Обладателят — този, който взема

46.

Квебек Сити, днешно време

Люк и Лани седяха край масата в хотелската стая, пред тях имаше сервиз за кафе от елегантен бял порцелан и недокосната чиния с кроасани. Четирите пакета цигари, които бяха поръчали заедно с останалото, бяха поставени в сребърна купа.

Люк отпи отново от кафето, в което бе сложил много сметана. Предната нощ беше тежка, пиха много и пушиха трева. Умората се бе отпечатала на лицето му, но кожата на Лани беше свежа, гладка и мека. Но пък тя самата бе тъжна.

— Предполагам, че си се опитала да разбереш повече за тази магия — каза Люк накрая. Въпросът му я накара да се замисли.

— Разбира се, че се опитах. Не е лесно да се намери алхимик, и то истински. Във всеки град, в който отивах, търсех тъмните хора, онези с нечестиви занимания. Такива има във всеки град, някои живеят съвсем открито, други са принудени да се крият — поклати глава тя. — В Цюрих намерих магазинче на тясна скътана уличка, далеч от градския център. В него се продаваха редки предмети, стари черепи с издълбани в тях надписи, ръкописи, подвързани с човешка кожа и пълни с думи, които никой не разбираше вече. Реших, че няма как собствениците да не владеят магии, бяха посветили живота си на издирването на такива странни неща. Но всичко се оказа само клюка. Нищо не излезе от това.

Чак през този век, преди около петдесет години, най-накрая чух нещо, което ми прозвуча достоверно. Беше в Рим, на официална вечеря. Запознах се с професор историк. Специалист по Ренесанса, но интересуващ се от алхимия. Когато го попитах дали е чувал за отвара, която дава безсмъртие, той ми обясни, че на един истински алхимик не му трябва подобно нещо, защото истинската цел на тази наука била да преобрази човека, да го издигне на по-високо ниво на съществуване. Също като опитите за превръщане на обикновени метали в злато. Каза, че това е алегория, че те се опитвали да превърнат обикновения човек в по-чисто същество.

Тя се наведе и побутна чашата си няколко сантиметра по-далеч от себе си.

— Вях объркана, както можеш да си представиш. Но после той продължи и каза, че е чувал за рядка отвара с подобен ефект. Тя можела да превръща предмети в живи същества и те ставали слуги на алхимика. Също така можела да съживява мъртвите. Според професора духът, който изпълвал мъртвеца или предмета, идвал от света на демоните — каза тя и се засмя самоиронично. — Бил демон, който трябвало да изпълнява нечии заповеди. Това беше всичко, което можех да понеса. Оттогава не съм търсила обяснение.

Те седяха мълчаливо и гледаха движението дванайсет етажа под тях. Колите се движеха дисциплинирано по улицата пол прозореца им. Утринното слънце се показа иззад; облаците и сребърните прибори светнаха. Всичко наоколо беше бяло, сребърно или стъклено, чисто и стерилно. А те говореха само са мрак и смърт, които нямаха място в тази стая.

Люк взе цигара, повъртя я из пръстите си и я остави настрани, без да я пали.

— Значи оставихте Адаир зазидан в къщата. И никога не се върнахте, за да видите… дали не е излязъл?

— Разбира се, че се тревожех да не се измъкне — каза тя и кимна съвсем леко. — Но пък усещането, че сме свързани, бе изчезнало напълно. Връщах се няколко пъти. Боях се какво ще намеря, дали къщата още е цяла. Беше… Най-дълго е ползвана за дом. Обикалях квартала и се опитвах да усетя присъствието на Адаир. Нищо. Веднъж се върнах и видях, че е превърната в погребална агенция. Можеш ли да си представиш? Бяха настанали тежки времена за местните… Представях си стаите, в които обработват труповете, подземието, в което бе зазидан Адаир. Тази несигурност ми идваше прекалено много…

Лапи загаси изпушената цигара и веднага запали нова.

— Затова накарах адвоката ми да се свърже с погребалната агенция с предложение за покупка. Както вече казах, имаше рецесия. Собствениците дори не се бяха надявали на такава цена… И приеха.

Веднага щом се изнесоха, аз влязох вътре сама. Трудно ми беше да повярвам, че е същата къща, толкова много се бе променила. Мазето под предните стълби беше преустроено. Циментов под, пещ, бойлери. Но задната половина не бе пипана, беше оставена да гние. Там дори нямаше електричество. Беше тъмно и влажно.

Отидох до мястото, където бяхме оставили Адаир. Не можеше да се познае къде свършва стената и къде започва онази част, която Джонатан бе построил. Всичко беше много остаряло. И пак — никакво усещане зад камъните. Никакво присъствие. Не знаех какво да мисля. Бях почти изкушена — повтарям, почти да накарам да съборят стената. Това е като онзи извратен глас в главата ти, който ти казва да скочиш от балкона, когато се приближиш прекалено много до парапета.

Тя се усмихна тъжно.

— Не го направих, разбира се. Дори накарах да подсилят стената с желязо и цимент. Трябваше да внимавам, не исках нещо да се пропука при ремонта. Но стана много здраво. Вече спя по-спокойно.

Но не достатъчно добре. Поне това Люк бе успял да научи за краткото време, в което бяха заедно.

Трябваше да я накара да спре да мисли за това тъмно и влажно място и мъжа, когото бе погребала там. Люк се пресегна през масата и хвана ръката й.

— Историята ти остана недовършена. Какво стана, след като с Джонатан напуснахте къщата на Адаир?

Лапи помълча известно време, разглеждаше фаса в ръката си.

— Останахме заедно няколко години. Отначало — защото това беше най-разумното нещо, което можехме да направим. Грижехме се един за друг, пазехме се. Бяха славни времена. Пътувахме непрекъснато, защото се налагаше, не знаехме как да оцеляваме по друг начин. Научихме се да си създаваме нови идентичности, как да бъдем анонимни, макар че бе трудно Джонатан да остане незабелязан. Всички бяха привлечени от огромната му красота. Но после взе да става все по-очевидно, че сме заедно, защото аз така исках. Като във фиктивен брак, без интимност. Бяхме като възрастна двойка, живееща в договор без любов, а аз бях тласнала Джонатан да се превърне в кръшкащия съпруг.

— Можело е и да не ти изневерява — противопостави се Люк.

— Беше му в природата. А и толкова жени се интересуваха от него, беше истинска лудост.

Тя изсумтя леко и тръсна пепел в чинийката, която ползваха за пепелник.

— И двамата бяхме нещастни. Стигна се дотам, че съжителството ни стана непоносимо. Наранявахме се, казвахме си обидни думи. На моменти толкова го мразех, че исках просто да си тръгне. Знаех, че той ще си тръгне, защото аз нямах сили да го напусна. И един ден се събудих и намерих бележка на възглавницата.

Тя се усмихна иронично, сякаш наблюдаваше мъката си отстрани.

— Беше написал: „Прости ми. Така е по-добре. Обещай, че няма да ме търсиш. Ако променя решението си, ще те намеря. Моля те, уважи желанието ми. Твой Д.“

Млъкна и смачка фаса в чинийката. Взря се през високите прозорци със спокойно и леко развеселено изражение.

— Най-накрая беше събрал кураж да си тръгне. Сякаш бе прочел мислите ми. Разбира се, че го преживях много тежко. Исках да умра, бях сигурна, че никога повече няма да го видя. Все пак животът продължава, нали така? Пък и нямах избор. Но е хубаво да си мислиш, че имаш и други възможности.

Люк знаеше какво е да се чувстваш изтощен от напрежение, припомни си дните, когато с Триша не можеха да понасят да са в една и съща стая едновременно. Когато седеше в тъмното и се опитваше да си представи какъв ли би бил животът му, ако се разделят, и колко спокоен ще се чувства тогава. Нямаше и съмнение, че тя ще то напусне, той не можеше да си тръгне от децата и от родния си дом. Но когато всички други си отидоха и в старата къща остана само той, не се почувства самотен. А му се струваше, че нещо му е било отнето насилствено, че са отрязали част от него.

Той й даде време да сгъне болката си и да я прибере на мястото й.

— Но с това не се свърши, нали? Очевидно после сте се видели отново.

Изражението й бе непроницаемо, нито мрачно, нито светло.

— Да, видяхме се.

47.

Париж, един месец по-рано

Беше мрачен ден. Надникнах иззад пердетата към тънката ивица небе, която се виждаше от третия етаж на дома ми, една от многото стари къщи в Пети арондисман. В Париж започваше зимата, което означаваше, че от тук нататък почти всеки ден щеше да е мрачен.

Включих компютъра, после застанах до бюрото и сипах сметана в кафето си, докато машината зареди. Писукането и стърженето на хард диска ми се струваха успокоителни като чуруликането на птици или някакъв друг признак на живот извън мен. Обожавах нормалността и копнеех за колкото се може повече рутинни дейности, които да вкарам в иначе напълно свободното си съществувание.

Отпих от кафето. Макар че нямам нужда от него по същия начин като другите хора, го пия по навик. Почти не бях спала, по-скоро бях подремнала. Бях стояла до късно и прилежно бях правила проучване за книгата, която имах договор да напиша, но която вече ме отегчаваше и нямах търпение да приключа. След като се бях уморила от това, започнах да правя каталог на колекцията си от керамика, а после гледах повторения на американски филми по телевизията. Бях решила да изпратя сбирката в някой университет или музей, където да я видят повече хора. Беше ми писнало от цялата тази бъркотия, която се протягаше към мен като ръце от гробове. Имах нужда да се отърва от някои неща.

Силното топло кафе направи чудо с мен онази сутрин, накара ме да се почувствам стабилна и съсредоточена, а не както обикновено разсеяна и неспособна да стоя на едно място. Усещането беше толкова непознато и тъй като не държах календари в дома си, за миг не можах да си спомня коя година сме.

Отворих си електронната поща и погледнах списъка с изпращачите. Повечето съобщения бяха по работа: от адвоката ми, от редактора ми в малкото и нестабилно издателство, което бе публикувало безценната ми монография за древната азиатска керамика, покана за някакво парти. През последните години се представях за експерт по китайски чаени чаши. Фалшивата ми идентичност бе изградена върху колекция от много скъпи съдове, които китайският ми работодател ми беше пъхнал в ръцете, когато се качвах на британския кораб, за да избягам от разбеснелите се националисти. Още един живот, още една история, която никой не знаеше. Но такава бях избрала да бъда тогава и не се замислях много върху това, стига да минаваше пред другите.

Но един имейл адрес ми беше непознат. От Заир, сега се нарича Демократична република Конго. Спомням си и когато беше Белгийско Конго. Намръщих се. Познавах ли някого в Заир? Сигурно беше молба за благотворителност или някаква измама — самозванец твърди, че е африкански принц, който има нужда от помощ, защото е изпаднал във временно парично затруднение. За малко да изтрия съобщението, преди да съм го прочела, но в последния момент промених решението си.

„Скъпа Лани — започваше писмото. — Поздрави от човек, за когото си била сигурна, че никога повече няма да научиш някаква вест. Първо, искам да ти благодаря, че уважи последната ми молба и никога не се опита да ме намериш, след като се разделихме…“

Проклети невинни думи, написани с потрепващи пиксели на екрана. Печатай, мислех си, докато щраках с мишката. Печатай, дявол да те вземе, имам нужда да държа тези думи в ръцете си.

„… Надявам се, че ще ми простиш, задето ти се натрапвам така. Колкото и да е удобна електронната поща, винаги съм смятал, че кореспонденцията през нея е по-малко учтива и редна от писането на писма. По някаква причина ми е трудно да използвам телефон. Но времето ме притиска и затова се задоволих с имейла. След няколко дни ще бъда в Париж и много искам да те видя. Надявам се графикът ти да го позволява. Моля те, пиши ми дали си съгласна да се видим… С обич, Джонатан“.

Веднага седнах пред монитора и сложих пръсти в готовност над клавишите. Какво да му пиша? Толкова много чувства бях потиснала в себе си след десетилетия мълчание. Да му пиша как искам да поговоря с някого, а няма с кого. Че разговарям със стените, с небето, с гълъбите, с гаргойлите на катедралата „Света Богородица“. Слава богу. Мислех, че никога повече няма да чуя нищо за теб. Съжалявам. Съжалявам. Това означава ли, че си ми простил? Очаквах те. Не можеш да си представиш как се почувствах, когато видях името ти на екрана. Прости ли ми?

Поколебах се, стиснах здраво юмруци, разклатих ги, разперих пръсти, пак разклатих ръце. Дланите ми висяха над клавиатурата. Накрая написах: „Да“.

Двата дни, през които го чаках да пристигне, бяха мъчителни. Опитах се да не се изпълвам с очаквания, но беше невъзможно да не помечтая, след като изненадващо бях получила вест от Джонатан. Знаех, че не бива да храня излишна надежда, но в малка част от мен все още живееха диви, невероятни романтични мечти за него. Нямаше как да не им се отдам, да не изпитам пак тази радост. Толкова отдавна не ми се бе случвало да очаквам нещо с нетърпение.

Джонатан ми разказа за живота си във втория имейл. Получил медицинско образование през 30-те години на XX век и Германия и започнал да пътува в далечни страни, за да лекува хората там. Когато документите ти са фалшиви, е по-лесно да заблудиш властите в изолирани райони, където имат нужда от лекари и бързат да задвижат назначението ти. Работил с прокажени в Тихоокеанска Азия, с болни от едра шарка в Индия. Епидемия от хеморагична треска го отвела в Централна Африка и той бе останал там като шеф на клиника в бежански лагер близо до границата с Руанда. „Не правя сърдечни операции — беше написал. — Занимавам се с простреляни рани, дизентерия, ваксинации против шарка. Каквото е необходимо“.

Какво можех да му отговоря, освен да потвърдя времето и мястото, в което да се срещнем? Бях развълнувана и объркана, че Джонатан е станал лекар, ангел на милостта. Но той сигурно очакваше и аз да му разкажа за живота си след раздялата, а аз седях пред компютъра и не знаех какво да напиша. Какво можех да споделя, което да не е срамно за мен? Животът ми беше труден, след като той си тръгна. През повечето време се носех по течението. Повечето от нещата, които бях правила, бяха глупави и незначителни, но си мислех, че само така мога да оцелея. А сега най-накрая животът ми бе станал спокоен, почти монашески, и то не изцяло по мой избор. Но се налагаше да се примиря с него.

Джонатан щеше да забележи, че премълчавам нещо, но аз убеждавах сама себе си, че ме познава и не храни илюзии, че съм се променила през времето, в което не сме били заедно — поне не така драматично като него. Имейлът ми до него бе пълен с любезности: как нямам търпение да го видя и да наваксаме лице в лице пропуснатото време.

Когато този час наближи, се поддадох на глупави капризи, изпълнени с надежда. Джонатан можеше да поиска да види дома ми, затова помолих чистачката да дойде, поръчах скъп букет цветя като за кралска сватба. Заредих хладилника с шампанско и купих хубаво старо каберне.

В нощта преди пристигането му изобщо не спах, а се оглеждах в огледалото. Дали ще му се сторя променена? Педантично проучвах отражението си. Беше невротично да се притеснявам, че съм се променила, да си фантазирам, че съм като другите жени, като героините на телевизионните реклами, които се тревожат за бръчки около устата и пачи крак. Бях си все същата, знаех го. Все още приличах на ученичка с вечно гневно изражение. Имах същото гладко лице, което Джонатан беше виждал и което бе напуснал. Симпатично, но не красиво — проклятието и благословията на живота ми. Достатъчно хубавичка, за да направя впечатление, но не достатъчно красива, за да ме желаят силно. Все още имах обаянието на млада жена, която не може да се насити на секса, макар че всъщност бях преситена. Не исках да изглеждам отчаяна, когато ме види, но нямаше как да го избегна, осъзнах аз, докато се гледах в огледалото. Винаги щях отчаяно да го искам.

Докато се взирах в отражение то си, се почудих дали ще се почувствам странно, когато зърна на другия ден това познато лице сред тълпата от наскоро родени. Дали, когато погледите ни се срещнат, няма да ми се стори, че времето е спряло. Колко време бе минало, откакто Джонатан ме напусна? Сто и шейсет години? Дори не можех да се спомня в коя година бе станало. С изненада установих, че вече не ме боли така силно и разтърсващо, както тогава, че след всичките десетилетия болката бе станала тъпа и пулсираща и нетърпението ми да го видя я заглушаваше с лекота.

Оставих огледалото. Време беше за питие. Отворих изстудената бутилка с шампанско. Защо да го пазя за утре, за нещо, което със сигурност няма да се случи? Не беше ли достатъчен повод за празнуване това, че Джонатан се бе свързал с мен след цяла вечност мълчание? Реших да убия в зародиш надеждата, преди да съм сменила чаршафите или да съм сложила допълнителни кърпи в банята. Той идваше просто да ме види, нищо повече.

„Чакай ме във фоайето на хотела по обед“, беше ми писал в имейла си. Нямах търпение, исках да застана отпред по-рано или направо да се кача в стаята му. Но нямаше ли да изглеждам жалка? По-добре да се преструвам на горда и да покажа някакъв самоконтрол. Затова видях как стрелката на часовника в кабинета ми изпълзя до единайсет часа, преди да изляза, да спра такси и да помоля да ме откара в хотел „Сен Жермен“. Бях сдържана, почти можех да мина за небрежна. През задния прозорец на таксито гледах как малката ми тиха уличка потъва в далечината и заприличва на рисунка на панаирджийска въртележка.

Бях чувала за „Сея Жермен“, но никога не бях ходила там. Беше тих стар хотел на демодирана улица на левия бряг на Сена, много подходящ за лекар на благотворителна мисия, дошъл за няколко дни в Париж. Въздухът във фоайето беше застоял и ако имаше цвят, щеше да е кафяв. На рецепцията стоеше служител с професионално кисело изражение. Проследи ме с поглед, докато седнах на един от кожените столове, наредени на групи във входното помещение. Всички хотелски фоайета ли изглеждат като стая, която е затаила дъх? Столът, който си бях избрала, бе обърнат към пътеката между вратата и рецепцията. Над входа висеше стар часовник с орнаменти, който показваше 11,48.

Като младеж Джонатан винаги караше другите да го чакат. Предполагах, че като лекар се е научил да бъде по-точен. Не се възползвах от вестника, оставен на масичката. Никога не се бях интересувала особено от световните дела и напоследък рядко си правех труда да си купувам вестници. Събитията ме объркваха, бяха все едни и съши. Докато гледах новините, винаги получавах неприятно усещане за дежа вю. Кръвопролития в Африка? Може би в Руанда? Не, чакай, това беше през 1993 година. Или пък в Белгийско Конго, в Либерия? Застрелян държавен глава? Сринат борсов пазар? Чума, полиомиелит, едра шарка, тиф, СПИН? Бях преживяла всичко на безопасна дистанция и наблюдавах от страни как подобни събития измъчват и унищожават човечеството. Беше ужасно да виждаш страдание, а да не можеш да направиш нищо. Бях призрак и винаги седях във фона.

Разбирах защо Джонатан е решил да учи медицина, да се образова, за да може да направи нещо срещу ужасите, случващи се по света. Да запретне ръкави и да бъде полезен, макар да знае, че е невъзможно да се изкоренят болестите дори само в едно малко село, но въпреки това да опитва. Без да се усетя, през цялото време, докато си мислех това, бях забила поглед във вестника.

Вдигнах рязко глава, предусещах, че Джонатан ще влезе всеки миг.

Входната врата се отвори и аз се наведох нетърпеливо напред към силуета, който ми се стори познат, но после пак се облегнах. Мъжът носеше смачкани спортни панталони и вехто туидено сако. Около врата му бе завит шал с някакви етнически шарки, беше със слънчеви очила. Имаше поне тридневна брада, лицето му изглеждаше мърляво.

Той тръгна право към мен с ръце в джобовете. Усмихваше се. Тогава го познах.

— Такова ли посрещане ще получа? Не помниш ли как изглеждам? Може би трябваше да ти пратя скорошна снимка — каза Джонатан.

Излязохме навън по негово предложение, защото му се струвало, че съм пребледняла. Хвана ме за ръка и ме държа здраво, докато ме извеждаше на тротоара. Намерихме тихо ъгълче в парка — цялото асфалтирано, с пейки и едно самотно дърво, обградено отвсякъде с бетон, но все пак създаваше илюзия, че сме сред природата.

— Радвам се да те видя.

Не можех да отговоря, а и не беше нужно. Изглеждаше ми абсурдно, че бе отсъствал от живота ми толкова дълго, и когато го видях отново, ми се стори, че няма причина на света, която да ни държи разделени.

Исках да го докосна, да го целуна, да прокарам ръка по тялото му и да се уверя, че е тук, от плът и кръв, пред мен. Но колкото и добре да се познавахме, между нас стояха повече от сто години раздяла. И нещо в поведението му ми подсказваше да не бързам.

След като цветът се върна на лицето ми, намерихме едно кафене и останахме там часове. Пихме кафе и вино, пушихме цигари (по-точно аз, защото Джонатан като лекар не одобряваше тютюна). Седяхме в едно сепаре и си наваксвахме с информация за няколко живота. Историите от пътуванията му като лекар бяха невероятни и аз се учудих, че той може да се чувства толкова щастлив в сухо и пустинно място, напълно противоположно на Мейн, където бе хладно и пълно с буйна растителност. Че е способен да прекарва часове в палатка и да пълни спринцовки, без да обръща внимание на комарите, летящи наоколо. Малария, нилска треска — какво значение имаха за него? Доброволно бе ходил в долина, в която имало епидемия от тропическа треска. Носил беше лекарства на гръб, когато джипът му не можел да прекоси реката. И колкото и да се възхищавах на това, което беше правил, историите му как се е излагал на риск ме накараха да се почувствам зле.

— Как ме намери след толкова време? — попитах го аз накрая. Умирах да разбера. Той се усмихна загадъчно и отпи от виното.

— Интересна история. Краткият отговор е: благодарение на технологиите и късмета. Отдавна се канех да те потърся, но не можех да си отговоря на въпроса как да го направя. Започнах да се досещам, когато случайно видях една детска книжка в дома на колега.

— „Нефритената пагода“ — предположих аз.

— „Нефритената пагода“ — каза той и кимна. — Четях книжката на детето на колегата и те познах на рисунката. С малко проучване открих кой е моделът на художника, Берил Фаулс, британка, живееща в Шанхай…

— Винаги много съм харесвала това име. Сама си го измислих.

— … и наех човек да проучи всичко за Берил. Но се оказа, че Берил Фаулс е починала преди десетилетия.

— И въпреки това ме намери.

— Наех частен детектив, който да разбере кой е наследил парите на Берил и така нататък и така нататък, но накрая следата се губеше.

— Но ти не се отказа?

Джонатан отново ми се усмихна.

— И тогава на помощ дойдоха технологиите. Знаеш за програмите за разпознаване на снимки в интернет, с които можеш да търсиш твои снимки или на някой познат по сайтовете? Е, опитах с една от рисунките в книгата и проработи. Не беше лесно, трябваше да съм упорит. Накрая открих едно съвпадение — мъничка снимка на авторката на монография за древните китайски чаени чаши, представи си… Никога не бих предположил, че си станала експерт по китайски порцелан. Както и да е, издателят ти ми каза как да се свържа с теб.

Китайските чаши, които ми даде работодателят ми в Шанхай, където бях отишла да работя, след като позирах за детската книжка. Ето как последното ми голямо приключение в Китай бе довело Джонатан обратно при мен.

В късния следобед отидохме в дома ми. Шампанското беше изпито, както и три четвърти от кабернето. Ядохме гъши дроб върху препечени филийки. По настояване на Джонатан го разведох из къщата, но след всяка следваща стая се чувствах все по-засрамена. Дори самата аз се учудих колко неща бях натрупала през годините. Сигурно с тях се опитвах да се предпазя от несигурното си бъдеще. Джонатан ми каза мили думи, похвали прозорливостта ми да събирам редки и красиви вещи за бъдещите поколения, но просто искаше да успокои чувството ми за вина. Един лекар не пътува по света с цял камион боклуци. Никъде не го чака склад със сувенири. Попаднах на кутия, която не бях виждала от две десетилетия. Беше пълна със скъпи бижута, подарявани ми от обожатели: пръстен с огромен рубин; брошка с рядък син диамант. Догади ми се, като видях това разточителство, и бутнах обратно кутията в старата библиотека, където бе мухлясвала досега.

Натъкнахме се и на по-лошо: вещи, които бях донесла от далечни страни през най-бурните си години. Джонатан със сигурност ги позна: красиви статуетки на Буда, ръчно тъкани килими в десетки цветове, церемониални доспехи. Съкровища, които бях придобила в замяна на пушки, под дулото на пистолет или в някои случаи — от мъртъвци. Заклех се, че ще се отърва от тях, и затворих вратите на стаите, в които се намираха. Ще изпратя всичко в музеи или обратно в страните, от които ги бях донесла. Как съм могла толкова дълго да ги държа в дома си, без дори да си спомня за тях?

Последната стая, в която влязохме, беше спалнята ми на последния етаж. В нея цареше тъга — вече не се използваше по предназначение. Леглото се намираше под редица от високи тесни прозорци. Пердетата и чаршафите бяха от бял памучен плат, кувертюрата — от светлосиня коприна. Върху френско писалище от XVIII век със струговани крака бе поставен компютърът. Пред него имаше стол в стил „Бидермайер“. Писалището бе заринато с книжа и боклуци, на стола бе метнат сив копринен халат. Приличаше на стая, в която от мебелите току-що са били свалени покривалата срещу прах, беше пълна с очакване.

Джонатан застана пред картината, която висеше срещу леглото. Името на художника отдавна беше забравено, но помнех деня, в който бе направена тази рисунка. Джонатан не искаше да позира за портрет, но Адаир бе настоял и той седна на един стол намръщен, но все така умопомрачително красив. Надяваше се така да развали картината, но тя беше станала дори още по-добра. И докато седяхме пред нея, и двамата се пренесохме почти два века назад.

— Сред всичките съкровища, които си натрупала в къщата… не мога да повярвам, че си запазила тази глупава рисунка — каза тихо Джонатан. Когато видя тъжното ми изражение, омекна и ме хвана за ръката. — Но разбира се, че ще я запазиш… Радвам се, че си го направила.

Погледнахме я за последен път и излязохме от стаята.

Когато се стъмни. Джонатан полегна на дивана във всекидневната, а аз седнах на пода и се подпрях на страничната облегалка.

Часове наред си разказвахме истории. Дори и някои от тези, от които се срамувах: как бях тръгнала да търся приключения с един побъркан, който бе заел мястото на Джонатан, след като той ме напусна. Казваше се Сава и беше един от нас, някогашен компаньон на Адаир, единствения, когото срещнах през всичките години. Сава имал нещастието да бъде открит от Адаир преди векове край Санкт Петербург в една буря. Не разказваше подробности как се е сближил с Адаир, но аз се досещах: беше избухлив и имаше остър и припрян език.

Не можеше да стои дълго на едно място, затова бродеше из континентите. Макар да бе роден сред сняг и лед, беше необяснимо привлечен от топлината и слънцето, което означаваше, че прекарвахме по-голямата част от времето си в Северна Африка и Централна Азия. Пътувахме с помади през пустини, прекарвахме оръжия през Хайберския проход. Учехме бедуините да стрелят с пушки, дори поживяхме малко при монголите (те бяха впечатлени от невероятните ездачески умения на Сава, които той показа, докато ги преследваше). Останахме заедно до края на XIX век. Но веднъж бяхме принудени да останем в един хотел в Кайро по-дълго заради пясъчна буря. Не сме се карали. Нямаше грозен повод, който да отключи омраза, трупана с години. Просто осъзнахме, че няма повече какво да си кажем. Вероятно е трябвало да се разделим десетилетия по-рано, но ни беше удобно да сме с някого, на кого то няма нужда нищо да обясняваш. През двайсетина години се чувахме — някое пиянско телефонно обаждане или картичка за празник, кой то не си честитяхме редовно, като стара разведена двойка.

— Ами ти? — възползвах се от възможността да сменя темата, изтощена от този спомен. — Със сигурност не си бил сам през всичкото това време. Ожени ли се пак?

Джонатан сви устни, но не каза нищо.

— Не ми казвай, че си бил самотен през пялото време. Би било прекалено тъжно.

— Е, не бих казал, че съм бил самотен. Рядко си самотен, когато си лекар в онези села, всички имат огромна нужда от внимание и са щастливи, че си там… Все ме канеха на вечери, на празници. Бях част от живота им.

Очите му се затваряха за все по-дълго и лицето му се отпусна. Взех одеяло и го хвърлих върху него. Той отвори за кратко очи.

— Връщам се в Мейн. Искам да го видя пак. Затова те потърсих, Лани. Искам да дойдеш с мен. Ще го направиш ли?

Едва се сдържах да не се разплача.

— Разбира се, че ще дойда.

48.

Качихме се ма един от огромните еърбъси и отлетяхме за Америка. Самолетът току-що бе излетял от „Орли“ и Джонатан заспа. От Ню Йорк хванахме влак до Бангор, а след това наехме джип и продължихме на север. Не бях виждала тези земи от два века и колкото и да звучи странно, някои места почти не се бяха променили. Навсякъде другаде имаше асфалтови пътища, ферми, огромни полета с грижливо отглеждани растения, въртящи се пръскачки. Иззад предното стъкло на голямата кола ми беше лесно да се заблудя, че никога не съм идвала тук. Но после пътят се отклоняваше от полетата и влизаше в гората. Потъвахме в тъмния лес, обградени от редици огромни дървета, небето изчезваше зад зелените листа. Колата се спускаше и издигаше, следвайки релефа на земята и заобикаляше огромни камъни, покрити с лишеи и мъх. Това вече го помнех. Видях дърветата и се върнах двеста години назад, у мен нахлуха спомени от първия ми живот, истинския живот, който ми бе отнет. Сигурно и за Джонатан е било същото. Усетихме, че се приближаваме до дома си. Колко бързо изминахме пътя с автомобил! За последно бяхме пропътували това разстояние за седмици с каляска. Тогава Джонатан беше в шок от това, което бях сторила с него, и почти не ми говореше.

Когато приближихме града, останахме безмълвни. Всичко се бе променило. Дори не бяхме сигурни, че шосето, което влизаше в него, е съшият онзи тесен прашен път, който водеше към наскоро основания Сейнт Андрю преди двеста години. Къде бяха църквата и гробището? Дали щяхме да видим залата, в която се събирахме? Подкарах колата възможно най-бавно, за да се опитам да наложа града, който познавах, върху този, който виждах в момента.

Поне Сейнт Андрю не бе станал като повечето американски градове, в които всеки магазин, ресторант или хотел бяха част от мултинационална верига, какви то имаше навсякъде по света. Поне бе запазил някаква индивидуалност, макар да беше изгубил някогашното си предназначение. Вече не беше град на трудолюбиви стопани. Фермите бяха изчезнали и нямаше никакви признаци на дървосекаческа дейност на петнайсет километра от него. Бизнесът на удоволствията го бе превзел. По главната улица се виждаха фирми за екстремен туризъм. Спретнати бели мъже в груби дрехи придружаваха други мъже и жени на походи в гората или ги учеха да карат кану по Олагаш. Или пък ги вкарваха с високи ботуши в реката и хвърляха обратно рибата, която са уловили, след като получеха аплодисменти. На мястото на някогашните ферми и хамбари имаше занаятчийски работилници и хотели. Ковачницата на Тинки Талбът и универсалният магазин на Уотфорд. Накрая с почуда установихме, че залата, в която се срещаше паството, е разрушена и в центъра на града има железарски магазин, павилион за сладолед и поща. Поне гробището не беше пипано.

На новото поколение обитатели със сигурност всичко това се струваше много приятно и ако не знаех какъв е бил животът тук преди два века, не бих им се противопоставила. Но сега градът се изхранваше, като слугуваше на непознати, и изглеждаше унизен. Беше все едно да се завърнеш в родното си място и да откриеш, че домът, в който си израснал, е превърнат в публичен дом или по-лошо — в бакалия. Сейнт Андрю бе продал душата си за по-лесен живот, но коя бях аз да съдя?

Отседнахме в хотел извън града. „При Дънрати“ беше стар запуснат мотел, за който не се полагаха почти никакви грижи. Обслужваше ловци и риболовци, търсеше мъжкото одобрение, така че известна суровост се очакваше. Имаше пристройка към рецепцията с десетина стаи. Поискахме бунгало в най-отдалечения край, в гората. Служителят не каза нищо, само ни огледа дискретно за пушки или въдици и като не откри такива, се върна бавно и примирено към задълженията си. Попита ни дали сме женени, сякаш му пукаше, че мрачното бунгало ще бъде използвано за любовна квартира. Нямало никого другиго, освен нас, поне така ни каза той. Щяло да бъде много тихо. Ако сме имали нужда от нещо, той щял да бъде в къщата, и посочи в някаква неизвестна посока. Но иначе сме щели да бъдем оставени на спокойствие.

Беше потискащо. И четирите стени бяха покрити с евтина ламперия, а покривът бе от един пласт шперплат. В стаята имаше две легла с метални рамки от времето на Голямата депресия, малко по-големи от единични, но не колкото двойни. Вяха разделени с малка тоалетка, която служеше и за нощно шкафче и на нея бе поставена настолна лампа. Две кресла с протрита тапицерия бяха обърнати към трийсетгодишен телевизор. В единия край имаше малка кръгла маса с три прости дървени кухненски стола. През една арка се влизаше в малка удобна кухня, а през друга в леко мухлясала баня. Засмях се, когато Джонатан хвърли куфарите върху едното легло.

— Оставаме ли? — попитах невярващо. — Сигурно има по-хубави места. Може би в града…

Той не каза нищо, а застана пред плъзгащите се френски прозорци. Отвъд дървената веранда започваше гората. Над нас се издигаха огромни дървета с дебели дънери, които леко пукаха от вятъра. Отворихме прозорците и излязохме в гората, обгърна ни свеж въздух. Застанахме на скромната четвъртита веранда и се загледахме в безкрайния лес. Не знам колко време сме стояли така. Това бе домът, който познавахме. Той ни беше намерил.

— Оставаме — отвърна Джонатан.

Около пет следобед напуснахме бунгалото, нямахме търпение да разгледаме наоколо преди залез-слънце. Трудно се ориентирахме. Пътища, които очаквахме да ни отведат в една посока, завиваха в съвсем друга, тъй като теренът бе изцяло преустроен през годините. Сегашната пътна мрежа бе построена от съвременните дърводобивни компании, влизаше на мили в гората без очевидна причина и извеждаше на магистрала, а тя на свой ред водеше към мястото, където се вливаха реките Олагаш и Сейнт Джон. След два фалстарта намерихме път, който ми напомняше за коловоза, водещ към къщата на Джонатан. Той кимна мълчаливо и продължихме нататък. Минахме под тунел от високи дървета и излязохме на полянката, която някога се намираше пред дома на семейство Сейнт Андрю.

Пътят беше преместен, вече не минаваше през дерето край зимника и после към голямата къща, но аз познах релефа. Сега отдясно на къщата, която още стоеше на хълма, имаше черен път. Ускорихме колата, бяхме нетърпеливи да я видим отново. Но когато приближихме, аз вдигнах крак от педала. Къщата наистина още беше там, но само някой, живял в нея, бе в състояние да я разпознае.

Някогашната импозантна постройка сега бе изоставена и се рушеше. Беше като труп, зарязан на произвола на стихиите, скелет, в който все още се познаваше починалият. Покривът беше хлътнал, боята се лющеше, липсваха керемиди и тухли. Дори боровете отпред, които служеха за щит срещу вятъра, бяха паднали обрулени и изоставени като дърветата по гробищата.

— Запустяла е — каза Джонатан.

— Кой да помисли — обадих се аз, защото не знаех какво друго да кажа. — Е, Джонатан… поне си е още на мястото. Видя, че на мястото на моята родна къща сега има кръстовище. Светът върви напред, нали така?

Джонатан не реагира на опита ми да го разведря. Обърнахме колата и тръгнахме към града.

Влязохме в малък ресторант в центъра, за да вечеряме. Можеше да се нарече и ресторант, защото там продаваха храна, но не приличаше на заведенията, в които бях свикнала да ходя. Беше по-скоро закусвалня с десетина маси с пластмасови плотове, обградени от метални столове. Вместо покривки имаше мушами, а салфетките бяха хартиени. Менютата бяха ламинирани и със сигурност съдържанието им не бе променяно от двайсет години. С нас двамата с Джонатан клиентите бяха общо пет. Другите трима мъже носеха джинси, спортни блузи и някакъв вид спортни шапки. Всеки седеше сам на маса. Сервитьорката вероятно беше и готвачка. Изгледа ни критично, докато ни подаваше менютата, сякаш обмисляше дали да ни сервира или не. От радиоапарата се носеше кънтри музика.

Поръчахме храна, каквато никой от нас двамата не бе виждал отдавна, откакто живеехме в чужбина: пържени филета от сом, пилешко с кнедли — жива екзотика. Пихме бира от бутилка, но не говорихме много, защото ни се струваше, че останалите клиенти ни наблюдават. Сервитьорката имаше коса като метални стружки и торбички под очите. Погледна изпитателно към наполовина изядената от нас храна и ни попита дали ще искаме десерт.

— Паят е добър — добави с непроницаема физиономия, сякаш отбелязва нещо съвсем тривиално.

— Разочарова ли те посещението на родната къща? — попитах аз, след като сервитьорката ни донесе още две бири. Джонатан поклати глава.

— Очаквах го. И въпреки това не бях подготвен.

— Толкова е различно, но в някои отношения нищо не се с променило. Чувствам се объркана. Ако ти не беше с мен, щях да си тръгна.

Излязохме от закусвалнята и тръгнахме надолу по улицата. Всичко беше затворено, освен един малък бар, „Синята луна“ — така пишеше на нелепия неонов знак, съвсем предвидимо оформен като полумесец. Звучеше романтично, но през витрината видях, че е пълен само с мъже — шофьори на камиони и дървосекачи, които гледаха спорт по телевизията. Излязохме от търговската част на града и пред нас се изпречи гробището. Луната светеше достатъчно силно, за да се помотаем между надгробните плочи.

Теренът беше буренясал и неподдържан. Диви храсти и коприва растяха край каменната стена, обвиваха колоните от двете страни на входа и покриваха пътеките. Ледовете бяха изтръгнали част от паметниците от местата им; други бяха ерозирали с времето или изпочупени от вандали. Вървях бавно през гробовете, не изгарях от желание да се срещна с някогашните си съседи по този начин. Джонатан обикаляше от плоча на плоча, опитваше се да чете имената и датите и скубеше тревата, която му пречеше да го прави. Изглеждаше толкова тъжен и наранен, че едва се удържах да не го хвана за ръката и да не го отведа.

— Виж, това е гробът на Исая Гилбърт — извика Джонатан. — Умрял е през… 1842 година.

— Добре си е поживял. Имал е дълъг живот — отвърнах от мястото, на което бях застанала, замаяна от спомени.

Джонатан вече беше приклекнал край друга надгробна плоча. Огледа се.

— Чудя се дали всички, които познавахме, са тук.

— Няма как някои от тях да не са се преместили. Намери ли някого от моите роднини?

— Те не би ли трябвало да са в католическото гробище в другия край на града? — попита той и тръгна по пътеката, като продължаваше да чете надписите. — Може после да отидем и там, ако искаш.

— Не, благодаря. Не ми остана вече любопитство.

Знаех, че Джонатан е намерил някой важен за него, защото коленичи до голяма двойна надгробна плоча. Беше от груб камък и проядена от времето, обърната с гръб към мен, така че не можех да прочета надписа.

— На кого е? — попитах, докато отивах натам.

— На брат ми — прокара той ръка по гравираните букви. — Бенджамин.

— И на Еванджелин.

Докоснах другата страна на плочата. Еванджелин Сейнт Андрю, любяща съпруга. Майка на Рут.

— Значи са се оженили.

— Заради честта на семейството? — попитах аз и също погладих буквите с пръсти. — Май не е живяла дълго.

— А Бенджамин е погребан до нея, тоест не се е оженил повторно.

През следващия час намерихме повечето от роднините на Джонатан — майка му, дъщеря му Рут, последната от рода Сейнт Андрю, живяла в града. Сестрите му ги нямаше обаче, което го изпълни с надежда, че са се омъжили, напуснали са града, създали са щастливи семейства някъде другаде и са погребани до съпрузите си в по-ведра обстановка.

Заведох Джонатан обратно в бунгалото, за да избягаме от меланхолията на Сейнт Андрю. Бях донесла две бутилки превъзходно каберне чак от Франция. Отворихме едната и я оставихме да подиша на масата, а през това време легнахме един до друг на леглото. Притиснах Джонатан към себе си, докато се стопли, а след това го съблякох. Лежахме в старите меки бели памучни чаршафи, пиехме вино от водни чаши и си говорехме за детството, за братята и сестрите си, приятелите и градските идиоти; за мъртвите ни близки, които се бяха разложили в земята, докато ние оставахме необяснимо живи. Все още нямах сили да му кажа истината за София. Говорихме си за любими хора, докато Джонатан не се умълча и заспа. А пък тогава аз се разплаках за първи път от много години.

49.

Нямаше повече разходки по следите на спомените: никакви посещения в гробищата, търсене на стари пътеки в гората, които някога познавахме като петте си пръста, но сега едва различавахме. Разхождахме се покрай Олагаш, гледахме притичващите наоколо лосове и елени и се радвахме на силното слънце на Мейн, което хвърляше искри в течащата вода, но не се връщахме към старите случки, за които ни напомняха тези места. Останалото време прекарахме кротко само двамата.

Дните, в които бяхме заедно, бяха като алкохол, на който не можех да се наситя, и се замислих дали да не останем тук, откъдето бяхме тръгнали. Може би Джонатан ще е доволен да се засели на познато място. Не се налагаше да живеем в Сейнт Андрю. Градът толкова се бе променил, че сигурно щеше да ни е неприятно да останем в него. Можехме да намерим място в гората и да си построим усамотена къща, където да сме далеч от всичко и всички. Без вестници и часовници, без неспиращото време да ни потупва непрекъснато по рамото, да отеква в ушите ни. Да спрем да бягаме от миналото на всеки петдесет или шейсет години, да се прераждаме в други личности на други места, а просто да се преструваме, че сме други хора, като току-що родени, но вътрешно да си останем такива, каквито сме били, тези личности, от които не можехме да избягаме.

Една вечер излязохме на верандата зад порутеното бунгало, увити в палтата си. Седнахме на два шезлонга, пихме вино и гледахме луната. Джонатан насочи разговора ни към миналото и аз се почувствах неспокойна. Той се чудеше дали Еванджелин е живяла труден и нещастен живот, след като е изчезнал, и дали той не е причината за ранната смърт на майка си. Повтарях му, че съжалявам, но той не искаше и да чуе, клатеше глава и казваше, че той е виновен за всичко, той се е държал ужасно с мен, възползвал се е от очевидната ми любов към него. Тогава аз на свой ред поклатих глава и поставих длан на рамото му.

— Но аз те желаех толкова много — казах. — Така че вината не е изцяло твоя.

— Да отидем пак там предложи той. — На онова място в гората, където обикновено се срещахме, под младите брезички. Често се сещам за тях. Това е най-красивото място на земята. Мислиш ли, че дърветата са още там? Никак няма да ми е приятно, ако някой ги е отсякъл.

Замаяни и затоплени от виното, ние се качихме на джипа, а преди това взех одеяло и фенерче от бунгалото. Притисках отворената бутилка към гърдите си, докато Джонатан маневрираше с колата през гората. Трябваше да оставим автомобила край пътя и да изминем последния километър пеша. Брезичките бяха израснали, но не много. Най-високите им клони се докосваха и образуваха свод, който хвърляше сянка върху всичко, което се опитваше да ги настигне. Спомних си тази полянка, където се виждахме като деца, където се смеехме и си разказвахме истории от самотните си дни. Но времето бе заличило уникалната й красота. Тя вече не беше благословена и изящна, просто място като всяко друго.

Разперих одеялото на земята и легнахме по гръб на него. Опитвахме се да пробием с погледи свода от листа над нас и да видим нощното небе, но само на няколко места звездите успяваха да пробият. Опитвахме се да си представим, че това е същото място, където се срещахме, но и двамата знаехме, че може да е било на пет стъпки на запад или на сто метра вляво; накратко, просто най-обикновена полянка в гората, на която можехме да лежим по гръб и да се опитваме да надничаме между клоните на дърветата към звездите.

Като се замислих за детството си, спомних си за товара, който носех през цялото време със себе си. Бе настъпил мигът да кажа на Джонатан истината за София. Старите тайни обаче имат страшна сила и аз се ужасявах от реакцията му. Срещата ни можеше да приключи още тази вечер; той можеше завинаги да ме изхвърли от живота си. Този страх за малко да ме накара отново да премълча, но повече не издържах. Трябваше да говоря.

— Джонатан, трябва да ти кажа нещо. Става въпрос за София.

— Мм? — размърда се той до мен.

— Моя беше вината, че тя се самоуби. Моя. Излъгах те, когато ме попита дали съм ходила при нея. Аз я заплаших. Казах й, че ще бъде съсипана, ако роди детето. Че ги никога няма да се ожениш за нея и че си приключил връзката ви.

Винаги си бях мислила, че ще избухна в сълзи, когато правя това признание, ала не го направих. Зъбите ми загракаха. Той се обърна към мен, но не можех да видя изражението му в тъмното. Минаха няколко безкрайни секунди, преди да отговори:

— И чака толкова дълго, за да ми го кажеш?

— Моля те, моля те, прости ми…

— Всичко е наред. Наистина. Мислил съм за това през годините. Странно как виждаш нещата различно от мен. Тогава си мислех, че майка ми и баща ми никога няма да ми позволят да се оженя за София. Но какво биха могли да направят, за да ме спрат? Ако ги бях заплашил, че ще напусна семейството, за да съм със София и детето, те нямаше да се откажат от мен. Щяха да се предадат. Аз бях единствената им надежда да продължа семейния бизнес, да се грижа за Бенджамин и момичетата, след като те умрат. Но тогава просто не го разбирах. Не знаех какво да правя и се обърнах към теб. Не беше честно да го правя, вече знам. Но… никой не е виновен, че София се самоуби.

— И ти би се оженил за нея? — попитах аз.

— Не знам… може би заради детето.

— Обичаше ли я?

— Беше толкова отдавна, вече не помня какви бяха чувствата ми.

Може и да казваше истината, но не осъзнаваше, че този отговор ме побърква. Бях сигурна, че жените в живота му са подредени в някаква йерархия, и умирах да науча къде е моето място, коя беше над мен и коя под мен. Исках нашата сложна история да бъде опростена. След толкова години всичко трябваше да се подреди най-накрая. Джонатан не можеше да не знае какво е чувствал.

Седнах. Изобщо не се докосвахме и това ме изнерви. Имах нужда от допира му, за да се уверя, че не ме мрази. Дори да не ме винеше за смъртта на София, може би бе отвратен от другите ужасни неща, които съм вършила.

— Студено ли ти е? — помитах го аз.

— Малко. А на теб?

— Не. Но може ли да легна до теб?

Свалих си палтото и завих и двама ни с него. Парата от дъха ни се разпадаше във всички цветове на дъгата под нощното небе.

— Ръката ти е студена.

Вдигнах дланта му и започнах да я топля с дъх, после целунах всеки пръст. Сложих ръка на бузата му.

— И лицето ти е студено.

Той не протестира и носът ми се плъзна по наболата му брада, по красивия му прав нос и изящните му клепачи. Не ме спря и когато разтворих дрехите му и прокарах длан по гърди те към слабините му. След това се съблякох и се качих върху него, подплатата на палтото ми се триеше в голите ми задни части. Правихме любов на одеялото под звездите. Само че нещо се бе променило между нас. Сексуалният акт беше бавен и нежен, почти церемониален. Но как можех да не се оплаквам? Бурната страст от младини беше изчезнала и на нейно място се бе настанила обич, която ме натъжаваше. Беше като сбогуване.

Когато свършихме, останах да лежа върху него, а той въздъхна в ухото ми и придърпа панталоните си нагоре. Аз бръкнах в джоба на палтото си за цигарите. Издишах дима в студения въздух, топлината, която той остави в белите ми дробове, преди да ги напусне, ми се стори успокояваща. Продължих да дърпам от цигарата, докато Джонатан ме галеше по главата.

Зачудих се какво ли ще стане в края на пътуването ни. Джонатан така и не ми каза кога трябва да тръгнем. Билетите бяха с неуточнена дата на връщане, той не ми бе съобщил кога трябва да се върне в бежанския лагер. Не можехме да останем още много дълго; завръщането ни се оказа пълно разочарование (примесено понякога с копнеж да заживеем щастливо заедно). Всичко наоколо ни припомняше загубите. Само дърветата и прекрасното небе като че ли ни посрещнаха благосклонно.

Не можех да се отърва от гризящата съзнанието ми мисъл, че аз съм причина за меланхолията на Джонатан. Дали го бях разочаровала? Или още не ми беше простил? Не бяхме говорили защо ме беше напуснал, но си мислех, че знам причината: след като години наред ме бе наранявал, просто се бе уморил да ме разочарова.

Но не се беше върнал, за да остане завинаги с мен. Беше нещо друго. Просто не бях сигурна какво. Искаше да е с мен, това ми беше ясно, иначе нямаше да ме помоли да тръгна на това пътешествие с него. Ако все още ми беше ядосан, нямаше да ме намери, да ми прати имейл, да пие шампанско с мен, да ме целува, да ме остави да лежа до него в леглото. Но както винаги, се чувствах несигурна край него, любовта ми бе като камък, вързан за шията ми.

— Какво искаш да правим утре? — попитах аз привидно небрежно и угасих фаса в пръстта. Джонатан вирна брадичка към звездите и затвори очи. — Добре тогава — продължих аз, след като той не отговори, — колко дълго смяташ да останем? Не те притискам, ще остана колкото кажеш.

Той леко ми се усмихна, но пак не отговори. Аз се изтърколих до него и подпрях главата си с ръка.

— Мислил ли си някога какво следва? Мислил ли си за нас?

Най-накрая той отвори очи и примигна към небето.

— Лани, помолих те да дойдеш с мен тук по определена причина. Ти не се ли досети?

Поклатих глава.

Джонатан се пресегна към бутилката вино, надигна се на лакът и отпи, след това ми я подаде. На дъното й беше останала един пръст течност.

— Знаеш ли защо ти предложих да се върнем тук?

Пак поклатих глава.

— Заради теб.

— Заради мен?

— Надявах се, че ще си щастлива да се върнем тук заедно, че така по някакъв начин ще изкупя вината си, задето те напуснах. Това пътуване не е заради мен, то ми се стори истински ад. И знаех, че ще е така. Как ми се иска да имаше някакъв начин да се реванширам на семейството си, на жена си и дъщеря си, които са си мислили, че съм ги зарязал. Бих дал всичко, за да мога да си върна всичко това.

Как можеше всичко да се сменя така бързо, да става толкова лошо? Сякаш между нас се спусна хладна невидима бариера.

— Вината не беше твоя — казах аз, сякаш не знаехме чия е. Не ми се пиеше повече вино и върнах бутилката на Джонатан. — Какъв е смисълът да го предъвкваме, Джонатан? Нищо не можем да направим, за да върнем времето назад. Миналото си е минало.

— Миналото си е минало — повтори той, преди да пресуши бутилката. Взря се в мрака, избягваше да ме погледне. — Толкова съм уморен от това, Лани. Повече не мога да продължавам това мъчение, тази безкрайна поредица от дни… Опитах всичко, за което се сетих, за да издържа.

— Моля те, Джонатан, пиян си. И уморен…

Бутилката падна на меката земя, когато той се наведе напред.

— Знам какво говоря. Затова те помолих да дойдеш с мен. Ти си единствената, която може да ми помогне.

Знаех накъде бие: животът има склонността да прави пълни кръгове и най-лошите му моменти със сигурност се връщат и те ухапват отзад. Бяхме водили този спор с месеци, а може би и години, преди Джонатан най-накрая да си тръгне. Той ме убеждаваше, умоляваше, заплашваше. Това беше истинската причина да си тръгне, а не защото се бе уморил да ме разочарова. Напусна ме, защото не му давах единственото, което искаше. Това негово желание висеше във въздуха между нас и само с неговото изпълнение той можеше да избяга от всичко, което искаше да забрави: зарязаните отговорности, мъртвото дете, предателството от човека, който го обичаше най-много. Нямаше друго средство.

— Не можеш да ме молиш за това. Разбрахме се, че е ужасно да го искаш от мен. Ти не можеш да ме оставиш сама в… това.

— Не мислиш ли, че заслужавам покой, Лани? Трябва да ми помогнеш.

— Не. Не мога.

— Искаш ли да чуеш, че ми го дължиш?

Заболя ме, защото никога преди не ми го беше казвал. Някак си бе успял да се въздържи да запрати тези думи в лицето ми, макар напълно да ги заслужавах. Дължиш ми го, защото ти ми причини това. Това е твоето проклятие.

— Как можа да го кажеш… — простенах аз, решена да му върна удара и да го накарам да се чувства толкова ужасно, колкото ме бе накарал да се почувствам аз — … след като ти си тръгна и ме остави да се чудя толкова много години?

— Но ти не си била сама. В известен смисъл пак бях с теб. Знаела си, че аз съм някъде там, по света.

Джонатан се изправи на крака, беше уморен, главата му се поклащаше при всяко вдишване.

— Някои неща се промениха за мен. И аз трябва да ти кажа нещо. Не искам да го правя, Лани. Не искам да те наранявам, но ти трябва да разбереш защо те моля отново. Защо е толкова важно за мен сега.

Пое дълбоко дъх.

— Влюбих се.

Помълча, очакваше да реагирам зле на новината за най-хубавото нещо в живота му. Отворих уста, за да го поздравя, разбира се, но от нея не излезе нито дума.

— Една жена от Чехия, медицинска сестра. Срещнахме се в лагерите. Тя работеше за друга благотворителна организация. Един ден от централата й я повикаха в Найроби на среща. Научих от новините, че е загинала в катастрофа в града, дойде ми като гръм от ясно небе. Откараха ме с хеликоптер да взема трупа й. Бяхме заедно само няколко години. Не можех да повярвам колко е несправедливо. Чаках толкова дълго да намеря жената, която ми е отредена, а толкова малко време успяхме да прекараме заедно.

Говореше тихо, без да показва мъката си, за да ме пощади. Въпреки това, докато го слушах, вътре в мен всичко се бе свило на кълбо.

— Сега разбираш ли? Повече не мога да продължавам да живея.

Поклатих глава, решена да бъда твърда докрай пред лицето на болката му.

— Не искам да те нараня — каза той. — И знам, че разбираш какво преживявам. Искаш ли да ги разкажа колко прекрасна беше тя? Как бях безсилен пред любовта си към нея? Как ми е невъзможно да живея без нея?

— Това се случва непрекъснато — успях да кажа аз. — Времето минава, забравя се. Става по-леко.

— Недей. Не на мен тия. Аз знам какво изпитвам. Както и ти.

Може би в този миг малко ме мразеше.

— Не мога повече. Не съм способен да понеса загубата й. Не приемам, че не мога да направя абсолютно нищо, за да спра болката. Ще полудея и ще остана за вечни времена побъркан в капана на това тяло. Не можеш да ме осъдиш на това. Съпротивлявах се колкото можех, защото знам, че е ужасно да те моля за това. Не смятах да го поискам от теб по този начин, не исках да ти разказвам за нея така направо. Но ти ме принуди и сега вече знаеш… няма връщане назад. Ето, вече си наясно какво желая от теб. Трябва да ми помогнеш.

Той замахна и разби бутилката в един камък. Острите стъклени парчета се разлетяха край нас. Джонатан сграбчи гърлото на шишето, назъбените му ръбове приличаха на зловещ букет. Това бе единственото оръжие, което имахме; беше грубо и жестоко и той искаше да го използвам срещу него. Искаше кръвта му да изтече и той да умре.

Не можеш да ме оставиш съвсем сама, без теб.

Исках да му го кажа, но не можех. Изтъкнал беше необорим аргумент: изгубил бе любовта на живота си и не можеше да продължи да живее. Настъпил беше мигът да го освободя.

Не бях способна да говоря. Разбрах, че плача, когато усетих студения вятър по бузите си, който ги опари като огън. Джонатан се пресегна да избърше сълзите ми.

— Прости ми, Лани. Прости ми, че се стигна дотук. Съжалявам, че не можах да ти дам това, което искаше. Опитах, нямаш представа колко отчаяно исках да те направя щастлива, но не се получаваше. Ти заслужаваш да бъдеш обичана така, както винаги си се надявала. Моля се да намериш тази любов.

Бавно взех счупената бутилка от него. Той свали ризата си и се изложи беззащитен пред мен. Преместих поглед от ръката си към бледата му гръд, която изглеждаше синкава под лунната светлина.

Трябваше да изживеем живота си заедно и той да е изпълнен с огромна любов.

Коленичихме един срещу друг. Треперехме, защото бяхме стигнали до неизбежното. Не можех да го погледна. Просто се притиснах в него, знаех, че острото стъкло ще свърши останалото. Зелените зъби се забиха в плътта му и изрязаха идеален кръг в нея. Счупената бутилка потъна дълбоко и кръвта на Джонатан потече по пръстите ми. Той въздъхна съвсем тихо.

Преместих ръката си и по бледата му кожа се появиха три червени ивици. Раната се затвори и кръвта потече още по-силно. Джонатан се преви и падна по очи, след това се обърна по гръб и леко притисна раната. Кръвта му шуртеше. Това, което ме порази, бе, че плътта му поддаде толкова лесно. Очаквах срезът да се затвори, но не стана така. Колко много кръв! Събуди се, чух собствения си глас да казва от много далеч. Трябва да се събудиш.

И се събудих. Бях в гората с човека, когото обичам. Той се търкаляше и гърчеше в пръстта пред мен, давеше се, кашляше, но се усмихваше. Гърдите му се повдигаха и отпускаха. Тогава си спомних, че вече съм виждала тази сцена в конюшнята на Дотъри. След миг вече бях до него, притисках ризата му към раната, опитвах се като пълна глупачка да спра кръвта. Но Джонатан поклати глава и бутна ръцете ми. Накрая не ми оставаше нищо друго, освен да го прегърна.

Разбрах, че съм загубила. Той винаги е бил край мен. Дори в годините, в които бяхме разделени, усещах в дъното на съзнанието си неговото присъствие и това ме успокояваше. А сега пред мен зейна огромна бездна, която ме засмука. Бях изгубила единственото най-важно нето в живота си. И вече нямах нищо, бях сама. Тежестта на тази дума ме смазваше и нямаше кой да ми помогне. Бях направила грешка. Исках Джонатан обратно. По-добре да съм егоистка. По-добре той да ме презира до края на живота си, вместо да се чувствам така и да няма никакъв начин да поправя случилото се, нито да спра болката.

Дълго прегръщах тялото му, докато то не изстина и аз не се покрих цялата с кръв. Не помня как съм го пуснала. Не помня как съм го оставила и съм тръгнала да бягам из гората, да крещя към небесата да се смилят над мен и да ми позволят да умра. Нека всичко свърши и за мен. Не можех да продължа да живея без него. Не помня как съм се озовала на шосето, как шерифът и заместникът му са ме намерили. Осъзнах се чак когато ме прибраха в колата и ми сложиха белезниците. Единственото, което исках, бе да се върна в гората при Джонатан и да умра с него, за да бъдем пак заедно.

50.

Париж, днешно време

Тесният коридор на градската къща беше пълен с касети. Дървото бе прясно отрязано и настръхнало от трески. Чук, пирони и две ръкавици бяха поставени на масичката до купчината неотворена поща. Люк носеше мраморен бюст надолу по стълбището и лицето му бе зачервено от усилието. От стената го наблюдаваше единственото произведение на изкуството, което никога нямаше да напусне този дом — скицата на Джонатан, която Лани бе взела от дома на Адаир. Портретът беше преместен в коридора от първоначалното си място край леглото на Лани, макар Люк да нямаше нищо против да си стои и там. Ревнуваше от човека, нарисуван на него, колкото от златния залез над катедралата „Света Богородица“.

Лани излезе от кабинета със запечатан плик в ръка. В него имаше писмо с извинение, че е отнела произведението от законния му собственик, който и да бе той след толкова много години. Подобна бележка придружаваше всички предмети, изпратени досега. Тя беше пълна с разкаяние, но не твърде ясна, в нея нямаше факти, посочващи как, кога и от кого е бил присвоен предметът. Лани работи по нея дни наред, прочете на глас няколко версии на Люк, преди двамата да изберат окончателната. Пренасяха и опаковаха всичко с ръкавици, за да не оставят отпечатъци от пръсти. Тя бе уредила транспорта, анонимното дарение бе направено чрез парижки адвокат, който беше избрала специално заради лоялността му към клиентите и гъвкавото му отношение към буквата на закона. Нямаше притеснения, че доставките ще се свържат с нея, колкото и настоятелни да бъдат музеите и другите получатели.

Люк малко съжаляваше, че всичките тези чудеса си тръгваха толкова скоро след пристигането му. Щеше му се да има повече време да разгледа може би най-скъпата частна колекция на произведения на изкуството в света. Лани не бе преувеличила, когато му каза, че къщата й е като музей. Горните етажи бяха пълни със съкровища, нахвърляни безразборно. Щом вдигнеше едно, откриваше още десет. И то не само картини и скулптури. Имаше планини от книги, без съмнение много от тях бяха първи издания; ориенталски килими, изработени от толкова фина коприна, че минаваха през дамска гривна; японски кимона и турски бродирани кафтани; всякакви видове мечове и огнестрелни оръжия. Гръцки вази, руски самовари, съдове от нефрит, злато и камък. Няколко сандъка с коприна, кадифе и бижута. Имаше и големи изненади: като например бележка от лорд Байрон до Лани, която тя откри в една кутия за ветрило. Люк не можеше да разчете повечето думи, но видя, че между тях бе и „Джонатан“. Лани твърдеше, че не си спомня за какво е, но как бе могла да забрави, че има бележка от един от най-великите поети на света? Това беше къща на луд колекционер, който се опитваше да компенсира неизказана липса в живота си, роб на импулса да трупа около себе си красота. Тя щедро избра някои предмети за дъщерите на Люк. Те щяха да им стигнат, за да платят обучението си в добри колежи.

Люк откри, че освен колекцията от древни китайски порцелан, нищо друго не бе описано. Затова накара Лани да си води бележки за всеки заминаващ предмет: описание, предположение къде го е придобила, името на човека и мястото, където отиваше. Смяташе, че това щеше да я разсее поне за ден; да й даде възможност да си спомни далечни приключения.

Според Люк щеше да й се отрази добре да се откъсне от тревогите си. Да спре да мисли за Джонатан, или поне не непрекъснато. Улавяше я да плаче — в банята или в кухнята, докато чакаше да кипне водата за чая. Но сълзите бяха намалели напоследък и това, с което се занимаваха в момента — изпращането на произведенията на изкуството, я бе направило видимо по-щастлива. Казваше, че се чувства по-спокойна; че изкупва част от вината си. Даже веднъж заяви, че ако много се постарае, може дори да развали магията. Ще може да остарее с Люк, да напусне заедно с него тази земя. Да не бъде вече толкова самотна. Тези разговори за магическа намеса изнервяха Люк. Въпреки очевидните доказателства, той не вярваше в тях.

Лани пъхна бележката под бюста и Люк закова дървената касета. Куриерът пристигаше в два часа, за да отнесе доставките, а Люк бе опаковал само две статуетки. Беше се надявал да приключи поне с пет-шест. Трябваше да работи по-бързо. Когато остави чука, за да избърше челото си, забеляза купчината неотворена поща. Най-отгоре лежеше дебел плик от Америка и той, без да иска, прочете адреса. Беше от адвоката в Бостън, който се грижеше за къщата на Адаир — или по-скоро за неговата гробница. Люк прегледа останалите набързо: седем писма от същия адрес, най-старото бе отпреди година. Отвори уста да каже нещо на Лани, когато тя мина покрай него, преметнала чантата си на рамо и оглеждаща се за ключовете.

— Имам час при фризьора, но няма да успея да се върна, преди куриерът да пристигне. Да взема ли обяд за двамата, докато съм навън? Какво ти се яде?

— Изненадай ме — каза той.

Люк се радваше, че тя се бе върнала към ежедневния живот, това беше знак, че не е парализирана от депресия. Беше доволен и колко бързо бе успяла да го направи част от живота си. Двамата се чувстваха толкова удобно заедно и това много му харесваше. Беше се отказала от пушенето, след като той я помоли не можеше да я гледа как го прави, макар да знаеше, че не крие никакви рискове за нея. Тя му показа всичко: любимата си пекарна, любимия си маршрут за разходки, старците, с които си говореше в парка. Той с удоволствие се грижеше за нея и тя му бе благодарна за това. Дали я обичаше? Беше скептичен, много скептичен, че любовта може да пламне толкова бързо, особено като се има предвид коя беше тя и какво му бе разказала. Но въпреки това се чувстваше леко замаян, не бе изпитвал нищо подобно, откакто дъщерите му се родиха.

След като Лани излезе, той се качи по стълбите, за да търси следващия предмет, който да опакова. Щеше да остави Лани да се оправя с куриера, защото имаше ангажимент следобеда.

Щеше да се срещне с ръководството на благотворителната организация „Мърси Интернешънъл“, която изпращаше лекари във военни зони, бежански лагери и клиники за бездомници. Това бяха последните работодатели на Джонатан. Някой от тях се бе свързал с Лани малко след като с Люк пристигнаха от Квебек, за да търси Джонатан. Той им бе оставил нейния адрес за връзка по време на отпуска, от който не се беше върнал, и те питаха дали Лани знае нещо. В първия миг тя не можа да реши какво да каже, после се овладя и заяви, че познава друг лекар, който може да работи за тях в Париж. Люк бе доволен, задето му насрочи това интервю, задето разбира, че той не би бил щастлив, ако няма възможност да използва медицинските си умения. Надяваше се ръждясалият му френски да му е достатъчен, за да лекува имигранти от Хаити и Мароко.

Люк взе един огромен гоблен, който щеше да замине за музея на текстила в Брюксел. Беше навит като килим и облегнат на библиотека, пълна с боклуци. Половината й стъклени вратички бяха отворени и от една от тях изпадна нещо, докато той се опитваше да задържи гоблена изправен. Люк се наведе и го взе. Беше малко кожено вързопче и по странния начин, по който Лани го бе сгънала, разбра, че вътре има нещо.

Разтвори го внимателно кой знае дари съдържанието му не беше чупливо. Намери малък метален предмет. Мускал, ако трябва да сме точни, колкото детско кутре. Макар да бе прашен и потъмнял от времето, си личеше, че е истинско бижу. С треперещи пръсти Люк махна тапата и я извади.

Помириса празното флаконче. Мислите му препускаха: може и да е празен, но имаше начин да се анализира утайката. Можеше да я изпрати в лаборатория и да разбере съставките и пропорциите на еликсира. Можеха да се опитат направят още и след известен изпитателен период на проби и грешки да успеят. Възстановяването на тази отвара означаваше, че ще може да остане завинаги с Лани. Тя нямаше да бъде сама. И разбира се, и други хора щяха да се интересуват от безсмъртието.

Можеха да я продават за умопомрачителни суми пари, да я капят върху езиците на клиентите си като нафора. Или пък да правят всичко напълно благотворително — колко ли пари му трябват на един човек? — и да я дават на велики умове. Кой знае какъв ефект би имало това върху науката и медицината. Еликсир, който възстановява наранени тъкани, ще е истинска революция в лечението на травми и болести.

Всичко можеше да се промени. Лани можеше да се разкрие пред света.

И все пак… Люк подозираше, че анализът на утайката няма да разкрие нищо. Някои неща не се поддават на изследване, не могат да бъдат разгледани на дневна светлина. Малък процент от действителността не може да се обясни и възпроизведе. Докато учеше медицина, за такива случаи им бе разказал мъдър стар професор в края на една лекция, за тях си шептяха другиго студенти, докато излизаха от операционната след дисекция. Някои лекари и учени не им обръщат внимание и вярват, че тялото е механичен сбор от системи, като една къща. Че си жив, докато ядеш това, пиеш това, следваш тези правила — сякаш имаше рецепта за живот; оправяме канализацията и затягаме конструкцията, ако се развалят, защото тялото ни е само съсед на съзнанието.

Но Люк знаеше, че не е толкова просто. Дори хирург да потърси вътре в Лани — а какъв кошмар би било това, след като тъканите й се затварят непрекъснато от само себе си — нямаше да успее да разбере какво в нея се бе променило, за да стане безсмъртна. Нито кръвните изследвания, биопсиите или рентгеновите снимки щяха да помогнат. Така че може да анализират отварата, да стигнат до рецептата, да я дадат на хиляда фармацевти, но Люк смяташе, че никой от тях няма да може да повтори резултата. У Лани действаше някаква свръхестествена сила, усещаше го. Но нямаше представа дали е духовна, магическа, химическа или енергийна. Знаеше само, че тя, също като вярата и молитвата, действаше по-добре в самота, далеч от скептицизма и грубата сила на разума. Ако състоянието на Лани се оповестеше, тя можеше да стане на прах или да се изпари като роса под слънчевите лъчи. Може би затова и никой от останалите, за които му бе разказала — Алехандро, Дона и диаболичната Тилде — не беше излязъл на светло, мислеше си Люк.

Повъртя мускала в ръце като цигара, която се кани да запали, после бързо го постави под тока на обувката си и го натисна с цялата си тежест. Лесно се смачка, сякаш беше от хартия. Люк отиде до прозореца, отвори го и запрати сплесканото метално парченце надалеч, над покривите на съседите, като нарочно не проследи траекторията му. И веднага почувства облекчение. Може би трябваше да говори с Лани, преди да унищожи мускала. Не, знаеше какво би казала тя. Всичко вече е свършено.