Огненият легион

Действие 0

Даркин беше затънал до шия в бумагите и вече трети ден се опитваше да организира работата на Ордена. А съвсем доскоро искрено вярваше, че бързо ще се оправи с организацията и ще може да изпълни даденото на Алиса обещание — да се спусне в канализацията и да се срещне с дневните вампири. Уви, проблемите изскачаха отвсякъде, и решавайки един, Даркин веднага получаваше десетина нови. Колкото и да е странно, сътрудничеството с троловете се уреди много лесно — всички необходими инструкции вече бяха предварително подготвени от госпожа Елиза. Даркин само трябваше да потича малко из града, за да завери някои документи и да се договори с работодателите. Сега тролове и нисши вампири работеха като пазачи и бодигардове заедно, формирайки смесени групи. Все пак ловкостта и изострените сетива на вампирите заедно със силата и имунитета към магията на троловете ги правеше универсален екип, способен да се противопостави на почти всеки (освен на Майсторите, разбира се). А благодарение протекциите на Висок дом Никерс стойността на услугите на подобни екипи нарасна съществено, което не можеше да не радва троловете. В началото Даркин сериозно се притесняваше от конфликт с каменните глави, защото на практика те бяха почти насилствено присъединени към Ордена, но всичко се размина — троловете се оказаха сговорчиви момчета, които не се замисляха особено за такива дреболии като политиката. Работа има, пари има, храна има — значи животът е прекрасен!

— Даркин, дойдоха още два вампира. Жадуват колкото може по-бързо да започнат работа — надникна в кабинета Мари.

— Действай както обикновено: дай им амулети на Ордена и ги прати при Догрон да ги разпредели по обекти.

След подписване на договора с троловете Даркин незабавно уволни един от нисшите вампири, отговарящ за разпределението на работните места, и постави на негово място предводителя на троловете. Разбира се, наложи се да разширят вратите в цялата сграда, но си струваше — тролът се оказа отличен работник. Въпреки че Догрон загуби ръката си благодарение на Даркин, той изобщо не се разстройваше по този повод и дори не беше обиден. И това въпреки фактът, че нито един друид не можа да възстанови изгубената му ръка, защото обикновената магия изобщо не действаше на троловете. Както неотдавна се изясни, единственото изключение беше магията на пръстените на нисшите вампири. Между другото, по този повод при Даркин дори идваха двама странни дебели Майстори от Академията — задаваха въпроси и предлагаха сътрудничество при експерименти с артефакти. Без да мисли много, Даркин се съгласи да се отбие в лабораторията им, за да мине изследвания след използване на пръстена. Така в плановете му за седмицата се появи и посещение в Академията, при това Даркин искаше да отиде колкото се може по-скоро, и това изобщо не беше заради притеснения за здравето си. Просто той винаги беше искал да посети Академията и не можеше да пропусне такъв шанс.

Даркин надникна в приемната.

— Мари, какво още имаме за днес?

— Среща с представители на едни от най-големите градски складове.

— И какво, нямат пари за нормална охрана? — изуми се Даркин.

— Имат, разбира се. Просто такива големи и сериозни предприятия предпочитат да не се ограничават единствено със защитни заклинания. Все пак е къде по-спокойно да разчитат не само на бездушна магия, но и на живи пазачи.

Даркин кимна в съгласие.

— Щом има много пари, защо да не се подсигури сериозна безопасност? Заклинания, тролове, вампири, пък дори и дракони, ако има достатъчно пари.

— Какво, и дракон ли може да се наеме?! — ококори се Мари.

— Е, казах го само за да бъда духовит — смути се Даркин. — Кога ще дойдат?

Вампирката се изкикоти:

— Майтапиш ли се? Такива хора не идват, те винаги викат при себе си.

— Кхъ… е, и кога би трябвало да съм при тях?

— Ами, след десет минути — сбърчи чело Мари.

— Какво?! — подскочи Даркин. — Защо не каза досега?!

— Нещо забравих — сви рамене вампирката, като дори не опита да се направи на виновна. — Работата е необичайно много, а и още не съм се научила да си разпределям правилно времето. С тези темпове скоро и аз самата ще се нуждая от помощничка.

Тя казваше самата истина. Работата наистина беше много и въпреки опасенията на Даркин, Мари се справяше доста добре с цялата тази каша, само от време на време допускаше дребни грешки. Както сега.

— Давай бързо адреса — напомни той. — Ще притичам, рядко пада такова нещо. Хората са важни, със сигурност не обичат да чакат. А ако изпусна тази сделка — той неволно потръпна, — госпожа Елиза ще е много недоволна.

Получил подробни инструкции от Мари, Даркин наметна плаща си и побърза за срещата с представителите на складовата компания. Съдейки по адреса, сградата се намираше недалеч от Академията, така че след преговорите той с чиста съвест можеше да се отбие и там. Пътьом, така да се каже.

Извисяващата се над града кула привличаше вниманието на вампира и постоянно му напомняше за детската мечта — да стане истински Майстор. Да управлява стихиите, да създава невероятни заклинания и да бъде уважаван… човек. За съжаление нито едно от тези неща не му беше достъпно, което изобщо не му пречеше да задоволи любопитството си и да посети това вълшебно място.

Офисът на компанията, притежаваща мрежа от най-скъпите складове в града, се намираше в центъра, точно до площад Седемте фонтана. С нищо незабележимо златно здание, без каквито и да са излишества от рода на индивидуален климат или красиви визуални ефекти. Средно скъпа украса, но като че ли някак на място.

На входа Даркин го посрещнаха пазачи и с неочаквана учтивост го въведоха в просторна зала. Зад огромна маса, явно предназначена за стотици души, сега седеше само един човек.

— Седнете — любезно покани той Даркин и с жест нареди на пазачите да напуснат.

„Интересно, дали специално ме приема точно в тази зала, за да направи впечатление?“ — помисли си вампирът, докато внимателно разглеждаше своя работодател.

Стройният тъмнокос мъж с тънки аристократични черти на лицето и орлов нос изглеждаше много внушително. Във всяко движение и поглед си личеше навика да командва, и нещо подсказваше на Даркин, че заповедите на този човек винаги се изпълняваха стриктно.

„Не прилича на собственик на обикновен, пък дори и най-скъпия, склад в столицата“ — реши Даркин, разполагайки се на един от столовете, който се оказа удобно меко кресло.

— Ще обядвате ли с мен?

— Благодаря, но ще трябва да ви откажа, бих искал да пристъпим направо на въпроса.

Даркин едва не зажумя от собствената си дързост, но вече нямаше как да върне думите си.

— Добре — лесно се съгласи мъжът, остави приборите си и попи ъгълчетата на устата си със салфетка. — Както вече знаете, моето име е Александър Ардок Митис…

„Главният съветник на покойния Император?! — изненада се Даркин. — Изглежда Мари и за това също забрави да спомене!“

— Разбира се, знам…

— Висок дом Митис от древни времена осигурява банковите услуги и услугите по съхранение на ценни вещи на столичната аристокрация. Ние притежаваме множество складове из цяла Лита и извън нея. Като става дума не за обикновени складови помещения, а за защитени по последна дума на магията елитни хранилища.

Даркин кимна разбиращо. Е, най-малкото много се постара да добие разбиращ вид.

— В момента ситуацията в Империята е сложна поради предстоящата война. Мнозина искат да се възползват от нестабилността в страната и да прекарат набързо дребните си далавери. До нас достигнаха слухове, че някой се кани да нападне едно от нашите хранилища. Ето защо решихме да се презастраховаме и като допълнение към най-новите защитни разработки на Академията да наемем и вас. Все пак гаранцията на Висок дом Митис е достатъчно сериозна препоръка, а освен това… чух, че сега към вас работят и тролове?

— Точно така — с гордост потвърди Даркин. — Сега в охраната работят смесени групи от вампири и тролове, това прави нашата работа много по-ефективна. Ако ви е удобно, донесох със себе си типови договори…

— Не ме устройват типови договори — поклати глава аристократът. — Моите съветници съставиха индивидуален договор — той плъзна една папка към вампира. — Моля, запознайте се.

Даркин известно време внимателно изучаваше документите. На първо четене в очите веднага се набиваше сумата на контракта и останалите точки буквално избледняваха, но вампирът се взе в ръце и препрочете всичко още веднъж.

— Като цяло е добре. Притеснява ме само точката за обезщетение, при нас обикновено тя е в размер на стойността на откраднатото, а тук е завишена сто пъти.

— Виждате ли, нашият Дом предоставя услуги вече от няколко века. В случай на кражба това ще удари толкова силно по нашата репутация, че щетите ще са просто непоправими. Плащаме добри пари за услугите ви и тази сума за обезщетение е само гаранция за вашето сериозно отношение към работата. Ако вие и Дом Никерс не сте уверени в собствените си сили, тогава нека забравим за моето предложение и да се разделим.

Даркин не очакваше такъв натиск и за известно време застина, опитвайки се да събере разпръснатите си мисли.

— Разбира се, ние можем да дадем гаранции…

— Е, това вече е чудесно. Тогава да подпишем договора и да започнем нашето взаимноизгодно сътрудничество.

Малко по-късно Даркин напусна сградата с купчина подписани документи в ръка и свито от лошо предчувствие сърце. Вампирът не го напускаше усещането, че по някакъв начин го бяха излъгали, само дето не можеше да разбере в какво точно.

„Е, госпожа Елиза ще се върне и лично ще види. В политиката засега не съм много добър, а и едва ли някога ще бъда — размишляваше вампирът. — Да се надяваме, че Александър Митис ще има по-интересни занимания от това да прави номера с охраната на склада.“

Съгласно договора Орденът беше длъжен да започне охраната на склада още същата нощ и вампирът трябваше колкото се може по-бързо да издаде съответните разпореждания, но просто не можеше да отложи посещението си в Академията. Кулата буквално го зовеше.

Даркин дълго стоя пред вратите, опитвайки се да си представи как ли изглеждат в деня на приемането, блестейки с всички цветове на дъгата. Отне му известно време да се вземе в ръце и да направи първата крачка. Мечтата на живота му се сбъдна, макар и по малко по-различен начин, отколкото си беше представял като дете. Над вратата нямаше красива дъга, както е в деня на приемането, а и липсваше стълпотворението, което пък в крайна сметка беше по-добре. На Даркин не му се искаше да привлича излишно внимание. Хората и без това го гледаха неодобрително — нисш вампир по улиците на Лита все още си оставаше непривична гледка.

Вратата в кулата се отвори сама, още щом се приближи. Седящият на входа дежурен в ученическа ливрея вдигна поглед от книгата и внимателно огледа Даркин.

— При кого идвате?

— Аз съм от Огнения орден, поканиха ме — отговори вампирът, изругавайки на ум: „Ох, с този Митис забравих имената на ония двамата Майстори.“

— Да, разбира се, чакат ви на третия етаж, зала тридесет и втора — каза дежурният и отново се задълбочи в книгата.

„Просто ей така?“ — изумен бе вампирът, докато крачеше по коридора в самото сърце на знаменитата кула.

В залата с телепортите стоеше още един дежурен, или по-точно, дежурна. Охранено момиче, вперило недоволен поглед във вампира.

— За къде?

— Трети етаж — отсече Даркин.

Момичето махна с ръка по посока на един от телепортите.

— Там.

Вампирът приближи до платформата, усещайки вътрешен трепет — шега ли е, първа телепортация. Затаил дъх, той направи крачка и видя кратко ярко проблясване. Етажът, на който попадна, практически с нищо не се различаваше от предишния, единствено хората наоколо бяха малко повече: трима мъже в ливреи на Майстори стояха в ъгъла на залата и обсъждаха нещо, още няколко мъже и жени вървяха по своите си работи. Не се реши да попита за посоката и тръгна сам да търси нужната му зала.

„Изглежда е тук — помисли с облекчение, след като намери желаната врата, и натисна дръжката. — Е, да се надяваме всичко да мине добре…“

— Здравейте — поздрави бодро.

Помещението се оказа по-голямо, отколкото си беше представял, и напомняше не толкова на лаборатория, колкото на тренировъчна зала. От друга страна, какво ли пък знаеше Даркин за магическите лаборатории?

Трима Майстори увлечено правеха нещо близо до маса с наредени на нея множество светещи със всички цветове на дъгата предмети. Във въздуха се усещаше миризма на изгорено и нещо кисело.

— Помолих да не ни безпокоят… — започна един от Майсторите, но веднага спря. — О, това сте вие! Отлично!

Даркин позна двамата плешиви и енергични дебелака, които го бяха посетили в представителството на Ордена. А третият Майстор, за негово немалко изумление, се оказа… жена.

— Добър ден, млади човече — учтиво поздрави тя.

Жената изглеждаше доста по-възрастна от дебелаците. Даркин без проблем би й дал двеста години, но с Майсторите, както и с вампирите, определено в нищо не трябва да си сигурен — благодарение на магическата сила те можеха да живеят много по-дълго от обикновените хора.

Мъжете го хванаха под ръце и почти насила го замъкнаха до масата с артефакти.

— Избирайте! — радостно каза единият от дебелаците.

— Избирайте по свой вкус! — добави другият.

Даркин леко се обърка, не разбирайки какво точно се иска от него. На масата стояха големи и абсолютно непознати артефакти, а също и малки, изглеждащи смътно познати. Като че ли напомняха на пръчките и пръстените, взети от „свободните вампири“. Един от тези пръстени и сега беше на пръста му.

— И ни демонстрирайте как работят.

— Аз самият не съм наясно — озадачено отвърна Даркин. — Мислех, че вие ще ми обясните.

— Извинете колегите ми — намеси се възрастната жена. — Ние сме в сложна ситуация — по-голямата част от Майсторите отидоха във форт Скол и именно там сега се провеждат основните изследвания. Нашите колеги вече са разгадали устройството на артефактите и дори са успели да компенсират негативното им въздействие върху здравето на вампирите. Беше решено да се създаде обособено подразделение от нисши вампири за специални операции, и да се разположи във форта.

Даркин за известно време се замисли, асимилирайки чутото. Излизаше, че Империята най-накрая е признала нисшите вампири като пълноценни граждани? Служба в Имперската армия — това си беше чест. И нови възможности за Ордена.

— Какво пък, мисля, че Огненият орден може да предостави своите бойци — стараейки се да сдържи радостната си усмивка, каза Даркин.

— Проблемът е в това, че всеки момент ще започнат бойните действия между Империята и Шатер — намеси се един от дебелаците. — И просто нямаме време за обучение на вампирите да работят с артефактите. Разбирате ли накъде клоня?

— Засега не — честно отговори Даркин.

— Искаме да ни доведете бившите членове на тайното общество „Свободни вампири“, те вече знаят как да използват артефактите. Империята обещава да реабилитира всички и да не повдига въпроса за държавна измяна.

— Така значи — разбиращо кимна Даркин. — Е, може да опитаме да решим този въпрос. Но ще трябва да се подпишат съответните договори…

— Всичко вече е подготвено — усмихна се жената. — Предадоха ни документите, написани от ръката на Закари Никерс. Не знам как е успял да постигне такива условия на сътрудничество, но с такава бизнес проницателност този млад мъж явно ще стигне далеч.

Този път Даркин не можа да сдържи усмивката си.

„Зак и тук е успял!“

— Е, тогава давайте документите и аз ще се заема с работата.

— Изчакайте с документите — намеси се единият от дебелаците. — Нека да поработим още малко с артефактите, много ни е интересно как действат. И не се притеснявайте, ще ви дадем хапчета, които предотвратяват вредните последствия.

— Хапчета? — повтори Даркин. — Тоест вредното въздействие на тайнствените артефакти се лекува с обикновени хапчета?

— Не обикновени, а разработени от най-добрите умове на Империята — поправи го жената. — Изберете артефакт.

Даркин и сам мечтаеше да се научи пълноценно да използва пръстена, а сега да получи и боен жезъл…

— Слушайте и запомняйте — върна го в реалността жената, подавайки му малка кутийка. — Тези хапчета трябва да се вземат по няколко пъти на ден…

Майсторите го инструктираха много подробно, но наистина не можеха да му обяснят как се ползват артефактите, тъй като всичко беше свързано с индивидуалните усещания. Както каза дебелакът, за това трябва определено време и много тренировки. След като прекара там повече от три часа, Даркин едва успя да метне малка топка енергия, която прелетя половин метър и се разтвори във въздуха. При това, както казаха Майсторите, той е показал просто удивителни резултати.

— Както виждате, нужно е време, което ние нямаме — каза на сбогуване Майсторката. — На Империята й трябват бойци още сега. Така че разчитаме на вас. Разбира се, ние също ще проведем обучение…

— Но първо ви трябват бивши „свободни“ — завърши вместо нея Даркин. — Разбрах. Ще направя всичко, каквото мога.

Излизайки от Академията, той едва ли не за пръв път в живота си се почувства истински щастлив. Сбъдна се мечтата му, ще го обучават в Академията!

„Днес бързичко ще разчистя всички задачи, ще уточня за склада и утре пак ще отида в Академията“ — радостно си мислеше той, докато крачеше по улицата.

Влизайки в представителството на Ордена, Даркин хвърли на бюрото на Мари папката с документи.

— Имаме договор със складовете на Висок дом Митис!

— Чудесно! — зарадва се вампирката. — Нямаше те толкова дълго, помислих си, че нещо се е случило.

— Това не е всичко — усмихна се Даркин, забелязвайки, че загрижеността на Мари за неговата безопасност му е много приятна. — Академията ни предложи сътрудничество.

— Вярно? — не повярва Мари. — Наистина ли? Но защо сме им ние?

— Искат да създадат бойно подразделение, съставено от вампири. И дори ще ни предоставят артефакти и ще ни обучават да ги използваме. Вярно, няма да е безплатно. Между другото, Мари, ти чувала ли си нещо за групировката „Свободни вампири“?

Вампирката замръзна за миг, не намирайки веднага отговор. И това си беше подозрително.

— Е, ами нещо така между другото…

— Мари…

— Не съм много сигурна…

— Мари!

— Да, добре, ходих на няколко събрания. Честно казано, просто защото ми хареса един блондин там, но той се оказа прекалено вманиачен относно така наречената свобода за вампирите — забърбори тя. — Те дори не могат смислено да формулират какво искат, но високомерието им не знае граници. Знаеш този младежки максимализъм с напираща прекомерна жажда за насилие.

Всъщност Даркин дори не беше изненадан. С такава безгранична енергия и с наложените ограничения на нисшите вампири в столицата тя сигурно се набъркваше във всичко възможно.

— А имаш ли контакти с тях?

— Мога да опитам да намеря няколко познати — замислено каза вампирката. — Между другото, някои от тях дори работят в Ордена. А защо ти е това?

— Прочети документите и всичко ще разбереш — намигна й Даркин и си помисли: „Ох, все пак госпожа Елиза може да се гордее с мен. Отличен ден.“

„Аз съм свършен — пределно ясно осъзна Даркин. — Или госпожа Елиза ще ме закове, или ще ме убият хората на господин Митис. Самият той, разбира се, няма да се цапа — прекалено аристократичен е…“

Вампирът седеше във вече станалия му привичен кабинет, гледаше в очите уплашената Мари и виждаше в тях собствената си смърт.

— Как така — обрали? — изрече с усилие.

Минаха едва два дни, откакто Орденът подписа договора с Висок дом Митис. Троловете и вампирите започнаха новата работа, Даркин успя да подобри уменията си по използване на артефактите, а Мари — да намери повече от двадесет бивши членове на групировката „Свободни вампири“. Всичко вървеше просто прекрасно, и изведнъж…

— Обрали са го някак — сви рамене Мари. — Аз откъде да знам? Теб те чакат на местопрестъплението.

Вампирът преглътна, усещайки сухота в устата си.

— За наказание?

— Какво наказание? — не разбра вампирката. — За разследването. Ти прочете ли внимателно подписания договор? Имаме една седмица да намерим откраднатото, иначе Дом Никерс ще трябва да заплати цялата сума, на която Александър Митис е оценил репутацията на своите хранилища.

— Ако изобщо Дом Никерс има такива финанси… — промърмори Даркин.

— Не всичко е загубено — ободряващо се усмихна Мери. — Това е безпрецедентен случай, според слуховете Академията е отделила най-добрия си следовател в столицата.

Трябваше да минат няколко минути, преди смисълът на думите й да достигне до Даркин.

— Какви слухове? — попита той, скачайки на крака. — Кога всъщност се е случило това?!

— Снощи.

— Но сега е вече вечер!

— Казах ти, имам толкова много работа, толкова много! Забравих! — раздразнено отвърна Мари. — Седиш си тук в офиса, а аз тичам като луда. Какво изобщо ще правиш без мен, неблагодарник?

„Може би нямаше да закъснявам за срещи?“ — помисли си Даркин, но на глас не каза нищо. Вампирката наистина работеше за десетима и с всеки ден се справяше все по-добре и по-добре.

— Хайде тръгвай — бутна го Мари. — Чакат те на местопрестъплението… вече половин ден…

„Е, в крайна сметка, насладих се на почти цял ден блажено неведение“ — реши вампирът и послушно тръгна към ограбения склад.

Складовете бяха разположени недалеч от центъра на Лита и представляваха дълги ниски постройки с обичайните за столицата позлатени стени. Да се намери търсената сграда се оказа лесно, тъй като точно до нея се тълпяха сериозно количество представители на стражата.

— Къде се вреш? — лениво се поинтересува един от тях още щом Даркин приближи до сградата.

— Аз такова… представител съм на Ордена — неуверено отвърна вампирът.

— Навъдиха се всякакви Ордени — изръмжа стражът. — Минавай, теб отдавна вече те чакат.

„Каквото искат да ме правят, само дано да ги няма госпожа Елиза или Александър Митис“ — реши Даркин, минавайки покрай стражите.

— Ей, ей, почакайте ме!

Вампирът се обърна и видя тичащ към него Майстор в изтъркана червена ливрея. Суровото набръчкано лице на възрастния човек би изглеждало авторитетно и солидно, ако не беше подозрително хлъзгавия блясък в очите му.

— Майстор Корвил — едва не му се поклони стражът. — Вие както винаги идвате навреме.

„Как така аз съм закъснял, а той е навреме? — възмутено помисли Даркин. — Пак расизъм. Всъщност защо ли го мисля? По-добре изобщо да не бяха ме чакали!“

Майсторът внимателно огледа вампира от глава до пети.

— Теб ли са ми пратили за помощник от Ордена?

— Мен — въздъхна Даркин.

— Значи ще работим заедно — Майсторът протегна ръка. — Майстор Корвил, главен следовател на управлението в Лита.

— Даркин — представи се вампирът, стискайки ръката на новия си познат. — Ръководител на офиса на Ордена в Лита.

На пръв поглед мъжът не правеше впечатление на „най-добрия следовател в столицата“, а по-скоро напомняше на средностатистически поизхабен от живота аристократ, силно пристрастен към алкохола. И дори ливреята на Майстор, която по принцип не се мачкаше и износваше, изглеждаше малко дрипава.

— Да вървим, по пътя ще те въведа в ситуацията — предложи Майсторът и без да дочака отговор, тръгна към входа на сградата.

На Даркин не му остана нищо друго, освен да го последва.

— Складовете слизат още няколко етажа надолу — започна да обяснява Майсторът. — Отвътре всички стени са облицовани с дагор. На всички рафтове, пода и вратите са поставени защитни заклинания. Не бива да забравяме и за защитата от телепортация — невъзможно е да се попадне в сградата или да се напусне с помощта на телепортиране.

— Значи и мишка не може да се вмъкне — заключи Даркин.

— За мишка не знам, но крадците не само са се вмъкнали, но и доста неща са взели на излизане.

— И как са влезли?

— Не се знае.

— А как са излезли?

— Също не се знае. Нали казах, загадка на загадките.

— Чудо — съгласи се Даркин, като мислено вече си избираше място на гробището.

— Чудеса няма — намръщи се Майсторът. — Всичко си има логично обяснение. Ще търсим. Нали неслучайно са те пратили да ми помагаш?

— Ами да, без мен тук явно няма да се справите — усмихна се Даркин, улавяйки в тона на събеседника си неприкрита ироничност, и вече сериозно добави: — Не знам каква ще е ползата от мен, но ще дам всичко от себе си.

„Молят нисш вампир да помогне на Майстор да хване крадци. Накъде върви светът? — помисли си Даркин. — Дори и никой да не ме възприема сериозно, така или иначе… не е за вярване.“

— Полза ще има — увери го Корвил. — Иначе нямаше да те извикам.

— Мисля, че са го направили собствениците на склада заради неустойките в договора…

— Хайде де. Неустойките са за това, да ви смъкнат повече пари за застраховката на откраднатото имущество. Никой не вярва сериозно, че нисшите вампири ще успеят да намерят крадците.

— Тогава защо…

— Ей сега сам ще видиш всичко — увери го Майсторът.

В сградата пазеха още трима стражи, които с готовност и почтителност поздравиха Майстора. Даркин получи само подозрителни погледи и гнусливо свити устни.

— Той е с мен — късо каза Корвил, кимайки към вампира.

Израженията на пазачите изобщо не се промениха, но поне не попречиха на влизането му в охраняваната зона.

Минавайки през къс коридор и неголямо караулно помещение, Майсторът и вампирът попаднаха в самия склад. Устройството на склада толкова впечатли Даркин, че той за известно време застина, оглеждайки с интерес наоколо. Не така си представяше той мястото, съвсем не така. Стените на склада бяха облицовани с тъмен камък, очевидно дагор, а подът се оказа напълно прозрачен. Но най-изненадващото не беше това, а съдържанието на склада — малки кутии, подредени на равни разстояния една от друга.

— Какво е това? — предпазливо попита Даркин, сериозно притеснен да не се покаже невежа.

— Индивидуални касетки — поясни Корвил.

— Аха — дълбокомислено кимна Даркин. — А защо са толкова малки и толкова раздалечени? Тук има място за много повече.

— Всяка касетка е защитена с индивидуални защитни заклинания, действащи в определен радиус, и никой освен клиента не може да се приближи до касетката. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че касетките са обвити във въздушни пашкули — това е както първата степен на защитата, така и за предпазване на другите клиенти от случайно попадане в зоната на действие на чуждите защитни заклинания.

— Уау — възхити се Даркин. — И какви са тези защитни заклинания? Какво ще се случи с крадците?

— Най-различни неща. Всеки клиент или лично избира защитни заклинания от каталога на компанията, или ги поставя някъде другаде и после носи кутията тук. Така че с крадците може да се случи всичко, зависи дали ще имат късмет. Между другото, ако се съди по това какви хора съхраняват своите ценности тук, крадците при всички случаи няма да оцелеят.

— Но те някак си са оцелели.

— Ще разберем — въздъхна Майсторът. — Да вървим, проникването е станало на долния етаж.

Отгоре се откриваше чудесна гледка към по-ниските етажи с прецизно разположените касетки. Едва ли подобно архитектурно изящество е било създадено заради красотата, по-скоро преследваше чисто практически цели — оттук много добре се виждаше целия склад, и Даркин веднага видя празните места, до които са успели да се доберат крадците. Между другото, те не бяха толкова много — покрай стените се търкаляха всичко на всичко няколко отворени касетки, а една се оказа буквално разбита на малки парченца.

— А къде е била охраната? — попита Даркин, докато се спускаха по стълбите към касетките.

— Дори не си разпитал за подробности служителите си?

— Не успях, честно казано — смути се вампирът. — Занимавам се с толкова много работи, че не успявам да следя всичко.

„А и имам страдаща от склероза секретарка“ — добави наум.

Спуснаха се на нужния етаж и тръгнаха към отворените касетки.

— На всеки етаж е имало по двама пазачи — вампир и трол.

— И никой нищо не е видял? — изуми се Даркин.

— Представи си.

— Но когато са отваряли касетките, трудно е да не се забележи. Като че ли са ги взривявали, струва ми се…

Даркин се чувстваше като дете, задаващо глупави въпроси на по-възрастен. Не можеше да си представи с какво ще помогне на Майстора, но съвестно се опитваше да събере колкото е възможно повече информация за кражбата. Ако имаше дори и най-малкия шанс да открие крадците преди да се появи госпожа Елиза, той беше готов и планина да повдигне, но да получи някакъв, дори и най-незначителен, резултат.

— Очевидно са отклонили вниманието на всички пазачи или са им изтрили паметта. По принцип, въпреки многото защитни заклинания, бих повярвал, че някой е успял да отклони погледите на хората и вампирите. Но нали троловете не се поддават на въздействието на магията! Доскоро това се считаше за общоизвестен факт.

Майсторът изразително погледна вампира.

— И за това ли знаете? — зададе риторичен въпрос Даркин.

— Аз знам много неща — спокойно отвърна Майсторът. — Положението ми ме задължава. Единственото, което така и не разбрах — това е на кого принадлежат разбитите касетки; собствениците на склада отказват да предоставят информацията.

— Но как да търсим откраднатото, ако дори не знаем какво е било откраднато?

— Това не е най-сериозният ни проблем — въздъхна Майсторът. — Хайде да помислим как крадците са се вмъкнали.

— Съвсем очевидно е, че това има нещо общо с единствената разбита касетка — логично отбеляза Даркин. — Може някой да е бил вътре в нея?

— Невъзможно. Прекалено малка е, в нея може да се побере най-много плъх.

„Плъхът също е не лош вариант — помисли си Даркин. — Сигурно знае какво направиха тези същества при нас в Крайдол. Но не мога да си представя кой и как би използвал плъх, за да проникне в склада.“

— Но ти си прав — продължи Корвил. — Проникването най-вероятно е свързано някак си с тази касетка. Нека да огледаме по-внимателно това, което е останало от нея.

Какво може да се разбере, като се оглеждат множество малки парченца от дървена касетка? Ами нищо. Поне така си мислеше Даркин, но Корвил успя да получи информация дори от това. Вярно, че се наложи да използва някакви заклинания, но в крайна сметка лицето на Майстора грейна в доволна усмивка.

— Да! Касетката е била буквално взривена отвътре, и това е станало под въздействието на нещо живо. На пода намерих няколко косъма…

— Тоест било е нещо живо, неголямо, щом се е побрало в касетката, и космато?

— Очевидно да — поклати глава Корвел. — И никога няма да разбера какво или кой може да е. Нали складът се охранява с физическа защита и сигнални заклинания, да не говорим за индивидуалната защита на всяка касетка. Разбира се, Върховен Майстор лесно би се справил с всичко това, но това е малко вероятно.

— Защо?

— Всички специалисти от такова ниво сега се намират във форт Скол. И което е не по-малко важно, никой от тях няма да се побере в касетка!

— Що за същество ще е това? — озадачи се Даркин.

— Нямам представа. Може би са го телепортирали директно в касетката, като са насочили телепорта към някакъв артефакт-маяк. Но това изобщо не обяснява защо никой от пазачите не е видял крадците, да не говорим, че всички помещения са екранирани и в тях е невъзможно да се телепортираш.

На Даркин му оставаше само мълчаливо да кима, тъй като си нямаше идея за какво става дума. Всичките му познания за заклинанията се ограничаваха до това, което беше успял да види в изпълнение на Зак и неговите приятели, тоест Огнени топки, Въздушни стени и подобни магически фойерверки.

— За съжаление, да се намерят следи от телепортация след толкова време е практически невъзможно, както и да се разбере дали е действала защитата в този момент. Нека засега да приемем телепортирането като работна хипотеза и да оставим настрана техническия въпрос за преодоляване или деактивирате на защитата. Значи остава да разберем как крадците са успели да отвлекат вниманието на вампири и тролове.

— И как ще го направим? — попита Даркин.

— Ще разпиташ служителите си — сви рамене Майсторът. — А аз засега ще отделя известно време на остатъчните фонове, може пък да изскочат следи от телепортация. Същевременно трябва да поговорим с работниците в склада и да се опитаме да разберем дали някой от тях не е изключвал защитата.

Вампирът послушно тръгна към стаята на охраната, където вече отдавна го чакаха осем служители на Ордена. За съжаление общуването с тях не донесе нищо освен самия факт на общуване. Все пак, с толкова много грижи в Ордена, на Даркин изобщо не му оставаше време за запознанство с редовите работници. Както се оказа, те бяха… най-обикновени тролове и нисши вампири. Класически, ако може така да се каже. Троловете, както се полага на камъни, се оказаха неразговорливи и спокойни, а вампирите повече се веселяха, отколкото да говорят по работа. Но от техните разкази Даркин разбра едно: никой нищо не е видял. Просто в един не особено прекрасен момент няколко касетки се оказали отворени, а съдържанието им — изчезнало.

А освен това Даркин за пореден път се увери, че невъзмутимостта на троловете наистина дразни. Предизвикваха такова усещане, сякаш умишлено се присмиват или откровено лъжат. Вампирът не беше много запознат с хипнозата, внушението, изтриването на паметта и прочие заклинания, но много добре знаеше, че те изобщо не действат на троловете, и затова недоверието му към тях се подсилваше и от здравия разум.

С нисшите вампири ситуацията беше малко по-различна: при достатъчна упоритост те можеха да се поддадат на внушението да загубят час-два…

Даркин щракна с пръсти.

Това е! Майсторът каза, че обирът е протекъл в рамките на двадесет минути, но тогава крадците просто физически не са имали време да хипнотизират вампирите. Разбира се, освен ако един от крадците по щастлива случайност не се е оказал много силен Висш вампир — тези момчета можеха да хипнотизират когото си поискат, и необходимото за това време зависеше единствено от силите и опита на вампира.

— Е, как върви? — попита Корвил, когато вампирът отново се върна в склада.

— Имам няколко идейки — без да крие радостта си, отвърна Даркин, и сподели с Майстора своите мисли.

— Значи мислиш, че или вампирите лъжат, или в обира е участвал Висш вампир?

— Има и трети вариант. Аз, разбира се, не разбирам много от това, но те биха могли да бъдат хипнотизирани предварително, а след това просто да са активирали програмата с някакъв условен сигнал.

Корвил кимна бавно.

— Логично, аз също си мислех за нещо подобно. Значи биха могли да ги обработят още преди обира, например на предишната им работа. Но за това би трябвало да знаят, че ще изпратят тук точно тези вампири.

— Някой в Ордена е помагал на крадците — разбиращо въздъхна Даркин. — Вече мислих за това. В действителност не трябва да забравяме, че да се хипнотизират троловете е практически невъзможно. Така че ми предстои сериозен разговор с техния предводител.

— Най-обидното е, че към троловете не трябва да се използват никакви методи на магически разпит — намръщи се следователят. — От каменните дори добрите стари мъчения нищо няма да измъкнат, прекалено висок праг на болка имат. Точно затова толкова ги използват като охранители — троловете не обичат да дърдорят и за разлика от хората, не е възможно по никакъв начин да ги разбъбриш.

На Даркин му оставаше само да кима дълбокомислено в синхрон с думите на Майстора.

— Ето и още една причина, поради която беше поканен ти. За съжаление, аз не мога сериозно да се заема с този ваш Орден и да разпитам както трябва всички работници. Все пак покровителството на Висок дом Никерс налага… — Майсторът неочаквано се прозя. — Да, налага…

— Ще го направим — лесно се съгласи Даркин, доволен, че най-накрая има ясна задача, с която може най-малкото да опита да се справи.

Повече нямаха какво да правят на територията на склада. Следовател Корвил отиде да разпита управата на склада и да опита да разбере кои са собствениците на разбитите касетки, а Даркин реши сериозно да се заеме с неразговорливите тролове. Също така трябваше да разбере къде са работили нисшите вампири преди да ги прехвърлят в склада.

В сградата на Ордена беше изненадващо тихо и безлюдно.

— Е, как мина? — изстреля вместо поздрав Мари още щом Даркин отвори вратата.

— Ох, не питай — махна с ръка вампирът. — Катастрофа. Крадците не са намерени, за всичко ще трябва да плащаме ние, сред членовете на Ордена има предатели. Животът е прекрасен!

— Предатели? — изненада се момичето. — И на кого ще ни предават?

— Само да знаех. Извикай Догрон при мен. И провери по документите къде са работили вампирите, преди да бъдат прехвърлени като пазачи на ограбения склад.

Мари се замисли само за миг.

— Значи всички бяха прехвърлени от различни места, не ни стигаха работниците и се наложи да вземем по един вампир от различни обекти.

„Това усложнява нещата“ — помисли си Даркин.

— Догрон сега е на проверка на един от обектите — продължи вампирката. — А теб вече два часа те чака някакъв Майстор. Помолих го да почака в твоя кабинет.

— Майстор? — изненада се вампирът. — Странно, на кого ли може да съм притрябвал?

„Нали с Майстор Корвил току-що се разделихме, а други Майстори в столицата не познавам. А, да, освен двамата дебелака от лабораторията, но те винаги ходят заедно.“

В този момент входната врата се отвори широко и буквално се отпечата в стената.

— Дарки-ин!

На прага се появи самата госпожа Елиза Никерс.

„Ох, това е краят ми“ — със страх помисли вампирът, скри глава в раменете и се поклони.

— Какво си направил?!

— Аз… нищо… — той неволно направи няколко крачки назад.

— Как можа да подпишеш подобни неустойки от името на Дом Никерс? Да не мислиш, че просто така съм ти оставила типови договори и съм наредила да работиш само с тях?

— Още не всичко е загубено, имаме една седмица, за да намерим крадците… — изблея вампирът.

Госпожа Елиза пристъпи плътно до Даркин и се взря в очите му.

— По-добре се постарай, защото в противен случай на твоята съвест ще лежи разорението на Дом Никерс, а на моите ръце — кръвта на един глупав вампир, подписващ документи, без да ги чете… Ти пък кой си?!

Даркин усети на рамото си някаква ръка и бързо се обърна, срещайки погледа на млад Майстор. Очевидно той беше чул виковете на госпожа Никерс и беше решил да излезе от кабинета на Даркин, за да види какво става. Голямата изненада на вампира беше, че той много добре познаваше този Майстор.

— Майстор Кейтен — удивено каза Даркин. — Не очаквах да ви срещна тук… — и веднага се опомни: — Тоест радвам се, че с вас всичко е наред.

Той не беше чувал нищо за Кейтен още от отвличането му и затова не можа веднага да намери най-подходящите думи.

— А Зак и останалите знаят ли, че сте…

— Жив и здрав? — изобщо не се смути Майсторът. — Да, вече им съобщих. Всъщност това е дълга история, сега не съм дошъл тук за това.

Майсторът погледна госпожа Елиза и леко се поклони.

— Казвам се Майстор Кейтен, бях ръководител на Зак на практиката в Крайдол.

— Хм… чух нещо такова — леко замисляйки се, каза госпожа Елиза. — Но нали бяхте загинал.

— По-скоро изчезнал — открито се усмихна Майсторът. — На практика ще го считаме за тактическо отстъпление или мисия в лагера на врага. Като цяло, така се случи, че мога да помогна за вашия проблем.

Госпожа Елиза се намръщи.

— Интересно, и как ще стане това?

— Имам информация за обира.

Даркин направо подскочи.

— Знаеш кой е обрал хранилището?!

— Разбира се — добродушно се усмихна младежът. — Аз бях.

Действие 1

За моя немалка радост, Майстор Ревел не ми чете поредното конско заради закъснението. По-точно, той просто не забеляза, че съм се мотал някъде цял час. Но смачкания ми външен вид забеляза веднага и ме обсипа с въпроси: казвай, какво се е случило, нападнал ли ме е някой? Всъщност, според мен той беше прекалено обезпокоен, сякаш знаеше, че ме заплашва някаква опасност. Уверявайки се, че никой не ме е нападал, той отново ми напомни непременно да посещавам Майстор Некор. Аз самият нямах нищо против да се заема сериозно с експериментите, защото още от вчера предвкусвах как ще се разхождам из лагера в компанията на няколко въоръжени до зъби неживи. Искаше ми се да видя лицата на Ейнджъл и компания…

— Относно твоите способности… Ще проуча резултатите и с Орион ще обсъдим възможните начини за ускоряване на процеса на възстановяване. Но не мога да обещая нищо. Може би просто трябва да се изчака, докато всичко се формира от само себе си.

— Ще почакам — с леко сърце отговорих аз. — Важното е, че сега знам, че те ще се върнат.

— Щял да почака — недоволно измърмори Майстор Ревел. — Аз нямам време да чакам, войната е под носа ни, а и…

Наострих уши, но Майсторът така и не продължи.

— Добре, върви при Майстор Некор, той вече те чака. Днес ще се наложи да пропуснеш занятието при скаутите… Всъщност може би ще е по-добре изцяло да се прехвърлиш към изследователския център. Защо да губиш време с тези безполезни занятия?

Ами да, правилно, направо ме затворете в клетка, за да не ме заплашва нищо и да не губя време за глупости.

— Не бих го нарекъл безполезни — не се съгласих аз.

— Ще поговорим за това утре — отвлечено отвърна Майстор Ревел и имах ясното усещане, че той вече отдавна е решил всичко за мен.

Исках да поспоря, но не продължих, отлагайки всичко за утре. Сега не бях в такова състояние, че да изложа някакъв друг аргумент освен баналното: „Искам“ — а това Майстор Ревел очевидно нямаше да разбере.

Майстор Некор се зарадва на появата ми като малко дете. Изглежда не го огорчи дори фактът, че черепът вече няма да е в лабораторията. И скоро разбрах защо. Просто сега той целият изгаряше в очакване на новите опити: местният зоопарк в пристъп на щедрост беше дал не само мъртви обитатели на Прокълнатите земи, но и няколко живи екземпляра. Ученият просто не можеше място да си намери от нетърпение.

В залата на лабораторията бяха разположени труповете на няколко животни, които до неотдавна използвахме при тренировъчните боеве в зоопарка. А в ъгъла чакаха реда си две клетки, в едната от които стоеше зъбатия „скокливко“, а във втората — каменна топка, хранеща се с всички видове енергия.

— Хайде започвай! — радостно потривайки ръце, нареди Майсторът.

Дадоха ми моя артефакт и аз се заех за работа. Първо подложих на въздействие вече познатия ми паяк, записан в справочника на скаутите като „Черната вдовица“. Според мен беше точно онзи паяк, хванат от Велхеор в зоопарка. Уви, след мислената ми команда „вдигни това същество“ и без това окълцания труп буквално се разлетя на парченца, обливайки със слуз прекалено любопитния Майстор Некор. А тъй като нямах намерение да си пъхам носа в останките, аз предварително бях отстъпил в другия ъгъл на залата — знае ли човек как ще се държи нежив, направен от толкова нестандартен материал.

— Много интересно — промърмори, без изобщо да се разстройва, Майсторът, докато без особен успех почистваше разчорлените си коси от лепкавата зелена слуз.

— Надявам се, че днес не планираме да съживяваме отровни гадини? — недоволно попитах аз. — Без подходяща защита няма да го направя.

— Не, не — увери ме Майсторът. — Мисля, че се досещам каква е работата. Достатъчни са още няколко опита, за да потвърдят моята теория…

— Каква е тя? — заинтересувах се аз.

— После, ще говорим после — не отговори той. — Ей, вие двамата, изкарайте зъбатата яма!

Уау, и труп на „мелачка“ са намерили отнякъде. В действителност това не е яма, а същество с огромна зъбата уста, заравящо се в земята и търпеливо чакащо своята жертва под тънък слой земя или торф. Нещастният пътник минава над притаеното същество и — хоп — пропада до кръста или дори повече право в зъбатата паст. А там вече „ам“ и долната половина на тялото я няма — зъбите на съществото мигновено разкъсват и кости, и желязо. И как не, три реда остри игли… Брр…

В „незаровено“ състояние съществото приличаше на широк метър и половина кожен мях с голям зъбат отвор. Признавам, че си нямах идея как „то“ се придвижва — крака, пипала или нещо подобно не се виждаха.

— Съживявай — нареди ми Майсторът.

Вече научен от горчивия опит, той се присъедини към мен, заставайки на значително разстояние от трупа, и не сгреши — „мехът“ се разлетя на дребни парченца, добавяйки червено към стичащата се зелена слуз.

— Логично — измърмори Майстор Некор. — Ей, изкарайте вълка!

Тази гадина също я бях виждах в зоопарка — най-обикновен иглен вълк. Мъртъв, разбира се. В живо състояние по размер този звяр достигаше до гърдите ми, а лапата му лесно можеше да счупи гръбнака на кон.

— На това би трябвало да проработи — уверено заяви ученият. — Хайде да пробваме.

И наистина, този труп не експлодира, а се запали с вече познатия ми ярко червен огън. Плътта изгоря, дори още по-бързо в сравнение с последния път при скелетите на нещастните Майстори, и пред нас се появи червеният скелет на вълк с мощни челюсти. Съществото застана на четири лапи и някак нелепо помаха с кокалената си опашка.

— Великолепно! — подскочи от радост ученият. — Да видим сега какво може!

— Ъ-ъ-ъ… кученце, седни — неуверено заповядах аз.

Неувереността ми не беше заради послушанието на огромния червен вълк, покрит с остри шипове. Просто не бях сигурен, че матрицата на вложеното в него заклинание ще приеме подобна команда.

Кокаленият вълк седна на задника си и — о, чудо! — въпросително наклони глава.

— Изглежда ти намерихме подходящ пазач — намигна ми Майстор Некор. — По-добре такова сладко кученце, отколкото няколко ходещи по петите ти човешки скелета.

— Нямам нищо против — с готовност се съгласих аз.

Според мен такова „кученце“ изглеждаше дори по-страшно, отколкото обичайните човешки скелети. Въпреки че за мен скелетите бяха станали обичайни едва след разходката през Великото гробище и земите на вампирите. Успях да се нагледам дотам, че вече „ми беше все едно“.

— Тогава човешките скелети ще остават при мен в лабораторията — радостно се усмихна ученият.

Ама че хитрец.

— Да видим какви команди има още в матрицата му — предложих аз.

Трябва да призная, че вълкът успя много да ни изненада. Не знам от какво се беше ръководил създателят на артефакта, но вложеното в четирикракия приятел заклинание съществено се различаваше от тези, които управляваха човешките скелети. Той разбираше абсолютно всички команди, характерни за обучени кучета и питомни домашни животни. В Лита аристократите често отглеждаха пухкави, пернати, а понякога и люспести домашни любимци и дори наемаха друиди специално, за да ги обучат на добри маниери. Между другото, в столицата дори беше открита цяла мрежа от фирми, предоставящи подобни услуги, и друидите печелеха добре от това. И признавам, техните услуги си струваха парите. Виждал съм какво правеше малкият пухкав коан на бившата ми приятелка Лиз — май само да готви не можеше! Носеше чехли и почти всякакви други предмети, стига да имаше сила да ги вдигне, премяташе се през глава, подскачаше, преструваше се на умрял. Вярно, че това се обясняваше и с природната предразположеност на коаните към емпатията, но ето че и моят нов любимец можеше да възприема мислени команди. Вълкът ходеше на задни крака, скачаше, премяташе се, само глас нямаше по очевидни причини. А ноктите му се оказаха толкова силни, че той само за пет минути успя да изрови неголяма дупка направо в каменния под.

— Чудесен домашен любимец.

Вече се представях как ще го покажа на приятелите си и най-вече на „водните“. Трябваше само да подбера такъв момент, че появата на „кученцето“ да изглежда наистина ефектна.

— Само не забравяй, че това все пак не е живо същество — напомни Майстор Некор. — Не се отнасяй с него като с домашно кученце.

Охо, я го виж ти. Макар че си признавам, вече си представях как скелетът спи пред вратата и охранява съня ни. Е, или че се преструва на заспал.

— Ще те нарека…

Не се виждах в огледало, но се обзалагам, че усмивката ми изглежда зловеща.

— Велхеор, съкратено — Велик.

— Какво те накара да избереш точно това име? — с любопитство попита Майсторът.

— В чест на един… не точно приятел, а да кажем, познат. Ще ми е приятно да ги командвам. Велхеор, седни! Велхеор, изпълнявай!

Приятно е, дракон да ме одере!

— Е, хайде да ти видим питомеца в действие.

Отначало решихме да организираме бой на Велик със „скокливкото“, който се отнасяше към първия тип същества, живеещи в Прокълнатите земи и хранещи се основно с плът. Седейки в засада, „скокливкото“ напомняше на „мелачката“ — също такава зъбата яма, само че за разлика от „мелачката“ той можеше да настигне жертвата си сам, придвижвайки се с гигантски скокове. Сега той изглеждаше не така зловещо и се различаваше от „мяха“ единствено с наличието на мощни лапи.

Помощниците отвориха клетката с чудовището и бързо отскочиха встрани, преди „скокливкото“ бавно да изпълзи на свобода.

Ние стояхме на безопасно разстояние, освен това благоразумно се бяхме скрили зад двама Майстори в пълно бойно снаряжение.

— Дръж! — заповядах на Велик, мислено посочвайки към „скокливкото“.

И вълкът се втурна към противника си. Много бързо, трябва да отбележа. Само че „скокливкото“ се оказа още по-бърз, направи изненадваш скок напред, разтвори уста и глътна Велик.

— Може би леко сме го надценили? — озадачено се намръщи Майстор Некор. — Жалко за кученцето, нищо, че не беше живо.

Но преди да успея да отговоря, „скокливкото“ се пръсна на малки парченца, сякаш взривен от мощно заклинание. Интересно, че по костите на Велик липсваха дори кафявите петна полутечна маса, играеща ролята на кръв при „скокливкото“.

— Не подценявай моя Велхеорчо — доволно се ухилих аз.

Сега дойде ред на каменната топка. Честно казано, не си спомнях „официалното“ име на това нещо, а справочникът, естествено, бях забравил у дома. Отличителна черта на съществата от втори вид, хранещи се с енергия, беше пълният имунитет към магически атаки. Освен това, като правило, те бяха или добре защитени от физическа атака, или напълно безчувствени към нея. Разбира се, вълкът можеше да раздроби тази каменна топка с помощта на вече демонстрираните ни нокти, но нас сега ни интересуваше не това. Въпросът беше ще може ли вложеното в костите заклинание да издържи на опитите на обитателя на Прокълнатите земи да изсмуче цялата му енергия?

Да се справят с каменното създание в случай, че то се измъкне на свобода, нямаше да е толкова лесно, затова го вкараха в голяма клетка. Пуснахме вълка вътре, бързо затворихме вратата след него и аз му заповядах да разкъса камъка на парчета.

Бях леко нервен, страхувайки се за току-що придобития домашен любимец и за положението си сред скаутите. Нали ако моите неживи успеят да се справят с всяко от съществата в Прокълнатите земи, това съществено ще облекчи живота ни. Какво говоря, тогава ще е възможно изцяло да прочистим Прокълнатите земи!

Докато размишлявах, вълкът се втурна към каменното създание и започна яростно да го разкъсва, или по-скоро, да го раздробява. И очевидно не се поддаваше на силата му.

— Браво! — не сдържах аз радостното си възклицание.

Велик се справи с каменната топка само за няколко минути. По цялата клетка останаха да се търкалят парченца камък, а вълкът по моя команда изкърти вратата на клетката, притича и седна в краката ми.

— Слушай, трябва да се направят още от тези! — емоционално заяви Майсторът. — Искам да проведа множество тестове на това чудо!

— Разбирам — въздъхнах аз.

Излишно е да казвам, че напуснах лабораторията чак вечерта. На колана ми отново висеше червения череп, а до мен крачеше огромен скелет на вълк. Денят се оказа по-натоварен дори от вчерашния, затова и самочувствието ми беше ниско. Вярно, настроението ми се вдигаше малко от моя нов питомец, принуждаващ идващите насреща ни патрули ужасени да отскачат настрана и да се хващат за оръжията. Не веднъж трябваше да показвам подписания от Майстор Некор документ, даващ ми право на моя прекрасен домашен любимец. Учудващо, че никой не си изтърва нервите да хвърли някое заклинание преди да започне да задава въпроси, все пак военното обучение си личеше.

Появата ми в трапезарията се получи наистина триумфална. Жалко само, че дойдох почти при затваряне и да оценят Велик можаха само няколко десетки Майстори, начело с моите приятели.

— Зак!

Чез радостно ми замаха с ръце, но активността му бързо угасна при вида на Велик. Раздаде се грохот на издърпани столове — всички присъстващи в столовата Майстори скочиха от местата си с намерението да дадат отпор на опитоменото ми чудовище.

— Спокойно! — извиках аз. — Свои! Това е ново експериментално оръжие.

— А, това е онзи некромант от изследователския център — каза някой.

Уау, а аз си мислех, че всичко, случващо се в лабораторията, е строго пазена тайна.

Алиса се втурна към мен още щом влязох в залата и едва в този момент осъзнах колко много ми е домъчняло за нея. Вампирката спря на две крачки от мен, не смеейки да се приближи по-близо.

— Какво е това?

— Моят телохранител — усмихнах се доволно. — Харесва ли ти? Велхеор, седни.

Вълкът с готовност се тръшна на кокаления си задник.

— Как го нарече? — попита Алиса.

— Да, да, правилно чу — ухилих се аз, прегърнах вампирката и я целунах по бузата. — Да отидем на масата, трябва да ви кажа много неща… и да, много съм гладен!

Не минаха и няколко минути, откакто седях на масата, и вече бях омел голяма чиния с месо със синкав оттенък, а кокаленият вълк лежеше до нашата маса и продължаваше да привлича вниманието на всички хора наоколо.

— Той е великолепен! — възхитено повтаряше Чез, любувайки се на Велик. — Аз също искам такъв за себе си!

— Аха — промърморих аз, усилено работейки с челюсти.

— Зак, какво правят там с теб? — разтревожено попита Алиса, галейки ме по рамото. — С глад ли те мориха? И дрехите ти пак са смачкани…

— О, това е дълга история — казах аз, без да прекъсвам яденето. — По-точно дори няколко истории.

— Е?! — нетърпеливо попита Чез. — С какво се занимава, докато ние учихме?

Оставих празната чиния, отпих глътка као и се облегнах назад в стола.

— Ох, с какво ли не се занимавах…

И разказах на приятелите си за това, което откри друидът на име Орион, и за подлата измама на Велхеор. После за пренасянето в Крайдол, разговора с чичо и, като завършек на всичко, разнообразните опити в лабораторията.

— А ти сигурен ли си, че всичко това се е случило днес, а не в продължение на седмица или може би месец?

— И самият аз се учудвам — засмях се аз. — Какво ще кажете за всичко това?

— Велхеор си е направил добра шега с теб — Чез се отдръпна, виждайки погледа ми. — Спокойно! Искам да кажа, че да направи такава измама може само той. И всъщност, какво толкова ужасно виждаш в това? Ти и без това се канеше да тръгваш след вампира, за да си върнеш откраднатите дневник и справочник.

Чак се задавих от възмущение, не можах веднага да намеря думи.

— Да, аз… да, аз… опитай се ти да изминеш целия този път на практика без никаква способност към Занаята! А колко нерви изхабих, смятайки, че мога завинаги да се превърна в нисш вампир и да се отуча да правя заклинания!

Обърнах се за подкрепа към Алиса и с изненада видях, че тя седеше, втренчена в една точка, и явно не ни слушаше.

— Алиса?

Вампирката ме погледна със замъглен поглед.

— Велхеор е казал: „Той не е изяден“, нали?

Аз само кимнах в отговор, разбирайки за какво мисли. Честно казано, бях толкова увлечен от желанието си да намеря Велхеор, че дори не обърнах внимание на думите на Велес. А после беше нападението над Прокълнатата къща и изобщо не ми бе до това.

— Той е жив — тихо каза тя. — Моят дядо е жив.

— Забрави няколко десетки представки „пра“ — отбеляза Чез.

— Вампирите не използват в речта си подобни неща — без колебание отвърна Алиса. — С продължителност на живота от няколко хиляди години може просто да се загубиш в броя на тези „пра“, затова истинските вампири не правят разлика между дядовци и много, много пъти прадядовци.

Прегърнах Алиса и я целунах по бузата.

— Значи Келнмиир е жив. Това е страхотно, нали?

— Това е страхотно — като ехо повтори тя. — Само дано Велхеор не греши или това не се окаже поредната му жестока шега.

Ами да, този Висш вампир наистина беше способен на глупави и жестоки шеги, аз ли не знаех.

— Мисля, че ако с него всичко е наред, той скоро ще се появи в Крайдол. Предадох на Невил, че утре вечер ще се срещнем в библиотеката, може би той ще има някакви новини. Между другото, какво можем да му кажем ние? Как е Наив?

— Не ни пускат при него — веднага стана тъжен Чез. — Казват, че още не е дошъл в съзнание, но всичко щяло да бъде наред. Възможно е просто да ни успокояват…

Нещо не им върви на тези, които са близо до мен: Невил прегоря, Стил полудя, Наив влезе в болница. Добре, че поне с Чез и Алиса засега всичко е наред… засега…

— Ако друидите успеят да се справят с кръвта на дракона, ще излекуват Наив. Още повече че доколкото разбрах, вече са се справили с въздействието на артефактите и сега то не е проблем.

— Би било добре — все така отвлечено каза Алиса. — Че то сраженията дори не са започнали, а вече останахме само трима…

Ох, тя буквално четеше мислите ми. В края на краищата, ако аз съм Човек на съдбата, тогава именно аз съм виновен за всичко, случващо се наоколо. Въпреки че за Стил все пак не съм сигурен, едва ли бих могъл да провокирам нападение над Академията…

— Какво сте увесили носове! — с преувеличен оптимизъм заяви Чез. — Я се усмихнете!

— Ние сме весели — вяло отговорихме ние с Алиса в нестроен хор.

— Всичко ще бъде наред! Наив ще се възстанови, брат му, като се срещнем, ще ми перне един по врата, а след това ще ми прости, и всички ние ще си живеем щастливо, и войната ще спечелим.

Разбира се, така ще бъде. Със сигурност поне онази част, където Невил перва Чез по врата…

Постояхме още малко в столовата, обсъждайки създалата се ситуация, и решихме да се приберем в стаята, за да се опитаме да поспим преди поредния наситен със събития ден. Кокаленият вълк ситнеше зад нас, за да не изнервя излишно патрулите.

— Оп-па, виж кой чака на входа.

Разбира се, това бяха нашите заклети „приятели“. Очевидно бяха сериозно притеснени от сутрешното ми напускане на столовата. Логично, между другото, на тяхно място аз също щях да бъда притеснен.

— Ох, ще им го върна за Невил — изръмжа Чез.

— Спокойно — хвана го за рамото Алиса. — Да не слизаме до тяхното ниво.

Наистина не ми се искаше да се бием точно пред казармата. Едно е — пълноценен двубой, а съвсем друго — глупаво сбиване като това, което организираха снощи „водните“. От друга страна, трябваше някак си да ги принудим да отстъпят, а и да ги накараме да си платят за това, което се случи с Наив.

Мислено заповядах на Велик да стои по-назад и да не се показва, докато не настъпи подходящ момент.

С приближаването към казармата все по-ясно виждах лицата на Ейнджъл и компания и все повече се вбесявах. Какви самодоволни копелета — стоят и се хилят. Повече няма да им позволя да нараняват моите приятели! Абсолютно на никой няма да позволя. Играта приключи и честно казано, трябваше да направя това много отдавна.

— Леле, какво украшение си има Зак на пояса — насмешливо отбеляза Ейнджъл, когато приближихме до входа на казармата. — Черепът на любимата баба?

Ленс и останалите „водни“ подкрепиха със смях шегичката на приятеля си.

— Имам си такова хоби — да колекционирам черепите на враговете си — криво се усмихнах аз. — Този навремето също много ме дразнеше. Между другото, като гледам формата на черепа ти, ще изглеждате страхотно един до друг.

— Уау, май не можеш да се успокоиш? — сви устни в тънка линия синът на главния съветник. — Може би пак искаш да си го получиш? Нали са ти останали още няколко приятели, които да попаднат вместо теб в болницата.

— Да видим кой от нас ще се окаже в болница — тихо изсъска Алиса, оголвайки зъби. — Все още имаме да ви връщаме, изроди…

А само преди няколко минути молеше Чез да се контролира. Признавам, че и аз самият едва запазвах спокойствие, пред очите ми постоянно беше лежащият в болница Наив. Неотдавнашният сблъсък завърши твърде плачевно за нас, и то изцяло по моя вина. Не можах да го защитя заради глупавата загуба на способности. И ето сега Ейнджъл отново искаше да се възползва от моята слабост. Какво пък, нека опита…

— Знаеш ли, бих могъл за пореден път да започна да си меря силите, да организирам дуели — стараех се гласът ми да звучи равен и спокоен, — или, както постъпихте вие, да ви причакам един по един… но аз ще направя нещо по-лесно.

Мислено заповядах на вълка да дойде при мен.

— Какво е това нещо?! — изпищя и отскочи Ейнджъл.

— Да не мислиш, че ще ни изплашиш със своето зверче? — изсумтя Ленс, но въпреки това също направи крачка назад.

— О, това е особено зверче — усмихнах се аз и мислено казах на вълка да се приближи до мен и да седне. — Запознайте се с моя телохранител. Може би не са ви информирали — а и защо ли? — от известно време насам аз съм най-добрият некромант в Академията.

— Лъжец — обади се Алик. — От целия ни курс само пет ученика имаха способности към некромантията и ти не беше сред тях. Виж, твоята приятелка се споменаваше, но способностите й са малки.

— Виж кой говори — изсумтя вампирката. — На упражненията едва успя да съживиш плъх, а и той на никаква команда не се подчини.

Кога е успяла и часове по некромантия да посещава? Мен никъде не са ме канили…

— Самата бездарност си! — озъби се Алик.

Очевидно постиженията в некромантията или магията като цяло бяха болна тема за него, тъй като преди не се включваше в словесните ни сблъсъци. Мълчеше и се правеше на умен.

— И така, да се върнем към моя прекрасен домашен любимец — намесих се аз в словесната им престрелка. — Ако дори само още веднъж се закачите с някой от нас, ще направя така, че животът ви ще се превърне в истински кошмар. Ще насъскам не само това сладко вълче, но и много други неживи. Как мислите, дали ги има в околностите на форта? Те ще ви преследват, ще ви чакат в тъмното, ще се промъкват в стаята ви и ще се притаяват под леглото ви.

— Развесели ни — проточи Ленс. — Некромантията отдавна не се използва по време на битка, защото неживите са прекалено слаби и не си струват енергията, изразходвана за тях. Мислиш, че този кучешки скелет може да изплаши някого?

Мислено заповядах на вълка да застане между нас и „водните“.

— Не стана ли малко по-страшно?

— Кажи сбогом на своето зверче — засмя се Ейнджъл. — Момчета, хайде да унищожим тази гнусотия!

Очевидно практическото обучение във форта не беше минало напразно. Иначе как толкова лесно щяха да създадат огромна Огнена топка? Явно със съвместни усилия. Дракон да ги одере, сякаш нарочно използват нашата стихия! Отново!

Алиса и Чез се хвърлиха настрани, за да не ги засегне заклинанието. В същия миг Велик скочи към Огнената топка, за да ни прикрие. Предполагам „водните“ са мислели, че костите на неживия мигновено ще изгорят в пламъците, но аз знаех, че всичко ще бъде различно. Затова останах на място, въпреки че това ми струваше известни усилия.

Огънят обхвана кокаления Велхеор, но вместо да го изгори, почти мигновено бе абсорбиран. Изчезна, без да остави и следа.

— Искате ли да опитате отново? — криво се усмихнах аз. — Забравих да спомена, че моите неживи са малко по-различни от обичайните, магията не може да ги спре.

По моя мислена команда вълкът скочи върху Ейнджъл, повали го на земята и застана над него, приковавайки го към земята с лапа.

— Така че ви повтарям, на всички вас — аз бавно обходих с поглед петорката „водни“ — ще станете постоянно присъствие в болницата, ако не спрете да се мяркате пред очите ни.

Колкото и да е странно, цялата петорка, начело с лежащия на земята Ейнджъл Митис, притихнаха и дори не се опитаха отново да използват магия. Явно бяха изпаднали в шок…

— А това е — заповядах на вълка да прекара нокът по бузата на синчето на Митис, — за да помниш моето предупреждение.

Земята под краката ни внезапно затрепери и точно между нас и „водните“ се появи малка пукнатина. Преди да успея да реагирам по някакъв начин на това неочаквано явление, пред мен се появи сержант Торн.

— Никой да не мърда!

Най-невероятното беше, че той буквално излезе от земята. Да, в най-прекия смисъл на думата изникна от нея точно между мен и Ейнджъл.

— Използването на бойни заклинания извън учебните зони е забранено!

— Не гледайте мен, аз дори способности нямам — размахах ръце аз, като все още не вярвах на видяното.

— Затова пък той има — обвинително тикна пръст във вълка сержантът. — И кой се е сетил да ти даде разрешение да се разхождаш свободно с това създание?

Бързо заповядах на Велик да пусне Ейнджъл и да се скрие зад гърба ми.

— Майстор Ревел — отговорих с готовност.

— Това беше риторичен въпрос! Така, вие петимата — той ядосано се втренчи във „водните“. — Ще обновявате заклинанието на защитния контур още една седмица.

Стоящият зад гърба на сержанта Чез беззвучно се захили.

— А вие тримата — рязко се обърна сержантът. — Две седмици в кухнята!

— Това е бабешко наказание! — обиди се Чез. — Нека по-добре и аз да зареждам тези ваши контури! Не искам в кухнята!

— Три седмици! — ревна сержантът. — А сега бегом по стаите да спите!

Ние с „водните“ се юрнахме към казармата, временно забравяйки разногласията си — никой не искаше да получи увеличение на наказанието. Но след като веднъж се оказахме в стаята си, можахме да се успокоим малко и да си поемем дъх. Бронята веднага бе засилена в ъгъла на стаята.

— Защо не оставиш кучето навън? — попита Чез, след като се тръшна на леглото и сложи ръце зад главата си. — Някак си е притеснително да се спи в компанията на остри зъби и нокти.

— Нека спи вътре, до вратата — не се съгласи с него Алиса. — Няма нужда да плашиш невинни хора.

— Между другото, като каза страх — щракна с пръсти Чез. — Това си беше страшничко, но ти си пич, накара „водните“ да хълцат от страх. Велхеор би се гордял с теб.

Съмнителен комплимент, честно казано. А и не е толкова лесно да спечелиш уважението на най-кървавия вампир на хилядолетието, при това без да убиваш никого.

Опитах се да изхвърля от главата си мисълта за подлия вампир и последвах примера на приятеля си, като легнах в леглото. Стана традиция да си лягам с дрехите, но просто нямах сили да ги свалям.

— Да, не очаквах такова нещо от теб — съгласи се с него вампирката и положи глава на рамото ми. — Но ти изглеждаше толкова… внушително…

Тя прекара език по шията ми и нежно ме целуна.

— Това… възбужда…

— Хей, я по-спокойно там! — възмути се Чез. — Аз още съм тук и няма къде да отида. Дръжте се прилично!

Да, това си е сериозен проблем — да останеш сам с любимото момиче във военен форт. Разбира се, бих могъл да изпратя Чез на гости при Велес, но би било твърде некрасиво от моя страна.

Канех се да се пошегувам на тази тема с Алиса, но когато се обърнах към нея, видях, че вече беше заспала. Изглежда не само моят ден се оказа претоварен, а и Чез някак подозрително притихна. Мисля, че и за мен е време…

Действие 2

Всички дружно посрещнахме утрото в кухнята. Ужасната воня и писъците на гнусните гърчещи се твари изобщо не предизвикваха добро настроение. А и откъде да се вземе, когато знаеш, че цели три седмици ще ставаш преди изгрев и ще се потиш в това неприятно място.

— Благодаря ти, Чез — раздразнено изръмжах аз, размахвайки огромния сатър. — Сега ще посрещаме веселите сутрини в ада не две, а цели три седмици. Толкова ли ти беше трудно да премълчиш?

— Невъзможно — моментално отвърна Чез. — Той направо ме вбесява. Но виж, въображението на нашия сержант никакво го няма. Само два варианта за наказание? Нищо работа!

— Радвай се, че не измисли нещо по-гадно — изсумтя Алиса и сръга Чез с лакът. — Добре, а къде ти е солидарността? Сега всяка сутрин ще ставаме заедно. На мен със сигурност вече няма да ми е толкова неприятно.

Чез се разсмя.

— Е, щом няма да ти е неприятно, тогава — разбира се! Готов съм да стоя денонощно в кухнята.

Уви, целият сарказъм на фразата потъна в писъка на поредната партида стоноги.

— Затова пък тук със сигурност не ни подслушва никой — отбеляза Алиса. — Всяко използване на магия ще развали стоногите така, че миризмата ще стане просто нетърпима.

Чез поправи превръзката, прикриваща устата и носа му.

— Значи сега изпускат благоухания, така ли?

— Повярвай ми, това нищо не е — увери го вампирката. — Виж, ако…

— Я да видим! — радостно възкликна Чез и създаде пред себе си малка Огнена топка.

Ох, какъв писък нададоха тези сини твари! Проникваше до мозъка на костите, предизвиквайки главоболие още в първата секунда. А пък вонята…

Втурнахме се към изхода, триейки насълзените си очи и опитвайки се да дишаме през уста.

— Чез, ти си идиот! — изръмжа Алиса, когато се озовахме на улицата, и в следващия момент се закашля.

— Пфу — съгласих се аз. — Идиот си.

— Кхъ, кхъ — виновно отвърна Чез.

Едва успяхме да дойдем на себе си и седнахме на тревата да си поемем дъх, когато на входната врата се появи силуета на готвачката. А после се раздаде рев, който заглуши писъците на стоногите, а и моите мисли също:

— Кой направи това, некадърници?! Сто пъти ви се каза, че не трябва да използвате заклинания на територията на кухнята!

Ние с Алиса едновременно посочихме Чез и за всеки случай изпълзяхме по-далеч.

— Предатели — обиди се той.

За габаритите си тази жена се оказа учудващо пъргава. Готвачката подскочи към приятеля ми преди той да успее да реагира, хвана го за яката и го вдигна във въздуха.

— Аз без да искам! — моментално изпищя Чез.

— Не ми пука! Сам ще изхвърлиш развалените стоноги!

С тези думи тя преспокойно метна Чез обратно през кухненската врата. Съдейки по удивителната лекота, с която готвачката вдигна моя не особено слаб приятел, ако се понапрегнеше, можеше да жонглира с мен и Алиса. Веднага си спомних за нашия приличащ на планина познат от Крайдол, който притежаваше ресторант. С какво ли ги хранят в тези кухни?

— А вие двамата стойте тук и не си мислете да помагате на този идиот — нареди ни готвачката. — Ще го отуча да прави глупости.

— Дори не сме и помисляли — честно отвърнах аз.

От кухнята се носеха такива миризми, че не бих могъл да вляза там и при най-голямо желание. Затова пък готвачката спокойно влезе обратно и дори не се намръщи. Между другото, на лицето й нямаше превръзка; изглежда миризмата на стоногите не я вълнуваше особено.

— Как мислиш, дали Чез е припаднал от тази воня още по време на полета или едва след приземяването? — смръщи носле Алиса.

— Като гледам как го метна готвачката, може и да умре след такова приземяване — отвърнах загрижено. — Тя да не би случайно да е роднина на Гръм?

— Не сме си приказвали с нея — отвърна вампирката, премести се по-близо до мен и ме прегърна. — Я виж, за пръв път от дълго време насам останахме сами.

Сами, без да броим неподвижно седящия до входа кокален вълк. Освен това седяхме на тревата срещу кухнята, а тук едва ли можеш да се почувстваш комфортно. Около нас нямаше хора — кой ще се разхожда покрай най-смърдящото място в целия форт — но усещането за чужди погледи сякаш ме натискаше по тила и ми пречеше да се отпусна.

— Знаеш ли, аз много мислих… За нас двамата и за живота изобщо…

Почувствах, че ще последва поредното откровение на вампирката и се зарадвах на факта, че вече съм седнал.

— Всичко това са глупости — неочаквано заяви Алиса. — Спорове, спорове… Та това са дреболии!

Замълчах със затаен дъх, очаквайки продължението, но вече интуитивно се досещах за оптимистичния край на този разговор.

— Та ти изпълняваше молбата на Келнмиир да мълчиш за всичко. Това беше негов избор, не твой…

Охо, решила е да започне отдалеч.

— Не се сърдех на теб, повярвай — леко запъвайки се, произнесе Алиса, галейки ме по ръката. — По-скоро на себе си. Извинявай за избухването ми… Толкова е глупаво…

Да!

— Няма страшно — аз успокоително прекарах ръка по косата й. — Важното е, че сега сме заедно…

Вампирката поривисто се притисна към мен… и от отворената врата на кухнята изтича Чез с огромен леген вонящи на дракон знае какво стоноги. Без да забавя крачка, той прелетя покрай нас, мърморейки си под нос:

— Три, четири, пет…

След като се отдалечи на прилично разстояние, той метна легена на земята и моментално го подпали с Огнена топка. Чез толкова бързаше, че заедно с развалените стоноги унищожи и металния леген, който се разтече по земята в блестяща локвичка.

— Ох, как ми се повдига — простена приятелят ми, строполявайки се на земята до нас. — Да не говоря гадости преди ядене, но не съм повръщал така от рождения ми ден. Нали помниш, тогава така се напихме с момичетата…

— Какви момичета?! — моментално се заинтересува Алиса.

— Измисля си — припряно отвърнах аз. — За пръв и последен път се напихме съвсем неотдавна, в Крайдол. Казват, че създадения от мен в алкохолен делириум кактус вече е успял да стане местна забележителност, за разлика от скулптурата на Чез.

— Нищо не разбирате от изкуство — измърмори Чез в отговор. — И нямаше защо да я унищожавате…

На вратата се появи готвачката.

— Ей, вие тримата, какво сте седнали? Закуската не чака! Рижия, вземай легена и марш да миеш пода, а вие двамата — на бегом да режете стоноги!

Ох, усещам, че Чез сега ще си изпати и заради унищоженото имущество…

Закуската мина без ексцесии. Дори не ме извикаха в изследователския център и затова спокойно отидох на занятията в зоопарка с Чез и Алиса. Слуховете за моя питомец вече бяха обиколили целия форт и всички с интерес зяпаха Велик, без обаче да приближават твърде близо. Още една добра новина беше подобряване състоянието на Наив — друидите обещаха, че още тази вечер ще го пуснат от болницата. Радостта ни нямаше граници.

А пък дневната тренировка повдигна настроението ми до небивали висоти, тъй като моят вълк с лекота се разправи с всички изкарани срещу него твари. Което не само потвърди резултатите от експериментите ни с Майстор Некор, но и ме направи извънредно полезен скаут.

Разбира се, оставаха още много проблеми. Например поредното изчезване на чичо ми, който обеща да се срещнем вчера вечерта, но така и не се появи във форта. Или побъркването на Стил — между другото, също поредното. За тайнствения Храм на Пазителите изобщо не споменавам, защото няма и какво да се каже — местоположението му и досега си оставаше тайна, покрита с мрак.

В паузата между поредните изпитания на моя питомец, когато си устроихме кратка закуска, при нас на масата седна Ленди.

— Чух, че вчера сте имали някакво стълкновение?

— Е, чак пък стълкновение — уклончиво отвърнах аз.

И кога е успял да чуе за това? Със сигурност Торн се е оплакал.

— Да, стълкновението беше в Лита, когато си устроихме дуел в центъра на града — моментално се намеси Чез. — А вчера имаше само леко заяждане с елементи на заплаха за осакатяване и изброяване на всички натрупани претенции. Но ако трябва да сме честни, Зак просто изплаши „водните“ до смърт.

— И какви са причините? — поинтересува се Ленди.

Виж, за причините по-добре да не споменаваме. Само че Чез, разбира се, не може да направи това и сигурно ще лъже като разпран. За щастие, която и да е от измислиците му ще звучи по-добре от истината.

— Например позивите за повръщане, предизвиквани от наглите им мутри! — не ме разочарова приятелят ми.

— А те? — насмешливо попита Ленди.

— Мисля, че същите — предположих аз.

Ленди се разсмя.

— Годините си минават, а хората не се променят. Между другото, само идиоти биха се карали със скаутите. Или новаците.

— Защо — поинтересувахме се ние.

— Разбирате ли, ако по време на учения или бойни действия някой падне в Прокълнатите земи, ние ще сме единственият им шанс за спасение. И от това колко бързо ще реагираме, изпратим експедиция и намерим изгубените, зависи животът им.

— Но през това време над Прокълнатите земи ще се влага ужасно много енергия в заклинания! — възрази Алиса. — Цялата земя под бойното поле ще гъмжи от търсещи енергия и човешко месо твари.

— Разбира се — потвърди Ленди. — Но въпреки това спасителните експедиции много често се оказват успешни. Ако, разбира се, изчезналите спазват точно инструкциите, не използват магия и останат на мястото на падане. Затова никой от здравомислещите Майстори няма да се заяжда със скаутите — нали от нас може да зависи живота на всеки от тях.

Признавам, че след този разговор започнах още повече да уважавам скаутите. А и самоуважението ми се покачи. Освен това по време на разговора с Ленди до мен седеше Алиса и ме държеше за ръката. Такава дреболия. Но именно в дреболиите се крие истинската нежност. Ние ставахме все по-близки в някакви напълно битови неща, и аз усещах това буквално във всяко нейно докосване.

— За какво се замисли, Зак? — насмешливо попита Чез. — Имаш много глупаво изражение на лицето.

— Глупак си ти — по инерция отвърнах аз.

С Чез останахме до масата, докато Алиса и Ленди се върнаха на площадката, обсъждайки някакви тактически премъдрости. Обикновено се стремях да науча повече за това с какво ни предстои да се срещнем в Прокълнатите земи, но днешният ден не предразполагаше към сериозни умствени занимания, затова предпочетох да отдъхна още малко.

— Върни се в реалния свят — отново се опита да привлече вниманието ми моят приятел.

А аз изобщо не можех да се избавя от натрапчивите мисли, постоянно мислех за Алиса, за нежната й кожа и ласкавото докосване на меките й алени устни…

— Слушай, Чез, имам много важна задача за теб — най-накрая се реших аз.

— Така ли? — моментално се заинтересува той. — Трябва да дойда с теб в друг свят, за да намерим лекарство за Стил? Тогава съм готов!

— Ъ-ъ-ъ… да, и това, но по-късно — още по-силно се смутих аз. — Сега имам друга молба… Не можеш ли да се забавиш някъде след вечерята — поне за половин час?

Чез застина за секунда с нелепо отворена уста, след което се разсмя.

— Ох, а пък аз си мислех, че е нещо наистина сериозно. Разбира се, няма проблем, ще се разходя из тукашната библиотека, ще прочета някой учебник по въздушна магия. Но следващият път, когато използваш Фонтана на съдбата, ще ме вземеш със себе си!

— Добре — с лекота се съгласих аз.

Честно да си кажа, изобщо не възнамерявах да използвам Фонтана на съдбата за втори път. Сега, когато си имахме Великата библиотека и Велес вече се оправяше отлично в нея, сигурно ще успеем да намерим някакво средство, с което да върнем разума на Стил и да помогнем на Невил да възстанови способностите си. Твърде опасно беше да се врем из чуждите светове с нашите слаби способности. Не исках да пострада още някой. Учудвам се как двамата с Алиса успяхме да посетим няколко свята, да се върнем невредими, а на всичкото отгоре — да излекуваме Стил, макар и за кратко.

— Завиждам ви, непрекъснато сте заедно — въздъхна Чез. — А аз вече толкова дни не съм виждал Натали.

— Нищо, и на твоята улица ще има празник — уверих аз приятеля си.

— Дано да е по-скоро — още веднъж въздъхна той. — Че сега са само сиви делнични дни.

Бих нарекъл нашите безумни дни във форта по много начини, само не и „сиви“.

— Не си измисляй.

— Аз не… — Чез изведнъж млъкна. — О, я виж кой идва!

Докато разговаряхме, в залата се появи неканен гост.

— Нима Майстор Ревел е дошъл, за да ме премести окончателно в изследователския център? — огорчено казах аз.

Винаги когато реша, че всичко е прекрасно, животът моментално ми сервираше поредната гадост.

— Суров мъж. Потръпвам само като ме погледне — направи гримаса приятелят ми. — Но въпреки всичко теб няма да те дадем за опити, а след днешната демонстрация Ленди и Шорт със сигурност няма да отстъпят толкова ценен кадър. Та вас двамата с Велик спокойно можем да ви изпращаме на самостоятелна разходка в Прокълнатите земи!

Предполагам, че имаше известно основание. Ако можехме да използваме моите неживи вместо хора, това значително щеше да опрости работата на скаутите и в пъти ще намали смъртността сред тях. Но, разбира се, можем да говорим сериозно за това едва след пълноценни изпитания в гората. А до това може и да не се стигне…

Майстор Ревел поздрави Ленди и между тях започна оживен спор. Алиса постоя редом с тях — не че подслушваше, просто се вслушваше — след което тръгна към нас.

— Ох, не ни провървя — каза вампирката, още щом се приближи.

— Какво има?! — бързо попита Чез.

— Ще ме вземат, нали?! — присъединих се и аз към него.

Алиса седна до мен и сложи ръката си върху моята.

— Никой няма да те вземе от мен. Няма да повярваш, но Майстор Ревел е дошъл, за да убеди Шорт да ни изпрати на нощно дежурство.

Охо! Очаквах какво ли не, но само не това. Защо ли така изведнъж? Мислех, че моята особа е твърде ценна за такава опасна работа.

— Още тази нощ ли? — уточних аз.

— Според мен, да — потвърди Алиса. — Разбира се, ако успее да убеди нашия капитан.

— Този може да убеди всекиго — изсумтях аз, все още несигурен дали да се радвам на тази новина или не.

Нали уж искахме да попаднем в Прокълнатите земи и да усетим върху себе си цялата прелест, ужас и очарование на това място. Вече успяхме не само да се запознаем с много твари, но и да се справим с тях в честен или не особено честен бой. Разбира се, ние ясно осъзнавахме, че там е много опасно, но сега това беше изучена по учебник и заради това — напълно разбираема опасност.

След като поговори с капитана и Ленди, плешивият Майстор дойде при нас.

— Е, Зак, как е самочувствието днес?

— Отлично! — рапортувах аз.

— Виждам оптимизма ти — едва забележимо се усмихна Майстор Ревел. — Чудесно, ще ти е нужен. Двамата с Орион обсъдихме нещата и стигнахме до извода, че след като си успял да използваш магия само в екстремална ситуация, си заслужава да създаваме още и още такива. Докато не възстановиш способностите си напълно.

Главното е да не пукна в някоя от тези ситуации. От друга страна, исках да си върна способностите, разбира се, няма спор.

— Значи днес и тримата ще сме на нощен патрул?

— Четиримата — поправи ме Майсторът.

— А кой е четвъртият?

Е, напълно логично е да изпрати с нас някой от по-опитните.

— Наив. Той вече е напълно здрав.

Охо, това вече е изненада!

— Ура! — хорово възкликнахме ние. — А къде е той сега?

— В столовата, разбира се, къде другаде? Възстановява силите си. Между другото, време е и вие да отивате на обяд. После можете да почивате до края на деня. И ти, Зак, днес си освободен от работа в изследователския център. За останалото ще ви съобщят Ленди и Шорт.

Това си беше добра новина! Признавам, вече се уморих да ми правят анализи и да обикалям от кабинет в кабинет, за да се подлагам на безкрайни изследвания.

— Така че — успех тази нощ! — приключи разговора Майстор Ревел.

Началникът на службата по сигурност си замина, а ние още дълго време не успяхме да стигнем до столовата, изслушвайки инструкциите на скаутите. Последният инструктаж щеше да се проведе късно вечерта, но сега решиха да ни напомнят за всички правила за действие в Прокълнатите земи. Макар че нощното патрулиране не предполагаше навлизане в опасната територия, то все пак си оставаше сериозна задача. Отлично помнех скелетите в лабораторията, създадени от излезли на подобна разходка Майстори. Момчетата се отпуснали и ето как приключило всичко. Единственото, което така и не разбрах, беше защо ни изпратиха да патрулираме без да ни наблюдава някой опитен скаут. Дори Майстор Ревел да искаше да ми осигури стресова ситуация, не бива да забравяме за опасностите!

Когато най-накрая стигнахме столовата, Наив още беше там, поглъщайки с увлечение далеч не първата порция късен обяд, успял плавно да премине в ранна вечеря. Нашият приятел изглеждаше малко непривично, сякаш беше отслабнал с двайсет килограма. Изглежда, независимо от всичките знания на друидите и неговата собствена регенерация, лечението беше изсмукало от Викерс младши доста сили.

— Привет, приятели! — радостно ни поздрави Наив. — Спал съм два дена, представяте ли си!

— Наясно сме — отвърнах аз, усмихвайки се топло.

Алиса прегърна Викерс младши и го млясна по бузата.

— Радвам се, че с теб всичко е наред. Така е, нали?

— Да-да — леко виновно се усмихна Наив. — Ой, а това кученце какво е?

Това беше типично за него — не забеляза вълчия скелет, докато той не седна право пред него.

— Моят домашен любимец — с усмивка поясних аз. — Помниш ли опитите по некромантия в изследователския център? Това е резултатът.

— Изглежда заплашително! — възхити се Наив. — И аз имам новини: отново вземам онези хапчета и пак съм такъв, както бях преди.

Непривично мълчаливия Чез се въртеше зад гърба ми и се обади оттам:

— И правилно, такъв повече ни харесваш.

— Благодаря — смути се Викерс младши.

— И такова… — Чез надникна иззад рамото ми. — Глупаво се получи с тези хапчета… Извинявай.

— Глупаво, и още как — не пропусна да го смъмри вампирката. — Само на безмозъчен идиот може да хрумне подобно нещо.

— Добре де, стига вече — не издържах аз. — Важното е, че сега всичко е наред.

— Да! — радостно каза Наив, отмествайки четвъртата чиния и протягайки се за петата. — Нека отпразнуваме нашето събиране, като… — той погледна през прозореца, зад който вече се смрачаваше — вечеряме!

Ако трябва да съм честен, и аз вече обмислях дали да не хапна нещо. Наив поглъщаше местните варива с такъв апетит, че не се сдържахме и си поръчахме и ние. Странно, но дори работата в смрадливата кухня вече беше забравена и изобщо не повлия на апетита ни. По време на вечерята ние един след друг разказвахме на приятеля си за последните събития, включително и за предстоящото патрулиране. Наив кимаше с пълна уста, омитайки чиния след чиния. Всъщност апетитът му вече премина всяка граница на разумното, но не му досаждахме с въпроси — кой знае какво са му правили друидите по време на лечението.

А после по някакъв странен начин се получи така, че Чез и Наив останаха в столовата, а ние с Алиса се отправихме към стаята си. Честно казано, вече бях забравил за молбата си, но Чез изпълни обещанието си.

— Нима сме сами? — усмихна се Алиса, затваряйки вратата след себе си. — Не мога да повярвам.

— И аз — съгласих се, прегръщайки я през талията.

Нямаше никакво притеснение, сякаш се разбирахме без думи. А и думите са излишни, когато…

— Добре, че остави Велик отвън — прошепна ми вампирката и леко ме ухапа по устната. — Щях да се притеснявам от него.

Зад вратата се чуха бързи крачки и припряно почукване.

— Ей, Зак!

Изглежда похвалите ми към Чез бяха прибързани. Не издържа, дракон го взел!

— Какво?! — изръмжах аз, продължавайки да прегръщам Алиса.

— Още ли сте облечени?!

— Чез, ще дойда и ще те смачкам! Иди се разходи! — изръмжа Алиса и се впи в устните ми в толкова страстна целувка, сякаш това бяха последните мигове от живота ни.

— Това е много важно! — продължаваше да блъска по вратата Чез. — Ако някой не е облечен, не съм виновен. Влизам!

— Ох, какви сте ми бавнички — ехидно се ухили приятелят ми, виждайки вампирката в обятията ми. — Дойдох, защото тук някой те търси. Исках да те предупредя…

Иззад рамото му надникна красиво бледо личице.

— Закари, скъпи, толкова ми беше мъчно за теб, че реших да ти дойда на гости.

Оп-па…

— Итания?! — стъписах се аз.

Трябва ли да казвам, че Висшата вампирка изглеждаше умопомрачително: в черна прилепнала рокля, изящна, женствена и сексуална до умопомрачение.

— … но не успях — завърши със закъснение фразата си Чез.

Погледът му се стрелкаше от Алиса към гостенката и обратно, а към мен се опитваше изобщо да не поглежда. Мисля, че бързо разбра каква грешка е направил и сега се разкъсваше между желанието да си плюе на петите и да остане да наблюдава следващите действия.

— Тази пък коя е? — подозрително присви очи Алиса.

Почувствах как ръката й стиска рамото ми със сила, достъпна само за вампирите.

— Ъ… Кхм… Жената на Велхеор — бързо се опомних аз.

— Бившата — скромно изпърха с клепачи Итания и моментално заби погледа си в Алиса: — А тази коя е?

— Алиса, моята… Кхм…

В този момент се поколебах, не знаейки как точно да определя статуса й.

— Неговото момиче — рязко отвърна вместо мен Алиса, награждавайки ме с убийствен поглед.

Ох, причината не е в неувереността! Просто още не съм свикнал да казвам това на глас… Сега ще се наложи още дълго да доказвам, че не съм мръсник.

— О, значи ти си внучката на Келнмиир — усмихна се Итания. — Да, приличаш на сестрата на Велхеор.

Тя направи пауза, оглеждайки Алиса от главата до петите с такъв поглед, сякаш си избираше кокошка на пазара.

— Макар че тя, общо взето, беше по-красива.

— Пфу — изпръхтя Алиса. — Сигурна ли си? Кога е било това, преди няколко хиляди години? Паметта може да те подведе. Старост — нерадост, нали знаеш.

Обстановката явно се нажежаваше. Никога не съм виждал бой между две вампирки и, ако трябва да съм честен, не горях от желание да виждам.

— Итания, какво всъщност правиш във форта? — побързах да сменя темата на разговора.

— Двамата с Велхеор се измъкнахте от замъка без дори да се сбогувате — обидено нацупи устни вампирката. — Реших да ви намеря и да ви благодаря за това, че решихте нашия проблем с неживите. Е, и да ви предупредя за обидените сеонци, които обикалят целите Погранични области, за да ви търсят. Впрочем, можеш да бъдеш спокоен — Велхеор го разпознаха лесно, но няма откъде да знаят за твоето участие в нападението.

Вече бях забравил за пътешествието ни в земите на вампирите. Струваше ми се, че е минала цяла вечност, откакто двамата с Велхеор излязохме от Великото гробище и се отправихме към полуразрушения му замък.

— И дойде тук само заради това? — не повярвах аз.

— Разбира се! — увери ме вампирката. — Е, освен това съм официален представител на клана Хеор, изпратен във форт Скол като наблюдател, но това са подробности.

Уф… е, това не е толкова страшно. Ако беше изминала този път само за да се срещне с мен, щях наистина да се уплаша.

— Ще ни помогнете ли във войната с Халифата? — намеси се Чез.

— Всичко е възможно — кадифено проточи Итания. — Ако се договорим. Между другото, къде е Велхеор? Исках да се срещна и с него.

— Преди няколко дни замина по работа; каза, че може да не го чакаме — с готовност отвърнах аз.

— Сякаш е знаел, че ще дойда, гадината — сърдечно изруга вампирката и моментално смени темата: — Между другото, каква е тази прекрасна кокалена скулптурка?

— Скелет на обитател на Прокълнатите земи — подчертано хладно отвърна Алиса. — И е тук не за красота, а като пазач срещу нежелани посетители.

Итания прокара ръка по черепа на кокаления вълк.

— Искам един такъв в замъка си, а още по-добре — десетина. Ще изглеждат направо страхотно в спалнята.

— Извращение — изсумтя Алиса.

— О-о, да — с лекота се съгласи вампирката. — Добре, момичета и момчета, днес имам много работа, но непременно ще се видим пак — тя ми намигна. — Особено с теб, Зак.

Алиса стисна рамото ми с такава сила, че дори не успях да проговоря. Итания вече беше изчезнала в края на коридора, а моето момиче продължаваше да стиска рамото ми като в менгеме.

— Алиса, всеки момент ще ми откъснеш ръката — изхриптях аз.

— Това и заслужаваш! — каза Алиса, но въпреки това пусна ръката ми. — Така зяпаше тази… бабичка!

— Защо бабичка? Нали видя какви са й…

Чез направи характерно описателно движение с ръце. Изглежда искрено се забавляваше от ставащото и не мислеше да застава на моя страна. Някой явно е забравил да му съобщи за съществуването на мъжка солидарност.

— И изобщо — мощна дама — продължи Чез. — Готов съм да повярвам, че е бившата жена на Велхеор, направо са си лика прилика.

Алиса само изсумтя, демонстративно запазвайки мълчание.

Рижият ми приятел хитро я погледна и ми намигна.

— Да, фигурата й е направо страхотна — продължи той. — Толкова… обемна… на някои места. Слушай, Алиса, отдавна се каня да те питам…

— Какво пак? — раздразнено процеди вампирката.

— Висшите вампири могат да променят облика си, нали? Тоест, Велхеор, според разказа на Зак, е успял да мине през тънък канализационен отвор, значи малки промени във външността не би трябвало да са проблем.

— Това изисква определени навици, но по принцип е възможно.

Изглежда, Алиса дори се зарадва на смяната на темата.

— Ами тогава… — Чез отстъпи към вратата и напипа дръжката. — Защо не си увеличиш гърдите?

— КАКВО?!

Вратата се затвори с трясък зад Чез, който само по чудо успя да избегне юмрука на вампирката. Раздаде се шум на чупещо се дърво.

— Бързо се връщай тук! — яростно извика тя, напразно опитвайки се да освободи ръката си, заседнала във вратата.

Признавам, че за момент се стъписах. Поривът да спра Алиса и да я успокоя беше задушен от инстинкта за самосъхранение — ще ме размаже и няма дори да забележи. За щастие тя бързо се успокои и дори не тръгна след Чез.

— Успокои ли се? — попитах аз, приближих се до нея и внимателно я прегърнах. — Нали разбираш, че тя просто те дразнеше.

Алиса се обърна и заби нос в болящото ме рамо.

— Разбирам… но все пак се вбесих.

С мъка удържах стона си и целунах вампирката в ухото.

— Забрави за нея.

— Няма да забравя — твърдо каза Алиса и отдръпвайки се, внимателно ме погледна в очите. — Само погледни към нея и ще ти счупя врата.

— Дори не съм си и помислял — уверих я аз.

— Сега, когато вече сте уточнили всичко, може ли да вляза? — чу се иззад вратата гласът на Чез. — Все пак бих искал малко да почина преди нощното дежурство.

— Пукни пред вратата — отвърна остро Алиса. — Прегърнат с кокаления вълк.

— Той не е мой тип.

Чез предпазливо открехна вратата и бутна в стаята Наив, прикривайки се зад него като с щит.

— Наив, спасявай ме, тя иска да ме убие!

— Не да те убия, а да те осакатя — заплаши го с юмрук Алиса. — Просто ще отложа отмъщението си до момента, когато няма да го очакваш.

— Колко си добричка — умили се Чез. — Наив, кажи й…

Отвърна му само тихо похъркване. Викерс младши беше заспал веднага щом се докосна до кревата.

— Странно, аз пък си мислех, че два дена са достатъчни да се наспи човек — озадачено каза Алиса.

— Затова пък сега съм сигурен, че е здрав — усмихнах се аз. — Влезе в нормалния си режим „хапване — дрямка“.

Без да отлагаме почивката, ние също решихме да подремнем малко. Трябваше да съберем сили, защото нощта обещаваше да е доста напрегната. След като поспахме два часа, ние, както се бяхме уговорили, отидохме на гости на Велес, за да се срещнем с Невил. За наше голямо учудване в библиотеката ни чакаше истински пир: дървената маса в центъра на залата направо се огъваше от всевъзможни ястия.

— Какво празнуваме? — учудено попитах аз, подкрепяйки едва ли не припадналия от щастие Наив.

— Ами нищо — смути се библиотекарят. — Просто успях да свикна с работата на главен готвач и, ако трябва да съм честен, понякога кухнята ми липсва. Откакто станах пълноценен Пазител на Библиотеката, вече не ми е нужна нормална храна, но днес ми се прииска да сготвя нещо. Угощавайте се.

Успяхме да похапнем добре, преди да се появи Невил с хартиен плик в ръка.

— Привет на всички! — радостно поздрави той. — Ох, май напразно донесох кифличките, гледай какво пиршество е тук.

— Кифличките също ще свършат работа — уверих го аз. — Ще ги вземем със себе си, храната във форта е ужасна.

И в този момент той забеляза своя седящ на масата брат.

— Ох, Наив, какво е станало с теб?!

Естествено, той се притесни от външния вид на брат си, който за два дена беше отслабнал с почти двайсет килограма. Макар че според мен няма зло без добро — Викерс младши вече изглеждаше много по-добре. Разбира се, Невил не каза „благодаря“ на Чез за подстрекаването на брат му към глупави експерименти. Но и не налетя на бой, което можеше само да ни радва.

— Вие сте двама безотговорни идиоти — само каза той. — Но повече ме интересува защо Зак и Алиса не са ви спрели? Поне при тях главите са им на местата.

Невил ни погледна така, че се засрамих. Особено като се има предвид, че беше напълно прав.

— Виновни сме — признах аз. — Трябваше да спра тази тъпа идея още в началото. А и глупавият сблъсък с „водните“ завърши неудачно именно заради мен…

— Време е да пораснете — с нравоучителен тон каза Невил.

Какво пък, имаше право на това, нали беше най-възрастният от всички.

— Ама не се разстройвайте толкова! — добродушно се усмихна той, моментално разсейвайки цялата сериозност. — Всичко е добре, когато свършва добре. Но се надявам, че сега ще бъдете поне малко по-умни?

— Разбира се! — разпалено го увери брат му, поглъщайки кулинарните шедьоври, създадени от Велес.

„И къде побира всичко това? — за кой ли път се изумих аз. — Та нали преди малко изяде толкова, колкото аз ям за седмица!“

— Трябваше да видиш как Зак изплаши Ейнджъл и компания! — радостно се обади Чез. — Дори и аз малко се стреснах, когато ги заплашваше с неживия пес.

— „Ще ви намеря навсякъде“ — цитира ме Алиса. — Моят герой!

— Момичетата обичат лоши момчета — намигнах на Чез аз, макар че вътрешно ми беше неприятно. Все пак заплахите не бяха точно моят метод. Но от друга страна, кой е моят метод? Май самият аз още не съм разбрал това; трябва да го обмисля, когато имам време.

— Следващият път вземете Велик с вас, интересно ще е да го видя — помоли Невил.

— И на мен — подкрепи го Велес. — Много съм чел за неживите, но досега не съм ги виждал.

Щях с удоволствие да покажа на приятелите си кокаления вълк още сега, но той остана да пази пред вратата на нашата стая.

— Повече не мога да ям — неочаквано каза Наив, облягайки се назад.

— Дръжте се, настъпи краят на света — моментално реагира Чез, предизвиквайки у всички усмивки, плавно преминали в добродушен смях.

Накратко, вечерта мина просто отлично. Нашата петорка отново беше заедно, както преди. Успяхме да обсъдим последните събития и дори да съпоставим някои факти. Например Невил ни разказа къде е изчезнал Ромиус. Оказа се, че от Крайдол отново се върнал в столицата, като заявил, че Кейтен има нужда от помощта му при решаването на проблем в Дом Никерс. Стил нямал никакво подобрение и продължавал да се намира в изкуствено предизвикан сън. Стражата с удоволствие прибрала заловените шатерски шпиони в добре познатия ни затвор, от който почти веднага ги взели още по-радостните представители на столичната Императорска стража. Именно с тях Ромиус се телепортирал в столицата. Нито Велхеор, нито Келнмиир се бяха появявали в града, но ние със сигурност знаехме, че рано или късно те непременно ще се върнат.

Споделих с Наив надеждите си за скорошно излекуване и възстановяване на способностите, като със закъснение съобразих, че тази тема може да се окаже твърде болезнена за него. За щастие, Викерс старши не показа особено безпокойство, затова пък направи много интересна забележка, като напомни за начина, по който някога преминах изпитанието в Академията. Тогава моите способности също бяха блокирани, но неочаквано ми помогна слушането на музика. Онази същата, която записвах след пътешествията насън в други светове.

— Опитай да слушаш тази музика по време на медитацията — предложи той. — Ами ако музиката от други светове може някак да активира твоите способности?

— Но това е отлична идея! — съгласи се Алиса. — Носиш ли си музикалката? Хайде да послушаме още сега! Пусни любимата ми песен.

Алиса редовно ми вземаше музикалката, затова беше успяла многократно да прослуша всички записи, но неизвестно защо тази песен й беше харесала най-много:

След няколко приятно изкарани часа дойде време да се сбогуваме с Невил и Велес, за да пристъпим към първата ни задача като скаути. И едва когато се върнахме в стаята си спомних, че така и не попитах Невил кой му беше насинил половината лице.

Действие 3

Ако през деня Прокълнатите земи поне изглеждаха относително дружелюбни, то през нощта се превръщаха в наистина зловещо място. Дори като стояхме на стената, ние можехме да почувстваме лъхащата от гората опасност. Всъщност много вероятно нощта да действаше така само на мен, тъй като вампирите перфектно виждаха в тъмното, а и Чез изобщо не изглеждаше изплашен.

За мое немалко облекчение патрулирането из прилежащите към форта Прокълнати земи не се извършваше през цялото нощно дежурство, а само веднъж на всеки два часа. През останалото време можехме да стоим в дежурната стая и да чакаме задействането на разположените около форта сигнални заклинания. Между другото, проверката на тяхното състояние и работоспособност също беше наше задължение. В общи линии, нищо сложно — елементарно сплетени заклинания за улавяне движението на тези, които не ги хапват за закуска. По идея заклинанията използваха толкова малко енергия, че не биха могли да привлекат вниманието на обитателите на Прокълнатите земи, но натъквайки се на такава вкусотийка, те често хапваха части от системата за сигнализация. А скаутите възстановяваха заклинанията и в същото време се оглеждаха за опасните шатерски шпиони. Е, доколкото разбрах, досега никой все още не ги беше виждал, затова пък от създанията в Прокълнатите земи бяха пострадали много хора.

— Днес ще дежуря с вас за всеки случай — заяви ни Ленди.

В този момент ние бяхме на обграждащата форта стена и приключвахме с последните приготовления.

— О, и защо толкова усилено ни подготвяхте, щом така или иначе ще сте с нас? — недоволно попита Алиса.

Не знам кое толкова я разстрои, но лично аз въздъхнах с облекчение след думите на Ленди. Все пак първото самостоятелно излизане в Прокълнатите земи не е шега и ще е много по-добре, ако с нас има и опитен скаут.

— Е, не — поклати глава Ленди. — Ще съм с вас в дежурната стая, нищо повече. Тази нощ трябва да ви бъде нещо като посвещение в скаутството.

Като се сетя как мина своеобразното ни изпитание през първия ден след пристигането ни във форта, то и от посвещенията не можеше да се очаква нищо хубаво. Цялата ни надежда беше в новите способности на Наив и в моето кокалено куче-чудо. Всъщност бих вдигнал още дузина скелети, просто като застраховка, но Ленди ме спря, напомняйки ми, че скаутите правят всичко тайно. И не е работа, ако в гората около форта се мотаят орда неживи.

— Готови ли сте? — весело попита Ленди.

— Разбира се — бодро отвърна Чез. — Пикник в гората, какво може да бъде по-добре?

— Неподготвен човек на такъв пикник и половин час няма да изкара — напомни скаутът. — Просто ще пукне. Така че бъдете сериозни.

Това изявление не се връзваше особено с радостното изражение на лицето му, но би било глупаво да не го вземем предвид.

Чез сложи заклинанието за нощно виждане на своите и моите очи, измъкна меча си и отдаде чест на скаута.

— Ще се справим с всяка напаст.

— Това е патрулиране, а не търсене на глупава смърт — спря го Ленди. — Мотото на днешната задача е: „Дойдох, видях, по…“

— … бедих?

— … бягнах, глупако! Побягнах във форта, за да спася безценния си задник! И без самодейност! Минавате по края на Прокълнатите земи, проверявате капаните — и обратно.

— Ще го направим! — хорово отговорихме ние.

„Ами да, защо да не го направим? — размишлявах аз, докато се спускахме към портите. — Наспахме се, нахранихме се, оползотворихме пълноценно времето с приятелите ми — сега можем и планина да повдигнем! Въпреки че бих предпочел скучен и с нищо незабележим поход в Прокълнатите земи, без близки срещи с техните обитатели. Едно е тренировъчни битки зад стените на зоопарка, а съвсем друго — да срещнеш тези създания в естествената им среда. Лично аз не бях сигурен дали ще мога да различа в тревата «скокливко», въпреки че знам всички признаци за присъствието му. Между другото, какви бяха те? Така, неподвижност на тревата дори и при силен вятър, лека разлика в цвета и едва забележим кисел мирис. Само че как да забележиш всичко това, ако, например, бягаш от нещо голямо и опасно от рода на иглен вълк? И не, аз изобщо не съм нервен, ни най-малко.“

— Това е, вървете — заповяда Ленди. — Ще ви чакам в дежурната стая след час. Живи и по възможност здрави.

Ние прекрачихме през портите и те безшумно се затвориха зад нас.

— Нещо ми е притеснено — веднага се оплака Наив.

— Не спирай — побутна го Чез. — Сега сигурно всички стражници нас зяпат.

В това силно се съмнявах. Това, което беше истинско събитие за нашата четворка, за тях беше съвсем обикновено нощно дежурство. Докато стояхме на стената, подготвяйки се психически за излизането в Прокълнатите земи, те и с поглед не ни удостоиха. Дори обидно беше! Поне успех или нещо подобно да ни бяха пожелали, гадовете.

Защитната полоса преодоляхме доста бързо. Тъмната маса на дърветата надвисна над нас, принуждавайки ни да спрем нерешително на няколко крачки от гората. Шумоленето на листата и крясъците на нощните създания идваха до нас сякаш от друг свят. Някъде наблизо скърцаше с могъщи челюсти Търкалящ-се-камък, в светлината на двете луни проблесна коремче на летяща Огледална пиявица.

— Ох, дракон да ме одере, каквото искахме, това и получихме — въздъхнах аз. — Тук сме. Ако Велхеор беше с нас, би казал нещо от рода на… — опитах се да подражавам на маниера му: — Усещате ли тази миризма? Това е ловният дух.

— Май някой се е изходил тук — намръщи се Чез. — И като гледам размера на купчината… Да се махаме оттук, а?

Само няколко крачки и се оказахме в доста гъста, макар и не особено висока гора.

— Ще вървя първа — напомни Алиса.

Още сутринта бяхме отработили реда при придвижване в Прокълнатите земи. Отпред върви Алиса, тъй като вампирският й слух беше много по-добър от нашия, после аз с кокаления вълк, а колоната се затваря от Чез, използващ Истинското зрение, и Наив, който ще наблюдава пространството над нас. Решихме да не пускаме вълка напред, тъй като той просто не умееше да заобикаля опасностите и само щеше да вдига излишен шум.

— Бъди внимателна — помолих вампирката, с което веднага си спечелих недоволния й поглед.

— Винаги съм внимателна.

Придвижвахме се много бавно през гората, повтаряйки буквално всяко движение на Алиса. Шега ли е — да попаднеш в лапите на някое същество само защото не си прекрачил някоя малка неравност. Неравността както и да е, тя поне можеше да се види, но какво да правим със съществата с магически произход?

— Загубихме ли се вече? — озъртайки се, нервно попита Наив.

— Всичко е наред — увери го Чез. — На занятията ни предупреждаваха за този ефект.

Уж нищо страшно не се е случило, но това хитро местенце си имаше свой собствен подъл характер — само да пристъпиш в Прокълнатите земи, и външният свят сякаш изчезваше. Тоест подминаваш две дървета и изведнъж установяваш, че фортът вече не се вижда.

— Бъдете по-внимателни тук — внезапно каза Алиса.

На няколко пъти вампирката правеше непонятни движения с тяло: някъде се навеждаше, а другаде рязко сменяше посоката или прескачаше през напълно равно място. Но нямахме никакви причини да не й се доверяваме, а скоро и самият аз почти започнах да различавам отделни признаци на притаилите се същества. Например ето тук, където Алиса рязко се обърна и заобиколи поляната в широка дъга, усетих сладникаво-гадната миризма на разлагаща се плът — това беше от скрилия се в земята „мях“, който постепенно смилаше плячката си. Надявам се, че не е бил някой от обитателите на форт Скол.

Първата „сигналка“ се намираше само на стотина крачки от форта, но вървяхме до нея в продължение на двадесет минути. Да, в такава гора няма да оцелееш много с тичане. Може би и ние малко се презастраховахме, но затова пък до момента минавахме без изненади.

— „Сигналката“ се е изтощила — в движение определи Чез. — Ще я презаредя и може да продължим нататък.

Сигналните заклинания трябваше постоянно да се презареждат по простата причина, че не биваше да им се влага много енергия, за да не привличат вниманието на ловуващите подобни вкусотии създания. Бяха настроени единствено за хора, тъй като никой не се интересуваше особено от придвижването на коренните обитатели на Прокълнатите земи.

Следващите шест „сигналки“ също се оказаха непокътнати, трябваше само да се презаредят. Но седмата просто липсваше.

— Някой я е изял — логично реши Чез.

Ако сигналното заклинание се беше задействало от човек, във форта със сигурност щяха да забележат, а на мястото на „сигналката“ щеше да остане едва забележима следа. Всъщност това беше дори смешно — във време, когато развитието на Занаята позволяваше да се създават сложни алармени системи с мигновено оповестяване, тук трябваше да се използват допотопни заклинания, като едва ли не напълно се загърбваха мрежовите технологии.

От нас четиримата с капани можеха да се занимават само Алиса и Чез, а ние с Наив ги подсигурявахме, като внимателно оглеждахме наоколо. Стараех се през цялото време да държа кокаления вълк до себе си, готов във всеки момент да му дам мислена заповед за атака.

— Всичко изглежда прекалено добре — сподели подозренията си с мен Алиса. — Като знам твоя „късмет“, време е да се готвим за сериозни неприятности.

За съжаление трябва да призная, че беше абсолютно права. Съдбата ми е такава — постоянно да се забърквам в разни истории.

— Ох, не бива точно тук такъв песимизъм — помоли Чез. — Ние на практика вече сме професионални скаути. Не е толкова лесно да ни хванат неподготвени.

Предполагам, че именно самоувереността изигра лоша шега на приятеля ми. Дали защото някой беше решил да постави следващото сигнално заклинание редом до Пълзящо въже, дали защото живата лиана сама беше припълзяла тук по-късно, но едва Чез се наведе над невидимата за мен „сигналка“ и кракът му беше обвит от гъвкав клон, който бързо се плъзна нагоре към шията.

— Ето… — дори не успя да изругае Чез и веднага се оказа на земята.

Измъкнах кукрито и се хвърлих към него, за да срежа лианата преди да удуши приятеля ми. Нямаше от какво да се притеснявам, лианата можеше да бъде опасна само за самотен пътник, не и за група. Като правило, на едно дърво изкласяваха не повече от три-четири израстъка, така че това не можеше да се превърне в сериозен проблем.

— Нямах време дори да се изплаша — оплака се Чез, когато нарязах и хвърлих настрани лианата. — Ама че чевръста твар.

— А ти по-често оглеждай дърветата — посъветва го Алиса. — Лесно ще ги различиш по цвета.

— Значи си я видяла?! А защо не предупреди?!

— Защо? — насмешливо попита тя. — За теб е полезно да се потъркаляш по земята, може да се научиш на предпазливост.

Да-а, все пак Алиса наистина е роднина на Велхеор. Често забравях за това, но то си й идваше отвътре. Помня, че точно така се държеше и най-кървавият вампир на хилядолетието, когато пътувахме през Великото гробище.

— Само ми се струва или малко захладня? — неочаквано се обади Наив.

Ние веднага млъкнахме и започнахме внимателно да се ослушваме и оглеждаме. Един от признаците за поява на много от хранещите се с енергия същества беше именно понижаването на температурата. Като например Огледалните пиявици, приличащи повече на прозрачни охлюви, които обичаха да живеят по високи дървета и оттам да падат върху главите на минаващите отдолу хора.

— Нека да огледаме по-внимателно, преди да продължим нататък — наредих аз.

Всъщност не чувствах нищо, но аз не се броях — дори на гробището с бродещите около мен неживи не усещах застудяване. Вярно, тогава самата разходка беше наистина гореща.

— Прекалено си чувствителен към студа — недоволно измърмори Чез, продължавайки да се занимава със „сигналката“. — Странно, при твоята маса.

— По-добре още веднъж да се презастраховаме — напомни Алиса. — Нищо не си научил, Чез.

Изглежда Прокълнатите земи бяха решили да накажат нехайния ми приятел; как иначе да се обясни, че следващата атака отново беше насочена към него? Голям колкото човешка ръка енергиен плужек падна от дървото точно на рамото му, а след първата твар последваха и други.

— Внимавай! — със закъснение реагирах аз и съборих с ножа слузестото тяло.

Да се докосват плужеците с голи ръце не се препоръчваше; първо, защото не е приятно, и второ, тези гадини така се вкопчваха, че се отстраняваха само с кожата. А и те практически не можеха да бъдат убити: ножът можеше да разреже плужека на две части и те заживяваха свой собствен живот, а заклинанията само им добавяха пъргавина. Но това беше по-рано, преди плужеците да се срещнат с Наив. Нашият новоизпечен вампир изгаряше гадините наляво и надясно с помощта на топки виолетова енергия, оставяйки след себе си само миризливи сиви купчинки плазма. Колонията плужеци се оказа малка и явно е дремела някъде по дърветата, докато не беше почувствала жизнената енергия на нашите тела.

— Дракон да ги вземе, защо пак на мен? — раздразнено попита Чез, докато напразно се опитваше да избърше от рамото си зелената мръсотия.

— Ти се радвай, че не падна на главата ти — без ирония казах аз. — Че тогава щеше да се наложи да го смъквам със скалпа ти.

— Хей, а защо твоят вълк-чудо дори не трепна? Мен кой ще ме защити? — реши да си го изкара на неможещия да говори нежив Чез.

— А ти би ли искал той да отлепя лианата от врата ти? Видя ли зъбите му? — насмешливо попитах аз. — Ще среже лианата заедно с главата ти. А за плужеците какво да кажа, така щяха да се размножат, че и Наив нямаше да може да помогне.

Чез ми показа юмрук и веднага получи един по врата от Алиса.

— Прави нова „сигналка“, старата плужеците са я изяли, и да продължаваме. Или се каниш да спиш в Прокълнатите земи?

— Аха, вечен сън — измърмори Чез и започна да създава ново сигнално заклинание.

Независимо от мрънкането на Чез, самият аз не бях много щастлив от безполезността на Велик. Всички заложени в скелета на игления вълк заклинания го караха само да изпълнява правилно казани команди. За съжаление беше невъзможно просто да му кажа да атакува всичко, което се движи, тъй като това можеше да доведе до най-неочаквани последствия.

— Не е толкова зле — уверих приятелите си. — Сблъскахме се само с няколко сравнително безобидни същества. Мисля, че Ленди би нарекъл това скучна вечерна разходка.

Казвайки това, аз отново си спомних за своето „чудесно“ свойство да привличам неприятностите. Ох, не може нашето първо посещение в Прокълнатите земи да мине толкова гладко.

Продължихме пътя с още по-голяма предпазливост, отдръпвайки се едва ли не от всяка сянка. Веднъж дори не издържах и пратих напред игления вълк, за да провери подозрителна полянка, и станахме свидетели на скоротечна схватка с поредния „мях“. И едва когато всички „сигналки“ бяха проверени и настъпи време да се връщаме във форта, се случи това, от което всички се бояхме — среща с наистина опасно създание. И по-точно, с цяло стадо.

— Чухте ли това? — неочаквано попита Чез, спирайки рязко.

— Нищо не чувам — след кратка пауза каза Алиса. — Сега ти стана твърде мнителен. Което, между другото, не е чак толкова лошо.

— Не, не, чух някакво хрущене.

— Клон? — предположих аз. — Всички сме далеч от друидите, изобщо не можем да говорим за безшумно придвижване из гората.

— Звукът идваше изпод земята — вече не толкова уверено каза Чез. — Да изчакаме малко, никога не знаеш какво…

И тогава земята под краката ни се разтресе и започна да пропада. Ние отскочихме настрани и като по чудо не попаднахме в образувалата се яма. Самият аз реагирах, но не успях да подам команда към вълка, така че той благополучно потъна под земята и дори не се опита да избегне падането. Странно, но никой не изскочи от ямата и не се опита да ни изяде, въпреки че всеки един от нас очакваше нещо подобно: ние с Алиса стискахме в ръце кукри, а Наив от страх създаде между себе си и ямата впечатляваща енергийна сфера. Чез пък след срещата с лианите изобщо не изпускаше меча от ръка, като мушкаше с него във всички подозрителни места.

— Какво беше това? — озадачено попитах аз. — Не си спомням в справочника за същества, които да се движат под земята и да правят подземни ями-капани.

— Там няма такива — уверено отвърна Алиса. — Тази книга от кора до кора съм я изчела, всички местни обитатели предпочитат да изскачат изпод земята. Какво стана с твоя питомец?

Мислено заповядах на вълка да излезе от ямата и кокаленият труп веднага се присъедини към нас.

— Да слезем долу? — попита Наив, разсейвайки енергийната сфера.

— Да бе — веднага отвърнах аз. — Това не е наша работа. Не се знае защо земята хлътна, може би тук се случва на всяка крачка, а на нас са забравили да кажат.

— Да не се уплаши? — иронично попита Алиса.

— Да, разтрепериха ми се коленете — изсумтях аз. — Да се махаме оттук. Още една „сигналка“ и може да се връщаме в дежурната стая да пием као.

— Нека поне да надникнем малко — възпротиви се вампирката. — Ами ако е нещо важно?

— Важна яма? — засмя се Чез. — Да бе. Макар че ако там живее неизвестно същество, можем да го хванем и да го именуваме в твоя чест. Искаш ли?

— В твоя чест ще го наречем — озъби се Алиса. — Рижото с двете леви…

И точно тогава тези същества започнаха да извират от ямата. Не много големи, но бързи, смътно напомнящи на котки. По-подробно просто не успях да ги разгледам — изобщо не ми беше до това. Мислено заповядах на кокаления вълк да разкъсва съществата на парчета и едва успях да сложа кукри под скочилото към мен космато тяло. Замириса на изгоряла козина — сигурно Наив се възползваше от новите си способности. Алиса се въртеше като пумпал, кълцайки наляво и надясно, а съществата излизаха ли, излизаха от ямата.

— Ще ги наречем лисици! — извика Чез, размахвайки с всички сили меча. — В чест на сами разбирате кого!

— Майната ти! — извика в отговор вампирката.

Можех само да се чудя откъде намираха сили да се карат. Дори въпреки факта, че вълкът разкъсваше на парчета десетки и десетки същества, те ни заливаха вълна след вълна. Колкото и да се движех, аз отстъпвах по пъргавина на Алиса и Наив, затова много бързо получих няколко доста осезателни рани. Бронята отлично издържаше на удари, но лисиците не бяха толкова глупави, че да се опитват да гризат желязо, предпочитаха да хапят по-незащитените ми ръце и крака. Зъбите им бяха като игли. Едва бях откъснах една от тях от ръката си, крещейки от болка, когато на краката ми вече бяха увиснали още две.

— Че колко са там?! — не се сдържах аз.

— Спрях да ги броя след втората десятка! — откликна Чез и веднага изрева: — Ах, ти, гадино! Ухапа ме по задника!

— Тридесет и шест… не, вече и седем! — обади се Алиса. — Така ти се пада, между другото!

Шегата настрана, но веселото в тази ситуация ставаше все по-малко и по-малко. Дори бих казал, че с всяко ухапване настроението необратимо се влошаваше.

И тук почувствах, в допълнение към парещата болка от пресните рани, разбира се, как отвътре се надига вълна гореща енергия. С ума си прекрасно осъзнавах, че да се използват заклинания в Прокълнатите земи не е най-добрата идея, но зъбатите твари все напираха и напираха, и не оставаше кой знае какъв избор.

— Отдръпнете се! — извиках аз, повтаряйки мислено командата за Велик.

Пред мен се сформира огромна Огнена топка, която мимоходом унищожи десетина същества и бавно се понесе към ямата. А след това последва такъв взрив, че навсякъде около нас се посипаха пръст и множество горящи трупове. И тогава, сякаш чакала точно този момент, гората около нас зашумя, зави, заскърца. Почувствали мощен прилив на магия, към нас се насочиха едва ли не всички обитатели на Прокълнатите земи.

— Да бягаме! — извика някой от нас, дори не разбрах кой, може и аз да съм бил.

И ние се втурнахме към форта с възможно най-голяма скорост. Успях мислено да заповядам на кокаления вълк да бяга пред нас, за да ни проправя пътя, но виж последвалите събития си спомням само смътно. Това беше луда надпревара.

— Лъжливи следи! — напомних на Алиса.

Ако някъде зад гърба ни се появят особено пъргави създания, то навреме подхвърлените наоколо светулки просто можеха да спасят живота ни.

Ума ми ме го побира как така никой от нас не се натъкна на някой дебнещ „мях“ или „скокливко“. Въпреки че забелязах няколко от тези създания да пълзят настрани при срещата ни с лисиците. Не знам как се получи, но измисленото от Чез име някак си веднага пасна, във всеки случай, поне за мен.

Спринтът приключи доста предсказуемо — пред заключените порти. И никой не бързаше да ги отваря.

— Хей, отворете! — закрещяхме ние, като с всички сили заблъскахме по дебелата стоманена врата в едното от крилата на портата.

Отговори ни зловеща тишина. По-точно, тишината беше само от страна на форта, не и зад нас… Първи от гората изскочиха два вълка. Към тях по моя команда се хвърли Велик, но живите се оказаха не по-малко бързи от неживия. Телата и на тримата се преплетоха в една голяма топка, която се затъркаля покрай следващите появили се преследвачи — същите онези лисици от ямата.

Вратата най-после се отвори и от нея надникна сънен стражник.

— Какво крещите така?

— А ти как мислиш? — озъби се Алиса и го изблъска настрана. — Лепнали са ни се дракон знае колко същества!

Ние се втурнахме във форта и едва след това успяхме да си поемем дъх. Последен във форта влезе моя кокален вълк, при това го направи с високо вдигната глава, като победител. Макар че това, разбира се, си беше само в моето въображение — неживите не можеха да показват емоции.

— Първи ден — разбиращо се усмихна стражникът, като затвори вратата след нас. — Страшно ли беше?

— Защо ти самия не си разходиш, за да разбереш? — намръщено предложи Чез. — Какво така ме боли отзад…

Признавам, много ми се искаше да видя какво се случва зад портата. И не бях само аз — всички, без да се уговаряме, се втурнахме на стената. Гледката, която се откриваше оттам, беше много любопитна: множество бръмбари дояждаха останките на вълците, около тях пълзяха плужеци и няколко огромни змии с подозрително издути кореми.

— Ама че отвратителни същества — не се сдържа Алиса. — Някакъв проклет зверилник.

До нас се появи Ленди.

— Така, какво имаме тук? Вълци, бръмбари, плужеци… А какви са тези рижите? За първи път ги виждам. Нов вид?

— Лисици. Нарекохме ги лисици — веднага реагира Чез. — В чест на сами разбирате кого! И са толкова хапливи… ох, как боли.

Този път Алиса дори не се опита да го удари. А и за какво да се обижда, като се замислиш? Аз самият не бих отказал да назоват на мен някое ново създание от Прокълнатите земи. За предпочитане да не е прекалено отвратително, разбира се.

— Какво само хленчиш? — раздразнено попита вампирката. — Всички пострадахме, и нищо, търпим.

Чез се навъси и обърна към нас гръб и това, което е под него.

— А това видя ли?!

— О! Браво на теб! — възхити се Ленди. — Не си пожалил своя корем — е, не точно корем — и си доставил образец на съществото.

За образеца Майсторът леко преувеличи, това по-скоро беше само половината от него, останалата част бе отрязана с меч. Стана ясно защо се оплакваше Чез — създанието здраво го беше захапало за задника и не го пускаше дори след смъртта си.

Ние с Алиса и Наив не се сдържахме и в един глас зацвилихме при вида на тази толкова специфична травма.

— Майната ви — раздразнено се озъби Чез. — Няма нищо смешно. Може ли някой да ми помогне да разтворим тези зъби? Или да си ходя така с това украшение?

— Не пипайте нищо, с това ще се заемат професионалисти — веднага се намеси скаутът. — Операцията трябва да се направи внимателно, за да не се повреди образеца.

— Какво толкова се вълнуваш? — все още смеейки се, каза Алиса. — Тя те е ухапала по меките тъкани, мозъкът сигурно не е засегнат.

— Противно на мнението ти, Алиса — едва ли не по срички изсъска Чез, — мозъкът ми не е там.

Вампирката се взе в ръце и отвърна сериозно:

— А понякога възниква такова впечатление…

— Стига вече — прекъсна свадата им Ленди. — Вървете в лазарета, да спасим ценния образец.

Чез бе така шокиран от пренебрежителното отношение към петата му точка, че дори не намери какво да отговори. На нас също не ни хареса подреждането на приоритетите, но нямахме желание да спорим. Затова послушно го последвахме надолу по стълбите, опитвайки се да не се смеем на пострадалия си приятел.

— Писмения отчет за „сигналките“ ще представите по-късно, а докато отиваме към лазарета разказвайте, как мина всичко.

— А там има ли нещо за ядене? — веднага се оживи Наив.

— Разбира се. Друидите ще ви прегледат, ще ви дадат нещо ободряващо и ще можете спокойно да отдъхнете час и половина, преди отново да тръгнете на обход.

Отговорихме му с дружна въздишка на огорчение. Изобщо не ни се искаше да се връщаме в това не особено дружелюбно място, защото следващия път можеше и да нямаме такъв късмет.

За щастие, следващите три излизания в Прокълнатите земи се оказаха не така наситени на събития. Или ние бяхме станали много по-предпазливи, или съществата се бяха наситили и примирили. Сигналните заклинания така и не бяха засекли присъствието на хора, затова можеше да се счита, че нощта е минала без инциденти. Е, всички срещи с „местните“, дори и с новите им подвидове, се считаха за нещо обичайно. Най-обидното беше, че на сутринта ние все пак трябваше да отидем в кухнята да отработваме своето наказание, затова пък Наив, предполагам, хъркаше и за трима ни.

Действие 4

Следващата седмица мина в относително спокойствие. Сутрин продължавахме да работим в кухнята, през деня се занимавахме в зоопарка, а вечер все по-често седяхме във Великата библиотека. Местната кухня изобщо не можеше да се сравнява с това, което ни приготвяше Велес. Така че през деня се мъчехме със синьото месо и с нетърпение чакахме втората вечеря. И разбира се, сега всеки ден медитирах под музиката на чужди светове, като постепенно възстановявах своите способности. След инцидента в Прокълнатите земи стената, преграждаща достъпа ми до силата, буквално рухна. Все още не можех да сплитам заклинания в движение, затова пък да използвам Истинското зрение по време на медитация — елементарно. И това беше само началото!

Е, на всеки три дни отивахме да патрулираме, като с всеки поход се чувствах все по-уверен и по-уверен в Прокълнатите земи. Не можех да се нарадвам на нашите отношения с Алиса, ставащи все по-близки и топли. Подозирах, че прекалената топлота и загриженост на вампирката до известна степен бяха свързани с живеещата във форта Итания, но нямах нищо против такава мотивация. Всеки път след случайна среща на нашата компания с Итания бях обсипван с истински водопад от ласки и нежности. В известен смисъл бях дори благодарен на Итания, въпреки че за краткото време, което бившата съпруга на Велхеор прекара във форта, тя успя хубавичко да досади на много Майстори. Колко много струваше една нейна нощна разходка из Прокълнатите земи, извадила от строя цялата защита на външните стени и всички сигнални заклинания. Старателно разположените от Майсторите „сигналки“ бяха разрушени от огромна тълпа същества, преследващи мръсната, парцалива, но безкрайно щастлива вампирка. Ние имахме щастието да видим това зрелище, тъй като бяхме на стената и почивахме след поредното излизане.

Очевидно Итания е била решила да ни последва незабелязано, когато се отправихме да проверяваме сигналните заклинания, но някъде се е забавила и е изостанала. Въпреки всичките си умения явно не можеше да се сравнява с Велхеор — той успяваше да напуска форта и да се прибира напълно незабелязано. Прокълнатите земи бяха опасно място и без съответните познания вампирката лесно можеше да остане там завинаги във вид на купчина преработена биомаса. Но на Итания й провървя, тя оцеля и се върна във форта, повеждайки след себе си половината обитатели на това драконовско място.

— Не бива да излизаш извън пределите на форта! — пенеше се пред вампирката Шорт. — Това е прекалено опасно за неподготвения, пък дори и да е Висш вампир! Никакви рефлекси и умения не могат да компенсират липсата на знания!

Велхеор би поспорил за това, но сега не беше тук.

— Прав сте — покорно сведе глава Итания.

— Какво? — не веднага се ориентира Майсторът.

Той явно очакваше от вампирката малко по-различна реакция и, честно казано, ние също. Не беше в характера й да се съгласява с някой и още повече, да признава грешките си.

— Казвам, че напълно съм съгласна с вас — повтори Итания. — И за да не се повтаря повече това, аз с удоволствие ще тръгна на занятия заедно с вашите скаути. За обща култура.

— Какво?! — не издържа Алиса. — Иска да се обучава с нас?! Никога!

Шорт се намръщи.

— Не мисля, че това е добра идея. Момчетата вече са завършили основния курс, а да се занимаваме с вашето обучение просто нямаме време, пък и не виждам особена причина за това.

— А нима желанието на посланика на вампирите не е достатъчна причина? — лукаво попита Итания.

— Причина за безпокойство, да — продължи да се мръщи Шорт. — Но с удоволствие ще ви дадем учебни материали, за да се запознаете.

— И за това благодаря — дари Майстора с усмивка вампирката. — Вижте колко красиво блещука всичко!

— Това вашето „красиво блещука“ сега половин ден ще го възстановяват — раздразнено процеди Шорт, но поглеждайки към доволното изражение на лицето на вампирката, махна с ръка и си тръгна.

Защитните заклинания се наложи добре да поработят през тази нощ, за да се отблъскат напиращите същества, а ние благополучно дрямахме до сутринта, тъй като патрулирането беше отложено за неопределено време: на възбудените от вампирката същества им трябваше време, за да се успокоят и да се разпръснат по дупки и местообитания.

Целият следващ ден учениците от Академията даваха извънреден наряд, за да обновяват защитата на форта, а аз, ако може така да се каже, почивах в изследователския център. Майстор Некор обикновено си играеше с неживите, а аз спокойно медитирах под наблюдението на Орион, но днес любителят на некромантията реши да провери колко неживи мога да повдигна едновременно. Майсторът подходи към този въпрос без фанатизъм, не ме помъкна към Великото гробище, въпреки че можеше да се очаква от него, а ме вкара в зала, пълна със скелети. Един вид старателно подредена гробница. Добре, че се беше сетил да използва изгнили трупове, а не пресни.

— Е, хайде, работи — заповяда той.

Бих се обидил на такова обръщение, но последните дни Майсторът не ме товареше особено, така че можеше и да поработя.

Решавайки да поупражня и медитация, аз седнах на пода до скелетите и се отпуснах. Достигнах нужното състояние, включих Истинското зрение и изпратих заповед на артефакта да вдигне неголяма група скелети. Колко страхотно беше да се наблюдават сплитанията, откъсващи се от черепа и политащи из цялото помещение.

— Зак.

Бях толкова увлечен да наблюдавам работата на артефакта, че не веднага се върнах в реалния свят.

— Зак!

Оказа се, че Майстор Некор с всички сили разтърсва рамото ми, опитвайки се да ме накара да се опомня.

— Да, тук съм — отговорих аз. — Увлякох се от процеса.

— Тече ти кръв от носа… и от очите! — разтревожено извика Майсторът. — Как се чувстваш?!

— Като че ли нормално — отговорих озадачено и се опитах да избърша кръвта.

Странно, но ръката ми кой знае защо не искаше да се вдигне. А и не само това…

— Не си чувствам ръката — прошепнах аз. — Какво става с мен?

— Може да си се претоварил — нервно заговори Майстор Некор. — Сега ще извикам лекари… ох, ама че проблем…

Почувствах как падам на една страна, но не можех да помръдна дори пръст. А после ме погълна тъмнина…

Отворих очи и погледът ми попадна на белия таван. Странно, защо във всички болници и лазарети таванът е точно бял? Там обикновено работят друиди, тях не ги ли тегли, знам ли, към зеления цвят? Ще изглежда къде по-логично. Освен това зеленото успокоява, а бялото… някак напряга, сякаш са те сложили в някаква кутия.

— Събуди се! — раздаде се радостния вик на Алиса и веднага потънах в нежни, но много силни обятия.

За щастие на моите кости, освен вампирката и Майстор Орион в залата нямаше никой друг, иначе Чез също щеше да се натиска за прегръдки.

— Момиче, бъдете по-нежна с него — посъветва я друидът. — Само преди два дни той лежеше и умираше тук.

Два дни?! Леле, колко дълго съм лежал в леглото.

— Какво, наистина ли съм умирал? — неуверено попитах аз.

— Самата истина — сериозно потвърди Майстор Орион. — Ако те бяха донесли пет минути по-късно, най-вероятно и аз нямаше да мога да се справя.

Целият изстинах вътрешно.

— Да не се шегувате?!

— Отказаха ти сърцето, бъбреците, черния дроб… Да продължавам ли?

Алиса така силно стегна прегръдката си, че ми спря дъха, но все пак успях да кажа:

— Няма нужда…

— Но има и добри новини — радостно каза Алиса и ме целуна по бузата. — Сега знаем какво именно взема в замяна твоят артефакт!

— Сърцето, черния дроб и бъбреците? — кисело се усмихнах аз.

— Почти позна — без намек за усмивка се съгласи друидът.

Съдейки по изражението на Майстор Орион, повече го устройвах в безсъзнание.

— Току-що дойдох в съзнание след двудневен сън, още не съобразявам добре — намръщих се аз. — Ще поясните ли?

Друидът повъртя черепа в ръце и го постави на нощното шкафче до леглото.

— Ти сам каза, че тази играчка взема най-ценното. Кое е най-ценното от гледна точка на некроманта?

— Ъ-ъ-ъ… — сериозно се озадачих аз. — Може би животът.

— Точно така! Артефактът изсмуква живота от теб! — някак прекалено радостно каза Алиса. — И ако вдигането на няколко неживи не води до особени щети, то пренапрежението заплашва да увреди вътрешните ти органи.

— Помниш ли как при първия преглед открих, че имаш проблеми с черния дроб? — намеси се в разговора друидът.

Това не се забравя. Не всеки ден те наричат алкохолик.

— Мисля, че е било просто резултат от прекаленото ти увлечение по некромантията.

— Много вероятно — казах аз, спомняйки си онзи ден.

— Така че сега те съветвам да не вдигаш повече от няколко… Как там ги наричате?

— Неживи — подсказах аз.

— Точно така, неживи. Не се увличай по тази гадна работа, въобще некромантията е противоестествена, нищо добро няма в нея.

Тук не бях напълно съгласен с него. Нали полза може да бъде извлечена от всичко, стига да не се злоупотребява. Казват, че дори виното в малки дози е полезно за здравето.

— Ако не беше некромантията, отдавна щях да съм мъртъв — усмихнах се аз. — Това е просто един инструмент, важно е как точно се използва. И между другото, в земите на вампирите аз вдигнах цяла тълпа неживи, но се чувствах доста сносно. Защо отрицателният ефект се появи едва сега?

Друидът сви рамене.

— Аз не правя артефакти и мога само да предполагам. Възможно е с течение на времето артефактът да черпи все повече и повече жизнена енергия от собственика. Или някои условия да са се променили. Ти самият нищо ли не си забелязал?

— Забелязах, и още как — закимах аз. — Неживите се промениха. Започнаха да променят цвета си на огнено червено и не просто се надигат, а преди това някак ефектно изгарят.

Друидът ме заплаши с пръст.

— Понякога и сам трябва да мислиш, а не да чакаш, докато те съсипят изцяло.

Засрамих се. И с право, в последно време наистина не си обременявах особено мозъка. Иначе и сам можех да се досетя какво точно се има предвид под „най-ценното“.

— Всъщност аз ще тръгвам, а вие може да останете още. И имай предвид, Зак, ще трябва да лежиш до утре. Ще те наблюдаваме, в случай, че стане нещо необичайно, меко казано.

Друидът излезе, а аз прегърнах Алиса и я целунах.

— Знаеш ли, некромантите, разбира се, са умни момчета, но за мен ти си по-ценна от живота.

— Наистина ли? — лукаво се усмихна тя.

— Кълна се — целунах я по шията и прошепнах: — А ти забелязала ли, че за пръв път от много време сме сами?

— Току-що се върна от оня свят, а само за това мислиш — шеговито се отдръпна Алиса. — За теб е опасно да се преуморяваш.

— Тази преумора ще ми бъде само от полза — уверих вампирката.

И разбира се, в този момент вратата се отвори и в стаята влезе Чез, а след него и Наив.

— Зак! Жив си!

— Само не ме прегръщай! — бързо казах аз, опитвайки се да не показвам недоволство. — Забранено ми е.

— Забранено, казваш? — Чез много изразително погледна седящата до мен Алиса. — Е, тогава дойдохме навреме. Ох, че ни изплаши.

— Да, не ни върви нещо — подхвана Наив. — Първо аз дълго се лекувах, после ти. Остават само Чез и Алиса…

— Ей, ей — прекъсна го Чез. — Ще спрем тази тъжна статистика на Зак. Не буди бедата, докато спи.

И започна нашето обичайно бърборене с обсъждане на последните новини. През тези два дни, докато лежах в изкуствен сън, войната не беше приключила. Да, също така не беше и започнала, като цяло. Затова пък беше станала една необичайна кражба на още по-необичайно имущество — образец от лабораторията. По-точно, откраднали образеца още преди седмица, но на моите приятели съобщили едва сега. Не знам защо на някой би му притрябвал половин труп от създанието, ухапало Чез за задника, но го откраднали от изследователския център преди учените да се заемат с него.

— Защо някой ще иска този труп? — изненадах се на глас аз.

— Кой знае — сви рамене Чез, неволно потривайки пострадалата от зъбите на лисицата част от тялото си. — У-у-у, отвратителни същества. Скаутите поръчаха да се намери още един образец. Без теб ходихме „на работа“ с Ленди, всичко мина спокойно, все едно разходка в парка.

— И никакви лисици не срещнахме — продължи Наив. — Нямаме твоя късмет.

— Това бих го нарекъл с друго име — намръщих се аз. — И какво, толкова ли много искат да получат образец от поредното създание?

— Скаутите дори възнамеряват да организират специална експедиция.

Да, пълноценна експедиция в Прокълнатите земи — това вече си е сериозно. И опасно.

— А изобщо ли няма шанс да се намери откраднатия труп? — озадачих се аз.

— За това попитай приятеля си, Майстор Ревел, той е шеф на службата за сигурност — измърмори Алиса. — Щом са откраднали трупа, значи по някаква причина той наистина е важен.

— Е, едва ли конкретно този труп — предположи Чез. — По-скоро, заради новия вид същества. Но защо те са толкова важни, никой не знае, освен, всъщност, крадците.

Никога не бих си помислил, че на някой би му хрумнало да открадне половин лисица. Но сега вече беше минало твърде много време. А и едва ли крадците можеха да се открият толкова лесно, щом досега не ги бяха открили. Нали с търсенето са се заели Майстори, а не дилетанти като нас.

— Чичо ми появявал ли се е? — смених темата аз. — Или Велхеор?

— Няма други новини. Нито добри, нито лоши — каза Чез, изваждайки от джобовете на ливреята си няколко пакета. — Между другото, не искаш ли да хапнеш? Донесох ти подарък от Велес: пирожки, пушено месо и… имаше десерт тука някъде…

— Няма десерт — смутено го прекъсна Наив. — Сигурно по пътя е паднал от джоба ти…

— А ти явно навреме си го хванал? — попита Чез под моя и на Алиса кикот.

Наив стремително започна да се изчервява.

— Ами… така се получи…

— Добре, че поне останалите неща не са изпадали — със смях каза Алиса.

В стаята надникна недоволен друид.

— Какъв е този шум? Ох, колко сте много. Така, хайде приключвайте вече, Зак трябва да почива. Утре ще го изпишем, тогава ще се наприказвате.

След като се сбогувах с приятелите си, аз още дълго лежах със затворени очи и обмислях случилото се. Добре, че всичко се изясни. Способностите ми се връщат, цената на работата с артефакта също е известна, вярно, не съвсем точно. Тоест колко скелета може да се вдигат, плащайки с бъбрек, например? Във форта не вдигах едновременно повече от пет неживи и с мен всичко беше наред, явно ще трябва да се спра на тази цифра. По-точно, ще се наложи да я намаля малко, за да запазя черния си дроб. До четири, да речем. Цифрата не изглеждаше толкова солидно като „мога да вдигна цяла армия“, но пък ще съм по-здрав. Още повече, че способностите ми към Занаята рано или късно ще се нормализират и скоро некромантията ще стане само приятно допълнение към стихийните заклинания.

Ометох вкусната пратка на Велес, след което прекарах известно време в медитация и сън. А на сутринта, след серия от анализи, в болничната ми стая дойде Майстор Ревел. Вече се досещах за какво ще става дума; неслучайно до тази травма той беше преустановил срещите ни, давайки ми възможност да възстановя способностите си. Дойде време да отработя своите провинения, дългове и оказано доверие. Но преди да пристъпим към работа, той дълго ме разпитва как се чувствам и дали съм готов да се върна на работа.

— Повече никакви експерименти с артефакта — твърдо каза той. — Майстор Некор нека си играе с мъртвите, които вече си вдигнал, а до теб изобщо да не се доближава. Трябва да е голям идиот, заставяйки те да вдигаш цяла тълпа.

— Да, не бях помислил, че това може да е опасно за здравето ми — признах аз.

— Ти си само един подрастващ, но за един учен и Майстор това е непростимо. Трябвало е постепенно да увеличава броя на вдиганите неживи и да следи състоянието ти, а този фанатик така се е увлякъл, че дори не се е погрижил за твоята безопасност.

Е, тук Майстор Некор, разбира се, се издъни. Аз самият не се замислях над евентуалните последствия и просто следвах заповедите му, и сега си плащах. Прав беше друидът, че в последно време съм се отпуснал, започнах малко да мисля и да правя глупости повече от обикновено.

— Е, Майстор Орион каза, че съм напълно здрав.

— Просто ти е провървяло — остро каза Майсторът. — Както обикновено, впрочем. Но дори твоят невероятен късмет не може да трае вечно.

Ох, в последно време всички се натискат да ми четат лекции. Най-обидното беше, че са прави…

— Добре, да оставим лошото — плесна с ръце Майстор Ревел. — Способностите ти са започнали да се връщат, значи е време да се заемем с изследване на магията на драконите. По-точно, да преминем към практика.

— Винаги готов — отговорих аз, без да си кривя душата. Да научиш нещо ново винаги е интересно, а и това умение може да бъде полезно за в бъдеще.

— Преди да продължим разговора, нека да се преместим в друго помещение — каза Майсторът, отваряйки вратата. — Последвай ме.

Минахме по коридора към неизвестно за мен крило от изследователския център и влязохме в неголямо помещение с множество различни по размери стоманени сандъци. В средата на всичкото това великолепие имаше болнично легло и поставени няколко смътно познати друидски артефакти.

— Каква е тази стая? — попитах подозрително.

— Най-обикновен склад — махна с ръка Майстор Ревел. — Сега това не е толкова важно. Седни и слушай. Както знаеш, магията на дракона е построена преди всичко на сънищата. Смесвайки нашата реалност и реалността на съня, те са можели мигновено да пътешестват от единия край на света до другия и да правят практически каквото си пожелаят. Драконите живеели едновременно в два свята и са можели да ги управляват. На нас ни е достъпно само част от тяхното могъщество, ние можем да пътешестваме по сънищата, включително и чуждите, и да ги управляваме. Също да смесваме нашите сънища с реалността, но само до известна степен.

— Например?

Слушайки Майстора, аз се оглеждах наоколо и мисля, че се досетих що за помещение е това. Морга. Не човешка, разбира се. Тук съхраняваха труповете на създанията от Прокълнатите земи, затова и сандъците бяха с различни размери.

— Например, в съня си мога да видя отговора на въпрос, който ме измъчва — продължи той. — Не винаги и не непременно ще е лесно да го разбереш, но въпреки това може да се счита за ясновидство. Понякога излизаш от тялото си по време на сън и виждаш нашата реалност, за да проследиш някого. Е, и най-интересното: можеш да създадеш свой собствен сън и да затвориш в него друг човек.

Май нищо ново не ми каза. Освен това, всяко от описаните неща ми се беше случвало под една или друга форма. Получавах подсказки, влизах в чужд сън и виждах не само нашата, но и други реалности. Последното ми се случи много преди дори да чуя за забранената магия и да започна да уча Занаята.

— Това е страшно оръжие в неподходящи ръце — продължи лекцията си Майсторът. — И е много трудно да се защитиш от подобно въздействие.

Веднага си спомних разговора с чичо за подозрителната смърт на Императора.

— А какво ще стане, ако влезеш в съня на човек и там го убиеш?

Майстор Ревел кимна разбиращо:

— Сега вече разбираш защо тази магия е станала забранена.

— И ще изглежда като смърт от инфаркт по време на сън? — предположих аз.

— Разбирам накъде биеш. Но това са само предположения, да се докаже подобно въздействие е просто невъзможно.

Да, перфектното убийство. Предполагам, че Императорът е бил защитен от въздействието на всяка магия. Всяка, освен забранената.

— Съдейки по твоите разкази, ти вече си прилагал всички тези възможности — продължи той. — Но всичко това е станало спонтанно. Днес ние с теб ще се опитаме да проведем експеримент с осъзнат сън, за да получим конкретна информация.

— За какво? — искрено се заинтересувах аз.

— Чу ли вече, че образецът на новото създание, което открихте в Прокълнатите земи, е изчезнал? Бил е откраднат, за да бъдем по-точни.

— Чух, разбира се. Но това се е случило преди повече от седмица, как ще мога да разбера кой го е направил?

Майсторът просто пренебрегна въпросите ми.

— Сънищата си имат собствени правила, към тях не бива да подхождаш с обичайната логика…

В стаята надникна Майстор Орион:

— Е, ще започваме ли?

— Да, разбира се — кимна му Майстор Ревел. — Влизай, настрой артефактите и напред.

— Всичко вече е настроено — отвърна друидът, приближи се до мен и протегна стъклена чаша с подозрителна зелена течност. — Пий.

— Какво е това? — помирисах аз.

— Сънотворно. И не го души, а пий.

На вкус течността се оказа доста добра, нещо средно между желе и као, но много сладка. Като цяло ставаше за пиене.

— Слушай ме внимателно — говореше в същото време Майстор Ревел. — Сега мисли за това как сте донесли това същество във форта, как сте го дали на друидите тук, в изследователския център, и разсъждавай върху това кой и защо може да го е откраднал. Ясно ли е?

— Че кое да му е… — прозях се аз — неясното.

— Главното — това е желанието — настойчиво продължи Майсторът. — Трябва много да искаш да разбереш отговора. И между другото, сега сме точно на мястото, откъдето са го откраднали. Надявам се това да ти помогне по някакъв начин.

— Най-любопитно ми е защо им е било да крадат този труп — признах аз. — Дали са някакви шегаджии, или шатерски шпиони…

Вече не знаех на глас ли говоря или просто си размишлявам наум. Също така неусетно прекрачих границите на съня и се оказах…

Действие 5

… точно там, където и заспах.

Виждах отстрани себе си, Майстор Ревел и Майстор Орион, прекарващ ръце над тялото ми. Очевидно с мен всичко беше наред — друидът изглеждаше напълно спокоен. От друга страна, вечно недоволният старец можеше с години да не променя изражението на лицето си и едва ли неочакваната смърт на някакъв си там ученик от Академията би му развалила настроението.

— Е-ей! — извиках аз, приближих се към друида и помахах с ръка пред лицето му. — Тук съм!

Друидът изобщо не реагира на моите ръкомахания, а когато ръката ми премина през него, аз окончателно се убедих, че съм нематериален. Изглежда бях успял по някакъв начин да напусна тялото си. Това, разбира се, беше страхотно, но само по себе си едва ли можеше да ми помогне да намеря откраднатия труп на лисицата.

Бързо разбрах, че мога свободно да минавам през стени, но нямах особено желание да следя приятелите и познатите си. Измъкнах се от изследователския център и дълго стоях на площада, опитвайки се да усетя поне нещичко. Въпреки уверенията на Майстор Ревел, че самото ми желание да разбера истината ще задейства някакви процеси, нищо подобно не се случваше. Не виждах нищо друго, освен маршируващите по площада Майстори!

Обикаляйки безцелно из форта, реших за разнообразие да надникна и в Прокълнатите земи. Кога друг път би ми се отдала възможност да ги огледам на спокойствие, без да рискувам да попадна в менюто на някоя гадина? Но се случи нещо странно: минах през портата, но не успях да пресека невидимата черта, преминаваща някъде по средата на неутралната зона.

— Странно — озадачих се аз, побутвайки невидимата преграда. — А пък аз си мислех, че призраците могат да ходят навсякъде. Защо става така?

За съжаление нямаше кой да отговори на въпроса ми. Нямаше дори кой да го чуе.

— Е-ей! — извиках аз. — Искам да разбера кой е откраднал тялото на лисицата и защо!

Ако се бях надявал, че начаса ще ми покажат всичко, отново бях сбъркал. След като се помотах наоколо, вече бях склонен да се замисля над проблема с връщането ми в собственото тяло, но ми попречиха. Точно пред мен от нищото се появи дървена врата с висяща над нея светеща табелка „Вход“.

— А-а, не — поклатих глава аз и направих крачка назад. — За нищо на света.

Вратата се премести заедно с мен.

— Махни се.

Отстъпих, отклонявайки се леко встрани, но вратата не се отказваше. Като не можах да измисля нищо по-умно, аз се обърнах и хукнах, но почти веднага усетих лек тласък в гърба, сякаш ме беше бутнало нещо твърдо. Когато си върнах равновесието, с учудване установих, че вече не се намирам на територията на форта. Видях познатия ми каменен коридор, различните по форма и стил врати… все пак бях попаднал в Коридора на съдбата, въпреки желанието ми.

А насреща ми вече крачеше виновникът за това.

— Привет — поздрави ме вампирът Влад. — Нещо не бързаш да ми идваш на гости.

Той изобщо не се беше променил от последната ни среща — беше си същото младолико и същото противно самоуверено аристократче с фини черти на лицето.

— Значи вече успя да се почувстваш собственик? — раздразнено попитах аз.

Никак не е приятно, когато те влачат нанякъде против собствената ти воля. И особено неприятно е, когато го прави такъв сладникав (дори бих казал прекалено сладникав) вампир по известни само на него причини.

— Временно изпълняващ длъжността — изобщо не се смути вампирът. — Не съм те извикал тук случайно, трябва ми помощта ти.

Просто прекрасно! Малко са ми моите проблеми, та сега да ми стоварват и чужди! И то чии? На някакъв си непонятен и подозрителен тип!

— И защо ми е да го правя? — навъсено попитах аз. — Графикът ми е достатъчно претоварен, ако искаш да знаеш.

„Сутрин, например, трябва да работя в кухнята — добавих наум. — Интересно, дали ще ми опростят двата дни, които пропуснах благодарение на прекаленото любопитство на Майстор Некор?“

— Едната ръка мие другата — лукаво ми намигна той.

— Ъ-ъ-ъ… какво? — не разбрах аз.

— Помогни ми, за да ти помогна и аз. Все пак ти си Човек на съдбата и сигурно си имаш доста проблеми — ненатрапчиво започна той. — А възрастта… двадесет и пет, предполагам? Или по-малко? Така-а-а. Вероятно не ти достигат знания, а аз съм добър учител.

Малко необичайно е да чуваш толкова покровителствен тон от момче, изглеждащо максимум на седемнайсет. Дори и Висшите вампири, въпреки че обичат да изглеждат млади, предпочитат по-зряла възраст. Макар че и този беше Висш, но малко странен. А може би не малко? Във всеки случай, от такъв не можеш да научиш нищо хубаво.

— И без теб знам всичко, което ми трябва — изсумтях аз.

— Да бе, нали ти стоеше на площада и крещеше: „Искам да знам какво има там“. Ти сериозно ли смяташе, че е достатъчно да се развикаш и ще ти покажат всичко?

Аха, значи ме е наблюдавал! Хубаво се изложих!

— Защо, да не би да има и по-прости начини да разбера отговорите на въпросите си?

— Има начини, които действат — ехидно отвърна вампирът. — Различни от цирка, който сътвори. Ти изглежда искаше да разбереш какво се е случило на конкретно място в конкретно време?

— Да — не отрекох аз.

— Реши моя малък проблем и ще те науча как да надничаш в миналото.

Ама че гадина, знае как да ме пипне! Това би могло да се окаже доста полезно умение, дори бих казал първото осъзнато умение в областта на драконовата магия. Май до този момент и аз, и Майстор Ревел, ако се съди по думите му, сме използвали магията на сънищата интуитивно. Но вампирът едва ли ще сподели знанието си току-така…

— И за какъв проблем става дума? — попитах предпазливо.

— Най-сетне! — зарадва се вампирът. — Това вече е съвсем друга приказка! Всичко е пределно просто. Има една вещ, която бих искал да получа: най-обикновена детска кукла, представлява старче със смешен висок калпак и с жезъл в ръце. Всичко, което се изисква от теб, е да ми го донесеш.

Аха, а сега ще стане ясно, че тази детска кукла я пази тълпа гадни, мръсни твари и за да се добереш до нея, трябва да се промъкваш през километри подземия и лабиринти. И що за артефакт е това — кукла?!

— Какъв ти е проблемът? — подозрително попитах аз. — Иди и си я вземи сам.

— Аз не мога да премина в този свят — отчаяно разпери ръце вампирът. — Съществуват известни… ограничения, които ще ми попречат.

„Хм… да не са възрастови? — вътрешно се усмихнах аз. — Само за навършили двадесет и една?“

— А мен, понеже съм толкова съвършен, няма да ме спрат? — попитах, вече знаейки отговора.

— Точно така!

Вампирът цял сияеше от щастие, сякаш вече му бях донесъл куклата.

— Тоест казваш, че там е абсолютно безопасно? — уточних аз.

— Стига, моля ти се, какви опасности може да има в една детска стая — махна с ръка вампирът. — Да вървим.

Нещо ми се въртеше в главата, докато вървяхме по коридора, но не можех да се сетя какво точно. Детска стая, кукли…

— Тук е!

Спряхме пред дървена врата. На пръв поглед най-обикновена, далеч по-безопасна например от стоящата в съседство огромна каменна плоча, окачена на стоманени панти. Единственият й отличителен белег беше детската рисунка върху нея. Обикновено човече с ръчички-пръчици и главичка-кръгче, сигурно я беше рисувало съвсем мъничко детенце.

— Запомни: кукла на старец с дълга бяла брада, с островърха синя шапка и с жезъл в ръце.

— Ами ако там има две такива кукли? Или сто? — уточних аз.

— Няма — увери ме вампирът. — Но дори да има, донеси ги всичките.

Нагледно си представих картинката как аз, награбил стотина кукли, бягам от тълпа чудовища. Определено не е особено приятен начин за прекарване на времето, бих казал.

— Това е. Късмет, аз ще те чакам тук — каза вампирът, отвори вратата и буквално ме натика в нея.

И преди да успея да кажа каквото и да е, вратата хлопна под носа ми. Добре поне, че не изчезна, както обикновено се случваше в Коридора на съдбата.

— Ох-х… — въздъхнах аз, обърнах се бавно и се огледах.

Местенцето изглеждаше доста странно и преди всичко напомняше на музей: отвсякъде бях заобиколен от стъклени витрини-рафтове, пълни с парцалени кукли с невероятно качество. При това куклите бяха оградени от четири страни със стъклени стени, сякаш можеха да избягат.

— Дракон да ме вземе! — тихо изругах аз. — Ходещи кукли…

Изглежда не случайно друидът критикуваше моите умствени способности: как можах да забравя изгорялата детска стая с ходещите кукли?! И онова синьо момченце, което изплаши до смърт мен и стария пазител на Великата библиотека.

— Има ли някой тук? — попитах тихо.

Отвърна ми единствено тишината и това беше по-добрият вариант.

— Добре-е… — проточих аз, тръгнах покрай рафтовете и заразглеждах куклите. — Само не мърдайте.

Тук неизвестният колекционер беше събрал какво ли не — мъже в доспехи, жени с шикозни рокли, деца, животни, насекоми. Изглеждаше, сякаш стопанинът на това място беше събирал колекцията си из различни светове — твърде много се различаваха дрехите им, а и външният вид на съществата също беше необичаен. Дълги уши, космати лица, някоя и друга ръка в повече… абе, общо взето, изроди.

„Това ще трае дълго — осъзнах отчетливо. — Тук има хиляди кукли. Ясно защо вампирът не искаше сам да се захване с търсенето — рутинно и скучно занимание!“

Разходката из музея ми взе здравето! Най-трудно се оказа да не се изгубя между рафтовете, които бяха абсолютно еднакви. На няколко пъти се улавях, че за пореден път гледам едни и същи кукли. Добре поне, че всичко вървеше тихо и спокойно, без изненади.

— Най-важното е да не оживявате — шепнех им аз, докато обикалях между рафтовете. — Щом намеря това, което ми трябва, веднага се махам!

Не знам колко време беше минало, преди най-накрая да ми провърви и да намеря нужния ми експонат. Куклата изглеждаше точно както я описваше вампирът. Старчето стоеше във величествена поза, с вдигнати към небето ръце и със също толкова величествено изражение на лицето си.

— Страшен си — казах насмешливо, разглеждайки куклата. — Сигурно съчиняваш някое заклинание или изричаш нещо героично. А може и двете.

Почуках по стъклото, размишлявайки как да взема куклата. Не се виждаха никакви ключалки или подвижни части. Истинското зрение също не засичаше следи от заклинания, така че не ми оставаше нищо друго, освен да приложа груба сила.

Огледах се крадешком и с всичка сила ударих с лакът стъклената витрина.

— О-ох, да те… — изхриптях и заподскачах на място. Имах чувството, че съм ударил каменна стена.

„Нищо в живота ми не става по лесния начин — помислих си унило. — Дори подходящ камък няма наоколо.“

Използвах още веднъж Истинското зрение, като се надявах да открия някакви заклинания, отговарящи за отварянето на витрината, но не открих нищо подобно. Като не измислих нищо по-добро, аз създадох един Въздушен юмрук и ударих с него по стъклото.

Тряс!

Витрината се счупи. Да си призная, не очаквах, че заклинанието ще сработи. Все още не вярвайки на късмета си, аз протегнах ръка да взема куклата, но тогава тя се отдръпна и запищя с тънко гласче:

— Няма да минеш!

— Спри ме, ако можеш, плюшения — измърморих аз и най-безцеремонно сграбчих куклата.

Думите на куклата ме наведоха на тъжни мисли за предстоящи проблеми и те не закъсняха. Имах дори усещането, че всичко се повтаря отново, както някога, в изгорялата детска стая. Започна се с леко шумолене. Всички кукли оживяха и започнаха да се блъскат в стъклените стени, опитвайки се да излязат на свобода, но, съдейки по здравината на стъклото, това нямаше как да се случи.

„Я да изчезвам оттук — помислих си аз, стараейки се да не забелязвам пощурелите кукли. — Май някъде тук беше вратата, зад тези рафтове… или зад онези с кученцата…“

И в този момент ми стана ясно, че прекалено много се бях увлякъл в търсенето и благополучно се бях изгубил.

— Събирай кураж — изпищя куклата. — Помощ няма да получиш…

Напъхах я в джоба си.

— Гледай си работата! Сам ще се оправя!

След като се повъртях из така наречения музей, аз все пак открих една висяща във въздуха врата. Щеше да ми бъде далеч по-лесно да я намеря, ако във въздуха висеше и вездесъщата табелка, но точно в този момент тя беше решила да ме игнорира. И щом дръпнах дръжката към себе си, разбрах защо: вратата се оказа заключена.

— Не можеш да минеш — изпищя куклата от джоба и се оказа напълно права.

Определено не можех да мина през вратата.

— Ще я видим тази работа — заинатих се аз.

Щом като вратата още стоеше на мястото си, значи зад нея трябваше да бъде Коридорът на съдбата. Оставаше само да се отърва от преградата.

Отново се възползвах от услугите на верния си приятел — Въздушния юмрук, но наглед тъничката врата издържа удара без проблем. Решавайки да не спирам след първия неуспех, аз използвах още няколко заклинания, които знаех: Огнено кълбо, Ледено копие и няколко комбинирани и подсилени комбинации. Резултатът беше нулев.

„Пробле-ем — помислих си уморено и седнах на пода до вратата. — Сега какво ще правя? Теоретично мога да опитам да отворя прохода към Великата библиотека с помощта на ключа, но нали тук съм в безтелесно състояние… Дали ще се получи?“

Въпросът пред мен стана доста сериозен, защото разбирах доста мъгляво принципа на работа на Коридора на съдбата. Тоест когато попадах в него, теоретично аз оставях тялото си в моя свят, а коридорът просто му правеше копие и вселяваше в него духа ми. Теоретично.

Извадих от джоба си ключа от Великата библиотека и внимателно го огледах.

„Като че ли е същият — започнах да размишлявам. — Но дали ще сработи като оригиналния? Ох, дори не мога да си представя как обикновен, макар и с могъща сила човек, е успял да сътвори такова сложно нещо!“

И изведнъж до мен изникна още една врата.

— Уф…

Веднага скочих на крака, но повече нищо не можах да направя, защото вратата се отвори и оттам се появи… малко, пълничко момченце със синя кожа. От първата ни среща така и не беше успяло да се сдобие с уста.

То направи няколко крачки, спря пред мен и ме погледна право в очите. Чувството беше такова, сякаш ме разглобиха на милион частици, внимателно огледаха всяка от тях от всички страни, след което ги сглобиха обратно. При това съвсем не беше сигурно, че са сглобени по оригиналната схема.

— Ъ-ъ-ъ… здравей — казах с потреперващ глас. — Май вече сме се срещали с теб?

Детето само стоеше и гледаше, без да реагира на поздрава ми, а зад гърба му вратата бавно се разтвори във въздуха.

— Извинявай, че тогава подпалих стаята ти. Сега не съм пипал нищо… почти. Нали виждаш, нищо не гори, всички кукли са налице… е, почти всички.

То все така мълчаливо (което всъщност си беше логично, с какво да говори?) протегна напред ръка с дланта нагоре.

— Искаш си куклата ли? — досетих се аз. — Слушай, тя много ми трябва, честна дума.

Момченцето поклати отрицателно глава и продължи да стои с протегната ръка. Странно, но нямах никакво желание да споря с него, освен това много добре си спомнях с каква лекота мина през защитата ми при нашата първа среща.

„Изглежда все пак ще трябва да му я върна“ — помислих си и извадих куклата от джоба.

В присъствието на момчето старчето предпочете да мълчи и старателно да се преструва, че никога не е оживявало.

— Не знам как се е озовала тук — пошегувах се глупаво аз.

След като получи куклата, момченцето измъкна от ръката й миниатюрния жезъл и ми го подаде.

ВЗЕМИ.

В този момент ми стана ясно защо момчето мълчеше. Почувствах се все едно ме бяха напъхали в огромна камбана, а после с всички сили я бяха ударили с голям чук. Не знам как се задържах на крака, но това спокойно можеше да мине за подвиг на истински митичен герой.

— Благодаря — едва промълвих аз, поемайки внимателно с два пръста мъничкия жезъл.

След като ми даде жезъла, момчето се обърна и тръгна покрай рафтовете към мястото, откъдето бях откраднал куклата.

„Добре, че не е от обидчивите — помислих си с облекчение. — И че не си пада по разговорите. Иначе можеше да ме убие просто ей така, докато ме поздравява.“

Когато детето се скри зад завоя, над моята врата внезапно светна добрата стара табелка „Изход“. Не вярвайки на щастието си, аз веднага скочих, дръпнах вратата към себе си и се върнах в Коридора на съдбата.

— Да-а… — въздъхнах облекчено и се подпрях на стената. — Размина ми се…

— Донесе ли я? — веднага ми се лепна вампирът. — Къде е?

— Няма кукла — недоволно отвърнах аз и протегнах към вампира миниатюрния жезъл. — Само ето това.

— Ти си голяма работа! — възхитено възкликна вампирът и грабна от ръката ми безполезната пръчица. — Дори няма да те питам как си се досетил, че ми трябва не куклата, а само жезъла. Трудно ли го взе?

„Ох, само да знаеше — помислих си с раздразнение. — Но защо обаче ти трябва тази пръчица? С нея можеш единствено да си чоплиш зъбите. Странна работа…“

— Не беше лесно — отговорих неутрално и оставих въпросите за себе си.

Въпросите означаваха разговор, а на мен в момента изобщо не ми се общуваше с него. Както и когато и да е.

— Ако съдя по изражението ти, срещнал си Колекционера? — попита вампирът и веднага поясни: — Едно такова момченце със синя кожа.

— Да — учудено потвърдих аз. — А… то какво е?

Любопитството мигновено ме накара да забравя за решението, което бях взел само преди секунда.

— Вече ти казах — Колекционер — сви рамене вампирът. — Колекционира пътуващи из астралния свят същества, и то по известни само на него критерии. Нещо като малко божество, и явно е много древно — никой нищо не знае за него.

Добре, че не беше решило да ме направи част от своята колекция. Дори това да беше най-слабият бог, аз едва ли щях да успея да се измъкна. Макар че изразът „да се измъкна“ не беше много подходящ, по скоро „да избягам“ или „да се опитам да избягам“.

Искаше ми се още малко да поразпитам вампира, но успях да удържа този предателски порив. Да продължавам да стоя в Коридора ставаше рисковано, нали тялото ми си оставаше в изследователския център.

— Сега е ред на твоята част от сделката — напомних аз.

Вече исках да се върна в тялото си. Толкова време се търкалях някъде там в безсъзнание, че Майсторите можеха сериозно да се притеснят. Само да не ме погребат, че тогава лошо им се пише!

— Уговорката си е уговорка — кимна Влад, въртейки между пръстите си мини-жезъла. — Слушай внимателно. В безтелесно състояние ти не можеш да използваш обикновена магия. Затова пък в астралния свят действа по-древна система за въздействие върху реалността. Е, по-простите неща могат да се правят и със силата на волята и въображението, но истински сложните са постижими единствено с магията на жестовете.

— На жестовете ли? — прекъснах го аз. — Що за глупост?

— Невежа! — усмихна се вампирът. — Магията на жестовете се е появила още преди хората да се научат да говорят. Както казват хората в един забавен свят: „В началото беше словото“, но преди словото бяха жестовете. Астралният свят се състои от твърде ефирни материи, за да могат същества като нас да му влияят директно, както правиш ти, когато използваш магия в твоя свят. Това е подвластно единствено на боговете. Ние можем само да се радваме на опитите слепешката да уцелваме струните на реалността…

Охо, почти поезия!

— И кой жест ще ми помогне да науча миналото? — насмешливо попитах аз.

— Не цялото минало, а само най-близкото, макар че това зависи от твоята сила, разбира се. Има легенди за магове-астрали, способни да виждат месеци назад, но лично аз такива не съм срещал. Средно силен магьосник би могъл да преодолее няколко дни, а може и седмица…

— На мен ми трябва точно седмица — прекъснах го аз. — Така че каква простотия трябва да покажа на вселената, за да приеме моята команда?

Вампирът наклони глава и ме погледна внимателно.

— Разбирам, изпускаш парата от психическото напрежение. Добре е обаче да си сдържаш нервите — той изведнъж се озова до мен, хвана ме за шията и с лекота ме вдигна във въздуха. — Иначе ще трябва аз да се погрижа.

След което пак така мълниеносно ме върна на място и се оказа на няколко крачки от мен.

— Кхъ — успях само да се изкашлям със закъснение.

Да, с вампирите по-добре да не се шегува човек.

— Та така, както вече казах — спокойно продължи Влад, — ще ти покажа жестовете, а ти ще извършиш ритуала. А вече резултатите ще зависят единствено от теб.

Вампирът наистина ми демонстрира няколко не особено сложни движения с ръце и ми обясни как да се настроя правилно за ритуала. На пръв поглед нищо сложно, но аз никога не съм бил силен в танците, а това, което видях, подозрително ми напомняше на най-противните от тях.

— Добре, връщай се обратно в твоя свят — каза вампирът, когато успях точно да повторя всичките му движения. — И ако възникнат някакви въпроси, върни се тук, аз ще ти помогна. Виждаш ли колко съм добър? Надявам се и ти да ми отвърнеш със същото, когато ми потрябва твоята помощ, и няма да тръгнеш да бягаш от поканите ми.

Съдейки по това, че вампирът не каза „ако ми потрябва твоята помощ“, а „когато“, разбрах, че той сериозно разчита да ме използва и по-нататък. Лично аз нямах никакво желание да рискувам живота си за наглия до немай къде вампир. Макар че се налагаше да запазя тези мисли за себе си, за да се измъкна оттук цял и невредим.

— Ще се постарая — обещах аз, а на ум допълних: „Да стоя по-далеч оттук!“

— Това е чудесно! — ухили се Влад.

— Коя от вратите е моята? — попитах нетърпеливо.

— Забрави ли? За да се върнеш, достатъчно е просто да го пожелаеш — напомни ми вампирът.

Бях забравил. В тази нервотрошачка човек името си може да забрави, не само правилата на Коридора на съдбата.

„Искам да се върна в моя свят“ — съвсем отчетливо си пожелах аз и веднага усетих, че пропадам някъде надолу. Полетът беше кратък и не завърши с падане, а с меко приземяване. Отново се оказах в средата на площада. Недалеч от мен се провеждаха ежедневните занятия по групово сплитане на заклинания, а наоколо, както обикновено, сновяха хора. Реших да не си губя напразно времето и бързо се върнах в изследователския център. Ревел и Орион все така стояха до моето тяло — първият спокойно четеше някаква книга, а друидът обикаляше около мен и непрекъснато следеше показанията на артефактите.

„Дали да не се върна? — помислих си аз. — А ритуалът ще изпълня следващия път, ако се получи. Макар че не ми се искаше да се връщам с празни ръце, след като бях отсъствал толкова дълго. Не е чак толкова лесно да се измисли достоверно обяснение, без да се спомене Коридорът на съдбата и подозрителния ми зъбат познат“.

Без проблем повторих жестовете, които вампирът ми беше показал, след което се съсредоточих и формулирах въпроса: искам да знам кой открадна тялото на лисицата оттук?

В началото нищо не се случи и дори си помислих, че ритуалът не сработва, но после Майсторите изчезнаха. Изчезна и спящото ми тяло, заедно с кушетката. А след това видях как в стаята влиза непознат Майстор, облечен във военна униформа, взема един от сандъците и го изнася от помещението. Канех се да го последвам, но изведнъж всичко се върна на мястото си — и Ревел, и Орион, и кушетката с моето тяло.

„Стана! — помислих си радостно. — Сега вече знам как изглежда крадецът!“

Оставаше само да се върна в тялото си и…

— Събуди се — сухо каза друидът точно в ухото ми. — А вие казвахте, че е умрял.

„Страхотно — ошашавих се аз. — Само мигнах и вече съм тук! Момент, кой е умрял, аз ли?!“

Надигнах се на лакти и с интерес започнах да наблюдавам как друидът обикаля около мен с артефакти в двете си ръце и прави някакви замервания.

— Какво прави там толкова време? — раздразнено попита майстор Ревел. — Трябваше само да си го пожелаеш, както си му е редът.

Чак подскочих!

— Само да си пожелая? А вие опитвали ли сте да го направите?!

Майсторът сви рамене.

— Не, разбира се. Аз нямам особени способности в областта на забранената магия, дори не винаги ми се удава да изляза от тялото си.

— Именно! А това е далеч, ДАЛЕЧ по-сложно — уверих го аз.

Майстор Ревел изобщо не мигна.

— Вярвам ти.

„Просто е непробиваем — помислих си раздразнено. — Ако се бях издънил и не бях успял да се върна в тялото си, сигурно просто щеше да ме напъха в някой от стоманените сандъци и щеше да отиде да обядва.“

Друидът най-накрая приключи огледа и произнесе присъдата си:

— Здрав е!

— Чудесно! Мисля, че вече нямаме нужда от твоето присъствие — с леко нетърпелив тон произнесе Майстор Ревел.

Двамата с друида си размениха странни погледи и Майстор Орион напусна помещението. Явно въпреки сътрудничеството в изследването на забранената магия, Майстор Ревел предпочиташе да запази някои неща в тайна.

— Знаех си, че с твоя помощ изследванията ще тръгнат доста по-бързо — потри ръце Майсторът веднага щом друидът излезе. — Е, разказвай, успя ли да научиш нещо?

Надигнах се от кушетката, поразкърших врата си и казах:

— Да, видях го. И ако съдя по действията на крадеца, той съвсем точно знаеше къде се намира това, което му трябва.

— Сякаш без теб изобщо нямаше да се сетим — усмихна се плешивият Майстор. — Всички работещи в изследователския център имат достъп до този склад и болшинството отлично знаят в какви сандъци се пазят новите образци.

— Значи ще ми е достатъчно да видя всеки един от тях и ще разпозная крадеца — твърдо отвърнах аз, пренебрегвайки очевидния сарказъм.

— Точно така — съгласи се Майсторът. — Но първо ми разкажи най-подробно, какво прави там толкова дълго и как все пак успя да се сдобиеш с нужната информация?

Веднага съжалих, че съм се върнал толкова бързо в тялото си, без предварително да измисля някаква правдоподобна история. Тъй като никак не ми се искаше да разказвам за Коридора на съдбата и за Влад, наложи се да обясня неочаквано придобитото знание за магията на жестовете с внезапно озарение. Един вид станало е от само себе си, а времето там тече другояче и за това ме е нямало толкова дълго. Историята беше съмнителна, но друга не можах да измисля, а и Ревел не можеше да я провери. Е, поне засега не можеше.

След моя разказ ние отново се върнахме към издирването на крадеца. При това преходът се оказа доста неочакван.

— Ти какво тук си се разположил? — изведнъж попита Майсторът. — Да вървим, сега ще обиколим целия изследователски център. А ако видиш крадеца, само ми дай знак, с останалото аз ще се оправям.

— Слушам — бързо се съгласих аз.

Разходката се оказа любопитна, но абсолютно безполезна. Не открихме крадеца сред работещите в центъра. Затова пък посетихме лабораторията на Майстор Некор. Майсторът подскачаше из помещението около стотина неживи и дори не забеляза появата ни. На извинение аз, разбира се, не разчитах, но можеше поне да се поинтересува за здравето ми. Вместо това Майсторът веднага помоли да му предам управлението на неживите, тъй като в момента на тяхното създаване това не се беше случило по разбираеми причини. Изпълних молбата на учения и едновременно с това взех със себе си Велик, който вече няколко дни очакваше моето завръщане. Игленият вълк стоеше на същото място, в същата поза и на мен дори ми се стори, че помаха с опашка при появата ми. Въображение, най-вероятно…

— Ще трябва да се разходиш из форта и хубаво да огледаш — заключи Майстор Ревел, след като безрезултатно обиколихме целия изследователски център. — Аз ще направя пълен списък на хората, които имат достъп в сградата. Също така ще трябва да наблюдаваш известно време ученията и да постоиш на стената, за да огледаш и дежурните, току-виж крадецът някак си е влязъл без пропуск.

— Няма проблем — съгласих се аз. — Мога да предположа с вероятност осем от десет, че ако той все още е във форта, ще го открия.

И наистина, на фона на днешните разходки из сънищата не само издирването, но и собственоръчното залавяне на крадеца ми се струваше дреболия. Особено като се има предвид, че сега до мен беше игления вълк.

— Върви тогава да събереш твоя отряд, а аз ще приготвя списъка — каза Майстор Ревел.

Моят отряд? Яко звучи, дракон да ме вземе!

— Още сега ли? — уточних аз.

— Не, мисля да го отложим за следващата седмица — без намек за усмивка се пошегува Ревел. — Да дадем на крадеца още време, за да замете следите си.

— Само ако не е успял да стори това по-рано по някаква изключителна причина — измърморих аз. — Но щом трябва, трябва…

Приятелите ми останаха много учудени, когато се появих направо на занятията в зоопарка. В момента те тъкмо помагаха за натъпкването на огромното тяло на един приспан арахнид в клетката.

— Зак!

Преди да успея да поздравя, Алиса увисна на врата ми и ме целуна.

— Как си? — вместо поздрав попита Наив.

— Всичко е наред — уверих аз приятелите си. — Здрав съм като иглен вълк.

— И аз бих ти се хвърлил на шията, но ръцете ми са заети — насмешливо каза Чез и се обърна към Наив. — Хайде давай, какво стоиш като истукан?!

Изчаках ги докато вкарат тялото в клетката, след което им предложих да се разходят с мен до изследователския център. Наложи се да искаме разрешение от Ленди, но достатъчно беше да спомена името на Майстор Ревел и скаутът веднага разреши да отиваме където си искаме! По пътя разказах на приятелите си за излизането от тялото, за разходката в Коридора на съдбата и споделих информацията за изчезналото тяло на лисицата.

— Ще намерим и ще закопчеем гадината! — радостно каза Чез. — Точно както в добрите стари времена в Крайдол, ще се заемем с откриването на престъпника.

— „Стари времена“? — изсумтя Алиса. — Минал е едва месец.

— А сякаш е минал цял живот! — емоционално проговори Наив.

Списъкът с имената на тези, които трябваше задължително да бъдат проверени, ни беше даден от нашия приятел Ник, с уговорката, че Майстор Ревел абсолютно ни е забранил да доближаваме крадеца, ако го открием. Тъй като знаеше за нашата способност да попадаме в разни заплетени истории, шефът на службата за сигурност ни беше изпратил като подкрепление старши ученик. Съдейки по всичко, Ник беше доверено лице на Майстор Ревел, а може би и направо работеше в службите. Ставаше ясно защо на времето го бяха изпратили в Крайдол, уж за да ни помага — той ни е следял!

— Ще се преструваме, че само се разхождаме из форта — каза Ник, поглеждайки списъка, в който освен имената на заподозрените бяха отбелязани и номерата на стаите им. — Да започнем от първата казарма.

И ние тръгнахме из казармите и под различни предлози надничахме в стаите от списъка. По-точно надничах аз, а останалите просто ме пазеха и допълваха групата. Успях да разгледам лицата на Майсторите, които бяха на учебните маневри, стражите на стената, дори работниците в кухнята, но от крадеца нямаше и следа. Списъкът с хората, които имаха достъп до изследователския център, също се изчерпваше. Оставаха още няколко имена, но изобщо нямаше гаранции, че този, когото търсим, ще е сред тях.

— И сега какво ще правим? — притеснено попита Ник. — Майстор Ревел ще ме убие, ако се върна без резултат. Ти сигурен ли си, че наистина си видял крадеца.

Както разбрах след внимателно подпитване, Майстор Ревел беше казал на Ник, че съм станал случаен свидетел на кражбата. Всъщност това отчасти си беше истина.

— Видях го, както сега виждам теб — спокойно отговорих аз. — И крадецът със сигурност го няма сред тези, които проверихме.

— Може отдавна да е изчезнал в Прокълнатите земи — предположи Чез. — Няма да е зле да попитаме Ленди дали през последната седмица някой от скаутите не е загинал.

Наив ме сръга в ребрата.

— Зак, столовата е чудесно място за търсене. Там се събира целият форт… и освен това съм гладен.

— Който за каквото си мисли — захили се Алиса. — Но тук си прав, аз също огладнях.

— Добре — съгласих се. — С Ленди ще поговорим след обяда.

— Тогава приятен ви апетит — каза Ник. — Аз ще отскоча до изследователския център да докладвам за резултатите, по-точно за липсата им, и следобед ще се присъединя към вас.

В столовата споделих с приятелите си своите подозрения относно Ник.

— Това, че ни е наблюдавал по заповед на Майстор Ревел, още не го прави лош — веднага отсече Чез. — Всеки си има някакви задачи. Важното е, че с нас винаги е бил добронамерен, а и сума ти неща научихме от него.

— Така е — неочаквано се присъедини към него Алиса. — Никой не казва, че трябва да му се доверяваме, но според мен Ник си е нормален младеж.

Изглежда никой не споделяше моето възмущение.

— Така или иначе аз му нямам доверие — отбелязах недоволно и с това обсъждането приключи, защото в столовата влезе Ник.

Останалата част от обяда мина доста сковано, поне за мен. Макар че, ако се замисля хубавичко, трябваше още когато видях Ник в изследователския център да се досетя за връзката му със службата за сигурност на Академията.

— Майстор Ревел е недоволен — съобщи ни той още със сядането на масата. — И приятен апетит на всички.

— И от какво е недоволен? — не успях да скрия насмешката си. — Може би от охраната на склада? Защото явно не ние сме тези, които позволиха да бъде отмъкнат ценен образец под носа на шефа на службата за сигурност.

— Охраната вече си получи заслуженото — някак зловещо отвърна Ник. — А нашето наказание предстои, разбира се, ако не открием крадеца.

„Изглежда с тях Майстор Ревел не се държи така добре, както с мен — помислих си аз. — Във всеки случай, мен никой никога не ме е плашил с наказание. От друга страна не Ник, а аз съм този, който притежава изключителен талант към забранената магия.“

След като се наобядвахме, ние още веднъж обиколихме целия форт и надникнахме в зоопарка при скаутите, но резултат нямаше. Междувременно Ленди ни съобщи, че тази нощ в Прокълнатите земи е загинал един от мъжете от списъка ни, който по описание приличал на крадеца. Само че мъжът изобщо не можел да бъде разпознат — нашият предполагаем престъпник бил изяден от „мях“. Освен това, ако се вярва на думите на колегите му, е било невъзможно да не се забележи съществото. Създало се впечатление, сякаш той съзнателно е влязъл в пастта на звяра с желанието да сложи край на живота си.

— Все едно, че някой ни прави напук — недоволно каза Ник. — Сега никога няма да можем да докажем, че точно той е бил крадецът.

„А ти никога няма да можеш да се докажеш пред майстор Ревел“ — ехидно си помислих аз.

И сам не знам защо, но от момента, в който разбрах, че Ник работи за шефа на службата за сигурност, той започна много да ме дразни.

— Между другото много е вероятно наистина да е било напук — замислено каза Алиса. — Ако допуснем, че той действително е работил за Шатерския халифат, напълно възможно е в него да се е задействала някаква скрита програма за самоунищожение.

— Това е възможно обяснение — съгласих се аз, като си спомних нападението над Прокълнатата къща в Крайдол.

— Възможно, но недостатъчно — въздъхна Ник.

Мен не ме вълнуваше особено това дали резултатите от издирването ще удовлетворят Майстор Ревел. В същото време така и не получихме отговор на въпроса, защо тялото на лисицата е толкова ценно. И едва ли в скоро време щяхме да получим.

— Във всеки случай, претърсихме целия форт — заключи Ник. — Мисля, че можем да смятаме търсенето за приключило.

Ние нямахме никакви доказателства, че именно загиналият скаут е крадецът, но аз, кой знае защо, чувствах, че е той. И точно затова толкова лесно изхвърлих от ума си мисълта за странното самоубийство. Нека с безопасността на форта да се занимават Майстор Ревел и подчинените му, ние си имахме по-важни работи.

Действие 6

Ако говорим за наистина важните неща, ние с Алиса пак не можахме да останем сами. Вечерта прекарахме в библиотеката с Велес и Невил, празнувайки завръщането ми в строя, след това последва кратък, но дълбок сън, и на сутринта отново в кухнята. Гадна миризма и писъци на стоножки, монотонна работа по нарязване на отвратителни порции и вяла размяна на шегички. А след отработване на наказанието, на половината път към столовата, чухме силното виене на сирените. Всички наоколо изведнъж се засуетиха и после хукнаха в различни посоки.

— Какво е това? — попитах невярващо, гледайки случващото се.

— Тревога — охотно обясни Чез. — Докато се лекуваше, във форта веднъж проведохме учение. Между другото, мястото на всички скаути е на стената.

Това и сам го знаех, Ленди добросъвестно ни беше инструктирал.

— Но днес като че ли не се планираше учение — озадачено каза Алиса.

Притичалият покрай нас Майстор спря и кратко поясни:

— Това не е учебна тревога. Войната започна.

— Как така — война? — възмутено попита Наив.

— Да не си мислеше, че всички тези Майстори във форта са се събрали на пикник? — насмешливо попита Алиса. — Рано или късно това трябваше да се случи.

Война. Честно казано, не бях сигурен, че случващото се заслужена толкова гръмко име. Сблъсък? Приятелска размяна на магически удари? Каквото и да е, само не и война! Странно също, че бойните действия не започнаха по предварителна уговорка, нали всичко водеше точно към това. Тоест нямах нищо против негласната договореност за неприкосновеността на мирните жители и помнех обясненията на скаутите, но да воюваш по този начин, на строго определено място — това си беше издевателство над логиката. Но въпреки цялата тази комичност, сблъсъците с Шатер си оставаха смъртно опасни и със сигурност много зрелищни!

Забързахме към стената не само защото тя се явяваше мястото на всички скаути по време на бойни действия. Когато бяхме на стената с останалите скаути и Майстори, които не вземаха участие в бойните действия, можехме да наблюдаваме битката до най-малка подробност и при това да останем практически в пълна безопасност. В края на краищата, за да ни наранят, нападателите трябваше първо да унищожат висящите във въздуха точно пред нас Върховни Майстори, отговарящи за защитните екрани на форта. А да извадиш от строя тези мощни старчоци не беше толкова лесно, защото те се явяваха най-добрите специалисти по защитни заклинания на Академията. Между другото, за това разбрах благодарение коментара на Ленди — нашият командир са оказа доста добре информиран и, както изглежда, самият той беше отлично запознат с тактиката на водене на толкова необичайни бойни действия. Без него едва ли щяхме да се ориентираме в случващия се в небето хаос, който се оказа много по-подреден, отколкото ни се стори в началото.

Още щом приближихме до стената, ние видяхме в небето множество хора: някой висеше във въздуха отделно, а другаде на невидими платформи стояха групи от по десет-двадесет човека.

На стената вече се бяха събрали всички действащи групи скаути начело с капитан Шорт и Ленди.

— Вие сте последни — недоволно каза Шорт вместо поздрав.

— Къде се мотахте? — присъедини се към него Ленди.

— Тичахме от противоположната страна на форта — веднага се отчете Чез.

След като приключихме с дежурната размяна на любезности, ние можахме да се огледаме и да си съставим доста подробна картинка за разположението на Майсторите: отпред на различни височини стояха групите, отговарящи за защитните заклинания, зад гърбовете им бяха разположени специалистите по атака. В допълнение към това точно пред нас се намираха още няколко Майстора, защитаващи вече самия форт. Не ме домързя да отделя няколко минути да използвам Истинското зрение и така да се насладя на гледката на множество висящи във въздуха и невидими с просто око платформи.

— Всяка платформа се поддържа от отделен Майстор и той я движи по време на боя — обясни ни Ленди. — Те си имат разработени множество сложни тактически схеми, но никога не съм се интересувал от това, стигат ми и собствените проблеми, нали така, Шорт?

Капитан Шорт му хвърли неодобрителен поглед и мълчаливо кимна.

— А шатерци така ли правят?

— На практика да. Въпреки цялата им ненавист към магията, със заклинанията се справят не по-зле от нас. Но за разлика от нас използват малко по-различни принципи.

Какво пък, съвсем логично беше: едва ли в шатерци тече кръв на дракон, а значи и не биха могли да практикуват Занаята. Вампирите, например, си имаха Изкуството и своите способности, при друидите беше тяхната горска магия, така че защо и шатерци да не използват нещо от този род?

— Времето се разваля — отбелязах аз, гледайки към небето. — Толкова ли е трудно да разпръснат облаците преди битката?

— Това не са облаци — усмихна се Ленди. — Вгледай се по-внимателно.

Благодарение на острото си вампирско зрение Алиса първа осъзна какво се случва:

— Това са шатерци!

— Невероятно! — хлъцна Чез.

А аз просто не намирах подходящи думи и само стоях глупаво с отворена от учудване уста. Моето учудване някак си се предаде на стоящия в краката ми иглен вълк и той започна нервно да върти глава. А Майстор Некор ме уверяваше, че неживият е само един инструмент.

Да, шатерци също се придвижваха по въздуха. Върху облаци! Върху най-обикновени буреносни облаци! Тоест в момента използвах Истинското зрение и прекрасно виждах сплитанията, поддържащи Майсторите във въздуха, но в облаците не се наблюдаваше нищо подобно. Не можех да си представя как шатерци са в състояние да постигнат подобен ефект, но изглеждаше наистина омайващо: фигури в черни тоги с изображения на някакви триъгълници, летящи на черни като нощта облаци.

— Страшничко е да се гледат — признах аз. — По показност явно ни бият.

Дори за нас, родените в столицата на Империята и обучени в Академията на Занаята, зрелището на приближаващата армия изглеждаше просто невероятно. Нервните шеги и закачки не можеха да разредят напрегнатата атмосфера, въпреки че продължавахме да го правим просто по инерция. Мисля, че и останалите, също като мен, и до момента не можеха напълно да повярват на случващото се, прекалено бърз се оказа преходът от обикновения живот във форта към настоящите бойни действия. От друга страна, от нашата „обикновеност“ някои биха изперкали.

— Пропуснах ли нещо? — раздаде се кадифен глас близо до ухото ми.

Така и не разбрах как успях да запазя спокойствие и да не отскоча от вампирката. Итания явно не отстъпваше на Велхеор в нищо, включително и в способността да се промъква тихо към бедните жертви. А в този момент се почувствах именно жертва, тъй като облеклото на вампирката беше просто убийствено.

— Не, тъкмо сега започва — отговорих неутрално. — Присъединявайте се.

Кимнах й учтиво и веднага пристъпих по-близо до Алиса, за да избягна недоразумения. Че като нищо пак ще се ми нахвърли заради това, че съм говорил с бившата съпруга на Велхеор или просто прекалено дълго съм гледал в нейната посока.

— Госпожа Итания — поздрави я с късо кимване Шорт. — Тук можете да се чувствате в пълна безопасност.

— Каква скука — недоволно се намръщи под качулката вампирката. — Веднага развали цялото удоволствие. А места на партера нямате ли?

— Това е партера — безизразно отвърна Шорт.

И тогава гръмна. Всъщност не, ГРЪМНА!

— Започна се! — изкрещя Чез.

Впрочем нас така ни оглуши, че не чух, а по-скоро прочетох вика по устните му.

Зрелището беше невероятно, каквото и да говорим. Абсолютно непонятно, но наистина невероятно. Авангардът на Майсторите беше изстрелял към шатерци четири мощни заклинания. Не знам какви точно бяха, но определено всяко едно от тях включваше в структурата си и четирите стихии. Ударът в защитата на шатерци накара заклинанията да се разпръснат на малки части, изпълвайки цялото небе като най-мощен фойерверк. Трябваше бързо да се откажа от Истинското зрение, за да не ослепея от блясъка на заклинанията, мисля, че и другите направиха същото. Във видимия за обикновените хора спектър всичко изглеждаше не по-малко наситено, но поне очите не се премрежваха от безкрайните енергийни структури.

— Започна обмяната на пробни удари! — извика Ленди.

„Ако това са пробни удари, какво ли ще е, когато започнат да удрят с пълна сила?“ — само това успях да си помисля преди шатерци да нанесат ответния си удар.

Тук за миг отново рискувах да се възползвам от Истинското зрение, за да разгледам непознатото заклинание, но разбрах дори още по-малко, отколкото преди. Изглежда шатерци дори не използваха елементите като такива, а създаваха заклинания от чиста енергия. Успях бегло да погледна атакуващото сплитане и отново в очите ми удари ярка светлина.

— А не пробва ли да настроиш заклинанието? — съчувствено попита Ленди, виждайки моите мъки.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Да сложиш ограничение на мощността на потоците — поясни скаутът. — Едва ли преди сте гледали действието на толкова наситени с енергия заклинания.

— Точно така! — щракна с пръсти Чез. — Как не се сетих веднага!

Доста бързо преправихме заклинанията си и след това стана значително по-лесно да наблюдаваме битката.

Поредното атакуващо заклинание на шатерци се откъсна от облака и се устреми към форта. Майсторите, отговарящи за нападението, веднага се изместиха встрани, а по-голямата група пое заклинанието и буквално го всмука, без да остави и следа. А в следващия миг енергиен лъч проряза небето — Майсторите се избавяха от излишната енергия.

— И как така не се сблъскват във въздуха — озадачи се Наив.

— Виждате ли, високо над нас във въздуха кръжат няколко Майстора — Ленди посочи нагоре.

Ние послушно се вгледахме над облаците и наистина видяхме няколко тъмни точки почти на границата на видимостта.

— Това са нашите военачалници. Отгоре съвършено ясно виждат всичко на бойното поле и така могат мигновено да координират действията на бойните единици.

— Майстор Ревел също ли е там? — попитах аз, без да откъсвам поглед от случващото се във въздуха.

— Не-е. Той отговаря за вътрешната сигурност и не се интересува от войната. Според мен него изобщо го няма тук, седи си в изследователския център и измисля поредния план за завладяване на света — виждайки издължените ни лица, Ленди се ухили. — Ние с него някога учехме заедно. Още от първи курс Ревел правеше някакви планове, опитваше се да влияе на хората около него. И му се получаваше доста добре, трябва да призная. Амбициозен млад човек като цяло.

Аз не бих нарекъл Майстор Ревел млад, но на фона на много други Майстори той изглеждаше наистина младолик. Той и чичо ми. И двамата от един дол дренки. Различни цели, различни методи, но еднаква целеустременост. Между другото, военните действия вече започнаха, а Ромиус все още се губеше някъде в столицата. Всъщност защо изобщо мислех за друго, когато пред нас са разгръща толкова грандиозно действие…

За разлика от групите Майстори, които постоянно променяха местоположението си във въздуха, армадата на Шатер се движеше като едно цяло. Така нападнаха и така се защитаваха. Огромният защитен купол пламваше всеки път, когато в него попадаха атакуващи заклинания, докато Майсторите се защитаваха не само с общ щит, но и с индивидуални действия. Имах чувството, като че ли на бойното поле се сблъскваха майсторството със силата. Не напразно обръщението към завършените Майстори беше точно такова, всички те майсторски владееха умението да създават заклинания. Бойните единици Майстори се придвижваха във въздуха и се опитваха да атакуват шатерци от всички страни със заклинания от различни елементи, но засега безрезултатно — черната армада продължаваше да се приближава.

— А когато се приближат плътно, ръкопашен бой ли ще започне? — с иронична усмивка попита Алиса.

— Майстори и ръкопашен бой? — усмихна се Чез. — Това е смешно.

— Наистина ли? — обади се Ленди. — Може би искаш да се биеш? На младини бях нелош боксьор. Веднъж дори станах шампион на школата по Изкуство в Лайминг.

— Ъ-ъ-ъ… е, има и изключения — бързо се поправи рижият ми приятел. — Но съгласи се, че повечето старчоци не се грижат особено за физическата си форма.

Затова пък създаваха невероятни заклинания. Гледайки бойното поле с помощта на Истинското зрение, аз все по-силно осъзнавах, че не разбирам абсолютно нищо. Прекалено сложни бяха сплитанията, дори тези, които ги създаваха не група Майстори, а само един. Всъщност дори не можех да определя кои заклинания изглеждаха по-сложни.

— Красота — ахна Итания. — Обичам миризмата на напалм сутрин.

— Миризмата на какво? — попитах озадачено, душейки.

— Някога по време на войната ни с Царството на вампирите те използвали напалм за удари по мирни жители. Тъй като Изкуството само по себе си е по-скоро индивидуална бойна система, отколкото средство за масово унищожение, наложило им се да използват други методи. Вампирите политали към нашите градове и заливали сградите със запалимо химическо съединение — напалм. Между другото, това била последната война, в която бойните заклинания и всякакви други оръжия са били използвани срещу мирни жители. Дори вампирите бързо осъзнали, че унищожаването на обикновените хора не е изгодно за никой, да не говорим за шатерци, които искрено считат себе си за спасители на ограбените от подлите магове жители на Империята.

Погледнах към доволната Итания и вътрешно признах, че подобно кошмарно оръжие може да измислят само вампири. Те никога не се бяха отличавали с човеколюбие, а и защо ли? Все още си спомнях как жителите на Лайминг „обичаха“ Велхеор — един вампир беше уплашил жителите до такова състояние, че бяха готови да се нахвърлят с оръжие на всеки преминаващ.

Между другото, двете армии се приближиха във въздуха и до ръкопашен бой наистина не се стигна. Черният облак, съпровождащ шатерци, спря пред не много стройните, но уверени редици Майстори. А и това всъщност не бяха редици, а множество самостоятелни бойни единици с различна численост. С всяка минута движението на тези единици ставаше все по-сложно, а заклинанията им — все по-изобретателни. И беше само въпрос на време кога някое от тях…

— Вижте! — възкликна Наив.

Една от атакуващите групи не успя да се скрие зад защитния екран и беше закачена от заклинанието на шатерци. Невидимата с просто око платформа започна да пада по допирателната като ударена птица. Не успях добре да ги огледам и преброя, но на нея имаше не по-малко от десетина Майстори. Платформата рухна в гората, събори няколко дървета и изчезна от погледа.

— Така, първа група, готови за излизане! — веднага нареди Шорт.

Всъщност, първа група бяхме ние. С всяка изминала минута бой спасителните експедиции ставаха все по-опасни, затова първи в Прокълнатите земи отиваха именно новите. Останалите трябваше да преминават по нашите следи, когато съществата са още по-разтревожени от бойните заклинания.

— Какво, тръгвате ли вече? — с интерес попита Итания, виждайки нашите приготовления.

Ние игнорирахме вампирката, но тя продължи:

— Вече съм била в Прокълнатите земи и с удоволствие ще правя компанията на момчетата в разходката.

Едва сдържах ехидната си забележка, спомняйки си как вампирката тичаше през полето пред преследващите я твари.

— Това не е разходка — мрачно отвърна Ленди. — И като цяло, нима посланикът не е длъжен по време на бойни действия да бъде някъде… на по-безопасно място, отколкото са стените на форта?

Ако съдя от тона на обикновено веселия скаут, присъствието на Итания силно го дразнеше, най-меко казано.

— Нека не се караме — усмихна се вампирката. — Всички сме наясно, че аз струвам колкото трима като вас.

— Ако щеш струвай колкото десет — кисело се усмихна Ленди. — В Прокълнатите земи и стотина ще измрат за няколко минути, ако не спазват мерките за безопасност. Изглежда сте забравили как завърши предишната ви разходка? Не знаете нищо за това от какво да се пазите и как да се държите в една или друга ситуация, това може да постави под заплаха и останалите. В допълнение, какво ще каже клан Хеор, когато им съобщим, че не сме опазили посланика им?

Итания лекомислено отговори:

— Ще кажат, че ще изпратят друг. Незаменими вампири няма.

— Ако толкова искате да се разхождате из Прокълнатите земи, аз лично ще ви организирам екскурзия, но не по време на бойни действия. А сега, заради безопасността на падналите хора, отдръпнете се, моля, от пътя. Като ни задържате, вие намалявате шансовете им за оцеляване.

Ленди демонстративно се обърна с гръб към вампирката и ми подаде компаса.

— Засякох приблизителното място на падането им. Побързайте.

— Е, добре — изсумтя Итания. — Ще ида да хапна… някого.

— Ъ-ъ-ъ… госпожа Итания — започна Ленди, но вампирката скочи от стената в двора и се скри от погледа.

— Не трябваше да я обиждаме — намръщи се Майсторът.

— Определено — съгласих се аз. — Е, да тръгваме ли?

Дочакахме утвърдителното кимване и се спуснахме по стълбите към портата. След като провериха печата, стражниците мълчаливо ни пуснаха, и нашата петорка, ако броим и Велик, се отправи на своята първа спасителна мисия.

— Трябва да сме пределно внимателни — напомних на приятелите си, след като преминахме защитната полоса и влязохме в гората.

— Да, татенце — изсумтя Алиса.

— Сякаш нямаше да се сетим сами — включи се и Чез.

И в следващия момент като по чудо избягна висящата между клоните стъклена паяжина. Едва забележимата тънка нишка лесно можеше да разреже човек наполовина и се използваше за добиване на храна от иначе малки и безвредни паячета, обожаващи да се хранят с вкусно и прясно месо.

— Точно ти нямаше да се сетиш — раздразнено каза Алиса и профилактично перна по врата моя приятел. — Пази си задника, да не би пак някой да го захапе.

Над главите ни битката продължаваше, но вече нямахме време да се любуваме на илюминациите и разнообразните заклинания. Да се надяваме, че върху нас няма да се стовари някое подаръче от рода на изтървано групово заклинание, че тогава дори и местните създания нищо нямаше да намажат.

— По-внимателно — отново напомних аз.

За първи път влизахме толкова далеч навътре в опасната местност, затова трябваше да бъдем максимално концентрирани и сериозни.

— Е-ей, вижте, човешки череп! — радостно възкликна Чез. — Ще го окача на пояса си, ще бъда като Зак. Може дори да стане мода в столицата?

Той вдигна от земята напълно белия череп и го хвърли във въздуха. Черепът се завъртя няколко пъти във въздуха и падна обратно в ръката му.

— Някой е нямал късмет.

— Може и този да се е държал също толкова небрежно като теб? — предположи Алиса. — Не е ли повод да се замислиш?

— Всичко е наред, аз се оглеждам — махна с ръка моят приятел.

Невероятно. Въпреки всички наши излизания в Прокълнатите земи той така и не се научи да се държи достатъчно предпазливо.

— Хайде да побързаме — рязко казах аз. — Да не сте забравили, че там някъде падналите Майстори чакат нашата помощ.

— Рухнали от небесата — поправи ме Чез. — Така звучи по-добре.

— Паднали — неочаквано се включи Наив, като не преставаше да се оглежда.

Кой повече, кой по-малко, но нашето бивше Огнено момче подхождаше много сериозно към безопасността. Не веднъж и не дваж успяваше да забележи съществата дори преди Алиса.

— Трупове — казах недоволно. — Ако не побързаме, ще можем само така да ги наричаме.

За наше щастие, малко от местните същества реагираха на силни звуци, и по-точно, изобщо имаха органи на слуха. Затова можехме спокойно да разговаряме помежду си, стараейки се единствено да не повишаваме прекалено глас. Все пак някъде тук можеха да се разхождат и митичните хора от Шатер…

— Зак, спри — прошепна Алиса, сграбчи ме за рамото и рязко ме дръпна към себе си. — За какво мислиш? Едва не стъпи в гнездо на бръмбари-костояди.

— Замислих се — отговорих виновно.

Уж на Чез виках, а самият аз се оказах не по-добър. Сега най-важното за нас беше да се придвижваме колкото е възможно по-внимателно, така че да не привлечем около себе си тълпа „фенове“. Итания при влизането си в Прокълнатите земи успя да се измъкне, водейки след себе си стотици същества, но спрямо Висш вампир ние бяхме далеч назад по оцеляване. И най-малката грешка можеше да струва живота не само на „падналите“, но и на нас самите.

— Чез, можеш да нахраниш бръмбарите с новия си приятел — предложих аз, заобикаляйки прокопаните в земята дупки по широка дъга.

— Ей, вече успях да свикна с него — притисна той черепа към себе си. — Няма да го дам.

— Имай предвид, че щом черепът е намерен близо до форта, може просто да се окаже на някой от нашите приятели — каза Алиса. — Например на крадеца, когото неотдавна търсихме.

— Още една причина да не трябва да го хвърляме — не се отказа Чез.

Дадох мислена заповед на Велик да отиде на сто метра напред. Скелетът се натъкна на няколко „мяха“, но бързо ги разкъса на парчета, като така разчисти пътя за нас. Разбира се, ние бихме се справили и без него, но това щеше да отнеме известно време.

— Дълго ли ще вървим още? — попита ме Алиса.

След консултация с компаса отвърнах:

— Посоката ни е вярна и ако се съди по интензивността на светене, скоро ще ги видим.

И наистина, не минаха и десет минути, и видяхме повредените от падналата платформа дървета. По принцип някъде наблизо трябваше да се намират и Майсторите. Или телата им. Или останките от телата им.

— Хм, в инструкциите много точно е написано — чакай за помощ, без да напускаш мястото — казах аз, оглеждайки се озадачено наоколо. — Е, и къде са сега?

— Да извикаме? — предложи Чез.

— Да не полудя? — отговорих му с въпрос аз. — Нека се разпръснем, без да се губим от поглед, и да огледаме.

Внимателно се придвижихме в различни посоки, запазвайки зрителната връзка помежду си. Малко по-късно Алиса размаха ръце, викайки ни при себе си.

— Какво намери? — попита Чез, пристигайки първи при нея.

— Следи — лаконично отговори вампирката. — Странно, че всички така спокойно са си тръгнали оттук. Виж, разстоянието между стъпките е малко, крачели са без да бързат.

Не бях следотърсач, но дори и аз лесно видях за какво говори тя.

— Решили са да се поразходят — предположи Чез. — Тук има толкова красиви места.

— Ще трябва и ние да се поразходим — казах с въздишка.

Честно казано, много се надявах нашата първа спасителна операция да мине без инциденти. Ех, мечти, мечти.

Разбира се, пуснахме вълка напред, за да попадне той пръв в капана, ако има такъв на пътя ни. А с моя късмет капан щеше да има. Нямаше две мнения по въпроса.

— Бъдете много внимателни — отново напомних аз. — Нещо тук не е наред.

— Тук нищо не е наред, това са Прокълнатите земи! — веднага се озъби Чез.

Велик успя да се справи с три броя „скокливко“, а Наив унищожи цяла колония плужеци, преди да се натъкнем на подозрително изглеждащ насип. Земята върху него изглеждаше така, сякаш някой го беше направил съвсем наскоро.

— Мислите ли, че просто са решили да не ни дочакат, изкопали са си гроб, умрели са от страх и са се заровили? — предположи Чез.

— Как така ще се заровят, ако са умрели? — не разбра Наив.

— Зак питай, той е специалист по такива работи — веднага отговори Чез. — Убива, възкресява, после пак убива. Ето „водните“ след последния сблъсък дори да се приближат до него ги е страх, от седмица не сме ги срещали нито веднъж.

— Следите свършват тук — каза Алиса, приклекна и прекара ръка по земята. — Нашият глупав приятел не е далеч от истината.

— Кого наричаш глупав?! — започна да се възмущава Чез, но аз го прекъснах:

— Алиса, как мислиш, може ли това да е свързано с онова пропадане на земята, което открихме по време на първия си поход в Прокълнатите земи?

— Едва ли онези малки зверчета биха се справили с десет Майстора — замислено каза вампирката. — А дори и да е така, щяха да останат следи от борба: кръв, трупове на лисици. Не, Майсторите са били сами и това е много странно.

Пообиколихме още малко наоколо, опитвайки се да разберем какво се е случило тук, но напразно. Наличието на някакви подземни кухини ставаше все по-вероятно — просто Майсторите нямаше къде другаде да изчезнат.

— Какво ще правим? — попита ме Алиса. — Ще се опитаме ли да разберем накъде води подземният тунел? Ако изобщо съществува, разбира се.

— Съществува — отговорих уверено. — Но дали си струва да влизаме там…

Чез неволно потърка наскоро ухапания си задник.

— Може би все пак ще се върнем във форта? Нека с това се занимават по-опитни скаути.

Признавам, бях изненадан. От всички хора Чез би трябвало да е първият, който ще влезе под земята, подражавайки на Велхеор с неговия „ловен дух“. Виж ти, как само може да повлияе на целия ти мироглед едно единствено ухапване на подходящо място.

— Не искам да се връщам с празни ръце — намръщи се вампирката. — Аз съм за това да покопаем малко по-дълбоко. Буквално.

— Да гласуваме?! — веднага реагира Чез. — Аз съм против. Зак, Наив?

Поглеждайки към Алиса, аз осъзнах, че съм лишен от избор.

— За.

— Зак, ти изобщо не се броиш, под чехъл си! — обиди се Чез. — Наив, твоят глас е решаващ.

Смутеният младеж гледаше ту към Алиса, ту към Чез, явно не искаше да застава на ничия страна.

— Честно казано…

Тряс!

Преди Наив да успее да направи избор, земята под краката ни потрепери и ние пропаднахме в тъмното.

— Пак те! — извика Чез. — Драконови създания!

Аз също почувствах нечии остри зъби през дрехата, но веднага махнах от себе си наглата твар. Очите ми малко се приспособиха към тъмното, освен това отгоре проникваха слънчеви лъчи, осигурявайки поне малка осветеност. И около нас наистина подскачаха любимците на Чез — така наречените лисици. За щастие не бяха прекалено много, в противен случай просто щяха да ни залеят с числеността си.

— Пази си задника! — не устоях на закачката аз и измъкнах кукри.

— И не посичай никого! — извика до мен Алиса. — Размахвай меча по-внимателно!

Решавайки, че в този случай не е лошо да има поне малко осветление, някой от момчетата пусна малка светулка. Благодарение на това бързо се справихме с лисиците, без да се нараним един друг. Разбира се, повечето работа свърши игленият вълк, но и всеки от нас се отчете с по няколко накълцани трупа.

— У-у, гадини — направи гримаса Чез, ритайки космат труп.

— И какво излиза, че те сами са си прокопали тунелите, така ли? — удиви се Алиса, оглеждайки се наоколо.

Наистина, сега, когато никой не се опитваше да отхапе вкусни хапки от нас, най-сетне можехме да се огледаме. Намирахме се в пещера, висока два-три човешки ръста, и явно не беше направена от човек — стените й бяха прекалено неравни, а тук там дори се виждаха следи от зъби в земната маса. Може би специално за този случай трябва да създам нов термин — зъботворна пещера.

— Нелогично е — замислено каза Наив. — Те са малки, а тунелите — огромни. Защо им е да го правят?

— Прав си — леко изненадан се съгласих аз. — Странно е.

— Вижте, тунелът води някъде навътре. И стените там стават по-гладки — каза Алиса.

— Хайде да видим накъде води? — предложих аз. — Само нека да пусна напред Велик.

Вълкът тръгна по тунела, а ние го последвахме на известно разстояние. Между него и нас пуснахме светеща топка, която да осветява пътя ни, но едва направихме няколко крачки и светлината й започна да гасне, а игленият вълк внезапно се разпадна на части, просто за миг се превърна в купчина кости.

— Какво стана с него?! — удиви се Наив.

— Кой знае — казах озадачено. — Чез, това е твоя светлина, защо така гасне? Нищо не се вижда.

— Много бързо губи енергия, постоянно вливам в нея „маги“, но няма да издържи дълго — отвърна напрегнато той.

— Стените изсмукват енергията! — каза Алиса, очевидно се възползва от Истинското зрение. — Явно и от вълка са я изсмукали. Вижте!

От тъмнината безшумно изплуваха хора в черни дрехи и се втурнаха срещу нас. И точно в този момент, за съжаление, светещата топка за пореден път примига безпомощно и угасна, оставяйки ни в пълен мрак. Разбира се, Алиса и Наив се ориентираха много добре, независимо дали е ден или нощ, но ние с Чез се оказахме безполезни. Около мен се завърза схватка, а аз дори не можех да направя заклинание за нощно виждане, тъй като все още не контролирах добре своите способности. Оставаше ми само да се придържам към стената и да чакам, надявайки се на силите на приятелите си. Уви, не дочаках края на схватката, защото след няколко секунди някой случайно или нарочно, не знам, ме удари в слепоочието и аз загубих съзнание.

Действие 7

Събудих се с адско главоболие. Впрочем не ме бяха ударили чак толкова силно, защото си спомнях всичко, предхождащо удара. Единственото, което не можех да разбера, беше къде се намирам сега. Тоест не съм тъп, ако се събудиш с главоболие в малка стая с микроскопичен прозорец, изводът е очевиден — затворническа килия. Но ми оставаше да разбера къде точно се намира това помещение и какво е станало с моите приятели.

След като внимателно се изправих на крака и опипах главата си, аз се убедих, че мозъкът ми все още е на мястото си и започнах да оглеждам мястото, където бях заключен. Първото нещо, което разбрах, беше, че съм под земята. Не беше трудно да се досетя, тъй като високо над главата ми висяха скални образувания, заплашващи да паднат при всяко невнимателно кихане. Моята догадка се потвърждаваше и от факта, че в помещението липсваха врати. Само малка дупка в стената на равнището на лицето, през която можеше да се види дълъг коридор с множество подобия на прозорци, приличащи на моя. И между другото, зад някои от тях се виждаха познати лица.

— Зак! — прошепна Алиса от съседния прозорец. — Как си, добре ли си?

„Ох, с нея всичко е наред“ — помислих с облекчение и веднага отговорих:

— Натъртен, но се чувствам добре. А къде са Наив и Чез?

— Тук съм — раздаде се в съседство гласът на Чез. — Бих казал цял и дори относително здрав. Вижте, тази килия е по-малка и от шкаф!

— И при мен е същото — каза Алиса. — А освен това съм прикована с вериги към стената.

Огледах се, но моята килия ми изглеждаше доста сносно и беше доста по-голяма от шкаф. Вериги също нямах.

— Аз също съм във вериги — продължи да се оплаква Чез. — И не мога да създавам заклинания, стените сякаш изсмукват енергията в себе си.

— Не сякаш, а наистина изсмукват — отговори вампирката. — Вече ви казах за това, още щом се спуснахме под земята. И Наив щеше да го потвърди, ако не спеше.

— Той спи?! — изумих се аз.

— Никога не бих сбъркала с чуждо хъркането на Наив, идващо от съседната килия. Ако млъкнете за малко, вие също ще го чуете.

Ние послушно замълчахме и това ми позволи да се съсредоточа малко и да помисля защо от нас четиримата само аз по някаква причина се оказах без завързани ръце и крака. Странно. Както и това, че от мен бяха взели всичко освен висящият на колана ми череп. А такава колоритна измишльотина трудно остава незабележима.

— Някой има ли идея как да се измъкнем от тук? — попита Алиса и макар гласът й да звучеше спокойно, почувствах, че е нервна.

— Мен сега повече ме вълнува въпросът къде са тоалетните — захили се Чез. — Не, сега нямам желание, но рано или късно…

Обичайната му реакция при стрес — да ръси глупави шеги. Какво пък, хубаво беше да знам, че не само аз се чувствах неприятно тук.

— Сега Наив ще се събуди и ще попита кога ще ни хранят — не се сдържах аз.

Моят нервен смях се оказа изненадващо заразителен и приятелите ми го подеха преди самият аз да успея да се успокоя. Ето това би изненадало нашите тъмничари, ако сега бяха дошли в подземието, за да ни видят или нахранят. Или да ни разпитват и подлагат на мъчения. От такива мисли веднага ми мина желанието да се смея.

— Трябва да се измъкнем от тук — повторих аз думите на Алиса. — Така че някой има ли идеи?

— Никакви — веднага откликна Чез. — Дори не знаем къде сме. До Шатер не биха могли да ни домъкнат за толкова кратко време, значи все още сме в Прокълнатите земи или по-точно — под тях.

— И ако са ни замъкнали много навътре в Прокълнатите земи, то можем да умрем още щом се измъкнем от тъмницата — продължих мисълта му аз. — Но нека да решаваме проблемите един по един, по реда на настъпването им. Между другото, аз не съм окован във вериги и килията ми е с напълно прилични размери.

— И тук дискриминация! — избухна Чез. — Защо все на теб дават по-хубавото!

— В дадения случай — защото нашите похитители не виждат в мен опасност — логично предположих аз. — Съмнителен комплимент, не мислиш ли? Ако не бяха заключили и вратите на затвора, щях да умра от срам.

— А ти там я провери вратата, че знае ли се — шеговито ме посъветва Алиса. — Между другото, нали можеш да използваш ключа от Великата библиотека!

— Може и да не виждаш, но тук изобщо няма врати. Плътна скала. Зазидали са ни, гадовете!

Странно, но въпреки цялата сериозност на ситуацията изобщо не успявахме да се концентрираме. Или просто се опитвахме да се скрием от безизходицата — лично на мен никакви свестни идеи не ми хрумваха.

Обиколих всички стени, дръпнах и решетката. Безрезултатно.

— Може пък при Наив да се получи? — предложих аз, приближавайки се пак до прозореца. — Може и той като мен да не е прикован към стената?

— Аха. Само да успееш да го събудиш — отвърна Чез. — Сякаш не знаеш, че Наив единствено с топ можеш да го събудиш.

— Наив! — извиках с всички сили, вече не се криех особено от нашите похитители.

Щом досега не реагираха на нашето бърборене и смях, нямаше много смисъл точно сега да се крия. Впрочем да се крия, седейки в килия, си беше занимание със съмнителна логика.

— Наив! — извикаха след мен Чез и Алиса.

Разбира се, нашият новоизпечен вампир спеше като труп. Може да са му дали нещо, а може и сам да е задрямал. Във всеки случай резултатът беше един и същ — няма смисъл да разчитаме на него.

— Как мислите, скоро ли ще се сетят за нас? — попита Алиса.

— За сещане вече са се сетили, но кой ще тръгне да ни търси в Прокълнатите земи? — запита Чез. — И още повече под тях. Разбира се, за нашия общ невероятно ценен приятел със сигурност ще организират експедиция, но едва ли ще има полза.

Прав беше. Харесва ли ни или не, сами ще трябва да се измъкваме от тук.

Ръката ми неволно поглади висящият на пояса череп, но не бързах да кажа на приятелите си за допуснатата от шатерци грешка. Ако нашите похитители не са толкова небрежни, можеха просто да ни подслушват, затова по-добре да не рискувам преждевременно.

— Имаме още един шанс — казах на приятелите си. — Дайте ми малко време.

— Имаш късмет, днес не бързам за никъде — демонстративно раздрънка вериги Чез. — Но виж, Наив много ще се разстрои, ако пропуснем вечерята.

Обстановката в килията беше повече от скромна. При липсата дори на намек за легло аз се отпуснах на каменния под и започнах да се настройвам за медитация. Макар и не веднага, но все пак успях да насоча енергия към очите си и да се възползвам от Истинското зрение. Това си беше успех, нали окръжаващите ме стени от непознат камък биха могли да поглъщат дори и нищожните количества енергия, необходими за това незначително заклинание. За да затвърдя неочаквания успех, аз създадох пред себе си хаотична структура и я напълних с енергия, но енергията веднага бе „изсмукана“ от стената.

„Какво пък, не е чудно, че кокаления ми вълк падна геройски още с влизането си в подземния тунел — помислих си аз. — Ех, бедни Велик. Прав беше Майстор Некор, когато ми забраняваше да се отнасям с него като с домашен любимец. Не трябваше да му давам име — много по-лесно щеше да е да загубя безименна купчина кости…“

Опитах се да се взема в ръце и продължих да разсъждавам: „Тъй като отвсякъде сме заобиколени с този камък, то за Занаята може да забравя. Да разчитам на артефакта също е глупаво, защото всички заклинания изчезват още преди да успеят да влязат в сила. А и как некромантията би могла да помогне на затворен в подземна килия човек? А може би някъде в подземията има древни гробници. Ако точно тук са идвали в древността старите вълци, за да умрат — също става, костите може да са се съхранили някъде в земята.“

Единствената мислена команда, която успях да дам на черепа, звучеше приблизително така: „Съживи тук каквото и да е“. Уви, с Истинското зрение не видях излизащи от артефакта заклинания, тоест тук нямаше нищо за съживяване.

Следващият и, според мен, последен шанс за спасение беше забранената магия, но съдейки по моя опит, тя отказваше да работи в Прокълнатите земи.

„Струва си все пак да опитам — реших аз. — Само че как да се заставя да заспя, когато изобщо не ми се спи?“

— Някакъв напредък? — попита нетърпеливият Чез.

— Не — неохотно отговорих аз. — И не се предвижда.

Малкото прозорче не позволяваше да огледаме добре в коридора, така че не знаехме колко са общо килиите и има ли наблюдатели или пазачи. Ако някой ни гледаше, ние нищо тайно не обсъждахме, затова бързо изхвърлих от главата си този въпрос като не толкова важен за дадения момент.

— Тихо всички — внезапно заповяда Алиса.

Ние послушно замряхме, не смеейки да издадем нито звук, и след известно време също чухме тихо тътрене на крака. Бавните стъпки приближаваха и скоро видях фигура в тъмно наметало, с качулка, смъкната да брадичката.

— Хей, дълго ли ще ни държите тук? — както винаги първи не издържа Чез.

Нашият тъмничар изобщо не реагира на виковете му. Минавайки по коридора, той надникна във всяко прозорче, за да се увери, че все още сме си на мястото и повече или по-малко сме живи. Странно, но когато се приближи към мен, аз така и не можах да видя лицето му.

— Ти изобщо можеш ли да говориш?! — продължи да крещи Чез. — За какво сме ви?!

След като приключи с огледа, мъжът, ако това, разбира се, беше мъж, също така спокойно си отиде.

— И какво беше това? — озадачено попита Чез.

— Предполагам, периодичния обход — отговорих аз. — Трябва точно да засечем колко често ще минава оттук. Може да ни послужи.

Съмнявах се, че това наистина щеше да ни послужи, но трябваше да ангажирам с нещо приятелите си. Аз, ако исках, можех да си крача от стена до стена, и упражнения можех да си правя, а те там и носа си не могат да почешат.

— Хайде засега да си починем, какво ще кажете — предложи Чез. — Разбира се, тук не е много удобно, но нищо не можем да направим…

— Да, ако нещо се промени, ще се нуждаем от всичките си сили — съгласи се с него Алиса.

— Непременно ще намерим начин да се измъкнем оттук! — уверих приятелите си, макар че и самият аз не бях уверен в това.

Толкова бях свикнал всичко в живота ми да се движи със скоростта на вятъра, че сега просто не можех да си намеря нещо за вършене. Тоест, разбира се, аз отдавна мечтаех за почивка, но едва ли това място наподобяваше на комфортна хотелска стая. А и Алиса някак си се оказа през две стени от мен. Но дори и в тази обстановка имаше възможност да оползотворя времето си, като спокойно помисля върху всичко случващо се. Но аз не я използвах, а предпочетох да се настроя за използване на забранената магия и легнах да спя.

— Зак!

Не знам колко време беше минало, но се чувствах наспан и дори отпочинал. Ако не броях болката по цялото тяло от лежането на каменния под, тогава всичко щеше да е наред. О, да, и не бих имал нищо против да съм някъде далеч оттук.

— Вече се събудих! — извиках в отговор и се надигнах от пода.

Както си и мислех, забранената магия не проработи. Какво пък, поне опитах всички възможности.

— Донесоха храната!

А това вече беше гласът на Наив. Естествено, не би могъл да проспи хранене.

Тъкмо се раздвижвах, когато в прозорчето се появи хартиена кесия и падна на пода. Обикновено в такива кесии в Крайдол слагаха пирожки, но шатерци се ограничиха до сухи парчета сушено месо и бутилка вода.

— Ей, а десерт няма ли да има?! — развика се с всички сили Чез, надявайки се да изтръгне някаква реакция от тъмничаря.

— Да, и как да си поискам допълнително? — отново се раздаде гласът на Наив.

При това той, за разлика от Чез, говореше съвсем сериозно.

Тъмничарят си отиде, оставяйки ни да се наслаждаваме на съмнителната храна и да се развличаме с разговори.

— Дойдоха ли ви някакви идеи? — попитах приятелите си, докато настървено дъвчех твърдото парче месо.

— Никакви — отговори за всички Алиса. — И най-важното, абсолютна загадка е за какво сме им нужни ние.

— Очевидно са много добре осведомени за нас, в противен случай нямаше да ме сложат в толкова комфортна килия — предположих аз. — Явно искат нещо от мен и в същото време знаят, че в момента представлявам най-малка опасност за тях.

— Ами да — съгласи се с мен Чез. — Всички във форта знаят, че си „прегорял“ и освен некромантия нищо друго не владееш. Нали и артефакта ти взеха?

Ох, не исках приятелите ми да споменават черепа, досега успешно беше избягвал експроприацията. Очевидно това беше едно от свойствата на артефакта — да се скрива от тези, които искат да го вземат без разрешението на собственика. Във всеки случай не намирах друго обяснение на факта, че черепът остана с мен.

— Тук така или иначе нямаше да има полза от него — избягнах аз директния отговор, не забравяйки за възможно подслушване.

Стана ми ясно защо от склада беше откраднато тялото на лисицата, то можеше да наведе нашите учени на някои догадки относно действията на шатерци.

— И врати, за съжаление, няма — ядосано каза Алиса. — За ключа поне не биха могли да знаят.

— Да, и аз мисля така — съгласих се аз. — Значи остава ни само да чакаме. Може пък да се появи някакъв шанс…

Да си в плен — ама че удоволствие. Когато ние с Чез попаднахме в затвора в Лита, знаехме, че рано или късно ще ни освободят. И дори да ни накажат, след като си изтърпим наказанието така или иначе ще ни пуснат на свобода. А сега бъдещето ми се очертаваше само в тъмни краски, например в цвета на земята, под която се намирахме в момента.

За щастие или за съжаление, вече не знам, но никой не бързаше да ни разпитва или да ни мести в по-комфортни условия. Тъмничарят редовно минаваше по коридора на всеки час и половина, ние си подхвърляхме кратки фрази, опитвайки се да се ободряваме един друг, но сърцата ни се свиваха от притеснение.

Опитах се да медитирам и многократно се обръщах към артефакта с надеждата, че той ще успее да намери някакъв материал, от който да създаде неживи, но всичко беше напразно.

„Колко глупаво — мислех си раздразнено, блъскайки с чело в студената каменна стена. — Така и ще си изгнием тук под земята.“

— Хм, нека да допуснем, че разбиеш стената с глава. И какво ще правиш в съседната килия?

— А?

Рязко се обърнах и в малкото прозорче видях качулката на нашия тъмничар.

— Блъскай по другата, тя поне гледа навън.

Но кой знае защо тъмничарят говореше с гласа на Итания.

— Какво правиш тук?! — попитах аз, скочих на крака и се втурнах към прозореца.

— Спасявам ви — отвърна вампирката и отметна качулка, за да демонстрира хищна усмивка. — Ох, и са ви скрили много дълбоко, изпочупих си токчетата, докато тичах из подземията.

— Кой си слага токчета в такава ситуация? — раздаде се подигравателният глас на Алиса.

— Жената — изразително произнесе Итания и отхвърли наметалото на тъмничаря от себе си — трябва да бъде красива винаги и навсякъде.

Най-интересното беше, че под наметалото вампирката се оказа с черна, съблазнително прилепнала по красива й фигура рокля. Вечерна, по мое мнение, въпреки че никога не съм разбирал особено от тези неща.

— Хайде де — изрази моите мисли Чез. — Ще подскачаш из Прокълнатите земи в рокля? Направо ме уби.

— А къде са вратите? — озадачи се Итания. — Виждам само прозорци.

— Тоест не знаеш как да ни измъкнеш от тук — отново иронизира Алиса.

Ох, глупаво е да се държи така със спасителката си, ще трябва да поговоря с Алиса по този повод. Нали на практика са роднини, защо е толкова злобна? Освен това Итания може да покаже характер и да ни остави тук без да ни помогне.

— Спокойно, момиче, ще се справя — изобщо не се смути бившата жена на Велхеор. — Зак, нали искаш да те освободя?

— Тъп въпрос — изсумтях аз, плътно притиснат до прозореца. — Разбира се, че искам!

— С удоволствие ще те освободя…

Итания приближи лицето си до моето и прошепна:

— Ако ме целунеш.

— Какво?! — извика Алиса. — За какъв дракон?!

— Само една невинна целувка по устните — намигна ми Итания. — И ще бъдеш свободен.

„Ох, тя е сериозна — съвсем ясно осъзнах аз. — Не е в характера на Висшите вампири да се откажат на половината път, щом вече е поставила условие, така и ще бъде.“

— Хайде — продължи вампирката. — Няма да ти е за първи път.

— Дори не си го и помисляй! — отново извика Алиса.

— По-тихо — изшътка й Чез. — Ще те чуят.

— Не ми пука!

— А ние също ли ще трябва да я целунем, за да ни освободи? — предпазливо попита Наив. — Защото аз си имам приятелка, не мога.

— Ето! Учи се! — радостно извика Алиса. — Това е отговор на истински мъж!

— Добре — въздъхнах аз. — Една целувка, и ще ни освободиш, но само…

Не можах да довърша, защото Итания се впи в устните ми и целувката съвсем не беше толкова невинна, колкото обещаваше тя.

— Е — каза тя след известно време, — сега да се заемем с вашето спасение.

— Ще те пребия, Зак! — изрева Алиса. — Не, първо ще убия нея, а след това ще пребия теб!

— Успокой се, момиче — ухили се Итания. — Това е само една целувка. Дъ-ълга, страстна… целувка.

— Ще те убия — тихо, но много твърдо повтори Алиса, карайки ме неволно да се свия.

Междувременно Итания тръгна покрай стената на моята килия, като почукваше с юмрук по нея и се ослушваше. След малко вампирката се прицели и удари право в каменната повърхност.

— Много ще има да удряш така — иронизира Чез.

— Само ако не знаеш къде точно да удариш — усмихна се Итания.

И наистина, след няколко удара по стената от моята страна се появи пукнатина и от нея буквално падна цяло парче. Тогава към вампирката се включих и аз. Няколко минути по-късно вече бяхме разширили отвора достатъчно, за да изляза навън. Най-накрая можех да се огледам и видях дълъг каменен коридор, губещ се в мрака. Никакви врати, което, между другото, беше наистина жалко, защото тогава можехме да се измъкнем оттук през Великата библиотека. Слабата светлина от горящите маслени лампи осветяваше не много голямо пространство, но се виждаше, че килиите в подземието са само четири и всички бяха заети от нас. Значи или шатерци принципно вземаха в плен не повече от четири човека, или тези килии се материализираха според нуждата.

— Сега твоята приятелка? — предложи Итания и като изчака утвърдителното ми кимване, се зае със следващата стена.

Докато Итания пробиваше килията на Алиса, аз най-накрая успях да разбера как се беше озовала в Прокълнатите земи. Оказа се, че вампирката ни беше следвала още от форта. Изучаването на брошурите на скаутите очевидно й беше помогнало, защото този път тя не беше повлякла след себе си половината от местните обитатели, ограничавайки се с двойка преследващи я по петите иглени вълци. Както и да е, сега Итания се държеше както се очаква от Висш вампир — тихо и незабележимо. Именно затова след като шатерци ни заловили, тя успяла да се вмъкне в подземието и да ни освободи. По-точно, да освободи мен, с останалите се получи малка засечка…

Попадайки в килията на Алиса, аз веднага получих такъв удар в стомаха, че ми трябваха няколко минути да се съвзема. Да удари Итания обаче не й се удаде — тя само с насмешка парира ръката и щипна Алиса по носа.

— Не ме разсмивай, девойче.

И тогава възникна проблем — Итания не можеше да счупи оковите от ръцете и краката на Алиса.

— Хей, та ти си Висша вампирка — измърмори Алиса, раздрънквайки за пореден път веригите. — Защо просто не ги хванеш и разкъсаш?!

— Не подхожда на крехка дама да се занимава с такива неща — намръщи се Итания. — В допълнение, това е някаква специфична сплав, обикновено желязо щях да разкъсам като хартия.

— А къде е тъмничарят? — изведнъж ме осени. — Той сигурно знае как да се свалят!

Итания поклати глава и прокара пръст през гърлото си.

— Той вече на никого нищо няма да каже.

— Да опитаме да ги изтръгнем от стената? — извика Чез.

Но и това нямаше ефект.

— Едно е да разбиеш стена с дебелина една длан, а съвсем друго — монолитен каменен блок — поясни Итания. — Което означава, че ги оставяме тук, нямаме избор.

— Какво?! — възкликнах възмутено и прегърнах Алиса. — Никога!

— Какъв е проблемът? — насмешливо попита бившата съпруга на Велхеор. — После ще се върнем с помощ и ще спасим твоите приятели.

— Не, трябва да измислим нещо — настоях аз. — Няма да ги оставя.

Итания изфуча.

— Някакви идеи? Само имай предвид, че всеки момент някой ще забележи изчезването на тъмничаря и ще вдигне тревога. Ако вече не е вдигнал.

Идеи нямах. Ако се съди по факта, че по веригите липсваше каквото и да е заключване, явно те се затваряха по някакъв хитроумен начин, а може и с помощта на заклинание. Уви, да се справим с това точно сега наистина нямаше възможност — всяка минута забавяне заплашваше с провал.

Алиса хвана ръката ми.

— Ще трябва да бягаш без нас.

— Всичко е наред, човече, ще те чакаме тук! — извика от съседната килия Чез. — Обещавам никъде да не ходя!

— Ние вярваме в теб! — подкрепи го Наив.

— Всичко това е много трогателно — насмешливо каза Итания. — Но вече чувам стъпки. Много стъпки. Дори бих казала цяла тълпа. Предлагам ти да изчезваме оттук възможно най-скоро.

Тя махна за довиждане на Алиса и излезе през дупката в стената.

— Скоро ще се върна.

— Знам — каза тя, стискайки силно ръката ми. — И с теб сериозно ще си поговорим за това, че не трябва да се целуваш с престарели лелки.

Излизайки от килията, аз надникнах за сбогуване в прозорчетата на Чез и Наив, а в следващия момент от ъгъла изскочиха седмина шатерци и бързо се отказах от каквито и да са разговори.

— Да бягаме! — заповяда Итания.

Последвах вампирката с надеждата, че поне тя има някаква идея накъде бягаме. За жена на високи токчета и във вечерна рокля се движеше доста пъргаво. Ако на нейно място беше мъж в спортен екип, едва ли би бягал така бързо. А аз направо изостанах, въпреки че бяхме пробягали само няколко десетки крачки.

— Побързай, инвалид! — извика вампирката, принуждавайки ме да ускоря за сметка на самочувствието ми, защото бягането никога не е било силната ми страна.

Подземието напомняше на истински лабиринт. Можех само да се дивя, че шатерци са успели да изкопаят толкова много: минахме огромен брой кръстовища и завои. Умът ми не го побираше на какъв принцип Итания избираше посоката и къде в края на краищата трябваше да стигнем. Съдейки по звуците зад нас, потерята не изоставаше, а преследвачите ставаха все повече и повече.

На няколко пъти на пътя ни изскачаха шатерци, но Итания се справяше с тях по-бързо, отколкото ми трябваше, за да стигна до тях. Дори не успявах да попитам къде отиваме — вампирката бягаше прекалено далеч пред мен.

Вдишване — издишване.

Вдишване — издишване.

Наложи се изцяло да се концентрирам върху бягането, така че когато Итания внезапно спря, аз просто не можах да реагирам и се забих в крехката жена. Уж крехка, но усещането беше все едно се блъснах в стена.

— Тук — каза вампирката.

Тя дори не се олюля, а аз отлетях като топка към стената и само по чудо останах на крака.

— Какво тук? — попитах озадачено и се огледах.

Стояхме на най-обикновен подземен кръстопът, през който бяха минали много хора.

— О, това си заслужава да се види — проблеснаха в полумрака зъбите на вампирката. — Ела насам.

Тя ме побутна напред и още след първата крачка едва не оглушах от скърцането и писъците. Очевидно на това място имаше някаква невидима преграда, която спираше шума. Но интересен бе не самият шум, а тези, които го създаваха: огромно котило от същества, които Чез беше нарекъл „лисици“, прегризваха подземен тунел! Малките зверчета много ефективно риеха земята и я наслагваха по стените на тунела, превръщайки я в същата онази скала, която поглъщаше магическата енергия и правеше невъзможни каквито и да са заклинания.

— Не мърдай! — рязко заповяда вампирката.

Вярно, не го каза на мен, а на шатереца в черната роба и с жезъл в ръце. Той стоеше и така ентусиазирано наблюдаваше работата на лисиците, че дори не забеляза появата ни. Ококори се едва когато Итания нежно го сграбчи за гърлото с едната си ръка и опря в слепоочието му показалеца на другата.

— Мислиш ли, че знае нашия език? — попитах аз.

— Езикът на насилието е универсален — измърка Итания и бавно прекара нокът по слепоочието на шатереца.

Съдейки по изобилието на кръв, явно засягаше не само кожата.

— Значи така, заповядай на тези пухкавите да копаят нагоре.

Шатерецът припряно закима с глава, завъртя жезъла си и лисиците наистина започнаха да променят посоката на копане нагоре.

— Браво — похвали го Итания и с рязко движение му счупи врата.

Изглежда бившата съпруга на Велхеор си беше лика-прилика с него.

— Тук ще те оставя — каза тя, обръщайки се към мен.

— Ъ-ъ-ъ… в смисъл?

— Ще отвлека вниманието на преследвачите, това ще ти осигури известно време. Освен това могат да решат да преместят приятелите ти оттук или да направят нещо друго с тях. Аз ще се опитам да ги проследя и да ги освободя, ако се появи подходяща възможност.

— А това не е ли опасно? — попитах аз и веднага се почувствах като глупак.

Разбира се, че е опасно!

Вампирката нежно прекара нокът по бузата ми.

— О, тревожиш се за мен? Колко мило. Но тук мен нищо не ме заплашва: от тълпа шатерци ще избягам без проблем, а когато е сам, шатерецът е просто храна.

— Късмет тогава.

— Късметът е за теб — изсумтя вампирката. — Сега тези зверчета ще прокопаят тунел до повърхността и пътят към Прокълнатите земи ще бъде открит. А аз тръгвам.

Тя мина покрай мен с токчетата си и своята идеално чиста рокля и се скри зад ъгъла.

А на мен ми остана просто да следвам лисиците, копаещи път към повърхността.

Действие 8

Изскачайки от дупката, аз веднага попаднах на глутница иглени вълци, разкъсващи телата на лисиците. Това едва ли можеше да се нарече късмет, нали по петите ме преследваха шатерци и аз неволно се оказах между чука и наковалнята. Но имах късмет в друго — вълците бяха толкова увлечени от пухкавите зверчета, че не ме забелязаха и аз успях да се скрия зад най-близкия насип. Шатерци се оказаха не толкова прозорливи и изскочиха право пред четирите гигантски създания.

„Е, сега ще си го получат“ — помислих си доволно.

Но въпреки моите очаквания, иглените вълци не оказаха достойна съпротива. А може и възможностите на шатерци съществено да превъзхождаха нашите, защото ние едва ли щяхме да се справим с четири вълка практически с голи ръце. Бързо осъзнах, че нямам никакво желание да влизам в схватка с преследвачите си и реших да пълзя колкото се може по-далеч от тук. А за да не скучаят шатерци, изпратих импулс към черепа — да вдигне току-що убитите вълци. Петимата шатерци явно не бяха готови за това труповете да изгорят, да скочат и отново да се хвърлят в бой.

„Изненада-а! — помислих си злорадо. — Така, проблемът с преследвачите го реших. Но къде е форта?“

За съжаление ми бяха взели всички вещи, освен самосъхранилия се череп, затова си нямах ни най-малка представа някъде да тръгна. Всъщност точно сега посоката нямаше значение, нека първо да се отърва от преследвачите си. А после все някак ще разбера в каква посока е форт Скол.

Зад мен се чуваха звуците на продължаващата с нова сила схватка на шатерци с вълците. Мислено пожелах победа и на двете страни. Всъщност нека най-добре се избият едни други.

Пълзях бавно, но сигурно. Дори успявах да се оглеждам наоколо с надеждата да запомня някакви ориентири и да обмислям планове за спасение на приятелите си. На практика тук много малко неща зависеха от мен — значи трябваше спешно да се добера до форта, за да уведомя всички за случилото се и… всъщност защо всички? Точно обратното, не трябва да казвам на всички, защото дори и някой от близките ни хора може да се окаже шатерски шпионин. Независимо дали е бил подкупен, хипнотизиран или работи за Шатер по собствено желание, това нямаше значение. Най-важното е да не разбере, че съм успял да избягам.

След известно време станах и се огледах, надявайки се да видя познати ориентири. Небето беше празно — битката вече беше приключила, а аз дори не знаех кой е победил и има ли изобщо победител. Ами ако се върна във форта, а той е в ръцете на шатерци…

Тъжните ми мисли безцеремонно бяха прекъснати от отровна лиана, която се опита да ме хване за крака. Най-обидното беше, че успя. Благополучно се проснах с цяло тяло на земята и точно това лошо падане ми спаси живота. Над мен профуча стрела от арбалет, а я видях само защото тя се заби в дървото точно пред носа ми. И между другото, ако бях паднал малко по-неподходящо, с дървото щеше да се срещне не само стрелата, но и носа ми.

Веднага се претърколих встрани, отстъпвайки място на още една стрела и с крайчеца на окото си забелязах стрелеца — единият от шатерци. А до него стърчаха още двама. Явно се бяха оказали много по-умни, отколкото си мислех. Всъщност не по-умни, а по-силни, защото само двама от тях бяха останали да се бият с неживите.

Определено нямахме за какво да си говорим, така че без излишни приказки скочих и хукнах да бягам. Дракон знае с колко стрели е зареден арбалетът и с какво са въоръжени останалите, така че по-добре да не изкушавам съдбата. Криволичейки между дърветата, само се молех да не се натъкна на някоя гадост, но отново ми провървя — гадостта се появи, но не за мен. Единият от шатерците внезапно изкрещя някъде зад гърба ми и веднага утихна.

„Лош късмет“ — помислих си радостно и започнах с удвоено внимание да гледам къде стъпвам.

Скоро на малка полянка пред себе си видях красива свежа трева с цветенца, типична за дебнещ „мях“, и светкавично измислих план за действие. Използвайки най-просто заклинание от сферата на въздуха, аз създадох над полянката Въздушни стъпала и пробягах по тях. Това беше много рисковано, защото все още не контролирах добре своите способности, но си струваше. Заключавайки логично, че полянката е безопасна, единият от шатерците ме последва и веднага пропадна в „мяха“.

Скрих се зад едно дърво, замрях и се услушах.

Тишина.

Щом няма писъци, значи „мехът“ се е оказал достатъчно голям, за да погълне жертвата си цяла. А последният шатерец очевидно се беше притаил и чакаше подходящ момент, за да ми пусне някоя стрела.

И наистина, още щом се опитах да се измъкна иззад дървото, веднага покрай ухото ми изсвистя стрела.

„Да не мислиш, че толкова лесно ще се справиш с мен? — помислих си, докато се оглеждах наоколо, и изведнъж видях на близкото дърво няколко едва различими гнезда. — Да те видим сега!“

Съсредоточих се и създадох Въздушен щит, после спокойно излязох иззад дървото, видях откъде дойде следващата стрела на шатереца и запратих вече създадения Щит право в него. Разбира се, това не беше бойно заклинание, само елементарно сплитане, пълно с енергия. Но остроклюните — малките зъбати птици със зелена окраска — реагираха мигновено на създаденото заклинание. Птиците толкова се зарадваха на вкусната енергия, че цялото ято се хвърли върху щита ми и стоящият до него шатерец.

Любопитството е хубаво нещо, но мен изобщо не ме заинтригува как ще се развият взаимоотношенията на шатереца с пъргавите птички, така че с кратки и много предпазливи прибежки продължих напред. Жалко само, че все още си нямах и идея накъде точно.

„Къде е този драконовски форт? — помислих се раздразнено и сам се успокоих: — Но поне над главата ми сега не свистят арбалетни стрели, което си е добре.“

След като се убедих, че вече никой не ме преследва, отново се върнах към главния въпрос — да се ориентирам къде съм. Наложи се да се кача на едно дърво и да се опитам да разбера накъде все пак да вървя. Представете си изненадата ми, когато от дървото се откри прекрасна гледка към форт Скол. Дори не ми се наложи да се качвам високо — фортът се оказа по-близо, отколкото можех да си представя. Явно подземията наистина се простираха под целите Прокълнати земи, защото ни бяха хванали доста по-далеч от тук. Какво пък, колкото повече подземни тунели, толкова по-лесно ще се откриват. Защото така и не успях да се ориентирам и в момента дори не можех да посоча в каква посока е изходът от подземията.

„Е, Майсторите със сигурност бързо ще намерят подземните тунели — успокоявах се аз, докато слизах от дървото. — Само няколко търсещи заклинания и всичко ще е наред.“

Не са толкова страшни тези Прокълнати земи, когато се държиш адекватно. Или щом си Човек на съдбата, ти върви на всяка крачка. Във всеки случай до форта се добрах без никакви произшествия.

— Ей, ти кой си?! — се раздаде остър вик от стената веднага щом излязох на открито.

— Отвори си очите! — не се сдържах аз. — Свой!

— Щом си свой, не стой като паметник, а ела при портата да ти проверя знака! Навъдиха се тука всякакви, само ми лазят по нервите!

С нервите охраната очевидно имаше проблеми, но поне муцуните, надничащи от стената, определено бяха познати, значи фортът не беше превзет от шатерци. След като на свой гръб опознах бойните способности на шатерци, аз за пръв път в живота си започнах да се съмнявам в силите на Майсторите, така че очаквах всичко, включително и пълно унищожение на форта.

За да мина проверката, аз прекрачих през портата и веднага се сблъсках с Ленди и Шорт. Сякаш цял ден бяха висели на портата в очакване на завръщането ни:

— Къде се изгуби толкова време?!

— Къде са останалите?!

А може и наистина да са ни чакали през цялото това време. Сигурно са се притеснили за подчинените си и са се чувствали отговорни за изпратените в Прокълнатите земи ученици.

— О, това е дълга история — уморено отговорих аз. — А имам много малко време. Алиса, Чез, Итания и Наив останаха там!

— Итания?! — изрева Шорт. — Значи ето къде е отишла! Ревел направо ще ми откъсне главата за това, че съм пуснал посланика на вампирите в Прокълнатите земи!

— С нея всичко е наред — уверих скаута. — Най-малкото беше наред, когато си тръгнах, или по-точно, избягах. Ще се опитам да ви разкажа с две думи…

Разбира се, не успях да се вмъкна дори и в двеста думи, а награда ми бяха удължените от изненада лица на скаутите.

— Днес направихме няколко излизания, но намерихме всички — озадачено каза Ленди.

— Не всички — поправи го Шорт.

— Всъщност не спасихме всички — усмихна се Ленди. — Но ги намерихме, просто някои бяха на части.

Но аз изобщо не бях изненадан, че на подземния тунел попаднахме именно ние. При това два пъти! Съдбата ми е такава — да се натъквам на всичко, на което не трябва.

— Трябва спешно да организираме спасителна операция — заявих аз.

— Страхувам се, че тук силите на скаутите няма да са достатъчни — замислено каза Шорт, побутвайки ме в нужната посока. — Този въпрос трябва да се решава на най-високо ниво. Налага се да докладваме на когото трябва.

Не разбирах на кого точно трябваше да докладваме. А и къде всъщност отивахме също не ми беше много ясно.

— Има и друго, във форта се подвизават шатерски шпиони — изненадах аз Майсторите.

— Сякаш не знаем — изобщо не се изненадаха те. — Ние също помним как донесения от Чез труп на лисица изчезна от лабораторията. И как вашата групичка обикаляше из целия форт в търсене на крадеца.

Ленди и Шорт си размениха усмивки.

— И докато вие вдигахте шум, използвайки протекциите на Майстор Ревел, ние тихомълком проведохме истинско разследване.

Това, разбира се, не звучеше особено приятно, скаутите се бяха отнесли с нас като с малки деца. Но нали ние успяхме да разкрием предполагаемия престъпник, така че за какво „истинско“ разследване можеше да става дума?

— И какви резултати постигнахте? — попитах аз.

— Единствената възможност на шатерци да внедрят техни шпиони във форта е чрез подмяна на личността. Ако това наистина се е случило, просто е невъзможно да се разкрият шпионите преди да се започнали да действат.

— И какво ще правим сега? — ядосано попитах аз. — Приятелите ми и Итания са пленени, могат да си правят всичко с тях, докато ние тук весело си дърдорим.

Шорт се намръщи.

— Нищо весело няма тук. Не можем да проведем открита операция, защото тогава шатерци със сигурност ще предупредят своите и ще избягат, заличавайки след себе си всички следи. Ще вземат и пленниците. Нека да се посъветваме с Майстор Ревел, още повече, че сега при него… да го кажем така, гостуват му вампири.

— Вампири? — попитах учудено. — Кои са?

— Велхеор и неговият приятел. Те искаха веднага да тръгнат да ви търсят в Прокълнатите земи, но Ревел ги… убеди да останат и да изчакат.

Обяснението на Майстора малко ме смути, но време за излишни въпроси нямах. Още повече, че вече стигнахме до изследователския център.

— Зак, ето къде си бил!

Обърнах се към смътно познатия глас и замръзнах от изненада.

— Мирон?! Какво правиш тук?

Това си беше истинска изненада. С Мирон се бяхме разделили близо до замъка на клана Сеон в земите на вампирите. Плешивият и мършав като клечка мъж се считаше за нещо като борец за свободата на хората, въпреки че самите жители на бившето Царство на вампирите се чувстваха напълно комфортно. На прощаване го поканих на гости, като му обещах гостоприемство и в Крайдол, и в Лита. Но и през ум не ми минаваше, че ще се появи тук! Сякаш това не беше форт на границата с враждебна държава, а някакъв крайпътен хан — първо се появи Итания, а сега и Мирон.

— Нали самият ти ме покани на гости — изобщо не се смути мъжът.

Погледнах към чакащите ме Майстори, те с нескрит интерес разглеждаха Мирон.

— Ъ-ъ-ъ… нима фортът е толкова отворен, че всеки желаещ може да дойде тук? — за всеки случай уточних аз.

— Всъщност, не — отвърна Ленди. — Кой е този?

— Мой добър познат, не е опасен.

„Доколкото ми е известно — добавих мислено. — От друга страна, щом е успял да оцелее в земите на вампирите и да извърви целия път до форта, минавайки през Великото гробище, то на способностите му за оцеляване може само да се завижда.“

— Да, виждам — съгласи се Ленди. — Едва ли може да го вземеш за шпионин.

Наистина, Мирон не се беше променил много от последната ни среща, изглежда дори дрехите му бяха същите. Едва ли един шпионин би се държал така нагло и предизвикателно.

— Но си е подозрителен — мрачно каза Шорт. — Как се озова тук?

— Пропълзях през стената — сви рамене Мирон. — Охраната ви не е кой знае каква.

— А заклинанията?! — опулих се аз.

— Не съм ги забелязал — махна с ръка мъжът. — Не съм Майстор, за да разбирам от това — той се приближи към мен и малко по-тихо каза: — Виж, трябва много сериозно да поговоря с теб.

Разбира се, Мирон беше сериозен мъж, за дреболии нямаше да бие толкова път.

— Зак, хайде — напомни ми Ленди. — Не разполагаме с време, за да си говориш с твоя познат. А и той не може просто така да се мотае из форта, ще трябва да остане под стража. Освен това съм сигурен, че Майстор Ревел ще иска да разбере как така обикновен човек може спокойно да мине по защитена с всевъзможни заклинания стена.

Мирон се намръщи, но замълча, поглеждайки изразително към мен.

— Да остане под стража — вие сериозно ли? — озадачено попитах Майсторите. — Струва ли си? Той е мой добър познат…

Шорт се почеса по врата.

— Добре, нека Ленди да закара твоя познат при нас в кулата, където да изчака завръщането ти.

— Чудесно!

— Да, чудесно — като ехо повтори Ленди. — Ще мога да си почина, докато вие се оправяте с недоволните вампири.

Мирон и Ленди се върнаха обратно, а ние с Шорт влязохме в изследователския център. Странно, но Майсторът се насочи не към кабинета на Майстор Ревел, а към една от стаите за опити.

— Да не объркахте вратата? — уточних за всеки случай аз.

— Не, кабинетът на Майстор Ревел пострада малко и още не са го възстановили. Така че той временно се премести тук…

Отворих вратата и наистина видях седналия зад някаква маса Майстор Ревел, а до него… два огромни ледени блока. Красивата му маса днес беше заменена от най-обикновена широка дъска, подпряна на няколко сандъка. Подобни сандъци изпълняваха ролята и на столове.

— Много се забавихте — каза вместо поздрав плешивият Майстор.

Хм, логично, сигурно са му докладвали за пристигането ми още с появата ми във форта.

— Е, разказвай, къде се загуби? И къде е останалата част от групата?

И аз отново разказах за нашите премеждия, като периодично хвърлях поглед към ледените блокове с едва различими в тях човешки фигури.

— Така значи.

Дори и да беше изненадан, външно Майстор Ревел изобщо не се издаде.

— Спешно трябва да ги спасим! — не издържах аз. — Да съберем армията и да избием всички шатерци от подземията.

— Не споря, хората наистина трябва да се спасят, но с армията явно се поразгорещи. Това на практика ще е равносилно на прочистване на Прокълнатите земи, а от такива намерения никога нищо добро не е излизало и няма да излезе. Крайният резултат ще бъде загуба на много хора и някаква поредна гадост от страна на шатерци. Освен това ще трябва да влезем в подземията и да ги хванем, като им попречим да съборят и унищожат всичко — нали се сещаш, че те със сигурност ще са предвидили подобен сценарий.

— Но скаутите сме прекалено малко, за да проведем спасителната операция само с наши сили — отбеляза Шорт.

— Да, определено ще се нуждаете от помощ — съгласи се Майстор Ревел. — Но това не трябва да са Майстори. За щастие, благодарение на Висок дом Никерс, във форта току-що пристигна група нисши вампири, които са обучени да ползват артефакти с енергията „вамп“.

О, значи леля все пак е изпълнила моята… е, не заповед, а много настоятелна молба. Не напразно прекарах цяла вечер да измислям въображаеми и действителни ползи от участието на нашия Огнен орден във военните действия.

— Към всяка група скаути ще се присъединят по няколко вампира с бойни артефакти, а това е вече доста сериозна сила. В допълнение, има още няколко желаещи да се присъединят към спасителната операция…

Мисля, че започнах да разбирам накъде клони.

— Искате да изпратите с нас Велхеор и Келнмиир? — не без облекчение попитах аз. — А къде са те, между другото?

— Как така къде? — изненада се Майсторът. — Тук. Предполагам, че дори ни чуват.

Отново погледнах към ледените блокове.

— Искате да кажете…

— Да, те са в тези блокове.

— Какво?! Но защо в леда?

— Много просто, опитаха се да ме убият.

Да кажа, че бях изненадан, все едно нищо да не кажа.

— За какво?

— Очевидно за да ме накажат, че не съм опазил тяхната родственица. Като разбраха, че Алиса е изчезнала в Прокълнатите земи и ние все още не сме предприели нищо, те малко се ядосаха и потрошиха кабинета ми. Разбира се, Висшите вампири са готини момчета, но не толкова, че да буйстват безнаказано в моя кабинет.

О, излиза, че сам се е справил с два Висши вампира? Здравичък чичко! Предполагам, че това е една от многото причини всички толкова да се страхуват от него.

— Трябва да отбележа, че на открито всеки от тях най-вероятно ще ме убие — специално за мен уточни Майсторът. — Но да нападат Майстор в собствения му кабинет не е особено добра идея дори и за два Висши вампира. Там има поставени толкова много защитни заклинания, че и петима като тях ще се провалят без предварителна подготовка.

— Предполагам, че обикновен лед отдавна щяха да са го разбили? — уточних за всеки случай аз, станах от сандъка и се приближих до ледените блокове.

— Разбира се — извърна се към мен Майсторът. — Това всъщност не е лед, а огромни диаманти. Само изброяването на използваните за създаването им заклинания ще отнеме половин, да не кажа и цял час.

Приближих лице към повърхността на диаманта и се вгледах. Велхеор беше застинал в скок, протегнал напред ръце с извадени нокти. Изглежда е възнамерявал да изрази недоволството си към Майстор Ревел по най-радикален начин. Във втория диамант почиваше, по-точно не почиваше, а беше застинал, Келнмиир. Уж го бях виждал не чак толкова отдавна, но бях забравил как изглежда. Тънки черти на лицето, дълга коса, вързана на конска опашка, и…

— Струва ли ми се или наистина на врата му виси амулет във формата на човешки пръст? — не можах да устоя аз, сякаш това беше наистина важно в момента.

— Аз също бях изненадан — съгласи се Майстор Ревел. — Това не е амулет, а истински човешки пръст. Малко екзотично дори и за вампир, не мислиш ли?

Мислех. Но сега не беше особено подходящо време за любопитство.

— Хм… и се каните да ги освободите? — попитах предпазливо.

— Разбира се — спокойно отвърна Майсторът. — Всъщност този процес вече започна, просто да се разруши толкова сложна и здрава структура отнема време. Мисля, че като чуха всичко, което каза, няма да се правят повече на недоволни и ще се заемат с работа.

Признавам, че не бях много наясно как точно вампирите чуваха всичко, което говорехме. Все пак диамантът беше здрава структура, не пропускаше звуковите вълни. Освен ако вампирите със своя остър слух могат да улавят и най-фините вибрации по повърхността на диаманта, защото едва ли Майстор Ревел е предвидил звукопроводимост в заклинанието за диамантите.

— И колко време ще отнеме освобождаването им?

— Приблизително толкова, колкото ще ми трябва, за да изчезна от форта, а ти да вземеш душ и да се нахраниш нормално. Поглеждал ли си се в огледало? А и дрехите ти са ужасни — трябва да се преоблечеш.

„Изобщо не ми пука как изглеждам, честно казано. Но в някои отношения е прав, малко освежаване няма да ми навреди. И късна вечеря няма да ми е излишна — съгласих се мислено с него. — Стоп! А защо му е на него да изчезва от форта?!“

— Надявам се, че на тези двамата ще им стигне акъла да не ми се ядосват — поглеждайки към вампирите, каза Майсторът. — Но за всеки случай засега ще изчезна по мои си работи.

— Отлично — изправи се на крака Шорт. — А ние тогава ще съберем нашите. Да се уговорим за след час?

— Мисля, че вампирите са съгласни — с напълно неутрален тон, без намек за подигравка, каза Майстор Ревел. — Когато бъдат в състояние да се движат, те ще те намерят, Зак, във вашата стая.

По принцип трябваше да му кажем и за неочаквания ми гост, но Шорт или забрави за Мирон, или реши да отложи разговора за по-подходящ момент. Както и да е. И между другото, като се сетих за отлаганите разговори!

— Почакайте малко — внезапно си спомних аз, вече на път към изхода. Върнах се към затворените в блоковете вампири, наведох се към Велхеор и тихо казах: — Ти си изрод. Психясал изрод, чуваш ли ме? Надявам се, че ме чуваш. Трябваше да се досетя — да ме наливаш с човешка кръв и да ме баламосваш. Мразя те.

Изливайки всичко, което ми беше накипяло, аз се почувствах малко по-добре и напуснах временния кабинет на Ревел с високо вдигната глава.

— Много рискуваш — отбеляза Шорт, докато крачехме към изхода. — Ревел сега ще духне оттук, а ти ще трябва да ходиш с вампирите в Прокълнатите земи.

Като цяло скаутът беше абсолютно прав, но виждайки безпомощното положение на вампира, аз просто не можах да устоя. Едва ли щях да рискувам да го кажа очи в очи с Велхеор, но тук… добре де, какво толкова. Стореното сторено.

— Не ми пука — отговорих искрено.

Напуснахме изследователския център и тръгнахме в различни посоки.

— Закари!

„Ама какво става, да не би всички да са се наговорили?“ — помислих си ядосано и се обърнах към гласа. Да поговори с мен сега искаше стария ми познат третокурсникът. Странно, но нито веднъж не срещнах из форта останалите от неговата петорка, а виж Ник — постоянно.

— Привет — поздравих аз, като с труд сдържах раздразнението си. — Искаш ли нещо?

— Да, имам много важна информация за теб, но не мога да говоря тук. Може да ни подслушват.

— Непременно сега ли трябва да говорим? — попитах уморено. — Имам много работа.

Трябваше да поговоря с Мирон, да се преоблека и да се взема душ, преди с вампирите и скаутите да тръгнем на спасителна мисия.

— Това е наистина важно — увери ме Ник.

— Е, добре — съгласих се неохотно. — Къде ще е удобно да поговорим?

Ник се огледа:

— Ами ето там, до телепортите. На открито е по-трудно да се подслушва, освен това полето на телепортите затруднява подслушващите заклинания.

Уау, не знаех за това свойство на телепортите! Трябва да го запомня, може и друг път да ми потрябва.

— И каква е тази толкова важна информация? — попитах, когато приближихме до телепортите.

Вместо отговор Ник протегна ръка и докосна рамото ми. По тялото ми веднага премина импулс, които накара всичките ми мускули да се свият така, че не можех дори да мръдна. Започнах бавно да падам назад, но Ник ме хвана и ме завлече до най-близката площадка за телепортация.

„Що за дракон?! — трескаво мислех аз, опитвайки се да раздвижа поне пръст. — Той да не би да ме… отвлича, или какво?“

А в следващия момент видях блясъка на телепорта и почувствах как отивам съвсем не там, където се канеше да ме изпрати Ник.

Е, здравей, Коридор на съдбата…