Огненият факултет

Действие 0

Мисля си, че е необходимо да направим един малък исторически антракт, за да се запознаем с отношенията Лита—Шатер, както и отделно с историята на Шатер. Търканията между двете държави бяха започнали доста преди в Лита да се появи Академията на Занаята. Трябва да отбележа, че дотогава те имаха изключително икономически и политически характер. Но всичко се промени, след като в Лита се появи този бастион за Майсторите — Академията.

Всяка проява на магьосничество (Занаят или Изкуство) в Шатер се смяташе за най-тежко престъпление. Малко се тези, които си спомнят откъде започна всичко, но ето че вече хиляда години в Шатер управлява Орденът на Инквизицията, който изцяло се е посветил на унищожението на „неверниците“. Майстори, вампири, друиди, даже и драконите — ако някое от тези митични същества случайно попаднеше в пределите на Шатер, очакваше го смърт в подземията на Инквизицията. Най-характерното беше, че самите Инквизитори не се притесняваха да боравят със средствата на магията.

Каква беше яростта на Инквизицията, когато съседите им дадоха подслон на цели тълпи, отвсякъде прокудени магьосници! Не, те сега не се наричаха магьосници, тези неверници използваха друго, по-благозвучно име — Майстори. Това обаче не променяше отношението на Шатерската инквизиция към тях.

Армията на Шатер надхвърляше армията на Лита няколко десетки пъти. Преди всичко, Империята на елирите не притежаваше армия в общоприетия смисъл — само стражи в градовете и в пограничните райони с техните малки гарнизони, които за нищо не ставаха. На Шатер нямаше да му коства нищо да завладее цялата Империя на елирите, ако не беше едно обстоятелство — Академията. Един Майстор струваше колкото хиляда войника, а един Върховен майстор можеше да спечели цяла война. Затова елирите бяха разпуснали своята армия и Академията можеше да диктува условията си на Императора. Освен това съществуваха и Школите по Изкуствата, разхвърляни из целия град, както и замъците на вампирите в съседство. Школите, за жалост, можеха да удържат само временно вражеския натиск, а вампирите… как да разчиташ на вампирите? На тях може да им хрумне какво ли не.

Заради опасността от евентуално нападение, по границите постоянно дежуреха няколкостотин Майстори, разквартирувани из заставите и пограничните замъци. Ако се случеше нещо действително сериозно (да не забравяме, че Инквизицията не би имала нищо против да използва магии срещу „неверниците“), през телепортите в заставите винаги можеха да пристигнат и Върховни майстори и тогава…

Впрочем, в Шатер наскоро беше открито заведение, аналогично на Академията, чиято цел беше да обучава противниците на нашите Майстори. Оттогава в Лита честичко хващаха по някой и друг шпионин на Магическия орден, който душеше около Академията и се домогваше до тайните й. Това обаче не будеше голяма тревога, защото в Академията влизаха само хора, които бяха минали щателни проверки, където всички тайни, явни, стаени и дори задни мисли биваха извадени на показ.

Ако Шатер се справеше с бастиона на Майсторите — Академията, той би могъл спокойно и на практика без бой да вкара многочислените си войски в златния град. В такъв момент едва ли всички Майстори биха се намирали в кулата. Оставаха още Школите по Изкуствата, но обучената да унищожава магьосниците един по един Инквизиция би могла безпроблемно да се справи с тези досадни пречки. Защото само Академията, заедно с Асамблеята, която се състоеше от най-опитните Майстори, би могла да координира действията на всички сили и да унищожи без особено затруднение всеки противник.

Така беше в продължение на много векове. Така беше…

Магическият орден представляваше невисоко здание с формата на куб. За разлика от кулата на Академията, която се издигаше гордо над целия град, то по нищо не се отличаваше от останалите сиви здания, които в цял Шатер имаха една и съща кубична форма. Работата не беше в това, че жителите на Шатер държаха непременно да се различават абсолютно във всичко от елирите. Напротив! Тъкмо елирите се стремяха да бъдат по-различни. А Шатер предпочиташе да строи сградите си не нагоре, а надолу. Тоест, броят на подземните етажи, дори и под най-неугледните къщурки достигаше до десет. Какво да кажем за Магическия орден? В момента той имаше трийсет етажа в дълбочина, а строителството тепърва започваше.

Съветът на Инквизиторите се събра на най-долния етаж. Това не беше от съображения за безопасност, просто така бяха решили. Изобщо, за разлика от Майсторите, които се стараеха да вършат всичко по правилата, шатеряните си живееха доста безгрижно. Дори тържествените Съвети на Инквизиторите повече приличаха на своеобразни събирания. Днешният извънреден съвет не беше изключение.

— Тази прехвалена Империя на елирите е възникнала хиляда години след Шатерския халифат. Даже по големина на територията и брой на населението тази така наречена Империя отстъпва многократно на нашата държава!

Това беше началото на „речта“ на Старшия инквизитор.

— Преди да се появи Академията в Лита, Шатер не е гледал сериозно на Империята на елирите и е считал малката държавица с прекалено крещящо име за селце в покрайнините. — Залата зашумя, в знак на съгласие. — Това не е било случайно. Елирите не са можели да се похвалят с нещо кой знае какво — нямали са особени постижения в мореплаването и риболова, воините им са били посредствени, а работниците — мързеливи. Единствената гора на територията им се е пазела от друиди, планините им — от тролове, дракони и прочее същества. Дори почвата в Империята им трудно можела да бъде наречена плодородна. Изобщо, по всичко личало, че съседите ни много скоро ще започнат да гладуват и сами ще пожелаят да влязат в състава на нашия Халифат, както са постъпили всички съседни държави. Да, но не се е случило! Тези подлеци приютили змия в пазвата си.

Залата притихна осъдително.

— Те дали убежище на неверниците, които завзели властта в Империята и започнали да налагат своите порядки. Сега всичките им градове са пропити с магия, хората са се превърнали в стадо, а всички се управляват от така наречените Майстори!

— Да се накажат! — изрева залата.

В такъв стил вече не едно десетилетие преминаваха Съветите на Инквизиторите. Въпреки това по-далече от виковете „Да се накажат!“, кой знае защо, нещата не стигаха.

— Да, наказанието е неизбежно — съгласи се председателят. — Мечът на разплатата отдавна виси над проклетите Майстори…

— Моля за думата — надигна се от мястото си един висок и слаб Инквизитор.

— Разбира се, разбира се — набързо се съгласи Старшият инквизитор. — Представителите на Наказателните бригади (така се наричаха отрядите, които преследваха „неверниците“) могат да вземат думата преди останалите.

Високата фигура на Наказателя се издигаше над всички в залата.

— Действително — със заговорнически тон започна Наказателят, — мечът на възмездието отдавна е вдигнат над главите на неверниците, но днес — той направи кратка пауза, — най-сетне успяхме да нанесем удар.

Залата посрещна това радостно известие с пълна тишина.

— И защо едва сега разбираме за това? — тихо попита Старшият инквизитор.

Залата зашумя в знак на съгласие.

— От съображения за безопасност не можехме да разпространяваме информация за операцията — спокойно проговори Наказателят. — Вече наведнъж се е потвърждавало, че врагът има шпиони сред нас, включително и — той обходи с поглед залата — в Съвета на Инквизиторите.

— Струва ми се, че сте твърде мнителен — прозина се Старшият инквизитор. — Но сега няма да се занимаваме с това, разкажете ни по-подробно какво сте предприели.

— Разбира се — съгласи се Наказателят. — От много време насам се мъчим да внедрим в Академията свой агент, но всичките ни опити досега завършваха с провал.

— Това го знаем — Старшият инквизитор прекъсна недоволно Наказателя.

— Добре — въздъхна Наказателят. — Както знаете, вчера имаше прием на нови ученици в Академията на Занаята.

Старшият Инквизитор понечи отново да прекъсне Наказателя, но не успя.

— Сред тези, които постъпиха днес в Академията, има и наш агент — отчетливо произнесе той.

В залата настана неописуема олелия.

— Най-сетне!

— Откога се мъчим всички ние…

Наказателят вдигна очи към небето. Точно той знаеше много добре, че тези, които присъстваха сега в тук, по-далече от красивите приказки не бяха отивали. Но когато все пак някой се захващаше с нещо и постигаше успех, веднага прозвучаваше това мистично „ние“. А когато нещата се проваляха също веднага се посочваха не по-малко мистичните „вие“ и върху тях се хвърляше цялата отговорност.

— И вие сте уверен, че вашият агент не е разкрит? — скептично запита Старшият инквизитор.

— Преди няколко часа пристигна подробен отчет от него за изминалите два месеца, които той прекара в Академията и ние…

— За изминалите два месеца?! — извика Старшият инквизитор и позеленя от гняв. — Ума ли си загубихте?!

— На ваше място бих се въздържал от подобни заявления по мой адрес… — с тих тон изрече Наказателят.

Този път Старшият инквизитор побеля от страх.

— Извинете моята несдържаност — поправи се той. — Но, съгласете се, че думите ви звучат малко… странно.

— Съвсем не — възрази Наказателят. — Още преди няколко години изказах предположение, че Майсторите могат да регулират времето вътре в Академията според своето желание. Нашият агент потвърди това предположение и освен това ни предостави още много друга полезна информация за методиката на подготовката на Майсторите…

— Да не би да искате да кажете, че за този ден в Академията са минали повече от три седмици? — уточни старшият Инквизитор.

— Според вас, проблеми с дикцията ли имам? — Наказателят гледаше хладно.

— Просто е трудно за вярване — бързо отговори Старшият инквизитор. — Да-а, успехите ви са похвални. А как успя вашият човек да се промъкне в Академията? Нали уж бяхме опитали всички начини и все без резултат.

— Как да ви кажа?… — Наказателят се усмихна. — „Наш човек“ в случая не е най-удачното възможно понятие. Да речем, че… сме предприели нестандартен ход, който се е оказал успешен.

— Добре — съгласи се Старшият инквизитор. — Това наистина е голям пробив. Но какво общо има това с „меча на възмездието“? И защо операциите на нашите агенти ги водят Наказателите?

„Нашите агенти“ Наказателят реши да пусне покрай ушите си… засега. Щом членовете на съвета си падат по това да се присламчват към чуждите успехи — нека. Но когато Наказателите се справят с Академията на Занаята, тогава всеки ще получи според заслугите си.

— И на мен ми е любопитно да разбера това — обади се Инквизиторът, който отговаряше за агентурните мрежи в Златния град.

— В началото — Наказателят наблегна на това — планувахме само една малка диверсия. Даже не бяхме сигурни, дали агентът ще може да ни предаде някаква информация. Той обаче с лекота предаде един куп ценни сведения, в това число и за телепортите, които водят до Крайдол — това е малко градче на границата.

— Да, знаем къде е Крайдол — измърмори Старшият инквизитор.

— Агентът също така ни съобщи кое е най-подходящото време за нападение — направи се, че нищо не е чул Наказателят. — В светлината на получените сведения, преди два часа взехме решение, заедно с нашия агент, да проведем мащабна операция.

— Колко мащабна? — пожела да уточни Старшият инквизитор.

— Операцията по завземането на Академията би ли била достатъчно мащабна за вас? — поинтересува се Наказателят.

Действие 1

— Имате ли някакви идеи? — гласът ми леко трепереше, когато се изправих на краката си.

Падането беше дреболия. Изпитах такова чувство на страх, че ми се прииска да избягам в стаята си и да се скрия под леглото. Впрочем, останалите реагираха по-оптимистично, може би защото не сънуваха сънища като моите.

— Ще се бием! — зъбите на Алиса проблясваха възбудено.

— С кого ще се бием?! — възкликна Невил. — За какво говорите?!

Чез му хвърли учуден поглед.

— Не разбра ли? С шатерските агресори. Кое не ти е ясно?

Невил се изсмя в лицето му.

Да-а… Щом и вечно невъзмутимият Невил се държи по този начин, значи работата е сериозна.

— Кой го казва? Ти ли? Как изобщо ти дойде на ум, че някой може да е нападнал Академията?! Това може да е… да е…

— Просто посред бял ден кулата се заклати като махало на часовник. Дребна работа! Всеки ден се случва! — произнесе Чез със сарказъм. — Може би някой участник в отборните състезания е попрекалил със заклинанията?

— Стига! — сопна се Алиса. — Трябва да се върнем в Главната зала и там ще разберем всичко.

— Какво сте застанали като вкопани?!

Чез пое с бърза крачка към телепортите.

Тръгнахме след него.

— Нека за всеки случай отида да разузная — предложи Чез, когато го догонихме. — Ако всичко е наред, ще се върна да ви кажа.

Кимнахме. Щом толкова му се иска да се прави на герой, защо да не му дадем тази възможност…

Чез стъпи на платформата на телепорта, но нищо не се случи. Той вдигна рамене и стъпи на съседния…

Пак нищо.

— За толкова време не се научи да използваш машинката — нервно се пошегува Невил.

Чез го изгледа свирепо, но премълча и стъпи върху следващия телепорт.

След тринайсетия несполучлив опит, Чез се предаде.

— И сега ли ще ме убеждавате, че всичко е наред?!

— Голяма работа, телепортите не работят! — неуверено произнесе Невил. — Забравили са да ги обновят, затова не работят.

Внезапно един от телепортите блесна ярко.

— Ето сега ще ги обновят и ще тръгнат… — Невил така и не довърши оптимистичната си фраза.

— Нас ще ни обновят! — като обезумял извика Чез.

Останалите бяхме изгубили ума и дума. Стояхме и зяпахме това, което излезе от телепорта.

— Р-р-р… — в знак на приветствие изръмжа каменния двуметров трол.

Да-а-а, най-типичен трол. Макар че никога не бях виждал трол на живо, прекрасно познавах тези мили създания от историческите книги.

— Имам предложение — прошепна Чез.

— Какво предложение? — също толкова тихо попита Невил.

— Бягайте! — ревна Чез и хукна по коридора.

Паниката е заразно нещо.

Едва в моята стая дойдохме на себе си.

— Видяхте ли го? — с треперещ глас попита Наив.

— Не, как бихме могли да видим този двуметров каменен трол?! На теб така ти се е сторило — не пропусна да го клъвне Чез.

— Какво прави тук този трол? — озадачено попита Алиса, поглеждайки към вратата.

— Върви да питаш — любезно предложи Чез.

Щом от него блика сарказъм в такива количества, значи и той се беше уплашил не на шега. И в това нямаше нищо чудно…

— Дайте да барикадираме за всеки случай вратата — предложи, както винаги, предвидливият Невил.

На секундата беше употребено моето многострадално легло и единственият ми шкаф.

— Какво ще правим? — осмелих се да попитам.

— Ще седим тихо като мишки и ще се молим на всички богове това каменно чудовище да не ни открие — отвърна Алиса.

Къде отиде всичкият й войнствен плам?!

— По-добре ще е да се молим изобщо да не ни търси — уточни Чез.

На вратата вежливо се почука.

— Олеле! — подскочи Наив, който се беше подслонил до шкафа, който се опираше в леглото ми, което пък затискаше вратата.

— Кой е? — неуверено попитах аз.

— Извинете, не бихте ли могли да излезете от стаята и да ме придружите? — прозвуча иззад вратата един добре поставен бас. — Нямаше нужда да бягате пищейки, защото най-малкото е глупаво, а и няма къде да избягате.

— Това тролът ли е? — учуди се Алиса. — Толкова културен…

— Знаем ги ние тези културните — изсъска Чез. — Първо те баламосат с приказки, а после… ту-уп по главата с каменното ръчище и… чао завинаги!

— Вие също ни извинете — високо изрече Алиса. — Ще ни кажете ли причината, поради която трябва да ви последваме?

— Страшна си! — пошепна Чез.

— Мила милейди — с плътен бас изрече тролът. Ако след една минута не излезете, ще бъда принуден да вляза, да хвана и петима ви за вратовете и да ви измъкна в коридора. — Безполезно е да се съпротивлявате, вашите магии не ми действат, така че излизайте докато съм в добро настроение. — Тролът помълча и добави: — При всичкото ми уважение…

— То-о-олкова култу-у-урен — подигравателно проточи Чез. — Като те размаже културно по стената, ще видиш.

— Какви са ни вариантите? Ще се предаваме ли? — попита разсъдителният Невил.

— Ще видиш ти едно предаване! — Чез му показа юмрука си. — Мислете как да се измъкнем оттук.

Очите ни огледаха стаята и се спряха върху единствения прозорец.

— През прозореца ли? — попита Чез. — Да се опитаме да литнем, а после долу да ни събират…

— Вампирката може да лети, тя няма да падне — забеляза Невил. — Алиса, колко е твоята товароподемност?

— Николко — тросна се вампирката. — Мен, между другото, както и теб, никой още не ме е обучавал да левитирам.

— Не можеш ли да се научиш? — мило предложи Чез. — Нали знаеш как малките птички ги учат да летят? Изритват ги от гнездото и те политат.

— Сега, като те изритам — Алиса тръгна към Чез, — ще отлетиш направо към Шатер.

— Чакайте, ами ако навържем пердетата и ги пуснем надолу, до долния етаж? — предложи Невил.

— От толкова високо, аз няма да се спусна! — запротестира Наив. — Освен това, долният етаж е без прозорци…

— Ще се наложи да използваме дрехите си — каза Чез. — Алиса, ти нали нямаш нищо против?

— Не, чакайте! — побързах да застана между тях. — Имам идея.

— Казвай бързо!

— Разбира се, не съм много сигурен, но ми се струва, че в ума ми е останал спомен от заклинанието на онова момче, което ми помогна да се изкача по стената… — леко се поколебах.

— Когато обръсна онзи фукльо ли? — прекъсна ме Алиса. — Разбрахме те. Действай!

— Ще ми трябва малко време. — Прехвърлих в ума си няколко цифри. — Поне петнайсет минути.

— Тролът няма да ни чака толкова дълго.

Сякаш за да отговори на Чез, тролът се обади.

— Още дълго ли ще мислите? Търпението ми се изчерпа.

— Ето, излизаме — извика Алиса и с жест ме подкани да започвам заклинанието. — Кажете ни, все пак, за какво ви трябваме?

— Не ми трябвате — разсмя се тролът. — Не сте ми по вкуса.

— И защо така? — обиди се Алиса.

Какво й ставаше? Вместо да се радва…

— Защото предпочитам печени зайчета — в гласа на трола прозвучаха мечтателни нотки. — С хрускава кожичка.

— Това е издевателство — изви Наив, който от много време насам сънуваше блюда с месо.

Слушах този разговор с крайчеца на ухото си, защото се готвех да сътворя заклинанието.

— Тогава за какво сме ви? — попита Невил и отиде в банята.

Общо-взето го разбирах, защото също бях много уплашен.

След няколко секунди, той изскочи от банята с кофа в ръка.

— Не ми трябвате на мен, а на този, който ме изпраща за вас — на драго сърце обясни тролът.

— Далече те е изпратил — с половин глас изрече Чез. — За да изпратиш трол в Академията, трябва главата ти да не е в ред!

През това време аз търпеливо отработвах в ума си плетеницата на заклинанието, което по народному се наричаше „троскот“ — това е едно увивно нещо, което расте много бързо, при това само в посоката, която си му задал.

С известна доза страх се наведох и погледнах в тъмното. Тъмнината в този случай ми действаше особено потискащо.

Тъкмо събрах сили и се готвех да изпълня заклинанието, когато Чез ме бутна по рамото. Дали случайно или нарочно, но цялото заклинание в миг излетя от главата ми.

— Какво правиш — викнах му аз. — Провали ми заклинанието!

— Аха, веднага го прехвърли на мен — възмути се Чез. — По-добре си кажи, че си го забравил.

— Аз ли съм го забравил?!

— Ти.

— Откакто съм се родил, нищо не съм забравял.

Чез тъкмо отвори уста да каже нещо и…

— Влизам! — рече се гръмовният бас зад вратата и нашата барикада се разлетя.

— Изчезни — закрещя Чез и се замята по стаята. Тролът спря в коридорчето и с любопитство загледа мятащия се по моята стаичка Чез.

— Този май е болен — предположи тролът.

Вдигнахме философски рамене.

— Всички вън, преди да съм се ядосал — предложи тролът. — Все още имате възможност да излезете цели оттук.

Неочаквано, Чез престана да препуска из стаята, извърна се към трола и запрати към него един фаербол.

— Уф — махна с ръка каменният гост. — Що за глупости? Принуждавате ме да действам.

— Ти ни принуждаваш да действаме — усмихна се Невил и изля кофата в краката на трола.

— Още един болен — смая се тролът.

— Глупак такъв! — обиди се Невил и сплете вече познатото ни ледено заклинание.

Тролът понечи да пристъпи към нас, за да ни разясни колко е вредно и безполезно да се използват магии в негово присъствие и се подхлъзна на леда. Браво, Невил!

— Какво чакате?! — изрева Невил. — Бягайте!

С помощта на някакво чудо успяхме да заобиколим падналия трол и да изскочим в коридора.

— Накъде?! — крещеше Чез.

— Стига крещя, паникьор такъв! — побесня Невил.

— Аз ли съм паникьор?! — възмути се Чез. — Аз, ако искаш да знаеш, му отвличах вниманието.

— Идиоти! — Алиса яко тупна и двамата по тила. — Веднага млъквайте и бегом след Наив!

— Какво аз, какво аз? — в такт повтаряше нашият наивен приятел.

— Това, че стаята ти е в най-отдалечения коридор — отвърна Алиса и погледна към мен. — Зак, пътьом да приготвиш заклинанието. Без него няма начин да се измъкнем.

Алиса беше права.

Отново притичахме покрай телепортите и свихме в коридора, където живееше Наив.

— Сега вече ме ядосахте! — пробуча зад гърбовете ни свиреп глас.

След това изявление нашата скорост се увеличи два пъти и за секунди се озовахме в стаята на Наив.

— Барикади? — делово предложи Наив.

— Безполезно е — не се съгласи Алиса, която незабелязано се беше превърнала в наш лидер. — Трябва да седим много тихо и да чакаме Зак да сплете заклинанието.

— Да, а след това да почакаме още малко, за да порасне растенийцето — любезно напомни Чез.

Не реагирах на техните разговори. Всичките ми сили и внимание бяха насочени към заклинанието. Важното беше нищо да не ме отвлича.

— Побързай, Зак — приятелски ме тупна по рамото Чез.

Тъкмо бях отворил уста, за да му кажа какво си мисля за него, и в дъното на коридора се чу страховит грохот.

— Идвам! — изрева тролът.

Бум!

— Това е врата — предположи Невил.

Бум!

— Още една.

Не се сдържах, изругах… и изрисувах последната шарка от заклинанието. На прозореца се показа самотно стръкче и започна бързо да расте.

Бум!

— Колко врати има по коридора? — нервно попита Невил.

Бум!

— Около двадесет — пресметна Невил.

Бум!

— Това е добре, — зарадва се Наив, замисли се и добави: — Двадесет е по-добре от десет, петдесет е по-добре от двадесет, а най-добре би било…

— Млъкни! — в един глас го изхокаха Невил и Чез. — Ти забрави ли защо трябваше да бързаш към стаята си? Върви да хапнеш, докато имаш тази възможност, защото може повече в този живот и да не ти се случи.

Бум!

— Аз… какво… вече не ми се яде…

Бум!

Звукът от избитата врата се сля със звука от тупването по тила на Наив, подарено му любезно от Алиса.

А растението вече беше голямо половин метър.

— Расте — отбеляза Чез.

Бум!

— Само че много бавно — каза Наив, страхливо поглеждайки към вампирката.

Невил изтича за още вода. Може номерът да мине и втори път. Бум! Плевелът вече почти се скри зад прозореца.

— Още пет минути и можем да излизаме — успокоих приятелите си.

Бум!

— Имаме ли пет минути? — безпокоеше се Наив.

Бум!

— Не — честно отвърна Алиса.

Бум!

— Този трол дойде твърде близо — отбеляза Чез.

— Стаите точно двайсет ли са?

Бум!

— Точно двайсет са — отговори Чез. — Но имайте предвид, че стаята на Наив не е последната в коридора. Има поне още три.

Бум!

— Съвсем наблизо е — пошепна Наив. — Това растение не е пораснало достатъчно, а и няма да можем всички да се качим на него.

Бум!

Всички се вторачиха в растението. Не му достигаше съвсем мъничко.

— Трябва да му отклоним вниманието — съвсем тихо каза Невил. — Ако нещо се случи, погрижете се за брат ми.

Бум!

— При съседната врата е!

Невил отвори широко вратата и изскочи пред трола с кофа в ръка.

— Не ме ли очакваше? — викна той и изля водата в краката на каменното чудовище. Сега трябваше да използва леденото заклинание, но нещо не му се получаваше.

— Теб те запомних — прогърмя тролът. — Сега ще ти покажа аз как ще ме буташ на пода, дребен хулиган такъв!

— Трябва да му помогнем — Наив понечи да тръгне към брат си.

— Кротувай — Чез го хвана за рамото. — Няма да се справим с трола, ако ще да сме десет човека.

— Нищо няма да му се случи — потвърди Алиса. — Тролът каза, че му трябваме живи. Сега да се измъкнем, а после ще спасим и брат ти.

— Не! — Наив блъсна ръката на Чез. — Ще му покажа аз…

Ако се съдеше по стойката му, Наив се готвеше да запрати по трола коронното си огнено кълбо.

— Невил, пази се! — викна Наив и… нищо не се случи.

Магията пак не сработи.

— Не стана — Наив обидено се нацупи и точно в този момент, юмрукът на трола се стовари върху Невил. Трябва ли да казвам, че от тази каменна ръка дори и най обучените в Изкуство не можеха да го спасят?

— Бързо към растението! — викна Алиса точно когато тролът вече ни беше забелязал.

— Няма да го оставя! — запъна се Наив.

Разбирах го напълно, но знаех също така, че не мога да остана. Нали някой трябва да разкаже какво се е случило?

Чез вече пълзеше по плевела към следващия етаж, а след него пълзеше и Алиса.

— Наив! — погледнах го право в очите. Наив поклати отрицателно глава.

— Ние ще сме тук, когато се върнете — окуражи ме той.

Хванах за растението, чувствайки се абсолютно нищожество. Само нищожество може да зареже приятелите си в беда. Не, аз така не мога!

— Късмет — викнах към Алиса и Чез и скочих обратно в стаята.

Наив тъкмо се мъчеше да скрие растението с пердето. Хвърлих се да му помагам, но не успяхме.

— Какво става тук?! — прогърмя тролът, когато вместо четири човека, завари само двама в стаята. — Къде са другите двама?

— Скочиха през прозореца — отговорих аз на драго сърце и пак се опитах да скрия растението със завеските.

— Разкарайте се, дребосъци — кресна тролът и с едно движение ни разпиля като перца.

— Това какво е? — той учудено изгледа моя плевел. — А, по това са се измъкнали другите двама.

— Аха — съгласих се аз. — Теб обаче няма да те издържи.

— Притрябвало ми е! — презрително подхвърли тролът. — На мен и вие ми стигате. Другите ще ги заловят по другите етажи.

Да си призная, това ме успокои. Страхувах се, че може да се опита да изтръгне растението или още по-зле, да тръгне след Чез и Алиса. А той нямал намерение да се затруднява, защото щели да ги заловят на другите етажи. Значи по другите етажи също бродят тролове?! Това вече е новина! Абсолютна инвазия!

— Вие, дребосъци, ми дойдохте до гуша! — каза тролът и хвана за яката Наив, който се опитваше да се промуши през отворената врата.

Реших да избера цивилизования път на преговорите.

— Прощавайте, не знам как да се обърна към вас. Сами ще дойдем с вас, няма нужда от насилие.

Тролът явно не беше толкова цивилизован. Иначе нямаше да ме удря по главата…

Млад човек, облечен в някакви разноцветни дрипи, се усмихваше и разпасано нареждаше:

— Ако знаеш всичко, което искаш…

Красивото момиче до него подхвана:

— Или малко знаеш…

— … или малко искаш — довърши момъкът.

Дойдох на себе си в една полукръгла зала със средни размери. Такива зали в Академията имаше поне сто. Нямаше прозорци, стените й бяха съвършено гладки и синееха. Много напомняше залите за медитация, където бяхме прекарали толкова много време, а разликата беше само в това, че тук по средата се намираше някакво странно творение, съставено от огромно количество призми, които се допираха под особени ъгли. Като резултат се беше получило някакво подобие на човешка фигура. Това нечий паметник ли трябваше да бъде?…

— Най-сетне някой се събуди — проеча един странен глас.

Този глас вече някъде го бях чувал.

— Здравейте — казах неуверено и се огледах за събеседника си.

Както стана ясно по-късно, не бях сам в залата. Само че четиримата, които се търкаляха до мен на пода (трима, облечени в жълти ливреи, един — в синя), бяха без съзнание. Във всеки случай, не правеха никакви опити да станат от пода.

— Извинете, а вие кой сте? — попитах аз, като в същото време, внимателно оглеждах тези до мен.

— Аз съм „автомаг“ — с охота отвърна гласът.

Аха, „автомаг“! Бях чувал. Това май беше същество, което Кейтен беше създал по своя собствена технология, която никой друг, освен него не разбираше. Този глас бяхме чули по време на първия изпит и по-късно, в „Златния полумесец“. Общо-взето, на първокурсниците не се полагаше да знаят такива неща, но нашият възпитател на лекциите честичко ни разказваше за своите изобретения и на няколко пъти беше споменавал за предмета на своята гордост — „автомагът“. Вярно, от неговите обяснения нищо не бях разбрал…

— Казвам се Закари — реших да се представя.

— Знам — отвърна „автомагът“.

— А знаеш ли какво се случва в Академията? — веднага се поинтересувах аз и плахо се надигнах от пода.

Главата ми все още се въртеше и ме болеше. Тролът добре ме беше подредил.

— Знам — все така монотонно отвърна „автомагът“.

Настъпи тишина.

Приближих се до един от лежащите на пода.

Невил. Диша, значи всичко е наред.

— Кажи тогава! — креснах на „автомага“, тъй като вече губех търпение.

— Академията беше нападната.

— Това и без теб го знам! — изревах аз.

Тишина.

— Кой ни нападна? — продължих да разпитвам.

— Троловете… като цяло…

— Като цяло?

— И някой, който ги е пуснал тук. По всичко личи, че е човек.

Напълно логично. Без предателство Академията не може да бъде изненадана.

Приближих се до човека със синята ливрея. Кейтен?! И него ли се хванали? Интересно, как…

— Не беше трудно — отговори „автомагът“. — Когато магиите не действат, повечето Майстори стават абсолютно беззащитни.

— Ясно — измърморих.

Стоп! Не съм произнасял нищо на глас. Как тогава „автомагът“ ми отговаря?

— Настроих се на вълната на вашите мисли — отговори ми той. — Надявам се така нашето общуване да тръгне по-динамично.

Надявал се…

Бързо обходих останалите, които лежаха на пода. Бяха Наив и Стил. И двамата дишаха ритмично, значи бяха живи. Още не бяха заловени Алиса и Наив. Дано всичко с тях да е наред…

— Ти за къде си се разбързал? — безразлично попитах „автомага“.

— След няколко минути енергията ми свършва и аз ще се изключа.

— Какво?! Мислех си, че в Академията енергията никога не свършва. Нали тук непрекъснато се създават заклинания.

— Глупости! — прекъсна ме „автомагът“. — Енергията не идва от никъде.

И не се губи… Сякаш не знам!

— Това е известно… Тя се добива от въздуха, от слънчевите лъчи, от земята…

— Точно така — съгласи се „автомагът“. — Но в Академията използват такова количество енергия, каквото и самият Император не е сънувал.

— Тя откъде се взема? — попитах аз.

— Всяка „маргаритка“ изпраща една десета от енергията, която е събрала за деня по специална енергийна линия в хранилището на Академията.

Опа! Това за мен е нова информация. Значи ли, че Академията живее за сметка на града?…

— Може да се каже.

Пак ми чете мислите.

— Значи вече не постъпва енергия? Нали при теб също свършва?

— Енергията свършва не само при мен, тя свършва за цялата Академия — отвърна „автомагът“ и в гласа му прозвуча известна обида. — Някой от Върховните майстори се е възползвал от това, че по това време всички бяха в залата и е пренастроил телепортите с външно поле, които ни свързват с външния свят. Сега само троловете могат да ги използват, а външната защита няма да пусне никого да излезе от кулата. А главното е, че този някой е опустошил всичката енергия от хранилището на Академията.

Предател? В Академията?!

— Ами Върховните майстори? Нищо ли не предприеха?

— Предприеха. Първата вълна от агресори, която нахлу в Главната зала, беше пометена още на първата секунда.

— А след това?

— След това Майсторите използваха всичката енергия, до която можаха да се доберат.

— А нова енергия нямаше откъде да дойде… — полувъпросително казах аз.

— Именно — съгласи се „автомагът“. — Без енергия, могъщите Майстори са съвсем безпомощни.

— Като деца — допълних аз.

Интересно, в началото този „автомаг“ ми се стори като някакъв глупак, който трудно мисли. А сега приказката му стана съвсем човешка, мислите му също станаха много по-ясни.

— На мен, по принцип не ми е разрешено да общувам с хората, но сега сме в друга ситуация — реагира на мислите ми „автомагът“. — Енергията в кулата свършва, аз съм почти изчерпан. Чуй ме внимателно — вашият единствен шанс е да се доберете до Музея на историята. Разбра ли?

— Музея на историята — послушно повторих аз. — И такъв ли има? Не знаех. Това как ще ни помогне?

— Просто кажи на татко, че ви трябва Музеят.

— На кой татко? — не схванах аз.

— На моя татко — озъби се „автомагът“. Не знаех, че може да се сърди…

— Ти имаш баща?! — останах поразен.

— Кажи на Кейтен — неочаквано тихо изрече „автомагът“. — Кейтен… Кей… Кей…

— Хей, „автомаг“!

Тишина.

— Изключи се — констатирах аз. — Дойде време да будя армията.

Реших първо да събудя Невил, защото беше най-уравновесен.

— Невил — повиках приятеля си и разтърсих рамото му. — Събуди се.

— А! Какво? — измрънка той, с усилие отвори очите си и изведнъж пъргаво скочи на крака. — Къде е тролът?!

Изкара ми акълеца! А аз го мисля за уравновесен.

— Няма го — бързо го успокоих. — Доколкото разбирам, той ни е донесъл тук и е отишъл за другата порция.

— Драконите да го вземат! — изруга Невил и разтърка рамото си. — Как само ме е цапардосал, гадината!

— Познато ми е — казах аз и опипах главата си. — Да знаеш само, в каква каша сме попаднали!…

— Казвай, казвай — поинтересува се Невил.

— Не, така няма да стане — усетих се аз. — Дай да свестим и останалите и тогава ще разкажа, това, което знам.

Действие 2

— … а преди да се изключи, каза, че трябва да отидем в Музея на историята.

Кейтен, който, докато разказвах, нервно кръжеше около мен, спря и възкликна:

— Ама, разбира се! Само там можем да намерим подходящо оръжие.

— Оръжие ли? — като ехо повтори Наив.

— Този ваш музей къде се намира? — делово попита Невил. — И как се стига до него?

— Пеша — измърмори Кейтен. — Музеят е на последния етаж. Щеше да е добре, ако знаех какво точно е имал предвид „автомагът“…

— Значи смятате, че си струва да се обръща внимание на тази купчина старо желязо? — попита необичайно тихият Стил.

Кейтен рязко се извърна.

— Тази „купчина старо желязо“ е поне сто пъти по-умна от теб!

— Само питам — вдигна рамене Стил.

— По-добре си мълчи!

Тримата с братя Викерс се спогледахме. Нашият възпитател нервничи, нервничи и още как…

— А ние на кой етаж сме? — тихо попита Невил.

— Откъде да знам? — отвърнах. — Мен също са ме донесли тук в безсъзнание. Въпросът е защо са ни довлекли именно тук…

— Като видим нашия трол, непременно ще го попитаме — усмихна се Невил. — За Кейтен се досещам — когато е извършено нападението, той е бил тук със своя любим „автомаг“, но Стил как е попаднал тук? Къде са го заловили?

Въпросът беше съвсем логичен и не се притеснихме да го зададем на самия Стил.

— Та, излязох аз от здравния пункт и отидох до стаята си… м-м-м… по нужда, а когато излязох, кулата се разтресе.

— И ти ли срещна трола? — радостно възкликна Наив.

— Точно него срещнах — с измъчена усмивка отговори Стил.

— Сетих се! — неочаквано извика Кейтен. — В кабинета на Ромиус има телепорт. Ако предателят е успял да повреди общите телепорти, много ме съмнява, че е могъл да се добере до кабинета на Върховен майстор.

— Значи, има надежда? — с надежда в гласа попита Наив.

Кейтен се усмихна загадъчно.

— Първо трябва бързо да изчезнем оттук, защото тролът може да се върне всеки момент с нова партида пленници.

Нямаше нужда да ни моли. Жалко само, че вратата се оказа заключена.

— Не би трябвало да е заключена — озадачено каза Кейтен. — Ключалката е енергийна, а енергия няма…

— Кажете го на вратата — предложи Невил. — Може да разбере грешката си и да се отвори.

Кейтен се почеса по главата.

— Момчета… казвал ли съм ви, че тези врати са гола вода?

— Разбрах намека — зарадва се Наив и се приготви за атака.

— Кажете „чао“ на вратата — въздъхна Невил. — Той така влиташе вкъщи, когато беше гладен. От вратите оставаха само трески.

Наив се отдалечи на около десет крачки и със сърцераздирателен вик се затича към вратата. Едрата му фигура мина покрай нас с прилична скорост.

Чу се неистов грохот и… Наив прелетя в обратна посока с още по-висока скорост.

— Опа! — Невил го изгледа учудено. — Ако тези врати са гола вода, не знам кои са здрави.

Невил и Стил отидоха да свестяват Наив, а ние с Кейтен тръгнахме към вратата.

— Погледни, не е от вратата.

Тя действително се беше разлетяла на парчета, а през дупката се виждаше празния коридор. Това, което я държеше на мястото й, беше една дълга пейка, която я подпираше.

Пъхнах ръка в най-широкия процеп и преместих пейката.

— Моля! — произнесох и бутнах вратата. Тя падна и се разби на купчина малки късчета.

— Браво! — тросна се Кейтен. — Само глухите не те чуха.

Интересно, дали в нападението са участвали и глухи тролове? Какво иска от мен?! Когато Наив блъскаше по вратата, никой нищо не каза. А! Ето го и него.

Стил и Невил държаха под мишниците Наив.

— Малко ми се вие свят — оплака се „огненото момче“.

— Бързо всички в съседния коридор! — изкомандва Кейтен.

Обаче не стана бързо… При телепортите отново ни пресрещна тролът. Може и да бъркам, но мисля, че беше същият.

Огромната маса се изсипа от телепорта, държейки във всяка ръка по един човек в синя ливрея. И незнайно защо ги беше хванал за краката.

— Уха, нова плячка! — зарадва се тролът. — Чакай, чакай… — той се намръщи и се вторачи в нас. — Това е старата ми плячка! Бягате, а? И дума да не става!

Тролът много внимателно, почти нежно остави своя товар на земята и с широка крачка се запъти към нас.

— Какво ще правим? — попитах нервно Кейтен.

— Не знам — отвърна той. — На този етаж, за съжаление, няма прозорци и друг начин да се измъкнем, освен през телепортите, няма.

— Много радостно — въздъхна Невил. — Няма никакъв смисъл да си играем с него на гоненица. Троловете по принцип никога не се уморяват.

— Викерс никога не се предават! — неочаквано заяви Наив.

Това момче в последно време не престава да ме изумява. Зад добродушната и глуповата маска, оказва се, се крие личност, достойна за уважение.

— Слушайте — Стил ни изгледа учудено. — Вие и тримата бяхте завършили Школата по Изкуствата, нали? Може ли един трол да ви се опре?!

— Ами… — Невил опипа цицината на челото си. — Този не е само противник, нали виждаш, че е цяла ходеща стена.

През това време тролът плътно се приближи до нас и ни загледа отгоре надолу.

— Сами ли ще се върнете или да ви помогна?

— Кой тука прави боклук?! — разнесе се зад гърба на трола един пронизителен глас.

Каменният трол се обърна и само дето не седна от изненада върху нас.

— А ти кой си? — подозрително попита той.

— Чистачът — радостно изпищя Наив. — Аз ви казвах, но вие не ми вярвахте!

С Невил смаяно се спогледахме.

— Ощипи ме — помоли Невил.

Чистачът, загърнат в немислима кафява дреха, риташе двете тела.

— Май са живи — със същия скрибуцащ глас отбеляза той. — Защо разхвърляте стоката?

— Аз… нали… такова… — започна тролът. — Ами… не успях да ги…

— „Не успял“ — подразни го чистачът и с лекота вдигна двете тела за яките. — После аз да чистя!

— Ей! — започна да идва на себе си тролът. — Накъде ги понесе?

— Как къде? При друидите, на поправка. — Чистачът бързо отнесе двете тела в съседния коридор. Лицето му не се виждаше зад кафявия плат, но аз бях сигурен, че в момента се усмихва. Не съм сигурен, но така мисля.

— Не може при друидите! — изрева тролът и се втурна, за да му пресече пътя.

Чистачът носеше двете тела в изпънатите си ръце, без никакво напрежение. Тролът го настигна, когато вече се беше завил зад ъгъла на съседния коридор.

Тролът изчезна за секунда от нашите погледи. Очаквахме да чуем крясъци, грохот, викове, всичко друго… само не и тази оглушителна тишина.

Изведнъж се разнесе силен трясък.

Иззад ъгъла бавно се изтъркаля каменната глава на трола.

— Драконите да ме вземат! — тихо прошепна Стил.

— Съгласен съм — отвърнах аз. — Драконите да те вземат.

Петимата нерешително се доближихме до чупката на коридора и надникнахме.

На пода имаше струпана купчина камъни, която до неотдавна беше трол. На върха й седеше чистачът и отупваше дланите си.

— Ама че прахоляк! — пухтеше той.

— Майчице! — стреснато преглъщаше Кейтен. — Надявам се, този да е на наша страна.

— Аз съм на моята си страна — веднага отвърна чистачът с противния си глас.

Да си призная, имах някакви подозрения, свързани с личността на този чистач. Такава сила може да притежава само вампир… а тук, в Академията, бях срещал само един, без да броя Алиса, разбира се.

— Велхеор? — реших да рискувам.

— Къде?! — изврещя чистачът и моментално се изправи, но само след секунда отново стана съвсем спокоен. — Извинете, стар навик, още не съм отвикнал…

Не знам защо, но гласът му вече не беше толкова противен. Напротив, беше станал мек и приятен като на всички… вампири.

— Сторило ми се е — оправдах се аз. Щафетата ми обаче беше поета от Кейтен.

— Кел? — с тих глас попита той.

— Стига, моля ви се! — чистачът взе да размотава одеждите си. — То човек да не се пошегува! Тъкмо намериш някоя хубава и достойна работа и нещо такова непременно ще ти се случи.

— Къде се изгуби?! — зарадва се Кейтен… на стария свой познайник, предполагам.

Чистачът бавно свали кафявия плат от главата си. На години изглеждаше колкото нас, но тези зачервени очи бяха очи на потомствен вампир. Те плашеха… Сега ми стана ясно какво имаше предвид Кейтен, когато нарече Алиса нетипичен вампир.

— Да съм се изгубил? — вампирът повтори въпроса и меко се усмихна. — Нещо бъркаш. Не съм се изгубил, а като последен страхливец се скрих, след като извърших несполучливо покушение над Императора.

След тези думи може би трябваше да арестуваме вампира с викове „Да живее Императора!“, но силите ни стигнаха само да се облещим насреща му. А Стил дори за това нямаше сили, та само се понамръщи.

— Не бих казал, че е чак толкова неудачно — засмя се Кейтен. — Императорът до ден-днешен не се е оправил от шока и вместо него управлява главният му съветник. Между другото, тъкмо той предотврати това подло покушение.

Вампирът се изправи. Заедно с братята Викерс отстъпихме неволно крачка назад, което накара вампирът да се усмихне още веднъж. След нас, макар със закъснение, крачка назад направи и Стил.

— И дума да не става, нашият съветник е истински герой — съгласи се вампирът. — Аз пък станах партньор на Велхеор, който впрочем също участва в това покушение.

До мен не достигаше напълно смисъла на разговора. Но нещичко все пак схванах. Излизаше, че Келнмиир е участвал в покушение над Императора, след което нашият управник е легнал болен. Велхеор, който излизаше, че е приятел (?!) на Ромиус, също е участвал в покушението. Императорът е бил спасен от своя съветник, който впрочем също беше потомствен вампир. Преди няколко месеца тази история гърмеше из цяла Лита, но аз така и не бях се заинтересувал от подробностите. А трябваше. Ако съдех по тона на Кейтен и Келнмиир, нещо в тази история не беше както трябва. Освен това как в Академията, в крепостта на Майсторите се случва да пребивават едновременно три вампира?! Не е ли малко прекалено за заведение, в което от самото му създаване до ден-днешен уж не се допускаха „кръвопийци“?

— Добре е, че си тук — каза Кейтен. — Без теб щеше да ни се види нанагорно.

— Само не ми казвай, че някакъв трол може да се опъне на петима Майстори.

— На тях магиите не им действат — напомни му Кейтен.

Кимнахме в знак на съгласие.

Не им действат… Дори да действаха каква полза, когато липсва енергия?

— Пряко наистина не им действат — отбеляза вампирът. — Аз ли да ти обяснявам? Това са елементарни неща.

— Защо да не ми обясниш? Впрочем, аз и сам бих се справил, ако не беше диверсията в Енергийното хранилище…

— Диверсията… — мечтателно повтори Келнмиир. — Балсам за слуха ми… жалко, че не се досетих пръв за това. И като стана дума за диверсия — той погледна към нас, — ще ми отстъпиш ли тези млади хора?

— Те са възпитаници на Огнения факултет. Даже бих казал, че са най-добрите ученици. Зак, Наив, Невил и Стил. Момчета, запознайте се с Келнмиир.

— Много ни е приятно — нестройно отговорихме ние.

— А къде са двамата, които тролът беше помъкнал? — внезапно попита Наив. — Живи ли са?

— Живи са, живи са — отговори вампирът. — Търкалят се в безсъзнание в съседния кабинет и няма да дойдат на себе си поне още няколко часа — тролът здравата ги е опухал.

— Хубаво, сега не ни е до тях — каза Кейтен. — Преди да срещнем теб и трола, се бяхме запътили към кабинета на Ромиус. Там има…

— Телепорт — довърши вампирът. — Знам.

— За разлика от теб, ние нямаме друг начин да се придвижваме между етажите. А трябва да стигнем до Музея на историята, за да вземем оттам подходящото оръжие.

Вампир се оживи:

— Музеят на историята? Този, който се намира на последния етаж ли? Интересно, аз не успях да попадна там, въпреки че се опитах.

— С удоволствие бих си бъбрил още дълго с теб, но в Главната зала стоят обсадени всички Майстори, заедно с учениците. Страхувам се, че ако се забавим още малко, ще стане прекалено късно. — И Кейтен демонстративно обърна гръб на вампира.

— Съгласен съм — каза вампирът. — Да побързаме.

Той с лекота скочи от купчината камъни и се запъти към кабинета на Ромиус.

— Виждам, че много добре знаеш посоката — забеляза Кейтен.

— За всичкото това време научих много неща за Академията — той постави ударение на думата „много“.

Последвахме ги на известно разстояние.

— Нещо разбираш ли? — попита ме тихо Невил.

— Малко, при това с голямо усилие — отговорих шепнешком.

— Вие момчета, знаете ли кой е този вампир? — поинтересува се Стил, който вървеше зад нас.

— Изглежда е този, който е извършил покушение над Императора… — неуверено отвърна Невил.

— Не питам за това — запъна се Стил. — Този вампир е от управляващия клан и доколкото знам е бил властелин на Царството на вампирите… когато все още е съществувало. Освен това, царство Миир се е разпаднало точно по време на неговото управление. Фразата „Провалих се и си отивам“, с която той тогава е съсипал цялата държава, станала крилата фраза.

Вампирът се обърна към нас:

— Да, само че фразата звучеше далече по-грубо.

Замълчахме сконфузено, защото се досетихме, че вампирите имат отличен слух.

Келнмиир отново се обърна към Кейтен:

— Както виждам, теб са те понижили. В днешно време за какво изключват от редиците на Майсторите?

Изключват от редиците?! Понижили?! Излиза, че Кейтен е бил Майстор, така ли?

— За несъгласие с политиката на Академията — отвърна Кейтен. — Сякаш не знаеш. Ти откога… живееш в Академията?

— Надценяваш ме. Успях да се промъкна тук с новите ученици. При това, съвсем случайно.

Със затаен дъх слушахме разговора на двамата стари приятели.

— Трудно е да те надцени човек. — Кейтен отвори вратата на кабинета на Ромиус. — Да се промъкнеш в Академията и да останеш незабелязан в продължение на почти три месеца… Това не е по силите на никой друг, освен на теб.

— А какво ще кажеш за Велхеор?

— На Велхеор му помагат, той официално е тук.

— А откъде знаеш, че на мен никой не ми помага? — лукаво попита Келнмиир.

— Към този въпрос предстои непременно да се върнем.

Влязохме в кабинета и затворихме вратата след себе си. За всеки случай, човек никога не знае…

— Надявам се да работи, — въздъхна Кейтен и започна да жестикулира по някакъв странен начин, размишлявайки на глас: — За този телепорт почти никой не знаеше, но и да знаеше някой какво от това? Преди диверсията, в този кабинет никой не можеше да влезе, такава защита имаше…

— Имаше. — Вампирът направи крачка, сякаш се канеше да влезе в телепорта.

— Стой! — Кейтен му пресече пътя. — Това не е стационарен телепорт, трябва да се настрои много прецизно, иначе ще те размаже по етажите!

— Чак толкова?! — учуди се Келнмиир. — Прогресът не стои на едно място значи?

— Нали ти твърдеше, че телепортите могат да се настройват само за едно конкретно място? — без да искам, възкликнах аз.

Дори не се усетих, че говоря на „ти“ на възпитателя си.

— Казвах, че на такъв принцип са настроени телепортите в коридорите — поправи ме Кейтен. — Нестационарните телепорти са далеч по-сложни и… по-опасни, но нека сега не губим време.

По-опасни?

— По-опасни ли? — повтори мислите ми Стил. — Да не би да искате да ни напъхате в това съмнително нещо?

Спомних си с ужас, че вече бях минавал през това „подозрително нещо“, когато за пръв път посетих Академията.

— Малкия, нима искаш да останеш тук, напълно сам? — с подкупващ глас попита Келнмиир. — Не те ли е страх, че ще те намерят троловете и ще те изядат като гарнитура към онези отвратителни сокчета, които сервират в столовата?

Кога е успял да посети столовата ни? А колкото до гастрономическите пристрастия на троловете — вампирът изобщо не можеше да се мери с нашата информираност.

— Ако искаш, мога веднага да те изпия, за да не се мъчиш излишно. Освен това, не понасям да се хаби храна — продължаваше той.

— Още дълго ли ще настройвате този телепорт? — попита Стил и заотстъпва покрай стената.

— Готов е — отговори Кейтен. — Не забелязвам видими повреди, така че по принцип всичко би трябвало да бъде наред.

— По принцип?! — в хор викнахме ние.

Дори вампирът изглеждаше малко недоволен. Кейтен се смути.

— Ами… теоретично… деветдесет и осем процента би трябвало да е наред…

— Искаш да ми кажеш… — Келнмиир почука демонстративно с пръст по стената, — че с вероятност два процента мога да бъда размазан по стените на всичките осемдесет и осем етажа на Академията?! Не бих искал да умра през трийсетия век от живота си по този непривлекателен начин!

Макар че не бях живял трийсет века, а само двайсет години, аз също не бих искал да умра по този непривлекателен начин, както и по всеки друг естествено.

— Имате ли по-добра идея?! — разгневи се Кейтен. — Можете да останете тук, разбира се!

— Ето на! — подсвирна Келнмиир. — Излиза, че можеш да се държиш и като голям човек. Включвай телепорта и остави теориите!

— А може би не трябва… — реши да се обади Наив.

— Трябва, Наив, трябва — въздъхна Кейтен.

Слязохме от телепорта и попаднахме в едно странно помещение. То беше огромно. Куполообразният таван се извисяваше високо към небето и когато вдигнах поглед нагоре, свят ми се зави от необикновеното усещане за полет. Все едно че сребристият купол ме притегляше неудържимо към небето.

Самият Музей на историята приличаше на огромен лабиринт от стени и стелажи, които не свършваха никъде. Врати също нямаше.

Кейтен последен слезе от телепорта и веднага се надвеси над платформата, за да я донастрои или пък повреди окончателно.

— Ето, това е знаменитият Музей — пое с пълни гърди въздух Келнмиир. — Усещате ли какъв е въздухът?

— Спарен ли? — попитах аз.

— Просмукан от вековете. — Вампирът не ми обърна никакво внимание.

— Защо не сме посещавали този музей? — попит Стил, оглеждайки се наоколо.

— Не всички — вместо Кейтен отговори Невил. — Аз например съм идвал. Не точно тук, а в изложбената зала.

Учудено го погледнахме.

— Идвал си тук? — бях поразен. — Чез и аз също бихме дошли с удоволствие.

— Тогава ти и Чез миехте чинии — разсмя се Невил. — А дори и да не беше така, щяхте да си измислите предлог, за да не дойдете. Скучните музеи не са ваша слабост.

— А аз къде съм бил в този момент? — попита Наив.

— Нека се досетя — за пръв път през този ден се усмихна Стил. — Наив през това време е спал.

Всички се засмяхме, а Наив, както винаги, се нацупи. Добре беше, че в каквито и ситуации да попадахме, между нас нищо не се променяше. Това беше наистина чудесно. Жалко, че Чез и Алиса не бяха с нас. Интересно, какво ли ставаше с тях? Много се надявах всичко да е наред.

Сам не усетих как ме налетя някаква тъга и се затворих в себе си…

През това време Кейтен приключи с телепорта и с бодра крачка закрачи покрай стелажите.

— Не изоставайте!

Келнмиир се залепи до Кейтен и започна да го засипва с въпроси.

— Къде отиваме? Какви са тези стелажи? Какво е това върху стелажите? А в тези кутии какво има?

Известно време Кейтен успяваше да държи встрани любопитния вампир, но накрая не издържа.

— Ти тук на екскурзия ли си дошъл? — изръмжа той срещу вампира.

— Това е добра идея — зарадва се Келнмиир.

— Тъпа идея — тихо изкоментирах аз.

— Твоите ученици са много невъзпитани — направи забележка вампирът. — Напомнят ми за някого.

Кейтен замълча, гледайки под краката си. След няколко крачки се спря и се замисли.

Да не би да се изгуби?

— Хубаво — въздъхна вампирът. — И сами ще се оправим.

С тези думи той се приближи до една дървена кутия и я отвори.

Вдигна се облак от прах.

— Май заклинанията чистачи отдавна не работят — отбеляза Невил, кихайки неудържимо.

— Апчих! — отвърна Кейтен. — Това не е обикновен прах, а вещество за дълготрайна консервация.

— Няма ли опасност ние самите да бъдем дълготрайно консервирани, ако се надишаме с тази гадост? — поинтересува се Невил.

— Не, това вещество действа само върху предмети — отвърна отрицателно Кейтен. — Келнмиир, не пипай нищо!

Но беше късно.

Вампирът измъкна от една кутия желязна човешка фигурка. Тя имаше дълги ръце с изкривени нокти, широка зъбеста усмивка и муцуна със страшно изражение. След човечето Келнмиир измъкна от кутията дълъг позлатен скиптър.

— Каква симпатична играчка! — умили се вампирът.

— Келнмиир, стига толкова — уморено изрече Кейтен. — Не е хубаво да пипаш неща, за които не знаеш нищо. Това може да се окаже опасно за живота.

— Знам каква е тази играчка — усмихна се Келнмиир. — Ето, гледай…

Той постави фигурката на пода и започна да прави някакви движения с ръце над главата й.

— Не става ли? — попита съчувствено Кейтен след няколко минути. — Голям специалист си, няма що!

— Не ми пречи — сопна се вампирът. — На̀, подръж скиптъра.

Кейтен пое скиптъра и с демонстративно скучаещ вид започна да оглежда коридора.

В това време фигурката започна да расте. Тя растеше, растеше, докато не стана висока колкото нас. Даже малко ни надмина.

— Достатъчно, моля — каза Келнмиир, отстъпи на няколко крачки от желязната фигурка и огледа с оценяващ поглед чудовището.

Това наистина беше чудовище! Сега, когато се загледах, установих, че физиономията му прилича досущ на вампир в бойна трансформация. Само че ноктите му бяха дълги колкото моята длан. Вампирите, ако не се лъжа, бяха с доста по-скромни ноктенца…

— Какво е това? — подозрително попита Кейтен.

— Това е боен голем, който е бил използван за военни цели преди около осем века. Сега, доколкото знам, тайната на създаването му е изгубена.

Интересно, откъде вампирът може да знае за тайната на изгубеното от Майсторите знание?

— Ама това страшилище, освен всичко, може да се движи?! — писна Наив и отскочи на няколко метра от голема. Всички последвахме неговия пример. Само Келнмиир остана на мястото си.

— Той умее не само да се движи — каза Келнмиир и потропа с юмрук по желязното рамо на фигурата. — Това е железен голем, създаден да противостои на вампирите. По сила, той не отстъпва на нашего брата и е настроен да ловува вампири.

— А за тролове, не е ли настроен? — попитах аз.

— Настроен е, по принцип… — Вампирът се почеса по главата. — Само трябва да се включи. Как беше…

Той мина зад голема и го мушна с пръст в гърба.

Големът помръдна.

Отскочихме на още няколко метра от него. Нищо, че е настроен за вампири, най-добре си е човек да се пази. За десет века всичко можеше да се е случило с него.

— Гледай ти, работи — възхити се вампирът. — Сега трябва да го препрограмираме за тролове…

Големът се огледа и погледът му попадна върху Кейтен.

— Защо ме гледа — с подозрение попита Кейтен. — Да не ме бърка с вампир?

— Аха, има известна прилика — разсмя се Келнмиир. Големът бавно се извърна към вампира, с неочаквано ловко движение го хвана за гърлото и го вдигна във въздуха.

От изненада дори не успяхме да се уплашим.

Келнмиир зарита с крака във въздуха и силно се развика:

— Кейтен, използвай скиптъра преди тази тенекия да ме е разкъсала на парчета! Спомням си, че в тяхната програма е заложена именно такава бойна тактика.

Кейтен кимна и тресна голема със скиптъра по главата. Скиптърът се разлетя на парчета, а големът не обърна на този недружелюбен жест и грам внимание.

— Какво направи? — попита тихо Келнмиир.

— Използвах скиптъра — честно си призна Кейтен.

— Трябваше да го използваш наистина, а не по този варварски начин. — Келнмиир започна да хърка, вампирите също се нуждаеха от въздух. — Този скиптър беше създаден, за да се управляват с него големите! А сега…

Келнмиир направи рязко движение и се освободи от убийствената прегръдка на голема.

— Ей сега тази тенекия окончателно ще се разсъни и ще ме направи на парченца! — извика той и хукна да бяга.

Големът постоя няколко секунди, размишлявайки, след което тръгна след Келнмиир, без да бърза. С всяка изминала крачка, движенията му ставаха все по-уверени.

Гледахме и не вярвахме на очите си.

— Не казах ли, че тук нищо не бива да се пипа? — опита се да се оправдае Кейтен.

— Няма ли да помогнем на Келнмиир? — попитах аз и развълнувано се вторачих натам, където се бяха скрили вампирът и големът.

— Наистина — подкрепи ме Стил. — Ами, ако след това тази тенекия подхване и нас?!

— Разбира се, че ще му помогнем — съгласи се Кейтен. — Но едва след като стигнем до мястото, което ни трябва. Там ще се въоръжим и тогава няма да ни уплашат нито троловете, нито големите…

— Да тръгваме! — в хор изревахме ние.

— За тръгване, ще тръгнем. — Кейтен се огледа. — Само не съм сигурен къде трябваше да свием, на втория или на третия завой вдясно…

И точно в този момент се разнесе звън на счупено стъкло.

— Изглежда големът е догонил Келнмиир все пак — предположи Невил.

— Не, звукът идва от другата страна — възрази Стил.

— Не е големът — тихо каза Кейтен. — Това е телепортът, на който поставих сигнал за предупреждение. Имаме гости.

Действие 3

— Без Келнмиир нямаме шанс срещу троловете — резюмира Невил и страхливо се огледа.

— Съгласен съм — кимна Кейтен. — Трябва ни вторият завой. Хайде, по-бързо.

И усилихме крачка.

Вървяхме двайсет минути по еднотипните коридори, задръстени със стелажи и дървени сандъци.

Възмутих се, че такъв музей няма никъде — всичко да е затворено в сандъци, но ми обясниха, че това е хранилището. До Музея на историята, който се намира на отсрещната страна на етажа се стигало с други телепорти.

— М-м… да… — Кейтен спря нерешително. — Все пак, трябваше да има трети завой. Изглежда съм сбъркал. Случва се.

— Нещо много често взе да бърка — пошепна ми Стил.

— И сега какво ще правим? — попита Невил.

— Предлагам да се поровим в тези чекмеджета — предложи Наив и посочи най-близките стелажи. — Току-виж сме открили нещо полезно.

— Аха — Невил изгледа брат си, както се гледа някой идиот. — Един такъв вече се порови. Къде е сега?

Сякаш в отговор на думите му някъде в далечината се чу грохот от падащи чекмеджета.

— Забавлява се — усмихна се Стил.

— Мисля си, че тази веселба, много скоро ще стигне и дотук — отбеляза Невил. — Затова ви предлагам да вървим, а каквото има да става, ще стане.

— Съгласен съм с Невил — бавно проговори Кейтен. — Само трябва да се движим в конкретно направление, по-точно, към изложбената зала на Музея. Там поне под всеки експонат виси табелка, която може да те ориентира кое за какво служи и какъв е принципът на неговото действие. А сега, като няма енергия, всички защитни полета около експонатите са свалени, затова не искам да ги пипам.

Продължихме да се движим по коридора и не след дълго, попаднахме на първите следи от боричкането между вампира и голема. Няколко стелажа бяха съборени на пода, а около тях се търкаляха изпочупени и стъпкани чекмеджета, заедно с тяхното ценно съдържание.

— Не му завиждам на този, когото хване пазачът — незнайно защо отбеляза Кейтен.

За какъв, по драконите, пазач можеше да става дума в момент като този?! По петите ни вървят тролове, а на него му се привиждат пазачи! Какъв пазач, моля ви се?!

Пред нас отново нещо изтрещя страховито.

— Така… — Кейтен ускори крачка. — По всичко личи, че тези двамата вече са се добрали до изложбената зала!

— На нас какво ни влиза в работата? — измърмори Стил.

Бързо се доближавахме до източника на шума и стигнахме до границата на хранилището и изложбената зала.

Изведнъж се изправихме пред стена с врата, на която имаше табелка, че там се намира Музеят. Вляво от вратата стената беше пробита от нещо, което напомняше очертанията на човек (подозирам, че в случая това беше вампир). А вдясно направо зееше огромна дупка. Очевидно големът беше влязъл и сега не жалеше сили в преследването на чевръстия вампир.

— Ама че сила — удиви се Невил, като огледа огромната дупка. — Да се чудиш как тези големи не са видели сметката на вампирите по тези краища.

— Железните големи сигурно си имат и слаби страни — отговори Кейтен. — А вампирите са убийци по рождение и не им е било трудно да ги намерят.

С тези думи Кейтен прекрачи отломките на пода и влезе в дупката. Ние го последвахме.

— Уха! — възхити се Наив. — Каква многотия!

Наистина, „многотията“ беше неописуема. Огромното открито пространство беше затрупано с всевъзможни маси, поставки, шкафове и сандъци, и на всяка поличка, на всяко столче, на всяка масичка се търкаляха, лежаха или стояха всякакви дреболии. Размерът на експонатите беше най-различен — от толкова малки, че да не ги видиш с просто око, до огромни неща, които опираха в тавана. А формата на това историческо наследство, просто няма смисъл да се описва. Ако си представите нещо — каквото и да било, то същото нещо със сигурност бихте могли да намерите в някой от ъглите на Музея.

Някъде пред нас периодично се разнасяше звукът от падащи и чупещи се предмети от безценната историческа старина.

— Ще действаме така — произнесе Кейтен. — Разпръскваме се между редовете и тръгваме да помогнем на Келнмиир. По пътя внимателно четете табелките под експонатите и търсете нещо, което да може да ви свърши работа. Имайте предвид, че могат да се използват само предмети със собствен енергиен запас, а те тук не са чак толкова много. И моля ви, търсете по-прости неща от типа „активираш го — работи“, а не тези, които имат инструкции за употреба колкото няколко тома — от тях също има цели купища.

— Разбрано — козирувахме ние и се втурнахме в акция.

Да се ровиш тук се оказа интересно занимание. Аз поне се чувствах като хлапе в магазин за детски играчки.

Първата вещ, която грабна моето внимание, беше един красив двуръчен меч. Забелязах го отдалеч и побързах да го разгледам. Табелката до него гласеше „меч каменолом“. Първоначално не повярвах на очите си. Беше ми провървяло жестоко! По-добро нещо за битка с трол не можеше да се измисли…

По-надолу на табелката следваше инструкцията за употребата му. „Хванете меча с дясната си ръка, ако сте десничар, или с лявата, ако сте левичар. Замахнете към врага си само ако добре сте се прицелили, за да не повредите заобикалящата ви среда. Всичко, което трябва да сторите, за да отключите специалните качества на меча, е да насочите към него енергийния поток“… Нямаше смисъл да чета по-нататък. Откъде да му взема енергия? Макар че… ако го дам на вампира, кой знае какво щеше да се получи…

Хванах меча в ръка — беше двуостър и дълъг почти колкото мен. И тежък, драконовският… Не, мисля, че няма да се хареса на вампира. На него може би ще му трябва меч металорез.

Направих две крачки встрани от меча и видях една секира. На нейната табелка пишеше „секира железосекачка“. Голяма секира… за две ръце… не, помислих си, вампирите не си падат по секири. Със сигурност. Следващият експонат, който привлече вниманието ми беше един малък пръстен. Табелката съдържаше кратка, но изчерпателна информация:

Заряден пръстен. Запазва до десет «вълшебства». За да го активирате, просто го потъркайте.

Веднага опипах с ръка масата с надеждата да намеря още някоя от тези, безспорно полезни дреболийки. Нямаше. Всички експонати в Музея бяха само единични екземпляри. Надявах се пръстенът все още да пази тези десет „вълшебства“. Можех, разбира се, да го потъркам и да проверя… но тогава можех да забравя за тази енергия. Да се надяваме, че пръстенът е запазил енергията. Така е много по-приятно. Сега… как мога да използвам тази енергия? Срещу железния голем с огнени кълбета и прочее дреболии не можеш да се изправиш… срещу троловете — също. Дали да не дам пръстена на Кейтен? Това беше добра идея!

Сложих пръстена на ръката си и продължих по-нататък, като периодично се оглеждах за приятелите си. Малко по-отзад и по-вляво от мен пристъпваше Невил, който носеше на рамото си някакъв странен предмет, нещо като дълго и огънато копие. Още по-вляво вървеше Стил, който се беше окичил от главата до петите с някакви въженца. Останалите не ги виждах, изглежда стелажите ги скриваха.

Ако се съдеше по усилващите се звуци от борбата, се приближавахме до мястото на схватката между вампира и железния голем. Време беше да си намеря подходящо оръжие…

Колкото и да е странно, подходящо оръжие се намери съвсем скоро. То се оказа една изрядно проскубана метличка. На нейната табелка пишеше: „Универсална метла. До изобретяването на универсалните заклинания се е използвала широко в бита. Има автономно захранване, разчетено за едноседмично използване. За включване в режим «метене», натиснете бутона «начало» и замахнете. Силата на «метенето» зависи от силата, с която натискате бутона.“

Автономно захранване — чудесно! Само че как действа самата метла, сякаш не разбрах напълно… Впрочем, зарядът й е за една седмица, значи мога да проверя как действа.

Затова натиснах с всичка сила бутона и замахнах…

Всички стелажи около мен се разлетяха във всички посоки, а грохотът беше направо неописуем!

На това аз му викам „да изметеш“! Само че не ми е ясно защо преди няколко века са чистили по този начин?!…

— Какви ги вършиш?! — извика Невил, който по чудо се измъкна от сипещите се експонати и отломки.

— Извинявай — виновно разперих аз ръце. — Това беше проверка на моята универсална бойна метличка.

Невил завъртя пръст върху слепоочието си.

— На теб, ако ти дадат, от Академията няма да остане камък върху камък! Аз изпитвам ли своето оръжие?! — И той кимна към това, което висеше на рамото му и приличаше на огънато под прав ъгъл копие.

— Какво е това? — моментално се поинтересувах аз. — Сигурно някакво много страшно оръжие?

— На такова прилича — уклончиво отговори Невил. — Това е огънато копие…

— Какво?! — изумих се аз.

— … създадено през еди-кой си век, специално за лов на дракони.

— За лов на дракони?! — закикотих се. — А защо е огънато?

Невил се почеса по главата.

— Изглежда драконът се е оказал по-силен от копието.

— И къде в Академията смяташе да намериш дракон?

— Ами… — Невил тайнствено се усмихна. — Това копие ставата и за тролове, и за големи.

По изражението на Невил разбирах, че няма да каже нищо повече за качествата на копието.

— Не знам, поне да го беше изправил — измърморих аз. — Така изглежда много глупаво.

— Първо на първо, то е много тежко и така е по-лесно за носене, а освен това, тук е Музей на историята! Всеки експонат си има своя история… и не бива нищо да повреждаме.

И двамата се загледахме в нещата, които моята бойна метличка беше разхвърляла.

— Няма как — обобщи Невил. — Ако стане въпрос, ще стоварим всичко върху железния голем. Иначе ще трябва да прекараш живота си в кухнята.

Кимнах.

— Да се махаме.

— Почакай — спря ме Невил. — Искам да се посъветвам с теб.

— Какво има?

— Стил днес се направи, че никога не е идвал в тук, но това не е точно така! Той е посещавал Музея, аз съм го виждал. Тогава беше с друга група…

— Забравило е момчето — възразих аз. — Случва се.

— На теб не ти ли изглежда подозрително?

— Ни най-малко — отговорих аз.

Сега остава да започнем да се подозираме… Стигаха ни другите проблеми.

Отляво се чу гласът на Кейтен. Викаше ни.

— Идваме — отговорихме и побързахме да напуснем местопрестъплението.

Намерихме Кейтен, Стил и Наив, застанали до една конструкция със странен вид, бегло напомняща огромна птица. Размерите на това нещо бяха колосални — поне десет метра на дължина и петнайсет на ширина.

— Какъв беше този грохот? — веднага се поинтересува Кейтен.

— Грохот ли? — аз направих възможно най-невинната физиономия. — Нищо не сме чули. Нали, Невил?

Невил кимна утвърдително.

— Може би железният голем беснее, но ние бяхме твърде заети, за да му обръщаме внимание. За сметка на това, сега си имаме оръжие. — Невил гордо посочи своето огънато копие.

— Да, оръжието си го бива — усмихна се Кейтен и погледна към мен. — Ти да не си намислил да поразчистиш след погрома? Това, разбира се, е похвално…

— Тази метличка е страхотно оръжие — съвсем сериозно заяви Невил. — Повярвайте ми!

Кейтен изгледа с подозрение първо мен, после Невил, но се въздържа от въпроси.

— Всички сме тук — обобщи той. — Значи, можем да вървим да спасяваме Келнмиир.

— А трябва ли? — тихо попита Стил.

Впрочем, на тази негова реплика никой не обърна внимание. Напоследък Стил стана автор на доста такива реплики. Вероятно силното напрежение си оказва влиянието… или Невил е прав. Не, глупости…

— Може би трябва да разработим някаква стратегия?… — не много уверено предложи Наив.

Невил удивено загледа по-малкия си брат, а и останалите явно не очакваха от него този полет на мисълта.

— За съжаление, нямаме време — каза Кейтен. — Изглежда тези железни големи неслучайно са създадени за лов на вампири. Да не стане прекалено късно…

Той бързо пое по посока на грохота, а след него — братя Викерс: Невил, с огънатото копие и Наив, с една тежка тояга през рамо. След тях крачеше Стил, целият окичен с въжета, a шествието завършвах аз, влачейки след себе си моята бойна метла.

Жалко, че разполагахме с толкова малко време, за да си подберем най-подходящото оръжие. Сигурно, ако бяхме потърсили малко по-дълго, щяхме да намерим нещо по-сериозно.

Забелязахме отдалеч първите знаци, че оттук е минал вампир. Следите от погрома се простираха на десетки метри пред нас.

И ето че отпред в далечината изникнаха две неясни фигури. Движенията на голема и на вампира бяха толкова бързи, че едва ги различавахме.

— И вие предполагате, че можем да се намесим в това по някакъв начин? — полюбопитства Невил.

— Не виждам как бихме могли да помогнем на вампира — бях принуден да призная. — Дори не мога да кажа кой от тях е Келнмиир.

— Това не би трябвало да е проблем — отсече Кейтен. — Пригответе оръжията си!

Взех послушно метлата в ръка, като не си представях особено добре, за какво би могла да ми послужи. Цепеницата на Наив внушаваше доверие, но и тя не представляваше нищо особено, в сравнение с грамадата от метал. Да пронижеш голема с огънато копие? За това ще е нужно много старание. Оставаше Стил с въженцата и Кейтен… чиито ръце бяха съвсем празни.

— Кел! — извика Кейтен.

Едната от фигурите започна бавно да отстъпва… сякаш в нашата посока.

— Какво предлагате да правим с тази планина от желязо? — попита Стил. — Да не би да мислите, че това, което успяхме да съберем по пътя, някак ще ни помогне?

— Надявам се — отвърна Кейтен. — Силно се надявам.

Аз също много се надявах.

Стиснах здраво метлата в ръцете си.

— Пригответе се! — изкомандва Кейтен.

Вампирът се приближаваше към нас с невероятна скорост.

— Дано знаете какво трябва да направите! — крещеше той, притичвайки покрай нас.

И в следващата секунда, аз натиснах бутона за старт и замахнах към голема. Не знам какво са правили в този момент моите приятели, но единствено моята универсална бойна метла сработи. Големът отхвръкна към най-далечния ъгъл на залата, но да унищожиш едно изкуствено създание е доста трудно, а да го изплашиш — направо невъзможно. Затова железният голем бодро се изправи на кривите си крачета и се затича към нас.

— Какво се мотаете?! — изревах аз към приятелите си.

— Ние ли се мотаем?! — зяпна Невил. — Ти не оставяш голема да се доближи, а после ние…

Наив го подкрепи.

— Как да го ударя с тоягата, когато той е на двайсет крачки разстояние?

— А, така значи?! — обидих се аз. — Този път ще ви го пусна, щом толкова настоявате!

— Не, дръж голема на разстояние! — простена Келнмиир. — Страх ме е, че няма да имам сили да се справя с него.

Замахнах с метлата към идващия голем.

— Още дълго ли ще се забавлявам така? — изрекох, вече по-спокойно.

— Понятие нямам — каза Кейтен и погледна към вампира. — Кажи ми как сте се оправяли по време на третата погранична война с големите?

— Лесно — отвърна вампирът. — Просто четири вампира хващахме някой голем и го правехме на парчета.

— А ние как да се справим? — попита Невил.

— Не знам какво да ти кажа — вдигна рамене Келнмиир. — Сега проблемът остава ваш, защото моите сили се изчерпаха… освен ако някой не пожелае да пожертва литър-два кръв…

— Стига! — прекъсна го Кейтен. — Този вариант ще го оставим за най-краен случай.

— Както искате — пак помръдна рамене вампирът. — Аз, да си призная, дори да разполагах с всичките си сили, сам нямаше да мога да се справя.

Големът отново бодро припкаше към нас.

— Има ли слабо място? — попита Невил, войнствено тръскайки кривото си копие.

— Тази буца желязо ли? — уморено попита Келнмиир. — Какви слаби места може да има буца желязо?

Отново замахнах с метлата, но този път големът не се поддаде на вълната. Едва третия замах го отхвърли на безопасно разстояние.

— На мен ли ми се струва или наистина това нещо започна да се съпротивлява? — учудих се аз.

— А ти как мислиш? — усмихна се Келнмиир. — Това не е някаква евтина играчка, това е магия от най-висок порядък! Големите са самообучаващи се и, между другото, когато някой застане на пътя им, започват да го смятат за свой враг.

— Тоест?! — сепна се Кейтен.

— Тоест преди да се застъпите за мен, той не ви смяташе за врагове, но сега… вече всички сме в една лодка. И се страхувам, че тя скоро може да потъне.

— Ще видим! — обиди се Кейтен. — Зак, пусни го да се приближи.

Когато големът наближи на десетина метра от нас, този път не замахнах с метлата.

Кейтен излезе напред и извади от джоба си някаква кутийка.

— Келнмиир, не знаеш ли случайно колко тежи тази джаджа? — попита Кейтен, като хапеше нервно устни.

— Не се досетих да я претегля — оправда се вампирът.

— Лошо — въздъхна Кейтен и хвърли кутийката в краката на голема.

Бум!

Долната част на голема изчезна. Затова пък горната продължи да се движи към нас като използваше ръцете си.

Отново пуснах в действие метлата.

— Не беше зле — отбеляза вампирът. Изглежда той получаваше истинско удоволствие от нашите опити да се спасим. — Победата ви вече е петдесет процента.

— Само ако това чудовище тежеше по-малко! — Кейтен разпери ръце. — Кутиите имат ограничена вместимост.

— Гледай ти! — изуми се вампирът. — Не се бяхме досетили, че кутиите могат да влязат в употреба. Искаш да кажеш, че половината от голема се е смалила така, че да може да се побере в тази малка кутийка?!

Вампирът се доближи до нея, за да си я вземе за спомен, но не можа да я вдигне от пода.

— Мисля, че имам представа защо тези кутийки не намериха приложение — каза той. — Какъв е смисълът да смаляваш нещата, ако теглото им остава същото?

Кейтен изхъмка неопределено и посъветва вампира да се скрие зад нашите широки гърбове, докато големът се приближи.

Направи ми впечатление, че на голема този път му отне повече време да стигне до нас.

— Не бързай, Зак — помоли ме Стил. — Сега е мой ред.

Той мина напред, размота едно от въжетата си и го хвърли върху голема. Когато го докосна, то започна да се движи като живо и омота наполовина скъсената му фигура в плътен пашкул.

— Хоп и готово! — злорадо се разсмя Стил.

— Ще издържи ли въжето? — попита Наив и за всеки случай взе тоягата в две ръце.

— При всички случаи имаме време да се махнем, докато големът успее да се развие — каза Кейтен.

— Забравихме за телепорта, който работи — напомних аз. — Сега нашествениците също са в Музея. Какво ще им попречи като нас да се възползват от експонатите?

— Това може да не са нашественици — забеляза Стил.

— Толкова повече — парирах аз. — Трябва да разберем кой е в Музея и да действаме според обстоятелствата.

— Представете си, че на Майсторите и на учениците, които са затворени в Залата, им е нужна помощ! Ние така ли ще си стоим тук?! — не се предаваше Стил.

— Спокойно, момчета — помирително рече Кейтен. — И без това на връщане към телепорта ще претърсим Музея и по пътя ще обсъдим всичко. Нека да не губим време в спорове.

Трябваше да се съгласим. Напоследък Стил започваше все повече да ме нервира и реших да си отварям очите за него… за всеки случай.

— Ще се разделим, но така, че всеки да вижда останалите — нареждаше Кейтен. — Келнмиир, ти ще можеш ли да се придвижваш нормално?

— Няма проблем с придвижването — врътна глава вампирът. — Обаче да знаете, че ако стане меле, няма да мога да помагам… освен ако не си намеря по пътя някакво подходящо оръжие.

Разбрахме се. Така се случи, че Келнмиир тръгна заедно с мен.

— Зак — обърна се той към мен, веднага щом се оттеглихме от останалите. — Знаеш ли, че по теб има явни следи от хипноза? Ако разполагахме с малко повече време, бих могъл дори да ти кажа каква точно е хипнозата.

— Знам — измърморих. Точно сега, никак не ми се разговаряше. След думите на Стил, настроението ми съвсем се развали.

— Мисля, че се досещам за кого се притесняваш — продължаваше вампирът.

— И какво? — още по-недружелюбно попитах аз.

Келнмиир спря рязко и вдигна някакъв предмет от пода.

— Ами това, че при Алиса всичко е наред. Ако с нея се беше случило нещо неприятно, щях да го почувствам.

— Така ли? — учудих се. — Да не би вампирите да се усещат помежду си?

— Понякога — отвърна Келнмиир. — Случва се доста рядко, но се случва. Такава връзка съществува, да речем, между близки роднини.

— Да бе! — разсмях се аз. — Ти за какъв ме вземаш? Вие с Алиса сте от два съвършено различни клана. За какви роднински връзки ми говориш?!

— Представи си, че имаме такава връзка — и Келнмиир се усмихна широко, показвайки вампирските си зъби.

— Тази връзка ли ти казва, че при нея всичко е наред? — недоверчиво попитах аз.

Келнмиир се замисли.

— Не го казва еднозначно — най-сетне отговори той. — Тя може да е в плен, може да е упоена, вързана… но едно мога да твърдя със сигурност — Алиса е жива и никой не й причинява болка.

Замислих се. Да се радвам ли на такива новини или да не се радвам?… В крайна сметка, стигнах до извода, че е по-добре да се зарадвам. Ако Алиса е жива и не й причиняват болка, значи всичко при нея е наред, за Чез сигурно важи същото. Това ми подейства успокояващо.

— А каква е връзката ви? — попитах, вече малко по-бодро.

— Тя е моя правнучка — отвърна Келнмиир.

— Какво? — смаях се аз и като се спънах в нещо, рухнах на пода.

— Тихо! — прошепна Келнмиир и се смъкна до мен. — Погледни.

Погледнах послушно натам, накъдето сочеше вампирът и видях три трола, които идваха точно към нас. Тези каменни грамади вървяха мълчаливо и стъпваха много меко, затова не бяхме ги чули.

— Виж само колко тихо стъпват. Умни момчета — отбеляза Келнмиир и като помисли, добави: — За тролове.

— Надявам се, че другите са успели да се скрият — пошепнах аз.

— Страхувам се, че не е така — въздъхна Келнмиир, когато троловете рязко смениха посоката. — Ще пълзим зад тях. Ако нещо се случи, ще ги ударим в гръб.

Да се пълзи с метла в ръка не е много удобно, а как ли се справяше Келнмиир с това, което беше намерил на пода?… Когато се загледах, видях, че е взел меча, който аз не харесах. Сигурно е много тежък… Стоп! Взел е и секирата! Тя е… за сечене на желязо. Да не повярваш, че успява да пълзи така натоварен!

— Да беше взел и чука — не можах да се удържа.

— Ти видя ли чука? — оживи се Келнмиир.

— Късно е — въздъхнах аз. — Остана зад предния завой.

— Ако искаш, да се върнем — предложи вампирът, но бързо се опомни. — Макар че… не… ще закъснеем за най-интересното.

— Давай по-бързо — предложих аз. — Всъщност, защо пълзим, след като троловете отдавна свиха зад завоя?

Вампирът спря и се замисли.

— Не знам… Как беше… ловна страст ли… или не?…

— Не — тихо изсъсках аз, надигайки се от пода. — Това не е ловна страст, това е някакъв дебилизъм.

— Добре — мръдна с рамене вампирът, което в легнало положение изглеждаше доста странно.

Той стана от пода и с юнашко движение метна на рамо меча и секирата, като само по чудо не ми отнесе главата. Точно в този момент зад завоя се чу оглушително стъргане…

— Започна се! — викнах аз и се спуснах да помагам на приятелите си, с метличката на гръб.

Само че моята помощ, както и тази на вампира, с всичките му оръжия се оказаха ненужни. Когато дотичахме до ъгъла, на около петдесетина метра от мястото на битката, от трите трола на краката си стоеше само единият и то вече хванат в клещите на Невил и Наив. Кейтен стоеше отстрани, явно, за да координира действията им, а къде беше Стил, не успях да видя.

— Май вече няма защо да се бърза — обобщи Келнмиир, надничайки иззад рамото ми.

— Да-а-а… — отговорих.

По-нататък обаче събитията взеха съвсем неочакван обрат. На сцената излязоха около двайсет трола. Къде се бяха крили досега не знам, но действията на тези каменни глави бяха много ловки. След като се разделиха на три групи, троловете оградиха моите приятели.

— Нашата помощ, все пак, може да се окаже необходима — поправи се Келнмиир. — Само че дали ще е достатъчна?

Първи хванаха Невил. Наив успя да избуха единия трол по главата и от удара се разхвърчаха камъни във всички посоки. Троловете уважаваха враговете си, затова вместо да го завържат, го треснаха силно и подло с тояга по главата. През това време Кейтен беше успял, неизвестно как, да натръшка два трола, но по-нататъшната му съпротива стана безсмислена и той се предаде. Троловете бързо го завързаха и мисля, че за всеки случай даже го удариха по главата.

— Драконите да ги вземат! — изругах аз и ударих в земята бойната си метла.

— Изглежда ще трябва да изчезваме — каза Келнмиир.

Няколко трола вече поглеждаха с подозрение към нас.

Нямах възражения, защото разбирах, че с нищо не можем да помогнем и ние с Келнмиир много предпазливо се запромъквахме към хранилището с експонатите.

— Може би все пак бихме могли да им помогнем — зададох на вампира въпроса, който ме вълнуваше, вдигайки метлата от пода.

— Само помисли — отговори вампирът. — Там имаше около двадесет трола. Нямаше да можем нищо да направим, само дето щяха и нас да хванат и да ни разкъсат на парчета.

По принцип бях съгласен с него… но да оставиш приятелите си в беда?… Така не мога. Наистина, в разгара на схватката нямаше как да им помогнем, дори не успяхме да притичаме, а след боя — още по-малко. С тази метличка трудно можех да се противопоставя на двадесет трола, а вампирът, макар че влачи със себе си меч и секира, едва ли би могъл да се възползва от тях, защото нямаше сили… или имаше?… Но можехме, да речем, да тръгнем след тях и да изчакаме подходящ момент, за да ги освободим. Освен това, Стил не бяха го хванали, но пък, ако той беше решил да се скрие, него нямаше да можем да го открием по никакъв начин. Ами, ако беше решил да ги освободи? Ако можехме да нападнем от няколко страни, то може би…

— Да ти кажа, много се съмнявам, че ще можем да освободим Кейтен и приятелите ти — все едно четеше мислите ми, каза вампирът. — Нямаме право точно сега да вършим необмислени неща, защото ние с теб в момента сме може би единствените, които са на свобода.

Гледай ти! А разправят, че вампирите били лишени от здрав разум.

— А и за какво ни е да рискуваме по този глупав начин? — продължи Келнмиир. — Нека се доберем до главната Зала, където са обсадени Майсторите, там ще има поне няколко десетки трола и там ще си направим купона!

Ъ-хъ. Изглежда, все пак, със здравия разум на Келнмиир има проблем…

— Дори не зная какво да ти отговоря — признах си аз.

— Впрочем, ако толкова искаш да се биеш, мисля, че специално за теб до телепорта стоят няколко трола — зарадва ме вампирът.

— А ти знаеш ли как се управлява телепорт? — сетих се изведнъж.

— Честно казано, не, но мисля, че е настроен на кабинета на Ромиус, така че едва ли ще се изгубим — Келнмиир безгрижно отхвърли моите съмнения.

Тичахме с доволно прилична скорост. Вампирът изглежда беше забравил, че съм човек и през изминалите месеци не бях имал други физически натоварвания, освен да тичам от телепорт към телепорт. Затова вече издъхвах, а когато стигнахме до телепорта, бях без сили.

— Като те гледам, не си от най-яките — отбеляза Келнмиир.

— Няма как — процедих аз. — Когато спиш по няколко часа на ден, тичаш като луд на лекции и медитации, на практически занимания, блъскаш в столовата и на всичкото отгоре, получаваш травми…

— Нали? — усмихна се вампирът. — При по-добро стечение на обстоятелствата, ще ти разкажа за моето детство. Тогава ще разбереш какво представляват истинските ужаси.

Това, което се случваше при телепорта, беше страховито. Предположенията на Келнмиир не се потвърдиха. Тук имаше най-малко тридесет трола. И всички мъкнеха някакви кутии. Това си беше най-банален обир!

Действие 4

— Определено ми харесва размахът на това мероприятие — възхити се Келнмиир, когато се приближихме на около двайсет метра от телепорта. — Да съчетаеш диверсия с окупация, плюс най-обикновена кражба… много е хард!

— Можеш да се присъединиш — недоволно предложих аз. — Щом толкова ти харесват…

— Да участвам в завладяването на Академията? — вампирът се замисли. — Няма как, на моята внучка й харесва тук и тя иска да стане Майстор. Така че засега ще се наложи да почакам със завладяването на Академията. Освен това, не ми се иска да участвам в такова знаменателно събитие във второстепенна роля!

— Аха, по-добре е да загинеш като главен герой, защитавайки Академията? — усмихнах се аз.

— Какви са тези мрачни настроения? — потупа ме по рамото Келнмиир. — Предпочитам да играя главна роля в спасяването на Академията.

— Надявам се твоето желание да се изпълни — въздъхнах, гледайки как троловете мъкнат дървените сандъци към телепорта.

Всичките каменни тролове си приличаха като две капки вода. Различаваха се само по препаските. Каменните им тела не се страхуваха от студа, затова препаските им бяха чисто символични. Ако трябва да съм честен, дори не си представях, с какво бихме могли да се противопоставим на тези каменни грамади. Да се бием с тях? Голям смях! Не съм сигурен дали моята бойна метла ще може да ги отблъсне толкова успешно както голема… макар че големът беше може би по-тежък от тях.

— Стига терзания! — рязко отсече Келнмиир. — Нека ти кажа, че всички мои желания имат свойството да се изпълняват.

Интересно, това сериозно ли беше или Келнмиир само искаше да ме успокои? През това време троловете започнаха да влизат в телепорта, влачейки сандъците.

— Знаеш ли, мисля си, че спасяването на Академията трябва да започне от спасяването на нейното имущество — замислено изрече вампирът.

— Какво предлагаш?

— Предлагам да се промъкнем по-близо до телепорта, после да направим един марш на скок и да се телепортираме в кабинета на Ромиус. Веднага след това да счупим телепорта, така че да оставим тези каменища в Музея, за вечни времена.

— Кейтен обаче разправяше, че в Музея има и други телепорти — припомних му аз.

— А ти сигурен ли си, че троловете знаят за тях? При всички случаи, това ще ги забави за известно време.

— Къде е Стил? Него май не го хванаха — напомних аз.

— Не е сигурно, може по-напред да са го пипнали. Дори и да не са… ти какво предлагаш? Да дадем възможност на нашествениците да грабят на воля техномагическите експонати?

— Убеди ме — въздъхнах. — Тръгваме. Пълзешком.

— Аха! — Вампирът се плесна на пода. — И теб ли те завладя ловната страст?

— Завладя ме, завладя ме — съгласих се набързо.

Вампирът категорично отказа да остави меча и секирата, аз също вече бях свикнал с бойната си метла, та затова пълзенето не беше лесно. И тъкмо заради това, а не защото съм някакъв левак, за беля бутнах с метлата едно сандъче, което стърчеше в самия край на стелажа.

— Дръж го — скочи вампирът.

Хванах сандъчето и успях да го задържа, но с крак бутнах съседното… то пък помъкна съседното… и така от стелажа се изсипаха пет разнокалибрени дървени сандъка. Да разправям ли какъв ужасяващ грохот се разнесе?

— Да бягаме! — изрева вампирът, секунда преди да се стовари първото сандъче, и хукна към телепорта, без да изпуска меча и секирата от ръцете си. Случайно или нарочно, докато търчеше, той така размахваше тези железа, че успя да разхвърля всички тролове, които по волята на случая се бяха оказали на пътя към телепорта. Аз също се изнесох с максимална скорост, подхващайки метличката си.

Нашето появяване беше съпроводено от такъв трясък, че троловете дори не можаха да реагират, стъписани от внезапното нападение. А когато все пак реагираха, ние с вампира вече стояхме досами телепорта. Келнмиир влетя в телепорта, а аз, поддавайки се на порива си, замахнах с метличката по посока на троловете. Каменищата сякаш вятър ги отвя. Всъщност, защо „сякаш“? А аз, глупакът нямах доверие на универсалната си бойна метличка.

Когато излязох от телепорта, с ужас видях Келнмиир да замахва към мен с брадвата. От страх стиснах очи… той да не би да е решил…

— Какво се вкопа?! Веднага слез от телепорта! — гневно кресна вампирът.

Бързо слязох от платформата и Келнмиир стовари брадвата върху кръглия диск.

— Защо се забави? — попита вампирът, като нанасяше удар след удар по диска.

— Трябваше да свърша нещо — отвърнах аз. — Хей, стига толкова! От този телепорт едва ли вече някой ще може да се възползва.

— А, да… — смути се вампирът. — Увлякох се…

— Сега какво? — попитах аз, като се опитвах да овладея нервната си треска.

— Имам една идея — мечтателно произнесе Келнмиир. — Нещо много интересно и много опасно.

Едва не припаднах.

— Не може ли да се ограничим само с интересното? — попитах.

— Не! — отсече вампирът. — Без да е опасно, нищо не е интересно.

Приседнах на крайчеца на дивана и усетих как краката ми треперят.

— И какво предлагаш?

— Не се разполагай тук — завъртя глава вампирът. — Троловете влачеха сандъци в телепорта, което ще рече, че всеки момент ще нахлуят тук за още. Аз тръгвам, ти прави каквото искаш.

Скочих като ужилен и се затичах след вампира. За наш късмет, в коридора нямаше никого.

— Къде отиваме? — попитах озадачено.

Нали стационарните телепорти пропускаха само тролове? Прозорци на етажа на Майсторите, кой знае защо, нямаше, а единствения телепорт, който работеше, ние току-що бяхме потрошили. Какво ли беше намислил вампирът?

— Имаме следния избор: или да се разходим из кабинетите на Майсторите и да потърсим телепорт, или да отидем при стационарните и да издебнем някой трол…

— А какъв е смисълът? — не разбрах аз.

— Ами… да намерим нестационарен и да поскачаме из етажите, докато попаднем на седемдесетия.

— Нямах това предвид — прекъснах вампира. — Питам, за какво ни е да издебваме трол?

— Абе… — ухили се вампирът. — Ловна страст…

Едва се сдържах да не го пратя, с ловната му страст заедно, не знам къде!

— Нека оставим лова на тролове за по-късно — изрекох колкото се може по-спокойно.

— Така да бъде — съгласи се вампирът. — Откъде започваме?

— Логично е да има телепорти в кабинетите на Върховните майстори — пресметнах аз. — Така че нека първо видим какво пише на вратите.

— Виж — вдигна рамене Келнмиир.

Послушно запристъпвах към началото на коридора, но изведнъж зад мен се чу невероятен трясък.

— Откри ли? — попитах аз, притичвайки до избитата врата.

— Не знам — прозина се вампирът. — Ако искаш, прочети табелката, но тук със сигурност телепорт няма.

Келнмиир каза това, отиде до следващата врата и също я изби с крак.

— Ясно — въздъхнах. — Можем да добавим в списъка на унищоженото имущество и тези врати.

Ако на етажа скоро се появяха тролове, никак нямаше да им бъде трудно да ни намерят. Освен ако не са напълно глухи…

Докато вампирът трошеше вратите една след друга, аз се облегнах на стената и се опитах да подредя мислите си. Да си призная, замисълът на Келнмиир още не ми беше ясен. Той не знаеше как се настройват стационарни телепорти и затова можехме да попаднем на който и да било етаж… а можехме и изобщо да изчезнем. Ако попаднем на етаж с прозорци, бихме могли да се спуснем до произволен етаж… но какво от това? На етажа на Главната зала няма прозорци и до там се стига само с телепорт. Това е задънена улица.

Някъде след десетата врата Келнмиир се провикна радостно:

— Намерих!

Бързо отидох при него. На вратата, която лежеше на пода, видях табелка. На нея пишеше: „Шинссимус Стидвел“.

Точно това ли трябваше да се случи?! Да нахлуем като разбойници в кабинета на любимия ми учител…

— Е? — попита Келнмиир. — Кой влиза пръв?

— Ти, разбира се.

— Защо аз — учуди се вампирът.

— Как защо? „Напред към неизвестното! Ловната страст“… — усмихнах се аз, доволен, че можех да взема вампира на подбив.

— Да, може да се каже, че това е аргумент — въздъхна вампирът. — Тогава, да се уговорим така: ако до една минута не се върна, значи съм размазан някъде по етажите и в този телепорт не бива да влизаш или са ме заловили троловете… макар че не, те всъщност няма как да ме заловят.

— Звучи логично — съгласих се аз. — А ако се откажем от телепорта? Не може ли да се опитаме да стигнем до Главната зала по друг начин?

— Аха, да изгризем стената… Забрави — отвърна вампирът. — Освен това, вероятността за неудачен пренос е всичко на всичко два процента. Хайде, аз тръгвам…

Келнмиир подпря до стената меча и секирата, влезе в телепорта и изчезна.

Мина известно време, доста повече от минута и аз вече бях започнал да се замислям какво трябва да правя сам оттук нататък, когато телепортът блесна и в кабинета се появи Келнмиир.

— Къде беше толкова време?! Мина повече от една минута! — нахвърлих се аз върху вампира.

Келнмиир се отдръпна назад.

— Докато се огледам… Докато това-онова… Да побързаме, защо да губим време! — той грабна любимите си железа и се шмугна в телепорта.

Тези вампири са напълно откачени…

Влязох в телепорта след Келнмиир.

Излязох на осемдесетия етаж — поне така пишеше на табелката. Значи, за да се доберем до Главната зала, трябва да слезем шейсет етажа надолу. Никакви пердета нямаше да ни помогнат, а и да можеха, трябваше да ги връзваме часове наред.

— Може да не проверяваш останалите телепорти — не работят — изпревари намеренията ми Келнмиир.

— Какво ще правим сега? — попитах аз. — Как ще се спуснем шейсет етажа надолу, а дори и да се спуснем, на двайсетия етаж няма прозорци.

— Всичко е наред — успокои ме вампирът. — Имам нещо наум. Важно е да има прозорци на този етаж.

— Има — уверих вампира. — Тук се намира столовата ни.

— Така ли? Случайно да си гладен? — поинтересува се Келнмиир.

— Моля ти се, залък не мога да преглътна! — признах си.

— Аз обаче не бих се отказал да хапна — мечтателно примляска вампирът.

Предпазливо се поотдръпнах от него.

— Не съм вкусен — отбелязах, за всеки случай.

— Вярвам ти — съгласи се Келнмиир. — Е, да отидем ли до най-близките прозорци?

Бързо се приближихме до прозорците в дъното на коридора, но само смътно си представях какво ще правим по-нататък.

— Сега какво?

— Сега ще трябва да седнеш на раменете ми.

— На раменете ти? — поразих се аз. — Значи ще летим?

— Да летим ли? — повтори вампирът. — Ти да не мръдна? Имам сили само да дишам и то едва-едва, само ми е до атракциони. Няма да летим, а ще пълзим… И ако обичаш, седни не на раменете ми, а на гърба ми.

— Ще пълзим ли?

Интересно ми е накъде е решил да пълзи… Келнмиир счупи с юмрук стъклото и разчисти с ръкав парчетата от перваза.

— Качвай се, ще видиш.

Вече почти бях решил да започна да капризнича и да се откажа, когато изведнъж реших — защо не?! Едва ли вампирът беше решил да се самоубива.

Трябваше да се кача на гърба му. Имах усещането, че се качвам не върху живо същество, а върху статуя. Добре, че се наложи да оставим тежката секира, но меча и метлата ми все пак завързахме за моя гръб.

— Готов ли си? — осведоми се вампирът.

— Не съвсем, но нали нямаме друг изход?

— Точно така — потвърди вампирът и с лекота скочи на перваза. — Дръж се здраво!

От неговите по-нататъшни действия изпаднах в шок. Той скочи от прозореца с гърба надолу (на гърба му бях аз!!!) и като прелетя няколко метра, се хвана за перваза на прозореца на долния етаж.

— По-добре да бяхме навързали пердетата — прошепнах обезумяло.

— Моля ти се — възрази вампирът. — Този номер не го правя за пръв път и досега никой не се е оплакал.

— Когато стигнем до двайсетия етаж, аз също няма да се оплача, защото няма да мога въобще да говоря — изплаках.

— Ще видим — отвърна Келнмиир, пусна ръце и полетя към следващия етаж.

Ще си призная, че усещането от свободното падане, едновременно ме плашеше и ме очароваше.

— Искаш ли да те разсея? — попита Келнмиир и отново се пусна.

— Ка-ак? — попитах аз и душата ми отново слезе в петите.

— Като ти разкажа една интересна история от моя живот.

— Защо не — въздъхнах. — Може да се окаже поучително. Разказ от живота на чо… на вампир, който е живял трийсет века по-дълго от мен. Ако се увлечеш с разказа, дали няма да стане беля?

— Ами! — Вампирът се усмихна и отново се пусна. — Изобщо не се напрягам. Физическата сила е нещо, което ни е дадено като дар свише и когато използваме този дар, ние дори си почиваме. Отделна работа е, когато използваме прийомите на Изкуството — ускорение, левитация… Тогава губим сила.

Не отговорих, защото ми се стори, че падането този път продължи твърде дълго.

Келнмиир отново се хвана за един перваз.

Ясно! Този път сме слезли два етажа надолу — изглежда на предния етаж не е имало прозорци.

— И така, ще започна разказа си отдалече, по-точно, от по-отдавна. Тази история започна преди десет века, когато беше завършил периода на повсеместните гонения на Магьосниците и аз тъкмо бях започнал да управлявам Царство Миир. На трона седнах абсолютно неочаквано, тъй като всички, в това число и моя милост, смятахме, че следващият цар ще бъде моят чичо. Той се отказа внезапно и трябваше да заема мястото му. Да си призная честно, царуването ми омръзна само след една година. За година време започнах две войни, разкрих осем заговора, избягнах няколко десетки покушения… изобщо, може да се каже, че животът ми беше хубав, но монотонен. Още няколко години и може би щях да се откажа от тази глупава длъжност, ако не беше… Алисия.

— Алисия ли? — повторих аз.

— Да — въздъхна вампирът. — Алисия. Тя беше божествена. За пръв път я срещнах на един официален прием. Тя участваше в заговор срещу мен, но по време на вечерята така се заприказвахме, че и тя, и аз забравихме за заговора (разбира се, аз знаех за заговора повече, отколкото тя). От момента на нашето запознанство до последния ден с нея бяхме неразделни, с изключение на няколко мои визити в Далечните планини.

— До последния ден?

— Да, до последния ден на живота й. В деня на нашата сватба нея я убиха.

— Много съжалявам! — честно казах аз.

Вампирът помълча известно време.

— Дълго време смятах, че я е убил Велхеор — продължи Келнмиир.

— Велхеор ли? — попитах.

„Дълго време смятах“… значи, все пак Велхеор не е виновен? Макар че ако се съди по кошмарната му репутация, кой знае?…

— Да… сега разбирам, че от моя страна, това не е било много умно. Той искрено и дълбоко обичаше сестра си, но тогава така го бяха накиснали, че аз, едва сега, преди няколко месеца разбрах, че не съм бил прав.

Сестра си? Значи Келнмиир за една бройка да се ожени за сестрата на „кървавия“ Велхеор. Интересно! Особено, ако се вземе предвид това, че при вампирите междуклановите отношения никога не са били поощрявани.

— Оказа се, че моят чичо Канмиир я е убил — въздъхна вампирът.

— Почакай, това име ми е познато — опитах се да си спомня. — Не се ли казваше така съветникът на нашия Император?

— Точно така — потвърди вампирът. — Това е той.

— Ясно тогава защо с Велхеор сте извършили онова покушение. Целта не е бил Императорът, а неговият съветник. Жалко, че покушението не излезе успешно.

— Не сме извършвали покушение — възрази Келнмиир. — За огромно мое съжаление. Стана обратното — той извърши покушение над нас. Също така, може да се каже, неуспешно.

— Подлец!

— Подлец! — съгласи се Келнмиир. — Но сега не става дума за него. Съвсем скоро научих, че ние с Алисия имаме син.

— Син ли? — изумих се аз и само дето не паднах от гърба на вампира. — И ти разбираш след… колко време всъщност е минало от тогава?

— Седем века.

Много хубаво! Да разбереш, че имаш дете със седем века закъснение…

— Как е станало така, че не си разбрал, че имаш дете?

— Ами… — Стори ми се, че той се смути. — Моите пътувания до Далечните планини не бяха уж толкова продължителни, но отнемаха от десет до дванадесет месеца. Явно по това време Алисия е родила детето… Както научих по-късно, по време на моето отсъствие тя е живяла в Древната гора…

— При друидите?! — поразих се аз.

— Да, Алисия беше единственият вампир, който беше винаги добре дошъл в Древната гора. Тя искрено се интересуваше от друидите и от тяхната култура. Обичаше да общува с тях…

— Поразително! — ахнах аз.

— Да — съгласи се Келнмиир. — Тя винаги ме е удивлявала. Дори и след смъртта си.

Никога не бях чувал толкова тъга да звучи в гласа на човек… още по-малко, на вампир.

— Оставила е сина ни в Древната гора, за да го възпитават, без да ми каже и думичка за това. Може би е искала да го направи след сватбата ни, обаче не успя…

— Стой! — вече започнах да схващам накъде бие. — Тази история свързана ли е с Алиса? Ти каза, че тя е твоя правнучка.

— Да — съгласи се Келнмиир. — Тя ми е правнучка, а баща й…

— Е твой внук! — възкликнах аз. — Излиза, че дневният клан е съюз между друидите и вампирите и това обяснява защо Алиса толкова обича зеленчуци и не пие кръв!

— Не точно — поправи ме вампирът. — Алиса може да пие кръв, но може и да не пие. Тя е наполовина вампир, наполовина друид.

Келнмиир престана да се спуска от перваз на перваз.

— Гледай да не паднеш от учудване.

— Нямам такова намерение — избучах аз. — Точно, когато съм разбрал тайната на дневния клан?… И дума да не става!

— Запомни, че на никого не бива да разказваш тази история, защото тогава тайната ще престане да бъде тайна… а аз не искам това.

— Алиса знае, нали? — усмихнах се аз.

Тишина…

— Какво?! Не си разказал на Алиса?!

— Кое по-точно?! — с неочаквано ожесточение в гласа попита Келнмиир. — Това, че нейният прадядо не е успял да опази любимата си, а чичо й е най-кървавият вампир на последните три хилядолетия?!

Да… излизаше, че Алиса си има прекрасни роднини… Това е по вампирска линия, а има и линия на друидите…

— Не — отвърнах. — Ще й разкажеш това, което разказа на мен. Това, че ти и нейната прабаба сте се обичали безкрайно много, че сте били щастливи заедно…

Келнмиир отново се спусна надолу и този път наистина се уплаших да не би от много вълнение да пребие и двама ни.

Но след пет етажа той пак се хвана за един перваз.

— Някой ден непременно ще й разкажа — обеща вампирът. — Засега обаче нашите отношения са чисто делови и да не си посмял да й кажеш нещо!

— Делови ли?

— Да — Келнмиир отново пусна перваза. — Аз й помогнах да влезе в Академията, а тя ми помогна да се скрия…

Започнах малко по малко да разбирам. Например защо Алиса ме изгони от стаята си, когато поисках да вляза в банята.

— Искаш да кажеш, че живееш в нейната стая?

— Точно така — потвърди вампирът.

— А как попадна в Академията? Това не е толкова лесно…

— Да, това е сложно, много сложно — Келнмиир замълча, докато летяхме. — Но аз съм добър измамник.

— Как, все пак, попадна в Академията? — настоях аз.

— Ти си ме виждал — разсмя се той. — Не помниш ли?

Замислих се и се опитах да си спомня онзи ден.

— Не, защото със сигурност щях да те запомня — отвърнах най-сетне.

— Ще ти подскажа — през онзи ден изглеждах по-различно.

— Не се досещам — отговорих раздразнително. — Разказвай!

— Притичах покрай теб, не помниш ли?

Този път не се замислих.

— Освен Алиса, до мен… — И изведнъж се досетих. — Само не ми казвай, че си бил ти!…

— Няма — засмя се Келнмиир. — Ти сам се досети.

— Как го направи?! — бях поразен.

— Лека промяна във външността. Дреболия — отговори вампирът.

Сега си спомних. Тогава, на първата лекция, Алиса първоначално се учуди, когато й казах, че е закъсняла. Тя със сигурност беше влязла заедно с първите и е възможно дори да не е знаела как Келнмиир е попаднал в Академията. Сега ми стана ясно защо никога не ме канеше в стаята си и защо не ми даваше да я изпращам.

Останалата част от пътя прекарахме в мълчание. Всеки мислеше за своите си неща.

След поредния скок надолу Келнмиир произнесе неочаквано:

— Край, пристигнахме!

Той изби стъклото и скочи в коридора. Слязох много бавно от гърба му и се опитах да раздвижа краката и ръцете си. Всичко ме болеше неописуемо.

Келнмиир веднага се зае да обиколи целия етаж, все едно, че не беше скачал от етаж на етаж с мен на гърба си.

— Тук няма жива душа — обяви той, като се върна от обхода.

— На двайсет и първия ли сме? — реших да уточня.

— Точно така — радостно отговори вампирът.

— А как ще попаднем в Главната зала?

— О! Това е най-голямата тайна!

Призовах на помощ всичкото си търпение.

— Стига, Келнмиир! Казвай!

— Спомняш ли си, че в Музея прибрах от пода един малък предмет?

— Спомням си нещо — припомних си аз. — Той ли ще ни помогне да стигнем до Залата?

— И още как!

Преброих наум до десет и чак тогава попитах:

— А как действа?

Вампирът изглежда се смили над мен.

— Много просто — започна да обяснява той. — Ето това — Келнмиир извади от джоба си една поничка с диаметър десет сантиметра — е телепорт за еднократна употреба с насочено действие. Предугаждайки твоя следващ въпрос, веднага казвам: насоченото действие представлява придвижване по права линия. В конкретния случай ние ще го настроим да действа на пет метра, в посока надолу.

— Добре ли чух? — попитах аз. — Телепорт за еднократна употреба? Ще рече, че няма да можем да се върнем назад?

— Няма да можем — отвърна Келнмиир и взе меча от мен. — Не знаем какво става в Главната зала. Може още да е под обсада, а може и да са я завзели… Трябва да решаваме проблемите по реда, по който възникват. Сега се налага да стигнем дотам и първо това ще сторим.

— Какво ще правим, когато стигнем до нея?

— Ще решим на място — категорично отвърна вампирът. — Ако толкова те е страх, дръж в готовност бойната си метла, току-виж потрябвала.

Аз и бездруго бях решил да държа в готовност метлата си. Само че се чудех как може да се постъпва толкова безразсъдно. Според мен всичко трябва да се обмисли, да се прецени…

— Ела при мен, моля те — помоли Келнмиир.

Изпълних желанието му.

— Приготви ли метлата?

— Да, разбира се — нацупих се аз. — Келнмиир, нека измислим план, който…

В следващия миг, пред очите ми притъмня и двамата с Келнмиир започнахме да пропадаме надолу. Падането продължи кратко, дори не успях да се уплаша, затова пък силно се ударих. И то не защото паднах на пода. Бяхме се стоварили върху нечии глави.

Гледай го, подлеца! Дори не ме предупреди, че ще се телепортираме!

— Какво е това?!… — под нас се чуха възмутени възгласи.

— Какво става? — в хор повтаряха всички.

— Не ни ли очаквахте? — мигом скочи на краката си Келнмиир.

Чудех се как мечът не уби никого, когато се стоварихме от небето. И бях започнал да се дразня от бодряшкото настроение на вампира. Аз не можех да си позволя такъв разкош и дълго се изправях на крака.

— Зак?! — изненада се един от тези, върху които бях паднал.

— Ейнджъл?! — познах аз кльощавия младеж. Колко жалко, че не го бях размазал!

— Как попадна тук? — поинтересува се Ланс, който, както винаги, се мотаеше около Ейнджъл.

— Телепортирах се — отговорих и вдигнах от пода метлата си.

— Нали телепортите не работят? — намръщи се Ейнджъл.

— За някои не работят — намеси се Келнмиир. — Извинете ни, дечица, но ние трябва да си поговорим със сериозните чичковци.

С тези думи той ме хвана за ръката и ме помъкна нанякъде през тълпата.

Нашето неочаквано появяване не остана незабелязано и някои хора ни гледаха подозрително, други се кокореха изненадано, трети ни сочеха с пръст, четвърти се опитваха да ни заговорят, а имаше дори и такива, които се мъчеха да ни спрат! Но вампирът разхвърляше всички по пътя си, докато целенасочено се промъкваше към Майсторите, които се бяха събрали около трибуната. Няма съмнение, че те, по-добре от всички, бяха видели нашето появяване, защото от трибуната се виждаше цялата зала, но кой знае защо, не бързаха да се втурнат насреща ни.

Докато се промъквахме към трибуната, успях да се огледам и да забележа, че няма никаква обсада. Хората се мотаеха из залата, някои седяха на пода и всички скучаеха. Дори видях няколко друида, които медитираха.

— Нещо не разбирам — пошепнах аз на вампира. — Къде е обсадата?

— Какво говориш? — учуди се вампирът. — Тази зала няма прозорци и единственият начин да се влезе тук е през телепортите. Достатъчно е да ги изключиш и край… тези хора остават тук, завинаги в плен. Питам, кой идиот е проектирал тази кула?! Толкова ли не е могъл да построи нормални стълбища, а не да се изхвърля по този глупав начин!

— Да не повярваш наистина — съгласих се аз. — Уж са много умни, а сами са се вкарали в капана…

Когато стигнахме до трибуните, към нас се приближиха няколко Майстори, моят чичо, Шинс и някакъв плешив дебеланко. Те всичките имаха уморен вид и под очите им се бяха очертали сини кръгове. А от началото на диверсията бяха изминали само няколко часа!

— Ти как попадна тук? — Ромиус попита първо Келнмиир.

— Минавах наблизо — небрежно отвърна вампирът. — Гледам — имате си неприятности… Чак ми стана обидно. Неприятности, пък без мое участие…

— И ти реши да се включиш — заключи Ромиус. — Гледай ти… А ти, Зак, откъде се взе? И то в такава странна компания…

— О, това е дълга история! — въздъхнах аз.

— Която ще се наложи подробно да ни разкажеш — неочаквано рязко произнесе чичо ми.

Действие 5

— Значи са се добрали до Музея на историята — бавно проговори Ромиус, когато приключих разказа си.

— Ако изнесат дори и една вещ, ще си имаме сериозни проблеми — отбеляза един дебел Майстор.

— Човек може да си помисли, че сега проблемите ви са малки — иронично подметна Келнмиир.

— Така е. А като стана дума за проблемите… — Шинс ме изгледа някак странно. — Ромиус, вземи приятеля си вампир и да се усамотим за няколко минути.

Ромиус кимна, хвана Келнмиир под ръка и двамата тръгнаха след Шинс.

— Къде тръгнаха? — попитах аз дебелия Майстор. Той вдигна рамене.

Чакахме десет минути. През това време дебелият Майстор, който се казваше Ревел, ми разказа какво е ставало в Главната зала по време на моето отсъствие. Всъщност, нищо особено не се беше случило. Кулата се разклатила (най-вероятно от взрива в хранилището) и всички телепорти блокирали. В първия момент Майсторите се опитали да ги оправят, но оттам изведнъж се изсипали стотици тролове. Майсторите с лекота се справили, но после енергията свършила, а друга нямало от къде да се вземе… и следващата вълна тролове безпроблемно натръшкали Майсторите по пода, след което спокойно продължили пътя си. Така Майсторите, които вече нямали енергия, се оказали зазидани на двайсетия етаж и не представлявали вече никаква преграда за троловете.

За Енергийното хранилище, не знам защо, Ревел не пожела нищо да ми каже, но аз почти се досещах за смисъла на неговото съществуване. Енергията, подобно на въздуха, се подаваше от Хранилището в заобиколената от енергийно поле Академия. Енергийното поле представляваше границата между времето извън Академията и времето в нея и през тази граница не протичаше енергия. Просто е. Когато Хранилището гръмна, при взрива се е освободила енергията, която е разклатила Академията. Мисля че горе-долу това се е случило. Когато се върна, Ромиус се държеше малко странно.

— Хайде, Зак, може да отидеш да си починеш — тихо произнесе той и пак се отдалечи, този път с Майстор Ревел.

Шинс постоя още известно време, пронизвайки ме с поглед, но и той пое нанякъде.

— Какво им става на тези? — заинтригувано попитах Келнмиир.

— По-добре не питай — махна с ръка вампирът. — Само ще си развалиш настроението.

— Да не би сега да ми е много весело? — усмихнах се мрачно аз.

— Повярвай ми, ще става все по-лошо. Ромиус ме помоли, нищо да не ти разказвам.

— Само не ме убеждавай, че вампирите се отнасят абсолютно сериозно към обещанията си.

Келнмиир се замисли.

— За нас обещанията действително са много важни. — Неочаквано той се усмихна. — Само че аз нищо не съм обещавал, само казах, че ме е помолил.

— Стига ме изтезава! — примолих се аз. — Разказвай!

Келнмиир се огледа.

— Те смятат, че ти си предател.

— Аз — предател?! — Добре, че бях седнал, защото нямаше да се удържа на краката си. — Откъде накъде?! Да не са откачили?!

— По-тихо — изсъска ми вампирът. — Помниш ли, че ти бях казал, че по теб има явни следи от хипноза?

Това не е новина. Знам го.

— Само че това не е такава хипноза — възмутих се аз. — Знам защо ме хипнотизираха, дори знам кой го направи.

— Така ли! Я кажи… — живо се заинтересува вампирът.

— Леля ми ме хипнотизира. Направи го, за да закъснея за приема в Академията.

— Имаш много интересна леля. Кажи как действа тази хипноза?

— За мен слънцето изгрява малко по-късно — смутих се неочаквано.

Знам, че звучи глупаво, но е така. Вампирът се разсмя.

— Леля ти има страхотно въображение — каза той, след като спря да се смее. — Или ти си с развинтена фантазия… Не знам, във всеки случай… Искаш ли да пробваме да изследваме тази хипноза? Едва ли бих могъл да я разгадая напълно, но все нещо по-конкретно може и да разберем.

— На драго сърце! — въодушевих се аз.

Дано чичо ми се засрами, когато разбере резултата от това изследване!

— Само че сега имаме по-важна работа — неочаквано си спомних аз. — Нали трябва да измислим как да се измъкнем оттук?

— Струва ми се, че все някой ще се досети как да се погрижи за това — отвърна Келнмиир. — Майсторите седят тук от часове и умуват и може би вече нещо са измислили.

— Добре тогава — съгласих се аз. — Давай!

Наистина, трябва ли да си напъвам мозъка вместо тях? А на всичкото отгоре да ме смятат за предател!… Интересно, как, според тях, сам бих могъл да изведа от строя телепортите и да гръмна Хранилището? Това дори е комплимент за мен!

— Първо обаче трябва да отидем на малко по-спокойно и тихо място — разпореди Келнмиир.

Седнахме на едно място по-далече от трибуната, като изгонихме оттам групичка ученици, облечени в жълти ливреи.

— Така… Сега лягай, отпусни се и слушай моя глас — говореше вампирът. — Ще започна да броя от десет назад. Когато стигна до едно, ти ще заспиш.

— Ами, ако не заспя?

— Ще заспиш, като нищо ще заспиш! Десет, девет, осем…

Интересно, от колко време чичо ми ме мисли за предател?

— … седем, шест, пет…

Ако съдя по враждебните погледи, които ми хвърляше, Шинс също ме подозираше.

— … четири, три, две…

Може би затова…

— … едно.

Сънувах поредния много странен сън. Тълпа народ — момичета и момчета — седяха върху вкопани в земята дървени пънове.

— Денят мина добре — каза едно дългокосо момиче. — Някои от нас днес ходиха в Музея и видяха много интересни неща. Някои даже си взеха по нещо за спомен.

Изведнъж картината рязко се промени.

Пред мен се откри гледка от птичи поглед към една крепост, която се намираше в средата на морето. Погледът ми бавно се приближаваше и съвсем скоро видях хората, които стояха върху стените й. Погледът ми продължи да се приближава и вече ги виждах съвсем отблизо. Брадат мъж, красиво момиче… и още шест човека, които не виждах добре, защото бяха леко размазани.

— И така — говореше брадатият, — за това изпитание ще ни трябва силен мъж.

Напред излезе един млад човек, когото аз лично не бих нарекъл „силен“.

— За да преминете през изпитанието, ще трябва да се поупражните с меча. Някога държал ли сте в ръка истински двуръчен меч?

И пак картинката се промени. Зад някаква маса седеше едно красиво момиче и въртеше в ръцете си златен пръстен.

— Номер осемдесет и осем — златен пръстен…

— Десет… — неочаквано чух гласа на Келнмиир. Трябваше ми известно време, за да разбера, че не спя. Усещах се, сякаш бях спал поне едно денонощие, мозъкът ми се беше избистрил, тялото си чувствах отпочинало, беше чудесно! Интересно, колко ли време бях спал?

— Само ако знаеш какво ми се присъни! — надигнах се бавно от пейката и се протегнах.

— Ако знаеше какво съм научил — усмихна се вампирът, — щеше веднага да забравиш всичките си сънища.

— Не си прав — казах. — Много често сънищата ми се оказват пророчески…

— Остави сега сънищата си на мира — възрази Келнмиир. — Чуй какво успях да разбера — закъснението на слънцето в твоите очи въобще не е целта на хипнозата, това е страничен ефект…

— А коя е целта? — обърках се аз.

— За да разбера това, ще ми трябва повече време, половин час не стига — поклати глава вампирът. — Така че това ще го отложим за по-нататък. Разбира се, ако това „по-нататък“ се случи.

— Защо е този песимизъм? Стоп! — изведнъж се досетих. — Значи, наистина съм шпионин?!

— Ти наистина може да си шпионин. Но все пак, не съм напълно сигурен, тъй като хипнозата е стара… може би са минали десетина години. Не ми се вярва приятелите от Шатер да са толкова прозорливи, та да успеят да предскажат преди цели десет години твоето постъпване в Академията.

— Ясно-о… — проточих. — Не вярвам Ромиус да вземе тази версия на юнашко доверие. А за Шинс да не говорим…

— Трябва да се страхуваш не от Ромиус или Шинс, а от Ревел — поправи ме Келнмиир.

— От Ревел ли? — учудих се аз. — Та той е един мил и добродушен шишко!

— Точно тези добродушни шишковци понякога са най-опасните. Да не говорим за милите шишковци от службите за сигурност…

— Откъде знаеш?

— Можеш да ми вярваш, разбирам от тези неща — въздъхна Келнмиир.

— Вярвам ти — казах. — Сега какво следва? Майсторите измислиха ли как да се измъкнем оттук?

Келнмиир посочи с пръст към другия край на трибуната. Там бяха седнали Върховните майстори и… просто си седяха. По лицата им нямаше и следа от мисъл. Те седяха и скучаеха, също като останалите ученици, с които беше пълна Залата.

— Струват ми се малко омърлушени — забелязах аз.

— Така е — отвърна Келнмиир. — Вече си мисля, че ще си стоим тук, докато нападателите не решат какво да правят с нас.

— Знаеш ли — пошепнах на Келнмиир, — тези Върховни майстори без енергия въобще не са Върховни. Така са просто… групичка старци…

— И ти ли го забеляза? — разсмя се Келнмиир. — Растеш, приятелю, растеш…

— Добре, нека приемем, че Майсторите не могат да измислят нищо. Ти обаче сто процента можеш да направиш нещо, ако ти дадат да пийнеш малко кръв…

— Донор ли искаш да станеш? — оголи зъби в усмивка Келнмиир. — Хайде, шегувам се! В моя арсенал просто няма такива трикове, които биха могли да ни помогнат. Дори да изпия всичката кръв на света, не мога да пробия тези дебели стени, а телепортацията не ми е специалност.

Келнмиир вдигна меча от пода.

— Е, ще отидем ли да поговорим с твоя чичо?

Ама разбира се! Мечът!

— Келнмиир, ти би ли могъл да заредиш техномагическо устройство?

— Нека помислим логично — предложи вампирът. — Ако можех да зареждам техномагически предмети, отдавна да съм заредил ето това. — Той извади от пазвата си диска на телепорта. — И да съм се омел оттук.

Дори бях забравил за този телепорт! Интересно, колко ли енергия харчи?

— Да! — Бързо скочих от пейката. — Трябва спешно да говоря с Ромиус!

— Какво ти говорих досега?

Не се наложи дълго да търсим чичо ми. Той сам ни намери.

— Накъде сте се запътили — подвикна Ромиус, още когато направихме първите крачки.

Следил ли ни е?

— Тъкмо идвахме при теб — зарадва се вампирът. — Зак иска да разговаряте.

— За какво? — заинтересува се Ромиус.

— Нима наистина ме мислиш за предател?! — неочаквано се изтръгна от мен. Честна дума, нямах намерение да говоря за това, само изскочи!

— Защо „предател“? — изобщо не се смути Ромиус. — Ти самият може и да не знаеш, че си станал шпионин. По теб има следи от хипноза…

— С десетгодишна давност — прекъсна го Келнмиир. — Ти сериозно ли смяташ, че шатерските специалисти са го програмирали преди цели десет години?

— Какви десет години? — удиви се Ромиус. — На мен ми казаха, че когато са го приемали в Академията, следите по него са били все още пресни!

Стоях и слушах как ме обсъждат, все едно, че ме няма.

— Може и да са по-стари от десет години. Дори петнайсетгодишни. При повърхностния оглед не можах да установя това с по-голяма точност. А пресните следи са само от срива на хипнопрограмата. Нещо я е сринало този ден и страничните ефекти са излезли наяве.

Страничните ефекти? Тоест, онзи сензитивен шок, може да е бил такъв страничен ефект? Или не. Или преди десет години са ме програмирали да вляза в Академията заради диверсията! Стоп! Съвсем ме омотаха. Каква диверсия? Какви шпиони? Помня отлично всички свои действия! Не съм правил никакви опити да разузнавам… Това е лудост! Аз? Шпионин? Не-въз-мож-но!

— Да допуснем, че е така — бързо се съгласи Ромиус. Според мен, даже прекалено бързо. — Зак, ти искаше да обсъдим нещо?

— Вие нали все още не сте измислили как да се измъкнем оттук?

Ромиус се смути.

— Ами… работим над проблема…

— Щеше да е смешно, ако не беше страшно… — изкоментира Келнмиир.

— Имам един такъв въпрос — продължих аз. — Доколкото разбирам, този телепорт, с който пристигнахме тук, може да се презареди. Но Келнмиир, неизвестно защо, не може да го направи.

— Естествено, че не може — съгласи се Ромиус. — Вампирите използват съвършено различен вид енергия, която дори не се измерва с нашите обичайни „вълшебства“, а всички техномагически вещи от нашето хранилище работят само с тях.

— Колко „вълшебства“ са необходими, за да бъде зареден нашият телепорт? — попитах аз и затаих дъх в очакване на отговора.

— От порядъка на сто.

Сто?! Да, нямам какво да кажа…

— Жалко — въздъхнах.

Надявах се да заредя телепорта с помощта на пръстена… Стоп! Пръстенът… Мечът от съня… Точно така! А ако използвам меча?!

Грабнах от ръцете на вампира меча каменолом.

— Ами този меч каменолом? Колко „вълшебства“ му трябват, за да се зареди?

Ромиус вдигна рамене.

— Е, това е доста проста техномагия, затова, да речем, пет-десет.

Да! Аз съм гений!

— Меч каменолом? — учуди се Келнмиир. — Това нещо се търкаляше на пода…

Беше ни провървяло. Добре, че Келнмиир взе със себе си меча, а не секирата.

— Имам един последен въпрос. — едва сдържах ликуването си. — Може ли с този меч каменолом да се пробие стената на Академията?

— Какво говориш?! — изуми се Ромиус. — Дагорът е един от най-здравите минерали на света. Той не се поддава на никакви техномагически действия.

Не ми върви… Само дето се бях размечтал…

— Тогава въпросът ми е изчерпан — горчиво въздъхнах аз.

— Мечът каменолом няма автономно захранване — отбеляза Ромиус. — Как смяташе да го заредиш, дори ако можеше да среже дагора?

— Имам тук една дреболия — признах си аз. — Взех я от Музея.

Извадих пръстена от джоба си.

— Аха, заряден пръстен — зарадва се Ромиус. — Мисля, че можем да му намерим някакво приложение. Браво, Зак!

Похвали ме. Много благодаря. На лицето му беше написано: „Ти, Зак, си голяма работа, но нека по-възрастните чичковци решават проблемите, ти иди да си починеш.“

— Иди да си починеш — усмихна се Ромиус. — А ние с Келнмиир ще помислим как можем да използваме това преимущество, което най-неочаквано ни беше предоставено.

Нали ви казах? Те ме смятат за нещо средно между обикновено дете и подъл шпионин.

Седнах на пейката и не можах да сдържа горчивата си въздишка. Сега какво да правя? Просто да седя и да чакам, когато всичките ми приятели са пленени? Макар че се надявах да не са хванали Чез и Алиса…

Нямах късмет обаче просто да седя и да чакам. Всичко тръгна от момичето, което уж случайно седна до мен.

— Как си? — попита ме тя и мило се усмихна.

— Чудесно — отвърнах с тъжна усмивка аз. — Прекарваме си страхотно, нали?

Момичето кимна.

— Видях те, когато се появи в Залата.

— Така ли?

— Мислех, че сега в Академията не действа никаква магия.

— Наистина не действа — потвърдих.

— Ами ти как попадна тук? — поинтересува се момичето.

— Ние с Кел… — изведнъж започнах да се досещам защо момичето беше седнало до мен. — Сега не мога да говоря за това. Майсторите ми забраниха.

— Разбирам — въздъхна момичето. — На мен можеш да ми кажеш — под секрет…

Да бе, знам ги аз женските „секрети“… След половин час вече цялата Зала ще знае това, което уж е тайна.

— Не мога! — вече по-твърдо казах аз и и обърнах демонстративно гръб.

Тогава стана една… До мен насядаха буквално всички: ученици, старши ученици и дори някои Майстори. Дойдоха и вече познатите ми, Ник, Анна и Серж, целият наш Огнен факултет, даже Ланс и Ейнджъл имаха нахалството да дойдат и да се опитват да разговарят мило с мен.

В крайна сметка, уморих се да стоя с виновна физиономия и да повтарям, че не мога нищо да разкажа. Дори се налагаше да обяснявам по няколко пъти! След половин час вече побеснях, разкрещях се на някакво момиче и даже аха да хвана метлата… За да опазя собствените си нерви и здравето на околните, ми се наложи да се скрия между Майсторите.

Старчоците поне се държаха малко по-сдържано, тъй като считаха разговорите с мен за нещо, което е под достойнството им. Погледите им говореха красноречиво за това. Интересът им също прозираше… Но първото побеждаваше второто, по силата на навика. Сред тях можех спокойно да седя и да си мисля за свои неща. Като това къде ли е сега Алиса например…

Голяма съм гад, все пак… не можах да изоставя Невил и Наив, но без да се замисля, изоставих Чез и Алиса. От друга страна, Алиса е вампирка и добре се оправя, а и Келнмиир каза, че тя е добре. Много се надявам да е прав. Да, но Невил и Наив, Кейтен… тях ги плениха, а ние с Келнмиир ги изоставихме. Стил остана там някъде, в Музея. Него май не го хванаха…

— Какво си се размечтал?

От юмрука по гърба едва не паднах от пейката.

— Келнмиир, така не се прави! — възмутих се аз.

— Толкова тихо се промъкнах, че ти изобщо не ме чу — смееше се вампирът.

— Какво толкова обсъждахте с Майсторите? Може би този път са те накарали да обещаеш, че нищо няма да ми кажеш?

— Не, пак не позна. — Вампирът просто сияеше от удоволствие. — Виждам, че си започнал да вникваш в събитията, които те заобикалят. Този път обсъждахме възможността да бъда използван аз самия като главно оръжие срещу троловете.

— Тоест?

— Тоест, уважаемите Майстори обсъждаха възможността да направим трансфер — кръв срещу моята активна дейност в защита на Академията.

— Това можеше да се очаква — съгласих се аз. — Ти обаче нали казваше, че нямаш нужните качества, за да помогнеш да се измъкнем.

— Същото казах и на тях. Струва ми се, че не ми вярват и мислят, че крия нещо. Обаче това не е така, най-малкото заради това, че те са измислили план, който включва кръвно донорство.

— Значи, все пак имаме план — зарадвах се аз.

— Точно така, имаме! — Келнмиир акцентира върху множественото число. — Казах на Майсторите, че ще помогна, при условие че с теб действаме като екип.

Замигах учудено.

Да се радвам ли или не си струва?

— Майсторите мислят, че телепортите, които се ползват от троловете, скоро ще се изключат.

— Защо?

— Ами, телепортите са разчетени за пренос на хора. Теглото на хората не надвишава сто и петдесет килограма. А нали си представяш колко тежат троловете?

— Трудно ми е да си го представя — признах си аз.

— От порядъка на тонове. Телепортите не са изчислени за такава огромна маса. По тази причина, скоро някой ще бъде направен на парчета при преноса, след което телепортите ще престанат да работят.

— Не може ли всичките да ги направи на парчета и с това цялата история да приключи? — с надежда попитах аз.

— Аха, мечтай си — усмихна се Келнмиир. — Но посоката ти на мислене е правилна. Майсторите смятат, че когато телепортите откажат, нашествениците ще изпратят при нас делегация.

— За да вземат някой и друг Майстор да оправи телепортите — предположих аз.

Келнмиир ме изгледа така, сякаш бях някой идиот.

— Как си го представяш? Те да не са толкова глупави, че да дадат на Майсторите енергия за поправка на телепортите! Не, едва ли. Пък и откъде ще я вземат тази енергия? Максималното, на което биха тръгнали, това е да вземат някой Майстор, за да проверят с него дали телепортите все още работят.

— Да го пускат пред себе си ли? — не ми стана ясно. — Затова ще им свърши работа всеки ученик.

— Хм-м… Такъв вариант не сме обсъждали — призна си Келнмиир. — Във всички случаи, дори да има и най-малката вероятност те да дойдат тук, ние трябва да сме готови.

— Готови за какво?

— За всичко. Сега ще ни дадат по една ливрея на Майстори, ще се преоблечем и ще отидем при телепортите, където с още един Майстор ще очакваме агресорите.

— Примамка ли ще бъдем? — веднага се досетих.

— Ще се опитаме — вампирът извърна поглед встрани. — Освен ако нямаш друга идея. Казвай смело, тук сме все свои хора. Не се страхувай, че може да прозвучи глупаво!

Замислих се.

— Не знам… Ами, етажите не са напълно изолирани един от друг, сигурно има някакви системи за обмяна на въздуха… или най-обикновени процепи между блоковете на сградата, да речем…

— Това е хубава мисъл — съгласи се вампирът. — Интересно, защо Майсторите не са се досетили досега?

— Вероятно, защото никой човек не може да се възползва от такава възможност.

Вампирът щракна с пръсти.

— Точно така — човек. А аз мога, ако трябва, да мина и под процепа на врата. Върви да се преоблечеш в майсторска ливрея, а аз през това време ще потърся подходящ процеп или някой въздуховод.

— Разбрано — съгласих се.

Келнмиир изчезна в тълпата, а аз взех своята универсална бойна метла и поех по посока на телепортите, които се намираха в коридора. По пътя ме спряха два пъти Майсторите, които дежуреха пред входа на главната Зала, но щом чуеха името ми, веднага ме пропускаха.

Пред телепортите ме посрещна Шинс.

Не може да бъде! Този ли е „истинският Майстор“?! Боже, защо ме наказваш?!

— На̀ — избуча той и ми пъхна в ръцете една червена ливрея. — Не знам за какво си му притрябвал на вампира, но не си вири носа! Ще те следя изкъсо и ако направиш някой подозрителен номер, ще се сърдиш на себе си!

— Защо не ме обичате? — не се сдържах аз и зададох въпроса, който от толкова време ме терзаеше.

— Винаги съм ненавиждал шпионите — процеди през зъби Шинс. — И няма да позволя на никоя шатерска гад да навреди на Академията.

И този ме мисли за шпионин.

— Не съм шпионин — за кой ли път повторих аз. — Това, че съм бил хипнотизиран, изобщо не е доказателство…

— За мен е доказателство — хладно отговори Шинс. — Ето ти тази ливрея, бързо се обличай… Къде е онзи вампир?

— Сега ще дойде — отвърнах аз, подпирайки метлата до стената и послушно обличайки ливреята.

Стояхме точно срещу телепортите и затова веднага видяхме светкавицата на единия.

От телепорта излезе каменен трол.

— Трябва ми някой Майстор — изръмжа той. Двамата с Шинс се спогледахме.

— Веднага ще ви го доведем — почти в един глас отговорихме и двамата и направихме крачка назад. Ако Шинс имаше само намерение да се измъкне, аз смятах да взема метличката и да измета трола от този етаж.

— Вие ще свършите тази работа — каза тролът, след като ни огледа. — Ще взема и двама ви, единият ще е резерва…

Нито Шинс, нито аз успяхме да направим крачка. Тролът ни сграбчи и ни напъха в телепорта.

Преди да блесне светкавицата, успях само да си помисля, че теглото на трола е по-голямо от това, което телепортът можеше да понесе. Следователно, шансът да ни размаже по етажите рязко се увеличаваше…

Действие 6

— Вместо един си довел двама Майстори?

— Единият е резервен — вдигна рамене тролът. — Ако нещо се случи с първия.

Бяха ни довлекли в една зала, където се бяха разположили няколко трола със зацапани препаски. По всичко личеше, че тези бяха мозъците, които ръководеха цялата операция. Иначе, за какво им бяха нужни картите на Академията, които бяха опънали на масата?

— Хубаво — съгласи се вторият трол. — Както Дхарм поръча… Майсторът трябва да проверява телепортите преди всеки преход. Няма лошо да са двама. Тъкмо ще става по-бързо.

Двамата с Шинс се спогледахме.

— Извинете ме, но вие умеете ли да проверявате телепорти? — тихо попитах аз.

— А ти как мислиш? — Шинс ме изгледа отвисоко.

— Ясно — въздъхнах.

Един от троловете хвана Шинс за яката.

— Засега този остава тук. Трябва да го разпитаме.

Вторият трол ме вдигна безцеремонно във въздуха.

— А този ще дойде с мен.

Забавна работа… Как бих могъл да отида с него, когато краката ми висят на половин метър от пода?!

— Ти разбираш ли от телепорти? — извърна поглед към мен Шинс.

Моят трол се обърна и тръгна към вратата, като продължаваше да ме държи за яката.

— Вие как мислите? — обречено отговорих на въпроса с въпрос и напуснах помещението, все така висейки.

Каменният трол ме домъкна до телепорта и много внимателно ме постави на пода.

— Хайде, малкия, казвай, работи ли този… — тролът се замисли — този телепорт?

Той, както ми се стори, наслуки посочи един от телепортите.

— Работи — веднага отговорих аз.

— Бърз си — неодобрително избуча тролът. — Сега, мини през него. И внимавай, ако изчезнеш, главата на твоя приятел хвръква!

Логиката на тези тролове беше действително на висота. Как ще разберат дали съм изчезнал или ме е размазал телепортът, ако не работи? Макар че знам ли, това може да е съпроводено с някакви визуални ефекти… И ако главата на Шинс хвръкне, кой ще им проверява телепортите? От друга страна, те могат да си вземат други проверяващи, нали на двайсетия етаж има цяла тълпа „резервни“ Майстори.

Приближих се послушно до телепорта.

Ще рискувам, няма как.

Една крачка към платформата и вече бях на друг етаж.

Някъде в едно ъгълче на съзнанието ми се появи една подла мисъл — да си плюя на петите, пък нека на Шинс му откъснат главата! Какво ме интересува? Тъкмо това гадно старче ще си получи заслуженото.

Тази мисъл обаче бързо изчезна и остави след себе си лош привкус.

Прекрачих обратно в телепорта.

— Браво на теб! Не се изкуши — похвали ме тролът и ме плесна по врата. С каменната си лапа.

— Това защо? — попитах обидено.

— За това, че се забави — с радост отвърна тролът. — Сега провери този.

— Не работи — веднага отвърнах.

Оставаше ми само да се надявам, че на тази каменна грамада ще й достигне мозък да не ме бутне обратно, за да се убеди.

— Ами този?

— Работи — изрекох наизуст.

— Провери го — заповяда тролът.

Не знам защо, но веднага в главата ми изникна асоциацията на кученце, което се подчинява на господаря си. Уф…

Няма как, влязох послушно в телепорта. Гледах да не мисля за опасността да бъда размазан по етажите и дори ми се удаде.

Слязох на следващия етаж и веднага се върнах обратно.

— Бързак — избуча тролът. — Сега да проверим телепортите към другия етаж.

Кимнах послушно и се запътих към следващата платформа.

Обикаляхме телепортите, докато не попаднахме на вече познатия ми Музей на историята. При това, излязохме от същия този телепорт, през който преди няколко часа избягахме с Келнмиир.

Трябваше ми време, за да се отърва от чувството, че съм обречен. Всяка моя следваща крачка можеше да се окаже последна…

Започваше да ме тресе.

— Добре, можеш да си починеш — с тези думи тролът ме завърза за един стълб, все едно бях кон и дори върза ръцете ми отзад.

Страхувах се, че следващият опит може да се окаже неуспешен. Ами, ако някой от телепортите не работи? По-добре сега да не мисля за това.

Още повече, като се има предвид, че си имам много по-интересна тема за размисъл. Каква ли? Ами, например защо сега телепортите свободно пропускат, а преди малко — не? С какво може да бъде свързан този факт? Сигурно Шинс можеше да отговори, но той засега беше на друг етаж. Жалко.

Сякаш в отговор на моите тревоги, от единия телепорт изскочи Шинс, следван от каменен трол.

— Тук ще стоиш — избуча тролът и бутна Шинс към противоположната стена.

Когато тролът се отдалечи, Шинс се огледа и бързо притича до мен. Него, за разлика от мен, не го бяха завързали. Това не е честно…

— Изключително ти е провървяло — беше първото нещо, което Шинс ми съобщи. — Почти всеки пети телепорт е повреден. Дори не мога да си представя как си се оправил!

Значи, могъл съм да вляза в някой от телепортите… и никога да не изляза?! Майчице!…

— Късмета на глупака — измърморих аз. — Вас какво ви засяга? Нали съм шпионин? Може би ще е по-добре, ако загина.

— Ако си шпионин, това най-вероятно не е по твоя воля. Всеки може да бъде хипнотизиран, за което не носи вина — неочаквано каза Шинс. — Освен това, само Майстор е могъл да препрограмира телепортите. Мога да твърдя това с абсолютна убеденост, след като ги огледах. Няма как ти да си го направил.

Нещо не ми стана ясно. Шинс ту ме плюе, ту после ме оправдава.

— Щом не съм виновен, че съм шпионин — макар че това изобщо не е доказано — защо вие се настроихте така срещу мен? — отново се върнах към въпроса, който ме мъчеше.

Шинс вдигна рамене.

— Такава беше инструкцията — да изкарваме от равновесие някои ученици повече от останалите.

— Инструкция ли? — смаях се аз.

— Беше ни казано кого да тормозим повече.

— Защо?!

— Още не сте учили теория на хипнозата — каза Шинс. — Смята се, че всяка хипноза може да бъде свалена, ако човекът бъде докаран до нервно пренапрежение или разстройство. Бяха ни дадени имената на най-подозрителните, за да им създадем, възможно най-тежките условия.

— И аз бях между подозрителните — заключих аз. Логично е, нали, когато влязох в Академията, върху мен е имало явни следи от хипноза. Чудно е как Майсторите не са ме разкрили веднага…

— Да — съгласи се Шинс. — Не предвидихме само едно обстоятелство — че човек свиква с всичко. Усложнената обстановка и повишената травматичност направиха така, че тези ученици станаха по-твърди и психологически по-устойчиви. Опитите ни да изкараме подозрителните от равновесие само ги накараха да се държат по-здраво на краката си.

Като се замисля — така си беше. Всеки път, когато ни вкарваха в неприятности, ние ги преодолявахме… и продължавахме да учим. Всъщност, на какво са се надявали? На това, че ще се пречупим и по цели нощи няма да спим от страх? Да бе! И без това имахме толкова малко време за сън! Не ни се занимаваше с глупости…

— Сега имате ли ми доверие? — попитах тихо.

— Сега съм принуден да ти вярвам, защото нямам избор. Само с твоя помощ мога да направя нещо…

Едва сдържах радостната си усмивка.

— И какво трябва да направим?

Най-напред се промъквахме към Музея на историята, след това — към Главната зала… но колкото и да се напъвах, не можех да измисля какво трябва да се направи, за да… за да… може би за да освободим Майсторите…

— Трябва да свалим външното поле на Академията — поясни Шинс. — Сега е нощ, но и през нощта въздухът е зареден с енергия. Нощем тя действително е в по-малки количества, отколкото през деня. Най-общо казано, ако свалим консервационното поле, енергията от околния свят ще нахлуе в Академията и тогава Майсторите ще могат да изтласкат троловете за по-малко от пет минути.

Едновременно погледнахме към троловете, които се суетяха около дървените сандъци.

— Това би било страхотно! — признах аз. — Обаче как ще го постигнем?

Шинс се замисли. Имах чувството, че той все още не ми се доверява напълно.

— Трябва да се измъкнем по някакъв начин от сградата на Академията.

— Да предположим, че се измъкнем… После, какво?

— После ще действам аз — въздъхна Шинс и ми показа един пръстен. — Позна ли го?

Кимнах.

Разбира се, че познах моя заряден пръстен. Значи, Ромиус го е дал на Шинс, за да го използва при свалянето на консервационното поле.

— Никой друг, освен мен — нито ти, нито твоят приятел — вампирът, няма да може да разруши това поле — продължи Шинс. — Внимавай, това, което ти казвам, е много важно и ако троловете научат дори нещичко, вече ще знам кого да обвиня.

Огледах се притеснено. Току-виж някой ни подслушал, а сетне ще стоварят всичко върху мен.

— Тоест, ние с Келнмиир ще трябва да осигурим вашето излизане от Академията — уточних.

— Именно — съгласи се Шинс. — И тъй като вампирът не е тук, сега цялата отговорност ляга върху теб.

Иди ги разбери! Ту те наричат шпионин, ту ти стоварват цялата отговорност… Как му казват на това?! И как бих могъл да осигуря излизането на Шинс, когато единственото ми оръжие — моята универсална бойна метличка остана в Главната зала?! Край! С Академията е свършено!

— Не можете ли да унищожите полето от прозореца? — вяло попитах и се досетих, че в Музея няма прозорци… Но току-виж се появила някаква възможност, докато обикаляме телепортите. Вярно, Шинс не е глупак и ако досега му се беше удала възможност, със сигурност щеше да се възползва.

— Полето може да се унищожи само от първия етаж — потвърди опасенията ми Шинс. — Така е заложено от начало, когато е конструирано. Създадено е преди седем века и няма кого да попитаме защо е направено точно така. Което е жалко. Сигурно неговият създател е имал свои планове. Които, слава богу, не са се изпълнили!

Пак ми разкрива някаква тайна. С всеки разказ ме набутва все по-дълбоко. Дори наистина да не съм шпионин (вече не бях сигурен…) и вземем, че победим, могат да ме премахнат просто като човек, който знае твърде много. По-рано и през ум не би ми минало, че Майсторите могат да бъдат способни на такива неща, но сега съм абсолютно уверен, че ако трябва, току-виж изчезна завинаги. Особено след този ритник, който получи Академията от шатерските нашественици. Сигурен съм, че оттук нататък ще елиминират всеки, който им се стори дори малко подозрителен или опасен. Впрочем, нека оживея дотогава…

— Имате ли някакви идеи как да се измъкнем оттук?

— Ами… — Шинс (о, чудо!) се смути. — Не съм свикнал да действам… без магия. Всички проблеми и задачи вече повече от сто години решавам единствено с помощта на Занаята и затова в тази ситуация ми е малко трудно… да мисля разумно.

Да-а… Здраво сте се ояли, господа Майстори! Добре поне, че не сте се отучили да ходите по тази грешна земя и не сте заменили разходките пеша с левитация.

— Значи, аз трябва да измисля нещо — въздъхнах тежко.

През главата ми мина една самотна, но много бойна мисъл. По-добре да бях шпионин. Проблемите щяха да са много по-малко.

— Дали не бихте ми развързали ръцете? — сетих се аз. — Че леко ми поотекоха…

Леко е слабо казано…

— Не — изненада ме Шинс. — Щом троловете са решили да те завържат, защо да ги ядосваме напразно? Току-виж изведнъж се разсърдили и ни строшили нещо или кой знае какво…

Да-а… Може и да е прав. Защо да дразним излишно каменните глави? Юмруците им са като чукове. Какво, като повися още малко? Ръцете ми щели да отекат… Чудо голямо! Нали няма да се счупят, я!…

— Да попитам — досетих се аз. — Когато се върнат нашите каменни приятели и ме повлекат отново по телепортите, аз какво да правя?

— Дори да имам най-голямо желание, не мога да те науча да виждаш кодираните потоци енергия. Това се учи в трети курс много продължително, при това, по специална методика.

— Относно… — продължих аз. — Кажете ми, моля ви се, защо, когато обикаляхме Академията след нашествието, телепортите не работеха, а сега, заедно с трола, без проблем се придвижвахме и нагоре, и надолу?

— Няма нищо по-просто — зарадва се Шинс. — Между системата на автономното захранване и телепорта има блок, който позволява на телепорта да работи само когато там е застанал трол.

— Тогава, всичко е ясно — кимнах аз. — Макар че не, излъгах, нищо не ми е ясно. Ако това е така, значи аз бих могъл да пътувам само в едната посока, но не бих могъл да се върна.

— Блокът може да работи и така, и така — вдигна рамене Шинс. — Основата му е такава, а освен основата, там има и разни други допълнения… може да е напълно достатъчно и само ако до приемащия телепорт се намира трол. Няма как да се каже нещо по-конкретно, без подробни изследвания. Любопитното е това, че този блок е на мястото на един друг, който отговаряше за блокирането на телепорта, ако не достига енергия при преноса на тяло. Затова сега телепортите са опасни — сменена им е блокировката.

Аха… Значи агресорите сами са си усложнили живота. Ясно…

— Вие не можете ли да премахнете блокировката? — поинтересувах се.

— Мога за пет минути да махна блокировката от всички телепорти, ако имам достатъчно енергия. Само че нямам.

— Разбирам — кимнах аз и се върнах към въпроса, който в момента най-много ме вълнуваше. — Значи, няма начин да разбера дали телепортът е безопасен?

— Ако телепортът е съвсем взел-дал, можеш да го разбереш. Хвърляш в него някаква малка вещ и ако не попадне на белия светещ кръг, а на червения — значи този телепорт няма енергия.

— Някаква вещ… — въздъхнах.

Иззад сандъците тихо се появи трол. Такова туловище, а колко тихо стъпва! Такъв ще се промъкне, без да го усетиш…

Той дойде до нас и, без да бърза, развърза ръцете ми и завърза ръцете на Шинс.

— Бързак, ти сега идваш с мен — заяви каменоглавият и въпреки моите опасения ме повлече не към телепорта, а навътре в Хранилището.

Докато вървяхме по коридора, тролът разсъждаваше на глас.

— Вие, хората ни смятате за глупави, но това изобщо не е така. Мислиш си, че не сме те познали? Нали ти се опитваше, с помощта на вампира, да се добереш до този телепорт? И какво постигна? Нищо. Ето че пак си тук само след няколко часа.

Трябва да призная, че тролът разсъждаваше много разумно. Само дето за тази, не толкова дълга реч му потрябваха няколко минути.

— Ти си бърз — констатира тролът. — А ние не обичаме бързите. Вие ни смятате за глупави, но това изобщо не е така.

Струва ми се, че това вече го беше казал. Или греша?

— Какво говорите? — опитах се да се оправдая. — Не ви смятам за глупави, само за малко по-бавни…

— Приготвили сме ти нещо — зловещо изрече тролът. Ние?

На раменете ми легнаха две каменни лапи.

— Бързак си, но ще ти се наложи да забавиш темпото. Ние ще ти помогнем.

Усетих как около врата ми се стяга нещо… нещо желязно!

— Сега няма къде да се денеш — каза тролът зад гърба ми. — Този нашийник е свързан с управляващ пръстен, който е у мен. Ако се опиташ да избягаш или ти хрумне още някаква глупост, ще дам команда и нашийникът ще те удуши.

Прекрасно! Ох, неслучайно ми хрумна сравнението с кучето, съвсем не е било случайно. Ако допреди малко не можех да си представя как с Шинс бихме могли да избягаме от троловете, то сега това ставаше невъзможна задача. Надявам се поне на Майстора да не са надянали такова нещо. Като че ли само мен ме смятат за „бързак“, а Шинс дори не го завързаха.

— А сега отиваме да проверяваме телепортите — зарадва ме тролът, на чийто пръст забелязах да блести златен пръстен.

Интересното беше, че троловете не ме поведоха към този телепорт, откъдето бяхме дошли. Поведоха ме навътре, в хранилището за експонати. По пътя, спомняйки си думите на Шинс, успях да вдигна от пода няколко ръждиви дреболии, които явно бяха останали след погрома, който Келнмиир и голема бяха оформили.

Скоро излязохме на една площадка с телепорти. Цели десет на брой.

— Кои от тях не работят? — веднага се поинтересува тролът.

— Трябва да ги изследвам — отговорих аз.

— По-рано не ги изследваше — отбеляза тролът. Нещо много поумняхте, каменарки проклети!

— Точно така — ядосах се. — По-рано! Сега обаче трябва да ги изследвам!

Приближих се до първия телепорт и хвърлих вътре едно камъче. За всеки случай направих няколко движения с ръцете, за по-голяма убедителност.

Камъчето изчезна в белия проблясък.

Значи този телепорт работи. Което не означава, че може да ме пренесе. Значи само, че не е напълно изтощен.

Когато хвърлих камъче в последния телепорт, то изчезна в червеното сияние със странно свистене.

— Този е счупен — радостно отбелязах аз.

Както и да го погледне човек, това означаваше, че шансовете ми да оживея са нараснали…

— А другите?

— Другите работят — мръднах с рамене.

— Влез в този телепорт — тролът посочи с пръст единия от телепортите. — И ме чакай като слезеш. Ако не те сваря, да знаеш, че нашийникът ти ще те удуши. Ясно ли е?

Кимнах. Кое може да не е ясно? Стиснах очи, когато се качих на платформата на телепорта и се мъчех да не мисля за това, че мога моментално да изчезна.

Отворих очи и видях, че съм на единия от етажите, където се намираха стаите на учениците.

— Още няколко такива прехода и нервите ми няма да издържат — изрекох на глас и нервно се разсмях.

— Зак?!

Обърнах се и видях Чез, който тичаше към мен.

— Чез?!

— Добре ли си?!? — изрева той и ме прегърна така, че горките ми кости сърдито изхрущяха.

Жив е! Нищо му няма! Значи и Алиса е добре, но…

— Чез! Скрий се веднага! След секунда, след мен, през този телепорт ще се появи един трол!

— Трол ли? — Чез се отдръпна и измъкна иззад гърба си някакъв, явно тежък предмет и удари с него телепорта, няколко пъти при това.

Когато го видях отблизо, разбрах, че този предмет беше железен крак от стол и телепортът трябва да беше пострадал достатъчно силно.

— Ти счупи телепорта! — изкрещях аз. — Какво направи! Аз сега… ох… Мен сега…

— Зак! — в дъното на коридора се появи Алиса. От главата ми излетяха всички странични мисли.

— Али… — и бях съборен на земята на половин дума.

— Добре ли си?! — извика вампирката.

— Как да ти кажа — прошепнах аз. — Ако не броим това, че почти ме стъпка, и ако не броим ето този нашийник, който ще ме удуши… всеки миг…

Алиса скочи на краката си и ме вдигна за яката. Стига толкова! Какво взеха всички да ме влачат за яката, ту троловете, ту Алиса… Да не съм им някаква кукла?!

— Аз пък си мислех, че това на шията ти е някакво украшение — каза Чез. — Сваляй тази гадост, щом е толкова опасна! И защо трябва да те души? Защо си с ливрея на Майстор?

— Ох, хора, това е дълга история и се страхувам, че сега няма да мога да ви я разкажа. Преди всичко, трябва да се отдалечим от телепортите и да свалим този нашийник. Скоро тук може да се появят тролове…

— Това не е проблем — кой знае защо се зарадва Алиса. — Сега ще отидем на някой друг етаж. Мисля, че там няма да те намерят.

Ако изобщо тръгнат да ме търсят. Може да предпочетат да ме удушат. То вече беше време да започнат. Но нещо не започват…

— Как ще отидем на друг етаж? — стана ми интересно.

— Няма да е с телепорт — усмихна се Чез. — Вървете след мен.

Алиса ме хвана под ръка (ау!) и ме поведе след Чез.

— Обърна ли внимание на кой етаж сме сега?

Обърнах се и погледнах табелката. Четирийсети.

— Вие как се озовахте тук? — учудих се аз.

— О, това е просто, като всичко що е гениално — отговори Чез.

— Връзвахме пердета и се спускахме по тях от етаж на етаж.

Добра идея. Помня, че нещо такова ни беше хрумвало, но за него щеше да ни трябва много време и необикновена сила. Да висиш над бездната, хванат за перде… Доста страшничко…

— Вие ми предлагате да се спусна от четирийсетия етаж на трийсет и деветия само с помощта на някакви парцали?!

— Именно — потвърди Чез. — Вече всичко сме вързали и закрепили. Само трябва да се спуснем.

„Само трябва да се спуснем?“ Разсмяха ме, драконите да ги вземат! Едва не умрях от страх, когато Келнмиир ме носеше на гърба си, а сега да вися на собствените си ръце?!

— Само погледни — обяви Чез. — Това е идеалната конструкция!

Този път наистина се уплаших. „Идеалната конструкция“ се състоеше от една дълга пейка, в средата на която беше завързано въже, направено от пердета. Когато въжето се опънеше, пейката трябваше да се опре от двете страни на прозореца. Кошмар!

— Сигурно ли е, че тази конструкция ще ни издържи? — попитах със съмнение в гласа си.

— Не вярваш ли? — учуди се Чез. — Ние с Алиса минахме десет етажа по този начин и, както виждаш, сме живи и здрави. Ако забелязваш, навън няма никакъв вятър, защото сме отделени от света, а когато няма вятър, спускането е много по-лесно. Виж, ако духаше…

— Добре — съгласих се аз. — Да вървим, докато не съм размислил окончателно.

Чез тръгна пръв. Когато стигна до трийсет и деветия етаж, дръпна въжето, давайки ни знак, че следващият може да се спуска.

— Ще се спусна с теб — реши Алиса. — Всичко се случва. Двамата с Чез вече свикнахме, но на теб ти е за пръв път.

Алиса пое първа, аз тръгнах след нея.

Прииска ми се да кажа нещо на Алиса… как съм се тревожил за нея… но когато увиснах над пропастта, желанието ми се изпари. Дъхът ми секна, ръцете ми се схванаха, а от устата ми се изтръгна проклятие.

— Нали е завладяващо? — подигравателно ме запита Алиса някъде отдолу.

— Аха — изписуках аз.

Местех ръцете си с огромно усилие и за нищо друго не ми достигаха силите. В главата ми тупкаше само една мисъл — нашийникът! Защо досега не се случваше нищо? Може би беше свързано с това, че тролът се намираше в Музея, а там нямаше прозорци? Тоест, защото залата на Музея беше изцяло екранирана. „Дагорът“ не пропускаше магически импулси и може би това пречеше на сигнала от управляващия пръстен да достигне до нашийника. Но това значи, че когато тролът стигне до етаж, на който има прозорци, нашийникът ще ме удуши?!

— Алиса, да побързаме — помолих вампирката.

Ами ако нашийникът сработи, когато още вися на тези пердета? Интересно, кое ли ще се случи най-напред — дали ще се задуша или ще падна? Не. Трябва да не мисля за глупости…

Нашийникът все пак сработи преди да стъпя на трийсет и деветия етаж. Оставаше ми да пропълзя само метър, Алиса вече беше прекрачила през прозореца и в този момент усетих, че нашийникът стегна шията ми…

Исках да извикам, но не ми достигаше въздух. Пред очите ми плувнаха разноцветни кръгове, а ръцете ми сами се отпуснаха…

Алиса ме подхвана в последния момент и ме издърпа вътре.

— … Зак какво става?

Тя каза още нещо, но вече не я чувах. За мен целият свят се беше превърнал в огромно червено петно и последното нещо, което видях, беше лицето на Алиса, която беше оголила вампирските си зъби и се навеждаше към шията ми.

Пред очите ми се появи малко прилепче. То махаше бързо-бързо с ципестите си крилца и летеше нанякъде. Държеше в мъничките си лапки един огромен меч и метла и въпреки че те бяха много по-големи от него, летеше с голяма скорост…

— Зак! Събуди се!

Бавно отворих очи.

Страшно ме болеше главата. И шията. Болката в главата беше тъпа и мъчителна, а шията ме болеше с остра болка, сякаш някой ме беше клал с тъп нож.

— Алиса ли ме ухапа? — изтърсих първото нещо, което ми беше дошло на ум.

— Идиот! — разсмя се Чез. — Алиса прегриза с вампирските си зъби металния нашийник.

— А-а…

Ясно… но, все пак и шията ми е пострадала и затова ме боли…

— Как го направи? — изведнъж се опомних. — Със зъби?! Железния нашийник? Чакай… а тя къде е?

Чез се замисли:

— Ами… предполагам, че е в някоя от баните…

— В някоя от баните?…

— Нали трябва да се измие от кръвта, ти също, между другото, няма да е зле да се поумиеш.

Погледнах се и се ужасих — бях целият в кръв!

— Тази кръв чия е? — попитах с треперещ глас.

Чез пак се замисли.

— Трудно е да се каже… Половината е твоя, половината — на Алиса. Дори за един вампир не е лесна работа да гризе желязо…

— Много ли е пострадала?! — ужасих се аз и скочих на краката си, забравяйки за болежките си.

Светът около мен се завъртя, но успях да запазя равновесие. Най-вече, благодарение на Чез.

— Честно — нямам представа.

Бавно прекарах ръка през лицето си, за да изтрия… кръвта? Колко кръв се е проляла тук?!

— Чез, да вървим при Алиса!

— Мисля, че няма да е трудно да я намерим по следите. — Чез посочи с глава кървавите петна по коридора.

Все още ми се виеше свят, но въпреки това бързо стигнахме до тоалетната. Целият етаж беше зает от класни стаи и затова бани нямаше, но имаше тоалетни.

Точно пред входа към тоалетните имаше мивки и над една такава мивка Алиса се беше навела и се миеше много старателно.

— Алиса, как си? — веднага попитах.

— Нормално — каза тя, без да се обръща.

— Алиса, ти си звяр! — забърбори Чез. — Да прегризеш желязото със зъбите си… това не ти е ала-бала…

— Наистина — съгласих се аз. — Благодаря ти, Алиса! Ти ми спаси живота.

Настъпи неловко мълчание.

— Зак, върви и ти да се измиеш — побутна ме Чез. — Алиса вече е чисто нова, а ти… сякаш някой вампир те е дъвкал, да ме извини Алиса…

— Не бих казала, че съм „чисто нова“ — обърна се Алиса към нас и тъжно се усмихна.

Наистина… изпочупени зъби, раздрани венци и уста… направо ужас!

— Алиса! — неочаквано дрезгаво прозвуча гласът ми. Не знаех какво друго да кажа и затова се приближих и я прегърнах с всички сили.

Не знам колко време сме стояли така, но когато погледнах към вратата, Чез вече го нямаше. Сигурно беше отишъл да разузнае обстановката на етажа.

— Знаеш ли? — тихо пошепнах. — Много се тревожих за вас… за теб…

— И ние се тревожихме. Теб те хванаха пред очите на всички!

— Ха-ха… Хванали са ме… — не успях да сдържа усмивката си. — Това е най-безопасното приключение, което съм преживявал. Толкова неща ми се случиха през тези няколко часа…

— Няколко часа? Откакто се разделихме минаха цели осем часа — отбеляза вампирката.

Осем ли? Не може да бъде! Дори не съм усетил.

Погледнах внимателно Алиса… и не можах да се удържа. Много нежно, за да не й причиня болка я целунах по устните.

— Браво, браво — тя неочаквано се усмихна. — Трябваше да прегризя железния ти нашийник, за да се досетиш да ме целунеш.

— Аз… — пак не намерих думи.

Спаси ме Чез, който нахлу в тоалетната.

— Ето на̀! — възмути се той. — Не стига, че не си се измил, а си успял да изплескаш и Алиса! Мийте се бързо и елате да ви водя на едно място. Намерих хапване. Не знам вие как сте, но аз съм зверски гладен.

Действие 7

Седяхме в аудиторията вече повече от час. Докато вечеряхме, успях да разкажа на Чез и Алиса как минаха осемте часа, откакто се бяхме разделили. Да ви кажа, някои хора (и вампири) са много странни. Чез и Алиса направо умряха от завист! Разбира се, аз ги разбирах, защото да връзваш пердета и да лазиш по етажите не е най-приятното и интересно занимание. А моите приключения, погледнати отстрани, изглеждат къде-къде по-интересни отколкото бяха в действителност. Към факта, че са ме считали (или ме считат все още) за шпионин и двамата се отнесоха съвсем спокойно. Чез заяви, че измежду всички, събрани в тази зала, не аз съм този, който най-много прилича на шпионин. Така той намекна тактично за подозрителните дежурства на Алиса на етажа на Майсторите…

Чез слушаше с особено удоволствие разказа за Келнмиир, а когато разбра, че се е крил в стаята на Алиса… И до този момент се чудя как двамата с Алиса не го разкъсахме на малки парченца, заради пошлите мисли, които се четяха по ехидната му физиономия.

След това им разказах за мисията си и за това, че без Шинс, ако изобщо е жив, не ни чака нищо добро… Известно време мълчахме, размишлявайки над това, което ни предстои.

Трябва да отбележа, че през деня Чез и Алиса поне се бяха хранили нормално. Аз самият, едва когато видях храна, си спомних, че не бях ял от сутрешното си дежурство в столовата. Толкова бях гладен, че…

— Ето какво ви предлагам — започна Чез. — Ще слезем до двайсет и първия етаж…

— Непременно ли трябва?… — прекъснах приятеля си. — Тъкмо се нахраних като хората и ти предлагаш отново да висим между етажите.

— Трябва! — категоричен беше Чез. — Първо на първо, можем да срещнем някого по етажите…

— Например някой трол — предположих аз.

Но Чез беше непреклонен.

— И второ, добре е да сме по-близо до етажа, където са заточени Майсторите, до първия етаж — също. Всичко може да се случи. На двайсет и първия етаж можем да устроим засада. Може да успеем да освободим Шинс.

— О, да — възхити се Алиса. — Да освободим Шинс. И как си представяш, че ще се случи?

— Ще видим — каза Чез и скочи. — Да вървим да връзваме въжета.

Послушно поехме след него, но веднага се сблъскахме с първия проблем — на този етаж нямаше пердета! Тоест, имаше някакви, но бяха толкова тънки, че се разпадаха под ръцете ни.

— Да ги връзваме по десет едно върху друго — предложи Чез.

— В никакъв случай! — в хор отвърнахме Алиса и аз.

— Страх ви е, че няма да ви удържи?! — завика Чез. — Тогава защо плюскахте като невидели?!

От тази наглост Алиса изгуби дар слово. Изобщо, сега ролята на Наив се изпълняваше от Чез. Точно той изяде почти всичката храна!

— Това, според теб, въже ли е?! — завиках аз с пълно гърло. — Това са някакви паяжини, които не стават за нищо!

Крещяхме още известно време. Не беше от лошо чувство, просто напрежението си търсеше изход и май го намери…

— Имам идея — каза Алиса, когато се поуспокоихме. — Нека някой отиде до горния етаж, там има нормални пердета, доколкото си спомням.

— Точно така — съгласи се Чез. — Аз ще отида. Вие достатъчно пострадахте и това напрежение може да ви дойде в повече. Ще събера пердетата и накуп ще ви ги спусна.

— Не е зле — подкрепи до Алиса. — Аз също бих могла да отида. Няколко счупени зъба не са повод за отчаяние. Но щом толкова искаш — давай!

Реших да си замълча. Откъдето и да го погледнех, да се катеря до горния етаж нямаше как да стане. Дори не бях уверен, дали ще мога да сляза един етаж надолу, а да лазя до горния беше абсолютно нереално!

Чез тръгна, а ние с Алиса останахме да го чакаме. Насаме.

След като поседяхме известно време в пълно мълчание, Алиса не издържа:

— Може би бих те целунала — каза тя с леко виновна усмивка, — но много ме болят устните.

— Не настоявам — запротестирах.

— Значи, не настояваш?! — направи се на възмутена Алиса.

— Не… тоест да…

Спогледахме се и се разсмяхме.

— Защо нашето общуване винаги се свежда до някакви безсмислени дрънканици? — попита Алиса.

— Може би, защото не умея да общувам с красиви момичета — отвърнах.

— Така си е — каза Алиса. — Освен това, правиш ужасно спънати комплименти.

— Нали правя все някакви? — резонно отговорих аз.

Така си седяхме на пейката в коридора и си говорихме най-различни глупости. Но в тези глупости имаше толкова прелест…

— Отдавна искам да те питам — досетих се аз. — Защо тогава, в моята стая, ти ми позволи да те надвия? Знам, че си много силна.

Алиса ме изгледа изненадано.

— Не си забравил значи… — тя се намръщи. — В онзи ден, след като постъпих в Академията, едни вампири от дневния клан се опитаха да ме хванат и отвлекат, за да попречат на намеренията ми. Те не искаха вампир от техния клан да учи в Академията. Имаше кратка схватка, по време на която Келнмиир ми помогна, след което се разделихме с него. Той отвличаше вниманието на моите роднини, а аз се скрих в твоята стая.

— Колко удачно стечение на обстоятелствата — усмихнах се иронично.

— Благодари на Келнмиир. Той ме накара да вляза през отворения прозорец…

Гледай ти!… Той дори не спомена за това!

— И след схватката с роднините си ти си останала без никаква сила? — уточних.

— Не съвсем — възрази вампирката. — Можех да те убия без никакъв проблем, но да те обезвредя, без да те повредя — за това действително не ми бяха останали сили.

— Тогава защо не ме уби? — искрено се учудих аз. — Само не ми казвай, че е заради черните ми очи…

— Не, разбира се — Алиса погледна свенливо надолу. — Чисто и просто, Келнмиир ми забрани да убивам когото и да било. Каза ми, че с такъв товар на съвестта нямам работа в Академията.

Не забелязахме веднага вързопа, който се беше появил на прозореца.

— Зак! Алиса! Докога ще се заплесвате?! Поемете багажа!

Издърпахме купчината пердета и веднага се захванахме да ги връзваме, като изпитвахме известно чувство на вина към Чез. Той там се бъхтеше, а ние си почивахме… Така не може.

До момента, в който на прозореца се показаха обувките на Чез, вече бяхме успели да навържем доста пердета.

— Чудесно се справяте — отбеляза Чез. — Може би няма да е зле, ако навържем за три етажа наведнъж. Да действаме по-мащабно.

— Не, не… — не се съгласи Алиса. — С теб вече свикнахме да висим над бездната, но Зак тепърва ще трябва да се учи да се придвижва във вертикална плоскост.

— Да речем, че не ме дооценяваш — смутих се аз. — Ще ти припомня, че успях да преодолея сума ти етажи на гърба на Келнмиир.

— Това е по-различно! — отсече Алиса — Край, няма да го обсъждаме! Ще слезем един етаж по-надолу, после ще видим.

Бях забравил, че Алиса не е обикновено момиче. Става и за командир… нали й е в кръвта… с такива роднини…

Първото спускане беше най-трудно. Страхът от огромната височина отново парализира ръцете ми и напълни главата ми с най-идиотските мисли. Всяко следващо спускане ставаше все по-леко. В крайна сметка, за два часа стигнахме до двайсет и първия етаж.

— Край — въздъхна Чез и се претърколи през прозореца. — През следващото денонощие, никой да не ме безпокои! В почивка съм! Макар че… ако някой реши да ми донесе нещо за хапване, няма да му се разсърдя.

— Дай да проверим етажа — предложи ми Алиса. — Трябва да сме много внимателни.

— Стига глупости — опъна се Чез. — На предишните двайсет етажа нямаше жива душа. Тролове също нямаше. Сигурно са заседнали в Музея и са уплашени до смърт. — Чез захихика. — Надали ще се възползват от телепортите.

Трябва да призная, че в думите на Чез имаше известна логика. Троловете се стараеха да не използват телепортите, във всеки случай, не бяхме видели досега нито един от тях, дори отдалече. Чудно ми е, с какво ли е зает врагът ни в момента? Нали консервационното поле не пропуска никого?

Освен ако троловете не знаят за телепортите, които водят навън. Нали, все пак, по някакъв начин са успели да попаднат тук? Не знам… освен това, напоследък започна много да ме занимава последният ми сън. Вече бях забелязал, че някои сънища представляват един вид предсказания. Само дето никога не знаеш кога ще се изпълни предсказанието — дали след минута или след месец… Ако вярвам на последния си сън, трябваше скоро да се видим с Келнмиир. Той сигурно се е измъкнал някак си от Главната зала.

— Имаш право, Алиса. Да проверим етажа, а този мързеливец — махнах с ръка към Чез — нека остане да се търкаля тук.

— Е-хей! — възмути се Чез. — Не лежа току-така на това място. Прикривам пътя за отстъпление.

Алиса насмешливо захихика:

— Ти, освен да отстъпваш, друго не можеш.

За да прекратя препирнята, се наложи да хвана Алиса за ръката и да я отведа по-далече от Чез.

Етажът, както и предишните, се оказа съвършено пуст. Нямаше жива душа, вратите зееха — изглежда автономният заряд на ключалките беше свършил.

— Сега какво? — попита ме Алиса. — Ще продължим ли да се спускаме?

— До първия етаж ли? Бихме могли, разбира се, но какъв е смисълът? — почесах се по главата. — Трябва да освободим Шинс. Без него няма да направим нищо.

— Имаш ли някакви идеи в тази посока? — попита ме вампирката. — Ще натръшкаме троловете и после? Дори да успеем да измъкнем Шинс, ако и на него са му сложили такъв нашийник като твоя, какво ще правим? За нищо на света втори път… — Алиса докосна устните си и се намръщи. — Да-а… за нищо на света!

— Няма да ти го позволя! — казах твърдо. — Трябва да намерим друг изход.

— Търси друг изход — съгласи се Алиса. — Ти си мозъкът.

Вдигнах смутено рамене.

Алиса ме ласкае. Не съм никакъв мозък. По-скоро Чез беше мозъкът през първите седмици на обучението.

— Знаеш ли, мисля си — говорех на Алиса, докато вървяхме по коридора, — какво ли ще се случи с Академията след тези събития, ако успеем да изгоним троловете?…

— Много се съмнявам, че нещата ще останат, както бяха. Със сигурност нещо ще се промени.

Алиса не довърши фразата, сложи пръст върху устните си, давайки ми да разбера, че и аз трябва да мълча. Изглежда беше чула нещо. Спрях и също се заслушах. Нищо. Тишина.

— Чуваш ли? — тихо попита Алиса.

Поклатих глава. Нищо не чувах. Може би моят слух е по-слаб или на вампирката й се счува… от нерви.

Алиса направи жест да я последвам и тръгна към телепортите. Когато стигнахме края на коридора, погледнахме към площадката с телепортите. Там нямаше никого.

Храс!

Сега и аз чух странния звук. Идваше от съседния коридор.

Алиса, много бавно и съвършено безшумно, отиде до края на коридора и погледна зад ъгъла.

Изчаквах търпеливо реакцията й.

Когато вампирката се обърна, без малко да се хвърля към нея. Беше толкова бледа, че бях сигурен, че ще припадне. Обаче се размина.

Тя преглътна нервно и се приближи бавно към мен.

— Иди да видиш — каза Алиса с дрезгав глас. Надявах се, че също пристъпвам безшумно… А когато погледнах зад ъгъла…

Драконовска гадост!

По коридора пълзеше нещо изключително отвратително! С гнусно червен цвят. Можеше да се каже, че е змия. Беше тънко и дълго. Много тънко и много дълго. Като при това, този тънък и дълъг кренвирш не беше с кръгло сечение, а… някак си квадратен. Дължината му беше поразителна — някъде към десет метра! Дебелината на това същество не надвишаваше осем сантиметра.

Това чудовище не просто пълзеше. То издаваше някакви странни хрущящи звуци и се опитваше да се надигне на нещо като крака! Добре, че таванът не беше много висок (около шест метра) и не позволяваше на чудовището да се изправи в пълния си ръст.

Върнах се при Алиса едва ли не на бегом.

— Каква е тази гадост? — попитах аз, без да повишавам глас.

— Мен ли питаш? — учуди се вампирката, която вече се беше окопитила. — Да ти приличам на специалист по тези неща?

— Не, разбира се, но…

— Но, мен ако питаш, време е да се омитаме — прекъсна ме Алиса. — Забеляза ли, че тази твар пълзи към нас? Трябва да побързаме и да се разкараме от този етаж, преди това да ни е настигнало.

Нямаше какво да възразя. И на мен не ми се щеше да общувам с това чудовище и да разгадавам намеренията му. Ами ако тази твар искаше да ни помогне? Не-е… не ми трябва помощта на… това…

Двамата с Алиса бързо-бързо се върнахме на позицията, която беше заел Чез.

Когато пристигнахме, Чез дъвчеше съсредоточено. Беше странно, особено, като се има предвид, че продуктите ни свършиха още преди четири етажа.

— Ти си намерил храна?! — възхитих се аз.

— Какво толкова? — вдигна рамене Чез. — Докато вие обикаляхте етажа, аз успях да мина по стаите и всичко да претършувам.

— Нека ти кажа, че не сме се разхождали ей така! — отбеляза Алиса и с ловко движение измъкна от ръката на Чез една ябълка. — Трябва да се се махаме оттук. И то колкото се може по-бързо.

— Защо? — учуди се Чез. — Нали имахме намерение да останем на двайсет и първия етаж и да помислим как да освободим Шинс или как да попаднем в Главната зала?

С Алиса се спогледахме.

— Ако на секундата не си вдигнеш задника от пода, оставяме те тук! И тогава ще ти се наложи да си пообщуваш с чудовището, което срещнахме в съседния коридор.

Чез скочи от пода.

— Шегувате се, нали? — попита той, като се убеди, че никакво чудовище не ни преследва.

— Не се шегуваме — отряза го Алиса. И ако поостанеш тук още известно време, сам ще се убедиш. Ти — както искаш, ние обаче продължаваме.

Алиса се приближи до прозореца и се хвана за въжето.

— Чао! — махна с ръка вампирката и изчезна зад прозореца.

— Вие, значи сериозно… — Чез се извърна към мен.

— Повече от сериозно — отговорих и се хванах за пердетата.

— Тогава ще мина пред теб — каза Чез и се шмугна под носа ми.

— Ами… добре — насила се съгласих аз и вдигнах от пода последната ябълка. Щом иска да върви пред мен, нека върви! През това време, аз ще изям ябълката.

Чез изчезна зад прозореца. Доядох ябълката и го последвах.

Хванах се за пердето, отблъснах се от прозореца и запълзях нагоре. Когато минах пет метра, изведнъж усетих, че нещо ме дърпа надолу. Може ливреята ми да се беше закачила за нещо.

— Зак какво правиш там? — викна Алиса и се наведе.

— Закачил съм се за нещо — отвърнах и погледнах надолу. — А-а-а!…

За дрехата ми се беше хванала тънка лапа с остри нокти. Ритнах с крак, но ливреята ми беше много здрава и не искаше да се скъса, а лапата ме държеше здраво.

— Алиса, то ме е хванало! — закрещях.

— Опитай да се изскубнеш! — извика Алиса и прекрачи през парапета на прозореца. — Слизам при теб!

Започнах да ритам с всички сили и без да искам отпуснах леко ръцете си… Тогава чудовището ме свлече надолу…

— Зак!

Алиса вече беше преполовила разстоянието и успя да види падането ми във всичките му подробности.

Опитах се да хвана пердето, но нищо не се получи. Щях да се сгромолясам в бездната, ако не беше чудовището. То продължаваше здраво да ме държи за ливреята.

Увиснах с главата надолу и, въпреки гравитацията, сърцето ми отиде в петите.

Под мен зееше бездната…

— Зак! — викаше Алиса.

— Зак — прошепна нещото, което ме държеше за ливреята. — Ако на секундата не се хванеш за пердетата, няма да мога да те удържа. Мускулите ми все още не са укрепнали…

Този глас… ми е познат… Келнмиир!

— Ти?! — От вълнение, за момент забравих, че вися надолу с главата от двайсет и първия етаж. — Какво стана с теб?!

— Нищо, което да не мога да контролирам — прошепна Келнмиир. — Извинявай, че не мога да продължа светския ни разговор, но гласовите ми връзки все още не са се оформили.

Хванах се за пердето, като се стараех да овладея треперенето на ръцете си, и в този момент Алиса вече беше при мен.

— Пусни го, мръсна твар такава! — закрещя тя и скочи през прозореца.

— Чакай, Алиса, това е Келнмиир! — развиках се аз, но закъснях.

Зад прозореца се чуха звуци от боричкане и ръката на Келнмиир ме пусна. Добре, че бях успял да се хвана, иначе щях да полетя надолу…

Когато с големи усилия успях да се кача на перваза, видях едно твърде забавно зрелище. Алиса висеше високо във въздуха и риташе с крака, а Келнмиир — макар че ако трябва да съм честен, все още не можех да позная вампира в образа на това чудовище — с едната си, неописуемо тънка ръка я притискаше към тавана.

— Алиса, това е Келнмиир — повторно обясних на вампирката и се строполих на земята.

— Точно така, Алиса — каза чудовището. — Аз съм Келнмиир и не е необходимо да ме нападаш и да ме правиш на парченца. Между другото, сега съм особено уязвим, защото тялото ми още не е оформено.

Имаше право — в момента тялото му изглеждаше още по-зле откакто с Алиса го видяхме за пръв път. Ако тогава приличаше на квадратна змия, сега дължината му се беше скъсила наполовина и му бяха поникнали крайници — такива едни, тънки ръце и крака… а лицето му беше някак странно приплескано.

— Добре, добре — съгласи се Алиса. — Разбрах, че това чудовище е Келнмиир. Вече можеш да ме спуснеш на пода.

— Кое е това чудовище? — попита Чез и влезе през прозореца. — Все си мислех, че вампирите изглеждат… как да кажа… малко по-привлекателно.

Келнмиир остави Алиса на пода и се разсмя.

— Само как изглеждаш след злополучния си опит за летене!

Алиса дотича до мен и ме прегърна.

— Всичко наред ли е? — пошепна тя в ухото ми.

— Вече да — отвърнах аз и я прегърнах през талията… уж без да искам. Ако се наложи, ще се оправдая с шока, който бях преживял.

— Какво направи? — поинтересува се вампирката, без да обърне никакво внимание на това, че ръката ми беше върху талията й.

Чез седна на перваза и се превърна целият в слух.

Храс!

— Не ми обръщайте внимание — каза Келнмиир и цялото му тяло потръпна. — Това са костите ми, които се наместват. Голямо удоволствие е, трябва да ви кажа! И защо? Защото между Главната зала и двайсет и първия етаж, все пак, има процеп, така че ти, Зак, излезе прав — в Академията има вентилационна система.

— Защо господа Майсторите не са ни споменали нищо? — учудих се аз.

— Да не си мислиш, че Майсторите могат да се досетят, че мога да се промуша през петсантиметрова тръба? То, аз самият не съм си го помислял, преди да опитам, та…

— Алиса, и ти ли можеш така? — попитах шепнешком.

— Мисля, че вече съм казвала, че нямам нищо общо със съвременните вампири — с неочаквана злоба просъска Алиса и, вече малко по-меко, добави: — Не всеки вампир може да прави такивa фокуси.

— Тръба ли казахте? — попита Чез. — Защо тогава лицето ви е квадратно? Мислех си, че тръбите са кръгли…

Храс!

— Да, кръгли са — кимна Келнмиир. — Кръгли са, но накрая имат квадратни отдушници.

— Пак добре, че не завършват с решетки — разсмя се Чез.

Храс!

— Знаеш ли, момко? — неочаквано весело каза Келнмиир. — Ти ми харесваш.

— В какъв смисъл? — престори се на уплашен Чез.

— В същия — зловещо изскърца вампирът. — Извинете ме, но ще трябва да си възстановя формата на черепа.

Двамата с Алиса се спогледахме.

— Ужас! — изрече вампирката на глас моите мисли. — Вероятно е доста болезнено…

— Най-добре да не мислим за това — опитах се да отклоня Алиса от лошите мисли. — Нека използваме времето си за по-полезни неща — можем да направим нов план, този път с участието на Келнмиир.

— Точно така — обади се Чез. — Този път може да ни се наложи да се бием.

— Току-виж някой си помислил, че имаш подобни намерения — пренебрежително подхвърли Алиса.

— Защо не?! — възмути се моят риж приятел. — Аз тези тролове… — Не успях да чуя продължението на разговора, защото потънах в собствените си размисли.

Излиза, че правилно бях изтълкувал видението си. Келнмиир се появи точно както бях предсказал! Но къде са мечът и метлата?…

— Келнмиир, би ли ми отговорил на един въпрос? Не си ли взел случайно със себе си меча и метлата?

Храс!

— Първоначално наистина исках да ги взема с мен. Но да ги промъкна през тръбите на канализацията беше просто невъзможно.

— Значи, не си ги взел — въздъхнах аз.

Сега ще ми е трудно да твърдя, че съм предсказал появяването на Келнмиир. След като не е взел меча и метлата…

— Всъщност, може да се каже, че съм ги взел — не много уверено изрече Келнмиир. — Само че те са леко… променени…

— Тоест?

— Наложи се да пооскубя метлата и да махна дръжката й. Така тя изгуби малко от силата си. А от меча се наложи да направя кинжал. Но Майсторите прехвърлиха малко енергия от метлата върху меча и сега имаме нормално оръжие.

— Къде е това оръжие? — попита Чез. — Нещо не се вижда.

Храс!

— То остана там, откъдето изпълзях. В този вид не беше много лесно да влача и оръжие.

— Пу първи! Отивам за оръжието! — извика Чез. — Само ми кажете къде да го търся.

Докато Келнмиир обясняваше на Чез къде да търси оръжието, двамата с Алиса потърсихме по-удобно място. Аман от висене в коридорите!

Влязохме в една аудитория и аз разказах на Келнмиир, възможно най-кратко какво ми се беше случило.

— Сега разбирам защо Алиса има такива белези по лицето — забеляза Келнмиир. — Ако нещо подобно се окаже и на шията на Майстора, когото ще търсим, ще мога да го сваля — и той погледна към Алиса — без странични ефекти.

— Апропо, за страничните ефекти — опомних се аз. — Остатъците от метлата, които си донесъл, действат ли?

— Майсторите обещаха, че всичко ще работи перфектно. Силата на това оръжие намаля в известна степен, но трябва да работи.

— Чез се забави — сякаш между другото рече Алиса. — Да не се е случило нещо?…

И сякаш по поръчка, в коридора се разнесе ужасен трясък!

— Май нещо се случи — предположи Келнмиир.

— Едва ли — отвърнах. — Сигурно Чез изпробва бойната метла, за която му разказах. Той е доста любопитен.

Сякаш бях ясновидец. Не мина и минута и в аудиторията влетя Чез, с метлата в ръка. Дори беше намерил отнякъде дръжка и върху нея беше набучил остатъка от моята универсална бойна метла.

— Успях да строша няколко врати, за да проверя оръжието — съобщи Чез. — А така наречения меч — и той подаде на Келнмиир част от острие на меч, омотано в някакъв парцал — нямаше върху какво, по-точно, нямаше върху кого да го проверя.

— Ако обичаш, дай ми метлата — казах аз. — Не е редно да си присвояваш чуждо оръжие.

Колкото и да е странно, Чез не взе да спори, макар че доста неохотно ми върна метлата.

— Какъв е планът ни за по-нататък? — попита Чез — Сега имаме възможност да си върнем Шинс. Само трябва да го намерим…

— Добре — въздъхна Келнмиир. — Ще ви подскажа. Към кой телепорт ви помъкнаха троловете на двайсетия етаж?

— Към третия вляво — механично отговорих.

— Той докъде отива?

— Отива три етажа по-надолу — вместо мен отговори Алиса.

Разбира се! Как не се досетих?! Само след един преход се бяхме озовали на етажа, на който се бяха настанили нашествениците.

— Да слезем до осемнайсетия етаж и да пратим някого на разузнаване — предложих аз. — Не си струва да слизаме веднага на седемнайсетия. Всичко се случва, а и там е пълно с каменоглави.

— Отлично — съгласи се Алиса. — Как не се досетихме по-рано?

Премълчах гузно. Ако ставаше въпрос кой е трябвало да се досети, то аз бях този.

— Пак ще лазим по пердетата! — простена Чез.

Действие 8

След половин час, когато Келнмиир възстанови напълно формата на тялото си, заедно се спуснахме до осемнайсетия етаж.

— Кой ще отиде на разузнаване? — попита Чез, когато всички насядахме на пода в коридора.

С Алиса едновременно погледнахме към Келнмиир.

— Не искате ли вие да отидете? — вяло попита Келнмиир. — Не че имам нещо против, но още не съм се възстановил напълно.

— Какво стана с ловната ти страст? — почудих се аз.

— А, да, ловната страст… — промърмори вампирът. — Наистина…

Накрая стана, както всички искахме — на разузнаване отиде Келнмиир.

Силите ни бяха толкова малко, че докато вампирът го нямаше, просто седяхме на пода и си почивахме. Не ни бяха останали сили дори да разговаряме.

Келнмиир се върна изненадващо бързо. Дори не бяхме задрямали.

— Разузнах — зарадва ни той. — Там са останали около двайсет трола… каменни муцуни, хора няма.

— Забелязаха ли те? — уточних за всеки случай.

Аз естествено знаех, че ако реши да не го забележат, това няма как да се случи. Неведнъж го е доказвал… Ами ако е направил на парчета всички тролове с меча каменолом?!

— Разбира се, че не ме забелязаха — обиди се Келнмиир. — Те и вас няма да забележат. Безгрижни като малки деца… Оставили са само един пост край телепортите и си се разхождат из целия етаж. Страшни нашественици…

— Аматьори! — ехидно добави Чез. — Интересно ми е, по кой начин успяха да завладеят Академията?…

— Именно — обади се Алиса. — И как са се промъкнали в кулата?

— Въпросите ви са уместни — призна Келнмиир, — но на тях ще можем да отговорим едва след като хванем „език“.

На някои от въпросите можех да отговоря още сега, но това бяха само мои догадки. Без „език“ нямаше как да се оправим…

— Аха… — кимнах дълбокомислено и се опитах да си представя как хващаме някой триметров трол. — Ще бъде забавно…

Чез мързеливо стана от пода.

— Какъв е планът ни за действие?

— Спускаме се на седемнайсетия етаж, а по-нататък ще действаме според обстоятелствата — предложи Келнмиир.

Пак ли без план? Не и този път!

— Не, Келнмиир — твърдо произнесох аз. — Сега ще изгубим малко време, за да изучим по-добре ситуацията и да предвидим евентуалните обрати, за да не стане като предишния път.

— Какво стана предишния път? — наивно попита вампирът.

— Провал стана, ето какво стана предишния път! — отрязах го аз.

Въпреки всичко, не ме послушаха. Нямаше обсъждане, защото на никого не му беше интересно. Чез и Келнмиир заявиха, че не е тяхна работа да правят планове, а Алиса заяви, че при толкова малко данни, няма никакъв смисъл да обмисляме предварително каквото и да било.

И така отново щяхме да действаме на сляпо.

Пръв надолу се спусна Келнмиир, като направо скочи през прозореца. След него, след като той провери как стоят нещата, по въжето се спуснахме и тримата.

Спуснах се последен. Когато краката ми докоснаха пода, Келнмиир ме набута зад една врата, зад която вече ни чакаха Чез и Алиса.

— Тихо! — изшътка вампирът. — Да не сте помислили да вършите глупости! Крийте се, когато се промъквате по коридора, говорете само шепнешком и през ум да не ви минава да вдигате шум!

Когато произнасяше последните думи, вампирът, кой знае защо, погледна към мен.

Разбира се, пак аз съм виновен! Щом един път съм съборил няколко сандъчета, оттук нататък, за всичко аз ще съм крив. Ще бъда незабележим като сянка, обещавам!

— Сега трябва да хванем „език“ — продължи Келнмиир. — Това ще направим ние с Алиса. Зак, за всеки случай, дай й метлата и й обясни как да я използва.

Докато обяснявах на Алиса какъв е принципът на действие на универсалната бойна метла, Келнмиир бръкна под дрехата си и извади някакво червено пакетче.

Кръв?!

— Значи, Майсторите все пак са ти дали кръв? — учудих се аз.

— Как иначе, според теб, бих могъл да се промуша през тръбата? Това изисква колосални загуби на енергия.

Той проби дупчица в пакетчето и изпи всичко, без да разлее нито капка.

Двамата с Чез се понамръщихме, а Алиса направо се извърна. Интересно, дали чак толкова й беше противно или и на нея й се пиеше?

— Тръгваме — каза Келнмиир. — През това време вие тук стойте тихо и ни чакайте. Мисля, че няма да се забавим.

— Виждаш ли, най-интересното ще мине без нас — каза Чез, когато вампирите се скриха зад вратата.

— Стига, моля ти се — опитах се да успокоя приятеля си. — И без това няма с какво да им помогнем.

— Ясно е, че няма — мърмореше недоволно Чез. — Но е обидно. Толкова време учихме Занаята, залягахме, а сега да не можем да покажем какво умеем!

— Недей да се косиш — усмихнах се аз. — Представи си какво им е на Майсторите — цял живот се занимават със Занаят, смятат ги, едва ли не, за полубогове и наистина вършат невероятни неща, а сега стоят заточени в собствената си кула и нищо не могат да направят. Да паднеш от смях!

Много добре, че Чез захвана този разговор. Тъкмо малко да се разсея. Или не?… Надявам се, Келнмиир да се погрижи за Алиса…

— Имаш ли доверие на вампира? — неочаквано попита Чез.

— Защо? — учудих се аз. — Има ли причина да не му се доверявам?

Чез повдигна рамене.

— Не знам. Появи се някак си странно в Академията, точно преди нападението…

— Той си беше в Академията, още от самото начало на нашето обучение — напомних му.

— Да, да, обаче… — усъмни се Чез. — Той твърди така. — А Алиса…

— А Алиса прекарваше много време на етажа на Майсторите. Нещо, което буди съмнение. Най-вероятно е душила заради Келнмиир. Въпросът е — какво точно е искала да научи?

Чез е откачил. Подозира всички наред, дори и Алиса.

— Остави тези работи — възразих. — После ще ги попитаме, ще видиш, че всичко ще ни обяснят.

— Разбира се, че ще ни обяснят — промърмори Чез. — Ще видим…

Повече не разговаряхме.

След малко се появиха Алиса и Келнмиир и разговорът отпадна. Бяха заловили трол.

Първа влезе Алиса, след нея се появи каменният трол, а на врата му седеше Келнмиир. Вампирът беше яхнал трола и опираше меча в каменната му шия.

— Посрещайте гости — каза уморено Алиса и седна на пода, до вратата. — Какви глупаци са тези тролове! Наистина. Дори не забелязаха, че един от тях липсва.

— Ние не сме глупаци — обади се тролът. — Ние сме умни, но мислим бавно.

— Така е — съгласи се Келнмиир. — Наложи се да го нащърбя изрядно, докато се усети, че го грози опасност. Те са свикнали обикновените оръжия да не ги ловят…

Едва сега забелязах, че тролът не изглежда добре — целият беше нарязан, а от едната му ръка даже липсваха два пръста. Ако се съди по следите, мечът действаше перфектно.

— Колко време ще ни бъде необходимо, според вас, за да убедим тази каменна глава, че трябва да ни съдейства? — заинтересува се Чез. — И ако смятате отново да се занимавате с членовредителство, моля да ме предупредите, защото не понасям излишно насилие.

— Олеле! — подигравателно възкликна Алиса. — Не понасял насилие… Същински друид.

Съмненията на Чез бяха напразни — тролът се оказа много словоохотлив. Разбрахме, че нашествениците се намират в същия капан, в който и ние. Защо ли? Ами, защото не можеха да излязат извън Академията. Този телепорт, през който троловете са се промъкнали, престанал да работи, когато в него се намъкнали трийсет каменарки. В началото са се надявали, че техният човек (шпионин) ще им помогне. Троловете обрали Музея, хванали, който им попадне по етажите и, кой знае защо, събрали накуп всички и ги затворили в една зала. Тролът не каза в коя зала са хората, защото уж не знаел, но каза какво се канели да направят с тях. Техният Шеф — така те наричали своя човек от Академията — се канел да хипнотизира всички заловени и да ги превърне в послушни кукли. Тъй като не можели да излязат от Академията, а и телепортите започнали един по един да излизат от строя, човекът им предложил да хванат няколко Майстори и да ги използват за проверка на телепортите, както и да ги разпитат.

— Къде са тези Майстори? — веднага попитах аз.

— Един от тях се опита да избяга и ни се наложи да го… — тролът се смути — удушим.

За мен ли ставаше дума?

— А вторият се намира в момента в щаба ни. Там го разпитват…

— Къде се намира щабът ви?

— В съседния коридор — отвърна тролът. — Само недейте да си мислите, че бием по време на разпитите…

— Да, бе… — обади се Алиса и докосна разцепената си устна. — А този, вторият Майстор, дето сте го удушили?

— Това беше неизбежен акт на враждебност. Ние не обичаме насилието — съобщи тролът и неочаквано си призна: — Искаме да си ходим. Уморихме се и сме гладни. Във вашата кула няма и грам месо.

— Добре, че не ядат хора — тихо отбеляза Алиса. Изведнъж тролът се разсмя.

— На вас ви провървя, защото, когато наемаха отряд за нападение, шатерци дойдоха първо при нас — каза той, след като се насмя. — Ние не ядем хора. Но съседното племе не се отказва и от човешко. Ако шатерци бяха наели тролове от комшиите… те нямаше да гладуват като нас.

Дали ми се беше сторило или тролът се натъжи?

— Как изглежда този ваш Шеф? — нетърпеливо попита Чез.

— Като… човек — отвърна тролът. — За нас, вие сте като две капки вода.

— И вие за нас — не пропусна Алиса.

Тя чете мислите ми.

— С какво е облечен? Какъв цвят са дрехите му? — попита Келнмиир.

— Като техните — тролът посочи към Чез и Алиса.

Аха. Значи шпионинът е ученик или някой, който се е облякъл като ученик.

— Много интересно — отбеляза Чез. — Вие как различавате хората? Ами, ако аз съм този ваш Шеф? По цвета на косата ли ни разпознавате?

— По цвета на косата няма как — поклати глава тролът. — Господарят беше винаги с качулка.

— Добре, по какво познавахте, че е той? — повтори въпроса си Чез.

— Първо, той знае специалната парола. И второ — знае нашия език. Според вас, много хора ли знаят езика на троловете?

Троловете имат свой език? Гледай ти…

— Тоест, искаш да кажеш, че ако дойде някой, който е облечен в жълта дреха, знае специалната парола и говори вашия език, този човек е вашият Шеф?

Тролът се замисли.

— Ами-и… да! — отговори.

— Чудесно! — зарадва се Келнмиир. — А паролата знаеш ли?

— Знам я — каза тролът. — Но ще ви я кажа само при едно условие…

— Не разбрах — и Келнмиир опря ножа в шията на трола. — Условия ли ще ни поставяш?

— Добре, де… — поправи се тролът. — Не е условие, а молба.

— Така е по-добре — усмихна се Келнмиир. — Кой разправя, че троловете са глупави?…

Тролът размърда рамене, едва не събори Келнмиир и изгледа Алиса с недобър поглед.

Молбата на трола се оказа много проста. Той искаше да се върне у дома и да вземе със себе си всички тролове, които бяха останали живи. А те бяха всичко на всичко двайсет каменни муцуни. Десетина загинаха, отвличайки върху себе си вниманието на Майсторите, Келнмиир уби един и още няколко бяха убити от братята Викерс. Останалите тролове бяха раздробени от телепортите, които излязоха от строя. Сега останалите живи каменища искаха само да се върнат у дома, но нямаха тази възможност. А и договорът им не позволяваше да изоставят Шефа си. Затова тролът ни обеща своята всестранна помощ, ако не убиваме събратята му, без да има нужда. Освен това, ние му обещахме, че ще направим всичко, каквото трябва, след като тази каша приключи, троловете да се върнат в селото си. Какво ли представляваше това село? Би било много интересно някой ден да отидем да го видим.

Само дето, когато освободим Академията, от нас нищо няма да зависи. Майсторите ще вземат всичко под свой контрол, ще ни благодарят (което не е много сигурно) и ще ни отпратят, за да не им се пречкаме. Тролът няма откъде да знае тези работи. Ние пък няма да му казваме…

— Тоест, ти предаваш своите хора? — уточни Келнмиир.

— Не, спасявам ги — поправи го тролът.

— Добре — съгласи се Чез. — Да разбирам ли, че Келнмиир ще е в ролята на Шефа.

Вампирът кимна.

— Казвам ти го, защото трябва да се преоблечеш — напомни му Чез.

— М-да-а… — Вампирът изгледа трола отвисоко. — Заклеваш ли се, че няма да правиш глупости?

— Обещал съм да ви помогна — спокойно отговори тролът. Келнмиир помисли секунда-две и реши да му се довери.

След като скочи от шията на трола, вампирът даде ножа на Алиса и отиде да се преоблече.

— Внимавай — предупреди Алиса трола, макар че изражението й беше леко неуверено.

Той не реагира по никакъв начин на предупрежденията на Алиса. Изобщо, беше едно удивително спокойно същество. Направо съм поразен!

Когато Келнмиир, облечен с жълта ливрея, и Чез — с черна, се върнаха, се заехме да доуточним плана си.

— Приличам ли на него? — попита Келнмиир трола, като нахлупи качулката си.

— Приличаш — потвърди тролът. — Гласът ти само трябва да бъде по-груб.

— Ис дза те ихма? — произнесе вампирът.

Тролът закима с глава.

— Сега и гласът ти е като неговия, и произношението ти е шатерско. Ще стане.

Двамата забърбориха на тролски език. Бързо и неразбрано. Макар че и бавно да говореха, пак нищо нямаше да разбера.

— Ето какво, момчета — накрая се обърна към нас Келнмиир. — Планът ни е следният: Аз ще бъда прословутият Шеф, а вие — моята хипнотизирана свита. Смело нахълтваме в стаята с троловете и аз заявявам, че вземаме пленника с нас. След което бързо се изнасяме към телепорта и слизаме на първия етаж. Нещо неясно?

— Всичко е ясно — кимна Чез. — А как трябва да изглеждаме ние като хипнотизирана свита?

Келнмиир се замисли.

— Ами, недейте да говорите и гледайте само напред и в една точка. По лицата ви не бива да има и следа от емоция.

— Да се направим на дебили? Това го можем! — зарадва се Чез.

— Не забравяйте, че сте ми обещали никой от моето племе да не пострада — напомни тролът.

— Ако не ни нападнат, нито един каменен косъм няма да падне от главите им! — обеща Келнмиир. — Тръгваме!

Всички напуснахме стаята. Най-отпред вървеше тролът, след него, Келнмиир — Шефът, а след тях пристъпвахме ние тримата. Алиса ми беше върнала универсалната бойна метличка и сега аз вървях, въоръжен със страшното оръжие.

Единствения си пост троловете бяха поставили при телепорта, където се пресичаха двата коридора. Пътя ни препречиха двама от тях.

— Догрон? Къде се мотаеш — мързеливо проточи единият.

— Посрещнах Шефа — отвърна нашият трол. — Дошъл е за пленника.

Двамата стражи учудено изгледаха най-напред нас, после телепортите. Върху каменните им физиономии се появиха следи от мисловна дейност.

— Шефът използва тайния телепорт — веднага поясни нашият трол.

— Ясно! — с облекчение и почти в хор отговориха троловете. — Минавайте!

Троловете са си тъпички, аз да ви кажа. На тези и през ум не им мина да попитат например защо след срещата с Шефа нашият трол изглежда така все едно са го били. Само не ме убеждавайте, че не са забелязали липсата на няколкото пръста и порязаното.

Ние свърнахме по един коридор и продължихме по-нататък. След малко тролът спря пред една врата и почука.

— Ллок дар? — поинтересува се той.

— Дар — отговориха отвътре.

Пръв в стаята влезе тролът, а след него — Келнмиир.

— Вие изчакайте отвън — заповяда той.

Застанахме послушно пред вратата. Не ни беше разрешено да разговаряме, да се оглеждаме — също… конспирацията, преди всичко. Но пък от друга страна, кой ли би могъл да ни види?

Сякаш в отговор на моите мисли, вратата се отвори и оттам излязоха два трола. Съдейки по целите им крайници, нашият трол не беше между тях.

— Погледни ги тези, хипнотизираните — разхили се единият. — Стоят като статуи.

— Сред тях даже има един Майстор — продължи другият. — Нашият Шеф работи перфектно.

— Да — съгласи се първият. — Сега ще хипнотизира и Майстора. Много яко. Може да не ни се наложи да правим каквото и да било повече.

Троловете се разсмяха.

— Ако Шефът отведе този Майстор, кой ще ни проверява телепортите?

— Прав си — отговори другият. — Трябва да поискаме един от останалите.

Това не беше добре. Надявах се Келнмиир да намери повод да не оставя никого. Нали той е Шефът? Няма защо да се оправдава пред тези каменарки. Каквото реши, това ще е! Така че троловете ще трябва да се оправят и без проверка на телепортите. Ех, ако искате да си седите на този етаж и да не ни пречите, мили и любезни каменища…

— Ами ако не остави никого? — неочаквано се разтревожи тролът.

— Тогава и аз не знам — отвърна вторият. — Нека старшият да реши…

— Да, нека старшият да реши — веднага се съгласи първият.

Троловете се помотаха още малко и поеха към телепортите.

— Чухте ли? — просъска Чез. — Ами ако поискат някой от нас да остане?

— Ш-ш-т! — изшътка му Алиса.

— Аз…

— Ш-ш-ш-т!

Чез се нацупи обидено, но си замълча.

Не минаха и няколко минути и вратата се отвори широко. Пръв излезе нашият трол, след него Келнмиир, заедно с Шинс, а след тях се изсипаха още пет трола. Как се бяха побрали всичките?! Спомням си, че стаята не беше чак толкова голяма…

— Скоро всичко ще свърши — каза Келнмиир и потупа по рамото най-едрия (вероятно главния) трол.

— Нали няма да възразите, ако вместо Майстора при нас остане някой от хипнотизираните? — попита тролът и кимна към нас.

Така. Започна се.

— Не може — кратко отвърна Келнмиир. — В момента всеки човек ми е важен.

— Значи, всеки човек ви е важен, но не и всеки трол?! — изрева старшият.

— Не ме разбрахте…

— Разбрах ви прекрасно! Може и да сте ни наели, но това не значи, че ще умираме безсмислено за вас.

Не знам как се чувстваха Алиса и Чез, но на мен ми се искаше да направя нещо, а не да стоя като истукан…

— Почакай, Тиллак — намеси се „нашият“ трол. — Недей да се палиш.

И на секундата отнесе един юмрук по каменната муцуна.

— Не се бъркай! — изрева старшият.

— В момента нямаме нужда от телепорти — продължаваше „нашият“ трол. — За какво са ни проверяващи?

— Не стига, че така нареченият Шеф ни вкара в капан, ами и не иска да ни помогне — гневно каза старшият. — И ти, Догрон, си на негова страна?

— Сега не е най-подходящият момент за спорове — помирително каза Догрон.

— Кога според теб ще е подходящо? — попита старшият. — Подозирам, че няма да доживеем до това „подходящо“ време. Колко от нашите вече паднаха, забрави ли, Догрон? — Старшият се намръщи. — Ти да не си ни предал?!

— Стига, Тиллак — размаха ръце Догрон. — От деца се познаваме…

— Троловете се променят — отбеляза философски старшият и се обърна към Келнмиир. — Кога ще можем да се измъкнем оттук? Обещахте, че тази операция няма да трае повече от няколко часа и ще бъде съвсем безопасна. А вече двайсет от моите тролове загинаха!

— Много скоро всичко ще свърши — каза Келнмиир. — Всичко, което ми трябва сега, е да слезем на първия етаж с този Майстор — и той посочи Шинс. След което ще ви върнем във вашето село.

— Това вече съм го чувал — настояваше на своето тролът. — В началото твърдяхте, че всичко ще свърши, когато задържим Майсторите на този етаж. След това се оказа, че трябва да се прочистят всички етажи. После ни накарахте да влачим сандъци от онзи Музей…

— В лъжа ли ме обвинявате? — тихо попита Келнмиир.

— Да! — отговори тролът. — И на нас ни омръзна да ни използват. Или на момента ни изпращате в нашето село, или ние пускаме още сега всички Майстори!

— Пуснете ги — вдигна рамене Келнмиир. — Ние тръгваме. Имаме си работа…

Той избута Шинс пред себе си и махна с ръка към нас да го последваме.

Успяхме да направим само няколко крачки, преди тролът да дойде на себе си след думите на вампира.

— Спрете ги — разкрещя се старшият и… отнесе един удар по главата от Догрон. — Ти… — изохка Тиллак и бавно се смъкна на пода.

Всичко стана толкова бързо, че останалите тролове не успяха да реагират. А в следващия момент вече тичахме по коридора…

— Нещо не разбирам. Да не би троловете току-що да въстанаха против шатерския си работодател? — попита Чез, тичайки.

— Точно така — отвърна Догрон, който, кой знае защо, също тичаше с нас. — Да си призная, не очаквах такова нещо от сънародниците си.

— Но това е чудесно! — възкликнах аз.

— Чудесно е — избуча Келнмиир. — Но не точно сега, когато смятат, че Шефът съм аз.

— Ако искаш, да спрем и да им обясним… — започна Чез.

— Не ме разсмивай — подигравателно изрече Алиса. — Да не си мислиш, че ще ни повярват? А и да ни повярват, кой знае какво може да хрумне в каменните им тикви!

Апропо, за каменните тикви… Защо тролът хукна с нас, а не остана там?

Дотърчахме до телепортите с такава скорост, че стражата не успя дори да заподозре, че се случва нещо извънредно. А когато иззад ъгъла изскочиха троловете, които ни преследваха, Догрон тресна единия в стената, а с другия се оправи Келнмиир.

Догрон погледна въпросително към мен.

— Можеш ли да кажеш кой телепорт е безопасен?

— Не — честно отговорих аз и посочих с пръст Шинс. — Този може да каже.

— Аз… не… — Шинс дишаше тежко и не можеше да говори. — мога… да определя… от пръв поглед…

— Зак, — неочаквано се обади Алиса. — ти забрави ли какво държиш в ръката си?

— А?

Ах, да! През цялото време бях тичал с моята универсална бойна метла в ръка…

— Не се приближавайте! — викнах аз на приближаващите се тролове.

Ей сега… Все са ме послушали…

— Предупредих ви — вдигнах рамене и замахнах с метлата. И петимата бяха изметени за секунда! Келнмиир и Догрон поеха другите двама. Първият трол рухна под ударите на сънародника си, а вторият беше порязан от Келнмиир. Троловете, разбира се, не бяха напълно изведени от строя и затова Догрон и вампирът се готвеха за нова атака.

— Предлагам ти, час по-скоро да разбереш, с кой от телепортите можем да отстъпим — предложи Келнмиир на Майстора.

— Да, да, да… — бързо-бързо закима Шинс и заби поглед в най-близкия телепорт.

— Интересно — каза Чез на Алиса. — Защо ли се чувствам напълно безполезен?

— Защото е така — отговори му Алиса. — И по-добре си трай.

— Трая си — каза Чез.

— Ето този телепорт работи — обяви след няколко минути Шинс. — Но няма да може да ни измъкне всичките. Максимум трима.

— Провери останалите! — разпореди се Келнмиир. Иззад ъгъла надникна един трол. Тръснах заплашително метлата, но той не се уплаши.

— Шефе — викна тролът, който, ако не ме лъже паметта, се казваше Тиллак. — Ние май се разгорещихме малко повече!

— Разхладете се, тогава. Екстра ще ви дойде — отговори му Чез. — Не се пъхайте тук!

Този няма работа тук! Къде се навира?!

— Можем да се разберем! — предложи тролът.

— Върви на…

Чез не можа да довърши, защото беше уцелен от точния ритник на Алиса.

— Догрон! Кога успя да ни предадеш?! — попита зад ъгъла Тиллак.

— За кои „нас“ питаш?! — отговори Догрон. — За племето ли? Ние доброволно тръгнахме срещу племето си, когато се захванахме с тази работа!

Значи троловете си имат и племе? Само преди един ден дори не подозирах, че съществуват тролове.

— Ти предаде семейството си — отвърна Тиллак. — Заради Шефа загинаха двайсет души от нашите. И след всичко това ти му помагаш?!

Догрон разпери виновни ръце.

— Как да му обясня така, че да ме разбере?… — тихо попита той.

Това беше риторичен въпрос. Мисля, че никой от нас не знаеше отговора.

— Този става — най-накрая изрече Шинс. — Той ще ни пренесе, заедно с трола. Всъщност, за какво ни е този трол?

— Думи нямам — въздъхна Келнмиир. — Тези Майстори са големи хуманисти!…

Наистина, не може така!

— Догрон ни помогна и не можем да го изоставим — заяви Алиса.

— Просто размишлявах на глас — каза Шинс и влезе в телепорта.

След него влязоха Чез и Алиса.

— Ти влез преди мен — каза тролът. — Колкото за теб, енергия ще има.

Гледай ти колко е благороден!

Бързо прекрачих в телепорта.

Когато слязох от платформата на другия етаж, на нея се появи тролът. Когато слезе от телепорта, Догрон удари платформата с юмрук.

— За всеки случай — каза той.

— Намираме се на четиринайсетия етаж. Превъзходно! — бодро каза Келнмиир и погледна към Шинс. — Провери телепорта за първия етаж.

Направо да не повярваш, Шинс не възрази! Все пак, Келнмиир беше по-възрастен от него с трийсет века.

— И така, дами и господа — произнесе Келнмиир. — Ако всичко е наред, ще се спуснем до първия етаж, ще заведем Майстора на нужното място… впрочем, що за място е това?

Вампирът изгледа въпросително Шинс.

— Трябва да излезем от кулата и да се приближим плътно до консервационното поле — поясни Шинс. — Останалото ще сторя сам.

— Виждате ли колко е просто? — зарадва се вампирът.

— Няма нищо по-просто — съгласи се Чез. — Чудесно приключение!

— Всичко е наред — съобщи Шинс. — Телепортът за първия етаж има дори повече енергия, отколкото останалите. Такава е практиката.

— Тогава, да потегляме — обобщи Келнмиир. — Мисля, че не би трябвало да имаме проблеми.

През телепорта минахме в същия ред. Последен от него излезе Догрон.

— А сега, марш на скок до изхода! — изкомандва Келнмиир.

Обаче не се получи точно така. Буквално след следващия завой се натъкнахме на жива преграда.

Действие 9

Ако трябва да съм честен, в началото дори не разбрахме, че това е преграда. По средата на коридора стояха петима души с жълти ливреи.

— Хей, момчета! — зарадвано извика Чез. — Какво правите тук?!

Келнмиир, който тичаше най-отпред, спря и с жест ни показа също да спрем.

— Стига, моля ти се! — възропта Чез и пристъпи към учениците. — Познавам тези хора. Момчета, само да знаете какво се случва тук…

Той се приближи към единия от тях и сложи ръка на рамото му. В следващия момент, моят приятел, с до немай къде изумена физиономия се завъртя от удара.

— Хей, какво правиш?!

— Глупак! — кратичко резюмира Алиса. — Нали ти казаха, че този митичен Шеф е хипнотизирал всички, които е успял да излови по коридорите на Академията.

— А-а-а… — проточи Чез, отстъпвайки назад. Вдигнах плахо метличката.

— Да разчистя пътя? — предложи Догрон.

— Я, колко си бил лют — отбеляза Келнмиир. — Аз ще се оправя с тях.

Той се приближи до хипнотизираните ученици.

— Бъди по-внимателен — помолих го аз. Все пак, това бяха само ученици.

— Самата нежност съм — сериозно отвърна вампирът.

С едно неуловимо движение, вампирът леко докосна всеки поотделно и те се свлякоха на пода, без да успеят да реагират.

Побягнахме напред по коридора. Не след дълго пред нас се появи огромна дървена порта.

— Ето че приключението свърши — въздъхна Чез, когато стигнахме до заключената врата. — Сега ще избием вратата, после Майстор Шинссимус ще унищожи полето и… край?

— Би било много добре, ако всичко свърши така — замислено каза Келнмиир. — Нищо ли не чувате?

Заслушахме се. Тишина.

— Нищо — признах си аз. — А трябва ли да чуваме нещо?

— Не — отговори Келнмиир. — Засега, не. Но след няколко минути… не само, че ще чуете, но и ще видите. — Той се обърна към Шинс. — Как се отварят тези порти?

— В момента — никак — отвърна Шинс. — Те не бяха автономни.

— Ще ги трошим ли? — попита Догрон.

Той явно искаше да прави нещо. По принцип, разбирах неговото нетърпение.

— Няма да стане — поклати глава Шинс. — Тази врата току-така няма как да бъде преодоляна. Не разполагаме с подходящи средства.

— Този не е ли „подходящо средство“? — пошепна ми Чез и кимна към трола. — Нали затова дойде с нас?

— Чувам нещо — неочаквано каза Алиса.

Когато се заслушах, и аз долових някакво странно стържене.

— Какво е това? — попитах учудено.

— Кой знае — отговори Келнмиир. — Но със сигурност е нещо опасно.

Опасно, но за кого? За нас или за него? Въпреки че… има ли разлика?

Отново се заслушах и пак чух странните звуци. Стържене, грохот… доста далече, но се приближаваха с голяма скорост. Това не е на добро, ама никак не е на добро…

— Сега ще се случи нещо — с пресипнал глас предположи Чез.

Всички застинахме в очакване.

— Какво става?… — развълнувано попита Чез.

Никой не му отговори, защото всички се бяха вторачили в дъното на коридора. Какво ли ще изскочи оттам? Нещото така стържеше, сякаш беше от… желязо? Боже, не… аз познавам само едно нещо от желязо, което…

Иззад ъгъла се показа горната половина на железния голем.

— Какво е това?! — смая се Чез, който не познаваше нашия приятел.

— Това е железният голем, за който ви разказвах — с ентусиазъм отвърнах аз и побързах да замахна с метлата. — По-точно, неговата горна половина.

Догрон направи две крачки напред, като ми закри пространството, в което можех да действам с метлата.

— Стой! — спря го Келнмиир. — Тази метличка ще те направи на парченца и окото й няма да мигне. Нищо, че си от камък.

Тролът видимо се обиди, но послуша вампира и отстъпи назад.

— Отдръпнете се — заповяда Келнмиир. — Аз ще се оправя с него. Половин голем не е кой знае какво препятствие, а и аз съм зареден с малко кръв, все пак…

Много бързо се залепих за стената и имах желанието да потъна в нея. Останалите последваха моя пример, а тролът до стената приличаше на част от архитектурна композиция.

Големът много чевръсто се придвижваше на две ръце. Интересно, как това канче щеше да атакува вампира? С глава ли?

И наистина! Той направи точно това — затича се и скочи срещу вампира. Келнмиир успя да се отдръпне. Разнесе се характерен звън — беше главата на голема, която улучи портата.

На тенекията, разбира се, й беше все тая. Големът моментално се извърна и отново скочи върху вампира, като протегна напред ноктестата си лапа…

— Пази се! — викна Алиса, но от нейното предупреждение, просто нямаше нужда.

Келнмиир избягна острите нокти на голема и с едно ловко движение го хвана за лапата.

Да, вампирите и без това са много силни, но след като са пили кръв…

Келнмиир развъртя голема над главата си и го джасна в портата. После още един път и още един път…

Така беше решен проблемът с отварянето на портата. Понеже нямаше магическа защита, там се появи дупка, голяма точно колкото горната част на железния голем.

— Браво — извика Чез в изблик на радост. Келнмиир се поклони на публиката в наше лице и прекрачи през отвора. Правилно. На голема едва ли му имаше нещо, за него това беше дреболия.

— Да вървим по-бързо — подканяше ни Шинс, но самият той не се пъхна пръв в дупката.

Тролът обаче побърза да влезе. Догрон непрекъснато се опитваше да направи нещо полезно, за да ни убеди, че е на наша страна. Това не беше толкова лошо…

— Хубаво — въздъхнах аз и тръгнах след трола. Независимо от това че зад консервационното поле цареше нощ, в двора беше светло като посред бял ден, заради светещия тротоар. По тази причина можех да гледам как Келнмиир млати голема.

Здравият разум ми подсказваше, че не трябва да му преча (но пък как ли бих могъл да го направя, дори и да поисках?!). Подадох ръка на Шинс, за да не се спъне случайно, макар че поначало я подадох заради Алиса, но Майсторът успя да се промуши преди нея. Втори пролази Чез, а когато накрая протегнах ръка на Алиса, тя ме пренебрегна.

— Сега не е време за глезотии — сопна се тя и бързо мина покрай мен.

Гледах тъпо още известно време дупката, опитвах се да подредя мислите си, когато долових някакво движение в коридора. Не тръгнах да проверявам какво шава там, а се присъединих към групата.

— Знаеш ли Алиса? — заговорих, когато настигнах вампирката. — Мисля, че…

— Зак, нека после обсъдим всичко — предложи Алиса, като ме гледаше умоляващо в очите. — Когато всичко това свърши.

— Разбира се — вдигнах рамене. — Аз просто…

— После — твърдо отсече тя.

Щом искаш после, нека е после.

Бяхме съвсем близо до консервационното поле. На мен то ми приличаше на сапунен мехур. Същите преливащи се цветове, същата структура… само дето, когато Шинс го докосна, по повърхността му преминаха малки мълнии и удариха Майстора по ръката. Както изглежда, не беше силно, защото Шинс не им обърна никакво внимание.

— Сега какво? — попита Чез.

— Трябва ли ви помощ? — заедно с него каза Догрон.

Шинс ги отпрати с ръка и направи недоволна физиономия.

— Не ми пречете!

Погледах още известно време как Шинс докосва полето на разни места. Може би търсеше определена точка.

В крайна сметка, Майсторът помоли Чез и Алиса да му помогнат. След няколко сбити обяснения тримата започнаха да опипват полето. Майсторът не покани нито мен, нито трола, затова ни оставаше само да се мотаем насам-натам съвсем безцелно.

Не знам защо, но нямах желание да им помагам. Щом не ме канят — не се натискам. С далеч по-голямо удоволствие се заех да наблюдавам как Келнмиир се справя с голема.

С Догрон се оказахме в положението на безделници. Тролът съвсем посърна и гледаше към Келнмиир с такава мъка… Хвърлях от време на време по един поглед към вратата. Затова пръв забелязах, че в дупката се движат някакви странни сенки…

— Може да греша, но ми се струва, че имаме гости — прошепнах тихо на трола.

— Къде са? — учуди се Догрон.

— Ето там, в дупката на вратата нещо шава…

— Имаме си гости — извисих глас така, че да ме чуят всички.

Келнмиир не реагира изобщо на думите ми и продължи да прави голема на парчета — вече беше успял да откъсне едната му лапа и сега май се целеше в главата му. Реагираха Чез и Алиса.

— Сигурен ли си? — попита тя и дойде до мен.

— Уверен съм — отвърнах аз, макар че не можех да бъда уверен в нищо. — И преди малко бях забелязал някакво движение в коридора, но сега нещо се мерна в дупката.

— Защо си мълча? — учуди се Чез.

— Не съм си мълчал — разсърдих се и измерих Алиса с много изразителен поглед. Тя веднага се досети, за какво става дума и се изчерви.

— Мислите, че троловете са ни догонили? — попита Чез.

Сякаш в отговор на въпроса му, от дупката, преди да успея да кажа и дума, излезе трол. Излезе и отиде встрани. След него излезе още един…

— Всичко, двайсет и един трола — обобщи Чез, когато и последното каменище се появи на площада. — Те ще ни направят на пух и прах! Дори няма място за отстъпление.

— Не забравяй метлата ми — припомних му аз. — А и Келнмиир приключва с голема.

Действително, Келнмиир вече беше успял да откъсне главата на голема и сега беше ред на втората му ръка. Едва след като я загубеше, той ставаше напълно безопасен.

Погледнах към Шинс. Той продължаваше да се пипка край полето. Слабото място, за което говореше, се оказа добре скрито и от него.

— Давай, давай! — Чез ме избута напред. — Махни с метлата, нека разберат кой тук командва парада!

Точно това имах намерение да сторя. Само чаках троловете първи да направят крачка. Сега всяко забавяне ни е от полза, а тези каменища май чакат нещо. Или някого. При всички случаи, няма никакъв смисъл да ги провокираме.

Най-сетне видяхме, кого чакаха троловете. От отвора излезе човек с жълта ливрея…

— Невил! — смая се Чез. — Ама той… Не може да бъде! След Невил излезе Стил, след Стил — Наив, след това излезе някакъв непознат ученик, после Кейтен…

— Изглежда наистина Шефът е хипнотизирал всички, които е срещнал по пътя си — прошепна Алиса. — Сега какво ще правим?

— Не се вълнувай — шептях и аз. — Шинс всеки миг ще открие специалното място.

През това време, към троловете се присъединиха още десет човека…

— Край с нас! — изохка Чез. — Зак, Алиса! Гордея се, че учих с вас! Догрон, ти си най-достойният трол, който съм срещал в живота си…

Стиснах по-яко метлата в ръцете си.

— Стига, Чез! — опитах се да успокоя приятеля си. — Виж че Келнмиир вече се оправи с голема. А с вампир и трол имаме всички шансове…

— Да ни разкъсат на втората минута вместо на първата — горчиво довърши Чез. — Голяма радост, няма що!

— Пак истерии — въздъхна Алиса. — Погледни, те не помръдват от местата си. Какво си се затръшкал?

Не биваше да казва това.

Троловете и хората тръгнаха към нас, без да бързат. Деляха ни някакви си трийсет метра и не можех да чакам дълго. Когато минаха половината разстояние, което ни делеше, с всичка сила замахнах с метлата и ги разхвърлях на всички посоки.

— Пада им се! — викаше Алиса.

— Подпали ги! — дереше се Чез.

С ъгъла на окото си видях, че няколко трола бяха запратени до краката на Келнмиир и той вече ги довършваше с ножа.

Можеше да се каже, че троловете са с два по-малко.

— Давай, давай! Изяж ги, мамичката им драконовска! — екзалтирано ревеше Чез.

Да ги изяде… не вярвам да стане толкова лесно. Те непременно ще измислят нещо…

Стоях и гледах как хора и тролове се надигат от земята. Сякаш никой от нашите приятели не беше пострадал. Освен всичко, Невил продължаваше да държи копието си, а Наив — тоягата. От ръцете на Стил висяха вървите…

Троловете се подредиха в редица и се хванаха за ръце. Хората се скриха зад тях.

— Това не ми харесва — прошепна Алиса.

— На мен ми харесва — нервно каза Чез. — Да не би да са решили да извият хоро около нас?…

Не, не бяха решили да извиват хоро. За сметка на това, когато тръгнаха към нас и аз замахнах с метлата… те само отстъпиха няколко крачки и… толкова. Този път метлата не ги помете и те продължиха да се приближават. Налагаше ми се постоянно да махам, за да ги удържам поне за малко.

— Край, — тегли чертата Чез — с нас е свършено. Шинс все така тъпо продължава да изследва полето и явно няма намерение да го разрушава.

— Все още имаме Келнмиир — напомних му.

— Колко самонадеяно — усмихна се вампирът и се приближи. — Страхувам се, че дори и моята помощ няма да е достатъчна, за да овладее такава тълпа.

И наистина, тълпата толкова се беше приближила, че можех спокойно да видя стъклените очи на моите приятели… а Стил — да метне по мен въжето си.

Келнмиир го прихвана точно пред лицето ми и аз можех да продължа да работя с метлата, но въжето за миг го омота.

— Е, това е — ухили се Келнмиир. — Вече не мога да държа ножа в ръце. Алиса, вдигни го от пода, поне на теб ще ти бъде полезен.

— Я стига! Да не можеш да скъсаш едно въженце?! — не повярва Чез.

— Ако беше нормално — отговори вампирът, — нямаше да има проблем. Но това не е обикновено въже…

Тролът се приближи до вампира и се опита да скъса въжето, което се беше увило около Келнмиир, но не му се удаде. Много ясно, ако това беше толкова лесно, Келнмиир отдавна да се е справил.

Второто въже стигна целта си, тоест, мен. За последен път замахнах с метлата и изведнъж усетих как ръцете ми залепват за тялото. Метлата изскочи от ръцете ми и отхвръкна встрани. Чез скочи след нея, но тези няколко секунди бяха достатъчни на троловете, за да се доближат плътно до нас.

Догрон, Алиса — с меча в ръка, и Келнмиир — със завързаните ръце, излязоха напред. Троловете моментално се хвърлиха върху им. В тази ситуация беше безполезно да се използва метлата. Нямаше и накъде да се отстъпва. Зад нас Шинс се оправяше с полето, а насреща ни напираше тълпата… Така се получи, че вампирите и Догрон привлякоха троловете върху себе си, а нас ни нападаха собствените ни приятели.

Върху мен се нахвърли Наив с тоягата си и аз само по чудо успях да избягна удара. Добре, че само ръцете ми бяха завързани и можех да бягам, колкото ми сили държат.

Алиса, Келнмиир и Догрон бяха обсадени от троловете, но продължаваха да се сражават, при това много успешно. Алиса поне имаше меч, Догрон не беше с вързани ръце, а как се оправяше Келнмиир, ума ми не го побираше!

Докато аз се спасявах от Наив, след Чез препускаше Невил с огънатото копие през ръка. На Чез ръцете обаче не бяха завързани и у него беше метлата, затова и той се справяше успешно.

Всички бяхме толкова заети, че не можехме по никакъв начин да помогнем на Шинс, върху когото се нахвърлиха останалите ученици, начело с Кейтен. Изглежда знаеха защо сме тук, по-точно, Шефът знаеше. Дали този загадъчен Шеф беше сред тях?

Ето какви мисли се появяваха и изчезваха в главата ми с бясна скорост, както често се случва в такива моменти. Вниманието ми беше съсредоточено върху това, да се измъквам от тоягата на Наив, а всичко, което се твореше около мен, автоматично се запечатваше в съзнанието ми.

Затова прекрасно видях как двама ученици, които не познавах, се приближиха до Шинс и… бяха проснати на земята.

Около Майстора се беше образувало цяло задръстване и Чез с един замах на метлата, натръшка всички долу. След което отиде при Шинс и продължи да разгонва тези, които напираха, като използваше минималната мощност на метлата. От това нямаше кой знае каква полза — нападателите биваха отхвърлени на няколко метра и падаха на земята, но все пак, Шинс печелеше време. Отделна работа беше, че това време не беше достатъчно.

— Алиса! — викна Шинс.

Бях се зазяпал прекалено по него и Чез и затова не бях усетил кога Кейтен се беше промъкнал зад гърба ми. Застанах лице в лице с него, когато за пореден път се спасявах от тоягата.

— Кейтен — изрекох, като се взрях в стъкления му поглед.

Никаква реакция!

Той ме хвана за врата и ме наведе надолу. Удар не последва, защото Наив беше превключил вниманието си върху Алиса, която в този момент притичваше покрай нас. Чакай! Накъде тичаше Алиса?

Извърнах се и се освободих от хватката на Кейтен. Претърколих се, измъкнах се от лапите на някакъв трол и се втурнах след Алиса.

— Дай ми ножа — викна Шинс на Алиса. За какво му е притрябвал нож?

Алиса послушно му го подаде.

— Имайте предвид, че когато полето се пукне, шумът ще бъде гръмовен. — Шинс претегли ножа с ръка. — Освен това, ще има силна взривна вълна…

— Стига дрънка — изкрещя Чез и за пореден път замахна с метлата.

Метлата не сработи. Изглежда зарядът й окончателно се беше изчерпал…

Шинс вкара ножа право в полето. Разнесе се силен гръм и по полето пробягнаха мълнии. Всички те се устремиха към ножа.

Загледах се по това зрелище, а когато се обърнах към Чез и Алиса, там ги нямаше. Малко по-встрани, те с всички сили удържаха шестима нападатели…

В това време към мен се приближаваха шестима хипнотизирани ученици. Е, това все пак не бяха тролове или Наив с тоягата… така че с тях трябваше да мога да се справя, дори с вързани ръце.

На първия направих подсечка, на втория — също. Защо да се напрягам излишно?…

Мълниите вече биеха в ножа с пълна сила. От ръката на Шинс изскочи една червена мълния — изглежда, най-сетне беше използвал зарядния пръстен.

Неочаквано, усетих тласък и паднах по гръб на земята. И точно в този момент, там, където преди малко се намираше главата ми, удари поток от енергия. От ножа се отдели мощна мълния, с бучене прелетя през площада и се удари в стената на Академията, след нея — още една и след секунда мълниите се превърнаха в непрекъснат син поток.

Всички замръзнаха по местата си и наблюдаваха как на мястото, където удряше енергията, се появяваше огромна дупка.

А Ромиус разправяше, че дагорът, от който са направени стените на Академията, не е податлив на магии… Как не?…

Потокът от енергия удряше в продължение на няколко минути, след което се чу звук, сякаш някой счупи голям прозорец, и потокът рязко спря. Настъпи тишина.

Тръгнах да се надигам полека от земята и вече почти се бях изправил, когато консервационното поле се разхвърча на малки парченца…

Вой, свистене, грохот…

Взривната вълна удари с такава сила, че всички, които бяха на двора и стояха прави, ги вдигна във въздуха, след което ги стовари върху тротоара. Все още не се бях изправил и затова само ме завлачи няколко метра по гръб… ужасно преживяване, трябва да ви кажа… Дори не можах да се опазя с ръце и се ударих в нещо твърдо, а от слепоочията ми потече гореща кръв… Докато падах, над мен прелетя Шинс, който се намираше до полето по време на разрушаването му.

Известно време лежах по гръб, гледах черното небе и постепенно идвах на себе си. Полека започнах да усещам, че около мен вече няма вакуум… вакуум без магия…

На площада потече енергия! Не толкова концентрирана, както в Академията, но след пълното й отсъствие и това количество беше достатъчен повод за бурна радост.

Леко залитайки, се изправих на краката си и се огледах. Вляво от мен се издигаше купчина камъни, като при по-внимателно взиране се оказа, че това са останките от няколко трола. До мен лежаха няколко души с жълти ливреи и слабо стенеха. Значи са живи. Това е радостен факт.

И така… полето е унищожено. Сега какво? Това ли е краят?

До мен, от земята се надигна Невил. Сигурно той ме е спънал и така ме е спасил от мълнията…

— Невил — заговорих аз. — Ти как…

Той ме погледна със стъклен поглед и протегна ръка. В дланта му се появи малък фаербол.

— Чакай…

Огнената топка ме блъсна в гърдите и ме събори.

Значи яко съм се объркал. Всичко едва сега започва.

От земята започнаха да се надигат оживелите тролове и останалите хипнотизирани ученици. Съвсем наблизо скочи на крака и Келнмиир. Ръцете му все още бяха вързани, изглежда въжето беше изключително здраво. Веднага щом се изправи, Келнмиир започна да рита с крака троловете, които още не бяха успели да се надигнат, за да ги остави завинаги на земята. Надявах се Догрон да не е между тях, все пак, той беше наш трол.

Изправих се с един скок и отново се оказах лице в лице с Невил. Този път пред него имаше огнена птица… Колко бях отвикнал от тези неща…

— Какво стоиш като истукан? — извика Алиса, която внезапно се оказа до мен. Тя беше малко разрошена, но като цяло изглеждаше добре.

Огнената птица се разби в щита, който Алиса, сякаш на шега, беше направила.

Да… нещо се бях отпуснал. За един ден без енергия, бях забравил всичко научено за два месеца.

— Вие ми се свят — излъгах.

Алиса вече не ме чуваше, защото беше изцяло съсредоточена да отбива атаките на Невил. Едва успяваше да поставя щит след щит пред огнените птици, пеперуди и фаерболи. Питах се, защо бях изгубил толкова време за разработването на моите змийчета?!

Припомних си стандартната схема и пуснах няколко змийчета. С Алиса можехме за кратко да си отдъхнем спокойно.

— Знаеш ли къде изчезна Чез? — попита вампирката, като следеше напрегнато Невил.

— Не — отвърнах аз. — А ти поне някого от нашите да си виждала?

— С изключение на теб и Невил — никого — каза Алиса. — Макар че…

Проследих погледа й.

Площадът бавно оживяваше. Келнмиир раздаваше ритници на троловете и не им позволяваше да станат, но за сметка на това всички хипнотизирани ученици вече бяха на крак.

— Ние двамата срещу всички останали — промърмори вампирката. — Колко романтично…

— Смърт от приятелски огън — продължих аз. — Колко трогателно…

Спогледахме се и се разкискахме.

— Хей, вие там какво цвилите? — чу се изпод купчината каменни тролски остатъци гласът на Чез. — По-добре ми помогнете да измъкнем оттук нашия човек.

— Прикривай ме — каза Алиса и тръгна към Чез.

— Подпали ги! — викнах аз и пуснах подир Алиса няколко огнени змийчета.

От Чез съм се заразил с този идиотски вик…

Приготвих се да построя любимата си стена. Само трябваше да реша къде… Келнмиир вляво трепе тролове, Алиса и Чез са отдясно… а аз, кой знае защо, съм по средата и пред мен са хипнотизираните ученици…

Наложи се да поставя защитната стена пред себе си. Нещо ми подсказваше, че първият удар ще бъде нанесен именно върху мен.

И точно бях поставил стената, когато към мен полетяха… какво ли не полетя! Огнени кълба, въздушни юмруци, водни копия…

Не знам как действа хипнозата, но тези момчета бяха изцяло с всичкия си. Действаха организирано, почти като на състезания. Което не беше никак добре…

— Зак, мини отсам — извика Алиса иззад каменната купчина.

Лесно е да се каже. Нали ако се покажа иззад стената, ще ме разкъсат на парчета! Макар че стената няма да издържи…

Изчаках да настъпи пауза между атаките и с всички сили побягнах към Алиса. Както се оказа, постъпил съм разумно. Докато траеше затишието, враговете ни бяха събрали сили и сега удариха там, където допреди малко се намирах аз. Главната им ударна сила беше един огромен фаербол. Подозирам, че тук не е минало без нашето „огнено момче“. Фаерболът срина моята защитна стена. Тя се пръсна с характерния за счупено стъкло звук и тогава всичко, което можеше да бъде пуснато в действие, беше пуснато. Ако бях останал зад енергийната стена, страхувам се, че от мен сега щеше да има само черен въглен!

Прескочих каменната купчина, като се стараех да не мисля, че това нещо само преди час са били живи същества. Затова пък в главата ми се появиха други мисли, по-точно, не мисли, а чувство. Страх! Ние бяхме свикнали с това, че около нас винаги бдеше Наблюдаващата страна — Майсторите, които винаги ни спасяваха от фатални изходи. Само че сега нямаше кой да ни спасява!

Автоматично пуснах зад себе си няколко змийчета — за всеки случай!

— Сложи щитовете! — изкомандва Алиса и двамата с Чез поставиха пред нас двоен щит.

До момента не бях успял да се възстановя и, за мое голямо съжаление, нямаше как да направя стена.

— Важно е да издържим известно време — тихо каза Шинс.

Едва сега обърнах внимание на Майстора, който лежеше на земята. Той беше затиснат от огромен камък, който най-вероятно е бил част от тялото на някой (а може и на нашия) трол.

— Добре ли сте? — попитах с дрезгав глас.

— Жив съм. — Лицето на Шинс се изкриви. — Но без навременна помощ се страхувам…

— Вие ще надживеете всички ни! — ободри Майстора Чез.

— Със сигурност — усмихна се Алиса. — Как ще се оправим оттук нататък? Няма да издържим срещу тази тълпа. Не ми е ясно как досега не са ни помели…

Надникнах над насипа.

Дзън!

Беше се пукнал единият щит… или двата?!

— Сега — пошепна Майсторът.

Над главите ни се появи боен купол.

— Така е по-добре — произнесе Шинс. — Този купол не е толкова лесен за пробиване.

В ъгъла на устата на Майстора се появи тънка кървава струйка.

Лоша работа! Шинс или се беше пренапрегнал, или травмата му беше много сериозна…

— Нещо трябва да се направи — твърдо каза Алиса. — Не можем така да седим и да гледаме!

— Можем и още как! — възрази Чез. — Как смяташ да се вмъкнеш от бойния купол?

Вярно, бойният купол не беше някакво жалко щитче, той е сложна конструкция, достъпна само за Майстори.

Надникнах още веднъж иззад възвишението, този път по-уверено. Изключително много ме вълнуваше въпросът какво се случва с Келнмиир?

На площада вампирът го нямаше. Поне не се виждаше. Освен осмината ученици с жълти ливреи и изпотрошените тролове, не се забелязваха други живи същества. По площада се търкаляха остатъци от тролове, а сред тях се виждаха две цветни петна. Жълто и синьо. Ученик и старши ученик… Кейтен! Мъртви ли са?! Или са в безсъзнание?!

Осем ученици стояха пред нашия купол и го блъскаха с всички достъпни заклинания. Много добре, че Кейтен не беше в съзнание (надявах се да е жив), защото учениците не можеха нищо да направят, но той — бившият Майстор можеше!

— Какво става? — тихо попита Шинс.

— Нищо не ни заплашва — отговорих аз. — Докато куполът държи…

— Куполът ще издържи — твърдо каза Шинс. — Знаете ли?…

И тримата се приближихме.

— … Вие сте моите най-добри ученици. От вас ще излязат прекрасни Майстори. — Той се усмихна и погледна към мен. — Дори от тебе, Зак…

Ето на! Дори в момент като този, той продължава да ме дискриминира!

— Не говорете така — изхлипа Алиса.

Шинс бавно затвори очи. В началото си помислих, че умира… но той дишаше… значи само беше изгубил съзнание.

Неочаквано мълниите от заклинанията, които удряха по купола спряха.

— Какво става? — учуди се Чез и погледна над насипа. — Ура-а-а! Кавалерията пристигна!

Действие 10

Двамата с Алиса скокнахме, за да видим как Майсторите се справят с хипнотизираните ученици, но не успяхме. Всичко се случи много бързо. И осемте ученици лежаха неподвижно на земята. Надявах се, че Майсторите са имали достатъчно мозък да не им причинят болка… а също се надявах и да са живи! Там бяха Невил, Наив… те непременно трябваше да бъдат живи!

Сред Майсторите бяха чичо ми и вече познатият ми Майстор Ревел. Точно те няма как да се объркат…

Ние им махнахме изпод бойния купол.

— Идвайте по-бързо!

Майсторите притичаха със скорост, която не им беше присъща. Когато видяха ранения Шинс, на мига прибраха купола.

— Жив ли е? — само промълви Ромиус.

— Жив е — бързо каза Алиса. — Но спешно му трябва помощ…

— В никакъв случай не местете камъка — каза Ревел, сякаш можехме, дори и да искахме, да го повдигнем. — Ей сега ще дойдат друидите и ще оправят всичко.

— А вие, младежи, накратко разкажете какво стана.

Чез и Алиса погледнаха към мен. Ясно. Пак аз да ви върша работата…

Бързо разказах какво ми се е случило от момента на отвличането ми.

— Да не повярваш… — учуди се Ревел. — Виж колко забавно се е получило…

Забавно ли?! И това той смята че е забавно?!

Напуснахме нашето убежище, за да не пречим на друидите. Застанахме на площада и изумено се заоглеждахме. Всичко беше сринато. Първа грабваше погледа огромната дупка, която зееше в стената на Академията. Ромиус ни каза, че енергийният лъч направо е пробил кулата. А аз можех да се окажа на пътя на този лъч, дракон да я вземе всичката тази магия!

— Къде е Келнмиир? — дойдох на себе си. — Никъде не виждам жълтата му ливрея.

— Вампирът ли? — лениво попита Ромиус. — Когато го видях за последно, беше в компанията на някакъв трол и ни помагаше да излезем от Главната зала. Ако не беше той, до сутринта нямаше да сме се измъкнали. Вие разрушихте полето, но вътре в Академията не постъпи много енергия.

Гледай ти! Мислех си, че вече не е между живите, а излиза, че той ни е спасил… Бива си го вампирът, железен е! Взел е и Догрон със себе си. Логично. Без трола телепортите нямаше да работят.

— Вампирът е фурия! — възхити се Чез. — Ясно защо живеят толкова дълго. С толкова съобразителност, няма как да не изкараш няколко хиляди години.

— Добре, че му дадохте малко кръв, иначе нямаше да може да ни помогне.

— Кръв ли? — Върху лицето на Ромиус се изписа искрено изумление. — За какво говориш?

— Не е важно — мрачно отговорих.

Излизаше, че Келнмиир лъже. Тогава, откъде беше взел кръвта?

— А с тях какво ще се случи — попита Алиса и кимна към хипнотизираните, които лежаха долу.

— Наистина, какво? — попита и Чез. — Сред тях има и наши приятели…

— Не се притеснявайте — успокои ни Майстор Ревел. — Те са живи и нищо лошо няма да им се случи. Ще ги разхипнотизираме и толкова. Мисля, че предателят се намира между тях.

— Някой от тях е Шефът? — попита Чез. — Ще ми се да го погледна в очичките, тази гад…

— Много хора биха искали същото — усмихна се Ромиус.

— Как ще разберете кой е предателят? — заинтересувах се аз.

— Чрез хипноза — вдигна рамене Ревел. — Ще подложим всекиго на щателна проверка… Между другото — той погледна към мен, — ще трябва да ме извиниш, но теб също се налага да те проверим.

Въздъхнах.

— Натам вървеше…

— Какво говорите?! Да не би да мислите, че и той е предател?! След всичко, което се случи?! — Алиса беше поразена.

— Не — отвърна Ромиус. — Аз и преди не смятах, че той е предателят. Но заради хипнозата, ще трябва час по-скоро да се уверим, че всичко е наред.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Така и аз ще бъда много по-спокоен.

Въпреки страхотната умора, решихме да се помотаем още малко на площада и да видим какво ще се случи с братята Викерс и с Кейтен. Тяхната съдба изключително ни вълнуваше…

— Хайде, влезте вътре най-сетне — опитваше се да се отърве от нас Майстор Ревел. — Седнете в някой от кабинетите, починете си…

Ние обаче държахме на нашето. Докато не се убедим, че с братята всичко е в ред, ще стоим тук.

Мен лично ме задържаше и едно подозрение… от доста време имах идея как да открия предателя. Според логиката, той трябваше да бъде единственият от десетимата, който да не е хипнотизиран. Възможно е Майсторите в момента да не могат да се ориентират и да го открият едва при проверката, но на мен ми се искаше, аз да го извадя на светло. Това ще бъде моето малко отмъщение.

Майсторите върнаха и десетимата в съзнание. Не знам какво им бяха направили, но всички се държаха много спокойно. Не налитаха на никого и не се опитваха да избягат.

— Завързани са — поясни Ромиус. — Просто не го виждате.

— Къде ще ги водите? — попита Чез.

— Разполагаме със специални помещения — отвърна Ромиус. — Енергийно изолирани и с много яки железни врати.

Това описание ми напомняше обикновен затвор.

— Дълго ли ще ги държите там?

— Няколко дни.

— А какво ще стане с Шинс… с Шинссимус? — попита Алиса. — Ще го излекуват ли?

— Разбира се — успокои я Ромиус. — Друидите ще го вдигнат на крака. Няма да е зле теб също да те погледнат. — Той погледна устата й с изразителен поглед. — Сега си починете, а после непременно идете в здравния пункт.

Ромиус се сбогува с нас и нареди на един Майстор да ни заведе в един от кабинетите, за да си починем и да не се мотаем в краката им.

Минахме само на няколко метра от учениците, които стояха като вкопани. Очите им гледаха със стъклен поглед в нищото… Моето намерение можеше и да не се осъществи, но нищо не ми пречеше да опитам.

След като минах покрай цялата редица, аз спрях и рязко се обърнах.

— Виж, Дхарм!

Може да ми се е сторило, но сякаш Стил леко трепна. Леко…

— Какво правиш? — едновременно попитаха Чез и Алиса.

— Нищо, нищо — завъртях глава. — Нещо ми се стори…

В Академията влязохме през дупката на вратата, а един Майстор ни отведе в един кабинет и после ни донесе вечеря. Като се замисля, през последните месеци всяко наше ядене беше вечеря…

Поприказвахме още малко и легнахме да спим кой където свари. Чез и аз — на креслата, а Алиса — на дивана.

Събудиха ме след няколко часа. Алиса и Чез още спяха, но ми се стори, че в тъмното светнаха две червени зеници.

Дойде да ме вземе самият Ревел.

— Готов ли си? — вместо поздрав рече той. Прозинах се.

— За проверка ли?

— Това не е проверка — успокои ме той. — Да ти нямаме доверие след всичко, което се случи, би било направо свинщина от наша страна. Ти смяташ ли ни за прасета?

Леко се обърках.

— Не, не ви смятам — уверих го.

— Тогава недей да задаваш глупави въпроси.

Стигнахме до телепортите.

— Оправили са ги? — изумих се аз. — Толкова бързо?

— Не всички — призна Ревел. — Само тези, които отиват до жилищните помещения и до етажа на Майсторите. Там, между другото, някой изрядно е потършувал…

Знаех кой. Навсякъде, откъдето през този ден бях минавал, цареше, ако не пълна разруха, то страхотна бъркотия.

— Троловете, най-вероятно — предположих.

— Те, разбира се, че кой друг — усмихна се Ревел. Нещо ми подсказваше, че той прекрасно знае кой е виновникът за погромите…

Ние се пренесохме на седмия етаж и там срещнахме Ромиус и Келнмиир.

— Добро утро, Зак — заусмихва се вампирът.

— Добро да е — измърморих.

Към този вампир имах известни подозрения. Мисля, че от самото начало ме беше лъгал…

— Е, май дойде време да ни кажеш тайната си — каза Ромиус.

— Нямам тайни — недоволно отвърнах. — Как е Шинссимус? С него всичко наред ли е?

— Няма какво толкова да му се случи — махна с ръка Ревел. — Мога да го поздравя от теб. Тъкмо отивам при него.

— Непременно го поздравете — настоях аз. — Чез и Алиса също го поздравяват.

Майстор Ревел си тръгна и ние поехме бавно по коридора.

— Какво става с Кейтен и с останалите? — продължих да разпитвам.

— Обработваме ги — вдигна рамене Ромиус. — Засега обаче няма резултат.

— Как така няма?! — смаях се аз. — Така ли ще си останат?!

— Не — уморено отговори Ромиус. — Ще махнем хипнозата. Но все още не можем да открием шпионина…

— Да ви кажа — казах аз многозначително, — имам някои подозрения.

— Подозрения ли? — оживи се Ромиус. — Я сподели…

— Направиха ми впечатление някои неща, които не се връзват, но това са само мои заключения — предварително се оправдах аз. — Изобщо… ще ви разкажа всичко, а вие решете. Когато се взриви хранилището, ние бяхме на нашия етаж и след взрива веднага побягнахме към телепортите, а там срещнахме трола. Това вече съм го разказвал. Когато по-късно попитахме Стил къде тролът го е хванал, той каза, че е ходил до тоалетната на етажа… тоест на нашия етаж, нали сме на един етаж. Значи е трябвало да се засечем, а това не се случи.

— Звучи съмнително — каза вампирът. — Но аз мога да ти разкажа поне един вагон и малко отгоре такива неща.

— Съгласен съм с теб — кимнах аз. — Но това не е всичко. По-късно, когато решихме да отидем до Музея на историята, Стил каза, че никога не е бил там. Което не е вярно. Невил го е виждал в Музея…

— Това вече е по-сериозно — призна Ромиус. — Има ли още нещо?

— Има — казах аз, като се мъчех да прикрия триумфа си. — Днес, когато на площада минах покрай него, уж без да искам, изрекох едно име, което бях чул от троловете. Веднага реших, че това е името на предателя, защото името със сигурност е шатерско. Троловете нямат такива имена.

— Какво име? — с интерес попита Келнмиир.

— Дхарм.

Ромиус и Келнмиир се спогледаха.

— Това наистина е шатерско име. Но и десетимата бяха хипнотизирани. Дори да се казва така… той със сигурност е използвал психоматрица…

— Какво е използвал? — учудих се аз.

— Ще ти обясня. За да не бъде разкрит шпионинът при залавянето му, има разработен метод за налагане на психоматрица. Шпионинът издава команда и върху личността му се наслагва друга личност… нещо като автохипноза. Затова той не е могъл да реагира на собственото си име.

Келнмиир възрази рязко.

— Защо да не е могъл? У човек се изработва рефлекс към собственото име за цял живот. И не всички психоматрици могат да го надвият. Съмнявам се, че шпионинът е имал време да си изработи устойчива психоматрица.

— Момент! Да не би да искате да кажете, че ако Стил е шпионин, неговата личност всъщност е добре направена психоматрица?

— Умно момче — кимна Келнмиир. — Само че в случая не се знае кой е психоматрицата — Стил или Дхарм… Стил реагира ли на това шатерско име или не?

— Стори ми се, че реагира.

— Сторило ти се е? — попита пак вампирът. — Добре, аз ще се опитам да се оправя с тази работа. Когато знаеш къде и кого да търсиш, нещата са по-лесни. Но това остава за по-късно. А сега да се заемем с теб.

Бях отведен в едно странно помещение. Малка стая с меки стени и легло, което стоеше самотно по средата.

— Лягай — заповяда ми Ромиус и излезе. Легнах послушно.

— Келнмиир — обърнах се към вампира. — Имам един въпрос към теб…

— Кажи…

— Откъде взе кръвта? Не са ти я дали Майсторите, аз ги питах.

Вампирът се разсмя.

— А ти как си представяш, че бих могъл да издържа без кръв два месеца и половина?

— Какво?! — Добре, че бях легнал, иначе щях да падна. — Искаш да кажеш, че си пил кръвта на някой от учениците?!

— Не — кратко отговори вампирът. — Имаш ли още варианти?

— Само не ми казвай, че си успял да внесеш запас от кръв…

— Това ти го каза.

— Но тогава излиза, че си имал през цялото време кръв под ръка! И си могъл да се оправиш с всичките тролове, които плениха братята Викерс и Кейтен…

Келнмиир сложи върху ръката ми някаква странна златна гривна.

— Можеше ли или не? — повторих въпроса си.

— Можех — призна си вампирът.

— Тогава защо?… — задъхвах се от гняв.

— Къде отива тогава ловният хъс? — попита ме вампирът. — Освен това, с теб трябваше да си поговорим насаме…

Какво можех да отговоря?… Все пак, вампирите са много различни от хората. Никога няма да ги разберем…

— Край. — Келнмиир тръгна към изхода.

— Може ли само още един въпрос? Последен…

Вампирът се обърна.

— Кажи.

— Защо, когато сте бягали от дневния клан, ти си показал на Алиса моя прозорец? Не можехте ли да се скриете на друго място?

— Браво на теб! — възхити се вампирът. — Досетил си се.

— За кое? — смаях се аз. Вампирът замълча за секунда.

— Забелязах те още рано сутринта, преди изпитите — най-сетне проговори той. — Заедно с Алиса се криехме в едно мазе, от което се виждаше идеално мястото, където се мотаехте ти и още две момиченца — близначки. Веднага забелязах следите от хипноза по теб и тъй като нямаше какво да правя, реших да разбера за какво иде реч.

Затова значи така нетърпимо ме заболя тогава главата!

— Алиса също ли ме видя? — попитах тихо.

— Не, какво говориш?! — отрече вампирът. — Тя тогава се готвеше за изпитите.

— Това как се връзва с попадането на Алиса в моята стая?

— Косвено… — Келнмиир щракна с пръсти. — Ромиус сигурно вече се е затъжил за мен. По-късно ще поговорим на тази тема. Лежи и си почивай.

Вампирът изскочи от стаята, още преди да съм отворил уста.

Какво значи да лежа и да си почивам?! И колко дълго ще трае? Виж го ти, гадината — започна да разказва и изведнъж изчезна. Сега ще умра от любопитство!

Легнах по-удобно на леглото и се опитах да се отпусна. Не мога да лежа просто така. Имам още толкова въпроси…

Бавно отворих очи.

Таван.

Логично е, нали лежа на леглото…

— Има ли някого? — с леко дрезгав глас попитах аз.

Тишина.

Вярно, тук няма никого.

Опитах се да стана от леглото, но не успях да се задържа на краката си и паднах. С голямо усилие се качих обратно и се помъчих да събера силите си…

Вратата се отвори и на прага се появи Ромиус.

— Как се чувстваш? — осведоми се той.

Ако трябваше да съдя по тона му, настроението му явно беше приповдигнато.

— Зле — отговорих мрачно. — Имам усещането, сякаш някой ме е ритал в продължение на часове.

— Не гледай към мен — замаха с ръце чичо ми. — С пръст не съм те докоснал. Сигурно те болят старите ти травми. Грешката е наша. Трябваше да те заведем първо при друидите…

Разбира се, ваша грешка… само че аз трябва да плащам.

— Махнахте ли хипнозата? — зададох въпроса, който ме интересуваше.

— Махнахме я — кимна Ромиус. — Голяма мъка беше. Келнмиир три дни…

— Три дни?! — изкрещях аз.

— Ти какво очакваше? — учуди се Ромиус. — Да махнеш хипноза, направена преди десет години, при това, без да увредиш психиката на човек… трябва да благодариш, че Келнмиир се оправи за три дена.

— Да не е за сметка на качеството? — попитах с подозрение.

— Ни най-малко — успокои ме Ромиус. — Даже напротив!

— Напротив ли?

— Нека ти разкажа подред — предложи чичо ми. — Ти се оказа прав за някои неща. Тази история не е минала без намесата на леля ти, макар че не тя те е хипнотизирала. Това е свършено от добър специалист.

— Защо тогава твърдите, че леля ми е замесена? — не разбрах аз.

— Не ме прекъсвай и ще разбереш — твърдо отсече Ромиус.

Ах, да, Майсторите никак не обичат да ги прекъсваш…

— Така. Ти си бил хипнотизиран преди десет години. Направил го е специалист. Смисълът е бил в това — Ромиус направи пауза — да бъдат ограничени твоите способности за магии.

Добро начало…

— Уверен ли сте в това? — уточних за всеки случай.

— Със сигурност — потвърди чичо ми. — Би трябвало да се досещаш, че освен леля ти, на никого другиго не би му хрумнало такова нещо. Тя винаги е била много практична жена, но чак толкова…

Разбира се… Сега ми стана ясно защо не й се вярваше, че ще постъпя в Академията. Знаела е, че това е невъзможно, щом тя самата се е погрижила.

— И сега, какво, по-силен ли съм станал? — попитах аз и затаих дъх.

— Не си прави илюзии — върна ме от небето обратно на земята Ромиус. — На първо място, твоите способности няма да бъдат особено блестящи. Твоят приятел… как го наричахте? Огненото момче? Та, неговите способности ти няма да постигнеш, но със сигурност ще си на нивото на Чез, Невил и прочие…

— Гледай ти… — можах само да кажа.

— Освен това, сега, когато Келнмиир вече е развалил хипнозата, виденията ти ще те посещават доста по-често — продължаваше Ромиус.

Прибра ми акъла… Така и така напоследък сънувам само пророчески сънища. Време ми е да започна да си изкарвам хляба като ясновидка…

— А какво се случи по време на изпитите? — припомних си аз. — Разбрахте ли? И защо за мен времето се измести с половин час…

— О-о-о… — Ромиус ме погледна с уморен поглед. Едва сега забелязах, че той изглежда явно недоспал и малко смачкан. — Това е дълго за обяснение… а и нашите догадки засега стъпват само върху предположения. На изпитите музиката, която слушаше, в комбинация с действието на призмата може би ти е повлияла по някакъв начин… Хипнозата е много сложно нещо. Никога не се знае какво би могло да се случи. А колкото до слънцето — това е страничен ефект. След сензитивния шок, нещо в мозъка ти се е изместило… това е всичко.

Това е всичко… Интересно, ако в неговия мозък нещо се беше изместило, какво щеше да приказва?!

— В момента мозъкът ми — запънах се аз — е наред, надявам се?

— Сега при теб всичко е наред — увери ме Ромиус. — Трябва само да отидеш до друидите, за да излекуват няколкото синини и ще бъдеш като новороден.

Няколко синини ли? А защо имам усещането, че синината е една — цялото ми тяло?!

— Значи, сега съм свободен и никой не ме смята за шпионин? — уточних.

— Пак се хващаш за това — въздъхна Ромиус. — Никой не те е смятал за шпионин…

Той ме погледна в очите и леко се смути.

— Е, може би малко сме те подозирали…

— Сега подозирате ли ме?

— Сега съм уверен в теб повече, отколкото в мен самия — усмихна се Ромиус. — Освен това, вече намерихме шпионина. Ще ти кажа, че действахме по твоята следа. Оказа се прав.

— Значи е Стил? — заключих аз.

Точно него подозирах… дори бях уверен, че е той. Просто не ми се искаше да вярвам. Весел, добродушен младеж, с когото другарувахме повече от два месеца… той да е шпионинът… Направо да не повярваш! Бях склонен да мисля, че по-скоро е Триз или някой друг от компанията на Ейнджъл…

— Да, Стил е — потвърди Ромиус. — Или по-точно — Дхарм. Това е неговото истинско име. Така са го кръстили родителите му.

— Мислех си, че Стил е роден в Лита — промърморих тихо.

— Нека не го обсъждаме точно сега — помоли ме Ромиус. — Нямам много време, а имам много работа. Освен това, не искам да ти развалям настроението, още повече, че днес е празник.

— Празник ли?

— Не биваше да ти казвам — намръщи се Ромиус. — Но щом вече съм ти споменал… В общи линии, твоите съкурсници са ти приготвили малка изненада, така че, когато те поканят на празненството, поне се направи на изненадан.

Наистина бях изненадан. Празненство в Академията?

— Защо точно днес? — леко объркано попитах аз.

— Защото днес най-сетне ще напуснеш тази стаичка — отговори Ромиус. — С една дума, празненството е посветено на теб.

На мен?! За какво? Тоест, аз може и да се досещах, но все пак… празник в моя чест в Академията…

Дълго време седях на леглото и мигах с очи.

— Така… — Ромиус се надигна. — Както виждам, ти си добре, затова марш оттук! И без това си имам купища работа, а съм седнал да си губя времето с теб…

Станах бавно от леглото.

— Здрав си като дракон, не ми се преструвай — бодро изрече Ромиус. — Хайде, върви на четирийсет и третия етаж — здравната служба е празна. Ще поседиш там половин час, а после — веднага в Залата на Малката сила. Там вече те чакат.

— Добре — кимнах аз. — А къде е Келнмиир?

— Нямам представа — небрежно отвърна Ромиус. — Шляе се някъде. Той вече е официален консултант и може да ходи където си поиска. Затова си пъха носа навсякъде, върви го следи…

С Ромиус се сбогувахме при телепортите. Той влезе в единия, аз — в другия. Признавам си, вече не можех да погледна телепортите и да не ми се смрази кръвта, но какво да направя?… Все някакси трябваше да се придвижвам из Академията. Макар че, както ми каза Ромиус на път за телепортите, Майсторите бяха решили да построят стълбища, но не се знаеше кога…

В здравната служба ме посрещна един друид, невъзмутим, както винаги. Той ми посочи едно от леглата и ми заръча да си почивам, докато се върне.

На изхода от здравната служба ме пресрещна Келнмиир.

— Каква среща! — развика се той. — Как се чувства нашият герой?

— Вашият ли? Не знам, не съм го срещал…

— И скромен при това — потупа ме по гърба Келнмиир. — Дерзай! Не всички удържат бремето на славата.

След визитата в здравната служба се чувствах направо превъзходно. Дори мислите ми бяха подредени… за пръв път през последните месеци.

— Не се опитвай да ме баламосваш! — казах твърдо на вампира. — Ти спря там, където Алиса попада в моята скромна стая.

— Какво си се лепнал? — възмути се Келнмиир. — Добре, нека е твоето. Видях те на площада и след това за малко те забравих. Но само докато не видях това, което ти се случи по време на изпита. Твоят случай ме заинтересува, но още повече ме заинтересува това, че с теб се зае лично Ромиус. А когато разбрах, че той е твой чичо…

Ето пак. Защо всички се вълнуват толкова от факта, че Ромиус е мой роднина?

— След това ние с Алиса имахме малък инцидент с дневния клан… и съвсем случайно се озовахме пред твоя дом. Само не ме питай как съм разбрал, че точно това е твоят дом. Познах по аурата. Обмислих нещата и реших, че познанството с теб ще бъде от полза за Алиса. Нямаше да бъде излишно да си има приятел в Академията. Затова й заповядах да влезе в стаята ти и много строго й забраних да не причинява вреда на когото и да било. Не е ли добър повод за запознанство?

Много хубаво! Излиза, че ако не беше капризът на вампира, можеше и да не се запозная с Алиса. Но пък не ми се искаше много-много да му благодаря.

— Ти си бил голяма работа — само успях да кажа.

— Разбира се — усмихна се самодоволно вампирът. — Дори нещо повече! Почти съм уверен, че ако тогава на площада не се бях опитал да изследвам твоята хипноза и не я бях разбутал, на изпита нищо нямаше да се случи. Нямаше да има никакъв сензитивен шок и ти нямаше да си тук…

— Поразен съм! — признах си аз след дълга пауза. — Успял си навсякъде да си пъхнеш носа. Да не би да имаш и нещо общо с нападението над Академията?

— Не — врътна глава вампирът. — Тук някой ме изпревари… Затова пък ти помогнах онази сутрин, когато те нападнаха. Спомняш ли си онези юнаци, които по странен начин се изпобиха, вместо да те преследват?

— Това също твоя работа ли е?!

— Много ясно — отново се усмихна вампирът. — Защо стоим тук? Да вървим да се повеселим! Не ти ли казаха? Съкурсистите ти са решили да ти организират изненада…

Е, хубава изненада, няма що! Щом всички се натискат да ми разказват за нея…

— Ами, да вървим — отговорих аз. — Да си призная, огладнях като дракон…

Келнмиир възторжено ме повлече към телепортите. Същинско дете е! Само дето това дете толкова ловко успя да промени живота ми…

След малко се усетих, че вампирът ме тегли към Залата на Малката сила.

— Тук ли ще е купонът? — попитах аз и нерешително спрях пред вратата на залата. — Шинс със сигурност няма да одобри това…

Вратата на залата се отвори и самият Шинс надникна оттам.

— Зак! Влизай, откога те чакаме!

Влязох в Залата на Малката сила малко объркан.

Тъмнина…

И изведнъж се чу възглас:

— Пали!

В същия момент залата се освети от десетки фаерболи. Те се понесоха към тавана и образуваха кръг… или буквата „О“? Сякаш беше буквата „О“…

Залата беше подредена от край до край с маси и претъпкана с хора. Тук беше целият ни факултет, а най-напред се бяха подредили нашите преподаватели… навсякъде се виждаха червени и жълти ливреи, тук-там се мяркаха сини, имаше даже сиви!

Първи ме посрещнаха уважаемите Майстори: Шинс, Тирел, Ромиус, Ревел и още няколко личности, които не познавах. Всеки от тях най-официално ми стисна ръката и всички ми пожелаха най-големи успехи.

За пръв път, доколкото си спомням, видях Шинс да се усмихва.

— Браво, човече! — за трети път повтори той. — Ти си достоен ученик и си гордост за нашия Огнен факултет.

Тирел ми стисна ръката и каза, че винаги е вярвал в мен.

Ромиус напомни, че сега вече можем да се съсредоточим върху изследването на моите видения. Виж го ти, разправяше, че няма време да приказва с мен, а всъщност е гледал да не закъснее за веселбата.

Ревел… само ме потупа по рамото и се усмихна. Като знам какво ми беше разказвал за него Келнмиир, тази негова усмивка трябваше да ме накара да застана нащрек, но точно сега не ми се занимаваше с това.

Най-накрая господа Майсторите ме пуснаха и попаднах в лапите на приятелите си. Наив, Невил и Кейтен отново бяха предишните и сърдечно ме поздравяваха. Чез, все по-често и с пълно гърло изреваваше любимия си боен вик.

В залата беше и Догрон. Тролът ужасно се притесняваше, това беше изписано и на каменното му лице, но притеснението въобще не му пречеше бойко да омита чиниите.

Всички искаха да ми стиснат ръката, да ме потупат по рамото или само да ме поздравят. Вярно, не знаех за какво…

Но това малко ме интересуваше. Търсех с очи Алиса и не можех да я открия.

— Чез, къде е Алиса? — попитах най-накрая.

— Откога чакам да попиташ — усмихна се Чез.

— Е, дочака — раздразнено му отвърнах. — Казвай къде е?

Ето че излязох от равновесие. Дори забравих за глада си…

— Чака те, ей в онзи ъгъл — прошепна Чез. — Но се престори на изненадан, като се появи.

И този е голям майстор на изненадите…

— Ще се изненадам! — отговорих и тръгнах бързо в указаната посока.

Когато, най-сетне видях Алиса… дъхът ми спря. И не се наложи да се преструвам на изненадан.

Тя беше с бялата рокля, която носеше тогава в „Златният полумесец“. Друидите се бяха постарали и по лицето й не бяха останали никакви следи от предишните рани…

Бавно се приближих към нея.

— Искаш ли да танцуваме?

— С удоволствие — каза тя и се усмихна. — Надявам се този път да сте подготвен…

— О, да — отговорих. — Успях да потренирам…

И ето ни — танцуваме…

— Знаеш ли, — тихо каза Алиса. — ще ти призная защо те целунах тогава в „Златния полумесец“… Когато Келнмиир разбра какво се е случило в твоята стая, много строго ми забрани да общувам с теб. А аз му правех напук, за да му покажа, че не ми е господар.

Ако Алиса си мисли, че ще й се обидя — не е познала. Онази вечер аз самият през цялото време правех напук на леля си… А Келнмиир се оказва, че е голям хитрец! Сигурен съм, че нарочно й е забранил да общува с мен, защото е знаел, че ще стане обратното. Имам впечатлението, че всички сме му безкрайно ясни.

Намерих с поглед вампира и той, сякаш очакваше, че ще го погледна, ми смигна.

Разбира се, на всичкото отгоре и подслушва…

— Алиса, това вече няма значение — казах меко на вампирката. — Не е важно миналото, важно е настоящето.

— Като стана дума за настоящето — весело продължи Алиса. — Не би ли могъл да ме изпратиш? Нещо се уморих…

— Ако знаеш, аз колко съм уморен — въздъхнах. — Тоест, да не би да искаш да кажеш, че най-сетне мога да те изпратя?

Алиса се усмихна лукаво.

— Предлагам ти да опиташ.

Двамата се запромъквахме към изхода.

По пътя се сблъскахме с Майсторите, които не искаха просто така да ни пуснат. Наложи се да изпием с тях по чаша вино. Освен това, Шинс подари на Алиса зарядния пръстен, с който унищожи консервационното поле, а на мен — вече силно проскубаната универсална бойна метличка.

Алиса изскочи от залата няколко секунди преди мен. Излязох след нея и спрях объркано на прага. В коридора нямаше никого.

Направих две крачки напред и се огледах.

Нямаше никого.

Изведнъж, в дъното се мярна бял силует.

— Още колко да те чакам?! — викна ми тя.

— Тичам! — извиках и хукнах към нея.

Успях да я догоня едва при телепортите.

— Колко си бавен — каза Алиса. — Хвани ме!

С една крачка тя влезе в телепорта и изчезна в бялото сияние.

Последвах я.

Безуспешно се опитвах да догоня вампирката чак до стаята й. Едва пред вратата тя се обърна към мен и ме огледа насмешливо.

— Нашият герой се оказа не дотам трениран — разсмя се звънко Алиса. — Горкият, съвсем се запъхтя…

— Алиса, съкровище мое — изрекох аз, като се стараех в същото време да се справя с дишането си.

— Какво има? — предпазливо се осведоми вампирката.

— Знаеш ли какво искам да ти кажа?

Приближих се рязко до нея и я прегърнах през кръста.

— Повече никога няма да те пусна!

Тя ме погледна внимателно в очите.

— Докажи го!

Без никакво смущение я прегърнах и целунах. После още и още…

— Това достатъчно доказателство ли е? — попитах след известно време.

— Едва ли. — В очите на Алиса светеха закачливи пламъчета. — Но за начало става.

През тази нощ си казахме още много глупости… Някой може и да не е съгласен, но аз пак ще повторя и ще кажа, че глупостите си имат своя чар…