Огненият орден

Действие 0

Тишина.

Тъмнина.

Влага.

Кейтен изпълзя до стената и опипом започна да изследва всеки камък. Още няколко дни и ще знае наизуст всяка пукнатина и неравност. Майсторът и сега лесно можеше да изброи всички по-дълбоки пукнатини. За съжаление недостатъчно дълбоки, за да може да мисли за бягство. Да, това беше най-нормален камък, а не изцяло екраниращия магическата енергия дагор. Ролята на екран изпълняваше най-обикновено защитно заклинание, но от това не му ставаше по-леко.

Мина цяла седмица… Вътрешният часовник на Майстора тиктакаше без проблем, отчитайки с точност до секунда времето, през което беше затворен тук. Каменният затвор му беше станал почти като роден — два човешки ръста на дължина, един на ширина и висок точно една дължина на ръката. Именно заради височината страдаше най-много — цялото тяло го болеше от постоянното принудително лежане.

Той за пореден път запълзя от единия до другия ъгъл на камерата и стисна юмруци в опит да раздвижи кръвта си и да се сгрее. В каменната килия беше доста студено, а не можеше да използва магия, защото помещението беше екранирано с някакво поле. „Разходките“ на четири крака помагаха донякъде, но имаше и влага. Лежейки на студените камъни, Кейтен се простуди още на втория ден. След още няколко дни вече можеше да се похвали с пневмония, а сега… Майсторът стигна до обезпокоителния извод, че са решили да го оставят бавно да изгние в този каменен гроб. Дори чинията с храна, появяваща се веднъж на ден докато спи, не можеше да увеличи кой знае колко шансовете му за оцеляване.

— Дракон да ги вземе тези „Деца на дракона“! — изруга на глас Майсторът.

Колкото и глупаво да звучеше тази фраза, тя доста точно посочваше кой именно беше пленил Кейтен. „Децата на дракона“ — тайното общество от Майстори, създадено в Академията преди няколко години под влияние на научните трудове на един Майстор, посветил се на изучаването на магията на драконите. На прилагането на тази магия беше наложена строга забрана, но периодично някой ученик се опитваше да прилага опасните техники, защото нищо не изкушаваше повече от забраненото. Ако се съди по слуховете, които бяха стигнали до Кейтен, магията на драконите беше свързана със съня. Според легендата, именно сънищата позволяваха на тези приказни същества да обикалят между световете, те бяха тяхната сила и местообитание. Самият Кейтен никога не беше пробвал нищо подобно, но прекрасно знаеше, че сред учениците се говореше за забранената магия и някои наистина умееха да я използват на съвсем елементарно ниво: да надничат в сънищата на другите, да предизвикват кошмари — обичайни детински шеги и нищо повече. „Децата на дракона“ отидоха по-далеч и издигнаха магията на сънищата в култ, вземайки за основа легендата за възникване на Занаята, според която самият цар на драконите е дал на първия Майстор принципите на изграждане на заклинанията. Нищо чудно, че това общество се заинтересува толкова много от фонтана в Прокълнатата къща, само не е ясно как толкова бързо успяха да научат за древния артефакт…

Кейтен легна по гръб, сложи ръце под главата си и затвори очи.

„Интересно, как ли се справят момчетата? Дали са успели да открият убиеца? — той въздъхна. — Сигурно им е тежко без мен, все пак един справочник със заклинания няма да им реши проблемите. Освен това неправилното използване на някои заклинания от справочника може да донесе повече вреда, отколкото полза.“

Преди да заспи, той още веднъж внимателно проучи окръжаващия камерата щит, напълно екраниращ магическото излъчване. Кейтен все още се надяваше, че ще успее да намери слабо място, във всяко заклинание може да се допусне малка грешка. Съвсем малка. Но това щеше да бъде повече от достатъчно, за да излезе от затвора.

Уви, заклинанието беше сплетено от истински професионалист. Кейтен успя да долови само две относително слаби места, но без енергия не можеше да направи нищо. Щитът прецизно изпомпваше от камерата всяка частица магия, а вътрешните резерви на Майстора едва стигаха да крепят разклатеното му здраве.

Момент!

Кейтен се вгледа по-внимателно и подскочи от изненада, като едва не удари главата си в тавана — в защитата се появи пролука! Някой отвън беше направил процеп в нея и сега бавно вкарваше вътре магическа енергия.

„Някой ми помага! — осъзна Кейтен. — Но кой? И защо толкова внимателно? Очевидно иска да изглежда така, сякаш самият аз съм успял да се справя с щита. Е, няма да го разочаровам!“

Един прецизно изчислен удар в уязвимото място проби в щита отвор, даващ на Майстора пълен достъп до магическата енергия. Останалото беше въпрос на време — окончателно унищожение на щита, изучаване на околното пространство и намиране на оптимален път към изхода. Оказа се, че каменната килия беше разположена дълбоко под земята, но близо до нея търсещите заклинания откриха кухини, наподобяващи подземни коридори. Именно към една от тези кухини реши да се насочи Кейтен с помощта на сравнително просто заклинание от сферата на земята. Разбивайки на прах каменните стени, той започна да компресира получения материал, намалявайки обема му, и по този начин създаде проход с изненадващо здрави стени. Имаше и още една причина, поради която Майсторът избра тази посока за бягството си — натам водеха и слабите, едва доловими остатъци от заклинанието, което го спаси от затвора.

„Всичко е много странно — помисли си Кейтен, докато с монотонна прецизност се придвижваше през земната твърд. — Съдейки по всичко, помага ми някой от конспираторите. Само не разбирам защо точно сега, след толкова дни? Впрочем да гадая сега е безсмислено, с твърде малко информация разполагам…“

Апчхи!

Той със закъснение се възползва от единственото заклинание за укрепване на здравето, което знаеше. За съжаление, силата на Кейтен никога не е била в природната магия, той предпочиташе дисциплините, обхващащи по малко от всички стихии. Именно благодарение на това свое увлечение той успя да разработи изкуствен магически интелект, наречен по-късно автомаг. Силата му не беше и в бойните заклинания, така че нова среща с тъмничарите му изобщо нямаше да го зарадва.

За по-малко от половин час той достигна до подземния проход. Внимателно проучвайки с търсещи заклинания пространството пред себе си, Кейтен разби каменната стена и излезе на открито. Едва сдържайки стона си, той се изправи в цял ръст, а ставите му изпукаха.

Най-сетне! След като прекара толкова много време в легнало положение, накрая да се изправи и да се протегне! Не беше ли това истинското щастие?!

Той създаде малка Огнена топка и се огледа. Както и очакваше, подземната кухина се оказа един прекрасен стар водопровод. Да, много малко хора знаеха, че захранването с вода в имперския град ставаше чрез обикновени подземни канали, останали от времето на основаването му. Разбира се, всички стари тръби бяха заменени с модерни техномагически устройства, които изпълняваха и филтриращи функции, а също бяха обработени с подходящо заклинание, защитаващо ги от ръжда. В случай на счупване тръбите се самовъзстановяваха, а отделно всичко се намираше под постоянното наблюдение на специален отдел в Академията. В старите подземни тунели периодично ставаха срутвания, но те изобщо не пречеха на защитените със заклинания тръби. Това обясняваше защо при проучването с търсещи заклинания Кейтен попадна не на един, а на няколко тунела с множество разклонения.

„Ако съдя по това, че следата на заклинанието продължава далеч напред, то моят спасител прекрасно е знаел какво и къде да търси — логично си помисли Кейтен и тръгна надолу по коридора. — Е, явно скоро ще се запознаем…“

Тунелът се оказа много по-дълъг, отколкото предполагаше Майсторът. Този факт определено навеждаше на мисълта за грешка в търсещите заклинания, но не беше нещо необичайно — магическите мрежи, покриващи тръбите, изсмукваха цялата околна енергия. С нея те не само поддържаха заклинанието, но и акумулираха резервна енергия в случай на повреда, за да могат незабавно да започнат възстановяване на повредените участъци.

„Да, тук не може да се води сериозна битка — въздъхна Кейтен и създаде още няколко Огнени топки, за да огледа по-добре. — О, драконов огън, само това ми липсваше!“

По коридора право към Майстора пълзяха десетки същества с неопределена форма, смътно напомнящи на петна. Най-странното нещо беше цветът им — в светлината на Огнените топки съществата буквално преливаха във всички цветове на дъгата, като не забравяха да променят и формата си.

„Опасни ли са или не? — трескаво си помисли Кейтен. — И трябва ли да ги атакувам пръв?“

Време за дълги размишления нямаше, така че той избра най-оптималния вариант — подскочи и се прилепи към тавана с помощта на елементарно заклинание. Получи се! Петната безшумно пропълзяха под него и продължиха, без да обърнат никакво внимание на неканения гост.

„Вече трябва да бъда по-внимателен — реши Кейтен, скачайки на пода. — Изглежда петната са страничен ефект от магията, използвана за създаване на водопровода. Може би някога са били плъхове или бръмбари, а сега са се превърна в това…“

Той продължи подземното си пътешествие, без да спира внимателно да се оглежда. Страхуваше се да използва мощни търсещи заклинания или каквато и да е сериозна магия. Не искаше случайно да привлече вниманието на похитителите си, ако са наоколо. Освен това имаше опасност да повреди водопровода. Кейтен така и не реши дали ще му е от полза, ако тук пристигне ремонтен екип от Академията.

Още няколко пъти му се наложи да пропусне под себе си стада от петна и той с труд се сдържа да не вземе някое от тях за по-нататъшни изследвания. Само трябваше да измисли някаква обикновена примка, с която да задържи това чудо в джоба си…

„Нямам време за това сега — разубеждаваше се той всеки път, щом се разминеше с тях. — А и не се знае как ще реагират останалите. В момента не съм в състояние да се бия с непознати същества.“

Дългосрочното влияние на магическите полета върху живите организми все още не беше добре изучено. Кейтен смътно бе чувал, че през последните години този проблем е станал особено остър. Според слуховете, в Академията е създаден цял отдел за изучаване на промените, и по-точно — мутацията на живите организми под влиянието на магическите полета. За съжаление, освен слухове за тайнствения отдел и няколко огнища на магически мутации, Кейтен не разполагаше с нищо друго. Най-многобройни бяха историите за така наречените Прокълнати земи — териториите, на които се провеждаха честите магически сблъсъци между Империята и Шатерския халифат, пълни с блуждаещи заклинания и мутиращи под тяхното влияние същества. Самият Кейтен никога не беше ходил там, но познаваше няколко бойци — специално подготвени Майстори, които лично бяха обикаляли Прокълнатите земи.

Скоро едно от миниатюрните търсещи заклинания го предупреди за наличието на проста алармена система. Изглежда похитителите не се притесняваха особено от неканени гости, тъй като аларменото заклинание беше сплетено съвсем небрежно и набързо. Дори един първокурсник, при наличие на достатъчно време, би се справил по-добре. За Кейтен не беше проблем да излъже алармата и да проникне в леговището на врага. Нямаше и помен от врати — само тунели и пак тунели. Той продължи по следата от търсещото заклинание, като не забравяше внимателно да се оглежда. Скоро по стените започнаха да се появяват светилници и отпадна нуждата от осветяване с Огнени топки — явно беше стигнал до обитаемата зона на подземията. Водопроводът остана назад.

Изведнъж Кейтен замръзна неподвижно.

„Гр-р-р“ — със силно къркорене напомниха за себе си червата му.

„Колко ненавреме — раздразнено си помисли Кейтен, притискайки стомаха си. — Така веднага ще ме усетят. Ех, добре би било да хапна. Ако можех да попадна на кухня или някой склад с храна…“

Разбира се, нищо подобно не се случи. Коридорът го изведе в огромна куполообразна зала, натъпкана със специално оборудване, клетки и няколко хирургични маси. И цялото това нещо беше разпръснато, изпочупено и буквално разбито на малки парченца, сякаш някакъв огромен звяр беше излял цялата си дълго трупана ярост на подземната лаборатория.

„Не бих искал да се изпречвам на този, който го е направил — потръпна Кейтен, гледайки огромните следи от нокти по металния лист, от който беше направена операционната маса. — Каква ли трябва да е тази лапа, за да остави такива следи?“

От близкия коридор се чуха гласове и Кейтен побърза да се скрие зад един от преобърнатите шкафове, пълен с някакви химикали. Попадна на парчета от всевъзможни шишенца, разлети по целия под течности с най-неочаквани цветове и ужасна воня… Не беше най-добрият избор на място за игра на криеница, но да променя нещата беше твърде късно — стопаните на подземната лаборатория вече влязоха в залата.

— Жалко, че не можем да наемем чистачка — въздъхна единият от Майсторите.

— Можем — не се съгласи втория. — Но после ти ще се отървеш от нея.

— Аз не съм убиец — сопна се първия.

— Изборът си е твой — или убиец, или чистач.

„Изглежда имат проблем с персонала — вътрешно се усмихна Кейтен. — Кой ще се наеме да чисти тайна лаборатория, особено ако наградата е смърт? Но за мен е късмет, че са толкова небрежни. Дори и през ум не им минава, че някой може да ги шпионира. Ако «Децата на дракона» бяха малко по-предпазливи, и най-простото сканиращо заклинание щеше веднага да ме открие…“

— Всички останали тайни убежища бяха разкрити от Службата за сигурност, така че ни остана само да се притаим и да се опитаме да възстановим със собствени сили лабораторията. Нали така, Майсторе?

Кейтен отлично беше запомнил гласовете на похитителите, а сега чу нов глас. Най-изненадващото беше, че той се оказа добре познат глас:

— Точно така. Трябва да се продължат експериментите и да се чакат указания отгоре. По-добре ми кажете защо беше нужно да се правят изпитания на Черната смърт именно в Крайдол?

Ромиус?! Нима е свързан с всичко това? Кейтен не можа да устои и надникна от скривалището си. Наистина беше той…

— Знаете много добре, че нямахме възможност за избор — отвърна втория Майстор. — Всичко стана неочаквано — Черната смърт избяга в този район, на нас ни остана само да наблюдаваме действията й.

За какво говореха те? Кейтен се скри обратно и целият се превърна в слух, боейки се да не изтърве и дума от разговора.

— И как беше?

— Не както се очакваше — каза един от Майсторите и бързо продължи: — Твърде много непредвидени обстоятелства… Но Съществото показа невероятни способности за адаптация. Ако не бяха съгласуваните действия на Патрула и нисшите вампири, Черната смърт за няколко дни щеше да завладее целия град. Невероятно успешен екземпляр!

— Но абсолютно извън контрол — отбеляза Ромиус.

— Да — съгласиха се Майсторите. — Но на нас контрол не ни трябва. Основното е да сеят хаос и смърт, а с това Черната смърт се справя просто превъзходно. Първата и последната партида зародиши ще ви го докажат и тогава шефовете на „Децата на дракона“ най-накрая ще оценят нашата работа по достойнство и ще възстановят лабораторията.

— Ще видим — уклончиво отговори Ромиус.

— Добре — остана доволен Майсторът. — Между другото, вие така и не ни казахте какво да правим със заловения в Крайдол Майстор?

Кейтен затаи дъх.

— Разбира се, убийте го — рязко отговори Ромиус, при което Кейтен подскочи от изненада. — Не разбирам защо изобщо го държите. От пленника ползи никакви, само проблеми.

Кейтен не можеше да повярва на ушите си. Сякаш някой друг говореше с гласа на учителя, посветил толкова много години в обучение на опърничавия ученик Кей Рейден. Сякаш изобщо ги е нямало онези безкрайни часове в залите за медитация и практика…

— И вземете да почистите тук…

Двамата Майстори заедно с Ромиус пресякоха залата и потънаха в един от тунелите.

Кейтен много искаше да чуе продължението на разговора, но да остава тук ставаше твърде опасно. Скоро похитителите щяха да забележат бягството му и в този момент за него щеше да е по-добре да бъде далеч оттук. С вземането на това решение той внимателно се измъкна от укритието си и на пръсти тръгна към изхода… или по-скоро към най-приличащия на изход тунел.

„Не може да бъде, кой би си помислил? — ядосано разсъждаваше Кейтен, пристъпвайки внимателно по отрупалите пода отломки. — Наистина ли Ромиус е предател? Или това е поредната интрига на Академията и той специално е дошъл тук, за да ме освободи? Нищо чудно, че дирята на заклинанието ме доведе именно в тази зала. От друга страна, неизвестният спасител може да иска да ми покаже предателството на наставника. Нищо не разбирам…“

Чувстваше, че трябва да разплете всичко. Остана по-лесната част — да се измъкне от тези тунели, без да привлича много внимание, и да отиде в Академията.

С избора на тунел Кейтен все пак сгреши — след стотина крачки пред него отново се изпречиха канализационните тръби. Да се връща вече беше прекалено късно, така че той се остави в ръцете на съдбата и на хората, проектирали този подземен лабиринт. Разбира се, би могъл да използва няколко заклинания, за да се измъкне, но не искаше да го прави толкова близо до леговището на „Децата на Дракона“. Веднага щяха да го засекат и да стане ясно, че е успял да открие унищожената лаборатория и е видял твърде много.

„Трябва да побързам — трескаво мислеше Кейтен, крачейки бързо по тунела. — За мой късмет магическият фон на канализационните тръби ще обърка всяко търсещо заклинание, но винаги има риск да се сблъскам лице в лице с някой от конспираторите. В края на краищата си нямам и понятие колко от тях обикалят по тези тунели. Може и половината Академия вече да се е присъединила към «Децата на Дракона», а аз да не знам.“

Той толкова се беше замислил, че загуби всяка предпазливост и се опомни чак когато кракът му настъпи нещо меко и влажно. Поглеждайки надолу, той с изненада видя група петна. Очевидно съществата изобщо не се притесняваха, че някой стъпва по тях. Просто тихо изтичаха покрай краката му и продължаваха по своите си тайнствени дела.

„Може би все пак е добре да взема едно със себе си? — изведнъж си помисли Майсторът. — Ами ако представляват интерес за науката?“

Въпреки шока от неочакваното предателство на любимия наставник, Кейтен си оставаше истински учен. Любопитен и леко обсебен от теорията на магията. Кейтен се наведе и внимателно огледа петното, после леко го докосна с пръст. Разноцветната маса се оказа студена и еластична, като желе.

„Хм-м… очевидно са твърде тъпи, за да обръщат внимание на това, което се случва с техните съседи“ — логично предположи Майсторът и внимателно вдигна петното. То веднага се опита да се промъкне през пръстите му, но Кейтен създаде въздушен пашкул, решавайки по този начин и въпроса за транспортирането, защото сега можеше спокойно да сложи опакованото петно в джоба си.

Кейтен беше готов за каквато и да е реакция от страна на пихтиестите същества, но те все пак успяха да го изненадат. Първо петната започнаха да се обединяват в едно голямо цветно петно, давайки време на Кейтен да се подготви и да създаде слаб, за да не привлече нечие внимание, Въздушен щит.

„Сега ще става нещо“ — усети Кейтен, но дори не си и помисли да бяга. Научното му любопитство се оказа много по-силно от евентуалната заплаха, сякаш Майсторът беше наполовина вампир.

В това време огромното петно започна да се трансформира, издигайки се все по-високо и по-високо, докато опря в тавана на тунела. Скоро от петното израснаха крайници — ръце и крака, а след това и глава. След няколко секунди преливащата в най-неочаквани цветове фигура започна да придобива познати черти — петната съвсем точно копираха външния вид на Кейтен!

„Добре измислен защитен рефлекс — възхитено си помисли Майсторът. — Усещайки опасност, петната копират образа на нападателя, увеличавайки го двойно. Мисля, че обикновения човек ще бъде наистина уплашен.“

За съжаление на петната, Кейтен не можеше да се изплаши от подобна трансформация, по-скоро обратното — беше заинтригуван от странните същества. Така че той остана на място, очаквайки с любопитство продължението, игнорирайки риска от преследване.

Разноцветният „Кейтен“ стоеше пред него и също не помръдваше.

— Какво, това ли е всичко? — разочаровано попита Кейтен.

Разбира се, отговори му само мълчание.

— Е, добре.

Ударът от Въздушния юмрук буквално пръсна на парченца човешката фигура, но вместо да паднат на пода като безформени капки, петната отскочиха от каменните повърхности. Приемайки подобна на сфери форма, те започнаха да отскачат от всички повърхности, в които се удряха — пода, тавана, стените, Въздушния щит на Кейтен. Рикошираха от всичко, до което се докоснеха, и постоянно увеличаваха скоростта си. Много бързо целият тунел се изпълни със стотици цветни сфери, носещи се с невероятна скорост. Нещо повече, ударите на тези сфери станаха толкова силни, че на Кейтен му се наложи да укрепи Въздушния щит, а това правеше заклинанието много по-видимо, отколкото преди.

„Време е да се изнасям — съвсем ясно разбра Кейтен. — Тези създания сега ще се разлетят по всички тунели.“

Той хукна по коридора, като постоянно поправяше Въздушния щит и внимателно проучваше околното пространство за чужди търсещи заклинания. В джоба му лежеше грижливо опакованото петно, а всичките му мисли бяха отново насочени към предполагаемото предателство на Ромиус и самоличността на мистериозния спасител. Разбира се, той искрено се надяваше, че принадлежността на наставника към „Децата на дракона“ е измама и е част от добре измислен план на Службата за сигурност на Академията, но изобщо не беше сигурен в това. Кейтен не беше силен в интригите, вероятно затова не толкова отдавна го бяха лишили от званието Майстор за несъгласие с политиката на Академията. А същият този Ромиус въпреки не по-малко активният му израз на недоволство, беше просто порицан. Между другото, в светлината на събитията от този ден някои несъответствия от миналото приемаха съвсем различен вид…

„Може би моят скъп наставник има в кабинета си няколко скелета… — Кейтен стисна юмруци. — Макар че ако се съди по последните събития, там трябва да има цяло гробище!“

Действие 1

— Боли!

— Спокойно, почти свършвам.

Чез сплете още една Въздушна ножица и, изплезил език от усърдие, продължи работата си по моята прическа. Не трябваше да се съгласявам на такава опасна операция… Моите някога доста изгорели коси бяха пораснали и вече влизаха в очите ми. Само дето по пътя към фризьора ме срещна Чез и категорично заяви, че няма да позволи на някакъв си пограничен некадърник да обезобрази приятеля му. Подозирам, че просто не искаше да повери такава отговорна работа на някой непознат…

— Хей, вече половин час ме подстригваш. Колко още ще продължаваш? — попитах нетърпеливо. — Обяд е, гладен съм.

— По-добре не мърдай, че да не ти отрежа ухото случайно — саркастично предупреди Чез. — Ще трябва друидите да ти го лепят.

В последно време той се стараеше всичко да прави с помощта на магията. Да практикува един вид. Храната затопляше с Огнен стълб, гонеше птиците от своите ненагледни дръвчета као с Огнени топки, а сега и мен придума да ме подстригва. За ножица Чез използваше две средно големи въздушни остриета, за по-големи нямаше сили, а отрязаните кичури изгаряше още преди да докоснат земята. Моят неспокоен приятел определено се забавляваше, но аз се чувствах малко неудобно. Ами ако изведнъж вземе, че пропусне и вместо падащите към пода кичури запали косата на главата ми?

Входната врата се хлопна и няколко секунди по-късно в закритата част на голямата зала в Прокълнатата къща влетя Алиса.

— Хей, какво правите тук? Имаме…

Тя замръзна от учудване, забелязвайки мърдащите кичури на главата ми. Чез извършваше всички операции, седнал на три метра от мен.

— Не виждаш ли, подстригвам го — с гордост обясни рижият ми приятел.

— А-а… — проточи вампирката. — Е, ние имаме за това добре отработена схема.

Пред нея се появи неголяма Огнена топка.

— Хайде, отдръпни се, сега ще му направим модна прическа.

Светкавично поставих пред себе си Универсална стена:

— Не!

В залата се втурна запъхтения Даркин:

— Хей, ако не побързаме, можем отново да изтървем тези гадини!

Внимателно погледнах към Чез, боейки се да мръдна глава и да остана без ухо:

— Свърши ли?

— Добре, мисля, че се получи добре — реши той, скептично гледайки многострадалната ми глава. — Вече може да напляскаме някой по врата.

Моят приятел наистина беше ядосан и имаше основателна причина за това, както и всички ние. Работата беше в това, че през последните няколко дни в града се беше появила група нисши вампири, представяща се за един от нашите Патрули. Използвали фалшиви медальони, изнудвали жителите на Крайдол за пари и обирали магазините под претекст, че са дошли да търсят плъхове-мутанти. Дейността на мошениците значително подкопаваше спечеленото с толкова труд доверие на местните към нас.

Тъй като цялата ни компания изведнъж се беше разединила, със залавянето на крадците се зае Даркин с „активната“ подкрепа на местната стража. За съжаление, отношенията му с офицер Девлин, които и досега не бяха особено топли, преминаха на етап пълно игнориране съществуването на другия. Това, разбира се, засегна отношенията между нисшите вампири и стражата, така че изобщо не можеше и дума да става за съвместна работа. Нашата петорка имаше не по-малки проблеми. Невил се самоизмъчваше, като нито за миг не изпускаше от поглед Мелисия, използвайки за претекст своето възстановяване, и никой не смееше да го откъсва от това жизненоважно занимание. Наив на свой ред наглеждаше по-големия си брат и естествено постоянно киснеше в квартала на друидите. Алиса координираше работата на Патрулите и се опитваше да изглади отношенията с нисшите вампири, Чез вече трети ден беше не на себе си в очакване на пътуването до Златния град. А аз…

— Този път ще направя всичко, за да не се изплъзнат — недоволно каза Алиса. — Целият квартал вече е обграден от наши Патрули.

В последно време вампирката беше започнала да проявява неподозирани организаторски способности. За съжаление тя така се увлече в работата с нисшите вампири, че пропусна хайката за самозвания Патрул, организирана от Даркин. Именно затова, както искрено вярваше Алиса, крадците бяха успели да се изплъзнат. Смъмряйки нисшия вампир едва ли не като малко дете, вампирката обеща да му покаже „как се ловят дребни мошеници“, и сега беше настроена изключително сериозно. Не завиждах на самозвания патрул, страхувах се дори да си представя какво се кани да им направи Алиса. Разбира се, ако преди това до тях не се добере оскърбеният в чувствата си Даркин. Все пак в едно нещо Алиса беше права, когато упрекваше новоизлюпения капитан на Огнения Патрул в некомпетентност. Той познаваше по физиономия всички нисши вампири в града, а до този момент не беше успял да идентифицира нито един от крадците.

— Главното е по-бързо да приключим с това — за всеки случай напомни Чез. — Довечера трябва да отпътуваме за Лита.

Едва го каза и се усмихна размечтано, мигновено забравяйки за всички наши проблеми. Още от първия ни ден тук моят червенокос приятел мечтаеше за връщане в столицата и среща с Натали Митис — поредната дама на сърцето му. Впрочем този път нещата явно бяха сериозни — никога не бях го виждал толкова увлечен по някое момиче. Още по-фанатично се държеше Невил. Честно казано, аз се страхувах да оставя Викерс-старши без надзор и да тръгна за столицата, защото с този начин на мислене той във всеки един момент можеше да призове на дуел дошлия от Древната гора друид, когото явно го свързваха някакви чувства с Мелисия. За Невил двубой с друида би завършил плачевно, дори ако не беше загубил способностите си към Занаята — бях сигурен, че многовековния друид-воин без никакви проблеми ще попилее цялата ни петорка. За съжаление не можех да се откажа от пътуването до Лита, защото ми предстоеше сериозен разговор с Майстор Ревел — човекът, отговарящ за сигурността на Академията. Като се има в предвид, че дори членовете на Общото събрание се страхуваха от него, не можех да очаквам нищо добро от срещата с плешивия Майстор. И работата изобщо не беше свързана с експериментите ми с кактусите, а заради контактите ми с „Децата на дракона“ и забранената магия. На фона на тези сериозни теми загубата на справочника със заклинания вече не изглеждаше кой знае какво нарушение, но всеки път, гледайки ровещите се в справочниците си приятели, коремът ми се свиваше в очакване на наказанието.

— Е, тогава направо тръгвайте към телепорта — сви рамене Алиса. — И без вас с лекота ще се справим с шепата нисши.

— Да бе! — възмути се Чез. — И да пропуснем такава веселба?!

Излязохме от Прокълнатата къща и бързо закрачихме към Златния квартал на Крайдол. Тук живееха най-богатите хора на града — и естествено най-желаните мишени за крадците.

— По-добре да се подсигурим — казах аз, стараейки се да не поглеждам към Алиса. — Да се опитаме да ги хванем тихо, без да привличаме вниманието на хората. Сама каза, че ще бъде добре планирана операция. Без жертви, излишен шум и визуални ефекти.

Изобщо не ми се искаше в суматохата да разрушим нечии къщи и после да ни затрупат с искове за обезщетения. И до ден днешен бягах от онзи търговец, чийто склад унищожихме по време на лова на плъхове. Ромиус обеща да помогне за придвижването на молбата ми в Икономическия отдел на Академията, но отговор все още не бях получил. Между другото, чичо се държа много странно, когато му разказахме за всички наши приключения в Крайдол. Изобщо не се заинтересува от Съществото, макар да бях убеден, че нашата информация е много важна. Напротив, след като изслуша всичко за Съществото и изчезването на Кейтен, той набързо си събра багажа и се отправи обратно към столицата, сякаш не бяхме казали нищо особено. На туй отгоре не ми даде никаква възможност да останем сами, за да обсъдим личните ми проблеми. Целият разговор се сведе до това, че чичо заповяда на мен и Чез да се явим след пет дни на отчет пред началника на Службата за сигурност в Академията. Е, и обеща да поговори с Икономическия отдел.

Отговор така и не идваше, затова пък досадния търговец всеки ден идваше при мен, за да допълва списъка с все нови и нови изгорели в огъня стоки. От неговите думи излизаше, че в този мухлясал склад са били складирани едва ли не половината от съкровищата на Империята заедно с хранителните запаси за Крайдол за век напред.

— А аз предлагам да направим показно шоу! — за пореден път заяви Чез. — Да разберат всички, че с нас шега не бива.

— Теб само да те изтърват и половината град показно ще събориш — изсумтя Алиса. — Не, ще действаме по моя план, без никакви импровизации.

Планът на Алиса беше много прост — обкръжаваме нарушителите толкова добре, че и пиле да не може да прехвръкне, и постепенно стесняваме обръча.

— Последния път Даркин направи точно същото, но се провали — напомних аз.

— Не съм сигурна — сви рамене Алиса. — Той направи всичко правилно, но не отчете една малка подробност.

Неволно се зарадвах, че вампирката най-накрая спря да се заяжда с мене по какъвто и да е повод. Цяла седмица не смеех и дума да й кажа, за да не налетя на поредната заядлива забележка по свой адрес.

— Каква подробност? — ревниво попита Даркин.

— Фалшивият Патрул не би могъл да се изплъзне на хайката, ако не му помага някой от стражата или нисшите вампири. Именно затова успяват така добре да си подбират мишените в тези части на града, където няма наши Патрули — някой ги информира.

— Това е невъзможно! — наежи се Даркин. — Аз лично съм подбирал всеки вампир…

Пръстите му инстинктивно докоснаха белега, преминаващ от слепоочието към устните му, както правеше всеки път, когато беше изнервен.

— Мисли каквото си искаш — не тръгна да спори Алиса. — Във всеки случай разпределих нашата петорка по целия периметър, така че да можем да наблюдаваме всички участници в обсадата. И ако поведението на някой ни се стори подозрително… — в очите на вампирката проблеснаха червени искрици. — Не му завиждам.

Разбира се, Алиса не уточни как точно се каним да наблюдаваме нисшите вампири. Помощ в случая би трябвало да ни окаже разработеното от мен преди време търсещо заклинание, което създаваше цяла мрежа от опипващи сонди, предаващи информацията си на заклинание-майка. Трябваше само малко да преработим заклинанието, за да реагира на движението и приближаването на определен вид същества. В случая с вампирите се насочихме към тяхната телесна температура, която се различаваше от човешката с няколко градуса. Вярно, в такъв капан можеше да се хване само нисш вампир, защото истинските можеха без особени проблеми да контролират своето тяло и предпочитаха да поддържат човешка температура. Като споменах истинските вампири…

Огледах се озадачен:

— А защо сме само пет? Къде е Велхеор?

За мен този въпрос беше наистина много важен, защото на нас двамата с най-кървавия вампир на хилядолетието съвсем скоро ни предстоеше да тръгнем на дълго пътешествие и изобщо не исках да го губя от поглед. Колкото и да не ми се искаше да призная, но именно от Велхеор, този кръвожаден, постоянно държащ се като глупак Висш вампир, зависеше живота ми. Вярно, ако той не беше измислил начин да ми помогне, аз още преди няколко дни щях да се превърна в нисш вампир.

— Аз откъде да знам — отвърна вампирката, както ми се стори, прекалено рязко.

Изглежда прекалено рано се зарадвах, че отношенията между нас се затоплят — нищо не се беше променило.

Но нямах време да се замислям за странната реакция на Алиса — стигнахме до целта си. Аз вече добре бях изучил Крайдол, така че доста точно си представях сградите. Всъщност през целия път дотук Алиса ни обясняваше нашето разположение на картата, която беше взела със себе си, но аз пропуснах всичко покрай ушите си. Твърде тежка ми дойде тази разходка под слънцето. Усещах се така, сякаш цялото ми лице беше покрито с огън. Разбира се, външно това не се проявяваше, аз се опипвах от време на време, но да се подложа на нещо подобно за дълго време си беше мъка. Въпреки че Велхеор забави трансформацията ми, страничните ефекти от ухапването вече напомняха за себе си, значително усложнявайки и без това нелекия ми живот.

— Добре ли си? — тихо попита Чез, сръгвайки ме с лакът в ребрата. — Изглеждаш, сякаш се каниш да умираш.

— Коремът ме боли — казах първото нещо, което ми дойде на ум. — Всичко е наред, скоро ще ми мине.

В известен смисъл ми провървя, че нашата петорка стана толкова разединена. Ако бяхме близки както преди, всички щяха да забележат моето бавно, но сигурно влошаващо се състояние. Постоянно втрисане, остра реакция към слънчева светлина… провървя ми, че заразяването изобщо не повлия на управлението на енергията и не промени към по-лошо характера ми. Впрочем, по думите на Велхеор, това предстоеше в бъдеще.

— Всички да заемат местата си според плана! — заповяда Алиса. — Започваме точно след пет минути.

Вампирите свериха часовниците си, а ние просто направихме мислена отметка — едно от първите умения, придобити в Академията, беше способността да чувстваме времето. Нашето тяло винаги знае колко е часът, трябва само да се настроим към него и да се научим да го разчитаме. За съжаление, нисшите вампири не можеха дори това.

„Интересно дали ще загубя и тази си способност, когато преобразуването стигне до финалния си стадий?“ — тъжно си помислих аз.

Напоследък често размишлявах за уменията на полувампирите и в известен смисъл започнах да им съчувствам. При преобразуването те придобиваха всички слабости на истинските вампири, а в замяна получаваха само бърза регенерация, добра реакция и малко сила — съвсем малко повече от тази на обикновения човек. И в добавка — жажда за кръв, страх от слънчева светлина, омраза от страна на хората и отвращение от страна на истинските вампири… не особено равностойна размяна. Но открих един много интересен факт — в Пограничните райони живееха много нисши вампири. Броят им беше толкова голям, че спокойно можеше да създадат отделен град, макар че едва ли Империята щеше да им позволи. На териториите, официално признати за елирски, вече имаше селища на друиди и тролове, и едно трето независимо селище едва ли би подобрило политическата стабилност.

Изобщо не забелязах как се оказах практически сам на площада — край мен бяха само няколко нисши вампира. Изглежда позицията ми беше точно тук, което можеше да се счита за истински късмет, защото изобщо не бях чул какво казва Алиса, мислейки за своите си проблеми.

Уверявайки се, че приятелите ми вече не се виждат, аз бързо наметнах качулката си, скривайки лице от слънцето. Животът веднага стана по-хубав.

— Готови ли сте? — попитах бодро вампирите.

Четиримата нисши, начело с добре познатата ми приятелка на Даркин, изобщо не споделяха моя оптимизъм.

— Разбира се — промърмори един от тях.

— И още как — допълни вампирката.

Как се казваше? Стела? Вечно недоволна, ексцентрична и досадна, изобщо — не особено приятна особа.

Тя от самото начало беше против да работи в Патрула и да си сътрудничи с хора. Ако трябваше да подозирам някого, че помага на крадците, тя беше най-подходящата. От друга страна, очевидно с Даркин ги свързваха близки отношения, така че едва ли бих я обвинил открито, дори да имах някакви доказателства.

— Ако ги срещнем първи, оставете всичко на мен, аз ще се справя с тях — за всеки случай казах на вампирите, с което веднага си заслужих поредната порция недоволни погледи.

Разбирах ги, изобщо не им харесваше да преследват приятелите си. Обществото на нисшите вампири живееше изненадващо сплотено, нещо нехарактерно за вампири и хора, но обичайно за отритнати. Да, те наистина бяха отритнати — опасни за хората и напълно ненужни за истинските вампири. За щастие, засега все още можех да си позволя да кажа „те“, а не „ние“…

Така се бях замислих, че напълно забравих за подготвителните действия. Трябваше да създам мрежа от сигнални заклинания и да поставя индивидуални щитове. Без предварителна подготовка лесно можех да бъда победен дори от нисш вампир, ние значително им отстъпвахме в бързината на реакциите си.

Прикрих се с Универсална стена, приближих я максимално близо до тялото си и след това старателно разстлах сигналната мрежа. След известен размисъл, за всеки случай създадох и десетина почти завършени Огнени птици.

Аха!

Не минаха и няколко секунди, когато сигналната мрежа любезно ме информира, че крадците са избрали за отстъпление именно нашия участък. Изглежда отново сработи моят специален статут пред съдбата и тя усърдно ме отрупваше с все нови и нови неприятности.

— Идват! — предупредих аз нисшите вампири и се приготвих за топла, бих казал дори гореща, среща.

Пет фигури, облечени в черно, изскочиха зад ъгъла на най-близката къща и без да забавят скорост, се затичаха право към нас. Изглежда изобщо не се притесниха от ученическата ми ливрея и дори от появилите се във въздуха Огнени птици. Много странно, а аз си мислех, че съм успял да всея респект в местните нисши вампири и ще е достатъчна само малка демонстрация на сила. Уви, тук явно щеше да се наложи да нараня сериозно някого. За щастие, местните жители бързичко бяха напуснали района, така че можех да се развихря с пълна сила без притеснения, че ще засегна някой невинен.

По моя команда огнените снаряди полетяха към врага. Всеки от тях си набеляза жертва и се насочи към нея по своя си траектория. Разбира се, птиците не бяха достатъчно силни, за да убият вампирите, но щяха да ги накарат да спрат, че дори и да полегнат за минута-две — просто така.

Но противно на изчисленията се случи нещо невероятно — вампирите успяха да отразят моето заклинание! Не отскочиха и не се скриха зад укритие, а поеха Огнените птици със защитен екран или нещо подобно.

„А аз си мислех, че нисшите вампири не могат да използват Занаята и Изкуството! — изненадано си помислих аз. — Ама че идиотска работа!“

Сякаш чули моите мисли, вампирите решиха окончателно да разрушат представите ми за света и започнаха атака с използването на магия — в Универсалната ми стена се стовариха пет снопа странна мръсно-виолетова енергия.

„Уау“ — едва имах време да помисля, преди защитата ми да се разпадне, принуждавайки ме да се просна по корем на земята и да се претърколя настрана. Бързо се изправих на коляно и наново изградих защитата, но този път не се ограничих до една Универсална стена. В допълнение към обичайните две защитни заклинания аз направих и Копиен щит, концентрирайки цялата му енергия отпред. Едва след това хвърлих бърз поглед в посока нисшите вампири от Патрула. Оказа се, че съм го направил точно навреме, защото тройката вампири вместо да ми помагат, бяха насочили към мен странен предмет, който много приличаше на жезъл на Върховен Майстор. Без да имам време да осмисля ставащото, аз инстинктивно разбрах, че от Стела и нейните приятелчета не може да се очаква нищо добро, както и че съм изправен пред поредната опасност. В същия момент петорката на крадците изстреляха следващата порция от виолетовите си магически снаряди.

„Сега ще сработи Копийния щит“ — помислих аз и отново насочих вниманието си към вампирите от Патрула.

Точно в този момент жезълът в ръката на Стела избълва огромна виолетова сфера, която бавно се насочи към мен.

Предатели!

Веднага се отдръпнах от пътя й, но сферата плавно промени траекторията си и пак се насочи към мен.

С крайчеца на окото си с изненада отбелязах, че Копийния ми щит по някаква причина не само че не изстрелва Въздушни копия, а просто се разтваря, както и едната от Универсалните ми стени. Моята защита се оказа твърде слаба срещу непознатата магия на нисшите вампири! Време за умуване нямах — изстрелях няколко Огнени топки срещу приближаващата се виолетова сфера, напуснах защитата на Универсалната стена и, прикривайки се с двоен щит от атаките на петорката крадци, се опитах да прибягам до съседната улица.

Как ли пък не! Огнените топки изобщо не забавиха виолетовата сфера непозната енергия и тя бавно, но неотстъпчиво продължи да ме следва!

Двете Универсални стени отново бяха унищожени. Трябваше да покажа чудеса от ловкост, за да избягна няколко вампирски атаки. Имах късмет, че малките виолетови топки се оказаха без самонасочване!

„Къде са всички? — ядосвах се аз, докато мятах още няколко Огнени птици към вампирите. — Сега е моментът някой да ми се притече на помощ!“

Петорката крадци се скри зад щитовете си, но птичките, пуснати към Стела и компания, достигнаха целта си и разпиляха триото по цялата улица. За съжаление това изобщо не подобри положението ми, тъй като смъртоносният снаряд продължаваше бавно да се движи към целта си, тоест към мен!

— Глупак! Какво стърчиш?!

Погледът ми мигновено улови тъмната фигура на близкия покрив.

Велхеор! Както винаги — неочаквано, но твърде късно!

Бум!

И светът потъна в мрак…

Тъмнината ме заобикаляше отвсякъде. Аз самият бях част от нея, едно от многото парченца тъмнина, образуващи цялото…

— Прекрасно, сега и най-младите ще имат достатъчно сили да се борят за оцеляване…

Гласът идваше от всички страни, сякаш говореше самата тъмнина.

— Да видим как ще се разбягат тези нищожества, когато техния Занаят се окаже безсилен…

„За какво говори той? — озадачено си помислих аз. — И между другото, кой е този той?“

— Какво е това? — мигновено откликна тъмнината. — Неканен гост? Да видим… Не, ти още не си мой, върни се след трансформацията си.

И буквално ме избутаха от мрака…

— Ей…

— … добре ли си?

Гласовете идваха сякаш от бъчва. Или по-скоро аз бях в стоманена кутия… Като цяло, не беше на добре.

Отворих очи и видях пред себе си лицето на Велхеор.

— Глупчо — каза в лицето ми вампирът. — Кой се разсейва по време на бой?

Дъхът му беше изненадващо студен и леко застоял. За миг се загледах в стария свод.

— Че кой се разсейва по време на бой?!

С усилие се подпрях на лакът, надигнах се и се огледах. Лъжепатрулът го нямаше, но недалеч от нас бавно идваха на себе си Стела и нейните приятелчета, от което стигнах до извода, че съм бил в безсъзнание за кратко. Колкото и да е странно, не бях наранен от удара на виолетовата сфера, болеше ме само главата, но за това преди всичко беше виновна внезапната й среща с каменната настилка.

— Ех — живописно въздъхна вампирът. — Чудя се как изобщо си жив досега.

— А, не! — станах и бързо закуцуках към предателите. — Нека не говорим сега за смъртта…

Вампирът спокойно тръгна до мен, гледайки ме с интерес:

— И защо вие, хората, не обичате да говорите за смъртта?

Създадох няколко малки купола около нисшите вампири, така че да не избягат, и облекчено си поех дъх.

— Вероятно защото тя пристъпва твърде близо до нас? — предположих аз.

— О-хо, избиваме го на поезия? — усмихна се Велхеор. — Тогава ще излезе, че вампирите се разхождат под ръка със смъртта и затова не се страхуват от нея? А пък друидите са такива сухари, че дори смъртта се страхува да не умре от скука в тяхното общество.

Ох, какво правя?! Разговарям за поезия с вампир само минута след опасна магическа битка…

На площада най-накрая се появиха моите приятели. Първи притичаха, разбира се, Чез и Алиса. Последваха ги тълпа нисши вампири, начело с Даркин, а шествието завърши бавния Наив.

— Какво е станало тук?! — в движение попита Чез.

— Изтърва ли ги?! — веднага премина към работата Алиса.

— Добре ли си? — попита загрижения Наив.

М-да, изглежда Викерс-младши беше единственият, който се вълнуваше от състоянието ми.

— Вече всичко е наред… — погледнах към вампирите, които бяха дошли на себе си и нелепо се блъскаха в стената невидими въздушни клетки. — В известен смисъл.

— А… защо около Стела и момчетата има… преграда? — неуверено попита Даркин.

— За да не избягат — охотно обясни Велхеор. — Твоите приятелчета са предатели. Между другото, би трябвало и теб да подложим на кръстосан разпит, никога не знаеш какво…

Даркин неволно отстъпи под погледа на червените очи на най-кървавия вампир на хилядолетието.

— Така, хайде да не започваме с обвиненията — прекъсна го Алиса. — Като начало разкажете какво всъщност се е случило тук.

Описах колкото се може по-сбито сблъсъка с нисшите вампири, не забравяйки да спомена за „активното“ участие на Велхеор. За съжаление никой не сподели моето възмущение. Освен това, поне на мен така ми се стори, моите приятели недостатъчно сериозно възприеха информацията за новите възможности на нисшите вампири. Тоест в странната магия повярваха всички, Велхеор потвърди разказа ми, но в невероятната сила на техните заклинания, създадени с помощта на непозната енергия… Всички решиха, че аз за пореден път съм объркал нещо в заклинанията си, поради ниско самочувствие или нехайство. Реакцията им изобщо не ме обиди, но подценяването на противника никога не е водело до нещо добро…

Най-болезнено от всички прие разказа ми Даркин. То си беше разбираемо, не всеки ден разбираш, че момичето ти е предател…

Със скована крачка вампирът се приближи до невидимия купол, в който беше Стела, сложи ръката си върху невидимата повърхност и тихо каза:

— Как можа?

Аз се приближих до него и сложих ръка на рамото му.

— Даркин…

— Чакай! — отдръпна рамо вампирът. — Стела! Защо постъпваш така с мен? Постоянно се забъркваш в нови неприятности, а после аз трябва да страдам! Защо винаги си против мен? — той стисна юмруци. — А ако аз бях на пътя на самозванците, и мен ли щеше да се опиташ да убиеш?

Изкашлях се извинително.

— Не може ли да ми дадете малко време?! — ядосано се обърна вампирът.

Уау, никога не бях го виждал толкова емоционален.

— Колкото искаш — виновно сведох поглед. — Просто исках да кажа, че Стела не може да те чуе — куполът е звуконепроницаем.

Даркин замръзна и бавно обърна глава към Стела. Тя сви рамене извинително и каза нещо, като го гледаше в очите. За съжаление, никога не съм бил добър в четенето по устните…

— Освободи я — помоли Даркин. — Тя няма да избяга.

Послушно махнах купола.

— Ех ти — каза само Даркин и се извърна от вампирката.

Изглежда не се канеше да повтаря предишната си тирада. Да, неловко се получи с купола…

Стела упорито стисна устни и ядосано се втренчи в нас:

— Не искам да служа на хората! Забрави ли всички наши унижения?! А клетвата? Светът е срещу нас, значи и ние сме срещу целия свят!

— Невъзможно е постоянно да се бориш със света — уморено каза Даркин, без дори да се обръща. — Трябва да търсиш своето място в него. И ние най-накрая се приближихме до тази цел…

Велхеор не много нежно хвана ръката на вампирката и я дръпна, привличайки вниманието й.

— По принцип браво на теб, предателството е добър номер — проникновено заговори вампирът. — Но дори и за вампирите има нещо свято. Семейството не може да се предаде — той погледна към нас. — Дракон да ги вземе тях, хората, но Даркин… това е грозно, момиче, много грозно.

Стела уплашено притихна, не рискувайки да противоречи на Висшия вампир.

— Заведете предателите в полицейското управление — заповяда Алиса на нисшите вампири. — Нека ги разпръснат по килиите. С разпита ще се заемем по-късно.

Поради факта, че в Прокълнатата къща нямаше подходящи за килии помещения, с разрешение на началника на стражата Витор ние използвахме за свои нужди техните подземни килии.

— Аз ще отида с тях — веднага се обади Даркин.

— Спокойно — хвана го за лакътя Алиса. — После ще отидем заедно да ги разпитаме, засега изчакай малко тук.

Едва Велхеор предаде Стела в ръцете на другите нисши, когато Чез ме хвана за лакътя и настойчиво ме задърпа към себе си:

— Сега бързо да отскочим до вкъщи и после бегом към телепорта. И без това вече закъсняваме. С предателите нека Алиса и Даркин да се разправят.

Изглежда мислено той вече беше в Лита и текущите събития изобщо не го вълнуваха.

— Ние сме против целия свят? — саркастично се обърна Алиса към Даркин, когато тръгнахме по обратния път.

Вампирът сведе поглед и каза извинително:

— Младежки максимализъм… Това беше отдавна.

— За твоята приятелка явно не е приключило — казах сърдито. — Още малко и…

— Щеше да те размаже по плочките — любезно подсказа Велхеор.

— Между другото, как ме спаси? — със закъснение попитах аз. — Дори да скочиш от покрива, пак не би успял да изпревариш тяхното заклинание…

Велхеор сви рамене.

— Изобщо не скочих. Ти улови сферата, а аз просто разгоних вампирите, за да не те довършат.

Улових? Но още съм жив! Нямах и следа от удар… нима магията им ще се окаже не толкова опасна, колкото изглежда на пръв поглед?

— Не си могъл да се прикриеш от най-просто заклинание? — насмешливо попита Алиса.

— Енергията, която използваха, беше много по-различна от естествената — отново поясних аз. — Освен това тя с лекота поглъщаше всички наши заклинания, сякаш е била създадена специално за тази цел…

„А дали наистина не е така! — хрумна ми неочаквано. — Някой е дал в ръцете на вампирите ново оръжие. Какви ли цели е преследвал с това? Тук сигурно е замесена политика, а в нея не съм много силен, честно казано…“

— Извинявай, Чез, но не можем да тръгнем за Академията, докато не разпитаме предателите — реших аз. — Трябва спешно да съобщим на Службата за сигурност за новите способности на нисшите вампири.

— Мислиш, че там не знаят ли? — захленчи Чез. — В Академията сигурно отдавна всичко им е известно. А тук Алиса и без нас ще се справи!

— С лекота — веднага потвърди вампирката.

— Не — заинатих се аз. — Трябва да съберем повече информация. Може би нисшите просто са ограбили някой склад с бойни артефакти?

— Ние не можем да използваме сложни артефакти — мрачно напомни Даркин.

— Никога не знаеш — сви рамене Чез. — Може специално за вас да са създали няколко лесни за употреба бойни артефакта.

— Производството на военни артефакти е забранено от закона — обади се Наив. — Ти самият ни го каза наскоро.

Тъй като Чез отговаряше за снабдяването ни, той постоянно ходеше при местните техномагове и започна доста да разбира от артефакти. Също така подробно изучи законите, отнасящи се до артефактите. Оказа се, че на всички работилници са наложени множество тежки ограничения, особено по отношение на потреблението на енергия. Също така имаше забрана за производство на бойни артефакти и още редица предмети, чиято технология на производство принадлежеше изключително на Академията. С други думи, в някои видове производство Академията не търпеше конкуренция.

— Значи преди да тръгнем за Академията трябва да разберем дали тук няма незаконно производство на бойни артефакти — заявих аз. — Ще ти се наложи да почакаш още малко.

— Драконово изчадие! — от сърце изруга Чез. — Кога най-накрая ще отида в Лита…

Действие 2

В действителност ние можехме да разпитаме вампирите още там, на площада, но да го правим пред очите на местните жители не беше много коректно. А и трябваше да изчакаме Даркин да се успокои, без него просто нямаше смисъл да разпитваме Стела. Така че се отбихме в Прокълнатата къща, вземайки предварително няколко подноса с любимите ни пирожки, и седнахме в залата с взетите от Стела артефакти. Представляваха няколко парчета от непознат вид сиво дърво и изобщо не излъчваха енергия. Не можахме да намерим някакви управляващи елементи, каквито има върху стандартните артефакти. Предполагайки, че този вид артефакти могат да се използват само от нисши вампири, Даркин също опита, но и при него не се получи нищо. След безброй безполезни опити да разгадаем неизвестните оръжия, накрая всички се отправихме към полицейското управление. Всъщност не всички — Наив и нисшите вампири останаха да свършат битовите задачи, Велхеор изчезна някъде по пътя, така че накрая останахме само четирима.

През целия път до управлението Алиса и Чез обсъждаха какви допълнителни заклинания могат да бъдат вградени в амулетите и как да се оптимизира комуникацията между Патрулите. Според слуховете, най-новите разработки на Академията позволяваха да се предава глас на разстояние без използването на обемисти артефакти, изразходващи огромно количество енергия, но до този момент нито една работилница не беше успяла да направи нещо подобно. Все пак нивото на знанията, придобити в Академията, както и добрите условия за провеждане на научни изследвания, позволяваха да се постигне много повече, отколкото от изследванията на множеството самостоятелно действащи работилници. В разговори за новите възможности ние стигнахме до управлението на стражите.

— Ей, виж, това куче не ти ли напомня за някой? — попита ме Чез, гледайки замислено табелата над входа.

Щитът с изображение на сериозно и много тъжно куче толкова отдавна беше станал повод за шеги от страна на местните жители, че вече никой освен новодошлите не му обръщаха внимание. Но ние можехме да се считаме за такава, така че продължавахме да се забавляваме, обсъждайки бедното животинче.

Всички веднага спряхме пред щита и се загледахме в рисунката.

— Ами сега, като каза…

— Мислиш, че той е позирал за рисунката?

— Тази табела си беше тук много преди Витор да стане началник на стражата — не се съгласи Даркин. — Но трябва да призная, че приликата е поразителна.

Ние влязохме в управлението, отдадохме чест на стоящия на пост страж и тръгнахме право към подземията, подминавайки на пръсти кабинета на Витор. Всеки път, когато се появявахме в тази сграда, той ни гощаваше с месо и вино почти до смърт. И ако първия път всичко повече или по-малко мина спокойно, то запоя след убийството на Съществото ни изкара от строя за цял половин ден. Дотогава, докато един от нас не дойде на себе си дотолкова, че да използва заклинание, разлагащо излишния алкохол в организма до безвредни елементи.

— Може би по този портрет избират началниците? — предположих аз.

Разбира се, с тези глупави разговори ние се опитвахме да разсеем Даркин от тежките мисли. От момента, когато вампирът научи за предателството на приятелката си, той се затвори в себе си и практически не реагираше на външни дразнители. Дори забележката за началника на стражите Даркин каза с безизразен глас, едва поглеждайки табелата.

Показах със знак на Чез да каже още нещо смешно и глупаво, но в отговор той само сви рамене. Изглежда, че понякога дори и на моя риж приятел можеха да му свършат шегите.

Нисшите вампири бяха в отделни килии със солидни стоманени врати и огромни болтове. Стражът, дебел брадат мъж, доста по-стар от нас, леко се поклони и ни подаде тежка връзка ключове.

— Ще бъда отвън, ако имате нужда от нещо — извикайте ме.

— И просто ей така ще ни дадете ключовете за всички килии? — учуди се Чез.

— Всички останали килии са празни — сви рамене стражът. — Тук са само вашите вампири. Всъщност ние започнахме да използваме тези килии едва след вашата поява. В нашия град рядко арестуват някого.

Хвърляйки ни такъв поглед, сякаш ние бяхме виновни за нарасналата престъпност, той напуска подземието.

— Да се разделим? — предложи Алиса. — Така ще бъде по-лесно да разпитваме.

— Добре, става — съгласих се аз.

Чез кимна, но се получи така, че само Алиса се отдели от нас. А ние с Чез, движени от любопитство или просто глупост, последвахме Даркин. Нисшата вампирка седеше на леглото, загледана в една точка, и изобщо не реагира на нашата поява.

— Привет, привет — твърде бодро каза Чез. — Дойдохме да поговорим с теб на тема значението на приятелството и взаимната помощ. Запомни: приятелството е добро, предателството — лошо…

— Вие не сте ми приятели — тихо отговори вампирката. — На вас нищо няма да кажа.

Уау, не мислех, че тя изобщо ще проговори.

— А аз? — дрезгаво попита Даркин. — Какъв съм аз за теб?

Атмосферата се нажежи и ние явно станахме излишни, но никой не се решаваше да тръгне пръв. Вампирката упорито сви устни и игнорира въпроса на Даркин, продължавайки да гледа пред себе си.

— Оставете ни за малко сами… моля ви…

Ние се спогледахме с Чез и си кимнахме.

— Извикай ни, като свършиш. Ще бъдем отвън.

Затваряйки вратата след себе си, аз въздъхнах с облекчение:

— Уф, най-накрая. Чувствах се съвсем не на място там.

— А аз бих послушал какво ще й каже Даркин — усмихна се Чез. — Съдейки по настроението му, той не би имал нищо против да използва няколко инструмента от тази стена.

На стената срещу килията висяха доста интересни инструменти — клещи, чукове, пирони, скоби и прочие ужасии. Силно се съмнявах, че някой от пазачите е използвал целия този кошмар да изтезава клетите затворници, а и никой освен обичайните крадци и дребни престъпници не е влизал в тези килии. Какво има да ги разпитваш тях?

Погледнах към вратата на килията. Всъщност при добро желание бихме могли да подслушаме разговора на вампирите, тъй като в дебелата стоманена врата имаше неголямо прозорче с решетка. Но ние благоразумно предпочетохме да се отдръпнем по-далеч и да не надаваме ухо.

— Надявам се, че няма да се стигне до там — аз се облегнах на стената и затворих очи. — А и е глупаво.

— Да отидем да разпитаме третия вампир? — предложи Чез. — Може да бъде забавно.

— Не искам — отказах аз. — Освен това водач им е Стела, другите сигурно знаят много по-малко. Можем само да се надяваме, че Даркин ще успее да измъкне от нея нужната информация. Бих искал днес да тръгнем за Академията с някаква информация…

— Всичко ще бъде наред — увери ме Чез. — Ех, по-скоро да приключим с това, да стъпим в телепорта — и у дома…

У дома… Странно, но за разлика от другите, аз изобщо не исках да се връщам. Какво оставих в Лита? Семейството, което така и не стана истинско? Безкрайните приеми, балове, вечери и нищо не значещи учтивости?

След известно време Даркин надникна иззад вратата и кимна към нас:

— Всичко ще разкаже.

Извикахме Алиса от съседната килия, влязохме при Даркин и накарахме вампирката да избърше сълзите си и бързо да се приведе в ред. На бузата й се виждаше едва забележима червенина, като следа от шамар или лек удар.

— Всичко започна няколко дни след появата ви в града — започна тя. — Към мен за помощ се обърнаха няколко чужди нисши вампира…

Не знам дали Даркин я беше бил или просто я беше убедил с думи, но Стела наистина ни разказа всичко, което знаеше. Свързалите се с нея вампири искали информация за всички наши действия, както и възможно най-точно описание на използваните от нас заклинания. В замяна на помощта на Стела и още няколко вампира им било позволено да се присъединят към тайното общество „Свободни вампири“, чиято цел била коренна промяна на живота на нисшите вампири. Сериозността на намеренията си „свободните“ доказали много просто — демонстрирали своя собствена магия. Не Изкуство, не Занаят и не техномагия. Нещо различно. Разбира се, за възможността да владеят такава сила Стела и другите нисши били готови на всичко, дори на предателство. А и тя не смятала за предателство убийството на хора, те не са като вампирите… Те са храна.

„Още едно тайно общество! — със съжаление си помислих аз, слушайки разказа на вампирката. — Не ми стигат «Децата на дракона».“

Разбира се, на тайното общество за по-нататъшно развитие му трябвали пари, и те измислили не лош начин не само да се сдобият с пари, но и да хвърлят сянка върху новия Патрул. С подкрепата на няколко вампира, работещи в Патрула, не било трудно да подберат най-подходящите цели и да избягат преди стражата да се появи. Между другото, особено полезна се оказа информацията за останалите предатели, присъединили се към „свободните“ и адреса на тяхната основна щаб квартира. Остана да се чудя как Даркин е успял да накара Стела да говори толкова откровено.

— Лошо — тихо каза Даркин, веднага щом излязохме от килията. — Тези „свободни“ предлагат твърде много. Малцина от нас биха се отказали от силата и властта, всеки иска да се отърве на клеймото на отритнат и полувампир и да стане нещо повече. Мисля, че всеки от нас би се съгласил… Дори и аз…

Погледнах озадачен към вампира:

— Съгласен си да се биеш с Империята? Не мислиш ли, че е глупаво?

— В резултат положението на нисшите вампири само ще се влоши — допълни Алиса. — Насилието не е най-добрия път към свободата, не мислиш ли?

— Да, разбирам — въздъхна Даркин. — Но понякога здравият разум…

— Охо, много добре знаеш какво значи това — изсумтя Алиса. — И в същото време съвсем сериозно обмисляш възможността да предадеш Империята?

Чез ни прегърна с Алиса през раменете:

— Не го тормозете бедния човек, той и без това има толкова тежък ден.

Даркин се усмихна едва-едва.

— Ами да. А какво… ще се случи по-нататък с… — той кимна към килиите — тях?

Затърсих в паметта си, опитвайки да си спомня частта от нашето законодателство, отнасяща се до разбойнически нападения. За съжаление нищо не намерих, така че тактично обобщих:

— Доколкото знам, престъпниците в Империята ги изпращат в мините в Далечните планини, или, ако престъплението не е много тежко, им налагат глоба и ги затварят в местния затвор.

— Това трябва да го реши местния съдия — отбеляза Чез. — Между другото, аз дори не знам кой е той. А ти, Даркин?

— Началникът на стражата се явява и главен съдия — сви рамене вампирът. — Помощниците той сам си ги избира. Мисля, че ще са някои от офицерите.

— Смятам, че бихме могли да се споразумеем и да издействаме само порицание за приятелката ти — неуверено предложих аз.

В очите на Даркин проблесна надежда:

— Ще направите това за мен?!

— Предлагам да обсъдим това с Витор — тежко въздъхна Алиса. — Без него този въпрос няма как да се реши, нали Стела и останалите вече са предадени в ръцете на стражата, тоест са изцяло във властта на Витор.

Неволно се намръщих, представяйки си предстоящия разговор с прекалено общителния и гостоприемен началник на стражата. За срещата с Витор ще трябва предварително да подготвим няколко отрезвяващи заклинания и да гладуваме поне ден…

На стълбите, водещи от мазето към фоайето на управлението, спрях рязко, чувствайки нещо като сърбеж в гърдите. Беше на мястото, където би трябвало да ме е ударила онази странна виолетова топка.

— Какво? — блъсна се в гърба ми Чез.

— Нищо — отговорих, докосвайки болното място. — Много странно усещане…

Изведнъж се разнесе оглушителен грохот. Сградата се разтресе така, че от тавана се посипа мазилка, а ние едва се задържахме на крака.

— Какво беше това?!

— Земетресение? — предположи Чез и ме изблъска напред. — Да излизаме по-бързо, докато не ни е погребало живи.

— По-добре живи, отколкото мъртви — промърмори Алиса. — Така ще имаме шанс…

Влизайки във фоайето, ние заварихме много странна гледка — на мястото на една от стените зееше огромна дупка. Преди да имаме време да се изненадаме, от нея буквално се посипаха нисши вампири в черни дрехи.

— Защита! — извиках аз, съобщавайки по този начин на приятелите си, че изцяло се фокусирам върху създаването на защитни заклинания.

Универсална стена, Огнен щит, Въздушен щит… Поставих всичко, което знаех, но въпреки това не бях сигурен, че това ще спре неизвестната магия, ако вампирите отново я използват. Чез и Алиса атакуваха вампирите с целия си арсенал, но избухванията на вече познатите ми виолетови искри с лекота унищожаваха всички магии.

— Но как?! — извика Чез, когато поредната му Огнена птица изчезна на половината път до целта си.

Много исках да кажа нещо от рода на „не ми ли вярвахте“, но моментът не беше много подходящ.

— Обратно в подземието! — заповядах аз. — Защитата ми няма да издържи на атаките им.

Като никой път приятелите ми решиха да ме послушат без уговорки и почти презглава се втурнаха надолу по стълбите миг преди всички мои щитове да бъдат пометени от магията на нисшите вампири.

— Те наистина използват силна магия, точно както каза!

Най-накрая да ми повярват.

— Ако лесно се поддавах на паника, сега щях да й се поддам — с нервен смях каза Чез. — Какво ще правим?

— Ще опитаме да ги отблъснем! — аз затворих стоманената врата и се скрих зад стената. — Само не знам с какво можем да им противодействаме.

— Защо се крием? — Чез бързо дойде на себе си. — Там останаха хора, те се нуждаят от нашата помощ!

— Сега с нищо не можем да им помогнем — изрази на глас мислите ми Алиса. — Вампирите са твърде много и не знаем на какво е способна тяхната магия. Освен това, те вероятно са дошли за приятелката на Даркин, така че… Ей, къде е Даркин?!

Едва сега забелязахме, че вампирът не е с нас. Очевидно беше останал горе, но как и по-важното, защо?

— Надявам се, че с него всичко ще е наред — притеснено каза Алиса.

— Едва ли се е паникьосал. Може би има някакъв план или нещо подобно.

Не знам какво ставаше горе, но не мина и минута и по вратата се посипаха удари от заклинания. Стоманеният лист се огъна, сякаш в него се удари огромен таран, и миг по-късно вратата се откъсна от пантите си. Прилепени до стените, ние проследихме с погледи привидно неразрушимото парче желязо и започнахме методично да изстрелваме заклинания. Без да гледаме.

— Сега ще влязат и ще ви избият всичките! — се чу от килията, в която беше затворен един от вампирите.

— О, вижте кой проговори — Чез направи физиономия и хвърли в отвора Огнена птица. — Да видим кой кого ще убие!

Поставих няколко Универсални стени пред вратата и подготвих атакуващи заклинания. Нека сега опитат да влязат.

— Те са по-силни! — раздаде се от другата килия гласът на Стела. — „Свободните“ са специално подготвени за битка с Майстори. За по-малко от половин час всички вие ще лежите безжизнени и изсушени.

— Имай предвид, че най-вероятно и ти ще лежиш с нас. Като най-приказлива — безжалостно напомни Алиса. — Твоите приятели ще те предадат. Хей, в съседните килии, чухте ли? Стела ни разказа с подробности за цялата ви компания „свободни“.

Стела веднага уплашено замълча.

— Няма да се доберат до нас — уверено каза Чез. — Ако някой слезе по стълбите, просто ще го попилеем.

Покрай носа ми прелетя виолетова топка, безпроблемно пробивайки всички старателно поставени щитове, и се разби в отсрещната стена.

— Но и ние сме в капан — разумно отбеляза Алиса.

— Вярвам в Даркин, сигурно е отишъл за помощ — казах твърдо и по-тихо добавих: — Ако ли не, нападението над управлението няма да остане незабелязано, скоро всички наши ще бъдат тук. А и кварталът на друидите е съвсем наблизо…

Честно казано, нямах никакво желание да стоя в мазето. Но си нямах идея какво можем да направим в тази ситуация.

— Ей, какво е това?

Поредната виолетова топка се удари в стената, но не се пръсна в множество искри, а се стече на пода, превръщайки се в локва неясна субстанция.

— Гадост някаква — намръщи се Алиса. — Вони така, че чак очите сълзят.

Тя се закашля, а аз веднага усетих, че гърлото ми се свива в спазми.

— Кхъ, отрова! — със закъснение се досети Чез.

Бързо създадох индивидуална защита, филтрираща въздуха — помогна ми опита от борбата с плъховете в мазетата. Тогава толкова силно вонеше на изгоряло месо, че без подобна защита бих се задушил.

За съжаление останалите нямаха подобен опит — те трябваше да покрият носа и устата си с полите на ливреята. За известно време бяха изкарани от строя и нападателите веднага се възползваха от ситуацията — в отвора вече се появиха два вампира.

Поставих на пътя им Въздушна стена, но тя не ги забави много — достатъчен беше само един изстрел виолетова енергия. Но дотогава бях успял да дойда на себе си и да метна насреща им огромна Огнена топка. Ако имах време, бих се полюбувал на това произведение на изкуството — по размер тя надвишаваше отвора на вратата.

Разбира се, вампирите поставиха щитове, но само с енергията от артефактите не успяха напълно да се защитят. Единият от нападателите беше ударен с такава сила, че за миг ми се стори сякаш усетих миризма на горяща плът, въпреки че това беше невъзможно — заклинанието-филтър работеше перфектно. Вторият получи удар в крака от лежащата на пода Алиса, а Въздушните игли на Чез се забиха в корема му и го довършиха окончателно. При това приятелите ми и за секунда не преставаха да кашлят.

Метнах в отвора още една Огнена топка, за да охладя желанието им за атака, поставих защита и веднага създадох около приятелите си защитни полета с филтри.

— Ама че изроди — първи се обади Чез.

Подкрепи го кашлицата на вампирите от килиите, да помагам на които нито имах възможност, нито особено желание.

— Дават ни добра идея — каза Алиса, като прочисти гърлото си. — Можем да използваме димна завеса, за да се измъкнем оттук. Не съм пробвала заклинанието при максимална мощност, но мога да гарантирам, че във фоайето горе видимостта ще е нулева.

— Тогава да действаме! — зарадвахме се ние с Чез. — Сега е най-подходящия момент.

— А тези? — попитах аз, кимайки към затворените килии.

— Остават тук — сви рамене Алиса. — Хайде да действаме: пускам завесата и пробиваме навън.

Така и направихме. Алиса направи заклинанието „димна завеса“ във фоайето, изчакахме около минута и побягнахме нагоре по стълбите. Аз изпреварих приятелите си, които още не бяха се оправили напълно от отравянето, метнах пред себе си Огнена топка и уплътних защитата, готов да поема атаките на вампирите върху себе си.

Стигайки до средата на стълбата, аз изведнъж осъзнах, че не виждам дори собствения си нос. Сивата мъгла беше невероятно гъста и дори сякаш затрудняваше движението, но пък с дишането проблеми нямах.

— Зак! — чух зад себе си яростния шепот на Алиса. — Къде си?

— Тук! — прошепнах в отговор. — Тихо, иначе ще ни атакуват по слух!

— Хвани ме за ръка — прошепна Алиса.

С лек трепет напипах пръстите й, мислено благодарейки на нападналите управлението вампири и прекалено мощното заклинание на Алиса. Вярно, че за другата ръка веднага ме хвана Чез, но това беше дреболия.

Препъвайки се във всичко възможно, ние се притиснахме към стената и се отправихме към изхода. Три пъти успях да ударя коленете си, два пъти си блъснах главата, преди да стигнем до прозореца. Не можах да напипам дръжката, така че просто счупих стъклото и пускайки неохотно ръката на Алиса, излязох навън. Спаси ме само това, че бях нащрек. Инстинктивно поставих Универсална стена и така спасих себе си и приятелите си от огромна Огнена топка.

Не знаех, че вампирите вече и това могат…

— Зак! — втурна се насреща ни Наив. — Съжалявам, мислех, че са вампири!

— Не, това сме само ние — уморено каза Чез. — Бъди приятел, не ни изгаряй. Другите също ли са тук? Бързо пристигнахте.

— Даркин притича при нас и ни каза, че вампирите са нападнали управлението. А когато се събрахме всички, които бяхме в Прокълнатата къща, и дойдохме тук, друидите вече помагаха на ранените при входа.

От ъгъла изскочиха Херион, Мелисия и Велхеор, а от другата страна вече тичаха няколко нисши вампира и Невил.

— О, ето ви и вас! Добре ли сте?

— Да, добре сме — каза Алиса. — Пострада само гордостта ни.

Друидката веднага усърдно ни прегледа за евентуални наранявания, а Невил ни съобщи последните новини:

— Мелисия вече изчисти въздуха. Патрулите и останалите на крака стражи помагат на ранените. Все пак добре, че всички офицери начело с Витор са били на заседание на Общинския съвет, иначе жертвите можеха да бъдат много повече.

— Дракон да ги одере, колко навреме нападателите използваха димна завеса! — чистосърдечно изруга Наив. — Тъкмо ги бяхме обградили и започнахме щурма…

Ние е Чез погледнахме към Алиса и тя веднага смутено сведе поглед.

— Ами, всъщност ние създадохме димната завеса — признах аз, без да уточнявам на кого точно беше идеята. — Кой да знае, че вие вече сте отвън…

Мелисия се засмя, прикривайки с длан устата си, а Велхеор открито се разкикоти.

— Значи заради вас Невил не успя да прояви своите способности и да хване всички нисши вампири — саркастично каза Херион, слагайки ръка на рамото на Викерс старши. — О, чакайте малко, та той няма никакви таланти.

Уау, не знаех, че вечно сериозният друид е способен да се заяжда така! А можеше да се очаква, в последните дни съперничеството им с Невил достигна своя апогей.

Мелисия хвърли такъв поглед на Херион, че друидът направи вид, сякаш се сеща за нещо много важно, и бързо влезе в сградата.

— Ще отида още веднъж да прегледам пострадалите стражи — рязко каза Мелисия и се втурна след друида.

— Изглежда, че някой ще си го получи — захили се Чез.

— Ще отида да видя как е свършило всичко — неочаквано заяви Алиса. — А и ще видя как са пострадалите. Изглежда не успяхме да ги защитим…

Странно, досега не бях забелязал да е особено човеколюбива.

— Ако друидите се сбият, моля те, не ги спирай — със сълзи на очи помоли Чез.

— И през ум не ми минава — увери го Алиса.

Вампирката се възползва от прозореца, за да се върне в управлението, а Чез продължи да издевателства над Невил.

— Сериозен противник — започна той. — Друидът определено има предимство във физическата сила, но Мелисия, според мен, е на твоя страна. Между другото, отдавна забелязах, че тя има силно развит майчински инстинкт. На прав път си — той потупа Невил по бузата, — малкия.

— Разкарай се — отблъсна ръката му Викерс старши.

— Любовни трепети — обади се необичайно мълчаливия Велхеор. Той се приближи плътно до Невил и внимателно го погледна в очите. — Хей, искаш ли да го убия за теб?

— В смисъл? — ококори се Невил.

— Ами, ще извия врата на този приятел на дърветата. Просто бизнес.

Известно време Викерс-старши се взираше във вампира, опитвайки се да разбере той шегува ли се или не. Аз отдавна бях стигнал до извода, че за да разбереш Велхеор, трябва да си луд поне колкото него, а друг такъв психо в този свят нямаше да се намери.

— Хм… мисля, че не би трябвало да решаваме проблема толкова кардинално — каза накрая Невил.

Хвърляйки на вампира още един красноречив поглед тип „определено си луд“, той се отправи към входа на управлението, стараейки се да не прави никакви резки движения.

— Както искаш — подхвърли след него Велхеор. — Ако промениш мнението си, обади се!

— А аз си мислех, че сте приятели с друида — учудено се обади Чез.

— С този пън? Шегуваш се! — ухили се Велхеор. — Само ми дай повод и ще му откъсна главата, не, първо ще му потроша всички кости…

— Е, аз ще отида… да видя дали нашите момчета са намерили артефактите, които използваха нападателите — бързо каза Чез и хукна след Викерс-старши. — Невил, почакай ме!

— Слабаци — изсумтя вампирът и изведнъж ме погледна сериозно. — Говорейки за слабаци — притесняваш ме, Зак.

Тонът, с който го каза, ме накара да потреперя от студ.

— Какво имаш предвид?

— Ти се срещаш с моята племенница, а Алиса не може да завързва връзка със слабак, неспособен да я защити.

Да завързва връзка?! Ама че гадно звучи, сякаш става дума не за чувства, а за някакъв предмет.

— Не е така — опитах се да го опровергая. — Тя дори не говори с мен…

— О, само не отричай — махна с ръка вампирът. — „Влюбените като се карат — само се развличат“. Не забравяй, че тепърва трябва да ми докажеш, че си достоен за Алиса. Тя е моя племенница и не мога да позволя да се срещне с някакъв си мижитурка.

Стиснах юмруци от гняв:

— Кой е мижитурка?!

— Ти, ти — изсумтя Велхеор. — Намери ли смелост да кажеш на приятелите си за твоя малък проблем?

Тук ме постави на място, признах аз, и веднага се успокоих.

— Ами, всъщност исках да им кажа, просто нямаше подходяща възможност. Бяхме малко скарани, а и работа се натрупа…

— На твое място бих побързал. След няколко дни ни предстои да напуснем Империята, нали не си забравил?

Че можех ли да забравя. Постоянно мислех за това! Да нахлуем в земите на Бойния клан, за да убием един от тях… Пълна лудост! По принцип би трябвало да чувствам известна увереност, защото с мен щеше да е Велхеор. В действителност така ставаше още по-лошо — кой би предсказал каква муха може да влезе в главата на хилядолетен вампир. Доверявайки му живота си, не можех да чувствам нищо друго освен безпокойство, граничещо със страх.

— Аз ще реша този проблем — увери ме вампирът.

След като се уверихме, че на пострадалите стражи е оказана съответната помощ, ние се върнахме в Прокълнатата къща. С Чез трябваше да си вземем душ и да се пооправим малко, преди да тръгнем за Академията. Днешният ден така ни беше изтощил, че никакво као дори отчасти не можеше да възстанови силите ни. За съжаление, в графика на телепортациите бяхме записани за днес и нямахме друг избор.

Събирайки нещата си, аз си спомних, че всички артефакти, иззети от Стела и труповете на нападналите управлението нисши вампири, сега са в стаята на Алиса. Исках или не, всички тези играчки трябваше да ги занеса в Академията като доказателство, така че преди да тръгна бях длъжен да мина през вампирката.

Алиса отговори на почукването ми почти мигновено:

— Кой е?

— Аз съм, трябва да взема артефактите — отговорих бързо. — Може ли да вляза?

Честно казано се опасявах, че ще ме прати по дяволите. Все пак до този момент общувахме само пред хора. Алиса всячески избягваше каквато и да е възможност да остане насаме с мен, оправдавайки се със заетост или дори просто като игнорираше съществуването ми.

— Влизай.

Алиса седеше на масата и внимателно изследваше лежащите на нея пръстени и къси пръчки.

— Опитвам се да разбера как функционират — каза тя, без да се обръща. — Но нищо не се получава. Нека да оставим няколко артефакта при нас, за да можем да експериментираме двамата с Даркин.

— Няма проблем — съгласих се аз. — Мисля, че едва ли в Академията ще им трябват всичките — пристъпих към масата и взех един от пръстените. — Някак странно изглеждат. Сякаш са излети от някакъв неизвестен минерал, никога не съм виждал подобно нещо.

— Аз също — кимна Алиса. — Много ми е интересно, какво ще кажат за това в Академията.

— Ако въобще кажат нещо — усмихнах се аз. — Ние сме най-обикновени първокурсници, кой ще тръгне да ни казва за резултатите от изследванията?

Надянах пръстена на пръста си и усетих леко изтръпване, сякаш артефактът реагира на опита да го използвам. За съжаление или за щастие, това беше само слаба реакция и повече нищо не се случи.

— Е, не сме съвсем обикновени — отбеляза вампирката. — Справихме се със Съществото. Както и да е… Между другото, нали помниш, че имаме още една работа за вършене? — попита внезапно.

Откъснах се от опитите да активирам пръстена, решавайки да го запазя известно време за себе си, и неразбиращо се втренчих във вампирката:

— Работа?

— Да — тя сви устни в тънка линия. — Или вече забрави за Стил? Длъжни сме да му помогнем.

И как можехме да му помогнем? Да му върнем паметта? Но нали той беше шпионин… Въпреки че тогава фалшивата му самоличност беше наш приятел… Разбира се, имах една идея — да опитаме с Фонтана на съдбата. Може би водата от фонтана ще свали хипнозата от Стил и ще възстанови паметта му. Само че какъв ще стане тогава — шпионин от Шатер или наш приятел? Тази неяснота беше единственото нещо, което ме спираше да използвам водата от фонтана. От друга страна, ако можех да се науча сам да използвам фонтана… кой знае…

— Като се върна, ще измислим нещо — обещах аз, а наум добавих: „Ще направя всичко възможно.“

— Имаш в предвид, когато се върнете ти и Чез? — уточни Алиса.

„Ама каква е заядлива, всичко забелязва — раздразнено помислих аз и веднага си спомних разговора с Велхеор. — Дракон да ме одере, кога, ако не сега?“

— Ами, всъщност, след пътуването до Лита ще трябва да изчезна за малко…

— Къде ще ходиш?!

— Ами, имам една малка работа за вършене… дори не знам как да го кажа…

Алиса ме погледна внимателно и натъртвайки на всяка сричка, попита:

— Зак. Къде ще ходиш?

— Не аз, а ние — веднага се хванах за думата аз. — С мен ще дойде Велхеор.

Очите на Алиса веднага се отвориха широко. Изглежда, че мнението й за Велхеор беше като това на Чез.

— С този луд? И къде ще ходите ВИЕ?

Ох, не мога да лъжа Алиса.

— В земите на вампирите.

— Къде? — ококори се Алиса. — Какво ще правите там?

— Ами, с две думи… — събрах кураж и изтърсих: — Ухапа ме вампир от клана Сеон и сега, за да не се превърна в нисш вампир, трябва да го намеря и да го убия.

След дълга пауза Алиса каза бавно:

— Майтапиш ли се?

— Не, изобщо.

— И… откога си така?

— Пети ден.

— Кой друг знае?

Смутено свих рамене:

— Ти си първата.

— И казваш едва сега! Защо мълча досега?

— Ти не искаше да говориш с мен — напомних аз.

— Всеки ден си говорихме.

— Да, но не така…, както сега, само двамата — окончателно се смутих аз. — Не исках да говоря за проблемите си пред всички… и ще те помоля да не казваш на никого за това.

— Добре — кратко каза Алиса. — Но ще дойда с вас.

— Но…

— Никакви „но“. Вземай артефактите и тръгвай за Академията — още по-ядосано каза тя. — Като се върнеш, подробно ще обсъдим колко е лошо да криеш от приятелите си своите проблеми.

Неволно се залюбувах на гордо вирнатия й нагоре нос.

— Ами… това… нали няма да разкажеш на останалите за моя малък проблем? — объркано попитах аз. — Не бих искал…

— Ще видим — Алиса ми хвърли убийствен поглед. — Върви се приготвяй. Чез едва чака.

Излизайки навън, аз се почувствах като дете, смъмрено от строг учител за някакво провинение. Това често ми се беше случвало в детството, но тези времена бяха история. Независимо от това Алиса се държеше така, сякаш съм виновен за нещо пред нея, въпреки че тя само до преди няколко часа по всякакъв начин игнорираше съществуването ми.

— Е, стига толкова — стегнах се аз и тръгнах към стаята на Чез. — Имам си достатъчно проблеми и така. Да мисля за работата, да мисля за работата…

След бързо сбогуване с приятелите, ние с Чез забързахме към къщата, приютила под покрива си телепорта. Вътре, като отговорник за системата за телепортиране, вече ни чакаше офицер Девлин.

— Най-накрая у дома!

Радостта на Чез нямаше граници и дори сияйната усмивка на офицер Девлин не можа да развали настроението му. Затова пък моето, и без това не особено оптимистично, падна до нулата.

Рижият ми приятел веднага се втурна към телепорта, но Девлин го спря:

— Стой. Извинявай, но имам инструкция да изпратя първо Зак.

— Какво? — учуди се Чез.

— През цялото време ни дават такива инструкции — сви рамене стражът. — В случай, че възникне непредвидена ситуация или свърши енергията в телепорта.

— Разбра ли? Аз съм по-ценен от теб — не пропуснах да се пошегувам с приятеля си.

— Просто ще тестваш телепорта преди да изпратят мен — не остана длъжен Чез. — Знае ли човек, може изведнъж да се развали и вместо да те телепортира просто ще те разкъса на малки парченца.

— Ама че си — предадох се аз. — Довиждане, Девлин, ще се видим след няколко дни.

— Успех — махна ми с ръка той. — Надявам се, че ще ни изпратят подкрепления или нещо подобно. Все пак, нападение над управлението посред бял ден — това е сериозен прецедент. Жалко, че не бях там, щях да им покажа…

„Щял да им покаже, как не. Мечтай си — помислих си аз, влизайки в телепорта. — И помощ му се приискала. Щом за Съществото не ни помогнаха, за такава дребна заплаха като нисшите вампири ще трябва сами да се оправяме.“

Действие 3

Не бих си и помислил, че телепортирането може да продължи толкова дълго време. Най-накрая след блясъка ме очакваше не познатата зала в Академията, а някаква непонятна безкрайност. Пространство без горе и долу, земя и въздух, живот и смърт. Нищо…

Дори и мен ме нямаше тук.

— Хей! — извиках аз.

Извиках? Аз? Значи все пак бях тук, щом можех да викам… Не беше лошо! Макар че това май не беше вик, а гръмка мисъл.

— Какво правя тук?!

Разбира се, отговор не получих.

Да, тяло наистина нямах. Само съзнание. И мисъл. И времето… то течеше много бавно.

Какво правех тук? Да не би телепортът да се е повредил и да е разкъсал тялото ми на милиони парченца… Не, веднъж ми казаха, че принципът му на действие е много по-различен от моите представи за това. Не си спомням да са ни преподавали нещо за телепортацията, а и в библиотеката на Академията не се намираше литература по тази тема. Очевидно това беше една от многобройните, грижливо пазени тайни на Академията.

Но какво можех да направя?

Времето минаваше, а аз все така си висях в безкрая, без никаква идея какво да правя. За дълго ли съм вкаран в това странно място? Или може би… завинаги!

Паниката започна да ме обзема на талази…

Трябва да се измъкна от тук! Къде е изходът? Трябва ми изход!

И веднага пред мен се появи вече познатата ми светеща табела с червен надпис „Изход“.

— Аха! — възкликнах аз. — Пак ли ти.

Изглеждаше глупаво да разговарям с табелата, но преди тя доста успешно ми отговаряше. Жалко, че този път табелата реши да игнорира въпросите ми.

— Как да се измъкна от тук?

Табелата изобщо не реагира.

— Искам да изляза от тук!

И тогава тя замига. Изглежда тук повелителното наклонение беше много по-уважавано — почти веднага под табелата се появи дървена врата.

Чудесно!

Направих мислена крачка към нея и спрях разколебан, едва докосвайки изтърканата дръжка.

Стоп! А какво ме чакаше зад вратата? Пълната с телепорти стая на Академията, от която съвсем наскоро тръгнахме за Крайдол, или…

Последният път ми се наложи да се спасявам в пълен мрак от непознато чудовище, след това да се боря с природните елементали в безкрайна пустиня. Нищо чудно и този път зад вратата да ме очакваше нещо подобно.

„Отвори“ — предложи ми табелата.

Щрак!

„Не се страхувай.“

Пфу, изобщо не се страхувах. Това се наричаше здравословна предпазливост. Всъщност така или иначе нямах голям избор. Или минавам през вратата, или засядам тук за неопределено време.

Едва си го помислих и вратата гостоприемно се разтвори пред мен. Надявах се преди да прекрача първо внимателно да огледам, но бях буквално засмукан в отвора, нямах време дори да се уплаша.

Очевидният плюс на мястото, в което се озовах, беше наличието на под и таван. Е, веднага забелязах и два минуса, които вървяха срещу мен с подозрително гърчеща се походка.

Мъртъвци!

Аз бързо се обърнах, но вратата вече я нямаше. Само една каменна стена. Между другото, същата като останалите три — бях в неголяма стая без прозорци и врати.

„Драконова табела! Да не се страхувам! — ядосано помислих аз. — И изчезна, мръсницата!“

От опит вече знаех, че тези гадини се страхуват от огън. Но същият този опит ми подсказваше, че ако ги запаля в такова малко помещение, аз просто ще пукна от вонята. От друга страна, ако първо създам пречистващ въздуха щит…

Така и направих. Без да бързам — за мое щастие мъртъвците едва се влачеха, аз създадох около себе си Въздушен щит, въздъхнах с облекчение и метнах към тях две Огнени топки. А после и още няколко, за да ускоря процеса…

— И това ли е всичко?! — обърнах се към този, който управляваше всички тези атракции. — Вече мога ли да отида в Академията?

Разбира се, отговор не получих. Табелата не се появи, не се появи и нова врата… Тишината се нарушаваше единствено от припукването на догарящите останки на мъртъвците.

„Добре че поне този път не попаднах на опасни противници — помислих си с известно облекчение. — Между другото, ако отново попадна в Коридора на съдбата, няма да е лошо да намеря вече познатата ми библиотека. Може пък там да има копие на дневника на лудия маг или някакво друго полезно четиво.“

И тогава се раздаде хлопване. Изглежда тихият звук съпровождаше изчезването на горящите останки и появата на нови същества. Бяха също като предишните, но този път четирима.

Олеле! Май прекалено рано се зарадвах…

Вече усещайки някакъв номер, аз бързо създадох няколко Огнени топки и изгорих четиримата мъртъвци преди да успеят да направят и две крачки в моята посока.

Отново хлопване.

Сега мъртъвците бяха осем.

Замръзнах нерешително, решавайки да се въздържам от крайни мерки. Ако това продължава, скоро в стаята съвсем няма да остане място за скромната ми персона — цялото пространство ще бъде запълнено от тези полуразложени същества.

За мое щастие те не можеха да проникнат през Въздушния щит, колкото и да опитваха. Мъртъвците се блъскаха в него, размазвайки по едва различимата повърхност на щита тъмна течност, която някога е била кръв. Да наблюдавам това се оказа не само забавно, но и сериозно изпитание за стомаха. Най-гадното беше това, че мъртъвците се движеха без да издават никакъв звук. От друга страна, ако освен всичко друго и виеха…

Бр-р-р…

Отдръпнах се до стената и се обърнах, но стана още по-лошо.

Все пак по-добре е да държиш под око врага си, дори да е толкова гнусен и не особено опасен. Говорейки за стената…

Тествайки я за чувствителност към магията, аз с някакво извратено задоволство се уверих, че е направена от дагор или нещо подобно, изцяло екраниращо магическата енергия.

И така, какво да правя сега?

Колкото и да е странно, паника нямаше, само лека досада. Защо, дракон да го вземе, отново попаднах в някаква си неразгадаема стая, след като минах всички изпитания?! Доказах се и вече получих този глупав дневник с указания от забравения Майстор. Вярно, че после го загубих, но това бяха подробности…

Хлоп!

В стаята се появиха още четирима мъртъвци.

Сега пък защо, дракон да ги вземе? И с пръст не съм ги докоснал! С това темпо скоро ще запълнят цялата стая и без мое участие!

И тогава забелязах нещо, което ме накара да подскоча и да започна да възприемам ситуацията сериозно. Не знам как успяваха, но мъртъвците започнаха да разрушават Въздушния ми щит! На повърхността му в местата, където доскоро се стичаше неприятната слуз, се появиха бавно разширяващи се вдлъбнатини. Преди да успея да направя нещо, една от вдлъбнатините се пукна, като язва, а на нейно място се появи малка дупка. От там веднага се вмъкна ужасна смрад на изгорели трупове и отвратителна миризма на гниеща плът.

Ама че същества!

Бързо сплетох още един Въздушен щит и в пристъп на гнусливост започнах да изгарям всички мъртъвци, но се изправих пред нов проблем — концентрацията на енергия в стаята спадна толкова много, че не можах да създам нужното количество Огнени топки.

Хлоп!

Хлоп!

Колкото повече мъртъвци се появяваха, толкова по-малко енергия оставаше. Всеки глупак би забелязал тази зависимост, но как можех да я използвам?

Трескаво се заоглеждах, опитвайки се да намеря изход от създалата се ситуация, но нищо не ми идваше на ум. Може би ми пречеха блъскащите се във Въздушния щит полуразложени трупове… или просто изход нямаше.

Изведнъж от горе се раздаде тихо скърцане. В тавана на стаята се образува дупка и от нея надникна малко хлапе.

— Ей, трябва ли ти помощ?

Признавам, че очаквах всичко друго, само не и това.

— Няма да откажа! — извиках в отговор след кратка пауза.

Интересно как смята да ми… Уау!

Неочакваният спасител ми подхвърли въже:

— Дръж!

Използвайки последните трохи магическа енергия, аз изблъсках мъртъвците от Въздушния щит и се добрах до спасителното въже. Преди да успея да се изкатеря достатъчно, защитата ми се разпадна и мъртъвците се втурнаха от всички страни към мен. Един особено бърз труп успя да хване крака ми и дръпна с такава сила, че едва не изпуснах въжето от ръцете си.

Рязко дръпване… и аз полетях нагоре, като по чудо удържайки се на въжето заедно с мъртвеца на крака си. Спасителят ме измъкна с такава лекота, сякаш теглеше празно въже. Рухнах на земята като извадена на сухо риба и започнах да се мятам, опитвайки се да отблъсна вкопчилия се в крака ми мъртвец. За щастие, спасителят ми се намеси — хвана съществото за врата и го хвърли обратно в дупката. Беше наистина бърз и силен. Впрочем още щом погледнах в очите му и всичко ми стана ясно.

Висш вампир.

— Благодаря — казах искрено, разтривайки крака си.

Мъртвецът се оказа изненадващо силен, на крака ми имаше следи от петте му пръста.

— Няма защо — сви рамене вампирът.

Външно приблизително на моята възраст, в червени дрехи от странна материя и със същото изражение на превъзходство на лицето си, което имах щастието да гледам всеки ден при Велхеор.

— Дойде тук с помощта на табелата ли? — попита той без особен интерес.

— Да — потвърдих аз. — Благодаря ти, че ме спаси. Аз съм Зак.

— Влад Зукерман — представи се в отговор вампирът.

— Зукерман? — повторих аз. — Странно фамилно име.

— А, не — отговори вампирът. — В местата, откъдето съм родом, е много уважавано. Ех, откога не съм бил там, все обикалям и обикалям по тези коридори…

Погледнах го подозрително:

— И откога си тук?

Ако е тук отдавна, то и с мен можеше да се случи същото! Искаше ми се да избягна тази незавидна съдба, макар че, съдейки от доволния израз на лицето на вампира, на него не му тежеше особено принудителния престой в Коридора на съдбата. Или все пак не беше принудително?

— Времето тук тече малко по-различно — отвърна той уклончиво. — Мисля, че около сто години.

Сто години?!

— Напълно сам? — изненадах се аз.

— Защо, понякога срещам пътешественици, блуждаещи по Коридора на съдбата. И им помагам да се измъкнат от тук, доколкото е възможно.

Аз замръзнах, не можейки да повярвам на късмета си.

— И можеш да ми помогнеш?

— Разбира се, това не е толкова трудно.

„Чудесно! — зарадвах се аз, но веднага заподозрях нещо нередно. — Щом знае как да се измъкне оттук, защо сто години обикаля по Коридора на съдбата?“ И изобщо, подозрителен ми се виждаше този вампир… толкова навреме се появи, в последния момент, с въже в ръка и ме спаси. Освен това, въпреки че ми помогна, не можех да се отърся от чувството, че лъже.

— И как работи това чудо — Коридорът на съдбата? Ти сигурно си схванал принципа, след като можеш да ми помогнеш да се измъкна от тук?

Вампирът се усмихна:

— Разбира се, много добре познавам това място. Но не съм сигурен, че сега е подходящото време за лекции. Колкото по-дълго си тук, толкова по-трудно ще бъде да си тръгнеш обратно.

Хм, може би затова не беше в състояние да се отиде сам? Прекалено много време е прекарал в Коридора на съдбата?

— Тогава съм готов!

— Отпусни се — заповяда вампирът. — Ще трябва да коригирам малко твоята енергия, за да може Коридорът да те приеме за част от себе си. Така че се опитай леко да медитираш и си представи, че си напълно открит. Ами, като…

— Знам — прекъснах го аз. — Между другото, аз уча първа година в Академията на Занаята…

И едва тогава си помислих, че едва ли знае какво е това. Може би вампирът не знае дори от кой свят съм, нали зад всяка врата на Коридора се крият толкова много светове…

— Е, щом си първи курс, тогава всичко е ясно — усмихна се Влад. — Да започваме.

Отначало наистина усетих, че той променя моята енергия, а след това… трудно е да се опише това, което почувствах. Буквално той нахлу в някакви вътрешни процеси. Бях сигурен, че доскоро изобщо нямаше да разбера какво прави, но сега… след използването на Фонтана на съдбата… усетих нещо. Сякаш вампирът се опитваше да промени съдбата ми по свой си начин. Доста глупаво, особено като си помисля, че аз съм Човек на съдбата и би трябвало аз да правя това с другите. Изглежда, че съществуваха и Вампири на съдбата и аз бях попаднал на един от тях. Всъщност това си беше съвсем логично, не случайно се намирах в Коридора на съдбата.

Влад искаше незабелязано да прекрои съдбата ми, само дето по непонятни причини аз можех не само да почувствам вмешателството, но и да го променя. Оставяйки вампира с убеждението, че операцията е направена успешно, аз запазих съдбата си непокътната. Все пак моят живот исках аз да си го управлявам. Трудно ми е да опиша какво почувствах, когато направих съответните действия. За разлика от техничния и затворен в рамките на формули и правила Занаят, съдбата беше неосезаема и необяснима, като полъх на вятъра или докосване на разума от емоции…

Струваше ми немалко усилия да запазя спокойствие и доброжелателност след това, което вампирът се опита да ми направи.

— Между другото, знаеш ли, че се превръщаш в нисш вампир? — попита Влад. — Твоята енергия сега е в начален стадий на промяна. Изглежда някой много грамотно е поставил блокировка на енергията и е забавил процеса на трансформация. Вероятно това е някой велик представител на нашия род. Но ако не убиеш вампира, който те е обърнал, то…

— Знам — малко рязко казах аз. — Смятам да реша проблема в най-близко бъдеще. Разбира се, ако изляза от тук.

— Е, вече всичко е наред — увери ме вампирът. — Промених малко енергията ти. Сега имаш администраторски права в Коридора и той ще те слуша. Обърни се към табелата както обикновено.

„Изглежда сега е ключовият момент — помислих си напрегнато. — Ако ме лъже и е започнал всичко това, само за да влезе в съдбата ми, тогава нищо няма да се случи. Ако промените, които ми направи, са наистина свързани с Коридора, тогава табелата ще ми отвори изхода.“

— Искам да изляза от тук!

Чувствах се малко глупаво, обръщайки се към нищото, макар че това вече се превръщаше в нещо обичайно.

Табелата се появи почти веднага.

„Искаш да излезеш?“

— Да! Да изляза! В Академията, моля те, закъдето първоначално бях тръгнал!

До този момент табелата безочливо беше игнорирала всички мои искания, оставаше да се надявам, че сега нещо наистина се е променило.

„Добре дошъл“ — примигна табелата и под нея се появи не обичайната врата, а площадка с телепорти.

— Май е истина — искрено се изненадах аз.

Може би наистина ще ме телепортира в Академията, а не в поредния смъртоносен капан. При условие, че вампирът иска и може да ме освободи оттук. Защо ли ми се струваше, че Влад изобщо не е затворник, а работи на това място.

— Казах ти — усмихна се Влад. — Тръгвай. Следващият път, когато попаднеш тук, веднага заповядай на табелата да те доведе при мен, така ще е много по-лесно.

Защо ми отстъпва? Както и този Коридор на съдбата. Аз нямах никакво желание да попадам тук…

— Добре — свих рамене. — Ако пак попадна тук, веднага ще дойда при теб…

— Повярвай ми, сте сигурност ще се върнеш тук — усмихна се вампирът. — Това място не пуска толкова лесно.

Все повече и повече се засилваше усещането, че вампирът си играе с мен. Всъщност при общуването си с тези самодоволни гадини винаги съм се чувствал не особено уютно. Дори относително приятелски настроения Велхеор често ме е карал да ми треперят коленете, а след сблъсъка със Съществото това не беше толкова лесно да се направи. Във всеки случай, този Влад явно знаеше повече, отколкото казваше, и имаше някакви видения за мен.

— Чао — кимнах аз. — И благодаря за помощта.

После прекрачих в телепорта…

… и почти веднага блъснах носа си в нещо твърдо. Както се изясни миг по-късно, това се оказа тила на Чез.

— Хей! — извика изненадано той. — Влезе първи, а излизаш последен, как стана така?

— Ами… — самият аз бях повече от изненадан. — Откъде да знам?

Леле, а аз си мислех, че всичко това е поредния сън. Или нещо подобно на сън, все пак за мен продължи поне час, докато за външния свят бях отсъствал не повече от няколко секунди.

— Хей, откъде се е взела тази смрад по тебе? — подозрително подуши Чез.

Да, със сигурност не е било сън — всичките ми дрехи воняха на опърлено месо.

— Така ти се струва — свих рамене аз, направих крачка и се сгърчих от болка.

Повдигнах ливреята си и на единия крак открих огромна синина във формата на човешка ръка. Изглежда това пътуване по Коридора на съдбата се беше оказало много по-реалистично, отколкото предишните. Добре, че отсъствах едва няколко мига и в крайна сметка излязох от телепорта само секунди по-късно, отколкото трябваше. Не беше толкова зле…

— Кхм… — тактично се изкашля момичето, отговарящо за телепортите — вече познатата ни блондинка в синя ливрея на отличник.

О, а аз изобщо не я бях забелязал, при всички тези преживявания.

— Привет — поздравих смутено.

— Здравейте — кимна тя в отговор. — Как е в Крайдол?

— Както обикновено — сви рамене Чез. — Ходещи мъртъвци, пълчища кръвожадни плъхове, вампири, друиди…

Момичето се изкикоти, приемайки за шега прекалено откровеното признание на бъбривия ми приятел.

— Ами да докладваме на Шинс и бегом в града? — обърна се към мен Чез.

Впрочем, колкото до носталгията, аз изоставах — моят риж приятел вече подскачаше от нетърпение. Той очевидно тъгуваше за семейството си… Въпреки че основната причина за неговата нервност беше, разбира се, Натали Митис. Не случайно загуби толкова време в търсене на подходящ подарък.

— Да отиваме — въздъхнах аз.

За разлика от моя приятел, аз изобщо не исках да се срещам с роднините си. Нямах представа как да се държа с леля си, знаейки какво е направила с мен и в какво е искала да ме превърне. В края на краищата тя е използвала хипноза, за да блокира моите способности към Занаята и постоянно е промивала мозъка ми, подготвяйки ме за Император. Още повече разваляше настроението ми фактът, че трябваше да докладвам не само пред Шинс, но и пред началника на Службата за сигурност на Академията. Дори възможните неприятности, свързани със загубата на справочника със заклинания, ме притесняваха много по-малко, отколкото предстоящата среща с Майстор Ревел. Интуицията ми подсказваше, че при разговора могат да бъдат засегнати много въпроси, за които бих предпочел да мълча. Например, че използвам забранена магия…

По пътя към етажа на Майсторите ние с известно огорчение осъзнахме, че животът в Академията изобщо не се е променил — учениците деловито сновяха между телепортите и весело бърбореха. За тях това бяха само няколко скучни седмици нормално учене, а за същото време аз се чувствах като пораснал с десетина години. Практиката в Крайдол беше толкова наситена, че сякаш забави хода на времето не по-лошо от магическото поле в Академията. Мисля, че и Чез чувстваше нещо подобно…

Стигайки до кабинета на Шинс, ние се спряхме на прага, спогледахме се и почукахме на вратата.

— Хайде влизайте — чу се от кабинета дрезгавия глас на Шинс. — Сякаш не знаете, че ви виждам много добре.

Вратата се отвори, преди да успея да я бутна с ръка.

— Заповядайте, седнете — седящият зад масата Шинс просто грееше от гостоприемство. — Чух за вашите подвизи по време на практиката.

Ние с Чез светнахме в самодоволни усмивки и за момент заприличахме на офицер Девлин.

— Да, това беше не лека практика — взех аз думата. — Може би искате да знаете повече за това, с което се наложи да се сблъскаме?

Ако Ромиус игнорира подробностите за нашите нещастия, то декана на факултета със сигурност трябва да се интересува от всеки детайл.

— Глупости — махна с ръка Майсторът, с което шашна двама ни с Чез. — Това го запазете за Майстор Ревел. Мен ме интересува какви заклинания от справочника успяхте да научите и как приложихте това, което знаете.

„И изобщо не иска да знае как сме победили Съществото? — помислих обидено. — Всъщност от Шинс може да се очаква нещо подобно, нали е декан на факултета и основното, което го интересува, са успехите ни в изучаването на Занаята.“

— Ние използвахме базовото заклинание за некромантия — започна да изброява Чез. — Това, което позволява да се видят последните мигове от живота. Между другото, най-добре се получаваше при Алиса.

— Това трябваше да се очаква — кимна Майсторът. — Продължавай.

— Заклинание за търсене на изгубени вещи, Завесата на мълчанието, Гръмовен глас…

— Усъвършенствани Въздушни щитове с филтрация на въздуха и следващи контурите на тялото…

— Мрежови търсещи заклинания тип „майка“ — с търсещи „червейчета“…

— Комбинация от Универсална стена и Огнена топка. В случай на унищожаване на стената цялата енергия се трансформира в Огнено кълбо… О, вярно, че понякога се получава нещо като огнена вихрушка — спомних си аз. — Така и не намерих време да проуча защо се получава така. Затова пък Въздушните копия от унищожен Въздушен щит излитаха много добре.

— Между другото, Чез успя да създаде сняг, така и не разбрах какво искаше да направи всъщност…

— Всъщност трябваше да замразя краката на вампирите, така че да не могат да се движат — сведе поглед Чез. — Просто не се получи…

— Невил пък използва антиалкохолно заклинание, само че не много удачно…

Ние доста подробно описахме на Шинс всички наши заклинания, получавайки множество приятни и не толкова приятни коментари в стил:

— Нищо чудно, че неправилно си преобразувал енергията на Въздушния щит и си получил Огнено торнадо. Станало е наслагване на въздушната стихия към огнената, което, между другото, е много по-добре от обикновено Огнено кълбо. Разбира се, ако е направено умишлено, а не случайно… Като цяло вашите успехи в обединяването на няколко заклинания в едно са много похвални, но не го правете по време на битка.

Разбира се, ако имах избор, точно така бих направил. Но когато пред очите ти се разиграва битка между Майстори, налага се да импровизираш, за да повлияеш на крайния изход.

Чез инстинктивно докосна шията си:

— Да, в боя не трябва да се използват неизвестни заклинания. Напълно съм съгласен…

Изглежда, че не можеше да забрави малкият ми гаф на състезанието, когато повредих гласа му.

— Вече сто пъти се извиних — намръщих се аз.

— Да, разбира се, разбира се — махна с ръка Чез.

— Така, чувствам, че не сте в състояние да продължите разговора — подхвърли Шинс. — Вървете да почивате. Елате утре, преди да тръгнете за Крайдол, да обсъдим още някои неща.

Въздъхнах уморено.

— Трябва да отидем още при Майстор Ромиус и при Майстор Ревел.

— Ромиус не е в Академията, той замина преди няколко дни по някакви важни дела. — Шинс се замисли за няколко секунди. — А Майстор Ревел сега не е готов да те приеме. Той нареди срещата да е за утре сутринта.

Не знам откъде беше разбрал за всичко това, но аз почувствах облекчение. От друга страна, ако забравя за умората, много исках да поговоря с чичо си и неговото отсъствие от Академията беше за мен една неприятна изненада.

— А кога ще се върне Ромиус? — попитах озадачен.

— Нямам представа — отговори Шинс. — Може да попиташ утре Майстор Ревел, това си е тяхна работа. Сега вървете да почивате. Доколкото разбрах, имали сте тежки дни там, в Крайдол…

— Да — с готовност започна Чез. — Днес например…

— Нищо не искам да знам — прекъсна го Шинс. — Това ще го обсъждате утре с Майстор Ревел — той погледна изразително към вратата. — Всичко добро, момчета.

Напуснахме кабинета на декана на Огнения факултет леко смутени — твърде изненадваща беше реакцията му към всички наши опити да разкажем за събитията, ставащи в Крайдол. Сякаш той се страхуваше от нещо.

— Забеляза ли, че Шинс нарича чичо ти само Ромиус, а началника на Службата за сигурност — единствено Майстор Ревел? — попита Чез, докато слизахме надолу.

И още как. Бях забелязал особеното отношение на всички Майстори към Майстор Ревел още на Общото събрание. Или много се страхуваха от него, или много го уважаваха. Макар че едното не беше много далеч от другото. Може би точно затова чичо ми обеща, че Майстор Ревел ще реши всичките ми проблеми, ако реши, че мога да му бъда полезен — шефът на Службата за сигурност имаше значителна власт в Академията.

— Аха. Ти явно не си говорил с него — зловещ тип е.

— Е, виждал съм го няколко пъти — сви рамене Чез. — Плешив такъв, добродушен.

— Добродушен?! От мазния му глас мравки те полазват!

— Преувеличаваш — Чез ме изпревари на изхода и изскочи в двора на Академията. — Ха! Помниш ли как минавахме тук изпитанието?

Слънцето вече залязваше, лъчите му не ми създаваха почти никакъв дискомфорт, така че можех да се отпусна за малко и да не слагам качулка на главата си.

— Ами да…

За миг се върнах назад във времето, спомняйки си как за пръв път прекрачих през огромната блестяща порта. Как над площада отекна безизразния глас на автомага и започна изпитанието. Аз знаех, че не мога да стана Майстор, тъй като още от най-ранна детска възраст способността ми към магията беше значително под средностатистическата, но нещата се развиха различно. Неочаквано се пробудиха силите ми, запечатани, както се оказа по-късно, от леля Елиза, която не искаше да имам подобно бъдеще.

— А нападението над Академията? Как се бихме с хипнотизирани ученици?

Схватката беше толкова хаотична и кратка, че с труд си спомнях подробностите. Но пък отлично си спомнях как веднага след тази битка научих, че леля ми е запечатала моите способности с помощта на силна хипноза.

Стъпвайки на площад Седемте фонтана, аз изведнъж си спомних, че забравих да заредя амулета, предпазващ от безликите — нощни същества, създадени, за да се гарантира безопасността на столицата след залез слънце. Именно заради безликите нито един вампир не рискуваше да ловува в Лита, защото сенките първоначално са били създадени само за лов на любители на човешка кръв. Впрочем, безликите бяха не по-малко опасни и за хората.

— Трябва да отскоча до магазина да заредя амулета.

— На теб пък защо ти е? — учуди се Чез и тъжно добави: — Още утре се връщаме в Крайдол. Едва ли планираш нощна разходка довечера.

Свих рамене:

— Така ми е по-спокойно. Още от дете се страхувам от тези същества… — и сам си опонирах: — Въпреки че сега, какво? Със сигурност ще се защитя от тях! Едва ли безликите ще могат да пробият Универсалния ми щит.

Покрай нас минаха група млади момичета, хвърляйки ни игриви погледи. Изглежда ученическите ливреи въздействаха на противоположния пол по-добре от любовно заклинание.

— Може и да могат — за голяма моя изненада Чез дори не погледна към момичетата. — Мисля, че бихме могли да им дадем добър урок, дракон да ги вземе, така че повече да не ни се пречкат в краката.

— Едва ли — не се съгласих аз. — Ако безликите можеха толкова лесно да бъдат унищожени, Майсторите отдавна биха разчистили града от тази гадост. От това, което съм чувал, безликите са създадени с помощта на древно, отдавна забравено заклинание, и в наше време причиняват повече неудобства, отколкото ползи.

— Ама че си глупчо — засмя се Чез. — Не знаеш нищо за икономиката. Веднага се вижда, че произлизаш от Висок дом. Вас ви учат само как да харчите пари, не и как да ги печелите.

— Защо? — обидих се аз. — Какво общо има тук икономиката?

— Знаеш ли колко пари получава Академията и градската хазна от продажбата на защитни амулети? — Чез вдигна показалец. — Така! И аз не знам, но са наистина много. Затова им е неизгодно да почистят града от безликите — те имат много осезаем принос към бюджета на Златния град.

— Има логика в това — признах аз. — Но докато печелят, застрашават живота на жителите на столицата…

— Кога за последен път си чул, че безликите са убили жител на Лита?

— Не си спомням — отговорих честно аз. — Последно май имаше слухове за млад аристократ, който забравил да зареди амулета си. Сутринта намерили оглозгания му скелет в градския парк…

— Едва ли е бил аристократ, в противен случай нещата нямаше да спрат до слухове — целият град щеше да писне. А и въобще не е сигурно, че изобщо е имало убийство…

Без да се уговаряме, ние спряхме пред играещите под лъчите на слънцето водни статуи.

— Красота — въздъхна Чез, слагайки „пелената“ на очите си. — Има нещо познато в сплитанията, но не мога да схвана нищо. Веднага си личи, че е правено от добър Майстор.

Оставаше ми само мълчаливо да пухтя и за пореден път да проклинам сеонеца, който ми открадна не само дневника на лудия магьосник и справочника със заклинания, но и моята „пелена“. Артефактът, с помощта на който можеха да се виждат сплитанията на чуждите заклинания, се оказа не само изненадващо скъпо удоволствие, но и сложен за направа. Затова така и не успях да получа друг такъв, с който да заменя откраднатия, а да призная на приятелите си, че съм загубил толкова ценен артефакт, изобщо не ми се искаше. Макар че ако помоля леля за пари, вероятно бих могъл тихомълком да поръчам при техномаговете в Крайдол още една „пелена“…

— Е, какво, ще си ходим ли по домовете? — попитах Чез, опитвайки се да скрия песимизма в гласа си.

Да се срещам с леля си не ми се искаше много, особено пък, за да искам пари. Макар че по принцип бих могъл и сам да изтегля от банката, все пак основният капитал на нашето семейство беше в банкова сметка, открита от родителите ми на мое име. Но открай време леля ми се занимаваше с всички финансови въпроси, като изобщо не ме допускаше до тези дела. Чез беше прав — никога не съм си падал по икономиката.

— Ами да! — Чез пое дълбоко чистия въздух на столицата и се засмя. — Ще отскоча до вкъщи, ще взема душ… и хуквам да търся Натали. Хайде след час да се срещнем някъде да обядваме.

— В „Обелиск“-а? — предложих аз едно старо заведение, разположено в непосредствена близост до дома ми.

Нямах намерение да стоя до късно, сутринта ми предстоеше дълъг разговор с Майстор Ревел. А за краткото време на нашето познанство със сигурност разбрах едно — по-добре не закъснявай за среща с плешивия Майстор. За разлика от Ромиус, приличащ на добър брадат чичко, какъвто всъщност си и беше, Майстор Ревел истински ме плашеше, и съдейки по поведението на Шинс, не само мен. Дори Ромиус ме предупреждаваше, че с плешивия Майстор трябва да си държа очите отворени.

— Ще се видим там! — подхвърли в движение Чез и хукна в посока търговския квартал.

Къщата ми беше на друга улица, така че имах още малко време да се подготвя психически за срещата с леля. Все пак за леля бяха минали само няколко седмици, а за мен — няколко месеца, защото в Академията времето течеше по малко по-различен начин, отколкото във външния свят. В паметта й сигурно още бяха пресни спомените от банкета в чест на постъпването ми в Академията, а аз вече отвикнах от нейните нравоучения и постоянни критики.

Приближавайки входната врата, аз с усилие потиснах желанието да обиколя около къщата и по стар навик да вляза в стаята си през отворения прозорец, за да избегна среща с леля Елиза. За съжаление, дори ако по щастлива случайност прозорецът се окажеше отворен, срещата с леля нямаше как да избягна. Така че…

Натиснах звънеца, за да известя за пристигането си, и отворих вратата. Разбира се, охранителното заклинание прие ключа и ме пусна… за да застана лице в лице с леля Елиза.

— Закари — доста хладно каза тя. — Връщаш се от практиката?

— Кхм — леко се стреснах от такава информираност. Разбира се, властолюбивата ми леля имаше достатъчно източници във всички сфери, в това число и магическите, но не предполагах, че ще започне да се интересува от мен. Всъщност смятах, че леля Елиза вече ме е зачеркнала от списъка с роднините си, ако не и от списъка на живите. — Да, за малко. Трябва да свърша някои неща в Академията…

— В Академията…

Леля сви устни в тънка рязка, с което показваше крайното си недоволство. Неволно се намръщих — вече бях успял да отвикна от това изражение на леля Елиза. Всъщност тя можеше да бъде много дружелюбна, весела и дори добра, ако беше необходимо за постигане на определена цел. При нея целите винаги бяха на първо място.

— Да, в Академията — колкото може по-спокойно казах аз. — Между другото, моето обучение върви много добре — не можах да се удържа да се пошегувам: — Можеш да се гордееш с мен.

— Сега можеше да бъдеш в тройката на претендентите за трона на Империята — недоволно каза леля. — Тогава щях да имам повод за гордост.

Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да потисна внезапната вълна от раздразнение:

— Направих своя избор.

Леля се намръщи:

— Твоите родители не биха го одобрили.

Не можах да сдържа нервния си смях:

— Моите кои?! Виждал съм ги само два пъти в живота си. Не съм сигурен, че въобще помнят за съществуването ми.

Тук тя прекрачи границата. Мама и татко са идвали в Лита едва няколко пъти, предпочитайки живот по островите на далечен архипелаг пред общуването със сина си. За последен път се появиха в Лита преди около пет години, само за няколко дни, и честно казано, изобщо не бях сигурен, че сега са живи. Морето крие много опасности, а и островът не може да се нарече приветливо място…

— Не смей да говориш така!

— Ще говоря каквото си искам! — окончателно се ядосах аз. — Никога не съм имал родители!

Близначките надникнаха от стаята си, привлечени от нашите викове, но бързо се скриха обратно, знаейки много добре, че в такива моменти е по-добре да не попадаш пред погледа на леля.

— Затова пък имаш любяща леля, която ти мисли само доброто — студено отвърна тя.

Не можех да спра, трупаните с години чувства се изляха от мен:

— На мен ли? А аз имам чувството, че вие мислите единствено за себе си и своите деца.

Леля се намръщи:

— Винаги съм се отнасяла добре с теб, не е ли така?

— О, да, добре — усмихнах се горчиво. — Както се отнася селянина с коня, който трябва ежедневно да оре нивите. Защо не се интересувате от моите желания, а само от вашите?

— Ти си твърде млад, за да разбираш от какво наистина имаш нужда.

— О, да — станах от креслото и се отдалечих от прозореца, до който се чувствах малко неуютно. — Точно затова наехте хипнотизатор, който да блокира всички мои способности за управление на енергията. Благодаря за грижите.

— Всъщност твоите способности ги блокира баща ти — язвително каза леля, с което направо ме вцепени. — Корт мразеше всякакви прояви на магията и искаше да те опази от приемане в Академията.

Това се казва изненада! Значи първото нещо, с което родителите ми са участвали в моя живот от момента на раждането ми, се оказва толкова деструктивно, че само като си го помисля, и ми става страшно!

— Но защо?!

Тя сви рамене:

— Мисля, че баща ти имаше доста основателни причини. Пък и защо са ти тези глупави способности към Занаята, когато можеш да станеш Император?

— МОЖЕХ да стана — с удоволствие поправих леля си. — За щастие, постъпването в Академията ме спаси от тази възможност.

Леля ми се изсмя горчиво:

— Глупчо. На какво се радваш?

Стиснах юмруци:

— На свободата!

— Майсторът не може да бъде свободен. Той завинаги остава собственост на Академията.

Това охлади ентусиазма ми. Всъщност, при постъпването ни говореха за нещо подобно! А и методите на преподаване бяха крещящ пример за отношението към учениците като към собственост на Академията. А ако си спомня в какво се превърна Стил…

— Във всеки случай, той е мой избор — колкото се може по-твърдо казах аз и тръгнах по стълбите, водещи към втория етаж, намеквайки, че разговорът е приключи.

— Дано да не съжаляваш за него — чух зад гърба си тъжния глас на леля.

Качих се на втория етаж и със свито сърце отворих вратата на стаята си. Или по-правилно би било да кажа — на бившата си стая?

Крачка през прага — и сякаш преминах от новия си живот в стария. Затворих вратата зад себе си, облегнах се с гръб на нея и бавно се плъзнах на пода.

Ето ме у дома.

Стаята беше точно такава, каквато я оставих преди няколко месеца — небрежно оправено легло, разпръснати в бързината вещи, облегнат в ъгъла синтезатор и няколко музикалки на масата. Колко време съм прекарвал с този инструмент, работейки върху своята музика. Най-скъпият в Империята модел синтезатор беше не просто дървена конструкция, пълна с магически струни и възможност за създаване и запис на невероятни музикални звуци и мелодии. Не, това беше съвършен инструмент, направен от рядък минерал — лек, издръжлив и невероятно красив.

Отидох до синтезатора и прокарах ръка по гладката повърхност на корпуса.

Здравей, стари приятелю. Колко прекрасни мелодии сме записали с теб…

Погледът ми се плъзна по повредената картина на стената.

Тук за първи път видях Алиса. Тя се криеше от роднини и кой знае защо беше избрала моята къща… Предполагам, че това беше пръстът на Съдбата. Самата тя, с главна буква. Тази дама много обичаше да ми поднася неочаквани изненади. Нямаше значение, че запознанството ми с Алиса беше планирано от Келнмиир — в случая самият той беше инструмент на Съдбата… Ох, нещо се разфилософствах.

Проснах се на леглото, разперих ръце, затворих очи и въздъхнах дълбоко.

Ама че гатанка ми поднесе леля. Защо родителите ми са блокирали способностите ми към Занаята? А аз си мислех, че изобщо не се интересуват от живота ми и не възнамеряват да участват в него по какъвто и да е начин. Поне така би възприел тяхното поведение всеки здравомислещ човек — веднага след моето раждане ме оставили на леля и изчезнали в неизвестна посока. Всъщност посоката била единственият известен факт. По думите на леля Елиза родителите ми станали посланици на Империята на островите в Шарено море и не можели да напуснат резиденцията поради огромният обем работа. Не знам така ли е наистина, но отдавна се бях примирил с отсъствието на мама и татко от живота ми, а сега… за първи път в живота си исках да се срещна с тях и да им задам няколко въпроса. Само дето това не изглеждаше вероятно в близко бъдеще, а и в по-далечно — също. Освен да попитам леля на кой точно остров живеят родителите ми и да хукна натам, зарязвайки практиката? Идиотска идея. А дали изобщо ще искат да ме видят? Пълни глупости…

Сънят дойде на талази, разпръсквайки постепенно всички мисли, освен последната: „И все пак ми се иска да знам… защо?“

Потънах в сладка дрямка за почти час. А когато се събудих, всякакви мисли за родители се бяха изпарили заедно с умората, сякаш бях спах цяло денонощие. Взех набързо душ и побързах към „Обелиск“. За щастие успях да се измъкна, без да срещна леля. Вече на улицата, аз с всички сили се затичах към любимия ни ресторант. До постъпването ни в Академията ние с Чез често прекарвахме тук свободното си време, защото заведението беше точно срещу любимата ни Школа по изкуствата. Разбира се, „Обелиск“ изобщо не можеше да се сравнява със „Златният полумесец“, но като цяло готвеха доста добре.

Влюбената двойка заемаше малка масичка в ъгъла на помещението и си гукаше сладко, хванати за ръце. Неволно се почувствах като истинска свиня, нарушавайки тяхната идилия с появяването си. Но какво да се прави — трябва да се яде, а в къщи с леля и залък нямаше да мога да преглътна. В компания беше някак си по-приятно. Хапвам набързо и бегом към къщи да поспя малко преди срещата с Майстор Ревел. О, да, ще трябва и психически да се подготвя да поискам джобни пари от леля.

— Привет — поздравих Натали.

На шията й висеше подаръка на Чез — екзотичен амулет, изработен от техномаговете в Крайдол по индивидуална заявка. Не знам какви заклинания са вложили вътре, но със сигурност ще е нещо много полезно. За толкова пари…

— Точно за теб си говорихме — ухили се Чез. — Сядай, вече поръчах вечеря за трима. Нещо ми подсказваше, че няма да се задържиш дълго в къщи.

А аз направо си го знаех. Добре, че изобщо успях да поговоря откровено с леля. Така си изяснихме всичко, че и отгоре.

Издърпах един стол и седнах до Чез.

— Само без никакво месо — изведнъж си спомних аз.

След като с цел да забави процеса на превръщането ми в нисш вампир Велхеор извърши някакъв ритуал над мен, той състави цял списък с неща, които не трябваше да правя. В това число влизаше и в никакъв случай да не ям месни продукти. Впрочем, това не беше проблем — Академията вече беше успяла да ни приучи към зеленчуците и плодовете.

— Защо? — попита Натали.

— Как да ти кажа… — казах бавно, търсейки подходящо обяснение. — В Академията е забранено да се яде месо, защото влияе много лошо на магическите способности.

— Но Чез си поръча пържола — замига насреща ми Натали.

Чез се усмихна самодоволно:

— С моите способности нищо няма да се случи. Знаеш колко са силни при мен…

Да, определено бях излишен тук.

Входната врата се отвори и в заведението влязоха трима ученици от Академията, облечени в ученически ливреи с бели качулки. От местата ни ясно се виждаше кои точно представители на Водния факултет бяха решили да хвърлят едно око на любимото ни заведение.

— О, не — възкликна Натали и се дръпна зад колоната пред нас. — Как са ме открили. Не може ли да ни направите невидими?

Хм, може би иска веднага да се телепортираме в „Златният полумесец“, за да избегнем неприятностите? И защо всеки път, когато настъпи идилия, мир и спокойствие, веднага се случва поредната гадост? В този случай гадостите бяха три — Ленс, Ейнджъл и Стори. Да не би специално да ни търсеха из целия град?

— Това пък защо? — наежи се Чез. — Да се крием от някакви си „водни“? Глупости.

Не особено дебелата колона не можеше да ни скрие от внимателните погледи на учениците от Академията.

— Я виж ти, кой се е върнал от село — ухили се Ейнджъл Митис.

Тримата веднага пристъпиха към нашата маса.

— По-добре си намерете някое друго заведение — колкото се може по-меко казах аз. — Ние си почиваме. И точно сега нямаме нужда от компанията на парвенюта, които се крият зад високото положение на своите родители.

Чез се опули в мен с отворена уста. Явно не очакваше такова агресивно поведение. Честно казано, и аз не разбрах кое ме подтикна да го кажа. Разбира се, с думите си много точно изразих отношението ни към появата на „водните“, но с тона и рязкостта си явно прекалих.

— Натали, какво правиш тук? — Ланс най-накрая забеляза притаеното зад колоната момиче.

— Не е твоя работа — сопна се тя.

Тук се включи и Чез:

— Господа, ако нямате нищо против, ние ще продължим вечерята си. Както виждате, заведението е пълно със свободни маси…

— На нас ни харесва тази — Ейнджъл седна на съседната маса. — Сядайте, момчета.

Тримата се настаниха до нас и започнаха на висок глас да обсъждат невежеството и лошата миризма на селяните.

— Струва ли ми се или наистина нещо тук смърди?

— Да, миризма на канализация… или може би тор?

Натали хвана ръката на Чез:

— Може ли да си тръгваме вече?

— Просто не им обръщай внимание — не отстъпи приятелят ми.

— В последно време брат ми се държи отвратително — виновно каза Натали. — Особено след като Лиз го заряза…

— Зарязала го е? — полюбопитствах аз.

Не че особено ме вълнуваше личния живот на бившата ми приятелка, но това си беше наистина изненада.

— О, ти още не знаеш — изкиска се Натали. — Лиз скъса с Ейнджъл.

— Защо? — бях изненадан.

— След смъртта на Императора започна цялата тази суматоха за намиране на престолонаследник и се оказа, че ти си един от най-вероятните кандидати.

О, а аз дори забравих да мисля за всички тези глупости.

— Мисля, че тези, които наистина се интересуват, и без това много добре знаят целия списък с наследниците — казах аз.

Типичен пример беше моята предприемчива леля.

— Може би — не тръгна да спори Натали. — Но Лиз не е знаела. И когато разбрала, че е разменила Император за обикновен Майстор… ъ-ъ, направо полудя.

— Майстор не може да стане Император — напомних аз.

— Теоретично Лиз можеше да те разубеди да не постъпваш в Академията — ехидно отбеляза Чез. — Имаше време, когато беше луд по нея.

Не помнех такова. Разбира се, навремето ми харесваше, но колко време беше минало оттогава? Сякаш цяла вечност.

— В крайна сметка Лиз толкова се вбеси заради пропуснатата възможност, че веднага скъса с Ейнджъл, наричайки го посредствен бездарник.

Разбира се, Натали говореше достатъчно високо, за да може от съседната маса да чуят всяка дума.

— Млъкни! — извика Ейнджъл, изблъска стола и скочи на крака. — Ах ти, малка…

Чез на мига се оказа до Ейнджъл и го сграбчи за реверите:

— Внимавай какво говориш!

— Махни си ръцете от мен!

— Нямам такова намерение!

Ленс и Стори също скочиха на крака и се втурнаха към Чез, но аз им преградих пътя. Точно преди да се случи това, което трябваше да се случи, към нас притича сервитьорът:

— Без бой! Моля ви, не в нашето заведение!

— Да излезем? — предложи Чез и отблъсна Ейнджъл от себе си. — Да поговорим на улицата.

— Да вървим!

Ейнджъл пооправи дрехата си и първи тръгна към изхода.

— Момчета, спрете! — опита да се намеси Натали, но никой не й обърна внимание.

„Идиоти — раздразнено си мислех аз, докато излизах на улицата заедно с «водните» и Чез — Живуркаха си тук, докато ние рискувахме живота си и участвахме в истински битки. Нищо, сега ще им покажа какво научих по време на практиката…“

— Хей! — Стори сложи ръка на рамото на Ейнджъл. — На нас ни е строго забранено да организираме дуели!

— Не ме интересува!

Чез ми намигна.

— Ей, неудачници — обърна се той към „водните“. — Можем да създадем Индивидуален купол, който да ни скрие от очите на минувачите с помощта на изкривяване на пространството.

Разбира се, Чез, Невил и аз съвсем наскоро обсъждахме възможността за създаване на купол на невидимостта. В тази връзка в справочника намерихме два възможни варианта — изкривяване на светлината и създаване на изображения по повърхността на купола, които да са максимално близки до окръжаващата среда. При изкривяване на светлината куполът се превръщаше в светеща със всички цветове на дъгата повърхност, а създадените изображения… Определено никой от нас нямаше талант на художник.

Очевидно Чез беше решил да поуплаши малко „водните“. Трябва да призная, че се получи — момчетата наистина изглеждаха доста разтревожени. За съжаление, тяхното настроение щеше да се подобри веднага след като се опозорим и не успеем да създадем нищо работещо. По-точно не ние, а аз…

Свихме зад ъгъла на сградата, така че да не привличаме излишно внимание.

— Предлагам бой двама срещу двама — Ейнджъл се престори, че не е чул думите за невидимия Индивидуален купол. — Аз и Ленс срещу вас двамата, за да бъде всичко честно.

— Ако искаш боят да е честен, тогава по-добре се бийте и тримата — самодоволно се усмихна Чез.

Докато те си разменяха остроумия, аз методично наплитах Индивидуалния купол, използвайки нашите разработки за невидимост. Всъщност ние никога не бяхме тествали това заклинание, измислено на едно от теоретичните занятия.

Огледах се наоколо, за да се уверя, че няма нежелани зрители, и заявих на всички, че съм готов да създам купола.

Стори и Натали отстъпиха няколко крачки, за да ни дадат повече пространство. Съсредоточих се и създадох Индивидуален купол, използвайки измислените от Чез сплитания на въздуха за пречупване на светлината. За съжаление не можех да проверя доколко сме невидими, така че ми оставаше да се надявам, че никой от нас не е сгрешил в изчисленията.

И така, накрая се оказахме стоящи един срещу друг под напълно прозрачен купол. Тоест на теория ние виждахме всичко, което се случва извън купола, а отвън не можеха да ни видят. Което, в крайна сметка, си беше плюс — не биваше Натали да гледа как ние с Чез бием брат й.

— Готови ли сте да си го получите? — с тънка усмивка попита Чез, подхвърляйки Огнена топка в ръцете си.

— Майната ти! — ядно отвърна Ейнджъл и веднага метна няколко Ледени копия към моя приятел.

Чез се прикри с Въздушен щит, остави настрана малката Огнена топка и създаде няколко Огнени птици, които се отправиха към Ейнджъл по криволичещи траектории.

Междувременно Ленс ме атакува с множество странни конструкции, отдалече напомнящи на снежни топки. Отдавна бях се погрижил за Универсална стена с отблъскване на енергията във вид на Въздушни копия, затова спокойно продължих да наблюдавам Чез. По-конкретно, за действията на изоставената настрани малка Огнена топка. Тя се претърколи настрани и изведнъж бързо се зари в земята…

Моята Универсална стена реагира, като изстреля по Ленс няколко десетки копия. Той охотно ги посрещна с щита си, но някои от острите образувания все пак стигнаха до него и го нараниха. Изглежда просто защитата му не издържа на обединената енергия от разрушената ми Универсална стена и неговото заклинание.

В същото време Чез и Ейнджъл продължаваха да си разменят заклинания. Това продължи до момента, когато за себе си напомни зарилата се в земята Огнена топка. В самия разгар на боя тя изскочи от земята и удари Ейнджъл… малко под гърба.

Ейнджъл подскочи, хвана с две ръце пострадалата част от тялото си и започна да подскача наляво-надясно, виейки от болка. Изглежда вече не му беше до двубоя.

Не оставих приятеля си да чака и използвах няколко Въздушни юмрука, за да смажа набързо Ленс, без да го убия.

— Слабаци — констатира Чез, приближавайки се към мен. — Отпуснали са се тук в столицата. Махай купола, нека отива да се лекува, че знае ли човек…

Махнах Индивидуалния купол и замръзнах от изненада. Около нас се беше събрала огромна тълпа, пред която стоеше кордон на стражи. Кога успя да се събере толкова много народ?

— Е… — сръга ме с лакът в ребрата Чез. — Сигурен ли си, че не си объркал нещо с купола? Например да си проектирал изображение не на външната повърхност, а на вътрешната?

— Всички да останат по местата си! — извика един от стражите. — Вие сте арестувани за неразрешено използване на бойни магии!

Обкръжилите ни стражи държаха в ръцете си не обичайните мечове, а малки златни жезли, и аз без „пелена“ усетих заплахата, която се излъчваше от тях.

— Предлагам да се предадем — прошепна Чез.

— Съгласен — отговорих аз и демонстративно вдигнах ръце над главата си. — Предаваме се!

Интуитивно се досещах, че стражите трябва да имат някакви варианти за противодействие на магията. Освен това бях чул, че градската стража е оборудвана с множество бойни артефакти, позволяващи им да се справят практически с всеки противник. Привлеклите вниманието ми жезли бяха от тази категория. Остана само да се чудя, че и Чез стигна до тази проста мисъл.

Преди да успеем да кажем каквото и да е, извиха ръцете ни зад гърба и стегнаха китките с нещо стоманено. Въпреки пищенето на Ейнджъл по повод смъртоносната му рана, с него и Ленс направиха същото.

Уплашената Натали изтича до стража, водещ Чез, и нервно попита:

— Къде ги водите?

— В затвора. След това ще ги предадем на Академията, те се занимават със своите.

В затвора?! Едва не се препънах от изненада. Просто страхотно… Ето това е — триумфално завръщане у дома след геройска практика.

— Знаете ли кой е чичо ми? — чух зад гърба си гласа на Ейнджъл. — Той всички ви ще вкара в затвора!

— Законът е еднакъв за всички — безизразно отговори стражът. — Така че мълчи и върви.

— А законът не предвижда ли оказване на първа помощ? — плахо попита Ленс. — Все пак приятелят ми наистина пострада…

Нито този, нито следващите опити да умилостиви стражите постигнаха някакъв успех. Ейнджъл трябваше да изтърпи болката, и най-важното, унижението. Осъзнаването на този факт значително повиши градуса на нашето настроение.

— Е, поне ще видим столичния затвор — промърмори под нос Чез. — Дори се чудя как ли може да изглежда.

В това бях съгласен с него, тъй като и представа си нямах къде в нашия роден град се намира затвора. Не ми се беше налагало да бъда там, а и интерес към това сладко местенце никога не съм проявявал. Изненадата за нас дойде от факта, че в сравнение със затвора в Крайдол столичния затвор наистина можеше да се нарече сладък. Кокетна сграда в покрайнините на града, която с нищо не се отличаваше от другите около нея освен с големите си размери. Е, и ореолът на защитните заклинания се виждаше дори и без използване на „пелена“.

Под непрестанните хленчения и заплахи на ранения Ейнджъл, порядъчно скучни за всички, ни вкараха през една почти незабележима врата, после минахме по няколко коридора и накрая ни настаниха в неголеми стаи. Доста уютни, трябва да отбележа. В допълнение към напълно нормалното легло тук имаше изненадващо прилична тоалетна и мивка, за сравнение в затвора на Крайдол имаше само стоманени легла и една малка дупка в пода. Нещо повече — настаниха всеки в отделен апартамент и дори донесоха някаква мижава, но все пак вечеря.

Почуках по стената, за да привлека вниманието на Чез, затворен в съседната килия:

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Ама че ден се получи днес. Сутринта ние вкарвахме в затвора, а вечерта нас ни вкарват.

— За нас както и да е. Представяш ли си каква врява ще се вдигне, когато се разбере, че синът на съветник Митис е попаднал в градския затвор.

Замислих се за известно време, обмисляйки възможното развитие на събитията. По всичко изглеждаше, че ние с Чез ще бъдем изкупителните жертви. Например, ние бяхме подбудителите на боя, а Ейнджъл и Ленс — единствено жертви… Направо не ми се мислеше какво наказание можеха да ни наложат.

Казах на глас своите опасения, но Чез не сподели моя песимизъм.

— Затова пък ги нашляпахме по задниците — самодоволно каза той. — Имам предвид буквално. Както и да е… — той се прозя шумно. — Ще ни се размине. Хайде да спим, леглото е чудесно, не като в затвора в Крайдол. Мисля, че на вампирите там сега им е много по-неудобно, но така и трябва.

— Как можеш да мислиш за сън? — възмутих се аз.

Отговори ми само силно хъркане.

— Бедната Натали — измърморих под нос, яростно намествайки възглавницата. — Да спи при такова хъркане — направо ужас. Дали да не потърся в справочника някакво заклинание против хъркане…

Колкото и да е странно, заспах още преди главата ми да докосне възглавницата.

Действие 4

— Едва се върнахте и вече успяхте да се забъркате в неприятности — плесна с ръце Шинс. — Как е възможно?

Седяхме в кабинета му с наведени глави, без да смеем да вдигнем поглед. Нашият декан не беше толкова ядосан дори след нападението над Академията.

— Ние не искахме… — започна Чез.

— Според мен много даже сте искали! За ваш късмет получавате само предупреждение.

— Благодарим! — радостно изблеяхме ние.

— Няма за какво да ми благодарите, така е по правилника на Академията. Ако трябваше аз да решавам, бих ви наказал две седмици тежък труд в Далечните планини. В мините всеки Майстор е ценен.

В мините?!

Ние с Чез си разменихме стреснати погледи и тържествено уверихме Шинс:

— Това повече няма да се повтори!

— Да бе, сякаш не ви познавам — той се усмихна в брадата си. — Поне спечелихте ли? Защитихте ли честта на факултета?

— Ами… да… — предпазливо каза Чез.

— Как? — с изненада забелязахме, че Майсторът едва сдържа любопитството си. — Какви заклинания използвахте?

— О, аз използвах един много интересен ход! — веднага се разпали Чез. — Възползвах се от факта, че бяхме на улицата, а не в зала от дагор. Тук в столицата явно не са участвали в сериозни битки, не са свикнали с използването на подобни трикове. Просто пуснах малко Огнено кълбо под земята и ударих Ейнджъл в задника!

Шинс кимна одобрително.

— Добър тактически ход. Новобранците много рядко създават цялостни щитове, прикриващи ги и отдолу — той ме погледна въпросително. — А ти, Зак?

Свих рамене неопределено.

— Не се напъвах особено. Просто стоях и гледах как се бие Чез, цялата работа я свършиха Отразяващите щитове.

— Това, разбира се, е добре. Но не трябва да разчиташ прекалено на Отразяващи щитове. Имал си късмет, че сте се били с първокурсници. Всеки третокурсник би могъл да обърне твоето заклинание срещу теб самия, и ако не го забележиш навреме, ще се търкаляш на тротоара, надупчен от собствените си Въздушни копия. В уличните дуели няма наблюдаващи и няма кой да намали силата на атакуващите заклинания.

Леле, и през ум не ми беше минавало, че може да се случи нещо подобно. Въпреки че можехме да видим чуждите заклинания с помощта на „пелената“, но да вникнем в тях и да ги променим по време на битка… не можех да си го представя. Да, определено имахме твърде малко знания и опит. Макар и да бяхме по-напред от останалите първокурсници, със старшите изобщо не можехме да се сравняваме.

— Зак, Майстор Ревел вече те чака — неочаквано ми съобщи Шинс.

Чез скочи с мен, но Майсторът го спря:

— Чез, теб ще те помоля да останеш.

— Но аз имам много важна среща! — запротестира Чез. — До връщането ни обратно има толкова малко време…

Мислено съжалих приятеля си, но ми стигаха и моите проблеми — трябваше да бързам за срещата с Майстор Ревел. За щастие кабинетът му беше на съседния етаж.

Началникът на Службата за сигурност в Академията ме посрещна с кратко кимване и без много приказки:

— Здравейте, Закари. Сядайте.

Няколко минути седяхме в мълчание, прекъсвано единствено от шумоленето на страниците и сумтенето на Майстора — съдейки по всичко, той четеше документи, отнасящи се до мен. Защо иначе постоянно ще ми хвърля преценяващи погледи? Честно казано, усещането беше сякаш виждаше през мен и искрено се забавляваше от видяното.

— Чудесно сте се справили в Крайдол — каза той накрая и бутна настрани папката с докладите.

По интонацията не разбрах това въпрос ли беше или констатация и предпочетох да запазя мълчание. Въпреки, че по мое мнение ние наистина се бяхме справили прекрасно, не всеки ден се случва първокурсници да спасят цял град от смъртно опасно Същество — продукт на тайни магически изследвания. Между другото, изобщо не разбирах как работи тази тяхна Служба за сигурност, щом позволява „Децата на дракона“ да създават такива чудовища точно под носовете им.

— Вие, разбира се, сте герои — продължи Майстор Ревел. — От друга страна, по-добре би било да го хванете живо.

Живо?! Той присмиваше ли се?!

Бях толкова шокиран от думите на Майстора, че просто загубих дар слово. Завръщането в Лита се оказа съвсем не толкова триумфално, колкото очаквах. Чувството беше сякаш всички са се наговорили — Шинс, леля, „водните“, сега и Майстор Ревел. Честна дума, вече ми се искаше да се връщам обратно в Крайдол…

— Е, няма да търсим кусури — междувременно продължи той. — Много ме заинтригува вашата информация за използването на нов вид магическа енергия от нисшите вампири. Подобни доклади дойдоха и от другите градове. Изглежда някой умишлено снабдява нисшите вампири с някакъв необичаен вид артефакти. Признавам, че никога не бяхме чували за нещо подобно, досега никой не е провеждал сериозно изследване на способностите на нишите вампири, всъщност се е смятало, че те нямат такива.

— Донесох няколко артефакта — спомних си аз. — Мисля, че можем да получим много полезна информация, ако ги проучим. Но всичките ми вещи останаха у дома.

Фактът, че не можах да ги взема, защото попаднах в затвора за едно от най-страшните провинения — участие в незаконен дуел, аз предпочетох да премълча. Предполагам, че Майсторът прекрасно знаеше за нашите приключения, но не исках излишно да повдигам темата.

— Ще изпратя хора да вземат артефактите — кимна Майстор Ревел. — Мисля, че тяхното изследване не само ще ни позволи да намерим начин да се противопоставим на новата магия, но ще ни помогне да идентифицираме и нейния източник. А сега подробно ми разкажи за всички събития от първия ден на практиката чак до вчерашната среща с нисшите вампири.

О, това щеше да бъде много дълъг разговор. Вътрешно се стегнах и се съсредоточих. Сега трябва да се постарая да не изтърва нещо излишно за забранената магия — полетите над града, виденията и Коридора на съдбата. А ситуацията се усложняваше и от факта, че Майсторът знаеше за моите възможности и сигурно щеше да иска да ги проучи.

И аз започнах да разказвам. За разлика от Шинс, Майстор Ревел се интересуваше не толкова от подробностите на магическите дуели, колкото от съвсем различни детайли — способносттите на Съществото, слабостите му, реакцията на жителите на града към убийствата и към появата на Патрула. Дълго ме разпитва за поведението на нисшите вампири и отношението на местните жители към тях. И едва накрая засегна магията на драконите. Аз започнах с изпитанието, на което бях подложен още в Академията, след това разказах за няколкото видения, които значително улесниха издирването на Съществото.

— Много интересно — сговорчиво каза Майсторът. — Изглежда имаш големи заложби към забранената магия, което по принцип не е изненадващо…

— Защо да не е изненадващо? — учудих се аз.

— Ами, ти си умно момче — уклончиво отговори той. — Сега ми кажи за така наречените „свободни“.

— Всичко започна с това, че в града се появиха лъжепатрули — с готовност продължих аз. — Те се представяха за създадените от нас Патрули от нисши вампири и ограбваха богатите жители на Крайдол…

И аз подробно описах събитията от вчерашния ден, подчертавайки необходимостта от привличане на допълнителни сили в Крайдол. Нали още първоначално е било предвидено в града да има два Патрула, но едниният беше унищожен.

— Какво пък, прав си — неочаквано лесно се съгласи Майсторът. — Ще ви изпратя в Крайдол две петорки от старши ученици. Трябваше да го направя още от самото начало, тогава може би щяхме да избегнем всички тези убийства и усложнения.

„А защо не изпратихте?“ — исках да попитам аз, но навреме се сдържах и на глас казах:

— Ами добре…

Сега със сигурност ще ни бъде много по-лесно да поддържамне реда в града, а и със „свободните“ ще можем да се справим.

— Що се отнася до привлечените от вас нисши вампири на работа в Патрула — той се облегна назад в креслото. — Това е неприемливо.

Едва сдържах учудения си възглас.

— И защо? — попитах тихо, бързо вземайки се в ръце.

— Вампирите не могат да заемат държавни длъжности. Това е един от законите на Империята. Изненадан съм, че досега не сме получили оплаквания от жителите на Крайдол.

— Вампирите се справят отлично с работата си — подчертах аз. — Жителите няма от какво да се оплачат. Естествено… ако не броим действията на лъжепатрулите…

Но Майстор Ревел беше непреклонен:

— Още по-лошо. Вие сте предоставили на престъпниците отлично прикритие, давайки на нисшите вампири легитимна власт. Как изобщо началникът на стражата е позволил такива своеволни действия от ваша страна? Кой сега е началник там?

Той заразлиства документите пред себе си:

— А, Витор. Първо се издъни като пазач в Имперския затвор, сега и тук…

О, не, нима ще го накажат заради моето своеволие?

— Той е добър човек — опитах се да оправдая началника на стражата. — И трябва да признаете, че в конкретния случай използването на нисши вампири беше удачно решение.

— Може би — съгласи се Майсторът. — Но сега ще трябва да се върнеш и да им съобщиш, че Империята не може да позволи на нисши вампири да работят в градската стража.

Дракон да го вземе и него, и цялата Империя с нейните закони! Как… как ще кажа на Даркин и останалите, че повече не могат да работят в Патрула?! Тази работа даде толкова много на нисшите вампири. На практика за повечето от тях сега изборът е да работят в Патрула или да се присъединят към „свободните“.

Опитах се да обясня ситуацията на Майстор Ревел, но изглежда, че дори стоящата на бюрото му каменна статуя на Кървавия бог беше по-отворена за диалог. Между другото, абсолютна загадка, какво изобщо прави тя в кабинета на Майстора?

— С този въпрос приключихме — твърдо каза Майстор Ревел. — Що се отнася до това общество на „свободни“, трябва в най-кратки срокове да се справите с тях. Мисля, че с помощта на десет големи ученика ще се справите с тази задача и така практиката ви ще може да се счита за приключена.

„Приключена — това е добре“ — помислих със задоволство и изведнъж осъзнах накъде бие той. Че нашата практика свършва?!

— Ще се върнем в Академията?!

— Ще продължите да се обучавате — поправи ме Майстор Ревел. — Но не в Академията, а на друго място.

Окончателно се обърках и просто мълчаливо се втренчих в него.

— Давам ви две седмици, за да запознаете големите ученици с обстановката и да оправите всички проблеми в Крайдол. След това отивате във Форт Скол и ще продължите обучението си в бойни условия.

— В бойни условия?!

О, на глас ли го казах?!

— Точно така. Сблъсъците с отрядите Шатерски шпиони е чудесна възможност да тествате бойните си умения. Точно там е най-подходящото място да се научите как се води битка в строй.

Уау, нищо подобно не бях чувал. Майстори, крачещи в строй — това е нещо ново. Може би ще ни дадат и брони? Е, не като на стражите, разбира се, а нещо по-специално.

— Значи разполагаме само с две седмици…

— Да. След това вашата четворка…

— Четворка ли?!

— Разбира се. Невил Викерс загуби способностите си и ако не се възстанови до две седмици, ще остане да работи в Крайдол до пълното им възстановяване.

„Значи петорката ни ще се разпадне? — тъжно помислих аз. — От друга страна, Невил само ще се радва да остане в Крайдол с Мелисия. А ние… явно ще се наложи известно време да тренираме без него.“

— Освен това, във Форт Скол има изследователски отдел, занимаващ се с изучаването на забранената магия. При пристигането си трябва да се присъединиш към тях в качеството си на младши сътрудник.

Покорно сведох глава.

— Добре…

„… добре, че поне опитен образец не ме нарече“ — продължих фразата за себе си.

— Между другото, вече може да не се притесняваш от „Децата на дракона“, това тайно общество прекрати съществуването си. Ние разкрихме и заловихме практически всички участници.

— Наистина ли? — изненадах се аз. — А как е Кейтен? Нали го бяха хванали…

Майсторът сви рамене.

— Кейтен така и не беше намерен. Има много голяма вероятност никога да не го намерим…

— О, не…

Гърлото ми пресъхна така, сякаш не бях пил няколко дни.

— Съжалявам — с напълно неутрален тон продължи той. — Настъпиха трудни времена, всички сме изложени на сериозен риск и вървим по ръба.

„Лесно му е да говори така — седи си в Академията, документи прехвърля“ — ядосано си помислих аз. Нима Кейтен наистина е мъртъв?! Не, не можех да го повярвам… Та той е гениален Майстор, нали успя да създаде автомага — изкуствения магически интелект. Толкова умен човек непременно ще измисли нещо и ще избяга от плен.

— Мисля, че обсъдихме всичко — Майстор Ревел премести папката с моите документи. — Мога само да ви пожелая късмет. Мисля, че ще се справите.

Да, при Кейтен вече се получи…

— Благодаря.

Да вървя да ходя по ръба…

Сбогувайки се с Майстор Ревел, аз отново надникнах при Шинс. Чез вече беше успял да изчезне на среща с Натали, така че аз се наканих да кажа довиждане и да тръгвам, но Шинс ме задържа. По-точно деканът ме сграбчи с две ръце и ме засипа с въпроси за новия вид магия. Оказа се, че едва днес до него са достигнали подробности за битката ни с нисшите вампири и Майсторът гореше от нетърпение да научи подробности.

Излизайки малко по-късно от кабинета на Шинс, аз мислено завидях на рижия си приятел — последните няколко часа той се гушка с приятелката си, докато аз давах отчет за нашите действия и се наслушах на неособено приятните коментари на шефа на Службата за сигурност на Академията. От друга страна, Чез също заслужаваше съчувствие — той още не знаеше, но следващата му среща с Натали нямаше да бъде толкова скоро.

Да се връщам у дома изобщо не ми се искаше, така че реших да почина в стаята си. Отивайки на нужния етаж, бързо се промуших между две неголеми компании „огнени“ и с леко притеснение отворих вратата на стаята си. За голямо мое облекчение нямаше никакви следи от кактуси, както и дупки в тавана. По време на моето отсъствие бяха ремонтирали и почистили всичко.

След като огледах добре стаята и се уверих, че няма и следа от моя не особено успешен опит, аз рухнах на леглото, затворих очи и се отпуснах. Най-накрая почивка! Дали да не подремна няколко часа преди да поема обратно?

Едва затворих очи и на вратата тихо се почука.

— Влез! — извиках аз, вече ме мързеше да стана и да отворя.

Дори от леглото не ми се надигаше, така че просто се обърнах на една страна, за да видя кой влиза, но веднага скочих на крака:

— Кейтен!

Ето кого най-малко очаквах да видя тук.

— Привет — кратко поздрави Кейтен.

— Как се озова тук? Ние вече те отписахме! Току-що бях при Майстор Ревел и той ме уверяваше, че отдавна си мъртъв!

— Не съм толкова лесен за убиване — Кейтен погледна към вратата, сякаш се страхуваше, че го преследват, после тихо я затвори и тръгна из стаята, правейки някакви манипулации с енергията. — Успях да избягам.

След това покри част от стаята със сложен защитен купол — аз успях да зърна няколко проблясъка, и въздъхна с облекчение:

— Вече може да говорим спокойно Завесата на мълчанието ще ни защити от любопитни уши.

Нашият наставник изглеждаше доста слаб, а и говореше някак нервно и рязко. Кой знае какво са му правили, докато е бил в плен…

— Какво стана с теб, след като се телепортирахте от Прокълнатата къща? Как успя да избягаш?

— Телепортирахме се в пещера някъде в околностите на Крайдол. Преди да успея да направя каквото й да е, бях вързан и приспан. Събудих се в каменна килия, както после се изясни, някъде под Лита. Останах затворен там до вчера и сигурно там щях да си остана, ако не беше дошла помощ отвън. Някой ми помогна да се измъкна и аз все още не знам кой ли може да е. А при вас как се развиха нещата в Крайдол? Какво стана след изчезването ми? Намерихте ли убиеца?

— Не знаеш ли? — бях изненадан. — Такава каша стана там, просто ужас. Странно, че Ромиус не ти е казал.

Лицето на Кейтен се промени:

— Още не съм се срещал с него. И не съм сигурен дали искам…

— Какво говориш? — зяпнах аз. — Той сигурно се притеснява.

— Съмнявам се — поклати глава Кейтен. — След бягството успях да подслушам един разговор на „Децата на дракона“… Ромиус беше там и веднага се виждаше, че е важна клечка при тях.

— Сигурен ли си?!

Не можех да повярвам, че чичо ми може да бъде част от всичко това. Макар да знаеше изненадващо много за забранената магия, възможно ли беше? Не, не вярвах!

— Сигурен съм в това, което видях и чух. — Кейтен се намръщи. — Не знам кой друг още е свързан с тях, така че за момента ще запазя информацията за себе си. А ти имай в предвид, че с Ромиус трябва да бъдеш много внимателен… — той въздъхна и изведнъж се усмихна: — Така, а какво стана при вас? Разказвай.

И аз разказах. За лова за Съществото, унищожаването на ходещите трупове и плъховете, за травмата на Невил. Е, за дневника на лудия Майстор и за ухапването от вампира предпочетох да премълча. Затова пък подробно се спрях на новите способности на нисшите вампири и нападението над полицейското управление, защото много исках да чуя съвет от Кейтен как да действаме нататък. Говорейки за всички събития вече за трети път, аз без проблем се вместих в рамките на половин час — ето какво значи опита.

— Тоест сега търсите място, където биха могат да се крият? — попита той след моя разказ.

— Да — потвърдих аз. — Даркин и Девлин вече обикалят из целия град. Вярно, силно се съмнявам, че ще открият нещо. Нашите противници явно добре умеят да се крият. И изобщо не разбирам как толкова бързо успяват да се появяват и изчезват в различни райони на града.

— Знаеш ли — усмихна се на себе си Кейтен. — Мисля, че знам къде трябва да ги търсите. Опитайте с канализацията. Няма да намерите по-подходящо място.

Той беше прав! Как не се сетих по-рано?!

— Ето виждаш ли колко ни липсваш — казах аз. — Няма ли да дойдеш с нас в Крайдол?

— Не — потвърди той моето предположение. — За съжаление, все още не мога. Твърде много работа имам в Академията. Трябва да разбера кой стои зад всичко случващо се. Пък и вие, както виждам, се справяте много добре и без координатор.

— Стараем се. Жалко, че скоро ще се наложи да напуснем Крайдол — въздъхнах аз. — Чу ли, канят се да ни пращат на някакви военни маневри?

— Не, не съм. В момента крия завръщането си, защото не знам на кого мога да се доверя и на кого — не. Дори Майстор Ревел не знае, че съм се върнал.

Уау! Според мен изобщо не е толкова просто да се вмъкнеш незабелязан в Академията. Ако изобщо беше възможно. Сигурно на Кейтен му се е наложило сериозно да се изпоти, за да го направи.

— Така, значи ще трябва да си мълча за нашата среща? — попитах разочаровано.

Исках да зарадвам приятелите си…

— Всичко е наред — предаде се Кейтен. — Можеш спокойно да кажеш на екипа. Молбата ми е да не изпращате никакви отчети към Академията, трябва ми още малко време, за да събера информация. След два дни ще има Общо събрание, надявам се дотогава всичко да се изясни и да изкарам на светло всички предатели.

В крайна сметка ще кажа на приятелите си, че Кейтен е жив. Тайни си имах предостатъчно.

— Между другото, изненадан съм, че ви изпращат във форт Скол. Разбира се, това е обичайна практика, но само за третокурсници… — той замълча за известно време. — Но пък вас ви обучават по нова програма. Преди основният курс по бойни заклинания стартираше едва от втората година, а сега започвате с него. Но както и да е, бъдете много внимателни, границата с Шатер е наистина опасно място.

Много ме успокои.

— Надявам се, че докато стигнете там, аз ще успея да се присъединя към вас. Но за всеки случай запомни — най-лошо е да попаднеш в отряда по почистването. Те получават най-мръсната и опасна работа, а и сержанта им е отвратителен. Навремето попаднах при него и проклинах целия свят.

— Ценна информация — въздъхнах аз. — И благодаря за това.

Ние си поприказвахме още малко за това и онова, след което Кейтен си тръгна, оставяйки ме разстроен да премислям чутото.

Ромиус ръководи „Децата на дракона“? Това е лудост! А дори да е истина, защо, например, се опитва да открадне Фонтана на съдбата, когато така или иначе има пълен достъп до него? Достатъчно е да ни представи тези „Деца на Дракона“ като изследователи от Академията, и номерът ще мине.

Не знам колко време прекарах, лежейки в леглото с поглед, впит в тавана. Може и малко да съм задрямал, но тихо почукване по вратата ме върна в реалността.

„Сигурно Кейтен е забравил да ми каже нещо“ — помислих си аз и извиках:

— Отворено е!

Лежейки по гръб, аз отлично виждах вратата. Ето защо, вяло отбелязвайки, че гостът все пак не е Кейтен, аз се надигнах на лакът и попитах:

— Кого търсите?

— Теб — добродушно се усмихна момчето с ливрея на отличник и с все същата усмивка метна към мен няколко Ледени копия.

Като по чудо успях да издигна защита, явно практиката беше изострила рефлексите ми. Късмет беше и че успях да се претърколя от леглото — защитата забави смъртоносните ледени снаряди само за части от секундата.

Отговорих с Огнена топка… която изчезна още с появяването си.

Следващия удар ме настигна дори преди да успея да сплета друга защита. Снежният вятър ме блъсна право в стената и буквално ме залепи за камъка. Когато снегът престана да ме бие в лицето осъзнах, че не мога да мръдна — ледът беше сковал ръцете и краката ми.

— Спри! — извиках аз, преди нападателят да направи следващото си заклинание. — Защо го правиш?

Мислите ми се носеха с невероятна скорост — трябваше да го забавя, датчикът за магии в стаята със сигурност вече е сработил. О, не! Кейтен го изключи, когато постави Завесата на мълчанието!

— Пречиш ни — кратко каза мъжът и хвърли Ледена игла в лицето ми.

С всички сили дръпнах главата си и успях малко да я изместя. Иглата се плъзна по бузата ми, карайки ме да изкреща от болка.

Дракон да го изтърбуши! Сега вече ще ме убие!

Стиснах юмруци и изведнъж почувствах парене на пръста на дясната си ръка. Трофейният пръстен, който взехме от „свободните“, явно намекваше, че не би имал нищо против да се намеси в боя. Почти губейки съзнание, аз вложих в него цялата си вътрешна енергия, всичкия си гняв и отчаяние.

Виолетовото избухване погълна всичко и аз загубих съзнание, но само за миг. Е, поне на мен така ми се стри…

С труд отлепяйки очи, аз се опитах да вдигна ръце… и успях! Много бавно, сякаш бях притиснат с огромна тежест, аз се отдръпнах от стената и приклекнах. Всичко наоколо беше в кръв и, ако се съди по виенето на свят и пулсиращата болка в дясната страна на лицето, това беше основно моята кръв.

Тялото на нападателя лежеше до отсрещната стена. Сега отличникът напомняше по-скоро купчина парцали, отколкото човек. Изглеждаше като смлян в огромна месомелачка…

Едва сдържайки повдигането си, аз запълзях на четири крака към вратата. Нападателят явно беше използвал нещо от рода на Завеса на мълчанието, защото никой не бързаше да ми помогне или поне да попита какъв е този грохот в стаята ми…

Вратата беше открехната, но никой не правеше опити да надзърне в нея. Учениците на Академията се оказаха прекалено възпитани.

Отне ми много време, но все пак успях да допълзя до изхода и буквално се изсипах в коридора.

— По…

Исках да извикам „Помощ“, но движението на устните ми причини такава болка, че не можех да издам и звук повече. За щастие стоящите в коридора ученици ме забелязаха и веднага се втурнаха да помогнат…

Най-обидното беше, че така и не изгубих съзнание. Всичко ставаше сякаш в мъгла. Не можех да произнеса и дума, а и околните ги чувах трудно, но затова пък отлично усещах всичко. И усещането не беше от приятните…

Отнесоха ме до здравния пункт и ме оставиха в грижовните ръце на друида.

— Охо — подсвирна удивено той. — Кой ти го е причинил това?

— Не сме ние — в хор отговориха докаралите ме ученици.

— Ще разберем.

Друидът помогна да ме сложат на леглото и веднага се зае с мен. Усетих, че болката започва да отшумява и на нейно място се появи ужасна умора. Постепенно загубих представа за времето, потапяйки се в мъглява смес от болка и безразличие.

Затворих очи само за секунда, а когато отново ги отворих… В стаята стояха Майстор Ревел и още някакъв непознат за мен Майстор. Изглежда съм бил в безсъзнание малко по-дълго, отколкото си мислех.

— Какво се е случило с теб? — веднага попита Майстор Ревел.

Съдейки по тона, той просто кипеше от негодувание.

— Бях нападнат от ученик от Академията — превъзмогвайки болката в дясната си буза, казах аз. — Мисля, че беше от „Децата на дракона“…

Ако не бях с тежко гадене и слабост, бих могъл да говоря по-членоразделно, но реалността беше такава, че едва движех езика си.

— Невъзможно. Ние заловихме всички.

Не знам откъде плешивият Майстор беше взел такива точни данни, но явно бяха пропуснали някой. Освен това съвсем наскоро той ме уверяваше, че са хванати почти всички. Очевидно се бях срещнал точно с тези „почти“.

— Кейтен каза…

Аз веднага млъкнах, осъзнавайки какво казвам. За всичко беше виновно ужасното физическо състояние, умората и главоболието.

— Кейтен? — изненадано попита Майстора.

— Кейтен казваше… — опитах се да променя изречението, но не измислих нищо смислено. — Жалко, че Кейтен не е с нас.

Майстор Ревел погледна въпросително към друида.

— Нищо изненадващо — сви рамене той. — Получил е тежко мозъчно сътресение.

— Добре, дракон да го вземе. По-добре кажи с какво го удари така? От нападателя не е останало почти нищо. Дори стените от драгор са разтопени… за пореден път.

О, не. Ако кажа, че съм ползвал артефакт на нисшите вампири, ще възникнат доста неудобни въпроси.

— Не помня — излъгах аз. — От страх го ударих с всичко, което можех. Откакто чичо ми отблокира моите способности, те значително се увеличиха…

Пръстите ми напипаха пръстена на ръката ми, но артефактът не реагира на допира. Добре, важното е, че все още е тук.

— Закари, ние ще проведем щателно разследване на този инцидент — увери ме Майстор Ревел. — Засега ще те помоля да не говориш за това, което се е случило.

— Добре — съгласих се аз. — Но искам да попитам…

И тогава пред очите ми притъмня.

— … твърде много…

— … пренапрежение…

Шумът в ушите не ми позволяваше да чуя за какво говореха Майсторите и ми подейства неочаквано успокояващо. Потопих се в него и по някое време загубих съзнание…

Събудих се съвършено друг човек. Този човек не страдаше от болки и гадене и съзнанието му не се опитваше на всеки пет минути да изчезва в небитието. Какво друго мога да кажа, освен че се чувствах напълно здрав!

— О, събуди се! — чух дразнещо веселия глас на Чез. — Как си?

— Нормално — отговорих колебливо, опитвайки се да усетя някакъв дискомфорт. Изправих се на лакът, завъртях глава, извих гръб и вече по-уверено добавих: — Даже много добре!

Ако не броя, че едва не ме убиха на територията на Академията, разбира се. Качеството на работа на Службата за сигурност определено не ме устройваше. Би трябвало съвсем коректно да намекна за това на Майстор Ревел.

— Как се подреди така? Оставих те само за няколко часа и ти веднага се сби, потрошавайки за пореден път стаята си. Кой те нападна?

— По мое мнение един от „Децата на дракона“ — отвърнах колебливо. — Но кой го знае. Нападна ме без причина, ей така, само каза, че преча на някого…

В стаята надникна друид.

— Събуди ли се? — той се приближи и протегна ръце над мен, а след това внимателно ме погледна в очите. — Главата не те ли боли?

— Не, и се чувствам прекрасно. Според мен дори по-добре, отколкото преди нападението.

Друидът кимна и продължи да ме изследва. Разбрах го по лекото изтръпване по цялото тяло.

— Колко време ви трябва, за да премахнете изцяло белега? — попита Чез.

Белег?! „О, да, в лицето ми попадна Ледена игла“ — спомних си и докоснах лицето си, но почувствах само превръзката. Интересно дали е само драскотина или Белег с главно Б? Казват, че белезите красят мъжа — ето, на Даркин белегът му подхожда, дори му придаваше по-мъжествен вид. Въпреки че при нашето лечение само за няколко часа от раната не остава и следа.

— Не мога да премахна този белег — поклати глава друидът.

— Защо?! — облещих се аз.

— Той и така не е кой знае какъв красавец — леко нервно каза Чез, — че сега и с белег на половината лице да ходи.

Половината лице?

— Ще ви помоля да напуснете стаята, трябва да обсъдя нещо с пациента — тихо, но много убедително каза друидът.

Чез без никакви спорове излезе от стаята, оставяйки ме сам с лекаря. Такова примирение не беше характерно за моя риж приятел, но очевидно друидът умееше да убеждава. И, разбира се, аз се досещах какво точно иска да обсъди с мен. Докторът не можеше да не забележи моята болест…

— Били сте иницииран от Висш вампир? — със съвсем небрежен тон попита друидът.

— Да — потвърдих неохотно.

— Така си и мислех. Всеки нормален човек бих излекувал много по-бързо, а и от белега нямаше следа да остане, но не и при вас.

— Защо не? — по инерция попитах аз и веднага съжалих за въпроса.

— Вие вече не сте човек — безизразно отговори друидът. — Промяната е отишла твърде далеч. Все още е обратима, но тялото и енергията са се променили дотолкова, че лечението е много затруднено. Кога ви ухапаха?

— Преди почти седмица.

— Странно, симптомите са такива, сякаш е минал не повече от един ден. Това при условие, че за средностатистическия човек са необходими два дни за пълно превръщане. Някой е работил много усилено над вас, за да успее толкова да забави процеса на промяна. Вероятно някой Висш вампир?

— Да — кимнах аз.

Какво пък, съвсем логично, нали Велхеор обеща да спре процеса на трансформация! Но защо този друид казва, че промяната е отишла твърде далеч и времето е много малко! Разбира се, възможно е той малко да преувеличава, както обикновено правят лекарите, но… Велхеор каза, че времето е достатъчно и може да не бързаме.

— А вие… вие не можете ли да ми помогнете?

Дракон да ме одере! Друидите със сигурност би трябвало да имат някакви средства против вампиризъм, те ако нямат, кой ще има. От друга страна, ако съществуваше нещо такова, те отдавна биха го споделили.

— Съжалявам, но дори понякога да наричат вампиризма заболяване, то не е такова — по безизразното лице и тон на друида никога не бих предположил, че съжалява за нещо. — Вампирът, който е забавил процеса на промяна на вашето тяло, е направил много повече, отколкото бих могъл да направя аз или който й да е друг друид. Все пак кой друг, ако не Висш вампир, би бил най-наясно по този въпрос. Остава ви да се възползвате от тази отсрочка и да се постараете да прекъснете връзката с иницииралия ви вампир.

— И единственият начин да прекъсна тази връзка е като го убия? — уточних аз.

— Точно така.

Умеят друидите да скриват прости неща в сложни формулировки.

— Ти не си човек до такава степен, че да мога напълно да излекувам раните ти, но не си и вампир дотолкова, че белегът сам да изчезне — продължи друидът, методично отстранявайки бинтовете от лицето ми. — Така че засега ще трябва да походиш с тази красота…

— Ще го преживея — въздъхнах аз. — Това не е най-сериозният ми проблем.

Белег някакъв си, голяма работа, аз скоро човек няма да бъда, не ми е до красота.

— Между другото, проблемът със слънчевата светлина започна ли да те тормози? — неочаквано попита друидът.

— Малко — признах аз, — но се търпи.

— Ще ти дам крем, разработен е специално за нисшите вампири, защитава от вредното въздействие на слънчевите лъчи. Ще има само слабо парене, все едно си получил леко слънчево изгаряне.

— То при мен и сега е така.

— Болката с всеки ден ще се усилва — поясни друидът. — Разбира се, би могъл да създадеш щит, който да филтрира слънчевите лъчи, но, първо, това не е много просто заклинание, и второ, скоро способностите ти към Занаята ще станат съвсем нестабилни.

Друидът отиде на рафта и взе буркан с безцветен крем.

— Вземи, ползвай го — махна за сбогом той. — Това е, тръгвай. И по-добре не поглеждай в огледало…

„Това шега ли беше?“ — изненадано си помислих аз, поставяйки крема в джоба на ливреята си. Не, ако се съди по изражението на лицето му, говори напълно сериозно. По мое мнение, друидите изобщо не знаят какво е това чувство за хумор.

Чез ме чакаше пред вратата.

— Е, какво ти каза друидът?

— Ами белегът засега не може да бъде излекуван. Нужно е време… — уклончиво отговорих аз. — Имаш ли огледало?

— Аха, аз от дома си без огледало крачка не правя, нали знаеш — широко се ухили Чез. — После ще се видиш. Знаеш ли, че вече закъсняваме за срещата с третокурсниците? Те би трябвало вече да ни чакат в стаята с телепортите.

Леле! Колко ли съм прекарал в здравния пункт?!

— Вече си чул за третокурсниците? — попитах аз. — Сега ще ни бъде много по-лесно да се справим с всички проблеми. Те със сигурност знаят и могат повече от нас.

— Разбира се — мрачно отвърна Чез. — Само че, според мен, съвсем не навреме се стовариха на главите ни. Или по-скоро на вратовете. Вероятно ще започнат да се месят в нашите работи, да създават свои собствени правила и всячески да се опитват да поемат управлението на Патрулите в собствените си ръце.

— По принцип това не би трябвало да ни тревожи, нали само след няколко седмици ще бъдем далеч от Крайдол, но все пак е обидно — бях принуден да призная аз.

Чез замръзна:

— Какво означава „далеч от Крайдол“?

Очевидно той още не знаеше за новото ни назначение и че нисшите вампири повече няма да участват в Патрула.

— Мисля, че още петнайсет минути закъснение няма да променят нищо — реших аз. — Трябва да ти разкажа някои неща…

Действие 5

Разговорът ни продължи доста повече, защото трябваше да обсъдим твърде много неща. Освен това на моя риж приятел му трябваше известно време, за да се вземе в ръце и да спре да ругае.

— Дракон да ги одере всички — вече вяло ругаеше Чез по пътя към телепорта. — Разбира се, знаех на какво се подписвам, като влизах в Академията. Но виж само колко зле се развиват нещата… тъкмо се запознах с Натали…

— Съжалявам — за кой ли път казах аз.

Честно казано, вече се бях уморил от неговото хленчене, но нямах избор — налагаше се да показвам съчувствие.

— На теб ти е добре, твоята Алиса винаги е до теб — продължи да се оплаква моят приятел. — И в Академията, и на практиката, и в армията ще бъде с теб…

— Е, не е съвсем моя — намръщих се, сякаш ме болеше зъб. — И скоро съвсем няма да е моя…

Чез ме потупа по рамото:

— Хайде, хайде, влюбените ми те.

Пак ли са се наговорили или какво? Първо Велхеор, сега и Чез. Ама че шегичка — да се преструват, че между нас с Алиса всичко е наред. И работата даже не беше в това, че не разкрих на Алиса тайната на Келнмиир, както той ме помоли. Бившият крал на вампирите така и не можа да събере смелост да й каже истината за произхода на Дневния клан, а след това стана твърде късно — той мистериозно загина. Между другото, историята се оказа интересна и в някои отношения дори трогателна — жената на Келнмиир тайно от него оставила тяхното дете в селото на друидите и именно удивителния съюз на това дете с друидите дава началото на Дневния клан. Всичко друго, но трудно можех да си представя как са скрили от Келнмиир, че има син. Като цяло, невероятна история, но в крайна сметка Алиса научи за роднинската си връзка с Келнмиир едва след неговата смърт. Разбира се, аз веднага изпаднах в немилост заради мълчанието си, но странното поведение на вампирката беше започнало още в Академията. Идея си нямах какви бръмбари се въртят в главата й. Иди ги разбери тези жени…

В резултат ние се появихме пред чакащите ни третокурсници с такива омърлушени физиономии, че никой не посмя да ни упрекне за закъснението ни. А и не ни беше до упреци, особено като забелязах сред тях няколко много добре познати физиономии: Серж, Ана и Ник — те бяха от онези отличници, които участваха в парада и в церемонията по приемането ни в Академията. Тогава те станаха свидетели на пробуждането на способносттите ми към Занаята, а и после в Академията многократно се засичахме и сме си говорили за най-различни неща.

— О, това си ти! — изненада се Серж.

Високият младеж в синя ливрея на отличник изглеждаше все така самоуверен, както и при първата ни среща. Но за разлика от надутия Ейнджъл, Серж внушаваше по-скоро доверие, отколкото желание да му стовариш юмрук в лицето. Въпреки че може просто да не се познаваме достатъчно, за да се появи такова желание.

— Защо ли си мислех, че ще срещнем точно теб — усмихна се тъмнокосата красавица Ана. — Още като чух за проблемите в Крайдол, веднага се сетих за теб.

— Е, не всичко е толкова лошо — смутих се аз. — Ние не създаваме проблеми, а по-скоро обратното…

Чез се усмихна тъжно:

— Не е доказано. Статистиката е против нас.

— Точно така — намигна Серж. — Хей, какво е станало с лицето ти?

— Да — Ана се приближи до мен и прокара пръсти по лицето ми. — Какво голям белег. Как го получи? И защо досега не си го махнал?

Аз се смутих, не знаейки как да отговоря. Не можех да им кажа истината за нападението в самата Академия.

— Ами… получих го в една от битките… не обичам да говоря за това… Между другото, нали не задържаме заминаването за Крайдол?

— Не, не сте вие. В момента правят профилактичен преглед на телепорта, така че имаме още свободно време — Серж кимна към добре познатото ни момиче, което извършваше някакви манипулации над един от телепортите. — Може би сега е момента да ни разкажете с няколко думи какво се случва в града? Майстор Ревел ни даде инструкции, но друго си е информация от първа ръка.

— С удоволствие — доволно потри ръце Чез.

И той започна. Описа подробно нашите проблеми с нисшите вампири, после продължи с описание на ситуацията със Съществото. Канех се да го прекъсна, но промених решението си, тъй като нито Ромиус, нито Майстор Ревел са ни казвали да не разкриваме тази информация. Освен това, работейки в Крайдол, те със сигурност щяха да чуят за него, така че по-добре да го научат от нас. Затова оставих Чез да се развихри.

— … и точно когато прогоних от нашата къща всички заразени от Съществото хора и животни…

„Ах ти, подлецо!“ — втрещих се аз, слушайки какви ги бръщолеви приятелят ми. По думите му излизаше, че той не само собственоръчно е убил Съществото, но и самичък е спасил момичето от ръцете на Висш вампир от Бойния клан. И къде ли изчезна доскорошното му лошо настроение?

— Ето така си живеем — обобщи Чез и с лекота избягна опита ми да го перна по врата.

— Да, добре си прекарвате — засмя се Ана. — Дори и ако само половината от това, което разказва този рижия, е вярно.

Един от големите ученици, с огромни бицепси, изпъкващи дори под ливреята, направи пренебрежителна физиономия:

— Това обяснява защо имате нужда от помощ. Първокурсници не могат да се справят с такава сериозна задача.

— Е, все пак това е съвсем нов вид магия — опита се да ни защити Серж. — Грон, прекалено си суров към тях.

— Да! — хорово се съгласихме всички.

Ник потупа Серж по рамото:

— Но червенокосия каза, че вампирите използват артефакти. Така че не би трябвало да имаме сериозни проблеми.

Ние с Чез се вторачихме в Ник:

— Това пък защо?

— Да се противодейства на артефакти не е особено трудно — охотно поясни Ник. — Много по-трудно е да се справиш със същество, което само сплита заклинанията си. Странно, че не го схващате.

— Ти просто още не си се сблъсквал с тях — мрачно каза Чез.

Мислено се съгласих с приятеля си.

— Работата не е в това, дали съм се сблъсквал с тях или не — махна с ръка Ник. — Това е принцип. Във всяко сплитане има слаби мяста. Намирайки ги, можеш да обезвредиш заклинанието без особен разход на енергия.

Това и сам го знаех, нали го използвах преди време със „змийчетата“, унищожаващи Огнени топки. За съжаление, още не бях се научил да унищожавам по-сложни заклинания…

— А артефактите, за разлика от хората, не могат да изменят или подобряват заклинанието. Те всеки път просто повтарят един и същи модел. Затова веднъж като намерим слабо място, лесно ще можем да отблъскваме всички атаки на пръстените. И задачата се опростява още повече, защото вие казахте, че имате образци от тези артефакти. Остава ни само да направим няколко експеримента за откриване на слабите точки и да намерим начин да се възползваме от тях.

— Да видим — измърмори Чез. — Засега не сме се научили как да използваме новите артефакти, така че още сме далече от експериментите.

Изглежда сериозно се засегна от пренебрежението на старшите ученици. Що се отнася до мен, аз не чувствах нищо друго освен облекчение. Така проблемът вече нямаше да бъде наш. Всяка помощ беше добре дошла. Нека вирят носове колкото си искат, само да успеят да се справят с враговете и да защитят жителите на града.

— Порталът е готов — уведоми ни момичето. — Може да тръгвате един по един.

В телепорта пристъпих един от последните. Последната крачка направих с известно усилие, нали предната телепортация ме отведе не в Академията, а в затворена стая с тълпа мъртъвци. Надявах се, че този път всичко ще мине без инциденти.

Проблясък.

Уф, този път всичко беше наред. Появих се във вече познатата ми стая. Девлин ни очакваше на същото място, както и при първото ни идване. В действителност времето не беше променило отношението ми към него — силно излъсканите до блясък доспехи и заслепяващата усмивка ме дразнеха не по-малко, отколкото в началото. Въпреки всички събития, които бяхме преживели заедно…

— Помощта най-накрая идва? — попита Девлин. — Надявам се, че са истински Майстори?

… все още ме вбесяваше.

— Не, и те са ученици — злорадо отговори Чез.

— Но старши — коригира го Серж.

— И по-добри — допълни Грон.

„И прекалено самоуверени“ — добавих мислено.

— Ставало ли е нещо интересно, докато ни нямаше?

— Не, всичко беше изненадващо спокойно — Девлин се замисли за секунда. — Освен че от Патрулите изчезнаха няколко нисши.

Изчезнаха? Сигурно са преминали на страната на „свободните“. Ще трябва да поговоря с Даркин да наблюдава по-внимателно останалите вампири, може някой от тях да работи за „свободните“ и да ни готви изненада. О, и ще трябва да обсъдим по-нататъшната съдба на Патрулите…

— Ние първо ще се настаним и после ще дойдем в тази ваша Прокълната къща, за да се запознаем с всички и да се захванем с работата — каза Серж. — Така че събери хората.

Само ми се стори или в гласа му се прокраднаха заповедни нотки. Не беше ли твърде рано за това?

— Няма ли да живеете с нас? — със закъснение попитах аз.

— Не, защо да го правим? — изненада се Серж. — Вече резервирахме стаи в най-добрия хотел в Крайдол.

— Ще ви придружа до там — с готовност се отзова Девлин.

„Я виж ти! — изненадах се аз. — На тях хотелски стаи, а нас ни настаниха в изоставена къща с ужасна слава! Къде е тука справедливостта, а?“

— Още малко и ще започна да ги мразя тези момчета — прошепнах в ухото на Чез, след като старшите ученици и Девлин излязоха от стаята с телепортите.

— Време си е — процеди през стиснати зъби моят приятел. — Мисля, че те много бързо ще намерят общ език с Девлин. Само дано полетата на самовлюбеността им не влязат в резонанс.

Излязохме от къщата с телепортите и с бърза стъпка се отправихме към Прокълнатата къща. Смрачаваше се. Слънцето тъкмо се скриваше зад хоризонта и не ми причиняваше особено неудобство, дори нямаше нужда да използвам крема.

Хората бяха приключили работа и бавно се прибираха у дома или се спираха по пивници и ресторанти. Ние също решихме да се отбием набързо при нашия добър приятел — добродушния каменен трол Гръм, защото изведнъж се сетих, че не бях ял от вчера.

Разбира се, в „Мечта“ беше пълно, но нашата маса, както винаги, беше свободна Уличният шум беше заменен от нежна музика, а градските миризми — от аромата на вкусни ястия. Още щом ни зърна, Гръм извика от кухнята Велес. По-точно първо попита откъде имам този белег на лицето, а после отиде в кухнята за бившия библиотекар. Той предпочиташе да обслужва лично нашата компания и всеки път ни изненадваше с нови екзотични ястия.

Велес работеше съвсем отскоро в заведението на Гръм, но вече си беше спечелил славата на отличен готвач. А тук попадна именно благодарение на нас. Всичко се случи от само себе си — в деня на пристигането ни в Крайдол един мил старец се опита да ни открадне портфейла, но бе разкрит веднага. Запознавайки се по-отблизо със стария човек, ние разбрахме, че след опожаряването на местната библиотека Велес останал без работа и постепенно стигнал дъното. Сега, гледайки спретнатия старец с добродушни очи, никой не би си помислил, че той е способен на каквото и да е престъпление, но Велес вече беше успял да се прослави като страхотен готвач. Наемайки го на работа, Гръм изобщо не предполагаше, че старецът пази в главата си толкова много невероятни рецепти. За нас, както се оказа, Велес беше полезен с това, че имаше просто невероятна памет. Всяка прочетена книга се запечатваше в съзнанието му толкова ясно, сякаш й беше направил копие. Ето защо ние често се обръщахме към него с въпроси за историята на Крайдол и за някои социални аспекти от живота на местните жители.

Велес сърдечно ни поздрави и веднага ни предложи да избираме от десетки екзотични островни ястия. Разбира се, старецът забеляза белега на лицето ми, но от вродено чувство за такт не започна да задава неуместни въпроси. За което му бях много благодарен — постоянното напомняне за белега започва да ми омръзва.

— Как сте? — попитах аз, размишлявайки кое от ястията да избера.

— Не е зле — Велес се усмихна. — Нашето заведение вече е известно в целия град. Гръм постоянно вдига цените, но клиентите не намаляват. Изглежда от мен се получи много по-добър готвач, отколкото библиотекар.

— Мисля да опитам „Отмъщението на стария пират“ — реших аз. — Не ви ли е мъчно за библиотеката?

— Мъчно ми е, разбира се — въздъхна Велес. — Да се разхождам между рафтовете, погледът ми да пробягва по книгите, знаейки какво пише във всяка от тях… Да търся информация, да правя проучвания, да подреждам… — погледът му се замъгли за известно време, но той се овладя. — Е, да не се разстройвам. Чез, ти избра ли ястие?

— Да, за мен „Елфови ушички“.

— Добър избор — кимна Велес. — Между другото, знаете ли що за животни са тези елфи?

— Не — отговорихме хорово.

— Елфите са малки ушати същества, живеещи на остров в Шарено море. Външно много приличат на коне, само че с големина на кокошка и с много големи уши. Ловуват се по много интересен начин — подмамват ги с тиха нежна музика, а после изведнъж им пускат някакво ужасно скърцане. Елфите имат толкова чувствителни уши, че умират на място.

— Леле — ококорих се аз. — А „Отмъщението на стария пират“ от какво се прави?

— Сигурно от някой дърт пират? — предположи Чез и се захили.

— От месо на най-обикновен морски рак — увери ме Велес. — Особеността е, че е много люто. Сервира се заедно със специален сос, който напълно неутрализира лютивостта. Още никой не е успял да изяде цяла порция, ако не го е полял с този сос. Най-упоритите издържат до три-четири хапки.

Във връзка със споменаването на островите исках да задам няколко въпроса на библиотекаря, но виждайки горящия му от нетърпение поглед реших да отложа разговора за след вечерята.

— Ще е интересно да пробвам — потрих доволно ръце. — Давай по-бързо всички тези вкусотии.

Не минаха и десет минути и пред нас вече стояха поръчаните порции. „Елфовите ушички“ се оказаха някакви месни пържоли, а моето пиратско ястие изглеждаше като най-обикновено месо от раци.

Предпазливо сложих малка хапка в устата си.

— Е, как е? — с интерес попита Чез.

— Нормално — с известна изненада отговорих аз.

Разбира се, месото се оказа доста люто, но като цяло се търпеше. Очаквах нещо по-животозастрашаващо.

— Ти по-добре хапни втори залък — раздаде се насмешлив глас от съседната маса.

Там се бяха настанили няколко мъже, които, ако се съди по дрехите, принадлежаха към ковашкото съсловие. Между другото, в Крайдол професията на ковача беше втората най-уважавана професия след тази на техномага. Което изобщо не им даваше право да ми се присмиват.

Бързо хапнах втора хапка… И тук вече работата стана сериозна — паренето в устата ми се усили поне двойно. Избърсах предателски появилата се сълза, направих няколко предпазливи вдишвания и изръмжах:

— Нормално.

— Сигурен ли си? — подозрително попита Чез. — Ако искаш, пийни?

Аз се наведох към подигравателно усмихващите се ковачи:

— Не-е.

За щастие паренето бързо изчезна и съвсем скоро усетих сили да хапна още един залък. Ох, защо ли ми трябваше! Паренето не се удвои, а се утрои! Тази хапка буквално се равняваше на предните две, взети заедно!

Няколко минути аз само глупаво гълтах въздух, очите ми изскочиха от орбитите като на дълбоководна риба, и всичко това под съпровода на дивия кикот на ковачите. Когато очите ми се прибраха на обичайното си място, дойде време да изпусна огъня.

„Цвилете, цвилете, ще си го получите — бях вбесен. — Да ви видя сега…“

Свих се, сякаш ми е станало още по-лошо, сплетох заклинанието Огнен дъх и издишах огнената струя в посока шегаджиите от съседната маса. За щастие на ковачите струята се получи по-малка, отколкото очаквах, и не стигна до тях.

В залата се възцари мъртвешка тишина.

— Да, определено пожароопасно ястие — промълвих и спокойно продължих да се храня.

От кухнята се появи Велес:

— Е, как е храната?

— Страхотна — искрено отговорихме ние.

— Но реших да не прекалявам, така че спирам на третата хапка — признах аз и отпих малко от спасителната течност.

— Тогава дай аз да опитам! — Чез грабна цели четири парчета месо и бързо ги пъхна в устата си.

Мълчаливата пауза продължи само няколко секунди. За това време лицето на Чез успя да смени няколко пъти изражението си — радост, изненада, леко объркване и накрая ужас. За негово нещастие аз вече бях изпил всичкия спасителен сос, пресушавайки чашата. Колкото и да е странно, само аз се захилих в този момент. Останалите посетители на ресторанта седяха забили поглед в чиниите си и се страхуваха дори да погледнат в нашата посока.

Докато приятелят ми идваше на себе си след необмисления си опит с огнеопасното ястие, аз реших да разпитам Велес за островите в Шарено море. Разбира се, преди всичко ме интересуваха подробности за работата на посланиците на Империята в тези държави, но едва ли един обикновен библиотекар можеше да задоволи любопитството ми по този въпрос. Остана да се надявам, че Велес ще каже нещо полезно. Разбира се, поназнайвах някои неща за конгломерата на островите, но знанията ми бяха доста оскъдни — на уроците по география и политология аз старателно игнорирах всички теми, свързани с Шарено море. Това беше една от многото стъпки, предприети от мен, за да забравя за родителите си, както и те навремето бяха забравили за мен.

— Не знам какво да ти кажа така набързо — обърка се Велес. — Преди време много се интересувах от Островната империя, дори смятах да пиша книга за нея.

— Значи ми е провървяло — зарадвах се аз.

От кухнята се показа собственикът на заведението и извика гръмогласно през цялата зала, оправдавайки за пореден път името си:

— Велес! Трябваш ми в кухнята!

— Сега имам много работа. Ако искаш, после ще мина през Прокълнатата къща и ще ти изнеса една кратка беседа.

— Добре, не бързам — отговорих аз. — Отбий се и ще поговорим.

Библиотекарят се върна в кухнята, а ние с Чез забързахме към приятелите си в Прокълнатата къща. За щастие или за съжаление, през целия път до къщата моят приятел мълчеше, тъй като всеки опит да произнесе и най-малкия звук го караше да избухне в пареща кашлица. Но едва влезли в станалата почти като родна сграда, и гласът му се появи. Честно казано, аз исках да се приберем колкото се може по-незабелязано, но Чез, както винаги, развали всичко:

— Прибрахме се! — извика той. — Елате всички!

Почти в същия миг от стаите си се появиха Алиса и преместилите се в Прокълнатата къща братя Викерс. И тримата изглеждаха сякаш са си легнали преди няколко часа, при това с дрехите.

— Защо трябва да крещиш така — пробуча Невил, като се прозяваше широко. — Браво, че сте се върнали…

— Какво е станало с лицето ти?!

Разбира се, най-наблюдателна беше Алиса.

— Участвах в непланиран магически дуел — уморено се усмихнах аз. — Не е толкова лошо, колкото изглежда…

— Не е толкова лошо ли?! — повтори Алиса, приближи се до мен и предпазливо докосна бузата ми. — Ти виждал ли си се в огледалото?

— Честно казано, не — отговорих неохотно. — Не ми е до огледало. Да не говорим за това…

Всичките ми усещания се концентрираха на бузата, нали Алиса я докосваше…

— Боли ли?

Чувайки в гласа й истинска загриженост, за миг загубих дар слово от щастие. Само за това си струваше да получа белега.

— И защо не са ти го премахнали изцяло? — озадачено попита Наив. — Стандартна травма — лекува се за три-четири часа.

— Това не е обикновена травма — отговорих уклончиво. — След разговора с Кейтен ме нападна…

— Той е жив?! — извикаха всички в един глас.

— Да, с него всичко е наред…

Аз накратко разказах за срещата си с Кейтен и с две думи описах дуела с нападналия ме ученик. Разбира се, приятелите ми настояваха да научат всички подробности от дуела, но използването на артефакта на нисшите вампири аз все пак предпочетох да премълча, мислено обещавайки си непременно да разкажа за това поне на Алиса. Затова пък за дуела с „водните“ Чез разказа с най-големи подробности. След това дойде ред да разкаже за срещата с Шинс, а накрая и за тази с началника на Службата за сигурност на Академията.

— Е, как мина всичко? — нетърпеливо попита Алиса. — Оцениха ли нашата работа?

— Ами да — подхвана и Наив. — Може би ще ни дадат някакви медали или парична награда?

— Да бе, мечтай си — неочаквано яростно каза Чез. — На Зак му се накараха за всички наши действия — и това не сте направили както трябва, и онова… накрая излязохме не герои, а безполезни първокурсници.

Алиса го погледна подозрително:

— Шегуваш се, нали?

— Да ти приличам на шегаджия? — раздразнено попита Чез. — Ни най-малко! На туй отгоре ни изпратиха да ни сменят едни самодоволни третокурсници.

Да, изобщо не си представях така да съобщим лошите новини на приятелите си, изобщо. По-скоро постепенно, избирайки най-подходящият момент… А не да хвърлим всичко наведнъж! Освен това Чез умишлено преувеличи, представяйки изпращането на третокурсниците като лоша новина.

— Третокурсници?

— И ще ни заменят?

— Точно така — криво се усмихна Чез. — Повече от това…

— Чакай — прекъсна го Алиса. — Ние самите искахме да помолим за помощ, за да се справим по-бързо със „свободните“ вампири. Защо трябва да ни заменят?

— Защото нас ни изпращат да продължим практиката си във форт Скол!

— По-точно, за да добием боен опит — поправих Чез и веднага съжалих за казаното — това уточнение само влоши ситуацията.

Настана ужасна глъчка — всеки счите за свой дълг подробно да обясни защо не може да напусне Крайдол — сякаш това можеше да промени нещо.

— Хей, тук повече от двеста години не е имало въоръжени сблъсъци — показа неочаквани познания по история Наив.

— Всичко е приключвало с дребни сблъсъци и политически интриги — допълни брат му.

Чез разроши косата си:

— Да, върви ни за подобни неща. Няма да се изненадам, ако още утре ни изпратят да охраняваме границата на родната Империя.

Гласът му не звучеше особено оптимистично. Което беше съвсем логично, тъй като той все повече и повече се отдалечаваше от столицата и Натали Митис.

— Война? — замислено каза Алиса. — Това би трябвало да е интересно…

— По-скоро опасно — поправи я Невил.

Стиснах юмруци, опитвайки се да задържа напиращите думи. Пак щях да кажа някоя гадост.

— Човек би си помислил, че от постъпването в Академията животът ни е бил спокоен и безопасен — изсумтя Алиса. — След срещата със Съществото всяка война ще изглежда като почивка.

— Тоест срещата с Инквизицията изобщо не те притеснява? — уточни Невил.

Алиса леко пребледня. Разбираемо беше — за зверските мъки, в които умират вампирите, попаднали в лапите на Шатерската Инквизиция, се носеха легенди.

— Точно така, това са легенди — бързо се взе в ръце вампирката. — Ти виждал ли си тези инквизитори? Не? И аз не съм. А да се страхуваш от неизвестното е признак на недалновидност.

В някои отношения тя, разбира се, беше права. Ние не разполагахме с достатъчно информация за това, какво могат инквизиторите. Слуховете казваха, че в Шатер има аналог на нашата Академия, където Инквизиторите били обучавани на методи за борба с магически създания и Майстори.

— Зак, ти какво замълча? — неочаквано ме попита Алиса.

Въздъхнах дълбоко, опитвайки се да успокоя странното треперене, преследващо ме вече трети ден. Велхеор ме предупреди за нещо подобно и дори ме посъветва как да се боря с него.

Да мисля за нещо хубаво, да се отпусна и в никакъв случай да не се ядосвам.

— Мисля, че и без нас ще намерят кой да охранява границата — неохотно отговорих аз. — Един Върховен Майстор сигурно струва колкото десетина Инквизитора, колкото и да са се обучавали в техните училища. Не знам какви бойни стълкновения стават там, но едва ли ще ни се наложи да участваме в тях.

Замълчахме за известно време, всеки замислен за нещо свое, докато накрая Невил не прекъсна мълчанието:

— Изглежда аз ще бъда единствения късметлия, който ще остане тук.

Почувствах такава вина, сякаш собственоръчно бях лишил Невил от магическите му способности.

— Да, Майстор Ревел каза, че ако способностите ти не се върнат през тези две седмици, ти оставаш тук.

— Как биха могли да се върнат за толкова кратък срок — въздъхна Невил. — И вие като мен много добре знаете статистиката…

— Не тъжи — прегърна го през раменете Чез. — Затова пък ще можеш да останеш в Крайдол и да се погрижиш гадния друид да не се присламчва към Мелисия. На мен не ми провървя като на теб…

— Наистина ли мислиш, че ми е провървяло? — тихо попита Викерс старши.

— Не знам — смути се Чез. — Извинявай… ще отида да се поразходя.

Той прекоси залата и тръшна входната врата, преди да успеем да го спрем.

— Какво му става? — невярващо попита Наив. — Никога не съм го виждал такъв.

— Нерви? — предположи Алиса.

По време на целия разговор тя не сваляше очи от лицето ми. Опитвах се да не мисля за белега, но изучаващият й поглед доста затрудняваше тази задача.

— Имаме гости — отбеляза Наив. — Защитното заклинание предупреждава, че на входа са се появили десет души.

— Хей, има ли някой тук?

Входната врата се отвори и на прага се появи Серж.

— Здравейте всички.

— Ама че къща — с възхищение каза един от старшите ученици. — Като в някаква приказка. Тук сигурно живеят призраци.

Моите приятели със смес от любопитство и враждебност гледаха на изпратените от Академията момчета.

— Кхм… Как се настанихте? — първи започна разговор Невил.

— Прекрасно — усмихна се Ана. — Настанихме се в чудесни стаи в хотел „Корона“.

— В „Корона“? — изненада се Невил. — Най-скъпият хотел в града?

И тук аз разбрах, че между нас едва ли ще се получат приятелски отношения. Много не на място се оказа и приветствената реч на Серж:

— Здравейте отново на всички, моето име е Серж. Аз съм назначен за началник на всички Патрули в Крайдол. От този момент всички вие минавате на мое подчинение.

Моите приятели посрещнаха това изявление с гробно мълчание. На Серж му провървя, че Чез излезе да се разходи. Той щеше да им даде да се разберат, казвайки им всичко, каквото мисли за подчинението на някакви си надути третокурсници. Разбира се, ние всички мислехме по същия начин, но запазихме мнението си за по-подходящ момент. Ако такъв изобщо настъпеше.

— Разбира се, не искам да насилвам нещата. Вие познавате града и жителите много по-добре от нас, така че изцяло ще разчитаме на вашето мнение.

Колко трогателно.

— А къде са нисшите вампири? — попита Ник. — Исках да ги видя.

— Патрулират в града — за първи път след появата на третокурсниците проговори Алиса. — И не са животни в зоопарк, за да ги гледате.

— Не, аз не в този смисъл — смути се младежът.

Алиса навири гордо нос.

— Аз координирам действията на Патрулите, съставени от обърнати — тя подчера тази дума — във вампири. Сега проверяваме най-вероятните места…

И тя разказа какво се е случило след заминаването ни с Чез за Лита. За съжаление, нападналите полицейското управление вампири се оказали изненадващо прозорливи — търсещите заклинания отказвали да се настроят към тях. И Стела не знаела къде може да бъде базата на „свободните“ вампири, така че се наложило Алиса и Даркин старателно да преровят целия град, но така и не намерили никаква следа от „свободните“. Всеки вампир, на който попаднали, или принадлежал към Патрула, или, кокорейки очи, старателно давал вид, че не разбира за какво става дума. Всъщност, щеше да бъде още по-странно, ако някой вампир открито си беше признал за членството си в тайното общество, но какво друго можеха да направят Патрулите? Претърсването на нисшите вампири също не дало резултат — не бил открит нито един артефакт. Очевидно „свободните“ се бяха притаили за известно време и на нас ни оставаше да разчитаме на уменията на дошлите от Лита третокурсници. Може би техните знания биха им позволили да имат по-голям успех в търсенето.

Съвсем навреме се сетих за неотдавнашния си разговор с Кейтен.

— А канализацията проверихте ли? „Свободните“ могат да се крият точно там.

— Мислиш, че ти си най-умният? — раздразнено отвърна Алиса. — Още вчера поискахме плановете на канализацията. Точно сега Даркин се среща със служителите на пречиствателните съоръжения.

— Защо са ви тези карти? — озадачено попита Серж. — Можете спокойно да претърсите цялата канализация с търсещи заклинания, без изобщо да стъпвате там.

— Умник — измърмори под нос Невил.

— О, ти си прегорялото момче — обърна се към него Серж. — Наистина ти съчувствам. Не мога да си представя какво е да загубиш способност към магията.

Независимо, че в гласа му звучеше искрено съчувствие, атмосферата в залата се влошаваше все повече. Вече по-късно, анализирайки целия разговор, аз стигнах до извода, че Серж не каза нищо лошо. Той изобщо не искаше да ни обиди, просто си беше такъв — прям и директен.

— Във всеки случай нашите заклинания с лекота ще претърсят цялата канализация — продължи Серж. Ник го дръпна за ръкава, опитвайки се да му каже нещо, но Серж се освободи, без да му обръща внимание. — Мисля, че няколко часа ще са им достатъчни. И докато те търсят, бих искал да се запозная с началника на стражата. Зак, ще може ли да ме заведеш при него?

— Разбира се — с готовност се съгласих аз.

Алиса щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Серж:

— Ей, началник. Ти наистина ли мислиш, че вашите търсещи заклинания ще работят в канализацията?

— Разбира се — уверено отвърна Серж.

Ник поклати съкрушено глава, но не каза нищо.

— Тогава трябва да ви напомня, че канализационната система в Пограничните райони, както и в столицата, е цялата обхваната със сложна система от заклинания. Там има такъв фон, че нито едно търсещо заклинание няма да работи.

Серж се смути:

— О, наистина. Изобщо не помислих… Тогава, да… ще чакаме картите.

Ние с Алиса си разменихме усмивки.

Ама че началник се извъди. Да не знае такива елементарни неща. Вярно, че и аз никога не бях се замислял как е устроена нашата канализация.

— Ама че началник — изрази на глас мислите ми Ана и се засмя.

Серж и останалите третокурсници се присъединиха към нея, и дори нашата компания си позволи няколко неуверени усмивки. Аз мислено си отбелязах, че на Серж не му е чужда самоиронията, и това го показваше в много добра светлина.

В този момент се появиха Велхеор и Даркин.

— Какво правите тука? — подозрително попита Велхеор. — Пак ли се напихте?

— Кога сме се напивали? — изревахме хорово ние с Невил.

— Добре, добре — вампирът сви рамене, приближи се към мен със своята плаваща походка и прокара ръка по бузата ми. — Уау, каква красота. И ти отива. Боен белег?

— Нещо такова — слабо се усмихнах в отговор.

Реакцията на вампира беше много странна. Той ме хвана за брадичката и обърна лицето ми първо на една страна, после на друга, взирайки се в очите ми:

— Нормално ли се чувстваш?

— Хм… — сведох поглед към белега. — А ти как мислиш?

Да говоря със забити под брадичката ми пръсти не беше много удобно, но не рискувах да се освободя.

— Я ела да поговорим.

Той ме хвана за врата и под учудените погледи на всички ме изкара навън.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — попита той веднага щом вратата в моята стая се затвори зад нас.

— Всъщност, не — отговорих аз честно. — Исках да говоря с теб за това. Друидът в Академията ми каза, че болестта е напреднала много повече, отколкото си мислехме.

И аз набързо описах на Велхеор битката в Академията и разговора с друида. След това вампирът още веднъж внимателно ме прегледа и стигна до разочароващо заключение.

— Температурата на тялото ти се е понижила с половин градус — озадачено каза той. — Явно трансформацията на организма ти е преминала в следващата фаза. Много странно… — Вампирът не изглеждаше притеснен, а по-скоро заинтригуван. — Буквално си прескочил седмица напред.

Краката ми омекнаха и аз едва не паднах. Тайно се бях надявал друидът да греши.

— Ти каза, че имам достатъчно време — казах аз тихо, опитвайки се да скрия вълнението си. — Изпих цялата гадост, която ми даде, минах и през оня отвратителен ритуал… Нима всичко е било напразно?!

— Е, ритуалът не беше задължителен, просто исках да се посмея за твоя сметка — призна Велхеор.

Чак се задавих от възмущение:

— Какво?!

— Знам за този процес абсолютно всичко — спокойно продължи вампирът. — Между другото, за начините за забавяне на трансформацията не знае никой освен мен, така че си голям късметлия. Благодарение на мен необратимите промени ще настъпят едва след двайсет-двайсет и пет дни. Процесът може да се ускори, ако постоянно приемаш човешка кръв, и да се обърне, ако убиеш вампира, който те е ухапал.

И добави, че хората имат различна склонност към вампиризъм. Затова се срещат редки случаи на значително ускоряване на процеса на преобразуване, или точно обратното — пълен имунитет. При мен не било така — Велхеор ме уверяваше, че моята трансформация следва да протече в съответствие с всички правила… Но сега нещо се беше объркало!

— И колко ми остава? — още по-тихо попитах аз.

— Съдейки по симптомите, десет дни.

„Е, можеше да е и по-зле — помислих с облекчение. — За десет дни би трябвало да се оправим тук и да отидем до земята на вампирите.“ А доколко имах шанс да доведа до успешен край всичко в земите на Бойния клан се стараех да не мисля.

— Знаеш ли, мисля, че се досещам защо трансформацията се е ускорила — замислено каза Велхеор. — Използвал си артефакт на нисшите вампири. Аз изследвах един от пръстените, той е настроен да използва жизнената сила на нисшите вампири.

— Много е вероятно — съгласих се аз.

— Можем много лесно да проверим това — каза Велхеор. — Само трябва да използваш още веднъж пръстена и да видим реакцията на организма ти.

— А, не! — подскочих аз. — И без това ми остава съвсем малко време!

— Ех, нямаш ловен дух — въздъхна вампирът.

Силен ритник отвори входната врата.

— Какво си говорите тука? — още от прага попита Алиса.

— Ами…

Не можах да намеря подходящ отговор и погледнах Велхеор за подкрепа.

— Няма да ви преча — подхвърли вампирът и изхвръкна от стаята преди да успея да отворя уста.

Алиса седна на леглото до мен и взе ръката ми, при което дъхът ми секна от изненада.

— Поговорих с Велхеор. Той ме увери, че няма нищо опасно в тази ситуация.

— Аз за какво говорех? — усмихнах се слабо.

Надявах се, че усмивката не беше прекалено напрегната.

— След като няма нищо опасно, тогава и аз ще дойда с вас — категорично заяви вампирката. — Никога не съм била в земите на вампирите, а да отивате само двамата с Велхеор не е добра идея.

Започнах да подозирам накъде отива разговорът.

— Колкото повече хора тръгнат към земите на вампирите, толкова по-опасно ще бъде пътуването — опитах се да разубедя Алиса.

— Тогава остави Велхеор да направи всичко сам! Мисля, че за него няма да е никакъв проблем.

— Той ме увери, че трябва да направя всичко сам — излъгах аз.

В действителност вампирът не беше казал нищо подобно, просто исках лично да срещна сеонеца, за да си взема обратно дневника и справочника. Освен това трябваше да се уверя, че всичко е направено правилно. Щеше да бъде глупаво да поверя един толкова важен въпрос на небрежния вампир, без да мога да контролирам действията му.

— Разбрах — каза вампирката. — Хей, а как смятате да го намерите? Едва ли земите на Бойния клан са толкова малки.

— Ами Велхеор ме увери, че да ловуват в Империята имат право само най-добрите от най-добрите вампири и, обратно, само най-младите. При тях имало един вид традиция — да ловуват в земите на хората, за да докажат, че вече са възрастни. Между другото, вампирите официално се считат за пълнолетни при достигане на сто години.

— А защо смяташ, че те е ухапал именно млад вампир?

— Ами, ние успяхме да го победим. Според Велхеор, един опитен вампир би се справил с нас за отрицателно време — поясних аз и продължих: — Та значи, всички младежи се намират в главния замък — балове, банкети и подобни неща, така че ще го търсим там. Освен това той ми открадна медальона на Патрула, така че ще мога да го засека, ако съм в обхвата на проследяващото заклинание. Вече поръчах нещо като компас на техномагическата работилница, с негова помощ със сигурност ще открием вампира.

— Отлично — кимна Алиса. — Но имай предвид, че ще бъдем трима.

Тя стисна устни в тънка инатлива линия и аз осъзнах, че по-нататъшните спорове бяха излишни.

— Както кажеш — въздъхнах обречено. — Толкова е странно… до скоро дори отказваше да говориш с мен, а сега си готова да тръгнеш на толкова опасно пътуване…

Алиса със закъснение дръпна ръката си и се обърна:

— Не се ласкай. Това е обикновена приятелска загриженост. И освен това, аз никога не съм била в земите на вампирите…

„Приятелска загриженост — не е лошо“ — доволно си помислих аз.

— Между другото, всички тръгват да претърсват канализацията! — Алиса скочи от леглото и започна да обикаля стаята с големи крачки. — Ще покажем на тези парвенюта, че опитът е много по-важен от знанията! Че те едва дойдоха и веднага започнаха да командват. С нас ли си?

— Задължително — казах бързо. — Само първо трябва да заведа Серж при Витор.

— Точно така — доволно кимна вампирката. — Нека Витор го напие, както си му е реда. С главоболие трудно се командва. Отивам да координирам нашите патрули, а ти си натоварен с важна мисия — да се увериш, че Витор е изкарал от строя самоуверения Серж.

Алиса излетя от стаята, позволявайки ми най-накрая да взема дългоочаквания душ и да се отпусна за малко на леглото. Трябваше да си подредя мислите. Твърде много неща имаше за премисляне, съобразяване и планиране. Главата ми щеше да се пръсне от толкова много проблеми и пъзели. След много мъки в напразни опити да подредя всичко, аз стигнах до единствения правилен извод — проблемите трябваше да се решават, изхождайки от степента им на важност. На първо място идваше подготовката за пътуването до земята на вампирите, на второ — ситуацията в Крайдол и конфликта с третокурсниците. О, да не забравям и за предстоящото пълнолуние. Имаше голяма вероятност то да стане ключът към възстановяване способностите на Невил и лечението на Стил. Всичко останало отложих за по-късно — родителите, Коридорът на съдбата, Ромиус и „Децата на дракона“.

Слизайки долу, аз заварих третокурсниците, Алиса, Даркин и братя Викерс надвесени над картата на града да разпределят зоните на търсене. Велхеор вече беше успял да изчезне някъде, но пък в залата бяха преобразуваните във вампири. Те се чувстваха малко неудобно в компанията на високомерните третокурсници и се бяха дръпнали встрани, стараейки се да не привличат внимание.

— Ще се разделим на десет групи — уверено говореше Алиса, вземайки управлението в свои ръце, въпреки недоволството на Серж. — С всяка група ще тръгне по един преобразуван във вампир — те отлично познават града.

— Добре — кимна важно Серж, напразно опитвайки се да изглежда като владеещ ситуацията. — А ние със Зак ще се отбием за малко при началника на стражата и после ще се присъединим към вас.

Нашата петорка се спогледахме насмешливо. Да се отбиеш за малко при добродушния Витор? Това едва ли беше възможно.

— Успех на всички — пожелах аз, преди вампирите и хората да се впуснат в търсене леговището на „свободните“.

Миг по-късно залата започна бързо да се изпразва. Скоро в къщата останахме само ние със Серж.

— Може би първо да хапнем малко? — предложи третокурсникът.

— Няма смисъл — казах, сдържайки усмивката си. — Нашият началник на стражата обожава да прави така наречените закуски за гости. Повярвай ми, ще се нахраниш предостатъчно.

— Ами, добре тогава… предполагам.

Очевидно беше уловил подигравателните нотки в гласа ми. Съжалих го и му казах за навиците на началника на стражата, като го посъветвах предварително да си подготви изтрезняващо заклинание. За съжаление Серж не взе под внимание моето предупреждение, заявявайки, че никой стражник не може да напие сина на собственик на пивоварна.

Няколко минути по-късно входната врата се хлопна и в залата се втурна Чез:

— Привет! А, къде са всички?

— Претърсват канализацията — казах аз, вглеждайки се внимателно в приятеля си. Изглежда беше в съвсем различно наствоение. Дори изглеждаше по-свеж. Въпреки че той и в лошо настроение успяваше да изглежда доста бодро. — Слушай, трябва да поговоря с теб…

Погледнах изразително към Серж.

— Ще те чакам отвън — мръщейки се, каза третокурсникът. — Само не се бави.

— Как си? — попитах остро приятеля си, когато Серж излезе.

— Нормално — намигна ми той. — Знаеш ли, в началото бях ядосан, че отиваме още по-далеч от столицата в момент, когато ние с Натали се намерихме. Но, гледайки Невил, аз изведнъж осъзнах, че ние не случайно постъпихме в Академията. Не знам как бих могъл да остана тук без вас, момчета… и без Занаята.

Гледах изненадано приятеля си. Колкото и да беше странно, той току-що изказа на глас мислите, измъчвали ме само преди половин час.

— Съгласен съм. Изобщо не мога да си представя как се чувства Невил, след като загуби способносттите си към Занаята.

— Кух и празен — съгласи се Чез. — Вече не мога да си представя живота без използване на магия. Това е… почти като живот без секс.

— Хайде — засмях се аз. — Голямо сравнение.

Въпреки глупавия опит на Чез да разведри обстановката, настроението си оставаше под нулата.

— Само ако имаше някакъв начин да му помогнем…

— Но нали няма — въздъхна Чез и внимателно ме погледна в очите. — Или пък има?

— Кой знае…

Ако успеех да използвам Фонтана на съдбата, то можеше и да има…

— Хей, ако има такава възможност, трябва да ми кажеш! — прекъсна мислите ми Чез.

— Имам няколко идеи — отговорих аз уклончиво. — Трябва да проуча няколко книги. Още щом разбера какво точно става, веднага ще ти кажа.

— Е, добре — той сложи ръка на рамото ми. — В последно време имаш прекалено много тайни. Ще го забележи всеки, който те познава повече от няколко минути.

Леле, колко внимателни били.

— Повярвай ми, ако крия нещо, за това си има основателна причина — направих кратка пауза, за да намеря подходящ повод да сменя темата. — Между другото, ти няма ли да се присъединиш към другите за претърсване на канализацията?

— Нещо не изгарям от желание да лазя в калта под земята — на лицето му се появи познатата дяволита усмивка. — Ти също си тук и не пълзиш в тръбите под града.

— Аз имам не по-малко важна работа. Трябва да отида до управлението на стражата, за да обсъдя с началника мерки за гарантиране безопасността на града. Също така да запозная Серж с Витор — намигнах на Чез. — И естествено, да го почерпят с вино за „добре дошъл“.

— Как бих искал да видя това — размечта се приятелят ми. — Но по-добре да остана тук и да потренирам някои нови заклинания.

— Значи не искаш да помогнеш на нашите първи да намерят леговището на вампирите и да натрият носа на третокурсниците? — уточних аз.

— Ах ти, как поставяш въпроса? Веднага хуквам да догоня нашите!

Чез изхвърча от Прокълнатата къща с такава скорост, че за миг си помислих дали не използва непозната за мен магия. А аз поведох Серж към управлението на стражата, не забравяйки по пътя да го запознавам с особеностите на града.

Действие 6

Всъщност не бях напълно честен с приятеля си. Разбира се, аз наистина трябваше да представя Серж на началника на стражата и да обсъдя с тях няколко въпроса, но на първо място стоеше срещата с Девлин. Нямаше смисъл да отлагам повече разговора за телепортирането до Лайминг, времето изтичаше. Оставяйки Серж в обществото на Витор, огромна бутилка вино и няколко килограма прясно приготвено месо, аз побързах към кабинета на Девлин. За мое щастие той се оказа вътре.

— Мислех, че ти също ще претърсваш канализацията — отбеляза той, след като си разменихме поздрави.

— Ето още един — усмихнах се аз. — Нека новодошлите да отработят хубавите си стаи в най-добрия хотел.

Настана тишина. Аз не знаех как да започна разговора, а Девлин явно не разбираше защо изобщо съм дошъл при него. Ние двамата никога не успяхме да намерим общ език, макар че с Даркин се сближихме без проблем.

— Слушай, Девлин, тук ти отговаряш за телепорта…

— Е, да.

Той ми хвърли подозрителен поглед, и не без основание.

— Аз и Велхеор трябва спешно да отидем до Лайминг.

Стражът сви рамене:

— За използване на телепорта трябва заповед от Академията. Знаеш ли колко струва телепортирането на един човек?

— Идея си нямам — отговорих аз честно. — Може ли да се измисли нещо?

Девлин замислено плъзна меча си по перваза:

— Предполагам, че не е невъзможно да се измисли нещо. Но не знам кога телепортът ще бъде настроен за Лайминг, трябва да видя в дневника на телепортациите.

— Благодаря ти!

Оказа се, че можеше и да не е толкова дразнещ, стига да поиска.

— Само че тогава ще имам една малка молба към теб — ослепително се усмихна Девлин, и аз отново изпитах желание да го ударя с юмрук по грейналата му физиономия.

Разбира се, потиснах това желание, но както се оказа, напразно.

— Можеш ли да ме посъветваш как е най-добре да поканя Алиса на среща?

Честна дума, от смъртта го делеше дори не и секунда — просто още не бяха измислили толкова малка единица за измерване на времето.

— Алис-са? — изсъсках аз, бавно издишвайки въздуха от гърдите си.

Първоначално се канех да изкрещя нещо от рода на „Умри, гадно човече!“ и да метна в лицето му огромна Огнена топка, но като по чудо успях да се спра.

— Да — невинно усмихвайки се, кимна Девлин. — Вече питах всички, но никой не каза нищо конкретно. Само Чез ми каза под секрет, че сигурно ти ще можеш да ми помогнеш по този въпрос.

Виж го ти рижият му подлец! Решил да се изгаври с мен!

— Ами не знам… — и тогава ми хрумна страхотна идея. Едва скрих усмивката си и се постарах да изглеждам сериозен. — Мога да ти кажа какво обича… Но по-нататък сам решавай как да се възползваш от тези знания.

— Отлично! — искрено се зарадва стражникът. — Казвай!

— Значи, преди всичко, тя от най-ранно детство обича кактуси…

Малко по-късно напуснах кабинета на Девлин, оставяйки го със списък с „ценни“ съвети за това как да спечели сърцето на Алиса. Оставаше само да се надявам, че няма да започне да прилага ценната информация преди да ни изпрати с Велхеор към Лайминг. В противен случай ще бъда принуден да доживея остатъка от живота си като нисш вампир.

„Дракон да ме вземе — си мислех, докато крачех по улицата. — Не трябваше да се поддавам на чувствата. Ще вземат настина да изскочат проблеми, при това съвсем не на време. Трябваше веднага да му обясня, че няма никакъв шанс с Алиса…“

— Зак!

Обърнах се… и почти припаднах от ужасната смрад. Явно до този момент вятърът беше духал към него, защото в противен случай Даркин не би могъл да ме приближи незабелязано.

— Уф… — запуших нос и се опитах да изтрия насълзените си очи. — Откъде вониш така?

— От канализацията — сви рамене Даркин.

Ами да, логично беше.

— Как върви търсенето? — попитах аз, опитвайки се да дишам по-нарядко.

— Добре. Трябва да дойдеш с мен!

— Ей, чакай малко — аз бързо се огледах и се убедих, че улицата вече е празна. — Хайде първо да си вземеш един душ…

— Нямаме време! Намерих ги! — той се опита да ме хване за ръката, но му попречи Въздушния щит. — Трябва веднага да отидем там!

— Заедно? — не разбрах аз. — Първо, трябва да съберем група…

— Не! — прекъсна ме Даркин. — Искам да поговоря с тях. Да ги накарам да си помислят пак. И трябва да го направя преди останалите да намерят убежището им.

Хм… Определено имаше зрънце здрав разум в думите му, признах аз. Но да се срещаме сами с вампири, озлобени на целия свят и въоръжени до зъби с бойни артефакти, беше твърде опасно. От друга страна, атмосферата в Патрула и без това не беше особено приятелска. Дали да не се обадя на някой външен.

И тогава погледът ми беше привлечен от позната фигура, появила се в края на улицата. Тази походка не можеше да се сбърка с някоя друга.

— Имаме нужда от известна помощ — след кратка пауза казах аз. — Мисля, че можем да я намерим без да губим никакво време. Велхеор със сигурност ще дойде.

— Велхеор? — повтори Даркин. — Та той е пълен психар! Без него ще е много по-безопасно!

Виждайки изражението на лицето ми, той бързо се обърна и се озова пред Велхеор. Вампирът се ухили с неговата типична широка усмивка и наклони глава в очакване на продължението.

— … казват всички, а аз им казвам: „Не-е, не сте прави“ — бързо продължи Даркин. — О, здравей, Велхеор.

— М-да? — измери го с подозрителен поглед вампирът. — Е, да допуснем… Така че къде се каните да ходите?

Въздъхнах с облекчение. В едно Даркин беше прав — Велхеор наистина беше опасен, можеше също да бъде много обидчив, доколкото това беше типично за всички психически нестабилни същества, независимо дали са хора, вампири, или някой друг. А обиден Висш вампир… брр…

— Намерих леговището на „свободните“ и искам…

— О, Даркин, момчето ми — шляпна го по гърба Велхеор. — Искаш сам да ги убиеш и молиш за нашата подкрепа? Разбира се, аз съм готов да дам своя принос.

Даркин се отдръпна от Велхеор:

— Не. Просто искам да поговоря с тях, да ги разубедя!

— А-а — разочарова се Велхеор.

При това изглеждаше като дете, на което са взели бонбоните.

— Не се разстройвай — включих се аз. — Ако нещо се обърка, ще ни се наложи да се бием.

Велхеор се оживи:

— О, какво стоим тогава?!

— Ами нали това казвам — да тръгваме!

И ние тръгнахме. Вярно, че се оказа съвсем наблизо — до най-близката канализационна шахта. Между другото, до предния ден и представа си нямах, че огромните каменни плочи, срещащи се тук-там по тротоарите, прикриваха входовете към канализацията.

Даркин с изненадваща лекота отмести плочата настрани и пред очите ни се откри тъмна дупка. Носовете ни имаха чудесната възможност да се насладят на всички прелести на ужасната смрад.

— Уф, каква воня, направо кошмар — намръщих се аз.

Велхеор пое дълбоко дъх и замечтано промърмори.

— Да-а… усещаш ли го?

— Смрадта?

— Ловният дух!

Едва се сдържах да не повърна:

— Значи ето какъв бил той…

— Дракон да те вземе! — намеси се Даркин. — Ти Майстор ли си или какво? Какво те притеснява някаква си воня?

„Ами да, точно така — спомних си аз. — Имам подходящо заклинание, при това многократно пробвано в бойни условия.“

— Ако искаш, мога и теб да предпазя от неприятните миризми? — смутено предложих на Даркин, създавайки около себе си защитно поле с филтриране на въздуха.

— Късно е — махна с ръка Даркин. — Вече целият съм пропит с тази гадост.

На въпросителния ми поглед Велхеор отговори недвусмислено:

— Не! Не искам да си развалям удоволствието.

Не знам какво удоволствие можеше да се получи от излизащата от канализацията воня, за щастие нямах такива мераци.

Първи в дупката се спусна Даркин, после Велхеор. Аз бях последен, като единствен, който не можеше да вижда в тъмното. След като проблемът с миризмата беше решен, сега ме плашеше само едно.

— Защо таванът е толкова нисък? — попитах раздразнено, пълзейки след вампирите.

— Тук са Пограничните райони — отговори ми петата на пълзящия напред Велхеор. — Кажи благодаря, че изобщо успяваш да минеш. Едва ли вие двамата ще можете да промените структурата на костите си и да направите телата си меки като восък.

Дори няма да пробвам. Ако тази дупка стане само още малко по-тясна, на Велхеор ще му се наложи да пълзи в нея сам, променяйки формата на тялото си. Вече бях виждал как го правят Висшите вампири, зрелище си беше…

— Тук има и нормални тунели — раздаде се отпред приглушения глас на Даркин. — Но само по този път можем незабелязано да се промъкнем до леговището на „свободните“. Така че пазете тишина!

Останалия път изминахме в пълно мълчание. За щастие той не се оказа толкова дълъг, че краката ми да се схванат от пълзенето на четири крака. Монотонно премествайки крака и ръце, аз бях толкова хипнотизиран от процеса, че не забелязах резкия спад във височината и тупнах от тръбата право в мръсно-зелена локва.

— Шшт! — едновременно изсъскаха вампирите.

Опитвах се да пълзя тихо, но не се получаваше много добре. Макар Въздушният щит да филтрираше въздуха и да ме защитаваше физически, той вдигаше шум за десетима. И колкото повече навлизахме в лабиринта на канализацията, толкова по-мръсно ставаше наоколо и толкова по-шумно се предвижвах. Всъщност би трябвало да отбележа, че тунелът изглеждаше доста странно — земята по стените беше твърда и гладка буквално като разтопена, а подът беше подозрително мек. Тръби изобщо нямаше.

— Що за канализация и водопровод е това, щом в нея няма тръби?

— Ще има тръби — прошепна Даркин. — Имай търпение.

И наистина, след няколко завоя ги видях. Така наречените тръби. Ужасно мръсни и занемарени, като всичко останало, което ни заобикаляше. Честно казано, подобна угнетяваща гледка на фона на приказките за тайнствения водопровод, обвит във всевъзможни заклинания, много ме разочарова. Всъщност благополучно бях загубил своята „пелена“, така че не можех да видя заклинанията по тръбите. А много ми се искаше…

Скоро пред нас се дочуха приглушени гласове — приближавахме леговището на „свободните“. Тук и без предупреждение беше ясно, че трябва да бъдем тихи.

— … ти сигурен ли си…

— … ние ще трябва да…

— … нападнем…

До нас достигаха откъслечни думи, но все още бяхме твърде далеч. Изведнъж забелязах, че Велхеор вече не е до нас. Той сякаш се разтвори в тъмнината.

След няколко крачки се натъкнахме на първото тяло.

— Часови — едва чуто прошепна Даркин.

Сякаш не се сетих сам. Очевидно и следващите тела също принадлежаха на часови, освен ако, разбира се, Велхеор не се канеше да избие всички „свободни“ преди да успеем да разпитаме техните предводители.

Най-накрая се добрахме до неголяма зала, повече или по-малко напомняща обитаемо помещение. За съжаление оскъдното осветление не ми позволяви да огледам както трябва. Дори беше обидно, че при толкова много неудобства, свързани с трансформацията ми към нисш вампир, до този момент не бях получил нито едно от техните предимства. Всичко, което можех да видя, бяха едва различими сенки, седящи пред нещо като магическа кристална топка. Най-интересното беше, че от топката се чуваше мъжки глас, който уверено нареждаше на вампирите.

— Трябва да се свържете с групата в Лайминг, за да координирате действията си. Също така в най-кратки срокове трябва да вербувате колкото се може повече вампири, за да…

Изведнъж незнайно от къде се разнесе гласът на Велхеор:

— Аз съм ужас, летящ на крилете на нощта! Аз съм глупава мелодия, от която не можеш да се отървеш!

— Кой е там?!

Нисшите вампири скочиха на крака и започна да се оглеждат. Наложи се ние с Даркин да се скрием по-добре, така че загубихме от поглед залата и не можехме да виждаме какво се случва. Но перфектно чувахме всичко.

— Вече ви казах, аз съм ужасът…

— Ето го! На тавана!

— Хванете го!

— О, не, той ще убие всички — прошепна Даркин. — А нали дойдохме да преговаряме!

Не ми трябваше много време, за да взема решение:

— Значи трябва да се намесим.

Поех си дълбоко дъх и изскочих от прикритието си, предварително подготвил Универсална стена и няколко Огнени топки. Огнените топки се разлетяха из залата и увиснаха във въздуха, за да придадат значимост на появата ми и да осветят залата.

— Никой да не мърда!

Не разчитах, че някой ще ме послуша, затова точно такъв ефект не очаквах. Всички присъстващи застинаха в най-нелепи пози — Велхеор в стойка на една ръка, два вампира с вдигнати за удар мечове, и още три — целещи се с пръстените си в мен. О, да не забравя и за вампира, лежащ на пода в много неестествена поза, освен ако, разбира се, пречупения на три места гръбначен стълб може да се счита за нещо нормално за функциониране организма на нисш вампир.

Залата се оказа наистина не много голяма, горе-долу колкото тази в Прокълнатата къща, но с по-нисък таван. Именно затова вампирите не бързаха да използват своите пръстени, а просто демонстративно ни бяха взели на мушка нас с Даркин. Използването на подобни бойни артефакти в затворено помещение можеше да доведе до, меко казано, сериозни последици.

— Вие не мърдайте! — с изненадващо спокоен глас каза един от вампирите с пръстени.

Вампирът се отличаваше от другите по дългата бяла коса и необичайно голямата за вампир фигура. Без да се съобразява с предупреждението ми, той спокойно скочи от масата и бързо се прикри от близката светеща топка с плаща си. В същото време от два от тунелите изскочиха още няколко вампира, стъснали криви кинжали. Дори и без „пелената“ ясно виждах виолетовото магическо сияние, което обгръщаше оръжията им.

Зад гърба ми пристъпи Даркин:

— Дойдохме просто да поговорим.

Белокосият направи жест с ръка, за да задържи напиращите за бой вампири, и изразително погледна към лежащото на пода тяло.

— Нима?

„А още не знае колко часови изби Велхеор по пътя до тук“ — помислих си аз.

— Дълго ли ще стоя така? — кротко напомни за себе си Велхеор, запазвайки без особени усилия стойката си на една ръка.

Аз му показах юмрук, намеквайки му, че сега не е особено подходящо време за неговите шегички. За щастие вампирите не му обърнаха кой знае какво внимание и Даркин продължи:

— Вярвам, че нашите цели практически с нищо не се различават от вашите! Просто вие използвате неправилни методи!

— О, да! По-добре е да пълзим пред Империята, като теб! — със злоба отвърна беловласият.

— Ние не пълзим, а й служим наравно с всички нейни поданици! — Даркин уверено погледна в очите на беловласия вампир. — И също така помагаме на нашия род да се изправи, но не с помощта на терор.

Велхеор замечтано завъртя очи и млясна с уста, което не беше толкова лесно да се направи при условие, че все още стоеше на една ръка.

— Мм… терор…

— Това не е нашият метод — рязко повтори Даркин.

— Да, да, разбира се — отвърна Велхеор. — Но ако се наложи… Обръщайте се към мен, мога да бъда ваш консултант, имам богат опит в подобен род дейности. Момчета, ако се разберем, под мое ръководство може цялата Империя на поставите на колене…

— Велхеор! — рязко го прекъснах аз и сам се уплаших от тона си.

Ако Велхеор изведнъж се обиди, ще си загубя главата.

Междувременно Даркин продължи:

— Ще създадем един нов свят, свят, в който няма да има расова дискриминация.

— И какво, подкрепя ви аристокрацията на Империята, или, може би, Академията?

О, ако знаеше как всъщност се отнася Академията към тях. И че в нашия свят вампирите дори не могат да работят наравно с обикновените хора.

— Все още не — призна Даркин. — Но това е само въпрос на време. Ако докажем на практика своята лоялност…

— Като убивате себеподобните си? — прекъсна го белокосият.

— Беше при самозащита — припомни Даркин. — Просто трябва да се обединим и повече никой няма да пострада. Със сигурност ще намерим допирни точки.

— Можем да помислим за това — каза след кратка пауза вампирът. — Но само ако и вие направите нещо за нас. А именно — да освободите заловените „свободни“ и да прекратите хайките.

Даркин ме погледна въпросително.

Какво можех да кажа сега? Това е наистина сериозно решение и едва ли аз съм човека, който трябва да го вземе. И по-точно, едва ли имам това право.

— Мисля, че ще можем да го направим — отговори вместо мен Даркин.

— Но първо ще трябва да го обсъдим с нашето… началство — бързо добавих аз. — Предлагам да направим втора среща след известно време и още веднъж да обсъдим всички стъпки. През това време вие ще спрете с набезите из града, а ние ще прекратим хайките.

Ако си помислят добре, ще оценят, че им правим предложение, чието отхвърляне би било наистина неразумно. Фактически от „свободните“ се искаше само да останат мирни, а в същото време ние щяхме да им направим отстъпки по два много важни въпроса. Колкото повече го обмислях, толкова повече съжалявах за предложението, но щеше да е глупаво да се откажа от думите си още в началото на преговорите.

— Е, в такъв случай ще помислим по вашите предложения.

Не ми хареса високомерния тон на вампира. Честно казано, ако не беше искреното желание на Даркин, не бих водил никакви преговори с тези момчета. Те явно не осъзнаваха, че не молим за услуга, а им протягаме ръка за помощ.

— Белия, не съм съгласен с твоето решение! — неочаквано се обади един от вампирите. — Можем да ги убием още сега и значително да отслабим Патрулите!

Останалите вампири зашумяха одобрително. Изглежда, че бях надценил авторитета на белокосия. Като нищо можеха да започнат да използват артефактите! И това щеше да има опустошителни последици за толкова малко помещение…

Не можех да атакувам пръв, но и да чакам, докато някой от вампирите най-накрая задейства артефакта си, също не исках. Решението дойде неочаквано.

— Велхеор, обясни, моля те, на тези субекти, защо не трябва да се закачат с нас!

Честно казано, доста се притеснявах, че вампирът за пореден път ще направи някаква непредсказуема гадост. Например да се обърне и да си тръгне, оставяйки ни насаме с тълпата озлобени на целия свят нисши вампири, въоръжени със забранени бойни артефакти. За щастие, Велхеор реши да подкрепи моята импровизация.

С бързо и гъвкаво движение той скочи на крака, светкавично се приближи до вампира, застанал до белокосия, и го сграбчи за гърлото:

— Този ли?

Преди някой от шокираните вампири да успее да използва артефакта си, Велхеор разкъса трахеята му. Разбира се, не подозирах, че ще постъпи толкова жестоко, но именно подобна демонстрация можеше да спре „свободните“ от безразсъдни постъпки.

Тялото се свлече на пода, но останалите вампири не помръднаха.

— Смятате, че с няколко магически дрънкулки ще може да се мерите с Висш вампир? — зловещо се усмихна Велхеор. — Ако искам, мога сам да ви избия всичките. Бих ви изтръгнал сърцата и бих нахранил плъховете с тях…

— Всъщност няма нужда да се свързвате с нас — прекъснах вампира, въпреки че при създалата се ситуация с думи не беше така лесно да се постигне нещо. — Вече сключихме споразумение. Нека да не усложняваме ситуацията.

Белокосият оголи зъби в леко нервна усмивка:

— Да, сключихме споразумение.

— Вие ще посочите мястото на срещата, след като освободим заловените вампири. И ако това не стане, тогава той — посочих към Велхеор — ще излезе на лов.

От по-нанатъшни разговори нямаше смисъл, така че ние бавно и предпазливо напуснахме помещението. Само че сега първи вървеше Даркин, след него аз, а на опашката — Велхеор, като гаранция, че на „свободните“ внезапно няма да им се прииска да повоюват.

— Мисля, че мина добре — отбелязах аз, докато пълзяхме през тясната тръба към люка, от който дойдохме.

— Да…

Съдейки по тона, Даркин явно искаше да каже още нещо, но си замълча. Мисля, че го притесняваше прекалената кръвожадност на Велхеор, готов да убива всичко, което се изпречи пред очите му. А беше крайно време да свикне. Аз, колкото и ужасно да звучеше, наистина започвах да свиквам.

Излизайки на улицата, ние стигнахме до единственото правилно решение — да се съберем всички заедно и да обсъдим следващите стъпки. По-точно до това решение стигнахме ние с Даркин, а Велхеор набързо се сбогува с нас и отиде да си вземе душ, за да отмие така наречения ловен дух.

— Даркин, помниш ли кой район претърсва Алиса?

— Разбира се, съвсем наблизо е — с готовност отговори вампирът.

И ние забързахме към района на Алиса, който се оказа само на няколко пресечки. Не минаха и десет минути и бяхме на мястото — до отворен люк, водещ в канализацията. Наоколо нямаше нито един човек — жителите на Крайдол умело избягваха местата с дори и най-малък намек за опасност. Само един нисш вампир, който стоеше на пост до люка.

— Влязоха преди малко — докладва той. — Това е вече петата шахта, която проверяваме, и досега всички без резултат.

— Ще влезем ли след тях или ще изчакаме? — попита ме Даркин.

— Ами… — погледнах вонящия от канализацията Даркин и сбърчих нос. — Ще изчакаме тук!

Нямах ни най-малко желание да влизам отново в канализацията. А и не беше необходимо.

— Ей, не усещаш ли странна миризма? — внезапно попита Дъркин.

— Ако под „странна“ нямаш предвид тази на канализация, която се носи от теб, тогава… — задуших аз. — Ей, мирише на печено! С удоволствие бих хапнал, между другото…

Преди да успея да довърша изречението си, от люка започна да излиза зловещ черно-кафяв дим.

— Какво става там?!

За съжаление или за щастие, не можехме да се спуснем долу при приятелите си, защото в този дим лесно бихме могли да се натъкнем на техните заклинания. Няколко минути по-късно отдолу се чуха ругатните на един от третокурсниците, а след секунди се появи и самия той. След него се появиха Алиса и нисшите вампири.

— Какво ти става?! — възмутено крещеше младежът, редувайки всяка дума с ужасна кашлица. — Кхъ. Това бяха просто плъхове!

Ние с Даркин се спогледахме неразбиращо:

— Плъхове?

— Ами да! — третокурсникът изразително завъртя пръст в слепоочието си. — Вашата приятелка се уплаши от няколко плъха и започна да изстрелва Огнени топки във всички посоки!

Алиса се изкашля извинително и безуспешно се опита да изтърка саждите от лицето си:

— Аз инстинктивно… плъхове са…

— Много добре те разбирам — въздъхнах аз. — Самият аз от известно време не мога да ги понасям.

Не си и помислих да казвам на третокурсника, че с най-обикновено заклинание щеше да избегне последствията от глупавите действия на Алиса. А може би трябваше. Защо да не го подкача?

— Слушайте всички — изпревари ме Даркин. — Имаме нова информация за „свободните“!

И ние им разказахме всичко за това как влязохме в леговището на „свободните“ и за споразумението ни с тях. Решавайки, че временно трябва да спрем операцията, изпратихме нисши вампири да потърсят останалите Патрули. После се върнахме в Прокълнатата къща и хапнахме набързо. Малко след това третокурсниците, начело със Серж, а също Чез и Наив, се прибраха. Всички вампири, с изключение на Даркин, пуснахме да си ходят, накрая се разположихме в залата и аз подробно разказах за срещата с белокосия вампир.

— Никакви сделки със „свободните“ вампири — заяви твърдо Серж веднага след като престанах да говоря. — Това не е мое решение, такива са указанията на Майстор Ревел.

След срещата с началника на стражата Серж изглеждаше леко уморен, но се владееше и явно беше настроен много сериозно.

— Но как да…

Той вдигна ръка, прекъсвайки ме:

— Впрочем идеята да ги накараме да ни се доверят изобщо не е лоша. Ще пуснем заловените вампири, за да може „свободните“ да се съгласят на среща, и ще ги избием наведнъж.

— Нямах предвид нищо подобно!

— Затова пък аз имах — кимна Серж към Даркин. — Можеш да освободиш приятелката си и останалите вампири. И нека предадат на „свободните“ да не забравят да определят среща. Чакаме я с нетърпение.

— Тоест искате да ги излъжете? — уточни Даркин.

— Разбира се.

Вампирът погледна към мен в търсене на подкрепа, но аз просто не знаех как да разубедя Серж.

— Не мислиш ли, че това е много низко? — притече ми се на помощ Алиса. — Между другото, Даркин вече е казал на вампирите от Патрула, че сте постигнали споразумение със „свободните“. Така че ни чака и друго усложнение — няма да им хареса подобна политика.

— Изобщо не ме вълнува мнението на нисшите вампири — настоя Серж. — И без това сега са последните им дни в Патрула.

— Какво?! — подскочиха моите приятели.

— Зак, не си ли им казал? — изненада се Серж.

Погледите на всички присъстващи веднага се обърнаха към мен.

— Кхъ… — смутено се закашлях аз. — Има още едно указание на Майстор Ревел, за което не съм ви казал още. Обърнатите във вампири не могат да работят на държавна работа или в Академията, това може да предизвика недоволството на местните жители и всъщност е забранено със закон.

Даркин скочи на крака:

— Значи ние не сме местни жители?

— Местни сте… — чувствах се така, сякаш самият аз бях взел това решение. И това беше много неприятно чувство. — Съжалявам, Даркин, знам колко много означава тази работа за теб…

— Едно голямо благодаря! Сега ми стана много по-леко! Не, почакай, трябва също така да кажа на всички останали, че Крайдол повече не се нуждае от нашите услуги!

Той отстъпи назад и се поклони.

— С ваше позволение, сега ще занеса тази „добра“ новина на приятелите си. Мисля, че те ще бъдат много доволни.

— Даркин…

Вампирът излезе от стаята, оставяйки ни в пълно мълчание.

— М-да… кофти се получи — отбеляза Чез.

— Направо ужас — потвърди Серж. — Зак, трябваше някак си по-меко да го съобщиш.

Какво?! Сега и виновен ли се оказах?!

— Чаках подходящия момент…

— Мисля, че в тази ситуация няма как да има подходящ момент — Чез се усмихна едва-едва. — Освен нещо от рода на „Даркин, Империята е завладяна от Шатерския халифат и… да, вие вече не можете да работите в Патрула.“

— Радвам се, че всичко възприемате с чувство за хумор — Серж се изправи. — Добре, ние с Ана смятаме да се поразходим из града и да разгледаме околността. Нека се съберем след вечеря и да обсъдим как ще направим капан за „свободните“.

Когато Серж напусна, аз обходих с поглед приятелите си и зададох най-разпространеният в света въпрос:

— Е, какво ще правим?

Чаз се надигна от стола и се протегна:

— Серж ще постъпи както си е наумил, независимо от нашите протести. Единственият ни вариант е да наложим нашето мнение със сила.

— От кога стана толкова кръвожаден? — изненада се Невил.

Наистина. Ако сега с нас беше Велхеор, сигурно щеше да се просълзи от умиление. Както често обичаше да казва — „Насилието — това е нашият метод.“

— С насилие нищо няма да решиш — казах твърдо.

— Няма да решиш, но поне удоволствие ще получиш — отвърна Чез.

— Ти явно се превръщаш във Велхеор — изрази на глас мислите ми Алиса. — Ако не си хилядолетен Висш вампир, силиците ти няма да стигнат да решиш всичко с насилие.

— Ще видим! — наежи се Чез.

След като разбрахме за нашето преместване, той буквално се срина. Сякаш някой от околните му беше виновен, че Академията беше уредила нашата практика по този начин.

— Успокой се — упрекна го и Невил. — Мисля, че имаме още малко време, за да се опитаме да го убедим да действа по малко по-различен начин. Повече ме притеснява заповедта на Майстор Ревел. Тя наистина ли е толкова категорична?

— Уви — въздъхнах аз. — След заминаването ни в града трябва да патрулират само третокурсници.

— Те ли ще обикалят?! — не издържа Алиса. — Така или иначе ние скоро си тръгваме и вампирите повече не са длъжни да им помагат! Нека тогава се оправят както си искат! Ще кажа на всички вампири от утре да не идват на работа.

Ударих успокоително с юмрук по масата:

— Спокойно! Непременно ще измислим нещо…

Действие 7

Разбира се, така и нищо не измислихме. Затова пък Чез приготви изненадващо добро као и прекарахме добре времето, обсъждайки няколко нови заклинания. За съжаление, никой не можеше да се похвали с наистина добро настроение — всички твърде много се притеснявахме за съдбата на Даркин и останалите обърнати във вампири. При това всеки се преструваше, че всичко е наред и случаен наблюдател сигурно би си помислил, че ни е много весело. Уви, за нищо подобно и дума не можеше да става.

— Хей, а ако прихванем ето тези потоци, тогава заклинанието ще се взриви в случай, че към него приложат „змийче“ — замислено каза Чез, рисувайки на лист хартия причудливи завъртулки, символизиращи потоците енергия.

Ние вече разказахме на приятелите си за разговора с Шинс и сега заедно размишлявахме как може така да се промени формулата на заклинанията, че да се затрудни тяхното унищожение.

— А ако ги приложат в момента на създаване на заклинанието, тогава ти самия ще пострадаш от взрива — не се съгласи Алиса и взе молива от Чез. — Затова е по-добре да подправим потоците, така че те сами да се сближават при движение. Тогава заклинанието ще стане взривоопасно едва когато е на достатъчно разстояние от теб.

Честно казано, отначало ми беше трудно да се съсредоточа върху разговора, но в крайна сметка не устоях и се включих в дискусията:

— Прекрасно! А дали е възможно освен това така да променим заклинанието, че да е съвсем различно от стандартното. Тогава то няма да се притеснява от никакво „змийче“.

Така ни завари Ник. Той тихо прекоси стаята и седна до мен, показвайки с жестове да не прекъсваме обсъждането.

— Значи засега имаме два варианта — обобщи Алиса, сякаш не забелязала появата на третокурсника. — Или изцяло преработваме заклинанието, или го оставяме както си е и му добавяме няколко капана.

Невил отпи глътка от каото, любезно предоставено от Чез, и се присъедини към дискусията:

— Едното не пречи на другото. Може да се направи сложно по структура заклинание, с нестандартни сплитания, и няколко капана.

— О-хо, имате сериозен разговор — подсмихна се Ник. — Трябва да отбележа, че и в горните курсове правим точно така — всеки се опитва да измисли максимално сложна структура на заклинанието и старателно крие най-сполучливите си разработки. Сложното заклинание може да реагира на опит за унищожаване по най-различни начини.

Моите приятели и аз си разменихме заинтригувани погледи.

— А можеш ли да ни покажеш това-онова?

— Разбира се — Ник почти мигновено създаде над масата средна по големина Огнена топка. — Ето ви пример за напълно преработено стандартно заклинание.

Алиса побърза да извади „пелената“ от джоба си, за да изучи внимателно заклинанието. Нейният пример беше последван и от останалите, а на мен ми оставаше само да им завиждам и да чакам някой да ми отстъпи артефакта си.

— Какво е това? — с интерес попита Ник.

— „Пелена“ — поясних аз. — Използва се от техномаговете при създаване на артефакти. Използваме ги, за да видим сплитанията на чуждите заклинания, поне докато не усвоим тази техника самостоятелно.

— Добра идея — кимна одобрително Ник. — Но на ваше място не бих протакал с овладяването на Истинското зрение. Освен това то не е толкова трудно, колкото изглежда.

Погледнах към ентусиазирано разглеждащите заклинанието приятели:

— Тогава научи ме.

— Няма проблем — намигна ми Ник. — Имаме още две седмици, това е достатъчно време да го усвоиш. Довечера ще ти покажа базовите упражнения.

— Дракон да ме вземе, защо и другите третокурсници не са така нормални като теб? — възкликнах искрено. — Само се надуват, а пък Серж изцяло игнорира нашето мнение.

Ник сви рамене.

— Серж всъщност е добър човек. Просто е праволинеен и твърде упорит. С това може да се свикне… с времето.

— Но за хората… тоест вампирите, също трябва да се мисли!

— Той си има лична причина да мрази вампирите. Повярвай ми, не трябва да го виниш за отношението му към тях.

— И каква е тя? — полюбопитства Чез, откъсвайки се от изучаването на заклинанието.

— За това по-добре попитай него, въпреки че на твое място не бих го направил.

„Още една тайна — помислих си раздразнено. — Поне не съм единствения, който ги има.“

— Няма значение каква е причината — въздъхнах аз. — Тя не решава нашия проблем. В момента на срещата с Даркин искам да имам определен план на действие и поне няколко идеи за решаване проблемите на преобразуваните във вампири.

— Това ме подсети — Невил стана от масата. — Трябва да съм в квартала на друидите, там отбелязват някакъв празник, а аз участвам в подготовката. Херион много настояваше да не се допускат хора на празника, но успях да убедя местните старейшини. За първи път от съществуването на общността те решиха да направят празника отворен за представителите на други раси и ме помолиха да помогна в провеждането му. Така че по-добре да тръгвам, за да не закъснея.

— Браво, друидски празник! — възкликна Алиса. — Толкова е вълнуващо! А ние може ли да дойдем?

— Аха, мечтай си. Точно теб чакат на празника на друидите — Чез се облегна на стола и протегна тялото си. — Тежък ден беше днес. Дали да не дремна. Това ще бъде истински празник!

— Разбира се, че може. На празника ще поканят много достойни хора, в това число и вас — увери ни Невил. — Събитието е посветено на пълнолунието, така че до началото остават още няколко дни. Предайте на Наив, че довечера ще остана да нощувам там. Може да отскочи да ме види за разнообразие.

Погледнах учудено към приятеля си:

— Как така „да те види“? Нали той по цял ден е с теб в квартала на друидите.

— Нищо подобно. За последната седмица съм виждал Наив по-рядко и от вас.

Странно. От друга страна, редно е да има и личен живот. Въпреки че ми е трудно да си го представя с момиче, но знае ли човек. Може би сега седи с някаква красавица в ресторанта и споделя истории от живота на учениците в Академията. Мълчаливият Наив, да бе, как не. Не, не мога да го повярвам.

— Няма проблем, ще му предадем — обеща Чез. — И отделно добре ще си поговорим с нашето Огнено момче. Къде, подлецът му с подлец, се мотае, докато ние решаваме проблеми от световно… е, добре де, от градско ниво.

Неусетно разговорите замряха и всички започнаха да се разпръскват. Ник се върна в хотела, Невил тръгна към друидите, а ние… Не знам за Алиса и Чез, но аз се прибрах в стаята си, решавайки да не чакам завръщането на Серж и Ана. Последните два дни бяха много наситени на събития и просто умирах за сън.

Топлият душ ми помогна да отпусна мускулите си, въпреки че от водата започна да ме боли белегът. А аз си мислех, че друидът е поработил добре над възстановяването на кожата. Защо тогава толкова ме болеше?

Лягайки на леглото, опитах да се отпусна и да забравя за болката. Получи се сравнително добре. Не усетих кое дойде първо — окончателното изчезване на болката или съня. Но и със съня не се получи. Не знам колко време мина, преди да се събудя от неприятен монотонен сигнал. Отваряйки очи, видях точно под носа си табела с надпис „Вход“.

„Пак ли ти — помислих си сънено. — Какви гадост си ми приготвила сега? Бих предпочел да поспя…“

— Не ми е до теб сега — изсумтях на глас. — Остави ме да спя…

Обърнах се на другата страна, склопих очи и бързо заспах, забравяйки за всякакви табели и Коридори на съдбата. Дракон да ги вземе, здравият сън е много по-важен, отколкото разходка през смъртоносни магически капани. Разбира се, на сутринта много се ядосах на себе си, че пропуснах отлична възможност да посетя отново Коридора на съдбата. Коридорът може и дракон да го отнесе, но библиотеката… там със сигурност бих надникнал…

Събудих се и известно време се опитвах да разбера колко е часът. Вътрешният часовник любезно ме информира, че наближава време за обяд и вече съм се успал. Бързо се облякох, слязох в залата и заварих Чез и Алиса спокойно да си пият каото.

— Добро утро на всички.

— О, събуди се — Чез се засмя. — Тук е по-приятно да спиш, отколкото в килията, нали?

— Изобщо не може да се сравнява — съгласих се аз и седнах до приятелите си. — Бях много уморен, трябваше да поспя. Има ли някакви новини?

Чез любезно ми наля као, а Алиса извади пакет с кифлички:

— Почерпи се.

— Нищо особено не си проспал — отговори Чез. — Стражата пусна Стела и другите вампири. Ние все още чакаме кога „свободните“ ще посочат времето и мястото на срещата. Серж и останалите третокурсници вече подготвят най-различни капани, на нас ни е отредена ролята на наблюдатели.

Едва не се задавих с кифличката:

— Значи всичко вече е решено? Защо не ме събудихте?!

— Имаше ли смисъл — сви рамене Алиса. — С тях е безполезно да се спори. Имат пълномощия, сила и увереност в правилността на това, което правят. Все неща, които ние нямаме.

— И какво, остава ни само да се съгласим с тях ли?

Алиса подскочи:

— Да бе!

— Тогава нека се потрудим усърдно, за да намерим решение на нашите проблеми — станах от масата. — И за начало трябва да поговоря с Даркин.

Чез и Алиса се спогледаха:

— Не сме го виждали от вчера.

— Значи време е да го потърся.

— Защо ще го търсиш? — изсумтя Алиса. — Сега ще проверя на картата. Още не сме си взели амулетите от вампирите, макар че най-вероятно ще се наложи. В края на краищата са купени с пари на Академията. Сигурно ще се наложи да ги връщаме по списък.

„Прекрасно — помислих си кисело. — Не стига, че ще питат за липсващия справочник, ами и «пелената» ще търсят. Не ми стигат другите радости в живота.“

В една от стаите на масата лежеше подробна карта на Крайдол, на която се отбелязваха всички придвижвания на амулетите, дадени на обърнатите във вампири. Да намерим сред тях Даркин не беше трудно, той, както обикновено, беше в кръчмата „При добрия вампир“.

Без да губим повече време, ние бързо се отправихме към кръчмата. Картата не грешеше, вампирът наистина беше там. И съдейки по количеството на стоящите пред него празни чаши, нощта при Даркин беше минала много плодотворно.

— Ти изобщо ли не си спал? — изненадано попитахме ние след поздрава.

— Не ми беше до сън — вяло отговори вампирът. — Размишлявах…

Алиса погледна многозначително към празните чаши:

— Виждаме как си размишлявал.

— Усмихни се — успокоително го потупа по гърба Чез. — Между другото, Зак има идея как да оправим създалото се положение.

Даркин скочи от стола и ме погледна с надежда:

— Наистина ли?!

„Е, Чез, много ти благодаря“ — вбесих се аз, докато гледах зачервените от недоспиване очи на Даркин. Нищо не бях измислил, нали спах през цялото това време. А и откъде да знам какво може да се направи в тази ситуация?

— Ами… ъ-ъ…

Трескаво подбирах думи, без да имам идея как може да се помогне на нисшите, тоест на обърнатите във вампири.

— Щом вампирите повече не могат да работят в Патрулите… и Империята няма какво да предложи на „свободните“, остава ни само едно…

— Какво?

И тогава ми хрумна една интересна идея:

— Да им предложим нещо самите ние!

Съдейки от мълчанието на приятелите си, те не разбираха накъде бия. Аз самият още не бях оформил идеята си, така че започнах да импровизирам в движение.

— Ние нямаме право да им предлагаме сделка от името на Империята, затова пък можем да им помогнем като обикновени хора — поясних аз. — Ще измислим такова решение, че да устройва и вампирите, работещи в Патрулите, и „свободните“. И ще действаме заедно.

От езика ми едва не се изплъзна фразата „ние ще ги контролираме“, но навреме се сдържах. Не исках да произнасям подобни думи пред Даркин.

— Това не е ли предателство към Империята? — попита подозрително Алиса.

— Ние няма да предприеме действия против Империята — отговорих аз. — Просто ще създадем нещо като отряд за доброволна помощ към Патрула. Или отворено общество, в което може да постъпи всеки, дори обърнат във вампир… трябва да помислим върху възможните варианти.

Приятелите ме погледнаха учудено.

— Оригинална идея, но силно се съмнявам, че ще се хареса на Академията и Империята — каза Чез и сериозно добави: — Дестабилизацията на обществото няма да доведе до нищо добро…

— Не мога да повярвам, че го чувам от теб — ухили се Алиса.

— Не съм свършил — продължи червенокосият ми приятел. — Какви ще сме ние, какво казва по този въпрос Империята?! Ще създадем собствено тайно общество… не, тайното общество вече е нещо пошло… Рицарски орден! Досега не е имало нещо подобно.

Хм, орден… рицари… гвардия… имаше нещо такова в законите на Империята. Ще трябва да се поровим из книгите и да потърсим за тези неща или да попитаме някой експерт в човешките закони.

Даркин леко се усмихна:

— Само кажи, и дракони ще тръгнем да ловим…

— Ще тръгнем! — ентусиазирано потвърди Чез. — Така че стига си пил, Даркин, по-добре заедно да помислим как да се срещнем със „свободните“ преди третокурсниците.

Даркин сви рамене:

— Няма проблем, просто трябва да обясня ситуацията на Стела и тя ще предаде всичко на белокосия лидер на „свободните“.

Извъртях очи към тавана:

— Не може ли да минем без нея?

— Уви — огорчи ни вампирът.

Чез щракна с пръсти:

— Предлагам, за да протекат преговорите в приятелска атмосфера, да поканим с нас Велхеор.

— О, да, той е просто образец на дружелюбието — вдигна очи нагоре Алиса.

— Той може би не, но останалите ще се държат мно-о-ого дружелюбно. Така дружелюбно, сякаш от това зависи животът им — доволно отбеляза Чез. — Всъщност това си е самата истина.

Напоследък започнах да забелязвам нездравословно преклонение от страна на Чез към методите на Велхеор. Преди рижият ми приятел никога не се беше отличавал с особена кръвожадност, но лошото настроение от принудителната раздяла с момичето явно оставяше своя отпечатък.

— Само че как ще го открием? — попита Алиса.

— О, не се притеснявай — уверих вампирката. — Ще се появи в нужния момент, Велхеор това го умее.

И това започна да става много подозрително.

— Тогава да отиваме при Стела, тя вероятно сега си е у дома — предложи Даркин. — След като смяташ, че Велхеор ще се присъедини към нас по пътя.

Напускайки кръчмата, ние се насочихме към бедните квартали на Крайдол, където, според Даркин, живееха повечето нисши вампири. Гледайки порутените сгради, аз започнах да разбирам причините за постоянно недоволство на нисшите. Всъщност такива причини имаше достатъчно много, жилищата бяха само капка в морето.

Някъде по средата на пътя към нас незабелязано се присъедини Велхеор. Преди секунда го нямаше, а на следващата…

— Къде отиваме? — небрежно попита вампирът, изниквайки по необясним начин между мен и Чез.

Ние подскочихме от изненада:

— Как се появи тук?!

— Телепортирах се — засмя се Велхеор. — Между другото, за липсата на предпазливост ви пиша двойка, а на теб, Зак, направо единица.

Алиса ме погледна подозрително:

— Защо на нас двойка, а на него единица?

— Той е в особено положение — отговори Велхеор. — И изискванията към него са специални.

Ох, няма да се спре. Чака доказателство, че съм достоен за Алиса, въпреки че ако трябваше да се доказвам, нямаше да е пред него, а пред самата Алиса… само да знаех как да го направя.

— Струва ли ми се или наистина ме следиш? — попитах намръщено аз.

— Разбира се — потвърди вампирът. — До теб винаги е толкова интересно. Неприятност след неприятност, точно както обичам.

Подозирах нещо подобно, когато казах на приятелите си, че Велхеор ще се появи в нужния момент.

— Е, къде отивате сега? — повтори въпроса си вампирът.

Описахме му набързо ситуацията и му разказахме за конфликта с по-големите ученици. След като ни изслуша внимателно, Велхеор дълбокомислено заяви:

— Ами щом тези младежи ви пречат толкова, тогава аз мога да ги…

— Не ги убивай! — хорово извикахме всички.

— Ех, бягате от лесните начини — въздъхна вампирът. — През цялото време гледате как да усложните нещата. Добре, да вървим да говорим с вашата вампирка. Но ако започне да се дърпа…

Този път хорът беше още по-строен:

— Не я убивай!

„Ако това продължава, скоро тази фраза ще можем да я разделим на гласове — с ирония си помислих аз. — Алиса ще вземе една октава нагоре, а Чез — една надолу…“

— А поне да я осакатя може ли? — продължи Велхеор.

— Не може! — едва сдържайки смеха си, отговорих аз. — Само ще стоиш и мълчаливо ще я гледаш. Мисля, че това ще е напълно достатъчно, за да се разбъбри.

Останалите дружно ме подкрепиха и по целия път до дома на Стела Велхеор обидено мълчеше. Между другото, да нарека това порутено нещо с думата „дом“ се поколебах. По-скоро нещо средно между колиба и развалина.

— Да не си се объркал? — втрещено попита Алиса. — Може ли изобщо да се живее тук?

— Къща като къща — сви рамене Даркин. Той погледна през отвора, на който би трябвало да има врата, и извика: — Стела! Тук ли си?!

Вампирката погледна през прозореца, прикрила лице с черна маска, и попита изненадано:

— Какво търсите тук?

— Теб — колкото може по-дружелюбно се усмихнах аз. — Трябва сериозно да поговорим с теб.

Стела ни гледа цяла минута, без да каже и дума.

— Ъ-ъ… какво? — най-накрая промълви тя. — Защо с мен? Вече казах на приятелите ви от Академията времето и мястото на срещата със „свободните“ вампири.

Ние с Чез и Алиса се спогледахме:

— На нас нищо не са ни казали.

— Това са си ваши проблеми — сви рамене вампирката.

— Ще се оправим — обещах мрачно. — Изглежда нашите приятелчета са решили да минат без нашата помощ. Но сега не става дума за това. Искаме да поговорим с теб за бъдещето на обърнатите във вампири.

— Ти си нашата единствена връзка със „свободните“ — каза Даркин. — Ако можем да убедим теб, ще имаме шанс да постигнем съгласие и с тях.

— Така значи — доволно измърмори Стела. Изглежда настроението й бързо се промени от изненадано в самодоволно. — Е, какво пък, опитайте се да ме убедите…

Велхеор се изкашля многозначително, за да напомни за присъствието си:

— Кхъ, кхъ…

Интуицията ми подсказа, че някъде под черната маска вампирката пребледня от страх.

— Предлагам да дойдеш с нас в Прокълнатата къща и да обсъдим всичко на чаша горещо као — предложи Чез и многозначително погледна Велхеор. — И те съветвам да не отказваш.

Разбира се, Стела тръгна с нас, просто нямаше друг избор. Давайки си сметка, че би било хубаво да знам малко повече за законите на Империята, аз оставих приятелите си да продължат и свих към „Мечта“ да поговоря с библиотекаря. Надявах се той да може да ми подскаже някоя хитра вратичка в законите на Империята. Не можех да формулирам какво точно искам, но в главата ми се въртяха спомени от училищния курс по политология. За мое щастие Велес си беше на мястото и дори се оказа достатъчно свободен, за да ми отдели няколко минути от ценното си време. Старецът много бързо разбра какво точно искам и ми даде отлична идея как да узаконя нашето начинание в помощ на обърнатите във вампири. И през ум не ми беше минавало, че нещата могат да бъдат решени толкова лесно.

След посещението в заведението на Гръм минах през пощата, за да изпратя на леля писмо, в което излагах своите идеи и молех за малка финансова подкрепа. Разбира се, в момента с нея бяхме в доста обтегнати отношения, но леля щеше да види ползата за Дом Никерс. А моето предложение можеше да ни донесе наистина много. Признавам, че загубих немалко нерви и време в подробно описание на всички преимущества от появата в нашия Дом на собствена лична гвардия. Знаейки спестовността на леля, реших да заложа на нейното честолюбие. А в случай, че се откаже, имах резервен план — винаги можех и сам да изтегля пари от банката. Е, за това трябваше да отида до Лита и да направя малък скандал с леля Елиза…

Приключвайки с писмото, аз побързах към Прокълнатата къща, за да споделя с приятелите и Стела идеите си. Алиса, Велхеор, Даркин и Стела се бяха разположили в залата и чакаха завръщането ми. Между другото, беше много необичайно да видя Прокълнатата къща толкова пуста, обикновено тук винаги обикаляха поне няколко обърнати във вампири. Аз се появих едновременно с излизащия от кухнята Чез. Той крачеше в съпровод на няколко летящи подноса горещо као.

— Моята нова рецепта као, трябва да ви харесва.

Всеки взе предпазливо чашата си, но никой не бързаше да опита поредното творение на Чез. Разбира се, той можеше да приготвя перфектно као, но постоянно експериментираше, опитвайки се да създаде нови вкусове, и далеч не всички опити бяха успешни. След като около минута си разменяхме скрити погледи, пръв се предаде Велхеор. Промърморвайки под нос нещо от рода на „Това ще бъде най-нелепата смърт, която може да се измисли“ той на един дъх изпи цялата чаша.

Всички с неподправено любопитство наблюдавахме как вампирът започна да пребледнява. Човек би си помислил, накъде повече, но не! В сравнение с вече сиво-синкавото му лице, спокойно можеше да се твърди, че преди Велхеор напомняше розовеещо бебе.

Всички като един поставихме напитките си на масата и се престорихме, че пълните с као чаши вече не съществуват в този свят.

— Сигурно съм прекалил малко със солта — замислено каза Чез, без да откъсва поглед от вампира.

Аз се възползвах от възникналата пауза:

— Е, сега можем да пристъпим към обсъждане на причината, поради която ви събрах тук. Както вече чухте, забраниха на обърнатите във вампири да работят в Патрулите…

Всички кимнаха мълчаливо. Разбира се, Велхеор искаше да вмъкне язвителна реплика, но все още не беше се възстановил след дегустацията на поредния експеримент на Чез.

— Мисля, че намерих изход от създалата се ситуация — продължих аз. — Някои от вас вече са чули, че решихме да се споразумеем със „свободните“, като се съюзим. Проучих законите на Империята и намерих интересна точка в раздела, посветен на Високите домове. Оказа се, че имам право на своя лична охрана, наброяваща до двеста души. И нищо не пречи на моите хора да бъдат в Крайдол и по възможност да поддържат реда тук.

Даркин и Стела се спогледаха.

— Тоест искаш да назначиш всички обърнати във вампири, включително и „свободните“, в личната си охрана? — уточни Даркин.

— Точно така — потвърдих аз. — Тогава всички вие ще бъдете част от Висок дом Никерс и ще бъдете под негова защита…

— А личната охрана получава ли заплата? — прекъсна ме Стела.

Очаквах този въпрос и бях подготвен:

— Вече изпратих писмо до леля си да отдели пари за заплати на личната охрана на Дом Никерс. Между другото, ще получавате малко повече, отколкото получавахте в Патрула.

— И ще работим за теб? — намръщи се Стела. — Изпълнявайки всички твои заповеди? Не е ли прекалено?

— Мислите, че имате избор? — насмешливо попита Алиса. — Или ще се закълнете на Зак, или ние се отдръпваме и без защитата на Дом Никерс нашите третокурсници просто ще направят на пух и прах всички „свободни“, а останалите обърнати във вампири ще загубят най-добрия си шанс да се интегрират в живота на този град.

Даркин сръга Стела с лакът, за да я накара да млъкне.

— Мисля, че това е добър начин за излизане от тази ситуация.

— Да служим на хората?!

— Да служите на Дом Никерс — поправи я Чез. — Между другото, това е една от най-знатните фамилии в Империята.

Стела го погледна лукаво.

— Тогава защо и ти не служиш там?

— Ъ… — сащиса се Чез. — Защо ми е на мен?

— Това е една от най-знатните фамилии — имитира го вампирката. — Не искаш ли да бъдеш техен слуга?

Чез се засмя:

— Аз и без това все едно, че им служа. През цялото време спасявам живота на Зак.

— Какво?! — реагирах аз.

Алиса удари с юмрук по масата:

— Стига. Говорим за сериозни неща!

— Да — станах сериозен и аз. — Стела, повярвай ми, аз искам да ви помогна. Фактът, че вампирите ще станат лична гвардия на Дом Никерс ще им позволи да минат в друга социална група и повече няма да бъдат отритнати от обществото. При това никой няма да ви използва за свои цели, а началник на гвардията ще бъде Даркин — поне на него трябва да се доверявате.

Вампирката за известно време се замисли.

— По принцип за тези, които работят… работеха в Патрула, това би било добро решение. Но пък „свободните“ не се интересуват от подобна служба.

— Те се борят за свобода — кимнах разбиращо. — Ето защо съм готов да им обещая не само работа в гвардията, но и активно участие на всички нас в живота на обърнатите във вампири. Дом Никерс ще създаде орден, който да защитава правата на нисшите вампири в нашето общество.

— Орден? — повтори Чез. — Никога не съм чувал за такова нещо.

— Ние с Велес си припомнихме няколко случая от историята — ухилих се доволно. — Някога сред Високите домове било модерно да се създават подобни ордени за борба с полудели магьосници, лов на дракони и много други безполезни дейности. Своеобразно развлечение за богатата младеж. Водели на отчет убитите луди магьосници, организирали походи за лов на дракони. Дори са враждували помежду си. С времето модата отмряла, но споменът останал.

Чез се засмя радостно и ме тупна по рамото.

— Ах ти, умнико. Гвардия, орден — добре си го измислил всичко!

Само дано леля Елиза се съгласи с моята идея.

— Участието на Дом Никерс в съдбата на нисшите вампири ще представлява ли интерес за твоите приятели? — попита Алиса. — Дано да имат малко здрав разум в главите си — невъзможно е да се борят с Империята. Единствената причина, поради която все още не са ги изловили и избили — това е несериозното отношение от страна на Академията. Ако „свободните“ представляваха реална опасност, тук нямаше да изпращат група третокурсници, а няколко Майстора. От тях дори най-силните артефакти няма да спасят „свободните“.

— Аз… мога да го разбера това — призна Стела. — Но едва ли ще успея да убедя „свободните“. Те вярват в силата на артефактите, нали почти ви победиха.

Чез щракна с пръсти:

— Почти! Просто имаха късмет.

— Ние сме само първокурсници — напомних аз. — Щом нас не успяха да победят, то третокурсниците направо ще ги пометат.

Стела въздъхна:

— Те са уверени в себе си и няма да повярват, че могат да загубят…

— Докато не загубят — усмихна се Чез. — Тогава защо да не им дадем тази възможност? И „свободните“, и третокурсниците жадуват за схватка, така че защо да не си я получат?

Всички изненадано се втренчихме в Чез.

— А аз си мислех, че искаме да им попречим да организират този капан — каза Алиса.

— Капан? — изумено попита Стела. — Значи не се канят да преговарят?!

— Е, това е другата причина, поради която те поканихме тук — поясних аз. — Искаме да помогнем на „свободните“ да избягнат капана.

— Много мило от ваша страна — изведнъж се изкиска Стела. — Но всъщност и „свободните“ се канят да се разправят с вашите Майстори. Така че още не е ясно кой кого.

— Според мен е пределно ясно — въздъхнах аз. — Но и от сегашната ситуация можем да извлечем полза. Само че ще трябва, както предложи и Чез, да им дадем възможност да се сбият.

Даркин ме погледна неразбиращо:

— Но ако третокурсниците избият всички вампири?

— Или вампирите избият всички третокурсници? — контрира Стела.

Въздъхнах:

— Е, за да не се случи това, ще се наложи да наблюдаваме срещата им и да се намесим в случай, че нещо се обърка.

Действие 8

Стела ни каза, че „свободните“ искат срещата за тази вечер. Това важно събитие трябвало да се проведе на един празен терен в покрайнините на града. Очевидно „свободните“ бяха решили, че на открито ще имат някакво предимство. Е, решението си беше тяхно, последствията — също.

Беше почти обяд и нямахме много време за подготовка, но пък от друга страна си нямахме идея как може да се подготвим. Празният терен си е празен терен. Да разузнаваме беше безсмислено, нямаше и къде да се скрием. Единственото, за което се сетихме, беше двамата с Чез да опитаме да доработим и изпробваме нашето заклинание за невидимост. Но какво ще правим, ако третокурсниците решат да използват търсещи заклинания? Друг неприятен факт беше това, че Велхеор категорично отказа да ни помогне. Вампирът заяви, че религиозните му убеждения не му позволяват да предотврати масово клане.

В крайна сметка ние с Чез и Алиса прекарахме няколко часа да усъвършенстваме заклинания, а Даркин и Стела тръгнаха към нястото на срещата, за да разузнаят обстановката.

— Хей, а ако затворим ето този контур? — предложи Чез.

Седяхме в залата и бяхме заели цялата маса с чертежи на заклинанието за невидимост. Завесата-невидимка — така решихме да наречем това чудо на магическата мисъл — работеше доста посредствено, но се надявахме с общи усилия да го подобрим.

— Тогава създаването на заклинанието ще отнеме по-малко мощност — замислено произнесе Алиса. — Но и стабилността на сплитането значително ще намалее. Нека да не рискуваме.

Представих си как в най-решителния момент завесата изчезва и казах припряно:

— Да, не си струва риска.

Алиса прекара молив върху листа, чертаейки още една линия:

— Тогава да добавим още един контур тук, за да подобрим стабилността. И в случай, че заклинанието изчезне, няма да е веднага, а постепенно.

Прекарахме още известно време над чертежа и накрая решихме да изпитаме заклинанието на практика. Нямаше смисъл да продължаваме работата без междинна проверка.

Направих множество несполучливи опити, докато успея да създам добро сплитане. Причината беше или в сложността на заклинанието, или в дългоочакваните ми проблеми с магията… Така и не успях да разбера кое точно. Но упоритостта ми даде резултат и накрая около мен се появи Завеса-невидимка.

— Е, как е? — попитах приятелите си. — Работи ли?

— И още как — със задоволство отговори Чез. — Трябва само да коригираме ъгъла на пречупване на изображенията. Сега изглежда, сякаш всички предмети са по-тънки. Разходи се из залата.

Послушно се разходих от едната стена до другата.

— О-о-о — разочаровано възкликна Алиса. — Завесата работи добре само в неподвижно състояние. Тръгнеш ли да се движиш, и изображението започва да плува, сякаш изостава с няколко секунди.

Чез се почеса по главата:

— Е, можем да опитаме малко да го преработим…

— Сега нямаме време за това — прекъснах го аз. — Когато стоя на място, добре ли работи?

— Да. Само малко ще подобрим визуализацията — Чез взе молив. — Сега ще променя схемата и ще пробваме отново.

След промените Завесата-невидимка започна да работи както трябва, но бяхме изправени пред нов проблем.

— А осъзнаваш ли, че от нашата Завеса полза няма? — изведнъж каза Алиса и размаха „пелената“ пред нас.

— О, дракон да ме вземе — сетих се аз. — Завесата ще ни скрие само от тези, които не могат да видят заклинанията.

След изучаване на Завесата-невидимка през „пелената“ ние се уверихме в подозренията си — за никаква невидимост и дума не можеше да става.

— Гадно — уморено въздъхна Чез. — Излиза, че напразно се мъчихме?

Аз още веднъж внимателно разгледах заклинанието.

— Хей, не е толкова зле. Виж, самата визуализация на заклинанието е почти незабележима. Ако скрием всички носещи потоци и оставим само купола, той почти няма да се вижда през „пелената“. Нека да направя нова версия на Завесата, като сложа цялата основа под краката си. На открито ще мога да скрия сплитанията под земята и те изобщо няма да се виждат.

Както и очаквах, олекотената завеса се оказа почти неразличима от разстояние десетина крачки.

— Ще се скрием по-далече и може да не ни забележат — удовлетворено казах аз. — Сега трябва да помислим за това как да избегнем търсещите заклинания.

— Не знаем какви точно заклинания ще използват — напомни Алиса. — Така че не виждам смисъл да си блъскаме главите. Или ще имаме късмет и няма да ни забележат, или…

— Чакай — прекъсна я Чез. — Търсещите заклинания са подчинени на общи принципи. Малко вероятно е да използват нещо коренно различно.

Трябваше ни около час, за да измислим решение и на този проблем. Разбира се, тествахме купола само с нашите си, простички търсещи заклинания, но като цяло всичко работеше доволно добре. Обучих Завесата да пропуска дребните търсещи заклинания така, сякаш на нейно място няма нищо. В действителност Завесата леко коригираше пътя на заклинанието, плъзгайки го по повърхността си.

— Е, сега сме готови — потрих доволно ръце. — Мисля, че се справихме чудесно. Направо сме гении.

— Ама че гении — засмя се Алиса. — Само дето с нашите знания така усукахме това заклинание, че освен теб никой няма да успее да го използва. А и на теб ще ти се наложи да се понапрегнеш.

Това си беше самата истина. Дори за създаването на обикновено заклинание за невидимост се губеше много енергия, а като се сметнат добавките за звукоизолация и екраниране на търсещи заклинания… Не бях убеден, че ще мога да участвам в битка веднага след това заклинание.

— Добре де, когато имаме време, ще се опитаме да го оптимизираме — каза неуниващия Чез. — Току виж и сами започнем да използваме Завесата-невидимка.

Скоро се върнаха Даркин и Стела. Не мажаха да кажат нищо ново за мястото на срещата — пустош като пустош. Не рискували да се приближат твърде близко, за да не привличат излишно внимание, а отдалеч не забелязали нищо специално. На свой ред ние им показахме заклинанието за невидимост и нахвърлихме плана на действие.

— Всичко, което трябва да направим, е да се намесим в точното време и да позволим на „свободните“ да избягат — казах аз. — В битката няма смисъл да се включваме, едва ли имаме сериозни шансове за победа.

Даркин колебливо ме докосна по рамото:

— Ти май изобщо не допускаш възможността „свободните“ да победят.

— Ами да! — надигна глас и Стела. — А ако те набързо отупат всичките ви магове?

— Това е практически невъзможно — високомерно отвърна Алиса. — Но ако все пак се случи чудо, тогава за нас ще остане да окажем първа помощ на третокурсниците.

— Или последна — ухили се Чез.

Ние с Алиса се спогледахме разтревожено.

— Знаеш ли, Чез, мисля, че Велхеор ти влияе прекалено лошо.

— Само се шегувам — размаха ръце Чез.

— Точно така — казах мрачно. — Навикът за подобни шеги взе от него, гледай и към други негови навици да не преминеш.

Червенокосият ми приятел изсумтя обиден:

— Ама че сте…

До вечерта оставаха още няколко часа, така че Алиса и Чез тръгнаха към квартала на друидите да открият Невил, надявайки се да намерят там и по-малкия му брат. Даркин и Стела изглеждаха доволни от живота, главно защото най-накрая намериха общ език, но бързо изчезнаха от Прокълнатата къща, оставяйки ме напълно сам. Впрочем самотата ми не продължи твърде дълго.

На вратата се чу изискано почукване.

Дори нямаше нужда да питам кой е, знаех го със сигурност. Само офицер Девлин можеше да чука така тактично. Всъщност той беше единственият, който някога беше правил нещо подобно на входа на Прокълнатата къща.

— Влизай, Девлин!

Стражът внимателно отвори вратата и надникна в залата:

— Да не преча?

— Разбира се, че не — опитвайки се да скрия раздразнението си, казах аз. — Винаги се радвам да те видя.

Тези негови маниери и лъчезарна усмивка вбесяваха практически всички, макар че никой не можеше да обясни защо.

— Дойдох да ти кажа благодаря за съветите. Наистина много ми помогнаха.

— Ъ-ъ… какви съвети? — не разбрах аз.

Мислено още си повтарях заклинанието за невидимост, така че ми трябваше исвестно време, за да разбера за какво става дума.

— Подсказа ми най-добрият начин да поканя Алиса на среща — усмихна се стражът.

— А, тези съвети…

Внимателно се вгледах в лицето на Девлин, очаквайки да видя гняв, недоволство или поне следи от отговора на Алиса за всички онези глупости, които дадох като съвет на стражника в пристъп на гняв. Уви, копелето изглеждаше истински щастливо.

— Днес сутринта подарих на Алиса кактус, направих й комплимент за цвета на лицето и дължината на зъбите, и тя се съгласи да излезе на среща с мен!

— На среща?!

Мисля, че викът ми се чу чак на улицата. Дори заклинанието Гръмовен глас не можеше да създаде по-голям ефект.

Дракон да го вземе! Мислех, че съм му дал достатъчно глупави съвети, за да бъде изритан като мръсно коте от Алиса, че дори и някоя Огнена топка да отнесе.

— Между другото, научих разписанието на телепортациите към Лайминг — продължи стражникът.

— И кога има? — попитах безизразно аз, като в същото време бързо прехвърлях през ума си с какво заклинание да се отърва от тялото.

Най-лесно беше да използвам Огнен стълб, а после да разпръсна пепелта по вятъра.

— Утре сутринта има възможност за телепортиране на двама души.

— Само двама? — попитах разочароно.

— Да.

Това беше добра новина. Сега Алиса нямаше да може да дойде с нас в земята на вампирите. По-добре да ходи на срещи с този мистър Лъчезарност, отколкото да рискува живота си в земите на Бойния клан.

— Отлично! Ще може ли да го повториш пред Алиса? Че само двама души могат да отидат.

Девлин сви рамене.

— Добре, ще й го кажа на срещата — после ме потупа по рамото. — Благодаря за помощта, приятел.

Кимнах мълчаливо, тихо скърцайки със зъби и едва сдържайки напиращата ярост. Едва когато Девлин се сбогува и напусна Прокълнатата къща, си позволих да се отпусна малко. Първият порив, да изгоря всичко наоколо, овладях като по чудо, нямаше и смисъл — цялата вътрешност на къщата беше добре защитена със заклинания.

Стиснах юмруци и си поех дълбоко дъх, опитвайки се да се справя с гнева, но вместо да се успокоя, се вбесих още повече. Пред очите ми още се хилеше доволното лице на офицера. Ох, как ми се искаше да му пусна една Огнена топка…

По ръката ми пробягна странна топла вълна. Започна от пръста, на който все още стоеше пръстенът на „свободните“, и се плъзна по цялото тяло. Подозирайки нещо недобро, бързо свалих пръстена и го сложих в джоба си, но гневът ми все още търсеше отдушник. Така че без замисляне излязох навън и изстрелях в небето Огнена топка. Извисявайки се на десетина метра, тя избухна подобно на огромен празничен фойерверк. Най-странното беше, че изобщо нямах намерение да правя нещо подобно! Тоест в заклинанието, което бях правил хиляди пъти досега, изведнъж се появи някаква грешка. По друг начин просто не можех да си обясня необичайното поведение на Огнената топка. Решавайки да проверя подозренията си, аз метнах във въздуха още една Огнена топка и резултатът беше същият.

Играещите на улицата деца се засмяха радостно и запляскаха с ръце, наслаждавайки се на гледката. Вече се канех да се прибирам, когато към мен се затича малко момиченце, хвана ме за ливреята и ме задърпа. Приклекнах и попитах:

— Какво става?

Момичето посочи с пръст към небето:

— Още!

— Няма проблем — отвърнах с усмивка.

Следващият половин час забавлявах децата с всевъзможни Огнени заклинания, уверявайки се в неизбежното. Тоест потвърди се прогнозата на Велхеор, че структурата на моите заклинания ще стане крехка и краткотрайна. Огнената топка можеше да излети високо в небето и да изчезне в облаците, но можеше и неочаквано може да се разпадне, още с появяването си. Изглежда, че наистина започвах да губя способностите си към Занаята! Колко не навреме!

След малкото представление за децата отидох до работилницата на техномаговете, за да взема артефакта, който щеше да ми помогне да открия откраднатия медальон. Майсторът се беше постарал, изработвайки много подходяща система, която показваше не само посоката, но и разстоянието до целта. Вярно, че изглеждаше доста странно — майсторът не беше измислил нещо ново, а просто беше прикрепил търсещото заклинание към лист дълготрайна хартия. На белия фон се появяваха цветни стрелки с цифри над тях, показващи разстоянието до медальоните. Разбира се, сега на листа имаше множество стрелки, сочещи към медальоните на моите приятели, но в земята на вампирите подобни проблеми щяха да отпаднат.

Привечер се появих в Прокълнатата къща. Всички вече се бяха прибрали — Алиса и Чез с братя Викерс, Даркин и Стела от романтичната си разходка, само Велхеор ни беше игнорирал, очевидно решен да не се появява до края на спасителната операция. Е, вярно, че все още не знаехме кого точно ще спасяваме.

— По принцип вашата идея ми харесва — призна Невил. — Но…

Алиса и Чез бяха му разказали за плановете ни още по пътя. На Невил много му хареса моята идея за бъдещето на нисшите вампири. Единственото, което го смущаваше, беше днешната спасителна акция в помощ на неясно кой.

— Приеми го все едно сме решили да наглеждаме две хлапета, решили да се бият — предложи Чез. — Директно не можем да им забраним, защото ако предотвратим боя, никой няма да научи житейския си урок.

— Аха, а ако се унесат в боя, ние веднага ще се намесим и ще им издърпаме ушите — продължи мисълта му Невил. — Но много се съмнявам, че първокурсници могат да се противопоставят на най-добрите ученици от горните курсове.

— На наша страна ще бъде ефектът на изненадата — напомних аз.

Невил поклати глава:

— Само в случай, че вашето заклинание сработи и не ви видят.

О, ако знаеше, че в допълнение на тези проблеми има и още един — нестабилността на моите заклинания поради преобразуването ми…

— Е, ако ни засекат, не е кой знае какъв проблем — намеси се Алиса. — Ще кажем, че сме искали да гледаме как действат истинските професионалисти.

— И това е вариант — съгласи се Невил. — Значи вие се каните да действате според обстоятелствата.

— Вие? — вдигна вежди Чез.

— Разбира се — Невил изглеждаше тъжен, но решителен. — От мене полза така или иначе няма, а ако се случи нещо, ще ви бъда само в тежест. По-добре вземете Велхеор. Къде е той, между другото?

Алиса се изкиска:

— Питай Чез.

— Велхеор каза, че въпросът е принципен и никога не би тръгнал да предотвратява бой — поясни Чез, без да обръща внимание на закачката на Алиса.

Прекарахме още известно време в обсъждане на предстоящата операция, но бяхме твърде нервни и нищо ново не измислихме. Същевременно на всеки му се искаше да прави нещо, за да се разсее поне малко. Чез реши да приготви као, Алиса ентусиазирано заобсъжда нещо с Даркин и Стела, а братя Викерс си почиваха заедно с мен. Аз постоянно следях с поглед Алиса, мислейки си как да поговоря с нея по разяждащия ме въпрос: защо се е съгласила на среща с Девлин?! За съжаление, така и не измислих как да остана насаме с вампирката, а и освен това — как по-тактично да задам въпроса си. Накрая дойде време да тръгваме и личните проблеми останаха на заден план.

За да стигнем до мястото незабелязано и да заемем подходяща позиция, се наложи да се преоблечем като нисши вампири и да скрием лицата си зад маски.

Излязохме два часа преди определеното време, за да сме сигурни, че сме изпреварили всички останали. Невил ни пожела успех и остана да чака завръщането ни в Прокълнатата къща.

Движехме се бавно, пускайки напред Даркин и Алиса. Те трябваше не само да се уверят, че на мястото на срещата няма никой, но също така да проверят навсякъде за скрити заклинания-капани с помощта на „пелената“. Когато приближихме, съгледвачите ни пресрешнаха пред една от сградите в покрайнините на града.

— Мястото се наблюдава от „свободни“ — каза Даркин. — Двама в онази високата сграда с наклонения покрив, и още един, който се крие в близката улица. И от двете места има добър изглед към мястото на срещата.

Не попитах вампира как ги е открил, въпреки че ми беше много любопитно.

— На няколко места по краищата на празното място има поставени непознати за мен заклинания — включи се и Алиса. — Единственото, което разбрах е, че не са активирани. Предполагам, че представляват нещо като мини за в случай, че „свободните“ се опитат да избягат. Е, или за в случай, че на самите тях им се наложи да бягат. Между другото, те едва ли сериозно са обмисляли такъв вариант.

— Да пропълзим незабелязани през празното място е направо невъзможно — продължи вампирът. — Ако пък премахнем постовете, „свободните“ ще станат подозрителни. И, както каза Алиса, ако използвате заклинанието за невидимост прекалено рано, може да… оставите следи.

— Така си е — съгласих се аз. — Третокурсниците без проблем ще засекат следите от заклинанието. Могат да открият и самото заклинание, ако решат да търсят, но наистина няма смисъл да предизвикваме съдбата, оставяйки следи по цялото място.

Чез засука ръкави:

— Е, какво тогава ще правим? Да избием вампирите?

Под красноречивите ни погледи, пълни с ням укор, че пак предлага това, което би предложил и Велхеор, той веднага млъкна.

— Да им отвлечем вниманието — поправи го Даркин.

— Нали това казах — без да му мигне окото, каза Чез.

— Не-е — не се съгласи Наив. — Нещо по-друго каза…

Чез потупа Викерс-младши по главата:

— Какво щяхме да правим без теб.

Разбира се, да отвлече вниманието на вампирите изпратихме Стела. По този начин хем намалихме броя на хората, които трябваше да крия под Завесата-невидимка, хем се избавяхме от неблагонадежден съюзник. Все пак за доверие към вампирката беше твърде рано да се говори… Връчихме на Стела амулет на Патрула, за да ни даде знак с пламъците, след като разчисти пътя, и зачакахме.

Не знам какво направи тя, но скоро от прозореца на високата сграда проблесна пламъкът от медальона на Огнения патрул.

— На бегом! — наредих аз.

Имахме късмет, че изоставените сгради и дърветата идеално скриваха празното място от чужди очи. Именно затова „свободните“ го бяха избрали за срещата. А дори и някой да ни беше видял, едва ли щеше да хукне да казва на „свободните“ или третокурсниците.

Земята беше осеяна с дупки и канавки, но, както каза и Даркин, да се скрием в тях се оказа доста проблематично. Затова пък с използването на Завеса-невидимка бихме могли да се разположим доста комфортно. Малко встрани от най-вероятното място на срещата — сравнително равна площадка, обрасла с ниска трева. Седнахме на тревата в малка вдлъбнатина и аз със свито сърце се заех да изграждам Завесата-невидимка. До последно се страхувах, че заклинанието ще се разпадне подобно на Огненото кълбо, но нищо подобно не се случи.

— Чудя се колко ли още ще чакаме, докато дойдат? — попита Наив, протегна се и се прозя. — Мога ли да поспя?

— Каква несериозност — въздъхнах аз, продължавайки да наслагвам маскиращи заклинания. — Имаме толкова важна работа, а ти се каниш да спиш.

Алиса гледаше през „пелената“ как сплитах заклинанията и без да откъсва поглед, подаде на Чез голяма чанта.

— Чез, слагай покривката и храната, вътре съм сложила всичко за пикник.

— Пикник! — извикахме в хор аз и Даркин.

Добре, че в този момент вече бях приключил със сплитането на Завесата на мълчанието и си почивах преди създаването на най-сложното поле — защитата от търсещи заклинания, иначе всичко щеше да се разпадне.

— О, каква си досетлива — не по-малко дружно викнаха Чез и Наив, заровиха се в чантата и започнаха да вадят най-различни храни.

— Ами, слагайте — можах само да кажа аз.

Имах още много работа, така че не тръгнах да се разсейвам с весело бърборещите ми приятели. Твърде много зависеше от заклинанията, които предстоеше да създам.

Малко по-късно, когато Завесата-невидимка вече беше напълно завършена и цялата донесена от Алиса храна беше изядена, на празното място се появиха нисшите вампири. „Свободните“ вървяха без да се крият и дори не се оглеждаха особено, въпреки че един от тях носеше нещо, което отдалеч приличаше на стъклен куб с разнасяща се отвътре слаба светлина.

Вампирът със странния предмет крачеше начело и след като направи няколко крачки по празното място, рязко спря. Причината за неговото спиране най-вероятно беше променения цвят на стъкления куб — от ярко бяло на червено.

— Откриха оставеното от третокурсниците заклинание — поясни Алиса, която следеше всичко случващо се през „пелената“.

Вампирите известно време стояха мълчаливо и гледаха в артефакта, докато цветът му се промени отново до бяло.

— Заклинанието е унищожено — изненадано докладва Алиса. — Мисля, че имаме проблем. „Свободните“ ще ни засекат още преди да дойдат третокурсниците.

Основната част от „свободните“ отиде до центъра на празното място, докато няколко вампира обикаляха наоколо със стъкления куб в ръце и методично унищожаваха всички заклинания.

— Добре са се подготвили — нервно каза Чез.

— Даже прекалено — казах мрачно, наблюдавайки как вампирите се приближават към нас. — Като нищо ще унищожат и нашето заклинание.

— Тогава какво ще правим?

— Ще се опитаме да поговорим — свих рамене. — Не сме дошли да се бием с тях, а да преговаряме.

— За нас са преговори, а за тях е капан — както винаги на място се обади Наив.

— Вижте! — прошепна Даркин. — Стела е с тях!

Това се очакваше, тъй като се бяхме уговорили със Стела да се опита да разкаже на водача на „свободните“ за моето предложение, което им даваше възможност да избягнат сблъсъка с третокурсниците. И Стела наистина говореше нещо на белокосия, енергично жестикулираше и кой знае защо сочеше в нашата посока. А това си беше притеснително.

— Това е. Тя ни предаде — констатира Чез. — Казах ви да не й се доверяваме!

Даркин стоеше мълчаливо и гледаше в една точка, очевидно не знаейки как да реагира. Дори не исках да си представя как се чувства, след като се оказа предаден за втори път от своята приятелка.

Когато вампирите, носещи стъкления куб, бяха на няколко стъпки от Завесата-невидимка, белокосият им извика и с жест им заповяда да се върнат.

— Какво? — невярващо възкликна Чез. — Къде отиват?

— Уф — въздъхнах с облекчение. — Изглежда Стела някак си успя да ги омае. А вие веднага „предателка“, „издаде ни“… Добре, че е успяла да види къде точно се разположихме.

— Да, браво на нея — с нескрито облекчение се усмихна Даркин. — А „свободните“, изглежда, не са се заинтересували от твоето предложение, щом останаха тук.

Преброих четиринадесет „свободни“ вампира, без да броя Стела, която би трябвало да е на наша страна. Би трябвало… но кой може да ги разбере тези вампири… и тези жени… а пък когато е жена-вампир — никакъв шанс!

Погледнах към Алиса и едва сдържах въздишката си.

Да, жените-вампири просто са създадени за това, да ни вземат акъла. Виждайки отношенията между Даркин и Стела, с тъга установих, че не само аз се мъча с дамата на сърцето си.

— Чувствам, че са много добре подготвени — каза Алиса, продължавайки да наблюдава вампирите през „пелената“. — Всички са натъпкани с артефакти.

— Да, затова светят с виолетово сияние — съгласи се Чез.

— Дай да видя — поисках от приятеля си „пелената“.

Слагайки артефакта, аз погледнах към събралите се вампири и се уверих в думите на приятелите си — около „свободните“ светеха не само защитни полета, но се рееха и странни виолетови заготовки на бойни заклинания. Очевидно преговорите с третокурсниците щяха да бъдат доста горещи. Между другото вампирите не случайно бяха задействали всички артефакти — Серж и компания се бяха появили на хоризонта. Съдейки по пълната липса на магически ореоли около тях, те дори не бяха се подготвили за предстоящата битка. Макар че имаше нещо неясно — защо бяха тези заклинания около мястото на срещата? Ако изобщо не се притесняваш от противника си, защо са ти всички тези предпазни мерки?

Демонстративно бавно третокурсниците пресякоха поляната и се спряха пред вампирите. Първи, разбира се, заговори Серж, но за голямо наше съжаление бяхме твърде далеч, за да чуем думите му. Да използваме заклинание също не можехме, така че ни остана само да наблюдаваме лицата и жестовете, опитвайки се да отгатнем какво си говорят преговарящите.

— Нищо не чувам — оплака се Чез.

— А аз — всичко — сви рамене Даркин.

— Наистина ли — изненадах се аз.

— Загубата си е ваша — изкиска се Алиса. — Да си вампир си има някои предимства.

При това ме погледна така, че заподозрях в думите й някакъв намек.

— Да бяхте казали тогава за какво си говорят, щом сте такива дългоухи — нетърпеливо помоли Чез.

— Да, кажете! — присъедини се и Наив.

— Поздравиха се — сви рамене Даркин. — Неутрално…

— Да бе, „зъбати изроди“ си е толкова неутрално словосъчетание — изкоментира Алиса. — Също както и „академични нещастници“.

Чез доволно потри ръце.

— Така им се пада на пикльовците. По принцип съм за „свободните“, нека набързо отупат тези надути парвенюта, а после се появяваме ние и спасяваме всички — Чез демонстративно се поклони. — Аплодисменти, завеса.

— Вампирите питат защо на срещата са дошли Серж и компания, а не Зак и Даркин — продължи междувременно Алиса. — Серж ни описва като некадърни парвенюта и небрежно предлага на вампирите да предадат всички незаконни артефакти, както и да разкрият кой е доставчика им. А, на всичко отгоре леко намеква за някои усложнения, които могат да възникнат със „свободните“, ако откажат да съдействат.

— … и ще разпръсна праха ви по вятъра — изрецитира част от думите на Серж Даркин. — Да, да се превърнеш в прах си е сериозно усложнение. С това не всеки може да се справи.

— О, минаха на обиди — доволно каза Алиса.

— Че какво беше досега? — попитах озадачено.

— Повярвай ми, досега просто са загрявали — увери ме Даркин. — В момента такива бисери ръсят.

Тъй като „пелената“ все още беше в мен, ние с Алиса можахме да видим пламналите около третокурсниците щитове и атакуващи заклинания.

— Е, сега ще започнат — въздъхна Алиса.

Чез веднага се нахвърли върху мен, опитвайки се да вземе „пелената“:

— Дай да видя!

Докато се бранех от Чез, преговорите минаха в друга фаза. Вампирите и третокурсниците се разпръснаха, а въздухът завибрира от множеството заклинания. Сега „пелената“ беше практически излишна — всичко се виждаше и без нея. И засилените виолетови щитове на вампирите, и едва различимите защитни заклинания на третокурсниците. И от двете страни се посипаха атакуващи заклинания. От страната на Серж и компания полетяха огнени, въздушни и водни сплитания, но всички се разбиваха в щитовете на вампирите.

— Да! — възкликна триумфално Чез, грабвайки най-накрая „пелената“ от мен. — Само така!

— Ти всъщност на чия страна си? — попитах подозрително.

— На нашата — кратко отговори рижият ми приятел.

Вампирите с лекота разбиваха щитовете на учениците от Академията, и на последните им се наложи да положат немалко усилия, за да не преминат в позорно отстъпление. Поставяха дву- и трислойни защитни заклинания, с огромни усилия се справяха с магията на нисшите вампири, създадена специално за битки с Майстори. Честно казано, да гледам всичко това беше неестествено, особено като се има предвид, че стояхме спокойно съвсем близо до разгърналата се битка в качеството си на зрители.

— Едва не ни удариха — притеснено каза Даркин, когато в земята пред нас се вряза хитроумно огнено заклинание.

— Щитът би трябвало да издържи — не много уверено казах аз.

Само да знаеха, че Завесата-невидимка можеше да се разпадне и без никаква външна намеса, просто заради нестабилната структура на заклинанията ми.

„Свободните“ не можеха да изблъскат бъдещите Майстори, но явно имаха сериозно предимство. Третокурсниците почти не използваха атакуващи заклинания, бяха напълно съсредоточени върху защитата.

— Нали ги предупредих — с неприкрито злорадство каза Чез. — Не е толкова лесно да се справят с тези техни артефакти.

Защитата на един от третокурсниците се пропука и след като получи в гърдите виолетова топка енергия, той рухна на земята. Мисля, че беше Грон — същият, който преди се заяждаше с нас. После беше разтърсен още един представител на Академията…

— Не е ли време да се намесим? — попитах колебливо.

— И как по-точно? — с интерес попита Алиса. — Ти какво предлагаш?

Наистина, дори да оставим настрана факта, че не знаем на кого да помагаме, оставаше и още един въпрос — „как?“. Да се намесим в битката на страната на губещите? Този вариант не беше опция, трябваше нещо по-интелигентно и незабележимо. В идеалния случай такова, че никой да не разбере за нашето присъствие.

— Трябва да се помисли — отговорих уклончиво.

Междувременно ситуацията на бойното поле се промени драстично — изглежда третокурсниците коригираха защитните си заклинания и сега магията на нисшите вампири не им причиняваше сериозни щети. Както беше предсказал Ник, те успяха да разгадаят структурата на генерираните от артефактите заклинания и по този начин да разберат как да им противодействат. Към щитовете на вампирите полетяха десетки мощни заклинания, структурите на които не можех да видя, но и видимото с просто око беше повече от достатъчно, за да се оцени цялата им сложност.

— Дракон да ги вземе — каза Алиса с възхищение. — Все пак третокурсниците са много добри. Има още много да учим, за да ги стигнем… Макар да се вижда, че силите им са много по-малки от тези на Наив или Зак, но такова майсторство…

Сякаш за да потвърди думите й, един от щитовете на „свободните“ се взриви и вампирът буквално беше надупчен с някакви водни заклинания, изглеждащи като многобройни камшици, направени от вода. Веднага след това във въздуха излетяха двама третокурсника, заобиколиха вампирите по двата фланга и създадоха съвместно заклинание, което удари виолетовите защитни полета с огнена градушка. В същия момент земята под краката на вампирите започна да се тресе и изстреля гора от каменни колове. „Свободните“ трябваше да покажат чудеса от ловкост, за да се спасят от тях, но не всички успяха. Един от вампирите беше пронизан от земната магия.

— Ако не се намесим, след малко всички ще бъдат избити — загрижено каза Алиса. — С тези темпове скоро няма да има с кого да преговаряме.

— Там е Стела — тихо прошепна Даркин и ме хвана за рамото. — Направете нещо!

Алиса щракна с пръсти:

— Имам идея!

И започна да изгражда структурата на заклинанието, но без „пелената“ не можех да видя какво точно се кани да прави. Затова пък Чез го виждаше и съдейки по доволната му усмивка, идеята на вампирката му харесваше.

Когато Алиса свърши, от ръцете й се изплъзна неголям облак абсолютно черен дим. С лекота мина през Завесата-невидимка, полетя нагоре и изчезна в облаците.

— Къде отиде? — не разбрах аз.

— Изчакай малко — спокойно каза Алиса.

Третокурсниците вече бяха обкръжили вампирите, блокирайки бягството им, и хвърляха към останалите на крака „свободни“ най-различни атакуващи заклинания. Очевидно белокосият използваше някакъв специален артефакт — защитното поле устояваше на всички атаки на нашите колеги. През непреставащите проблясвания на заклинанията не можеше да се разбере колко още вампира са останали на крака и най-важното, дали Стела е сред тях.

И тогава настъпи тъмнина. Аз дори не веднага осъзнах какво се случи — за част от секундата абсолютно черна мъгла покри всичко, скривайки от погледа ни фигурите на вампири и хора. Единственото, което все още виждахме, бяха едва различимите разноцветни избухвания на заклинанията.

— Какво е това? — ококорих се аз.

— Моето заклинание — доволно отговори Алиса. — Облакът първо се издига на достатъчна височина, така че никой да не му обръща внимание, после се увеличава до нужния размер и накрая рязко се спуска, така че третокурсниците да не могат да реагират.

— Гениално! — възхитено каза Чез. — Помогнахме на „свободните“ и не издадохме присъствието си.

— Този път димната завеса си дойде точно на мястото — съгласи се Алиса. — Ако, разбира се, „свободните“ успеят да се възползват от ситуацията и избягат.

Едва ли черната мъгла можеше сериозно да попречи на третокурсниците, но все пак даваше някакъв шанс на вампирите да избягат.

Неочаквано около нас се понесе тихо жужене, последвано от силен гръм и мъглата изведнъж изчезна. Битката беше приключила. Третокурсниците леко изненадано се оглеждаха в търсене на противници, но напразно. На земята се търкаляха телата на няколко вампира, но останалите бяха успели да се възползват от ситуацията и да избягат.

— Ама че бързаци — изненадано промърмори Чез.

Не се разбра какво точно имаше предвид — дали вампирите с тяхното светкавично изчезване или третокурсниците, които за секунда се справиха с мъглата.

— Шокиран съм — признах аз.

Алиса ме сръга в ребрата и посочи към третокурсниците:

— Мисля, че нас гледат.

— Да бе — не повярвах аз, гледайки лицата на Серж и останалите — Макар че…

Серж направи няколко крачки към нас и изведнъж почувствах как Завесата-невидимка се разпада.

— А вие какво правите тук? — скръствайки ръце на гърдите си, попита нашият колега. — Саботирате работата на Патрула?