Обладателят — този, който взема

1.

Проклет вледеняващ студ. Дъхът на Люк Финдли се виждаше във въздуха почти като нещо твърдо, като замръзнало гнездо на оси, от което е изтеглен всичкият кислород. Ръцете му стискаха здраво волана; беше уморен, но се бе събудил точно навреме, за да стигне до болницата за нощната смяна. Покритите със сняг полета от двете страни на пътя бяха призрачно сини под лунната светлина — като посинели устни на премръзнал до смърт човек. Снегът беше толкова дълбок, че бе затрупал всички дънери и храсти, които обикновено задушават полята, и придаваше на земната повърхност измамно спокоен вид.

Люк често се чудеше защо съседите му продължават да живеят в този северен край на Мейн. Тук бе самотно и мразовито, трудно се развиваше земеделие. Зимата продължаваше половин година, снегът се трупаше по первазите на прозорците, а пустите картофени полета измръзваха.

От време на време замръзваха и хората и тъй като Люк бе един от малкото лекари в този регион, беше виждал доста такива случаи. Пияница (а такива в Сейнт Андрю никак не липсваха) заспиваше в пряспа и на сутринта вече се бе превърнал във висулка. Момче се пързаляше по река Олагаш и пропадаше през тънкия лед. Понякога откриваха труп на половината път до Канада, там, където реката се вливаше в Сейнт Джон. Ловец, заслепен от снега, се губеше в гъстите северни гори, после намираха тялото му облегнато на някой дънер с пистолет в скута.

„Това не е нещастен случай — каза с отвращение шерифът Джо Дюшейн на Люк, когато докараха тялото на ловеца в болницата. Старият Оли Остергард искаше да умре. Така е избрал да се самоубие“. Но Люк подозираше, че ако това бе вярно, Остергард щеше да се застреля в главата. Бялата смърт настъпва бавно и човек има много време да размисли.

Люк спря колата си на празно място на паркинга на окръжната болница на Арустук, загаси двигателя и си обеща отново, че ще се измъкне от Сейнт Андрю. Просто трябваше да продаде фермата на родителите си ида се премести, макар все още да не бе решил къде. Въздъхна по навик, издърпа ключовете от таблото и тръгна към входа на спешното отделение.

— Люк — каза дежурната сестра и му кимна, докато той влизаше и си сваляше ръкавиците. — Обади се Джо. Ще ти доведе нарушител, когото иска да прегледаш. Трябва да пристигне всеки миг.

— Шофьор?

Когато станеше беля, тя обикновено засягаше някого от водачите на камиони на дървосекаческите фирми. Бяха прословути с напиванията и сбиванията си в „Синята луна“.

— Не.

Джуди бе погълната от нещо на компютъра. Светлината от монитора се отразяваше в бифокалните й очила.

Люк се покашля, за да привлече вниманието й.

— Кой тогава? Някой местен?

Беше му писнало да кърпи съседите. Като че ли само биячи, пиячи и неудачници бяха способни да понесат живота в суровия град.

Джуди вдигна очи от монитора и сложи ръка на кръста си със свита в юмрук длан.

— Не. Жена. Освен това не е оттук.

Това беше необичайно. Полицията рядко водеше жени, освен ако не бяха жертви. От време на време караха местни домакини след семейни скандали или пък през лятото някоя туристка, загазила в „Синята луна“. Но по това време на годината нямаше жив турист по тези места.

Днес го очакваше нещо различно. Взе картон.

— Добре. Какво друго имаме?

Слушаше с едно ухо как Джуди му разказва за случилото се по време на предходната смяна. Вечерта била сравнително натоварена, но точно сега, в десет вечерта, било спокойно. Люк се върна във фоайето да изчака шерифа. Не можеше да понесе още един разказ за предстоящата сватба на дъщерята на Джуди и безкрайната лекция за цените на булчинските рокли, кетъринга и украсата. „Кажи й да избяга и да се ожени тайно“ й беше казал веднъж той, а тя го бе изгледала така, сякаш й бе препоръчал да стане член на терористична организация.

„Сватбата е най-важният ден в живота на едно момиче — сопна му се Джуди в отговор. — Но у теб няма и капка романтика. Нищо чудно, че Триша се разведе с теб“. Той вече не отговаряше на това с: „Не Триша се разведе с мен, аз се разведох с нея“, защото така и така никой не му вярваше.

Люк седна на разбития диван във фоайето и се опита да се разсее със судоку. Но се замисли за пътя към болницата тази вечер, за къщите, покрай които бе минал, за пустите шосета и самотните светлинки в нощта. Какво правеха хората, сврени в домовете си през дългите зимни нощи? Никой нямаше тайни от местния доктор. Люк знаеше всички пороци на съгражданите си: кой бие жена си, кой посяга на децата си, кой пие и се забива в преспите с колата си, кой е хронично депресиран от поредната лоша за реколтата година и не вижда надежда на хоризонта. Горите на Сейнт Андрю са гъсти и пълни с тайни. Люк си спомни защо иска да се махне от този град. Беше се уморил да научава чужди тайни и да споделя своите.

Но имаше и още нещо, за което се сещаше напоследък всеки път, щом прекрачеше прага на болницата. Не бе минало много време от смъртта на майка му и той още помнеше ясно нощта, когато я преместиха в отделението, което евфемистично наричаха „хоспис“ стаите за пациенти, чийто край е толкова близо, че не рискуваха да ги карат във възстановителния център във Форт Кент.

Функцията на сърцето й беше паднала под десет процента и тя се бореше за всеки дъх, дори и с кислородна маска. Той седя до нея през цялата нощ, сам, защото бе късно и другите й посетители се бяха прибрали.

Когато сърцето й спря. Люк държеше ръката й. Тя вече бе изтощена и само леко се размърда, след това дланта й се отпусна и жената си отиде тихо, както припада мрак след залез. Апаратурата, която следеше жизнените й показатели, се разписука и почти веднага след това в стаята влетя сестрата, но Люк изключи уредите и махна с ръка като насън. Свали стетоскопа, който бе преметнал през врата си, и провери пулса и дишането й. Беше мъртва.

Дежурната сестра го попита дали иска да остане насаме с мъртвата и той отвърна утвърдително. Беше прекарал по-голямата част от седмицата в интензивното с майка си и му се струваше немислимо да си тръгне сега. Затова поседя още малко при нея, взираше се в нищото, като избягваше да поглежда група, и се опитваше да се сети какво трябва да направи. Да се обади на роднините. Всички бяха фермери и живееха в южната част на окръга. Да се обади на отец Лимън от католическата църква, която така и не успяваше да се застави да посети… Да избере ковчег… Толкова много неща, за които трябваше да се погрижи. Знаеше какво е необходимо да се направи, беше го научил преди седем месеца, когато почина баща му, но само мисълта, че отново трябва да извърви съшия път, му се струваше изтощителна. Точно в такива моменти бившата му съпруга му липсваше най-много. Триша беше медицинска сестра и го успокояваше в трудни мигове. Не губеше разсъдък и оставаше практична дори и в скръбта. Но нямаше смисъл да въздиша по миналото. Вече беше сам и трябваше да се справи със свои сили. Почувства се неудобно, когато си спомни как майка му се надяваше с Триша да останат заедно, как му се караше, че я е оставил да си отиде. Погледна мъртвата жена, изпълнен с вина.

Очите й бяха отворени. А само преди минута бяха склонени. Люк усети как гърдите му се свиха с надежда, макар да знаеше, че това нищо не означава. Просто електрически импулс, преминал през нервите й, когато синапсите са спрели да работят, като остатъци от дим от угаснал двигател. Пресегна се и затвори клепачите й.

Те, разбира се, пак се отвориха, сякаш майка му се събуди. Люк почти подскочи, но успя да овладее страха си.

Но не беше страх, а изненада. Сложи си пак стетоскопа на ушите, наведе се над нея и притисна слушалката към гърдите й. Тишина, никакво клокочене на кръв във вените, никакъв дъх. Хвана китката й. Нямаше пулс. Погледна часовника си: бяха изминали петнайсет минути, откакто бе обявил майка си за мъртва. Пусна студената й ръка, но не можеше да откъсне очи от нея.

Можеше да се закълне, че и тя го гледа, че очите й са впити в него. Тогава ръката й се повдигна от чаршафа и се протегна към него с дланта нагоре, сякаш го подканваше да я хване. Той така и направи, произнесе името й, но веднага щом хвана ръката й, я пусна. Беше студена и безжизнена. Люк отстъпи пет крачки от леглото и потри чело, като се чудеше дали не халюцинира. Когато се обърна пак, очите на майка му бяха затворени, а тялото й — неподвижно. Той едва си поемаше дъх, сърцето му се качи в гърлото.

Трябваха му три дни да се престраши да поговори с колега за случилото се. Избра стария Джон Мюлер, прагматичен общопрактикуващ лекар, известен с това, че изражда телетата на съседа си фермер. Мюлер го изгледа скептично, сякаш подозираше, че е пиян. „Потрепване на пръстите на ръцете и краката… Да, случва се — каза той, — но петнайсет минути по-късно? Мускулно-скелетно движение?“. Мюлер изгледа отново Люк, сякаш дори самият факт, че разговарят, е срамен. „Видял си го, защото си искал. Не ти се е щяло да е мъртва“. Люк знаеше, че не това е обяснението. Повече нямаше да повдига въпроса, не и пред лекари.

„Освен това — поинтересува се Мюлер какво значение има? Може тялото малко да е помръднало, да не би да си мислиш, че се е опитвала да ти каже нещо? Да не би да вярваш в тези глупости за живота след смъртта?“

Когато четири месеца по-късно се сещаше за това. Люк все още потреперваше. Остави книгата със судоку в ъгъла на масата и прокара пръсти през косата си в опит да се справи с объркването. Вратата към фоайето леко се открехна: беше Джуди.

— Джо паркира отпред.

Люк излезе без яке и студът го удари като шамар. Погледа как Дюшейн паркира огромния си джип, боядисан в черно и бяло. На предните врати се виждаше гербът на щата Мейн, а на покрива бе прикрепена редица от лампи. Люк познаваше Дюшейн от детство. Двамата не бяха на една и съща възраст, но се бяха засекли в училище. Така че тясното като на пор лице и малките очички на Джо бяха пред погледа му повече от двайсет години.

Люк мушна длани под мишниците си, за да ги стопли, и видя как Дюшейн отвори задната врата и посегна към ръката на задържаната. Беше любопитен да види нарушителката на реда. Очакваше едра мъжкарана с червендалесто лице и сцепена устна, но с изненада установи, че става въпрос за дребна девойка. Дори може би тийнейджърка. Беше слабичка, с момчешко телосложение, но с красиво лице и гъста руса, къдрава като на херувимче коса.

Докато гледаше жената (или по-скоро момичето), Люк усети странно браждене зад очите си. Пулсът му се ускори, сякаш я позна.

Познавам те, помисли си той. Не че знаеше името й, а нещо много по-фундаментално за нея. Какво беше то? Присви очи и я разгледа по-внимателно. Да не би да съм я виждал някъде преди? Не, осъзна, че греши.

Дюшейн я беше хванал за лакътя, китките й бяха пристегнати в пластмасови белезници. В това време втора полицейска кола спря наблизо, от нея слезе заместник-шерифът Клей Хендерсън и поведе задържаната към спешното отделение. Когато минаваха покрай него, Люк видя, че блузата й е мокра и на тъмни петна. Миришеше на познатата смесица от сол и желязо — миришеше на кръв. Дюшейн се приближи към Люк и кимна по посока на отдалечаващата се двойка.

— Намерихме я да броди в това състояние по пътя към Форт Кент…

— Без палто?

Така разсъблечена в това време? Не може да е била навън много дълго.

— Да, без палто. Слушай, трябва да ми кажеш дали е ранена и дали мога да я върна в ареста.

Люк винаги бе подозирал Дюшейн, че му е тежичка ръката. Бяха му водили доста арестувани пияници с цицини на главата и синини по лицето. А това момиче беше още дете. Какво, за бога, може да е сторила?

— Защо е арестувана? Че не е носила палто в такова време ли?

Дюшейн изгледа зверски Люк, не беше свикнал да му се подиграват.

— Това момиче е убило човек. Каза, че е наръгала някакъв мъж с нож и е оставила трупа в гората.

Люк премина през рутинната процедура по преглеждане на арестант, но му беше трудно да мисли заради странното пулсиране в главата си. Освети очите й най-бледосините очи, които бе виждал, като две парчета лед — за да види дали зениците й са разширени. Кожата й бе мокра от пот, пулсът и дишането й бяха неритмични.

— Много е бледа — каза той на Дюшейн, когато се отдалечи от количката, на която бяха вързали задържаната за китките. — Това може да значи цианоза. Че е в шок.

— А дали означава, че е ранена? — попита скептично Дюшейн.

— Не е задължително. Може травмата да е само психологическа. Да е получена при спор. От караницата с мъжа, когото е убила. Откъде знаете, че не е било при самозащита?

Дюшейн сложи ръце на кръста си и се загледа в арестуваната на количката, сякаш можеше да разбере истината само като се взре в лицето й. Премести тежестта си от единия крак на другия.

— Нищо не знаем… тя не ни каза много. Можеш ли да провериш дали е ранена? Защото ако не е, веднага я прибирам…

— Трябва да й сваля блузата и да почистя кръвта…

— Заемай се. Няма да стоя тук цяла нощ. Оставих Баучър в гората да търси трупа.

Дори и при пълнолуние в гората бе тъмно и пусто, а Люк знаеше, че заместник-шериф Баучър няма големи шансове да намери трупа сам.

Той взе една латексова ръкавица.

— Отиди да помогнеш на Баучър, докато аз я прегледам.

— Не мога да ти оставя задържаната просто така.

— За бога… — каза Люк и кимна към слабичката млада жена. Едва ли ще успее да ме надвие и да избяга. Ако пък толкова се тревожиш, накарай Хендерсън да остане.

И двамата внимателно погледнаха към Хендерсън. Едрият полицай се бе облегнал на рецепцията и прелистваше „Спортс Илъстрейтид“ с едната ръка, а с другата държеше чаша кафе от автомата. Приличаше на мечок от анимационен филм — добронамерен и глуповат.

— Няма да ти е от голяма помощ в гората… Нищо няма да се случи — каза Люк нетърпеливо и се извърна от шерифа, все едно вече са се разбрали. Усети погледа на Дюшейн в гърба си. Той не бе сигурен дали да продължи да спори.

После шерифът се отдалечи и се отправи към плъзгащата се външна врата.

— Стой тук при задържаната — извика на Хендерсън, докато слагаше подплатената с кожа шапка на главата си. — Връщам се да помогна на Баучър. Идиотът не може да намери и собствения си задник дори с карта.

Люк и сестрата се засуетиха покрай завързаната за количката жена.

Той вдигна ножиците.

— Ще срежа блузата ти — предупреди я.

— Направи го. И без това е съсипана — каза тя тихо с акцент, който Люк не можа да определи. Блузата изглеждаше скъпа. От онези, кои го могат да се видят по модните списания, дрехи каквито никой в Сейнт Андрю не носеше.

— Не си оттук, нали? — попита Люк, за да й помогне да се отпусне.

Тя се взря в лицето му. Преценяваше дали може да му има доверие или поне така му се стори.

— Всъщност съм родена тук. Но това беше отдавна.

Люк изсумтя.

— За теб може би е отдавна. Ако си родена тук, щях да те познавам. Цял живот живея по тези места. Как се казваш?

Тя не се върза.

— Не ме познаваш — отговори с равен глас.

Известно време се чуваше само звукът от срязването на мократа тъкан. Работата вървеше трудно, остриетата напредваха бавно през подгизналата материя. Когато приключи, Люк се отдръпна и остави Джуди да почисти момичето с натопена в топла вода марля. Кървавите следи се отмиха и под тях се показа бледа гръд без ни една драскотина. Сестрата остави форцепса, с който държеше марлята, в металната табла, чу се силно тракане. После изскочи от стаята, сякаш бе знаела от самото начало, че няма да открият нищо и че Люк за сетен път ще докаже некомпетентността си. Той извърна очи и покри с лист хартия голия торс на момичето.

— Ако ме беше попитал, щях да ти кажа, че не съм ранена — прошепна тя на Люк.

— Но не си казала на шерифа — отвърна Люк и посегна към табуретката.

— Не, но на теб щях да кажа — кимна на лекаря тя. — Имаш ли цигара? Страшно ми се пуши.

— Съжалявам. Нямам. Не пуша — отвърна Люк.

Момичето го погледна, леденосините му очи се плъзнаха проучвателно по лицето на лекаря.

— Отказал си ги и наскоро, но после пак си почнал да пушиш. Не че те виня, особено предвид всичко, през което си преминал напоследък. Но имаш две цигари в престилката, ако не греша.

Ръката му инстинктивно се стрелна към джоба и той почувства шумолящото докосване на цигарите. Дали беше налучкала, или ги бе видяла да прозират през джоба?

И какво искаше да каже с „всичко, през което си преминал напоследък“? Прави се, че му чете мислите, опитва се да проникне в главата му, както би направило всяко умно момиче, изпаднало в беда. Наистина проблемите бяха изписани на лицето му напоследък. Просто не бе намерил начин да си подреди живота. Беди те му бяха свързани. За да се справи поне с една, трябваше да разбере как да се погрижи за всичките.

— В сградата не се пуши и ако случайно си забравила, си вързана за количката.

Люк щракна с химикалката и се пресегна към клипборда.

— Тази вечер не ни достигат хора, затова ще трябва аз да запиша някои данни за теб в картона. Име?

Тя изгледа предпазливо клипборда.

— Предпочитам да не казвам.

— Защо? Да не бягаш от нещо? Затова ли не искаш да ми кажеш името си?

Той се взря внимателно в нея: беше напрегната, потайна, но се владееше. Люк беше виждал пациенти, замесени в смърт по непредпазливост, и те обикновено бяха истерични — плачеха, тресяха се, пищяха. Тази млада жена трепереше съвсем леко под хартията, кракът й нервно мърдаше, но по лицето й личеше, че не е в шок.

Люк усещаше, че го подготвя за нещо. Чувстваше химията помежду им, сякаш тя го подканяше наум да я попита за ужасното нещо, което се бе случило в гората.

— Искаш ли да ми кажеш какво се случи тази вечер? — попита той и се приближи към количката. — Да не си пътувала на стоп? Може би те е качил някой, онзи мъж в гората… Нападнал те е и ти си се защитила?

Тя въздъхна, отпусна се на възглавницата и се загледа в тавана.

— Нищо подобно. Ние се познавахме. Дойдохме заедно в града. Той… млъкна, сякаш се задави с думите. — Той ме помоли да му помогна да умре.

— Евтаназия? Да не би да е умирал? Рак?

Люк беше скептичен. Тези, които искат да се самоубият, обикновено избират нещо по-тихо и сигурно: отрова, хапчета, изгорели газове на кола. Не молят да ги наръгат с нож. Ако този човек наистина е искал да умре, просто е щял да остане под звездите до сутринта, докато замръзне.

Той изгледа младата жена, която трепереше под хартията.

— Ще ти донеса нощница и одеяло. Сигурно ти е студено.

— Благодаря — каза тя и сведе поглед.

Люк се върна с изтъняла от много пранета нощница с розов кант и акрилно одеяло в бебешко синьо. Цветовете на родилното отделение. Погледна ръцете й, вързани за количката с найлонови върви.

— Ето, ще промушим ръцете една по една — каза и развърза по-близката към него китка, която лежеше до таблата с инструментите: форцепси, окървавени ножици, скалпел.

Тя се хвърли пъргаво като животно към скалпела и го обви с тънките си пръсти. Насочи го към него. Очите й искряха, ноздрите й бяха порозовели и разширени.

— Спокойно — каза Люк и отстъпи далеч, там, където тя не можеше да го достигне. — В другия край на коридора има полицай. Ако го повикам, всичко свършва, нали знаеш? Не можеш да победиш и двама ни с този малък нож. Защо просто не оставиш скалпела…

— Не го викай — прекъсна го тя. Ръката й все още бе протегната напред. — Трябва да ме изслушаш.

— Слушам те.

Количката се намираше между Люк и вратата. Момичето можеше да пререже връвта на другата си ръка, преди той да успее да стигне до изхода.

— Имам нужда от помощта ти. Не мога да му позволя да ме арестува. Трябва да ми помогнеш да избягам.

— Да избягаш?

Изведнъж Люк спря да се тревожи, че момичето със скалпела може да го нарани. Чувстваше се засрамен, че е подценил ситуацията и е позволил тя да го надхитри.

Да не си се побъркала? Няма да ти помагам да избягаш.

— Чуй ме…

— Убила си човек. Сама го каза. Не мога да ти помогна да избягаш.

— Не беше убийство. Той искаше да умре, вече ти казах.

— И е дошъл да умре тук, защото е израснал по тези места, така ли?

— Да — отговори тя с леко облекчение.

— Тогава ми кажи кой е. Може би го познавам.

Тя поклати глава.

— Обясних ти, не ни познаваш. Никой тук не ни познава.

— Няма как да си сигурна. Може би някой от родините ти…

Инатът на Люк се проявяваше, когато се ядоса.

— Семейството ми отдавна не живее в Сейнт Андрю. Много отдавна.

Звучеше уморена. След това каза сприхаво:

— Мислиш, че знаеш всичко, нали? Добре. Казвам се Макилврий. Позната ли ти е тази фамилия? А мъжът в гората? Името му е Сейнт Андрю.

— Сейнт Андрю като града? — попита Люк.

— Точно така, като града отвърна тя почти самодоволно.

Люк усети странно клокочене зад очите си. Не беше разпознаване, не съвсем… Къде бе виждал това име Макилврий? Беше сигурен, че го е зървал или чувал някъде, но споменът бе като заключен.

— По тези места не е живял никой с име Сейнт Андрю поне от сто години — отвърна делово той. Стана му обидно, че тя се опитва да го накара да повярва, че е родена тук и че го лъже и говори глупости, които никак нямаше да й помогнат. — От Гражданската война. Или поне така са ми казвали.

Тя замахна със скалпела към него, за да привлече вниманието му.

— Виж какво, не съм опасна. Ако ми помогнеш да се измъкна, няма да нараня никого.

Говореше му така, сякаш той се държеше неразумно.

— Нека ти покажа нещо.

След това без никакво предупреждение тя насочи скалпела към себе си и разряза кожата си. Дълга и широка рана се появи върху лявата й гърда и стигна чак до ребрата под дясната. Люк замръзна на място. От раната потече кръв, през отвора се видя срязаната й плът.

— О, боже каза той. Какво му беше на това момиче? Да не би да беше лудо? Да не би да се чувстваше неудържимо привлечено от смъртта? Той излезе от унеса си и се втурна към количката.

— Стой далеч от мен! — каза тя и пак замахна със скалпела към него. — Просто гледай. Виж.

Повдигна се и разтвори ръце, за да може той да види по-добре. Нищо не му пречеше да гледа, само дето не можеше да повярва на очите си. Двата ръба на раната се доближиха един към друг като пипалца на растение и се допряха. Кръвта престана да тече и срезът започна да заздравява. Макар момичето да дишаше учестено, не даваше никакви признаци на болка.

Люк не беше сигурен къде се намира. Пред очите му се бе случило нещо невъзможно. Напълно невъзможно! Не знаеше какво да мисли. Дали не беше полудял, или пък сънуваше заспал на дивана в лекарската стая? Мозъкът му отказа да приеме това, което бе видял, и изключи.

— Какво, по дяволите… — прошепна той. Бе започнал отново да диша след шока, гърдите му се повдигаха и отпускаха, а лицето му пламна. Догади му се.

— Не викай полицая. Ще ти обясня, кълна се, просто не викай за помощ. Става ли?

Люк се олюля и тогава осъзна, че спешното отделение е притихнало. Дали някой изобщо щеше да го чуе, ако извика? Къде е Джуди, къде е заместник-шерифът? Сякаш феята кръстница на Спящата красавица беше влязла в отделението и бе приспала всички с магия.

От другата страна на вратата беше тъмно, светлините бяха приглушени както винаги по време на нощно дежурство. Обичайните шумове — смеховете от телевизора в далечината, металното тракане от автомата за сода — бяха изчезнали. Не се чуваше и звук от чистача, който лъскаше празния коридор. Бяха останали само Люк, пациентката и тихото потрепване на вятъра, който сякаш се опитваше да влезе през прозореца.

— Какво беше това? Как го направи? — попита Люк, неспособен да скрие ужаса в гласа си. Отпусна се на стола, за да не падне на пода. — Що за същество си ти?

Този въпрос сякаш я удари като юмрук в слънчевия сплит. Тя провеси глава и лъскавите руси къдрици покриха лицето й.

— Това е… това е единственото, което не мога да ти кажа. И аз вече не знам отговора. Нямам представа.

Това беше невъзможно. Такива неща не се случваха. Нямаше обяснение. Да не би да беше някакъв мутант? Направена от синтетичен самозарастващ материал? Да не беше някакво чудовище?

А изглеждаше съвсем нормално, помисли си лекарят, докато сърцето му възвръщаше нормалния си ритъм. Усещаше как пулсът му отеква в ушите.

— Върнахме се аз и той — защото мястото ни липсваше. Знаехме, че всичко се е променило, че всички са си отишли, но ни липсваше това, което имахме някога — заговори тъжно младата жена. Взираше се в нищото, говореше на празното пространство. Люк отново усети онова, което бе почувствал в първия миг, когато я видя — бражденето, шумоленето зад очите, фините волтови дъги между тях. Искаше да узнае всичко.

— Добре — каза разтреперан, подпрял длани на коленете. Това е откачено, но разказвай. Слушам те.

Тя пое дълбоко дъх и затвори за миг очи, сякаш се канеше да се гмурне под вода. И започна да разказва.

2.

Мейн, 1809 година

Ще започна от самото начало, защото тази част ми е най-понятна и съм я запазила ясно в паметта си. Боях се, че може да се изгуби по време на пътешествието ми безкрайното бродене из времето.

Първият ми ясен спомен за Джонатан Сейнт Андрю е от една светла неделна сутрин в църквата. Той седеше в края на семейната си ложа в предната част на залата. По онова време беше на дванайсет години и вече бе на височината на останалите мъже в градчето. Гонеше по ръст баща си, Чарлз, основателя на селището. Чарлз Сейнт Андрю някога бил ослепителен капитан, поне така са ми казвали, но тогава беше на средна възраст и имаше достолепно аристократично излъчване. Джонатан не обръщаше внимание на църковната служба, като повечето, които бяхме там. Неделната проповед можеше да трае и четири часа — дори понякога осем, ако свещеникът решеше, че е голям оратор — така че, честно казано, никой не оставаше еднакво съсредоточен през цялото време. Може би само майката на Джонатан, Рут, която седеше до него на простата дървена пейка. Тя произхождаше от род на бостънски теолози и обичаше да скастря пастор Гилбърт, ако й се стореше, че проповедта му не е достатъчно страстна. Залогът бяха душите на хората и без съмнение на нея й се струваше, че тези тук, в тази изолирана дивотия, далеч от цивилизованите влияния, са особено заплашени. Гилбърт обаче не беше фанатик и четири часа служба му бяха пределът, затова всички знаехме, че скоро ще ни пуснат да се порадваме на великолепния следобед.

За момичетата от селото беше любимо забавление да наблюдават Джонатан, но специално тази неделя наблюдаваше той. Изобщо не се криеше, докато се взираше в Тенебрийс Поарие. Не бе откъсвал поглед от нея цели десет минути, хитрите му кафяви очи бяха фиксирани в красивото й лице и лебедовата й шия, но най-вече в гърдите й, така силно притиснати от корсета, че направо бе останала без дъх. Очевидно за него нямаше значение, че Тенебрийс е няколко години по-голяма и е сгодена за Матю Комсток още от шестгодишна.

Дали беше любов? Това се чудех, докато го гледах от високо на балкона, където с баща ми бяхме седнали при останалите бедни семейства. Тази неделя бяхме само двамата, а останалите от фамилията се намираха в католическата църква в другия край на града. Изповядваха религията на майка ми, която произхождаше от франкоакадийска1 колония от североизтока. Бях подпряла буза на ръката си и се взирах усърдно в Джонатан като всяко нещастно влюбено момиче. В един момент ми се стори, че му става лошо, запреглъща с трудност и накрая се извърна от Тенебрийс, която сякаш не забелязваше как влияе на любимия син на града.

Ако Джонатан беше влюбен в Тенебрийс, за мен би било по-добре да се хвърля от балкона на църквата пред очите на всички. Защото на дванайсет години бях напълно наясно, че го обичам с цялото си сърце и ако не мога да прекарам живота си с него, по-добре да умра. Седях до баща ми до края на службата, сърцето ми биеше силно в гърлото, очите ми се пълнеха със сълзи, макар да си казвах, че съм пълна глупачка да се натъжавам от нещо, което сигурно нищо не означава.

Когато службата свърши, баща ми Кийран ме хвана за ръката и ме поведе надолу по стълбите при съседите, които се събираха на поляната. Това беше наградата, че сме изтърпели цялата проповед: възможността да поговориш с познати, да се отпуснеш след шест дни усилна, досадна работа. За някои това бяха единствените контакти извън семейството, единственият шанс да чуят последните новини и клюки.

Стоях зад баща ми, докато той разговаряше с една двойка, надничах иззад него и търсех с очи Джонатан, надявах се, че не е с Тенебрийс. Той стоеше зад родителите си съвсем сам и се взираше с каменно изражение в тиловете им. Очевидно искаше да си тръгне, но това бе равносилно да иска през юли да завали сняг: общуването след проповед обикновено продължаваше около час, дори повече, ако времето беше приятно, както беше в онзи ден, а най-издръжливите буквално ги изнасяха на ръце накрая. Баща му беше двойно по-натоварен от всички, защото в неделя мнозина виждаха една от малкото възможности да поговорят с мъжа, когото смятаха за свой господар или поне единствения, който е в състояние да подобри съдбата им. Бедният Чарлз Сейнт Андрю! Едва много години по-късно осъзнах какъв товар е носил на раменете си.

Откъде намерих кураж да направя това, което сторих после? Може би в отчаянието и решителността да не загубя Джонатан заради Тенебрийс. Изплъзнах се от баща си. След като се уверих, че той не забелязва отсъствието ми, прекосих набързо моравата и се отправих към Джонатан, като се промъквах между групичките разговарящи възрастни. Бях дребничка и лесно се скрих от погледа на баща си под обемните фусти на дамите. Най-накрая стигнах до Джонатан.

— Джонатан. Джонатан Сейнт Андрю — казах дрезгаво и пискливо.

Красивите му тъмни очи за първи път се обърнаха само към мен и сърцето ми подскочи.

— Да? Какво искаш?

Какво исках? Вече имах цялото му внимание, а не знаех какво да кажа.

— Ти си от семейство Макилврий, нали? — попита подозрително Джонатан. — Невин ти е брат.

Бузите ми пламнаха, когато си спомних онзи инцидент. Защо не се сетих за него, преди да дойда тук? Миналата пролет Невин бе причакал Джонатан пред хранителния магазин и му бе разкървавил носа, преди възрастните да ги разтърват. Брат ми мразеше силно Джонатан по причини, известни само нему. Баща ми се извини на Чарлз Сейнт Андрю за случката, която всички сметнаха просто за момчешка закачка и не видяха нищо страшно в нея. Но и двамата бащи не знаеха, че Невин без съмнение би убил Джонатан, стига да му се удаде възможност.

— Какво искаш? Да не е някой номер на Невин?

Примигнах срещу него.

— Аз… аз искам да те питам нещо.

Но не можех да говоря в присъствието на възрастните. Беше въпрос на време родителите на Джонатан да забележат, че край тях има малко момиче, и да се почудят какво прави най-голямата дъщеря на Кийран Макилврий там и дали децата на това семейство нямат някакво специално отношение към сина им.

Хванах с две ръце дланта му.

— Ела с мен.

И го поведох през тълпата обратно към празния вестибюл на църквата. По причини, които никога няма да проумея, той ми се подчини. Странно, но никой не забеляза отдалечаването ни, никой не ни извика да спрем и да не ходим сами. Никой не тръгна след нас, за да ни наглежда. Сякаш съдбата заговорничеше с нас, за да можем с Джонатан за първи път да останем насаме.

Отидохме в гардеробната, стъпихме на студения й каменен под, навлязохме дълбоко в тъмнината, която ни отдели от света. Шумовете навън ни се сториха много далече, чувахме само приглушена реч и откъси от смислени изречения, които се носеха от моравата. Джонатан беше нервен и объркан.

— Е, какво искаш да ми кажеш? — попита той и в гласа му долових нетърпение.

Смятах да го питам за Тенебрийс. И за всички момичета в селото — коя му харесва и дали е сгоден за някоя. Но не можех. Въпросите приседнаха на гърлото ми и замалко да се разплача.

И така, изпаднала в отчаяние, аз се наведох напред и притиснах устни в неговите. Усетих, че е изненадан, защото се отдръпна, но после се осъзна. И тогава направи нещо неочаквано: отвърна на целувката ми. Наведе се към мен и погали устните ми със своите, почувствах дъха му. Целувката му беше настоятелна, жадна и непохватна, подсказваше ми да очаквам още. Преди да успея да се уплаша, той ме притисна до стената, без да откъсва устни от моите. Допря тялото си до мен, докато усетих мястото, скрито под панталоните му точно под сакото. И простена. За първи път чувах стон на удоволствие от друг човек. Без да каже дума, хвана ръката ми и я притисна към панталоните си. Потрепери и чух още един стон на удоволствие.

Отдръпнах ръката си. Беше като изтръпнала. Все още усещах твърдостта с дланта си.

Той дишаше тежко, опитваше се да се овладее, беше объркан, че се дръпнах от него.

— Нали това искаше? — попита, като се взираше в лицето ми доста притеснено. — Ти ме целуна първа.

— Така е… — гласът ми трепереше. — Исках да те питам… Тенебрийс…

— Тенебрийс?

Той отстъпи и оправи жилетката под сакото си.

— Какво за Тенебрийс? Каква разлика има… — млъкна, вероятно осъзна, че е в църква. Поклати глава, сякаш искаше да изхвърли от нея спомена за Тенебрийс Поарие. — А ти как се казваш? Коя от сестрите Макилврий си?

Не можех да го виня, че не е сигурен. Ние бяхме три.

— Ланор — отвърнах.

— Не ти е много хубаво името — каза той, без да се усеща, че думите могат да нараняват сърцата на момичетата. — Ще ти викам Лани, ако нямаш нищо против. А сега, Лани, ще ти кажа, че си много лошо момиче.

Гласът му бе станал игрив, за да ми покаже, че не ми се сърди.

— Не са ли ти казвали, че не трябва да дразниш момчетата, особено тези, които не познаваш?

— Но аз те познавам. Всички те познават — отговорих малко разтревожена да не ме помисли за лесна. Той беше най-големият син на най-богатия човек в селището, собственика на дървосекаческия бизнес по тези места, около който се въртеше целия местен живот. Разбира се, че всички го познаваха.

— А освен това мисля, че те обичам. И смятам някой ден да ти стана съпруга.

Джонатан вдигна цинично едната си вежда.

— Едно е да знаеш името ми, но как е възможно да си сигурна, че ме обичаш? Как може да се влюбиш в мен? Изобщо не ме познаваш, Лани, а вече се обявяваш за моя.

Пак приглади сакото си.

— Трябва да излезем навън, преди някой да дойде да ни търси. Най-добре да не ни виждат заедно, не си ли съгласна? Ти тръгни първа.

Около секунда не можех да помръдна от шока. Бях объркана, все още белязана с невидимите следи на желанието му, целувката и спомена от твърдостта в ръката си. Във всеки случай ме беше разбрал погрешно: не му се бях отдала. Бях заявила, че той е мой.

— Добре — казах и сигурно разочарованието ми бе проличало, защото Джонатан ми подари прелестната си усмивка.

— Не се тревожи. Лани. Следващата неделя ще се видим след службата, обещавам. Може би ще ми дадеш още една целувка.

Ако ти разкажа за Джонатан, за моя Джонатан, ще разбереш защо съм толкова сигурна в отдадеността си. Той бе първородното дете на Чарлз и Рут Сейнт Андрю, а те били толкова развълнувани, че имат син, че веднага му дали име, кръстили го в църква още първия месец след като се появил. Ликували за него във времена, когато родителите дори не давали име на детето си, докато не поживеело достатъчно дълго, за да е сигурно, че ще оцелее. Баща му вдигнал голямо празненство, докато Рут все още се възстановявала на легло; поканил всички на пунш с ром и чай със захар, кейк със сини сливи и бисквити с меласа; наел цигулар, осигурил забавления и музика толкова скоро след раждането на момчето, че изглеждало сякаш дърпа дявола за опашката — само посмей да дойдеш за момчето ми! Само посмей и ще видиш какво ще ти се случи!

Още в първите дни станало ясно, че Джонатан е необикновен: бил изключително умен, изключително силен, изключително здрав и на всичкото отгоре изключително красив.

Жените присядали в захлас край люлката му, молели да го подържат на ръце и си представяли, че добре оформеното парче месо с меки черни къдрици е тяхно собствено. Дори мъжете, дори най-коравите секачи, които работели за Сейнт Андрю, се разнежвали нетипично в близост до бебето.

Когато Джонатан навърши 12 години, вече никой не можеше да отрече, че в него има нещо свръхестествено, което обикновено се приписваше на красотата му. Той беше истинско чудо. Въплъщение на съвършенството. А това не можеше да се каже за мнозина по онова време; тогава хората се обезобразяваха по най-различни причини — едра шарка, нещастни случаи, изгаряния край огнището, недохранване; до трийсетгодишна възраст оставаха без зъби, куцаха заради зле зараснали счупени кости, имаха белези, боледуваха от паралич, хващаха краста от лоша хигиена и по нашите земи често губеха крайници от измръзвания. Но по Джонатан нямаше ни един дефект. Той израсна висок, строен, с широки рамене, беше величествен като дърветата в гората, която семейството му притежаваше. Кожата му бе безупречна и бяла като сметана. Имаше права черна коса, лъскава като крило на гарван, а очите му бяха тъмни и бездънни като най-големите тайни на Олагаш.

Беше просто наслада за очите. Дали бе благословия или проклятие момче като Джонатан да живее край теб? Горките ние, момичетата, бих казала. Представи си какъв беше ефектът му върху девойките в това загубено селище, толкова откъснато от света, че освен Джонатан нямаше почти нищо друго интересно, толкова малко, че ни беше трудно да избегнем напълно контакта с него. Той беше непрестанно изкушение, от което нямаше как да избягаме. Винаги имаше опасност да го видим, докато излиза от бакалията например или докато язди през полето, на пръв поглед по някаква работа, но в действителност пратен от самия дявол да сломява съпротивата ни. Дори нямаше нужда физически да присъства край нас, за да овладее съзнанието ни. Докато си седим със сестрите или приятелките и си бродираме, някоя все ще спомене, че наскоро го е зърнала, и след това вече не можехме да говорим за нищо друго, освен за него.

Може би донякъде сами си бяхме виновни, че сме така омагьосани, защото не спирахме да се прехласваме по него, независимо дали ставаше въпрос за неочаквана среща (всички момичета искаха да знаят дали е говорил с теб) или пък случайно зърване из града (тогава се обсъждаха и най-незначителните подробности като цвета на жилетката му). И тайно си мечтаехме той нахално да ни огледа или ъгълчето на устата му подканващо да се повдигне. Всички бихме дали живота си за един миг в прегръдките му. И това не се отнасяше само за малките момичета. Когато Джонатан стана на петнайсет-шестнайсет години, останалите мъже от селото изглеждаха смачкани, груби, дебели или кльощави до него, а благоверните им съпруги започнаха да гледат на него с други очи. Личеше си по начина, по който го премерваха с блеснали погледи и зачервени страни, по прехапаните им устни и стаената във въздишките им надежда.

Около него имаше ореол на опасност — както когато налудничав глас в главата ти казва да докоснеш нагорещено желязо. Знаеш, че ще се опариш, но не можеш да устоиш на копнежа. Трябва да си направиш собствените грешки. Не ти пука за последствията, за непоносимата агония от изгорената плът, острата болка от всяко докосване на раната. Белегът, който ще ти остане за цял живот и ще бележи сърцето ти. След като придобиеш опит в любовта, повече никога няма да проявиш такава глупост.

В това отношение търпях едновременно завист и подигравки. Завист заради времето, което прекарвах с Джонатан; и подигравки, защото дадох ясно да се разбере, че между нас няма романтични чувства. Което само потвърди в очите на останалите момичета, че не владея женските номера, с които да предизвикам мъжкия интерес. Но аз не бях по-различна от тях. Знаех, че има вероятност да изгоря в сиянието на неговото внимание като хартия в пламъци. Божествената любов можеше да унищожи момичето за миг. Въпросът беше — струва ли си?

Ако ме попиташ дали обичах Джонатан заради красотата му, ще ти отговоря, че това е безсмислен въпрос, защото необикновената, му красота беше неотделима част от цялото. Тя му даваше тиха увереност — която сигурно някои биха нарекли високомерна арогантност и обезоръжаваше противоположния пол. Дори отначало да съм била привлечена от красотата му, няма да се извинявам за това, нито за желанието си Джонатан да бъде мой. Всеки би поискал да притежава подобна хубост. Не бях единствената.

Почти всички, които познаваха Джонатан, искаха да го притежават. Това бе проклятието му, както и проклятието на тези, които го обичаха. Беше като да си влюбен в слънцето прекалено ярко и опасно, за да се приближиш, а в същото време не можеш да го запазиш само за себе си. Беше безнадеждно както да го обичаш, така и да не го обичаш.

Аз също бях поразена от проклятието на Джонатан, уловена от ужасното му привличане, и двамата бяхме обречени да страдаме заради това.

3.

Между мен и Джонатан се породи приятелство, което продължи през цялото ни детство. Срещахме се след службата в неделя, на сватби и погребения, шепнехме си край опечалените или забравяхме всякакво приличие и се отдалечавахме в гората, за да можем да се съсредоточим изцяло един в друг. Някои поклащаха неодобрително глави, вероятно вече бяха плъзнали и клюки, но семействата ни не направиха нищо, за да прекратят приятелството ни — или поне не разбрах да е имало такива опити.

По това време бавно започнах да осъзнавам, че Джонатан е по-самотен, отколкото изглежда. Другите момчета общуваха с него много по-рядко, отколкото предполагах, а и той ги избягваше, когато се приближаваха към нас на някое събиране. Спомням се как веднъж ме отведе надалеч, когато видя свои връстници да поемат към нас. Нямах представа защо го прави и след няколко минути тревожни размисли реших да попитам:

— Защо ме поведе в тази посока? Да не би да се срамуваш да те видят с мен?

Той изсумтя подигравателно.

— Не ставай глупава, Лани. И в момента ме виждат с теб. Всеки може да ни види заедно.

Това наистина беше така и аз изпитах облекчение. Но не се отказах да питам.

— Да не би да не харесваш тези момчета?

— Не ги мразя — каза той троснато.

— Тогава защо…

— Защо ме разпитваш? — прекъсна ме той. — Довери ми се. С момчетата е различно, Лани, повече нямам какво да ти кажа.

Ускори крачка и ми се наложи да повдигна леко полата си, за да го настигна. Не ми обясни кое е това, което при момчетата е различно. Не спирах да се чудя. Май всичко, доколкото виждах. На момчетата им позволяваха да ходят на училище, стига семействата им да можеха да си позволят таксите, а момичетата се обучаваха само от майките си на домакински умения като шиене, чистене и готвене, понякога и малко четене от Библията. Момчетата можеха да се боричкат за забавление, да тичат, да играят на гоненица, да яздят коне, без да се притесняват, че ще им се запретнат полите. Вярно, че имаха по-тежки домашни задължения. Веднъж Джонатан ми каза, че баща му го накарал да поправи основите на зимника им само за да се научи на зидария. Все пак според мен животът на момчетата беше много по-свободен. Ала Джонатан се оплакваше от него.

— Ще ми се да бях момче — промълвих аз, почти останала без дъх от усилието да вървя в крак с него.

— Не, не искаш — каза той през рамо.

— Не виждам защо…

Той се извърна рязко.

— Ами брат ти? Той не ме харесва особено, нали?

Замръзнах на място. Не знаех какво да отговоря. Невин наистина не харесваше Джонатан, откакто го познавах. Спомних си как двамата се сбиха и брат ми се прибра със засъхнала кръв по лицето, а татко се изпълни с мълчалива гордост.

— Защо ме мрази според теб? — попита Джонатан.

— Не знам.

— Никога не съм му давал повод, но въпреки това той ме ненавижда — каза Джонатан, като се опитваше да прикрие болката в гласа си. — С момчетата винаги е така. Мразят ме. Някои от възрастните също. Сигурен съм, че е така, усещам го. Затова ги избягвам, Лани.

Гърдите му се повдигнаха от въздишка, беше се уморил от обясненията.

— Е, сега вече знаеш — каза той и забърза напред, като ме остави зяпнала от изненада.

Цяла седмица размишлявах над думите му. Можех да попитам Невин откъде се с взела у него тази омраза към Джонатан, но така щях да събудя стар спор между нас. Той, разбира се, не понасяше приятелството ми с Джонатан и аз знаех причините, без да се налага да ми ги обяснява. Брат ми го намираше за горделив и самоуверен, смяташе, че се фука с богатството си и очаква и получава специално отношение. Аз знаех, че Джонатан е по-добър от всички извън семейството си, а може би дори и от роднините си, и че всичко това не е вярно… освен може би последното. Но той едва ли имаше вина, че другите се отнасят различно с него. И макар Невин да не си го признаваше, в блесналите му от омраза очи виждах желание да унищожи красотата на Джонатан, да остави своя отпечатък върху изящното му хубаво лице и да детронира любимия син на селището.

По свой собствен начин искаше да се опълчи срещу Бог заради несправедливо отреденото му от Него място в сянката на Джонатан.

Затова Джонатан бе побягнал от мен в църквата — бил е принуден да сподели срама си и сигурно си е мислел, че след като науча тайната му, ще го зарежа. Колко сме зависими от страховете си в детството! Сякаш имаше сила на земята, а и на небето — която можеше да унищожи любовта ми към Джонатан. Но поне разбрах, че и той има врагове и клеветници, че непрекъснато го съдят и че има нужда от мен. Аз бях единственият му приятел, пред когото можеше да е себе си. И не бе едностранно: честно казано, само Джонатан се отнасяше с мен като към специална личност. А и да получа вниманието на най-желаното, най-важното момче в градчето, бе голяма работа за невидимо за връстниците си момиче. Как да не го обичам още повече заради това?

Следващата неделя се доближих до Джонатан, пъхнах ръка в неговата и двамата се отправихме към далечния край на моравата.

— Брат ми е глупак — беше всичко, което казах. Продължихме да крачим един до друг мълчаливо.

Единственото, от което не се отрекох, беше, че ми се ще да съм се родила момче. Все още вярвах в това. Постъпките на родителите ми и правилата, по които живеехме, ми бяха набили в главата, че момичетата не са толкова ценни като момчетата и от нас ще остане много по-малка следа. Невин например щеше да наследи фермата от баща ни, но ако нямаше способности и желание да отглежда добитък, можеше да стане чирак на ковача или да го пратят да сече дърва за семейство Сейнт Андрю — имаше избор, макар и ограничен. А моите възможности като жена бяха много по-малко: да се омъжа и да създам семейство, да остана у дома и да помагам на родителите си или да стана прислужница в чужда къща.

Ако по някаква причина Невин се откажеше от фермата, логично беше майка ми и баща ми да я предадат на някого от съпрузите на дъщерите си, но това също зависеше от желанията на тези съпрузи. Един добър мъж би се съобразил с желанията на жена си, но не всички бяха такива.

Другата причина, заради която ми се искаше да съм момче, беше, че така щеше да ми е по-лесно да бъда приятел на Джонатан.

Колко много неща можехме да правим заедно, ако не бях момиче! Да яздим и да се впускаме в приключения, без някой да ни наглежда. Щяхме да прекарваме заедно повече време, без да виждаме повдигнати вежди и да чуваме неуместни забележки. Приятелството ни щеше да е съвсем обикновено и в реда на нещата, нямаше да бъде подлагано на внимателно изследване, щяха да го оставят да се развива от само себе си.

Като се обърна назад, разбирам, че за мен това бе трудно време — все още бях в пубертета, но постепенно преминавах към зрелостта. Исках разни неща от Джонатан, но нямаше как да ги осмисля, защото можех да ги сравнявам само с непохватните представи от детството си. Бях близо до него, но исках да се приближа още повече по начин, който не разбирах. Виждах как гледа по-големите момичета и че се държи по-различно с тях. Тогава си мислех, че ще умра от ревност. Отчасти това се дължеше на интензивността на вниманието и огромния му чар; когато беше с теб, знаеше как да те накара да се почувстваш центърът на света. Очите му, тези бездънни тъмни очи, се спираха върху лицето ти, сякаш не виждаха нищо друго. Това може би беше илюзия или пък просто радостта да имаш Джонатан само за себе си. Какъвто и да бе случаят, резултатът беше един и същ: когато той отдръпнеше вниманието си от мен, сякаш слънцето се скриваше зад облак и в гърба ми повяваше студен брулещ вятър. И исках само отново да се радвам на вниманието му.

А с всяка година той се променяше. Когато сваляше гарда, виждах неща, които не бях забелязвала преди. Можеше да бъде груб, особено когато си мислеше, че никоя жена не го наблюдава.

Понякога се държеше като дървосекачите, които работеха за баща му, говореше безчувствено на жените, сякаш вече познаваше всички възможни интимности между половете. По-късно щях да науча, че докато навърши шестнайсет години, той вече е бил съблазнен и бе съблазнил и други след това, че бе участвал от сравнително ранна възраст в тайния танц на непозволената любов в Сейнт Андрю — един скрит за всички непосветени свят. Но той не можеше да се застави да сподели това с мен.

Усещах само, че жаждата ми за Джонатан расте, и понякога ми се струваше, че не мога да я овладея. Че има нещо в изгарящите му очи, в полуусмивката му и в опитните ласки по женските копринени ръкави, когато си мислеше, че никой не го вижда, което ме караше да желая да ме погали по същия начин. А когато си мислех за грубостта му, ми се приискваше да бъде груб и с мен. Сега разбирам, че съм била самотна и объркана девойка, която е копнеела за интимност и физическа страст (макар тогава тя да беше все още мистерия за мен), и че невежеството ми щеше да ме съсипе. Отчаяно се надявах някой да ме обикне. Не мога да виня само Джонатан. Много често сами сме си виновни за провалите.

4.

Окръжна болница Арустук, днешно време

Под двете лампи в кабинета се изви дим. Каишките на китките бяха разкопчани и арестантката бе седнала на количката. Между пръстите й димеше цигара. В подлогата край нея имаше два смачкани фаса, изпушени до филтъра. Люк се облегна в стола си и се покашля, когато димът одраска гърлото му. Беше замаян, все едно бе взимал наркотици цяла нощ и току-що се бе събудил от безпаметен сън или транс. На вратата леко се почука. Той скочи на крака по-бързо от катерица, защото знаеше, че това е обичайното повърхностно почукване на служител на болницата, преди да влезе, без да дочака отговор. Запречи вратата с тялото си и тя се открехна съвсем малко. Хладното око на Джуди, увеличено от диоптрите на очилата й, го измери от глава до пети.

— Обадиха се от моргата. Трупът е пристигнал. Джо иска да повикаш патоанатом.

— Късно е. Кажи му, че няма причина да викаме спешно специалист. Може да изчака до сутринта.

Сестрата скръсти ръце.

— Освен това ме накара да попитам за арестантката. Готова ли е да тръгва?

Той осъзна, че тя го проверява. Винаги се бе смятал за честен човек, но още не можеше да я пусне.

— Не, все още не може да я вземе.

Джуди се взря така строго в него, та му се стори, че го прониза с поглед.

— И защо? По нея няма и драскотина.

Хрумна му една лъжа.

— Започна да буйства. Трябвате да я упоя. Сега искам да се уверя, че няма алергична реакция към седатива.

Сестрата въздъхна шумно, сякаш знае — не просто подозира, а е сигурна, че той върши нещо отвратително с тялото на упоеното момиче.

— Просто ме остави на мира, Джуди. Кажи на Джо, че ще му се обадя, когато тя се стабилизира.

И трясна вратата в лицето й. Лани избутваше пепелта в подлогата с горящата си цигара и нарочно избягваше погледа му.

— Джонатан е тук. Вече няма нужда да те убеждавам в нищо — каза тя, изтръска още пепел в подлогата и кимна към вратата.

— Слез в моргата и се увери сам.

Люк се размърда неловко на стола.

— В моргата има труп, а това доказва само, че тази нощ наистина си убила човек.

— Не, има и още нещо. Нека ти покажа — каза тя, вдигна ръкава на болничната нощница и му показа малка рисунка върху бялата кожа от вътрешната страна на ръката си. Той се наведе напред и видя татуировка с черно мастило — герб с щит и някакво влечуго върху него. — На ръката на Джонатан на същото място ще видиш…

… същата татуировка?

— Не — отвърна тя и поглади рисунката с палец. — Но е същата по размер и е направена от същия човек, затова изглежда подобна. Изрисувана е с игли, потопени в мастило. Две комети, които се обикалят една друга, а опашките им са съвсем къси.

— И какво означават тези комети? — попита Люк.

— Проклета да съм, ако знам — отвърна тя и оправи нощницата и завивките си. — Просто иди и виж Джонатан и после ми кажи, че не ми вярваш.

Той отново я завърза с рядко използваните каишки за буйни пациенти, но не много здраво. Стана от стола. Излезе, като преди това се увери, че никой не го вижда. Болницата все още беше тъмна и тиха, в огряното от лампи пространство в дъното на коридора, предназначено за сестрите, се долавяше само леко движение. Обувките му заскърцаха по чистия линолеум, докато слизаше с бързи стъпки по стълбището и се отправяше на север по подземния коридор, който водеше към моргата.

По целия път нервите му бяха опънати. Ако някой го спре и го попита какво прави извън спешното отделение и какво търси в моргата, просто ще каже, че… В мозъка му нямаше и една мисъл. Люк беше лош лъжец.

Общо взето, се смяташе за откровен човек, но какво добро му беше донесло това? Въпреки откритостта си и страха да не го хванат, бе приел странното предложение на арестантката, защото беше любопитен дали мъртвият е най-красивият мъж, живял някога на планетата, и как точно изглежда такъв човек. Отвори тежката врата към моргата. Чу музика. Нощният дежурен, младеж на име Маркъс, обичаше да слуша радиото. Люк се огледа, но не видя никого.

По бюрото имаше следи от присъствие (лампата светеше ярко, по плота бяха пръснати книжа, виждаше се обвивка от дъвка и химикал без капачка), но ни следа от Маркъс. Моргата беше малка, но напълно достатъчна за скромните нужди на градчето. В дъното имаше климатизирана зала за аутопсии, но държаха труповете в четирите хладилника в стената до входа. Люк пое дълбоко дъх и посегна към една от големите тежки брави, които приличаха на дръжки от врати на старомоден камион за замразена храна.

В първия хладилник откри трупа на възрастна жена, която не му беше позната, а това означаваше, че е от някое от съседните градчета. Беше ниска и пълна, с бяла коса и го накара да си спомни за майка си. Върна се към последния смислен разговор, който двамата бяха провели. Той седеше край леглото й в интензивното отделение, а нейният блуждаещ поглед се опитваше да го открие, ръката й търсеше увереност от неговата.

— Съжалявам, че трябваше да се върнеш, за да се грижиш за нас — каза му тогава майка му, която никога не се извиняваше, защото никога не си позволяваше да направи нещо, заради което би трябвало да иска прошка. — Може би прекалено дълго се задържахме във фермата. Но баща ти не искаше да се откаже…

Млъкна, защото не желаеше да бъде нелоялна към инатливия старец, който бе излязъл да дои кравите часове преди да умре.

— Съжалявам, че това така се отрази на семейството ти…

Люк си спомни как се опитваше да й обясни, че бракът му се е разпаднал много преди да се върне в Сейнт Андрю, но майка му не искаше и да чуе.

— Още от малък искаше да избягаш от Сейнт Андрю. Тук не можеш да бъдеш щастлив. След като си отида, не оставай в градчето. Иди и си намери нов живот.

Тя се разплака и стисна ръката му, а след няколко часа изпадна в безсъзнание.

На Люк му трябваше цяла минута, за да осъзнае, че хладилникът все още е отворен, а той е стоял край него толкова дълго, че бе започнал да трепери от студ. Сякаш чуваше гласа на майка си в главата си. Потръпна и бутна носилката с тялото навътре, след това постоя още минута, докато си спомни защо бе дошъл изобщо в моргата.

Намери друг черен чувал за трупове във втория хладилник, извика от усилие, докато издърпваше носилката навън. Ципът се разтвори със силен шум като от отлепващо се велкро.

Люк разгърна чувала и се взря. През годините беше виждал много мъртъвци, смъртта не беше ласкателна към външността. В зависимост от това как са починали, телата можеха да са подути или пък наранени и обезцветени, някои бяха бледи и синкави. Чертите им винаги застиваха по характерен начин. Лицето на този мъж беше почти бяло, по него бяха полепнали парченца мокри потъмнели листа. Черната му коса беше паднала върху челото, очите бяха затворени. Но нямаше значение. Люк можеше да се взира в него цяла нощ. Беше изключителен, дори и в смъртта си. И поразително, болезнено красив.

Люк се канеше да бутне носилката обратно вътре, когато си спомни за татуировката. Погледна през рамо, за да се увери, че Маркъс не се е върнал, после бързо и безшумно дръпна ципа на чувала още малко. Вдигна ръкава на мъртвеца над лакътя. И точно както му беше казала Лани, там имаше две сфери с опашки, завити в противоположни посоки. Същата изработка, същите по размер точки с мастило, до последната линийка.

Докато се връщаше обратно по тихите коридори, в ума на Люк се заблъскаха множество мисли, предимно въпроси. Бяха като материя и антиматерия, унищожаваха се една друга, защото не можеха да съществуват заедно. Помнеше какво се случи в спешното отделение, когато момичето се нарани: нямаше как да е възможно, но въпреки това го видя с очите си. Беше докоснал торса й, преди и след като се поряза, затова знаеше, че не е номер. Но това, което се случи, не можеше да е вярно, не и по този начин.

Освен ако тя не казваше истината. А сега и този красив мъж в моргата, татуировките… Чувстваше, че трябва да я изслуша, да се пусне по течението. Но в същото време беше и упорит, като всеки човек на науката. Нямаше да се довери на всички факти. А и бе любопитен, искаше да научи повече. Втурна се през вратата на кабинета в тъмното спешно отделение. Беше пълен с енергия и нервен, струваше му се, че в гърдите му се гонят светулки. Намери арестантката свита върху количката под стълб светлина и сред облак от дим. Приличаше на паднал ангел с подрязани криле, помисли си Люк.

Лани го погледна жадно.

— Е, видя ли го? Нали е точно такъв, какъвто ти го описах?

Люк кимна. Красотата му беше като наркотик. Потри лицето си и пое дълбоко дъх.

— Значи вече разбираш — продължи тържествено Лани. — И щом ми вярваш, трябва да ми помогнеш. Люк, развържи ме — каза тя, изви гръб и протегна, доколкото можа, ръце. Сладкото й детинско лице се извърна към него. — Трябва да ми помогнеш да избягам.

5.

Сейнт Андрю, 1811 година

Може би и за двама ни с Джонатан щеше да е по-добре, ако се бях родила момче. Щяхме да си останем приятели завинаги и да прекараме целия си живот в градчето; а аз никога нямаше да се забъркам в неприятности, нямаше да изстрадаме ужасните изпитания, които се стовариха върху главите и на двамата. Щяхме да водим скромно, но пълноценно и удовлетворително съществувание, което щеше да ме направи щастлива. Само че аз бях момиче и колкото и да ми се искаше, нямаше как да променя това. Предстоеше ми тайнствената промяна от девойка в жена, която ми беше толкова трудно да проумея, колкото и магиите. Чий пример да следвам?

Майка ми Тереза не можеше да ми даде онези съвети, за които най-много копнеех — тя беше прекалено мрачна и тиха и аз не исках да съм като нея. Исках повече. Исках да се омъжа за Джонатан например, а по всичко личеше, че майка ми нямаше да ме научи как да се превърна в жена, способна да го задържи за себе си.

Изглежда, че имаше тайни, които не бяха достъпни за всяко момиче. За щастие в града имаше жена, която знаеше тези тайни. За нея се говореха най-различни неща, а мъжете се усмихваха, когато споменаваха името й (когато съпругите им не бяха наблизо). Тя не приличаше на никоя друга в селището и трябваше да измисля начин да я накарам да сподели тайните си с мен.

На добре утъпкана пътека, скрита в сянката на ковачницата, се намираше малка къщичка. Ако някой изобщо я забележеше, я взимаше за пристройка или склад на ковача, в който той си държи желязото. Беше порутена и прекалено миниатюрна, за да е дом, но пък не изглеждаше изоставена, а пътеката към входа й ставаше все по-утъпкана с всеки изминал ден. В нея със сигурност не можеше да живее повече от един човек, а в началото на XIX век в нашата пуританска общност все още не бе прието да живееш сам. (Ние наистина бяхме пуритани, предците ни бяха израснали в Масачузетс и бяха свикнали да смесват религията с управлението.)

Но в най-северната част на това, което по-късно щеше да се превърне в щата Мейн, единствената причина да се издаде заповед против самотното живеене, беше необходимостта: бе немислимо сам човек да успее да свърши всичко необходимо, за да оцелее в тази сурова действителност. За разлика от нас в другите, по-фанатични пуритански градове не позволяваха самотното живеене заради опасност от съгрешаване. Да не би някой да направи нещо небогоугодно. Тези закони позволяваха на съседите да се превърнат в полицейски патрули, а гражданите на Сейнт Андрю ценяха независимостта си и пазеха личното си пространство малко повече от останалите.

Но в малката къщичка някой все пак живееше сам — жена, приближаваща края на детеродната възраст, но все още красива, макар и малко повехнала. Тя рядко излизаше, а когато все пак се осмелеше да се появи по улиците посред бял ден, всички я отбягваха. Мъжете се стараеха да не срещат очите й, жените отместваха широките си поли, за да не я докоснат с тях. Някои я гледаха дори с нескрита омраза.

Но нощем всичко беше различно. Под прикритието на мрака тя имаше редовни посетители. Мъже — по един, рядко по двама се промъкваха по пътеката и почукваха кротко на вехтата врата. Ако никой не им отвореше, те знаеха, че трябва да приседнат на прага и да изчакат, облегнати на вратата, като се преструваха, че не чуват звуците отвътре. Постепенно шумовете от къщата утихваха и се превръщаха в шепот, след това в тишина, а само след минути вратата се отваряше за чакащия.

Тези, които знаеха за съществуването на жената, я наричаха Магдалена. Така се беше представила, когато пристигна в градчето седем години по-рано. Тогава никой не се усъмни в необикновеното й име. Дойде с малка група странници от Френска Канада, те продължиха нататък, а тя остана. Каза, че е вдовица и че иска да се установи в по-топъл климат, ако хората от Сейнт Андрю й позволят да се засели при тях.

Тогава ковачът предложи да преустрои старата си барака в малко спретнато жилище и добрите жени от градчето й помогнаха да се настани, като й дадоха покъщнината, която им се откъсна от сърцето: разбрицан стол, чайник, старо одеяло. Пратиха съпрузите си да й занесат дърва за огрев и подправки. Питаха я от какво ще се издържа — шиене, предене, тъкане може би… дали пък не е акушерка, лечителка… Тя просто се усмихна тъжно и увеси глава, сякаш каза: „Аз ли? Какви умения имам? Съпругът ми се отнасяше с мен като с порцеланова кукла. Как би могла да се справи в този свят бедна вдовица, която не умее нищо?“.

Порядъчните съпруги си тръгнаха озадачени, цъкайки с език и клатейки глава. Не знаеха какво да отговорят, освен че Бог ще се погрижи за всичките си деца, включително и за невинната жена, която си мислеше, че в този мизерен усамотен град може да намери безкрайна милост.

Оказа се, че не й се налага да зависи от милостта на другите. На прага й започна мистериозно да се появява храна, без да я е искала. Буца масло, чувал картофи, гърне мляко. На задната врата се трупаха дърва за огрев. И пари — тя беше от малцината в градчето, които притежаваха истински монети, и ги броеше в магазина, когато си поръчваше продукти. И то какви продукти! Бутилки джин, тютюн. Съседите забелязаха през единствения прозорец на къщичката, че фенерът й свети до късно. Дали не будуваше цяла нощ? Пиеше джин и пушеше тютюн?

Накрая я издаде дървосекач, един от онези, които работеха за Чарлз Сейнт Андрю и живееха с години далеч от съпругите си. Тези мъже можеха да подушат жени като Магдалена от другия край на града, дори през долината, ако вятърът духа към тях и са достатъчно отчаяни. Първо един, после втори, а накрая и всички останали намериха пътя към прага на Магдалена след залез-слънце. Дървосекачите не бяха единствените й клиенти: все пак те плащаха с монети, а не с яйца и шунка. Но чрез тях репутацията й се разнесе из целия град като мръсна вода от спукан дъждовен варел и предизвика гнева на благоверните съпруги. Магдалена не казваше и думичка. Нито докато слънцето все още грееше. Нито дори когато възмутените жени я обиждаха в лицето.

Подкрепени от пастора, те се обединиха, за да я изгонят от селището. Нейното присъствие беше първият признак за надигащата се греховност, от която се опитваха да избягат. Пастор Гилбърт отиде при Чарлз Сейнт Андрю, тъй като той бе работодател на дървосекачите — клиентите, от които всички можеха открито да се оплачат.

Колкото и да съчувстваше на пастора, Чарлз нямаше как да не отбележи, че услугите на Магдалена си имат и друга страна, която съгражданите му пренебрегват. Дървосекачите си имаха естествени нагони — с което свещеникът неохотно се съгласи — и бяха на толкова километри от законните си съпруги. Без услугите на Магдалена кой знае какво щеше да им хрумне. Всъщност тя правеше градчето по-безопасно за съпругите и дъщерите им.

Така между блудницата и праведните жени беше сключено крехко примирие, което изтрая седем дълги години. В болести и беди тя принасяше своята дан, колкото и това да не им харесваше: грижеше се за болни и умиращи, хранеше изгубени странници, пускаше монети в кутията за дарения в църквата, когато тайно влизаше в храма.

Нямаше как да не предположа, че сигурно копнее поне малко за женско приятелство, макар почтително да стоеше на разстояние и да не търсеше контакт с благоверните съпруги от градчето.

Истината за Магдалена беше пълна загадка за повечето деца. Ние виждахме, че майките ни избягват тази странна жена. По-малките вярваха, че е вещица или някакво свръхестествено същество. Спомням си дразнещите им викове, камъчетата, които хвърляха по нея. Но не и аз от най-крехка възраст знаех, че в нея има нещо привлекателно. Не би трябвало да я срещна. Майка ми не съдеше хората, но жени като нея не контактуваха с проститутки, дъщерите им — също. Въпреки това аз се запознах с Магдалена.

Случи се по време на дълга неделна проповед. Извиних се и се измъкнах под предлог, че искам да отида до тоалетната. Но вместо да се върна при баща ми на балкона, останах да се мотая навън в топлия прекрасен летен ден. Обикалях около хамбара на Тинки Талбът, за да разгледам новите прасенца — розови, с черни петна и тънка остра козина. Погалих ги по зурлите, заслушах се в тихото им грухтене.

Никога преди това не се бях приближавала толкова до тайнствената самотна къщичка. Когато се извърнах настрани към пътеката, видях Магдалена да седи на стол на малката веранда. Между зъбите си бе стиснала дълга почерняла лула. И тя се радваше на слънцето, увита в одеяло. Косата й беше скандално разпусната и се бе посипала по раменете й.

Онези части от тялото й, които не бяха покрити с одеялото, изглеждаха нежни и деликатни. Костите на ключицата й бяха като на птиче под прозрачната кожа. По лицето й нямаше пудра, само малко черен въглен в ъгълчетата на очите и съвсем леко червило по устните.

Не приличаше на другите жени от града. Това си личеше и по начина, по който бе седнала сама на слънце, наслаждаваше се на собствената си компания и не се чувстваше длъжна да се извинява, че мързелува. Усетих силно привличане, макар да ме плашеше. В нея имаше нещо палаво. Не ходеше на църковни служби, а просто се радваше на хубавата неделя, докато всички останали от градчето бяха в храма.

Тя вдигна ръка, за да предпази очите си от слънцето.

— Кой е там?

Решението беше изцяло мое. Можех да побягна обратно към църквата, но вместо това пристъпих плахо към нея.

— Не ме познавате, госпожо. Казвам се Ланор Макилврий.

— Макилврий.

Тя помисли върху името и остана доволна, че не й беше познато, което означаваше, че баща ми не е сред клиентите й.

— Не, скъпа, не мисля, ме съм имала удоволствието да се запозная с теб.

Усмихна се, когато направих реверанс.

— Казвам се Магдалена, но предполагам, че знаеш това, нали? Можеш да ме наричаш Магда.

Отблизо беше много красива. Стана, за да оправи одеялото си, и видях, че е все още по тънка нощница, привързана ниско на гърдите й с розова панделка.

В практичните домове, какъвто беше нашият, майките нямаха и една такава женствена дреха като тази на Магда. Бях поразена от красотата на жената и ефирната нощница. За първи път наистина завиждах на друг човек.

Тя забеляза, че зяпам облеклото й, и на лицето й се появи хитра усмивка.

— Изчакай ме за минута — каза тя и влезе в къщата.

Върна се и ми подаде розова кадифена панделка. Не можеш да си представиш какво богатство ми предлагаше; такива стоки бяха рядкост в изостаналия ни град, а глезотии като панделки почти не се намираха. Беше най-меката материя, която бях докосвала, като козина на малко зайче.

— Не мога да приема такъв подарък — казах, но на лицето ми пишеше, че искам да го взема.

— Глупости — изсмя се Магдалена. — Това е просто остатък от една рокля. Какво да го правя? — излъга. Видя с какво удоволствие поех панделката. — Задръж я. Настоявам.

— Но родителите ми ще питат откъде я имам…

— Кажи им, че си я намерила — предложи тя, макар и двете да знаехме, че не бих могла да го направя. Историята беше твърде невероятна. Но въпреки това не можех да се заставя да върна панделката на Магда. Тя остана доволна, когато юмрукът ми се сви около подаръка, и се усмихна, но не в знак на триумф, а по-скоро на солидарност.

— Много сте щедра, госпожо Магда — казах аз и отново направих реверанс. — Трябва да се връщам на службата, иначе баща ми ще се притесни, че нещо ми се е случило.

Тя вирна брадичка и погледна над прекрасния си нос към храма.

— Права си. Не бива да тревожиш родителите си. Надявам се, че пак ще ми гостуваш, госпожице Макилврий.

— Обещавам.

— Добре. А сега бягай.

Затичах надолу по пътеката, вдигнала пола, за да не обера с нея калта. Преди да завия зад ъгъла, погледнах през рамо към къщичката и видях, че Магда се е настанила обратно на стола, полюлява се доволно и се взира в гората.

Едва дочаках следващата неделя, за да се измъкна пак от службата и да отида при Магда. Бях скрила панделката в джоба на фустата си, където можех да бъркам от време на време и тайно да галя мекото кадифе. То ми напомняше за Магда. Тя, за разлика от майка ми и другите жени от градчето, изглеждаше достойна за възхищение сама по себе си.

Едно от нещата, заради които й се възхищавах, но все още не разбирах, беше, че нямаше мъж. Никоя жена от градчето не живееше без мъж, мъжът винаги бе глава на домакинството. Магда беше единствената в селището, която представляваше сама себе си, макар че, доколкото знаех, не се възползваше често от това право.

Съмнявах се, че ходи на градските събрания. Но въпреки това продължаваше да живее по собствените си правила, очевидно успяваше да го прави добре и това си беше достойно за възхищение.

Затова и следващата неделя отново поисках разрешение да изляза (макар баща ми да ме погледна строго) и изтичах към къщичката на Магда.

Този път я намерих права на верандата. Но вече не беше в небрежен вид. Облечена беше в красива пола на райета и прилепнал лилав вълнен жакет — твърде необичаен цвят. Сякаш нарочно бе искала да ме зарадва и впечатли. Бях поласкана.

— Добър ден, госпожо Магда — казах и изтичах при нея леко задъхана.

— Е, добра неделя и на теб, госпожице Макилврий.

Зелените й очи искряха. Поговорихме си. Тя ме разпита за семейството ми, аз посочих към нашата ферма. И точно когато си мислех, че трябва да се връщам в църквата, Магда каза свенливо:

— Бих искала да разгледаш дома ми, но предполагам, че родителите ти няма да одобрят. Като се има предвид каква съм. Няма да е прилично.

Сигурно беше разбрала, че съм любопитна как изглежда къщичката отвътре. Нейният собствен дом, седалището на независимостта й! Усещах, че трябва да се върна в църквата при баща ми, който ме чакаше… Но как можех да откажа на тази покана?

— Имам още минутка… — казах и я последвах по стълбите и през вратата.

Стори ми се, че влязох в кутия за бижута, макар в действителност подредбата да беше доста бедняшка и импровизирана. В мъничкото помещение имаше тясно легло, покрито с красива бродирана кувертюра в жълто и червено. По перваза на прозореца бяха наредени стъклени бутилки, които пръскаха зелени и кафяви отблясъци по пода. В малка керамична каничка, изрисувана с розови рози, имаше няколко бижута. Дрехите висяха на закачалки до задната врата — бухнали поли във всякакви цветове, дълги шалове, фусти с волани. До вратата бяха наредени два чифта елегантни боти. Единственото ми разочарование беше, че стаята се оказа задушна, въздухът бе натежал от миризма, която не разпознавах.

— Много ми се иска да живея на такова място — казах аз и думите ми я разсмяха.

— Живяла съм и на по-хубави, но и това става — отвърна тя и се отпусна на един стол.

Преди да си тръгна, Магда ми даде два съвета като жена на жена. Първият бе, че една жена винаги трябва да си има свои пари настрана.

— Парите са много важни — каза тя и ми показа къде крие монетите си. — Те единствени дават на жената възможността да има реален контрол над живота си.

Вторият й съвет беше, че една жена не бива никога да предава друга заради мъж.

— Непрекъснато се случва — каза Магда тъжно. — И е разбираемо, като се има предвид, че целият свят придава значение само на мъжете. Карат ни да вярваме, че жените имат стойност само чрез мъжете в живота си, но това не е вярно. Във всеки случай трябва да се защитаваме, защото е истинска лудост да зависиш от мъж. Той винаги ще те разочарова.

Тя сведе глава, но се кълна, че видях сълзи в очите й.

Тъкмо ставах, за да си вървя, когато на вратата се почука. Преди Магда да отговори, влезе набит мъж. Разпознах в него един от дървосекачите на Сейнт Андрю.

— Здрасти, Магда, помислих, че си сама и искаш компания, тъй като всички други са в църквата… Коя е тя?

Спря на място, когато ме видя, и обруленото му от вятъра лице се разтегна в неприятна усмивка.

— Да нямаш ново момиче, Магда? Да не чиракува при теб?

Хвана ме за ръката, все едно не бях човек, а вещ.

Магда застана между нас и бързо ме изведе към задната врата.

— Тя е приятелка, Ларс Холмстрьом, а и изобщо не е твоя работа коя е. Дръж си грубите ръце далеч от нея. Хайде, тръгвай — обърна се тя към мен и ме избута през вратата. — Може би ще се видим пак другата седмица.

И преди да се усетя, вече стоях в купчина сухи листа, опадали от клоните, а дървената врата се затвори с трясък в лицето ми. Магда се върна към занаята си, цената на нейната независимост.

Промъкнах се през храстите и излязох на пътеката. Хукнах към църквата и заварих миряните да излизат навън под яркото слънце. Този път щях да си имам доста неприятности с баща ми, но бях преценила, че жертвата си струва. Магда беше пазителката на тайнствата на живота и усещах, че трябва да продължа да се уча от нея, каквото и да ми костваше това.

6.

Един летен следобед от петнайсетата ми година целият град се събра на пасбището на Макдугъл, за да чуе пътуващ проповедник. Все още виждам как съседите ми си проправят път през златистото поле, как високата трева блести под слънцето и по пътеката се вдига прах. Пеша, на коне или с каруци, почти всички от Сейнт Андрю се бяха запътили към имота на Макдугъл в този ден, макар и не от прекалена набожност, уверявам те. Дори пътуващите проповедници бяха рядкост по нашия край, та с радост приемахме всяко разнообразие в самотните дълги летни дни в това изоставено място.

Този проповедник се бе появил сякаш от нищото и само за няколко години успя да си спечели последователи и да добие репутация на огнен оратор с бунтовни мисли. Носеха се слухове, че е разцепил миряните в съседния град — Форт Кент, който се намираше на ден път с кон на север. Беше настроил традиционните конгрегационисти срещу новата вълна от реформисти. Освен това се говореше, че Мейн ще се обособи като щат и ще се освободи от Масачузетс, и затова във въздуха се носеше напрежение както религиозно, така и политическо. Задаваше се бунт срещу религията, която заселниците бяха донесли със себе си от Масачузетс.

Майка ми убеди баща ми да отидем, макар да не даваше никакви признаци, че се кани да се откаже от католицизма. Просто искаше да прекара един следобед далеч от кухнята. Постла одеяло на тревата и зачака проповедта да започне. Каза ми седна до нея и увеси подозрително глава, като се оглеждаше да види кой още е там. Сестрите ми се настаниха близо до майка ни и подгънаха благоприлично поли под краката си, а Невин изхвърча надалеч почти веднага, щом каруцата спря — нямаше търпение да намери момчетата от съседните ферми.

Аз стоях права, засенчвах с длан очите си от силното слънце и оглеждах тълпата. Всички хора от града бяха дошли. Някои с одеяла — като майка ми, други с кошници за пикник. Както обикновено търсех Джонатан, но той не се виждаше никакъв. Отсъствието му не беше изненада. Майка му беше може би най-отдадената конгрегационистка в градчето — Рут Бенет Сейнт Андрю и семейството й нямаха работа на тези реформистки сборища.

Но тогава забелязах сянка между дърветата да, Джонатан обикаляше край пасбището, яхнал жребеца си. Не бях единствената, която го видя. През тълпата премина осезаема вълна. Как ли се чувства човек, когато знае, че десетки очи го наблюдават трескаво, оглеждат дългия му крак на фона на хълбока на коня, силните му ръце, хванали юздите. В този ден в женските гърди бе потисната толкова много изгаряща страст, че бе истинско чудо, дето тревата не се запали.

Джонатан се приближи до мен, свали крака от стремената и скочи от седлото. Миришеше на кожа и препечена пръст и аз копнеех да го докосна поне по ръкава, намокрен от потта му.

— Какво става тук? — попита той, свали шапка и си избърса челото с онзи съшия ръкав.

— Не знаеш ли? В града има гостуващ проповедник. Не си ли дошъл да го чуеш?

Джонатан погледна над главата ми към тълпата.

— Не. Излязох да огледам участъка, който трябва да изсечем. Старият Чарлз няма доверие на човека, който отговаря за това. Смята, че пие прекалено много.

Присви очи, за да види кои момичета го наблюдават.

— Моето семейство тук ли е?

— Не, и се съмнявам, че майка ти ще одобри и твоето присъствие. Проповедникът има ужасна репутация. Можеш да отидеш в ада само защото си го слушал.

Джонатан ми се усмихна широко.

— Затова ли си тук? Имаш желание да попаднеш в ада? Нали знаеш, че има много по-приятни начини да си издействаш вечно проклятие от слушането на някакъв кривнал проповедник?

В блясъка на дълбоките му кафяви очи съзрях покана, която не разбирах. Преди да го помоля да ми обясни, той се изсмя и каза:

— Изглежда целият град е тук. Жалко, че не мога да остана, но както и ти каза — очаква ме ада, ако майка ми разбере, че съм идвал.

Притегна стремената и се качи обратно на седлото. След това се наведе покровителствено над мен.

— Ами ти, Лани? Никога не си си падала по проповедите? Защо си дошла? Да не би да се надяваш да намериш някого тук? Някое момче? Да не би някой младеж да ти е хванал окото?

Изненадата беше пълна — хитричкият тон, проницателният поглед. Никога не бе давал и най-малък знак, че му пука дали се интересувам от друг.

— Не — казах аз, останала без дъх. Едва успях да му отговоря.

Той хвана бавно юздите, сякаш ги претегляше, а всъщност претегляше думите си.

— Знам, че ще дойде ден, в който ще те видя с друго момче. Моята Лани с друго момче. И няма да ми хареса. Но така е честно.

Преди да се съвзема от шока и да му кажа, че от него зависи да го предотврати — сякаш не знаеше! — Джонатан обърна коня си и изчезна с него в гората, като ме остави да се взирам объркана след него. Беше истинска загадка. През повечето време се отнасяше към мен като към любим приятел, изцяло платонично, но понякога ми се струваше, че виждам покана в начина, по който ме гледа, дори съзирах желание в нервността му, но смеех ли да се надявам? След като се отдалечи, спрях да мисля за това, защото щях да полудея.

Облегнах се на едно дърво и загледах проповедника, който си проправяше път към полянката пред тълпата. Беше по-млад, отколкото очаквах. Гилбърт беше единственият пастор, когото познавах дотогава, но той пристигна в Сейнт Андрю вече побелял и попрегърбен. А този вървеше изправен като струна, уверен, че Бог и праведността са на негова страна. Беше неочаквано привлекателен, чак бе неудобно да видиш такава хубост у свещеник. Жените край него чуруликаха като птички, щом ги огрееше с широката си бяла усмивка.

Докато го наблюдавах как оглежда множеството и се приготвя да започне (толкова уверен, сякаш притежаваше насъбралите се хора), през мен премина мрачна трънка, сякаш предстоеше нещо лошо.

Той заговори със силен и ясен глас, припомни си посещенията в Мейн и описа какво бе открил при тях. Територията се превръщала в копие на Масачузетс и тамошните елитарни нагласи. Шепа богаташи контролирали съдбите на всички. И какво добро е донесло това на обикновения човек? Само неволи. Хората изоставали със сметките. Честни мъже, бащи и съпрузи, влизали в затвора, продавали земите си и оставяли жените и децата си безимотни.

С изненада видях кимащи глави. Американците искали свобода, подчерта той, като размаха Библията във въздуха. Не сме се били с британците, за да заемат нови господари мястото на краля. Земевладелците в Бостън и търговците, които продавали на заселниците, били обирджии, които искали невероятни комисиони, а правосъдието им помагало.

Очите му блестяха, докато обхождаха тълпата и насърчаваха надигащото се недоволство. Той крачеше из кръгчето отъпкана трева. Не бях свикнала да слушам протестни думи, изречени на глас на публично място, и затова се почувствах смътно разтревожена от успеха на проповедника.

Изневиделица до мен се появи Невин и заразглежда съсредоточените лица на съседите ни.

— Виж ги — идиоти с увиснали челюсти… — каза той подигравателно. Без съмнение бе наследил критичността от баща ни. Скръсти ръце на гърдите си и изсумтя.

— Изглеждат доста заинтригувани от това, което има да им каже — отбелязах аз.

— Имаш ли дори най-бегла представа за какво говори? — присви очи към мен брат ми. — Не знаеш, нали? Разбира се, ти си просто едно глупаво момиче. Нищо не проумяваш.

Намръщих се и сложих ръце на кръста, но не отвърнах нищо, защото Невин беше прав в едно отношение: наистина нямах представа за какво говори този човек. Не знаех нищо за случващото се по света.

Той посочи към група мъже, които стояха отстрани.

— Виждаш ли тези? — попита и посочи Тоби Остергаард, Даниел Дохърти и Олаф Олмстрьом. Тримата бяха сред най-бедните в града, макар по-немилостивите да биха добавили, че са и сред най-некадърните.

— Просят си неприятности — каза Невин. — Знаеш ли какво е „бял индианец“?

И най-глупавото момиче в градчето знаеше какво означава това: преди месеци бяха пристигнали новини за въстание във Феърфакс, в което мъже, преоблечени като индианци, пленили градски чиновник, когато отишъл да се разпореди със собствеността на закъсал с плащанията фермер.

— Същото е на път да се случи и тук — каза Невин и кимна. — Чух, че Олмстрьом и Дохърти заедно с някои други са говорили с татко за това. Оплакали се, че семейство Уотфорд им искали незаконно прекалено много пари…

Невин нямаше как да знае тези подробности. Никой не обясняваше на децата за сметките и цените в хранителния магазин.

Дохърти казал, че това било заговор срещу обикновените хора продължи Невин, но сякаш не бе сигурен дали пък Дохърти не казва истината.

— Е, и? Какво ми пука дали Дохърти може да си плати дълговете към семейство Уотфорд? — сопнах се аз, като се преструвах, че наистина не се интересувам. Но дълбоко в себе си бях шокирана, че някой може да не обслужва задълженията си, след като баща ми ни беше учил, че това е позорно, нещо, което само човек без никакво себеуважение би сторил.

— Може да стане зле и за твоето момче Джонатан — каза подигравателно Невин, доволен, че има възможност да ме подразни за него. — Не само семейство Уотфорд ще пострадат, ако нещо се случи. Капитанът е собственик на земите им… Какво ще стане, ако откажат да си плащат рентите? Онези мъже във Феърфакс са се били три дни. Чух, че съблекли чиновника и го пребили с пръчки, накарали го да се върне пеша гол, както го е майка родила.

— Ние дори нямаме общински чиновник в Сейнт Андрю — отвърнах аз, разтревожена от думите на брат ми.

— Вероятно капитанът ще прати най-яките и най-едрите дървосекачи при Дохърти и те ще поискат от него да плати.

В гласа на Невин се долавяше страхопочитание. Преклонението му пред авторитетите и желанието правдата да възтържествува — все черти, които бе взел от баща ни бяха по-силни от мераците му да види Джонатан да страда.

Дохърти и Олмстръом… капитанът и Джонатан… дори превзетата госпожица Уотфорд и нейният също толкова надменен брат… Невежеството ми ме смири. Изпитах завист и респект към способността на брат ми да вижда света в цялата му сложност. Почудих се какво друго, за което не знаех, се случваше?

— Мислиш ли, че татко ще се присъедини към тях? Дали ще го арестуват? — прошепнах притеснена.

— Капитанът няма документи за собственост на нашата ферма — осведоми ме Невин, потресен, че не знам това. — Татко е собственик на всичко. Но според мен е съгласен с този тук кимна към проповедника. — Татко е дошъл тук както всички останали, мислел, е, че ще бъде свободен, но не станало така. На някои хора им е много трудно, а семейство Сейнт Андрю стават все по-богати. Както казах… — той ритна пръстта и вдигна облак прах — … твоето момче може да загази.

— Той не е моето момче — отвърнах му.

— Но искаш да е твоето момче — продължи да ме дразни брат ми. — Макар само Бог на небето да знае защо. Сигурно си бавноразвиваща се, Ланор, щом си си паднала по тъпото копеленце.

— Завиждаш му, затова не го харесваш.

— Да му завиждам? — попита подигравателно Невин. На този паун?

Изсумтя и се отдалечи, не искаше да признае, че съм права.

Около трийсет жители на градчето последваха проповедника до имота на Дейл от другата страна на хребета, където той щеше да продължи да говори пред всички, които проявяват интерес. Дейл имаха голяма къща, която нетърпеливите да чуят увлекателния оратор препълниха. Госпожа Дейл запали огнището в кухнята, защото дори през лятото вечерите бяха студени.

Навън падна мрак, небето стана тъмновиолетово с ярка розова лента на хоризонта. Чудех се колко ли ми е сърдит брат ми. Помолих родителите си да ме пуснат да чуя проповедника, което значеше, че имам нужда от придружител, затова за моя радост баща ми каза на Невин да тръгне с мен. Той побесня, лицето му стана червено, но не можеше да откаже нищо на татко, и това тръгна след мен към дома на семейство Дейл.

Въпреки че беше разумен традиционалист, у Невин все пак имаше някаква бунтовна нишка и ми се стори, че му е приятно да присъства на второто събиране. Проповедникът застана до кухненското огнище и огледа всички ни със зловеща усмивка. Отблизо видях, че не е толкова боголюбив, колкото ми изглеждаше на поляната. Изпълваше стаята с присъствието си, караше въздуха да трепти разреден, както става високо в планината. Най-напред ни благодари, че сме останали с него. Защото бил запазил най-голямата тайна и щял да я сподели с нас сега, само с тези, които били доказали, че търсят истината. И независимо каква била вярата ни — а на тази територия повечето бяха конгрегационисти — истината била, че Църквата е най-големият проблем, най-елитарната институция, която само затвърждавала статуквото.

Последното му изказване накара Невин да изсумти презрително, но със съгласие. Той се гордееше, че ходи на католически служби с майка ни и не се среща в неделя с градските старейшини и по-привилегированите семейства.

С пламнал поглед, който не изглеждаше никак умиротворителен отблизо, проповедникът каза, че трябва да отхвърлим догмите на Църквата и да прегърнем новите идеи, които служели на интересите на обикновените хора. И че най-остарялата от всички догми била институцията на брака.

В малката стая, препълнена от трийсетина души, можеше да се чуе и падането на игла. Проповедникът се разхождаше пред нас като водач на вълча глутница. Увери ни, че не се противопоставя на естественото привличане между мъжете и жените. А на законовите ограничения на брака. Въставал против оковите. Те били против човешката природа, заяви той, събирайки увереност от това, че никой не му се противопостави. Трябвало да изразяваме чувствата си към тези, към които естествено ги изпитваме. И тъй като сме божии деца, трябвало да практикуваме духовно съпружество, настояваше той, да избираме партньорите си измежду тези, с които чувстваме духовна връзка.

— Да имаме партньори, така ли? — попита млада жена, след като вдигна ръка. — Повече от един съпруг? Или съпруга?

Очите на проповедника затанцуваха. Да, правилно бяхме чули, ставало въпрос за партньори, защото мъжът трябвало да има толкова съпруги, към колкото се чувства духовно привлечен. Същото важало и за жената. Той самият имал две жени и намирал духовни съпруги във всеки град, който посещавал.

Хората се разбъбриха тихо и стаята натежа от страст. Проповедникът затъкна палци в бутониерите си. Не очакваше просветените от Сейнт Андрю така бързо да приемат духовното съпружество, като се доверят само на неговите думи. Не, очакваше да се замислим над идеята, да поразсъждаваме над степента, до която сме позволили законът да овладее живота ни. И след това със сърцата си да разберем, че ни е казал истината.

Той плесна с ръце и сериозното изражение изчезна от лицето му. Цялото му поведение се промени, когато се усмихна. Стига приказки! Бяхме го слушали цял следобед и сега било време за забавление! Да попеем химни, и то от веселите, да станем и да потанцуваме!

Това беше истинска революция в обичайните ни църковни практики. Весело пеене? Танци? Самата мисъл ни се струваше еретична. След миг колебание няколко души станаха на крака и започнаха да пляскат с ръце и скоро запяха мелодия, която приличаше повече на моряшка кръчмарска песен, отколкото ма химн.

Побутнах брат си.

— Заведи ме у дома, Невин.

— Чу достатъчно, така ли? — каза той и се изправи. — Аз също. Уморих се да слушам глупостите на този човек. Почакай да поискам факла от семейство Дейл. По пътя сигурно ще е тъмно.

Застанах до вратата, където всички ме забелязаха, и се замолих Невин да побърза. Думите на проповедника още отекваха в ушите ми. Видях как се променят жените, когато той обърне въздействащия си поглед към тях, усмивките на лицата им. Представяха си, че са с него или с някой друг мъж, с когото имат духовна връзка… и си мечтаеха да могат да удовлетворят желанията си.

Той бе проповядвал най-немислимото — морална разпуснатост, а беше човек на Божието слово, свещеник. Бе водил служби в някои от най-големите църкви по крайбрежието, или поне така твърдеше клюката, която пристигна в градчето преди него. Това със сигурност му придаваше авторитет.

Чувствах, че съм пламнала от възбуда и срам, защото в интерес на истината, на мен също ми харесваше идеята да споделям свободата си с всеки мъж, когото пожелая. Разбира се, до този момент бях пожелавала единствено Джонатан, но откъде да знам, че един ден някой друг няма да се изпречи на пътя ми? Някой може би също толкова чаровен и привлекателен, колкото самия проповедник? Разбирах защо жените го харесват. Чудех се колко ли духовни съпруги е познал?

Стоях потънала в мисли до вратата и гледах как съседите ми танцуват. (Дали си въобразявах, или наистина мъжете и жените си хвърляха страстни погледи, докато се разминаваха?) Изведнъж осъзнах, че проповедникът е застанал пред мен. Проницателните му очи и острите черти му придаваха загадъчност и той знаеше това. Усмихна се толкова широко, че видях кучешките му зъби — бели и остри.

— Благодаря, че се присъединихте към мен и към съседите си тази вечер каза той и сведе глава. — Да разбирам ли, че търсите духовно просвещение, госпожице…?

— Макилврий — казах и отстъпих с половин крачка. — Ланор.

— Преподобният Джуд ван дер Меер.

Посегна към ръката ми и стисна върховете на пръстите ми.

— Какво мислите за проповедта ми, г-це Макилврий? Надявам се, че не сте били прекалено шокирана — очите му отново затанцуваха, сякаш ме предизвикваше за свое собствено удоволствие — от откровеността, с която изложих вярванията си?

— Шокирана?

Думата едва излезе през задавеното ми гърло.

От какво, господине?

— От идеята за духовното съпружество. Сигурен съм, че млада жена като вас би могла да погледне благосклонно на принципа зад тази идея, а той е да сме верни на страстите си. Защото ако не греша, вие приличате на жена, способна на голяма и дълбока страст.

Той се настървяваше все повече с всяка дума и мисля, че не си въобразявах, а погледът му наистина шареше по тялото ми толкова уверено, сякаш го правеше с ръцете си.

— Кажете ми, госпожице Ланор, изглеждате ми на възраст за омъжване. Баща ви вече продаде ли ви в робството на годежа? Ще е жалко красива млада жена като вас да прекара остатъка от живота си в брачното ложе с мъж, към когото не изпитва привличане. Срамота е да прекарате живота си, без да изпитате истинска физическа страст — очите му блеснаха отново, сякаш се канеше да ми се нахвърли — която е дар от Бога за неговите чада!

Сърцето ми щеше да се пръсне, бях като заек, приклещен от вълк. Но тогава той се засмя, постави длан върху рамото ми — от докосването му ме побиха тръпки. Приближи се към мен достатъчно, за да усетя дъха му върху лицето си и кичур от косата му да докосне бузата ми.

— Ама вие всеки миг ще припаднете! Мисля, че имате нужда от чист въздух… Ще излезете ли с мен?

Вече ме беше хванал за ръката, не дочака отговора ми, а ме издърпа на верандата. Нощният въздух беше много по-хладен от задушната атмосфера в къщата и аз поех дълбоко дъх.

— По-добре ли сте?

Когато кимнах, той продължи:

— Трябва да ви кажа, госпожице Макилврий, че съм много щастлив, задето се присъединихте към нас тази вечер в по-интимна обстановка. Надявах се да го направите. Забелязах ви на полето следобед и веднага разбрах, че трябва да се запознаем. Незабавно усетих връзка с вас. Вие усетихте ли я?

Преди да успея да му отговоря, той взе ръката ми в своята.

— Почти целият ми живот премина в пътуване по света. Жаден съм за срещи с хора. От време на време виждам някоя необикновена личност, чиято неповторимост се усеща дори на поле, пълно с хора. Също като вас.

Очите му светеха като на човек със силна треска, гледаше диво, все едно се опитва да улови някаква мисъл, но не успява да се съсредоточи. Започвах да се плаша. Защо точно мен? Или отношението му не беше специално, а се държеше така с всяко впечатлително момиче, за което има вероятност да се подаде на предложението за духовно съпружество.

Притисна се към мен прекалено фамилиарно и далеч от добрия тон, сякаш уплахата ми му харесваше.

— Аз, необикновена? Господине, вие изобщо не ме познавате — отблъснах го, но той продължи упорито да стои пред мен. — В мен няма нищо необикновено.

— О, напротив. Усещам го. Вие също трябва да го почувствате. Имате уникална чувствителност, забележителна първична природа. Разбрах го от красивото ви нежно лице.

Ръката му се приближи до бузата ми, сякаш се канеше да ме погали и не можеше да се удържи.

— Ти си пълна с желания, Ланор. Ти си чувствено същество. Изгаряш да научиш повече за физическата връзка между мъжа и жената… Само за това мислиш. Копнееш за него. Може би дори за конкретен мъж…?

Разбира се, че имаше такъв мъж Джонатан, но според мен проповедникът искаше да разбере дали харесвам него.

— Този разговор между нас става неприличен, господине — отстъпих и се опитах да се промуша покрай него. — Трябва да вляза…

Той отново ме хвана за ръката.

— Не исках да се почувстваш неудобно. Извини ме. Повече няма да говоря за това… но моля те, отдели ми още една минута. Трябва да те питам нещо, Ланор. Когато този следобед взех думата, те видях да говориш с млад мъж на кон. Изключително красив младеж.

— Джонатан.

— Да, вече ми казаха името му. Джонатан.

Проповедникът облиза устни.

— Според твоите съседи този млад мъж би погледнал благосклонно на моята философия. Дали не би могла да ми уредиш среща с него?

Усетих иглички по тила си.

— Защо искате да се срещнете с Джонатан?

Той се изсмя гърлено и нервно.

— Ами както вече казах, според съседите ви той е естествен мой последовател, от онези, които ще оценят истината в думите ми. Може да се запали по каузата и да стане представител на моята църква тук, в пустошта.

Вгледах се в очите му и за първи път видях в тях чисто зло, любов към хаоса и разрушението. Той смяташе да посее това зло и у Джонатан така, както се опита да го направи в целия град. Надяваше се да го посее и у мен.

— Съседите ми са се забавлявали на ваш гръб, господине, а вие не познавате Джонатан така, както аз го познавам. Съмнявам се, че ще се заинтригува от това, което имате да му кажете.

Не знам защо, но ми се стори, че трябва да защитя Джонатан от този човек. Имаше нещо зловещо в интереса му към него.

Моят отговор не се хареса на проповедника. Вероятно знаеше, че го лъжа, или не обичаше да го занасят. Изгледа ме дълго и заплашително, като че ли се чудеше как да постъпи, за да получи това, което иска. А аз за първи път усетих приближаването на сериозна опасност, почувствах, че този мъж е способен на всичко. Точно тогава се появи Невин с факла в ръка и аз като никога се зарадвах, че го виждам.

— Ланор! Търсих те навсякъде. Готов съм. Да вървим — извика той.

— Лека нощ — казах аз и се отскубнах от проповедника с надеждата да не го видя никога повече. Блесналият му поглед протри гърба ми, когато си тръгнахме.

— Доволна ли си от излета? — изсумтя Невин, когато закрачихме по пътя.

— Не беше каквото очаквах.

— И аз така мисля. Този човек е луд, вероятно заради болестите, които със сигурност носи — каза брат ми, като имаше предвид сифилиса. — Но чух, че имал последователи в Сако. Чудя се какво прави чак толкова на север.

На Невин дори не му хрумна, че може да е прогонен от властите, че вероятно е беглец. Че лудостта му сигурно поражда видения и грандиозни предсказания, че подучва беззащитни момичета и заплашва онези, които не са съгласни да изпълняват желанията му.

Придърпах шала около раменете си.

— Ще съм ти благодарна, ако не кажеш на татко какво ни проповядва…

Невин се изсмя мрачно.

— Изобщо не смятам да го правя. Дори не искам да си спомням богохулните му думи, камо ли да ги повтарям пред татко! Много съпруги! Духовно съпружество! Не знам какво ще направи баща ни. Сигурно ще ме подгони с камшика, а теб ще те заключи в хамбара, докато навършиш двайсет и една, само защото сме слушали тези езически идеи.

Поклати глава, без да спира да върви.

— Но едно ще ти кажа: тези проповеди със сигурност ще се харесат на твоя човек Джонатан. Сигурно вече е направил свои духовни съпруги поне половината от момичетата в града.

— Остави го на мира — прекъснах го аз, като премълчах странния интерес на проповедника към Джонатан, за да не затвърдя лошото мнение на Невин за моя приятел. Да не говорим повече за това.

Мълчахме през целия път до вкъщи. Въпреки нощния хлад още пламтях от мрачното изражение на проповедника и надникването ми в истинската му същност. Не знаех какво да мисля за интереса му към Джонатан, нито какво имаше предвид под „уникална чувствителност“.

Дали копнежът ми да разбера какво се случва между мъжа и жената беше толкова очевиден? Със сигурност това бе едно от най-съкровените човешки преживявания. Дали бе неестествено и дори грешно едно младо момиче да любопитства за това? Родителите ми и пастор Гилбърт вероятно мислеха точно така.

Крачех по пустия път развълнувана и възбудена от всички онези приказки за страстта. Мисълта да позная Джонатан, както и други мъже от града по начина, по който ги познаваше Магда, направо ме размекваше отвътре. Тази вечер се събуди истинската ми природа, макар да бях още съвсем неопитна, за да го проумея, прекалено невинна, за да знам, че трябва да се притесня от лекотата, с която желанието може да се разпали у мен. Трябваше да се боря по-усърдно, но пък сигурно щеше да е безполезно — истинската природа на човека винаги побеждава.

7.

Годините се нижеха монотонно и всяка следваща си приличаше с предходната. Но се виждаха и някои малки разлики. Аз все по-малко исках да следвам правилата на родителите си, копнеех за някаква независимост и се бях уморила от мнителните си съседи. Харизматичният проповедник беше арестуван в Сако, съден и хвърлен в затвора, след което избяга и изчезна мистериозно. Но отсъствието му не спря надигащото се недоволство. Под повърхността тлееха размирици, дори в изолиран град като Сейнт Андрю. Говореше се за независимост от Масачузетс и придобиване на статут на отделен щат. Ако земевладелците като Чарлз Сейнт Андрю се тревожеха, че това може да се отрази пагубно на богатството им, те не го показваха и пазеха притесненията си за себе си.

Все повече се интересувах от тези важни неща, макар да имах малко възможности да упражнявам любопитството си, единствените подходящи теми за една млада жена като че ли се въртяха само около дома: как да приготви вкусен хляб и да издои мляко от стара крава, как да шие все по-добре и да излекува треска на дете. Предполагам, че те бяха проверка за пригодността ни за съпруги, но нямах никакво желание да се състезавам в тази област. Исках за съпруг само един мъж, а той се интересуваше слабо от качествата на хляба.

Едно от домашните задължения, които най-много мразех, беше прането. По-леките дрехи плакнехме на потока. Но няколко пъти в годината ни се налагаше по цял ден да изваряваме, перем и сушим. Отвратителна работа — ръцете ни бяха потопени до лактите и гореща вода и луга, изстисквахме огромни вълнени одежди, просвахме ги да се сушат по храстите или клоните на дърветата. Денят за пране се избираше внимателно, трябваше да е насред по-дълъг период от хубаво време, когато няма други важни домашни задължения.

Спомням си един такъв ден в ранната есен от двайсетата ми година. Като никога майка ми беше пратила Мейв и Глинис да събират сено с баща ми и настояваше двете с нея да се заемем с прането. Онази сутрин беше странно тиха. Докато чакахме водата да кипне, мама се суетеше с по-дребните неща — торбата с луга, изсушената лавандула, тоягите, с които въртяхме дрехите в котела.

— Дойде време да проведем важен разговор — каза ми накрая, докато стояхме край котела и гледахме как мехурчетата се надигат към повърхността на водата. — Време е да се замислиш за живота си, Ланор. Вече не си дете. Отдавна си на възраст за омъжване…

Честно казано, вече бях преминала тази възраст и се чудех какво смятат да правят родителите ми по този въпрос. Не бяха уредили годеж на нито едно от децата си.

— … затова трябва да поговорим за господин Сейнт Андрю.

Та затаи дъх и примигна срещу мен.

Сърцето ми подскочи при тези думи. Защо ще споменава името на Джонатан във връзка с женитбата, ако с баща ми нямаха намерение да уговорят брака ни? Останах без дъх от радост. А и от изненада, защото знаех, че татко не одобрява вече Сейнт Андрю. Много неща се бяха променили, откакто семействата бяха последвали Чарлз Сейнт Андрю на север. Отношенията му с останалите от градчето — с мъжете, които преди му вярваха — се бяха обтегнали.

Мама ме погледна право в очите.

— Казвам ти го като майка, която те обича, Ланор. Трябва да прекратиш дружбата си с господин Джонатан. Вече не сте деца. Ако продължавате така, ще си навлечеш само неприятности.

Не усетих как кипящата вода ме опръска, нито горещината от котела, заради която лицето ми се запоти. Взрях се в майка ми. Тя побърза да продължи, докато аз мълчах ужасена:

— Трябва да разбереш, Ланор. Кое друго момче ще те поиска, когато е толкова очевидно, че си влюбена в Джонатан?

— Не съм влюбена в Джонатан. Ние сме само приятели — казах аз дрезгаво.

Тя се изсмя тихо, но въпреки това смехът й се заби право в сърцето ми.

— Не можеш да отречеш любовта си към Джонатан. Прекалено очевидна е, скъпа. Както и това, че той не изпитва същото към теб.

— Той няма нужда да показва нищо — протестирах аз. — Ние сме само приятели, уверявам те.

— Целият град говори за флиртовете му…

Избърсах потното си чело с длан.

— Знам. Той ми казва всичко.

— Чуй ме, Ланор — умоляваше ме майка ми, като се опитваше да продължи разговора, макар че аз се бях извърнала от нея. — Лесно е да се влюбиш в толкова красив младеж като Джонатан. Освен това е и богат. Но трябва да устоиш. Не Джонатан е твоята съдба.

— Как можа да го кажеш? — продължавах да протестирам против волята си. — Няма как да знаеш какво ме очаква, нито какво очаква Джонатан.

— О, глупаво момиче, не ми казвай, че си му подарила сърцето си.

Тя ме хвана за раменете и ме разтърси.

— Не можеш да се надяваш да се ожениш за сина на капитана. Семейството на Джонатан никога няма да го позволи. Нито баща ти ще се съгласи. Съжалявам, че аз трябваше да ти кажа тази горчива истина…

Нямаше нужда да продължава. Знаех, че семействата ни не са равни и че майката на Джонатан има големи надежди за браковете на децата си. Но е почти невъзможно да убиеш мечтите на една девойка, а тази бе живяла в мен, откакто се помнех. Сякаш бях родена с желанието да съм с Джонатан. Винаги тайно бях вярвала, че толкова истинска и силна любов като моята не може да не бъде възнаградена, а сега ме принуждаваха да приема горчивата истина.

Майка ми се върна към прането и започна да разбърква дрехите в кипящата вода с дълга тояга.

— Баща ти започва да ти търси подходящ мъж. Разбираш защо трябва да прекратиш тази дружба. Трябва да ти намерим жених, преди да задомим сестрите ти — продължи тя, — затова се надявам да разбереш колко е важно, Ланор. Нали не искаш сестрите ти да останат неомъжени?

— Не, майко — отвърнах аз тъжно. Все още бях с гръб към нея, загледана в далечината. Правех всичко възможно да не заплача. Тогава в далечината зад къщата ни забелязах раздвижване. Можеше да е всичко добро или зло: можеше татко и сестрите ми да се връщат от полето, някой фермер, който пасе елен. Очите ми проследиха силуета — беше голям и тъмен, блестящочерен. Но не беше мечка, а кон с ездач. В градчето имаше само един черен кон и той принадлежеше на Джонатан.

Защо ще идва насам, ако не да ме види? Само че той подмина къщата ни и се отправи към съседите, младоженците Джеремая и София Джейкъбс. Не можех да се сетя за абсолютно никаква причина Джонатан да ходи у Джеремая.

Вдигнах ръка, за да прибера няколко непослушни кичура под бонето си.

— Майко, не каза ли, че Джеремая Джейкъбс не си е вкъщи тази седмица? Че е заминал?

— Да, замина — отвърна тя разсеяно, докато разбъркваше водата в котела. — Отиде във Форт Кент да търси двойка впрегатни коне, казал е на баща ти, че ще се върне другата седмица.

— И е оставил София сама, така ли?

Силуетът се бе изгубил от погледа ми в тъмната гора.

Майка ми продължи да си мърмори под нос.

— Да, но знае, че няма причина да се тревожи. София е в пълна безопасност за седмица.

Вдигна от котела с тоягата една тежка дреха, от която се вдигаше пара и се изцеждаше вода. Взех я от нея и я занесох под дървото, където двете заедно я изстискахме от водата.

— Обещай ми, че ще се откажеш от Джонатан и повече няма да търсиш компанията му — беше последното, което тя ми каза по въпроса. Но моите мисли вече се бяха пренесли в къщата на съседите, пред която чакаше неспокойният кон на Джонатан.

— Обещавам — излъгах нагло майка си, сякаш това не означаваше нищо.

8.

Есента напредваше, листата на дърветата се обагряха в червено-кафяво и златно, а любовната афера между Джонатан и София Джейкъбс не свършваше. През тези месеци срещите ми с него станаха по-редки и болезнено кратки. И макар вината да не беше изцяло на София с Джонатан си имахме и други дела — аз винях изцяло нея. Какво право имаше тя да получава толкова много от неговото внимание? Според мен не заслужаваше да е с него. Най-големият й грях беше, че е омъжена, и заради тази връзка принуждаваше Джонатан да направи компромис с християнския си морал. Освен себе си обричаше и него на вечни адски мъки.

Но причините да не го заслужава не свършваха с това. София изобщо не беше най-красивото момиче в градчето. Според мен имаше поне двайсетина на същата възраст, които бяха по-хубави от нея, а аз се изключвах от тази група от скромност. Освен това тя нямаше нито богатството, нито общественото положение, за да бъде подходяща партньорка на мъж като Джонатан. Не беше добра домакиня. Шиеше горе-долу добре, но пайовете, които носеше в църквата, бяха кашкави и недопечени. София без съмнение беше хитра, но ако градът трябваше да посочи най-умните си жители, нейното име едва ли щеше да хрумне на някого. Тогава какво изобщо й даваше право да е с Джонатан, който трябваше да бъде само с най-добрите?

Предях обрания в края на лятото лен и разсъждавах върху това странно развитие на нещата. Проклинах Джонатан за неговото непостоянство. Онзи следобед в пасбището на Макдугъл бе показал ревност, да не би да се привържа към друго момче в градчето, а въпреки това тайно бе ухажвал София Джейкъбс. Ако не бях толкова влюбена, щях да си направя изводи за поведението му, но не можех, предпочитах да вярвам, че ако знаеше за чувствата ми, би избрал мен.

В неделя след служба бродех сама и хвърлях безответни погледи към Джонатан с надеждата да му покажа колко отчаяно го желая. Разхождах се по пътеката, която водеше към къщата на семейство Сейнт Андрю, и се чудех какво прави той в този момент. Опитвах се да си представя усещането от докосването на ръката му по тялото ми, какво ли щеше да е да ме притисне под себе си и да ме засипе с дивите си целувки. Направо се срамувам от невинните си идеи за любовта по онова време! Те бяха девствени, чисти и романтични.

Без Джонатан се чувствах самотна. Така надничах в живота, който щях да живея, след като той се ожени и поеме семейния бизнес, а аз се омъжа за друг. Всеки щеше да се завихри в своя орбита и пътеките ни никога нямаше да се пресичат. Но този ден още не беше дошъл, а и София Джейкъбс не му беше законна съпруга. Тя беше грешница, която бе омагьосала сърцето му. Той се бе променил много, сякаш бе остарял с години. Или може би само жизнерадостта му се бе стопила. Изглеждаше сериозен и много възрастен.

Намери ме на полето заедно със сестрите ми. Прибирахме в хамбара последното сено, оставено да се изсуши на слънце. Там складирахме и люцерната, с която щяхме да храним добитъка през дългата зима.

— Нека ви помогна — каза той и скочи от коня си. Със сестрите ми бяхме облечени в стари дрехи и с кърпи на главите, под които бяхме прибрали косите си. Момичетата го погледнаха въпросително и се закикотиха.

— Не ставай глупав — отвърнах му, докато оглеждах сакото му от фина вълна и панталоните от еленова кожа. Събирането на сено беше мръсна и потна работа. Все още ме болеше от решението му и си бях казала, че не искам нищо от него. — Но кажи какво те води тук? — поинтересувах се аз.

— Боя се, че думите ми са предназначени само за твоите уши. Може ли поне да поговорим насаме? — попита той и кимна към сестрите ми, за да покаже, че не се отнася с неуважение към тях. Хвърлих вилата на земята, свалих ръкавиците и тръгнах към гората.

Джонатан ме последва, като водеше коня за юздите.

— Май не сме се виждали отдавна, а? — започна неубедително.

— Нямам време за глезотии — отвърнах му. — Имам си работа.

Той забрави всяка куртоазия.

— О, Лани, никога не съм успявал да те заблудя. Липсваше ми, но не затова съм тук днес. Имам нужда от съвет. Не мога да преценя трезво собствените си проблеми, а ти винаги ги виждаш ясно, каквито и да са.

— Спри да ме ласкаеш — казах и обърсах челото си с мръсния си ръкав. — Не съм цар Соломон. В града има много по-мъдри хора, към които да се обърнеш, а това, дето си дошъл при мен, означава, че си загазил и не смееш да споделиш с никого. Така че изплюй камъчето. Какви си ги свършил този път?

— Права си. Няма с кого друг да говоря, освен с теб.

Джонатан извърна красивото си лице към мен. Беше засрамен.

— Заради София е, сигурно си се досетила. И съм сигурен, че това е последното име, което би искала да чуеш…

— Представа си нямаш — промълвих аз и затъкнах долния край на полата си под колана, за да не се влачи по земята.

— Последните месеци бяхме много щастливи заедно, Лани. Изобщо не го очаквах. Двамата сме толкова различни и въпреки това… Ужасно ми харесва да съм с нея. Тя има независима мисъл и не се бои да казва каквото й е на сърцето.

Той говореше, без да забелязва, че съм замръзнала на място и долната ми челюст е увиснала. Не бях ли споделила мнението си с него? Е, вероятно не директно по всички въпроси, но нали преди говорехме като приятели, като равни? Побеснях, че смята София за толкова специална.

— Още по-невероятна ми изглежда, като се има предвид от какво семейство е. Разказа ми за баща си, той с пияница и комарджия и бие жена си и дъщерите си.

— Тоби Остергаард — казах аз. Учудих се, че Джонатан не е бил наясно с ужасната репутация на Тоби, но това само показваше колко е изолиран от останалите в градчето.

Проблемите на Остергаард бяха добре известни на всички. Никой не го смяташе за добър баща и съпруг. Тоби беше и калпав фермер, затова копаеше гробове през уикендите, за да изкара малко пари, които обикновено пропиваше.

— Брат й избяга преди година — казах на Джонатан. — Скарал се с баща си и Тоби го ударил по лицето с гробарската лопата.

Джонатан изглеждаше искрено ужасен заради София.

— Суровото възпитание я е направило силна, но въпреки това не е загрубяла и не е станала кисела, дори и след нещастния си брак. Съжалява, че се е съгласила на тази женитба, особено след като…

Той млъкна.

— Какво? — подканих го да продължи. Страх стисна гърлото ми.

— Каза ми, че е бременна — изстреля Джонатан, обърнат с гръб към мен. — Кълне се, че бебето е мое. Не знам какво да правя.

На лицето му беше изписан ужас. Смущаваше се, че ми казва това. Щях да го зашлевя, ако не беше толкова ясно, че няма намерение да ме нарани. Въпреки това исках да му изкрещя в лицето, че от месеци се мъкне с тази жена, та какво друго е очаквал? Имал беше късмет, че не е станало по-скоро.

— И какво смяташ да правиш? — попитах аз.

— София е категорична, че иска да се оженим и да отгледаме заедно детето.

От устните ми изригна горчив смях.

— Сигурно се е побъркала. Семейството ти никога няма да го позволи.

Той ми хвърли бърз гневен поглед, който ме накара да съжаля за избухването си.

— А ти какво искаш? — продължих с по-спокоен тон.

Джонатан поклати глава.

— Казвам ти, Лани, и аз не знам какво да мисля по този въпрос.

Аз обаче не бях сигурна, че му вярвам.

В гласа му имаше колебание, сякаш в главата му се въртеше нещо, което не смееше да изрече. Изглеждаше доста променен, не беше вече онзи Джонатан, когото познавах, палавникът, който смяташе да остане свободен възможно най-дълго.

Само ако знаеше как ме разкъсва неговата дилема. От една страна той изглеждаше толкова нещастен и безпомощен да осъзнае ясно положението си, че бях трогната и изпитвах съжаление към него. От друга гордостта ми бе наранена и болеше като прясно отворена рана. Закрачих около него, притиснала юмрук към устните си.

— Добре, нека помислим трезво. Сигурна съм, че знаеш не по-зле от мен, че има средства срещу такива неприятности. Тя трябва да отиде при някоя акушерка… — помислих си за Магда. Тя със сигурност щеше да знае как да се справи с подобен проблем, тъй като той бе част от работата й. — Билкова отвара или някаква процедура оправят нещата, поне така съм чувала.

Лицето на Джонатан бе почервеняло. Той поклати глава.

— Тя няма да се съгласи. Наистина иска да роди детето.

— Но не може! Лудост е да се вкопчва в греха си!

— Ако това е лудост, значи тя наистина не е с ума си.

— Ами… баща ти? Мислил ли си да отидеш при него за съвет?

Предложението не беше съвсем абсурдно. Чарлз Сейнт Андрю бе прочут с това, че гони слугините, и вероятно се бе озовавал в положението на Джонатан поне два-три пъти.

Джонатан изсумтя като подплашен жребец.

— Предполагам, че ще се наложи да кажа на стария Чарлз, макар никак да не ми се иска. Той ще знае как да се справя, но се боя от този изход.

Доколкото разбирах, това означаваше, че Чарлз Сейнт Андрю ще накара сина си да прекрати връзката със София, и независимо от това дали тя ще запази бебето или не, двамата никога повече нямаше да се видят. Или по-лошо — вероятно щеше да настоява да кажат на Джеремая, а Джеремая можеше да поиска развод от невярната си съпруга и да започне съдебно дело и срещу Джонатан. Или пък да изнудва семейство Сейнт Андрю, за да си мълчи. Кой знае какво щеше да се случи, ако старият Чарлз се намеси.

— Скъпи ми Джонатан — промълвих аз, докато се мъчех да измисля какъв съвет да му дам. — Съжалявам за неприятностите ти. Но преди да отидеш при баща си, остави ме да помисля един ден. Може да се сетя за някакво решение.

— Скъпа моя, Лани каза той и погледна през рамо към сестрите ми, които вече се бяха скрили зад високата купа сено. — Както винаги, ти си моето спасение.

И преди да разбера какво се случва, той ме хвана за раменете и ме придърпа към себе си. Почти ме вдигна от земята, за да ме целуне. Но това не беше братски жест. Настоятелната му целувка ми напомни, че той може да събуди страстта ми, когато си пожелае, и че съм негова. Притисна ме силно към себе си. И двамата дишахме тежко, когато ме пусна.

— Ти си моят ангел — прошепна Джонатан дрезгаво в ухото ми. — Без теб съм загубен.

Знаеше ли какво прави? Да каже такова нещо на момиче, отчаяно влюбено в него? Почудих се дали иска да реша неприятния му проблем, или просто бе дошъл за подкрепа при единственото момиче, което със сигурност щеше да го обича, каквото и да направи. Щеше ми се да вярвам, че част от него изпитва към мен чиста любов и съжалява, че ме е разочаровал. Честно казано, тогава не знаех истинските му намерения; съмнявам се, че и той бе наясно с тях. В края на краищата, беше просто младеж, изпаднал за първи път в сериозна беда. Може би му се искаше да мисли, че ако Бог му прости това прегрешение, ще успее да оправи живота си и ще се задоволи с едно момиче, което ще го обича истински.

Върна се на седлото и кимна учтиво на сестрите ми, преди да обърне коня си и да поеме към дома. И преди да излезе от полето и да се скрие от погледа ми, ми хрумна една мисъл. Защото бях умно момиче, а най-съсредоточена бях, когато ставаше въпрос за Джонатан.

Реших на другия ден да посетя София и да си поговоря с нея на четири очи. За да не забележат отсъствието ми, изчаках, докато стане време да прибера кокошките за през нощта, и тогава тръгнах към фермата на Джейкъбс. Имотът им беше много по-тих от нашия, най-вече защото имаха малко животни — двамата съпрузи сами се грижеха за всичко. Промъкнах се в хамбара, като се надявах да не се натъкна на Джеремая, а да намеря София. Така и стана, защото тя точно прибираше трите им проскубани овце.

— Ланор! — стресна се тя и притисна ръце към гърдите си. Беше леко облечена за навън, на раменете й имаше само шал вместо наметало, да я пази от студа. София би трябвало да знае за приятелството ми с Джонатан и бог знае какво й бе наговорил той за мен (или аз бях достатъчно глупава, за да вярвам, че продължавала мисли за мен, след като не съм около него). Тя ме изгледа ледено, без съмнение бе разтревожена от посещението, ми. Може би й се струвах още хлапе, макар да бях само няколко години по-млада, но пък не бях омъжена и все още живеех под покрива на родителите си.

— Прости ми, че идвам без предупреждение, но трябва да говоря с теб насаме — казах аз и погледнах през рамо, за да се уверя, че съпругът й не е наблизо. — Ще карам направо, няма време за любезности. Мисля, че знаеш какво съм дошла да обсъдя с теб. Джонатан сподели…

Тя скръсти ръце и ми хвърли стоманен поглед.

— Казал ти е значи. Трябвало е да се похвали на някого, че ми е направил дете.

— Нищо подобно! Ако мислиш, че се радва, задето ще имаш бебе…

— Неговото бебе — поправи ме тя. — И знам, че не се радва.

Тук видях своя шанс. Обмислях какво да й кажа от мига, в който Джонатан си бе тръгнал предния ден. Той беше дошъл при мен, защото имаше нужда от човек, който да се държи безмилостно със София от негово име. Някой, който ще й даде да разбере в колко слаба позиция се намира. Тя щеше да се увери, че аз разбирам пред какво е изправена, и тогава нямаше да има място за манипулации и емоции. Повтарях си, че не го правя, защото я мразя или я презирам, задето е узурпирала мястото ми в живота на Джонатан. Не, аз познавах добре София и спасявах Джонатан от капана на тази хитра брантия.

— При цялото ми уважение трябва да те попитам какво доказателство имаш, че бебето е на Джонатан? Само ти твърдиш така, а… — млъкнах, за да увисне неизказаната ми мисъл във въздуха.

— Ти да не си му адвокат?

Лицето й почервеня, когато не се хванах на въдицата.

— Да, права си, или е на Джеремая, или на Джонатан, но аз съм сигурна, че е на Джонатан. Усещам го.

Покри корема си с ръце, макар бременността още да не й личеше.

— И очакваш Джонатан да си съсипе живота само заради едно твое усещане…

— Да си съсипе живота? — извика тя. — Ами моят живот?

— Да, ами твоят живот? — попитах аз и се изпънах в цял ръст.

— Помисли ли какво ще се случи, ако публично обвиниш Джонатан, че е баща на бебето ти? Само ще съобщиш на всички, че си разпусната жена, нищо друго няма да постигнеш…

София изсумтя, завъртя се на пета и ми обърна гръб, сякаш не можеше да понесе да чуе и дума повече.

— … А той ще отрече, че сте имали връзка. Ще отрече, че може да е баща на детето ти. И кой ще ти повярва, София? Кой ще повярва, че Джонатан Сейнт Андрю би избрал да се занася с теб, когато може да има, която си пожелае жена от града?

— Джонатан ще се отрече от мен? — попита тя невярващо. — Не си хаби думите, Ланор. Никога няма да ме убедиш, че моят Джонатан някога ще се отрече от мен.

Тя каза: моят Джонатан. Бузите ми пламнаха и сърцето ми заби бързо. Не знам откъде намерих куража да кажа на София злобните думи, които й наговорих след това. Сякаш в мен се бе вселил друг човек, притежаващ качества, които дори не бях си представяла. И тази друга личност изскочи съвсем лесно от мен, като дух от лампа. Бях заслепена от гняв. Знаех само, че София заплашва Джонатан, заплашва да разруши бъдещето му, а аз не бих позволила на никого да го нарани. Той не беше нейният Джонатан, беше мой. Заплюх си го преди години в преддверието на църквата и колкото и глупаво да беше, усетих как у мен се надига чувството за собственост, диво и първично.

— Ще станеш за посмешище. Най-грозната жена в Сейнт Андрю твърди, че не смотаният съпруг, когото ненавижда, е баща на детето й, а най-желаният мъж в града.

— Но детето наистина е негово — каза тя отбранително. — Джонатан също го знае. Наистина ли не му пука какво ще се случи със собствената му плът и кръв?

Това ме накара да млъкна. Почувствах се виновна.

— Не си усложнявай живота, София, забрави за побъркания си план. Имаш съпруг, кажи му, че детето е негово. Той ще се зарадва на новината. Сигурна съм, че Джеремая иска деца.

— Така е, но иска свои — просъска тя. — Не мога да го лъжа за произхода на детето.

— И защо не? Вече си го излъгала, че ще си му вярна — казах безмилостно аз. В този миг омразата й стана толкова реална, та ми се стори, че ще скочи и ще ме ухапе като змия.

Настъпи мигът да забия острието в сърцето й. Изгледах я от главата до петите с присвити очи.

— Нали знаеш, че наказанието за прелюбодейство на жена е смърт. Църквата все още държи на това. Имай го предвид, когато тръгнеш да изпълняваш това, което си намислила. Сама ще си подпишеш смъртната присъда.

Блъфирах. Никой не би осъдил на смърт прелюбодейка в Сейнт Андрю, нито пък в друг град, където жените в детеродна възраст не достигаха. Беше съвсем невероятно, но ако все пак градът намереше Джонатан за виновен, щеше да го накаже да плати глоба, че е създал копеле, и вероятно някои по-набожни хора щяха да го изолират за известно време. Но със сигурност основното бреме щеше да падне върху София.

Тя започна да се върти, сякаш търсеше невидимия си мъчител.

— Джонатан! — извика, макар и не достатъчно силно, че да я чуе мъжът й. — Как можа да постъпиш така с мен? Очаквах да се държиш достойно… Мислех, че си такъв мъж… А ти ми пращаш тази кобра… — Хвърли ми още един отровен поглед през насълзените си очи — да ти върши работата. Да не мислиш, че не знам защо го правиш? — просъска тя и ме посочи с пръст. — Всички в града знаят, че си влюбена в него, а той не го иска. Това е ревност. Джонатан никога не би те пратил да се разправиш така с мен.

Бях се приготвила да запазя спокойствие. Отстъпих няколко крачки от нея, сякаш беше луда или опасна.

— Разбира се, че той ме прати. Иначе откъде ще знам, че си бременна? Отчаян е, че не може да те вразуми, и ме помоли да поговоря с теб по женски. И като жена ти казвам: знам какво си намислила. Възползваш се от тази беда, за да си оправиш положението, да смениш съпруга си с някой по-богат. Може би дори няма бебе. Изглеждаш ми същата като преди. А що се отнася до моите отношения с Джонатан, с него ме свързва специално приятелство, чисто, почтено и по-силно от роднинство, не че очаквам да го разбереш — казах аз високомерно. — Не ми се вярва, че можеш да имаш отношения с мъж, без да си вдигаш полата. Добре си помисли върху това, София Джейкъбс. Проблемът си е твой и решението му е в твоите ръце. Избери по-лесния път. Дари Джеремая с дете. И да не си се доближила повече до Джонатан. Той не иска да те вижда — заявих твърдо и излязох от хамбара.

Докато вървях към вкъщи, треперех цялата от страх и триумф, горях от превъзбуда въпреки студа. Бях събрала целия си кураж, за да защитя Джонатан, и го направих с решителност, която не знаех, че притежавам. Преди дори не бях повишавала глас и никога не се бях налагала над други хора. Откритието, че имам такава вътрешна сила, беше плашещо, но и вълнуващо. Крачех окрилена към дома си през гората с увереността, че мога да постигна всичко.

9.

Сутринта се събудих от изстрел на мускет със сачми и барут. Изстрел по това време означаваше беда: пожар в съседна съща, нападение, ужасна злополука. Гърмежът дойде от фермата на Джейкъбс; разбрах го още щом го чух.

Завих се с одеялото през глава и се направих на заспала, заслушана в шепненето на родителите ми, което долиташе от долния стаж. Чух баща ми да става, да се облича и да излиза. Майка ми го последва, вероятно увита в одеяло. Сигурно вече се беше заела с обичайните си утринни задачи — стъкваше огъня и слагаше вода да заври. Обърнах се, седнах на леглото и неохотно стъпих на студения дървен под, за да се впусна в деня, който, по всичко личеше, щеше да е странен и неприятен.

Баща ми се върна в къщата с мрачно изражение.

— Обличай се, Невин. Трябва да дойдеш с мен — каза той на мърморещата купчина върху леглото на долния стаж.

— Наистина ли се налага? — чух сънения глас на брат ми.

— Трябва да се нахрани добитъкът…

— Аз ще дойда с теб, татко — извиках от горния етаж и започнах бързо да се обличам. Сърцето ми вече биеше толкова силно, че ми бе невъзможно да остана в къщата и да чакам новини какво се е случило. Трябваше да тръгна с баща ми и да разбера откъде идва тревогата.

През нощта беше паднал сняг, първият за този сезон. Опитах се да си прочистя мозъка, докато вървях зад баща ми. Мислех само как да стъпвам в следите, които той оставяше по девствения сняг. Дъхът ми се виждаше в студа и от носа ми потече сопол.

И долината под нас се намираше фермата на Джейкъбс — кафява къща с два етажа отпред и един отзад, сред голямо поле, покрита със сняг. Хората бяха започнали да се събират дребни тъмни силуети в далечината на фона на белотата. Прииждаха и още от всички страни — пеша и на коне. Гледката накара сърцето ми отново да забие силно.

— Джейкъбс ли отиваме? — попитах иззад гърба на баща ми.

— Да, Ланор.

Сдържан, направо нелюбезен отговор и както обичайно с възможно най-малко думи.

Едва сдържах тревожността си.

— Какво според теб се е случило?

— Очаквам да разберем — отвърна той търпеливо.

Имаше представители на всички семейства в града, с изключение на Сейнт Андрю, но те живееха най-далече и едва ли бяха чули изстрела. Насъбралите се хора бяха облечени най-разнообразно: халати, подаващи се краища на нощници изпод палтата, несресани коси. Последвах баща си през малката тълпа и двамата успяхме да си проправим път до вратата, а там в окаяния сняг бе коленичил Джеремая. Явно бе навлякъл панталоните си набързо, връзките на обувките му бяха развързани, а на раменете му имаше наметнат юрган. Старият му мускет, оръжието, което бе вдигнало тревогата, беше облегнато на стената. Огромното му грозно лице бе изкривено от болка, очите му бяха зачервени, а устните — напукани и кървящи. По принцип не показваше никакви емоции, затова гледката беше обезпокоителна.

Пастор Гилбърт си проправи път през множеството, клекна до Джеремая и заговори в ухото му.

— Какво е станало, Джеремая? Защо ни вдигна по тревога?

— Тя е изчезнала, отче…

— Изчезнала?

— София, отче. Няма я.

Глухият му глас предизвика вълна от мърморене сред тълпата, всеки зашепна на съседа си, освен баща ми.

— Няма ли я? — Гилбърт обви с длани лицето на Джеремая. — Как така я няма?

— Тръгнала си е или някой я е отвлякъл. Когато се събудих, не беше у дома. Нямаше я на двора, нито в хамбара. Наметалото й също го няма, но останалите й вещи са тук.

Когато чух, че гневната София, която вероятно бе решила, че няма какво да губи, не е разказала за посещението ми на Джеремая, буцата в гърдите ме се отпусна, макар до тогава да не бях осъзнавала, че я има. В този миг; Бог да ме прости, не се тревожех толкова за тъжната жена, бродеща из гъстата гора, колкото за собственото си участие в цялата история.

Гилбърт поклати побелялата си глава.

— Джеремая, сигурно просто е излязла за малко, може би на разходка. Скоро ще се върне и ще съжалява, че с разтревожила съпруга си.

Още докато произнасяше тези думи, всички вече бяхме убедени, че греши. Никой не се разхожда за удоволствие в такъв студ рано сутринта, веднага щом скочи от леглото.

— Успокой се Джеремая. Нека влезем вътре да се стоплиш, преди да си измръзнал… Остани с госпожа Гилбърт и госпожица Хибинс. Те ще се погрижат за теб, докато останалите търсим София. Нали, съседи? — каза Гилбърт с престорен ентусиазъм, докато помагаше на едрия мъж да стане на крака, а след това се обърна и към нас. В косите погледи между съпрузи и съседи се четеше неизказаният въпрос: значи младата невеста е напуснала мъжа си? Но никой нямаше смелост да противоречи на пастора. Двете жени въведоха олюляващия се, замаян Джеремая в къщата, а станалите се пръснахме на групи. Търсехме стъпки в снега с надеждата, че оставените от София следи не са унищожени от тези, които отговориха на зова за помощ на Джеремая.

Баща ми намери малки отпечатъци от обувки, които можеше да са на София, и двамата с него тръгнахме по тях. Погледът ми бе забит в снега, но мислите ми препускаха и търсеха причина тя да напусне дома си. Може би цяла нощ е будувала заради думите ми и на сутринта е решила да говори с Джонатан. Нямаше начин сблъсъкът ни да няма нещо общо с изчезването й.

Сърцето ми биеше лудо, докато следвах стъпките. Боях се, че те ще ни отведат до къщата на семейство Сейнт Андрю. Но когато влязохме в гората, снегът изчезна, а с него и отпечатъците от краката на София.

С баща ми вече не вървяхме по конкретна следа. Земята в гората беше шеметна мозайка от замръзнала пръст, заснежени участъци и мъртви листа. Нямах представа дали баща ми открива издайнически знаци, оставени от София по пътя — счупени клонки, смачкана шума — или продължава да върви, движен само от чувство за дълг. Крачехме успоредно на реката, чувах Олагаш вляво от себе си. Обикновено звуците от разбиващата се в скалите вода ме успокояваха, но не и днес.

София сигурно е била силно разтърсена, за да тръгне съвсем сама през гората. Само най-издръжливите го правеха, беше лесно да се загубиш сред еднаквите дървета.

Пред нас се простираха акри, обрасли с брези, смърчове и борове, а по земята бяха пръснати камъни, обрасли със странни мъхове и лишеи.

Може би трябваше да говоря по-рано с баща ми, да го предупредя, че добросъседската му саможертва е ненужна и най-вероятно София е отишла при някой мъж, с когото не бива да се вижда. Може би сега бе на топло и сигурно място с него, а ние мръзнехме на студа и влагата. Представях си я как се измъква от дома, където беше нещастна, за да отиде при Джонатан, своя любовник. А той беше нежен, вероятно и объркан, и без съмнение щеше да я приеме. Сърцето ми се сви от мисълта, че се е сгушила в леглото му, че е спечелила, а аз съм загубила и сега Джонатан е неин.

Накрая завихме към реката и тръгнахме по брега й. В един миг баща ми спря, проби дупка в леда и загреба вода, за да пие. Между глътките ме поглеждаше с любопитство.

— Не знам колко още трябва да търсим. Можеш да се прибереш, Ланор. Тук не е място за младо момиче. Сигурно си премръзнала.

Поклатих глава.

— Не, не, татко. Искам да остана с теб…

Струваше ми се невъзможно да чакам новини у дома. Щях да се побъркам, да зарежа всякакво приличие, да се втурна към къщата на Джонатан и да застана лице в лице със София. Представях си я триумфално усмихната. В този миг не мразех никого другиго повече от нея.

Баща ми я забеляза пръв. Оглеждаше пътя напред, а аз бях впила поглед в земята пред себе си, неспособна на нищо друго. Той откри замръзналото тяло, затиснато под паднало дърво и почти скрито в тръстиките и дивите лози. Трупът плаваше проснат по очи сред замръзналите папури, полата и дългата коса се надигаха над водната повърхност. Наметката й бе прилежно сгъната на брега.

— Не гледай, момиче — каза баща ми и се опита да ме обърне, като ме хвана за раменете. Но аз не можех да откъсна очи от София.

Баща ми извика силно, а аз не спирах да се взирам глупаво в трупа. От всички страни от гората към нас се спуснаха и останалите издирвачи. Двама мъже нагазиха в студената вода, за да измъкнат тялото, заклещено в гъстата растителност. То бе започнало да се покрива с тънка ледена коричка. Разперихме наметката на София на земята и поставихме трупа върху нея. Мокрите й дрехи бяха прилепнали плътно по торса и краката й. Кожата й бе посиняла, а очите — милостиво затворени.

Мъжете я увиха в намоталото, хванаха го за краищата и я понесоха към дома й, а аз вървях след тях. Зъбите ми тракаха и баща ми се приближи и започна да разтрива раменете ми в опит да ме стопли. Но това не помогна, защото треперех от страх, не от студ. Притисках длани към корема си и се боях, че ще повърна пред татко. Присъствието ми възпираше мъжете да обсъждат причините София да се самоубие. Но всички бяха съгласни, че пастор Гилбърт не бива да научи, че наметалото е било прилежно сгънато на брега. Нямаше да му кажат, че тя се е самоубила.

Когато с баща ми стигнахме у дома, аз изтичах право при огнището, за да си сгрея лицето, но дори топлината не спря треперенето ми.

— Не толкова близо — скара ми се мама, докато ми помагаше да сваля наметката си, защото се боеше, че може да се подпали от някоя изхвръкнала искра. Щях да се радвам, ако бе станало така. Заслужавах да бъда изгорена като вещица за стореното.

Няколко часа по-късно майка ми се доближи до мен, изправи рамене и каза:

— Отивам у семейство Гилбърт да помогна… да приготвят София. Мисля, че трябва да дойдеш с мен. Време е да заемеш мястото си сред жените от града и да се запознаеш със задълженията, които се очаква да изпълняваш.

Но аз вече се бях преоблякла в дебела нощница, бях се свила до огнището и пиех горещ сайдер с ром. Напитката ме бе направила безчувствена и бе притъпила желанието ми да плача с глас и да си призная, но бях наясно, че ще се срина, ако застана до трупа на София, дори в присъствието на другите жени от града.

Подпрях се с лакът на пода и се поизправих.

— Не мога… Не се чувствам добре. Все още ми е студено…

Майка ми притисна пръсти към челото, а след това и към гърлото ми.

— Май гориш от треска…

Погледна ме с любопитство, но скептично, след това се изправи и си сложи наметката.

— Добре, само този път, заради това, което преживя по-рано…

Тя млъкна. Погледна ме още веднъж, но не можех да разгадая какво си мисли в този момент. След това се измъкна през вратата.

По-късно ми каза какво се е случило в дома на пастора, как жените са подготвили тялото на София за погребението. Първо го поставили край огъня, за да се отпусне, след това измили речната тиня от устата и носа й и внимателно сресали косите й. Майка ми каза, че кожата й станала бяла, а не синкава като в реката, цялата в червени драскотини от острите камъни, на които се е натъкнала, докато течението е влачело трупа. Облекли я с най-хубавата й рокля — толкова бледожълта, че изглеждала почти като слонова кост, украсена от самата нея с бродерии и съшита по крехкото й тяло с малки бодове. Нищо не спомена за промени по фигурата й и дори най-леко изпъкване на корема. Ако някой бе забелязал нещо, сигурно го беше приписал на водата, която бедното момиче е погълнало, докато се е давело.

След това в простия дървен ковчег постлали покров. Двама мъже, които чакали жените да приключат с приготовленията, качили ковчега в една каруца и го закарали в дома на Джеремая, където щял да изчака до погребението.

Докато майка ми спокойно описваше състоянието на група на София, аз се чувствах така, сякаш някой забива пирони в мен и ме мъчи, за да призная злината си. Но въпреки всичко успях да се удържа, макар и със сетни сили, и плаках през цялото време, покрила очите си е длан. Майка ми ме галеше по гърба, сякаш бях дете.

— Какво има, Ланор, миличка? Защо си толкова разстроена заради София? Да, ужасна трагедия, а и тя беше наша съседка, но не мислех, че се познавате толкова добре…

Прати ме да си легна с една грейка и отиде да сгълчи баща ми, че ме е взел със себе си в гората. Аз лежах, притиснала грейката към стомаха си, но тя не ми помагаше. Не можех да заспя и се вслушвах в звуците на нощта — вятъра, люлеещите се дървета, пукащите тлеещи въглени. Те сякаш всички шепнеха името на София.

Също като сватбата й, погребението на София Джейкъбс беше жалко събитие, на което дойдоха само майка й, част от братята и сестрите й и още няколко души. Денят беше студен и мрачен, всеки миг щеше да завали сняг — така бе, откакто София се самоуби. С Джонатан наблюдавахме всичко от хълма над гробището. Гледахме как опечалените крачат край тъмната дупка. Някак си бяха успели да изкопаят гроб, макар земята да беше замръзнала. Не спирах да се чудя дали не го бе направил баща й, Тоби. Опечалените приличаха на неспокойни черни точици на бял фон в далечината. Пастор Гилбърт произнесе реч над мъртвата. Лицето ми бе опънато и подпухнало от дни на неспирен плач, но в присъствието на Джонатан не можех да пророня и сълза. Струваше ми се сюрреалистично да гледам скришом погребението на София, след като трябваше да съм там и да моля на колене Джеремая за прошка, защото аз бях отговорна за смъртта на жена му, аз я бях подтикнала да скочи в реката.

Джонатан стоеше безмълвен до мен. Най-накрая заваля сняг, сякаш природата се опитваше да се освободи от дълго сдържано напрежение. Снежинките танцуваха в студения въздух и падаха върху тъмното вълнено палто и косата на Джонатан.

— Не мога да повярвам, че е мъртва — каза той за двайсети път тази сутрин. — Не мога да повярвам, че се самоуби.

От стиснатото ми гърло не можеше да излезе и дума. Каквото и да кажех, щеше да е повърхностно и невярно.

— Аз съм виновен каза дрезгаво той и вдигна ръка към лицето си.

— Не бива да се измъчваш заради това — понечих да го успокоя с думите, които си бях повтаряла много пъти наум, докато се криех в леглото, изгаряна от вина. — Живот й беше нещастен още от малка. Кой знае какви мрачни мисли са я измъчвали и от колко дълго. Най-накрая им се е поддала. Едва ли вината е твоя.

Той пристъпи напред, сякаш му се искаше да е там долу, на гробището.

— Не мога да повярвам, че й е хрумнало да се самонарани, Лани. Тя беше щастлива с мен. Струва ми се невероятно, че онази София, която познавах, се е борила с желанието да се самоубие.

— Никога не се знае. Може да се е скарала с Джеремая… сигурно след последния път, когато сте се видели…

Той затвори очи и ги стисна здраво.

— Ако нещо я е разстроило, това е била реакцията ми, след като ми каза за бебето. Няма съмнение в това. Затова се обвинявам, Лани, заради лекомислието, с което се отнесох към новината. Ти каза… — Джонатан внезапно вдигна глава и ме погледна — … че можеш да измислиш начин да я разубедиш да не запази бебето. Моля се, Лани, да не си привела плана си в действие…

Стреснах се и отскочих назад. През последните няколко дена си мислех да му призная всичко и се борех с вината си, която ме мореше като болест.

Трябваше да споделя с някого, такава тайна не може да се пази, без да увреди тялото и душата. И само Джонатан можеше да ме разбере. Все пак го бях направила заради него.

Бе дошъл при мен за помощ и аз бях постъпила така, както той поиска. Сега имах нужда от опрощение за стореното. Дължеше ми го, нали?

Но когато обърна към мен тъмните си тъжни очи, осъзнах, че не мога да му кажа. Не и сега, не и докато страда и чувствата могат да вземат връх над разума му. Не би ме разбрал.

— Какво? Не, никакъв план не съм привела в действие. И защо ще ходя при София? — излъгах аз. Нямах намерение да го лъжа, но той ме изненада, предположението му ме простреля като стрела право в сърцето.

Някой ден ще му кажа, реших аз.

Джонатан въртеше тривърхата си шапка в ръце.

— Мислиш ли… че трябва да кажа истината на Джеремая?

Приближих се отривисто към него и то разтърсих за раменете.

— Това би било ужасно както за теб, така и за бедната София. И какво ще постигнеш, като кажеш на Джеремая, освен че ще облекчиш съвестта си? Само ще съсипеш представата му за нея. Остави го да погребе София с мисълта, че е била добра съпруга, която е опазила честта му.

Той погледна малките ми длани, които го стискаха за раменете. Беше необичайно да се докосваме, след като вече не бяхме деца. После ме погледна в очите с такава тъга, че аз не успях да се удържа. Склоних глава на гърдите му и го придърпах към себе си. Мислех само за това, че в момента той има нужда от утеха, от женско тяло в прегръдки те си, дори то да не бе на София. Няма да лъжа и ще призная, че усещането от силното му топло тяло до моето също ми се стори утешително. Почти се разплаках от щастие при това докосване. Притисната в него, си представях, че ми е простил за ужасния ми грях към София, макар той да не знаеше нищо за него.

Сложила буза на гърдите му, слушах как бие сърцето му под слоевете вълнен и памучен плат и вдишвах аромата му. Не исках да го пускам, но усетих, че свежда поглед към мен, затова и аз обърнах очи нагоре към него, готова да изслушам всичко за любовта му към София. И ако ми бе разказал за нея, ако бе споменал името й, щях да му призная какво съм направила. Но той не го направи. Вместо това приближи устни към моите и ме целуна.

Мигът, който бях чакала, потъна в мъгла. Скрихме се в гората. Спомням си прекрасната топлина на устните му, жаждата и настойчивостта им. Спомням си как ръцете му развързаха панделката, която затваряше ризата ми над гърдите.

Притисна гърба ми към едно дърво и ме захапа за шията, докато сваляше трескаво панталоните си. Аз повдигнах полата си, за да може да ме обладае, и усетих дланите му върху бедрата си. Съжалявам, че дори не зърнах мъжествеността му заради всичките тези дрехи между нас — палта, наметки, поли и фусти. Но го усетих в себе си, нахлу в мен внезапно, горещ и твърд. Започна да ме тласка, гърбът ми се блъскаше в дървото. Накрая Джонатан простена в ухото ми и през мен премина тръпка, защото това означаваше, че съм доставила удоволствие. Никога не се бях чувствала толкова щастлива и се боях, че това усещане няма да се повтори.

После яздехме коня му през гората, аз го бях прегърнала здраво през кръста и все едно отново бяхме деца. Движехме се през най-скритите пътеки, за да не ни забележат заедно без придружител. Не си разменихме нито дума, притисках пламналото си лице в палтото му и се опитвах да осъзная какво бяхме направили. Познавах много момичета от града, които се бяха отдавали на мъже преди брака често на самия Джонатан — и ги бях гледала с презрение.

А сега бях една от тях. Част от мен чувстваше, че съм се опозорила. Но друга част вярваше, че не съм имала друг избор. Може би това бе единственият ми шанс да завладея сърцето на Джонатан и да му докажа, че ни е писано да сме заедно. Не можех да го пропусна.

Слязох от коня, стиснах ръката на Джонатан и тръгнах по краткия път до дома. Докато вървях обаче, в мен се надигнаха съмнения какво е означавала за него кратката ни забежка. Той се занасяше с момичетата, без да мисли за последствията. Защо си въобразявах, че с мен ще е различно? Ами чувствата му към София и моята отговорност за жената, която бях принудила да посегне на собствения си живот? Бях я убила, а сега развратничех с любовника й. Едва ли имаше по-зло същество от мен.

Постоях няколко минути, преди да продължа към вкъщи. Опитах да се овладея, като поех дълбоко студен въздух. Не можех да се разпадна пред семейството си. Нямаше с кого да поговоря за това. Трябваше да пазя тайната си дълбоко погребана в себе си, докато се успокоя достатъчно, за да мога да размисля рационално върху нея. Потиснах всичко — вината, срама, презрението към себе си. И въпреки това бях изпълнена с огромно вълнение, защото бях получила това, което бях искала, макар и да не го заслужавах. Въздъхнах, изтупах прясно навалелия сняг от наметката си, изправих рамене и тръгнах към семейния дом.

10.

Окръжна болница на Арустук, днешно време

От коридора се чуха звуци. Люк погледна часовника: беше четири сутринта. Не след дълго болницата щеше да оживее. Сутрините бяха натоварени заради честите наранявания по време на селскостопанската работа — счупено ребро от ритаща крава, подхлъзване върху лед със сено на рамо за фермата. Смяната започваше в шест.

Момичето го гледаше така, както куче гледа своя ненадежден стопанин.

— Ще ми помогнеш ли? Или ще ме предадеш на шерифа, за да ме отведе в участъка?

— Какво друго ми остава?

Лицето й порозовя.

— Можеш да ме пуснеш да си отида. Затвори си очите и аз ще се измъкна. Никой няма да те обвини. Ще кажеш, че докато си бил в лабораторията, си ме оставил сама за секунда и докато се върнеш, съм избягала.

„Джо казва, че е убийца — помисли си Люк. — Дали мога да пусна убийца?“

Лани посегна към ръката му.

— Бил ли си толкова влюбен в някого, че да си готов да направиш всичко за него? Да желаеш щастието му повече от своето собствено?

Люк се радваше, че тя не може да надникне в сърцето му, защото никога не се бе усещал толкова себеотрицателен. Беше верен, да, но никога не се бе чувствал способен да дава, без да изпитва леко презрение, и не му харесваше начинът, по който се чувстваше заради това.

— Не съм заплаха за никого. Казах ти защо… направих това с Джонатан.

Люк се взря в леденосините й очи, които се пълнеха със сълзи, и усети как изтръпна от глава до пети. Болката от загубата бързо го овладя, както ставаше често след смъртта на родителите му. Знаеше, че тя изпитва същата тъга като него, и за миг двамата се озоваха заедно в бездънна пропаст от болка. А и той бе толкова уморен от опитите си да потиска мъката — от кончината на родителите си, от разпадането на брака, от живота като цяло — знаеше, че трябва да направи нещо, за да се освободи от нея. И то сега или никога. Не беше сигурен защо прави това, което се канеше да направи, но знаеше, че не може да го мисли предварително, а и няма такова намерение.

— Почакай тук. Връщам се веднага.

Люк тръгна по тесния коридор към лекарската съблекалня. Извади от шкафчето си смачкани и забравени хирургически дрехи. Прерови още няколко гардеробчета и намери бяла престилка, хирургическа шапка, а от педиатърката открадна чифт дамски маратонки, толкова стари, че се разпадаха. Занесе всичко това в кабинета.

— Ето, облечи се.

Тръгнаха по най-краткия маршрут към задната част на болницата. Минаха през коридора за помощния персонал и излязоха на рампата. Пристигащ за смяна санитар им махна, докато прекосяваха паркинга, застанал до пикапа си. И тогава Люк си спомни, че е забравил ключовете си в якето, което се намираше в лекарската стая.

— По дяволите. Трябва да се върна. Ключовете не са у мен. Скрий се зад дърветата. Веднага се връщам.

Лани не каза нищо, само кимна, свита от студ в тънките памучни хирургически дрехи.

Разстоянието от паркинга до входа за линейки му се стори най-дългото, което бе изминавал в живота си. Люк трепереше от студ и от нерви. Джуди или Клей може вече да са забелязали, че го няма. Ако Клей все още спеше на кушетката, Люк можеше да го събуди, когато влезе да си вземе ключовете, и той щеше да го хване. Всяка следваща стъпка ставаше все по-трудна, накрая вече се чувстваше като състезател по водни ски, когото влачат по морската повърхност, след като нещо в другия край на въжето сериозно се е объркало.

Мина през тежката стъклена врата толкова нащрек, че ушите му мърдаха. Джуди беше в отделението за сестрите, мръщеше се пред компютъра и дори не вдигна глава, когато мина покрай нея.

— Къде беше?

— Да изпуша една цигара.

Сега вече тя му обърна внимание и го фиксира със строгия си поглед.

— И кога започна пак да пушиш?

Люк се чувстваше така, сякаш предната вечер е изпушил две кутии, и това, което каза на Джуди, не беше съвсем лъжа. Реши да не отговаря на последния й въпрос.

— Клей събуди ли се?

— Не съм го виждала. Вратата на лекарската стая все още е затворена. Може би трябва да го събудиш. Не може да спи цял ден тук. Жена му ще се чуди какво му се е случило.

Люк замръзна. Искаше му се да пусне някоя шега, да се държи пред Джуди, сякаш всичко с наред, но пък никога преди не се бе шегувал с нея и ако сега го направеше, щеше да е странно.

Неспособността му да лъже и да покрива следите си само го накара да се притесни още повече. Чувстваше се така, все едно бе паднал през дупка в леда на замръзнало езеро и се дави, вдишва студена вода с всяка алвеола на белите си дробове, а Джуди нищо не забелязва.

— Имам нужда от кафе — измънка Люк и тръгна. Вратата на лекарската стая беше само на две крачки. Веднага забеляза, че е леко открехната и зад нея е тъмно. Побутна я още малко и веднага видя празното място, на което трябваше да е полицаят.

Кръвта му се втурна към ушите, жлезите на шията му набъбнаха четири пъти. Не можеше да диша. По-лошо беше и от давенето, все едно го душаха.

Якето му висеше вдясно на закачалката на стената и го чакаше да бръкне в джоба. Потракването му показа, че ключовете са точно там, където ги бе оставил.

По пътя обратно походката му беше уверена и целенасочена. Свел беше глава, бръкнал дълбоко в джобовете на престилката си. Реши да не минава по служебния коридор, за да не обикаля много, и пое към входа за линейките. Джуди вдигна машинално глава, когато премина покрай нея.

— Мислех, че си отишъл за кафе.

— Забравих си портфейла в колата — каза й той през рамо. Почти беше стигнал до вратата.

— Събуди ли Клей?

— Вече е станал — отвърна Люк и се обърна с гръб към вратата, за да я отвори.

В далечния край на коридора видя полицая, който сякаш се материализира при споменаването на името си. И той забеляза Люк и му махна ръка, все едно спираше автобус. Очевидно искаше да говори с него и затича по коридора, като продължаваше да маха с ръка…

Спри се, Люк. Но не го направи. Натисна с цялото си тяло вратата.

Студът го блъсна в лицето, когато излезе, и той изскочи на повърхността на реалността.

Какви ги върша? Това е болницата, в която работя. Познавам всяка плочка, всеки пластмасов стол и всяка количка така, както познавам собствената си къща. Защо захвърлям живота си, за да помогна на заподозряна в убийство да избяга? Да не съм си загубил ума?

Но не спря, движен от странните пламъчета в кръвта си, които препускаха по вените му и го бутаха да върви напред. Премина бързо през паркинга, беше трескав и леко залиташе като човек, който се опитва да запази равновесие, докато се спуска по стръмен склон, но знае, че прилича на лунатик.

Люк присви тревожно очи към колата си, но момичето бе изчезнало. Никъде не виждаше издайническите хирургически дрехи. Отначало се паникьоса. Как можа да постъпи толкова глупаво и да я остави без надзор навън? После в гърдите му покълна малко зрънце надежда, когато осъзна, че заедно с арестантката бяха изчезнали и грижите му.

Но в следващия миг тя се появи — ефирна, крехка, като ангел и болнични одежди… И сърцето му подскочи, щом я видя.

Люк се мъчеше със запалването, а Лани се бе привела ниско и се опитваше да не го гледа как нервничи. Накрая двигателят забръмча, колата изскочи от паркинга и се понесе стремглаво по шосето.

Пътничката се взираше право напред, сякаш вярваше, че колкото по-съсредоточена е, толкова по-малко вероятно е да ги разкрият.

— Отседнала съм в ловната хижа на Дънрати. Знаеш ли къде е?

Люк не можа да повярва.

— Мислиш ли, че е разумно да ходим до там? Полицията сигурно вече е издирила хотела ти. По това време на годината няма много хора от други градове тук.

— Моля те, нека да се отбием. Ако ни се стори подозрително, няма да спираме, но целият ми багаж е там. Паспортът ми. Парите. Дрехите. Обзалагам се, че нямаш нищо, което да ми стане.

Тя беше по-дребна от Триша, но по-едра от момичетата.

— Печелиш този бас — потвърди той. — Паспорт?

— Дойдох от Франция, където живея.

Тя се сви на седалката като котка, която се опитва да се стопли. Изведнъж Люк погледна към ръцете си на волана и те му се сториха огромни и непохватни, сякаш не бяха негови.

Заради стреса му се струваше, че духът му е напуснал тялото, и трябваше много да внимава с кормилото, за да не изкара колата от пътя.

— Трябва да видиш къщата ми в Париж. Като музей е, пълна е с всякакви неща, които съм събирала толкова много години.

— Искаш ли да отидем там?

Гласът й бе сладък и стопляш като ликьор, а и поканата беше интригуваща. Той се почуди дали му казва истината. Че кой не би искал да отиде в Париж и да отседне в магическа къща? Люк усети как напрежението му започва да се топи, гърбът и раменете му се поотпуснаха.

В тази част на гората имаше много ловни хижи като отдаваната под наем от Дънрати. Люк не бе отсядал в нито една от тях, но си спомняше, че е влизал в една-две като дете по причина, която не можеше да си спомни.

Мизерни бараки от 50-те години на XX век, сковани от шперплат, обзаведени с вехти мебели и потънали в мухъл. Евтиният линолеум на пода бе покрит с миши изпражнения. Момичето поведе Люк към последната барака по чакълената алея. Прозорците й бяха пусти и тъмни. Тя протегна ръка.

— Дай ми една от кредитните си карти, за да се опитам да отключа.

Когато влязоха, вдигнаха щорите и Лани потрепна от нахлулата светлина. Всяка повърхност, която докосваха, беше ледена. Наоколо бяха пръснати безразборно лични вещи, сякаш обитателите са били принудени да бягат неочаквано посред нощ. Имаше две легла, но само едното беше разхвърляно. Смачканите чаршафи и свитите възглавници излъчваха уличаващо усещане за разврат. На разклатената маса в кухненския кът имаше лаптоп със закачена за него с кабел уебкамера. На малката помощна масичка се виждаха отворени бутилки вино, две чаши зацапани от отпечатъци от пръсти и устни. На пода имаше две отворени чанти. Лани клекна до едната и започна да я пълни безразборно с вещи. Люк потропваше нервно и нетърпеливо с ключовете.

Момичето затвори ципа на чантата, изправи се и се обърна към втория сак. Изрови оттам някакви мъжки дрехи, приближи ги към носа си и вдъхна дълбоко.

— Добре. Вече мога да тръгвам.

Когато се върнаха по чакълената пътека и минаха покрай рецепцията (която, естествено, бе затворена в ранната сутрин), на Люк му се стори, че червените басмени пердета помръднаха и никой ги наблюдава. Представи си как Дънрати по халат, с чаша кафе в ръка, дочува скърцането на чакъла под автомобилните гуми и поглежда да види кой е. Дали щеше да познае колата му, почуди се Люк. Може би Дънрати ще реши, че котка минава по перваза, опита да се успокои той. На страха очите са големи.

Леко се смути, като видя, че младата жена се преоблича, докато той шофира, но после си спомни, че вече я е виждал гола. Тя обу чифт джинси и кашмирен пуловер, по-луксозен от всичко, което съпругата му някога бе носила. Хвърли хирургическите дрехи на пода.

— Имаш ли паспорт? — попита го тя.

— Разбира се, но е у дома.

— Да отидем да го вземем.

— Моля? И просто така ще отлетим за Париж?

— Защо не? Аз ще купя билетите и ще платя за всичко. Парите не са проблем.

— Мисля, че трябва да те изведа в Канада, преди полицията да пусне заповед за издирване. На петнайсет минути от границата сме.

— Ще ти трябва ли паспорт, за да я преминеш? Нали промениха правилата? — попита момичето с нотка на паника в гласа. Люк стисна по-здраво волана.

— Не знам… Не съм минавал оттатък отдавна… Е, добре, ще се отбием в дома ми. Но само за минута.

Къщата се намираше насред голо поле, приличаше на глупаво дете, което не се сеща да се прибере, въпреки че му е студено. Колата се изкачи с мъка по замръзналата кал, която бе заприличала на глазура на торта.

Влязоха през задния вход в тъжната овехтяла кухня, която не се бе променила ни на йота през последните петдесет години. Люк запали лампата и забеляза, че тя изобщо не освети стаята. Мръсни чаши от кафе на масата, трохи по пода. Той се засрами от безпорядъка.

— Тази къща беше на родителите ми. Живея в нея, откакто те починаха — обясни. — Не можех да си представя фермата да отиде у непознат, но не мога и да я поддържам като тях. Продадох добитъка преди няколко месеца. Имам човек, на когото да дам под наем земята, за да я обработва от пролетта. Стори ми се, че ще е разхищение полята да запустеят.

Лани се разхождаше из кухнята. Прокара пръст по очукания плот, по облегалката на виниловия стол с възглавница. Спря се пред рисунка, закрепена с магнит за хладилника. Беше на една от дъщерите му от времето преди да тръгне на училище. Принцеса върху пони. Понито наистина приличаше на кон, а принцесата беше с рошава руса коса и сини очи, тръгнала на езда с розова рокля. Като се изключи дългата рокля, това можеше и да е Лани.

— Кой е рисувал това? Живеят ли при теб деца?

— Вече не.

— Тръгнаха си заедно с жена ти, така ли? — предположи тя. — И няма кой да се грижи за теб и за къщата?

Той сви рамене.

— Нямаш причина да останеш — заяви тя очевидния факт.

— Все още имам задължения — каза Люк, защото точно така беше свикнал да гледа на живота си. А и фермата, която нямаше шанс да продаде в тази криза…

Практиката му се състоеше предимно от възрастни хора, защото децата и внуците им се изнасяха от града. Пациентите чу намаляваха с всеки месец.

Люк се качи до спалнята и откри паспорта си в чекмеджето на нощното шкафче. Преместил се беше в старата спалня на родителите си, когато жена му го напусна. Детската му стая после стана и брачна, затова вече не искаше да има нищо общо с нея.

Отвори паспорта. Никога не то беше използвал. Не беше имал време да пътува, откакто стана специализант, а преди това бе обикалял само из страната. Така и не стигна до нито едно от далечните места, за които мечтаеше като тийнейджър, докато караше часове наред трактора и използваше времето, за да мечтае. Празният му паспорт го накара да се почувства малко засрамен пред Лани, която бе посетила толкова екзотични кътчета. Не така очакваше да се развие животът му.

Намери я в трапезарията да разглежда семейните снимки, наредени по ниската библиотека. Майка му ги държеше там, откакто се помнеше, и сърце не му даде да ги прибере, но пък и тя бе единствената, която знаеше кои са хората на тях и какви роднини му се падаха. Стари черно-бели фотографии, запечатали сериозните лица на някакви скандинавци, взрени в камерата, всичките до един непознати. Имаше и една цветна снимка в дебела дървена рамка на жена и двете й дъщери, гушнати сред роднини и изглеждащи доволни.

Люк загаси осветлението и нагласи термостата на ниска температура, колкото да не замръзнат тръбите. Провери ключалките на вратите, макар да нямаше представа защо е толкова прилежен. Възнамеряваше да се върне веднага щом остави момичето оттатък границата, но когато докосна ключа на лампата, в гърлото му се появи буца.

Сякаш се сбогуваше, което наистина се надяваше да стори някой ден. Това планираше и за това мечтаеше в най-разумните си моменти. Смяташе да го направи през пролетта, когато умът му щеше да е по-ясен. Сега просто помагаше на млада жена в беда, която нямаше към кого друг да се обърне. И след това се връщаше веднага у дома.

— Готова ли си? — попита Люк и раздрънка ключовете, но Лани се пресегна към библиотеката и извади малка книга, не по-голяма от дланта й. Обложката липсваше, а твърдите корици бяха протрити по ъглите и под скъсания жълт плат надничаше картонът от сърцевината. На Люк му трябваше минута, за да я разпознае: любимата му книга като малък, очевидно майка му я беше запазила. „Нефритената пагода“, класическа детска приказка, нещо като Киплинг, но не съвсем. Историята на британски емигрант, в която имаше китайски принц, европейска принцеса — или поне бяло момиче — с черно-бели илюстрации, направени от самия автор. Лани разлисти книгата.

— Позната ли ти е? — попита я той. — Някога много я харесвах… Е, виждаш колко пъти е четена. На път е да се разпадне. Не мисля, че е издавана скоро.

Лани му я подаде отворена и посочи към една от илюстрациите. Проклет да беше, ако това не бе тя. Облечена в стара рокля, а косата й прибрана като на момичетата, рисувани от Чарлз Гибсън през XIX век. Но той разпозна сърцевидното й лице и леко надменните й замислени очи.

— Запознах се с Оливър, автора, когато и двамата живеехме в Хонконг. Той беше британски държавен служител и прочут пияница. Молеше офицерските съпруги да му позират за малкия му „проект“, както го наричаше. Аз бях единствената, която се съгласи. Всички други смятаха, че това е скандално и е някаква уловка, просто извинение, за да остане насаме с нас в дома си.

Усети свиване под лъжичката. Сърцето му се сви от собственическа ревност. Момичето от илюстрацията стоеше пред него от плът и кръв. Беше като магия — нещо, което познаваше от толкова отдавна само като фикция, изведнъж се материализираше пред очите му. За миг се уплаши, че ще припадне. Но после тя застана до него и го побутна към вратата.

— Готова съм. Да вървим.

11.

Сейнт Андрю, 1816 година

Бях сбъднала единственото си съкровено желание — Джонатан да погледне на мен като на жена и любовница — но нищо повече. Живеех в несигурност, защото не бях успяла да общувам с него след онзи вълнуващ и плашещ следобед.

Зимата настъпваше. Тя не биваше да се подценява в този край на Мейн. Чакаха ни снежни бури, преспи до кръста, които се трупаха за ден-два и унищожаваха всяка възможност за пътуване. Цялото внимание на хората се съсредоточаваше в това да са стоплени и нахранени и да се погрижат за добитъка. И най-малката работа навън изискваше изтощително газене в снега. Докато се прокара пъртина до хамбара, разчисти полето и се отвори дупка в замръзналия поток за добитъка и за домакински нужди, докато животните свикнат да газят в преспите и по всичко да проличи, че животът пак става нормален (или поне поносим), в долината връхлиташе нова буря.

Седях край прозореца и се взирах в издълбания от каруцата коловоз. Снегът бе натрупал поне половин метър. Молех се горещо скоро да се слегне, за да можем отново да пътуваме по него и да има как да отидем на неделна служба единствената ми възможност да се видя с Джонатан. Имах нужда да успокои страховете ми, да ми каже, че не ме е обладал само защото не може да има София, а защото наистина ме е желаел. Може би дори, защото ме обича.

Най-накрая, след няколко седмици домашен затвор, снегът се слегна и по него вече можеше да се пътува. Баща ми каза, че ще отидем до града в неделя. И ако през друго време на годината такава новина се посрещаше с примирение, да не кажа дори с безразличие, то този път реагирахме така, все едно ни казаха, че ще ходим на бал. С Мейв и Глинис прекарахме дните до службата в трескава подготовка, чудехме се какво да облечем, как да изчистим петно от любима риза и какви прически да си направим. Дори Невин изглеждаше развълнуван, че ще има възможност да се измъкне от тясната къща. С татко оставихме мама, Невин и сестрите ми в католическата църква и тръгнахме към нашата. След службата се оказа, че снегът на поляната е прекалено дълбок за неформалното събиране, и паството остана вътре, хората си говореха по пейките, коридорите и стълбищата. Помещенията ехтяха от веселото бъбрене на енориашите, които бяха прекарали затворени толкова дълго само със семействата си, че нямаха търпение да пообщуват с някого другиго.

Аз се запромъквах през тълпата, за да търся Джонатан. До ушите ми долитаха откъслечните разговори на съседите ми — колко ужасно е времето, каква скука ги е налегнала, как на всички им е писнало да ядат сушен грах с меласа и осолено свинско, но те отскачаха от мен като топки. През един тесен прозорец зърнах двора на църквата и гроба на София.

Наскоро разкопаната земя се беше слегнала. Снегът над гроба беше около десетина сантиметра по-нисък от останалата бяла покривка и го открояваше на фона на останалия пейзаж.

Най-накрая видях и Джонатан, който се промъкваше през тълпата и сякаш също ме търсеше. Срещнахме се в подножието на стълбището към балкона. Бяхме притиснати от скупчилите се там наши съседи и не можехме да говорим спокойно. Някой можеше да ни чуе.

— Днес изглеждаш много чаровна, Лани — каза учтиво той. Безобидно твърдение, би си помислил всеки, случайно дочул думите му. Но Джонатан от моето детство никога не бе коментирал външния ми вид, както не коментираше и външния вид на момчетата.

Не можех да му върна комплимента. Само се изчервих. Той се наведе напред и прошепна в ухото ми:

— Последните три седмици бяха непоносими. Отиди във вашия хамбар час преди залез-слънце и ще направя всичко възможно да се срещна там с теб.

Разбира се, при тези обстоятелства не можех да му задавам въпроси и да търся утеха за несигурното си сърце. А и честно казано, каквото и да бе прошепнал, нямаше да ме спре да отида при него. Изгарях за Джонатан.

Този следобед страховете ми бяха успокоени. За час се почувствах в епицентъра на неговия свят, а какво друго бих могла да искам? Той влагаше цялото си същество във всяко докосване от начина, по който се бореше с връзките на дрехите ми, през нежните ласки на пръстите му по косата ми до целувките по голите ми настръхнали рамене. След като се върнахме в телата си, се сгушихме един в друг. Беше истинско блаженство да лежа в прегръдките му, да го усещам силно притиснат в мен, сякаш и той искаше да не допуска нещо да застане между нас. Нищо не може да се сравни с щастието да получиш това, за което си се молил. Бях точно там, където копнеех да бъда, но усещах как секундите се изнизват и знаех, че семейството ми ще започне да се чуди къде съм.

С неохота отместих ръцете му от кръста си.

— Не мога да остана. Трябва да се връщам… но понякога ми се иска да мога да се прибера на друго място… а не у дома.

Исках само да кажа, че не ми се напуска неговата компания, по истината, която дълго бях потискала в себе си, се изплъзна от устата ми. Срамувах се от тази тайна, която не биваше да признавам, но думите вече бяха изречени и нямаше връщане назад. Джонатан ме погледна въпросително.

— Какво значи това, Лани?

— Ами понякога ми се струва, че мястото ми не е при моето семейство.

Чувствах се като пълна глупачка, че трябва да обяснявам това на Джонатан, може би единственият в селото, който никога не се бе чувствал необичан и незаслужаващ щастие.

— Невин е единствен син, затова е безценен за родителите ми. И един ден ще наследи фермата. После и сестрите ми… Те са толкова красиви, всички им се възхищават за това. Перспективите им са добри. А аз…

Не можех да призная дори пред Джонатан най-големия си страх: че никой не се интересува от моето щастие, че не означавам нищо за никого, дори за майка ми и баща ми. Той ме придърпа към себе си и ме прегърна, хвана ме още по-здраво, когато се опитах да се отдръпна, но не от него, а от собствения си срам.

— Непоносимо е да те слушам да говориш така, Лани… Избрах да съм с теб, нали? Ти си единствената, с която се чувствам добре, единствената, пред която мога да се разкрия. Бих прекарвал цялото си време с теб, стига да можех. Баща ми, майка ми, дървосекачите, управителят… Бих се отказал от всички тях само за да бъда с теб. Да сме двамата заедно, завинаги.

Аз, разбира се, се вързах на красивите му думи. Те разсякоха срама ми и влязоха право в мозъка ми като глътка силно уиски. Но не ме разбирай неправилно: по това време той наистина вярваше, че ме обича с цялото си сърце, и аз не се съмнявах в искреността му. Но сега, след като изстрадах мъдростта си, разбирам колко глупави сме били да си говорим такива опасни думи! Бяхме самоуверени и наивни, мислехме си, че това, което изпитваме, е любов. Любовта може да бъде и евтина емоция, отдадена с лекота, макар по онова време да не ми се струваше така. Когато се обърна назад, разбирам, че ние просто запълвахме дупките в душите си, както приливът се втурва във вдлъбнатините по скалист бряг. Ние — или може би само аз превързвахме раните си с нещо, за което твърдяхме, че е любов. Но накрая приливът се отдръпва.

На Джонатан му бе невъзможно да ми даде това, за което се кълнеше, че копнее. Не можеше да се откаже от семейството и отговорностите си. Не беше нужно да ми казва, че родителите му няма да се съгласят да се ожени за мен. Но в онзи късен следобед, в онзи студен хамбар аз притежавах любовта му и още повече се настървявах да се вкопча в нея. Той твърдеше, че ме обича, аз бях сигурна, че го обичам, а това бе достатъчно доказателство, че ни е писано да сме заедно, че сме две божи същества, свързани завинаги. Свързани чрез любов.

Срещнахме се само още два пъти така — жалко постижение за влюбена двойка. Говорехме много малко (основно той признаваше колко много съм му липсвала) и после се втурвахме да правим любов. Бързахме, защото се бояхме, че ще ни открият, а и заради студа. Събличахме толкова дрехи, колкото ни стискаше, а след това с устни и ръце се галехме, притискахме и целувахме. Всеки път го правехме като за последно — може би предусещахме нещастното си бъдеще, което ни дишаше във врата и отброяваше секундите до мига, в който щеше да ни обвие в зловещата си прегръдка. И двата пъти се разделихме набързо. Миризмата му се просмукваше в дрехите му, чувствах влага между краката си, а на бузата имах синка, която се надявах семейството ми да отдаде на студа.

Но всеки път, щом той си тръгнеше, съмнението започваше да ме разяжда. Засега имах любовта му, но какво означаваше това? Познавах миналото му по-добре от всеки друг. Нали беше обичал и София, а аз го бях накарала да я забрави или поне така изглеждаше. Можех да се преструвам, че ми е верен, да си затварям нарочно очите, както правят много жени, и да се надявам, че с времето всичко ще премине. Но бях допълнително заслепена от упоритата си вяра, че любовната връзка е благословена от Бог и колкото и да е неудобна, неподходяща и болезнена, не може да бъде променена от човешка намеса. Беше ми необходимо да вярвам, че любовта ми ще възтържествува над несъвършената обич на Джонатан към мен. В края на краищата любовта е вяра, а вярата трябва да се подложи на изпитание.

Сега вече знам, че само глупаците търсят уверение в любов. Тя изисква толкова много от нас, че винаги се опитваме да получим гаранции, че ще трае вечно. Настояваме за постоянство, но кой може да обещае такова нещо?

Трябваше да се радвам на приятелската обич на Джонатан към мен, която той изпитваше още от дете. Тя е наистина вечна. А вместо това се опитвах да превърна чувствата му в нещо, което не бяха, и така съсипах красивото и вечно чувство между нас. Понякога най-големите изпитания идват във вид на липси. Приятел, който не ни посещава в обичайното време и който заплашва да се отдръпне. Очаквано писмо, което не идва, а вместо него пристига новина за преждевременна смърт. А в моя случай през онази зима — прекъсване на цикъла. Първо един месец. После и втори. Молех се причината да е друга. Проклинах духа на София, защото без съмнение той ми отмъщаваше. Но след като вече бе предизвикан, нямаше как да го спра.

София започна да се явява в сънищата ми. Понякога лицето й просто изплуваше от тълпата, поглеждаше ме обвинително и изчезваше. В един повтарящ се сън Джонатан внезапно си тръгваше от мен, сякаш по команда, без да обръща внимание на молбите ми да остане. След това се появяваше със София, двамата вървяха ръка за ръка в далечината, а той дори не си спомняше за мен. Винаги се събуждах наранена и с усещането, че съм изоставена.

Но най-ужасният сън ме изхвърляше от унеса ми като изправен на задни крака кон и трябваше да си затискам устата, за да не викам и да не събудя сестрите си. Другите просто отразяваха вината ми, която си играеше с подсъзнанието, но този беше истинско послание от мъртвото момиче. В него се разхождах из пуст град, вятърът ме блъскаше в гърба, докато вървях по коловоза, оставен от каруците. Наоколо не се виждаше никой, не се чуваше глас, нямаше никакъв признак на живот — шум от сеч на дървета или тракане на чук по наковалня. Скоро се озовавах в покрита със сняг гора и тръгвах покрай полузамръзналата река Олагаш. Спирах при едно стеснение и виждах София да стои на другия бряг. Беше онази, самоубилата се София — посиняла, със замръзнала коса и подгизнали дрехи. Изоставената любовница, която гниеше в гроба, на чийто гръб бях постигнала щастието си. Впиваше в мен мъртвите си очи, а след това посочваше към водата. Не казваше нито дума, но аз знаех какво има предвид: скочи в реката, убий себе си и детето си.

Не смеех да говоря с никого от семейството за състоянието си, дори със сестрите ми, с които може да се каже, че бях близка. Майка ми няколко пъти отбеляза, че изглеждам умислена и угрижена, но го отдаде на месечно неразположение. Само ако можех да споделя… но уви, бях по-лоялна към Джонатан. Не можех да призная за отношенията ни пред родителите си, без преди това да се посъветвам с него.

Изчаках да се срещна с него на неделната служба, но тогава природата се намеси. Минаха няколко седмици, преди пътеките към града отново да станат проходими. Усещах как времето ме притиска. Ако почакахме още малко, вече нямаше да мога да крия тайната си. Всеки миг се молех на Бог възможно най-скоро да ми даде възможност да поговоря с Джонатан.

Сигурно Господ чу молитвите ми, защото няколко дни подред зимното слънце изгряваше с пълна сила и топеше последния навалял сняг. Най-накрая в неделя успяхме да впрегнем коня, увихме се в наметала, шалове, ръкавици и одеяла, притиснахме се един към друг в каруцата и потеглихме към града.

В църквата ми се стори, че всички ме гледат. Разбира се, Бог знаеше за положението ми, но сякаш и съгражданите ми бяха научили. Боях се, че коремът ми е започнал да расте и очите на всички са приковани в срамната подутина под полата ми, макар да беше прекалено рано някой да забележи нещо, особено под пластовете дебели зимни дрехи. Стоях близо до баща си и се крих зад една колона през цялата служба. Мечтаех си да стана невидима и дебнех за възможност да поговоря с Джонатан насаме.

Когато пастор Гилбърт разпусна паството, забързах надолу по стълбите, без да изчакам баща си. Спрях се на последното стъпало и затърсих с очи Джонатан. Той скоро се появи и тръгна през тълпата към мен. Без да кажа и дума, го хванах за ръката и го повлякох след себе си зад стълбището, където можехме да намерим уединение.

Смелият ми жест го уплаши. Погледна през рамо, за да види дали някой не ни е видял как се измъкваме сами без придружител.

— Мили боже, Лани, ако си мислиш, че ще те целуна тук…

— Чуй ме. Нося дете — изстрелях аз.

Той пусна ръката ми и по красивото му лице се изписаха поредица от изражения: шок, изненада и накрая осъзнаване на истината, което го накара да пребледнее. Не очаквах да се зарадва на новината, но мълчанието му ме изпълни със страх.

— Джонатан, кажи нещо. Не знам какво да правя — подръпнах го за ръката.

Той ме изгледа косо, след това се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Скъпа Лани, не знам какво да кажа…

— Не това очаква да чуе момиче в моето положение!

В очите ми избиха сълзи.

— Кажи ми, че не съм сама, че няма да ме изоставиш. Кажи, че ще ми помогнеш да реша какво да направя.

Той продължаваше да ме гледа отчуждено, но накрая каза през зъби:

— Не си сама.

— Не можеш да си представиш колко ме беше страх сама вкъщи с тайната, без да мога да говоря с когото и да било. Знаех, че трябва най-напред да кажа на теб. Джонатан. Дължах ти го.

Говори, говори, приканвах го аз наум, кажи ми, че ще признаем участието си в моето падение пред родителите ни и ще постъпиш честно с мен. Кажи ми, че още ме обичаш. Че ще се ожениш за мен.

Затаих дъх, по бузите ми се стичаха сълзи, щях да припадна от силното желание да го чуя да казва тези думи. Но Джонатан не можеше да ме гледа в очите. Сведе поглед към пода.

— Лани, трябва да ти кажа нещо, но ми повярвай, че по-скоро бих умрял, отколкото да го споделя точно сега.

Зави ми се свят, страхът изби по мен като студена пот.

— Какво може да е по-важно от това, което ти съобщих току-що…

— Сгоден съм. Стана тази седмица. Баща ми в момента го обявява пред всички в църквата, но аз трябваше да те намеря и да ти го кажа лично. Не исках да го научиш от някой друг…

Млъкна, защото осъзна, че загрижеността му не значи нищо за мен в този миг. Когато бяхме деца, понякога се шегувахме, че Джонатан още не е сгоден. Намирането на подходящи съпрузи не беше лесна работа и малък град като Сейнт Андрю. Най-видните моми и ергени бързо се харчеха, сгодяваха малки деца дори на по шест години и ако семейството ти не действаше чевръсто, можеше и да не се намери кандидат за теб. Всеки би си помислил, че момче с такова богатство и положение би било добра партия за семействата с дъщери. И точно така си беше, но досега не му бяха намерили годеница, нито имаше кандидати за сестрите му. Джонатан казваше, че е заради амбициите на майка му. Тя не смятала нито едно семейство в града достойно за децата й. Искала да им намери половинки чрез някои от деловите партньори на баща му или чрез семейните си връзки в Бостън. Имаше запитвания, някои изглеждаха по-сериозни, но накрая не се стигаше доникъде и Джонатан наближи двайсетия си рожден ден без невеста.

Почувствах се така, сякаш някой ми разряза корема с нож.

— За кого?

Той поклати глава.

— Не е време сега да говорим за тези неща. Трябва да обсъдим положението ти…

— Коя е тя? Настоявам да знам — извиках.

В погледа му имаше колебание.

— Едно от момичетата на семейство Макдугъл. Еванджелин.

Макар че сестрите ми бяха близки с дъщерите на Макдугъл, не ми беше лесно да се сетя коя от тях е Еванджелин, защото бяха много. Семейството имаше седем момичета, всичките надарени с онази особена шотландска красота — високи и едри; с червени къдрави коси и медни лунички като пъстърви през лятото. Представих си госпожа Макдугъл, която бе практична и добродушна, с непокорни очи, може би по-способна от съпруга си, който преживяваше от земеделие, но всички знаеха, че тя е причината за добрите печалби и за издигането на семейството в йерархията на градчето. Опитах се да си представя Джонатан с жена като госпожа Макдугъл до себе си и веднага ми се прииска да се свлека в краката му.

— И смяташ да приемеш този годеж? — попитах аз.

— Лани, не знам какво да кажа… Не мога…

Взе ръката ми и се опита да ме натика в един прашен ъгъл.

— Договорът със семейство Макдугъл е подписан, всичко вече е обявено официално. Не знам как родителите ни биха погледнали на нашата… ситуация.

Можех да поспоря с него, но знаех, че е безсмислено. Бракът беше сделка за увеличаване на благосъстоянието и на двете семейства. А никой не би пропуснал възможността да се свърже с клана Сейнт Андрю, не и заради нещо толкова банално като извънбрачна бременност.

— С болка го казвам, но срещу нашия брак би имало възражения — продължи Джонатан, като се стараеше да бъде мил. Аз поклатих уморено глава; нямаше нужда да ми го казва. Баща ми може и да беше уважаван от съседите си за добрите си преценки, но семейство Макилврий нямаше какво да предложи на бъдещите си сродници, защото беше бедно и половината му членове бяха католици.

След кратко мълчание попитах с дрезгав глас:

— Еванджелин тази след Морийн ли е?

— Тя е най-малката — отвърна Джонатан. Поколеба се и добави: — На четиринайсет е.

Значи най-малката. Представих си бебето, което сестрите й носеха на ръце, когато идваха у нас, за да бродират с Мейв и Глинис. Хубава кукличка, облечена в бяло и розово, с мека златиста косичка и ужасно ревлива.

— Е, значи си сгоден, но датата на сватбата не е определена, а щом тя е на четиринайсет, значи няма да е скоро…

Джонатан поклати глава.

— Старият Чарлз иска да се оженим тази есен, ако е възможно. Със сигурност трябва да стане до края на годината.

— Няма търпение да продължиш рода — изрекох аз очевидното.

Джонатан ме прегърна с една ръка през раменете, за да ме задържи права, а аз исках да остана притисната до силното му топло тяло завинаги.

— Кажи ми, Лани, какво искаш да направим? Кажи ми и аз ще се постарая да го изпълня. Искаш ли да помоля родителите си да ме освободят от брачната договорка?

През мен премина хладна тъга. Предлагаше ми това, което исках, но усещах, че се бои от отговора ми. Нямаше никакво желание да се ожени за Еванджелин, но след като неизбежното се бе случило, той се бе примирил, че ще трябва да изпълни задължението си. Не искаше да приема предложението му. А и най-вероятно от това нищо нямаше да излезе: аз бях неприемлива партия. Баща му може и да искаше наследник, но майка му щеше да настоява той да е заченат в брак, да не бъде роден в скандал. Родителите на Джонатан щяха да го принудят да се ожени за Еванджелин Макдугъл, а ако се разчуеше за бременността ми, щях да бъда съсипана.

Но имаше и друг начин. Нали аз го подсказах на София прели няколко месеца? Стиснах ръката на Джонатан.

— Мога да отида при акушерка.

Лицето му веднага светна от благодарност.

— Щом така искаш.

— Ще намеря начин да отида възможно най-скоро.

— Мога да ти помогна с разходите — каза той и започна да рови в джоба си. Притисна една голяма монета към дланта ми. За миг ми се догади, но се удържах да не го зашлевя. Знаех, че гневът ми говори вместо мен. Взрях се за миг в монетата и я пъхнах в ръкавицата си.

— Съжалявам — прошепна той и ме целуна по челото.

Викаха го, името му ехтеше в огромната зала. Остави ме, преди да са ни открили заедно, а аз се заизкачвах обратно по стълбите към балкона, за да видя какво става. Семейството на Джонатан стоеше пред ложата си близо до амвона, където се настаняваха най-видните граждани. Чарлз Сейнт Андрю беше най-отпред, вдигнал ръце, но изглеждаше по-раздразнен от обикновено.

Такъв си беше от есента, казваше, че е от изтощение и прекалено много вино (но по-скоро беше комбинация от прекалено много вино и прекалено много въргаляне със слугините). Но сякаш изведнъж остаря, побеля и плътта му се отпусна. Уморяваше се лесно, заспиваше по време на служба веднага щом пастор Гилбърт отвореше Библията. Скоро спря да ходи на заседанията на градския съвет и пращаше Джонатан на тях. Никой от нас не предполагаше, че може би умира. Все пак беше изградил селището със собствените си ръце, беше неунищожим и смел покорител на граници, далновиден предприемач. Сега, като се обърна назад, разбирам, че сигурно заради това е притискал Джонатан да се ожени и да създаде наследници. Чарлз Сейнт Андрю, е усещал, че времето му изтича.

Семейство Макдугъл тръгнаха по пътеката между редовете с пейки, за да присъстват и те на официалното обявяване. Господин и госпожа Макдугъл бяха като важно патешко семейство, следвано от малките си патенца, наредени в редичка по възраст.

Седем момичета, някои прилежно сресани и пригладени, други рошави и размъкнати, с по някой висящ дантелен ръб на фуста, подаващ се под полата. А най-накрая — изтърсачето на семейството, Еванджелин. В гърлото ми заседна буца, когато я видях — толкова беше красива. Не беше едро фермерско момиче, а точно на прага между детството и женствеността. Беше грациозна и стройна, с напъпили гърди, леко заоблени бедра и устни като на херувимче. Косата й бе все така златисторуса и падаше по гърба на къдрици. Беше очевидно защо майката на Джонатан бе избрала нея: тя беше като ангел, пратен на земята, неземно същество, достойно за вниманието на най-големия й син.

Можех да се разплача, но си прехапах устните и гледах как тя минава покрай Джонатан, кимва му лекичко и го поглежда крадешком изпод бонето си. Той й кимна в отговор с пребледняло лице. Цялото паство следеше с очи случващото се и разбра какво става между тези двама млади.

— Крайно време беше да му намерят жена промърмори някой зад мен. Може би сега ще спре да гони момичетата като побесняло куче.

— Това си е жив скандал! Та тя е още дете…

— Тихо, разликата им е само шест години, а много мъже са доста по-възрастни от съпругите си…

— Така е, след някоя друга година, когато тя стане на осемнайсет или двайсет, няма да има никакво значение. Но четиринайсет! Помисли за собствената ни дъщеря, Сарабет. Дали би я дала на момчето на Сейнт Андрю?

— За бога! Не!

Долу останалите момичета Макдугъл се наредиха в кръг около Джонатан и родителите му, а Еванджелин застана срамежливо на крачка зад баща си. Намери време да се прави на свенлива, помислих си аз тогава и се изпружих, сякаш можех да чуя какво си говорят. Той ще се ожени за теб. Този красив мъж ще стане твой съпруг и ще си ляга с теб всяка вечер. Не е лесно да му дариш сърцето си и трябва да докажеш, че си достойна за предизвикателството. Иди и застани до него.

Най-накрая, подтиквана от родителите си, тя излезе неловко иззад баща си. Беше като новородено жребче, което открива как да движи крачката си. И чак когато застана до него, осъзнах: тя наистина беше още дете. Той стърчеше доста над нея. Представих си ги в леглото и си помислих, че той ще я премаже. Тя беше дребничка и трепереше като листо при най-малкото внимание.

Джонатан я хвана за ръката и се доближи до нея. Жестът му беше галантен, закрилнически. После се наведе и я целуна. Това не беше обичайната му целувка, която помнех добре — толкова въздействаща, че ме разтърсваше до пръстите на краката. Той даде знак, че приема брака, като я целуна пред семействата им и цялото паство. И пред мен.

Тогава разбрах посланието, което София ми предаваше чрез съня. Тя не ме подтикваше да се самоубия, за да изкупя вината си към нея. Тя ми казваше, че ме чака цял живот, пълен с разочарование, ако продължа да обичам Джонатан така, както го бе обичала и тя — толкова силно, че обичта се превръща в отрова и носи огромни нещастия. Но какво беше лекарството? Можеш ли да принудиш сърцето си да спре да желае някого? Можеш ли да спреш да обичаш по своя воля? По-лесно бе да се удавиш, сякаш ми казваше София. По-лесно бе да скочиш от високо.

Тези мисли отекваха в ума ми, докато гледах от балкона с плувнали в сълзи очи. Ноктите ми се забиха в меките чамови дърво на колоната, на която се бях облегнала. Бях над основната зала на църквата, достатъчно високо, за да скоча. Но не го направих, защото дори тогава мислех за детето, което носех. Вместо това се обърнах и затичах надалеч от мъчителната сцена, на която бях станала свидетел.

12.

Докато се возех в каруцата с баща ми към вкъщи, не казах нито дума. Той ми хвърляше по някой поглед от време на време. Бях увита в наметалото си и шала, но треперех и зъбите ми тракаха, макар че бе изгряло слънце и ни обливаше с лъчите си. Татко също мълчеше и без съмнение отдаваше тъгата и вглъбеността ми на новината за годежа на Джонатан. Спряхме до порутената католическа църква, пред която вече ни чакаха мама, сестрите ми и Невин. Устните им бяха посинели и те се гневяха, че сме закъснели.

— Тихо, имаме добро извинение за закъснението — каза им баща ми с тон, който показваше, че не търпи възражения. — Днес след службата обявиха годежа на Джонатан.

Милостиво ми спестиха възгласите на радост, сестрите ми само се спогледаха, а брат ми смотолеви: „Горкото момиче, което и да е то!“. Когато пристигнахме във фермата, Невин разпрегна коня, а баща ми отиде да нагледа добитъка. Сестрите ми се възползваха от слънчевия ден и се погрижиха за овцете и кокошките. Аз последвах с мрачно изражение майка ми в къщата. Тя заснова из кухнята, за да приготви вечерята. Седнах до прозореца, без да свалям наметалото си. Майка ми не беше глупава.

— Искаш ли чаша чай, Ланор? — извика тя от огнището.

— Все ми е тая — отвърнах, като се стараех да не се издам, че съм тъжна. С гръб към нея чух как изтрака големият метален казан, когато го закачи на кука над огъня, и как наля в него от кофата с кладенчова вода.

— Знам, че си разстроена, Ланор. Но нали не си се съмнявала, че този ден ще дойде? — каза тя накрая решително, но мило. — Знаеше, че някой ден господин Джонатан ще се ожени, а ти ще се омъжиш. Казвали сме ти, че такова близко приятелство с момче не е препоръчително. Сега виждаш какво сме имали предвид.

Оставих една сълза да се търколи по лицето ми, тъй като майка ми не можеше да ме види. Чувствах се изнемощяла, сякаш току-що ме е стъпкал бик на полето. Имах нужда да споделя с някого. В този миг усещах, че ще умра, ако продължа да пазя тайната само за себе си. Въпросът бе: на кого в семейството ми можех да се доверя? Майка ми винаги бе мила към децата си, защитаваше ни, когато баща ми ставаше прекалено строг и прекалено суров към нас. Пък й беше жена, преживяла шест бременности, бе погребала две бебета в двора на църквата. Със сигурност щеше да разбере как се чувствам и да ме зашити.

— Майко, трябва да ти кажа нещо, но съм ужасена как бихте реагирали с татко. Моля те, обещай ми, че ще продължиш да ме обичаш, каквото и да чуеш — произнесох аз с разтреперан глас.

Чух сподавен вик и тракането на изпуснатия на пода черпак разбрах, че няма нужда да казвам нищо повече.

Въпреки всичките й съвети, молби и наставления най-големият й страх се беше сбъднал.

Накараха Невин да впрегне отново коня в каруцата и да закара сестрите ми у семейство Дейл от другата страна на долината, докато баща ми не дойде да ги вземе. Аз останах сама с родителите ми в притъмняващата къща, седнала на табуретка в средата на стаята. Майка ми плачеше тихо край огъня, а баща ми крачеше край мен. Никога не го бях виждала толкова ядосан. Лицето му бе червено и подпухнало, ръцете побелели от стискане. Само сълзите, които се стичаха по лицето ми, го възпираха да ме удари.

— Как можа? — извика ми той. — Как можа да се отдадеш на момчето на Сейнт Андрю? С какво си по-добра от най-долните блудници? Какво ти стана?

— Той ме обича, татко…

Думите ми преляха чашата на търпението му. Той замахна и ме удари по бузата. Дори майка ми затаи дъх от изненада. Болката се разнесе по цялата ми челюст, но повече бях наранена от силата на гнева му.

— Това ли ти каза той? Ти толкова ли си глупава, че да му повярваш, Ланор?

— Грешиш. Той наистина ме обича…

Той замахна за втори път, но се спря.

— Да не мислиш, че не казва това на всяко момиче, което би му се вързало и би се поддало на желанията му? Ако наистина има чувства към теб, защо се сгоди за момичето на Макдугъл?

— Не знам — казах аз задавено и избърсах сълзите от лицето си.

— Кийран — каза строго майка ми, — не бъди жесток.

— Това е тежък урок — отвърна й баща ми, като я погледна през рамо. — Семейство Макдугъл имат моето съчувствие, жалко за горката Еванджелин, но аз не искам за зет момче от семейство Сейнт Андрю.

— Джонатан не е лош човек — запротестирах аз.

— Чуй се само! Защитаваш мъжа, който ти е направил дете и няма доблестта да застане до теб, докато съобщаваш новината на семейството си — изрева баща ми. — Предполагам, че копелето знае за състоянието ти…

— Знае.

— Ами баща му? Да не мислиш, че му е стискало да признае на стария?

— Не знам.

— Съмнявам се — каза татко и продължи да крачи край мен. Тракането на токовете на обувките му по дървения под отекваше из цялата стая. — И по-добре. Не искам да имам нищо общо с това семейство. Чу ли ме? Нищо общо. Взех решение, Ланор: ще те пратим надалеч, докато родиш бебето. В манастир.

Погледна майка ми, коя го кимаше, забила очи в ръцете си.

— Сестрите ще му намерят дом, някой добър католически дом, ако това ще облекчи болката на майка ти.

— Ще ми отнемете детето? — понечих да се изправя от табуретката, но баща ми ме натисна да седна.

— Разбира се. Не можеш да се върнеш със срама си в Сейнт Андрю. Няма да позволя съседите ни да разберат, че си още едно от завоеванията на онова момче.

Заплаках горко отново. Бебето щеше да бъде всичко, което да ми остане от Джонатан. Как бих могла да се откажа от него?

Майка ми се приближи и хвана дланите ми в своите.

— Трябва да помислиш за семейството си, Ланор. За сестрите си. За срама, ако се разчуе. Кой ще иска да ожени синовете си за сестрите ти след такъв позор?

— Смятам, че моите грешки няма да им се отразят — казах дрезгаво, но знаех истината. Праведните граждани щяха да накарат сестрите ми и родителите ми да страдат заради моите грехове. — Нали няма да казвате на стария Сейнт Андрю за състоянието ми?

Баща ми спря да крачи и се обърна с лице към мен.

— Няма да доставя на дъртото копеле удоволствието да знае, че дъщеря ми не е могла да устои на сина му — и поклати глава. — Мисли си каквото искаш за мен, Ланор. Но се моля да постъпвам правилно с теб. Знам само, че трябва да се опитам да те спася от пълно съсипваме.

Не чувствах благодарност. Не исках да ме пращат надалеч! Може и да съм била себична, но първата ми мисъл не беше за семейството ми и тяхната болка, а за Джонатан. Щяха да ме принудят да напусна дома си и никога повече нямаше да го видя. Тази мисъл прониза сърцето ми като нож.

— Трябва ли да заминавам? — попитах с отчаян глас. — Не може ли да отида при акушерка? След това бих могла да остана. Никой няма да разбере.

От ледения поглед на баща ми ме заболя повече, отколкото от удара му.

— Аз ще знам, Ланор. И майка ти също. Някои семейства може и да се примиряват с това, но… ние не можем да ти го позволим. Би било чудовищен грях, дори по-ужасен от този, който вече си извършила.

Аз бях не просто лоша дъщеря и марионетка в ръцете на Джонатан, но и недостойна майка. В този миг исках да умра, но само срамът не стигаше.

— Разбирам — казах и изтрих студените сълзи от очите си, решена повече да не плача пред баща си.

О, какъв срам и какъв ужас изпитвах онази вечер! Днес, като се обърна назад, ми се струва глупаво да бъда толкова засрамена и уплашена. Но тогава бях просто жертва, оставена на милостта на религията и приличието, разтреперана и разплакана в дома на родителите си, смазана от тежестта на изискванията на баща ми. Дребна безпомощна душа, която щеше да бъде пратена на заточение в мрачен и жесток свят. Щяха да ми бъдат нужни много години, за да си простя. Тогава си мислех, че животът ми е свършил. Баща ми ме смяташе за блудница и чудовище и ме отделяше от единственото, което имаше значение за мен. Не можех да си представя как ще продължа напред.

Най-суровата част от зимата бе отминала. Късите мрачни дни неуловимо се удължаваха и просветляваха. Чудех се дали и аз не съм започнала неуловимо да се променям заради бебето в утробата ми, или само си въобразявах, че тялото ми вече не е същото. Винаги съм била стройна и заради бедата, в която попаднах, загубих апетит. Дрехите не ми отесняваха, както очаквах, но може би вината пришпорваше въображението ми. Понякога се питах дали Джонатан си мисли за мен, дали знае, че ще ме пратят надалеч, и дали съжалява, че ме е изоставил. Може би бе предположил, че съм постъпила както му обещах посетила съм някоя акушерка и съм се очистила. Вероятно бе погълнат от предстоящата сватба. Нямаше как да разбера. Вече не ми позволяваха да ходя на неделна служба и единствената възможност да се виждам с Джонатан ми беше отнета.

Дните се нижеха с ужасна монотонност. Баща ми непрекъснато ми намираше работа още със ставането ни на разсъмване до лягането вечер. Нощите не ми носеха покой, защото често сънувах София — как излиза от ледени те води на Олагаш, как се появява обвита в дим на гробището, как обикаля къщата ми по мрак като безмилостен призрак. Може би душата й намираше някаква слаба утеха в моето страдание.

Коленичех до леглото си, преди да си легна, и се чудех дали би било богохулно да помоля Господ да ме избави от бедата. Ако прогонването ми бе справедливо наказание за ужасните ми грехове, не трябваше ли да го приема, вместо да искам снизхождение?

С изтичането на зимата и приближаването на деня на заминаването ми сестрите ми ставаха все по-тъжни. Прекарвахме колкото можехме повече време заедно, не говореха за отпътуването ми, само седяха до мен, прегръщаха ме и притискаха чела в моето. Работеха усърдно заедно с майка ми върху подмяната на гардероба ми — не искаха да ме изпратят облечена като селянка — и дори ми ушиха нова наметка от платно, изтъкано с миналогодишна вълна.

Но неизбежното не можеше вечно да се отлага и една вечер, когато долината напълно се размрази, баща ми каза, че приготовленията са завършени. Щях да отпътувам следващата неделя с каруцата на магазинера, придружена от учителя Тайтъс Абъркоуми. От Преск Айл щях да продължа с файтон до Камдън, а след това с кораб — до Бостън. Сложиха вещите ми в единствения куфар на семейството и го оставиха до вратата. Зашиха във фустата ми списък на хората, с които трябваше да се свържа, заедно с монетите, които успяха да отделят. Сестрите ми прекараха нощта, гушнати в мен на голямото легло, не искаха да ме пуснат.

— Не разбирам защо татко те праща надалеч.

— Не ни слуша, както и да го молим.

— Ще ни липсваш.

— Ще те видим ли пак? Ще дойдеш ли на сватбите ни? Ще присъстваш ли на кръщенетата на бебетата ни?

Въпросите им ме накараха да се просълзя. Целунах ги нежно по челата и ги прегърнах силно.

— Разбира се, че ще ме видите отново. Няма да ме има за кратко. Стига сте плакали! Толкова много неща ще се случат, докато отсъствам. Дори няма да забележите, че съм заминала.

Те не вярваха и продължиха да плачат, обещаваха, че ще мислят за мен всеки ден. Оставих ги да си поплачат до изтощение, а после лежах цяла нощ будна и се опитвах да намеря покой в последните няколко часа преди зазоряване.

Когато се съмна, отидохме пред магазина на Уотфорд и там заварихме конярите да впрягат празните вече каруци, които предния ден бяха доставили камари от стоки — брашно, платове, игли, чай. Три големи коли и шестима яки мъже, които довършваха последните приготовления по впряговете и гледаха смутено скупченото около мен семейство. Сестрите и майка ми се притискаха силно към мен, сълзи се стичаха по лицата им. Баща ми и Невин стояха по-настрани с мрачни и безизразни лица.

Единият от конярите се покашля, не му беше удобно да ни прекъсва, но се тревожеше, че трябва да потеглим по график.

— Време е за тръгване — каза татко. Хайде, момичета.

Изчака майка ми да ме прегърне за последен път, а Невин да помогне на коняря да натовари куфара ми в празната каруца.

После се обърна към мен.

— Това е шансът ти за спасение, Ланор. Бог е сметнал за необходимо да ти даде още една възможност, така че не злоупотребявай с добрината му. Майка ти и аз ще се молим да родиш леко, но не си и помисляй да откажеш на монахините да намерят ново семейство на бебето. Заповядвам ти да се откажеш от детето и ако решиш да не спазиш нарежданията ми, по-добре не се връщай в Сейнт Андрю. Ако не станеш праведна и богобоязлива християнка, не искам да чувам повече за теб.

Бях като ударена от гръм. Качих се в каруцата, където ме чакаше Тайтъс. Той кавалерски ми помогна да се настаня на пейката до него.

— Скъпа моя, за мен е удоволствие да те придружа до Камдън — каза ми малко сковано и официално, но пък затова приятелски. Бях чувала Джонатан да имитира подигравателно същия този глас. Тайтъс беше деликатен възрастен господин с телосложение на книжен плъх — слаби ръце и крака и коремче, което с годините непрекъснато нарастваше.

Повечето му коса бе окапала, а тази, която беше останала, бе посивяла. Приличаше на Бенджамин Франклин с голото си теме, обградено от тънка растителност. Беше един от малцината мъже в града, които носеха очила с телени рамки, а те правеха бледосивите му очи да изглеждат още по-малки и по-воднисти. Тайтъс прекарваше лятото в Камдън, където преподаваше латински на децата на свой братовчед срещу издръжка, тъй като по онова време всички ученици в Сейнт Андрю работеха в семейните стопанства до започване на учебната година през есента.

Имаше и още един пътник, един от дървосекачите на Сейнт Андрю, който се бе наранил и се връщаше при семейството си в Камдън, за да се възстанови. Ръката му беше превързана с парцали. Когато каруцата потегли, аз заплаках обилно и започнах да махам трескаво през сълзи на майка ми и сестрите ми, които също ми махаха за довиждане.

Щом излязохме от града, болката в гърлото и сърцето ми се усили. Гледах как от погледа ми изчезва единственото място, което някога бях познавала, и се сбогувах с всички, които бях обичала. Особено с един.

13.

Шосето за Форт Кент, днешно време

Граничният пункт не беше много далеч. Въпреки че Люк не бе ходил по тези места от години, откакто закара семейството си на някаква мижава ваканция, беше сигурен, че може да го намери, без да поглежда картата. Движеше се по обиколни странични шосета, които щяха да го забавят, но по тях бе по-малко вероятно да срещне полицаи; по тесните пътища и малките градчета служителите на реда бяха рядкост. Големите неприятности ставаха по магистралите, по които се движеха коли с огромна скорост и надхвърлили лимита товарни автомобили. Оттам можеха да дойдат повече приходи от глоби за щатския бюджет.

Люк хвана волана в центъра и започна да управлява с една ръка. Пътничката до него се взираше напрегнато в пътя пред тях и хапеше долната си устна. Така приличаше още повече на тийнейджърка, която крие страховете си под привидно нетърпение.

— Е — каза той в опит да стопи леда между тях. — Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса?

— Моля, заповядай.

— Какво е да си такава, каквато си?

— Нищо особено.

— Нима?

Тя се облегна назад и подпря лакът на облегалката за ръце.

— Не се чувствам по-различна, поне не си спомням да е било така. Не забелязвам промяна, не и такава, която се вижда с просто око. Няма някакви специални сили. Не съм героиня от комикс.

Усмихна се, за да му даде да разбере, че въпросът е глупав.

— Онова, което направи в спешното отделение — като се поряза… Болеше ли?

— Не. Съвсем малко, сигурно така се чувстват пациентите по време на операция, ако са поели малка доза упойка. Само този, който те е превърнал в това, може да те нарани, да те накара наистина да изпиташ болка. Толкова време мина, че съм забравила какво е да те боли. Почти.

— Този, който те е превърнал в това? — попита Люк невярващо. — Как стана?

— Ще стигна и до там — отвърна тя, все още усмихната. — Бъди търпелив.

Откритието, че това чудо е дело на човешка ръка, направо замая Люк, все едно погледна цялата картина от различна перспектива. Стори му се още по-невероятно, още по-невъзможно, дори си помисли, че вероятно става въпрос за измама от страна на хубавата и манипулативна млада жена.

— Всъщност — продължи тя — аз съм почти същата като преди… Но не се уморявам. Не се изтощавам физически. Но емоционално — да.

— Депресираш ли се?

— Да, може би точно за това става въпрос. Сигурно има много причини. Най-вече, когато осъзнавам безсмислието на живота си, че нямам избор, освен да живея ден след ден, ден след ден… Чудя се какъв е смисълът да понасяш всичко това сам, освен страданието и припомнянето на всички злини, които съм сътворила, и начина, по който съм се отнасяла към хората. А нищо не мога да направя. Няма как да се върна назад във времето и да поправя грешките си.

Не такъв отговор очакваше той. Премести ръката си в края на волана, който вибрираше под дланта му, тъй като бяха тръгнал и по неравен макадамов път.

— Искаш ли дати предпиша нещо?

Тя се засмя.

— Като например антидепресанти? Това ли имаш предвид? Не мисля, че ще ми помогнат.

— Лекарствата не ти ли влияят?

— Да кажем, че съм си изградила висока резистентност — извърна се тя от него към прозореца. — Понякога единственият начин да се спасиш от мислите си е забравата.

— Забравата… Имаш предвид с алкохол? Или наркотици?

— Може ли да не говорим повече за това? — затрепери гласът и на последните думи.

— Разбира се. Гладна ли си? Вероятно отдавна не си яла… Искаш ли да спрем да хапнем? Има едно място близо до Форт Кент, където правят хубави понички…

Тя поклати уклончиво глава.

— Никога не огладнявам. Мога да изкарам седмици, без да се сетя за ядене. Или пиене.

— Ами сънят? Искаш ли да си подремнеш?

— Не спя много. Просто забравям. Пък и най-хубавото на съня е, че си до някого, нали? Топло тяло, което се притиска в твоето. Много е… успокоително, не мислиш ли? Как дишането влиза в ритъм с неговото, синхронизира се. Божествено е.

Дали това означава, че от доста време в леглото й не бе имало мъж, почуди се Люк. Ами онзи мъртвец в моргата, смачканите чаршафи в бунгалото — те какво означаваха? Или пък си играеше с него, опитваше се да скрие истинската си същност?

— Липсва ли ти жена ти в леглото? — попита тя след малко и го побутна.

Разбира се, че му липсваше, макар да спеше леко и неспокойно и често да го будеше, когато се опитваше да се нагласи по-удобно или пък викаше и се въртеше насън. Затова обичаше да я намира заспала в леглото им, когато се прибираше късно вечер от болницата, да вижда нежните извивки на стройното й елегантно тяло под завивките. Златистата й руса коса, леко отворената й уста. Имаше нещо в това да я гледа, без тя да го вижда, което я правеше красива в неговите очи. Споменът за тези интимни сцени предизвика буца в гърлото му. Това беше прекалено лична информация и не можеше да я сподели с не позната, но можеше да признае, че е самотен и изпълнен със съжаление. Затова си замълча.

— Откога не живее с теб? Жена ти, имам предвид? — попити Лани.

Той сви рамене.

— Вече почти година. Ще се жени за първото си гадже. Върна се в Мичиган. Взе и двете ни дъщери.

— Това е… ужасно. Съжалявам.

— Не си хаби съчувствието за мен. Струва ми се, че ти имаш доста по-големи проблеми.

Отново го обзе онова чувство, което усети и пред моргата — объркваше се, когато се опитваше да постави нейната история в контекста на познатия си свят. Как е възможно това, което казва тя, да е истина?

Тогава му се стори, че съзира светлините на черно-бяла патрулка в огледалото за обратно виждане. Точно когато зави надясно. Дали ги бе следвала през цялото време, без той да я забележи? Дали преследваше тях? Мисълта го притесни, тъй като никога не си бе имал проблеми със закона.

— Какво има? — попита внезапно Лани и се изправи. — Нещо се случи, усещам го по изражението ти.

Люк не сваляше очи от огледалото за обратно виждане.

— Спокойно. Не искам да се тревожиш, но мисля, че ни следят.