Огненият орден

Действие 0

Излизайки от подземните тунели, Кейтен се озова в малка горичка някъде между Крайдол и Лита. „Децата на дракона“ не случайно бяха направили лабораторията и тайната си база именно тук — достатъчно далече от столицата, но и в близост до малко селце, където спокойно да пазаруват. В тази пустош нямаше да се притесняват, че ще привлекат прекалено нимание, а в същото време можеха да разчитат на всякаква помощ, тъй като селцето беше израсло на самия път между двата града и се изхранваше основно от пътниците. Посрещнаха Кейтен с отворени обятия, дадоха му храна, вода и чисти дрехи. И това въпреки факта, че той нямаше никакви пари. Впрочем не го направиха съвсем даром — наложи се Кейтен да зареди всички светилници в селото и да ремонтира няколко селскостопански техномагически устройства. После един от местните търговци се съгласи да го закара до столицата, и сега, след почти цял ден, той се оказа зад стените на родния си град.

Да се отбива в къщи нямаше смисъл — това беше първото място, където щяха да го потърсят. Не се знаеше колко още Майстори освен Ромиус бяха замесени в заговора, така че Кейтен се стараеше да бъде максимално предпазлив. Всичко, което трябваше да направи, беше да намери ливрея на Майстор, за да влезе в Академията, без да привлича излишно внимание. Старата му ливрея беше станала на парцали и той я хвърли още в селото, а със сегашното му облекло не биха го допуснали дори на площада на Седемте Фонтана. Да не говорим за Академията…

Между другото, да се купи ливрея на Майстор беше не просто трудно, а много трудно. Почти невъзможно. Специалният материал, сложната кройка, секретната технология на изработка — всичко това правеше ливреята рядка стока. Кейтен отлично знаеше това, защото навремето самият той ги продаваше нелегално. Произхождаше от бедно семейство и след постъпването в Академията не можа да устои и използва уменията си, за да повиши собственото си благосъстояние. Грешки на младостта, идващи на помощ в толкова решаващ момент. Оставаше му само да мине през малко нелегално магазинче и да конфискува една от собствените си мостри.

Малко по-късно Кейтен вече стоеше пред вратите на Академията. Наметвайки на главата си качулката на червената ливрея на Майстор, за да не привлича излишно внимание към себе си, той бавно прекоси двора във формата на стилизирана буква „З“, влезе в кулата и отиде право в помещението със служебните телепорти. За разлика от телепортите за общо ползване, оттук можеше да се отиде до всеки етаж и всяко помещение в Академията, ако, разбира се, нивото на достъп позволяваше.

Телепортите бяха единственото средство за определяне правото на достъп до различните помещения в Академията. Именно от съображения за сигурност, а не заради безхаберието на строителите, повечето от стаите в кулата нямаха врати и прозорци. Базата данни на автомага съдържаше информация за всички хора, намиращи се в Академията, и при влизане в телепортите веднага се задействаше сложна система за проверка на ранга и нивото на достъп. Благодарение на тази система автомагът пазеше история на посещенията за всеки етаж и помещение, позволяваща да се проследи движението на всеки индивид. Именно поради това Кейтен не би могъл да проникне в Академията незабелязано, ако не беше едно малко „но“ — активно беше участвал в изграждането на системите за сигурност. Всъщност той спокойно можеше да бъде наричан баща на автомага.

Кейтен настрои телепорта за стаята с автомага и секунда по-късно беше там. В центъра на неголямото помещение стоеше огромна конструкция от множество призматични кристали, наречена от Кейтен автомаг. Изкуственият магически интелект, вложен в тях в качеството си на дипломна работа при завършване обучението на Кейтен, се превърна в основна защитна система на цялата Академия почти веднага след създаването си. За поредна година автомага безупречно изпълняваше защитни и много други функции, като постоянно се обучаваше и самоусъвършенстваше.

Сочният баритон на автомага прозвуча меко и плътно:

— Татко!

— Здравей, Аем. — Кейтен пристъпи до кристалната конструкция и нежно прокара ръка по повърхността й. — Как си?

— Отлично. Работя по проблема за намаляване на консумацията на енергия при телепортация — за лабораторията по преместванията. Това отнема почти всичките ми свободни ресурси.

— Страхувам се, че ще трябва временно да спреш тази работа.

Кейтен отвори едно скрито шкафче и извади бутилка вино, сирене и прясно изпечено месо, консервирани със специални заклинания. Той често оставаше до късно в лабораторията, забравяйки за всичко, затова винаги поддържаше малки запаси от храна, които сега се оказаха много на място.

— Дай ми данните за последните придвижвания на Майстор Ромиус и Майстор Ревел — нареди Кейтен и седна на креслото с чаша вино в ръка. — О, дай ми и последните сводки за „Децата на дракона“. Кажи ми също дали моите възпитаници са се появявали в Академията!

Скоро Кейтен получи цялата необходима информация. Майстор Ревел, както обикновено, беше в кабинета си — шефът на Службата за сигурност изобщо не беше напуснал пределите на Академията. Затова пък Ромиус беше напуснал Академията пеша, отправяйки се в неизвестна посока. Най-вероятно не е използвал телепортите точно защото е знаел за всички възможности на автомага. Кейтен умишлено занижаваше възможностите на своето творение и не афишираше собственото си влияние върху автомага, за да не стряска Службата за сигурност, но Ромиус знаеше истината. Като близък приятел.

Кейтен се усмихна тъжно.

Да бе, близък…

— А какво става с моите ученици?

— Закари и Чез снощи се телепортираха в Академията от Крайдол.

Кейтен стана от стола:

— Сигурно са дошли да се отчитат. А сега къде са?

— Чез преди малко напусна Академията, а Закари току-що се телепортира на жилищния етаж.

— Прекрасно — зарадва се Кейтен. — Трябва да го предупредя. Аем, изтрий цялата информация за присъствието ми в Академията, и не записвай придвижванията ми. След малко ще се върна.

Напускайки кабинета си, той нахлупи качулката и забърза към телепортите. Разбира се, качулката също привличаше внимание, но беше по-добре, отколкото да се срещне очи в очи с някой познат. Телепортирайки се на жилищния етаж, Кейтен намери стаята на Зак и едва сдържайки нетърпението си, почука на вратата.

— Влез! — чу се ясен глас отвътре.

Едва прекрачи в стаята и Захари скочи от леглото:

— Кейтен!

— Привет — поздрави Кейтен, изпитвайки силно облекчение, че най-накрая вижда един от своите ученици в добро здраве.

Вярно, че изглеждаше малко блед, но това сигурно беше защото вече е успял да отпразнува с неспокойния си приятел завръщането в столицата.

— Как се озова тук?! Ние вече те отписахме! Току-що бях при Майстор Ревел и той ме уверяваше, че отдавна си мъртъв! — въодушевено задърдори Зак.

— Не съм толкова лесен за убиване — Кейтен погледна към вратата, после я затвори тихо и тръгна из стаята, оглеждайки за проследяващи заклинания. — Успях да избягам.

Стаята беше буквално натъпкана с всякакви видове „буболечки“. В допълнение към стандартните аларми, съобщаващи за използването на магии, тук имаше подслушващи устройства и дори магически датчици с абсолютно незнайно предназначение. Решавайки да не губи време в обезвреждането на всяко заклинание, Кейтен просто покри част от стаята със Завеса на мълчанието — най-силното защитно поле, екраниращо абсолютно всичко. Още не беше измислено заклинание, което да пробие през Завесата на мълчанието — да подслуша, види или сканира по някакъв начин тези, които са под неговата защита. На практика Завесата буквално изрязваше пространството от реалността. За съжаление, беше почти невъзможно да се скрият следите от използването на това определено полезно заклинание. Така че всеки що-годе кадърен Майстор веднага би се досетил, че живещият в тази стая човек има нещо за криене.

— Вече може да говорим спокойно Завесата на мълчанието ще ни защити от любопитни уши.

След разговора със Зак Кейтен малко се успокои. Все пак вече знаеше, че с неговите хора всичко е наред. Освен това успя да предупреди Зак за предателството на Ромиус. Всъщност не съвсем сигурно предателство… това предстоеше да се уточни. А разказа за приключенията на първокурсниците направо шашна бившия надзорник. Кейтен не можеше да повярва, че те на практика сами са се справили с толкова сериозна заплаха, установили са контакти с нисшите вампири и дори са постигнали значителен напредък в изучаването на Занаята. Разбира се, бяха талантливи, но това, което им се беше случило, не можеше да се нарече нищо друго освен късмет.

Връщайки се в лабораторията, Кейтен се пльосна в креслото, пресуши набързо чаша вино и се зае с печеното месо.

— Аем, има ли нещо ново?

— Довечера има свикано Общо събрание — с готовност отговори автомага.

— Тема?

— Неизвестна. Събранието е по искане на Майстор Ревел.

— Ясно — замислено каза Кейтен. — Сигурно ще иска да обсъди получената от Зак информация за активизирането на тайното общество на нисшите вампири. А може и за „Децата на дракона“ да кажат нещо…

За съжаление, автомагът имаше достъп само до информацията за придвижванията през телепортите и не можеше да приложи своите възможности, за да подслуша Заседателната зала или жилищните стаи. За целта трябваше да се проникне в помещението и да се инсталират подслушващи заклинания. И ако за стаите на учениците шпионските заклинания бяха доста често срещани, то да замаскираш подобно заклинание така, че да не могат да го открият пълноценни Майстори, беше практически невъзможно. И тъй като Заседателната зала винаги се подлагаше на много внимателна проверка, дори само да се промъкнеш незабелязан беше предизвикателство, тъй като Майсторите веднага биха засекли всяко използване на заклинание за промяна на външния вид. А да бъдеш в Заседателната зала с нахлупена качулка се считаше за явно неуважение към присъстващите. Така че, за да попадне на Общото събрание, Кейтен можеше да направи само едно — да се възползва от добрите стари начини за маскировка. Класическият грим още никой не беше го забранил.

— Имам нужда да се уединя някъде — предупреди Кейтен автомага. — Продължавай да триеш цялата информация за придвижванията ми. И проследи, доколкото е възможно, с кого общува Майстор Ревел.

— Добре.

„А аз трябва да променя външния си вид и да опитам да се снабдя с една много полезна вещ — помисли си Кейтен. — Надявам се, че работят все още на същото място…“

След като напуска Академията, Кейтен се отправи към един от неголемите райони на Лита, населен със старомодни протестанти — противници на магията в ежедневието. Те заемаха цял квартал, където животът значително се различаваше от този на останалата част от Златния град. Тук дори къщите бяха изградени с обикновен кирпич, без да са превърнати в злато. Не се използваха никакви заклинания за коригиране на климата, готвене, защита на домовете и други домакински нужди. Независимо от факта, че всичко тук буквално на всяка стъпка крещеше за неприязън към магията, Кейтен обичаше да обикаля в тези райони. И една от любимите му атракции тук беше малка театрална трупа от актьори и циркови артисти, правещи фокуси както в доброто старо време, без никакъв намек за магия. Това беше много необичайно за град, препълнен догоре с всякакви видове магии, за всякакви поводи, когато театралните постановки се бяха превърнали в шоу от внимателно подбрани заклинания, представляващи интерес само за обикновените хора. Подобни представления нямаше как да изненадат Майстора, но на пръв поглед непретенциозните трикове и елементарната ловкост на ръцете предизвикваха възхищение и някакъв детски възторг. Именно от артистите в този цирк Кейтен се надяваше да си осигури грим, за да промени външния си вид и да влезе незабелязано на Общото събрание. По едно време беше доста близък с една от актрисите и сега се надяваше да се възползва от помощта й.

Разбира се, кварталът на протестантите се намираше в покрайнините на града, така че да не смущава основната част от населението на Лита. Все пак болшинството възприемаше живота без магия като странност или ексцентричност. За Кейтен те бяха мили и дружелюбни хора, които не се опитваха да налагат начина си на живот на другите, а тихо и кротко си живееха в своя малък свят.

Шатрата на цирка беше разположена малко встрани от квартала на протестантите, на специално приспособена за целта площадка. Жителите не се поколебаха да съборят няколко сгради, за да осигурят площадка, която да побере огромната цветна шатра и няколкото малки фургона, в които живееха актьорите. Това можеше да се счита и за знак на почит към старите традиции и времена, когато подобни циркови шатри са обикаляли по земите на Империята и Пограничните райони. Сега никой не си и помисляше да пътува, но за да спазят традицията, актьорите живееха в истински фургони. Представленията бяха през нощта, така че сега всеки си беше намерил някакво занимание — да подготвя инвентара, да репетира някой номер или просто да почива. Кейтен поздрави учтиво клоуните и нисичкия атлет, чийто черти на лицето издаваха родствена връзка с троловете. По-нататък фокустникът разместваше кутии с подозрително отделени едно от друго части на женско тяло. Именно в една от тези части — стърчаща от черна лакирана кутия глава — Кейтен разпозна своята позната. Е, не точно позната… в действителност те имаха доста по-близки отношения…

Той се приближи до кутията, от която се подаваше главата на красиво червенокосо момиче, погледна я в очите и леко се усмихна:

— Здравей, Сакша.

Момичето присви очи, опитвайки се да види госта, тъй като слънцето грееше в очите й:

— Кейтен! Ах ти, подлецо!

Майсторът смутено и малко виновно сви рамене, доволен, че момичето беше буквално разглобена и не можеше да изрази чувствата си по подходящ начин — с помощта на физическо въздействие. Сакша произхождаше от семейство на потомствени майстори на Изкуството и въпреки крехката си физика и професията си на асистентка на фокусника, можеше да направи такива неща, които биха затруднили и Върховен Майстор. В допълнение към работата си като асистентка Сакша си имаше и собствени гимнастически номера — тя правеше наистина невероятни неща на въжето под купола. Навремето именно с тези номера грубоватото и рязко момиче беше привлякло вниманието му.

— Отдавна не сме се виждали — неуверено се усмихна Кейтен.

— Ей, Шийн, бързо ме изкарай оттука, че искам да докопам този кретен! — заповяда момичето на фокусника, без да откъсва ядосания си поглед от Кейтен.

Фокусникът, висок побелял мъж в странна сива роба, смътно напомняща ливрея на Майстор, бързо започна да събира кутиите, опитвайки се да сглоби момичето. Те бяха три. От едната стърчаха главата и ръцете, от другата — краката, а от третата не се показваше нищо — явно там беше тялото. Кейтен с интерес разглеждаше кутиите и видимите части на момичето, опитвайки се да разгадае фокуса. Веднага разбра, че няма и помен от магия. Също толкова бързо се убеди, че краката, стърчащи от втората кутия, наистина принадлежаха на Сакша — издаваше я малката бенка на глезена.

Кутиите бяха много стари и колелата им се въртяха доста трудно. Затова не беше изненада, когато от прекалено бързане фокустникът събори кутията с главата и ръцете.

— Ах ти, дърт глупако! — извика момичето, удряйки главата си в земята. — Какво правиш?

— Съжалявам — флегматично каза старецът, без какъвто и да е намек за вина.

Кейтен му помогна да вдигне кутията, а после и да съедини тялото на момичето. Щракнаха закопчалките и Сакша изскочи от дългата кутия право в обятията на Майстора. Всъщност не точно в обятията, а по-скоро в нелепо протегнатите му за защита ръце. Кейтен не тръгна да използва магия, а да се противопостави в нормален ръкопашен бой на майстор от такова ниво не би могъл и при най-добро желание. Получи тежък удар в гърдите и падна на земята, а момичето се стовари върху него.

— Мръсник — извика тя и го зашлеви през лицето. — Долен лъжец!

— И ти ми липсваше — без да си криви душата, отговори Кейтен. — Нека оставим ласките за после, имам много важна задача за теб.

Сакша отвори уста да каже нещо язвително, но замълча. Няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои, и накрая каза през зъби:

— Задача? Ами да… какво друго може да те накара да дойдеш тук.

— Не се цупи — намигна й Кейтен. — Ти не си такава.

— Аз ли не съм такава?! — отново избухна момичето. — Ей сега ще ти… — тя го хвана за лакътя — счупя ръката!

— И ще те измъчва чувство за вина — спокойно отговори Майсторът. — Хайде стига вече, Сакша. Знаеш, че имам много работа в Академията и това е единствената причина, поради която не съм идвал толкова дълго време.

— Наистина ли? — разхлаби хватката момичето.

— Разбира се — увери я Кейтен. — Аз наистина…

Момичето покри устните му със своите и останалата част от изречението не се чу.

— Миличкият ми той — зашепна момичето, покривайки с целувки цялото му лице. — Толкова скучая без теб…

— По-внимателно — изстена Кейтен. — След шамара ти още не съм си наместил челюстта. И ти ми липсваше. Последните няколко дни прекарах затворен дълбоко под земята и физически още не съм готов за твоите прояви на чувства.

Сакша се отдръпна и го погледна:

— О, наистина. Толкова си блед и измъчен… Бедничкият ми…

Привикнал с промените в настроението на приятелката си, Кейтен й позволи да го вдигне от земята и да го отнесе в един от фургоните. Всъщност привидно крехкото момиче без особено затруднение щеше да го отнесе на ръце дори ако Кейтен се беше съпротивлявал. Все пак майсторска степен в Изкуството — това бяха умения и знания, неотстъпващи на тези в Занаята, просто лежащи в друга плоскост. Само да искаше, Сакша можеше да преподава във всяко училище в столицата, защото произхождаше от древен род майстори на Изкуството — първите хора, удостоени с честта да бъдат ученици на вампирите. Никой не знаеше с какво точно рода Зор беше спечелил благосклонността на вампирите, но именно те станали първите хора, овладели Изкуството. Сакша Зор, както и всеки друг потомък на този род, можеше да работи като бодигард за баснословни пари или да преподава, но по незнайна причина тя избра да живее в квартала на протестантите и да работи за стотинки в този малък цирк — притаила се в края на града отживелица от миналото.

Кейтен както не можеше да се съпротивлява, така не можеше да започне и разговор за работата, преди Сакша да го нахрани с вкусна супа от местни зеленчуци. Разбира се, тези зеленчуци изобщо не можеха да се сравняват със зеленчуците, отглеждани с използването на магия, но точно в несъвършенството беше цялата прелест на тази супа. Все пак използването на магия правеше света прекалено съвършен — както всички сгради в Лита станаха дразнещо златни, така и храната — безкрайно вкусна, а дрехите — прекалено крещящи и удобни. Повечето хора харесваха това, но някои започнаха откровено да се дразнят и впоследствие станаха постоянни гости в квартала на протестантите, а някои от тях — дори негови жители.

— Супата ти е невероятна — каза Кейтен. — Ако зависеше от мен, само нея бих ял.

— Че какво ти пречи? — закачливо отвърна Сакша. После се протегна, демонстрирайки прелестите си, и намигна: — Остани…

Кейтен се загледа в прекрасните форми, подчертани от плътно прилепналото трико, но бързо се овладя:

— Сакша, наистина имам много важна работа от национално значение. И имам нужда от помощ. Твоята и на чичо ти.

Момичето направи гримаса.

— Е, за моята — това го разбирам. Ако трябва да се убие някого, аз по принцип нямам нищо против — намигна тя. — Срещу определена сума или най-добре в натура. Но чичо с какво може да ти помогне?

— Трябва ми онова нещо, с което записва гласове за шоуто — поясни Кейтен. — Надявам се да го използвам, за да подслушам един много важен разговор.

— Наистина ли? — невярващо попита момичето. — Че то е колкото куфар, как смяташ да го скриеш?

— Това не е проблем — увери я Кейтен. — Най-важното е, че това нещо не излъчва магия. Как мислиш, чичо ти дали ще ми го заеме?

Сакша изсумтя.

— Мечтай си. Той трепери над изобретенията си като над собствени деца. Ще трябва да взема това чудо без разрешение, което означава — тя потърка пръсти — двойно заплащане.

Разбира се, Кейтен с радост плати. Ако зависеше от него, той би посветил цялото си време на това плащане и би загърбил всички други грижи и тревоги, но уви…

— Слънце мое, ще можеш ли да промениш външния ми вид?

— Да те разкрася така, че и родната ти майка да не те познае? — попита нежно момичето и леко го ухапа по ухото.

Кейтен отдавна беше свикнал с особеното й чувство за хумор, така че не реагира на закачката.

— Не, скъпа, просто се нуждая от малко грим…

Заседателната зала постепенно се пълнеше с Майстори. Мъже в сиви и червени ливреи бавно заемаха обичайните си места, в съответствие със своето положение — младите се тъпчеха в галерията, а най-уважаваните Върховни Майстори заемаха първите редове. Разбира се, това деление беше неписано, но се спазваше не по-лошо от кой да е закон. Кейтен се стараеше да бъде незабележим и затова седна някъде по средата, далеч от тези, които биха могли да го познаят. Въпреки умело положения грим беше много притеснен. Разбира се, само гримът не беше достатъчен, за да проникне незабелязан в Заседателната зала, но основното препятствие, ограниченията при телепортиране, беше лесно преодоляно с помощта на автомага.

След като изчака всички да заемат местата си, сивокосият Председател вдигна ръка в знак, че Общото събрание започва.

— Поздравявам всички присъстващи. Ако няма възражения, обявявам началото на Общото събрание. И веднага искам да дам думата на Майстор Ревел, по чието искане свикахме това извънредно заседание. Очевидно той има важни новини, станали причина за толкова сериозно искане.

Плешивият Майстор се надигна от първия ред и тръгна към подиума.

— И така, дами и господа, призовах ви днес, за да ви съобщя изключително неприятни новини…

Всъщност Майстор Ревел започваше с тези думи всички събрания. За голяма радост или съжаление, той никога не лъжеше — новините напоследък наистина бяха много неприятни.

— Проблемът с тайното общество вътре в Академията на практика е решен. „Децата на дракона“ са унищожени — останаха само няколко тайни убежища, но ние много внимателно ги наблюдаваме. Има подозрение, че заговорниците са били свързани с Шатерския халифат. Освен това в Империята се появи нов проблем — някой снабдява нисшите вампири с бойни артефакти от неизвестна модификация. Подозирам, че и тук не е минало без Шатер.

Един от седящите на първия ред Майстори вдигна ръка:

— Появата на незаконни бойни артефакти, разбира се, е сериозен проблем, но нали нисшите вампири нямат такива способности, че да ги използват.

— Не случайно казах, че са от неизвестна модификация. Изглежда, че някой много сериозно е напреднал в изучаване енергията на нисшите вампири и е успял да създаде принципно нов тип артефакти, използващи тяхната жизнена сила. Освен това тази сила е враждебна към всичките четири елемента и с лекота унищожава сплитанията на нашите заклинания.

От задните редове се разнесе недоверчив шепот.

— Благодарение на първокурсниците ни в Крайдол лабораторията вече получи необходимите образци. Мисля, че съвсем скоро ще имаме подробно описание на техните възможности и бързо ще намерим начин за справяне с новата заплаха, а може да успеем и да усвоим новия вид енергия.

— Каква опасност за нас могат да представляват нисшите вампири? — мрачно попита един от Върховните Майстори. — Не преувеличавате ли? И дори да е така, какво ни пречи веднага да унищожим всички тези същества?

— Геноцид? — вдигна вежди Председателят.

— А защо не?

Майстор Ревел внимателно погледна направилият предложението Майстор.

— Майстор Кито, бих ви посъветвал да се обърнете за помощ към друидите.

— Каква помощ? — не разбра Майсторът.

— Да се лекувате — твърдо отговори Майстор Ревел. — От склероза. Как иначе да си обясним факта, че игнорирате споразумение, подписано от Императора с Царството на вампирите преди близо пет века?

— „… Империята се задължава да не прилага по отношение на обърнатите във вампири мерки за унищожение, граничещи с геноцид. На свой ред Царството осигурява на хората, живеещи на нейна територия, достоен живот и възможност по всяко време да променят мястото си на пребиваване“ — цитира Председателят. — С други думи, ние не пипаме нисшите вампири, живеещи в Империята, а те не превръщат живота на хората в Царството в ад.

— Точно така — потвърди Майстор Ревел. — Затова нашата задача не е да унищожим нисшите вампири, а да ги разоръжим. Така че трябва да намерим източника на артефактите и да го вземем под контрол. Освен това, във връзка с повишената опасност препоръчах на съветник Митис да въведе военно положение в Империята.

В залата се разнесе недоволен шепот.

— И какво отговори съветник Митис? — попита Председателят.

— Разбира се, отказа — сви рамене Майстор Ревел. — Аз и не очаквах друго. Но благодарение на моята препоръка той подписа заповед за оборудване на стражите с допълнителни бойни артефакти.

Председателят потри доволно ръце:

— Значи ще има нови договори. Майстор Кано, подгответе работилниците и направете ревизия на складовете. Защитни амулети, брони, оръжия — всичко, което може да бъде полезно на стражите в борбата с нисшите вампири.

— Да не бъдем като улични търгаши — намръщи се Майстор Ревел. — Много по-важно от печалбата е фактът, че за разлика от Императора, мир на праха му, главният съветник е съвсем наясно колко много Империята зависи от Академията. Може би скоро ще преразгледаме стария договор за забрана на Майстори да заемат политически постове.

На толкова изненадващо заявление залата отговори с гробно мълчание. Причината беше не в шокиращата новина, а че всеки за миг се замисли — колко изгоди за него и семейството му може да донесе даден пост в двора на Императора. Обсъждането на останалите въпроси протече вяло и неохотно, сякаш Майсторите мислено се бяха пренесли в светлото бъдеще и нямаха никакво желание да се връщат към настоящите проблеми. Дори Кейтен за миг се замисли за възможните ползи, но бързо се овладя. На практика сега беше извън закона и да мисли за подобно нещо беше просто глупаво.

След като обсъдиха още няколко маловажни въпроса, Майсторите започнаха бавно да напуснат Заседателната зала. Кейтен умишлено се забави при телепортите, за да пропусне Майстор Ревел пред себе си. За външността си нямаше какво да се притеснява, Сакша доста се беше постарала над маскировката му, но имаше опасност някой да разпознае аурата му. Колкото и Кейтен да променяше външността си, всеки подготвен специалист можеше да засече аурата му, ако знаеше какво и къде да търси. Майстор Ревел беше точно такъв специалист и затова сега Кейтен се криеше в тълпата, стараейки се да не привлича внимание. После побърза да се прибере в стаята при автомага и да подремне, тъй като време имаше повече от достатъчно.

— Аем, колко души има сега в кабинета на Майстор Ревел?

— Един.

— Един? — разочарова се Кейтен.

— Един човек и един вампир.

— Прекрасно — облекчено въздъхна Кейтен. — Значи ненапразно сложих подслушвателното устройство. Мисля, че знам що за вампир е това. Аем, събуди ме, когато всички излязат от кабинета, за да мога да си взема машинката.

— Добре.

Когато Майстор Ревел тръгна към Заседателната зала, Кейтен постави в кабинета му устройството на Сакшиния чичо. Това обемисто устройство имаше едно неоспоримо предимство — работеше без никаква магия, затова работата му не можеше да бъде засечена. Скриването на немалката кутия под шкафа се оказа лесно, и сега трябваше само да изчака Майсторът да напусне кабинета си, за да си я вземе заедно с всички записани разговори. Кейтен много се надяваше да получи поне малко полезна информация. Ромиус винаги беше работил с Майстор Ревел, изпълнявайки разни задачки за него, и едва ли шефът на Службата за сигурност няма да знае какво става под носа му. Той беше проницателен, умен и далновиден човек. Кейтен и досега не проумяваше как Майстор Ревел допусна нападение срещу Академията, а и възникването на опасно тайно общество в самата Академия едва ли би могло да остане незабелязано от него. Най-вероятно шефът на Службата за сигурност или е бил член на „Децата на дракона“, или по някакъв начин ги е използвал за свои цели. В главата на Кейтен имаше хиляди догадки, но нито един факт, който да ги подкрепя или опровергава.

Кейтен заспа почти веднага и се събуди чак сутринта.

— Майстор Ревел напусна кабинета си преди пет минути през личния си телепорт — докладва автомагът. — Накъде се е телепортирал не мога да кажа, защото телепортът му е изключен от общата мрежа. Засичам кога се използва само по косвени улики.

— Изключен от общата мрежа? — изненада се Кейтен. — Странно. Добре, а вампирът къде е?

— Използва стандартен телепорт, телепортира се във форт Скол.

— Защо му е да ходи там? — измърмори под нос Кейтен. — Добре, отивам да взема устройството и да прослушам записа.

Разбира се, шансът да получи поне малко полезна информация беше нищожен, но трябваше да опита. Кейтен имаше късмет, че по време на обучението си в Академията участва в разработката на защитните заклинания за помещенията и сега с лекота можеше да проникне в повечето стаи на кулата. Разбира се, Майстор Ревел не би бил шеф на сигурността, ако не можеше да защити кабинета си, но и тук Кейтен успя да се справи добре. Просто той, за разлика от шефа на сигурността, имаше повече време за научна работа и постоянна практика.

Телепортирайки се на етажа на Майсторите, Кейтен отново проникна в кабинета на Майстор Ревел. Този път успя много по-бързо да заблуди защитните заклинания. Взе записващото устройство, върна се в стаята си и веднага започна да прослушва записа. Дълго време се чуваха само безполезни шумове, но накрая бе възнаграден с нещо невероятно.

— Как вървят нашите работи? — попита непознат за Кейтен глас.

Явно това беше същият онзи вампир, който навремето се подвизаваше в Двореца на Императора в качеството си на съветник на Императора, а сега се беше преселил в Академията. Кейтен го беше виждал няколко пъти и беше чул, че на възраст е едва ли не по-стар от Велхеор.

— Отлично. Изпратих Ромиус да се увери, че „Децата на дракона“ са изпълнили всички указания.

„Значи Ромиус все пак работи с Ревел, както и подозирах — с лека тъга си помисли Кейтен и веднага го заля вълна от омраза. — Какво замислят тези гадини?“

— Защо толкова сложно? Не беше ли по-лесно да го убием веднага?

— По-лесно беше. Но първо исках да се уверя, че ще можем да контролираме автомага без неговата помощ.

„Ама те за мен ли говорят?! — изведнъж осъзна Кейтен. — Излиза, че нашата среща не е била породена от интерес към Фонтана на Съдбата, «Децата на дракона» от самото начало са искали мен! Значи доста съм подценявал Ревел, мислейки, че не знае за всички възможности на автомага… Той е знаел и е решил да ме отстрани, за да не застрашавам плановете му. Остава само да разбера що за планове са това.“

— А ние ще можем ли? — попита вампирът.

— Ще можем — увери го Майстор Ревел. — Но докато специалистите разучат неговите системи, аз за всеки случай изключих личният си телепорт от общата система. В действителност автомага има огромни възможности, но в момента потенциалът му не се използва дори наполовина. Подозирам, че Кейтен умишлено е криел от нас информацията за реалните възможности на творението си.

— Ако е толкова уникален, защо не се опитате да го привлечете на наша страна?

— Той е твърде голям инат. С много голяма вероятност Кейтен щеше да откаже и да ни причини много проблеми.

„О, дори не можете да си представите колко неприятности мога да ви причиня — кисело се усмихна Кейтен. — Всички ви ще изкарам на светло.“

— А какво става с най-перспективния кандидат?

— Способностите на Захари Никерс продължават да ме удивляват. Знаеш много добре, че с успехи в стихийната магия не можеш да ме впечатлиш, но той успява да научи по нещо от всеки. След забранената магия Захари започна да използва артефактите на нисшите вампири. Представяш ли си, днес го е нападнал някакъв луд ренегат от „Децата на Дракона“, третокурсник, и момчето го размазало по стената с помощта на артефакт от нисшите вампири.

„О, не! Излиза, че Зак са го нападнали веднага след тръгването ми?! — ужаси се Кейтен. — Трябваше да остана малко по-дълго, тогава щях да го защитя. Едно ме успокоява — с момчето всичко е наред и за момента нищо не го заплашва, защото е нужен на Майстор Ревел. Но какъв смелчага, успял да победи третокурсник!“

— Но нали знаеш, че тези артефакти могат да ги управляват само нисши вампири? — обади се вампирът. — Това означава само едно, че скъпоценният ти Зак е заразен.

„Ето защо е толкова бледен! — плесна се по челото Кейтен. — И не ми каза нищо! Щом не помоли за помощ, сигурно сам е намерил решение. В Крайдол е Велхеор, има вероятност той да му помогне, макар че само дракон може да ги разбере тези вампири.“

— Става още по-интересно — усмихна се Майстор Ревел. — Ако можем да го изследваме и да получим някои резултати…

— Да, това ще бъде пробив.

„Значи все пак се канят да използват Зак като опитна мишка — помисли си раздразнено Кейтен. — Нищо, да ви видя как ще успеете.“

— Ще му дадем възможност да се развива свободно дотогава, докато не стане заплаха и има възможност да го контролираме. Сред групата третокурсници в Крайдол имам свой човек, който ще следи отблизо Захари Никерс, а след две седмици цялата им петорка отива във форт Скол. Там ще можем спокойно да изследваме неговия феномен.

— А чичо му няма ли да е против?

— Разбира се, че ще бъде — съгласи се Майстор Ревел. — Ако доживее до този момент…

След като изслуша целия запис, Кейтен се облегна в креслото и дълго време седя, загледан в една точка, като се опитваше от получената информация да сглоби цялостната картина на случващото се. Оказа се много зле.

„Независимо от всичко трябва да говоря с Ромиус — твърдо реши накрая. — Но къде да го намеря?“

— Така си и мислех, че ще те намеря тук.

Кейтен подскочи от изненада, което обаче не му попречи веднага да се обгради със защитни и нападателни заклинания.

Преди него стоеше самият Ромиус.

— Спокойно, дойдох просто да поговорим.

Действие 1

Стояхме на празното място под недоволните погледи на третокурсниците. Даркин бързо се скри зад гърбовете ни, за да не привлича излишно внимание. Неговият пример бе последван от Наив, който винаги се беше чувствал неудобно в присъствието на Серж и компания. И докато част от тях оказваха първа помощ на пострадалите си приятели и трупаха на купчина телата на мъртвите вампири, останалите решиха да се съсредоточат върху нас.

— Помогнахте им да избягат — мрачно каза Серж, заставайки пред нас.

— Хм, всъщност стана случайно — не се смути Чез. — Искахме да ви помогнем, но нещо не преценихме заклинанията.

Ако се съди от израженията им, никой не повярва на това оправдание.

— Не говори глупости — намръщи се Серж. — Отначало, като ви видях под това смешно заклинание за невидимост, си помислих, че просто сте дошли да видите как ще се справим с нисшите вампири. Затова се престорих, че не ви забелязвам, давайки ви възможност да понаучите нещо. Но вместо само да наблюдавате, вие си позволихте да саботирате…

Как така още в началото са засекли нашата Завеса-невидимка?! Излиза, че експерименталното ни заклинание за нищо не става.

— Не можехме да ви позволим да избиете „свободните“, имахме споразумение с тях — подчертах аз. — Аз лично им обещах неприкосновеност.

— На кого му пука?! — рязко каза Грон.

Високомерният третокурсник беше пострадал най-много от всички — разкъсаната на рамото му ливрея беше потъмняла от кръв, но той гневно отблъскваше опитващата да му помогне Ана. Разбира се, за раняването си обвиняваше само нас.

Стиснах юмруци:

— На мен ми пука!

— Указанията на Майстор Ревел по този въпрос са ясни — никакви сделки с нисшите вампири — напомни Ана и най-накрая успя да сложи на Грон изцелително заклинание. — Зак, действаш против волята на Академията.

— И Академията може да греши — намръщено каза Алиса.

Едва сега забелязах, че Даркин ме дърпа за ръкава.

— Зак, ще отида да потърся Стела — прошепна той. — Сред убитите я няма, слава на бога, но съм притеснен. А и тук се чувствам излишен.

— Добре — кимнах едва забележимо. — Опитай да поговориш с оцелелите „свободни“ още веднъж да обмислят предложението ми.

Още при първата крачка на Даркин третокурсниците настръхнаха с намерение да го спрат, но Серж им даде знак да не правят нищо. Така че Даркин необезпокоявано се отправи да търси приятелката си и „свободните“, а ние продължихме да изясняваме отношенията си.

— Да, в последно време Академията често греши — каза Чез, хвърляйки изразителен поглед към телата на бедните вампири. — Не виждам смисъл да ги слушам за всичко.

Странно, но ние съвсем спокойно приемахме факта, че до нас лежат телата на убитите от третокурсници вампири. Не знам за останалите, но на мен наистина ми беше все едно. Може би събитията от практиката ме направиха толкова безчувствен? Или случващото се в момента така беше окупирало мислите ми, че просто нямах време за сантименти?

— Така, нека не усложняваме нещата — намръщи се Серж. — Ако нямате достатъчно здрав разум, за да приемете нашите аргументи, да решим проблема по друг начин. Кой от вас се смята за най-добрия боец?

Всички едновременно ме погледнаха.

— Ами… да речем, аз — признах неохотно. — И какво от това?

Поне бях, докато не започнаха проблемите с вътрешната енергия. Но нещо не ми хареса тонът му. Освен това, предполагам, че интуитивно се досещах накъде бие.

— Да го направим така — ще организираме малък учебен спаринг. Ако успееш поне веднъж да ме достигнеш, ще признаем правотата ви и ще се опитаме да преговаряме с вампирите. В противен случай ще ни се подчинявате безусловно по абсолютно всички въпроси.

— Как така Зак е най-силният?! — усети се Чез. — Аз също…

Алиса го сръга с лакът толкова силно, че червенокосият ми приятел се сви на две.

— Съгласни сме! — отговори тя за всички.

Хм… разбира се, поласкан бях, че така вярва в силите ми, но, спомняйки си думите на Шинс за разликата в знанията и опита между нас и по-големите ученици… Не беше ли прибързано? Да не говорим за възможните проблеми с контрола над заклинанията. Изобщо не разбирах, защо Алиса толкова лесно се съгласи на двубоя и с готовност ме оставя да участвам?

— Тогава да започваме! — ухили се Серж.

— Ей, чакай малко! — реагира Алиса.

„О, най-накрая осъзна грешката си — помислих с облекчение. — В това състояние не трябва да участвам в двубои.“

Алис ми подаде „пелената“:

— Вземи и се подготви.

— Благодаря — отвърнах разочаровано.

Искаше ми се да беше казала, че да се бием е глупаво. Въпреки разочарованието взех „пелената“. Макар на всички да беше ясно, че шансовете ми за победа са нулеви, но все пак… Надеждата умира последна. И най-малката дреболия можеше да се окаже решаваща.

Прилепих я към очите си и предизвиках учудените погледи на третокурсниците.

— Какво е това? — попита подозрително Ана, сочейки с пръст „пелената“.

— „Пелена“. Използва се от техномаговете при изработката на артефакти. Момчетата ги използват, за да виждат сплитанията на чуждите заклинания — каза Ник, който вече беше запознат с този артефакт.

— Защо ви е това? — насмешливо изсумтя Грон. — Всеки Майстор може да ги види без използването на допълнителни артефакти.

Чез замълча за момент, едва сдържайки язвителна забележка.

— Ние още не сме Майстори — най-накрая каза той.

— Още? — Грон направо излъчваше сарказъм. — Голям си оптимист.

И отново Чез трябваше да се сдържа. Той много добре знаеше, че не може да бъде сериозен конкурент на третокурсник. Както и аз, между другото!

— Спрете вече — намеси се Серж. — Грон, по-добре на състезанията да беше толкова уверен. Тогава нямаше да губим всеки път.

Уау, значи нашият факултет съществено отстъпва на другите? Никога не съм се интересувал как протичат състезанията при големите ученици. Да гледам, разбира се, ходех, но тогава нямах „пелена“ и почти нищо не разбирах. Повечето заклинания, използвани от големите ученици в сериозни двубои, не бяха толкова очевидни, както добрите стари Огнени топки. Често те използваха многослойни структури, недостъпни за нашите възприятия. Честно казано, това беше малко плашещо. Единственото, което беше на моя страна в този случай, беше силата. По думите на преподавателите след сваляне на блокировките моите заклинания бяха станали невероятно мощни.

— Зак, можеш да го направиш! — чух насърчителния вик на Чез.

— Гори! — извика Наив.

За разлика от обичайните ни тренировки този спаринг се проведе в съответствие с правилата — в средата на равното беше създаден Единичен купол, а двама третокурсници бяха определени за следящи страни. Малкото зрители заобиколиха купола от всички страни и напрегнато зачакаха началото на спаринга.

— Нападай — направи подканващ жест Серж.

Той веднага бе обгърнат от хитро преплетени нишки, образуващи сложен щит. Изглежда това заклинание беше много по-коварно от Универсалната ми стена. Мислено благодарих на Алиса за това, че толкова навреме ми зае „пелената“ си. Едва ли „пелената“ щеше да ми помогне да спечеля двубоя, но сега поне можех да виждам действията на противника.

Хвърлих върху него всички познати ми заклинания — Огнени топки и птици, Въздушни юмруци, Ледени копия, Каменен дъжд… но всичките ми атаки се разбиваха в защитата на Серж. И по-точно не се разбиваха, а се разтваряха, погълнати от защитните му заклинания. Разбира се, само тези, които изобщо достигаха до него — няколко Огнени топки се изпариха още по пътя.

— Знаеш ли, май се престарах, слагайки всички тези щитове — подигравателно каза Серж. — Не можеш нищо да направиш с прости заклинания. И… защо ли ми се струва, че си ги усвоил много лошо?

„За какъв се мисли тоя?“ — окончателно се вбесих аз.

„Не можеш нищо да направиш с прости заклинания…“ Арогантен гадняр! Стоп… Прости заклинания? Ако си припомня какво ми каза Шинс, аз наистина трябва да преразгледам схемата на сплитане на заклинанията. Само че дали ще мога в движение, без някакви изчисления, да променя сплитанията? Освен ако… Променя заклинанията след като са създадени по фиксиран алгоритъм, като затворя контурите по наскоро измислената от нас система.

И това наистина можеше да се получи!

Първата променена Огнена топка удари по защитното поле, разпръсквайки дъжд от искри.

„Вече имам напредък! — зарадвах се аз. — Най-малкото, защото щитът вече не поглъща моето заклинание. Да видим какво друго мога да измисля.“

Мятайки следващата променена Огнена топка, аз продължих да укрепвам успеха си с добавянето на няколко Въздушни копия. Разбира се, защитата на Серж с лекота отрази всичките ми заклинания, но аз друго и не очаквах. Затова пък наблюдението на поведението на защитното му поле през „пелената“ ми даде още една тема за размисъл — в местата, където попадаха заклинания от различни елементи, структурата на щита беше леко нарушена. Разбира се, сплитането веднага се възстановяваше, но фактът си беше факт — можех да предизвикам известни поражения!

Седнах в поза лотос, затворих очи и се концентрирах. Трябваше да обмисля следващите си действия. За щастие, спецификата на нашия дуел ми позволяваше да направя подобна волност, без опасност да получа бойно заклинание по главата.

— Още колко дълго ще продължава? — чух като в мъгла гласа на Грон.

„Странно, обикновено Единичните куполи блокират всички външни звуци — помислих си разсеяно. — С какво ли са променили стандартното заклинание?“

— Млъкни! — изшътка му Ана. — Времето на двубоя не е уточнено. Това означава, че ще продължи дотогава, докато някой не спечели или не падне изтощен.

— Или докато не свърши енергията — пошегува се Чез.

Всички бяхме наясно, че в окръжаващото ни пространство има достатъчно енергия да се замерваме със заклинания до припадък. Разбира се, плътността на магическата енергия беше много по-ниска, отколкото в Академията, но това по-скоро касаеше бързината и лекотата на създаване на заклинанията. Но е сигурно, че на открито пространство двама души не могат да изразходват енергията толкова бързо, че плътността й да няма време да се възстанови. Впрочем сега не ми беше до подобни размишления, имах си наистина сериозно предизвикателство — да измисля начин да се справя със защитата на третокурсник, за чиято структура не знаех практически нищо. Единственото, което установих досега беше, че ако използвам незащитени сплитания, защитата поглъща моите атаки, както и че беше уязвима при едновременна атака от няколко различни елемента.

Какво пък, от това ще започна — реших аз и без да ставам от земята, започнах методично да експериментирам с елементите. Не, не създавах нови заклинания от комбинирани потоци — да правя нещо подобно без внимателни изчисления беше равносилно на самоубийство.

Просто поставих две различни заклинания едно върху друго, без да свързвам сплитанията им. Първата ми проба беше с Въздушни копия, покрити с тънък огнен воал. След това дойде ред на комплексни заклинания от другите елементи, но и на тях не им беше съдено да пробият защитния екран. Продължих с различни комбинации от огън, въздух, земя и вода — покривах с водни и огнени воали Въздушни копия, смесвах Ледени с Каменни стрели, дори опитах да смеся огън и лед. Уви, надеждите ми не се оправдаха.

— Не е зле за първокурсник — похвали ме Серж. — Ще се мъчиш ли още или да приключваме с това?

Дори не беше се задъхал, а от мен потта се лееше като от чешма. Всъщност, Серж трябваше просто да закърпва дупките в защитното си заклинание. Нищо сложно.

— Ето ти още! — ядосано отвърнах аз.

Чувствах се не просто унижен, а направо стъпкан в калта. Разбира се, можех да пробвам с лежащия в джоба ми пръстен на нисшите вампири, но това щеше да доведе до твърде много въпроси. А и последствията от подобни необмислени действия бяха много непредсказуеми. Да се превърна в нисш, пардон, в обърнат във вампир? Не, благодаря. Но какво друго ми оставаше да направя?

Преди да се предам, реших да направя последен опит. Единственото, което не бях пробвал, беше да сплета и четирите елемента в едно заклинание. Едновременната работа с толкова много елементи беше прекалено сложно и не ми позволи да създам нещо кой знае колко хитроумно като структура. Само една смесена топка, подобна на Огнена топка, която веднага нарекох Комплексна топка. Не много голяма, за да намаля риска от самоунищожение, но не и малка. Малко по-голяма от глава. Четирите вида енергия се преплетоха в причудлив модел, осветявайки изненаданите лица на третокурсниците и моите приятели. Самият аз за миг се полюбувах на творението си и после бързо го метнах към Серж — беше възхитително!

Врязвайки се в защитния екран, топката проблесна като светкавица и го пръсна на парчета. Неочаквайки подобен ефект, аз се забавих със следващото заклинание, но все пак успях, преди Серж наново да изгради щита си. Огнената топка изхвръкна от ръцете ми и… се разпадна на половината път…

Дракон да ги вземе тези нестабилни заклинания!

Добре, че бях седнал на земята, защото в този момент щях да падна. Изглежда, че тази Огнена топка отне и последните ми остатъци от сила.

— Край! Достатъчно!

Ана махна Единичния купол и се затича към мен:

— Ако се опиташ да продължиш двубоя, можеш просто да прегориш!

— Но…

— Не искам да чувам и дума!

— Но аз…

— Не!

Изчаках, докато момичето се успокои малко, и довърших:

— Изобщо не се каня да продължавам. В момента това е невъзможно, аз и най-просто заклинание не мога да сплета.

Мисля, че още от самото начало нямах шанс. А дори и да имах, преобръщането ми във вампир направи моите заклинания твърде нестабилни.

— Ама ти наистина си силен — откровено заяви Серж. — Може би дори повече, отколкото всеки от нас. Но в Занаята силата далеч не е решаваща, просто имаш прекалено малко опит и знания. А засега… мисля, че изгладихме нашите разногласия, всичко беше честно.

Чез и Алиса ми помогнаха да се изправя на крака.

— Само засега — безизразно казах аз.

Нямах сили дори да се ядосам както трябва.

— Утре сутринта ще дойдем в Прокълнатата къща, за да обсъдим следващите действия по залавяне на избягалите нисши вампири. Надявам се, че повече няма да има никакви проблеми?

— Няма да има — отговорих мрачно.

Въпреки че Серж изобщо не се държа предизвикателно, бях обхванат от силно желание да му хвърля една Огнена топка в лицето. Жалко само, че нямаше да достигне целта си.

Напуснахме изоставеното поле под тихите проклятия на Чез и подозрителното мълчание на Алиса. Наив също запази мълчание, като леко ме подкрепяше да не падна.

— По мое мнение, това беше подигравка — мрачно каза Чез.

— И как се досети? — ехидно попита Алиса.

— Нямах никакъв шанс — въздъхнах аз, отдръпвайки се от подкрепящия ме Наив. — Много ще трябва да учим, докато ги стигнем. Дори ако вземем предвид нашата „невероятна талантливост“, това ще отнеме години обучение.

— Съгласна съм. Никой от нас няма и най-малък шанс да им се противопостави — ядосано каза Алиса. — Зак прояви чудеса от изобретателност, но и това не му помогна.

„Тя сега комплимент ли ми прави или напротив? — зачудих се аз. — И щом сме нямали шанс, защо толкова настояваше да участвам в двубоя?“

— Но той проби защитата на Серж — за първи път се обади Наив. — Ако не беше нестабилността на заклинанието… Зак, защо така се изложи с Огнената топка? Изнервен ли беше…

Свих рамене:

— Ами прибързах, не успях да създам стабилно заклинание. Но осъзнаваш ли, че ако беше истински бой и Серж използваше атакуващи заклинания, само за секунда от мен и мокро петно нямаше да остане.

— Факт — съгласи се Наив.

— Искам да стана по-силна! — замечтано каза Алиса, а след това гневно добави: — И да му го върна на Серж!

— Да! — присъединих се и аз към вампирката. — Всички ние трябва да го направим!

Наив ни погледна озадачено:

— Да убием Серж?

— И това също.

Всички се засмяхме, а настроението ни мръдна малко от абсолютната нула.

— Чудя се как ли са Даркин и Стела? — разтревожено каза Наив. — Дали са добре?

— И аз бих искал да знам — въздъхнах аз. — Между другото, вие с Чез защо не отидете в дома на Стела, може вече да са там?

Чез изразително погледна към нас с Алиса.

— Искате да си поговорите? Какво пък, ще взема Огненото момче и ще отидем до наглата вампирка. Няма проблем. Но да не минете без целувки, не ме разочаровайте.

— Разкарай се — врътна се Алиса.

Когато Чез и Наив заминаха, ние с Алиса продължихме към Прокълнатата къща и най-накрая можех да споделя опасенията си:

— Започнах да губя способности към Занаята.

— В смисъл?

— Нали видя как се разпадна Огнената топка по време на двубоя? Сега това се случва все по-често.

Алиса се намръщи:

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Мога да демонстрирам — всяка втора Огнена топка, ако вложа в нея достатъчно сила, при движение се разпада.

— И си сигурен, че това е резултат от трансформацията?

И отново в гласа й се долови подигравка.

— А какво друго? Велхеор предупреди, че ще стане така.

Противно на очакванията ми, че ще ми съчувства, вампирката се ухили дяволито:

— Кога за последен път медитира?

— Какво да правя? — изненадах се аз от неочаквания въпрос.

— Помниш ли, едни такива упражнения. Ме-ди-та-ци-я. Използва се основно за подобряване на контрола над заклинанията и за да не губиш способности към Занаята.

— Хайде де!

Започнах да се дразня, но засега се владеех.

— Прекалено мнителен си. Няма смисъл да приписваш загубата си на вампиризма. Просто беше прекалено изнервен в края на двубоя и не се справи със заклинанието…

— Не съм се справил?! — подскочих аз. — Точно ти настоя за този двубой, въпреки че ти казах за лошото си състояние след заразяването, но дори и да не беше това, пак нямах никакъв шанс!

— Заразяване? — криво се усмихна Алиса. — Може би и мен считаш за заразена?

— Защо не? — окончателно се ядосах аз. — Щом не можеш да схванеш толкова прости неща!

Алиса мълчаливо се обърна и закрачи в противоположна на Прокълнатата къща посока. Исках да извикам след нея нещо за предстоящата й среща с Девлин, но така и не измислих нищо язвително. Колко глупаво и бързо стана всичко. И през ум не ми минаваше да се карам с Алиса, просто исках да се оплача за проблема със създаването на заклинания…

Почувствах се толкова празен, сякаш заедно със силите от мен си отиде и част от душата ми. Не помня как стигнах до Прокълнатата къща и не смея дори да си представя къде съм пратил Невил с неговите въпроси. Помня само как рухнах на леглото и веднага заспах. И ми се присъни сън…

Веднага разбрах, че това не беше обикновен сън. Човек се адаптира към всичко, така че и аз ще трябва да свикна с новите си възможности и да се опитам да ги използвам с максимална ефективност. Увисвайки над Крайдол, аз, както и последния път, гледах към града и виждах всичко до най-дребния детайл. Дори израженията на лицата на хората в съседните села. И някак между другото сред тях открих едно познато… Без никаква намеса от моя страна погледът ми се фокусира върху малко селце в близост до града…

Селцето от няколко къщи беше заобиколено от ниви и овощни градини, гъсто засадени с всевъзможни зеленчуци, плодове и прочие цъфтящи, растящи и зреещи храни. Всеки плод изглеждаше идеален — очевидно не беше минало без магията на друидите. Но вниманието ми бе привлечено съвсем не от това, а от работещия на един от парцелите плешив човек. В изпокъсани дрехи, с отсъстващ поглед на изподраното и покрито с мръсотия лице.

Стил!

Честно казано, до последно не вярвах, че това е той. Беше трудно да се познае в тази изнемощяла и превита фигура веселия и уверен младеж, с когото се обучавахме в Академията.

— Ей, сакатия!

Към пълзящата по полето фигура се приближи хлапе на около петнадесет. Клепоухо, леко грозно и много недоволно. Беше облечено изненадващо добре — кожени панталони, яке и видимо качествени ботуши.

— Ъ? — обърна се плешивият.

— Ела с мен, господарят те вика.

Стил се изправи на крака и послушно закрета към къщите. Докато минаваше покрай момчето, то го ритна в задника.

— Бегом! Хрантутник…

В къщата вече ги чакаше висок мъж, изглежда бащата на клепоухото момче.

— Сакатия, време е да почистиш краварника — изплю мъжът.

Плешивият човек издаде поредното си „ъ“ и заситни към огромна дървена постройка, по всяка вероятност споменатия краварник.

— Тъп е като пън — все така недоволно каза момчето, заставайки до баща си. — Татко, защо изобщо го държиш?

— Въпреки всичко има полза от него — намръщено каза мъжът. — И освен това нали знаеш, че майка ти обича да взема болни животни. Мисля, че можем да й простим малката й странност.

Момчето тупна с крак:

— Но той ме вбесява!

— Не му обръщай внимание — посъветва го мъжът и сложи ръка на рамото на сина си. — Кравите нали не те вбесяват. И към него се отнасяй като към животно.

Когато се събудих, съвсем ясно осъзнах, че освен решаване на проблема с нисшите вампири спешно трябва да направим нещо и за Стил. Дори и засега да не знаехме как да му помогнем, можехме поне да го доведем в Прокълнатата къща и да му осигурим достойни условия на живот.

Това беше първата ми мисъл, но после се върнаха спомените от последните събития и настроението ми се развали окончателно…

Действие 2

Преди да отлепя очи и да стана от леглото, в стаята нахлу Велхеор. Отваряйки вратата с ритник, той прекоси цялата стая и безочливо се пльосна на леглото, при което аз се изтърколих на пода.

— Е, предотвратихте ли клането?

— Почти — отговорих аз. — Разбира се, не мина без жертви, но като цяло…

— Значи не е било чак толкова зле — облиза устни вампирът. — Щом е имало жертви.

Бързо наметнах ливреята и се изправих на крака.

— Сякаш не знаеш какво е станало. Сигурно си наблюдавал отнякъде.

— Възможно е — уклончиво отговори вампирът. — Готов ли си? Днес тръгваме към земите на Бойния клан.

Колкото до предстоящето пътуване… Все още се съмнявах в своето решение, но да протакам повече просто нямаше накъде. Освен това после можех да премисля… Така че по-добре беше още сега да споделя плановете си с вампира.

— Ще се наложи да кажа на Девлин, че днес няма да се телепортираме в Лайминг.

Трябваше да го направя от самото начало, още щом попита за Алиса. Да му ударя един в зъбите и да му кажа изобщо да не припарва до нея. А аз, глупакът, не само не го направих, ами и шегички взех да си правя. Голям майтапчия се извъдих.

— Хайде де. Решил си да ставаш нисш вампир ли?

Велхеор се подиграваше. Както обикновено.

— Има и още — озъбих се аз. — Ще тръгнем към земята на вампирите пеша, но след пълнолуние. Имам още малко работа тук…

— Пълнолунието е прекрасно време — измърка вампирът. — Каквото и да си замислил, би трябвало да е интересно и опасно. Прав ли съм?

— Надявам се, че не — въздъхнах аз. — Бих искал да мине без опасности поне веднъж, за разнообразие.

Велхеор скочи от леглото, приближи се към мен и неочаквано ме сграбчи за бицепса:

— Опасностите каляват характера и тялото. А ти си нещо слабичък. Справиха се с теб вчера като с паленце.

— Значи все пак си гледал — констатирах аз.

Много ми се искаше да обясня на Велхеор разликата между нас и големите ученици, но нещо ми подсказваше, че вампирът изобщо няма да ме чуе. Освен това, за да бъда напълно честен със себе си, и мен самия подобни оправдания не ме удовлетворяваха особено. Обучаваш се, самоусъвършенстваш се, а в крайна сметка се избърсват краката в теб…

— Да, изглеждаше като последния идиот — захили се Велхеор. — Изглежда, че ще трябва лично да се заема с обучението ти.

— Какво обучение? — навъсено попитах аз. — Захапка по врата, и дотук бях… Докато не се излекувам от вампиризма, не мога да разчитам на особени успехи в Занаята.

Казвайки това, веднага се опомних — Алиса вчера не твърде адекватно възприе сравнението на вампиризма с болест. Тя направо подскочи, а ако нещо не се хареса на Велхеор, изобщо не ми се мисли какво може да направи с мен.

— Нищо, болния, ще дойде време и ти да погребваш враговете си. Особено ако започнеш да ме слушаш.

— Да п-погребвам? — заекнах аз.

— Разбира се — намигна Велхеор. — Такова оскърбление не трябва да остане ненаказано. Нали затова реши да се откажеш от пътуването? Отмъщението — това е достоен повод да рискуваш живота си, браво.

Да отмъщавам на Серж — това беше последното, за което бих си помислил, за да отложа пътуването до земята на вампирите. Но нямах намерение да говоря на Велхеор за личния си живот. По-добре да го оставя да ме хвали. Така ще си запазя здравето и нервите.

— И това също — казах уклончиво. — Искам преди заминаването да реша проблема на „свободните“ вампири и да помогна на един човек.

— По-добре помогни на себе си — засмя се вампирът. — Долу се срещнах с Алиса, настроението й беше отвратително. Дори аз се почувствах неудобно с нея, а това е показателно.

О, да, вчерашната кавга… вече не помня кой от нас първи започна, но нямах намерение да се извинявам. Мисля, че и тя също.

— После ще се оправяме — въздъхнах аз.

„Може пък, ако вампирката се замисли над неподходящо си поведение… — с надежда си помислих аз и сам си отговорих: — Да бе, мечтай си.“

Долу се бяха събрали всички — братя Викерс, Чез, Алиса и… Стела. Даркин по някаква причина отсъстваше.

— Добро утро на всички — опитах се да придам поне малко бодрост на гласа си, но май не се получи. — Серж и компания още ли не са дошли?

— Не, чакаме ги — отвърна Чез.

Всички ме гледаха предпазливо, сякаш очаквайки нещо.

— Няма промяна, приятели — усмихнах се ободряващо. — Нашите планове са в сила.

Обстановката веднага се подобри, сякаш всички се бяха притеснявали, че ще се предам и коренно ще променя плановете си след загубата от Серж.

— Отлично…

— А ти говореше…

— Страхувахме се — забърбориха всички.

— За какво говори тя? — обърнах се към Чез.

Рижият ми приятел погледна към Алиса:

— Ами милата ни зъбатка каза, че си изпаднал в депресия и си загубил увереност в себе си.

Е, имаше основателни причини да мисли така.

— Само това оставаше — криво се усмихнах аз. — Стела, как е настроението на „свободните“ и къде всъщност е Даркин?

— Даркин остана с белокосия. Обсъждат подробности по постъпването на „свободните“ в личната гвардия на Дом Никерс. Мисля, че отскочиха до вашия общ познат библиотекаря, за да направят справка в съответните имперски закони.

— Значи са се съгласили? — уточних аз.

— Да — потвърди Стела. — Не и без някои корекции, но като цяло са съгласни.

„Как без мен“ — помислих си обидено. Интересно за какви корекции ставаше дума. Да бяха ги обсъдили с мен или…

— Белокосият обеща да ни посети и да обсъди подробностите с теб — сякаш четеше мислите ми, каза Стела.

— Трябваше да оставим третокурсниците да им смачкат фасона — отбеляза Невил.

— А кой тогава ще смачка фасона на третокурсниците — намръщи се Чез.

— Само кажи — обади се Велхеор, но под моя и на Алиса погледи се поправи веднага: — Е, добре, добре, говорете си, аз ще подремна малко — после демонстративно затвори очи и дори леко захърка.

В къщата се втурна един от нисшите вампири.

— Идва един от тях!

Значи момчетата бяха поставили съгледвачи, така че никой да не приближи незабелязан. Но защо идва само един, и кой по-точно?

Предната врата се отвори предпазливо и зад нея надникна както винаги леко смутеното лице на Ник.

— Здравейте всички.

— Здравей, Ник — любезно поздравих аз.

Въпреки конфликта с Серж и другите, Ник го възприемах отделно от останалите третокурсници. Този младеж беше изненадващо приветлив и адекватен още от време на изпитанията по приемане в Академията, винаги с радост ни помагаше и много ни обясняваше. Освен това обеща да ме научи да виждам магическите сплитания, въпреки че засега не ни беше останало време за това, имахме си достатъчно друга работа.

— А къде са другите? — напрегнато попита Невил.

— Заети са със сутрешната медитация — сви рамене Ник.

Улових многозначителния поглед на Алиса, намекващ за вчерашния разговор.

Чез стана, приближи се с клатеща походка до Ник и го погледна в очите:

— А ти защо дойде?

— За да ви помогна — отвърна кратко той, отдръпна се от Чез и се приближи до масата.

— И с какво можеш да ни помогнеш? — попитах с интерес.

Ник седна на креслото на Чез и се облегна назад:

— Ами, първо, вече ви помогнах. Наистина ли си мислехте, че при пристигането си в Крайдол Серж няма да ви вземе насериозно?

Спогледахме се.

— За какво говориш?

— Цялата Прокълната къща трябваше да бъде натъпкана с подслушвателни заклинания за в случай, че вие и занапред не следвате заповедите на Серж.

— Трябваше да бъде?

— Да. За ваше щастие аз бях натоварен да сложа тези заклинания. И тъй като подкрепям желанието ви да помогнете на нисшите вампири, същата нощ влязох в къщата и поставих леко коригирани подслушващи заклинания, така че да подават изкривена информация. В противен случай Серж щеше от самото начало да знае за всички ваши планове и сега щяхте да сте в Академията и да отговаряте за предателство.

— Предателство — това е силно казано — неуверено каза Невил. — Ние не сме предатели.

— Вие не сте ли чели правилата на Академията? — Ник поправи очилата си с жест на типичен учен. — Учениците от Академията са длъжни безпрекословно да изпълняват заповедите на Върховните Майстори.

Посрещнахме това напомняне с мъртвешка тишина.

— Както и да е, мисля, че вашите начинания са интересни. Приятелските отношения със „свободните“ ще ни позволят по-бързо да намерим отговор на основния въпрос — кой ги снабдява с бойни артефакти.

Честно казано, сега ме вълнуваше малко по-друг въпрос. Какво друго е чул Ник? Разбира се, той беше добър човек, но изобщо не исках да го посвещавам в личните си проблеми и дела. Нали можеше да е научил, че Кейтен е жив… всъщност не, аз разказах за това веднага след завръщането ни от Академията, едва ли толкова бързо е успял да постави заклинанията.

Изглежда, че същата мисъл беше минала и през главата на Алиса.

— И много ли са тук… вашите заклинания? — попита тя, опитвайки се да говори колкото се може по-меко, но виждах колко й е трудно.

— Не, не, какво говориш — размаха ръце Ник. — Изобщо не мислех да подслушвам, всички инсталирани заклинания са фалшиви. За вашите планове разбрах едва когато дойдохте на мястото на срещата със „свободните“. Въпреки самоувереността на Серж, решихме да се презастраховаме и направихме няколко проследяващи и подслушващи заклинания, така че при пристигането си да не се натъкнем на някоя изненада. Тези заклинания ви откриха.

Ето на кого били тези заклинания! А ние си мислихме, че Серж няма да се подготвя предварително за срещата със „свободните“, щом е толкова уверен в силите си. Е, думите на Ник ме успокоиха малко, макар че остана леко притеснение. Какво му пречеше да остави няколко заклинания и от обикновено любопитство да подслушва разговорите ни?

— А как върви при вас? — попита Ник. — Установихте ли контакт с вампирите? Съгласни ли са да сътрудничат след пердаха, който им устроихме?

Ние се спогледахме, все още притеснени да се доверим на Ник, но нямахме особен избор — той вече знаеше почти всичко.

— Да, споразумяхме се — потвърдих кратко. — А вие какви планове имате?

— Серж цяла нощ работи над търсещи заклинания, настроени на магията на артефактите на „свободните“. Те имат много специфична енергия, така че могат да бъдат проследени. Мисля, че с помощта на това заклинание ще можем да ги открием в радиус от няколко квартала. Единственият недостатък е, че могат да се засекат само в момент на използване.

За някои е минус, а за други — плюс. Ако искаме да помогнем на „свободните“, ще трябва да ги предупредим, че повече не бива да използват артефактите. А и срещу кого ще използват бойни артефакти, ако успеем да решим спора?

— Между другото, има и друга причина нисшите вампири да не използват тези артефакти — продължи Ник. — От Академията дойдоха първите резултати.

Ние застанахме нащрек, а Велхеор дори спря да хърка.

— И какво пишат?

— Ще ви бъде интересно да разберете, че артефактите са базирани на принципно нов подход към използването на енергията. Те напълно опустошават резервите на организма.

— Искаш да кажеш, че както и Изкуството, работят за сметка на вътрешната енергия — уточних аз.

— Не съвсем. Изкуството позволява да използваш вътрешната си енергия без да нарушаваш каналите, по които се движи — поправи ме Ник. — А тези артефакти изсмукват и унищожават всичко, без да се съобразяват с последствията. Обикновено такива действия много бързо довеждат до влошено състояние, но при артефактите този процес е доведен до съвършенство — ползвателят ще се чувства здрав до последния момент.

— Значи употребата им е вредна? — прозря най-накрая Наив.

— Не просто вредна, а опасна. Артефактите са настроени на енергията на нисшите вампири, и тъй като те не могат да използват Изкуството, за да анализират тялото си, при продължителна употреба на подобни артефакти ги чака сигурна смърт.

Ама че новина! Нали и аз прибягнах до помощта на такъв артефакт!

— Защо тогава Серж подготвя търсещи заклинания? В края на краищата трябва само да изчака, докато всички измрат — едва сдържайки вълнението си, казах аз.

— Напротив. Серж смята, че трябва да заловим някой от ръководителите на „свободните“, за да разберем откъде са получили тези артефакти. Спешно трябва да установим източникът на разпространението им, както и бъдещите планове на тези, които са започнали всичко това.

Какво пък, и аз бих искал да знам. И мисля, че „свободните“ сами всичко ще ни кажат. Само трябва по някакъв начин да внуша тази мисъл на Серж. Че както е обсебен от своето „никакви преговори с нисшите вампири“, нищо друго не иска да чуе. От друга страна, ако той продължаваше да е толкова упорит, ние можехме сами да разберем всичко и да натрием носовете на третокурсниците. Главното беше да успеем да поговорим със „свободните“ преди Серж да се добере до тях. А и трябваше да ги предупредим за опасността, която крият артефактите.

— Между другото, ако смятате да предупредите „свободните“, по-добре да побързате — каза Ник. — Серж се кани да ви постави под домашен арест.

— КАКВО?! — извикахме всички. — С какво право?!

— Забравихте ли вече, че ви смята за предатели? Просто иска да се презастрахова и да ви държи под око до заминаването ви за форт Скол.

Ето нещо, което съвсем не ми харесва. Как ще мога да се справя с всичко и да отида в земята на вампирите, ако ме следят или още по-лошо, затворят в Прокълнатата къща?

— Ъ-ъ, тая няма да я бъде — скочи от стола Невил. — Аз участвам в подготовката на празника на пълнолунието, така че домашният арест ще мине без мен.

Стела тръгна към изхода, поглеждайки предпазливо към Ник:

— А аз трябва да предупредя нашите за новите търсещи заклинания и за пагубното въздействие на артефактите върху организма.

— Само не се разбягвайте всички — насмешливо каза Ник. — Че ще изглежда малко подозрително. Добре, оправяйте се, а аз засега отивам при момчетата. Мисля, че все още имате около половин час.

Отведох Стела настрани, така че Ник да не ни чуе, и бързо казах:

— Ще трябва да ги убедиш да се предадат на нас. Нека сами да дойдат тук и да кажат откъде са взели артефактите. Разбира се, може някои от тях да изпратят в столицата, а други да вкарат в затвора, но не виждам друг начин. Затова пък останалите ще бъдат спасени и ще бъдат под закрилата на моето семейство.

— Ще опитам — увери ме вампирката. — С Даркин ще направим всичко възможно да ги убедим.

Невил, Стела и Ник излязоха, а ние останахме да обсъждаме бъдещите планове.

— Не знам как смята да ни държи в Прокълнатата къща, но почти е сигурно, че някой от тях ще остава в къщата — казах аз. — Алиса, имам важна мисия за теб…

— Наистина ли? — примигна вампирката с очевидното намерение да ме прати по дяволите, но аз я прекъснах и казах припряно:

— Трябва да доведеш Стил тук при нас. Първо, с него там се отнасят много зле, и второ, има вероятност да успея да му помогна. За целта той трябва да бъде тук по време на пълнолунието.

И по-точно, имаше много малка вероятност за оставащите два дни да успея по някакъв начин да му помогна. Но кой обръща внимание на такива дреболии?

— А откъде знаеш как се отнасят с него? — изненада се Алиса.

— Имам си източници — отговорих аз уклончиво. — И подозирам, че ще е по-добре да тръгваш още сега, за да не попаднеш пред погледа на третокурсниците.

Алиса се канеше да ми каже нещо гадно или подигравателно, личеше си по очите й, но след това промени решението си и се устреми към изхода.

— После ще поговорим — подхвърли през рамо и изчезна през вратата.

В залата останахме само аз, Чаз, Наив и продължаващият да дреме Велхеор.

— И как смяташ да помогнеш на Стил? — попита с интерес Чез.

— Нямам представа — отговорих честно. — Но ако той е тук, ще ми бъде по-спокойно.

— А не мислиш ли, че някой от третокурсниците може да го познае?

— Не би трябвало — казах неуверено. — Дори и някога да са го срещали в Академията, никой освен Майсторите не знае името на предателя, а в сегашното си състояние Стил има много малко общо с предишния си вид. Аз самият едва го познах.

Чез се намръщи:

— Да, ужасно се отнесоха с него…

— А на нас може ли да заличат паметта? — обади се Наив.

Ние с Чез се втренчихме в него:

— Това пък защо?

— Ами нали Ник каза, че сме предатели… излиза, че сме като Стил?

Де да беше всичко толкова просто.

— Надявам се, че Серж няма да бъде толкова категоричен — отговорих уклончиво. — Може би Ник ще му повлияе малко.

Велхеор се прозя и отвори очи:

— На твое място не бих се доверявал на този човек. Каквото ще да казва, но онзи ден открих в къщата няколко отлично действащи подслушващи заклинания, направени от него. Между другото, едно от тях беше в твоята стая, Зак. Разбира се, от добра дуща ги унищожих всички, но кой знае какво е успял да чуе.

Много ми се искаше да попитам как вампир, загубил способността си към Изкуството, унищожава заклинания, но сега не беше времето и мястото за въпроси, доколкото зад вратата вече се чуваха уверени стъпки. Не беше трудно да се отгатне кой точно бързаше да ни посети.

Серж и компания влязоха свойски в Прокълната къща и се пръснаха из залата, сякаш заемаха подходящи позиции за атака. Нима наистина са си мислели, че щом чуем за домашния арест и ще се опитаме да се съпротивляваме? Не сме чак такива идиоти, дори беше обидно.

— Добро утро — с лека насмешка поздравих аз.

Сериозните лица на третокурсниците само ме развеселиха. Макар че в лицето на Серж с удоволствие бих стоварил нещо много тежко.

— Добро — по инерция каза Серж и веднага премина към въпроса: — Къде са останалите?

— Нямам никаква представа — свих рамене. — Току-що се събудих.

Серж погледна към Чез.

— Разхождат се някъде — неопределено махна с ръка рижия ми приятел. — Сигурно скоро ще се върнат. Защо питаш?

— Поставям ви под домашен арест до пълното решение на проблема със „свободните“.

Ние с Чез едновременно изкрещяхме:

— С какво право?!

Без да се наговаряме, но се получи практически в унисон и много естествено. Самият аз повярвах в своето възмущение, макар в действителност дори да не се ядосах. Ние така или иначе щяхме да ги надхитрим. Длъжни бяхме да ги надхитрим.

— Вие нарушихте пряка заповед на Академията и ни попречихте да заловим врагове на Империята. Това е достатъчно и за много по-тежко наказание.

— Е, малко объркахме заклинанията — усмихна се Чез. — Защо веднага обвинявате в измяна?

— Говори ми още — заплаши го с юмрук Грон.

За моя немалка изненада Чез реагира неочаквано сдържано и само изпрати третокурсника на далечно и много вълнуващо пътешествие, подробно описвайки всички предстоящи му изпитания, включително и от интимен характер. Грон съвестно изслуша тирадата на Чез, а после се хвърли напред с явно агресивни намерения, но двама негови приятели успяха да го хванат и да го удържат.

— И аз ли съм под домашен арест? — с искрено любопитство попита Велхеор, наслаждавайки се на случващото се.

— Как може да си го помислите — бързо отвърна Серж. — Вас никой не би посмял да ви задържи — и много тихо добави: — А и не би могъл…

„Ето кой би могъл да ни бъде куриер — със закъснение си помислих аз, но погледнах към вампира и се поправих: — Макар че той така или иначе няма да се съгласи. Било заради принципа, било просто от злоба.“

Серж погледна към Грон и още един ученик:

— Идете да намерите Алиса и Невил. Първата сигурно е при нисшите в кръчмата „При добрия вампир“, а вторият се мотае някъде в квартала на друидите. Доведете ги тук.

„О-хо, каква осведоменост“ — изненадах се аз. За Невил не знаех, но точно Алиса нямаше да намерят. Надявах се, че вече е по пътя към селото. Жалко само, че не помислихме как незабелязано ще вмъкнем Стил и къде по принцип ще го настаним. От това, което видях, той щеше да има нужда от човек, който постоянно да е с него.

Всички третокурсници си тръгнаха, оставяйки ни с Ник, Серж и чипоносия Антер.

— Оставате в случай, че им трябва нещо — нареди Серж на другите двама. — Ще покрия къщата с щит, така че никой да не може да излезе без ваше разрешение.

„Това вече е лошо“ — помислих си ядосано. Ако не можехме да напускаме къщата, то и гости едва ли щяха да могат да ни идват. Как тогава ще осъществяваме контакт с вампирите? От друга страна, щом единият от пазачите ни ще е Ник, то не всичко беше загубено.

Серж ни изгледа сурово:

— Значи така, стойте тук, събирайте сили преди заминаването ви във форт Скол и не се опитвайте да предприемате нищо.

— Какво говориш — размаха ръце Чез. — И през ум не ни минава.

Той ми намигна съзаклятнически, при това така демонстративно, че всички да го забележат.

„Няма да спре да ги дразни — помислих си ядосано. — Не сме в положение да показваме зъби. Трябва да кротуваме и да мислим какво да правим по-нататък.“

Серж си отиде, оставяйки ни разстроени, въпреки че бяхме подготвени за новината за домашния арест. Впрочем Наив не изглеждаше особено разстроен, по-скоро обратното — прозявайки се с наслада, той се отправи към стаята си да „довърши интересен сън“. А ние с Чез и Велхеор се качихме в стаята ми, за да обсъдим наново ситуацията. Уви, съвместната ни мозъчна атака не измисли нищо ефективно.

— Значи остава ни да чакаме известие от „свободните“ вампири — обобщи Чез. — Алиса ще доведе бедния Стил, макар че все още не разбирам как може да му се помогне.

— Аз също — казах честно. — И между другото, щом ще ни надзирава Ник, имаме чудесна възможност да получим повече информация за възможностите на третокурсниците и да опитаме да намерим някаква възможност да помогнем на Стил. Още повече, че Ник наскоро обеща да ме научи на няколко заклинания.

— Учене, учене и пак учене — насмешливо изкоментира Велхеор.

— Точно така — ентусиазирано потвърди Чез. — Колкото повече научим, толкова по-бързо ще можем да им отмъстим за тормоза и надменното отношение!

— Е, добре, нека Зак да върви да се учи, има нужда от това — съгласи се вампирът. — А ти — и той сложи ръка на рамото на Чез — ще останеш и ще ми разкажеш какъв е този Стил, за когото цял ден всички говорят.

Вземайки от Чез „пелената“ за уроците с Ник, аз оставих приятеля си в компанията на неговия идол и се върнах в залата. По пътя се опитах да измисля някакъв претекст, с който да измъкна от приказливия третокурсник колкото се може повече полезна информация относно метода за изтриване на паметта, използван в Академията. Но всичките ми усилия се оказаха излишни. Първо, така и не успях да измисля разумен претекст, и второ, не ми се и наложи — Ник сам премина към желаната тема. Вярно, че това стана едва след няколкочасови усилени тренировки под негово ръководство. Между другото, Чез така и не се появи, за да се включи в обучението. Изглежда Велхеор напълно беше завладял вниманието му, разказвайки поредната кървава история или споделяйки някои екзотични методи за умъртвяване на себеподобните си.

— И все пак имаш невероятни способности — каза Ник, гледайки ме как сплитам потоците енергия на тестовото заклинание, предназначено да определи предела на способностите ми. Потоците на четирите елемента се сплитаха плавно и равномерно, но всеки път един от потоците ставаше нестабилен и структурата се разпадаше на парчета. Понякога това ставаше почти веднага, а понякога едва след като заклинанието набереше сила, достижима от малко Майстори.

— Невероятни и непредсказуеми — въздъхнах аз.

За разлика от Ник, аз прекрасно знаех от какво точно са причинени тези проблеми, което изобщо не ми пречеше искрено да се възмущавам от нестабилността на заклинанието.

— Интересно, и към забранената магия ли имаш такива способности?

Опитах се да изобразя истинско учудване:

— Към забранената магия?

— Ти какво, не си ли чувал за нея?

— Да, чувал съм… — загубих концентрация и сплитането ми за пореден път се разпадна, изчезвайки с леко проблясване. — Това е магия на драконите, нали?

— Точно така — потвърди третокурсникът. — Ей, ти някога изобщо поглеждал ли си в библиотеката на Академията?

— Не ни беше до библиотеки — свих виновно рамене. — През по-голямата част от времето практикувахме бойни магии.

— О, да. Вие се обучавахте по новата програма, без теоретична подготовка — Ник се почеса по носа. — Всичко си има своя чар — ние, например, започнахме с двубоите едва в средата на втори курс. Като цяло, магията на драконите наистина е свързана със сънищата. Навремето в Академията е имало отделна катедра, занимаваща се със забранената магия, но тя била закрита след някакъв нещастен инцидент. Впрочем това е било много отдавна, когато тази магия още не е била забранена. За съжаление много бързо станало ясно, че практикуващите я скоро полудявали. Всички без изключение.

— Тогава не бих рискувал да тествам способностите си към тази магия — усмихнах се аз, отчитайки поредната заплаха за своето и без това постоянно атакувано здраве. — Между другото… случайно да знаеш нещо за магически техники, които да влияят на разума? Например, за изтриване на спомени или за внушаване на разни неща… все едно смяна на личността?

Ник ме погледна с учудване:

— Това е една от забранените техники.

— Наистина ли? — сега вече наистина се обърках. — А аз си мислех, че забранена е само магията на съня. Или… ако не можеш да говориш за това, ще те разбера.

— Не, няма проблем — изобщо не се смути Ник. — За забранените техники се учи в трети курс по предмета „Философия на Занаята“. Прав си, че забранената магия е една — тази на драконите. Тя се смята за забранена заради опасността да полудееш и да причиниш вреда на околните при използването й. Но има и други забранени техники — раздели от различни магически дисциплини, които се считат за опасни или нехуманни. Към тях спадат въздействията върху разума, за които говореше ти, непредсказуемата първична магия, използването на некромантия за съживяване на мъртъвци и създаване на зомбита, както и още няколко техники… За тяхното прилагане много лесно може да получиш доживотно лишаване от сили.

— Но в Академията също използват техники за влияние върху ума — казах аз. — Същите…

— Само Върховни Майстори, и то със специално разрешение от Общото събрание. Разбира се, всички забранени техники се изучават с научни цели, под много строг контрол. Не би могъл да се противопоставиш на нещо, което не познаваш. Говори се също, че в умението да въздействат върху разума специалистите от Шатер са достигнали невероятни висоти.

— А друидите?

— Зелените са далеч от това — поклати глава Ник. — Те са постигнали невероятни успехи в лечението на физическото тяло, но въздействието върху разума никога не е било силната им страна. Ако изобщо някой е навътре в материята, то това са шатерците или Майсторите. Висшите вампири също работят нелошо с хипноза.

Аха, значи, за да помогна на Стил, ще трябва да се опитам да поговоря с Велхеор или по някакъв начин да попадна на Майстор, който сериозно е изучавал проблема. Само дето никой нямаше да тръгне да споделя засекретена информация с мен. Освен… да използвам забранена магия? Ако в мен беше дневника на полуделия Майстор, сигурно щях да намеря описание на някоя подходяща техника. Съвсем логично беше да използвам забранената магия, за да се вмъкна в някой чужд сън и да измъкна нужната информация. За съжаление не знаех как да го направя.

— Благодаря ти за информацията — благодарих искрено.

Изглежда, че нещата започнаха да се избистрят. Оставаше само да определя откъде да извлека информацията, и мисля, че ми дойде брилянтна идея по този въпрос.

— Добре, стига с медитацията. Да се върнем към Истинското зрение. Концентрирай се върху собственото си енергийно поле…

Действие 3

В късния следобед ние с Ник приключихме и се прибрахме по стаите си. За голяма моя радост само за няколко часа Ник успя доста добре да ми обясни методиката за създаване на комбинирани заклинания и смисъла на техниката Истинско зрение. За съжаление, въпреки относителната простота на техниката, умението да се виждат чуждите заклинания изискваше максимално силна концентрация. Не можех да задържа Истинското зрение за повече от няколко секунди, но и това можеше да се счита за голям успех. Ник ме увери, че с времето ще се науча да използвам Истинското зрение и по време на битка, макар че още съм далеч от това. Практика, практика и пак практика…

Качвайки се в стаята, срещнах Велхеор. Вампирът охотно обясни, че през целия ден е показвал на Чез някои прийоми от Изкуството, и сега смята да се проветри и да потърси нещо за ядене. Или някой. Не тръгнах да уточнявам, само го помолих за малка услуга. Оставаше да се надявам, че съм го заинтригувал достатъчно.

Не знам какво правеше Чез след тръгването на Велхеор, но аз реших да отделя време за медитация. За всеки случай. Може пък Алиса да беше права и неправилно стоварвах всичките си проблеми на преобръщането си във вампир.

За целия ден в Прокълнатата къща не мина нито един нисш вампир — всички вече знаеха за разпускането на Патрула и, както и предполагахме, веднага прекратиха работа. Третокурсниците също не се появяваха и затова всички оставахме в неведение за това, което се случваше в града. Логиката подсказваше, че ако Серж беше хванал някой „свободен“, не би пропуснал да мине и да ни го съобщи. А тогава и домашният арест можеше да бъде отменен.

Привечер най-накрая се прибра Алиса, водейки със себе си мръсен и не особено приятно миришещ плешив човек. Стил изглеждаше дори по-лошо, отколкото в съня ми, целият в кал, облечен в дрипи, със синини по лицето. Слизайки в залата, ние с Чез и Наив направо онемяхме.

— Алиса, той какво, да не се съпротивлява? — вяло се пошегува Чез.

Съдейки от изражението на моя приятел, той също беше поразен от видяното.

— Просто са се отнасяли много лошо с него — намръщи се Алиса. — Честно казано, малко се поразгорещих и подпалих краварника, а този глупак се хвърли да го гаси. Оттам пострада.

Алиса леко перна Стил по врата. Стоящият до нея младеж изобщо не реагира, просто продължи да гледа в пода.

— Не те ли е срам? — попитах навъсено. — Все пак хората са го приютили и по своему са се грижили за него. А ти веднага им подпалваш краварника.

— Та той живееше в курника! — избухна Алиса. — И се хранеше с отпадъци. На туй отгоре онази малка гадинка, синът на собственика, го тормозеше постоянно.

— А ти откъде знаеш, че е било постоянно? — с усмивка попита Чез.

— Хайде да го настаним в някоя от гостните и да го нахраним — предложи Наив.

— Точно така — съгласих се аз с както винаги състрадателния Викерс младши. — Имам чувството, че бедното момче е в шок.

Привлечен от гласовете ни, от стаята си надникна Ник:

— Хей, кой изобщо е този човек?

Ние се спогледахме.

— Това е дълга история.

— Е, аз не бързам заникъде — каза Ник и скръсти ръце пред гърдите си.

Не ми се искаше да му казвам за нашите си работи. Но как набързо да измисля правдоподобна история…

И тук Чез взе инициативата:

— Добре, ела, всичко ще ти разкажа — Чез сложи ръка през рамото на Ник, завъртя го и го вкара обратно в стаята. — Това е много мрачна история. И ще те помоля на никого да не я разказваш…

Преди да се скрият зад вратата, Чез се обърна и ни намигна.

Какво пък, Чез сега щеше да го омае. Каквото и да казваха, но да омайва моя риж приятел винаги успяваше.

— Наив, заведи го в отредената му стая, преоблечи го и му дай храна — помолих аз. — Ние с Алиса ще обсъдим нещо.

Наив с готовност отведе Стил. Въпреки увредения мозък, момчето все пак разбираше елементарни неща. Например отлично реагира на думата „храна“ и изпълняваше прости команди.

— Алиса, какво си сторила там? — недоволно попитах аз.

— Всичко е наред — махна с ръка тя. — Посплаших малко семейството, вбесиха ме. Ти какво се вълнуваш за тях?

Въпреки малко пренебревителното отношение към Стил те ми се сториха не толкова лоши хора. Освен това малко ме смущаваше прекалената заинтересованост на Алиса, постоянните й напомняния, че трябва да помогнем на Стил. А и срещата й с Девлин… уж нямаше време за срещи с него. Нали така?

Исках да я попитам за всичко това, но не знаех как да започна разговора.

— Просто не ми се занимава с още едно искане за обезщетение — изтърсих аз.

— Леле, какъв си ми спестовник — изсумтя Алиса. — Виж, така и не разбрах, ние под домашен арест ли сме или не?

— Трябваше да погледнеш Прокълнатата къща с помощта на „пелената“. Покрити сме с екран, който не пуска никого да излезе без разрешението на Ник или Антер.

— Значи още не са хванали „свободните“?

— Не са — отвърнах аз. — Така че стоим и чакаме. Или Серж и компания ще ги хванат, или „свободните“ сами ще дойдат тук и ще се предадат на нас.

Алиса се намръщи:

— Уф, не обичам да седя без работа. Както и да е, уморих се от пътя, ще си взема душ и после ще мислим как да решаваме проблемите ни.

— Добре — казах аз. — О, и още нещо…

— Да?

Тя се спря на стълбите и ме погледна въпросително отгоре.

— Не, нищо — казах накрая. — И аз се уморих днес, много се упражнявахме с Ник, а и доста медитирах… Най-добре е да поспя.

— Ами щом си медитирал, разбира се — сви рамене вампирката. — Лека нощ тогава.

Алиса замина, а аз се повъртях още малко и накрая се качих в стаята си. Постепенно планът започна да се оформя в главата ми, приемайки все по-ясни очертания. Изглежда нямах друг избор. За да помогна на Стил и Невил, трябваше бързо да получа достъп до най-различна информация — забранените техники за работа с паметта, за управление на съзнанието, и, разбира се, нещо полезно за Фонтана на съдбата. А и много ми се искаше да си имам представа какво ще се случи в Прокълнатата къща по време на пълнолунието. По всичко изглеждаше, че единственото място, където можеше да се намери някаква информация за всичко това, беше гигантската библиотека в Коридора на съдбата. Правилното решение отдавна се въртеше в ума ми — спешно трябваше да се опитам да намеря библиотеката!

Внимателно заключих вратата на стаята си, сложих си „пелената“ и натъпках по джобовете си предварително подготвените пирожки и манерка с вода. През нощта ми предстоеше да се върна в Коридора на съдбата и този път ми се искаше да бъда малко по-подготвен за някои изненади.

„Само че как да стигна до там?“ — помислих си раздразнено, сядайки на леглото. Как да призова гадната табела и да отворя вратата към Коридора? Досега никога не бях отивал в него по собствено желание. От друга страна, вампирът Влад ме убеждаваше, че вече ще имам права на администратор, което би трябвало да означава, че ще мога да се върна в коридора когато си поискам.

Не можах да измисля нищо по-оригинално, затова просто промърморих на глас:

— Искам да отида в Коридора на съдбата.

Честно казано, чувствах се малко глупаво, но пък глупостта сработи! Във въздуха се появи вече познатата ми табелка.

„Вход“.

— Ха, получи се — бях искрено изненадан. — А къде е входът?

Табелката се появи, но вратата все още не се виждаше.

„Точно под теб“.

Погледнах надолу, но не видях нищо друго освен дървения под. Вдигайки поглед обратно към табелката изведнъж усетих, че подът под краката ми изчезва. Падането беше доста бързо, но срещата с пода не ме изненада — успях да се свия и претърколя. Скочих пъргаво на крака, огледах се и въздъхнах с облекчение. Бях на правилното място. Половината работа беше свършена. Оставаше да намеря библиотеката и порядъчно да се поровя из нея.

— Искам да отида в библиотеката! — наредих на тебелката.

„Достъпът отказан“ — примигна в отговор тя.

Дотук с администраторството. Такъв отговор не очаквах.

— Как така?! Вече съм бил там!

„Достъпът отказан.“

Като не върви, не върви. Какво да правя сега? Да обикалям из Коридора на съдбата изобщо нямах намерение. Какво ми оставаше? Да извикам на помощ оня вампир? Честно казано, не ми се искаше — този Влад не ми вдъхваше никакво доверие, по-скоро даже обратното. Зъбатият явно се канеше да ме използва по някакъв начин за свои цели, прилагайки ми странно заклинание. Не. Ще мина без помощта му. Но как да стигна до библиотеката? При най-първото ми посещение в Коридора на съдбата попаднах там през стаята-пустиня с елементалите. Защо да не опитам пак?

— Искам да отида в стаята-пустиня… с елементалите на огъня и земята — заповядах колебливо.

„Има сто шестдесет и три подобни стаи“ — с готовност отговори табелката.

Ама че номер…

— Искам тази, в която вече бях — уточних аз.

„Ти беше във всяка една от тях.“

— Как така?! — изненадах се аз.

Разбира се, на този въпрос отговор не получих. Но как бих могъл да съм бил във всички тези стаи?! Сигурно нещо се беше объркала.

— Тогава ми трябва стаята, от която мога да отида в библиотеката.

„Има тридесет такива стаи.“

Хмм… Става по-добре! Сега остава да добавя към заявката и пустинята. Макар че… там са онези драконовски елементали. В моето състояние по-добре да не влизам в излишни битки.

— Коя от тези стаи е най-безопасната?

„Детската стая.“

— Заведи ме там! — заповядах решително, а мислено добавих: „Щом е детска, би трябвало да няма никакви опасности, нали така?“

И тръгнах след носещата се по коридора табелка. Скоро тя ме отведе до хубава малка розова вратичка с най-различни видове орнаменти под формата на цветя и пеперуди. Външният вид на вратата наистина ме караше да вярвам, че зад нея не би трябвало да има нищо смъртоносно. От друга страна, Коридорът на съдбата всеки път успяваше да ме изненада, затова преди да отворя вратата, старателно се обградих със защитни заклинания и подготвих още няколко атакуващи. За всеки случай.

Открехнах я и предпазливо надникнах вътре.

Детска стая. Боядисани в ярки цветове стени, покрити с изящни орнаменти дървени мебели и малък, абсолютно тъмен прозорец. За щастие помещението доста добре се осветяваше от два светилника, направени във формата на огромни очи. Но главната особеност и странност не бяха екстравагантните светилници, а множеството меки играчки, наредени по рафтовете, опасващи цялата стая. Двукраки, трикраки, дебели, кръгли, квадратни, изцъклени, зъбати… Изобразяваха някакви странни животни, не можах да разпозная нито едно от тях. Всички тези същества можеха да изглеждат наистина страшно, ако не бяха облечени в кукленски дрехи — рокли с волани, шапчици, поли… В резултат плюшените чудовища изглеждаха много мили.

— Хей — казах тихо. — Има ли някой тук?

Мълчание.

Изчаках малко и пристъпих в стаята. Разбира се, вратата се затвори зад гърба ми веднага щом прекрачих прага, но това не ме притесни. Приближих до малкото детско креватче и предпазливо надникнах в него. За щастие беше празно. Бялата дантелена пелена щеше да изглежда добре, ако не бяха странните капки, подозрително напомнящи следи от кръв, и лежащото на възглавницата отхапано зърно. Изглеждаше така, сякаш е било в зъбите на прегладнял вампир.

„Направо не ми се мисли що за дете може да живее на това място… — ужасих се аз. — И по-добре да не се срещам с него. Макар че едва ли ще имам избор…“

— А къде е входът на библиотеката? — казах на глас.

Табелката така и не се появи. Доколкото си спомнях, тя не напускаше Коридора на съдбата. Или пък не? Напускаше го, разбира се, но се появяваше едва след като се справях с опасността в дадената стая-свят. Но тук нямаше никой. Освен тези плюшени изродчета…

Приближих до подредените по рафтовете кукли и взех една от тях в ръка. Играчка като играчка. Триокото изродче ме гледаше с лукав поглед, сякаш криеше в една от петте си лапи изненада.

— Нали няма да ме нападаш?

Куклата благоразумно запази мълчание.

— Ами добре.

Върнах животинчето обратно на рафта и започнах да оглеждам стаята в търсене на врата, люк или някакъв таен изход.

„Изходът затова е таен, за да не се открива лесно“ — логично предположих аз и реших да подходя творчески. За начало внимателно огледах с помощта на „пелената“. За съжаление не открих никакви видими сплитания на потоци, освен че всички кукли излъчваха слаба магическа аура, но тя едва ли беше достатъчна, за да създаде някакви проблеми. Не забелязах нищо, което дори и малко да намеква за изход.

Пристъпих до малкото прозорче и надникнах в мрака. Навън беше нощ. Толкова тъмна, че виждах само множество безформени сенки, а и те можеха да са плод на моето въображение. За съжаление или за щастие, моето вампирясване все още не беше достигнало ниво, при което да се проявят вампирските ми способности. Във всеки случай инстинктът ми подсказваше, че по-добре да не се опитвам да излизам, а и прозорчето беше толкова малко, че едва ли щях да мина през него.

Обърнах се към стаята и замръзнах с поглед в рафтовете. Триокият изрод беше изчезнал!

— Оп-па — въздъхнах тежко. — Къде се дяна?

Да падне нямаше как — щях да чуя, а и на пода го нямаше. Оставаше само една възможност…

„Дали да не ги изгоря всички, дракон да ги вземе — помислих си тъжно. — Не ми харесват тези изчезващи кукли. А и в празна стая ще ми е по-лесно да търся изхода към библиотеката.“

Създадох малка Огнена топка и още веднъж се огледах:

— Да ги горя или да не ги горя?

По незнайна причина говоренето на глас ме караше да се чувствам малко по-уверен. Моят глас сякаш оживяваше стаята.

— Гори… — шепотът се чу от най-тъмния ъгъл на стаята, карайки ме да подскоча от изненада и да добавя към вече изградените ми щитове още няколко.

— Гори…

— Гори…

Към шепота се присъединиха още множество гласове, заобикаляйки ме от всички страни:

— Гори, гори…

Със смес от изненада и лека паника видях как куклите от цялата стая започнаха да се размърдват и да се надигат на своите плюшени крака-лапи-копита.

— Оживяхте — тихо простенах аз и веднага си помислих оптимистично: „От друга страна, сега има кого да попитам за вратата към библиотеката. Разбира се, ако тези плюшени обитатели на стаята могат и искат да говорят.“ — Извинете, как да отида в библиотеката? — попитах аз, чувствайки се като пълен идиот.

Куклите ми отговориха с квичене, писъци, ръмжене, виене и още незнайно какви звуци. Малките плюшени гадинки изненадващо бързо започнаха да скачат от рафтовете и да се блъскат в предвидливо издигнатата от мен защита. Впрочем те едва ли можеха да ме наранят сериозно с меките си рогца и лапички.

— Махнете се от мен! — извиках силно.

Разбира се, куклите изобщо не реагираха. Затова пък неочаквано получих остро убождане в задника. Дръпнах се рязко и хванах нещо меко, оказа се една от куклите — познатото ми триоко изродче с малък железен шиш в ръка. Сега куклата изобщо не беше неподвижна, а се гърчеше с цяло тяло, опитвайки да се измъкне от ръцете ми.

— А ти как влезе тук? — изненадах се аз.

Макар и куклата да оживя, все още не можеше да говори. Или не искаше. Вече не знаех. Измъкнах от изрода миниатюрното шишче и изхвърлих и играчката, и оръжието й извън щита.

Куклите бяха напълно безопасни за мен и да правя пожар в тази хубава, макар и малко плашеща стаичка, изобщо не ми се искаше. Затова реших да не им обръщам внимание и да се съсредоточа върху намирането на изхода.

„Така, спокойно — мислено се концентрирах аз. — Щом изходът не се вижда, значи е скрит. Логично? Логично. Но нали обичайната логика не действа тук.“

За пореден път се огледах.

Може би изходът е в някоя от стените? Или зад някой рафт?

Но преди да започна разместването на мебелите, погледът ми попадна на входната врата. Странно, обикновено вратата към Коридора на съдбата изчезваше, а сега беше останала на мястото си.

Не издържах и се разсмях с пълно гърло:

— Ама че съм глупак!

В края на краищата изходът можеше да бъде на най-видното място! Например на същото място, където е и входът!

И точно в този момент моят Въздушен щит приключи жизнения си път и изчезна с лек пукот. Нямах време дори да се уплаша, когато куклите с радостно квичене и грухтене се хвърлиха към мен. От всички страни последваха миниатюрни ощипвания, удари и убождания.

— Ах, вие, дребни…!

Не успях да се задържа на крака, паднах и започнах да се търкалям по пода, опитвайки се да сваля куклите от себе си. Добре че поне успях да прикрия очите си с ръка, за да не ги избодат. Изглежда всяка кукла беше въоръжена с миниатюрен шиш като този, който взех от триокото изродче. Някак си успях да отхвърля повечето агресивни плюшени чудовища, изправих се на крака и веднага се обградих с Въздушен щит. Още известно време ми отне да изхвърля извън защитното поле останалите вътре кукли.

Всички открити части на тялото ми бяха покрити с безброй драскотини, но още по-силно ме болеше нараненото самолюбие. Едно е да се биеш с мъртъвци или Съществото, а съвсем друго — позорно да бягаш от шепа плюшени играчки.

„Ох, как бих ви пуснал малко огън, дракон да ви вземе“ — помислих си ядосано, докато разтривах врата си.

— Гори — отново се чу тихия шепот.

Сякаш чуваха мислите ми.

— Добре, щом искате!

Създадох Огнена вълна и тя удари по пространството около мен, изгаряйки всичко по пътя си. Най-странното беше, че куклите изобщо не се опитаха да избягат, а по-скоро обратното — сами вървяха към пламъка. Дори изпитах смътното подозрение, че това е целта им — да бъдат изпепелени от магическия ми огън.

Няколко минути по-късно всичко беше приключило. Куклите изгоряха, огънят отнесе и мебелите. Реших, че повече нямам какво да правя тук, обърнах се и тръгнах към входната врата.

„Само дано се отвори“ — помолих се мислено.

За мой късмет, когато дръпнах вратата, тя с лекота се разтвори, откривайки пред очите ми огромно помещение с високи тавани, пълно с безкрайни рафтове с книги.

Успях!

Веднага пристъпих през прага, оставяйки зад гърба си нажежената детска стая. Поне това, което беше останало от нея.

Бавно затворих вратата и много внимателно се огледах, без да бързам да свалям защитата си. Нещо ми подсказваше, че сега не е времето да се отпускам. Очаквах библиотеката да добави още някоя неприятна изненада.

— Има ли някой тук?! — извиках аз, без особено да се надявам на отговор.

Все пак при предишното ми посещение в библиотеката никой освен вездесъщата табелка не ме посрещна. А този път дори и нея я нямаше.

Съвсем предпазливо направих няколко крачки. Спрях. Отново се огледах. Никой и нищо. Накъдето и да погледнех, навсякъде виждах само безкрайните рафтове с книги.

Рафтове, рафтове, рафтове…

— Ау-у-у! — извиках отново, но отговор не получих.

Свих рамене и тръгнах да обикалям библиотеката, като внимавах да не се отдалечавам много от вратата, за да не се загубя. Само за проба взех първата попаднала ми книга от най-близкия рафт и погледнах заглавието. Уви, не можах да намеря нито една позната буква — абсолютно непознат език. Същото се повтори и с другите книги.

Малко по-нататък погледът ми попаднаха на бюро, скрило се между два съседни рафта.

„Може би тук ще намеря нещо полезно“ — логично помислих аз, върнах поредната книга обратно на рафта и побързах да разуча новата си находка.

Широкият плот от масивно, покрито с тъмна кожа дърво, беше отрупан със същите неразбираеми книги. Дори и за крака бяха използвани, колкото и да е странно, също книги. Приближавайки се по-близо, аз с изненада установих, че плотът всъщност изобщо не беше плот. Това, което първоначално бях взел за голям дървен плот, се оказа всъщност огромна книга!

Но преди да успея да избърша книгата, за да разгледам корицата, лежащите на нея книги сами излетяха, размахвайки страници като криле. Бързо проверих защитата си и като се уверих, че всичко е наред, с любопитство зачаках какво ще стане по-нататък. Летящите книги се държаха изключително миролюбиво — носеха се около мен, отгръщаха се на различни страници и ми показваха причудливи картинки.

— Искате нещо да ми покажете ли? — попитах на глас.

След разговорите с летящата табелка да говоря с книгите вече не ми изглеждаше толкова глупава идея.

Книгите продължиха танца си, принуждавайки ме да разглеждам картинки. На всички страници бяха изобразени всевъзможни странни изроди — дву-, три-, и четириоки стоножки се редуваха с едноръки циклопи и птици с по десет човки.

„Хей — изведнъж ми светна. — Това изродче вече съм го виждал сред войнствените плюшени играчки! И това също!“

Изведнъж една от книгите се отвори на страница с чудовища, които изцяло привлякоха вниманието ми. Не знаех защо, но не можех да откъсна поглед от изображението на трикрако трипръсто червено изродче, приличащо на драконче. Останалият свят сякаш престана да съществува…

От транса ме изкара остра болка в рамото.

Подскочих от изненада и се хванах за нараненото място. Напипах нещо меко. Хващайки с пръсти виновника, аз с учудване разпознах плюшения воин от стаята с кукли. Покритото със сажди лице с безизразните, приличащи на копчета очи ме гледаше с нямо предизвикателство, а войнствено размахания стоманен шиш ме приканваше да продължим започнатия двубой.

— Плюшения? — изненадах се аз, преглъщайки думата „изрод“. — Какво правиш тук?

Куклата завъртя една от петте си лапи до слепоочието и размаха шпагата в посока летящите книги.

Едва сега започнах да осъзнавам, че той изобщо не се канеше да ме напада. Напротив, изродът явно се опитваше да ми каже нещо и с убожданията искаше само да привлече вниманието ми. В подтвърждение на моето прозрение той отново завъртя лапа до слепоочието си, но този път посочи със шпагата към моите крака.

Поглеждайки надолу, бях буквално изумен… Вместо обичайните крайници от кожа, мускули и кости на тяхно място имаше плюшени израстъци! И при това се чувствах напълно нормално…

— Какво, дракон да го вземе, става тук? — ужасих се аз.

Куклата посочи първо към книгите, после лицето ми, и накрая краката ми.

— За това са виновни книгите? — бързо се досетих аз.

Колкото и да е изненадващо, въпреки ужасните промени в тялото ми, аз бях запазил разсъдъка си. Дори беше странно — вместо да започна да се паникьосвам, аз оставах напълно спокоен. Най-вероятно това се дължеше на факта, че не чувствах нещо необичайно — краката все така ме слушаха, все едно са от плът и кръв.

Куклата бързо закима с глава.

— А как мога да се върна в нормално състояние?

Изродчето посочи към книгите, а след това красноречиво прекара лапа през гръкляна си.

— Да ги унищожа — схванах аз. — Ами добре…

Концентрирах се и създадох няколко Огнени топки, после ги метнах към кръжащите около щита книги. Успях да изгоря няколко, а останалите бързо се пръснаха и се скриха зад мнобройните рафтове.

— Ама че гадини! — изругах аз.

Въпреки това, за моя голяма радост, краката ми се върнаха към нормалното си състояние.

Отидох до огромната книга-маса и макар все още предпазливо да се оглеждах, поставих на нея играчката-изрод.

— Благодаря, че ми помогна — неуверено поблагодарих аз.

Куклата ме поздрави с шпагата си и посочи към огромната книга.

— Да я отворя? — предположих аз.

Кимване.

Хванах ръба на огромната корица и с известно усилие я повдигнах. Пред очите ми се показаха абсолютно празни страници.

— Това шега ли е?

Куклата пъргаво скочи право върху отворената страница и енергично размаха всичките си пет лапи, опитвайки се да ми обясни нещо.

— Какво да направя? — не разбрах аз. — Да затворя книгата? И да те оставя в нея?! Защо?!

И сам разбирах, че на такъв сложен въпрос едва ли можеше да се отговори с жестове. Така че трябваше да се доверя на куклата и аз затворих книгата.

„Така е по-добре“ — разнесе се в главата ми непознат глас. Не че някога са се появявали познати гласове…

„Това пък какво беше?! — подскочих аз. — Полудявам ли?“

„Не, не полудяваш. Позволи ми да ти се представя, казвам се… Ох, не си спомням как се казвах. По принцип, аз съм Пазителят на библиотеката.“

Действие 4

— А къде е куклата? — попитах на глас.

„Аз съм куклата.“

— Уау! — изненадах се аз. — А не можа ли веднага да ми се представиш?

„Куклата няма гласов апарат“ — насмешливо отговори Пазителят.

Странно, но аз не толкова чувах, колкото усещах емоциите на събеседника си.

— А можеше да има, нали има мускули и се движи, при това доста бързо.

„Логично — призна Пазителят. — Но все пак във формата на кукла не можех да говоря.“

— А сега защо можеш?

„Тази книга е своеобразен каталог, както и средство за създаване на телепатична връзка с духа на библиотеката. Именно благодарение на нея аз мога да ти предавам мислите си.“

„Интересно — помислих си аз. — Може би с помощта на този каталог ще мога да намеря интересуващата ме информация.“

„Няма да стане. За пълноценна работа с каталога трябва нормален човек, а не… такъв като мен.“

„О, той може да чете и мислите ми!“ — ужасих се аз.

— Момент, значи ти не винаги си бил кукла?

„Не, разбира се! Някога бях обикновен човек, също като теб, Човек на съдбата. От дете обичах книгите. И точно затова моят път през Коридора на съдбата приключи тук. За съжаление, аз никога не съм се отличавал с предпазливост и случайно пуснах няколко диви книги.“

„Диви книги?“ — зададох мислено въпроса си, решавайки от любопитство да продължа по този начин разговора.

„Ами, това са особен вид книги, надарени с елементарен разум, като животни със специфична магическа сила. Ти току-що се срещна с тях, попадна под хипнозата им и почти се превърна в кукла.“

„А, ето какво било. Значи правилно съм схванал всичко! — зарадвах се аз, но бързо се овладях: — Но така излиза, че всички кукли, които изгорих в стаята, някога също са били хора?“

„Да — потвърди Пазителят. — Но не трябва да се притесняваш за нищо. Ако не си забелязал, те сами те молеха да ги освободиш с огън. Измененията отдавна са необратими и единственият изход пред тях е смъртта.“

„А ти защо остана с мен?“

„Още ми е рано да си ходя. Трябва да се намеря наследник, нов Пазител на библиотеката. Ти готов ли си да станеш Пазител?“

„О, не! — поклатих глава. — Имам къде по-интересни планове за живота си, не да седя в тази библиотека, заобиколен от книги и прах.“

„Тук няма прах“ — ревниво контрира Пазителят.

„Добре, но сигурно схвана мисълта ми. Аз изобщо не съм за тук.“

„Тогава би ли ми помогнал да намеря достоен човек. Докато не намеря и не обуча свой приемник, не мога да оставя това нещастно плюшено тяло и да продължа веригата на преражданията си.“

„Веригата на преражданията?“ — учудих се аз.

„Не се затормозявай. Ще ми помогнеш ли? В замяна на това ще направя всичко възможно да ти помогна при търсене на информация в библиотеката.“

„Мисля, че ще мога — усмихнах се аз. — Дори имам един познат библиотекар без библиотека.“

Нещо ми подсказваше, че Велес много ще се заинтересува от такова предложение. Важното беше Гръм да го пусне от кухнята си, защото загубата на най-добрия готвач в Крайдол едва ли щеше да му хареса.

„Това е чудесно — доволно каза Пазителят. — В Коридора на съдбата посетителите не са често срещано явление, така че едва ли скоро ще успея да си намеря приемник.“

„Виждам, че знаеш много за Коридора на съдбата — отбелязах аз. — Можеш ли да ми разкажеш за него? Вече за кой ли път попадам тук, но и досега не мога да разбера какво представлява, как работи…“

„Няма проблем — с готовност отговори Пазителят. — Първоначално е бил проектиран да пътуване между световете. Идеята е, че обикновените създания като хора, вампири и така нататък, не могат да преодолеят пространството между световете — тялото им е здраво свързано с реалността и времето, в което е родено. В същото време съзнанието не е ограничено от реалността и може без проблем да пътува, но възниква въпросът с навигацията… И точно тази задача се решава от Коридора. Не съм толкова добър в магията, че да обясня принципа му на действие, но най-общо казано е това.“

„Тоест сега моето тяло си лежи в стаята ми?“

„Не, разбира се. Твоето тяло сега е в състояние на покой и е в безопасен пространствен джоб. Коридорът на съдбата създава копие на твоето тяло и слага в него съзнанието ти при преминаването през всяка врата.“

„Уау. Леле, каква система. Значи тялото ми е в безопасност и ако нещо се случи, аз все пак ще остана жив?“

„Мечтай си — усмихна се Пазителят. — В каквото и тяло да се намира душата ти, ако това тяло умре, душата ти ще тръгне по своя път за поредното прераждане.“

„Жалко — въздъхнах разочаровано. — Какво хубаво щеше да бъде, ако те убият в някой от световете, и хоп, ти отново се оказваш пред вратата, за да опиташ отново. И така, докато не постигнеш целта си или не проучиш всички светове.“

„Всички светове? Тези врати водят до милиарди светове…“

„А защо тогава нито една врата не води директно до библиотеката? Трябваше да мина през ужасната детска стая, а при предишното си идване обикалях през пустиня.“

„Всичко е много просто — библиотеката не е част от Коридора на съдбата. Тя е нещо като мини свят, пространствен джоб, свързан с множество светове. Затова тук не можеш да дойдеш просто като отвориш някоя от вратите на Коридора.“

„Уф, колко сложно — въздъхнах аз. — Значи всеки път ще ми се налага да минавам през тези психарски стаи?“

„Не, не е задължително — успокои ме Пазителят. — Има специален ключ. Той ще ти позволи да попадаш тук по всяко време. Достатъчно е да го поставиш в която и да е ключалка в твоя свят или в самия Коридор на съдбата и зад вратата ще се появи проход към това измерение.“

„Жестоко!“ — зарадвах се аз и вече започнах да си представям как мога да използвам този ключ за тайнствено изчезване от заключени стаи.

„Жестоко е. Само че аз нямам този ключ.“

„И къде е той?“

„В детето.“

„Какво дете?!“

„Забрави ли, че попадна тук през детската стая? Точно живеещото в нея дете притежава ключа към библиотеката. То също така събира колекция от превърнати в кукли хора.“

„Май не видях никакво дете там — помислих си аз и мислено се върнах в стаята до изцапаната с кръв люлка. — Извинявай, но май ми провървя с това.“

„Кой го знае къде е бил. Сигурно се е разхождал някъде. Но не се притеснявай, скоро ще го срещнеш — сам ще дойде, веднага щом види какво си направил с любимите му играчки.“

„Хм… може би ще успея да се разбера с него? Той много ли е обидчив?“

„Ще видиш. Той е много странно, удивително мълчаливо дете.“

Сякаш по заповед на Пазителя се чу тихото скърцане на превъртащ се в ключалката ключ.

Аз със смесица от страх и интерес се обърнах към входната врата, напразно опитвайки се да си представя дете, живеещо в такова странно място.

Вратата бавно се отвори и пред мен се появи… Дори не знам как да опиша този субект. Малък, дебеличък, абсолютно син дребосък с лице без какъвто и да е намек за интелигентност. Освен това на странната му подпухнала физиономия изобщо нямаше уста.

„М-да, наистина неразговорливо момче“ — признах аз.

Проверих Въздушния си щит, приготвих няколко Въздушни юмрука и мислено се обърнах към Пазителя:

„Какво мога да очаквам от него? Той изобщо има ли интелект?“

„До известна степен. Нямам представа с какво се занимава в Коридора на съдбата. При мен идва само за да си вземе куклите и да ги заключи в детската стая. В негово присъствие ние изобщо не можем да се движим, така че явно има някакви магически сили.“

Ясно е, че нищо не е ясно.

След няколко дълги секунди синьото дете тръгна към мен. Погледът на безизразните му очи беше насочен към скромната ми персона, но чувството беше такова, сякаш гледаше през мен.

— Хей! — казах на странното дете. — Здравей! Минавах оттук…

То не ми обърна никакво внимание.

„Какво да правя?! — трескаво размишлявах аз. — Да го нападна първи? Макар и уродливо, то си е дете все пак…“

„Как изобщо си оживял с тази принципност в Коридора на съдбата?“ — с интерес попита Пазителят.

„Ами без особени проблеми — свих рамене, без да свалям поглед от синьото дете. — О, виж, на врата му има ключ, той ли е?“

„Да, това е ключът към библиотеката. Всичко, което ти трябва, е да го вземеш.“

Детето се приближи до Въздушния ми щит и спря пред него. Отблизо това странно същество изглеждаше още по-страшно. Протягайки кривия си пръст, детето с любопитство докосна защитното поле и се намръщи.

Странно, но дори зомбитата и Съществото с пищящите пръсти не вдъхваха такъв ужас, какъвто вдъхваше това малко синьо дете. Уродливостта му ли плашеше така, или непредсказуемото му поведение…

Ох, дракон да го вземе! Да атакувам или да не атакувам?

„На твое място просто бих го убил, без да задавам глупави въпроси.“

„Нещо си твърде кръвожаден за библиотекар.“

„Не винаги съм бил библиотекар. Виж, тази гадинка явно е замислила нещо.“

Съдейки по настроението на Пазителя, той не харесваше много изрода. И аз много добре го разбирах. Твърде отвратително изглеждаше уродливото безусто дете с отсъстващ поглед. То обиколи около Въздушния щит, прекарвайки ръка по него, и едва след това фокусира погледа си върху мен.

Сякаш ме удариха с възглавница по главата. По-скоро с тежка торба, дори направо със здрава тояга. Ударът беше толкова силен, че пред очите ми затанцуваха звездички, а слепоочията запулсираха от болка. При това не можех да откъсна поглед от очите на уродливото дете. Изглеждаха съвсем променени — от тях сякаш надничаше вечността…

„Хей, човече, защо млъкна?“

Вечността ме всмукваше и аз просто не можех да се изтръгна сам. А и нямах особено желание да го правя.

„Ау! Ти защо се взираше в него?“

Гласът на Пазителя прозвуча някъде отдалеч и изобщо не му обърнах внимание. Пропадах в тъмнината, скачах от звезда на звезда и се къпех в лъчите на слънцето…

Изведнъж детето примигна, и всичко свърши. Аз отново се върнах в познатия си свят — тежкото смъртно тяло.

„Какво беше това?!“ — успях само да помисля.

„Изчезна някъде — отговори Пазителят. — Тази твар те хипнотизира.“

Твар? Не-е, това не беше твар. Очевидно беше нещо повече, може би много силен маг или някакво рядко мистично създание, а може би… бог?

Аз все още не можех да дойда на себе си след видяното, така че дори не си и помислих да реагирам, когато синьото дете прекрачи през Въздушния щит. Най-странното беше, че защитата не успя да го спре. В същото време заклинанието не изчезна — детето буквално мина през него.

„Хей, какво чакаш? Нападай!“

Но аз просто стоях там и мълчаливо гледах изродчето. То направи още една крачка и спря на една ръка разстояние. Все така гледайки през мен, то свали ключа от врата си и ми го подаде.

Взех го по инерция и едва промълвих:

— Благодаря.

Синьото дете мълчаливо кимна, обърна се и тръгна обратно към вратата.

„Какво стана? — прозвуча в главата ми гласът на Пазителя. — Защо ти даде ключа?“

— Нямам представа — отговорих честно.

Междувременно синьото дете направи още няколко крачки и изведнъж изчезна. Без каквито и да са светкавици или бавни разтваряния във въздуха. Просто хоп — и вече го нямаше.

„Знаеш ли, мисля си, че все пак постъпих правилно, като не го атакувах.“

„Да — съгласи се Пазителят. — Страх ме е дори да си помисля що за създание може да е това. Може би Бог от някой побъркан свят?“

За миг си спомних за странното видение, което видях през неговите очи, и тръснах глава, за да се върна в реалността.

„Затова пък сега имам този ключ“ — помислих си аз, разглеждайки с интерес подаръка на синьото дете. Ключът изглеждаше доста необичайно — тънък, гладък, без каквито и да са неравности, а краят оформен като стилизирана книга.

„Да. За мен е абсолютна загадка защо това дете ти го даде.“

„За мен също — свих рамене аз. — Имах късмет, предполагам. Нямам търпение да го пробвам!“

„Възхищавам се на спокойствието ти. Но трябва да ти напомня, че ключът отваря вратата към библиотеката, а не за изход от библиотеката. Тук няма никакъв смисъл да го използваш.“

Разбира се, нямаше никакви врати, освен тази, през която дойдох, но това не пречеше да експериментирам на нея.

„Интересна идея.“

За начало отворих вратата и бързо надникнах в детската стая. Очаквах да видя останки от пожар, но с изумление видях чиста и спретната стая с подредени по рафтовете плюшени играчки. Само че сега не бяха всевъзможни изроди, а съвсем нормални човешки кукли.

„Ама че мистерия“ — възкликнах наум.

„Да бе, нали стаята беше обновена с огън“ — иронично каза Пазителят.

Затворих вратата и я отворих отново, но вече с помощта на ключа. Както беше казал Пазителят, зад вратата се оказа пак библиотеката. И въпреки че кой знае защо не бях вътре, гледката си беше забавна. Аз дори няколко пъти преминах през вратата — правиш крачка през прага и отново се оказваш на същото място. Всичко изглеждаше много странно, но от друга страна, как иначе да бъде? Най-вероятно процесът на прехода беше направен много по-интелигентно и предвиждаше всички възможни варианти, дори такива глупави действия като моето. Накрая затворих вратата, извадих ключа и отново зад вратата се оказа детската стая.

„Ключът наистина работи! — със задоволство си помислих аз. — Много полезна вещ, между другото, защото сега мога да се пренеса в библиотеката от всяко място, където има врата с ключалка!“

„Какво ще правиш сега?“ — полюбопитства Пазителят.

„Всъщност дойдох тук, за да търся информация — почесах се по главата и се огледах. — Случайно да си чувал за Фонтана на съдбата?“

Пазителят се замисли за момент.

„Не си спомням. Честно казано, паметта ми, откакто се превърнах в кукла, започна силно да отслабва. Така че едва ли ще мога да ти помогна с информация. По-добре използвай книгите от библиотеката.“

„Но, както изглежда, и при най-голямо желание сам едва ли ще намеря нужната информация. До момента не съм видял нито една книга на познат език. Ти каза, че само Пазителят на библиотеката може с лекота да работи с каталога на книгите?“

„Точно така — потвърди Пазителят. — Разбира се, в сегашното си състояние аз също мога да помогна, но ще трябва здраво да поработим. И при всички случаи ще имам нужда от много точни данни за търсенето.“

„Успокои ме — въздъхнах с облекчение. — Значи докато уреждаме въпроса с новия Пазител, ти може да започнеш търсенето. А по конкретните въпроси ние с приятелите ми все още мислим.“

„Но имай предвид, че не мога да оперирам с каталога пълноценно. Всъщност полагам много усилия дори само за да общувам с теб и не съм сигурен, че ще успея да се включа към каталога следващия път. Така че ще ни се наложи доста да потичаме между рафтовете.“

„Без карта изобщо няма смисъл да почваме — ще се изгубим“ — обречено помислих аз. Добре, началото беше поставено. Сега трябва да се върна при приятелите си и заедно да решим какво да правим с всичко това.

Огледах се.

„Хей, а как ще се върна сега? Отново през стаята с куклите?“

„Не е задължително. Направи пет крачки назад.“

„Защо?“

„Ако искаш да се върнеш в твоя свят, тогава изпълнявай.“

Покорно направих пет крачки назад.

„Сега две крачки наляво.“

Едва направих втората крачка и подът под краката ми изчезна. Пропаднах в тъмното.

Събудих се вече в леглото си. Чувствах се така, сякаш бях спал поне десет часа. Направо пренаситен от сън. Какво пък, сега бях започнал да разбирам целия процес на работа на Коридора на съдбата и всичко ми изглеждаше съвсем логично, нали докато се разхождах из световете, тялото ми спокойно си почиваше в пространствения джоб.

Протегнах се и едва сега видях на възглавницата до главата си плюшената кукла.

— Ъ-ъ… Плюшения? Какво правиш тук?

Куклата обърна лице към мен и ми намигна с две от трите си очи.

— Благодаря ти, че ме върна — казах доволно. — Изчакай тук, за да не изплашиш хората в къщата. Имам една идея…

Още когато проверявах действието на ключа във вратата на библиотеката, в главата ми се зароди гениална мисъл — дали не е възможно да опитам да заблудя магията! Разбира се, щеше да се наложи да поема известен риск, защото измерението на библиотеката можеше да се възпротиви на такова нагло обръщение към себе си, и дори не можех да си представя какви ще бъдат последствията.

Без да се замислям много, реших да проверя идеята си на практика. Надникнах в коридора и след като се уверих, че всички още спят, се промъкнах до едно малко складче, което използвахме за съхранение на хранителни продукти. Всъщност освен няколко кутии с месни консерви и няколко опаковки вода друго нямаше. Месото консервирахме със специални заклинания, поддържащи храната в перфектно състояние, при подходяща температура. Започнахме да консервираме някои особено вкусни блюда от заведението на Гръм веднага след като прочетохме в справочника съответните заклинания. След като разопаковах едно такова блюдо, пирожки с много вкусен пълнеж, аз се заех да изнасям всички запаси от килера, за да не пропаднат напразно. След това, продължавайки да лапам с апетит, пъхнах ключа в ключалката и отворих вратата.

„Работи!“ — помислих с възхищение. Това дори не беше висша магия, а нещо много повече. Не преставах да се възхищавам на всичко, свързано с Коридора на съдбата. Е, сега оставаше да проверя идеята си.

Мислено си пожелах успех, после хванах вратата и я извадих от пантите. За голяма моя радост библиотеката не се изпари, а си остана на място! Облегнах вратата на стената и извадих ключа от ключалката, без нито за миг да откъсвам поглед от отвора. Всичко си остана както си беше!

Остана още малко. Върнах се обратно до вратата на моята стая и опитах да отворя проход към библиотеката с помощта на ключа. Получи се!

Затворих вратата, върнах се до отвора, който доскоро водеше към килера, и надникнах в библиотеката. Изглежда номерът ми сработи — през килера успях да направя постоянен портал към измерението на библиотеката. Оказа се съвсем просто, както и повечето гениални неща. Сега оставаше да измисля как да предпазя огромното помещение от нежелани посетители. По-специално, изобщо не ми се искаше да допускам тук третокурсниците или нисшите вампири. Новите знания щях да споделя само с приятелите си.

Но как да скрия отвора без използването на магия? Третокурсниците ще разпознаят всяка създадена от мен илюзия, но пък и вратата не можех да върна. Какво да правя? Момент! За какво изобщо си мислех? Та нали цялата къща беше една голяма илюзия, при това допълнително натъпкана с множество полезни помощни заклинания! В това число и охранителни, ограничаващи достъпа до нашите стаи. Просто трябваше да се настроя към къщата, както го направих в стаята си, и да създам поредната илюзия. Практиката показваше, че създадените в къщата илюзии изглеждаха достатъчно естествено дори и през „пелената“, следователно бяха на такова високо ниво, че можеха да скрият отвора и от третокурсниците. Между другото, по думите на Кейтен, само той и аз имахме пълен достъп до системите за сигурност на Прокълнатата къща и до създаването на илюзии. За съжаление не можехме да правим илюзии с такава сложност, че да изглеждат истински дори при допир.

След като се огледах и се уверих, че никой не може да види моите действия, аз легнах на пода и започнах да успокоявам дишането и мислите си. След известно време пред вътрешния ми поглед си появи коридора и отвора, водещ към библиотеката. Концентрирах се и съвсем подробно си представих как на мястото на вратата се появява масивна стена. Разбира се, отваряйки очи, аз се уверих, че илюзията се е появила на правилното място.

„Така е по-добре — помислих облекчено, подпирайки се на лакът. — Един проблем по-малко — никой освен нашата петорка и тези, които ще съпровождаме, няма да може да мине през тази илюзорна стена. Сега трябва да кажа на приятелите си за библиотеката и да помислим заедно как да извлечем нужната информация.“

Сякаш по поръчка Чез надникна от стаята си:

— Зак, какво правиш на пода?

— Спя — пошегувах се аз. — Излезе много навреме. Сякаш усети, че точно щях да те събуждам.

— Мен? — учуди се Чез. — Да ме събуждаш? Осъзнаваш ли, че е опасно за живота? Мигновената смърт от едрокалибрена възглавница ти е гарантирана.

Вратата срещу Чез се отвори и от нея, все едно куршум, излетя възглавница. Преди рижият ми приятел да успее да реагира бе буквално отнесен. Той изчезна в стаята си, а след това оттам се разнесе грохот и приглушена ругатня.

— Какво сте се разкрещели? — ядосано попита Алиса, излизайки в коридора с втора възглавница в ръка.

Бялата й нощница така подчертаваше съблазнителните форми на тялото, че с труд откъснах очи и се съсредоточих върху разговора. За всеки случай поставих Въздушен щит за предпазване от възглавницата и казах гордо:

— Първо, не крещяхме, и второ, имам много важна новина. Имам страхотна идея за…

От стаята си изскочи Чез и хвърли към Алиса две възглавници едновременно. Вампирката с мълниеносно движение на ръката ги разполови, пръскайки из целия коридор пух, и използва възглавницата си по предназначение — хвърли я към Чез. Сега по коридора се разхвърча пух от три възглавници.

Вратата на братя Викерс се отвори и в коридора надникна сънливия Наив.

— Нападат ли ни? — попита равнодушно и убедително добави: — Апчхи!

— Засега още не — ухилих се аз, гледайки към отърсващите се от пуха приятели. — Но с тези темпове…

Най-накрая се надигнах от пода, доволно отбелязвайки, че Въздушния щит ме е спасил от летящия по коридора пух.

— Тъй като вече сте се събудили — казах саркастично, — искам да ви покажа нещо. Но имайте предвид, че трябва да си остане между нас.

— Тайна? — радосно потри ръце Чез. — Много интересно. Бързо я показвай!

— Момент, изчакайте малко.

Изтичах до стаята си, за да взема за всеки случай Пазителя на библиотеката. Чез остана да чака в коридора, а Алиса кой знае защо ме последва. И още от вратата видя лежащия на възглавницата триок плюшен изрод.

— Не мислиш ли, че на твоята възраст е малко странно да спиш с кукла на възглавницата?

Грабнах Плюшения и го сложих на рамото си. Куклата веднага стисна с лапи ливреята.

— Той се движи? — изненада се Алиса. — Или ми се стори?

— Определено се движи — уверих вампирката.

Тя протегна ръка да вземе играчката, но веднага я отдръпна:

— Ох!

Синият изрод размаха шпагата, предупреждавайки Алиса, че следващия път няма да се отърве толкова лесно.

— По-добре не го пипай — посъветвах я аз. — Не му харесва.

Алиса се приближи и с интерес заразглежда войнствената кукла:

— Откъде взе това чудо?

— Дълга история — отвърнах и махнах с ръка на Чез и Наив да дойдат. — Сега ще ви покажа нещо, а след това ще ви го обясня подробно.

— Кукла? — изненадано попита Чез, взирайки се в рамото ми.

— След това — повторих аз. — Сега просто гледайте.

Заведох приятелите си до мястото, където доскоро имаше килер, а сега стоеше здрава стена.

— А, барикадирал си вратата към килера — иронично каза Алиса. — Каква изненада.

— А къде отиде храната? — веднага стана нервен Наив.

— Не се притеснявай, прибрах я в стаята си — казах с усмивка. — А сега гледайте! — и аз с театрален жест прекарах ръка по основата на стената. — Това не е стена, а обикновена илюзия, и ето какво има зад нея…

Правейки крачка напред, аз преодолях илюзията и се озовах в библиотеката.

— Последвайте ме — повиках приятелите си.

Между другото, илюзията работеше само от страната на Прокълнатата къща, така че аз прекрасно ги виждах, докато те мен — не. Впрочем те не се поколебаха и бързо ме последваха. Прекрачиха през вратата и замръзнаха с отворени от удивление усти.

— К-какво е това? — най-накрая се обади Наив.

Чез с леко трепереща ръка посочи към безкрайните рафтове с книги:

— Струва ми се, че нашето складче е мъничко… по-голямо…

— Складче?! — нервно повтори Алиса. — Това нещо и в сто Прокълнати къщи няма да се побере! Надявам се, че вече няма да ни сервираш поредното „после ще обясня“?

— Не — усмихнах се леко. — Ще ви кажа цялата истина и нищо няма да скрия.

Почти…

Историята за Коридора на съдбата отне много дълго време, защото трябваше да разкажа за всички свои приключения. Приятелите ми ме затрупаха с хиляди въпроси. Ама че реакция. Мисля, че щяха да ми се обидят, ако не беше обхваналият ги възторг и любопитство. В крайна сметка всичко, за което разказвах, беше наистина невероятно и в много отношения дори приказно. На този фон признанието ми в заразяване с вампиризъм вече не беше толкова шокиращо. Тоест приятелите ми, разбира се, се изненадаха и разтревожиха, но реагираха сравнително спокойно.

— Ако се съди по реакцията на Алиса, тя е знаела, че си ухапан? — спокойно попита Невил.

— Разбира се — не възрази вампирката.

— Но какво ще стане сега? — смутено попита Наив. — Какво смяташ да правиш?

— Всичко е наред — уверих приятелите си и им казах всичко, което някога ми беше казал Велхеор, и за плановете ми с него.

— И как ги намирах всички тези проблеми? — риторично попита Чез. — И между другото, интересува ме още нещо… Така и не си разбрал какво е това синьо джудже?! Би било интересно!

— Нямам представа — отговорих честно. — И Пазителят на библиотеката също не знае нищо. Вярно, че неговата памет е някак избирателна, дори и името си не помни, а пък за Коридора на съдбата обясни без дори да се запъне.

Куклата на рамото ми кимна в знак на съгласие. През цялото време Плюшения стоеше без да мърда и много внимателно слушаше моя разказ заедно с приятелите ми, при това липсата на уши изобщо не му пречеше. Изглежда, че на бившият Пазител също му беше много интересно, или най-малкото любопитно.

— Това е чудесно — Алиса плъзна поглед по безкрайните рафтове. — Но как да намерим нужната информация? Нямаме никаква представа на какъв принцип са подредени всички тези книги. И между другото, колко ли може да са?

— Аз дори и рафтовете не можах да преброя — каза Чез. — Какво да кажем за книгите?

Наив тръгна да обикаля между рафтовете, очаровано взирайки се в разноцветните корици. Нашето Огнено момче не си падаше много по четенето, но с удоволствие прелистваше случайно избрани книги и се любуваше на картинките.

— Да, едва ли сами ще се оправим — обобщих аз. — Просто нямаме толкова много време. Поне да знаехме какво да търсим.

Казах на приятелите си за идеята си за нов Пазител на Великата библиотека, който да ни помогне да намерим нужната информация за Стил.

— Чудесна идея! — съгласи се Чез. — Ще пуснем тук Велес, той със сигурност ще се зарадва на възможността да работи любимата си работа.

Алиса ни погледна насмешливо.

— Важно е Гръм да не се разстрои много от загубата на най-добрия си готвач.

— Да, разстроен трол — това е сериозно — съгласих се аз. — Но мисля, че ще се разберем, в крайна сметка Гръм е доста мил чичко.

— Да бе, ще се разберем. Само ако можем да напуснем Прокълнатата къща — каза Чез.

— Не ако, а кога — коригирах приятеля си.

Чез поклати глава:

— Мисля, че прекалено се доверяваш на нисшите вампири. Стела без всякаква причина застава на наша страна… съмнително е.

— Но на Даркин се доверяваш? — насмешливо попитах аз.

— Да, на Даркин се доверявам — призна Чез. — Но какво може да направи сам?

— Добре, ще ви кажа една малка тайна. Аз се презастраховах и наредих на Велхеор утре да доведе тук белокосия в случай, че той сам не се предаде.

— Ама че тарикат — потупа ме по гърба Чез. — А аз се чудех защо си толкова спокоен. Пък ние с Алиса се изнервихме.

— Виж го ти какъв е предвидлив — измърмори вампирката, но и в нейния глас се долови облекчение.

— А засега предлагам сами да се поровим в библиотеката. Нощта още не е свършила — да оползотворим времето.

Въпреки активната помощ на Плюшения, опитите ни да открием каквато и да е полезна информация не се увенчаха с успех. Честно казано, дори не успяхме да намерим раздела, посветен на нашия свят — навсякъде попадахме на книги, написани на непознат език. Затова пък успях в спокойна обстановка да обсъдя с приятелите си всичките ни проблеми — Кейтен, Ромиус, третокурсниците, нисшите вампири… Всичко, за което се сетихме. Остана ни само да съжаляваме, че Невил не беше с нас.

Действие 5

Напуснахме библиотеката точно преди зазоряване, оставяйки плюшения Пазител да скита самичък между рафтовете. Така и не намерихме никаква информация, която да помогне на Стил или поне да ни наведе на някаква идея. Но си прекарахме добре, бродейки между рафтовете под предводителството на куклата на Пазителя — той реши да не влиза отново в каталога и да минава на телепатично общуване, обяснявайки с жестове, че се страхува да не загуби и без това оскъдния си запас от сили. Няколко пъти бяхме нападнати от летящи книги, но сега знаех, че те се страхуват от огън, и успяхме доста лесно да се справим с тях.

— Макар че благоразумието не е свойствено за вампирите, надявам се Стела и Даркин да успеят да убедят „свободните“ да се предадат — каза на сбогуване Алиса.

— А ако не, тогава толкова по-лошо за тях — кръвожадно потри ръце Чез. — Велхеор съвсем ясно ще им обясни колко грешен е избора им.

— Чез! — едновременно реагирахме двамата с Алиса.

В последно време моят приятел прекалено взе да се възхищава на методите на Велхеор. Току-виж и сам преминал на тъмната страна. Между другото, въпреки възхищението си към вампира, Чез, както и всички останали, гласува да запазим съществуването на Великата библиотека в тайна от него. И самият аз не можех да формулирам защо, но смятах, че е по-добре временно да запазим информацията само за себе си.

Накрая се пръснахме по стаите си, за да дремнем поне малко. Странно, но въпреки че се чувствах бодър, дори не успях да стигна до леглото — едва затворил вратата, се свлякох на пода и потънах в сън. Отдавна не бяха ми се присънвали мелодии от други светове. Още откакто влязох в Академията. Може би аз се промених, или живота, а най-вероятно и едното, и другото. Колко безгрижни бяха онези дни — глупави спорове с леля и малките близначки, тренировки в Школата по изкуства, безкрайни караници с Лиз… Предполагам, че сега имах твърде много неща за вършене в реалните светове, за да ги посещавам и в съня си. Но днес за пръв път от толкова време ми се присъни нова мелодия…

Рязко се надигнах от пода и направих малко въздушно заклинание, за да стигна до бележник и молив.

Редовете се лееха по белия лист грациозно, макар в началото да беше само един:

Затворих очи, за да си припомня песента от съня, и започнах да пиша, без да поглеждам в листа. И някак си бях сигурен, че редовете са идеално равни:

Завършвайки новата песен, аз оставих бележника и отново заспах. Но едва затворих очи и на вратата се почука. Мъчително се размърдах, допълзях до нея и погледнах в коридора.

— Ами там… вампирите дойдоха! — вместо поздрав изтърси Наив.

— Прекрасно — зарадвах се аз. — Поне този проблем ще решим.

Разбира се, това беше твърде оптимистично изявление, но аз наистина се надявах на най-доброто.

Долу вече ме чакаха Чез, Алиса и Велхеор. Оставените като наши тъмничари третокурсници също стояха в залата, гледайки подозрително към гостите. А гостите не бяха малко — Даркин и Стела бяха довели в нашата обител белокосия заедно с няколко нисши вампира, които вече бяхме виждали сред „свободните“.

— Ето и резултатите от нормалната политика — доволно се обърна Чез към третокурсниците. — Вампирите дойдоха при нас сами, без каквито и да са бойни действия и ползване на сложна мрежа от търсещи заклинания.

Честно казано, като се има предвид, че тук присъстваше и Велхеор, вампирите можеше да са дошли и не по своя воля. От друга страна, Висшият вампир можеше да е дошъл с тях просто от любопитство.

— Вече извикахме Серж, сега ще се разберем за всичко — обади се Антер.

Младежът явно не схващаше много добре какво се случва и беше много нервен, като ту искаше да напада вампирите, ту да се покрие със защитни заклинания. Затова пък Ник беше явно заинтригуван от случващото се и с любопитство гледаше към нашите гости.

Вампирите изобщо не изглеждаха добре. Май бяха пострадали по време на битката с третокурсниците. Лицето на белокосия беше пресечено от белег, спрямо който моят изглеждаше като драскотина. Останалите бяха с набързо превързани рани — явно дори регенерацията на нисшите вампири не успяваше толкова бързо да се справи с всички наранявания, причинени от третокурсниците.

— Да-а, без него изобщо няма да се разберем — изсумтя Алиса. — И защо са дошли тук? Може би на гости? По приятелски.

— Хайде без палячовщини — помоли Ник. — Вие двамата с Чез ако излезете на площада, с вашите номера доста народ ще съберете.

— Дойдохме при Закари Никерс — мрачно каза белокосият, когато препирнята най-накрая спря.

Надникнах зад гърбовете на приятелите си:

— Тук съм.

— Както се бяхме договорили, дойдохме да се предадем. Но ще говоря само с вас. Насаме.

Очевидно беше с какво усилие произнесе тези думи вампирът.

— Добре — кимнах аз, без да обръщам внимание на притеснените погледи на третокурсниците. — Да се качим горе и да поговорим насаме.

Под насаме, разбира се, имах предвид без третокурсниците. Въпреки че и присъствието на моите приятели вероятно щеше да притеснява вампира, така че най-добре беше да поговорим сами. Антер пристъпи, за да ни спре, но Ник го задържа, прошепвайки нещо в ухото му.

С белокосия се качихме горе, но без и сам да разбирам защо, вместо да отидем в стаята ми, аз реших да го заведа в библиотеката. И едва след като хванах вампира за ръката и прекрачих с него през илюзорната стена, аз малко късно си помислих, че това наистина е добра идея — тук със сигурност никой не можеше да ни подслуша.

— Какво е това? — ахна от изненада вампирът.

— Нашата библиотека — отегчено махнах с ръка аз. — Нищо особено. Кажете сега за какво искате да говорим?

Вампирът още известно време разглежда безкрайните рафтове с книги, накрая се опомни и веднага се стегна:

— Кхм. Ами исках да обсъдя с вас гаранциите. Как документално ще се удостовери нашето преминаване към гвардията на Висок дом Никерс? Какви права и задължения ще имат вампирите, с какво по принцип ще се занимават?

Само да знаех с какво ще се занимават. Естествено, леля още не беше отговорила на писмото ми, така че си нямах и идея как всичко това може да се оформи документално. Да не говорим за права и задължения — за мен това беше непозната територия.

— Позволете ми да уточня някои неща — започнах аз в опит да заобиколя зададените въпроси. — Това, което ви предлагаме, не се ограничава само до постъпване в гвардията на Велик дом Никерс. Постъпването е просто една необходима мярка, предприета с цел да предпази нисшите вампири в Крайдол от последствията на вашите действия, и да им осигурим работа след напускането на Патрула.

Едва сега, поглеждайки в очите белокосия лидер на „свободните“, разбрах, че той нямаше избор и целият разговор беше чиста формалност. Най-интересното беше, че и вампирът много добре осъзнаваше това, може би дори преди да бъдат победени от третокурсниците.

— Аз не само спасявам вампирите от наказание, но също така им давам шанс да си намерят работа и да заемат определена ниша в нашето общество, която по-рано бе недостъпна за тях. Защото гвардията освен работа е и гаранции за сигурност. На практика аз обещавам, че нашето семейство открито ще защитава интересите на нисшите вампири на територията на цялата Империя. Не просто да покажем загриженост, а да създадем цял орден във ваша защита.

Вампирът замълча за известно време.

— Тоест не става дума за никакви документи? — попита най-накрая.

Този не е толкова лесно да го подведеш.

— В този момент, да — потвърдих аз, решавайки все пак да не казвам цялата истина. — За такива сложни решения трябва технологично време. Всички необходими документи сега се подготвят в Лита и ще пристигнат в рамките на няколко дни. Но моята дума ще бъде достатъчна, за да се отнасят с вас като с представители на нашия Дом. Разбира се, водачите на „свободните“ най-вероятно ще бъдат изпратени в Лита за разпит, но останалите ще бъдат в безопасност, за тях гарантирам аз.

За това, че документите може никога да не дойдат, ако леля Елиза реши, че идеята ми е идиотска и недостойна за вниманието й, не казах нищо.

— Какво пък, така или иначе нямаме избор — изненадващо спокойно каза белокосият. — Освен това аз съм единственият, общувал с тези, които ни доставиха артефактите, така че за всичко ще отговарям само аз. Е, и още няколко присъединили се към мен вампири. Това е добра сделка.

— Не бих го нарекъл сделка — усмихнах се аз. — На практика вие не може да ми предложите нищо в замяна на помощта ми. Така че това е по-скоро жест на добра воля.

— Предполагам, че и вие си имате своите ползи — каза вампирът. — Не мога да повярвам, че ни помагате просто от добра душа.

По принцип така си и беше. Ако не броим желанието да помогна на Даркин, Стела и другите нисши вампири от Патрула, нямаше никакъв смисъл да протягам ръка за помощ на „свободните“. Може би само за да натрия носа на третокурсниците.

— Ако сме изяснили всичко, време е да сменим темата — продължих разговора аз. — Например вие да ми кажете с какво вампирите могат да помогнат на Дом Никерс.

— За съжаление, на този въпрос ще трябва да си отговорите сам — сви рамене белокосият. — От тук аз отивам право в ареста и няма да мога да участвам в бъдещите действия на гвардията или вашия орден, макар че сигурно ще е интересно. Ще поема цялата вина за всичко случило се върху себе си, а останалите „свободни“ ще се приобщят към обществото на местните вампири под ръководството на вашия приятел Даркин.

Признавам, че бях малко изненадан от спокойствието на вампира. Все пак му предстоеше да отговаря за всичко, направено от „свободните“ в Крайдол. А и разпит в Академията… Като знам какво направиха със Стил, едва ли Майсторите ще започнат да се церемонят с нисши вампири.

— Между другото, Стела каза ли ви, че артефактите са опасни за живота? — изведнъж си спомних аз.

— Каза — тъжно се усмихна вампирът. — Но аз го знаех.

— Наистина ли?! — попитах изненадано. — И въпреки това ги използвахте?!

— Ами, първо, за това знаех само аз. И второ, ние така или иначе нямахме избор. Само с използването на тези артефакти можехме да привлечем вниманието към проблемите на нисшите вампири.

— Странен начин за привличане на вниманието. Едва ли може да доведе до нещо добро.

— Но ето че доведе — възрази вампирът. — Аз и още няколко вампира ще отговаряме за всички престъпления, а останалите ще могат да променят статута си, започвайки работа във Висок дом. Това съвсем не е лош вариант.

„Човек би си помислил, че е разчитал на нещо подобно — раздразнено си помислих аз. — Всичко станало си беше случайност. Ако не бяхме ние, те щяха да бъдат избити като зайци.“

— И така, остава ми да се доверя на вашата дума, Зак — резюмира вампирът. — Жалко, че няма да мога да видя какво ще излезе от вашето начинание.

— Може би ще ви пуснат… след известно време — без особена увереност казах аз.

— Това е без значение — поклати глава белокосият. — Всички дошли с мен вампири прекалено дълго използвахме артефактите. Ние сме обречени. Дори не съм сигурен, че ще стигна жив до Академията.

„Уау! — втрещено помислих аз. — А на външен вид изглежда напълно здрав…“

— Мисля, че е добре да поработите над самочувствието си — казах неуверено.

Трябваше да кажа нещо.

— Разбира се.

Вампирът не повярва на нито една моя дума.

— И кой ви достави артефактите? — спомних си най-важният въпрос аз.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

Погледнах го изненадано:

— Как така? Мислех, че сме се договорили…

— Бих искал, но не мога — уточни белокосият. — Поставен ми е психоблок. В момента, когато се опитам да кажа нещо за своите господари, ще умра.

— Господари?

— Точно така — мрачно каза вампирът. — Но нека да не изкушаваме съдбата. Аз много смътно усещам границата на това какво мога да говоря и какво — не, така че блокировката може да ме убие във всеки един момент.

— Ами… добре — съгласих се аз.

И се получи така, че трябваше да говорим за друго. Вампирът ми каза, че всички бивши „свободни“ вампири в Крайдол вече са се присъединили към Даркин и Стела. С групите „свободни“ от другите градове белокосият нямаше връзка, така че не можеше да каже нищо за тях.

След напускане на библиотеката ние слязохме в залата, където към присъстващите вече се бяха присъединили Серж, Грон и Ана. Събралите се ни посрещнаха с подозрителни погледи.

— Къде бяхте?! — нахвърли се върху мен Серж.

Чез изразително завъртя пръст в слепоочието си, а Алиса вдигна очи към тавана.

— Разговаряхме в моята стая.

— Претърсихме целия втори етаж, нямаше ви никъде! — присъедини се към него Ана.

— Просто трябваше да обсъдим нещо насаме — колкото може по-спокойно отговорих аз. — Може би този път Завесата за невидимост се е получила много по-добре от предишната.

— Не говори глупости — гневно каза Серж. — Както и да е, това няма значение… Ще отведем всички тези вампири за по-нататъшни разпити. Останалите членове на терористичната организация също подлежат на арест.

— Всички членове на движението на „свободните“ са тук — твърдо каза белокосият вампир. — Други няма.

Грон се приближи до вампира и го хвана за реверите:

— Това ще го решим след разпита.

Тук трябваше да се намеся аз:

— Всички обърнати във вампири в Крайдол се намират под защитата на Дом Никерс. Те официално станаха моя лична гвардия.

Всички третокурсници освен Ник замръзнаха в нямо удивление.

— В смисъл? — внимателно попита Ана.

— Не можете да ги арестувате — охотно обясни Алиса. — Ако не искате проблеми с един от Високите домове.

Раздадоха се самотни ръкопляскания.

— Отлично решение — каза Велхеор, прекратявайки аплодисментите.

До този момент вампирът стоеше толкова тихо, че бях забравил за присъствието му. И докато всички гледаха към Велхеор, реших леко да сменя темата:

— На ваше място бих побързал. Единственият, който има информация за създателите на артефактите, е ето този вампир — посочих белокосия. — Но той няма да издържи дълго, артефактите почти са го убили, а психоблокировката няма да позволи провеждането на нормален разпит. Не знам за останалите вампири, но този трябва да го поемат професионалисти.

Серж погледна внимателно белокосия:

— Истината ли казва?

Отвърна му мълчаливо кимване.

— Добре. С другото ще се занимаваме по-късно — реши Серж и кимна към вампирите. — Вие идвате с нас — и впери поглед в белокосия. — А ти ще дойдеш с мен в Академията.

„Е, там ще му свалят всички психоблокове и ще го разпитат така, че ще каже дори това, което не знае — помислих си отвлечено и изведнъж се сетих: — Ама че съм глупак! Защо ли му показах библиотеката? Ако се сети да им каже за нея… Както и да е, вече е късно да се вайкам.“

Третокурсниците обкръжиха нисшите вампири и ги поведоха към изхода.

— Ей, какво става с домашния арест?! — извика към гърбовете им Чез.

— Мисля, че може да го отменим — без да се обръща, каза Серж. — Но към въпроса за нисшите вампири ще се върнем. Отивам с арестуваните в Лита и там подробно ще докладвам на Майстор Ревел за създалата се ситуация. Да видим какво ще каже той за това ваше начинание да помагате на нисшите вампири.

Най-накрая останахме сами. Ако не броим Велхеор, разбира се. Страхувам се, че все още недостатъчно се доверявах на Висшия, за да го посвещавам във всичките си тайни. Така че преди да се върнем към изследване на библиотеката, трябваше по някакъв начин да го разкараме от Прокълнатата къща. Интуицията ми подсказваше, че това нямаше да е толкова лесно.

Интуицията явно ме беше подвела — Велхеор изчезна още преди да имам време да измисля подходящ повод да го изкарам от Прокълната къща. Какво пък, Висшите вампири си имаха и свои работи.

Ние с Алиса и братя Викерс стояхме в библиотеката, напразно опитвайки се да извлечем каквато и да е полезна информация от огромната купчина книги, подбрани от Велес с помощта на Пазителя. За съжаление, засега нещата не вървяха на добре — все още не бяхме успели да намерим раздела, посветен на нашия свят. От една страна, не би трябвало да е кой знае колко трудно — просто да се намери поне една книга, написана на езика на елирите. Но когато си заобиколен от хиляди абсолютно еднакви рафтове с книги в най-различни цветове и размери…

— Опитайте да потърсите в двадесет и трета южна пътека — извика ни Велес. — Пазителят предполага, че някъде там може да има споменаване на Кървавия бог. Може би дори на нашия език!

След заминаването на третокурсниците ние веднага тръгнахме към заведението на Гръм, за да убедим Велес да се присъедини към търсенията ни в библиотеката. Въпреки нашите притеснения, Гръм лесно пусна главния си готвач с нас. Вярно, че само за един ден, и направо не ми се мислеше какво ще каже трола, ако Велес зареже готвенето заради длъжността Пазител на библиотеката. Също така към нас се присъедини и Невил, но пък Чез заяви, че му е писнало от книги и иска малко да се разведри. В крайна сметка се наложи в библиотеката да работим петима. Всъщност шестима, но Плюшения можеше да не го броим — скочи в книгата си и само от време на време помагаше с мислени съвети. Доколкото разбирах, Пазителят повече го вълнуваше скритият за нас мислен разговор с Велес — бъдещият му наследник. И изразходваше последните си сили основно за този разговор.

Бедният Велес едва не получи удар, когато видя безкрайните рафтове с книги. Още щом видях щастливото му лице разбрах, че Гръм окончателно е загубил главния си готвач, а на нас ни предстояха някои проблеми. Оставаше да се надяваме, че тролът не е прекалено обидчив и злопаметен.

— Видя ли какви чудовища — подаде ми една отворена книга Наив.

Тъй като никой от нас не можеше да чете на езиците на другите светове, можехме само да се любуваме на занимателните рисунки. На страниците на книгата, отворена от Викерс младши, видях странни стоманени конструкции, приети по незнайно каква причина от Невил за чудовища. С крила, дълги носове и огромни тела. При вглеждане в прозорците на някои от конструкциите можеха да се забележат фигури на хора, което говореше за наистина огромните размери на тези сгради.

— Нагледа ли се вече — попита Невил, надниквайки през рамото ми. — Ей там има една книга, пълна с летящи конструкции за пътуване между световете. Мисля, че някои от тях са по-големи дори от Крайдол…

— Може пък това да са просто приказки — предположи Алиса. — И защо изобщо са ви другите светове, гледайте в нашия да се оправяте по-добре.

— И в нашия нелошо си решаваме някои проблеми — доволно отбелязах аз, считайки, че в по-голямата си част това е моя заслуга. — Край на домашния арест, уредихме въпроса със „свободните“, а и на третокурсниците натрихме носа. На мен нашият свят определено ми харесва.

— Да-а — проточи Алиса, без да вдига поглед от поредната книга. — Направо да си помисли човек, че са ни свършили проблемите.

Изглежда вампирката правеше тънък намек за болестта ми. Побързах да сменя темата, за да не си развалям за пореден път настроението.

— Е, най-малко част от задачата свалихме от могъщите плещи на Академията. Мисля, че всички конци на нисшите вампири се дърпат от Шатерския халифат.

Невил остави книгата и внимателно ме погледна:

— А ти сигурен ли си в това?

— Тоест? — не разбрах аз. — Белокосият говореше за психоблок, а Шатер се е специализирал в прочистването на мозъци. Кой друг ще е, ако не те?

— По този начин Империята много удобно ще се отърве от нисшите вампири. Дай им в ръцете оръжие, с което те със сигурност ще направят глупости, и получаваш повод да се отървеш от тях. А ако на някой не му харесва откритото унищожаване на вампири, винаги може да почакаш малко и оръжието само ще убие своите собственици.

— Има логика в това — признах аз.

— Но това вече не е наша работа — неочаквано разумно отбеляза Наив.

Ние го погледнахме изненадано.

— Е, достатъчни са ни и собствените проблеми — смути се Огненото момче.

— Какви са тези проблеми при теб? — попита с интерес Невил. — Напоследък изчезваш някъде. Вече имаш тайни от по-големия си брат ли?

— Нямам тайни — промърмори смутено Викерс младши. — Просто се разхождам из града — ту тук, ту там…

Гласът му се разтрепери. Не знам какво криеше и дали изобщо криеше нещо, но изглеждаше много подозрително.

— Добре, добре — размаха ръце Невил. — Щом не искаш — не казвай. Но ако се появят проблеми, веднага ми кажи. Знаеш, че винаги ще ти помогна.

— Всичко е наред — припряно го увери Наив. — Дори страхотно!

Алиса се изправи и се протегна:

— Щом всичко е страхотно, продължавайте да работите, а на мен ми е време да тръгвам.

— Къде отиваш? — попита Невил, изпреварвайки ме с част от секундата.

— Да — включих се и аз. — Имаме още толкова много работа. Тук има дракон знае колко книги! Първо Чез изчезна някъде, сега и ти ни изоставяш.

Разбира се, развълнува ме не измъкването й от работата в библиотеката, а по-скоро се задейства интуицията ми.

— Да продължим утре. Днес имам среща.

Каза го с толкова подозрително насмешлив тон, че окончателно се убедих в подозренията си.

— Какво среща?

— Приятелска среща с един много приятен млад мъж.

Аз едва не паднах от стола при такова определение.

— С Девлин?!

Братя Викерс се присъединиха към мен с дружно възклицание:

— С г-н Перфектна усмивка?

— Какво не е наред? — сви рамене момичето.

— Ами… — Невил озадачено погледна първо Алиса, а след това и мен. — Мислех, че… ти и Зак…

Вампирката гордо вирна нос:

— Това е стара история.

„Какво?! — шашнах се аз. — Как може тя… така да говори… Това е стара история?! Що за шега?“

— Добре, утре ще кажете, ако сте намерили нещо полезно — махна с ръка Алиса. — Аз тръгвам.

Можех само мълчаливо да наблюдавам, докато тя напуска библиотеката. А когато вампирката се скри зад вратата, Невил остави книгата и внимателно ме погледна:

— Смяташ ли да направиш нещо по въпроса?

— Какво мога да направя? — въздъхнах аз.

Ако Алиса се държи, сякаш между нас не е имало нищо, и дори отказва да говори за това… какво можех да направя?

— Ако щеш извикай чалнатия си приятел вампира — раздразнено се пошегува Невил. — Нека да изплаши до смърт нашето офицерче и да му избие всички предни зъби.

Веднага си представих картинката и едва сдържах усмивката си. Мисля, че Велхеор с удоволствие би изпълнил малката ми молба. Трябваше само да го помоля.

— Това вашето акъла ми не го побира — раздразнено каза Наив, карайки ни да си разменим изненадани погледи с Невил. — Брат ми си загуби ума по друидката, Даркин с агресивната си приятелка не може да се справи. Зак с Алиса — и те постоянно си играят някакви игри. Дори Чез успя да изпадне в депресия заради едно момиче!

Не е често явление да чуеш толкова дълга и проникновена реч от нашето Огнено момче.

— Не ми говори — въздъхнах аз. — Само ти от нас остана трезвомислещ… — а за себе си добавих: „Колкото и странно да звучи.“

— Между другото, всички имаме проблеми в личния си живот, но не бягаме от работата, за разлика от Алиса и Чез — отбеляза Невил. — Предлагам да домъкнем рижия тук и да го принудим да работи.

— Идеята е добра — съгласих се аз.

Сега бях готов да правя каквото и да е, само да не мисля за това, че Алиса е на среща с Девлин. Наив остана да помага на Велес в библиотеката, а ние с Невил се разделихме и тръгнахме да търсим Чез. Викерс старши реши да го потърси в работилницата на техномаговете, в която Чез поръча амулетите, а аз поех риска да проверя в заведението на Гръм. И едва минах няколко пресечки, когато зад гърба ми се раздаде добре познат глас:

— Господин Майстор!

О, не, ужасих се аз, докато се обръщах. Само не той…

От деня, в който унищожихме склада му, досадният търговец ме тормозеше едва ли не всеки ден. Чудото в разноцветни парцали винаги успяваше да се окаже на пътя ми. Сякаш специално ме причакваше около Прокълнатата къща, само и само да ми напомни за пореден път за обезщетението.

— Ох, какъв ужас! Какво е станало с вас? — възкликна той, поглеждайки лицето ми. — Не, не си мислете нещо лошо. Белегът си е белег, но не е ли по-добре да го махнете?

— По-добре е — казах мрачно. И по инерция допълних: — Но няма пари за услугите на друидите. Както и за компенсации на каквито и да са щети.

Търговецът подскочи и забърбори още по-бързо:

— И Майсторите ли обедняха? Разбирам. Кризата в Империята… Чакайте, аз мога да ви помогна, имам много добър приятел доктор! За половин цена такова лице ще ви направи, по-красиво и от старото. Е, разбира се, не казвам, че старото ви лице беше лошо. То изобщо не беше старо…

— Спокойно — прекъснах словесния поток на търговеца. — Вие по повод на обезщетението ли? Нали ви казах, че до този момент още не сме получили отговор от Академията.

— Ама вие какво само за работа? — възмути се търговецът. — Не може ли просто да си побъбрим като стари приятели? Толкова рядко ви виждам.

Всъщност така си беше. В последните дни старателно се криех от нахалния търговец. При това много успешно.

— С радост бих си побъбрил с вас, но имам много работа.

Опитах се да скрия издайническата усмивка, но не се получи кой знае колко добре.

— Тогава нека да ви съпроводя — любезно предложи търговецът.

— Наистина много бързам — повторих отново. — Имаме много важна операция, а и освен това сега ще трябва да летя…

Не намирайки друг начин да се отърва от досадния търговец, аз използвах левитация, за да избягам позорно, като прелетях над близката къща.

Вече летейки, със закъснение се замислих за възможните последствия от едно падане, ако способностите ми отново ме подведат, но за щастие нищо не се случи. Макар че дори за този кратък полет трябваше да платя с леко замайване — прекалено трудно и опасно беше да се придвижвам по въздуха с помощта на левитацията. Всъщност главната причина небето в Лита и другите градове и до сега да не е почерняло от тълпи Майстори беше силната нееднородност на енергията във въздуха. Въпреки че самото заклинание за левитация да беше сравнително просто, то черпеше просто невероятно количество енергия. С всеки метър издигане над земята ставаше все по-тежко и по-тежко. В учебниците това се обясняваше със сложна формула, обхващаща взаимодействието между елементите на земята и въздуха. Не бях много наясно по този въпрос, но знаех, че по-често вместо левитация се използваха енергийни импулси, които подхвърляха тялото до определена височина и после омекотяваха приземяването. Уж знаех, но въпреки това използвах левитация и след това дълго време се съвземах, като замаяно обикалях по улиците в полусъзнание. Така ме откри Невил.

— Зак!

Като се приближи, той се вгледа внимателно в лицето ми:

— Защо си толкова блед?

— Постоянно не си доспивам — махнах с ръка. — Безсънните нощи ми се отразяват. Намери ли Чез?

— Казаха ми, че е с нисшите вампири в „При добрия вампир“.

— Ама че подлец — възмутих се искрено. — Забавлява се, докато ние работим. Хайде, да отидем при него!

Както каза Невил, намерихме Чез в „При добрия вампир“ в компанията на група нисши от Патрула и няколко много, ама много пияни субекта. Впрочем, по опиянение Чез значително превъзхождаше всеки от присъстващите, защото вампирите по принцип слабо реагираха на алкохол, а двамата пияници отдавна се търкаляха под масата и тихо похъркваха. Колкото и да сравнявах, фактът си оставаше факт — моят приятел се беше натряскал здраво.

Той дори не забеляза нашето пристигане, продължавайки ентусиазирано да обсъжда нещо с нисшите вампири. С приближаването си успяхме да чуем част от разговора:

— Чу ли новия виц за друидите?

— Ъ?

— Мисля, че приятелката ми е друид. В леглото всеки път се превръща в дърво.

Чез и нисшите вампири се закикотиха, докато Невил се намръщи и започна да търси с поглед нещо по-тежко.

— Спокойно — сръгах го в ребрата. — Какво си се изнервил?

Имаха късмет, че Викерс старши беше загубил магическите си способности.

— Дразнят ме тези глупави вицове — промърмори Невил.

— Вицовете дразнят само когато са близо от истината — подкачих го аз.

Сигурен съм, че на мое място Велхеор щеше открито да попита: „Мелисия сигурно е истинска друидка в леглото? А ти нещо много се изнерви. По болното място ли те настъпиха?“

— Стига и ти — изсумтя Невил. — Нека да изтрезнее нашия пияница и да отиваме да работим в библиотеката. Времето си тече.

Чез забеляза появата ни и размаха ръце:

— Ей! Зак! Невил!

Очевидно за тази дълга реч той изразходва целия си интелектуален запас, тъй като по-нататъшните му думи се превърнаха в неразбираем поток от звуци.

Едва пристъпихме към Чез, когато той неочаквано скочи на крака и буквално рухна в обятията ни:

— А-а… приятели-и-и… да пийнем по нещо…

— Аха, ей сега — Невил остави Чез върху мен, отстъпи крачка назад и направи отрезвяващо заклинание.

Не мина и минута и в очите на Чез се появи смислен израз. Затова пък седящия най-близо нисш вампир рухна на пода мъртво пиян — заклинанието за изтрезвяване трябваше да прехвърли излишните градуси на някой друг.

— Какво направихте? — извика Чез и ме отблъсна от себе си. — Толкова много пари на вятъра! Защо, мислиш, се напивам?! За да изтрезнея за секунда?

— Притесняваме се за теб, глупако — отвърнах обидено.

Чез завъртя очи към тавана:

— Е, много благодаря! Дори спокойно да се напиеш не ти дават.

— А ти да не забрави, че до пълнолуние остана само един ден? — попитах раздразнено. — Трябва ползотворно да използваме това време. Иначе няма да успеем да помогнем на Стил.

Чез седна обратно на стола:

— Зак, не те разбирам. Вместо да решаваш собствените си проблеми, ти търсиш начин да помогнеш на човек, когото почти не познаваш. Ако прекарваше това време, за да търсиш начин да се излекуваш самия ти, с радост бих ти помогнал. Но това…

— Той е наш приятел — напомни Невил.

— Приятел и шпионин — на свой ред припомни Чез и сграбчи Невил за реверите. — Ако Зак не иска да помага на себе си, тогава нека помогне на теб да си върнеш способността към Занаята. Сигурно този Фонтан на съдбата ще може да го направи, щом е способен да върне разума на човек с изпържен мозък.

Ние с Невил се спогледахме. В някои отношения Чез, разбира се, беше прав. Ако се ръководи само от твърдата логика, пренебрегва морала и прави каквото му се иска, а не това, което е правилно…

— Фонтан на съдбата, Коридор на съдбата… няма ли там и Сметище на съдбата? Защото ми се струва, че именно там ти методично изхвърляш живота си — Чез внимателно ме погледна. — Готов си да стоиш в библиотеката, докато Алиса се забавлява с белозъбия Девлин? И всичко това, за да помогнеш на Стил?

Признавам, че каза на глас това, за което се опитвах да не мисля. Не, аз все още вярвах, че трябва непременно да помогнем на Стил, но тази среща на Алиса… Нали тя сама си тръгна от библиотеката, вместо да остане и да вложи цялата си енергия в търсене на информация. Пълнолунието е утре, а все още не знаехме какво ще се случи в Прокълнатата къща и как това ще помогне на Стил.

— Дракон да ме вземе, тук си прав — неохотно признах аз. — Алиса не постъпи добре. Но и ти също.

— На Велес не му трябва нашата помощ — махна с ръка Чез. — Затова е библиотекар. Да си починем малко — той ми намигна. — Пиенето е от мен!

Тези вълшебни думи накараха стоящите до нас нисши вампири да наострят уши. Дори търкалящите се по пода пияници направиха слаб опит да станат и да се присъединят към нас.

— Добре, може да пийнем малко — въздъхнах аз и седнах до Чез. — Но само малко!

— Ама че сте и вие, алкохолици — намръщи се Невил. — Щом така искате, напивайте се без мен.

Наканих се да обясня на Невил, че нямаме намерение да се напиваме, но в същото време сервитьорът донесе бирата и това ме ангажира изцяло. Дори не забелязах кога Невил си тръгна. Някак естествено първата чаша беше последвана от втора, после от трета… Когато веселието беше в разгара си, в кръчмата влязоха двама третокурсници. За щастие или за съжаление, Серж не беше сред тях, но пък присъстваше Грон.

— О, неудачници, в чест на какво пием?

— Разбира се, в чест на това, че НИЕ решихме проблема със „свободните“ — предизвикателно отвърна Чез. — Докато ВИЕ тичахте безцелно из града.

— Значи се напивате от радост? — не остана по-назад Грон. — А аз си мислех, че защото останахте без приятелките си.

„Откъде знае за това?“ — мярна се през главата ми мисълта. Мярна се и изчезна. На нейно място дойде друга: „Ама че изрод! Ще ни се подиграва!“

— Ако бяхте в един и същ курс с нас — процеди Чез. — Щях да ви…

— Ако бяхме — подразни го Грон. — А сега какво? Нещо не ти харесва ли? Може да ме предизвикаш на дуел по всяко време.

Скочих от стола и веднага почувствах, че Чез буквално увисна на рамото ми.

— Писна ми, че все ни гледате отвисоко! — извиках вбесен. — Единственото ви предимство е времето. Това, че сте учили повече от нас в Академията, не ви прави по-добри!

Грон не очакваше от мен такава агресия и не успя да намери достатъчно подигравателен отговор.

— За по-малко от година ще ви надмина и ще ви натрия носовете! — продължих гневно. — На всеки от вас!

— Опитай! — ухили се Грон.

Почувствах как от пръстена на ръката ми плъзна топлина. Своеобразна концентрация на гняв. Нещо подобно се случи и в Академията, когато едва не бях убит от едно от „Децата на дракона“.

— Стига, Грон, успокой се! — вторият третокурсник го хвана за рамото. — Те са пияни, не знаят какво говорят.

Докато третокурсникът говореше на Грон, аз едва удържах напиращата да изригне мощ на пръстена. Впрочем тя бързо започва да отслабва и скоро започнах да се чудя дали всичко не е било игра на въображението ми.

— Да се махаме оттук — съгласи се накрая Грон. — Утре тия двамата ще се наспят и ще дойдат да ни се извиняват.

„Силно се съмнявам в това“ — помислих си ядосано, докато гледах гърбовете на излизащите. Ще трябва да се напием до безпаметност, за да се извиняваме за каквото и да е на третокурсниците. По-скоро никога, все пак не пиех чак толкова много.

— Ще си поговорим утре — увери ме на излизане Грон.

След като си тръгнаха, ние с Чез отделихме десетина минути, за да си припомним най-невероятни епитети, посветени на третокурсниците. А след това с чувство за изпълнен дълг и възстановено достойнство продължихме да пием…

Отворих очи и известно време гледах тавана, опитвайки се да разбера къде съм. Последното, което си спомнях, беше кръчмата, нисшите вампири и много… ама наистина много бира. А сега, както изглежда, беше вече сутрин. И аз се намирах в залата на Прокълнатата къща. С усилие извърнах глава и видях на креслото до себе си още едно тяло. Ако изглеждах и вонях дори наполовина толкова ужасно, колкото Чез, трябваше спешно да си взема душ и да изгоря всичките си дрехи.

Някъде горе хлопна врата и малко по-късно в полезрението ми се появи Викерс старши. Изтича презглава по стълбите, подхвърли „Доброутроотивамвкварталанадруидите“ и се изпари от Прокълнатата къща.

— Какво беше това? — вяло попита Чез, отваряйки едното си око.

— Сторило ти се е — отговорих с усилие.

Всъщност Чез едва ли би забелязал излизането на Невил, ако Викерс старши не го беше настъпил по крака. В този момент моят приятел трябваше да се напрегне и да покаже поне някаква реакция. Силите на бързака обаче не му стигнаха, за да изрази емоции.

— Уф, голямо напиване беше вчера — простенах след известно време.

В спомените ми това беше първият път, когато се събуждах след пиянство, без да помня абсолютно нищо, освен самия факт, че сме се напили. Странно усещане, трябва да призная. Част от живота ми буквално липсваше, оставяйки само няколко мътни фрагмента.

— Ох, лошо ми е — простена в отговор Чез. — Трябва веднага да направя као. Но нямам сили да се изправя… Хей, защо в справочника има отрезвяващо заклинание, а няма заклинание за махмурлук?

— Спомняш ли си какво стана вчера? — попитах аз, страхувайки се дори да мръдна.

— Спомням си как заплашваше да се разправиш с Грон, а после ми е бяло петно…

— По-скоро пиянско бълнуване — измърморих аз.

Да, спомних си. Странно, че избухливия Грон не ме смачка направо в кръчмата. Аз и трезвен не можех да му се противопоставя, да не говорим като съм пиян… само мокро петно на пода щеше да остане от мен. Макар да имах смътен спомен, че от пръстена на нисшите вампири започна да ме залива топла вълна, а предния път това доведе до смъртта на ученика от Академията. Може би (ако, разбира се, това не беше предизвикана от алкохола халюцинация) просто щях да изпепеля бедния Грон преди още да разбере какво става.

Малко по-късно все пак събрахме достатъчно сили, така че с общи усилия да се доберем до кухнята и да направим малко као. Енергийната напитка вършеше чудеса срещу махмурлука. Изпивайки по няколко чаши горещо као, бяхме в състояние дори да се изкачим по стълбите и да надникнем в библиотеката. За наша немалка изненада открихме там не само Велес, но и Алиса с Наив. Вярно, че и тримата спокойно стояха и закусваха бисквити, вместо да са заровили носове в книгите.

— Добро утро! — радостно поздрави Наив.

Ние с Чез едновременно се намръщихме на гръмкия глас.

— По-тихо! — изсъска Чез. — Главата ми и без това се пръска, какво си се разкрещял.

Велес само мълчаливо ни кимна, решавайки да пожали многострадалните ни глави. Пазителят също предпочете да се ограничи до гробно мълчание. След появата на Велес той като цяло започна да ме игнорира, отделяйки цялото си време и сили за общуване със своя приемник.

— Добре ли прекарахте вчера?! — нарочно високо попита Алиса с ехидна усмивка.

Свих вежди, опитвайки се да облекча малко болката:

— Прекрасно… предполагам…

— Нещо ми стана на паметта — промърмори Чез и веднага контрира: — А ти как прекара вечерта? Как мина срещата?

Веднага се напрегнах, мигом забравяйки за главоболието.

— Не беше зле — изобщо не се смути Алиса. — Прекарах чудесно.

Ох, дракон да го вземе този Девлин. Защо вчера не ми се мярна пред очите? Щях да го изгоря и после всичко да припиша на алкохола.

— Само че това не беше среща — допълни вампирката. — Просто като приятели отидохме на ресторант. Той не е мой тип.

Едва не загубих съзнание от радост. Или просто ми беше прилошало от пренапрежение — да се кача до втория етаж след такава бурна нощ си беше истински подвиг.

— Така значи — ухили се Чез. — А ние си помислихме, че…

— Как върви? — бързо прекъснах приятеля си. — Намерихте ли нещо полезно?

— Да — със задоволство в гласа отвърна Велес. — Най-накрая открихме секцията, посветена на нашия свят. Има толкова много интересни неща! Никога не съм знаел, че царството на вампирите съществува толкова отдавна. А историята на Империята е представена в съвсем различна светлина…

— Мисля, че Зак не за това пита — подсказа му вампирката.

Библиотекарят се смути:

— О, извинете. По вашия проблем също намерихме известна информация. За възстановяване на изтрита личност не, но за Фонтана на съдбата… В записките на един безименен магьосник се споменава някаква скулптура на дракон, изпълняващ желания. По-точно, драконът не изпълнява желанието в буквалния смисъл на думата, а ти дава възможност да го изпълниш. Може би те пренася някъде…

— Толкова ли е просто? — изненадах се аз. — Помолваме дракона и той ни отвежда при някой, който може да помогне на Стил? В някой от хилядите светове, свързани с Коридора на съдбата?

Странно. Всевъзможни източници упорито твърдят, че човешкото тяло не може да пътува между световете. Как тогава Фонтанът на съдбата ще ни отведе в друг свят? Макар че по принцип това не беше наша работа, важното беше, че работи, а как — това бяха подробности.

— Може би работи точно така — сви рамене Велес. — Между другото, за пътуването между световете също намерихме интересна информация: не трябва просто ей така да се пътува от един свят в друг. Човек, роден в един свят, в другия се счита за нещо чуждо, непознато, носещо заплаха. Всяко живо същество усеща това и се стреми да се защити, а най-добрата зашита, както знаят всички, е нападението. Ето защо, както сам каза, във всеки свят те посрещат агресивно настроени местни жители. Това е нещо като природен закон, защитаващ световете от проникване.

Алиса кимна с разбиране:

— Ако не беше този закон, пътуващите между световете можеха да злоупотребят… Например човек, владеещ магията, ако попадне в свят, където никой не е чувал за нея, ами той ще бъде приет направо като бог.

— Ефектът на противодействие се засилва с увеличаване броя на неканените гости. Без да навлизаме в подробностите, описани със сложни формули — ако в другия свят отидат повече от двама или трима души, те няма да изкарат и час. Изключение е Човекът на съдбата — той е в състояние да се настрои на другия свят, а ако е необходимо, може и там да остане да живее като в роден свят. Така че, Зак, ако искаш да си смениш местожителството — пътят е свободен.

Погледнах намръщено към Алиса:

— Идеята не е лоша…

Тя разбра погледа ми и неочаквано се смути.

„Може би не всичко е загубено?“ — си помислих с леко учудване, а на глас казах:

— За световете разбрах. А как да съобщя желанието си на дракона и да го убедя да ни помогне?

— Нямам представа — отвърна Велес. — Това, което се знае със сигурност е, че не може повече от едно желание на пълнолуние.

— Страхотно — зарадвах се аз. — А как всичко е свързано с пълнолунието и това, което се случва в Прокълнатата къща?

— Освен факта, че Фонтанът на съдбата работи само при пълнолуние? Кой знае. Като му дойде времето — ще разберем.

— Като говорим за времето — спомних си аз. — Помните ли, че всички сме поканени на празника в квартала на друидите? Страхувам се, че ще се обидят, ако пренебрегнем поканата им.

Велес ни погледна изненадано:

— Поканени сте на Белтайн?

— Къде? — погледнахме го ние.

— Празникът на възраждането — поясни Велес. — Друидите го празнуват веднъж годишно, в първия ден на лятото. Палят пречистващи огньове, изгарят всичко непотребно, за да остане в миналото — износени вещи и други дреболии. И се забавляват — прескачат огън, организират нещо като панаир. Би трябвало да е забавно.

Ние се спогледахме:

— Ти не си ли присъствал на него?

— По-рано празникът беше затворен за всички, освен друидите. Не знам защо така изведнъж са решили да ви поканят.

Невил всячески избягваше каквито и да са въпроси за предстоящия празник, уверявайки ни само в едно — очаква ни нещо невероятно. Оставаше ни само да му се доверим и с нетърпение да чакаме пълнолунието. Може би ако успеех да се оправя със Стил и Прокълнатата къща, щеше да ми остане време да хвърля едно око и на друидския празник. Между другото, този празник беше отлична възможност да разкарам всички от Прокълнатата къща, за да не ми се пречкат в краката. Освен това можех да разчитам да няма неканени гости, нали всички щяха да бъдат в квартала на друидите.

— Мисля, че ще успеем да ги убедим да поканят и вас — обеща му Алиса.

— Кхм — внимателно се изкашля Наив. — Всъщност Невил казваше, че този път друидите се канят да поканят не само нас, но и много знатни хора от Крайдол. Може би дори и вампири. Изглежда това е първият открит празник Белтайн в квартала на друидите.

Дори не знам кое ме шокира повече — самата новина или неочакваната осведоменост на Викерс младши.

— Значи ще можете да видите празника с очите си — отбеляза Алиса. — Подобно на много други. Третокурсниците сигурно също са поканени. Така че трябва да решим кой ще остане тук, за да се възползва от този ваш Фонтан на съдбата.

— Мисля, че Невил със сигурност ще отиде на празника — Чез започна да свива пръсти. — От Наив ползата е малка, Дъркин и Стела изобщо нямат работа тук…

— Велхеор също по-добре да не го пускаме тук — внесе своята лепта Алиса. — Такива глупости може да направи, че всеки Фонтан на съдбата да спре да работи.

— Ето че останахме трима — обобщи Чез. — Тръгваме на пътешествие между световете, ха!

— Страхувам се само, че отсъствието ни трудно може да се обясни — отбелязах аз. — Както Велхеор, така и третокурсниците могат да станат подозрителни. Все пак, за да пропуснем такова събитие, ни трябва наистина добра причина.

Чез присви очи:

— Хм… аз, разбира се, мога да измисля една прекрасна причина, но тогава ще трябва вие с Алиса да останете тук заедно.

— В смисъл? — не схванах аз.

— Ах ти, гадняр! — изсъска Алиса. — За какво намекваш?!

Тогава ми просветна.

— Всъщност идеята е добра — признах аз, с което веднага си спечелих шамар по врата. — Хей, идеята беше на Чез, него удряй!

— Няма да го пропусна — ядосано каза Алиса, давайки заслужен шамар и на рижия ми приятел. Но въпреки двусмислието в предложението на Чез, беше принудена да признае: — Макар че на това всеки ще повярва и едва ли ще дойдат да ни пречат.

— Това е! — възкликна Чез. — Но къде съм аз тогава? Да кажем, че съм останал да светя?

Този път аз му ударих един шамар:

— Ти също отиваш на празника. Ние двамата ще се справим, освен това ще трябва да вземем и Стил със себе си, а тогава ще станем трима. Велес каза, че група от повече от трима е твърде опасно да пътува между световете.

— Е, добре — неочаквано лесно се съгласи Чез. — Още повече, че поканих и Натали на празника. Обеща да дойде.

Можех да си представя как се разкъсваше моят приятел — искаше и с момичето си да се види, и по други светове да се разходи. Но ето, че всичко се реши без него. Още известно време обсъждахме детайлите на предстоящото мероприятие и правихме догадки за това какво може да се случва в Прокълнатата къща по време на пълнолуние. Мен, честно казано, много повече ме занимаваше невероятната мисъл — в това рисковано мероприятие участвахме само ние двамата с Алиса! Стил не се броеше, на него не можеше да се разчита. От една страна, ще бъдем само двамата с Алиса цяла нощ… и може би най-накрая ще имаме шанс да поговорим…, но от друга — беше много опасно!

— Чака ни безсънна нощ — изведнъж скочи Чез. — Аз ще подремна час-два.

— Добра идея — съгласих се аз. — Наистина не сме се наспали…

— Защото се шляехте незнайно къде — недоволно измърмори Алиса. — И сте правили дракон знае какво…

Честно казано, и аз самият не помнех добре какво точно правихме.

— Как така неизвестно какво? — ухили се Велес. — Много добре дори е известно.

— О, да! — светна лицето на Алиса. — Момчета, преди да отидете да спите, трябва да ви покажа нещо.

Ние с Чез се спогледахме:

— Какво искаш да кажеш?

— Ще видите — тайнствено се усмихна Алиса. — Елате!

Надникнахме в коридора и като се уверихме, че в къщата няма неканени гости, напуснахме библиотеката и се спуснахме в залата. Впрочем всички предпазни мерки бяха излишни — откакто забраниха на нисшите вампири да идват тук, къщата стана необичайно пуста.

Алиса ни изкара на двора, заведе ни до ъгъла на къщата… и ние застинахме в нямо удивление.

— Какво е това? — попитах аз, когато челюстта ми се върна на полагащото й се място.

— Снощи Чез се опита да си издигне паметник — изкикоти се Алиса. — С изобразителното изкуство не е на ти, така че се получи ето това.

По принцип това, което стоеше на поляната пред къщата, можеше да мине за паметник. Посветен на нещо абстрактно, от рода на безсъние или недоумение. Тъй като именно безсъние заплашваше тези, които видят това чудо на човешката мисъл. Петкракото същество с множество пипала и мушнати тук и там очи… Такова чудовище не можеше да се присъни и в най-страшния сън. И цялата тази „красота“ беше изработена от масивен камък. Не знам откъде се беше сдобил с него Чез, но сигурно го беше обработвал с въздушни заклинания, защото не се разбираше много добре със земната магия.

— И се е опитал да направи паметник на себе си? — уточних аз. — Нещо не прилича особено.

— Ти първо прочети надписа — изкикоти се Алиса.

Ние с Чез пристъпихме към чудовището и забелязахме груби букви на една от страните му: „Най-силният ученик в историята — Чез.“

— Доста скромно — подкачих приятеля си.

— Не си спомням това — разсеяно каза Чез, обикаляйки гигантската статуя. — Но е забавно, разбира се…

— Зак, ти също се отличи — премина на мен Алиса.

Замръзнах, страхувайки се дори да шавна:

— И какво направих?

— Ти си по-скромен — успокои ме Алиса. — Само че ще трябва да се поразходим малко, за да видим творението ти.

Впрочем разбрах какво имаше предвид Алиса още щом напуснахме двора на Прокълнатата къща и завихме към квартала на друидите. Над покривите на невисоките сгради се извисяваха гигантски…

— Уф, ама че си и ти — въздъхна Чез.

— Кактуси?!

— Да. Реши да вървиш по утъпкана пътека и да направиш подарък на друидите в чест на предстоящия празник — вече открито се засмя Алиса. — Вярно, че не стигна до тях и направи подаръка си направо на пътя.

Няколко гигантски кактуса се извисяваха над двуетажните сгради, както кулата на Академията над Лита. Разбира се, разликата във височините не беше толкова голяма, но като цяло изглеждаше също толкова набиващо се на очи.

— Повече няма да пия — обещах си аз и се огледах крадешком. — Да ги махнем ли или какво… целия път запушват…

— Засега нека да останат — сви рамене Алиса. — Внасят някакво разнообразие. А и на хората ще им хареса, изглежда много мило — тя погледна към Чез. — За разлика от статуята в нашия двор.

— Ей, моята статуя е произведение на изкуството — наежи се Чез. — Така че нека и тя да остане.

— Колкото си искаш — сви рамене Алиса. — Ние така или иначе скоро си тръгваме оттук и няма да ми се налага да гледам този кошмар под прозореца.

След като получихме честно заслужените си подигравки, ние с Чез се върнахме в къщата и отидохме да спим, докато Алиса и Наив отидоха да видят Невил, за да го посветят в нашите планове. Както става обикновено, аз през цялото време мечтаех за сън, но още щом стигнах до леглото, сънливостта изчезна. Мислите ми се разбягаха като буболечки — предстоящия празник на друидите, пълнолунието в Прокълнатата къща, срещата на Алиса със стражника…

„Не, така няма да стане“ — реших аз, седнах в леглото и започнах да медитирам.

Мозъкът ми се прочисти от ненужни мисли. Прекарвах енергията по тялото си, позволявайки й свободно да преминава през мен. И почти веднага усетих някаква нелепост, сякаш част от мен се беше изменила. Енергията протичаше през мен по малко по-различен начин. Трябваше ми известно време, за да разбера, че промените бяха предизвикани от пръстена на нисшите вампири. Въпреки уверенията на Ник, че артефактите не влияят на организма, когато са неактивни, реалността се оказа малко по-различна. Енергията, минаваща през ръката ми, беше претърпяла някои изменения.

Протегнах ръка пред себе си и позволих на енергийния поток да изтече от пръстите ми и да оформи най-просто сплитане — топка светлина. Само че вместо обичайното заклинание-светилник върху дланта ми се появи неголяма топка виолетова енергия.

„Уау! Сега управлявам енергията на нисшите вампири точно както и енергията на другите елементи! — учудено си помислих аз. — Това отваря нови възможности в създаването на заклинания! Какво говоря, сега мога не просто да използвам тази енергия, но и да я комбинирам с другите елементи!“

За да проверя догадката си, аз направих няколко опита. Виолетовата енергия се държеше малко по-различно от обичайните за мен елементи на огъня, водата, земята и въздуха, така че дори и най-простата енергийна топка с нейно участие трябваше доста да се преработва. Но след продължителна работа накрая получих Комплексна топка от всички четири елемента плюс скрита в сърцевината енергия на нисшите вампири.

Опитите ми отнеха няколко часа. Така и не успях да поспя, но си струваше — сега можех да създавам мултиенергийни заклинания от четирите елемента и антимагията. Разбира се, засега само тази малка топка енергия, но методиката вече беше разработена.

От работата ме откъсна почукване по вратата и дразнещо веселия глас на Невил:

— Зак, време е да ставаш!

Оказа се, че вече наближаваше полунощ, а аз така се бях увлякъл с опитите, че изобщо не забелязах.

— Да бе — промърморих под нос. — Все едно цяла нощ съм спал… Вече ставам!

Невил надникна в стаята:

— Как си, добре ли се чувстваш? Видях вашите творения. Как може да пиете толкова много?

— Ох, не ми говори — усмихнах се аз и станах от леглото. — Главата ми още бучи. Дори не спах сериозно, само медитирах.

— Тук си направил грешка — отвърна Невил. — Предстои ни безсънна нощ, а вие с Алиса и по други светове ще трябва да се разхождате.

— Нищо, ще се справя — махнах с ръка. — Ще се нагълтам с као…

И тогава си спомних, че се канех да говоря с Невил по повод предстоящото събитие.

— Слушай, Невил, Велес каза, че за това пълнолуние ще можем да помогнем само на един човек. Макар и да решихме, че първо трябва да върнем самоличността на Стил, може би ти мислиш друго? Бихме могли да опитаме да ти върнам способността към Занаята. В краен случай на Стил ще му се наложи да почака до следващото пълнолуние.

— Зарежи. Нали разбираш, че не мога егоистично да заявя, че трябва да помогнеш първо на мен — открито се усмихна Невил. — Ще почакам колкото е необходимо. Ако всичко се получи както трябва, ще ми помогнете следващия път. А сега трябва да излекуваме Стил.

Слязохме в залата, където вече се бяха събрали Чез, Алиса и Велес.

— Така добре се наспах — съобщи ми Чез с доволна физиономия. — Сега съм готов за приключения на празника на друидите. А ако и Натали дойде… — той замечтано завъртя очи.

— Радвам се за теб — изкривих се в подобна на усмивка гримаса, стараейки се да не гледам към Алиса.

— Нали всички помните нашата легенда? — попита Чез. — Зак и Алиса са решили да останат насаме, за да…

— Просто са решили да останат насаме — прекъснах го аз и, както ми се стори, спасих живота му, защото Алиса се канеше да го накаже сурово за тъпата му шега.

На стълбите се появи Наив, водещ Стил за ръка.

— Ъ-ъ! — поздрави ни Стил.

— Надявам се всичко да мине добре — въздъхна Невил и погледна със съжаление плешивия младеж.

— Да — Чез ме погледна сериозно — Успех, и бъдете внимателни. Малко ли неща могат да се случат…

Действие 6

Пълнолуние. Кой знае защо никога не бях обръщал внимание колко са красиви нашите луни. Предполагам, че в последно време и в небето рядко гледах.

— Красота — тихо каза Алиса.

Стояхме до прозореца и се любувахме на нощното небе. Едва сдържах порива да прегърна вампирката. Въпреки неочаквано подобреното й отношение към мен — е, всъщност просто започна да общува нормално, но и това си беше прогрес — прекаленото интимничене можеше много лесно да се възприеме като наглост. Така че по-добре беше да не рискувам.

— Ъ-ъ… — изкоментира романтичната атмосфера Стил.

Плешивецът седеше на пода, точейки лиги, и дъвчеше стара торта, предвидливо дадена му от Алиса.

— Всичко това е глупост — въздъхна Алиса. — Дори във Фонтана на съдбата да има магия, способна да изпълнява желания, както твърдите вие с Велес, едва ли тя ще може да помогне на Стил. На него мозъкът му е изпържен, вътре нищо не е останало. Дори и висшата магия не е всесилна.

И самият аз не бях сигурен в успеха на експеримента, но просто не можех да не опитам. Щом Фонтанът променя съдби, защо тогава да не пробвам да променя съдбата на конкретна личност, била някога наш приятел? Добре, че все пак изровихме някакви инструкции за използване на фонтана. Може би той ще ни открие пътя към свят, където ще могат да помогнат на Стил.

— Ще видим — без излишна нервност казах аз. — Ако не става, не става. Все пак, дори и малък, това си е някакъв шанс…

След всичко преживяно по време на практиката аз съвсем спокойно приемах факта, че само след няколко минути ще използвам забранена магия, за да спася враг на Империята, шпионин на Шатерския халифат, и най-вече, че за целта ще трябва да отида в друг свят.

Фактът, че според слуховете по пълнолуние Прокълнатата къща става особено опасна, предпочетох да не споменавам. За щастие всички наши приятели, нисши вампири и третокурсници отидоха в квартала на друидите. И, разбира се, Чез беше разтръбил на всички, че ние с Алиса искаме да прекараме вечерта сами. По принцип то така си и беше, ако не броим пускащия лиги Стил и предстоящата работа.

— Това може да бъде наистина опасно — за всеки случай напомних на Алиса. — Ако нещо се обърка…

— … ще стоя близо до теб — усмихна се Алиса, отрано приготвяйки „пелената“.

— Точно така. И непременно…

— … предварително да си подготвя защитни заклинания.

— И ако… — улових насмешливия поглед на вампирката и се усмихнах в отговор: — Ти си го знаеш.

Веднага забравих за всички наши кавги и буквално бях залят от топлина и нежност към това прекрасно момиче. Разбираща всичко и споделяща с мен несгодите от последните месеци. Прииска ми се да я прегърна и целуна… само дето не ми се искаше да получа коляно в слабините, затова предпочетох да се въздържа.

Изведнъж къщата се разклати.

— Започва се!

Веднага се стегнах и се постарах да изхвърля от главата си всички странични мисли. Честно казано, не бях много наясно какво точно ще се случи, и определено си нямах идея как да се справя с него. Доколкото разбрах от обърканите обяснения на Велес, Прокълнатата къща беше свързана по някакъв начин с Коридора на съдбата и при пълнолуние се проявяваха някакви странични ефекти. А Фонтанът на съдбата… можеше по някакъв начин да управлява този процес. Като споменах фонтана!

— Виж! — възхитено ахна Алиса, гледайки към фонтана.

Дракончето започна да се движи, сякаш се събуждаше от много дълъг сън. То размаха крила, сякаш за да изпробва въздуха, и извърна глава, докато не ме намери с поглед.

„Време е!“ — съвсем ясно разбрах аз. Какво каза Велес? Да изложа молбата си на Фонтана на съдбата, и той според силите си ще се опита да ми покаже пътя към целта. Интересно, как ли щеше да го направи? Ще проговори на глас?

Отидох до фонтана и внимателно протегнах ръка. Дракончето с готовнист отърка глава в ръката ми. На пипане се оказа изненадващо топъл и изобщо не приличаше на камък. Усещането беше сякаш докосвах живо същество, а не магическо създание от камък.

— Имам нужда от помощта ти — казах тихо.

Не знам защо, но усетих, че той ме разбра. Усетих също, че мълчаливо моли да обясня по-подробно. Бях достатъчно съобразителен да се досетя как да го направя — щом чете мислите ми, просто трябваше да мисля за проблема така, че той да разбере всичко. За това, че преди в Стил живееха две личности, после като наказание му изтриха паметта, а сега искаме да върнем само една от личностите — тази на нашия приятел. Най-интересното беше, че дракончето ме разбра! И затанцува…

Отстъпих крачка от фонтана и докоснах с рамо застиналата в изумление вампирка.

— Невероятно е — възкликна тя.

Танцът толкова ни заплени, че не веднага забелязахме случващите се наоколо събития — пейзажа зад прозореца се промени. Вместо сенките на нашата засадена с као градина сега там можеха да се видят ярки пустинни пейзажи.

— Какво е това?! — по-скоро с любопитство, отколкото с ужас, извика Алиса.

— Кой знае — отговорих честно. — Сигурно друг свят… или по-скоро светове — поправих се аз.

Картината зад прозореца отново се промени и сега беше зимна гора. Под изумените ни погледи покрай прозореца бавно премина огромна кафява мечка.

— Добре поне, че всичко това се случва отвън — малко нервно каза Алиса. — Може би напразно останахме само двамата, трябваше и другите да са тук. Щяха да си стоят в къщата, нямаше да идват в другия свят, но ако стане нещо, можеха да помогнат.

— Опитът показва, че Занаятът обикновено е безсилен срещу това, което се среща в другите светове — въздъхнах аз. — Така че един или десет… няма значение. Двама по-лесно ще избягаме в случай, че нещо се случи.

Алиса погледна към Стил:

— А… този тук, ако се наложи да бягаме?

— Мисля, че с бягането при него всичко е наред.

Стил изобщо не реагира на нашия разговор, а продължи да си играе с някакво въже.

Ние с Алиса продължавахме да наблюдаваме как зад прозореца се сменят един след друг невероятни пейзажи — зимна гора, пустиня, поле с огромни кристали, безкрайно небе, многобройни стъклени здания…

— Не е толкова опасно, колкото си мислехме — каза с леко разочарование Алиса малко по-късно.

Пейзажите се сменяха и сменяха, но нищо друго не се случваше. Признавам, че ми омръзна да бъда постоянно напрегнат и си позволих леко да се отпусна:

— Да, някак си…

Не можах да довърша изречението. Входната врата се отвори с трясък сякаш от удар с крак, което по принцип си беше невъзможно, нали се отваряше навън. Едновременно с това Алиса ни прикри с Въздушен щит, подготвяйки се за опасни изненади. И те не закъсняха.

— Няма никой — казах тихо, предпазливо наблюдавайки входното отверстие, през което се виждаха рядка горичка и силуети на старинни къщи.

Покривът на „къщата“ стърчеше от стените повече от метър, което изглеждаше изненадващо естетично, особено в светлината на пълната луна.

— Това очевидно не е нашия двор — Алиса направи крачка напред. — Да разгледаме?

— Какво правиш? — сграбчих я за ръкава. — Ами ако вратата се затвори и не можем да се върнем? Кой го знае що за свят е този.

Алиса погледна многозначително към ръката ми:

— Е, остави ме тогава поне вратата да затворя.

— Нека аз — казах бързо и пристъпих към вратата.

За щастие, нищо не ми попречи да затворя вратата — от тъмното не изскочи чудовище, а и други изненади също нямаше. Обърнах се към Алиса, канейки се да й предложа да пийне малко као, когато неочаквано вратата ме удари по задника и аз се търколих на пода.

— Пази се! — със закъснение извика Алиса.

Претърколих се настрани, едва успявайки да избягна летящия към мен нож. Направих Въздушен щит и се обърнах да видя неочаквания гост. Мъжът с доста едро телосложение, целият в черно, с прикрито от кърпа лице и с огромен меч на гърба си, се движеше изключително пъргаво за габаритите си. Имах предвид, че беше доста пълничък, да не кажа дебел, но това изобщо не му пречеше да мята ножове със скорост, категорично превъзхождаща моята реакция. Ако не беше магическата защита, вече щях да изглеждам като таралеж.

Алиса метна към дебелака Огнена птица. Мъжът нямаше време за кой знае каква реакция и просто покри лицето си с ръка, но въпреки моите очаквания дори дрехите му не се запалиха. Заклинанието се пръсна на хиляди искри и изчезна, без да причини никаква вреда на госта ни.

— Ох, дракон да го вземе — изругах тихо и бързо започнах да сплитам Ледени игли.

Дори гостът ни да имаше някаква защита от магии, заклинанието най-малко щеше да му нанесе физически поражения.

Междувременно Алиса отново се опита да атакува дебелия с няколко огнени заклинания, но той лесно ги отби с ръка. След това стана нещо още по-невероятно — мъжът светкавично посегна зад гърба си, сграбчи огромния меч и удари с него по Въздушния щит. Заклинанието, способно да издържи атака на таран, се пръсна като тънко стъкло.

Алиса измъкна някъде изпод ливреята си неголям нож и се приготви да посрещне нападателя, но дебелакът неочаквано скочи към мен, явно приемайки ме за по-лесна мишена. Съвсем навреме завърших Ледените игли и бързо ги метнах в лицето му. Една част нападателят отби с меча, но другите все пак достигнаха целта си и кърпата на лицето му веднага се напои с кръв. За съжаление това не ме спаси, въпреки че ми позволи да се изплъзна от първия удар на меча. Паднал на пода, вече нямах възможност да избягна надвесеното над мен острие, но за щастие на помощ се притече Алиса. Странният, леко извит нож пое удара на меча и в следващия момент пред мен се разрази мълниеносна схватка между майстори. Не успявах да видя добре всички удари, но веднага разбрах, че са приблизително равностойни. Макар че за да се противопоставиш с нож на такъв меч си трябваха малко повече умения. От друга страна, да въртиш с такава скорост огромния меч също не беше просто.

Не посмях да се намеся в борбата, страхувайки се да не нараня Алиса. Твърде бързо се движеха, постоянно променяха позициите си в пространството, приклякаха и подскачаха до тавана. За мое облекчение всичко приключи с безапелационна победа на вампирката — тя изби меча от ръцете на дебелака и го хвърли през цялата стая. Аз само това чаках и веднага го ударих с Ледени игли.

— Пъргаво копеле — уморено каза Алиса и се отпусна на колене.

Ножът с глухо тупване падна на пода до нея, а някъде под краката й изхрущя счупената „пелена“.

— И секунди нямаше да издържа, ако не беше ти — отдъхнах си аз.

Бързо се спуснах и внимателно затворих входната врата, зад която все още се виждаше непознатият свят, и за всеки случай обвих дебелака с Въздушни окови. Съдейки по равномерно повдигащото се шкембе, той все още беше жив и като нищо можеше да скочи във всеки един момент — кой го знае колко бързо се регенерираше.

Цялата борба от появата на дебелака продължи не повече от няколко минути, а усещането беше за поне половин час. Ускореният пулс изобщо не ми позволяваше да се съсредоточа и да успокоя дъха си, същото беше и с Алиса. Въпреки цялата ни подготовка и умения в боя дебелият мъж можеше да ни извади от строя.

— Не прилича на привидение — каза Алиса, като най-накрая се изправи и пристъпи към дебелака.

— Ех, да можех да го разпитам — казах замечтано. — Да разбера какво търси тук?

Алиса дръпна кърпата от лицето му и заедно се вгледахме в чертите му. Жълтеникава кожа и наклонени очи… странен външен вид.

— Мислиш ли, че говори нашия език? — замислено попита Алиса. — Тук е съвсем различен свят.

Хм… по време на скитанията ми из Коридора на съдбата и другите светове нямах никакви проблеми с разбирането на местните обитатели. Е, като не броя тези същества, които по принцип отказваха да говорят — като например странното синьо джудже или пясъчните елементали.

— Ще разберем, когато се събуди — свих рамене и едва след това се усетих: — Ей! А къде е Стил?!

Още щом започна битката с дебелака, ние изпуснахме от поглед бедния младеж. И той беше успял да избяга някъде.

Едновременно погледнахме към входната врата.

— Дали не е… избягал натам? — с леко дрезгав глас попита Алиса.

— Надявам се, че не. Ще отида да претърся къщата, може от страх да се е пъхнал под някое легло. Ти засега наблюдавай нашия гост, че знае ли човек…

За съжаление Стил не беше в къщата.

— Имаме много сериозен проблем — казах аз, връщайки се в хола. — Стил го няма никъде. И съдейки по скоростта на смяна на пейзажите зад прозореца, шансовете ни да го намерим клонят към нула.

— Шансовете ни не са толкова зле — успокои ме Алиса. — Пейзажът зад прозореца е все същият. Просто ще трябва да отидем да го търсим.

Погледнах замислено към дебелия мъж:

— А този?

— Ще го оставим тук — сви рамене вампирката. — Какво да го правим? Аз го сканирах, няма да се събуди по-рано от няколко часа. Повече съм притеснена за това какво ни чака зад вратата.

— А мен — връщането ни. Ами ако като излезем и затворим вратата зад себе си, и тя вземе, че изчезне. С мен това се е случвало неведнъж.

Алиса сви рамене философски:

— Но ти винаги се връщаше.

— Ха, само да знаеше какво ми коства. Добре, хайде да потърсим нашия доскорошен приятел… само да подпрем вратата с нещо, за да не се затвори.

За всеки случай направих още няколко заклинания, за да съм сигурен, че дебелака няма да избяга, докато не се върнем. Все пак той показа забележителна устойчивост към магия, така че беше по-добре да се презастраховам.

— Трябва да побързаме — напомни Алиса и уверено се отправи към вратата.

Какво пък, трябваше бързо да намерим Стил и да продължим… е, да правим каквото и да е то. Дори не знаех как да назова абсолютно безсмисления ни опит да излекуваме бедното момче.

Обградихме се със защитни заклинания, отворихме вратата и внимателно надникнахме навън. Все същият нощен град със странни сгради и гора. Невероятна тишина. Ако къщите имаха прозорци, то тогава никой не светеше. По принцип в този свят би трябвало да живеят хора, нали оттук се появи пъргавия дебелак, но в момента не се виждаше никой.

— Нека вървя първи — казах на Алиса, задържайки я за ръката.

— Имам по-добра реакция — отдръпна се вампирката. — Така че ти ме следвай. Ако всички тук са такива бързаци като дебелака, то поне ще мога по-рано да ги забележа в тъмното. Ти придоби ли вече това умение?

Погледнах отново към открилия се пред нас пейзаж. На небето не се виждаше нито една звезда, само луна, чиято светлина явно не стигаше за нормално осветяване на околното пространство.

— Вероятно не — признах с неохота. — Добре, ти върви първа.

Излязохме от къщата, като се оглеждахме внимателно.

Гора като гора. Истинската изненада ни очакваше, когато се обърнахме. Вместо Прокълнатата къща, пред нас стоеше също такава дървена постройка като тези, които се виждаха зад гората.

— Уау — ошашави се Алиса.

Въпреки променения облик на сградата, зад отворената врата се виждаше познатата зала с лежащия на пода дебелак в черни дрехи.

Подпрях вратата с малко въздушно заклинание, за да не се затвори, и бутнах вампирката:

— Да вървим. Нямаме време за всички странности. Трябва да търсим Стил.

— Да го повикаме, а? — неуверено предложи Алиса. — Или ще привлечем прекалено много внимание?

— Добре, но не много високо, само ако е наблизо — съгласих се аз и тихо извиках: — Стил!

— Стил! — повика го и Алиса.

Разбира се, това би било прекалено хубаво. Стил не отговори. И ако се съди по отсъствието на каквито и да са звуци, беше успял да избяга достатъчно далече. Ех, ако веднага бяхме хукнали след него, шансовете да го намерим щяха да са много по-големи. А сега кой го знае колко далеч е избягал този дългокракия.

— Хайде да пробваме с търсещи мрежи — предложих аз — и малко да се разпръснем в рамките на видимостта. Може от страх да се е скрил под някое дърво.

За съжаление се оказа, че направените от нас търсещи заклинания, ориентиращи се по температура и размер на тялото, работеха в много малък радиус. Беше свързано с това, че енергийните сонди ставаха все по-нестабилни с всеки изминат метър. Ако не беше болестта, бих могъл значително да увелича размера на мрежата, а така трябваше да се огранича до границата на стабилността, тоест долу-горе до нивото на Алиса. С моето ниво на енергия можех да създам в порядък по-мощна мрежа и нямаше да ни се налага да обикаляме между сградите и да се притесняваме от всеки звук.

Ние бързо претърсихме оскъдната горичка, но така и не намерихме беглеца. Добрата новина беше, че поне не срещнахме приятелчетата на пъргавия дебелак.

Алиса пристъпи безшумно към мен и тихо каза:

— Ще трябва да се приближим до онези постройки. Не знам какво да правя, оня дебелак ми счупи „пелената“. Ами ако се окаже, че там е пълно с капани?

— Няма проблем — казах със задоволство. — Тренирах малко и що-годе усвоих Истинското зрение, така че мога да мина и без „пелена“.

— Кога успя? — изненада се вампирката. — И с вампирите се оправи, и по други светове обикаля, и в Лита в няколко боя участва. С тези тренировки вече става прекалено.

Алиса ме погледна с такъв странен поглед, че се смутих и се опитах да сменя темата.

— Е, все още не съм усвоил добре тази техника — казах бързо. — Но мога да огледам.

— Опитай — съгласи се Алиса.

Затворих очи и се съсредоточих върху концентриране на енергията в очите.

— Няма нищо, чисто е. Нито едно заклинание.

— Може би просто не владееш добре тази техника? — саркастично попита вампирката.

„Ама че дразнител“ — мина ми през ума, но бързо се окопитих.

— Не. Просто тук наистина няма никакви магически капани. Ако искаш да се подсигурим със Завеса-невидимка?

— Мисля, че няма нужда да губим време — отвърна шепнешком Алиса. — Ти сам каза, че всяка секунда е ценна, а колко време мислиш ще ни трябва, за да я създадем? Десет минути?

— Добре, добре — съгласих се аз и стъпвайки възможно най-тихо, тръгнах към странните къщи.

Колкото и да се стараех, шумът от стъпките ми се разнасяше буквално из цялата гора, докато Алиса продължаваше да стъпва абсолютно безшумно.

Приближавайки до къщите, аз се напрегнах и фокусирах енергията в очите, за да проверя още веднъж за сигнализиращи заклинания. За щастие тук не се забелязваше нищо подобно. Явно местните не използваха много активно магията. Всъщност самия дебелак не създаваше заклинания, просто много успешно отбиваше нашите. Може би някаква вродена способност?

Показах с жестове на Алиса, че може да продължи напред, приближих се до стената на къщата и тръгнах покрай нея, очаквайки всеки момент да получа сигнал от търсещите заклинания. Поне в къщите трябваше да има хора. И наистина мрежата почти веднага ми съобщи, че в помещенията има няколко човека. Едва ли Стил би могъл да се вмъкне незабелязан в някоя от къщите, така че аз условно приех всички за местни. Избягалият младеж по-скоро трябваше да търсим някъде по улиците, между сградите, или в необитаеми хамбари.

Алиса се приближи до мен и прошепна в ухото ми:

— Нека да мина сама през селото. Ти си прекалено шумен.

Не веднага схванах за какво говори, близостта й направо замъгли съзнанието ми.

— Добре — казах накрая и мъчително преглътнах.

Алиса буквално се разтвори в мрака, на мен ми оставаше само да чакам. Все пак един вампир, дори и дневен, имаше много по-добри шансове да остане незабелязан. А за нея аз щях да бъда само в тежест. Главното, което се искаше от мен, вече го направих — проверих градчето за магически капани. Макар че в къщите можеше и да се използва някаква магия, Алиса едва ли щеше да влиза вътре. Поне се надявах.

За известно време не се случи нищо. Аз стоях в сянката на едно дърво близо до една от сградите, очаквайки завръщането на Алиса, и между другото разпънах сигнална мрежа в случай, че някой от местните реши да се разходи. Накрая се уморих да чакам Алиса и реших да се разходя малко между къщите, за да изследвам с мрежата недостъпните части на селището.

Отначало всичко вървеше добре. Много внимателно се промъквах между сградите, земята беше добре утъпкана и дори аз успявах да се придвижвам практически безшумно. Но след това започнаха проблемите. Между няколко сгради лежеше дървена настилка и нямаше възможност да я заобиколя по земя. Решавайки да действам много внимателно, аз първо докосвах с ръка накованите дъски, за да проверя здравината им. После стъпвах с единия крак и накрая предпазливо прекрачвах напред.

Дори се почувствах горд, че не отстъпвам по безшумност на Алиса. И тогава се случи малка неприятност. Една от дъските се оказа лошо закована или просто пукната. Тихото й скърцане прозвуча в нощта като експлозия на Огнена топка.

„Дракон да я отнесе! — изругах на ум. — Ама че късмет!“

Бързо проверих сигналната мрежа. Всички неподвижни точки в къщите изглежда останаха по местата си. Всъщност всяко движение би трябвало да създаде импулс в мрежата и аз да получа сигнал за тревога.

— Зак! — изсъска Алиса в ухото ми, карайки ме да подскоча от изненада и отново да настъпя скърцащата дъска.

Наистина се движеше безшумно и незабележимо, нищо, че беше от дневния клан.

Вампирката ме перна зад врата и прошепна ядосано:

— Чух те от другия край на селото.

— Стига, преувеличаваш — казах с надежда. „Не всички имат твоя слух“ — добавих мислено.

— Ни най-малко — наежи се Алиса. — Нали ти казах да стоиш и никъде да не мърдаш.

— Съвсем малко се разходих — опитах да се оправдая. — Това скърцане никой освен теб не го чу.

И тук се задейства сигналната ми мрежа. При това цялата, наведнъж. А тя беше навсякъде около нас.

— Бягай! — едновременно си наредихме един на друг.

Явно и мрежата на Алиса й беше подала същия сигнал.

Съдейки по всичко, нас много бързо и умело ни заобикаляха. Прекалено бързо и прекалено умело. Издигнахме около себе си няколко защитни екрана и се втурнахме вън от селото. Едва тогава от мрака като призраци започнаха да се появяват хора в черни дрехи. В пълна тишина, без да издават какъвто и да е звук, те ни атакуваха с някакви непознати летящи железца с големина на длан, които просто отскачаха от Въздушните щитове. Не посмях да използвам огнени заклинания, за да не привличаме още повече внимание. Въпреки че къде повече! Хората в черно подскачаха около нас, опитвайки се да ни атакуват с някакво екзотично метателно оръжие или да ударят с меч по щита. Най-странното беше, че ударите с меч се оказаха най-ефективни. Защитата издържаше не повече от три-четири удара и след това трябваше да създаваме нови щитове. За щастие до Прокълнатата къща в новия й облик беше не толкова далеч.

Втурнахме се в къщата, затворихме вратата и за всеки случай блокирахме входа с Въздушни щитове.

— Успяхме! — въздъхнах с облекчение.

Във вратата веднага се блъсна нещо тежко.

— Така ще разбият вратата — тежко дишайки, каза Алиса.

— Прозорците — сепнах се аз и, сякаш по поръчка, стъклата издрънчаха от ударите, но кой знае защо не се счупиха.

Явно въпреки промения външния вид на къщата, вложените от Кейтен защитни заклинания продължаваха да действат.

— Дракон да го вземе, защо къщата заседна в този свят?!

— Може би защото Стил е някъде навън? — предположих аз. — Сигурно всичко е заради него!

— А кой ги събуди? — напомни Алиса.

— Ъ!

Извърнахме се изумени към надничащия изпод стълбите Стил.

— Ти?! Къде беше?! — възкликнах аз.

— Ъ! — философски пусна слюнка Стил.

— Така ли претърсваш къщата? — ядосано попита Алиса.

— Нямаше го! — наежих се аз. — И всъщност какво още ни задържа, щом Стил е тук?

Поглеждайки едновременно към лежащия в безсъзнание дебелак, извикахме в един глас:

— Той!

Махнахме държащите го въздушни сплитания, после го завлякохме до вратата и след като се покрихме с щитове, го избутахме навън. И веднага щом затворихме вратата, ударите по прозорците спряха.

— Стана ли? — невярващо попита Алиса.

Бързо насочихме погледи към прозореца.

Зимна гора и сняг.

— Красота — възхитено ахна Алиса. — И никакви войнствени мъже в черно.

Мълчаливо кимнах.

В столицата сняг се появяваше само локално, когато на някой му щукнеше да променя времето в своя участък, за да си поиграе в снега например. Пък и климатът ни по принцип беше топъл, нашата зима и без корекция на времето беше практически безснежна.

— Да отидем да видим? — предложих без особен ентусиазъм.

— А, не — веднага отвърна Алиса. — Наситих се на приключения. Ще се полюбувам през прозореца.

Действие 7

Седяхме в креслата и като омагьосани гледахме смяната на пейзажите през прозореца. Нямахме и капка желание да излизаме извън къщата — всички пориви на любознателност бяха задушени още в зародиш от пъргавелковците в черно.

— Нали на теория някъде там би трябвало да има свят, в който да могат да помогнат на Стил — без особен оптимизъм каза Алиса.

— Така е — тъжно отговорих аз.

Нямах желание дори да стана от креслото. Макар с ума си да съзнавах, че съществува думата „трябва“. Щом веднъж сме започнали, бяхме длъжни да действаме, а не да седим в трета глуха.

— Жалко, че няма кой да поскаже къде точно да търсим в даден свят.

— И в кой от световете ще ни е най-лесно да го направим — добавих аз.

И тогава, сякаш по поръчка, над вратата се появи добре познатата ми табелка „Изход“.

— Това пък какво е? — изненада се Алиса.

— О-о… Това е знак! — отвърнах радостно. — Мисля, че трябва да разгледаме този свят.

През прозореца се виждаха безкрайни простори от огледални повърхности, сякаш бяхме попаднали в поле със стъклени камъни.

— Сигурен ли си?

— Защо пък не — свих рамене. — Има шанс.

Натрупали вече горчив опит, ние предпочетохме да не повтаряме грешката си и заключихме Стил в моята стая. Така че сега можехме спокойно да изследваме новия свят.

А навън цареше странна, блестяща с всички цветове на дъгата нощ. Лунната светлина се отразяваше от хилядите стъклени повърхности и създаваше причудливи плетеници във въздуха. Бързата проверка с Истинското зрение показа, че и дума не може да става за каквато и да е магия.

— Красота — за кой ли път през тази нощ каза Алиса.

— Да — съгласих се аз. — Заповядай. При толкова красота наоколо просто няма от какво да се страхуваш.

— Ох, съмнявам се…

Въпреки това се обградихме със защитни заклинания и излязохме в новия свят. Времето беше неочаквано топло. Дори горещо. И в същото време всичко налколо блестеше така, сякаш беше зима и бяхме заобиколени от хиляди ледени блокове. Разбира се, нямаше и помен от сняг — прекалено топло беше, макар и нощ.

Вече по навик подпряхме вратата и тръгнахме по странната стъклена градина, оглеждайки с интерес всичко наоколо. Признавам, аз бях много любопитен дали тази красота е изкуствена или естествена. И ако все пак е изкуствена, къде са създателите й?

Без да се наговаряме, ние с Алиса разпънахме търсещи мрежи, но не намерихме ни една жива душа.

— Всичко изглежда спокойно — казах неуверено, без да преставам да се оглеждам.

Между другото, този път Прокълнатата къща изобщо не се промени. А аз очаквах, че отново ще се настрои към новия свят и ще се превърне в нещо като огромен стъклен камък.

— Да. Но кой тогава ще ни помогне да излекуваме Стил?

— Не знам — отговорих честно.

Още известно време обикаляхме между странните стъклени форми, любувайки се на преливанията на цветовете и играта на светлината. Алиса не се отразяваше в стъклата, както се и очакваше от един вампир, но аз доста се посмях над причудливите изкривени отражения на собствената си персона.

— Не, така няма да стане — казах накрая. — Времето изтича, а ние тъпчем на едно място. Ей! Има ли някой тук?!

Пълно мълчание.

— Да опитаме с друг свят? — предложи Алиса.

— Не още — отвърнах аз. — Съвсем ясно ни казаха, че трябва да сме именно тук.

— И колко време още смяташ да висим тук?

— Докато не получа резултат. Както обича да казва Велхеор: „Ако единственият избор е насилие, то това определено е нашият избор“

Приближих се до най-големия стъклен блок и го ритнах.

— Сега ще разцепя няколко блока, да видим дали няма да се появи някой. Ако това е нещо като градина, то все някой трябва да я наглежда.

— Глупости — изсумтя Алиса.

Не знам какво ми стана. При нас Чез е последовател на методите на Велхеор и любител на употребата на бойни магии за щяло и нещяло. Все пак, поради липса на други идеи, аз направих малка Огнена топка и я хвърлих в стъклената конструкция. И добре, че се сетих да стоя по-далече. Вместо да се пръсне на стотици искри или да разбие стъклото, Огнената топка отскочи от огледалната повърхност и мина на сантиметри от ухото ми.

— Какво беше това!

Отскочих със закъснение настрани и втрещено погледнах след топката. Тя профуча покрай мен, рикошираха в близкия стъклен блок, после в следващия…

— За първи път виждам такова нещо — изненада се Алиса. — Дагорът, разбира се, също не пропуска магия, но заклинанията просто се разбиват в него, а не отскачат като топка.

Тя внимателно разгледа едно от странните образувания. Почука по него и се опита да го надраска с извитите си никти.

— Нищо не разбирам. Не мога дори парченце да отчупя, за да си го взема.

— За какво ни е? — попитах раздразнено. — Не сме дошли тук за това. Трябва да разберем как този свят може да помогне на Стил.

— Ако въобще може — изсумтя Алиса. — Щом толкова вярваш на тази табелка, нека тя да ни подскаже нещо. Извикай я!

Само да знаех как да го направя. Коридорът на съдбата вече беше настроен към мен, но сега не бяхме в него. Нали така? От друга страна, табелката се появи в къщата. Пълна мистерия. Може би все пак трябва да опитам да се свържа с нея?

За да не се посрамвам пред Алиса, извиках табелката мислено:

„Хей, здравей. Подскажи ми как можем да помогнем на Стил?“

Колкото и да е странно, тя наистина се появи още при първата ми молба. И съвсем ясно посочи със стрелка към стъкленото образувание.

— Уау — подскочи Алиса.

— Аха — не можах да измисля нищо по-умно. — Разбрах, че нищо не разбрах.

Опитах се мислено да попитам табелката за по-подробно обяснение, но тя не реагира.

— Опасности наоколо няма, хайде да изведем Стил — предложих аз. — Може появата му да предизвика нещо.

Алиса тръгна за Стил, а аз реших отново да се разходя между хилядите образувания. Чувството беше такова, сякаш крачех през лабиринт от криви огледала. От всички страни ме заобикаляха изкривени отражения. С големи глави, с малък ръст, с висок ръст, смешни, страшни…

Увличайки се с разходката, не забелязах как се отдалечих от къщата и я загубих от поглед. Отвсякъде бях заобиколен от огледални повърхности, множество криви отражения, многократно повтарящи се едно друго. И нищо друго освен стъкла. За момент дори си помислих, че всички отражения живеят свой собствен живот — движат се, докато аз стоя неподвижно, кривят лица, размахват ръце.

Оправяйки се от секундното объркване, аз се вдигнах във въздуха с помощта на слаб левитационен импулс и се огледах. Разбира се, къщата се оказа съвсем наблизо.

— Ти какво си се разлетял там? — извика Алиса и тръгна към мен заедно с мудно влачещия се след нея Стил.

— Реших да огледам наоколо!

„Всъщност идеята е чудесна! От тук всичко може да се види съвсем ясно — осъзнах аз. — Как изобщо не се сетих по-рано?“

Естествено, в този момент въздушното заклинание ме подведе и се разпадна. Добре, че не бях много нависоко. Успях да се отърва с леко натъртване на задните части. Но пък успях да огледам. Вярно, че нямаше особена полза — докъдето ми стигаше погледа, всичко беше заето от безброй стъклени блокове. Само Прокълнатата къща незнайно как се беше вклинила в безкрайното стъклено царство, леко променяйки монотония изглед.

— Ама че си летец — насмешливо каза Алиса.

— Ъ — не остана по-назад и Стил.

— Всичко е наред — махнах с ръка аз. — Затова пък се уверих, че освен стъклени блокове, тук няма нищо и никой. Няма от кого да се страхуваме.

— И какво ще правим тук?

По навик се отърсих, въпреки че прах нямаше как да има, и погледнах нерешително към Алиса и Стил:

— Ако знаех…

И тогава осъзнах една особеност — наоколо беше пълно с мои отражения, но нямаше нито едно отражение на Стил. Това, че Алиса не се отражаваше, беше разбираемо, нали е вампир. Но защо Стил не се отразяваше в огледалата?

Посочвайки на Алиса странния факт, получих неочаквано уверено обяснение:

— Това е естествено. Той сега е просто една празна черупка — в нея дори няма съзнание, а значи и душа. Няма какво да се отразява в огледалата.

— Ъ-ъ — потвърди Стил.

— Така значи-и — проточих аз, опитвайки се да не мисля, че по тази логика и Алиса не би трябвало да има душа. — Значи трябва по някакъв начин да поправим и да върнем самоличността на Стил.

Пред нас отново се появи светещата табелка, като сочеше към един от блоковете.

— Но как в тази работа може да ни помогне стъкления блок? — за кой ли път попитах аз.

Нито Алиса, нито висящата във въздуха табелка, още по-малко Стил, можаха да отговорят на въпроса ми. Макар че табелката или този, който я управляваше, просто не искаше да опрости задачата ми. Плеснах се по челото, изненадвайки са пореден път Алиса:

— Ами да! Ако подходим към мисията ни като към задача, тогава нещата стават много прости. Щом нямаме никаква възможност да я решим теоретично, остава само да експериментираме! Нека опитаме да накараме Стил някак си да взаимодейства със стъклото — предложих аз. — Може да се получи нещо.

Колко глупаво се чувствахме, принуждавайки бедния младеж да прегръща стъклените блокове, а след това и да се катери върху тях. Дори се пробвахме да им говорим. Аз се опитах да медитирам, докосвайки с ръка блоковете, за да ги почувствам, но и от това нищо не излезе.

— Мисля, че напразно се опитваме — обобщи Алиса. — Това са просто парчета стъкло.

— Но табелката не може да греши! — наежих се аз.

— А да се подиграва може ли? — Алиса сложи ръце на кръста и ме погледна. — Докога ще се правим на глупаци? Вярно, че всичко това е невероятно, но много ми прилича на бълнуване на луд.

— На мен също, многознайке — започнах да се ядосвам аз. — Но щом ти казвам, че трябва да слушаме табелката, значи трябва!

Още щом повишихме тон, Стил става нервен и се опита да избяга. Горчивият опит накара Алиса бързо да хване крака на младежа с невидима въздушна примка, така че да не може да изчезне никъде. Но за Стил това нямаше значение — той хукна с всички сили, а когато невидимото въже се опъна, се просна на земята, удряйки лицето си във висок стъклен блок.

— Дракон да го вземе — изругах аз, наблюдавайки търкалящия се по земята Стил. — Накъде хукна?

С Алиса се втурнахме към него и го вдигнахме на крака. Беше си ударил доста силно главата и явно беше зашеметен.

— Как си с лечителските способности? — попитах Алиса, притискайки с ръка раната на челото му.

— Какво лечителство при вампирите? — озъби се тя. — За това ти си по-надарения.

Надарен, не надарен, но до лечителство не бях дорасъл. Макар че в Прокълнатата къща щяхме да намерим всичко необходимо, само трябваше да го върнем там.

И тогава погледът ми попадна на стъкления камък, в който беше ударил главата си Стил.

— Алиса!

Показах на вампирката стъклената повърхност, от която ни гледаше отражението на Стил. Само дето оригиналът клечеше на земята и от него капеше кървава слюнка, докато отражението стоеше изправено в цял ръст, с високо вдигната глава, и беше облечено не в дрипи, а в ученическа ливрея на Огнения факултет.

— Уау — сподели изненадата ми Алиса.

— За това дойдохме! — казах доволно. — Нали ти казах, че табелката не греши!

Алиса обиколи блока, като внимателно разглеждаше живеещото свой собствен живот отражение. Вътре Стил се държеше така, сякаш беше затворен в стъклен капан — удряше с юмруци по стъклото, опитвайки да се измъкне със сила. И дума не можеше да става за отражение — той си живееше собствен живот и изобщо не приличаше на плоско отражение на реалността.

— Нещо много рано се зарадва, все още не сме излекували Стил.

Нашата версия на Стил продължаваше да седи на земята и тихо да хлипа.

— Да, така е — опитах да се успокоя аз. — Но процесът е започнал! Сега ние трябва… а какво всъщност трябва?

Стояхме и гледахме отражението на Стил, то пък гледаше нас. При това съвсем съзнателно, сякаш в блока беше затворен истински жив човек.

— Да го извадим оттам? — предложи Алиса.

„Лесно е да се каже — помислих си аз. — Но как да го направим?“

— Хей, чуваш ли ме?

Потропах по стъклената повърхност, привличайки вниманието на скритото вътре отражение.

То само поклати отрицателно глава.

— Е, вече установихме контакт — потрих доволно ръце. — Да продължим нататък. Може би просто трябва да го разбием? Глупаво, разбира се, но нищо друго не ми идва наум.

— Дори и да е така, магията не му влияе — припомни Алиса.

— Всичко си има граница — казах аз, припомняйки си как съвсем наскоро едва не разтопих стените на Академията, изработени от дагор. — Ами ако ударим едновременно, при това от двете страни. Само да внимаваме да не рикошира в нас.

С жестове показах на Стил „зад стъклото“, че трябва да удари преградата едновременно с мен, но да не използва заклинания за удряне, а само за усилване на обикновени удари. Не знам дали разбра какво имах предвид или не. Все пак подобни неща не бяхме учили в Академията, едва наскоро прочетох в справочника няколко интересни начина за усилване възможностите на собственото тяло с използване на най-прости заклинания.

После с Алиса обвихме юмруците си с нещо подобно на въздушни ръкавици и започнахме методично да удряме стъклената повърхност. Стил обаче не разбра какво искаме от него и метна към нас една Огнена топка. Въпреки очакванията ни тя не отскочи от повърхността, а я удари с цялата си сила. Очевидно стъклото отразяваше заклинанията само отвън.

Малко по-късно по стъклото пробягна първата пукнатина.

— Получава се! — извиках радостно.

Стъклото се счупи с трясък и Стил се оказа свободен. Но не изглеждаше съвсем материален — през него можеше да се види целия унил стъклен пейзаж.

Ние застинахме, гледайки се един друг. Дори нашия Стил спря да плаче и се втренчи в своето по-удачно копие.

— Здравей — казах неуверено.

Стил номер две мълчаливо кимна.

Пристъпих към него и внимателно го докоснах по рамото. По-точно се опитах да го докосна — ръката ми мина през него, без да срещне никаква съпротива, сякаш беше някакъв призрак.

— Може ли да говори или не може? — прошепна в ухото ми Алиса, подозрително гледайки призрака. — И между другото ти сигурен ли си, че това е нашият Стил?

— В смисъл? — не разбрах аз.

Малко бях объркан от всички тези странни събития и не веднага осъзнах за какво намеква вампирката.

— Ами нали в него бяха две личности — припомни Алиса. — На шпионина и на ученика от Академията?

А, да. Но как да разберем? Та той дори не можеше да говори! А и кой ще си признае, че е шпионин на Шатерския халифат?

— Да се презастраховаме и да пробваме да призовем втория? — предложих аз. — Тогава ще е по-лесно да се разбере.

— Добре — съгласи се Алиса. — Но как ще го направим? Да хвърлим от кръвта на Стил върху друг стъклен блок?

— Предполагам.

Приближих се до Стил, прокарах ръка по лицето му, изцапвайки дланта си с кръв.

— Сега ще се опитаме да създадем още един огледален клонинг — казах аз и протегнах ръка към близката стъклена колона.

— Пази се! — извика Алиса.

Рязко отдръпнах ръка и веднага пред лицето ми профуча Огнена топка, която като по чудо не подпали косата ми. Обърнах се и срещнах погледа на Стил номер две. Полупрозрачният подлец беше направил няколко бойни заклинания и изглеждаше настроен много решително. Въпреки нематериалното си тяло създадените залкинания бяха напълно реални.

— Какво правиш?! — изревах аз.

В отговор Стил номер две стисна юмруци и метна към мен няколко Въздушни юмрука и Водни копия. Сложих щит и с лекота отбих всички атаки. Ако това беше самоличността на Стил, то беше пропуснал най-важната част от нашето обучение — практиката. И едва ли би могъл да ни конкурира в сериозна битка.

Спокойно прикрих Алиса и себе си с Универсална стена, после прокарах ръка по стъклената повърхност, оставяйки по нея следа от кръвта на Стил. Няколко секунди по-късно вътре в стъкления блок започва да се формира човешки силует. Съвсем скоро пред нас стоеше Стил номер три. Точно копие на агресивно настроения Стил, който в същия момент ни бомбардираше с всевъзможни бойни заклинания. Впрочем дори не ми се налагаше да обновявам Универсалната си стена — практиката наистина беше повишила многократно силата на нашите заклинания. Мисля, че започнах да осъзнавам колко огромна е разликата между мен и Серж, щом само с няколко седмици активно обучение напреднахме толкова много.

Стил номер три се държеше много по-приветливо от втория и доста по-сдържано. Докато Алиса с жестове обясняваше на затворения в стъкло Стил какво се иска от него, аз използвах няколко въздушни заклинания, за да обезвредя агресивния номер две. Странно — нито едно от моите заклинания нямаше ефект. Разбира се помнех, че ръката ми минаваше право през него, но въпреки това се надявах, че магията може да подейства. Уви…

Алиса освободи номер три от стъкления затвор и за всеки случай се скри обратно зад моя щит. Впрочем третия Стил с нищо не ни заплашваше. Втори също загуби всякакъв интерес към нас и реши да унищожи своя съперник. Трети захвърли цялото си миролюбие и прие боя. Така започва битка между двата призрака на Стил.

— И кой от тях е нашия? — попита Алиса.

— Повече ми харесва миролюбивия вариант — отговорих шеговито. — Ще вземем него.

— А ти сигурен ли си, че ако кръвта му попадне на друго стъкло, там няма да се появи поредното копие на Стил?

— Честно казано, не съм сигурен — признах аз. — Но цялото наше пътуване си е една голяма авантюра, така че няма какво да губим. Ще рискуваме. Вземаме миролюбивия, напъхваме го в тялото на Стил и се връщаме вкъщи.

Само дето беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. За начало трябваше да разберем кой от призраците е нашия приятел. Те така често сменяха местата си, че вече не бях сигурен къде е първи и къде втори.

— Сериозен разбор — изсумтя Алиса. — Забеляза ли какви детски заклинания използват? Аз сама ще се справя с десетина такива Стиловци.

— Колко си силна — подкачих приятелката си. — Сигурно ще се справиш и с хиляди хора, които изобщо не използват магия. Не бъди като Серж и компания. Не трябва да гледаш на другите отвисоко само защото имаш малко повече опит и знания.

Алиса замълча и аз дори си помислих, че се обиди, но накрая вампирката каза:

— Прав си. Така че какво ще правим?

— Ще гледаме и ще умуваме по какъв признак да разпознаем нашия Стил.

Докато двамата Стил си разменяха бойни заклинания, ние си напрегнахме мозъците, опитвайки се да намерим решение. Не се получаваше. Двата призрака се държаха абсолютно еднакво.

— Може пък да вземем и двамата, а? — предложих аз. — Вкъщи ще видим кой кой е. Че вече съмва, нямаме време.

— Глупак — изсумтя вампирката. — Реши ли как ще ги вземем? В кутии ли ще ги сложим? О, виж! Всичко се реши и без нас!

И наистина, единият от Стиловците най-накрая надделя. Удряйки с особено сполучлив Въздушен юмрук, единия от призраците унищожи другия. В буквалния смисъл на думата — просто се разтвори във въздуха.

— Ей, Стил! — замахах с ръце аз, привличайки вниманието на оцелелия. — Върни се в тялото си!

Изглежда призракът едва чакаше да се върне в тялото си. Той тръгна към седящия на земята Стил, като без проблем мина през моите щитове. Стил уплашено закрещя и се опита да избяга, но се блъсна с чело във Въздушния щит.

— Нещо не гори от желание да намери себе си — изкоментира Алиса.

— Нищо, него никой не го пита — промърморих раздразнено.

Призракът мислеше по същия начин. Без да обръща внимание на писъците на Стил, призракът пъргаво скочи върху него, сякаш за да го стисне за гърлото, но безплътните ръце с лекота преминаха през плътта. А в следващия момент целият призрак изчезна в тялото на Стил. Младежът веднага омекна и рухна на земята.

Алиса излезе иззад щита, приближи се до тялото и предпазливо го бутна с крак.

— Ами… това ли е? Върнахме ли го? — тя провери пулса му. — Изглежда е жив. Само спи.

— Мен ли питаш? Изглежда успяхме. Предлагам бързичко да го пренесем в къщата, чв не се знае какво ще се случи, ако не успеем да се върнем до изгрев слънце.

Вампирката, без да чака моята помощ, метна младежа на рамо и тръгна към Прокълнатата къща. Можех само мълчаливо да я последвам. За щастие, къщата ни чакаше на същото място. Не знам какво щяхме да правим, ако я нямаше и бяхме останали в този свят. Щяхме да чакаме следващото пълнолуние?

Влязохме в Прокълнатата къща и сложихме Стил в стаята за гости, а после слязохме обратно в залата, за да видим какво става наоколо. Въпреки че утрото още не беше настъпило, зад прозорците се виждаше добрата стара градина с дървета као.

— Това ли беше всичко? — леко разочаровано попита Алиса.

— Предполагам, че когато намерихме това, което търсихме, къщата се е върнала обратно — предположих аз.

— Жалко — Алиса се извърна от прозореца и внимателно ме погледна в очите. — А не можем ли с помощта на този Фонтан на съдбата да помогнем и на теб.

— И аз си мислех за това — признах аз. — Но честно казано, бих предпочел първо да помогна на Невил. Мисля, че собствените си проблеми мога и сам да реша.

— Ние ще можем да ги решим — поправи ме вампирката.

„Тя още не се е отказала от глупавата си идея — помислих си уморено. — Трябва да обсъдя с Велхеор този проблем. Не бих искал да се излага на опасност.“

— Надявам се, че успяхме да излекуваме Стил — побързах да сменя темата. — Но дори лечението да се заключаваше до намирането на този призрак, как можем да сме сигурни, че в тялото е именно правилния Стил?

— Нека да изчакаме, докато се събуди — логично предложи вампирката.

Дори когато дойде на себе си, едва ли ще бъдем в състояние да определим нашия Стил ли се е върнал или някой друг.

Известно време стояхме мълчаливо до прозореца. Много исках да кажа на Алиса… нещо… но и самия аз не можех да определя какво точно…

— Слушай, а сега вече можем ли да отидем на празника на друидите? — опомни се Алиса. — Невил толкова ни кани всички, сигурно ще се обиди, ако не отидем.

— Имахме мно-ого сериозна причина — отбелязах аз. — Но всъщност си права. Може и да успеем, дори да е само за финала на празника.

С известна предпазливост погледнахме навън и след като се уверихме, че Прокълнатата къща наистина се е върнала в нашия свят, се отправихме за квартала на друидите. Напрежението от странното пътуване така ни беше изчерпало, че минахме целия път в пълно мълчание. Всеки си мислеше за нещо свое. Не знам къде витаеха мислите на Алиса, но аз мечтаех този момент никога да не свършва. Да вървим така заедно. Понякога мълчанието е по-красноречиво от думите. Когато има с кого да помълчиш…

Действие 8

Спряхме пред вратата, водеща към квартала на друидите. Въпреки всички приказки на Невил за прекрасен празник, отвън не видяхме и не чухме нищо, което да подсказва за провеждащото се на територията на друидите тържество. Може би тези задръстени друиди и празниците си правеха някак по своему — скучно и тихо, макар че това не се връзваше с прекомерния оптимизъм на Невил, активно участвал в подготовката. Всъщност точно в този момент това изобщо не ме интересуваше. Беше ми леко на душата. Въпреки че до момента Стил продължаваше да спи и ние понятие си нямахме дали мозъкът му ще се възтанови или не, аз, кой знае защо, бях сигурен — с него всичко ще бъде наред. Фонтанът на съдбата ни даде шанс да помогнем на нашия приятел и ние се възползвахме от него. Макар и не от първия път. Не зная как биха могли да ни помогнат онези пъргави момчета с черните дрехи, но с нашата магия се справиха лесно. Сигурно биха могли да закърпят и Стил…

Алиса ме дръпна за ръката.

— Всичко наред ли е?

— Да — въздъхнах аз, макар че на практика Алиса сякаш специално ми напомни, че не всичко върви така добре, както ми се искаше.

В края на краищата с нея така и не се сдобрихме, и до сега не можех да разбера за какво всъщност се скарахме. Плътна стена от неразбиране, само в редки случи пробивана от думи или погледи…

Пред нас се появи вече познатия ни пазач. Съдейки по изражението на лицето му, май не се радваше особено, че трябва да охранява входа, вместо да се весели с останалите на празника.

— А, пак ли вие.

Изглежда не се радваше особено да ни види. Впрочем, кой го интересуваше?

— Отиваме на празника — поясних аз за всеки случй.

— И така се сетих — безизразно отвърна друидът. — Между другото, той вече почти свърши, изтървахте всичко най-интересно.

Въпреки неутралния тон и най-недосетливия би забелязал насмешката. За съжаление стражът изчезна преди да успея да измисля остроумен отговор.

— Хайде да влизаме — задърпа ме Алиса за ръката, и аз за кой ли път забелязах, че тя в последно време започна да ме докосва значително по-често.

До неотдавна вампирката избягваше дори да гледа в моя посока, а сега изведнъж такива нежности.

Прекрачихме през прага и рязко спряхме, оглушени за момент от неочаквано нахлулите звуци. Празникът всъщност беше в разгара си. Явно кварталът беше ограден с шумозаглушителни заклинания с цел да защитят жителите на Крайдол от шума на празненството. Излиза, че и друидите умееха да разпускат — навсякъде звучеше мелодична музика, кънтяха шумни гласове и весел смях.

— А вие все повтаряте „задръстени, задръстени“ — беше всичко, което успях да кажа.

Алиса само кимна мълчаливо и ме затегли по посока на музиката и гласовете. Плътни храсти и дървета прекрасно скриваха жилищата на друидите и принадлежащите към тях парцели от любопитни очи, така че от вратата не можехме да видим и преценим колко народ се беше събрал на празника. Затова пък, влизайки малко по-навътре в горичката, излязохме много бързо на поляната пред къщите-дървета, препълнена с празнично облечени друиди, хора и вампири. И ако познавах добре всички присъстващи на празника хора и вампири, то сред друидите не намерих ни едно познато лице. Не знаех, че общината им в Крайдол е толкова многобройна. Освен това и през ум не ми беше минавало, че кварталът на друидите заема такава огромна площ. Все пак на празника се бяха събрали няколко стотин гости. Навсякъде горяха огромни огньове, имаше малки палатки с храна и бяха издигнати своеобразни дървени платформи за представления.

Чез и останалите приятели се втурнаха към нас в мига, в който забелязаха появата ни. С тях бяха и Велхеор с Мелисия.

— И как е, успяхте ли?!

— Как мина?!

Велхеор и Мелисия погледнаха изненадано към Чез, Невил и Наив.

— Ама че сте извратеняци — възхитено каза Велхеор.

— Не ви ли е срам — едновремено с него произнесе Мелисия. — Да задавате такива неприлични въпроси.

Двамата не бяха в течение защо с Алиса останахме в Прокълнатата къща. Като официална версия се разпространяваше слуха, че влюбената двойка иска да се поусамоти.

— После ще ти разкажа всичко с подробности — смигнах аз на Чез.

И незабавно си заработих шамар по врата от Алиса.

— Само така — одобри Мелисия, като задържа поглед на лицето ми, очевидно разглеждайки белега. — Ела с мен, Алиса. Остави ги тези празноглавци да обсъждат кавото си искат.

Тя хвана вампирката под ръка и я отведе със себе си.

— Като цяло одобрявам подобно поведение — ухили се Велхеор и внезапно стана смъртно сериозен: — Но по отношение моята родственица, на ваше място бих бил по-почтителен.

— Ама ние изобщо не говорихме за това — опули се към него Наив. — Цялата работа е там…

— … че празникът е в разгара си, а ние тук се занимаваме с глупости — прекъсна го Чез. — Тук правят такива страхотни сладкиши! Жалко, разбира се, че няма месо, но иначе никак не е зле. Хайде да идем да хапнем по нещо. Зак сигурно здравата е прегладнял.

— О, да — съгласих се аз. — А ти сам ли си? Къде е Натали?

— Не дойде — веднага посърна Чез. — Сигурно родителите й не са я пуснали. Така че днес не само ще ядем, но и ще пием…

— Не-е! — едва не извиках аз. — Вече не пия!

Велхеор сложи ръка на рамото на Чез.

— А виж, аз бих пийнал. Вече ми писна от всичките тези… — той се озърна наоколо и ядно изплю: — … друиди.

— Ама ние искахме… — направи опит за съпротива моят приятел.

— Отиваме да пием — отсече вампирът.

Чез явно искаше да остане и да измъкне от мен подробности за последните събития, но не рискува да се противопостави на желанието на Велхеор.

— Ела, Зак, всичко ще ти покажа — предложи Невил, когато Велхеор, Чез и присламчилият се към тях Наив се отправиха към най-близкия щанд за напитки. — Основното действие вече го пропуснахте, но има още много интересни неща.

И Невил ме поведе със себе си, разказвайки за празника на друидите и показвайки интересни представления и развлечения. Наистина имаше какво да се види. Празникът Белтайн беше посветен на обновлението, на възхода на лятното слънце и на пречистването с огън. Доколкото разбрах, друидите изгаряха в огньовете всичко, което искаха да остане в миналото. А също така се забавляваха, доколкото беше възможно, устройваха си всевъзможни развлечения и разни традиционни танци. Макар че, доколкото разбрах, показните представления бяха специални нововъведения в чест на присъстващите на празника хора и вампири, целящи да запознаят гостите с културата на друидите. Честно казано, не се заслушвах особено в бъбренето на Викерс старши и в мислите си се връщах към днешното пътешествие между световете в компанията на Алиса. Днес вампирката се държеше така, сякаш между нас всичко беше наред — говореше с мен, шегуваше се, дори ме хвана под ръка, когато дойдохме на празника. Откъде изведнъж такива резки промени?

— А тук друидите демонстрират искуството на призоваване на растения.

Спряхме пред неголяма полянка, на която само с махване на ръка млад друид караше за някакви си части от секундата да израстват гигантски увивни растения. Подчинявайки се на волята на момчето в зелени одежди, те се извиваха в такт с мелодичната музика, звучаща из цялата гора.

— Не искаш ли да се включиш? — поднесе ме Невил. — В тази сфера вече имаш големи успехи. Мелисия каза, че техните майстори са оценили по достойнство твоето изпълнение в центъра на града.

— Стига и ти — смутих се аз.

— Както кажеш — сви рамене Невил. — Да отидем тогава до другия подиум. Всъщност, най-накрая може да разкажеш как минаха нещата при вас?

Докато с Невил крачехме към следващия подиум, аз накратко му разказах за нашето пътешествие. Пред нас заискриха зелени отблясъци от бойната магия на друидите, което ми подсказа естеството на следващата демонстрация.

Сред гостите на това едва ли не тайно, по думите на Невил, празненство, бяха всички третокурсници, много нисши вампири и заможни жители на Крайдол, начело с началника на стражата, достопочтения господин Витор. И всички тези хора се бяха събрали около поляна с прилични размери, покрита с нещо от сорта на Индивидуален купол за двубои. Вътре в купола Херион и непознат млад друид си разменяха магически удари.

— Я виж ти, кой е решил да прави демонстрации — отбелязах аз.

Невил само се намръщи в отговор. Двамата с Херион бяха в сложни взаимоотношения, в които ябълка на раздора се явяваше Мелисия. Много красива ябълка, трябва да отбележа.

Всички събрали се с интерес наблюдаваха демонстративния двубой. Разбира се, двамата друиди действаха по предварително изготвен сценарий, но всичко изглеждаше достатъчно реалистично и зрелищно. Ето че Херион обля противника си с поток от зелена енергия, но онзи постави щит. Вместо обаче да се разбие или разтвори в щита, атакуващото заклинание полепна по него и започва да изсмуква енергията. Противникът на Херион се видя принуден да захвърли щита настрани, което го остави открит за момент, и бързо да създаде нов. Херион веднага се възползва от шанса си — от земята изскочиха дълги лиани, които подхванаха противника още преди да е изградил напълно защитата си и го вдигнаха във въздуха, стягайки ръцете и краката му.

— Горе-долу така изглеждат двубоите с изпозване на друидска магия — усмихна се Херион на публиката.

Може и да ми се е сторило, но обхождайки с поглед зрителите, друидът специално погледна Невил и подигравателно му се усмихна.

— Да се махаме оттук — повлече ме Невил след себе си.

Отлично разбирах защо не му се оставаше да гледа как Херион демонстрира своето изкуство. Между нас и живеещите няколкостотин години друиди имаше такава пропаст… ами то дори третокурсниците бяха безкрайно далече от Херион.

— Как вървят нещата при вас с Мелисия? — попитах предпазливо.

— Ами не лошо — внезапно се смути Невил. — Говорим си, прекарваме доста време заедно…

С труд сдържах любопитството си и не започнах да разпитвам за подробности, разбирайки прекрасно колко неприятна беше тази тема за него. До скоро и аз се вбесявах, когато някой ме питаше за Алиса.

— Нали няма да идваш с нас във форт Скол — напомних аз. — Може би така е по-добре? Ще останеш тук, ще прекарате още време заедно с Мелисия.

— От една страна е добре — призна Невил. — Но… Нямам представа какво ще правя по-нататък. Без магически способности…

— Е, това не е завинаги — опитах се да повдигна настроениеро на приятеля си.

— Да знаех поне колко дълго… и колко много ще изостана от вас…

— Ще ни настигнеш — уверих го аз. — Ако се усъвършенстваш в теорията, докато нямаш възможност да практикуваш, разликата изобщо няма да се забележи.

Невил се усмихна:

— Аз уча при друидите. Мелисия ми преподава основите на тяхната магия.

— Това е страхотно — усмихнах се аз. — А ако силите ти не се върнат до следващото пълнолуние, то двамата с теб можем да опитаме да използваме Фонтана на съдбата. Аз вярвам, че със Стил всичко ще бъде наред и той ще се събуди оздравял.

Приближихме до неголяма сцена. Именно тук малък оркестър друиди изпълняваше красивата ненатрапчива музика, която се носеше из цялата гора.

— Зак, Невил!

Чез, Алиса, Наив, Мелисия, Велхеор и дори Даркин със Стела — всичкти стояха до сцената, явно в очакване на нещо интересно.

— Защо сте се събрали тук? — попитах аз с интерес.

— Мелисия ни доведе тук и каза, че сега ще започне някакво специално представление — поясни Чез. — Сигурно някой ще пее.

— Логично — съгласи се Алиса.

— Следващото изпълнение ще бъде не просто на „някой“, а на една от най-добрите певици на Древната гора — поясни Мелисия, без да обръща никакво внимание на насмешката на моя приятел.

Чез щракна с пръсти:

— Ха, местна звезда, нали ви казах.

— Така ли? — заинтересувах се аз. — Ще послушам с удоволствие.

— Не само с удоволствие, но и в пълно мълчание — предупреди Велхеор. — Това се отнася до всеки — той изразително погледна Чез — от вас. Дойдох специално на празника, за да слушам Сериния. За нейния глас се носят легенди. Ако някой ми попречи да слушам — ще го убия!

В момента, в който Велхеор произнесе последната дума, музиката стихна и всички наоколо замлъкнаха, а на сцената се появи пълничка друидка. Всички се втренчиха във вампира.

— Какво? — раздразнено попита Велхеор. — Предупредих ви. Не ми пречете да слушам.

И в този момент друидката на име Сериния запя. Беше невероятно, невъзможно красиво. Човешкото гърло просто не можеше да възпроизведе такива сложни и чисти мелодии. Дори с помощта на музикални инструменти едва ли бих могъл да изсвиря нещо подобно. Стояхме неспособни да помръднем и дори Чез затвори уста, решавайки да се въздържи от глупави шегички. Песента се лееше спокойно, обгръщаше и отвеждаше в свят от цветове и светлина… и то без думи. Думите не биха могли да предадат и половината от емоциите, които звучаха в гласа на Сериния.

След известно време, което ми се стори вечност, мелодията затихна и друидите някак незабележимо напуснаха сцената. Мисля, че просто не забелязахме как си тръгнаха, все още намирайки се под влиянието на музиката.

— Неверятно — прошепна Алиса. — Толкова красиво.

— Да — съгласи се Чез. — Особено невероятно е, че свириха безчувствени сухари, физически неспособни да се усмихват. Видя ли ги, свиреха буквално с каменни лица?

— По-скоро с дървени — иронизирах аз.

Алиса ме сръга в ребрата:

— Мери си приказките, на гости сме все пак.

— А защо веднага аз? — обидих се аз. — Чез започна, него бий.

— Той е глупак, на него не му се брои — изхихика Алиса. — А ти не му подражавай.

За момент се почуствах като дете, на което мама се кара. Колко и да е странно, усещането беше по-скоро приятно…

Придадох си покорен вид и се поклоних на Алиса:

— Да, мамо.

— Ама че сте — изсумтя тя, престори се на възмутена, обърна се и тръгна към студения бюфет.

Всъщност Алиса беше, както и всички ние, в просто превъзходно настроение. Все пак решихме проблема с непотомствените вампири и успяхме да върнем разума на Стил… По-точно, най-вероятно успяхме. Сега остана само една дреболия — да се справим с моето превръщане в нисш вампир.

Към нас с Чез се приближи Мелисия:

— Е, как беше представлението?

— Невероятно!

— Несравнимо!

— Радвам се, че ви хареса — усмихна се друидката. — Хората и друидите възприемат музиката различно. Аз например не съм любител на човешкото пеене…

— Е, хайде сега — Чез ме погледна лукаво. — Ето нашият Зак композира чудесна музика, на всички им харесва. И дори пее съвсем прилично.

— Наистина ли? — заинтересува се Мелисия. — Не искаш ли да изпълниш нещо? Както виждаш, гостите се включват активно в празника.

— Е-е… днес съм малко прегракнал — опитах аз да се измъкна.

Честно казано, покрай цялото това учене съвсем бях забравил кога съм пял за последно, а за изпълнение на живо да не говорим. Наистина, по-рано записвах музика и пеех по малко в барове и ресторанти в Лита, в тесен кръг, така да се каже. Не за пари, разбира се, а просто така, за душата. Огледах се наоколо:

— Тук се е събрал толкова нараод… не е най-доброто място за концерт след дълго прекъсване.

На рамото ми легна тежка ръка, и до самото ми ухо прозвуча тихия глас на Велхеор:

— Хайде да попееш.

Разбира се, помнех, че Велхеор обичаше да слуша музика от други светове. А също така обожаваше да ме прецаква. И ето една прекрасна възможност да направи и едното, и другото.

— Велхеор, аз не…

— Иначе няма да дойда с теб в земята на вампирите — каза вампирът с абсолютно сериозно изражение на лицето.

— Какво?! — възмутих се аз. — Ах… дракон да те вземе. Добре, ще пея.

Двамата с Мелиса отидохме до сцената, тя бързо се разбра с музикантите и те ми отстъпиха място пред инструментите. Музикалката беше същия модел, какъвто имах в къщи, тоест най-добрият от съществуващите в момента. Признавам, това малко ме разочарова, надявах се, че друидите използват някакви по-особени инструменти. Но не, съвсем обикновена, макар и скъпа музикалка.

Прекарах пръсти по струните и над гората се понесоха първите звуци на мелодията. Разбира се, знаех множество песни от други светове, но сега ми се искаше да изпея точно тази.

Затворих очи и запях:

Всички притихнаха, заслушани внимателно в текста и музиката. Отваряйки очи, погледнах към приятелите си и намерих с поглед Алиса. Вампирката стоеше и ме слушаше с полупритворени очи. До нея стоеше Велхеор и сякаш дори припяваше, а виж Мелисия, кой знае защо, изглеждаше леко смутена и дори виновна.

След като допях песента, аз получих своята порция аплодисменти, смутено се поклоних и побързах да сляза от сцената. При това, както забелязах, хората и вампирите пляскаха далеч по-усърдно от друидите.

— Страхотно! — потупа ме по гърба Чез.

— Да, не беше зле — кимна доволно Велхеор. — Хареса ми.

Погледнах към Мелисия:

— Какво ще кажеш? Стори ми се, че друидите приеха песента доста хладно. Нещо не им хареса текста ли?

— Не, текста беше хубав — малко смутено се усмихна Мелисия. — Но… Зак, не искам да те разтройвам, но пееш ужасно фалшиво.

Загубил за известно време дар слово и накрая едва успях да произнеса:

— Аз?! Фалшиво?!

— Не, по мерките на хората пееш даже съвсем сносно — веднага се поправи друидката. — Но друидите имаме по-тънък слух, затова различаваме и най-малките несъответствия в мелодията, недоловими за човешкото ухо.

Погледнах към друидката, като се надявах да чуя нещо от рода на: „Ей, пошегувах се, пя страхотно“, но тя така и не каза нищо подобно, и така ме хвърли в още по-голям смут. Все пак не е много приятно да чуеш, че имаш проблеми със слуха, дори и това да е проблем на цялата човешка раса.

— Ясно — въздъхнах аз. — Изложих се значи. Поне да ме бяхте предупредили.

— Беше толкова уверен в себе си — сви рамене Мелисия. — Реших, че знаеш. Освен това музиката наистина не беше лоша, а също и текста на песента.

— А на нас много ни хареса! — заявиха братя Викерс. — И това не е опит да ти повдигнем настроението, а чиста истина. Прекрасна песен.

Алиса ме хвана за ръката:

— И на мен много ми хареса.

На секундата забравих как се изложих пред друидите, дори благодарих на майката природа за това, че ги е надарила с такъв прекрасен слух.

— Важното е, че се хареса на… вас…

„На теб — произнесох мислено, гледайки Алиса. — Защото тази песен беше именно за теб“.

Стори ми се, че тя усети нещо, защото разбра погледа ми и смутено се обърна, без да пусне ръката ми.

— Зак, не пееш никак зле — раздаде се до мен гласът на Грон.

— Е, благодаря — отговорих насмешливо, като се обърнах. — Мнението ти е много ценно за мен.

Освен Грон тук бяха почти всички третокурсници. Нямаше ги само Серж, Ана и още няколко души, отишли в Лита с арестуваните вампири.

— Може би е по-добре да се захванеш с музиката професионално? — предложи Грон. — А Занаята — просто не е за тебе. Остави, не си губи времето.

Понечих да тръгна напред, но меката и нежна ръка на Алиса внезапно се превърна в желязно менгеме.

— Какво ти става? — продължи да се подиграва Грон. — Може би искаш да се извиниш за неотдавнашния инцидент в кръчмата?

Погледнах в самодоволното му лице и злобата буквално ме заля като вълна. Можех да я усетя почти физически. Пръстенът на пръста ми откликна с топлина, но и точно той ме накара да се взема в ръце и да се успокоя.

— Друг път — отвърнах навъсено.

Грон присви очи:

— Ти още ли се надяваш да станеш по-силен от нас?

— Не се надявам, а планирам — хладно отговорих аз, вземайки се окончателно в ръце.

Грон и останалите искрено се разсмяха, но това вече не ме вбесяваше. Чувствах се съвършенно спокоен и уверен в своите сили.

— Мисля, че Серж вече ти показа колко голяма е пропастта между нашите нива на владеене на Занаята.

— Показа ми — съгласих се аз и внимателно се освободих от хватката на Алиса. — Но тази пропаст постепенно намалява. И то доста по-бързо, отколкото си мислиш.

Спокойствието ми явно започваше да вбесява Грон:

— И какво толкова се е променило за тези два дни?

— Много — позволих си леко да се усмихна.

— Ами демонстрирай — изръмжа Грон, — нали си ни много пъргав.

— По-кротко — с ъгъла на окото си следях реакцията на Алиса и с удовлетворение забелязах, че е неспокойна, и може би дори се страхува за мен. — Създай най-силния щит, на който си способен, и аз с лекота ще го разруша само с едно заклинание.

Усмивката на Грон стана още по-широка:

— А-а, не. Серж е добричкият при нас, той обича да си играе с децата на кукли. С мен ще ти се наложи да водиш двубой по всички правила, иначе няма какво да говорим.

Честно казано, сега ме хвана. Канех се показно да унищожа заклинаието му, като използвам новото сплитане с помощта на пръстена на нисшите вампири, но за двубой дори не бях помислял. Все пак нашите нива бяха доста различни. И идея си нямах какво би могъл да използва срещу мен, тъй като арсеналът на горните курсове надхвърляше границите на стандартните заклинания от сорта на Огнени топки, Стрели, Копия, Щитове и други подобни. Техните удари можеха да бъдат напълно невидими с просто око и далеч по-сложни, а аз дори Истинското Зрение не усвоих както трябва. Но така или иначе, място за отстъпление нямаше.

— Добре — с нетрепващ, както искрено се надявах, глас казах аз.

— Грон, прекрати този фарс — рязко каза Ник. — Позабавлявахме се, стига токова. На Серж няма да му хареса.

— Разкарай се! — отвърна му в същия тон Грон. — Серж го няма, а аз само искам да дам малък урок на това парвеню. Обещавам, че няма да го убия. Е, може леко да го потроша, но все пак сме в квартала на друидите, ако трябва и от ония свят ще го върнат. А друидите ще осигурят и наблюдаващи, ако нещо стане — ще подсигурят този глупак.

„Не бих бил толкова сигурен в това — разсеяно помислих аз. — Енергетиката ми вече дотолкова се е изменила, че магията на друидите просто няма да подейства. Пак добре, че Алиса и останалите не знаят това, иначе можеше удар да получат“.

— Вземи си очилата за слепи — насмешливо каза Грон — и да започваме.

— Вече не ми трябват — отговорих аз спокойно. — Нали ти казах, не тъпчем на едно място.

Докато отивахме към площадката за демонстрации на бойни магии, аз трескаво размишлявах как да се измъкна от създалата се ситуация. Когато провокирах Грон и през ум не ми минаваше, че става въпрос за пълноценен двубой. Просто исках да демонстритам силата на новото комплексно заклинание от четирите елемента и енергията от пръстена на нисшите вампири. Бях сигурен, че това заклинание с лекота ще пробие всяка защита на третокурсниците. Значи трябваше просто да го използвам навреме, да не давам време на Грон да ме помете с уменията си.

Алиса ме хвана под ръка и зашепна:

— Зак, сигурен ли си, че трябва да го правиш?

— Не, разбира се — отговорих искрено. — Но все пак имам малък шанс.

— Откачалка.

Така и не разбрах какво преобладаваше в нейния глас — раздразнението или вълнението.

— Всичко ще бъде наред — уверих вампирката.

Аз, разбира се, не изпитвах подобна увереност. Но в светлината на последните събития наистина нямаше смисъл да се страхувам от двубой под защитен купол, при това с нормална наблюдаваща страна. Все пак човек свиква с какво ли не, дори и с постоянни двубои и непрестанни опасности. Застанали един срещу друг на площадката, ние изчаквахме, докато друидите настроят купола. Грон усещаше преимуществото си, държеше се небрежно и откровено ми се присмиваше. Аз трескаво преценях шансовете си да изляза от този двубой не само жив, но и без да загубя. Равен би ме устроил напълно, но в двубоите такова нещо не съществуваше. Е, какво пък, тогава трябваше да обмисля тактиката си. Той беше уверен в себе си, значи нямаше да бърза да приключи двубоя, дори да има такава възможност. Мисля, че Грон първо щеше да си поиграе с мен. Щеше да разгърне защитата си, за да покаже колко нищожни са моите сили, а после ще ми хвърли един показен пердах.

— Е, какво, готов ли си за унижението? — извика ми Грон.

Замълчах в отговор, подготвяйки се психически за създаването на комплексното заклинание. В края на краищата го бях измислих едва вчера и още не бях го тествал както трябва. Но и да използвам за пореден път артефакта на нисшите вампири, знаейки колко е опасен за здравето… Не, по-добре без тестове. Ще рискувам. Апропо, за риска — ще имам само един шанс за победа. Още първото атакуващо заклинание на Грон ще пробие цялата ми защита, затова трябваше да атакувам първи, веднага след като започне двубоя.

— Готови? — попита Херион, поел ролята на един от наблюдаващите.

Ние кимнахме едновременно.

— Старт! — изкомандва Херион.

Видях как Грон поставя щитове, но реших да мина без защита, концентритайки се изцяло върху атакуващото заклинание. То си оставаше разновидност на Комплексното кълбо, но сега освен четирите стихии, в него имаше и късче от енергията на пръстена. Увлечен в създаването на заклинанието забелязах твърде късно, че Грон беше решил да не ми дава карт-бланш и да атакува първи. От ръцете му се откъсна заклинание, напомнящо огромна летяща огнена змия. Тя разтвори паст и се хвърли към мен. От уплаха загубих контрол над недовършеното заклинание и рухнах на земята. Нашите заклинания се срещнаха и всичко наоколо изчезна в блясъка на експлозията…