Огненият факултет

Епилог

Залезът окъпа покривите в огнени багри. Последните лъчи на залязващото слънце бяха измислили някаква особена игра и сега се опитваха да променят града. Може би не към най-добро. И наистина — златните къщи се покриваха с петна, сякаш от някаква болест…

Само едно здание оставаше незасегнато. Академията. Каменната грамада, която нищо не беше в състояние да помръдне, стоеше като величествен страж на мира в Империята.

В един от кабинетите на Академията се срещнаха двама — човек и вампир. Толкова различни и толкова еднакви.

Вампирът се беше разположил в едно кресло и пийваше вино, присвивайки блажено очи.

— Несравним букет — произнесе той накрая. — На око може да се каже, че е от трийсетата година от управлението на нашето човече. Как го наричаха?

— Сирия — подсказа му човекът, който стоеше насреща. — Обаче не си прав. Това вино е от грозде, брано преди седмица.

Вампирът направи още една глътка и погледна недоверчиво към човека.

— Остави тази работа. Това вино е на не по-малко от двеста години. Можеш да ми вярваш.

— Съгласен съм — кимна човекът. — Но е от реколта, брана само отпреди седмица.

— Не те разбирам — призна си вампирът.

Човекът се усмихна.

— Как да ти го обясня… ние сме Майстори и си имаме наши си хватки. Например, долу, в мазето на Академията има едно помещение, където времето тече малко по-различно…

— А-а… Знаеш ли, преди смятах Майсторите за малко тъпи. И скучни. Най-вече скучни. Но се оказва, че някои от тях имат въображение.

— Това комплимент по мой адрес ли е? — опита се да уточни човекът.

— По твой е — великодушно се съгласи вампирът.

Те замълчаха за няколко минути, наслаждавайки се на виното и на тишината.

— Като си помисля колко безупречно проведохме всичко — наруши мълчанието вампирът. — Такива забавни комбинации не съм правил повече от няколко века.

Човекът бавно постави чашата си на масата.

— Не виждам нищо забавно. Напротив — тъжно е — въздъхна Майсторът. — Тъжно е, когато си принуден да използваш такива методи. Но по друг начин нямаше да се оправим със старите пънове.

— Остави ги старите пънове! — екзалтирано извика вампирът. — Колко грамотно се държаха младежите! Вашият Огнен факултет показа на всички колко струва.

— Съгласен. Децата са многообещаващи и аз виждам в тях бъдещето на Академията — усмихна се Майсторът. — Все пак, без Келнмиир сами нямаше да се оправят. Добре, че той реши да застане на тяхна страна.

— Моля ти се, аз този мъж го познавам откакто съм на този свят и мога да ти предскажа действията му като своите собствени. Освен това — вампирът измъкна от пазвата си някакъв лист. — Има някои причини, поради които той нямаше как да не помогне на учениците. Жалко, че едва сега разбирам за това…

— Какви са тези причини? — поинтересува се човекът.

— Лично е — неочаквано се смути вампирът и бързо прибра листа обратно. — Писмо от далечното минало…

Те помълчаха още известно време.

— И все пак, ние с теб не постъпихме много умно — неочаквано каза вампирът. — Мислехме, че шпионинът е Закари, а се оказа, че е съвсем друго момче. Него никой не го подозираше. Добре, че уредихме, информацията за телепорта, който води към пограничните райони да стане известна на всички, не само на Зак. Трябва да отбележа, че шатерци подготвиха тази операция за няколко часа и като цяло, всичко беше добре измислено.

— Да, шатерци проведоха много професионално цялата операция, при това, на практика, без подготовка — съгласи се Майсторът. — Освен това са се научили да правят добри психоматрици. Впрочем, това момче — Стил — беше изпратено в пограничните райони, след като му беше изтрита паметта и отстранена шатерската психоматрица.

— Правилно — съгласи се вампирът. — Нека е жив и здрав. Там може да е от полза.

— И до сега не сме си изяснили как е предавал информацията в Магическия орден. Нещо повече — не стана ясно и как се е справил с телепортите. При това, никой не му е помагал — това го знаем със сигурност. Страхувам се, че шатерци са разбрали много неща. Прекалено много… Това може да се окаже опасно.

— Като говорим за опасности — извадихте голям късмет, че по време на инвазията, никой не пострада.

— Голям късмет, казваш — повтори човекът. — На моите хора в щаба на Наказателите им трябваха няколко дни, за да убедят началството, че завземането на Академията трябва да стане безкръвно. Трудно ми е даже да си представя какво е трябвало да им наприказват. Наказателите са фанатици. Може би моите хора са наблегнали на това, че след завладяването на Академията, пленените ще могат да бъдат изтезавани дълго в подземията на Инквизицията, нали според тях смъртта е твърде лек изход за „неверниците“.

Двамата се разсмяха.

— Да-а… — каза вампирът, след като престана да се смее. — Преди Майсторите недооценяваха опасността от Шатер, сега ще я надценяват. Доста силно при това.

— Нека — рязко отвърна Майсторът. — Опасността наистина е голяма. През последните векове се отпуснахме, станахме тромави. И Майсторите, и Императорът, и цялата Империя на елирите… Време е да се събудим…

— Майсторите бяха разбудени — каза вампирът. — Сега ред на Императора ли е?

— Едва ли — отговори майсторът. — Старецът и без това скоро ще умре. А виж, кой ще заеме мястото му…

— Да, това също може да разтърси цялата Империя — бавно изрече вампирът. — Ако измислим нещо наистина интересно.

— Надявам се да имаме поне малко време за подготовка — също толкова бавно каза Майсторът. — Хубаво. А сега, моля те, сложи в музикалката онази странна музика. В нея има нещо… омагьосващо…

Вампирът кимна и извади изпод плаща си една муза, която постави в музикалката. В стаята се разля много приятна мелодия:

Те седяха и слушаха тази странна музика, дошла от други светове. Бяха затворили очи, бяха се отпуснали и за нищо друго не мислеха… Не знаеха, че точно в този момент, в своята постеля, кротко умираше старият Император. Спокойната смърт е нещо толкова рядко за хора с такава власт. Старият Император си отиде тихо, но в най-неудачния момент. Никой не си представяше до какво може да доведе тази смърт. „Разтърсването“, което старият вампир спомена, беше най-подходящото определение за събитията, които последваха.