Обладателят — този, който взема

32.

Шосето към град Квебек имаше по две ленти в двете посоки и беше тъмно като изоставена самолетна писта. Голите дървета и пустият пейзаж напомняха на Люк за Маркет, малкото градче и самотния северен край на Мичиган, в което се бе заселила бившата му жена.

Беше ходил там веднъж, за да види момичетата, веднага след като Триша се премести при първото си гадже. Сега двете им деца живееха в къщата на приятеля й в стопанство за череши, а неговите син и дъщеря отсядаха при тях за по две вечери в седмицата.

По време на онова посещение Триша не му се стори по-щастлива с новия си мъж, отколкото беше с него, или може би просто се притесняваше, че бившият й съпруг я вижда в тази порутена къща с дванайсетгодишно камаро отпред. Не че домът на Люк в Сейнт Андрю беше много по-добър.

Момичетата — Уинона и Джолийн бяха тъжни, но това се очакваше; току-що се бяха преместили в град, в който не познаваха никого. На Люк му се късаше сърцето, докато седеше с тях в пицарията, където ги заведе на обяд. Те мълчаха през цялото време. Бяха прекалено малки, за да знаят кого да обвинят и на кого да се сърдят. Нацупиха се, когато се опита да ги изведе на разходка, а никак не му се искаше да ги върне при майка им и да се сбогува, докато още са наранени и сърдити. Освен това знаеше, че нищо не може да направи. Това, което преживяваха, не можеше да отмине за един уикенд.

Когато си взимаше довиждане с всички на циментовите стъпала пред пътната врата на Триша, нещата изглеждаха малко по-добре и за него и за момичетата. Паниката на децата беше отминала, бяха намерили твърда почва под краката си. Разплакаха се, когато ги прегърна, и му махаха, докато потегляше с колата си под наем, а той едва събра сили да тръгне.

— Имам две дъщери — каза Люк, обзет от желание да сподели нещо от живота си с Лани.

Тя го погледна косо.

— Те ли бяха на снимката в къщата ти? На колко са години?

— На пет и на шест.

Усети лек прилив на гордост, само това му бе останало от бащинството.

— Живеят с майка си. И с мъжа, за когото тя смята да се омъжи.

Сега вече някой друг се грижеше за дъщерите му.

Тя се обърна към него.

— Колко време беше женен?

— Шест години. Вече сме разведени — добави той, но после осъзна, че може би не беше необходимо. — Беше грешка, че се оженихме, вече го знам. Просто бях приключил със специализацията си в Детройт. Здравето на родителите ми започваше да се влошава и знаех, че ще се върна в Сейнт Андрю… Предполагам, че не съм искал да се върна сам. Не можех да си представя, че ще срещна някоя жена тук. Познавах всички, израснал съм в този град. Мисля, че в Триша видях последния си шанс.

Лани сви рамене и се намръщи малко смутено. Люк реши, че откровеността му я е притеснила, макар тя да беше доста по-откровена с него.

— Ами ти? Омъжвала ли си се някога? — попита той и въпросът му я накара да се разсмее.

— Не съм се крила през цялото време от света, ако това имаш предвид. Накрая ми дойде умът в главата. Видях, че Джонатан никога няма да се обвърже с мен. Стана ми ясно, че не е такъв човек.

Люк си спомни мъжа в моргата. Жените със сигурност са му се лепели като мухи на мед. Безкраен поток от аванси и предложения, толкова много желания, толкова много изкушения. Как може да се очаква подобен мъж да се посвети на една жена? Беше съвсем естествено Лани да иска от Джонатан да я обича достатъчно, за да й бъде верен, но кой можеше да го вини за това, че я е разочаровал?

— Значи си намерила друг и си се влюбила? — Люк се опита да не звучи много обнадежден. Но тя отново се засмя.

— Звучиш ми прекалено романтично за мъж, който се е оженил от отчаяние и след това се е развел. Казах, че съм се омъжвала, не казах, че съм се влюбвала — и отново се извърна от него. — Това не е съвсем вярно. Обичах всичките си съпрузи, само че не по начина, по който обичах Джонатан.

— Всичките? Колко пъти си се омъжвала? — попита Люк, усетил същия дискомфорт, който почувства за първи път, когато видя омачканото легло при Дънрати.

— Четири. На всеки петдесет години започвах да се чувствам самотна — каза тя усмихнато, подигравайки се със себе си. — Всичките бяха добри, всеки по свой собствен начин. Грижеха се за мен. Приемаха ме такава, каквато съм, независимо колко споделях с тях.

Тези надниквания в живота й го накараха да пожелае да научи още.

— И колко споделяше с тях? Каза ли на някого за Джонатан?

Лани поклати глава, отметна косата си, но продължаваше да крие лицето си от него.

— Никога преди не съм казвала на никого истината за себе си, Люк. Ти си единственият.

Дали го казва само за да се почувствам добре, почуди се той. Научила се е да говори това, което хората искат да чуят. Такова умение се развива, когато ти се налага да оцеляваш стотици години, без никой да разбере нищо за теб. Всичко това е част от трудното изкуство да вкарваш хората в живота си, да ги привързваш към себе си, да ги караш да те харесват, дори да те обичат.

Люк искаше да чуе историята й, да научи всичко за нея. Но можеше ли да й се довери, че говори истината, или тя просто го манипулираше, докато я измъкне от полицията?

Лани потъна в мълчание, Люк продължаваше да кара и да се чуди какво ли ще стане, когато пристигнат в Квебек. Дали ще изчезне, като му остави само своята история?

33.

Бостън, 1819 година

Планирах пътуването си до Сейнт Андрю с ентусиазма, с който обикновено се подготвя погребение. С торбата монети, която Адаир ми даде на тръгване, си запазих място на товарен кораб от Бостън до Камдън, а от там щях да пътувам в специално наета каляска с кочияш. От години единственият транспорт до Сейнт Андрю беше каруцата, която доставяше пресни продукти в магазина на Уотфорд два пъти в годината. Смятах да пристигна стилно, да се изфукам с каляската си с възглавнички по седалките и перденца на прозорците и да им дам да разберат, че не съм същата жена, каквато бях, когато заминах.

Беше ранна есен и макар в Бостън да беше още само хладно и влажно, по проходите към окръг Арустук най-вероятно вече имаше сняг. Изненадах се на носталгията си по снега в Сейнт Андрю, по дълбоките преспи и неотменно белия пейзаж, по върховете на боровете, пробиващи дебелата снежна покривка. Меки бели дюни от сняг. Като дете гледах през заскрежените прозорци на къщата ни как вятърът гони снежинките из въздуха и бях благодарна, че съм на топло край огъня с още пет тела край мен, които да ме сгреят.

В онази сутрин стоях на бостънското пристанище и чаках да се кача на кораба, който щеше да ме откара до Камдън, но при обстоятелства, напълно различни от онези, при които пристигнах: два куфара с красиви дрехи и подаръци, кесия с повече монети, отколкото цялото градче бе виждало за пет години, луксозни условия. Бях тръгнала от Сейнт Андрю като опозорена млада жена без никакви перспективи, а се връщах като изискана дама, която бе извадила късмет и бе попаднала на огромни богатства. Очевидно поне това дължах на Адаир. Но то не намаляваше тъгата ми заради онова, което се канех да направя.

Когато излязохме в открито море, се скрих в каютата си, сломена от чувство за вина. Опитах се да заглуша емоциите, като извадих бутилка бренди и започнах да пия и да се убеждавам наум, че не съм предателка спрямо бившия си любовник. Отивах с предложение за Джонатан от Адаир, с дар, за който никой не смееше да мечтае: вечен живот. Всеки с радост би го приет — дори би платил цяло състояние за него. Джонатан бе избран да бъде допуснат в един невидим свят, да разбере, че съществува много повече от това, което познава. Едва ли имаше основание да се оплаква от това, което му носех.

И въпреки това знаех, че този друг план на съществуване си има цена. Просто още не разбирах каква е тя. Не изпитвах чувство на превъзходство над смъртните, не се чувствах като богиня. По-скоро ми се струваше, че съм напуснала орбитата на човечеството и съм се озовала в реалност на срамни тайни и съжаление, на мрачна долна земя, място за наказание. Но се надявах, че имам шанс да изкупя греховете си и да получа опрощение.

Когато пристигнах в Камдън, наех каляска и поех на самотното си пътуване на север. Тогава мисълта за бунт срещу Адаир започна отново да си проправя път в ума ми. Тук нищо не приличаше на Бостън и той ми се струваше толкова далеч… Макар ясно да помнех наказанието след опита си за бягство и мисълта за неподчинение да ме разтреперваше от ужас. Започнах да се пазаря със себе си. Ако след като пристигна в Сейнт Андрю, видя, че Джонатан е щастлив с взискателното си семейство и невръстната си съпруга, ще го пощадя. Можех да поема последствията от това. Ще се измъкна и ще се оправям сама, защото не смятах да се връщам в Бостън без него.

По ирония на съдбата самият Адаир ми беше дал това, което щеше да ми помогне да избягам — пари, дрехи. Те щяха да ми осигурят добър старт. Но тези мечти се оказаха химера. Не можех да забравя предупреждението на Адаир да правя каквото ми нареди, иначе ще пострадам от собствената му ръка. Той никога нямаше да ми позволи да го напусна.

С тези мрачни мисли в главата, се опитах да се стегна, да вляза в Сейнт Андрю в онзи октомврийски следобед и да се изправя пред изненадата на семейството и познатите ми, че изобщо съм жива, както и пред евентуалното им разочарование от това, в което се бях превърнала.

Пристигнах една мрачна неделя. Имах късмет, че времето не беше прекалено сурово и снегът по пътя не ни спря. Клоните на дърветата стърчаха голи на фона на сивото небе, а последните им листа, които още не бяха окапали, бяха мъртви и сгърчени, приличаха на увиснали прилепи.

Църковната служба току-що бе свършила и хората излизаха през широките порти на залата на поляната. Миряните се събраха както винаги да си говорят на групички и въпреки студа и вятъра не им се тръгваше, бяха закопнели за контакти. Нямаше и следа от баща ми. Може би вече нямаше кой да го придружава и той бе започнал да ходи на католическите меси за по-удобно.

Но очите ми веднага откриха Джонатан и сърцето ми подскочи, когато го видях. Беше в далечния край на поляната, където бяха вързани конете и спрени каруците. Качваше се на семейната кола, а сестрите и брат му стояха и чакаха реда си. Къде бяха майка му и баща му? Отсъствието им ме разтревожи. До него видях дребна млада жена, бледа и уморена. Джонатан й помогна да се качи на предната седалка. В ръцете си тя държеше вързопче — бебе.

Невръстната съпруга на Джонатан го бе дарила с това, което аз не успях да му дам. Когато видях бебето, почти загубих кураж и замалко да кажа на кочияша да обръща. Но не го направих. Каляската ми се появи на сцената и веднага влезе в центъра на вниманието. Дадох знак на кочияша да спре. Сърцето ми биеше силно, но скочих на земята сред насъбралата се тълпа.

Посрещнаха ме по-топло, отколкото бях очаквала. Познаха ме въпреки новите дрехи, модната прическа и каляската под наем. Обградиха ме хора, които винаги бях подозирала, че не ме харесват — семейство Уотфорд, Тинки Талбът ковачът, и неговата омазана със сажди челяд, Джеремая Джейкъбс и новата му жена, чието лице си спомнях, но името й ми убягваше. Пастор Гилбърт се втурна от стълбите на църквата, а одеждите му се развяваха на вятъра. Старите ми съседи зашепнаха край мен:

— Ланор Макилврий, да му се не види!

— Вижте я каква е модерна!

Към мен отвсякъде се протягаха ръце за здрависване, макар че с периферното си зрение забелязах и цъкащите езици и клатещите се глави в края на тълпата. Тогава множеството се раздели и пред мен застана пастор Гилбърт със зачервено от усилие лице.

— Мили боже, това ти ли си, Ланор? — попита той, но аз почти не го чух, защото бях стресната от появата му. Колко бе остарял! Беше се свил, коремът му се бе прибрал, лицето му се бе сбръчкало като забравена в мазето ябълка, а очите му бяха червени и сълзяха. Плесна с ръце със смесица от обич и притеснение.

— Семейството ти ще е толкова щастливо да те види! Бяха се отчаяли, че си… — изчерви се, сякаш едва не произнесе грешна дума — … се изгубила. А ти се върна при нас и изглеждаш толкова добре.

При споменаването на семейството ми израженията на хората се смениха, но никой не каза и дума. Мили боже, какво се бе случило с роднините ми? И защо всички изглеждаха толкова по-стари? Госпожица Уотфорд имаше сиви нишки в косата си, които не си спомнях. Момчетата на Остергаард бяха пораснали и щяха да пръснат домашно ушитите си дрехи, а китките им стърчаха от късите ръкави на саката.

Тълпата се разцепи отново след леко разбъркване в периферията и в центъра пристъпи Джонатан. О, колко се бе променил! Беше изгубил всичко от момчешкото си очарование безгрижния пламък в тъмните си очи, походката. Все още беше красив, но някак си улегнал. Изгледа ме от главата до петите, установи промяната в мен и тя сякаш го натъжи. Исках да се засмея и да се хвърля в прегръдките му, за да разсея мрачното му настроение, но не го направих.

Хвана дланта ми с две ръце.

— Лани, не вярвах, че ще те видя някога пак!

Защо всички все това повтаряха?

— Доколкото виждам, Бостън ти се е отразил добре.

— Така е — отвърнах аз, но не казах нищо повече, за да разпаля любопитството му.

В този миг младата жена с бебето на ръце си проби път през тълпата и застана до лакътя на Джонатан. Той й подаде ръка и я изведе напред.

— Лани, помниш Еванджелин Макдугъл. Оженихме се, след като ти замина. Но имахме достатъчно време след тръгването ти, за да направим първото дете! — засмя се нервно. Момиче, можеш ли да повярваш, че първото ми дете е момиче? Бих казал, че нямахме късмет, но следващия път ще го направим както трябва, нали? — каза той на изчервената Еванджелин.

Естествено, знаех, че Джонатан вече е женен и че вероятно има дете. Но се оказа по-трудно, отколкото предполагах, да се срещна със съпругата и дъщеря му. Започна да не ми достига въздух. Изтръпнах, не можех да произнеса и едно поздравление. Как може всичко да се е случило толкова бързо? Нямаше ме само няколко месеца.

— Знам, че всичко стана много бързо, с бащинството и останалото — каза Джонатан и сведе очи към шапката в ръцете си. — Но старият Чарлз беше твърдо решен да ме види улегнал, преди да се спомине.

Гърлото ми се сви.

— Баща ти е починал?

— О, да, забравих, че не знаеш. Точно преди сватбата ми. Вече минаха две години — очите му бяха сухи, изглеждаше спокоен. — Разболя се, след като ти замина.

Нямало ме е повече от две години? Как беше възможно! Струваше ми се нереално, все едно бях влязла в приказка, не би да съм била омагьосана и да съм спала, докато останалият свят е продължавал да се върти? Не знаех какво да кажа. Джонатан ме хвана за ръката и ме извади от унеса ми.

— Не бива да те бавим, сигурно искаш да се видиш със семейството си. Но заповядай на вечеря вкъщи. Ще се радвам да чуя какви приключения са те държали далеч от нас, чак досега.

Започнах да се осъзнавам.

— Да, разбира се.

Но умът ми беше другаде. Щом толкова много неща се бяха случили със семейството на Джонатан, какво ли бе станало с моето? Какви ли беди ги бяха сполетели? И ако съдех по думите на Джонатан, беше минала повече от година, откакто бях напуснала града, а това никак не ми звучеше логично. Да не би времето да течеше по-бързо тук или пък по-бавно в Бостън заради непрекъснатите празненства и мързела и къщата на Адаир?

Помолих кочияша да спре каляската на пътя край дома ни родителите ми. Къщата се бе променила, нямаше как да го пропусна. Като начало изглеждаше по-порутена. Баща ми я беше строил сам, също като останалите заселници (с изключение на бащата на Джонатан, който бе довел дърводелци от Камдън да вдигнат хубавия му дом). Направил я беше от дървени трупи, първоначално с едно голямо помещение вътре, над което имаше възможност за надграждане. И надграждането беше започнало. Направи пристройка зад голямата стая, в която бе спалнята на Невин, и мансарда за дъщерите си, където трите спяхме години наред една до друга като кукли на полица.

Къщата беше рухнала като стар кон. Уплътнението между дървените трупи се рушеше. Покривът бе пробит. На тясната веранда се бяха натрупали боклуци, а тухлите на комина се бяха разклатили. Видях червени точки в далечината зад къщата, което значеше, че добитъкът още пасе по поляните. Семейството ми бе запазило поне част от стадото си, но ако съдех по състоянието на къщата, нещо драстично се бе променило. Като че ли бедстваха.

Огледах постройката. Обитателите й се бяха прибрали от църква — каруцата бе край хамбара, а старият ни кафяв кон пасеше зад оградата на обора. Но вътре нямаше никакво движение, само тънка струйка дим се издигаше от комина. Слаб огън в мразовит ден. Хвърлих поглед към купчината дърва. Изглеждаше толкова малка. Дървата за огрев бяха едва три реда, а идеше зима.

Накрая помолих кочияша да се приближи към къщата и да спре пред нея. Изчаках някакво раздвижване, но не последва такова. Събрах кураж и слязох. Тръгнах към вратата.

Мейв отвори след почукването ми. Зяпна, разгледа ме от главата до петите, след това изпищя и се хвърли на врата ми. Така прегърнати прекрачихме прага, щастливите й викове отекваха до ухото ми.

— Мили боже, ти си жива! Скъпата ми Ланор, мислехме, че никога повече няма да те видим! — избърса Мейв сълзите си от радост с края на престилката си. — Когато не получихме вест от теб… монахините писаха на мама и татко и им казаха, че най-вероятно си се изгубила — примигна тя.

— Изгубила? — повторих аз.

— Мъртва. Убита.

Мейв ме погледна право в очите.

— Казаха, че се случвало непрекъснато в Бостън. Разни бандити напивали новопристигналите до смърт.

Продължаваше да се взира трескаво в мен.

— Щом не си се изгубила, сестричке, какво се случи с теб? Къде беше почти три години?

Почти три години! Отново бях потресена колко време ми се губеше. Извън свитата на Адаир дните летяха с друга скорост, не така бавно, както за мен.

Не се наложи да обяснявам, защото майка ми излезе през отворената врата на избата с картофи в престилката си. Изпусна ги, когато ме видя, и пребледня като платно.

— Не може да бъде!

Сърцето ми се сви така силно, че направо спря.

— Може, майко. Аз съм дъщеря ти.

— Завърна се от мъртвите!

— Не съм призрак — казах през стиснати челюсти, защото се опитвах да сдържа сълзите си. Прегърнах я и усетих как неверието в старото й жилаво тяло се стопи. Тя също ме прегърна с всичките сили, които й бяха останали, а те бяха доста по-малко, отколкото помнех. Докато си говорехме, бършеше сълзите си. Погледна през рамо към сестра ми и каза:

— Повикай Невин.

— Трябва ли? Толкова бързо?

Майка ми кимна.

— Да, трябва. Вече той е мъжът в къщата. Съжалявам да ти го кажа, но баща ти си отиде, Ланор.

Никой не може да предвиди как ще реагира на такава новина. Колкото и да бях гневна на баща си и колкото ида подозирах, че се е случило нещо ужасно, вестта ме остави без дъх. Отпуснах се на един стол. Майка ми и сестра ми застанаха около мен и закършиха ръце.

— Стана преди година — каза мама спокойно. — Един от биковете го ритна в главата. Беше мигновено. Не е страдал.

Но те бяха страдали всеки ден след това. Личеше си по загрубелите им лица, по дрипавите дрехи и разрухата в къщата. Майка ми забеляза, че дискретно оглеждам наоколо.

— На Невин му беше ужасно трудно. Той се зае с фермата, а знаеш, че е прекалено голяма за сам човек.

Някога нежната уста на мама сега бе станала сурова, очевидно така се справяше с безмилостната съдба.

— Защо не наехте работници, някое момче от другите ферми? Или защо не дадохте имота под наем? Със сигурност някой от града е искал да се разшири — казах аз.

— Брат ти не искаше и да чуе за подобно нещо, затова не прави грешката да го споменеш пред него. Знаеш колко е горд — каза тя и извърна глава, за да не видя горчивината на лицето й. Неговата гордост се бе превърнала в тяхно страдание. Трябваше да сменя темата.

— Къде е Глинис?

Мейв се изчерви.

— Сега работи за семейство Уотфорд. Днес подрежда полиците.

— В неделя? — вдигнах вежди аз.

— Отработва дълга ни — обясни майка ми. Признанието бе последвано от въздишка на раздразнение. След това мама се засуети около картофите.

Усетих тежестта на парите на Адаир у себе си. Нямаше съмнение, че щях да им ги оставя и да се оправям с последствията после.

Вратата се отвори и в задимената къща влезе Невин — приведен черен силует на фона на мрачното небе. Трябваше ми малко време, за да свикнат очите ми и да разпозная, че е той. Беше отслабнал и станал суров и жилав. Косата му бе толкова късо подстригана, все едно беше обръсната. Лицето му беше мръсно и нашарено с белези, също като ръцете му. Гледаше ме също така презрително, както в деня, в който заминах. Бе изпълнен със самосъжаление от сполетялата ги след това съдба.

Когато ме видя, се покашля, мина покрай мен, отиде до мивката и си пъхна ръцете под нея. Аз станах от стола.

— Здравей, Невин.

Той изсумтя, избърса ръцете си в една кърпа и чак тогава свали овехтялото си палто. Миришеше на добитък, пръст и умора.

— Искам да говоря с Ланор насаме — каза. Майка ми и сестра ми се спогледаха и тръгнаха към вратата.

— Не, почакай те — извиках аз. — С Невин ще излезем навън. Вие останете на топло.

Майка ми поклати глава.

— Не, имаме си работа, която трябва да свършим преди вечеря. Вие си поговорете.

И побутна сестра ми пред себе си.

Честно казано, боях се да остана сама с Невин. Неприязънта му към мен бе непоклатима като скала. Не ми даваше нищо, за което да се хвана. Цялото му същество сякаш казваше, че е по-добре да си вървя, отколкото да се опитвам да намеря път към сърцето и ума му.

— Значи се върна — каза той и вдигна вежда. — Но няма да останеш.

— Не.

Нямаше смисъл да го лъжа.

— Домът ми вече е в Бостън.

Той ме изгледа надменно.

— От скъпите ти дрешки се досещам с какво си се занимавала. Мислиш ли, че аз или майка ни искаме да знаем какви срамни неща си вършила? Защо изобщо се върна?

Въпросът, от който най-много се боях.

— За да ви видя — казах аз умолително. — Да ви кажа, че не съм мъртва.

— Можеше да ни напишеш писмо. Мина доста време без вест от теб.

— Мога само да се извиня за това.

— В затвора ли беше? Затова ли не можеше да ни пишеш? — попита той подигравателно.

— Не ви писах, защото не бях сигурна, че го искате.

И какво да им пиша? Бях сигурна, че е най-добре да не чуят повече нищо за мен, а и Алехандро ме бе посъветвал така. Младите проявяват такава надменност — или глупост — да си мислят, че можеш да изрежеш миналото си като с нож и че то никога няма да те намери.

Невин изсумтя на моето извинение.

— А замисляла ли си се някога как ще се отрази мълчанието ти на мама и татко? То почти уби майка ни. И бе причината за смъртта на баща ни.

— Но мама каза, че е убит от бик…

— Така умря, вярно е. Черепът му се разцепи на две и кръвта му изтече в калта, без никой да може да я спре. Но да си виждала някога татко да е разсеян покрай добитъка? Не. Случи се, защото се беше отпуснал. След като получи писмото от монахините, вече не беше същият. Обвиняваше се, че те е отпратил. Само като си помисля, че още щеше да е с нас, ако му беше дала да разбере, че си жива! — стовари той юмрука си върху масата.

— Казах ти, че съжалявам. Имаше обстоятелства, които ми попречиха…

— Не искам да слушам извиненията ти. Казваш, че не си била в затвора. Идваш тук облечена като най-богатата курва в Бостън. Ясно ми е колко ти е било трудно през последните три години. Повече не искам да те слушам.

Той се извърна от мен и поглади наранените кокалчета на ръката си.

— Забравих да попитам — къде е бебето? Да не си го оставила при сводника си?

Бузите ми пламнаха като горещи въглени.

— Сигурно ще се радваш да научиш, че то загина, преди да се роди. Пометнах.

— А. Както казват — такава е била божията воля. Това е наказание за греховете ти с онзи дявол Сейнт Андрю.

Невин ме изгледа злобно, доволен от новината и щастлив да произнесе присъдата си.

— Така и не успях да разбера как умно момиче като теб може да е толкова сляпо за онова копеле Сейнт Андрю. Защо не ме послуша? Аз съм мъж, също като него, знам какви са мъжете…

Млъкна, беше ядосан. Исках да изтрия самодоволната му физиономия, но не можех. Може би беше прав. Може би наистина проникваше в ума на Джонатан и го разбираше по-добре от мен. И през всичките онези години се бе опитвал да ме предпази от изкушението. Моето падение се оказа и негово. Той отново потри кокалчетата си.

— Е, колко дълго смяташ да останеш?

— Не знам. Няколко седмици.

— Мама знае ли, че не си се върнала завинаги? Че от ново ще ни напуснеш? — попита Невин язвително, но и с удоволствие в гласа, което също щеше да разбие сърцето на майка ни.

Поклатих глава.

— Не можеш да останеш дълго — предупреди ме той, — защото ще натрупа сняг и ще трябва да стоиш тук до пролетта.

Колко ли време щеше да ми е нужно да убедя Джонатан да дойде с мен в Бостън? Можех ли да издържа цяла зима в Сейнт Андрю? Само мисълта да заседна сред преспите за толкова дълго и да прекарвам дните в малката къща с брат ми, ме изпълни с клаустрофобия.

Невин потопи окървавения си юмрук в кофа с вода и докато се грижеше за раната, която сам си бе причинил, продължи да ми говори:

— Можеш да отседнеш при нас. Предпочитам да те изхвърля, но не искам да давам на съседите поводи за клюки. Но през цялото време ще се държиш прилично или изхвърчаш на улицата.

— Разбира се — погладих нервно копринената си пола.

— И да не съм видял онова копеле Сейнт Андрю наоколо. Забранявам ти да го виждаш, докато си под моя покрив, но знам, че ще се срещнеш с него някъде далеч от къщата и ще ме излъжеш за това.

Разбира се, че беше прав. Но поне засега не смятах да му противореча.

— Както кажеш, братко. Благодаря.

34.

Първата вечер у дома беше трудна. От една страна, не можех да си спомня по-весела вечеря. Когато Глинис се прибра от работата при Уотфорд, всички отново се събраха около мен и сърцата ни се изпълниха с любов. (Изключение правеше само Невин, който отказваше да ми прости.) Докато се печаха бисквитите, аз донесох подаръците и им ги раздадох като някакъв Дядо Коледа.

Мейв и Глинис танцуваха, прилепили китайската коприна към телата си. Измисляха какви рокли да си ушият. Майка ми почти се разплака, когато взе шала. Радостта им само разгневи още повече Невин. Слава Богу, че не бях донесла нищо за него (защото знаех, че ще го хвърли в огъня). Тогава наистина щеше да ме изведе за ухото и да ме изхвърли на снега.

Седяхме около масата, докато опразним чинните и свещите изгорят. Майка ми и сестрите ми ми разказаха за всичко, което се бе случило в градчето след заминаването ми: погубени реколти, болести, един-двама нови съседи. И разбира се — кончини, раждания и венчавки. Описаха ми подробно сватбата на Джонатан, защото очакваха, че ще искам да знам всичко за нея — каква изискана храна сервирали (без да знаят, че съм яла такива деликатеси и пила такива напитки, за които те дори не бяха сънували), кои делови партньори на Сейнт Андрю преминали гори и реки, за да присъстват.

— Толкова е тъжно, че капитанът не доживя, за да види това — каза майка ми. А бебето! От думите на майка ми и сестрите ми излизаше, че то е колективен продукт на целия град. Всички, с изключение на Невин се интересуваха живо от малкото създание.

— Как я кръсти Джонатан? — попитах аз и топнах последната хапка в говеждата мазнина.

— Рут, като майка си — каза Глинис с вдигнати вежди.

— Това е хубаво християнско име — обади се майка ми. — Сигурна съм, че са искали да е библейско.

Размахах пръст над масата.

— Предполагам, че нито Джонатан, нито Еванджелин са го искали. Всичко е дело на майка му. Можете да ме цитирате.

— Може би и това да имат дете възможно най-скоро също е по настояване на госпожа Сейнт Андрю.

Мейв затаи дъх и погледна сестра ни за потвърждение, преди да продължи.

— Раждането е било ужасно трудно, Ланор. За малко да загубят Еванджелин. Тя е толкова слаба…

— И млада…

Всички закимаха.

— Толкова е млада — въздъхна Мейв. — Чух, че акушерката й казала известно време да не ражда.

— Така е — потвърди Глинис.

— Стига! — удари с ножа по масата Невин и накара жените да подскочат. — Не може ли да си изям вечерята на спокойствие, без да слушам клюки за градския фукльо?

— Невин… — започна майка ми, но той я отряза.

— Не искам да слушам повече за това. Той е виновен, че се ожени за това момиче. За мен е скандално, но не съм очаквал нищо по-добро от него — каза Невин ядосано.

За един кратък миг почти повярвах, че се скара на майка ни и сестрите ни, за да прекрати разговорите за бебета. Той стана от масата и тръгна към стола край огнището, на който преди седеше баща ни след вечеря. Странно ми беше да го гледам там с лулата на татко в ръка.

Ако съдех по положението на луната на небето, беше почти полунощ. Слязох от мансардата, защото не можех да заспя. Гаснещият огън украсяваше стените с танцуващи отблясъци.

Бях неспокойна, не можех да остана затворена в къщата. Имах нужда от компания. Обикновено по това време на нощта се приготвях да си лягам при Адаир. Открих, че съм гладна, направо умирах от глад. Облякох се и излязох тихо навън. Кочияшът ми спеше в хамбара под планина от одеяла и сгрят от топлината на десетките глави добитък, които нощуваха под един покрив с него. Не смятах да оседлавам и семейния кон и да развалям заслужената почивка на горкото животно, затова тръгнах пеша в единствената посока, която ми хрумна: към града. Всеки друг би сметнал, че изминаването на това кратко разстояние пеша си е живо самоубийство. Температурата бе под нулата и вятърът брулеше силно, но аз бях устойчива на всякакъв климат и можех да вървя колкото си искам, без да се уморявам. Стигнах до къщите в покрайнините на града много бързо.

Но къде да отида? Сейнт Андрю не беше голям. Само в няколко прозореца се виждаха запалени светлинки. Градът спеше, но кръчмата на Даниел Дотъри още работеше и единственият й прозорец светеше. Поколебах се на вратата, чудех се дали е разумно да ме виждат там в този час. Малко жени влизаха при Дотъри, но никога сами. Невин лесно можеше да научи и да се убеди окончателно, че съм най-обикновена проститутка. Но топлината вътре, тихият разговор и спорадичните избухвания на смях ме изкушаваха. Изтърсих калта от обувките си и влязох.

Вътре имаше само няколко клиенти (и слава Богу, защото пространството беше малко): двама дървосекачи, служители на Джонатан и Тоби Остергаард, грубоватия баща на бедната София, който бе заприличал на труп. Кожата му бе посивяла и мъртвите му очи се взираха невиждащо в черната стена. Всички глави се извърнаха към мен, когато влязох, а Дотъри ме изгледа особено мръснишки.

— Наливна бира — поръчах аз несигурно. Имаше само една напитка в менюто. Някога помещението беше част от дома на Дотъри. Беше разделен така въпреки протестите на жена му. В кръчмата имаше барплот, малка маса и множество табуретки, сковани от стари парчета дърво. Единият им крак неизменно бе по къс от останалите два. В по-топлите месеци се играеха игри, а понякога се организираха и боеве с петли в хамбара, който бе отделен с кална пътека от къщата. Повечето клиенти не оставаха, а си взимаха бира, която пиеха у дома, докато се хранеха, защото варенето на пиво беше трудна работа и всички бяха съгласни, че Дотъри е най-добър в това в целия град.

— Чух, че си се върнала — каза Дотъри, докато прибираше монетата ми. — Доколкото виждам, Бостън ти се е отразил добре — и огледа похотливо дрехите ми. — И какво прави селско момиче като теб, та да може да си позволи такова хубаво облекло?

Също като брат ми, Дотъри сигурно вече имаше отговор, както и всички останали — какво се бе случило с мен, та да стана заможна жена. Но никой нямаше куража да ме обвини направо, а намеците на кръчмаря ме разгневиха: правеше се на интересен заради клиентите си. Но пък какво можех да сторя аз при тези обстоятелства? Усмихнах му се непроницаемо над чашата си.

— Това, което са правили безброй хора преди мен, за да подобрят съдбата си: свързах се с богати хора, господин Дотъри.

Един от дървосекачите си тръгна малко след като аз дойдох, но другият дойде да ме покани на масата си. Чу, че Дотъри споменава Бостън, и искаше да си поговори с някого, който е бил там наскоро. Беше млад, може би на двайсет, приятен и изглеждаше чист, за разлика от повечето наемници в Сейнт Андрю. Каза ми, че е от скромно семейство, което живее в покрайнините на Бостън. Дошъл в Мейн, за да работи. Изкарвал добри пари, но изолацията го убивала; липсвало му разнообразието на големия град, възможностите за забавление. Очите му се насълзиха, когато започнах да му разказвам за градската градина в слънчевите недели и за блестящата черна повърхност на река Чарлз при пълнолуние.

— Надявах се да си тръгна от тук, преди да паднат снегове — каза той и се взря в чашата си. — Но чух, че Сейнт Андрю иска работниците да останат и през зимата и ще им плати добре за това. Който остане обаче, ще е ужасно самотен.

— Предполагам, че е въпрос на гледна точка.

Дотъри стовари една халба върху дървения плот и ни стресна и двамата.

— Приключвайте. Време е да си ходим по леглата.

Стояхме пред залостената врата на Дотъри и се притискахме един в друг, за да се пазим от вятъра. Непознатият приближи устни до ухото ми и от думите му мъхът по бузата ми настръхна като цвете, което се протяга към слънцето. Той ми довери, че не е бил с жена от много време. Призна, че има малко пари, но ме попита дали нямам желание и без да ми плаща.

— Надявам се, че не бъркам професията ти — каза той със смутена усмивка. — Но като дойде сама при Дотъри…

Нямаше какво да кажа, беше напълно прав.

Промъкнахме се в хамбара на Дотъри. Животните бяха така свикнали с нощните посетители от бара, че изобщо не помръднаха. Младият дървосекач си разкопча панталоните и постави члена си в ръката ми. Разтопи се от действията ми и скоро потъна в облак от удоволствие.

Сигурно завръщането ми в Сейнт Андрю и срещата с Джонатан ме бяха изпълнили със страст. Може ръцете на дървосекача да докосваха тялото ми, но в ума ми бе Джонатан. Беше чиста лудост да си мисля за него, но комбинацията между плътски удоволствия и фантазии в онази нощ ми подсказа как би могло да бъде сега между нас и ме направи жадна за още. Придърпах младия мъж към себе си и поставих единия си крак върху бала със слама, за да му дам по-добър достъп под фустата си.

Той влезе в мен, плътта му бе сладка и твърда, а ръцете — нежни. Опитах се да си представя, че е Джонатан, но илюзията ми убягваше. Може би Адаир беше прав и наистина щяхме да спечелим, ако направехме Джонатан един от нас. Ужасната ми жажда ми подсказваше, че трябва да опитам, иначе щях да съжалявам до края на живота си, а това означаваше — вечно.

Дървосекачът потръпна и издиша тежко, когато свърши, след това извади носна кърпа и ми я предложи.

— Извинявай за грубостта ми — прошепна той разгорещено в ухото ми, — но това беше най-невероятното чукане, което съм имал. Сигурно си най-талантливата проститутка в Бостън!

— Куртизанка — поправих го аз внимателно.

— И не мога да се преструвам, че съм в състояние да те компенсирам по начина, по който без съмнение си свикнала… — продължи той, докато ровеше в джоба си за пари, но аз го хванах за ръката, за да го спра.

— Недей. Запази си парите. Просто ми обещай, че няма да казваш и дума на никого — казах му аз.

— О, няма, въпреки че ще го помня до края на живота си!

— Както и аз — отвърнах, макар че това момче със сладко лице можеше да се окаже или един от многото, или последният ако имах късмет — който щеше да бъде заменен с Джонатан и само с Джонатан.

Погледах го как тръгва в нощта към пътя, който водеше към имота на Сейнт Андрю, после се увих в палтото си и поех в обратна посока. Топлите остатъци от него се стичаха по вътрешната страна на бедрата ми и аз почувствах приятно познато раздвижване в гърдите си, както и удоволствието, което изпитвах винаги, когато някой мъж отмалее безпомощен от сексуална възбуда в ръцете ми. Нямах търпение да преживея това и с Джонатан и да го изненадам с новопридобитите си умения.

Пътят ми минаваше покрай работилницата на ковача и по навик погледнах надолу към къщата на Магда. Зад шала, който тя закачаше на прозореца си, се виждаше, че свети. Значи беше будна. Странно как някога й завиждах за дома й, но сигурно още беше така, защото сърцето ми странно трепна, когато го видях и си спомних съкровищата й, които толкова ме бяха впечатлили като малка. Палатът на Адаир може и да беше разкошен и пълен с луксозни вещи, но след като прекрачиш прага му — край със свободата ти. Магда бе господарка на собствения си дом и никой не можеше да й отнеме това.

Докато стоях в началото на пътеката, предната врата се отвори и от нея излезе един дървосекач (и слава Богу, защото щях да умра от срам, ако някой от съседите ми се бе оказал посетител на Магда). Тя също излезе след него и за миг двамата се озоваха и светлината, идваща от отворената врата. Те се смееха. Магда се бе завила в наметало, за да изпрати клиента си по стълби те и да му махне за довиждане. Скрих се обратно в сенките, за да спестя на дървосекача неудобството да бъде видян тук, но не и преди Магда да ме забележи.

— Кой е там? — извика тя. — Не искам неприятности.

Излязох от мрака.

— Не и от мен, госпожо Магда.

— Ланор? Ти ли си това? — изви шия тя. Аз минах покрай отдалечаващия се дървосекач, изкачих стълбите и я прегърнах. Стори ми се по-крехка от всякога.

— Мили боже, момиче, казаха ми, че сме те изгубили — промълви Магда, докато ме въвеждаше. Стаята бе отоплена от малкото огнище и двете тела, които доскоро се бяха потили вътре (миризмата още висеше във въздуха; тези дървосекачи не бяха много усърдни с миенето и понякога доста воняха). Свалих си наметката. Магда ме хвана за раменете и ме завъртя, за да огледа по-добре хубавата ми рокля.

— Е, госпожице Макилврий, виждам, че ти е провървяло.

— Не бих казала, че се гордея с труда си — отвърнах.

Магда ме погледна с укор.

— Да разбирам ли, че си се замогнала по обичайния начин за млада дама…?

Когато не отговорих, тя рязко свали наметалото си.

— Е, знаеш мнението ми по този въпрос… Едва ли е престъпление да тръгнеш по единствения път, който е отворен пред теб, и да забогатееш от това… Ако Бог не е искал да си изкарваме парите като проститутки, щеше да ни даде други начини, с които да се издържаме. Но не е.

— Не съм точно проститутка.

Защо се чувствах длъжна да се обяснявам каква съм точно?

— Има един мъж, който ме издържа…

— Женени ли сте?

Поклатих глава.

— Тогава си му любовница.

Тя не ме съдеше, просто излагаше фактите, все едно ме информираше за работа, на която исках да постъпя. Наля джин в две малки чаши, които бяха толкова стари, че стъклото им бе помътняло, и аз й разказах за живота си в Бостън и за Адаир. Беше истинско облекчение да споделя с някого. Разбира се, не всичко, пропуснах някои части, които исках да променя: буйния му нрав, непредвидимите смени в настроенията, спорадичните партньори мъже в леглото му.

Казах й, че с красив, богат и обсебен от мен. Тя кимаше, докато слушаше историята ми.

— Браво на теб, Ланор. Гледай да спестиш част от парите, които ти дава.

Под светлината на свещта видях по-ясно лицето на Магда. Годините, в които бях отсъствала от града, бяха оставили отпечатък върху нея. Тънката й кожа бе увиснала около устата и на шията, черната й коса бе почти наполовина бяла. Някога красивите й дрехи бяха избелели и похабени. Независимо че беше единствената проститутка в града, нямаше да може да продължи със занаята си още дълго. Младите дървосекачи щяха да спрат да идват тук, а старите, които все още бяха готови да плащат за услугите й, не се държаха много добре с нея. Скоро щеше да се превърне в старица без приятели в град, където животът бе суров.

Бях закичила на корсета си малка перлена брошка, подарък от Адаир. Семейството ми не разбираше нищо от бижута и затова я носех, без да се притеснявам в тяхно присъствие, но Магда би трябвало да знае, че струва цяло състояние. Отначало си мислех да я дам на роднините си, те имаха повече право на нея, отколкото тази жена, която бе единствената ми приятелка. Но реших на тях да оставя парите, а те бяха добра сума. Затова свалих брошката от дрехата си и й я подадох.

Магда наклони глава.

— О, не, Ланор, не бива да го правиш. Не ми трябват парите ти.

— Искам да я вземеш…

Тя бутна протегнатата ми ръка.

— Знам какво си мислиш. Планирам скоро да се оттегля. Спестила съм доста пари, откакто съм тук. Старият Чарлз Сейнт Андрю трябваше да праща заплатите на някои от работниците си направо на мен, защото прекарваха цялото си свободно време в тази къща, и така да им спести усилието да разнасят пари в джобовете си по цял ден — засмя се тя. — Не, предпочитам да я запазиш за себе си. Може и да не ми вярваш, тъй като си млада и красива и имаш мъж, който цени компанията ти, но някой ден всичко това ще изчезне и може да ти потрябват парите, които би взела за тази брошка.

Разбира се, не можех да й кажа, че този ден за мен никога няма да дойде. Насилих се да се усмихна, докато връщах брошката на мястото й.

— Решила съм през пролетта да се преместя на юг. Някъде близо до океана — продължи Магда. Огледа стаята, сякаш се опитваше да реши кои вещи да вземе и кои да остави. — Може би ще намеря някой добър самотен вдовец и отново ще се омъжа.

— Не се съмнявам, че късметът ще ти се усмихне, Магда, каквото и да решиш да правиш, защото имаш щедро сърце — казах аз, навела глава. — Трябва да те оставям да си лягаш и да се връщам при семейството си. Беше ми приятно да те видя, Магда.

Прегърнахме се отново и тя ме поглади сърдечно с длан по гърба.

— Пази се, Ланор. Бъди внимателна. И каквото и да става, не се влюбвай в твоя господин. Ние, жените, взимаме най-погрешните решения, когато сме влюбени.

Тя ме изпрати до вратата и ми помаха за довиждане.

В съвета й имаше много истина и сърцето ми натежа. Тръгнах към гората доста по-паднала духом от преди. Върнах се у дома по-неспокойна, отколкото тръгнах. Замислих се и установих, че е така, защото бях излъгала Магда за Адаир. Не просто бях запазила тайната му — нашата тайна. Това бе разбираемо. Ако някой в Сейнт Андрю можеше да разбере странностите на Адаир, това беше Магда. И въпреки това аз я излъгах за връзката си с него. Жената иска най-много от всичко да се гордее с мъжа в живота си, а очевидно аз не бях горда със своя. И как да бъда след всичко, в което Адаир ме беше въвлякъл, защото само като ме бе погледнал, беше разбрал каква съм. Беше ме принудил да споделям тъмните му страсти. Колкото и да се страхувах от него, винаги откликвах на желанията му и приемах всяко сексуално предизвикателство. Той наистина извади на светло много мои скрити заложби, не можех да го отрека, но това не ме изпълваше с гордост. Може би не се срамувах от Адаир, а от самата себе си.

Тези ужасни мисли изпълваха съзнанието ми, докато завита в наметалото, за да се пазя от силния вятър, бързах по пътеката към семейния дом. Не можех да изгоня от спомените си всичките онези ужасни неща, които бях сторила, не спирах да се чудя защо тези долни удоволствия така ми харесват. Нищо чудно, че не бях сигурна дали заслужавам душата ми да бъде спасена.

35.

На другия ден се събудих и чух как майка ми и Мейв си шепнат в кухнята, за да не ме събудят. Сигурно им се струвах мързелива повлекана, свряна под купчина одеяла, която проспива най-продуктивното време на деня и не става чак до пладне, макар отдавна да не се бях будила толкова рано.

— Я виж кой е станал — провикна се майка ми от огнището, когато ме чу да се размърдвам горе.

— Сигурно Невин много би искал да каже няколко думи за режима ми — отвърнах аз, докато слизах по стълбата.

— Едва го удържахме да не те измъкне за краката от постелята — каза Мейв и ми подаде дрехите, които бяха стояли дотогава на стол пред огъня, за да се стоплят.

— Снощи се почувствах неспокойна и се разходих до града — признах си аз.

— Ланор! — за малко да изпусне ножа майка ми. — Да не си се побъркала? Можеше да измръзнеш до смърт! Да не говорим за други лоши неща, които можеха да ти се случат — каза тя и се спогледа със сестра ми. И двете знаеха, че у мен бе останала малко добродетел, която да бранят. Но постепенно омекна.

— Бях забравила колко студено става тук на север нощем — излъгах аз.

— И къде ходи?

— Не на църква, предполагам — засмя се Мейв.

— Не, не бях на църква. Ходих при Дотъри.

— Ланор…

— Малко компания в самотния час, само това исках. Не съм свикнала да си лягам толкова рано и да е толкова тихо край мен. Животът ми в Бостън сега е много различен. Ще трябва да ме разберете.

Завързах си връзките на полата, отидох при майка ми и я целунах по челото.

— Не си в Бостън, скъпа — сгълча ме майка ми.

— Не се тревожи толкова — обади се Мейв. — И Невин ходи при Дотъри от време на време. Щом мъжете могат, не виждам защо и ти да не можеш, поне е повод… — и хвърли поглед на майка ми, за да види реакцията й. — А ние просто ще свикнем с това.

Значи Невин ходеше при Дотъри… Налагаше се да внимавам. Ако разбереше за нощната ми афера, можеше да стане лошо за мен.

В този миг разговорът ни бе прекъснат от почукване на вратата. Един от прислужниците на Сейнт Андрю подаде кремав плик с моето име върху него. Вътре имаше бележка, написана с педантичния почерк на майката на Джонатан. С нея канеха семейството ни на вечеря същия ден. Прислужникът чакаше на вратата за отговор.

— Какво да му кажа? — попитах аз, сякаш отговорът не бе очевиден. Мейв и майка ми танцуваха като Пепеляшки, които са научили, че отиват на бал. — Ами Невин? Той със сигурност ще откаже — добавих.

— Без съмнение. Няма да престъпи принципите си — каза Мейв.

— Ще ми се брат ви да имаше повече делови нюх — промърмори майка ми. — Би могъл да използва тази възможност, за да поговори с Джонатан да купува по-редовно от нас. Половината град си изкарва прехраната от това семейство. Кой друг ще купува говеждо? А те имат толкова мъже, които трябва да хранят…

Сигурно си мислеше, че Сейнт Андрю са скъперници, защото дават на работниците си дивеча, който ловяха в имението им.

Върнах се до вратата и казах на прислужника:

— Кажи на госпожа Сейнт Андрю, че с радост приемаме поканата и четирима от нас ще дойдат на вечеря.

В онзи ден ми се струваше сюрреалистично двете ни семейства да вечерят заедно. Не се бе случвало никога, когато с Джонатан бяхме приятели като деца, а аз предпочитах да сме само двамата пред камината в кабинета му. Но това нямаше как да стане, не и сега, когато той имаше съпруга и дете.

Сестрите му вече бяха започнали да се превръщат в стари моми и приличаха на кукумявки. Гледаха моите, които бяха значително по-жизнерадостни, като някакви маймуни, пуснати в къщата им. Горкият бавноразвиващ се Бенджамин седеше до майка си, впил очи в чинията си и стиснал устни. Правеше всичко възможно, за да стои мирен. От време на време тя го потупваше по ръката, което очевидно успокояваше нещастното дете.

Отляво на Джонатан седеше Еванджелин. Приличаше на дете, което са пуснали на масата на възрастните. Розовите й пръстчета опипваха всички изящни сребърни прибори пред нея, сякаш не знаеше за какво служат. Погледът й често се стрелваше към съпруга й, беше като куче, което търси одобрението на господаря си. Като видях Джонатан, обграден от семейството, което винаги щеше да зависи от него, изпитах жалост към него, но и досада.

Поднесоха еленско месо и дузина печени пъдпъдъци, от които накрая остана само купчина оглозгани ребра и малки птичи кости. След като се нахранихме, Джонатан огледа масата, на която имаше почти само жени, и ме покани в стария кабинет на баща си, който вече наричаше свой. Когато майка му отвори уста, за да протестира, той каза:

— Няма друг мъж, който да ми направи компания за една лула, а освен това искам да говоря с Лани насаме. Пък и съм сигурен, че ако остане с вас, доста ще се отегчи.

Рут вдигна вежди, но сестрите му не протестираха. Може би се опитваше да им спести неудобството от моята компания. Бях сигурна, че и те ме смятат за проститутка и вероятно Джонатан се е наложил над тях, за да ме поканят на вечеря.

Когато затвори вратата на кабинета, наля уиски и приготви две лули с тютюн. Настанихме се на креслата край огъня. Първо поиска да знае как така съм изчезнала в Бостън. Разказах му по-дълга история от тази, която предложих на семейството си: че работя за богат европеец като негова придружителка в Америка. Джонатан ме изслуша скептично. Чудеше се дали да подложи версията ми на съмнение, или просто да се наслади на разказа.

— Трябва да си помислиш дали да не се преместиш в Бостън. Животът там е толкова по-лесен — казах аз и поднесох огънче към лулата. — Ти си богат. Ако живееш в голям град, ще можеш да се наслаждаваш на удоволствията на живота.

Той поклати глава.

— Не мога да напусна Сейнт Андрю. Трябва да се секат дървета, това е нашето препитание. Кой ще ръководи бизнеса?

— Господин Суит, както и сега. Или някой друг управител. Така богатите хора с много инвестиции управляват собствеността си. Няма причина ти и семейството ти да страдате в суровите условия на ужасните зими по тези места.

Джонатан се загледа в огъня и дръпна от лулата.

— Може би си мислиш, че майка ми няма търпение да се събере със семейството си, но никога няма да успеем да я помръднем от Сейнт Андрю. Никога няма да си го признае, но е свикнала с тукашното си положение. В Бостън ще е просто една от многото заможни вдовици. Дори може би социалният й живот ще страда, защото е прекарала прекалено много време в дивотията. Освен това, Лани, мислила ли си какво ще се случи с града, ако ние го напуснем?

— Бизнесът ти ще остане тук. Ще продължаваш да плащаш на местните за същото, за което им плащаш и сега. Единствената разлика ще е, че ти и семейството ти ще водите живот, какъвто заслужавате. Ще има лекари за Бенджамин. Ще се срещаш със съседите си в неделя, ще ходиш всяка вечер на празненства и игри на карти като част от градския елит.

Джонатан ме изгледа невярващо. Но в очите му имаше достатъчно колебание, което ми подсказа, че това, което каза за майка си, е просто извинение. Може би той беше този, който се страхуваше да напусне Сейнт Андрю, да изостави единствения град, който познава, и се превърне в дребна риба в голямо, добре уредено езеро. Наведох се към него.

— Няма ли това да е твоята награда, Джонатан? Ти съгради цялото това богатство заедно с баща си. Нямаш представа какво те очаква отвъд тези гори, които приличат на стени на затвор.

Изглеждаше обиден.

— Излизал съм от Сейнт Андрю. Ходил съм до Фредериктън.

Семейство Сейнт Андрю имаха делови партньори в този град. Дървените трупи се пускаха по Олагаш до река Сейнт Джон и се обработваха във Фредериктън, разкрояваха се на дъски или се горяха на въглища. Чарлз беше водил Джонатан там още преди той да навърши двайсет години, бях чувала да ми разказва за това. Но сега вече си мислех, че у него няма никакво любопитство към света извън малкия му град.

— Фредериктън не може да се сравнява с Бостън — протестирах аз. — И освен това, ако дойдеш в Бостън, ще можеш да се запознаеш с моя работодател. Той е кралска особа от Европа, на практика е принц. Но което е по-важно, истински ценител на удоволствията. Човек от твоята порода — опитах се да се усмихна изкусително. — Гарантирам ти, че ще промени живота ти завинаги.

Той ме изгледа.

— „Ценител на удоволствията“? И ти как го разбра, Лани? Мислех, че си негова придружителка.

— Това може да означава много неща.

— Признавам, че ме заинтригува — каза той, но тонът му беше самодоволен. Част от мен тъгуваше, че Джонатан така се е предал пред новите си задължения и не проявява никакво любопитство към изкушенията, които му предлагах. Обаче бях сигурна, че старият Джонатан е някъде там, просто трябваше да го събудя.

След това прекарахме много вечери заедно. Бързо забелязах, че не е завързал нови приятелства. Не разбирах защо, след като едва ли липсваха мъже, които да не желаят социалния статус и вероятните финансови облаги на близостта си с него. Но той не беше глупав. Това бяха същите мъже, които като малки го бяха презирали заради хубостта и богатството му. И го бяха мразили, защото доходите на бащите им са зависели от капитана.

— Ще ми липсваш, когато си заминеш — каза ми Джонатан в една от тези вечери, в които зад затворените врати на кабинета му пушехме качествен тютюн. — Мислила ли си да останеш? Не се налага да се връщаш в Бостън, особено ако е само заради парите. Мога да ти дам работа, така ще помагаш и на семейството си, след като баща ти вече го няма.

Почудих се дали е обмислил това предложение, или му бе хрумнало спонтанно. Дори и да ми намереше някаква длъжност, майка му нямаше да е съгласна паднала жена да работи за сина й. Беше прав, че това щеше да е добра възможност да подкрепя семейството си, но дълбоко в себе си аз се измъчвах. Освен това ме гнетеше страх какво щеше да ми се случи, ако не изпълнех заповедите на Адаир.

— Не мога да се откажа от живота в града, след като го опознах. И ти би се чувствал по същия начин.

— Вече ти обясних…

— Не бива да взимаш прибързано решение. Все пак да преместиш целия си живот в Бостън не е шега работа. Ела ми на гости. Кажи на семейството си, че ще пътуваш по работа. Виж дали градът ти е по вкуса.

Бях почистила сръчно лулата с тел, умение, което бях усвоила при Адаир, и я почуках в малкия пепелник, за да падне пепелта.

— Ще имаш много ползи и за бизнеса. Адаир ще те представи на различни хора, ще те запознае със собственици на дървопреработващи фабрики. Ще те въведе и в обществото. Тук, в Сейнт Андрю, няма никаква култура! Нямаш представа какво изпускаш — представления, концерти. Но това, което наистина смятам, че ще те очарова — казах аз, наведох се напред и доближих главата си до неговата, сякаш се канех да споделя голяма тайна, — е, че Адаир е същият като теб, когато става въпрос за мъжки удоволствия.

— Не думай.

Изражението на лицето му ме молеше да продължа.

— Жените сами му се хвърлят на врата. Всякакви жени. От висшето общество или пък най-обикновени, а когато се умори от тях, сърничките винаги са на разположение.

— Сърничките?

— Проститутките. В Бостън има всякакви проститутки. В лъскави бордеи. Такива, които работят на улицата. Актриси и певици, които с радост ще ти станат любовници, ако им осигуриш квартира и издръжка.

— Да не би да казваш, че ако искам да съм с жена, ще трябва да отида при актриса или певица? — попита той и извърна поглед. — Всички мъже в Бостън ли плащат за женска компания?

— Ако я искат само за себе си — казах аз. Бавно набирах скорост. — Тези жени са най-добрите в изкуството на любовта продължих с надеждата да разпаля любопитството му. Време беше да му дам подаръците на Адаир. — Подарък от работодателя ми — обявих аз и му подадох малък вързоп, увит с червена коприна: колодата карти с мръсните картинки. — От един джентълмен за друг.

— Забавно — коментира той, докато се взираше във всяка карта. — Виждал съм подобни карти във Фредериктън, макар да не бяха изработени с толкова фантазия.

Когато взе червената коприна, за да увие в нея картите, изпадна и вторият подарък, за който бях забравила. Джонатан затаи дъх.

— Боже, Лани, коя е тя?

Държеше в ръцете си миниатюрна рисунка на Узра и я гледаше като омагьосан.

— Фантазия ли е, творение на някой художник?

Тонът му не ми хареса. Никой джентълмен не би творил така пред жена, която твърди, че харесва. Но какво можех да направя? Предназначението на портрета бе да го изкуши и очевидно беше успял.

— О, не, уверявам те, че съществува от плът и кръв. Тя е наложница на работодателя ми, одалиска, която е довел със себе си от Пътя на коприната.

— Твоят работодател има странен начин на живот. И държи открито наложница в Бостън? Не ми се вярва, че му позволяват.

Джонатан вдигна очи от картината към мен. Веждите му бяха свъсени.

— Не разбирам… Защо работодателят ти ще ми праща подаръци? Какъв му е интересът? Какво, по дяволите, си му разказвала за мен?

— Той търси подходящ приятел и предусеща, че си му сродна душа.

Джонатан стана подозрителен, може би се боеше, че интересът на мъж, когато не познава, към него най-вероятно е свързан с богатството му.

— Да ги кажа честно, мисля, че е разочарован от хората в Бостън. Те са доста мрачни. Не може да намери местен човек с дух като неговия и желание да се отдава смело на забавления…

Но Джонатан вече не обръщаше внимание на думите ми. Толкова настойчиво се взираше в мен, че се уплаших да не съм казала нещо обидно.

— Какво има? — попитах.

— Ами просто си… толкова променена — каза той накрая.

— Няма да го отричам. Промених се напълно. Въпросът е дали ти си разочарован от тази промяна?

Той примигна, в тъмните му очи се прокрадна болка.

— Като че ли да, може би малко. Не съм сигурен как да го кажа, без да нараня чувствата ти, но не си момичето, което беше, когато замина. Толкова си светска. Ти си любовница на онзи мъж, нали? — попита колебливо.

— Не точно.

Сетих се за един термин отпреди години.

— Аз съм негова духовна съпруга.

— Негова „духовна съпруга“?

— Всички сме такива. Одалиската, аз, Тилде…

Реших да не споменавам Алехандро и Дона, защото нямах представа как ще реагира Джонатан.

— Има три съпруги под един покрив?

— Както и други жени, с които се забавлява…

— И нямаш нищо против?

— Може да дарява любов, на когото си поиска, както и ние. Това, което имаме, е нещо непознато за теб, но… да, разпределението ме устройва.

— Боже, Лани, направо не мога да повярвам, че си момичето, което целунах в гардеробната на църквата преди толкова години.

Той ме погледна срамежливо, сякаш не бе сигурен как да се държи с мен.

— След цялата тази реч за даряването на любов, предполагам, че няма да е много неприлично, ако те помоля за още една целувка. Просто за да се уверя, че наистина си онази Лани, която някога познавах?

Точно на този пробив се надявах. Той стана от креслото, наведе се към мен и обгърна лицето ми с длани. Но целувката му беше колеблива. Тази нерешителност почти ми разби сърцето.

— Бях сигурна, че никога повече няма да те видя, Джонатан, да не говорим да те целуна отново. Мислех, че ще умра, толкова ми липсваше.

Когато се взрях в лицето му, осъзнах, че надеждата да го видя пак, бе единственото, което беше запазило разсъдъка ми. А сега бяхме заедно и нямаше да пропусна шанса си. Станах и се притиснах към него, а след малко колебание той ме прегърна. Бях благодарна, че все още ме желае, но всичко в него се бе променило от последния път, когато бяхме заедно, дори мирисът на косата и кожата му. Сдържаността, с която обви талията ми. Вкусът на целувките му. Всичко се бе променило.

Беше станал по-бавен, по-мек, по-тъжен. Любеше се все така сладко, но бе изгубил настървеността си. Може би защото бяхме в семейния му дом, а жена му и майка му седяха от другата страна на заключената врата. Или пък просто бе обзет от разкаяние, че мами горката Еванджелин.

Лежахме дълго заедно на дивана, след като Джонатан свърши. Той бе облегнал глава на гърдите ми, които бяха пристегнати в хубава копринена рокля с панделка и дантели. Все още беше между краката ми, полегнал върху купчината поли и фусти, вдигнати до кръста ми. Галех косата му, а сърцето ми биеше блажено. И да, бях горда, че го накарах да се поддаде на желанието си. А що се отнася до съпругата му, която го чакаше чинно от другата страна на вратата е, нима тя първа не го открадна от мен? А и бракът не значеше почти нищо, щом той още ме искаше и сърцето му ми принадлежеше. Тялото ми трепереше радостно след доказателството за неговата страст. Въпреки случилото се с всеки от нас през годините, в които бяхме разделени, аз бях убедена повече от всякога, че връзката ни не е прекъсната.

36.

Провинция Квебек, днешно време

Люк спря пред закусвалня на изхода от магистралата. Имаше нужда да си почине от безкрайния монотонен сив път. Седна в едно сепаре и взе лаптопа на Лани, за да навакса с новините и да провери електронната си поща. Като изключим обичайната поредица съобщения от болничната администрация („На служителите се напомня да не паркират на източния паркинг, защото пространството ще се използва за снегопочистващите машини…“), никой не му беше писал. Май никой не бе забелязал отсъствието му. Люк разходи разсеяно курсора по екрана. Нямаше какво повече да проверява. Тъкмо се канеше да изключи компютъра, когато чу сигнал. Някой му беше пратил имейл.

Очакваше да е спам, нова ведра покана от банката му да си открие още една сметка или нещо също толкова безполезно, но се оказа писмо от Питър. Стана му неудобно. Беше се възползвал от добротата на колегата си. Питър беше по-скоро познат, а не приятел, но тъй като в окръга нямаше много анестезиолози, а Люк бе лекар в спешно отделение, се виждаха по-често от останалите доктори. След последните си перипетии Люк беше станал по-необщителен, но Питър бе един от малкото, които все още говореха с него.

„Къде си? — пишеше в имейла. — Не смятах, че имаш намерение да вземеш колата за толкова дълго. Опитах се да ти се обадя, но не си вдигаш мобилния телефон. Всичко наред ли е? Да не би да си катастрофирал? Мали не си ранен? Тревожа се за теб. ОБАДИ МИ СЕ“.

После Питър изреждаше телефонните си номера и мобилния на жена си. Люк затвори имейла и стисна челюст. Бои се, че съм превъртял, осъзна. Знаеше, че поведението му бе, меко казано, странно. Хората внимаваха край него и се бояха да споменават Триша, развода или смъртта на родителите му. Смятаха, че не може да се справи с всички струпали се на главата му беди.

Но чак сега Люк си даде сметка, че напускането на града с тази жена го бе разсеяло от нещастието му. Не му се бе случвало да не се чувства потиснат от месеци. За първи път можеше да мисли за дъщерите си, без да му иде да се разплаче.

Люк пое дълбоко дъх и дълго издиша. Не си прави прибързани заключения, каза си той. Питър просто беше любезен и търпелив. Не заплашваше да се обади в полицията. Даде си сметка, че той бе най-уравновесеният човек в живота му в момента, но това сигурно се дължеше на факта, че беше нов в Сейнт Андрю. Младият лекар все още не бе заразен с местната странност, хладната сдържаност и пуританската пристрастеност към раздаването на присъди.

За миг Люк се изкуши да се обади на Питър. Той беше връзката му с реалния свят, който съществуваше за него, преди да помогне на Лани да избяга от полицията, преди да чуе фантастичната й история, преди да спи с пациентка. Питър можеше да успее да го убеди да се върне. Отново пое дълбоко дъх: въпросът беше дали той искаше да го убедят?

Отвори пак имейла на Питър и натисна „Отговор“.

„Съжалявам за колата ти — написа той. — Скоро ще я оставя някъде и полицията ще я намери и ще ти я върне“. Обмисли написаното и си даде сметка, че то означава, че е избягал и повече няма да се върне. Почувства огромно облекчение. Преди да натисне бутона „Изпрати“, добави: „Вземи пикапа ми. Твой е“.

Люк се отби в тоалетната, преди да се качи в джипа. Лани вече беше на предната седалка и гледаше право пред себе си с тъжна усмивка.

— Какво има? — попита я той, когато завъртя ключа в запалването.

— Нищо… сведе очи тя. — Когато отидох да платя сметката, докато ти беше в тоалетната, видях, че продават алкохол под щанда. Затова помолих за бутилка „Гленфидих“. Но продавачката отказа да ми даде. Каза, че трябва да изчакам баща ми да излезе от тоалетната и той да купи бутилката.

Люк се пресегна към дръжката на вратата.

— Ще се върна, ако искаш…

— Недей. Не е заради скоча, а защото… това се случва непрекъснато. Писна ми, това е. Винаги ме бъркат с тийнейджърка, третират ме като хлапе. Може и да изглеждам малка, но не мисля като малка и не искам да се отнасят с мен като с малка, знам, че младоликото лице ми помага да минавам между капките, но, боже… — вдигна тя глава и я поклати. После изправи рамене. — Хайде да й направим представление. Ама наистина да я побъркаме.

Преди Люк да успее да отговори, тя сграбчи яката на якето му и го дръпна. Впи устни в неговите и дълго го целува, като се триеше в него. Целувката продължи толкова много, че накрая му се зави свят. През рамото на Лани видя как жената на касата застина и зяпна ужасена, а очите й се разшириха.

Лани го пусна и се засмя. Той инстинктивно си обърса устата.

— Не прави така. Не искам да ме бъркат с твой баща. Това ме кара да се чувствам… — все едно съм ужасен човек, а аз не съм, помисли си той, но не го произнесе.

Лани веднага утихна, изчерви се от срам и сведе безпомощно поглед.

— Прав си. Извинявай, не исках да те карам да се чувстваш неудобно — каза тя. — Няма да се повтори.

37.

Сейнт Андрю, 1819 година

Това блажено общуване на дивана не ни беше последното. Продължихме да се виждаме, когато можем, макар и в меко казано, неудобни обстоятелства — хамбар край пасбището, ухаеш на люцерна (след което той трябваше внимателно да почисти всички тревички от дрехите си), конюшнята на семейството Сейнт Андрю, където се заключвахме в сервизното помещение и се триехме тихо един в друг сред дрънчащи юзди и хамути.

Докато бях с Джонатан, вдишвах аромата му и капки негова пот капеха по лицето ми, с изненада установих, че Адаир се промъква в мислите ми. Учудих се, че изпитвам вина, сякаш му изневерявам, защото ние по някакъв свой начин се обичахме. Освен това имаше и страх от наказанието, което щеше да ми наложи, не че спя с друг мъж, а че обичам друг. Защо изпитвах вина и страх, щом правех точно това, което той искаше? Може би защото дълбоко в сърцето си знаех, че обичам Джонатан и само Джонатан. Той винаги печелеше.

— Лами — прошепна той и целуна ръката ми, докато лежахме по-късно в сламата. — Заслужаваш повече от това.

— Бих се срещала с теб в гора, в пещера, на полето — отвърнах аз, — ако това е единственият начин да те виждам. Няма значение къде сме. Важното е, че сме заедно.

Красиви думи на любов. Но докато лежахме един до друг в сламата и аз го галех по бузата, мислите ми не стояха мирни. Завираха се в опасни места, побутваха въпроси, които беше най-добре да останат без отговор, като например обстоятелствата около внезапното ми заминаване от Сейнт Андрю преди години и неговото мълчание за това събитие.

Откакто се бях върнала в града, нито веднъж не ме бе попитал за детето. Със сигурност искаше да знае, усещах го във всеки миг доволно мълчание между нас, когато го хващах да ме гледа косо с тъжна сериозност. Когато напусна Сейнт Андрю… но думите така и не излязоха от устата му. Сигурно предполагаше, че съм направила аборт, както му бях казала тогава в църквата. Но аз исках той да знае истината.

— Джонатан — започнах тихо и се заиграх с една немирна черна къдрица, — чудил ли си се някога защо баща ми ме накара да напусна града?

Усетих как затаи дъх, стоеше неподвижно и се колебаеше. След малко каза:

— Не знаех, че си заминала, преди да бе станало твърде късно… Сбърках, че не те потърсих по-рано, че не се поинтересувах дали не си в беда или не ти се е случило нещо наистина страшно… — и започна разсеяно да си играе с връзките на роклята ми.

— Как обясни семейството ми отсъствието ми? — попитах аз.

— Казаха, че са те пратили при болен роднина. След като замина, те се затвориха. Питах веднъж една от сестрите ти дали нямат вести от теб и дали не може да ми даде адреса ти, за да ти пиша, но тя побягна, без да ми отговори.

Вдигна глава от гърдите ми.

— Не беше ли така? Не се ли грижеше за болен роднина?

Искаше ми се да се изсмея на наивността му.

— Единственият човек, който имаше нужда от грижи, бях аз. Пратиха ме да родя детето надалеч. Не искаха тук да знаят за това.

— Лани! — притисна длан в лицето ми той, но аз се извърнах. — А ти дали…

— Няма никакво дете. Пометнах.

Вече можех да го кажа без никаква емоция, без гласът ми да потреперва и в гърлото ми да засяла буца.

— Толкова съжалявам за това, което си преживяла, и то съвсем сама…

Седна. Вече не можеше да отдели очи от мен.

— Това ли е причината накрая да се озовеш при онзи мъж. Онзи Адаир?

Сигурна съм, че изражението ми беше станало много мрачно.

— Не искам да говоря за това.

— През какви изпитания си преминала, бедната ми смела Лани! Трябваше да ми пишеш, да ми кажеш в какво положение си. Бих направил всичко за теб, всичко, което ми е по силите… — и ме прегърна. Точно за това копнееше тялото ми в този момент. След това сякаш размисли и се отдръпна. — Да не съм се побъркал? Какво правим? Нима не те нараних достатъчно? Какво право имам да започвам с теб отначало, сякаш това е някаква игра? — и хвана главата си в ръце. — Прости ми глупостта и егоизма…

— Не си ме принудил да направя нищо — казах в опит да го успокоя. — Аз го поисках.

Де да можех да си върна думите обратно. Беше грешка да споменавам за мъртво то дете. Проклинах се, задето се бях поддала на дребнавостта си. Преди бях искала Джонатан да знае и да страда, да признае своя дял от нещастието ми, но вече отдавна ми беше минало.

— Не мога да продължавам така. Това е последното… усложнение… от което имам нужда в живота си — отдръпна се Джонатан от мен и се изправи на крака.

Когато видя изненадата и болката на лицето ми, продължи:

— Прости ми откровеността, скъпа Лани. Но ти много добре знаеш, че имам семейство, съпруга и малка дъщеря, имам задължения, които не мога да зарежа. Не мога да застраша щастието им заради няколко откраднати мига удоволствие с теб… За нас няма бъдеше, не би могло да има. Няма да е честно спрямо теб да продължим, а и може да те нараня пак.

Той не ме обича достатъчно, за да остане с мен. Истината ме прободе в сърцето като дълъг остър нож. Не можех да дишам. Думите му събудиха в мен огнен гняв. Чак сега ли го разбра, след като подновихме незаконната си връзка? Или пък бях наранена, защото за втори път ме зарязваше заради Еванджелин? Признавам, че първата мисъл, докато седях там като окаменяла, беше да му отмъстя. Вече разбирам защо зарязаните жени сключват сделки с дявола. В такива моменти нуждата от отмъщение е огромна, но нямаш сили да го направиш.

Ако в тази секунда пред мен се бе появил Луцифер и ми бе обещал, че ако му продам душата си, Джонатан ще бъде подложен на вечни мъки в ада, веднага щях да приема сделката, и то с радост. Бих се съюзила със самия Сатана, за да отмъстя на неверния си любим. Или пък нямаше нужда да призовавам дявола, да подписвам с кръв договор с него? Може би вече го бях направила.

Вече не знаех как да изпълня плана на Адаир, а мисълта, че ще го разочаровам, ме разтреперваше от страх. Мислех, че вече съм подмамила Джонатан в Бостън с любовта и сексуалните си услуги, но се бях провалила.

Разкаянието и угризенията бяха накарали любовника ми да се откаже от мен, макар да ми бе обещал, че ще остане завинаги мой приятел, а ако се наложи и благодетел. Изчаках да видя дали няма да промени решението си и да се върне при мен, но дните минаваха и ставаше ясно, че това няма да се случи. „Само едно посещение — молех го аз, — ела ми на гости в Бостън“. Но Джонатан оставаше непреклонен. Един ден ми се извиняваше, че не можел да остави майка си да ръководи делата му, защото щяла да обърка всичко, а на другия ми обясняваше, че възникнали усложнения в работата, които изисквали неговата намеса. Но последният аргумент срещу заминаването му винаги беше дъщеря му.

— Еванджелин никога няма да ми прости, ако я оставя сама у дома със семейството ми за дълго, а не би тръгнала на път с бебето — каза ми той, сякаш зависеше изцяло от жена си и детето си, а не поставяше винаги собствените си желания преди техните. Какъвто беше верен съпруг и съвестен баща… Подобни извинения можеха да звучат правдоподобно от устата на друг мъж, но не и от тази на Джонатан, когото аз познавах.

Наближаваха големите снегове и трябваше да тръгвам. Усещах, че ако остана в Сейнт Андрю през зимата, ще се случи нещо ужасно. Разгневен, че не му се подчинявам, Адаир можеше да се изсипе с хрътките си в града, а кой знае какво би направил този демон с черно сърце на невинните местни хора, отрязани от света заради снега? Спомних си какво ми бяха разказвали Алехандро и Дона за варварското минало на Адаир, как нападал села и убивал тези, които му се съпротивлявали. Мислех си за девойките, които бе изнасилил, как упои и мен и ме използва за забавление. Докато се намираше в бостънското общество, имаше някаква гаранция, че жестокостта му ще остане под контрол, но нямаше как да се предвиди какво би направил в изолирано от преспите градче. И аз щях да съм виновна за нещастието, което можеше да сполети съгражданите ми.

Една вечер при Дотъри разсъждавах над тежкото си положение и се надявах да се натъкна на нежния дървосекач, с когото се бях запознала там по-рано, когато в кръчмата се появи Джонатан. Бях виждала и преди това изражение на лицето му: не беше дошъл да търси компания.

Беше поруменял от удоволствие. Връщаше се от любовна среща. Стресна се, като ме видя, но вече не можеше да си тръгне, без да ме поздрави. Седна срещу мен на празната маса с гръб към огъня.

— Лани, какво правиш тук? Това не е място за дами, особено пък ако са сами.

— О, но аз не съм дама, нали? — отвърнах язвително и веднага съжалих за тона си. — Къде другаде да отида? Не мога да пия в компанията на майка ми и брат ми; не бих понесла неодобрителните им физиономии. Ти поне можеш винаги да се върнеш в дома си и да се заключиш в кабинета си за едно питие. И със сигурност ще е по-добро от това тук. Между другото, не трябва ли да си вкъщи при жена си? Тази вечер си бил непослушен, усещам го.

— Като се има предвид твоето положение, едва ли имаш право да ме съдиш — каза той. — Добре, ще ти кажа истината, след като искаш. Бях с друга жена, с която се виждах, преди ти да се върнеш така неочаквано. Имам любовница. Анна Колстед.

— Анна Колстед е омъжена.

Той сви рамене. Потреперих от гняв.

— Значи продължаваш връзката си с нея, дори и след онази реч, която ми произнесе?

— Аз… не можех да я изоставя внезапно, без да й обясня какво се е случило.

— А каза ли й, че си получил морално прозрение? Че си решил вече да не се виждаш с нея? — попитах, сякаш имах право да знам.

Той мълчеше.

— Не се ли научи, Джонатан? Такива неща никога не свършват добре — казах с леден глас. Той се намръщи и се извърна, докато гневът му премине.

— Ти все това ми повтаряш.

Името на София, макар и непроизнесено, увисна във въздуха между нас.

— Ще свърши по същия начин. Тя ще се влюби в теб и ще те поиска за себе си.

В мен се надигнаха страх и тъга, каквито бях изпитала в деня, в който открих София в реката. Не вярвах, че след всичко, което преживях, този спомен за нея ще има такъв ефект върху мен. А може би беше така, защото често се питах дали нямаше да е по-добре да бях последвала примера й.

— Неизбежно е, Джонатан. Всички, които те познават, те искат за себе си.

— От опит ли го знаеш?

Резкият му тон ме накара да замълча за известно време. Очевидно се беше настроил против мен, но аз нямах представа защо. Накрая му отговорих саркастично:

— Но пък тези, които те имат за себе си, често оплакват късмета си. Може би трябва да попиташ за това горката си съпруга. Мислил ли си, как забежката ти с госпожа Колстед ще се отрази на бедната Еванджелин, ако разбере?

Гневът на Джонатан се надигна като буря. Той погледна през рамо, за да се увери, че Дотъри е зает и никой не ни чува, след това ме сграбчи за ръката и ме придърпа към себе си.

— За бога, Лани, имай милост към мен. Аз съм женен и имам дете. Тя беше само на четиринайсет, когато се венчахме. Когато правихме любов за първи път, плака след това. Плака! Страхува се от майка ми и умира от ужас край сестрите ми. Нямам нужда от дете, Лани. Имам нужда от жена.

Издърпах ръката си от хватката му.

— Да не мислиш, че не знам?

— Ще ми се да се бях опълчил на баща си и да не се бях оженил за нея. Той искаше наследник, само това го интересуваше. Видя младо момиче с още много плодовити години пред себе си и сключи сделка със стария Макдугъл, сякаш дъщеря му беше кобила за разплод прокара ръка през косата си. — Нямаш представа какъв живот ми се налага да живея сега, Лани. Бизнесът разчита само на мен, Бенджамин е безпомощен като четиригодишно дете. Сестрите ми са глупачки. А когато баща ми умря… всичките му грижи паднаха върху моите рамене. Този град зависи от състоянието на моето семейство. Знаеш ли, че заселниците са си купили земи със заеми, гарантирани от баща ми? Една тежка зима или небрежност в земеделието и губят всичко. Мога да ги разоря, но за какво ми е още една пропаднала ферма? Така че те моля да ми простиш, задето имам любовница и си доставям някакви малки удоволствия, за да се спася поне временно от отговорностите си.

Сведох поглед към питието си, но той продължи с блеснали очи:

— Не можеш да си представиш колко ме изкушава предложението ти. Бих се отказал от всичко, за да се спася от грижите си! Но не мога и мисля, че разбираш защо. Не само че ще изгубя семейството си, но и градът ще се разори. Ще съсипя много хора. Ти ме хвана в момент на слабост, когато се върна, Лани, но през последните години научих тежки уроци. Не мога да си позволя да бъда егоист.

Да не би да беше забравил как някога ми бе казал, че иска да изостави семейството и богатството си заради мен? Че веднъж бе пожелал в неговия свят да бъдем само ние двамата? Някоя по-уравновесена жена щеше да се зарадва, че Джонатан е станал толкова зрял и отговорен, че е способен да поеме задължения, които биха прекършили по-слаб човек. Но аз нито се радвах, нито бях горда.

Ала го разбирах. Обичах града по свой начин и не исках да го видя разорен. Макар семейството ми да изпитваше затруднения и съгражданите ми да се бяха отнесли зле с мен и да клюкарстваха зад гърба ми, не можех да изтръгна стълба, който крепеше цялото общество. Седях срещу Джонатан с мрачно лице и му съчувствах за участта, която току-що бе споделил с мен. Но въпреки това паниката ми растеше. Щях да предам Адаир. Какво можех да направя?

Изпихме си бирата тъжни и потиснати. Изглеждаше ми пределно ясно, че трябва да се откажа от Джонатан и да се съсредоточа върху собствената си съдба: какво да правя от тук нататък? Къде бих могла да отида, къде Адаир нямаше да може да ме намери? Нямах желание да се подложа отново на ужасните мъчения, което вече бях преживяла.

Платихме за питиета си и излязохме. И двамата бяхме умислени и мълчахме, всеки потънал в собствените си терзания. Нощта отново бе мразовита, небето беше ясно и грейнало от луната и звездите. Само съвсем тънки облачета плуваха през сребристите им отблясъци.

Джонатан ме хвана за ръката.

— Прости ми избухването и забрави за моите проблеми. Имаш пълното право да ме презираш за това, което казах. Последното, което бих искал, е да се товариш с моите тревоги. Конят ми е в конюшнята на Дотъри. Нека те изпратя до вас.

Но преди да му кажа, че няма нужда и предпочитам да остана насаме с мислите си, чухме стъпки по пътеката. Беше късно и ужасно студено, така че не очаквахме наоколо да има някой.

— Кой е? — извиках аз на силуета в сенките. Едуард Колстед излезе под лунната светлина с пушка в ръка.

— Махай се, госпожице Макилврий. Нямам проблеми с теб.

Колстед беше суров млад мъж от едно от най-бедните семейства в града и не можеше да бъде никакъв съперник на Джонатан за нечия любов. Беше слаб, издълженото му лице бе обезобразено от едра шарка, както при много други. Макар да бе млад, косата му вече оредяваше, а зъбите му падаха. Вдигна пушката към гърдите на Джонатан.

— Не ставай глупав, Едуард. Има свидетели: Лани, мъжете вътре при Дотъри… освен ако не си намислил да убиеш и тях — каза Джонатан на бъдещия си убиец.

— Не ми пука. Ти опозори моята Анна, а мен превърна в посмешище. Ще съм горд да ме запомнят като човека, който ти е отмъстил.

И вдигна още по-високо пушката. Замръзнах от ужас.

— Погледни се, надут паун такъв — каза презрително Едуард над пушката си. Чест правеше на Джонатан, че не отстъпваше.

— Да не мислиш, че градът ще скърби за теб, ако умреш? Няма, господине. Мъжете тук те ненавиждат. Да не си въобразяваш, че не знаем какви ги вършиш, как подмамваш и омагьосваш жените ни? Захвана се с Анна за забавление и така ми отне най-ценното. Ти си истински дявол и градът ще е по-добре, ако се отърве от теб.

Едуард повиши глас, но въпреки думите му не вярвах, че ще изпълни заканата си. Той искаше да уплаши Джонатан, да го унижи и да го накара да моли за прошка. Така този идиот щеше да получи някакво усещане за достойнство. Но не му стискаше да убие съперника си.

— Това ли си мислиш за мен, че съм дявол? Така ти изнася, за да се отървеш от вината — свали ръцете си Джонатан. — Но истината е, че жена ти е нещастна, а това няма нищо общо с мен и много общо с теб.

— Лъжец! — извика Колстед.

Джонатан пристъпи към нападателя си, а на мен ми се сви сърцето. Не бях сигурна дали той иска да умре, или не може да остави Колстед да си затваря очите за истината. Може би смяташе, че го дължи на любовницата си. Вероятно спорът ни при Дотъри го беше изпълнил с решителност. Но гневното му изражение заблуди Колстед, че наистина обича Анна. — Ако жена ти беше щастлива, нямаше да дойде при мен. Тя…

Старата пушка на Колстед гръмна, от цевта й излезе синкав пламък, който зърнах с крайчеца на окото си. Стана много бързо: пукот като от гръмотевица, блясък като от светкавица. Джонатан се олюля назад и падна на земята. Лицето на Колстед се изкриви под лунната светлина.

— Застрелях го — промълви той, сякаш убеждаваше сам себе си. — Застрелях Джонатан Сейнт Андрю.

Паднах на колене в полузамръзналата кал и взех Джонатан в скута си. Дрехите му вече се бяха напоили с кръв, тя бе избила и по палтото му. Раната беше дълбока и сериозна. Прегърнах го през гърдите и изгледах злобно Колстед.

— Ако имах пушка, щях да те застрелям. Махай се от очите ми.

— Мъртъв ли е? — изви шия Колстед, но нямаше достатъчно смелост да се приближи до мъжа, когото бе застрелял.

— Ще излязат след секунда и ако те открият тук, веднага ще те арестуват — изсъсках аз през зъби. Исках да избяга. В кръчмата вече се бяха размърдали, скоро някой щеше да излезе и да види кой е стрелял. Трябваше да скрия Джонатан, преди да ни открият.

Нямаше нужда да предупреждавам Колстед втори път. Дали от страх или от внезапно разкаяние, или просто защото не искаше да го арестуват, той побягна като подплашен кон. А аз прегърнах Джонатан през гордите и го издърпах в конюшнята на Дотъри. Свалих му палтото, след това и сакото, събличах го, докато намерих раната в гордите му. Кръвта бликаше от дупка близо до сърцето.

— Лани — прошепна той дрезгаво и потърси ръката ми.

— Тук съм, Джонатан. Не мърдай.

Той изхриптя и се закашля. Никой не можеше да му помогне, беше застрелян от упор и на лошо място. На лицето му се появи познатото напрегнато изражение на умиращ човек. Изпадна в безсъзнание и се отпусна в ръцете ми.

От другата страна на проядените от червеи дъски се чуха гласове. Мъжете от кръчмата бяха излезли на пътеката. Като не видяха никого, се върнаха обратно. Погледнах красивото лице на Джонатан. Тялото му беше още топло и тежеше и скута ми. Сърцето ми заби силно, бях изпаднала в паника. Трябва да остане жив. Трябва да остане с мен на всяка цена. Прегърнах го още по-силно. Не можех да го оставя да умре. И имаше само един начин да го спася.

Оставих тялото му на земята, разперих палтото и сакото му. Слава Богу, че беше в безсъзнание. Иначе, както бях уплашена, не бих успяла да извърша пъкленото дело. Дали щеше изобщо да стане? Може би не помнех точно думите, които трябваше да произнеса, за да направя тази силна магия. Но нямах време за чудене.

Бръкнах в корсажа си, където бях зашила мускала. Напипах го, разпорих шевовете и го извадих от скривалището му. Ръцете ми трепереха, когато извадих капачката и я надвесих над устните на Джонатан. На нея имаше само една капка, по-малка от капка пот. Молех се да е достатъчна.

— Не ме оставяй, Джонатан. Не мога да живея без теб — прошепнах в ухото му. Това бе единственото, което се сетих да кажа. Но тогава си спомних думите на Алехандро в деня, в който бях преобразена… Молех се да не е прекалено късно. — От моята ръка и по моя воля — произнесох и веднага се почувствах глупаво, защото бях сигурна, че нямам власт над нищо, нито над небесата, нито над ада, нито на земята.

Коленичих в сламата и взех пак Джонатан в скута си. Отметнах косата му от челото и зачаках знак. Всичко, което помня от това изпитание, бе усещането, че пропадам и цялото ми тяло пламва от треска. Събудих се по-късно в тъмното.

Все още държах Джонатан в прегръдките си. Той беше спрял да диша и изстиваше. Завих го добре с палтото му и се почудих дали бих могла да го отнеса до нашата ферма, без някой да ни забележи. Не ми се струваше вероятно, но нямаше къде другаде да го преместя, а рано или късно някой щеше да влезе в конюшнята на Дотъри.

Оседлах коня на Джонатан и с почуда установих, че вече не се боя от буйния жребец. Нуждата ме накара да покажа сила, каквато не предполагах, че притежавам. Преметнах Джонатан през шията на коня, качих се на седлото, излязох от конюшнята и препуснах през града. По-късно не един човек щеше да свидетелства, че е видял как Джонатан Сейнт Андрю напуска града на кон в онази нощ. Появиха се какви ли не хипотези за изчезването му.

Когато стигнахме до нашата ферма, влязох право в хамбара и събудих кочияша. Трябваше да заминем още тази нощ; не можех да рискувам да чакам до сутринта, защото близките на Джонатан щяха да тръгнат да го търсят. Казах на кочияша да запрегне бързо конете, защото тръгваме. Когато той се опита да протестира, че е прекалено тъмно и не можем да пътуваме през нощта, му отвърнах, че луната грее достатъчно силно, за да осветява пътя ни. И добавих:

— Плащам ти, затова ще правиш каквото ти казвам. Имаш петнайсет минути да запрегнеш конете.

Оставих куфарите и дрехите си в къщата. Боях се, че ако вляза да си ги взема, ще събудя семейството си. В този момент мислех само как да измъкна Джонатан от града.

Когато кочияшът подкара каляската по заснежения път, аз надникнах иззад пердето на прозореца, за да видя дали някой в къщата ни е чул, но не видях никакъв признак на раздвижване. Представих си как ще се събудят и ще открият, че съм заминала. Щяха да се чудят с наранени сърца защо съм си тръгнала така. Отпътуването ми щеше да им се стори също толкова тайнствено, колкото годините ми на мълчание. Постъпвах много несправедливо спрямо добродушната си майка и милите ми сестри и ме болеше от това, но истината беше, че ми беше по-лесно да разочаровам тях, отколкото да загубя Джонатан завинаги и да не се подчиня на Адаир.

Джонатан лежеше на седалката срещу мен, увит в палтото си и в кожена завивка. Моето наметало бе навито и пъхнато под главата му като възглавница. (Аз нямаше защо да се боя от студа.) Главата му бе извита под неестествен ъгъл. Не помръдваше, гърдите му не се повдигаха и спускаха, нищо. Кожата му изглеждаше бледа като лед под лунната светлина. Не свалях очи от лицето му и чаках първия признак на живот, но той продължаваше да лежи неподвижно и аз започнах да се чудя дали не съм се провалила.

38.

До изгрев-слънце между нас и града вече се бяха натрупали много мили. Каляската трополеше по неравната и самотна горска пътека, а аз бдях над Джонатан. Все едно бяхме в катафалка, а аз бях вдовицата, която придружава тялото на съпруга си до последния му дом. Вече бе съмнало, когато той се размърда. Почти се бях отчаяла, че няма да се върне сред живите. Бях седяла часове наред, треперех и се потях, повдигаше ми се и се мразех. Първият признак на живот бе потрепване на дясната му буза, а след това помръднаха и миглите му. И тъй като все още беше мъртвешки бледен, не повярвах на очите си, докато не чух тих стон, не видях устните му да се разделят и да отваря и двете си очи.

— Къде сме? — попита той тихо и дрезгаво.

— В каляска. Не мърдай. Скоро ще се почувстваш по-добре.

— Каляска? Къде отиваме?

— В Бостън.

Не знаех какво друго да му кажа.

— Бостън! Какво се е случило? Да не би…

Върна се към последния си спомен: ние двамата в кръчмата на Дотъри.

— Да не би да съм загубил облог? Пиян ли бях, когато се съгласих да тръгна с теб…

— Не сме се споразумявали за това — казах аз и коленичих до него, за да го завия по-добре. — Отиваме, защото така трябва. Не можеш да останеш в Сейнт Андрю.

— Какви ги говориш, Лани?

Джонатан ми беше ядосан и се опитваше да ме отблъсне, но бе толкова слаб, че не можеше да ме помръдне. Усетих нещо да ми убива под коляното, като малко камъче. Пресегнах се и напипах куршума. Онзи същият, който излетя от пушката на Колстед. Вдигнах го пред очите на Джонатан.

— Познат ли ти е?

Той се взря в малкото тъмно късче в ръката ми. Видях как паметта му се възвръща. Спомни си караницата на пътеката и изстрела, който отне живота му.

— Бях прострелян — каза. Гърдите му се повдигаха и отпускаха. Ръката му се стрелна към разкъсаните риза и жилетка, които се бяха втвърдили от засъхналата кръв. Опипа плътта под дупката, но тя беше цяла.

— Нямам рана — каза Джонатан с облекчение. — Колстед сигурно не ме е улучил.

— И как е възможно? Виждаш кръвта, разкъсаните си дрехи. Колстед те улучи, Джонатан. Простреля те в сърцето и те уби.

Той стисна очи.

— Не ми звучиш разумно. Нищо не разбирам.

— Това не може да се проумее — отвърнах аз и го хванах за ръката. — Това е чудо.

Опитах се да му обясня всичко, макар че Бог ми е свидетел, не разбирах много повече от него. Разказах му моята история и тази на Адаир. Показах му малкия мускал, който сега беше празен, и го оставих да помирише гадната миризма на последните останали в него пари. Джонатан ме слушаше, както се слуша побъркана жена.

— Кажи на кочияша да спре каляската — каза ми той. — Връщам се в Сейнт Андрю, дори ако се наложи, пеша.

— Не мога да те пусна.

— Спри каляската! — извика Джонатан и стана на крака. Започна да удря с юмрук по тавана. Опитах се да го накарам да седне, но кочияшът беше чул и дръпна юздите на конете.

Джонатан блъсна вратата и изскочи в натрупалия до коленете девствен сняг. Кочияшът се обърна и ни погледна колебливо от капрата. Дъхът му бе заскрежил мустаците му. Конете дишаха тежко, изтощени от тегленето на каляската през снега.

— Връщаме се след малко. Разтопи сняг и дай на конете да пият — казах аз, за да го успокоя. Побягнах след Джонатан, но полата ми ме бавеше през снега. Накрая го настигнах и го сграбчих за ръката.

— Трябва да ме послушаш. Не можеш да се върнеш в Сейнт Андрю. Вече не си съшият.

Той ме блъсна.

— Не знам какво се е случило с теб, откакто замина, но… мога само да предположа, че си се побъркала.

Стисках здраво китката му, сякаш така можех да го спра.

— Ще ти докажа, че съм права. Ако ти докажа, ще дойдеш ли с мен?

Той спря и ме погледна подозрително.

— Нищо не ти обещавам.

Пуснах го и му дадох знак да почака. С другата си ръка извадих от джоба на палтото си малък, но остър нож. Разкъсах си блузата и останах само по корсет в студа, след това стиснах здраво дръжката на ножа с две ръце, въздъхнах и го забих докрай в гърдите си.

Джонатан за малко да падне на колене. Пресегна се инстинктивно към мен.

— Мили боже! Ти наистина си побъркана! Защо, по дяволите, правиш това…

Около дръжката потече кръв и бързо попи в дрехите ми, на корема ми се появи огромно алено петно. Извадих острието, след това хванах ръката му и притиснах пръстите му към раната. Той се опита да се отдръпне, но аз го държах здраво.

— Докосни я. Усети какво се случва и ми кажи, че още не ми вярваш.

Знаех какво ще стане. Дона правеше този номер пред нас, когато се събирахме в кухнята да си говорим след някое празненство. Сядаше пред огъня, сваляше си сакото и го оставяше на облегалката на стола, след това навиваше богатите си ръкави и режеше дълбоко с нож ръцете си. Алехандро, Тилде и аз виждахме как ръбовете на раната се събират като обречени един на друг любовници и се сливат в идеална прегръдка. Беше го правил много пъти, винаги действаше безотказно. (Дона се смееше тъжно, докато гледаше как плътта му зараства, но когато го направих със себе си, разбрах какво е усещането. Ние се опитвахме да си причиним болка, но не успявахме съвсем. Искахме да направим нещо близко до самоубийството и получавахме временно удоволствие от самонараняването, но дори и тогава болката ни беше отказана. Как се мразехме само, всеки по свой начин!)

Джонатан пребледня, когато почувства как разкъсаната плът се раздвижва, събира се и се затваря.

— Какво е това? — прошепна той, изпълнен с ужас. — Със сигурност е работа на Дявола.

— Не знам дали е така. Нямам обяснение. Но стореното — сторено. Няма къде да мърдаме. Вече никога няма да си същият като преди и нямаш място в Сейнт Андрю. А сега ела с мен — казах аз. Коленете му омекнаха, стана бял като платно и не се съпротиви, когато сложих ръка на рамото му и го поведох обратно към каляската.

Джонатан не успя да се възстанови от шока до края на пътуването. За мен беше тежко, защото тръпнех да разбера дали ще мога да си върна приятеля и любовника. Той винаги е бил по-силният от двамата и сега се чувствах некомфортно от смяната на ролите. Беше глупаво от моя страна да очаквам нещо различно. Колко дълго и аз се бях цупила в къщата на Адаир, бях се затворила в себе си и отказвах да повярвам какво се е случило с мен?

По време на плаването до Бостън той остана през цялото време в каютата си и нито веднъж не стъпи на палубата. Това със сигурност събуди любопитството на екипажа и останалите пътници и макар водната повърхност да беше гладка като стъкло, аз им казах, че го е хванала морска болест и си няма доверие, че може да стане. Занесох му супа и бира, макар че вече нямаше нужда да яде и апетитът му го беше напуснал. Скоро щеше да разбере, че продължавахме да ядем по навик и за удоволствие, както и за да се правим на хора като всички останали.

Когато стигнахме в Бостън, Джонатан вече изглеждаше странно след многото часове в сумрака на каютата. Блед и нервен, със зачервени от безсъние очи в такъв вид слезе от кораба, облечен в старите дрехи, които бяхме купили в Камдън от едно магазинче за стоки втора употреба. Застана на палубата и всички го зяпнаха, защото със сигурност вече бяха започнали да се чудят дали невидимият пасажер не е умрял в каютата си по време на пътуването. Взря се в оживлението на пристанището, докато корабът акостираше, и очите му се разшириха. Изглеждаше малко уплашен от тълпите. Невероятната му красота бе помрачена от преживяното, а на мен не ми се искаше Адаир да го види в това окаяно състояние на първата им среща. Исках да разбере, че Джонатан е точно такъв, какъвто му го бях представила. Каква глупава суета!

Слязохме и преди да изминем и пет метра, видях, че Дона ни чака заедно с двама прислужници. Беше облечен като за погребение, на шапката му имаше черни щраусови пера. Носеше черно наметало и се подпираше на бастун. Открояваше се сред останалите, все едно бе самата смърт. Когато ни видя, на лицето му се появи злобна усмивка.

— Откъде знаеш, че се връщам днес? И точно с този кораб? — попитах го аз. — Не съм ви писала, за да съобщя какви са ми плановете.

— О, Ланор, ти си смешно наивна. Адаир винаги знае тези неща. Той усети присъствието ти на хоризонта и ме изпрати да те посрещна — каза Дона и след това пренасочи цялото си внимание към Джонатан. Разгледа го съвсем открито от главата до петите и обратно. — Е, няма ли да ме запознаеш с приятеля си?

— Джонатан, това е Донатело — казах троснато аз. Джонатан изобщо не го погледна, нито го поздрави — не знам дали защото не му хареса начинът, по който Дона го огледа, или защото още беше в шок.

— Той може ли да говори? Или е зле възпитан?

Джонатан не захапа стръвта и отхвърленият Дона се обърна към мен.

— Къде ти е багажът? Слугите…

— Щяхме ли да сме облечени така, ако имахме избор? Наложи се да зарежа всичко. Парите едва ми стигнаха да се върна в Бостън.

Представих си куфара, който оставих в родната си къща, скрит в един ъгъл. Близките ми щяха да изчакат и да не нарушават личното ми пространство, но после любопитството им щеше да надделее, щяха да го разгледат и да намерят в него пълната със златни и сребърни монети кесия от еленова кожа. Радвах се, че тя остана при семейството ми. Поне това им дължах. За мен това бяха кървави пари, с които Адаир плащаше на близките ми, че ме губят завинаги. Точно така бе потушил и вината към собственото си семейство преди години — като му бе оставил пари.

— Какво постоянство. Когато дойде при нас, нямаше нищо. Сега ни водиш приятеля си и двамата нямате нищо.

Дона разпери ръце, за да покаже, че съм непоправима, но аз знаех защо се заяжда. Дори в това окаяно състояние изключителната красота на Джонатан беше очевидна. Той можеше да стане светлината в очите на Адаир, приятел и партньор, срещу когото Дона нямаше никакъв шанс. Заради него можеше да изгуби благоразположението на господаря. И нищо не можеше да направи, това му стана ясно от мига, в кой го видя Джонатан.

Ако Дона знаеше истината, нямаше да ревнува напразно. Пристигането ни в този опърпан вид онзи ден беше началото на края за всички ни.

Джонатан леко се оживи във файтона, с който пътувахме към палата на Адаир. За първи път минаваше през такъв голям, пъстър и великолепен град като Бостън и през неговите очи преживях отново собственото си пристигане преди години: невероятните тухлени къщи, издигащи се на няколко етажа; множеството файтони по улиците, теглени от красиви, добре гледани коне; жените, облечени по последна мода, чиито бели шии се виждаха над огромните им деколтета. Той се замая от гледане през прозореца, облегна се назад и затвори очи.

Къщата на Адаир бе впечатляваща като истински замък, но когато стигнало нея, Джонатан вече беше претръпнал към великолепието. Остави ме да го водя нагоре по стълбите, през входната врата и фоайето с полилеите и облечените в ливреи лакеи, които се наведоха, за да разгледат калните обувки на приятеля ми. Минахме през трапезарията с масата с осем места и поехме към извитото стълбище, водещо към спалните на горния етаж.

— Къде е Адаир? — попитах аз един от прислужниците. Нямах търпение да се приключи с това.

— Ето ме — чух гласа му зад себе си, обърнах се и го видях да влиза. Беше се облякъл внимателно, с премерена небрежност. Косата му бе вързана с панделка като на европейски благородник. Огледа Джонатан по същия начин, както го беше направил Дона, сякаш щеше да го купува. През това време потриваше пръстите на дясната си ръка един в друг. Джонатан се опита да запази самообладание, погледна Адаир и след това извърна очи. Но усетих заряда във въздуха, почувствах как двамата се разпознаха. Беше като мистична заявка за връзка между две души, обречени да пътуват през времето заедно под една или друга форма. Или като танц на съперници мъжкари, които се чудят кой ще победи и колко кървава ще е битката помежду им. Или просто Джонатан бе любопитен най-накрая да срещне мъжа, който ме издържаше.

— Значи това е приятелят, за когото ни говореше — каза Адаир, преструвайки се, че всичко е съвсем обикновено, просто стар приятел е дошъл на гости.

— С радост ти представям господин Джонатан Сейнт Андрю — опитах се да изиграя ролята на лакей, но нито един от двамата не го намери за забавно.

— А ти си… — Джонатан затърси дума, с която да опише Адаир след невероятните истории, разказани от мен. И наистина как да го нарече? Чудовище? Изрод? Демон? — Лани ми разказа за теб.

Адаир вдигна вежди.

— Нима? Надявам се, че не се е изложила и не ти е напълнила главата с глупавите си измислици. Някой ден ще споделиш какво ти е разказала — и щракна с пръсти към Дона. Заведи гости ни в стаята му. Сигурно е уморен.

— Аз мога да го заведа — започнах аз, но Адаир ме прекъсна:

— Не, Ланор, остани при мен. Искам да поговорим.

Чак тогава осъзнах, че съм загазила: той кипеше от гняв, който досега беше крил заради госта. Гледахме след Дона, който поведе вървящия като насън Джонатан по извитото стълбище, докато и двамата се скриха. Тогава Адаир се обърна към мен и ме удари силно през лицето. Паднах на земята, хванах се за бузата и го изгледах страховито.

— Това пък за какво беше?

— Ти си го променила, нали? Открадна ми еликсира и направи този мъж свой. Да не мислеше, че няма да разбера какво си сторила?

Адаир се надвеси над мен. Беше смръщен и раменете му се тресяха.

— Нямах избор! Той беше прострелян… умираше…

— За глупак ли ме мислиш? Открадна ми еликсира, защото от самото начало си възнамерявала да го обвържеш със себе си.

Адаир се пресегна надолу, сграбчи ме за ръката и ме изправи на крака, а след това ме блъсна в стената. С ужас си спомних случката в подземието, когато бях вързана в онзи дяволски хамут, напълно безпомощна пред жестокостта му и задавена от паника. Тогава той отново ме удари с опакото на ръката си и ме просна за втори път на пода. Пипнах бузата си и открих, че е разкървавена. Беше ми разцепил кожата, цялото лице ме болеше дори когато ръбовете на раната започнаха да се събират.

— Ако съм искала да го открадна от теб, щях ли да се върна?

Бях все още на пода и пълзях назад, за да не може Адаир да ме стигне.

— Избягах и го взех със себе си. Стана точно както ти казвам… Взех мускала, да, но за всеки случай. Имах предчувствие, че нещо ще се случи. Но се върнах при теб. Вярна съм ти — казах аз, макар да ми се искаше да го убия. Бях бясна, че ме удари и че съм толкова безпомощна и не мога да направя нищо.

Адаир ме изгледа. Ясно беше, че се съмнява в декларацията ми за вярност, но не ме удари пак. Обърна се и тръгна, а предупреждението му отекна в залата:

— Ще видим колко си ми вярна. Не мисли, че това е краят, Ланор. Ще унищожа връзката между теб и този мъж, ще я смажа напълно. Кражбата и интригите ти няма да доведат до никакъв резултат. Ти си моя и ако мислиш, че не мога да разваля това, което си направила, много грешиш. Джонатан също ще бъде мой.

Останах на пода, притиснала длан към бузата си, като се опитвах да не изпадам в паника от думите му. Не можех да му позволя да ми отнеме Джонатан. Не можех да го оставя да прекъсне връзката ми с единствения човек, когото обичах. Джонатан беше всичко, което имах, и всичко, което исках. Ако го загубех, животът ми щеше да остане без смисъл, а за съжаление, щеше да трае вечно.

39.

Квебек Сити, днешно време

Беше почти полунощ, когато пристигнаха в Квебек Сити. Лани упъти Люк към най-добрия хотел в старата част на града — висока, приличаща на крепост сграда с покривна тераса и развяващи се от студения вятър флагове. Доволен, че кара нов джип, а не стария си пикап, Люк подаде на пиколото ключовете и тръгна с Лани през празното фоайе.

Хотелската стая беше може би най-луксозното място, в което някога беше спал; направо засрами онази, в която бе прекарал медения си месец. Леглото беше покрито с кадифе, имаше пухен дюшек, множество възглавници, маркови италиански чаршафи. Той се настани в този разкош и насочи дистанционното към плазмения телевизор. Местните новини щяха да почнат след няколко минути и той нямаше търпение да разбере дали в тях нямаше да споменат за заподозряна в убийство, избягала от болница в Мейн. Люк се надяваше, че Сейнт Андрю е прекалено далеч и новината е достатъчно незначителна, за да стигне чак до Квебек.

Погледът му се плъзна към лаптопа на Лани в долната част на леглото. Можеше да види дали няма нещо в интернет, но внезапно го обзе ирационален страх, че ако потърси информация за тях в Мрежата, по някакъв начин ще се издаде и властите ще успеят да ги открият по комбинацията от IP адреса и подозрителните ключови думи. Сърцето му започна да бие силно, макар да знаеше, че това е невъзможно. Направо полудяваше от параноя, макар да се съмняваше, че има основания за нея.

Лани излезе от банята, обвита в облак пара. Губеше се в хотелския халат, прекалено голям за крехкото й тяло. На раменете си бе метнала хавлиена кърпа, а мократа й коса падаше върху очите. Извади пакет цигари от якето си. Преди да запали, предложи и на Люк, но той поклати глава.

— Кранът под налягане е божествен — каза тя и издиша дима право в противопожарните устройства на тавана. — Трябва да си вземеш дълъг горещ душ.

— След малко — отвърна той.

— Какво дават по телевизията? Да не би да чакаш да съобщят нещо за нас?

Той кимна и посочи с крак към екрана на плазмата. Пъстрото лого на новините изчезна и на негово място се появи сериозен мъж на средна възраст, който започна да чете най-важното от новините, докато партниращата му водеща кимаше съсредоточено. Лани остана с гръб към екрана, бършеше си косата. На седмата минута от емисията зад водещия се появи снимка на Люк. Беше от досието му в болницата, слагаха я винаги в болничния бюлетин, когато там споменаваха името му.

— … е изчезнал, след като по молба на полицията е лекувал заподозряна в убийство в болницата на Арустук вчера вечерта. Властите се боят, че може да му се е случило нещо. Полицията умолява всеки, който има информация за местонахождението на лекаря, да се обади на горещия телефон…

Цялата новина нямаше и шейсет секунди, но Люк така се стресна, когато видя лицето си екрана, че изобщо не разбра какво казва водещият. Лани взе дистанционното от ръката му и изключи телевизора.

— Е, значи те търсят — каза тя и гласът й го извади от унеса.

— Не трябва ли да изчакат четирийсет и осем часа, преди да обявят някого за изчезнал? — попита той леко възмутен, сякаш са постъпили несправедливо с него.

— Няма да чакат. Мислят, че си в опасност.

„А дали наистина съм опасност? — почуди се той. — Дали Джо Дюшейн знае нещо, което аз не знам?“

— Прочетоха името ми в ефир. Хотелът…

— Няма причина да се тревожиш. Регистрирахме се на мое име, забрави ли? Полицията в Сейнт Андрю не знае коя съм. Никой няма да се сети — извърна се Лани и издиша още една дълга струя дим. — Всичко е наред. Довери ми се. Аз съм експерт в бягствата.

На Люк му се стори, че мозъкът му е стегнат като с менгеме в черепа и панически се опитва да се измъкне. Осъзна колко сериозно е това, което бе извършил: Дюшейн сигурно го чакаше, за да го разпита. Питър без съмнение е казал на полицията за джипа и за имейла, така че нямаше как да продължат да ползват колата. За да се прибере у дома, ще трябва да излъже убедително шерифа и да повтаря тази лъжа пред всички в Сейнт Андрю вероятно до края на живота си. Затвори очи, за да го обмисли и да възстанови ритъма на дишането си. Подсъзнанието му го бе накарало да помогне на Лани. Ако успееше да преодолее тревогата си, подсъзнанието му сигурно ще му каже и какво наистина иска, защо бе зарязал живота си и бе побягнал с тази жена, след като изгори мостовете зад себе си.

— Това значи ли, че мога да се върна? — попита той.

— Да, ако искаш — каза тя внимателно. — Ще ти задават въпроси, но няма да е нещо, с което не можеш да се справиш. Искаш ли да се върнеш в Сейнт Андрю? Във фермата на родителите си, пълна с техните вещи, където децата ти ги няма? В болницата, в която да лекуваш неблагодарните си съграждани?

Люк стана още по-неспокоен.

— Не ми се твори за това.

— Чуй ме, Люк. Знам какво си мислиш — плъзна се тя по леглото и седна до него, толкова близо, че той нямаше как да се извърне от нея. Усети аромата на сапуна, който се издигаше от топлата й кожа под халата. — Искаш да се върнеш към познатото. Само това ги е останало там. Мъжът, когото видях да влиза в спешното отделение, изглеждаше съсипан и уморен. Преживял си много покрай родителите и бившата си жена, покрай загубата на децата… Там вече никой не те чака. Този град е капан. Ако се върнеш в Сейнт Андрю, никога няма да го напуснеш. Ще остарееш сред хора, които пет пари не дават за теб. Знам какво изпитваш. Самотен си и се боиш, че ще останеш самотен до края на живота си, ще бродиш из голямата си къща и няма да има с кого две думи да си кажеш. Че няма да има кой да ги помага да се справяш с трудностите, с кого да вечеряш, на кого да разкажеш как е минал денят ти. Страхуваш се от старостта — кой ще бъде тогава до теб? Кой ще се грижи за теб, както ти се погрижи за родителите си? Кой ще ти държи ръката, докато умираш?

Това, което тя казваше, беше бруталната истина и Люк едва я понасяше, произнесена на глас. Лани го прегърна през раменете, той не се отдръпна, тя си приближи още към него и притисна лице в ръката му.

— Прав си да се страхуваш от смъртта. Тя ми отне всички, които познавах. Държах ги в ръцете си до последния им миг, утешавах ги, плаках, след като си отидоха. Самотата е ужасно нещо.

Думите звучаха странно от устата на тази млада жена, но тъгата й бе осезаема.

— Аз мога да съм винаги до теб, Люк. Няма да си тръгна. Ще съм с теб до края на живота ти, стига да ме искаш.

Люк не се отдръпна и сега, но се замисли над думите й. Тя не му предлагаше любов — или му предлагаше? Не, Люк разбираше какво става, той не беше глупак. Но пък Лани не му предлагаше и приятелство. Не се ласкаеше, че са сродни души, познаваха се от по-малко от трийсет и шест часа. Ясно му беше за какво говори тази млада жена. Тя имаше нужда от партньор.

Люк беше последвал инстинкт, какъвто не предполагаше, че има. Разбираше се добре с нея. Тя смяташе, че може и да се получи. А той щеше да се махне от стария си объркан живот, достатъчно бе само да уреди електрическата компания да му спре тока. И повече никога нямаше да бъде самотен.

Остана в прегръдките на Лани, която го галеше по гърба. Приятно му бе да усеща докосването на ръката й. Умът му се избистри и той се почувства спокоен за първи път, откакто шерифът бе довел това момиче в спешното отделение.

Знаеше, че ако се замисли прекалено, мъглата отново ще го обгърне. Чувстваше се като герой от приказка. Ако разсъждава върху всичко, което се случва, а не се поддаде на нежната притегателна сила от историята на Лани, ще се обърка. Изкушаваше се да не подлага на съмнение съществуването на нейния невидим свят. Ако приемеше, че тя говори истината, тогава излизаше, че познанията му за смъртта са лъжливи. Като лекар бе виждал как хората умират, беше стоял до тях, докато животът ги напуска. Приемаше смъртта като една от абсолютните стойности в света, а сега му казваха, че не е такава. Че в книгата на живота с невидимо мастило са записани допълнителни условия. Ако смъртта не е абсолютна, тогава кои други хиляди факти и вярвания, които му бяха набивали в главата през годините, също бяха лъжливи? Това, при положение че историята на момичето се окажеше вярна. Макар че я следваше с удобно примирение, Люк все още не можеше да преодолее подозрението си, че го мамят. Очевидно я биваше в манипулациите като всички психопати. Обаче сега не бе моментът за такива мисли. Тя беше права — той е съсипан и уморен и се страхува да не стигне до грешни изводи, да не вземе неправилни решения.

Облегна се на възглавницата, която ухаеше нежно на лавандула, и се сгуши в топлото тяло на Лани.

— Не бива да се тревожиш. Засега никъде няма да ходя. Най-малкото защото не си ми разказала цялата си история. Искам да знам какво се случи после.

40.

Бостън, 1819 година

Същата вечер излязохме, това беше първата нощ на Джонатан в Бостън. Събитието беше скучно — концерт с пиано и неизвестен певец — но въпреки това не ми се струваше добра идея да го извеждаме, когато е още в шок и умът му е неспокоен. Тайнствеността бе любимото нещо на Адаир — беше успял да ни го внуши с разкази за подозрения във вещерство, спасяване на косъм от разгневени тълпи, бягство на кон по лунна светлина и изоставяне на богатство, събирано с десетилетия. А кой знае какво можеше да каже Джонатан в такова състояние. Но не успях да разубедя Адаир и той ни прати да претърсим сандъците за вечерен костюм. Накрая взе разкошния фрак на Дона (Джонатан бе висок колкото него, но по-широк в раменете) и накара една от слугините да се труди като роб няколко часа, за да го преправи. А в това време ние се пудрехме, парфюмирахме и обличахме, за да сме готови да запознаем новия член на домакинството с града.

Само че той не можеше да ползва собствената си самоличност.

— Запомни, представяй се с друго име — обясни му Адаир, докато слугите ни помагаха да си облечем наметалата и шапките под полилея във фоайето. — Не можем да позволим до малкото ти селце да стигне слух, че Джонатан Сейнт Андрю е видян в Бостън.

Причината беше очевидна: семейството на Джонатан щеше да го търси. Рут Сейнт Андрю нямаше да приеме мистериозното изчезване на сина си. Щеше да накара да претърсят целия град, гората и реката. Когато през пролетта снегът се стопи и въпреки това трупът му не бъде открит, тя ще заключи, че Джонатан е заминал, и ще хвърли дори още по-голяма мрежа, за да го намери. Не можехме да оставяме следи, които биха я довели до нашия праг.

— Защо настояваш да го изведем тази вечер? Защо не го оставим да си почива? — попитах аз Адаир заядливо, докато се качвахме във файтона. Той ме погледна, все едно бях бавноразвиваща се или досадно хлапе.

— Защото не искам да се свие на тъмно в стаята си и да мисли за това, което е оставил зад гърба си. Искам да се радва на света.

Усмихна се на Джонатан, който се взираше мрачно пред прозореца на файтона и не забелязваше дори ръката на Тилде, която провокативно го опипваше по коляното. Нещо в отговора на Адаир не ми се връзваше, а се бях научила да се доверявам на инстинктите си, за да познавам кога ме лъже. Той искаше да покаже Джонатан, но не можех да разбера защо.

Файтонът ни закара във висока величествена къща недалеч от парка Бостън Комън — дома на юрист, чиято съпруга се беше побъркала по Адаир или по-скоро по това, което той олицетворяваше: европейската аристокрация и изисканост (сама ако знаеше, че приема в дома си сина на скитник, чиито ръце бяха изцапани с кръв и имаха кал под ноктите). Съпругът й заминаваше за фермата им на запад от града, когато жена му организираше такива празненства, и по-добре, защото щеше да получи удар, ако разбереше какво се случва в дома му и как тя харчеше парите му.

Освен че висеше на ръката на Адаир през по-голямата част от вечерта, съпругата на юриста се опитваше да събуди интереса му към дъщерите си. Въпреки че Америка наскоро бе извоювала независимостта си и бе предпочела демокрацията пред монархията, някои все още се опияняваха от кралските особи и тази жена вероятно тайно мечтаеше да омъжи една от дъщерите си за някой мъж с титла. Очаквах, когато пристигнем, тя да се спусне върху Адаир в роклята си от тафта и да започне да му прави реверанси, а след това да настани дъщерите си близо до графа, за да може той да им наднича в деколтетата, без да се мъчи.

Когато Джонатан влезе в балната зала, настъпи тишина, а после хората зашушукаха. Няма да е пресилено, ако кажа, че всички очи бяха обърнати към него. Тилде го бе хванала под ръка и го поведе към Адаир, който разговаряше с домакинята.

— Позволете да ви представя — започна Адаир и обяви на жената на юриста фалшивата самоличност на Джонатан: Джейкъб Мур, често срещано и обикновено име. Тя вдигна глава и остана безмълвна. — Той е мой американски братовчед, можете ли да повярвате? — прегърна Адаир приятелски Джонатан през шията. — Майките ни са от един род в Англия. Далечен клон на моето семейство…

Адаир млъкна, защото стана ясно, че за първи път, откакто бе пристигнал в Америка, никой не го слуша.

— Отскоро ли сте в Бостън? — попита домакинята Джонатан, без да откъсва очи от лицето му. — Защото щях да помня, ако съм ви виждала преди.

Стоях до масата с пунша заедно с Алехандро и гледах как Джонатан се мъчи с обясненията и се налага Адаир да го спасява.

— Предполагам, че няма да останем дълго тук тази вечер — казах аз.

— Няма да е толкова лесно, колкото си мислеше Адаир — посочи ги с чашата си Алехандро. — Това лице не може да се скрие. Ще се разчуе, може да стигне даже чак до проклетото ти село.

Но имаше и по-голям проблем. Това си мислех, докато гледах Джонатан и Адаир. Жените не се тълпяха около европейския аристократ, а около високия непознат. Зяпаха го иззад ветрилата си; заставаха с пламнали лица до него и чакаха да ги представят. Бях виждала и преди подобни изражения и осъзнах, че това никога няма да се промени. Където и да отидеше Джонатан, жените се опитваха да го обсебят. Дори да не ги насърчаваше, те пак го преследваха. Състезанието и в Сейнт Андрю беше достатъчно тежко, но от сега нататък Джонатан никога нямаше да бъде само мой. Винаги щях да го деля.

В онази вечер Адаир с радост остави Джонатан да бъде център на внимание и следеше внимателно реакциите на гостите. Но аз се чудех докога щеше да продължи това. Той не беше от хората, които живеят в чужд свят, и досега не бе имал конкурент за мястото си на звезда. Джонатан нямаше избор.

— Боя се, че скоро ще си имаме неприятности — промърмори Алехандро.

— Край Адаир винаги има неприятности. Въпросът винаги е само един колко ще са големи.

Останахме по-дълго, отколкото очаквах. Нощта бе започнала да се предава пред моравите отблясъци на зората, когато се прибрахме в къщата изтощени и смълчани. Забелязах, че Джонатан е успял въпреки всичко да излезе малко от черупката си. Бузите му бяха силно зачервени (прекалено много пиене?) и определено не беше напрегнат като преди.

Изкачихме стълбите мълчаливо, шумът от стъпките ни по мраморните стъпала отекваше в голямата празна къща. Тилде дръпна Джонатан за ръката и се опита да го заведе в стаята си, но той се измъкна от нея и поклати глава. Един по един всички изчезнаха зад богато украсените врати на спалните си и останахме само Джонатан, Адаир и аз. Точно се канех да придружа Джонатан до стаята му, да му кажа няколко ободрителни думи и ако имам късмет, да бъда поканена да го стопля под завивките, когато една ръка се обви около талията ми и ме спря. Адаир ме придърпа към себе си пред очите на другия мъж и прокара свободната си ръка по тялото ми. Изрита вратата на стаята си.

— Ще се присъединиш ли към нас? — попита той и намигна. — Ще направим тази нощ незабравима, за да отпразнуваме пристигането ти. Ланор е напълно способна да задоволи и двама ни. Вършила го е много пъти преди. Трябва да я видиш. Има талант да прави любов с двама мъже едновременно.

Джонатан пребледня и отстъпи назад.

— Не? Е, тогава друг път. Като си починеш. Лека нощ — каза Адаир и ме дръпна след себе си. Посланието му беше напълно ясно — аз бях курва. Така искаше да убие топлите чувства на Джонатан към мен. Осъзнах, че съм била пълна глупачка да подценявам способностите му за това. Зърнах шокираното и наранено лице на Джонатан, преди вратата да се тресне.

Сутринта събрах дрехите си в ръце и само по бельо и боса застанах пред спалнята на Джонатан. Заслушах се за някакви признаци, че се е събудил. Копнеех силно да чуя рутинните звуци на сутрешния му ритуал — шумолене на чаршафите, плискане на вода — като че ли това щеше да ми даде усещането, че всичко е наред.

Нямах представа дали можех да се изправя лице в лице с него. Исках да го видя, като дете, което търси одобрение от родител, след като е било наказано, ала нямах кураж да почукам. Но и нямаше нужда: вътре беше напълно тихо и като се има предвид колко тежък бе за него предния ден, сигурно щеше да спи двайсет и четири часа.

Измих се в стаята си, облякох се с чисти дрехи и слязох долу с надеждата, че въпреки ранния час слугите ще са приготвили кафе. За моя изненада заварих Джонатан да седи в малката трапезария, а на масата пред него имаше димящо мляко и парче хляб. Той вдигна поглед към мен.

— Станал си — казах аз глуповато.

Той се изправи и дръпна стола срещу себе си.

— Цял живот съм ставал, когато стават и фермерите. Сигурно помниш това от Сейнт Андрю. Ако след шест още си в леглото, по пладне целият град вече ще говори за теб. Имаш право да го направиш само ако си на смъртно легло — каза той хладно. Сънен младеж внесе чаша кафе, разля несръчно малко в чинийката, остави я до лявата ми ръка, кимна и излезе.

Макар цяла вечер да бях мислила как да обясня живота си на Джонатан, нищо не ми беше хрумнало. Нямах представа откъде да започна, затова си играех с дръжката на чашата.

— Това, което видя снощи…

Джонатан вдигна ръка, изражението му беше напрегнато, сякаш не му се говореше, но знаеше, че трябва.

— Не знам защо реагирах така снощи… Ти ми обясни ясно всичко още в Сейнт Андрю. Ако съм изглеждал шокиран, то бе, защото… ами… не очаквах този Адаир да ми отправи такова предложение.

Джонатан се покашля.

— Винаги си ми била добра приятелка, Лани…

— Това се промени — казах аз.

— … но ще те излъжа, ако кажа, че думите му не ме шокираха. Той не ми прилича на човек, когото една жена би трябвало да си позволи да обича.

Беше му трудно да ми каже това. Не откъсваше поглед от масата.

— Ти обичаш ли го?

Нима Джонатан си мисли, че бих могла да обичам някого другиго, освен него? Не ми изглеждаше като човек, който ревнува, просто беше притеснен.

— Не става въпрос за любов — казах аз мрачно. — Трябва да го проумееш.

Лицето му се промени, сякаш току-що му бе хрумнало нещо.

— Кажи ми, че не те… принуждава да правиш тези неща.

Аз се изчервих.

— Не точно.

— Тогава значи искаш да си с него?

— Не и след като ти вече си тук — отвърнах аз, а той се дръпна, макар да не ми беше ясно защо. В този момент ми се прииска да го предупредя за вероятните намерения на Адаир към него.

— Виж, трябва да ти кажа за Адаир, макар че може вече да си се досетил, след като се запозна с Дона и Алехандро. Те са…

Поколебах се, не бях сигурна колко още изненади може да поеме Джонатан след всичко, което преживя през последните двайсет и четири часа.

— Те са содомити — каза той просто и вдигна чашата към устните си. — Ако цял живот прекарваш с дървосекачи, които са само мъже, научаваш някои неща.

— Те спят с Адаир. Ще видиш, че той е много странен човек — казах аз. — Побъркан е по разврата във всякаква форма. Но в него няма никаква любов, нито нежност.

Млъкнах, преди да му кажа, че Адаир използва секса и като наказание, за да наложи волята си над нас, да ни накара да му се подчиняваме. Не му го казах, защото се боях, също както Алехандро се бе страхувал да сподели истината с мен.

Джонатан ме погледна в очите. Устните му бяха смръщени.

— В какво ме забърка, Лани?

Посегнах към ръката му.

— Съжалявам, Джонатан, наистина съжалявам. Трябва да ми повярваш. Но… макар да не ти харесва, се чувствам добре, задето си тук с мен. Бях толкова самотна. Имах нужда от теб.

Той стисна ръката ми, макар и неохотно.

— Освен това — продължих аз — какво можех да направя? Колстед те застреля. Кръвта ти изтече и умря в ръцете ми. Ако не бях го направила, щеше да си…

— Мъртъв, знам. Само че… се надявам един ден да не поискам наистина да бях умрял тогава.

Същата сутрин Адаир изпрати да повикат шивача. Джонатан има нужда от нов гардероб, нареди той. Новият му гост не можеше да се появява повече на публични места с дрехи, които не са му по мярка. Тъй като всеки член на това домакинство беше истинска златна кокошка и бе обогатил много шивача, господин Дрейк се втурна още преди съдовете от закуската да са разтребени, и доведе със себе си цяла армия помощници с топове плат в ръце. Най-модните вълнени и кадифени тъкани, коприни и брокати от Европа. Купи със скъпи копчета от перли и седеф, метални токи за нови обувки. Усетих, че Джонатан не одобрява това и не иска да бъде задължен на Адаир за екстравагантния си гардероб, но не казах нищо. Седях на една табуретка край тях и се дивях на красивите платове с надеждата да получа една-две нови рокли от остатъците.

— Знаеш ли, и на мен ще ми дойдат добре някои нови неща — казах на Адаир и приближих парче розов сатен до лицето си, за да видя дали ми отива на тена. — Зарязах си целия гардероб в Сейнт Андрю, когато избягахме. Трябваше да продам и последното си бижу, за да платя за кораба до Бостън.

— Не ми напомняй — каза той хладно.

Господин Дрейк накара Джонатан да се качи върху специалния му постамент пред най-голямото огледало в къщата и започна да му взима мерки и да цъка с език на впечатляващите му пропорции.

— Боже, боже, доста сте висок — каза той и прокара ръце по гърба му, после по бедрата и накрая по вътрешната страна на бедрото му, от което почти щях да припадна. — Господинът си го държи в левия крачол — промърмори той почти любовно на помощника, който записваше данните.

Шивачът получи голяма поръчка: три сака и шест чифта панталони, включително и един от фина еленска кожа за езда; дванайсет ризи, сред които и една украсена с дантели за гала събития: четири жилетки и поне дузина вратовръзки. Чифт нови боти. Копринени и вълнени чорапи и жартиери, по три чифта от всеки вид. И това само на първо време. Щяха да поръчат още, когато пристигнеха новите платове от Лондон и Париж. Господин Дрейк още записваше поръчките, когато Адаир постави огромен рубин на масата пред него. Дрейк не каза и дума, но по усмивката на лицето му си личеше, че е повече от щастлив от заплащането. Той не знаеше, че скъпоценният камък бе един от многото в кутия, която също беше една от много. Богатството на Адаир бе от времето на обсадата на Виена. Скъпоценност с такива размери беше нещо съвсем обикновено за него.

— И наметало за моя приятел. Подплатено с коприна — добави Адаир и завъртя рубина като пумпал.

Камъкът привлече погледите на всички и през това време само аз видях, че Адаир изгледа Джонатан дълго и одобрително — очите му се плъзнаха по гърба му, към елегантния кръст и стегнатия задник. Погледът му бе толкова похотлив и пълен с недвусмислени намерения, че сърцето ми замръзна, като си представих какво очаква Джонатан.

След като шивачът си събра нещата, при Адаир пристигна един непознат. Мрачен мъж с две дебели книги и комплект за писане мастилница и пера. Двамата веднага се затвориха в кабинета, без да кажат и дума на останалите.

— Знаеш ли кой е този човек? — попитах Алехандро, докато гледах как се хлопва вратата на кабинета.

— Адвокат. Адаир си намери адвокат, докато теб те нямаше. Разбираемо, след като живее тук, трябва да решава някои юридически проблеми, засягащи имотите му отвъд океана. Изникват разни неща от време на време. Не е важно — отвърна той, сякаш ставаше въпрос за най-досадната работа на света. И аз не обърнах повече внимание.

— Глупости — каза Джонатан, когато Адаир му съобщи, че в този ден ще дойде художник да му направи скици за маслен портрет.

— Ще бъде престъпление да не те запечатаме на картина възпротиви се Адаир. — Много по-невзрачни мъже са се увековечили за поколенията и жалките им портрети украсяват стените на семейните им палати. Тази къща е пример за това — каза той и посочи картините, които бяха наети заедно със сградата, за да осигурят илюзия за произход. — Освен това госпожа Уорнър ми каза, че художникът е доста талантлив и аз искам да видя дали заслужава похвалите, които валят върху него. Той трябва да благодари на Бога, че такъв човек ще му позира. С твоето лице може да направи кариера.

— Не ми пука кой може да направи кариера от мен — отвърна Джонатан, но знаеше, че е изгубил тази битка. Позира на художника, но не му съдействаше; беше се привел на стола, подпрял главата си с ръка, и се цупеше като ученик, когото са задържали след часовете. Аз седях до прозореца по време на целия сеанс и се взирах като омагьосана в него, като че ли виждах красотата му с нови очи през бързите ескизи с въглен. Художникът през цялото време цъкаше с език, очевидно доволен от късмета си да работи с такъв поразителен модел, а на всичкото отгоре и да му платят за това.

Дона, който някога е бил модел на художник, дойде при мен следобеда, привидно да проучи техниката на твореца. Но забелязах, че наблюдава много повече Джонатан.

— Той ще е новото му протеже — каза в един момент. — Личи си по портрета. Адаир поръчва да рисуват само любимците му. Одалиската например.

— И какво значи да си любимец?

Той ме изгледа хитро.

— О, не се преструвай. Известно време ти беше негова любимка. В известен смисъл още си. Знаеш, че е натоварващо. Той очаква да му обръщаш внимание през цялото време. Много е капризен и лесно се отегчава, особено в сексуалните игри — отвърна Дона и повдигна едното си рамо, сякаш казваше, че се радва, задето вече не му се налага да измисля нови начини да доведе Адаир до оргазъм. Взрях се в него, разгледах чертите му, докато говореше. Беше красив мъж, макар хубостта му да беше завинаги съсипана от тъгата, която носеше в себе си. Прикрита злоба замъгляваше очите и извиваше подигравателно устните му.

— И само на тях двамата ли е поръчвал портрети? — попитах аз и поднових разговора. Само на Узра и Джонатан?

— О, и на още няколко. Само на поразително красивите. Портретите се пазят в родината му като изображения на ангели, заключени в крипта. Но те загубиха благоволението му. Може би някой ден ще ги видиш — наклони глава той и огледа критично Джонатан. — Портретите, имам предвид.

— Портретите… — повторих аз. — А какво се случи със загубилите благоволение го му?

— Някои си тръгнаха. С благословията на Адаир, разбира се. Никой не си тръгва без нея. Но са пръснати като листа на вятъра… Рядко ги виждаме вече.

Млъкна за миг.

— Макар че познаваш Джуд, като се замисля. Заминаването му не беше никаква загуба. Какъв дявол, да се представя за проповедник! Грешник, преструващ се на светец — засмя се Дона, сякаш не можеше да се сети за по-смешно нещо от това някой прокълнат да се прави на проповедник.

— Каза, че само някои са си тръгнали? Ами другите? Има ли такива, които са напуснали Адаир без негово позволение?

Дона ме изгледа с тънка злобна усмивка.

— Не се прави на глупава. Ако беше възможно да си тръгнеш така от Адаир, мислиш ли, че Узра щеше още да е тук? Достатъчно дълго си покрай него, за да си разбрала, че не е нито разсеян, нито сантиментален. Или си тръгваш с негово позволение, или… е, той не е от хората, които биха позволили някой да му отмъсти и да го издаде пред погрешните хора, нали?

И това беше последното, което Дона посмя да каже за тайнствения ни господар. Той ме погледна, изглежда реши, че е по-добре да си премълчи, и излезе, като ме остави да разсъждавам над думите му.

Точно тогава в стаята настъпи смут, Джонатан беше станал от стола си.

— Писнаха ми тези глупости. Не мога да ги понасям повече — каза той и последва Дона, като остави художника да гледа как късметът му излиза през вратата.

Така и нямаше портрет на Джонатан, Адаир беше принуден да се задоволи със скица с въглен, която бе поставена в рамка и под стъкло и окачена в кабинета му. Но не знаеше, че Джонатан щеше да се окаже последният му любимец, обезсмъртен на рисунка, и че на странностите и интригите му щеше да бъде сложен край.

41.

След успеха му първата вечер Адаир водеше Джонатан навсякъде със себе си. Освен обичайните забавления, започна да организира и такива само за тях двамата, като оставяше останалите да правят каквото намерят за добре. Адаир и Джонатан ходеха на конни състезания в провинцията, на вечери и дебати в мъжки клубове и на лекции в колежа Харвард. Дочух, че домакинът ни е завел новия ни гост в най-елитния публичен дом в града, където избрали шест момичета, които да се погрижат за тях. Тази оргия изглеждаше като някакъв ритуал, който трябва да ги сближи, нещо като кръвна клетва. Адаир нямаше търпение да запознае Джонатан с всичките си любими неща: трупаше романи на нощното му шкафче (същите, които накара и мен да прочета, когато ме взе под крилото си), поръчваше да му приготвят специални ястия. Заговори се, че се кани да го заведе и в родината си, за да може Джонатан да види великите градове. Сякаш се опитваше да създаде обща история за двамата. Искаше да стане част от живота на протежето си. Беше плашещо да го гледаш отстрани, но Джонатан се забавляваше. Не говореше вече за семейството и за родния град, макар че със сигурност си мислеше за тях. Може би го правеше от милост към мен, тъй като и двамата не можехме да сторим нищо, за да променим положението си.

Така мина известно време, двамата мъже бяха почти непрекъснато заедно, но един ден Адаир ме дръпна настрани. Обитателите на къщата се излежаваха в зимната градина и останалите трима учеха Джонатан на тънкостите на фаро. С Адаир седяхме на един диван и ги гледахме като доволни родители, които се радват на тихо заигралата се челяд.

— След като прекарах толкова време в компанията на твоя Джонатан, започнах да си съставям мнение за него. Интересува ли те какво е? — попита Адаир тихо, за да не го чуят другите. Докато говореше, не откъсваше очи от Джонатан. — Той не е мъжът, за когото го мислиш.

— Откъде знаеш за какъв го мисля? — опитах се да звуча уверено, но не можах да скрия трепета в гласа си.

— Знам, ти си мислиш, че някой ден ще му дойде умът и ще ти се посвети изцяло — каза той саркастично и показа колко глупава му се струва тази идея. Да зареже всички останали… Нима вече не бе дал дума на една жена? Вероятно не бе останал верен на Еванджелин и един месец, след като се бяха венчали. Усмихнах се кисело, нямаше да доставя на Адаир удоволствието да разбере, че ме е наранил.

Той се размърда и безгрижно преметна крак върху крак.

— Не бива да приемаш лично това, че не може да е верен. Джонатан не е способен на такава любов към никоя жена. Не е способен на емоция, която да е над съвестта, нуждите и желанията му. Каза ми например, че се тревожи, задето те прави нещастна…

Забих ноктите на едната си ръка в другата, но не изпитах болка, която да ме разсее.

— … но не знае какво да направи срещу това. За повечето мъже начинът е ясен: или дават на жената това, което иска, или изцяло се махат от живота й. Но той продължава да копнее за компанията ти и се бои да не го отхвърлиш — въздъхна театрално Адаир. — Не се отчайвай. Има надежда. Може и да настъпи ден, в който ще е способен да обича един човек, и има шанс, колкото и слаб да е той, този човек да си ти.

И се засмя. Исках да го зашлевя. Да се хвърля върху него, да стисна шията му с ръце и да го удуша.

— Ядосана съм ти — отвърнах, — защото ме лъжеш. Опитваш се да убиеш чувствата ми към Джонатан.

— Успях доста да те разстроя, нали? И то като се има предвид, че обикновено познаваш, когато те лъжа, и си единствената, която е способна на това, скъпа моя. Но този път не те лъжа. Дори донякъде ми се ще да те лъжех. Тогава нямаше да си толкова наранена, нали?

Дойде ми в повече — Адаир ме съжаляваше и в същото време се опитваше да ме настрои срещу Джонатан. Погледнах към Джонатан, който надничаше над картите си към масата, погълнат от играта. Бях започнала да чувствам присъствието му като огромна утеха, като непрестанно отекващ звук вътре в мен. Напоследък обаче забелязвах у него някаква меланхолия, която отдавах на тъгата му, че е изоставил Еванджелин и дъщеря си. Ако това, което казваше Адаир, беше наистина вярно, дали тя не се дължеше на мъките, които ми причиняваше? За първи път се зачудих дали пречката пред нашата любов — или нейният недостатък — не се криеше и в двама ни. Защото ми се струваше направо нечовешко да не си способен да се отдадеш на един човек изцяло.

Кръшен женски смях прекъсна мислите ми. Тилде хвърли картите си победоносно. Джонатан я погледна и тогава разбрах, че вече е спал с нея. Беше преспал с нея, макар да не я намираше за кой знае колко привлекателна и да знаеше, че трябва да се пази от нея, и да беше наясно, че ако разбера, ще бъда съсипана. Завладя ме отчаяние, че съм безпомощна и не мога да променя нищо.

— Каква загуба — каза Адаир в ухото ми, като се стрелна към мен като змията в райската градина. — Ти, Ланор, си способна на съвършена любов, на обич, каквато не съм виждал никога. И защо избра да я пилееш по някой толкова недостоен като Джонатан…

Шепотът му се разнесе като парфюм във вечерния въздух.

— Какви ги говориш? Да не би да се предлагаш сам като по-достоен обект на чувствата ми? — попитах аз и се взрях за отговора във вълчите му очи.

— Бих, ако ти можеше да ме обикнеш, Ланор. Ако наистина ме опознаеш, ще видиш, че заслужавам любовта ти. Но някой ден може би ще ме погледнеш така, както гледаш Джонатан, със същата благосклонност. Колкото и невъзможно да ти се струва, като се има предвид отдадеността ти на него. Но кой знае? Виждал съм да се случват невъзможни неща от време на време — каза Адаир лукаво, но когато го помолих да ми обясни, той само сбърчи нос и се засмя. След това стана от дивана и поиска да раздадат и на него карти за следващата игра.

Зарязана от всички, отидох в кабинета да си намеря книга, с която да се разсея. Докато минавах покрай бюрото на Адаир, светлината от свещта падна върху купчина книжа, оставени върху попивателната хартия, и погледът ми като по чудо се спря на името на Джонатан, написано с почерка на Адаир. Защо, по дяволите, ще пише за Джонатан? Писмо до приятел? Съмнявах се, че има и един приятел на този свят. Приближих книжата към свещта.

Инструкции за Пинърли (името на адвоката, както вече бях разбрала). Да се открие сметка на Джейкъб Мур (фалшивото име на Джонатан) в Английската национална банка със сумата от осем хиляди паунда (цяло състояние), които да бъдат преведени от сметката на… (име, което не разпознавах).

Имаше указания да се открият още няколко сметки на фалшивото име на Джонатан и парите за тях да се изтеглят от непознати в Амстердам, Париж и Санкт Петербург. Прочетох написаното още два пъти, но не можех да го проумея. Оставих листите така, както ги намерих на писалището.

Оказваше се, че Адаир е толкова завладян от Джонатан, че предприемаше стъпки да го осигури финансово, сякаш го осиновяваше. Признавам, че леко ревнувах, и се почудих дали и на мен не ми е оставил пари някъде.

И какъв би бил смисълът, щом не ми го бе казал досега? Трябваше да се унижавам и да го моля за джобни също като останалите. Това изглеждаше още един знак за специалния интерес на Адаир към Джонатан.

По всичко личеше, че Джонатан приема добре новия си живот. Поне не се съпротивляваше, когато трябваше да споделя глезотиите и пороците на Адаир, и изобщо не споменаваше Сейнт Андрю. Само един порок Адаир още не бе споделил с новия фаворит, но Джонатан със сигурност нямаше да му откаже, ако му предложеше. Този порок беше Узра.

Джонатан се запозна с нея три седмици след като дойде да живее при нас. Адаир го накара да почака във всекидневната — а аз се навъртах ревниво около него — и след това доведе усмихнат Узра, която бе увита както обикновено в дълго парче плат. Когато пусна ръката й, ефирната материя се свлече на пода и одалиската се показа в цялата си прелест. Адаир дори я накара да танцува за Джонатан, да размърда бедра и да размаха ръце, докато той самият импровизираше някаква песен. След това поръча да донесат наргилето, легнахме на нахвърляните по пода възглавници и започнахме да се редуваме да дърпаме от резбования мундщук от слонова кост.

— Прекрасна е, нали? Толкова е прекрасна, че не мога да се разделя с нея. Не че не ми създава неприятности, тя е истински дявол. Хвърляла се е от прозорци и покриви. Непрекъснато ме ядосва. И изгаря от омраза към мен.

Той прокара пръст по носа й, макар тя да го гледаше така, все едно се канеше да отхапе този пръст, ако й се удаде възможност.

— Предполагам, че това поддържа интереса ми към нея през годините. Нека ви разкажа как Узра се появи при мен.

При споменаването на името й, тя видимо се напрегна.

— Срещнах я по време на едно пътуване в земите на маврите — започна Адаир, без да обръща внимание на тревожността на жената. — Бях в компанията на благородник. Той преговаряше за освобождаването на брат си, който най-глупашки се бе опитал да открадне някакви богатства от един от техните водачи. По това време вече бях натрупал добра репутация като воин. Имах петдесет години опит с меча, което никак не е малко. Платиха ми, за да помогна на благородника, откупиха лоялността ми с монети. Така се озовах на изток и попаднах на Узра.

— Стана на пазара на голям град. Тя вървеше след баща си, увита, както повелява тяхната традиция. Виждах само очите й, но това ми беше достатъчно: разбрах, че трябва да видя и повече. Проследих ги до жилището им в покрайнините на града. Говорих с някои от мъжете, които се грижеха за камилите, и разбрах, че главата на семейството е вожд на номадско племе, отишъл в града, за да даде Узра на някакъв смотан невръстен султан и така да откупи живота си.

Горката Узра вече беше напълно неподвижна. Дори беше спряла да дърпа от наргилето. Адаир уви кичур от огнената й коса около пръста си, подръпна го, сякаш я укоряваше за надменността й, след това го пусна.

— Намерих шатрата й, в която й прислужваха дванайсет жени. Те се бяха наредили в кръг около нея, мислеха си, че така никой не я вижда, и й помагаха да се съблече. Дрехата се плъзна по канелената й кожа, косите й се разпуснаха и ръцете на прислужниците затанцуваха по цялото й тяло… Настана истински хаос, когато влязох в шатрата — каза Адаир и се изсмя гърлено. — Жените се разпищяха, побягнаха и започнаха да се спъват една в друга, докато се опитваха да се спасят от мен. Как можаха да си помислят, че ще се задоволя с някоя от тях, когато това омагьосващо видение стоеше голо пред мен? А Узра разбра, че съм дошъл заради нея, познах по погледа й. Едва успя да се покрие с робата си, когато аз я взех на ръце и я отнесох.

Заведох я в един дворец в пустинята, където знаех, че никой няма да ни намери. В онази нощ я обладавах много пъти, без да обръщам внимание на виковете и сълзите й — каза той, сякаш нямаше от какво да се срамува и има толкова право да я притежава, колкото и да пие вода, когато е жаден. На следващата сутрин слънцето изгря, а аз още не бях излязъл от делириума си и не се бях наситил на красотата й. Между сеансите на удоволствие я попитах защо ще я дават на султана. Защото племето й вярвало в някакво суеверие за джин със зелени очи, който щял да донесе болести и страдания, отговори ми тя. Идиотите се страхували и се обърнали към султана. На баща й било заповядано да я предаде, иначе ще бъде убит. За да развалят проклятието, тя трябвало да умре.

Знаех, че не съм първият мъж, с когото е била, затова я попитах кой е отнел девствеността й. Брат? Роднина, без съмнение, кой друг би могъл да се приближи толкова до нея? Оказа се, че е бил баща й. Можете ли да повярвате? — попита Адаир учуден и изсумтя, сякаш това беше най-невероятното нещо, което бе чувал.

— Той беше вождът, патриарх, свикнал да прави каквото си поиска. Но до петия рожден ден на Узра вече знаел от цвета на кожата й, че тя не е негово дете. Майката му била изневерила и ако се съди по зелените очи на момиченцето, го била направила с чужденец. Той не казал нищо, просто един ден извел майката в пустинята и се върнал без нея. До дванайсетия си рожден ден Узра вече била заела мястото на майка си в леглото му; той й казал, че е дъщеря на курва и няма никаква кръвна връзка с него, затова не било забранено. Но не трябвало да казва на никого. Слугите се умилявали колко била привързана към баща си и как никога не се разделяла с него.

Казах й, че това няма никакво значение. Нямаше да я дам на онзи побъркан суеверен султан. Нито щях да я пратя обратно при баща й, който да я насили още веднъж, преди да я предаде, страхливецът.

Докато Адаир разказваше, аз бях успяла да хвана ръката на Узра и от време на време я стисках, за да й дам да разбере, че й съчувствам, но по безжизнения поглед на зелените й очи ми стана ясно, че тя се бе отнесла на друго място, далеч от жестокостта на сегашния си господар. Джонатан също се чувстваше леко неудобно заради нея. Адаир продължи, без да му пука, че е единственият, който се наслаждава на тази история.

— Реших да спася живота й. Също като на другите. Казах й, че страданията й са свършили. Тя ще започне нов живот и ще остане при мен завинаги.

След като опиумът подейства на Адаир и той заспа, с Джонатан се отдалечихме. Той ме хвана за ръката и ме поведе.

— Мили боже, Лани, как да разбирам тази история? Моля те, кажи ми, че си измисляше, че преувеличаваше…

— Странно… каза, че й е спасил живота „също като на другите“. Но тя не е като другите, поне така ми се струва от историята, която той ни разказа.

— Как така?

— Той ми разказа как другите са се озовали при него — Алехандро, Тилде и Дона. Те са вършели ужасни неща, преди Адаир да ги срещне.

Вмъкнахме се в стаята на Джонатан, която бе до тази на Адаир, но по-малка, макар и с доста просторна гардеробна и изглед към градината. Имаше врата, която водеше право в покоите на домакина.

— Мисля, че затова ги е избрал, защото са способни на зли дела, каквито той изисква от тях. Според мен точно това търси в хората от обкръжението си. Недостатък.

Свалихме част от дрехите си, за да ни е по-удобно, и легнахме един до друг в леглото, а Джонатан покровителствено ме прегърна през талията. Опиумът започваше да действа и на нас и бях пред заспиване.

— Не ми звучи логично… Тогава защо е избрал теб? — попита сънено Джонатан. — Ти през живота си не си наранявала друг човек.

Това беше мигът да спомена как доведох София до самоубийство. Дори поех дъх и се наканих да го направя, но… отново не можах. Джонатан ме смяташе за толкова невинна, че се чудеше какво правя тук. Мислеше, че съм неспособна да извърша зло, и не исках да развалям това впечатление.

Още по-показателно беше, че не попита защо той е бил избран, какво е видял Адаир в него. Познаваше се достатъчно, за да знае, че у него има зло, което заслужава да бъде наказано. Може би и аз го знаех. И двамата бяхме грешни по свой начин и избрани да получим възмездието, което заслужавахме.

— Исках да ти кажа — промълви със затворени очи и почти заспал Джонатан, — че скоро ще замина с Адаир. Той каза, че иска да ме заведе някъде. Забравих къде точно. Може би Филаделфия… но след тази история не бих казал, че изгарям от нетърпение да ходя някъде сам с него…

Придърпах ръката му, която беше върху мен, и през финия плат на ризата му забелязах петно на кожата на ръката му. Призля ми, когато познах очертанията. Дръпнах ръкава и видях татуировката от вътрешната страна на ръката.

— Откъде е това? — попитах и седнах разтревожена в леглото. — Тилде ти го направи, нали? Тя го нарисува с игла?

Джонатан дори не отвори очи.

— Да, да… предната вечер, когато бяхме излезли да пием…

Разгледах татуировката по-внимателно; не беше гербът, а два кръга с дълги огнени сплетени като пръсти опашки. Може и да беше различна от моята, но я бях виждала вече — на гърба на Адаир.

— Същата като на Адаир е — успях да кажа аз.

— Да, знам… Той настоя да ми я направят. За да покаже, че сме братя или някаква такава глупост. Позволих само за да не ми опява повече.

Докоснах татуировката с палец и усетих през мен да преминава студена вълна; Адаир бе белязал Джонатан и това означаваше нещо, но не можех да разбера какво. Искаше ми се да го помоля горещо да не заминава с Адаир, да не му се подчини… но знаех неизбежния край на подобна лудост. Затова не казах нищо. Лежах дълго будна и слушах равномерното дишане на Джонатан. Не можех да се отърва от предчувствието, че времето ни заедно върви към края си.

42.

Квебек Сити, днешно време

Люк се събуди от звука на човешко нещастие. Беше дезориентиран, както винаги, когато се събуждаше след подремване през деня. Първата му мисъл бе, че се е успал за вечерната смяна в болницата. Но чак когато събори будилника, който не беше звънял, след непохватно опипване на нощното шкафче, осъзна, че е в хотел и с него има само един човек, който плаче.

Вратата към банята беше затворена. Люк почука тихо и след като не получи отговор, бутна вратата. Лани седеше във ваната напълно облечена. Погледна го през рамо и той видя, че гримът й е се е стекъл на черни струйки по лицето и тя прилича на страшен клоун от филм.

— Добре ли си? — попита Люк и посегна да я хване за ръката. — Какво правиш тук?

Тя го остави да й помогне да излезе от ваната.

— Не исках да те събудя.

— Нали затова съм тук? — заведе я той до леглото и я остави да се сгуши в прегръдките му като дете.

— Извинявай… но започнах… да осъзнавам… — захлипа Лани.

— Че го няма — довърши Люк вместо нея, а тя продължи да плаче. Логично: досега бе съсредоточила цялото си внимание върху бягството си. След като вече се бе измъкнала, адреналинът бе намалял и тя си бе спомнила как е стигнала дотук и че най-важния човек в живота й вече го няма. Той беше нейният любим, а тя нямаше да го види никога повече.

Люк се замисли за десетките пъти, в които бе минавал покрай някой плачещ в коридора на болницата, някой, на когото току-що са съобщили лошата новина; жена, която крие лицето си в дланите, изпадналият в шок мъж до нея, борещ се да запази самообладание. Дали би могъл да преброи случаите, в които е излизал от операционната, свалял е ръкавиците и маската си, поклащал е глава и е отивал с каменно лице при чакащите добри новини близки. Беше се научил да вдига стена между себе си и пациентите и семействата им. Не можеше да си позволи да съпреживява болката им. Навеждаше глава и почиташе мъката им, но само за миг. Ако се опиташе да поеме товара им, нямаше да изкара и година в болницата.

Мъката на момичето, треперещо в ръцете му, беше безкрайна. Плачеше толкова горко, че можеше да удави света в нещастието си. Щеше дълго да пропада в пропастта на своята скръб, без да има за какво да се хване.

Люк предполагаше, че има някакъв период, след който болката преминава, но той сигурно зависеше от това колко дълго си познавал починалия. Беше виждал вдовици, които, омъжени от петдесет години, тръгват с усмивка към гроба си, защото вярват, че в смъртта ще се съберат отново със съпрузите си. Разбира се, че за нея нямаше утеха. Колко ли време щеше да мине, преди Лани да се научи да понася ежедневната болка от липсата на Джонатан и да живее с мисълта, че го е погубила тя?

Хората се срутват и от по-малко, оставят скръбта да ги погълне. Никой не може да ти гарантира, че ще успееш да преодолееш нещо подобно. Люк щеше да й помогне. Трябваше. Смяташе, че владее всички необходими умения за това. Беше обучен. (Госпожо Паркър? Направихме всичко, което можахме за сина ви, но се боя, че…) Надяваше се, че мъката й няма да полепне и по него.

Лани се поуспокои малко и започна да трие очи с опакото на дланите си.

— По-добре ли си? — попита Люк и вдигна брадичката й. — Искаш ли да излезем да подишаш малко чист въздух?

Тя кимна.

След петнайсет минути вече вървяха ръка за ръка към смрачаващия се хоризонт. Лани си бе измила лицето. Беше се облегнала на рамото на Люк като влюбено момиче, но имаше най-тъжната усмивка на света.

— Какво ще кажеш да пийнем нещо? — попита той. Влязоха в тъмен моден бар и той поръча два скоча.

— Мога да се надпивам с теб, докато паднеш под масата — предупреди го тя с тъжен смях. Чукнаха чаши, все едно празнуваха нещо. След първото питие Люк се изпълни с топлината, с която започваше всяко алкохолно опиянение, но Лани изпи три и нищо й нямаше, само усмивката й стана малко по широка.

— Искам да те питам нещо. За него — каза Люк, сякаш ако не произнесе името, въпросът ще е по-безболезнен. — След всичко, на което те е подложил, как така продължи да го обичаш толкова силно? Струва ми се, че не те е заслужавал…

Тя вдигна чашата за ръба.

— Мога да ти дам всякакви оправдания, като например че тогава времената бяха такива, съпругите очакваха мъжете им да кръшкат. Или че Джонатан просто си беше такъв и трябваше да го приема. Но не това са истинските причини… Не знам как да го обясня. Винаги съм искала да ме обича по начина, по който аз го обичах. Той ме обичаше, сигурна съм. Но не така, както аз исках от него. С много хора е същото. Единият партньор не обича другия достатъчно, за да спре да пие, да играе хазарт или да изневерява. Единият дава, а другият взима. Този, който дава, иска да спре.

— Но никога не го прави — каза Люк, макар че не бе сигурен дали е така.

— Понякога този, който дава, трябва да се откаже, но невинаги го прави. Не може. Аз не бях способна да се откажа от Джонатан. Можех да му простя абсолютно всичко.

Люк видя как очите й се наливат със сълзи и смени темата.

— Ами Адаир? От това, което ми разказа, ми се струва, че е бил влюбен в теб.

— Той обича така, както огънят обича дървото — тъжно се засмя тя. — Отначало ме объркваше, признавам. В един миг прави всичко, за да ме очарова, а в следващия — вече ме унижава. С него всичко беше игрички и номера. Мисля… че просто искаше да види дали може да ме принуди да го обичам. Защото според мен никой никога не го беше обичал.

Тя застина, скръстила ръце в скута си, и от очите й потекоха сълзи.

— Виж какво направи… Сега отново ще започна да плача. Не искам да плача пред други хора. Не искам да те излагам. Да се върнем в хотелската стая. Можем да попушим малко трева.

Люк се оживи, когато си спомни голямото найлоново пликче с марихуана.

— Готов съм да изпуша цялата торбичка с теб, ако това ще те разведри.

— Моят герой — каза тя и го хвана под ръка.

Тръгнаха по улицата към хотела, вятърът брулеше лицата им. На Люк му се искаше да постави на Лани инжекция с морфин, за да намали болката й. Ако можеше, всеки ден щеше да й бие транквиланти. Поклати глава, да избистри мисълта си. Чувстваше се готов на всичко, за да я направи отново щастлива, но не искаше да обслужва мъката й.

Когато легнаха в леглото, тя притисна солените си устни към неговите.

— Толкова пъти съм се питала едно и също… Защо Джонатан не можеше да ме обича? — каза с леко пиянски шепот. — Какво ми има… Ще ми кажеш ли истината? Не заслужавам да бъда обичана?

Въпросът й свари Люк неподготвен.

— Не мога да ти кажа защо Джонатан не е отвръщал на чувствата ти, но смятам, че е направил огромна грешка.

Джонатан беше идиот. Само глупак би отхвърлил такава отдаденост, помисли си Люк.

Тя го погледна недоверчиво, но се усмихна. И след това заспа. Той я придърпа към себе си, обви крехкото й като на нимфа тяло и прибра до него елегантно разперените й ръце. Не помнеше някога да се е чувствал така, може би само в онзи нещастен миг в пицарията с дъщерите си, когато му се прииска да ги качи в колата си под наем и да ги откара обратно в Мейн. Знаеше, че тогава е направил правилния избор, като не се поддаде на тъгата. На момичетата им беше по-добре при майка им. Но винаги щеше да си спомня как си тръгна от тях. Само глупак загърбва такава любов.

А сега Лани. Искаше да направи всичко, за да закриля тази уязвима жена, да я направи отново нормална. Щеше му се да може да издърпа отровата от нея както пиявицата пие кръв — да я погълне, ако се наложи. Но знаеше, че единственото, което може да стори, е просто да бъде до нея.

43.

Бостън, 1819 година

Една вечер слаба светлина погъделичка миглите ми и ме събуди. До леглото ми стоеше Узра с малка маслена лампа в ръка. Трябва да е било доста късно, защото къщата на Адаир беше тиха и пуста като крипта. Очите й ме молеха да стана от леглото и аз така и направих.

Тя излезе от стаята по обичайния си безшумен начин, а аз я последвах все още замаяна от съня. Крачех тихо с пантофите си по килима, но стъпките ми отекваха по коридора. Узра прикри с длан лампата, когато минавахме покрай другите спални, за да не ни издаде светлината, и така успяхме незабелязано да стигнем до стълбите, които водеха към мансардата.

Таванското пространство бе разделено на две части. В едната бяха стаите на прислугата, а другото, по-малкото, беше склад. В него се криеше Узра. Тя ме поведе през лабиринт от сандъци, които служеха като бариера пред нейния свят, а след това през невероятно тесен коридор към мъничка врата. Трябваше да се наведем и да се извием настрани, за да минем през нея, а след това се озовахме в нещо, което приличаше на търбуха на кит — с дъски вместо ребра и тухлен комин вместо дихателна тръба. През откритите прозорци се синееше лунна светлина и осветяваше пътеката към импровизирания дом. Узра бе избрала да живее тук, за да се спаси от Адаир. Беше тъжно място, прекалено топло през лятото, прекалено студено през зимата и самотно като лунната повърхност.

Минахме покрай спалнята й, която бе оградена с пъстри парчета органза, същите като онези, с които се увиваше самата Узра. Те висяха от гредите като пране на въже. Самото легло бе направено от две одеяла, подредени в кръг. Беше като бърлога на диво животно, направена набързо. До леглото имаше купчина принадлежности — бижута с диаманти колкото зърна на грозде, воали със златисти нишки. Виждаха се и съвсем обикновени принадлежности, на които само едно дете би се зарадвало: малка кама, спомен от родното й място, чието острие приличаше на движеща се змия: бронзово огледалце. Узра ми направи знак да я последвам и аз престанах да се взирам в окаяното скривалище, доказателство за съпротивата й срещу Адаир.

Заведе ме до една стена, задънен край, където не видях нищо. Но тя коленичи, отмести две дъски и прел нас се откри дупка, през която можеше да се пропълзи. Взе маслената лампа и се гмурна безстрашно в тъмнината, като плъх, свикнал да преминава през стени. Поех дълбоко дъх и я последвах.

След като пропълзяхме около пет метра, се озовахме в помещение без прозорци. Узра вдигна лампата, за да видя къде се намираме: беше малка стая от слугинското крило с огнище и врата. Натиснах бравата, но тя не помръдваше, очевидно нещо я бе застопорило здраво от външната страна. В стаята имаше голяма маса, покрита с бутилки и буркани от най-различен вид. Имаше и сандък, също пълен със съдове от всякакъв размер и форма, повечето покрити с восъчни парцали и запушени с корк. Под масата бяха пъхнати кошници, в които имаше всичко от шишарки и клони до изсушени части от животински трупове. Няколко стари и опърпани книги бяха пъхнати между бурканите. В края на масата върху чинийки бяха закрепени свещи.

Поех дълбоко дъх. В стаята миришеше на хиляди неща: подправки, горски билки, прах, носеха се и аромати, които не можех да различа. Застанах в средата на помещението и бавно се огледах. Мисля, че веднага се досетих каква е тази стая и какво означава съществуването й, но не исках да си го призная.

Взех една от книгите. Корицата беше подвързана със син плат, върху който на ръка бяха изписани букви и изрисувани символи. Разгърнах внимателно дебелите страници и не видях никъде отпечатан текст. Всичко бе педантично изписано на ръка. Имаше много формули и илюстрации — на точните части на растения, които трябваше да се запазят например, или пък рисунки на вътрешностите на човешкото тяло. А думите бяха на език, който не познавах. Рисунките бяха по-ясни, защото на тях познах символи от детството ми, както и от книгите в библиотеката на Адаир — пентаграми, всевиждащото око, ей такива работи. Книгата беше изключителна, резултат от стотици часове труд и миришеше на старост, тайни и интриги. Без съмнение много хора даваха мило и драго да я притежават, но съдържанието й за мен бе пълна мистерия.

Втората книга бе дори още по-стара и кориците й бяха дървени. Страниците бяха събрани заедно с кожена каишка, не бяха зашити една за друга и тъй като бяха от най-различна хартия, изглеждаха повече като събрани записки, а не като отделно томче. Почеркът по тях приличаше на този на Адаир, но отново на език, който не знаех.

Узра се размърда неспокойно и звънчетата на верижката на глезена й се разклатиха. Не й харесваше да е в тази стая, а и не можех да я виня. Адаир я бе залостил отвън с основание: не искаше някой случайно да попадне в нея. Когато се пресегнах да върна втората книга на мястото й, Узра пристъпи напред и ме хвана за китката. Приближи лампата до ръката ми и като видя татуировката, за която вече почти бях забравила, простена като умираща котка.

Пъхна своята ръка под носа ми, обърната с дланта нагоре. Имаше същата татуировка на същото място, малко по-голяма и по-груба, сякаш ръката, която я бе изрисувала, не е била толкова уверена като на Тилде. Погледна ме обвинително, все едно сама си бях причинила това, но много добре разбрах какво имаше предвид. Адаир беше избрал да ни бележи по един и същ начин. Намеренията му спрямо мен едва ли бяха по-различни от начина, по който се отнасяше с нея.

Докато лампата бе високо вдигната, успях още веднъж да разгледам стаята. Припомних си описание, което бях чула от самия Адаир на стаята на лекаря в къщата затвор от неговата младост. Имаше само една причина да се нуждае от такава стая и да я крие в най-отдалечения край на къщата. Когато осъзнах това, през мен премина тръпка. В съзнанието ми изплува цялата история за отвличането на Адаир и неговата служба при злия лекар. Само че… се чудех с кого от двамата мъже съм била през тези месеци; с кого делях леглото си всъщност и в чии ръце бях предала съдбата на човека, който означаваше най-много за мен в целия свят? Адаир искаше свитата му да вярва, че е изстрадало селско момче, което си бе отмъстило на мъчителя и се радва на наградата си за това, че е погубило жесток и безчовечен тиран. А се оказваше, че във външността на красивия младеж се крие властното чудовище от разказа, което съсипва човешки животи и може да се мести от тяло в тяло. То бе оставило на селяните старата си обвивка, бе затворило в нея селското момче, бе го оставило да изживее последните се минути в ужас и да плати за неговите жестокости. Тази лъжа се вписваше добре в дяволския му план и го бе прикривала идеално стотици години. Вече знаех истината и пред мен изникна въпросът какво да правя?

Подозренията за измамата на Адаир бяха едно на ръка, но имах нужда от доказателства, поне за да мога сама да се убедя в ужасната истина. Узра започна да ме дърпа за ръкава да си ходим. Откъснах страница от една от древните книги, сграбчих шепа изсушени билки от един прашен буркан на масата. Можеше да се наложи да платя зверски за кражбата от самия Адаир знаех как: с увит в одеяло ръжен. Но трябваше да съм сигурна.

Като начало отидох при професор от Харвард, с когото се бях запознала на едно от празненствата на Адаир. Но не на следобеден чай или вечеринка за интелектуалци. Не, бях срещнала този човек на едно от специалните събирания на Адаир. Открих кабинета му в Уестдън Хол, но при него имаше студент. Когато видя, че го чакам в коридора, освободи студента и дойде да ме покани. На хитрото му старческо лице се появи очарователна усмивка. Може би се боеше, че съм дошла да го изнудвам, тъй като последния път, когато го видях, беше яхнал едно момче, по-младо дори от студентите му. Или пък се надяваше, че му нося покана за ново събиране.

— Скъпа моя, какво те води днес тук? — попита той и ме потупа по ръката, докато ме въвеждаше в кабинета си. — Толкова рядко съм ощастливяван от посещенията на красиви дами. Как е общият ни приятел, графът? Надявам се да е в добро здраве.

— Както винаги — отвърнах аз съвсем искрено.

— И на какво дължа приятната визита? Може би покана за ново соаре…?

Очите му светнаха жадно. Апетитът му очевидно бе раздразнен от много следобеди сред тълпи от млади момчета.

— Мислех си да ви помоля за услуга — казах аз и бръкнах в чантичката си за листа, който бях откраднала. Хартията не беше нищо особено, груба и дебела почти като месарска опаковка, и след като беше извадена от дървените корици, бе започнала да се подвива по ъглите.

— Хм? — възкликна той, очевидно изненадан. Но взе листа от ръката ми, приближи го към лицето си и намести очилата, за да го разгледа. — От къде взе това, мила моя?

— От един книжар — излъгах аз. — Твърди, че има много древни книги по тема, от която Адаир се интересува. Мислех си да ги купя от него като подарък за Адаир, но езикът не ми е познат. Щеше ми се да се уверя, че са точно такива, каквито книжарят казва, че са. Не е зле човек да внимава.

— Така е — промърмори той, докато преглеждаше написаното. — Хартията не е произведена тук. Не е избелена. Вероятно е правена на ръка за собствена употреба. Но ти си дошла заради езика, нали?

Той се усмихна скромно над очилата си; беше професор по древни езици, поне това бях запомнила от беглото ни запознанство на онова събиране. Но по какви точно езици нямах представа.

— Мисля, че е пруски. Или поне прилича. Много странно, вероятно е една от архаичните форми на този език, каквато никога не съм виждал преди.

Пресегна се към една полица, свали от нея дебела, тежка книга и започна да прелиства тънките й страници.

— Можете ли да ми кажете за какво става въпрос? Каква е темата?

— А ти какво очакваш? — попита той с любопитство, докато все още прелистваше страниците.

Прочистих си гърлото.

— Магия. Нещо такова.

Той застина и се взря в мен.

— Алхимия? — предположих аз по-плахо този път. — Превръщането на едно нещо в друго?

— О, мила моя, със сигурност е за нещо магическо, вероятно някакво заклинание или преобразяваме. Но какво точно, не мога да ти кажа. Може би ако ми оставиш листа за няколко дни…?

И се усмихна лукаво. Знаех достатъчно за работата на учените, за да се досетя какво би могъл да направи, ако му оставя листа: ще се опита да направи кариера с него, ще го използва като основа за проучване и аз никога повече нямаше да го видя. Или по-лошо — ако Адаир разбереше, че е в ръцете на похотливия професор… меко казано, лошо ми се пишеше. Професорът вдигна очаквателно вежда, но аз се пресегнах през бюрото и грабнах листа.

— Не, не мога, но ви благодаря за любезното предложение. Това, което ми казахте, е достатъчно — отвърнах аз, скочих от стола и отворих вратата. — И моля ви, не казвайте на Адаир за това, ако го видите. Много е трудно да му угодиш с подаръци. Искам да го изненадам с тези книги.

Старият професор изглеждаше леко изненадан, когато изскочих от кабинета му.

След това потърсих акушерка. Не ми беше лесно да намеря. Те ставаха все по-малко в градове като Бостън; лекарите бяха поели израждането на бебета почти изцяло, поне на тези семейства, които можеха да си го позволят. А и аз не търсех обикновена акушерка. Трябваше ми някоя като онези в провинцията, които знаеха как да лекуват с билки. И които преди стотици години в същия този град сигурно са били наричани вещици от съседите си и са срещали смъртта си удавени или обесени.

Уличните проститутки ми казаха къде да намеря акушерката, която им помагаше да се лекуват от трипера или да се отърват от нежелана бременност. Усетих как по гръбначния ми стълб премина ледена тръпка, когато прекрачих прага на малката й стая: в нея миришеше на прах, тичинки и застояло, почти като в тайната заключена стая на Адаир.

— Сядай, скъпа, и ми кажи защо си дошла — каза тя и ми посочи табуретка от другата страна на огнището, в което гореше слаб огън.

Беше възрастна, със суров и прагматичен поглед, но и разбираща физиономия.

— Искам да знам какво е това, госпожо. Виждали ли сте нещо подобно?

Извадих носната си кърпичка от чантичката и я разтворих пред нея. Билките, които бях откраднала, бяха изсушени и се бяха разпаднали на тънки стъбълца и парченца крехки начупени кафяви листенца. Тя вдигна едно листенце, стри го с пръсти и го помириса.

— Това е мелия, скъпа. Използва се срещу много болести. Не се среща много по тези места, а в такова естествено състояние е още по-рядка. Най-често можеш да я видиш в тинктури и отвари, разредена докрай, за да стигне за по-дълго. Откъде я имаш? — попита ме делово, сякаш беше на пазара и искаше да си купи от билката. Може би си мислеше, че точно затова съм дошла при нея. Изтупа си ръцете на огъня и частичките от растението паднаха в него.

— Боя се, че не мога да ви кажа — отвърнах аз и пъхнах една монета в ръката й. Тя сви рамене и пусна парите в джоба си.

— Ето и втората ми молба. Имам нужда от… Искам да ми приготвите нещо, което да предизвиква много дълбок сън. Не е задължително сънят да е спокоен. Трябва да държи човека, който го поеме, възможно най-дълго в безсъзнание.

Акушерката ме изгледа продължително, без да каже нищо. Вероятно се чудеше дали не искам да отровя някого, защото как иначе да тълкува молбата ми? Накрая проговори:

— Но ако властите започнат да разследват случая, не бива да стигнат до мен.

— Имате думата ми.

И сложих още монети в ръката й, които си бяха цяло малко състояние. Тя вдигна поглед от парите към мен, след това стисна златото в шепа.

Във файтона по пътя обратно към къщата отворих отново носната кърпа с това, което акушерката ми бе дала. Вътре имаше твърда буца и макар тогава да не знаех, беше пълна с фосфор, вероятно купен от майстор на кибрит, който на свой ред го беше откраднал от работилницата. Акушерката го бе приготвила набързо, сякаш не й беше приятно да го пипа, след това ми даде указания да го стрия на прах, да го смеся с вино или друг алкохол и да добавя лауданум, за да се пие по-лесно.

— Много е важно да го разредиш. Може да използваш и само лауданум, но тогава ще подейства по-бавно. Фосфорът ще свърши работата бързо, но… ако е в прекалено голямо количество, ще стане много лошо — каза тя с категоричен поглед.

Вече си бях съставила план, доста опасен наистина, и когато тръгнах, не можех да мисля за нищо друго, освен за истинския Адаир. Бях изпълнена със съжаление към нещастното селско момче, които дори нямаше гроб, защото нямаше труп, който да положат в земята. Красивото му тяло сега принадлежеше на човека, който го бе обсебил благодарение на черното си изкуство.

А що се отнася до края на историята с лекаря — нямаше как да знам каква част от нея е истина. Може би той наистина е посетил близките на Адаир и им е оставил пари от чувство за вина или в знак на благодарност, че са му дали сина си, че са му доставили такова хубаво тяло. Или пък това беше част от лъжата, която трябваше да направи разказа достоверен и трагичен, да спечели сърцето на слушателя, да отклони подозрението. А загубата на имението? Изчислен риск… който може би си е струвал все пак заради придобиването на нов съсед, в който да се помещава гнусната му душа. Ако не успеех да спра този ужасен човек, той щеше да ми отнеме най-скъпото — Джонатан.

Красив, силен и способен, с невероятна мъжественост — тялото на селското момче сигурно се бе сторило на лекаря дар божи. Но тук, в Новия свят, то си имаше своите ограничения. Или по-скоро те се отнасяха за лицето: то бе притеснително екзотично, смугло и обградено от непокорна къдрава коса. Видях това в изражението на бостънските нотабили, които се срещаха с Адаир, в сбърчените им чела и недоверието в погледите. Тук, сред потомци на британци, холандци и германци, които никога не бяха виждали турци или араби и според които косата му бе като тази на техните роби, тялото на селското момче беше проблем. Сега разбирах строгия хладен поглед, с който Адаир бе огледал деформираното стъпало на красивия, но несъвършен студент, когото Тилде беше намерила, и жадното му одобрение на безупречната красота на Джонатан. Беше пратил хрътките си по света да му търсят идеалното вместилище; дори беше накарал Джуд да го дири из селата. Но тук, в Бостън, времето на Адаир изтичаше и той имаше нужда от ново тяло, което би се поправило на вкусовете на първенците в новата му среда.

Искаше Джонатан. Искаше да се вмъкне в него като в маскараден костюм. Хората бяха привлечени от Джонатан като мухи от мед, чувстваха се замаяни и безпомощни пред необяснимата му притегателна сила. Мъжете искаха да са му приятели, обикаляха около него като планети около слънцето. Жените бяха готови да му се отдадат изцяло и никой не познаваше това усещане по-добре от мен. Те винаги щяха да се тълпят около него, да му се разкриват и да не осъзнават, че духът в него е зъл и иска да ги използва.

И тъй като никой не знаеше тайната на Адаир, нямаше и кой да го спре. Никой, освен мен.

44.

Пристигнах в къщата и установих, че в нея цари истински хаос. Слугите се оттегляха надолу по стълбите като стичаща се от хълм вода, тичаха към мазето, криеха се в складовете далеч от врявата, разнасяща се от горе. Юмруци думкаха по вратите, резета тракаха. Чух приглушените викове на Тилде, Дона и Алехандро:

— Адаир, какво става? Пусни ни!

Затичах нагоре по стълбите и намерих тримата скупчени безпомощно в подножието на стълбището към мансардата. Не искаха да прекъсват това, което се случва зад затворената врата. А оттам се чуваха ужасни звуци: Узра пищеше, Адаир викаше. Чуваха се глухи удари на плът в плът.

— Какво е това? — обърнах се аз към Алехандро.

— Адаир тръгна да търси Узра, това е всичко, което знам.

Спомних си историята на Адаир, в която се споменаваше за гнева на лекаря, когато установил, че от писалището му е откраднато нещо.

— Трябва да се качим там! Той я наранява — посегнах към бравата, но тя не помръдваше. Той беше заключил вратата. — Донесете брадва, чук, каквото и да е. Трябва да разбием вратата — извиках аз, но те само ме изгледаха, все едно си бях изгубила ума. — Не разбирате на какво е способен…

От другата страна на вратата утихна.

След няколко минути ключът тракна и се появи Адаир, блед като платно. В ръката си държеше извитата кама на Узра, а маншетът му бе изцапан в яркочервено. Пусна ножа на пода, мина покрай нас и тръгна към стаята си. Чак тогава открихме тялото й.

— Имаш нещо общо с това, нали? — каза ми Тилде. — Виждам вината по лицето ти.

Не отговорих. Погледнах трупа на Узра и стомахът ми се обърна. Беше я пробол в гърдите, беше й прерязал гърлото и сигурно това беше последното, което беше направил, защото тя бе паднала на земята с отметната назад глава, а косата й още бе смачкана там, където я бе държал. В главата ми отекнаха думите: „По моя воля и от моята ръка“ — тези, с които даваше вечен живот и които използваше, когато убиваше. Щом си ги спомних, потръпнах цялата. Същото се случи и когато видях татуировката на ръката на Узра, отметната настрани. Краят беше настъпил и неговият знак върху тялото й вече не означаваше нищо. Оттегляше благоволението си, когато му хрумнеше.

Караницата може да е била за всичко, никога нямаше да науча със сигурност, но тъй като се случи точно тогава, едва ли бе за нещо друго, освен за тайната стая. Адаир някак си беше разбрал, че негови вещи са изчезнали, и бе обвинил нея. И тя не го беше разубедила, че няма вина. Или е искала да ме защити, или — което бе много по-вероятно — с радост беше приела шанса да се освободи от него чрез смъртта.

Вях откраднала с ясното съзнание какво би могло да е наказанието. Просто не вярвах, че Узра ще загази. Нито пък бях предполагала, че той ще убие някого от нас, най-малко нея. Много по-типично за него беше да налага жестоки физически наказания, да държи жертвата в лапите си, а тя да трепери и да се чуди кога ще реши да повтори всичко това. И през ум не ми беше минало, че може наистина да убие Узра, защото вярвах, че по някакъв свой начин я обича.

Свлякох се на пода до нея и хванах ръката й, но тя вече беше изстинала. Може би в нашия случай душата напуска много по-бързо тялото, няма търпение да се освободи. А най-ужасното беше, че планирах бягство за мен и Джонатан, но изобщо не ми бе хрумнало да взема и Узра с нас. Макар да знаех колко отчаяно иска да се махне, дори не се сетих да помогна на бедното момиче, което търпеше извратените страсти на Адаир толкова много години и беше толкова мило с мен и ми помогна да се ориентирам в този дом, населен с вълци. Бях я приела за даденост и осъзнаването на собствената ми себичност ме накара да се почудя дали наистина не съм сродна душа на Адаир.

Джонатан беше чул бъркотията и дойде при нас. Когато видя тялото на Узра на пода, реши да отиде в покоите на Адаир и да му поиска обяснения. С Дона едва го удържахме.

— И какво ще постигнеш? — изкрещях му аз. — С Адаир можете да се биете от тук до края на света и никога да не си уредите сметките. Колкото и да искате да се убиете един друг това не е по силите на нито един от вас.

Толкова много исках да му призная истината, че Адаир не е този, за когото го мисли, че е много по-силен, опасен и безчовечен, отколкото всички ние предполагахме. Но не можех да рискувам. И без това се боях, че Адаир ще усети страха ми.

Освен това не можех да споделя с Джонатан подозренията си. Сега вече разбирам защо, Адаир се държеше мило с моя любим мъж не защото искаше да го вкара в леглото си. Неговата жажда беше много по-дълбока. Искаше да докосне, да гали и да си поиграе с това тяло, за да опознае всяка негова извивка, но не от сексуално желание, а защото искаше да го притежава. Да го обсеби, да се представя със съвършеното му лице. Той беше готов да се всели в тяло, на което никой не можеше да устои.

Адаир изпрати указания: трябваше да разчистим огнището в кухнята и да подготвим ковчег. Миячката и готвачът избягаха, когато ние превзехме територията им. С Дона и Алехандро изнесохме съдовете от огромното огнище. Изтъркахме почернелите му стени и изметохме пепелта. Ковчегът представляваше дъски върху дървени подпори. Направихме клада под подпорите — сухи клонки и шишарки, полети с говежда мазнина, за подпалки, бали слама и дърва за гориво. Тялото, увито в бял покров, бе поставено върху дъските.

Подпалките пламнаха бързо, след като към тях бе поднесена факла. На дървата им трябваше известно време да се разгорят и мина час, докато огънят лумне силно. Жегата в кухнята беше огромна. Накрая и тялото се подпали, покровът бързо се възпламени, огънят плъзна по него и платът се нагърчи като кожа. Черният пушек пое през комина, дърпан от течението. Миризмата бе непозната и инстинктивно плашеща, направи всички в къщата неспокойни. Само Адаир я понасяше. Седна на креслото, придърпано до огнището и загледа как огънят поглъща Узра малко по малко: косата, дрехите, кожата, плътта. Накрая влагата в тялото зацвърча, а къщата се изпълни с миризма на печено месо.

— Представи си каква воня се разнася навън по улицата. Да не би да си мисли, че съседите няма да я усетят? — попита язвително Тилде с насълзени очи. Бяхме се скупчили на вратата и наблюдавахме Адаир, но накрая Дона и Тилде се оттеглиха в стаите си, мърморейки мрачно под нос, а ние с Алехандро седнахме на пода пред прага и продължихме да гледаме Адаир.

Когато небето навън започна да просветлява, огънят беше изтлял. Къщата се бе изпълнила с рядък сив дим, който висеше във въздуха и миришеше силно. Чак когато огнището изстина, Адаир стана от креслото. Докосна Алехандро по рамото, когато минаваше покрай него.

— Накарайте да изметат пепелта и да я пуснат във вода — нареди той с глух глас.

Алехандро настоя сам да го направи и клекна пред огнището с малка метличка от върбови клонки и лопатка.

— Колко много пепел — промърмори той, без да забелязва присъствието ми. — Сигурно от дървата. От Узра вероятно не е останало повече от една шепа.

В този миг метличката докосна нещо твърдо и той бръкна в саждите. Намери парче обгоряла кост.

— Дали да го запазя? За Адаир? Някой ден може да се зарадва, че я има. От такива неща стават силни талисмани — разсъждаваше той и го въртеше из ръцете си като огромна ценност. Но после го хвърли в кофата.

— Може би не все пак.

След тази случка Адаир се отдръпна от всички нас. Прекарваше дните в стаята си и единственият посетител, когото приемаше, беше адвокатът, господин Пинърли, който дойде още на следващия ден с купища хартия, преливаща от претъпканата му чанта. Излезе след час, лицето му бе зачервено, все едно беше тичал. Пресрещнах го, изразих загриженост от вида му и му предложих нещо разхладително за пиене.

— Много мило — каза той, докато изгълтваше лимонадата и попиваше челото си. — Боя се, че не мога да остана дълго. Вашият господар има доста високи очаквания за това какво може да свърши един-единствен адвокат. А не съм способен да командвам времето и да го карам да се разтяга, както на мен ми е удобно — мърмореше той. Забеляза, че книжата заплашват да изпаднат от чантата му, и се погрижи да ги прибере.

— Нали? Той е доста взискателен, но бих казала, че сте от хората, способни да изпълнят всяка задача, която Адаир им постави — ласкаех го аз безсрамно. — Кажете ми, какви чудеса очаква той от вас?

— Поредица от сложни парични преводи в европейски банки, а някои се намират в градове, за които дори не съм чувал — каза той, но после размисли и реши да не споделя повече с хора от домакинството на клиента си. — Нищо особено, не ми обръщайте внимание. Просто съм изтощен. Всичко ще бъде свършено така, както е поискал. Не си блъскайте хубавата главица с такива неща.

Потупа ме по ръката толкова надменно, че ми се прииска да го перна през дланта. Но така нямаше да разбера това, което исках да знам.

— Така ли? Значи мести пари насам-натам? Сигурна съм, че умен мъж като вас би го направил само с едно мръдване на малкото си пръстче.

Придружих думите си с неприличен жест с кутрето и устата си, жест, който бях виждала да правят мъжките проститутки и който със сигурност привличаше вниманието на мъжете. Точно така стана и сега. Дискретността излетя през ушите му като пълнеж на скъсана детска играчка и той ме погледна с увиснала долна челюст. Ако дотогава не бе заподозрял, че в тази къща живеят пълни развратници, вече беше сигурен.

— Да не би току-що…

— Какво още поиска от вас Адаир? Сигурна съм, че нищо, което да ви държи зает и през нощта. Което да ви попречи, да речем, да обърнете внимание на гостенка…

— Билети за утрешния дилижанс за Филаделфия — каза той веднага, но му казах, че е напълно невъзможно. Затова трябва да му наема частна каляска…

— За утре! — възкликнах аз. — Заминава толкова скоро!

— И няма да те вземе със себе си. Не. Била ли си някога във Филаделфия? Невероятен град, много по-оживен от Бостън, и не е от онези места, на които госпожа Пинърли би отишла. Може да ти го покажа…

— Чакайте! Откъде знаете, че няма да пътувам с него? Той ли ви каза?

Адвокатът ми се ухили мазно.

— Е, по-спокойно де. Няма да бяга с друга жена. Отива с мъж, с щастливия получател на всички тези парични преводи. Ако господарят ти бе поискал мнението ми, щях да го посъветвам просто да го осинови, така щеше да е много по-лесно…

— Джонатан? — попитах аз, като ми се искаше да раздрусам адвоката и да го накарам да спре да дрънка, за да измъкна името от устата му като срамежлив охлюв от черупката му. — Джейкъб, имам предвид. Джейкъб Мур?

— Да, това му е името. Познаваш ли го? Той ще стане много богат човек, уверявам те. Ако ми позволиш, бих те посъветвал да се ориентираш към този господин Мур, преди да се разчуе… хм…

Като предположи намеренията ми, Пинърли сам се вкара в ъгъла и на мен ми беше забавно да гледам как се опитва да се измъкне оттам. Той се покашля.

— Не че и за секунда съм си помислил, че ти… и протежето на графа… Извинявай. Мисля, че си позволих прекалено много…

Плеснах сърдито с ръце.

— И аз така мисля.

Той ми подаде чашата и вдигна чантата си.

— Моля да ми повярвате, че съм се пошегувал, госпожице. Надявам се, че няма да кажете на графа за…

— За вашата недискретност? Не, господин Пинърли, аз съм много дискретна.

Той се поколеба.

— И предполагам, че нощната визита…?

Аз поклатих глава.

— … е напълно изключена.

Той ме погледна неуверено, разкъсван от съжаление и желание, след това си тръгна бързо от странната къща на своя най-необичаен клиент. Сигурна съм, че беше щастлив да се махне от там.

По всичко личеше, че на името на Джонатан се превеждаха умопомрачителни суми, а съдбоносното пътуване до Филаделфия бе насрочено за следващия ден. Адаир бе готов да действа, което означаваше, че нямам време. Джонатан също. Трябваше да предприема нещо или да прекарам вечността в разкаяния.

Отидох при главния иконом Едгар, който ръководеше прислугата и следеше всичко в къщата да е наред. Той бе подозрителен и крадлив като всички, намерили подслон под този покрив, не си вършеше работата много добре, правеше само минималното, което се изискваше от него. Ужасно качество у слуга, ако искаш добре функциониращо домакинство, но идеално отношение към живота на място, в което всички скрупули и традиционни ценности са излетели през вратата.

— Едгар — казах аз, кършейки свенливо ръце като истинска господарка на къщата. — Адаир иска да се поправи нещо във винарната, докато го няма. Моля те, изпрати някого при зидаря и поръчай количка камъни и количка тухли този следобед. Кажи, че всичко трябва да е готово и работата да започне веднага, щом графът замине. Ще му платим двойно, ако изпълнява всичко, както му е поръчано.

Едгар ме погледна лукаво. Във винарната винаги беше огромна бъркотия, за какво се бях разбързала сега? Затова добавих:

— И не искам да безпокоя Адаир за това. Той се приготвя за пътуването си. Довери ми се да се погрижа за това, докато го няма, и очаквам всичко да бъде свършено.

Можех да бъда много строга със слугите и Едгар предпочиташе да не ме ядосва. След това се обърнах и величествено се оттеглих, за да се заема със следващата стъпка в плана си.

45.

На следващия ден всички в къщата бяха въвлечени в приготовленията за пътуването на Адаир. Той цяла сутрин си избира дрехи, които да вземе със себе си, а след това прати слугите да съберат багажа му и да го натоварят в каляската под наем. Джонатан се бе затворил в стаята си, където се предполагаше, че също се приготвя за пътуването, но аз усещах, че не му се тръгва и се задава спор.

Скрих се в килера с рендето на готвача и методично настъргах фосфора на прах. Докато приготвях това, което ми трябваше, бях по-нервна от всякога, сигурна бях, че Адаир ще усети чувствата ми и ще бъде предупреден. Истината беше, че не знаех докъде се простират възможностите му и дали наистина има специални умения. Но бях стигнала вече твърде далеч и нямах избор, освен да заложа моя живот и този на Джонатан и да извървя пътя до края.

Къщата се успокои и може би си въобразявах, но из нея се носеше неизказано напрежение: чувство на изоставеност, омраза и гняв заради това, което Адаир бе направил с Узра, несигурност за бъдещето ни. Взех поднос с отворената напитка и застанах пред стаята на Адаир, която бе утихнала, след като слугите бяха изнесли куфарите. Почуках веднъж и без да дочакам отговор, бутнах вратата с гърба си и влязох.

Адаир седеше на едно кресло, което бе придърпал към огъня. Това беше необичайно, обикновено си почиваше върху възглавници. Може би беше променил навиците си, защото бе напълно облечен за пътуването, като истински джентълмен, а не с голи гърди, както обикновено се разхождаше из къщата. Чувстваше се малко неловко с панталони, боти, жилетка, риза с висока яка и копринена вратовръзка. Сакото му бе преметнато на облегалката на друго кресло. Костюмът му бе изработен от тъмносив вълнен плат със съвсем малко бродерии по краищата, много по-строг от обичайното му облекло. Не носеше перука, косата му беше сресана и вързана отзад. На лицето му беше изписана тъга, сякаш тръгваше по принуда, а не по собствено желание. Вдигна ръка и чак тогава забелязах наргилето до него и усетих, че стаята мирише на много силен опиум. Дръпна от мундщука, бузите му хлътнаха, а очите му се притвориха.

Оставих подноса на масата до вратата и клекнах на пода до Адаир. Пригладих с пръсти немирните къдрици на челото му.

— Помислих си, че можем да прекараме малко време заедно, преди да тръгнеш. Донесох ти нещо за пиене.

Той бавно отвори очи.

— Радвам се, че си тук. Исках да ти обясня за пътуването. Сигурно се чудиш защо тръгвам с Джонатан, а не с теб.

Потиснах порива си да му кажа, че вече знам, и зачаках да продължи.

— Наясно съм, че ще ти е трудно да си далеч от Джонатан, но го взимам само за няколко дни — каза той подигравателно. — Той ще се върне, но аз ще продължа да пътувам сам. Може да ме няма известно време… Имам нужда да остана сам. Чувствам се така от време на време… искам да остана насаме с мислите и спомените си.

— Как можеш да ме изоставиш? Няма ли да ти липсвам? — попитах кокетно аз. Той кимна.

— Да, ще ми липсваш, но нищо не мога да направя. Затова Джонатан ще дойде с мен, за да му обясня някои неща. Той ще ръководи домакинството, докато ме няма. Разказа ми как се е грижил за семейството си, за дълговете на съгражданите си, как е правил всичко възможно, за да не фалира градът. За него ще е лесно да се оправи с една къща. Прехвърлил съм всички пари на негово име. Той ще бъде човекът с власт и ти и останалите нямате друг избор, освен да се подчинявате на заповедите му.

Всичко звучеше толкова достоверно и за част от секундата се почудих дали не съм преценила грешно ситуацията. Но познавах Адаир прекалено добре, за да повярвам, че всичко е толкова просто, колкото той го представяше.

— Нека ти донеса питие — казах аз и се изправих. Бях избрала силно бренди, което да маскира вкуса на фосфор. В килера внимателно сипах праха в бутилката през хартиена фуния, добавих и шишенце лауданум, сложих коркова тапа и разклатих течността. От праха излязоха няколко искри и аз се молех това да не се случи пак с утайката, която се виждаше в чашата на Адаир.

Докато наливах, забелязах на тоалетката няколко неща, приготвени най-вероятно за пътуването. Свитък, вързан с панделка. Хартията беше стара и груба и бях сигурна, че е от книгата с дървените корици в тайната стая. До свитъка бяха поставени кутия за емфие и малък флакон за парфюм, в който имаше черно-кафява течност.

— Ето — подадох пълна чаша на Адаир. Бях наляла и на себе си, макар да нямах намерение да изпия цялото количество. Просто щях да опитам, за да се уверя, че всичко е наред. Той изглеждаше доста замаян от опиума, макар да знаех, че не е достатъчен, за да го приспи.

Върнах се на мястото си в краката му и погледнах нагоре, опитвайки се да имитирам обожание и загриженост.

— От дни ми изглеждаш разстроен. Сигурно е заради проблемите с Узра. Не ми противоречи. Нормално е да си разстроен, държал си я при себе си стотици години. Няма как да не е означавала нещо за теб.

Той въздъхна и ме остави да му поднеса наргилето. Да, искаше забрава. Изглеждаше болен, бавен и подпухнал. Може би страдаше, задето бе убил одалиската, а може би се боеше да напусне това тяло и да отиде в следващото. Все пак отдавна него беше правил. Вероятно процесът беше болезнен. Или пък се страхуваше от последствията на друго зло, което бе извършил и което щеше да се прибави към дългия списък с грехове, сторени от него. Някой ден щеше да се наложи да отговаря за тях.

След две дръпвания той ме погледна през присвитите си очи.

— Страхуваш ли се от мен?

— Задето уби Узра? Имал си причини. Не ми е работа да ги подлагам на съмнение. Тук е така. Ти си господарят.

Той затвори очи и подпря пак глава на високата облегалка на креслото.

— Ти винаги си била най-разумната, Ланор. Съжителството с останалите е направо невъзможно. Обвиняват ме с погледи. Хладни са, крият се от мен. Би трябвало да ги избия всичките и да започна отначало.

По тона му разбирах, че това не е напразна заплаха. Преди време бе сторил същото с друга група свои подчинени. Беше ги изтрил от лицето на земята в пристъп на гняв. Вечният живот беше доста несигурен. Трябваше да се постарая ръката ми, която го милваше по челото, да не затрепери.

— С какво заслужи наказанието ти тя? Искаш ли да ми кажеш?

Той бутна ръката ми и пак дръпна от наргилето. Взех бутилката и му налях още една чаша. Оставих го да гали непохватно лицето ми с ръцете си на убиец и продължих да успокоявам съвестта му, че е имал право да убие одалиската.

В един миг той взе ръката ми, отдели я от слепоочието си и започна да проследява с пръст вените по китката ми.

— Искаш ли да заемеш мястото на Узра? — попита ме тревожно.

Тази възможност ме разтърси из основи, но аз се опитах да го скрия от него.

— Аз? Не те заслужавам… Не съм красива като Узра. Никога не бих могла да ти дам това, което тя ти даваше.

— Но можеш да ми дадеш нещо, което тя не искаше. Тя никога не ми се отдаде напълно. Никога. Презираше ме през цялото време, докато бяхме заедно. А при теб усещам… Имали сме и щастливи мигове, нали? Дори бих казал, че на моменти ме обичаше — и той прилепи устни към китката ми, горещият му дъх се сля с пулса ми. — Ако се съгласиш, ще направя всичко възможно, за да ти е по-лесно да ме обичаш. Ще си само моя. Няма да те деля с никого. Какво ще кажеш?

Продължи да целува китката ми, а аз се опитвах да измисля отговор, който да не звучи фалшиво. Накрая той продължи вместо мен:

— Заради Джонатан е, нали? Усещам го. Искаш да си свободна за Джонатан, ако той те пожелае. Аз искам теб, а ти искаш Джонатан. Е… може и да има начин да се получи, Ланор. Може да има начин и двамата да получим това, което искаме.

Беше като признание за всичките ми подозрения и от него кръвта ми се смрази.

Способността на Адаир да колекционира изгубени души щеше да бъде неговият провал. И мен ме беше подбрал добре. Беше ме взел, защото знаеше, че съм способна да му наливам отровни напитки, докато той ми се обяснява в любов. Кой знае, може би ако бях сама, ако трябваше да се погрижа само за собственото си бъдеще, щях да направя друг избор. Но Адаир беше включил и Джонатан в плана си. Може би си мислеше, че така ще ме направи щастлива, че съм достатъчно повърхностна, за да бъда с него и да го обичам, щом се всели в красивата външност на Джонатан. Но неговата душа на убиец щеше да се крие зад любимото ми познато лице и щеше да отеква във всяка негова дума, а при тази мисъл какво друго бих могла да направя?

Той пусна ръката ми и остави наргилето да се изтърколи от дланта му. Движенията му се забавяха като на механична играчка, чиято пружина се е развила. Повече не можех да чакам. Заради това, което се канех да направя с него, трябваше да знам. Да съм абсолютно сигурна. Наведох се напред и попитах:

— Ти си лекарят, нали? Онзи, за когото ми разказа?

Трябваше му малко време, за да проумее думите ми, но не реагира с гняв. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Колко е умна моята Ланор. Винаги си била най-умната от всички, разбрах го още от първия миг. Ти си единствената, която познава, когато лъжа… Ти намери еликсира. Ти намери и печата… О, да, знам. Усетих миризмата ти по кадифето… През всичките ми години на тази земя, ти си единствената, която разгада мистерията ми, която прочете правилно фактите. Ти ме разкри и аз знаех, че ще го направиш.

Вече губеше съзнание и сякаш не забелязваше, че съм там. Наведох се над него и го сграбчих за реверите на жилетката, за да върна вниманието му върху себе си.

— Адаир, кажи ми какво смяташе да направиш с Джонатан? Щеше да обсебиш тялото му, нали? Както си направил със селското момче, което ти е било прислужник. Сега искаш да го сториш и с Джонатан, нали? Това ли е планът ти?

Очите му се изцъклиха, смразяващият му поглед се впи в мен и за малко да разклати самообладанието ми.

— Ако това беше възможно… ако подобно нещо можеше да се случи… ти щеше да ме намразиш, нали, Ланор? А аз нямаше да съм по-различен от мъжа, когото познаваш и когото обичаш. Ти ме обичаше, Ланор. Чувствах го.

— Така е — казах му аз.

— Щеше да ме имаш и в същото време да имаш и Джонатан. Но без неговата нерешителност. Без пренебрежението му към твоите чувства, без болката, която ти причиняваше, без егоизма му. Аз щях да те обичам, Ланор, и ти щеше да си сигурна в чувствата ми. Това не би могла да имаш с Джонатан. И никога няма да го получиш от него.

Думите му ме разтърсиха, защото знаех, че са верни. Щеше да се окаже, че са и пророчески. Сякаш ме прокълна и ме обрече на вечно нещастие.

— Знам, че няма да го получа. И въпреки това… — промълвих аз, като продължавах да милвам лицето му и се опитвах да преценя доколко е в съзнание. Струваше ми се невъзможно някой да погълне толкова отрова и да е все още буден. — Въпреки това избирам Джонатан — произнесох накрая.

При тези думи очите на Адаир просветнаха, сякаш осъзна какво му казвам. Осъзна, че с него се случва нещо ужасно и че не може да помръдне. Тялото му се изключваше въпреки съпротивата му. Приличаше на човек, получил удар, трепереше неконтролируемо и по устата му изби пяна. Скочих на крака и се отдръпнах назад, за да избегна ръцете му, които той размахваше пред себе си. Не успя да ме хване, после замръзна неподвижен и накрая се отпусна. Изведнъж притихна като мъртъв, посивя като буреносен облак и се изтърколи от креслото на пода.

Беше време за последната ми стъпка. Всичко бе приготвено от по-рано, но от тук нататък не можех да се справя сама. Имах нужда от Джонатан. Изскочих от стаята и затичах по коридора към спалнята му. Втурнах се при него, без да почукам. Той крачеше напред-назад, но изглеждаше готов за тръгване. Наметалото му бе преметнато върху едната ръка, а в другата държеше шапката си.

— Джонатан — казах задъхано и затиснах вратата с гърба си.

— Къде беше? — попита той с гневен тон. — Търсих те, но не можах да те намеря… Чаках и се надявах ти да дойдеш при мен, но вече не издържах. Ще му кажа, че нямам никакво намерение да заминавам с него. Ще му кажа, го напускам, и след това ще си тръгна.

— Чакай, имам нужда от теб, Джонатан. Трябва да ми помогнеш.

Колкото и да бе ядосан, видя, че съм разстроена, остави си нещата и ме изслуша.

Излях му всичко на един дъх, знаех, че звуча като побъркана, защото нямах време да обмисля как да му съобщя какво е станало, без да ме помисли за луда. Измъчвах се, защото знаех, че сега вече ще види истинската ми същност, че съм способна на лукавство и зло, че мога да причинявам ужасни страдания. Аз бях подтикнала София да се самоубие, бях жестока и непреклонна въпреки мъките, през които бях преминала. Със сигурност тогава щеше да се отрече от мен. Очаквах да ме зареже и да го загубя завинаги.

Разказах как Адаир е планирал да убие душата му и да узурпира тялото му, млъкнах и затаих дъх. Чаках го да избухне, да ме нарече луда, да метне наметалото си и да затръшне вратата зад себе си. Но Джонатан не го направи. Хвана ме за ръката и аз усетих между нас връзката, която бях забравила, че съществува.

— Ти ме спаси, Лани. Отново — каза той с разтреперан глас.

Като видя Адаир да лежи на пода неподвижен като труп, Джонатан се дръпна назад. След този миг колебание ми помогна да го обездвижим. Вързахме ръцете на чудовището зад гърба му и глезените му един за друг пъхнахме парцал в устата му. А когато Джонатан събра ръцете и краката му отзад и постави пленника ни в напълно уязвима поза, си спомних за ужасния хамут. Отново ме обзе чувство за пълна безпомощност и не бях способна да причиня същото на Адаир, макар той да бе моят мъчител. Кой знае колко дълго щеше да остане така вързан, преди да го намерят и да го освободят? Наказанието ми изглеждаше прекалено жестоко дори и за него.

Увихме го в любимата му самурена завивка, поне това удоволствие му позволихме. Аз се измъкнах първа, за да може, ако някой срещне Джонатан и го попита какво носи, да каже, че човекът в ръцете му съм аз. Уговорихме се да се срещнем в подземието и там да изпълним плана ми докрай.

Втурнах се по слугинското стълбище към мазето. Докато чаках облегната на студената каменна стена, не спирах да се тревожа за Джонатан. Оставих го да поеме целия риск, като изнесе Адаир от стаята. Макар че останалите се бяха оттеглили по спалните си, потресени от смъртта на Узра и объркани от заминаването на Адаир, не беше никак сигурно, че той няма да се засече с някого от тях. Чаках така напрегната, докато той не се появи с вързопа в ръцете си.

— Някой видя ли те? — попитах аз, а Джонатан поклати глава.

Поведох го през лабиринта на подземието към едно помещение, прилично на пещера. Там бе складирано виното. Винарната бе като затвор, отделена от останалата част на къщата с дебели каменни стени и пръст, за да поддържа постоянна температура. Бях намерила ниша в дъното, малко пространство без прозорци в основата. Приличаше на недовършено разширение, по пода му бяха разхвърляни тухли и дъски. Доставените предния ден камъни и тухли бяха струпани до кофа с хоросан, покрита с влажна кърпа, вече почти изсъхнала. Джонатан погледна към материалите, после към мен и се досети веднага за какво са предназначени. Хвърли Адаир върху студения мръсен под. Без да каже и дума, свали сакото си и нави ръкави.

Правих му компания, докато зазида отвора към нишата. Първо с тухли, след това с редове камъни, за да не си личи къде е била дупката. Вършеше всичко в пълно мълчание, поставяше камъка, почукваше го с дръжката на мистрията, както се бе научил още от детството. А аз наблюдавах тъмната купчина, в която се бе превърнал Адаир, стоварен върху пода на нишата.

В часа, в който Адаир трябваше да отпътува, аз се качих горе и отпратих каляската. Казах на кочияша, че пътниците са се отказали, но искат багажа им да се откара предварително там, където смятат да отседнат. След това споменах небрежно пред Едгар, че господарят е заминал малко по-рано, за да избегне шумотевицата по изпращането. Празните стаи на Адаир и Джонатан потвърдиха думите ми и Едгар просто сви рамене и отиде да си върши работата. Ако го попитаха, щеше да каже и на останалите.

Джонатан продължи да работи. Спираше винаги щом чуеше някакъв подозрителен шум. Но почти през цялото време в дълбокото подземие беше невероятно тихо, а и горе рядко долитаха звуци, както се очакваше, след като между винарната и приземния етаж се намираха складовете. Но въпреки това бях нервна, защото си мислех, че някой може да тръгне да ме търси. Исках целият този ужас да свърши. „Този човек в нишата е чудовище — повтарях си непрекъснато, за да потисна надигащото се чувство за вина. Това не е мъжът, когото познавам“.

— Побързай, моля те — казах тихо от мястото си върху една стара касета.

— Не мога по-бързо, Лани — отвърна Джонатан през рамо, без да спира да работи. — Твоите отрови…

— Не са мои! Не са само мои — извиках аз и скочих ядосано от касетата.

— Отровата ще спре да действа все някога. Възлите може да се разхлабят и парцалът да изпадне от устата му, но тази стена трябва да издържи. Трябва да е възможно най-здрава.

— Добре — казах аз, закърших ръце и закрачих напред-назад. Знаех, че това, което му бях дала, не може да убие Адаир, дори и да е отрова, но се надявах, че ще го приспи за много дълго или ще причини увреждане на мозъка му и той няма да знае какво се е случило с него. Той не беше свръхестествено същество — ангел или демон. Не можеше да накара въжетата да се развържат с поглед или да мине през стени като призрак. Което значеше, че все някога щеше да се събуди в тъмното и да не може да извади парцала от устата си и да извика за помощ. И кой знае колко дълго щеше да остане там жив погребан.

Изчаках малко, за да видя усещам ли познатото електричество от присъствието на Адаир. Но не чувствах нищо. Беше изчезнало. Или пък бе спряло временно, защото той беше много силно упоен. Може би щях да го усетя пак, когато дойде в съзнание. И кой знае какво ужасно мъчение щеше да е да чувствам агонията му в себе си ден след ден и да не мога да направя нищо. Не мога да ти опиша колко нощи съм мислила за това, което сторих с Адаир, на моменти дори ми се е искало да поправя това, ако е възможно. Но тогава не можех да си позволя такива разсъждения. Беше прекалено късно за съжаление и угризения.

Същата вечер Джонатан се измъкна, докато другите бяха на едно обичайните си забавления. Получих представа за битките, които ми предстояха с него, когато, след като излезе, той се обърна към мен и попита:

— И сега можем да се върнем в Сейнт Андрю, нали?

Поех дълбоко дъх.

— Сейнт Андрю е последното място, където можем да отидем, защото там най-бързо ще ни разкрият. Ние никога няма да остареем, никога няма да се разболеем. Всички тези хора, заради което би се върнал, ще те гледат ужасени. Ще се страхуват от теб. Това ли искаш? Как ще обясниш случващото се с нас? Не можем, пастор Гилбърт със сигурност ще поиска да ни съди като вещери.

Лицето му помръкна, докато ме слушаше, но той не каза нищо.

— Трябва да изчезнем. Да отидем някъде, където никой не ни познава, и да сме готови да си тръгнем и оттам във всеки момент. Довери ми се, Джонатан. Трябва да разчиташ на мен. Вече сме съвсем сами на този свят.

Той не спори с мен, целуна ме по бузата и тръгна към кръчмата, където бяхме решили да се срещнем по-късно.

На следващата сутрин казах на останалите, че тръгвам при Адаир и Джонатан във Филаделфия. Когато Тилде повдигна подозрително вежда, си спомних думите на Адаир и й казах, че той не може да понася повече обвинителните им погледи за това, което бе направил с Узра, и ако те не могат да му простят, то аз вече съм го направила. След това отидох да се видя с Пинърли и да взема списъка с банковите сметки на името на Джонатан. Адвокатът не беше много склонен да ми даде поверителните книжа на Адаир, но един сеанс на колене за не повече от десет минути в задната му стая беше достатъчен, за да си промени решението. Какво са десет минути проституция в замяна на сигурно финансово бъдеше? Джонатан със сигурност би ми простил, но пък той никога нямаше да научи.

Другите не ми казаха нищо направо, но очевидно бяха скептични и разтревожени. Събираха се по ъглите и по тъмните стълбищни площадки и си шептяха. Накрая се оттеглиха по стаите си или отидоха да вършат някакви свои си работи и така ми разчистиха терена, за да мога да вляза в кабинета. На нас с Джонатан ни трябваха пари, за да избягаме и да живеем, докато получим достъп до средствата, които Адаир бе отделил за себе си.

За моя изненада намерих Алехандро зад писалището, подпрял главата си с ръце. Гледаше безучастно, докато взимах монети от сандъчето на Адаир и ги прибирах в кесията си; беше съвсем естествено той да ме е накарал да му занеса още пари за пътуването. Но наклони любопитно глава, когато взех рисунката с въглен на Джонатан от стената. Това беше единственото, което сърце не ми даваше да оставя. Извадих я от рамката, сложих хартия върху предната страна и кожа върху задната, навих я на плътен цилиндър и я завързах с копринена панделка.

— Защо взимаш рисунката? — попита той.

— Имало някакъв художник във Филаделфия. Адаир иска да го запознае с Джонатан. Но Джонатан никога няма да се съгласи пак да позира за портрет, затова художникът ще рисува от скицата. Изглежда трудно, съгласна съм, но знаеш какъв е Адаир, като си науми нещо… — казах небрежно аз.

— Никога не е нравил нещо подобно — отбеляза Алехандро и спря да ме разпитва. Приличаше на човек, потънал в отчаяние, след като е приел неизбежното. — Много е… неочаквано. И странно. Не знам какво да правя.

— Всяко нещо си има край — казах аз, преди да изляза спокойно от кабинета. Изчаках във файтона, докато слугите донесат куфарите ми и ги закрепят отзад. След това потеглихме и аз се изгубих напълно в тълпите по улиците на Бостън.