Огненият легион

Епилог

— Уф, какъв наглец само!

Чез размаха юмрук към тавана и веднага си плати за рязкото движение с поредното падане от хамака. Ставайки на крака, той потърка натъртения си задник и имитира стария си приятел:

— „Има неща, които съм длъжен да направя сам.“ Сякаш можеш да направиш нещо без нас!

Стил с философско спокойствие постави пред страдащия от морска болест Наив третия поред леген и се прозя:

— Не викай така, ще събудиш Велхеор. Тогава ти ще играеш карти с него, аз вече всичко загубих…

— Всъщност не спя — обади се Велхеор. — Не е никакво удоволствие да се играе с неудачници като вас. Дори ви разреших да ползвате магия… бездарни същества.

— Да бе. Та ти сигурно цял живот само карти си играл — обиди се Стил.

— Ти също — напомни вампирът. — Освен това на теб ти помага и въображаемия ти приятел.

Преди да започнат да играят Стил наивно намекна, че още от най-ранно детство се е обучавал да играе карти, тъй като дядо му е бил потомствен професионален комарджия. Само че и трима такива дядовци едва ли щяха да спечелят срещу Висшия вампир.

— Ама че сравнение — изсумтя Стил.

Чез веднага започна да свива пръсти, пресмятайки разликата във възрастта на Велхеор и Стил, но пръстите му свършиха по-бързо от столетията.

— Яйца на дракони, изобщо не мога да дремна, все някой пречи — зловещо изръмжа вампирът, измъквайки се от хамака.

Още щом зае вертикално положение, Велхеор веднага извади бяла, изцапана с кръв носна кърпа, подуши я и се усмихна замечтано. Правеше го далеч не за първи път, но никой от приятелите не искаше да рискува здравето си, проявявайки любопитство към подозрително извратената привичка.

— Аз мълча! — извикаха едновременно и тримата.

Дори Наив надигна за момент глава от легена заради този възглас.

— Спокойно, не сте вие — намръщи се той. — Тук един приятел ми задава глупави въпроси, пита къде съм, накъде плавам…

Всички се огледаха подозрително, но не видяха никакви приятели.

— Телепатия — поясни вампирът, почуквайки изразително с пръст в слепоочието си. — Наистина, накъде всъщност плаваме?

— Нямам представа — честно отвърна Стил. — Някъде към Шарените острови, но те са няколко десетки. Може да се качим и да попитаме Зак. Той със сигурност ще се учуди на нашето появяване.

— По-добре утре — неочаквано за всички каза Чез и смутено поясни: — Нека останат още малко насаме. Кораб, романтика, такива ми ти работи.

— Тогава да поиграем на карти? — моментално предложи вампирът. — След като нямате пари, хайде да играем на кръв. Все пак и аз трябва да се храня, докато сме на път.

— Не-не-не! — хорово отвърнаха всички.

Корабът се отдалечаваше към изгряващото слънце, оцветило морето в червено-оранжеви тонове. Вълните се удряха в борда, издигаха се като мокри огнени езици и се разпадаха в блестящи искрици-капчици. Ако някой гледаше това зрелище отстрани, сигурно би помислил, че корабът лети на вълните на огъня…