Непокорна кръв

21

Толкова много години. Оттогава изминаха толкова много години, а аз все още сънувам, че пръстът ми на спусъка е действал с частица от секундата по-бързо, и се събуждам с писък, облян в пот. Все още.

В мрака протягам ръка към жената до мен, по-добрата половина от душата ми, а тя ме прегръща и ме приспива отново, мислейки си, че сънувам някое друго време, някои ужасни неща, които са все още в бъдещето ми. Понякога — твърде често — е точно така. Понякога не е.

Тя знае, разбира се, че аз едва не убих мъжа, когото обичаше. Има толкова много жени, които и двамата сме обичали, но тя беше по-различна. Все още е. Чаках я твърде дълго. Твърде дълго. Съдбата е жестока.

Не, в онзи ден беше милостива. Беше милостива в деня, когато не убих брат ми. Бях на косъм да го направя и Съдбата обича да ми го напомня. В малките утринни часове.

Но аз не й признавам, че сънувам смъртта му. Това няма значение. Сега си имам достатъчно кошмари, от които да избирам. Не е нужно винаги да знае кой е. Трябва да знае само, че тя е бариерата ми пред тях. Това е всичко. И тя го знае много добре.

По плочките в двора зачаткаха копита, зацвилиха коне, мечове подрънкваха в ножниците си. Мъжът върху сивия жребец ми изглеждаше познат, но за миг просто не можах да направя връзката. Той беше добре облечен, висок и елегантен, но дрехите му бяха набити с прах от дългото пътуване и видът му имаше безмилостното излъчване на човек, който доскоро е участвал в битка. Двайсет и тримата мъже, които яздеха след него, имаха същото излъчване и всички държаха в ръцете си оголени мечове.

Настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от приглушените, изпълнени с болка хълцания на привързаното към кола момиче.

— Ако подпалите дървата — заяви новодошлият с леден глас, — хората ми ще посекат всички ви на място. Мъже, жени и деца.

Мъжете, които държаха главните, се спогледаха и леко отстъпиха назад, но жрецът си проправи път между тях, размахвайки библията си.

— Вие нямате думата по тези въпроси, ваша милост! Не трябва да позволяваме на вещиците да живеят!

— Не трябва и да убивате — рече спокойно ездачът. — Но подозирам, че и тази заповед я уважавате толкова, колкото и аз.

Маклауд. Жив и здрав, завръщащ се от любимите си битки. Веднага му простих всички презрителни погледи, всички снизходителни усмивки. Простих му за скромния ми живот в другия свят и му простих за невзрачната колиба. През живота си не бях срещал човек, който толкова точно да знае кога да се появи.

Смутените и ужасени хора се бяха отдръпнали назад, но не и наемниците на жреца. Те стискаха здраво ножниците и тетивата, очаквайки заповед.

Графът и жрецът продължиха да се гледат твърдо, сякаш цяла безмълвна вечност. Кожата на скулите на жреца се опъна дори повече — тъй като му отнемаха плячката, аз очаквах всеки момент да се хвърли към гърлото на графа, но не можех нито да помръдна, нито да продумам. Едва дишах.

Жрецът грабна оръжието на близкостоящия селянин и го вдигна над главата си, разтегнал жълтеникавите си, устни в злобна усмивка, разкриваща грозните му зъби. Почти едновременно Маклауд вдигна ръката си и щракна с пръсти.

Един от ездачите му метна копието си, което безпогрешно прониза жреца. Някой в тълпата изпищя; после се разнесе колективно ахване. Наемниците гледаха втренчено с полуизвадени от ножниците мечове, но вече беше твърде късно.

Жрецът падна на колене, расото му се надипли около него като черен пушек, но озъбената усмивка не угасна. Той се опита да избъбри някаква анатема, но от устата му се разнесе само зловещо ръмжене. Мъжът не падна, а остана на колене пред графа. Минаха няколко дълги, спиращи сърцето минути, преди окончателно да се убедя, че е мъртъв.

Че то е мъртво.

— Конал Макгрегър не е магьосник, глупаци такива, а и да беше, пак щеше да струва колкото десет от вас. Свалете го оттам — каза спокойно Маклауд. — Момичето също. А вие се разотивайте и знайте, че ако на някого отново му мине през акъла да прави нещо подобно, лично ще го обеся, а семейството му ще обрека на глад.

Хората на жреца просто се ометоха тихомълком. Наблюдавах ги как се отдалечават. Бях запомнил лицата им и се заклех, че един ден ще ги погледна от съвсем друг ъгъл. От тълпата, която беше започнала да се разпръсква, се чуваше съвсем тихо мърморене. След смъртта на жреца оставаше само един човек, от когото да се страхуват, а и те знаеха много добре кой маже филията им с масло и от коя страна. Някои вече започваха да изглеждат така, сякаш се срамуваха от себе си.

Двама от бойците на графа разрязаха въжетата на Конал. Ръцете му трепереха, когато ги разтриваше, за да си възстанови кръвообращението. Той се олюляваше, но стисна зъби и отказа помощта им. А после смее да се оплаква от моята нетърпима гордост?

Момичето не можеше да стои на краката си и след като я освободиха, просто се свлече, плачейки, върху купчината дърва. Тя се сви от страх пред бойците, но Конал клекна до нея и я вдигна на ръце. Видях го да залита отново и едва не я изпусна, но бързо се съвзе. Видях всичко това, макар да тичах надолу по стълбите от стената към двора. Доверих се на ума си да усети стъпалата, и на краката си — да ги намерят, защото не можех да сваля очи от брат ми.

Той слезе, олюлявайки се, от кладата. Главата на момичето се притискаше към врата му, а ръцете й почти го задушаваха. Един от бойците се опита да я вземе от прегръдките му, с намерението да му помогне, но той рязко се дръпна и го погледна предупредително.

Мъжът само се усмихна напрегнато. В очите му проблесна сребриста светлинка. Докато тичах нетърпеливо по стълбите, аз го чух доста ясно.

— Махай се оттук, Ку Хорах.

Конал го погледна втренчено. После отстъпи крачка назад, обърна се и едва не падна от рязкото движение, но когато застана пред коня на Маклауд, главата му беше високо вдигната.

Той притискаше силно момичето към гърдите си.

— Благодаря ви, ваша милост.

Маклауд го изгледа изпитателно.

— Предлагам ти да се махнеш оттук, Макрегър, заедно с брат си. Ще ми липсвате, но така ще е по-безопасно и за двама ви.

— Ще си имате проблеми заради това, ваша милост. Аз също съжалявам.

— О, няма да са чак толкова. — Графът сви рамене и погледна презрително към мъртвия жрец. — Това е привилегия на богатите и могъщите. Но преди нещата да се подобрят, ще стане още по-зле, а протекцията ми не е безгранична. Затова тръгвайте.

— Да, ваша милост.

— Зарежи любезностите, Макгрегър. Не ти подхождат.

Дотичах до тях, стиснал лъка в ръцете си. Неколцина от бойците се обърнаха към мен с вдигнати мечове и аз бях готов да се изправя срещу тях с голи ръце, само и само да се добера до Конал, но Маклауд вдигна ръка и те се отдръпнаха.

— Аха. Резервният план, Макгрегър. — Той се усмихна. — Голям си късметлия, че имаш такъв брат.

— Знам, ваша мил… Така е.

Не можа да ме прегърне, защото държеше момичето, и аз я възневидях за това, но той притисна буза към главата ми и аз го прегърнах, а по лицето ми се стичаха сълзи.

— А тя? — Маклауд кимна към хълцащото същество.

— Майка й почина преди пет месеца. Тя няма друго семейство. Доведеният й баща я предаде на… на свещеника — рече горчиво Конал. — Не може да се върне в Балчатан. Трябва да дойде с нас.

Маклауд махна презрително с ръка.

— Разбира се, разбира се. — Той отново щракна с пръсти. — Дайте им коне — нареди той на мъжете си, — и ги ескортирайте до границите на земите ми. След това съдбата им остава в техните ръце. Трябва да заминеш далеч оттук, Макгрегър. Нали знаеш какво имам предвид?

Слисаният Конал се поклони.

— Ще ми се да не се беше налагало да го правиш — въздъхна Маклауд.

Когато брат ми надигна глава, зърнах познатата стара усмивка на устните му. Не можех да повярвам. Мислех си, че ще се разтреперя, но успях да се въздържа: все още бяхме заобиколени от простосмъртни и аз все още не им вярвах. Напълно възможно бе това да е някаква извратена шега, за да ни изтормозят, преди да ни убият.

Не всички от тях бяха простосмъртни, разбира се. Боецът със сребристия проблясък в очите върна момичето на Конал и когато отстъпи назад, му намигна. Двамата несъмнено размениха мисли, преди Конал отново да се обърне към Маклауд.

— Благодаря, ваша милост. Нека вашият бог ви помага.

— Сбогом, Макгрегър, и да се надяваме, че ще помага на всички ни. А за в бъдеще? — Графът въздъхна. — Внимавай на кого разкриваш светлината в очите си.

22

Отбихме се от пътя, разбира се, за да вземем Брандир и Леа, след това спряхме още веднъж, за да се нахраним. Нямахме нищо за ядене, но бойците на графа бяха достатъчно добри шотландци, за да поделят с нас своите запаси. Те не говореха много и аз се зачудих откъде ли са дошли, но не ме интересуваше чак толкова, че да попитам. Бях безумно уморен и безумно притеснен.

Конал седеше прегърбен и смълчан, и макар да беше отслабнал и с хлътнали очи, той едвам успяваше да преглътне овесения хляб и изсушеното месо, което му бяха дали. Накарах го да пие малко вода. Леа лежеше нащрек, с глава към него. Брандир се опита да се свие в скута ми, макар вече да беше твърде голям, за да се побере там и задницата му оставаше на земята. Страхувах се, че бойците на графа може да се опитат да ги убият, но когато примамих Брандир и Леа навън от бърлогата, мъжете само повдигнаха вежди и се спогледаха, но повече не им обърнаха внимание, сякаш те бяха най-обикновени ловджийски кучета.

Момичето се беше свило встрани и се тъпчеше с храна като изгладняло животно, но не сваляше напрегнатите си очи от нас. Тя не обелваше нито дума. Не беше проговаряла, откакто я свалиха от кола, но поне беше спряла да плаче, слава на боговете. Когато стана време да тръгваме и помогнах на Конал да се качи на седлото си, тя отиде право при коня му, без да задава никакви въпроси, пъхна голия си крак в стремето му и се метна зад него. Хвана го през кръста, но за моя радост не се притисна твърде силно — щеше да е жалко да я убивам точно сега — а и той, изглежда, нямаше нищо против тя да е там. Като че ли това го успокояваше.

Знаех си, че нещо не е наред с него, щом яздеше със стреме. Мисля, че ако го нямаше, той просто щеше да се плъзне от гърба на коня. Моето го махнах — и без това седлото ми се струваше достатъчно необичайно. Но Конал беше пъхнал краката си в стремената и се беше хванал здраво за лъка на седлото като удавник, вкопчил се в живота. Погледнах го, разяждан от тревога.

Мъжете ни оставиха на едно малко сечище на границите на земите на Маклауд. Всички, с изключение на един, обърнаха конете си и препуснаха назад, без да кажат нито дума, но капитанът им остана с нас.

— Не е далеч оттук, нали?

Главата на Конал беше клюмнала толкова ниско от изтощение, че едва ли имаше сили да отговори, затова се обадих аз.

— Не. Не е далеч.

— Задръжте конете. Те са подарък от Маклауд. Знаете ли пътя?

Погледнах към Конал и го видях да кима леко. Момичето не сваляше ококорените си разтревожени очи от него.

— Да — казах аз. — Ще се оправим. — Или поне така се надявах. Всички се надявахме.

— Не се връщайте повече тук, ако искате да останете живи.

— Не съм си го и помислял — отвърнах с горчивина.

— Но ако го направите и попаднете в беда — каза той, — попитайте за мен. Аз съм Дъглас Руат Маклауд. И ако ме няма тук — устните му се изкривиха в усмивка, — попитайте за наследниците ми.

Успях само да промърморя една благодарност, а той се метна на коня и препусна след хората си. Когато отново погледнах към Конал, той вече яздеше мълчаливо. Поех след него, следван от вълците.

Тукашните земи бяха красиви, гористи и диви, но тучни и заслонени от хълмове. В гористите низини климатът беше влажен и топъл; имаше много цветя и гъста зелена трева, а земята беше прорязана от поточета. Над главите ни се въртяха облаци от мушички, но това не ни притесняваше особено. Мястото ми беше познато, макар да бяха минали почти две години и сърцето ми запя. Ако успеех да го прибера у дома, всичко щеше да е наред.

Малкото езерце лежеше тихо между дърветата и когато спряхме и се загледахме в него, ние също мълчахме. Сърцето ми се беше качило в гърлото и очите ми горяха. Зад обраслите с тръстика брегове водата беше абсолютно неподвижна и в нея се отразяваха ярките цветове на брега, дърветата и небето. Човек би си помислил, че ако потопи ръка в нея, ще я извади оцветена.

— Момиче — казах аз. — Слез от коня.

Момичето се плъзна от седлото и застана до коня, поглеждайки първо към мен и Конал, а след това към езерото. Брат ми ме погледна с изпепеляващия си поглед, който беше бледа сянка на някогашния. Опитах се да се усмихна.

Конал слезе от коня, хвана се здраво за стремето и се облегна за миг на хълбока му, за да възстанови равновесието си. Събрал силите си, той се отправи към обраслия с тръстика бряг. После се обърна към момичето.

— Катриона — каза рязко той и ме погледна. — Ние продължаваме натам.

Тя поклати глава, отстъпи назад и отново я поклати.

— Искаш ли да останеш тук и да умреш — попита я той, — или ще ми се довериш?

Тя впери поглед в неподвижната вода и преглътна тежко. Направи крачка към езерото, после още една, но след това се спря и като че ли повече не можеше да помръдне.

— Трябва да дойдеш с мен — каза той и пред невярващите ми очи се приближи до нея и отново я прегърна.

Тя беше просто едно дребно същество, но аз исках да я изтръгна от ръцете му и да я запратя някъде надалеч. Скочих от коня си, но нещо ме възпря. Тя яростно клатеше глава, докосвайки лицето на Конал, галейки бузата му.

— Всичко е наред — каза той. — Добре съм. — После я понесе към водата.

Когато тя стигна до хълбоците му, той се спря да ме изчака. Аз подсвирнах тихо на Брандир и Леа и пъхнах ръце под оглавниците на конете, така че обратната страна на дланите ми да опира в кокалестите им глави. След това ги поведох напред. Те бяха послушни животни. Заедно с вълците ме последваха, без да се плашат или да се опъват. Сигурно адски се бяха стреснали, когато водният портал се отвори.

Както и момичето. Вероятно е била ужасена, но не го показа по никакъв начин. Когато излязох от другата страна и избърсах водата от очите си, трябваше да се боря с уплашените коне. Те тръскаха глави, опитваха се да се откъснат от мен, подскачаха във въздуха, мятаха къчове и отстъпваха встрани с танцуващи стъпки. Аз ги държах здраво, макар единият да се блъскаше трескаво в ръката ми. Конете ни трябваха и не можех да ги пусна, и въпреки че отчаяно исках да отида при Конал, първо трябваше да завържа животните за някой пън или изсъхнало дърво. Леа и Брандир отръскаха козините си, седнаха и се загледаха в голите хълмове. Изглеждаха леко изненадани, но не и нещастни.

Момичето се беше вкопчило в Конал, прегърнало го здраво през врата, заровило лице в шията му. Той се отпусна на колене и аз го чух да й казва нещо с отчаян глас. Тя най-после се измъкна от ръцете му, пропълзя встрани и се изправи, вперила поглед в него. Той се насили да се усмихне и се опита да се изправи, но вместо това се строполи настрани и остана да лежи неподвижно.

Изкрещях й нещо, макар да не знаех какво. Мисля, че просто исках да се махне от него и в първия момент тя го направи; подръпна парцаливата си рокля и отстъпи назад, гледайки го уплашено. Аз я бутнах настрани и паднах на колене до него; точно в този миг чух щракване и пукане, и тропот на копита. С периферното си зрение забелязах как единият кон се освобождава и побягва в галоп към близките хълмове. В бързината не го бях завързал както трябва. Изругах, но все пак ни оставаше един кон, а точно сега единственото, което ме интересуваше, беше Конал.

Момичето стоеше зад мен и трепереше. Исках просто да се махне оттук и да ме остави на спокойствие да му помогна, но ми беше студено, бях гладен и много по-изтощен, отколкото бях предполагал. Ръцете ми трепереха, боляха ме от катеренето по вертикалната стена, за което се опитвах да не мисля, катеренето, от което ме побиваха тръпки, щом си спомнех как се бях прилепил към крепостната стена като някое жалко насекомо. Прогоних този спомен, но ръцете ми не бяха достатъчно силни, за да издържат тежестта на Конал. Не бях достатъчно голям. Не бях достатъчно силен. Той щеше да умре тук.

— Помогни ми! — изкрещях аз.

И тя го направи, изтича до мен и ми помогна да го завлека до коня. Беше същински ад, а още по-трудно бе да се опитаме да го натоварим на гърба му. В отчаянието си аз развързах привързаното към седлото, навито на руло одеяло, промуших го под ръцете на Конал и с дърпане двамата го изтеглихме на седлото. След това Катриона се метна зад него и го задържа, докато аз затягах стремената и поводите. Закопчах ремъците на стремето един за друг и ги използвах, за да завържа краката му под корема на коня, а после използвахме поводите, за да привържем тялото му колкото се може по-добре към врата на коня. Катриона отново слезе на земята.

— Не искаш ли да яздиш? — попитах я, защото ми се стори редно.

Тя поклати глава.

— Пътят е дълъг — предупредих я аз.

Тя сви рамене.

Огледах се за ориентири, после вдигнах глава към слънцето, което тъкмо изгряваше на бледото и ясно утринно небе. Моето небе. След това поведох коня за юздата и с вървящата от другата му страна Катриона поехме по дългия път към дома.

Когато най-накрая успях да си събера мислите, вече бяхме стигнали на няколко километра от крепостта. Знаех, че трябва да повикам помощ. Вече бяхме в обхват и хората щяха да пристигнат веднага, стига да се сетех кого да повикам.

Опитах се да накарам мозъка си да се размърда, докато момичето ме гледаше изплашено как блъскам с юмруци по слепоочията си толкова силно, че сигурно щяха да останат синини. Разчесах кожата си до кръв. Не помнех кога за последно бях спал. Не си спомнях никого от крепостта.

Ранях. Името ме връхлетя изведнъж. Спрях се, стиснах зъби и призовах Ранях.

Изминахме може би още около километър, преди да получа отговор, и то лично. Едва не се разплаках, когато видях как познатите ми бойци препускат към мен, но не го направих. Продължих да вървя, докато силите не ме напуснаха окончателно и тогава спрях. Катриона също спря и изведнъж се оказахме заобиколени от хора, които познавах. Аз просто си стоях там и мълчах, докато те развързаха ремъците на Конал, свалиха го от коня, положиха го на широка носилка и го завиха с одеяло. Конниците ме избутаха встрани, започнаха да ми задават въпроси, но аз не можех да им отговоря, защото не ми стигаха силите дори да си отворя устата. Опитах се да им обясня, че е наранен. Опитах се да им разкажа какво се е случило. Опитах се да ги уверя, че съм пробвал да го спра, но не успявах да оформя думите, а и без това почти никой не ме слушаше. Бях ужасно изморен. Наблюдавах ги унило. Не можех да чуя гласовете им както трябва и сцената се размазваше пред очите ми.

Пред мен застана Ейли. Погледнах я стреснато.

— Защо не се върна за нас? — извика тя. — Защо не дойде?

Почувствах се така, сякаш някой ме беше събудил рязко от сън и думите заседнаха в гърлото ми.

— Не можах… нали знаеш… времето. Сигурно ми се е изплъзнало. Не можех да го оставя. Времето, Ейли…

Но нея вече я нямаше. Беше изтичала до носилката на Конал и помагаше да я плъзнат внимателно в двуколката.

И после тя вече беше тръгнала, както и конете, заедно с ездачите, и Конал с тях, а Леа тичаше по петите им. Бях го довел у дома, помислих си аз, и вече можех да го оставя сам, защото знаех, че повече няма какво да направя. Те щяха да се погрижат за него, нямаха нужда от мен. Облекчението и изтощението ме връхлетяха като пролетен талаз и аз се спрях рязко на пътя с надеждата, че краката ми няма да ме подведат. Брандир ме погледна, наклони глава и нададе вой.

Момичето също спря. С лека изненада установих, че тя продължава да върви с мен.

— Отивай — казах й аз. — Отивай. Те ще се погрижат за теб.

Тя не помръдна, само обърна глава към конниците, които се смаляваха в далечината. Очите й потъмняха и тя се намръщи. Аз също погледнах натам.

Те се тревожеха за Конал. Както и аз. Всемогъщи богове, та той се намираше на прага на смъртта. Аз си бях наред. Просто бях ужасно изморен, това е. Нямаше друга причина за смазващата болка в ребрата ми и паренето в очите. Повдигнах ръка, за да ги разтъркам или поне се опитах, но тя просто увисна отмаляла. Изискваше твърде много усилия.

Девойката ме докосна. Погледнах към ръката й. В сравнение с мускулестите ми крайници, нейната ръка изглеждаше толкова крехка, с бледа кожа и изпъкнали сини вени. Ноктите й бяха начупени, леко изкривени, а в основата им се виждаха дълбоки странни линии, червено, преминаващо в лилаво и черно. Зачудих се какво ли е било пъхано под тях. Шило?

Забелязвайки погледа ми, тя бързо отдръпна ръката си, но когато вдигнах глава, издържа погледна ми. Наистина беше непокорна. Изгледах я презрително. След времето, прекарано в килията, тя изглеждаше мършава, но едва ли и преди беше имала кой знае какви мускули. Големите й очи изпъкваха на деликатното й лице, но може би те просто изглеждаха такива заради остриганата й глава, покрита със струпеи и рани, изядена от въшки. В гърдите ми се надигна жалост, но тя беше бързо изместена от отвращение. Ненавиждах начина, по който ме гледаше: отчасти съчувствено, отчасти уплашено. Беше твърде крехка, твърде чуплива за моя вкус.

Твърде простосмъртна.

Завъртях се на токовете си и поех на запад, Брандир подтичваше до мен. Точно в този момент се нуждаех от небе и море, да натопя главата си в чистата солена вода. Знаех, че момичето върви след мен и това ме дразнеше, затова докато вървях, започнах да се събличам. Това я накара да се спре и да седне в тревата, а аз продължих да вървя, спуснах се към пясъчния бряг и когато стигнах до мокрия пясък, се затичах. Подскочих, направих салто и се озовах във водата.

За няколко секунди изобщо не ми се излизаше на повърхността. Зачудих се дали на това му викат смъртоносно желание. Конал казваше, че всички произлизаме от морето, дори простосмъртните, и затова мнозина от нас се връщат там.

Заплувах надолу със затворени очи, после се отпуснах и се оставих на силата на водата. Чувствах единствено студеното й копринено докосване до кожата ми, нежното погалване на водораслото, което се беше заплело около глезена ми. Чувах единствено морето и пулсирането на собствената си кръв, която бучеше в ушите ми, и не можех да различа звуците им. Кракът ми докосна морското дъно, мокрият пясък се промуши между пръстите ми, аз се оттласнах нагоре и изскочих на повърхността, сливаща се с небето.

Значи смъртоносните желания не траят дълго. С малко повече късмет въобще не се сбъдват.

Отмахнах косата от очите си, обърнах се по гръб и се оставих водата да ме носи. Виждах как Брандир крачи разтревожено напред-назад по брега и скимти загрижено. Докато се бях разсеял, една голяма вълна ме повлече към брега. Изплувах отново, плюейки вода. Проклятие, колко вкусна беше. И въздухът беше вкусен. Както и целият свят.

Трябваше да отида в крепостта. Скоро. Не. Може би по-късно.

Момичето ме наблюдаваше, притиснало колене към гърдите си. Стиснах зъби и излязох от морето, което я накара бързо да извърне глава настрани. Вдигнах разпилените си дрехи и бързо ги навлякох. Пясъкът стържеше разранената ми кожа и аз нарочно се отдалечих към южния край на залива и се изкатерих по скалите. Този път тя не тръгна след мен, но и не помръдна от мястото си. Забравих за съществуването й. Седях и гледах водата, хипнотизиран от вълните, щастлив, че съм си у дома.

Но все още не исках да се връщам в крепостта. При тази мисъл стомахът ми се сви. Не исках да виждам никого. Исках просто да видя дома си. Това беше повече от достатъчно. От две години чаках. Докато Конал не се възстановеше, нямах нужда от нищо и от никой друг.

— Здрасти. — По скалата отекнаха стъпки. — Нещастен вълчи син.

Скочих стреснато на крака. Гласът беше по-дълбок, отколкото си спомнях: почти мъжки. Беше красив глас, особено защото рядко го използваше. Поне тази част от него беше все още красива. Той ми се усмихна.

— Здравей — казах аз, — грозно копеле такова.

— Най-грозното копеле в крепостта — отвърна весело Шона. — Единственото грозно копеле в крепостта. — Той протегна ръце и аз го прегърнах силно.

— Липсваше ми, отвратителен дивако — каза той.

— И ти на мен. — Поколебах се. — Как си?

— Страхотно. Жените харесват белезите ми.

Беше успял да си пусне, козя брадичка, която поддържаше грижливо, макар да не си правеше труда да подстригва буйната си коса. Смотан мърляч. Може пък да си мислеше, че брадата отвлича вниманието от белезите. Честно казано, те не изглеждаха твърде зле. Добре де, ужасни бяха, но му придаваха развратен вид.

— Казвам ти. Жените обичат лица с характер. Не си падат по красиви момченца като теб.

— Не — отвърнах аз. — Просто се опитват да бъдат мили. Съжаляват те.

— Добре, признавам, че може да е заради силния ми характер.

— Да бе. Духовитост, находчивост и природно красноречие.

Той се разсмя и аз се засмях с него, не можах да се удържа. Шона отново ме прегърна.

— И така — рече той. — Готов ли си да се върнеш в крепостта?

— Като стана на въпрос — ухилих се аз, — да, готов съм.

23

Момичето тръгна с нас към крепостта, но ни следваше отдалеч. Шона я погледна любопитно, но като че ли прояви по-голям интерес към Брандир, който забелязах, се влюби веднага в него, без да минава през фазата на злобното хапане. Това едновременно ме развесели и ми вгорчи настроението.

Когато се приближихме до портата, Шона спря. Брандир се вдигна на задни крака и опря лапи на раменете му, а Шона се престори, че е зает с чесането на гърба му, но всъщност знаех, че изчаква момичето. Тя се забърза, внезапно уплашена да не остане отвън. Когато се приближи на една ръка разстояние, той й се усмихна и тримата минахме заедно покрай пазачите. Единият от тях ми викна и аз изненадано вдигнах глава. Йорна.

— Изгубил ли си оръжията, сополанко — извика той и ми намигна.

Аз му се ухилих.

— За твой късмет!

— Утре сутрин те искам на бойната арена, мързелив, изгубил форма пикльо!

Момичето се промъкна до мен и го погледна предизвикателно. О, адски дъх: нямах нужда от защитата й. Караше ме да изглеждам като глупак и аз се ядосах, но ако я отблъснех, щях да изглеждам като още по-голям глупак, а и не можех да не се възхитя на куража й. Опитах се да не й обръщам внимание.

— Изгубили сте оръжията си, но пък сте намерили две полезни кученца! — Йорна посочи Брандир и момичето и избухна в смях, към който се присъединиха и останалите пазачи.

— Не им обръщай внимание. — Шона ме хвана за ръката и ме поведе към ковачницата.

За миг успях да пригодя зрението си към топлия мрак. Осветена от пламъците в огнището, Ранях се надигна и ме погледна. Червеникавокафявата й коса беше сплетена на плитка, а красивото й лице се беше зачервило от горещината. Тя измъкна едно парче стомана от пещта и го постави на наковалнята, но само го погледна и положи чука си до него.

— Чух, че сте изгубили мечовете си.

Явно цял живот щяха да ми го натякват.

— Конал не си взе меча.

— Знам, дребен. Дадох му един по-добър.

Свих устни. Никога нямаше да стана висок колкото Конал, знаех го много добре, но за две години бях наваксал на тегло и мускули. Не бях толкова нисък. Бях почти колкото Шона и ако тя се опитваше да ми каже, че не мога да се бия, щях да грабна нажеженото парче метал и да жигосам задника й с него.

Забелязвайки погледа ми, Ранях се засмя сухо.

— Да. Пораснал си. — Тя избърса ръцете си в кожената си престилка и рече: — В такъв случай ще ти трябва ново оръжие.

— Да — отвърнах аз.

— Ще ти направя. Покажи ми ръката си.

Протегнах ръката, с която държах меча. Тя я хвана, разпъна пръстите ми и притисна лявата си длан към моята. Огледа ме от глава до пети.

— Спря ли да растеш?

Свих рамене.

— Ще станеш висок колкото Шона или някъде толкова. — Тя отдръпна разперената си ръка, но продължаваше да стиска моята. Преди да я пусне, усетих леко стискане. — Добре се справи.

Промърморих нещо несвързано, твърде изненадан, за да й благодаря както трябва.

Тя огледа един счупен нокът и го откъсна със зъби.

— Брат ти дойде на себе си преди около час. Искаше да те види, Мурлин. — Името прозвуча странно от нейните уста, но тя широко ми се усмихна. После изведнъж се изправи и се вцепени.

Обърнах се към вратата. Момичето се притисна към мен и за миг изпитах желание да я потупам по ръката, за да я успокоя. За щастие се усетих навреме и се въздържах. Дори Шона, който стоеше от другата ми страна, се изпъна по военному.

Ленора влезе в работилницата, вперила поглед в мен. Тя изглеждаше отслабнала и напрегната от усилията да остане в този свят, но нямаше вид на човек, който се кани да го напусне скоро. Очите й изглеждаха измъчени, но все така твърди. Косата й беше пораснала до под раменете и тя я носеше прибрана отзад, защипана с красиви сребърни шноли. Гарванът стоеше на рамото й, без да сваля базалтовите си очи от мен.

— Мурлин — каза тя.

— Ленора.

Тя направи кръг около мен, оглеждайки ме изпитателно. Аз не помръднах и не сведох поглед.

— Само ако беше малко по-бърз със спусъка, Мурлин — каза тя, — сега щеше да си капитан на крепостта и наследник на Григар.

— Знам — отвърнах. Усещах студения гняв на Шона, а момичето се притисна още по-плътно към мен, докосвайки юмрука ми със слабите си пръсти. Бях благодарен на Шона, но отблъснах момичето. Нямах нужда от нейната подкрепа. Вече започваше да ме дразни.

Гарванът изграчи дрезгаво, наклони глава и Брандир настръхна и му изръмжа. Ленора леко се усмихна.

— Благодаря ти — каза хладно тя — за това, че беше толкова бавен.

После се обърна и излезе навън, а гарванът се издигна в небето, докато накрая не се превърна малка черна точка. Ранях изпусна дъха си, а Шона потрепери. Той тръсна ядосано глава.

— Повече няма да получиш от нея — промърмори той.

— Беше повече, отколкото би могъл да очаква — рече отривисто Ранях. — Върви при брат си.

Момичето отново тръгна с мен, но този път щом стигнах до каменните стъпала, които водеха към стаята на Конал, аз се обърнах към нея и й казах да остане там. Наредих й го със същия глас, с който се обръщах към Брандир, само че по-остро. Шона ме погледна студено и остана с нея, мърморейки й успокояващи думи, докато тя ме изпращаше с поглед. Зачудих се дали пък не я иска. Щеше да е странно, ако е така.

Пред стаята на Конал имаше пазачи, но дори не ми се наложи да говоря с тях; те отстъпиха встрани и единият от тях ми кимна с глава да вляза. Конал лежеше на една страна, пъхнал ръка под възглавницата си, затворил хлътналите си очи, но щом затворих вратата, той веднага ги отвори и впери поглед в стената.

— Сет — каза той, без да ме поглежда.

— Трябва да спиш — казах му аз.

— Ще спя. Но първо исках да те видя.

— Само боговете знаят защо изобщо се събуди.

Той най-после обърна към мен главата си, обръсната, нарязана и насинена, и се надигна в леглото, облягайки се на треперещата си ръка. Преглътнах мъчително.

— Богове, защо не си легнеш?

— Довлечи си непокорния задник тука.

Така и направих. Седнах на ръба на леглото. Той ме прегърна през врата и ме привлече към себе си. Дори това беше свръх силите му, можех да го усетя, и аз също го прегърнах силно.

— Исках да проверя — промърмори той. — Исках да съм сигурен. Мислех си, че си само в моето въображение. Не помня как съм се озовал у дома.

— Да. Умът ти е изфирясал. Затова.

— Казаха ми, че са те намерили. Казаха, че ще те убият. Но не веднага. — Ръцете му се вкопчиха в мен; наболата му брада одраска бузата ми и аз усетих как топлите му сълзи намокрят косата ми. — Мислех си, че те чака нещо по-зло и от смъртта.

— Излъгали са те — възразих.

— Знам — отвърна той. — Вече.

Останахме така смълчани и прегърнати. Аз си спомнях. Той се опитваше да забрави.

— Катриона — подзе той. — Тя успя ли да премине? Добре ли е?

Отдръпнах се от него. Все още му бях ядосан заради това.

— Ако се беше съгласил да я оставиш, щях да те изведа оттам още онази нощ.

— Аха. Както ти остави Ма Синклер.

Не можах да измисля подходящ отговор, затова направих физиономия.

— Нямаше как да ме измъкнеш, Сет. Освен това знаеш, че нямаше да оставя Катриона.

— Тя не си струваше риска — изръмжах аз. — И без това няма да живее още дълго. Двайсет години най-много? И то ако извади късмет.

— Животът им е кратък — каза Конал. — Той значи много за нея.

— А тя не означава нищо за нас.

Той въздъхна и разтърка очи.

— Спи — казах. — Силата ти не стига да ме удариш.

Той ме изгледа странно и се усмихна. Поставих ръка върху белязаната му глава и леко я натиснах към възглавницата. Само след секунди той вече спеше.

Докоснах хлътналото му слепоочие и брадата, която беше по-дълга от косата му.

Щеше да бъдеш капитан на крепостта, беше казала Ленора. Капитан на крепостта и наследник на Григар.

Вещица.

24

— Та коя е сянката ти?

Взрях се с присвити очи във вечерния здрач. Ейли седеше до мен и двамата гледахме Катриона. Тя седеше на двайсетина метра от нас, обвила коленете си с ръце, и наблюдаваше живота в крепостта.

— Това е момичето — отвърнах кратко аз. — Тя беше с Конал.

— Не говори много.

— Изобщо не говори.

— Странно — рече Ейли.

— Всъщност не. Те я изтезаваха и се опитаха да я изгорят. Какво можеш да очакваш от нея? — Гласът ми натежа от горчивина.

Ейли заби поглед в земята.

— Съжалявам, Сет. Съжалявам, че се държах толкова зле с теб сутринта.

Поколебах се, малко повече от обичайното.

— Няма нищо.

— Знам, че не си могъл да дойдеш, времето сигурно се е изплъзнало. Бихме могли веднага да тръгнем след него и да открием, че от месеци е мъртъв.

— Години — казах аз.

— Да. Знам и не исках да бъда толкова рязка. Просто се тревожех за Конал.

— Аз също.

Лицето й пламна и придоби същия цвят като косата й.

— Да. Знам. Държахме се лошо с теб.

Отворих уста, за да възразя, но вместо това казах:

— Не се притеснявай.

— Знам какво си направил за него. Всички знаят.

— Включително Ленора — изсмях се аз. — Чудя се какво точно не може да ми прости.

Ейли сви рамене.

— Това, че си бил роден.

Нямаше какво да се отговори.

— Каква ирония — додаде тя. — Та нали собствената й дъщеря не е от Григар. Това никога не го е притеснявало. Не би и трябвало.

Примигнах.

— Ленора има дъщеря?

— Рейлтин. Не знаеше ли? — Не можах да не видя как очите й грейват като звезди.

— На майка си ли прилича? — попитах презрително аз.

— Тя е мила. Красива е. Много е смела. И е отличен боец.

— Същото може да се каже и за Ленора.

Ейли сбърчи нос.

— Да, но Рейлтин не е вещица.

— Това е семейна черта.

— Не, не е — отвърна сърдито тя. — Това е въпрос на избор.

— Добре де. Потенциална семейна черта. — Поколебах се. — Ленора плаши ли те?

— Разбира се. Нима не плаши и теб?

— Не. — Това беше лъжа. Истината бе, че направо ме ужасяваше и това ужасно много ме ядосваше. — И къде е тази Рейлтин сега? Никога не съм я виждал.

— Сигурно си. Тя е в двора на Кейт.

Замислих се коя от красивите придворни дами със студени очи и ледени лица е тя.

— Логично.

— Стига, Мурлин. Конал много я харесва. Докато беше капитан на Кейт, двамата често се виждаха.

— Да, а къде беше тя, когато го пратиха в изгнание?

Ейли извади камата си и брус и започна да точи острието.

— Харесва ли ти? — Тя протегна камата към мен, за да й се насладя. Беше лека, слабо извита, дръжката й беше изкусно гравирана, но прилягаше удобно в ръката й. — Обучавам се при Ранях. Тя казва, че съм много добра.

— Красива е. — Наистина беше. — Защо Рейлтин не възрази, когато изпратиха брат й в изгнание?

— Виж какво, тя беше надалеч, воюваше. Изобщо не прилича на Лилит, не се натиска да си дава ценното мнение. Тя воюва.

— Откъде знаеш какво е правила?

Ейли въздъхна.

— Поинтересувах се за нея. И аз се запитах същото. — После добави с войнствен тон: — Освен това ми е приятелка. Харесвам я.

Много добре. Прехапах устни, за да си спестя поредната хаплива забележка, но не можах да се стърпя.

— И как реагира тя на изгнанието?

— Беше много разстроена. Поне така чух. Но не може да прояви неподчинение пред Кейт.

— Никой не може — промърморих аз.

— Мурлин…

— Какво е мнението й за причината, довела до изгнанието?

Ейли притисна твърде силно бруса по острието, пръстите й трепереха.

Аз също се ядосвах все повече, затова продължих:

— Обвиняваш майка ми, нали? Кейт го наряза, Ейли. Не Лилит. Кейт.

— Лилит щеше да го изкорми!

— Както и Кейт, ако сметнеше, че ще й се размине!

— Сет, недей…

— Знаеше, че не може да го направи, а толкова го искаше. Щеше да го изкорми, ако…

— Млъкни! — Тя рязко врътна глава и впери поглед в мен, а камата се изплъзна от бруса и поряза палеца й. Бликна кръв.

— Ейли! — Изругах и хванах ръката й, притискайки пръсти към порязаното. — Съжалявам, аз…

— Добре съм. Добре съм! — Тя изтръгна ръката си от моята. — Не го прави на въпрос.

Тя отстъпи назад и се извърна с гръб към мен, но аз можех ясно да видя какво прави. Видях как колебливо докосва разреза, после силно притиска двата ръба на раната. Когато приключи, тя се обърна към мен, закрила раната с шепата си. Ръцете й бяха окървавени, но от разреза вече не течеше кръв. Пресегнах се и бързо отместих ръката й встрани, а тя бе твърде изненадана, за да реагира.

— Ейли — казах.

— Какво? Махай се! Казах ти да не го правиш на въпрос.

— Че кой го прави на въпрос? — Аз също се бях ядосал. — Няма нужда, нали? Кръвта ти няма да изтече, щом си лечителка. Природно надарена лечителка.

Бледата й кожа възвърна цвета си.

— Не казвай на никого, Сет. Кълна се, ако го направиш…

— Защо да не казвам на никого? — Очите ми се разшириха. — Да не би да искаш да кажеш, че никой не знае?

— Точно това искам да кажа. Дръж си езика зад зъбите.

— Но Шона трябва да знае…

— Шона знае как да си държи езика зад зъбите.

— Шона друго и не прави — сопнах й се аз. — Какъв ти е проблемът?

— Просто си мълчи! — Тя скочи на крака и побягна към конюшните. Нямах намерение да я оставя да се измъкне, затова я последвах. Поне този път влудяващата ме простосмъртна остана на мястото си, макар да ни наблюдаваше напрегнато от тихия си ъгъл.

Когато стигнахме до хладната конюшня, сграбчих Ейли за раменете и тя отхвърли ръцете ми, но не и преди да забележа сълзите в очите й. Отстъпих назад, а тя седна рязко върху една бала сено и наведе глава.

— Ейли — казах нежно аз. — От какво се срамуваш? Ти ще си най-важният член на всеки отряд. Това е чудесен талант.

— Не, не е.

— Кога го откри?

— Твърде късно — каза тя.

И тогава осъзнах, че тя си мисли за Шона. Седнах до нея и се престраших да я прегърна през раменете, а сърцето ми запърха, когато тя положи нещастната си главица в ямичката на рамото ми.

— Нищо не можеше да направиш — казах аз.

— Откъде си толкова сигурен? Може и да можех. Може да е било през цялото време в мен, а аз просто да не съм му обръщала внимание. Може би главата ми е била пълна само с мечове и коне, и… — Тя рязко млъкна и стисна устни.

И Конал, помислих си аз, но не бях чак толкова ядосан, че да й позволя да го чуе.

— Стига глупости — казах аз. — То идва, когато си поиска. Гриан разбра, че го притежава едва като навърши деветдесет, поне така съм го чувал да казва, а сега е най-добрият лечител в крепостта.

— Вече не е — каза тя.

Не знаех как да реагирам на тази увереност.

— Добре де. Лечителят на Кейт не можа да помогне особено на Шона.

— Аз съм по-добра от него — каза тя и въпреки мъката й, в гласа й се промъкна нотка на горделивост. — Аз съм сто пъти по-добра. Усещам го толкова силно, Сет. Ако всичко се беше случило днес, щях да излекувам Шона и нямаше да му остане дори един белег.

Едва ли, но не посмях да изкажа съмненията си на глас.

— Не се случи днес. Случи се преди две години.

— Бих могла да помогна на брат ми — настоя упорито тя. — Ако знаех.

— Ейли. Да знаеш, че това не го притеснява особено.

— Но мен ме притеснява. — И за мой ужас тя се разплака.

Не знаех какво да правя. Докоснах косата й, първо леко, след това започнах да я галя, а тя притисна лицето си към гърдите ми, ужасена от собствените си сълзи. Усетих как тялото й потръпва, докато се опитваше да се овладее и да укроти гнева си. Най-накрая се успокои, въздъхна и леко се отдръпна от мен. Дори успя да ме погледне.

— Благодаря, Сет. Не казвай на никого.

За лекуването ли, помислих си аз? Или за плача?

— И за двете — рече тя.

Лицето й беше повдигнато към мен, очите й бяха все още замъглени от сълзите, така че аз я целунах.

Не можех да не го направя. Усетих изненадата й, но това можех да го разбера. Когато тя се отдръпна назад, зарових пръсти в късо подстриганата й коса и я задържах, придърпах я отчаяно към себе си и отново я целунах. Ръката ми се отърка в гърдата й, макар че можех да се закълна, че стана случайно. Тя се дръпна рязко назад и ме плесна по бузата, отблъсквайки ме от себе си.

Плесницата беше лека, каквато бихте получили от някое раздразнено пале, но ме заболя повече от всички удари, които бях получавал. Понякога отново я усещам. Пръстите ми все още бяха заровени в косата й и макар да се опитвах да ги освободя, тя се изви толкова яростно, че изтръгна цял кичур от главата си. Когато ме отблъсна от себе си и скочи на крака, около пръстите ми все още бяха оплетени червени коси.

Тя не побягна, а аз не можех да стана. Тя стоеше пред мен и ме гледаше невярващо, а аз просто си седях и я зяпах като някой глупак, какъвто всъщност винаги съм бил.

— Помислих си… — заекнах аз. — Помислих си, че ти… че аз…

— Как можа? — Тя поклати глава, спокойна и студена. — Как можа изобщо да ти мине през ума?

— Не знам… аз…

— Аз обичам брат ти, Сет. Обичам Конал. Винаги ще обичам само Конал. Как можа да си помислиш, че някога…

Тя успя да се спре навреме, но неизречените думи увиснаха в здрача.

Ще се примиря с теб? Това щеше да каже тя. Как можа да си помислиш, че някога ще се примиря с теб?

Поклащайки глава, тя отмести погледа си.

— Ще отида при него. Когато навърша двайсет, ще отида при него и той ще ме приеме. Знам го.

— Той те смята за дете!

— Сега, да. — Тя сви рамене, избягвайки погледа ми. — Но той вече е влюбен в жената, която някога ще стана. Може още да не го знае, но е така.

Докато я гледах, вече знаех, че е така. Тогава тя се обърна, повече смутена, отколкото ядосана, и се отдалечи, затваряйки тихо вратата на конюшнята зад гърба си. Седях там, изпълнен със срам и усещане за загуба, разбирайки какво съм унищожил и усетих как сърцето ми се раздробява на късчета.

Нищо не може да направи едно сърце по-силно от разбиването му. Сега вече знам по-добре как да го защитя: така си мислех, докато седях в конюшнята ужасен от мисълта, че ако изляза навън, там ще са се събрали всички и ще ми се присмиват. Знаех, че в края на краищата ще го преодолея: Ший живеят твърде дълго, за да бъде иначе. Между нас с Ейли нещата никога нямаше да бъдат както преди, но някой ден щяхме да го преодолеем.

Така и стана, разбира се. Още като деца тя винаги се беше опитвала да се държи мило с мен: сега се опитваше още повече. Въпреки добротата й, тя умишлено се държеше дистанцирано, което ме унижаваше повече от всичко друго. Повече не направих тази грешка, аз просто не постъпвах така, и се чувствах наистина обиден, че тя смяташе иначе. Знаех къде е моето място в сърцето й: много над Орах и Файорак, някъде между мъртвия й баща и коня й; на хиляди метри под Конал. Бях си научил урока и нямаше нужда да повтаря.

Но всичко това беше в бъдещето. А сега просто станах и отворих вратата на конюшнята с трепереща ръка. Естествено, кланът ми не чакаше строен в редици, за да ми се присмее, и аз си поех треперливо въздух. Тук бяха само един закъснял ездач, който ми кимна, докато оставяше коня си в конюшните, и сянката ми. Сенките ми. Адска работа. Жрецът нямаше никаква: аз бях успял да събера две.

Катриона се занимаваше с някакъв малък остър нож и малко парче ясеново дърво, но знаех, че ме наблюдава с крайчеца на окото си. Възнамерявах да си тръгна и да я оставя да ме последва, както обикновено, но в нейната мълчалива неподвижност имаше нещо успокояващо. Прекосих двора и седнах до нея. Тя ме погледна изпитателно, след което продължи да дялка дървото.

Облегнах се на стената и се загледах към оръжейницата, която се намираше в другия край на двора. Брандир постави муцунката си върху бедрото ми и аз го погалих по главата. Един часови се разкашля и се изплю от бойницата над главите ни, някакъв кон посрещна с цвилене пристигането на приятеля си, някой извика заповеди. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта и сенките бяха дълги, а въздухът чист и сладък. Толкова беше спокойно. Проклятие, колко се радвах, че съм тук. Въпреки…

— Току-що се проявих като пълен глупак — изтърсих аз.

Катриона ме погледна и леко се усмихна. Залязващото слънце придаваше на бледата й кожа някакъв цвят и вече си личеше, че преди жрецът да се добере до нея, тя може би е била красива.

— Какво правиш?

Тя срамежливо протегна ръка. След миг реших, че е малък вълк. Не беше много добър, но според мен причината не бе в това, че тя не знае какво прави. Фигурката приличаше на почерка на някой със счупена ръка: рязък и неравен, но умението веднага си проличаваше; вълчето се бе скрило някъде, ближеше си раните и чакаше да се излекува.

Хванах ръката, която държеше вълка. Следобед Шона я беше погледнал, след това се беше обърнал към мен със суха усмивка и беше казал: „Тя е силна“. Изненадах се. За мен тя бе треперещото жалко същество, което беше разстроило плановете ми да спася брат си.

Сега отново погледнах към пръстите й и този път тя не ги отдръпна. Разперих ги и ги положих върху моята длан. Все още бяха отекли, ноктите бяха изкривени и ужасно обезцветени. Осъзнах защо ме дразни толкова: тя ме караше да се срамувам. Беше страдала заедно с брат ми, а аз не бях. Тя го беше утешила в тъмнината, когато аз не можах.

— Малкият мъж, онзи за когото говореха, той ли ти причини това? — попитах я.

Тя кимна, след това поклати глава.

— Той, заедно с другите?

Тя кимна.

— Някой ден — казах й аз — ще ми покажеш как изглеждат.

Тя повдигна едната си вежда въпросително.

— Лесно е, ще видиш. Някой ден ще ми покажеш, за да мога да ги намеря. Разбираш ли какво ти казвам?

Тя се взря първо в едното ми око, а след това в другото. Усещането беше странно, сякаш успяваше да надникне право в мозъка ми, макар аз да не можех да срещна погледа й. После бавно кимна.

— Онова момиче — казах аз и посочих към конюшните. — С което бях. Обичам я и си мислех, че тя също ме обича, но се оказа, че не. Какво съм магаре.

Тя погледна надолу към бледата си ръка, която държах в моята.

— Знаеш ли какво ми харесва в теб? Няма да можеш да кажеш на никого. За това какъв глупак съм.

Наранените й пръсти се свиха около ръката ми. Тя я повдигна към устните си и я целуна, после протегна ръце и ме прегърна. След това бавно се изправи, притисна грубо издяланото вълче към гърдите си и се отдалечи.

25

Страшно се изненадах, когато най-накрая станах, а момичето не се виждаше никакво. Може би вече беше спряла да ме следи. А може би не. Поглеждайки към малкия груб дървен вълк, аз се зачудих дали наистина тя не е вещица. Може да беше омагьосала предмета да ме наглежда, за да не се налага тя да го прави. Усмихнах се и го поднесох под муцунката на Брандир.

— Какво мислиш?

Очите му проблеснаха недоверчиво.

— Така е — казах аз. — Не е много добро, нали?

Той тихичко изскимтя и се протегна, подрасквайки с ноктите си по камъните. Слънцето вече се беше скрило съвсем и крепостта потъна в здрач. Потреперих, припомняйки си колко дълго бях изкарал без сън и колко изморен бях. Зачудих се къде ли е Орах, и в същото време почувствах облекчение, че не е наоколо. Чувствата ми бяха безнадеждно объркани, а и нямаше как да знам по какъв начин ще реагира на появата ми. Сигурно вече се беше обрекла на Файорак или на някой друг. Нищо чудно да се бе обрекла и на някоя жена.

Щом се озовах в стаята си, аз се огледах. Нищо не беше променено. Тънък слой прах покриваше всичко, а леглото ми миришеше на мухъл. Но то беше хиляди пъти по-добро от всички места, където бях спал през последните две години — твърде добро даже, и аз знаех, че няма да мога да спя тук. Не още. Взех едно одеяло, изтупах го от праха и откачих юздата от куката до вратата. Повъртях я между пръстите си, преметнах я през рамо и излязох от стаята, като затворих тихо вратата. Брандир ме погледна, очакващ ме в пълно мълчание. Помислих си за старата ми стая до работилницата за щавене на кожи, но промених намеренията си.

Пазачите пред вратата на Конал продължаваха да не ми говорят, но когато минах покрай тях, разговорът им секна и те ме зяпнаха. Настаних се до стената пред стаята на брат ми, увих се в одеялото и се свих на пода. Така беше по-добре. Между гърба ми и студения камък имаше тръстикова рогозка и тя ми беше достатъчна. Притиснах юздата към гърдите си, а Брандир се изтегна до мен. Усетих как топлината му сгрява костите ми, почувствах ритъма на сърцето му и лекото повдигане на гърдите му. Можех да подуша вълчия му дъх. След това вече не чувах и не помирисвах нищо, потънал в черното забвение на най-дълбокия от две години насам сън.

Единственото, което очаквах, беше да се събудя от студ, особено след като Брандир не лежеше вече до мен. Все още сънен, аз отворих съзнанието си: той беше добре. Беше излязъл в двора и се хранеше заедно с хрътките — Шона беше дошъл да го вземе. Тялото ми беше съвсем отпуснато и неподвижно. Последния път, когато бях спал толкова дълбоко, без да помръдвам, се бях събудил от болка и студ, изтощен, запратен в безсъзнание от собствения ми брат. Сега, макар подът да беше корав, се чувствах топъл и сънлив, сякаш бях успял да проспя всичката болка, студа и нещастието. Около мен бяха натрупани няколко кожи и одеяла, а под главата ми беше подпъхнато сгънато наметало. Изненадах се, че въобще са си направили труда, но така или иначе им бях благодарен.

Надигнах се на една ръка и примигнах. Пазачите се бяха сменили. Сега един мъж и една жена успешно блокираха пътя към стаята на Конал и към мен: Каррик и Гиниш. Усещах суровите щитове на съзнанията им, най-добрата им защита. Зад тях, откъсната от Конал и от мен, облегната на стената, седеше малка свита фигурка, увита в одеяло, също като мен. Тя беше будна и някой й беше дал нещо топло за пиене. Държеше чашата с двете си наранени ръце, но пазачите не й обръщаха никакво внимание.

Отхвърлих завивките си, изправих се, отърсвайки се от съня, и отново метнах юздата на рамо. Тялото ми се беше схванало и ме болеше, но това беше хубава болка. Каррик ме погледна и ми кимна.

— Пуснете я — казах аз.

Каррик погледна към Гиниш, тя сви рамене и кимна на момичето. Катриона се изправи със залитане, стиснала здраво чашата си, макар част от течността да се разплиска по пода, и се шмугна между тях.

— Не можахте ли да я пуснете до вратата? — попитах аз.

— Не се прави на глупак — отвърна ми Гиниш. — Разбира се, че не можехме.

— Пуснахме я да ти донесе одеяла — додаде Каррик, сякаш това беше някакъв огромен компромис.

— А аз тъкмо се канех да ви благодаря за тях — отвърнах.

— Съмнявам се, че щеше да си направиш труда — рече Каррик.

Наругах го право в лицето. Той ми показа среден пръст и се върна към разговора си с Гиниш.

Катриона се въртеше смутено и гледаше вратата на Конал.

— Ела — казах аз. Кимнах й с глава и тихо отворих вратата. Когато тя зейна, отстъпих встрани и пропуснах момичето вътре. Конал лежеше абсолютно неподвижно, лицето му изглеждаше още по-хлътнало на фона на процеждащата се през кепенците светлина, но дишането му беше бавно, дълбоко и ритмично. Пръстите му леко потрепнаха, но това бе всичко. Изтиках девойката обратно навън и затворих вратата.

— Видя ли? — попитах я. — Той е добре.

Тя кимна.

— Ти също си добре — добавих аз. — Можеш да останеш тук с нас, ако искаш.

Тя леко се усмихна, после се вгледа в лицето ми. Повдигна ръка и докосна въпросително бузата ми с пръст.

— Да — отвърнах аз. — Да. И аз съм добре.

Помислих си за Ейли и осъзнах, че откакто съм се събудил, за пръв път се сещам за нея. Това ми подейства успокояващо. Зачудих се къде ли е Орах. Вече исках да я видя.

— Сигурно си гладна — казах аз и взех чашата от ръката на Катриона. В нея имаше мляко, подгрято с уиски — можех да го подуша — и тя го беше пресушила. — И аз умирам от глад. Той е добре. Можем да го оставим да почива. — Продължих на висок глас: — Въпреки тия задници тука, все пак можем да го оставим сам.

Този път Гиниш ми показа среден пръст.

Хванах Катриона за ръката и профучах покрай тях.

— И без това ме чакат на арената. Първо трябва да похапна.

Каррик се изсмя.

— Йорна каза да ти предам, че го смята за морална победа, сополанко. Тъй като изобщо не си се появил.

Обърнах се рязко, сграбчих го за косата и тикнах лицето си в неговото. Чух как Катриона ахна изплашено, чух и лекото съскане, което издаде ножът на Гиниш, когато тя го измъкна от канията му, но въобще не се огледах. Ножът беше изваден наполовина и така щеше да си остане. Тя беше реагирала инстинктивно, но аз знаех много добре, че нямаше да се осмели да ме нападне. Никой от тях нямаше да го направи. Никога повече.

Погледнах Каррик право в очите.

— Как ме нарече?

Той не отговори…

Стиснах още по-силно косата му и той примигна.

— Как се казвам? — изсъсках аз.

Мълчанието му продължи само още миг. След това той изрече:

— Мурлин.

Пуснах го и го оставих да си поеме дъх. Нямаше нужда да се обръщам, за да проверя, дали Катриона върви след мен. Когато стигнах до подножието на каменната стълба, се обърнах към нея и тя спря рязко, като едва не се блъсна в мен.

— Кое време е? — попитах я смутено аз. — Не е ли сутрин?

Широка усмивка озари изпитото й лице и тя поклати глава. После вдигна ръка към устата си и оттам излезе някакво беззвучно изсумтяване, което би могло да мине и за кискане.

Аз й се усмихнах в отговор.

— Дали не реагирах твърде пресилено?

Когато поклати отрицателно глава, ръката й все още беше пред устата й, прикривайки беззвучния й смях.

— Да вървим тогава.

Нямаше никаква закуска. Щом стъпих в двора, осъзнах, че вече е късен следобед и сигурно бях прекарал почти цяло денонощие в сън. Късното лятно слънце все още грееше ярко в небето, а в голямата зала се бяха събрали хора, които вече бяха започнали да пият. Отмъкнах от кухнята малко студено еленово месо, хляб и овесени питки за двама ни, после отведох девойката горе на стената. Седнахме и започнахме да се храним мълчаливо, наслаждавайки се на дългите сенки в озарената от слънцето долина, а аз си мислех, че животът не може да бъде по-хубав.

После свалих юздата от рамото ми и започнах да втривам масло в нея с парцала, който бях взел от конюшните. Тя беше потъмняла и вкоравена от дългото висене на гвоздея, но аз се радвах, че имам с какво да се занимавам, а и останах доволен как омеква и засиява в ръцете ми. Катриона обхвана коленете си с ръце и се загледа в работата ми, обръщайки от време на време глава към равнината, морето и далечните хълмове.

— Защо не говориш? — попитах я аз.

Тя наведе глава и сви рамене. След това ми се усмихна тъжно.

— Ясно — рекох аз. — Когато решиш. — И така ми харесваше. С нея беше спокойно. Също като с Шона, дори повече.

Зад нас се разнесе потракването на ноктите на Брандир, който се изкачваше по стъпалата, за да се присъедини към нас. Дадох му останките от моето еленско и го почесах зад ушите, както обичаше. Той седна до мен и положи глава в скута ми.

Чувствах се толкова отпуснат, че едва не заспах отново, но нея не я свърташе на едно място, така че накрая отворих очи и я погледнах.

— Какво има?

Тя погледна към крепостта, а след това умолително към мен. Честно казано, търпението ми започна да се изчерпва, затова съвсем естествено надникнах в съзнанието й. Но тя рязко се отдръпна назад, изохка уплашено, и аз осъзнах, че за нея това не е съвсем естествено.

— Извинявай — казах аз, не съвсем искрено. — И, богове, недей да гледаш като уплашен заек.

Виждах една пулсираща вена на гърлото й, а тя продължаваше да ме гледа както заек гледа хермелин. Завъртях очи.

— Искаш да отидеш и да се погрижиш за него. Как иначе щях да разбера какво ти се върти в ума?

Тя преглътна смутено и кимна веднъж.

— Тогава защо… добре. Очевидно нямаше да ми кажеш. — Въздъхнах и се изправих. — Не се опитвай да минаваш покрай онези задници в коридора. Никога няма да те пуснат да минеш. Ела, ще те заведа при Гриан.

Лечителят Гриан остана ужасно доволен, че ще си има прислужничка, а аз въздъхнах с облекчение, че Катриона повече няма да върви подире ми като куче. Освен това нямаше да се налага да се грижа за нея. Надникването ми в съзнанието й ми подейства като шок. Осъзнах, че все още я боли (човек би предположил, че мога да се досетя) и че тя все още ужасно се страхува, но въпреки това знаех твърде малко за онова, което й се беше случило. Голяма част от него тя беше скрила зад масивна бариера, която би могла да съперничи дори на тази на някой Ший. Предположих, че й трябва нещо, което да я разтуши, а нищо не би могло да й помогне повече от грижата за нейния герой. Гриан я хареса, освен това беше много добър в лечението на умове и тела, дори когато пациентката не забелязваше, че е пациентка. Двамата с Катриона си допаднаха и аз останах доволен от себе си, че съм се сетил да ги събера.

— Тя е силна. — Два дни по-късно Гриан повтори думите на Шона. — Работи здраво. Влюбена е в брат ти. Не говори, но Конал обича да я вижда наоколо. — Той се изкиска. — Но на Ейли това май въобще не й харесва.

Ухилих се ликуващо.

26

Мъчително бавно започнах да осъзнавам, че само половината от хората в крепостта смятаха, че появата на Маклауд ме е спасила от изпълняването на ужасния ми дълг при изгарянето на Конал. Останалата половина смятаха, че ми е било попречено.

Всичко започна със засилващо се мъчително подозрение и няколко погледа, които отбягваха моя. И приключи с шумна кавга в голямата зала, при която без проблеми щях да ги надвия и тримата — нямаше да ми е за пръв път, защото те се заяждаха с мен още от малък, — но Шона се включи с радост на моя страна. Ейли ни наблюдаваше, въртеше очи и въздишаше пресилено, но когато най-накрая също се присъедини към нас, те бързо отстъпиха. Аз бях притиснал с коляно гърлото на един от тях и за миг ми хрумна просто да си остана така, да му строша трахеята за урок на всички останали, които таяха подобни мисли в главата си. Но не си заслужаваше. Ако искаха да ме мразят, щяха да го правят и пред лицето на ада. Освен това когато брат ми се събудеше, щеше да ме убие.

Катриона гледаше кървавия бой с широко отворени очи и ужасено лице. Ленора надникна, усмихна се леко, но не взе ничия страна.

Орах, разбира се, никога нямаше да си помисли такива ужасни неща за мен. Тя се върна в крепостта една седмица след нас — беше обикаляла земите ни, събирайки заплащането ни в зърно и месо. (Таксите ни бяха много по-поносими, отколкото аз и Конал бяхме плащали на Маклауд, но аз вече не го мразех заради дългите гладни зими.) Орах, популярна сред капитаните както заради благия си характер, така и заради уменията си на стрелец, ескортираше талига, натоварена с чували със зърно, но я беше зарязала на около километър от крепостта и пренебрегвайки резките крясъци на капитана си, беше препуснала към портата. Тя скочи от коня и се хвърли на врата ми, а аз се засмях, прегърнах я и я завъртях из двора.

— Научих всичко — каза ми тя малко по-късно. — Но искам да чуя подробностите. Не сега, по-късно. Как е Конал?

— Възстановява се — отвърнах аз. — Измъчвали са го с нож; изгубил е много кръв. После го пребили от бой и според мен това го е увредило вътрешно, което затруднява лечителите. Знаеш ли, че там имаше ламир?

— Чух. — Тя потрепери. — Колко време е прекарал в плен?

Свих рамене.

— Една седмица.

— Богове. Как е успял да оживее?

— Чист късмет — отвърнах тъжно аз. — А лам… ламирът се забавляваше твърде добре, за да го у…

— Съжалявам. — Тя се спря, стисна ръката ми, а аз извих глава и се загледах в ъгъла, където се допираха стените на конюшнята и оръжейната. Там нямаше никой, който да види гневните ми сълзи. — Съжалявам — каза отново тя. — Не биваше да питам, не и сега. Ами… богове, това да не е простосмъртно момиче?

Аз се огледах, доволен от смяната на темата. Катриона беше излязла от стаята на Конал и стоеше в двора, вдишвайки чистия въздух. Все още се притесняваше от човешките същества, но когато забеляза дорестия кон, вързан пред конюшнята, тя се приближи до него, докосна го по муцуната и го почеса по бузите и край ушите. Той изцвили с обожание и отърка муцуната си в стърчащата й коса. Много я биваше с конете.

Но пък изглеждаше ужасно. Прекарваше твърде много време в болничната стая на Конал, наблюдавайки как Гриан намества начупеното му, измъчено тяло, при положение че нейното също беше смазано. Поне си намираше развлечение, помислих си аз. Искаше небе над главата си, празен ум и лек вятър, който да гали кожата й. Имаше нужда от слънце, за да се отърве от затворническата си бледност. Тя нямаше никаква вина, че изглежда по този начин.

Отворих уста, за да я защитя, но не получих възможността да кажа каквото и да било.

— За какво сте си мислили всички? — рече възмутено Орах.

Досега никога не ми беше говорила по този начин, затова я зяпнах с отворена уста.

— Как никой не се сети да даде на това момиче свестни дрехи?

Погледнах към Орах, след това извърнах глава към Катриона. И наистина, момичето все още бе облечено с тънката сива рокля, която носеше в деня на отменената екзекуция. Сигурно я переше всяка нощ, защото изглеждаше сравнително чиста. Но това беше единственото хубаво нещо, което можеше да се каже за нея.

Връхлетяха ме горещи вълни от срам.

— Вие сте безмозъчни идиоти — каза Орах и тръгна към Катриона.

Почти се беше приближила до нея, когато се сетих да извикам:

— Тя не говори.

Орах хвана стреснатото момиче за ръката и я поведе към собствените си покои, мърморейки нещо в ухото й.

— Не говори — рече презрително Орах. — Не говори, наистина. По-скоро вие не я слушате.

— Откъде го извади тоя характер? — Аз зарових пръсти в косата й и я придърпах, за да я целуна. — Преди беше толкова тиха.

Тя облегна ръце на гърдите ми и се отблъсна с всичка сила, карайки ме да изпъшкам.

— Арогантен тип. Не бях чак толкова тиха. Просто не можех да се вредя да кажа нещо.

Небето беше толкова синьо и ярко, че очите ме боляха. Изсъхналите водорасли дращеха голия ми гръб и пясъкът се вреше навсякъде, но това изобщо не ме притесняваше. Ветрецът разроши спуснатата й светла коса. Можех да помириша морето и равнината, и затоплената от слънцето кожа на Орах. Ярките слънчеви лъчи ме накараха да примигна, опитвайки се да се фокусирам върху напрегнатото й лице.

— Как е Файорак? — попитах аз.

— Файорак е добре. — Тя ме възседна и ме погледна с безизразно лице.

Положих ръце върху хълбоците й и повдигнах изненадано вежди.

— Мислех, че си му се обрекла.

— Колко си проницателен. Обречена съм му, колкото съм обречена на теб.

Устните ми се разтеглиха в ленивата усмивка, която винаги успяваше да я пречупи, и тя, естествено, възкликна ядосано и ме плесна по гърдите.

— Ох — казах аз.

— Никога не съм казвала, че ще те чакам, Сет.

— Никога не съм го искал от теб.

— И да го беше поискал, нямаше да го направя.

— Затова не поисках. Ти ми разби сърцето, жено.

— Лъжец. — Тя отново ме удари.

— Обичам те, казвам ти.

— Да бе, наистина. — Очите й омекнаха и тя се претърколи до мен върху сухата солена трева. Погали ме по бузата. — Но аз никога няма да съм ти достатъчна.

— Да бе, да. — Обърнах се настрани и я погледнах. — Аз няма да съм ти достатъчен.

Пръстите й погалиха устните ми и ме накараха да настръхна.

— Щом така казваш, Мурлин.

Прегърнах я и я целунах по челото, изведнъж връхлетян от тъга. Която в този момент въобще не исках да изпитвам. И както винаги в такива случаи, смених темата.

— Тя разговаря ли с теб? Катриона?

Орах ме изгледа продължително. Това ме накара да се чувствам неудобно.

— Е, проговори ли? — повторих настоятелно аз.

— Не, но ако поиска, ще го направи. — Орах погледна настрани. — Просто трябва някой да я слуша.

— Аз слушам — изрекох намусено.

— Да бе. Само ехото на собствения си глас.

Известно време лежахме мълчаливо, моята ръка лежеше върху хълбока й, нейната леко опираше гърдите ми. Невидимото море се раздвижи, зашепна и зашумя от другата страна на дюната. Когато затворих очи, видях червени линии под клепачите си и усетих целувката й върху кожата ми.

— Какво ще направи Кейт? — промърмори тя.

Отворих очи и вперих поглед в заслепяващото небе.

— Не знам.

— Сигурно знае, че сте се върнали.

— Да. Ще го изчака да се възстанови. Политика.

— Строго погледнато, вие сте все още изгнаници — каза тя и гласът й потрепна тревожно.

— Ще ти кажа нещо. — Пръстите ми се вкопчиха неволно в ръката й. — Никога няма да се върна в другия свят. Нито аз, нито Конал, и не ме интересува какво ще каже онази вещица.

Думите ми си бяха живо перчене, напълно безсмислени и убедително доказателство, че телепатията е нещо различно от предвиждането.

Два дни по-късно Орах напусна крепостта, след като се записа доброволка в патрулния отряд, който една седмица щеше да обикаля границите ни. Не можех да повярвам. Две години бях отсъствал оттук, проклятие!

— Никакви обещания — каза тя, целувайки ме на сбогуване. — Нали така каза.

— Знам какво съм казал — отвърнах аз, — но ще ми липсваш.

— Ти ми липсваше цели две години. Знаеш ли какво? Сега, като си тук ми е доста трудно.

— Защо?

Тя ме погледна печално.

— Заради начина, по който я гледаш.

— Всичко свърши. Между мен и Ейли не е имало нищо и никога няма да има. Аз…

— Понякога ми се струва, че си най-глупавият мъж, когото познавам. — Тя обърна коня си. — Не говоря за Ейли. Говоря за простосмъртното момиче.

Все едно ме беше плеснала по лицето с умряла риба. Зяпнах я безмълвно, а тя хвана повода на коня си. Протегнах ръка и сграбчих русата й плитка; не исках да й позволя да се качи на коня.

— Не знам за какво говориш. Виж какво, не мога да се обвързвам.

— Искаш да кажеш, че не искаш.

— Така е. Зарязваш ли ме, Орах?

— Не. — Тя отново ме целуна. — Пусни ме. Тръгваме.

— Но после ще се върнеш.

— О, да. — Тя ми се усмихна весело. — Това ни е проблемът на нас с теб. Винаги ще се връщам и ти го знаеш.

„И точно затова те обичам“ — помислих си аз, но се мръщех и бях в лошо настроение и затова не й го казах.

На следващата сутрин отново я обичах. Горката Катриона изглеждаше ужасена от новите си дрехи — нормални панталони и ботуши, както и прилична ленена риза. Те бяха на Орах, разбира се, както и късия прилепнал кожен жакет, който беше закопчала почти до врата си. Тя не спираше да го придърпва надолу, сякаш имаше някаква надежда да покрие кльощавите й бедра, и вървеше свела поглед към земята и скръстила ръце на гърдите си. Никога не си бях представял, че дрехите на Орах могат да изглеждат широки, носени от някой друг. С късо остриганата й коса човек можеше да я сбърка с момче. За малко да й го кажа, отчасти, за да я успокоя, отчасти за да я възпра да се държи толкова глупаво. Едва ли някой щеше да се хвърли да я изнасилва.

Бях обиден от името на нашите жени. Какво не им харесваше на облеклото? Не обичаха да ходят с поли. Не увиваха телата си с някакви мърляви платове от някакво неразбираемо чувство на скромност. Ако търсеше подкрепата ми, тя трябваше да спре да се държи като някое смутено хлапе.

Вече не можеше да се скрие и в стаята на Конал, защото Гриан я беше изритал оттам. Не защото му беше писнало да я гледа, а защото мислеше по същия начин като мен: тя прекарваше твърде много време вътре. Тя имаше нужда от въздух, от малко цвят в прозрачната й кожа. Затова той непрекъснато я изпращаше по задачи, да отнесе някое послание или да му намери някакви билки.

Онази сутрин смятах да отида на лов с Шона и Файорак — Ейли беше напълно погълната от уроците си при Ранях, — когато Катриона излетя през вратата като подплашена мишка. Гледахме я как притича през двора, криейки лицето си от нас, изгърбила рамене. Шона и Файорак сигурно бяха изумени също като мен от преобразяването й, защото никой от тях не пусна някоя хаплива забележка. Когато се отърсих от шока, изсъсках ядосано и сграбчих поводите, за да обърна дорестия жребец. Той беше много по-добра компания и аз бях изцяло очарован от него още първия път, когато той отвърна на призива ми и се върна при мен. Исках да прекарвам повече време с него, да го опозная, да му позволя да опознае мен. Последното нещо, от което се нуждаех, беше простосмъртното момиче отново да се лепне за мен.

— Кажи й да дойде на лов с нас — предложи Шона.

— Разкарай се — сопнах му се. — Само ще ни досажда.

Файорак подсвирна и ловната му кучка спря да души задника на Брандир и отиде при него. Брандир издаде ниско съблазнително ръмжене, а когато го повиках по име и той ме погледна със златистите си очи, можех да се закълна, че едва не ми се ухили.

— Ах, вълкът ти е същият като теб — засмя се Файорак. — Кажи му, че Брия ще се разгони чак след месец. А само боговете знаят, кога ще се разгони тя. — Той кимна с глава към ъгъла, зад който се беше шмугнала Катриона. — Ако въобще се разгони.

— Върви по дяволите… — Не ми стигаха думите, за да изразя презрението си. — Не започвай и ти. За какво ми е тя? Погледни я!

— Както я гледаш ти? — Той хвърли един критичен поглед в посоката, където се беше изгубила тя. — Може. Някой ден.

Не знаех защо толкова исках да избия с юмрук усмивката от замисленото му лице. Но само продължих да го гледам безмълвно, докато нареждах мислите си. След известно време той усети погледа ми и се обърна към мен.

— Остави я на мира — казах аз и понеже гласът ми прозвуча неочаквано свирепо, добавих: — Поне засега, става ли? Момичето е изтормозено. Това е.

Шона ме погледна така, че изпитах огромното желание да се почеша по главата. Изръмжах на жребеца и той препусна в лек галоп от място. Портата се вдигна и ние препуснахме навън.

Очаквах с нетърпение този лов. От доста време не бях изпитвал такова силно желание да убия нещо.

27

— На какво се смееш, мамка ти? — погледна ме Йорна.

— Какво?

— Да разкараш тая усмивка от лицето си, дребосък такъв. — Поне беше спрял да ме нарича сополанко, а и аз нямах намерение да се карам с него заради епитетите, с които ме нарича, защото — за разлика от Каррик — той ми беше приятел и двамата си допадахме. Вярно, че не го показвахме често, но си беше така.

Ала ако в този момент видехте ядосаното му лице, и през ум нямаше да ви мине подобна мисъл.

— Аз някога да съм злорадствал над теб? — изрева той.

Така си беше. Насилих се да скрия усмивката си. Честно казано, изобщо не усещах, че се хиля доволно, докато той не го спомена. Махнах притъпения връх на меча си от гърлото му и му помогнах да се изправи на крака.

Синият купол на небето блестеше над нас и двамата бяхме плувнали в пот, но този път аз водех с шест атаки на една и се чудех кога ли ще избухне. Привлечените от топлото слънце зрители само влошаваха положението, а някои от тях дори започнаха да го освиркват. Вината за това до голяма степен си беше негова, тъй като той беше тренирал някои от тях и всички те бяха падали по задник пред острието на меча му. Е, на мен това повече нямаше да ми се случи.

Добър бях, мамка му. Отново се ухилих, просто не можех да се сдържа.

— Заради нея е, нали? — Той вирна глава. — Затова ли се фукаш така?

Огледах се. Катриона, естествено, стоеше до оградата и ни наблюдаваше с лек зачатък на усмивка. Аз, естествено, знаех, че тя е там. Просто го бях забравил. Донякъде. Не че ме интересуваше. Усмивката изчезна от лицето ми.

Тя беше свикнала с променения си външен вид. Никой не я пляскаше по врата, никой не й подсвирваше, никой не й се подиграваше. Никой не я блъсна на пода в конюшнята, за да я изнасили. Така че тя спря да притичва от сянка към сянка, забила поглед в земята, с пламнали бузи и ръце, стиснати пред чатала й. Ухилих се, спомняйки си неудобството й и установих, че тя отново ме гледа срамежливо усмихната. Да, все още срамежлива, все още слаба, но с хубав задник. Краката й обаче имаха нужда от малко заякване. Когато осъзнах, че ги зяпам, се изплюх и се обърнах към Йорна, повдигайки меча към лицето си за поздрав и покана.

— Забрави. — Той почисти тренировъчния си меч от пясъка и се отдалечи с тежка стъпка. — Толкова е доволен от себе си — промърмори той. — Самодоволно малко лайно.

Събралата се групичка зяпачи се пръсна; някои от тях повече не ми обърнаха внимание, но един или двама ми подвикнаха поздравления. Всъщност излязло от устата на Орна, „самодоволно малко лайно“ също си беше комплимент. Пак се усмихнах, и което беше още по-лошо — гледах право в Катриона. Отново.

— Гриан няма ли нужда от теб? — Погледнах я с най-строгия си поглед.

Тя сви рамене и поклати глава.

— Изгони ли те?

Тя погледна към разровения пясък на арената и го ритна с токчето на ботуша си.

Засмях се, не можах да се сдържа.

— Брат ми ли ти каза къде да дойдеш?

Погледът й срещна моя, после се отмести и тя се засмя със странния си беззвучен смях.

— Не се тревожи — казах. — Не го приемай лично. Той иска да си почиваш, това е. Не, че не иска да те вижда наоколо.

Тя колебливо кимна.

— Наистина — продължих аз. — Сериозно говоря. Той те харесва. Притеснява се за теб.

Тя ми се усмихна открито, което ме накара да извърна поглед към крепостната стена. Не знаех какво да кажа; просто исках да се махне оттук. Имах неща за вършене, приятели, с които да се видя. Исках да препусна с жребеца си към мочурищата, да намеря Шона и да му разкажа как съм унизил Йорна. Страшно щеше да му хареса.

Объркан, раздразнен, смутен, аз се намръщих и погледнах към Катриона. Погледът й се рееше към морския хоризонт.

— Искаш ли да пояздим? — попитах аз.

Облачните сенки преследваха светлите слънчеви петна по равнината и мочурищата. Катриона седеше зад мен на жребеца, настръхнала от притеснение, неспособна да се вкопчи здраво в мен заради малката кожена чанта, която бях преметнал през гръб. Бях постлал тънко одеяло върху гърба на жребеца, тъй като момичето беше свикнало да язди със седло, но като че ли от него не й стана по-удобно.

Усмихнах се. Харесваше ми как тънките й ръце обгръщаха кръста ми и се бяха вкопчили толкова силно едва в друга, че чак кокалчетата им бяха побелели. Усетих как тялото й леко промени положението си, когато тя отметна глава назад, за да се наслади на слънчевата светлина. Бях доволен, че започва да се отпуска, но по някаква странна причина исках да се облегне на мен.

— Хей — казах й аз.

Слабото й телце отново се притисна към мен, натискът на ръцете й върху корема ми отслабна. Когато погледнах през рамо, видях въпросителния й поглед, леко обезпокоен, сякаш се беше притеснила, че е направила нещо неправилно.

Извих се леко назад, плъзнах ръка около кръста й и я повдигнах от гърба на жребеца. Когато я придърпах напред, краката й ритаха диво и жребецът сърдито изпръхтя. Чух неравното й уплашено дишане, усетих как пръстите й се вкопчват в ръката ми, но преди да успее да се уплаши както трябва, аз я настаних пред мен. Едната си ръка поставих на кръста й, а с другата държах поводите.

През ребрата й се усещаше силният ритъм на сърцето й. За минутка-две тя остана вцепенена от страх, но след като не казах нищо, нито пък помръднах, тялото й постепенно се отпусна. Ръцете й обгърнаха моите, пръстите ни се сплетоха. Най-накрая тя се облегна назад и отпусна глава в ямката на рамото ми.

Това ми хареса. Тялото й прилепваше добре към моето.

Помислих си, че трябва да кажа нещо, но като че ли в момента това не ми изглеждаше твърде важно. Не че тя щеше да се оплаче от мълчанието на някой друг. А и не след дълго разбрах, че на нея й е все едно дали ще говоря или не, защото вече беше дълбоко заспала в ръцете ми.

Продължих да яздя, защото не бях сигурен какво да направя, а не исках да я будя. Това, че се намираше в безопасност при нас, не означаваше, че може да спи. Знаех го много добре заради моите безсънни нощи. Конал единствен от нас спеше и то защото изтормозеното му тяло не му позволяваше да прави нещо друго. Кошмарите щяха да го връхлетят по-късно.

Не исках да водя жребеца до езерото Дю, където беше домът му. Изкушението можеше да бъде твърде голямо при наличието на още един непознат човек на гърба му, затова яздих, докато не стигнах до тихата борова гора край езерото на Галанах. В прошарените му златисти сенки въздухът беше по-хладен, едва се усещаше ветрец и аз оставих жребеца да спре и да опъне мускулестия си врат към водата. Той заклати главата си нагоре-надолу, започна да бие с копито в обраслата с корени земя, направи няколко танцувални стъпки и звучно изцвили.

Катриона се събуди стреснато и изплашено си пое дъх. Ръцете ми се стегнаха около кръста й и тя се вкопчи в тях толкова силно, че ме заболя.

— Всичко е наред — казах аз, после се обърнах към коня. — Само пиене. Нищо друго.

Той изцвили присмехулно и потопи муцуната си в чистото езеро. Напи се, после вдигна мократа си муцуна и пристъпи във водата.

— Даже не си го и помисляй.

Той изцвили невинно и плесна с копито във водата.

Пръстите на Катриона най-после отпуснаха хватката си и аз стиснах ръцете си в юмруци, за да възвърна кръвообращението си.

— Силна си — казах сухо аз. — Всичко е наред. В безопасност си.

Усещах, че трябва често да й го повтарям.

— Знаеш ли какво представлява той? — попитах я аз.

Тя кимна бързо, уплашено.

— Всичко е наред — повторих отново. — Но първо трябва да слезеш ти. Защото ако сляза пръв, той ще те хвърли от гърба си.

Тя ме пусна и аз й помогнах да прехвърли крака си през шията на животното. То ни погледна странно, но аз не му обърнах внимание. Ръката ми, която беше докоснала бедрото й, изтръпна, сякаш кръвообращението ми отново беше спряло. Разтръсках я раздразнено и помогнах на девойката да слезе. Тя отстъпи назад, наблюдавайки ме как също слизам, а след това погледна към черното, злобно око на коня.

— Отивай, любов моя — казах му аз, докато свалях одеялото от гърба му и издърпах юздата през ушите му. — Махай се.

Той отново разтърси черната си грива, препусна и се изгуби в горските сенки.

— Отиде на лов — казах аз. — Гладен е. А ти?

Тя кимна. Вече не беше изплашена, а само нетърпелива. Проснах одеялото върху един боров пън, двамата се настанихме върху него и си поделихме ябълките, месото и овесените питки, които носех в кожената чанта. Тя ядеше лакомо, почти зверски, съсредоточена изцяло върху напълването на стомаха си. Наблюдавах я развеселено. Скулите й вече не изглеждаха толкова изпъкнали. По ребрата й имаше повечко плът. Задникът и бедрата й бяха по-заоблени, но тя никога нямаше да придобие структурата, която бихте нарекли „добре сложена“.

Тя усети погледа ми, поколеба се и също ме погледна. Устните й се разтеглиха в широка смутена усмивка и същевременно лицето й се изчерви. „Красива е — помислих си аз. — Красива е, когато се усмихва“.

Усмивката не слезе от лицето й, когато въздъхна и хвърли огризката от ябълката в езерото. Тя вдигна във въздуха сребристи пръсти, които проблеснаха на слънцето, и остана да се поклаща на повърхността. Събрах малко камъни от брега и започнах да ги хвърлям по нея, опитвайки се да я улуча, и Катриона се присъедини към мен. Тя беше ужасен стрелец. Засмях се и се опитах да я науча, но само си изгубих времето.

— Хич не те бива — казах аз.

Тя кимна и театрално скри лице в шепите си.

Започнах внимателно да отмествам пръстите й, един по един. Осакатените й нокти вече изглеждаха по-добре: някои бяха паднали и на тяхно място израстваха нови. Тя игриво притискаше пръстите си към лицето веднага, щом ги отмествах и аз се засмях, но когато отместих показалеца й, разкривайки окото й, видях, че то се взира сериозно в мен.

— Но пък се оправяш добре с конете — допълних. — И успя да накараш Гриан да се държи като нормално същество. — Поколебах се, нещо се затъкна в гърлото ми. — Ти си страхотна гледачка на капитана.

Хванах ръцете й и ги свалих от лицето й. Тя ги отпусна върху коленете си и погледна усмихнало към сребърното езеро. Изглеждаше толкова щастлива, че чак й завидях.

— Мисля, че започна да свикваш тук, нали? Започна да свикваш с нас.

Катриона се обърна към мен, прехапа устните си и каза:

— Да.

28

— Не че не можех да говоря — каза ми тя, след като се отърсих от изненадата си.

Гласът й звучеше странно. Неуверен, леко дрезгав, а и тя не спираше да засмуква долната си устна и да я хапе.

— Каква беше тогава причината?

Катриона се намръщи, сякаш самата тя се опитваше да го разбере.

— Ами, може би наистина не можех. Но знаех, че гласът ми е там… и щеше да излезе… ако се наложи.

— Колко добре си ни опознала — казах аз.

Червенина плъзна по шията и бузите й.

— Не е това… просто…

Хвърлих едно камъче в езерото.

— Не е ли невероятно колко много неща се казват пред един ням човек.

Топлият, пъстър здрач в гората изглеждаше неестествено спокоен. Когато слънцето продължи пътя си, проблясъците в езерото се успокоиха и сега водата изглеждаше като черно огледало.

— Съжалявам. Не съм се опитвала да те излъжа, кълна се. — Тя се наведе и започна да подбира хубави заоблени камъни, които после внимателно пъхаше в ръката ми като дарение. — Всичко, което знам за теб, не е… не е защото си ми го казал.

Хвърлих яростно един камък по огризката от ябълка и я улучих.

— Всичко е толкова странно — продължи тя. — Всички вие сте толкова странни.

— Не ние — отвърнах горчиво аз. — Ти.

— Виждаш ли? Това имах предвид. Страхувах се, че ще стъпя накриво. Ще обидя някого. Ще изглеждам като глупачка. Щом си отворя устата, винаги става така. Съжалявам.

Настъпи продължително мълчание. Помислих си, че ми се сърди; отне ми доста време да разбера, че всъщност аз се цупех. Когато отново се опитах да усетя настроението й, разбрах, че се страхува.

— Недей — казах аз, ядосан на себе си. — Не се тревожи. Няма да те върнем обратно!

Тя ме погледна признателно.

— Беше ми по-лесно да не говоря. Чувствах се по-спокойна.

Тя ми подаде още един камък, идеално плосък. Замахнах и го плъзнах по повърхността на езерото.

— Можах да го обмисля — каза тя. — Нали се сещаш, онова което се случи?

— Непрекъснато да мислиш за него? — попитах аз. — Това не е хубаво.

— Напротив. — За пръв път ми противоречеше; изненадах се, но бях и доволен. — Хубаво е. Трябваше да помисля за онова, което направи той. Трябваше да си го припомням отново и отново, докато повярвам.

Аз си спомних.

— Доведеният ти баща?

— Мъжът на майка ми.

— Защо те е предал? Какво си направила?

— Направила? — В гласа й прозвуча горчивина. — По-скоро какво не съм направила. След смъртта на майка ми. Разбираш ли?

Проряза ме изненадваща ярост, която проблесна като мълния. За миг не можех да си поема дъх.

— Разбирам — отвърнах аз. Пръстите ми трепереха леко, когато докоснах устните й. Те вече не бяха толкова бледи, ездата и чистият въздух бяха върнали цвета на лицето й и го бяха изпълнили с живот. Да, тя беше красива. Онова красиво момиче от Балчатан.

Пръстът ми се плъзна към ъгълчето на устата й и когато тя леко я отвори, аз по-скоро почувствах, отколкото чух как леко си пое дъх. Целунах я.

За миг устните й омекнаха под моите и тя отвърна на целувката ми, но после вдигна ръце и ме отблъсна.

Седяхме там, вперили очи един в друг. Гърлото й се сви конвулсивно, когато преглътна и тя отново прехапа устната си. Усетих как ме изпълва горчива обида.

— Сет, аз…

— Не си прави труда да ми обясняваш — отвърнах ледено аз. — Влюбена си в брат ми. Случва се. — След това добавих с гняв: — Твърде често.

Тя се изправи толкова рязко, че едва не падна. Не можех да си представя, че нежеланата ми защитница може да изглежда толкова ядосана, и то не на враговете ми, а на мен.

Успя да се въздържи да не изкрещи, макар да усещах, че искаше. Трябваше да изрази негодуванието си през стиснатите си зъби:

— И защо трябва да съм влюбена в брат ти?

— Ами, аз…

— Една жена може да се възхищава на един мъж без да е влюбена в него — каза ми тя с леден тон. — Една жена може да изпитва благодарност към един мъж, да смята, че той е добър и смел, и свестен, без да е влюбена в него.

— О! — казах неуверено аз.

— Знаеш ли какъв е проблемът? Да речем, че има един далеч не толкова идеален мъж, изпълнен с горчивина и гняв, и презрение. Да речем, че той не е толкова свестен, защото е изпълнен с омраза. Лошото е, че тя пак избира да се влюби в него.

Не знаех какво да кажа. Това въобще не ми приличаше на обяснение в любов. Но бях доволен, че поне ме смята за мъж.

— Нищо ли няма да кажеш? — Стиснатите й юмруци бяха притиснати към бедрата й.

— Ами… — измънках аз. Усещах, че я гледам с широко отворени очи. — Съжалявам.

Това я накара да млъкне. Тя седна на дървото и се загледа упорито в езерото, сякаш смутена от неочакваното си избухване.

— Конал каза — тя се прокашля, — че смятал да ми пререже гърлото.

— Да — потвърдих аз, — така беше. Нямаше да усетиш нищо. Почти.

— Каза, че ако не се получело, ти си щял да ме простреляш.

— Да.

— Добре — рече тя след минутка размисъл. — Благодаря ти.

— Онова, което каза преди малко. — Не смеех да я погледна. — Сериозно ли говореше?

— Аз съм като теб — каза тя. — Не говоря празни приказки.

— Знаеш доста неща за мен, нали?

— Ти си виновен за това. — Устните й се изкривиха. — Ти проникна в съзнанието ми, помниш ли? Беше истински шок. Никога не съм чувствала нещо подобно.

Примигнах, останал без думи.

— Сигурно си знаел — каза тя, опитвайки се да не се засмее на смутената ми физиономия. — Сигурно си знаел, че аз също ще те видя. Предполагам, че просто си забравил. Или смяташ, че простосмъртните не могат да виждат в главите ви?

Завъртях очи и се засмях. Протегнах ръка, за да я погаля по лицето, но тя се отдръпна.

— Катриона — казах аз. — Какво има? Мислех, че ти…

— Не искам да съгреша — промърмори тихо тя.

— Не искаш какво?

— Не искам да съгреша! — сопна ми се тя и очите й проблеснаха. — Не отново!

— Какво? — Аз се вцепених.

— Виждаш ли? — Тя се обгърна с ръце и леко се залюля напред-назад. — Виждаш ли? Реших, че това може да има значение за теб и се оказах права. Не съм чиста. За мъжете това има значение, нали? Не искам да се гневиш, но не мога да те излъжа. Аз не съм дев…

— Кой ти я отне? — излаях аз.

Тя леко се отдръпна от мен и притисна още по-силно ръце към тялото си. Момичето носеше гордостта си като очукана броня, сякаш само това й беше останало.

— Съжалявам, но сега разбираш ли? Опитах се да го скрия, наистина. Опитах се, но…

— Доведеният ти баща? — попитах аз. — Или пазачите?

Тя отново прехапа устната си.

Красивото момиче от Балчатан. Тя беше ужасно красива…

— Пазачите — предположих аз.

— Да.

— И защо — изсъсках аз — това трябва да е твой грях?

Тя ме погледна толкова неразбиращо, че чак ми се прииска да й зашлевя плесница. Вместо това докоснах бузата й с длан и зарових нежно пръсти в непораслата й коса. Тя беше напрегната като елен, готов за скок, но не се отдръпна.

— Любовта не е грях. — Едва не се задавих с гнева си, но си помислих, че ако го покажа, тя ще побегне и повече няма да се върне. Започнах да я галя по косата. — Грях? Любовта е нещо свято! Да сме смъртни и да знаем, че един ден ще умрем и въпреки това да обичаме. Ще ми се да има ад за онзи жрец, който се опита да те изгори, но няма, Катриона, и единственият ад за теб и за мен е да позволим на неговия вид да ни попречи да обичаме. Той гние в земята и един ден ние също ще лежим там. Червеите го ядат и един ден ще ядат нас, ако някоя благородна душа не ни даде на хищниците. Червеите ще ни наследят, те ще наследят и земята. Затова обичай, докато можеш.

Замълчах. Никога не съм смятал, че ще успея да изрека толкова много думи наведнъж и усетих как бузите и шията ми се наливат с кръв. Сигурно беше решила, че съм луд.

Очевидно обаче не беше така. Тя отпусна ръцете си, наведе се към мен и докосна устните ми с пръсти. Аз неволно изръмжах, неспособен да възпра порива си да поема нежно пръстите й с уста и да усетя вкуса на кожата й. После тя ме целуна.

Когато се разделихме, аз сплетох пръстите си с нейните.

— Моля те, не се страхувай — казах й. — Няма да те нараня.

— Знам.

Разгънах одеялото върху гъстата, тучна трева, където слънцето можеше да затопли голата ни кожа, и й показах разликата между насилието и любовта.

29

На следващата вечер брат ми се появи в голямата зала, измършавял и все още тормозен от спомени, но достатъчно здрав, за да се захване с мен. Успях да го избягвам няколко часа: беше сравнително лесно, тъй като бе заобиколен от капитаните си, от обожаващите го жени (и някои мъже) и едно особено измъчено момиче.

Момиче. Той беше забелязал, че Ейли вече е почти жена: веднага ми стана ясно. Когато погледът й търсеше неговия, той се изчервяваше, но в редките случаи, когато тя гледаше встрани, той не можеше да се въздържи да не я зяпа. Знаех, че съм я забравил, защото всичко това ме развеселяваше. Горкият Конал: знаех си, че ще се бори с привличането си, защото не беше свикнал да мисли за нея като за пораснала Ший, но накрая щеше да изгуби. Горката Ейли: той нямаше да я докосне, докато тя не навършеше двайсет, а може би дори още след това. Очакваха я поне три години разочароващо, болезнено целомъдрие.

„Което за мен не е проблем“ — помислих си самодоволно аз.

Катриона стоеше до мен, което вече не ме притесняваше, но ми омръзна Шона да ми хвърля многозначителни погледи, Ейли да ме поглежда невярващо и Файорак да ръси пиянски шеги за простосмъртните и какво казват за тихите води. Орах се държеше приятелски с мен и аз с нея; тя се беше върнала от патрула и беше разбрала, че спя с простосмъртното момиче, но и двамата се преструвахме, че не ни пука. Аз пих малко повече и се умълчах, седнах на пейката, преметнал ръка през раменете на Катриона и се фокусирах върху музиката. Барабаните бяха шумни и бързи, гайдите и свирките — диви, а красивият необработен глас на Реил заглушаваше подигравателните подмятания към мен.

Беше ми омръзнало от тях. Изведнъж изпитах силно желание да защитя Катриона, а и без това знаех, че брат ми нямаше да ме остави на мира. Затова почти изпитах облекчение, когато чух студения му призив в главата си и се обърнах, за да срещна погледа му от другия край на залата.

Една нежна ръка докосна рамото ми.

— Брат ти те вика, нали? — прозвуча гласът на Орах в ухото ми.

Аз не погледнах към нея, а към Катриона, все още очарован от музиката.

— Да.

— Върви, аз ще остана с нея. Не се притеснявай.

Аз се извърнах към Орах и докоснах бузата й със свободната си ръка.

— Благодаря ти.

Когато се изправих, Катриона настръхна разтревожена, но Орах веднага седна на мястото ми и й каза нещо, което я накара да се усмихне. Всичко щеше да е наред.

Щом се озовах на двайсетина крачки от Конал, той се извини на Гиниш. Не ме погледна, а просто се изправи и излезе в двора. Вече беше късно, но все още не беше притъмняло съвсем и хладният нощен въздух ми донесе истинско облекчение. Музиката поутихна, гласовете и виковете преминаха в тихо мърморене. Стъпките му отекваха отчетливо върху камъните, докато не се спря пред оръжейната и не се обърна, втренчвайки се мълчаливо в мен.

— Пак си си същият — казах аз. Предвидливо бях застанал извън обхвата на юмруците му.

— Остави момичето на мира.

— Не се стеснявай, Ку Хорах. Стига го усуква. Кажи си каквото ти е на сърцето.

— Сериозно ти говоря.

Аз също бях сериозен и за пръв път бях по-разгневен от него.

— Какво си мислиш, че не съм достатъчно добър за нея? Смяташ, че ще изнасиля малката и ще я зарежа? Мислиш, че ще се възползвам от нея, както е направил собственият й вид?

— Престани — процеди той през зъби.

— Как ли пък не. За какъв ме мислиш? Че едва мога да се меря с хората и съвсем не съм достоен за Ший? Добре, мисля, че момичето не е било наранено достатъчно. И преди съм ти го казвал. Аз съм много по-добър от който и да е простосмъртен и ще свърша работата както трябва.

— Престани, Мурлин. Стига се преструва на това, което не си.

— Какво значи това?

Той замълча за няколко секунди.

— Знаеш много добре.

— Неин любовник.

— Не, човек, който мрази всичко.

Усетих как настръхвам; стигаше ми толкова.

— Няма да я нараня. Няма да я нараня повече, отколкото вече е била наранена. Съмнявам се, че това е възможно. Разкарай се оттук, Ку Хорах. Ти си мой капитан, а не мой жрец.

Той вдигна ръка и аз си помислих, че ще ме удари, но сякаш за да се възпре, той сплете пръсти зад врата си. Знаех, че съм прекалил, но точно сега исках да се сбия, дори и да загубя.

— Не се притеснявам за нея! — излая той. — А за теб!

Това ми затвори устата за миг.

— Ти си Ший, Мурлин!

— Боговете да са ми на помощ — изрекох аз с горчивина.

— На всички да са ни на помощ, но само си помисли! Ти си такъв, какъвто си, а тя ще живее още… колко? Още трийсетина години, ако извади късмет. Ако ти извадиш късмет. Едно щракване на пръстите и нея я няма.

— И какво от това. — Аз скръстих ръце. — Заради обричането го правиш. Не искаш да се обричам.

— Виж какво, те не ни разбират, не могат. Не могат да ни опознаят.

— Простосмъртните.

— Да.

— Мислех те за голям защитник на равноправието — ухилих му се аз. — Мислех, че те също са хора. Мислех, че са добри колкото нас.

Дори в полумрака забелязах как се изчервява. Знаех си, че ми е в ръцете.

— Не е така. Изобщо не така.

— Какво е тогава?

— Нали знаеш какво е обричането?

— Разбира се — сопнах му се аз.

— Тогава просто не го прави. Моля те. То се прави само веднъж и е до живот. То обвързва душите ви. Малцина оцеляват след раздялата.

— Случвало се е. Преувеличаваш. Кой казва, че смятам да се обвържа? — Усетих как косъмчетата на врата ми настръхват, сякаш бях получил предупреждение от съдбата, но бях твърде ядосан, за да спра. — Не искам никой да ме опознава. Никой. Не искам да разбират душата ми. Това е абсурдна мисъл. Не искам да ме познават.

— Познавам те достатъчно добре, Сет. Ти си твърде импулсивен. Дори да не се обвържеш, ти…

— Аз какво?

Той се извърна настрани, смутен.

— Ти ще започнеш да ги харесваш. Простосмъртните. Какво могат да ти дадат те? Не могат да те разберат, не могат да те видят отвътре.

— Да — казах аз. — О, да, тя може.

Той стисна зъби толкова силно, че очаквах от тях да потече кръв.

— Но не и като Орах. Ако й позволиш.

— Кой казва, че въобще ще й позволя? — Исках да се изплюя на земята в краката му, но не го направих. Така щях да проявя неуважение към Орах, а не това бе намерението ми. — За това ли става въпрос?

— Ще привикнеш към това, Сет. Такава любов не трае дълго. Един кратък живот, една кратка любов — отново и отново.

— Не ме поучавай. — Извърнах главата си настрани, за да се изплюя, без да го обидя особено. — И не се притеснявай. Няма да й се обрека, няма да се обрека и на Орах. Всъщност едва ли някога ще се обрека. А сега най-добре ме почерпи едно питие, затова че обиди интелигентността ми.

Той се ухили смутено, но пристъпи към мен и ме прегърна. Аз го притиснах здраво към себе си и стиснах здраво зъби, защото очите ми пареха от сълзи.

— Обичам те — казах аз, — но не се меси в личния ми живот.

— И аз те обичам, обичам и мръсния ти непочтителен език. Би трябвало да те нашамаря, но ще ти донеса питие. — Когато ме пусна, и двамата погледнахме встрани, за да скрием сълзите си. — И аз имам нужда от едно, дори повече от теб.

Така че направих каквото е редно. Тогава постъпих правилно и от това ме заболя толкова много, че години по-късно поради тази причина тръгнах по погрешния път.

Не. Дори сега не мога да го нарека погрешен. Съвестта ми ме кара да се боря с него, но когато тя започне да ми опява твърде силно, си спомням за Ленора. Спомням си колко дълго тя надживя Григар и си казвам, че същото може да се случи и с другата жена. Тази друга жена, която до голяма степен прилича на Ленора, би могла да надживее с векове смъртта на обречения й любим. Казвам си, че ще ме надживее и отново ще бъде щастлива. Така се убеждавам.

Но това се случи напред в бъдещето. А тогава, с Катриона, постъпих както е редно.

Онази нощ лежахме един до друг, гърбът й се опираше в гърдите ми, ръцете ми я бяха обгърнали. Макар че беше обърната с гръб към мен, усещах усмивката й, когато тя протегна ръка към малката масичка до леглото ми и взе грубия дървен вълк.

— Пръстите ми вече са по-добре — каза тя. — Мога да го направя по-красив.

— Недей — казах аз. — Харесва ми.

— О! Добре. — Тя го остави внимателно на масичката. — Мога ли да те попитам нещо?

— Аха.

— Имаш ли нещо против да си оставя косата така?

Не знаех какво да отговоря. Намръщих се и я целунах между лопатките, за да спечеля малко време. Простосмъртните наистина ме озадачаваха.

— Какво общо има това с мен? — попитах най-накрая аз.

Тя се извърна с лице към мен и погали с пръст веждите ми, за да изглади бръчката между тях.

— Просто си мислех, че имаш мнение. Мислех, че ще искаш да я пусна дълга.

— Имам мнение.

— И какво е то?

— Че зависи изцяло от теб как да си носиш косата — отвърнах търпеливо аз.

— Значи нямаш нищо против да я оставя къса?

— Защо да имам? — Вече губех търпение. — Дълга ще бъде красива. Сигурен съм, че страшно ще ми хареса. Но и така ми харесва. Какво очакваш да ти кажа? Косата си е твоя.

— Добре. — Тя направи физиономия и ми се усмихна с една от особените си усмивки. — Много странно се държиш.

— Я, кой го казва. — Докоснах с показалец долната й устна и тя го целуна. — Според мен тук изобщо не става въпрос за косата ти.

Моята коса беше много по-дълга от нейната. Тя я прибра зад ушите ми, избягвайки погледа ми.

— Не. За това как ми я обръснаха. Болеше, половината направо я изтръгнаха с корените. Беше ужасно, беше унизително. Стана точно преди да… беше почти толкова ужасно, колкото… — Тя преглътна шумно. — Не искам повече да се случи. Ако е къса, никой няма да може… няма да е толкова…

— Спри — прекъснах я. — Стига. Никога повече няма да се случи. Разбра ли ме? Повече никой няма да те докосне, освен ако ти не пожелаеш. Включително аз.

— Наистина ли? — Тя ме погледна скептично. — И сега ли няма да ме докоснеш? Ако ти кажа, че не искам?

— Естествено, че няма. Откъде ви идват тия странни мисли на вас, хора?

— Нали знаеш, продължавам да си мисля. — Тя ми се усмихна насила и продължи да говори накъсано. — Как се опънах на доведения ми баща. Излишни усилия, нали? Ако просто му се бях отдала… Той никога нямаше… Да го направи… Да ме предаде… И после пазачите нямаше… Да го извършат… Аз нямаше… Да бъда там… Може би щеше да е по-добре, ако просто…

— Копелето би искало да си мислиш точно така. Затова недей.

— И нищо от това нямаше да се случи — рече тя след миг. — Нямаше да съм тук, с теб.

— Точно такива мисли — казах й аз — могат да те подлудят.

— Не. Точно тази последната оправя всичко.

Погалих я по бедрото и усетих как плътта й потрепва под докосването ми. Беше истинско удоволствие да я любя.

— Чуй ме, Катриона — казах аз. — Не можем да се обвържем. Брат ми няма да ми позволи.

— Брат ти няма да ти позволи?

Въпросът й прозвуча леко подигравателно и аз усетих как се изчервявам.

— Е, аз няма просто да направя каквото… Няма просто така да му се подчиня. — Погледът ми се отмести към ухото й, но това си беше постъпка на страхливец, затова я погледнах отново в очите. — Той е прав.

Тя се засмя и ме целуна.

— Знам. Всичко е наред. Знам за обвързването, знам какво представлява.

— Така ли?

— Разбира се. Чух, че Грийсихе навлязла в морето. След като мъжа й Брок бил убит. Те са били обвързани, нали?

— Разбираш ли, ти си простосмъртна и…

— Няма да живея още дълго. — Тя докосна с пръсти устните ми. — Не и според вас. Но за мен ще е достатъчно.

— И не се притеснявай, ако не съм ти верен — казах аз. — Това няма значение. Не и при нас.

Това като че ли вече й дойде в повече. Толкова, че да ме блъсне в гърдите. Ухилих се стреснато, когато се озовах по гръб на дюшека.

Тя седна в леглото, уви се в чаршафа и отблъсна встрани умоляващата ми ръка.

— При вас може и да не е така — рече ледено тя, — но при мен е. Не искам кой знае какво, Сет. Все пак няма да продължи дълго. Не и според вас.

Изненадан от думите й, аз примигнах. Гледахме се, без да мигаме, сред морето от бял лен. Колебливо протегнах съзнанието си към нея, но тя извърна глава, тъмните й очи бяха твърди като кремък, така че аз се отдръпнах. Тя изглеждаше толкова свирепа, толкова решителна, че на мен ми остана единствено да се усмихна.

— Тогава ще ти бъда верен — казах аз. — Никак не уважаваш чуждите култури, а?

— Никак! — отвърна остро тя, макар този път да ми позволи да я хвана за ръката. Изпитото й красиво лице се изкриви, докато се опитваше да се бори със смеха си, но най-накрая му се отдаде.

— Ако това е обещанието ти, Сет — каза най-накрая тя, — то винаги ще можеш да ме докосваш.

30

Тъмната й коса щеше да пада много красиво по гърба й. Сигурно някога беше изглеждала точно така. Но аз не излъгах, когато й казах, че всякак я харесвам. Помислих си го отново месец по-късно, когато отново яздех към гората зад нея, обгърнал я от двете страни, за да хвана добре поводите, а във въздуха се усещаха първите есенни студове. Харесваше ми кестенявата късо остригана коса, която приличаше на тюленова кожа. Тя беше порасла достатъчно, за да прикрие белезите от бръснача, но въпреки това беше достатъчно къса, за да подчертава всеки ъгъл и извивка на красивия й череп.

Ненапразно направих сравнението с тюлена. Двамата плувахме заедно в бурния северен залив и тя беше гъвкава и грациозна като русалка; когато изскочи на повърхността, заливайки се от смях, мократа й тъмна коса беше обсипана със сребро. Тя вече не се срамуваше от голотата си, поне не и докато плуваше с мен. Не и когато лежеше до мен в отекващата каменна тишина на стаята ми, която вече не ми се струваше твърде голяма и твърде натруфена.

Поемах дълбоко свежия хладен октомврийски въздух; бях едновременно тъжен и облекчен да видя края на лятото. Това беше първото ми лято у дома след завръщането от изгнанието ни, но въпреки това в жегата се усещаше някакъв напрегнат ужас, потискащо обещание. Ние все още бяхме изгнаници, брат ми и аз. А си бяхме у дома. Двете неща не бяха съвместими.

Знаех, че Кейт просто изчаква.

Онзи ден беше твърде студен, за да заспим в гората, но вече не ми беше трудно да излъжа студа, а топлината на тялото ми беше достатъчна за Катриона. Студът вече не ми правеше такова впечатление както преди; след двете сурови зими в черната къща се бях заклел, че никога повече няма да изпитвам такъв студ. Тукашният студ не само не сковаваше костите ми така, както в другия свят, а и успявах да се затопля единствено използвайки ума си. Вместо да се увивам в кожи, одеяла и вълнени наметала, открих едно местенце в съзнанието ми, което контролираше телесната ми топлина и се възползвах от него. Развиването на умението ми, което граничеше опасно с магия, имаше и още едно предимство: укрепваше репутацията ми. Хората не ме харесваха повече, но определено ме уважаваха повече. Появата ми гол до кръста по време на ледена вихрушка караше всички да се замислят два пъти, преди да излязат срещу мен, дори и да не ме бяха виждали как боравя с меча.

Но в онзи ден снегът още не беше паднал. Двамата с Катриона все още не можехме да спим добре нощем и си бяхме създали навика на разсъмване да яздим до гората, да се изтощаваме взаимно с любов, а след това да поспим час-два върху меката торфена почва. Онази сутрин нещо във въздуха ме събуди, но не можах веднага да разбера какво.

Катриона не беше в прегръдките ми. Сигурно беше отишла по нужда, защото иначе не би станала. Веднага се разбудих, както обикновено, но останах да лежа неподвижно, облегнат на една ръка, заслушан в шумовете на гората.

Тя изпищя.

Веднага скочих и хукнах в посока на писъка. През ума ми мина, че жребецът най-накрая беше проявил неподчинение, но веднага разбрах, че не е така. Повиках го и разбрах, че идва, но засега бях сам.

На десетина метра от каменистия бряг на езерото имаше купчина пясък, смесена с борови корени. Тя беше там, повалена на колене, главата й беше натискана назад, но тя се бореше. Умно момиче, добре, че остави косата си къса. Съществото не можеше да я хване толкова добре за брадичката, както би могло за косата. Тя се мяташе и се опитваше да се измъкне от захвата му въпреки закривения нож в ръката му. Смъртнобледо лице, рядка жълтеникава коса, пергаментова кожа. Толкова тънка, че чак прозрачна. Без сянка.

То я беше възседнало и ухилено я чакаше да се измори и да утихне, за да усети по-добре ножа му.

Такива бяха те, ламирите.

Без да спирам, скочих от скалата и то я пусна тъкмо навреме, за да парира удара на камата ми.

Беше бързо, много по-бързо от който и да е Ший, с който се бях сражавал. И аз бях бърз, но имах нужда от цялата си концентрация, от цялата си бързина, от всяка хватка, която бях научил, за да успея да избягам от светкавичния му нож.

Катриона направи всичко възможно, за да ми помогне. Тя отчупи един мъртъв клон от изкривения бор и замахна с него към съществото, но то беше твърде бързо за нея. Въпреки това тя успя да отвлече вниманието на ламира достатъчно, за да го раздразни. Най-накрая то разгневено извърна кльощавото си тяло към нея и замахна с ножа. Чух вика й, но нямах време да мисля; просто скочих на гърба му, сграбчих го за рядката коса и дръпнах главата му назад. То улови отвратения ми поглед, ухили ми се гадно и аз му прерязах гърлото.

Същевременно паднах и се претърколих по ръбестите камъни, опитвайки се да си поема въздух. Изритах трескаво тялото му встрани, а то не спираше да се гърчи и да се тресе, докато безцветната му кръв попиваше в пясъка. Не сваляше очи от Катриона, докато блясъкът им не помръкна, но дори тогава не спря да се хили.

Приближих се до нея, залитайки. Тя се държеше за тялото някъде отстрани, между пръстите й се процеждаше кръв, но не заплака, а просто ме погледна ужасена в очите.

Бавно отместих пръстите й. В този миг жребецът се появи, но изпръхтя и отстъпи назад, когато зърна трупа на ламира.

Когато докоснах раната, тя примигна от болка.

— Всичко е наред — казах аз. — Говоря сериозно. Не те лъжа. Не е опасна, но въпреки, това имаш нужда от Гриан. Ще можеш ли да се качиш на коня?

Тя кимна и аз й помогнах да се качи на гърба му, без да пускам поводите му. Той не опита никакви номера. За секунди се озовах зад гърба й, но пък и той беше просто пакостливо същество, а не някакъв зъл звяр. И беше мой.

Подкарах го в лек галоп, като не спирах да й говоря, за да разсея мислите й от болката, която я пронизваше при всяко друсване. Сега вече имах време да се наругая за самодоволството и арогантността ми. Затова че бях оставил меча си в стаята, просто защото цялото лято мина спокойно. Затова че оставих Брандир с Леа и останалите хрътки, затова че се смущавах от кехлибарения му поглед, когато се любех с Катриона. Затова че бях забравил, че съм Ший и боец, а не някое влюбено простосмъртно момче от село.

Любимата ми беше бледа, но тиха, и аз отново й се възхитих.

— Напомни ли ти за някого? — попитах тихо аз.

— За свещеника. Жреца — веднага отвърна тя.

— Умница. Но това беше женска.

— Така ли? — В гласа й се усети лека подигравка и аз не можах да не я целуна по врата.

— Ако щеш ми вярвай, но е така. Почти стигнахме, Катриона.

— Добре съм.

— Няма други. Всичко е наред.

Всъщност не бях съвсем сигурен. Страхувах се да обходя със съзнанието си мочурището. Във въздуха се усещаше някаква зла воля, която не можех да уловя и си напомних никога вече да не бъда толкова глупав и невнимателен.

— Съжалявам, че тръгнах да се разхождам. — Тя изпъшка, когато жребецът направи един широк скок, но бързо възстанови дишането си. — Но ми стана лошо.

— Богове, следващия път, когато ти стане лошо — казах й аз, — недей да се разхождаш.

Тя отново леко изпъшка, което би могло да бъде и смях. Притиснах я силно към себе си.

Шокът започна да отминава, адреналинът се оттегляше и в мен започна да се надига смразяващо подозрение. От колко време ламирите не се бяха навъртали наоколо? От векове, когато Григар е прочистил района от тях. Не разбирах защо се появяват точно сега, освен ако нещо не се беше променило, нещо, което не познавах и не можех да разбера.

Кръвта на Катриона беше топла и мокреше ръката ми, а аз отново се чувствах твърде млад, невеж и безпомощен. Мислите ми се рееха в най-различни посоки, когато жребецът изведнъж спря рязко за втори път тази сутрин. Примигнах и потреперих.

Кейт беше пристигнала.

31

Портата на крепостта беше вдигната докрай и пет отряда с нейни войници се въртяха пред крепостните стени, ядяха ни храната и пиеха пивото ни. Препуснах право между тях. Това не беше проблем: те се отдръпваха встрани пред нас. Ушите на жребеца бяха прилепени назад към главата му, зъбите му бяха оголени в ужасяваща усмивка и конете на бойците на Кейт отскочиха назад, потрепериха и побягнаха ужасени, опитвайки се да свалят ездачите си или да се откъснат от въжетата, с които бяха завързани. Знаех, че бойците ме наблюдават. Но аз дори не ги погледнах.

Кейт стоеше в централния двор на най-високия камък, където би трябвало да стои Конал. До нея стоеше Лилит и двете бяха заобиколени от още пет отряда бойци, както и от личната й стража. Мечовете им стояха в ножниците, но очите им бяха студени. В крепостта цареше пълна тишина.

— Мурлин — каза Кейт и гласът й прозвуча ясен и красив в студения въздух. — Чакахме те.

— Значи ще почакате още една минутка — отвърнах аз.

Капитанът на стражата на Кейт изсъска гневно, но някой вече си проправяше път между войниците: Гриан. Той подхвана Катриона, докато я свалях от гърба на жребеца. Добрият стар Гриан, помислих си аз, докато слизах на земята. Той беше уплашен — кой не би бил? — но работата му беше по-важна от страховете. Той я вдигна на ръце и погледна към Кейт.

— Кейт — извика брат ми, — момичето е ранено. Нека Гриан се погрижи за него.

Той стоеше на десет ярда от мен, без оръжие, с каменно изражение на лицето. Всички погледнаха към Кейт, освен Лилит, която гледаше мен.

Кейт изчака няколко драматични секунди, после кимна грациозно. Гриан се обърна тихо и отнесе Катриона. Тя го прегърна през врата и ме погледна умолително, но аз затворих очи и си позволих отново да си поема дъх.

Отидох и застанах до Конал. Знаех, че наглостта ми го е вбесила, но същевременно остана доволен от нея. Когато и двамата се обърнахме към Кейт, устните му потрепваха в сдържана усмивка.

— Готов ли си за това, Мурлин?

— Стига ти да си, Ку Хорах — казах му аз.

— Елате насам — каза Кейт.

Това беше най-дългият път, изминаван от мен досега — прекосяването на празния терен до средата на вътрешния двор. Знаех какво трябва да направя, когато застанем пред нея, и в устата си усетих кисел вкус. Само боговете знаеха какво се върти в главата на Конал; той нямаше да ми позволи да чуя, макар да кипеше от недоволство. Отново беше спуснал онази желязна преграда.

Очите на всички бяха вперени в нас. Развеселих се, когато си представих какви мисли се въртяха в главите им. На хората от нашия клан — гняв и ненавист заради унижението на Конал и доволство от моето. Хората на Кейт сигурно бяха изпълнени със самодоволство и презрение и към двама ни. Но с изключение на Коналовото, ничие друго мнение нямаше значение за мен, а аз знаех много добре какво очакваше той от мен. Освен това знаех, че няма да позволя той да коленичи пръв. Когато застанахме пред Кейт, аз се отпуснах на колене.

Не погледнах към брат ми, но усетих изненадата и признателността му, когато той коленичи до мен.

Тя ни остави да стоим на колене върху студения камък, докато усетих, че краката ми изтръпват и главата ми ще се пръсне от сдържаната ярост. Но никой от нас не помръдна, докато тя не пристъпи напред и не протегна ръка.

Наблюдавах Конал. Единственото, което издаваше чувствата му, беше една пулсираща вена на слепоочието му. Но той пое ръката й, притисна я към челото си и я целуна.

Кейт се усмихна и се обърна към мен. Усетих как погледът на брат ми ме изгаря, умолявайки ме да не постъпвам глупаво. Поех ръката й. Притиснах я към челото си: фините й деликатни кости и мека плът към твърдия ми череп. Мозъкът ми пулсираше от болка. Поднесох ръката й към устните си и я целунах. Кожата й беше като хладна коприна. Пуснах ръката й и тя отстъпи назад.

Удари ме. Силно. После бавно се обърна към Конал и също го удари.

Не казах нищо; нито пък той. Не отместих очи от нейните и знаех, че и той не е отместил своите. Ако си изпуснехме нервите, щяхме да изгубим уважението на всички и най-вероятно живота си. Надявах се, че и той го знае, защото въпреки старшинството му, достойнството и тихото му примирение, знаех, че Конал е много, много по-разгневен от мен. Тя ни остави на колене още известно време. Мислех си, че камъкът ще издълбае капачките на коленете ми, а наоколо продължаваше да цари подигравателна тишина. О, Кейт се наслаждаваше на това. И тогава, съвсем неочаквано, тя се засмя, отново изпълнена с доброжелателство. Имаше прекрасен смях.

— Виж, Лилит. Момчето ти е станало мъж.

Майка ми се подсмихна. Погледнах я, после отместих поглед към Кейт и усетих как ме обзема безумно желание. Кейт отново възхитително се засмя.

— Мъж! — каза тя. — И отличен боец, както чувам. Покорността не ти отива, Мурлин.

— Да — отвърнах аз. — Не ми отива.

Конал ме погледна мрачно, но ако трябваше да остана още дълго на колене, сигурно щях да убия някого. Все още усещах вкуса на кожата на Кейт. Сякаш кожата ми се беше свлякла; никога не се бях чувствал толкова оголен и уязвим, и това ме изпълваше с болезненото желание да ослепя всички, които ме виждаха такъв.

— Според мен вие, момчета, ще ми създадете много проблеми — усмихна се Кейт. — Освен това сте големи размирници.

— Не, Кейт — каза Конал.

— Хайде, хайде. Не съм ви ядосана. Все пак обичам размириците. Те могат да бъдат… забавни. Поне засега. — Тя леко плесна с ръце. — Ти наруши изгнанието си, Ку Хорах, и тъй като брат ти избра да го сподели с теб, той също го е нарушил. Какво да ви правя?

Не отговорихме нищо. Мисля, че това беше риторичен въпрос.

— И двамата нарушихте изгнанието си, но според мен и научихте много. Харесвам и двама ви, освен това имам нужда от добри бойци, а не ми се иска отново да ви изпращам в изгнание. Смяташ ли, че си познал унижението, Ку Хорах? Простосмъртните успяха ли да те научат да го приемеш?

— Да, Кейт. — Той го изрече ясно и без срам, без да сваля очи от нейните.

— Това исках да чуя. — Подпряла замислено бузата си с показалец, Кейт изучаваше лицето му, а той не сваляше очи от нейното. Тя беше наясно, че изобщо не изглежда хладнокръвна и авторитетна, както би й се искало. Нито пък аз, нито който и да е от нас. Кейт не знаеше как да приеме поведението му. Това ме плашеше.

— Разбрах какво са ти причинили — каза тя, без да се обръща към него по име. Това беше добре премерена обида. — Не се и съмнявам, че си се научил да потискаш достойнството си.

— Да, Кейт.

— Дори си крещял? Умолявал си? Признал си неверни неща, само за да ги накараш да спрат?

— Да, Кейт. — Лицето му не потрепна.

Толкова й харесваше. Веднага можеше да се разбере.

— Гордостта не струва нищо. Права ли съм?

— Да, Кейт.

— И само чистият късмет и един простосмъртен са ти помогнали да спасиш живота си — рече тя подигравателно.

— Да, Кейт.

Тя се усмихна. Богове, наистина беше вбесена. Обичах го повече от всякога.

— Ето какво е предложението ми, Ку Хорах. Ще ми служиш в продължение на една година.

Поех си дълбоко дъх. Той не реагира по никакъв начин; дори окото му не мигна.

— Бъди мой капитан в продължение на една година. Нали не е много дълго? Искам теб, брат ти и десет от най-добрите ти бойци. Така ще докажеш лоялността си. Ще отменя изгнанието ти и всички неприятни неща ще бъдат забравени.

Сделката беше твърде добра. И двамата го знаехме.

— А кой ще управлява крепостта ми?

Кейт го погледна очарователно.

— Твоята крепост? Със сигурност отново ще бъде твоя, ако направиш каквото искам.

Той не обърна внимание на думите й; тя нямаше право да ги казва.

— Кой ще управлява крепостта ми в мое отсъствие?

— Колман Роа.

Пълно мълчание. Дори аз стоях като ударен от гръм. Нека го представя по следния начин: името му беше пълна подигравка. Наричаха го Червения гълъб, защото се къпеше в кръв толкова често, че сигурно се беше просмукала в кожата му.

— Завиждам на чувството ти за хумор, Кейт — отвърна Конал през зъби. — Колман Роа е лейтенант на Аласдер Килревин.

— Беше — отвърна тя със сладък глас. — Аласдер Килревин е мъртъв.

Заедно с изненадата аз почувствах и горчиво разочарование. Това беше работа на мен и на Конал, а някой я беше свършил, без дори формално до ни уведоми. Ужасни маниери.

Погледът и усмивката на Кейт се прехвърлиха към мен.

— Не се тревожи, Мурлин. Смъртта му като че ли е била донякъде… свръхестествена. Той и хората му са били изпечени добре. Намерили ги в полето след пиянска нощ. Сякаш нещо ги е… връхлетяло изведнъж. Говори се за дявола. Говори се за неблагоразумен облог с… да речем безумно високи залози. — Тя огледа лакирания си нокът и се намръщи, когато откъсна една кожичка. — Колман Роа за щастие не е бил с тях.

Конал промърмори тихо нещо.

— Той падна на колене също като теб, Ку Хорах, и получи милост, също както ще я получиш и ти.

— Килревин пада на колене повече от веднъж — отвърна яростно Конал. — Това никога не му попречи отново да грабне меча.

— Сега точно не е най-подходящият момент да ми го казваш. — На лицето й проблесна и се скри котешка усмивка. — Колман Роа е мой доверен съюзник и крепостта ти ще бъде на сигурно място в ръцете му. Никой друг няма да я защитава толкова добре, колкото Колман. Сигурно си забелязал, че казах „ще“, а не „би била“. Не ти предлагам избор, Ку Хорах. Или приемаш, или те връщам в ръцете на простосмъртните, където те несъмнено ще довършат онова, което са започнали. Освен това — тя вдигна пръст, за да му попречи да й отговори, — ще изгоря крепостта ти и жителите й. — Тя размаха неодобрително пръста си пред лицето му. — Проявявам голяма щедрост към теб. И така, какво ще кажеш?

Кейт изви елегантно ръка и за втори път я поднесе към лицето му.

Той завъртя глава наляво, после надясно, улавяйки погледите на хората от клана. Те също бяха наясно: нямаха никакъв избор. Минутка по-късно той отново пое ръката й така, сякаш хващаше змия. Притисна я отново към челото си и я целуна.

— Колко ми се иска майка ти да може да види това — рече меко тя. — За нея не е характерно да бяга, нали? Сигурно не може да понесе срама.

Тя издърпа ръката си, преди Конал да успее да я отблъсне.

Този път тя дори не си направи труда да го удари. Единият от капитаните й доведе коня й, помогна й да го възседне и тя се отдалечи, без да поглежда назад. Животното беше млечно бяло, но с мека черна муцуна и гълъбово сива опашка. В копринената му грива бяха вплетени звънчета, панделки и кристали, копитата му бяха украсени със сребро, а юздата му беше извезана със зелена коприна. Докато тя се отдалечаваше, подрънкването на украсената юзда беше единственият звук, който се чуваше в двора; само той нарушаваше ужасяващата и изпълнена с благоговение тишина, а капитанът на стражата й погледна Конал с такова презрение, както никой не го беше гледал досега. Не исках да виждам как някой гледа капитана ми по този начин, затова вдигнах глава към небето и тогава видях гарвана, който седеше мълчалив и неподвижен върху парапета на северната стена и ни наблюдаваше.

Бързо наведох поглед към кралицата ми и украсения й кон малко преди портата да се спусне зад гърба й.

— Исусе, Марийо и Йосифе — казах на висок глас. — Видя ли горкото пони? Да не би тази жена наистина да вярва, че е излязла от някой мит?

Конал избухна в приглушен кикот и това даде сигнал на всички от клана ни да се разсмеят истерично, предизвиквайки озадачените погледи на останалите от хората на Кейт. Тишината и благоговението бяха нарушени. Останах много доволен от себе си, когато чух мърморенето и дори силни ядосани гласове да изричат антимонархически оплаквания.

— Откъде я научи тая ругатня? — попита Конал, прехвърляйки ръката си през рамото ми.

— А, от някакъв стар ирландски амбулантен търговец, който миналата година мина през селото. Добре звучи, не мислиш ли?

— И още как. — Той се хилеше. — Дано боговете не са я чули, макар че едва ли ще извадиш чак такъв късмет.

Смехът му замря и той забързано се стрелна покрай мен, с възхитена усмивка на лицето.

— Рейлтин!

Аз се извърнах със свито сърце; не знам защо. Жената, която яздеше към нас, беше една от най-красивите, които бях виждал. Тя носеше бродирана ленена риза, копринени панталони, меки кожени ботуши и фино изработено копринено палто като онези, които харесваше Ленора. Косата й беше гарваново черна и права като водопад. Очите й бяха сини като заледено езеро в безоблачен ден и бяха пълни със сълзи, които ги караха да блестят.

— Ку Хорах, глупчо такъв! — Жената го обгърна с ръце и притисна лицето си към неговото, затваряйки очи, когато той отвърна на прегръдката й. — Защо ти трябваше да й се опъваш?

Той сви рамене и се усмихна, притискайки я още по-силно към себе си.

— Защо я принуди да постъпи така? Едва не умря! Конал, голям си идиот. Моля те, моля те, не я принуждавай отново да постъпва така.

Аз изпъшках гневно.

— Да я принуди? Тя го направи, защото така й скимна — сопнах й се аз. — Той не се прати сам в изгнание.

Очите й се отвориха, фокусираха се върху мен, втвърдиха се и охладняха като разтопен метал, хвърлен във вода.

— Така. Това е братът, нали?

Конал я пусна, но едната му ръка остана през рамото й.

— Това е Сет, да.

Усещах как презрението й струи от нея като ледена мъгла. Тя беше типичната придворна: арогантна, изпълнена с презрение, плашещо уверена в мястото си в света. Мисля, че си я спомнях от дните ми в пещерите на Кейт, но честно казано, може и да бърках. Тя и останалите като нея лесно можеха да се сбъркат.

— Кажи ми, моля те, че тя не е и моя сестра.

— Сама ще ти го кажа — рече Рейлтин. — Не съм ти сестра, слава на боговете.

— Стига. — Конал завъртя очи. — Не сте роднини; не е нужно да се харесвате. Само не се карайте, става ли?

Какъв късмет. Двамата с Рейлтин се намразихме от пръв поглед и за цял живот, но богове, винаги добре се разбирахме. Може би в това беше проблемът.

Но все пак когато я видях за пръв път, тя ме очарова и остана очарована от мен на чисто научно ниво. Донякъде двамата си приличахме, но въпреки това усещането беше като сблъсък между две чуждоземни раси. Горната й устна се нацупи. Отстъпих встрани от нея преднамерено пренебрежително. Затова оставах ужасно изненадан, когато очите й грейнаха от радост.

Едва не бях съборен на земята от префучалата край мен Ейли, която се метна на врата на Рейлтин и двете жени се прегърнаха.

— Рейлтин! — извика Ейли.

Усещах, че ще ми писне да чувам това име.

— Ейлид! — Очите й грейнаха от удоволствие. — Малката Ейлид! Ти ли си това?

— Да, ако щеш вярвай, тя е пораснала — промърморих аз, а Конал ме срита в глезена.

— Всички ме наричат Ейли — рече Ейли. — Така е по-лесно.

— Харесва ми. Конал, къде е майка ни?

Хареса ми как го каза, хем фино, хем достатъчно подчертано, за да изключи мен.

— Отиде някъде с гадателя. Накара идиотския шарлатанин да намери някакъв кървав талисман, който не съществува. Някакъв Камък, моля ти се. От месец я няма.

— Не проявявай такова неуважение, Конал. Пророкът е оракул, и то много добър.

— Пророкът само я заблуждава — изсмя се Конал. — Както и всички останали.

— Значи така — рече сухо Рейлтин. — Твърдиш, че Ленора може да бъде заблудена? Ще ми се да видя как й го казваш лично.

Конал сви рамене в знак, че се предава, но се ухили.

— Оставила е Фарамах. — Рейлтин кимна към парапета. — За да те наглежда?

— Кой знае за какво е тази птица! — Той махна презрително. Зад гърба му аз й показах среден пръст, но тя не реагира. Когато се взрях в неподвижните й обсидианови очи, се сетих нещо.

— Кейт не посмя да се появи, докато Ленора беше тук — казах.

Гарванът кацна върху вътрешната стена до работилницата за щавене на кожи, разпери грамадните си криле и подигравателно изграчи.

— Сет е прав — рече Ейли.

— Знам, че е прав. — Конал изглеждаше замислен.

Рейлтин изглеждаше така, сякаш всеки момент ще ме удари. По напрегнатото й лице личеше, че е стиснала зъби. Конал ми намигна и я хвана за ръката.

— Хубаво ще е да се виждаме по-често, Рейлтин. Дори при тези обстоятелства. Нали няма да ме зарежеш? Да се преструваш, че не ме познаваш?

— Не се прави на по-голям глупак, отколкото си — рече отривисто тя. — Кого ще вземеш със себе си? Десетима трябва да са, нали?

— Осем — обади се Ейли. — Ясно е, че двамата с Шона тръгваме с него.

— С нас — обадих се възмутено аз.

— Да, да.

— Значи кой? — попита Рейлтин.

32

Отговорът беше: десет от най-добрите му бойци. Това беше поискала Кейт и това щеше да получи. Каррик и Реил, неговите лейтенанти. Шона и Ейли. Орах. Файорак. Той успя да уреди Ранях да остане в крепостта, но един от синовете й трябваше да дойде с нас. Йорна също остана; любовницата му Кулас тръгна с нас, а по лицето й се стичаха безсрамни сълзи. Умелите стрелци Лохас и Рахнил бяха обречени и неразделни, затова попълниха последните две места.

Аз щях да пристигна по-късно и Кейт не беше доволна от това, но вече трябваше да внимава как се държи. Беше ни унизила твърде много и ако продължеше да се държи така с нас, рискуваше да изгуби симпатиите дори на собствения си клан. Тя не беше тиранин, а и да беше, имаше достатъчно ум в глава си, за да знае силата на единодушието. Властта й се опираше на единодушието и тя управляваше благодарение на него; само че знаеше точно как да го спечели в подкрепа на най-жестоките си решения. Подчинени, които обичат, са склонни да прощават, а сред подчинените на Кейт имаше мнозина, които я обичаха до степен на неразумност.

Нямаше да напусна крепостта, докато Гриан и Катриона не бяха в състояние да пътуват. Раната на Катриона не беше опасна за живота, но си беше сериозна, а и простосмъртните са податливи на инфекции. Нямаше да я оставя сама; кланът ми щеше да я храни и пои, щеше да й осигури подслон, но нямаше да се сприятели с нея, а аз нямаше да издържа дванайсет самотни нещастни месеца без нея. Предложих й да избере и тя избра да дойде с мен.

Пристигнахме в крепостта на Кейт заедно, месец след останалите. Брандир беше с нас, но бяхме пуснали водния кон на свобода пред портите на подземната крепост. Кейт не обърна никакво внимание на Катриона, но мен ме призова да застана пред нея — не посмя да ме накара да коленича — и пред всичките си подсмихващи се придворни, капитаните и собствените ми приятели ми каза, че ще остана един месец допълнително, след като брат ми и другарите ми си тръгнат. Свих рамене, наведох глава, за да й покажа, че съм на нейните услуги, но честно казано, не ми пукаше.

Тя ни тормозеше здраво. Конал беше един от капитаните и имаше свой собствен отряд, разбира се. Той запази Каррик и Реил за свои лейтенанти. Останалите бяхме пръснати из другите отряди. Някои от капитаните бяха същински прасета и с удоволствие тормозеха хората от клана му. Други бяха разбрани хора. Лохас, Рахнил и Файорак отидоха под командването на Клорин, не особено словоохотлив човек с бръсната глава, който беше строг командир, но общо взето приличен тип. Шона и Ейли, както и синът на Ранях Ехин извадиха лошия късмет да попаднат в отряда на Ферхар: той беше злобно копеле и с удоволствие им даваше най-мръсната работа и ги третираше като второкласни бойци. Орах и аз бяхме разделени, тя мина под командването на някаква жена на име Алпи. Може би така беше по-добре, защото се случваше дни наред да бъда далеч от Катриона.

Капитанът на мен и на Кулас беше мъж на име Ангхис. Харесвах го и му се възхищавах, а дълбоко в себе си той също ме харесваше, но не смееше твърде да го показва, защото това нямаше да допадне на любовницата му.

Нейното име беше Рейлтин.

Двамата се обрекоха месец след пристигането ми, което въобще не беше добре за мен, защото Ангхис не проявяваше никакъв интерес да се сприятелим, макар да нямаше проблеми с Кулас. Понякога ме поглеждаше извинително, когато Рейлтин се държеше презрително с мен, но рядко ми говореше. Тя го беше обсебила.

Честно казано, привличането им беше взаимно, макар двамата изобщо да не си приличаха. Той имаше къса тъмна коса и зелени очи, усмихваше се често и беше един от най-добродушните капитани. Само боговете знаеха какво намира в нея, но двамата се бяха обрекли и връщане назад нямаше, а и очевидно той не искаше да има. Присъствието му караше погледа на Рейлтин да омеква, макар че твърдостта му се връщаше в мига, когато тя ме зърнеше.

Ангхис много приличаше на Конал и двамата бяха близки приятели. Научих, че щом Конал се върнал в пещерите, Ангхис се втурнал да го прегърне, право пред Кейт и Лилит и останалите придворни. Как да не му се възхитя за дързостта и верността.

Казах, че Конал и Ангхис бяха най-добри приятели; не беше съвсем честно от моя страна. Всъщност те се обичаха като братя. Опитах се да не ревнувам и да не негодувам, но понякога не успявах да се сдържа и не се подчинявах на някоя от заповедите на Ангхис или проявявах нахалство и тогава той трябваше да ме накаже със строг тъмничен затвор или бой с камшик, независимо дали му харесваше, или не. Конал не проявяваше никакво съчувствие в тези случаи, а казваше, че съм принудил Ангхис да постъпи така. Но въпреки това пак си го обичах.

Не знам дали Кейт си мислеше, че е успяла да потуши бунтовните ни мисли. Понякога се питах дали всъщност не играе някаква сложна игра, опитвайки се да ни подтикне към още по-бунтовни действия по някаква си нейна причина. Това не ми хрумна още тогава, разбира се. Какъв сополанко бях.

Веднъж наблюдавах как бичуват Шона заради някаква дребна обида към Ферхар. Той се беше вкопчил в стълба, за който беше завързан, вперил поглед в очите ми, стиснал здраво зъби, с побелели кокалчета на пръстите. Не можех да направя нищо за моя благороден, сериозен приятел. Можех само да гледам и да мразя, но той не издаде нито звук и някъде по средата на побоя ми се усмихна, въпреки студената пот на челото му, и аз разбрах, че бунтовните мисли са се набили още по-здраво в главата му.

„Година — напомнях си непрекъснато аз. — Само една година“.

Но никой не беше по-зле от Конал, въпреки капитанството му. Кейт го изпитваше с най-гадните задачи: екзекуции, наказателен бой, горене на реколти и конфискации. Той беше целунал ръката й и се беше заклел във вярност. Трябваше да го направи. Но погледът му ставаше все по-празен и каменното изражение не слизаше от лицето му.

Една нощ както обикновено ме мореше безсъние, когато чух стъпките му в коридора. Нощните му разходки бяха зачестили. Преди не смеех да го последвам, но всеки път на сутринта виждах ново порязване на ръката му: по едно за всеки арендатор, който беше обесил. Тя се опитваше да унищожи доброто в него: поне в това бях сигурен. Онази нощ лежах до спящата Катриона и за пръв път изпитах ужасното усещане, че ме превръщат в нещо друго против волята ми.

Тихичко се измъкнах от леглото, внимавайки да не събудя любимата ми. От една седмица всяка сутрин й беше лошо, а наблизо не се виждаха ламири, и аз имах ужасно предчувствие. За да го избия от главата си, тръгнах отново след Конал.

Той измина дългия, осветен с факли тунел, прекоси двете преддверия и стигна до огромна пещера с мокри стени, където сребрист водопад пълнеше басейн с кристална вода. Шумът от водата беше непрестанен, а подводният водопад беше толкова студен, колкото можеше да бъде само вода, която никога не виждаше слънцето. Когато пристъпих в отекващата зала, Конал се беше съблякъл и стоеше под водопада, подпрял ръце на каменната стена и подложил главата си под шибащите водни струи.

В пещерата имаше и някой друг. Ангхис се беше облегнал на каменната стена, отпуснал ръце върху коленете си, стиснал манерка в едната от тях. Той бавно извърна глава към мен и ме погледна, но не ми се усмихна.

— Мурлин.

Кимнах му, чудейки се дали отново не съм се забъркал в някаква каша, но без да ми пука особено. След миг той ми подаде манерката; седнах на скалата до него и я взех. Уискито беше остро, с вкус на торф; то прогори гърлото ми и от него ми се догади, но въпреки това изпих доста. Беше късно през нощта. Върнах му бутилката и той я пое, без да каже нито дума. Двамата мълчаливо наблюдавахме Конал.

Когато той се отблъсна от стената и излезе от водата, аз видях новата рязка на дясната му ръка. Не посмях да се обадя, когато той методично изряза нови две до останалите. Бликна кръв и той протегна ръката си под водата, докато раните не се промиха.

— Не вика ли лечител? — попитах аз с пресъхнало гърло.

— Никога — отвърна Ангхис. И наистина, Конал излезе от водата, уви сръчно парцал около ръката си, както сигурно беше правил много пъти досега, и го върза на възел. Облече дрехите си върху още мократа си кожа и седна до нас.

— Днес — каза той — ми беше наредено да убия дете.

Помислих си, че гласът му ще отекне. Вместо това той като че ли потъна в мрака и мокрия камък. Ангхис му подаде манерката, но той поклати глава.

— Беше на възрастта, на която беше и ти, когато те видях за пръв път, Сет.

Преглътнах машинално.

— Не си го направил — каза Ангхис.

Конал го стрелна с поглед.

— Не.

— И аз така си помислих.

— Обесих баща му и чичо му — каза Конал, — и го оставих заедно с майка му в мочурището, където сигурно ще гладуват, но не, не го убих.

— За подобно неподчинение — отбеляза Ангхис — Кейт може и да те убие.

— Ако го докладваш — обадих се аз. Гласът ми беше погълнат от пещерата също като коналовия, затова повторих: — Ако го докладваш, ще те убия.

Първоначално Ангхис не реагира. После остави внимателно манерката на земята, облегна се на стената и се загледа в тавана.

— Мурлин — въздъхна той. — Тук можеш да се държиш нагло, щом ти се иска. През останалото време си дръж езика зад зъбите. Не ми харесва да те наказвам с бичуване. Не ми харесва как Ферхар насъсква главорезите си срещу Шона. Но ако проявиш подобна глупост, няма да ти го спестя. Трябва да мисля за собствения си живот.

Така беше. Наместих се смутено, припомняйки си боя. Гърбът вече не ме болеше, но раните сърбяха. Добре, че беше тъмно; въобще не ми се искаше Ангхис да види как се изчервявам от срам. Конал така или иначе нямаше да го забележи. Той седеше безмълвно, подпрял главата си с ръце, облегнати на коленете.

Най-накрая заговори.

— Майка ми не се е върнала в крепостта.

— Тя замина по работа с гадателя — каза Ангхис.

— Преди половин година. — Конал се изсмя сухо. — Никоя работа не продължава толкова дълго, дори в нея да е ангажиран дъртият шарлатанин.

— Но ти сигурно знаеш къде е?

— Не. Само че не е в крепостта. Последния път, когато я почувствах, тя се намираше много надалеч. Оттогава ме блокира.

— Така. — Ангхис леко повдигна рамене. — Ако Ленора е мъртва, ще го усетиш. Както и Рейлтин.

— Може би. Но на нея й беше трудно да не замине с Григар. — Той отново се изсмя, пискливо и отчаяно. — Доста меко казано, нали? Трудно. Може би е спряла да се бори с това. Може би все пак е тръгнала след него. След смъртта на Григар тя е единственият човек, който може да се опълчи на Кейт, а ни напусна. Напусна ни.

Ангхис обгърна отпуснатите му рамене с ръка.

— Един ден всичко това ще свърши — каза той.

— И аз това си повтарям — рече горчиво Конал.

— Не — казах аз. — Няма.

Двамата извърнаха глави към мен и ме погледнаха. Самият аз бях шокиран от думите си. Не знам какво ме накара да ги изрека, но знаех, че е истина.

— Тя никога няма да ни остави на мира — казах аз. — Можем още сега да си тръгнем, пак ще е същото.

— По-добре си спусни щита, глупако — рече Ангхис.

Погледнах го с възможно най-гадния си поглед, който би могъл да понесе, без да ми се нахвърли.

— Така е. Не съм глупав.

— Мен щеше да ме заблудиш.

— Очевидно съм успял.

— Тихо — рече Конал. — Млъквайте и двамата.

Той сплете пръсти на тила си, забивайки нокти в кожата си. Реших, че размишлява върху думите ми, но след малко го видях да заравя лице в шепите си.

— Това няма да ти помогне да забравиш — казах аз. — Няма да спре сънищата. Няма да спре писъците.

Ангхис изръмжа отчаяно. Конал не ми обърна внимание. Аз се изправих.

— Чуваш ли ме? Ти си гарван. И двамата сте. — Не трябваше да пия онова уиски. Бях дошъл, за да го утеша; вместо това усещах как си изпускам нервите. — За нея си като кукла на конци, Ку Хорах. От какво се страхуваш? — Изплюх се на камъка. — От сестра си?

При думите ми Ангхис се надигна и лицето му се изкриви, но Конал го хвана за ръката и го дръпна обратно на земята, без да ме поглежда в очите. Гърлото ми пламтеше, сякаш всеки момент щях да върна уискито обратно.

— Тя ще продължи да те кара да играеш по нейната свирка, Ку Хорах, докато не забравиш какво е да стоиш неподвижно. Кажи й къде да си завре свирката. Какво може да ти направи? Ако Ленора не се изправи срещу нея, някой друг трябва да го направи. И никой не е по-добър за това от теб.

— Внимавай, Мурлин. — Гласът на Ангхис прозвуча изненадващо меко и той се усмихна. — Той не иска да изгуби крепостта си и клана си. Не иска да изгуби и брат си.

— Нито пък аз.

И излязох горделиво от залата, потропвайки като сърдито дете.

33

Защо му се ядосвах толкова? Аз също танцувах по свирката на Кейт. Убивах заради нея, убивах хора, които не заслужаваха да умрат. Казвах си, че се гневя, защото ако можех, щях да се измъкна от тази ситуация, но не можех, защото не исках да го изоставя. Това не беше истина. Беше само извинение. Всъщност се ядосвах, защото нямаше значение в какво се превръщам. В мен нямаше кой знае какво за променяне. Но за Конал да се превърне в неин голем беше като богохулство.

А и думите на Ангхис бяха верни. Чрез Колман Роа Кейт контролираше крепостта и клана ни и с едно махване на ръката си можеше да ги унищожи. Ако Конал можеше да измъкне ума си от черната яма, в която беше затънал, той щеше да ми го изкрещи в лицето. Щеше да ми го набие в главата. Не че се налагаше. Разбирах всичко идеално. Но той така или иначе щеше да ми го набие.

Отново се опънах на Ангхис. О, нека бъда честен. Наругах го под носа си, но достатъчно силно, за да го чуят хората му и самият той. Беше нещо повече от ругатня, беше обвинение — поредното подмятане за неговото малодушие — като добавих и неприкрита обида към Рейлтин, просто за да съм сигурен в съдбата си. Разбирате ли, имаше дни, в които просто исках да бъда нашибан с камшика. Обикновено това ставаше след поредното изгаряне на засети земи или обесване.

Брандир беше прикован на верига към кучешката си колиба, както ставаше винаги в такива случаи: всички се страхуваха за гърлата си. Лейтенантът на Ангхис тъкмо привързваше завързаните ми ръце към кола, когато Конал си проби път през тълпата зяпачи. Дори Рейлтин отстъпи пред него.

— Пусни го! — излая той.

Лейтенантът погледна към Ангхис и едновременно с това затегна въжето ми още повече, но Ангхис поклати глава. Той знаеше какво иска Конал, аз също го знаех. Не бях чак толкова глупав, за да си мисля, че е дошъл да ме спаси.

Брат ми извади камата си, разряза въжето, разряза и ремъците около китките ми.

— Разтрий си ръцете — сопна ми се той. После се обърна и свали ризата си.

Аз разтърках китките си, но само защото ме боляха.

— Не е нужно — казах му аз.

Конал се обърна към мен и ми хвърли смъртоносен поглед.

— Ще се биеш с мен.

Аз му върнах погледа.

— Не приемам заповеди.

— Ще започнеш да приемаш, когато приключа с теб.

— Не и от теб. — Стиснах здраво пръсти зад гърба си. — Ти не си ми вече капитан.

Първият му удар отметна главата ми назад и аз полетях към земята. След това вече не можех да държа ръцете си зад гърба, те сами се вдигнаха пред лицето ми в самоотбрана, но не отвърнах на удара му. Когато ми заповяда да се изправя, аз станах, и всеки път, когато ме удряше, той ми оставяше възможност да му го върна. Но аз не го направих. Нима не знаеше какво упорито копеле бях? Откога ме познаваше? Без малко щях да се засмея, ако не ме болеше толкова много.

Просто продължих да се изправям след всеки удар или поне да се надигам след десет минути млатене. Той наистина ме удряше здраво. Мислех, че ще ми откъсне главата. Лицето ми беше плувнало в кръв, усещах я в устата и носа си, а болката в ребрата почти не ми позволяваше да си поема дъх. Накрая вече дори не можех да се надигам.

Зяпачите мълчаха. Подвикванията им и окуражителните крясъци отдавна бяха заглъхнали и дори Рейлтин гледаше с каменно лице. Шона беше прегърнал Орах, която плачеше безмълвно. Аз лежах в калния пясък, вперил поглед в каменния таван и сенките от факлите, които танцуваха по него. Чувствах почти пълно спокойствие и ми се искаше да се усмихна, но подпухналото ми лице не ми позволяваше да го направя. Всичко ми се струваше безформено и трябваше да мигам усилено, за да прочистя насъбралата се кръв и да видя нещо.

Конал се наведе над мен, хванал главата си с ръце.

— Мурлин — прошепна той. — Ах ти, глупаво, глупаво, глупаво копеле.

Някак си успях да помръдна глава така, че да успея да го погледна в очите. Мисля, че дори успях да докарам нещо като усмивка.

— Още ли приличам на теб?

— Е? — промърморих аз. — Приличам ли?

Той затвори вратата на стаята ми почти безшумно. Направи го бавно. Едва ли аз бях човекът, чието лице се страхуваше да погледне. Катриона му хвърли вбесен поглед, преди да коленичи отново до главата ми и да продължи да почиства кръвта. Колко нежни пръсти имаше тя, а мокрият парцал охлаждаше лицето ми, но купата с вода вече беше придобила ален цвят от кръвта ми. Просто ми се искаше да си лежа там, върху купчината кожи и одеяла, положил пулсираща си глава в скута й. Поне веднъж не ми пукаше за Конал. Бях доказал гледната си точка; от него исках само да се махне оттук и да ме остави на мира.

Де тоз късмет.

Той коленичи до мен, но не ме докосна. Поне имаше смелостта да ме погледне в очите, макар те да бяха подути и почти затворени.

— Приличаш — започна той и се прокашля. — Приличаш, повече от самия мен.

Бавно огледах лицето му. Дори от мърдането на очните ми ябълки ме болеше.

— Нямаш представа колко си прав — казах.

Той сплете ръце зад врата си. Забелязах, че плаче.

— Съжалявам, Мурлин. Съжалявам.

Аз изплюх кръв и Катриона забърса ъгълчето на устата ми.

— Защо? Спести ми камшика.

— Изобщо не си забавен.

— Нито пък ти.

Погледнах към ръката му, където кръвта от нов разрез се просмукваше в бялата превръзка. Успях отново да се усмихна.

— Все още не съм мъртъв — казах аз.

Конал я погледна и известно време не каза нищо.

— Не е заради теб — каза най-накрая той. — Заради мен е.

— За да се почувстваш по-добре?

Той се изсмя дрезгаво.

— Не. Значи трябва да спра с драмите, така ли?

Аз се надигнах на лакът и Катриона се отдръпна назад.

— Конал — казах му.

— Да? Наречи ме с друго име. Или не можеш да намериш? Защото аз не мога. Губя името си, Сет. Губя душата си.

— Бори се с нея — изсъсках аз.

— Предпочитам да изгубя името си, отколкото да изгубя хората си.

— Изгубиш ли едното, губиш всичко.

— Моля те, Мурлин. Не съм дошъл тук да се бия.

— А защо не? — Катриона го погледна с пребледняло лице. — Само това ти е останало. Най-добре обаче да се биеш с правилния чо…

И двамата гледахме стреснато как Катриона скочи на крака и хукна към делвата в ъгъла на стаята. Отпусна се на колене и започна да повръща дълго, докато не изпразни стомаха си. Конал стана, но тя го изгледа толкова зверски, че той отстъпи назад и се обърна към мен.

— Какво й има? — прошепна той. — Богове, Сет, болна ли е?

Аз я погледнах. Всичко ме заболя, но не заради побоя.

— Тя носи дете — отвърнах му с равен глас.

Той коленичи до мен и нежно докосна ръката ми.

— Съжалявам. Богове, Сет, толкова съжалявам.

— Престани с глупавите си съжаления — отвърнах аз. Прехапах устните си преди да си спомня колко са отекли, и примижах от болка. — Какво можеш да направиш? — додадох аз с горчивина в гласа. — За каквото и да е.

— Може всичко да е наред. Понякога се случва. Виж Ма Синклер! Ти си от добра кръв, ти си…

— Живото дете ще е изрод и ти го знаеш много добре. Аз нямам този късмет. — Поех си дълбоко дъх. — Нито пък тя.

Той отвори уста, за да възрази, но размисли и разтри чело с ръка.

— Каза ли й го? Обясни ли й?

— Опитах.

Само това можах да му кажа. Гърлото не ми позволи повече.

А и какво друго бих могъл да й кажа? Това беше първата от двете й бременности и тя беше много щастлива. Дори не бях и предполагал, че е възможно да забременее. Предупредих я да не се надява, но тя не ме слушаше и няколко седмици по-късно сърцето й беше разбито, когато плодът умря в нея. След това го преживя още веднъж. Това тепърва щеше да се случи, нашите мъртви деца, но аз нито веднъж не си позволих да се надявам.

И двете погребах аз. За първото си взех почивен ден, който Ангхис ми отпусна, без да спори. Препуснах далеч от пещерите на Кейт. Не исках наоколо да има нито една жива душа. Зарових телцето в земята въпреки моите вярвания, колкото и малко да бяха, защото нейните бяха много повече и много по-силни.

На един ден езда в посока към дома имаше кръг, направен от древни камъни. Те отдавна бяха изгубили строгата си геометрична форма: някои бяха нападали, други бяха разцепени от светкавици, някои продължаваха да стоят изправени. Мястото имаше добро излъчване. Поставих първия си син там и лиших хищниците от мъничкото му, неоформено телце заради тъгуващата му майка. Знаех, че той ще умре, знаех, че всички ще умрат, затова се опитах да не плача за него.

34

От крепостта получавахме само откъслечни новини. Носеха се слухове и опровержения, но комуникацията се осъществяваше между Колман Роа и Кейт, затова на нищо не можеше да се вярва. Научихме, че кланът на Конал беше послушен, изпълнителен и предан. Знаех, че и към Конал бяха такива, дори повече, но да се подчинят безусловно на Колман Рой — това някак си не ми звучеше като клана, когото познавах и изобщо не обичах. Конал се вкопчваше във всеки слух и живееше в непрекъснат страх.

Ехин, разбира се, бе единственият, който имаше останал роднина в крепостта — Ранях. Конал непрекъснато го тормозеше за новини, но Ехин се държеше уклончиво и отчуждено. Когато накрая Конал изгуби търпение и се развика на момчето, Ехин нещастно си призна, че знае също толкова малко за майка си, колкото и ние. Тя, изглежда, беше наред. Струваше му се затворена в себе си. Криеше нещо от него или поне той така си мислеше.

Конал беше притеснен, разтревожен и изнервен (макар втори път да не си изпусна нервите пред мен), но изглеждаше по-решен от всякога да издържи. Той щеше да изкара цялата година, да докаже верността си и да си възвърне властта над собствената си крепост. Щеше да го направи, казваше той, дори това да го убие.

Интересна метафора. Понякога се чудех дали изобщо е метафора.

— Кога успя да се случи това? — пропита го тихо Ангхис една вечер.

Кейт ни беше повикала след тренировка в голямата й зала и аз имах усещането, че сме закъснели. Не по наша вина. Като че ли ни бяха казали последни; всички стаи и коридори бяха празни. Конал и Ангхис вървяха напред; аз се влачех подире им и се закачах с вълците, но ушите ми щръкнаха, щом чух тона в гласа на Ангхис. Той беше твърде голям добряк, за да звучи толкова рязко.

— Кога се случи кое? — попита Конал.

— Кога успяхме до такава степен да изгубим автономността си? Кога капитаните на крепости се превърнаха в оръженосци?

— Внимавай — каза Конал, но за пръв път от не знам колко време в гласа му усетих присмех. Това ме развесели. След побоя, който ми нанесе, той беше потънал в някаква мрачна дълбина. Но отоците ми бяха преминали още преди седмици, раните ми бяха зараснали, ребрата — изцелени и аз отново изглеждах повече или по-малко нормален. Ако изобщо можеше да се каже, че някой от нас изглежда нормален. Факт бе, че никой от нас не сваляше от лицето си изражението на нервна подозрителна враждебност.

А може би имахме пълното право на това, предвид гледката, разкрила се пред нас при влизането ни в голямата зала.

— Какво, по дяволите.

Все още чешех Брандир зад ухото, когато Ангхис изпъшка отвратено. Брандир въртеше глава и се опитваше да гризне пръстите ми. Не гледах къде вървя, така че се блъснах в Ангхис и двамата залитнахме.

Когато възстанових равновесието си, извадих меча си, последван от Конал и Ангхис. Стърженето на оръжията отекна в смълчаната зала. Почувствах как козината на Брандир настръхва под ръката ми, чух ниското ръмжене на Леа, но вълците не продължиха напред. Всъщност Брандир дори отстъпи назад, изразявайки с ръмжене гнева и страха си.

Кейт се изправи на подиума си, слезе едно стъпало надолу и протегна ръце към нас. Нещото, което стоеше от едната й страна, се усмихна широко. То стоеше твърде близо до майка ми, ръцете му докосваха нейните, но Лилит изглеждаше повече очарована, отколкото отвратена. То беше босо, с разголени гърди, слабо до такава степен, че изглеждаше прозрачно. Палтото му стигаше почти до глезените, панталоните му бяха пристегнати плътно около кръста. Рядка коса, пергаментова кожа, опъната върху вдлъбнат череп и доволна ухилена уста.

— Господа! — извика Кейт. — Приберете мечовете, моля!

Конал и Ангхис изглеждаха като ударени от гръм. Видях как мечът на Конал трепери в ръката му, но той бързо се взе в ръце.

— Това е ламир. — В гласа му прозвуча категорично недоверие.

— Той е мой гост.

Бях се научил винаги да се отнасям с недоверие към невинната сладост в гласа на Кейт.

— Конал — прошепнах аз.

— Те са цял шибан отряд. — Ангхис беше толкова стреснат, че трудно успяваше да произнесе думите.

Така беше. Те стояха в дъното на залата и светлините на факлите хвърляха странни сенки върху кожата им. Дори най-гадните бойци на Кейт се държаха на разстояние от тях. Видях Ферхар да ги гледа с ококорени очи, притиснал толкова силно гръб в стената, че сигурно вече го болеше. Което ме радваше.

Огледах се за приятелите си. Шона стоеше далеч отзад, заедно с Ейли, Орах и Лохас. Той впи очи в моите с безизразно лице; останалите трима не можеха да отвърнат погледи от ламирите. Кулас, Рахнил и Файорак стояха близо до тях, а Каррик и Реил също бяха недалеч. Всичките ни бойци се бяха събрали близо един до друг в лявата половина на залата. С изключение на Ехин: зачудих се къде е той. Може би тълпата от бойци на Кейт го беше изтикала в другия край на залата.

— Мечовете! — сопна се Кейт; цялата сладост от гласа й беше изчезнала.

Бавно, с неохота, ние ги върнахме в ножниците им.

— Гости — повтори Конал, сякаш никога преди не беше чувал тази дума.

— Да — отвърна Кейт. Тя се беше спряла на десетина крачки от него.

— Това са ламири.

— Повтаряш се, Ку Хорах.

— Добре. — Устните му се изкривиха. — Това са отвратителни гадости.

Тя въздъхна неодобрително.

— Направо не мога да повярвам, че чувам това от устата ти, Ку Хорах. Конал Макгрегър, чиято толерантност към чуждите култури не познава граници?

— Тяхната култура е смъртта! — Той изгледа гневно Кейт, преди да се усети и отново да си наложи безизразна маска. — Нищо друго. Само смърт.

— Те са ни братовчеди. — Погледът на Кейт се премести върху мен и проблесна. — Имаме повече общо с тях, отколкото да речем… с простосмъртните.

Аз не реагирах. Тя се усмихна самодоволно.

— Радвам се, че си успял да укротиш брат си, Ку Хорах. Явно си успял да му набиеш в главата някакви обноски и всички сме ти благодарни за това. Та докъде бях стигнала? — Тя потупа леко с показалец по брадичката си. — Ламирите, да. Те са ни много по-близки, отколкото простосмъртните. Хайде, стига. Могат да бъдат много забавни. Не се дръжте толкова презрително, ако обичате. Не е прилично.

Конал просто беше останал без думи. Той бавно тръгна напред. Ангхис вървеше редом с него, а аз го следвах заедно с вълците. Брандир и Леа се притискаха силно в мен.

Изпълнена с доволство, Кейт се завъртя на елегантните си токове и тръгна обратно към стола си, върху който се настани, замятайки копринената си рокля. Ако паяжините можеха да издават звук, точно така би трябвало да прошумолят.

— Това е Скиншанкс — обяви тя. — Заедно с бойците му се закле да ми служи.

И сякаш по сигнал майка ми плъзна слабата си ръка под сгънатия лакът на ламира. Той се усмихна; на изкривеното му лице се четеше единствено самодоволство.

— А онова, което ми харесва в клетвата на ламирите — продължи Кейт, — е нейното постоянство. Думата на ламира е обвързваща. Даде ли веднъж верността си, той е лоялен, докато трае клетвата му.

— Защо не — изсъска Конал, — ако са му предложени смърт и плячка?

— Има ли значение защо? — Очите на Кейт проблеснаха от потиснат гняв. — Доколкото знам, Ку Хорах, спазената клетва е за предпочитане пред нарушената.

Тогава той си изпусна нервите.

— Спазил съм всяка клетва, която съм ти дал! — изкрещя той.

— Да съм казала, че не си? — Сладката усмивка отново се беше върнала на устните й. — Възхищавам се на начина, по който контролираш ексцесиите на брат си. Възхищавам се на нетърпимостта ти към бунтовете и метежите. Колко ли е бил унизен, но въпреки това ти си решил да го накажеш! Това заслужава възхищение. Жалко, че нямаш никакъв авторитет пред клана си.

— Какво?

В залата се възцари ужасяваща тишина. Усетих как космите на гърба ми настръхнаха и тежко преглътнах.

С отегчена физиономия Кейт вдигна ръка. Наведе леко глава настрани, затвори очи, сякаш изтощена от тъгата, и вяло щракна с пръсти.

Плътните редици от бойци в дясната страна на залата се разделиха и разкриха дълга скамейка, висока около половин метър, над която се полюляваха четири празни примки. Конал рязко си пое дъх. Зад пейката бяха коленичили четирима оковани затворници.

Ето значи къде беше Ехин. И брат му, който едва ли имаше навършени петнайсет години, макар че и самият Ехин не беше кой знае колко по-голям. Там бяха и майка му, и баща му Улиян.

— Ранях — казах аз, но от устата ми не излезе нито звук.

— Колман Роа ми изпрати почитанията си по тъжен повод — каза Кейт.

— Какво е това, по дяволите? — изрева Конал.

Кейт леко повдигна рамене. Четиримата пленници бяха изправени на крака и нисък глас им нареди да се качат на пейката. Ехин стоеше неподвижен и спокоен; брат му трепереше, но очите му блестяха свирепи и смели. Искаше ми се да заплача. Четиримата капитани, които стояха зад тях, нанизаха примките на вратовете им.

— Това не ми доставя никакво удоволствие, Ку Хорах. — Кейт щипна с пръсти носа си, стиснала здраво очи.

— Това са мои хора!

— Това са бунтовници. Не им ли нареди да се подчиняват на Колман Роа в твое отсъствие? Нима нямаш контрол над собствения си клан?

— Ранях? — Конал погледна объркано към ковачката.

— Вярно е, Ку Хорах. — Слабото й тяло беше напрегнато от страх и ярост. — Виновна съм за всичко, в което ме обвинява.

— Защо, Ранях?

— Ти не живееш в крепостта, Ку Хорах.

Той зарови пръсти в косите си.

— Няма да е завинаги, Ранях.

— Но той уби брат ми. Аз го почувствах как умира. — Тя погледна към Кейт. — Ако получа нов шанс да убия Колман Роа веднага ще се възползвам. И този път ще го направя както трябва.

— И двамата ще го направим. — Улиян я подкрепи с думи и със стиснатите си юмруци.

Кейт отегчено сви рамене.

— Конал — изръмжах аз. — Ехин.

Той като че ли за миг дойде на себе си.

— Кейт, не и Ехин. Ехин служеше под командването на Ферхар от деня, в който го доведох тук!

— Още по-зле, Ку Хорах. Змиите раждат само змийчета. Цели осем месеца си крил предател под моя покрив.

— Много добре знаеш, че това не е вярно! — извиках аз.

Вместо да забие юмрук в лицето ми, Конал ме хвана за ръката. Аз се изненадах от нежността на докосването му.

— Бъди милостива, Кейт. Моля те. Аз ще ги накажа.

Кейт затвори едното си око и леко потърка един от лакираните си нокти с палец.

— Не.

Погледът на Ранях срещна моя и в него проблесна привързаност. Бях готов да се хвърля към нея и със собствените си ръце да сваля примката от шията й, но ръцете на Ангхис изведнъж се сключиха около гърдите ми, задържайки ме на мястото ми.

— Мурлин — изръмжа той в ухото ми. — Недей.

— Ку Хорах! — извика Ранях ясно и гордо. — И двамата ми синове са невинни!

— Кейт! — Конал се извърна отчаяно към кралицата, но тя само се усмихна и кимна на мъжете, които стояха зад пленниците. По един силен удар ниско под кръста и двете момчета на Ранях увиснаха на въжетата, последвани от любимия й Улиян.

Капитаните бяха проявили милост с тези силни ритници. Кейт би предпочела леко подтикване, залюляване на въжето и бавно задушаване, а не бързо счупване на врата. Веждите й леко се сбърчиха, но капитаните я погледнаха безизразно, а и тя нямаше повод да ги сгълчи.

Сигурно нямаше да проявят такова милосърдие към Ранях, ако имаха възможност, разбира се. Щом видя, че синовете и любимият й висят на въжетата със счупени вратове, тя сама скочи от пейката. Вратът й се пречупи с изпукване, по-силно, отколкото изобщо можех да си представя. След това в залата остана единствено осезаемият ужас, тихият плач на Ейли и тихото ритмично поскръцване на опънатите въжета.

35

Мислех си, че ще проклина, ще плаче и беснее и ще нареже ръката си; не очаквах такова зловещо мълчание, толкова затаена ярост. Но въпреки това очаквах да дойде в стаята ми, затова бях още буден и облечен, когато много след полунощ той почука на вратата ми и влезе без да го поканя. Седях на ръба на леглото си край догарящите главни в камината и точех острието на меча си. Това беше моят любим меч — същият, който Ранях ми направи.

Катриона седеше с подвити крака на леглото до мен. Тя не продумваше, просто ме гледаше как работя, но присъствието й беше безкрайно успокояващо. И двамата погледнахме безмълвно към Конал, докато той прекосяваше малката ни каменна стая.

След около минутка той застана пред мен. Едва тогава усетих как тялото му трепери неконтролируемо. Той хвана главата ми с ръце и насила ме накара да го погледна в очите.

— Аз ли съм твоят капитан? — прошепна той.

Поставих голия си меч на коленете си и се взрях в очите му. Зад отчаянието и омразата към себе си там се криеше и нещо друго. Не точно онова, което исках да видя там — тази част от душата му все още не му се беше разкрила напълно. Не онова, от което имах нужда, а нещо друго.

— Онова, което правих досега — каза той, — не е лоялност. Прав беше. През цялото време беше прав.

Беше и абсолютно трезвен.

— Караш ме да се чувствам нервен.

Той не се усмихна.

— Ти беше моята съвест, Мурлин. За което ти благодаря. Но вече е време да си върна своята собствена.

Аз стиснах здраво пръстите му и бавно свалих ръцете му от главата си. Без да откъсвам поглед от неговия, притиснах дясната му ръка към челото си и затворих очи. Когато почувствах, че вече мога да я сваля, я поднесох към устните си и я целунах.

Той се отпусна на колене. Едва успях да плъзна меча си встрани, преди той силно да ме притисне към себе си. Щеше да е ужасно неподходящ момент да се пореже на него.

— Казах, че ще си отслужа годината, дори това да ме убие — каза точно една седмица по-късно Конал, облегнат на стената в конюшнята, скръстил ръце на гърдите си, гледайки ни в очите. — Това не ме уби. Но уби Ранях.

Никой не се обади.

— Ако си тръгна оттук, ще бъда обявен извън закона, затова няма да ви моля да дойдете с мен.

— Ако? — рече Каррик, оглеждайки камата си.

— Когато — уточни Конал.

Каррик сви рамене и прибра камата в канията й.

— Не си прави труда да молиш.

— Ако го направиш — додаде Реил, — ще те скъсаме от бой.

Конал си позволи да се усмихне.

Един кон тропна с копито и изцвили. Аз го погледнах с надеждата, че не вика някого. В сенките на конюшнята не се бяха събрали само деветте оцелели бойци на Конал; целият му отряд беше готов да дезертира. Освен тях бяха дошли още двайсетина други. Щом бойците на Кейт бяха тук, при нас, значи решението им бе окончателно.

Ако Конал беше взел решението си седмица по-рано, хората щяха да са по-малко. Съюзяването на Кейт с ламирите беше допринесло допълнително за това. Имаше някои неща, които дори закоравял убиец не би могъл да преглътне. Сред народа на Ший несъмнено имаше и такива, които притежаваха човечността и душата на ламир и биха се радвали да се бият редом с тях на бойното поле, но аз лично не ги бях срещал. Може пък просто да бях извадил късмет.

Кейт беше напуснала крепостта веднага след убийството на Ранях и семейството й, придружена от отряда ламири. Никой не знаеше къде отива и никой не попита. Нас не ни интересуваше, а и очевидно тя не се притесняваше. Толкова беше уверена във властта си над нас.

Или поне така си мислех тогава.

— Ако искате да се присъедините към мен, направете го сега. — Гласът на Конал беше абсолютно безизразен. — Втори път няма да ви предлагам. Това ще означава гражданска война и ако искате да се откажете от мен, тук и сега, то вие ще имате пълното право на това.

Каррик се изплю.

— Няма нужда да ни молиш, Ку Хорах. — Ейли се облегна на стената, опряла рамо в това на Шона, и го погледна предано. — Но ти сам си го знаеш.

Лохас и Рахнил заговориха едновременно:

— И ние смятаме така.

Кулас само кимна; но тя гореше от нетърпение да се върне при Йорна и само чакаше думата на Конал. Орах ме погледна, след което също кимна.

Файорак изглеждаше наистина нещастен.

— Файорак? — погледнах го аз. — Богове, Файорак!

— Мурлин, изборът си е негов. Остави го на мира.

— Както направихме всички — обади се един новодошъл.

Когато Ангхис влезе през сенчестата врата и факлите го осветиха, се разнесоха възгласи на доволство и донякъде на недоверие. Той протегна ръка и сякаш за късмет докосна муцуната на коня си, същия, който го беше повикал по-рано.

Конал се вцепени и се изпъна още повече, отблъсквайки се от стената.

— Нямам намерение да те моля, Ангхис — каза той, — затова въобще не ми предлагай.

— Изборът е мой — изимитира гласа му Ангхис. — Остави ме да го направя.

Конал поклати глава.

— Рейлтин няма да дойде. Не можеш да оставиш човека, с когото си обречен.

— Рейлтин ще дойде. — Гласът й беше леден и непримирим, когато тя също излезе от сенките и застана до Ангхис. Той сплете пръсти с нейните и ги целуна. — Макар да не ми се иска.

Лицето на Конал грейна доволно.

— Рейлтин.

Тя не се усмихна.

— Мисля, че и двамата сте глупаци — каза тя, — но въпреки това няма да ви изоставя.

Тя погледна Ангхис. После, не толкова всеопрощаващо, и Конал. Те се ухилиха един на друг.

Конал изведе коня си от конюшните; аз си избрах един и помогнах на Катриона да се качи на друг. Наблизо имаше окачени няколко седла и избрах едно за нея: нямаше да е първият простосмъртен, който се беше забъркал в делата на Ший, нямаше и да е последната.

Още тогава го знаех. Просто не се замислих достатъчно за останалите и за онова, в което се бяха превърнали.

Избрахме конете си и ги яхнахме достатъчно бързо, но когато препуснахме към изходния коридор, като че ли се бяхме разколебали. Конете го усетиха, запръхтяха и затръскаха глави, прихванали от нервността ни. Думите на Конал бяха верни: щом преминехме през прага, вече бяхме извън закона. Искахме го. Но това не го правеше по-лесно.

И, както изглеждаше, никой нямаше намерение да ни улесни.

Когато изникнахме от мрака, ни посрещнаха три редици конни бойци; водеха ги Клорин, Ферхар и едрият смъртоносен лейтенант на Клорин, Торк. Единствената реакция на Конал беше да си поеме дъх и да препусне напред, спирайки рязко коня си на два метра от Клорин. Ангхис и Рейлтин яздеха от дясната му страна, аз яздех от лявата. Зад нас ренегатите на Конал се строиха в редици. Всички безмълвно чакахме.

Конал не обърна никакво внимание на Ферхар.

— Какво ще правим сега, Клорин? Ще се избием едни-други?

Клорин не отговори веднага. Погледът му обходи бойците на Конал, спирайки се на всяко лице.

— Всеки разполага с добри бойци, Ку Хорах. Ти явно си успял да привлечеш от най-добрите.

— Битката ще бъде кървава — съгласи се Конал, — унищожителна и безсмислена.

— Да. — Клорин въздъхна и отново погледна зад Конал. — Ако някой смята да промени решението си, да го направи сега.

Тишина. Аз погледнах през рамо към Файорак. Той очевидно се измъчваше.

— Днес няма да се бием — излая Клорин. — Тази вечер няма да ви караме да се избивате един-друг. По-късно, да. Тази вечер няма да има заповед да убивате бунтовните си приятели, нито дори Ку Хорах. Утре те вече ще бъдат законна плячка за бойците на кралицата и ние ще ги преследваме и избием. Така че сега е моментът да избирате.

Той погледна Файорак право в очите. Той беше единственият, който помръдна. Заби крака в корема на коня, подкара го към бойците на Клорин и се обърна с лице към нас.

Лицето на Конал не изразяваше нищо.

— Всичко е наред, Файорак.

— Не, не е. — Аз погледнах право в очите на приятеля си и видях как те се вледеняват също като моите. Още тогава разбрах, че единият от нас ще убие другия.

Клорин гледаше безучастно, както и Торк. Погледнато отстрани изглеждаше, сякаш стояхме там и обсъждахме лов на зайци. Но всички можехме да усетим треперещата ярост на по-дребния мъж, който стоеше от другата страна на Клорин.

— Това не е правилно — изсъска Ферхар. — Те са бунтовници и предатели и трябва да ги посечем!

— Ти и чия армия? — ухилих се предизвикателно аз. — Ти не би могъл да се биеш и с котка, която е вързана за дърво.

Ангхис изпръхтя развеселено.

С пребледняло лице Ферхар протегна ръка към прикрепената за гърба му ножница и докосна дръжката на меча си.

— Извадиш ли го, ще ти отрежа скапаната ръка — предупредих го аз.

Със самодоволство забелязах, че Ферхар не смее да ме погледне. Той се преструваше, че го прави от презрение, но всеки боец до нас знаеше, че е от страх. Вместо това забоде пръст в Ангхис.

— Този там и любовницата му — изръмжа той. — Те са най-ужасните предатели. Рейлтин е съветничка на кралицата!

— Внимавай какви ги говориш — рече спокойно Ангхис.

— Тази вечер — рече Клорин и в гласа му се промъкна леко нетърпелива нотка — ще ги пуснем да си идат.

— И защо? — изкрещя Ферхар.

— За да избегнем кървава баня — отвърна Клорин. — Тук има много добри бойци. Предпочитам да ги видя как пълзят в краката на Кейт и молят за прошка, вместо да проливам кръвта им или да им позволя да пролеят нашата. Ти, Ку Хорах — той погледна право в Конал. — Няма да ти бъде простено до края на дните ти. Бойците ти имат позволение да се предадат, когато намерят за добре. Те ще бъдат наказани жестоко, но няма да бъдат екзекутирани. Това се отнася дори за брат ти.

Какво? Тук ставаше нещо, което изобщо не ми харесваше. Наканих се да го заплюя в лицето, но за моя голяма изненада Рейлтин ме изпревари.

Не можех да не й го призная, имаше страхотен мерник.

Запазвайки пълно спокойствие — богове, аз наистина го харесвах — Клорин избърса храчката от бузата си.

— Сега тръгвайте. Тази вечер ще ви дадем преднина. Но след това ловът започва.

— Не и преди да си върна крепостта от убиеца Колман Роа.

Лицето на Клорин беше абсолютно безизразно. Дори не потрепна.

— Твоя работа.

— Значи се договорихме — рече Конал.

— Да си стиснем ръцете, Ку Хорах.

Конал не се поколеба и подкара коня си, докато не се изравни с Клорин. Те се изгледаха спокойно. Тъкмо си бяха стиснали ръцете, когато Ферхар измъкна камата си от канията й.

Нямаше никакъв шанс да я забие в гърба на Конал. Грамадният Торк измъкна меча си и му отсече главата.

Не можах веднага да разбера какво става. Главата на Ферхар остана на мястото си цели три секунди, преди да политне към земята, а от врата му да плисне фонтан от кръв. Тялото му бавно се плъзна от коня и се строполи на земята.

— Добър меч — отбелязах аз.

Торк го избърса и го прибра в ножницата на гърба си, след което се изплю на земята. Клорин затвори очи и въздъхна през носа си. Останах с впечатлението, че търпението му почти се е изчерпало.

Лицето на Торк леко се изчерви.

— Примирие не може да се нарушава. — Той имаше странен акцент. Знаех, че е дошъл от някаква друга страна, далеч на юг. — Нямаше да го позволя.

Клорин отвори очи. Гледаше към небето.

— Не се тревожи за Торк, Ку Хорах. Ще обвиня теб за това.

— Устройва ме. Сега ни пусни.

Бойците ни пропуснаха без повече спорове. Когато и последният от нас премина между тях, Конал препусна в галоп.

Едва ли бяхме изминали и пет мили, когато аз рязко дръпнах юздите на коня си и Брандир се промъкна запъхтян до мен. Катриона и Конал също спряха и той махна с ръка на останалите да продължат след Ангхис.

— Какво има? — попита той.

— Следят ни.

— Клорин не би го направил.

— Не, само един е.

— Приятел на Ферхар? — попита сухо той.

— Най-вероятно. Аз ще се оправя с него. Отивай с Конал, Катриона.

— Внимавай — каза тя.

— Да ти приличам на аматьор? — Ухилих се и издърпах меча си от ножницата. — Фасулска работа.

— За всеки случай. Трябваше още вчера да бъдем в крепостта. — Със смразяващ поглед Конал плесна задницата на коня на Катриона и той препусна в галоп. Тя се обърна през рамо и ме изпрати с разтревожен поглед.

Обърнах коня си. Той беше красив червеникавокафяв жребец, който изглеждаше по-тъмен, защото се потеше от нерви. Хрумна ми смразяващата мисъл, че преследвачът ни може да е ламир и че няма да мога да се справя сам. Дотук с перченето пред Катриона.

Изтеглих меча си от ножницата и целунах дръжката му за късмет.

— Какво има, Брандир?

Той вдигна глава, погледна ме ухилено, с език, увиснал странично от устата му. След това отново погледна към приближаващия се ездач. И двамата чухме тежкия тропот на копита. Вълкът набръчка презрително муцуната си, крайниците му се стегнаха и той изръмжа.

Засмях се.

— Фасулска работа, а?

Но въпреки това потреперих. Вече нямаше измъкване.

Конят, който се появи на смрачаващия се хоризонт, беше огромен. Проклет да съм, ако не ми беше познат.

Както и приличащия на бандит с обръсната глава боец, който го яздеше. Щом ме забеляза, той спря гигантския жребец и измъкна меча си от ножницата. Конят разтърси глава, от устата му закапа пяна и за пръв път забелязах, че очите му са черни и безизразни, очи на воден кон: очи на убиец.

Затворих очи, преглътнах и призовах моя жребец. Нямах намерение да го викам, докато не приближахме до крепостта. Мислех, че няма да ми е нужен. Надявах се, че ще пристигне навреме.

— Здрасти, дребен.

Вдигнах меча си. Глупав негодник, бърза да ме ядоса.

— Свали го — излая Торк.

— Няма.

— Най-добре го свали.

— Хубаво. Когато и ти свалиш твоя.

Беше се приближил достатъчно близо, за да видя тънката мембрана на третия клепач на коня му, която проблясваше отбранително върху черното око. Започнахме предпазливо да се обикаляме, приготвили мечовете си за удар. Брандир изръмжа.

— Няма да те нараня — излая той.

Аз се изсмях недоверчиво.

— Да бе, няма. Някакви последни думи?

— Не че изобщо ще ги чуеш, шибано джудже такова.

— Сега вече ме ядоса. Дай да приключваме с това.

— С кое? — изрева той. — Опитвам се да ти предложа меча си, а ти ме заплашваш?

— Какво се опитваш?

— Нали ме чу. Смяташ ли, че след всичко това мога да се върна при Клорин?

— Клорин изобщо не се впечатли от онова, което направи — присвих очи аз.

— Да, но шефката му няма да мисли така, нали? Няма начин да не разбере, приятелче. Смятай, че здраво съм омазал нещата.

— Това си е твой проблем, приятелче. — Аз прехвърлих меча си в другата ръка и го стиснах здраво.

Той ми се ухили и направи същия номер с прехвърлянето.

— Брат ти ми харесва. Винаги ми е допадал.

Аз му се ухилих в отговор.

— Това променя нещата. Нали?

Пъхнах меча си в ножницата и му подадох ръка.

Той я стисна, докато прибираше своя меч.

Когато настигнахме останалите, които бяха спрели за почивка, аз го отведох веднага при Конал. Торк погледна Ангхис, после Рейлтин, след това брат ми.

— Изгорих всички мостове назад — рече той с весел глас. — Вече съм твой крепостник, Ку Хорах, идеалистично…

Думата, която използва, беше къса и цинична, англосаксонска, също като него. А спомена за отвратения ужас, който се изписа на лицето на Рейлтин, пазя и до днес.

36

Най-важното беше, че крепостта бе непревземаема. Това си беше и целта. Такава я беше построил Григар и Конал след него, а останалите им помагахме. Мисълта, че тя е наше творение, изобщо не ни помагаше.

Колман Роа се изправи на стената заедно с двама от лейтенантите си. Той не започна да ни се подиграва, само погледна надолу към нас с тънка усмивчица и безкрайно презрение.

— Ако само за секунда свали преградата си — рече хладнокръвно Рейлтин, — ще изкарам кръв от ушите му.

Погледнах Торк с крайчеца на окото си и той повдигна вежди.

— Радвам се да те видя отново във форма, Рейлтин — казах аз.

— Иначе няма смисъл да участвам в тази глупост — отвърна дръзко тя.

— Вярно ли е, че тя е вещица? — промърмори Торк в ухото ми.

— Богове, не! — отвърнах аз на висок глас. — Не ни е позволено да я наричаме вещица.

— Стига се заяждахте — рече Конал, но си личеше, че въобще не му е забавно. Той беше зает с изучаването на стените и защитата, да не говорим за трите тела, които висяха, поклащани от вятъра, на бесилка до северната стена. Двама мъже и една жена. От нашите.

— Не искаха да защитават крепостта, Ку Хорах — извика Колман Роа. — Кръшкачи. Не ти трябват такива.

— Не му отговаряй, Конал — изръмжа Ангхис. — Не му доставяй това удоволствие.

Конал стисна зъби и не каза нищо.

Пристъпих няколко крачки напред, за да огледам по-добре узурпатора. Бледочервеникавата му коса беше остригана ниско. Очите му също бяха бледи, както и миглите. Не можех да отрека, че негодникът има ефектен вид.

— Колман Роа — извиках аз. — Когато ти отрежа топките, на вълка ми ли да ги дам, или на коня си? Или да ги натикам в собствената ти уста, за да спреш да квичиш?

Рейлтин изпуфтя неодобрително, но Ангхис се разсмя.

— Мурлин, какво да те правим, кажи ми! — Той ме смушка здраво в ребрата. — И какво бихме правили без теб?

— Надявам се никога да не разбереш — отвърнах му аз. Ангхис все повече ми допадаше, особено сега, когато вече не ми беше капитан. Никога нямаше да се разбирам с Рейлтин, но какво да се прави, човек не може да има всичко.

— Бъдете добри изменници — извика Колман Роа, — и изчакайте там, докато реша какво да правя с вас. Ако се приближите още малко до крепостта, тази тук ще се присъедини към баща си.

Той издърпа на стената една малка фигурка.

— Богове — казах аз. Никой друг не успя да продума.

Деветгодишната дъщеря на Улиян, която беше направил през една буйна нощ след битка. Ранях не й беше майка, но я хареса толкова много, че продължи да се грижи за нея, след като майка й беше убита. Ръцете на детето бяха вързани отпред. Момиченцето се опитваше да не трепери. Около врата му беше нахлузено тънко въже.

— Нея я оставих жива. — Колман Роа очевидно се забавляваше. — Реших, че някой ден може и да ми потрябва.

— Взех решение — изръмжах горчиво аз. — Сам ще си изяде топките. — Но чувството ми за хумор се беше изгубило някъде. Пък и никой не се засмя.

— Ще я обеся на стената. Нали не искате да прекърша красивото й вратле, толкова е крехко. Така, стойте там, както ви казах. Мръднете ли, тя увисва, но първо трябва да подготвя малко забавления. Ку Хорах, възнамерявам да кастрирам брат ти с тъп нож.

— Мамка му — промърморих. — Проклетата ми голяма уста.

— Ако някой иска да се остави на милостта на Кейт, нямам нищо против. — Конал приличаше на голямо черно куче, което се опитва да се захапе за гърба.

Сигурно някои от хората се бяха замисляли за това, но никой не се обади. Все още.

— Изненадваща атака? — попита Реил.

— Да не искаш да видиш как детето се задушава? — попита Конал с равен глас. — Аз не искам.

— Някой трябва да отвори портата — каза Рахнил. — В противен случай сме обречени.

— Точно това са се опитали да направят те. — Каррик отметна глава назад и погледна към крепостната стена, където гарваните кълвяха трите тела. — Никой друг няма да посмее да се доближи до нея.

— О, да. Ще посмее. — Аз разтрих слепоочията си с пръсти, чудейки се защо, по дяволите, отново си отварям устата след случилото се последния път. — Аз ще го направя.

— Не можеш — каза Конал.

— Не се отнасяй снизходително към мен, и друг път съм ти казвал. — Дори не го погледнах. — Разбира се, че ще го направя. Ще се изкатеря по стената и ще отворя проклетата порта, ясно ли е?

Всички те ме бяха зяпнали, но очите на Катриона се бяха разширили от ужас.

— Искаш да умреш ли? — излая Конал.

— Не. — Продължих усилено да разтривам слепоочията си, забил поглед в земята — Не искам и да ме скопят. Независимо колко остър може да е ножът.

Конал ме изгледа продължително. Не отвърнах на погледа му, но го усещах.

— Добре — каза най-накрая той.

— Добре. — Сърцето ми потъна в петите.

— И тъй като си майстор на чудесата, първо изкарай момичето.

Тя беше последният човек, от когото бих очаквал да се притеснява за мен.

— Нали знаеш, че момичето все едно е мъртво — каза твърдо Рейлтин.

— Това ми харесва в теб. Мислиш толкова позитивно и си толкова грижовна. — Погледнах към крепостта, докато натърквах гърдите, корема и ръцете си с кал. Зад мен Катриона правеше същото с гърба и раменете ми. — Случайно да можеш да омагьосаш тая луна?

Тя приличаше на голям бял фенер. Нямаше как да избера по-неподходяща нощ. Съмнявах се, че ще успея да премина през откритата равнина, която се простираше между нас и крепостта, камо ли да се изкатеря по стената.

— Не — отвърна тя. После ме изгледа замислено. — Пропуснал си едно място. Ето тук. Блед си като плужек. Той ще убие момичето, независимо дали Конал отстъпи, или не.

— Наясно съм с това. — Трябваше да произнеса думите през зъби.

Катриона мажеше с кал гърба ми и ме караше да потрепервам. Обожавах я за това, че не се оплакваше, не хленчеше и не се опитваше да ме разубеди. Част от мен искаше да го направи. Тя не обръщаше никакво внимание на Рейлтин, а Рейлтин се правеше, че Катриона не съществува.

Колман Роа ни беше хванал в капан. Конал не можеше да направи нищо, а на сутринта хората му щяха да започнат да се разпръскват; или щяха да тръгнат нанякъде сами, без капитан, или щяха да се оставят на милостта на Кейт, както беше очаквала, че ще постъпят.

Или Конал щеше да ги събере и да нападне, жертвайки детето. То така или иначе щеше да умре, всички го знаеха. Бойците му обаче разчитаха на него, а още повече вярваха в неговата воля и сила. Конал обаче никога нямаше да си го прости, ако го направи.

А би могъл. Според мен нямаше, но все пак би могъл и това щеше да изпепели половината му душа. Затова аз трябваше да опитам вместо него, трябваше да го направя заради Ранях. Глупак. Сякаш Ранях или Улиян щяха да разберат.

— Почти невъзможно ще бъде едновременно да поддържаш щита и да се концентрираш върху катеренето — отбеляза Рейлтин.

Пръстите на Катриона застинаха треперещи върху гърба ми.

Проклета да е. Завъртях очи.

— Наясно съм.

— Затова не се опитвай — рече хладнокръвно тя. — Аз ще се справя.

Поколебах се и я погледнах недоверчиво.

— Можеш ли?

— Няма да е лесно, но ти предлагам да ми се довериш. И без това нямаш друга възможност.

— Не ме интересува коя е майка ти, ти нямаш силата да повлияеш на всички бойци по кулите.

— Прав си; не мога да им повлияя на всичките. Но мога да въздействам на теб. Единственото, което трябва да направя, е да спусна бариера пред съзнанието ти.

— И аз трябва да ти позволя — изрекох бавно аз, — да блокираш съзнанието ми?

Тя сви рамене.

— Ако искаш, го приеми.

Въобще не ми допадаше мисълта Рейлтин да се върти около съзнанието ми, камо ли да бърника из него. Ръката на Катриона лежеше върху гърба ми като предупреждение, но Рейлтин беше права: нямах друг избор.

— Добре. Ако заради теб ме убият, кълна се, че ще се върна и ще те обсебя.

— Вярвам ти, но не можеш да ме уплашиш. Ще започна да хвърлям винени бокали срещу виещия ти безплътен дух. А сега по-добре се подготви. Ще ти е нужно време. За пред тях ще си абсолютно сам.

Докато се отдалечаваше от нас, Катриона плъзна ръка по кръста ми.

— Мразя я.

— Това чувство ми е познато.

— Истината ли казва? Ще те защити ли?

Прегърнах я през раменете.

— Не знам. Но така или иначе трябва да се подготвя.

— Студен си.

— Скоро ще се стопля. — При тези думи я обгърнах с ръце и позволих на топлината на тялото й да се прелее в мен. Тя притисна лице към шията ми. Сигурно се беше изцапала. Нямах нищо против. Като че ли и тя също. Но дори през калта усещах, че лицето й е мокро.

— Ще ме направиш на ручейчета — казах аз.

Тя се засмя безмълвно, по същия начин, както го правеше, докато се преструваше на няма.

— Моля те, върни се — промърмори тя.

— Обичам те — казах. В този миг луната се плъзна зад куп облаци и аз трябваше да се откъсна от нея.

Конал, Рейлтин и Ангхис ме наблюдаваха. Когато се обърнах към крепостта и си поех дълбоко дъх, почувствах как над мозъка ми се спуска нещо като леден шлем. Примигнах. Усещането беше толкова странно, че забих голите пръсти на краката си в земята, просто за да се убедя, че съм все още в реалния свят. И тогава, докато луната криеше лицето си зад облака и над равнината беше паднала тъмна сянка, побягнах.

37

Изобщо не се заблуждавам. Ясно ми е какво ми помогна в равнината. Несъмнено нямаше да мога да се справя без помощта на Рейлтин, но и тя нямаше да ми е достатъчна. Умеех да се промъквам невидим, ала и това нямаше да е достатъчно. Не и без помощта на хората на Колман Роа.

Тичах бързо, приведен ниско, почти превит на две, стрелвах се от сянка в сянка, притисках се към земята при всяко движение, което доловях върху крепостната стена. Носех само панталони, кал и кама на кръста. Главата ми вече беше започнала да пулсира заради влиянието на Рейлтин, но това не беше болка, която да не мога да пренебрегна. Поне не се налагаше да се притеснявам, че трябва да поддържам собствена бариера срещу враждебни съзнания. Адреналинът бушуваше във вените ми и аз отново се изпълних с онова усещане, че съм разголен, със смъкната кожа. Всеки момент някой от пазачите на стената можеше да се обърне и да погледне към мен, но никой от тях не го направи. Това донякъде си беше чист късмет. Донякъде се дължеше на тяхната арогантност. Те знаеха, че са спечелили.

Двама от тях се обърнаха и се облегнаха на парапета. Аз лежах на земята, неподвижен като заек, и ги наблюдавах как крещят обиди към Конал и хората му. Зад тях се разнесе смях и до стената се приближи друга фигура, със завързани на гърба ръце и примка, окачена на врата. Бях доволен, че поне фигурата беше на възрастен човек, защото те увиха въжето около една опорна стена, избутаха го до ръба и бавно го спуснаха долу. Мъжът риташе и се гърчеше, задушавайки се от примката на лунна светлина. Мъчението му продължи дълго и той умря под звуците на техните подигравки; жалко, че не можа да разбере колко ми помогна неговата смърт. Успях да стигна до подножието на стената, докато луната осветяваше предсмъртните му гърчове, а бойците на Колман Роа крещяха презрителни обиди към Конал. Никой не забеляза сянката, която прекоси равнината и се прилепи към крепостната стена.

Притиснах се плътно към камъка и известно време гледах луната. Трябваше да успокоя дишането си, трябваше и да помисля. Изненадах се, когато разбрах колко съм уплашен.

— Следващия път ще е някой по-малък, Ку Хорах! — чух гласа на Колман Роа да отеква над равнината. — Стой далеч!

Задържах дъха си, докато гърдите не ме заболяха, очаквайки от него да изкрещи „Момичето и без това е мъртво, както и скапаният ти брат, който ме дебне“, но последва само мълчание, прекъсвано от време на време от някой гаден смях или приглушен плач от вътрешността на крепостта. Конал сигурно беше опитал някоя военна маневра или дори настъпление. Смъртта на затворника нямаше нищо общо с мен, с изключение на това, че им беше отвлякъл вниманието. Не ме бяха видели. „Не бъди такъв проклет страхливец“ — помислих си аз.

Това не беше стената на централната кула. Бях я изкачвал стотици пъти, че и повече. Никой нямаше да ме види. От какво ме беше толкова страх? Че може да не видя повече Катриона? Че ще умра и ще я оставя да живее и да умре без мен? Че ще я изоставя в ръцете на Колман Роа и хората му? Надявах се Конал да се сети да й пререже гърлото, преди да я отведат. Надявах се, че ще има време да го направи.

Сега трябваше да спра да мисля.

Избърсах длани в панталоните си и опипах студените безмилостни камъни. Познавах ги, бяха извадени от недрата на моята земя и бяха просмукани с кръвта и потта на предшествениците ми. Тези камъни бяха красиви. Моите камъни. Пръстите на ръцете ми напипаха пукнатина; пръстите на краката ми откриха друга. Започнах да се изкачвам.

Не бях се замислял колко ще ме боли главата. Бариерата на Рейлтин пареше като леден блок мозъка ми. Някъде по средата на стената трябваше да спра и да увисна там като отчаян паяк, притискайки чело към камъка, опитвайки се да спра жиленето. Чудех се дали не го прави умишлено. Няколко дълги минути почти не виждах от болка и започнах да удрям главата си в стената, докато кожата ми не се разкъса. Това поне отвлече мислите ми от ужасната пулсираща болка в главата, но пък се появи проблемът със стичащата се в очите ми кръв и няколко секунди трябваше да мигам, за да ги изчистя от нея.

Над мен се разнесоха гласове. Чувах всяка дума, не че имаше някаква полза. Охраната просто водеше обикновен разговор. Трима бойци, осъзнах аз, притискайки се силно към стената. Пръстите на ръцете и краката ми ужасно ме боляха. Гласовете на пазачите се чуваха толкова ясно, че те сигурно се бяха облегнали на стената. Когато утихнаха и стъпките им се отдалечиха, ужасната болка в главата ми премина.

Рейлтин. Сигурно ги беше видяла да се придвижват в моя посока.

— Благодаря — едва успях да й кажа аз.

Не получих отговор.

По-нагоре камъните бяха по-гладко издялани и по-плътно подредени, затова ми беше доста по-трудно да намирам пролуки. Въпреки това теренът ми бе познат и ако не ми беше студено и не бях толкова уплашен, полузаслепен от кръвта и мрака, щеше да ми е по-лесно. Това беше камък от моята земя, но нямах никакво желание той да е последното нещо, което ще усетя под дланите си. Опитах се да не мисля за кожата на Катриона, за копринената й коса, за красивата форма на черепа й. Толкова усилено се опитвах да не мисля за тях, че ръката ми достигна плоската горна плоча на стената, преди самият аз да осъзная какво съм напипал.

Не знаех какво има над мен, но главата ми не се цепеше от непоносима болка. Поех си дълбоко дъх, издърпах се нагоре и се озовах по корем на стената, скрит в сянката на бойницата.

Все още не можех да повярвам на късмета си, че съм тук и не съм мъртъв. Помислих си, че Рейлтин ще ме остави сам да издигна бариера пред съзнанието си, но тя не се оттегли. Предполагам, че Конал искаше да знае къде съм, пък и болката от намесата й отново се беше принизила до тъпо пулсиране.

Самата врата беше добре охранявана, но не от мен. Стражите бяха пръснати по-нарядко и намиращият се най-близо до мен изобщо не очакваше да бъде свален изотзад.

Прерязах му гърлото и го задържах в прегръдките си като любовник, докато кръвта му не изтече, след което тихо го отпуснах на земята. Нямаше нужда да затискам устата му с ръка: и без това не успя да гъкне, а ако действаш бързо, шокът им пречи да изпращат мислени предупреждения. Когато полегна на земята, видях лицето му. Едва ли беше по-голям от мен.

„Но той се бие за Колман Роа“ — помислих си аз, докато кръвта пулсираше в ушите ми. Биеше се и убиваше за Колман Роа. Затворих очи и отново ги отворих. Той беше по-голям от малкото момиче. По-голям от доведената дъщеря на Ранях. По-голям от нея.

Може би два пъти по-голям.

Той се биеше за Колман Роа. Съвестта ми щеше да ме провали. Бързо се извърнах от него и побягнах.

Когато стигнах до стълбището, водещо към първия вътрешен двор, се спуснах до малката площадка, откъдето започваха стълбите. Там извадих най-голям късмет. Имаше малка стая, тясно помещение с рафтче и походно легло, където стражите можеха да дремнат набързо между смените си, когато крепостта беше под обсада. Сега тя беше заета, макар и не по предназначение.

Сорха беше яка кучка, която често ме поступваше, докато бяхме деца. Косата й имаше цвета на лъскава конска грива и очите й блестяха с всички възможни цветове на мочурището. Точно сега бяха като подпалено тресавище и тя гледаше нападателя си с такава омраза, че чак се изненадах, че мъжът не потрепва. Смея да заявя, че сигурно щеше да му разбие физиономията, ако ръцете й не бяха завързани. Сега вече съвестта не ме загриза. Те не бяха млади. Можеха да различат правилното от грешното. Освен това не само убиваха за Колман Роа; те измъчваха заради него.

Радвах се, че нападателят на Сорха е зает; така успях невероятно лесно да убия другаря му, който нетърпеливо чакаше реда си. Тя ме гледаше как го правя, но нито веднъж не потрепна, не мигна, лицето й не промени изражението си на ярост и болка, и отчаяние. Какво момиче. За пръв път да ми допадне. Предполагам, че и тя ме хареса за пръв път, особено след като сграбчих нападателя й за косата, дръпнах главата му към себе си, усмихнах му се и му прерязах гърлото.

Тя изплю кръвта му и се ухили.

— Никога не съм предполагала, че ще се радвам да те видя, дребосък.

Хванах я за ръката и я дръпнах да се изправи, преди да успее да откаже помощта ми.

— Внимавай какви ги приказваш, за да не те оставя тук. — Притиснах я към тялото си и прерязах въжетата на китките й. Тя се беше стегнала почти колкото тях. Очаквах да ме ухапе по рамото.

— Да бе, да. — Сорха примигна от болка, а след това бързо, сякаш ядосана на себе си, навлече обратно панталоните и ризата си. Треперещите й ръце бяха отекли и на петна, но тя започна да свива и разпуска юмруци, докато не нормализира кръвообращението си и треперенето не спря. Не можех да не й се възхитя; сигурно адски я болеше. На едната половина от лицето й имаше лилав оток от удар с камшик. Бях объркан: това не бе бойно оръжие на Ший и никога нямаше да бъде, така че Сорха сигурно беше много по-разгневена от мен. Пред вратата лежаха два меча в ножниците им; тя взе единия и го измъкна със замах. Дори аз не намерих сили да гледам онова, което направи след това.

После, потрепвайки, я погледнах с крайчеца на окото си.

— Приключи ли?

— Да. Ще ми се да бяха още живи, за да го почувстват.

— Съжалявам.

— Не ми се извинявай. Появи се тъкмо навреме. Макар че щеше да е по-добре, ако беше подранил с двайсетина минути. Кой е с теб?

— Кое искаш да чуеш първо: добрите или лошите новини?

Тя изруга.

— Хей, не се тревожи — намигнах й аз. — Добрата новина е, че съм сам. Къде са другите бойци?

— Всички, които отказаха да се изправят срещу Конал, са заключени в складовете. Между другото, това означава всички от нашите. Естествено — добави сухо тя, — складовете са преместени до жилищните помещения на стражата.

— А останалите?

Всъщност всички над петнайсетгодишна възраст се смятаха за бойци. Но освен децата имаше и други, които просто не ставаха за бойци, дали заради професията им, или защото просто не им беше по вкуса.

Сорха ме погледна смутено.

— Не знам. Разделиха ни преди два дни. Нещо се промени. Имаше някаква болест. Размина се, но те казаха, че някои хора са заразени, а останалите са носители, че е било чума. Лъжеха, разбира се. Иначе не виждам защо ще разделят бойците от останалите.

Стомахът ми се сви. Мислех да изругая, но после промених намерението си.

— Сорха, сега наистина, ама наистина имам нужда от една отклоняваща вниманието маневра.

— Мурлин, точно в този момент можеш да поискаш от мен да те целуна и аз няма да ти извадя очите. Но утре вече няма да ти се размине. — Тя ми намигна. — Какво искаш да направя?

38

Огромният сребърен лунен кръг блестеше безмилостно, но никой не обърна внимание на самотния боец, който прекоси двора и се шмугна в една странична уличка. От сенките под стълбището наблюдавах как Сорха изчезва между складовете, преметнала през гръб двата откраднати меча, и с цялото си сърце й пожелах късмет. Това би трябвало да е достатъчно. Поне й беше доставило удоволствие да се разправи с двамата стражи, които бяха държали другарите й в плен като някакъв добитък.

Колман Роа не очакваше бунт отвътре и дори някой да забележеше отсъствието на двамата стражи, той щеше да предположи, че се забавляват със Сорха. Младият пазач на стената беше по-обезпокоителен, но пък аз го бях скрил добре. Познавах отлично пролуките и сенчестите места в собствената ми крепост; иначе нямаше да бъда от голяма полза.

От скривалището си не можех да видя портата, затова си поех дълбоко дъх и се промъкнах обратно до бойницата. Когато пръстите ми се вкопчиха в ръба, преминаха други двама пазачи, но аз вече висях от външната страна, без да помръдвам, докато те не отминаха, след което отново се прехвърлих вътре и се шмугнах зад подпорната стена. Вече бях достатъчно ядосан и гневът ми заглушаваше страха. Не можеше просто да пълзя из крепостта на собствения ми баща като някой червей и Колман Роа щеше да си плати, че ме беше принудил да го правя. Харесваше ми усещането на тежкия меч на гърба ми, вместо на малката кама на кръста, но сега значение имаха единствено скоростта и хитростта. Камата щеше да свърши работа.

Вече виждах назъбения парапет на бойната кула, който се издигаше над портата. Край него беше пълно с бойци на Колман Роа, но това нямаше значение. Важното беше Голямото колело, което издигаше портата. Скрипците, които го завъртаха, също бяха добре охранявани, но поне можех да видя как да стигна до него, а и се надявах да се справя без скрипците. Фасулска работа. Един бърз спринт, едно въже за рязане, един безумен скок и надеждата, че теглото ми ще е достатъчно, за да завърти колелото. Фасулска работа.

Богове. Затворих очи. Сигурно бях полудял.

Приближих се още. Трябваше да съм на позицията си, когато Сорха се върне, защото иначе тя нямаше да ме остави на мира в отвъдното. Когато успях да се приближа достатъчно, че да мога да се справя без да се блъсна в най-близкия пазач, аз спрях. Притиснах се към стената, опитвайки се да се слея с нея. Остра болка прониза главата ми. Рейлтин знаеше, че съм стигнал до края. Бариерата й със сигурност беше непробиваема, но болезнено впиваше зъбите си в мозъка ми.

Космите на врата ми настръхнаха. С бариера или без, бяха ме открили. Усещането да ме зяпат ми беше познато, а това направо можеше да ме разреже на две.

Извърнах се наляво и я видях. Тя седеше до стената, обгърнала коленете си с вързаните си ръце. Лицето й беше насинено, косата разрошена, очите й бяха широко отворени и ме гледаха враждебно.

А съзнанието ми беше блокирано. Мамка му. Притиснах показалец към устните си.

Преценяващ поглед. Присвиване на очи. После тя ми се оплези.

Момичето беше охранявано, но те не й обръщаха внимание. Усмихнах й се. Тя не ми се усмихна в отговор.

„Моля — помислих си, — моля, нека в следващите трийсет секунди никой от пазачите да не се обръща насам“. Промъкнах се до нея, тя ми подаде завързаните си ръце и аз започнах внимателно да режа въжетата. Момичето нетърпеливо разтръска ръце и макар да се убоде на острието на камата ми, преди да успея да я отдръпна навреме, тя не издаде нито звук, а само ме изгледа изразително. Ухилих се и започнах да режа по-упорито. Отне ми няколко секунди и дори успях да я порежа, но ръцете й най-накрая бяха свободни и тя ми се ухили в отговор. След това отново стана сериозна и повдигна въпросително вежди.

Поклатих леко глава и погледнах към двора.

Цареше пълно спокойствие. Някакъв отегчен часови се прозя, ритна едно камъче и се обърна към нас.

Сърцето ми буквално се качи в гърлото, а момичето се притисна към мен, но пазачът нямаше време да ни гледа. Откъм двора се разнесоха викове и писъци, и звънтене на мечове. Пазачите, които не скочиха веднага в двора, чакаха до бойницата с голи мечове в ръце. Предизвикателният вик на Сорха разцепи въздуха и освободените бойци, които тичаха след нея, отвърнаха с гневни викове, след което двете сили се сблъскаха.

Импровизираният отряд на Сорха беше превъзхождан числено, но пък беше и много разгневен и унизен, и готов за отмъщение. От това нямаше накъде по-добре.

— Тичай — казах аз на момичето, грабнах го за ръката и го бутнах към стълбите. Тя трябваше да остане далеч от лапите им само за няколко минути, а и бойците в двора нямаше да й обръщат внимание. Що се отнася до мен, аз хукнах към колелото, за да отворя портата.

Тогава пазачите вече ме видяха. Един от тях изкрещя и извади меча си, но беше твърде късно; камата ми му преряза гърлото. Извърнах се тъкмо навреме — когато приятелят му скочи към мен. Хвърлих се на пода, претърколих се и му прерязах подколенните сухожилия, докато той се опитваше да се обърне към мен. После скочих върху подпорната стена, прелитайки над третия, който инстинктивно се сви. А аз се затичах с всички сили към колелото и скочих от стената.

Мисля, че затворих очи. Глупава постъпка, но го направих. Блъснах се в масивното дърво, докопах веднага скрипеца по-скоро от чист късмет, отколкото заради правилната ми преценка, и увиснах на спиците му. Въжето, което го придържаше, се изопна и аз яростно замахнах с камата си към него. Острието го достигна и аз започнах методично да го размахвам напред-назад.

То поддаде по-бързо, отколкото бях очаквал и аз се залюлях бясно, не само за да размърдам колелото, а и за да се превърна в движеща се мишена, защото към мен полетяха стрели. От другата страна на портата се чуваше ревът и тропотът на бойците на Конал, които препускаха през равнината. О, богове, трябваше да я отворя. И то веднага.

Проблемът бе, че тук, на колелото, механизмът беше съвсем различен. Веригите, които използвахме, за да го завъртим, висяха на пет метра, че и повече; а те бяха нужни, за да завъртя проклетото нещо. Тежестта ми го повличаше, бавно и сигурно, но не достатъчно бързо. Ритах и ругаех, усетих го как поддава, хванах се за следващата спица и отново ритнах. Колелото започна да се превърта сантиметър по сантиметър и една стрела одраска хълбока ми. Това ме разгневи. Закрещях на колелото, ритнах с крака, хванах следващата спица. Гръмотевичният тропот на конете приближаваше. Твърде бързо. Вратата се повдигна на няколко сантиметра. Достатъчно широко за пор, но не и за кон.

Нямаше да успея.

Нещо се удари в мен и си помислих, че съм мъртъв. Стресът едва не ме накара да изпусна спицата, но успях да се хвана отново. Нещото, което висеше на врата ми и едва не ме задушаваше с ръце, беше деветгодишното момиче. Аз се разсмях, макар от устата ми да излезе нещо като грачене.

Виждате ли? Нямах нужда от допълнително височина или тежест. Не и когато имаше още един дребосък, който да ми помогне. Колелото изскърца и се завъртя, а аз успях да захвана за още две-три спици. Пъшкайки, започнах отново да се изкачвам, а тежестта на детето вече направо ме убиваше. Тя ме беше обхванала с крака през кръста и висеше за мен като човешка абордажна кука.

Стрелите вече не летяха толкова нагъсто и видях, че дворът постепенно се изпълва с хора. Вече не представлявахме интерес за тях, защото бойците на Конал бяха изтласкали нагоре портата и си проправяха път с бой сред хората на Колман Роа. Чух писъци, бойни викове, но над цялата глъч се носеше гневният рев на Колман Роа.

— Хванете ДЕТЕТО. ДЕТЕТО! ОБЕСЕТЕ ПРОКЛЕТОТО МОМИЧЕ!…

Усмихнах й се и тя ми се усмихна в отговор, без да пуска врата ми. Ръцете ми скоро щяха да ме предадат.

— Добро момиче — казах аз. — Благодаря.

Усмивката й посърна.

— Мисля, че баща ми е мъртъв.

Поколебах се дали да не излъжа.

— Да — отвърнах, — така е. Но той се гордее с теб.

Усмивката отново се върна на лицето й и точно в този миг потните ми длани се изплъзнаха и двамата полетяхме надолу заедно.

Успях да се извъртя така, че тя да падне върху мен, което не се хареса особено на дробовете ми. Ако бойците, които се сражаваха около мен, не бяха толкова заети, с мен беше свършено, защото известно време изобщо не можах да дишам. Двамата лежахме там като трупове, момичето беше върху мен, и сигурно ни бяха помислили за мъртви. Накрая успях да си поема рязко дъх със свистене. Хванах я за ръцете.

— Бягай — казах аз. — Този път прави каквото ти казвам.

Успях да зърна призрачната й усмивка миг преди тя да изчезне в криволичещите улички на крепостта. Вече нямаше за какво да се тревожа. Пропълзях до най-близкия труп и изкопчих меча от окървавените му пръсти.

В този момент за щастие инстинктите ми взеха връх. По-късно щях да разбера, че раната на бедрото ми е доста лоша, но точно тогава не я усещах, а и тя не кървеше толкова силно, че да ме отслаби. Чувствах се така, сякаш се бия с Йорна и искам да го размажа, целият ни клан ме гледа и иска да ме види победен, а аз искам да им докажа, че няма да стане. Ритниците ми намираха кореми и гърла, и други места, където плътта беше мека; острието ми свистеше и режеше с прецизност, която не бих могъл да постигна, ако мислех преди да действам. Бях изпаднал в транс. В екстаз.

По-късно си помислих: така ли се чувстват ламирите? Но тогава изобщо не мислех. Което беше добре. Иначе може би щях да се спра.

Видях Шона и Ейли, които се биеха като огледални образи, допълвайки движенията на мечовете си и удвоявайки смъртоносната им ефективност. Видях Ангхис, Рейлтин и Сорха; Каррик, Реил и Орах. Торк не се движеше бързо, той просто прегазваше бойците, които се хвърляха срещу него. Повечето от хората на Конал бяха слезли от конете; височината на коня им даваше предимство, но те жадуваха за близък бой. Нито моят кон, нито този на Конал или Торк имаха нужда от ездач, за да ги окуражава да се включат в битката. Моят жребец беше докопал един от бойците на Колман Роа за гърлото и го размяташе както куче мята плъх.

Трябваше да намеря Конал.

Бариерата на Рейлтин беше изчезнала; тя ме беше оставила да се оправям сам, срещу което нямах нищо против. Поне главата беше спряла да ме боли. От околните съзнания струеше хаос от злоба и гняв и аз по никакъв начин не можех да намеря Конал. Гневно разтърках очите си. Те отново се бяха замъглили от кръв; раната на челото ми пак се беше отворила.

Ето го. Зърнах го, когато скочи и се завъртя във въздуха, след което изчезна отново и аз трябваше да си пробивам с бой път към него. Някой друг правеше същото, и по пътя си посече Рахнил. Рахнил залитна назад с меча на Колман Роа в корема си, като проклинаше убиеца си сред пръски кървава слюнка. Падна сгърчен на земята.

Лохас изкрещя; никога не бях чувал такъв крясък. Мъжът се хвърли напред, прегазвайки глави и рамене, за да се добере до Колман Роа, който се извърна рязко и изтръгна меча си от корема на Рахнил. Силният замах пропусна на косъм глезените на Лохас. Той обаче бързо възстанови равновесието си, а и гневът на Лохас беше твърде силно примесен с мъка. Лохас нападна яростно и пропусна, а дръзкият ответен удар на Колман Роа почти отсече главата му.

Сблъсъкът беше отвел Колман Роа по-близо до мен, отколкото до Конал, макар и със съвсем малко.

— Мой! — изкрещях аз.

— Не! — отвърна Конал.

— Мой! Заявявам право над него!

Добре. Може и да съм действал прибързано. Конал ме погледна не просто разгневен, а и ужасен, но аз нямах време да му слушам скандалите, а и той нямаше време да се занимава с мен. Обърнах се и вдигнах меча си, докато Колман Роа се приближаваше ухилен към мен.

Теренът около нас се разчисти. Отчасти защото битката беше към края си и само малки групички продължаваха да се сражават. Отчасти защото оцелелите бяха изненадани, че съм проявил глупостта да заявя правото си над Колман Роа, и то пред толкова много свидетели. Сега всичко беше между мен и него, докато единият от нас не паднеше мъртъв. Никой нямаше право да се намесва от името на заявилия правото си. Вярно, случваха се инциденти. Но ако Колман Роа внезапно не получеше сърдечен пристъп или на главата му не паднеше метеор, само от мен зависеше да го убия. Заявилият правото си носеше всички последствия.

По дяволите. Мразя ги тия абсурдни традиции.

Разтърках очите си с ръка, без да изпускам отмъкнатия меч, и двамата започнахме да се обикаляме. Проклятие, аз дори не носех собственото си оръжие.

Това ми напомни за Ранях. Сърцето ми изстина и аз погледнах в бледите очи на убиеца й.

Момичето се примъкна до стъпалата, без да сваля очи от мен. Естествено, че нямаше да направи каквото й се казва и да стои надалеч. Малкото ми другарче, което трябваше да бъде обесено.

— Така и ще стане — усмихна се Колман Роа, прочитайки мислите ми. — След като приключа с теб.

— След всички усилия, които положих? — отвърнах аз. — Трудна работа.

— Не се страхувай, няма да те убия. Все още ми се ще да те скопя.

— Както приятелката ми Сорха скопи твоя човек в караулното помещение?

Той не знаеше това. Намръщи се, очите му подириха Сорха. Тя извика, за да привлече вниманието му и се ухили, показвайки му среден пръст.

— Той ми беше братовчед, Мурлин — изръмжа Колман Роа.

— Е, значи вече няма да продължи родословното дърво — казах му аз. — Дори и да не беше мъртъв.

— Ако целунеш меча ми — каза той, — обещавам да използвам остър нож.

— Ако ме целунеш отзад — контрирах аз, — няма да те карам да страдаш.

Той скочи към мен. Беше бърз и ловък. Наведох се и се претърколих, после скочих бързо на крака, далеч от обхвата му. Дочух съскането на острието му тъкмо навреме, за да се наведа и да избягна удара му; после той замахна към краката ми и аз скочих във въздуха. Ако бях достатъчно бърз, в този миг можех да взема главата му, но не бях. Мечът в ръката ми беше по-тежък от моя и се чувствах тромав с него. Замахнах към главата на мъжа, но той се преметна назад, приземи се елегантно като котка и ме погледна.

Дишах тежко. Той се усмихна.

По дяволите, бърз беше. Отново ме нападна, лек и гъвкав. Знаеше, че имам проблеми с меча. Можех само да парирам удара му и дори не успях да контраатакувам. Той ме отблъсна назад почти без никакви усилия, докато отскачах, за да избегна посичането на глезените ми. Залитнах тромаво и паднах на едно коляно, загубил равновесие. Той съсече с лекота ребрата ми и усмихнат отстъпи назад.

Помислих, че съм мъртъв. Когато почувствах кръвта ми да се стича по корема, знаех, че това е повърхностна рана, добре премерена обида. Нищо не ставаше от мен. Преди да ме убие, той щеше да ме накълца на парчета.

Изправих се на крака, но усетих как ме обзема паника, примесена с болка. Усещах раната на гърдите и собствената ми кръв, която се смесва с калта и потта. Сега почувствах и дупката в хълбока ми и дори дразнещото жилене на раната на челото. Главата ми се завъртя. Не беше нужно да умирам, не беше нужно да заявявам правото си над него. Идиот си бях и това е.

Зяпачите стояха смълчани: единствените звуци, които се чуваха, бяха учестените дихания и пъшкането на ранените. И тогава изведнъж се чу ясният съскащ звук на ваден от ножницата меч.

Примигнах, за да изчистя кръвта от очите си и погледнах през рамото на Колман Роа към звука. Идиот или не, по-добре да умра, отколкото да приема срама, че някой се е намесил в боя, така че бях готов да изкрещя гневно на човека, който бе извадил меча си.

Беше Конал, разбира се, и не беше извадил своя меч. Своя той държеше в лявата си ръка. В дясната стискаше оръжието, което току-що беше извадил от ножницата, прикрепена към гърба му. Той го вдигна във въздуха и се усмихна.

— Твой е. Убий го.

Хвърлих чуждия меч. И се затичах с празни ръце към Колман Роа.

Имах достатъчно време, за да видя шока и объркването в очите му, преди отново да възвърне самоувереността си. Когато вдигна меча си, за да ме убие, видях проблясъка на хвърленото оръжие, отразило първите слънчеви лъчи. Протегнах ръка, хванах го без никакви усилия във въздуха, подскочих, завъртях се и го нападнах отгоре. Той ме гледаше невярващо, когато замахнах с красивото острие, изковано от Ранях, забих го до дръжката в гърлото му и сам се приземих елегантно като котка на земята.

Колман Роа се отпусна тромаво на колене, вкопчи се в дръжката, която стърчеше под брадичката му, тупна тежко по лице и умря.

39

Нямаше за кога да се радвам на победата си. Имах само няколко минути да си натопя главата и раменете в дървеното корито, да изтъркам набързо калта и кръвта, и да сваля ризата на един труп. Ръцете ми трепереха, затова Конал взе ризата, помогна ми да я облека и после ме придърпа в мечешка прегръдка.

— Къде е Брандир? — попитах го аз.

— С Катриона. Не се тревожи. Помислих си, че това е най-доброто място за него. В случай че…

Той не завърши. Нямаше нужда. Брандир беше Ший-вълк, беше моят вълк. Знаеше, че трябва да я пази, знаеше и че когато вече нямаше да може да я пази, трябва да й прегризе гърлото, както би убил елен.

— Благодаря — казах аз.

Той се засмя.

— Наистина нямаше нужда. — Той отново ме прегърна. — Задължен съм ти.

Чувствах се ужасно. Всичко ме болеше, най-вече главата, и бях ужасно ядосан, защото не му беше сега времето. Никой не беше видял децата на онези, които не бяха бойци, и щом те не се бяха появили след като звуците от битката утихнаха, значи не са могли.

— Голямата зала — каза тъжно Реил. Той беше коленичил до тялото на Рахнил. Отворените му очи бяха вперени в останките на Лохас, и Реил внимателно му затвори клепачите, преди да се изправи.

— Да — отвърна Конал.

Половината от хората на Колман Роа се бяха изтеглили там. Затова всичко беше приключило толкова бързо. Не можех да не си помисля — и знаех, че Конал е стигнал до същия извод — че сигурно са имали причина да го направят. Или, което беше още по-лошо, сигурно са имали стратегия.

Така че тръгнахме към голямата зала на собствената ни крепост с оръжия в ръцете. Вътре беше тихо дори и след като Конал премина през прага. Аз вървях от дясната му страна, затова видях всичко едновременно с него.

Кейт седеше на стола, който от векове принадлежеше на Григар. Дори Конал все още не беше решил дали ще седне на него. Беше сплела пръсти под брадичката си и гледаше изпитателно всеки един от бойците на Конал, които се събираха зад гърба му. До нея стоеше Лилит, с обичайната си самодоволна усмивка. От двете й страни, строени в три редици, стояха оцелелите от армията на Колман Роа, а пред тях бяха подредени ламирите, трийсет и повече, начело със Скиншанкс.

Проклятие. Боях се, че ще се случи точно това.

Пред ламирите, оковани и на колене, се намираха децата от крепостта на Конал и останалите от клана.

Кейт въздъхна, леко се намръщи и вдигна поглед към нас.

— Да поговорим — рече мило тя.

Конал тръгна напред, но когато някои от бойците му се опитаха да го последват, той протегна рязко ръката си назад, за да ги възпре. Аз нямаше да се откажа толкова лесно. Настигнах го и тръгнах редом с него.

— Така — рече тя и леко плесна с ръце, когато той се спря пред нея. — Не те искам мъртъв, глупак такъв. Все още имам някаква надежда за теб. Върви отново в изгнание и бъди доволен.

Той я погледна, без да каже нищо. Усещах омразата, която струеше от него.

— Ако не го направиш, ще ги избия всичките, тук и сега. — Жестът й обхващаше целия окован клан. — Верните ми ламири ще го направят с удоволствие, а ти няма да си достатъчно бърз, за да ги спреш. Между другото — тя отметна косата си назад, — радвам се, че лейтенантът на Скиншанкс не е успял да те изгори. Тогава останах разочарована, но честно, наистина се радвам.

— Поне се е забавлявал — обади се Скиншанкс с хъхрещ глас, който накара брат ми да се усмихне сухо.

— Всички онези мрачни проповеди, четенето на морал. Наслаждавал им се е до края. Да не забравяме и кладите!

Кейт се засмя.

— Със сигурност се е забавлявал със скромния ни капитан на крепост. Така, сега бързо вземи решение, Ку Хорах. — Пръстите й щракнаха по посока на пленниците.

— Ако приема изгнанието, какви гаранции ще ми дадеш?

Не можех да повярвам на ушите си. Знаех си, че няма да го понеса.

— Гаранции ли? — попита изненадано Кейт.

— Гаранции, че крепостта ще бъде запазена — заговори Конал през стиснати зъби. — Гаранция за сигурността на клана ми. Гаранция, че ще запазят автономността си.

Тя погледна към Лилит.

— Да си чувала нещо за гаранции, Лилит?

— Не. Няма такива.

Мислех си, че и преди съм усещал отровата в гласа на майка ми. Осъзнах, че нищо не съм знаел.

— Никакви гаранции не заслужаваш — изсъска тя, — проклет, гаден предател. Нямаш право да искаш. Приеми изгнанието и се радвай, че оставаш жив. Няма да се биеш с нас. Твърде много имаш за губене. — Лилит посочи с дългия си пръст затворниците. — Както и те. Как смееше да заплашваш живота на кралицата си?

Тогава вече си изпуснах нервите.

— Не нейния, кучко!

Хвърлих се към нея и сигурно щях да я убия. Мисля, че може би тя искаше точно това, но Конал сигурно беше усетил какво смятам да направя. Не бях успял да стигна на разстояние един меч от майка си, когато ръцете му ме обгърнаха и той ме дръпна назад.

— На нищо ли не съм те научил? — изръмжа той. — Не си навличай неприятности. Ако някой трябва да я убие, то това съм аз.

— Каква арогантност! — извика гневно Кейт. — Каква дързост! — Тя се изправи на крака.

— Лилит няма никакви права над Сет! — извика Конал. — Той не е част от нея!

Кейт погледна към Лилит, протегна ръката си и Лилит пристъпи напред. Започна бавно да слиза по стъпалата към мен. Гледах я объркан.

Лилит разпусна сплетената си на изключително сложна прическа коса. Панделките й паднаха на пода и перлените, копринени кичури обградиха лицето й и тя се усмихна.

Конал отстъпи назад. Аз просто гледах, без да чувствам нищо. В косата на Лилит проблясваше сребро. Лицето й беше чисто и гладко, жизнено по младежки, но на майка ми й оставаха само месеци живот.

— Имам съобщение за майка ти, Ку Хорах.

— Лилит — каза той и ме хвана за безчувствената ми ръка. — Не го прави. Богове. Недей.

— Майка ти иска да умре, Ку Хорах, нали?

— Лилит.

— Но тя не е толкова предана, че да умре. — Лилит леко се обърна назад, за да се усмихне на Кейт; кралицата слезе по стъпалата и застана зад гърба й, без да сваля очи от нея. — Обречена или не, Ленора не изпитва нужда да умре. Няма смелост. Няма любов.

— Точно любовта я задържа тук, Лилит!

— Но не към Григар. А към някой, който още не съществува! Това не е любов, това е самомнение. Това не е достатъчно, Ку Хорах; не е достатъчно. Аз имам смелост. Имам любов. Отивам при него, Ку Хорах.

— Лилит!

— Каква преднина ще ми даде тя, Конал?

Лилит отстъпи назад в ръцете на Кейт; кралицата я погали по косата, после отметна косата й настрани. Целуна Лилит по шията и притисна бузата си към нейната, след което я целуна по посивяващата коса.

— Не — каза Конал.

— Кажи й, Ку Хорах.

Ръката на Кейт се плъзна около Лилит и я притисна в силна прегръдка. Лилит се усмихна и затвори очи, но не за дълго. Отвори ги отново, за да впие поглед в мен, след което вдигна брадичката си нагоре. В ръката на Кейт проблесна острие и тя бързо преряза гърлото под гордо вдигнатата й глава.

Плисна фонтан от кръв. Нямаше как да го избегна. Последната жива кръв на майка ми опръска очите и косата ми; усетих я в устата си и дори в гърлото си. Конвулсивно преглътнах, преди дори да си помисля да я избърша или изплюя. Лилит не сваляше очи от мен, докато живецът в тях помръкна, но тя не спираше да се усмихва и не падна на земята. Кейт я залюля в окървавените си ръце, докато гледаше мен и Конал.

— Мои сте — промърмори тя. — Може би ще мине много време, но животът ви ми принадлежи. И на двамата. — Тя понесе тялото на Лилит, сякаш беше леко като перце, и го предаде в ръцете на Скиншанкс. Гадната твар потрепери от удоволствие при допира до смъртта. — Чакането ще си заслужава, Ку Хорах, Мурлин. Търпението ми е безгранично.

— Поиска твърде много, Кейт — изсъска той. — За нищо!

Тя отново слезе по стъпалата, застана близо до него и заговори с мек, но смъртоносен глас.

— Не възразявам войната да започне още тук и сега, Ку Хорах. Ние ще се бием и не ме интересува дали всеки боец тук ще загине. Готова съм да ги жертвам всичките: твоите и моите. Знаеш, че обичах Лилит. Сам видя, че не изпитвам никакви угризения. А ти имаш твърде много. Сега приеми изгнанието и не ми искай никакви обещания. Защото няма да ги получиш. — Красивите й устни се изкривиха в грозна усмивка. — Ти. Нямаш. Друг. Избор.

— Не. Но има мен.

Най-после в очите на Кейт да проблесне неподправен ужас. Той изчезна за миг, но аз знаех, че съм го видял. Първо видях него, после забелязах гарвана, който кръжеше над главата на Кейт, видях черните му мънистени очи и чух кискащия се презрителен смях. Той кацна на протегнатата ръка на Ленора, когато тя се спря между сина си и мен.

Я виж ти. Как се променят нещата: напоследък установявам, че започвам да харесвам най-презрените си врагове. Никога не съм бил по-радостен да видя проклетата кучка.

— И така — рече Кейт, възвръщайки хладнокръвието си. — Значи ни очаква смърт и унищожаването на тази крепост. Права ли съм?

Ленора въздъхна и погали гарвана по гушката.

— Никога през живота си не си била права.

Завъртях очи. Надявах се, че няма да се стигне до кратка размяна на злобни реплики, последвана от кървава баня.

— Току-що обясних на безгрешния ти син — каза Кейт, — че имам предимството на абсолютната безскрупулност. Готова съм да жертвам крепостта и всички в нея.

— Не, няма да го направиш. Не и ако синът ми замине в изгнание и аз отида с него.

Останах буквално без дъх. Помислих си, че някой ме е изритал в корема. Съдейки по физиономията на Конал, той се чувстваше по същия начин.

Ленора погледна мило Кейт.

— Може ли да поговорим?

Само четирима души знаеха какво се случи по време на преговорите между Кейт и Ленора. Те разговаряха тихо, спокойно, като стари приятелки, които си припомняха детските години, и аз съм сигурен, че никой друг не ги чу. Това даваше предимство и на двете страни. Поне тогава. По-късно се зачудих дали наистина е така.

— Знам какво си мислиш, Ленора — каза й Кейт.

— Дано да е така. Защото ако не е, не знам каква кралица ще си.

Кейт се засмя тихо.

— Много си хитра, Ленора, така да се каже. Е, знай, че вече съм била там, откъдето се връщаш, и видях онова, което си видяла, така че знам всичко, което знаеш и ти.

— Наистина ли?

— Той ми разказа всичко. Всичко, което е казал и на теб, Ленора.

— Изненадваш ме. — Ленора поднесе ръката си към гарвана и той потърка любвеобилно човката си в кожата й.

— Не би трябвало. Скиншанкс много ми помогна. Може да бъде ужасно убедителен.

— Значи оракулът е мъртъв? — В гласа на Ленора се усети съжаление, но тя не изглеждаше твърде опечалена.

— Разбира се, че е. И ти няма да го намериш.

— Камъка ли?

Полазиха ме студени тръпки, сякаш ламир беше минал през гроба ми.

— Камъка — потвърди Кейт. — Каменното сърце.

— Напротив, ще го намеря. Наследникът на Григар Дю е на моя страна, а като че ли той е ключът към откриването му. Не мога да си представя, че някога ще се присъедини към теб.

Конал се ухили.

— Ами намери го тогава. — Кейт сви рамене. — А после аз ще го отнема от теб.

— Можеш да опиташ — отбелязах аз.

Кейт ми се усмихна. Този път студените тръпки по гърба ми ме накараха сериозно да се разтреперя.

— Пророкът ми каза и няколко неща за теб, малко копеле. Прокълнатият. Онзи, който ще пие от кръвта на собствената си майка. Един ден ще ти кажа какво още научих, тъй като сведенията му очевидно са много достоверни.

В този момент усетих как много същества от мрака се разхождат върху гроба ми.

Кейт извърна презрително глава встрани, пренебрегвайки мен и злощастното ми бъдеще.

— Изслуша ли внимателно стария пророк, Ленора? Той не каза нищо, което да потвърди, че Каменното сърце ще спаси Воала. Нищо не подсказва, че ще го запази. Камъка просто ще реши съдбата му, това е. Наследникът на Григар ще го намери и тогава ще бъде решена съдбата на Воала. Не от този, който го е намерил, нали разбираш това. А от онзи, който ще го държи в ръцете си, когато настъпи подходящият момент. Така че моля, заповядай. — Кейт игриво поклати пръст. — Вземай си сина и намерете Камъка, и да не сте посмели да се върнете преди това.

— Крепостта — изскърца със зъби Конал. — Щом всичко зависи от мен, искам гаранции.

— О, тя няма да унищожи крепостта — отвърна спокойно Ленора. — Разбираш ли, това е единственото нещо на света, което означава за мен повече от Воала. Не искам гражданска война, но аз също мога да бъда безмилостна. Кейт няма да унищожи крепостта на Григар или клана му. Ако се осмели да го направи в наше отсъствие, аз ще се върна и ще я унищожа. И тя го знае. Нали така, Кейт, скъпа?

Очите на Кейт проблеснаха, лицето й замръзна в маска от страх и омраза.

— И така, Ку Хорах. Оцеляването на крепостта и клана ти зависи изцяло от изгнанието ти. Което ще продължи дотогава, докато ми донесеш онова, което искам.

— Значи автономността и сигурността на крепостта ми е гарантирана?

— Докато майка ти не умре — отвърна Кейт.

— Докато не умра — съгласи се Ленора и се усмихна. — Гледай ме как живея.

— Трябва ли?

— О, да. Наистина продължително време.

— Въпреки че видя какво направи Лилит? — Смехът на Кейт беше звънлив и прекрасен, но жесток. — Беше тук, нали, Ленора? Видя и чу. Знаеш какво ти причини.

Ленора сви рамене, макар че от мястото, където стоях, ми се стори, че върху раменете й се стовари оловна тежест.

— Да. Това няма никакво значение. Ще продължа да живея, и крепостта ще съществува заедно с мен.

— Само ако синът ти и всичките му кръвни роднини заминат за другия свят.

— Съгласна съм. А докато ни няма, ти няма да прекосяваш границите на земите ни. Нито ти, нито съюзниците ти.

Кейт близна върха на показалеца си и го вдигна във въздуха, присвивайки очи, сякаш проверяваше скоростта на вятъра.

— Ти си наистина опасна жена, Ленора. Знаеш ли какво те прави толкова опасна?

Ленора само повдигна едната си вежда. Гарванът завъртя главата си към Кейт.

— Цялата работа е в това, че ти искаш да умреш. — Този път усмивката на Кейт изглеждаше истинска. — Ти всъщност предпочиташ да умреш.

Ленора също се усмихна.

— И това смъртно желание ти дава безумна смелост. — Кейт забарабани с пръсти по бузата си, после посочи с пръст първо Конал, после мен. — Но това те прави опасна и за тях, нали? Колко ли време ще мине, преди да се поддадеш на призива?

— Гледай ме как живея — отвърна Ленора.

40

— Можеш да останеш тук — казах на Катриона. — Не си длъжна да идваш. Тук си щастлива, а в крепостта ще си в безопасност. Можеш да останеш.

Това бяха просто думи. Тя го знаеше, знаех го и аз.

— С теб — отвърна тя. — Където си ти, там съм щастлива.

Тя прокара пръсти по зарастващия белег на гърдите ми. Целунах я.

— Добре.

Само ако знаех. Само ако знаех. Дали щях да я оставя там?

Съжалявах Конал. О, само като си спомня колко го съжалявах. Той трябваше да изостави любимата си, а аз не.

Той нямаше да вземе Ейли, нямаше да й позволи да тръгне с него, защото каза, че другият свят ще я убие, дори само въздухът му ще го направи. Тя беше обвързана със своя свят така, както би се обрекла на любимия, а и освен това вече притежаваше душата на един друг мъж. Загубата й щеше да унищожи Шона. Неговата загуба щеше да съсипе нея. И двамата бяха обвързани с единия от световете само заради имената, които носеха; достатъчно бе да се откажат от тях, за да изгубят живота си. Конал отказа да й се обрече.

— Когато се прибера у дома завинаги — каза той, докато тя плачеше на гърдите му. — Тогава.

— Какво имаш предвид под завинаги? — Бях го дочул и ме изпълниха лоши предчувствия.

— Да не мислиш, че няма да се върнем? — Той беше на път да избухне. — Няма да стоя далеч оттук. Нито пък ти. Ще го виждаме отново, Сет. И то често. Един ден ще се върнем завинаги, но преди това, о, богове, ще го виждаме отново.

— Разбира се — обади се сухо Ленора, — стига Кейт да не ви вижда.

На бреговете на водния портал Рейлтин плачеше с горчиви сълзи, но тя бе обречена с Ангхис, и естествено, го последва. Би го последвала и до портите на Ада. Накрая така и направи.

Наблюдавах как Ленора навлезе в плиткото езеро, наблюдавах и брат ми. Затворих очи и си представих как излизат на разкаляния от дъжда горист бряг, зелен и прекрасен, облечен в ярките цветове на дърветата и небето. Помислих си, че може би животът в другия свят няма да е чак толкова зле. Водният портал от другата страна беше красив; едва ли щеше да се намери по-красиво място, където да пристигнем.

Щяхме да тръгнем на изток, каза Конал, където хората не ни познават. Щяхме да се настаним на бреговете на един източен тесен морски залив и да живеем спокойно зад избледняващия воал, и щяхме да търсим проклетия Камък на Ленора, а когато вече нямаше да издържаме изгнанието, щяхме да се промъкваме у дома като крадци.

Търпението на Кейт беше безкрайно. Както и на Ленора, по собствените й думи.

Под най-синьото небе на Ший, прошарено от перести облаци, избледняващо към безкрая, сплетох пръсти с тези на Катриона и й се усмихнах. Тя докосна нежно устните ми и аз я целунах. Денят не можеше да е по-болезнено прекрасен и аз избягвах да поглеждам към зашеметяващото небе и мочурището. Гледах само Катриона, когато я поведох към водния портал, а тя гледаше мен, и двамата преминахме през портала заедно. Това бе последното нещо, което направихме заедно.

Когато излязохме от другата страна, аз не я погледнах, а отръсках влагата от косата си като видра. Пръстите й все още бяха сплетени с моите, но аз стоях объркан и смаян, гледайки към гористата земя, която вече не беше гориста. Пред мен имаше голо блато, стари дънери и сиво небе, а краката ми потънаха в мочурливата земя, докато се отдалечавах от водния портал към новия си живот. Всичко беше променено, много променено. На Катриона като че ли й беше трудно да ме следва; тя се движеше бавно, залиташе до мен и аз стиснах по-силно ръката й.

Конал се беше изправил на брега и ме гледаше, и аз помислих, че виждам ужас в очите му, и мъка. Ангхис изглеждаше по същия начин. Ленора и Рейлтин? Странно и непривично — лицата им изразяваха единствено жалост. Засмях се.

— Стига де — казах им. — Не е чак толкова зле. Ново начало и така нататък.

Тогава Катриона отново се спъна и се наложи да се обърна и да я подхвана, защото тя едва не падна на колене върху подгизналата земя. Усещах пръстите й странни, кокалести и възлести, и когато тя ме погледна, знаех, че в този момент майка ми сигурно ми се присмива от котела, където я бяха пъхнали да ври.

Вдигнах на ръце любимата си, зарових лице в сбръчканата й шия и заплаках.