Непокорна кръв

Дворът вони на животни, тор и човешки отпадъци. И човешки останки, не мога да не си помисля, защото сред вонята под смръщеното вечерно небе се долавя примес на смърт, като леке, от което не можеш да се избавиш. Брат ми няма да е нито първият, нито последният, който загива тук.

Потривам нос с мръсната си ръка, забърсвам и очите си, защото са зацапани и не мога да виждам както трябва. После ги затварям напълно и се сгушвам до парапета. Искам да съм на стотици мили оттук, но от каква полза ще съм за Конал тогава? Във всеки случай отвратителната тежест на арбалета в ръцете ми не може да се пренебрегне. Мразя арбалетите, винаги съм ги мразел: отвратителни оръжия, брутални и бездушни; никога не ми е било приятно да ги докосвам и дори да ги гледам. Сякаш още от раждането си съм знаел, че някой ден ще си имам работа с един от тях, а хич няма да ми се иска.

Подсмърчам и потривам отново очите си, копнеейки да съм повече мъж, да не съм толкова уплашен. На шестнайсет съм — повече от достатъчно възрастен, за да убивам и да умра, по-възрастен, отколкото бях, когато видях смъртта на баща ми, почти накълцан на парчета, опитващ се да поеме последния си дъх. Смъртта му не можеше да се избегне, както не може и тази. Каква полза от страха и от преждевременната тъга?

Очите ми се отварят конвулсивно. Дочува се тракане на колела по каменната настилка — хвърлям поглед през рамо. В удобна нападателна позиция съм, но вероятно ще ме видят веднага щом стрелям и ще се наложи да се спусна бързо по стените на кулата и да избягам. Не мога да мисля за това, не и сега. Тълпата, която досега е била мълчалива и само тихо се е оплаквала от днешните силни усещания, внезапно надига глас, сякаш черна магия я е превърнала в ревящ звяр. Поглеждам натам. И ахвам.

Това не е брат ми, не може да бъде той. Това не е Ку Хорах, Хрътката на Паството, Бащата на Клана. Той никога не е бил толкова мършав. Лицето му е насинено и окървавено, косата му я няма, грубо отрязана. Ризата му е разпорена и протрита и през процепите в лена се виждат кървави резки от камшичени удари по ръба му.

О, не. Не. Момичето е с Конал. Тя едва ли е по-голяма от мен, и също е отнесла няколко удара, горката крава. Никога не съм виждал такъв ужас върху човешко лице — тя плаче неудържимо. Ръцете им са завързани, но рамото на Конал е здраво притиснато към нейното и когато ги разделят и ги избутват от колата на земята, той бързо се изправя на крака и отново се притиска към нея. На мръсната й сива рокля има тъмно петно: тя се е подмокрила. А брат ми, възвишеният благороден глупак, е толкова загрижен за нея, при положение че тя е една от тях и при по-различни обстоятелства би крещяла срещу него заедно с останалите от тълпата.

Той обръща лице към нейното, устните му се мърдат докато й говори. Безсмислици, вероятно. Казва й, че всичко ще свърши бързо, че тя няма защо да се бои. Лъжец.

О, Боже, Конал, искаш да стрелям два пъти. Ще имам ли толкова време?

Не мога да направя това сам, никога не съм можел да направя нищо без него. Не мога да се въздържа да го повикам:

— Конал!

Конал върви много спокойно, не вдига поглед. Докато прошепва още нещо на момичето, върху израненото му лице се разлива усмивка на чисто щастие.

— Сет!

— Вижте магьосника, той се хили!

Нещо излита от тълпата, удря Конал по скулата и той се олюлява.

— Щастлив ли си, отрепко? Скоро ще видиш своя Господар!

— Но не чак толкова скоро! — Дрезгав смях. — Да видим дали ще се усмихва, докато гори!

— Мръсникът няма да се хили, когато Господарят му го изгаря в Ада!

Връхлита ме такава вълна на омраза, че се замайвам. Това е краят на шестнайсети век, за Бога; кога тези хора смятат да еволюират?

Пръстите ми стискат арбалета. И в този момент усещам съзнанието му в моето, успокоително, насърчително, сякаш съм плачещо пеленаче, а той ме укротява.

— Мурлин. Братче. Не се разконцентрирай.

— Конал, не мога да стрелям два пъти! Няма да ми стигне времето!

— Ще ти стигне. Не се паникьосвай.

Конал бързо обръща лицето си към нея и успява да целуне насечения й, остриган скалп, преди да я издърпат и да я повлекат към купчината горящи дърва.

— Тя не ни интересува! Тя е една от тях!

Главата на Конал се повдига много леко нагоре, сякаш иска да погледне към мен и да ми покаже какво му е мнението. Виждам зачатък на усмивка.

— Тя си има име, Сет.

Не искам да знам. Не искам да знам проклетото й име. Тук съм заради Конал.

— Катриона. Името й е Катриона.

Очите му почти ме намират в мъгливия сумрак, и той почти се усмихва. С което показва, че знае, че ще го направя. Със сигурност знае, че въпреки всичко ще го направя. Бих направил всичко за него.

Издърпват го зад нея и го завързват за същия кол, като омотават въжето около двамата. Той протяга пръсти и успява да докосне нейните, отново й казва нещо, но се съмнявам, че тя го чува сред шума на виещата тълпа. Бледоокият жрец пристъпва напред с издута от вятъра роба, като черен гарван, копнеещ за мърша. Застава в дългата сянка на оградата; забелязвам това. Усмихва се и вдига Библията си.

— Успокой се, Сет. Сигурни ръце, широко отворени очи, спомни си.

— Конал, аз…

— Обичам те, братче. Ще се видим отново, обещавам ти.

Не, никога няма да се видим отново. Проглеждам надолу към жреца; изпълненото му с омраза рецитиране успява да надвика тълпата. Не и в този дяволски рай. Той не съществува, и което е още по-лошо, няма ад, където да отиде жреца, след като умре, пищящ в ръцете ми.

Това е моето обещание, Ку Хорах.

Но аз не позволявам Конал да го чуе, защото не би одобрил, дори сега. Ръцете ми вече са сигурни; омразата ми помага много. Доволен съм, че няма да имам време да стрелям и към жреца. Една стрела в сърцето би му донесла твърде бърза смърт.

— Обичам те, Ку Хорах. Съжалявам.

— Радвам се, че си тук. Не съжалявай. Бъди бърз.

Търкулвам се по корем. Не могат да ме видят; имам достатъчно време. Никой не гледа нагоре, към скривалището ми, никой не иска да пропусне дори миг от спектакъла. Вероятно ще мине известно време, докато в суматохата разберат какво става. Може и да мразя арбалетите, но съм добър с тях — той ме научи на това. Мога да направя два изстрела. Мога да презаредя, да стрелям и пак да избягам. Да.

Вторачвам се и се прицелвам. Първо момичето — така тя няма да усети нищо, а Конал ще знае, че съм го направил и ще е доволен от мен.

А после — Конал. Моят брат, моят приятел, моят Капитан. Моят баща във всяко едно отношение, в което бащата има значение. О, моля те, несъществуващ Боже, моля те, дай ми сила.

Дама мъже пристъпват напред иззад гърба на жреца, вдигат високо горящите факли в ръцете си.

Това е. Сдържам сълзите си и потта, и ужаса. И когато натискам спусъка, разсъдъкът ми е хладен колкото е и сърцето ми.