Огненият легион

Действие 0

В имението на Велик дом Никерс се провеждаше истински военен съвет. Както е известно, не всяка война се води с оръжия и заклинания, има и скрити войни. Първият удар беше нанесен от съветник Митис, като постави Висок дом Никерс в много неудобно положение, и виновен за това, разбира се, беше Даркин. Или поне него набедиха за главен виновник за всички проблеми седящите в кабинета хора. След признанието на Кейтен само внезапната поява на Майстор Ромиус спаси и двамата от гнева на госпожа Елиза. Той успя бързо да успокои сестра си и пренесе обсъждането на всички дела на по-подходящо място.

И ето сега вампирът седеше на огромна маса от някакво очевидно скъпо дърво заедно с Елиза Никерс, Майстор Ромиус и Кейтен, като старателно изобразяваше виновна физиономия. Всъщност това беше абсолютно лесно за постигане, защото той наистина си беше виновен. Правеше чест на всички събрали се, че никой не му натякваше за грешките.

— Да, Даркин, успя всички ни да изненадаш — поклати глава Елиза Никерс.

Е, почти всички.

— Няма нищо учудващо в това, че Митис се е възползвал от наивността на провинциален вампир — спокойно каза Ромиус. Странно, но в неговата уста думите за провинциализма на Даркин звучаха съвсем безобидно, само като констатация на факт. — Щом си го оставила да управлява, трябваше да го инструктираш много изчерпателно или да му прикрепиш някой от нашите адвокати.

— Невъзможно е да се предвиди всичко — намръщи се госпожа Елиза. — Наясно съм, че и аз имам вина. Но как сте успели да усложните ситуацията, която и така си е достатъчно сложна?

— Направих го за добро — за кой ли път каза Кейтен, който за разлика от Даркин изобщо не се чувстваше виновен. — След като разбрах, че Митис се кани да ви скрои номер, реших да го изпреваря и да ограбя склада предварително. После щяхме да ви върнем откраднатото, а вие да се престорите, че сте намерили крадците. Логично, нали?

Ромиус прокара ръка по брадата си.

— Логично би било, ако просто се предотврати кражбата.

— Нелогично — раздразнено отвърна Кейтен. — Оставаше твърде малко време, а не знаех откъде се канят да се телепортират към склада. Знаех само кога ще има дупка в защитния екран. Но и през ум не ми мина, че касетките ще се окажат празни! Изглежда съветникът е знаел, че съм го подслушвал, и е променил плана си, като лично е наел тези касетки.

— Не, той още от самото начало те е използвал, за да организира обира — намръщи се Ромиус. — И защо винаги си мислиш, че си по-умен от другите?

— Значи намерихме крадеца, но не можем да го предадем на стражата — обобщи госпожа Елиза. — А да върнем откраднатото е невъзможно, тъй като нищо не е изчезнало. Макар че в правните документи е посочена астрономическа застрахователна сума.

Даркин вече знаеше, че съдържанието на касетките в хранилището е известно само на собствениците, но при наемането им задължително се посочва застрахователна стойност. Така че стойността на това, което уж се съхраняваше в празните касетки, почти не отстъпваше на цената на „репутацията на складовете на Висок дом Митис“.

— Не се получи добре — предпазливо се съгласи Кейтен.

— Не се получи добре ли? — с леден тон повтори госпожа Елиза. — Дом Никерс ще загуби влиянието си в обществото заради глупостта на един… — тя погледна към Даркин — на два индивида, които дори не са част от нашето семейство!

За краткото време, откакто познаваше госпожа Елиза, вампирът никога не я беше виждал в такова състояние. Тя никога досега не беше повишавала глас, успяваше с интонация да предаде степента си на недоволство.

— Това е също така и мое семейство — напомни Ромиус. — Непременно ще измислим нещо. А сега имам въпрос към Кейтен. Как си успял да въздействаш на троловете?

— Аз? Никак. Всеки знае, че троловете не се поддават на хипноза или каквито и да са заклинания.

— Значи си се договорил с тях? — намеси се Даркин.

Естествено, той се притесняваше, че работещите за Ордена тролове са се оказали недостойни за оказаното им доверие. Все пак вампирът лично отговаряше за работата им.

— Дори не се опитах — доволно отвърна Кейтен. — Всичко е много по-просто. За мой късмет се натъкнах на Келнмиир и той ми помогна.

— Келнмиир?! — изненада се Даркин. — Та той е мъртъв!

— Пълни глупости. Вампирът ще надживее всички, макар че е станал малко странен, но те всички са такива. Представяте ли си, носеше като украшение на врата си човешки пръст!

— Да, странно е дори и за Висш вампир — призна Ромиус. — И как ти помогна той?

— Телепортирахме го в склада, но не изцяло. Както знаете, наистина силните Висши вампири с лекота се възстановяват, дори ако са нарязани на парчета. Така че Келнмиир предложи да отрежем главата му и да я изпратим в една от касетките в склада.

„Ето значи що за странно същество е било! — изумено си помисли Даркин. — И браво на Корвил, оказа се изненадващо близо до истината.“

— Как сте успели да направите толкова сложна телепортация? — попита Ромиус. — А с такава точност да изчислите пренасянето е просто невъзможно. И също така ми е много интересно откъде си взел огромното количество енергия, необходима за използването на динамичен портал?

— И едното, и другото е работа на автомага — доволно се усмихна Кейтен. — Така че енергията ни я осигури Академията. А изчисляването на координатите беше на базата на артефакта, поставен в склада на Митис само за да насочва заклинанието за телепортация. Артефактът беше за еднократна употреба, така че ние просто минахме първи, оставяйки хората на съветника с пръст в устата.

„И за това Майстор Корвил се оказа прав! — отново се удиви Даркин. — Въпреки че не съм наясно какво е това насочващ артефакт, но той спомена за нещо подобно.“

— Нещо не разбрах защо сте телепортирали само главата на вампира? — озадачено попита госпожа Елиза. — Що за извращение?

— Използването на масова хипноза, особено за тролове, изисква известно време — поясни Кейтен. — Дори на Висш вампир от ранга на Келнмиир ще му трябва повече от час. Така че той си е стоял в касетката и постепенно е обработвал всички намиращи се в склада хора, вампири и тролове. А после спокойно е излязъл…

— И по какъв начин, много ми е интересно? — не се сдържа Даркин.

Той помнеше, че касетката беше буквално взривена отвътре, и ако това не е станало по време на телепортацията, как тогава Келнмиир е успял да я разбие и да се измъкне навън?

— Е, откъде да знам? Не съм бил там! — Кейтен неволно се замисли. — Сигурно е използвал ушите си, за да пълзи между касетките…

Всички си представиха тази картинка и за известно време замръзнаха с най-неочаквани изражения на лицата си.

— А как е излязъл от склада? — най-накрая се обади Ромиус. — Защитното поле вече е работело, телепортацията е станала невъзможна.

— Излязъл е през вратата — сви рамене Кейтен. — И не ме питайте за нищо. Излязъл е — и точка. И касетките е взел. А хипнотизираните пазачи са забравили за него и са продължили работата си.

Това обясняваше защо разказите на охранителите за произшествието изглеждаха по този начин. Въобще всичко ставаше повече или по-малко ясно, освен един въпрос: как все пак се е придвижвал Келнмиир и как е успял да напусне хранилището? Пълна мистерия.

— Да-а-а — проточи Ромиус. — Да можеше твоята съобразителност да се насочи за полезни работи, а не за някакви глупости. Между другото, къде е сега Келнмиир?

— Тръгна към форт Скол.

— При Зак и Алиса? — уточни Майсторът.

— Не съвсем — неуверено отвърна Кейтен. — Споделих с тях известна информация, подслушана в кабинета на Майстор Ревел. Сигурно сте чували, че Келнмиир отдавна търси втория съветник на бившия Император — вампира Канмиир.

Даркин за пръв път в живота си чуваше това име, но дълбокомислено кимна в синхрон с останалите.

— Е, той беше изпратен на специална мисия в Шатерския халифат и там изчезна, но Келнмиир е сигурен, че вампирът е все още жив. Предполагам, че се кани да посети шатерци с не особено приятелски намерения.

— Ох, ще започне сега една веселба там — кимна разбиращо Ромиус. — Ако във форта е и Велхеор, заплахата от Шатерския халифат спокойно може да я изместим на втори план.

Ако се съди по едва забележимото недоволство на госпожа Елиза, тя беше буквално бясна. Само толкова силни емоции можеха да избият през маската й на вечно спокойствие.

— Събрали сме се тук, за да помислим как да се справим със ситуацията — напомни с остър тон тя. — Така че нека се върнем на темата. Не можем да върнем откраднатите вещи, защото такива не съществуват, следователно трябва да намерим начин да накараме Митис да се откаже от всякакви претенции към Дом Никерс и Ордена.

— Изнудване? — направи се на изненадан Ромиус. — Лиз, не мислех, че ще паднеш до там. Ти още от дете си беше най-принципната. Дори когато крадях бонбони от кухнята, ти винаги ме издаваше на мама и татко.

Даркин старателно направи вид, сякаш не съществува. Някак си неудобно беше, когато толкова значими хора започнат пред теб да си спомнят бебешките годинки. Е, не съвсем бебешките, но във вампира възникна точно такава асоциация.

— Сега съм готова да използвам всякакви мерки — твърдо каза Елиза Никерс.

— Ако Велхеор беше тук, щеше да предложи да решим проблема кардинално — предпазливо се обади Даркин, просто за да каже нещо.

И тримата погледнаха вампира така, сякаш току-що си спомниха за съществуването му.

— Запази си идеите за себе си — дари го с хладен поглед госпожа Елиза. — Освен това, ако можеше толкова лесно да бъде убит, сега нямаше да седим тук.

„Значи сериозно е обмисляла този вариант — изненада се Даркин. — М-да, с нея по-добре да си нямаш работа.“

— Изнудване — отново повтори Ромиус. — Трябва да го притиснем с нещо много сериозно.

Всички се замислиха за известно време. Е, всъщност не всички. Със сигурност мислеха Ромиус и Елиза Никерс, Кейтен също мислеше, но съдейки по замечтаната му усмивка, очевидно не за случая. А Даркин просто ги гледаше и чакаше.

— Имаме няколко варианта — най-накрая се обади Ромиус. — Съветникът може да бъде свързан със смъртта на Императора, създаването на групата „Свободни вампири“, провокация на Шатерския халифат и няколко смъртни случая на хора от Високи домове, стоящи между него и императорския престол. Трябва само да изберем накъде да се насочим.

— Аз ще се заема със смъртта на Императора — веднага предложи Кейтен. — Моята при… — той малко се смути — кхм, приятелка на роднина служи в охраната на двореца. Мисля, че ще мога да науча всички подробности.

— Смъртта на аристократите поемам аз — каза Елиза Никерс. — С моите връзки няма да е особен проблем.

— Очевидно „свободните вампири“ остават за мен? — предпазливо предположи Даркин. — Все пак аз съм вампир и те са вампири. Освен това наскоро се наложи да ги издирваме заради създаването на специалното звено, така че сега просто трябва да поговоря с тях.

Ромиус потри ръце.

— Отлично, значи остава да се разнищят провокациите към Шатер. По щастливо стечение на обстоятелствата аз участвах в проектите на Академията, използвани да правят точно това. Мисля, че задачите са разпределени и можем да се захващаме за работа. Утре вечер ще направим предварителна равносметка.

Даркин въздъхна облекчено, доволен, че така нареченото съвещание най-накрая приключи. Скачайки от масата, той смяташе бързо да се оттегли и с максимално усърдие да се заеме със задачата, но Ромиус го спря:

— Даркин, твоята първостепенна задача е да бъдеш видимо активен, като разследваш кражбата заедно с Майстор Корвил. И бъди внимателен, той наистина е добър следовател.

Госпожа Елиза дари вампира с унищожителен поглед.

— Не можеш да си позволиш никаква грешка. Разбра ли ме?

— Да, госпожо Елиза! — застана в стойка „мирно“ Даркин.

Кейтен тихомълком се насочи към вратата, заобикаляйки вампира, и веднага попадна под прицела на Елиза Никерс.

— Кейтен, това се отнася и за теб. Вече направи достатъчно глупости.

— Тъй вярно — отдаде чест Майсторът и стремително напусна стаята.

Даркин го последва. Едва след като напусна пределите на имението на семейство Никерс и измина няколко квартала, той успя да се отпусне малко и започна да мисли сериозно.

„Ох, колко работа, колко много работа — мислеше си, докато крачеше по улицата. — Трябва да участвам в безполезното разследване, да проучвам обществото на «Свободните вампири», да изпълня обещанието, дадено на Алиса. А и трябва да вмъкна по някакъв начин в натоварения график поредното посещение в Академията… Въпреки че може би трябва да го отложа, докато не реша основните проблеми.“

Покрай нерадостните мисли вампирът не забеляза как пропусна да завие и се оказа на непозната улица. Той все още не се ориентираше много добре в столицата и с изненада осъзна, че за пореден път се е загубил. По задачите на Ордена Даркин се стараеше да върви с придружител и винаги внимателно изучаваше картата на града, за да сведе до минимум контактите с местните жители. Тук не се отнасяха много добре към нисшите вампири, така че на въпроса: „Как да стигна до библиотеката?“ ще те изпратят в друго, много по-негостоприемно място.

„Е, накъде да вървя?“ — зачуди се вампирът, докато се оглеждаше.

В джоба си винаги носеше карта на града, но за да се възползва от нея, трябваше първо да разбере къде всъщност се намира.

— Млади човече, загубихте ли се?

Даркин едва не подскочи от изненада. До преди секунда до него нямаше никой, и изведнъж се появява тази нелепост — опърпано старче, сякаш току-що излязло от някое мазе.

— Не съм човек и не съм се загубил — доста сухо отвърна вампирът, опомняйки се.

От странния непознат лъхаше на опасност. Даркин не беше толкова глупав, че да се доверява на външния вид — зад неугледната обвивка можеше да се крие на практика всеки.

— А на мен ми се струва, че сте се загубили — разля се в щърбава усмивка старецът и Даркин изведнъж усети как в корема му опира нещо остро. — Но аз ще ви помогна и с удоволствие ще ви заведа където трябва.

„Днес просто не е моят ден“ — обречено си помисли вампирът и послушно тръгна със стареца.

Уви, къде точно го водеше старецът той така и не разбра. Още зад първия ъгъл похитителят получи тухла по главата от млад човек с аристократичен вид. Младежът беше облечен скромно, но акуратно. Модна прическа, бежов костюм и изненадващо спокойно, за човек, току-що ударил друг човек с тухла, лице.

— Добър вечер — вежливо кимна той. — Как сте?

— По-добре, отколкото преди няколко секунди — предпазливо отвърна Даркин. — Защо се отнесохте толкова жестоко със стария човек?

— Това старче ще се справи с трима като теб, и дори няма да се задъха. Той е известен в някои кръгове под името Ножа и точно с нож е убил десетки хора. А и не само хора.

— Охо-о — почтително възкликна Даркин, поглеждайки към лежащия в безсъзнание убиец. — И за какво съм му притрябвал аз?

Младият мъж вдигна рамене.

— Очевидно за същото, за което и на мен.

Даркин неволно отстъпи от неочаквания спасител, като със закъснение си спомни за пръстена на ръката си. Каквото и да е, оръжие е все пак.

— И за какво по-точно?

— Да поговорим — успокояващо вдигна ръце спътникът му. — Просто да поговорим.

— За какво?

— Предлагам да намерим спокойно място, да изпием по чаша као и там да обсъдим всичко. Надявам се, че в знак на признателност за незначителната ми помощ няма да отхвърлите малката ми молба?

— Добре — сравнително бързо се съгласи Даркин. — Само че као ще пием в представителството на Ордена, повярвайте ми, това е достатъчно спокойно място.

— Съгласен съм — не възрази младежът.

Срамувайки се да извади картата от джоба си, вампирът избра по-малката от две злини и неохотно попита:

— Между другото, да знаете случайно как да стигнем до там? Аз още не се ориентирам много добре в Лита.

Разбира се, новият познат на Даркин много добре знаеше къде се намира представителството на Ордена. Това място вече беше станало много популярно сред работодателите и вандалите. Да, именно вандалите — много от тях не бяха особено доволни от новия статут на вампири и тролове, станали практически пълноправни, с изключение на някои ограничения, граждани на Империята. Ето и сега, приближавайки входа на сградата, те видяха надпис на тротоара: „Вампири, вървете си вкъщи!“. Анонимните недоброжелатели явно бяха забравили, че повечето нисши вампири и сега си бяха в родния град. Надписът беше на тротоара, защото сградата беше защитена от вандализъм със съответните заклинания.

— Здравей, Мари — поздрави Даркин, влизайки в приемната. — Трябва да се направи нещо с тротоара, там пак се е появил надпис.

— Вече извикахме специалисти от Академията, обещаха да поставят защита в радиус няколко десетки метра около сградата. Как мина с Майсторите и госпожа Елиза? И кой е този симпатяга с теб?

Приказливостта на вампирката, както винаги, надхвърляше всички мислими и немислими граници, а интересът й към госта предизвика у Даркин лек пристъп на ревност.

Овладявайки се, той припряно продължи:

— Лошата новина е, че аз застраших съществуването на Дом Никерс. А добрата — госпожа Елиза не ме уби, като разбра за това… засега.

— Не преувеличаваш ли? — попита помощничката, дарявайки стоящият до Даркин човек с чаровна усмивка.

— По-скоро силно намалявам. Направи ни као, моля те, а ние ще поговорим в моя кабинет.

Вампирът вече почти свикна с това сладко словосъчетание „в моя кабинет“, но все още изричаше тези думи с вътрешна гордост. Всъщност още щом се озова в сградата на Ордена, той се почувства много по-уверен.

— И така, за какво искахте да говорим? — попита Даркин, разполагайки се в удобното кресло.

— За начало позволете ми да се представя, казвам се Алвин и съм от клана Ноос.

— Уау!

Това се казваше късмет! Кой би си помислил, че сами ще се появят, и то точно когато Даркин имаше само проблеми.

— Вие очевидно сте чували за нас. И сигурно се досещате защо исках да се срещна с вас.

— Едва ли.

Доколкото знаеше Даркин, роднините на Алиса дори не подозираха, че е свързана с Ордена. Така че приятелските намерения на клана Ноос едва ли можеха лесно да се предскажат.

— Искаме да се присъединим към Ордена.

Даркин едва сдържа доволния си възглас. Всичко се нареждаше просто прекрасно.

— Хм… — вампирът се постара да предаде важност на гласа си. — А защо ви е?

— Странен въпрос. Ние не сме толкова много, колкото нисшите, Висшите от другите кланове считат убийството ни за приятно развлечение. Хората и друидите се отнасят към нас както към всички вампири. Разбира се, ние искаме да бъдем част от нещо по-голямо, да станем пълноправни граждани на Империята и да получим протекциите на Дом Никерс. О, да, също така бихме искали да получим достъп до кръв, тук в столицата това си е истински проблем.

Даркин вече бе чул от нисшите вампири, че да се достави кръв в столицата е наистина доста сложно. Безликите охранявали града през нощта, а защитните амулети се продавали само с разрешение на стражата, и неофициалната им доставка е практически невъзможна. В Пограничните райони ситуацията беше много по-проста — стражите не си даваха зор, хората се страхуваха от вампирите и не им се противопоставяха открито, като старателно избягваха конфликтите. Да заклещиш местен в някой ъгъл и да се напиеш с кръвта му не беше особен проблем.

— Мислех, че можете да минете и без кръв — каза Даркин, спомняйки си със закъснение разговорите с Алиса.

— Нека просто да кажем, че нямаме толкова наложителна нужда от нея, както Висшите от другите кланове. За нас тя е по-скоро като една от съставките на правилното хранене — може и без нея, но не ни се иска.

— Ясно — проточи Даркин, трескаво мислейки какво да отговори. — Знаете ли… Дом Никерс определено ще се радва да ви приеме в Ордена, но точно сега не е особено подходящо време за това. При нас възникнаха сериозни проблеми и има голяма вероятност скоро Орденът да престане да съществува. Но ако успеем да се справим с всичко, след това с удоволствие ще ви приемем в нашите редици.

Алвин присви очи.

— Тоест ни отказвате?

— Напротив — заклати глава Даркин. — Нали познавате Алиса, вампирката от вашия клан, която постъпи в Академията — той изчака кимването на събеседника си и продължи: — Значи тя ме помоли да ви намеря и да ви предложа да се присъедините към Ордена.

Вампирът направи гримаса като от зъбобол.

— И тук е успяла да влезе. Е, добре, значи това не е отказ.

— Просто принудителна отсрочка — поясни Даркин. — Така че оставете някакъв начин за контакт и ние ще се свържем с вас веднага след като се оправим.

— А какво се е случило, ако мога да попитам? Кланът Ноос е в столицата достатъчно дълго, знаем много неща за много хора и е възможно да можем да ви помогнем.

„Ако наистина знаеше толкова много, нямаше да задаваш подобни въпроси“ — леко ехидно си помисли Даркин.

— Нека да кажем, че Дом Никерс има неразрешими разногласия със съветник Митис.

— Да, разногласията с първия човек на Империята са си сериозен проблем — съгласи се вампирът.

— Точно така. Въпреки това, ако имахме някакъв компромат за съветник Митис, всичко би било много по-лесно.

Алвин се усмихна разбиращо.

— Ето сега вече всичко си идва на мястото. Значи ако можем да ви помогнем и изровим нещо за Митис, това ще е като встъпителната ни вноска. Прекрасно!

Шефът на столичния клон на Ордена не споделяше оптимизма на Висшия вампир, но честно направи опит да се усмихне в отговор.

— Е, разбрахме се. Можете да идвате по всяко време, Мари винаги ще ви каже къде да ме намерите. Ох, малко са ми „радостите“ в живота, че сега ще трябва да се тревожа и за този драконовски Нож. Чудя се кой ли го е пратил след мен?

— Е, с това мога да ви помогна веднага — още по-широко, макар че накъде ли повече, се ухили Алвин. — Всъщност аз наех този наемен убиец и го последвах отблизо. Така реших проблема с търсенето ви и намерих добър повод да се запознаем. Нали знаете, първото впечатление е много важно, а кое би било по-добро от благодарност за спасяването на живота?

Даркин не намери какво да каже. Такъв подъл житейски подход беше свойствен за Висшите вампири, но той беше общувал прекалено малко с тях, за да успее да привикне към подобни неща. Цялата агресия на нисшите вампири беше следствие основно на изострените емоции и неуравновесеността, а Висшите убиваха и безчинстваха съзнателно, заради удоволствието или поставената цел. И изглежда, въпреки различията от останалите кланове, на дневните вампири това не им беше чуждо.

— Хитър ход — най-накрая каза той. — Благодаря ви, че поне успяхте навреме да се намесите.

— Честно казано, малко избързах. Планът ми беше той да успее да нанесе не смъртоносен, но болезнен удар с ножа, преди да се появя аз като спасител.

Вампирът говореше за това съвсем спокойно, сякаш е някаква дреболия, и определено нямаше намерение да се извинява.

— Важното е, че вече се запознахме — обобщи Даркин, стискайки зъби. — А сега моля да ме извините, но трябва да работя, имам много работа.

— Да, разбира се — надигна се от стола вампирът. — Е, довиждане.

— Довиждане — Даркин изпрати с поглед излизащият дневен вампир и със закъснение извика: — И кажете на Мари да влезе, моля.

Когато вампирът напусна зданието на Ордена, явно забавил се, за да пофлиртува с Мари, помощничката се появи в кабинета на Даркин.

— Викал си ме?

— Да, Мари. Има ли някакви лоши новини?

— Ъ-ъ-ъ… като че ли не — озадачено отвърна вампирката. — Всички работят, работата върви. Между другото, Догрон се върна в града. Да го извикам ли сега?

— Непременно!

— Мислиш, че те са организирали обира на склада?

— Съмнявам се — усмихна се вампирът. — Но въпреки това трябва да го разпитам.

За това, че трябва да го направи само за да имитира някаква видима активност, предпочете да премълчи. За съжаление просто нямаше право да посвещава Мари във всичките си дела.

— И аз така си помислих, затова вече го извиках.

— А, да — спомни си Даркин. — Мари, трябва да поговоря с всички бивши членове на „Свободни вампири“, събери тук всички, които успееш да откриеш, примерно след около час.

— Добре — кимна вампирката. — А защо?

— Да го кажем така — ако успеем да окажем натиск върху съветник Митис, ще му се наложи да забрави за претенциите си към Ордена. Според слуховете, той може да е свързан със „Свободните вампири“ и да ги е снабдявал със забранени артефакти. И ако успеем да се сдобием с доказателства, госпожа Елиза почти сигурно няма да ми счупи врата.

— Гледай само ти самият да не си счупиш врата, докато се добираш до тези доказателства — подкачи го Мари. — Добре, ще се опитам да направя всичко възможно. Както вече казах, какво щеше да правиш без мен?

Мери наистина беше станала незаменима, особено за такъв незапознат с живота в столицата вампир като него. И ако в началото допускаше някои грешки, сега буквално носеше на крехките си рамене целия столичен филиал на Ордена.

— Дори не мога да си го представя — отговори честно Даркин.

Той по навик докосна белезите на бузата си и леко се намръщи от болка.

— Боли ли? — съчувствено попита вампирката. — Забелязах, че са необичайни, винаги изглеждат като току-що получени.

— Вече свикнах — малко тъжно се усмихна Даркин. — Няма проблем.

Мари пристъпи към него и внимателно докосна бузата му.

— Как се случи?

— От глупост — каза Даркин, като буквално застина и не смееше да мръдне. — Но не моята. Това е наказание и напомняне…

„Всъщност дори не знам за какво точно — помисли си вампирът. — Дали за женската глупост или че не трябва да се противоречи на Висш вампир?“

Мигът сякаш продължи вечно, но накрая Мари все пак свали ръката си от лицето му и излезе. Даркин още известно време стоя, като гледаше в една точка и се опитваше да разбере защо толкова го развълнува едно обикновено докосване. От размишленията го откъсна почукалия на вратата трол. Не беше трудно да се досети, че това е Догрон: само трол можеше да чука по вратата така, че тя едва да не изхвръкне от пантите си.

— Влизай.

— Здравей — прогърмя Догрон.

Когато започна да работи с тролове, Даркин не само разшири вратите, но и поръча специално кресло, способно да издържа тежестта им. Обикновено троловете не бяха претенциозни и сядаха направо на пода, не рискувайки да си правят експерименти със столовете, но вампирът това малко го изнервяше.

Тролът се сгромоляса на креслото и веднага пристъпи към въпроса:

— Смяташ, че моите момчета са били в комбина с крадците?

— Честно ли? Не смятам. Но трябва да се убедя в това.

— Трябва да ти е ясно, че ние живеем в много малка комуна и никой от нас не би тръгнал да прецаква другите. Говорих с дежурилите в склада тролове, нямат нищо общо с обира.

Даркин прекрасно знаеше това, но беше длъжен да постави думите му под съмнение.

— Каква версия тогава можеш да предложиш ти?

— До скоро изобщо не можех да си представя, че нисш вампир би увредил ръката ми с помощта на магия — замислено каза тролът. — Разбираш ли? В продължение на хиляди години се е смятало, че ние не се поддаваме на магическо въздействие, и хоп, съвсем неочаквано, ти направи невъзможното.

— Да не би да намекваш, че някой е въздействал върху съзнанието на троловете така, както и върху всички други работещи в склада? — попита Даркин.

Тролът се усмихна.

— Да намеквам?

„Хм, а казват, че троловете са тъпи — помисли си той. — Ами то Догрон е по-умен от доста хора.“

— Но ти никога не си чувал за подобни въздействия?

— Не — поклати глава Догрон. — Но съм чувал от дядо си, че Висшите вампири могат да ни въздействат, макар и никой никога да не го е виждал. А и защо силните Висши вампири биха се занимавали с хипноза, когато могат да ни натрошат на прах?

Имаше логика в това.

— Но ако по някаква причина Висш вампир реши да го направи, той би могъл, нали? — уточни Даркин.

— Ако е наистина древен и силен вампир — да.

„Браво“ — мислено аплодира Даркин, а на глас само проточи:

— Ясно-о.

— Ние нямаме нищо общо с това — твърдо каза тролът.

— Всъщност ти вярвам — въздъхна Даркин. — На главното е да повярва и следователят от Академията.

След като изпрати трола, той отпи кръв от личните си запаси и дори подремна, докато чакаше Мари да събере „Свободните вампири“. Затова когато вампирката почука на вратата на кабинета, той отвори очи и се почувства малко по-отпочинал.

— Събуди се и пий — весело каза вампирката, пъхайки под носа на Даркин чаша горещо као — Поговорих с тези, които съставляваха гръбнака на тайното общество, ще ни споделят цялата си информация. Надявам се да имаме късмет.

Странно, но вместо да мисля за работата, Даркин се загледа в Мари.

— Знаеш ли, понякога си мисля, че изобщо не съм ти нужен тук, можеш да се справиш с всичко сама.

— А, не — намуси се вампирката. — Трябва някой да стои с умен вид в кабинета, докато аз отмятам цялата работа.

Даркин се засмя.

— Много ти благодаря. Добре, извикай ги, трябва и аз да поработя за разнообразие.

Оптимистичната нагласа изобщо не помогна. Който и да беше снабдявал вампирите с артефакти, беше обмислил всичко много внимателно, така че да не се издаде. Доставчикът на артефактите контактувал само с ръководителя на дадената клетка и винаги криел лицето си зад маска, като тези, които използвали нисшите вампири, когато излизали на улицата през деня. След като разговаря с всички бивши членове на „Свободните вампири“, Даркин така и не успя да научи нещо полезно. Успокояваше го само едно — разговаря с вампирите много навреме, защото на следващия ден поради мобилизация те трябваше да заминат за форт Скол. Даркин нямаше представа какво се случва на границата, но на Майсторите спешно им трябваха вампири, можещи добре да боравят с така наречената „вамп-енергия“. Всички бивши „свободни“ се радваха като деца на новата служба: даваха им в ръцете бойни артефакти, обещаваха им добро заплащане и ставаха част от армията на Империята. За какво друго биха могли да мечтаят никому ненужните кръвожадни аутсайдери на обществото?

А привечер през Ордена мина следователят.

— Здравейте, красавице — поздрави учтиво той Мари, целуна й ръка и принуди бузите й да се покрият с лека руменина.

— Майстор Корвил — кимна му Даркин.

Вампирът тъкмо се канеше да вечеря в близкото ресторантче и появата на Майстора го завари на вратата.

— Някакъв напредък? — попита следователят.

— Никакъв — честно отвърна Даркин. — Троловете са кълнат, че никога няма да предадат Ордена. Подготвихме за вас личните им досиета, но там едва ли може да се намери нещо. Ще се осмеля да предположа, че решението на този пъзел се крие някъде във вашата област.

Магистър Корвил разтърка и без това зачервените си очи.

— Отивате ли някъде?

— Да вечерям — отново каза самата истина Даркин.

„Никога не съм знаел как да лъжа — помисли си той, гледайки Майстора право в очите. — Добре, че не знае правилните въпроси, защото след вечерята отивам да се срещна с госпожа Елиза, Ромиус и Кейтен.“

— Ако нямате нищо против, да се разходим преди вечерята, бих искал да ви покажа нещо интересно — каза Майстор Корвил. — Може би съм напипал нещо от моята област.

Даркин реши да не отказва. А и не можеше. Ако Майсторът наистина е попаднал на нещо, водещо до истинските крадци, то той беше длъжен да предупреди Кейтен и госпожа Елиза.

По пътя вампирът реши да подхвърли идея на следователя:

— А не мислите ли, че обирът стана прекалено навреме? Тоест тъкмо поехме охраната на склада и той като по поръчка веднага е ограбен, а Огненият орден и Дом Никерс задлъжняват с огромни суми към Дом Митис. И всичко това точно преди предстоящите избори за Император.

— Мислех си нещо подобно — съгласи се Майсторът. — Но после си помислих, че обвинението на такива хора като съветник Митис изисква доказателства. Голямо количество доказателства. Такова количество, каквото не е събирал нито един следовател в Империята.

— Толкова ли е лошо? — усмихна се вампирът.

— Не, на теория е възможно да се съберат доказателства. Но да доживееш до момента, когато трябва да ги представиш…

Майсторът прекара пръст през гърлото си.

— Последно търсим ли крадците или не? — уточни Даркин.

— Търсим — промърмори Корвил. — А вече по резултатите ще решаваме…

Следователят го заведе в центъра на града, при малък магазин за платове. На входа на двуетажната сграда стояха на пост няколко стражи, от всички прозорци струеше ярка светлина, явно всички светилници работеха на пълна мощност.

— Открихме това място, когато разпитвахме жителите от съседните жилища. Оплакали се на стражите от неприятна миризма, те избили вратата и…

Влизайки вътре, Даркин почувства нещо средно между отвращение и жажда за кръв и бързо прикри лицето си с кърпичка. Домът изглеждаше така, сякаш няколко човека са били разфасовани на части. Всъщност то така си и беше: навсякъде се валяха части от тела, а стените и тавана бяха променили цвета си на тъмно червено, все едно някой е извадил четка и умишлено е напръскал всичко с кръв.

— И какво означава това? — озадачено попита Даркин. — Че тук се е развихрил убиец-маниак?

Майсторът се намръщи.

— Това означава, че крадците не са успели да проникнат в склада. Поне не и тези тук.

— Тогава кой ги е подредил така? — попита вампирът. — Нещо не мога да схвана.

— Всичко, което виждаш, е резултат от действието на защитата срещу телепортация, поставена в склада — поясни Майсторът. — Пасивните защитни заклинания просто не позволяват да се направи телепортация, а активните разкъсват хората на малки парченца. И по очевидни причини останките на опиталия се да се телепортира в защитената зона се връщат обратно в началната точка. Това е секретна разработка на Академията, която никога и на никого не е давана.

Даркин се чувстваше, сякаш Майсторът му говори на чужд език.

— А защо не забелязахте това заклинание в склада?

— Точно в това е проблемът, някой е почистил активната част на защитата преди пристигането ни. Ето защо не успях да открия следи от използването на заклинание за телепортация — те също умишлено са изтрити, и това определено е направено след обира.

— Защо? — глупаво попита Даркин.

— Това е доста продължителен процес. Очевидно е бил задействан още когато стражите са отцепили сградата и го е направил някой от работниците в склада. От работниците — хора.

Вампирът замълча, опитвайки се да осмисли получената информация. Излиза, че човек на Митис е сметнал, че кражбата е направена, и е почистил следите на Келнмиир? Ама че работа.

— Честно казано, изобщо не разбирам какво всъщност се е случило в склада — призна следователят. — Мога да разбера защо работникът е унищожил следите от защитното заклинание, това е незаконна работа, но защо е изтрил и следите от телепортация?

— За да решите, че за всичко са виновни служителите на Ордена — предположи вампирът. — И според мен това отлично пасва на моята теория.

Майстор Корвил поклати глава.

— Всичко това са само догадки.

— Само докато не намеря доказателства — каза Даркин, а за себе си добави: „Или измисля“.

— Всъщност ви показах всичко, което исках. Може да си тръгвате, утре ще намина към вас. И приятен апетит.

Вампирът преглътна.

— Нещо ми мина апетита.

— А аз си мислех, че на вампирите им харесва гледката на кръв — насмешливо каза Майсторът.

— Харесва ни — съгласи се Даркин. — Вие сигурно обичате телешко, но едва ли ще се радвате на нарязана на лентички крава. Или греша?

Майсторът му махна за сбогом, оставяйки въпроса без отговор, и влезе в дома. А вампирът наистина загуби апетит и вместо на вечеря веднага се отправи към Дом Никерс да докладва. Колкото и да беше странно, към момента никой не можеше да се похвали с положителни резултати в търсенето. Единствената добра новина за деня можеше да се счита осъществяването на контакт между Даркин и вампирите от клана Ноос. Като разбра за намерените от следователя трупове, Кейтен дълго се руга, че не е успял да забележи активната защита от телепортация. Излизаше, че ако беше сгрешил дори с част от секундата, Келнмиир щеше да се превърне на кървава пихтия. Добре, че самият вампир не знаеше за това и едва ли щеше някога да узнае.

След като се уговориха за времето на следващата среща, всички се разпръснаха, а Даркин се върна в стаята си над представителството на Ордена и с огромно удоволствие прекара остатъка от вечерта в четене на книга за основите на медитацията, издадена от Академията. Майсторите го уверяваха, че ежедневните занимания могат да помогнат за усвояването на артефактите.

Целият следващ ден Даркин прекара на бегом, решавайки бизнес проблеми с клиентите. Тъй като всички вече бяха чули за обира на склада, сега се опитваха да свалят цените за услугите на Ордена, че дори и напълно да се откажат от тях. Впрочем вампирът вече започна да навлиза в тези игри и на подобни искания отговаряше много просто:

— Разбира се, ние сме готови да развалим договора, но имайте предвид, че в този случай ще попаднете в черния ни списък и повече никога няма да можете да използвате нашите услуги.

Болшинството от клиентите след тези думи размисляха, на никой не му се искаше да попадне в черния списък на Ордена, свързан с Висок дом. Все пак разследването на обира не беше приключило и си оставаше загадка кой в крайна сметка ще се окаже виновен.

С исканията за преразглеждане на договорите беше още по-лесно. На Даркин му беше достатъчно да каже, че той не е упълномощен да изменя стандартните условия и този въпрос е по-добре да се обсъди с госпожа Елиза Никерс. След тези думи разговорът някак от само себе си приключваше.

Привечер Даркин, уморен и ядосан, се прибра в представителството на Ордена и завари във фоайето Алвин да флиртува с Мари. И отново го жегна чувство за ревност, при това този път доста осезаемо.

„Какво ми става — помисли си той раздразнено. — Аз също си имам приятелка. Вярно, не се разделихме много топло, а и до момента не ми е написала нито едно писмо, но и на самия мен не ми е много до това…“

— Кхм — закашля се той, осъзнавайки, че никой няма да му обърне внимание. — Здравейте. При мен ли идвате?

— Вече не съм сигурен — отвърна Алвин, намигайки на Мери. — Не, все пак при вас. За малко да забравя защо съм дошъл.

— Тогава да влезем в моя кабинет — сухо каза Даркин.

Стигайки до любимото кресло, той най-накрая се окопити и успокои.

— За какво искате да говорим?

— Мисля, че открих с какво можем да ви помогнем — самодоволно усмихвайки се, каза Алвин. — Както вероятно сте чували от Алиса, вампирите от дневния клан от стотина години живеят в подземията на Лита. Ние знаем всяко кътче и всяка дупка под столицата и съвсем случайно разполагаме с информация за лабораторията, създаваща артефакти за „свободните вампири“.

Даркин едва сдържа емоциите си.

— Наистина ли?

— Точно така. Освен това наскоро заловихме работещите в лабораторията Майстори, както и известно количество готови артефакти.

„Изглежда Орденът ще може да получи така нужните му артефакти и ще престане да е зависим от Академията — радостно помисли вампирът. — Възможно е дори госпожа Елиза да ми прости…“

— И какво казват заловените Майстори?

— За съжаление, те говореха само за някакво тайно общество „Деца на дракона“. Не споменаха името на съветник Митис, всъщност бяха някак объркани, мърмореха за някакви сънища. Ние ги разпитвахме по-скоро от любопитство, кой да знае, че може да е от полза.

Миналото време някак смущаваше.

— Какво значи — говореха? — уточни Даркин.

— Вие горе си имате много кръв — намръщи се Алвин. — А при нас долу народът гладува. Така че Майсторите вече никой не може да ги разпитва.

Даркин не можа да сдържи ругатнята си.

„Значи няма да научим как се създават артефактите.“

— Но имаме записките им — сякаш прочел мислите му, каза вампирът. — Какво мислите, сега нужни ли сме на Ордена така, както и той на нас?

— Напълно е възможно — уклончиво отвърна Даркин. — Това е сериозен въпрос и трябва да се обсъди с ръководството. Имате късмет, тъкмо се канех да отивам при тях.

— С удоволствие ще се срещна с госпожа Никерс — кимна с разбиране Алвин.

„Всичко му е ясно — раздразнено си помисли Даркин. — Надявам се госпожа Елиза веднага да го постави на място, с удоволствие бих присъствал на това.“

Пред дома на семейство Никерс те буквално се сблъскаха с Кейтен. Майсторът също бързаше за срещата с госпожа Елиза.

— Кой е този? — попита Кейтен, гледайки към стоящия встрани вампир.

— Той е от клана Ноос — поясни Даркин. — И има да ни казва нещо.

— Тогава да влизаме — махна с ръка Майсторът. — Ромиус вече би трябвало да е вътре.

Госпожа Елиза отвори дистанционно вратата и ги изчака в кабинета заедно с Ромиус. При срещата си с нея Алвин веднага се разсипа в комплименти и се държа много сговорчиво. Дразнещата арогантност беше изчезнала, сякаш никога не е съществувала. Даркин най-накрая разбра защо именно Алвин беше представител на Дневния клан — когато трябва, той беше самата учтивост: скромно разказа за намерената лаборатория, за нуждите на дневния клан и смирено помоли за покровителство. Странно, но госпожа Елиза прие вампира доста благосклонно, което още повече развали настроението на Даркин. След като обсъди с него всичко и уговори време за среща в представителството на Ордена, госпожа Елиза изпрати Алвин за документите и артефактите, намерени в лабораторията.

— Е, Даркин, браво на теб — каза госпожа Никерс. — Което не може да се каже за останалите.

— Да — виновно разпери ръце Кейтен. — Наистина не научих нещо полезно. Преди смъртта си Императорът се е оплаквал от нощни кошмари, но около него не се е случвало нищо подозрително.

— Интересно — замислено проговори госпожа Елиза. — Аз говорих със семействата на аристократите, според тях починалите също са се оплаквали от лош сън. Но в кръвта им не са намерени никакви отрови, всички са починали от сърдечни пристъпи.

— Това е съвсем логично — намеси се Ромиус. — Забранената магия, която Митис владее доста добре, позволява да се намесваш в сънищата. За щастие, дори и да е възможно да се убие човек направо в съня му, не е за неговите способности. Но да разбере от какво най-много се страхува обектът на атаката, да му пуска страховити кошмари и постепенно да го доведе до инфаркт — това е напълно по силите му. Вярно, далеч не на всеки човек може да се влияе така. Тоест организмът трябва да бъде отслабен, а самият човек — да е податлив на подобни въздействия. Предполагам, че точно поради това са умрели само няколко аристократи, а не всеки, стоящ между Митис и трона.

— А може просто да е купил или сплашил останалите — предположи госпожа Елиза.

Ромиус поклати глава.

— Ако можеше да въздейства на всеки човек, тогава ние с теб сега нямаше да разговаряме, първо от Дом Никерс щеше да се отърве. Но вместо това му се налага да ни върти номера, като имитира обир на склада. Между другото, засега не знам как можем да се защитим от подобни въздействия, така че остава да се надяваме възможностите на Митис да са по-ограничени.

— Много ме успокои — каза госпожа Елиза, която изобщо не изглеждаше развълнувана. — А при теб има ли някакъв напредък?

— Едва ли — намръщи се Ромиус. — Виж какво се е случило. Споменатото от Алвин тайно общество „Децата на дракона“ е създадено от ръководителя на службата за сигурност в Академията, за да може да заобиколи забраната за изследване магията на драконите. Но поради факта, че Ревел започна да си сътрудничи с Митис, контролът над част от „децата“ отиде при съветника. Точно те работеха, например, над създаването на съществото, с което се сблъскаха Зак и другите момчета в Крайдол.

— Значи знаеш къде се намира тази лаборатория? — попита Елиза Никерс.

— Да. Но лабораторията, в която създавахме съществата, вече я закрихме. Много е вероятно Митис да е платил на известен брой Майстори да работят за него, опитвайки се да намери оръжие, с което да се противопостави на Занаята, а може да преследва и други някакви цели. Тук вече мога само да гадая.

— Жалко, че Алвин с приятелчетата си са изсмукали точно тези Майстори — отмъстително отбеляза Даркин. — Колко ли неща можеха да разкажат.

— Към господин Алвин ние нямаме никакви претенции — прекъсна го рязко госпожа Елиза. — Много приятен млад вампир, между другото. Трябва да се поучиш от маниерите му.

От такова заявление Даркин не само загуби дар слово, но и за известно време отпадна от разговора.

— Надникнах в къщата, където са открили телата на предполагаемите крадци — междувременно каза Кейтен. — Беше много интересно да се видят на живо резултатите от действието на активната защита. Разбира се, не говоря за труповете, те отдавна са били махнати, а за следите от въздействието на заклинанията. Страшна работа. Голям късмет, че с автомага не объркахме времето за телепортация, иначе Келнмиир щеше да бъде разкъсан на толкова малки парченца, че нямаше да може да се възстанови. Между другото, знаех какво да търся и успях да отделя късчета сплитания, свързани със защитата, но как за това е успял да се досети Майстор Корвил, ума ми не го побира.

— Този следовател е наистина схватлив човек — съгласи се с него Даркин.

— И аз съм чувала за него — замислено каза госпожа Елиза. — Достоен човек, добре би било да се поддържат контакти с него, отдавна се каня, но все не намирам време.

— Е, ако той се добере до нас, ще имаш тази възможност — усмихна се Кейтен.

Госпожа Никерс го погледна хладно.

— Не до нас, а до теб. И може би щях с радост да те предам, ако не беше очевидната неизгодност от подобна постъпка.

Замлъкналият за известно време Ромиус внезапно щракна с пръсти.

— Точно така! Ако Митис е планирал да ограби склада си, то е трябвало да предвиди и неутрализирането на троловете, и заличаването на следите. Следите от телепортацията наистина са изтрити от някой от работниците в склада, но какво би могъл да направи той с троловете и останалите свидетели?

— Може би се е канил да направи най-обикновен грабеж? — предположи Даркин. — Телепортира крадците в склада, те неутрализират някак си охранителите, после изчезват от склада по някакъв друг начин.

— Банално и безинтересно — махна с ръка Кейтен. — Освен това с троловете не е толкова лесно да се справиш. А дали Митис не е планирал да използва по време на обира нещо от областта на забранената магия? Щом артефактите на енергията „вамп“ могат да влияят на троловете, напълно е възможно в арсенала на Митис да има нещо подобно.

— Възможно е — съгласи се Ромиус. — Всичко, което касае използването на магията на драконите, е недоказуемо, но човек, унищожаващ следи от телепортация… да видим доколко е добър Майстор Корвил и ще може ли да намери виновника.

След като прекараха още известно време в обсъждане на ситуацията, те довършиха каото си и тръгнаха към представителството на Ордена, за да се срещнат с Алвин, но вече без Елиза Никерс. Тя предпочете да си остане вкъщи и да се заеме с възпитанието на близначките с палави личица.

За неудоволствие на Даркин, когато пристигнаха, вампирът вече беше там и пак флиртуваше с Мари.

— Ама че бързак — промърмори Даркин под носа си.

— О-хо, ревнуваш — намигна му Кейтен.

Вампирът се намръщи.

— Просто не му вярвам.

— Да бе, направо ти повярвах — изсумтя Майсторът и се насочи право към Алвин. — Е, всичко ли донесе?

Дневният вампир му подаде купчина документи и посочи към лежащия на пода доста големичък чувал.

— А тук са артефактите.

— Даркин, вземи чувала и го прибери на сигурно място, а ние ще разгледаме документите.

Поглеждайки Алвин, Даркин отмъстително каза:

— Какво стоиш, вземай чувала и да вървим. Не ми е работа аз да го нося.

Най-накрая се появи нещо, което би могло да запълни огромния сейф в кабинета му. Че вампирът малко го дразнеше празнотата: парите за договори и всички ценни книжа заемаха едва една десета от общия обем.

Даркин и Алвин тъкмо излизаха от кабинета, когато в центъра на фоайето проблесна ярка светкавица и от нея излезе висока черна фигура. Покрита с плочки, с мускулести ръце и сплескана глава без очи и уста.

— Ой — възкликна Мари и веднага се шмугна под бюрото.

Даркин мигновено разпозна в създанието точно копие на онова, което в Крайдол бягаше от Зак и неговите приятели. Съществото изглеждаше наистина страшно и поглеждайки дневния вампир, Даркин не без удоволствие видя на лицето му неподправен страх.

Ромиус и Кейтен веднага хвърлиха в неканения гост няколко Огнени топки, Въздушни юмруци и мълнии, но едва докоснали черната броня, те просто се разтваряха във въздуха. От удара на въздушната вълна донесените от вампира документи се разлетяха из цялото помещение. Замириса на опърлено.

— Магията не му влияе! — извика Ромиус, отскачайки далеч от вдигнатата за удар ръка на съществото.

— Наистина ли? — изсумтя Кейтен. — Това ли е звярът, когото са гонили из целия Крайдол?

Той не бързаше да бяга, а с любопитство разглеждаше огромното създание.

— Не е чак толкова страшен…

Съществото сякаш по поръчка протегна напред ръце с гърчещи се пръсти-змии, те разтвориха усти и запищяха.

— Вземам си думите назад — реши Кейтен и последва примера на Ромиус, като отстъпи зад дивана.

През цялото това време Даркин и Алвин надничаха през вратата, не смеейки да влезнат в схватка.

— Какво е това? — шепнешком попита Алвин.

— Още един експеримент, подобен на донесените от теб артефакти — отвърна Даркин, гледайки притеснено към скрилата се под бюрото си Мари. — Съществото е много силно и изобщо не се поддава на магии.

— Това го забелязах. Като троловете ли, или какво?

— На трол ли ти прилича? — Даркин вече не можеше да сдържа раздразнението си. — Не. Тогава за какъв, дракон да го вземе, трол говориш?

Майсторите се уговориха помежду си с жестове и започнаха да обсипват със заклинания съществото, опитвайки се да го изгонят от сградата, но постигнаха точно обратния ефект: съществото запищя с всичките си десет пръста и се хвърли върху тях. Блъсна бюрото със скритата под него вампирка, отхвърли го настрани и скочи върху Ромиус. Майсторът едва успя да се прикрие със защитно заклинание, което го обгърна като пашкул, и съществото буквално го заби в стената. Раздаде се ужасен трясък и пробивайки каменната зидария, те излетяха навън.

Даркин веднага се втурна да помага на Мари, но тя вече се изправяше на крака. Виждайки, че с нея всичко е наред, той смени посоката и хукна след Кейтен и Алвин, които вече бяха изчезнали през пробитата от съществото дупка.

На улицата се чуваха крясъците на хората и писъците на вбесеното създание. За щастие Ромиус не беше пострадал — защитата му беше устояла на удара и сега той, накуцвайки, бягаше от преследващото го същество. Кейтен се опитваше да постави на пътя на създанието защити, които да забавят поне малко придвижването му. Явно все пак му отнемаше известно време да унищожи заклинанията, защото Ромиус оцеля и не се оказа размазан по стената. Алвин също помагаше с каквото може, като подскачаше около съществото и се опитваше да го удари с нож.

Неочаквано към Кейтен се присъедини още един Майстор. В гърба на съществото се стовариха мълнии, но и те не причиниха никаква вреда.

„Кой ли е? — изненада се Даркин. — Стражата?“

Но се оказа не стражата, а само Майстор Корвил. Едва ли случайно е минавал оттук, по-скоро е идвал до Ордена по някаква работа и сега улучи разгара на веселбата.

Даркин не носеше оръжие със себе си, така че нямаше идея как може да помогне на приятелите си. Освен да използва пръстена, но до този момент той така и не беше постигнал кой знае какъв напредък в създаването на бойни заклинания, просто не му оставаше време за сериозни тренировки.

Междувременно Майсторите бяха успели някак си да се координират и започнаха да поставят около създанието множество Въздушни стени, очевидно надявайки се да го задържат до идването на стражата. От друга страна, те нямаха други варианти — атакуващите бойни заклинания не нанасяха никакви поражения. Алвин беше престанал да скача наоколо и сега се приближаваше отстрани, изчаквайки подходящ момент за атака.

— Що за същество е това? — обърна се към Даркин вампирката, излизайки на улицата през дупката в стената и заставайки до него.

— Резултат от експериментите на Майсторите — поясни Даркин. — Някой е решил да ни изпрати това подаръче, използвайки динамично телепортиране. И дори мога да се досетя кой точно…

— Аха, ти си специалистът по това — почтително отбеляза Мари и се изкикоти. — Ами да, защита от рисуващите вандали сложихме, а защита от телепортация на огромни страшни същества кой знае защо не предвидихме.

Даркин й върна усмивката.

— А можехме и да предвидим, нали?

Алвин най-накрая намери подходящ момент и със скок наръга съществото във врата. Всъщност врат като такъв нямаше, но ножът определено попадна някъде между главата и туловището. Съществото отново запищя на десет гласа, обърна се и се хвърли обратно към представителството на Ордена. Точно там, където стояха Даркин и Мари.

Вампирът никога не се беше оплаквал от липса на бързина, но този път действа по-бързо от когато и да е в живота си. Изблъсквайки Мари настрани, Даркин изпъна напред ръката с пръстена и метна виолетова топка енергия към съществото. Получи се точно както и на упражненията в лабораторията — заклинанието летеше бавно и явно нямаше да преодолее повече от няколко крачки, но съществото само се надяна на него. Писъците мигновено престанаха по простата причина, че създанието се пръсна по цялата улица.

Всички застинаха за миг, шокирани от случилото се.

— Можеше и по-рано да го направиш — недоволно каза Кейтен, избърсвайки потта от челото си. — Че тук само кръгове навъртахме, като глупаци.

— Кой да знае — виновно разпери ръце Даркин.

Следователят в това време помогна на Ромиус да се изправи на крака.

— Казвам се Ромиус — представи се Майсторът. — А вие да не сте Майстор Корвил?

— Точно така — потвърди следователят. — Приятно ми е да се запознаем.

— Навреме се появихте.

— Ако можеше и полза да има от мен — усмихна се Корвил. — Що за създание е това? За първи път виждам такова.

— О, това е дълга история — въздъхна Ромиус, оглеждайки причинените от съществото разрушения. — За много неща трябва да поговорим с вас, включително и за този неканен гост.

Ромиус бутна с крак валящо се на тротоара парче от създанието и погледна с уважение Даркин.

— Браво на теб, изненада ме.

— И аз самият съм изненадан — честно отговори вампирът. — Първото правилно използване на тези драконовски артефакти.

— Моят герой — увисна на рамото му Мари и го целуна по бузата.

Вампирът усети как бързо се изчервява.

— Ако се съди по това колко безцеремонно действа Митис, той искрено вярва, че имаме достатъчно доказателства — замислено произнесе Ромиус. — Всъщност за шантаж изобщо не е задължително да имаш информацията, стига и това да убедиш жертвата, че я имаш.

— Всъщност вие наистина я имате — отбеляза Корвил. — По-точно, аз я имам. Всъщност идвах тук именно за да ви кажа добрите новини. Разбрах точно кой от работниците е скрил следите от използването на активната защита срещу телепортация.

— И той ви е довел до Митис? — предположи Даркин.

— Не, беше мъртъв — поклати глава следователят. — Но убиецът на складовия работник, когато го хванахме, се оказа много приказлив.

Даркин разбиращо кимна.

— Тоест…

— Ами да — прекъсна го Кейтен. — Сега имаме доказателства за няколко престъпления на Александър Ардок Митис и следователно няма да му дадат императорския трон…

Действие 1

Седях на пода в Коридора на съдбата и чаках появата на вампира. В това, че точно той беше този, който ме доведе тук, изобщо не се съмнявах — когато ме хвърлиха в телепорта, аз си мислех за всичко друго, но не и за това място. Пак бях дотрябвал за нещо на вампира, но този път намесата му се оказа точно навреме. Главното е бързо да се разбера с Влад, за да се върна колкото може по-бързо във форта и да взема участие в спасителната операция. Всяка минута беше от значение, Алиса и останалите можеха по всяко време да ги отведат от подземията, че и да им направят нещо по-лошо. Дори не ми се помисляше за подобно нещо.

— Здравей, млади мой приятелю — поздрави ме вампирът, появявайки се от полумрака. — Радвам се, че се разбираме помежду си и не тръгна да избягваш срещата.

В ръцете си държеше смътно познат ми жезъл, само размерът му беше двайсетократно по-голям.

— Какво да кажа — усмихнах се. — Аз съм човек на думата.

Особено когато срещата с вампира е по-малката от две злини. Между другото, предстоеше ми да разбера къде се канеше да ме изпрати този Ник и за кого, освен за Майстор Ревел, работеше?

— Или просто си нямал друг избор — досетливо предположи вампирът.

— Познат жезъл — отбелязах аз в опит да сменя темата. — Но като че ли преди беше по-малък.

— Да не си си помислил, че съм те помолил да ми донесеш обикновена клечка за зъби? — насмешливо попита Влад. — Случайно да не си гладен? Предлагам да вечеряме и да обсъдим нашето сътрудничество.

— Точно вечеря няма да откажа — отвърнах радостно и скочих на крака. — Накъде отиваме?

Вампирът ме поведе надолу по коридора към поредната врата, отвори я и любезно ме пусна напред. След няколко секунди разбрах цената на такава учтивост — вратата хлопна зад мен, а вампирът остана от другата страна.

— Ама какви глупости правя — изругах аз. — Как може да съм толкова доверчив…

Оказах се в неголямо помещение, обзаведено в минималистичен стил. Всъщност освен собствената ми персона, тук нямаше нищо друго. Каменни стени, никакви прозорци, а и вратата зад гърба ми изчезна.

„Ако сега започнат да се появяват и неживи, ще ми остане само да се моля за люк на тавана — помислих си аз. — И между другото, идеята не е лоша.“

С помощта на няколко Въздушни стъпала бързо стигнах до тавана и започнах внимателно да изследвам каменните плочи.

— Би било глупаво да се надяваш на това — отекна из помещението гласът на вампира.

Отново изругах и скочих обратно на пода.

— Какво искаш от мен?!

— Много добре знаеш, просто дреболия — цялата ти жизнена енергия.

— В какъв смисъл? — озадачено попитах аз.

Мълчание. Дали вампирът беше отишъл някъде или просто предпочиташе да не отговаря на въпросите на този, когото планираше да убие, както ми изглеждаше най-вероятно.

„Проблем след проблем — помислих си раздразнено. — По-добре да съм в челните редици на военните действия, отколкото това. Първо ме плениха, после бягах през Прокълнатите земи, след това се опитаха да ме отвлекат и сега отново съм пленен. И всичко това в един ден!“

Макар да не разчитах особено на успех, аз се опитах да пробия стените с всички известни ми заклинания, но резултатът беше нулев. Стените не се поддаваха нито на Огнени топки, нито на Въздушни юмруци, нито на заклинания, размекващи камъка. Което като цяло си беше напълно логично. Категоричните ми заповеди към Коридора на съдбата да ме върне „откъдето ме е взел“ също не помогнаха. Явно сега се намирах някъде на друго място, най-вероятно в един от взаимосвързаните с коридора микросветове, какъвто беше Великата библиотека. Въпросът беше дали този малък свят се състои само от една стая или зад стените й има и нещо друго.

— Хей, Влад, да беше ми дал поне вечеря, както обеща! — извиках ядосано.

Да бе, как не, да ме храни. Подозирах, че ако се отнеме цялата жизнена енергия, то и живот няма да остане. А защо да храниш някой, когото ще убиваш?

Изобщо не можех да си представя как може да се излезе оттук, затова колкото повече мислех за приятелите си, задържани в плен при шатерци, толкова повече се изнервях. Остана ми да се надявам, че спасителната мисия на Висшите вампири ще се увенчае с успех и при връщането си във форта ще видя приятелите си живи и здрави. Разбира се, ако изобщо се върна там някой ден.

— Дракон да те вземе! — извиках и с всички сили ударих по стената.

Нямах никакви идеи. Обикалях поне половин час от ъгъл в ъгъл, опитвайки се да измисля каквото и да е, докато най-накрая нещо ми светна. Да, този камък явно беше особен, щом не му влияеха магиите, сигурно беше някаква разновидност на дагора. Но нали веднъж вече в Академията успях да унищожа дагора. Навремето за това използвах пръстена, който вече не беше в мен, а преди това моят малък експеримент с кактуси разруши тавана. Всъщност беше логично, нали растенията сами по себе си представляват резултат от магията, а не самата магия. Ето защо те наистина могат да разрушат камъка! Разбира се, ако имам достатъчно способности и енергия, за да израснат огромни растения.

Седнах на пода в ъгъла на стаята, с медитация стигнах до необходимото състояние и започнах да създавам кактуси. Отминаха времената, когато за създаването на сериозни заклинания трябваше да се съсредоточавам толкова силно, че се налагаше да затварям очи и напълно да се откъсвам от реалността. Откакто практически напълно ми се бяха върнали способностите, можех да работя над заклинанието и едновременно да наблюдавам как кактусите започват да растат. Половин час беше достатъчен, за да достигнат растенията до тавана.

„Надявам се, че ще се получи — мислех си, докато наливах енергия в заклинанието. — И че вампирът сега е зает с нещо по-интересно, отколкото да ме шпионира.“

Обиколката на кактусите беше надхвърлила няколко стъпки, когато се раздаде дългоочакваното скърцане и плочите на тавана започнаха да се разделят.

— Да! — извиках радостно и веднага загубих концентрация.

Мина още известно време, преди кактусът окончателно да пробие тавана. После преустанових наливането на енергия и използвах Въздушен клин, за да отстраня шиповете и да изрежа в кактуса сравнително удобни стъпала.

Настъпи моментът на истината.

Изкачих се по стъпалата и надникнах навън.

„М-да, това ли се нарича измъкване“ — помислих озадачено.

Явно моят затвор се намираше под земята, защото след като излязох през пробитата от кактуса дупка, аз се оказах на красива зелена полянка насред гора. В този свят тъкмо разсъмваше. Слънцето обагряше небето в червено, по тревата блестеше роса, а наоколо цареше тишина. Нямаше писъци, жужене или крясъци на птици, сякаш някой беше хвърлил върху природата поглъщащо звуците заклинание.

— Има ли някой тук? — попитах за всеки случай. Тишина. Гласът ми прозвуча като гръм от ясно небе.

„Трябва да се махна оттук преди Влад да е забелязал моето изчезване — реших аз. — Да си налягам парцалите и да изчезвам веднага. Може по пътя да попадна на годни за ядене плодове…“

Гората практически не се различаваше от гората в нашия свят. В смисъл, че както не познавах нашите видове дървета, така не различавах и тукашните. Зелени листа, кафява кора… като цяло всичко беше нормално.

Нямах представа къде отивам, но ме успокояваше едно — ако в този свят има врати, тогава имах шанс да се върна в библиотеката. Вярно, нямаше гаранции, че ключът ще сработи, но надеждата умира последна.

В търсене на цивилизацията крачех през гората вече повече от час, но пейзажът не се променяше особено. Дори слънцето да се издигаше, правеше го някак прекалено бавно.

След известно време окончателно се убедих, че с това място нещо не е наред. Последната капка беше моят опит да се издигна по-високо с помощта на левитацията и да се огледам. Налях енергия в заклинанието, чувствах, че се издигам, но на практика оставах на няколко метра над земята. Сякаш нещо ми пречеше да се издигна по-високо. Окончателно ядосан, аз започнах да хвърлям Огнени топки към дърветата, разпръсквайки стволовете буквално на трески. Дървесината изгоря, задимя, и… в един прекрасен момент аз мигнах, и гората беше напълно възстановена. Дърветата отново стояха на своите места, цели и невредими.

„Защо ли ми се струва, че всичко това е един голям капан — помислих се аз, отпуснах се на тревата и се огледах. — Пак килия, само че малко по-голяма, и стените не са толкова осезаеми, както в предишната.“

В следващите няколко часа унищожавах абсолютно всичко около себе си: земята под краката си, дърветата, мятах в небето Огнени топки, Огнени птици, Мълнии, опитах да направя кактуси, обръщах се към артефакта, надявайки се да вдигна някой нежив, но всичко беше напразно.

— Хитър зъбат изрод! — извиках вбесено и размахах юмрук към аленеещото небе.

Разбира се, никой не ми отговори.

Нямах намерение да се предавам, така че продължих да прилагам различни комбинации от известните ми заклинания. Може би единствения плюс на ситуацията беше, че опресних знанията си за Занаята. Във форта нямаше достатъчно време за задълбочени упражнения и опресняване на знанията, а тук и без това нямаше какво друго да се прави. Дърветата падаха под действието на моите заклинания, но само да мигнех и всичко се връщаше към първоначалното си състояние. Скоро със сигурност се убедих, че да се издигна над определена височина е просто невъзможно — дори и да се катерех по ствола на дърво, скоро опирах до невидима преграда. Но осезаемата преграда със сигурност беше по-добре, отколкото пълната неопределеност, защото поне имах конкретна цел.

Опитах всичко, но заклинанията просто се разбиваха в пустотата. И тогава реших да пробвам нещо по-различно, а именно да пробивам не нагоре, а надолу. Избитите от мен плочи отдавна бяха изчезнали, а и едва ли ако нещо се получи, щях да се окажа в същата килия.

Заклинанията разкъртваха земята, но не прекалено дълбоко, изглежда и там имаше някакво ограничаващо поле.

„Е, щом магията не помага, да опитаме с груба сила, дърветата тук изглеждат съвсем материални — реших аз. — Я да видим…“

Избрах един по-дебел ствол, срязах го с помощта на Въздушен клин и започнах да го набивам в земята, удряйки го с въздушни заклинания. И работата потръгна. Най-трудното беше да се насиля да не мигам, защото щом го направех, и дървото веднага изчезваше. Бързо се адаптирах да мигам последователно с всяко едно око и съвсем скоро пробих дупка в земята. Дървото изведнъж хлътна и аз побързах да погледна в отвора, докато не се е затворил. И тук леко се стъписах… отдолу видях точно същата гора, в каквато бях сега. За всеки случай разтърках едно по едно очите си, ощипах се, отново се огледах наоколо и после пак погледнах надолу.

„Ами да, точно същата е — озадачено си помислих аз. — Значи излиза, че сега съм на височината на онази невидима преграда, която ми пречи да се издигна нагоре?“

Като не се сетих за нищо по-добро, аз скочих в отвора, за да се окажа на почти същото място. Поглеждайки нагоре, видях как дупката в небето се затваря точно пред очите ми.

— Да пукнеш дано! — не можах да се сдържа аз и се отпуснах на земята точно където бях.

Излизаше, че тук има няколко такива етажа? А може и няколко стотин? Така ще копая доста дълго, при това изобщо не беше ясно до какво в крайна сметка щеше да доведе това. Бях и гладен, между другото, само дето в тази драконовска гора освен дървета нямаше нищо друго, остава ми само кора да гриза.

И тогава във въздуха недалеч от мен се материализира врата. Мигновено реагирах на появата й, скочих и се втурнах напред.

„Само да не изчезне!“ — замолих се аз, докато се подготвях да атакувам вампира веднага щом се появи.

Щом вратата се отвори, веднага метнах в нея Огнена топка и със закъснение осъзнах, че пред мен не е вампира.

— Оп-па — раздаде се познат глас.

Огнената топка удари по поставения щит и се разлетя в безброй искри. Явно от душа бях вложил енергията в заклинанието, изливайки цялата си ненавист към вампира.

— Ама че благодарност за спасението — озадачено почеса плешивата си глава неочаквания гост. — А да те намеря хич не беше лесно.

Едва се въздържах да не се ощипя за кой ли път през днешния ден.

— Мирон?! Какво правиш тук?!

— Ох, уж отскоро съм тук, а мозъкът ми вече изпушва — притеснено се намръщи той. — Нали ти казах, дойдох да те спася. Поне знаеш ли що за място е това?

— Гора — отвърнах по инерция, все още опитвайки се да разбера как се е оказал тук моят познат от земите на вампирите.

Мирон завъртя пръст до слепоочието си.

— Ти си… Това е капан за такива като теб, постепенно изсмуква всичките ти жизнени сили. От него няма изход, може да се отвори само отвън. Гори, планини, подземия, пасища, където и да отидеш — всичко е само парченца от изкуствено създаден микросвят.

— Аха — кимнах по инерция. — Разбрах… А ти как се озова тук?

— Ти да ли си сляп? — загрижено попита Мирон. — Дойдох през вратата!

Тук започнах да губя търпение.

— Как успя да отвориш врата в друг свят?! Кой си ти всъщност?!

Мирон престана да се лигави и изведнъж стана сериозен.

— Това вече е правилният въпрос. Аз съм Пазител. Чувал ли си за тях?

— Ти?! — не повярвах аз.

Въпреки че ако се подредят нещата, това беше съвсем логично. Кой друг, ако не Пазител, можеше да ме открие в този свят-капан? Или той е с Влад? Дракон да ги вземе, вече нищо не разбирах. Никога не бих помислил, че съвсем случайно спасеният от нас човек ще се окаже Пазител на световете. Или и това е било пресметнато?

— Така ли ще стоиш и ще се кокориш?

В гласа на Мирон нямаше подигравка, само искрено съчувствие, и това още повече ме изкара от равновесие.

— Ако си Пазител, защо не каза по-рано?

— Сам си отговори — намигна ми той. — Предлагам да продължим разговора на по-подходящо място, защото Влад може да се върне. Едва ли ще се справя с него, а ти — още по-малко.

— Той е просто един вампир — изненадано казах аз. — А ти си Пазител. Защо да не се справиш?

— Сред Пазителите също има вампири, да знаеш — намръщи се Мирон. — В допълнение, ние с него сме от различни категории. Такива като теб и мен той ги яде на закуска, в най-прекия смисъл на думата. Така че хайде, размърдай се към изхода.

Разбира се, не се тутках повече и прекрачих през вратата, като искрено вярвах, че ще се окажа във вече познатия ми коридор. Но не стана така — кракът ми попадна в нищото и аз полетях надолу. Успокояваше ме само фактът, че и така нареченият Пазител падаше заедно с мен.

След кратък полет се озовахме в безкрайна пустиня и едновременно рухнахме върху някаква дюна. Пясъкът веднага нахлу в очите, устата и носа, принуждавайки ме да се закашлям. Трябваше ми известно време, за да се приведа в ред и да се огледам. Пясък, пясък и пак пясък. Бял, искрящ от слънцето и заслепяващ очите. Освен това и много горещ въздух, чието вдишване се оказа изключително трудно.

Най-накрая престанах да плюя и попитах Мирон:

— Къде сме?

— В пустиня — усмихна се в отговор той.

— Не бях се сетил — казах раздразнено и отново се закашлях от носещия се от вятъра пясък. — И ти наричаш това подходящо място за разговори?!

Мирон сви рамене.

— Не изчислих съвсем точно, но ни изхвърли доста близо до Храма на Пазителите. Ще стигнем някак пеша.

— Какъв Храм? — попитах раздразнено. — Тук има само пясък.

— Точно пред теб е.

— Шегуваш ли се? — сериозно се ядосах аз.

Наложи се още веднъж внимателно да се огледам, но освен пясък и слънце — нищо. Изглежда на Мирон му доставяше невероятно удоволствие да издевателства над мен и да ми се подиграва.

— Ама използвай и мозъка си — хвана се за главата Пазителят, — иначе съвсем ще ме е срам да те заведа в Храма.

„Значи при всеки случай ще се срамуваш? — помислих си ядосано. — Ама че гадина. Така, трябва да се взема в ръце. Щом не мога да видя Храма, значи е скрит. Ще опитам да го потърся с Истинското зрение, за други варианти не се сещам.“

Аз вече можех да използвам способностите си практически по същия начин, както и преди, така че включих Истинското зрение почти мигновено.

— Уау! — не сдържах изненадания си възглас.

Ако някога считах Академията за най-високата сграда в света, сега разбрах цялата наивност на това твърдение. Не, в нашия свят Академията изглеждаше наистина величествена, но на фона на Храма на Пазителите многоетажната кула на родното ми учебно заведение изглеждаше като жалка съборетина. Ако в небето имаше облаци, част от гигантското здание би се скрила зад тях и нямаше да позволи да се види цялата му величественост и фантастичност. Впрочем, дори и абсолютно чистото небе не позволяваше да се види върха на сградата: стигаше толкова високо, че изтъняваше до едва различима нишка.

— Колко етажа има? — промърморих, гледайки очаровано удивителната постройка.

— Две хиляди — охотно обясни Пазителят.

Ума ми не го побираше.

— Високо — успях само да кажа, възхищавайки се на играта на слънчевите отблясъци по гигантската структура. — Да не би да е от стъкло?

— Отчасти — кимна Мирон. — Но всички носещи конструкции са направени от много здрава сплав с магически примеси. Между другото сигурно ще ти е интересно да научиш, че под земята основата на кулата стига на дълбочина петстотин етажа.

— Само петстотин — не се сдържах от иронична забележка.

— Да. Самата основа е толкова голяма, че се простира на много километри наоколо.

Погледнах подозрително в краката си.

— И тук ли?

— Разбира се. Всички тези тонове пясък са сложени, така да се каже, на покрива.

— А защо ви е такава гигантска сграда? — зададох аз напълно закономерния въпрос. — Защо един обикновен град не ви е вършил работа?

— Храмът на Пазителите е своеобразен аналог на Коридора на съдбата. Всъщност точно обратното. Коридорът на съдбата е създаден от твоя чичо като миниатюрно подобие на Храма. Практически цялата кула и основата й са пронизани от безкрайни коридори със стотици хиляди врати към различни светове. И точно такава архитектура е най-оптималната от гледна точка на… — Мирон погледна към мен и махна с ръка. — Е, има много различни науки, и всички те казват, че трябва да се строи точно по този начин.

Опитах се визуално да си представя подобно количество врати, но въображението ми отказа.

— Кой е създал всичко това? — попитах удивен.

— Хора — сви рамене Мирон. — Е, не в буквалния смисъл на думата. Като Пазители работят същества от най-различни видове, от обикновени хора до мислещи растения. И точно ние, Пазителите, с общи усилия сме създали всичко това. Аз нарочно минах през вратата, която води не директно в Храма, а именно тук, за да можеш да оцениш цялата красота и мощ на тази структура.

— Оцених. И още как — признах си честно. — Но защо сме толкова далеч? Сега ще трябва да вървим няколко часа.

— Ти закъде бързаш? Радвай се, че ще имаш възможност да зададеш всички интересуващи те въпроси, сигурно са се натрупали доста.

— Доста? — усмихнах се аз. — По-скоро милион! Ще започна от самото начало: нали неслучайно се срещнахме в земите на вампирите?

Мирон бавно тръгна към кулата, а аз закрачих до него.

— Прав си, това беше своеобразно изпитание за теб. И ти го премина с чест, въпреки че трябва да призная, не смятахме, че ще бързаш чак толкова.

„Всъщност бих премислил три пъти, преди да се навирам в земите на вампирите, ако не ме беше ръчкал Велхеор — помислих си недоволно. — Макар че тук по-скоро подхожда друга дума — измамил.“

Разбира се, на глас не го казах. Щом ме мислят за толкова наивен — нека.

— Значи вие сте хипнотизирани вампира, накарали сте го да ме ухапе и да открадне дневника на чичо, за да го последвам и да се срещна с вас? — попитах аз и като изчаках утвърдителното кимване, продължих: — И защо ви беше всичко това?

— Всеки бъдещ Пазител трябва да докаже със своите постъпки, че е достоен за това звание. И е добре, че в крайна сметка уби онзи вампир, това говори за сила на духа и решителност.

Тук вече не можех да премълча.

— Всъщност уби го Велхеор.

— Жалко — намръщи се Мирон. — Както и да е, достатъчно млад си, ще наваксаш.

Аз едва не паднах от изненада.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че някои врагове трябва да се убиват просто защото така трябва. А работата на Пазителя е преди всичко свързана с подобни действия.

— Но защо си мислите, че искам да стана Пазител?

— Нали искаш всичко да е наред с твоя роден свят? — насмешливо попита Мирон. — Или искаш някакъв изрод от друг свят случайно или нарочно да попадне, например, в Империята, и да започне да прави каквото си иска? Ще кажеш, за какво тогава е Мирон? Но Мирон не може да наблюдава целия свят, трябват му помощници, да знаеш.

— Разбрах, родината е в опасност — усмихнах се аз. — Краят на света и така нататък.

— Всъщност не е чак толкова лошо — намръщи се Мирон. — По-точно, сега аз все пак не съм единственият Пазител на твоя свят. Ще бъдеш изненадан да разбереш, че чичо ти, самият Закариал, най-неочаквано се появи отново.

Да съм изненадан беше станало постоянното ми състояние още от момента на появата на Мирон, така че дори не реагирах на толкова неочакваната новина.

— Не виждам радост — ехидно отбеляза Пазителят. — Той все пак ти е роднина. Като цяло, във връзка с неговото завръщане острата необходимост от превръщането ти в пълноценен Пазител не че отпадна, но мина на заден план.

— Нима и чичо ми може с нещо да не се справи?

— Човек никога не знае какво му е в главата на този психар. Нищо че е Пазител, не му се доверявам. Скоро и сам ще се убедиш, между другото.

Да, вече се досещах, не случайно са го наричали луд, едва ли за няколко века характерът на Закариал се е променил към по-добро. Но въпреки това исках да се запозная с него, той беше изключителна личност, създател на ученическите пръстени и Коридора на съдбата. И най-важното, той познаваше родителите ми!

Известно време вървяхме мълчаливо. Аз обмислях чутите от Пазителя новини и неочаквано забелязах нещо интересно.

— Хей, Мирон, ти каза „с твоя роден свят“, а не „с нашия“. Значи ли, че не си от моя свят?

— Всъщност Пазители обикновено стават коренните жители на света, така е и по-лесно, и по-удобно. Няма нужда да бъдат въвеждани в дадения свят, а и хората работят по-добре за благото на собствения си свят. За съжаление твоят чичо не успя да подготви приемник, освен това изчезването му беше твърде неочаквано. Затова се наложи аз да заема мястото му.

— И знаеш всички тайни на нашия свят?

— Невъзможно е да се знае всичко — усмихна се Мирон. — Но това, което е тайна за един човек, друг може да го знае прекрасно. Питай, може и да мога да отговоря на твоите въпроси.

— Вече имам някаква представа какво е това Коридор на съдбата и как действа. Излиза, че чичо ми го е създал като изпитание за своя приемник?

— И да, и не. Коридори на съдбата могат да създават само наистина силни астрални магове, какъвто е и Закариал. Това е въпрос на удобство и независимост. Не на всеки му харесва, че пътуването из световете е възможно само през Храма, където се държи сметка на всички придвижвания и има всевъзможни ограничения.

— Вече съм чувал за астралния свят от Влад — не се стърпях аз.

— Това е универсален термин — спокойно продължи Пазителят. — Всеки свят си има свое название за тези способности, при вас те са известни като магията на драконите. Всъщност това е просто способността да напускаш тялото си и да пътуваш между световете. А Коридорът на съдбата или Храмът осигуряват придвижване във физическо тяло, копие на истинското.

Е, това вече го знаех.

— А какво е тогава Фонтанът на съдбата?

— Той е по-универсален от Коридора, и е предназначен за търсене. Разбира се, силният маг може и сам да намери търсеното в някой от световете, но за това трябва да се учи стотици години. А фонтанът е вече готов артефакт, той и отговор на въпроса ти ще намери в рамките на изкуствения си разум, и ще те премести в нужния свят. Разбра ли?

— Какво има за разбиране — засмях се аз. — Повечето го знаех, дори вече успях да се възползвам от услугите му. И артефактът работи само в определени часове. Може би трябва да натрупа енергия? Или е свързано с някакви фази на луните?

— Какво значение има — махна с ръка Мирон. — Но за това, че си го разгадал и си го използвал, браво на теб. А какво търси, ако не е тайна?

— Един приятел имаше раздвоение на личността или нещо подобно. Лекувах го.

— А аз наистина се зарадвах, че си по-умен, отколкото изглеждаш. Но да забиваш пирони с микроскоп…

— Ъ-ъ-ъ… какво?

— Искам да кажа, че за да излекуваш каквото и да е психично заболяване, е достатъчно просто да влезеш в съня на човека, и не ти трябва никакъв артефакт. Разбира се, там ще трябва да се поизпотиш при общуването с личностите в него, но определено е по-лесно, отколкото да се мотаеш из световете.

А аз откъде можех да знам? Нещо започнах да се вбесявам от постоянните му шегички по адрес на моите умствени способности.

— Ама че умник — измърморих аз. — На двайсет години ти също ли си лекувал психични разстройства с помощта на забранена магия?

— Не, на двайсет години аз изобщо не вярвах в магии — изсумтя Мирон. — Аз съм от свят, в който доскоро магията изобщо не съществуваше. Но се научих как да е, приспособих се. За десетина години надминах много столетници.

— Е, значи все още имам време — казах недоволно. — Така че няма какво да ми се хвалиш със знания.

Според мен Мирон пропусна думите ми покрай ушите си, но поне престана да ми се подиграва. Затова пък отговори на много въпроси. За съжаление Пазителят беше напуснал форта веднага след мен и затова не знаеше дали вампирите са тръгнали към Прокълнатите земи да спасяват приятелите ми или не. Бях сигурен, че Келнмиир и Велхеор ще направят всичко, за да спасят Алиса, но въпреки това бях нервен и се чувствах виновен. Защото докато аз се разхождах из пустинята и спокойно разговарях с Мирон, приятелите ми лежаха в плен и в момента не можех с нищо да им помогна. Можех само да оползотворя максимално времето си и да получа колкото се може повече полезна информация. Например научих, че драконите наистина съществуват, при това едновременно по два начина. Първият — като обикновени огромни летящи влечуги, и вторият — като придвижващи се между световете духове, които външно изобщо не се различават от първия. Само че истинските дракони по нивото си на развитие значително превъзхождат хората, вампирите и самите Пазители. Освен това с изненада разбрах, че във Вселената има много магически светове, и в много от тях принципите на построяване на заклинанията съществено се различават. Единственото, което си оставаше неизменно, беше точно тази астрална магия. Да се възползват от нея можели само единици на милион, и единствено те ставали Пазители. И много често ставало така, че същите тези астрални магове спокойно си живеели в своите светове без магия до момента, докато случайно не задействат своите способности и не се изтърсят в друг свят. Така наречените изтърсаци в рамките на своите способности успявали да намерят процепи в пространството, а още по-често попадали в другите светове след смъртта си. Между другото точно това, оказа се, се е случило и с Мирон, а и с моя чичо също.

Историята на Мирон се оказа наистина интересна: той прекарал известно време в робство, след това избягал, станал кралски наемник, учил магия, убил няколко тъмни богове от рода на Куул-Наг, и само десет години по-късно бил намерен от Пазителя на света, в който бил попаднал. Мирон кой знае защо наричаше това „банална история“, въпреки че на мен такива приключения ми изглеждаха невероятни. Едва сега започнах да разбирам омразата му към поробването на хората в земята на вампирите. Ако прекарам цяла година в кошара на равна нога с животните, и аз щях да мразя всяка проява на ограничение на човешката свобода.

А моят чичо, точно обратното, след смърт на бойното поле попаднал в свят без магия. На туй отгоре бил загубил паметта си. Възстановявайки капка по капка знанията си, той създал някакъв странен култ и успял да призове по памет бога на вампирите — Куул-Наг. Впрочем, подробности за премеждията на Закариал моят водач не знаеше, преразказа ми само чутото от трета ръка.

В допълнение към забавните истории Пазителят сподели с мен и някои общи знания за астралната магия. Времето за обучение сега не беше твърде подходящо, но поне се убедих, че Влад не лъжеше, като я свързваше с жестовете. Мирон ми показа просто заклинание в случай, че имам нужда от неговата помощ, и ме научи на най-елементарна защита от възможно вмъкване в сънищата ми, но с това се и ограничи.

— Хей, вече половин час вървим, а дори не сме се приближили до кулата — отбелязах аз, когато инструктажът на Мирон приключи.

— Какво не ти харесва? Приятна разходка под слънцето.

— Прекрасна — съгласих се аз. — Но искам да ям. А и трябва колкото се може по-бързо да се върна във форта. Моите приятели са в плен, ако не си забравил.

— Добре — сви рамене Мирон. — Както кажеш. Приближи се до мен.

Не разбирайки защо е нужно това, аз пристъпих към него и веднага бях заслепен от ярка светкавица.

Действие 2

Когато зрението ми се върна, видях, че се намирам в помещение с метални стени и огромни прозорци, през които се виждаше само жълто-червеното небе.

— Да беше предупредил да си затворя очите — злобно казах аз, оглеждайки се. — Я чакай, значи можеше веднага да ни пренесеш тук? Защо тогава беше нужна тази разходка?

— На артефакта му трябва време за презареждане — поклати глава Мирон. — И затова реших да се поразходим малко, докато имаме свободно време. Тъкмо ще ни се отвори апетита.

Когато пътувахме по земите на вампирите, характерът на Мирон не беше кой знае колко приятен, но сега стана просто непоносим.

— Апетитът ми се отвори още преди половин ден — казах аз, пронизвайки го с недоволен поглед.

— Защо мърмориш, по-добре погледни през прозореца; изгледът е просто потресаващ — припряно каза Пазителят. — А през това време аз ще уредя храната.

Послушах съвета му, приближих се до широкия прозорец и буквално замръзнах. Не знам на кой етаж се намирахме — на стотния или на хилядния, но подобна височина беше невъзможно да си представиш. Както казваше Мирон, целият този свят се състоеше от гигантска пустиня. А от тази височина линията между пясъка и небето ставаше просто незабележима и възникваше усещането, че небето е навсякъде — и отдолу, и отгоре, и пред мен.

— Красиво, нали? — раздаде се до мен непознат глас.

Струваше ми невероятни усилия да не подскоча от изненада, но общуването с Висшите вампири ме беше научило, че някои коварни личности могат да се движат напълно безшумно.

— Не е зле — съгласих се аз, обръщайки се към новия си събеседник. — Познаваме ли се?

— Едва ли — с насмешка отвърна младежът, горе-долу на моите години. — Макар да казват, че сме роднини.

— Закериал? — попитах аз, разглеждайки събеседника си с интерес. — Нещо не изглеждаш като на… колко станаха вече?

Мургавият младеж с дълги до раменете тъмни коси, тънки черти на лицето и гърбав нос изобщо не приличаше на мой роднина.

— Мисля, че около четиристотин — пресмятайки нещо наум, отвърна той. — Всъщност между този свят и светът, в който попаднах, има известно разминаване в течението на времето. Освен това още не съм решил кой от световете да нарека свой. Роден съм в твоя свят, но голяма част от живота си прекарах в друг. И между другото, наричай ме Константин, така съм свикнал.

Някак не изглеждаше на четиристотин години. Не бих му дал и трийсет. Тоест, хората, разбира се, могат да живеят наистина дълго, това го знаят всички. Но за разлика от вампирите, на нас времето все пак ни оказва влияние, а и възраст от триста-четиристотин години лесно се забелязва. И що за необичайно име беше това?

— Нещо не си приличаме много — отбелязах аз.

— Това не е моето тяло — отвърна Закериал-Константин. — Истинското ми тяло стана на парчета по време на сблъсъка с шатерци, така че не търси семейна прилика. Затова пък ти си точно копие на баща си.

— Ще ти повярвам — навъсих се аз. — Самият аз никога не съм го виждал.

Беше ред на моя чичо да се мръщи.

— Умрял ли е?

— А, да, теб те нямаше много време. Не, той и мама са живи, просто са заминали за Шарените острови веднага след раждането ми с някаква важна мисия. На всичкото отгоре е убедил леля да ми наложи психо блок, ограничаващ способностите ми към Занаята.

Чичо ми озадачено се почеса по врата.

— Не мислех, че ще приеме всичко толкова сериозно…

— За какво говориш? — озадачих се аз.

— Виждаш ли… преди смъртта си се занимавах с построяването на Коридора на съдбата и малко се поувлякох. Това беше много сложна и тежка работа, голямо натоварване за психиката…

— И ти се побърка? — предположих аз.

— Преуморих се — поправи ме Константин. — Общо взето, понякога имах пристъпи и правех нещо като предсказания.

— Магията на драконите — кимнах с разбиране аз. — И какво си казал на родителите ми?

— Нямам представа — намръщи се той. — Това бяха спонтанни пристъпи и никога не помнех какво съм говорил. Но май всичко се сбъдваше.

Значи той е виновен, че израснах без родители и през цялото си детство страдах заради липсата на способности към Занаята? Макар че не се знае какво точно е казал на родителите ми…

— Между другото, защо никога не съм чувал за теб? — спомних си аз. — Искам да кажа, че първото, което назубрят децата от Високите домове, е родословието им, а ти не си споменат там.

Чичо ми изглеждаше малко притеснен.

— Вече ти казах, че малко се преуморих и понякога се държах не особено адекватно. Заради някои мои провинения пътят на семейството ни към Императорския трон беше затворен и собствените ми роднини ме намразиха заради това. Както и много други хора. Бях твърде непредсказуем, използвах хора за опитите си, често участвах в магически дуели и убивах противниците си. Всеки друг на мое място би бил екзекутиран или лишен от способности, но аз бях твърде ценен за Академията — разработките ми, основани на технологии от други светове, бяха истински пробив в Занаята.

Побъркан гений. Какво пък, няма да се учудя, ако леля Елиза лично е премахнала всички споменавания за него от всяка книга в Империята. А за това, че ни е лишил от Императорския трон преди триста години, сигурно е заличила и гроба му.

— Според мен ме убиха не шатерци, а някой от нашите, възползвайки се от бъркотията на бойното поле.

Изцяло забравих за красивия изглед от прозореца, гледайки в една точка и осмисляйки чутото. Ох, ама че знаменит роднина си имах, и то не само от гледна точка на направените изобретения и открития.

В стаята влезе Мирон и радостно обяви:

— Обядът е сервиран, господа. Вече се запознахте, както виждам?

— Е, косвено вече го познавах — отбелязах аз.

— А ти пък кой си? — попита Константин, оглеждайки Пазителя от главата до петите.

— Казвам се Мирон и през последните сто години съм Пазител на света на Лита.

— Колко официално — криво се усмихна моят чичо. — А що за странно име е това — Мирон?

„Кой го казва — помислих си аз. — Сменил си красивото, просто забележително име с неясно какво. Константин? Сериозно ли?“

— Аз съм „изтърсак“ от Русия.

— Ами!?

— Липецк. Вярно, отначало не попаднах там, изхвърли ме в друг свят…

За какво говорят, дракон да ме вземе? Нищо не разбирах.

— Нека се досетя — щракна с пръсти чичо ми. — Първо си бил роб, после наемник…

— Да-да, банална история — вдигна очи към тавана Мирон. — А после Пазителите ме прибраха, обучиха ме и ме изпратиха на бойната линия, така да се каже. Предлагам да продължим разговора в столовата — опомни се той, виждайки недоволството на лицето ми. — Някой май много искаше да яде?

Докато вървяхме по широкия коридор, аз с любопитство се оглеждах, надявайки се да видя нещо необичайно, но архитектурата почти не се отличаваше от нашата. Само по вътрешните стени — за целта у нас почти не се използваше метал, при това — в такива количества. А иначе — напълно обикновено здание, ако забравим, че се издига на няколко хиляди етажа над земята. Дори осветлението, ако може да се вярва на Истинското зрение, почти не се отличаваше от използваното в нашия свят.

— Константин — обърнах се аз към чичо си, — имам още един въпрос… Спомена, че си бил невменяем, но сега всичко е наред, нали?

— Едва ли — усмихна се той, и неизвестно защо в този момент ми заприлича на Велхеор.

Между другото, те спокойно можеше да се познават.

— Да, и се дръжте малко по-сдържано — помоли ни Мирон. — Ще се храним в компанията на много достоен човек.

— Аз съм самото спокойствие — уверих Пазителя.

— Ти — да… — Мирон предпазливо погледна към моя чичо. — Виж, за него не съм толкова сигурен.

Столовата се оказа не просто голяма, а направо огромна. Най-невероятно изглеждаше ъгловият прозорец и огледалните стени, създаващи усещане за открито пространство. Очевидно това беше нещо като местна столова, но не беше време за хранене. Десетките кръгли маси с удобни дървени столове бяха празни и само в ъгъла на залата, до прозореца, стоеше слаб мъж в обикновени дрехи. Нищо необичайно: бежови панталони и бяла риза с малко непривична за мен кройка. Затова пък очите му изглеждаха наистина необичайно — твърде тесни, сякаш непрекъснато примижваше.

— Запознайте се, това е Чин Кхо — представи ни го Мирон, когато се приближихме до масата. — Той отговаря за нашия етаж.

— Здравейте — вежливо поздравих аз.

— Някъде съм те виждал — каза вместо приветствие Константин.

— Приветствам знаменитите представители на Дом Никерс — открито се усмихна Пазителят, игнорирайки репликата на чичо ми.

Седнахме на масата и до нас моментално се появи сервитьор с поднос. Очевидно някой вече беше избрал вместо нас. Впрочем в момента бях готов да ям каквото и да е.

— Извинете, а какво значи „отговорник за етажа“? — попитах аз, докато с нетърпение очаквах кога и пред мен ще сложат чиния с храна.

— Всичко е много просто — отвърна Константин вместо Пазителя. — Световете са свързани в астрала и спонтанни преходи са възможни само между някои от тях. Такава група светове обединяваме в етажи, та по-лесно да следим „изтърсаците“.

Радостно впих зъби в сочното парче месо и кимнах, за да покажа, че съм разбрал.

— Константин, голяма бъркотия сътвори в света на Земята. Знаеш ли, че изцяло промени направлението на неговото развитие?

Светът на Земята? Що за странно име? Този свят може да се нарече свят на Пясъка, но Земя… още малко и Пръст ще я кръстят.

— В свое оправдание ще кажа, че изгубих паметта си — каза Константин, явно не изпитвайки никакви угризения. — Освен това беше весело.

Не, определено се познават с Велхеор.

— Освен това си бил използван от Куул-Наг, а за намеренията на бога, и то кървавия, можем само да се досещаме.

— Досещайте се — сви рамене моят чичо. — О, бифтек!

Известно време се наслаждавахме на храната и не разговаряхме, но след това думата отново беше взета от „координатора на етажа“.

— Зак, знам, че имаш много работа в твоя свят, така че ще се опитам да не те задържам много.

— Между другото — припряно казах аз, отмествайки празната си чиния, — наистина имам сериозни проблеми и всяка помощ би била полезна…

— Почакай, Зак — прекъсна ме Мирон. — Време е да те запозная с някои от правилата на Пазителите. Първото от тях е: ние никога не се намесваме в събитията, ставащи в други светове, освен ако в тях не са замесени „изтърсаци“. Вече ти разказах кои са те.

— Но ти се намеси в събитията, принуждавайки ме да се отправя в земите на вампирите — напомних аз.

— Това беше част от изпитанието — намръщи се Мирон. — Всъщност обикновено въздействаме доста по-незабележимо и правим така, че изпитанията да изглеждат по-естествено. Освен това ти никога не би узнал, че това е организирано от нас, ако не ти бях оставил онова писмо. И сега стигаме до причината да си тук днес.

— Мирон, оттук ще поема аз, ако не възразяваш — вежливо се намеси тесноокия мъж.

— Разбира се, Чин — кимна в отговор Пазителят.

— В създадения от твоя чичо Коридор на съдбата се появи много неприятен проблем. Опасен престъпник се измъкна на свобода. Доколкото знам, вече си се срещал с него. Това е Влад Цукерман.

След като изчака кимването ми, той продължи:

— Чичо ти умря и ти беше единственият, който получи в наследство дневника му и достъп до Коридора с права на администратор. Съответно само ти можеш да разрешиш създалата се ситуация. Наложи се да ускорим твоето обучение, за да те доведем в Храма на Пазителите, но уви, дори с помощта на Великата библиотека ти не успя да се справиш с тази задача. Вината не е твоя, около теб се случват прекалено много събития, за да се съсредоточиш върху търсенето. Обикновено не бързаме да водим хората в Храма, а предпочитаме да ги следим дълги години, оценявайки действията им и съставяйки психологически портрет. Освен това ти си прекалено млад, всички Пазители са няколко пъти по-стари от теб; за тази работа са нужни не само знания, но и житейски опит.

— Нещо не се чувствам много опитен — намеси се моят чичо, надигайки се от стола. — А и психологическият ми портрет едва ли може да се смята за задоволителен. Може би е по-добре да тръгвам?

— Седни — меко помоли Чин и Закериал неочаквано послушно се върна на стола.

— Смятахме да използваме помощта ти, за да се справим с възникналия проблем, но тогава неочаквано чичо ти се върна от оня свят. Затова беше взето решение да му предоставим възможност сам да поправи грешката си.

— Толкова мило от ваша страна — криво се усмихна Закериал. — Трогнат съм…

— Но тогава защо съм тук? — прекъснах аз ехидния си роднина.

— Искахме да ти обясним каква е причината за действията ни и да те въведем в събитията. Сега вашият свят няма нужда от друг Пазител освен Мирон, но рано или късно може да му потрябва помощта ти. Надявам се, че дотогава ще си готов.

Тоест никой няма да ме принуждава да ставам Пазител или нещо подобно? Това беше успокоително. Стигат ми и моите задължения, за да отговарям и за цял свят… бр-р… дори звучи страшно. А като си спомня колко пъти Орион, Ревел и Мирон са се изказвали отрицателно за умствените ми способности… Наистина трябва да натрупам опит и знания.

— Добре, нека момчето расте, а с работата ще се заемат големите — изкоментира чичо ми. — Освен това Влад не може физически да напусне Коридора на съдбата, така че лесно ще се справим с него.

— Наистина ли? — учудих се аз. — Но защо?

— По някакъв начин Влад е успял да преодолее основната защита на Коридора на съдбата, но пътуването из световете все още не му е достъпно по простата причина, че не е астрален маг. Това ограничение е заложено в самата същност на Коридора и на практика дори аз, неговият създател, не мога да го преодолея. Но вампирът си остава опасен, неговата специализация е въздействие върху хората и тяхното управление.

Спомних си как вампирът се опитваше да направи нещо с мен — да ми въздейства по неведом за мен начин, но май нищо не се получи.

— Докато Константин не се справи с Влад, не бива да влизаш в Коридора на съдбата — предупреди ме Чин. — Направи си почивка, поживей в своя свят.

— Нямам особено желание да влизам в Коридора — честно признах аз. — Последният път вампирът сам ме завлече там.

— Даже елементарна защита не може да постави — намръщи се чичо ми. — Поне чете ли дневника ми?

Пак ме третират като идиот, ама какво става!?

— Намерих го — недоволно отвърнах аз. — А после някой ми го открадна.

— А, да — опомни се Мирон и се потупа по джобовете на якето си. — Така, ето го. Вземи, изучавай го.

Той ми подаде откраднатия преди време дневник на седящият до мен роднина.

— Ако имаш въпроси, можеш да се обръщаш към мен или Константин. Вече те научих как да изпращаш зов в астрала, така че ако се видиш натясно — викай.

— Благодаря.

Припряно прибрах дневника в джоба си, сякаш някой от седящите до мен можеше да ми го вземе. По-добре да съм бдителен, макар и напразно.

— Е… — Чин Кхо стана от масата и ми протегна ръка. — Радвам се, че се запознахме. Мисля, че пак ще се срещнем. Аз трябва да тръгвам, а и вие тримата имате много работа.

„Наистина, трябва да отида във форта възможно най-бързо, а аз стоя тук и си почивам край масата — помислих си аз, скочих на крака и стиснах подадената ми ръка. — Макар че храната също е важна, а и общуването с Пазителите си заслужаваше. Но сега трябва да побързам!“

— Да те изпратя ли във форта? — попита Мирон, когато Чин Кхо излезе от залата.

— Да, бих желал — предпазливо потвърдих аз.

— А аз бих пийнал вино — каза под нос чичо ми. — Ей, келнер! Бутилка, не, две бутилки от най-доброто вино!

— Първо се сбогувай с племенника си — недоволно каза Мирон.

— Е, да, успех, Зак — потупа ме чичо по рамото. — Непременно ще се отбия до Империята при първа възможност. Интересно е да се види какво се е променило след смъртта ми.

— Ще се учудиш — увери го Пазителят. — Няма да повярваш — той се среща с роднина на Велхеор.

— Какво?! — поразено попита Константин. — Зак, май забрави да ми кажеш за това. Надявам се, че характерът й не е като на този психар?

Ох, така си и мислех — двамата се познаваха.

— Там се получи забавна история, сега ще донесат виното и ще ти разкажа всичко… — започна Мирон, после ме погледна и махна с ръка. — А ти тръгвай към форта. Защо стоиш тук?

И преди да успея да кажа каквото и да било, в очите ми удари ярка светлина и аз се озовах на площадката за телепортации насред форт Скол.

Действие 3

Площадът се оказа напълно пуст, което беше доста необичайно за това време на деня. Съдейки по положението на слънцето, бях пристигнал някъде около обяд, тоест точно времето за маневри и тренировки. Но когато погледнах в посока към границата с Шатер, всичко си дойде на мястото — там беше истинската битка. Фортът беше обгърнат от защитен екран, който периодично потръпваше от получените удари. Стана ясно защо веднага не чух трясъка и грохота на заклинанията, нали работейки на максимална мощност, екранът заглушава всички звуци. А и можеше да се усети лека вибрация в моментите, когато отклонените заклинания удряха земята пред форта. Спрямо предния сблъсък шатерци бяха постигнали значителен напредък, сега битката се водеше до самите стени.

— Ох, не ми харесва това — измърморих притеснено. — Тук всичко вече е сериозно.

Странно, но редките хора, притичващи край мен, изобщо не ми обръщаха внимание. Дори беше малко обидно, нали бях отвлечен. А аз си мислех, че всички ще си потрошат краката в търсене на толкова ценен ученик. Нямах търпение да разбера резултата от спасителната операция, ако, разбира се, вампирите вече са се върнали. Колко ли време е минало в моя свят? Ако е колкото и по моите собствени усещания, значи почти денонощие. Мисля, че за два Висши вампира това време е повече от достатъчно не само да спасят Алиса и останалите, но и на половината Шатер да вземат ушите.

За начало реших да се кача на стената, обикновено по време на битка скаутите дежуреха там, но този път всичко беше различно. Там имаше няколко непознати Майстори, но никой от скаутите.

— Извинете, къде са Ленди и Шорт? — обърнах се към един от Майсторите.

— Кой? — попита той, без да се обръща.

— Скаутите — озадачено поясних аз.

Майсторът веднага се обърна и се втренчи в мен.

— В карантина. А вие всъщност кой сте?

— Закари Никерс — отговорих спокойно. — А кой всъщност пита?

— Оу — видимо се смути Майсторът.

— Бях в столицата по работа — нагло излъгах аз. — Затова не съм в час с последните събития.

Вече ме гледаха всички присъстващи на стената, но сега без явно подозрение.

— Вчера стана ясно, че всички, които са били в Прокълнатите земи, са заразени с някаква болест. Затова скаутите временно са изолирани в изследователския център.

„Уау! — удивих се аз. — Значи може и аз да съм заразен?!“

— Тогава ще отида да потърся Майстор Ревел — казах на глас.

Както и очаквах, споменаването на шефа на службата за сигурност веднага накара всички присъстващи да се престорят, сякаш не съществувам. Всъщност исках да задам още няколко въпроса, например за военните действия, но предпочетох да сдържа любопитството си.

В изследователския център ме пуснаха без никакви проблеми, но веднага предупредиха, че вече не е възможно да напусна без специален печат. Срещайки смътно познат учен от лабораторията, аз научих, че Майстор Ревел се намира в своя нов кабинет, тъй като старият все още не бил възстановен — хората не достигали.

Учтиво почуках на вратата и надникнах в кабинета.

— Може ли?

— Не може — рязко отвърна Майсторът и след това ме видя. — Ти?! Къде изчезна?! Претърсихме целия форт!

— Толкова съм трогнат — усмихнах се аз. — Но всъщност мен просто ме отвлякоха.

— Така си и знаех, той все пак се е добрал до теб! — процеди Майсторът.

Не можах да скрия учудването си:

— Кой, Ник ли?

— Какъв Ник? — ококори се Майсторът. — Александър Митис. Какво общо има тук Ник?

— Не знам за Митис, но мен ме отвлече именно Ник. Забаламоса ме и ме бутна в телепорта.

Майстор Ревел скочи на крака и с бързи крачки пристъпи към мен.

— Наистина ли?! Ах, тази малка гадинка!

Майсторът започна да крачи из кабинета.

— Трябва спешно да издам заповед за задържането на Ник. Ако още не е избягал, тогава лошо му се пише. Почакай тук, ей сега ще се върна…

Той излезе от кабинета, за да даде съответните заповеди, и след няколко минути се върна.

— Така, ако те е отвлякъл, то тогава как избяга?

— Е, не беше лесно — отговорих честно. — Но кажете ми първо, освободиха ли приятелите ми? И какво се е случило със скаутите? Наистина ли всички сме болни?

Майсторът явно искаше да попита още нещо, но само махна с ръка, решавайки да остави въпросите за по-късно.

— Съжалявам, Зак, но вампирите така и не се върнаха. Може би е станало заради това, че скаутите тръгнаха с тях.

— Какво общо имат тук скаутите? — попитах невярващо.

— След твоето изчезване върху мен и още няколко Майстора от ръководния състав бяха извършени покушения. От скаути и няколко Майстора, спасени от Прокълнатите земи. Със съжаление трябва да призная, че шатерци са измислили нелош план: хващат поединично нашите хора в Прокълнатите земи и присаждат в тях шпионска личност. Точно един от тези шпиони е откраднал намереното от вас същество. Предполагам, че ако го бяхме изследвали, щяхме да научим нещо важно.

— А крадецът се е самоубил само защото така са го били програмирали — логично реших аз. — Смъртта след изпълнението на заповедта най-сигурно прекъсва всички нишки.

— Еднократен агент — потвърди подозренията ми Майстор Ревел. — Така се държаха и скаутите по време на опита за покушение срещу мен, не държаха на живота си.

Съдейки по това, че Майсторът изглеждаше напълно здрав, покушението не беше успяло. Но сега ставаше ясно въвеждането на тайнствената „карантина“ — това беше най-удачното обяснение от всички възможни.

— Между другото, тези същества са били изкуствено отгледани — продължи Майсторът. — Лесно го разбрахме по твоите описания на подземните тунели и начина, по който са ги копали лисиците.

„А измисленото от Чез име остана — помислих отвлечено. — Ох, за какво си мисля?! Оказва се, че Велхеор и Келнмиир още не са се върнали, а моите приятели са все още някъде там, в плен!“

— И какво ще стане сега? Видях, че сраженията продължават с пълна сила?

Трябваше известно време, за да успее Майстор Ревел да ме запознае със ситуацията. След моето изчезване вампирите, придружени от няколко скаути, тръгнали да търсят подземните тунели. А после станали няколко покушения над Майстори, и почти веднага започнало настъплението на шатерци. Някои покушения, между другото, все пак успели. За моя голяма радост Ленди и Шорт не били сред променените скаути, въпреки че доскоро също стояли под карантина. Оказва се, че това е малко изследвана област и проверката на мозъка за „промитост“ отнема на друидите почти половин ден.

— И какво излиза, че сега няма кой да спаси Майсторите, ако някой падне в Прокълнатите земи? — попитах загрижено.

— Защо, нали имаме нисшите вампири от Ордена, който ти създаде — без особена радост каза Майсторът. — Ленди и Шорт се опитват да ги пообучат малко. Под зоркото око на охраната, разбира се. Но вампирите правят спасителни акции само в непосредствена близост до форта и не навлизат навътре в Прокълнатите земи.

— И много ли хора са изчезнали без следа? — попитах тъжно.

— По-добре да беше попитал колко са загинали във военните действия — намръщи се Майсторът. — Може някой и да е забравил, но тук се води война.

Аз засрамено замълчах.

— Добре, предлагам ти засега да си починеш от многото приключения, а утре ще заемеш мястото си начело на отряда на нисшите вампири.

От думите му буквално потръпнах.

— Съмнявам се, че моето място е точно там — внимателно подбирайки думите си, казах аз.

— Аз по-добре знам къде ти е мястото — твърдо каза Майсторът. — За повторна спасителна мисия и дума не може да става, докато не се върнат Велхеор и Келнмиир.

— А те ще се върнат ли?

— Хм, че къде ще се дянат — усмихна се Майстор Ревел. — Просто са възникнали усложнения и им трябва малко повече време. Ако един Висш вампир е преживял няколко хиляди години, едва ли ще е толкова лесно да го убият. Още повече три такива вампира, нали с тях ще е и Итания.

В някои отношения той определено беше прав, но да седя глупаво във форта и да чакам връщането на вампирите също не ми се искаше. Впрочем, малко почивка определено щеше да ми е от полза, чувствах се отвратително.

— Но тогава и мен трябва да ме поставите под карантина — сетих се аз. — И аз бях в плен, също може да съм обработен.

— Ти си съвсем друг случай — махна с ръка Майсторът. — Орион отдавна установи, че изобщо не се поддаваш на внушения. Предполагам, че цялата работа е в забранената магия, защото и при мен е същата история, макар че започна далеч не веднага. Тоест докато не започнах сериозно да практикувам излизане от тялото, аз се поддавах на внушения като всеки обикновен човек.

Аз тъкмо се канех да споря, нали в детството ми вече ме бяха хипнотизирали, блокирайки способността ми към Занаята. Но ако неподатливостта се придобива, тогава всичко е ясно.

— За съжаление нямам възможност да ти зачисля охрана, във форта проблемите са предостатъчно — продължи междувременно Майстор Ревел, поставяйки на ръката ми нова рисунка с помощта на артефакт. — Така че намини при Некор, съживи си ново куче или нещо подобно.

— С удоволствие — казах искрено.

Срещу това определено нямах нищо против. Когато до теб крачи кокален вълк, се чувстваш някак по-спокойно. Освен това неживият можеше да ми бъде полезен, когато отида в Прокълнатите земи да търся приятелите си. А аз със сигурност щях да отида, независимо от всички забрани.

— И можеш да се запознаеш с изпратените от твоя Орден нисши вампири, настанихме ги в съседни на вашата стая. Просто за всеки случай.

— Както кажете.

„Интересно, дали осъзнава, че ми предоставя в ръцете всички средства да отида да търся приятелите си? — помислих си изненадано и сам си отговорих: — Определено не е идиот, не може да не осъзнава.“

Когато вече излизах от кабинета, Майсторът извика след мен:

— И стой по-далеч от телепорта, ако обичаш!

Това беше сигурно, сега и да заспя се боях. Разбира се, Мирон ме научи как да се защитавам, но знае ли човек какво друго може да измисли Влад в желанието си да се добере до жизнената ми енергия?

Майстор Некор с радост ми предостави поредния труп на иглен вълк и така се наслаждаваше на процеса на създаване на неживия, че се постарах колкото е възможно по-бързо да напусна лабораторията. Според мен този учен непременно трябва да се прегледа при някой друид, специализирал психични разстройства.

С новия печат без проблем ме пуснаха от изследователския център, а към вида на крачещия до мен кокален вълк охраната отдавна беше свикнала. В нашата стая изобщо не ми се ходеше, някак си странно ми беше да спя там сам, знаейки, че моите приятели са все още в плен. Като не се сетих за нещо по-добро, а и не исках да бъде сам, аз тръгнах към трапезарията. А и да се подкрепя беше добра идея, честно казано.

В столовата беше доста безлюдно, което се очакваше, тъй като повечето Майстори сега участваха в сражение недалеч оттук. Просто трябва да отидат до стената, да заобиколят защитното поле, а там…

Напълних таблата с храна и седнах на любимата ни маса в ъгъла на залата, надявайки се, че никой няма да реши да ми досажда. И разбира се, на надеждата ми не беше съдено да се сбъдне. Дори не бях стигнал до десерта, когато на масата до мен седна Ейнджъл.

— Привет.

— Ъ-ъ-ъ… привет — промърморих аз.

Странно, но за първи път го виждах сам, без Ленс и останалите „водни“. Младежът леко нервно погледна към игления вълк, но не бързаше да си тръгне.

— Къде изчезна?

„Да бе, точно на теб ще кажа — помислих си раздразнено. — И що за странен интерес към моята персона?“

— В Прокълнатите земи — отговорих неохотно. — А ти защо си сам, къде са ти приятелчетата?

— В Прокълнатите земи — мрачно повтори думите ми „водният“.

Уау!

— И четиримата ли?

— Да. Тази сутрин ни удари заклинание на шатерци. Ударната вълна ме хвърли на съседната платформа, но останалите паднаха долу.

— Съчувствам ти — казах искрено.

„Водният“ известно време стоя мълчаливо, наблюдавайки ме как ям. По-точно, как се опитвах да ям, тъй като под неговия поглед хапките ми засядаха в гърлото и не можех да преглътна.

— Ти нали си ходил в Прокълнатите земи — най-накрая заговори той. — Там по принцип трудно ли е да се оцелее?

Уф, ама че въпроси задава.

— Трудно е, трябва да си добре подготвен и да знаеш от какво да се пазиш — отговорих аз. — А в случая с твоите приятели това е почти невъзможно. Извинявай.

Ейнджъл кимна.

— Това вече го чух. А още чух, че твоите приятели също са изчезнали и за тях са пратили отряд от вампири и скаути, но той все още не се е върнал.

— Така е.

Определено не разбирах защо казва всичко това, но напомнянето за изчезналия спасителен отряд още повече влоши настроението ми.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Какво смятам? — окончателно се обърках аз. — До утре очаквам да се завърне спасителният отряд, а след това продължавам работата си при скаутите…

Казах го, но и сам не си повярвах. Ако вампирите не се върнат с моите приятели, няма да оставя нещата така и непременно ще ги последвам. Ако е необходимо, ще вдигна под тревога тези драконовски Пазители, ще повикам и чичо, но ще намеря Алиса, Чез и Наив.

Очевидно „водният“ усети нещо по изражението на лицето ми.

— Искам да дойда с теб — твърдо каза той.

Съдейки по това, че скаутите са ги сложили под така наречената карантина, явно информацията за подземните тунели и обработката на хората е държана в тайна. Значи и на Ейнджъл със сигурност не трябва да се казва. От друга страна, ако приятелите му също са хванати от шатерци, шансовете им за оцеляване значително са се увеличи.

— Разбери, твоите приятели в никакъв случай не могат да оцелеят в Прокълнатите земи толкова дълго време.

— Не ме интересува — спокойно каза Ейнджъл Митис. — Ти имаш собствено кокалено куче, група нисши вампири и всички необходими знания. Отиваш там и аз ще дойда с теб.

— Там е много опасно — направих още един опит аз. — За да оцелееш в Прокълнатите земи е необходимо пълно доверие, за каквото между нас и дума не може да става.

„Водният“ се усмихна криво.

— Да, и аз не мога да те понасям.

— Точно за това говоря.

— Но спасението на приятелите е по-важно от всички тези глупости — твърдо каза Ейнджъл. — Сякаш и ти самия не го знаеш.

Това го знаех прекрасно, но не мислех, че… М-да, глупаво е било да си мисля, разбира се, че простото човешко приятелство им е недостъпно.

— Добре — въздъхнах тежко. — Ще решим този въпрос утре. Може пък вампирите все пак да се върнат… А ако не, тогава ще мислим какво да правим по-нататък.

Ейнджъл отново кимна, но не бързаше да си тръгва.

— А ако вампирите се върнат с твоите приятели, можеш ли да обещаеш, че въпреки това ще ми помогнеш? — произнесе с усилие.

Подозирах, че тази молба му коства много усилия.

— Добре — отговорих без колебание. — В края на краищата това е работата на скаутите — да спасяват хора в Прокълнатите земи.

„Ако Велхеор и Келнмиир спасят приятелите ми, готов съм да направя всичко — помислих си аз. — Заклевам се. Само Алиса и останалите да се завърнат невредими.“

Ейнджъл стана от масата и ми подаде ръка.

— Ще ти бъда задължен.

— Задръж с дълговете, може всичко да се размине — опитвайки се да убедя по-скоро себе си, отколкото него, казах аз. Но ръката му стиснах.

Той си тръгна, а аз още дълго въртях лъжица в десерта. Искаше ми се да се сърдя на Ейнджъл, че ми развали апетита, но в нашата трапезария с апетит, по принцип, можеше да яде само Наив. Надявам се, че шатерци няма да забравят да го хранят…

И сам не забелязах как смачках стоманената лъжица в ръката си. Плахо се огледах дали някой не е забелязал малкия ми вандалски акт и бързо напуснах столовата. Честно казано, Ейнджъл ме изкара от релси, напомняйки ми, че е война и всеки може да умре във всеки един момент. Е, и самият факт, че се обърна за помощ към мен, да го кажем така, изумяваше.

Връщайки се в казармата, реших за начало да видя настанените в нея членове на Ордена. Голяма част от нисшите вампири сега се намираше по стените на форта, но няколко бяха останали в казармата да почиват, или, за да бъдем по-близо до истината, като прикрепена към мен охрана. Не бях срещал никого от тях до този момент, но те определено бяха чували за мен и знаеха за ролята ми в създаването на Ордена. Като цяло, нормални момчета, въпреки че бяха вампири.

След като размених няколко думи с вампирите, аз все пак реших да се върна в нашата стая. Давайки си сметка, че съвсем наскоро се опитаха да ме отвлекат, аз първо пуснах кокаления вълк и едва след това влязох сам. Събух обувките си и заповядах на неживия да ме пази, после взех музикалката от нощното шкафче и рухнах на леглото.

Ама че съм късметлия, да включа точно тази песен, сякаш в музикалката няма нищо по-жизнеутвърждаващо. Между другото, въпреки че всички песни в музикалката ги бях записал самият аз, когато ги слушах, кой знае защо никога не чувах гласа си, а само оригинала. Сякаш се разтварях в музиката и усещах връзка със света, от които бяха дошли при мен тези мелодии. Може би затова музиката ми въздействаше така, да освобождава блокираните ми способности.

Заспах на третата песен и ми се присъни… Може би това беше един от редките случаи, когато не помнех съня си. Затова пък се събудих отпочинал, освежен и кой знае защо лежащ на пода.

— О, и можеш да спиш — чух отгоре гласът на Велхеор.

Мигом скочих от пода.

— Върнахте се!

— На „вие“ ли ми говориш? — изненада се Велхеор.

Наистина, освен него в стаята нямаше никой друг, дори и моят кокален вълк. Въпреки че на теория би трябвало да ме пази и, виждайки разместените легла, явно съвестно се е опитал да го направи.

— Зверчето ти се търкаля под прозореца, на части — каза вампирът, проследявайки погледа ми. — Представяш ли си, не ме пускаше в нашата стая. Надявам се, че не си много привързан към него?

— Пак ще го вдигна — махнах с ръка аз.

„Странно, че шумът не е привлякъл нисшите вампири от съседните стаи, нали трябваше да ме пазят“ — отбелязах по инерция, но сега много повече се интересувах от друг въпрос.

— Спасихте ли Алиса и останалите?!

— Едва ли — без усмивка отвърна вампирът. — Шатерци са сериозни момчета, още при първата опасност преместиха твоите приятели и другите заловени хора по-близо до земите на Халифата, ако не и зад реката. Можехме и да успеем, но прикрепените към нас скаути изведнъж ни нападнаха насред Прокълнатите земи. Тези момчета не са опасни, но привлечените от техните заклинания създания ни накараха сериозно да потичаме с Келнмиир. И като резултат закъсняхме.

„Така, спокойно, спокойно — мислено се зауспокоявах аз. — Още нищо не е загубено.“

— Итания нали остана да ги следи. Как така е допуснала това да се случи?

— Е, разбира се, тя ми е зайченцето, но с няколкостотин въоръжени до зъби с бойни артефакти шатерци не може да се справи. Затова пък потвърди, че твоите приятели и другите заловени имперци са живи и здрави, а това вече не е малко. Двамата с Келнмиир тръгнаха след тях към Халифата, за да разберат къде точно ще отведат пленниците. Уговорихме се за мястото за срещата и аз се върнах тук за помощ.

Спомних си разговора с Майстор Ревел.

— Силно се съмнявам, че изобщо ще има помощ. Тук, в допълнение към военните действия, има и проблеми със скаутите, както вече си успял да забележиш. Хората не достигат и само заради няколко пленени никой няма да тръгне да събира спасителен отряд. А и Майстор Ревел едва ли ще ме пусне, аз съм ценен образец.

— И аз така си помислих, затова се върнах във форта тайно — съгласи се вампирът. — В действителност можехме да освободим Алиса и да избягаме, но тя нямаше да тръгне без другите пленници. А да върнем тайно такава тълпа от хора не ни е по силите и точно затова ни трябваш ти.

Дори не попитах как вампирът е успял да проникне незабелязано във форта в разгара на бойните действия — за него това очевидно не беше проблем. Както и да направи хаоса в стаята ми, без при това да го усетят настанените в съседство нисши вампири.

— Но за каква помощ от моя страна изобщо може да става дума? — попитах озадачено. — Силно се съмнявам, че там, където не са се справили три Висши вампира, моето присъствие ще промени нещо. Дори да успея да взема със себе си няколко нисши вампира и, ако е необходимо, да вдигна малка армия неживи… всъщност, да, наистина мога някои неща.

— Прав си, ние тримата сме по-добри и от отряд нисши вампири, и от всичките ти неживи — усмихна се вампирът. — Както показа практиката, нисшите вампири не стават за Прокълнатите земи. С нас освен скаутите бяха и няколко от тях, но не издържаха дълго.

„Разбира се, че няма да издържат с такъв грижовен водач като теб“ — със смесица от недоволство и тъга за невинните вампири си помислих аз.

— Затова пък можеш да използваш твоята библиотека и да закараш всички пленници в Крайдол — продължи Велхеор.

Ами да! Как сам не се сетих за това? И дракон да я вземе и нея, и тайната, животът на хората е много по-важен.

— Кога тръгваме?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отговори вампирът. — Но имаме един малък проблем… изобщо не знам какво ни чака там, в този Шатерски халифат. Опитахме се да хванем няколко шатерци, но още щом започвахме да ги разпитваме, и те веднага умираха. Явно имат силна психоблокировка. Бих могъл да се справя с нея, но ще отнеме време, а ние го нямаме.

Това наистина си беше проблем. Майсторите и досега не можеха да се справят нито с менталните техники на шатерци, нито с техните бойни заклинания именно защото Халифатът знаеше как да пази своите тайни. В действителност на нашия континент се намираше само колония, обитавана от военни и обслужващ персонал, и да се влезе там беше много трудно.

— Мислех, че си успял да си пъхнеш носа навсякъде — закачих го аз.

— Така е — съгласи се Велхеор. — Няколко пъти съм прониквал на територията им, но бързо ме засичаха и се налагаше да си пробивам път с бой. Но за да се промъквам там с теб, а и да търсим пленниците, ще трябва да знаем много добре как е устроено всичко.

Опитах се да намеря някакво решение, но нещо не се получаваше. На теория бих могъл да използвам забранената магия, но през Прокълнатите земи нямаше да работи, а и действаше твърде непредсказуемо. Катастрофално не ми достигаха опит и знания.

— А Келнмиир и Итания? — зададох недооформен въпрос аз.

— Останаха да следят шатерци от дистанция, а е възможно и да опитат да хванат още някой, може пък не всеки да има психоблокировка. Но не се надявам особено на това.

Откъде да му намеря сговорчив шатерец? Макар че като се замисля… нали си имахме Стил! Честно казано, не ми се искаше да се появявам в Крайдол и да казвам на Невил, че по-малкият му брат отново е в опасност. Това започваше да става лоша традиция, но нямах друг избор.

— Имам една идея — реших аз. — Но ще отнеме известно време. Да вървим.

Използвах ключа и отворих вратата към библиотеката.

— Може и да успея да намеря специалист по Шатер.

Велес скочи да се посрещне веднага щом прекрачихме прага. Изглежда беше сериозно притеснен, нали напоследък всяка вечер вечеряхме при него. Разказах му набързо за приключенията си и срещата с Пазителите и побързах да отида в Крайдол, оставяйки Велхеор да наблюдава през вратата, водеща към нашата стая.

В Прокълнатата къща ме посрещна тишина и някакво странно чувство на неловкост. Оглеждайки се внимателно, аз разбрах каква е работата — сградата беше напълно обновена! По-рано всичко беше силно променено със заклинания, а сега обновяването не беше плод на някакви илюзии. Очевидно след нападението на шатерци някой сериозно се беше заел с къщата.

Минах през коридора и излязох на вътрешния балкон, от който се откриваше гледка към залата и Фонтана на съдбата. Тук също всичко беше променено и сега подозрително напомняше на дизайна в къщата ни в Лита: същите позлатени декорации, същата префърцунена мебелировка…

— Закари, кога успя да се прибереш в Крайдол?

И същият сутрешен глас на леля ми.

— Буквално преди минута — отговорих честно и се обърнах. — И веднага дойдох тук. Но ти какво правиш тук?

Въпреки ранното утро леля изглеждаше така, сякаш ще отива на официален прием в двореца: строга рокля, идеална прическа, перфектен грим.

— Много смешно — не взе на сериозно отговора ми тя. — Наложи се да напусна столицата и реших да поживея тук под закрилата на Ордена и Кейтен. Съмнителна защита, както виждам, щом си влязъл в къщата без никой да те забележи.

Хм, изложих момчетата. Нито вампирите, нито Кейтен си имаха понятие, че мога да се появявам в тази къща по всяко време.

— А какво се е случило в столицата? — попитах подозрително, спомняйки си, че натам наскоро тръгна Ромиус.

— Имаме конфликт с Александър Митис.

— Това не е новина — усмихнах се аз.

— Но досега не се беше опитвал да убие членове на семейство Никерс — сви устни в тънка линия леля. — Би било твърде нагло и незабавно ще бъде заподозрян. Но след като твоето приятелче Даркин намери доказателства, свързващи Митис с тайното общество „Свобода за вампирите“ и с експериментите със забранената магия, не му остана друг избор.

Тихо подсвирнах.

— Ясно. Нали това са и косвени следи, водещи към смъртта на Император Сирия, а и към предателство срещу Империята.

Да, тук Митис явно е трябвало да свали всички маски. Ако леля представи всички тези доказателства на събранието на Високите домове, никакви заплахи и уговорки няма да спасят Александър от заточение в най-далечния край на Империята. А за Императорския трон неговото семейство ще трябва да забрави веднъж завинаги.

— Ромиус сега преговаря с Митис и докато не приключат, аз ще живея тук.

— И тук си под охрана? — уточних аз.

— Така си мислех — намръщи се леля и като повиши глас, каза: — Кейтен!

Една от вратите на стаите веднага се отвори и от нея надникна сънения Майстор.

— Да, какво има? — попита вяло и като ме видя, се усмихна. — О, здравей, Зак.

— Досега десет пъти да ме бяха убили — мрачно каза леля Елиза. — А ти проспа всичко. И къде са нисшите вампири? Мислех, че имат чувствителен слух.

Кейтен се обърна и посочи към края на коридора.

— Те имат отличен слух. Затова, чувайки гласа на Зак, са предпочели да не се показват.

И наистина аз с изненада видях, че зад ъгъла надничаше черната маска на вампир.

— Предполагам, че са познали племенника ви и са решили да не пречат на семейната среща — предположи Кейтен. — Но ако на негово място е бил истински враг…

— Да, да, разбира се — насмешливо каза леля, явно малко омекнала. — Ако искам да спя спокойно, ще трябва да повярвам на думата ти.

Много е вероятно вампирите да не бяха излезли да ме поздравят повече по стар навик, защото след събитията, свързани със Съществото, те кой знае защо се страхуваха от мен едва ли не повече, отколкото от Велхеор. Макар че тук малко се изхвърлих, едва ли от някой може да се страхуваш по-силно, отколкото от най-кървавия вампир на хилядолетието.

— Дори няма да питам как си се озовал тук, въпреки че съм любопитен, защото цялата къща от горе до долу е натъпкана със сигнални заклинания — каза Кейтен. — Но още по-любопитно ми е защо си тук.

— Това е дълга история — намръщих се аз. — Нека да направим така. Къде е сега Невил?

— Много ясно, в квартала на друидите — обади се един от вампирите, предпазливо поглеждайки от коридора.

— Тогава предлагам да се поразходиш с мен. По пътя ще ти разкажа всичко.

— И аз ще дойда — веднага каза леля.

— Но нали трябва да си под охрана? — попитах със съмнение.

Не ми се искаше да разказвам пред леля за всичките си планове. Едва ли щеше да одобри идеята ми да тръгна на „приятелска“ визита в Шатерския халифат, още повече в компанията на Велхеор.

— То една охрана — пренебрежително отвърна леля. — Освен това ти нали си ученик на Академията, все нещо трябва да знаеш, а и този — тя погледна не особено уважително към Кейтен — нали е нещо като Майстор.

— Какво значи „нещо като“? — обиди се Кейтен.

— Искаш да поговорим за това ли? — присви очи леля Елиза.

Майсторът не издържа на погледа й и въздъхна.

— Не. Сам съм си виновен, не споря.

Не разбрах за какво точно ставаше дума, но се въздържах от въпроси. Не ми беше до това сега.

Няколко минути по-късно напуснахме Прокълнатата къща. По пътя се постарах възможно най-точно да опиша на Кейтен и леля последните събития. Всъщност изобщо не трябваше да споменавам пред леля Елиза подробности, свързани с опасностите, но тогава цялата история щеше да се събере в две-три думи.

Действие 4

— Ти никъде няма да ходиш — категорично заяви леля, след като ме изслуша.

— И нека приятелите ми да останат в плен?

Разбира се, изобщо нямах намерение да слушам леля си. Отдавна не бяхме в такива отношения, а и едва ли нещо друго, освен смъртта, можеше да ме спре да спася приятелите си. Но не можех да не поспоря с нея.

— Може би нещо не разбирам, но там вече има два Висши вампира. Щом те не могат да го направят, значи никой не може.

— Не — едновременно казахме ние с Кейтен, споглеждайки се разбиращо.

— Без значение колко добри са Висшите вампири, не трябва да им се поверява спасителна операция на когото и да е, че дори и на каквото и да е — обясних аз. — Да убиват, да заплашват, да унищожават — в това са експерти, но да се грижат за някого…

Много добре помнех нашия поход през земите на вампирите и не пожелавах на никой подобна участ. Да не говорим и за това, че просто не можех да стоя със скръстени ръце, докато в същото време приятелите ми имат нужда от мен.

— Прекалено е опасно — не отстъпваше леля.

Нима? А аз си мислех, че тръгвам на весела разходка. Просто след похода в земите на вампирите и редовните посещения в Прокълнатите земи вече не беше лесно да ме изплашат.

— Време е да започнеш да ми се доверяваш — можах само да кажа.

Приближихме квартала на друидите и трябваше да прекъснем безполезния си спор. Охраната без проблеми ни пусна вътре, а там по памет бързо намерих дома на Мелисия. Би трябвало да почукаме, но вратата беше отворена и ние решихме да надникнем вътре. По-точно, докато аз се колебаех пред вратата, леля безцеремонно влезе в къщата и на нас с Кейтен не ни остана нищо друго, освен да я последваме.

Гледката, която ни се откри, беше наистина приказна: Невил седеше на масата, а пред него стоеше Мелисия с чиния в едната ръка и лъжица в другата. Дори и в обикновена домашна рокля зеленокосата друидка изглеждаше зашеметяващо, но на Невил сега явно не му беше до това.

— Хайде, само още една лъжичка.

— Не искам!

— Хайде де, не е чак толкова безвкусно.

— А ти опита ли го?

— Разбира се. Така че хайде, яж…

Леля деликатно се изкашля, привличайки вниманието на гукащата двойка.

— О, госпожа Елиза, Зак, Кейтен! — радостно възкликна Невил, скачайки от масата.

Не знам на нас ли се радваше толкова или на повода да не гълта странната зелена бълвоч от чинията.

Мелисия погледна укорително Невил и ни се усмихна.

— Здравейте. Отдавна не сме се виждали.

— Много странни отношения имат — прошепна ми Кейтен. — Мен само баба ми така ме ухажваше като дете.

— Добро утро — поздрави леля. — Да не прекъсваме нещо?

Невил погледна към чинията в ръцете на друидката и леко потръпна.

— Не, какво говорите. Просто Мелисия ми приготви някакво древно друидско средство, което може да ми помогне да възстановя магическите си способности.

— И действа ли? — веднага се заинтересува леля. — Защото тогава бихме могли да организираме доставка за Академията…

— Лельо — леко повиших глас аз. — Не сега. Невил, имаме много сериозен проблем и спешно ми трябва Стил. В какво състояние е сега?

Мелисия остави чинията и стана от масата.

— Той е в съседната къща, в лечебницата. Вашият приятел се държи твърде агресивно, така че се наложи да го държим в полусънно състояние. Мога да ви заведа там, но едва ли разговорът с него ще ви помогне. Ако трябва да го лекуваме, дори не знаем от какво точно.

Да, и аз самият не бях сигурен нито какво да правя с него, нито как да го направя. Знаех само едно: имплантираната от шатерци личност някак си се беше върнала и поела контрола над тялото. Едва ли някога друидите се бяха сблъсквали с нещо подобно, в противен случай във форта нямаше да обявяват карантина.

— Да вървим — казах решително. — Невил, съжалявам, но за теб имам не особено добри новини.

„Какво говоря, направо ужасни“ — помислих си, но не го казах на глас.

Много внимателно му разказах за нашите премеждия, но никакви успокояващи формулировки не можеха да променят фактите — братът на Невил, Алиса и Чез бяха в плен някъде в Шатерския халифат и ние не знаехме нищо за тяхното състояние. Дали все още са живи? Стараех се дори да не мисля за това, концентрирайки се върху поставената задача — спешно да организираме спасителна операция.

— Ще дойда с вас — твърдо каза Невил веднага щом завърших разказа си.

В този момент вече бяхме пред стаята, в която държаха Стил.

— Това не е много добра идея… — предпазливо започнах аз.

— И не се опитвай да ме разубедиш.

Всъщност подобна реакция беше напълно предсказуема и аз дори бях подготвил множество аргументи против участието му в експедицията, но не се стигна до тях.

— Не, никъде няма да ходиш — меко каза Мелисия и сложи ръце на раменете му. — Твоите способности не са се възстановили, тоест ще бъдеш в тежест и само ще им пречиш да спасят брат ти.

Невил закри очи с длан и известно време стоя в това положение.

— Мисля, че си права — каза най-накрая. — Докато не възстановя способностите си към Занаята, аз съм безполезен…

Нещо подобно се канех да кажа и аз, но някак по-меко.

— Дори и да имаше способности към Занаята, да се пъхаш в Прокълнатите земи без подготовка е също глупост — виновно вдигнах ръце аз. — Но аз непременно ще ги върна. С мен са Велхеор, Келнмиир и Итания, така че ако трябва, ще направим и невъзможното.

— Искрено се надявам — въздъхна Викерс старши. — Разбирам защо имаш нужда от Стил, но как ще се разбереш с него? Той е невменяем.

Намигнах на Невил.

— Повярвай ми, ще се справя с този проблем.

Мелисия най-накрая отвори вратата и влязохме в малка, оскъдно обзаведена стаичка. Нощно шкафче, гардероб и легло, в което лежеше младежът. Ръцете и краката на Стил сякаш се бяха сраснали с леглото, макар че при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че всъщност дървеното легло обвиваше крайниците му като окови.

— Сега спи — поясни друидката. — Да го събудя ли?

— Не, не — казах бързо. — Така е дори по-добре. Ще ми трябва известно време, така че няма нужда да чакате, може да изпиете по чаша као или да закусите.

— За какво говорите? — намеси се леля. — Какво можеш да направиш ти, щом друидите не са успели да му помогнат?

Не казах нищо, само направих успокояващ жест да не ми пречи на концентрацията. Ако всичко се получи, това ще бъде най-добрият отговор на нейното недоверие, ако ли не — по-добре да не се изхвърлям излишно.

Седнах на пода до леглото под удивените погледи на приятелите си и леля Елиза. Решавайки, че щом се каня да се свързвам със Стил, трябва най-малкото да имам някакъв контакт с него, аз сложих ръка на рамото му.

— А ти самият добре ли си? — предпазливо попита друидката.

Не отговорих на въпроса й, вместо това затворих очи и се заех с подготовка за напускане на тялото. Смътно чувах как приятелите ми известно време ме гледаха, а след това излязоха, оставяйки Кейтен да дежури до мен. Нямах представа как да проникна в главата на Стил с помощта на забранената магия, но пък знаех с кого мога да се посъветвам на тази тема.

Не знам колко време ми отне да постигна нужното състояние, но в крайна сметка успях да напусна тялото си и да попадна в така наречения астрален свят. Мирон ме уверяваше, че ще чуе зова ми по всяко време и ако не е прекалено зает, непременно ще отговори.

— Мирон!

Разбира се, просто да стоя в астралния свят и да викам името му явно не беше достатъчно. Трябваше да се направят и няколко специални танцови движения, на които ме научи Пазителят. Чувствах се малко глупаво, докато въртях бедра и виках името му. Освен това не можех да се отърся от чувството, че всъщност Мирон измисли всичко това само за да се изгаври с мен. Особено силно ме измъчваха подозренията по време на изпълнение на движенията, смътно напомнящи на езда на кон. Е, кой би могъл сериозно да измисли такова заклинание, а?

— Уха, Закари-стайл — каза вместо поздрав Мирон, появявайки се точно пред мен, и се преви на две от смях.

Прекратих заклинанието-танц и търпеливо зачаках, докато спре да се кикоти.

— Ох — изхълца той, докато се съвземаше. — Следващият път ще е достатъчно и обикновено повикване, можеш да минеш и без заклинание.

Много ми се искаше да кажа на шегаджията всичко, което си мисля за него, но сега изобщо нямах време за това.

— Спешно се нуждая от консултация.

— Консултация — може — съгласи се Пазителят. — Какво се е случило?

— Помниш ли, че ти разказвах как спасих един младеж от раздвоение на личността?

Мирон се прозя.

— Онзи, който след това пак полудял? Да, чух нещо. Такъв спасител като теб и на врага си не пожелавам.

— Не всички са толкова умни и знаещи като теб — измърморих аз. — На някои им се налага да се учат от грешките си. Спешно трябва да върна разума на моя приятел, можеш да го видиш ето там на леглото, в добре фиксирано положение.

— Мило — усмихна се Пазителят. — Да не мислиш, че е толкова просто да се върне разума на човек, обединяващ две личности в едно? Може би го искаш нахвърлено на брошура от няколко странички? А след това и набързо да ти опиша целия механизъм на работа на Коридора на съдбата?

Озадачено се почесах по врата.

— Но какво да правя тогава…

Не знам защо изобщо реших, че ще мога просто така да върна разума на Стил. Прекалено много повярвах на себе си или на всемогъществото на Пазителите?

— Защо не го убиеш, да не се мъчи? — предложи Мирон, но като видя изражението на лицето ми, побърза да добави: — Или ме убеди да те консултирам по време на целия процес. Но не съм сигурен, че имам това право. Все пак пряко въздействие на астрална магия е сериозно нещо, недопустимо е за Пазители.

Имах впечатлението, че отдавна е взел решение и сега просто издевателства над мен.

— Последно, ще ми помогнеш ли?!

— Добре. Ще ти подсказвам какво и как да правиш, но трябва сам да ни преместиш в съня на приятелчето си. За да направиш това, е необходимо да го докосваш. Върни се в тялото си и хвани ръката му, а още по-добре — легни до него.

Тук не можах да сдържа усмивката си.

— Вече е направено. Не съм толкова глупав, колкото си мислиш.

— Защо тогава ме баламосваш? — въздържа се от похвала Пазителят. — Да почваме.

— Ъ-ъ-ъ… и какво да правя?

— Седни на пода до тялото си и започни да медитираш.

— В астралния свят?!

Според мен това изглеждаше малко странно: да медитирам, за да вляза в астралния свят, а след това отново да медитирам в медитацията? Прекалено усложнено.

— Слушай възрастните — изсумтя Пазителят. — Влизаш в състояние на медитация и оттам се опитваш да усетиш тялото си. След това по усещанията на тялото ти в мястото на съприкосновение с твоя приятел преминаваш в неговото съзнание. А аз ще те последвам.

„Аха, значи медитацията в астралния свят позволява да си върнеш усещанията на тялото. По принцип има някаква логика в това — размишлявах аз, докато сядах на пода и затварях очи. — Да видим дали ще се получи нещо.“

Сигурно ще е наистина забавно да се види това — две седящи едно до друго медитиращи аз. След като усвоих излизането от тялото и връщането в него, да достигна междинно състояние се оказа доста лесно. Но да усетя физическата връзка и да я преобразувам в преход… трябваше да се потрудя. Не знам колко време ми отне, а още по-малко как да опиша усещанията си, но в крайна сметка се получи. Озовах се в подземие, пълно с гъста зелена мъгла. Толкова гъста, че дори не можех да определя нито размера на залата, нито височината на тавана. Докато се оглеждах, до мен се появи и Мирон.

— Сладко местенце — оглеждайки се, каза Пазителят. — Някои имат скелети в гардероба, а при този цяло подземно гробище.

Не схващах за какво точно говори, докато мъглата не се разсея малко. Около нас наистина се виждаха множество надгробни плочи с различни размери и форми. Единственото нещо, което обединяваше всички тези камънаци, беше липсата на каквито и да било надписи. Всички гробове бяха безименни.

— Странни сънища има — бавно казах аз, докато се оглеждах. — Това нали е сън?

— Ако това ще те успокои, тогава да. Но сигурен ли си, че знаеш достатъчно за сънищата?

Съмнявах се, че знам достатъчно за каквото и да е в този живот.

Тръгнахме през гробището и мъглата бавно, почти неохотно отстъпваше пред нас. Гробове, гробове и пак гробове. Ако този сън наистина символизираше нещо, то явно не беше добро.

— А какво търсим? — попитах аз след известно време.

Пейзажът не се променяше и нашата разходка заплашваше да продължи малко по-дълго, отколкото очаквах.

— Повярвай ми, още щом го видим, веднага ще разберем.

Оказа се хем прав, хем не. Не видяхме, а чухме това, което търсим. По-точно, когото търсим. От един от стотиците еднакви гробове се чуваше тихо потропване, сякаш някой беше погребан жив.

— Бинго — доволно се усмихна Мирон, седна на пети и започна да разкопава земята с ръце.

Аз за пореден път не разбрах това, което каза, и мълчаливо се присъединих към него. Скоро стигнахме до дървен ковчег, от който се разнасяше почукването. Капакът не беше закован и веднага щом го освободихме от тежестта на земята, пред нас изскочи Стил.

— О, Зак, благодаря ти, че ме измъкна оттук — възкликна той и се хвърли на врата ми.

Всичко друго очаквах, но не и такава бурна реакция. Между другото, Стил не изглеждаше брадясал, а гладко обръснат, както по време на обучението в Академията.

— Как попадна там? — попитах младежа, когато той дойде малко на себе си.

— Дхарм ме погреба тук. Имам чувството, че съм вътре от цяла вечност.

Дхарм? Нещо смътно си спомням, че така наричаха шатереца, чиято самоличност е била внедрена в мозъка на моя приятел.

— А къде е сега този Дхарм?

— Навсякъде — неочаквано се разнесе из гробището силен мъжки глас.

Можеше и да се сбърка с гласа на стоящия до мен Стил, ако пискливите нотки не създаваха доста осезаема разлика.

— Какво искаш, Дхарм? — попитах аз, оглеждайки се в търсене на събеседника. — Защо си хванал тялото на моя приятел?

— Защото искам да живея — последва отговорът. — Всеки иска да живее и аз не съм изключение!

Обърнах се към Мирон и прошепнах:

— Е, и какво ще правим сега? Ти обеща да ме консултираш, така че започвай.

— Добре — изобщо не се смути Пазителят. — Чуй моята консултация: трябва да се договориш с него.

За това и сам можех да се сетя. Ама че консултант се извъди. Надявах се, че ще подскаже как да решим проблема по по-прост начин. А той — да убедя две личности, живеещи в едно тяло, да не се карат помежду си, и на туй отгоре да ми помогнат да се промъкна в Шатерския халифат. Не съм чак толкова убедителен. Може би никой в този свят няма необходимите умения за убеждаване, освен Велхеор, но за това му трябва килия за мъчения и някой, когото да измъчва.

— А защо е това гробище? — попитах невидимия си събеседник.

— Аз съм мъртвороден — извиси се до писък гласът на Дхарм. — Това не е гробище, а хранилище на такива като мен. Тъй като не сме пълноценни, ние се прилепваме към основната личност и я подчиняваме, като запечатваме в нея основни правила: лоялност към Шатерския халифат и тази част от плана, който трябва да изпълни дадената личност.

Едва сдържах възгласа си на удивление.

Сега разбрах защо Майсторите са изтрили цялата личност на Стил в опитите си да се избавят от шпионина. Личността-паразит беше успяла да пусне корени прекалено дълбоко и се беше сляла със Стил.

— Логично — отбеляза Мирон. — Създаването и внедряването на пълноценни личности е прекалено сложно, за това трябва да си почти бог. Много по-лесно е да направиш копие на нечия памет и да създадеш прост набор от правила и желания, които да се активират в подходящия момент.

— Според мен този набор от правила е превзел тялото ми — мрачно каза Стил. — Някога лежали ли сте в гроб, погребани живи?

Мирон се намръщи.

— Лежал съм. Освен това бях погребан в общ гроб, а не в комфортен едноместен ковчег. Отне ми няколко часа да се измъкна навън.

— А аз лежах в ковчега доста по-дълго! — изръмжа Стил и разтърси юмрук към сводовете на пещерата. — И всичко това заради тази гадина! Добре, че поне не чувствам глад…

Погледнах изразително към Мирон.

— Е, консултанте, съветвай ме, какво да правим? Да се договоря едва ли ще се получи.

— Зависи от това, какъв резултат искаш — да убиеш излишната личност или да създадеш комфортни условия за тяхното съвместно съществуване.

Стил гледаше ту мен, ту Мирон.

— Не искам да съжителствам с него!

— Стил, нуждаем се от неговите знания — виновно разперих ръце аз. — Алиса, Чез и Наив попаднаха в плен на шатерци и ги закараха в Шатерския халифат. Надявах се, че ще можем да се възползваме от знанията на Дхарм, но сега, честно казано, не съм сигурен в това. Ако в него са вложили само знанията, необходими за превземане на Академията, то едва ли той ще е наясно къде държат пленниците и как да се промъкнем през територията на шатерци.

Младежът се замисли за известно време.

— Аз, разбира се, бих искал да им помогна, но дали той има нужните ви знания? Нали сам чу, че е просто набор от правила…

Дали Стил се включи в играта на Мирон или го каза случайно, но думите му определено докоснаха Дхарм.

— Знам много за Шатерския халифат! — изръмжа той. — Но няма да ви помогна.

— Видя ли — сви рамене Стил. — С него не може да се споразумееш.

— Щом не е пълноценна личност, тогава няма нужда да го питаш — каза Мирон и ми намигна. — Той дори няма облик.

От мъглата пред нас веднага излезе друг Стил, но вече беше брадясала версия. Точно така изглеждаше сега.

— Дхарм има облик! — изръмжа той.

Странно, но гласът му, макар и да напомняше на оригинала, звучеше малко по-различно.

— Ако не греша, „дхарм“ се превежда от шатерски като „деветнайсет“ — насмешливо каза Мирон. — Това дори не е име, а пореден номер.

Вече се досещах, че Мирон се опитва да изкара Дхарм извън нерви, но все още не разбирах защо му е нужно.

— Аз съм личност! — извика шатерецът.

Въпреки че не бях сигурен дали трябва да го наричам шатерец. Непълноценна личност, нямаща минало и създадена, за да изпълни напълно конкретни действия, едва ли можеше да има характер или расова принадлежност.

— Тогава се дръж като личност — предложи Мирон. — Не се занимавай с тъпо изпълнение на заложената програма, а се развивай.

— Аз превзех това тяло!

— А къде е смисълът? — присъединих се аз към Мирон. — Така ли смяташ да лежиш вързан до края на живота си. Това развитие ли е?

— Вината не е моя!

— А чия? — избухна Стил. — Ти превзе тялото ми! Плени ме!

— Това е моята програма — неуверено отвърна Дхарм.

— Ти си личност — напомни Мирон. — А личността не може да съществува без свобода и определено не действа по някакви си там програми.

Дхарм стоеше и ни гледаше, очевидно не знаейки какво да каже. Силно се съмнявах, че в неговата личност е предвидена възможност за провеждане на философски дискусии.

— Какво предлагаш? — попита най-накрая Дхарм.

— Опитай се да съжителстваш със Стил, след като ситуацията е такава, че живеете в едно тяло. Учи се и се развивай. Може и да си мъртвороден, но сега живееш пълноценен живот. По-точно, можеш да живееш, ако се разберете със Стил.

Някак прекалено лесно изглеждаше.

— Не искам да съжителствам с него — раздразнено каза Стил и се обърна към Мирон. — Защо ми е тази твар тук?

— Ако се опитам да го убия, може да пострадаш и ти — поясни Мирон. — Но ако той доброволно се съгласи да съжителства с теб, тогава мога да му наложа редица ограничения, които той няма да може да преодолее.

— Например? — заинтересува се Стил.

— Няма да бъде в състояние да обсебва тялото ти, но ще може да го заема с твое разрешение. Ще съществувате съвместно, а един ден Зак ще измисли начин да освободи Дхарм и да му намери ново тяло. Разбира се, ако се държи прилично.

Каква вяра в моите способности. Или просто иска да заблуди бедната изкуствена личност? Ами да, как забравих, нали Мирон не може пряко да се намесва в делата на нашия свят, значи няма да тръгне да убива шатереца. Това е блъф!

— Значи ще си имам собствено тяло? — предпазливо попита Дхарм.

— Не веднага — напомни Мирон. — Но личностите трябва да умеят да постигат взаимноизгодни споразумения.

— Съгласен съм!

Е, този Дхарм е на година-две, да го изпързаляш е все едно да изпързаляш дете. Но Мирон определено е герой, аз никога нямаше да се сетя за това.

Стил се наклони към мен и прошепна:

— Той наясно ли е какво прави?

— О, да — уверих приятеля си. — За тези работи Мирон със сигурност разбира повече от нас.

В крайна сметка Пазителят накара Дхарм да повтаря за себе си основните правила: никога да не поема контрол над тялото на Стил без неговото разрешение, да не влияе на мислите му и да не го заблуждава. Три прости правила, които да гарантират запазването на разсъдъка на моя приятел.

— Е, време е да се връщаме — каза Мирон. — И ти, и аз имаме още много работа за вършене. Затвори очи.

— Стил, скоро ще се видим — казах аз, преди да затворя очите си.

И после ние с Мирон отново се върнахме в астралния свят.

— Благодаря ти — казах от сърце на Пазителя. — Без теб нищо нямаше да мога да направя.

— Беше забавно — усмихна се Мирон и изведнъж замръзна, сякаш се ослушваше за нещо. — Хей, усещам някакви смущения в пространството. Тук съвсем скоро ще се случи нещо и на твое място не бих бързал да се връщам в тялото си, а първо щях добре да се огледам.

— Какво значи смущения в пространството? — попитах аз. — За какво изобщо говориш?

Мирон известно време въртя носа си, сякаш душеше, а след това направи знак да го последвам и излезе от къщата през стената.

— Работата е там, че в астралния свят се чуват не само звуците от реалния — каза той, когато се присъединих към него. — Тук можеш да почувстваш емоциите и намеренията на други астрални същности, и сега аз чувствам приближаването на една от тях със силна жажда за убийство. Поразходи се наоколо, може да видиш някого.

Признавам, че Пазителят малко ме уплаши.

— А ти?

— Аз и така много се увлякох да ти помагам, а това е против правилата.

— Какво толкова си се загрижил за тези правила? — попитах озадачено. — Няма да кажа на никого, че си ми помогнал.

— Какво значение има дали ще кажеш или не — изсумтя Мирон. — Тук става дума за правилата на вселената. Ако се преместиш в друг свят по собствено желание, в началото той се опитва да се отърве от теб, но после се успокоява. В това е особеността на така наречените Хора на съдбата, те могат да се установят в новия за тях свят. Но ако ти отново започнеш активно да се намесваш в събитията, това ще провокира света да се заеме сериозно с теб.

— Говориш така, сякаш всеки свят е живо същество — казах аз, оглеждайки се наоколо.

— Не, разбира се. Да го кажем така — във всеки свят има установен определен ред на нещата. Не, по-добре така: всеки свят е обгърнат от информационно поле, всяка намеса в него предизвиква защитна реакция. Внесени от други светове технологии, мисли или действия автоматично се считат за нашествие.

Разбира се, това вече го знаех. За особеността на Хората на съдбата, които могат да се влеят в това информационното поле и да се превърнат в „свои“. Но да ми кажат, че в чуждия свят е по-добре да не се намесваш много, за да не станеш пак „чужд“, кой знае защо бяха забравили. Макар че нещо не пасваше…

— Мирон, ти ми беше казал, че си попаднал в друг свят, бил си роб, после наемник, убил си някакъв бог… това едва ли се вписва в политиката „по-тих от водата, по-нисък от тревата“.

— Не бъркай тези, които съзнателно преминават от един свят в друг, с така наречените „изтърсаци“. Понякога се случва така, че човек, приключвайки пътя си в своя свят, се появява някъде, където неговите знания, умения или просто самият той наистина е нужен. Грубо казано, бива призован.

— Значи и ти си бил призован? — уточних аз.

— Точно така — усмихна се Мирон. — Поне на мен ми харесва да мисля така. Приятно е. Цял свят да реши, че по някаква причина си му нужен. А в твоя свят аз съм само наблюдател, така че не можеш да разчиташ да ти помогна в силови акции. Между другото, съветвам те да спреш да дърдориш и да се поразходиш ей-нататък.

Мирон ме потупа по рамото и изчезна.

Излязох през вратата и като погледнах в указаната от Пазителя посока, бързо осъзнах, че точно там се намира къщата на Мелисия. Значи тази така наречена астрална личност се беше насочила към някой от моите приятели. Бързо притичах до сградата и като надникнах вътре, видях леля ми и нашата влюбена двойка спокойно да разговарят и да пият као. По-точно као пиеха всички освен Невил, той беше издул бузи, тъпчейки се с онази гадна зелена супа, сякаш се надяваше да си върне способностите към Занаята в рамките на следващия час. Леля не си губеше времето напразно, а убеждаваше Мелисия да се присъедини към Ордена.

След като се полюбувах малко на идилията, аз бях на път да си тръгвам, когато в стаята изведнъж се появи още един човек. При това не мина през вратата, прозореца или дори стената, а просто изникна в средата на стаята. Високият мъж с добре поддържано, аристократично лице, облечен в скъп позлатен костюм, ми изглеждаше смътно познат, да не кажа и повече.

Застинал до вратата, аз внимателно наблюдавах неканения гост, който очевидно беше така опасната астрална личност. Мъжът не ми обърна никакво внимание и спокойно пристъпи към седящата на масата леля. В следващия момент Митис, а това определено беше той, протегна ръка към леля и я заби право в гърба й. Леля Елиза подскочи с цяло тяло, сякаш припада, и се плъзна по стола на пода. Митис продължи да държи ръката си в гърба й и явно правеше нещо лошо там. Мелисия и Невил веднага се втурнаха към леля за помощ, но едва ли можеха наистина да й помогнат.

— Ей, какво правиш?! — изкрещях аз и нападнах Митис.

Той явно не очакваше, че го виждам, сигурно ме считаше за част от реалния, а не от астралния свят. Но определено нямаше намерение да пуска леля, така че като прелетях през масата, аз се врязах в него и го съборих. Затъркаляхме се по пода и неусетно се оказахме извън сградата.

Митис ме отблъсна и скочи на крака.

— Закари Никерс, ето че най-накрая се срещнахме — каза той, оправяйки костюма си.

По-голяма баналност не можеше да се измисли. Ако ситуацията беше малко по-различна, непременно щях да го подкача по този въпрос, но сега изобщо не ми беше до шеги.

— Не се радвай — ядосано отвърнах аз. — Какво се опитваше да направиш с леля ми?

— Само да я убия — студено се усмихна аристократът. — Иска ми се да кажа, че няма нищо лично, но ще излъжа.

Вече имах представа, че в астралния свят много зависи от въображението и силата на волята. Разбира се, Занаятът във вида, в какъвто е в реалния свят, тук не действаше, но астралният свят лесно реагираше на обичайните образи и позволяваше създаването на бойни заклинания. Затова без всякакви предисловия метнах една Огнена топка в Митис, искрено вярвайки, че той не може да се защити.

— Смешно — без изобщо да се уплаши, каза аристократът, и Огнената топка се разпадна във въздуха преди да стигне до него. — Ти явно не разбираш с кого си имаш работа.

Без да губя време в разговори, аз започнах да го замервам с всички известни ми заклинания, но резултат нямаше. При това Митис дори не използва защитни заклинания, просто атаките ми не достигаха целта си.

— Ти си просто едно хлапе — насмешливо каза Митис. — Прекарах десетилетия да събирам зрънце по зрънце знания за забранената магия. Изучавах древни книги, провеждах опити, обикалях из сънищата, а ти се надяваш да ме нараниш с тези глупости? Смешно!

Почувствах как от ръката ми изчезва тежестта на меча, а след това буквално ме заля рязка, непоносима болка в рамото. Поглеждайки надолу, аз с ужас разбрах, че той просто беше откъснал ръката ми и тя вече се носеше на няколко крачки от мен. Странно, но въпреки ужасната болка, аз бях в пълно съзнание — в реалността вече бих лежал на земята с изтичаща кръв.

— Срещу мен си нищо! — разкикоти се той.

Събрах цялата си воля и се опитах да си представя как ръката ми се връща на мястото си, но кой знае защо, нищо не се получи.

— Да, това е само сън, в реалността ръката ти си е на място, но ако сега се събудиш, едва ли ще можеш да я движиш. Призрачна болка, така се нарича. Получавайки рана тук, още дълго ще я чувстваш в реалността, може дори с години.

Той замахна с ръка и ме вдигна във въздуха.

— Сега ще ти откъсна всички крайници, един по един. Ще платиш за всички унижения, които ми причини твоето семейство, а след това ще се докопам и до леля ти, и до чичо ти, и до родителите ти. Ще унищожа цялото семейство Никерс!

И тогава видях как зад гърба на съветника се появява дървена врата със светеща табелка „Изход“. Вратата се отвори безшумно и от нея излезе чичо ми.

— Ей, ти, я веднага свали момчето!

— Какво? — рязко се обърна Митис. — Ти пък кой си?

— Един от представителите на семейство Никерс — ухили се Константин. — Нали искаше да докопаш всички. Неволно подслушах речта ти. Много патетична. Безвкусна, но завладяващо емоционална.

Митис окончателно се обърка:

— За какво говориш, младежо?

Да, чичо ми изглеждаше по-млад и от мен, така че разбирах Митис — беше наистина трудно да вземеш на сериозно неочаквания гост.

— Казвам да оставиш момчето откъдето си го взел — вече по-твърдо каза моят чичо. — И върни ръката обратно…

Забравих за болката и изумено се облещих към него.

— Ох, никакво чувство за хумор — плесна се по челото Константин. — Казвам да върнеш ръката на мястото й. Уф, добре, то докато схванеш…

Чичо направи някакъв жест с ръка и болката в рамото изведнъж изчезна, сякаш никога не я е имало. Веднага се оказах на земята, а ръката се върна на законното си място.

Митис прошепна нещо под носа си, направи няколко жеста с пръсти и погледна триумфално към Константин, но постепенно лицето му се издължи, сякаш от обида.

— Реши да ме изгориш? — разбиращо се усмихна Константин. — С мен няма да се получи. Виж как се прави.

Той направи поредния жест и ръката на Митис изведнъж пламна със син пламък. Съветникът заподскача на място, опитвайки се да изгаси пламъците, и веднага престана да изглежда чак толкова могъщ и страшен.

— Не можеш да го изгасиш — насмешливо каза чичо. — Това е особен пламък.

— Кой си ти?! — ужасено изкрещя Митис.

— Нали каза, че си изучавал древни книги… ами, аз съм ги писал.

Митис замръзна, сякаш за миг забрави за пламъка.

— Още като дете — продължи чичо ми. — Когато много неща не разбирах. Гледах ви как се забавлявате с моя племенник. Как го каза? „Ще ти откъсна всички крайници и ще чувстваш болката в продължение на години“? Добра идея. Само че аз ще направя нещо далеч по-интересно.

Константин щракна с пръсти и огънят запълзя нагоре по ръката на Митис, по раменете, торса и бързо обхвана цялото тяло.

— Ще се събудиш и ще усещаш огъня върху кожата си всеки път, когато помислиш нещо лошо за Висок дом Никерс. Всяко некоректно изказване, мисъл и намерение, свързано с нашето семейство, ще предизвиква жестока болка.

— Това е невъзможно! — закрещя съветникът.

— Ох, не си завършил обучението си — насмешливо каза Константин. — Изчезвай.

Митис мигновено се изпари, сякаш изобщо не го е имало.

— Е, малкия, май нещо не се справяш — неодобрително поклати глава чичо.

— Още не съм Пазител, само се уча — уморено се усмихнах аз. — Добре, че влезе навреме. Не ми се искаше да загубя всичките си крайници, дори и да е само в астралния свят.

Кой знае защо едва сега обърнах внимание, че от самото начало на запознанството ни винаги се обръщах към Константин на „ти“. Въпреки възрастта му и току-що демонстрираното могъщество аз все още не можех да възприема чичо си като наставник.

— Не мисли, че си си намерил личен телохранител — твърдо каза чичо, с което веднага изтри усмивката от лицето ми. — Това е първият и последен път, когато ти помагам. И кажи благодаря на Мирон, че ме призова тук въпреки правилата.

Уау, това определено не го очаквах. Значи въпреки всички приказки за правилата той отново ми помогна. Добър човек е, въпреки всичките му странности.

— Разбирам — казах унило.

Чичо приближи до мен и внимателно ме погледна в очите.

— Нещо нямам вяра на твоята съзнателност. Май избързах с лечението.

— В какъв смисъл? — попитах озадачено.

Чичо заби пръст в рамото ми и аз с ужас видях как ръката ми отново се отделя от тялото. Този път обаче нямаше болка, но чувството, че ръката ти е изчезнала, си беше съмнително удоволствие.

— От болката те освободих — спокойно каза Константин. — Но като се върнеш в тялото си, няма да можеш да движиш ръката си още няколко часа. Считай, че това е за твое добро, следващия път три пъти помисли, преди да започнеш да се биеш и да губиш в астралния свят.

В този момент той, кой знае защо, много ми напомни на Велхеор с неговите маниери.

— Добре, заслужих си го — казах бързо, докато не е откъснал нещо още по-ценно. — Ами… да вървя?

— Върви. Пак ще се видим, племеннико.

Чичо направи крачка назад в появилата се зад гърба му врата и изчезна, а аз побързах обратно към тялото си.

Действие 5

Връщайки се обратно в реалния свят, аз помолих Кейтен да освободи Стил и хукнах към дома на Мелисия. За щастие с леля всичко беше наред: тя лежеше на леглото и бодро командваше Невил да избърше от пода разлятото као. Мелисия съвсем логично беше решила, че леля Елиза е получила обикновен сърдечен пристъп и аз не тръгнах да я разубеждавам. В крайна сметка Константин вече се справи със заплахата от Александър Митис, така че просто нямаше смисъл да изнервям всички, като разкажа истината.

— Трябва да се грижиш за здравето си, лельо — наставнически казах аз. — Нужна си ни жива и здрава.

Говорейки за здравето, аз неволно се опитах да повдигна „изключената“ от чичо ръка и, разбира се, не успях. Да се надяваме, че не е сгрешил и чувствителността ще се възстанови след няколко часа, а не след няколко дни. Такава шегичка би била напълно в духа на Велхеор, а съдейки по краткото ми общуване със Закериал-Константин, характерите им бяха сходни.

— Ти по-малко ми пили нервите и ще видиш, че и сърдечни пристъпи няма да имам — веднага заяви леля Елиза и стана от леглото.

„Така и ще си остана неизвестен герой — иронично си помислих аз. — Както и да е, важното е, че с нея всичко е наред.“

— Ще трябва да останете при нас за пълни изследвания — бързо каза Мелисия и я върна обратно в леглото. — С такива неща шега не бива.

— Точно така — кимнах в съгласие. — Почини си един ден тук, лекувай се. Че знае ли човек какво може да се случи.

„Уф, ако се помъкне с нас във форт Скол, ще спретне такъв скандал на Майстор Ревел — помислих си аз. — Голям срам ще е.“

Скоро се появиха и Кейтен със Стил. Оказало се, че да се освободи прикованият към леглото младеж не било толкова лесно, на Майсторът му отнело известно време, за да се справи с използваните от друидите заклинания.

— Здравейте всички — смутено поздрави Стил. — Невил, извинявай, че те нападнах, малко не бях на себе си.

По-точно не е бил самият той. Но кого го интересуваха подробностите?

— Значи той те е разкрасил с тази огромна синина на половината ти лице? — уточних аз.

Невил ме погледна озадачено, явно не осъзна веднага за какво говоря.

— А, ти за тази синина — най-накрая се сети той. — Не, тази е защото малко се поскарах с Херион.

Херион — един от малкото ми познати бойни друиди — беше добър приятел на Мелисия и, както изглежда, претендираше да й е кавалер. Същата роля, която вече беше започнал да изпълнява Невил Викерс.

— Наистина си го излекувал! — шокирано каза Мелисия, взирайки се в лицето на Стил. — Но как?

Честно казано, в момента повече ме интересуваше въпросът как така Невил се е сблъскал с Херион, нали съвсем наскоро беше заминал за Древната гора.

— Няма да повярваш, но аз просто си поговорих с тях от сърце — отговорих честно на друидката. — При това наистина в множествено число. Изчакайте малко. Невил, защо си се бил с Херион?

— Би било преувеличено да се каже, че са се били — отговори вместо младежа Мелисия, без да откъсва поглед от Стил. — Просто Херион реагира малко неадекватно на една новина…

— Кхм — прокашля се Невил. — Смятах да съобщя тази новина в друга обстановка, но щом вече заговорихме… ние с Мелисия решихме да се оженим.

Едва не седнах на пода точно където стоях. Разбира се, знаех, че се срещат, но не подозирах колко далеч са отишли нещата. Ох, как ще се изненада Чез, когато чуе тази новина. Със сигурност ще пусне някаква шега от рода, че Невил вече ще има не една, а цели две грижовни майки. Само дето Чез, Алиса и Наив сега ги няма…

— От името на целия Дом Никерс и лично от мое име ви поздравявам — с официален тон се обърна към тях леля Елиза и се надигна от леглото.

— Поздравления! — присъединиха се Кейтен и Стил.

— Поздравления и от мен — с леко забавяне казах аз, опитвайки се да скрия тъгата и искрено да се порадвам за приятеля си.

— Хайде стига — махна с ръка Невил. — Оставете поздравленията за официалното обявяване, което ще бъде направено в присъствието на всички наши приятели, когато ги спасите.

— Ще ги спасим — твърдо казах аз.

През целия разговор леля внимателно ме наблюдаваше и накрая попита:

— Какво е станало с ръката ти?

— Хм… нервът ми е прищипан — смутих се аз. — До сватбата ще се оправи.

— До чия сватба? — присви очи леля. — Надявам се, че не до твоята?

— Разбира се, до сватбата на Невил и Мелисия — казах бързо. — До коя друга да е.

Честно казано, не бях мислил за подобно нещо, но сега… Защо не? Някой ден…

— Тогава нека да прегледам ръката ти — веднага предложи Мелисия.

— Не, не — казах бързо. — А и трябва да тръгваме. И без това много се забавих, тук всяка минута е ценна.

Невил кимна:

— Ех, жалко, че не мога да дойда с вас.

— Бъди внимателен — каза ми на прощаване леля.

Минахме без семейни прегръдки, но видях, че наистина беше притеснена за мен. Въпреки характера си на практика леля беше заместила родителите ми и беше най-близкия ми човек.

— Ще ви изпратя — веднага се надигна Невил.

— Никъде няма да ходиш — спря го друидката. — Да те търся после из Прокълнатите земи. Сядай вече.

Невил унило седна на мястото си.

— Момчета, ще дежуря в Прокълнатата къща докато не се върнете.

— Ако мама позволи — прошепна ми Кейтен и си спечели такъв поглед от друидката, че веднага ни повлече към изхода. — Ще се разходя с вас!

Когато напуснахме квартала на друидите, Кейтен със закъснение се поинтересува:

— А защо не вървим към телепортите?

— Между другото, защо наистина? — присъедини се и Стил.

Е, Кейтен просто нямах време да го посветя в моите тайни, а Стил все още не беше заслужил доверие, но така или иначе вече знаеше за магията на сънищата. Така че нямаше много смисъл да съм потаен.

— Нека просто да кажем, че в Прокълнатата къща има алтернативен начин за придвижване — подбирайки внимателно думите си, обясних аз. — Сега не ми е много до това, но веднага след завръщането непременно ще ви кажа всичко. Просто приемете, че там има особен телепорт, който мога да използвам само аз.

В Прокълнатата къща Кейтен и Стил минаха след мен през илюзорната стена и замръзнаха, зяпвайки от удивление.

— Не каза, че така нареченият телепорт прилича на гигантска библиотека — втрещено каза Кейтен.

— Подробности — махнах с ръка и извиках: — Велхеор! Къде си?

Вампирът излезе иззад един от рафтовете и поздрави гостите, без да вдига поглед от някаква дебела книга. Велес ситнеше до него, носейки в ръце няколко вкусно миришещи хартиени кесии.

— Малко храна за из път — поясни библиотекарят. — Ще ви потрябва.

Велхеор вдигна поглед към нашата компания.

— Очевидно водач ще е това брадясало хлапе? — предположи той и се обърна към Стил: — Итаакхссаатута?

— Тик кха — насмешливо отвърна Стил.

— Какво беше това?

— Проверих дали знае езика — каза Велхеор. — Между другото той каза, че ти си земен червей.

Стил едва не се задави.

— Не! Той ме попита как ми е тялото, а аз отговорих, че тялото ми, за разлика от разума, е едно и е наред. Така че ви съветвам още малко да поработите по произношението.

— Отдавна не съм практикувал — сви рамене вампирът. — И аз имам новини. Уви, неприятни. Оказва се, че не можем да избягаме от Шатерския халифат през библиотеката.

— Защо? — попитах озадачено.

Вампирът затвори книгата и потупа по корицата.

— Тук са описани механизмите на действие на телепортите. Не съм особено силен в теорията на Занаята, но мога да разбера общия смисъл — те не работят, ако трябва да се пресече река или море. Не се опитах да разбера защо е така, но е факт. Точно затова по моретата все още има кораби, а Шатерският халифат не прехвърля в Империята многохиляден десант през морето.

— Всъщност те изобщо не владеят тази технология — отбеляза Стил. — Дхарм казва, че шатерци все още не са успели да изобретят работещ телепорт, нито дори описание на задействаните заклинания.

Велхеор озадачено се озърна.

— А кой е този Дхарм? Тук не виждам никой друг.

— Дхарм — това съм аз — каза Стил и извинително сви рамене. — Дълга история, а и това няма значение сега.

Аз все още не можех да повярвам, че такъв добър план се разпадаше буквално пред очите ми.

— Но вие говорите за телепортите, а тук всичко е малко по-различно…

— Само изглежда по различен начин — намеси се Велес. — Принципът на действие е един и същ. Библиотеката сега е прикрепена към този свят и всички ваши премествания от и в нея дори и да изглеждат като преминаване през врата, всъщност са динамични телепортации.

— Тоест оставаме без никакви пътища за отстъпление — обобщих аз. — Лошо…

— Просто ще се върнем по същия път, по който сме отишли — ухили се вампирът. — Така ще е дори по-весело!

Стил погледна Велхеор.

— Значи най-веселото ще е смъртта, така ли?

— Смъртта е нещо любопитно — не оспори вампирът. — Но като правило, след нея веселбата приключва.

Всичко това не беше особено хубаво, но изобщо не променяше плановете ми. Бих отишъл там дори сам и с голи ръце.

— Кейтен, може да останеш тук и да правиш компания на Велес — предложих на Майстора, който продължаваше замаяно да се оглежда наоколо.

Е, не е първият, който губи ориентация, попадайки във Великата библиотека. Все пак за неподготвен човек да влезе в стената на малка къща и да се окаже в безкрайна зала с безброй книги си е малко необичайно.

— Тръгваме — заповядах решително.

Връщайки се във форта, аз веднага отидох при нисшите вампири от Ордена, разположени в съседните стаи. На почукването по вратата никой не отговори и влизайки вътре, разбрах защо. Изясни се и причината, поради която никой от тях не реагира на появата на Велхеор в стаята ми. Просто Висшият вампир ги беше посетил преди да дойде при мен и им беше направил масова хипноза. Първоначално не възнамерявах да взема никого с мен освен Стил, но по време на разговора за неговата безопасност в мен се зароди идея как да скрия присъствието му във форта и как да участва в спасителната операция. Маската на нисшите вампири ще скрие лицето му, но един вампир в екипа ще изглежда подозрително, така че реших да взема още двама за по-убедително. Освен това, ако ще трябва два пъти да пресичаме Прокълнатите земи, способностите на нисшите вампири изобщо няма да са излишни.

Поканих двама доброволци и след като накратко им обясних целта на предстоящото пътуване, взех назаем от другите вампири още една черна маска за Стил. Нисшите вампири се казваха Ротер и Рид, но така и не запомних кой кой е. Те току-що бяха пристигнали във форта и още нямаха скаутски опит, но веднага ми напомниха за сериозния проблем, стоящ между нас и Прокълнатите земи — обикалящите из форта патрули постоянно проверяваха печатите-пропуски и Стил, разбира се, нямаше такъв.

Върнах се в стаята и споделих проблема с Велхеор.

— Пропуск? — озадачено попита той. — Аз нямам никакви пропуски, оня печат, който ми постави сержант Торн, веднага го изтрих. Но нещо никой не ме е спирал и не се е опитвал да го проверява. Изобщо забрави. Мисли за проблемите, когато се появят.

По изключение бях принуден да се съглася с вампира. Просто нямах избор, твърде много време би отнело решението на въпроса с пропуска на Стил.

Скоро ние петимата, или по-скоро вече шестимата, заедно с внимателно възстановения ми кокален вълк, напуснахме казармата. За съжаление, не останахме дълго в този състав, защото на изхода от сградата ни чакаше Ейнджъл и съдейки по уморения му вид, беше ме чакал тук цяла нощ.

— Добро утро — не можах да устоя да не го закача.

— Всъщност не е добро — навъсено каза Ейнджъл. — Къде отивате? Ти обеща, че ще ме вземеш със себе си.

Погледнах към Велхеор, но той демонстративно гледаше някъде встрани, а Стил и двамата нисши вампири усърдно се преструваха, че нищо не виждат и не чуват.

— За обещаване обещах… — трескаво търсех оправдание, но нищо не ми идваше наум. Всичко, което можеше да се каже, го бях казал още вчера.

Виждайки колебанието ми, Ейнджъл реши да използва „скрития коз“:

— Когато баща ми стане Император, непременно ще се отблагодари на всички ви за вашата помощ.

Тук не издържах и избухнах в смях. В едно изречение Ейнджъл беше успял да побере толкова много глупости, че едва не изпаднах в истерия. Първо, Митис вече определено няма да стане Император, и второ, може на всеки друг, но точно на мен той никога в живота си за нищо няма да благодари. А и да си мисли, че аз, Велхеор и трима нисши вампири сме се събрали заедно, за да му помагаме — това беше просто връх на идиотизма.

— Знаеш ли, Ейнджъл, в живота ти те очакват още много разочарования — казах аз, след като спрях да се смея. — Велхеор, как мислиш, струва ли си да го вземаме с нас?

— Все ми е едно колко месо ще мъкнем с нас — три или четири тела — философски отвърна Велхеор. — Мисля, че съществата в Прокълнатите земи ще са ти благодарни, а и на палачите в Шатер винаги им трябват още кресльовци.

— Защо кресльовци? — озадачено попита един от нисшите вампири.

— А ти да не смяташ да се смееш, когато ти одират кожата жив? — отговори на въпроса с въпрос Велхеор.

Ейнджъл видимо пребледня, но упорито сви устни и повтори:

— Идвам с вас.

Може би с тези думи той спечели малко уважението ми. Съвсе-ем малко, но все е по-добре, отколкото нищо.

— Добре — усмихнах се аз. — Но не забравяй, в Прокълнатите земи за всичко ще слушаш мен и Велхеор. Ако искаш да се върнеш жив и цял.

— Или поне жив — ехидно добави Велхеор.

По-нататък продължихме вече седмината, но отново не стигнахме много далеч. Не, патрулите не ни спираха, много добре познаваха мен и Велхеор и не искаха да контактуват с моя питомец. Но при портата сред стражите лъскаше подозрително позната плешивина.

— Ох, сега ще имаме проблеми — казах уморено на Велхеор. — Трябваше да потърсим друг път.

— Няма друг път — спокойно отвърна вампирът. — Нали ти казах, че по време на бойни действия охраната е засилена и са активирани всички защитни заклинания. Без способностите си не мога да напусна форта незабелязано, а сега вече и с цялата тази компания веднага ще ни забележат.

Стил за пореден път провери дали маската, взета от нисшите вампири, му стои добре на лицето. Спомняйки си невероятната интуиция на Ревел, вероятно свързана по някакъв начин със забранената магия, аз също се притеснявах за анонимността на Стил, но това не беше основният ни проблем. Предполагам, че ако шефът на службата за сигурност наистина иска да ни задържи, той ще го направи. И, както показа неотдавнашният опит, Висшите вампири не са му пречка.

— Къде отивате? — навъсено попита Майстор Ревел, когато се приближихме до портата.

— Сякаш не знаете — отвърнах аз, като го гледах в очите.

Надявах се, че погледът ми е достатъчно твърд. Аз всъщност изобщо не бях нервен, но за да спечелиш игра на погледи с шефа на сигурността трябва да имаш особена вътрешна сила.

— Предполагам — студено каза Майсторът, обхващайки с поглед пъстрата ни компания. — Но определено не очаквах да видя тук Ейнджъл Митис. Как така сте се забъркали в това, млади човече?

Ейнджъл направи своята любима презрителна гримаса.

— Има си причини. Пуснете ни, ако не искате да имате проблеми с баща ми.

— Мисля, че истински проблеми с твоя баща ще имам когато те излапат някъде насред Прокълнатите земи — мрачно каза Майстор Ревел. — Същото, между другото, се отнася и за теб, Зак.

Нещо преди не се притесняваше особено, че постоянно ходя с патрулите в Прокълнатите земи. От друга страна, между обикновен обход и експедиция в Шатерския халифат разликата беше огромна.

— Не можете да ме спрете — спокойно казах аз. — Ще намеря начин да напусна форта, повярвайте ми.

— Вярвам ти — съгласи се Майсторът. — А аз ще намеря начин да те спра.

Определено патова ситуация.

— Нека аз да поговоря с него — присви очи Велхеор и се отправи към Майстора. — Ей, Ревел, с теб ни остана една недовършена работа.

Майстор Ревел прояви забележително самообладание, оставайки на мястото си. Все пак след неотдавнашното заточение в диамантения блок вампирът определено имаше причина да е ядосан на Майстора, а ако не друго, то поне да отмъщава Велхеор умееше. Вампирът пристъпи до Майстор Ревел, с рязко движение го хвана за яката и приближи плътно лицето му до своето.

— Слушай ме внимателно — достигнаха до нас думите на вампира.

Стражите тръгнаха към Майстора на помощ, но не посмяха да атакуват Висшия вампир, стискащ в нечовешки силните си пръсти крехкия врат на човека. Велхеор продължи тихо да говори нещо на ухото на Майстора, след това го пусна и спокойно се върна обратно.

— Разбрахме се — каза той, като ме потупа по рамото. — Да вървим.

— Наистина ли?! — не повярвах аз.

Но Майстор Ревел наистина отстъпи встрани и портите се разтвориха, пропускайки ни навън.

— Просто така? — присъедини се към мен Ейнджъл. — Но как?

— Е, явно не заплашвах с тати — изразително погледна към Митис вампирът. — Обещах му да направя някои неща. А и също така обещах да не правя други.

Познавайки характера на вампира, изобщо не се пробвах да разбера какво точно е обещал. Така или иначе нямаше да каже, докато не му дойде времето.

Имаше и плюс в цялата тази суматоха — никой не тръгна да проверява печатите ни на излизане от форта. И определено извадихме късмет, че през този ден имаше затишие в бойните действия. Обитателите на Прокълнатите земи щяха да се поуспокоят малко, а някои ще са преяли с остатъчна енергия от заклинанията и ще спят. Това можеше съществено да облекчи живота ни.

Уви, дори съществата наистина да бяха притихнали, нашият нежелан спътник внезапно реши да покаже характер.

— Ейнджъл, ще вървиш между мен и вампирите — занареждах аз. — Не се опитвай да използваш магия. Светкавично изпълнявай всички мои команди.

— Не се надувай — измърмори „водният“. — Ама че командир се извъди.

Някои хора просто са скарани с логиката. В края на краищата той прекрасно знаеше, че Прокълнатите земи са много опасно място и аз съм единственият от цялата компания, който има достатъчно знания и опит. Подозирах, че Велхеор знае повече от мен, но не бих разчитал на неговата помощ. В същото време имаше някои неща, с които Велхеор би се заел по всяко време. Например, да тормози.

— Ако не искаш да ме слушаш, ще те поеме Велхеор — обещах на Ейнджъл.

Вампирът радостно се ухили.

— Нямам търпение. Мисля, че със счупени пръсти ще бъде доста по-послушен?

Ейнджъл веднага млъкна и се отдръпна от Велхеор, но се постара да изглежда сякаш спешно трябва да говори с нисшите вампири.

Водех групата ни много бавно, като внимателно заобикалях особено подозрителни и опасни места. От време на време на помощ ми идваше Велхеор, което, признавам, малко ме изненада. Мислех, че както обикновено ще ме остави да се мъча сам, а той съвсем коректно ми помагаше. Това малко ме притесняваше, особено като се има предвид, че посоката на движение определяше също той. По план трябваше да стигнем до мястото, където подземният проход излизаше на повърхността, и след това да минем част от пътя под земята. Велхеор уверяваше, че лесно ще намери входа, и тъй като при предното си посещение в подземията вампирите бяха проследили оттеглящите се шатерци, неочаквани срещи под земята не се планираха.

И именно благодарение на Велхеор ние не станахме вечеря на няколко месоядни дървета. Така се бях увлякъл да гледам земята под краката си, че едва не пропуснах момента, когато Ейнджъл реши да се облегне на едно дърво, за да си почине малко. Ръката му хлътна в отворилата се паст и само своевременната реакция на Велхеор, изблъскал „водния“ настрани, му позволи да запази крайника си. Веднага бяхме обкръжени от ходещи дървета, които се оказаха много сериозни противници. Е, ако можех да използвам заклинания, щях да ги изгоря на мига, а сега ръкопашният бой с дърветата се оказа доста проблематичен. И проблемът съвсем не беше в това, че контролирах само едната си ръка. Мечовете и кукри оставяха само драскотини по тях, и дори кокаления вълк с неговата чудовищна сила и мощни нокти не можеше да раздроби дърветата на трески. В края на краищата се наложи да използвам няколко заклинания и да изгоря упоритите същества.

— Нали каза в никакъв случай да не се използват заклинания — криво се усмихна Ейнджъл.

— А аз ти казах да не пипаш нищо — казах ядосано, стискайки юмруци. Много ми се искаше да го ударя, но трябваше да се сдържам. — Продължаваме.

Оставих на полянката няколко заблуждаващи следи, за да задържа всеки, който би бил привлечен от заклинанията, и побързахме да напуснем опасното място. Най-близкият вход към подземията би трябвало да е на около половин час пеша от форта, но на мястото му намерихме само лека вдлъбнатина.

— Заличават следите си? — предположих аз. — Къде ще вървим сега?

— Мислех, че знаете къде точно ги държат — намеси се Ейнджъл.

— Да, в плен — ухили се Велхеор.

— Някак твърде неопределено — отбеляза Стил, присъединявайки се към разговора за първи път от тръгването.

Очевидно той прекарваше всяка свободна минута за мислено общуване с Дхарм, надявайки се да получи така необходимата ни информация. Освен това явно не бързаше да показва лицето си пред Ейнджъл, с право считайки, че на „водния“ не трябва да се доверява повече от необходимото. А най-добре изобщо.

Велхеор се огледа и показа с ръка като че ли случайна посока:

— Натам.

— Що за идиотизъм — раздразнено каза Ейнджъл. — Отвели са ги и вие нямате ни най-малка представа къде!

Дори не можах да намеря подходящи думи да отговоря, толкова се вбесих, а да повтарям за сетен път, че никой не го е канил да идва с нас, явно беше безполезно.

— Знаем всичко — спокойно отвърна Велхеор, уморил се най-накрая да издевателства над малоумния. — Стига си предизвиквал паника. Келнмиир ми е оставил знаци, с чиято помощ много лесно можем да ги следваме.

— И какви са тези знаци? — полюбопитствах аз.

Вампирът посочи с нищо незабележимо дръвче в близост до вдлъбнатината.

— Ето на това дърво Келнмиир е написал, че шатерци се канят да срутят след себе си подземния проход, водещ до реката, така че да не го търсим. Ще трябва да плуваме.

Аз буквално наврях носа си в кората на дървото, но нищо не забелязах. Никакви знаци, никакви резки, още по-малко букви.

— Да не си измисляш? — попитах подозрително.

— Ние с Келнмиир пътешестваме заедно стотици години — замечтано въздъхна вампирът. — За това време той измисли цяла система от знаци, състоящи се от едва забележими драскотини по дърветата, счупени по определен начин клони, разложени трупове на животни и така нататък. За градски местности се използват едни специфични знаци, за пещерите — други. И дори не се опитвай да ги откриеш, така или иначе няма да видиш нищо.

Изобщо нямах намерение да търся, приемайки всичко за някаква шега.

— Значи вървим към реката по земя — логично заключих аз.

По предварителни изчисления трябваше да стигнем до реката привечер. Разбира се, ако не се случи нещо непредвидено. По пътя се опитах да измъкна от Дхарм колкото се може повече информация за живота в Шатерския халифат. Той не знаеше много, но охотно отговаряше на всички въпроси чрез Стил. Както се оказа, наистина ни беше провървяло — Дхарм дори и да беше създаден изкуствено, притежаваше някои знания, получени в наследство от взетата за основа личност. И тази личност помнеше доста за устройството на Зекхар — градът, разположен най-близо до границата с Империята. Пленниците ги държали точно там, с не особено приятни цели — да ги използват като материал за опити и, разбира се, за да получат необходимата информация от тях. На това място в нашия разговор се включи и Велхеор, като дълго разпитва за методите, използвани от шатерци за развързване на езика, или по-точно казано, мъченията. Стил се мръщеше, но послушно предаваше на вампира отговорите на Дхарм. За щастие, Ейнджъл през цялото време се стараеше да е колкото се може по-далеч от Велхеор, така че Стил не беше застрашен от разкриване. Всъщност между вампира и шатереца се получи доста интересна симбиоза. Чувайки тяхната история, Велхеор сериозно се заинтересува от връзката между двете съзнания и започна така да гледа към Стил, сякаш пресмяташе как по-лесно да го препарира за изследвания.

Може би това не бяха най-приятните часове в живота ми. Предвижването през Прокълнатите земи беше много изтощително, но бих казал, че имахме късмет и всичко мина без инциденти. Срещата с двойка иглени вълци можеше да не се брои, както и няколкото Огледални пиявици, унищожени от нисшите вампири още преди да се доближат до нас. Един път върху Велхеор се хвърли „скокливко“, но вампирът така грациозно избягна атаката му, сякаш танцуваше някакъв танц със създанието. Само след няколко стъпки от този танц съществото изгуби всичките си зъби.

Няколко часа по-късно най-накрая стигнахме до реката. Гората свърши неочаквано, видяхме водата едва на няколко крачки от брега, въпреки че почувствахме влагата във въздуха много по-рано. Ами какво да кажа. Реката изглеждаше внушително. Излъчваше мощ. Отсрещният бряг се виждаше като смътно различима черта с единично стърчащи пръчки-дървета.

Спряхме до реката под прикритието на високи храсти, така че да не могат да ни видят от другия бряг. Шатерци сигурно наблюдаваха опасната територия и изобщо не ни се искаше да се показваме преждевременно пред тях. Помагаше ни и това, че вече започваше да мръква и с всяка минута ставаше все по-тъмно.

Поставих нисшите вампири на стража да наблюдават гората, за да не станем жертва на някоя любопитна твар, и започнах да оглеждам местността.

Стил спря до стръмния бряг и попита:

— Как ще минем през реката?

— Не бива да летим, а и силите няма да ни стигнат — логично реших аз. — Подземният тунел е затрупан, значи остава ни само да плуваме.

Велхеор размаха ръце няколко пъти за загрявка.

— Аз съм добър плувец.

— Трябва ли? — намръщено попита Ейнджъл.

— Можеш да ни изчакаш тук — предложих аз. — Всъщност теб никой не те е карал насила да идваш. А щом си тръгнал, тогава не мърмори.

Ейнджъл стисна юмруци, явно се канеше да отвърне нещо остро, но се сдържа. Изглежда започваше да поумнява.

— Работата не е в това дали нещо ми харесва или не — неохотно каза Ейнджъл. — Просто не мога да плувам.

Имащите отличен слух нисши вампири се обадиха от храстите:

— Ние също.

— Е, за тях ясно — махнах към вампирите аз. — Но ти, Ейнджъл. Нима в имението на семейство Митис няма басейн?

— Има — намръщи се Ейнджъл. — Но аз никога не съм обичал да се мокря. Край, приключихме с темата.

„Воден“, който не може и не обича да плува? Смешно. От друга страна, въпреки че ръката ми успя да се възстанови напълно, едва ли щях да стигна далеко — реката все пак съвсем не беше малка. Така че аз по начало планирах да използвам някое заклинание. Вярно, засега не ми хрумваха никакви идеи, кой знае защо не ни бяха преподавали сплитания за повишаване на плаваемостта.

Стил ме потупа по рамото, привличайки вниманието към себе си.

— Зак, реката всъщност постоянно се наблюдава. Не може просто така да решиш и да я преплуваш, трябва да се движиш под вода, при това на прилична дълбочина. Ако сме близо до повърхността, много бързо ще ни засекат отгоре.

— Да, така си и мислех — намръщих се аз.

Прилагайки просто заклинание от добрия стар справочник от времето на практиката, аз създадох Въздушна леща пред лицето си, за да приближа и огледам подробно отсрещния бряг.

— А как наблюдават реката? Не виждам никакви кули или нещо друго.

— Дхарм казва, че шатерци използват птици — тихо, за да не чуе Ейнджъл, каза Стил. — Не знае подробности, но уверява, че единственият път е под водата.

— Аз лично мога и да не дишам — ехидно каза Велхеор. — А вие?

Ние със Стил се спогледахме.

— А ние имаме мозъци и Занаята. Така че ще измислим нещо.

— Тогава ви чакам от другата страна — махна ни вампирът и скочи във водата.

Невероятно, но някак си успя да се гмурне без да пръсне и капчица вода. Дори кръгове не се появиха по водата, сякаш вампирът се беше превърнал в призрак.

— Той винаги ли е такъв? — попита Стил.

Не можах да сдържа усмивката си.

— О, да.

— Не знам заклинание, позволяващо да се диша под вода — навъсено призна Ейнджъл. — Никога не съм се интересувал от това.

— А си „воден“ — казах насмешливо.

— О, стига — раздразнено отвърна Ейнджъл. — Сякаш ти няма да изгориш в огъня.

— Да се захващаме за работа — предложи Стил. — Трябва бързо да измислим подходящо заклинание от това, което имаме в арсенала си.

Ейнджъл го погледна подозрително.

— А ти всъщност кой си? Очевидно не си нисш вампир, забелязах го още по пътя.

— Той е Майстор — отговорих рязко. — И не е твоя работа защо носи маска. Хайде по-добре да помислим как да преминем от другата страна.

Без да обръщам внимание на опитите на Ейнджъл да зададе още някакви въпроси, аз се отпуснах на земята и заех поза лотос. Така ми беше по-удобно да мисля.

И така, какво имаме? Първо трябва да се реши проблемът с въздуха. Е, тук всичко беше ясно: правим около себе си Въздушен щит във формата на сфера и въздухът вътре ще стигне да преодолеем реката. Само че под тежестта ми сферата едва ли ще се потопи и наполовина, а аз ще плувам на повърхността като… плувка. От друга страна, ако всички ние сме в един така наречен балон, сумарното тегло на шестима души може да се окаже прекалено голямо и да потънем на дъното. Да се надяваме, че нашият необичащ да се къпе специалист по магията на водата ще може да направи нещо по въпроса.

Споделих с приятелите си идеята и изслушах техните предложения. Ейнджъл уверяваше, че ще реши проблема с придвижването под водата, а Стил предложи да поеме активната защита.

— Нали не мислите, че в река в съседство с Прокълнатите земи няма да има никакъв живот? — спокойно попита той.

Да, за това изобщо не бях помислил.

— Под вода сферата ще бъде подложена на сериозен натиск от всички страни, така че при нужда няма да можеш да използваш атакуващи заклинания — продължи Стил.

— Приема се — съгласих се аз. — Между другото, вижте, Велхеор излиза на брега. Е, поне не са го изяли.

— Той самият ще изяде когото си поиска — недоволно каза Ейнджъл. — С каква скорост трябва да е плавал под водата, че да пресече реката толкова бързо? Някой да е чувал дали под вода на вампирите не им израстват плавници?

Между другото, нямаше да се изненадам. И досега помнех как Келнмиир се промъкна през една малка дупка в стената, като напълно промени формата на тялото си.

— Добре — ободрих се аз. — Ролите са разпределени, да се заемаме за работа.

Извикахме пазещите периметъра нисши вампири и споделихме с тях нашите планове.

— А каква е нашата роля? — веднага попитаха те.

— Да стоите и да не мърдате — без да поглежда към тях каза Ейнджъл и се обърна към мен: — Ще проверяваме ли съвместимостта на сплитанията?

— Няма смисъл — едновременно казахме ние със Стил.

— Само моят защитен екран е достатъчен да привлече към нас вниманието на половината Прокълнати земи — напомних за всеки случай. — Затова предлагам да минем без проверки.

Решавайки да подходя сериозно към въпроса за безопасността, аз се постарах и направих тройна защитна сфера. Все пак не бих искал някъде под водата някое нахално създание да пробие щита и да ни залее с вода. А тройното защитно поле значително увеличаваше шансовете ни. Външният и средният бяха обикновени Въздушни щитове, но вътре създадох любимата си Универсална стена. Просто за всеки случай.

— Всички елате при мен — извиках вампирите аз.

Стил и Ейнджъл наблюдаваха действията ми и вече стояха вътре в сферата, както и съпровождащият ме кокален вълк. Едва започнах да пълня с енергия заклинанието, когато от гората се разнесе протяжен рев — някой вече беше усетил вкусната енергия.

— Надявам се, че няма да ни последват в реката — казах и направих първата стъпка към водата, останалите ме последваха.

Разбира се, въпреки че се наричаше сфера, формата на защитното поле значително се различаваше от тази фигура. Свързах сферата със себе си и сега тя се търкаляше, което ни позволяваше да влезем във водата. После дойде времето на Ейнджъл, заставил водата да се раздели и да ни позволи да продължим по дъното, слизайки все по-надолу и по-надолу. Може би ни провървя от факта, че гората достигаше плътно до самата река — благодарение на гъстите храсти влязохме във водата незабелязано. А когато балонът напълно изчезна под водата, ние продължихме движението си под управлението на Ейнджъл, като вече не докосвахме дъното.

Подводният свят се оказа невероятно интересен. Може би ако не беше важността и спешността на нашата мисия, щях да остана тук и подобаващо да изуча заобикалящата ни красота. Около нас плуваха риби в предимно тъмни, речни разцветки, под краката ни пълзяха още някакви непознати същества. За наше щастие и едните, и другите не се отличаваха с особено големи размери. Плувахме на няколко метра над дъното в нашия въздушен мехур, прилепени до прозрачната му повърхност и се взирахме в полумрака на подводните дълбини. Реката се оказа изненадващо дълбока и скоро вече едва различавахме преминаващото под краката ни дъно.

— Колко е красиво — с удивление каза Ейнджъл, оглеждайки се наоколо. — Като се върна в столицата, ще наема учител и ще се науча да плувам.

Загледани в пасаж пъргави риби, минаващи точно пред сферата, ние не забелязахме веднага опасността и когато все пак обърнахме внимание на огромната сянка, вече беше прекалено късно. Бъчвообразното същество се стелеше по дъното, придвижвайки се с тласъци, и размахваше пред себе си пипала, завършващи с остри нокти. Именно такъв нокът то мушна в нашата сфера преди да успеем да направим каквото и да е. Защитата издържа, нашите нерви май също, но веднага ни мина желанието да се любуваме на подводните красоти.

— Какво е това?! — извика единият от нисшите вампири.

— Подводно чудовище — отвърнах услужливо. — Не го ли виждаш?

Изобщо не бях изненадан, тъй като очаквах нещо подобно. Че кога е било по-различно?

— На теб явно лошо ти влияе общуването с Велхеор — каза Стил и веднага предложи: — Да го ударя с нещо?

Откакто младежът се обедини с личността на шатереца, беше започнал да се държи учудващо спокойно, да не кажа и повече. Сякаш някой тайно му даваше успокоителни хапчета като тези, които получаваха нисшите вампири. Или просто беше прекалено зает с мислените беседи със своя „съсед“.

— Изчакай — спрях го аз. — Може да отплува.

Знам, наивно е, но понякога мога да си помечтая.

— Ейнджъл, хайде плавно да го заобиколим.

— Добре — отвърна кратко той.

Изглежда непривикналия към подобни развлечения „воден“ беше прекалено силно изплашен, за да спори, а и придвижването на сферата му отнемаше немалко внимание и усилия.

Разбира се, подводният обитател не пожела да ни пусне с мир. Ейнджъл насочи сферата да заобиколи съществото, но то ни последва, продължавайки да докосва щита с нокти, сякаш го изпробваше със зъби.

— Не е чак толкова страшно — казах с облекчение след известно време. — Не може да пробие щита.

— Но ние определено му харесваме — с потръпване отбеляза Ейнджъл.

Съществото наистина не искаше да ни пусне просто така, обхвана с две пипала сферата и продължи с опитите да я пробие. И колкото повече се придвижвахме напред, толкова по-силно и по-силно съществото стискаше защитния ми екран.

— Упорито е — отбеляза Стил, оглеждайки с интерес подпухналото зелено туловище. — И нещо не виждам очи. Как ли се ориентира?

— Е, нас това същество определено ни усеща и явно иска да се опознаем по-отблизо — усмихнах се в отговор и изведнъж почувствах, че външният щит започна да се поддава на натиска. — Охо, и може да успее. Ейнджъл, може ли да определиш колко остава до брега?

Митис стоеше с напрегнато изражение на лицето и гледаше в една точка право пред себе си. По челото му се стичаше пот и, съдейки по всичко, придвижването на сферата му се отдаваше с голямо усилие — туловището на съществото увеличаваше общото тегло почти двойно.

— Нямам време за това — процеди той в отговор.

Вампирите се взираха в подводния полумрак, но само клатеха глави — до брега беше твърде далеч. Глухо хрущене ни извести, че първият Въздушен щит не издържа и изчезна.

— Стил, време е за активна защита — реших аз. — Подплаши го.

Младежът веднага използва мълния и удари точно в центъра на бъчвообразното туловище. Ефектът надмина всичките ни очаквания — съществото веднага отпусна пипала и се плъзна надолу по сферата.

— Не е чак толкова страшно — обобщи Стил.

Всички въздъхнахме с облекчение.

— Дъното започва да се надига — каза един от вампирите. — Брегът е пред нас.

Изведнъж от мрака изплуваха още три туловища и протегнаха пипалата си към нас. Ударът от ноктите им се оказа достатъчно силен, за да разклати сферата и да ни накара да загубим равновесие. Стил отново атакува с мълнии и отблъсна съществата, но на тяхно място почти веднага се появиха нови две.

— Вижте, там има още три — ужасено извика единият от вампирите. — Сега вече ще ни изядат!

С Ейнджъл бяхме твърде заети да поддържаме заклинанията, за да реагираме на виковете на вампирите, но Стил вече мяташе мълнии във всички посоки, едва успявайки да прогони все по-многобройните същества.

Отпред започна да просветлява, което говореше за приближаване до повърхността, но съществата ставаха все повече и повече. Настъпи и моментът, когато въпреки постоянното подхранване с енергия вторият Въздушен щит не издържа. Сега между нас и водната стихия остана само Универсалната стена, но от универсалността й нямаше много полза, защото атакуващите ни същества не притежаваха никаква магия.

И най-накрая сферата докосна дъното и започна да се измъква от водата.

— Бряг! — облекчено въздъхна Ейнджъл.

Позволих си да се отпусна за част от секундата, но и това беше достатъчно, за да може неочакван удар на пипало да пробие последния щит, и аз не успях да изпратя допълнителна порция енергия. Водата веднага нахлу от всички страни, но ние вече бяхме на плитко и всички дружно се втурнахме към брега.

— Ахрф…

Изведнъж нещо рязко дръпна бягащия до мен Ейнджъл обратно във водата и го повлече в дълбините.

Светкавично подадох команда към кокаления вълк да спаси Митис, или по-точно да накълца на малки парченца грабналия го речен обитател. Намиращият се под водата и затова невидим за мен нежив незабавно изпълни заповедта и водата в близост до брега бързо се оцвети в тъмно виолетово.

Аз също трябваше да извадя кукри и да отрежа няколко недружелюбно настроени пипала, преди да успея да се присъединя към вампирите и Стил на брега.

Ейнджъл изплува на десетина метра от нас и очевидно от страх беше забравил, че не може да плува, защото бързо загреба към брега. Посрещнах го, нагазил до колене във водата и готов във всеки един момент да отблъсна поредното нападение на подводните обитатели.

— Видя ли, а ти искаше да наемаш учител — казах аз, докато помагах на Ейнджъл да излезе на брега. — Ние безплатно те научихме да плуваш.

Зад нас на брега излезе и игленият вълк, стиснал със зъби зелено пипало, дълго около метър. Беше малко странно, защото определено не му бях заповядал да взема трофей.

Действие 6

— Ама че шум вдигнахте — каза Велхеор, посрещайки ни на брега. — По-точно, бълбукане.

Вампирът седеше на един клон и изглежда искрено се наслаждаваше на зрелището.

— Много смешно — изсумтях аз. — А не ни помогна, защото…

— Непременно ли ти трябва причина? — насмешливо попита вампирът.

Свих рамене.

Всъщност, толкова ли беше важна причината, щом аз така или иначе не разчитах особено на него. И между другото…

— Ставаш предсказуем — казах отмъстително.

— Трудно ли беше да ни помогнеш?! — намеси се Ейнджъл, нахвърляйки се с юмруци на Велхеор.

Явно непредвиденото къпане доста го бе изкарало от релси, защото никой с глава на раменете си не би се нахвърлил на Висш вампир, без да има зад гърба си малка армия. А още по-добре — голяма.

Велхеор хвана Ейнджъл за яката като непослушна домашна коана, разтърси го и го захвърли настрани. Тази кратка схватка мигновено повдигна настроението и на мен, и на Стил, и на нисшите вампири, запознали се със сина на Митис едва днес. Мисля, че дори и Велик, ако не беше нежив, щеше да изпита удоволствие от това зрелище.

— Огледайте внимателно — заповядах на вампирите. — Но не се губете от поглед. По принцип това вече не са Прокълнатите земи, но знае ли човек какво има.

— Тук е чисто — увери ни Стил.

— Предполагам, защото съществата от реката не са пуснали никого на тази страна — мрачно каза седналият на земята Ейнджъл.

Докато изсушавахме дрехите си с помощта на подходящи заклинания, аз се обърнах към Велхеор:

— Намери ли вече съобщението, оставен от Келнмиир?

— Намерих го — лекомислено отвърна вампирът. — Пише, че по-нататък има няколко входа към подземните тунели. Докато стигнем до тях, той ще ги огледа и ще ни остави подробен маршрут със следващото съобщение.

— Добре се справя — каза Стил. — Жалко само, че не се е сетил да използва тази ваша специална система от знаци, за да ни предупреди за онези подводни създания.

— Може и да ни е предупредил — замислено каза вампирът. — На онзи бряг имаше нещо от рода на: „Пазете се от подводните същества, те реагират на топлината на телата“ — но аз си помислих, че просто вятърът е счупил клона.

Ейнджъл буквално изрева:

— Заради теб едва не ме изядоха!

Дори не бях сигурен дали Велхеор е видял това съобщение от Келнмиир или си го беше измислил. А и на кого му пукаше, щом това така или иначе нямаше да промени нищо?

— Добре дошъл в моя свят, аз постоянно съм така — казах насмешливо.

— Борейки се с огромни пипала? — нервно попита Ейнджъл.

В един момент дори ми стана жал за сина на Митис, седнал на земята и напразно опитващ се да изчисти ливреята си от кръвта на подводните създания.

— Не, да съм жертва на тормоза на хилядолетен Висш вампир и да не мога да си отмъстя по никакъв начин.

Всъщност работех по този въпрос. Рано или късно щях да достигна достатъчно високо ниво на владеене на Занаята или щеше да се появи подходяща възможност. Не знам как, не знам и кога, но непременно ще го проуча.

— Но как може така?! — не се успокояваше Ейнджъл. — Ако ни беше предупредил предварително, ти просто щеше да понижиш температурата между двата Въздушни щита и щяхме да избегнем всички тези проблеми!

— Но нямаше да е толкова забавно — намигна му Велхеор. — И на твое място не бих викал така, все пак сме на вражеска територия.

Ейнджъл веднага млъкна, на продължи да хвърля ядосани погледи на вампира.

— Много ли ще вървим още? — обърнах се аз към Стил.

— До земите на шатерци ли? Не много. Но вие споменахте нещо за подземни тунели? Тук не мога да кажа нищо, Дхарм не е чувал за тях.

Погледнах въпросително Велхеор.

— Накъде вървим?

— Келнмиир е наблизо — отвърна вампирът. — Чака ни на входа към подземието.

Огледах се подозрително наоколо.

— И това ли го прочете по труповете на животни?

— Не, той самия ми го каза — вампирът се почука по слепоочието. — Телепатия. И изпреварвайки тъпите ви въпроси, по-рано не можех да се възползвам от нея, разстоянието беше прекалено голямо.

Докато бавно се предвижвахме в указаната посока, аз реших да задоволя любопитството си.

— Велхеор, всички ли Висши вампири владеят телепатия? Нещо не съм чувал преди за това.

— Ние не парадираме много със способностите си, нали знаеш — поясни вампирът. — Всички вампири владеят телепатия, но далеч не със всеки.

— Как така?

Вампирът въздъхна и се впусна в обяснения:

— Ами както между много близки хора с времето се появява връзка: започват да довършват изреченията си, да усещат предварително действията си, същото е и тук. Телепатичната връзка се образува само между близки вампири: роднини, съпрузи и съпруги или приятели.

— И какви са ограниченията за разстояние? — практично попита Стил.

— С всеки е различно — сви рамене вампирът. — Келнмиир го чувам от сто крачки, Итания — от двайсет.

Очевидно приятелството е доста по-силно от брака, поне за тези двамата.

— Но затова пък винаги усещам, че са живи — продължи вампирът. — Точно така разбрах, че Келнмиир се е върнал. И точно затова съм сигурен, че Алиса е все още жива, въпреки че за състоянието й нищо определено не мога да кажа.

„Самият факт, че е жива, вече ме успокоява — помислих си с облекчение. — Жалко, че тези вампирски способности не могат да дадат повече информация.“

Велхеор заведе групата ни до малък овраг, частично скрит от ствола на едно разклонено дърво.

— Пристигнахме.

— И къде са тогава? — попита Ейнджъл, спирайки до нас. — Не виждам никого.

В следващия миг „водният“ рухна на земята, получавайки удар под коленете от изскочилия изпод земята Келнмиир. Ейнджъл дори не успя да извика, а вампирът вече стоеше над него с опрян в гърлото му крак.

— Нещо много дълго се забавихте — недоволно каза той вместо поздрав.

Вампирът беше облечен в обичайния си черен костюм и наметало с качулка, но тъй като слънцето вече беше изчезнало зад хоризонта, лицето му не беше скрито.

— Тапи3 — усмихна се Велхеор.

Не разбрах за какви тапи от бутилки ставаше дума и какво общо имаха с нашето закъснение, но реших да не задавам излишни въпроси.

— Търсихме водач — поясних аз. — Той ще ни помогне да се промъкнем незабелязано в Халифата и да намерим пленниците.

— М-да? — скептично огледа групата ни Келнмиир. — Чух ви от километър. Незабелязано се промъквали, как не.

— Кхх! Пуснете ме! — изхриптя от земята Ейнджъл.

Келнмиир погледна погнусено „водния“, махна крака си от гърлото му и демонстративно го избърса в тревата.

— Къде е Итания? — делово попита Велхеор.

— За пореден път отиде да прочиства подземията. Имам чувството, че й харесва да е под земята — Келнмиир най-накрая ми обърна внимание. — Здравей, Закари.

Стиснахме си здраво ръцете и моят поглед веднага беше прикован от висящия на врата му амулет. Най-обикновен човешки палец. Може би мъжки. Да се гледа такова украшение беше доста неприятно и дори малко плашещо.

— Здравей, радвам се, че си жив — казах аз, като не намерих по-подходящи думи.

— И аз се радвам — усмихна се вампирът. — Но само за малко ви оставих и едва не убиват внучката ми.

— Вината е моя — съгласих се с вампира. — Но непременно ще я спасим.

— По-спокойно, спасителю — усмихна се Келнмиир. — Ти вече направи всичко, което можа. Но къде в това време се е мотал Велхеор?

— Вече ти казах — намръщи се вампирът. — При вида на тази библиотека и ти щеше да забравиш всичко.

Келнмиир присви очи.

— Смяташ, че бих зарязал внучката си заради някакви си книги?

— Не какви да са! — започна да спори Велхеор, но млъкна под строгия поглед на приятеля си.

Нисшите вампири почтително мълчаха, гледайки двамата Висши вампири, Стил, както обикновено, се затвори в себе си, но Ейнджъл отново започна да си търси белята.

— Който и да си ти, такова отношение е неприемливо — заяви на Келнмиир.

Вампирът така изгледа „водния“, че той побърза да млъкне и повече не се обади.

— Какви са сега плановете ни? — попитах аз и седнах на земята. Ако нещо бях научил от живота във форта, то това бе, че трябва да се почива при всяка отдала се възможност.

— Итания вече се връща — отговори вампирът. — Тя ще ни преведе по подземията до града на шатерци. Но все още не знаем накъде да вървим после.

— А как ще успее да ни преведе? — попита Стил. — Тоест искам да кажа, че всички подземни тунели са защитени с капани и зорко се охраняват. Направо е невъзможно.

— Итания си взе от подземията в Прокълнатите земи жезъл за управление на онези зъбати гадинки, с чиято помощ шатерци копаят тунели — поясни Келнмиир. — С тяхна помощ успя да заобиколи няколко опасни места, като прокопа неголеми проходи.

— За нищо подобно не съм чувал — озадачено каза Стил. — Що за създания са това?

Наложи се да обяснявам на нисшите вампири и Стил (оказа се, че Дхарм не беше чувал нищо за използването на лисици за прокопаване на подземни тунели) за какви точно създания става дума, и същевременно да кажа измисленото от Чез име.

— Какво пък, харесва ми — съгласи се Келнмиир. — Във всеки случай, дори да успеем да се промъкнем незабелязано на територията на Шатер, пак ще търсим доста дълго пленниците. Аз се считах за нелош специалист в областта на менталната магия, но шатерци са достигнали истински върхове. Така че няма откъде да съберем информация — той погледна изразително към Стил. — Ще можеш ли да ни помогнеш?

Стил леко се сви под погледа на червените очи на вампира.

— Ще опитам. В момента сме на няколко часа път пеша от зоната за сигурност на Шатерския халифат — той разчисти земята пред себе си и започна да рисува с пръст схематично изображение. — За разлика от форт Скол, тук зоната не е няколко стотин крачки, а огромно, напълно открито равно пространство, наблюдавано от всички страни от множество кули. Всички сгради в града са едноетажни, за сметка на това надолу продължават десетки етажи. Формата на сградите наподобява пирамида, основната част от която се намира под земята. Между другото, по цялата територия на Зекхар също има множество кули.

— Нищо ново не ни казваш — недоволно каза Велхеор.

Той явно говореше за себе си, защото аз това определено го чувах за първи път.

— Всички пленници ги държат на най-долните подземни етажи на централните сгради на града — продължи Стил. — Там са и помещенията за изтезания. Знам как да отида там, но не мога да си представя как ще се мине през многобройната охрана. Както вече казах, шатерци на практика не се движат по повърхността — там всичко се вижда като на длан от кулите и да отидеш някъде незабелязано е абсолютно невъзможно. Вариантът е да отидем през подземията, но сами разбирате, че подземните тунели се контролират още по-лесно…

Всичко, което Стил каза след думата „изтезания“, възприех като през мъгла. Достатъчно беше само да си представя, че някой причинява болка на Алиса, и пред очите ми падна червена пелена, а слепоочията ми запулсираха от притока на кръв.

— Помещения за изтеза-ания — проточи Велхеор, сякаш нарочно за да издевателства над мен. — Каква прелест. Непременно трябва да минем през тях.

— Здравейте всички — раздаде се отгоре гласът на Итания.

Застанала на върха на оврага, тя обходи нашата компания с презрителен поглед и попита:

— Каква е тази тълпа?

— Спасители — ехидно поясни Велхеор. — Не е ли очевидно?

Итания беше във все същата елегантна черна рокля, но когато слезе при нас стана ясно, че ръстът й значително е намалял. Ако преди тя бе висока почти колкото мен, сега едва стигаше до гърдите ми.

— Ъ-ъ-ъ… какво е станало с теб? — попитах предпазливо.

— Огномила се е — поясни Келнмиир.

Съдейки по непроницаемите погледи на Стил, Ейнджъл и нисшите вампири, и те, също като мен, чуваха тази дума за първи път в живота си.

— Какво означава това?

— Това означава, че да се бяга из подземията е много по-лесно, когато не си блъскаш главата в тавана — недоволно обясни вампирката и отмъстително добави: — Скоро ще разберете за какво става дума. Влизаме под земята и ме следвате. Хората там са пленници, а вие тук пикник си правите.

Бях наясно, че вампирката просто се подиграва, но въпреки това скочих от земята като опарен.

— Готов съм — казах бързо.

— Вие четиримата оставате тук — каза Итания, бегло поглеждайки към спътниците ми.

— Този е водачът ни — каза й Келнмиир и посочи към Стил.

— Добре — веднага се съгласи вампирката. — Но останалият баласт нека ни чака в оврага и да не мърда оттук.

Този път Ейнджъл не започна да мърмори, а мълчаливо се съгласи със заповедта на вампирката. Всъщност и според мен той вече беше насъбрал достатъчно приключения по време на нашия поход през Прокълнатите земи. За неподготвен човек общуването с Велхеор и Келнмиир също можеше да се счита за сериозно изпитание. Мисля, че дори започвах да уважавам сина на Митис за това, че стигна толкова далеч заради приятелите си. Но ако три Висши вампира ти казват, че трябва да стоиш в оврага и да чакаш, най-добре е да ги послушаш — този урок Ейнджъл явно беше усвоил. А на нисшите вампири им предстоеше да ни помагат в прекарването на спасените пленници през Прокълнатите земи, без енергията „вамп“ тази задача можеше значително да се усложни, което означаваше, че бяха твърде ценни.

Тъй като всички подземия на шатерци поглъщаха заклинанията, реших да оставя кокаления вълк да чака завръщането ни в оврага. И спомняйки си, че на Наив може да са му взели хапчетата, за всеки случай взех цяла шепа от тях от един от нисшите вампири, а след това ние петимата поехме в подземията.

Както се оказа, те изобщо не се отличаваха от прокопаните под Прокълнатите земи. Едва влязъл в подземния тунел, аз се опитах да създам съвсем просто заклинание и се уверих в правотата си. А и в своята безполезност. Единственото, което поне малко можеше да оправдае участието ми в спасителната операция, беше висящият на колана ми череп, способен да вдигне в най-краен случай дори тълпа неживи, както и способностите ми към забранената магия.

— Мълчете, докато не ви разреша да говорите — каза Итания, главно на мен и Стил. Помежду си вампирите спокойно можеха да комуникират чрез телепатия.

Съдейки по оскъдността на осветлението, шатерци явно доста добре виждаха в тъмното, но аз трябваше да вървя почти допирайки се в Итания. Стил нямаше подобни проблеми, очевидно Дхарм някак си беше споделил с него способността си да вижда в полумрака.

Докато Итания ни водеше през подземните тунели на шатерци, все още беше поносимо. Но когато стигнахме до коридорите, прокопани от самата нея, стана съвсем зле. Тунелите й бяха много тесни, а височината им не надвишаваше половин метър. Осветление изобщо нямаше, на вампирката явно не й беше до поставяне на светилници. Както беше предупредила още на повърхността, след третия или четвъртия удар в тавана аз окончателно се убедих в предимствата на ниския ръст.

Вампирката ненапразно беше прекарала толкова много време под земята. През целия път нито веднъж не се сблъскахме с охраната. Вярно, по-късно се изясни, че това е свързано не само с подходящия избор на път, но и с определена внимателно свършена работа. В един от прокопаните от Итания подземните тунели имаше отклонение към малка зала, от която ясно се усещаше миризмата на кръв.

— Стил, това същото ли е, за което си мисля? — прошепнах аз.

— О, да — отвърна той. — Кажи благодаря, че не виждаш в тъмното.

— Тихо там — изсъска Итания. — И между другото, там има само тридесет и пет и половина пазачи.

За това къде е втората половина на единия от пазачите изобщо не исках да мисля. Не случайно са били женени с Велхеор, ох, не случайно.

Минаха няколко часа, преди Итания да спре и да каже:

— Това е, по-нататък започва територията на града. Ако пробием ето тази стена, ще се окажем в някаква сграда в покрайнините.

— И какви са по-нататъшните ни планове? — шепнешком попитах аз.

— Ще си сложим шатерски наметала и ще се опитаме да минем незабелязано — отговори Итания, докато ни раздаваше предварително сгънати дрехи. — Надявам се, че вашия водач ще успее да ни заведе на правилното място, в противен случай търсенето на пленниците може да се проточи безкрайно.

Преоблякохме се, после вампирите внимателно разровиха стената, разкривайки неголяма дупка, и преминахме в тухлен коридор. Изглеждаше малко по-различно от тунелите, изкопани с помощта на лисиците. Независимо от това солидната зидария не по-малко успешно абсорбираше енергията на всички заклинания. Дори за да поддържам най-елементарно Истинско зрение и да се огледам, трябваше да изразходвам много сила.

След това продължихме по коридора и минахме покрай пазач, който за щастие изобщо не ни обърна внимание, и после се качихме на следващия етаж. А после и на по следващия. Предполагам, че шатерци не очакваха да видят враг, появил се от нищото точно в центъра на града им, затова пазачите не се вглеждаха особено в лицата ни, а система от пропуски по подобие на използваната във форт Скол тук изобщо липсваше. Стил отлично говореше шатерски и периодично си разменяше кратки фрази със срещнатите хора, а понякога дори завързваше разговор.

Най-накрая Стил спря и каза:

— Мисля, че мога да ви заведа до мястото, където държат пленниците.

— Там сигурно ще е пълно с шатерци? — предположих аз. — А и всичко ще се охранява. Няма да ни пуснат просто така.

— Да — потвърди младежът. — Но аз знам начин да заобиколим охраната. В допълнение към основната система от подземни тунели има и скрита, за ръководния състав. Тя не стига навсякъде, но със сигурност ще я има на територията на помещенията за изтезания.

И отново при думата „изтезания“ мен ме втресе.

— Но има един проблем — продължи Стил. — Съществуват няколко комплекса за пленници, всеки с множество етажи, и аз понятие си нямам къде точно държат нашите приятели.

— Мога да намеря Алиса, ако се приближим достатъчно близо — увери го Келнмиир. — Води ни.

Вместо да продължим по коридорите, Стил ни вкара в някакъв кабинет. Приблизително така изглеждаха и работните кабинети в Академията: оскъдна обстановка, прости и здрави мебели. Съдейки по това, че вратата не беше заключена, едва ли щяхме да намерим нещо ценно. Но Стил явно разчиташе на нещо и започна внимателно да изследва стените на стаята.

— Колко още? — попита след известно време Итания. — Всеки момент може да забележат липсата на пазачите.

— Не е толкова лесно — спокойно отвърна Стил. — Някои подземни входове се скрити така старателно, че може и с години да ги търсиш, ако не знаеш съответната комбинация.

Той стоеше срещу стената и дърпаше ту дръжката на светилника, ту многобройните книги по полиците.

— А ти знаеш ли я? — попитах със съмнение.

— Конкретно тази — не, но знам общите принципи на направата им.

След поредната манипулация на Стил се раздаде тихо щракване и част от стената се плъзна встрани.

— Намерих я все пак — зарадва се младежът.

И ако в обикновените подземни тунели на шатерци осветлението варираше между „доста тъмничко“ и „о, виждам стъпало“, то тайният подземен тунел изобщо не се осветяваше. На нас със Стил ни се наложи да се придвижваме с опипване по стената. Алтернативата беше да хванем някой от вампирите за ръка, но самата мисъл за това ме караше да потръпна.

След дълги минути, а може би и часове на блуждаене в тъмнината, отпред се появи тънък лъч светлина.

— Усещате ли го? — попита от тъмното Велхеор.

Тъй като помежду си вампирите общуваха с телепатия, явно въпросът беше адресиран към нас. Аз послушно подуших и усетих смътно позната противно-сладникава миризма…

— Помещенията за изтезания — изрази на глас мислите ми Стил. — Да, тунелът води точно там.

Приближихме до вратата, изпод която заедно с отвратителната миризма проникваше и светлината.

— О, да — с треперещ от нетърпение глас каза Велхеор. — Пуснете ме първи.

Отпред се чуха звуци от борба, сякаш Велхеор изблъскваше от вратата Итания и Келнмиир.

— А ако вътре има някой — със закъснение каза Стил, но Велхеор вече буквално отнесе вратата и влетя в помещението.

— Късно е — въздъхнах тъжно и веднага се задавих.

Отвратителната миризма на гнила плът и ехото на изпитаната тук болка буквално се бяха пропили в стените на помещението. Дори ми се стори, че чувам далечните викове на измъчваните хора. Между другото, можеше и да не ми се е сторило, в сградата имаше много подобни помещения.

— Няма никой — каза Келнмиир, оглеждайки набързо залата. — Имахме късмет.

— Да продължим? — казах бързо, стараейки се да гледам само в пода пред себе си.

Уви, дори и така успях да зърна с периферното си зрение нечии парченца плът по висящите инструменти за изтезания, както и петната кръв, покриващи всичко наоколо. Много неща бях видял през живота си, но явно се оказах неподготвен за това.

— Не гледай, не гледай — повтарях тихо на себе си.

— Стойте тук, докато ние обиколим по етажите и опитаме да намерим Алиса — каза ни Келнмиир.

— Чакай — казах бързо, продължавайки да гледам в пода. — Аз също мога да намеря Алиса, трябва ми само малко време…

— Действай — прекъсна ме вампирът. — А ние с Итания ще започнем както си знаем, етаж по етаж. Ако намериш приятелите си по-бързо от нас, ще ни извикаш чрез Велхеор, ще се постараем да не губим връзка.

И те с Итания изчезнаха зад вратата, очевидно водеща към коридора.

Със Стил бързо се спогледахме и прикривайки усти с краищата на наметките си, забързахме към вратата въпреки заповедта на вампира. Очевидно Келнмиир не беше отчел един малък фактор — че ние със Стил не бяхме маниаци на тема насилие като Висшите вампири и просто физически не можехме да останем в това ужасно място. Уви, бяхме неприятно изненадани от факта, че вратата се оказа заключена отвън.

— Велхеор, не можеш ли да ни отвориш вратата? — попитах, без да се обръщам аз.

За съжаление не можехме да използваме заклинания, а за грубата сила отговаряше именно вампира, но той нещо не бързаше да ни помага.

— Ъ-ъ-ъ… Велхеор?

Трябваше да се обърна, но се стараех да не фокусирам погледа си никъде. Вампирът стоеше насред цялата тази гадост и подозрително подсмърчаше. Алергия от кръвта беше абсурдно да има, значи…

— Велхеор, ти да не плачеш? — попитах втрещено.

Вампирът изтри една сълза от бузата си.

— Само виж, какъв рядък разтегателен уред. Обхваща всякакви варианти… и толкова прецизни улеи за кръвта… „желязна дева“, столове за разпит, метални обувки. Та това е рай…

Докато изреждаше уредите за изтезания, на мен ми ставаше все по-лошо и по-лошо. Можех само да се радвам, че не бях ял от доста време, а и стомахът ми беше започнал да свиква с подобни гледки. Но самият аз никога нямаше да мога да свикна с това.

— Знаеш ли, в началото, когато почти не те познавах, аз те мислех за неадекватен, побъркан на тема насилие психар.

Стил мълчаливо кимна, съгласявайки се с мен, но така, че вампирът да не го забележи.

— Но сега вече знаеш, че съм добър и кротък?

— Не, само затвърдих мнението си — отговорих честно. — Твоето умиление изглежда дори някак трогателно, но сега имаме важна работа. Някога ще дойдеш тук на екскурзия без нас и ще се налюбуваш на воля.

— Непременно — сговорчиво се съгласи вампирът. — Тук дори има няколко приспособления, за които изобщо не съм чувал. Ще трябва да намеря някой от местните палачи и учтиво да го помоля да сподели опита си…

— Не точно сега! — повиших глас аз. — Или първо ни пусни оттук, а после си прави твоите експерименти.

— Ама че си досаден — изсумтя вампирът. — Добре, да вървим.

С едно единствено движение той изкърти вратата и я постави до зейналия отвор, при това без да вдига никакъв шум. Във всеки негов жест прозираше такава ловкост, сякаш се занимаваше с това всеки ден.

— И къде смяташ да ходиш? — озадачено ме попита Стил. — Келнмиир нареди да ги чакаме тук.

— Ще ги чакаме, но не точно в залата за изтезания — намръщих се аз. — Ще си присвоим за малко нечий кабинет или стаичка. Става ли?

— Става — съгласи се той.

— И същевременно ще оползотворим чакането — продължих да обяснявам, докато търсехме подходящо помещение. — Мисля, че мога да намеря пленниците по-бързо от тях…

Реших, че след пътуването в съня му няма смисъл да крия от Стил своите способности и накратко му казах за възможностите си.

Стил успя бързо да намери малко помещение, явяващо се нещо като килер. Оставяйки го на пост, аз седнах на пода, с лекота потънах в медитация и напуснах тялото си. С всеки път този процес ми се отдаваше все по-лесно и по-лесно, което не можеше да не ме радва.

„Надявам се, че Влад няма да ме достигне тук — помислих си неочаквано. — Това вече ще е наистина неприятно.“

Използвайки техниката, на която не толкова отдавна ме научи коварният вампир, аз си пожелах да науча къде точно държат Алиса и останалите.

Известно време не се случваше нищо и вече започвах да си мисля, че някъде съм сбъркал, когато бях буквално издърпан от стаичката и се понесох по безкрайните коридори. Внимателно запомнях пътя, което не беше толкова лесно, тъй като понякога минавах направо през стените. Най-накрая дойде моментът, когато преминах през поредната каменна стена и се оказах в затворническа килия.

Сред десетината души в окъсани дрехи успях да видя няколко познати лица — Стори и Ленс. Но и тук не се задържах, а полетях нататък. И още в следващата килия видях Алиса. За моя безкрайна радост тя беше добре — заедно с останалите ми приятели споделяха обща килия с още няколко човека. Не знам какво правеха шатерци с пленниците, но много от тях изобщо не изглеждаха добре: изранени, мръсни, а един направо лежеше в безсъзнание, макар че можеше и просто да спи.

Алиса, Чез и Наив седяха заедно, облегнати на каменната стена, и дремеха. По лицето на Чез се виждаха синини и няколко порязвания, а ръката на Наив, за мой ужас, беше превързана с парчета от дрехите му и изглеждаше сериозно пострадала.

— Алиса, дойдох за теб — казах тихо и несъзнателно се опитах да я погаля по бузата. Разбира се, пръстите ми минаха през нея, но вампирката изведнъж трепна и отвори очи.

„Наистина ли почувства нещо?“ — помислих с примряло сърце.

Уви, оказа се, че беше чула стъпки, приближаващи килията. Вратата се отвори с противно скърцане, принуждавайки всички, в това число и Алиса, да подскочат рязко и да се обърнат към звука. В килията влязоха трима шатерци. Единият, явно главния, посочи няколко пленника, сред които се оказа и вампирката. Другите двама шатерци, използвайки жезлите си като тояги, започнаха да изправят пленниците на крака и да ги подреждат до вратата.

Когато дойде ред на Алиса, Наив я заслони с тяло и веднага получи силен удар в лицето. Шатерецът беше изненадващо бърз за обикновен човек — новоизпеченият нисш вампир изобщо не успя да реагира. Макар че може просто умората и получените рани да си казваха думата.

Стоях като безмълвен свидетел, без да мога да помогна на приятелите си, и само безсилно стисках юмруци от яд. Или все пак можех?

Спомних си Митис, който едва не уби леля ми направо от астралния свят. В пристъп на гняв протегнах ръка към шатереца. Тя влезе без съпротива в гърдите му и там, някъде на мястото на сърцето му, почувствах топла пулсация. Стиснах рязко юмрук в това място и се постарах колкото се може по-ярко да си представя как сърцето му експлодира.

— Умри! — изкрещях яростно.

Шатерецът се олюля, очите му се разтвориха учудено, от устата му бликна фонтан кръв и той се свлече безжизнен на пода. Бях на път да се разправя по същия начин и с втория, но с изненада почувствах как буквално излитам от килията, пресичам за миг всички стени и се озовавам обратно в тялото си.

— Уф — възкликнах и отворих очи.

— Върна се — радостно каза Стил. — Много се уплаших, изобщо не ти усещах пулса.

— Всичко е наред. Намерих ги, но трябва да побързаме.

Скочих на крака и леко се олюлях. За миг изпитах усещането, че земята се клати под краката ми, но примигнах няколко пъти и всичко се нормализира. Изглежда действията ми в астралния свят отнемаха от силите ми и можех само да се надявам, че последствията няма да са сериозни.

Връщайки се в залата за мъчения, заварихме Велхеор зает с отвратително занимание — връзваше ръцете и краката на незнайно откъде появил се шатерец към уреда за разтягане.

— Какво правиш? — попитах леко стреснат.

— Защо не, щом вече съм в зала за мъчения — махна с ръка вампирът. — Жалко, разбира се, че трябваше да му запушвам устата…

Шатерецът гледаше вампира с обезумели от ужас очи, но кой знае защо изобщо не правеше опити да се измъкне. Може би причината беше в някаква психо блокировка в мозъка му, или в обърнатите под неестествен ъгъл китки и глезени.

— Нямаме време за това — едва ли не умолително казах аз. — Велхеор, можеш ли да извикаш тук Келнмиир и Итания? Знам къде държат пленниците и мога да заведа всички там.

Казвайки това, аз с изненада осъзнах, че наистина помня всички коридори, по които ме прекара забранената магия. Може би не напразно формулирах въпроса точно така: „Искам да знам къде държат Алиса“. И аз наистина вече знаех.

— Извиках ги — веднага отговори Велхеор. — А докато дойдат, аз все пак ще довърша започнатото… Искате ли да погледате?

Ние със Стил мълчаливо се обърнахме и излязохме от залата в коридора, решавайки да изчакаме завръщането на вампирите там.

— Дхарм казва, че Велхеор дори него го плаши малко — съобщи ми Стил. — Макар че доскоро шатерецът не е познавал това чувство.

— О, този може да изплаши всекиго — усмихнах се аз. — Представяш ли си какво е правил, когато между Империята и вампирите още не е имало примирие! Това е истински страх.

Келнмиир се върна без Итания. Не знам къде беше изгубил бившата жена на Велхеор, но явно нямаше намерение да го обсъжда.

— Ти чакай тук с Велхеор — подхвърли вампирът на Стил, а мен сграбчи за ръката. — А ти идваш с мен.

И преди да успея да кажа каквото и да е, той ме повлече по коридора.

— Намерих Алиса — казах бързо. — Но трябва да вървим в обратна посока.

— Това няма да отнеме много време — без да се обръща, каза Келнмиир. — Тук наблизо намерихме още една зала за мъчения…

— И ти ли? — изненадах се аз и усетих как гневът ме залива. — Велхеор вече плака от умиление при вида на уредите и намери върху кого да ги изпробва. Но наистина сега не е времето! Алиса ще я местят от килията незнайно къде.

— Това е важно — троснато отвърна вампирът.

Не очаквах от Келнмиир такъв интерес към уредите за мъчение. Или го интересуваше нещо друго? Или някой друг…

— Канмиир? — предположих аз. — Знаеш къде е той?

Тичахме по коридорите и вампирът ме водеше толкова уверено, сякаш подробно беше изучавал картата на подземието.

— Той през цялото време се криеше от мен, но сега е силно отслабен от изтезанията и успях да усетя присъствието му.

— А аз защо съм ти?

— Това е семейна работа — поясни вампирът. — А ти вече си почти част от семейството. Мисля, че няма да е лошо, ако станеш свидетел на наказанието и после разкажеш за това на Алиса.

— Само ако не е прекалено… кърваво… — намръщих се аз.

Спряхме пред масивна стоманена врата.

— Да не мислиш, че ще започна да му свалям кожата или нещо подобно? — позволи си лека усмивка Келнмиир. — Аз да не съм Велхеор.

— Какво говориш, дори не съм си го помислял — излъгах аз.

Честно казано, не знам докъде бих стигнал, ако отмъщавам за смъртта на любим човек. Да го одера? Да го правя в продължение на много години и старателно да го поръсвам с купища сол? Доста вероятно. За да бъда честен, дори не ми се мислеше за подобно нещо.

Вампирът удължи нокътя си и го използва вместо шперц. След няколко минути човъркане в ключалката вратата безшумно се отвори, разкривайки пред погледите ни малка килия за изтезания. Въпреки скромните размери на помещението инструментите бяха не по-малко, отколкото в залата, очаровала Велхеор. А на стената точно пред нас висеше окачен на вериги вампир. Разбира се, бях го виждал и преди. В Крайдол той наблюдаваше Съществото, а още по-рано, преди около двадесет — тридесет века, беше убил сестрата на Велхеор и любимата на Келнмиир. Съдейки по Алиса, явяваща се нейна далечна правнучка, имала е много красиво лице. А на туй отгоре Канмиир се падаше роден чичо на Келнмиир.

— Привет, Келнмиир — бодро поздрави вампирът. — Отдавна не сме се виждали.

Изненадващо, но пленникът изглеждаше напълно здрав. Не знам как го бяха мъчили, но вампирската регенерация явно се справяше с всички наранявания. Между другото, веднага се виждаше приликата между Канмиир и племенника му — същите черти на лицето, същите остри аристократични скули.

— Не ми говори — отвърна Келнмиир.

— Ти все още ли…

В следващия миг Келнмиир внезапно изчезна и се появи непосредствено до чичо си. Кукрито се заби в рамото на окования вампир.

— Казах ти, не говори. Умри мълчаливо.

Канмиир се усмихна криво:

— Що за цирк? Сякаш не знаеш, че това ножче не може да ме убие.

— Само ти така си мислиш — студено се усмихна в отговор Келнмиир. — По-добре кажи как се чувстваш.

Ножът все още стърчеше в рамото на вампира и започна да свети дори във видимия с просто око спектър. Приложих Истинското зрение и само се уверих, че ножът продължава да се изпълва с неизвестен за мен вид енергия.

— Какво става? — озадачено попита Канмиир. — Губя сили.

Хвърлих предпазлив поглед към вратата, опасявайки се от появата на шатерци, но не посмях да прекъсна разговора между вампирите. Все пак Келнмиир беше търсил убиеца на своята любима толкова много векове. Би било прекалено просто да го убие, като мушне нож в рамото му и без да каже нито дума.

— Вече си мъртъв — спокойно каза Келнмиир и уточни: — Мъртъв като вампир. В момента този артефакт изсмуква от теб цялата ти сила и бавно те превръща в обикновен човек.

— Но как?! — мигом загуби цялата си невъзмутимост Канмиир. — Няма такива артефакти! Лъжеш! Не може да вземеш и да направиш от Висш вампир обикновен човек!

— Това е малък подарък за голямата услуга, която направих на Кървавия бог — усмихна се вампирът. — Нашите кукри имат свойства, не позволяващи на раните да зараснат, но този нож е особен. Той е създаден специално за твоя случай.

— Затова ли ме удари в рамото? — разбиращо кимна вампирът и изведнъж напълно се успокои. — За да не умра веднага след като ми излезе цялата сила?

Келнмиир мълчаливо кимна.

Стояхме и наблюдавахме как силата излиза от вампира. Удивително, но дори и цветът на лицето му постепенно се промени, ставайки все по-малко блед.

— И после какво? — повтори въпроса си Канмиир.

Келнмиир изчака още известно време, после извади кукрито от рамото на чичо си.

— После ще те освободя. Можеш да бягаш оттук където си искаш.

— Просто така? — не повярва Канмиир.

За вампир, току-що загубил силата и безсмъртието си, той се държеше удивително спокойно.

— Аз убих вампира в теб — каза Келнмиир, извади от джоба си бяла дантелена кърпа и избърса кръвта от раната на бившия вампир. — А окончателното убийство ще оставя на Велхеор. Той обича да ловува.

После показа на чичо си напоената с кръв кърпичка.

— По това той ще те намери навсякъде. Мисля, че имаш няколко дни преднина, докато ние тук се оправим с нашите си работи.

Келнмиир освободи вампира, като му остави прикована едната ръка.

— Съветвам те да бягаш колкото се може по-бързо и по-далеч. Много добре знаеш, че всички изтезания на шатерци за Велхеор са само лека загрявка. А ти вече дори не си вампир.

Келнмиир ми кимна с глава, показвайки ми да тръгвам към вратата, а самия той се забави, за да каже няколко думи на чичо си. Не чух какво точно каза, но явно не беше обикновено „сбогом“.

— Велхеор ще получи подарък? — попитах, гледайки кърпичката в ръката си Келнмиир, когато напуснахме килията.

— Дори два — съгласи да вампирът. — А сега хайде да побързаме да помогнем на Алиса.

Обратният път отне още по-малко време, но все пак успях да задам на вампира интересуващият ме въпрос:

— Хей, ти толкова го изплаши с мъченията, ами ако изведнъж вземе и се самоубие, само и само да не попадне в ръцете на Велхеор?

— Не ме разсмивай — изсумтя вампирът. — Всеки иска да живее, особено безсмъртните същества, внезапно станали обикновени хора. Велхеор ще се позабавлява, като го преследва из целия свят.

В залата за мъчения вече ни чакаха щастливия Велхеор, леко одърпаната Итания и бледият като смъртта Стил. Причината за доброто настроение на най-кървавия вампир на хилядолетието и лошото състояние на Стил висеше на уреда за разтягане в не съвсем цяло състояние, но аз бях прекалено притеснен за Алиса, за да си позволя да се разсейвам от проблеми със стомаха.

— Къде се мотаете? — веднага попита Итания.

— Връщахме един дълг — поясни Келнмиир и внезапно, без предупреждение метна към вампира своето кукри: — Дръж, Велхеор!

Движението беше толкова мълниеносно, че ножът достигна целта си някъде по средата на името на вампира. Очевидно със способностите към Изкуството Велхеор беше загубил и част от ловкостта си, защото не успя да избегне мятането. Ножът влезе в рамото му и вампирът буквално беше захвърлен към стената. В очите ме удари ярка червена светлина, а когато примигнах, видях, че ножът е изчезнал.

— Това пък какво беше? — озадачено попита Велхеор, разтърквайки рамото си.

— Ще ти хареса — увери го Келнмиир. — Намерих начин да ти върна силите. Вярно, не е точно твоята енергия, а тази на клана Миир, но така е дори още по-интересно, нали?

Велхеор застина, анализирайки усещанията си.

— Миир… но откъде? — и сам си отговори на въпроса: — Намери ли го?

— О, да — усмихна се Келнмиир. — Сега вече е най-обикновен човек и целият е на твое разположение.

Той му подаде напоената с кръв кърпичка. Велхеор я поднесе към лицето си и подуши.

— Да-а, усещам страх. Човешки страх.

— Твой е — усмихна се Келнмиир.

— О, това е като на рожден ден — плесна с ръце вампирът. — Уау, значи сега съм ти роднина? Е, поне от гледна точка на енергията.

— Да — сериозно кимна Келнмиир. — И вече ще те наричаме Велмиир.

— Не звучи много добре — усъмни се най-кървавият вампир на хилядолетието.

— За мен ти винаги ще бъдеш Велики — намигна му Итания.

На два пъти поех дълбоко дъх, за да се успокоя поне малко, и най-накрая казах:

— Сега, след като свършихте да се забавлявате с мъчения и да отмъщавате на дългогодишни врагове, ще може ли все пак да спасим моите приятели?!

Действие 7

Независимо от чувството, че отлично познавам пътя, придвижването към зданието, където държаха пленниците, се оказа не толкова просто. В един от преходите между нивата ни поискаха някакъв пропуск и точно тук, за първи път през целия път, вампирите оплескаха нещата, като позволиха на един от пазачите да избяга. Трима шатерци бяха неутрализирани за част от секундата, но четвъртият успя с невероятен скок да преодолее разстоянието от няколко крачки и да изчезне в стената. И дори ударите на вбесения Висш вампир не успяха да се справят с каменния зид.

— Таен проход — уверено резюмира Стил, опипвайки каменната стена. — Докато разбера как се отваря, тук ще се напълни с хора.

— Значи продължаваме да си пробиваме път с бой — обобщи Келнмиир.

— Остана още малко — уверих вампира, спомняйки си пътя, изминат в астралния свят. — Да побързаме.

Престанахме да се преструваме на отиващи по невероятно важни задачи шатерци и побягнахме напред, спирайки само за да мога за пореден път да проверя запечатания в паметта ми път. Предполагам, че ни провървя, защото наистина успях да намеря пътя към мястото, където държаха пленниците.

— Тук! — зарадвано казах на вампирите. — На това ниво има няколко килии с пленници.

— Почистваме етажа — късо каза Келнмиир, най-вероятно за да можем аз и Стил да сме наясно какво правят.

Както и преди, вампирите практически без шум почистиха етажа от шатерци, а през това време аз и Стил се втурнахме да отваряме килиите. Изкъртвайки мощната стоманена брава от вратата, аз я разтворих и нахлух в килията, където държаха приятелите ми.

— Алиса, Чез, Наив!

Пленниците не разбраха веднага какво става, защото все още бях с черната шатерска дреха с триъгълника на гърдите, затова пък приятелите ми реагираха мигновено.

— Зак!

Не знам дали са ги държали гладни, дали са ги изтезавали или нещо друго, но Алиса се оказа до мен толкова бързо, сякаш бе използвала телепортация. Прегръщайки ме с цялата си вампирска сила, тя само по чудо не ми счупи ребрата.

— Знаех, че ще дойдеш за мен.

— Разбира се — глупаво усмихвайки се, отвърнах аз. — Как иначе. Извинявай, че закъснях, сама разбираш — Висшите вампири са като деца, непрекъснато се разсейват.

Алиса силно ме целуна по устните, проточвайки целувката цяла вечност.

— Кхм — прокашля се Чез, който стоеше до нас. — Всичко това е много мило, но бих искал поне да поздравя приятеля си. Алиса, не бъди егоистка.

Вампирката неохотно се отдръпна от мен, позволявайки ми да прегърна Чез и Наив.

— Какво ти е на ръката? — моментално попитах Викерс младши.

— Шатерците се забавляваха — небрежно отвърна той. — Нищо, ще ми израснат нови пръсти. Алиса така каза.

Ох, значи не са просто рани. Ама че животни. Надявам се, че онзи, който е направил това, е бил някъде на етажа, когато вампирите провеждаха чистката.

— Донесох ти хапчетата — опомних се аз, изсипвайки ги в подложената от Невил длан. — По-добре да си във форма.

Докато общувах с приятелите си, Стил и вампирите освободиха останалите затворници и неочаквано се оказа, че тук има около петдесет човека. Някои познавах добре, например Ленс и Стори, някои бях виждал във форта. Още десетина човека, съдейки по всичко, бяха пленени не в Прокълнатите земи, а някъде в Пограничните райони. Имаше даже двойка Висши вампири. Пленниците изобщо не изглеждаха добре: мръсни, уморени и пребити. Пленените в последната битка изглеждаха далеч по-бодро, но явно и те си бяха изпатили през денонощието, което бяха прекарали в килията.

Оглеждайки цялата тази тълпа, аз отчетливо осъзнах, че вече няма да можем да се измъкнем от тук толкова тихо, както по пътя насам. Особено като се има предвид, че един от пазачите на входа на сградата избяга да извика помощ. Сега тримата Висши вампири определено нямаше да са достатъчни, за да защитят всички така, както защитаваха мен и Стил.

— Твърде много баласт — озвучи мислите ми Итания в типичния си безпардонен маниер.

— Ще се наложи да се разделим — кимнах аз. — Не можем да тичаме из подземията с такава тълпа. А и няколко групи ще имат по-голям шанс за оцеляване.

— Съгласен съм — кимна Келнмиир. — Първата група ще тръгне през подземията с Итания, втората ще поведа аз, по повърхността, а третата…

— Аз никого и никъде няма да водя — намеси се Велхеор. — Участието ми в спасяването на хора и така ще ми съсипе цялата репутация. След като се върна, ще ми се наложи сериозно да се заема с възстановяването й.

Това обещание прозвуча доста зловещо, но никой не го оцени — всички повече се интересуваха от настоящето, а не от бъдещето.

— Тогава ще вдигаш шум и ще отвличаш вниманието от нас — предложи Келнмиир.

— Това е точно работа за мен — доволно се озъби Велхеор. — Тъкмо ще проверя новите си способности и ще изпълня обещанието, дадено на Ревел.

— И какво е то? — не се сдържах аз.

И досега не разбирах как Велхеор успя да уговори плешивия Майстор да ни пусне от форта и в момента имах шанс да разбера тази тайна.

Червените очи на Велхеор блеснаха.

— Обещах му, че след нашето посещение от Зекхар няма да остане камък върху камък.

— Охо — възхитих се аз.

Малко самоуверено от негова страна, но напълно достоверно. Тоест, трима Висши вампири успяха да ни осигурят безпрепятствено преминаване до самия център на града. И не е ясно какво могат да направят, ако си поставят за цел да унищожат всичко наоколо.

— И така, две групи — обобщи Келнмиир. — Зак, Алиса и вие — той посочи Наив и още петнайсет човека — с мен, останалите — с Итания. Вел, вдигни повечко шум, за да забравят изцяло за нас.

— Ще забравят всичко на света — обеща Велхеор и се скри в един от коридорите.

За щастие, до момента никой от спасените затворници не се опита да настоява за някакви права или по някакъв начин да се намесва в разговора ни. Изглежда всички бяха прекалено изтормозени от плена и мъченията или просто бяха изплашени. И при това много от тях бяха пълноценни Майстори.

— Знаеш ли как да излезем на повърхността по-близо до реката? — обърнах се аз към Стил.

Приятелите ми учудено се вгледаха в него, сякаш бяха видели призрак. Всъщност може да се каже и така — когато попаднаха в плен, Стил все още беше невменяем. А сега изведнъж не само е здрав, но и има определени познания за Халифата.

— Не че е съвсем близо — отвърна Стил, преценявайки нещо наум и указа посоката. — Насам.

Разбира се, отпред тръгна Келнмиир, а ние го последвахме на известно разстояние, за да му дадем възможност да се справи с охраната без излишен шум. Най-отзад беше Наив, чийто вампирски възможности далеч превишаваха нашите, човешките. Може би най-отзад трябваше да е Алиса, тя превъзхождаше Наив в реакцията и уменията, но тя предпочете да остане с мен. А и аз не бих я пуснал да се отдалечи дори на крачка от мен. През целия път Алиса ме държеше за ръка толкова силно, сякаш се страхуваше, че изведнъж ще изчезна или ще се изгубя.

Все още не можех да повярвам, че успяхме да намерим и освободим пленниците. Разбира се, това беше само половината от работата, но все пак е учудващо, че все още никой не ни беше заловил. Преди време Велхеор ме убеждаваше, че охраната в Шатер е много силна. Разбира се, едва ли са очаквали, че неканените гости ще бъдат водени от шатерец и Висши вампири с многовековен опит във водене на тайни бойни операции.

— Чаках те — прошепна ми Алиса, когато за пореден път се притаихме в един от подземните проходи.

— Извинявай, че се забавих — отвърнах аз, прегърнах я и неизвестно защо измърморих: — Тапи.

— Какви тапи? — отдръпна се от мен вампирката. — Да не си пил?

— Просто глупава фраза, дочута от Велхеор — оправдах се аз.

Келнмиир премахна още двама пазачи и ние най-накрая започнахме да се изкачваме. Учудващо, но през цялото това време не срещнахме нито един цивилен шатерец. Подобна беше обстановката и в нашия форт Скол, но тук ставаше дума за цял град, пък бил той и на границата с Империята.

Изкачвайки се етаж след етаж, ние минахме през много помещения и стана невъзможно да останем незабелязани. Келнмиир уби първия изскочил пред нас шатерец, мятайки кукрито към него, а вторият, промъкнал се зад нас, беше свален с юнашки удар от Наив. Докато се доберем до повърхността, двама от спасените пленници загинаха заради неочаквани срещи с няколко шатерци.

Келнмиир за пореден път изчезна в прохода, водещ към етажа на повърхността, и оттам се чуха приглушените звуци на кратък бой. Или по-точно — убийства. Едва ли някой тук можеше сериозно да се противопостави на Висш вампир в ръкопашен бой.

— Чисто е — каза той, надниквайки в коридора.

Изкачвайки се по стълбата след него, ние се озовахме в малка зала, очевидно представляваща столова. Някои от спасените пленници моментално се хвърлиха към тенджерите с храна, а ние с Келнмиир и Алиса бързо се отправихме към прозорците.

Отвън имаше много хора. Десетки, ако не и стотици шатерци в черни дрехи се строяваха на площада около огромен артефакт с формата на палачинка с крачета, висока горе-долу до кръста ми. Стана ясно защо успяхме да минем през подземията с такава лекота, без да срещнем наистина сериозна съпротива — всички местни обитатели бяха на повърхността и се събираха за поредната атака на форт Скол.

— Да не би да са ни засекли? — озадачено попита Алиса.

— Съмнявам се — отвърна Келнмиир, потвърждавайки мислите ми. — Дори да знаеха за нас, едва ли биха успели да съберат тук толкова народ.

Част от шатерци сложиха ръце върху кръга и изпод него веднага се появи черен дим. Постепенно той изпълни цялото пространство под краката на хората, докато не покри целия площад, а после напълно беззвучно каменният артефакт и шатерци започнаха да се издигат във въздуха.

— Ето значи с какво летят — възхитено каза Чез.

— Да почакаме, докато отлетят — практично предложи Келнмиир. — Иначе ще ни засекат от въздуха.

— Не само ще ни засекат, но и ще ни размажат — моментално се отзова Чез. — Да беше видял какво правят по време на бой. Такива заклинания хвърляха… направо ужас.

Алиса силно стисна ръката ми.

— Надявам се, че това наистина не е заради нас.

През това време бойната армада на шатерци се издигна достатъчно високо, за да закрие изгряващите над небосвода луни.

— Отлитайте вече — промърморих аз.

Черният облак наистина се задвижи и бавно заплува към реката.

— Май ни се размина — облекчено въздъхна Алиса.

Шатерската армада прелетя над нас, подмина още няколко сгради и изведнъж застина точно над неутралната зона.

— Нещо не бързат много — намръщи се Келнмиир. — Сякаш нарочно ни отрязват пътя за бягство. Може би избягалият пазач все пак е успял да ги предупреди?

Опитах се да погледна през прозорците на другите сгради.

— Остава само да чакаме, докато Велхеор не ги разкара от нас.

— Нямаме време да чакаме — извика Наив, който беше останал да пази прохода към долните етажи. — Приближават се поне трийсет души. Разбира се, можем да опитаме да затрупаме стълбите, но това няма да ги забави много.

Слухът на нисшия вампир беше изумителен, затова за всеки случай уточних:

— На кой етаж са?

— Около десет етажа под нас. Вече девет.

Обърнах се към Келнмиир, за да го попитам какво да правим, но изведнъж забелязах, че с висящия на шията му пръст става нещо. Отлично разбирах, че моментът изобщо не беше подходящ, но не успях да премълча.

— Ъ-ъ-ъ… Келнмиир, нещо става с амулета ти.

— Какво?!

Той хвана амулета-пръст, свали го от шията си и започна внимателно да го изучава.

— Ох, не ми харесва това — произнесе вампирът.

И още как, на кой ще му хареса, когато украшенията му започнат да се разлагат? От друга страна, кой друг, освен него, ще носи подобна извратена украса? А през това време пръстът изчезваше пред очите ни: вече се показа бяла кост, а цялата плът просто се изпари. Не мина и минута и костта се разпадна на сива прах.

— И какво значи това? — предпазливо попитах аз, виждайки недоволството на вампира.

— Това означава, че един мой познат току-що се отправи на оня свят — раздразнено отвърна вампирът. — Учи, учи, а полза — никаква. Пфу.

— Съчувствам ти — по инерция казах аз, без изобщо да разбирам за кого става дума.

Вампирът втренчи острия си поглед в мен.

— Съчувствай на нас. Насам тичат двайсет и трима души с бойни жезли. В затворено пространство ще ни разкъсат на парчета със заклинания и дори аз няма да мога да направя нищо.

„Охо, нима определи всичко толкова точно само по слух? — шашнах се аз. — Май напразно оставихме Наив на стража, можеше да хапне нещо.“

— И какво ще правим? — повторих въпроса си.

Раздаде се грохот и подът потрепери от силен удар.

— Ще бягаме!

Келнмиир изби вратата и се втурна към следващото здание, а ние го последвахме с цялата тълпа. За скрито придвижване и дума не можеше да става. Макар че вече се стъмни, луните осветяваха града доста добре, а и ако си спомним, че шатерци виждаха добре на тъмно… общо взето, нямаше на какво да разчитаме.

Дотичахме до следващата сграда и се долепихме до стената, стараейки се да се държим извън зоната на видимост на висящия във въздуха черен облак.

— Ето сега вече ще започне истинската веселба — проблеснаха в мрака зъбите на Келнмиир. — Вижте как се разтичаха.

Разбира се, вече ни бяха забелязали и сега останалите на площада шатерци тичаха към нас, стискайки бойни жезли.

— Не трябва да оставаме на едно място! — нареди Келнмиир. — Следвайте ме, но не се скупчвайте в една група.

И в този момент се обади един от спасените Майстори. Сивокосият солиден мъж, изглеждащ доста опърпано, сложи ръка на рамото на вампира и тихо каза:

— Извинете, но тук, на повърхността, ние вече не сме, както каза вашата екстравагантна приятелка, баласт. Защо да бягаме, когато можем да отстъпваме предпазливо?

Стената на сградата ни прикриваше от висящия във въздуха черен облак, но за шатерците, останали на земята, се виждахме като на длан. Към нас вече летяха първите заклинания и аз припряно направих Универсална стена. Моето най-добро защитно заклинание издържа няколко удара и буквално се разпадна на прах, но енергийните топки, които преминаха, така и не ни докоснаха. Заклинанията бяха отбити от щит, превишаващ по сложност всичко, което някога бих могъл да създам. За него ударите на шатерци се оказаха не по-опасни от удари на песъчинки по каменна стена.

Бързо се обърнах, желаейки да разбера кой току-що ни спаси живота.

— Майстор Дефер — представи се мъжът, виждайки моето удивление. — Специалист по защитни заклинания. Имате нелош потенциал, добре е измислено, но на заклинанието ви му липсват много неща.

И още как, все пак съм първокурсник, а не опитен Майстор с дългогодишен стаж.

— Атакуваме! — раздаде се до мен гласът на друг Майстор и към тичащите срещу нас шатерци изригна потоп от бойни заклинания.

— А на мен това започва да ми харесва — доволно се озъби Келнмиир. — Наистина, защо да бягаме, когато можем да си тръгнем с гръм и трясък.

Какво пък, трябваше да предвидя, че Майсторите са безпомощни само в подземията, а тук ситуацията може коренно да се промени.

— Виж го ти дядката — възхитено цъкна с език Чез, наблюдавайки как защитният екран се справя с атаките на противника. — Това не ви е стандартно заклинание от учебника…

В същото време, независимо от кратката еуфория заради нашия малък успех, ние ясно разбирахме, че десетина Майстори няма да издържат в открит бой срещу няколкостотин шатерци дори минута. Затова, след като се защитихме от първия удар и отвърнахме на атаката, ние се втурнахме към следващата сграда. Помагаше ни това, че архитектурата на Шатер не предвиждаше наличието на много прозорци — можеше да не се страхуваме от неочаквана стрела или метнато от прозорец заклинание. В същото време цялата територия отлично се виждаше от кулите, за което бързо ни напомниха няколко арбалетни стрели, отблъснати от предвидливо поставената от Майстор Дефер защита.

Успяхме да минем през три сгради, разменяйки си удари чрез заклинания с преследвачите, а после чух над главата си странно бучене и в следващия момент в очите ми удари ярък проблясък.

Тряс!

Дори не забелязах как се озовах на земята. В главата ми кънтяха камбани, а зрението ми отказваше да се фокусира върху обектите.

Алиса продължаваше да стиска ръката ми и ми помогна да се изправя.

— Какво стана?! — извиках аз, едва държейки се на крака.

— Да бягаме! — извика в отговор Алиса. — Удариха ни от въздуха!

Чез и Наив вече бягаха напред, подкрепяйки се един друг, а Стил, Келнмиир и още няколко Майстори бяха до нас. Когато докуцукахме до следващата сграда и малко дойдох на себе си, стана ясно, че двама пленници са изчезнали.

— Затрупаха ги камъни — мрачно поясни Чез. — От сградата не остана нищо.

Обърнах се и наистина — на мястото на сградата имаше само яма с доста прилични размери. А към нас отново тичаха шатерци, при това — от няколко страни едновременно.

Майстор Дефер остана жив и отново ни прикри от атаките на нападателите, но това се оказа само временно спасение, защото към нас вече се приближаваше летящата черна армада. Оказахме се в безизходна ситуация — можеше да избегнем удара по въздуха само ако се разделим, но без Майстор Дефер не можехме да устоим на многочислените атаки по земята.

— Може би трябва отново да слезем под земята? — неуверено предложих аз.

Вече тичахме към следващата сграда, когато от небето удари огромна топка енергия и земята зейна пред нас.

— Късно е — изпъшка Алиса.

Черният облак надвисна право над нас и от смъртта ни деляха само няколко мига.

— Обичам те — прошепна ми вампирката, стискайки още по-силно ръката ми.

— И аз — теб.

— Рано е да се прощавате с живота — насмешливо каза Келнмиир. — Нали имаме тайно оръжие.

Чу се силен трясък, сякаш някой пречупи на коляното си гигантско дърво, и черният облак над нас изведнъж се олюля и започна бавно да пада на земята.

— Велхеор! — досетих се аз.

Цялата армада на шатерци рухна върху стоящата недалеч от нас сграда.

„Изглежда той наистина възнамерява да изпълни даденото на Майстор Ревел обещание“ — изумено си помислих аз.

А ние отново бягахме от сграда към сграда, защитавайки се от постоянните магически атаки и понякога отвръщахме с подобни. Не знам как се справяха преминаващите през подземията под ръководството на Итания, но ние, както изглежда, събрахме около себе си целия град. Спасяваше ни само защитата на Майстор Дефер, но това не можеше да продължава вечно. Шатерци не се приближаваха твърде много, опасявайки се от ответни заклинания, но непрекъснато атакуваха щита, явно решили да ни изтощят. Вече всички, а не само изтощеният Майстор Дефер, поддържахме защитата, обновявайки я непрекъснато. За съжаление шатерци също смениха тактиката и започнаха да използват не само единични, но и групови заклинания, което съществено усложни защитата ни. Размерът и силата не енергийните топки се увеличи няколко пъти!

— Изглежда нямам друг изход, освен да използвам черепа — запъхтяно произнесох аз. — Рано или късно защитата няма да издържи. Трябва някак да ги разсеем.

— Чувствам се като паяк, след който тича цяла тълпа с чехли за масово поразяване в ръце — изхриптя Чез. — Представяш ли си, вече четири дни не съм ял нормално, а тук такива натоварвания…

— Слабак — изсумтя Алиса, която изглеждаше далеч по-бодра от всички ни, и загрижено ме погледна. — Зак, не прави глупости, това е опасно за здравето ти. Спомни си какво стана, когато се опитваше да вдигнеш армия неживи.

Раздаде се тънък звук — изчезването на поредното защитно заклинание.

— А така ще съм в пълна безопасност — усмихнах се аз. — Имам една идея… може би ще успея да си запазя здравето и живота. Ей, Стил!

Той се обърна в движение.

— Какво?

— Как шатерци погребват мъртвите си?

— В гробници в покрайнините на града — отвърна той.

— Гробници? Обичам гробниците — потрих доволно ръце. — Гробниците са хубаво нещо. Води ни към тях.

И ние с прибежки от сграда в сграда забързахме в указаната от Стил посока. По пътя размишлявах над отдавна появилата се идея. Тъй като енергията, която използваше черепа, малко приличаше на енергията „вамп“, то беше напълно възможно създадените от Майсторите хапчета някак да ми помогнат. Разбира се, това беше пълно безумие, но защо пък не? Със сигурност няма да стане по-лошо.

— Виждате ли кръглата ниска сграда? — попита ни Стил след известно време. — Това е гробница.

Според мащабите на шатерци „ниската“ сграда се издигаше на половин метър над земята, а входът в нея повече приличаше на прозорец, отколкото на нормална врата.

— Ей, Наив — обърнах се аз към приятеля си. — Върни ми половината от хапчетата, които ти дадох.

— Ти си откачил! — моментално разбра идеята ми Алиса. — Хората и нисшите вампири имат напълно различен метаболизъм. Защо изобщо реши, че това ще помогне?

— Интуиция? — предположих аз, събирайки в шепата си дадените ми от Викерс младши хапчета.

— Може би ще успеем да измислим нещо друго — припряно каза вампирката, хващайки ме за ръката.

В обкръжаващата ни защитна стена постоянно удряха заклинания, но Майстор Дефер и останалите засега удържаха фронта. Само че не можехме да продължаваме дълго по този начин.

— Всичко ще бъде наред — уверих Алиса, освобождавайки ръката си от железните й пръстчета. — Е, здравето си е мое, както се казва.

Въздъхнах и изпих наведнъж цялата шепа с хапчета. Вкусът им, както и на всички лекарства на друидите, се оказа преотвратителен. Затова пък подействаха светкавично — моментално усетих прилив на сили, умиротворение и удивителна увереност в действията си. Сякаш всички мисли и емоции изведнъж се подредиха по рафтове, а аз огледах тази колекция и избрах най-важното.

— Алиса, слънчице, ще се омъжиш ли за мен?

— Какво?!

Алиса се втренчи в мен, забравяйки какво искаше да каже.

— Е, не сега, а когато приключи всичко — намигнах аз на любимата си. — И когато леля успее да се примири с новия член на семейство Никерс.

— Май започнахме да се разбираме с нея, докато работехме в Крайдол — неуверено каза вампирката и моментално се поправи: — Ей, нарочно ме разсейваш! Не трябва да използваш артефакта!

— Не отговори на въпроса ми — ухилих се аз.

— Разбира се, че съм съгласна! — моментално отвърна Алиса. — Но ние с теб никога няма да можем да имаме деца…

— Що за глупава дума „никога“ — казах аз. — Забрави ли, че пред нас има цял живот и достъп до безброй светове? Когато настъпи момента, ще решим този проблем.

Вярно, не се знае какво ще се наложи да платим за това, но по-добре да го мислим в друго време и в друга, по-приятна обстановка.

Целунах Алиса по устните и не можах да сдържа радостния си смях.

— А сега, извинявай, трябва бързичко да създам армия.

Всъщност не беше нужно да свалям черепа от колана си, но предпочетох да го взема в ръка и да я протегна пред себе си. Както се казва, ако ще се умира, поне да е красиво.

„Вдигни всички тук“ — мислено заповядах аз.

Истинското Зрение ми показа стотици отлитащи от артефакта заклинания. Те се шмугваха в гробницата през отвора, служещ за вход, и изчезваха в тъмнината, а някъде под краката ни започна да се усеща лека вибрация.

— Тук сме прекалено открити — загрижено каза Алиса. — Нека поне да се преместим по-близо до стената.

Опитах се да направя поне крачка, но не успях. Усещането беше такова, сякаш краката ми изведнъж се превърнаха в дънери.

— Не мога — с леко учудване казах аз.

Стил се опита да ме хване за ръката, за да ми помогне, но неочаквано го удари виолетов разряд и го отхвърли назад.

— Охо — изненада се Чез. — Изглежда това нещо не иска да те прекъсват.

— Артефактът може да изсмуче от него всичките му сили!

Алиса се засили и скочи върху мен, надявайки се да ме събори, но и тя беше отблъсната, сякаш около мен се беше появил защитен екран от енергия „вамп“ или нещо подобно.

— Изглежда ще се наложи да изчакаме края на процеса — логично предположих аз, а мислено добавих: „Важното е да свърши преди да свърша аз“.

Шатерци най-накрая координираха магическите си удари и пробиха защитата на Майстор Дефер. Хората начело с Келнмиир се разбягаха в различни страни, за да не попаднат под продължаващите да се сипят върху нас енергийни топки.

— Майстор Дефер се изтощи — загрижено каза Алиса, стоейки до мен. — А ние не можем да издържим ударите на обединените им заклинания.

— Тогава се скрий зад стената — посъветвах я аз. — Мисля, че мен артефактът ще ме защити.

Следващият удар наистина беше насочен право към мен. Да стоя, без да имам възможност да помръдна, и да гледам право към приближаващата се енергийна топка с размер половината от височината ми — това се казва преживяване. Исках да замижа, но разбрах, че дори клепачите не ми се подчиняват. За щастие артефактът оправда надеждите ми и с лекота отби бойното заклинание.

А после всичко свърши изведнъж. От черепа престанаха да излитат заклинания, а самият той престана да свети и се разпадна на червен пясък в дланта ми. Вятърът моментално подхвана част от песъчинките и ги метна към лицето ми.

— Апчхи — гръмко кихнах аз и изведнъж разбрах, че отново мога да се движа.

Земята под краката ни се разтресе като от силно земетресение, появиха се пукнатини, от които мигновено блъвна огън. Гробницата с грохот пропадна под земята и на нейно място изригна огнен стълб. А след огъня започнаха да се появяват неживите. Стотици и стотици червени скелети. Те непрекъснато излизаха и излизаха на повърхността, принуждавайки ни да отстъпваме крачка по крачка. Някои от тях излитаха във въздуха, използвайки заложените от артефакта възможности и моментално започнаха да търсят цели за нападение.

„Спрете“ — мислено изкомандвах аз идващите право към нас скелети, но те изобщо не реагираха на командата ми.

— Спрете! — извиках вече на глас.

Неживите не слушаха и настъпваха към нас. Изглежда, че след самоунищожаването на артефакта връзката ми с намиращите се в скелетите заклинания беше изгубена и те бяха станали неконтролируеми.

— Всички незабавно спрете да използвате Занаята! — рязко наредих аз. — Унищожете всички защитни заклинания!

За щастие, никой от Майсторите не започна да задава излишни въпроси и всички припряно изпълниха командата.

— Дори не се опитвайте да създадете и най-малкото заклинание, това ще привлече вниманието на неживите — за всеки случай поясних аз. — А сега да бягаме оттук без да се озъртаме.

Неживите се намираха точно между нас и шатерската армия. Най-вероятно те биха нападнали всичко, което се движи, но шатерци направиха твърде очаквана грешка — атакуваха скелетите с бойни заклинания. Енергията привлече вниманието на хиляди неживи и те се отказаха да преследват по-малката плячка — нас.

Легионът неживи влезе в бой с шатерци и ние успяхме безпрепятствено да излезем от Зекхар и да продължим бягството си.

Действие 8

Изглежда, че след появата на огромната армия неживи на шатерци не им беше до нас. По думите на Келнмиир, вдигнал се във въздуха да огледа за възможни преследвачи, оставените от нас места сега приличали на филиал на Великото гробище. Дори и ние от земята много добре виждахме надигащото се над града червено зарево и периодичните избухвания от заклинанията на неживите. В нощния полумрак това дори изглеждаше красиво.

„Е, оттеглих се от некромантията с гръм и трясък — помислих си, докато анализирах усещанията си. — И дори останах жив.“

А в оврага недалеч от реката вече ни чакаше групата на Итания.

— Защо се забавихте толкова дълго? — насмешливо попита вампирката. — От половин час вече ви чакаме.

Налягалите по тревата двайсетина спасени души кротко си почиваха и ако при тях имаше храна, отдалеч можеше да изглеждат, сякаш са дошли тук на пикник. Естествено, трябваше да се измият и да им се превържат множеството рани.

— Сигурно подземията са били празни? — предположи Келнмиир. — Защото шатерци от целия град ни бяха подгонили.

— Оправдавай се — изсумтя вампирката. — А къде е Велхеор?

— Ще ни настигне — махна с ръка Келнмиир.

За разлика от нас Итания, изглежда, не беше загубила нито един човек по време на бягството. Тук беше цялата компания на Ейнджъл, с изключение на Алик, няколко смътно познати ми скаути и все същата двойка подозрително държащи се Висши вампири. Разбира се, повечето далеч не бяха в най-добра форма след плена и не можеха да се движат самостоятелно, но на тях им помагаха нисшите вампири. Особена изненада за мен беше това, че кокаленият вълк търпеливо ме чакаше и с готовност откликна на мислената ми заповед да се приближи и да седне до мен. Артефактът се самоунищожи, но връзката ми с Велик, а вероятно и с останалите създадени по-рано от мен неживи, кой знае защо се беше запазила.

— А този какво прави тук? — шокирано ме попита Чез, сочейки към Ейнджъл.

— Сам поиска да дойде с нас — поясних аз, прегръщайки Алиса.

— Кой би си помислил — искрено се изненада вампирката. — Като видях приятелчетата му в съседната килия, си помислих, че е мъртъв или е останал във форта.

— Добре, убеди ме, една точка за „водните“ — изсумтя червенокосият ми приятел.

— И дълго ли смятаме да стоим тук? — докосна рамото ми Наив. — Че ми се иска да хапна, честно казано.

— Ами да, да побързаме — обърнах се аз към Келнмиир, който притеснено гледаше в посока на Шатер. — Да тръгваме към реката.

— А защо трябва да бързаме? — обади се Чез. — На шатерци вече не им е до нас — имат си проблеми с неживите, а летящата им армия Велхеор я свали.

— Да не мислиш, че шатерци имат само един летящ артефакт? — попита го Келнмиир.

Чез демонстративно махна с ръка.

— Ако имаха повече, щяха да нападнат форта с няколко армии наведнъж, а не с една.

— Не позна — перна му един по врата Итания.

— Вижте! — извика един от нисшите вампири.

Там, където допреди малко се виждаха само стълбове дим и проблясъци от бойни заклинания, се появи вече познатият ни черен облак — шатерци отново бяха вдигнали летящата си армия във въздуха.

— Всички да стават! — веднага реагирах аз.

Добрахме се до реката за рекордно кратко време. Вампирите помагаха да носим тези, които не можеха да тичат сами, а които можеха — тичаха с всички сили. Пределно ясно ни беше, че един удар на шатерци беше достатъчен да направи огромна яма, която да ни бъде едновременно гроб и надгробен насип.

А на брега ни догони раздърпания Велхеор, помъкнал над главата си дървена врата.

— Какво е това?! — попитах го озадачено.

— Врата — лаконично отвърна вампирът. — Ами ако сработи? Минаваме през реката и оттам хоп, веднага в Крайдол.

Уф, изобщо не бях помислил за нещо подобно. Ето какво значи нестандартно вампирско мислене. Това можеше значително да улесни живота ни!

— Освен това може да се ползва и за лодка — намигна вампирът. — А вие пак ли под вода?

— Вече не се крием — махнах с ръка аз. — Ще преминем с помощта на Въздушна платформа. Не искам нова среща с подводните обитатели, първата още ни държи влага.

Прекосяването на реката мина значително по-лесно, отколкото на идване. Нямаше нужда да се крием, а и освен това сега с нас имаше достатъчно Майстори, за да създадат с помощта на заклинания няколко платформи за преминаване на другия бряг. Но въпреки това шатерци бавно и със завидно постоянство ни настигаха.

Прекалено големите платформи можеха да се превърнат в лесна мишена, така че се прехвърляхме на групи от по десет човека. Аз като по чудо успях да убедя Алиса да тръгне с първата платформа заедно с Ейнджъл и неговите приятелчета. И точно навреме, защото едва успяха да стигнат до отсрещния бряг и шатерци се приближиха на достатъчно разстояние, за да открият огън.

Първата енергийна топка удари в брега, като порази единствено няколко дървета, но следващата попадна право във втората платформа, която тъкмо беше достигнала брега, и изхвърли няколко души във водата. Много ясно видях как паднаха. Подводните създания сякаш специално чакаха това, защото нещастниците веднага бяха уловени от многобройни пипала и завлечени под водата.

— Какво беше това?! — с разширени от ужас очи попита чакащият да тръгва заедно с мен Чез.

— А, това са местните подводни обитатели — отговорих, като сам бях в лек шок от видяното. — Нали ти казах за тях.

— Мислех, че говориш за някакви рибки, а не за такива чудовища! — Чез ме изгледа, сякаш съм луд. — И сега ще летим над тях? А ако могат да изскачат над водата?

— Да, за това не съм се сетил — смутих се аз. — Може би трябва да се издигнем малко по-високо.

Прехвърлихме се на последната платформа, създадена от вече добре познатия ни Майстор Дефер. Майсторът не я насочваше по права линия, а периодично сменяше посоката, и може би само това ни спаси от бойните заклинания на неотменно приближаващия се към нас облак. Велхеор стоеше прегърнал вратата, говореше нещо с двама от спасените вампири и изобщо не обръщаше внимание на прелитащите покрай нас енергийни топки.

След слизането на брега хората от първите две платформи веднага бяха притичали под прикритието на дърветата и бяха навлезли в Прокълнатите земи на няколко стотин крачки, както беше планирано предварително. На брега ни чакаше само Алиса. Платформата стигна до брега, ние скочихме веднага на земята и избягахме по-далеч от реката.

— Алиса, няма нужда да стоиш на открито! — извиках аз, притичвайки до вампирката.

Ситнещият до мен кокален вълк седна в краката ми и склони глава, сякаш в знак на съгласие.

— Дори само за това, че ме качи на друга платформа, заслужаваш да те размажа — ядосано отвърна тя.

Велхеор веднага се зае да забива в земята рамката на вратата, явно възнамеряваше да се отправи към библиотеката направо оттук, а неговите събеседници — двата висши вампира, тръгнаха право към нас.

— Закари Никерс — обърна се към мен единият от тях.

— Няма нужда да ми благодарите за спасението — казах припряно и бързо стиснах протегнатата ръка. — Не е сега времето.

Вампирът за миг застина с отворена уста, но сграбчи ръката ми много здраво.

— Нямам и намерение — каза най-накрая. — От името на клана Сеон те обявявам за враг номер две.

Той пусна ръката ми и аз усетих, че в дланта ми остана нещо подобно на малка монета. Преди да успея да кажа каквото и да е, вампирът се опита да достигне с нокти до гърлото ми. И не успя да го направи само защото кокаленият вълк светкавично скочи и буквално разкъса вампира на две части. Сам, без никаква команда от моя страна.

Вторият вампир се хвърли към Велхеор, но той с лекота отблъсна атаката му, като с всички сили удари противника си с домъкнатата от Шатер врата. После се раздаде свистенето на разсичащата въздуха енергийна топка и на мястото, където стоеше Велхеор, удари бойно заклинание.

Отломките от вратата и останките на сеонеца се разлетяха на разни страни, но най-кървавият вампир на хилядолетието стоеше в образувалия се от взрива кратер, защитен от едва забележимо с невъоръжено око защитно поле.

— Лоша работа — недоволно каза той. — Мислех, че ще нападнат само теб. Идиоти! Заради тях загубихме вратата. Сега ще трябва да се мъкнем през Прокълнатите земи.

До нас удари още една енергийна топка и ние най-накрая се опомнихме и побързахме да се скрием в гората и да се присъединим към останалите. Там поне не можеха да ни виждат и им оставаше да мятат заклинанията си на сляпо.

Отдалечавайки се на достатъчно разстояние, ние с Алиса рязко спряхме и започнахме да тормозим Велхеор.

— Значи си знаел, че ще нападнат? — попитах аз, разглеждайки получената от вампира кърваво червена монета. — И какво ми е дал?

— Това е червен знак — охотно обясни Велхеор. — За това, че си нападнал замъка на клана Сеон, теб те обявяват за враг номер две. И сега за всеки сеонец ще е чест да ти отреже главата и да я занесе на клана.

Застинах на място и се ококорих от изненада.

— А откъде са разбрали, че изобщо съм бил там? — попитах озадачено.

— Аз им казах — топло се усмихна вампирът.

Виждали ли сте някога каква е „дружелюбната“ усмивка на вампир? Създава усещането, че си любимото му ястие, сервирано на златен поднос с ябълка в устата и гарнирано с пикантни подправки.

— Защо? — възмутено попита Алиса.

— Зак ме обиди, когато бях в затруднено положение и не можех да отвърна — охотно поясни вампирът. — Така постъпват само страхливците. Така че сега, когато го преследва целият клан Сеон, той ще може да докаже, че изобщо не е страхливец.

Ох, знаех си, че онзи изблик на гняв ще ми се върне тъпкано. Велхеор не беше от тези, които прощават обиди, но да си отмъсти така… Целият клан Сеон да ловува за главата ми? Май ще е по-добре да се преместя в Академията и да остана в нея до края на живота си. Там поне ще имам някакъв шанс да оцелея.

— На никого нищо не е длъжен да доказва! — ядоса се Алиса. — И защо на него му дадоха този знак, а на теб не?

— О, аз имам към четиридесет такива знаци от всички кланове — махна с ръка Велхеор. — Умориха се да ми ги дават. Между другото, това е повод за гордост, тъй като враг номер едно за тях съм аз.

Изведнъж почувствах как по тялото ми пробяга вълна на слабост и се олюлях, като едва останах на крака. Алиса веднага ме подхвана под ръката.

— Видя ли до какво го доведе! — изръмжа ядосано на Велхеор.

— Страхувам се, че не е от него — проговорих с усилие. — Позната ми е тази слабост, реакция е от използването на артефакта. Странно, че започва толкова късно…

Усещанията наистина напомняха на вече познатите ми резултати от претоварване на организма при вдигане на неживи. Може би прекалено повярвах в предположението си за положителното въздействие на хапчетата и се поотпуснах — забравих колко е опасно да се вдигат толкова много скелети.

— Трябва спешно да отиде във форта — притеснено каза Алиса.

— Тогава стига сме дърдорили — веднага каза Велхеор. — Да догоним останалите!

И ние тръгнахме. По-точно тръгнаха всички, освен мен, защото извадих късмета да съм на гърба на Велхеор. Не знам на кой му беше хрумнала идеята да повери толкова ценен товар на него, но от това не произлезе нищо добро. Вампирът ме носеше не особено внимателно и няколко пъти губих съзнание не от слабост, а от случайни удари на главата ми в стволовете на дърветата. Макар че като си познавах вампира, по-скоро бих повярвал, че специално избира по-дебели стволове и ме размахва по-силно. За съжаление бях прекалено слаб дори за да прикрия лицето си с ръка и скоро то изглеждаше така, сякаш съм се бил доста здраво. Естествено, не можех да се видя, но усещането бе точно такова. За цялата ни спасителна експедиция не бях получил толкова много рани, колкото по обратния път. Добре, че изобщо стигнах жив до форта.

Промъкването през Прокълнатите земи се оказа не толкова просто. Тактиката „минаваме и никого не притесняваме“ не върши работа, когато се мъкнеш с тълпа от четиридесет души, някои от тях сериозно ранени. Всички трябваше да положим доста усилия, няколко души загинаха, в това число и още един от петорката на Ейнджъл — Стори, разкъсаха го няколко неочаквано изскочили от земята лисици. Изглежда, че след като станаха ненужни на шатерци, те доста добре се бяха приспособили към живота в Прокълнатите земи, вливайки се с лекота в „сплотения колектив“ на мутиралите същества. Както и да го погледнеш, нали все пак са си разпределили помежду си територията, може дори и да са се били за място под слънцето. Определено беше време да се допълни справочникът на скаутите.

Във форта също не мина без ексцесии. Отначало изобщо не искаха да ни пуснат през портите, а когато най-накрая го направиха, веднага ни поставиха под карантина. Всъщност имаха известно право — в някого от пленниците наистина можеше да има поставена личност-шпионин, както навремето в Стил. Изненадващо, как аз самият не бях се сетил за нещо подобно, нали излизаше, че през цялото време на бягството от Зекхар сме били в сериозна опасност — във всеки един момент някой от спасените пленници е можел да ни се нахвърли.

Между другото, Стил още от карантината веднага го изпратих в Крайдол през библиотеката, така че да не попадне в ръцете на Майсторите. Същевременно той предаде на Невил и леля, че всички сме добре. Не се задържах под карантина, а веднага се озовах в кабинета на Орион. Друидът се зае сериозно с мен, като направи всички възможни и невъзможни изследвания и вля в мен, както ми се стори, запасите от лекарства за цяла година. В крайна сметка заслужих коментара „ще живее“ и бях благополучно изпратен да си отспя в казармата.

Проверката на приятелите ми не отне много време. Оказа се, че докато ни е нямало, учените от изследователския център бяха намерили начин да идентифицират обработените от шатерци хора, без да прибягват до продължителни анализи, отнемащи повече от ден. Сега цялата процедура продължаваше по-малко от час. Но въпреки това и въпреки възможността ми да ги лекувам доста се изнервих.

А на следващия ден във форта дойде чичо ми. Не го бях виждал от деня на битката в Крайдол, и оттогава беше видимо отпаднал: изглеждаше измъчен, уморен и може би дори леко объркан.

— Е, здравейте, герои — пресилено бодро поздрави той при влизането в нашата стая.

И четиримата си отспивахме след натоварения ден и затова не можахме убедително да изиграем приветливост. А и не се опитахме. Дори лежащият до вратата кокален вълк остави появата на госта без внимание.

— На „здравей“ ще отговарям след двайсет часа — отговорих вяло и се зарових във възглавницата.

— А аз — след четиридесет — присъедини се към мен Чез.

Алиса и Наив продължаваха мирно да хъркат, без да обръщат никакво внимание на госта. Тези двамата нямаше да ги събуди дори война под прозорците.

— Давам ви двайсет минути.

— И за какво е това бързане? — попитах аз, едва сдържайки прозявката си.

— Чакат ви в двореца — отговори чичо ми.

Вампирката скочи толкова рязко, че едва не ме остави пелтек до края на живота ми.

— В двореца?!

— Може и да не знаете, но за пълно политическо щастие на нашата Империя не й достига жив и здравомислещ Император — тъжно каза чичо. — И точно днес е денят, когато този пропуск ще бъде отстранен.

Алиса като вихрушка изхвърча от леглото, втурна се към банята и вече оттам попита:

— Поканили са ни за коронацията?!

— Семейство Митис сигурно също ще е там! — извика Чез и скочи на леглото.

Ромиус неодобрително изгледа приятеля ми:

— Че закъде без тях. Не се увличайте с приготовленията, така или иначе в столицата ви чака Елиза с цяла армия шивачи, фризьори и стилисти. Всички вие сега сте част от дом Никерс и трябва да изглеждате подобаващо.

— Страхотно! — извика от банята Алиса.

— Ще ви чакам след двайсет минути при телепортите — каза чичо и излезе, давайки ни възможност да се приготвим на спокойствие.

Не бях забелязал Алиса да се увлича особено по дрехи и други подобни женски радости, но тя все пак беше момиче. При това много красиво. Мисля, че е създадена не само да пълзи из Прокълнатите земи и канализацията. Приеми, красиви рокли и танци — за това определено беше достойна.

Заставих се да стана от леглото и да последвам Чез в общата баня, тъй като нашата Алиса скоро нямаше да я освободи. Въпреки замаяността след всичко преживяно се чувствах доста добре. Във всеки случай дори самото осъзнаване, че всичките ми вътрешни органи бяха останали на местата си в оригиналния им вид, вече повдигаше настроението. За известно време се притеснявах, че експериментът ми с хапчетата на нисшите вампири ще се окаже неудачен и в един ужасен момент буквално ще се разпадна на части. Разбира се, имах доверие на Орион, но само глупак би тръгнал да се надцаква с артефакт от друг свят, е, или такива умни, но отчаяни хора като мен. Жив ли съм? Значи съм умен и отчаян. Ако бях умрял — щях да съм глупак. Желязна логика.

Алиса като по чудо успя да вземе душ за краткото време, за което ние с Чез се михме и подбутвахме Наив, така че почти не закъсняхме. За кратко се зачудих удачно ли е да вземам кокаления вълк, но в крайна сметка реших да не го оставям във форта. Не се знаеше какво може да се случи в столицата, по-добре Велик да ходи с мен за всеки случай. А и честно казано, той изглеждаше наистина страхотно.

Ромиус насмешливо коментира появата ни при телепортите:

— А Ейнджъл тръгна за столицата още преди половин час. Ето кой наистина е загрижен за репутацията на семейството си.

— За разлика от мен може да си има причини да бърза — усмихнах се аз. — Дали татенцето му няма проблеми със здравето?

— А ти откъде знаеш? — рязко се обърна чичо.

— Интуиция — отвърнах уклончиво. — Не закъсняваме ли вече?

Разбира се, бях решил да разкажа на чичо за сблъсъка ни с Митис, но в друга обстановка и при достатъчно свободно време.

— Наистина — съгласи се Ромиус, вземайки се бързо в ръце. — Тръгваме.

— Стоп, нека аз да съм първи! — мина пред мен Чез. — Долу дискриминацията!

И доволната му физиономия изчезна в блясъка на телепорта.

— За каква дискриминация говори? — озадачи се чичо.

— Ами всички се стараят да ме изпратят първи — поясних аз. — Като много ценна стока.

— Излишна мнителност — махна с ръка Ромиус. — Телепортите са защитени със заклинания-предпазители. Ако има недостиг на енергия, прехвърлянето просто няма да се състои.

Напоследък не ми вървеше много с телепортациите, но този път всичко мина спокойно. Явно дори и чичо да не се беше справил с Влад, най-малко беше ограничил влиянието му в Коридора на съдбата. Или просто вече не му беше до мен? Нямаше ли в края на краищата и други Човеци на съдбата във вселената, чиято жизнена енергия би могъл да изпие? Аз ли бях единственият?

Появихме се в залата на Академията, разменихме обичайните поздрави с дежурния, който се опули в кокаления вълк, но все пак го вписа с трепереща ръка във входящия дневник, и забързахме към изхода.

Лита ни посрещна с необичайно слънчево утро и приветливо разтворени „маргаритки“ по покривите. Признавам, бях малко отвикнал от магическите номера на неикономисващата енергия столица. Но и на столицата явно й предстоеше да свикне с нещо — хора се отдръпваха от кокаления ми питомец като от чума.

— Сега всички заедно отиваме в дома на семейство Никерс — нареди чичо. — Елиза вече трябва да се е върнала и да е подготвила всичко. Чака ви сериозен инструктаж: как да се обличате, какво и на кого да говорите, на кого да се усмихвате, на чия страна дори да не поглеждате.

— Мога ли да отскоча до вкъщи? — с надежда попита Чез.

— Не — раздразнено отвърна Ромиус. — И без това имаме прекалено малко време за подготовка.

— А в двореца хранят ли? — заинтересува се Наив. — Още не сме закусвали.

Чез се разкикоти:

— След това ще разказваш на всички как си отскочил в двореца просто да закусиш.

— Не непременно в двореца — смути се Викерс младши. — Съгласен съм и на скромна закусвалня някъде в покрайнините.

Тук вече всички се засмяхме, дори Ромиус си позволи лека усмивка.

Сменихме военната униформа с обикновени ливреи, затова не се откроявахме в тълпата, ако, разбира се, забравим за вървящия до мен скелет. Не трябва да пренебрегваме и Наив, който носеше ливрея на Майстор с маска и ръкавици, защитаващи го от слънчевите лъчи.

По пътя чичо все пак се смили над Наив и всички се отбихме до пазара, където си взехме по пирожка. Познавайки обиграността на леля в дворцовите интриги, не бих се изненадал, ако забрави да ни нахрани. Затова пък със сигурност нямаше да забрави да покани най-добрия фризьор в столицата.

Пред входа на къщата Алиса ме задържа и шепнешком попита:

— Ще й кажеш ли?

— Е, все някога ще й кажа — отвърнах уклончиво. — В подходящия момент.

Помнейки реакцията на леля на невинната шега за сватбата, не бързах да й съобщавам, че вампирката от дневния клан ще става част от нашето семейство. Подобна новина щеше да доведе или до инфаркт за леля, или до сериозни травми за мен.

— Можеш да не бързаш — намигна тя. — Нали сам каза, че имаме цял живот пред нас. Не бих искала леля ти да ни го развали само защото си избрал неподходящ момент да й съобщиш новината.

В къщата цареше истински хаос: навсякъде сновяха безброй смътно познати ми роднини, прислужнички и шивачи. Леля, облечена както винаги безупречно, със строга и идеално висока прическа, дирижираше цялата тази лудница.

— Най-накрая! — посрещна ни тя и изгледа неодобрително кокаления вълк. — Какво е това?

— Опитоменият ми нежив — охотно отговорих аз.

— В килера — сухо каза леля Елиза. — Не искам да плаши хората — тя премести погледа си към моите приятели. — Алиса, я по-бързо при онази жена да ти направи прическа. Останалите — при високия мъж, той ще оправи тези гнезда на главите ви.

„Е, аз също се радвам да те видя — помислих си с насмешка. — Много съм добре, благодаря, че попита, лельо.“

— Зак, Ромиус, елате с мен — заповяда леля.

Тя ни поведе към кабинета си, затвори плътно вратата и започнал да разпитва:

— Ромиус, как мина с Митис?

— Вече ти написах всичко в писмото — сви рамене чичо. — Поговорихме си много мило, той призна поражението си и обеща да гласува за когото му кажем. Разбира се, в замяна на това, че няма да огласяваме намерените улики.

— А може ли да е лъгал?

— Изглеждаше напълно сериозен — леко изненадано, сякаш и той самият не можеше да си повярва, каза Ромиус. — Но като че ли не се чувстваше много добре — през цялото време се мръщеше и потръпваше странно.

Тук вече не можах да сдържа прихването си и моментално се оказах под прицела на два подозрителни погледа.

— Знаеш ли нещо за това?

— О, знам много неща — отговорих честно. — Но ако започна да ви ги разказвам, до двореца ще стигнем след седмица. Просто приемете, че не лъже.

— Ще трябва сериозно да си поговорим — размаха ми пръст Ромиус.

— Тримата — допълни леля. — Зак, а как все пак спаси пленниците от Шатерския халифат? Чух, че Майстор Ревел дори се кани да те предлага за награда.

— Аз не бях сам — отбелязах смутено.

— Е, на нисшите вампири награда никой няма да даде — усмихна се Ромиус. — А Висшите вампири такова нещо никога няма да приемат. Така че ще трябва да отговаряш за всички.

— И все пак кажи с две думи какво стана — помоли леля.

Разказах колкото се може по-накратко за приключенията ни в Прокълнатите земи, като се стараех да прескачам особено опасните моменти. Между другото, това се оказа не толкова лесно, тъй като пътешествието ни се състоеше почти изцяло от тях.

— В края на краищата наистина си твърде безотговорен — обобщи леля. — Както и да е, за това ще говорим и друг път. Сега трябва да обсъдим предстоящите избори за Император.

Ох, ето че и този опасен момент настъпи.

— Кхм — прочистих си гърлото аз. — Извинявай, лельо Елиза, но не съм готов…

— За какво говориш? — погледна ме леля.

Примигах изненадано.

— Ами нали искаше да ставам Император…

— Разбира се — съгласи се леля. — Но след петдесет-сто години. Сега си прекалено млад. Макар че потенциал определено имаш, но трябва още много да растеш.

— Тогава какво искаш да обсъдим? — озадачих се аз.

— Всъщност не се обръщам към теб — спокойно отвърна леля. — Можеш да се присъединиш към твоите приятели, а и нека да ти оправят косата, че направо е срамно да се върви с теб по улицата, да не говорим да се отива в двореца.

Мислено съжалих чичо и бързо напуснах кабинета, като в последния момент чух многообещаващите думи на леля:

— Ромиус, хайде да поговорим за твоето бъдеще…

Честно казано малко съжалих, че никой не ме беше научил на някои прости заклинания за подслушване. Щеше да ми е много интересно да разбера за какво ще говорят. Е, разбира се, бях радостен, че няма подобни планове за мен, но сега пък започнах сериозно да се притеснявам за чичо. Очевидно леля беше решила да предприеме масирана атака по всички фронтове, само и само да го убеди да се включи в борбата за трона. Нали съвсем доскоро Майсторите нямаха право да заемат обществени длъжности, в това число и да стават Императори. Сега всичко беше променено, но аз изобщо не можех да си представя, че новият закон касае и самия Император.

„О, ако това наистина е вярно, списъкът на претендентите за трона доста ще се промени“ — помислих си, като дори не направих опит да се припомня съотношението на силите между Високите домове.

При избора на Император положението на семейството беше важен, но далеч не решаващ фактор. Тоест знаменитият списък на претендентите по родствена връзка съществуваше, но далеч не беше единствения критерий за избор. Представителите на дванадесетте Високи домове се събираха в двореца и гласуваха за един от първите трима кандидати в списъка. И аз си нямах представа кой сега е в тази тройка, особено след влизане в сила на новия закон.

От Чез и Наив вече бяха успели да направят „нормални хора“, със зализани на една страна коси по последна мода. Не можах да сдържа усмивката си, която бързо премина в кикот.

— Ха-ха-ха — имитира ме Чез. — Ще те видим и теб после. Спомням си, че те обличаха в златисто и с прилепнали панталони.

Веднага ми мина желанието да се смея. А гледайки кръвожадно щракащите фризьорски ножици, усетих силно желание да избягам някъде по-далеч от тук.

— Закари, сядай по-бързо, спешно трябва да те спася! — патетично възкликна мършавият фризьор с подозрително женствени маниери.

Докато ми миеха главата и ми правеха новата прическа, приятелите ми ги обличаха в приготвените за тях тоалети. Разбира се, не ги облякоха в златисто, но по ръкавите на сребърните им сака се спускаха златни ленти със знака на семейство Никерс. А мен вече ме чакаше толкова омразният ми златен костюм — задължителните дрехи на наследниците на Високите домове по време на официални събития.

— Уау — опули се изведнъж Чез.

Обърнах се, проследявайки погледа му, и замръзнах, неспособен да кажа нито дума. Алиса, в страхотна бяла рокля със златни дантели по ръкавите, бавно и величествено слизаше по стълбите.

— Ти си просто невероятна — ахнах аз.

— Знам — доволно се усмихна вампирката. — Но все пак благодаря. Готови ли сте вече?

В този момент тъкмо обличах златното сако, панталоните още не бях ги сложил.

— Той определено е готов — веднага изтърси Чез.

Бързо нахлузих панталоните, изчервявайки се целия. За щастие неловкият момент мигновено беше забравен, още щом се хлопна вратата на втория етаж.

— Щом съм казал не, значи не — чухме раздразнения глас на Ромиус.

— Кога най-сетне ще се научиш да мислиш и за някой друг освен за себе си?!

Това вече беше леля. Тя рядко повишаваше глас, но изглежда сега беше точно един от тези случаи.

— Край, разговорът е приключен — каза твърдо чичо, спускайки се надолу по стълбите. — О, Алиса, изглеждаш чудесно.

— А ние? — веднага попита Чез.

— И вие започнахте да приличате на хора — отговори вместо Ромиус леля. — А сега слушайте внимателно…

„Ох, сега ще започнат инструкциите“ — помислих си тъжно и се оказах прав. Леля Елиза цял час ни обясняваше с кого можем да говорим и с кого не можем. За какво е позволено да се говори и за какво и намек е забранено да се прави. Къде да застанем, как да застанем, колко да останем, в каква поза… Ненавиждам официалните мероприятия!

Това беше един много странен ден. Първо цялото ми, е, почти цялото ми семейство се събра заедно. Липсваха само родителите ми и чичо от страна на баща ми, но татко и мама явно не се интересуваха от живота ни, а Закериал-Константин засега не искаше да се появява в нашия свят. Затова пък тук бяха леля ми Елиза, Ромиус, близначките и още десетина по-далечни роднини начело със смътно познат ми дебел мъж, който май работеше в стражата на Мейн-Деск.

Огромната зала беше препълнена със семействата на Високите домове, а също така с пратеници на друидите, с Висши вампири от всичките четири клана (включително и онези драконовски сеонци) и с представители на Академията, начело с Майстор Ревел. А освен това тук бяха поканени и почти всички мои приятели и познати: Алиса, Чез, Невил с Мелиса, Наив с приятелката му, чието име бях забравил, Велхеор, Итания, Келнмиир, Даркин и дори няколко трола. Между другото, сред каменните фигури видях смътно познатото ми лице на трола, участвал навремето в защитата на Академията при атаката й, мисля, че го наричаха Догрон. А и много други Майстори ни бяха добре познати: Майстор Шинесимус, Шорт, Ленди, Кейтен.

Много пъстра компания беше подбрана, нали? Но още по-странно се оказа мястото на събирането — Двореца на Императора. За да се разбере цялата невероятност на ситуацията трябва да поясня, че обикновено в двореца се допускаха само особено приближени представители на Високите домове. Например аз до днес бях стъпвал тук един единствен път, и едва не ме стъпкаха в коридора, докато се възхищавах на висящите в двора летящи дървета.

— Виж — прошепна ми Алиса, разглеждайки с присъщото си любопитство гостите. — Даркин е с ново момиче.

— Охо, виж го ти умника — изненадах се аз. — А аз изобщо не й обърнах внимание, помислих, че само минава оттам.

— Ами да, разбира се — изкиска се Алиса. — Нисша вампирка в Двореца на Императора точно на коронацията само си минава. Майтапчия.

Загледах се в непознатото момиче.

— Красива е.

— Не се заглеждай — престорено сърдито каза вампирката и вече по-сериозно добави: — Всъщност така е по-добре, предишната му приятелка му докарваше прекалено много проблеми, а и на нас също.

Аз само кимнах мълчаливо и погледнах към самотно стоящия Чез. Тази вечер всички бяха по двойки, дори Велхеор и Итания стояха един до друг без да се карат, само моят риж приятел беше без момиче. Да, Натали Митис също присъстваше в залата, но се намираше в малко по-друга компания — Висок дом Митис беше събран в пълен състав колкото се може по-далеч от нас, сякаш намеквайки за явно противопоставяне.

Когато дойде време за гласуване, представителите на всички Високи домове се оттеглиха в кабинета. От Дом Никерс, разбира се, отиде леля Елиза, но от Митис кой знае защо не отиде Александър, а някакъв друг мъж.

— Това е братовчед му — поясни Ромиус. — Но се досещам защо Александър не отиде сам.

— Аха — разбиращо се усмихна Чез, вече запознат с някои подробности от политическите събития. — Да даде гласа си на основния враг не е много приятно. Някой дори би нарекъл това позорна загуба. Аз например.

Мисля, че знаех и друга причина за отсъствието на Александър Митис — не му понасяха особено добре лошите мисли към семейство Никерс. Само един поглед към доволното лице на леля ми можеше да дари бившия съветник на Императора със сериозна порция болка.

— За какво говорите? — попита Невил.

— Нека просто да кажем, че мнозина ще се изненадат от избора на Дом Митис — усмихнах се аз. — В известен смисъл ще е принудителен избор.

— Като говорим за принуда, и на мен в някои отношения не ми провървя — тъжно въздъхна Ромиус. — Предполагам, че това са последните ми мигове на свобода.

— Вие сте един от малкото хора, които смятат, че Императорският трон е особено фина форма на наказание — изхихика Алиса и погледна към мен.

Да, може би аз се отнасях към подобна „чест“ дори още по-лошо, отколкото той. Точно на това беше наблегнала леля Елиза, нагло изнудвайки Ромиус с това, че ако той откаже престола, ще трябва да го заема аз. Познавайки леля, бях сигурен, че ще е готова да направи Император дори домашния си любимец, само и само да не отстъпи поста на друг Висок дом. А така се бяха стекли обстоятелствата, че от нашето семейство само аз и чичо ми имахме право да претендираме за трона. В крайна сметка, след дълги препирни чичо все пак се съгласил да стане Император.

— Като ще говорим за наказания, тогава защо ние не можем да ядем, докато други се тъпчат колкото си искат? — неочаквано се намеси Наив. — Не е честно!

Той вече от доста време неотменно гледаше към пренебрегналия приличието човек, който с всички сили се наслаждаваше на местната кухня.

— Да ядеш преди коронацията е признак на лошо възпитание — за пореден път обясних на приятеля си. — Потърпи.

— Ей, аз го познавам този ядящия — неочаквано каза Чез.

Проследявайки погледа му, видях едър мъж, който беше заел цяла маса и явно не се интересуваше особено от случващото се наоколо. Цялото му внимание беше посветено на множеството месни блюда.

— Витор — засмях се аз. — Най-големият любител на месо в Империята.

— Мисля, че и извън пределите й — изсумтя Алиса.

Създаваше се впечатлението, сякаш командирът на стражата в Крайдол искаше да се наяде за години напред — вилицата и ножът буквално летяха в ръцете му, карайки месото да изчезва от чиниите за броени секунди.

— А дълго ли ще се съвещават там? — попита Чез, хвърляйки нетърпеливи погледи към семейство Митис. Изглежда нямаше търпение да открадне Натали от нейните роднини.

— Ами да! Колко дълго? — веднага се присъедини към него Наив, преглъщайки с мъка. — Няма да издържа дълго.

— Още малко — успокоих приятеля си.

Съдейки по това, което бях прочел в книгите по история, понякога гласуването на Високите домове се проточвало до няколко часа, но този път би трябвало да се справят много по-бързо. За около пет минути. Инструктажът на леля, проведен преди да тръгнем, ни беше подготвил не само за общуването с местната аристокрация, но и за резултатите от гласуването. Аз дори си представях какво се случва: всички се разполагат в някакви специални, сигурно най-скъпите в Империята аристократични столове, а след това започват да гласуват. Първа гласува леля ми, и разбира се, гласът й отива за Ромиус Никерс. Следващ да гласува би трябвало да е представителят на семейство Митис, и противно на очакванията на повечето присъстващи, той ще даде гласа си не за Александър, а за Ромиус. Останалите семейства, явно шашнати от избора на семейство Митис, не по-малко бързо ще усетят накъде духа вятърът и също ще гласуват за Ромиус. Единодушен избор!

Скоро представителите на Високите домове се върнаха с резултата и из залата се разнесе глас:

— Високите домове избраха! Да живее Императорът на Елирия — Ромиус Никерс!

Забелязах как чичо направи гримаса, но веднага си сложи спокойна и уверена усмивка и тръгна към центъра на залата. Е, беше го направил заради мен, но честно казано, някъде дълбоко в себе си чичо сигурно се гордееше със заетата позиция. В края на краищата да си Император си имаше и своите положителни страни.

Коронацията мина доста помпозно, колко ли струваха само фойерверките, създадени от най-добрите специалисти на Академията от огнения и въздушния факултети. А и другите факултети не останаха по-назад, показвайки красиво шоу с фонтани и растения. Ние с Алиса отново танцувахме, както в деня на нашето запознанство. Не беше минало много време от онази вечер в „Златния полумесец“, но сякаш беше цял живот.

След танците ме хвана леля Елиза и като се извини на Алиса, ме отведе настрани за няколко думи. Предварително бях готов тези думи да не са много приятни, нали отново „позорих семейството“, като танцувах с вампирка, но леля успя да ме изненада.

— Зак — неочаквано меко каза леля, — каквото и неразбиране да имаше между нас преди, трябва да призная, че решението ти да постъпиш в Академията се оказа наистина правилно. Сгреших в плановете си за теб и ти ми доказа, че си способен на удивителни неща.

„Ох, лельо, дори представа си нямаш на какво наистина съм способен“ — помислих си аз и с усилие сдържах усмивката си.

— Това да не е извинение?

— Може и така да се каже — тънко се усмихна леля Елиза. — Ти си герой, Зак, и мисля, че твоите родители биха се гордели с теб. Аз се гордея.

Да-а, да чуя похвала от леля — това беше нещо удивително. За това си струваше да побъркам целия Шатерски халифат.

— Имам малък подарък за теб. Вече си достатъчно възрастен, за да престанеш да живееш с престарялата си леля — тя ми подаде изтъркан ключ. — Това е ключ от къщата, която някога принадлежеше на родителите ти. Там отдавна не живее никой, но по моя заповед я оправиха и я оборудваха със заклинания по последна дума на Занаята. Наслаждавай се на самостоятелния живот, още повече — леля погледна към чакащата ме вампирка — ако има някой, който да ти прави компания.

— Ъ-ъ-ъ… и нямаш нищо против? — попитах озадачено.

— Тя е добро момиче — въздъхна леля. — Преди година щях да те убия със собствените си ръце само за един поглед към нея, но сега всичко е различно. Ти стана самостоятелен и достоен представител на Дом Никерс, а ние вече поддържаме бизнес отношения с вампирите и троловете… Брак с вампирка? Вече не звучи толкова страшно.

„Тя и за това ли знае! — ужасих се аз. — Кога е успяла?!“

— Забавлявайте се — потупа ме по рамото леля.

Посрещнах поредното щастливо утро седнал на перваза, любувайки се на спящата на огромното легло вампирка. Тъмните й кичури се разстилаха по белите възглавници, а стройното тяло съблазнително се очертаваше под тънкото копринено одеало. Лъч светлина от незакрития прозорец падаше на лицето на Алиса, но изобщо не й пречеше да спи. Мисля, че все още не можехме да се отърсим напълно от живота във форта и сякаш се опитвахме да наваксаме за всички безсънни нощи в Прокълнатите земи.

Мина вече седмица от коронацията. Бойните действия на границата утихнаха, военното положение в Империята беше отменено, а необходимостта от присъствието на толкова много ученици на Академията и Майстори отпадна от само себе си. Ние с Алиса се наслаждавахме на уединение в луксозната къща в самия център на Лита, а вечер често хапвахме цялата компания в „Златния полумесец“. Изведнъж стана ясно, че племенникът на императора може да си позволи да погуляе малко в компанията на приятели. И дори това, че някои от тях не живееха в столицата, лесно се решаваше с помощта на телепортите.

Даркин го назначиха за ръководител на целия спонтанно създаден от мен Огнен орден, събрал в себе си нисши вампири, тролове и целия клан Ноос. Бедният вампир едва не получи удар, когато чу новината, но приятелката му прошепна нещо в ухото и той бързо се съвзе. Като цяло имах чувството, че е късметлия с новата си приятелка, въпреки че да се съди за това само от няколко срещи беше малко раничко.

Мелисия и Невил отидоха до Древната гора, така че тук работата изглеждаше наистина сериозна, защото друидката искаше да запознае годеника си със своите родители. Викерс старши хем беше щастлив, хем се тресеше от страх пред запознанството с истински древните друиди, нали според слуховете родителите на Мелисия биха могли да са очевидци дори и на раждането на нашите неспокойни хилядолетни вампири.

Между другото, за вампирите. Итания замина обратно в замъка си, като преди това за пореден път се скара с бившия си съпруг. Мисля, че при тях това е нещо като традиция, придаваща на отношенията им някакъв чар и така любимия на Велхеор „ловен дух“. Самият Велхеор отново се окопа във Великата библиотека, заявявайки, че през следващите десет години изобщо няма да излезе от нея.

Чез с всички сили продължаваше да ухажва Натали Митис и изглежда дори се сприятели с Ейнджъл. Във всеки случай няколко пъти ги виждах на една маса и в разговора не се чуваха обиди, а това си беше сериозен прогрес.

Изглежда единственият наистина отговорен човек в моето обкръжение се оказа леля Елиза, неслучайно Ромиус веднага я назначи за първи съветник. Тя така ще се развърти, че нашият Император няма да смогва да подписва заповеди. За изненада на всички присъстващи на коронацията, за втори съветник Ромиус провъзгласи Келнмиир, и ако се съди по спокойствието на вампира, той го очакваше. Мислех, че трети ще бъде Майстор Ревел, чичо дори му предложи тази длъжност, но Майсторът вежливо отказа. Като се замисля, в това нямаше нищо изненадващо, тъй като шефът на службата за сигурност къде тайно, къде явно, управляваше цялата Академия. Мисля, че власт и така си имаше достатъчно, а отговорностите му бяха повече от достатъчно.

Няколко пъти се срещах в Коридора на съдбата с чичо си, но той отказа да ме учи на магията на драконите, заявявайки, че изобщо няма закъде да бързам. В някои отношения бях напълно съгласен с него, а и спокойният живот някак си не предразполагаше към експерименти с преходи в други светове. Освен това в мен все още беше дневникът му, така и не намирах време да го изуча.

Способностите ми към некромантията изчезнаха заедно с артефакта, но кокаленият вълк остана с мен. Въпреки че беше послушен и изпълняваше заповедите ми, неживият се държеше не съвсем нормално, като си позволяваше някои волности, все едно е най-обикновено животно. Ето сигурно и сега вълкът лежи в мазето до хранилището на „маг“, подхранващо домашните заклинания, и се наслаждава на магическия фон.

— Зак, за какво се замисли?

Докато размишлявах, Алиса се беше измъкнала изпод одеялото, приближила до мен и сега ме прегърна изотзад.

— Мисля си какъв съм късметлия — съвсем честно отвърнах аз.

— Ами да, сега си племенник на императора — насмешливо каза вампирката и леко ме ухапа по ухото.

— Не това имах предвид — усмихнах се аз. — Късметлия съм, защото ти си до мен.

Научих за семейството си почти всичко. Оставаше само един въпрос…

— Знаеш ли, Алиса, много бих искал да разбера какво толкова е предсказал моят чичо, че родителите ми да решат да блокират способностите ми към Занаята и да изчезнат от Империята.

— Мисля, че отговор на този въпрос могат да ти дадат единствено твоите родители — прошепна вампирката.

Кимнах безмълвно.

— Значи, към Шарените острови?

— Четеш ми мислите.