Огненият факултет

Действие 0

„Маргаритките“ бяха уловили първите порции от ценните „вълшебства“, а развълнуваното множество забързано се устреми към церемонията по случай приема в Академията. В Империята на елирите обаче имаше и такива места, където слънцето никога не огряваше. Жителите на тези места рядко бързаха занякъде, тъй като на тяхно разположение беше вечността, разбира се, ако се държаха прилично.

Уви, незнайно защо, именно чувството за самосъхранение при вампирите се притъпяваше още в ранното им детство. Изглежда, това беше природният механизъм за регулиране на тяхната численост. Необикновено жизнени, умни и силни, тези същества отдавна да бяха напълнили света, ако не беше тяхното любопитство, тяхната кръвожадност и, на практика, пълното отсъствие на здрав разум.

Такива бяха истинските вампири.

Келнмиир смяташе себе си за типичен вампир. Само кръвожадността му, с течение вековете, малко беше намаляла. Здравият разум, който на някой от етапите на еволюцията го беше напуснал, сега неочаквано се намери, а любопитството му буквално се превърна в мания. Не бяха толкова много нещата на този свят, които можеха да учудят стария вампир. Тъкмо заради това той беше посветил на тяхното издирване цялото си свободно време. А в ежедневната му програма се беше появила нова, много важна тема — да оцелее! По петите на стария вампир препускаше огромно множество от хора, немалък брой събратя вампири и дори няколко маниакални друиди-пацифисти.

Трудно може да се определи какво по-точно доведе Келнмиир в катакомбите — любопитството или потерята след него. По-скоро и двете. Както и да е… Вече цели четири часа старият вампир пълзеше по тесния проход, който по всичко приличаше на обикновена канализация. Доказателство за това бяха яката миризма и огромното количество нагли и грамадни плъхове. Впрочем, наглостта на сивите обитатели на канализацията се изпари на секундата, в която гладният Келнмиир закуси с два от тях.

„Няма що!“ — усмихна се мислено Келнмиир — „Виж докъде я докара, Велики царю на вампирите! Ядеш плъхове, въргаляш се в калта и нечистотиите… Срам и резил!“

После поразмисли и реши, че не го е срам. В края на пътя по всяка вероятност го очакваше нещо много интересно — според някои слухове, някъде тук наблизо, в този район, под земята беше разположено селището на вампирите от клана Ноос. Дневният клан.

Тайната на този клан не даваше мира на Келнмиир вече няколко месеца. Такава тръпка отдавна не беше изпитвал — може би от последния лов на дракони в Далечните планини. Кога беше това? Може би преди десет или единадесет века…

А сега лази из канализацията… Не че нямаше друг път, който да води към убежището на дневния клан, просто хората на Императора замалко да го заловят, когато за пореден път се появи в Школата по Изкуствата, на гости на своя стар приятел. Напоследък старият Неил съвсем беше грохнал и вампирът започна да го навестява колкото може по-често.

И точно от това се възползваха хората на Императора. Причакаха го пред входа на Школата и на Келнмиир му се наложи спешно да отстъпва или по-точно — да си плюе на петите, използвайки канализацията. Съвсем навреме в ума му изплува отдавна изучената карта на тунелите под града. Нали тъкмо за такива случаи беше запомнил всяка подземна тръба и всяка шахта.

Сега — завой наляво… правилно. А сега — няколко метра направо… и стоп!

Келнмиир спря нерешително.

Тук трябваше да има само завой надясно. В този тунел не трябваше да има никакви разклонения! На пръв поглед посоката му на придвижване изглеждаше правилна, стига междувременно през тези няколко години (или колкото там бяха според драконовските карти) някой богат Висок дом да не си е построил допълнителни шахти. Келнмиир запълзя по-нататък, оглеждайки се внимателно.

Шахти, само шахти, макар и малко по-чисти от тези, през които беше минал преди час. Стоп! Защо?! Трябва ли шахтите да са чисти?!

Някъде отпред се чуха неочаквано високи гласове.

Аха!

— Да не си посмяла! — говореше мъжки глас.

— Кой, аз ли?! — този глас беше женски, при това млад.

— Няма да ти позволя!

— Ти ли няма да ми позволиш?!

Келнмиир се усмихна:

„Няма що, много съдържателен диалог!“ Това обаче не беше важно. По-важното беше, че най-сетне беше открил дневните вампири. И сега усещаше тяхната, с нищо несравнима аура…

— Нали точно ти казваше, че ние по нищо не се различаваме от хората?! — в гласа на жената звучаха умолителни нотки. — Тогава защо да не мога да постъпя в Академията?!

„Започна да става интересно — вампирка иска да постъпи в Академията?!“ Келнмиир мислено си представи лицата на Майсторите Занаятчии в момента, в който това чудо се появеше на площада и едва сдържа смеха си.

— Дори само затова, че нашите врагове няма да ти позволят да се доближиш до Академията. Не трябваше пред всички да съобщаваш намеренията си. Ако тихомълком си беше опекла работата, щеше да имаш някакъв минимален шанс. А сега… Та те ще те убият в мига, в който се появиш на улицата!

— Ще видим кой кого! — просъска момичето.

Келнмиир мислено изръкопляска. Юнак девойче!

— Драконите да те вземат! Забранявам ти!

— Да не си ми баща?! — наперено отвърна момичето. — Вече не съм малка!

Чу се звучна плесница, бързи крачки… хлопна врата, превъртя се ключ.

— Я! Заключиха момичето! — потресен помисли Келнмиир и предпазливо продължи да пълзи напред. С всяка изминала крачка, все по-ясно чуваше хълцането на вампирката и все по-силно усещаше аурата й. Най-сетне носът му опря в желязна решетка.

„В тази работа може да има далавера“ — мина му през ума, но на мига отхвърли тази мисъл. От известно време насам мислите за предателство и подлост не му доставяха обичайното удоволствие, по-скоро обратно — потискаха го. Той си го обясняваше с това, че и вампирите, които по правило си оставаха завинаги деца, все някога съзряваха и остаряваха. Никой обаче не му вярваше, дори и бавно увяхващият стар Неил.

Келнмиир не се сдържа и впечатляващо се появи, както приляга на всеки истински вампир. След като се увери, че младата вампирка се е поуспокоила, той с лекота изтръгна вградената решетка, изпълзя в стаята (шахтата беше на равнището на пода; между другото, май забравих да кажа, че диаметърът й беше не повече от двадесет сантиметра. Не вярвате ли? Аз пък ще ви кажа, че вампирите са много гъвкави създания!) и все така лекичко я постави обратно.

— Хм… — деликатно се опита да привлече върху себе си вниманието на момичето. — Извинете, госпожице, ще бъдете ли така добра да ми помогнете да намеря библиотеката?

— По коридора направо, първият завой наляво — по инерция отговори вампирката и в следващия миг се метна във въздуха, преминавайки в състояние на бойна трансформация. — Кой си ти?! Как попадна тук?

— Колко нелюбезно! — въздъхна Келнмиир — С по-възрастните не се говори на „ти“. Ние дори не сме се представили един на друг.

— Кажи си името! — кресна вампирката.

— Нека е вашата воля — съгласи се Келнмиир — Позволете ми да се представя — един от най-древните представители на клана Миир, последният Цар на вампирите… Келнмиир.

Не удържа на суетата и церемониално се поклони.

В този миг вампирката се опита да го нападне. Обаче напразно. Опитът й беше и глупав, и забавен.

Келнмиир се разсмя, хвана вампирката за гривата, вдигна я във въздуха и я разтърси.

— Ало! Да не би да имате проблеми със слуха? Къде са маниерите ви? Аз ви се представих, сега е ваш ред. Бъдете така добра!

— Алиса — измърмори момичето, продължавайки да виси в яките ръце на Келнмиир и осъзнавайки безизходицата, в която се намираше.

— Хубаво име — одобри го Келнмиир, като искрено се надяваше, гласът му да не е трепнал издайнически. Името на младата вампирка събуди в душата му тежки спомени, които трябваше да останат дълбоко заровени.

— Ето че се запознахме — продължи той, прогонвайки тежките мисли. — Май не беше толкова трудно?

Вампирката си замълча.

Келнмиир я пусна внимателно на земята и я предупреди:

— Стой мирна! Никак не ми се иска да ти развалям сладката муцунка.

Всъщност, муцунката далеч не беше сладка. Бойната трансформация на вампира в никакъв случай не е най-естетичната гледка! Впрочем, вампирката веднага разкара трансформацията.

— Просто невероятно! — тихо прошепна Келнмиир. — Колко приличаш на нея…

Вампирката вирна нос и това беше знак, че за нея възхищението от страна на другия пол отдавна е нещо съвсем обикновено.

— И така, какво забравихте тук, последни Царю на вампирите?

Май, като стъпи на твърда земя, вампирката се почувства далеч по-уверена.

— Извинете, какво ще рече „тук“? — отвърна с въпрос на въпроса Келнмиир. — Аз, да ви кажа, се разхождах наблизо из канализацията и съвсем случайно станах свидетел на разговора ви с…

Келнмиир погледна въпросително Алиса.

— Това беше приемният ми баща.

— Точно така, с вашия приемен баща. Доколкото схващам, вие искате да кандидатствате в Академията, а неизвестно защо, не ви се разрешава.

— Той се тревожи за мен — тихо рече вампирката. — За Академията ми пречат съвсем други личности.

На Келнмиир му стана толкова интересно, че чак затаи дъх.

— Кои са те, ако не е тайна?

— Ами, щом ни намерихте, значи не е тайна. Моят клан — Алиса хвърли поглед към Келнмиир и той кимна, давайки да се разбере, че се досеща за кой клан става дума — се раздели на две партии. Първата — по-многочислената смята, че трябва да си осигурим поддръжката на някой от вампирските кланове, дори да се присъединим към него, втората партия обаче предпочита да си сътрудничим с хората. Ако трябва да съм искрена, в тази партия сме само аз и още няколко вампири. Даже не зная защо ви разказвам всичко това!…

Келнмиир знаеше много добре. Вампирите, разбира се, не можеха да бъдат подлагани на каквито и да било хипнотични въздействия, но за толкова векове неизбежно се усвояваха някои методи на въздействие, които бяха по-мощни от хипнозата, например умението да предразполагаш към себе си. Келнмиир в момента използваше точно това си умение. Няма подтискане на волята, както в хипнозата — единствено леко предразположение. Освен това му помагаше и вродената способност на мъжете вампири да въздействат върху младите момичета.

— Защото искам да ти помогна — каза Келнмиир и осъзна, че говори съвсем искрено.

— Как бихте могли да ми помогнете? — въздъхна Алиса.

— Като начало, мога да ти помогна да се измъкнеш оттук — отвърна Келнмиир, внимателно оглеждайки желязната врата.

— А след това? — продължаваше да пита Алиса.

Келнмиир отиде до вратата и лекичко я бутна. Желязната врата се отвори леко и без нито един звук.

— След това мога да ти дам няколко съвета и ако ги следваш, ще минеш успешно през всички изпити в Академията.

— Сигурно се шегувате! — извика Алиса.

— В никакъв случай — отвърна Келнмиир и отново бутна вратата.

И той наистина не се шегуваше. Беше научил всичко за изпитите в Академията още преди триста години. Нямаше как любознателен вампир като него да не се заинтересува от тази работа и беше намерил отговора.. По кой начин?… Всъщност, вече нямаше значение…

След третия опит вратата леко излезе от пантите си и Келнмиир внимателно я подпря на стената. Тази операция мина изключително тихо.

— Та къде е библиотеката? — попита Келнмиир.

— По коридора направо и после наляво — послушно повтори вампирката. — За какво ви е?

— Не бих могъл да си тръгна, без да надникна вътре — честно си призна Келнмиир. — Там със сигурност има много интересни неща.

— Нищо подобно! — отрече Алиса. — Изчела съм ги всичките. Само хроники и приказки. Няма никакви страшни — вампирката се ококори — тайни.

Келнмиир издаде неопределен звук. Нямаше как момиченцето да знае, че понякога най-страшните тайни се крият в най-скучните хроники.

Оказа се, че с гръмката дума „библиотека“ е наречена малка стаичка с маса по средата и няколко лавици, наполовина пълни с книги.

— Изглежда някой е взел няколко книги — виновно изрече Алиса.

— Нищо, ще минем с наличните — почти пропя Келнмиир.

Книгите бяха неговата слабост. Той обожаваше четенето и можеше да се впусне във всякакви опасни авантюри дори за една книга. А тук… Само с един-единствен поглед можа да определи, че със сигурност от всички книги две не беше чел.

— Какво има тук? — мърмореше Келнмиир, докато Алиса боязливо надничаше навън, да не би някой да идва. — Ето какво ме интересува — историята на клана.

Келнмиир започна да чете с бясна скорост. Изведнъж престана да разлиства страниците и учудено се взря в книгата.

— Не..

Алиса, която следеше коридора, се извърна към него.

— Някой идва насам — изрече тихо.

— Не… — повтори вампирът и не помръдна от мястото си.

Вампирката се доближи и го дръпна за ръкава.

— Трябва да се махаме.

Келнмиир не помръдваше.

— Ей! — Алиса замаха с ръка пред лицето му. Никаква реакция.

— Да тръгваме! — викна вампирката и се опита да изтегли книгата от ръцете му.

Не се получи, Келнмиир стискаше книгата с всички сили.

— Не… ни… — прошепна Келнмиир и след миг добави малко по-сигурно: — Да не повярваш…

По коридора се чуха тихи стъпки.

— Трябва да изчезваме — опомни се Келнмиир, откъсна от книгата страниците, които го интересуваха, и я остави на мястото й.

— Дойде ли на себе си? — попита Алиса. — Какво прочете там?

— Засега е по-добре да не знаеш — отвърна Келнмиир и дори не обърна внимание на факта, че вампирката беше минала на „ти“ без разрешение. — Ще разбереш по-късно.

Двамата излязоха тихо от библиотеката и Алиса го поведе по коридорите, нагоре към повърхността.

— Обеща ми нещо… — напомни му вампирката.

— Не съм забравил — спокойно отвърна Кенмиир. — И ти ще влезеш в Академията.

— Да се надяваме — въздъхна момичето.

„На всяка цена ще постъпиш в Академията — повтори си наум Келнмиир, — а аз ще ти помогна за това в замяна на една малка услуга…“

Действие 1

Тази нощ беше много странна. Сънувах един и същи сън много пъти, чак до сутринта.

Сънувах, че един странен човек, с очи на китаец, облечен в бяла дреха, която ми напомняше тогите на Майсторите, много дълго, сякаш цяла вечност ме гледа в очите. Вижда през мен и вътре в мен, вижда моето минало и моето бъдеще…

И изведнъж разбирам, че в момента гледа в бъдещето ми — чете го като в най-обикновена книга…

— Знаеш ли — казва ми накрая, — аз на твое място бих си направил харакири…

— Зак!

— Да, лельо, идвам!

За последен път се погледнах в огледалото. Вече наистина бях готов.

Бях прибрал на опашка дългата си тъмна коса, която момичетата толкова много харесваха, бях облякъл подходящ костюм — златен, прибрах музикалката в един от многобройните си джобове и реших да взема няколко композиции собствено производство. Истината е, че предпочитам да слушам моите си произведения. Понякога обаче си мисля, че е пълно лицемерие да твърдя, че са мои. Дали можеш да смяташ за своя музиката, която сънуваш?… Не знам… Ако на приема в Академията срещна някой Майстор и той се съгласи да ме изслуша, непременно ще го попитам. Така поне ще има смисъл от днешната разходка. Макар че за разходка и дума не може да става — цял ден бутане на опашка…

Чувал съм, че за изпитите в Академията се виси поне половин ден. Ще се наслушам на музика. И за какво е всичко това?! Голямото чудо — пак да учиш… Кристалната ми мечта!…

Изобщо не съм свикнал да нося такива строги костюми, с прилепнали панталони и такъв нелеп смокинг. Освен това този златен цвят се цапа много бързо, а всичко, което се цапа, аз успявам да го изцапам за секунди. Такава ми е кармата… Освен това си мисля, че като облека златен костюм и застана до някоя от златните къщи, веднага ще стана невидим… Всъщност, тази идея не е лоша.

— Слизай веднага! Колко може да те чакаме?!

Това е леля ми, с нейните странности. Че аз съм готов отпреди един час! Не й харесвали нормалните ми дрешки… Какво като не са толкова фешън като официалните, затова пък са удобни и не са такива крещящи. Сега всеки втори ще ме гледа с крайчеца на окото си с поглед, пълен със злоба и завист: „Я го гледай как се е изтупало копеленцето! Да не би само да си изкарва парите? Тате носи, мама меси…“ А аз какво да направя?! Човек не си избира родителите.

Хвърлих един прощален поглед на стаята си, мушнах огледалото си под мишница и излязох в коридора.

Там, както винаги, беше тъмно. Икономисват от „вълшебствата“. Пълна лудост! В склада, под къщата ни е фрашкано с тях, можем да открием собствен филиал на Академията. Чудя се понякога как леля ми ходи по улицата и как гледа хората в очите.

Долу ме чакаше споменатата вече леля, с две от племенниците. Леля Елиза — едра жена на средна възраст (около 100–150 години), с добродушно лице и измамно насмешливи очи. В тези очи можеха да се забележат искрици смях, но само когато й се угаждаше. В момента, в който някой я огорчеше или ядосаше, в тези весели очи се появяваше леден блясък, от който се бояха всички, включително и аз.

За племенниците нямам какво да кажа — обикновени момиченца по на петнадесет години. Две руси близначки, които по никакъв начин не внасяха разнообразие в моя живот.

— Колко може да се пудриш? — със сарказъм изрече едната. Фло, струва ми се.

Изобщо не мога да ги различавам! Всички могат — аз не мога! А те, сякаш нарочно, винаги са еднакво облечени.

Не им обърнах никакво внимание и гордо минах покрай тях, за да изляза на улицата, а пътьом оставих огледалото си на масичката до вратата.

Те тръгнаха след мен, нещо си шушукаха и тихо се кискаха. Последна излезе леля, затвори вратата и заключи с енергийния ключ, като по този начин задейства сложна охранителна система от заклинания.

— И така, деца — обърна се тя към нас, докато вървяхме заедно с тълпата към центъра на града, — сега ще ви разкажа какво горе-долу ви предстои. Най-напред ще минете обикновена проверка за сила и привличане към основните елементи, но за това вие знаете достатъчно и няма да ви губя времето. Ако издържите тази проверка, което е малко вероятно, — леля ми обидно-иронично погледна към мен, но аз си дадох вид, че нищо не забелязвам — ще дойде ред на истинските изпитания. Макар за всеки изпитанията да са индивидуални, мога да ви дам няколко съвета. Първо — говорете само истината. Така или иначе там ще разберат всичко за вас. Второ — не се стеснявайте да питате и не бързайте с решенията си. Задачите не са толкова прости, колкото изглеждат. И трето, през ум да не ви минава да спорите с Майсторите — те не понасят това! Последният, който си го позволи, до ден-днешен не може да запали дори една лампа.

Кейт и Фло мълчаха уплашено.

Нямаше нищо по-просто от това да светнеш лампа — използваш най-простото енергетично въздействие — собственото, на лампата и на няколко „вълшебства“ от мазето. Бях чувал, че Майсторите могат да ти отнемат способностите да използваш „вълшебствата“, но да те лишат от най-елементарни умения, които ти трябват в ежедневието — това за пръв път го чувах. Без тях не бих могъл да слушам дори музикалката си. Егати!

Вървяхме сред потока от хора, бързащи към центъра на града, където се провеждаха изпитите, а насреща ни се движеха огорчени тълпи, които не бяха издържали дори първия, предварителен етап. Те свирепо оглеждаха тези, на които тепърва изпитите предстояха и по традиция се отправяха към кръчмите. Това отдавна се беше превърнало в обичай. В деня на приема всички, на които не беше провървяло (т.е. почти целия град), разпускаха в кръчмите, за да не помнят утре собствения си неуспех и да се порадват заедно с тези, които бяха издържали. Днес обаче бяха сърдити на целия свят и не пропускаха да го заявят.

През този ден по улиците цареше особена атмосфера. Към вечерта празненството постепенно угасваше и настъпваше, едва ли не, време за траур. Всеки се напиваше до козирката от съжаление към себе си (с изключение на жените и децата, разбира се). Между другото, на изпити можеха да се явяват само навършилите петнайсет години и затова всички грижи и вълнения, които носеше този ден не засягаха децата, а жените, може да се каже, че не гледаха с особено добро око на Академията. Да се омъжиш за Майстор се считаше за престижно и почетно, но даже моята кандидатура — нищо, че съм представител на Висок дом — бледнееше на фона на всеки истински Маг1. Но на жените не им се удаваше кой знае колко да се занимават със Занаят, макар че около петдесетина успяваха да влязат в Академията. Да се не начудиш какво ги тегли натам! Аз тези неща ги знам от чуто и прочетено, още съм твърде млад и изпити все още не съм държал. Така че ми е трудно да си представя от какво толкова бих се лишил, ако ме скъсат. Те и без това ще ме скъсат по независещи от мен причини.

— Хей, Зак!

През тълпата към мен си пробиваше път моят стар приятел Чез. Беше ухилен, както винаги, и държеше под ръка поредната своя (а може би чужда) приятелка. Момичетата кръжаха на тумби около моя червенокос и атлетичен приятел, но аз, единствен от цялата ни компания, не му завиждах. Мен ако питате, момичетата, освен проблеми, друго не могат да ти докарат.

— Чез! Ти мина ли? — попитах го, когато доближи с разпуснатата си походка, която беше негова запазена марка.

— Не съм, нали се разбрахме, че ще отидем заедно — отвърна ми той, леко засегнат. — Хайде, тръгваме ли?

Погледнах въпросително към леля си.

— Върви, върви…

За малко да се зарадвам.

— … само вземи момичетата със себе си, че аз имам малко работа. На връщане ще се срещнем при портите.

Само това ми трябваше!

— Ама, лельо…

— Не се дръж като мъченик, нищо няма да ти стане! — в гласа на леля ми прозвучаха метални нотки.

Ами да, нищо работа, най-много да получа сърдечен пристъп или да оглушея от врявата, която вдигаха двете близначки. Да ви приличам на бавачка?

Повиках с жест двете близначки, давайки да се разбере, че съм най-нещастният човек на този свят и тръгнах след Чез.

Приятелката на Чез — тъмнокоса красавица (без всякакво съмнение), пое момичетата и само след минута те с дружен кикот поеха в друга посока.

— А Лиз къде е? — шепнешком попита Чез, веднага щом новата му любима, подръка с близначките, се отдели от нас.

— Няма никаква Лиз — мрачно отговорих аз.

Всички умираха да ме питат „Къде е Лиз?“. Лиз е прекрасно момиче, с нея си прекарвахме много добре, но се оказа, че нейните бъдещи планове са твърде големи. Тя изключително много държеше да се омъжи за Майстор (сега сигурно разбирате за какво говорех по-горе), при това с ранг, не по-нисък от трети. Заяви ми го съвсем наскоро. И понеже аз никога няма да стана такъв (с това съм изцяло съгласен), то трябва да съм наясно, че нашата връзка има изключително временен характер. Веднага я разбрах и в същия ден всичко приключи. Тогава открих и останалите нейни „добри“ качества като честолюбие, високомерие, лицемерие и прочие мили чудатости, на които преди не бях обръщал абсолютно никакво внимание.

— Много правилно, и преди съм ти казвал, че тя е прекалено хубава за теб — изрече бодро Чез.

На това му викат утеха от приятел…

— Благодаря ти, ти си истински приятел — рекох.

— Няма защо — не схвана иронията ми Чез.

Стигнахме до площада на Седемте фонтана и спряхме, за да се огледаме.

— Нашите казаха, че ще ни чакат при Шестия фонтан — изрече Чез със съмнение. — Ще отида да ги потърся, а ти ме изчакай тук.

Той хвана под ръка прекрасната си приятелка, която изскочи отнякъде, и двамата потънаха в тълпата.

Останах да го чакам, заедно с двете подозрително тихи близначки. Много съсредоточено четяха нещо и аз, надничайки между главите им, видях, че държат последното модно в момента вестниче. Освен бележката за поредното покушение над любимия ни (как иначе!) Император на първа страница, нищо друго интересно не се забелязваше. Как наистина не им писваше да се занимават с едни и същи неща?! От деня, в който в Императорския дворец се бяха вмъкнали двама наемни убийци вампири, мина повече от месец време, а вестниците още продължаваха да дъвчат случката. Скука. Наистина ли им беше толкова интересно на близначките?

Макар че за мен така беше по-добре. Докато те се заплесваха, аз можех да послушам музика. Изпратих лек енергиен импулс към стартовото устройство на музикалката и се пренесох в чудния свят на музиката. Дори не съм усетил кога съм се изключил от околния свят — нещо, което не ми се случваше много често. Напротив — почти винаги знаех какво се случва.

Идилията ми беше прекъсната от странното усещане, че някой ме наблюдава. Отворих очи и се огледах. Народът продължаваше да се движи покрай нас и в двете посоки, но никой не ми обръщаше внимание, все едно, че бях невидим на фона на златистата стена (нали ви казах!). Момичетата все още зяпаха вестника, а на мен не ми остана нищо друго, освен да продължа да слушам музиката си. Само че този път не можах да се отпусна. Освен това, някой се разходи по краката ми и окончателно ми срина настроението. Денят не се очертаваше като особено оптимистичен.

Минаха някъде около пет минути и над площада се чу развълнуван говор и се усети някакво раздвижване. По всичко изглеждаше, че минаваше Парадът на Майсторите, за да открие тези, които притежаваха свръхспособности. Всъщност, това беше най-обикновена формалност, тъй като за последно човек с такова високо равнище на сила, та да може Майсторите, без да го изпитват, да го определят като абсолютно подготвен, се беше появил преди около четиристотин години и беше станал Изключителен майстор на своето време. Мисля, че точно той беше измислил онези ужасни ученически пръстени, от които беше почти невъзможно да се отървеш.

Оттогава стана традиция при всеки прием процесия от Върховни майстори и най-добрите ученици на Академията да минава през града, за да открие, евентуално, някого с достатъчна степен на силата.

Изключих музиката и с любопитство се загледах натам, където тълпата се разтваряше и правеше път на едни хора, облечени в червени и сини ливреи.

Червените ливреи принадлежаха на учителите от Академията — на Майсторите, а сините — на учениците от горните курсове. Оттук обаче не успявах да видя нито един, който да ми прилича на Върховен майстор. Още повече, че те носеха черни и сиви дрехи и нямаше начин да не ги забележа. По всичко личеше, че им беше омръзнало на всеки трийсет и три години да обикалят града и сега се бяха захванали с други, по-смислени неща. Разбирам ги много добре, защото и на мен не са ми по вкуса абсолютно излишните понякога условности, които моето обществено положение предполагаше.

Те се приближиха до зданието, край което стояхме с близначките. Неволно се наклоних напред, за да виждам по-добре, а и да не се сливам напълно със стената. Всъщност, за пръв път в живота си виждах Парад на Майсторите.

Отпред вървяха червените ливреи, а зад тях пристъпваха сините. Това, което ме порази, беше изражението на лицата на хората с червени ливреи, по-точно — отсъствието на такова. Те не изразяваха никакви чувства, само внимателно и втренчено оглеждаха наоколо и по нищо не можеше да се разбере дали това им доставя удоволствие или им е писнало до смърт. На мен ми се беше случвало само няколко пъти да зърна някой Майстор — те рядко излизаха от Академията, затова сега Парадът ми се виждаше двойно по-интересен. Учениците ги срещах почти всеки ден, тъй като непрекъснато сновяха из града с разни поръчения от Академията. Това бяха усмихнати и весели момчета и момичета, които искрено се радваха, че за малко са се измъкнали от Академията, които обаче и дума не обелваха какво става зад стените на Кулата.

Винаги ми се е струвало странно това, че възпитаниците на Академията са толкова отзивчиви и добронамерени. Дори сега, когато ги виждах да вървят на няколко крачки от мен, без да искам си спомнях за нашата Школа по Изкуствата. Изкуство изучаваха най-различни хора и същества, които представляваха различни обществени прослойки, а понякога и различни биологични видове. Вън от Школата тях ги разделяше такава пропаст, че направо да не повярваш, а в Школата тези хора (и не само хора) се превръщаха в единен организъм — група.

Същото се отнасяше и за тези бъдещи Майстори — някои от тях се смееха, други гледаха замислено, трети крачеха, прегърнали през рамо по някое момиче. С една дума, те бяха като всички нас. Ако ги срещнех на улицата без тези сини ливреи, бих ги взел за най-обикновени хора. Обаче каква огромна разлика имаше между учениците и Майсторите, начело на процесията! Нима наистина човек се променя до такава степен, когато достигне до званието „Майстор“? Възможно ли е тогава вече да е изгубил нещо много важно от себе си? Кой знае?…

— Ехо, какво си се замислил? — прозвуча един весел глас.

Учудено се фокусирах върху говорещия.

Оказа се висок младеж, със синя ливрея, който държеше под ръка едно тъмнокосо момиче. Те ме зяпаха весело усмихнати, докато аз се чудех какво да отговоря.

— Ами, мисля си дали ще ми отива синьо… — бързо реагирах.

Двамата учудено ме погледнаха, после се разсмяха.

— Първо трябва да го заслужиш — каза младежът, след като му мина смеха. Понечи да отмине, но се спря и добави: — Гледай да издържиш изпитите, пък може и да се срещнем.

След което нежно побутна момичето и двамата тръгнаха да догонят съучениците си.

В момента, в който почти се бяха скрили зад ъгъла, момичето се обърна и ми смигна. Изчервих се и побързах да се слея със стената, до която стояха близначките. Те отдавна бяха забравили за вестничето и сега се хилеха, гледайки ту към мен, ту по посока на шествието.

— Влю-би-се! Влю-би-се! — заврещяха те в един глас.

— Я млък! — озъбих се аз, стараейки се да скрия руменината си.

Те продължиха да се дерат, а аз включих музикалката, за да не ги чувам.

Тъкмо да се отпусна и от тълпата изникна Чез, този път без приятелката си и бодро закрачи към нас.

— Хайде към портите! Там вече е леля ти. Ще й оставим тези ситните — посочи с пръст двете момиченца, които гледаха обидено. — По-бързо към Академията!

Де да имах неговата увереност. Само като си представех, че от няколко хиляди души щяха да изберат само двеста и ми ставаше тъжно. Кой съм аз, та да ме приемат?! Мъка са ми дори най-обикновените уреди, а за висш пилотаж и дума не може да става. Единственото нещо, с което се оправям, са музикалните инструменти. Кой обаче би се заинтересувал от един обикновен музикант, когато се търсят хора с необикновени способности — способности за истинско Майсторство…

Поехме към портите. Колкото и да е странно, моят костюм все още беше чист и хората по навик ми правеха път, макар че понякога ми се струваше, че тълпата с радост би ме стъпкала само при вида на златния цвят, отличаващ Високите домове. Много често виждах злобните погледи на хората, но никой не смееше да ме закачи в присъствието на Чез. Близначките ме следваха съвсем наблизо и така стигнахме до портите. Това е едно невероятно съоръжение!

Те представляват една огромна арка, висока сто и петдесет метра и още толкова широка. Целите са украсени с невероятно красива резба и буквално греят на слънцето. Цветът им, както практически всичко в нашия град, е златен, със сребърна украса и инкрустации от скъпоценни камъни. Всички украси, от които кулата беше лишена, бяха вложени в портите. А кулата е толкова висока…

Нашият град е известен със своето богатство и всички знаеха, че ако някой иска да се прослави като ювелир или изкусен майстор, трябва да дойде в Лита. Богатството си имаше и не толкова привлекателните страни. Така например съседите ни от време на време почти се преселваха при нас, а преди време измамниците, крадците и бандитите почти бяха надминали броя на коренното население на Златния град. На императора му се наложи да се обърне за помощ към Майсторите. Те на свой ред създадоха едни същества — безплътни и безлики, които станаха нощни стражи, а след време, когато се размножиха и прехвърлиха всякакви допустими граници, се превърнаха в бич за населението. Аз поне не мога да си представя как сенки биха могли да се размножават, но… Тайната на сътворението на тези кръвожадни създания, както и много други знания, беше изгубена и днес нито един човек с всичкия си не би се престрашил да излезе от дома си, без защитен медальон, който струваше луди пари, заради спецификата на своята изработка. Поредният източник за доходи на Майсторите станаха охранителните заклинания за къщите…

Но да се върнем към нашите… порти…

Най-поразителното беше, че над портите във въздуха висеше изумителна, прекрасна дъга. Така се бях прехласнал по нея, че едва не катастрофирах в поредния охранен гражданин с постна физиономия. Говори се, че тази дъга е точно копие на дъгите, които се появяват в Морето на дъгите след много силна буря. Нямам представа дали е така, защото никога не съм плавал, а море съм виждал само на картинка. Защо ли? Ами, никога през живота си не съм напускал пределите на Лита.

Ослепителната дъга се появяваше над портите на Академията единствено в деня на приема и аз я виждах за пръв път. Цветовете й бяха неописуемо сочни, искряха на слънцето и сякаш стотици малки фойерверки беззвучно се взривяваха във въздуха.

Гледах дъгата, докато очите ми не започнаха да щипят и пред тях не плувнаха червени кръгове.

— Да бе, забравих, че за пръв път кандидатстваш — рече Чез и сложи ръка на рамото ми. — Такова зрелище си струва да бъде видяно.

Бях забравил, че Чез се явява за втори път. Макар че на пръв поглед с него изглеждаме връстници, той е двадесет години по-възрастен от мен. Стана ми жал за него, тъй като реално неговите шансове да влезе бяха по-малки от едно на милион, тоест по-малки дори от моите. При това, чисто теоретически погледнато.

Някога, много отдавна един именит Майстор беше предположил, че магическите способности на хората (способността да се управлява енергията, измерена във „вълшебства“), нарастват с течение на времето. Това е така, но те не могат да нараснат няколко пъти, а именно толкова е необходимо да се увеличат, за да предизвикат интереса на академиците. По правило, способностите са или твърде малки — колкото да ти осигурят възможност да се оправяш вкъщи — както беше при мен, или бяха достатъчни, за да ти осигурят възможност да станеш истински Майстор. Чез притежаваше добри способности (което само по себе си представляваше изключение от правилото (но дали щяха да му стигнат, за да издържи изпитите, при това повторно?) За себе си съм сигурен сто процента, че няма да ги издържа! Лелините племеннички, които пристъпваха зад нас, имаха повече магически способности от мен. Но Чез сънуваше нощем Академията и аз от сърце му пожелавах да влезе.

— Да-а… Заради това си струваше да стана в шест сутринта — казах.

Чез изумено ме зяпна.

— Станал си в шест?! Шегуваш ли се?

— Да речем, че не съм станал, а са ме вдигнали — уточних. — Леля Елиза ме събуди и ме накара да си взема душ и да се оправя…

— Твоята леля е героиня! Не бих рискувал, дори под дулото на пистолет да те вдигна в толкова ранни зори — подхвърли през рамо Чез, проправяйки път към портите.

— Аз пък дори под дулото на пистолет, не бих рискувал да споря с леля ми — мърморех така, че Чез да не ме чуе.

Както ставаше ясно, времето за чакане беше силно преувеличено, тъй като вече бяхме минали половината път, без да срещнем особени препятствия.

Промушихме се до самите порти и там наистина видяхме леля ми. Тя стоеше, небрежно подпряна на портите, и разговаряше с един от стражите.

— Лельо Елиза — провикна се Чез, преодолявайки последните метри до портите. — Доведох вашите момичета. Сега може ли да вървим?

От това нахалство дъхът ми секна.

Той ги бил довел! Кой ги пази през последните часове?! И тъкмо бях отворил уста, за да кажа какво мисля за него, някой скочи на гърба ми.

— Как си, Зак? — прозвуча зад мен убийствено познат глас.

— Здравей, Лиз! — промълвих аз, като се стараех да скрия раздразнението си.

— Какво става, издържа ли?

Чез направи знак, с който красноречиво й показваше, че трябва да се разкара.

— Тъкмо се канех… — започнах аз.

— Е, късмет ти желая! Трябва да вървя. После ще те запозная с Ейнджъл, новия ми приятел. Той днес издържа изпитите, така че, ако искаш, ела довечера в клуб „Златният полумесец“, там ще празнуваме.

Тя потъна в тълпата и ме остави с отворена уста и с недовършена фраза.

— Винаги така се е отнасяла с теб — съчувствено произнесе Чез.

— Чак пък винаги… — опитах се да възразя.

— Винаги, винаги, ти просто досега не обръщаше внимание.

Е, благодаря, няма що. Днес направо си е ден за комплименти.

Двете близначки отново захихикаха противно.

— Той си намери друго момиче — каза едната. Фло ли беше… кой ги знае…

Чез пак ме зазяпа учуден. И на него днес денят му беше специален — да ходи учуден.

Леля ми, която досега тактично си мълчеше, само поклати глава.

— Лиз е достойно момиче, от достойно семейство. А ти, Зак, ти си твърде млад, за да разбираш от тези неща — леля кимна на момичетата. — Ние тръгваме, за да не ви пречим. Хайде, до довечера и успех!

Незнайно защо, но не усещах ентусиазъм в гласа й.

С тези думи тя и близначките минаха през портите. Тъкмо да тръгна след тях и Чез ме хвана за рамото, а портите се затвориха под носа ми.

— Къде хукна? Ей сега ще дойдат останалите и заедно ще влезем със следващата група. И какво е това ново момиче? — намигна ми Чез. — На мен можеш да се довериш.

Пак се изчервих като домат. Що за проклетия?!

— Слушай ги още! — сопнах му се и добавих радостно: — Гледай, другите пристигат!

Това прозвуча даже прекалено радостно. Не обичам разговори за момичета и това си е! Момичетата са най-странните същества на този свят, като изключим драконите, ако те (драконите, искам да кажа) наистина съществуват.

Към нас вървяха момчетата от нашата Школа. До един високи и мускулести. На техния фон аз направо бледнеех. И въпреки че не съм нисък, а не съм и слаб, в сравнение с тях изглеждах направо дребен. Какво да правя като съм се родил такъв?… В Школата обаче винаги съм бил наравно с тях и никога не съм им отстъпвал в Изкуството.

Изкуство — колко скрит смисъл има в тази дума! Не по-малко отколкото в думата Занаят. Изкуството е техника и умение да владееш тялото си, умение да се биеш и да оцеляваш при всякакви условия. А извън града ти трябват специални умения, за да оцелееш. Вярно е, че досега не ми се е случвало да излизам от града и дано не ми се случи, но всички твърдят, че там е действително опасно.

Аз съм най-младият от всички, които се обучават в централната Школа на Изкуствата, и не мога да се надявам на нещо особено изключително в близките десетина години, но като цяло се чувствам не зле подготвен, макар че съм много далече от Чез.

— Е, момчета, готови ли сте да преодолеете това детско изпитание? — запитах с неестествено бодър глас, веднага щом доближиха.

Кимнаха ми мълчаливо, здрависвайки се, след което се подредиха в редица и застанаха точно срещу портите. Изглеждаха ми някак странно напрегнати.

— Какво им става? — попитах Чез.

— Да бе, ти, всъщност не знаеш… Там е работата, че хората, които се занимават с Изкуство, не са предразположени към Занаят. Искам да кажа, че в началото всички са с еднакви възможности, но след време Изкуството притъпява способностите за усвояване на Занаят, или по-скоро отправя ги в друго русло. Ако приемем, че Майсторите насочват енергията си навън, то хората на Изкуството — обратно — насочват я навътре, към себе си. Стана ли ти ясно?

— Стана ми ясно, но не схващам защо са тези мрачни физиономии. Ако знаеш, че няма да те огрее Академията, за какво ти е да се занимаваш с Изкуство?

Най-нагло излъгах — не разбрах нищо, но не ми се влизаше в подробности. Навън, навътре… Много ми е притрябвало! В Школата по Изкуствата ни учат да се бием, а в Академията учат курсистите на всевъзможни магически фокуси. Това е. Трябва ли да се усложнява излишно?!

Чез въздъхна.

— Ти, както винаги, почти нищо не си разбрал, ако изобщо нещо си разбрал. Те могат да влязат в Академията и това вече се е случвало неведнъж, но им трябва пълна съсредоточеност и време, за да пренастроят използването на своите способности на друг режим.

Човек се учи, докато е жив… Чудно защо едва сега чувам за тези неща?

Произнесох на глас въпроса.

— Защото на теб това не ти трябва, на мен — също. С теб не се упражняваме достатъчно, за да привикнем да използваме способностите си по какъвто и да било по-особен начин. Все още не умеем да ги използваме както трябва.

От кого го чувам?… Сякаш не знам как ги размяташе тези здравеняци, които бяха поне два пъти по-натренирани от нас. А и в магическите фокуси не беше последен в групата, за разлика от мен.

— … Така че не си мъчи мозъка. Да вървим да превземем Академията и довечера да отпразнуваме това знаменателно събитие!

Действие 2

Когато предната „партида“ вече минали изпита излезе през отворените порти, ние с Чез бързо се шмугнахме вътре. Тук, в двора на Академията се провеждаше първият, най-простият и най-важен етап от изпитите.

Бяхме сами и спокойно можех да се огледам наоколо.

Целият двор беше изпъстрен с невероятни украси и застлан с най-различни камъни, събирани по всички краища на Империята. Имаше огромни сапфири и диаманти, имаше и най-обикновен чакъл. Всичко имаше в тази огромна мозайка. Ако човек погледнеше от птичи поглед или от прозорците на Академията, нямаше как да не забележи, че разнообразните плетеници се съчетаваха в един символ, известен на целия свят — символът на Занаята. Той се изобразяваше върху всички предмети, сътворени зад стените на Академията. И макар че много Занаятчии любители си позволяваха да го използват, знаеше се, че принадлежи на Академията, тъй като само зад нейните стени се творяха технологично-магическите неща — предметите, които използваха енергията на „вълшебствата“.

Символът представляваше златен дракон, изобразяващ буквата „М“, ограден със сребърен кръг. Защо точно златен дракон, не знам, но струва ми се, че беше свързано с някаква легенда, която бях чувал в ранното си детство (стига сте се хилили, вече съм на двайсет), но която съм забравил, отдавайки предпочитанията си на по-правдоподобната литература.

Докато стояхме и зяпахме, в двора се събра народ. Но не беше толкова шумно и никой не се блъскаше, както на площада. Тук атмосферата беше съвършено различна — цареше тържественост по случай приема. Всички, стъпили на тази територия, замираха (както и ние, преди минути), съзнавайки, че са на място, където се решават съдбините на човечеството.

След като се помотахме около портите и дойдохме малко на себе си, Чез и аз се отправихме към центъра на двора. Там, около Майсторите в червени ливреи, Върховните майстори в сиви ливреи и курсистите от горния курс на почетно разстояние се събираше групичката на кандидатите. Държа да подчертая думата — „събираше се“. Не се блъскаха, както правеха навън, а кротко и спокойно, без излишен шум се събираха.

Ние също застанахме по-близо до изпитната комисия, в която влизаха Майсторите, облечени в сиво и червено и зачакахме.

Когато дворът се запълни с достатъчно количество народ, портите беззвучно се затвориха, отрязвайки всички звуци, идващи от площада. Настъпи тишина. Всички замряхме в очакване.

Не минаха и няколко минути и над нас се разнесе спокоен мъжки глас:

— Добър ден, дами и господа! Вие присъствате на първия етап от изпита. За тези, които не знаят, ще поясня — този етап е единственият, по време на който нищо не зависи лично от вас. Сега ще определим способностите ви да боравите с енергия. Просто въпрос на късмет е и зависи от това колко ви е надарила Майката Природа…

Взех да се оглеждам, за да разбера откъде идва този глас. Струваше ми се, че извира отвсякъде, но това просто не можеше да бъде.

— Изобщо не се се надявай! — прошепна ми Чез, като забеляза моето объркване. — Няма да откриеш никакви приспособления. Това е истинско Майсторство, няма подръчни средства. Само Майстори и „вълшебства“.

Заслушах се, силно впечатлен. Гласът не беше силен, просто звучеше все едно този, който говореше, се намира до ухото ти. Освен това… струваше ми се някак безжизнен. Не знам защо, но ми се стори, че нещо не е наред… но пък колко яко звучи във всяка точка на площада. Страхотен ефект! Де да можех да се науча така да чувам и музиката, а би било направо върхът да мога да свиря по концерти! Просто приказка! Без никакви музикалки. Направо мечта!

През това време странният глас продължаваше да говори:

— Всичко е много просто. Всеки от вас трябва да се огледа. Ако забележите нещо странно или необичайно, веднага тръгнете към него. Пояснявам за по-лесно — прилича на призма, която виси във въздуха. Но дори и да я видите, това далеч не означава, че сте минали теста. От концентрираното „вълшебство“ трябва да отделите устойчива структура с определен цвят. За да ви се получи, трябва само да напрегнете въображението си. Представете си съвсем реално, че цветовете започват да се движат и… готово. Устойчивата конструкция с определен цвят означава, че имате достатъчно способности, за да продължите нататък, а цветът, който сте получили, показва влечение към конкретна сфера на ефира. Ако не сте видели нищо или не успеете да сглобите конструкцията… заповядайте следващия път.

Нещо подобно ми беше разказвано стотици пъти. Сега всички ще започнат да се озъртат във всички посоки и да търсят всякакви необикновени неща. А след десет минути на тези, които не са видели нищо, ще им писне и ще тръгнат да си ходят. Тези, които са видели каквото трябва, още известно време ще стоят като вкопани и ще гледат съсредоточено в пространството. Всяка призма е настроена само на вълната на този, който пръв я улови, и никой освен него не може да я види, докато не бъде сглобена. Когато някой късметлия сглоби своята конструкция, до него в същата секунда ще застане един от Майсторите (те със сигурност виждат всички призми на площада).

Както Чез ми е разказвал, призмата бива само с четири стени (невероятно, нали), на всяка от които е разположена страховита смес от „вълшебства“, всяко от различна сфера. Основните сфери са четири: огнена, водна, въздушна и земна. Всяка от тях представлява една от стихиите. И всичко е направено така, че само човек с определен коефициент на способност в тази сфера би могъл да отдели „вълшебствата“ от този цвят и да ги прехвърли върху една от стените на призмата. Когато Върховният майстор приключи с речта си, концентрираните „вълшебства“ ще се появят и всеки, който притежава нужните възможности, ще зърне своята вълшебна призма. Като цяло, доста от кандидатите притежават тези способности, но само някои от тях успяват да отделят цяла сфера.

Точно отзвуча последната фраза на Майстора и в двора възникна неописуема суетня: всички започнаха да се лутат напосоки, внимателно оглеждайки въздуха. Честно казано, всеки знаеше, че ако не види нищо през първата минута, никога няма да го види… но кой би могъл, просто така да си признае, че всичките му мечти са рухнали?!…

Двамата с Чез се спогледахме и тръгнахме на обиколка от две противоположни посоки. Вървяхме, без да бързаме, и внимателно се оглеждахме. Непрекъснато ни бутаха, имаше опасност дори да ни стъпчат, само че не беше толкова лесно да бъде пречупен човек, който се е занимавал с Изкуство дори (както беше в моя случай) за толкова кратък срок от време.

Чез изведнъж спря, погледът му се заби в една точка на около три метра над земята и леко се разфокусира. Беше открил своята призма и аз му пожелавах успех.

Помотах се още малко из двора, но с прискърбие трябваше да си призная, че не виждах нищо. Жалко, щеше да ми бъде интересно…

Спрях се, за да пусна музикалката си, и за последен път хвърлих един поглед на двора. Почти всички се бяха разотишли, останали бяха само късметлиите, които се потяха над магическите си призми и, разбира се, група Майстори, които внимателно следяха изпита. Чез го нямаше, аз включих отново музикалката и се отправих към портите, където дремеха стражите.

Случи се така, че трябваше да мина покрай групичка Майстори и ученици, които стояха в центъра на двора. Когато приближих, огледах механично лицата им. За голямо мое учудване, сред тях беше двойката, с която разговарях на площада. Те също ме забелязаха и ме изгледаха съчувствено, защото се досетиха, че не съм минал. С особено съчувствие ме изгледа момичето… макар че знам ли… В момента слушах някаква весела песничка и си помислих, че животът ми всъщност не е свършил. Ами да, аз изобщо не съм се натискал да влизам.

Затова пък Чез получи това, за което мечтаеше — възможност да изпробва силите си. Искрено се надявах, че ще издържи на този етап, а останалото беше въпрос на техника.

Вече приближавах изхода, когато забелязах с крайчеца на окото си, от дясната ми страна леко сияние. Веднага, тайно надявайки се, че това е нещото, което трябваше да видя, се обърнах и видях кълбо от енергия, което преливаше във всички цветове на дъгата. Кой знае защо, когато чух думата „призма“, аз си представих нещо съвсем различно… Във всеки случай, не и тази безформена буца, с този невъзможен цвят. За никакви четири смесени цвята и дума не можеше да става! Бяха поне сто и изглеждаше сякаш някой меси това нещо, стараейки се да омеси всички цветове в еднородно месиво.

Интересно, как съм могъл да не го забележа?!

Да си призная, цветът на това чудо никак не ми хареса. Макар че защо не? Изведнъж ми стана адски зле. Толкова зле, че противно на волята ми — такива безумия не ми се бяха случвали досега — се протегнах мислено към буцата и се опитах да й придам някакъв вид. Поне да отделя четири конкретни цвята от противно преливащата се смес от бежово до мръсно-лилаво. Какво беше моето изумление, когато тази маса започна да се движи сякаш някой преобърна посоката на месенето отвътре навън и сега тя последователно придобиваше цвета на всички свои съставки. След няколко секунди всичко свърши — във въздуха, пред мен висеше не безформена маса, а акуратна четиристенна призма. С четири цвята. Сега какво трябваше да правя? Да се любувам на това, което сътворих с ръцете си?… В този случай, ръцете нямаха нищо общо.

Всяка от четирите стени на призмата представляваше светещи цветни „вълшебства“. Те светеха толкова силно, че чак очите ми се премрежиха. Не минаха и няколко секунди, които аз прекарах в ням възторг, и очите ми започнаха да сълзят.

Пред очите ми плувнаха червени кръгове. Залитнах. Не можах да определя кой от цветовете най-много ме вдъхновява и кой най-много ме заслепява.

Някой нежно докосна ръката ми.

— Не го вземай толкова навътре, следващия път ще влезеш — през мъглата, която застилаше съзнанието ми, звучеше женски глас. — Нека те изпратя.

Много мило, аз с удоволствие бих се разходил до нас с момиче подръка, само че дори не я виждах. А как ме зацепи главата!…

— Загасете светлината! — не издържах и се развиках.

Нищо не виждах, пред очите ми се надигаше зарево, в което се преливаха омразните четири цвята.

— Той изпада в сензитивен шок! — извика момичето.

Дотичаха още хора.

— Вдигнете го оттук и го занесете в кулата — разпореди се спокоен мъжки глас.

Някой ме хвана под мишниците и ме понесоха нанякъде. Когато почти бях изгубил съзнание, ни в клин, ни в ръкав ми мина мисълта, че някой ми е отмъкнал музикалката и сега няма да чуя веселата мелодия.

Точно в този момент съзнанието ми се отказа да ме напуска. Остана си при мен с болката в очите, която ми пробиваше мозъка. Но дори тази болка не можеше да се сравнява с това, което преживях!

Залитнах от изненада и толкова силно въздъхнах от облекчение, че хората, които ме държаха под мишниците, уплашено ме зяпнаха и вероятно решиха, че предавам богу дух.

Имаше два силуета, които приличаха по-скоро на големи сини петна, и аз реших, че това, най-вероятно са ученици от горните курсове.

— Всичко е наред, добре съм — проговорих аз.

— Какво става с теб?! — попита развълнуван женски глас и аз най-сетне успях да видя през червената пелена красивото лице на момичето, което бях срещнал на площада.

Въздъхнах на пресекулки и замигах често-често, като се стараех да разкарам от очите си червената пелена, понасяйки при това неописуема болка.

— Ами аз… нищо… гледам това цветно нещо… Вие, въобще знаете ли какво правите?! Та аз едва не ослепях! Нали казахте, че първият тест не е опасен, а вижте какво стана! — от възмущение дъх не ми достигаше.

Най-интересното е, че изобщо не разбирах какви глупости дрънкам и въпреки това не можах да спра, докато въздухът в дробовете ми не свърши.

Момичето ме изгледа подозрително и изрече с необичайно тих и спокоен глас:

— Ти сигурно се шегуваш?

Прекъснах изключително глупавата си тирада и учудено я зяпнах.

Тя загледа съсредоточено зачервените ми и сълзящи очи, докато не политнах и не потърсих опора в момчето до мен.

— Ти, мой човек, наистина си зле — обърна се тя към момчето, което търпеливо ме държеше подръка. — Заведи го в кабинета на Майстор Ромиус, той ще се оправи с това „чудо“, веднага щом свърши тук.

Стори ми се, че на устата й беше съвсем друга дума. Защо ли?

Тя се обърна и тръгна в посока, противоположна на тази, в която ме повлече младежът.

Изпратих момичето с все още мътен поглед и после извърнах глава към момчето. То имаше същата тъмна коса като моята, малка брадичка и насмешлив поглед. Най-обикновено момче, ако не се смята това, че беше един от най-добрите ученици в Академията. За това говореше тъмносиният оттенък на ливреята му (казвам го за всеки случай, ако не сте разбрали).

— Благодаря ти — рекох и се отдръпнах. — Мога и сам. Ти само ми показвай пътя. И ми кажи името си, защото така е малко неудобно.

Младежът се усмихна.

— Ник.

— Аз съм Зак. Много ми е приятно.

Не успях да кажа нищо повече, тъй като стигнахме до входа на кулата. Огромната врата изглеждаше също толкова непоклатима, колкото и самата кула. Но когато моят спътник я докосна с ръката си, тя се отвори изключително меко и тихо и пред моите очи се появи един страшно дълъг коридор.

Ник влезе и ми даде знак да го последвам. За секунда се поколебах, внезапно осъзнавайки, че за пръв път влизам в Академията на Занаята. Смяташе се за голяма чест да попаднеш тук, без да си ученик или Майстор. Само нашият държавен глава или специалисти от чужбина можеха да посещават кулата и то след специална покана.

Стъпих на червения килим и вратата зад мен все така тихо се затвори. Ако не беше лекият полъх зад гърба ми, нямаше дори да забележа това.

Тръгнахме напред, пристъпвайки по червения килим.

Каменните стени на коридора ми действаха потискащо. Вървяхме покрай множество еднотипни врати и на мен много скоро ми стана скучно от тази монотонна обстановка. Какво й е толкова необикновеното на тази кула? Вярно, висока е…

Моят водач нямаше особено желание за общуване, пък и на мен все още главата ми се пръскаше. Можех само да се оглеждам. Над нас светеха най-обикновени лампи, работещи с „вълшебства“. Така беше на пръв поглед. Когато се загледах по-внимателно, забелязах, че лампите не са толкова прости. Те светеха така, че нашите сенки не се виждаха. Същото се отнасяше и за останалите предмети: вазите, които от време на време срещахме, и красивите златни доспехи. И това при положение, че лампите бяха по една на десетина метра! Една такава лампа озаряваше със светлината си цял площад.

Приближихме една от вратите, която по нищо не се отличаваше от останалите, и тя, също като другите, се отвори, веднага щом Ник я докосна.

Когато минах през вратата, пред очите ми се появи зала с прилични размери, където на пода, на равни разстояния, стояха кръгли платформи, високи около десет сантиметра. Те бяха покрити със злато, както всичко, създадено от Майсторите. Това бяха знаменитите „телепорти“.

Телепортите се използваха единствено вътре, зад стените на Академията и аз само бях чувал за тях. Незнайно как мълвата се беше промъкнала навън. Помня, че някой от Високите домове се беше оплакал, че телепорти могат да се поставят и в града, но Академията ревниво пази тайните си и не желае с никого да ги споделя.

— Сега… натам ли? — попитах аз с известен страх, поглеждайки към кръглата платформа, която се обля в светлина, веднага щом спътникът ми се доближи до нея.

Страхът ми беше напълно обясним, ако се има предвид принципа на действие на телепортите. Знаех сравнително малко, но от това, което бях чувал, изпитвах определено безпокойство. Само си представете вариант, при който телепортът ви разлага на молекули, за да ви сглоби наново на друго място. Изобщо не ми се нравеше да ме разлагат! Ами, ако след това не ме сглобят?!

Ник се усмихна с разбиране.

— Чул си слуховете, които се носят в града?

Кимнах утвърдително.

— Можеш да не се притесняваш. Това, за което се говори, е доста далеч от истината. Нещо повече, под секрет мога да ти кажа, че повечето слухове ги пуска самата Академия. — Той вдигна ръка. — Не ме питай, Академията има своя собствена, много сложна политика. Мога да ти гарантирам, че в телепортацията няма нищо опасно. Няма да те разложат на атоми и няма да направят твои копия.

Макар че хабер си нямах какво са атомите, а за разлагането имах само смътна представа, аз му повярвах. Как да не повярваш, нали Майсторите никога не лъжеха… поне така се говореше.

— Какво трябва да сторя? — с неестествено бодър глас попитах аз.

— Просто стъпи върху този светещ кръг, а когато попаднеш в друго помещение, веднага слез от него.

Стъпих послушно върху диска и замигах от силната светлина. Но само след първото мигване, с изумление забелязах, че вече съм телепортиран. Озовах се в нормален кабинет в строг стил, с рафтове, затрупани от книги покрай стените, с голяма маса и фотьойли по средата. Единственият източник на светлина беше прозорецът, облян от слънцето.

Така се бях загледал, че почти забравих да сляза от телепорта.

Веднага щом слязох, нещо блесна силно и се появи Ник.

— Предупреждавам те нищо да не пипаш! Защото може да се превърнеш в жаба. Неволно. Седни тук — посочи към едно от креслата — и изчакай Майстор Ромиус. А аз ще се върна на изпитите — те все още не са приключили.

Рече, бързо стъпи върху телепорта, след което пак нещо леко проблесна и от Ник не остана и следа.

Плахо и на пръсти се доближих до креслото и седнах, а то се оказа неочаквано меко и удобно. И макар че главата още ме болеше, реших да се концентрирам и да обмисля това, което ми се случи днес. Добре, че все пак знаех нещичко за изпитите и то благодарение на Чез — той ми разказваше всичко, което успяваше да научи. Академията се беше превърнала в негова фикс идея, той знаеше за нея всичко, което беше възможно и по тази причина, аз също бях натрупал доста информация.

На първия изпит се определя силата и склонността към стихиите. Първо се определят общите способности, а след това и предразположеностите и така се набелязва една от четирите сфери.

После ти определят силата. Колкото по-ярко свети построената „призма“, толкова силата на кандидата е по-голяма. Разбира се, всяка призма свети според човека. Няма нищо чудно в това, че аз успях да видя и даже да съединя четирите ръба. Това се случва често и означава само, че аз притежавам еднаква предразположеност към всички стихии. За това, което ме ослепи обаче, нищо не знаех. Не е възможно да имам такива наклонности към Занаят! Нали, дори когато записвам поредния си музикален албум, стоя пред музикалката си по цели дни, с почивка само по обяд, а от мен шурти пот? За същото нещо на Чез му трябват само няколко часа. Ако аз имам такава сила, каквато излезе според теста, значи Чез е полубог. Голям смях!… Чез — полубог!… Направо да паднеш!

Загадка за мен беше фактът, че никакво кълбо от енергия не видях, въпреки че обиколих няколко пъти целия двор. Много странна работа…

За да мога по-добре да разсъждавам, се настаних удобно в креслото и, без да усетя, съм заспал.

Най-обикновен клас. Зад банките са насядали малки деца.

На дъската стои едно малко момченце и декламира със сериозно изражение на лицето:

— Моят чичо беше…

Събудих се от светкавицата на телепорта. Оттам се появи едър мъж в червена ливрея, с черна гега в ръка.

Гегата беше изключително притежание на Върховните майстори, защото единствено те имаха правото да правят заклинания, а и на никого, освен на тях, не му трябваше гега. Те ги използваха за по-сложни заклинания и по някакъв начин складираха в тях „вълшебства“. Гегата на този човек беше направена от черното дърво „тувит“, което растеше някъде в Шатер, и върху нея бяха изрисувани някакви плетеници. Вторачих се в нея, защото досега не бях виждал нищо подобно.

Човекът захвърли тоягата в един от ъглите и тя увисна отвесно във въздуха, на еднакво разстояние от стените и от пода.

— Хайде да поговорим, господине… не зная името ви — с весел тон започна Върховният майстор и седна във втория фотьойл.

Отместих поглед от гегата към Върховния майстор Ромиус (предполагам, че така се казваше). Той беше излязъл от сянката и аз най-сетне успях да го разгледам: дългата му рижа коса се спускаше върху широките му рамене, беше висок, лицето му предразполагаше и имаше вид на човек, на когото можеш да довериш всичко.

Като някакъв близък роднина, който винаги стои насреща ти.

— Какво ще кажете за свое оправдание? — попита той.

Не очаквах такъв развой и изненадано се вторачих в Майстора.

— В какъв смисъл? — реагирах най-сетне.

— Стоите на площада, леете сълзи и крещите нещо нечленоразделно… Как ще го обясните? — изрече той с най-сериозен тон, а очите му бяха откровено присмехулни.

— Как да ви кажа… Реших да поразсмея Майсторите. Видях, че стоите на площада и умирате от скука. Малко забавление…

Майсторът се усмихна.

— Наистина ни разсмя. Мога да се досетя какво се случи на площада — тонът му стана сериозен. — А ти как мислиш, какво се случи?

Труден въпрос.

— Не знам — започнах аз. — Вече се канех да си тръгвам, когато видях призмата. Тя висеше във въздуха и не приличаше на нищо, някой така я беше подредил, че чак ми стана жал за нея. Толкова ми дожаля, че реших да й оправя цветовете. Откъде да знам, че ще ме ослепи?…

Майсторът кимна мълчаливо, давайки ми знак да продължа.

— Ами, това е всичко… потекоха ми сълзи, а по-нататък, знаете…

— Какво мислиш за случката? — попита той.

— Общо-взето, нещата са ясни. Това, че успях да сглобя четирите стени, показва, че имам склонност и към четирите стихии…

Майсторът кимна с глава.

— А що се отнася до ослепяването… за това не мога нищо да кажа, но ми се струва, че имаше нещо странно. Преди да се случи, няколко пъти минах през двора и мога да се закълна, че не видях никакви магически призми.

Майсторът повдигна озадачено едната си вежда.

— Така значи — произнесе замислено. — А какво правеше, преди да видиш призмата?

— Нищо особено, минавах покрай вас и слушах музика.

— Музика ли? Интересно… И какво по-точно?

— Най-обикновена композиция — отговорих аз, не съвсем уверено.

— Каква композиция? — наклони се към мен Майстор Ромиус.

Наложи се да си призная, че аз съм композиторът.

— Интересно, интересно… — рече той. — Слушай сега, този разговор ще си остане между нас. Няма да се явяваш на изпити, защото няма да ги изкараш…

— Защо?!… — обидих се аз.

— Ти не притежаваш сила. По-точно, притежаваш колкото един средностатистически човек, а ти трябва в пъти повече, за да издържиш изпитите. Прав си, че имаш склонност към всички стихии, но способностите ти са толкова нищожни, че не би трябвало изобщо да съзреш, камо ли да сглобиш призмата. Сега обаче това не е толкова съществено, защото аз, така или иначе, ще те запиша в Академията. Твоят случай си струва да се изследва, затова на първо време ще отдадем липсата на сила при теб на недостатъчните ти умения. Ако някой те попита, спокойно можеш да отговаряш, че си издържал. А какво са представлявали самите изпити — това е твоя, лична работа. Всеки бива изпитван индивидуално и много от учениците предпочитат да не си спомнят нищо…

Интересно, какви са тези изпити?!

— Сега можеш да си вървиш, а утре, след часовете, ще дойдеш отново, за да обсъдим на свежа глава и в спокойна обстановка това, което се случи на площада. Ако не знаеш — казвам се Майстор Ромиус Никерс.

И без това не знаех какво да кажа от учудване, но когато произнесе фамилията си, направо се смаях!

— А…

Ромиус ме погледна.

— Искаш ли да питаш нещо? И най-сетне, няма ли да ми кажеш как се казваш? Така ли ви учат в училище?

— Ами… Закари… Закари Никерс — с огромно усилие произнесох аз.

В стаята се възцари тишина.

— Ти, случайно да не живееш при леля Елиза? — попита ме Майсторът.

— Точно там живея — радостно отвърнах аз.

— Е, как е моята сестричка? — усмихна се Великият майстор Ромиус Никерс, тоест моят чичо.

Действие 3

Вече беше следобед, когато, следвайки Ромиус, стъпих върху телепорта. Бяхме прекарали в кабинета му поне два часа, пиейки чай и обсъждайки роднините си. Може да се каже, че те се оказаха изключително голям брой. Всички Високи домове бяха свързани помежду си със сложно преплетени връзки и се смяташе, че всички те произхождат от първата управлявала династия и изключително се гордееха с факта, че във вените им тече кръвта на древни крале. Макар че почти никой от нас не вярваше в това.

Минахме по вече познатия ми коридор и излязохме на площада през огромната дървена врата. Тук цареше предишното стълпотворение, изпитите все още не бяха завършили и точно когато излизахме от Кулата, един глас, когото бях запомнил, довършваше реч, която също ми беше позната.

— Ако ли не, заповядайте следващия път.

И в този момент хората на площада се засуетиха. Това вече го бях виждал, но сега ми беше интересно да наблюдавам отстрани.

Едва след няколко секунди забелязах, че Ромиус е застанал встрани и ме наблюдава. В първия момент не схванах какво става, но след секунда се досетих — сега трябваше да видя призмата, ако вече не я бяха прибрали. А може би нова призма…

Ромиус ме гледаше с въпросителен поглед и аз само повдигнах рамене.

— Нищо ли не виждаш? — за всеки случай попита той.

— Нищо — разочаровано и в същото време облекчено отвърнах аз.

Никак, ама никак не ми се искаше отново да изпитам предишната болка.

— Ами ако пуснем музика? — предложи той. — Нещо като експеримент.

— Нямам нищо против, но някой ми измъкна музикалката от ръцете, преди да вляза в кулата — усетих се бързо.

— Ей сегичка ще открием твоята музикалка! — рече Майстор Ромиус.

Минахме през тълпата, която послушно правеше път на Майстора и се отправихме към Учителите. Те оживено спореха за нещо и не ни забелязаха веднага. От всички най-силно врещеше един пълничък Майстор, облечен в червена ливрея. Той доказваше нещо на други двама от Учителите, а учениците, които бяха застанали до тях, ги слушаха с интерес и нещо тихо си шушукаха, без да се намесват.

Когато доближихме, първо ни забелязаха учениците, между които забелязах вече познатото ми красиво момиче, нейния приятел и Ник. Те дружелюбно ми махнаха, но заради Майстор Ромиус не посмяха да дойдат.

Обаче Учителите, които продължаваха горещия си спор, изобщо не ни поглеждаха.

— … Не разбирате ли, че тя не може да се явява като обикновен човек — горещеше се дебеланкото. — Тя… не е човек… тя… — В този миг той забеляза Ромиус. — Ето ви и вас! Тъкмо вас чакам, Майстор Ромиус!

Ромиус повдигна едната си вежда.

— Мен ли? До неотдавна твърдяхте, че шарлатанин като мен не сте срещали през живота си и се съмнявахте в умствените ми възможности, а сега ме чакате? — изуми се изкуствено Ромиус.

— Е… — смути се пълничкият професор. — Кога беше това?…

— Вчера, да речем — уточни Ромиус.

— Онова беше обикновен спор — бързо заговори дебеланкото, — в яда си човек какво ли не приказва и наистина вие не бяхте прав! Само неграмотен човек може да допусне, че… — изведнъж той се усети. — Още веднъж се извинявам, това е друга тема, сега става дума за нещо съвсем различно и много по-сериозно. Става дума за правилата на Академията, към които ние се придържаме от векове насам.

Бях започнал да се отегчавам, когато забелязах, че момичето ме викаше при себе си, махайки с ръка. Полека, като се стараех да не преча на Майсторите, се приближих до стоящата встрани от другите ученици девойка.

— Е? — развълнувано ме попита тя. — Нормално ли се чувстваш?

— Да, всичко е наред — отвърнах аз.

— Какво ти каза Майстор Ромиус?

Замислих се. С Ромиус се бяхме разбрали на никого да не казвам какво се беше случило, а само, че съм издържал изпитите. Нея обаче нямаше как да излъжа. Вече й бях казал, че съм отделил и четирите стихии, нещо, което вече само по себе си е сериозно събитие.

— Ами, нищо особено, аз бях преуморен, напрегнат, а когато видях онова светещо нещо, просто си изкарах акъла — плеснах първото, което ми дойде на ум.

Девойката ме изгледа недоверчиво.

— Сега, ако ми кажеш, че не си отделил стихиите…

— Да… тоест не… Една отделих. Абе, човек не може ли да се пошегува? — неестествено се усмихнах аз.

— Мда… — замислено рече тя. — И после какво?

Направих радостна физиономия, това поне не ме затрудняваше.

— Приеха ме.

— Как, без изпит за адекватност, за памет, за съответствие и всичко останало? — с недоверие в гласа попита тя.

— Не, защо, издържах изпитите — по-уверено отвърнах аз.

— Ами…

Тя не успя да довърши, защото я прекъснаха Ник и снажното момче, с което я бях видял сутринта на площада.

— Е? — повтори Ник въпроса на момичето. — Приеха ли те?

Кимнах радостно.

— Направо да не повярваш — лукаво провлече едрият блондин. — Реши и влезе. Няма да се учудя, ако ти предложат и тъмно-синя ливрея. — Той ми намигна. — След десет години, да речем.

— Та, какво стана с изпитите? — без да обръща внимание на момчетата, момичето продължаваше разпита си.

— Анна, какво си се лепнала за него? — рече левентът, прегръщайки я през рамо. — Човекът не може да дойде на себе си от щастие, а ти се държиш с него като следовател.

Погледнах го с благодарност и облекчение, защото нямаше да се налага да лъжа повече.

— Разбира се, Серж — усмихна се Анна. — Наистина съм прекалено любопитна.

— Не думай — сериозно каза младежът, не издържа изпепеляващия поглед на момичето и се разсмя. — Е, хайде, хайде… шегувам се. Да отидем да видим какво са решили господа Майсторите.

— Те за какво спореха толкова разгорещено? — поинтересувах се аз, когато тръгнахме към все още спорещите Майстори.

— Няма да повярваш — незнайно защо, шепнешком каза Ник. — Тук стана една…

— Ъхъ — потвърди Серж. — Преди около час, в двора на Академията влезе един човек, облечен с пелерина и с качулка на главата, която закриваше лицето му. Всичко тръгна както обикновено — поздрав, начало на първия изпит… Взе го, влезе в групата на огнената стихия, после взе и останалите изпити.

— И кое е необичайното?

— Нищо необичайно, ако не се смята това, че когато накрая го помолиха да открие лицето си, оказа се, че е…

— Вампир!!! — Анна прекъсна Серж.

— Да, вампир — продължи Серж, — нещо повече, много приятен вампир от женски пол.

Зяпнах учудено Серж, мъчейки се да асимилирам случката. Значи, един вампир е излязъл посред бял ден на улицата и е тръгнал да влиза не къде да е, а тъкмо в Академията. Това е просто невероятно, те нямат право да се показват на улицата преди полунощ! И най-вече — досега не е имало нито един случай вампир да е приет в Академията. Работата не е само в това, че те не проявяват наклонност към Занаята защото притежават свои, уникални способности, а защото нито един от тези кръвопийци не би посмял да се появи тук, в Академията.

— Как е показала лицето си, ако е вампирка, нали слънцето още не е залязло? — попитах аз по-скоро по инерция, отколкото от любопитство.

— Аха… — Серж вдигна показалец. — Това е второто странно нещо. Тази вампирка се оказа от клана Ноос, за който нямаме достоверни сведения не само ние, но дори, доколкото ми е известно, и самите Майстори.

— Ами… — Опитах се да продължа, но Ник ме сръга, защото бяхме дошли до Майсторите.

— Това е възмутително! — дереше се дебеланкото. — Не можем да позволим такава подигравка!

— Тя е издържала всички изпити — спокойно обясняваше Ромиус. — Има пълно право да бъде обучавана при нас и в нито едно от правилата, на които вие, скъпи ми колега, така обичате да се позовавате, не е написано нищо такова, което би могло да възпрепятства нейното постъпване в Академията.

Останалите двама Майстори кимнаха в знак на съгласие.

— Но, но… — объркано мърмореше шишкото. — Така не може…

— Няма как, приятелю — неочаквано дружелюбно произнесе Ромиус и постави ръката си на рамото му. — Не сме ние тези, които са създали правилата, но ние трябва да ги спазваме.

Шишкото махна с ръка и тръгна към Кулата, като мърмореше нещо под носа си.

— Горкият Шинс — въздъхна Ромиус. — Реално, той има причини за тревога. Това наистина е сериозен проблем. Както и да е, за него ще говорим по-късно. Имам още някои неща за довършване. — Той се обърна към учениците. — Кой от вас взе музикалката на младежа, когато той получи слънчев удар?

Серж се сепна, бръкна под ризата си и ми я подаде.

— Страхотна музика! Откъде я намери? — попита шепнешком.

— Това са мои композиции — малко смутено отвърнах аз, поемайки кръглия предмет, който беше с диаметър десет сантиметра и два сантиметра дебелина и който беше известен с името „музикалка“.

— После ще ми я дадеш да си я запиша — прошепна Серж и отиде при останалите ученици.

Ромиус ми направи знак да се доближа и двамата поехме към вратите на кулата.

— Можеш ли да пуснеш същата мелодия, която беше пуснал тогава, когато видя… онова, което видя? — попита той.

— Мога — с готовност произнесох аз и пуснах музикалката.

Тя засвири една приятна мелодия.

— Сега виждаш ли нещо — нетърпеливо попита Ромиус.

Поклатих отрицателно глава, оглеждайки внимателно целия двор, който вече почти беше опустял.

— Гледай натам, където има групи хора, които все още не са приключили изпитите. Там трябва да има свободни „призми“ — подсказа ми той.

Озъртах се още известно време, но резултат нямаше. Вдигнах рамене, за последен път огледах почти празния двор и изключих музикалката.

— Нищо не виждам. Чудя се как изобщо се случи. Може само да ми се е сторило и наистина да съм слънчасал — тъжно погледнах към изправения до мен Майстор. — Може би не трябва да ме приемате в Академията, може би нямам никаква дарба.

— Ще видим — отговори той с равен глас. — Сега си върви вкъщи, а довечера ела в „Златния сърп“. Между другото, конфискувам музикалката ти, ще трябва да чуя каква е тази твоя музика.

Послушно подадох на Ромиус музикалката и след като му стиснах ръката, тръгнах към изхода.

— А, още нещо — произнесе Ромиус. — Не приказвай много-много за това, което се случи. Всички Майстори видяха какво стана, нали виждаме всички „призми“, които са на площада, но не е задължително да знаят за нашия разговор. Аз ще се оправям с тях. Ти можеш да твърдиш, че с триста зора едва си успял да отделиш огнената сфера, след което си получил слънчев удар. И сега не си наред с нервите.

Обърнах се шашнат, но той вече беше поел към една от останалите четири групи в един от по-отдалечените ъгли на двора.

Излизаше, че големите ученици не са видели, че аз успях да отделя и четирите цвята. Така вече можех да си обясня любопитството на момичето, но абсолютно неясна си оставаше пълната липса на интерес от страна на останалите двама Майстори. Ромиус също не изгаряше от любопитство. Странно…

Не ми оставаше нищо друго, освен да помахам за довиждане на останалите ученици. Те се бяха разпределили по групи и помагаха на Майсторите да наблюдават как върви изпитът.

Едва когато минах през портите и се озовах на Площада на Седемте фонтана, усетих колко бях уморен и изгладнял! Нищо чудно, вече се свечеряваше, а аз не бях ял от сутринта.

Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта и беше заляло с пурпур цялото безоблачно небе. Впрочем, небето над нашия град винаги е безоблачно, за това внимателно следи Факултетът по метеорология.

Народът продължаваше да се тълпи на площада, чуваха се виковете на продавачите, които предлагаха банички, пирожки и всякакви други вкусотии. Преглътнах, но се отказах да купувам, защото реших да си взема нещо за ядене от друг, по-престижен квартал. Положението ми ме задължаваше, а пък и навикът да ценя вкусната и скъпа храна ми беше още от ранно детство.

Както и предполагах, настроението на тълпата беше коренно променено. Сутринта, когато минавах оттук, хората дисциплинирано стояха, наредени на опашка, и напрегнато очакваха реда си, а сега се събираха на групи около кулата и чакаха някого или убиваха времето си.

По правило изпитите приключваха преди залез слънце. Разбира се, не беше възможно целият град да се яви на прием в Академията, това беше привилегия на големите и богати семейства, които живееха в центъра на града. Останалите можеха да се явяват във филиалите на Академията, които се намираха в покрайнините. Те бяха около десет на брой. Впрочем, именно благодарение на Академията, Лита беше станала най-богатият град в света. Само колко струва позлатяването й! За приема пристигаха и хора от други градове, идваха дори от пограничните райони.

Огледах се с надеждата да зърна Чез и леля ми с близначките, но не ги открих и поех към къщи в гордо усамотение.

Гладът ме надви и аз си купих три банички от търговеца, който мина покрай мен. Напоследък, благодарение на Императора, все по-трудно се намираше месо, всички месни блюда станаха безумно скъпи и така се превърнаха в храна за избрани.

Дъвчех с наслада, вдишвах свежия (не без помощта на Майсторите) въздух и се разкарвах безцелно из града. Главата ми се беше проветрила от мъглата, а заедно с нея бяха изхвърчали и мислите ми. Така полека-лека стигнах до дома си, без да се товаря с излишни мисли и без да изтезавам вниманието си.

Най-интересното беше, че у нас нямаше никого. Това ми стана ясно, след като прекарах поне десет минути пред вратата и почти счупих звънеца от натискане. Леля и момичетата или още вървяха насам, или бяха отишли на някой от онези светски приеми, които аз не понасях. Ключовете естествено ги бях забравил сутринта и сега ми се налагаше да вляза през отворения прозорец на втория етаж. Защитните заклинания трябваше да охраняват къщата от взлом, но аз реших, че ако оставя отворено на втория етаж, може би там заклинанията няма да действат. Затова, както обикновено, за всеки случай оставих прозореца на моята стая отворен.

Подскочих към перваза, хванах се, вдигнах се и стъпих върху него с двата крака, държейки се за почти невидимия релеф на стената. Прозорецът ми беше открехнат и не беше никакъв проблем да го отворя и да скоча вътре.

Когато посегнах да го затворя, чух зад гърба си:

— Стой!

Стоях и не помръдвах.

— Бавно затвори прозореца и се обърни! — все така тихо продължи гласът.

Затворих прозореца и бавно се обърнах.

Върху моята „светая светих“, върху леглото ми седеше едно „нещо“! „Нещото“ беше облечено в обширна роба с качулка и беше нацелило в мен арбалет.

Признавам си, че отначало бях толкова изненадан, че не успях нищо да кажа.

— Така удобно ли ви е? — попитах най-накрая.

— Ти какво правиш тук? — чу се под качулката.

— Тук живея — изрекох и бързо огледах стаята.

Никакви следи от тършуване или от обир не се забелязваха, по пода се въргаляха същите боклуци, които бяха там от незапомнени времена. Масата ми, както винаги, беше затрупана с най-различни музикалки. Само на леглото ми все още седеше това странно „нещо“.

— По правило, когато живееш някъде, не влизаш през прозореца — забеляза „нещото“.

В известен смисъл беше право, разбира се.

— Забравил съм си ключовете — казах аз, малко по-уверено.

— Всички така разправят. Като те заведа при охраната, тогава ще видиш! — подигравателно изрече „нещото“ в робата.

Стана ми смешно. Не стига, че седи в дома ми, в моята стая и на моето легло, ами ме плаши с някаква охрана и е насочило към мен арбалет! Как да се пазим от такива стрели ни учат още първата година в Школата по Изкуствата. Не можах да издържа и се засмях.

— Ти да не си нещо тра-ла-ла? — попита „нещото“.

— Ъхъ! — весело отвърнах. — И никак не обичам, когато някой насочва към мен арбалет.

Изричайки това, скочих напред и встрани, избягнах стрелата и успях да избия арбалета от ръцете на неканения гостенин.

От изненада гостът ми падна по гръб и качулката му се смъкна. Бързо скочих върху мятащата се в робата фигура, натиснах я към леглото, здраво държейки ръцете й, и за по-сигурно, затискайки краката й с моите крака.

Когато най-сетне успях да видя лицето на врага си, от изненада за малко да го изпусна от ръце. Това беше невероятно красиво момиче, с уплашени очи и очарователни вампирски зъбки. Червените й очи и червените й устни изглеждаха прелестно на фона на бялото й лице и тъмната дълга коса.

— И това не ми се беше случвало — аз извадих най-очарователната си усмивка. — Момиче само да легне в леглото ми, без дори да се представи.

Както се бях поотпуснал, за една бройка да отнеса едно коляно на едно изключително чувствително място. Добре, че дълго тренираните ми рефлекси сработиха, та успях да избягна удара.

— Госпожице, засрамете се! — продължавах аз. — Нищо не съм ви направил, не беше нужно да стреляте, вие повредихте любимата ми картина — добавих, след като с крайчеца на окото си забелязах, че стрелата беше уцелила точно в средата споменатото произведение на изкуството. На картината беше нарисувана лодка, която плава по река, покрай зелен бряг, в един от най-древните паркове на града. Стрелата беше улучила лодката.

Прелестното личице на момичето беше застинало от страх и мен ме досрамя.

— Хайде, хайде, нищо лошо няма да ви сторя — миролюбиво проговорих аз. — Но и вие, мила госпожице, ми обещайте, че ще се държите прилично.

Тя кимна в знак на съгласие.

— В такъв случай, ей сега ще ви пусна и ще поговорим по-спокойно — казах аз и скочих от леглото, изпълнявайки сложно салто. Нали трябваше да се изфукам пред дамата!

Момичето приседна на ръба на леглото и притеснено поглеждаше ту към мен, ту към ъгъла на стаята, където лежеше арбалетът.

— Какво сте забравили в моята стая? — наруших мълчанието аз.

— Това е вашата стая, така ли? — с учудващо спокоен глас уточни тя.

— Да речем, че сутринта беше все още моя — усмихнах се аз.

Само че тя не споделяше радостта ми.

— Тогава защо влизаш през прозореца? — попита и леко се поотмести по посока на арбалета.

— Нали ви казах, забравил съм си ключовете — отговорих и вдигнах от пода арбалета, за да не се изкушава моята гостенка. — Пак ще ви попитам, какво сте забравили в стаята ми, скъпа?

Гостенката прехапа устни, което изглеждаше доста страшничко при нейните кучешки зъби.

— Криех се — отговори ми най-сетне тя.

Повдигнах въпросително вежди.

— Мен ме издирват моите… роднините ми.

— Ясно, а арбалетът е за отбрана — допълних аз.

Тя ме изгледа с укор.

— Не, но такива като мен е по-добре да не излизат от къщи без оръжие. Нас много не ни обичат.

С това бях напълно съгласен. Вампирите и прочие обитатели на града и неговите покрайнини не се радваха на любовта на жителите, по-скоро беше обратното. Ако се случеше някой да застреля нощем вампир, никой нямаше и дума да му каже, даже щяха да го похвалят. Това не се смяташе за престъпление. Вампирите, духовете и всички подобни същества съществуваха някак отделно от града, макар и плътно до него. Ние се стараехме да не си спомняме за тях в ежедневието си, освен ако не ставаше дума за убийство или за друго престъпление. Ако се случеше такова нещо, върху тези нещастни чудовища се стоварваха всички подозрения и обвинения. Макар че като се замисли човек — дали наистина бяха толкова нещастни и безобидни?…

— Аз… не искам да бъда чудовище като другите! — яростно довърши тя.

— Това е разбираемо — произнесох замислено. — Ако нямате нищо против, каня ви да останете, колкото желаете. Бъдете моя гостенка!

— Няма нужда — неочаквано твърдо изрече прекрасната непозната. — Ако не възразявате, ще си тръгвам.

Изгледах я усмихнато.

— А как ще минете покрай мен?

На долния етаж се чуха стъпки и звучният глас на леля ми извика:

— Зак, тук ли си?!

— Тук съм, лельо! — викнах аз, за секунда отделяйки поглед от момичето.

Когато се обърнах, нея вече я нямаше на леглото ми. И по-точно, нямаше я в стаята. Единствените неща, които напомняха за присъствието на очарователната ми гостенка, бяха отвореният прозорец и арбалетът в ръката ми. Вдигнах рамене и тръгнах да зарадвам леля с новината от днес.

Бях приет в Академията!

Действие 4

Най-странното беше, че леля не прояви и грам възторг, когато й казах голямата новина. „Радвам се“, само произнесе тя, изгледа ме с леден поглед и се прибра в стаята си. Близначките изобщо не ги интересуваше, толкова бяха гадни. И така, стоях си аз вкъщи и се радвах сам на себе си, защото нямаше кой друг да ми се зарадва.

Чувствах се леко обиден. Това наистина на нищо не приличаше! Мен са ме приели в най-престижното учебно заведение на света, а никой и пет пари не дава! Да не говорим за разните му момичета, които стрелят по мен с арбалети в собствената ми стая и след това изчезват, без дори да се сбогуват. Думи нямам!

Размишлявайки, на мен до такава степен ми размина, че пратих по дяволите всички и всичко и легнах да спя. Поне се опитах, защото тъкмо бях положил нещастната си и многострадална глава върху възглавницата и по прозореца изтропа камък. По-скоро паве… Когато удари по стъклото, то така издрънча, сякаш беше станало на парчета. Това, разбира се, нямаше как да се случи, тъй като всички стъкла в нашата къща бяха подсилени със заклинанията на Майсторите и да ги строшиш не беше никак лесна работа.

Плахо отворих прозореца и погледнах навън. Вече беше доста тъмно, но успях да зърна в сянката на едно дърво позната фигура.

— Чез, ти ли си? — шепнешком попитах аз.

Фигурата излезе от сянката и застана в светлината на най-близката улична лампа.

— Не, друг глупак, който си няма друга работа, освен да виси под прозорците ти — високо, с гласа на Чез отвърна фигурата. — Искаш ли да ти изпея една серенада или да ти изрецитирам някое любовно стихотворение?

— Хиляди дракони! — в същия тон му отвърнах и аз. — Можеше да намериш някой по-голям камък, не успя да счупиш прозореца.

— Моля за извинение — иронично произнесе Чез, — само че това не беше камък, а обувката ми. Около вас няма не само камъни, прах даже няма! Ето какво значи да живееш в центъра! — с лека завист добави той.

— Голяма работа — изохках аз, прекрачвайки през прозореца. — За сметка на това, след осем часа не можеш носа си да покажеш навън. Ако забележат, че съм излязъл, ще обърнат целия град наопаки, но ще ме намерят. Така че не викай!

Чез се шмугна в сянката и действително млъкна.

Просто да не повярваш!

Слязох долу, пристъпвайки на пръсти, минах под прозореца и отидох при Чез. Трябва да ви кажа, че на нашата улица беше абсолютно немислимо да се види мръсотия — над чистотата бдяха заклинанията, разработени от Факултета за Земята.

— Е, казвай — попитах аз, — влезе ли?

На Чез му се щеше още известно време да пази загадъчния си вид, но накрая не издържа и радостно се разсмя.

— От раз! Като стой, та гледай!

Така си и мислех.

— Поздравления — казах аз, стискайки ръката му. — Не съм се съмнявал. Сега ти предстои да изучиш неизученото, да изследваш неизследваното и прочие глупости.

— Ъхъ… — все така усмихнато отвърна Чез. — Още не мога да повярвам. Само да беше видял лицата на Майсторите, когато им казах, че се явявам за втори път! Да вървим в клуба, там вече празнуват всички, които влязоха, а по пътя ще ти разкажа какво се случи…

Кимнах и двамата с приятеля ми, внимателно пристъпвайки под прозорците на моя дом, се запътихме към „Златният полумесец“.

В клуба обикновено идваха… всъщност кой ли не идваше там. Огромното му здание би побрало всички желаещи, които бяха много, но, слава богу, не всички можеха да влязат, тъй като цените бяха стряскащи. Средностатистическият гражданин не можеше да си поръча дори една бира, камо ли вечеря за двама.

Клубът, както повечето сгради в центъра на града, беше направен почти изцяло от чисто злато. Формата му напомняше, ако не полумесец, то със сигурност, буквата „С“. Входът се намираше точно в центъра, от вътрешната страна на извивката. Друга характерност на клуба беше това, че беше едва ли не единственото едноетажно здание в града. Къщите на Високите домове бяха по на три или пет етажа, а в гетата имаше пет-десет етажни сгради и в тях живееха десетки многобройни семейства. Прието беше да се смята, че така се икономисва място.

Щом излязохме от къщи, попаднахме на охранителните патрули, които днес проявяваха особено усърдие. Те спираха всеки, който според тях беше съмнителен, обискираха го и ако нещо не беше наред, го пращаха в някой от местните арести, за да бъде допроверен. Такъв беше редът — първо те затварят, след това те проверяват. По-рано беше другояче, но след покушението над Императора стражите започнаха да се държат като отвързани. Вълна от хайки заля града, патрулите се увеличиха и станаха изключително мнителни. Нас това не ни засягаше. Още щом зърнеха моя златен (вярно, малко поизмачкан) костюм на Висок дом, стражите на мига заставаха на почетно разстояние от мен. Та кой би искал да си има проблеми с някой от Високите домове?!

Минахме няколко пресечки и излязохме точно срещу „Златния полумесец“. Пред входа вече се бяха събрали доста хора, при това много солидни хора. Тук имаше писатели и артисти, търговци и представители на Високите домове. Въздъхнах, като си представих колко ще чакаме, но за щастие, Чез ме поведе встрани от главния вход. До него имаше врата, която бях виждал и преди, но сега тя беше отворена. До нея стоеше представител на Академията и най-изненадващото беше, че никой не напираше да мине оттам. Дори надутите синчета на Високите домове чакаха чинно на опашката, а не се възползваха от отворената врата.

В отговор на моето изумление, Чез каза:

— Този вход е за новоприетите. Няма да повярваш, но за нас специално е запазена отделна зала.

Наистина беше трудно за вярване, защото дори аз не можех да си позволя да запазя маса за двама, ако два, даже три месеца преди това бях спестявал. Всъщност, аз бях идвал тук един-единствен път, когато защитих първата си степен в Изкуството; както обикновено нищо не бях платил и почти нищо не бях ял.

— Чак толкова… — измънках неопределено.

— Само спокойно — каза Чез, когато приближихме входа за новопостъпили. — Ако някой те пита, ще кажеш, че си приет. И изобщо, аз ще говоря.

Човекът, който стоеше на входа за новоприетите, беше облечен в тъмносини одежди, което показваше, че принадлежи към най-силните ученици от горните курсове на Академията.

Чез мина напред, каза името си и кимна с глава към мен.

— Ние сме заедно.

— Съжалявам, входът е за новоприети.

Пристъпих напред, за да видя, с кого разговаря Чез.

— О, Зак, здравей!

Загледах се и видях новия си познат — Ник.

— Здравей — радостно отвърнах аз. — За теб май няма почивка.

— Можеш да ми вярваш, това за мен е повече от почивка — увери ме Ник и добави шепнешком: — Тази е последната ти свободна вечер, предстоят ти адски тежки месеци в Академията, така че възползвай се!

Щеше ми се да го попитам какво има предвид, но нетърпеливият Чез ме дръпна за ръкава и нахълтахме в Главната зала на клуб „Златният полумесец“. Не само главна, а Главната. Има огромна разлика. Не ми се беше случвало да вляза в Императорската зала за приеми, но си мисля, че сигурно и тя не би могла да се мери по пищност и размери с тази. В средата имаше една невероятно дълга маса, а в ъглите на залата бяха наредени и по-скромни маси за по петдесетина човека. Стените, целите в злато и скъпоценни камъни, блестяха, окъпани в ярка светлина.

Двамата с Чез стояхме и гледахме като омагьосани цялото това великолепие. Върху блюдата имаше толкова храна, че аз почти се задавих от собствената си слюнка, като си спомних, че от сутринта не бях хапвал нищо друго, освен скромната си закуска и трите банички. Всички маси бяха почти изцяло заети, но прииждаха още хора и на новодошлите не им оставаше друго, освен да застанат покрай стените. Успях да разпозная някои от присъстващите — леля ми например, която незнайно как беше успяла да ни изпревари. Слава богу, засега не ни беше забелязала.

Доста лица ми се струваха познати, но вниманието ми беше приковано към една от масите, в по-далечния край на залата. Там седяха Майсторите. И то изключително Върховните майстори, облечени в сиви одежди и Учителите, в червени ливреи. (Отличителна особеност на Майсторите Учители пък бяха черните колани.) Сред Върховните майстори седеше и моят чичо.

— Ти си бил голяма работа — сръга ме Чез. — На „ти“ си с най-добрите ученици. По-нататък току-виж започнали да те канят на чай и Върховните майстори.

Едва се сдържах да не прихна. Аз наистина пих чай с Ромиус, в кабинета му и Ромиус наистина беше Върховен майстор! Колко жалко, че не мога да шашна Чез, нали бях обещал да не казвам нищо за онзи разговор.

— Преувеличаваш, това е един стар познат — отговорих. — Къде ще седнем?

— Където си изберем — махна с ръка моят приятел. — Засега това няма значение. Едва към края на вечерта, тук ще останат само новоприетите, за да чуят приветственото слово на Главата на Академията.

— Тук ли пребивава Главата на Академията? — учудих се аз и огледах залата.

Чез ме изгледа сякаш съм малоумен.

— Ти чуваш ли се?! Не, разбира се. Само ще мине по-късно, за да произнесе речта си. Защо да седи тук постоянно? Той си има друга, по-важна работа.

Каза това с такъв тон сякаш не говореше за жив човек, а за някакво божество.

В този миг моят блуждаещ поглед се натъкна на Лиз. Бързо се престорих, че не я виждам, но беше твърде късно — тя също ме видя и ми махна.

— Ехо, момчета!

— Драконите го взели! — неволно се изплъзна от устата ми.

— Забелязаха ни — с огромна досада изрече Чез. — Сега ще чуем каква чест е да си Майстор и колко е жалко, че не са те приели. Истинска досада.

Насочихме се към дългата маса, където се бяха разположили Лиз и приятелката й.

— Най-искрено ми е жал за твоята нежна психика — прошепна Чез. — Ако искаш да ступаш някого, моля те, изчакай поне час-два, първо да опитам от тези вкусотии, които се предлагат тук, защото след това може и да ни изритат.

— Ъхъ — отвърнах аз, усещайки нещо подобно на досада.

Приближихме веселата компания и в един глас поздравихме с едно: „Да пукнете, дано“! Това, разбира се, не беше произнесено на глас, но беше ясно изписано на физиономиите ни.

— Привет, скъпи мои — неестествено щастливо пропя Чез. — Защо прекрасни създания като вас седят сами?

„Защото са патки“, едва се удържах аз.

— Защото нашите кавалери отидоха да се видят с най-силните ученици, които са в другата зала — отвърна Лиз.

— Колко мило — Чез изръкопляска и физиономията му доби абсолютно нелеп възторжен вид.

Лиз обърна поглед към мен.

— Ти как успя да минеш толкова бързо? — попита тя с присвити очи.

— Аз също се радвам да те видя, любов моя — усмихнах се насила.

— Разбрах, че вие също сте приет в Академията — каза една от приятелките на Лиз и кокетно погледна към Чез. Най-интересното беше, че той се смути.

— Ъхъ… — смутолеви Чез и се изчерви.

По принцип го разбирах, девойчето не беше лошо — рижо, чипоносо и което беше най-изненадващо, с лукав и умен поглед. Да срещнеш в компанията на Лиз такова момиче си беше направо чудо и Чез, в старанието си да не изтърве чудото, продължаваше да настъпва.

— С вас все още не се познаваме — произнесе той, галантно целувайки ръката й.

Усетих, че съм излишен, но Лиз не се оказа толкова проницателна.

— Това е Натали — намеси се тя. — Дъщеря е на Александрий Митис, новия младши съветник на Негово Императорство.

Охо! Това момиче беше с по-висок произход и от мен! За Чез да не говорим — неговите родители бяха само собственици на пристанището в Меск Дейн, нищо, че то беше единственото в Империята на елирите. Притежаваха и няколко магазинчета за месо в Лита. Но всичко това не даваше никакви предимства на Чез пред наследниците на Високите домове. Работата не беше само в парите, най-важен беше произходът.

— Очарован съм — каза Чез, без да откъсва поглед от сините очи на момичето. А тя смутено наведе поглед и се изчерви.

Мисля, че щом момиче с нейното положение все още се изчервява, значи заслужава внимание.

— А ти, Зак — обърна се към мен Лиз. — Какви са твоите бъдещи планове?

— Да се подстрижа и да постъпя в манастир — изстрелях отговора, който предварително си бях намислил.

— Сериозно — настояваше Лиз. — С какво смяташ да се занимаваш по-нататък? Какво друго умееш, освен да правиш музика?

Започнах да се ядосвам. Никой не можеше да пипа моята музика! Музиката е свещено нещо!

— Мисля си, че това не е твоя работа — възможно най-спокойно отговорих аз.

Не можех да понасям, някой да се изказва неуважително за музиката, още повече, за моята и Лиз много добре знаеше това, но въпреки всичко си позволи този тон. Питам се обаче защо…

Взех се в ръце и се усмихнах.

— Ами ти, Лиз, с какво смяташ да се заемеш?

— Аз ще се посветя на любимия си съпруг — отговори тя.

— Сигурно, защото така и не се научи да вършиш нещо смислено — без да се замислям изтърсих аз и се зарадвах на удачния си отговор.

Лиз аха да кипне, но й размина — от тълпата излязоха трима души и запътиха към нас. По всичко личеше, че това бяха кавалерите, които бяха отишли да се кланят на големите ученици.

И тримата бяха облечени в златни фракове. Мода…

— Здравей, любов моя! — каза най-кльощавият от тримата, приближавайки.

Двамата с Чез се спогледахме: „Това плашило ли е бъдещият й жених?!“

Веднага обаче ни стана ясно.

— Запознайте се — гордо произнесе Лиз и прегърна през рамо хилавото момченце. — Това е братът на Натали — Ейнджъл Мийтис.

Ето защо Лиз се среща с него и какво търси очарователно момиче като Натали в тази компания!

— Това са Найджъл и Ланс, приятели на Ейнджъл и възпитаници на Академията.

Двамата с Чез кимнахме едновременно.

— А това са Зак и Чез — рече Лиз — говорила съм ви за тях.

— Надявам се, само истината? — каза Чез, поглеждайки към Натали, до която беше застанал широкоплещестият и русоляв Ланс. По-точно, той само изглеждаше широкоплещест в сравнение с мен, тъй както аз изглеждах широкоплещест в сравнение с Ейнджъл, но пред Чез направо бледнееше. Не помагаше даже златният фрак на Висок дом, нищо, че Чез беше със сребърен костюм — знакът на богатите семейства.

— Много ни е приятно — изрече от името на всички слабичкият Ейнджъл, макар че изражението му говореше за друго.

— Нещо ми изглеждате доста измачкани — произнесе Ланс, гнусливо поглеждайки към моя не особено представителен костюм. — През покрива ли попаднахте тук?

Изобщо не му обърнах внимание.

— Двамата с Чез имаме друга работа…

— С вас разговарям! — повиши тон Ланс.

Чез, с неохота престана да съзерцава Натали и погледна към светлокосия великан.

— Зак, ти чу ли нещо? — уж учудено попита той.

— Не, а ти? — прозинах се аз.

— Аз също — каза Чез и смигна на Натали. Тя пак се изчерви и сведе поглед.

— Няма защо да разговаряме с тях — пресилено високо произнесе Ейнджъл, — те не са от нашия кръг.

— Къде ти, бедняци като нас ще се мерят с вас! — иронично подхвърлих аз.

— Спокойно — проговори намръщеният Найджъл, който досега беше мълчал. — Ако ще си изяснявате отношенията, направете го навън.

— Веднага — съгласих се аз.

Ланс тръгна към изхода, но Ейнджъл го спря.

— Не се разправяй с тях. Единият беснее, защото Академията му се е разминала, а другият дори не е със синя кръв, тук е просто господин Никой.

Сега вече ми се наложи да озаптявам Чез.

— Успокой се — прошепнах му аз. — Няма защо да бързаш, няма да ти избягат, предстоят ти дълги години в Академията.

Чез се поуспокои и отново се усмихна.

— Аз на ваше място не бих се фукал толкова със знатния си произход. Такива като вас само го излагат, а и ако се съди по вас, излиза, че Императорският род се изражда.

Видях, че след минута никой вече нямаше да може да удържи Ланс, но в този момент към нас се приближиха двама души и вниманието на всички се прехвърли върху тях. Единият беше Майстор с червена ливрея, с необикновено дълъг нос, а другият незнайно как успелият да се измъкне незабелязан Найджъл.

— Какво става тук — попита Майсторът.

— Общуваме си — през зъби процеди Ланс, хвърляйки унищожителен поглед към Чез, който продължаваше нахално да зяпа Натали.

Майсторът се обърна към мен и Чез.

— Вас бих ви помолил да си потърсите други места.

— С удоволствие — отговорих и като сграбчих Чез за ръката, се оттеглихме.

Докато вървяхме през залата към срещуположния й ъгъл и към най-отдалечената маса, съпровождани от насмешливи погледи, никой от нас не обели и дума. Едва когато седнахме до някакви дремещи старчоци, Чез проговори:

— Видя ли?

— Ъхъ — кимнах аз. — Леко се отървахме… или може би на тях им се размина.

— Не, бе! Видя ли Натали? Тя е… тя е…

— Ехо! Ти съвсем се побърка! — погледнах го аз. — Ти си имаш момиче, забрави ли?

— Момиче ли? — учуди се той.

— Ами да, нали сутринта пристигна с нея.

— Ще ме убиеш! — разсмя се Чез. — Аз я доведох за теб, исках да те ободря.

— Какво?!

— Ами ти беше толкова подтиснат и аз доведох това момиче. Не видя ли как те гледаше?

— Какви ги дрънкаш?! — възкликнах. — Та аз дори не си спомням как изглеждаше. Сега, ако ми я покажеш, няма да я позная.

— Непоправим си — поклати глава Чез и най-накрая забеляза храната. — Ей, това е печена патица!

Този път аз поклатих глава. Когато Чез забележи храна, смятай, че го няма и че с него връзката е прекъснала. Сега обаче аз също нямах нищо против да хапна и също се отдадох на храната с удоволствие, не по-малко от неговото.

Бързо се нахраних, доволно се облегнах назад и без капка свян заразглеждах гостите. А те бяха много. Като цяло, все момчета и момичета на моята възраст, но имаше и по-солидни дами и господа от Високите домове. Майсторите бяха седнали отделно, а от големите ученици в тази зала нямаше, те бяха в по-малката съседна зала. Тук имаше какви ли не тоалети… изобилстваха златните тонове на Високите домове и червените цветове на Майсторите. Но също така се забелязваше кафявото на търговците и сребристото на богатите семейства, каквото беше и семейството на Чез. Цареше смях и весело настроение, някои дори танцуваха, изобщо — купон!

Погледът ми бавно обхождаше лицата на присъстващите и изведнъж попадна върху физиономията на леля ми. Тя стоеше в компанията на някакви важни персони и ме гледаше лошо. Като забеляза, че я гледам, ме повика с пръст. Познатият леден поглед не предвещаваше нищо добро.

Бутнах Чез и кимнах с глава към леля ми, прокарах длан ребром по шията си да му покажа какво ме чака, с голям труд станах от стола си и тръгнах към нея.

— Здравей, лельо — тихо произнесох, след като се приближих.

— Нека ви представя племенника си, Закари — обърна се с леден тон леля ми към хората, които я бяха заобиколили.

Кимнах мълчаливо.

— Ти какво правиш тук? — попита ме тя.

— Как така какво правя?! — опитах се да се усмихна аз. — Мен ме приеха в Академията, имам празник.

— Не те ли е срам! — неочаквано високо и пронизително произнесе тя. — Не ти ли омръзна да лъжеш?!

Свих се под погледа й, чудейки се защо така се е разбесняла. Толкова ядосана не бях я виждал досега.

— Не лъжа — тихо изрекох. — Няма причина да ми говорите по този начин.

Хората около леля ми се поотдръпнаха, защото на никого не му се забъркваше в семейната разправия на Висок дом.

Ето защо леля ми реагира толкова спокойно, когато й казах, че съм приет. Тя просто не ми беше повярвала. Защо обаче?

— Какво става тук? — чух зад гърба си спокоен глас.

Обърнах се и вече знаех кого ще видя. Ромиус, с кисела физиономия стоеше зад гърба ми и гледаше към леля ми.

— О, Ромиус, отдавна не съм те виждала — каза тя, временно забравяйки за мен. — Как така изведнъж реши да дойдеш при нас?

Зачудих се. Защо ли разговарят с такъв тон? Когато си говорихме с Ромиус, той нищо не спомена за влошени отношения с леля ми. Даже напротив.

— Просто чух, че безпричинно се караш на малкия и реших да се намеся.

Бях така изумен, че преглътнах „малкия“.

— Ти прекрасно знаеш, че той не може…

— Може — прекъсна я Ромиус. — И няма нужда да говориш пред него.

Пред смаяния поглед на леля ми, той ме прегърна през рамо и ме отведе встрани.

— Не се притеснявай, ей сега ще поговоря с леля ти, а ти върви да се веселиш — каза Ромиус, като избягваше погледа ми.

— Тя защо… — подхванах аз.

— После, после — прекъсна ме Ромиус и тръгна към леля ми.

Постоях още малко и когато дойдох на себе си, тръгнах да търся Чез. Но когато се върнах до масата, където го бях оставил, там заварих съвсем други хора, които седяха на нашите места. Чез пак беше изчезнал. Не ми оставаше нищо друго, освен да се подслоня до едно свободно място до стената. Когато застанах там, ми стана ясно защо е свободно. Огромен зелен фикус скриваше цялата зала. Въздъхнах, уморено се облегнах на стената и се опитах да събера мислите си. Пречеше ми само нестихващата глъчка, но нищо не можех да направя.

Неочаквано шумът утихна. В началото си помислих, че ми се е сторило, но като се заслушах, разбрах, че гласовете наистина са утихнали. Надникнах иззад фикуса и видях, че всички седяха безмълвни. В залата цареше гробно мълчание.

От мястото ми се виждаше идеално входът, през който бяхме минали ние с Чез. Ясно видях, че през него влезе една фигура, облечена в бяла рокля. Всички присъстващи гледаха безмълвно, дори и Майсторите думичка не проронваха. Аз, разбира се, хабер си нямах кой е влязъл и какво става. Неуместно беше да питам, защото гласът ми щеше да проехти като гръм в настъпилата тишина.

Бялата фигура величествено мина през залата и, което беше най-невероятно, се отправи към мен. Макар че едва ли би могла да забележи от такова разстояние един толкова незабележим човек, още повече зад фикуса. Изглежда просто беше решила да тръгне в тази посока. Така или иначе, тя шестваше по залата, а зад гърба й хората се раздвижиха и зашушукаха. Малко по малко започнаха да идват на себе си. Колкото повече се приближаваше към мен фигурата, толкова по-отчетливо и по-съблазнително се очертаваха формите й, а шепотът ставаше все по-силен. Когато вече беше прекосила половината зала, видях, че насреща ми върви едно невероятно стройно момиче. Лицето й беше покрито с много тънък, но непрозрачен воал. Гълчавата в залата нарастваше.

Най-сетне момичето стигна до масата срещу мен и грациозно седна върху един от столовете с толкова изящество сякаш сядаше не върху стол, а върху трон. Тълпата отново се раздвижи и всички продължиха разговорите си, поглеждайки от време на време с крайчеца на очите си девойката в бяло. Стоях, гледах и се мъчех да видя поне нещичко под воала. Не ми се наложи дълго да чакам, тъй като не мина много време и момичето само го махна и аз видях едно невероятно красиво лице. Най-красивото лице, което някога през живота си бях виждал. Това беше лицето на момичето вампир, което днес заварих в стаята си.

Действие 5

Сигурно така щях да си остана, вторачен в нея, но се появи Чез, който водеше под ръка Натали и прекъсна съзерцанието ми.

— Защо не си в настроение? — сияещ, попита той.

— Ами и аз не знам. Дойдох тук с един приятел, но той някъде се изпари. Случайно да си го срещал? Такъв един, рижав, с нахална физиономия и малко малоумен на вид.

Натали се разсмя и погледна към Чез, за да види как ще реагира.

Но той не успя нищо да каже, защото към нас се приближи моят чичо.

— Закари, трябва да поговорим — изрече с леко напрежение в гласа. После погледна към Чез и Натали и добави: — Моля да ме извините, но насаме.

Сивата мантия до такава степен порази Чез, че в първия момент, той дори не схвана, че Върховният майстор се обръща към него.

— А, да… да — смутолеви и като ми хвърли поредния изумен поглед, изчезна в тълпата, заедно с Натали.

Ромиус изгледа отдалечаващата се двойка, после се обърна към мен.

— С теб трябва да обсъдим нещо. То по принцип се отнася до мен и сестра ми, но сега става дума и за теб. Няма как да не си забелязал, че твоето постъпване в Академията не я зарадва особено. Това, както се казва, е само върхът на айсберга. Сега ще ти разкажа една кратка история, но всичко трябва да си остане между нас. Ако някъде стане дума, ти нищо не знаеш.

Това с айсберга не ми стана много ясно, но чичо ми успя да ме заинтригува. Тук обаче имаше толкова народ, че не знам как бихме могли да проведем този личен разговор.

Ромиус забеляза погледа ми и махна с ръка.

— Никой няма да ни чуе, вниманието им е другаде, а и аз, все пак съм Майстор. — Неочаквано той се усмихна. — За толкова години, все нещо съм научил.

— Сигурно. Но, ако някой прочете по устните ни?

Върховният майстор леко се смути.

— Виж, за това не се бях сетил. Но, да се надяваме, че на никого, освен на теб подобна мисъл няма да хрумне. И така, слушай — Ромиус леко се намръщи, събирайки мислите си. — На теб, разбира се, ти е известно, че твоето семейство далеч не е последното в списъка на претендентите за Императорския трон. Ако трябва да бъда точен, то е трето в този списък. Нашият Император не се кани да напуска този свят, поне в близките сто години, но както знаеш, настъпиха смутни времена.

— Смутни ли?! — не се сдържах аз.

Бях убеден, че точно сега сме в разцвета на цивилизацията. Последните войни бяха приключили преди триста години, а единственият враг на Империята на елирите — Шатерският халифат, отдавна не се беше обаждал. Останалите ни врагове се намираха толкова далеч, че нямаше как да стигнат до нас. Съществуваха и вампирите, но те, в по-голямата си част, се бяха покрили, след като рухна Царството на Миирите.

Нашият град, както и цялата Империя не беше най-спокойното място на света, но чак нещо да застрашава Императора… Това направо си е смешно. Да не би чичо ми нещо да е мръднал?

— Ти няма откъде да ги знаеш тези неща — продължи Ромиус. — Не забравяй, че сред Майсторите има много добри ясновидци и макар че много от хората не вярват в предсказания, фактите сочат, че си струва да не ги пренебрегваш, дори когато не им вярваш безусловно. От няколко месеца насам, нашите гадатели повтарят едно и също — скоро ще има война, при това вътрешна война. Те използват точно този израз — вътрешна война. Това не е твоя грижа, но едно трябва да знаеш — вероятно много скоро Императорът ще бъде свален. И ако това се случи, най-вероятният претендент за трона ще си ти.

Изпаднах в ступор! Аз — Император?! Прилича на бълнуване. Щом нашето семейство е третото в списъка, къде са се дянали другите две?

Зададох на глас този въпрос.

— Обяснението е просто — усмихна се Ромиус. — Ако имаш дори минимални познания по хералдика, то би трябвало да знаеш, че Император може да стане само възрастна личност от мъжки род, която не е обвързана със семейство. Трети в списъка не си точно ти, а семейство Никерс. Нещата в този момент са такива, че в първите две семейства нито един не отговаря на всички изисквания, а в нашето семейство сме двамата с теб. Но, за моя радост, има още едно правило — един Майстор не може да бъде едновременно и владетел. Преди всичко, защото това ще му даде прекалено много власт… и по много други, предимно етични причини, които ти няма как да разбереш, преди да си станал Майстор.

Изведнъж ми стана кристално ясно, че постъпвайки в Академията, аз съм се отказал от шанса да стана Император. Почувствах неописуема лекота! Аз — Император? Нали, докато подпиша първия си указ, страната ще е пропаднала! Колко жалко, че Лиз не разбира нищо от политически игри, ако знаеше какво става, щеше да се пръсне от злоба! Да смени Император за някакъв си Майстор!…

— Сега разбра ли защо леля Елиза е, как да кажа, малко недоволна от това, че си приет в Академията — продължаваше Ромиус. — Тя не е лош човек, но нейните амбиции и стремежът й да бъде над всички са твърде големи. За жалост, това е резултат от възпитанието й. Ето защо, напоследък нашите отношения бяха поохладнели. Иначе, аз я уважавам и обичам.

— Значи излиза, че съм объркал всичките й планове? — промърморих аз. — От мен нямаше да излезе никакъв Император, колкото и да й се е искало. Дори и на мен да ми се искаше.

— Само така си мислиш. Истината е, че на всичко това, което е необходимо да знае един Император, теб са те учили от най-ранно детство, но ти не си се замислял, в момента също не се замисляш. Икономика, политика, история, дори твоите занимания с изкуство — всичко това е една тънко и точно планирана от леля ти образователна система. Не се чуди, тя беше предвидила всичко, с изключение на едно — твоето постъпване в Академията. Реално погледнато, ти си с много слаби способности и ако не се беше случило онова нещо на изпитите, нямаше да влезеш. Не се обиждай, фактите са си факти.

— Не се обиждам. Винаги съм го знаел — отговорих аз, малко насила. — Излиза, че леля ми ме е манипулирала цял живот, така ли? Оформяла ме е с идеята от мен да се получи идеалният монарх?

Ромиус леко се смути.

— Не е съвсем така. Тя е убедена, че това е добре за теб и много те обича, но всеки има своя представа за щастието.

— А какво ще кажеш за това, че никой не бива да бъде насилван да се чувства щастлив? Дори когато не става дума за физическо насилие, а за насилие върху личността?! — кипнах аз.

— В този случай аз не мога с нищо да помогна. Това си остава между вас двамата. Мога да ти кажа едно — тя много те обича и прави всичко за теб. Дори желанието й да властва е нещо, чрез което тя иска да осигури твоето щастие.

Малко се успокоих. Моята леля не е идеална, но ме обича…

— Както и да е, мисля, че разбрах, но нали това не е всичко, Вие искахте да ми кажете и още нещо — попитах чичо си.

В тъмните му очи, които приличаха на моите се прокрадна нещо като одобрение.

— Не, не е всичко. Длъжен съм да ти дам възможност за избор. Ти все още не си записан официално в Академията. Ако искаш, след празненството можеш да си тръгнеш с останалите гости. Никой освен Върховните майстори и няколко от големите ученици не знае, че си приет, и никой нищо няма да каже, ако си тръгнеш. Може би някога ще станеш нашият Император, а може би ще успееш да станеш Майстор. Но съм длъжен да те предупредя — да се случат и двете неща е много малко вероятно. Предсказанията са доста неясни, а и в политическата обстановка много неща могат да се променят. Колкото до Академията… В Академията може и да не разберем защо ти се случи този сензитивен шок. След известно време може сам да се почувстваш принуден да напуснеш, тъй като няма да си в състояние да овладееш дисциплините от по-високото ниво.

Ромиус млъкна и впери изучаващ поглед в мен, очаквайки отговор. Знаех, че на лицето ми са изписани и вътрешна борба, и неувереност, но не защото не знаех какво да избера, а защото нямаше възможност да се откажа и от едното, и от другото.

— Знам ли, аз нямам навик да отстъпвам и ако има някакъв шанс да стана Император… — Погледнах към чичо си. — Може би е по-добре да си тръгна, колкото може по-бързо. Но пък още по-добре ще е, ако се опитам да стана Майстор.

Чичо ми се разсмя и най-неочаквано ме прегърна.

— Радвам се, че избра това. Мисля, че всичко ще бъде наред и заедно ще успеем да разгадаем твоя феномен.

Не го попитах какво е това „феномен“, така или иначе нямаше да ми каже, а току-виж окончателно се разочаровал от мен.

— И аз се надявам — усмихнах се аз.

— Трябва да поговоря с леля ти и да те впиша в списъка, а ти се забавлявай и не забравяй, че когато дойде време гостите да си ходят, ти оставаш, заедно с всички бъдещи възпитаници.

Кимнах радостно и изведнъж си спомних въпроса, който исках да му задам и за малко да пропусна, заради всичкото щастие, което ми се изсипа на главата.

— А… Ромиус, да попитам…

— Кажи.

— Кое е това момиче с бялата рокля? Когато влезе, всички млъкнаха като поразени. Да не е прокажена?

— Почти позна. Вампир е!

— Това и аз го забелязах, слава богу, не съм сляп — прекъснах го аз.

— Може ли да не ме прекъсваш?! — размаха пръст Ромиус и аз се усетих, че той не е само мой чичо, а и Върховен майстор. — Тя е единственият вампир, който е успял, откакто съществува Академията, да издържи изпитите. — И ако трябва да съм абсолютно точен, тя е единственият вампир, който въобще някога е успявал да вземе тези проклети изпити.

За това и аз се досещах.

— Аха, затова ли толкова си падат по нея?

— Дали си падат? Това не е точната дума. Просто я боготворят. Ще ти кажа още нещо — срещу нея има вече три покушения. Все едно, че нищо не съм ти казал. Тези, които са се опитали да извършат покушението, са открити мъртви. Знам това със сигурност, защото аз намерих тези хора и аз поръчах атентата — и като видя моето изумление, добави: — Шегувам се, разбира се. Хайде, да тръгвам, че много се заприказвах, а както виждам и приятелите ти нямат търпение да отидеш при тях.

Проследих погледа на Ромиус и видях, че на десетина метра от мен стои Чез и хвърля към мен неспокойни погледи.

— Довиждане, чичо. И много ти благодаря — казах аз подир него, обръщайки се за пръв път на „ти“.

Върховният майстор тъкмо беше направил няколко крачки и Чез дотича.

— За какво си говорихте?!

Какво да му кажа?! Че току-що съм се отказал от трона? Или че съм недоносчето на Академията?

— Ами, нищо особено. Харесва му моята музика — замислено отвърнах аз.

— А защо беше побеснял?

— Побеснял ли? — повторих учудено.

— Разбира се, как само ти викна!

Аха, ето какво било! Когато го прекъснах… Наистина, никой не може да прекъсва Върховен майстор. Отстрани сигурно изглежда потресаващо!

— Защото, без да искам го прекъснах — честно си признах.

— Прекъснал си Върховен майстор?! Животът ли ти е омръзнал?!

— Успокой се, нищо не се е случило. Къде е дамата ти? — опитах се аз да сменя набързо темата.

— Каква дама? — Чез изведнъж се смути. — За какво говориш?

— Я стига, нали току-що ви видях с Натали да се разхождате под ръка?

— Дожаля ми за момичето. Ако я бях оставил в оная гнусна компания, щяха като нищо да я развалят.

Бях принуден да се съглася с него. Чудех се как съм могъл да излизам с Лиз цял месец. Умът ми не го побира!

— Чез, ти видя ли момичето в бяло? — попитах аз, като се опитвах да се извъртя така, че да зърна още веднъж прекрасните бели одежди.

Чез не отговори.

Обърнах се, за да видя защо мълчи, а той се беше вторачил изчаквателно в мен.

— Какво?

Чез помълча още известно време, после отговори.

— Ами, мисля си, дали изобщо съм те познавал? Сигурен си, че познаваш даден човек, но се оказва, че изобщо не е така.

— Не те разбирам.

— Струваше ми се, че Академията никога не те е интересувала кой знае колко. Сега виждам, че се познаваш с най-добрите ученици, разговаряш с Върховните майстори… Какво още не знам за теб?

Не се досещах какво да отговоря. Той донякъде наистина е прав, но нали всичко, което се случи, се случи днес! Изобщо, днешният ден беше един луд ден! Освен това, той все още не знаеше, че съм приет в Академията. А разговора ми с Ник на входа просто е пуснал покрай ушите си.

— Ами, не знам как да ти го обясня.

— Опитай някак.

— Мен ме приеха в Академията.

Казах ли ви, че днес е най-смахнатият ден, който съм имал!

Чез дълго се смя. Чак когато хубаво се насмя, каза:

— Сериозно те питам.

Да си призная, обидих се.

— Говоря съвсем сериозно.

— Приели са те в Академията?! Че ти една крушка не можеш да светнеш от първия път.

Тук обидата ми преля.

— И какво от това? — скочих аз. — Не всички можем да бъдем такива непризнати гении като теб!

Чез се усети и ме погледна виновно.

— Извинявай, трудно ми е да повярвам.

— Ще трябва да повярваш! — аз все още кипях от злоба.

След като изрекох това, бесен обърнах поглед към залата и неволно започнах да оглеждам лицата, едно по едно. Бях страшно обиден и се мъчех някак да се успокоя.

Чез сложи ръката си върху рамото ми.

— Добре де, стига вече, радвам се за теб, но някак, още не мога да повярвам. Всъщност, никак не е лошо, може да се окаже, че сме в един факултет. Ти каква стихия предпочете, Върховен майсторе? — със сарказъм добави той.

— Нямам предпочитания — отвърнах аз, без да се замислям. — И като Най-Върховен майстор, искам да си намеря момиче за вечерта.

Приятелят ми широко се усмихна.

— Това вече е познатият стар Зак! Може да се каже, че имаш богат избор. Тук е неотразимата Пеги — той посочи с пръст една стройна дама, която на око тежеше поне пет пъти повече от мен — и добронамерената Лиз, и дори прелестното маце с дългите зъбки. Коя си избираш?

Чез не знаеше, че е уцелил в десетката, защото именно към мацето с дългите зъбки, аз вече се бях насочил. Само дето никъде не виждах бялата й дреха.

— Нека бъде последната — по-скоро на себе си промърморих аз, но Чез ме чу и замига на парцали.

— Тя е точно зад гърба ти.

Замалко да повярвам! Но за всеки случай се обърнах, за да проверя.

— Ох… — стреснато произнесох аз и почти се сблъсках с днешната си очарователна гостенка.

— Здравейте, Закари… хм… Никерс, ако не греша.

Тя не грешеше.

— Той самият — веднага се намеси Чез, — пред вас стои гордостта на родителите си, страстта на момичетата и любимецът на нашия Император, великият, но скромен, силният и добър, красивият, но не суетен… какво съм се разприказвал само за себе си… Моля, запознайте се, това е Зак. А вие коя сте, млада госпожице?

Момичето не обърна внимание на думите на приятеля ми и все така въпросително гледаше към мен.

— Ами… да… — опитах се да се усмихна. — Всъщност, ние вече се познаваме. Само не можах да разбера как е името ви.

Чез ме изгледа подозрително, после погледна момичето и като промърмори нещо от рода „вие сте лоши и аз ви напускам“, тръгна отново да обикаля залата, с надеждата да открие едно съвсем определено момиче.

— Наистина, получи се доста неловко. Казвам се Алиса. Бих искала да ви се извиня за това, което се случи днес. Наистина исках да дойда и да се извиня, но…

Тя се смути, замълча и ме погледна. Аз все така глуповато се усмихвах. След няколко секунди от моя омагьосан мозък тръгна някакъв импулс към лицевите ми мускули, а след десетина секунди, вече заприличах на що-годе нормален човек.

— Нали разбирате, че не се случва всеки ден да стрелят по вас с арбалет? Той, между другото е у нас и ако искате, можете да дойдете днес и да си го приберете.

След като изрекох това, изведнъж се усетих каква глупост бях изтърсил. И абсолютно не на място добавих:

— Макар че едва ли си струва.

Глупак!

— Хубаво — произнесе тя, като си даваше вид, че не е чула думите ми. — Аз ще си ходя, тук и без това съм „персона нон грата“ и вие не бива да си имате вземане-даване с мен. Току-виж навредило на репутацията на семейството ви.

Не биваше да споменава семейството ми. Само като се сетех за леля си и колко пъти на ден ми напомняше за репутацията на семейството, ме обземаше ярост. Оказваше се, че единственото нещо, което я интересуваше, беше репутацията и дори собственият й племенник беше само някаква част от тази репутация.

Да си призная, нямах никакво намерение да пускам Алиса да си ходи, но вече дяволът ме беше обсебил. В този момент, тъкмо навреме зазвуча музика и мълчаливо протегнах ръката си, канейки я на танц.

Тя, разбира се, не ми отказа.

Както по-късно успях да забележа, около нас се беше опразнило солидно пространство. По всичко личеше, че повечето хора пренебрегваха моята дама и стана така, че и аз, заедно с нея се оказах в изолация. Макар че музиката свиреше, никой освен нас не танцуваше. Ние се възползвахме от широкото пространство, изпълнихме няколко стъпки и изведнъж към нас започнаха да се присъединяват и други двойки. В началото имах подозрението, че първата двойка, която излезе на дансинга, бяха Чез и Натали, но по-късно, вече не можех да кажа точно. Танцувахме известно време. Трябва да призная, че тя танцуваше божествено — усещаше ритъма, водеше се леко и улавяше всяко мое движение. Бялата й дреха се развяваше, правеше я въздушна и ефирна и създаваше усещането за полет.

Но ето че музиката спря и ние мълчаливо се върнахме на мястото си, до стената. Около нас пространството, разбира се, отново се оказа празно. Добре, че пак бях избрал старото място зад фикуса и така успяхме да се скрием от любопитни погледи.

След като си пое дъх, момичето произнесе:

— Ама вие танцувате много добре. Само чувството ви за ритъм, от време на време, ви подвежда.

Вече се бях приготвил да подхвана подробен разказ за това как съм учил танци при най-добрите учители на кралството, когато забелязах в очите й весели искрици.

— Обещавам следващия път да се поправя — смирено отговорих.

— Постарайте се — очарователно се усмихна момичето, — но следващ път няма да има. Май не забелязахте как ви гледаше вашата леля.

— Каква леля? Нямам никаква леля! И стига сте ми говорили на ви!

Алиса повдигна рамене.

— Добре, още повече, че и ние не си говорим на „ви“.

— Кои „ние“? — заинтересувах се аз.

— Вампирите, кои! При нас всичко е различно — замислено отвърна момичето.

Спомних си приказките и старите легенди от детството ми. В тях се разправяше за вампири, за някакво кръвно родство, за това, че някой е господар на някого… Да си призная, нищо не разбирах.

— И как е… да си вампир? — неочаквано дори за себе си попитах аз.

Момичето пак повдигна рамене и също ме попита:

— А как е да си човек?

— Нормално — аз леко се сконфузих. — Човекът е човек навсякъде.

— Както и вампирите. И те навсякъде са си същите — раздразнено каза Алиса и по всичко личеше, че не желае да продължава темата.

— Ясно… — отговорих аз.

Разговорът явно не вървеше, но не исках да се предавам и когато най-сетне бях намерил тема, Алиса внезапно ме целуна. Просто така, без причина! Не че имах нещо против, но зъбките и бяха доста остри и ми разцепиха устната. Когато най-накрая ме пусна, аз произнесох едно многозначително:

— Олеле…

— Извинявай — изрече Алиса с глас, който изведнъж беше станал безразличен. — Нищо лично, исках да ядосам един човек.

— Няма нищо, при нужда пак заповядай — измънках аз.

— Пак ще се видим — подхвърли момичето, измъкна се иззад фикуса и изчезна от погледа ми.

Вдигнах очи към небето и попитах този, който седеше там, заради какви грехове трябва да търпя всичко това. Дори ми се стори, че на тавана се размърдаха някакви сенки, сякаш съгласявайки се с мен или предупреждавайки ме.

Мина известно време, преди да си върна способността да разсъждавам реално. Всъщност, какво ме прихвана? Та аз дори не обичам да танцувам. И защо тя си тръгна по този начин и ме остави с толкова объркани чувства?

— Сега да те видя! — иззад фикуса се показа зачервената физиономия на Чез. — Реши ли вече каква смърт ще си избереш? Спокойно можеш да избереш Шатерската инквизиция, защото нейните мъчения са детска игра, в сравнение с това, което леля ти ти е приготвила.

Все още не бях се отърсил от преживяното и реших да не отговарям. Още повече, че не ми беше до шеги. Доколкото познавах леля си, можеше наистина да се стигне до харакири (каквото и да означаваше това). Чакай, какво е това „харакири“? Откъде ми хрумна тази дума? А, да, мисля, че се досещам. Бях я чул в един от сънищата си.

Но сега не трябваше да мисля точно за сънища. Там, при леля ми ставаше нещо.

С известно усилие успях да изляза от състоянието на дълбок размисъл и фокусирах вниманието си върху гласа на Чез.

— … И какво вижда тя, когато се приближава до любимия си племенник?! Той се целува със създание, от което странят дори и тези, които най-малко страдат от предразсъдъци! А когато решава да обясни на нахалницата, че поведението й е най-малкото непристойно, получава отговор, че вашата сватба е насрочена за третия месец на пролетта. Какво ще кажете за това, бъдещи татко на малки вампирчета?

Бъдещият татко съвсем загуби дар словото си.

Каква сватба? Изпуснал ли съм нещо? Леля ще получи удар, ако вече не е получила! А ако не е получила, значи аз ще получа, с нейна помощ.

— Ъ-ъ-ъ… Чез… а тя… много ли е сърдита? — почти заеквайки попитах аз.

— Сърдита ли? Ами, как да ти кажа, мен ако питаш, бих казал, че е превъртяла от бяс, хвърля гръмотевици и мълнии, в състояние е да те разкъса с голи ръце…

— Замълчи! — почувствах спазъм, като от остра зъбна болка. — Всичко разбрах.

Чез се усмихна, този път със съчувствие.

— Мога да те успокоя. Разборът се отлага за утре, тъй като гостите сега си отиват и остават само новоприетите. Моли се на връщане да те пречукат крадци (това беше шега, защото последният крадец го обесиха още преди двеста години) и да не ти се налага да се разправяш с леля си.

Колкото и да е странно, но от неговите думи не ми стана по-леко.

— Я ми кажи, ти наистина ли мислиш да се жениш? — неочаквано попита Чез.

Ако погледът ми можеше да убива, Чез вече щеше да лежи мъртъв.

— Ясно, ясно!… Надявам се поне да ме поканиш на сватбата.

Извъртях се, за да го изритам, но той отскочи встрани, а аз не смеех все още да се покажа иззад фикуса. Не всички си бяха отишли. За мен, разбира се, беше важно леля ми да си отиде.

Огледах внимателно залата. Някои продължаваха да седят, но много от хората, вече си тръгваха. Почти крадешком и на пръсти се запътих към централната маса и по Закона на всемирната подлост попаднах направо на Лиз и Натали.

— Изходът е натам — посочи с пръст зад мен Лиз.

— Много се радвам, че знаеш, накъде отиваш — изобразих аз една крива усмивка.

— Тогава, давай към изхода — опря ръката си в гърдите ми досадното момиченце. — Тук не ти е мястото.

Натали плахо дръпна приятелката си за ръкава.

— Чез май каза, че Закари също е приет в Академията.

Лиз с пълно гърло се изсмя в лицето ми. Но защо точно в моето лице?… Нали Натали твърди, че…

— Глупости, той не може дори една лампа да запали от раз!

Ето на! Тази случка и до ден-днешен я разправят, с повод и без повод. Аз тогава, да си призная, бях леко подпийнал, трудно стоях на краката си и изобщо не ми беше до лампата.

— Но Чез каза… — продължаваше да настоява Натали.

— На Чез приказките! — прекъсна я Лиз. — Той може да ти наприказва какво ли не, само и само да те вкара в леглото.

Тук вече не издържах.

— Лиз, повечето хора си отидоха. Време е и ти да се разкараш.

Лицето й стана огнено червено. Като ми хвърли един убийствен поглед, тя със строева стъпка се отправи към един от Учителите Майстори. Натали (браво на момичето!) реши да не чака приятелката си, виновно ми се усмихна и тръгна към изхода. В това време приятелката й направи всичко възможно, за да ме унизи. По-точно, опита се да го стори.

Високо, така че всички да чуят, взе да се жалва от мен.

— Извинете, това момче не е прието в Академията, но въпреки това, категорично отказва да напусне залата.

Майсторът, както ми се стори, я изгледа озадачено, като май не му стана много ясно какво се иска от него. Лиз мина от театралните ефекти към преки действия и зашепна нещо в ухото му. Майсторът повдигна рамене и се обърна към мен.

Тогава аз разпознах представителната фигура на Майстор Шинс, когото вече познавах от площада.

Лиз хвана още нищо неразбиращия Майстор под ръка и победоносно тръгна към мен.

— Ето, този е младежът… — започна Лиз, приближи се към мен и ме посочи.

Майсторът май ме позна.

— Млади човече, моля, вървете на мястото си, тук задържате всички. Хайде, малко по-пъргаво! Ако не се лъжа, вие ще бъдете в моя факултет, нали така?

Кимнах утвърдително за всеки случай, макар че и понятие си нямах за кой факултет ставаше дума.

— Моля! Моля! По-чевръсто! — махна с ръка Майсторът и се обърна към Лиз. — Та какво искахте да ми кажете?

А тя беше станала цялата на червени петна и само отваряше и затваряше беззвучно уста.

Прииска ми се да й се изплезя, но се удържах и с достойнство се отправих към масата, като с крайчеца на окото си проследих безславното отстъпление на противното момиченце.

След няколко минути вратите бяха затворени и в залата останахме само новоприетите и Върховните майстори. Учениците седяха в съседното помещение и току надничаха през отворената врата.

Всички ние, заедно с вампирката, седнахме около голямата маса. По моя груба сметка, местата бяха около двеста, плюс-минус десет.

Тръгнах към мястото, което Чез благоразумно ми беше запазил. И пак, по Закона на всемирната подлост съвсем близо до нас бяха седнали приятелите на Лиз. И те като всички останали, бяха станали свидетели на сцената, която Лиз устрои. Погледите, които нейният кавалер ми хвърляше, не предвещаваха нищо добро. Същото важеше и за погледите, които кавалерът на Натали (надявам се, вече бивш), мяташе към Чез. Впрочем, нито аз, нито Чез се впечатлявахме от това.

Потърсих с поглед бялата фигура, която седеше отляво, през осем човека и срещнах насмешливия поглед на Алиса. Тя ми смигна и подчертано бавно се извърна. Както се казва, всяко момиче е загадка, намеренията й са тайна, но най-често за нея самата! Изключително точно казано!

Тъкмо бях седнал и някъде отгоре се раздаде вече познатият ми от изпитите механичен глас:

— Приветствам новоприетите! Това е вашата последна вечер на свобода и ви съветвам да й се насладите с пълна сила.

Действие 6

Насладихме й се със страшна сила. На нищо в живота си така не съм се наслаждавал. Сега обаче не знам как да се измъкна от тази наслада.

— Както знаете, вие сте новоприети. Това звание ви се дава само за един ден, тъй като утре сутринта вече ще бъдете наши възпитаници или ученици, на когото както му допада. В какво се състои разликата? Много е просто. Новоприетите имат правата на всички граждани на Империята. Учениците обаче нямат никакви права. Ще трябва да си заслужите дори правото на живот, да не говорим за правото на храна и прочие…

Гласът млъкна и във въздуха увисна тягостно мълчание. Някой нервно се изсмя. Майсторите седяха на масата си и с интерес наблюдаваха какви ще са нашите реакции. Ние обаче не реагирахме по никакъв начин. Всички мълчаха и чакаха продължението. Ако някой беше решил да ни уплаши с приказките си, явно беше сбъркал.

— Трябва да се преселите в кулата преди изгрев слънце. След изгрев слънце вече ще бъдете наши ученици. Това ще продължи само един ден по вашето време и три месеца по вътрешното време на Академията. След това, след като мине още един ден, през който ще ви пуснем в града, ще започне вторият стадий на вашето обучение. За вас той ще продължи един ден, но за света, който ви заобикаля, ще са минали три месеца. Това не е случайно. Отсега нататък трябва да живеете със съзнанието, че стоите по-високо от обикновените хора и че с всеки изминал ден се издигате все по-високо. Не бива обаче да забравяте, че колкото повече знания и сила притежавате, толкова по-голяма е вашата отговорност. Изкачвате се все по-високо, но това не означава, че ще ви е по-добре. Вие ще сте като всички останали, с тази разлика, че Майсторите дължат много повече на Човечеството. Отсега нататък вие се превръщате в роби — роби на знанието, роби на правилата, роби на силата и роби на съвестта. Превръщате се в роби на Занаята!

В залата отново стана много тихо. На мен лично ми беше все тая, чий роб ще бъда. Единствено ме радваше, че няма да ми се наложи да се прибирам вкъщи… един ден, май? Или бяха цели три месеца? Напълно се обърках.

— И така, преди да се разотидете, за да се запознаете с деканите на вашите факултети, можете да задавате въпроси. Предварително ви заявявам, че на глупави въпроси няма да отговарям.

Веднага стана шумно като на женски пазар. Интересното беше, че всички питаха и всички получаваха отговор. Можеха да бъдат чути произнесените въпроси, но отговорите бяха адресирани конкретно към този, който питаше. Успях да схвана тази подробност малко по-късно и засега само се вслушвах в гълчавата, която цареше около мен.

Накрая не издържах и зададох въпроса, който ме мъчеше:

— Вкъщи ще се прибираме ли?

— У вас ще се приберете само за да си вземете най-необходимото — чух аз монотонния отговор, който беше предназначен за мен.

Неволно се замислих. Какво още исках да питам?… А, да… една странна дума…

— Какво е това „харакири“?

— Въпросът е неясен.

Дали ми се стори или наистина долових в механичния глас леко объркване?

— Добре, тогава искам да ми разкажеш за сензитивния шок.

— Достъп отказан — издевателски отвърна механичният глас, след което прозвуча познатият глас на Ромиус. — Стига си задавал умни въпроси, защото смущаваш нещастния „автомаг“, а той, горкият е почти жив. Питай го нещо, свързано с постъпването ти.

Реших да не подсещам чичо си, че историята със сензитивния шок е свързана именно с постъпването ми. Все пак, той е Върховен майстор.

— Извинете — отговорих, без да знам на кого отговарям — дали на чичо си или на странния „автомаг“.

Тогава, какво да питам?

— Между другото, защо не произнесе реч на Академията? — спомних си изведнъж.

— Защото Академията няма глава — охотно отговори „автомагът“.

— Как така? — объркано попитах аз.

— Въпросът е неясен.

— Защо няма глава? — поправих се аз.

— Защото тази длъжност не съществува вече триста години.

Защо тогава Чез разправяше, че реч ще държи главата на Академията, щом такава длъжност няма толкова отдавна? А! Сещам се, Чез сигурно разполага със стара информация. Трябва непременно всичко да му разкажа.

За други въпроси не се досещах. Постоях още малко, за да изчакам останалите новоприети. Когато отзвуча и последният въпрос, механичният глас произнесе:

— След разговора с декана, можете да си отидете до вас, за да си вземете необходимите вещи и точно един час преди разсъмване, трябва да бъдете в двора на Академията. Който закъснее, ще изгуби мястото си и никога вече няма да може да кандидатства. А сега, моля да отидете там, където са концентрирани вашите стихии.

Подозирам, че откакто съществува Академията, все още не се е случвало някой да закъснее. Надявам се да не бъда първият. Аз обаче пак се отплеснах. Ако не се лъжа, Ромиус разправяше нещо за стихията на… огъня, май…

Народът започна да става, аз също скочих от мястото си, за да не будя излишни подозрения. Бях започнал вече да нервнича, когато видях Ромиус. Той кимна с глава, посочи по-далечния ъгъл на залата и аз тръгнах натам.

— Зак — прошепна ми Чез, който все още се буташе около мен. — Отивам в онзи ъгъл, там май се събират познати физиономии от моята стихия. А ти, накъде?

— Също натам — отговорих му, без особен ентусиазъм.

— Супер!

— Върви — побутнах приятеля си и ние се запровирахме към ъгъла, където стоеше един Върховен майстор.

Когато се доближихме, много се учудих, защото първо, видях, че и Алиса е там и второ, нашият декан се оказа същият шишко, който така успешно беше отсвирил Лиз. Впрочем, същият той яростно протестираше срещу приемането на вампирката… а тя ще бъде негова ученичка… Лично на мен това обстоятелство ми беше особено приятно.

Когато около Майстора се събраха приблизително петдесетина човека, той започна речта си:

— И така, драги ученици, аз се казвам…

— Шинс — прошепнах аз на Чез името, което днес бях чул в двора на Академията.

— Шинссимус Стидвел — продължи Майсторът. — А вас, Закари Никерс, ще ви помоля да не ме прекъсвате!

Прехапах уста, макар че убийте ме, изобщо не ми стана ясно как ме е чул и как репликата, която аз самият едва чувах, би могла да прекъсне речта му. Освен това, не си спомням някой да ме е представял, а той знаеше името ми.

Чез ме гледаше с поглед, с който ме питаше: „Ти откъде знаеш“?

— Аз завеждам факултета на Огнената стихия. И за да ви стане съвсем ясно, ще ви кажа, че през този ден, който ще обхване цели три месеца, аз ще бъда за вас майка, баща и ваш по-голям брат. Ако нещо не ви е ясно, идвате при мен. Ако ви трябва нещо — идвате при мен. Ако всичко ви е ясно и нищо не ви трябва, пак идвате при мен. Няма нужда да се запознаваме. Познавам всички ви, при това по-добре, отколкото вие самите се познавате. Сега нямам никакво желание да хабя драгоценното си време за вас, така че можете да си отидете, да съберете вещите си и да дремнете някой и друг час. Но един час преди разсъмване да сте тук. Свободно! Разпръсни се! — най-неочаквано, по войнишки завърши Шинссимус.

Никой повече не задаваше въпроси и всички мълчаливо се отправихме към изхода. Надявах се да пресрещна Алиса, но тя изчезна още преди да направя и една крачка. Чез ме хвана за лакътя и ме издърпа настрана.

— Може би ще е по-добре, ако не се връщаш до вас, защото току-виж не си успял да дойдеш на сутринта.

Странно, моите мисли бяха в същата посока.

— И на мен не ми се прибира, но там е всичката ми музика. Можеш ли да си представиш дори един ден без музика?

Чез отрицателно поклати глава, защото явно не си представяше такъв тих и щастлив ден. Няма как — не обича музиката, както аз я обичам.

— И аз не си го представям — казах аз, игнорирайки сарказъма му. — Така че… изкуството иска жертви.

Изрекох това и тръгнах към изхода, а Чез се помъкна след мен. Тъкмо бяхме излезли от клуба, когато той ме издърпа и ме бутна в тълпата.

— Какво правиш? — само успях да изрека, налитайки върху някакъв тип с хилава външност. Момчето възкликна смаяно и побърза да се скрие в множеството.

— Ето там е леля ти — прошепна Чез. — Ако побързаш, ще успееш да изтичаш до вас, да си вземеш нещата и да се върнеш, преди тя да се е прибрала. След това можеш да дойдеш у нас. Хайде, тичай и гледай да не те завари.

Нямаше време за приказки. Кимнах и побягнах, колкото сили имах по тротоара, който светеше в тъмното, като разпръсквах с амулета си безплътните сенки по пътя си. Ако трябва да съм откровен, отдавна бях престанал да обръщам внимание на тези същества и съвсем бях забравил за тяхната потенциална опасност. Но истината беше, че ако не беше защитният ми амулет, стражите нямаше да намерят даже скелета ми.

По пътя към къщи се досетих, че както обикновено си бях забравил ключовете, а прозореца, след днешното посещение на неочакваната ми гостенка, бях затворил. Целият ми оптимизъм се изпари на секундата. Оставаше ми единствената надежда, близначките да си бъдат у дома. Вече бях оставил зад гърба си златните квартали и сега луната огряваше моя дом, който в тъмното ми изглеждаше направо мрачен. Интересно, как досега това ми е убягвало?!

Близначките, разбира се, не си бяха вкъщи. Обиколих дома няколко пъти, но надеждата да намеря някой отворен прозорец се оказа напразна. Покрай защитната система няма как да се мине (макар че по идея, тя би трябвало да ме разпознае), току-виж съм се превърнал във въглен, ако случайно стъпя не където трябва или ако се заседя подозрително дълго.

Седнах на стълбите и се замислих. Какво можех да кажа на леля ми? Ако се върне и ме завари тук, няма да мине без задушевен разговор. Пак ще ми опява, а може и по-лоши неща да ми се случат.

Сигурно умората и вълненията от днешния тежък ден са си казали думата, защото дори не съм усетил как съм заспал.

Пред очите ми още беше улицата, осветена от някой и друг прозорец и от светещите павета, но изпод нея започнаха да се подават някакви чуждоземни очертания. Беше минала цяла вечност или само секунда и пред очите ми вече не стоеше златистата и изящна сграда, а се издигаше нещо безформено и сиво. По безлюдните улици се появиха някакви сенки — или призраци, или закъснели минувачи. Минувачите обаче не прозират, а през тези се виждаше звездното небе и двете луни. Или едната? Очертанията им се сливаха и вече не можех да различа кое е сън и кое — реалност. Изведнъж над мен прелетя, като едва не докосна главата ми с ципестите си криле прилеп и всички призраци изчезнаха…

Улицата отново придоби нормалния си вид, странните призраци се стопиха, къщите отново върнаха златния си достолепен вид, а на небето отново светеха две луни. Тръснах глава и силно кихнах, прогонвайки окончателно всички видения.

— Ето къде си бил — прозвуча звънкият глас на леля ми. — Знаех си, че веднага ще дотичаш, за да си събереш багажа!

В гласа й звучаха нотки на обида.

— Какво пък, така може би дори е по-добре.

Иззад живия плет се показа леля, във вечерна рокля и кой знае защо, с бутилка шампанско в ръка.

— Щом така искаш — така да бъде!

Не виждах лицето й, тъй като беше в сянка, но бях убеден, че беше застинало, с изражение на пълна безнадеждност. Гласът й издаваше точно това.

— Значи, няма да ми се караш? — плахо попитах аз.

— Би трябвало, но няма. Ти си вече голям човек и сам избираш пътя си. Жалко, че на него няма да има Императорски трон — снажната ми леля тъжно се усмихна. — Да вървим да събираме багажа ти, бъдещ Майсторе.

Изрече това, спокойно се изкачи по стълбите, където аз допреди малко седях и отвори вратата. По-точно, вратата сама се отвори, веднага щом защитното заклинание усети близостта на енергетичния ключ. Той, впрочем, имаше доста странна форма. Незнайно защо, още от древни времена се смяташе, че тези ключове задължително трябва да притежават формата на особена пръчка. Защо ги правят с такава неразбираема и глупава форма, никой не знае, във всеки случай, на мен никой досега не е могъл да ми го обясни смислено, още повече, че не се използваше някаква специална магия на формата.

Постоях още малко, тъпо гледайки пред себе си, и не разбирах как така леля ми изведнъж е станала толкова добра. Като се сетя колко нравоучения трябваше да изтърпя, когато се отказах от Школата по танци при Императорския дворец. Сега тя приличаше просто на ангел. Това си е направо подозрително, ако не и нещо повече.

Поех си нервно дъх и тръгнах да си събирам нещата. Какво друго ми оставаше?

— Къде беше? — попита безличен глас.

Някакъв пълен мъж отговори със смесица между изненада и радост:

— Пих бира.

Събуди ме неописуемо главоболие и звън в ушите. С огромно усилие повдигнах клепачи, но в главата ми се разнесе такова стържене, че се наложи веднага да ги затворя и тогава разбрах грешката си. Така глава не ме беше боляла, откакто се напих за пръв път. Тогава ми помогна една бутилка с хубаво вино. Щеше да е добре и сега да се намери една, за да облекчи страданията ми. Как можах снощи да изпия толкова!

Момент, момент, не беше снощи, а днес и не съм пил нищо друго освен шампанско! Леля ме отпрати да си събирам вещите, а тя отиде да приготви вечерята. От яденето се отказах, защото се бях нахранил още в „Златният полумесец“, но пийнах малко шампанско. Докато си пийвах, леля ми все разправяше колко ще й липсвам. Молеше ме да й простя за това, че не ме е опазила от лошо влияние. Започнах да споря с нея и после… какво стана после?

Мислите ми течаха вяло, бутаха се една друга и се биеха. Не смеех да помръдна, защото и най-малкото движение ми причиняваше ужасно главоболие. Обаче, лека-полека започнах да идвам на себе си.

Интересно, колко ли време бях проспал? Със сигурност вече трябва да излизам, за да не закъснея.

Само при мисълта, че може да закъснея, целият настръхнах! Не исках да съм първият идиот, който не се е явил, след като вече е бил приет. Само че така ми се спеше… Бих могъл да стана и малко по-късно, няма да настъпи краят на света, ако поспя още мъничко.

Изведнъж будилникът зазвъня страховито. И ако трябва да съм точен, това не беше будилникът, а „музикалката“, която бях настроил на определено положение на небесните тела. Наложи се все пак да отворя очи и независимо от страхотната болка, да погледна часовника.

Майко мила! Вече беше почти седем!

Ако досега ми досаждаше главоболието, то сега ме подкоси вледеняващ ужас. По-точно, щеше да ме подкоси, ако не лежах. Обезумял, скочих, грабнах сака си и презглава се спуснах по стълбите. Едва по пътя си спомних, че само преди секунда умирах от адско главоболие. Сега обаче не ми беше до него. Долу нямаше никого, но дори и да имаше някого, едва ли бих го забелязал. Изскочих на улицата и побягнах към Академията, колкото сили имах. Току що измитият тротоар се пързаляше под краката ми. На няколко пъти за малко да падна, но се справих и побягнах още по-бързо. Улиците бяха все още безлюдни, само тук-там се виждаше по някоя самотна фигура да разтваря ръчно „маргаритката“ за ловене на „вълшебства“. Автоматичните „маргаритки“ се бяха разтворили отдавна.

Докато тичах, в главата ми се въртеше една-единствена кошмарна мисъл. Няма да успея! От нас до Академията пътят е четиридесет минути пеша. Тичешком е двадесет. При моята скорост — десет. А трябва да успея за пет!

От ужас неволно затворих очи и, разбира се, налетях на локва, дълбока до коленете ми и в следващия миг се пльоснах в нея. Веднага скочих на крака и продължих да тичам. Добре, че съм трениран, та болката в удареното коляно не беше проблем за мен. Макар че си е изключително неприятно нещо.

Излетях на Площада на Седемте фонтана и вече бях на финалната права. Пред мен се извисяваше Академията, с широко отворени порти и кой знае защо, празен двор. Там трябваше да са се събрали всички, които бяха приети. Не се виждаше никой!

Влетях като метеор, по инерция пробягах още десетина крачки и спрях.

Тишина. Тишина и пустота. Ето какво сварих в Академията. Бях закъснял. Бях безвъзвратно закъснял.

Приближих се до кулата на Академията и капнал, седнах на земята, облегнах гръб на стената и поставих до себе си сака с вещите.

Закъснях. Успях да се успя. Как се случи? Когато се прибрах у дома, не ми се спеше! Дори не бях чак толкова уморен! Нима?!… Не, не може да бъде… Не може да бъде, леля ми да ми е сипала нещо в шампанското! Или може?… Тя, разбира се, не е цвете за мирисане, но да тръгне чак на такава подлост… нали все пак ми е леля? Как е могла?!

— Не е ли малко рано?

От изненада подскочих повече от метър във въздуха.

— Ти да не би да си спал тук? — продължи веселият глас.

Огледах площада, но не видях никого. Откъде ли идваше гласът?

— Погледни нагоре, глупако!

Послушно вдигнах поглед и видях на прозореца на третия етаж луничавата физиономия на едно момче, което изглеждаше година-две по-малко от мен. Макар че не съм много сигурен. Може да беше на деветдесет.

— За какво да е рано? — попитах тъпо.

— За всичко — лаконично отвърна момчето.

Тук нишката на разсъжденията ми се скъса и се замислих. По-точно, постоях пет минутки, взрян в краката си.

— Мисля, че е късно — произнесох най-сетне.

— За какво? — учуди се рижавият.

— За всичко — изумен от остроумието си, отвърнах аз.

— А-а-а… — момчето завъртя показалец около слепоочието си и се прибра.

Продължих да седя и да наблюдавам как паважът попива водата и как изчезват локвите. След известно време отнякъде зазвучаха весели гласове и през портата нахлу развеселена тълпа народ. Без да ми обърнат грам внимание, те отидоха до средата на двора и там спряха. За мой ужас, там беше и моята, по-скоро вече не моя, несравнима Лиз, която вероятно беше дошла да изпрати новия си ухажор. От все сърце ми се прииска да попия в земята като влагата между паветата, но дори това да беше се случило, пак нямаше да мога да се спася. Бях забелязан.

Цялата компания се беше обърнала с лице към мен. Звънък момичешки глас изрече нещо, явно не дотам прилично, защото всички се разсмяха. Усетих как започвам да се изчервявам въпреки волята си. Едва сега забелязах, че все още съм облечен в златистия костюм, с който бях вчера. Костюмът си беше хубав, не може да се отрече на леля ми, че има вкус, но след като снощи си бях легнал с него и след падането в локвата… И най-изпадналият жител на града не би се разхождал дори из дома си в този вид, та камо ли навън.

Най-демонстративно им обърнах гръб и се постарах да не почервенявам повече, доколкото беше възможно. През това време заприиждаха все повече и повече хора и ми стана ясно, че нещо не е наред. Мислех си, че съм закъснял, но в такъв случай излизаше, че всички са закъснели.

Слънцето беше изгряло. Дори аз да се бях объркал, светилото нямаше как да сбърка — изгревът беше настъпил. За какво тогава ставаше дума?

Не знам какво се случваше, но все пак нямаше да е зле да се изправя. Надигнах се внимателно, опрях се на стената и с непроницаем вид (както аз си го представях), взех да се оглеждам наоколо. Народът със страшна сила нахлу през портата. А когато иззад ъгъла се появи Чез, разбрах, че ако нещо не е наред, то това съм аз самият.

Чез, който явно не си беше доспал, ми махна с ръка и тръгна към мен.

Толкова недоспал не го бях виждал, откакто се познаваме, а това е, кажи-речи, целият ми съзнателен живот.

— Нещо, друже, не ми изглеждаш много весел — опита се да се пошегува Чез и уморено приседна точно там, където седях аз само преди секунда.

— Весел ли? — отвърнах малко нервно. — Светът се побърка пред очите ми, а ти искаш да съм весел?! Като те гледам, ти също не си във форма. И ако трябва да съм честен, в този вид никога не съм те виждал. Не си ли чувал за едно средство? Казва се „као“? Пиеш и веднага заприличваш на човек.

След последната дума едва не се разкашлях, така ми беше пресъхнало гърлото.

— Ти се гавриш с мен! — простена страдалецът. — Май си забравил, че „као“ е настойка, за една порция от която отиват повече „вълшебства“, отколкото за цялата ти модерна музика за седмица.

— Да бе, за седмица — промърморих аз, пресмятайки наум „вълшебствата“.

— Точно така. И ако искаш да знаеш, аз пия всяка сутрин от това питие, но… Я не се прави на идиот!

— Моля?! — чак гласът ми пресипна.

— Майсторите от първия до последния ден на обучението си не могат да употребяват алкохолни и ободряващи напитки.

Кимнах мълчаливо, спомняйки си какво бях пил на банкета.

Колкото и да е странно, алкохол нямаше и аз нищо не бях пил. Тогава откъде е това ужасно чувство — приличаше единствено на махмурлук. Вкъщи бях пил малко шампанско, но тогава все още не знаех нищо. Никой дори не беше споменавал за някакви забрани.

— Аха… Значи ти за пръв път не си доспиваш? — полуутвърдително изрекох аз.

Чез уморено се извърна и прикри с ръка възпалените си очи.

Реших, че има поне още един въпрос, заради който си струваше още малко да повъртя на шиш приятеля си.

— Ще ми кажеш ли колко е часът? — сякаш между другото попитах аз.

— А?… Извинявай, бях задрямал. Каза ли нещо?

— Колко е часът?!

— Защо викаш? — Чез се надигна и стана от земята. — Не виждаш ли, съмва се. Слънцето обля улиците на нашия прекрасен град със златна светлина! Колко съм поетичен рано сутрин!

Наложи се да се замисля за десетина минути. И как не — стоя в двора на Академията, и виждам изгрева на слънцето… което отдавна е изгряло над покривите. Само че „маргаритките“ се разтварят едва сега. Винаги съм си мислел, че автоматиката в двореца е перфектна и там „маргаритката“ се отваря при първия слънчев лъч. Днес обаче се отвори едва сега. А са минали поне двадесет минути, откакто слънцето е изгряло. Вярно, само за мен са минали толкова. За останалите, слънцето тъкмо изгрява.

Без да бързам, споделих мислите си с моя приятел, който все още не се беше събудил. Нали точно от него очаквах разбиране и помощ, за да реша ситуацията…

— Ти да не си мръднал?! Върви да ти наместят мозъка, може и слънцето да си дойде на мястото. И поискай да ти поставят още няколко гънки, ще ти се отразят добре!

— Сериозно ти говоря!

— Добре… — Чез ме огледа от долу до горе. — Хмм… Ти май наистина си се цамбуркал в някоя локва.

— Остави локвата! Кажи ми как да си оправя възприятията? — обидено отвърнах аз.

Чез се почеса по главата, жест, който трябваше да покаже каква усилена мисловна дейност тече в рошавата му тиква.

— Едно от двете е — или си си ударил главата и ти трябва още един хубав тупаник, за да ти изкара… Ей! Опа!

Чез ловко отскочи, като видя страховитото ми изражение.

— … или ти е оказано магическо въздействие — довърши той. — Или по научному казано — хипноза.

— Аха… — дълбокомислено изрекох аз.

Известно време се гледахме един друг.

— Ще ми припомниш ли, че май съм забравил? Какво беше това, хипнозата? — поинтересувах се най-накрая.

— Хипнозата — това е въздействие върху мозъка на човек, с което се цели да бъдат променени неговите възприятия. Най-често се въздейства, като се приемат различни препарати, или чрез непосредственото влияние на едно мисловно поле върху друго.

— …

— Нещо сякаш не ти е ясно — ухили се самодоволно Чез.

— Повтори по-бавно и сричка по сричка. Макар че не съм сигурен дали това би ми помогнало да разбера поне нещичко от камарата глупости, които наговори. Нали спеше? Откъде ти хрумнаха тези идеи?

— Като не ти харесва отговорът, да не ме беше питал — обиди се Чез.

— Хайде, хайде! Нека помислим какво може да предизвиква такива състояния.

Чез се почеса по главата.

— Най-вероятно са ти сипали нещо в питието.

— Ето че си могъл да говориш като нормален човек! — искрено се зарадвах аз.

През това време слънцето (по думите на Чез) изцяло се вдигна над хоризонта. Всички изпращачи бяха помолени да напуснат двора и след като влезе и последният ученик, вратите на Академията бяха затворени.

— Ученици! — заскърца механичният глас. — Бих казал даже, студенти — продължи той с известна насмешка, — сега ще се отправите към етажите, на които ще живеете, ще бъдете настанени по стаите си и ще ви запознаят с графика на занятията. Всеки факултет разполага със свои стаи, които се намират на различни етажи, за да няма недоразумения при обучението ви.

Да си призная, не можех да си представя какви недоразумения биха могли да се случат, но интуитивно усещах, че разделянето на факултетите по стихии не е случайно. И със сигурност, не току-така ни разквартируват поотделно.

— А сега, моля, заповядайте вътре в Академията, където ви очакват вашите водачи. — Отново усетих в механичния глас някаква необяснима насмешка. — Както се казва: „Надежда всяка оставете.“

Действие 7

До помещението с телепортите стигнахме по познатия ми вече маршрут от еднотипни коридори със странно осветление. Цялата тълпа — около 200 души бяхме разделени на няколко колони, които бавно се движеха. Всяка колона стигаше до един телепорт.

— Кажи ми, онзи глас за какви дрехи говореше? — попитах аз Чез.

На лицето му се появи ехидна усмивка.

— Твоите халюцинации май продължават?

Един от Майсторите му изшътка.

— Спрете да разговаряте, млади човече!

Чез замълча, но не за дълго.

— Доколкото схващам, с теб ще живеем на един етаж — прошепна ми той. — Няма да е зле да се опитаме да се нанесем по-близо един до друг.

Трябва да отбележа, че възторженото изражение не слезе от физиономията му по целия път към телепорта. От това лицето му изглеждаше някак по детски глуповато. Да си призная, досега не бях виждал приятеля си такъв.

— Да, няма да е лошо, — съгласих се аз и внезапно спомняйки си думите на Ник, попитах: — Между другото, какво представляват атомите?

— Атомите ли? — повтори въпроса ми Чез. — Ами… значи, атомите са едни такива нещица, които съставляват едни други неща, от които сме направени ние.

От това изчерпателно обяснение, аз загубих и ума и дума.

— Тогава, това са някакви много малки неща — реших въпроса за себе си.

— Даже не можеш да си представиш колко са малки — потвърди Чез и се загледа настрани. — Гледай, приятелите на Лиз минаха през другия телепорт. Значи повече няма да ги видим.

— Защо да не ги видим? — удивих се аз.

— Ами, така — Чез се почеса по главата. — Нали различните стихии ще учат при различни учители, на различни етажи? Няма къде да ги видим.

— Ти пък — сега беше мой ред да се почеша. — Все ми се струва, че животът в Академията не се изчерпва само със заниманията и безсмисленото висене по стаите.

Чез изруга.

— Да, аз нещо взех да си фантазирам. Нищо не знам за живота в Академията, но да се надяваме, че по повод робството и прочее глупости, онзи глас се е шегувал.

— М-м-да, хич не ми се иска да прекарам три месеца в робство. И без това ще се наложи да живеем между четири стени. Добре би било да има поне нещо положително. — Изведнъж усетих, че Чез изобщо не ме слуша. — Ехо!

Потупах приятеля си по рамото, но той не ми обърна никакво внимание.

— Ехо, къде си? — попитах, без да се надявам на отговор.

Едва сега Чез реагира.

— Само погледни. Никога не съм виждал действащ телепорт — мърмореше той и гледаше като омагьосан как хората изчезваха в телепорта.

Аз също погледнах към телепортите: хората наистина изчезваха, след като стъпеха върху кръга. Беше красива гледка. Не изчезваха изведнъж целите, а някак от горе надолу. Сякаш от главата до петите им минаваше гигантска гума и ги изтриваше.

— Интересно, какъв ли е принципът на действие? — Чез продължаваше да си говори сам. — Мнозина смятат, че това е свързано с копирането или дори с разлагането на атоми.

— Глупости — по инерция отговорих аз, — това са измишльотини, които нямат нищо общо с истината.

Едва сега Чез ми обърна внимание.

— Кой ти каза? — попита той.

— Ами-и-и… — аз започнах да прехвърлям в главата си възможните варианти и след като не можах да измисля нищо достоверно, казах истината. — Един познат ученик от горните класове на Академията.

— Кога успя да се уредиш с такива познанства?! И по-важното, защо не ме запозна с него?

Наистина имах честното намерение да запозная Чез с всички ученици, с които се бях запознал, но за моя радост, дойде и нашият ред за телепорта.

— С теб ще си поговорим — обеща ми Чез и стъпи върху телепорта.

Веднага щом моят приятел изчезна, покрай мен се шмугна една стройна фигура.

— Извинете, млади човече, може ли да мина преди вас — подметна през рамо момичето и като показа кокетно вампирските си зъбки, мина през телепорта.

Известно време стоях и мигах, защото не можех да схвана, за какво й беше притрябвало на Алиса да ме прережда, след като ние с Чез бяхме последни на опашката. Зад нас нямаше никого!

Обърнах се, искрено учуден и се сблъсках с Майстора, който ни въведе в залата с телепортите.

— Да сте виждали едно момиче с черна роба?

— Момиче ли? — повторих въпроса му, абсолютно точно знаейки, за кого става дума, само дето не можех да си обясня, за какво му беше притрябвала Алиса. — Не, аз бях последен на опашката, а пред мен беше моят приятел. Вижте при другите телепорти — махнах с ръка по посока на останалите три телепорта, където все още се мотаеха хора.

Майсторът кимна с глава и тръгна към съседния телепорт, след като ми хвърли един прощален поглед и със сигурност запомни лицето ми. Чувствах, че тепърва ще трябва да отговарям за думите си.

Много бързо стъпих върху телепорта и се надявах с това да свършат моите притеснения.

— Ето къде си бил! — Тъкмо бях слязъл от телепорта и Чез скочи върху мен. — Вече си мислех, че си се прибрал вкъщи.

— Да ти кажа, така бях решил. Обаче, точно преди да си тръгна, дойде един Майстор и ме разкандърдиса. Убеди ме, че освен мен, няма кой да те надзирава. А ако бъдеш оставен на самотек, ще докараш Академията до пълна разруха.

Чез се усмихна ослепително.

— Ти разгада моите планове. Сега не ми остава нищо друго, освен да те убия и с трупа ти да нахраня приятелчетата на Лиз.

— Това пък защо? — не се усетих аз.

— Как защо? Не ти ли приличат на чакали? Те са санитарите на гората, тикво!

— А… — аз кимнах в знак на съгласие и тогава забелязах, че ние стърчим съвсем сами в коридора. — Къде са останалите?

— Отведоха ги по стаите им — повдигна рамене Чез.

— Ами ние? В коридора ли ще живеем?

— Това не е лоша идея — ухили се Чез. — Уж бях разбрал къде ще живеем, но ти така и не се появи и реших да те изчакам, обаче се оказа, че мен никой не ме чака.

— Гледай, моля ти се! — Чак ми стана тъжно. — Мистериозната Академия се оказва нещо като обикновен хотел.

— Тепърва има да се чудим. Не толкова отдавна ни нарекоха „роби“. Като ни телепортират до някое поле със зеле, ще видиш! Радвай се, че е хотел, а не някакви бараки, като онези на бригадата в Школата за Изкуствата.

Направо ме втресе от този спомен! Живяхме в такава барака няколко месеца. И досега ме засърбява, само като си спомня! Дори вана нямаше — само един душ и той беше общ. А как ни хранеха… не, по-добре да не си спомням! Да живееш с петима души в едно помещение е просто кошмар!

— Ти си глезльо — забеляза реакцията ми Чез. — С една дума — аристократ. Синя кръв. Стига спомени, по-добре да вървим да огледаме покоите си.

Тази идея ми хареса и се отправихме към края на коридора, където според Чез се намираха нашите „покои“. Номерата им бяха 5113 и 5115. Първите две цифри означаваха номера на етажа, а вторите две — номера на стаята.

Чез веднага заяви, че иска 5115, а на мен ми се пада „дяволската дузина“. Това си беше явна несправедливост, но в момента ме занимаваха съвсем други неща. Опитвах се да си представя чисто физически, че се намирам на 51-ия етаж. Каква ли е гледката от моя прозорец? Сигурно ще виждам не само замъците на вампирите, а и всички острови в Морето на дъгата. Академията е висока 88 етажа. От последния етаж със сигурност се вижда целият Шатер с неговите шатри и даже гнездата на планинските соколи.

Ключове нямаше. Вратата се отвори сама, щом се доближих до нея. Оставаше ми само да гадая как от администрацията ще се досетят коя е моята стая. Бях сигурен, че въпреки приветливата обстановка, която ни заобикаляше, вратите не се отваряха пред всеки току-така.

Стаята всъщност не беше нищо особено. Мен това изобщо не ме учуди. Най-обикновена стая със средни размери, макар че ако леля ми беше тук, сигурно щеше да каже, че това жилище не е достойно дори за моето присъствие, камо ли да става за живеене. Впрочем, хубаво се сетих за леля си — как й позволи съвестта да ме упои?! Като се върна, ще си поговорим сериозно. На какво прилича това, да упоиш любимия си племенник?! Току-виж съм си изпатил заради тази история! Знам ли от кого…

Приближих се до прозореца, който заемаше половината стена и спрях изумен. Допусках, че петдесет и първият етаж не е това, което представлява десетият — най-голямата височина, на която аз се бях изкачвал, но че разликата е чак такава!… Пред очите ми се простираше целият град от височината даже не на птичи поглед… облаците висяха някъде откъм четиридесетия етаж надолу.

Стреснат, отстъпих крачка назад.

Ако вземеш, че се изтърсиш от такава височина, не само целият ти живот ще мине пред очите ти, ами ще успееш и да остарееш. А когато паднеш и мокро място няма да остане.

Дръпнах се още малко по-далеч от прозореца. Не изпитвах никакво чувство на благоговение, бях изпълнен единствено с чувството на животински страх, страхът, който изпитва същество, неизмеримо по-малко от тази немислима височина.

Огледах стаята, където предстоеше да прекарам минимум три месеца с доста по-осмислен поглед. Интересно, къде ли е тоалетната?

Някой почука нетърпеливо на вратата.

— Кой чука? — попитах автоматично.

— Точно след един час започва първата лекция на курса в аудитория 3333 — чу се глас иззад вратата.

Побързах да отворя, за да разпитам за по-нататъшното разписание, но не видях никого, освен Чез, който също надничаше в коридора.

— Избяга — полувъпросително, полуутвърдително каза Чез. — Виждаш ли? Още не сме се нанесли и вече ни подкарват към плантациите!

— Към кои плантации? — не разбрах аз.

— Не се ли сещаш? — Чез направи умна физиономия. — Ще гребем знания с лопата и ще вадим от корен погрешните си представи и схващания.

Напрегнах всичките си сили, за да смеля поредната сентенция на моя приятел. Може да се каже, че той умееше да си служи добре с метафорите, но най-често зад тях се криеха прости и практични мисли. Жалко обаче, че нямаше нито умението, нито желанието да ги поднася в някаква адаптирана версия.

— Погледна ли през прозореца? — попита Чез, докато аз размишлявах. — Адски красиво, нали?

— Аха — отговорих аз. — Само че малко страшничко.

— Глупости, няма нищо страшно. Когато усвоим левитацията, скачането от петдесет и първия етаж със сигурност ще стане моят любим номер.

— Чез — мен изведнъж ме осени една интересна мисъл. — Влез за малко.

Чез влезе на драго сърце. От него направо бликаше енергия и той не знаеше какво да прави с нея.

— Погледни през прозореца и ми покажи къде е слънцето.

Приятелите затова са приятели, за да се разбират с половин дума. Той на секундата прозря намеренията ми.

— Ето го моето слънце! — издекламира Чез и невъзпитано посочи с пръст.

— А моето е това — казах аз, застанах до него и посочих с ръка малко по-вдясно.

— Трябва да се лекуваш — констатира Чез. — Мога да те успокоя само с това, че ефектът от хипнозата е краткотраен.

Въздъхнах облекчено.

— От няколко часа до няколко години.

— Какво?!

— Голяма работа — ухили се Чез. — За теб слънцето ще изгрява малко по-рано, отколкото за нормалните хора. Няма да ти навреди.

— Я ми се разкарай — обидих се аз.

— Недей да се впрягаш от дреболии — продължи да ме навива моят приятел. — Ние сме в Академията, не схващаш ли?

— Схващам — въздъхнах аз.

— Добре, тогава. Искаш ли да ти покажа най-добрия начин за справяне с всяка хипноза?

— Покажи ми.

— Вдигни дясната си ръка.

Послушно вдигнах ръка.

— А сега я пусни рязко и кажи: „Да вървят по драконите!“

— Да вървят… аман от твоите шегички! — побеснях аз, но наистина ми поолекна и даже се усмихнах.

— Нали ти казах, че помага? Проверен похват — авторитетно заяви Чез. — Добре, аз отивам да си разопаковам багажа.

— Мини да ме вземеш, когато тръгнеш за лекцията — промърморих след Чез и затворих вратата.

Беше много важно да не забрави, защото сам никога нямаше да намеря аудитория 3333, тъй като не се оправях особено добре с телепортите. Още не можех да разбера кой накъде води. Оставаше ми само надеждата, че любознателният Чез вече разполага с нужните сведения.

Тъкмо извадих резервната музикалка от джоба на изрядно смачканото си сако и на вратата отново се почука. Побързах да отворя, преди посетителят ми отново да е изчезнал.

Но противно на моите съмнения, посетителят не само, че не изчезна, ами даже влезе в стаята.

— Дрехите ви — изрече младежът в синя ливрея.

Пред погледа ми лежеше купчинка непозната материя с жълт цвят. Доколкото схващах, когато това нещо се прегънеше и закопчееше на определените за това места, то трябваше да се превърне в една много удобна ливрея, като тези, които носеха Майсторите. Проблемът беше, че аз си нямах понятие къде се намират тези места.

— А-а-а… — понечих да кажа.

— Ей сега всичко ще ви обясня — с готовност се отзова момчето.

Десетина минути по-късно, вече бях облечен и готов за всичко. Щеше ми се да попитам момчето дали и утре ще дойде, за да ми помогне да се оправя, но не посмях, защото щях да изглеждам като глупак. Колкото и старателно да ми беше обяснил кое къде и как се закопчава и връзва, аз така и нищо не бях успял да запомня. Не ми оставаше друго, освен да си отбележа още едно нещо, за което да питам Чез като най-просветен във всичко що се отнася до Академията. Вярно, че някъде тук, между стените на тази осемдесет и осем етажна кула имаше и други мои познати, които знаеха повече от Чез, само че нямаше как да ги открия.

Момчето, което ми беше донесло дрехите, беше успяло благополучно да изчезне, оставяйки ми резервни връвчици, кукички и още някакви дреболии. Кой нормален човек би могъл да се оправи с толкова връзки и копчета?!

Не се чувствах особено уморен и затова, след като пропилях десетина минути, тъпо взрян в пода, реших да отскоча до Чез. Като отворих вратата, видях, че приятелят ми също излиза от стаята си.

— Да ти кажа… — започна той. — Нещо ми е скучно — в един глас довършихме и двамата изречението и се разсмяхме.

— Как е новата ти униформа? — попита Чез и с подозрение прекара ръка по ливреята си.

— Толкова вързулки и копчета, направо ужас! Утре сутринта със сигурност ще се оплета в това парче третокачествен текстил — оплаках се аз.

— Не те питам за това — намръщи се Чез. — И платът изобщо не е трето качество. Някакъв странен е.

Вдигнах рамене. Щом Чез твърди, че е странен, значи е странен. На мен ми изглеждаше като най-обикновена коприна.

Тръгнахме по коридора в посока към телепортите, откъдето бяхме дошли.

Впрочем, като казах за телепортите…

— Ти знаеш ли как се ползват тези телепорти?

— Откъде да знам? — учуди се Чез.

Леко се смутих.

— Как откъде, нали ти си специалистът, като става дума за Академията?

Чез се усмихна мрачно и поклати глава.

— Само толкова, колкото са запознати всички хора. А това си е направо нищо. Що се отнася до действието на телепортите — представа си нямам!

— Как тогава…

— По метода на пробата и грешката — прекъсна ме Чез. — Щом като специално не са ни обяснили как да ги ползваме, значи е много просто. До такава степен, че да са достъпни дори за глупаци като приятелчетата на Лиз. Няма нужда да говорим за гении като нас!

По повод на „гениите“ аз имах някои съмнения, но си премълчах, за да не сривам малкото останало ми самоуважение.

Помещението с телепортите изникна внезапно иззад ъгъла, но най-изненадващото беше, че там нямаше никого. Може би ние бяхме подранили, а останалите все още разопаковаха багажите си. В стаята имаше само десетина еднакви телепорти. На стената висеше табелка с номера на етажа.

— Готов ли си да се пробваш? — попита Чез.

— Разбира се — съгласих се веднага. — Пръв в портала влизаш ти, оглеждаш се, а след теб, аз повтарям процедурата.

— Отлично, ти ще си пръв — реагира Чез на мига. — И недей да се бавиш. Само поглеждаш табелката и готово.

Чез ме бутна към най-близкия телепорт и аз стиснах очи. Когато ги отворих, стоях в стая, точно като тази, която бях напуснал току-що. Разликата беше само в номера на етажа. Табелката на стената гласеше — „52 етаж“. Кратко и ясно.

Стъпих обратно върху телепорта.

— Е? — веднага попита Чез.

— Петдесет и втори етаж — отвърнах.

— Сега аз — потри ръце Чез и скочи върху другия телепорт.

В продължение на около десет минути изследвахме всички телепорти на нашия етаж и после преминахме към следващия. След двайсет минути, горе-долу, успяхме да намерим телепорта, който ни трябваше (по-точно, намери го Чез) и тръгнахме по коридора, за да открием аудиторията, която търсехме.

Според часовника на Чез, бяхме дошли малко по-рано. Вратата беше отворена и ние, леко смутени, неуверено надникнахме вътре.

Помещението по нищо не се различаваше от класната стая, в която бях получил досегашното си образование. Бих казал даже, че тази аудитория ми се стори по-малка от училищната. В класната ми стая се побираха поне сто човека, а тук — най-много четиридесет.

Вътре седяха трима души. Двете момчета не познавах, а третият човек беше Алиса. Тя всъщност е вампир, но мен това не ме засяга. И тримата явно скучаеха. Много хитро — те или бяха тръгнали по-рано, или се бяха оправили по-бързо с телепортите. Между другото, успях ли да ви кажа, че на Алиса жълтата дрешка й стоеше страхотно?

— Не сме закъснели, нали? — поинтересува се Чез и се запъти към най-отдалечената банка.

— Не, разбира се — чу се глас зад моя гръб. — Затова пък, останалите закъсняват.

Бързо се обърнах и видях един от големите ученици да влиза в стаята. Синята ливрея ясно говореше, че той принадлежи към ученическото съсловие, но аз бях сигурен, че не е дошъл тук просто така. Изпитото му лице не изглеждаше унило. Напротив, излъчваше увереност и спокойствие, заедно с някаква лека насмешка.

— Аха, може би и на тях, както и на нас са пропуснали да им разяснят как действат телепортите — предположи едно от момчетата от първата редица.

— Защо да са пропуснали? — удиви се ученикът. — На Академията не й трябват ученици, които не могат да открият аудиторията си.

— Значи, ние сме най-добрите! — уточни Чез. — Щом сме успели да се доберем дотук, значи заслужаваме награда!

Алиса, която наблюдавах през цялото време, се изхили. С това нейното участие в разговора приключи.

— Как не? — усмихна се ученикът. — По-скоро обратното. Между другото, поздравявам ви. За практическите упражнения цялата група се разделя на подгрупи от по пет човека. Вие току-що много успешно образувахте една подгрупа.

Петимата, включително и аз се спогледахме. Ако Чез, аз и Алиса донякъде се познавахме, то другите двама бяха съвършено непознати. Не знаехме нищичко за тях, те за нас — също. Огледахме се взаимно с оценяващи погледи и останахме, общо-взето, доволни. Двете момчета бяха средни на ръст, руси, по-големият беше слаб, а по-малкият — напротив, по-скоро възпълен. Щях да ги сметна за близнаци, ако не беше явната разлика във възрастта.

Чез начаса седна при тях и тримата заприказваха оживено. Предпочетох да седна при Алиса.

— При телепортите за теб разпитваше някакъв Майстор — започнах аз, за да завържа разговор.

— И какво от това? — лениво провлече вампирката, но по тревогата, която се мерна в очите й, разбрах, че изобщо не й е все едно.

— Нищо, казах, че не съм те виждал — със същия ленив тон й отвърнах аз.

— Ти наистина не си ме виждал — отсече Алиса.

— Моля ти се — изненадах се аз. — Ти притича покрай мен при телепортите.

— За какво говориш? — намръщи се Алиса.

— За това, че…

Неочаквано, тя ме прегърна и ме млясна по бузата.

— Благодаря ти, че не си ме издал.

Всичко стана толкова бързо, че не успях нищо да схвана. Алиса пак седеше с непроницаемо лице, а за нейната целувка ми напомняха само собствената ми памет и слисаните физиономии на останалите четирима.

— Няма защо — все още леко шокиран отговорих аз. — Ако има нещо, пак заповядайте. На вашите услуги съм. Но какво се случи все пак?

Много е странна, тази Алиса. Наистина ли не си спомня, че се видяхме при телепортите?

Тя само с поглед посочи към старшия ученик, който се беше настанил зад катедрата.

— Какво за него? — не разбрах аз.

Алиса започна да прави някакви неразбираеми жестове, но престана, като видя оглупялата ми физиономия.

— Майсторът ще чуе думите ми, нищо че не е в аудиторията, а ако е тук, забрави, че нещо можеш да скриеш от него.

— Значи, няма никакъв смисъл да сядам най-отзад? — огорчих се аз. — Тогава, по-добре да седна на първата банка.

Хвърлих поглед към Чез и другите двама, които седяха зад първата банка. Те веднага се бяха ориентирали. А аз ги бях взел за зеленчуци. Щом няма значение къде ще седнеш, по-добре е да седнеш под носа на учителя, за да види как се стремиш, с цялото си същество към познанието. Ако искаш да зададеш въпрос, най-отпред си е екстра, не е като да си в галерията!

— Ти как се оправи с телепортите? — смених темата с надеждата по-късно да се върна пак към нея.

Алиса показа вампирските си зъбки.

— Нормално. За три минути.

— За три?! — повторих аз. — Двамата с Чез изгубихме половин час. Ти си направо гений!

Алиса не издържа на възхитения ми поглед и без ентусиазъм си призна:

— Може да се каже, че късметът ми проработи. Третият телепорт ме закара на нужния етаж.

Наистина, късмет. Кога ли ще дойдат останалите? Едва ли късметът на Алиса ще споходи още някого, а и никой няма да се навие да обикаля телепортите и етажите като нас с Чез. Особено, ако принадлежи към някой от Високите домове и е препълнен с усещането за собствената си значимост.

— Алиса, предлагам ти да седнем зад първата банка — най сетне се реших аз, защото с крайчеца на окото си бях забелязал, че разговорът на братята и Чез изглежда особено интересен, та си мислех, че си струва и ние с Алиса да се присъединим.

Първо сякаш реши да ми откаже, защото по лицето й премина характерната й пренебрежителна гримаска, но в крайна сметка, здравият разум възтържествува. Все пак, с тези хора ще се наложи да поддържаме тесен контакт цели три месеца, освен ако не променят състава на подгрупите всеки месец, да речем. Забелязах, че мисълта за тесен контакт с Алиса ми е особено приятна и затова идеята за смяна на партньорите изобщо не ми се усмихваше.

Станахме, аз галантно подадох на Алиса ръка, но тя се дръпна и се премести там, където течеше оживената беседа.

— Сигурен ли си, че теорията за потоците би трябвало да се разглежда именно от гледна точка на теорията на обикновеното пространство? — с усмивка попита Чез единият от блондините.

— Разбира се, че не — отрече Чез. — Казвам само, че такава гледна точка дава възможност да бъдат изразени някои величини като интензивност и Модул на Келнмиир.

Двамата с Алиса се спогледахме и беше ясно, че нито аз, нито тя разбирахме нещо от този разговор.

— Да ви представя, Зак и Алиса. А това са братя Викерс. По-големият — Невил. По-малкият — Наив.

Аха, нали ви казах, че си приличат! Как ли са влезли и двамата в Академията? Според теорията на вероятностите, да се случи такова нещо е равносилно на… ъхъ… на вероятността аз или Чез да бъдем приети тук. Ето обаче, че и аз, и Чез сме приети, седим заедно в тази зала и чакаме началото на лекцията. Хм… животът поднася какви ли не изненади…

— Много ми е приятно — стиснах ръцете и на двамата братя, а Алиса само кимна сдържано с глава.

През цялото време старшият ученик седеше тихо зад катедрата, но в момента в който зад вратата се чуха стъпки, високо изрече:

— Лекцията вече тече, а тридесет и пет човека отсъстват. Това не ми харесва.

Стъпките утихнаха и на вратата се появи една фигура със съвършено гола глава.

— Може ли да вляза? Моля да ме извините, но изгубих сума ти време, докато се ориентирам как да облека тези странни дрехи.

Големият ученик издаде нечленоразделен звук и с жест покани новодошлия.

Нелепата фигура, облечена в тази торба (да нарека този как да е нахлузен парцал „ливрея“ никак не ми се връзваше) седна на съседната банка.

— Не ти ли обясниха как се облича, когато я донесоха? — попита го Чез.

— Обясниха ми — потвърди плешивият. — Но когато реших да пробвам да я облека, за да видя дали ще се справя утре сутринта се оказа, че не съм запомнил абсолютно нищо. Един дракон само знае колко време съм се мъчил да облека този полуфабрикат и сега съм сигурен, че при най-малкото движение всичко ще се разпадне.

Не се сдържах и се разхилих само като си представих гледката.

През това време на вратата се показаха трима човека.

— Драконовските телепорти отказват да работят — избуча единият от тях и тримата накуп се отправиха към най-отдалечената банка.

През следващите трийсет минути се появиха и останалите трийсет и двама. Едните се извиняваха за закъснението, други се оправдаваха с „драконовските телепорти“, а трети заплашваха, че ще се оплачат незнайно на кого. Старшият ученик търпеливо изчакваше всички да седнат и не бързаше да подхване лекцията. Трябва, между другото, да отбележа (с всичкото ми уважение към Алиса), че в групата имаше още шест момичета, нещо, което не можеше да не ме радва.

— И така — проговори най-накрая старшият ученик и всички разговори секнаха на мига. — Лекцията започва четиридесет минути по-късно, затова ще продължи два часа по-дълго. Тези, които закъсняха, да останат след заниманията, за да си получат задачите, с които ще си отработят закъснението.

— Ама, телепортите… — опита се да каже един от закъснелите.

— Телепортите са едно от най-елементарните средства за придвижване и не могат да затруднят дори малко дете. Ако не можете да се справите с това най-просто техномагическо приспособление, значи още сега трябва да ви върнат в началното училище и да ви поставят отново ученическите пръстени — отряза старшият ученик.

Желанието ни за спор с лектора се изпари завинаги.

— И така, казвам се Кейтен. Ще ви преподавам техномагия и една нова дисциплина, която изучаваме от тази година — заклинания на изкуствения интелект. Аз съм вашият младши преподавател до края на първи курс. Днешната уводна лекция ще ви даде обща представа какво предстои да научите и какво ще ви струва това.

Действие 8

— Ако говорим за Занаята като най-общо понятие, той, както се досещате, би могъл да бъде определен като умение да се направлява и изменя енергията. А когато става дума за направляване на енергията, разбираме направляването й, без нейното променяне. Да вземем за пример най-обикновената левитация — Кейтен с лекота се издигна на половин метър над земята. — Това е най-простият начин да бъде използвана въздушната стихия. Под изменение на енергията се разбира пълното й преобразуване, да речем, от енергия на въздуха, тя да бъде превърната в енергия на огъня например.

Кейтен се спусна на пода и в този миг пред лицето му пламна малка огнена топка.

— Всички енергии са неразривно свързани една с друга, но това не означава, че превръщането им от една в друга става лесно. Ако все още не сте забравили началния курс на обучение, то бихте могли да ми отговорите какво е нужно за преобразуването на енергията.

— Енергия — едва чуто промърмори Чез под носа си.

— Точно така, енергия — съгласи се Кейтен.

Чез се плесна по челото. Той знаеше, че старшият ученик чува всяка наша реплика, но още не беше свикнал с това.

— И така, при преминаването от енергията на въздушната стихия към енергията на огъня, се губят около трийсет процента от същата енергия. С останалите преобразувания, нещата стоят дори по-сложно. Оттук идва заключението, че за магии от определен тип, трябва да се използват съответстващи енергоресурси. — Кейтен седна обратно на стола си. — Има ли въпроси?

— Кажете нещо за енергията на живота и енергията на смъртта, както се наричат в Изкуството. Те използват ли се в Занаята? — поинтересува се Чез.

— Не бих казал — поклати глава Кейтен. — Кървавите жертвоприношения не се практикуват от повече от двадесет века.

Класът се разсмя.

Всъщност, никой друг освен вампирите не умееше истински да използва енергията на живота и на смъртта. Именно благодарение на тези си умения, те живееха толкова дълго. А така, между другото, през ума ми мина една неприлична мисъл — на колко ли години е Алиса?

— На изпитите всички показахме склонност към сферата на огъня. Значи ли това, че ще работим само с този вид енергия? — попита единият от братята блондини.

— Не, разбира се — изобщо не се изненада на този въпрос Кейтен. — Изпитът само показа, с коя от енергийните сфери сте най-способни да работите. Това ни най-малко няма да ви пречи да изучавате останалите сфери, но истински силни заклинания ще можете да правите само с енергията на своята сфера. Трябва да можете да работите с всички видове енергия. Не забравяйте, че ви предстоят турнири и състезания с учениците от другите факултети и затова ще ви е необходимо да познавате особеностите на всички видове енергия.

Настъпи пауза. Явно, никой не можеше да измисли още въпроси по темата.

— Хубаво — продължи Кейтен. — Сега нека поговорим за процеса на вашето обучение. Той се състои от четири вида занимания. Това са: първо — лекциите, второ — практическите занимания, трето — самостоятелните занимания и четвърто — това са изпитите, спарингите и зачотите.

— Спаринги ли? — попита едно момиче, много крехко на вид.

— Ако не ви допада тази дума, която между другото е взета от речника на Изкуствата, можем да я заменим, да речем с… практически занимания по двойки.

Девойката се успокои. Такива като нея, по-добре да стоят по-далече от истинските спаринг двубои. Много добре си ги спомням от Школата по Изкуствата.

— Такъв спаринг партньор ми трябва! — сякаш прочел мислите ми, прошепна в ухото ми Чез.

Кейтен му хвърли един неодобрителен поглед.

— Млъквам — едва чуто изрече моят приятел и закри с шепа устата си.

— Старшите ученици ли ще ни четат лекциите? — кокетно се поинтересува друго момиче.

— В никакъв случай — охлади ентусиазма й Кейтен. — Само някои. Основната част от лекциите се четат от Майсторите. Практическите занимания се водят изключително от Майстори. При което всяка подгрупа… между другото, тези, които закъсняха, ще разделя на подгрупи след лекциите… та, всяка подгрупа ще има свой отделен преподавател. Практиката е най-важната част от обучението и затова се провежда под строг контрол. Това особено се отнася за първите занимания.

— Какви други дисциплини ще можем да изучаваме в най-близко време? — поинтересува се някой.

— В най-близко време, освен моя уводен курс, ще имате и курс по история, тактика и етика. През първия месец акцентът е върху практическите занимания, затова по-голяма част от времето ви ще минава в Медитативните зали.

— В кои зали? — попита изненадан хор от гласове.

Двамата с Чез, съзаклятнически се спогледахме. Едно време, в Школата по Изкуствата, двамата бяхме прекарали сума ти време в залите за медитация. И ние в началото не можехме да проумеем смисъла на тези дихателни упражнения и прочистване на мислите. Истината е, че и до днес не сме усвоили докрай енергийно-медитативните комплекси, но все нещичко поназнайвахме. Главното беше, че знаехме колко необходими и важни са тези занимания.

— В Медитативните — повтори Кейтен. — Управлението на енергиите изисква пълна съсредоточеност, а изучаването на първите и основни неща трябва да бъде изключително точно и прецизно. Затова ще бъдете разделени на подгрупи и ще бъдете под постоянното наблюдение на Майстор Занаятчия, който ще ви напътства. Може да се каже, че вашите бъдещи успехи ще зависят абсолютно от базата, която сте натрупали.

— От медитацията ли? — все така недоверчиво попита момичето, което се страхуваше от спарингите.

— Точно така — кимна старшият ученик.

— А какво имахте предвид, като споменахте спарингите? — реших да задам въпросът, който ме вълнуваше.

Кейтен ме погледна много внимателно, сякаш се чудеше, дали да отговори.

— Нека вдигнат ръка тези, които са се занимавали с Изкуство — вместо отговор помоли той.

Освен мен и Чез, ръка вдигнаха още осем души, сред които братя Викерс и, естествено, Алиса. Слаба работа… С Изкуство не се занимаваха много хора, само за Високите домове то влизаше в задължителната програма. Новата политика на Императора беше обикновените хора да не се интересуват много-много от Изкуство. Напоследък друидите бяха далеч по-популярни от вампирите, които също основаваха Школи по Изкуствата и ако в школите на друидите набираха за кандидати хора, а не друиди, там със сигурност напливът от хора щеше да е огромен. Само преди няколко години такова нещо изобщо нямаше. Всичко това се случваше единствено заради малоумните идеи на Императора…

— Тези, които са се занимавали с Изкуство, би трябвало да знаят какво е спаринг. Разликата е само в средствата — в Изкуството това са физическата сила и вътрешният енергиен потенциал, а в Занаята — знанията, уменията и способностите, при което физическият контакт изобщо не присъства.

— Дуел със заклинания ли? — попита Чез.

— Може и така да се каже — съгласи се Кейтен.

— А физическият контакт забранен ли е или се използва рядко? — неочаквано попита Алиса. Съвсем бях забравил, че тя седи до мен, така се бях увлякъл от лекцията.

Кейтен повдигна рамене.

— Физическият контакт практически е невъзможен. Опонентите стоят на достатъчно голямо разстояние един от друг — да се приближиш до противника си и да получиш в лицето концентриран енергиен заряд си е повече от опасно.

Алиса кимна с глава и в погледа й блесна нещо като намек за превъзходство. Все едно че знаеше или умееше нещо, което останалите не знаем и не умеем. Тя всъщност е вампир, а за вампирите се знае, че попиват Изкуството с първите глътки мляко… хм… с първите капки кръв на първата си жертва.

Чудя се защо не изпитвах никакъв потрес, когато гледах Алиса! Повечето хора не понасяха вампирите, най-малкото, отнасяха се към тях с презрение. Заради това вампирските замъци бяха отвъд Граничната черта, а тези вампири, които останаха в града, можеха да излизат само нощем. Принципно разбирах известното недоверие, което съществуваше към съществата, които пият кръв. Не човешка кръв, а всякаква. Всеки си има вкус, разбира се, но доколкото ми е известно, те можеха спокойно да задоволяват апетита си само с кръвта на животни. Това обаче малко интересуваше останалите хора и затова вампирите си оставаха „подлите кръвопийци“. Затова, когато с Чез влязохме в аудиторията, Алиса седеше отделно от двамата братя и никой не искаше дори да се запознае с нея. Тя беше навсякъде „персона нон грата“.

Погледнах замислено към вампирката. Тя оправи с ръка тъмния кичур, който падаше върху лицето й, и също погледна към мен. Сякаш за момент се поколеба, но лицето й веднага придоби каменно и високомерно изражение.

Не, аз не бих могъл да възприемам Алиса другояче, освен като красиво и мило момиче. А високомерието й е само защита от нашия жесток свят…

— … по-подробното изучаване на този въпрос, отлагаме за по-нататък — завърши Кейтен и аз разбрах, че от сума ти време седя и мисля за свои си неща, пропускайки всичко, което старшият ученик говори. Оставаше ми само да се надявам, че не съм пропуснал нещо важно.

— Сега ще проведем един най-общ инструктаж, след което можете да отидете в столовата, за да се подкрепите преди поредните занятия.

Моят корем забуча, като ми даваше да разбера, че няма нищо против едно подобно разписание на деня. Нали не бях ял от вчера вечерта! Сутринта изскочих като вятър от къщи, без да закуся.

— И така, вие сте разквартирувани на петдесет етажа. Момичетата са на отделен етаж. Не си мислете, че това е някаква забрана за посещения, нищо подобно, всички сме големи хора, просто така е най-удобно. Седемдесетите етажи са заети от Въздушния факултет, шейсетите — от Водния, четиридесетите — от факултета по Земята, а петдесетите, както вече сте забелязали, заема нашият Огнен факултет. Останалите етажи са заети от лабораториите и кабинетите на Върховните майстори. Телепортите, които днес направиха сложен живота ви, работят на принципа на симетричните полета. Тоест, те са разположени в два реда — първият ред от началото на коридора води нагоре, а вторият от началото — надолу. Между двата реда има още три телепорта — централният води към първия етаж, а другите два — към етажите от следващата десетица. Както успяхте да преброите, телепортите са тринайсет на брой.

— Пак това прекрасно число — промърморих аз, а Чез се усмихна с разбиране. Той знаеше, че моята неприязън към числото тринайсет датира от общото училище, защото там винаги бях тринайсети в списъка. На конкурса за Музикална композиция се явих също с тринайсети номер и останах на второ място, защото моята безотказна до този момент „музикалка“ се включи тъкмо когато не трябваше. И изобщо, моите отношения с това число, не бяха от най-прекрасните.

— А защо няма един телепорт, който да спира на етаж по желание? — попита някой от класа.

— Защото е нерентабилно — поясни Кейтен. — Това, както и много други неща ще ви станат ясни от принципа на симетричните полета, който ще изучавате по-нататък. Точката за излизане от такъв телепорт е една и е окончателна, освен това, два свързани телепорта се монтират от двама Върховни майстори в продължение на няколко дни. За това е нужна маса енергия, а освен това, такива телепорти се нуждаят от постоянно обновяване. Затова, а не защото не желаем да споделяме своите знания с останалия свят, никъде другаде няма да видите телепорти, освен в Академията. Кой от Върховните майстори би се съгласил да тича постоянно насам-натам и да обновява телепорти, за да могат разни „важни“ персони да се наслаждават на удобството от мигновеното придвижване?

— А защо са необходими точно двама Върховни майстори? — поинтересува се Чез.

— Защото двама Върховни майстори могат да отделят такова количество енергия, което да активира тези телепорти — Кейтен мрачно се усмихна. — Бихме могли да сметнем… това са… петима Майстори или двадесет и петима старши ученици. Представяте ли си картинката?

— Ще бъде чудна тарапана! — възкликна един плешив ученик.

— Наистина — съгласи се Кейтен. — Телепортите са около двеста, което прави общо, колко? Пет хиляди старши ученици. Възстановяването на силите също изисква време. Върховният майстор идва на себе си за някой и друг час, докато на старшия ученик ще са му нужни дни. Сега, да смятаме ли колко време ще е нужно, за да се възстановят всички телепорти?

По аудиторията премина въздишка на изумление. Никой дори не беше си представял, че нещата са толкова сложни.

— И колко често се налага да ги възстановяват? — поинтересува се едно момиче от последните редове.

— Горе-долу, веднъж в годината.

— Стига, бе! — не можах да се удържа аз. — Всички останали техномагически действия ли са толкова сложни за изпълнение и попълване на енергийните запаси?

— Не, разбира се, някои неща са по-прости, но други са дори далеч по-сложни от телепортите.

— Кои например са по-сложните? — за да не остане по-назад, попита Чез.

Кейтен поклати глава.

— Това ще научите по-нататък. А сега, ако не възразявате, бих продължил. — Възражения, естествено, не последваха. — Безпрепятствено ще можете да се придвижвате по всички етажи, които обитавате, и по етажите, където се намират лабораториите. До останалите етажи, учениците нямат допуск. Ако стъпите върху телепорт, до който нямате допуск, той просто няма да сработи. Преди време, беше инсталирана сигнална система, но нещо прекалено често учениците бяха започнали да бъркат телепортите — той се усмихна. — Затова те бяха пренастроени и сега не работят, когато до тях няма разрешен достъп.

Представям си колко често са пищели алармите, защото без съмнение и аз, и Чез, пък и който и да било, щяхме да се опитаме да разберем какво има от другата страна на забранените телепорти. А ако вместо аларми там бяха поставили смъртоносни капани, със сигурност нямаше да остане нито един жив ученик.

— Добре, като за първи път, толкова — стана изведнъж Кейтен. — Накрая, да ви кажа, че столовата е обща и се намира на двадесетия етаж. Сега е дванайсет и половина, точно в един е вашата смяна. Тя продължава до два, през което време трябва да се нахраните и да освободите столовата за следващата смяна. Свободни сте — най-сетне изрече Кейтен и всички станаха. — С изключение на тези, които закъсняха — те нека останат — завърши старшият ученик.

Всички, освен нас петимата, седнаха обратно. Ние се спогледахме неуверено и поехме към изхода.

— Довиждане — в хор изрекохме, на излизане от аудиторията.

— Какво ще кажете, как ви се струва нашият първи преподавател? — попита Чез, веднага щом вратата се затвори след нас.

— Малко ми е странен — повдигна рамене по-младият блондин.

Алиса упорито се правеше, че не е с нас и че нищо не я засяга.

— Ти сигурно си имал работа с много младши преподаватели, щом правиш такива заключения — предположи по-големият, който може би имаше основание да бъде ироничен.

По-малкият брат премълча.

— Момчета, със сигурност няма да сбъркам, ако предположа, че на нас ни предстои дълго време да бъдем заедно — реших да уточня аз. — Затова предлагам, докато обядваме да се опитаме да се опознаем по-отблизо, да поговорим и изобщо…

— За какво да говорим? — усмихна се по-големият блондин.

— Още повече, с нея — не особено вежливо посочи с пръст към Алиса по-малкият.

Тя, на свой ред му показа кучешките си зъби.

— Хайде, хайде… Дами и господа! — намеси се Чез. — Няма да се караме. Налага се да живеем заедно.

Двамата братя, в един глас възкликнаха:

— Да живеем заедно с кръвопийците?! Що за симбиоза е това?!

— За тях кръвта, за нас — любовта — разхили се Чез. — Поне за някои от нас.

Той погледна изразително към мен.

Алиса се направи, че нищо не чува. Явно намираше, че е под достойнството й да отговаря на остроумията им.

— Между другото, бих искал да ви обърна внимание на следния факт — реши да смени темата Чез. — Ако за нас тук минават три месеца, а навън — само един ден, то представете си какво ще се случва извън прозорците на Академията! Излиза, че през първия месец и половина, навън ще грее слънце, а през втория месец и половина — луна. Много забавно, нали? Месец и половина ден, месец и половина — нощ…

Мълчахме, смилайки тази хипотеза.

— Сега разбирам защо в спалните ни пердетата са толкова тъмни — каза Невил. — За да не се травмира психиката ни.

През това време коридорът беше свършил и се озовахме пред площадката с телепортите.

— Между другото — изведнъж се досетих аз, — някой случайно да е запомнил как работят тези драконовски чудеса?

Столовата се оказа съвсем обичайна. Посрещна ни миризма на готвено, ученическа гълчава (или студентска, ако повече ви харесва) и тракане на посуда. Повечето маси вече бяха заети, защото ние пак закъсняхме, тъй като пак объркахме няколко телепорта. Затова нямахме избор къде да се паркираме и седнахме кой където намери. Не знам защо, но ни се наложи да седнем в средата на залата. На съседните маси се бяха разположили останалите членове на групата ни, които явно се бяха справили по-успешно с телепортите.

Тъкмо бяхме седнали и към нас дотърча някакъв младеж със съмнително весело изражение на лицето, и бодро попита:

— Какво ще обичате?

Тъкмо отворихме уста, за да попитаме какво е менюто за днес и Викерс-младши ни изпревари.

— Ще ви помоля за някаква супичка по ваш избор, само да е по-гъста. Второто нека да бъде някакво печено, месото пак по ваш избор, но да е с вкусна хрупкава коричка, а за трето — сладолед или пастичка.

Младежът изслуша цялата поръчка и някак, между другото подхвърли:

— Както знаете, Академията на Занаята е държавно учреждение и затова месото тук е забранено с указ на нашия господар, великия Император — младежът се опита да изобрази някакво подобие на благоговение, — а тестените неща са нездравословни за медитативните техники и затова първокурсниците нямат право да ядат тестено.

— Тогава, какво ще ядем? — с треперещ глас попита Наив.

Стори ми се, че устните му треперят и той ще се разплаче във всеки момент, но това май че се размина.

По-големият брат го потупа успокояващо по рамото, а Алиса го погледна съчувствено. Но сервитьорът реши да посипе със сол раната на лакомника.

— Как какво?! — плесна той с ръце. — Има толкова вкусни зеленила на този свят! И най-вече, полезни. Да вземем копривената чорба…

— Копривата пари — изумен възкликна Чез, който беше израснал с месните колбаси от магазина на баща си и познаваше вегетарианската кухня само от чуто-речено. — Категорично отказвам да насилвам по този начин организма си!

Викерс-младши закима енергично в знак на солидарност.

— Значи ли, че се отказвате от обяда? — зарадвано попита сервитьорчето.

Ентусиазиран, Чез можеше да се откаже не само от обяда си, но и от вечерята, при това за два месеца напред. Аз обаче успях да го сръгам в ребрата и да взема инициативата в ръцете си.

— Не, разбира се. Моля, донесете ни нещо по ваш избор.

Сервитьорът тъкмо се канеше да тръгне, когато Алиса го дръпна за ръкава така, че той едва се задържа на краката си. Очите му се оказаха на нивото на нейните и той плахо й се усмихна. На красавица като нея няма как да не се усмихнеш! Красавицата също му се усмихна с ослепителната си усмивка, тип „хищник—жертва“. От тази усмивка дори мен, който вече бях свикнал с нейната компания ме полазиха тръпки. Какво да кажа за горкото сервитьорче — То чак подскочи от изненада, опита се да изчезне, но хватката на девойката беше желязна!

— И внимавай — мило изрече Алиса. — Ако се окаже, че обядът не ме е заситил, ще се наложи някой да попълни пропуските в менюто ми.

Никой, най-малко сервитьорът, не се съмняваше кой е този, който ще запълни липсващото в менюто на Алиса в графата „десерт“.

— Разбира се, веднага — заекваше сервитьорът, отдалечавайки се с бясна скорост от нас на заден ход. С тази скорост успя да налети на един едър, мустакат здравеняк, който носеше голям поднос.

Грохотът беше такъв, че на практика заглуши ругатните на здравеняка. А когато данданията утихна, по-големият Викерс запуши с ръце ушите на по-малкия си брат.

— Няма нужда да слуша мръсотии — поясни Нивел, като видя сащисаните ни погледи.

Алиса за пореден път завъртя пръст около слепоочието си, като с това показваше… ясно какво.

Побързах да сменя темата.

— Алиса, ти сериозно ли искаш вегетарианска храна? — за малко се смутих, защото темата не беше от най-удачните. — Тоест, искам да кажа, нали ти… ти, наистина… нали…

— Пиеш кръв — любезно подсказа Чез.

— Да, да — аз хвърлих на Чез един изпепеляващ поглед. — Нали вие, вампирите се храните с жизнена енергия, а от морковите жизнена енергия — зеро.

— Млъкни, глупак такъв! — засъска Чез. — Само опитай да кажеш подобна ерес в присъствие на друиди и те ще наторят с теб любимите си бурени.

— Толкова ли са обидчиви? — зарадвах се аз от плавното подминаване на неудобната тема, която бях избрал.

— Не, в никакъв случай — Чез също завъртя пръст върху слепоочието си, копирайки жеста на вампирката. — Само са луди на тема „моркови“, моля да не бъда разбран погрешно.

Алиса се разсмя, аз също едва сдържах усмивката си. Викерс също се усмихна, но не свали ръце от ушите на брат си.

— Ти, с твоите мръсни шегички… — казах аз.

— Не е вярно, винаги преди употреба ги мия — не ми остана длъжен Чез.

Сервитьорът прекъсна нашата престрелка, подозрително съсредоточено и внимателно поставяйки на масата различни блюда със странно съдържание, предимно зелени на цвят. И което беше по-странно, сервитьорът не беше същият.

Чез с подозрение помириса чинията си.

— Не е ли отровно?

— Не би трябвало — предположих аз. — Те сигурно знаят, че не е толкова лесно да бъде отровен вампир, а Алиса ще отмъсти, ако с нас се случи нещо, нали така?

— Разбира се — съгласи се вампирката, а сервитьорът изчезна, сякаш буря го беше издухала, само се чу звънтенето на чиниите, които той набързо метна на масата. — Тук всички са някакви много нервни, не намирате ли?

Чу се страховит грохот — нашият келнер, който бягаше от масата ни се блъсна със страшна сила в предишния мустакат здравеняк, който тъкмо бе престанал да ругае и беше събрал от земята съборените съдове. На втората жертва на Алиса й провървя по-малко, отколкото на първата. Ако на първия сервитьор му се размина с лек уплах и синка под окото, то на този му предстоеше поне двучасов терапевтичен сеанс в местната травматология, ако мустакатият го догонеше.

Покрай нас притича сервитьорчето, а след него едрият мъж размахваше огромна салфетка.

— Интересно, дали ще го догони? — запита Нивел и свали ръце от ушите на брат си, веднага щом двамата се скриха зад ъгъла.

— Надявам се, че няма — поклати глава Чез. — Ще е жалко за момчето…

Сега цялото внимание на моя приятел беше съсредоточено върху чинията с тъмнозелената гъста маса, която явно имаше претенцията да носи гордото име „супа“.

— Тук със сигурност ще опъна копитата — обобщи накрая Чез.

Погледнах тъжно в своята чиния и мислено се съгласих с него. Никога не бях си помислял, че животът в Академията ще бъде толкова тежък!

От унилите ми мисли ме отвлече Викерс-младши, който започна да хрупа точно до ухото ми някакъв продукт на прогресивното земеделие. Този не го заплашваше глад — юнакът ядеше всичко, без да му мигне окото.

За мое изумление, Алиса също хрупаше с голям апетит нещо зелено и кръгло. На моя въпросителен поглед тя отвърна рязко:

— Наистина ли се интересуваш от устройството на моя организъм? Ако искаш да знаеш, аз се храня като всички нормални хора. Може би ще попиташ за някои други особености на моята физиология?

Слава богу, съвсем навреме изпреварих порива на Чез да обясни набързо какви особености на нейната физиология ме интересуват. Един лакът в ребрата на нахалника му попречи да развали отношенията ми с вампирката… ако такива съществуваха и ако изобщо можеше да има нещо между вампирка и наследник на Висок дом.

— Извинявай — смутено проговорих аз, скришом показвайки юмрук на Чез.

Алиса само изсумтя презрително на извинението ми, а Чез се направи, че не е разбрал заканата ми.

— Вие сигурно имате градини покрай замъците си. С витаминозни зеленчуци — подхвърли Чез на Алиса, като въртеше в ръце нещо като плод или зеленчук… знам ли… — Ти май много разбираш от тези неща.

— Не, човече, не уцели — обади се Невил. — Замъци имат старшите кланове. — Кланът Ноос не живее в замък.

— А къде живее? — учудено попита Чез.

— Нямам представа — отговори Невил. — Попитай приятелката си.

— Тя не е точно моя приятелка — разсмя се Чез и лукаво погледна към Алиса, която не му обръщаше ни най-малко внимание. — По-скоро е приятелка на Зак.

От моя пореден удар с лакът нахалникът се измъкна леко и невъзмутимо захапа някакъв корен.

Всъщност, той беше прав — Алиса съвсем уверено избираше плодовете и със сигурност знаеше кой какъв вкус има. Колкото до мен — аз хабер си нямах от тези зеленила (в действителност, имаше и плодове с друг цвят, но ние наричахме цялото вегетарианство „зеленило“) и нямах представа какви са на вкус. Така например, мислейки, че това, което държа в ръка, е домат, взех, че го посолих. Напразно, както се оказа. По-късно Алиса проведе за нас един малък увод в биологията и аз научих, че този сладък червен плод се казва ябълка. Отгледали са го съвсем наскоро, само преди няколко месеца в лабораториите на Академията. Откъде Алиса знаеше това и за какво можеше да й послужи това знание, за нас си остана загадка.

И изобщо, у нас предизвика известен шок самият факт, че вампирка (!)… ни учи на здравословно вегетарианско хранене.

На нашите въпроси Алиса не отговаряше, а само мънкаше неопределено, свиваше рамене, но нищо не казваше. Точно като някаква партизанка.

— Да — проговори Чез с пълна уста. — А разправят, че нашият Император губел властта си. Едва ли, като гледам, дори вампирите е успял да подложи на драконовската си вегетарианска диета.

— Какво пречи, диетата си е много вкусна даже — отбеляза Викерс-младши, който отдавна беше приключил със своята порция и плавно беше преминал на моята.

— Искаш да кажеш, че си съгласен никога вече да не ядеш месо? — попита по-големият брат.

Лицето на Викерс-младши изразяваше мъчителен размисъл.

— Съвсем никога ли? — попита най-накрая Наив.

— Ъхъ — изръмжа Чез, без да се откъсва от нещо жълто и сочно.

— Не-е-е… — проточи господин Любител на вкусното хапване. — Може ли без пържолка, без кълчица, без саламче?…

— Кюфтенца, шишченца, шницелче… — мечтателно подхвана Чез.

— Вкусни супички, печено, баничка… — Викерс-младши с ненавист изгледа ябълката, която държеше в ръката си. — Искам да си ходя…

Алиса не можа да се сдържи и прихна в шепата си, а след нея и ние се разхилихме. Само Наив, кой знае защо, не се смееше и искрено страдаше…

Изведнъж вниманието ни привлече нова разправия. Две момчета от съседната маса скочиха и започнаха да се обясняват на висок тон.

— Твоята „огнена птица“ въобще не може да се мери с моята „пеперуда“!

— Твоята „пеперуда“ не може и да застане до моята „птица“!

— Че защо й е да застава, щом е създадена да лети.

— Я си гледай работата!

— Ти си гледай работата!

— Утре сутринта ще се разбере кой колко струва.

— Значи, дуел?

— Да, дуел!

— На разсъмване?

— Точно така! Обичам да побеждавам преди закуска.

Докато течеше този диалог, в столовата цареше мъртва тишина.

Не можехме да повярваме на късмета си! Само на втория ден на нашето обучение щяхме да наблюдаваме истински дуел!

— Чу ли! — шепнешком попита Чез. — Щастието май ни се усмихна.

— О, да! — огледах аз подозрително притихналите ученици от големите класове. Новобранците мълчаха и попиваха всяка изречена дума, но защо мълчаха големите?

— Ти май не вярваш — махна с ръка Чез. — Значи, утре отиваме… Всъщност, къде ще е дуелът?…

— Къде наистина? — обади се Викерс-младши. — За нищо на света не бих пропуснал такова зрелище! Искам да видя тези тайнствени птици и насекоми!

— Ще се опитаме да разберем. — Чез се надигна и се огледа. — Вие се нахранете, а аз ще отида на разузнаване.

Ние изпратихме с озадачени погледи Чез, след което погледнахме надолу, към празните си чинии.

Викерс-младши ръгна с лакът брат си и попита:

— Този какво искаше да каже? Храната свърши.

— Така си приказва — махна с ръка Невил.

— Аха… така си приказва…

С Алиса се спогледахме и едва сдържахме усмивките си. Наивността на Викерс-младши беше безгранична.

Близо половин час чакахме Чез. През това време аз се опитвах да завържа разговор с Алиса, но нещо не се получаваше. Или ми пречеше присъствието на другите, или аз нещо не се справях. По-вероятно да бе второто. Как например би могъл да ми пречи Викерс-младши, който непрекъснато нещо ме питаше или ме прекъсваше, или по-големият му брат, който по всякакъв начин (имам предвид тънките му намеци от сорта „убий кръвопиеца“ или „кучешките зъби плачат за клещи“) искаше да покаже на вампирката колко силно я презира.

Чез се върна и ни завари да седим в пълна тишина, в отвратително настроение. Алиса демонстративно не поглеждаше към Викерс-старши, той пък не поглеждаше към нея, а аз седях между двамата. Колкото до Наив, той пазеше мрачното си изражение от солидарност с брат си.

— Защо ми се струва, че когато излязох, нещата не изглеждаха толкова безнадеждни? — отбеляза Чез и седна на мястото си.

Пълно мълчание.

— Нима не искате да знаете какво съм разузнал? — лукаво попита той.

— Разбира се, че искаме — не се удържах аз, — особено, като се има предвид, че те чакаме вече половин час, а смяната ни ще свърши всеки момент.

Реално, освен нас петимата, в столовата нямаше никого. Келнерите отдавна да ни бяха изгонили, ако не беше смразяващият поглед на Алиса, който унищожаваше в зародиш всяко тяхно намерение. Определено никой не искаше да си има работа с нея.

— Дуелите на големите се провеждат в Залата на Средната сила, тя заема целия десети етаж. Тези двамата ще се дуелират преди закуска, тоест, около осем часа сутринта — заразказва Чез. — Днес няма да имаме повече занятия, оставят ни да се адаптираме, така че останалото време можем да си го прекараме в абсолютно бездействие. Бих ви предложил да се посветим на изучаването на униформата, защото е твърде специфична.

— Това е добра идея — в един глас се съгласиха братята Викерс.

Алиса поклати отрицателно глава.

— Защо така? — заинтересува се Чез и лукаво се подсмихна. — Стесняваш ли се? Нали сме си свои хора, нещо като семейство…

— Не си виждал моето семейство — усмихна се вампирката. — Не, аз имам дневен режим. Спя следобед.

— Да те изпратя ли? — поинтересувах се аз.

Вампирката ме измери с леден поглед.

— Само опитай!

Алиса стана и тръгна към изхода на столовата, а аз останах, замислен над нейния отговор. Или не би имала нищо против това, или иска да ме предупреди да не изкушавам съдбата…

— Защо не, върви, изпрати я — подхвърли Наив, с което учуди не само мен, но и самия себе си.

Скочих от мястото си и хукнах да догоня Алиса.

Най-интересното е, че не успях да я догоня. Дотичах до телепортите, но Алиса я нямаше там. По всичко личеше, че искаше да ми избяга. Чак такава лепка ли съм, та да трябва да бягат от мен? И през ум не ми е минавало!

По всичко личеше, че предстоеше да прекарам остатъка от деня си в художествено връзване на сиджимките на новата ми дреха. А ни плашеха, че било робство, денонощно зубрене… И накрая, какво? Пълна измама. Нищо не правим, даже няма нищо интересно за разглеждане в тази Академия.

От апатията, която бавно, но сигурно ме завладяваше, ме спаси изникналият сякаш от нищото Ромиус. Не беше съвсем от нищото, а по-скоро от един от телепортите… но нали на мен ми е първи ден в Академията и още не съм свикнал с техните магически фокуси… от изненада подскочих някъде към пет метра нагоре.

— Май не се радваш да видиш чичо си? — озадачен попита Ромиус и внимателно ме погледна. — Как мина първият ти ден в Академията?

— Странно — признах си честно аз. — Представях си го някак…

— Другояче — довърши Ромиус.

— Точно, другояче. Къде е знаменитата ви магия? Представях си, че по коридорите на Академията се лети, че храната сама се сервира по масите, че дуелите са на всяка крачка и по всякакъв повод!

Майсторът уморено махна с ръка.

— Това тепърва ти предстои. И на дуели ще се нагледаш, чак ще ти писне. Ела да отидем в кабинета ми, трябва сериозно да си поговорим.

Да си поговорим сериозно… Миналия път, когато разговаряхме сериозно, аз имах удоволствието да разбера, че с малко повече късмет, съм могъл да стана Император. Какво ли ще е този път?

Както се оказа, винаги можеше да е по-лошо. В кабинета на Ромиус имаше вампир.

Действие 9

— Буенос тардес, амигос! — възкликна вампирът и ловко стана от стола си.

На пръв поглед, той изглеждаше на не повече от двайсет—двайсет и три години. Но ако човек се загледаше в зачервените му очи на потомствен вампир (всеки знае, че само на потомствените вампири очите са червени), щеше непременно да забележи, че оттам наднича вечността.

Погледнах озадачен към Ромиус, в очакване да ми преведе казаното от посетителя на нормален език, но на него ролята на преводач явно не му допадаше.

— Моля те, говори на човешки език — уморено помоли Ромиус, но вампирът само махна с ръка, сякаш прогонваше някаква досадна муха.

— Стига скърца, братче, всичко ще бъде окей. Малкият ще схване всичко — каза той с някакъв странен акцент, разтягайки гласните.

Честно да си призная, от цялата му реч разбрах само предлозите, при това не всички.

— Чудничко — кимна Ромиус. — Ти само следи връзките и всичко ще е супер! Ако не, мисли му!

Вампирът застина от изумление, явно не очакваше да чуе това, което чу.

— Върхът си, братко! Изненада ме, признавам си — вампирът се усмихна, показвайки вампирските си зъби.

— Запознай се, Зак — погледна ме Ромиус. — Този лингвист любител се казва Велхеор.

Не може да бъде! Представител на един от най-кръвожадните вампирски кланове се намира на територията на Академията! И след това имат очи да разправят, че вампирите нямали място в Академията и да сочат с пръст горката Алиса.

Сигурно мислите ми са се изписали върху лицето ми (или вампирът ги е прочел), защото изведнъж се разсмя с пълно гърло.

— Между впрочем, вече половин година живея и работя тук — реши да ме довърши вампирът. — И не съм лингвист любител, аз съм професионалист!

Не знам кое звучи по-странно — дали вампир, който живее в Академията, или вампир, който работи тук? Или вампир лингвист? Във всеки случай, на мен не ми беше много ясно защо бях доведен в тази стая.

— Да — намръщи се Ромиус. — Той тук е нещо като външен специалист… в това число и по проблеми като твоя.

— Проблем ли имам? — реших да уточня.

— Ако нямаш, веднага ще ти образуваме! — зарадва се вампирът.

Без да искам, направих крачка към вратата. Всеки, който си е имал вземане-даване с вампири, би ме разбрал. Такива приказки не се приказват току-така. Никога не знаеш какво може да им дойде наум.

— Засрами се, Велхеор — укорително изрече Ромиус. — Вече остаря, караш трийсет, а все те избива на глупости да плашиш децата!

Подозирах, че не става въпрос за годините. При вампирите възрастта се измерва с векове. То за толкова време не само ще мръднеш, ами… Така се обясняваха някои странности на поведението им.

— Какво толкова?! — направи смирена гримаса този… Велхеор. — Ти знаеш, че съм безобиден като…

Вампирът повъртя длан във въздуха, облещи очи, изпухтя, но така и не успя да намери подходящо сравнение.

— Безобиден съм, това е.

— Ъхъ — съгласи се Ромиус. — И престани да се правиш на ръб.

— Ти ме разби! — възкликна вампирът. — Откога владееш така жаргона?

Майсторът тайнствено премълча.

— Хубаво. Сега кажи защо домъкна в нашата бърлога този младеж, преди да съм изял някого от любопитство — и Велхеор ме погледна с ъгъла на окото си.

Така и не усетих кога опрях гръб във вратата.

— Този младеж, между другото, съчинява много интересни песнички. Искаш ли да чуеш?

— Да ти приличам на меломан? — не разбра вампирът.

Впрочем, аз също не разбрах какво общо имат моите песнички.

— Ами да, приличаш, даже много приличаш — радостно закима Ромиус. — Много добре си спомням как нощем пееше и свиреше на китара.

— Подслушвал си ме значи — намръщи се вампирът.

— Не съм те подслушвал, а съм те слушал — поправи го Ромиус. — Затова съм довел момчето тук. Ето — майсторът измъкна от джоба си моята „музикалка“. — Послушай песните и ми кажи мнението си.

Вампирът замря за секунда с „музикалката“ ми в ръка, после кимна на някакви свои мисли и постави един от дисковете. В кабинета се разля бавна музика и моят висок глас (добре поставен от най-именитите педагози благодарение на леля ми) запя:

— Познах тази мелодия от седмата нота — развика се вампирът така, че изплаши и мен, и Ромиус. — Хубаво пее момчето, но е далече от Кипелов.

— Този Кипелов какъв е, някакъв оперен певец ли? — поинтересувах се аз, едва скривайки обидата в гласа си.

— Аха — разхили се вампирът. — Оперен.

— Какви ги приказва? — неуверено попитах аз Ромиус.

— Не му обръщай внимание, от известно време така се държи, но можеш да ми повярваш, сега е просто ангел в сравнение с това, което беше преди.

— Точно така — важно потвърди вампирът и престана да се смее. — А ти — той посочи невъзпитано с пръст към мен, — къде я намери тази песен? Мисля, че още не са я пуснали по музикалните магазини.

Вампирът пак започна да се смее.

— Тази песен е моя — някак неуверено казах аз.

— Плагиатор! — изскърца със зъби Велхеор. — Кого баламосваш?

Значи, той не ми вярва… макар че аз почти не разбрах значението на глагола „баламосвам“, по-точно, изобщо не го разбрах.

— Зак, това е много важно. Кажи ми, откъде имаш думите на тази песен — попита ме Ромиус.

— И музиката — добави вампирът.

Щом е толкова важно, ще трябва да им кажа истината. Не ми остава нищо друго.

— Значи… — започнах аз. — Много често сънувам сънища… за разни странни градове… и хора… понякога чувам и песни и ако на сутринта не съм ги забравил, ги записвам. Това лошо ли е?

— Напротив — поклати глава Ромиус. — Добре е, че ги записваш. Те представляват…

Велхеор засъска като кипящ чайник.

— Сега издай на това пале всичките ни тайни!

— Колко гръмко звучи, тайни — каза Ромиус. — Всъщност, както желаеш. Щом искаш да си играеш на криеница, моля.

Ще се направя, че не съм се обидил. Честна дума.

— Точно така, както аз искам — закима вампирът. — Ти го чуй какво ще ти каже, а аз ще послушам малко музика, че нещо ме налегна носталгия.

Вампирът включи „музикалката“, сложи слушалките и се отпусна в едно кресло.

— Тези сънища, с каква периодичност ги сънуваш? — започна да ме разпитва Ромиус. — В тях ти страничен наблюдател ли си или участваш в събитията?

Хубав въпрос. Де да помнех… Все пак, това са сънища, а не театрални представления на площада. Всичко се смесва, променя се…

— Сънувам горе-долу веднъж в седмицата. Не си правя график, понякога се случва да сънувам и три пъти на седмица, а понякога не сънувам и веднъж в месеца. А дали участвам… По-скоро не, само наблюдавам… Има ли някакво значение, нали са само сънища?

— Така е — замислено проговори Ромиус. — Как обаче в сънищата ти се появяват песни, които… някой вече е написал?…

— Не, не мисля… — неуверено се опитах да възразя. — Ако в града се беше появила отнякъде такава музика, а хубавата музика непременно се появява в нашия град, аз щях да знам, както и всички останали фенове.

— Хубавата музика на нашия свят — подчерта думичката „нашия“ Ромиус.

— Да не би да искате да кажете… — започнах аз.

— Нищо не искам да кажа — тросна се той, след което, малко по-меко, продължи. — Прощавай, но това е чужда тайна.

Кимнах с разбиране. Тайната е нещо свещено. Ами тайната на вампира? Свещената тайна на вампира… Защо не? Звучи добре.

— Свободен съ-ъ-ъм! — изведнъж зарева с добре поставен глас Велхеор.

Честно казано, би било срамота, ако за толкова векове живот не си поставил гласа си.

— Усещам, че за дълго време от него полза няма да има — поклати глава Ромиус, като не сваляше поглед от вампира. — Тъй че сега ще те помоля за нещо много важно.

— Разбира се, чичо. Целият съм в слух.

— Спомни си всички подробности от твоите сънища и ги запиши. Ще можеш ли?

— Да, разбира се — помръднах рамене. — И кога трябва да ти представя отчета си?

Ромиус се усмихна.

— Не гледай на това като на задължение, а като на молба… но ми напиши отчета, колкото можеш по-бързо.

— Слушам! — отрапортувах аз.

— Свободен — махна с ръка Ромиус. — А между другото, честит първи ден в Академията.

Системата от телепорти категорично отказваше да ми се подчинява. Бях готов да се закълна, че съм я овладял, но се оказа, че не е така. Половинчасовата разходка по етажите на Академията така и не ме доведе до моята стая, но затова пък съвсем случайно попаднах там, където живееше по-добрата половина от учениците в Академията. Как се беше изразил Кейтен? „Всички сме зрели хора“… И няма никакви забрани?… Никога нямаше да се досетя, че на този етаж живеят момичета, защото никъде не се виждаше и следа от представителките на нежния пол. Затова пък беше пълно с индивиди от мъжки пол. Посетители? Или поклонници?…

Щом така и така съм тук, нямаше да е лошо да разузная къде се е настанила Алиса. Нали сме в една група? Всичко можеше да се случи, а аз дори не знаех къде живее… нали така?

Коридорът се разклоняваше в четири посоки, но да обикалям из целия етаж не ме вдъхновяваше и затова реших да попитам някого къде е стаята на Алиса… макар че едва ли някой знаеше.

— Извинете, да знаете къде живее Алиса? — наивно попитах аз първия срещнат ученик, който, подпрян на стената, изглежда чакаше някого.

— Кой? — учудено ме погледна момчето. — Ти да не би да си мислиш, че познавам тук всички по име?

— Момичето вампир — поясних аз.

— А-а, тази ли? — момчето се поусмихна. — По коридора направо и последната врата вляво.

Може ли някой да ми каже какво толкова смешно има, че тоя се хили такъв?!

В края на коридора имаше нещо като стълпотворение. Странно, защото си мислех, че вампирите не са особено популярни.

Вниманието на публиката беше привлякъл някакъв субект, който от по-близко разстояние се оказа сервитьорът от столовата, същият, който си беше позволил така неуместно да се шегува с нас.

— В момента, в който тя излезе през вратата…

Какво е щяло да се случи в момента, когато тя е излязла през вратата, така и не успях да чуя, но затова пък го усетих съвсем скоро на собствен гръб.

Когато се приближих, цялата тълпа се направи, че е тук съвсем случайно, а най-успешно го изигра сервитьорът, който просто се гмурна в тълпата и изчезна.

Почуках на вратата, надявайки се, че момъкът при телепортите не си е направил някаква шега и не ме е изпратил неизвестно къде. Интересно, какво ще се случи, когато тя излезе през вратата?

Вратата се отвори и оттам неуверено надникна вампирката.

— А, ти ли си?…

В следващия момент се случиха две неща. Първо — стана ми горещо… на определени места, и второ — Алиса отвори широко вратата. Доколкото успях да се ориентирам, досега се беше занимавала с устройството на нашата нова униформа. Може да се каже, че до този момент успехът й беше доста съмнителен, тъй като на места се виждаха някои непокрити части на тялото й… доста интересни при това, ако мога така да се изразя.

— Ти гориш!

Ами… как да не пламнеш при вида на такова зрелище?! Даже ми стана още по-горещо.

Посегнах да поотпусна яката си и… се опарих.

— Горя! — жално изписуках, след като бях разбрал причината за тази странна жега.

Наистина горях! И по-точно, не аз, а новото ми костюмче. При това, цялото.

— Горя! — повторих, този път доста по-силно.

Алиса ме хвана за ръката и ме вмъкна в стаята си. Докато се опитвах да разбера какво точно ми се случва, Алиса се втурна в банята. Само след секунда бях облян от главата до петите с кофа вода, която се взе незнайно откъде. В моята стая такава кофа със сигурност нямаше… Боже, за какви глупости мисля?… Та аз току-що горях! Ох! Пак пълни глупости! Пред мен стоеше такова красиво и почти голо момиче!!!

Докато девойката търчеше към банята и обратно, дрехата й, която и без това се държеше на честна дума, кажи-речи се беше разпаднала по шевовете.

— Олеле! — възкликна Алиса и се шмугна в банята, като едва придържаше с ръка остатъците от това, което доскоро се наричаше с гордата дума „ливрея“.

Сега ми стана ясно какво разправяше на тълпата онзи негодник сервитьорът. Само да ми падне!

Алиса изскочи от банята, вече облечена.

Да се чудиш как успя да се оправи за нула време с всички тези връзки и закопчалки. Ливреята й стоеше също така прекрасно, както и пълното й отсъствие…

Горе-долу същите мисли се четяха на лицето на вампирката, е, без последната част, разбира се.

— Сега как ще разбера как съм облякла всичко това? — взе да се вайка Алиса. — Жалко за цялото време, което загубих! А ти стоиш навън, пред вратата и изгаряш от страст!…

— Не беше от страст — опитах се да споря аз.

— Не беше от страст — подигравателно повтори Алиса. — Сякаш не видях изражението ти.

— Според теб, как изражението на лицето ми се връзва със запалената ми дреха?! — от яд почти крещях.

— Знам ли? — вдигна рамене Алиса. — На всичкото отгоре, сега трябва да бърша пода.

Егати нахалката! Може да се каже, че съм я спасил от неминуема… е, може да не е смърт, но отмъщение — със сигурност! Неблагодарница! Само дето не изгорях! Това шега ли е?… Или просто нервничи? Горката, може да се е притеснила за мен…

— И аз мога да избърша… — плахо предложих.

— А кой ще ми възстанови нервите?!

Аха. Сякаш моите някой ще ги възстанови. Кой от нас двамата горя, питам аз! Аз или тя?! Може ли толкова да няма грам такт?!

— Да не мислиш, че съм дошъл специално да изгоря пред вратата ти?! — вече дори не се опитвах да скрия раздразнението си. — Между другото, ако в този капан не бях попаднал аз, можеше да попаднеш ти.

— Да ти приличам на глупачка?! — не ми остана длъжна вампирката. — Да не би да си мислиш, че не знаех, че пред вратата ми са се събрали тези малоумници? Или си мислиш, че един потомствен вампир може да бъде изигран така лесно с едно най-просто огнено заклинание?!

— Нищо не си мисля — промърморих аз. — Би могла да се държиш малко по-възпитано…

Алиса не отвърна, явно се канеше да каже нещо силно нелицеприятно по мой адрес.

— И какво изведнъж те прихвана да ми идваш на гости? — значително по-меко попита тя.

— Знам ли? Ако нещо се случи… Няма лошо да знаем къде живееш. Сега сме в една група, нали помниш?

Колко сръчно преминах на това „ние“! Все едно, че инициативата да дойда тук не беше моя, а на групата. Само че тя едва ли ще повярва, аз не умея да лъжа…

— Вярвам, вярвам — присви очи Алиса и тонът й стана сериозен. — Ти наистина можеше жив да изгориш заради тези шегаджии.

Значи не се лъжа, тя се вълнува. Много приятно, драконите ме взели!

— Не съм сигурен.

Зашляпах към един от столовете. Писна ми да стърча на едно място, освен това ми се струваше, че коленете ми още леко треперят. Не ми се искаше да показвам слабост пред вампирката.

— Помислих си, че тези костюмчета пазят добре от всякакви огнени напасти.

Алиса пристъпи към мен и сложи ръката си на рамото ми.

— Не само от огнени. Както виждаш, съвсем сух е, макар че само преди минута излях върху него цяла кофа с вода.

— А? — докосването на нейната ръка ме беше отнесло така, че едва дойдох на себе си. — Да… разбира се.

Дрехата може и да беше суха, но от мен течеше вода. Обувките, както и костюмът ми наистина бяха изсъхнали, но някой беше забравил да предвиди отвори, през които водата да можеше да изтече.

— На мен ли само ми се струва или днес наистина си много разсеян? — забеляза Алиса и махна ръката си от моето рамо.

А как да не бъда?! Само преди два дни дори не си и помислях за разните му там Академии, не обръщах внимание на никакви сънища и искрено смятах за свои всички песни, които бях записал. А сега какво? Уча в Академията, макар и да не ми личи и нося гръмкото прозвище „плагиатор“! Долавям смътно значението на тази дума и усещам, че тя означава нещо много, много неприятно…

— Смятам, че нечия глава трябва да бъде откъсната за подобни шегички — казах и прокарах ръка по мократа си коса.

— Дори зная кой е този някой — зловещо процеди през зъби Алиса. — Чудя се, какво да бъде наказанието му.

Дори не смятах да питам, кого обвинява тя за моето подпалване и откъде знае кой е той. Вампирите имат изключително остър слух и за тях да чуят през вратата какво приказва някакво дрънкало беше толкова лесно, колкото за мен да се изкихам.

— Апчих!

Ето, нали ви казах!

Седях на стола и изливах водата от едната си обувка, а Алиса мрачно обикаляше около мен. Изобщо не бях си представял така моя поход към покоите на момичето, което харесвах…

— Хайде, хайде, нищо не се е случило — не издържах аз на обиколките на Алиса. — Момчетата само се пошегуваха… нямали са лоши намерения. Нали не пострадах…

Алиса престана да обикаля и внимателно ме погледна.

— Не си пострадал? Искаш ли огледало?

— Да — с внезапно пресипнал глас изрекох аз.

Какво ли е станало? Мисля, че нямам изгаряния — щях да почувствам. Може веждите ми да са поопърлени, но това е дреболия.

Алиса отиде до банята и се върна с огледало в ръка.

— Можеш да се порадваш колко си красив! — усмихна се вампирката.

Погледнах в огледалото.

— Знаеш ли? — изсъсках аз след кратка пауза. — Тези… тези идиотчета трябва да ги хванем и да им наритам задниците!

— Разбирам те — прекъсна гневната ми тирада Алиса. — Знаех си, че точно съм те усетила. Ти само се преструваш, че си пацифист, но всъщност в теб се крие едно много мило момче.

От нейните приказки, окончателно изпаднах в ступор. Кой според нея е момче? От друга страна… със сегашната си прическа приличам точно на момче. Такова… късо остригано и много гневно.

— Нека се върнем на това как да хванем тези гамени и какво да им сторим. Доколкото мога да си спомня, те бяха от втори курс. Какво можем да използваме срещу тях?

— Нищо — неуверено предположих аз и се изумих на преобразяването на Алиса. Само преди малко от нея и дума не можеше да се изкопчи, а сега гледай само как се разприказва! Беше мрачна и унила, а сега очите й светеха! Нищо необичайно, нали на вампирите са им по сърце всякакви деструктивни дейности, особено интригите, нацелени към близки хора.

— Правилно, нищо — неочаквано лесно се съгласи Алиса. — Засега нищо. Но трябва да търсим възможности. Трябва да разберем всички гласни и негласни правила на Академията и да намерим слабите страни на противниците.

И като я подкара… Също като генерал преди битка!

— Трябва да направим рекогносцировка — реших да добавя и аз една сложна дума.

Алиса ме погледна с още повече уважение.

— Браво! Ти ще се захванеш с това.

Нямам нищо против, само че да ме убиеш, не бих могъл да кажа какво означава тази дума.

— Сега обаче дай да те поострижа, защото много миришеш на пърлено.

Въздъхнах сърцераздирателно и зачаках Алиса, която отиде за ножици, а после геройски понесох издевателствата над прическата си.

— Така е по-добре — каза тя, когато всичко свърши. — Вече приличаш на човек.

— Слушай, отдавна ми се иска да те питам — престраших се аз. — Ти защо ме целуна там, на приема?

— Защо, не ти ли хареса? — учуди се Алиса.

Що за нелеп въпрос?!

— Не става дума за това, просто ми е интересно за какво ти беше тази показна целувка.

Също така ми беше интересно да знам за кого беше предназначено представлението. Не беше за леля ми Елиза. А и откъде вампирката би могла да познава леля ми? Това, което каза по повод на сватбата, беше по-скоро защитна реакция.

— Просто трябваше да накарам някого да схване нещо — с нежелание произнесе Алиса.

— Може ли малко по-подробно? — не се отказвах аз.

— По-подробно — в този момент в залата се появиха няколко души, мои роднини — поясни тя.

Това обяснява всичко — Алиса се скрива от роднините си в моята стая, те я намират на приема и тя, целувайки ме, им дава някакъв знак. Как ви се струва? Не, това не може да бъде! Няма как вампир да остане незабелязан в „Златния полумесец“. Появяването на Алиса можеше да пропусне само някой сляп или глух, а ако на приема бяха дошли и роднините й, тогава щеше да стане такъв скандал, че щеше да има гръмотевици и мълнии в прекия и в преносния смисъл.

— Не забелязах там да има твои роднини — някак между другото отбелязах аз.

— Никой не ги забеляза — вдигна рамене Алиса. — Ако един вампир реши, дори и Майстор да мине покрай него, няма да го забележи.

— Къде бяха седнали? — попитах аз, стараейки се да скрия сарказъма си. — На съседна маса, до Майсторите ли?

— Бяха близо до нас — усмихна се вампирката. — Съвсем близо…

Озадачен, преметнах през ума си всички, които седяха в съседство, но сред тях вампири нямаше.

— Нищо подобно не съм забелязал.

— А нагоре поглеждал ли си?

Нагоре ли? Защо да поглеждам нагоре? Там е таванът… аха! На тавана имаше някакви сенки. Хитро! Вампирите могат да ходят по тавана, а да не те забележат на такова място е много лесно, и без това никой не гледа нагоре.

— Ясно — промърморих аз. — И какво не поделихте с твоите роднини?

Изглежда обаче че за днес Алиса беше приключила с откровенията си.

— Нека отложим този разговор — каза тя и се прозина демонстративно. — Не знам ти какво смяташ да правиш, но аз трябва да поспя.

— Както кажеш — отговорих послушно, ясно съзнавайки, че ако продължа да я разпитвам, рискувам да влоша отношението й към мен. — Нали не възразяваш да се измия преди да си тръгна?

Станах и се запътих към банята.

— Не! — Алиса застана на пътя ми. — Много съм уморена и искам да спя, тъй че ще те помоля да се измиеш у вас, става ли?

— Добре — съгласих се аз. — Както кажеш.

— Значи, до утре, преди закуска? — уточни Алиса, изпращайки ме до вратата.

— Да, ние ще дойдем да те вземем — отвърнах на вече затръшнатата врата.

Действие 10

Тази нощ (макар че за каква нощ може да става дума, когато слънцето е увиснало пред прозореца ти и няма никакво намерение да залязва) сънувах едни странни плешиви хора, които седяха на пода на някакъв храм. Очите им бяха затворени, а те припяваха някаква мелодия. Какво ли ще рече това?

Това беше първият дуел в моя живот. По-точно, това беше първият дуел, на който присъствах. И тъй като в него участваха ученици от трети курс, той обещаваше да бъде интересен.

Точно в дванайсет, както беше уговорено, нашата групичка се събра в залата за тренировки. Всъщност, освен нас, тук беше и целият ни курс. Не съм ги броил, но съм сигурен, че никой от новите ученици не би пропуснал това знаменателно събитие. Има си хас, нали беше първият дуел в живота ни! До сега само бяхме чували (благодарение на ентусиасти като Чез) единични слухове за магически двубои, но дори само тези слухове бяха достатъчни да заинтригуват и най-отявлените скептици.

— Вече мина половин час, защо не започват — капризно проточи единият блондин.

Моето мнение е, че неговото недоволство беше съвсем основателно.

— Няма как — отвърна по-големият брат. — Не виждаш ли, че участниците ги няма?

— Наистина. Тук има нещо много съмнително — отбелязах аз и се обърнах към Чез. — Чез, как мислиш, — това редовно ли се случва или ние сме такива късметлии?

Чез беше видимо посърнал.

Така му се падаше, защото снощи цяла вечер издевателства над новата ми прическа!

— Какво сте ме зяпнали, сякаш аз съм виновен, че закъсняват! Може нещо да им се е случило. Защо каквото и да стане, все аз съм виновен?

— Не, не ни разбирай погрешно, ние не те обвиняваме — побърза да го успокои Невил. — Обръщаме се към теб като към най-знаещия.

Чез се замисли.

— Да си призная, за двубоите нищо не съм чувал. Нито Майсторите, нито големите ученици обичат да изпадат в подробности, когато стане дума за двубоите. Или ги смятат за нещо, което няма особено значение, или не желаят да коментират по темата.

— Може ли магически двубой да бъде нещо маловажно? — учуди се по-малкият блондин.

— Как не, нали зрелищата са твоето любимо занимание?! — сложи го на мястото му по-големият брат.

— Няма лошо! — упорито продължи да твърди по-малкият. — Тези битки не само че са интересни, но имат и познавателна стойност. Всички ние, рано или късно, ще участваме в такива практики, така че няма да ни е в повече да научим нещо от чуждия опит.

— Я какво дар слово! — възхити се големият. — Може да ти надрънка каквото му дойде на ум, само и само за да участва в тези… как ги нарече… „практики“… Това някакъв жаргон ли е? Жалко, че нашите не могат да те чуят…

— Стига, момчета — спря ги Чез. — Мисля, че главните действащи лица се появиха на хоризонта.

Братята на секундата забравиха за своите, вече станали рутинни препирни и обърнаха глави към входа на залата. Дори Алиса, която вечно изобразяваше някаква безразлична към всички и към всичко статуя, се загледа натам и даже се повдигна на пръсти. Без да искам, се загледах в стройната фигура на вампирката.

— Нещо интересно ли видя? — попита Чез, който беше проследил моя поглед.

— И още как! — захласнато отвърнах аз, но веднага се усетих и продължих. — Ще бъде изключително познавателно…

— Със сигурност — съгласи се Чез и подсвирна. — Ти, във всеки случай, ще можеш много да научиш…

Опитах се да го ръгна в ребрата, но той отскочи встрани.

— Внимавай!… — заканих му се и размахах юмрук пред лицето му, след което отидох при братята. — Какво става, някой появи ли се?

— Появи се — някак неуверено отговори по-големият.

Вперих любопитен поглед в тълпата, надявайки се да видя причината за тази странна реакция. И я видях.

Двамата младежи, които вчера уговориха дуела, сега влязоха в залата, като разговаряха оживено и се тупаха приятелски по гърбовете.

Без да обръщат внимание на тълпата притихнали новобранци, те стигнаха до средата на помещението и едва тогава обърнаха внимание на странното множество.

— Вие какво правите тук? — попита единият от тях, поставяйки ударението върху първата дума в изречението.

Отговорът беше тишина и едва след няколко секунди някой промълви:

— Чакаме началото на дуела…

— За какво говорите, какъв дуел?! — в един глас извикаха учудено и двамата. — Да не би да сте решили, че ще се сбием заради някаква нищо и никаква препирня?

Всички дружно кимнахме.

— Моля ви се, ние така си се дърпаме всеки божи ден, може ли за няма нищо да си устройваме двубои?!

С Чез се спогледахме, а Наив, буквално произнесе на глас нашите мисли.

— Защо не — съвсем тихо попита той, а гласът му звучеше като на дете, на което са взели играчката.

— Мисля… — започна Викерс-старши и загледа брат си с такъв поглед, че онзи се скри зад гърба на Чез — … че тяхната разправия вчера изобщо не изглеждаше толкова безобидна, както разправят сега.

— Разбира се, че не изглеждаше — подхвърли презрително Алиса. — Те това представление са го репетирали сума ти време.

— Защо? — не разбра Викерс-младши.

Бях започнал да се досещам, но Алиса, както винаги, изпревари моите мисли и обясни всичко много достъпно. Само дето езикът й не беше от най-приличните.

— За да може цялата тълпа идиоти, начело с теб — тя изобличаващо посочи с очарователното си островърхо пръстче към Викерс-младши — още преди изгрев слънце да дотърчи тук и да остане до края на закуската.

— И за какво им е всичко това? — Наив съвсем се слиса.

Алиса понечи да обясни още по-красноречиво, но като срещна недоумяващия поглед на Наив, разбра, че се е захванала със загубена кауза и само махна с ръка.

По-големият брат погледна неодобрително към вампирката, но си затрая, за да си спести неприятностите.

Двамата шегобийци най-откровено се забавляваха като гледаха постните физиономии на новите ученици, но до подигравки не се стигна, може би защото те или се страхуваха от възмездие (макар че ние нищо не можехме да им сторим), или проявяваха, все пак, някакъв такт.

Тълпата бавно тръгна да се разотива, а тези, които се досетиха за пропуснатата закуска, си плюха на петите. Докато чакахме дуела, никой не се досещаше за закуската, защото беше съвсем ясно, че заради такова събитие човек може да постои гладен. Но когато се разбра, че дуел няма да има, у много от нас се събуди здравият разум, а заедно с него и гладът. Но вече беше късно… Мисля си, че шегаджиите са дошли в Залата на Средната сила веднага след приключването на закуската и затова вече нямаше закъде да бързаме.

Всъщност, ние не бързахме. Затова излязохме последни, даже след глупаво ухилените майтапчии.

— Може да се каже, че бяхме посветени — тъжно се усмихна Чез. — Сигурно си правят такива шегички с всички новаци.

— Разбира се, че с всички — без да се обръща изрече единият от веселяците. — Само че за посвещението бъркате, това изключително събитие тепърва ви предстои.

Нашата петорка изпадна в шок, а тези гадове изчезнаха в неизвестна посока.

Всички, без да се наговаряме, се вторачихме в Чез, за да чуем от него някакво обяснение.

— Този какво искаше да каже? — опитах се да взема инициативата в свои ръце.

— Нямам представа — Чез разпери ръце. — Какво искаш от мен?! Да не съм бюро „Справки“?

— Много жалко — въздъхна Викерс-младши и много сериозно се загледа в краката си.

Докато наблюдавах тази сценка, не издържах и се разсмях. Заедно с мен се засмяха Чез и Алиса, дори Викерс-старши си позволи една лека усмивка. Само Наив мигаше на парцали и се дивеше на нашата несериозност.

По програма, след закуска ни чакаха лекции по медитация. И май никой не възнамеряваше да ни чака още дълго.

— Да вървим на лекции, закуската и без това пропадна.

Викерс-младши ужасено ме изгледа.

— Не е ли по-добре да отидем и да се оплачем, задето така подло ни излъгаха? — той подсмръкна. — Може да ни дадат нещо за ядене. Поне по един морков…

— Ще минеш и без морков — безапелационно изрече Чез. — Да се медитира на гладно е по-полезно. Повярвай ми.

Тук трябва да отбележа, че Чез знаеше какво говори. Той вече няколко години практикуваше медитативна техника в нашата Школа по Изкуствата и макар че аз под „медитация“ разбирам следобеден сън, Чез имаше пълното основание да се нарече специалистът сред нас. Честно ви казвам, нито веднъж по време на медитация за цяла година не съм го чул да хърка — нещо, което за себе си не мога да твърдя.

— Така значи… като начало ни поставят на вегетарианска храна, а след това какво?! Пълен глад?! Да ви приличам на човек, който има нужда от отслабване? — Наив започна да врещи с фалцет. (Честно казано, нямаше да му бъде излишно да поотслабне.) — Къде отидоха тези изверги?!

„Извергите“ отдавна бяха потънали в системата от телепорти и така бяха избегнали гнева на гладния Наив.

— Добре. Щом сте казали медитация, нека бъде медитация — проговори Викерс-старши, прекъсвайки по този начин стенанията на брат си. — Хайде, вървете…

Телепортите ни доставиха почти веднага на нужния етаж. Не уцелихме само два пъти и то защото Чез и Невил не бяха на едно мнение и трябваше да пробваме двата варианта, за да няма обидени. Разбира се, никой от двамата не беше познал.

— Нали ви казах, че трябва да ме слушате — в един глас изрекоха специалистите по телепорти, когато най-сетне слязохме на правилния етаж.

— Тъпаци! — тихо каза Алиса, която слезе последна.

Уж тихо, но всички я чуха. И се засрамиха. Всички.

— Ти по-добре да мълчиш! — с неочаквана злоба произнесе Невил.

— Невил! — аз внимателно го погледнах. — Няма ли да престанеш?

— Няма! — предизвикателно ме измери с поглед Викерс-старши.

Алиса се извърна демонстративно.

— Вярно, Невил — неочаквано ме подкрепи Чез. — Какви са тези работи? Не е ли време вече да започнеш да се държиш човешки и с хората, и с вампирите?

— Човешки ли? — кипна Невил — Ами да, разбира се! Вие тук, в столицата се държите с вампирите като с хора, докато ние, в пограничните райони, спим на смени, за да не ни изядат за вечеря. — Всеки ден някой изчезва и става част от менюто им — гласът му ставаше все по-висок. — А вие ми предлагате да се държа човешки с нея!

Двамата с Чез мълчахме, защото не знаехме какво да кажем. Наив застана до брат си в знак на солидарност.

— Нашият клан не пие човешка кръв. Никога не сме се появявали по вашите краища — тихо каза Алиса. — Но аз все пак те разбирам и не ти се сърдя.

Невил не отговори нищо и сякаш се засрами от яростта си.

Всички замълчахме и всеки си мислеше за нещо свое.

— Между другото, до началото на занятията остава съвсем малко време — пръв проговори Чез.

Огледах се озадачено.

— Нещо не виждам никого от нашите. Сигурни ли сте, че сме на точното място?

— Разбира се. Специално за теб, ето там пише „Малка медитативна зала №13“ — зарадва ме Чез.

— Шегуваш се — ужасих се аз.

Пак ли това число?!

— Тук няма ли друга зала? — заоглеждах се аз.

— Не — отговори ми Невил, който вече беше дошъл на себе си. — Такава е кармата ти, приятелю, цял живот да си под знака на тринайсетицата.

На всичкото отгоре се подиграва негодникът! Интересно, кога Чез е успял да му разкаже за моите топли отношения с това число?

— Хайде тогава да влизаме — предложи Наив. — Сутринта не успях да се наспя, може сега да подремна…

Не може да бъде! Като гледам, Викерс-младши разбира от качествена медитация.

Докато ние се разправяхме, Алиса се приближи до вратата на медитативната зала и леко почука.

— Хиляди дракони, кой пак се е довлякъл?! — изрева зад вратата страшен глас.

Застинахме на място и не знаехме, какво да правим.

Чез завъртя пръст около слепоочието си и направи още някакви движения с ръката си, задавайки на вампирката въпроса за чий дракон беше почукала. Алиса само помръдна рамене и направи с ръка един-единствен, но много красноречив жест.

Чез естествено се обиди и й отвърна с рязък жест, който направи с две ръце, за да й покаже какво може да й се случи. В този момент вратата на медитативната зала се отвори.

— Какво е това?! — отново ревна здравенякът, който се показа, като гледаше изумено към Чез. А горкият Чез се беше вкопал от изненада. — Ти на кого показваш мръсни жестове?!

— Ами, аз… ъ-ъ-ъ… — Чез представляваше жална гледка. — Аз… не на вас… а на… дамата…

— На дамата ли? На тази ли? А… така може…

На Алиса й секна дъхът от такава наглост, но си замълча. Невероятно!

— Хайде, влизайте, щом вече сте дошли — вече по-приветливо забуча нашият учител по медитативни техники.

Всички странешком се промъкнахме покрай здравеняка и се озовахме в една зала с много прилични размери.

Само ние петимата ли ще се упражняваме в тази огромна зала? Та тук могат да се поберат сто такива като нас. Тези не си падат по икономиите.

— Нека се запознаем — предложи бабанката и се стовари в едно кресло, което стоеше в средата на залата.

Огледах се наоколо и не забелязах да има нещо друго, което да прилича на мебели. Изглежда, ще се наложи да седим на пода. Хм… май нещо подобно вече бях виждал…

Същите мисли май бяха дошли в главите и на останалите, защото след няколко минути вече седяхме на пода и оглеждахме нашия учител. Той също ни оглеждаше.

Подобен на мечок, с няколкодневна брада, с дълга и черна като катран коса… изобщо, той приличаше на всичко друго друго, само не и на представител на елита на Академията.

Върху лицето му беше изписана една мисъл: „Кого ли са ми пробутали?“. Нещо подобно се четеше и по нашите лица.

— И тъй, казвам се Тирел и ще ви преподавам медитативни техники. Някой от вас, има ли някаква, макар и най-бегла представа и опит в нещо, което поне да напомня медитация?

Двамата с Чез плахо вдигнахме ръка.

Огледах се и с изненада видях, че вампирката и братята също бяха вдигнали ръце, при това далеч по-уверено от нас.

— Забележително! — учудено каза Тирел. — Тогава, нека се запознаем. Един по един ми казвайте имената си, годините, кой къде е учил и колко дълго.

Спогледахме се и Чез вдигна рамене, с което искаше да каже, че пак той ще трябва да е пръв.

— Чез, четиридесет и пет годишен съм. Трийсет години посещавах Школата по Изкуствата. С медитативни техники се занимавам през последните пет години.

Пет години? Мислех, че е една, заедно с мен.

— Алиса. Семейна Школа по Изкуствата. Трийсет години.

Тирел кимна и леко се намръщи. Явно и на него не му допадаше присъствието на вампирката. Чудя се, какво толкова не й харесват! Тя е даже много мило момиче, мен ако питате. Стоп! Колко каза? Трийсет години? Доколкото знам, вампирите се обучават от детските си години. Което ще рече, че тя е почти на моята възраст. Супер!

— Зак. На двайсет години съм. Учил съм в Школата по Изкуствата петнайсет години. С медитация се занимавам от една година.

Макар че ако трябва да съм честен, не може да се каже, че съм се занимавал. Просто си седях, заедно с останалите, понякога дори си подремвах… и май че не хърках.

— Невил, на шейсет и три години съм. Учих в Школата по Изкуствата на пограничните райони петдесет години. Медитативни техники — двайсет години.

Това вече е нещо! Петдесет години си е почти Майстор! Значи за такива като него ми е разказвал Чез. Сигурно не му е било много лесно да издържи изпитите…

— Наив, двайсет и две години. Учих в Школата по Изкуствата десет години, а с медитативна техника съм се занимавал — той изведнъж почервеня — един месец.

— Не е никак лошо — ободряващо рече Тирел. — Но тук ще ви се наложи да се научите да управлявате енергията по коренно различен начин. Образно казано, докато изучавате Изкуството, вие събирате в себе си капка по капка енергия, след което във всеки момент бихте могли да я използвате. Представете си някакъв съд. Във вашия случай неговите главни характеристики са обемът му и ширината на гърлото, през което той се пълни. В Занаята или в „пряката магия“, тоест управлявайки пряко чрез „вълшебствата“, вие се превръщате от съд, който се пълни, в своеобразна тръба. Поемате енергия, преобразувате я и я освобождавате. Не можете да я задържате. Има ли въпроси?

Алиса вдигна ръка.

— А главната характеристика на тази тръба ще бъде нейният диаметър, така ли?

— Точно така — съгласи се Тирел. — Но имайте предвид, че всъщност няма никакви тръби и съдове. Това са само метафори, за да ви е по-лесно да си го представите.

— Значи, образно казано, ние сега сме съдове, които, за да се превърнат в тръби, трябва да избият дъната си, нали? — лукаво се поинтересува Чез.

Тирел се разсмя.

— Да, образно казано, е така. Какво количество „вълшебства“ можете да пуснете еднократно през себе си, тоест да вложите в едно заклинание — това е същността на ограничението на силата. Да… и процесът на възстановяване, след като заклинанието бъде сътворено.

— Всичко е ясно — кимна Чез. — А как ще избием дъната си?

— О! — вдигна показалец Тирел. — За това всеки факултет си има свои упражнения. За нас това са упражненията със свещ.

— Нека позная, ние ще трябва да я запалим? — предположи Чез.

Тирел кимна и щракна с пръсти. На около пет метра пред нас се появиха пет свещи.

— Запалете ги — предложи Майсторът.

Погледнах учудено приятелите си, но и те бяха не по-малко учудени. Тирел май беше забравил да ни обясни нещо. Например, как да го сторим!

— Добре — започна Майсторът, след като се настани по-удобно в креслото насреща ни. — Първо седнете както ви е най-удобно. След това, затворете очи и си представете как всичката енергия, която ви заобикаля, минава през вас.

Направих всичко както трябва, но нищо не почувствах, което изобщо не ме учуди.

— Сега отворете очи, протегнете ръка към свещта и си представете как енергията минава през вас, концентрира се на върха на пръста ви и като тънък лъч стига до свещта.

Изпълних и това. Никакъв лъч не видях и свещта не се запали.

— Не се отчайвайте, ако в началото не се получи. Общо-взето, трябва да мине седмица-месец време, прекарано в упорити занимания в медитативната зала.

— Упорити занимания ли? — уплашено повтори Наив.

— Да — реши да уточни Чез. — Упорити занимания колко часа ще рече?

— Четири часа сутрин и четири часа вечер.

Ние горчиво въздъхнахме. Осем часа на ден да седиш и да се занимаваш незнайно с какво?! Макар че всъщност не сме прави. Докато не запалим тези драконовски свещи, Занаята ще го гледаме през крив макарон. Да, ще има да слушаме скучни лекции, да седим на пода и да медитираме…

— Стига сте въздишали — твърдо отсече Тирел. — Колкото повече време прекарате в тази зала, толкова по-малка е вероятността да изхвърчите от Академията.

— Да изхвърчим ли? — като ехо повтори Чез.

— Точно така, да изхвърчите! Или може би си мислите, че всички, които влизат в Академията, стават Майстори?

Кимнахме.

— Мечтайте си! От двеста души, които влизат годишно в Академията, истински Майстори стават по-малко от половината.

— Ами останалите? — попитах аз.

Винаги съм смятал, че от Академията никого не изхвърлят. Дори Чез разправяше, че важното е да влезеш там, после няма къде да ходиш. Не бях чувал да се говори из града, а и не бях срещал досега нито един изгонен. А може би те… такова… с краката напред… както се казва, нещастни случаи?…

— Останалите не завършват образованието си и ги пращат да служат в пограничните райони. Там всеки човек е изключително важен, особено пък тези, които до някаква степен могат да управляват силата.

Добре измислено! Излиза, че от такова назначение, дори няма начин да се измъкнеш…

— Зак… — пошепна ми Чез, но не успя да довърши.

— Не разговаряйте! — сопна се Тирел. — Разговорите по време на медитация са забранени, с изключение на въпросите, които ще обсъждате с мен.

Послушно замълчахме.

Та, как беше?… Отпускаш се. Затваряш очи. Представяш си енергията около теб. Отваряш очи. Протягаш ръка…

Една от свещите неочаквано се запали.

Тирел замига на парцали и дори си позволи леко да се усмихне.

— Не е зле. Никак не е зле. Може пък нещо да излезе от вас.