Непокорна кръв

1

Ти се заеми с него.

Това беше първата и последната комуникация на майка ми с баща ми относно мен. Баща ми беше повече изненадан, отколкото ядосан, когато пратеникът на майка ми с изражение на изчерпано търпение премина на кон през сиво-кафявата порта, следван от пони, възседнато от мрачно хлапе. Човекът беше яздил три дни с мен и аз се бях погрижил това да се превърнат в най-дългите три дни в живота му. Беше толкова доволен да се отърве от мен, че дори не се възползва от подслона за през нощта и от трапезата на Григар; остана само за едно ядене и едно много силно питие, след което се обърна кръгом и препусна обратно по пътя, по който беше дошъл. Надявам се, че Лилит го е възнаградила за усилията му.

Дори и по-късно баща ми не се ядоса заради това. Чак толкова не го беше грижа. Или поне беше умерено раздразнен. Убеден съм, че той не беше уверен в моето съществуване и мислеше, че съм просто още една от илюзиите на Лилит.

Мащехата ми несъмнено вярваше в мен. Усещах студения поглед на сините очи на Ленора като лед върху кожата си, и когато вдигнех поглед, тя не отместваше своя. Тя беше единствената, която не го правеше. Останалите от клана отместваха очи, сякаш бях огромен проблем. Е, точно това бях, така че веднага щом се изясни, че Григар не смята да ме приеме за своя отдавна изгубен наследник, те възприеха политиката да се правят, че не съществувам. Малката тайфа деца прояви повече интерес — по-големите ме изолираха или в най-добрия случай ми се присмиваха, а в най-лошия ме пердашеха. По-малките бягаха от мен — погрижих се за това.

Но мащехата ми нито ме тормозеше, нито се страхуваше от мен и не ме игнорираше. Тя ме наблюдаваше. Мислех си, че е много вероятно в края на краищата тя да ме убие, но никога не успявах да разчета погледа на Ленора, да не говорим за мислите й. Не че бях заплаха за нея — никой не беше заплаха за нея. Наблюдавах баща ми, когато е с нея, и съм сигурен, че никога не се е усмихвал на майка ми по този начин, не я е докосвал и не й е говорил с такава нежност. Разбира се, той никога не се отнасяше към мен по този начин. Когато ме зърнеше, веждите му се сбръчкваха, той стискаше зъби и придобиваше изнервено изражение, сякаш му напомнях за някоя негова огромна грешка. Ленора? Единственото, което успявах да забележа у нея беше съжаление и частица презрение, и аз я мразех заради това. Искаше ми се да мразя и баща ми, но не можех. Винаги съм искал само неговата любов, и ако не можех да я имам, щеше да ми е достатъчно и вниманието му.

Нямах никакъв шанс.

Но така или иначе майка ми ме изпрати при него. По това време тя живееше в кралския двор и беше съветник на кралицата — о, нейното изгнание й беше помогнало да се издигне. От второстепенна любовница на Григар Ду тя бе израснала до една от най-могъщите придворни на Кейт Никнивън. Определено нямаше нужда от агресивен, жадуващ за внимание негодник, който винаги се забърква в неприятности, нарича капитаните с обидни имена, а придворните с още по-обидни, редовно си отнася боя, и изобщо някой, който е в тежест. Така че ме изпрати при Григар.

Във всеки случай при баща ми ми харесваше повече. Жените от нашата раса не се справят добре с майчинството, това е всеизвестен факт, така че Лилит всъщност не ми липсваше, не и след като мина малко време. Жените от народа Ший1 стават прекрасни бойци, мъдри и хитри съветници. Когато са лечители или ковачи, се справят добре; когато са вещици, блестят с магическото си изкуство. Ако има нещо, което не им се удава, това е майчинството. То не е и нещо, което се случва лесно, ние не сме плодовита раса; може би оттам произхождат онези абсурдни истории, че уж сме крадци на бебета. Бъдете спокойни, нашите жени едвам понасят собствените си отрочета, какво остава за нечии чужди. Нашите жени не копнеят за деца, защото какъв е смисълът да скърбиш с векове за нещо, което може никога да не се случи? Вместо това те каляват себе си и дори и да родят, никога не се размекват. Във всеки случай някои от тях дори не се сдобиват с любовници, загубата на девствеността им е болезнена физически. Сигурно е така, щом остават с векове без любовници.

Е, майка ми явно беше преодоляла този проблем. Тя имаше куп любовници, въпреки че искаше повече от всичко да бъде официална любовница на Григар, което никога нямаше да постигне, каквито и хитрини да приложеше, защото той се беше обвързал с Ленора десетилетия преди да се появи Лилит. Когато стана ясно, че аз не мога да подпомогна каузата й по никакъв начин, Лилит изгуби всякакъв интерес към мен.

Което напълно ме устройваше. Да бъда изпратен далеч от лабиринта на пещерите на Кейт Никнивън беше като да си поема първа глътка въздух, и не ми липсваше никой от нейните безлични и надменни придворни. Над земята имаше повече деца, отколкото под нея, но така или иначе не се нуждаех нито от приятели, нито от майка. В крепостта на баща ми бях доволен да се спотайвам из сенките и да наблюдавам; по този начин можех да виждам как бойците се обучават, как децата се боричкат и съревновават, как работи странната и сложна йерархия на крепостта. Имаше луди игри с коне, към които може би ми се искаше да се присъединя, и когато дивата музика на състезанията засвиреше в лунните нощи, почти желаех да се впусна в танц с останалите от тях. Но беше хубаво, че бях сит и облечен, и в относителна безопасност, и научавах много — не че някой ме учеше или дори опитваше да ме накара да работя на полетата или да придобия практически умения. Образованието ми беше оставено в моите ръце и беше необикновено, но аз знаех че уроците ще са ми от полза през останалата част от живота ми. Най-полезният от тях беше онзи, който научих най-напред: аз съм отговорен за себе си. В живота и смъртта разчиташ само на себе си и аз знаех това по-добре от който и да е от равните ми.

Сега изглежда глупаво, че очаквах с такова нетърпение живота с баща ми. Сигурно съм имал някаква детска романтична представа, че ще вършим заедно нещата, които вършат бащите със синовете си, ще се сражаваме, ще ловуваме, ще се смеем и ще се доверяваме един на друг.

Но се оказа, че той вече има син, идеален при това, така че не се нуждаеше от още един.

2

Онази сутрин отидох на риболов. Най-хубавото на живота в крепостта на баща ми беше, че е на открито. Мразех подземните пещери на Кейт. Те бяха красиви и внушителни, но мрачни. Не можеше да се види небето.

В крепостта на баща ми имаше колкото щеш небе. Крепостта се намираше върху скалист нос, каменните й стени се спускаха отвесно към морето от западната й страна. Тя се сливаше с огромните сиви скали, издигащи се над земята, оцветени от жълтите лишеи, насечени и разцепени от капризите на времето през годините. На север и на юг имаше сини заливи; вътрешността беше обширна, дива, изпъстрена с цветя, по-нататък се простираха хълмове, толкова огромни, че на хоризонта очертанията им се замъгляваха. Едва бях видял мястото и вече го обичах и знаех, че бих живял тук до смъртта си.

Която, ако бяхте попитали новия ми клан, колкото по-скоро дойдеше, толкова по-добре.

Не ми пукаше какво мислят за мен. Сега можех да тичам свободен където и когато си поискам; нямах граници, нямах ограничения. Можех да плувам, да ловя риба и да залагам капани на зайците; можех да прекарам целия ден, опитомявайки ранен сокол, като през това време ям какво ми попадне или каквото си хвана. Водех съществуване без любов, но какво от това? Бях на осем години и бях свободен за първи път в живота си. Никой не знаеше и не го беше грижа какво правя и къде съм. Това беше донякъде рай и донякъде ад, но аз бях съсредоточил мислите си върху райската част и беше прекрасно. Това беше достатъчно добър живот за момче, което не е било планувано да се ражда.

В първия ден на дванайсетия ми месец в крепостта този мой живот като привидение приключи.

През онзи летен ден часовете се точеха като дар, слънчеви и мързеливи. Езерцето на бърдото беше спокойно и стоманеносиньо — не най-добрият ден за риболов, но нямах нищо по-добро за убиване на времето. Можеше ли да има нещо по-хубаво? Ребрата все още ме боляха от последния ми бой, но носът ми беше спрял да кърви, а кръвта на враговете ми беше по кокалчетата на ръцете ми, кожата им беше под ноктите ми, а битката беше струвала зъба на единия от тях. Гордостта ми не беше наранена и аз знаех, че никога няма и да бъде. Бях натъртен и очукан, но ветрецът галеше топло кожата ми, храстите ухаеха на мед и аз бях щастлив.

Дебнех тази пъстърва вече почти от час. Не използвах съзнанието си. Трудно и отегчително е да използваш съзнанието си в риболова, пък и аз обичах предизвикателствата. А това беше старо и привлекателно предизвикателство; мнозина бяха опитвали да я хванат и не бяха успели, аз исках да стана единственият сполучил. Представях си смътно как я показвам на баща ми и очите на Григар блясват от удоволствие и може би с частица уважение.

Така че ето ме по корем в драскащия храсталак, с леко докосващи спокойната повърхност на езерцето върхове на пръстите, пеещ нежно на моята пъстърва. Тя се криеше сънена и дебела сред бурените, а водата беше толкова слънчева и спокойна, че аз копнеех да впия пръстите си в охраненото й тяло, но знаех, че не трябва да се движа. Когато пръстите ми се плъзнаха внимателно край гърба й и тя не помръдна, вече знаех, че е моя. Сграбчих я здраво и я изхвърлих от водата с вик на триумф.

Тя цопна върху сивата скала; изглеждаше зашеметена и донякъде измамена. Когато погледнах към нейното задъхано, мятащо се тяло, удоволствието ми изчезна. Сега не изглеждаше толкова добре.

Помислих си отново за баща ми. Тази сутрин го бях видял да се връща от лова на зазоряване заедно с моя полубрат — двамата яздеха, водейки след себе си пони, през гърба на което беше преметнат добре охранен сръндак. Този мой полубрат се беше върнал в крепостта преди месец от временното си назначение в друг клан на седемдесет мили на север, но от момента на връщането си не беше проявил интерес към мен. Е, презрението беше взаимно.

Докато минаваха покрай мен, двамата се смееха непринудено приятелски и в очите на Григар можеше да се види как искри гордост, когато поглежда към Конал, как едва ли не се задушава от любов. Почти ми се искаше наистина да се случи. Григар едва ме забеляза там, но Конал ме изгледа неприятно. Не се опита да влезе в мислите ми — ето колко под него стоях — и аз нямах намерение да правя нещо подобно, дори и той да ми позволеше. Не исках да доловя неговото презрение и чувството му на превъзходство, арогантността му на първороден. Забелязах, че от колчана му липсваше само една стрела. Беше повалил този великолепен самец още с първия изстрел.

Рибата? На баща ми изобщо нямаше да му пука за рибата.

Вдигнах един камък, за да зашеметя пъстървата, но щом ударих главата й, установих, че не мога да се спра. Продължавах да удрям с камъка клетото създание дълго след като вече бях сложил край на мъките му. По цялата скала имаше полупрозрачна плът, парчета кожа и накълцани бледи кости. Продължих да удрям, докато не започнах да се чудя как изобщо ще успея да спра.

— Добре, не си го изкарвай на рибата!

Скочих на крака с вдигнат и приготвен за удар камък в ръката. Конал ме наблюдаваше от върха на скалата, само на два метра от мен, с ръце, небрежно отпуснати върху коленете. Боже, колко го мразех! Той беше всичко, което аз не бях. На първо място пораснал — сигурно беше с над сто години по-стар от мен. Имаше тъмнорусата коса на майка си, късо подстригана, но гъста, и светлосивите очи на Григар, в които постоянно играеше насмешка. Имаше всичко григарово, не само неговата любов и доверие. А единственото, което имах аз, беше григаровата черна коса, с която изглеждах като селяндур, какъвто знаех, че ми е писано да бъда. Така че бях решил да си я пусна дълга.

Конал носеше меча си на гръб — своя украсен със сребро меч, който Григар беше направил за него, и аз се чудех дали ще дойде при мен да ме убие. Чудех се дали гледката ме е подразнила толкова много и реших, че да. Пръстите ми стиснаха камъка. Щях добре да го подредя преди това.

— Махай се — излаях аз.

Той леко сви рамене.

— Но тази скала не е твоя. И на мен ми харесва тук.

— Не ме гледай! — изръмжах, вдигайки камъка си малко по-нависоко.

Той въздъхна и се обърна върху скалата, така че се оказа с гръб към мен.

— Така по-добре ли е?

Не. Беше по-лошо. Продължавах да го гледам с омраза. Мечът беше красива вещ, даже повече от красива. Бях виждал уменията на Конал при тренировките, бях виждал как мечът пее във въздуха, ярък и бърз като мисълта му, идеално балансиран, пасващ като продължение на ръката му. Внезапно осъзнах, че баща ми никога няма да ми даде нещо подобно. И каквито и усилия да полагах, никога нямаше да стана негов син. Не и наистина.

— Но ти си ми брат — промълви Конал.

— Значи ли това, че трябва да се разпореждаш с мен?

— Не — той хвърли поглед през рамо, но не съвсем в моя посока. — Означава, че ми се ще да те опозная. И означава, че това, което искам… не е същото, което иска Григар.

— Той иска да се махна оттук.

Тези думи го накараха да замълчи. Дори не се опита да възрази, защото знаеше, че съм прав.

— Аз не искам — каза той най-накрая.

От очите ми потекоха горещи сълзи и унижението ме накара да го намразя още повече.

— Млъквай!

— Сет…

— Не ме наричай така! — Гласът ми се задави от сълзите.

— Не е ли това името ти?

Подсмръкнах раздразнено. Исках да го ударя с камъка. Исках да го удрям така, както удрях рибата, докато престане да го има. Тогава щеше да разбере какво е усещането. Лицето ми беше цялото в сълзи и сополи, оцветени от засъхналата кръв от носа ми — сякаш бях някакво хлапе.

— Давай — каза той.

Гледах в темето му.

— За предпочитане е да не е с камъка — добави той, — но давай, удари ме.

Не знам защо пуснах камъка. Можех въпреки думите му просто да го използвам, но аз го пуснах. Преди да успея да помисля повече по въпроса, вече тичах към него и го ударих силно отстрани по лицето. А после, като някой страхливец, отскочих надалеч и се приведох, готов да бягам за живота си.

Бавно, леко замаяно, той вдигна ръка към лицето си. Знаех, че съм го наранил, и ако се направеше, че не съм, си обещах да го мразя вечно. Но той леко разтърси глава и потрепна, когато докосна скулата си.

— Силен — промърмори. — Силен си.

— Мразя те — казах.

— Знам. Вече мога ли да се обърна?

— Не! — Не исках да вижда сълзите, преливащи от очите ми.

— Това ще те накара ли да се чувстваш по-добре?

— Да — излъгах аз.

— Добре.

Мисля, че точно това искаше. Не се опитваше да ми предаде някакъв глупав морален урок за безсмислието на насилието. Всъщност просто искаше да се почувствам по-добре.

— Майка ти е изпратила майка ми в изгнание — изсъсках аз, по-скоро за да го напомня на себе си, отколкото на него.

Конал едва-едва сви рамене и леко се пообърна.

— Е — каза той с усмивка, слабо извила крайчеца на устните му, — майка ти пък се опита да отрови майка ми.

Седнах сред ниските храсти и загризах кокалчетата на пръстите си. Настаналата тишина беше почти приятелска. Почти. Ако не бях на границата да заплача, щях да съм по-близо до задоволството откогато и да било по-рано — просто заради това че си седях там в неговата компания. Наложи се да си напомня, че той е първородният син на Григар, онзи, когото баща ми обичаше, онзи, който ме беше направил излишен още преди да бъда заченат. Ако в този момент се беше опитал да ми каже, че иска да ми бъде приятел, щях да вдигна камъка отново и да го убия.

След малко той каза:

— Познаваш ли Шона Макнийл?

Познавах го, но не казах нищо. Той беше доста симпатично момче, на моята възраст, едно от няколкото човешки същества в крепостта, които съзнаваха съществуването ми, едно от малкото деца, които не ме бяха тормозили. Ако бях от онези деца, които изобщо се нуждаят от приятел, сигурно щях да реша, че той може да свърши работа.

— Той знае къде има лисича бърлога, горе в боровата гора — продължи Конал. — Ще те вземе като ходи дотам, ако искаш.

— Кой ти каза? — сопнах се аз.

— Той.

— Добре — отвърнах аз, защото не можах да измисля друг отговор.

— Е, мога ли вече да се обърна?

— Добре. — Побързах да избърша носа си с ръкав.

Така че той се обърна и ме погледна. Не исках да ми се усмихва и той не го направи. Вместо това просто ми подаде ръка.

Хапейки устни, гледах ръката му. После просто я поех.

Тогава Конал се усмихна. Но аз вече не бях особено против.

И така, след тази случка вече имах поне един приятел в крепостта. Шона харесваше нещата, които и аз харесвах и ние ежедневно прекарвахме голяма част от времето заедно, и приятелството с него ми даде малко по-високо положение в обществото, защото баща му беше първи заместник на Григар; Нийл Мор Макиън всъщност беше по-любезен с мен, отколкото собствения ми баща. И Конал, докато се държеше на разстояние, което беше изяло мой избор, постепенно ме направи част от клана; всъщност толкова бавно и деликатно, че нито аз, нито кланът забелязахме момента, в който престанах да бъда нежелана грешка на Григар и станах един от тях.

Сега, когато яздеше в крепостта заедно с Григар, на лов, патрулирайки или на дипломатическо посещение при Кейт, Конал казваше енергично — A-mh ’athair! Татко! И това беше достатъчно да накара Григар да потегли, да ме погледне и почти да се усмихне. Това беше всичко, което някога получих, но то беше повече от онова, което бях очаквал. Конал протягаше ръка и ме издърпваше горе на свирепия си черен кон — а понякога и Шона го правеше — пред целия клан. Тогава бях готов да се пръсна от гордост. Не бях син на Григар, не и в истинския смисъл, но вижте ме! Вижте ме, кучета, които ми се подигравахте и ме подритвахте, и ме пренебрегвахте: аз съм братът на Конал Макгрегър!

Това беше всичко, което някога щях да бъда, но за момента беше повече от достатъчно. Така че една нощ легнах да спя, все още вярвайки, че го мразя, защото възнамерявах винаги да го мразя. Но на сутринта се събудих, съзнавайки, че го обичам. Ако Григар не можеше да бъде мой баща, Конал можеше, и аз щях да го обичам до смъртта си. И дори не се налагаше той да ми влияе мислено.

3

Когато бях на четиринайсет, се влюбих по различен начин. Постепенно създадох още приятелства, макар и не много: с Файорак, година по-малък от мен и мой партньор в злодеянията, които Шона отказваше дори да обмисля; с Орах, спокойно златокосо момиче, което стреляше страхотно и което беше склонно да ме следва навсякъде, макар че рядко се обаждаше. Харесвах компанията й и се радвах на нейната привързаност, и година или две по-късно, в прохладния мрак на морските пещери оттатък залива, си отнехме взаимно девствеността.

Обичал съм няколко жени: обичах ги честно и дълбоко, с цялото си сърце. Много по-често съм обичал с тялото си, но само с част от сърцето си. Животът на народа Ший е твърде дълъг, за да обичаш с цялото си сърце. Сърцето може да бъде разбито толкова много пъти. Не казвам, че спира напълно — просто не се оправя по правилния начин. Деформира се. Зараства неправилно, накриво, и не работи както трябва.

Ако знаех това по-рано, щях да бъда по-внимателен.

Орах беше първата ми любов, моята „винаги на разположение“ любов, любовта и разтухата на половината ми живот. Тя беше при мен, когато другите любови ме напускаха, когато другите любови умираха. Тя беше при мен, докато дойдеше друга любов, неочаквано и разтърсващо като ручей в замръзнала тундра.

Но това беше последната ми любов, много векове по-късно. А в глупавата ми младост, въпреки Орах, буйното ми младо сърце принадлежеше на Ейли Макнийл.

Тя беше близначка на Шона, надменна красива девойка, която се отнасяше към мен с хладна учтивост. Имаше воднисти кафяви очи и тъмночервени коси, които държеше къси, като ги подрязваше грубо с камата си. Беше най-голямата мъжкарана сред младите момичета в клана: всичко, за което живееше, беше боят с мечове, стрелбата с лък и надбягванията с коне.

И Конал.

Ейли ходеше подир брат ми като кученце; дотолкова беше обсебена, че единствената причина, поради която режеше косата си, беше, за да му се хареса. Въпреки това аз не гледах на увлечението й сериозно. В известен смисъл това ме правеше щастлив, защото фактът, че съм брат на Конал, но на възрастта на Ейли, ми изглеждаше като безспорно предимство. Колкото повече виждах Ейли, толкова повече я обиквах и за мен нямаше значение, че е предана на Конал. В края на краищата, и с мен беше същото: това беше нещо общо между нас. Също така аз приличах на Конал, въпреки черната ми коса; дори се биех като него, защото той ме учеше на фехтовка винаги, когато имаше възможност. Знаех, че някой ден тя просто щеше да спре да го обича и да обикне мен вместо него. В края на краищата, ние бяхме чистокръвни Ший. Дори и да нямахме цялото време на света, имахме толкова много, че би било достатъчно за всеки.

Как можех изобщо да не съобразя, че след толкова много години възрастта няма да означава нищо?

Но в детството ми Шона, Ейли и аз бяхме най-близките приятели. Които и други хлапета да се завъртаха покрай нас, винаги всичко се свеждаше до нас тримата. Ние се биехме, яздехме, играехме и ловувахме заедно, вървяхме по петите на Конал, когато той беше в района на крепостта, и досаждахме на готвачите, конярите и ковачите, докато не ги подлудим. С други думи, бяхме деца.

През един есенен ден, точно след като станах на дванайсет, се канех да ядосам ковачката на мечове Ранях. Харесвах жената, каквато си беше навъсена, възхищавах се от начина, по който работи и се надявах че един ден ще ми направи меча, който исках, така че неумолимо й се подмазвах. Тя беше наясно с това, но се примиряваше, защото ме харесваше толкова, колкото и аз нея. Мисля, че когато Ранях е била малка, също е била отхвърляна. Ние винаги се надушваме един-друг. Издава ни нещо диво в погледа.

През този ден, веднага след като пристъпих от яркото хладно утро във фучащата жега на нейната работилница, тя вдигна поглед от наполовина готовото оръжие, съскащо в дългото корито с вода, кимна ми, после направи рязко движение с глава, сочейки ъгъла. Помислих, че ме хързулва на двамата си сина, и двамата добра компания, но по-малки от мен. Нямаше и следа от тях. Вместо това там беше Ейли, погълната от малко късче сребро, което извиваше с клещи. Отмяташе потните крайчета на косата от очите си и облизваше устни, концентрирана върху работата. Тригодишната доведена дъщеря на Ранях стоеше и наблюдаваше всяко движение на ръцете й, широко отворила устата си и тъмните си очи.

Реших да не отивам направо при нея, скръстих ръце и загледах как Ранях кове споената стомана — две остри ивици, обвиващи по-меко ядро.

— Още един меч? — попитах с надежда.

— Аха — каза Ранях мрачно. — Но не за теб, сополанко.

Тя го натика обратно в пещта.

— За кого тогава?

— Не е твоя работа.

— Не е, но за кого е?

— Йорна.

— За какво му е на Йорна още един меч? — попитах възмутено.

С израз на раздразнение тя удари нагорещения метал в пещта, после избърса потта от лицето си с опакото на дланта си.

— Не си ли държиш глупавите уши отворени? Познаваш много добре нервността на Аласдер Килревин. Кейт очаква неприятности от него и очаква също така баща ти да го върне в колибата му. Случва се горе-долу веднъж на всеки десет години. Килревин се отегчава, ако не може да убие някого от време на време. Този негодник има нужда да изпусне парата.

— Добре — казах аз с надежда. — Мога ли да се бия?

— Ти ли, сополанко? Не ме карай да се смея.

Въпреки думите си тя се изсмя.

— Достатъчно добър съм.

— Ти си непохватен новак и си твърде дребен. Погледни брат ти. Когато станеш висок колкото него и наполовина толкова добър с меча, тогава можеш да се биеш.

Тя блъсна чука си в стоманата, пръскайки нажежени до бяло искри.

Мръщейки се, се завъртях кръгом, като се надявах, че Ейли не е чула нищо. Трябваше ли хлевоустата крава да го каже на толкова висок глас? И е доста забавно да чуя такова нещо от Ранях — самата тя е твърде дребна, ниска и слаба, с елфическо лице, и когато я гледаш, никога няма да предположиш, че има достатъчно силни ръце, за да кове мечове.

Докато крачех към нея, Ейли остана приведена над работата маса и едва когато я наближих, тя вдигна поглед с крива усмивка. Кафявите й очи бяха изпълнени със състрадание. По дяволите — тя беше чула злепоставящата забележка на Ранях. Малкото момиченце се скри недоверчиво зад нея, но Ейли изсумтя:

— О, хайде. Той не хапе, ако щеш вярвай.

Оголих зъби и изскърцах с тях. Малката се изкикоти.

Изплезих й се, тя отново се изкикоти.

— Толкова съм дребен, че не мога да изплаша дори мъниче като теб — казах.

— Не обръщай внимание на Ранях — рече Ейли кротко. — Тя не искаше да каже това, просто си е такава.

— О, разбира се — казах, опитвайки се да звуча небрежно. — Какво е това?

Всъщност виждах какво е. Тя беше усукала парче сребро, превръщайки го в лента, и сега търпеливо го извиваше в гривна с големината на китка. Справяше се добре и полагаше големи грижи кръгът да е правилен. С помощта на клещи сложи изделието си за кратко в каменната пещ, за да омекне, после го охлади в съд с вода и го огледа критично, преди да използва отново малкото чукче. Върху работната маса лежаха две сферични късчета сребро, готови да бъдат споени на краищата на огърлицата. Ейли не си падаше по деликатната Йорнаментална работа със среброто — интересуваше я единствено коването на оръжия. Това сигурно беше специален проект и тя вероятно работеше върху него от известно време.

Ейли не отговори на въпроса ми. Сигурно го смяташе за глупав. Или може би…

Сърцето ми се сви с болезнен копнеж. Нямах никакви скъпоценности, дори пръстен, и тя беше правила неведнъж коментари по този повод. Шона носеше гривна на китката си и аз съм й се възхищавал в присъствието на Ейли. Хапейки устни, реших да не я питам отново, но сърцето ми се блъскаше в ребрата ми, когато виждах какви грижи полага за предмета и когато си спомнях каква мила усмивка и какъв топъл поглед има тя, докато се обръща към мен.

Вечен оптимист, това бях аз.

4

Събудих се внезапно в черното зимно безмълвие. Не знаех кое време е: дали късно, или страшно рано. В коридора пред стаята ми се чуваха стъпки и шепот. Веднага ме изпълни любопитство и почувствах приток на адреналин.

Никой нямаше причина да е буден по това време. Е, освен ако не се веселят с пиене, музика или любов. Но нямаше причина някой да говори по този начин, тихо и напрегнато. Стъпките не бяха безцелни; те бяха насочени към долния коридор на крепостта, този, който се използва за преддверие към покоите на Григар и Ленора. Това бяха леко потракващите крачки на жена, и аз познавах гласовете добре, защото ги бях чувал достатъчно често през първите седем години от живота си: Кейт и Лилит.

Същата сутрин нашата кралица пристигна в крепостта; полите на дългото й копринено палто висяха над червеникавокафявите бедра на кобилата й като мантия. Майка ми яздеше до нея, а отзад ги следваше отряд войници. Кейт не беше обявила визитата си — не беше необходимо да го прави. Ленора беше почувствала идването й.

Наблюдавах нейното — и на майка ми — пристигане от парапета. Бях полускрит и се чудех дали погледът на Лилит ще преброди двора, търсейки ме, примигвайки нетърпеливо над лицата на хората от клана. Напразно се тревожех: очите на Лилит следяха единствено Григар. Те искряха, приковани от неговата сурова красота. Самата й кожа почти блестеше. Каква красива двойка трябва да са били! Но Григар или не усещаше нейното преклонение, или го игнорираше. Той не обръщаше чак толкова голямо внимание на бившата си любовница.

За разлика от Ленора.

Баща ми пое ръката на Кейт, докато тя се плъзгаше елегантно долу от гърба на коня си, целуна я, после я притисна към челото си. В този жест имаше уважение, но не и раболепие. Все пак той беше капитан на своя собствена крепост. Когато Кейт му предложи бузата си, той целуна и нея и се усмихна със свирепата си официална усмивка. Свирепостта не я направи по-малко очарователна. Въпреки усилията, които полагах, баща ми все още ме очароваше.

Изглежда, това нямаше да е нищо повече от приятелска визита. Дори и за миг не си помислих, че ще бъда поканен да седна близо до баща ми на вечеря; оказах се прав, но доколкото успях да изясня, разговорът начело на масата е бил лек, непринуден и забавен. Военните кадри се разбираха помежду си много добре, както само те могат; онези от тях, които не бяха приятели или познати, бяха най-малкото далечни сродници. Имаше съперничество, свързано с конете, уменията при боравене с оръжие, бързина, кучета и ястреби, но нямаше никаква опасност от сбивания. Изглеждаше повече като празненство, отколкото като дипломация. Орах се притискаше към мен, предаваше ми разни клюки, караше ме да се смея, и развеселени от празненството и един от друг, се сражавахме с децата от другия клан и ги победихме.

Половината от бойците приключиха битките, лягайки си по двойки, включително и с хора от другия отбор. Към залез-слънце ръката на Конал беше прегърнала една червенокоса девойка, която си спомнях от пещерите на Кейт, и която бях нападнал, преди бързо да избягам. Той я беше победил три часа по-рано в състезание по фехтовка, но беше харесал битката с нея и я беше дарил със сложно изработен сребърен пръстен. Сега, увивайки се около него, тя имаше наполовина самодоволен, наполовина похотлив вид.

— Григар! — извика един от бойците на Кейт. — Следващия път прати Ку Хорах срещу Килревин. После гадината няма да иска да си покаже лицето.

Григар се усмихна тънко.

— Аласдер Килревин е мой. Понякога имам нужда да се упражнявам.

Орах ме смушка в ребрата, а залата избухна в смях.

— Ти го оставяш да се отърве леко — нададе глас някой. — Всеки път. Той е пристрастен към убийствата.

Григар не беше свикнал да го критикуват относно Килревин и за момент само се взря мълчаливо в говорещия. Лейтенантът с кисела физиономия, който седеше в сенките, беше изпил твърде много уискита и Григар явно реши, че не си струва скандала. Кейт също гледаше към пияния, но не можех да разчета изражението на лицето й.

— Той убива заради самото убийство — каза лейтенантът. — Убива за удоволствие, и колкото по-бавно, толкова по-добре. Видях последното селище, през което е преминал. Бях там, за да разчистя труповете. — Той отпи още една глътка от уискито. — Дай на Кейт главата му.

Кейт леко се изсмя.

— Е, какво бих могла да искам при това положение?

Усмивката на Григар се изопна.

— Лесно е да се разказват отвратителни истории.

— Да не искаш да кажеш, че съм лъжец?

— Хей. — Конал се усмихна на двамата мъже. — Вече е късно. Сега не е времето за такъв разговор.

— Крайно време е за него — изръмжа пияният. — Килревин е бандит и главорез.

— И не е по-лош, отколкото е бил винаги — сви рамене Конал, прекарвайки ръка по червената си, превързана с лента коса, за да я разпусне. — Той държи ламирите в залива отвъд границите, нали? Искаш ли ти да вършиш тази мръсна работа?

— Стига вече! — каза Ленора, и хладният й спокоен глас беше достатъчен, за да ги накара да млъкнат. — Ти беше прав първия път, Ку Хорах: сега не му е времето. Реил! Каррик! Брок! Мислех, че ще ни посвирите, но сигурно сте твърде пияни?

Това беше предизвикателство, което те не можеха да пренебрегнат, така че празният разговор за главорези и ламири отстъпи пред цигулката и дайрето. Не танцувах с Орах, макар че обичах яростния ритъм. Изчаквах своя собствен момент, когато танцьорите ще се уморят и музикантите ще успокоят темпото.

Първия път, когато пях — мисля, че бях на десет — го направих най-вече заради проклетото ми чувство за непълноценност. За щастие обичаят изискваше всички да млъкнат и да слушат певеца, така че не се притеснявах. Оказа се, че мога да пея напълно прилично. Нямах приятен или чист глас — тогава той още не се беше разчупил, въпреки че вече в него имаше нещо грапаво, сурово и диво, — но по някаква причина кланът го хареса. От тази първа нощ и първите няколко ноти те ме оставиха да пея. След това не казаха нищо, но аз знаех от замаяните им погледи и напрегнатите им стойки, че докато пея, те са очаровани от мен.

В нощта, в която Кейт и майка ми дойдоха в крепостта, беше същото. Когато самотният лък изтръгна протяжен тъжен звук от самотната цигулка, аз вдигнах глава в тъмния си ъгъл и запях. И веднага всички млъкнаха и ме заслушаха.

Не се нуждаех от централна сцена; не се нуждаех от аплодисментите им. Облегнат небрежно в ъгъла си, с прибрани ръце, аз пеех тъжна и гневна военна траурна песен. Орах облегна брадичка на юмруците си и заслуша, омаяна. Григар ме гледаше безмълвно. Конал се усмихваше, прегърнал своята червенокоска. Когато приключих песента си, се отблъснах от стената и отново пристъпих към Орах, без да чакам одобрението, което никога нямаше да получа. И наистина, разговорите се възобновиха почти моментално. Но аз ги бях омагьосал за няколко дълги минути и бях страшно развълнуван заради това, а и пеенето ми беше вдигнало настроението. Винаги ми действаше така. Знаех, че няма да спя добре.

И наистина, лежах буден цяла вечност след края на празненството, с бръмнала глава, и ми се искаше Орах да е с мен. Сънят, който в края на краищата дойде при мен, беше лек и не беше трудно звуците отпред вратата ми да проникнат в него.

Мислите ми бяха ясни, но бях изненадан, че и при някой други беше така. Явно бях изтълкувал нещо погрешно по време на вечерта, и това ме раздразни и ме заинтригува. Разбира се, реших да стана и да проведа разследване. Кой не би го направил?

Някой полуидиот, предполагам.

Бях сам и това беше добре. Не можеш да се спотайваш и да следиш някого, когато си с партньор, не и без да те хванат. Осъзнавах това инстинктивно и го бях доказал на себе си, като един-два пъти взех заедно с мен Файорак, ей така, за по-забавно. Той не беше глупав, нито пък несръчен; просто не разбираше колко е важно да не те видят. Той се отегчаваше все повече и повече, мръдваше или си поемаше дъх в неподходящи моменти, или просто мислеше, че е все тая дали някой страж ще ни хване да подслушваме. След две напердашвания — за които винях изцяло Файорак, а не стражите — спрях да го вземам с мен. Харесвах Файорак. Но това не означаваше, че е залепен за мен — предпочитах собствената си компания. Бих могъл да вземам Шона, защото за него нямаше нищо по-привично от това да живее в тишина, дори не беше способен да вдигне прекомерен шум. Бих взел Шона навсякъде със себе си. Само дето той никога не би проявил глупостта да дойде.

Преддверието беше обширно и приличаше повече на мрежа от стаи с техните ниши, издадени стени и странични коридори. Григар и Ленора стояха и чакаха двете жени, същото правеше и Конал, напуснал твърде рано своята червенокоска, горката мръсница. На облегалката на дъбовото кресло на Ленора седеше гарванът й, чиито черни очи наблюдаваха всичко и всички. Всяка от групите беше съсредоточена върху другата, така че не беше много трудно да се промъкна незабелязано. Както винаги, блокирах съзнанието си, но беше възможно повече от един от тях да знае, че съм там, приведен в най-тъмния ъгъл. Птицата вероятно знаеше.

Конал със сигурност знаеше.

— Предполагам, че можем да го направим бързо, скъпа Кейт. — Ленора се усмихна на кралицата сладко и същевременно невероятно снизходително. — Денят ще бъде дълъг.

— Разбира се, Ленора. — Кейт й върна усмивката, абсолютно същата. — Ще съхраня тази усмивка.

Лилит не се стърпя и се присъедини към нея:

— Не можем да те запазим дълго, Ленора. Политиката може да бъде толкова ужасно потискаща… — Тя не добави „на твоята възраст“, но мисълта просто й се отрази от стените на преддверието.

Григар се прегърби в резбованото кресло, безмълвен. Не гледаше към никоя от жените, само към Конал. После погледна ноктите на пръстите си. А след това — тавана.

— Кейт има предложение — каза Лилит.

— Сигурна съм, че можехме да го чуем и в залата предишната нощ — отбеляза Ленора. Тя протегна пръсти да погъделичка гарвана по гушката, той изграчи гальовно.

— То е доста… деликатно — рече Кейт.

Тъй като погледът на баща му беше насочен другаде, Конал направи небрежна стъпка назад и облегна гърба си на колоната. Така се озовах в полезрението му, или по-скоро когато той завърта главата си леко вляво. Сега гледаше право към мен. Той не можеше да ме види в задушаващия мрак. Но той ме виждаше.

Изражението на лицето му ме накара да потреперя. Колебливо смъкнах мисловния си щит пред него и той свирепо се нахвърли върху мен.

— Глупак! Сополанко! Не се показвай!

— Съжалявам… — започнах аз.

— Не се показвай! — отсече той. — Или ще умреш. Върни щита си обратно.

Така и направих. Чувствах се засрамен, но и изпълнен с любопитство. Не посмях да помръдна, дори не потрих слепоочието си, защото атаката на Конал ми беше докарала ужасно главоболие, но и не исках. Какво, да се измъквам ли оттук сега?

Григар гледаше намръщено и с подозрение любимия си първороден син, но жените продължаваха да се въртят в кръг и да се хапят като акули около кърваво парче месо.

— Кейт, скъпа, как така се нуждаеш от помощта ми?

Кейт леко сви рамене и премина в отстъпление:

— Защото не съм достатъчно силна, Ленора. Не мога да се справя без твоята помощ.

Тези думи накараха Ленора да млъкне. (Струваше си да рискувам, за да видя това.)

— Кейт има… амбициозно предложение. — Усмивката на Лилит се стрелна над рамото на Ленора; всъщност попадна право в Григар. — Случвало ли се е някога да съжителстват двама толкова могъщи Ший, и то в разцвета на своите способности? В това трябва да има някаква цел, Ленора. И ти разполагаш не само с мощта на собственото си съзнание, но и с подкрепата на великолепен капитан на крепост.

Лилит вече дори не се преструваше, че се усмихва на Ленора. Тя гледаше така баща ми, сякаш искаше да разкъса дрехите му със зъби. Когато Григар леко се размърда в креслото си, аз се усмихнах на себе си.

Същото стори и Лилит.

Кейт очевидно се забавляваше, но приглади с въздишка косата си назад и рече напълно сериозно:

— Е, Ленора, знаеш ли, че Воалът е почти на края на живота си?

Това ме накара да задържа дъха си. Воалът? Здравата ципа, която държи собствения ни свят отделен от тайнствения и опасен друг свят? Единственото нещо, което стои между нас и презрените твари от отвъдната страна?

Воалът беше нещо, което можех да почувствам и докосна. Можех да си поиграя за малко с него, да усетя материята му между пръстите си — да я дръпна, да я ударя, да я задържа в шепата си. Това беше всичко. Изглежда, нямаше полза от това допълнително мое сетиво — Воалът беше просто нещо, което докосвах всеки ден и което нямаше изцяло физическа форма. Мислех, че всеки може да го усети. Сигурно съм бил на десет или малко повече, когато осъзнах, че не е така. Аз бях единственият — никой друг не усещаше Воала по начина, по който аз го усещах. Освен може би Ленора, но тя беше вещица, също като майка ми.

Веднага щом тази мисъл отекна в съзнанието ми осъзнах, че магията е моят талант. Само вещиците с техните способности можеха да манипулират Воала. А и кой знае къде щяхме да се намираме сега, ако не бяха онези, които бяха изтъкали Воала? Да, да, аз ценях вещиците, всички ги ценяха, но кой би искал да е единственият? Не и аз.

Така че положих всички усилия да спра да усещам Воала. И си държах устата затворена за умението си. Нямаше нужда никой да знае. Изглежда, не можех да премина през него и да видя другия свят. Не можех да го разкъсам или да го поправя. Можех да го усещам — и това беше всичко. Определено не можех да му навредя. Воалът нямаше свой живот, него просто го имаше, и винаги щеше да го има. Съществуването без него беше немислимо.

Но онази нощ, когато Кейт обяви, че той умира, Конал беше единственият, който изглеждаше шокиран. Това беше странно.

— Така ли? Нямах си никаква представа, Кейт. — В гласа на Ленора се промъкна сарказъм. — Има ли причина за това?

Конал я прекъсна с треперещ глас:

— Какво значи „на края на живота си“?

Ленора махна презрително с ръка.

— Остават му векове, скъпи. Не се измъчвай.

— Векове! — започна той, после се обърна ужасено към Григар. — Векове — това не е достатъчно!

— Е, разбира се, че не е — каза майка му раздразнено.

Григар наблюдаваше Конал много съсредоточено, според мен отчасти, за да не се отклонява погледът му към Лилит.

— Майка ти ще намери начин да подсили Воала, Ку Хорах. Всеки друг изход е немислим.

— Немислим? Смъртта на цял един свят? Това е твърде меко казано, a-mh ’athair.

Конал ги изгледа изпитателно.

— Може би трябва да помислим върху това?

— Нали баща ти ти каза, скъпи. Вече мисля.

Начинът, по който Ленора се отнасяше към Конал като към малко дете, ме жегна може би повече, отколкото него.

— Освен това — намеси се Кейт спокойно — има и трети начин.

Григар я погледна с подозрение.

— Тоест? — опита Ленора.

Кейт направи ефектна пауза, дарявайки с усмивката си всеки от тях.

— Можем да се отървем от него.

Тишината беше толкова пълна, толкова потискаща, че се боях да си поема дъх. В този момент осъзнавах единствено колко топла е нощта. Свещите и факлите дори не потрепваха. Някаква нощна птица нададе крясък отвъд стените на крепостта и гарванът вирна глава, заслушан.

Кейт продължи да се усмихва по нейния прям, невинен начин. Конал беше пребледнял. Ленора и Лилит гледаха към Кейт, но двете имаха удивително различни изражения.

Накрая Григар избухна в кратък смях.

— Стига глупости, Кейт.

Усмивката на кралицата се скри като луната зад облак. Дишането й се учести, очите й станаха студени, но тя не отговори.

— И защо да го направим, Кейт? — Ленора се обърна да сипе чаша уиски и я подаде на Конал. Видът му подсказваше, че има нужда от него.

Кейт сви елегантните си рамене.

— Защото каквото и да правим, един ден Воалът и без това ще изчезне.

— Мисля, че това не е неизбежно. А и защо трябва да бързаме?

— Защото изчезването му може да ни е от полза. Не е ли очевидно?

Конал се изсмя рязко.

— Ти си луда.

Тя го изгледа по същия начин, по който беше изгледала Григар. Не мисля, че жената имаше кой знае какво чувство за хумор.

— Онези от другия свят са слаби — намеси се Лилит. — Сравнени с нас, те са инвалиди.

— А знаеш ли колко на брой са тези, инвалиди! — промърмори баща ми.

— И нашият добитък ни превъзхожда по брой, Григар.

— Каква съвършена метафора, Лилит! — изсмя се Кейт, сякаш двете се бяха разбрали предварително. — Те ще бъдат отстъпчиви като зверове. Би трябвало когато световете се съединят, ние да превъзхождаме невъобразимо по сила простосмъртните.

— Да се съединят? Те няма да се съединят — отсече Конал. Чашата уиски се тресеше в ръката му. — Този е светът, направен отделно от света на простосмъртните. Този свят ще загине.

— А също и ние — каза Ленора. — Както много добре знаеш, Кейт.

Не видях по какъв начин Кейт изгледа Ленора; лицето й беше извън полезрението ми. Но видях бледността на Ленора. Почти мога да се закълна, че тя се разтрепери, ако изобщо беше възможно такова нещо. Но после бързо се съвзе.

— Простосмъртните имат свободна воля, също както и ние — каза Конал и отпи от уискито. — Иска им се да могат да ни убият. Това е техният свят и без Воала ще зависим от тяхната милост. Не можеш да влияеш върху съзнанията на всички хора.

— Няма да е необходимо — усмихна се Лилит. — Ще е достатъчно да повлияем на няколко ключови личности.

— Пфу! Ще се нуждаеш от абсолютно единодушие сред Ший — каза Григар сухо. — А кога за последно си чула за такова нещо?

— Тя няма да получи единодушие, и то с основание. — Ленора наплюнчи пръстите си и се зае да гаси свещите, а гарванът кацна на китката й. — Ако толкова много искаш да бъдеш обичана от простосмъртните, да ти се подчиняват и да те уважават, защо не отидеш там, Кейт? Опитай за известно време. Виж как ще се справиш.

— Не мога да направя това, Ленора, както ти много добре знаеш. — В тона на Кейт се усещаше гняв и обида.

— Ето защо имаш нуждата да разрушиш Воала, скъпа — усмихна се самодоволно Ленора. — Нали?

— А ти какво? Предпочиташ да изчакаш, докато изчезне? Когато няма да имаме алтернатива? Унищожим ли го сега, ще можем да ги управляваме. Но ако Воалът продължи да съществува, дори като проядено от молци старо покривало, влиянието ни ще намалее безкрайно. А ти, Ку Хорах, ти си млад и силен и няма защо да си толкова нервен. Ние си взаимодействаме с онези от другия свят откакто ни има.

— И винаги е имало къде да избягаме, когато те са ни виждали ясно, виждали са какво представляваме, когато страхът им от нас е нараствал. Когато са се опитвали да ни заличат. — Влажните пръсти на Ленора изсъскаха върху поредния пламък; той изчезна и сивите сенки по краищата на полезрението ми се сгъстиха. — При твоя начин, Кейт, няма да има къде да избягаме. Ку Хорах е прав. Това ще е краят на нашата раса и ти го знаеш.

— Какъв драматизъм, Ленора! Не бих предложила подобно нещо, ако смятах, че ще ни навреди.

— На теб няма да ти навреди. Нали?

Кейт се изпъна.

— Защо бих искала да унищожа собствения си народ?

Ленора сви рамене.

— Защото си отегчена?

Ако след това двете си бяха разменили някакви мисловни реплики, аз нямаше как да знам. Не разбирах тази работа с Воала и ужасно ми се искаше да питам Конал, но ме беше страх да сваля щита си, за да не ме разпознаят. Всичко, което исках в момента, беше ужасната тишина да престане, последните огънчета да угаснат и нощта да захладнее, и всички те да си отидат, за да мога да си отида и аз.

Най-накрая Кейт кимна:

— Много добре. Не мога да променя мнението ви, нали?

— Не — каза Ленора.

— Приемам това. Налага се, нали? — Кейт се изправи и се протегна сънено. — Не мога да унищожа Воала без теб, Ленора. Е, добре. Все още мисля, че беше добра идея. Но може би малко изпреварила времето си.

— Няма да й дойде времето, скъпа.

Кейт се разсмя от сърце.

— Лека нощ, Ленора.

Издишах бавно. Кейт прие още една целувка от Григар и една изключително сдържана — от Конал, а после двете с Лилит се изнесоха от преддверието сред облак от аромати и коприна. Когато тежката дървена врата изтрака подир тях, гарванът изграчи подигравателно и скочи обратно на стола си. Ленора протегна ръката си към Григар, готова да се обърне и да се усмихне за лека нощ на Конал.

— Майко — изръмжа той.

Ленора се обърна с широко отворени очи и вдигна пръстите към съвършената си уста.

— Воалът умира! — изсъска той. — И ти дори не си ми казала?

— Скъпи, разбира се, че не умира!

— Ленора! — излая Григар.

— О! Добре. — Ленора му се усмихна леко смутено, преди да се обърне отново към Конал. — Не още, скъпи. И ще има начин да се предотврати смъртта му. Чувала съм… ъ-ъ-ъ… слухове. Има нещо, което може да поправи Воала, да възстанови здравината му. Талисман, амулет…

— Слухове? — сопна се той. — Пророчество, искаш да кажеш. Пак ли от онази лаеща стара врачка? Майко, за бога! Още малко и ще настъпи седемнайсети век!

— Конал. Какъв циник! Ще намеря начин да съхраня Воала, имаме достатъчно време.

— Какво? Преди Кейт да намери начин да го унищожи?

— Тя няма да посмее — каза Ленора и сложи дланта си в очакващата я ръка на Григар. — Тя няма необходимите познания, не знае повече по въпроса от мен. И, честно казано, няма да дръзне.

Това, че го повтори два пъти, въобще не ми хареса.

5

— Моето име Сополанко ли е?

Изстрелях думите с известна язвителност, но само защото бях уплашен. А ако това беше моето име и аз просто не го признавах? Ако това беше името, което трябваше да нося през целия си живот, реших, че просто ще се самоубия.

Конал ме гледаше втренчено, ръката му беше застинала, гребенът бе спрял насред лъскавата грива на коня му, забит в сплетените косми. В очите му имаше недоумение, но внезапно той се разсмя.

— Ти, глупав сополанко! Разбира се, че това не е името ти.

Присмехът му беше леко дразнещ, но успокоителен. Знаех, че няма да ме излъже, и дори не би ми се смял, освен ако не може да се сдържи.

— Тогава кога ще имам име? — попитах аз.

Той сви рамене и издърпа гребена от гривата си.

— Когато се намери такова.

— Защо не намериш сега? Или просто не ми дадеш някакво?

— Не се прави така. Знаеш много добре.

— Ейли и Шона си имат имена — промърморих аз.

— Това е всичко, което имат. Те са Ейли и Шона почти от момента, в който са се родили. Ти си ъ-ъ-ъ… по-сложен.

Не исках да съм толкова сложен. Исках си името.

Той въздъхна.

— Погледни нещата от тази страна: ти си късметлия. Ти винаги ще имаш две имена. Като мен. Никой не помни рождените имена на Ейли и Шона.

— Всички останали също си имат истински имена.

— Не, нямат. Никой не знае това на майка ми.

„Защото тя е вещица“ — помислих си аз, но не го казах на глас.

— Чух това, сополанко — ухили се той. — И Григар не е получил името си, докато не е станал по-стар, отколкото съм аз сега.

— Григар има име?

— Аха.

— Наистина ли? Ти използва ли го онази нощ, в преддверието? Само между двама ви?

Гърбът му се изпъна и очите му се вледениха.

— Изненадан съм, че имаш нахалството да го споменеш, малък сополанко. Да, употребих името му.

Засрамен от гнева му, аз се поколебах, но само за миг.

— Какво е то?

— Името на Григар? — Конал направи дълга пауза, хапейки устните си, сякаш се опасяваше да не ме нарани твърде много. — $80Е.

О! В момент на яростно, непоносимо негодувание аз се зачудих дали заради това домашният любимец на Ленора е гарван — за да си има подхождаща си двойка.

— Никой друг не употребява името му.

Конал въздъхна и се чукна по слепоочието.

— Тук вътре го правим. Всички го правим.

Значи аз бях единственият в крепостта, който не знаеше името на собствения ми баща. Понякога си мислех, че никога няма да се отърва от горчилката в душата си. Майната му, майната му и на могъщия Гарван. И без това не го обичах кой знае колко.

Разбира се, обичах Конал с непоколебима вярност, но все още му завиждах. Завиждах му за любовта на Григар. Завиждах му за обожанието на Ейли. Завиждах му и за този кон.

Исках това същество с копнеж, който беше физически болезнен, и Конал го знаеше. Знаеше също, че съм наясно, че никога няма да го имам, и може би му беше малко жал за мен, защото ако животинчето веднъж свикнеше с мен и аз докажех, че мога да се грижа за него, Конал щеше да ми позволи да го храня и да му реша гривата, но нямаше да мога да го яздя сам, не и без Конал върху гърба му. Знаех какво представлява този кон, знаех го дори преди да забъркам първото му ядене и преди да видя одрания и разделен на четири заек да лежи приготвен. Не можеха да се сбъркат черните очи, тъмни и гладки като мъртва риба. Неведнъж, когато беше нетърпелив или възбуден, виждах хрилете му да се разтварят встрани, разкривайки пореста червена плът. Не беше никак чудно, че конярите не минаваха край него, но това беше суеверие; в края на краищата Конал го контролираше. Държеше му юздата.

Не че да държиш юздата му беше същото като да го подчиняваш. Много пъти ми се беше налагало да чистя юздата, докато Конал провежда инструктаж, и все още не се бях осмелявал да яздя животното сам. Обичах да почиствам юздата, както и обичах да точа меча на Конал, защото и двете неща бяха по равно красиви. Юздата беше от мека черна кожа, с катарами и мундщук от монолитно сребро, а долният и страничният ремък бяха украсени със сложна сребърна инкрустация. Почистването й не беше лека работа, но аз продължавах да изпълнявам това задължение с особено чувство на гордост. Не позволявах на никой от конярите да докосва юздата.

Конал ме наблюдаваше, докато четкаше лъскавия черен хълбок на коня си. Животното пръхтеше гальовно и извърташе глава, за да загризе козината си.

— Някога уморяваш ли се от това? — попита той.

— Не. — Изчегъртах една гънка от кожата с нокътя на палеца си.

— Имам предвид — продължи той търпеливо — да вършиш работата ми.

Наежих се. Не бях негов слуга, но за да каже това, значи смяташе, че някъде дълбоко в себе си мисля, че съм. Може да бях докачлив, но гордостта ми беше всичко, което имах.

— Извинявай — каза той, прочел мислите ми. — Нямах предвид това.

Погледнах го и въздъхнах, той остави четката и нави ръкавите на ризата си до лактите. Както при всички бойци, и неговите ръце бяха нашарени с белези, а сега той потъркваше лениво скорошната коричка от рана, получена по време на фехтовка. Но не белезите привличаха погледа ми. Не можех да откъсна очи от блясъка на лявата му китка. Изделието беше изящно, тя го беше довършила и го беше шлифовала превъзходно. Беше поработила отлично по него.

Когато той се усети, ръцете му застинаха. После бързо дръпна ръкавите си надолу, закривайки със закъснение сребърната гривна.

— Сет — каза той, хапейки устните си, — тя е на тринайсет. Завъртяла й се е главата, това е всичко.

Изправих се, хвърлих юздата към него и си тръгнах.

— Сет, спри!

Ускорих крачка.

— Сет! — В гласа му имаше гняв, който надделяваше над разкаянието. — Ти си влюбен единствено в омразата!

Извърнах се встрани само за да се изплюя на земята. Щом излязох през портата на крепостта, побягнах.

Тичах през обраслата с ниски храсти равнина и върху лъщящите змийски шарки на прииждащия прилив. Катерех се по малки скали и по ерозирали пътеки, черни говеда панически бягаха от пътя ми. Продължих да тичам, докато не останах без дъх, докато не се озовах на оголената скала, издигаща се над залива. Легнал по корем, с твърдата и грапава скала под себе си, гледах навъсено синия трептящ хоризонт и копринената извивка на морето. С вик на разочарование ударих с юмрук скалата, ударих я отново, после притиснах кокалчетата си към земята и ги държах така, докато не усетих как наранената ми кожа се разкъсва и съдира. Все още не ме болеше достатъчно, така че вдигнах юмрука си високо, за да го стоваря колкото мога по-силно.

На средата по пътя му към скалата юмрукът ми беше сграбчен в здрава хватка.

— Не чупи ръката, с която държиш меча, малък глупако!

Кръвта ми бучеше в тъпанчетата и китката ми трепереше в хватката му, докато той се навеждаше и поглеждаше в очите ми. Не можех да издърпам ръката си — той беше твърде силен, а аз бях твърде неуравновесен заради гнева. Сблъсъкът на съзнанията ни беше почти болезнен.

— Ш-шт! — каза той най-накрая. — Ш-шт!

Също както казваше на коня си, на своя див, безумен, демоничен кон. И точно както и коня му, аз осъзнах, че съм се успокоил, сърцето ми биеше по-умерено, дишах по-спокойно. Той отхлаби захвата на ръката ми, докато я изучаваше, после загреба шепа мъх от мочурливата почва и го притисна към наранените и одрани кокалчета на пръстите ми. Усетих влага и хладина, толкова успокояващи, колкото и докосването му, и затворих очи, за в случай че започна да плача.

— Ти, малък глупако — каза той отново, вече по-меко.

Не ми пукаше колко често ще ме нарече глупак; следващите му думи бяха онова, което натежа като парче желязо в гърдите ми. Може би имаше истина в тях, но до момента нямах представа, че думите могат да нараняват като острие.

— По дяволите, Сет, извинявай. Извинявай, че казах онова, беше глупаво. И не е истина. Имаш правото да мразиш дори повече, отколкото сега.

Той млъкна и седна до мен, и аз се обърнах и също седнах, позволявайки му да намаже върху ръката ми мокрия мъх. Докато триеше кръвта ми, гривната се местеше нагоре-надолу по китката му, и той знаеше, че я виждам.

— Бих ти я дал — каза той, — но не това искаш, нали?

Кимнах.

Есенното слънце беше горещо и аз вече бях страшно уморен, но всичко беше наред, той, изглежда, не очакваше да заговоря. Когато пусна ръката ми, между нас се настани спокойно мълчание. Окъсняла пчела се блъсна в ниските храсти, стръкове трева се поклащаха на лекия бриз, ястреб запя погребална песен, носейки се по въздушното течение. Усетих как сънливо се облягам на рамото на Конал, но той не направи грешката да ме прегърне през рамото, така че не се отдръпнах. Гледахме искрящия хоризонт и Хебридските острови, увиснали в кристалното небе над Норд Минч.

— Ти си добър боец — каза той най-накрая с небрежен тон. — Трябва да се научиш да се контролираш, но си добър. Трябва да поработиш върху късия си меч. Йорна може да ти помогне с това, и с арбалета. Освен това вдигаш добър щит около съзнанието си, но понякога е малко недодялан. Твърде очевиден. Уплаших се за теб онази нощ. Помоли Ейли да те научи на нейните номера, става ли?

Обърнах се да го погледна, но той беше вдигнал ръката ми отново и я изучаваше много внимателно.

— Какво има? — попитах аз.

Той въздъхна и отново притисна влажния мъх към кожата ми. Усещането сега беше топло, със същата температура като на кръвта ми.

— Ще трябва да замина оттук, Сет.

— Какво?

— Ще трябва да замина. Кейт ме повика, помоли Григар да ме пусне при нея. И това не е точно молба, между другото. Трябва да отида и да стана един от нейните капитани.

— Тя не може да направи това! — извиках.

Конал се изсмя горчиво.

— Тя може да прави каквото си иска, Сет. Тя е нашата кралица.

— Само ако има съгласието ни!

Ако знаех нещо за политиката тогава…

— Тя го има — отбеляза той.

— Тя не може да направи това — изстенах аз отново, опитвайки се отчаяно да измисля доводи. — Аласдер Килревин планира нападение, всички знаят това. Григар се нуждае от теб.

— Григар може да се справи с Килревин сам — каза Конал. — Винаги е можел.

Отдръпнах се от него и се обърнах да го огледам хубаво.

— Какво замисля вещицата?

— Стига вече. — Той срещна погледа ми. — Забрави каквото видя, Сет, забрави каквото чу. Кейт има безумно хрумване — случва се при монарсите. Ето защо те разполагат със съветници, да ги връщат на земята. Сега това ще бъде едно от задълженията ми. Григар е бил неин капитан и неин съветник навремето, сега е мой ред. Недей да се ядосваш на управниците си, Сет. Няма смисъл. Това може да те доведе до лудост.

— Не чак такава като нейната — промърморих аз.

Той изсумтя.

— Недей да разсъждаваш по този начин, или поне невинаги. Всичко ще бъде наред. И, хей! — добави той бодро. — Ще имаш Ейли за себе си. Тя ще забрави за мен.

„Не, няма — помислих си. — Както няма да забравя и аз“.

— Гордееш се с това, нали?

— Да, разбира се. Не ми се иска да отивам, повярвай ми, но се гордея с това. И няма да е завинаги, Сет. Само за няколко години. Това е всичко.

Да, и няколко години бяха нищо за нас, но защо тогава изпитвах това ужасно чувство на загуба и такова отчаяние? Яростно се борех със сълзите си — дванайсетгодишен и плачещ, колко срамно може да е това? — и Конал най-накрая ме прегърна през рамото. Не го отблъснах. Усещах мислите му в моите, как силата му се прелива в мен. Искаше ми се това да е достатъчно, но не беше.

— Ти каза, че винаги ще си до мен. — Едвам успявах да говоря и триех лицето си с ръка.

— Сет, ако наистина имаш нужда от мен, винаги ще бъда до теб. Трябва само да ме повикаш в съзнанието си и аз ще те чуя.

Изгледах го скептично.

— Наистина ли?

— Ние сме братя по кръв, Сет, разбира се, че ще те чуя. Не го ли знаеш?

Аз само го погледнах.

— Не. Не, ти не знаеш нищо за семейството, нали? Да знаеш, че е така, чу ли? — Той разроши с пръсти сплетената ми коса. — Виж. Имам нещичко за теб.

Конал се наведе, вдигна руло от мека тъкан, което беше изпуснал в ниските храсти, и грижливо го разгъна. Отвътре имаше нещо, наподобяваше вързоп от кожени ремъци, но когато го вдигна с пръсти, се оказа, че това е мека, гладка, красиво изработена юзда. Мундщукът беше от монолитно сребро. Гледах безмълвно.

— Има едно жребче при езерото Дю — рече той, когато стана ясно, че няма да кажа нищо. — Със синкав косъм, красавец. Зловещо изглеждащ звяр; уби човек онзи ден. Има нужда от укротяване.

Не се осмелявах дори да си го помисля.

— Но ти заминаваш — измънках аз.

— Ала ще ти помогна да го направиш, когато се приберем вкъщи — каза той. — Освен това той не е мой, за да го укротявам. — После добави сухо: — Ти и този кон сте създадени един за друг.

Протегнах треперещата си ръка и докоснах ремъка. Беше мек като агнешка кожа.

— Не можеш да ми подариш това. — Гласът ми дращеше на гърлото.

— Защо не?

Искаше ми се да кажа, че досега никой не ми беше подарявал нищо. И че не знам какво е да си задължен на някого. Не знаех как да благодаря, не знаех как да изразя признателността си. Не знаех как се постъпва в такива случаи.

— Не е нужно да правиш нищо — каза той рязко. — Просто вземи проклетото нещо.

И аз го взех. Ремъците се плъзгаха между пръстите ми като дебела коприна; кожата ми изтръпваше при допира с тях. Юздата беше нова, съвършена, и аз осъзнах, че това не е някаква стара вещ, която е лежала във войнишката му раница с години. Той беше поръчал юздата; беше казал на щавача и на ковача какво точно иска, и им беше казал да я направят специално за мен.

Изправих се рязко и побягнах надалеч от него, профучавайки надолу по обсипания с камъни склон толкова безразсъдно, че за малко да си строша врата. Приливът беше стигнал до средата на белия пясък, но въпреки това пробягах през него, измокряйки се до бедрата.

Когато връхлетях в тясната си стая между портата на крепостта и работилницата за щавене на кожи, блъснах вратата и се облегнах на нея, дишайки тежко. Все още стисках здраво юздата и сега внимателно я пуснах. После пропълзях в леглото си, притиснах лице във възглавницата и заплаках тихичко — за добротата и любовта и заради усещането, че съм ги изгубил.

6

— Е, какво следва сега? — попитах Йорна. Препъвайки се, изтупах пясъка на арената от дрехите ми и закуцуках към оградата, за да се облегна на нея, докато дишането ми се нормализира. Цялото тяло ме болеше, сякаш имах гигантско натъртване, а главата ми още кънтеше от удара му по нея с дръжката на меча. Проклетникът дори не се беше задъхал.

— Сега следва това — каза той, — че ще развиеш меча си и ще прекараш един час в остренето му. И тогава ще имаш шанс, ако някога се наложи да го използваш, безполезен сополанко. Ако приемем, че при това няма да се заколиш.

Той беше размотал плата от собствения си меч, докато говореше, и аз гледах голото му острие бдително и с уважение. Беше ме наранил повече от достатъчно дори и в омотан вид.

— А после — добави той — ще докараш мършавия си задник обратно тук, за да се поупражняваме с късите мечове. Баща ти няма да ми благодари, ако те набучат на шиш в първата ти битка.

— На баща ми не му дреме — казах аз.

Той сви рамене. Не можеше да спори.

— Тогава брат ти. И като казвам първата ти битка, нямам предвид следващата, която предстои — в нея само ще се пречкаш в краката на всички. Никога не съм виждал толкова безполезен боклук в живота си. С какво си си пилял времето досега?

Знаех много добре, че не съм чак толкова трагичен, но Йорна никога не се усмихваше и никога не ме хвалеше; наистина беше крайно отвратителен. Почти сродна душа. Харесвах го.

— Както и да е, нямах предвид това — казах. — Имах предвид какво ще стане с Килревин.

Добре изглеждащото лице на Йорна се навъси.

— Килревин ще нападне територията на крепостта, за да предизвика битка, и баща ти ще срита наглия му задник, и ако Килревин извади късмет, Кейт ще го заточи за още няколко години в другия свят, за да живее с простосмъртните. И той е Аласдер Килревин за теб, сополанко. Можеш да му покажеш някакво уважение, след като никога няма да му покажеш голото си острие, поне при темпото, с което напредваш.

Направих се, че не съм чул последното.

— Какво толкова лошо има в заточението? Изглежда, изобщо не го притеснява, нали?

Йорна сви рамене.

— Не е толкова лесно. Ти никога не си срещал простосмъртен, нали, дребно лайно? Те не се спогаждат с нас. Никога не са се спогаждали. Не се спогаждат с различните.

— Ние не сме различни — възразих.

— Не сме, но те са. Те не могат… — Той почука по слепоочието си с показалеца, неспособен да намери подходящата дума за обяснение. — Не могат да правят… това.

Той ме изгледа продължително, за да осъзная какво има предвид, и тогава аз го зяпнах. В този момент си спомних какво беше казала майка ми: онези от другия свят са инвалиди. Изведнъж разбрах какво е искала да каже.

Не можех да си представя подобен недъг.

— Те не могат?

— Не могат, и ако ти се наложи някога да живееш с тях, ти също няма да си го позволяваш. — Той поклати тъмнорусата си глава и изръмжа: — Там е ужасно. Всички те са управлявани от един или друг вид жреци. Жените им са потъпквани така, че направо няма да повярваш, карат ги постоянно да са с поли и те дори не могат да се бият, само раждат, непрестанно. А, и ги горят. Горят ги, ако носят панталони или берат билки. Мъжете също, обърни внимание. Изгарят и мъжете, ако не харесат формата на задниците им.

— Измисляш си — изрекох пренебрежително.

— Истина е, казвам ти. Те не могат да се свързват помежду си по любов, нито пък по своя собствена воля. А с някой от същия пол е абсолютно невъзможно. Дори мъж и жена се нуждаят от разрешение от жреците, и не им се позволява да имат други любовници. Никога.

— Шегуваш се — казах аз изумено.

— А ти си един наивен сополанко. Довери ми се, искаш да останеш тук и никога да не бъдеш заточаван. Което означава да станеш петдесет пъти по-добър, отколкото си сега, и дори и това ще е достатъчно само да ти запази живота, нищо повече. Ейли Макнийл може да те накълца на кайма, безполезно нищожество. — Той гледаше намръщено собственото си острие, така че не видя потръпването ми при споменаването на името й, рязкото стягане на скулите ми. — Не си ли вече на тринайсет? Кога смяташ да пораснеш, сополанко? И кога мислиш да се научиш да се биеш? А сега се разкарай, пилееш ми времето, а също така и своето. Ела пак следобед и искам мечът ти да е достатъчно остър, че да можеш да разсичаш коприна, или ще те съдера от бой. Хващай се за работа.

Не вземах Йорна толкова насериозно. Знаех, че съм по-добър, отколкото ме изкарва, знаех и че той знае това. Той ме харесваше по свой собствен, грубиянски начин и искаше само да съм в безопасност, както аз с цялата глупост на младостта си арогантно бях решил, че ще съм по време на битка. Не биейки се, вероятно — вярвах му, когато казваше, че ще се пречкам в краката на хората. Но наблюдавайки — исках да видя как става всичко, исках да науча някои номера, като гледам експертите. Беше ми омръзнало да ми викат сополанко или подобни неща, исках да видя как баща ми нанася традиционния удар с камшик на Аласдер Килревин. Исках да видя проклетника разгромен.

Той вече изгаряше именията близо до земята на баща ми, като отнемаше добитъка и колеше жителите, и го правеше само за да дразни Григар. Григар все още не се беше поддал на провокацията, но всички знаеха, че леденото му спокойствие е на път да се пропука. Атмосферата в крепостта беше неестествено спокойна, със стаени кръвожадност и нервност. Можеше да се усети витаещата напрегната възбуда от очакването, като струна, обтегната във всяка вена и всяко съзнание. Всички бойци чакаха да се започне, всеки мъж и жена, и нямаше да настъпи спокойствие, докато всичко не приключеше.

Може би гордостта на Григар беше засегната, както и на всички нас; може би това щеше да му е от полза. Може би само искаше да се разсее от раздразнението, причинявано му от Килревин, но каквато и да беше причината, той започна да се появява край оградата на арената, докато Йорна ме обучаваше. Отначало само ни поглеждаше бегло; по-късно започна да се заглежда за по минута. Понякога не казваше абсолютно нищо, само изсумтяваше и отиваше да върши нещо по-важно, но веднъж или два пъти ми извика нещо. Наистина, никога с нежност или с бащинска загриженост, но поне се обръщаше директно към мен. Първия път, когато това се случи, аз внезапно се заковах на място, толкова смаян, че почти паднах, и тогава Йорна свърши работата вместо мен и ме събори на земята с тоягата си — удар, който сложи край на тренировките ми за деня. Замаян от болката, видях как баща ми се изплю, поклати глава и се отдалечи към конюшните.

Мислех, че няма да си направи труда да се върне, но три дни по-късно той се облегна на оградата отново, дарявайки ме с пренебрежителен поглед, докато се навеждах, за да избегна удара на Йорна.

— Ей, ти! — изрева той.

Йорна почтително се отдръпна, а аз стоях, гледайки баща си.

— Коя е бронята на Ший?

— Б-бързината — успях да процедя.

— Коя е защитата на Ший? Кой е твоят щит?

— Бързината — измънках, и когато той ме погледна свирепо, изломотих: — И бързината.

— Ризницата? Нагръдникът? Шлемът!

— Бързината — повторих, гласът ми сега беше писклив от нерви. — Бързината! Бързината!

Той замълча и ме дари с продължителен поглед, в който се съдържаше цялото презрение на света.

— Тогава — обади се той най-накрая — защо се движиш като бременна трикрака овца?

Докато той се отдалечаваше, аз благодарях на боговете, че знаех какво са ризницата, нагръдникът и шлемът, защото Йорна ме беше просветлил как се бият простосмъртните и защо Ший никога не използват брони като техните. Цялата ни защита беше в бързината ни и дори не носехме щитове; ако носехме нещо в лявата си ръка, то беше само къс меч за отбивания и парирания. Нашите битки не бяха тромавите замахвания и ръганици на простосмъртните; те бяха светкавични смъртоносни танци с мълниеносни посичания и пробождания. Нашите оръжия бяха дълги и леки, и те трябваше да бъдат бързи като нас, или щяхме да изгубим.

Така че следващия път, когато зърнах Григар при оградата на арената, опитах да съм хитър, скочих високо и се извих, за да достигна задната част на черепа на Йорна. Учителят ми избегна удара ми с лекота и аз се стоварих тромаво на земята, при което получих толкова силно цапардосване, че ми прилоша и останах да лежа в пясъка.

— Остави се разкрит, глупако — извика Григар. — Финтирай и го нападни изотдолу.

Така че когато ми се отвори шанс, го направих, избегнах удара му и ръгнах с тоягата си нагоре. Йорна падна на колене, загубил глас от болка, и се хвана за слабините. Той беше правил същото неведнъж с мен, така че не изпитах угризения, само ликуване и глупава гордост. Обърнах се да видя реакцията на Григар, но той си беше тръгнал.

Следващия път, обещах на себе си и на него. Следващия път ще видиш. Следващия път ще се усмихнеш.

Но следващия път, когато видях Григар, беше два дни по-късно, когато той излизаше през портата на крепостта, начело на трийсет от любимите му бойци. Усмихваше се. Повечето от тях се смееха и кикотеха — добре си спомням това. И аз самият се засмях, увлечен от тях. Килревин беше изгнаник и бандит и те искаха да го накажат, всички искахме, но нямаше нищо благородно или алтруистично в пеенето на кръвта ни тази сутрин. Възбудата от убийството беше нещото, което караше сърцата ни да препускат, когато Григар излизаше в двора този ден и се провикваше да доведат коня му и да донесат меча му. Дори Ленора се усмихваше, когато той я целуваше за довиждане. И в своето невежество аз бях също толкова жаден за кръв, колкото и всеки от тях. Понастоящем познавам човешките карантии толкова добре, колкото и дланта на ръката, с която държа меча, но не съм и никога няма да бъда горд с това толкова, колкото бях в онзи ден, като глупав хлапак-всезнайко, който никога не е виждал истинска кръв.

Какво знаех аз?

Ейли беше на стените на крепостта и също гледаше, и аз срещнах засмения й поглед. И тя жадуваше битка толкова, колкото и аз, личеше си по дивите огънчета в очите й. Зачудих се дали да не я взема с мен, после се отказах. „По-късно“ — реших, докато спокойно блокирах съзнанието си и се прокрадвах към безлюдната северна порта. По-късно щях да й разкажа всичко, щях да се похваля с това, което бях видял, но в момента исках да го направя сам. Не исках компания, дори и ако е Ейли.

Ето защо сърцето ми се сви, когато усетих как някой ме дърпа за ръкава.

Погледнах свирепо през рамо. Трябваше да се измъкна колкото се може по-бързо. Вече стоях горе на парапета, с единия си крак увиснал над северната стена, готов да се спусна надолу по скобите, които знаех, че са зазидани в стената. Не исках да ме задържат, защото вече бях пропуснал част от забавата и рискувах баща ми да приключи всичко, без да успея да видя нищо.

Орах стискаше здраво ръкава ми.

— Не отивай — прошепна тя.

— Сигурно се майтапиш — изръмжах. — Няма да пропусна това.

— Сет, моля те. Моля те, недей.

Зяпнах я. Усетих как ме побивах хладни тръпки, защото тя изобщо не приличаше на себе си, но после реших, че атмосферата на последните дни и седмици трябва да й се е отразила повече, отколкото бях предполагал. Докоснах нежно бузата й, после импулсивно се наведох и я целунах.

— Ще се върна довечера — уверих я. — Ще ти разкажа всичко. Ще отидем до пещерите, нали?

За разлика от друг път, обещанието ми не можа да я накара да се усмихне. Тя изглеждаше уплашена. Почувствах как съзнанието й докосва моето, молейки се:

— Сет. Моля те, недей.

Това не можеше да ме спре. Не и сега. Почти брутално прекъснах мисловния контакт, изтръгнах ръката си от нейната и се спуснах по стената.

7

Тичах като луд, но въпреки това когато ги намерих, вече се смрачаваше. Белият дроб ме болеше и крайниците ми трепереха от изтощение, но все пак успях да ги открия. Естествено, бях се ръководил от слуха; ако бях използвал съзнанието си, щяха да разберат, че съм там и щях да си изпатя. Но звуците от битката не могат да се сбъркат. Не могат да се понесат, но също така не могат и да се сбъркат.

На седем мили във вътрешността на сушата и още по-нататък на юг имаше група от малки земеделски имения, които лежаха в зоната, контролирана от баща ми, и Григар се беше задължил да ги защитава в замяна на зърното и месото, които те пращаха на крепостта. Къщурките бяха струпани около древен кладенец, който беше пропаднал под земното равнище, с огромно количество трева, която се изливаше в него, сякаш земята се опитваше да погълне себе си. С покрив и стени от зелен влажен камък, той никога нямаше да пресъхне, а водата му беше сладка, без намек за соленост; знаех за него, защото един от фермерите ми го беше показал веднъж и ми беше дал да опитам чаша от водата. Денят беше горещ, а аз се бях отклонил с цели мили от пътя, бях само на девет, прегладнял и обезводнен. Той се скъса да се смее, докато поглъщах чаша след чаша вода, додето най-накрая тя не започна да се връща и не му се озъбих. После ми даде малко хляб и изсушено говеждо, само защото го бях разсмял.

Прекрачих през тялото му, докато се промъквах приведен зад къщата му. Знаех, че това е неговото тяло, защото разпознах лицето, което беше гримасничело пред мен, и червената му коса; а главата, на която принадлежаха те, набучена на един от коловете на оградата, изглежда, пасваше на трупа в краката ми.

Разбира се, главата не се хилеше.

Сега вече имах лошо предчувствие за всичко това. Предчувствието не беше нищо повече от предчувствие, защото все още не дръзвах да се пресегна със съзнанието си, но вече не ставаше въпрос за хокане от бащата на Шона или от собствения ми баща. Сега осъзнах, че не искам да издавам местоположението си, защото не исках главата ми да бъде набучена на оградата. Отново погледнах към лицето на фермера и по изражението му разбрах, че смъртта му не е била особено приятна. Предполагах, че частите от другия труп, пръснати из двора, бяха на любовницата му, но трябваше да ги преброя, за да съм сигурен. Кой знае къде беше главата й.

Какъв е смисълът да си дивак, ако не можеш да се вслушаш в най-дивите си инстинкти? Спрях се точно насред покрития със съсирена кръв двор и се заслушах, здравата се заслушах. Вече се беше смрачило, от деня беше останала само светлосинкава ивица на хоризонта, така че можех да забравя за очите си. Забравих и за съзнанието си, забравих за налудничавите си страхове и предположения и се оставих да помириша и почувствам битката. Оставих се да я чуя, да я чуя както трябва. Не беше трудно, тъй като тя се приближаваше. А това беше възможно единствено ако баща ми отстъпваше.

Сега можех да чуя отделните гласове, отделните писъци, ревове и викове сред дрънченето и стърженето на метал в метал. Имаше някои гласове, които разпознах, и това бяха гласовете, паникьосани от поражението. Имаше и гласове, които не можех да разпознах. Те надаваха яростни бойни викове.

Побягнах.

Лошото беше, че не избягах достатъчно далеч и че не бягах в правилната посока. Инстинктите ми бяха имали своя проблясък и сега, когато паниката ме връхлетя, ги бях изгубил. Затичах се към горичка от брулени от вятъра борове и осъзнах, че това е смъртоносен капан. Побягнах обратно по пътя, от който бях дошъл, и внезапно съобразих, че там е открито поле и ще се виждам от мили, а враговете ми са с коне. За отвратителни секунди и минути страхът накара мускулите ми да се вледенят, а вътрешностите ми — да се разлеят; стоях между разрушените къщички и техните разфасовани обитатели и не можех да се помръдна.

Не знам какво ме накара да побягна към кладенеца. Това беше място, където можеха да ме притиснат натясно и да ме хванат, но беше и място, където можех да се скрия. Чувствах съзнанията, търсещи други съзнания, но сега бях по-добър в изграждането на щит. Ако блокирах мисленото претърсване на Килревин за достатъчно дълго време, Конал можеше да ме намери. Разбира се, че щеше да го направи. Щеше да дойде за мен. Беше ми обещал.

Но аз не можех да го извикам, дори и в тази суматоха. Битката сега беше край мен, шумът й вцепеняваше ушите ми и замайваше мозъка ми и аз не се осмелих да погледна назад, докато слизах надолу по коварните каменни стъпала, издълбани в склона. Отдолу, в пълна тъмнина, се виждаше пастта на кладенеца, негостоприемен, но готов да ме погълне целия. Ужасно се страхувах да не се стоваря в черната лъщяща вода, още повече ме беше страх, че може да не стигна достатъчно бързо долу. Сграбчих стената, почти изгубих равновесие, а после глезенът ми потъна в студената вода. Застинах ужасен, но виковете тук звучаха още по-силно, звънтенето на стомана беше още по-ожесточено, хриптенето и воят на умиращите мъже се чуваше още по-ясно. Вкопчих се в грубия камък и се придвижих по ръба към другата страна, която не се виждаше толкова добре. Бях нагазил до бедрата си във вода, но не обръщах никакво внимание на студа, който се впиваше в плътта ми като зъбите на адски хрътки.

Двама мъже се спуснаха по стълбите, сражавайки се. Аз се притиснах плътно към тъмната стена и забелязах огнени проблясъци по черната повърхност, но малките вълнички, които се бяха образували при придвижването ми, бързо ги разпръснаха. Опитах се да дишам колкото се може по-безшумно, но не ми беше лесно.

След това проблемът изведнъж намери своето решение, защото аз просто спрях да дишам. Чуваше се само страховито дрънчене на стомана и съскащото дишане на мъжете, чието единствено намерение беше да се убият един друг. Единият залитна назад; чух как мечът му изстъргва по стената над главата ми. От каменния покрив над главата ми отекна метален звук — двамата се биеха до кладенеца. Първият отнесе силен удар и изпъшка; в този миг разбрах, че това е баща ми.

Ако мъжът беше Конал, веднага щях да му се притека на помощ, кълна се, че щях да го направя. Но не беше той, а и аз почти не познавах баща си, ала чистата истина беше, че умирах от страх. Можех само да наблюдавам как отразените пламъци лумват отново и Аласдер Килревин отблъсква баща ми към черния басейн. И двамата изглеждаха изтощени, сякаш битката им беше продължила твърде дълго; никой от тях не правеше светкавични движения, просто редуваха удар и париране.

Григар имаше толкова много рани, че се изумих как може все още да се движи, камо ли да се бие, но дори така ме беше страх от него. На лицето му зееше огромна рана, от лявото слепоочие до дясната му челюст, и според мен едното му око беше мъртво. Ръцете и гърдите му бяха осеяни с разрези, сякаш някаква голяма котка си беше играла с него, или може би някой добре охранен вълк. Сега си спомням прякора на Килревин; наричаха го Вълка и вече знаех защо. Лицето на Григар беше изкривено от омраза и гняв, но дори когато отразяваше ударите на баща ми, Килревин се усмихваше.

Кракът на баща ми се подхлъзна на последното неравно стъпало и той политна назад. Килревин скочи заедно с него, изпускайки меча си едновременно с баща ми. Килревин впи пръсти в гърлото на Григар и натисна обезобразеното му лице под водата.

В този миг аз сигурно най-после си бях поел дъх, но не и баща ми. Той повече не получи тази възможност. Килревин продължи да го натиска във водата, ръцете и краката му се мятаха на всички страни, докато накрая потръпна няколко пъти и застина.

Притиснах се към стената, стараейки се да не помръдвам. Не трябваше да правя никакви вълнички във водата, не и докато Килревин стоеше изправен срещу мен и гледаше замислено тялото на баща ми. Една сгърчена ръка се надигна над водата, Килревин вдигна меча си и го заби в гърлото на Григар, след което спокойно го извади и го избърса в ръкава си.

Мъжът стоеше неподвижно до водата. Аз също.

Той затаи дъх. Аз също.

Съзнанието му пусна пипалата си. Аз затворих очи от страх, че яркостта в погледа ми ще се отрази в тъмната вода.

Тогава той се изплю, обърна се и изтича нагоре по стъпалата.

Аз треперех и гледах баща си, давайки си сметка, че сега вече никога нямаше да го опозная. Стоях си там и размишлявах часове наред. Шумът от битката утихна, накрая вече не се чуваха дори стонове и тъмнината погълна всичко наоколо. Едва тогава здравият ми разум се завърна и аз отпратих мислите си към Конал, пищейки като някое малко дете.

Мисля, че баща ми го беше призовал по-рано, когато е осъзнал, че по някакъв начин е бил примамен към собствената му смърт, защото брат ми пристигна по-бързо, отколкото се бях надявал. Изкатерих се на четири крака по стъпалата на басейна, защото повече не можех да стоя там с Еригар.

Огледах се в озарената от пожарища тъмнина и седнах на тревата, която беше омазана с кръв и изпражнения, и Бог знае още какво. От ранените вече не се носеха стонове и писъци, защото не бяха останали никакви ранени. Онези, които не бяха избягали с останалите, вече бяха мъртви, и аз се опитвах да не мисля за това, докато стоях замръзващ и треперещ в кладенеца, очаквайки писъците да утихнат.

Останах там на лепкавата от кръв трева цяла нощ, докато не пукна зората и аз не чух как Конал се приближава. Той галопираше заедно с двама от лейтенантите си, но за какво беше цялото това бързане? Много преди да спрат, би трябвало да знаят, че са твърде закъснели. Слизайки от конете си, те размениха няколко думи, зашеметени от касапницата, която се разкри пред очите им, обсъждайки какво да правят с труповете. По-късно щяха да изпратят отряд, който да ги събере, но телата бяха твърде много, за да ги преброят. Нийл Мор Макиън лежеше с разпорен от чатала до гърдите корем и прерязано гърло; аз седях и го гледах втренчено, чудейки се дали да съобщя на Ейли и Шона за неговия край и как да го направя. По нивата бяха пръснати крайници, глави и насечени тела, мъжки и женски. Братът на Ранях беше разпънат на кръст върху вратата на хамбара. Те го свалиха оттам, свалиха и набитата на кол глава на червенокосия арендатор и я поставиха до тялото му.

Нали знаете как ни наричат простосмъртните? Хората на мира.

Само ни ласкаят. Защо? Може би от страх. Може би такива са легендите.

Не чувах какво ми говорят Конал и лейтенантите му. Те отнесоха със себе си само две тела: Конал и Реил слязоха до кладенеца и изнесоха оттам подгизналия труп на баща ми. Взеха и тялото на Нийл Макиън. След като ги привързаха към гърбовете на два коня, Конал ме вдигна на крака и ми помогна да се кача на неговия, след което се метна зад гърба ми и ме прибра в крепостта като жив труп. Усещах топлината на тялото му зад моето, пулса на кръвта му, вдигането и спускането на гърдите му и това като че ли беше единственото нещо в този свят, което беше истинско.

Кланът ни очакваше. Ленора вече знаеше, разбира се, че любимият й е мъртъв, но стоеше изпълнена с достойнство в двора. Тя мълчаливо изчака синът й да мине през портата и да спре пред нея. Когато погледнах в сините й тъжни очи, веднага разбрах, че ако има някаква магия, която да върне Григар на наше място, тя без да се поколебае би пожертвала и мен, и Конал.

Беше облякла траурни одежди: свободни бели копринени панталони и дълго бродирано бяло палто, красивата й кестенява коса беше сплетена на дълга плитка, привързана с бяла панделка. Гарванът й беше кацнал на стената зад гърба й. Лек вятър рошеше перата на крилете му и пухчетата на гърлото му, но птицата стоеше неподвижно, наблюдавайки трупа с лукавите си, черни като мрамор очички.

Под безмълвните погледи на хората от клана Ленора извади нож от колана си, отряза плитката си и я постави до тялото на любимия. Когато тялото на Григар беше отнесено, за да бъде предадено на мишеловите, аз си помислих, че гарванът също ще се присъедини към тях, но той не помръдна от мястото си.

Ленора постави ръка върху юздата на Конал и го погледна в очите.

— Ще заминеш ли с Григар? — попита я много тихо той.

— Не — отвърна тя. Гласът й беше равен и безизразен. — Все още не. Тук имат нужда от мен.

Усещах любопитството му.

— Кой?

— Не знам. Още не е роден, който и да е, но въпреки това трябва да остана.

— Искаш ли капитанството? — попита я той.

— Не, ще се откажа от него. Крепостта е твоя.

— Добре.

Тя го погледна твърдо.

— Това означава, че вече не принадлежиш на Кейт.

— Разбира се. Тя го знае.

— Да — рече замислено Ленора. — Знае го. Затова ми е чудно защо…

Погледът й се стрелна към мен, сякаш тя изведнъж си спомни за съществуването ми, и бързо преглътна думите, които й бяха на езика. Но мен така или иначе не ме интересуваше. През мъглата, която ме беше обгърнала, успях само да разбера, че Конал се връща, че вече той ще бъде капитан на крепостта и че ще е до мен. И макар да знаех, че птиците вече разкъсват собствения ми баща, както и баща на Ейли и Шона, не можех да не усетя радостта в сърцето ми.

Нали ви казах, че съм оптимист.

8

След няколко седмици вече бях доволен от живота като никога преди, толкова щастлив, колкото можех да си представя, че някога ще бъда. След като Конал стана капитан, само неколцина от клана все още ме смятаха за жива обида за него, макар да не ми се доверяваха, защото бях изчадие на вещица. Ленора продължаваше да не ми обръща внимание. Ранях се отказа да ме прави бижутер, но Реил намери време и желание да ме научи да свиря на флейта и мандолина. Никога нямаше да стана музикално чудо, но бързо усвоих основите и така станах все по-търсен вечер в голямата зала.

Все още трябваше да се примирявам със саркастичните забележки на Йорна и очевидното му удоволствие от това, че редовно ме пердашеше, но аз нямах нищо против, защото той го правеше с умисъл и с времето ставах все по-добър. Макар той да ме раняваше по-често, отколкото аз него, битките ни ставаха все по-равностойни. Един ден той се спря да си поеме дъх — всъщност щеше да го направи, ако не бях опрял изтъпения връх на меча си в гърлото му. Той пусна оръжието си на земята и ми се ухили; в този миг разбрах онова, което той вече знаеше — че един ден ще бъда по-добър от него. По-добър от всички тях. Може би никога нямаше да стана по-добър от Ейли, но поне щях да съм й равен. Дълбоко в себе си криех най-срамната си амбиция; исках да съм по-добър от Конал. Обичах го, но въпреки това исках да докажа, че и аз съм син на Григар, а не просто някакъв си изтърсак.

Когато не тренирах и не успявах да се измъкна съвсем сам навън, ние петимата, Шона и Ейли, Орах, Файорак и аз ходехме на лов за храна и това задължение въобще не ми беше неприятно. Бях добър в риболова и лова на зайци, боравех много чевръсто с лъка и когато понякога навлизахме достатъчно навътре в гората, успявах да прострелям и по някой елен. Шона ме беше научил как да примамвам чайки и чистици; вкусът им не беше особено добър, но перата можеха да се използват за стрели. Събирането на мекотели превръщахме в игра: мидите се намираха лесно и събирането на раци беше забавно; обожавахме да чегъртаме залепналите за скалите черупки с някой стар меч или вманиачено да разкопаваме пясъка след бързо заравящите се раци. Беше трудно, но го приемахме като състезание и прекарвахме голяма част от времето си в смях и ровене из пясъка, като накрая се озовавахме голи в кристалните води на залива. Ако съберяхме достатъчно храна, натрупвахме малка купчина плавен, събирахме сухи гъби от корите на боровите дървета за прахан и я разпалвахме със суха папрат. След това изяждахме част от улова, треперейки край пламъците, и сгушени един до друг, разказвахме фантазиите си. Понякога просто стоях мълчаливо и ги наблюдавах, уплашен от собственото си щастие, ужасен, че приятелството ни може изведнъж да потъне в мрака. Мисля, че Орах се досещаше какво се върти в главата ми: тя често го правеше. Ако мълчах твърде дълго време, със затъкнато от сълзи гърло, тя се притискаше към мен, подпъхваше се под ръката ми и позволяваше на топлината си да се просмуче в костите ми.

Конал отсъстваше през повечето време, прекарваше дните си в бдение в памет на баща ни на един самотен гол хълм. Понякога се присъединявах към него, но тази работа не ми харесваше. Твърде лесно можех да си представя как птиците и лисиците разкъсват собствената ми плът, а скорошното ми запознанство отблизо със смъртта все още беше твърде ярко в спомените ми, за да мога да понеса миризмата. Когато най-после вече беше прилично да си тръгне, когато всички ритуали бяха приключили и оголените кости на Григар бяха събрани, Конал остави двама пазачи при него и се върна в крепостта.

На следващия ден научихме новините.

— Какво имаш предвид под заложници?

Ейли и аз гледахме невярващо Конал, но той продължи да сглобява стрелите си, без дори да ни погледне. С остриганата си ниско коса той изглеждаш по-различен: не точно по-стар, тъй като порасналият Ший не изглежда по-стар, докато най-сетне не легне на смъртния си одър; но някак си по-суров и по-мъдър. Надявах се, че същото се отнася и за мен, тъй като също бях остригал косата си, макар повече от уважение към Конал, отколкото към Григар. Усещах главата си странна, четинеста, и ми беше студено.

Перата на стрелите бяха боядисани в небесносиньо и пръстите на Конал мърдаха чевръсто; работата му направо ни хипнотизираше и ние го наблюдавахме мълчаливо през цялото време, докато той сигурно се беше питал как да ни поднесе новината. Зачудих се защо мисловният му щит е вдигнат.

— Какво имаш предвид? — попитах отново аз, този път по-агресивно.

— Каквото казах. Същото ще е като миналия път, Сет. Това не е молба.

— Но… — Бях тотално объркан. Политиката не беше силната ми страна и по никакъв начин не можех да разбера причините за искането на Кейт.

Двамата лейтенанти на Конал, които стояха зад гърба ми, се спогледаха и повдигнаха вежди. Знаех какво се върти в главите им; можех буквално да чуя мислите им. Защо Кейт е избрала двамата най-големи досадници от крепостта на Конал? Реил и Каррик знаеха, че ги очаква дълъг следобед. Каррик въздъхна, седна и извади меча си, за да го наточи, а Реил просто се облегна на стената, скръсти ръце и затвори очи, подлагайки лицето си под яркото зимно слънце.

— Това да не би да има нещо общо с майка ми? — попитах аз с леден тон.

Конал сви рамене.

— Може би. Тя е способна да измисли нещо такова.

— Кейт не е казала, че иска Сет — намеси се Шона. — Тя иска двама души. Щом Ейли отива, аз тръгвам с нея.

Конал го погледна с разбиране.

— Естествено. Тогава значи ставате трима, защото тя настоя да получи Сет. Най-близките ми хора, разбира се. Съжалявам. — Той ме погледна и аз разбрах, че е искрен. — Тя не ми вярва, Сет.

— Как може да не ти вярва! — избухнах. — Ти беше един от нейните капитани цели… колко бяха…? — Преброих на ум. — Петнайсет месеца!

— И прекалено често си позволявах да се обаждам. Тя познава възгледите ми твърде добре и не им се доверява. Може би си има причина.

— Що за кралица е тя? — сопна се Ейли. — Що за кралица не би приемала възгледите на капитаните си?

Конал нежно постави пръсти върху устните й.

— Могъща и безмилостна кралица. Нека подобни мисли не ти минават през главата, Ейли. Дори не си ги помисляй, защото по един или друг начин тя ще ги чуе. Как мислиш, е успяла да стане кралица? Нямаш представа на какво е способна.

Но Ейли едва ли го чуваше. Тя примигна и преглътна тежко. Когато той махна пръстите си от устните й, в очите й проблесна копнеж. Ревността отново ме стисна за гърлото. Но пък аз щях да отида там с Ейли и Конал повече нямаше да ми се пречка. Така щеше да е добре, нали?

Почувствах се още по-зле, особено заради предателските си мисли. Конал се опита да прикрие безпокойството си, но след като не успя, скочи от мястото си и притисна бръснатата ми глава към гърдите си.

— Няма да направя нищо, което да застраши живота ви — каза той. — Ще бъда покорен слуга. Ценен като злато. — В гласа му се промъкна злост, но той се усмихна. — И това няма да продължи дълго.

— И преди съм ги чувал тези думи — отвърнах с горчивина в гласа.

Онази нощ спах на пресекулки. Времето беше студено, но аз не го усещах. Изритах одеялата си, превъртях се по корем и се загледах в озарения от лунната светлина пейзаж и блещукащите звезди. Странно, откакто Конал ме беше преместил в нова, по-хубава стая, миризмата на работилницата за щавене на кожи беше започнала да ми липсва. Липсваше ми и неразбираемото мърморене на пазачите край крепостната стена, кашлянето им, плюенето и дрезгавия груб смях, когато си разказваха мръсни шеги, за да преборят скуката. Новата ми стая беше голяма и тиха, с твърде висок таван и твърде елегантни изваяни колони.

Орах също беше далеч. Копнеех за нея и същевременно не я исках. Липсваше ми усещането за кожата й до моята, липсваха ми слабите й ръце, прегърнали врата ми. Липсваше ми топлината на гърба й: мускулите, които помръдваха под ръцете ми, очертаващите се при съненото й вдишване ребра, пръстите ми, които безцелно очертаваха контурите на гръбнака и рамене й, докато лежах напълно буден до нея. Любовната игра би трябвало да доведе до сън, поне така съм чувал. Но при мен не се получаваше, не че имаше някакво значение. Важното е, че някой имаше нужда от мен. Това ме ласкаеше и ме изпълваше със задоволство. Тя ме задоволяваше.

И въпреки това не я исках, освен с онзи първичен животински инстинкт. Исках да се възхищавам на звездите, докато можех, и исках да го правя сам. Гърдите ме стегнаха и за миг дори не можех да дишам. Устните ми леко се отвориха и аз шумно си поех дъх. От гърлото ми се разнесе нещо, наподобяващо ридание и аз изтръпнах от ужас, когато чух нечии стъпки върху дървения под. Извъртях се по гръб и забелязах тъмната сянка на брат ми да се очертава на фона на отворената ми врата.

Надигнах се стреснато.

— Трябваше да почукаш.

— Почуках. — Той седна в единия край на леглото ми. — Стори ми се, че отговори.

— Сигурно съм говорил насън. Какво има? — В този миг през главата ми мина мисълта за Ейли и изтръпнах.

— Нищо. — Той сви рамене. — Освен очевидното. Съжалявам, Сет. Съжалявам за всичко.

— Нищо не можеш да направиш — отвърнах хладнокръвно аз.

— Не би трябвало да е така.

— Но е така. — До известна степен това ме успокояваше. Дори идеалният всемогъщ Конал не можеше да контролира всичко. Неволно обвих коленете си с ръце и ги притиснах към гърдите си, опитвайки се да потисна болката, която се надигаше там. — Не може всичко да е по твоята.

Той се ухили.

— Не си ме събудил само за да ме подложиш отново на това — казах.

— Въобще не съм те събудил, измамнико.

Този път аз се ухилих.

— Има нещо, което отдавна трябваше да направим — продължи той. — Искаш ли да идем при езерото Дю?

Едва се сдържах да не извикам от радост; в същия миг ме връхлетя болезнената действителност.

— Но аз заминавам, Ку Хорах.

— Това няма значение. Трябва да го направим сега. Животното вече трябва да е на две години. Ако изчакаш още, няма да можеш да го укротиш.

— Мен няма да ме има. Аз…

— Чуй ме. Укротиш ли го, той остава твой завинаги, но трябва да го направиш, докато е още млад. — Той ме погледна накриво. — Освен това като е още млад, намалява и вероятността да те убие.

Това въобще не ме стресна. Бях твърде развълнуван.

— Още тази нощ!

Той се усмихна с тъга.

— Че кога друг път?

А нощта беше впечатляваща, небето бе обсипано с толкова много звезди, че липсата на луна изобщо не се забелязваше. И докато седях зад Конал на черния му кон, прегърнал го здраво през кръста, аз направо полудявах от желанието да се сдобия с такова животно. Конал като че ли не бързаше; искаше ми се да препусне в галоп, но той често подръпваше юздата на врания си жребец. Отметнах глава назад, за да се насладя на Млечния път с цялото му далечно великолепие. Нощният въздух е различен; вкусът му е по-млад, по-нов, по-мрачен. Напълнете дробовете си с него и нощта ще ви погълне целите. Докато през онази нощ препускахме към езерото Дю, аз усещах вътрешностите си студени, енергични, гладни за живот, и тогава си помислих, че точно това е причината човек да живее вечно.

Макар да се намирахме все още на около половин миля от бреговете на езерото, враният жребец изведнъж спря, като заби копита в блатистата почва. Скочих пръв от гърба му и Конал трябваше да ми прати рязка мисловна заповед, за да ми попречи да хукна напред.

Спрях се неохотно и погледнах първо него, а после и езерото, което проблясваше между хълмовете. Чувах плискането на малките вълнички върху покрития с чакъл бряг, съскането и всмукването на водата между скалите. Докато се приближавах към него, долових шумоленето на вятъра в тръстиката. И остъргването на копито в мокър камък, и ръсенето на сребърни капчици вода при разтръскването на мокра грива, и въпросителното изпръхтяване в мрака.

Не знам защо Конал се колебаеше толкова. Кожата на животното блестеше като перла на звездна светлина и още преди да надигне глава, аз знаех, че конят е усетил приближаването ни, но той не показа никакъв страх. Не изглеждаше нито уплашен, нито застрашителен. Челюстите му дъвчеха твърдата трева на пасището и когато езикът му изскочи, за да оближе устните му, аз успях да зърна резците му. Очите му ни наблюдаваха, черни и безизразни. Празният му поглед може и да бе изнервящ, но не и начинът, по който наведе глава и изцвили, размята опашка и отново разтърси грива, игриво и самоуверено. Муцуната му беше черна, както и дългите, все още неоформени крака. Истинският му цвят се разкриваше особено ясно през нощта; шията, раменете и хълбоците му блестяха на звездната светлина. Красота. Моят кон беше красив.

— Внимавай — предупреди ме Конал.

— Да. — Пръстите ми стиснаха толкова здраво юздата, че не бях съвсем сигурен дали ще успея да ги разгъна отново. — Какво да правя сега?

— Първо ще говориш на глас. Той така или иначе ще чуе мислите ти.

— Това не е много честно, нали?

— Иначе изобщо няма да е забавно. Сега ми дай юздата. Рано е още за нея. И най-важното е да не позволяваш на коня да влиза във водата.

— Да не го пускам във водата — повторих аз, докато той измъкваше юздата от пръстите ми.

— Влезеш ли във водата, мъртъв си. Сега ме слушай внимателно. Ти не го укротяваш, ти му предлагаш нещо в замяна. Предлагаш му себе си и отнемаш свободата му.

— Като обвързването — казах.

Конал потисна смеха си.

— Почти. Но е различно. Това е кон, за бога.

Аз го погледнах и се ухилих, но на коня не му хареса, че съм отместил погледа си от него. Изпръхтя възбудено и поклати глава, а аз отново се обърнах към него. Той изящно вирна главата си нагоре, сякаш ме канеше да се приближа.

— Открий съзнанието му — каза Конал. — Намери го, настани се вътре и гледай да не паднеш.

— Да не падна?

— Е, първо ще трябва да го яхнеш, разбира се.

Преглътнах тежко.

— Трябва да го яхна. — Знаех колко стреснато е прозвучал гласът ми и се засрамих от себе си. Какво друго бях очаквал? Да сложа юздата на водния кон и просто да го отведа в конюшнята? Отново се вгледах в очите на Конал.

Той се усмихна и леко разлюля юздата.

— Нищо не може да се сравни с това.

Гладка кожа под дланта ми. Млечният блясък на козината му, докато галя шията му; гривата прилепва, а после отново щръква на всички страни. Топлият му дъх върху врата ми, гъделичкането на ноздрите му, докато нежно рови из косата ми. Писък на нощна птица.

Усещам как сърцето му затупква по-бързо, докато плъзгам ръката си по рамото към гърдите му. Мускулите му се свиват, плътта потреперва, когато достигам до най-високата част на плешките. Пулсът му е бърз, силен. Долавям още един сърдечен ритъм. Моят.

Топлината му се предава и на мен. Променям позата си, следва светкавичен скок и мятане на гърба му и след миг ръцете ми вече са обгърнали могъщия му врат, наслаждавайки се на силата и красотата му.

И тогава връхлетя лудостта.

Няма нищо друго на земята, което да се движи толкова бързо. Той се стрелна напред и нощният въздух заля дробовете ми. Вкопчих се с всички сили в копринената му грива, потискайки завладяващия ме страх от смъртта. Насилих се да издишам, после вдишах отново. Безумно могъщият звяр препусна към хълмовете по тъмния северен бряг на черното езеро. Ако сърцето ми започнеше да бие по-бързо, сигурно щеше да избухне в гърдите ми. Да открия съзнанието му ли? Та аз и моето не можех да намеря.

Стръмнината на склона като че ли изобщо не го забави. Силните му крака поглъщаха разстоянието с невероятна скорост и аз можех да усетя как бутовете му се стягат, за да го оттласнат напред. Богове, дори и да загинех тази вечер, за нищо на света не бих пропуснал това.

Когато съществото достигна гребена на хълма, пред очите ми се ширна цялото блато и хълмовете, а в далечината се виждаше начупената крива на планината. Не можех да сляза от коня. Не исках да слизам. Той подскачаше, гънеше се, въртеше глава, за да се наслади на възхитата и ужаса ми. Отвори уста в многозначителна усмивка и резците му отново проблеснаха. И тогава изведнъж се спусна надолу по стръмния склон, право към тъмните води и бърлогата му.

— Мурлин!

Викът на Конал отекна в главата ми, кристално ясен като нощта. Неизвестно име, но аз го познавах, винаги съм го знаел. Радостта от признанието прогони паниката от главата ми и вместо да започна да се боря с коня, аз забих крака в хълбоците му и го пришпорих напред. Почувствах изненадата му и той се поколеба за миг. След това отново полетя надолу по хълма и аз летях заедно с него, двамата се носехме като орли към вечността. Изпод копитата му хвърчаха камъни и пръст, но това не го забавяше. В един безумен миг си помислих, че звярът е изоставил плъзгавата, предателска земя и се е издигнал във въздуха. Вкопчих се още по-здраво в гривата му, наведох се напред, за да допра буза до шията му и освободих съзнанието си. И в този момент открих неговото.

Намерих го. Познах го. Такъв глад, такава жажда за насилие. Такъв първичен копнеж. Познавам те.

Копитата му зачаткаха по крайбрежните скали и той се хвърли към сребристата линия на водата, но аз притиснах съзнанието си към неговото и го накарах леко да се обърне. Променихме посоката си миг, преди да достигнем чакълестия бряг. Копитата му затракаха по камъните като чука на Ранях по необработено желязо, и около нас се разхвърчаха искри. После отново се озовахме в блатото и копитата му зажвакаха в меката кал. Обичах го. Сърцето му ми принадлежеше. Аз седях на гърба му, надбягвайки се с вятъра, и двамата се бяхме слели в едно.

— Казах ти, че нищо не може да се сравни с това. — Конал ми подаде юздата.

Аз се свлякох от гърба на дорестия кон, без да изпускам гривата му. Целият треперех. Може би точно затова не можех да го пусна. Но пък и не исках.

Дочувайки мислите ми, Конал се засмя.

— Няма да можеш, повярвай ми. Сега му сложи юздите.

Със затаен дъх нанизах ремъците на черната му глава, но той само изпръхтя доволно, приемайки юздата почти като обучено пони. Не свалях поглед от него, докато закопчавах катарамата. След това попитах:

— Конал. Името ми?

— Да.

— Знаеше ли го преди това?

— Разбира се, че не. Щях да ти го кажа. Харесва ли ти?

Ухилих се, без да го поглеждам.

— И на мен — каза той и се засмя. — Аз съм проклето овчарско куче. Ти си малък, но смъртоносен сокол. Свиня такава!

Вече имах име. Имах и кон. Животът нямаше как да е по-хубав. Ако не беше утрешният ден.

Изведнъж ми се прииска да го споделя. Нуждаех се от Орах, исках да научи името ми, копнеех за нея и то не само физически. Нуждаех се от приятелката, любовницата, преди да се разделим за кой знае колко време. Колко ли дълго трябваше да бъде Конал капитан на крепостта, преди Кейт да му се довери? Колко ли години трябваше да живея под земята като някой червей?

Но дори тази мисъл не можа да сломи духа ми. Когато двамата с Конал най-накрая се уморихме да се надбягваме покрай езерото, свалих юздата на жребеца и го пуснах, след което се прибрах у дома отново зад гърба на Конал. Не можех да отведа съществото в крепостта на Кейт; нямаше да е честно спрямо него. Освен това всички от рода му притежаваха комбинацията от дива вярност, непредсказуемост и чиста несдържаност, които щяха да предизвикат всеки от бойците на Кейт, съчетаващ в себе си липсата на суеверие и дремещото подсъзнателно желание за смърт, да му види сметката.

В двора, пред конюшните, се поколебах. Стъпките на Конал утихнаха, вратата му се затвори с тихо изщракване и аз се зачудих дали вътре го чака някоя жена. Сигурно. Ухилих се вътрешно, мислейки си, че ако го е дочакала, ще остане ужасно разочарована: той изглеждаше като човек, който би спал цяла седмица непробудно.

Аз обаче не се чувствах така. Бях замаян, сякаш бях пил много, но това не се отразяваше нито на стомаха ми, нито на крайниците, само на главата. Запътих се към южната стена на крепостта и стъпките ми почти не се чуваха по калдъръма. Щом стигнах до посребрения от звездната светлина ъгъл, аз леко бутнах дъбовата врата, тръгнах под примигващата светлина на полуизгорелите факли и без да се замисля, дръпнах желязното резе на вратата на Орах.

— Сет?

Тя беше будна.

Спрях се, прикован от глухото усещане за неизбежност. Защо да очаквам, че ще е сама, само защото ми се иска да начеша крастата си?

Файорак се надигна на лакът и примигна. Когато ме видя, устните му се разтегнаха в сънлива, приятелска усмивка. Орах придърпа одеялото около голото си тяло, може би просто заради студа, който нахлу заедно с мен. После се плъзна от леглото, приближи се до мен, целуна ме по бузата и изненадано отстъпи.

— Мурлин — прошепна тя.

— Да — отвърнах.

— Добро е. Отива ти. — Тя се усмихна, целуна ме отново, прегърна ме през врата и ме притисна към себе си. Но после усмивката й избледня. — Какво има?

— Нищо.

— Помислих си, че тази вечер няма да ме поискаш — каза тихо тя.

— Знам. — Стиснах здраво китката й, но после се поколебах, поглеждайки към озадачения Файорак и я пуснах. Свалих ръцете й от врата ми и я целунах.

— Ще ми липсваш — казах й тихо.

— Дано. — Пръстите й погалиха скулите ми и на миглите й заблестяха сълзи. — Моля те, върни се.

— Да — отвърнах аз. — Скоро.

— Сет — рече тя, — просто се върни.

9

Да бъдеш заложник не е нещо непоносимо. Тримата бяхме оставени на самотек; хранеха ни и се отнасяха добре с нас, а и оцелелите хора от отряда на бащата на Шона също бяха дошли. Конал беше настоял на това и ние останахме доволни, защото те бяха също толкова лоялни към близнаците, колкото бяха и към Нийл. Така че поне имахме приятели, които ни разбираха, приятели, с които можехме да говорим за крепостта и морето, и черните крави, и миризмата на ширналите се зелени поля. Дори ни позволяваха да излизаме на езда и да ходим на лов с ескорт, стига в него да бяха включени и бойци на Кейт. И ние се възползвахме от това колкото се може по-често, избягвайки от мрачната красота на подземната крепост, защото единственото нещо в заточението ми, което не можех да понасям, беше отсъствието на небето.

Добре де. Отсъствието на небето и присъствието на майка ми.

Лилит предпочиташе да не ми обръща внимание, което много ме радваше. Чудех се дали изобщо някога съм я обичал? Дали изобщо ми беше дала възможност, или ме беше окуражавала да я обичам? Понякога, когато я гледах, си мислех, че сигурно е имало такива моменти, когато съм бил много малък, но сега не можех да открия дори следа от това в съзнанието си. Не можех дори да си представя какво е да обичаш Лилит.

Тя винаги беше с Кейт, дясна ръка на кралицата, и командваше капитаните с лекотата на човек, свикнал да му се подчиняват. Знаех, че те не толкова я уважаваха, колкото се страхуваха от нея, но така или иначе се получаваше. Освен това благоговееха пред красотата й; досега това не ми беше хрумвало. А и бях забравил за чара на Кейт Никнивън, но пък когато съм бил на седем това едва ли ми е правило впечатление, а и последния път, когато я бях видял, бях ангажиран със съвсем други неща. Но сега имах време да наблюдавам Кейт, да я изучавам, да я поглъщам с поглед. Да се оставя да ме заслепи.

Нашата кралица беше Дъщеря на Снеговете, красива и страховита като името си, но в нея нямаше капчица студенина. Косата й беше като свилена коприна, очите като топъл кехлибар, а бледата й кожа сияеше. Само боговете знаеха на колко е години; никой нямаше точна представа. Сигурно бе по-стара и от Лилит. По-стара от всички нас, с изключение на Ленора. И да не си помислите, че възрастта ви прави по-добри и по-мъдри. Прави ви невротични и жестоки.

Това научих за собствената си раса в онзи черен лабиринт.

Ейли ме хвана няколко пъти да зяпам Кейт, скрит в сенките, но не започна да ми се подиграва заради това. Ние тримата обичахме да се дразним: това ни помагаше да убиваме ужасяващата, непоносима скука.

— Ти си омагьосан — каза ми тя веднъж. Беше ме хванала да се мотая край арката, която водеше до голямата зала на Кейт. В онзи ден вътре беше пълно с народ (а може и да беше нощ; човек никога не може да е сигурен под земята), но Кейт се виждаше отдалеч, излегната върху диванчето на подиума, където хората й можеха да я виждат и да й се възхищават. Това беше един от дните, в които раздаваше правосъдие, и залата беше претъпкана с посетители, куриери и капитани. Ейли ме смушка.

— Омагьосала те е.

— Стига глупости — сопнах й се аз. — Просто е много красива. Не мога ли да я гледам?

— Влюбен си в нея — подразни ме Ейли.

Гърлото ми се стегна.

— Не съм. — Макар че не можех да отрека, че не ми беше повлияла. Може би трябваше да използвам това, за да накарам Ейли да ревнува, но бях още млад и зелен и не знаех нищо за любовта и измамата в сравнение с онова, което знам днес. Не исках да я накарам да ревнува, никога не съм искал да я нараня, по какъвто и да е начин, нито дори да засегна непоколебимата й гордост. — Тя просто е красива. Както и майка ми, а аз не съм влюбен в нея.

— Лилит? — рече Ейли с унищожително презрение. — Лилит? Красива?

Аз я погледнах. Гласът й изведнъж бе станал силен и рязък, и аз се стреснах от откритото й неподчинение. Със закъснение осъзнах, че виновна за това може би е скуката. Ние бяхме отегчени, тя беше отегчена, това беше фаталната причина.

— Добре де — избъбрих аз, опитвайки се да я успокоя и да върна разговора в нормалното му русло. — Не се ядосвай. Ти също си красива.

— Не съм — отвърна презрително тя. — Виж, Шона вече може да се нарече красив.

Това си беше чистата истина. Физически привлекателните изсечени скули бяха характерни за расата ни, но по някакъв начин Шона изглеждаше по-благ и не толкова студен; той изглеждаше по-красив от мнозина. Но с притеснение осъзнах, че Ейли не е издигнала преграда пред съзнанието си, че гласовете около нас утихват, хората започват да се обръщат по посока на нейния висок развълнуван глас. И тя сигурно го знаеше, но беше толкова отегчена, беше в ужасно настроение и въобще не й пукаше.

— Лилит те изостави — рече мрачно тя. — Захвърли те в ръцете на баща ти, а дори и него не можа да задържи. Що за майка е това? Сигурно е хубавичка, да. Но брат ми е красив. На това му викам аз красота. Освен това — добави тя с триумф в гласа — той е красив и вътрешно.

Настъпи пълна тишина. Множеството се раздели, оформяйки нервен коридор, и по него вървеше майка ми, елегантна като змия. Тя се усмихваше, но никой не се осмели да застане на пътя й, докато тя не стигна до центъра на залата. Застана пред Ейли, която посрещна студения й поглед с безразличие.

В ужасната тишина се разнесе гласът на Лилит:

— Доведете брат й.

Ейли ахна изненадано. Според мен въобще не й беше хрумвало, че Лилит може да замеси Шона в това. Но пък самата Ейли си беше виновна. Аз познавах извратената логика на майка ми и умирах от страх за Шона.

Той изобщо не показваше страх, а само лека изненада, когато един от собствените му хора го отведе до мястото, където стоеше Лилит. Шона погледна към мен и Ейли и повдигна въпросително вежда, сякаш искаше да разбере какво става. Ейли стоеше зашеметена; видях, че е твърде объркана и изпълнена с вина, за да позволи на брат си да надникне в съзнанието й. Това се случваше изключително рядко и той се намръщи.

Мъжът, който го беше довел, наблюдаваше предпазливо Лилит, без да сваля ръка от рамото му, но двама от нейните хора пристъпиха напред и отведоха Шона със себе си. Нашият човек ги наблюдаваше недоверчиво, но не се намираше на своя земя, за да протестира. Все пак не беше запознат. Не знаеше какво им беше наредено.

— Красив е, нали? — Лилит повдигна брадичката на Шона и го погледна в очите. Тя беше толкова висока, че се наложи леко да приклекне. — Красив и отвътре. Разбира се само сестра му твърди това.

Установих, че не мога да дишам.

Майки ми кимна на хората си.

— Да видим вътрешната му красота. Отворете го.

Ейли изпищя и се хвърли към пазача, и ако не се беше вкопчила в дръжката на меча му, мъжът щеше да разпори Шона, преди да успеем да си поемем дъх. Мъжът, който беше довел Шона, изтегли своя меч, но веднага беше обграден от хората на Лилит. Аз се хвърлих между Шона и екзекутора му, но когато започнах да се моля, всъщност гледах майка ми.

— Майко, недей. Моля те. Моля те.

Бях се заклел повече да не искам нищо от нея, а ето че отново я молех за милост. Това ме накара да я мразя още повече и тя го разбра, и се разсмя.

— Те са заложници! — извика един от хората на Шона. — Те са заложници за Ку Хорах и се намират под защита!

— Той не е — усмихна се Лилит и кимна към Шона. — Не сме го искали.

Шона не каза нищо, но в очите му се четеше такъв шок и недоверие, че дори не се опита да се освободи от ръцете на мъжете, които го държаха. Ейли виеше от ярост и ужас, но Лилит се обърна към нея и жестоко я зашлеви през лицето, за да млъкне. А после, сякаш си имаше работа с някое слугинче, тя зашлеви и мен.

Толкова се уплаших, че залитнах назад, а един от пазачите ме изрита жестоко в корема. Изкара ми въздуха и аз дори не можех да помръдна. Отчаяно се опитвах да си поема дъх и не видях кога Лилит е кимнала на един от пазачите, който извади меча си и пристъпи към Шона. По лицето му не се четеше нищо. Съвсем нищо. И аз разбрах, че Шона е изгубен.

— Спрете — каза Кейт Никнивън.

Всички като че ли замръзнаха по местата си. Някои хора в залата бяха твърде шокирани, за да помръднат, други бяха твърде уплашени; някои бяха просто любопитни, жадни за кръв и силни усещания, и аз никога не го забравих. Хората на бащата на Шона бяха обградени и макар да бяха извадили мечовете си, кралските стражи ги надвишаваха по брой. Бавно и болезнено си поех дъх и погледът ми започна да се прояснява. Ейли стоеше на четири крака до мен и се опитваше да се изправи, но аз се хвърлих към нея и я сграбчих в прегръдките си, притискайки съзнанието си към нейното, както Конал беше правил с мен. Тя трябваше да се успокои. Ако Шона въобще имаше някакъв шанс, то това беше той и аз не исках тя да провали всичко. Ейли застина в ръцете ми и утихна, но аз усещах, колко е напрегната.

Кейт постави ръка върху рамото на Лилит.

— Лилит — изгука тя. — Няма нужда от това.

Усетих, че отново задържам дъха си.

— Аз бях жестоко обидена, Кейт. — Гласът на майка ми беше тъжен и сериозен, и огорчен. Колко я мразех.

Кейт погледна към Ейли.

— Арогантно дете — рече студено тя. — Но брат ти не заслужава да умре заради твоята глупост.

Докато гледах моята прекрасна кралица, аз знаех, че не я интересува дали Шона ще живее, или ще умре от ужасна смърт. Това беше политика. Залата беше пълна с народ и тя трябваше да изглежда справедлива и милостива, и строга и щедра. И най-вече — авторитетна.

Ейли трепереше в ръцете ми.

— Така е, Кейт. Накажи ме, обидата беше от мен, вината е моя. Прави каквото искаш с мен. Лилит трябва да си отмъсти на мен. Не на Шона.

— Не! — извика Шона.

— Не — отекна в съзнанието ми.

— Не — съгласи се Кейт, вдигайки ръка. — Не, Ейли, няма да те накажа. Ти си твърде жилава и смела, и упорита. Страхувам се, че Лилит е права. Той не заслужава да умре, но ти трябва да бъдеш наказана. — Тя издърпа от колана си дълъг нож с обсипана със скъпоценни камъни дръжка. — И това е единственият начин да го направя.

Преди който и да е от нас да успее да си поеме дъх, тя се обърна и насече няколко пъти лицето на Шона. Напред-назад, наляво-надясно. Кръвта плисна, очите му се разшириха, но той не издаде нито звук. Стоеше абсолютно безмълвно, докато Кейт обезобразяваше лицето му със своя нож, разцепвайки устата му и бузите му на четири. Той не издаде нито звук, аз и Ейли също мълчахме, докато Кейт унищожаваше красивото му лице заради Лилит.

След това кралицата ни застана пред Ейли, която беше вперила поглед в обезобразения си брат, чиято кръв се стичаше по лицето и капеше от брадичката му по каменния под. Кейт хвана ръцете на Ейли и избърса в тях окървавения си нож, без дори да я одраска. След това го излъска в бялата й риза, прибра го в канията му и тръгна обратно към дивана си, следвана по петите от самодоволно усмихналата Лилит.

10

— Аз бях виновна. — Ейли не можеше да се успокои.

Аз, тя и разгневените ни хора се бяхме събрали около Шона в преддверието на голямата зала. Щеше да е по-добре, ако го бяхме оставили да си поеме дъх, но не можехме да го направим. Лечителят, извикан от лейтенанта на баща му, се опитваше да затвори раните, но те бяха дълбоки и ужасни, и кръвта му беше оплискала навсякъде, а острието на ножа беше засегнало дори вътрешността на устата му. Невъзможно беше да не му останат белези. Кейт беше свършила добра работа за майка ми.

— Не. — Гласът на Шона беше променен и фъфлещ, но в него се долавяше само търпение и съчувствие, и скрито потискане на болката. — Не си виновна ти.

— Не ти му причини това — рече гневно един от хората на баща им.

— Тихо. — Лечителят избърса потта от челото си. После притисна нов ленен парцал към бузата на Шона и даде знак на един от бойците да го придържа така. Лечителят се беше опитвал да затвори раните цял ден и половината нощ, но не стигаше доникъде. Шона беше изпадал в безсъзнание няколко пъти и беше изгубил доста кръв, преди лечителят да спре кръвотечението, но нито веднъж не извика и не изруга. Остави това на Ейли и на мен. Беше потънал в мълчание, сякаш се беше вкопчил в онази своя част, която тя не беше успяла да промени.

— Вещица. Вещица. — Ейли едва сдържаше гнева, мъката и разкаянието си.

— Стига толкова — изсъсках аз, посочвайки с поглед непознатия лечител, притеснен за нея.

— Не! Кълна се, Сет…

— Тихо! — Лейтенантът на Нийл надигна глава. — Слушайте.

— Какво? — попита раздразнено Ейли през сълзи.

Цялата сграда беше потопена в неспокойно мълчание. Равномерното мърморене от предния двор секна. Разнесе се тропот на ботуши; връх на копие се остърга в камък, мечове скърцаха в ножниците си. Някакъв изнервен кон тропна с копито и изцвили пронизително. Стори ми се, че дочувам въздишката на вятъра, който се виеше между дърветата далеч отвъд входа на пещерата.

Първо почувствахме съзнанието му: студеното му, гневно съзнание. Не може да не стиснеш гневно зъби, когато усетиш, че някой от твоите е пострадал. След това го чух, всички го чухме: тропотът на копитата на дяволския кон.

— Той дойде — казах аз. — Той е тук.

Тринайсет часа, след като го бях повикал, брат ми спря коня си в предния двор. Когато влезе с големи крачки в сградата, Конал не ме погледна; не погледна никого, освен Шона. Той взе много внимателно лицето му в шепите си и го погледна. Пусна го и го погали по косата. След това се обърна и отвори широко вратите на залата, профучавайки покрай зашеметените пазачи. Стъпките му отекнаха в каменните стени, докато вървеше сред смълчаните хора към подиума на Кейт.

— Какво си направила, Кейт? Имаше ли нужда от това? Само за да удовлетвориш суетата на Лилит?

— Близнаците винаги са си вирели носовете, Ку Хорах. — Кейт му се усмихна любящо. — Може би този урок е бил необходим. Ще им помогне и на двамата. Смирението е добродетел.

— Нямаш никакво право. Те бяха заложници заради мен! Ако баща им беше жив, щеше да ти обяви война.

Сух смях, пърхане на мигли.

— Да, но не е.

Той беше олицетворение на стомана и лед.

— Но аз съм.

Да лежиш отпуснато върху диванче може и да става за флиртуване с ухажорите или капитаните ти; става и за позиране пред подчинените ти, за да могат да ти се възхищават по-добре. Кейт беше направила голяма грешка, когато бе решила да посрещне Конал по този начин. Той се извисяваше над нея и изглеждаше много по-силен, по-благороден и изпълнен с достойнство. Изглеждаше хиляди пъти по-гневен. Кейт не се ползваше със симпатията на всички хора в залата, нито с уважението им. Флиртуването й изведнъж започна да изглежда глупаво и аз не бях единственият, който усети как изведнъж тя потреперва. В очите й за миг проблесна страх: прикрит, ясен страх на жена, която се е изправила пред смъртта си и го знае. Перо да паднеше на пода в залата, щеше да се чуе; бях разигравал тази сцена в съзнанието си хиляди пъти и се зачудих дали Конал може да сложи край на всичко тук и сега, като поиска короната от нея. Но той й се беше заклел във вярност и въпреки нарастващото си отвращение все още не беше готов да я предаде.

Мигът отмина и Кейт се взе в ръце.

— Да не би да оспорваш решението ми, Конал Макгрегър?

Гневът на брат ми премина в изненада.

— И от кога това е престъпление за народа на Ший?

Настъпи продължително мълчание, по време на което те само се гледаха в очите. Не знам какво прелетя между тях; никой не разбра и според мен никой няма да разбере, дори сега. Но накрая Кейт примигна и се изправи.

— Махай се от очите ми, Ку Хорах. Можеш да прибереш заложниците в крепостта си, но кажи на лейтенанта си Реил, че той поема командването й. Що се отнася до теб, да видим дали животът сред простосмъртните ще те научи на по-добър самоконтрол.

Аз се отдръпнах назад ужасен. Не можех да повярвам, че го чувам от устата й, но пък не виждах друг начин да избегне свалянето от власт. Опитах се да чуя оживените шепоти и мърморене в залата, да отгатна каква подкрепа ще получи, ако реши да й се възпротиви, но не можах да разделя шока от веселието, раздразнението от съчувствието. Бях изтръпнал от страх.

Но когато затръшна вратата на залата и дойде при мен, Конал се усмихваше.

— Е, Сет, аз съм изгнаник. От другата страна на Воала, естествено.

— Значи идвам с теб — отвърнах аз. Това не беше проява на смелост; той просто нямаше да отиде там сам. Бях чувал твърде много от страховитите истории на Йорна, знаех какво мислят простосмъртните за нас и на какво са способни. Това най-вероятно бяха приказки, разказвани на уплашени деца, но аз не исках да рискувам. Естествено, че нямаше да го оставя да се изправи пред тях сам. Естествено, че щях да отида с него.

Той ми се усмихна.

— Естествено, че ще дойдеш.

Така и стана. И много пъти след това съм се чудел как ли щяха да се развият нещата, ако не бях отишъл.