Непокорна кръв

Епилог

Не знам колко често в последвалите години се опитвах да си спомня слабата усмивка на любимата ми и докосването на сухите й сбръчкани пръсти по бузата ми.

Трийсет години, ако извади късмет. Спомних си жестокото предсказание на Конал. Тя разбира се, нямаше късмет. Беше срещнала доведения си баща, жреца-ламир, Конал и мен.

Гледах как сълзите ми се стичат по късата й коса и притиснах буза към нея. Усещането беше същото: копринено.

— Не плачи — каза тя.

Тя беше безумно лека. Едва ли тежеше повече от една птичка. Сякаш костите й бяха станали кухи и можех спокойно да й прикрепя чифт сини криле и тя да полети.

Пръстите й ме погалиха по бузата, намирайки сълзите ми.

— Лятото с теб, линанший. Годината с Кейт. И две години тук! Това е повече, отколкото бих могла да си пожелая, завързана до брат ти на кола. Това ми е достатъчно, любов моя.

— Не и на мен — казах аз.

— Ти знаеше, моя любов — отвърна нежно тя. — Оказа се по-кратко, отколкото очаквахме, но все пак знаеше. Доволна съм. И те обичам. Доволна съм, че те обичах.

Дали четеше мислите ми? Не знаех. Вече не знаех дали й говоря, или само си мисля. Резултатът беше един и същ.

— Сет?

— Какво?

Тя се поколеба. А може би просто поемаше последния си дъх.

— Не се ядосвай.

Не можех да й отговоря нищо.

— Те са мъртви, всичките. Не натоварвай сърцето си с гняв.

Какво бих могъл да направя? Бях си обещал да отмъстя, но се оказа, че пак бях излъгал.

— Моля те. Аз обичам това сърце, мой линанший. Не го похабявай. Не и заради мен. А и те вече сигурно са мъртви.

— Има и други като тях, Катриона. Винаги има. Гневът ми не е напразен.

— Не съм казала да не си хабиш гнева. — Тя отпусна главата си назад и ми се усмихна уморено. — Сърцето ти ще се похаби. А аз го обичам твърде много.

Целунах я по челото. Не исках да спирам да я целувам. Насилих се да отделя устните си от кожата й, за да й кажа:

— Ще се опитам.

— Добре. Ще ме прегърнеш ли?

— Разбира се, че ще те прегърна. Няма да те пусна.

— О, просто ще трябва да го направиш, любими мой.

— Наричай ме по име — казах аз.

— Мурлин. — Тя се усмихна. — Ще видя синовете ни.

— Разбира се, че ще ги видиш. — Аз й се усмихнах и притиснах главата й към рамото си.

— Не си отивай, Мурлин — каза тя. — Не и преди мен.

— Знаеш, че няма — отвърнах аз и стиснах зъби. — Обичам те.

— Знам.

Не помръднах от мястото си часове наред. Не се бях бръснал от дни, макар че за Катриона това вече нямаше значение.

Чух тихото му почукване по вратата, но не видях кога брат ми е влязъл в стаята. Не спирах да галя сухите бузи на Катриона. Устните й изглеждаха леко извити нагоре в краищата, но бяха по-сбръчкани от преди, лицето й беше още по-бледо и изсъхнало. Разресах с пръсти побелелите й коси и с дланта си усетих кокалестия й череп. Тя все още беше красива. Докато беше остарявала заедно с нас от другата страна на Воала, красотата й не беше помрачена от глад или страдания. Беше остарявала добре. Беше остарявала красиво.

О, богове, беше остаряла. Притиснах мокрото си лице към косата й и стиснах зъби.

— Сет.

Не го погледнах, не му позволих да види очите ми. Примигнах учестено.

— Къде ще отидеш? — попита ме Конал.

Изчаках, докато буцата в гърлото ми се разнесе.

— Горе, сред скалите. Прилича на… Прилича на…

— Мястото, където са децата й — рече нежно той. — От другата страна.

Кимнах. Цялото ми тяло трепереше. Тъжно обгърнах крехкото й тяло с ръце.

— Но аз имах предвид… — изрече той — имах предвид къде ще отидеш след това?

Бавно я залюлях в ръцете си. Отново трябваше да изчакам, за да мога да отговоря.

— Провери ли ги, Конал? Откри ли ги?

— Сет, те са мъртви. Това е истината. Тя ги е надживяла. Пазачите, дребния мъж от града, доведения й баща. Всичките.

— Нямаше кой знае колко време. — Изобщо нямаше време.

— Не. Но всъщност е имала повече, нали?

— Не знам. Така ли е?

— Сет. Ти го знаеше. — Той приклекна и отметна косата от очите ми.

Гневно изтрих сълзите си.

— Върви и намери твоя Камък, Конал. Мен няма да ме има известно време. Година или две. Става ли? Пак ще ме интересуват — и Камъка, и Воала. Кълна се. Просто не сега.

Брат ми не отговори. Тогава забелязах, че той също плаче.

— Ще се върна — казах аз и успях да се усмихна. — Не се тревожи. Ще се върна.

— Моля те — каза най-накрая той. — Моля те, върни се.

Не каза „скоро“ и аз му бях благодарен за това.

— Значи се нуждаеш от незаконородения си брат? — Избърсах си носа.

— Винаги съм се нуждаел — каза той. — Винаги.

— Да. Знам — отвърнах. — И ти се наричаш капитан. Закъде си без мен?

Той нежно ме плесна по бузата.

— Сополанко.

Засмях се тъжно.

— Ела — каза той. — Ще ти помогна. Аз също я обичах.

Той пое Катриона от моите съпротивляващи се ръце, а аз се изправих, залитайки, и отворих вратата. Изпълних гърдите си с нощния въздух — чуждоземен, но прекрасен, и двамата я понесохме в мрака, за да намери синовете си.