеки да дотегне.

В крайна сметка Итания си тръгна, а ние се пръснахме по стаите си. Още щом влязох, аз се проснах на леглото и въздъхнах с облекчение. Най-накрая почивка!

— Приятна почивка — раздаде се до мен шепотът на Итания.

Подскочих от изненада и се огледах предпазливо.

Никой.

Може би си въобразявах? От безсънието? Или все пак беше някакъв номер на вампирката, решила да се посмее за моя сметка?

Огледах внимателно стаята, включително и с помощта на Истинското зрение, но не намерих нищо подозрително. Нормално легло, нощно шкафче. Малко прозорче, приличащо по-скоро на бойница, от което много добре се виждаше целия двор на замъка. За съжаление входната врата не се заключваше отвътре, така щеше да ми е много по-спокойно. Без много да му мисля, аз я подпрях с нощното шкафче — ако не спре неканените гости, то поне ще ме събуди със стърженето си.

Сядайки обратно на леглото, известно време само гледах вратата. Още по пътя към Лайминг ми минаваше мисълта, че мога да използвам ключа към Великата библиотека, за да поддържам връзка с приятелите си и по всяко време да мога да се върна в Прокълнатата къща. Много ми се искаше да надзърна в библиотеката и да разбера как вървят нещата — решиха ли се проблемите с нисшите вампири, дойде ли на себе си Стил. В същото време Алиса или Чез сигурно щяха да поискат да ме последват, а и беше опасно открито да използвам прохода в замъка на вампирите. Много беше вероятно вампирката да ме следи, не случайно току-що чух гласа й. А дори и всичко само да ми се е сторило, защо ненужно да рискувам? По същата причина не си струваше да проучвам намерения на гробището артефакт, макар че много ми се искаше да разбера има ли някаква връзка с моя пръстен.

В крайна сметка реших да отложа посещението в библиотеката и опитите с артефактите до по-добри или, напротив, по-лоши времена, и легнах да спя…

Странно, но ми се присъни Келнмиир. Той пристъпваше бавно по брега на бурна река, оглеждаше се и явно се наслаждаваше на гледката. Аз го наблюдавах някак отгоре и отстрани. В един момент вампирът вдигна глава, погледна ме и се усмихна. Успях да видя на врата му странен амулет във формата на човешки пръст, а после сънят прекъсна…

Събудих се от тихо почукване по прозореца. В първия момент рязко подскочих, възнамерявайки да стана от леглото и да се приготвя за отбрана, но навреме се опомних — физиономията зад прозореца едва ли можеше да се нарече опасна. По-точно, за всеки неподготвен човек доволната усмивка на Велхеор можеше да стане причина за сърдечен удар, но аз някак си бях свикнал.

След отварянето на прозореца на вампира му трябваха няколко минути, за да влезе в стаята. Без промяна на формата това беше просто невъзможно — прозорчето наистина беше прекалено малко.

— Знаеш ли, току-що ми се присъни Келнмиир — казах вместо поздрав. — Според мен той е жив.

— Ако беше жив, щях да го почувствам, ние с него имаме нещо като телепатична родствена връзка — не се съгласи Велхеор. — Сън, виждате ли, му се присънил.

— Е, както кажеш — не тръгнах да споря аз, макар да бях убеден, че този сън ми се присъни неслучайно. — Между другото, вие с Келнмиир имате много сходни навици, трябва да отбележа. И защо не използва вратата?

— Конспирация — каза вампирът. — Ще се измъкнем незабелязано. Приготви се.

— Извинявай, но не мога да повторя твоя номер, ще се наложи да мина през вратата — казах аз. — Освен това ти каза на Итания, че няма да си тръгнем преди полунощ.

— Да бе, вярвай — ухили се Велхеор. — На вечеря сипах приспивателно на Итания, така че тя ще спи като труп до сутринта.

— Какво е това приспивателно, дето действа и на вампири? — полюбопитствах аз. — Първо Алиса, сега и Итания…

И как Велхеор е успял да го сипе, ние седяхме на другия край на масата.

— Вампирите имат различна физиология и сънотворните им действат също специфично — вампирът се засмя отново. — Просто добавих в чашата й малко кръв от мъртъв човек. Само няколко капки — повече може да бъде опасно за здравето. За нас е много важно кръвта да бъде изсмукана от още топло, а най-добре живо тяло.

Уау. Сега вече ще знам. Излиза, че и вампир може да бъде отровен.

— Но това не е много красиво от наша страна — отбелязах аз, протягайки тяло. — Все пак Итания беше толкова гостоприемна. От друга страна, вниманието й към мен малко смущава… и натоварва…

— Не искам да те разстройвам, но Итания винаги получава това, което иска.

Гласът на Велхеор издаваше съчувствие, но бях сигурен, че пак ми се присмива. Той винаги се присмиваше.

— И сега иска мен?! — осъзнах с ужас. — И точно затова реши да се махаме оттук възможно най-бързо?

Не ми се вярваше, че вампирът е толкова загрижен, освен ако… не ревнува бившата си жена от мен!

Много ми се прииска да го подиграя, но се спрях навреме. Ако Велхеор наистина ревнуваше, не ми се рискуваше да го ядосвам.

— Имаме достатъчно време да избягаме — увери ме вампирът. — Главното е слугите да не забележат изчезването ни. Нали не искаш да се изправиш пред Алиса под ръка с моята женичка?

— Готов съм да се махна оттук.

Какво друго можех да кажа?

— Тихо — изведнъж каза Велхеор и зашепна право в ухото ми: — Мисля, че е тя.

— Нали беше пила приспивателно? — зашепнах и аз.

— Тя какво, да не е глупачка, че да се хваща на такива елементарни номера — с нотка на задоволство каза Велхеор. — Бързо в леглото. Бързо! Престори се, че спиш!

Легнах послушно в постелята и със закъснение помислих — защо? Самият вампир просто изчезна, разтваряйки се безследно в полумрака. Може да се беше скрил под леглото или скочил през прозореца, нали беше загубил способности към Изкуството. Но нямаше какво да направя, трябваше да затворя очи и да успокоя сърцебиенето си.

Малко по-късно усетих нежно докосване по бузата. Бавно отворих очи и известно време се ослушвах.

— Кой е тук? — прошепнах тихо, макар отлично да знаех кой именно ми е дошъл на гости.

Нежно женско пръстче докосна устните ми:

— Шшт…

Не ми трябваше нощно зрение, за да позная неканения гост.

— Но…

Преди да успея да кажа каквото и да е, устата ми бе затворена по най-неочакван начин. Объркан, далеч не веднага успях да прекъсна тази странна целувка. Освен това беше и наистина приятно…

— Какво правите?! — най-накрая се опомних аз.

Вампирката се притисна с цяло тяло към мен:

— Казах ти, че можем да минем на „ти“

Уф…

— Добре — казах бързо, показвайки чудеса от ловкост, за да се измъкна от обятията на Итания. — И така, какво правиш тук?

— Изглеждаше напрегнат, така че реших да ти помогна малко да се отпуснеш, преди да продължите пътуването си.

Нещо не се чувствах отпуснат. Точно обратното… Бившата жена на Велхеор ме плашеше. За съжаление, именно страхът ми пречеше да отговоря на неприличното предложение на вампирката с категоричен отказ. Оставаше ми само да чакам намесата на Велхеор, но този подлец кой знае защо се бавеше.

— Хм, благодаря ти, разбира се…

— Засега е още рано да ми благодариш — ласкателно прошепна вампирката.

Ох, дракон да ме вземе! Къде е Велхеор?!

— Да, благодарност след секс — това е, за което мечтае всяка жена — се разнесе от полумрака.

„Най-накрая!“ — с огромно облекчение си помислих аз.

— Ти преди не се скъпеше на благодарности — отбеляза Итания, без изобщо да се смути и дори не се опита да слезе от мен.

— Така беше — съгласи се Велхеор. — Не искам да прекъсвам идилията ви… всъщност кого заблуждавам? Разбира се, че искам. Ние със Зак трябва да тръгваме.

— Може би той би искал да остане половин час? — обърна се към мен вампирката.

Устните й едва докосваха моите и аз с усилие се удържах да не отговори на целувката й. Все пак Итания беше не само опасна, но и невероятно привлекателна…

— Ние… трябва… да вървим… — едва изрекох. — Времето не чака.

— Обичаш всичко да разваляш — въздъхна вампирката, отдръпна се от мен, и с едно гъвкаво движение стана от леглото. — Добре, момчета, вървете за своите подвизи. И не забравяйте на връщане да се отбиете на гости при мен.

Все още не виждах толкова добре в полумрака, за да видя изражението на лицето й, но дори от тона на вампирката по гърба ми пробягаха тръпки.

— Непременно — увери я Велхеор. — Зак, да вървим.

Итания изчезна от стаята също толкова незабелязано, както се и появи. Хвърляйки поглед към вратата, аз се уверих, че табуретката остана права на мястото си. Прозорчето също беше прекалено малко, за да може лесно и бързо да се измъкне оттам. Примерът на Велхеор показа, че на вампирите им трябваше известно време, за да променят формата на тялото, така че… както и подозирах, някъде тук имаше таен проход. Въпреки че с тези вампири в нищо не можеш да бъдеш сигурен.

— Уф, ти ме спаси — облекчено поех дъх аз. — Благодаря ти.

— Спасил? — повтори вампирът. — Шегуваш ли се? Аз те лиших от най-незабравимото изживяване за целия ти живот. Итания е най-добрата любовница от всички, с които някога съм бил.

Тук дори аз не намерих какво да отговоря, защото и преди неговите думи не бях съвсем сигурен дали да се радвам на намесата на Велхеор или не. Все пак Итания беше една невероятно красива жена… и ако Велхеор казва истината… аз наистина бях пропуснал много.

Действие 5

Настъпи нощ. Оказа се, че бях успял добре да поспя, преди към мен да започне да се домогва бившата съпруга на най-кървавия вампир на хилядолетието. За съжаление не ни дадоха коне, в замъка и така бяха недостатъчно, но Велхеор разбра, че можем да си вземем от близкото градче. Така че тръгнахме натам.

„Алиса сама каза, че всичко е вече в миналото — мислех си по пътя. — Може би наистина трябваше да поостана… Уф, за какво изобщо мисля? Пред нас са земите на Бойния клан…“

— За Итания ли мислиш? — лукаво попита Велхеор.

— Аз? Не-е, какво говориш. Вече и да мисля забравих.

— Не вярвам — засмя се вампирът. — Сигурно вече съжаляваш, че ви прекъснах.

Съжалявах или не? Честно казано, не можех еднозначно да отговоря на този въпрос дори на себе си. И между другото, защо вампирът реши да ни спре? Може би ревнуваше?

— Тя сама дойде при мен — казах бързо. — Аз изобщо не си и помислях за нещо подобно.

— Е, че тя сама ще дойде и аз можех да предположа — открито подигрателно се засмя вампирът. — Всичко стана в стаята ти. И няма какво да се притесняваш, изобщо не ревнувам. Отношенията между хилядолетни вампири са много по-сложни и над всички тези дреболии. Ако си любопитен, аз прекъснах вашата идилия само от злоба — за да лиша от удоволствие Итания, точно както тя ме лиши от замъка ми. Дребно отмъщение. Знам как харесва млади момчета.

— Успокои ме — въздъхнах с облекчение.

— Не ставай нахален — заплаши вампирът. — Че ще те спукам от бой. Имаш си Алиса.

— По-скоро тя ме има — веднага се намръщих аз. — А аз нея я нямам. Нечестно е някак.

— Като малко дете си — насмешливо каза Велхеор. — С момичетата никога не е честно. Те винаги имат преимущество, и дори не им трябва да са хилядолетни вампирки. Знаеш ли какво си мисля? Алиса вече отдавна не ти се сърди — тя осъзна, че ти в нищо не си виновен, но от инат никога няма да признае грешката си.

— Сигурен ли си? — попитах със съмнение. — Според мен тя се държи с мен твърде хладно. Дори вече не ми се ядосва, сякаш не предизвиквам никакви емоции в нея.

— Слушай мъдрия вампир — Велхеор ме чукна с нокът по носа. — Имам богат житейски опит, толкова красавици съм съблазнил… Е, с изключение на Итания, искам да кажа.

Опитах се да си представя участта на бедните красавици.

— Те оцеляха ли?

— Стига глупости — разтресе се в смях вампирът и ние продължихме пътя си.

Пътят до градчето със странно име Кра-Атов се оказа малко по-дълъг, отколкото очаквах. Като цяло дългите пешеходни разходки станаха нещо обичайно. Видяхме първите дървени къщи на развиделяване и ни трябваха още няколко часа, за да стигнем до тях. По пътя проверих с търсещия артефакт и за пореден път се уверих, че до откраднатия медальон все още беше твърде далеч, но като цяло посоката беше правилна.

— Може би е по-добре сам да отида за коне? — със закъснение се сетих аз, издърпвайки качулката си. — А ти да почакаш тук.

Велхеор дори не се обърна:

— Защо?

— Ами за да не дразниш местните жители. Те сигурно ще се разбягат в ужас като те видят, а може и за оръжията да се хванат. Ти си най-кървавия вампир на хилядолетието и така нататък. Експерименти с живи хора, убийства за удоволствие, кървави оргии…

— Добре, стига, че ми потекоха лигите — прекъсна ме вампирът. — С удоволствие ще те разочаровам — нищо подобно няма да се случи. Сега сам ще се увериш.

Няколко минути по-късно вече бяхме пред портите на града. Макар че струпаните двуетажни сгради много трудно можеха да се нарекат град. По-скоро село. А и портата също — две колони със свободно падаща между тях бариера.

— Бъдете здрави — кимна Велхеор към стоящия до един от стълбовете брадат мъж.

— И вие не се разболявайте — отговори съмнителния страж.

Очевидно нашето облекло и скритите с качулки лица изобщо не го впечатлиха. Крехката ограда и паянтовата порта нагледно демонстрираха прекомерното безгрижие на местните жители.

За мое най-голямо облекчение минахме покрай поста без каквито и да са проблеми. Никой не се втурна към нас с крясъци „Вампир, махай се оттук“ и не се опита да спусне вратата-бариера точно под носа на най-кървавия вампир на хилядолетието. Хората дори не обърнаха внимание на нашата поява, продължавайки да се занимават със своите си работи — да копаят в градинките си, да майсторят нещо в дворовете си, да мият. Животът в града се течеше нормално.

Докато се оглеждах, към нас изтичаха ято пет-шест годишни хлапета. Най-голямото от тях решително дръпна Велхеор за наметалото и застрашително попита:

— Чичо вампир, а можете ли да летите?

— Разбира се — весело отвърна Велхеор. — Но само когато ловувам малки дечица.

И той твърде живописно изръмжа и сви нокти към децата, а те хукнаха, заливайки се в смях.

— Не се ли страхуват от теб? — все още не вярвайки на очите си, попитах аз.

— Не, разбира се. Само извън пределите на графството съм най-кървавия вампир на хилядолетието, тук съм любимия на всички граф. Местните хора не се страхуват от вампирите, а ги уважават и се стараят всячески да им угодят.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Те няма от какво да се страхуват. Никой не ловува жителите по нашите земи. Това е забранено от закона, и всеки пристъпил чертата вампир се наказва строго.

— Но как тогава…

— Хората сами дават кръв — още по-широко се ухили Велхеор. — Един път в седмицата през селата минава бирник, събирач на кръв, който събира кръвен данък. Всичко е културно — никаква принуда или насилие.

Погледнах озадачен към хората около нас:

— И те наистина правят всичко това абсолютно доброволно?

— Разбира се. Освен това, тъй като това е единствения данък, събиран в нашата държава, много хора считат за икономически изгодно да живеят тук, а не в Пограничните райони или Империята.

— Но аз никога не съм чувал за подобно нещо!

— Кой ще тръгне да афишира, че в съседната страна живеят по-добре, отколкото в Империята. Не, плашат всички с ужасните кръвопийци, така че никой да не си и помисли за преселение. А в действителност вероятността да бъдат ухапани или убити от вампир е най-голяма в Пограничните райони — вампирите ловуват именно там. И между другото, в нашите земи много рядко можеш да срещнеш обърнати във вампири. Да си обърнат е по-скоро привилегия, с нея удостояват само най-добрите слуги.

— С една дума, вие тук сте нещо като аристокрация — обобщих аз.

— Не „нещо като“, а висша аристокрация — поправи ме вампирът. — И за разлика от вашите Високи домове, ние наистина се грижим за безопасността на хората.

Как не. Огромната ферма за отглеждане на вкусна храна си искаше старателно пазене, трябва да се грижиш за животинките, така че да бъдат щастливи и да не мислят за бягство.

— Стана ми ясно — казах и се огледах наоколо. — А защо всички са станали толкова рано?

Едно е да срещнеш редки минувачи, но тук беше истинско стълпотворение, особено за такъв малък град.

— Днес има пазар, той започва рано. Освен това, графика на нормалните работещи хора е много по-различен от порядките на столичната аристокрация. Никой не спи до обяд.

Това беше камък в моята градина. До постъпването си в Академията не се събуждах преди обяд. Работата по музиката, кой знае защо, извършвах винаги през нощта, а и постоянните купони с Чез и други приятели — клубове, ресторанти…

— И какво се продава на тези пазари?

— Обикновени неща — сви рамене вампирът. — Идват хора от съседни градове, търгуват, общуват. В столицата пазарът е отворен всеки ден, а тук такива събития стават веднъж седмично. Сега ще стигнем до централния площад и сам ще видиш всичко.

Вървейки по улицата, ние излязохме на неголям, но доста пренаселен площад. Цялото пространство беше пълно с най-различни сергии и маси с храна, занаятчийски изделия и дрехи. Тук-там се виждаха дори оръжия и нещо подобно на техномагически артефакти.

Огледах се и все повече и повече се убеждавах в истинността на думите на Велхеор — весели розовобузести деца и открито гледащи ни в очите възрастни, които не се опитваха да минат от другата страна на улицата при вида на вампирската роба. Пазарният площад бучеше, но някак си успокоително, без суетене и блъсканица. Сергиите бяха препълнени с всевъзможни храни, и, доколкото си спомнях цените в Пограничните райони, тук те бяха много по-евтини. Във всеки случай поне така ми се стори, когато Велхеор ми каза курса на местните пари към имперските.

— Хм, не си представях точно така живота на хората в земите на вампирите — признах аз.

— Между другото, по време на пазара става и даването на кръв. Виждаш ли покрития фургон с червените триъгълници, това е бирникът. При нас тази отговорна и почтена работа се извършва основно от членове на клана Миир.

— И какво, хората просто така дават кръвта си?

— Ще се изненадаш — засмя се Велхеор. — Гледай.

Децата хукнаха към приближаващия се фургон, като весело викаха и се блъскаха:

— Аз съм първи!

— Не, аз!

Фургонът спря и от него излезе вампир в абсолютно същите дрехи като нас.

— По-спокойно! — добродушно размаха ръце той. — Ще има за всички. Подредете се на опашка.

Зад децата започнаха да се нареждат и останалите жители на селото. Старци, мъже, жени — всички заставаха на опашката, без да се притесняват от предстоящата процедура.

Приближих се към фургона, за да мога по-добре да видя процеса на даване на кръв. За мое не малко разочарование всичко се извършваше съвсем небрежно и бързо — всеки от опашката пристъпваше и докосваше с ръка издълбаната върху дървената ритла на фургона длан. Стоеше така около десетина секунди, а след това отстъпваше мястото си на следващия. Всеки дарил кръв, независимо дали беше мъж, жена или дете, получаваше определена сума пари. А на децата освен това връчваха и по една голяма близалка — веднага стана разбираемо желанието им да дадат кръв.

— Ето така става при нас — тупна ме по рамото Велхеор. — И никакви бунтове, всички са доволни от тази организация. Знаеш ли защо? Защото това не само е единственият данък, но и защото им плащат прилични пари за него. Коя друга държава може да се похвали с подобна икономика?

Дракон да ги вземе, колко грамотно са го измислили. Не стига, че плащат за кръвта, но и го правят точно по време на пазара. А къде другаде, ако не на пазара, хората имат най-силно желание да харчат пари?

— Имате просто идеална държава — изненадано казах аз. — Всички са доволни. А как стоят нещата с престъпленията, например с кражбите?

— При нас няма кражби.

— Как така?

— Ами така. Законите ни са много строги. Например наказанието за убийство е смърт. За нападение над вампир — смърт, за грабеж по пътищата — смърт, за кражба…

— Нека да позная — пак смърт?

— Точно така — намигна вампирът. — Виждаш ли колко лесно се оказва да убедиш хората да спазват всички закони.

— А аз си мислех, че се грижите за животинките си.

— Е, не ги избиваме просто ей така. Тук нямаме глупаво рязане на глави или обесване, а пълноценно хранене за някой щастливец, заслужил толкова ценен подарък за вярна служба към родината.

Вече напускахме площада, когато в близост до една от сергиите забелязах някакво стълпотворение и суматоха.

— Какво става там? — попитах.

— Хванали крадец — каза един от минаващите покрай нас хора. — Опитал се да краде храна.

Не можах да устоя да не подкача вампира:

— Нали каза, че нямате кражби?

— Е, почти нямаме — разпери ръце вампирът. — В края на краищата хората доста трудно се поддават на дресировка и винаги ще се намери някой, който да краде не толкова от нужда, колкото от любопитство. Или да убива от ревност. Долу горе на всеки хиляда души ще се намери един такъв глупак. Интересно ми е да го погледна, не помня подобен случай през последните петдесет години.

Провряхме се през насъбралите се хора и успяхме да хванем момента на ареста на крадеца — плешив мършав мъж в мръсни и прашни дрехи с неопределен цвят. Двама стражника ловко му сложиха стоманени белезници и го поведоха към фургона на вампирите.

— Поддръжници на вампири! — разкрещя се крадецът, без изобщо да се опитва да се изтръгне от ръцете на стражите. — Давате им кръвта и живота си, радвате се на ролята си на послушни животни!

— О-хо, а аз си мислех, че тук всички са доволни от живота си — отбелязах аз. — Икономически изгоди, спокойствие и така нататък.

— Доволни са — не тръгна да спори вампирът. — Но и този спокоен живот си има един малък недостатък — постоянното даване на кръв и жизнена енергия води до значително съкращаване продължителността на живота на местните жители. Ако обикновените хора нормално живеят по двеста години, тук започват да грохват още на петдесет.

— Какъв кошмар! — ужасих се аз. — Ако се съди по техните стандарти, аз за своите двадесет години съм изживял една трета от живота си! Велхеор, ти нищо не ми каза за това!

— Не съм. А ти нямаш ли си мозък? Вече си голямо момче, би трябвало да знаеш, че всяко нещо на този свят си има цена.

— И хората в земите ви знаят ли за това?

Сигурно са заблудили бедните хора и ги държат в неведение.

— Знаят, макар да си мислят, че това са само измишльотини, защото информацията от външния свят е доста ограничена — нито потвърди, нито отрече подозренията ми вампирът. — Промените са постепенни, така че повечето хора го смятат за даденост. Когато едно поколение живее с десетина години по-малко от предишното, следващото още десет… Тук много добре пасва вашата поговорка: „Човек свиква с всичко“. В допълнение ние създаваме отлични условия за тях, много рядко хората се опитват да избягат оттук.

— Опитват? — наежих се аз.

— Да не си мислиш, че ще пуснем просто ей така източника си на храна?

Източник на храна? Е, поне не изрече въртящото се на езика му сравнение с добитък. Колко политически коректни бяха всички тези вампири.

— Между другото мисля, че трябва да помогнем на това момче — прозя се Велхеор.

— Наистина ли? — не повярвах аз. — Откъде такава доброта?

— Защо доброта — изсумтя вампирът и аз за пореден път забелязах определена семейна прилика между него и Алиса. — Това момче е избягало от земите на Бойния клан, може да ни послужи като водач там.

— А защо си мислиш, че е избягало именно оттам?

— Клеймото на шията му показва, че принадлежи на клана Сеон. Всеки клан и всяко населено място си имат свой знак, за да не възникват неразбирателства със… собствеността.

И наистина, на тила на мъжа се виждаше татуировка. Сигурно подобни знаци имаха и всички жители на селото, просто не се виждаха от косите. Между другото беше странно да се слагат отличителни знаци, които да не се виждат веднага. От друга страна, татуировка на челото би карала хората да изглеждат като истински роби, а вампирите се опитваха да запазят поне отчасти достойнството им.

— И щом като се е добрал до моите земи, значи ще може да послужи и на нас — продължи вампирът.

Погледнах озадачено Велхеор:

— Говориш така, сякаш никога не си бил по техните земи.

— Разбира се, че съм бил. Само че когато ходех там, беше с цел да вдигна шум, а не да се промъквам незабелязано. Разбира се, в старите дни и с тайното промъкване нямах проблеми, но нали разбираш, че без моите сили и с твоите постижения в Занаята по-добре да използваме услугите на опитен водач.

Едва сдържах възмущението си по повод моите възможности към Занаята и просто кимнах в знак на съгласие:

— Добре. Това са твоите земи, можем ли да го вземем от стражата?

— Не е толкова просто — намръщи се вампирът. — Съгласно брачния договор на Итания се полага не само половината замък, но и част от прилежащите му територии. И тъй като отсъствах доста дълго време, тя е заграбила всичко, до което е успяла да се добере.

— Тоест…

— Тоест събирачите на кръв работят за бившата ми и арестувания ще трябва да си го вземем със сила.

Не можах да устоя на язвителния въпрос:

— И с каква сила, щом ти си загубил своите сили, а моите способности към Занаята не внушават никакво доверие?

Велхеор болезнено ме чукна по челото:

— Със силата на мозъка.

Може би трябваше да го приема за комплимент?

— И какво предлагаш?

— Разбира се, ще го заблудим и ще си вземем селянина. Елементарно.

— И как ще го направим?

— Привечер събирачът ще е събрал достатъчно кръв и заедно със затворника ще тръгне обратно за замъка. Ние ще го причакаме, ти ще отвлечеш вниманието на вампира, а аз ще освободя крадеца.

— Това ли е? — усмихнах се невярващо. — А защо веднага не го убием и да приключим?

— Не бива да го убиваме в никакъв случай — поклати глава Велхеор. — Ако бирникът на кръв изчезне, ще организират хайка и виновните, тоест нас, ще ни открият много бързо. Кръвта е такава ценност, че може без разследване да ни отрежат ръцете и краката. Така че ще трябва само да имитираш нападение, а после веднага да изчезнеш.

Така значи, аз не само трябваше да демонстрирам заплаха към вампир от клана Миир, но и да успея да се изплъзна от него.

— И как да го направя това?

— Имаш време да измислиш нещо. Сега ще вземем стая в гостилницата и до вечерта сме свободни. Бирникът никъде няма да отиде.

Това вече беше добра идея! Не пречеше да помисля в спокойна обстановка. Можеше и да измисля нещо. Например да разбера от Велхеор доколко ефективна е моята Завеса-невидимка срещу вампири. И с какво изобщо мога да се противопоставя на Висш вампир.

— С нищо — отговори Велхеор на последния ми въпрос, когато се настанихме в малката, но много уютна гостилница, с което ме хвърли в още по-голямо отчаяние. — Щом под Завесата-невидимка са ви засекли третокурсниците, то за Висш вампир това изобщо няма да е проблем.

Седяхме в долната зала на гостилницата, която се явяваше и кръчма. Неголямата зала беше учудващо пуста, явно всички жители бяха на пазара. Наслаждавах се на местната кухня, която не отстъпваше ни най-малко на най-добрите столични ресторанти. Не по обслужването, разбира се, но на вкус беше не по-лошо, отколкото в „Златния полумесец“.

— Но нали в Крайдол успяхме да се справим с вампир от Бойния клан — обидено напомних аз.

— Първо, ти не беше сам. Второ, там се сблъскахте с млад вампир, докато събирачите на кръв са само опитни Висши вампири. Също така не бива да забравяш за проблемите си при създаването на заклинания, така че трябва да измислиш някаква хитрост, за да не се стига до бой. Ако можем да разсеем събирача на кръв и да откраднем затворника, той няма да ни преследва — събраната кръв за него е много по-важна.

Единственият начин да се отвлече вниманието на вампира без активно участие от моя страна беше да го подтикна към бой с някой друг. Хм, това си беше чудесна идея!

— Ей, а колко далеч оттук е Великото гробище?

— Ха, това се нарича топографски кретенизъм — саркастично отвърна вампирът. — Ние навлязохме дълбоко в земите на вампирите, така че до Великото гробище е далеч. Но тук наблизо има местно. Искаш да се опиташ да вдигнеш мъртвите, нали?

— Толкова ли съм предсказуем? — усмихнах се аз.

— В добрия смисъл — успокои ме Велхеор. — Ако трябваше сам да предложа да използваме черепа, щях да се разочаровам от теб.

Инстинктивно усетих, че разочарованието на най-кървавия вампир на хилядолетието не можеше да доведе до нищо добро.

— Макар че не си представям много добре как можем да го направим. Дори ако черепа накара мъртъвците да се надигнат, как ще ги накараме да атакуват събирача на кръв?

— Мисли — сви рамене вампирът. — Вече ти казах всичко, което знам за този артефакт. За съжаление не мога да го използвам, но ти можеш да опиташ.

— Ще трябва — въздъхнах аз.

— Чудесно — вампирът стана от масата. — Гробището ще намериш сам, а аз ще отида да разузная положението. Че нещо занемарих собствеността си.

Велхеор ме остави в кръчмата и тръгна на разходка из града. Аз нямах друг избор, освен да довърша късната закуска и да се заема с търсенето на гробището.

Пообиколих малко из града и накрая успях да разбера от минувачите къде се намира гробището. Отне ми малко малко време да се добера до покрайнините на селището. Дори не веднага осъзнах, че пред мен беше гробището — никакви кръстове, надгробни плочи или гробници, само едва забележими земни насипи. Нямаше нито ограда, нито жива душа наоколо. Разбира се, това значително улесняваше задачата ми, но в същото време изглеждаше доста подозрително.

След като се огледах и се уверих, че съм единствения жив наоколо, се приютих в едно скрито кътче. Всъщност не точно в кътче, а под удобно широко разклонено дърво с клони, стигащи почти до земята. Листата сравнително добре ме скриваха от любопитни очи, което ми позволи спокойно да се заема с работата си. А тя не беше малко…

Извадих черепа от джоба и го поставих в лявата си ръка, докато пръстенът остана на дясната. За начало реших малко да медитирам, за да постигна нужното състояние, и едва след това да се опитам да направя връзка с черепа с надежда да разбера как да го използвам или поне да усетя енергията му. По принцип всеки артефакт се активираше с прилагане на натиск върху определени точки, но при някои тези точки бяха много добре скрити. Не случайно и до момента много от древните артефакти се проучваха без успех в Академията.

И аз старателно седях и се борех с черепа, опитвайки се да открия нещо, но всичко беше напразно — артефактът не реагираше на енергийните импулси. За сметка на това с лекота поглъщаше цялата насочена към него енергия, а и непрестанно се подхранваше от околната среда.

„Теоретично артефактът би трябвало да започне да действа сам — започнах да разсъждавам аз. — Черепът очевидно вдига мъртъвците без никакви команди. Но не се знае колко време му трябва за това и какво да направя аз, за да се насочат в правилната посока и да нападнат събирача на кръв. Впрочем проблемите трябва да се решават по реда на възникването им, така че за начало нека да вдигна поне един мъртвец…“

Това беше! Ако това чудо се напълни с достатъчно енергия, за да започне вдигането на мъртъвците, ще мога да засека командата! Просто ще трябва да изчакам известно време, докато събере от околното пространство достатъчно единици „маг“, за да започне процеса. И без формули беше ясно, че преобразуването на една форма на енергия в друга е енегроемко и съществено ще увеличи времето за изчакване. Освен ако, разбира се, не подхраня артефакта с енергия, близка по природа до неговата собствена. Например такава, с каквато работи пръстенът на нисшите вампири.

Продължих да изучавам черепа от всички страни, като периодично използвах Истинското зрение, за да не пропусна активирането на артефакта, ако все пак реши да заработи. И докато не беше заработил, преместих черепа в дясната си ръка и се опитах да усетя връзката между него и пръстена. Разбира се, не забравях, че използването на артефакта уврежда сериозно здравето на ползващия го, но не виждах друг изход. С помощта на пръстена изпратих поток виолетова енергия право в черепа и веднага усетих реакция.

Истинското зрение потвърди това, което усетих — между пръстена и черепа пробягна енергийна нишка. Артефактът не просто поглъщаше енергия, а и контролираше връзката. За съжаление, още не разбирах колко опасно е това за мен…

Дракон да ме вземе, как ми се искаше да си поиграя малко на некромант! Разбира се, това беше забранена магия, но никой нямаше да разбере, ако сам не се издам. А колко ползи щяха да донесат мъртъвците! Можеха да се използват за… за нещо си. Всъщност освен за военни цели, нищо друго не се сещах, не вървеше да ги изпратя на полето или да прекопават лехи.

Продължавах да изпращам енергия от пръстена към черепа, но много внимателно, така че да сведа до минимум контакта с опасния артефакт. И най-накрая ми провървя — черепът наистина започна да действа! От него се отделиха няколко много малки заклинания и бързо изчезнаха под земята. Само пет. Едва ги зърнах, но успях да забележа колко са сложни.

Веднага спрях зареждането с енергия и впих поглед в земята. Това занимателно упражнение продължи около час. Нито артефактът, нито изчезналите в земята заклинания даваха някакви признаци на живот. Вече сериозно се замислих за резервен план и дори се опитах да си спомня заклинания за призоваване на най-прости духове на елементали, когато земята най-накрая се размърда. Ръката на първия скелет изскочи от земята и започна да се върти във всички посоки, изравяйки останалата част на тялото.

Това беше!

Скочих на дървото, подсигурих се с един Въздушен щит за в случай, че призованите мъртъвци се опитат да ме нападнат, и продължих наблюдението. Скелетите доста пъргаво се изкопаха от гробовете си, без изобщо да се притесняват от слънчевата светлина. Изглежда Велхеор доста беше подценил устойчивостта им на слънце.

За мое немалко облекчение скелетите не се опитаха да ме нападнат, а просто стояха неподвижно в очакване на заповеди. Поне се надявах да е така. Само че все още не знаех как как да ги управлявам и дали изобщо беше възможно да бъдат управлявани?

— Стоите ли си? — попитах на глас.

Естествено, скелетите не отговориха. Може би просто не горяха от желание да говорят, а дори и да горяха… с какво да говорят?

Внимателно разгледах артефакта и мъртъвците с помощта на Истинското зрение, но не открих и следа от заклинание.

— Дракон да ги вземе тези древни артефакти! — изругах тихо.

Нищо не разбирах, а трябваше по някакъв начин да ги накарам да изпълняват поне най-простите команди. Дори да не нападат и да не показват чудеса от фехтовално изкуство, но поне задължително трябваше да стигнат до определеното място. Иначе цялата работа просто се обезсмисляше.

— Ей, ще тръгваме ли?

Скелетите изобщо не помръднаха.

Почаках още малко, а след това махнах Въздушния щит и, измъквайки от джоба си кукри, предпазливо слязох при немъртвите. Уф, отблизо изглеждаха страшничко. Макар че, като се замислиш, скелети — най-безобидния вариант. Никаква гниеща плът, без смрад и висящи парчета кожа, а само бели, изчистени до блясък кокали.

— Ра-авнис! — извиках бодро.

Никаква реакция.

Тогава се върнах обратно на дървото, настаних се удобно и отново започнах да медитирам, опитвайки се да измисля нещо. Сондирах артефакта, после и самите скелети, но изобщо не можех да разбера как да ги накарам да ме слушат.

В това занимание прекарах още няколко часа, но така и не постигнах никакви резултати. Скелетите отказваха да реагират на външни дразнители, дори и когато реших да ги нападна. В резултат за сетен път се убедих, че магията не действа на мъртъвците, а и се лиших от единия благодарение на особените свойства на кукри. Най-накрая вбесено изритах единия от скелетите в задника, но той само се заклати от удара.

— Забавляваш ли се?

Обърнах се и видях Велхеор, удобно разположен на моя клон.

— А-ха. Избивам бедните скелети за кеф. Така да се каже, удовлетворявам жаждата си за насилие.

— Колко мило — усмихна се вампирът. — А има ли напредък с неживите?

— Не се поддават на дресировка — въздъхнах аз. — Стоят като статуи, на нищо не реагират.

— Много лошо. Събирачът на кръв ще мине недалеч оттук след около час. Имай предвид, че ако не накараш скелетите да се размърдат, ще трябва ти самия да отвличаш вниманието на вампира.

Като се имат предвид способностите на вампирите и проблемите ми със създаването на заклинания, нищо добро не ме чакаше…

„Така. Мисли, мисли! — мислено се стегнах аз. — Какви други варианти може да има? Те на нищо не реагират, само стоят като пънове. Не можах да сканирам артефакта — или нямам подходящите способности, или по-вероятно, подходящите знания. Какво ми оставаше? Оставаше ми да… да се възползвам от това, което вече знам! Там на гробището мъртъвците упорито следваха създалия ги артефакт, а следователно най-вероятно ще тръгнат и след мен, ако отдалеча черепа достатъчно далеч.“

Решавайки да проверя догадката си, аз се отдалечих на известно разстояние от скелетите и те наистина тръгнаха след мен. За да съм сигурен, аз дори избягах извън полезрението им, но мъртъвците ме намериха без никакъв проблем.

— Добре, Велхеор, ето плана — закарваме скелетите на пътя, после ти с черепа в пазвата заобикаляш покрай идващия по пътя събирач на кръв така, че скелетите да минат покрай него. Едва ли вампирът ще стои и само ще гледа скитащи по пътя немъртви.

— Но скелетите няма да го нападнат? — уточни вампирът.

— Предполагам, че не — признах аз. — Но… я чакай да проверя нещо…

Изведнъж ми дойде на ум една много интересна идея. Скелетите можеха и да не нападат, но нищо не ми пречеше да създам такава илюзия. Ако опитам да ги накича със заклинания, които ще се задействат при приближаването на вампира? Разбира се, мъртъвците с лекота поглъщаха насочените към тях заклинания, но ако, да речем, Огнената топка просто виси до него в незавършен вид… Защо да не опитам?

Бързо нахвърлих заклинанието, прикрепих го към един от скелетите и започнах да наблюдавам за резултата. Заклинанието не се разпадна, но енергията постепенно напускаше сплитането. И това беше логично, нали мъртъвците изсмукваха енергия от околното пространство, за да поддържат съществуването си. Но това ставаше достатъчно бавно, за да оцелее заклинанието десетина минути. Така че прекарах остатъка от времето си да въоръжавам скелетите с атакуващи заклинания. Това се оказа не толкова просто, защото моите способности частично бяха намалели и аз обърквах заклинание след заклинание.

— Да! — изпуфтях доволно и избърсах потта от челото си. — Сега към всеки от скелетите са прикрепени атакуващи заклинания. Ще се активират по моя команда и ще атакуват вампира. В останалото плана не се променя.

— Прекрасно, но по-добре направи така, че да нападнат фургона с кръвта. Това много по-бързо и сигурно ще разяри вампира.

— Няма проблем — съгласих се аз.

— А докато той се разправя с неживите, аз ще открадна арестанта. Той е завързан с въже към фургона и върви зад него, това ми дава големи шансове да изчезна незабелязано.

— Тогава да тръгваме.

И ние заедно със скелетите тръгнахме към пътя, по който би трябвало да мине събирача на кръв. Малко със закъснение си помислих, че на пътя на скелетите може да се окаже не само вампирът, а и жители на градчето. Как ли ще реагират, като срещнат неживите? Със сигурност нямаше да са щастливи.

Велхеор изчезна във вечерния сумрак, за да разузнае, и скоро се върна с добри новини — както се и очакваше, събирачът идваше към нас.

— Чудесно — въздъхнах с облекчение и му подадох артефакта. — Значи действаме по плана? Аз ще активирам заклинанията дистанционно и докато той се разправя със скелетите, ти ще отмъкнеш пленника.

Вампирът кимна:

— Да, и още щом той започне да се занимава със скелетите, бягай оттам възможно най-бързо. След това се срещаме на гробището. Ще намериш ли пътя в тъмното?

— Няма да се загубя — отвърнах кратко.

Вземайки артефакта, Велхеор отново изчезна, а на мен ми остана само да последвам безшумно крачещите по пътя скелети.

Действие 6

Единственото, за което си мислех, докато вървях зад скелетите, беше какво да правя, ако вампирът реши да ме подгони. Нещо ми подсказваше, че бягам доста по-бавно от Висш вампир, а и в бойните качества определено отстъпвах. Завесата-невидимка също едва ли щеше да помогне, поне така каза Велхеор. Така че какво ми оставаше? Да вдигна ръце и да му дам да ме хване или, което беше по-вероятно, да ме убие? Ама че решение! Въпреки широко разпространената приказка „Език мой — враг мой“, щеше да се наложи да заговоря вампира и евентуално да го убедя, че просто си минавам оттук. И когато вече не е толкова бдителен, да опитам да се справя с него.

Далеч отпред се мярна фургонът на вампира. Свих навътре в храстите и продължих успоредно на пътя да следвам скелетите. Оставаше да се надявам, че отличния слух на вампирите е силно преувеличен и той няма да ме чуе от десетина крачки.

Когато скелетите се доближиха на достатъчно разстояние до фургона, аз активирах първите бойни заклинания. Към фургона полетяха Огнени топки и Въздушни юмруци. По-точно две топки и един юмрук. Всъщност топките трябваше да бъдат три, но едно от заклинанията, както все по-често се случваше в последно време, се скапа.

Вампирът се издигна във въздуха и с лекота отби първата Огнена топка, а след това отклони настрани и втората. Всичко това той направи с добре познатия ми кукри. Изобщо не бях предполагал, че може да се използва по този начин. Я виж ти какво полезно нещо!

Скелетите продължиха да се движат, а аз задействах останалите заклинания. Към всеки нежив бях прикрепил по няколко неща, просто за всеки случай. Разбира се, вампирът отби всички заклинания, което още веднъж потвърждаваше думите на Велхеор — с него по-добре да не се сблъсквам в открит бой. Скачайки от колата, той мълниеносно се втурна към скелетите и се развъртя с кукри в ръка. И тогава един от скелетите със закъснение пусна още една Огнена топка, която мина покрай увлечения в схватката вампир и се вряза във фургона. Ударът от сравнително малката Огнена топка се оказа неочаквано силен и буквално проби дървената стена, разпръсквайки трески на няколко метра.

„Ох, дракон да го вземе! — ужасих се аз. — Толкова ли си глупав, да не можеш да спасиш скъпоценната си кръв, а?“

Бързо отстъпих навътре в храстите и като внимавах да не вдигам шум, започнах много бавно да се отдалечавам от пътя. Оставаше да се надявам, че вампирът няма да ме усети или в краен случай ще подгони Велхеор. Нещо ми подсказваше, че дори и със загубени способности и с пленник на рамото той имаше далеч по-добри шансове за бягство.

След известно време най-накрая се убедих, че вампирът не се кани да ме преследва. Ако наистина смяташе да го прави, аз не бих успял да отида толкова далеч. Значи можех да се отпусна малко и спокойно да се върна на гробището.

Както и очаквах, Велхеор беше стигнал до мястото на срещата преди мен. Намерих го седнал на вече познатия ми клон, докато пленникът лежеше в безсъзнание върху един от гробовете.

— Жив ли е? — попитах за всеки случай.

Велхеор скочи долу.

— Този човек ни трябва — напомни вампирът. — А как мина със събирача на кръв, преследва ли те?

— Не видя ли?

— Веднага след като скелетите започнаха атака, аз грабнах този човек и изчезнах — той ме погледна внимателно. — Какво се случи?

— Ами… ти явно надцени възможностите на този вампир от клана Миир. Той пропусна Огнената топка и фургонът доста пострада…

— Какво?! — изрева вампирът. — Осъзнаваш ли в каква опасност сме сега?!

— Спокойно, всичко е нормално, вампирът дори не тръгна след мен.

— Разбира се, че не е тръгнал! — раздразнено отвърна Велхеор. — По инструкция е задължен в никакъв случай да не се отдалечава от фургона, вече ти казах това. Но пък когато пристигне помощ, задължително ще организират хайка. По-добре да изчезваме оттук възможно най-бързо.

Ама че сме и ние, никога не е било всичко да мине без проблеми.

— Тогава да се махаме — погледнах към все още лежащия в безсъзнание човек. — А той?

— Удари си главата, докато тичах през гората. Така е по-добре, иначе глупакът сигурно щеше да вика и да се дърпа. Щеше да се наложи да му го избивам от главата и да си разваляме отношенията…

Съдейки по тона на вампира, нашият предполагаем водач едва ли си беше ударил главата случайно.

Велхеор подхвана мъжа, метна го на рамо и ми махна с ръка:

— Да бягаме. Не изоставай.

Малко по-късно разбрах, че да изпълня тази команда нямаше да е никак лесно — вампирът бягаше вече час със скорост, която можех да поддържам не повече от десетина минути. И то въпреки тежестта на рамото му. Аз издържах половин час само от инат, но след това постепенно започнах да изоставам. Велхеор принудително забави, адаптирайки се към моето темпо, като не забравяше да ме „ободрява“ с язвителни забележки:

— Дали да не те метна и теб на рамо? Дори баба ми бяга по-бързо!

— А… тя… още жива ли е? — едва изрекох.

— Че какво да й е. Старата дама и мен ме надживее. Ти не говори, а с краката работи.

И аз съвестно работих с тях до момента, когато те окончателно отказаха. Дори се затрудних да определя колко часа минаха, преди да се препъна и да полетя към земята. Тъкмо бягахме през поле, засято с някаква пшеница. Разоравайки с нос земята, аз застинах, неспособен да помръдна дори малкия си пръст.

— Ей, раничко ти е да почиваш — веднага се чу отгоре ми гласът на Велхеор.

— Не мога да мръдна.

— Защо си такъв слабичък, а?

С усилие се изправих на лакът:

— Между другото, нали се канехме да купим коне от това село.

— Не ги обичам аз тези същества. А и без тях е много по-весело.

— Да, веселя се до припадък — изсумтях аз. — Между другото, на косъм съм да припадна.

— Убеди ме — изведнъж усетих как се вдигам във въздуха. — Скоро ще стигнем до едно от моите убежища, там никой няма да ни намери. Ще починем малко и после ще навлезем в земите на сеонците.

Ще бъда честен — нищо приятно нямаше в пътуването на рамото на вампира. Не само че лежах на твърдото, костеливо рамо, но и периодично нещо ме удряше по ръцете, краката и главата. Явно Велхеор отново бягаше през гората…

— Вни-ма-тел-но — с усилие изрекох аз, преди отново да ударя главата си и за кратко да загубя съзнание.

Събудих се от това, че паднах болезнено по гръб на нещо твърдо.

— Ох! — известих вампира за възмущението си и веднага получих слаб, но много болезнен удар в ребрата.

— Ставай. Виж го ти, ще се отпуска.

Надигнах се от пода, огледах се и с изненада установих, че Велхеор ни беше домъкнал в някаква пещера. Тя изглеждаше доста обитаема — по стените бяха закачени кожи и килими, имаше някакви мебели и дори хранителни запаси, с които вече се занимаваше спасения от нас човек. Съдейки по апетита му, лесно можех да остана без вечеря… или закуска. В зависимост от това колко време Велхеор ни беше мъкнал на раменете си.

— Дълго ли бягахме? — попитах аз, протягайки схванатото си тяло.

— Ние? — насмешливо попита Велхеор. — Аз бягах повече от десет часа. А ти… издържа около три часа, после легна. И защо й е на моята племенница такова сукалче?

В момента нямах сили дори да се ядосвам, споря или обидя.

Пренебрегнах поредната нападка на вампира и мълчаливо се отправих към масата с храна.

— Мирон — представи се мъжа, за миг откъсвайки се от пилешкото бутче.

— Зак — казах аз и грабнах от масата първото, което ми попадна.

Мъжът кимна към Велхеор:

— И теб ли е отвлякъл?

— Не, аз съм с него доброволно. И между другото, не сме те отвлякли, а спасили.

— Тоест мога да си тръгна? — уточни Мирон.

— Разбира се — уверих го аз. — Но първо ще трябва да ни помогнеш.

— Е, значи все пак не съм свободен — обобщи мъжът. — И какво искате от мен?

Нещо не виждах да прелива от благодарност.

— Трябва да стигнем до главния замък на клана Сеон — обади се Велхеор.

— Ъ-ъ… откъде знаеш, че ни трябва точно главния замък? — попитах изненадано.

— Прецених посоката по твоята карта — поясни Велхеор, размахвайки пред носа ми сгънати листи хартия, и отново се обърна към Мирон — Като ти гледам татуировката, ти си оттам и със сигурност знаеш как да минем през цялата им земя без да ни хванат.

— Че знам, знам — съгласи се мъжът. — Но никога няма да тръгна да помагам на вампири.

— Ще ти се наложи да ни помогнеш — показа своята запазена усмивка вампирът. — В противен случай ще счупя жалкия ти врат.

— Не ме е страх от смъртта — уверено срещна погледа му мъжът.

Велхеор с мълниеносно движение го сграбчи за гърлото и го вдигна от земята:

— А от болката? Страхуваш ли се от болката?

— Ти си най-обикновен вампир. Убиец! — гневно излая Мирон. — За теб хората са просто животни!

Вампирът стегна хватката си:

— Как ме нарече?!

— Убиец! — изхриптя мъжът.

— Не, преди това!

— Ъ-ъ… — заекна Мирон. — Ами… обикновен вампир.

— Никога — умишлено бавно каза Велхеор, разтърсвайки мъжа в такт с думите си, — никога не смей да ме наричаш обикновен. Кажи го отново, и ще те убивам в продължение на седмици!

— Като че ли имаме толкова много време — промърморих под носа си.

Мирон не можеше да ме чуе, затова пък вампирът притежаваше много по-остър слух, но въпреки това игнорира забележката ми.

— Така, нека да се успокоим — казах бързо и буквално увиснах на ръката на Велхеор. Той неохотно пусна Мирон, без да сваля от него погледа си. — Виж, Мирон, вампирът просто ме съпровожда. В действителност аз имам нужда от помощ.

— И какво може да е забравил в земите на Бойния клан един човек от Империята?

— Как разбра, че съм от Империята? — изненадах се аз.

— Повярвай ми, лесно е — увери ме Мирон. — По акцента, по надутите маниери.

— Какви маниери?! — бях изумен. — Няма нищо подобно!

Велхеор ме плесна леко по врата:

— Всъщност той е прав.

— Ама сте и вие — махнах с ръка. — Мирон, всичко е много просто. Един сеонец ме ухапа и сега спешно трябва да го намеря и да го убия, за да не се превърна във вампир.

— Да убиеш вампир? — повтори мъжът. — С това трябваше да започнеш! Разбира се, че ще ви помогна!

Благодарение на нашия водач ние наистина успяхме без проблем да прекосим земите на бойния клан. Вдъхновен от моята история за отмъщение, Мирон не си и помисляше да бяга и старателно изпълняваше задачата си. Предвижвахме се по най-тайните пътечки. Толкова тайни, че едва ли можеха да се нарекат пътечки. И за кой ли път вече пътят ни отне много повече време, отколкото очаквах — цели три дни! През цялото това време не спирах да наблюдавам черепа, който продължаваше старателно да изсмуква енергия от околното пространство. По моя преценка за тези няколко дни той беше натрупал енергия за малка армия неживи. Може би точно тях щеше да ни се наложи да използваме, за да се доберем до ухапалия ме вампир. Въпреки че все още не бях измислил как да ги накарам да ме слушат, но така или иначе тълпа скелети би могла да отвлече вниманието на обитателите на замъка поне за известно време.

По време на пътуването аз постоянно общувах с Мирон и все повече се изумявах от странното му отношение към вампирите. От една страна, той ги мразеше като цяло и поотделно, а от друга — патриотично считаше, че в земите на вампирите условията за живот са много по-добри, отколкото в Империята. Глупости, разбира се, но Мирон искрено вярваше в това.

И най-накрая в далечината се показа главният замък на клана Сеон. Оказа се няколко пъти по-голям от замъка на Велхеор. Вярно, че изглеждаше не много естетично, сякаш беше построен набързо — недодялан и без особени архитектурни забележителности. Дори по развалините на замъка на Велхеор се виждаше, че някога е можел да се похвали с наистина добра архитектура, а тук… огромна, глупава каменна купчина.

— И трябва да отидем там? — ужасих се аз. — Колко вампири живеят вътре?

Стояхме на хълма, възхищавайки се на открилата се гледка, и чакахме Мирон да ни настигне. Все пак физическата подготовка на обикновения човек значително отстъпваше дори на моята.

Велхеор сви рамене:

— Стотици. За твое щастие, недалеч от замъка има чудесно гробище. Между другото — не без гордост добави вампирът, — аз имам немалък принос за запълването му навремето.

— А защо… ви е… гробище? — с интерес попита задъхващия се Мирон и спря до нас.

— Да си подготвим гробове — усмихна се Велхеор. — Сам разбираш, че задачата пред нас е много опасна и не се знае какво може да се случи. Мисля, че се сещам за малка сграда съвсем близо до гробището, нещо като къщурка — ще се настаним в нея. Мирон, ти бил ли си там?

— Предпочитам да заобикалям гробището.

— Добре, ще се ориентираме на място.

Велхеор се оказа прав. Когато се спуснахме от хълма и излязохме от постепенно разреждащата се гора, в края й забелязахме малко гробище. Е, не точно малко… Сега всичко сравнявах с Великото гробище, а на неговия фон дори няколко хиляди гроба, меко казано, не впечатляваха. Втората добра новина бяха данните от следящото устройство — на листа хартия редом до стрелката се появи и точното разстояние до целта. Всичко показваше, че ухапалият ме вампир се намираше именно в този замък. От една страна, разбира се, трябваше да се радвам, че най-накрая го намерих, но от друга… по-добре да бяхме го срещнали някъде в открито поле, това значително щеше да облекчи задачата ни.

Велхеор тръгна да разузнае постройката до гробището и скоро се върна с още една добра новина — къщичката беше празна. Но го каза с такъв тон, че още дълго оглеждах околността в търсене на скрития труп на местния пазач. Но или скриването на труп в гробището не беше трудна задача, или Велхеор наистина не беше убил никого… във всеки случай, труп не открих. А и отвътре къщата не изглеждаше много уютно — запусната, всичко покрито с прах, навсякъде висяха плътни паяжини.

— Наистина, едва ли някой е живял тук — признах аз и кихнах.

— Разбира се, нали ти казах — Велхеор ме погледна подозрително. — Или не ми вярваш?

— Малко — признах аз.

— Ей! — обиди се вампирът. — Ако бях убил пазача, щях да ти кажа, а и дори щях подробно да опиша целия процес.

— Пфу — намръщи се Мирон, незнайно дали от думите Велхеор или от праха и мръсотията. — Отивам в Сеонит и ще се опитам да възстановя старите контакти. Ясно ви е, че в Сеон така лесно не се влиза, но знам ли, току виж някой от хората може да знае тайна вратичка. Със сигурност местните ще ви помогнат, ако им кажа, че искате да убиете обитател на замъка.

Главният замък на бойния клан се наричаше съвсем логично — Сеон, а района около замъка, обитаван от хора — Сеонит. При това замъкът беше малко на разстояние от човешките домове, може би защото вампирите искаха да живеят по-далеч от хората, а може би и обратното.

— Вземи нещо за ядене — помолих аз. — Толкова съм гладен, че скоро наистина мога да мина на кръв.

— Добре, ще измисля нещо — обеща Мирон. — Но нали знаеш, че в земите на вампирите здравият човек може да получи пари и храна без никакви проблеми. Просто намаляш живота си с няколко дни в замяна на добро хапване. Кой ти ги брои?

Той изчезна преди да измисля подходящ отговор. Затова пък ми напомни, че се канех подробно да разпитам Велхеор за създалата се ситуация в земите на вампирите. Странни бяха отношенията на местните хора към вампирите — или ги уважаваха, или ги мразеха…

— Всичко е много просто — усмихна се вампирът. — Хората са идиоти, но не са глупави. Ние им създаваме отлични икономически условия и им осигуряваме спокоен живот. В нашите земи няма бедност, глад, кражби, грабежи и нападения от вампири.

— Да бе, направо раят на земята — ухилих се аз.

— Рай за тези, които не се стремят към нищо — поправи ме вампирът. — В замяна на кръвта ние снабдяваме хората с достатъчно количество пари и стоки, така че да не се нуждаят от нищо. Между другото, Зак, тук никой не заключва вратите си нощем.

— А какво там за идиоти говореше?

— Ние създадохме комфортни условия за живот, но за всичко трябва да се плаща. А никой не обича да плаща.

— Особено когато трябва да плаща с години живот — изсумтях аз. — Нали вие сте дълголетниците, за нас всеки ден е от значение.

— Ами тогава защо не искаш да станеш нисш вампир? — насмешливо попита Велхеор. — Те също живеят много по-дълго от хората.

— Не, благодаря — намръщих се аз. — Да пия кръв за дълголетие? Благодаря.

— На теб би ти харесало — увери ме Велхеор. — За вампирите вкусът на кръвта е като вино. Тръпчиво, сладко, кисело-сладко… различно. И всеки човек има специфичен привкус.

С всяка дума гласът му звучеше все по-замечтано.

— Ъ-ъ… а ти отдавна ли не си пил кръв? — попитах предпазливо.

— В замъка се напих до насита — успокои ме Велхеор. — Освен това кръвта на нисшите вампири е вредна за нас, а ти вече не си съвсем човек. В никакъв случай не бих пил тази гадост.

Е, тук вече ме успокои.

— Между другото, поне според мен, няма какво да си блъскаш главата с това — отбеляза вампирът. — По-добре мисли как да накараш мъртъвците да изпълняват командите ти. Дори да вдигнеш тълпа скелети и те да дойдат с нас до замъка, това изобщо няма да е достатъчно.

Да, по този проблем мислих през целия път. За съжаление не измислих нищо свястно. За кой ли път вече се изкушавах да прибягна незабелязано до услугите на Великата библиотека, но Велхеор винаги се навърташе наблизо, а засега нямах намерение да свалям пред него всичките си карти. Освен това се опасявах, че мога да заваря в библиотеката някой от приятелите си, а тогава въпросите и разправиите бяха неизбежни.

— Работя по въпроса — отвърнах раздразнено.

— Ами работи, работи — потупа ме по рамото вампирът. — Аз ще отида да се поразходя, да проверя дали някой не ни преследва.

Въпреки всички уверения на Велхеор, че след неочаквано успешната атака над събирача на кръв ще ни преследват едва ли не до самата Лита, така и никой не се появи. Или наистина се бяхме отървали от тях, или просто никой нямаше намерение да ни преследва. Въпреки това Велхеор постоянно ни юркаше напред и старателно премахваше всички следи. Мисля, че за вампир, преживял няколко хиляди години и надживял стотици врагове, манията за преследване беше нещо като сериозен защитен механизъм.

„Колко добре се нарежда всичко! — зарадвах се аз. — За първи път от цялото пътуване спираме в нормална къща. И сега, докато спътниците ми отсъстват, аз спокойно мога да надзърна в библиотеката. Важното е да не се сблъскам с някой от приятелите си.“

Едва Велхеор се скри зад вратата и аз пъхнах ключа в ключалката, завъртях го и внимателно дръпнах дръжката. Преди вратата се отваряше навън, но опитът вече ме беше научил, че при използване на ключа всичко може да се промени. Внимателно надникнах зад вратата и след като се уверих, че това наистина е библиотеката, пристъпих вътре.

Застинах и се ослушах.

Никой.

„Може би ми провървя — помислих с облекчение. — Дано само Велес да си е на мястото, че без него няма да се оправя тук.“

„Аз съм тук.“

Бях отвикнал от мислената реч и подскочих от изненада, като едва не забравих да придържам вратата. Ако тя се затвореше, едва ли щях да успея да се върна в земята на вампирите. Трябваше да се подсигуря, като подпрях вратата с търкалящо се на земята парче дърво.

„Пазителю?“

„Да, само че вече е друг. Аз съм, Велес.“

„А къде отиде предишния?“

„Отиде си. Както каза самият той, тръгна към светлината, за да продължи веригата от прераждания. Мисля, че това е религията на неговия свят.“

„И ти вече свикна тук, както виждам.“

„Не е това думата. Жалко само, че все още не съм се научил да се свързвам с каталозите без продължителна подготовка. За мен тези ваши медитации и прочие са новост. Налага се дълго да се настройвам, подготвям, после да намеря търсената книга, да изляза от медитация и да я прочета. И така, докато не намеря нужната информация.“

„Главното е, че сега можеш да я намериш, останалото ще дойде с опита.“

„Самата истина. А ти какво правиш тук? Мислех, че с Велхеор тръгнахте към земите на вампирите.“

„Така е. И точно сега ми трябва помощ, за да се справя с един артефакт. Значи ние тук минахме през Великото гробище и намерихме полезна вещ — вдига мъртъвците от гробовете и им дава определени магически способности. Само дето по никакъв начин не мога да разбера как да ги накарам да ме слушат.“

„Уау. Само ти можеш да задаваш подобни въпроси. Колко бързо ти трябва отговора?“

„А веднага не може ли?“

„Не-е. Дай ми поне няколко часа и подробно описание на артефакта.“

„Ще опитам — въздъхнах аз. — Артефактът изглежда като човешки череп, в червен цвят и с червено сияние. Той поглъща енергия буквално отвсякъде, и след това я изразходва за създаване на неживи. Това е всичко.“

„Всеобхватно. Ще се постарая да направя всичко възможно.“

„Добре. Ще ти бъда много благодарен. Без твоята помощ ще трябва ние двамата с Велхеор да атакуваме замъка на вампирите от бойния клан. И ме терзаят смътни съмнения за благоприятния изход на това начинание.“

„А няма ли друг начин? Например да опитате да преговаряте?“

„Да се договориш с тях, няма начин. Ти просто не казвай на никого, че съм идвал. Няма нужда пак да притеснявам приятелите си. Между другото, какво става при тях? Стил събуди ли се?“

„Честно казано, бях толкова погълнат от изучаването на библиотеката, че изобщо не се интересувах от вашите работи. Твоите приятели последните няколко дни не са идвали, сигурно са заети.“

„О, няма значение. Ще се опитам да се върна за отговор след няколко часа, много разчитам на теб“ — казах, по-точно помислих аз на прощаване и излязох от библиотеката.

За мое щастие Велхеор още не беше се върнал. Не ми се и мислеше какво щеше да стане, ако беше преминал през същата врата, която използвах за вход към библиотеката. Но, разбира се, нищо подобно не се случи.

„Така. Мирон явно ще отсъства още няколко часа — започнах да си мисля. — Докато уреди всичко, докато намери нужните хора, докато събере информация. А и Велхеор с неговата мания за преследване няма да се успокои, докато не обиколи навсякъде и не проучи всеки камък. Може би трябваше да остана в библиотеката и да поработя заедно с Велес? Не, само щях да му преча. Е, добре, щом имам свободно време, винаги мога да го оползотворя.“

И за кой ли път през последните дни аз взех черепа, седнах на пода и започнах да медитирам. Но още щом поех дълбоко дъх, веднага се закашлях от праха.

„Трябва да се обвия с Въздушен щит да филтрира въздуха, че тук е направо отвратително“ — помислих си и се заех със създаването на заклинанието. Оп-па… не се получи…

Странно, но изглежда, че за последните няколко дни моите способности бяха значително отслабнали, сега дори най-прост щит не можех да създам от първия път. Как с Велхеор щяхме да се доберем до ухапалия ме вампир, щом вече и на Занаята не можехме да разчитаме. А дори и да се доберяхме, това съвсем не значеше, че щяхме да се справим, щом дори само за спасяването на Мирон трябваше да измисляме толкова сложен план.

На третия път все пак успях да завърша заклинанието, но настроението ми вече напълно се беше развалило, както и всякакво желание да се занимавам с медитация и артефакта. В крайна сметка се облегнах на стената и реших малко да подремна в очакване завръщането на Велхеор или Мирон.

Странно, но сънувах кръв. Река от кръв. Лееше се в огромно дефиле, блъскаше се в скалите и се отдръпваше на големи кипящи вълни. Чувствах топлината й и дори сякаш усещах вкуса й…

Не усещах тялото си и не разбирах какво става. Защо ли ми се присънваше всичко това. Но пък със сигурност знаех, че това е СЪНЯТ, истинският специален сън. Обикновено подобни сънища даваха отговори на конкретни мои въпроси или поне насока за по-нататъшните ми действия. Но тук всичко беше твърде неопределено.

За какво беше всичко това?

В шума на вълните долових думи:

— Кръв… кръв… кръв — отговорът на всички въпроси…

Събуди ме звукът на затръшващата се входна врата. Сънят изчезна, оставяйки след себе си чувство за някакво важно, но недовършено откритие. Рязко отворих очи и скочих на крака, инстинктивно посягайки към кукри. Колко бързо се променяха навиците — преди няколко седмици първо бих започнал да създавам заклинания, а сега веднага посегнах за ножа. За щастие, това беше просто Мирон. Той буквално се изтърколи в къщата, целият разрошен и нацапан с кал, сякаш бягаше от преследвачи.

— Беда!

— Какво?!

— Хванаха Велхеор!

— Кой?!

Мирон рухна на стола, протегна крака и въздъхна с облекчение:

— Едва успях да дойда. Тъкмо се връщах от Сеонит, когато чух шум от падащи дървета. Приближих се внимателно и успях да видя края на битката — три вампира тъкмо вързваха твоя приятел. По-точно двама, тъй като третият се търкаляше на земята. Като гледах повалените дървета и разораната земя, битката между тях е била много сериозна.

Е, очевидно на тази тройка й беше провървяло. Ако Велхеор не беше загубил способностите си, би ги заровил и тримата в земята. Дори и в това състояние явно е успял да окаже сериозна съпротива.

— Трябва да го спасим — изпъшках аз. — Но си нямам и идея как може да го направим.

— Ти си Майстор, нали така? А те са само трима.

— Аз не съм Майстор, а само ученик — поправих го аз. — А и не всеки майстор може да се справи дори с един Висш вампир, а тук те са трима… Добре, да тичаме, там ще видим — реших аз.

Мирон бързо ме поведе през гората до мястото на схватката.

— Да, наистина всичко е обърнато с главата надолу — признах аз.

Гледайки разораната земя и падналите дървета, аз неволно почувствах уважение към Велхеор. Да направи всичко това без използване на Изкуството, практически с голи ръце…

— И как ще ги намерим сега?

Прекрачих едно паднало дърво и видях в листата парче от черно облекло. Не знам на кого принадлежеше, на Велхеор или на нападналите го вампири, но търсещото заклинание имаше за какво да се хване.

— Лесно.

На третия опит търсещото заклинание все пак пусна от пръстите ми видима само за мен тънка червена нишка, която тръгна през гората, криволичейки между дърветата. В заклинанието беше вмъкната система за определяне разстоянието до целта, но единствената й визуализация беше промяната на нишката от едва видимо розово до ярко червено. Сега нишката изглеждаше достатъчно ярка, но постепенно започна да става все по-бледа.

— Върви с мен, скоро ще ги настигнем. Освен ако вампирите не поддържат същата скорост като Велхеор, разбира се.

— Малко вероятно е — увери ме Мирон. — В края на краищата са пострадали в боя. Единият още там лежеше на земята в безсъзнание, а може и да е бил мъртъв.

О, да, бях забравил. Значи в най-добрия случай ще се изправя само пред два вампира. Или все пак пред три?

— Но тялото го няма — казах аз. — Излиза, че е тръгнал с другите двама? Или са го носили?

Така че колко бяха? Всъщност, като си спомня думите на Велхеор, че дори с един не мога да се справя, какво значение имаше?

След около пет минути се натъкнахме на тялото на вампира.

— Изглежда, че Велхеор все пак е убил един от тях.

Предпазливо се приближих до тялото, държейки кукри в готовност.

— Да, наистина е мъртъв — признах след проверката. — Странно само, че не е станал на пепел, качулката му е разкъсана.

— Ти и такива прости неща ли не знаеш? — изуми се Мирон. — Вампир, убит от кукри, не става на пепел. Не знам защо, но е така.

„Но това е страхотно!“ — зарадвах се аз. Ако успеем, ще получим още един боец или, в краен случай, ще използваме съживения вампир като отвличаща маневра. Как само да накарам черепа по-бързо да вдигне този труп?

Измъкнах черепа от колана и го поставих върху тялото на вампира.

— Какво е това? — попита любопитно Мирон. — Забелязах, те често го държиш в ръцете си по време на пътуването, но все забравях да попитам.

— Череп — отвърнах кратко, не исках да навлизам в подробности.

— Наистина ли? — усмихна се мъжът. — Не бях забелязал. И защо ти е?

— Ще се опитам да съживя този вампир, така че да ни помогне.

— Уау! — възторжено възкликна Мирон. — А той ще те слуша ли?

Хмм… много правилен въпрос. Но имах една идейка как да накарам този череп да изпълнява заповедите ми. Най-вероятно последният ми сън беше свързан с превръщането ми в нисш вампир, но ако не беше, тогава можеше да бъде подсказка.

Измъкнах кукри, порязах внимателно китката си и капнах капка кръв на артефакта. Едва кръвта го докосна и черепът започна да вибрира и да потъмнява.

„Получи се! — зарадвах се аз, но веднага се стегнах: — И какво ще стане сега? Кой знае как това чудо ще реагира на кръвта… макар че до този момент сънищата, които всъщност не са сънища, ми носеха само полза.“

Черепът отначало почерня, а после придоби виолетово-червен оттенък и започна да изглежда още по-плашещо.

Вампирът отвори очи и се втренчи в нас с немигащи очи.

— Оживя! — извика Мирон, отскачайки настрани. — Мамка му, наистина оживя!

Внимателно взех в ръце почервенелия череп. Беше станал още по-топъл и като че ли дори беше започнал леко да пулсира.

Докато разглеждах променения артефакт, Мирон предпазливо се приближи до вампира и леко го срита.

— Зак, а защо само лежи?

— Радвай се, че не е скочил и не те е захапал за врата — усмихнах се аз. — А за това, как да го накарам да се движи, ще мисля сега.

Е, или поне ще се преструвам, че мисля. Вярно, че черепът реагираше по някакъв начин на кръвта, но какво ми даваше това?

— Нали знаеш, че с всяка минута Велхеор го водят или носят все по-далеч и по-далеч? — напомни Мирон.

— Да, знам! — отвърнах раздразнено и погледнах към търсещото заклинание. — Не ме разсейвай, и без това не мога да си събера мислите…

Да допуснем, че като използвах кръвта си, успях да настроя артефакта към себе си. Това беше най-логичната причина за промяна на цвета на черепа, а и единствената, която ми дойде наум. Така че сега нещо се е променило и може би артефактът вече ще изпълнява моите команди. Трябваше само да разбера как да ги давам.

— Времето изтича — нетърпеливо напомни Мирон.

— Какво си ме заръчкал? — избухнах аз. — Не мога просто да му кажа: „Стани!“

Вампирът скочи на крака толкова бързо, че дори да отскоча не успях.

— Леле, колко е послушен — ококори се Мирон.

Наистина ли беше толкова просто?

— Вдигни си дясната ръка — без особена увереност наредих аз и вампирът послушно изпълни заповедта.

— Накарай го да танцува — веднага предложи Мирон.

— Какви, дракон да ги вземе, танци?! Да хукваме по-бързо след вампирите! — подскочих аз и вече към неживия: — Следвай ни!

След първите няколко крачки се обърнах и като се уверих, че вампирът ни следва, хукнах с всички сили.

— Страхувам се, че ако тези вампири се движат със същата скорост като Велхеор, ние едва ли ще ги настигнем — тичайки, каза Мирон. — Да се надяваме, че приятелчето ти ще успее някак си да забави движението им.

— Да бе, ще запъне крака — измърморих аз. — Как да…

Странно, но когато продължихме напред, нишката започва да тъмнее. Изглежда вампирите се бяха отдалечили на известно разстояние, но след това по някаква причина бяха спрели.

— Май Велхеор наистина се съпротивлява — отбелязах аз. — Скоро ще ги настигнем, бъди внимателен.

— Ами, би ли ми дал нещо, например ножа си. Макар че и с него няма да направя нищо.

Сякаш аз ще мога. Дали с ножа, тоест с кукри, дали с бойни заклинания, създадени от третия път.

— Цялата ни надежда е в съживения вампир. Ще му заповядам да атакува похитителите и там вече ще видим.

— Тогава му дай ножа си — предложи Мирон.

Обърнах се да тичащия след нас мъртвец. Изглеждаше доста страховито — движеше се някак остро, рязко, но изненадващо бързо.

— Ще мине без ножа — реших аз и добавих шепнешком: — Така, вече се приближаваме, нека да се движим по-тихо.

— Виж кой го казва — също шепнешком отвърна Мирон.

Някъде напред се раздаде скърцане и грохот на падащи дървета.

Уау, усещах, че отпред боя беше в разгара си, освен ако вампирите не бяха решили да печелят от сеч, разбира се. Може би Велхеор вече не се нуждаеше от помощ и беше избил всички? Би било чудесно.

И тогава видях… не, по-скоро почувствах, че сме в опасност. Не знам как успях толкова бързо да реагирам, но сграбчих Мирон и отскочих встрани. Претърколихме се на земята, а наблизо с трясък рухна огромно дърво, погребвайки тичащия след нас мъртвец.

— Уф — изпъшка Мирон. — Каква… каква нечовешка реакция имаш…

Да знаеше колко неприятно звучеше това в моята ситуация.

Приклекнахме и се огледахме предпазливо, но звуците на битката вече се бях преместили по-навътре в гората. Изправих се и се приближих до падналото дърво. Изпод ствола се виждаха само краката на повторно починалия вампир.

— Ето че нашата армия я уцелиха — обобщи Мирон. — Добре е сплескан. Умря мъртвеца. За втори път вече.

— Дракон да го вземе — изсумтях аз. — Да вървим, вече са близо!

Да се ориентирам по търсещото заклинание нямаше смисъл — червената нишка описваше невероятни фигури през гората, повтаряйки движенията на вампирите. Явно доста бяха потичали между дърветата.

Оставаше ни само да следваме звуците на схватката до момента, когато най-накрая настигнахме вампирите на открито. Велхеор доста успешно отблъскваше двата вампира, използвайки само един кукри. Всъщност два кукри. Очевидно Велхеор все пак доста бе надценил възможностите на събирача на кръв и другите вампири или значително бе подценил своите умения. Той се въртеше като вихрушка, и макар с усилие, но все пак успешно се защитаваше от атаките на вампирите.

— Какво ще правим? — шепнешком попита Мирон.

Не казах нищо, само трескаво прехвърлях вариантите. Съдейки по видяното, Велхеор можеше да устои на атаките на вампирите, но нямаше никаква възможност за контраатака. Така че трябваше да опитам по някакъв начин да отклоня вниманието им поне за няколко секунди. Единственото, което ме притесняваше, беше да не се получи поредното фиаско със създаването на заклинанието. Вампирите със сигурност щяха да усетят използването на Занаята и втори шанс нямаше да имам. Ей, за какво изобщо си мислех? В края на краищата проблемът можеше да се реши много по-лесно.

Обърнах се към Мирон и се усмихнах:

— Чувал ли си някога за ловния дух?

— Какво?! Какво е този ловен дух?!

— Ще видиш — ухилих се аз.

Излизох на открито, стиснах кукри в ръка и със спокойни крачки се отправих към биещите се вампири:

— Ей, вие! Ако искате да останете живи, най-добре незабавно се предайте!

Реакцията на моя вик беше светкавична. Единият от вампирите с едва забележимо движение на ръката хвърли към мен някаква странна топка енергия. Аз паднах по гръб като камък, пропускайки я над себе си, и отново скочих на крака:

— Последно предупреждение!

„Всичко, което трябва да направя, е да привлека вниманието им — успокоявах се аз. — Няма да успеят да ме нападнат сериозно.“

Един от вампирите се отдръпна от Велхеор и се устреми към мен, войнствено размахвайки кукри. И отново се оставих на интуицията и като по чудо успях да избегна едва различимия удар. От кукрито сякаш се отдели невидима вълна, прелетя край мен и сряза още един вековен ствол. Поне разбрах как точно вампирите бяха повалили всички тези дървета.

Отлично съзнавах, че в открита схватка нямах никакъв шанс, така че бързо започнах да сплитам щит и Въздушни щмруци. Щитът би трябвало да ме защити поне от първия удар на вампира, а юмруците — да ми помогнат да се справя с него. И, разбира се, всичко се обърка — щит така и не създадох, но няколко юмрука все пак успях. Вампирът вече беше толкова близо до мен, че Въздушните юмруци се стовариха върху него почти от упор. Отхвърлиха го на няколко метра, но той дори не загуби равновесие и отново се втурна към мен. Блокирах удара на кукрито му със своя, но вампира се оказа толкова силен, че просто изби ножа от ръката ми. Все така мълчаливо той замахна с ясното намерение да отреже главата ми, но в този момент от гърдите му се показа друг нож.

Вампирът рухна по лице на земята.

Ох, колко навреме Велхеор хвърли един от своите кукри. В противен случай вампирът просто щеше да ми отреже главата.

„Трябва да действам бързо!“ — веднага се взех в ръце. Можеше и да помогна на Велхеор. Нещо ми подсказваше, че той и сам щеше да се справи, но по-добре да се подсигуря. А и щеше да ми е приятно всеки път да напомням на най-кървавия вампир на хилядолетието, че съм спасил живота му.

Извадих черепа от чантата, сложих го върху гърдите на убития вампир и заповядах:

— Стани.

Вампирът се изправи неестествено рязко, като оловен войник. Признавам, че не очаквах артефактът да заработи практически мигновено, нали за скелетите му трябваше известно време.

— Хвани приятелчето си!

Някак си не можах да кажа „убий“.

Останалият жив вампир продължаваше да атакува Велхеор. Когато съживеният от мен мъртвец се приближи към него, той дори не усети опасността. Сигурно дори се зарадва, че е дошла помощ. И в същият момент мъртвецът го сграбчи отзад с една ръка, а с другата опря до шията му кукри.

— По-добре не мърдай — извиках на вампира. — Иначе твоят приятел ще ти отреже главата!

— Най-накрая! — изрева ядосано Велхеор и уморено пусна на земята кукрито. — Къде се бави досега?! Зави ми се свят да тичам из гората с тези.

— Ъ-ъ… кой, аз? Дойдох ти на помощ при първа възможност, щом не можа да се справиш сам. Дотича Мирон и вика, хванаха Велхеор…

Мирон тъкмо излезе от гората и се присъедини към нас, кимайки в знак на съгласие.

— Хванали, да бе, иска им се — изфуча Велхеор и пристъпи към хванатия вампир. — Е, гадино, при мен ще умираш в продължение на месеци, не, години! Ще подходя към теб сериозно! Всяка костица…

Вампирът подскочи с всички сили, сякаш беше получил тежък удар, и рязко се наведе напред. Кукрито в ръцете на мъртвеца с неочаквана лекота премина през плътта и преряза врата му. На земята се търкулна отрязаната глава.

— Какво беше това? — подскочи Мирон.

— Ами, той направи нещо умно и реши да не попада жив в ръцете ми — сви рамене Велхеор.

Почесах се недоумяващо по врата:

— Но защо?! Нима вампирите толкова се страхуват от мъчения?

— Виждаш ли, във всяка работа си има любители и професионалисти…

— И в изтезанията ти, разбира се, си професионалист? — логично предположих аз.

— Не — каза за голяма моя изненада вампирът. — Аз съм легенда. Всички съвременни учебници за изтезания са написани въз основа на моите изследвания. И имай предвид, че да причиниш болка на Висш вампир е много по-сложно, отколкото на обикновените хора.

— Тогава по-добре да не те ядосвам — подсвирна Мирон, но без особен страх в гласа си.

Мисля, че той по принцип си беше малко чалнат в главата и просто не знаеше що за чувство е това.

Аз бързо, макар и далеч не с първото заклинание, изкопах с помощта на магията два гроба и погребах вампирите, а после се отправихме по обратния път. Тогава Велхеор ни разказа какво всъщност му се беше случило.

— Както се и опасявах, те са ни преследвали от самия Кра-Атов — започва той разказа си.

— А защо тогава не са ни атакували? — зададох аз логичния въпрос.

— Искали са да разберат накъде сме тръгнали. И през ум не им е минало, че сме нападнали бирника само за да отвлечем някакъв си човек. Нападението с използване на неживи им се е сторило много необичайно. Естествено, бирникът веднага заподозрял някакъв заговор, извикал няколко приятелчета и се втурнал да ни преследва.

— Излиза, че за тях не е било никакъв проблем да ни настигнат?

— Разбира се — недоволно потвърди вампирът. — С такъв забавящ баласт като вас двамата. Е, след няколко дни триото се отпуснали, спрели да вземат предпазни мерки и така попаднах на тях. За съжаление, отначало никой от тях не ме разпозна. В противен случай щяха трижди да премислят, преди да ми се нахвърлят. А после, когато им се представих и дори обещах да се справя с тях и без използване на Изкуството, те така се изплашиха, че продължиха боя с удвоени сили.

О, да, нали Велхеор беше жива легенда. Една от неговите заплашителни фрази беше достатъчна вампирът да се самоубие! Не мислех, че такова нещо изобщо е възможно. Тоест аз, разбира се, се страхувах много, но явно не дотолкова, за да се самоубия от страх.

— Направо ме е срам — с едва доловима насмешка каза Мирон. — Имате толкова много проблеми заради мен.

Определено тук, в земята на вампирите, дори и при хората характерите бяха кошмарни и арогантни до невъзможност.

— Няма нищо, ще се реваншираш — ухили се Велхеор. — С кръв.

— А-ха, като се върне кравичката в обора — изобщо не се стресна Мирон. — А защо толкова време бягахте из гората?

— Продължителната битка щеше да издаде моите проблеми — той направи гримаса — със способностите. Така че трябваше светкавично да се справя с единия, а с другите двама да си потичам на воля из гората.

— Но нали каза, че в това състояние не би се справил с Висш вампир в двубой един срещу един.

— Не бих могъл — съгласи се Велхеор. — Само че това не бяха пълноценни Висши. Очевидно Итания има проблеми с кадрите, след като използва младок за бирник на кръв. Затова си успял да попилееш фургона с мизерната си Огнена топка.

— Защо да е мизерна?

— Мизерна и немощна — изсумтя вампирът. — Гледам, че с мъртъвците се справяш по-добре, отколкото със Занаята. Ще се преквалифицирваш ли?

Между другото, не лош вариант. Ако нещо се объркаше и аз безвъзвратно загубех способността си към Занаята, то поне това щеше да ми остане. Също и възможността да изучавам талантите на нисшите вампири.

— Че как иначе — казах решително. — Аз съм гений.

— А-ха — не тръгна да спори Велхеор. — Надявам се, че твоята гениалност ще стигне, за да измислиш план за проникване в замъка?

— Едва ли — признах съкрушено.

— Затова пък моята стига — обади се Мирон. — Поговорих с някои хора и те могат да ни покажат най-безопасния път към замъка.

— Чудесно — зарадвах се аз.

— Но това все още не ви гарантира проникването. Там винаги има сериозна охрана.

Ухилих се доволно:

— Нищо, имаме си отвличаща маневра.

Действие 7

На сутринта се изсипа истински порой. Не онзи весел дъждец, придружен от ярко слънце и весели писъци на деца. И не внимателно разчетен локален дъжд, предизвикан от Майстор за поливане на градинката или по прищявка на някой жител на столицата. Не. Това беше истински, естествен порой.

Толкова беше странно. След като бях прекарал целия си живот в столицата, с внимателно управляван климат и време, нагодено към желанията на хората, за първи път виждах истинска стихия. По тъмното небе се носеха оловносиви облаци, разнасяха се страховити тътнежи и пробягваха редки, но невероятно ярки светкавици.

Стоях под навеса на къщичката, предназначена за пазача на местното гробище, и се наслаждавах на бушуващата природна стихия.

— Защо си станал? — попита Велхеор, който както винаги се появи напълно безшумно до мен.

— Наслаждавам се — отговорих честно. — Такъв силен порой започва, че изобщо не ми се иска да излизам на открито.

— О, да, ти си отгледан под похлупак — в старателно построен и контролиран свят. Но да не си посмял да използваш заклинание за защита от дъжда, веднага ще ни засекат. Ще крачиш през калта, ще се мокриш и миришеш като нас.

— Сякаш не знам — измърморих аз и веднага спрях да изграждам наполовина сплетения Въздушен щит. — Пропит съм до мозъка на костите си с любимия ти ловен дух. Доволен ли си?

— Щастлив — изсумтя вампирът. — Да вървим, очакват ни велики дела. Днес ние двамата ще превземем с щурм замъка на сеонците.

Зад гърбовете ни Мирон хълцна от изненада:

— С щурм? А какво стана с тайното проникване?

— Спокойно, ти вече свърши своята част от работата — преведе ни през земите на сеонците — обърнах се аз към водача. — По-нататък ще продължим сами с малко по-друга… компания, и тя ще осъществи нападението, а в това време ние тихо ще се промъкнем в замъка.

Пристъпих навън и посочих малката горичка в близост до селището:

— Погледни ето там.

— Какво е това? — изненадано прошепна Мирон.

— Това е нашата армия.

В утринния сумрак между дърветата се виждаха многобройни силуети на скелети. Артефактът определено се беше постарал — беше действал цяла нощ, за да ги вдигне всичките. Мисля, че бяха стотици, вероятно към петстотин.

— Красота-а — измърка Велхеор, заставайки до мен. — Бойни качества, разбира се, нямат никакви. Но при липса на друго… Може би ще успеят да отклонят местните поне за малко, за да успеем да се промъкнем вътре.

— Ей, не подценявай моите скелети — обидих се аз. — Ще повоюват малко и ще им покажат на всички къде зимуват раците!

— Я виж как заговори — насмешливо каза вампирът. — А доскоро не можеше да ги понасяш.

В някои отношения вампирът, разбира се, беше прав — тези същества не можеха да внушат нищи друго освен отвращение и ужас. Но когато си прекарал толкова много време в изучаване на артефакта, а след това си дресирал мъртъвците като домашни кученца, неволно започваш да се отнасяш с тях малко по-различно.

— Е, последен напън? — Велхеор потри ръце. — Вмъкваме се в замъка, хващаме ухапалия те вампир, ти го убиваш…

— Аз да го убия? — облещих се аз.

— А кой друг — изсумтя вампирът. — Или си мислеше, че аз ще ти решавам проблемите? Не-е. Ако ти дори за себе си не можеш да се погрижиш, тогава по-добре изобщо не приближавай до Алиса.

Пак това негово изнудване. С такива темпове скоро ще направи от мен свой приемник. Ще получа някаква банално-кръвожадна титла от рода на „най-злобното копеле на месеца“ само за да мога да поканя Алиса на среща. При това изобщо не беше сигурно, че тя ще се съгласи и цялата тази работа щеше да си струва усилията.

— Ей, и аз ще дойда! — Мирон дишаше развълнувано. — Не бих пропуснал такова зрелище!

— С нас няма да дойдеш — отвърнах спокойно аз. — Само ще ни пречиш. Но атаката на скелетите може да я гледаш отстрани.

— Разбирам — тъжно се съгласи Мирон. — Добре тогава, желая ти късмет, дай им да се разберат на тези вампири. А аз ще ви почакам тук… ако нещо…

— Не ти го препоръчвам — обади се Велхеор. — След нападението сеонците със сигурност ще претърсят всичко наоколо, ще намерят това място, а след това и теб. Така че най-добре бягай по-далеч оттук и се скрий в някое от човешките селища.

Мирон се замисли за момент, след това кимна и ми протегна ръка:

— Тогава сбогом.

Стиснах здраво ръката му и напомних:

— Не забравяй, ако всичко мине добре и ние оцелеем, с радост ще те посрещна в Крайдол или Лита. Сигурен съм, че такъв хитрец като теб и без наша помощ ще стигне дотам.

След това се разделихме. Той пое по неговия си път, а ние — по своя. Не знам какво го чакаше Мирон, но нашата пътека ни водеше право към убийството на ухапалия ме вампир. И честно казано, все още не бях сигурен, че съм готов за това.

— Значи все пак реши да насочиш неживите към Сеон — за кой ли път вече замърмори Велхеор, когато тръгнахме към замъка в компанията на мъртъвците. — Ако нападнат хората, това ще предизвика много по-голяма паника и вампирите веднага ще се втурнат да защитават своята собственост, а замъкът ще се окаже на практика празен.

— Не искам да пострадат невинни хора. А паниката сред вампирите и така ще бъде достатъчна — отговорих уверено. — Не всеки ден те атакуват пълчища от мъртъвци.

— Ами всъщност нещо подобно се случва понякога в моите земи и както може би забеляза, ние често наемаме сеонци като бодигардове и пазачи. Така че те много добре знаят как да се справят с неживи и вероятно ще изпитат само лека изненада, поне със сигурност няма да изпаднат в паника.

Обсъждахме този въпрос далеч не за първи път, но за щастие аз винаги отстоявах своята гледна точка.

— Важното е мъртъвците да им отклонят вниманието поне за малко.

— Повярвай ми, неживите изобщо не са им достойни противници — увери ме Велхеор и след кратка пауза добави: — Но може да се позабавляват малко. Хайде, раздавай команди на твоите мъртъвци. Замъкът е все по-близо, време е да се разделим с тях. И между другото, ти сигурен ли си, че ще те слушат? Вярно, видях те вчера как експериментира с вампирите, но такава тълпа…

— В нищо не съм сигурен — признах аз. — Странно ми е да чуя подобен въпрос от теб, ти все за твоя ловен дух обичаш да говориш.

— Не бъркай ловния дух с идиотизма — заяви вампирът, с което ме хвърли в леко недоумение.

Така и не намерих подходящ отговор, затова свалих черепа от колана и започнах подробно да описвам следващите стъпки на мъртъвците. На глас. Въпреки че според единодушното ни мнение с Велхеор артефактът би трябвало отлично да разбира и мислените заповеди, аз не бях сигурен, че ще мога толкова ясно да формулирам и предам мисленото послание.

„Насочете се към замъка на сеонците. Атакувайте всеки изпречил се на пътя ви вампир, не закачайте хора, в боя използвайте всички налични умения и средства.“

Съдейки по всичко, самият артефакт беше вложил в неживите определени умения, а на някои — и магически способности. Така че за вампирите предстоеше една много интересна сутрин…

— Вървете — заповядах аз, когато приключих с програмирането на неживите.

Те бавно се насочиха право към замъка, а на нас с Велхеор ни предстоеше да го заобиколим, за да се срещнем от другата му страна с приятелите на Мирон. Според плана, повечето от вампирите би трябвало да се струпат на стената, за да отблъснат атаката на неживите, което значително щеше да облекчи задачата ни.

— Имаме около двадесет минути, преди мъртъвците да се дотътрят до замъка — казах на вампира, когато вече бягахме с прилична скорост по посока на Сеон. — Ще ги забележат още на подхода, така че…

— По-добре млъкни и почни да бягаш с нормална скорост — прекъсна ме вампирът. — Че така ще ни надмине дори скелета на еднокракото куче, вдигнато с остатъците от енергия.

Дори да бях тренирал бягане в продължение на десет години, подготовката пак нямаше да ми стигне да бягам наравно с Велхеор. А еднокракия скелет, споменат от вампира, и на един крак се изхитряваше да подскача достатъчно чевръсто, така че изобщо не изоставаше от основната група мъртъвци.

На подхода към замъка ние забавихме темпото и започнахме да се придвижваме с максимална предпазливост. Въпреки че нямаше особена нужда от това — по думите на Мирон сеонците се отнасяха напълно равнодушно към защитата на външния периметър на замъка. Предполагам, че това се дължеше на особеностите на местната политика и спецификата на конфликтите между вампирите. А може би главния замък на бойния клан никой никога да не беше нападал. Не се бяха намерили такива самоубийци… досега.

Не сдържах любопитството си и зададох на Велхеор навеждащ въпрос.

— Точно така — потвърди подозренията ми вампирът. — Сериозни бойни действия мужду вампирските кланове не е имало от много векове. Незначителните сблъсъци и нападения не се броят. Затова замъците се охраняват само отвътре, а около селищата на хората патрулират ловци, така че никой да не избяга.

Изглежда Велхеор дори песни можеше да пее по време на бягане, и при това дъхът му дори нямаше да се накъса.

— Така, тук някъде трябва да е.

Въпреки всички приказки за безхаберието на вампирите, срещата с хората на Мирон беше уговорена на известно разстояние от замъка, в малко дере.

Там ни чакаха водачите, или по-скоро водачът — момче на около петнайсет години.

— Сериозни приятели има Мирон — отбеляза Велхеор. — Опасни. Ей, келеш, ти какво, да не се каниш да ни помагаш?

Момчето в спретнати дрехи подсмръкна и погледна изпод вежди вампира:

— Ами значи… аз, да…

— И как по-точно?

— Ами това… — и той безцеремонно избърса носа си с ръкав. — Знам една дупка в стената. Вампирите не обичат строителството, извикаха майстори от Сеонит, но докато започнат работа, докато домъкнат материали…

Мислех, че ще минаваме през нещо като подземен тунел, но и действителността се оказа също не лоша. Като ще е дупка, дупка да е, важното беше да влезем незабелязани в замъка.

— А ти кой си всъщност? — полюбопитствах аз. — Откъде знаеш за дупката в стената?

— Аз работя в замъка като куриер, а и там живея, в пристройката за хора в двора. Вчера ме изпратиха в Сеонит, за да предам заповедта на майсторите.

Аха, значи все пак в Сеон живееха хора.

— Добре, хайде води ни — нареди Велхеор.

— А вие наистина ли искате да убиете вампир? — невярващо попита момчвто.

— Разбира се — увери го Велхеор. — Ние сме добри вампири, които искат да убият злия вампир.

— Ей! — веднага се възмутих аз.

— Да, да, един вампир, а другият след пет минути вампир — поправи се той. — Така доволен ли си?

— Много повече! — отвърнах раздразнено. — Да вървим вече, скоро ще започне атаката на мъртъвците.

— Мъртъвци? — подскочи момчето. — Уау, а може ли да погледам?!

— Не — Велхеор го перна леко зад врата. — Води ни в замъка, малък. Правото на любопитство трябва да си го заслужиш.

Момчето явно смяташе да отвърне нещо рязко, но поглеждайки Велхеор, промени решението си. Странно, но той ни поведе към замъка съвсем открито, което за пореден път доказваше безхаберието на вампирите от бойния клан. Изглежда нямаха навик да наблюдават района около замъка. Не се стърпях и попитах момчето.

— Шегувате ли се? Охраната не обръща внимание на това, което става извън стените на замъка. Ако някой избяга от селото, стражите и прочие доносници ще докладват незабавно, за което ще им платят добре, едва тогава сеонците бързо ще организират издирване.

Момчето явно се почувства по-уверено и започна да ни залива с приказки, без изобщо да мисли за някаква потайност:

— А и кой нормален човек сам ще влезе в светая светих на вампирите? Макар да припечелвам там като куриер, ако ме заловят, ще мога да се защитя…

Веднага съжалих, че започнах този разговор.

— Стига, затваряй си устата и действай с краката.

Момчето се нацупи и сякаш нарочно започна да се препъва.

— Ей, дребния — Велхеор го тупна по рамото с такава сила, че момчето едва не изхвърча в близкия храст. — Ако се озовем достатъчно бързо в замъка, ще можеш да видиш началото на атаката на мъртъвците.

— Във вътрешната част на замъка спокойно може да се минава над стената, по висящ мост! — зарадва се момчето.

И така забърза, че дори на Велхеор му се наложи да ускори.

Стигнахме до замъка и тръгнахме покрай стената на една от кулите, където се намираше и дупката. Хлапакът се засили да влезе първи, но Велхеор го издърпа.

— Не се пъхай пред батко си — вампирът произнесе странните думи и изчезна в дупката с проблеснала за миг доволна усмивка.

О, не, пак този негов ловен дух… Докоснах джоба с картата. Надявах се да не забрави защо сме дошли в замъка.

Последвахме го. Вече виждах доста по-добре в тъмното, което значително облекчаваше живота ми, но пък не ме радваше особено. Времето до края на трансформацията ми намаляше все повече и повече.

Дупката водеше до неголямо помещение, прилепено до кулата — нещо като склад или сервизна стая. Проверих стрелката на картата и се уверих, че сега следваше да попаднем във вътрешността на замъка. Освен ако, разбира се, момчето не лъжеше само за да види атаката на мъртъвците. Като цяло беше логично да изчакаме началото на атаката и едва тогава да се вмъкваме през стената — така вероятността да попаднем пред очите на сеонците значително намаляваше. Но мисля, че и самия Велхеор не искаше да пропусне такова епично зрелище.

Велхеор надникна навън, огледа се и каза:

— Ха! Изнервени са!

Гърбът на вампира ми пречеше да видя каквото и да е, но не чувах никакви признаци на изнервеност — нито крясъци, нито ругатни, нито дори звуци от бързи крачки. Явно вампирите нервничеха малко по-различно от нормалните хора.

— Изглежда всички са се качили по стените. Мъртъвците приближават.

Като спомена стените, зачудих се как ли скелетите ще ги преодолеят? Тези с магически сили можеха да прелетят над тях, но другите? Едва ли останалите мъртъвци щяха да успеят да разбият портата и да си проправят път навътре.

— Ще се качим на стената от противоположната страна — нареди Велхеор. — Така ще привличаме по-малко внимание.

— Добре — съгласих се аз, макар че вампирът едва ли се интересуваше от мнението ми. — А горе ще проверя по картата накъде трябва да отидем.

За щастие, по пътя към стената така и не срещнахме никого. Изглежда сеонците изобщо не бяха чували за понятието безопасност. Но качвайки се горе, ние едва не се сблъскахме в няколко вампира — те бързаха към противоположната страна на замъка, точно към мястото, където се приближаваше армията неживи. Силуетите на още няколко вампира се виждаха по покривите на кулите. При цялото си желание не можех да видя израженията на лицата им, но ако съдех от позите им, не ставаше дума за паника, а по-скоро за нещо като леко любопитство — прекалено спокойно стояха, сякаш просто са излезли да подишат малко свеж въздух.

— Облечени сме като местните и минаваме за свои, така че може да не се крием, само дребния нека да не се навира много пред очите им, за да няма излишни въпроси — каза с тих глас Велхеор. — Хайде сега да видим как ще се развият нещата.

Изправихме се и със спокойна походка тръгнахме по стената. Няколко пъти покрай нас притичаха вампири, но дори не ни погледнаха, явно наистина ни приемаха за свои.

— Отлично — доволно потри ръце Велхеор. — Ще хванем всичко от самото начало.

Всъщност от този участък на стената вече се виждаше цялото ми кокалено войнство. Мъртъвците приближаваха замъка като обикновена тълпа. Сред обикновените скелети се открояваха светещите силуети на неживите магове и, за моя немалка изненада, многобройни обсадни стълби. Не знам как се бяха сетили за такова нещо, но фактът си оставаше факт — мъртъвците добре се бяха подготвили за обсадата.

— Леле, колко са много — хлъцна момчето. — Та те ще превземат целия замък!

„Да, наистина са нелоша армия“ — с известна гордост си помислих аз. Все пак всички тези мъртъвци ги бях вдигнал единствено аз. При това само за няколко дни. А ако поработя сериозно с този артефакт, ще мога да събера цял легион от скелети и да ги насоча към Халифата! Така, стига съм се разсейвал…

— Глупости — изсумтя Велхеор. — Всеки от живеещите в замъка вампири без усилие ще избие по стотина от тези глупави същества. Много се надявам мъртъвците да ги разсеят поне за половин час. И всъщност защо изобщо си бърборя с теб? Я бягай оттук, по-нататък сами ще се оправим.

— Ами заповядайте — изсумтя момчето. — Ще погледам от кулата как ще свърши всичко. — И той неочаквано ни се изплези. — Пожелавам ви да оцелеете.

Когато момчето се скри зад една от кулите, аз се обърнах към Велхеор:

— Ще тръгваме ли?

— Почакай малко, твоят вампир сигурно и той ще излезе да погледа и да вземе участие във веселбата. Така че сега ще наблюдаваме спокойно, ще си получим зрелището, и едва след това ще тръгнем по работа.

И ние съвсем открито се приближихме до атакуваната стена, за да наблюдаваме случващото се „от първия ред“. Признавам, че и на мен самият ми беше интересно да видя как ще се развият събитията по-нататък. А те се развиваха доста предсказуемо — скелетите стигнаха до стените на замъка и започнаха обсада по всички правила на военното изкуство. Поне така каза Велхеор, аз не бях много на ти с тези правила. Скелетите-магьосници започнаха да обсипват стените с Огнени топки и други подобни, докато в същото време редовите скелети домъкваха стълбите.

Вампирите без излишно суетене заеха местата си по стените — отблъскваха атакуващите заклинания с помощта на Изкуството и трошаха със своите кукри подпрените стълби. Между другото, стълбите бяха направени от кости и завършваха с ръце, които много добре се закрепваха към ръба на крепостната стена. Цялата атака се провеждаше практически в пълна тишина — единствено вампирите си подхвърляха кратки фрази, скелетите просто нямаха с какво да говорят или викат.

— Това е смешно — разочаровано каза Велхеор. — А аз си мислех, че ще бъде… някак по-зрелищно, знам ли… Мъртъвците дори не могат да ги затруднят сериозно. Само виж — сеонците правят каквото си искат.

— Да, явно надцених силите на мъртъвците, ти беше прав — бях принуден да призная.

— Дори и аз ги надцених — Велхеор обърна гръб на обсаждащите замъка скелети и се огледа. — Е, какво пък, накъде отиваме?

Аз още веднъж проверих на картата.

— Ето там по онзи преход — посочих към моста, намиращ се в непосредствена близост до сблъсъка с неживите. — Да отидем в замъка, там пак ще проверим на картата.

— Ей, момчета, вие накъде?! — неочаквано се разнесе силен глас. — По-добре ни помогнете!

Към нас тичаше вампир, стиснал кукри. Съдейки по висящата встрани ръка, той беше получил рана по време на битката с неживите, тоест скелетите се оказаха не толкова безобидни.

— Остави ни на мира — махна с ръка Велхеор и се отправи към прехода. — И без теб си имаме достатъчно работа.

— Какво говориш?! — изуми се вампирът. — Там тези същества са безброй, изтласкват ни. Чудно откъде ли изобщо се появиха?!

„Ама че лепка“ — помислих си раздразнено.

— Махни ми се от главата — изсумтя Велхеор. — Какви сте такива, с обикновени неживи да не можете да се справите? Спокойният живот ви е изнежил, а?

— Хей, човече, кой си ти всъщност? — внезапно стана предпазлив вампирът. — Нещо не си те спомням. Нов ли си?

— Нов, чисто нов… — Велхеор се обърна и тръгна към вампира, сякаш възнамеряваше да го потупа по рамото, но вместо това изведнъж заби в гърдите му кукри. — А по-точно добре забравен стар. Отпуснали сте се тук без мен — никаква охрана, нулева боеспособност… боен клан, скапаняци…

— Какво правиш? — подскочих аз. — Нямахме намерение да привличаме внимание!

— Да, нещо се поразгорещих малко — призна вампирът и с небрежен жест хвърли трупа от стената. — Да вървим, а?

— Да върв-ъ… — заекнах аз, поглеждайки зад гърба на Велхеор. — Виж!

Към нас тичаха няколко вампира.

— Забелязаха ни — констатира вампирът.

— Поразгорещил се бил — изсумтях ядосано и извадих кукри от ножницата. — Какво ще правим сега?

— Ще се бием, какво друго.

И ние наистина се подготвихме за решителна битка. Напипах черепа в пояса си, надявайки се с негова помощ да призова мъртъвците на помощ, но тогава един от вампирите извика към нас:

— Какво стоите, извикайте помощ! Без Висши няма да се справим!

Ние с Велхеор се спогледахме.

— Както кажеш — бързо отвърна Велхеор, скривайки кукри обратно под плаща. — Да вървим да ги извикаме…

Вампирите изтичаха покрай нас, а ние бавно тръгнахме след тях.

— За какво говорят? — попитах озадачено.

— Не разбра ли? — ухили се вампирът. — За защита на замъка са изпратили само млади вампири. А всички Висши са продължили да се занимават с техните си работи. Явно затова мъртъвците бяха толкова успешни в действията си.

— И какво ни дава това?

— Ами нищо. Видяхме достатъчно вече, време е да действаме.

Едва след като влязохме по един от преходите във вътрешността на замъка, аз със закъснение разбрах, че картата не указва височината. Тоест откраднатият амулет можеше да се намира на всеки от етажите. А за това, че ухапалият ме вампир можеше просто да го е загубил или подарил на някой, се опитвах дори да не мисля.

Ние с бавна, спокойна походка вървяхме по коридорите, като периодично проверявахме по картата. Няколко пъти се разминавахме с местни вампири, но очевидно ни приемаха за свои, поздравяваха ни и се интересуваха какво се случва навън.

Скоро стрелката на картата ни доведе до заключена врата.

— Ще разбиваме ли? — предложи Велхеор.

— Мислех, че се опитваме да не вдигаме шум — напомних аз. — Ще действаме по-просто. — Почуках на вратата: — Има ли някой вкъщи?

Признавам, че очаквах нещо от рода, че вратата няма да се отвори или че ще я отвори непознат вампир, дори тайно се надявах още първия път да попадна на търсения вампир. Но реалността надмина всичките ми очаквания — вратата се отвори от ритник и аз едва успях да отскоча настрана. Отворилият вратата вампир ме блъсна в рамото и спокойно продължи по коридора. Изненадан от неочакваната грубост, аз предпазливо надникнах през вратата и видях…

— Това трапезария ли е или какво? — попитах втрещено.

Приличното по размери помещение беше пълно с маси, а в далечния ъгъл имаше най-обикновен бар с множество дървени бъчви. От няколкото десетки маси бяха заети поне половината, и цветът на течността в чашите на събралите се тук вампири точно показваше какво се съхраняваше в бъчвите. Но мен повече ме интересуваха лицата се събралите се тук сеонци — търсех ухапалият ме вампир. За съжаление, оттук не можех да разгледам всички.

— Аха — доволно потвърди Велхеор. — Много подходящо, аз сякаш изведнъж огладнях.

— Тогава да вървим.

Бързо влязох в трапезарията, така че да не привличам много внимание. Велхеор веднага се отправи към бара за едно питие, а аз седнах на най-близката маса и продължих да се оглеждам.

Изпивайки едната чаша още по пътя, Велхеор седна до мен и протегна втората:

— Искаш ли?

И без да дочака отговор, я изпразни.

— Е, както искаш. Чудесна кръв. Дали да не ударя още няколко чаши?

— Виж какво, сега нямаме време за закуски — намръщих се аз, приключвайки с огледа. — Вампирът го няма тук, да разгледаме по-нататък.

Напуснахме трапезарията и продължихме търсенето. За щастие, аз вече бях измислил как да решим проблема с определянето на етажа, на който е амулетът. Трябваше само да завъртя картата вертикално и стрелката веднага посочи нагоре, като дори изписа точното разстояние. Преценяйки височината на тавана, аз бързо определих на кой стаж трябва да се качим и ние се отправихме към стълбите.

Малко по-късно отново се оказахме пред врата.

— Пак ли ще чукаме? — прозя се Велхеор.

— Разбира се.

— Ама че си дървен.

Хванах дръжката на висящия на пояса ми нож и почуках. Вратата се отвори почти веднага след почукването и пред мен застана търсения вампир.

— Ти! — зловещо изхриптях аз.

— Да — не тръгна да спори вампирът. — А ти кой си?

От този неочакван въпрос аз направо замръзнах безмълвен. Затова пък Велхеор изобщо не се смути — отмести ме настрани, допря кукри до гърлото на вампира и го избута обратно в стаята. Влязох след вампирите, като затворих вратата след себе си.

— Искаш ли да ти освежа паметта? — ухили се Велхеор. — Може би с лек болезнен шок, възникнал следствие откъсване на крайници?

Вампирът удивено гледаше допрения до гърлото му нож, явно опитвайки се да осъзнае случващото се.

— Знаеш ли кой съм аз? Заплашваш ме, и то в Сеон?

Велхеор се ухили и с бърз удар на кукри отсече дясната ръка на вампира от китката.

— А-а! — извика вампирът и продължи вика на болка неочаквано спокоен: — А-ах, да, помня те, ти и още няколко човека тогава ми попречихте да изпия момичето. Но какво правиш тук? По-скоро аз трябва да те търся, за да си отмъстя.

„Той наистина е изненадан от появата ми!“ — помислих си озадачен. Въпреки че Велхеор ме предупреждаваше, че вампирът усеща приближаването на обърнат, изглежда тази гадинка нищо подобно не го безпокоеше. Аз преодолях толкова труден, пълен с опасности път, а той дори е забравил, че ме е ухапал!

Изпитах острото усещане, че спирам да разбирам какво се случва.

— Ти направи точно това — и ме ухапа, за да ме превърнеш в нисш вампир!

— Аз?! — истински се изненада вампирът. — Разбира се, аз съм доста отмъстителен, но тогава щях да си отмъстя на цялата ви компанийка, а не само на теб.

Логиката в думите му беше очевидна.

— Тук нещо не е наред. Вампирите нищо не забравят — напомни Велхеор. — По-конкретно, не забравят, освен ако сами не го пожелаят. Но кой би искал да забрави за извършено отмъщение?

Тоест вампирът ни лъжеше? Тогава беше страхотен актьор. Но защо му беше да го прави? Да не смята, че така ще избегне разплатата?

Възползвайки се от объркването ни, вампирът се опита да избяга, но веднага получи тежък удар в челюстта от Велхеор.

— Не ме ядосвай — спокойно помоли той и отново ме погледна: — Помниш ли онова момче — шатерския шпионин? На него също му бяха прочистили мозъка.

— Мислиш, че…

— Лесно е — потвърди Велхеор. — Макар че никога не съм чувал за изтрита памет на вампир. Разбира се, дори и Академията използва подобни методи, но те въздействат само на хората и не толкова деликатно обработват мозъка. По-скоро ужасно непохватно — в действителност просто изгарят парчета спомени, а често и цялата памет.

Да, с тази тяхна практика вече бях добре запознат.

— Значи смяташ, че някой е използвал този вампир?

— Много е вероятно — потвърди опасенията ми Велхеор. — Само не знам защо.

Мисля, че се досещах защо.

— Той ми открадна някои неща — признах аз. — Почакай…

Да питам вампира къде е дневникът на забравения Майстор и моят справочник беше безполезно. Затова пък можех с помощта на картата да намеря откраднатия си амулет — стрелката уверено сочеше към стоящия до стената шкаф.

Пъхнах картата обратно в джоба си и започнах да търся.

— Какво правиш? — озадачено попита нашия пленник.

Между другото, ако се съди по искрения интерес в гласа му, отсечената китка не му причиняваше особени неудобства.

— Търся си нещата — поясних аз, издърпвайки едно след друго чекмеджетата на шкафа.

Справочника, амулета и „пелената“ намерих в най-долното чекмедже под купчина разноцветни и, най-важното, чисти чорапи. Но дневникът на безименния Майстор го нямаше.

Едва взех в ръка справочника, когато по пръстите ми пробяга странен импулс и в главата ми прозвуча весел момчешки глас:

„Ако искаш да получиш обратно дневника на своя роднина, ела в Храма на Пазителите.“

Едва не изпуснах книгата от изненада.

Какво беше това? И какъв е този Храм на Пазителите? Малко ли са ми загадките, че сега и това. И защо детският глас нарече безименния собственик на дневника мой роднина?

— Намери ли каквото търсеше? — попита Велхеор, без да маха кукри от врата на заловения вампир.

— А, да — размахах книжката под носа на пленника. — Пак ли ще ни уверяваш, че не си спомняш за нападението?

— Аз… аз не знам, откъде се взе това! — по-скоро озадачено, отколкото уплашено, отвърна вампирът. — Макар сега да усещам, че моят знак е на теб… но нищо подобно не помня.

Най-тъжното беше, че му повярвах.

— Дори да е така, това не променя нищо — колкото може по-твърдо казах аз. — Трябва да спра процеса на преобръщане, което означава да те убия.

— Не е задължително да ме убиваш! — бързо заговори вампирът. — Мога да изпълня ритуал, разкъсващ връзката помежду ни, и преобръщането ти ще се прекъсне!

— Не говори глупости!

По принцип, пред лицето на смъртта и аз на негово място също щях да говоря, без да спирам.

— Кълна се, че е вярно! Може да попиташ спътника си!

Велхеор удари вампира по врата с такава сила, че главата му се отметна напред назад и той бавно се отпусна на пода.

— Писна ми — раздразнено каза Велхеор. — Не мислех, че бойният клан толкова се е изродил — дори не направи опит да се съпротивлява.

— Велхеор, той лъже ли? — настоятелно попитах аз.

Вампирът сви рамене:

— Не, не лъже. Но какво променя това?

— Как така „какво променя“? — подскочих аз. — Всичко! Означава, че мога и да не ставам убиец! Но във всички книги пише, че да се прекъсне връзката може само като се убие вампира, дори друидите говориха само за този начин.

— Твърде дълго би звучало: „… да убиеш вампира или да го принудиш да извърши ритуала за прекъсване на връзката“. Твоите предци не са обичали да навлизат в подробности, а друидите никога не са харесвали вампирите. Така че през вековете текста леко се е смалил.

Въздъхнах с облекчение:

— Значи може да го накараш да изпълни ритуала и да приключим?

— Съмнявам се — Велхеор поклати глава. — Твоето преобръщане е отишло твърде далеч, ритуалът има стопроцентов резултат само в началния стадий. Така че продължавай напред — убий го, нали затова дойдохме тук.

Стоях и гледах лежащия пред мен вампир.

„Но аз никога никого не съм убивал — неочаквано осъзнах аз. — Тоест имаше битки с тролове, ходещи мъртъвци, елементали, плъхове, но така… гледайки в очите човека… или вампира…“

— Не мога да го убия — казах тихо на Велхеор.

— Не разбирам — намръщи се вампирът.

— Никога никого не съм убивал…

В това време вампирът дойде в съзнание и започна да ни убеждава:

— Повярвайте ми, аз не съм направил нищо лошо! Ако искате да знаете, аз никога не съм обичал да ловувам! Огледайте се — занимавам се с история и сега не мога да напускам замъка. Но в бойния клан не те смятат за вампир, ако не направиш поне един набег в земите на хората. Аз нямаше да убия момичето, честно!

— Аха, само щеше да я превърнеш в нисш вампир — изсумтя Велхеор. — Лежи и не мърдай!

Дръпнах Велхеор настрана:

— Не мога да го убия…

Велхеор ме погледна замислено и без никаква причина ме удари силно в челюстта. Разбира се, аз изобщо не успях да реагирам, отстъпих назад и изтървах всичко, което държах в ръце.

— За какво?!

Пред очите ми танцуваха звезди, но успях да остана на крака.

— Ти си идиот! — неочаквано злобно ревна вампирът. — Всеки убиец, злодей и крадец си има история! Като дете родителите му са го били, връстниците му са го тормозели, нямал е какво да яде… И какво? Мислиш ли, че това е оправдание?!

Той подскочи към вампира, сграбчи го за косата и с едно късо движение на кукри му отсече главата.

— Не! — извиках със закъснение.

— Отмъщението е извършено — вече спокойно каза Велхеор и хвърли главата на вампира в краката ми. — Преобръщането е спряно, не стана убиец. Какво сега не ти харесва?

— Да, отмъщението е извършено — повторих машинално.

Заобиколих главата в широка дъга, механично вдигнах от пода справочника, амулета и вече безполезната „пелена“. Това просто, делнично убийство изглеждаше толкова ужасно, че буквално блокирах.

„Дракон да ме вземе, дори не знаех името му…“ — някак отвлечено си помислих.

— Слушай, а кога ще разбера тръгнал ли е процесът наобратно или не? Или това е дълъг процес, както и заразяването?

— Нищо подобно — увери ме вампирът. — Забрави ли, че аз значително забавих преобръщането? Така че обратният процес се извършва дори още по-бързо. Няколко часа са достатъчни. Сам ще го почувстваш и видиш.

— Надявам се — въздъхнах аз. — Поне способностите ми по-бързо да се върнат… и белега най-накрая да излекувам…

Велхеор погледна в коридора, но веднага затвори вратата:

— Имаме си гости.

— Толкова бързо?! — бях изумен. — Сигурен ли си, че са за нас, а не по свои си работи?

— Сигурен съм. Не си спомням говорил ли съм ти, че при вампирите има родствена връзка?

— Каза нещо такова — съгласих се аз.

— Така че сигурно този вампир има роднини в замъка и те веднага се усетили смъртта му.

Вратата се разтърси от силен удар и като по чудо остана на мястото си.

— Пътят за отстъпление е отрязан — каза Велхеор и погледна през прозореца. — Е, какво пък, радвай се, че ще умреш човек. Човек — това звучи гордо и така нататък. По-добре да умреш човек, отколкото да водиш мизерно съществуване като недоразвит вампир — нали така казваше?

— Не съм казал това — промърморих аз. — Ти сериозно ли се каниш да умираш?

— Разбира се — весело отговори вампирът. — Не се тревожи толкова, смъртта е нормално явление. Между другото, аз все още не знам какво ни очаква там, отвъд… това е любопитно…

Гледах към неуниващия вампир и изобщо не можах да повярвам, че наистина се кани да умира.

— Защо ме гледаш толкова учудено?

— Нещо не си на себе си — така лесно да се предаваш. А къде е ловният дух и прочие?

— Да, шегувам се — ухили се Велхеор. — Нека да помислим за резервен вариант, защото ако не измислиш нещо, тогава по-добре да умрем в битката. Сам разбираш, че те трябва да са прочели моите справочници по теория и практика на мъченията, и определено са натрупали доста въпроси…

Честно казано, просто не исках да разкривам на Велхеор плана си за връщане у дома и по възможност се надявах да минем без използване на Великата библиотека. Но след споменаването на изтезанията аз с лекота промених своите намерения.

— Спокойно — не знам на кого го казах, на него или все пак на себе си. — Няма да ни се наложи да си пробиваме път с бой.

Но преди да успея да отворя проход към Великата библиотека, вратата най-накрая беше избита. Тя рухна право върху мен и ако не беше щастливо поставената между пода и вратата мебел, всичко можеше да се окаже много неприятно. А така аз просто бях леко притиснат към пода и нямаше никакъв дискомфорт или чувство за тежест. Осъзнавайки, че започват сериозните проблеми, бързо бръкнах в чантата и докоснах черепа, като дадох кратка команда.

Над мен профучаха няколко вампира, които веднага атакуваха Велхеор. При това още двама останаха на входа да ми правят компания. Явно не се канеха да ме убиват веднага, просто безцеремонно ме измъкнаха изпод вратата и ме фиксираха в пространството, тоест завързаха ръцете зад гърба ми и ме обърнаха с лице към стената. При Велхеор нещата не бяха много по-различни.

— Този трябваше да го приспим, твърде енергично се съпротивляваше — след шум на кратка схватка се раздаде зад гърба ми.

Уау, трябваше им толкова малко време, за да хванат Велхеор? Сериозни момчета.

— Ей, ти, човека! — обърнаха ме и ме вдигнаха за яката като малко кученце. — Кои сте вие? И какво правите тук?

От тона, с който беше зададен въпроса, ми стана толкова неприятно, че незабавно формирах ясен отговор:

— Аз съм Зак, а той — Велхеор. Вмъкнахме се в замъка, за да убием този тук — аз внимателно посочих с пръст обезглавения труп на вампира.

— За какво?

— Лични сметки.

Огледах се и бързо прецених ситуацията — Велхеор лежеше на пода в безсъзнание, до него се търкаляше друг вампир с кукри в корема. Двама вампири охраняваха Велхеор и още двама говореха с мен.

„В голяма беда сме — мислех трескаво. — И всичко това, защото прекалено се отпуснахме. Можехме да убием вампира и веднага да се измъкнем през вратата. Минута, и щяхме да сме в Крайдол. Как може да съм такъв глупак?“

— Това наистина ли е Велхеор? — попита един от вампирите.

— Той е — увери го втория, вдигна Велхеор и го повлече към нас. — Видях го веднъж при боя с миирците. Ох, какъв звяр. Да го убием още сега, докато е в безсъзнание?

— Шегуваш ли се? Тихомълком да убием най-кървавия вампир на хилядолетието? — вдигна вежди очевидно главният сред тях. — Свидетели на това епохално събитие трябва да станат минимум всички жители на замъка. А този — той ме погледна изразително, — този може и сега…

Пръстите около врата ми бързо започнаха да се свиват.

— Помощ — изграчих с мъка.

Когато лежах под вратата, успях да използвам артефакта и да вдигна убития от нас вампир, давайки му проста заповед — да нападне вампирите при произнасяне на кодова дума. И именно нея казах сега.

Обезглавеното тяло се изви във въздуха, издърпа кукри от трупа и с един мълниеносен удар отсече ръката на държащия ме сеонец. Рухнах на пода и веднага се претърколих настрани, докато останалите вампири мигновено забравиха за мен и се втурнаха към мъртвеца.

Врата! Спешно ми трябваше врата! Само че просто нямаше да успея да довлача Велхеор в коридора… освен ако…

Извадих ключа, сложих го в ключалката на лежащата на пода врата и мислено се помолих:

— Дано да се получи…

Вдигайки тежката врата, аз с изненада и радост видях зад нея пода на библиотеката. Чувството беше сякаш двете помещения бяха застанали перпендикулярно едно на друго, защото рафтовете водеха някъде надолу.

„Само да не се пребия“ — помислих по инерция, макар и да не можех да си представя този процес.

Извадих ключа и хванах крака на лежащия неподвижно Велхеор, после бързо пропълзях под вратата и се свих в очакване на падането, но вместо това само болезнено ударих главата си в пода. В същото време вратата се затвори зад мен от самосебе си.

— Да! — извиках радостно, оставяйки ехото да обикаля из Великата библиотека. — Успяхме! Всъщност не, аз успях!

Действие 8

Лежах на пода, разперил ръце настрани, и гледах безкрайно далечния таван. Разбира се, не точно безкрайно далечен, но беше наистина много нависоко.

— Зак, това ти ли си?

Зад един от рафтовете надникна Велес. В ръцете си държеше огромна книга, на краката му гордо се белееха кожени чехли, а на раменете му беше наметнат червен хавлиен халат. Изглежда библиотекарят беше решил окончателно да се пресели тук.

— Аз съм, че кой друг. Забавих се малко в земите на вампирите.

— Нали обеща да се обадиш след няколко часа — с лек укор напомни Велес. — Вече мина почти цял ден. Помислих, че нещо ти се е случило…

— Случи се. Имахме някои проблеми там, така че трябваше да забавя връщането си.

— А сега всичко наред ли е? — полуутвърдително попита библиотекарят. — Виждам, че белегът ти е изчезнал.

— Наистина ли?! — попитах изненадано и веднага опипах бузата си.

Белегът наистина го нямаше.

— Странно, защо ли? — бях изненадан. — Няма значение, прекрасно е, макар и необяснимо… А, като казах за необяснимото — ти намери ли нещо за черепа?

— И още как! Много подробно описание на артефакта, и има една интересна подробност — той не е от нашия свят.

— Как така не е от нашия свят?

— Ами така. И едва ли някога ще разберем как се е озовал на Великото гробище. Между другото, каквото и да става, в никакъв случай кръвта ти не трябва да попада върху черепа.

Тук наистина изтръпнах:

— Ъ-ъ… и какво ще стане тогава?

— Ами ако се съди по това, което прочетох, черепът взема от човека най-ценното в замяна на способността да командва мъртвите.

— Най-ценното? И кое е то?

— За всеки е различно — сви рамене Велес. — Какво, ти да не го използва?

— Ами така се случи — смутих се аз, трескаво опитвайки се да разбера какво ми е най-ценното освен любимия ми собствен живот. Той поне все още си беше с мен.

— Това е много лошо — поклати глава библиотекарят. — Все още не съм превел целия текст, но нищо добро не чакай от този артефакт.

— Като стана дума за недобри неща — внезапно си спомних аз. — Потърси повече информация за Храма на Пазителите. Нямам представа какво е и къде е, само смътно чух за него.

— Ще потърся, разбира се — тук той най-накрая забеляза лежащия на пода на вампир: — Ей, какво е станало с Велхеор? Изобщо жив ли е?

— Жив е, жив — уверих го аз. — И между другото, трябва да го замъкна в къщата преди да се е събудил.

— Надяваш се да скриеш съществуването на библиотеката? А как ще обясниш пренасянето в Крайдол?

— Ще измисля нещо — махнах с ръка. — Използвал съм индивидуален телепорт за еднократна употреба, например… тоест два телепорта. Макар че те не действат на такива огромни разстояния… Добре де, все ще измисля нещо. Хайде първо да свърша работата, а после ще мина да видим какво не е наред с този череп.

Успях някак си да метна вампира на рамо, отворих пак вратата и погледнах в добре познатия ми коридор на Прокълнатата къща. Никой. Внимателно домъкнах Велхеор в стаята си и седнах на леглото да си почина малко, но не мина и минута и вампирът подскочи във въздуха, сграбчи ме за гърлото и ме вдигна от пода. След като се огледа, той рязко попита:

— Бързо казвай как се озовахме тук!

— Кхъ… — само това успях да кажа.

— От друга страна — започнах да размишлява на глас Велхеор, продължавайки да ме държи в протегнатата си ръка — ако ми кажеш всичко сега, то вече няма да е толкова интересно…

— Пусни ме! — с усилие изхриптях аз.

Пред очите ми вече започнаха да танцуват цветни петна, когато най-накрая вампирът ме пусна и аз паднах на пода.

— Или все пак да ти измъкна признание…

— О-ох — аз поех дългоочакваната глътка въздух и казах раздразнено: — Уточни се какво точно искаш все пак — да разказвам или не.

Вампирът радостно потри ръце:

— Не, не. Аз сам ще разбера. Толкова е възбуждащо — да разгадая сам мистерията… Не ме лишавай от това удоволствие.

— Никога — отговорих честно. — Да вървим и да зарадваме моите приятели, а?

— Нашите приятели — поправи ме Велхеор.

— Най-кървавият вампир на хилядолетието има приятели?

— Има, разбира се — вампирът се усмихна. — Но врагове няма. Живи поне няма.

Е, какво пък, в това можех да повярвам. Въпреки че, доколкото си спомнях, вампирът, убил жената на Келнмиир, все още ходеше по тази земя, но за него Велхеор явно не искаше да си спомня.

Ние напуснахме стаята и слязохме долу толкова тихо, че никой дори не забеляза появата ни — приятелите ми седяха на масата и тихо отпиваха као. За миг се почувствах така, сякаш седемте дни, прекарани в земята на вампирите, не ги е имало. Просто всичко това е било само един глупав кошмар…

— Зак! — Даркин ме забеляза първи. — Къде изчезна толкова време?!

Невил, Чез, Даркин и Стела… Нямаше ги само Наив, Алиса… и Стил. Интересно дали беше се оправил?

— Да, Зак, къде изчезна? — многозначително попита Чез, скачайки от масата. — И най-важното, как мина всичко?

— Какво „как мина“? — попита Даркин, прехвърляйки поглед от мен към Чез и обратно. — И къде ти е белегът?

— Всичко мина нормално — уверих Чез и вече на Даркин поясних: — Минах кратък курс на лечение. Както виждаш, вече всичко е наред. А при вас как е?

— Не добре… — тихо каза Невил.

Съдейки по тона и вида на Викерс старши, ставаше дума за наистина сериозни проблеми. А и той изглеждаше подозрително блед.

— Проблеми с Наив — каза Чез.

— При това сериозни — въздъхна Невил. — Велхеор, радвам се, че се върна. Ние наистина се нуждаем от твоята помощ…

— Кого да убия? — веднага се оживи Велхеор.

— Наив го ухапа вампир — игнорирайки въпроса му, каза Невил.

— Наистина ли?! — изненадах се аз.

Току-що се бяхме върнали от земята на вампирите, но изглежда щеше да се наложи да отидем още веднъж.

— И кой го ухапа?

— Започнал да се среща с онова момиче, което спасихме от вампира — отвърна Викерс старши. — Влюбеният глупак дори не забелязал, че се срещали само след залез слънце. Ухапването на сеонеца я превърнало в нисш вампир, но не посмяла да каже на ухажора си.

Ето къде е отивал онази нощ нашето Огнено момче! На среща! Кой би си помислил… Но колко неудачно си беше избрал приятелка… Впрочем това беше общ проблем за цялата ни петорка.

— Странно е да чуеш словосъчетанието „влюбен глупак“ от човека, който почти предизвика на дуел боен друид — отбеляза Чез. — Горкото момиче просто се е страхувало, че Наив няма да иска да се среща с нисш вампир, нали в Крайдол това е нещо много сериозно, нисшите са отритнати. Учуден съм, че родителите й още не са я изхвърлили от дома си. А тя съвсем случайно го ухапала, от неопитност, не могла да сдържи навреме инстинкта си — той ми намигна, — като цяло просто не се сдържала.

Така, значи при нея е отивал Наив, когато ние с Велхеор го хванахме да излиза от къщата онази нощ. Дори бях готов да допусна, че Наив се е отказал от вечеря, подлагайки се на някаква диета, за да се хареса повече на момичето, затова и не е взел сънотворното на Велхеор.

— Така, може ли все пак да се качим при моя брат?! — неочаквано нервно извика Невил.

— Да, разбира се — бързо отвърнах аз и, колкото и да беше странно, Велхеор не тръгна да спори с мен.

Няколко минути по-късно ние вече бяхме седнали до спящия Наив и търпеливо чакахме присъдата на Велхеор. Вампирът внимателно огледа Викерс младши, а след това затвори очи и започна да прокарва над него ръцете си.

— А къде е Алиса? — попитах шепнешком Чез. — И какво стана със Стил, дойде ли на себе си?

Признавам, че нямах търпение да й разкажа за съня си. Може би като разбере, че има вероятност Келнмиир да се върне, тя поне малко ще омекне.

— Колкото и да е странно, със Стил всичко е наред, с изключение на силното изтощение. Събуди се, като изобщо не си спомня събитията, настъпили след нападението на Академията. Така че вие с Алиса наистина успяхте да направите невъзможното. Между другото, Алиса точно сега разхожда нашия болен.

„Какво значи «разхожда»? — подозрително помислих аз. — Първо приятелска среща с Девлин, сега разходки със Стил. Ох, не ми харесва всичко това. Даже бих казал, че направо ме вбесява.“

— Може да не шептите — без да отваря очи, каза Велхеор. — На мен не ми пречите, а Наив и гръм няма да го събуди — финалния период на развитието на вампиризма вече е започнал.

Невил нервно издиша:

— Същото каза и Мелисия. Според нея процесът вече е необратим, но никой не разбира по-добре от самите вампири, така че тя ни препоръча да се консултираме с вас.

— Точно така — потвърди Велхеор, приключвайки с изследването. — Процесът наистина е необратим.

Невил отпусна глава в ръцете си и тихо прошепна:

— О, не…

— Можем да опитаме да убием ухапалия го вампир — неочаквано предложи Велхеор. — В много редки случаи това може да спре преобръщането, дори и да е отишло толкова далече.

— Нещо ми подсказва, че Наив ще е против — въздъхна Невил. — И няма други варианти?

— Не — увери го Велхеор. — И между другото, ние може и да не искаме неговото разрешение. Ако проблемът може да бъде решен с помощта на убийство…

— … това със сигурност ще бъде твоят избор, сигурни сме — намръщих се аз. — За съжаление, така може да решават проблемите си само най-кървавите вампири на хилядолетието. Ние, обикновените хора, трябва да се ръководим от морални принципи, да знаеш.

Велхеор сложи ръце зад главата си и се загледа в тавана:

— Ску-ука.

— Наив ще стане обърнат във вампир — бавно каза Невил. — Какво да кажа на родителите си?

Значи Наив ще загуби способността си към Занаята и вече няма да може да се обучава с нас. Първо Невил, сега брат му… Нашата петорка се разпадаше буквално пред очите ни.

— Е, да си обърнат във вампир не е толкова лошо — отбеляза Даркин леко обидено. — Въпреки че няма да може да се занимава със Занаята, но поне ще остане жив.

— Успокои ме — въздъхна Невил.

— Може пък да успее да намери себе си в нещо друго — казах неуверено. — Ако наистина обича това момиче, то сега ще им бъде по-лесно и по-добре заедно.

Все пак общуването би следвало да става много по-лесно, ако и двамата партньори са от един и същ вид. Може би точно с тези различия бяха свързани и моите проблеми с Алиса, и неразбирателството между Невил и Мелисия. За човек беше трудно да разбере друидите или вампирите — прекалено различни същества бяхме. Погледнах към Стела и Даркин — на тези двамата и принадлежността към един и същи вид не помогна, не минават без караници. Колко сложно беше всичко…

— Като цяло, каквото можах — направих — обобщи Велхеор и неочаквано бързо напусна стаята. — По-нататък сте вие. А аз трябва да свърша някои неща преди тръгването.

— Заминаваш ли някъде?

— Както и вие — вече зад вратата отвърна вампирът. — Нали не си си мислил, че ще отидете на война без мен? Точно това не бих го пропуснал за нищо на света.

Велхеор вече го нямаше, а ние все още гледахме в затворената врата.

— Той каза „на война“? — казах накрая аз. — Ние нали отиваме в учебен лагер, или не?

— Да. В учебен лагер — съгласи се Чез. — Но ти просто не си чул последните новини — в Империята е обявено военно положение. Ние сме на ръба на война, а може и да е започнала, не знаем дали ни съобщават всички новини…

— Все по-зле става.

— Ние също ще дойдем — смутено каза Даркин. — Днес трябва да ни издадат документа.

Стела и Даркин се отправиха към изхода.

— Ъ-ъ… какъв документ? — със закъснение попитах аз.

— Ами документа за вашия Висок дом. Ние сега сме твоя гвардия, не помниш ли?

Нищо не разбирах.

— Кой ще ви издаде този документ? — попитах със закъснение, но вампирите вече бяха заминали.

— О, да — разцъфна в усмивка Чез. — Ти още не знаеш. Онзи ден леля ти се появи тук.

— Леля Елиза?!

Чез многозначително погледна към апатично седящия Невил.

— Да излезем някъде и да обсъдим всичко.

— Вървете — кимна ми Викерс старши. — Аз ще постоя тук още малко.

Ние с Чез слязохме обратно в залата и той ми разказа последните новини. Оказа се, че леля ми пристигнала почти веднага след моето заминаване. Донесла всички необходими документи, удостоверяващи преминаването на нисшите вампири в гвардията на Висок дом Никерс, и изгладила всички въпроси с третокурсниците. Също така, ако се съди по думите на Чез, леля Елиза веднага намерила някаква работа на вампирите. Е, в това можех да повярвам, тя винаги се отличаваше с голяма енергичност…

— Направо душата ми щеше да извади, опитвайки се да разбере къде си отишъл — оплака се Чез.

— А ти какво й каза?

— Излъгах нещо за задачи на Академията. Тя не може да отиде там, за да се провери думите ми, въпреки че от нея може всичко да се очаква.

Това беше последният ми въпрос, защото след това дойде ред на Чез. И аз трябваше да отделя доста време, за да му разкажа за всички приключения в земите на вампирите.

— Значи сега си имаме и некромант, или какво?!

— Какъв ти некромант — намръщих се аз. — Артефактът сам вдига неживите, а аз дори не знам техните възможности. Имах късмет, че толкова навреме ми се присъни онзи сън за кръвта, иначе дори не мога да си представя как с Велхеор щяхме да се вмъкнем в замъка.

— Виждаш ли, самата Съдба, онази с главна буква, ти подсказва — пошегува се Чез. — И звучи много интересно. Покажи ми това чудо, искам да му се полюбувам.

— Оставих черепа в библиотеката. После ще го видиш. Между другото, Велес обеща да се порови в книгите, има някакви проблеми със заплащането за ползването на артефакта… а и този Храм на Пазителите е пълна мистерия. Изглежда някой е организирал цялата тази бъркотия с вампира просто за да ми даде това съобщение. Ама че гадост! — избухнах аз. — Решаваш един проблем и веднага се появяват десет други.

В залата слезе Невил.

— Ще се прибера… вкъщи… — разсеяно каза той. — Зак, радвам се, че се върна жив и здрав и всичко е минало както трябва. После ще поговорим…

— Горкият — изпрати го с поглед Чез. — Чувства се виновен, че не е опазил малкия си брат, защото се е увлякъл прекалено по своята друидка.

— Едва ли Невил би могъл да опази брат си, дори и да вървеше по петите му.

— В края на краищата, Наив не е дете и има глава на раменете си. Въпреки, че я ползва най-вече просто за да яде.

— Затова пък за трима — не можах да устоя аз и ние дружно се засмяхме.

След смеха настъпи продължителна пауза — и двамата не бяха сигурни дали е уместно в тази ситуация.

— Мисля, че той ще се оправи — казах накрая.

— Разбира се — както ми се стори, твърде весело каза Чез. — Между другото, на твое място не бих се задържал тук, освен ако, разбира се, не искаш да се подложиш на разпит от страна на леля Елиза.

— В смисъл?

— Тя всеки момент трябва да се върне — поясни моят приятел. — Ако желаеш да й се представиш в приличен вид, тогава по-добре побързай. Вземи душ, преоблечи се в нещо по… невампирско.

Аз със закъснение си спомних, че все още се разхождах с дадените от Велхеор дрехи и дори отдалеч не приличам на ученик от Академията, да не говорим за представител на Висок дом. А леля буквално беше обсебена от етикета.

И, разбира се, точно в този момент входната врата се отвори и на прага застана леля.

— Знаех си, че така ще стане — промърморих под носа си, но веднага се надигнах и пристъпих към леля: — Здравей, лельо Елиза, не очаквах да те видя тук. Какво те води в Пограничните райони?

— Здравей, Закари. Запознавам се с новото парично вложение на Дом Никерс — така наречената гвардия — спокойно каза леля. — Да отидем в кабинета и да поговорим тихо, по семейному.

Всъщност такова нещо като кабинет никога не бяхме имали, но напоследък за разговори често използвахме една от стаите за гости. Там отидохме и сега с леля ми.

— Когато получих писмото ти, направо се ужасих — продължи разговора с любимия си поучителен тон леля. — Как изобщо ти е минало през ума да се свързваш с нисши вампири и дори да наемеш тези същества на работа. И това без да броя създадения от теб орден.

За момент отново се почувствах като провинило се дете, както толкова често се случваше в детството ми, но бързо се окопитих.

— Но…

Леля с жест прекъсна така и незапочнатия ми монолог:

— Да, в началото това ми се стори невероятна глупост. Помислих, че окончателно си превъртял.

Милата, добра леля. Както винаги, не се скъпеше на съмнителни комплименти.

— Но, след като внимателно обмислих идеята ти в контекста на съвременната политическа реалност, стигнах до извода, че това е нелош вариант. При определено стечение на обстоятелствата дружбата с нисшите вампири и наличието на собствена гвардия, предана само на нашия дом, може да донесе наистина много ползи. И аз се радвам, че ти най-накрая започна да мислиш за доброто на Висок дом Никерс. Особено сега, когато в Империята е въведено военно положение.

„Уау — изненадах се аз. — Дори не мога да си спомня кога за последен път ме е хвалила. Всъщност като се замисля, не бях сигурен, че такова нещо изобщо се е случвало през целия ми грешен живот. Разбира се, грешен от гледна точка на леля.“

— Радвам се, че за първи път в живота си подкрепяш мое начинание — отговорих предпазливо. — А какъв документ издават на вампирите?

— Сертификат с цветовете на нашия дом — пурпурно и златно. Разбира се, променихме го малко, така че да е подходящ за вампирите.

— Сериозно — усмихнах се аз. — Чух, че вече и някаква работа си им намерила?

— Разбира се. Няма просто ей така да им плащаме. Първо, откриваме във всички градове филиали на така наречения орден — ще се борим срещу лошото отношение към нисшите вампири. И второ, вече се договорих с управлението на стражите в редиците им да се зачисли малък взвод от нашата лична гвардия.

Погледнах неразбиращо към леля си:

— Но нали нисшите вампири не могат да работят в държавни структури.

— Нисшите вампири не могат — леля ме погледна лукаво. — Но за личната гвардия на Дом Никерс вратите са отворени навсякъде. И нека само някой се опита да оспори това право.

Да, за кой ли път се убеждавах, че никакви занятия по политология не можеха да ме научат да се оправям в реалния живот. Бих искал да мога да кажа, че леля Елиза се чувства в нашето законодателството като риба във вода, но нямаше да е вярно. Тя беше като ураган, помитащ всеки и всичко по пътя си. И само колко бързо се беше задействала — достатъчни й бяха едва няколко дни, за да създаде сертификата, да узакони създаването на филиали на току-що учредения орден и да се договори със стражата.

— Не съм си представял, че някога ще кажа това — казах бавно, — но съм ти много благодарен.

— Ние сме едно семейство — благосклонно се усмихна леля. — Между другото, вероятно си чул, че съветник Митис направи някои промени в законодателството и сега Майсторите могат да заемат обществени длъжности. И нали знаеш какво означава това?

„О, не, не отново!“ — изкрещях мислено. Отново започва този разговор.

Леля ми буквално грееше от щастие.

— Да, все още имаш шанс да станеш Император.

Малко бяха другите ми проблеми, че сега и това.

— Лельо, вече сме обсъждали този въпрос — изпъшках аз. — Свързах живота си със Занаята.

— Сега едното не пречи на другото! — радостно ме информира леля и смекчи тона: — Ти не бързай, помисли, все още има време. А дотогава прави това, което смяташ за правилно, аз ще те подкрепя във всичко.

Я виж ти? Изглежда леля ми беше решила да смени тактиката и да подходи към мен като към малко дете, на което дават да преяде със сладкиши, за да му се втръснат. Е, аз нямах нищо против. А в замяна можех да обещая да разгледам възможността… вероятността… ами, общо взето, само да помисля.

— Ох, добре — въздъхнах аз. — За начало да започнем с текущите проблеми.

— Като стана дума за текущите проблеми, ти къде беше през цялото това време? Никой от приятелите ти така и не можа да отговори на този прост въпрос. Е, Чез, разбира се, всичко обясни с подробности, но за този червенокос негодник едно нещо знам със сигурност — не трябва да се вярва на нито една негова дума.

— А, нищо особено, бях а Академията, докладвах за практиката.

— Наистина ли? — изненада се леля. — А Чез каза… впрочем, не е важно какво каза този риж пройдоха.

Уф, кой знае какво беше съчинил невъздържания език на моя приятел.

— Странно, но чичо ти каза, че си напуснал Академията още на следващия ден след нашата среща.

— Ти си говорила с чичо?!

— Да, Ромиус се отби при мен, праща ти поздрави, между другото.

„Да се задави дано с тези поздрави — помислих си ядосано. — Предател…“

— Обеща, че ще ти се обади във форт Скол. Вие скоро ли тръгвате натам?

— Скоро — въздъхнах аз.

Още щом се оправих с един от проблемите, другият веднага напомни за себе си. Чудя се какви ли планове има чичо ми за мен, щом планира да идва във форт Скол?

— И бъди по-внимателен там — загрижено каза леля Елиза. — Не рискувай излишно…

Не можах да сдържа усмивката си:

— Не ме е страх да рискувам.

Изведнъж вратата на стаята се отвори с трясък.

— Зак!

В първия момент не познах Алиса. Приличаше на вампир в бойна форма, а тогава чертите на лицето доста се променят.

— Здравей — едва изблеях аз.

— Замина без мен!

Без да обръща внимание на вцепенената от изненада леля Елиза, Алиса се втурна към мен и ми нанесе неочакван удар в стомаха. Докато отварях уста в напразен опит да запълня белите си дробове с въздух, вампирката много подробно и изразително изля всичко, което мислеше за мен. И присъствието на леля ми изобщо не я притесни.

— … безотговорен, егоистичен, самовлюбен, без никакъв инстинкт за самосъхранение…

И едва тогава тя обърна внимание на леля.

— Още веднъж здравейте. Извинете ме, но със Зак имаме дребни семейни проблеми.

Дори моята невъзмутима леля не веднага намери какво да отговори и за известно време загуби дар слово.

— Не може и дума да става за каквато и да е връзка между теб и Закари! — най-накрая дойде на себе си леля Елиза. — Какво семейство?!

— Спокойно, лельо, не се изнервяй. На твоята възраст това е опасно, годинките са други.

Най-накрая успях да поема дъх нормално, но така и не успях да се включа в разговора на двете дами. Алиса демонстративно ме прегърна през кръста, като не забрави да хвърли насмешлив поглед към леля:

— Със Зак отдавна не сме се виждали и имаме много неща за обсъждане.

От една страна, имах сериозни съмнения, че вампирката прави това напук на леля ми, но от друга страна… със сигурност беше по-добре, отколкото да получавам удари.

— Да, разбира се — изкриви се в нещо подобно на дружелюбна усмивка леля Елиза. — Имам още мнго работа. Но имай предвид, Зак, ние пак ще се върнем към този въпрос.

Леля излезе от стаята с високо вдигната глава, а аз неволно се свих в очакване на пореден удар в стомаха и скандал. Но вместо това Алиса още по-силно ме прегърна и се притисна към гърдите ми. От изненада направих крачка назад, но тя ме последва.

— Ъ-ъ… ти какво така изведнъж? — попитах предпазливо.

Ръцете ми сами я обхванаха през талията.

— Глупак — каза тя тихо и зарови нос в рамото ми.

— Аз ли съм глупак?

— Да, глупак си. Накара ме да се тревожа, като тръгна с този Велхеор в земите на вампирите. Едва не полудях, докато ви чаках да се върнете.

— Преди изобщо не забелязваше, че съществувам.

Алиса стиснати юмруци:

— Не говори глупости.

— Но защо тогава се държеше така? — попитах объркано аз.

— Глупчо — тя говореше леко приглушено, защото още по-силно се беше вкопчила в мен. — Аз съм момиче, а освен това и вампир… Имам ужасен характер. Мога да правя големи глупости…

Ох, определено не разбирах жените.

— Ти си мъж, понякога трябва да вземеш нещата в свои ръце и да кажеш: „Спри да се държиш като глупачка.“

— Значи за всичко съм виновен аз?! — възкликнах ядосано.

Алиса се отдръпна назад, обви ръце около врата ми и ме погледна в очите:

— Млъкни.

И преди да успея да кажа какво мисля за странната женска логика, тя ме целуна…

След известно време, когато устните ни вече бяха изтръпнали от целувки, ние се откъснахме един от друг и Алиса поиска подробно да й разкажа за приключенията ни с Велхеор. Разказах й за Великото гробище, за посещението в замъка на Велхеор, за нападението над Сеон. Вярно, че за някои подробности от срещата с бившата съпруга на Велхеор предпочетох да замълча, затова пък с радост й съобщих за присънилия ми се Келнмиир.

— Мислиш, че той все още е жив? — попита Алиса с надежда.

— Да, мисля — отвърнах уверено. — Макар Велхеор да казва, че не го чувства, това може да се дължи на факта, че Келнмиир сега не е в нашия свят.

— Надявам се, че е така и един ден той ще се върне — въздъхна вампирката.

Възползвах се от паузата и зададох отдавна вълнуващият ме въпрос:

— А как е Стил?

— Сякаш всичко е наред. Според мен е станал същото забавно момче, което помним от Академията. Въпреки че понякога има такъв странен поглед, сякаш изключва за момент… Може би някакъв остатъчен ефект?

— Възможно е. Сама разбираш, че не знаем какво се е случило в онзи свят.

— А какъв е този незнаен Храм на Пазителите? — попита вампирката. — И още нещо — изобщо не ми харесват онези думи на Велес за заплащане използването на вдигащия мъртъвци артефакт. Какво може да ти вземе?

— Хайде да забравим за малко за всички проблеми и въпроси — казх нежно, прегърнах я и я притиснах към себе си.

— Да… — тя сложи глава на рамото ми и въздъхна. — Работа, работа… Толкова съм уморена. Поне един ден да можех да си почина…

— Дракон да я вземе работата — засмях се щастливо. — Сега, след като най-накрая се сдобрихме, мога да се справя с всичко. Защо толкова ме тормозеше, дори на среща с Девлин отиде…

— Това е от трудния ми характер — въздъхна Алиса, хвърляйки ми лукав поглед. — Разбираш ли, аз съм роднина на Велхеор и Келнмиир. Нали си чувал поговорката „Влюбените като се карат — само се развличат“?

Усмихнах се:

— Да, май съм чувал нещо подобно.

Зад вратата се чуха стъпки, а след това и гласът на Чез:

— Ей, Зак, Алиса, там ли сте? Имаме проблеми! Ако не сте облечени, давам ви малко време да си наметнете нещо и после влизам!

— О, не — простенах аз. — Хайде да се престорим, че ни няма.

Алиса ме целуна по врата:

— Тогава ни покрий със Завеса-невидимка.

— Чудесна идея.

Основата на заклинанието се формираше много лесно — просто Завеса за невидимост без каквито и да са украшения и усложнения — на практика доста лесно заклинание. Но да го запълня с енергия не успях нито от първия, нито от втория, нито от следващите опити…

— Алиса…

Тя се притисна към мен още по-силно:

— Какво, Зак?

— Мисля, че разбрах какво е взел в замяна артефактът от мен…