Неизживени спомени

1

Към шест без петнайсет странен здрач пропълзя над Касъл Рок. Буреносни купести облаци се напластиха по хоризонта на юг. От горите и поляните се разнесе нисък и далечен тътен. Облаците прииждаха към града и непрекъснато растяха. Уличните лампи, които се задействаха с фотоклетка, светнаха половин час по-рано от обикновено за този период на годината.

На Мейн Стрийт цареше истинска суматоха. Полицейски и репортерски автомобили си пробиваха път през тълпата. Радиотелефоните пращяха и преплитаха връзките в задушния, неподвижен въздух. Телевизионни техници размотаваха кабели и крещяха по хората — главно деца — които се спъваха в тях и им пречеха да ги закрепят за тротоара. Фотографи от четири всекидневника стояха на барикадите пред Кметството и правеха снимки, които на следващия ден щяха да се появят на първа страница. Няколко заведения — учудващо малко, ако някой изобщо си даваше труд да го забележи — стояха отворени. Един телевизионен репортер стоеше под ярката светлина на лампата и подготвяше репортажа си на фона на Кметството.

— Безумна вълна от насилие разтърси Касъл Рок днес следобед — подхвана той. — Разтърси ли? Глупости, давай отначало!

От лявата му страна надут колега от друга станция наблюдаваше как екипът му за по-малко от двайсет минути подготвя директно включване от мястото на събитието.

Зяпачите бяха привлечени по-скоро от известните лица на телевизионните журналисти, отколкото от онова, което ставаше на барикадите, където и без друго вече нямаше нищо за гледане. Санитарите от Бърза помощ отдавна бяха изнесли трупа на злочестия Лестър Прат, увит в найлонов чувал, бяха го натоварили на линейката и заминали.

Другият край на улицата, отдалечен от сините буркани и ярките прожектори на щатската полиция, беше почти безлюден.

Почти.

От време на време някоя кола или пикап спираше на паркинга пред „Неизживени спомени“, друг път самотен пешеходец се спираше пред спуснатите щори на тъмния Магазин. Час по час някой любопитен се откъсваше от затягащия се възел зяпачи в другия край на Мейн Стрийт и тръгваше нагоре по улицата. Минаваше покрай празния парцел, където някога бе стоял „Емпориум Галориум“, покрай „Ти шиеш и шиеш“, който също бе затворен и тъмен, и отиваше до новия магазин.

Никой не забелязваше тези редки и небрежни посетители — нито полицията, нито журналистите, нито множеството зяпачи. Всички бяха вперили поглед в СЦЕНАТА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, обърнали гръб на мястото, където то продължаваше да се извършва.

Ако поне един от зяпачите се бе обърнал да погледне към „Неизживени спомени“, той несъмнено щеше да забележи колко еднакво е поведението на онези, които се спираха пред магазина. Те идваха, виждаха табелата на вратата:

след което отстъпваха назад с едно и също изражение на безсилие и страх — като гладни наркомани, които току-що са разбрали, че пласьорът им не е там, където е обещал да бъде.

„Ами сега?“ — питаха се те и отново пристъпяха към табелата, сякаш ако погледнат по-внимателно, съдържанието й би се променило.

Някои се качваха на колите си, замаяни и разочаровани, и тръгваха безцелно към Кметството да позяпат още малко безплатно шоу.

Но повечето веднага схващаха за какво става дума и лицата им добиваха изражението на хора, които току-що са разбрали някакво основно правило — например как се прави разбор на просто изречение или как се привеждат дроби под общ знаменател.

Те завиваха зад ъгъла по малката уличка, която минаваше зад административните сгради на Мейн Стрийт — същата, на която Ейс бе паркирал тъкъра предишната вечер. Десетина метра по-надолу лъч светлина от отворена врата осветяваше закърмения паваж. С настъпването на нощта светлината ставаше все по-ярка. В нея като силует, изрязан от траурен креп, стоеше сянка. Тази сянка, разбира се, принадлежеше на Лийлънд Гонт.

Насред коридора той бе сложил маса, а върху нея кутия за пури, в която прибираше парите и от която връщаше ресто. Купувачите пристъпяха плахо, понякога дори уплашено, но в едно нещо те досущ си приличаха — всички бяха изпълнени с невероятна злоба. Някои от тях — единици, разбира се — си тръгваха още преди да стигнат до импровизирания щанд на господин Гонт. Други пък хукваха да бягат, сякаш бяха видели самият дявол да си точи зъбите в мрака. Но повечето от посетителите оставаха и сключваха сделките си. И неусетно, докато Лийлънд Гонт ги задяваше, приел тази задкулисна търговия като забавно развлечение в края на деня, те постепенно се отпускаха.

Той бе харесвал магазина си, но зад щанда, под солидния покрив, той никога не се бе чувствал така удобно както тук, на открито, при първите пориви на вятъра, които разрошваха косите му и вещаеха буря. Магазинът със съвременните си спот-лампи беше добър, но… тук беше по-хубаво. Тук винаги беше по-хубаво.

Бе започнал бизнеса си преди много години като амбулантен търговец от далечна страна, търговец, който носеше стоката на гърба си, пристигаше с настъпването на нощта и изчезваше на зазоряване, оставяйки след себе си кръвопролития, ужас и нещастие. Години по-късно, в Европа, когато чумата бе в разгара си и катафалките не спираха, той обикаляше от град на град, от страна на страна с каруца, теглена от хърбав бял кон със страшни огнени очи и език, черен като сърцето на убиец. Продаваше стоката си направо от каруцата… и си тръгваше, преди клиентите му, които плащаха с дребни, нищожни монети, а понякога и със стока, да успеят да разберат какво всъщност купуват.

Времената се променяха, методите се променяха, хората — също. Но когато се нуждаеха от нещо, те винаги бяха еднакви — заблудени и отнесени като овце, загубили пастира си. Именно с този вид търговия Гонт се чувстваше най-добре, като онзи амбулантен търговец от едно време, който не стоеше зад луксозен щанд със скъп касов апарат до него, а предлагаше стоката си от прост дървен тезгях, връщаше ресто от кутия за пури и продаваше едно и също нещо отново и отново.

Стоките, впечатлили жителите на Касъл Рок — черните перли, свещените реликви, цветния кристал, лулите, старите комикси, картичките на бейзболни величия, старинните калейдоскопи — бяха свършили. Господин Гонт се бе заел с истинската търговия, а в края на краищата в истинския бизнес нещата никога не се променяха. Основният предмет се изменяше с годините, както и всичко останало, но тези промени бяха само повърхностни — като глазура от различни кремове върху все същата черна и горчива торта.

Накрая Лийлънд Гонт винаги им продаваше оръжие… и те винаги купуваха.

— О, благодаря ви, господин Уорбъртън! — казваше той, прибираше петдоларовата банкнота от ръцете на чернокожия портиер. Връщаше му един долар ресто и Еди си тръгваше с една от автоматичните пушки, които Ейс бе донесъл от Бостън.

— Благодаря ви, мис Миликън! — Прибираше десет долара, връщаше осем.

Взимаше им точно толкова, колкото можеха да си позволят — нито цент повече или по-малко. Всекиму според възможностите — това беше мотото на господин Гонт. Потребностите нямаха значение, защото всичко, което той продаваше, беше необходимо. Затова и бе дошъл — да запълни празнотите и да сложи край на мъките им.

— Радвам се да ви видя, господин Емерсън!

Винаги беше приятно, толкова приятно отново да въртиш търговия както едно време! А бизнесът никога не бе вървял така добре!

2

Алън Пангборн не беше в Касъл Рок. Докато журналистите и щатската полиция се тълпяха в единия край на Мейн Стрийт, а Лийлънд Гонт довършваше последната си разпродажба в другия, той седеше в сестринската стая на Детското отделение в болницата „Нодърн Къмбърленд“ в Бриджтън.

Отделението беше малко — само с четиринайсет стаи — но онова, което не му достигаше като простор, то наваксваше с колорит. Стените в болничните стаи бяха боядисани в ярки тонове, а в стаята на сестрите висеше клетка с птици, които се люлееха и грациозно прехвърчаха около пилона в средата.

Алън седеше пред огромен стенопис, на който бяха изобразени разни нравоучителни и предразполагащи картинки. От едната страна се виждаше възрастен мъж, който стоеше зад някакъв тезгях и подаваше нещо на малко момче, явно селянче, което изглеждаше едновременно въодушевено и уплашено. Нещо в тази картина го вцепени и в съзнанието му зазвуча стих от детска песничка:

По гърба му изби ледена пот. Кой знае защо, но това му се стори напълно естествено. Никога през живота си не се бе чувствал така притеснен, уплашен и объркан, както през последните няколко дни. Нещо странно ставаше в Касъл Рок и той не беше в състояние да го проумее. Последиците се усетиха едва този следобед, когато всичко сякаш хвръкна във въздуха, но началото бе сложено отдавна — преди дни, може би дори преди седмица. Алън не можеше да разбере какво всъщност е то, но беше сигурен, че Нети Коб и Уилма Джърсик са били първият му явен признак.

Той стоеше тук със сладкаря и скъпия му Саймън, а отвътре непрекъснато го глождеше страхът, че опасността още не е преминала.

Една от сестрите — госпожица Хендри, ако се съди по табелката на ревера й — пристъпяше по коридора, поскърцвайки леко с гумените си подметки, и грациозно си проправяше път сред играчките, разхвърляни по пода. Когато шерифът пристигна в отделението половин дузина деца — гипсирани, превързани или частично оплешивели от химиотерапията — играеха в преддверието, разменяха си кубчета и колички и приятелски си подвикваха едно на друго. Но сега бе време за вечеря и те или бяха слезли в стола, или се бяха изпокрили по стаите си.

— Как е той? — попита Алън, когато госпожица Хендри влезе в стаята.

— Няма промяна — отвърна тя и го погледна с известна враждебност. — Спи. Трябва да поспи. Изживял е истински шок.

— Някакви новини за родителите му?

— Обадихме се в работата на баща му в Саут Перис. Ходил е да инсталира нещо в Ню Хемпшър този следобед и доколкото разбрах, оттам е тръгнал направо за вкъщи. Ще го уведомят, щом се прибере. Трябва да се появи до към девет.

— А майката?

— За нея нищо не знам — отвърна госпожица Хендри. Враждебността бе станала по-осезаема, но вече не беше насочена към Алън. — Не съм й се обаждала аз, но това, което виждам, ми е достатъчно — тя не е тук. Това момченце е видяло как брат му се самоубива с пушка в родния им дом, а майката още я няма. Извинете ме, но трябва да заредя количката с лекарства.

— Разбира се — смутолеви Алън.

Сестрата понечи да си тръгне, но той стана от стола и я спря.

— Госпожице Хендри?

Тя се обърна. Погледът й бе все така спокоен, но повдигнатите й вежди изразяваха възмущение.

— Госпожице Хендри, наистина трябва да говоря с Шон Раск. Изключително важно е.

— Така ли? — Гласът й беше хладен.

— Нещо… — Алън изведнъж се сети за Поли и нещо заседна в гърлото му. Той се прокашля и продължи: — Нещо става в града ми, госпожице Хендри. И самоубийството на Брайън Раск е само част от трагедията. Искрено се надявам, че разговорът с Шон Раск ще ми даде ключ към останалото.

— Шериф Пангборн, Шон Раск е само едно седемгодишно дете. И ако той наистина знае нещо, защо тук няма и други полицаи?

„Други полицаи — помисли си Алън. — Може би има предвид компетентни полицаи. Полицаи, които разпитват единайсетгодишно момче насред улицата, а после го пращат у дома да се самоубие.“

— Защото са претрупани с работа — отвърна той, — и не познават града колкото мен.

— Разбирам — каза тя и понечи да си тръгне.

— Госпожице Хендри.

— Шерифе, закъснявам със задълженията си и съм много зае…

— Самоубийството на Брайън Раск не беше единственият нещастен случай в Касъл Рок днес. Жертвите са поне три. Един мъж, собственик на местната кръчма, е бил откаран в болницата в Норуей с огнестрелни рани. Може и да оживее, но през следващите трийсет и шест часа животът му ще виси на косъм. А имам лошото предчувствие, че убийствата още не са свършили.

Най-после бе успял да привлече вниманието й.

— И смятате, че Шон Раск знае нещо за това?

— Достатъчно е да знае защо се е самоубил брат му. Това ще ни помогне да сглобим останалото. Така че ако се събуди, моля ви, уведомете ме!

Тя се поколеба за миг, а после отвърна:

— Зависи от състоянието му, шерифе. Няма да позволя да въздействате на и без това разклатената психика на детето. Каквото и да става в града ви.

— Разбирам.

— Така ли? Радвам се — отвърна тя и го стрелна с поглед, който сякаш казваше: „Тогава си стой тук и не ми създавай проблеми.“

После мина зад висок плот, седна и се скри от погледа му. Миг по-късно шишенцата с лекарства затракаха по количката.

Алън стана, отиде до телефонния апарат в коридора и отново набра номера на Поли. Пак никой. Звънна и в ателието. Отговори му телефонният секретар и той затвори слушалката. После се върна обратно на стола си и отново се загледа в паното на стената.

„Забрави да ме питаш нещо, госпожице Хендри — мислеше си. — Забрави да ме питаш защо съм тук, след като толкова много неща се случват в центъра на областта, която съм избран да «защитавам и пазя». Забрави да ме попиташ защо не аз водя разследването. Защо тук не седи някой по-маловажен служител, като стария Пийт Томас например. Не ме попита, защото просто забрави, госпожице Хендри. И знаеш ли какво? Радвам се, че забрави.“ Причината бе толкова проста, колкото и унизителна. Освен в Портланд и Бангор убийствата се разследваха не от шерифа, а от щатската полиция. За дуела между Уилма и Нети Хенри Пейтън бе затворил очи, но вече не можеше да си позволи. Журналисти от всеки един вестник, репортери от всяка телевизионна станция в Южен Мейн вече бяха пристигнали в Касъл Рок или пътуваха за там. Много скоро към тях щяха да се присъединят техни колеги от целия щат… и ако нещата наистина не бяха приключили, както подозираше Алън, не след дълго от всички части на страната щяха да се стекат журналисти.

Такова беше положението. Но това, че го съзнаваше, съвсем не променяше нещата. Той продължаваше да се чувства като калпав прихващач, който не може да си свърши работата като хората и бива изхвърлен сред резервите. Беше му страшно криво, но не можеше нищо да направи. Затова седеше пред Саймън и сладкаря и за пореден път правеше равносметка на случилото се.

Лестър Прат беше мъртъв. Бе дошъл подивял от ревност в офиса на шерифа и без причина бе нападнал Джон Лапоант. Явно ставаше въпрос за приятелката му, макар че, докато чакаха линейката, Джон каза на Алън, че повече от година не се е срещал със Сали Ратклиф.

— Шамо от време на време ше оглешдах да я видя на улисата да ши поговорим, но тя и тогава ме гледаше кат’ше ли шъм ш единия крак в ада — проплака той и опипа счупения си нос. — Шега наиштина се чуштвам така.

В момента Джон бе хоспитализиран в Норуей със счупен нос, фрактура на челюстта и съмнение за вътрешни травми.

Шийла Бригъм също беше в болница. В шок.

Хю Прийст и Били Тъпър също бяха мъртви. Новината пристигна минути преди Шийла окончателно да се срине психически. Обади се някакъв доставчик на бира, който бе имал благоразумието да звънне първо на Бърза помощ и после на шерифа. Човекът беше почти толкова шашнат колкото и Шийла Бригъм, и Алън не можеше да го вини Самият той също почти бе изпаднал в истерия.

Хенри Бофорт се намираше в критично състояние вследствие на множеството огнестрелни рани.

Норис Риджуик бе изчезнал… и това най-много го тревожеше.

Беше го търсил след обаждането на бираджията, но от него нямаше и следа. Алън реши, че е отишъл да арестува Данфърд и скоро ще го докара в белезници, но впоследствие стана ясно, че никой не е арестувал Кийтън. Той предположи, че ония от щатската ще приберат съветника, но само при положение, че попаднат на него, докато си водят следствието. Иначе не биха си правили труда. Имаха по-важна работа. А Норис просто беше изчезнал. Където и да бе отишъл, беше го направил пеша, защото, когато Алън напусна града, „костенурката“ му все още стоеше, килната на една страна насред улицата.

Очевидци разказваха, че Бъстър изпълзял в кадилака си през прозореца и отпрашил нанякъде. Единственият човек, който се бе опитал да го спре, бе платил много висока цена. Скот Гарсън лежеше тук в болницата „Нодърн Къмбърленд“ с разбита челюст, счупена ябълчна кост, натрошена китка и четири премазани пръста. Можеше да бъде и по-лошо: свидетели твърдяха, че Бъстър упорито се е опитвал да прегази горкия човечец, проснат безпомощно на улицата.

Лени Партридж също бе настанен някъде със счупена ключица и Бог знае колко изпотрошени ребра. Когато Анди Клатърбък го информира за последната трагедия, още не бе имал време да осъзнае как точно главният градски съветник бе успял да избяга от полицията, при това заключен с белезници за огромен, червен кадилак. Явно Хю Прийст бе спрял Лени насред път, беше го изхвърлил навън и бе запрашил нанякъде с колата му. Алън предполагаше, че ще намерят колата на стареца на паркинга пред „Кроткия тигър“, където Хю бе хвърлил топа.

И разбира се, оставаше Брайън Раск, който бе глътнал дулото на зрялата възраст единайсет години. Клат едва бе почнал разказа си за случката с Лени, когато телефонът отново иззвъня. Шийла вече беше сдала багажа и Алън сам отговаряше на обажданията. Отсреща се чу истеричният писък на дете — Шон Раск бе набрал номера от яркожълтата лепенка до телефона в кухнята.

В края на краищата линейки на Бърза помощ и спасителни отряди от четири различни града цял следобед летяха из Касъл Рок.

Сега, обърнал гръб на Саймън и сладкаря, вперил поглед в изкуствените птици в клетката, шерифът за пореден път се върна към Хю и Лени Партридж. Сблъсъкът между тях едва ли беше най-сериозният, който се бе състоял в Касъл Рок този следобед, но определено бе един от най-странните. Алън предчувстваше, че ключът към цялата загадка може би се крие именно в тази странност.

— Защо, по дяволите, Хю не е взел колата си, след като е имал намерение да се разправя с Хенри Бофорт? — бе попитал Алън, прокарвайки пръсти по и без това разрешената си коса. — Защо му е притрябвала старата таратайка на Лени?

— Защото буикът на Хю е бил на джанти. Някой здравата е накълцал гумите му — сви рамене Клат и неловко огледа хаоса, който бе настъпил в офиса на шерифа. — Хю сигурно е решил, че Хенри Бофорт го е направил.

„Да, разбира се — мислеше си Алън, седнал в сестринската стая на болницата «Нодърн Къмбърленд». — Защо пък не? Вярно, звучи налудничаво, но не по-налудничаво от това Уилма Джърсик да си помисли, че Нети Коб е оплескала чаршафите й с кал, а после, като капак, е изпочупила прозорците й с камъни. Нито пък от това Нети да реши, че именно Уилма е убила кучето й.“

Преди Алън да успее да разпита Клат като хората, в офиса пристигна Хенри Пейтън и възможно най-любезно заяви, че поема случая. Шерифът кимна.

— Има едно нещо, което трябва час по-скоро да разкриеш, Хенри — каза му той.

— И какво е то? — попита Хенри, но колкото и да му беше неприятно, Алън не можа да не забележи, че старият му приятел го слуша с половин ухо. Първият истински приятел, с когото бе успял да се сдружи, след като спечели шерифското място, и който се бе оказал толкова ценен работата му, вече мислеше за други неща. Как да разпредели хората си при толкова много престъпления, бе може би най-важното от тях.

— Трябва да разбереш дали Хенри Бофорт е имал причина да се сбие с Хю Прийст, или всичко е станало само по вина на Прийст? Сега няма да можеш да го питаш, разбрах, че е в безсъзнание, но като се събуди…

— Не се притеснявай — каза Хенри и го потупа по рамото. — Ще го направя! — После се огледа наоколо и викна: — Брукс! Морисън! При мен!

Хенри излезе, а на Алън изведнъж му се прииска да тръгне след него, да го хване за яката и да го накара да се вслуша в думите му. Но не го направи. Поради някаква странна причина Хенри и Хю, Лестър и Джон, дори Уилма и Нети вече не го интересуваха толкова. Мъртвите бяха мъртви, за ранените се грижеха специалисти, а престъпленията просто бяха извършени.

Но вътрешно продължаваше да го гложди ужасното предчувствие, че истинската трагедия тепърва предстои.

Когато Хенри замина да инструктира колегите си, той отново привика Хю. Заместникът влезе навъсен, с ръце в джобовете.

— Изшиткаха ни, а, Алън? Изхвърлиха ни от играта. Мама му стара!

— Не съвсем — отвърна Алън, стараейки се гласът му да звучи колкото е възможно по-убедително. — Ти ще ми бъдеш свръзката тук, Клат.

— Къде отиваш?

— В дома на Раск.

Но когато пристигна там, не завари никого. Линейката, която се бе погрижила за злочестия Скот Гарсън, бе минала да прибере и Шон. Една от катафалките на Хари Самюълс, стар открит линкълн, бе откарала трупа на Брайън Раск в Оксфорд за аутопсия. Другата кола на Хари — по-добрата, или „фирмената“, както той я наричаше — вече бе заминала за същото място с труповете на Хю и Били Тъкър.

„Ще ги наблъскат като сардели в оная тясна морга“ — помисли си Алън.

Едва когато отиде в дома на Брайън Раск, осъзна, колко е вън от играта. Двама от подчинените на Хенри бяха пристигнали преди него и му дадоха ясно да разбере, че може да се навърта наоколо само ако не им се бърка в работата. Алън застана на прага на кухнята, чувствайки се ненужен като пето колело, и проследи част от разпита на ония от криминалното. Кора Раск отговаряше бавно и несвързано, почти като дрогирана. Той си помисли, че това се дължи на шока, който бе изпитала, или пък на успокоителното, което някой от санитарите, отвели живия й син в болницата, й бе дал. Като я гледаше, си помисли, че и Норис бе изглеждал по същия начин, когато изпълзя от обърнатия фолксваген. Каквато и да бе причината за неадекватното й състояние, тя изобщо не беше от полза за детективите. Не можеше да се каже, че плачеше, но определено не бе в състояние да се концентрира върху въпросите им дотолкова, че да отговаря свързано. Повтаряше, че нищо не знае; че е била горе и си почивала и непрекъснато хленчеше: „Бедният Брайън! Горкичкият ми Брайън!“

Опяваше отнесено и монотонно и не спираше да премята в ръцете си стари слънчеви очила с подлепена рамка и пукнато стъкло. Като я гледаше, Алън го побиваха тръпки.

Той си тръгна отвратен и дойде тук, в болницата.

А сега за пореден път стана и отиде до телефонния апарат в коридора. Отново опита да се свърже с Поли, не успя и набра номера на шерифския офис.

— Щатска полиция — изръмжа глас отсреща.

Алън изпита прилив на детинска ревност. Представи се и помоли да повикат Клат. След като чака близо пет минути, подчиненият му най-после вдигна слушалката.

— Извинявай, Алън. Бяха зарязали слушалката на бюрото. Добре, че дойдох да проверя, иначе още щеше да си чакаш. Тъпанарите за нищо ни нямат.

— Да не ти пука, Клат. Арестуваха ли Кийтън?

— Амии… Не знам как да ти кажа, Алън…

Той усети, че стомахът му се свива, и затвори очи. Значи наистина бе прав: още не беше приключило.

— Просто говори, Клат! Зарежи официалностите!

— Бъстър — искам да кажа Данфърд — се прибрал вкъщи, свалил дръжката на кадилака си, нали знаеш, където бяха вързали с белезниците?

— Да. И?

— Ами… убил жена си, Алън. С чук. Намерили са я не ония от щатската, защото те допреди двайсет минути и пет пари не даваха за Бъстър. Намерил я Сийт Томас. Минал през дома на Бъстър на повторна проверка. Върна се преди няма и пет минути. Казва, че го свивало сърцето — изобщо не се учудвам. Бъстър направо й е размазал физиономията, навсякъде било само мозък и косми. Сега горе има цял взвод от въздухарите на Пейтън. Сложих Сийт в кабинета ти. Реших, че е по-добре да приседне, преди да припадне.

— Господи, Клат! Заведи го веднага при Рей ван Ален. Той е на шейсет и две и пуши „Кемъл“, откакто се помни.

— Рей е в Оксфорд, Алън. Отиде да помага на докторите да закърпят Хенри Пейтън.

— Тогава иди при помощника му. Как се казваше?

— Франкъл. Еверет Франкъл.

— Няма го. Звънях и в кабинета, и у тях.

— Какво каза жена му?

— Еверет е ерген, Алън.

— Боже Господи!

„Свиркай си!“ — бе надраскал някой на телефонния апарат. Алън горчиво се замисли над тази възможност.

— Мога да го закарам до болницата — предложи Клат.

— Не, трябваш ми там, където си. Има ли журналисти вече?

— Пълно е.

— Добре. Чуй какво ще направиш: като свършим с разговора, отиваш при Сийт. Ако не се чувства добре, излизаш навън, хващаш първия репортер, който ти се види що-годе нормален, омайваш го и го пращаш да докара Сийт тук, при мен.

— Ясно — отвърна Клат. После се поколеба за миг и добави: — Исках да отида в дома на Кийтън, но ония от щатската… не ме допуснаха на местопрестъплението! Какво ще кажеш, а, Алън! Как може да не ме пускат тия копелета! Та аз съм заместник-шериф!

— Разбирам те напълно, Клат. И на мен не ми харесва, но те просто си вършат работата. Виждаш ли Сийт оттам?

— А-ха.

— Е? Жив ли е?

— Седи зад бюрото ти, пафка и чете последния брой на „Провинциален полицай“.

— Добре — отвърна Алън. Идеше му да се разсмее и да заплаче едновременно. — Така става. Обаждала ли се е Поли Чалмърс, Клат?

— Не. Всъщност чакай. Ето справката. Мислех си, че е изчезнала. Звъняла е, Алън. Малко преди три и половина.

— Това го знам — отвърна той с гримаса. — А по-късно?

— Тук не пише, но това нищо не значи. Шийла я няма, а тия проклетници от щатската са навсякъде — как да ти кажа кой се е обаждал?

— Благодаря ти, Клат. Нещо друго?

— Да, има.

— Казвай!

— Намерили са пистолета, с който Хю е стрелял по Хенри, но Дейвид Фридмън от лабораторията не може да разбере какъв е. Бил автоматичен, но човекът твърди, че за пръв път вижда такъв пистолет.

— Сигурен ли си, че става въпрос за Дейвид Фридмън? — попита Алън.

— Да, Фридмън. Точно така му беше името.

— Дейвид Фридмън не може да не знае. Та той е „подвижна енциклопедия“ за оръжията!

— Да, ама не знае. Чух го с ушите си, докато разговаряше с приятеля ти Пейтън. Каза, че пистолетът малко приличал на немски „Маузер“, но липсвала обичайната маркировка и спусъкът бил по-различен. Мисля, че го пратиха в Огъста с куп други доказателства.

— Друго?

— В двора на Хенри Бофорт са намерили анонимна бележка. Била смачкана на топка и хвърлена до колата му — нали го знаеш тъндърбърда? И той е направен на нищо — също като колата на Хю.

Това подейства на Алън като плесница.

— Какво пишеше на бележката, Клат?

— Чакай малко — отвърна той и прелисти тефтерчето си. — А, ето я. „Да не си посмял втори път да ме напиваш, а после да ми криеш ключовете, лалугер такъв!“

— Лалугер ли?

— Да, точно така пише — изсмя се нервно Клат. — „Да не си посмял“ и „лалугер“ са подчертани.

— Казваш, че колата била направена на нищо?

— Да. Срязали са й гумите, като на Хю. Има и жестока драскотина по цялата дължина отдясно.

— Добре — каза шерифът. — Ето ти още една задачка: иди до бръснарницата, а после и до билярдната зала, ако се наложи, и разбери на кого е отказвал пиене Хенри през последните една-две седмици.

— А щатската полиция?

— Майната й на щатската полиция! — разпалено викна Алън. — Това е нашият град. Да не би да искаш да ми кажеш, че до пет минути няма да си намерил някой, който да знае нещо по този въпрос?

— Не, разбира се. Като идвах насам, видях Чарли Фортин пред „Уестърн Ауто“ с още двама-трима образи. Ако Хенри е имал зъб на някого, Чарли няма начин да не знае.

— Добре. Ония от щатската разпитваха ли го?

— Май не са.

— Значи ти ще го разпиташ. Но не мислиш ли, че и двамата знаем отговора, а?

— Хю Прийст — отвърна веднага той.

— Точно той.

„В края на краищата май не е е кой знае колко различно от първото предположение на Хенри Пейтън“ — помисли си.

— Добре, Алън. Ще се заема със задачата.

— И ми се обади веднага щом получиш еднозначен отговор. Моментално.

Той му даде номера, а после го накара да му го повтори, за да се увери, че е записал правилно.

— Ще се обадя — каза Клат и изведнъж избухна: — Какво става тук, Алън? Какво, по дяволите, става тук?

— Не знам.

Алън се почувства стар, много уморен и… ядосан. Вече не на Пейтън за това, че го изрита от следствието, а на онзи, който беше отговорен за всичките тия фойерверки. И колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че когато разплете цялата история, в дъното й ще се окаже един-единствен човек. Като пръчки динамит в адска машина нечия зловеща ръка бе свързала Уилма за Нети, Хенри за Хю, Лестър за Джон…

— Не знам, Клат, но скоро ще разберем.

Затвори и отново набра номера на Поли. Желанието му да се сдобри с нея постепенно отслабваше. На негово място се прокрадваше смътна, но силна тревога, почти панически страх, че тя е в опасност.

Телефонът звънеше ли звънеше, но… напразно.

„Поли, обичам те. Трябва да си поговорим. Моля те, вдигни слушалката. Трябва да поговорим, Поли. Обичам те. Моля те, обади се.“

Мислите се повтаряха в главата му като в латерна. Искаше му се да се обади на Клат и да го прати да я потърси незабавно, но не можеше да го направи. Нямаше да е редно — адската машина в Касъл Рок може би всеки момент щеше да избухне.

Но Алън… представи си, че Поли е една от брънките й?

Тази мисъл извика в съзнанието му смътна асоциация, но той не успя да я улови.

А телефонът отсреща, продължаваше да звъни. Алън остави слушалката във вилката и се върна на мястото си.

3

Поли не можеше да издържа повече. Обърна се и посегна към слушалката, но… телефонът спря да звъни.

„Още по-добре“ — помисли си тя.

Но така ли беше наистина?

В спалнята беше горещо като през юли, но нямаше как да отвори прозорците — миналата седмица беше накарала Дейв Филипс, местен занаятчия, да ги укрепи за зимата. Затова лежеше в леглото си по бельо и слушаше тътена на приближаваща буря. Искаше й се малко да подремне преди да стане и да се изкъпе, но не можеше да заспи.

Може би заради сирените, които виеха из града, но най-вече заради Алън. Или по-точно заради онова, което бе станало между тях. Не беше по силите й да приеме това гротескно предателство спрямо всичко, в което бе вярвала и на което се бе доверила, но не можеше и да го забрави. Мисълта й за миг политаше към нещо друго (сирените например, които виеха сякаш настъпваше краят на света), но после отново се връщаше към Алън. Нещо в тази история я глождеше отвътре, дразнеше я като песъчинка в окото.

„О, Алън, как можа?“ — питаше се отново и отново тя:

Гласът, който й отговори, я изненада. Беше гласът на леля Еви и зад хладния, лишен от емоции тон, с който старата дама винаги бе говорила, Поли почувства силен и тревожен гняв.

„Ако му беше казала цялата истина, момичето ми, никога нямаше да се стигне дотук.“

Тя подскочи в леглото. Гласът наистина беше тревожен, но най-тревожното бе, че беше неин. Леля Еви беше мъртва от години. Говореше й не тя, а собствената й съвест, използвайки гласа на леля Еви, както срамежлив вентрилок би прибягнал до уменията си, за да покани хубаво момиче на среща.

„Престани, момичето ми. Нали ти казах навремето, че този град е пълен с духове? Може би наистина съм аз. Наистина.“

Поли проплака уплашено и сложи длан на устата си.

„А може би не съм аз. В края на краищата има ли значение кой е? Важното, Триша, е друго: Кой пръв е прегрешил? Кой е лъгал пръв? Кой пръв е премълчал истината? Кой е хвърлил първия камък?“

— Не е честно! — извика в празната, гореща стая и се ужаси при вида на лицето си, отразено в огледалото отсреща.

Очакваше гласът на леля Еви отново да и опонира, но той не се обади и тя се отпусна бавно в леглото.

Може би наистина бе сторила първото прегрешение — ако премълчаването на част от истината и казването на две-три благородни лъжи може да се нарече грях. Но нима това даваше право на Алън да започне да я разследва като съвестен следовател, който издирва опасен рецидивист? Нима му даваше право да пусне името й в някаква междущатска компютърна система… или да й прати „опашка“, или както там го наричаха?

„Стига, Поли — прошепна й познат глас. — Престани да се измъчваш. В края на краищата постъпила си правилно. Не го ли видя, че и той се чувства виновен?“

— Естествено! — викна ядосано тя. — Видях го, разбира се. Какво ще кажеш за това, лельо Еви?

Нямаше отговор… само някаква плаха, едва доловима тревога дълбоко в подсъзнанието й. Сякаш изпускаше нещо от уравнението.

Жената се обърна неспокойно в леглото и амулетът се търкулна по гърдите й. Нещото вътре тихо зачовърка по стените на сребърния си затвор.

„Глупости — помисли си Пали. — Просто нещо се мести насам-натам от движението. Нещо инертно. Въобразяваш си, че е живо.“

Скръц-скръц.

Сребърната топчица едва забележимо се поклащаше между чаршафа й памучната чашка на сутиена й.

Скръц-скръц.

„Това нещо е живо, Триша — каза й леля Еви. — Живо и ти го знаеш.“

„Не ставай глупава — отвърна й Поли и се обърна на другата страна. — Как може да има живо същество там? Хайде, ще диша през всичките тия дупчици, но какво, За Бога, ще яде?“

„Може би ТЕБ, Триша.“

— Поли. Казвам се Поли.

Подсъзнателната й тревога бе станала по-силна и толкова осезаема, че имаше чувството, че може с ръка да я улови.

Телефонът отново зазвъня. Тя се изправи и го погледна уморено. Гордост и копнеж водеха битка в душата й.

„Поговори с него, Триша — какво ти пречи? Или още по-добре, изслушай го! Не си го правила преди, нали?“

„Не искам да говоря с него. Не и след това, което ми причини.“

„Но продължаваш да го обичаш.“

„Да, така е. Само дето сега и го мразя.“

Гласът на леля Еви зазвуча гневно:

„Нима искаш да останеш привидение за цял живот, Триша!? Какво ти става, момичето ми?“

Поли посегна към телефона с демонстративна решителност. Но ръката й — осакатената й, освободена от болките ръка — увисна във въздуха миг преди да хване слушалката. Ами ако не беше Алън? Ако беше господин Гонт? Ако се обаждаше, за да й каже, че още не са квит, че още не му се е издължила?

Тя отново посегна към слушалката, но пак не се обади. Ръцете й се свиха на нервна топка в скута. Страхуваше се от мъртвешкия глас на леля Еви, от това, което бе направила този следобед, от онова, което господин Гонт (или пък Алън!) можеха да разкажат за загиналия й син, от сирените, от фучащите автомобили и от онова, което те вещаеха.

Но най-вече я плашеше самият Лийлънд Гонт. Чувстваше се като завързана за езика на огромна желязна камбана. Камбана, която в един миг щеше да я оглуши, побърка и премаже, ако започнеше да бие.

Телефонът замлъкна.

Навън засвири поредната сирена. Писъкът й постепенно отслабна и заглъхна по посока на Тин Бридж. Бурята отново затрещя. По-близо от когато и да било.

„Свали го — прошепна леля Еви, — Свали го, скъпа. Можеш да го направиш. То има власт над болката, не над волята. Свали го! Не му позволявай да те направи свой роб.“

Но Поли се взираше в телефона и си мислеше за онази вечер преди по-малко от седмица, когато посегна към апарата, но ръцете просто не я слушаха. Мислеше си за болката, която прегриза ставите й като изгладнял плъх с изтъпени, но силни зъби. Не можеше да се върне към това. Просто не можеше.

Нима?

„Нещо зловещо става в Касъл Рок тази вечер — каза й леля Еви. — Нима искаш да се събудиш утре с мисълта, колко от станалото е по твоя вина? Наистина ли искаш да сложиш на съвестта си и това, Триша?“

— Ти не разбираш — простена жената. — Не става дума за Алън. Шегата беше предназначена за Ейс! Ейс Мерил! А той си го заслужава!

Непоколебимият глас на леля Еви отвърна:

„Ти също, скъпа. Ти също.“

4

В шест и двайсет същата вечер, когато буреносните облаци прииждаха и тъмнината бе започнала да измества полумрака, щатският полицай, който бе заел мястото на Шийла Бригъм, влезе в канцеларията на шерифството, заобиколи трапецовидния отсек, маркиран с полицейска лента, и тръгна към Хенри Пейтън.

Пейтън изглеждаше раздърпан и нещастен. Беше прекарал последните пет минути с дамите и господата от пресата и се чувстваше както винаги след такива срещи като овалян в мед, после в катран. Декларацията му не беше толкова добре подготвена — или толкова неуязвимо мъглява — колкото му се искаше. Онези от телевизията го бяха притиснали до стената. Искаха да правят директни включвания между шест и шест и половина, когато се излъчваха вътрешните новини, и ако не им беше подхвърлил някакъв кокал щяха да го разнищят в единайсет. Всъщност вече почти го бяха разнищили. За пръв път в кариерата си се намираше толкова близо до това да признае, че няма абсолютно никакви улики. Той не напусна тази импровизирана пресконференция, той избяга от нея.

Пейтън започваше да съжалява, че не се бе вслушал по-внимателно в думите на Алън. Пристигна да установи размера на щетите и да приключи, но се оказа, че трябва да разследва и ново убийство — на някаква жена на име Миртъл Кийтън. Мъжът й още беше на свобода. Сигурно вече бе изчезнал далече зад хълмовете, но нищо чудно още да се мотаеше из това странно градче. От човек, който бе размазал черепа на жена си с чук, всичко можеше да се очаква.

Проблемът му бе, че не познаваше хората тук. Алън и заместниците му ги познаваха, но не можеха да му помогнат. Двамата с Риджуик бяха изчезнали някъде, Лапоант беше в болница с надеждата, че докторите ще успеят да възстановят предишната форма на носа му. Пейтън се огледа за Клатърбък и изобщо не се изненада, че и той се бе изпарил.

„Искаш делото, Хенри? — звучеше гласът на Алън в главата му. — Е, добре. Вземи го. А що се отнася до заподозрените, защо не пробваш с телефония указател?“

— Лейтенант Пейтън? Лейтенант Пейтън!

Беше полицаят от централата.

— Какво? — изръмжа Хенри.

— Доктор Ван Ален е на линия. Иска да говори с вас.

— Защо?

— Не каза. Каза само, че трябва да говори с вас.

Той тръгна към централата. Чувстваше се като дете, което кара колело без спирачки по стръмен наклон, с пропаст от едната страна, висока скала от другата и глутница гладни вълци с лица на репортери зад гърба.

— Пейтън, слушам?

— Лейтенант Пейтън, обажда се доктор Ван Ален, местният лекар.

Гласът беше глух и далечен, прекъсван на моменти от силно пращене.

„От бурята е — помисли си Пейтън. — Само това ни липсваше.“

— Да, зная кой сте — отвърна Хенри. — Закарахте господин Бофорт до Оксфорд. Как е той? Приемам.

— Той, е…

Пращене, пукане, шум.

— Губите се, докторе — провикна се Хенри нетърпеливо. — Тук всеки момент ще започне страшна буря. Моля, повторете. Приемам.

— Мъртъв! — изкрещя Ван Алън между две пукания. — Почина в линейката, но не смятаме, че е от раните. Разбирате ли? Не смятаме, че пациентът е починал от огнестрелните рани! Мозъкът му претърпя странна… и се пръсна. Най-вероятната диагноза е натравяне. Някакво изключително силно токсично вещество е било вкарано в кръвта му при престрелката. Изглежда, сърцето му буквално се е пръснало. Моля потвърдете.

„Господи!“ — помисли си Пейтън. Разхлаби вратовръзката, откопча горното копче на ризата си и отново натисна бутона за предаване.

— Потвърждавам съобщението ви, доктор Ван Ален, но да пукна, ако разбирам нещо. Приемам.

— Отровата най-вероятно е била по куршумите, с които е поразен. Инфекцията е започнала бавно в началото, но после се е разпростряла по цялото тяло. Имаме две ясни ветрилоподобни огнища на зараза на лицето и на гърдите. Спешно трябва да…

Пращеше, пукане, шум.

— … оръжието. Приемам.

— Повторете, доктор Ван Ален. — Той даваше две години от живота си, докторът да се беше обадил по телефона. — Моля, повторете! Приемам.

— У кого е оръжието! — изкрещя Ван Ален. — Приемам!

— У Дейвид Фридмън от лабораторията в Огъста. Приемам.

— Ще извадят ли патроните, преди да го изследват? Приемам.

— Обикновено така се процедира. Приемам.

— Револвер ли е или пистолет, лейтенант Пейтън? Това е изключително важно. Приемам.

— Пистолет.

— Ще изпразнят ли пълнителя? Приемам.

— Да, в Огъста, да. — Пейтън тежко седна на мястото на дежурния. Чувстваше нужда да изпие нещо силно.

— Не! Не трябва! В никакъв случай не трябва да правят това! Чувате ли ме?

— Чувам. Ще се обадя в лабораторията да му предадат да остави проклетите куршуми в тъпия пълнител, докато не се ориентираме в тая дивотия, дяволите да я вземат! — Изпита детинско удоволствие при мисълта, че всичко това върви в ефир. А после си помисли колко ли репортери са се включили на честотата и записват всяка негова дума? — Чуйте ме, докторе, не си е работа да приказваме за това по радиото.

— Зарежете социалния аспект, лейтенанте! — отвърна ядосано Ван Ален. — Става дума за човешки живот! Опитах да ви се обадя по телефона, но не можах да се свържа. Кажете на този Фридмън да прегледа внимателно ръцете си за драскотини, резки, дори цепнати кожички около ноктите. Ако забележи каквато и да е драскотина по кожата си, незабавно да отиде на лекар. Не се знае дали няма отрова и по пълнителя. В никакъв случай да не рискува да го пипа! Това чудо е смъртоносно. Приемам.

— Ясно — изрече като насън Хенри. Изпитваше невероятно желание да се намира където и да било другаде, само не и в Касъл Рок. Но тъй като така или иначе беше там, молеше се поне Алън Пангборн да е с него. — Знаем ли какво е?

— Още не. Не е кураре, защото парализата настъпи накрая. Освен това курарето е сравнително безболезнено, а господин Бофорт имаше страхотни болки. Засега знаем само, че поразява в началото бавно, а после с шеметна бързина. Приемам.

— Това ли е всичко? Приемам.

— Боже Господи! — избухна Рей ван Ален. — Не ви ли стига? Радвайте се, че…

Прашеше, пукане, шум.

— Не Ви чувам, докторе. Повторете!

— Радвайте се, че оръжието е в сигурни ръце. Иначе един Господ знае, какви последици можеше да настъпят.

5

Кора Раск зави по Мейн Стрийт и тръгна бавно към „Неизживени спомени“. По пътя подмина яркожълт микробус „Форд“ с надпис „WPTD — КАНАЛ 5 — НОВИНИТЕ НА ЖИВО“, но не видя Данфърд „Бъстър“ Кийтън, който се звереше в нея с немигащи очи. И да го беше забелязала, тя едва ли щеше да го познае. Той в известен смисъл бе станал нов човек. А дори да го беше познала, тя просто нямаше да му обърне внимание. Имаше си свои проблеми и тревоги. А най-вече, имаше си ядове. И всичко това нямаше никаква връзка с мъртвия й син.

В едната си ръка Кора Раск държеше счупени очила.

Беше решила, че полицията ще я разпитва до второ пришествие… или поне докато не се побърка.

„Махнете се! — идеше й да им изкрещи тя. — Престанете да ми задавате всичките тия тъпи въпроси за Брайън! Арестувайте го, ако е направил нещо — баща му ще оправи работата, цял живот само за това го е бивало, да поправя разни неща, но ме оставете на мира! Имам среща с Краля и не мога да го карам да чака!“

По едно време забеляза шериф Пангборн да наднича през вратата и едва не изприказва всичко това с надеждата, че поне той ще я разбере. Той не беше като останалите — живееше в града, сигурно знаеше за „Неизживени спомени“, сто на сто си беше купил нещо от там. Тоест, нямаше начин да не я разбере.

Само дето в главата й изведнъж прозвуча спокойният и Разумен глас на господин Гонт: „Не, Кора. Недей да говориш с него. Той няма да те разбере. Той не е като теб. Изобщо не знае да пазарува. Кажи им, че искаш да отидеш в болницата при другия си син. Това ще ги разкара поне за известно време След това няма да има никакво значение.“

И тя им каза. Дори успя да пророни някоя и друга сълза като не мислеше за Брайън, а за това колко ли е нещастен Кралят без нея. Горкия Елвис!

Полицаите се хванаха на секундата и си отидоха. Само ония в гаража останаха. Кора не знаеше какво търсят там но хич не я беше грижа. Тя грабна вълшебните си очила от масата й хукна към спалнята. Затвори се вътре, свали халата си; легна на леглото и си сложи очилата.

Миг по-късно вече беше в Грейсленд. Облекчение, очакване и невероятна възбуда изпълниха душата й.

Тя се спусна, гола и красива, по извитото стълбище към втория етаж. Коридорът, украсен с екзотични пана, беше широк като магистрала. Тръгна към двойната врата в дъното, а босите й крака нежно зашумоляха в дебелия килим. Ръката й посегна към дръжката и вратата се отвори. Спалнята на Краля бе обзаведена изцяло в черно и бяло — черни стени, бял, пухкав килим на пода, черни завеси на прозорците, бял волан на черната кувертюра върху леглото. Единствено таванът не беше нито черен, нито бял, а полунощно син с хиляди електрически звездици по него.

Кора погледна към леглото и се вцепени.

Кралят наистина лежеше там, но не беше сам.

Върху него, като на конче, седеше Майра Ивънс. При шума от отварянето на вратата тя се обърна и погледна към Кора. Кралят изобщо не се помръдна. Той продължаваше да гледа към Майра, примигвайки с прекрасните си, сини очи.

— Майра! — извика Кора. — Какво правиш тук?

— Ами-и… — отвърна самодоволно тя — … определено не мия чинии.

Кора зяпна като риба в усилието си да поеме глътка въздух и извика:

— Ще… ще… ще припадна!

— Ами върви да припадаш тогава — отвърна Майра и усили темпото, с което яздеше Краля. — И свали тия тъпи очила. Изглеждат ужасно. Махай се оттук. Върви си в Касъл Рок. Ние с Елвис сме заети… нали, скъпи?

— Да, сладурче — отвърна той. — Като дървеници в дъбов паркет.

Изненадата отстъпи пред обзелата я ярост и вцепенението напусна Кора. Тя се хвърли срещу така наречената си приятелка с намерението да изчовърка подлите й очички. Но когато посегна, Майра замахна — без да пропуска нито един такт от ездата си — и свали очилата от лицето й.

Кора стисна очи от изненада… а когато ги отвори отново, вече лежеше в собственото си легло. Очилата се търкаляха счупени на пода.

— Не — простена тя и се смъкна от леглото.

Идеше й да завие, но някакъв вътрешен глас — не нейния, разбира се — я подсети, че полицаите в гаража ще чуят и ще дотърчат да видят какво става.

— Не! Майчице, нееее!

Опита се да постави парчетата върху изящните златни рамки, но напразно. Очилата бяха счупени. Счупени от тая долна развратница Майра Ивънс. От приятелката й Майра Ивънс, която незнайно как се бе озовала в Грейсленд и която дори в момента — докато Кора правеше отчаяни опити да сглоби безценните си очила — се любеше с Краля.

Жената вдигна глава. Очите й бяха две черни, бляскави цепнатини.

— Ще я убия! — прошепна дрезгаво тя. — Да пукна, ако не го направя!

Тя прочете табелката на вратата на „Неизживени спомени“, спря се за миг, замисли се и след като реши какво да прави, тръгна към задния вход. На ъгъла едва не се сблъска с Франсин Пелтие, която тъкмо излизаше от вратата и бързо скри нещо в чантичката си. Но Кора дори не я удостои с поглед.

На средата на тесния проход, зад една дървена маса, която изпълняваше ролята на своего рода барикада пред задния вход на магазина, седеше самият господин Гонт.

— А, Кора! — възкликна той. — Тъкмо се чудех дали не си забравила да наминеш насам.

— Тази кучка! — просъска жената вместо поздрав. — Тази двуличница, тази измамница!

— Извини ме, Кора — прекъсна я мъжът с присъщата си любезност на продавач, — но като че ли си пропуснала да се закопчаеш — посочи той с един от дългите си пръсти, които всеки запомняше, роклята й.

Тя беше навлякла върху голото си тяло първата попаднала й дреха и в бързината бе успяла да закопчае само най-горното копче. Но надолу, точно там, където се намираха скритите й прелести, роклята широко се разтваряше и гъстите й къдрици се показваха. Коремът й, закръглен добре от многото кифлички, понички и пияни вишни, които си похапваше по време на „Санта Барбара“ (и другите й любими предавания), стърчеше бял и гладък.

— На кого му пука? — тросна му се Кора.

— Във всеки случай не и на мен — отвърна спокойно господин Гонт. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Тая кучка се чука с Краля. Счупи ми тъмните очила. Искам да я убия.

— Наистина ли? — сбърчи вежди търговецът. — Е, не мога да кажа, че не ти съчувствам, Кора, защото всъщност напълно ти влизам в положението. Не знам дали жена, отнела мъжа на приятелката си, заслужава да живее. Всъщност спокойно бих могъл да кажа и обратното, тъй като цял живот съм бил най-вече търговец и нещата, свързани с душата, малко или много са ми убягвали. Но пък, от друга страна, когато една жена умишлено отнеме на друга богатството, на което тя най-много държи… тогава като че ли нещата стават доста по-сериозни. Не мислиш ли?

Леко се усмихна. Усмивката й беше жестока, безмилостна, усмивка на обезумяла жена. С други думи това беше усмивката на човек, който определено е загубил способността да разсъждава нормално.

— Прав си, по дяволите — съгласи се Кора Раск.

Господин Гонт се извърна за миг на другата страна. Когато се обърна отново към нея, в ръката си държеше автоматичен пистолет.

— Да не би случайно да ти трябва нещо такова? — попита я той.

1

След като привърши с Миртъл, Бъстър изпадна в състояние на още по-дълбок потрес. Имаше чувството, че смисълът на всичко постоянно му убягва. Мислеше за Тях — целият град беше пълен с такива като Тях, — но вместо оправдания гняв, за който се знае срещу какво е насочен, завладял го преди няколко минути, все по-силно го обземаше непреодолима досада и безразличие. Имаше ужасно главоболие. А от размахването на чука едновременно го боляха и ръката, и гърбът.

Погледна ръцете си и установи, че все още държи чука. Разтвори пръсти и инструментът тупна върху линолеума в кухнята, а около него се образува голямо петно кръв. Бъстър остана да се взира в петното в продължение на около минута с интерес, присъщ на някой бавноразвиващ се. Изглеждаше му сякаш кръвта по пода представляваше набързо надраскана скица на лицето на баща му.

Закрачи из дневната и кабинета си, като през цялото време разтъркваше рамото и ръката си. Веригата на белезниците дрънчеше и това го подлудяваше. Отвори вратата на гардероба, клекна, навря се под дрехите, които висяха най-отпред, и изрови кутията с играта. С мъка се надигна отново (белезниците се бяха закачили за една от обувките на Миртъл и като изруга тихо, я изрита обратно в гардероба), сложи кутията върху бюрото си и седна на стола. Но вместо вълнение усещаше само тъга. „Печелившият билет“ беше чудесен, но какво можеше да му помогне този факт сега? Вече нямаше никакво значение дали щеше да върне парите или не. Беше убил жена си. Никой не можеше да отрече че Тя си го заслужаваше, но Те нямаше да погледнат на нещата от този ъгъл. С голяма радост щяха да го бутнат в най-мрачния и най-затънтен затвор и с още по-голямо удоволствие щяха да захвърлят някъде ключа.

Оставяше големи кървави петна по капака на кутията. Чак сега си даде сметка, че целият е в кръв. Месестите му ръце сякаш принадлежаха на някой чикагски касапин. Като на вълни — гальовни, но в същото време тъмни и непрогледни — отново го завладя познатото усещане за отпадналост. Бяха го надиграли… добре. И все пак той щеше да Им избяга. Щеше да Им избяга и все едно нищо не се беше случило.

Бъстър стана от стола и бавно заизкачва стълбите до горния етаж. Започна да сваля дрехите си, изритвайки обувките си в дневната, оставяйки панталоните си да се изхлузят на земята точно над стълбата, най-накрая седна на пода, за се оправи с чорапите. Дори и те бяха изцапани с кръв. Най-трудно му беше да съблече ризата си; да си свалиш ризата с белезници на едната ръка, сами разбирате, е дяволска работа.

Минаха почти двадесет минути между убийството на госпожа Кийтън и влизането на Бъстър под душа. За това време можеха поне хиляда пъти да го пипнат и изпратят в дранголника… Но на долната главна улица се извършваше смяна на властта и сградата на шерифа беше в такъв отчайващ безпорядък, че точно сега никой нямаше да се заинтересува от Данфърд „Бъстър“ Кийтън.

След като се избърса с кърпата, Бъстър си нахлузи чисти панталони и тениска — нямаше търпение да се залавя с още някоя дреха с дълъг ръкав, — след което слезе обратно в кабинета си. Отново седна на стола си и се вторачи „Печелившия билет“ с надеждата, че гледката ще го ободри и той ще си възвърне поне малко от някогашната си жизненост. Но картинката върху кутията сякаш междувременно беше избледняла. Единственият ярък цвят по нея беше червеното на кръвта, която почти беше скрила от погледа нарисуваната двуколка.

Той вдигна капака и погледна вътре. Какъв беше ужасът му да види как кончетата стоят разхвърляни на всички страни. Дори и техните цветове се бяха изгубили. През дупчицата за ключето, с което се навиваше цялата играчка, се подаваше скъсаната пружинка.

Някой беше бъркал в кутията! Някой беше пипал с гадните си пръсти! Някой от Тях! Не Им беше достатъчно да съсипят живота му, трябваше да съсипят и играта му!

Но някъде отвътре се чуваше и друг глас, може би гласът на трезвия разум, който шепнеше, че това не е вярно. „Така си беше от самото начало — нареждаше гласът. — Просто ти го виждаш чак сега.“

Отиде до гардероба, решен в крайна сметка да извади пистолета. Вече знаеше за какво ще го използва. Но докато ровеше между вещите, звънна телефонът. Той бавно вдигна слушалката, сигурен кой е от другата страна на линията.

Разбира се, позна.

2

— Здрасти, Дан — каза господин Гонт. — Как прекарваш тази прекрасна вечер?

— Ужасно — отвърна му Бъстър с тежък и провлачен глас. — Светът отива по дяволите. Тъкмо смятах да си тегля куршума.

— Така ли? — разочаровано попита търговецът.

— Вече нищо няма смисъл. Дори и играта, която ми продадохте, е развалена.

— Точно в това се съмнявам — възрази господин Гонт, който като че ли се беше засегнал от забележката. — Винаги проверявам стоката си изключително внимателно, господин Кийтън. Изключително внимателно. Защо не погледнете пак?

Той го послуша и това, което видя, го смая. Кончетата си бяха изправени по местата, боята по тях лъщеше на светлината като нова, а очите им хвърляха искри. Ламариненият хиподрум също се беше оцветил в яркозелено и пясъчнокафеникаво. „Пистата изглежда добра“ — помисли и Бъстър и почти несъзнателно погледът му се насочи към капака на кутията.

Или очите му, замъглени от дълбокото отчаяние, в което беше изпаднал, го лъжеха, или наистина само няколко секунди, след като телефонът беше звъннал, по тайнствен начин цветовете върху картона си бяха възвърнали някогашната яркост. Петната с кръвта на Миртъл почти не се виждаха, изгубили се сред цялата пъстрота наоколо.

— Боже мой! — прошепна той.

— Е? — заинтересува се господин Гонт. — Е, Дан? Прав ли съм, или греша? Защото, ако не съм прав, ще трябва да отложиш самоубийството си, колкото да ми върнеш покупката и да си получиш парите обратно. Винаги съм държал хората да са доволни от стоката ми. И имам право да изисквам и от тях да се държат с нужното уважение към нея. Трябва да си пазя репутацията, не знам дали разбираш, защото тя е от изключително значение за мен в този свят, където има милиарди като Тях и само един-единствен човек като мен.

— Не може да бъде! — продължаваше да се чуди съветникът. — Това е… това е чудесно!

— Значи грешката е била у теб, така ли да разбирам? — настояваше търговецът.

— Да… така ще да е било.

— И ти признаваш, че грешката е била у теб?

— Аз ли?… Да, признавам.

— Добре. Тогава вече не мога да те спра, иди и си тегли куршума! Макар че ще бъда разочарован от постъпката ти. Мислех си, че най-сетне съм срещнал човека, който има достатъчно смелост, за да Им тегли един шут в задника. Но разбирам, че просто така си си говорил, че не си по-различен от всички останали — въздъхна господин Гонт. Това беше въздишката на човек, който най-накрая е разбрал, че това, което му се е привидяло в края на тунела, не е било светлина, а само илюзия.

Но нещо странно се случи с Бъстър Кийтън. Изведнъж той усети как цялата му жизненост и решимост са се върнали. Като че ли собственият му цвят възвръщаше някогашната си сила, а тялото му започваше да излъчва светлина.

— Искате да кажете, че още нищо не е свършено?

— Явно като ученик си пропуснал стихотворение номер 101: „Никога не е късно да потърсиш нови светове.“ Не и ако си мъжко момче. Та аз не направих ли всичко за вас, господин Кийтън? Разчитах на вас, не знам дали ме разбирате.

— Мисля, че ми беше по-приятно да ме наричате просто Дан — прекъсна го Бъстър.

— Добре, Дан. Наистина ли смяташ да напуснеш по толкова тъп и страхлив начин живота?

— Не! — извика той. — Просто… си помислих какъв е смисълът? Има толкова много като Тях.

— Трима добри люде могат да създадат доста главоболия, Дан.

— Трима? Трима ли казахте?

— Точно така… Има още един човек, който е с нас. Още някой, който усеща истинската опасност, който разбира какво ни готвят Те.

— Кой? — нетърпеливо попита Бъстър. — Кой?

— Ще научиш, когато му дойде времето — заяви господин Гонт. — Но сега това, с което най-малко разполагаме, е именно то. Всеки момент Те ще дойдат при теб.

Съветникът погледна през прозореца на кабинета и присви очи като копой, който е усетил неприятелско присъствие. Улицата все още бе пуста, но това нямаше да продължи дълго. Можеше да Ги усети как тихомълком се промъкват, как се тълпят около него, готови да го унищожат.

— Какво да направя?

— Значи продължаваш да си от моя отбор, така ли? — попита господин Гонт. — И въпреки всичко мога да разчитам на теб?

— Да!

— До последно?

— Докато адът не изстине или самият вие не поискате.

— Чудесно. Сега, Дан, слушай внимателно.

И докато търговецът говореше, а Бъстър слушаше и неусетно изпадаше в онова хипнотично състояние, което господин Гонт можеше винаги да внуши у събеседниците си навън се чуха първите предвестници на наближаващата буря.

3

Пет минути по-късно Бъстър излезе от дома си. Върху тениската си беше сложил тънко яке, опитвайки се да скрие ръката с белезниците в джоба си. На няколко десетки метра надолу по улицата — точно там, където господин Гонт му беше казал, че ще го намери — бе паркиран пикапът. Беше боядисан в яркожълто, така че минувачите да се заплесват повече по надписите отстрани и да не обръщат внимание на шофьора. Пикапът всъщност почти нямаше прозорци, а от двете му страни беше изписано името на портландската телевизионна станция.

Съветникът се огледа, увери се, че никой не го наблюдава, и влезе в пикапа. Господин Гонт му беше казал, че ключовете ще бъдат под седалката, където и бяха. На мястото до шофьора стоеше оставена книжна кесия. В нея той откри руса перука, очила с метални рамки и стъклено шишенце.

Сложи си перуката с известно нежелание — беше дълга и разрошена и повече подхождаше на рок певец, — но като се видя в огледалото, сам се учуди колко добре му стои. Освен това го подмладяваше. И то много. Очилата бяха от обикновено стъкло, но променяха външността му (или поне така си мислеше Бъстър) дори повече, отколкото перуката. Правеха го да изглежда красив, красив като Харисън Форд в „Брега на комарите“. Само за миг Бъстър от петдесети две годишен мъж се беше превърнал в трийсетгодишен младеж, който при това с нищо не издаваше, че не работи в портландската телевизия. Вярно, нямаше вид на репортер не притежаваше излъчването на хората от екрана, но съвсем спокойно можеха да го вземат за оператор или дори продуцент.

Разви капачката на шишенцето и направи неприятна гримаса — това нещо вътре вонеше като разтопен акумулатор за трактор. От гърлото на бутилката се надигна тънка струйка дим. „Трябва да внимаваш с това нещо, Бъстър — каза си той. — Много трябва да внимаваш.“

Пъхна свободната част от белезниците под дясното си бедро и с вързаната си ръка опъна веригата. След това изсипа малко от съдържанието на шишенцето върху метала, точно под китката си, внимавайки някоя капка от тъмната, лепкава течност да не попадне върху кожата му. Стоманата започна да пуши и да пуска мехурчета. Няколко капки паднаха на гумената стелка в краката му и тя също започна да пуши и да пуска мехурчета. Из купето се разнесе ужасна миризма на изгоряло. Бъстър изчака няколко секунди, после освободи свободната белезница изпод крака си, внимателно провря пръстите на свободната си ръка в обръча и рязко дръпна. Веригата се скъса, сякаш беше от хартия, и той я захвърли на пода. Другата белезница беше останала около китката му, но можеше да се живее и така; проблемът беше във веригата и в празната белезница. Бъстър пъхна ключа, завъртя го и колата тръгна.

Не бяха минали и три минути, когато колата на шерифа на Касъл Каунти, карана от самия Сийтън Томас, се отби в алеята пред дома на семейство Кийтън и старият Сийт откри трупа на Миртъл Кийтън на прага между гаража и кухнята. Почти веднага към неговия автомобил се присъединиха още четири полицейски коли. Ченгетата претърсиха основно къщата с надеждата, ако не се натъкнат на самия Бъстър, то поне да открият някаква следа къде е избягал. Никой не обърна кой знае какво внимание на играта, оставена на бюрото в кабинета му. Беше стара, мръсна и, както личеше по всичко, развалена. Изглеждаше като вехтория, измъкната от тавана на някой беден роднина.

4

Вече две години Еди Уорбъртън, разсилен в сградата на кметството, беше обект на издевателствата на Сони Джакет. Досега беше търпял, но в последните няколко дни раздразнението му се беше превърнало в сляпа ярост и желание за саморазправа.

Когато през лятото на осемдесет и девета предавката на хубавата Едиева хонда цивик се повреди, Еди реши, че няма да е добре, ако закара колата си в най-близкия сервиз на „Хонда“, защото поправката щеше да му излезе през носа. Не стига, че колата му се развали, ами това се случи точно три седмици след гаранционния срок. И така, той реши да отиде при Сони Джакет и да го пита дали разбира от чуждестранни автомобили.

Сони му каза, че разбира. Обясняваше му подробно с наставнически тон, тъй както Еди беше свикнал да му говорят всички янки-провинциалисти. В общи линии, смисълът на този тон беше следният: „Ние не страдаме от предразсъдъци, момче. Тук е Северът, нали разбираш. Ние нямаме нищо общо с ония жалки лайна от южните щати. РАЗБИРА СЕ, ти си си един гаден, черен негър, всеки го вижда, но за нас това няма никакво значение. Черен, жълт, бял, зелен — за нас всички сте един дол дренки. Дай си колата насам.“

Автомонтьорът оправи предавката на хондата, но сметката излезе със сто долара повече от предварително уговорената. Двамата с Еди едва не се сбиха една вечер при „Тигъра“. Тогава адвокатът на Сони (дали ставаше дума за янки или за бедняци от Юга, опитът на негъра го беше научил, че всички бели до един си имат своите адвокати) го повика и му съобщи, че Джакет ще го съди. Всичко завърши с това, че Еди трябваше да плати още петдесет долара, а крайният резултат от неговото вземане-даване със Сони беше, че пет месеца по-късно електрическата система на хондата се запали. Някой го извика от улицата, но докато той излезе с пожарогасител в ръка, купето беше изгоряло като факла. Всичко отиде по дяволите.

Още тогава Еди се замисли дали пожарът не е дело на Сони Джакет. Инспекторът от застрахователната компания му каза, че инцидентът bona fide, че причина за пожара е късо съединение… такива неща се случвали с хиляди, ако не и с милиони. Но откъде можеше той да е сигурен? Най-вероятно говореше наизуст, още повече че парите не ги даваше той, а компанията му. Тъй или иначе застраховката не се оказа достатъчна, за да покрие разходите.

Но сега той вече знаеше. Вече беше сигурен.

Тази сутрин беше получил колет по пощата. Съдържанието на колета беше красноречиво свидетелство за това, какво се е случило с колата му: почернели клещи, тип алигатор, стара, изтъркана снимка с пречупени ъгли и бележка.

Клещите бяха точно такива, каквито би използвал човек, ако му хрумне да прави късо съединение. Просто трябваше да се свали изолацията от нужните за целта жици на нужното за целта място, после жиците да се съединят и voila.

На снимката беше Сони с няколко от неговите белокожи приятелчета — от онези безделници, които по всяко време на деня можеш да видиш как се люлеят на кухненски столове в бензиностанцията. Но мястото не беше Сониевата „Суноко“; злосторниците се бяха снимали в автомобилното гробище на Робишо по шосе № 5. Стояха пред изгорялата хонда на Еди, пиеха бира, смееха се… и всеки от тях държеше в ръка резен диня.

Бележката беше кратка и ясна: „Скъпи ми, гадни негъре, който се заяжда с мен, спукана му е работата.“

В началото Еди се зачуди защо Сони ще му праща подобно послание (във всеки случай не го свърза с писмото, което той самият по настояване на господин Гонт беше пуснал в пощенската кутия на Поли Чалмърс). Каза си просто, че Сони е или още по-тъп, или още по-гаден от останалите тъпи и гадни собственици на сервизи. И все пак, дори ако Джакет обръщаше такова внимание на цялата работа, защо беше чакал толкова дълго, преди да му се обади? Но колкото повече се замисляше за старите времена,

„Скъпи ми, гадни негъре“,

толкова повече му се струваше, че всъщност въпросите, които си задаваше, нямат никакво значение. Бележката, лещите и старата фотография му се набиваха в съзнанието, където бръмчаха като рояк разгневени комари.

Тази вечер Еди си купи пистолет от господин Гонт. Неоновите лампи на „Суноко“ хвърляха бяла светлина върху макадама пред бензиностанцията, образувайки нещо като трапезоид. Еди спря стария олдсмобил, втора употреба, с който бе принуден да замени хондата. Излезе от колата и се насочи към осветеното помещение на бензиностанцията, стиснал пистолета в джоба на якето си.

За минутка се сиря пред входа и погледна вътре. Сони се клатеше върху пластмасовия стол до касата. Четеше вестник и затова Еди можеше да види само върха на шапката му. И така, Сони четеше вестник. Естествено. Белите винаги си имаха адвокати и след като цял ден са се будалкали с разни черни маймуни като Еди, си оставаха на работното място, за да се клатят на стола и да си четат вестника.

Проклети бели с техните проклети адвокати и още по-проклетите им вестници!

Негърът извади автоматичния пистолет от джоба си и изведнъж у него проговори някакъв умълчал се до тогава вътрешен глас, който започна тревожно да му повтаря, че не трябва да прави това, за което е дошъл, че това ще бъде непоправима грешка. Но вътрешният глас можеше съвсем спокойно да си гледа работата. И то не за друго, а защото самият Еди изведнъж се оказа сякаш излязъл от кожата си. Струваше му се, че се е превърнал в безплътен дух, който кръжи над собственото си тяло и се наблюдава отгоре. Някаква зла сила го беше подчинила напълно и той нямаше воля да й се противопостави.

— Имам нещо за теб, гадно, лъжливо копеле! — неволно изрече Еди и стана безпомощен свидетел на това, как пръстът му натиска два пъти подред спусъка на пистолета. В едно от заглавията във вестника, което съобщаваше „ПОЛИТИЧЕСКИЯТ РЕЙТИНГ НА МАККЪРНАН СЕ ПОКАЧВА“, се появиха две дупчици. Сони Джакет изкрещя и се сгърчи от болка. Задните крака на стола се подхлъзнаха и той се строполи на пода. Целият му комбинезон беше облян в кръв… освен името „РИКИ“, извезано със златен конец в горната му част. Не ставаше дума за неговия враг, а за Рики Бисонет.

— Майната му! — изкрещя Еди. — Застрелях друг гаден сервизчия!

— Здрасти, Еди — обади се Сони Джакет зад гърба му. — Имах късмет, че бях в кенефа, не мислиш ли?

Изненадан, Еди понечи да се обърне. Но преди да е успял да се извърти дори наполовина, три куршума, изстреляни от автоматичния пистолет, който същия следобед Сони беше купил от господин Гонт, пронизаха долната частна гърба му и заседнаха в гръбначния му стълб.

Еди остана да гледа безпомощно с широко отворени очи как собственикът на сервиза се навежда над главата му. Дулото на пистолета му изглеждаше огромно като тунел за влак и черно като самата вечност. Зад него се показваше лицето на Сони, пребледняло и напрегнато. По бузата му се стичаше струйка машинно масло.

— Да искаш да откраднеш новия ми комплект гаечни ключове, това го разбирам — Сони опря дулото на пистолета в челото на Еди Уорбъртън. — Но да ми пишеш и да ми кажеш, че ще го направиш… ето къде беше голямата ти грешка.

Изведнъж Еди разбра всичко. Чак сега той си спомни за писмото, което беше пуснал в пощенската кутия на Поли Чалмърс, чак сега направи връзката между бележката, която той беше получил, и онази, за която сега му говори автомонтьорът.

— Слушай! — едва промълви той. — Трябва да ме изслушаш, Джакет — изиграли са ни, и двамата. Ние…

— Сбогом, чернилко — прекъсна го Сони и натисна спусъка.

В продължение на около минута той не откъсваше поглед от това, което беше останало от Еди Уорбъртън и се чудеше дали не беше сбъркал, като не остави негърът да се доизкаже. В крайна сметка реши, че е постъпил правилно. Какво толкова можеше да научи от един глупак, които му праща писмо, за да го предупреди, че ще го обере?

Изправи се, обиколи помещението и прекрачи трупа на убития Рики Бисонет. Отвори сейфа и извади оттам комплекта сгъваеми гаечни ключове, които господин Гонт му беше продал. И все още им се любуваше, като ги изваждаше един но един, а после грижливо ги полагаше в гнездата им в кутията, когато пристигнаха от щатската полиция и го арестуваха.

5

„Ще паркираш на ъгъла на Бърч Стрийт и главната улица — беше казал по телефона господин Гонт на Бъстър, — и ще чакаш. Ще ти пратя някого.“

Бъстър следваше инструкциите му възможно най-точно. Сега, от мястото си една пресечка по-нагоре, той спокойно можеше да наблюдава върволицата клиенти, които се бяха отправили към служебния вход на магазина на господин Гонт. Струваше му се сякаш всичките му приятели и съседи се бяха наговорили тази вечер да се отдадат на покупки. Само преди десет минути се появи с разкопчана рокля и онова женище Раск, което човек никога не би искал да срещне сам по тъмно, особено в такова състояние.

Пет минути, след като тя излезе от служебния проход, криейки някакъв предмет в джоба на роклята си (роклята й все още бе разкопчана и Бъстър можеше да види всичко под нея, но пък и кой би искал изобщо да погледне такова нещо, освен ако не е с всичкия си), по-нагоре по главната улица се разнесоха няколко изстрела от пистолет. Той не бе сигурен, но му се стори, че изстрелите бяха дошли от бензиностанцията „Суноко“.

Колите на щатската полиция излетяха от пресечката, където се помещаваше местната администрация, пусна сините светлини и разгони насъбралите се репортери като ято гълъби. С перука или не, Бъстър реши, че ще е по-разумно, ако за известно време се скрие в дъното на пикапа.

Полицейските коли профучаха край него и въртящите се сини светлини за миг се спряха върху някакъв предмет захвърлен точно до задната врата на пикапа — зелена торба от дебел, брезентов плат. Бъстър бе обзет от любопитство и дръпна връвта на торбата, за да погледне какво има вътре.

Най-отгоре беше оставена някаква кутия. Той я извади и под нея торбата се оказа пълна с часовници. Такива часовници, дето са направени да ги слушаш как тиктакат. Имаше поне две дузини. Гладките им бели лица се блещеха насреща му като ококорените очи на сирачето Ани. Бъстър отвори кутията, която беше извадил, и видя вътре куп клещи, тип алигатор, каквито електротехниците понякога използват, за да провокират късо съединение.

Бъстър сбърчи вежди… и изведнъж в съзнанието му изплува споменът за един служебен формуляр, за да бъдем точни, ставаше дума за квитанция, която беше видял в Касъл Рок. Върху бланката, гласяща: „Необходими за заплащане стоки и/или услуги“, беше напечатано на машина: „16 КУТИИ ДИНАМИТ“.

Облегна се върху ламарината и се усмихна. Не само се усмихна, ами прихна да се смее. Навън трещяха гръмотевици. Езикът на някаква светкавица облиза провисналия корем на облака, спуснал се над улицата, и се изгуби в Касъл Стрийм.

Бъстър продължаваше да се смее, та чак пикапът започна да се тресе.

— За тях ли! — извика той щастлив. — О, момче, май имаме нещо като за Тях, а! А, не е ли тъй?

6

Хенри Пейтън, който беше дошъл в Касъл Рок, за да вади кестените от огъня вместо шериф Пангборн, стоеше на вратата на бензиностанцията „Суноко“ и се чудеше да вярва ли на очите си. Имаше още два трупа. Единият беше на бял, другият — на черен, но общото беше, че и двата принадлежаха на едни много мъртви собственици.

Трети човек — собственикът на бензиностанцията, ако се вярваше на името, изписано върху комбинезона му, — беше седнал на пода пред сейфа и държеше в скута си мръсна стоманена кутия, сякаш люлееше малко дете. До него бе захвърлен автоматичен пистолет. Хенри погледна към оръжието и усети как стомахът му се преобръща. Беше абсолютно същият модел пистолет като онзи, с който Хю Прийст бе застрелял Хенри Бофорд.

— Виж — чу се спокойният глас на един от полицаите. — Има още един.

Хенри обърна глава и усети как изпукаха вратните му сухожилията. Още един автоматичен пистолет се беше изхлузил от протегнатата ръка на негъра.

— Не ги пипайте — обърна се той към другите полицаи. — Дори не се приближавайте до тях.

Прескочи локвата кръв, хвана Сони Джакет за презрамките на комбинезона и го изправи на крака. Той не му оказа никаква съпротива, но сграбчи с две ръце стоманената кутия и я притисна до гърдите си.

— Какво е ставало тук? — изкрещя шерифът в лицето му. — Какво за Бога е ставало тук?

Мъжът, уплашен да не му вземат кутията, посочи с лакът към Еди Уорбъртън.

— Ей тоя тук дойде. Носеше пистолет. Сами виждате, че е луд; вижте какво направи с Рики. Сбърка го с мен. Искаше да ми открадне инструментите. Погледнете.

Сони се усмихна и отвори кутията, така че Хенри да види наредите в нея гаечни ключове.

— Не можех да го оставя да го направи, нали? Искам да кажа… те са си мои. Аз съм си платил за тях и те са си мои.

Хенри отвори уста, за да отвърне нещо. Нямаше най-малка представа какво трябваше да бъде то, така че не каза нищо. Още повече, че не му остана и време — дочуха нови изстрели, този път откъм Касъл Вю.

7

Ленор Потър се беше надвесила над трупа на Стефани Бонсейнт, държейки в ръка автоматичен пистолет, чието дуло още пушеше. Трупът лежеше в цветната леха зад къщата — единствената, която злата, отмъстителна кучка не беше успяла да унищожи при предишните си две похождения.

— Не трябваше да се връщаш — каза Ленор. Никога през живота си не беше стреляла с пистолет, а сега се бе превърнала в убийца… но всъщност вътрешно се радваше и ликуваше от победата си. Натрапницата беше навлязла в частна собственост, беше се захванала да унищожава чужда градина (Ленор беше изчакала кучката да се захване за работа и чак тогава я застреля — мама не беше отгледала глупачета) и тя имаше всички права да я накаже. Абсолютно всички права.

— Ленор? — викаше съпругът й. Беше се надвесил от прозореца на горната баня. Лицето му, цялото в пяна за бръснене, изразяваше уплаха. — Ленор, какво става?

— Убивам закононарушители — най-спокойно му отвърна тя и дори не си направи труда да се огледа някой нея ли е видял. Пъхна крака си под трупа и с мъка го повдигна. Пръстът й потъна в месищата на кучката Бонсейнт, която дори не реагира. Ленор беше удовлетворена. — Стефани Бон…

Трупът се обърна по гръб. Но не беше на Стефани Бонсейнт. Беше на милата съпруга на заместник-шерифа.

Застреляната беше Мелиса Клатърбък.

Изведнъж пред очите на Ленор Потър се появиха сини петна, после пурпурни, после виолетови, докато всичко не се смеси в мастилено черно…

8

Пангборн себе втренчил с невиждащи очи в ръцете си. Сякаш се бе спуснал непрогледен мрак, който поглъщаше всичко наоколо. Беше му минало през ума, че може би този следобед е загубил Поли не за няколко дни, както си мислеше в началото — само докато се изглади създалото се недоразумение, — а завинаги. Което означаваше, че му оставаше да убива около тридесет и пет години скука.

Внезапно се стресна от нечии тътрещи се стъпки и вдигна глава. Беше госпожица Хендри. Изглеждаше нервна, но в същото време явно бе, че е взела решение.

— Малкият Раск се размърда — съобщи му тя. — Още не се е събудил — дадено му е било успокоително и дълго време няма да се събуди истински, — но се е размърдал.

— Наистина ли? — изрече Алън, изчаквайки яда продължи.

Госпожица Хендри прехапа устна, но продължи:

— Да. Ако можех, бих ви пуснала да го видите, шериф Пангборн, но наистина не мога, повярвайте ми. Разбирате ме, нали? Знам, че си имате неприятности във вашия град, но момчето е само на седем години.

— Така е.

— Отивам до лавката да изпия един чай. Госпожа Евънс закъснява както обикновено, но всеки миг ще бъде тук. Ако отидете до стаята на Шон Раск, стая номер девет, веднага след като сляза долу, нищо чудно тя изобщо да не разбере, че сте тук. Разбирате ли?

— Да. — Шерифът не знаеше как да й се отблагодари.

— Визитацията започва чак в осем, така че, ако сте в стаята, малко е вероятно тя да забележи. Разбира се, ако случайно ви пипне, ще й кажете, че съм следвала болничните предписания и съм ви отказала посещение. Вмъкнали сте се, докато на бюрото е нямало никого. Нали няма да забравите?

— Няма — увери я Алън. — Ако искате, да ви дам честната си дума.

— На излизане можете да използвате стълбището в дъното на коридора. Имам предвид, ако отидете до стаята на Шон. Което, разбира се, аз самата съм ви забранила да правите.

Той стана от мястото си и горещо я целуна по бузата Госпожица Хендри се изчерви.

— Благодаря.

— За какво? Аз нищо не съм направила. Просто смята да отида да изпия един чай. Моля ви, шерифе, преди да съм си отишла, да не сте мръднали от пейката.

Алън послушно си седна на мястото. Застана с наклонена глава, имитирайки Саймън Глупака и някой уличен продавач на сладкиши, и изчака двукрилата врата зад госпожица Хендри да се затвори достатъчно, за да бъде извън всякакво подозрение в съучастничество. Едва тогава се изправи и влезе на пръсти в коридора с ярко боядисаните стени, където в краката му се валяха цели купища играчки и мозайки за нареждане. Стигна до стая номер девет.

9

Стори му се, че Шон вече е буден.

Намираха се в детското отделение на болницата, но леглото, в което беше момчето, колкото и малко да изглеждаше спрямо останалите мебели в стаята, пак сякаш го поглъщаше цялото с размерите си. Толкова слабо изпъкваше телцето на детето под одеялото, та на Алън му се стори, че пред себе си има само една глава, грижливо положена върху възглавницата. Лицето над одеялото беше изключително бледо. Под очите, които го наблюдаваха без ни най-малка следа от изненада, се бяха очертали тъмночервени, почти черни сенки. Като някаква запетайка, точно над челото на Шон се беше завъртяла тъмна къдрица.

Алън взе стола, поставен при прозореца, и го премести до леглото с прегради, за да не може Шон в съня си да се изтърколи на пода. Детето дори не помръдна глава — само очите му следваха движенията на новодошлия.

— Здравей, Шон — поздрави го шерифът. — Как се чувстваш?

— Гърлото ми е пресъхнало — прошепна му едва чуто той.

На масичката до леглото имаше кана с вода и две стъклени чаши. Алън наля едната с вода и се наведе над преградата, за да я подаде на момчето.

Шон се опита да се надигне, но не му стигнаха силите. Отпусна се обратно върху възглавницата и почти недоловимо въздъхна. Алън изпита отново позната остра болка. Замисли се за своя син — бедния, обречен Тод. Пъхна ръка под врата на Шон Раск и му помогна да се изправи в леглото, но точно в този миг пред очите му отново изплува образът на Тод, който стои редом с брат си и маха за довиждане на баща си. Около главата на непрежалимия Тод лъчеше бледосинкав ореол от светлина, който обагряше в седефено чертите му.

Ръката на Алън потрепери и малко от водата се разплиска по болничната пижама на Шон.

— Извинявай.

— Нищо — отвърна му Шон с дрезгавия си гласец и, жадно започна да пие. Изпи почти цялата чаша. След което се уригна.

Алън внимателно го положи обратно върху възглавницата. Шон бе утолил жаждата си, но в погледа му се четеше предишното отчаяние. Шерифът си помисли, че през живота си не е срещал момче на неговата възраст, което да е изглеждало толкова самотно, и още веднъж се опита да си припомни лицето на Тод.

Пропъди мислите за сина си. Имаше да върши работа. Неприятна и в същото време изключително деликатна работа, която обаче все повече и повече му се струваше по-важна от всичко останало. Точно сега в Касъл Рок може би ставаха много неща, но шерифът вътрешно се убеждаваше, че поне някои от многобройните въпроси, можеха да намерят отговорите си именно тук, зад това бледо чело и тези тъжни, изгубили блясъка си очи.

Той огледа стаята и с пресилена усмивка заключи:

— Каква скучна стая!

— Да — съгласи се Шон с тихия си, дрезгав гласец — Ужасно е тъпа.

— Може би малко цветя ще й вдъхнат повечко живот — предположи на глас Алън и с дясната ръка бръкна в левия си ръкав. С ловко движение на пръстите извади сгъваемия букет изпод каишката на часовника си.

Усещаше, че късметът може да му изневери, но тъй и тъй си беше казал, че трябва да мине през този номер, реши да използва момента. За малко да съжалява за прибързаността си. Щом дръпна въженцето, за да се разтвори букетът две от хартиените цветя се скъсаха. Пружинката нададе жален звън. Каза си, че това определено е последният път когато изпълнява номера със сгъваемите цветя… но все пак успя да го направи сравнително успешно. А Шон, за разлика от брат си, наистина се зарадва на фокуса, който въпреки мрачното му настроение и всичките успокоителни, с които го бяха натъпкали, му се стори забавен.

— Страхотно! Как го правите?

— Ами с малко магия… Искаш ли ги? — посегна той да пусне изкуствените цветя в каната с вода.

— Не. Нали са от хартия. Пък и са се накъсали.

Шон се замисли и понеже реши, че се е показал неблагодарен, допълни:

— И все пак номерът беше страшен. Можете ли да ги накарате да изчезнат?

„Малко се съмнявам, момчето ми“ — каза си наум Алън, но обеща да опита.

Вдигна букета, така че Шон да го вижда добре, после леко присви дясната си ръка и я свали надолу. Понеже не забравяше в какво плачевно състояние се намира той, за разлика от друг път извърши всичко изключително бавно и сам се учуди на резултата. Вместо да се сгънат светкавично и да изчезнат също тъй неочаквано, както и се бяха появили, цветята сякаш се разтопиха в мъгла, преди да се изгубят напълно в свития му юмрук. Както се очакваше, разхлабената пружинка направи опит да запъне и да провали номера, но накрая се смили и за последен път в живота ей реши да сътрудничи на собственика си.

— Това се казва номер — заключи Шон, на когото този фокус направил още по-голямо впечатление от предишния, и Алън се съгласи. Беше се получил завидно ефектен завършек на евтиния трик, с който той беше събирал ума още на съучениците си в долните класове. За съжаление този ефект не би могъл да се постигне с новата пружинка, която сгъваемите цветя несъмнено щяха да получат в идните дни. Те отново щяха да се сгъват бързо и зрителят не би могъл да се наслади на магията, получила се съвсем случайно сега.

— Благодаря — поклони се на публиката си Алън и може би за последно прибра сгъваемия букет под каишката на часовника си. — Ако не искаш цветя, тогава какво ще кажеш за някоя монета от четвърт долар, а? Можеш да си вземеш кола от машината.

Надвеси се над момчето и съвсем непринудено извади четвърт долар от носа му. То се усмихна развеселено.

— Их, да му се не види, забравих, че колата е вече седемдесет и пет цента, нали така? Това е то — инфлация. Но спокойно…

И Алън извади още една монета от устата на Шон, а после взе, че откри трета в ухото му. Но усмивката на детето лека-полека започна да угасва и той разбра, че ще е най-добре, ако се заеме с работата, за която беше дошъл.

— Пази си ги. Като се пооправиш, ще ги използваш.

— Благодаря, господине.

— Винаги си добре дошъл, Шон.

— Къде е татко? — попита момчето. Гласът му бе поукрепнал.

На Алън въпросът му се стори малко странен. Както всеки друг и той би сметнал за по-нормално, ако момчето бе попитало първо за майка си. В крайна сметка то беше само на седем години.

— Скоро ще бъде тук, Шон.

— И аз се надявам. Искам да дойде.

— Знам, че искаш да го видиш. — Алън за миг се замисли, но добави: — И мама ще дойде скоро.

Шон сякаш изпадна в дълбок размисъл при тези думи, но накрая само поклати отрицателно глава. При това движение възглавницата под него леко прошумоля.

— Не, няма да дойде. Много е заета.

— Толкова заета, че няма да дойде да те види? — не можеше да повярва шерифът.

— Да. Много е заета. На мама й идва на гости Кралят. Затова повече не ме пуска в стаята си. Заключва вратата, слага си тъмните очила и чака да дойде Кралят.

Алън си спомни за госпожа Раск в мига, когато я разпитваха от щатската полиция. Говореше бавно и несвързано. На масата до нея стояха слънчеви очила. Сякаш не можеше да се раздели с тях — едната й ръка постоянно ги докосваше. От време на време тя рязко я дръпваше — сякаш се страхуваше някой да не обърне внимание какво точно прави, — но после, само след няколко секунди ръката се връщаше отново при очилата. Тогава той си беше помислил, че държането й се дължи или на изживения шок, им по-скоро на въздействието на някакво успокоително. Но сега започваше да се чуди дали причината не е друга. Питаше се и дали не си струва да продължи в тази посока, вместо да разпитва Шон за Брайън. А може би двете неща бяха свързани?

— Вие май не сте истински магьосник — разкри го Шон. — Да не сте полицай?

— Ъ-хъ.

— Да не би да сте от щатската полиция? От онези със сините коли, които карат много бързо?

— Не, аз съм местният шериф. Обикновено карам кафява кола с по една звезда от двете страни, крято наистина се движи много бързо, но днес по изключение съм със старо комби, дето все забравям да го продам — усмихна се Алън. — Виж, то е много бавно.

Това обаче предизвика известен интерес.

— А защо не си карате кафявата полицейска кола?

„И така, излиза, че няма да те питам нито за Джил Мизлабурски, нито за брат ти — помисли си шерифът. — Джил не знам, но с Брайън нещата сигурно са били много зле.“

— Да ти кажа честно, вече забравих. Днес беше дълъг ден.

— Вие като шерифа от „Млади стрелци“ ли сте?

— Ъ-хъ. Нещо такова.

— Двамата с Брайън си взехме под наем касетата с филма и го изгледахме. Беше най-страхотното нещо, което можеш да си представиш. Искахме да гледаме и „Млади стрелци II“ когато го даваха на „Вълшебния фенер“ в Брайтън миналото лято, но мама не ни пусна, защото бил забранен за деца. Не ни пускат да гледаме забранени филми. Само понякога татко ни разрешава да ги гледаме на видеото вкъщи. Двамата с Брайън много харесвахме „Млади стрелци“ — повтори Шон, но в същия миг погледът му се помрачи. — Но това беше, преди той да получи снимката.

— Коя снимка?

За пръв път по лицето на момчето се изписа вълнение. Сякаш изведнъж се беше изпълнило с някакъв непреодолим ужас.

— Снимката с бейзболиста. Една много специална снимка на бейзболист.

— Така ли? — спомни си Алън за броя на „Плеймейт“, който беше открил в стаята на самоубилото се момче и снимките с бейзболисти вътре — Брайън им викал „далавераджийчета“. — Той обичаше да събира снимки на бейзболисти, нали, Шон?

— Да. Така и той го хвана в ръцете си. Сигурно с всеки различен човек използва и различен начин да го хване.

Шерифът се наведе напред.

— Кой по-точно, Шон? Кой го е хванал в ръцете си?

— Брайън се самоуби. Видях го как го направи, бях в гаража.

— Знам. Съжалявам.

— Отзад от главата му излизаше нещо гадно. Не беше просто кръв. Нещо друго. Жълтеникаво.

Алън не знаеше какво да каже. Сърцето му биеше силно в гърдите, устата му беше пресъхнала, сякаш беше прекарал няколко дни в пустинята, а стомахът му се преобръщаше. В съзнанието му кънтеше името на собствения му син, сякаш посред нощ нечии обезумели ръце бяха забили камбаните на умряло.

— Иска ми се да не го бе направил — продължи Шон. Гласът му звучеше странно спокойно, но изведнъж в окото му се показа сълза, която нарастваше, нарастваше, докато не се пукна като балон и не потече по гладката му буза — Няма да гледаме двамата заедно „Млади стрелци II“, когато го пуснат на видеокасетки. Ще трябва да го гледам сам, но без Брайън и неговите тъпи шеги няма да е толкова забавно. Сигурен съм.

— Ти обичаше брат си, нали? — прекъсна го малко неловко Алън, като в същото време протегна ръка между пръчките на леглото. Малката ръка на Шон Раск пое неговата и пръстите му я стиснаха. Ръчичката на момчето беше гореща. И малка. Много малка.

— Да. Брайън искаше да стане питчър в отбора. Казваше, че щял да се научи да мята топката като харпун, също както го прави Майк Бодикър. Но сега вече няма да може. Каза ми да не го доближавам, иначе съм щял и аз да си изпатя. Аз се разплаках. Бях уплашен. Не беше на филм. Всичко ставаше в нашия гараж.

— Знам — рече Алън. Пред очите му отново се показа колата на Ани. Натрошените стъкла. Големите локви почерняла кръв по седалките. Това също не беше филм. Мъжът заплака. — Знам, момчето ми.

— Той поиска от мен да му обещая едно нещо и аз му го обещах. И ще спазя обещанието си. Ще го спазвам до края на живота си.

Алън избърса лицето си със свободната си ръка, но сълзите упорито отказваха да спрат. Ето това момче лежеше пред него, беше толкова пребледняло, че кожата му едва се отличаваше от цвета на възглавницата; това същото момче бе видяло с очите си как брат му се самоубива, беше видяло как мозъкът му се разплисква по стената на гаража, а къде беше майка му? Чакала да й дойде на гости Кралят. Шон беше казал: „Заключва вратата, слага си тъмните очила и чака да дойде Кралят.“

— Какво му обеща, синко?

— Исках да му се закълна в мама и татко, но той не ми позволи. Каза, че трябвало да се закълна в своето собствено име. Защото той я бил хванал и нея. Според Брайън той хващал в ръцете си всеки, който се е клел в името на някой друг. Така че се заклех в собственото си име, но дори и тогава брат ми пак натисна спусъка и си гръмна главата. — Лицето на Шон се обля в сълзи, но погледът му продължаваше да бъде все тъй сериозен. — Не беше само кръв, господин шериф. Имаше и нещо друго. Нещо жълтеникаво.

Алън стисна ръчичката му.

— Знам, Шон. Какво искаше брат ти да му обещаеш?

— Ако ви кажа, може би Брайън няма да отиде в рая.

— Разбира се, че ще отиде. Имаш думата ми на шериф.

— Шерифите винаги ли удържат на думата си?

— Винаги, когато я дават на малки момченца, които лежат в болница — увери го той. — В подобни случаи никой шериф не може да не удържи на думата си.

— А ако я престъпят, в ада ли отиват?

— Да — кимна Алън. — Точно така. Ако я престъпят, отиват право в ада.

— А вие ще се закълнете ли, че ако ви кажа, Брайън пак ще отиде в рая? Ще се закълнете ли в собственото си име?

— В собственото си име — сложи ръка на сърцето си шерифът.

— Добре тогава — съгласи се Шон. — Брайън ме накара да му обещая никога да не стъпвам в новия магазин, от който той си беше купил онази специална снимка с бейзболиста. Той си мислеше, че на нея е сниман Санди Коуфакс, но не беше той. Беше друг играч. А снимката беше стара и мръсна, но мисля, че той не можеше да го разбере.

Шон замълча за малко, замисли се, но продължи със спокойния и благ гласец:

— Веднъж се върна вкъщи с ръце, целите в кал. Изми ги, а по-късно го чух да плаче в стаята си.

„Чаршафите — сети се Алън. — Чаршафите на Уилма. Значи е бил Брайън.“

— Каза, че „Неизживени спомени“ било отровно място, а той бил отровен човек и аз никога не трябвало да ходя при него.

— Брайън ти го е казал? Брайън ти е казал нещо за „Неизживени спомени“?

— Да.

— Шон… — понечи да го попита нещо, но замълча. Имаше чувството, че се е превърнал в електрическа жица и го пронизва ток с високо напрежение.

— Какво?

— Майка ти… дали и тя си е купила слънчевите очила от „Неизживени спомени“?

— Да.

— Тя ли ти го каза?

— Не, но знам, че ги е купила оттам. Тя си слага слънчевите очила и по този начин извиква Краля при себе си.

— Кой Крал, Шон? Знаеш ли?

Момчето го погледна недоумяващо, сякаш беше казал най-невероятната глупост на света.

— Елвис. Той е Кралят.

— Елвис — повтори Алън. — Че кой друг наистина?

— Искам баща си.

— Знам, сладурче. Само още няколко въпроса и ще те оставя. Ще поспиш и като се събудиш, баща ти ще е тук. Шон, Брайън каза ли ти кой е отровният човек?

— Да, господин Гонт. Собственикът на магазина. Той е отровният човек.

Сега пък Алън се сети за Поли — за Поли, когато казваше след погребението: „Според мен това беше просто единственият начин да си намеря истинския лечител… Доктор Гонт. Доктор Лийлънд Гонт.“

Спомни си за малкия сребърен амулет, който тя си беше купила от „Неизживени спомени“, как го беше извадила от чантата си и му го беше показала… но в мига, когато той понечи да го поеме, ръката й изведнъж го беше закрила. Тогава за пръв път видя подобно изражение у Поли, едновременно на подозрение и на наранено чувство за собственост. Тъничкият й гласец прозвуча писклив, треперещ и плачлив — нещо, което също не беше забелязвал никога у нея. „На никого не му е леко да открие, че лицето, което си е мислил, че обича, се е оказало само маска… Как можа да си помислиш да ме измамиш?… Как можа!“

— Какво си и казал! — промълви той, без дори да си даде сметка, че говори на глас. Както и че е стиснал в ръка а от пръчките на леглото и бавно я върти между свитите си пръсти. — Какво си й казал? И как, по дяволите, си я накарал да ти повярва?

— Господин шериф, добре ли сте?

Той се овладя и ръката му се отлепи от пръчката.

— Да… нищо ми няма. Сигурен си, че Брайън ти е казал за господин Гонт, така ли, Шон?

— Да.

— Благодаря ти — надвеси се Алън над момчето, стисна ръката му и го целуна по хладната и пребледняла буза. — Благодаря ти, че говори с мен — каза и стана от стола.

Имаше една работа, която вече цяла седмица си повтаряше, че трябва да свърши, но все нещо го задържаше в последния момент — да се отбие в магазинчето на новоустановилия се в Касъл Рок търговец. Не ставаше дума нито за сериозно запознанство, нито да купува нещо; просто да му се обади, да го посрещне с добре дошъл от името на целия град, да го осведоми накратко какви са процедурите, ако има неприятности. Често се беше сещал за това си намерение, веднъж дори беше минал покрай магазина, но кой знае защо така и не се беше наканил да влезе вътре и да се разговори със собственика. Чак днес, покрай случая с Поли, Алън бе започнал да се чуди дали господин Гонт няма пръст в цялата работа, но вече като че ли беше късно — лайната се бяха изсипали върху вентилатора, тъй да се каже, а в същото време той се оказваше с вързани ръце на трийсет километра от града, за чиято сигурност трябваше да се грижи.

„Дали не ме държи нарочно настрана? Дали, без да знам, не съм стоял през цялото това време настрана?“

Във всеки друг момент подобен въпрос би му се сторил смешен, дори глупав, но точно сега, точно в тази спокойна, сенчеста стая той му изглеждаше повече от уместен.

Внезапно си каза, че на всяка цена трябва да се върне в Касъл Рок. Трябваше да се върне, и то незабавно.

— Господин шериф?

Алън се обърна към Шон.

— Брайън каза и нещо друго — добави момчето.

— Наистина ли? И какво беше то, Шон?

— Брайън ми каза, че господин Гонт изобщо не бил човек.

10

Алън излезе в коридора и се насочи към вратата, над която с големи букви беше изписано: „ИЗХОД“. Ходеше на пръсти и с ужас очакваше как всеки момент заместничката на госпожица Хендри ще му кресне в гърба. Но единственото лице, с което имаше случай да се разговори, беше някакво малко момиченце, застанало на вратата на стаята си. Русите му коси бяха вързани на две големи опашки, спускаха се на раменете му и прикриваха избелялата розова пижама, а ръцете му държаха някакво одеяло. Като го гледаше колко е изтъркано, Алън си каза, че това одеяло сигурно не е кое да е, ами най-любимото на света. Момиченцето беше босо, панделките около плитките му бяха вързани накриво, а изпитото му личице почти се изгубваше под огромните очи, които наблюдаваха непознатия. Ако се вярваше на изражението на това пребледняло личице, трудно беше да си представи, че някъде по земята има по-нещастен човек от това дете.

— Ти носиш пистолет — отбеляза момиченцето.

— Вярно е.

— И баща ми си има пистолет.

— Наистина ли?

— Да, и то по-голям от твоя. По-голям от целия свят, ако искаш да знаеш. Ти да не си някой караконджул?

— Не, сладурче — поклати глава Алън, но неволно си помисли как тази вечер караконджулите са си дали среша в собствения му дом.

Бутна вратата в дъното на коридора, слезе по стълбите на долния етаж, бутна още една врата и излезе навън, за да се потопи в здрача, изпреварил с някоя и друга минута знойната лятна вечер. Забърза по посока на паркинга. На запад, по посока на Касъл Рок прогърмяваше и се усещаше да наближава буря.

Алън отключи вратата, влезе в старото комби и откачи от мястото му микрофона на радиостанцията си.

— Тук първи, тук първи, искам базата. Предавам.

Но му отвърна само шумотевицата по развалената връзка.

Проклета буря.

„А може би главният караконджул нарочно я е предизвикал“ — прошепна му някакъв глас. Алън вече не бе в състояние да отхвърли тази мисъл с усмивка.

Опита отново, но в слушалките друг отговор не се получи, затова потърси щатската полиция в Оксфорд. Този път връзката беше чудесна. Човекът от другата страна му съобщи, че в района на Касъл Рок се е развихрила магнитна буря и връзките с града са били прекъснати. Дори телефоните работели само когато си пожелаели.

— Ще се свържете с Хенри Пейтън и ще му наредите от мое име да задържи човек на име Лийлънд Гонт. За начало ще го счетем за необходим за следствието свидетел. Името му е Гонт. Г като „генерал“. Записахте ли? Край.

— Записвам дума по дума, шерифе. Гонт, Г като „генерал“. Край.

— Кажете му, че Гонт може да се окаже подстрекател към убийствата на Нети Коб и Уилма Джърсик. Край.

— Записах. Край.

— Това е всичко. Край.

Той остави микрофона на мястото му, запали двигателя и потегли към Касъл Рок. Преди да излезе от Бриджтън, се спря на паркинга пред един магазин от веригата „Червена ябълка“ и използва телефона, за да позвъни в службата си. Отсреща се дочуха две прещраквания, след което нечий записан на лента глас му съобщи, че номерът, който търси, е временно изключен от централата.

Затвори и бързо се върна при колата си. Този път тичаше. Преди да излезе от паркинга и да се включи в шосе № 117, Алън включи сигналната лампа и я постави покрива на комбито. Не беше изминал и два километра, когато старият форд, колкото и да се тресеше и да дрънчеше, вече беше вдигнал сто и двайсет километра в час.

11

Ейс Мерил се завърна в Касъл Рок заедно с падащия мрак.

Светкавиците се стрелкаха из простора над главата му и пронизваха с огнените си шишове безпомощната земя, а той караше своя шевролет по Касъл Стрийм Бридж, смъкнал прозорците, защото дъждът още не беше завалял, а от горещина едва се дишаше.

Ейс беше мръсен, уморен и ядосан. Въпреки бележката, която беше получил, бе обиколил още три от местата, обозначени на картата, и пак не му се щеше да повярва какво точно му се беше случило. С две думи не искаше да повярва, че са го изиграли. На всяко от трите места беше открил по един плосък камък и под камъка метална кутийка. В две от тях имаше още от онези мръсни рекламни купони, а в третата, намерена в блатистата земя зад фермата на Страутови, се мъдреше само някаква си стара химикалка. На нея беше нарисувана жена с прическа, каквито са носели през четиридесетте. Беше облечена в бански костюм, също модел от четиридесетте, ако се съдеше по формата му на туба за бензин. Като се обърнеше химикалката надолу, банският костюм изчезваше.

Голямо съкровище, няма що!

Беше потеглил с колата си към Касъл Рок и беше надул газта докрай. Погледът му беше като на обезумял, а дънките му бяха изкаляни до коленете, но това нямаше значение. Значение имаше единствено Алън Пангборн, който трябваше да умре. После Ейс щеше да си вдигне чуковете и да се измете на западния бряг — както трябваше да го е сторил още отдавна. Ако убиеше шерифа, може би щеше да някакви пари у него, а може би нямаше. Така или иначе, едно беше сигурно: това копеле щеше да умре, и то да умре по болезнен начин.

Едва пет километра преди моста Ейс се сети, че не носи оръжие. Беше опитал да свие някой от автоматичните пистолети в кембриджкия гараж, но оня проклет касетофон се беше включил и му беше изкарал акъла. Но това не му пречеше да разбере къде са пистолетите.

Точно така.

Колата мина по моста… и трябваше да спре на пресечката на главната улица с алеята към воденицата, въпреки че по всички правила той имаше предимство.

— Какво, по дяволите, става? — изруга под носа си.

Долната главна улица се беше превърнала в същинско бойно поле, из което се стрелкаха полицейски коли, светлини, телевизионни екипи, както и тук-там — групички безмълвни зяпачи. Бойните действия като че ли се развиваха най-вече около сградата на местната администрация. Сякаш на градските съветници изведнъж им беше хрумнало да устройват карнавали.

Но Ейс ни най-малко не се вълнуваше от това какво става в Касъл Рок: ако ще целият град да го покосеше чума или пък някой да го вдигнеше във въздуха, това него не го засягаше. Интересуваше го само проклетият скалп на онзи кучи син Пангборн; той трябваше да го овеси около колана си и нищо друго. Но как да успее, след като полицията в щата Мейн, до последното ченге, се беше скупчила около бюрото на шерифа?

Но отговорът дойде от само себе си. „Господин Гонт ще измисли нещо вместо мен. Той държи цялата необходима артилерия и няма как да не знае за какво да я използва. Трябва да се отиде при него.“

Ейс погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че от другата страна на моста се задават още сини светлини. Още ченгета… „По дяволите, какво се е случило този следобед?“ — пак си помисли той, но това беше въпрос, на които спокойно можеше да потърси отговора друг път… или ако се наложеше, изобщо да не си прави труда. Сега си имаше друга работа, трябваше да я свърши, а ако не се махнеше навреме от пътя, идващите отзад коли можеха да му попречат.

Ейс зави по алеята към воденицата, после кривна вдясно в улицата с кедровите дървета, заобиколи централната част на града и отново излезе на главната улица. Спря за момент пред светофара, погледна още веднъж към сините светлини в подножието на хълма и паркира пред витрината на „Неизживени спомени“.

Излезе от колата, пресече улицата и прочете табелката на прозореца. За момент изпадна в пълно отчаяние — това не го беше очаквал. Не се нуждаеше само от пистолет, трябваше му и малко от онзи, другия барут, който господин Гонт пазеше за него. Но след това се сети за служебния вход. Заобиколи ъгъла на улицата, без да обръща внимание на яркожълтия пикап, паркиран на двайсет-трийсет метра нагоре по улицата, нито на човека в него (Бъстър беше седнал на мястото на шофьора), който през цялото време го наблюдаваше. Щом влезе в прохода, Ейс се блъсна в някакъв мъж, нахлупил шапка от туид ниско над очите си.

— Ей, гледай къде вървиш, татенце — викна му Мерил.

Непознатият с шапката вдигна глава, оголи зъби и изръмжа насреща му. В същия миг ръбата му извади от джоба автоматичен пистолет и го насочи към него.

— Не се заяждай с мен, приятел, да не хапнеш и ти малко олово.

Ейс вдигна ръце и отстъпи крачка назад. Другият не се беше изплашил ни най-малко; но го беше учудил, и то силно.

— Не мен, господин Нелсън. Аз си нямам вземане-даване с вас.

— Така си е — съгласи се мъжът с шапката и между другото попита: — Случайно да си виждал оня гъзоблизе Джюът?

— Ъ-ъ… оня от училището ли?

— От средното училище, точно така… ти да знаеш друг с това име в града? Я се стегни, за Бога!

— Не бях в града, чак сега идвам — отвърна предпазливо. — В интерес на истината, никого не съм виждал, господин Нелсън.

— Както и да е, ще го намеря и ще го превърна в една жалка торба с лайна, така да знаеш. Да ми убие папагала и да се подиграва с майка ми. — Присви очи Джордж Т. Нелсън и допълни: — Тази вечер съветвам всички да стоят далеч от мен.

Ейс послуша съвета му.

Другият мъж прибра пистолета в джоба си и изчезна зад ъгъла. По походката му човек можеше да отсъди, че наистина са го направили на маймуна и има за какво да си връща. Мерил постоя още малко с ръце, вдигнати високо над главата. Господин Нелсън бе учител по трудово обучение в гимназията. Ейс винаги го беше смятал за един от онези хора, за които се казва, че и на мравката правят път, но сега явно трябваше да си промени мнението. Освен това не му беше трудно да разпознае пистолета: предната нощ сам беше докарал цял сандък точно такива от Бостън.

12

— Ейс! — зарадва се господин Гонт. — Идваш тъкмо навреме.

— Трябва ми пистолет — мина по същество той. — Както и от първокласния прашец, ако още ти е останало.

— Да, да… за всичко ще му дойде времето. Ще ми помогнеш ли с тази маса, Ейс?

— Ще убия Пангборн — продължи Ейс. — Открадна ми проклетото съкровище и аз ще го убия.

Господин Гонт го изгледа с плоските си, жълти очи, сякаш беше котка, дебнеща мишка… и в този миг той наистина се почувства като жалка мишка.

— Не ми губи времето с неща, които вече знам — предупреди го търговецът. — Ако искаш помощта ми, Ейс, най-добре ти сега да ми помогнеш.

Ейс хвана масата за единия край и двамата я прибраха вътре в склада на магазина. Господин Гонт се наведе и от земята някаква табела, на която пишеше:

Постави я на вратата и заключи. Вече завърташе ключа, когато Ейс се усети, че всъщност табелата не беше закачена с нищо, което да я държи: нямаше нито кабарчета, нито скоч — нищо! Но тя все пак си беше останала на вратата.

Погледът му се спря на сандъка с автоматичните пистолети и кутиите с патрони. Бяха останали само три пистолета и три комплекта амуниции.

— Свети Боже! Къде изчезнаха останалите?

— Търговията вървеше тази вечер, Ейс — похвали се господин Гонт, доволно потривайки ръце. — Вървеше, и то много добре. А сега ще потръгне още по-добре. Имам работа за теб.

— Но нали ти казах! — прекъсна го Мерил. — Шерифът ми открадна…

Без дори да го е видял да мръдне, Лийлънд Гонт вече се беше нахвърлил отгоре му. Дългите му, грозни ръце се вкопчиха в тениската му и го вдигнаха във въздуха като перце. От устата на Ейс се изтръгна вик на изненада и уплаха. Ръцете, които го държаха, сякаш бяха от стомана. Господин Гонт го вдигна високо над главата си, а мъжът гледаше отгоре пламналото му като огън лице и нямаше представа как се е озовал там. Въпреки обзелия го ужас успя да забележи пушека — или може би парата, — която изпускаха ушите и ноздрите на господин Гонт. Сякаш имаше пред себе си дракон, приел човешки образ.

— Ти на мен НИЩО не ми казваш! — изкрещя му насреща търговецът. Езикът му се показа между грамадните му като надгробни камъни зъби и Ейс забеляза, че при върха си се раздвоява — като език на змия. — Аз на теб казвам ВСИЧКО! Ще мълчиш, когато имаш пред себе си възрастни хора, Ейс, защото те знаят по-добре! Ще мълчиш и ще ме слушаш! Ще мълчиш и ще ме слушаш! ЩЕ МЪЛЧИШ И ЩЕ МЕ СЛУШАШ!

Той го завъртя два пъти около главата си, както би се развъртял някой пехливанлия по панаирите, за да събере очите на зрителите, и го запокити към отсрещната стена. От удара в главата му избухнаха фойерверки. Погледът му се проясни, а насреща му стоеше все същият ужасяващ Лийлънд Гонт, който се беше надвесил над лицето му, скърцаше зловещо със зъби и изпускаше пара.

— Не! — изкрещя Ейс. — Не, господин Гонт, моля ви! НЕ!

Ръцете се бяха превърнали в орлови нокти, които пред очите на нещастника се издължаваха и изостряха… или пък са си били такива от самото начало? „Може би са си били такива от самото начало, а просто аз не съм ги забелязал.“

Ноктите разкъсаха тениската му, а димящите ноздри облъхнаха изплашеното му лице.

— Готов ли си да ме изслушаш, Ейс? — попита господин Гонт. При всяка дума горещи вълни блъсваха нещастника в лицето. — Готов ли си или да разпоря евтините ти черва, които на нищо не могат да устискат, и да свърша веднъж завинаги с теб?

— Да! — проплака Ейс. — Искам да кажа не! Ще слушам!

— Ще бъдеш ли моето послушно момче за всичко? Ще изпълняваш ли заповедите ми?

— Да!

— Даваш ли си сметка какво ще ти се случи, ако не го направиш?

— Да! Да! Да!

Направо ми се повдига от теб, Ейс — заключи търговецът, — но точно това харесвам у хората. — Блъсна го той отново в стената. Ейс се отпусна безпомощно надолу и застана на колене, опитвайки се да успокои дишането си. Погледът му шареше по прашния под. Страхуваше се да погледне чудовището право в очи.

— Само да си помислиш да направиш нещо против волята ми, Ейс, ще се погрижа да се запознаеш с всички изненади на ада. Ти ще си получиш твоя шериф, за това не се тревожи. Но засега той е извън града. А сега стани.

Ейс се изправи бавно на крака. Главата му продължаваше да кънти, тениската му висеше жалко на парцали.

— Нека те попитам нещо — възвърна присъщата си любезна усмивка господин Гонт, която като че ли не изглеждаше неуместна. — Ти харесваш ли това малко градче? Обичаш ли го? Окачил ли си си снимки по стените на скапаната си барака, за да ти напомнят за отминали дни, когато пчелите жилеха, а кучетата хапеха?

— Със сигурност не — отговори му Ейс, който още не можеше да се успокои. Гласът му звучеше на приливи отливи — ту силен, ту слаб, в зависимост от туптенията на сърцето му. Трябваха му невероятни усилия, за да успее да се изправи и да се задържи на краката си, които сякаш бяха омекнали. За всеки случай се беше облегнал на стената и внимателно наблюдаваше господин Гонт.

— Би ли ти се сторило твърде ужасяващо, ако поискам от теб, докато чакаш шерифа да се върне, да изтриеш тази малка паланка от лицето на земята?

— Тази дума ми е непозната — опита се да се измъкне той.

— Не се и съмнявам, че е така. Но мисля, че прекрасно разбра какво имам предвид. Нали, Ейс?

Мерил се замисли за миналото. Върна се години назад във времето, когато четирима сополанковци го бяха измамили него и приятелите му (в онези дни имаше приятели или поне беше в разумна близост с някои момчета като него) и им бяха измъкнали изпод носа нещо, на което Ейс много държеше. По-нататък той и приятелите му бяха спипали един от сополанковците — Горди Лашанс — и го бяха пребили от бой, но това вече нямаше никакво значение. Сега Лашанс беше известен писател и живееше в другия край на щата, където навярно си бършеше задника с десетдоларови банкноти. Как се беше получило така, че сополанковците бяха победили, не знаеше, но знаеше, че оттогава с него самия нищо не вървеше. Късметът му бе изневерил. Вратите, които тогава стояха отворени за него изведнъж започнаха една но една да се затварят. Постепенно разбра, че нито той е някой цар, нито царството му е Касъл Рок. И ако навремето беше имал основания да си мисли тъкмо обратното, то щастливите дни свършиха с онзи Празник на труда — тогава беше на шестнайсет години — когато сополанковците ги бяха лишили него и приятелите му от онова съкровено нещо, което по право си беше тяхно. До деня, когато Ейс можа да влезе в „Кроткия Тигър“ и да си поръча легално нещо за пиене, беше извървял целия път от царските почести до редническия чин във войската, беше останал дори без униформа и трябваше постоянно да пълзи, защото се намираше на вражеска територия.

— Мразя това място. Вони ми на клозет — заяви той на Лийлънд Гонт.

— Добре — изрече търговецът. — Много добре. Имам един приятел — паркирал е колата си малко нагоре по улицата и ще ти помогне в начинанието, Ейс. Ти ще си получиш твоя шериф… ще си получиш и целия град. Не ти ли звучи добре?

Погледът му беше уловил този на Ейс и не го изпускаше нито за миг. Мерил стоеше насреща му със скъсаната си тениска и както си стоеше, тъй и започна на свой ред да се усмихва. Дори главата беше престанала да го боли.

— Да — съгласи се той. — Звучи ми страшно добре.

Господин Гонт бръкна в джоба на дрехата си и извади найлоново пликче, пълно с бял прах. Подаде му го.

— Има много работа за вършене, Ейс.

Пое пликчето, но погледът му така и не се откъсна от този на господин Гонт. Струваше му се, че започва да вижда какво се крие зад него.

— Прекрасно — каза. — Готов съм.

13

Бъстър гледаше как и последният човек, който беше влязъл в служебния проход, на свой ред излиза. Тениската му висеше на парцали, а в ръцете си непознатият носеше някакъв сандък. Освен това от дънките му се показваха дръжките на два автоматични пистолета.

Изведнъж разпозна човека пред себе си и изплашено отдръпна назад. Та това беше Джон „Ейс“ Мерил и защо именно той се беше запътил към пикапа с този сандък?

Ейс почука на стъклото.

— Отвори задната врата, татенце. Имаме работа да вършим.

Смъкна прозореца.

— Махай се оттук! Махай се, негодник такъв! Или ще извикам полиция.

— Ама, че късмет извадих с теб! — изсумтя недоволно Ейс.

И измъкна един от пистолетите, завтъкнати в панталона му. Бъстър замръзна на мястото си, но за негово успокоение Мерил му подаде оръжието през прозореца с дръжката напред. Съветникът запремига, сякаш недоумяваше какво става.

— Взимай — тросна му се нетърпеливо Ейс — и ми отвори задната врата. Ако наистина не разбираш кой ме е пратил, значи наистина си толкова тъп, колкото изглеждаш — протегна другата си ръка и погали перуката му. — Косата ти ми харесва — усмихна се подигравателно. — Направо е прекрасна.

— Стига толкова — прекъсна го Бъстър, но гневът в гласа му се беше изпарил. „Трима добри люде могат да създадат доста главоболия — беше казал господин Гонт. — Ще ти пратя някого.“

Но Ейс? Ейс Мерил! Та той беше престъпник!

— Виж — сопна му се Ейс, — ако смяташ да обсъждаш подготовката с господин Гонт, най-добре ще е да се срещнеш с него. Но както добре виждаш — прокара пръсти по висящите парчета плат от тениската си, оголващи гърдите и корема му, — днес настроението му не е особено добро.

— Значи ти трябва да ми помогнеш да се отърва от Тях? — попита Бъстър.

— Точно така. Ще превърнем този град в огромна скара за печене — вдигна той сандъка от земята. — Макар че аз самият не виждам какво толкова можем да направим само с една кутия фишеци. Според него ти си знаел по-добре.

Съветникът на свой ред започна да се усмихва. Стана от мястото си, отиде до дъното на пикапа и дръпна плъзгащата се врата.

— Мисля, че наистина знам. Качвайте се, господин Мерил. Имаме да изпълняваме поръчки.

— Да започнем с гаража — предложи той все така усмихнат.

1

Преподобният Уилям Роуз, който беше застанал за пръв път зад катедрата на Обединената баптистка църква в Касъл Рок през май 1983 година, бе дълбоко религиозен човек; в това никой не се съмняваше. За нещастие той притежаваше в същото време и забележителна вътрешна енергия, както и известна доза лукавство, което проявяваше понякога по своя си странен и леко жесток начин; но най-лошото у него беше, че е изключително популярен сред паството си. Още първата му проповед като наставник на баптисткото стадо беше знак, че тепърва се задава нещо ново. Беше озаглавена „Защо католиците ще вървят в Ада?“. Оттогава насам преподобният бе поддържал все същия дух, което само му печелеше популярност сред паството. Католиците, както той не пропускаше да им напомни, бяха богохулни, заблудени създания, които 6оготворят не Исус, а жената, избрана да Го носи. Беше ли тогава чудно, че по толкова други въпроси от вярата те си оставаха все тъй склонни да грешат?

Преподобният обясняваше на стадото си как по време на Инквизицията католиците били довели до съвършенство науката за изтезанията; как инквизиторите били горили истински праведните християни и как наречените от самия него „церемонии по опушване на скара“ продължавали до самия край на деветнайсети век, когато с героични усилия протестантите (и най-вече баптистите) ги спрели веднъж завинаги; как поне четиридесет римокатолически папи от различни епохи били влизали в плътски грях с родните си майки, сестри, че дори и с незаконородените си дъщери, а Ватикана бил построен със златото, отнето от мъчениците-протестанти и от нещастните им сънародници.

Подобни безсмислени бръщолевения не представляват нещо ново за католическата църква, на която й се е налагало да се справя с всевъзможни ереси в продължение на векове. Повечето свещеници или изобщо не биха им обърнали внимание, или дори биха успели с лека и безобидна ирония да обърнат всичко в своя полза. Но отец Джон Бригъм не беше от онези, които можеха с лека ръка да подминат подобни предизвикателства. Дори напротив. Той бе ирландец, злонравен и кривокрак, напълно лишен от чувство за хумор, не можеше да търпи около себе си глупаци, особено когато са наперени като преподобния Роуз.

Беше понасял мълчаливо крясъците на Роуз по адрес на католиците в продължение на една година, но най-накрая изгуби търпение и реши от собствения си амвон да го нареди, както си знае. Проповедта му, изпълнена с плоски намеци и тъпи изводи, беше озаглавена „Греховете на преподобния Уили“. В нея баптисткият свещеник бе наречен „псалмопеещо човекоподобно магаре, което си мисли, че Били Греъм ходи по водата, а Били Съндей седи от Дясната страна на Господа Отец“.

Още същия ден, неделя, преподобният Роуз и четирима от най-яките му църковни настоятели посетиха отец Бригъм. Според думите им били смаяни и разгневени от обидите, които той бил казал по техен адрес.

— Трябва да сте доста нагли, за да искате от мен да си меря приказките — отвърна им отецът, — след като цяла сутрин сте напявали в църквата си как съм бил служил на вавилонската курва.

При това обвинение иначе бледото лице на преподобния Роуз порозовя от възмущение, като розовината достигна чак плешивото му теме. Никога не бил говорил за никаква вавилонска курва — осведоми го той, — само на няколко пъти бил споменавал за римската курва и ако обувките му ставали, както той поетично се изрази, защо отец Бригъм просто не си ги сложел и не тръгнел с тях по улицата.

Отец Бригъм излезе от дома си със свити юмруци, заплашително се обърна към досадника:

— Ако искаш да обсъдим въпроса, приятел, само кажи на гестаповчетата си да стоят настрана и ще ти обясня всичко, както си му е редът.

Преподобният Роуз, който беше поне седем-осем сантиметра по-висок от него, но му отстъпваше с десетина кила, отстъпи крачка назад и презрително му се усмихна.

— Няма да си цапам ръцете аз.

Един от църковните настоятели се оказа Дон Хемфил. Беше едновременно по-висок и по-тежък от свещеника-побойник.

— Аз ще пообсъдя въпросите с теб, ако настояваш — обади се той. — Ще помета тротоара с папоблизкия ти, ирландски гъзец.

Двама от другите настоятели, които знаеха, че Дон като нищо може да изпълни заканата си, се намесиха тъкмо навреме и го възпряха… но войната вече беше обявена.

До този октомври всичко беше sub rosa — военните действия се ограничаваха с вицове на етническа основа, злонамерени забележки, поднесени на дамските събирания, сбивания в училище между децата на двете враждуващи страни, но най-вече риторични словоизлияния по времена неделната служба. Ако се вярва на учебниците по история, именно в неделя, деня, отреден на мира, са започвали повечето войни. От време на време се случваха и грозни инциденти — например да се мятат яйца в енорийската зала по време на бала на баптистката младеж, или пък някой заблуден камък да разбие прозореца на енорийския свещеник, — но дори и след тях враждата продължаваше да се води най-вече с думи.

Както всички воини, така и тази си имаше своите атаки и примирия, но с времето отношенията между двете страни се обтягаха все повече и повече, особено след като Сестрите на Изабела обявиха, че имат намерение да проведат „Вечер в казиното“. По времето, когато преподобният Роуз получи по пощата визитната картичка, в която някой го беше нарекъл „баптистка мишка-пишка“, вече на всички беше ясно, че сблъсъкът е неизбежен, а циничната бележка, изпратена до баптисткия свещеник, само доказваше, че ще бъде и далеч по-жесток, отколкото се предполагаше в началото — пуританска му работа, би казал някой. Огънят беше стъкмен, оставаше само някой да драсне клечката кибрит и всичко да лумне в пламъци.

Ако имаше някой, подценил истинските опасности, които криеше ситуацията, то това беше отец Бригъм. Той много добре знаеше, че баптистките му противници няма да харесат идеята за „Вечер в казиното“, но му беше трудно да разбере колко дълбоко е настроен срещу хазарта баптисткият проповедник, особено срещу хазарта, поддържан от самата църква. Защото не знаеше, че бащата на „парахода“ Уили е бил заклет комарджия, че често е напускал с цели дни и седмици семейството си, за да задоволява страстта си към играта, че най-накрая се е застрелял в едно от страничните помещения на танцова зала, защото предната нощ е изгубил всичко на зарове. Но пък и тъжната истина за отец Бригъм беше, че дори и да знаеше всички тези неща, той пак нямаше да се откаже от намеренията си.

Преподобният Роуз свика войските си под знамената. Ответът на баптистите щеше да бъде разгръщането на широка кампания против католическия проект чрез отворена кореспонденция с местния вестник (Уанда Хемфил, жената на Дон, пишеше почти всички писма), последвана от разлепянето из целия град на плакати, изобразяващи зарове и до тях самия Дявол. Бетси Виг, председателката на изпълнителния комитет на „Вечер в казиното“ и Велик регент на местния клон на Сестрите на Изабела от своя страна организира контраатака. За последните три седмици местният вестник започна да излиза в шестнайсет страници, за да може да побере всички материали по избухналите публични дебати (които повече заприличваха на крясъци по стадионите, отколкото на разумно споделяне на възгледи). Появяваха се все нови и нови плакати; които възможно най-бързо бяха откривани от враговете и сваляни от стените. Редакционната колегия на вестника призова двете страни към умереност, но апелът й не беше удостоен с внимание. Някои от най-запалените поддръжници на едната или другата идея всъщност правеха всичко за забавление; да се почувстваш изведнъж и ти отнесен от тази буря в чаша вода не беше за изпускане. Но с разгарянето на страстите нито на „парахода“ Уили му беше повече до смях, нито на отец Бригъм.

— Направо ми се повдига от тия пикливи, самодоволни писъмца! — избухна католическият свещеник пред очите ни изненадания Албърт Джендрън в деня, когато той му донесе позорното послание на враговете: „СЛУШАЙ ТИ НАБОЖНА СКУМРИЙО!“, намерено забито на в вратата на зъболекарския му кабинет.

— Представете си само: кучият му син да обвинява баптистите в подобно нещо! — плюеше наляво и надясно преподобният Роуз пред очите на не по-малко изненаданите Норман Харпър и Дон Хемфил. Беше Денят на Колумб и отец Бригъм се беше обаждал по телефона. Искаше да прочете дума по дума писмото за скумрията на преподобния Роуз, но той (съвсем в правото си да го стори, ако питате църковните настоятели), беше отказал да слуша.

Норман Харпър, който тежеше десет килограма повече от Албърт Джендрън и беше на ръст почти колкото него, сега се чувстваше неловко да слуша пискливия гласец на Роуз, но, разбира се, нямаше да му го каже.

— Ще ти кажа аз какво мисля по въпроса — прекъсна го той. — На дъртия ирландец му е станало тъпо за онова послание, което ти, Бил, получи у дома си и това е всичко. Дал си е сметка, че е отишъл твърде далеч. Казал си е, че ако някое от приятелчетата му получи същата помия като теб, хората няма да обвиняват само него.

— Е, няма да му мине номерът! — гласът на преподобния звучеше все по-пискливо и по-пискливо. — На никого паство не би му хрумнало да пише подобни мръсотии! На никого!

При последната дума гласът му изчезна напълно. Ръцете му се разтрепериха и свиха като в някаква нервна конвулсия. Норман и Дон се спогледаха и в очите им се четеше все същата неловкост и незнаене как да постъпят. Вече бяха обсъждали помежду си това ненормално поведение, което ставаше все по-присъщо на уважаемия Роуз, ако се вярваше на няколкото му подобни появи през изминалата седмица. „Вечерта в казиното“ се беше превърнала в злия демон на Бил, който не можеше да намери нито минутка покой. Двамата му сподвижници се страхуваха да не би, преди положението да се е поуспокоило, той да получи нервен пристъп.

— Няма за какво да се тревожиш толкова, Бил — опита се да го успокои Дон. — Ние знаем истината.

— Точно така! — възкликна преподобният Роуз и изгледа двамата с влажните си, неспокойни очи. — Да, вие знаете… вие двамата. И аз… аз също знам! Но останалите жители на града, а? Те знаят ли?

Не можеха да му отговорят.

— С удоволствие бих вързал този лъжлив идолопоклонник за релсите, за да мине влак върху него! — закрещя Уилям Роуз, стиснал ръце в юмруци и клатейки ги безпомощно, пред себе си. — За релсите! Как ми се ще да го видя! Какво ли не бих дал да го видя!

А в понеделник отец Бригъм вече беше позвънил, където трябва, за да съобщи на всички, които биха се заинтересували от „атмосферата на религиозен терор, възцаряваща се в Касъл Рок“. Канеше ги същата вечер на среща в дома си. Но понеже дойдоха много повече от предвиденото, се наложи е преместят в залата „Рицарите на Колумб“, която се намираше в съседство.

Бригъм започна да говори за писмото, което Албърт Джендрън бил открил заковано на вратата си — по всичко в изглеждало, че е било изпратено от „Загрижените баптисти в Касъл Рок“, — а след това разказа и за неуспешния си опит да се свърже с преподобния Роуз. Когато обаче съобщи и как въпросният Роуз от своя страна твърдял, че е получил подобно оскърбително писмо отстрана на „Загрижените католици в Касъл Рок“, публиката не се сдържа се разшумя… всички се разприказваха най-напред, за да изразят недоумението си, но после, за да дадат воля на гнева.

— Този човек е долен лъжец! — провикна се някой от дъното на залата.

Отец Бригъм направи някакъв жест с глава, за който не се разбра дали изразява съгласие или несъгласие.

— Нищо чудно, Сам, но не това е най-важното. Според мен най-важното е, че е луд.

Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание. Хората се замисляха, тревожеха, но въпреки това можеше да усети как всеки един от тях вътрешно си отдъхва. „Луд“: за пръв път изговаряше на глас тази мисъл, която се въртеше в главата му от три дни насам.

— Не искам да се оставяме повече на някакъв си смахнат негодник само защото се смята за религиозен — продължи той. — Нашата „Вечер в казиното“ е безобидна и дори благотворна, пък каквото ще да мисли някой си преподобен параход Уили. Но имам лошото предчувствие, че след като той от ден на ден става все по-истеричен и все по-избухлив, ще трябва сега да гласуваме относно бъдещите си планове. Ако сред вас има такива, които са за прекратяване организирането на „Вечер в казиното“, за да се избегне възможността от конфликт с противниците на това начинание, нека си кажат.

Както и се предвиждаше, всички гласуваха напълно единодушно за провеждането й.

Отец Бригъм кимна доволно и погледна към Бетси Виг.

— Доколкото знам, утре вечер ще имате заседание на комитета, нали, Бетси?

— Точно така, отче.

— Тогава се осмелявам да предложа на тук присъстващите мъже — обърна се той към аудиторията си — утре по същото време да се съберем и ние в тази зала.

Албърт Джендрън, мъж тежък и тромав, който трудно се ядосваше, но и трудно се успокояваше, след като веднъж се е ядосал, се изправи бавно и застана насред залата. Всички вдигнаха глава, за да го проследят с поглед, и вратовете на най близкостоящите едва не се изкривиха.

— Да не би да мислиш, отче, че онези баптистки отрепки може да дойдат да досаждат на нашите дами?

— Не, съвсем не — опита се да заглади положението отец Бригъм. — Но си мисля, че би било разумно, ако обсъдим някои планове провеждането на самата „Вечер в казиното“ да върви гладко…

— Пазачи ли? — обади се някой, явно въодушевен от идеята. — Пазачи ли имаш предвид, отче?

— Ами… просто някой да гледа и да слуша — уж искаше да се измъкне отец Бригъм, но повече от ясно беше, че говори именно за пазачи. — А ако се срещнем вторник вечерта, когато се събират и нашите любезни дами, и ако случайно се създадат някакви неприятности, то ние ще бъдем на място.

И така, докато Сестрите на Изабела се събираха в сградата от едната страна на паркинга, мъжете-католици се събираха в сградата от другата му страна. А по същото време в противоположния край на града преподобният Уилям Роуз беше свикал събрание, на което говори за поредното католическо оскърбление и се обсъди въпросът, какви отличителни знаци и каква организация са необходими за участниците в кордона, който трябваше да огради казиното.

Бурните събития и шумното полицейско присъствие същата вечер в Касъл Рок не станаха причина споменатите сбирки да не се състоят, нито дори присъстващите да бъдат по-малко от очакваното — повечето от зяпачите, насъбрали се около местната администрация, преди да се е разразила бурята, бяха неутрална страна в конфликта около „големия спор“ за „Вечер в казиното“. Колкото до онези католици и баптисти, оказали се забъркани в общата суматоха, за тях самите едно-две убийства повече или по-малко едва ли имаха особено значение, след като се очертаваше далеч по-вълнуващ всеобщ „мач на недоволството“, в който несъмнено и те щяха да вземат участие. Защото в крайна сметка, когато въпросът опреше до религията, всичко друго трябваше да отстъпи на заден план.

2

На четвъртото общо събрание на новоучредената организация, наречена от преподобния Роуз „Баптистки Христови войни в Касъл Рок срещу хазарта“, присъстваха повече от седемдесет души. Това беше голям успех; при предишното заседание посещаемостта беше рязко спаднала, но слуховете за обидната визитна картичка, която преподобният беше получил в пощенската кутия на енорията, беше възвърнала интереса към инициативата му. Този факт от своя страна беше повод за самия него да си поотдъхне от натрупалото се напрежение, като единственият повод за ново безпокойство беше неочакваното и във всеки случи — разочароващо отсъствие на Дон Хемфил. Той изрично беше обещал, че ще дойде, а без него Роуз се чувстваше все едно са му отрязали дясната ръка.

Погледна часовника си: вече беше седем и пет и щеше да е късно да звънне на пазара и да разбере да не би Дон да е забравил за събранието. Всички поканени бяха дошли, а проповедникът трябваше да се възползва, преди възмущението и любопитството да са ги напуснали. Изчака още една минута, Хемфил не дойде и той се качи на амвона и протегна кокалестите си ръце към аудиторията си в знак за „добре дошли“. Богомолците — облечени в по-голямата си част в работните си дрехи — вече бяха насядали по дървените пейки.

— Да започнем това начинание тъй, както ъ-ъ са били започвани всички велики начинания — заговори с тих глас преподобният Роуз. — Нека склоним глава, ъ-ъ за молитва.

Всички присъстващи сведоха глави и точно тогава зад гърбовете им изтрещя тежката входна врата, която някой беше изпуснал зад себе си. Жените изпищяха уплашено, а мъжете скочиха.

Беше Дон. Той и досега работеше като главен касапин в месарницата си и този път дори не си беше направил труда да свали оплисканата в кръв бяла престилка. Лицето му бе толкова зачервено, че отдалеч приличаше на огромен домат. Гледаше като подивял около себе си, а от очите му се лееха сълзи на потоци. По носа му съхнеха неизтрити сополи, които се спускаха надолу по горната му устна и дори слепяха крайчетата на устата му.

Освен това вонеше.

Дон миришеше като цяло стадо скунксове, които първо са били овъргаляни в сяра, след това са били напръскани с пресни говежди фъшкии и най-накрая са били пуснати в някое затворено и тясно помещение, където да се попият до костите със собствената си смрад. При преминаването му покрай тях жените в църквата изваждаха носните си кърпи и се отдръпваха надалеч от бялата му престилка, която се вееше пред корема му, и разкопчаната му риза, развяваща се зад гърба му. Малкото деца, които присъстваха на събирането, чак се разплакаха от неприятната миризма. Мъжете от своя страна трудно се сдържаха да не изразят на глас отвращението и удивлението си.

— Дон! — възкликна изненадан преподобният Роуз с тънкия си гласец. Ръцете му бяха останали протегнати към богомолците, но щом Дон Хемфил се приближи до амвона, едната неволно се прибра към лицето му и закри носа и устата. На проповедника чак му се повръщаше. През живота си не беше подушвал такава воня. — Какво… какво се е случило?

— Какво се е случило ли? — изрева месарят. — Какво се е случило! Ще ви кажа какво се случи! Ще ви кажа на всички какво се случи!

Той се извъртя към аудиторията и въпреки цялата смрад, която се носеше от него, пред обезумелия му поглед всички застинаха по местата си.

— Копелетата хвърлиха бомба-смрадливка в месарницата ми, ето какво се случи! Имах не повече от пет-шест клиенти, защото предварително бях сложил табелка, че ще затварям по-рано; и слава Богу, че не бяха повече, но тъй или иначе цялата ми стока отиде по дяволите! Цялата! А струваше четиридесет хиляди долара! И всичко това на вятъра! Не знам какво са използвали тия копелета за бомбата си, но ще има да вони с дни!

— Кой? — попита преподобният Роуз. — Кой го е направил, Дон?

Мъжът бръкна в джоба на престилката си и извади оттам някаква черна яка с бяла вдлъбната линия в средата и цяла, пачка дипляни. Яката беше такава, каквато носят католическите свещеници. Дон я вдигна високо, така че всички да могат да я видят.

— А КОЙ ПО ДЯВОЛИТЕ СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ? — изкрещя той. — Моята месарница! Моята стока! Всичко пратено по дяволите и от кого според вас?

Размаха ръката, в която държеше дипляните, и те всички се разпръснаха над главите на изумените баптистки Христови войни срещу хазарта. Дипляните полетяха на всички посоки като конфети и бавно започнаха да кръжат из църквата. Някои от присъстващите се протегнаха и награбиха по две, по три. Всички бяха еднакви; на всяка от тях имаше снимка на голяма група смеещи се мъже и жени, които са наобиколили маса за рулетка.

Над снимката пишеше:

А под нея:

— Къде откри тези памфлетчета, Дон? — попита Лен Миликен с гръмовния си глас. — И тази яка?

— Някой ги беше сложил до вратата малко преди всичко да отиде по дя…

Входната врата отново се затръшна и хората отново наскачаха по местата си, само че този път някой беше влязъл и излязъл.

— Дано ви се хареса миризмата, баптистки педерасти! — извика някой отвън, след което избухна в пронизителен, гнусен смях.

Присъстващите се обърнаха с уплашен поглед към преподобния Уилям Роуз. Но и той ги изгледа всички не по-малко уплашен от тях. В този миг кутията, скрита пред олтара, започна тревожно да свисти. Както онази, която покойната Миртъл Кийтън беше сложила в залата на Сестрите на Изабела, така и тази (поставена от също вече покойния Сони Джакет) беше свързана с часовников механизъм, който цял следобед тържествено си беше тиктакал.

През решетките на прозорците започнаха да излизат облаци тежка миризма.

В Обединената баптистка църква в Касъл Рок забавата тепърва започваше.

3

Бабс Милър се беше спотаила близо до входа на залата на Сестрите на Изабела и примираше от страх всеки път, когато някоя синкавобяла светкавица прорежеше небето. В едната си ръка държеше лост, а в другата стискаше един от автоматичните пистолети на господин Гонт. Латерничката, купена от „Неизживени спомени“, стоеше прибрана дълбоко в джоба на мъжкия шлифер, който си беше облякла, и ако случайно на някого му хрумнеше да я открадне, щеше да погълне цял пълнител олово.

Но пък и кой щеше да иска да постъпи толкова долно, толкова подло й нечестно? Кой би искал да открадне латерничката, преди Бабс дори да е разбрала коя точно мелодийка свири тя?

„Е — помисли си, — нека представим нещата така: надявам се тази вечер Синди Роуз Мартин да не си показва тъпата мутра пред очите ми. Ако го направи, повече няма да може да си я покаже никъде другаде, освен в ада. Тя за каква ме има… за глупачка?“

Но междувременно жената трябваше да изиграе един малък номер. Една дребна лудорийка. По молба на господин Гонт, разбира се.

„Познаваш ли Бетси Виг? — беше я попитал господин Гонт. — Познаваш я, нали?“

Разбира се, че я познаваше. Двете се знаеха още от началното училище, където винаги ги назначаваха заедно за отговорнички, понеже всеки учител знаеше, че са приятелки.

„Добре. Ще погледнеш през прозореца. Тя ще седне на масата си. Ще повдигне лист хартия и ще види нещо отдолу.“

„Какво?“ — беше попитала Бабс, която ставаше все по-любопитна.

„Не е важно какво. Ако наистина искаш да откриеш ключа за латерничката, най-добре си затваряй устата и вместо нея си отваряй ушите — разбираш ли ме, скъпа?“

Тя го беше разбрала, и то много добре. Беше разбрала и нещо друго. Понякога господин Гонт ставаше опасен човек. Много опасен!

„Тя ще вземе това, което е видяла. Ще го погледне много внимателно. Ще започне да го отваря. По това време ти трябва вече да си пред вратата на сградата. Ще изчакаш всички да погледнат към левия край на залата.“

Естествено на Бабс й се прииска да го попита защо всички ще гледат към левия край на залата, но реши, че ще е по-безопасно, ако си замълчи.

„Когато се обърнат, ти ще пъхнеш тънкия край на лоста под дръжката на вратата. Ще го закрепиш здраво, така че да не мърда.“

„Кога трябва да извикам?“ — беше попитала Бабс.

„Ще разбереш сама. В един момент всички ще заприличат на герои от анимационните филмчета, които са нагълтали цяло кило червен пипер. Спомняш ли си какво точно трябва да извикаш, Бабс?“

Спомняше си. Струваше й се, че се готви да свие доста мръсен номер на Бетси Виг, с която в училище бяха ходили вечно хванати за ръце, но пък и шегата изглеждаше безобидна (е сравнително безобидна), а двете вече не бяха деца; самата Бетси отдавна не беше онова момиченце, което кой знае защо Бабс винаги наричаше Бетси Ла-Ла; всичко това беше минало. А и както господин Гонт й беше напомнил, никой нямаше да се сети да свърже тъпата шегичка с нея. Защо? В крайна сметка тя и съпругът й бяха адвентисти от седмия ден и доколкото това изобщо я интересуваше, и католиците, и баптистите си го заслужаваха… включително и Бетси Ла-Ла.

Отново проблесна светкавица. Бабс се сгуши до стената, после притича до един от прозорците в близост до вратата и погледна, за да се увери, че Бетси още не е седнала на мястото си.

Около нея започнаха колебливо да потропват първите дъждовни капки на приближаващата буря.

4

Вонята, която се разнесе в баптистката църква, беше подобна на онази, която беше донесъл със себе си Дон Хемфил… с тази разлика, че беше хиляда пъти по-силна.

— О, не, мамка му стара! — изрева отново Дон. Съвсем беше забравил къде се намира, пък и да си спомняше, едва ли би използвал друг език. — Поставили са и тук! Навън! Навън! Всички да излязат!

— Движение! — на свой ред поде със заповедническия си баритон Нан Робъртс. — Движение! По-живо, мърдайте към изхода, заспали тикви!

Всички много добре виждаха откъде идва смрадта — над корниза пред олтара, както и през квадратните процепи в завесите се издигаха кълбета жълтеникавобял пушек. Страничният вход се намираше точно под балкона за хора, но никой дори и не помисли да го използва, защото миризмата по пътя можеше да те убие на място… първо щяха да ти изскочат очите, след това да ти опада косата и накрая ужас щеше да ти се свие за цял живот дупката на задника.

За по-малко от пет секунди баптистките Христови воини на Касъл Рок против хазарта се превърнаха в безредна, отстъпваща армия. Всички до един се блъскаха към входа в дъното на църквата, надвикваха се и се мъчеха всеки, ако може, да изпревари другия. Една от пейките беше преобърната и шумно се стовари на пода. Кракът на Дебора Джонстоун остана заклещен под нея и докато тя отчаяно се опитваше да го измъкне, Норман Харпър я блъсна с все сила. Жената падна на земята и в същия миг ясно се чу как изпращява счупеният й глезен. Тя изпищя неистово от болка, защото кракът й продължаваше да стои затиснат от пейката, но сред толкова други крясъци никой не й обърна внимание.

Преподобният Роуз беше останал най-близо до източника на вонята, която се насъбираше на облак около главата му и го обгръщаше в огромна, миризлива маска. „Така ще миришат католиците, като отидат да се пържат в ада“ — мина му през обърканото съзнание и в следващия момент той скочи от амвона. Приземи се с двата крака върху корема на Дебора Джонстоун, чиито писъци се превърнаха в продължително и болезнено хриптене, което скоро престана, защото тя припадна. Преподобният Роуз, без дори да забележи, че току-що е пратил в безсъзнание една от най-верните богомолки в енорията си, я прескочи и с лакти си запроправя път към дъното на църквата.

Но онези, които все пак успяха да излязат в преддверието, трябваше да се уверят, че пътят им е преграден; някои беше успял да залости вратите отвън. Преди дори да успеят да се обърнат на другата страна, злощастните водачи на този обречен опит за бягство от Египет бяха притиснати към залостените врати от прииждащото множество зад тях. Разнесоха се викове, крясъци, закани и най-жестоки клетви. И в мига, когато навън започна да вали, вътре започнаха да повръщат.

5

Бетси Виг зае мястото си на председателската маса между американското флагче и знамето на Пражката инфанта. Потропа с ръка по масата, с което призова всички присъстващи — все жени, около четиридесет на брой — да заемат и те местата си. Навън продължаваше да гърми. При всяка мълния, появила се на небето, някоя от събралите си тихо пропищяваше, а друга се задавяше в нервен смях.

— Подканвам Сестрите на Изабела да установят ред и спокойствие и заседанието ни да започне — даде знак на останалите Бетси и взе бележника си. — Както обикновено ще започнем с прочитането…

Тя се спря насред изречението си. На масата беше оставен бял плик за документи. Беше стоял под бележника и затова досега тя не го беше видяла. Върху плика бяха напечатани с големи заплашителни слова, които сякаш я гледаха в очите:

„Пак тия — помисли си Бетси. — Тия баптисти. Тия грозни, ограничени хора.“

— Бетси? — обади се Наоми Джесъп. — Има ли нещо?

— Не знам — отговори и тя. — Мисля, че да.

Скъса плика и отвътре извади бял лист, на който беше напечатано следното послание:

Изведнъж откъм далечния ляв ъгъл на залата се разнесе някакво злокобно съскане, сякаш се беше спукала тръбата на парното. Някои от жените подскочиха от изненада и се обърнаха по посока на шума. Над главите им се разнесе мощен гръм и след него всички в един глас започнаха да надават писъци.

От някакъв отвор в ъгъла започна да се изпуска жълтеникава пара. Изведнъж малката сграда, в която друго помещение освен залата нямаше, се изпълни с най-ужасната миризма, на която някоя от присъстващите се беше натъквала през живота си.

Бетси скочи на крака, събаряйки стола си на земята. Тъкмо беше отворила уста да каже нещо — какво, сама не знаеше, — когато от улицата женски глас изкрещя:

— Това е заради „Вечер в казиното“, кучки такива! Покайте се! Покайте се!

Пред входната врата се мерна нечия фигура, но почти веднага след това облакът, надигнал се от ъгъла, замъгли прозореца на входната врата… а пък и на Бетси повече не й пукаше изобщо кой и защо е викал. Просто миризмата беше станала непоносима и това беше всичко.

Сякаш някой беше пуснал дяволите от ада на свобода — такъв невъобразим хаос настъпи в залата. Като подплашено стадо овце Сестрите на Изабела се лутаха из смрадливата мъгла, изпълнила вече цялото помещение. Паниката беше толкова всеобща, че дори когато Антония Бисет беше блъсната назад и си разби главата в стоманения ръб на председателската маса, никой не забеляза.

Навън гърмеше и проблясваха мълнии.

6

Католиците, които се бяха събрали в залата „Рицарите на Колумб“, съвсем естествено се бяха скупчили около Албърт Джендрън. Използвайки за отправна точка бележката, която беше открил закована на вратата на кабинета си („О, ама това нищо не е — да бяхте видели, когато…“), той ги забавляваше с ужасните, но иначе твърде занимателни истории за това, как по времето на Луистън през трийсетте католиците пак били предизвиквани и как си го били върнали тъпкано.

— И само като видял как някаква банда заблудени протестанти са измазали краката на Благословената Девица с говежди тор, той скочил в колата и потеглил…

Албърт се спря насред изречението си, ослуша се и попита:

— Какво е това?

— Гръмотевица — отговори му Джейк Пуласки. — Задава се голяма буря.

— Не… това какво е? — скочи на крака Албърт. — Струва ми се, че са писъци.

За миг бурята поутихна и сред недоволните мърморения на далечните гръмотевици много ясно се дочуха женски гласове. По-скоро женски писъци.

Всички се обърнаха към отец Бригъм, който също се беше надигнал от стола си.

— Хайде, хора! — подкани ги той. — Да видим…

Но в същия миг нещо започна да свисти и от дъното на залата започна да се разнася ужасна воня. Секунда по-късно един от прозорците беше строшен отвън и в помещението влетя камък, който заподскача по излъскания от краката на поколения танцьори под. Някои от мъжете неволно извикаха и се отдръпнаха назад да не би камъкът да ги удари. Той стигна до отсрещната стена, подскочи още веднъж и застана неподвижен.

— Това са адските пламъци, с които ще ви горят баптистите — извика някой от улицата. — Никакъв хазарт в Касъл Рок! И да кажете и на другите, ебачи на монахини нещастни!

Вратата към фоайето също се оказа предвидливо залостена. Мъжете започнаха да я блъскат и да се трупат около нея.

— Не! — изрева насред настаналата суматоха отец Бригъм и право през смрадта хукна към малката странична врата. Тя се оказа отключена. — Оттук! ОТТУК!

В началото никой не му обръщаше внимание; в обзелата ги паника всички продължаваха да се тълпят около главния ход на залата, където вратата така и не искаше да поддаде, най-накрая Албърт Джендрън протегна огромните си ръчища, хвана две глави и като ги удари здраво една о друга, на свой ред изкрещя:

— Правете, както ви казва пасторът! Убиват жените ни!

Той със сила си запроправя път сред тълпата и другите го последваха. Бяха се наредили в нестройна колона, в която постоянно някой се препъваше, а другите зад него го ругаеха насред задавянията си, опитвайки се възможно най-бързо да се измъкнат от вонящия облак, в който бяха попаднали. Мийд Росиньол повече не можа да се сдържи отвори уста и повърна цялата си вечеря върху гърба на Албърт Джендрън. Той дори не усети.

Отец Бригъм вече тичаше надолу по стълбите към улицата и бързаше да излезе на паркинга, за да погледне в другия му край какво става със Сестрите на Изабела. На всеки няколко крачки се спираше, за да се уригне и да си поеме отново дъх. Миризмата се беше налепила по него, сякаш някой го беше превърнал в огромна мухоловка. Зад гърба му се понесе жалното шествие на останалите, които почти не обръщаха внимание на дъжда, изливащ се като из ведро навън.

Насред стълбите той се спря да погледне към отсрещната сграда и точно в този миг проблесна мълния, за да освети лоста, затиснал вратата на залата. Само секунда по-късно един от прозорците от дясната страна на едноетажната постройка се разтвори с трясък и една след друга из отвора му наизскачаха жените, които падаха на ливадата като огромни парцалени кукли — само дето за разлика от истинските кукли можеха и да повръщат.

7

Преподобният Роуз така и не успя да се добере до преддверието; бяха го изпреварили, а множеството беше толкова голямо, че не се побираше между двете врати. Затова трябваше да се обърне назад и като запуши нос с ръка, се върна в църквата. Опита се да извика нещо на останалите, но щом отвори уста, започна да повръща. Спъна се и падна по очи, удряйки главата си в ръба на една от пейките. Опита се да се изправи, но не му достигнаха сили. Нечии силни ръце го подхванаха под мишниците и го вдигнаха.

— През прозореца, преподобни! — изкрещя му в ухото Нан Робъртс. — По-бързо, мърдайте!

— Стъклото…

— Голяма работа стъклото! Ще се издушим вътре!

С нейна помощ преподобният Роуз литна с главата напред към един от прозорците от рисувано стъкло, на което беше изобразен Христос да води стадото Си надолу по хълм, с цвят на земна кал, и имаше време само колкото да закрие очите си с ръка. Приземяването върху тревните площи пред църквата се оказа сравнително благополучно, като се изключи неприятната подробност, че от удара горната изкуствена челюст на проповедника излетя от устата му.

Той изруга, надигна глава от земята и видя, че е тъмно и вали… и че да си на чист въздух е самото блаженство. Но нямаше време да се наслади на ароматите, които му поднасяше природата; Нан Робъртс го хвана за косите и отново го изправи на крака.

— Хайде, преподобни! — кресна му тя. Лицето й, озарено за миг от синкавобялата светлина на мълниите, напомняше на агонизираща харния. Още носеше бялата си униформа от изкуствена коприна — открай време й беше навик да се облича така, както държеше да се обличат и сервитьорките й, — но на гърдите й сега лъщеше част от повърнатата й вечеря.

Преподобният Роуз се затътри след нея с наведена глава. Искаше му се тя да пусне косите му, защото го скубеше, но всеки път, щом отвореше уста, за да й го каже, гръмотевица заглушаваше гласа му.

Още няколко от хората в църквата се бяха възползвали от счупения прозорец и ги бяха последвали навън, но повечето си оставаха натъпкани в преддверието и отчаяно се опитваха да отворят вратата. Нан веднага забеляза в какво се състоеше цялата работа: под двете дръжки на вратата имаше подбутнати два лоста. С един ритник отмести и двата и в същия миг светкавица удари естрадата в градската градина — точно там, където преди години един нещастен младеж на име Джони Смит беше открил написано името на търсен от полицията убиец, — превръщайки я в разпалена клада. Вятърът се засилваше и клоните на дърветата започваха да танцуват в мрака.

В мига, в който лостовете бяха свалени, вратите широко се разтвориха — всъщност едното им крило буквално изхвърча по стълбите, избито от пантите си, за да смачка цветната леха пред сградата. Навън се понесоха обезумелите баптисти, които се препъваха по стълбата пред църквата и падаха по тротоара. Всички воняха непоносимо, плачеха, кашляха и повръщаха.

И всички бяха обезумели от ярост.

8

Рицарите на Колумб, водени от отец Бригъм, и Сестрите на Изабела, начело с Бетси Виг, се срещнаха на средата на паркинга и в същия миг небесата сякаш се разтвориха и настана истински потоп. Бетси сграбчи отеца за раменете, от зачервените й очи се лееха на потоци сълзи, а косата й бе залепнала като мокра, блестяща на светлината от мълниите качулка.

— Някои останаха вътре! — извика тя. — Наоми Джесъп… Тоня Бисет… И не знам още коя!

— Кой го направи? — ревеше Албърт Джендрън. — Кой, по дяволите, го направи?

— Кой може да го е направил? Единствено баптистите, разбира се! — на свой ред изкрещя жената. В небето блесна светкавица и тя зарида отново с глас. — Нарекоха ме папска курва! Бяха баптистите, няма кой друг! Баптистите — те бяха, проклети да бъдат от Бога!

Но междувременно отец Бригъм се беше откопчил от Бетси и беше хукнал към вратата на залата. От удара му лостът излетя на няколко крачки встрани — от напора на задушаващите се жени отвътре единият му край се беше забил дълбоко във вратата, която сега пасторът широко я разтвори. Отвътре излязоха замаяни и повръщащи жени, а заедно с тях и огромен, вонящ облак.

Някъде в мъглата отец Бригъм забеляза Антония Бисет, хубавичката Тоня, която работеше толкова бързо с иглата винаги с готовност подкрепяше всеки нов проект за бъдещето на църквата. Сега тя лежеше в краката на председателската маса, наполовина скрита от знамето на Пражката инфанта. Наоми Джесъп клечеше над нея и ревеше с пълно гърло. Главата на Тоня беше извъртяна под някакъв необичаен, невъзможен ъгъл. Изцъклените й очи гледаха празно към тавана. Вонята повече не притесняваше Антония Бисет, която не си беше купила абсолютно нищо от магазина на господин Гонт и не участваше в малките му игрички.

Наоми видя застаналия на вратата отец, стана на крака и бавно се дотътри до него. След преживения шок като че ли и нея повече не я мъчеше непоносимата смрад в опразнената зала.

— Защо, отче? Защо го направиха? Искахме само малко да се позабавляваме… нали за това беше цялата работа. Защо?

— Защото онзи е луд — отговори й отец Бригъм и я прегърна.

Зад него се дочу тихият, но злокобен глас на Албърт Джендрън:

— Да отидем при тях, пък ще видим кой кого.

9

Предвождани от Дон Хемфил, Нан Робъртс, Норман Харпър и Уилям Роуз, баптистките Христови войни срещу хазарта вече бяха потеглили от баптистката църква на Харингтън Стрийт, без да обръщат внимание на изливащия се над главите им порой. Всички до един бяха с кръвясали очи, които като някакви метални топчета се въртяха в безкрайна орбита из възпалените си кухини. Повечето от Христовите войни имаха повръщано по панталоните, ризите или обувките си, някои — и по трите едновременно. Миризмата на развалени яйца, с която ги беше облъхнала бомбата-смрадливка, така и не се разсейваше, независимо от леещия се дъжд.

На пресечката на Харингтън Стрийт и Касъл Авеню което около километър по-нататък се прекръстваше на Касъл Вю, ги пресрещна полицейска кола, която спря на пътя им. Отвътре излезе човек от специалните части, който като видя задаващата се тълпа, зяпна от недоумение.

— Хей! — извика им. — Къде си мислите, че отивате?

— Отиваме да сритаме някой папоблизки задник, а ако не искаш да ти се случи нещо и на теб, разкарай се от пътя ни! — изкрещя му в отговор Нан Робъртс.

Изведнъж Дон Хемфил отвори уста и запя с плътния си баритон:

„Напред вий, войни на Христа, вървете смело в бой…“

Един по един към него се присъединиха и гласовете на останалите. Скоро песента се поде от цялата група, която се подреди така, че да марширува в ритъм с мелодията. Пребледнелите лица на богомолците бяха изгубили всякакво друго изражение, освен това на дълбок и непреодолим гняв, който ги завладяваше все повече и повече заедно с текста на бойния им марш. Самият преподобен Роуз също припяваше, колкото и да му беше трудно заради липсващата зъбна протеза.

Вече почти тичаха.

10

Полицаят от специалните части стоеше до вратата на колата си и стиснал здраво микрофона в ръка, наблюдаваше отминаващите баптисти. Беше си сложил върху шапката качулката на мушамата и образувалите се по нея поточета дъждовна вода се превръщаха в живописни каскади, закриващи лицето му.

— Кола шестнайсет, обадете се — стържеше гласът на Хенри Пейтън в слушалката.

— По-добре доведете хора насам, и то веднага! — отвърна му Морис. Гласът му издаваше едновременно тревога и вълнение. Беше в специалните части по-малко от година. — Нещо се готви! Нещо лошо! Току-що ме задмина тълпа от около седемдесет души! Край!

— Какво правеха? — попита шефът му. — Край.

— Пееха: „Напред вий, войни на Христа!“ Край!

— Ти ли си, Морис? Край.

— Тъй вярно, сър, аз съм! Край!

— Защото, доколкото знам, полицай Морис, още не е приет закон, забраняващ пеенето на религиозни химни дори и по време на порой. Може и да е глупаво, но в никакъв случай не е незаконно. А сега искам да ти кажа следното: в момента се занимавам с четири различни случая едновременно, нямам и най-малката представа къде са се дянали шерифът и заместниците му и не искам да ми губят времето с дреболии! Записа ли си го някъде? Край!

Младият полицай преглътна с усилие и колебливо добави:

— Ъ-ъ, тъй вярно, сър, записах си го, но някой от тълпата — мисля, че беше жена, — каза, че щели, ъ-ъ, не знам дали цитирам правилно, щели да „сритат някой папоблизки задник“. Знам, че не става много ясно точно какво е имала предвид, но по тона й реших, че няма да е нещо добро. Край.

От другата страна известно време никой не отвърна нищо и Морис вече се готвеше да набере Пейтън отново — магнитните вълни във въздуха правеха радиовръзките на далечно разстояние напълно невъзможни, а смущаваха и разговорите в рамките на самия град, — когато най-сетне се чу умореният и уплашен глас на Пейтън.

— Исусе Христе! Какво става тук?

— Ами жената каза, че щели да…

— Чух те много добре какво е казала! — кресна му в слушалката той толкова силно, че чак си изгуби гласа за миг. — Ще отидеш до католическата църква! Ако наистина започне нещо, опитай се да го спреш, но се пази някой да не те удари. Повтарям: някой да не те удари. Ще ти пратя подкрепления веднага щом успея… ако изобщо могат да се намерят някакви подкрепления. Тръгвай! Край!

— Ъ-ъ, лейтенант Пейтън, а къде се намира католическата църква?

— Откъде, по дяволите, ще знам? — изкрещя Пейтън. — Да не би да се моля в нея? Просто ще следваш тълпата! Край!

Морис остави радиостанцията на мястото й. Вече беше изпуснал тълпата от поглед, но можеше добре да различи песента им между две гръмотевици. Потегли по посока на шума.

11

Пътеката, която водеше към кухнята на Майра Евънс, беше с бордюр от камъни, боядисани в пастелни цветове.

Кора Раск си подбра един син и го подхвърли със свободната си ръка — в другата държеше пистолета, — за да провери достатъчно ли е тежък. После опита вратата на кухнята. Както можеше да се очаква, беше заключена. Жената метна камъка срещу прозореца, а след това с дулото на пистолета си разчисти останалите по рамката стъкълца. Пъхна ръката си, напипа бравата, отвори вратата и влезе вътре. Беше мокра и косата й лепнеше по бузите. Роклята й продължаваше да стои разкопчана и капчици дъждовна вода се спускаха но набъбналите зърна на гърдите й.

Чък Евънс не беше у дома, но Гарфийлд, ангорският котарак на Чък и Майра си стоеше тук и сега се домъкна в кухнята, за да изпроси с жално мяукане нещо за хапване. Тя не остана безучастна към тъжната му съдба и му напълни гушата догоре с олово. „На, яж, Гарфийлд!“ — усмихна се благо на кървавите му останки, които се видяха под облака дим, излязъл от пистолета. Влезе в хола и заизкачва стъпалата към горния етаж. Знаеше къде щеше да намери оная мръсница. Щеше да я намери в леглото. В това можеше да бъде също толкова сигурна, колкото и че името й е Кора.

— Време е за лягане — каза си тя по пътя. — Нали, скъпа ми Майра, направо не е за вярване, че е станало толкова късно.

Кора се усмихваше.

12

Отец Бригъм и Албърт Джендрън вървяха начело на цял взвод войнолюбиви католици, които слизаха по Касъл Авеню по посока на Харингтън Стрийт. Някъде по средата на пътя дочуха насреща си пеещи гласове. Двамата се спогледаха.

— Мислиш ли, че ще успеем да ги научим на някоя друга мелодия, Албърт? — попита отецът с напевния си глас.

— Убеден съм, отче — отвърна му той.

— Аз мисля да ги научим на „Тръгнал като аслан, върнал се насран“, ти какво мислиш?

— Много хубава песен, отче. Според мен дори и такива дебели тикви като техните ще могат да я запомнят.

Небето отново беше раздрано от светкавица, която за миг огря Касъл Авеню и показа на двамата предводители вражеския отряд, който се изкачваше по отсрещния хълм. На светлината на мълнията погледите на приближаващите баптисти изглеждаха толкова празни, че заприличаха на движещи се статуи.

— Ето ги! — извика някой от тях и женски глас допълни: — Ще им размажем тъпите ирландски мутри!

— Да им сменим физиономиите! — отвърна на предизвикателството отец Бригъм и се завтече срещу баптистите.

— Амин — заключи Албърт и хукна с него.

Всъщност всички хукнаха с пастора.

Колата на полицая Морис зави зад ъгъла и точно тогава поредната мълния се показа из облаците, за да удари и разцепи на две един от старите брястове край Касъл Стрийм. Полицаят успя лесно да различи две групи хора, устремени едни срещу други. Едната тълпа тичешком се изкачваше по хълма, а другата се спускаше надолу, но и у първите, и у вторите се усещаше жажда за кръв. Изведнъж Морис усети, че е сгрешил, задето точно този ден не се е престорил на болен.

13

Кора отвори вратата на спалнята на Чък и Майра и пред очите й се разкри гледката, на която беше очаквала да попадне: кучката лежеше гола на разхвърленото двойно легло, което явно не е било напускано от доста време, едната й ръка бе пъхната под възглавницата, а другата държеше някаква снимка в стъклена рамка. Снимката се намираше между дебелите бедра на Майра, която явно си представяше, че се чука с нея. Очите й бяха полузатворени в блажен екстаз.

— Ооох, Е! — стенеше тя. — Оооох, Е! ОООООО-ООХХХ, ЕЕЕЕ-ЕЕЕЕЕЕЕ!

Ревност и ужас завладяха едновременно сърцето на Кора, което сякаш се беше покачило в гърлото й — струваше й се, че усеща горчивия му вкус.

— Ах, ти, гаднярка — просъска тя и вдигна пистолета си.

В този миг Майра погледна към нея и се усмихна. Извади изпод възглавницата ръката си, която се оказа, че също държи автоматичен пистолет.

— Господин Гонт ме предупреди, че ще дойдеш, Кора — поздрави тя гостенката си и натисна спусъка. Жената усети как куршумът изсвистява покрай бузата й и се удря в мазилката вляво от вратата. На свой ред стреля, улучвайки снимката между краката на Майра. Стъклото се разби на парчета, а куршумът прониза бедрото на Майра.

Но преди това беше пронизал и Елвис Пресли точно в средата на челото.

— Виж какво направи! — изпищя Майра. — Застреля Краля, тъпа гъска!

И стреля три пъти последователно по приятелката си. Два от куршумите пак не я уцелиха, но третият се заби в челото й и я блъсна в стената, оплисквайки я с голямо розово петно кръв. Ранената жена се свлече на колене, но успя в последния момент да натисне спусъка на своя пистолет. Оловото удари Майра точно в капачката на коляното и я събори от леглото. Но Кора вече се беше проснала по очи на пода и пистолетът се беше изплъзнал от ръката й.

„Идвам при теб, Елвис!“ — помъчи се да изрече, но бе обзета от мисълта, че нищо не е така, както би трябвало да бъде. Около нея беше само мрак, а в този мрак тя бе съвсем сама.

14

Баптистите, предвождани от преподобния Уилям Роуз, и католиците, начело с отец Джон Бригъм, се срещнаха в подножието на хълма Касъл и мигом улицата се изпълни със зловещи звуци. Никой нямаше намерение да се бие по правилата — само с юмруци, както например би постъпил един маркиз Куинсбери; не, всички се бяха събрали, за да си вадят очите и да си късат носовете, дори и да се избият едни други.

Албърт Джендрън, огромният зъболекар, който бавно се ядосваше, но в яростта си не можеше да се спре пред нищо, грабна Норман Харпър за ушите, придърпа му главата напред, наведе и своята и го удари с все сила. При сблъсъка двата черепа изкънтяха, сякаш някой беше изпуснал глинен съд на пода. Норман безпомощно се свлече на земята. Албърт го блъсна настрана, сякаш беше кош с пране, и се хвана за Бил Сейърс, който си изкарваше хляба с търговия с работни инструменти. Отначало Бил успя да се изплъзне от ръцете му и с добре премерен удар в устата да му избие някой и друг зъб. Зъболекарят обаче го сграбчи повторно и го стисна толкова силно, че едно ребро на противника му изпука. Мъжът закрещя от болка, а Албърт го вдигна на ръце и го прати на средата на платното, където полицай Морис за малко не го сгази с колата си.

На улицата бе настъпил невъобразим хаос: разни крещящи хора се блъскаха, удряха и хващаха за гушите. Спъваха се един в друг, хлъзгаха се по мокрия асфалт, скачаха отново на крака и се залавяха да раздават юмруци във всички посоки. При проблясъците на мълниите човек можеше да си помисли, че има срещу себе си някакво странно балетно представление, в което кавалерът вместо да се увърта с галантни жестове около любимата си, се опитва да я сграбчи и да я запрати в най-близкото дърво, а в замяна тя прави всичко възможно да успее да го ритне с коляно в слабините.

Нан Робъртс сграбчи Бетси Виг за роклята й тъкмо в момента, когато тя се опитваше да татуира с ноктите си бузите на Люсил Дънам. Съдържателната на ресторанта придърпа жената към себе си, завъртя я с все сила и навря два пръста в ноздрите й. От болка Бетси извика пронизително, а Нан, без да си изважда пръстите от носа й, започна безпощадно да я лашка напред-назад.

Увлечена от заниманието си, не забеляза Фрида Пуласки, която я обгърна с две ръце талията й и я свали на земята. Пръстите на Нан изскочиха като тапа от бутилка от ноздрите на Бетси, която, преди мъчителната й да е успяла да се изправи, с точен шут я изпрати да се въргаля в локвите.

— Гуджга дагава, бовреди ми доза! — изпищя Бетси. — Бовреди ми доза!

Опита се да ритне повторно Нан — този път в корема, — но тя я изпревари, хвана й крака, извъртя го и повали някогашната Бети Ла-Ла по очи върху асфалта. Опита се да се покачи върху жертвата си, но тя само това чакаше — в следващия миг двете се завъргаляха по улицата и започнаха да се хапят и дерат.

изрева полицай Морис, но гласът му се изгуби сред грохота на гръмотевицата.

Той извади пистолета си, вдигна го високо над главата си… но преди да успее да стреля, някой — Бог знае кой — го простреля него самия в слабините с поредната бройка от специалната стока, която Лийлънд Гонт се беше заловил да продава през деня. Полицаят политна назад, удари се в капака на мотора на колата си и, притиснал ръце към жалките останки от половите си органи, се претърколи на платното.

Беше невъзможно да се определи колко от сражаващите се прибягнаха до пистолетите, които бяха закупили същия ден от господин Гонт. Навярно броят им не беше голям, като при това повечето от онези, които се бяха въоръжили за случая, бяха изпуснали пистолетите си в суматохата около бомбите-смрадливки и последвалото паническо бягство. Със сигурност скоро след първия изстрел се разнесоха поне още четири, на които обаче никой не обърна внимание, тъй като крясъците на биещите се и гръмотевиците над главите им ги заглушиха.

Лен Миликен забеляза Джейк Пуласки тъкмо в мига, когато той се прицелваше в Нан, откопчила се от схватката си с Бетси и опитваща се да удуши Мийд Росиньол. Лен сграбчи Джей за китката и секунда, преди последният да е натиснал спусъка, насочи пистолета му нагоре, към небето. После свали надолу ръката на Джейк и я строши о коляното си, сякаш беше някаква суха тресчица. Пистолетът се изпързаля по асфалта, а Джейк закрещя от болка. Лен пристъпи крачка назад и заканително му рече: „Това ще ти е за урок да не…“, но не можа да довърши, защото в същия миг някой заби джобното си ножче във врата му и преряза шийните му прешлени точно под черепа.

Появиха се нови полицейски коли, включили до една сините си светлини, които като обезумели се бореха с мрака и пелената от дъжд. Сражаващите се не удостоиха с капка внимание виковете по мегафона да престанат незабавно и когато специалните части се втурнаха насред бойното поле, за да ги разтървават, те сами се оказаха въвлечени във военните действия.

Нан Робъртс мерна отец Бригъм, на когото някой беше разпрал гърба на черната му риза. Тъкмо беше докопал с лявата си ръка врата на преподобния Роуз, а с другата, стисната здраво в юмрук, му налагаше равномерни удари в носа. Лявата му ръка ритмично повдигаше главата на преподобния Роуз, килваше я леко настрани, после идваше ред на дясната да нанесе поредното кроше и така нататък — до безкрай.

Но като нададе с пълни гърди яростния си рев и като обърна гръб на объркания полицай, който я убеждаваше — едва ли не я молеше да престане и да престане веднага, Нан тегли един шут на Мийд Росиньол и се нахвърли върху отец Бригъм.

1

Колкото и да усещаше, че присъствието му в Касъл Рок точно в този миг е повече от необходимо и че ако не се прибере навреме, може да се окаже, че изобщо няма къде да се прибира, заради разразилата се буря Алън се видя принуден да кара съвсем бавно. Излизаше, че повечето от информацията, която му беше необходима, за да защити града си, я е знаел през цялото време, стояла е дълбоко запечатана в съзнанието му, но през цялото време той не е искал да й отвори вратичката. Вратичка, на която не пишеше нито „ДИРЕКТОРСКИ КАБИНЕТ“, нито „ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА“, нито дори „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, а чисто и просто: — „ТОВА Е ПЪЛНА БЕЗСМИСЛИЦА“. Това, което му беше трябвало, беше ключът към тази вратичка… същият този ключ, който му беше дал Шон Раск. А какво имаше зад вратата?

„Неизживени спомени“. И собственикът им господин Лийлънд Гонт.

Брайън Раск си беше купил снимка на бейзболист от „Неизживени спомени“ и беше умрял. Нети Коб си беше купила кристален абажур от „Неизживени спомени“ и също беше умряла. Колко бяха останалите жители Касъл Рок, които бяха купили от отровната вода, която отровният човек продаваше в магазина си? Норис — беше си купил въдица. Поли — магически талисман. Майката на Брайън Раск — евтини слънчеви очила, които били на Елвис Пресли. Дори и Ейс Мерил си беше купил някаква стара книга. Алън беше готов да се обзаложи, че Хю Прийст също си е бил избрал нещичко… както и Данфърд Кийтън…

И колко други като тях? Колко?

Спря се пред железния мост точно в момента, когато от небето се спусна светкавица и удари един от старите брястове на другия бряг на Касъл Стрийм. От огромното напрежение дървото изпращя зловещо и пламна като факла. Алън закри очите си с ръка, но от ослепителната светлина пред погледа му вече се бяха образували искрящи сини петна. Радиото забръмча от статичното напрежение и в същия миг брястът се стовари с цялото си величие в реката.

Мъжът свали ръката си, но изкрещя от ужас, когато гръмотевицата изтрещя и едва не спука тъпанчетата му. В продължение на няколко секунди очите му не можеха да различат нищо от пътя пред колата и той изведнъж се изплаши да не би дървото да се е строполило върху моста и да му е отрязало пътя за града. За щастие видя как течението го поглъща, а старата, ръждясала конструкция стои здраво на мястото си. Алън включи на скорост и мина по моста. Вятърът, превърнал се междувременно в същинска хала, фучеше между стоманените греди и създаваше злокобни предчувствия, които караха човек да настръхне от чувство за самота и безпомощност.

По предното стъкло на колата му тропаха капките дъжд, които превръщаха пътя в размазана и вечно променяща се халюцинация. Щом излезе на другия бряг и пое по долната главна улица на пресечката с алеята към воденицата, пороят дотолкова се усили, че чистачките, дори и включени на пълни обороти пак се оказваха напълно безполезни. Той отвори страничния прозорец, подаде глава през него и продължи по този начин напред. Не беше преброил до три и вече беше мокър до кости.

Около Кметството беше пълно с полицейски и телевизионни коли, но въпреки това човек оставаше с усещането, че е паднал насред някаква пустиня — сякаш всички хора от колите изведнъж са били телепортирани на Нептун от злонамерени извънземни. Все пак се забелязваха шепа репортери, надничащи през задната врата на една от телевизионните коли, а по едно време непознат щатски полицай притича през огромните локви, появили се между сградата и паркинга пред нея. И това беше всичко.

Три пресечки нагоре по хълма, по горната главна улица се стрелна полицейска кола, която се изгуби към Лоръл Стрийт. Само секунди след нея се показа друга, този път откъм Бърч Стрийт и в посока, обратна на тази на предишната. Всичко се случи толкова бързо: „тряс-прас“, все едно че бе кадър от комедиен филм за тъпи полицаи — „Полицай и бандит“ или нещо такова. Но на Алън никак не му беше до смях. Струваше му се по-скоро, че тези профучаващи без цел и посока коли само издават паниката, пълното объркване, в което е попаднала щатската полиция. Явно тази вечер Хенри Пейтън напълно е изгубил контрол над събитията в Касъл Рок… ако изобщо някога го е упражнявал, а не се е самозалъгвал през цялото време.

На шерифа му се стори, че чува сподавени викове по посока на хълма. При този дъжд, вятър и гръмотевици не можеше да е сигурен, но пък и никак не мислеше, че подобни викове биха му се счули, ако някой преди това не ги е надал. Сякаш за да оправдае опасенията му, от алеята на Кметството изскочи нова полицейска кола, която включи сигналната лампа на покрива си и като оцвети в сребристо струйките дъжд над улицата, потегли право по посока на чутите звуци. По пътя едва не се удари в необичайно голямата телевизионна кола на екипа на WMTV.

Алън си спомни, че преди няколко дни му се бе сторило, че някаква връзка се е прекъснала в самото сърце на градчето му, че в Касъл Рок се готвят неща, за които той можеше само да гадае и които щяха да доведат до пълен хаос и безредие. И главният виновник за това безредие беше единственият човек („Брайън ми каза, че господин Гонт изобщо не бил човек.“), когото той, местният шериф кажи-речи никога не беше виждал.

Разнесе се пронизителен, смразяващ писък. Последват шум от счупени стъкла… а после отнякъде долетяха изстрели и нечий кретенски смях. Сякаш някой беше съборил камара дървени дъски, над града се разнесе поредната гръмотевица.

„Но сега аз имам повече време пред себе си, отколкото някои си мислят — рече си Алън. — Да, имам много време. Господин Гонт, намирам за повече от неотложно двамата най-после да се запознаем и вие да научите какво се случва на хората, които се забавляват с града ми.“

И като загърби сцените на насилие, които несъмнено се разиграваха не на едно и две места в града, като загърби и Кметството, където се предполагаше, че Хенри Пейтън се опитва да координира силите на реда и закона, Алън продължи нагоре по главната улица и се насочи към „Неизживени спомени“.

Но едва беше потеглил отново и за миг пурпурнобяла мълния прониза небето, сякаш някой беше запалил лампичките на огромна коледна елха. Преди да е отминал тътенът от последвалия гръм, токът в Касъл Рок спря.

2

Заместник-шерифът Норис Риджуик, облякъл униформата, която пазеше само за паради и други официални случаи, се суетеше в бараката, прикрепена към малката къщичка, която двамата с майка му бяха споделяли до смъртта й през есента на 1986, а оттогава насам той беше обитавал сам. Беше стъпил върху стол. От една от гредите под покрива на бараката висеше дебело въже, завързано на клуп в долната си част. Той нахлузи клупа около главата си и тъкмо го пристягаше около дясното си ухо, когато светкавица огря всичко наоколо и двете електрически крушки в бараката изгаснаха.

Това не му пречеше да вижда въдицата, марка „Бейзън“, опряна на стената точно до вратата към кухнята. Страшно му се беше приискало да си купи точно тази въдица, пък и през цялото време си беше натяквал, че цената е ниска. Но в крайна сметка въдицата пак му излезе през носа. Норис не можеше да си позволи такива скъпи въдици.

Къщата му се намираше в горния край на алеята към воденицата, там, където се отбиваше по посока на хълма и Касъл Вю. Вятърът беше в нужната посока и заместник-шерифа ясно дочуваше шума от масовия бой, който продължаваше да се води в центъра на града — викове, писъци, от време на време пистолетни изстрели.

„Аз съм отговорен за всичко това — мислеше си той. — Не изцяло и не за всичко — дума да не става, — но все пак и аз имам пръст в това. И аз участвах в мръсната им игра. Аз станах причината Хенри Бофорт сега да бере душа, а може би дори вече да не е сред живите, а Хю Прийст да кисне на сянка. Аз. Човекът, който цял живот беше мечтал да стане полицай и да помага на хората, същият, който още от дете си беше избрал попрището в живота. Глупавият, смешният, нескопосаният Норис Риджуик, който си каза, че трябва да се сдобие с въдица «Бейзън», и си помисли, че я купил изгодно.“

— Съжалявам за това, което направих — изрече на глас — Знам, че това нищо не може да оправи, но поне да се знае, че съжалявам. Искрено.

Вече се готвеше да ритне стола под себе си, когато изведнъж от дълбините на съзнанието му се обади непознат глас: „Тогава защо не се опиташ поне донякъде да поправиш белите, които извърши? А, пъзливецо?“

— Защото не мога — пак на глас каза Норис. Отново светна мълния; сянката му заигра по стената на бараката, сякаш вече беше започнал въздушния си танц. — Твърде късно е.

„Тогава поне погледни за последно онова, ЗАРАДИ което извърши всичко — настояваше гневният глас в главата му. — Това поне нищо не ти коства да го направиш. — Погледни! Погледни ДОБРЕ!“

Навън отново просветна. Мъжът хвърли един поглед към въдицата… и извика от мъка и в същото време от пълно недоумение. Целият потрепери и едва не падна, без да иска от стола.

Лъскавата въдица, жилавата и здрава „Бейзън“ я нямаше. На нейно място стоеше някаква мръсна, издялана бамбукова пръчка — най-обикновената въдица, която човек можеше да си представи и на която с едно-единствено ръждясало винтче беше окачена макара, тип „Зебко“, каквато можеше да си позволи дори едно дете.

— Някой я е откраднал! — възкликна шашардисаният Норис и усети как го изпълва отново онова чувство на завист и почти параноична страст по нещата, които не притежава, която го беше съпровождала през целия му живот. Каза си, че трябва да излезе на улицата и да настигне крадеца, преди да е избягал далеч. Щеше да убие всички в града, ако се наложеше, но щеше да открие виновника, — НЯКОЙ МИ Е ОТКРАДНАЛ БЕЙЗЪНА! — изрева отново Риджуик и отново за малко да падне от стола.

„Нищо подобно — отвърна му гневният вътрешен глас. — Винаги си е била такава. Това, което сега ти откраднаха, са пердетата, които толкова упорито, и при това изцяло по собствено желание, беше държал пред очите си.“

— Не го слушай! — хванаха го за главата нечии чудовищни ръце, които с все сила започнаха да стискат черепа му. — Не го слушай, не, не, не!

Но отново мина светкавица и отново на мястото, където допреди миг стоеше бейзънът, се показа мръсната бамбукова пръчка. Норис я беше опрял на стената именно защото искаше тя да е последното нещо, което вижда през живот си. Никой не можеше да е влязъл в това време; никой не можеше да я е взел или подменил; следователно вътрешният глас беше прав.

„Нещата винаги са си били такива — повтаряше разгневеният глас. — Единственият въпрос, които сега стои пред теб, е ще направиш ли нещо, за да ги оправиш, или ще скочиш веднъж завинаги в мрака?“

Ръката му започна да напипва клупа, но в този миг Норис усети, че в бараката има и някой друг. Струваше му се, че усеща миризмата на тютюн, кафе и одеколон — навярно „Джентълменът от Юга“ или нещо такова; с други думи, миризмата на господин Гонт.

Дали просто той изгуби равновесие или нечии невидими ръце го блъснаха от стола, не стана ясно. Но единият му крак пропадна в нищото, тялото му се извъртя и другият неволно изрита стола надалеч.

Норис дори не успя да извика, защото примката мигновено се стегна около врата му. Едната му ръка обаче в последния момент докопа гредата, за която беше завързано въжето, и той с усилие успя да се повдигне, колкото въжето да не му счупи врата и да не го задуши. Другата му ръка се вкопчи в конопената примка, от чийто неприятен допир до кожата си Норис нямаше как да се отърве.

„Грешиш! — счу му се да му крясва господин Гонт. — Грешиш, и то как, проклет страхливец!“

Но него го нямаше, поне не и материално; Риджуик знаеше, че никой не го е блъснал от стола. И все пак беше повече от сигурен, че някаква част от търговеца витаеше из помещението… а господин Гонт не беше никак радостен да разбере, че нещата не се развиват така, както му се е искало. Глупаците не трябваше да видят нищо. Или поне не и докато все още можеха да попречат на плановете му.

Норис напрегна мускули и се опита да разхлаби примката, но възелът сякаш беше излят от бетон. Ръката, на която е държеше, трепереше и аха-аха да се разтвори. Краката му безпомощно ритаха във въздуха на три стъпки от земята. Трудно му беше повече да пази и неестествения ъгъл, който брадичката му беше образувала с врата му. Дори се чудеше как изобщо беше съумял да се задържи.

Най-накрая успя да провре два пръста под въжето около врата си и с цената на много усилия да поразхлаби примка. Едва беше успял да изхлузи главата си от клупа, когато ръката на която се държеше, изведнъж болезнено се схвана.

Норис тупна на земята и за известно време остана свит кълбо, притискайки схванатата ръка към гърдите си и изплаквайки на глас целия ужас, който го беше обхванал. Мълниите осветяваха оголените му зъби, които блестяха мрака като миниатюрни аркади от седеф. Той изгуби съзнание… Колко дълго беше прекарал в несвяст, не знаеше, но и когато си върна разсъдъка, навън все още се лееше порой и проблясваха светкавици.

С мъка се изправи на крака и продължавайки да притиска болната ръка към тялото си, се приближи до въдицата опряна на стената. Ръката му започваше лека-полека да се поотпуска, но все още му беше трудно да успокои дишането си. Пръстите му сграбчиха въдицата и очите му я огледаха внимателно и продължително.

Бамбук. Мръсен, гаден бамбук! Пукната пара не струваше; за нищо не можеше да служи.

Норис пое дълбоко дъх и нададе яростен рев. В същото време изпита срам от самия себе си. Вдигна коляно и строши пръчката надве, а после и всяка от половинките. Всяко едно от парчетата му се струваше гнусно — меко и слузесто. Бамбукът се превръщаше в най-мошеническото вещество, което може да се срещне в природата. Най-накрая той ги захвърли настрана и те се струпаха около съборения стол като купчина съчки за огън.

— Ето! — извика си той сам на себе си. — Ето! Ето! ЕТО!.

Мислите му отново се върнаха към господин Гонт със сребристата коса, костюма от туид и хищната му, примамлива усмивка.

— Ще ти видя аз сметката на тебе — закани се шепнешком Норис. — Хич и не ща да знам какво ще ми се случи на мен след това, но ще те наредя така, че да ме запомниш!

Отиде до вратата на бараката, разтвори я широко и излезе на дъжда. На тротоара пред дома му стоеше паркирана зачислената му полицейска кола номер две. Той с приведе да не би да го отвее развилнелият се вятър и с насочи към нея.

— Може и да не те знам що за същество си — говореше Норис, — но все ще докопам подлия ти, измамнически задник!

Влезе в колата и потегли. Лицето му непрекъснато си сменяше изражението; какво ли не се четеше по него унижение, нещастие, мъка, гняв… Като излезе на платното, обърна по посока на „Неизживени спомени“ и наду газта.

3

Поли Чалмърс сънуваше, че влиза в „Неизживени спомени“, но зад щанда не стоеше Лийлънд Гонт, а леля Еви Чалмърс. Носеше най-хубавата си синя рокля и синия шал с червен кант. Стискаше молив между едрите си, невероятно равни изкуствени зъби.

— Лельо Еви! — извика насън младата жена. Внезапно почувства огромна радост и още по-огромно облекчение, каквито изпитваме само в приятните сънища и в момента, когато се пробудим от някакъв кошмар. — Лельо Еви, ти си жива!

Но леля й с нищо не показа, че я познава, а изрече:

— Купете всичко, което ви хареса, госпожице. Между другото, как се казвате — Поли, или Патриша? Струва ми се, че съм забравила името ви.

— Лельо Еви, казвам се Триша. Винаги си ме наричала така.

Възрастната жена не обърна внимание на думите й, а продължи:

— Няма значение как се казвате. Важното е, че днес имаме специална разпродажба. Трябва да пласираме всичко.

— Лельо Еви, какво правиш тук?

— Тук ми е мястото, госпожице Две имена. Всъщност мястото на абсолютно всеки човек е тук, тъй като всички обичат добрата сделка. Всеки харесва да получи нещо срещу нищо… дори с цената на всичко.

Внезапно чувството за благополучие изчезна и бе заменено от страх. Поли надникна в остъклените витрини и видя бутилки с кафеникава течност. Върху етикетите им пишеше: „ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ТОНИК НА Д-Р ГОНТ“. Видя още зле направени навиващи се играчки, които при второто завъртане на ключето се разпадат и от тях се разхвърчават зъбни колела и пружини, а също и безвкусни играчки във формата на полови органи. Забеляза шишенца, пълни с прах, наподобяващ кокаин; етикетите им гласяха: „СПЕЦИАЛИТЕТ НА Д-Р ГОНТ, УСИЛВАЩ ПОТЕНТНОСТТА“. В остъклените витрини бяха подредени още много евтини стоки, претендиращи за оригиналност: зеленикави пластмасови кучешки фъшкии, прах за сърбеж, кутии за цигари с пружина, пискливи клаксони. Имаше и от „рентгеновите очила“, с които според рекламата можете да виждате през затворени врати и през дрехите на дамите, но на практика са абсолютно безполезни, само дето оставят около очите ви черни окръжности като на миеща мечка Поли видя пластмасови цветя, белязани карти за игра и шишенца с евтин парфюм, върху които се мъдреше надпис: „Любовен еликсир № 9 на д-р ГОНТ. ПРЕВРЪЩА УМОРАТА в сладострастие“.

Всички изложени стоки бяха еталон за безвкусица и безполезност.

— Ще намерите всичко, което желаете, госпожице Две имена — обади се леля й.

— Защо ме наричаш така, лельо? Не ме ли познаваш?

— Даваме гаранция за стоката. Единственото, за което не гарантираме след продажбата, е животът ти. Затова не се колебай, а купувай, купувай, купувай!

Сега тя се втренчи в Поли и младата жена усети такъв страх, сякаш нож прониза сърцето й. В очите на леля Еви прочете състрадание, но то бе някак си ужасяващо, безмилостно.

— Как се казваш, дете? Като че едно време знаех името ти.

В съня си (и в леглото си) Поли се разплака.

— Да не би и някой друг да е забравил името ти промълви старицата. — Струва ми се, че точно така е станало.

— Лельо Еви, плашиш ме!

— Ти сама се плашиш, скъпа — отвърна й тя и отново с втренчи в нея. — Запомни едно, госпожице Две имена — тук едновременно купуваш и продаваш.

— Лекарството ми е необходимо! — възкликна Поли и се разрида още по-силно. — Ръцете ми…

— Стига си циврила, госпожице Поли Фриско — спокойно изрече леля Еви и извади една от бутилките с надпис „Електрически тоник на д-р Гонт“. Постави я на тезгяха — малко тумбесто шише, пълно с кафеникава течност, напомняща размекната кал. — Естествено това няма да премахне болката ти — нищо не е в състояние да я облекчи — но може да я пренесе в друг орган от тялото ти.

— Какво искаш да кажеш? Защо ме плашиш?

— Ще промени местонахождението на твоя артрит, госпожице Две имена — вместо ръцете ти заболяването ще атакува сърцето ти.

— Не!

— Да!

— Не! Не! Не!

— О, да, да. Също и душата ти. Но поне ще ти остане гордостта. Не е ли тя най-важното за една жена? Когато загубиш всичко — сърцето и душата си, дори любимия мъж — все пак ще ти остане гордостта, малка госпожице Поли Фриско. Тя ще бъде единствената монета в кесията ти. Нека да ти бъде горчиво утешение до края на живота ти. Дано да ти послужи. Всъщност трябва да ти послужи, защото ако продължаваш по същия начин, положително не ще получиш нищо повече.

— Моля те, престани, не…

4

— Престани! — промърмори в съня си тя. — Моля те, престани. Моля те!

Обърна се на една страна, ашхата тихо издрънча на верижката си. Мълния проряза небето, удари бряста, издигащ се на брега на потока и дървото рухна в разпенените води, докато Алън Пангборн, стиснал волана на своето комби, беше заслепен от яркия проблясък.

Последвалият гръм събуди Поли, тя стреснато отвори очи. Бавно протегна ръка към талисмана и го сграбчи, сякаш за да я защити. Ръката й вече не беше скована — като че ставите бяха добре смазани сачмени лагери.

„Госпожица Две имена… малка госпожице Поли Фриско“

— Какво… — Гласът й бе прегракнал, но съзнанието беше напълно ясно, сякаш изобщо не бе заспивала, а беше изпаднала в дълбок размисъл, подобен на транс. Започваше да я терзае някаква мисъл, натрапчива и от огромно значение. Навън светкавиците прорязваха небето като ярки ракети.

„Да не би някой друг да е забравил името ти?… Струваш се, че точно така е станало.“

Тя протегна ръка към нощното шкафче и запали лампата. Редом с телефона, оборудван с огромни подложки върху бутоните, от които Поли вече нямаше нужда, лежеше пликът, който бе открила сред останалата поща, когато следобед се беше прибрала у дома. Беше сгънала ужасното писмо и го беше прибрала обратно.

Стори й се, че в паузите между оглушителните гръмотевици дочува виковете на хора. Но младата жена не им обърна внимание; мислеше си за кукувиците, които снасят яйцата си в чужди гнезда. Нима при завръщането си бъдещата майка забелязва, че има едно яйце повече? Не, разбира се. Просто го приема за свое. Както Поли бе приела проклетото писмо само защото го бе открила на пода в коридора заедно с два каталога и покана да се включи в кабелната телевизия на Западен Мейн.

Но нали всеки може да пусне писмо в пощенската ти кутия?

— Госпожица Две имена — озадачено промърмори тя. — Малката госпожица Поли Фриско.

Ах, ето го разковничето! Онази мисъл, която подсъзнанието й бе запомнило и накарало леля Еви да изрече. Защото някога тя действително се бе казвала госпожица Поли Фриско.

Посегна към плика.

— Недей! — заповяда й добре познат глас. — Не го докосвай, Поли, ако не искаш да ти се случи нещо неприятно!

Ръцете й се сгърчиха от болка, силна като престояло кафе.

„Няма да премахне болката ти… но може да я пренесе на друго място.“

Натрапчивата мисъл ясно се оформяше в съзнанието и. Нито гласът на господин Гонт, нито каквото и да било друго можеше да й попречи.

„Само ти можеш да й попречиш, Поли — промълви търговецът. — Повярвай ми, трябва да го направиш.“

Поли отдръпна ръка, преди да докосне писмото, и стисна в юмрук ашхата. Усети как нещо, затоплено от трескавото й тяло, забързано се движи в сребърния амулет; стомахът й се сви от отвращение, вътрешностите й сякаш се разлагаха.

Пусна амулета и отново посегна към писмото.

„Предупреждавам те за последен път, Поли“ — прошепна й мистър Гонт.

„Да — отвърна леля Еви. — Мисля, че говори сериозно, Триша. Винаги е имал слабост към горделивите жени, но знай, че сега е по-различно. Струва ми се, че не си пада по онези, които му се съпротивляват. Настъпи моментът веднъж завинаги да решиш как всъщност се казваш.“

Сграбчи плика, без да обръща внимание на новия пристъп на болка, сковаващ пръстите й, и погледна написания на машина адрес. Това писмо — препоръчано писмо — беше изпратено до мис Патриша Чалмърс.

— Не — прошепна тя. — Името е грешно. — Грабна писмото и бавно и уверено го смачка на топка, без да забелязва тъпата болка, пулсираща в ставите й. Очите й трескаво блестяха. — В Сан Франциско всички ме познаваха като Поли, дори хората от социалната служба!

Промяната на името беше свързана с опитите й напълно да забрави миналото и предишния си живот, които смяташе, че са й причинили болка, без да допуска нито за миг еретичната мисъл, че в повечето случаи сама е виновна за страданията си. В Сан Франциско никой не я познаваше като Триша или Патриша, само като Поли. Бе вписала това в трите формуляра за постъпване на работа, дори се беше като Поли Чалмърс, без инициал за бащино име.

Ако Алън действително е писал на социалните служби Сан Франциско, навярно е дал името й като Патриша. В такъв случай положително е получен отрицателен отговор. Да, разбира се. Дори адресите няма да съвпаднат, тъй като преди години тя бе вписала в графата „Последно местожителство“ адреса на родителите си, чиято къща се намираше в другия край на града.

Ами ако Алън е дал две имена? Поли и Патриша?

Какво ще се случи тогава? Поли познаваше добре бюрокрацията на държавните чиновници и смяташе, че изобщо няма значение какво име е дал Алън; в случай, че й пишеха, писмото щеше да бъде адресирано до човека, чието име фигурираше в тяхната картотека. Поли имаше приятелка в Оксфорд, чиято кореспонденция от университета в Мейн все още бе адресирана с моминското й име, въпреки че бе омъжена от двайсет години.

Но на този плик пишеше Патриша Чалмърс, не Поли Чалмърс. А кой тъкмо днес я бе нарекъл Патриша?

Същият човек, който знаеше, че истинското име на Нети Коб всъщност е Нетиша. Нейният добър приятел Лийлънд Гонт.

Внезапно дочу гласа на леля Еви: „Всичко дето си го мислиш за имената, е много любопитно, но в действителност не е най-важното. Важен е мъжът, твоят мъж. Не греша, като го наричам «твой», нали? Това важи дори и сега. Много добре знаеш, че не би сторил нищо зад гърба ти, както се твърди в писмото. Няма значение до кого е адресирано, нито че звучи страшно убедително… Но ти добре го знаеш, нали?“

— Да — прошепна тя. — Знам го.

Нима действително бе повярвала на абсурдното, невероятно писмо, или беше предпочела да не се усъмни в написаното, тъй като се страхуваше — не, изпитваше ужас — че Алън ще прозре гнусната истина за ашхата и ще я принуди да избира между него и амулета.

— О, не се самозалъгвай — прошепна. — Разбира се, че отначало повярва на писмото. Само за няколко часа, но му повярва. Господи! Господи, какво направих!

Захвърли смачканото писмо на пода с отвращението на жена, току-що осъзнала, че държи мъртъв плъх.

„Не му казах защо съм ядосана, не му дадох възможност да обясни… просто… просто повярвах на писмото. Но защо? Господи, защо?“

Разбира се, тя много добре знаеше отговора. Внезапно я бе обзел панически страх, че лъжите й около обстоятелствата, свързани със смъртта на Келтън, са разобличени; че някой подозира колко е страдала през годините, прекарани в Сан Франциско; че някой я обвинява за смъртта на детето й… И този някой е единственият човек на света, на когото тя държи и от чието мнение се интересува.

Но това не беше всичко, съвсем не. Реакцията й бе продиктувана най-вече от гордост — наранена, оскърбена, пулсираща като възпалена рана гордост. Гордостта — единствената монета в празното й портмоне. Беше повярвала на писмото, подтиквана от паника и срам, срам, породен от гордостта й.

„Винаги съм харесвал горделивите жени.“

Ръцете й се сгърчиха от неописуема болка; Поли изстена и ги притисна към гърдите си.

„Все още не е прекалено късно, Поли — промълви господин Гонт. — Дори сега все още не е прекалено късно.“

— О, майната й на гордостта! — ненадейно изкрещя младата жена, обгърната от мрака на задушната спалня, и дръпна амулета от шията си. Стисна го в юмрука си и понечи да го захвърли, но тънката сребърна верижка се оплете в пръстите й.

Внезапно ашхата се пропука като черупка на яйце. „МАЙНАТА Й НА ГОРДОСТТА!“

Моментално болката загриза ръцете й като гладно животинче… но в този момент Поли осъзна, че не е толкова непоносима, че страховете й са били напразни. Разбра още, че Алън изобщо не е писал на социалните служби в Сан Франциско.

— Майната й на гордостта! Майната й! Майната й! — изкрещя младата жена и запрати медальона в отсрещната стена. Той отскочи, падна на пода и се разцепи на две. Навън проблесна мълния; Поли видя как два космати крака се подават от цепнатината, която се разшири. От нея изпълзя малък паяк и бързо запълзя към банята. На бледата светлина на проблясващите светкавици тялото му хвърляше удължена сянка на пода.

Поли скочи от леглото и се втурна да го хване. Трябваше да го убие, и то незабавно… защото той се уголемяваше пред очите й.

Досега се бе хранил с отровите, изсмуквани от тялото й и след като вече не беше затворен в амулета, можеше да придобие гигантски размери.

Поли натисна бутона в банята, флуоресцентната лампа над мивката примигна и се запали. Паякът бързо пълзеше към ваната. Когато се бе пъхнал под вратата, беше голям колкото бръмбар, но сега бе достигнал размерите на мишка.

Щом младата жена влезе в банята, отвратителното насекомо се обърна и запълзя към нея — косматите му крака издаваха лек шум, плъзгайки се по плочките. Докато ужасено го наблюдаваше, Поли си помисли: „През цялото време съм го носела на шията си, притискала съм го между гърдите си ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ!“

Тъмнокафявото тяло на паяка беше покрито с бодлички, косъмчета стърчаха от краката му. Помътнели очи, подобни на фалшиви рубини, се взираха в нея… Тя видя, че от устата му се подават два кучешки зъба, подобни на извитите зъби на вампир. От тях се процеждаше бистра течност; щом капките попаднеха на плочките, на мястото им зейваха малки кратери, от които се издигаше дим.

Младата жена изпищя и сграбчи вакуумната помпа за отпушване на канали, поставена до тоалетната чиния. Болката скова ръцете й, но тя здраво стисна дървената дръжка на помпата и удари паяка с нея. Той запълзя обратно към ваната, единият му крак беше счупен. Поли изтича след него.

Въпреки че беше ранен, той продължаваше да се уголемява. Сега беше голям колкото плъх, издутият му корем се влачеше по пода, но въпреки това изпълзя по завесата на душа с учудваща бързина. Докато пълзеше по найлоновата тъкан, краката му издаваха звук, подобен на барабаненето на дъждовни капки. Металните халки, придържащи завесата затракаха.

Жената замахна с помпата като с бейзболна бухалка (тежката каучукова чашка изсвистя във въздуха) и я стовари върху отвратителното създание. За съжаление помпата не беше предназначена за подобна употреба. Завесата се изду и паякът тупна във ваната, издавайки неприятен звук.

В този миг електричеството изгасна.

Здраво стиснала помпата, Поли стоеше в мрака и се ослушваше. Сетне отново проблесна мълния и тя видя косматото тяло на паяка да се подава над ръба на ваната. Съществото, излязло от голямата колкото напръстник ашха, сега беше с размерите на котка; съществото, което бе изсмуквало кръвта й, докато беше премахвало болката в ръцете й.

„Пликът, който оставих в апартамента на стария Кембър… защо беше толкова важен?“

Ала след като амулетът вече не беше на шията й, страхотна болка сковаваше ръцете й и замъгляваше съзнанието й — в този момент не беше толкова сигурна, че Алън е невинен.

Извитите зъби на паяка потропваха по порцелана, сякаш някой чукаше с монета по масата, за да привлече вниманието на околните. Безжизнените, стъклени очи на насекомото е взираха в нея над ръба на ваната, сякаш искаха да й кажат: „Прекалено късно е. Прекалено късно е за Алън, за теб. Прекалено късно е за всички.“

Младата жена се спусна към него и изкрещя:

— Какво ме накара да сторя? Какво ме накара да сторя? О, чудовище такова, КАКВО МЕ НАКАРА ДА СТОРЯ?

Паякът се изправи на задните си крака, трескаво търсейки в завесата опора, готов да се съпротивлява.

5

Ейс Мерил изпита мъничко уважение към Кийтън, когато старият глупак извади ключ и отвори бараката, върху вратата на която с огромни червени букви бе написано „ЕКСПЛОЗИВИ“. Започна да го уважава още повече, когато усети мразовития въздух, дочу жуженето на климатичната инсталация и видя подредените една върху друга дървени каси. Динамит, купища динамит, предназначен за пътното строителство. Е, не беше като да разполагащ с арсенал от самонаправляващи се ракети „Стингър“, Но щеше да е достатъчно за прекрасно увеселение. Да, точно така.

В кутията между предните седалки на камионетката заедно с различни полезни инструменти беше открил мощно електрическо фенерче.

Сега, докато Алън наближаваше Касъл Рок с комбито си, докато Норис Риджуик седеше в кухнята си и майстореше примка за бесене от здраво въже, докато Поли Чалмърс разговаряше насън с леля Еви — Ейс освети с фенерчето една подир друга дървените каси. Дъждът барабанеше по покрива на бараката. За миг му се стори, че стои под душа в затвора.

— Да се хващаме на работа — прегракнало прошепна Бъстър.

— Само минутка, татенце — отвърна той. — Малка почивка. — Подаде на спътника си фенерчето и извади найлоновото пликче, което беше получил от господин Гонт. Изсипа малко кокаин върху дланта си и жадно го засмърка.

— Това пък какво е? — подозрително попита съветникът.

— Южноамерикански звезден прах — страхотен е!

— Пфу! — изсумтя Кийтън. — Сигурно е кокаин. Онези продават кокаин.

Не бе необходимо да го пита кои са „онези“. Докато пътуваха насам, мухльото дрънкаше само за тях и Ейс подозираше, че цяла нощ ще продължава в същия дух. Затова възрази:

— Не е вярно, татенце. Не го продават. Те са хората, които искат всичко за себе си. — Изсипа още малко кокаин в трапчинката в основата на палеца си и протегне ръка. — Айде, опитай и признай, че съм прав.

Кийтън го изгледа, по лицето му бяха изписани едновременно колебание, любопитство и съмнение.

— Защо непрекъснато ме наричаш „татенце“? Не съм толкова стар, че да ти бъда баща.

— Предполагам, че не се интересуваш от комикси, ама там има един тип на име Р. Кръмб — отвърна Ейс. Наркотикът вече му действаше, беше напрегнат като навита пружина. — Та той рисува комикси, в които главният герой е някой си Зипи. А ти си досущ като бащата на Зипи.

— Това комплимент ли е? — несигурно попита Бъстър.

— И то страхотен. Но ако искаш, ще ти викам господин Кийтън. — Замълча, сетне добави, като подчертаваше всяка дума: — Както те наричат Те.

— А, не — моментално възрази съветникът. — Викай ми както искаш, само да не е нещо обидно.

— Разбира се, че не е. Хайде, опитай малко от прашеца и ти гарантирам, че ще запееш: „Давай, за работа се залавяй и се труди, дорде навън се зазори.“

Бъстър отново го изгледа недоверчиво, сетне смръкна от кокаина. Закашля се, кихна и стисна носа си. Насълзените му очи обвинително се втренчиха в Ейс.

— Пари.

— Само първия път — усмихнато отвърна той.

— Освен това не усещам нищо. Престани да се лигавиш и ми помогни да натоварим сандъците в камионетката.

— Готово, татенце.

Работата им отне по-малко от десет минути. След като натовариха последната каса, Бъстър заяви:

— Май че все пак това чудо действа. Дай да си смръкна още малко.

— Разбира се, татенце. И аз ще последвам примера ти.

Качиха се в камионетката и потеглиха обратно към града. Кийтън караше и вече не приличаше на бащата на Зипи, а на господин Жабок от анимационния филм на Уолт Дисни „Шумът на върбите“. Очите на главния съвети проблясваха фанатично. Учудващо бе как съзнанието му се бе прояснило; чувстваше, че всичко му е ясно. Бърбореше неспирно, разкри на Ейс всеки техен план и заговор, машинациите им. През това време той седеше със скръстен крака в задната част на камионетката и прикачваше часовникови механизми към капсула-детонатор. В този момент Бъстър напълно бе забравил за Алън Пангборн, който беше Техният главатар. Беше изцяло завладян от идеята да взриви целия Касъл Рок — или по-голяма част от него — и да изпрати враговете си на онзи свят.

Уважението на Ейс прерасна във възхищение. Старият пръдльо беше луд, а той винаги си бе падал по откачените. Чувстваше се добре сред тях. При това „татенцето“ за пръв път опитваше кокаин и умът му витаеше из космоса. Бърбореше непрекъснато, а Ейс само повтаряше: „ъ-хъ“, и „точно така“ и „абсолютно си прав, татенце“.

Няколко пъти едва не го нарече „господин Жабок“, но навреме се усети. В противен случай можеше да си изпати.

Преминаха по моста, докато Алън все още се намираше на пет километра от него, и излязоха от камионетката под проливния дъжд. Ейс откри одеяло в задната част на фургона и зави с него пакет динамит, снабден с часовников механизъм.

— Имаш ли нужда от помощ? — неспокойно попита Бъстър.

— По-добре сам да се оправям, татенце. Може да паднеш в проклетия поток и ще изгубя време, докато те измъкна. Бъди нащрек, това е всичко.

— Добре, Ейс… защо първо не си смръкнем още малко кокаин?

— Не сега — отвърна му и го потупа по набитото рамо. — Това чудо е почти чисто. Да не би да искаш да гръмнеш?

— Не. Всичко може да гръмне, но не и аз. — Той се засмя лудешки и Ейс го последва.

— Добре се забавляваш, а, татенце?

Бъстър с учудване установи, че спътникът му има право. Депресията, последвала… нещастния случай с Миртъл… сега изглеждаше отдавна забравена. Чувстваше, че заедно с добрия си приятел Ейс Мерил най-сетне са натикали врагове където им е мястото и вече ги стискат в юмрука си.

— Точно така — отвърна той, докато го наблюдаваше как се плъзва на мокрия, тревист бряг, притиснал към корема си увития в одеяло динамит.

Под моста не валеше толкова силно, но това нямаше значение — динамитът и капсул-детонаторите бяха непромокаеми. Ейс закрепи пакета между две подпори, сетне прикрепи капсул-детонатора към динамита, като долепи предварително оголените краища на жиците към една от пръчките. Нагласи стрелката на 40 — часовникът затиктака.

Ейс изпълзя изпод моста и се покатери по хлъзгавия бряг.

— Е? — нетърпеливо попита Бъстър. — Смяташ ли, че ще гръмне?

— Няма начин — успокои го той и се качи в камионетката, без да обръща внимание, че е мокър до кости.

— Какво ще стане, ако Те го открият и обезвредят, преди да…

— Татенце — прекъсна го Ейс, — замълчи за миг. Покажи си главата навън и се ослушай.

Кийтън се подчини. Стори му се, че някъде в далечината дочува викове и писъци, от време на време заглушавани от гръмотевиците. Сетне съвсем отчетливо прозвуча изстрел от пистолет.

— Господин Гонт им създава работа! — възкликна Мерил. — Умник е, кучият му син. — Отново изсипа кокаин в трапчинката на дланта си, смръкна и поднесе ръката си под носа на Бъстър. — Почерпи се, татенце. Забавлението започва.

Той отново се подчини.

Камионетката им се отдалечи от моста приблизително седем минути преди Алън Пангборн да премине по него. Стрелката на скрития отдолу часовников механизъм беше изминала десет деления и сега показваше 30.

6

Ейс Мерил и Данфърд Кийтън — наричан още бащата на Зипи или господин Жабок — караха бавно по Мейн Стрийт сред проливния дъжд и подобно на Дядо Коледа и неговия помощник оставяха по пътя си малки пакети. Два пъти покрай тях профучаха полицейски коли, но полицаите не проявиха интерес към камионетката, която приличаше на фургоните, използвани от телевизията. Както Ейс бе отбелязал, господин Гонт Им създаваше доста работа.

Оставиха пет пръчки динамит с часовников механизъм на прага на погребалното бюро, в съседство с което се намираше бръснарницата. Ейс уви ръката си с одеяло и с лакът счупи стъклената врата. Съмняваше се, че заведението е оборудвано с алармена инсталация… пък и дори да имаше, полицаите едва ли щяха да се отзоват. Бъстър му подаде току-що приготвена бомба — използваха тел, за да привържат здраво часовниковите механизми и капсул-детонаторите към динамита — и Ейс я пусна през дупката във вратата. Двамата я наблюдаваха как се търкулна, спря до първия стол и часовникът, нагласен на 25, се задейства.

— Май че известно време никой няма да се бръсне тук, татенце — пошепна Ейс и Бъстър се изкикоти.

После се разделиха; Мерил хвърли една бомба в „Галакси“, докато съучастникът му напъха друга през процепа за нощни депозити в банката. Докато се връщаха към камионетката под безмилостно плющящия дъжд, мълния проряза небето. С оглушителен трясък брястът рухна в потока. За миг двамата останаха неподвижни, взирайки се в тази посока; хрумна им, че бомбата под моста е избухнала двайсетина минути по-рано, но не забелязаха буен пламък.

— Май беше мълния — промълви Ейс. — Сигурно е ударила някое дърво. Да тръгваме.

Той седна зад волана. Когато камионетката потегли, покрай нея мина комбито на Алън. Поради проливния дъжд нито един от шофьорите не забеляза другия.

Двамата терористи спряха пред ресторанта на Нан. Ейс отново счупи стъклената врата с лакът и остави бомбата с тиктакащия часовник, този път нагласен на 20, до касовия апарат. Когато излизаха, навън проблесна невероятно ярка мълния и уличните лампи изгаснаха.

— Електростанцията е! — щастливо възкликна Бъстър. Ликвидирахме я! Фантастично! А сега — към сградата на общината. Да я направим на пух и прах!

— Татенце, градът гъмжи от ченгета. Не ги ли видя?

— Няма страшно, те са като куче, което гони опашката си — нетърпеливо отвърна съучастникът му. — А когато бомбите започнат да избухват, онези глупаци напълно ще се шашнат. Освен това в тъмнината спокойно ще влезем през сградата на съда, съседна на общината. Шперцът отваря всички врати.

— Знаеш ли, татенце, смел си като лъв.

Бъстър се поусмихна.

— Ти също, Ейс.

7

Алън паркира комбито пред „Неизживени спомени“, изключи мотора и за момент остана неподвижен, взирайки се в магазина на господин Гонт. Сега на табелата, окачена на витрината, беше написано:

Мълниите проблясваха и угасваха като гигантски неонови-лампи и под светлината им витрината напомняше изцъклено, мъртво око.

Все пак инстинктът подсказваше на шерифа, че макар магазинът да е затворен и потънал в тишина, вътре има някого. Твърде вероятно в суматохата господин Гонт да е напуснал града, подпомогнат от вилнеещата буря и от факта, че полицаите се щураха напред-назад като пилета с откъснати глави. Но докато караше с безумна скорост обратния път от болницата в Брайтън, в съзнанието Алън бе възникнала съвсем ясна представа за господин Гонт в ролята на Шегобиеца, заклетия враг на Батман. Очевидно си имаше работа с човек, който смята за висша проява на чувство за хумор да инсталира в тоалетната на някой приятел клапа, връщаща с мощна струя водата. Подобен човек — човек, който поставя кабърче на стола ти или на шега пъха в обувката ти запалена клечка кибрит, никога не би си тръгнал, преди да седнеш на стола или да забележиш, че чорапите ти горят и пламъкът обхваща маншетите на панталоните ти. Разбира се, че за нищо на света не би пропуснал да се позабавлява за твоя сметка.

„Струва ми се, че все още си тук — помисли си Алън. — Не искаш да пропуснеш нито миг от забавлението, нали, мръснико?“

Седеше неподвижно, взираше се в магазина със зелената тента, опитвайки се да предвиди ходовете на човека, привел в действие сложния си и злокобен план. Толкова се бе задълбочил в размисъл, че не забеляза старата кола с аеродинамични форми, паркирана до неговата. Всъщност това беше прословутият „Тъкър Талисман“ на господин Гонт.

„Как го направи? Има куп неща, които жадувам да науча, но едно ми е достатъчно засега. Как успя да го сториш? Как успя за толкова кратко време да научиш толкова много за нас?“

„Брайън твърдеше, че всъщност господин Гонт не е човек.“

По принцип Алън би се изсмял на подобно предположение, както и на мисълта, че амулетът на Поли притежава свръхестествена лечебна сила. Ала сега, сгушен в мрака, докато наоколо вилнееше страховитата буря, а витрината на магазина го наблюдаваше като изцъклено, мъртво око, предположението на Брайън му се стори ужасяващо, и съвършено логично. Спомни си деня, когато бе спрял пред „Неизживени спомени“ с намерението да се запознае и да разговаря с господин Гонт; спомни си и обзелото го странно чувство, докато надничаше през витрината, поставил длани на слепоочията си, за да вижда по-добре. Имаше чувството, че го наблюдават, въпреки че в магазина нямаше никого. И не само това — бе усетил, че онзи, който го наблюдава, е изпълнен със злонамереност и омраза. Чувството беше толкова натрапчиво, че за миг се изплаши — беше взел собственото си отражение за грозното (и полупрозрачно) лице на непознат.

Да, усещането беше натрапчиво… много натрапчиво. Спомни си и още нещо — думите, които баба му често му повтаряше, когато беше малък: „Гласът на дявола гали слуха.“

„Брайън твърдеше, че…“

По какъв начин господин Гонт бе научил всички тайни на хората в градчето? И защо, за Бога, ще си прави труда с Касъл Рок, чието име дори го няма на картата?

„… всъщност господин Гонт не е човек.“

Алън рязко се наведе и заопипва под дясната седалка. За миг си помисли, че това, което търси, е изчезнало — може би се е изтърколило през отворената врата — сетне пръстите му докоснаха метална повърхност. Просто се беше изтъркаляло под седалката. Той го измъкна, загледа го… и угнетяващият глас, който бе замлъкнал, откакто беше излязъл от болничната стая на Шон Раск (или пък шерифът бе прекалено зает, за да му обърне внимание), проговори високо, с неприятни жизнерадостни нотки:

„Здрасти, Алън! Съжалявам, че ми се наложи да замина, но сега отново съм тук. Я да видя какво държиш? Ламаринена кутия с фъстъци? Не — само прилича на кутия, но всъщност е нещо друго, нали? Това е последният майтапчийски предмет, който Тод купи от магазина в Обърн. Кутия, която на пръв поглед е пълна с фъстъци, но вътре е скрита зелена змия — пружина, обвита с разтегателна хартия. Когато ти я поднесе с блеснали очи и широка, тъпа усмивка, ти му каза да си вземе обратно тази глупост. А когато лицето му помръкна, ти се престори, че не забелязваш — каза му… чакай да си помисля. Всъщност какво му каза?“

— Че само глупците си пръскат парите за щяло и нещяло — промълви Алън. Неспирно премяташе кутията в ръцете си, взираше се в нея, но пред очите му беше лицето на Тод — Ето какво му казах.

„О-о-о, д-а-а-а — съгласи се гласът. — Как можах до забравя? Искаш ли да си поговорим за човешката злоба? Божичко, Луис. Добре, че ми напомни! Добре, че напомни и на ДВАМА НИ! Само дето Ани спаси положението — каза на Тод да задържи играчката. Каза още… Всъщност какво каза?“

— Че играчката е забавна, че Тод е същият като мен и че човек само веднъж в живота си е дете. — Прегракналият глас на Алън трепереше. Отново се разплака, защо пък не? По дяволите, имаше достатъчно причини да плаче. Отново усети как познатата болка дълбае сърцето му като свредел.

„Боли те, нали? — съчувствено попита виновният, изпълнен с омраза към себе си глас, но Алън (или тази част от разума му, способна все още да разсъждава логично) бе сигурен, че съчувствието е престорено. — Причинява ти прекалено голямо страдание, като кънтри-песен, в която красивата любов се оказва фалшива, или добрите деца без време загиват. Знай, че нямаш нужда от предмети, които ти причиняват такава мъка. Скрий кутията в жабката на колата, приятел, забрави за нея. А следващата седмица, когато тази лудост приключи, по-добре размени комбито за нова кола и остави кутията в него. Защо не? Защо не? Змията, скрита в кутия от фъстъци, е идеален пример за лоша шега, която може да допадне само на дете или на човек като Гонт. Забрави я. Забрави…“

Той прекъсна натрапчивия глас. До този момент не съзнаваше, че е способен да го стори, и сега се почувства горд; при това осъзнаването на собствената му сила можеше да му послужи в бъдеще… ако изобщо оцелееше. Вгледа се в ламаринената кутия, преобръщайки я в ръцете си, и като че ли за пръв път разбра какво представлява. Сега не беше мъчителен спомен от мъртвия му син, а средство за измама, подобно на неговия кух магически жезъл, на копринения му цилиндър с двойно дъно или на магическите цветя, все още пъхнати под каишката на часовника му.

Илюзия — така можеше да нарече всичко случило се напоследък в Касъл Рок. Разбира се, то бе дело на зъл илюзионист, чиято цел не бе да разсмее зрителите, а да ги превърне в разярени бикове, но все пак беше илюзия. А какъв е основният принцип на илюзионизма? Измамата. Например двуметрова змия, скрита в кутия от фъстъци… или както в случая с Поли — отрова, която минава за лекарство.

Той отвори вратата на колата и излезе навън под проливния дъжд. Все още държеше ламаринената кутия. Сега, след като донякъде се бе отърсил от смразяващото чувство за вина, с учудване си спомни как бе нахокал Тод заради желанието да купи играчката, обвинявайки го, че си пръска парите за глупости. Винаги бе харесвал триковете на илюзионистите и в детството си положително би бил запленен от номера със змията в кутията от фъстъци. Тогава защо се бе нахвърлил върху сина си, а сетне се бе престорил, че не забелязва колко го е наскърбил? Дали е завиждал на ентусиазма и на младостта му? Или пък бе забравил какво е да се радваш на обикновените неща? Защо го бе направил? Нямаше отговор на този въпрос. Единственото, което знаеше, бе, че номерът със змията ужасно би допаднал на господин Гонт и беше твърдо решен да му го покаже.

Пъхна се обратно в колата, извади фенерче от кутията с безразборно нахвърляни инструменти, после мина покрай колата на търговеца (и отново не я забеляза) и се озова под тъмнозелената тента над вратата на „Неизживени спомени“.

8

„Ето че влязох. Най-сетне влязох.“

Сърцето на Алън биеше силно, но ритмично.

В съзнанието му образите на сина му, на жена му и на Шон Раск сякаш се сливаха. Отново погледна табелката на витрината и натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Над него тентата се издуваше и плющеше от ураганния вятър.

Беше пъхнал ламаринената кутия в ризата си. Докосна я и тя сякаш му вдъхна смелост.

— Добре — промълви. — Ето ме, идвам, въпреки че не съм съвсем подготвен за схватката с теб.

Обърна фенерчето и със задната му част счупи стъклената врата. Очакваше да чуе воя на алармена инсталация, но остана излъган. Гонт я беше изключил, или изобщо нямаше такава. Шерифът пъхна ръка през дупката в стъклото и опита топката от вътрешната страна на вратата. Тя се завъртя и Алън Пангборн за пръв път влезе в „Неизживени спомени“.

Първо усети миризмата на застояло и на прах, сякаш не се намираше в новооткрит магазин, а в някой, в който месеци, дори години не е стъпвал човешки крак. Премести пистолета в дясната си ръка, взе фенерчето с лявата и освети помещението. Видя гол дървен под, голи стени, няколко остъклени витрини. Те бяха празни, стоката беше изчезнала. Всичко беше покрито с дебел, равномерен слой прах.

„Отдавна, много отдавна никой не е стъпвал тук.“

Но как бе възможно, след като през цялата седмица бе виждал хора да влизат и да излизат от магазина?

„Защото той изобщо не е човек. Защото гласът на дявола гали слуха.“

Мъжът пристъпи още две крачки напред, като използваше фенерчето да огледа на части помещението. Белите му дробове се напълниха с праха, който покриваше всичко като в музей. Погледна зад себе си и на светлината на проблясваща мълния забеляза собствените си следи в праха. Отново насочи фенерчето към вътрешността на магазина, плъзна лъча му по шкафа, който господин Гонт използваше като тезгях, и се вцепени…

Върху шкафа стояха видеокасетофон и портативен телевизор „Сони“, кутията му не беше четвъртита, а заоблена и беше яркочервена, като пожарна кола. Върху телевизора беше преметната жица, а върху видеото имаше някакъв предмет. В полумрака приличаше на книга, но това се стори невероятно на Алън.

Той се приближи и насочи фенерчето първо към телевизора. Повърхността му също беше покрита с дебел слой прах както пода и остъклените витрини. Преметнатата върху него жица се оказа къс коаксиален кабел с куплунги от двете страни. Освети предмета върху видеото и установи, че не е книга, а видеокасета в черна пластмасова кутия без надпис. По нея лежеше прашен бял плик, а отгоре му бе напечатано:

Той остави пистолета и фенерчето върху стъкления шкаф, взе плика, отвори го и извади един-единствен лист. Сетне отново взе фенерчето и го насочи към краткото писмо, написано на машина.

Алън бавно остави листа и промърмори:

— Мръсник!

Отново освети наоколо с фенерчето и забеляза, че шнурът на видеото е спуснат от задната част на шкафа завършва с щепсел, който лежи на пода на няколко метра от най-близкия контакт. Но това не беше проблем, тъй като без друго нямаше ток.

„Знаеш ли какво? — каза си той. — Мисля, че това няма никакво, абсолютно никакво значение. Смятам, че щом свържа кабелите и поставя касетата във видеото, всичко ще заработи. Защото, ако е човек, Гонт не може да направи онова, което стори, или да знае подробностите, които са му известни… Гласът на дявола гали слуха и съблазнява, Алън — в никакъв случай не бива да поглеждаш онова, което ти е оставил.“

Пренебрегвайки гласа на разума, той остави фенерчето и взе кабела. За миг го разгледа, сетне се наведе и го включи в телевизора. Ламаринената кутия едва не изпадна от ризата му. Успя да я хване, преди да падне на пода, и я постави на шкафа до видеото.

9

Докато караше към „Неизживени спомени“, на Норис Риджуик внезапно му хрумна, че трябва да е полудял — много повече от преди, а това би означавало, че изобщо не е с всичкия си — ако възнамерява сам да се справи с Лийлънд Гонт.

Свали микрофона от поставката му и каза:

— Кола № 2 вика базата. Тук Норис, шерифе, върна ли се?

Освободи бутона, но дочу само оглушително пиукане и пращене. Сега епицентърът на бурята се намираше точно над Касъл Рок.

— Майната ти! — процеди той и насочи колата към сградата на общината.

Може би Алън е там или пък някой ще му каже къде да го открие. Шерифът положително е наясно какво трябва да се направи… но дори да не знае, ще му се наложи да изслуша изповедта на Норис: той, Норис Риджуик, беше разрязал гумите на Хю Прийст и бе причинил смъртта му само защото искаше да притежава същата като на своя стар баща въдица.

Пристигна пред общината, когато стрелката на часовника под моста беше на 5, и паркира зад някакъв яркожълт фургон — навярно на хората от телевизията.

Изскочи навън под проливния дъжд и се втурна в канцеларията на шерифа с надеждата да открие Алън.

10

Поли замахна с чашката на вакуумпомпата към паяка, изправен на задните си крака, и този път той не се отдръпна, а сграбчи с косматите си предни крака дървената дръжка. Ръцете на Поли се сгърчиха от болка, когато отвратителното насекомо намести пихтиестото си тяло върху гумената чашка. Тя отслаби хватката си и в следващия миг паякът запълзя по дръжката като шишкав акробат по опънато въже.

Точно когато младата жена си пое дъх да изкрещи, усети върху раменете си предните крака на насекомото, като че я прегръщаше нахален донжуан. Безжизнените му тъмночервени очи бяха вперени в нейните. Устата му, от която се подаваха извитите кучешки зъби, се отвори и тя усети дъха му, вонящ на горчиви подправки и на разлагаща се плът.

Отвори уста да изкрещи. В този миг паякът вкара вътре крака си. Бодливи, четинести косъмчета издраскаха езика й. Насекомото издаде звук, подобен на мяукане.

Поли превъзмогна инстинктивното желание да изплюе отвратителния, пулсиращ крайник. Вместо това захвърли помпата и сграбчи крака на паяка. Същевременно здраво стисна зъби. Нещо изхруска, все едно бе сдъвкала няколко таблети, устата й се изпълни със студена, горчива течност, подобна на престоял чай. Паякът изпищя от болка и се опита да измъкне крака си. Бодливата му четина издраска до кръв дланите й, но тя отново вкопчи изкривените си от болка ръце в крака на чудовището, за да не му позволи да избяга, и започна да го извива, както се къса пуешко бутче Разнесе се силен, режещ звук. Паякът отново изпищя от болка.

Сетне се опита да се изплъзне. Поли го дръпна обратно и изплю горчивата, тъмна течност, изпълнила устата й — знаеше, че доста дълго време не ще се отърве от отвратителния й вкус. Малко беше учудена от този прилив на сили, но все пак го разбираше. Вярно, че беше изплашена до смърт и отвратена, но най-вече беше вбесена.

„Използваха ме — несвързано си помисли тя. — Продадох живота на Алън, за това… за това чудовище!“

Паякът се опита да я ухапе с извитите си зъби, но задните му крака загубиха нестабилната си опора върху дръжката и той щеше да падне… ако Поли не се беше намесила. Тя с всичка сила притисна с лакти горещото му, издуто тяло, сетне го повдигна; гърчещите се крака на насекомото издраскаха лицето й. От тялото му рукна черна кръв и се стече по ръцете й като ручейчета, които изгаряха кожата й.

— Стига толкова! — изкрещя жената и захвърли надалеч чудовищния паяк. Той се удари в стената зад ваната и тялото му се разцепи; бликна фонтан от черна кръв. За миг остана там, тъй като вътрешностите му бяха прилепнали към плочките, сетне тупна във ваната. Поли отново грабна помпата, втурна се към него и го заудря, все едно че с метла удряше мишка. Но паякът само потръпна и се опита да изпълзи встрани, краката му търсеха опора в гуменото килимче на жълти маргаритки.

Младата жена сграбчи помпата за гумената чашка, сетне я заби в тялото на паяка, използвайки дръжката като копие.

Прободе отвратителното създание, което нададе писък, сетне коремът му се разцепи и вонящите му вътрешности се изсипаха върху гуменото килимче. Паякът се загърми с последни сили, докато напразно се опитваше да обвие с пипалата си кола, който Поли беше забила в сърцето му. Най-сетне престана да се движи.

Младата жена направи крачка назад и затвори очи, чувства, че й се завива свят. Вече й причерняваше и всеки миг щеше да рухне на земята, когато името на Алън блесна като фойерверк в съзнанието й. Тя сви длани в юмруци и ги удари една в друга. Внезапната болка в ставите бе беше неописуема, но й помогна да дойде на себе си. Отвори очи, приближи се до ваната и погледна вътре. Отначало й се стори, че не вижда нищо, после забеляза паяка. Беше голям колкото нокътя на кутрето й и със сигурност бе мъртъв.

„Останалото въобще не се е случвало.“

— Как ли пък не! — изрече Поли с писклив, треперещ глас.

Но сега нямаше време да мисли за паяка. Алън беше много по-важен, той се намираше в смъртна опасност, и то заради нея. Трябва да го намери и да му помогне, преди да е станало прекалено късно.

А може би непоправимото вече се е случило!

Ще отиде в службата му. Все някой ще знае къде…

Внезапно й се стори, че чува гласа на леля Еви: „Не, не отивай там. Ако го сториш, действително ще се случи най-лошото. Знаеш къде трябва да отидеш. Знаеш къде е Алън.“

Да.

Разбира се, че знае.

Втурна се към вратата, в главата й се въртеше една и съща натрапчива мисъл, сякаш нощна пеперуда се блъскаше в абажура на запалена лампа: „Моля те. Боже, дано не купи нищо. О, Боже, моля те, моля те, моля те, дано не купи нищо!“

1

Часовниковият механизъм на бомбата, поставена под моста, който от незапомнени времена жителите на Касъл Рок наричаха Тин Бридж, достигна нулата в 7.38 вечерта. Беше вторник 15 октомври 1991 година от новото летоброене. Електрическият заряд, предназначен да задейства звънчето, премина по оголените жици, които Ейс бе прикрепил към полюсите на деветволтовата батерия на устройството.

Камбанката действително иззвъня, ала само след миг тя заедно с часовниковия механизъм беше унищожена от взрива, последвал задействането на капсул-детонатора, който от своя страна взриви динамита.

Само неколцина души в градчето взеха взрива за гръмотевица. Гръмотевиците бяха тежката небесна артилерия, това повече приличаше на изстрел от огромна карабина Единият край на стария мост, който не беше от стомана, а от ръждиво старо желязо, се понесе нагоре обвит от огнено кълбо. Издигна се на около пет метра, наподобявайки леко наклонено шосе, сетне падна на брега сред скърцането на цимент и трясъка на огънати железа. След миг целият мост рухна в разменения поток, като единият му край се подиря на бряста, съборен от мълнията.

На Касъл Авеню, където католици и протестанти водеха ожесточено сражение, въпреки опитите на дузина полицаи да ги разтърват, внезапно настъпи тишина. Участниците в битката се вкамениха и се загледаха в огненото кълбо над потока. Албърт Джендрън и Фил Бъргмайер, които само преди секунди си нанасяха жестоки удари, сега стояха един до друг и се взираха в пламъците. По лявата буза на зъболекаря се стичаше кръв от дълбоката рана на слепоочието му, а ризата на Фил беше разкъсана.

Близо до тях Нан Робъртс коленичеше върху отец Бригъм като огромна хищна птица, издокарана в бяла сервитьорска униформа. Допреди миг бе държала свещеника за косата и упорито бе блъскала главата му в паважа. Преподобният Роуз лежеше встрани, изпаднал в безсъзнание от ударите, нанесени му от отеца.

Хенри Пейтън, който от началото на битката беше успял да загуби един зъб (да не говорим за илюзиите, които бе хранил относно религиозната търпимост в Америка), забрави, че се опитва да разтърве Тони Мизлабурски и Фред Мелън, настоятеля на баптистката църква.

Всички се вкамениха като деца, които играят „на статуи“.

— Господи, това беше мостът! — промълви Дон Хемфил.

Хенри Пейтън реши да се възползва от временното затишие. Отблъсна Тони, притисна свитите си на фуния длани към изранената си уста и изрева:

— Полиция! Останете по местата си! Заповядвам ви…

В този миг бе прекъснат от гласа на Нан Робъртс, подобен на ерихонска тръба. Години наред тя бе свикнала да дава заповеди в кухнята на своя ресторант и всички я чуваха въпреки шума. Гласът на областния шериф въобще не можеше да съперничи на нейния.

— Проклетите католици използват динамит! — протръби Нан.

Участниците в сражението започваха да се разпръскват, но малцината останали бяха побеснели от гняв.

Миг след вика й, те с нови сили се нахвърлиха едни срещу друг. По мократа, от дъжда улица се завързаха дузина ожесточени схватки.

2

Секунди преди мостът да се взриви, Норис Риджуик се втурна в канцеларията на шерифа и изкрещя:

— Къде е шериф Пангборн? Трябва да намеря шериф Пан…

Огледа се и смаяно замълча. Канцеларията беше празна с изключение на Сийтън Томас и някакво ченге от щатската полиция, което изглеждаше толкова младо, че в кръчмите едва ли биха му сервирали дори и бира.

По дяволите, къде са всички останали? По всичко изглеждаше, че по улиците на Касъл Рок са паркирани безразборно около шест хиляди коли на щатската полиция. Ако раздаваха награди за неправилно паркиране, то неговият фолксваген положително би спечелил първото място, тъй като все още лежеше на мястото, където Бъстър го беше преобърнал.

— Господи! — възкликна заместник-шерифът. — Къде са другите?

Младокът от щатската полиция, комуто нито един кръчмар не би сервирал бира, огледа униформата на Норис и отвърна:

— Някъде е избухнала улична схватка — бият се християни срещу канибали, или нещо подобно. Задачата ми е да обслужвам радиостанцията, но проклетата буря пречи на приемането и на предаването. — Сетне мрачно добави: — Кой сте вие?

— Заместник-шериф Риджуик.

— Казвам се Джо Прайс. Хей, шерифе, що за град е вашият? Жителите му са полудели.

Той не благоволи да му отговори, а се приближи до Сийтън Томас. Той беше блед като платно, дишаше и пресекулки и притискаше гърдите си със сбръчканата си ръка.

— Сийт, къде е Алън?

— Не знам — отговори мъжът и втренчи в Норис безжизнените си, изпълнени със страх очи. — Знам само, че в целия град става нещо лошо, много лошо. Телефоните не работят, което е странно, тъй като повечето от кабелите са под земята. Честно да ти кажа, радвам се, че не работят. Радвам се, защото не искам да науча истината.

— Мястото ти е в болницата — загрижено го изгледа полицаят.

— Предпочитам да бъда в Канзас — мрачно процеди старецът. — Но след като не съм, просто ще си седя тук и ще чакам всичко да свърши. Няма…

В този момент мостът полетя във въздуха; звукът, подобен на карабинен откос раздра като с нокти нощната тишина.

— Господи! — едновременно извикаха Норис и Джо Прайс.

— Да! — произнесе Сийт Томас с уморения си, изплашен и монотонен глас. — Ще взривят целия град. Предполагам, че точно това ще направят.

Сетне внезапно се разрида, двамата по-млади мъже изплашено го изгледаха.

— Къде е Хенри Пейтън? — извика Норис, но Прайс не му обърна внимание. Тичаше към вратата, за да види къде е експлозията.

Норис погледна към Сийтън Томас, ала старецът мрачно се взираше в пространството, а лицето му бе обляно от сълзи; продължаваше да притиска гърдите си. Риджуик последва младия полицай и го откри на паркинга пред общината, където сякаш преди хиляда години беше глобил Бъстър Кийтън за неправилно паркиране на червения му кадилак. В дъждовния мрак се извисяваше огнен стълб, чийто пламъци вече угасваха, но под техните отблясъци двамата видяха, че мостът над потока е изчезнал. Светофарът края на града беше изтръгнат и лежеше посред улицата.

— Света Богородице! — с благоговение прошепна Прайс. — Адски съм щастлив, че това не е моят град.

Лицето му беше зачервено, очите му трескаво блестяха.

Сега заместник-шерифът знаеше, че непременно трябва да открие Алън. Реши да вземе полицейската кола и първо да намери Хенри Пейтън — нямаше да му е трудно, ако действително има някакво улично сражение. Може би и Алън бе там.

Докато пресичаше улицата, проблесна мълния и освети двама души, които тичешком завиваха покрай сградата съда, намираща се до общината. По всичко личеше, че бързат към светложълтия фургон, който той беше взел за кола на телевизията. Единият му се стори непознат, но никога не би могъл да обърка самоличността на набития и малко кривокрак човек — беше Данфърд Кийтън.

Норис Риджуик направи две крачки вдясно и притисна гърба си към тухлената стена в началото на алеята. Измъкна служебния си пистолет, насочи дулото му към дъждовното небе и с всичка сила изкрещя:

— Стой!

3

Поли потегли на заден ход по алеята, включи чистачките и зави наляво. Към болката в ставите се бе прибавило силното, неприятно парене по кожата на ръцете й, предизвикано от кръвта на паяка. Чудовището някак си бе успяло да я отрови и отровата, бавно, но сигурно проникваше в тялото й. Ала сега нямаше време да се тревожи за това.

Когато наближи знака „стоп“ на кръстовището, мостът полетя във въздуха. Тя потръпна от оглушителния гръм и смаяно впери поглед в огненото кълбо, което се издигна над потока. За миг под ярката светлина съзря изгърбения силует на моста, очертаващ се на фона на тъмното небе, сетне той беше погълнат от пламъците.

Поли зави по Мейн Стрийт по посока на „Неизживени спомени“.

4

По едно време Алън беше запален по снимането на домашни филми. Нямаше представа колко свои приятели е отегчил до смърт с „шедьоврите“ си, прожектирани върху чаршаф, закачен на стената, където кадър след кадър синове му (все още с гумирани гащички) несигурно щапуркаха из хола, жена му Ани ги къпеше, децата духаха свещичките на тортата по случай рождените им дни, цялото семейство отиваше на екскурзия. В тези филми хората махаха с ръка или правеха смешни физиономии пред камерата, сякаш съществуваше неписан закон: ако насочат филмова камера към теб, непременно трябва да помахаш с ръка, да направиш физиономия или и двете. В противен случай има опасност да те арестуват за непредумишлено безразличие, за което се предвижда наказание от една до десет години, което се състои в това непрекъснато да гледаш домашни филми.

Преди пет години Алън започна да използва видеокамера, която беше по-евтина и с която се работеше по-лесно по този начин. Така вместо да отегчава приятелите си до смърт в продължение на десет-петнайсет минути, колкото отнемаше прожекцията на три-четири ролки осеммилиметрова лента, можеше да ги отегчава с часове, и то без да поставя нова касета.

Извади касетата от кутията и я разгледа. Върху нея нямаше етикет. „Добре — помисли си той. — Защо ми е етикет? И без това ще видя какво е записано на нея.“ Понечи да пусне видеото, но се поколеба.

Пред очите му се появи странен образ, в който се сливаха чертите на Тод, Шон и на съпругата му, сетне той бе заменен с бледото, изплашено лице на Брайън Раск, което Алън бе видял само преди няколко часа.

„Изглеждаш тъжен, Брайън.“

„Тъй вярно.“

„Означава ли това, че действително си нещастен?“

„Тъй вярно — и ако пуснеш видеото, ти също ще се натъжиш. Той иска да изгледаш филма, но не за да ти направи услуга. Господин Гонт не обича да прави услуги. Просто иска да те зароби, както зароби всички други в градчето.“

Но Алън трябваше да изгледа касетата.

Докосна гладкия, квадратен бутон, отдръпна ръката си се огледа. Да — собственикът на магазина все още беше тук. Скрит някъде. Той бе сигурен — чувстваше присъствието му — едновременно заплашително и примамващо. Припомни си бележката, оставена му от господин Гонт: „Зная че все още се питате какво се е случило през последните мигове от живота на жена ви и на по-малкия ви син…“

„Не го прави, шерифе — прошепна Брайън Раск. Пангборн видя как бледото, намръщено лице, лицето на човек пред самоубийство, наднича към него иззад хладилната чанта в коша на мотоциклета, която беше пълна със снимки на бейзболисти. — Забрави миналото. Така е по-добре. Освен това той лъже; и ти го знаеш.“

Да, той знаеше, че е точно така. И все пак трябваше да погледне.

Пръстът му натисна бутона. Както предполагаше, зелената светлинка, означаваща, че видеото е включено примигна, въпреки че нямаше ток. Той пусна заобления червен телевизор и след миг екранът проблесна, покрит със „снежинки“. Алън натисна копчето за изваждане на касетата и шейната изскочи навън.

„Не го прави“ — отново прошепна Брайън Раск, но шерифът изобщо не му обърна внимание. Постави касетата и чу тихото изщракване, когато главите подхванаха лентата. Сетне дълбоко си пое дъх и натисна бутона „Старт“. Блестящите „снежинки“ изчезнаха от екрана и той потъмня. След секунда стана оловносив, запроблясваха числа: 8… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1… X.

Появи се селски път, картината подскачаше, очевидно ръката, която държеше камерата, не беше стабилна. На преден план се виждаше пътен знак и въпреки че не беше на фокус, добре се различаваше надписът 117. Ала Алън нямаше нужда от него, защото много пъти бе минавал по тази отсечка и добре я познаваше. Видя боровата горичка преди мястото, където шосето рязко завиваше — именно в нея бе катастрофирал скаутът — предницата на колата се беше врязала в най-голямото дърво.

Но по дърветата на екрана нямаше следи от катастрофата, въпреки че белезите все още личаха, ако човек отиде в горичката и внимателно се загледа (както той бе правил много пъти). Постепенно го обзеха удивление и ужас, тъй като разбра — не по дърветата без белези от катастрофата, а по интуиция, че видеофилмът е заснет в деня на смъртта на Ани и Тод.

Щеше да види катастрофата.

Беше абсолютно невъзможно и все пак бе вярно. Щеше да види как загиват жена му и синът му.

„Спри го! — извика Брайън. — Спри го! Господин Гонт е зъл човек и продава предмети, които правят хората зли. Спри видеото, преди да е станало прекалено късно!“

Но Алън не можеше да се подчини, както дори с усилие на волята не би могъл да накара сърцето си да спре да бие така лудешки. Беше вцепенен и хипнотизиран.

Обективът се насочи вляво, към пътя. Отначало шосето беше празно, после някакво стъкло проблесна под слънчевите лъчи. Беше скаутът. Колата се приближаваше. Тя се движеше към бора, където щеше да приключи земният път на хората в нея, а самата тя да се превърне в купчина старо желязо. Колата не се движеше с висока скорост, нито криволичеше по шосето. Нищо не издаваше, че Ани е изгубила или има опасност да изгуби контрол.

Алън се приведе към екрана, пот се стичаше по лицето му, кръвта пулсираше в слепоочията му. Усети, че му се повдига.

Не, не е възможно. Това е монтаж. Гонт някак си е успял го направи. Това не са Ани и Тод. Може би са някаква актриса и момче, които играят ролите им — но не са те. Не може да е вярно.

Но нещо му подсказваше, че се самозалъгва и че всичко това е самата истина. Какво друго можеш да видиш на екрана на телевизор, който не е включен в контакт, но все пак работи? Какво друго, освен самата истина?

„Това е лъжа! — провикна се отнякъде Брайън Раск, но този път гласът му беше много по-тих и той се престори, че не го чува. — Лъжа, шерифе! ЛЪЖА!“

Сега видя номера на приближаващия се скаут: В 24912. Действително беше колата на жена му.

Внезапно забеляза нов проблясък. Очевидно по шосето се движеше друга кола и бързо скъсяваше разстоянието.

Навън мостът полетя във въздуха, но шерифът не чу грохота, дори не погледна през витрината. Очите му бяха приковани към екрана, където Ани и Тод приближаваха дървото, причинило смъртта им.

Колата зад тях се движеше със сто и десет — може би дори със сто и трийсет километра в час. Когато скаутът наближи мястото, откъдето снимаше операторът, друга кола — която изобщо не се споменаваше в полицейските рапорти — започна да го застига. Очевидно Ани също я забеляза и се опита да й се изплъзне, но скаутът все още се движеше бавно. Освен това беше прекалено късно.

Втората кола беше жълтозелен „Додж Чаленджър“; задницата му беше повдигната, а предната му част сякаш всеки миг щеше да заоре в шосето. Задницата беше покрита със стикери: „ХЪРСТ“, „ФЮЪЛИ“, „ФРАМ“… Въпреки че филмът не беше озвучен, на него му се струваше, че чува гърма на изгорелите газове от ауспуха на доджа.

Внезапно разбра всичко, сърцето му се сви от агонизираща болка и той извика:

— Ейс!

Точно така. Ейс Мерил! Отмъщение! Как не се сети по-рано?

Скаутът мина пред камерата, която се насочи вдясно, за да го последва. За секунда шерифът имаше възможност да надзърне в колата; да, зад волана действително седеше Ани, върху косата си бе завързала кашмирено шалче, до нея седеше Тод с тениска, на която беше щамповано „Междузвездни войни“. Малчуганът наблюдаваше преследващата ги кола през задното стъкло. Жена му я следеше в огледалцето за обратно виждане. Алън не можеше да види лицето й, но забеляза, че тя се е привела, обтягайки предпазния колан. Осъзна че вижда съпругата и сина си за последен път, и в този миг съжали, че се е поддал на изкушението — не искаше да ги вижда, щом не можеше да промени нищо, не искаше да бъде свидетел на жестоката им смърт.

Но вече нямаше връщане назад.

Доджът блъсна скаута. Ударът не беше силен, но Ани караше с висока скорост. Колата й не можа да вземе завоя, изскочи от шосето и се понесе към горичката, където я очакваше високият бор.

— НЕ! — изкрещя Алън.

Скаутът попадна в крайпътната канавка, премина я, продължи на две колела, сетне с беззвучен трясък се вряза в бора. През предното стъкло изхвърча парцалената кукла с кашмирено шалче, удари се в някакво дърво и отхвръкна сред храстите.

Зеленият чаленджър спря на ръба на канавката.

Предната лява врата се отвори.

Ейс Мерил слезе от колата.

Погледна към жалките останки от скаута, почти скрити от облака пара, излизаща от пробития радиатор, и се засмя.

— НЕ! — отново изкрещя Алън и с две ръце блъсна видеото. То падна на пода, но не се счупи, а кабелът беше прекалено дълъг, за да се измъкне. По екрана пробягна зигзагообразна линия, но телевизорът продължи да работи. Шерифът видя как Ейс Мерил се качва в колата си, без да престава да се смее; сетне сграбчи червеното „Сони“, вдигна го над главата си, обърна се и го запрати в стената. Проблесна ярка светлина, разнесе се глух трясък, сетне настъпи тишина, нарушавана само от бръмченето на видеото, което продължаваше да работи. Шерифът го ритна и то най-сетне замлъкна.

„Хвани го. Той живее в Меканик Фолс.“

Това бе непознат глас. Беше хладнокръвен и безумен, но в думите му имаше безмилостна логика. Гласът на Брайън Раск беше напълно заглъхнал; сега Алън дочуваше само новия глас, който непрекъснато повтаряше едно и също: „Хвани го. Той живее в Меканик Фолс. Хвани го. Той живее в меканик Фолс. Хвани го. Хвани го. Хвани го.“

От срещуположната страна на улицата се разнесоха още две оглушителни експлозии — бръснарницата и погребалното бюро се взривиха почти едновременно, бълвайки към небето и по улицата счупени стъкла и горящи отломки. Той не им обърна внимание.

Машинално грабна кутията със змията, просто защото я бе донесъл, следователно трябваше да я вземе със себе си. Бавно се отправи към вратата, заличавайки предишните си следи, и излезе от магазина. Не чуваше експлозиите около себе си. Не виждаше зейналата дупка между сградите долния край на Мейн Стрийт, нито отломките от тухли и стъкло, които покриваха улиците. Касъл Рок и всичките му жители, включително Поли Чалмърс, не съществуваха за него. Беше обсебен от мисълта да отиде в Меканик Фолс. Единствено това имаше смисъл. Всъщност означаваше всичко за него.

Седна в колата и хвърли на седалката до себе си пистолета, фенерчето и магическата кутия. Представяше си, че е стиснал Ейс Мерил за шията и започва да го души.

5

— Стой! — отново изкрещя Норис. — Стой, не мърдай!!

Мислеше си, че има невероятен късмет. Намираше се на петдесетина метра от ареста, където смяташе да затвори Дан Кийтън. Не беше сигурен за спътника му… но скоро щеше да разбере какво са вършили тези двамата. Изобщо не приличаха на хора, които са се грижили за болните и са утешавали опечалените.

Полицай Прайс премести поглед от Норис към мъжете застанали под старомодната дървена табела с надпис „Областен съд“. Сетне отново погледна към заместник-шерифа. Ейс и бащата на Зипи се спогледаха и едновременно посегнаха към пистолетите, затъкнати в коланите им.

Преди малко Риджуик бе стрелял във въздуха според инструкциите за действие в подобни ситуации. Сега, все още следвайки процедурата, той хвана дясната си китка в другата си ръка и се прицели. Ако написаното в учебниците бе вярно, онези двамата няма да разберат, че дулото на пистолета е насочено помежду им, всеки ще мисли, че се прицелва право в него.

— Долу ръцете от пистолетите! Веднага!

Бъстър и непознатият отново се спогледаха и отпуснаха ръце.

Норис хвърли поглед към младия полицай.

— Хей, Прайс, искаш ли да ми помогнеш? Стига да не си преуморен.

— Какво правиш? — попита младокът. Изглеждаше разтревожен и очевидно нямаше желание да се включи в акцията. Случилото се през нощта и най-вече взривяването на моста го бе накарало да заеме изчаквателна позиция. По всичко изглеждаше, че предпочита да остане пасивен. Нещата в Касъл Рок бяха загрубели твърде бързо.

— Арестувам ги — отсече помощник-шерифът. — А ти какво си мислиш, че правя?

— Арестувай този — провикна се Ейс и му показа среден пръст. Бъстър истерично се изкикоти.

Прайс неуверено ги изгледа, сетне извърна очи към Норис.

— Ами… по какво обвинение?

Приятелят на Бъстър се изсмя.

Заместник-шерифът насочи цялото си внимание към двамата мъже и с ужас забеляза, че неусетно са започнали да се отдалечават един от друг. Когато беше насочил пистолета си към тях, те стояха рамо до рамо. Сега разстоянието помежду им беше около пет метра и продължаваха да го увеличават.

— Не мърдайте! — провикна се той. — Застанете един до друг!

Ала двамата не се помръднаха; стояха под проливния дъжд и зорко го наблюдаваха.

— Като начало ги арестувам за незаконно притежаване на оръжие! — гневно изкрещя Норис на полицай Джо Прайс. — А сега си извади палеца от задника и ела да ми помогнеш!

Грубите му думи накараха младежа да пристъпи към по-решителни действия. Той се опита да извади пистолета си, установи, че кобурът му е закопчан, и се опита да го отвори. В този момент се взривиха бръснарницата и погребалното бюро.

Бъстър, Норис и Прайс погледнаха към горния край на улицата, но не и Ейс, който чакаше точно този момент. Измъкна с мълниеносна бързина револвера си и стреля. Куршумът улучи Норис в лявото рамо, засегна белия му дроб и счупи ключицата му. Когато забеляза, че двамата мъже са се раздалечили, помощник-шерифът се бе отдалечил от тухлената стена; сега беше запратен към нея. Ейс отново стреля и в стената, на сантиметри от ухото на Норис, се образува кратер. Рикошетът прозвуча като разгневено жужене на огромно насекомо.

— Майчице! — изпищя полицай Прайс и още по-усърдно се зае с освобождаването на револвера си.

— Очисти този тип, татенце! — провикна се Ейс. Устата му беше разтегната в широка усмивка. Прицели се и отново стреля в Норис и третият му куршум се заби в костеливото рамо на заместник-шерифа, който се свлече на колене. В небето проблесна мълния. Колкото и да беше невероятно, раненият все още чуваше как по улицата шумно се търкалят парчета от тухли и дърво, резултат от последната експлозия.

Младокът Прайс най-сетне успя да разкопчае кобура. Точно измъкваше пистолета си, когато един откос от шмайзера на Кийтън отнесе горната част на главата му и запрати тялото му в тухлената стена.

Риджуик още веднъж вдигна пистолета си, който сякаш тежеше петдесет килограма. Стисна го с две ръце и се прицели в Кийтън. Бъстър беше по-удобна мишена отколкото приятеля му. Освен това току-що бе убил полицай, а подобни деяния се наказваха сурово в Касъл Рок. Може местните хора да са селяндури, но поне не са варвари. Норис дръпна спусъка в същия момент, в който Мерил се опита да го застреля.

Револверът отскочи и заместник-шерифът политна назад, а куршумът на Ейс улучи празното пространство, където само преди секунда беше главата на Норис. Бъстър Кийтън също политна назад, притиснал ръце към корема си, през пръстите му бликаше кръв.

Норис лежеше до стената редом с полицай Прайс, дишаше на пресекулки, притискаше раната в рамото си и си мислеше: „Ама, че гаден ден!“

Ейс насочи шмайзера си към него, сетне се отказа да го застреля — поне засега. Отиде при Бъстър и коленичи до него. Северно от тях сградата на банката полетя във въздуха, придружена от огнено кълбо и гранит, раздробен на прах. Той дори не погледна в тази посока, а отмести ръцете на татенцето, за да огледа раната му по-добре. Мъчно му бе за стария глупак — беше започнал да го харесва.

— Ох, боли! Бо-о-оли! — изкрещя съветникът.

В това Ейс не се и съмняваше. Куршумът от 45-калибровия пистолет го беше улучил точно над пъпа. Отворът на корема беше малък. Не бе необходимо да го преобръща, за да се убеди, че отворът на гърба навярно е голям колкото чинийка за кафе, а кости от счупения гръбначен стълб стърчат навън като окървавени захарни пръчки.

— Боли! Бо-о-о-ли-и-и! — изкрещя Бъстър, надвиквайки шума на проливния дъжд.

— А-ха. — Ейс допря дулото на шмайзера до слепоочието на главния градски съветник. — Не ти провървя, татенце. Ще ти дам болкоуспокояващо лекарство.

Дръпна спусъка три пъти. Тялото на Бъстър подскочи, сетне замря.

Бившият затворник се изправи с намерението да довърши проклетия заместник-шериф — ако изобщо беше още жив — когато изтрещя пистолет и куршум изжужа на сантиметри от главата му. Ейс вдигна поглед и видя друг полицай, застанал пред вратата на канцеларията на шерифа.

Непознатият изглеждаше по-стар от самия Господ-Бог. Стреляше с едната ръка, а другата притискаше към сърцето си.

Вторият куршум, изстрелян от Сийт Томас, се заби в лодката до Ейс и изпръска с кал тежките му ботуши.

Дъртият лешояд изобщо не можеше да стреля, но Мерил изведнъж разбра, че незабавно трябва да изчезва оттук. С Бъстър бяха поставили купища динамит в сградата на съда, бяха нагласили часовника така, че бомбата да избухне след пет минути, а ето, че той се облягаше на стената на сградата докато скапаният Метусалем го използваше като тренировъчна мишена.

Каза си, че бомбата ще се погрижи за двамата полицаи, за него беше време да посети господин Гонт.

Изправи се и хукна по улицата. Старият заместник-шериф отново стреля, но този път куршумът изобщо не представляваше опасност за бившия затворник. Той тичешком отмина жълтата камионетка, но не се опита да се качи в нея. Шевролетът, паркиран пред „Неизживени спомени“, ще му помогне да се измъкне от проклетия град. Но първо трябва да открие господин Гонт, за да си получи възнаграждението. Беше сигурен, че му се полага и той положително ще му го даде.

Освен това трябва да намери и един пръдлив шериф.

— Отплатата е сладка — промърмори Ейс и се затичало по Мейн Стрийг към „Неизживени спомени“.

6

Франк Джюът стоеше на стълбите на съда, когато нам сетне забеляза човека, когото търсеше. Директорът на училището стоеше тук от доста време, но онова, което тази’ нощ ставаше в Касъл Рок, не му правеше особено впечатление. Сякаш не чуваше писъците и виковете откъм Касъл Хил, нито експлозиите и пистолетните изстрели, този път прозвучали от паркинга пред канцеларията на шерифа; не обърна никакво внимание на Данфърд Кийтън, придружаван от някакъв тип, издокаран като застаряващ рокер, които преди пет минути тичешком бяха слезли по стъпалата. Той си имаше много по-важна работа. Франк имаше среща със своя добър, стар приятел Джордж Нелсън.

Най-сетне търпението му беше възнаградено. Ето го и самият Джордж. Т. Нелсън — върви по тротоара пред сградата на съда. Ако не беше револверът, затъкнат в колана на модерните му панталони (и фактът, че валеше като из ведро), той би могъл да мине за човек, който отива на екскурзия.

Нашият мосю Джордж Т. Гадняров Нелсън просто се разхождаше в дъжда, нали? А какво пишеше на бележката, оставена в канцеларията на Франк? О, да: „Запомни, 2000 долара в дома ми до 7,15 най-късно или ще съжаляваш, че си се родил мъж!“ Франк погледна часовника си, видя, че са изминали повече от трийсет минути от уговорения в бележника час, и реши, че това няма голямо значение.

Вдигна пистолета и го насочи към главата на мръсника, виновник за всичките му беди, сетне изкрещя:

— НЕЛСЪН! ДЖОРДЖ НЕЛСЪН! ОБЪРНИ СЕ И МЕ ПОГЛЕДНИ, ЗАДНИК ТАКЪВ!

Той се извърна мълниеносно. Посегна към шмайзера, ала отпусна ръка, когато забеляза, че другият го е взел на мушка. Вместо това сложи ръце на кръста си и вдигна поглед към Франк Джюът, застанал на стъпалата пред съда, докато дъждовните капки се стичаха по носа, по брадичката му и по дулото на откраднатия пистолет.

— Нима ще ме застреляш? — поинтересува се Джордж Т. Нелсън.

— И още как! — изръмжа Франк.

— Ще ме застреляш като куче, а?

— Защо не? Друго не заслужаваш.

Франк остана изумен, забелязвайки, че Джордж Т. Нелсън се усмихва и доволно кима.

— Ами да, какво друго да очаквам от едно страхливо копеле, което влиза с взлом в дома на свой приятел и убива беззащитно птиченце? Всъщност точно това и очаквах. Хайде, давай, подъл очилат шибалник! Застреляй ме, покажи се истински мъж!

Наблизо проехтя гръм, но Франк не го чу. След десет секунди се взриви банката, но той не обърна внимание и на това. С огромно усилие се мъчеше да сдържи гнева си… и учудването си. Учудване от нахалството, от глупашкото нахалство на мосю Джордж Т. Гадняров Нелсън. Най-сетне езикът му се развърза и той изкрещя:

— Вярно е, че убих папагала ти. Вярно е и това, че се изсрах върху онази тъпа снимка на майка ти. Но какво направи ти, Джордж, освен дето направи така, че да загубя работата си и никога повече да не преподавам? Божичко, ще имам късмет, ако не свърша в затвора! — Внезапно и с нова сила осъзна несправедливостта на случилото се с него; все едно да разтриваш с оцет прясна драскотина. — Защо просто не дойде да ме помолиш за пари, щом са ти трябвали? Защо не ме помоли? Момеехме да измислим нещо, тъпо копеле такова!

— Нямам представа за какво говориш! — извика в отговор учителят по дърводелство. — Знам само, че си смел, когато убиваш папагалчета, но не ти стиска да се биеш честно с мен!

— Нямаш… нямаш представа за какво говоря? — заекна директорът и лудешки размаха пистолета. Просто не можеше да се начуди на нахалството на онзи тип, застанал долу на тротоара; не, не можеше да му се начуди. Да бъдеш с единия крак в гроба и да продължаваш да лъжеш…

— Не, никаква.

Побеснял от гняв от безочието му, Франк машинално изрече стихчето, спомен от детството му:

— Който лъже, на въже!

— Шубе такова! — не му остана длъжен другият. — Нищожество! Убиец на папагалчета!

— Изнудвач!

— Откачалка! Махни пистолета, глупако! Да се бием честно!

Джюът се ухили.

— Честно ли? Нима разбираш какво означава тази дума?

Джордж Т. Нелсън вдигна ръце и размърда пръстите си.

— По всичко изглежда, че разбирам повече от тебе.

Франк понечи да отговори, но от устата му не излезе нито звук. Временно беше загубил дар слово при вида на беззащитния си съперник.

— Хайде, прибери пистолета — подкани го Джордж. — Да го направим както в уестърните — ако изобщо ти стиска. По-бързият печели.

Франк си помисли: „Защо не? По дяволите, защо не?“

И без това вече нямаше за какво да живее — ако не друго, поне ще докаже на стария си „приятел“, че не е страхливец.

— Съгласен — заяви той и затъкна пистолета в колана си, сетне протегна ръцете си, като се стараеше да ги държи точно над дръжката на оръжието. — Как искаш да го направим, Джорджи-Порджи?

Той усмихнато заяви:

— Започваш да се спущаш по стълбите, а аз да се качвам. Щом чуем гръм…

— Ясно — прекъсна го Франк. — Добре. Хайде, започваме.

Той заслиза по стъпалата, а Джордж Т. Нелсън тръгна нагоре.

7

Точно когато Поли наближи „Неизживени спомени“, сградата на погребалното бюро и на бръснарницата хвръкнаха във въздуха, последвани от оглушителен грохот и ослепителен проблясък. От епицентъра на експлозията полетяха отломки, подобно на астероиди в научнофантастичен филм, младата жена инстинктивно се приведе. И добре, че го стори: парчета дърво и стоманената ръчка на стол № 2 — стола на Хенри Джендрън — разбиха предното стъкло на колата й. Със странно жужене ръчката прелетя през колата и излезе през задното стъкло. Стъклени отломки се издигнаха във въздуха като облаче след изстрел с карабина.

Останала без управление, тойотата се покатери на тротоара, блъсна се в пожарния кран и моторът изгасна.

Жената примигна, вдигна глава и впери поглед през дупката в стъклото. Видя как някакъв човек излезе от „Неизживени спомени“ и се отправи към една от трите коли, паркирани пред магазина. Но ярката светлина на пламъците, бушуващи на отсрещната страна на улицата, тя разпозна Алън и извика:

— Алън!

Ала той не се обърна. Движеше се машинално, като робот.

Поли изскочи от колата и се втурна след него, като непрекъснато крещеше името му. Наблизо се разнесе отчетливото тракане на шмайзер. Той не му обърна внимание, нито показа, че е забелязал пламъците, изригващи от мястото, където доскоро се намираха погребалното бюро и бръснарският салон. Движеше се като хипнотизиран, сякаш подчинявайки се на някакъв вътрешен глас; изведнъж жената разбра, че е закъсняла. Лийлънд Гонт беше успял да го омагьоса и ако тя не предупреди Алън да не се поддава на внушението, тогава… един Бог знае какво можеше да се случи тогава!

Затича още по-бързо.

8

— Помогни ми! — изпъшка Норис, преметна ръка през шията на Сийтън Томас и олюлявайки се, успя да се изправи на крака.

— Мисля, че го прострелях в ръката — каза Сийтън. Задъхваше се, но лицето му вече бе възвърнало цвета си.

— Добре — отвърна заместник-шерифът. Болката пареше рамото му и сякаш с всеки изминал миг се всмукваше в плътта, като че търсеше сърцето му. — А сега ми помогни.

— Ще се оправиш.

Ужасен от случилото се с Норис, очевидно бе забравил страха си, че, както се изразяваше, „ще бъде повален от инфаркт“.

— Само да те внеса вътре и…

— Не! — прошепна раненият. — В колата.

— Какво!

Помощник-шерифът обърна глава и втренчи в Томас трескавите си, насълзени от болка очи.

— Помогни ми да се кача в моята кола. Трябва да отида в „Неизживени спомени“.

В мига, когато изрече името на магазина, всичко му стана ясно. В „Неизживени спомени“ беше купил въдицата. Човекът, когото бе ранил, се беше втурнал към магазина. Всичко бе започнало в „Неизживени спомени“; там трябваше и да свърши.

„Галакси“ избухна и нови пламъци осветиха Мейн Стрийт. От руините излетя игрален автомат, преобърна се два пъти и с трясък се прицели на тротоара.

— Норис, ранен си…

— Разбира се, че съм ранен! — изкрещя той и от устата му бликна кървава пяна. — А сега ме качи в колата!

— Каквото и да си намислил, струва ми се, че грешиш…

— Не — мрачно го прекъсна Норис, обърна глава и изхрачи кръвта, събрала се в устата му. — Няма друг изход. А сега ми помогни.

Сийт Томас го поведе към полицейска кола № 2.

9

Ако преди да подкара колата на заден ход, Алън не бе вдигнал очи към огледалцето за обратно виждане, положително щеше да прегази Поли и да завърши кошмарната вечер, убивайки любимата жена. Отначало не я позна — видя само смътен силует зад колата си — силует на жена, който се открояваше на фона на буйните пламъци, издигащи се на отсрещния тротоар. Шерифът рязко натисна, спирачките и само след миг Поли заудря с юмруци по страничното стъкло.

Той не й обърна внимание, а отново даде на заден ход. Тази вечер не му бе до проблемите на града; имаше си достатъчно собствени проблеми, ще ги остави да се изколят като зверове, щом толкова го искат. Той има по-важна работа — да отиде в Меканик Фолс и да отмъсти на човека, причинил смъртта на Ани и на Тод като отмъщение за някакви си четири години, прекарани в затвора.

Поли успя да сграбчи дръжката на вратата, но колата я повлече по улицата, осеяна с отломки. Младата жена натисна бутона поддръжката, въпреки че ръката й пулсираше от болка. Когато вратата рязко се отвори, тя отчаяно се вкопчи в нея, а краката й продължаваха да се влачат по улицата, докато Алън правеше завой, за да се отправи по Мейн Стрийт. В мъката и гнева си напълно бе забравил, че мостът вече не съществува.

— Алън! — извика тя. — Алън, спри!

Гласът й най-после достигна до съзнанието му. Той го чу въпреки дъжда, гръмотевиците, воя на вятъра и силното, жадно пращене на огъня. Въпреки натрапчивия вътрешен глас.

Погледна я и сърцето на Поли се сви от онова, което видя в очите му. Шерифът приличаше на човек, озовал се в кошмар.

— Поли? — студено произнесе той.

— Алън, трябва да спреш!

Жадуваше да пусне дръжката — агонията в ръцете й беше нетърпима, но се страхуваше, че ако го стори, той ще натисне педала за газта и ще я остави по средата на Мейн Стрийт. Знаеше, че ще постъпи по този начин.

— Поли, трябва да тръгвам. Съжалявам, че ми се сърдиш, че ме подозираш в нещо, но по-късно ще изясним всичко. Сега трябва да…

— Вече не ти се сърдя, Алън. Зная, че не си ме шпионирал. Виновникът е господин Гонт, който ни насъскваше един срещу друг, както правеше с всички в Касъл Рок. Защото това му е целта. Разбираш ли, Алън? Чуваш ли ме? Защото това му е целта! А сега изгаси проклетия мотор и ме изслушай!

— Имам важна работа, Поли — промълви шерифът. Стори му се, че чува собствения си глас отдалеч. Може би по радиото. — Но ще се вър…

— Няма! — извика младата жена. Внезапно бе обзета от гняв към него — към абсолютно всички алчни, изплашени, разгневени и любопитни жители на Касъл Рок, включително към самата себе си. — Няма, защото, ако не ме изслушаш, проклетият град няма да съществува, когато се върнеш.

В този момент избухна салонът за видеоигри и отломки се посипаха по колата на шерифа, спряла по средата на Мейн Стрийт. Той протегне ръка, взе тенекиената кутия със змията, сякаш търсеше опора в нея, и я постави на скута си.

Поли не обърна внимание на експлозията; взираше се в Алън с тъмните си очи, изпълнени с болка.

— Поли…

— Погледни! — прекъсна го тя и разкъса блузата си. Дъждовните капки се стекоха по заоблените й гърди и заблестяха в трапчинката на шията й. — Погледни — свалих амулета! Вече го няма. А сега свали твоя талисман, Алън. Направи го, ако си истински мъж!

Но очевидно той не можеше да се отърси от хипнотичното въздействие на кошмара, сътворен от болното въображение на господин Гонт… внезапно Поли осъзна що за кошмар е това и промълви:

— Да не би да ти е казал какво се е случило с Ани и Тод?

Мъжът рязко повдигна глава, като че го бяха зашлевили, и тя разбра, че е налучкала истината.

— Разбира се, че ти е казал. Та нали това е единственото нещо на света — единственото ненужно нещо, което си въобразяваш, че желаеш. Това е твоят амулет, Алън — ето какво е завързал господин Гонт на шията ти.

Тя пусна дръжката и му показа двете си ръце. На бледата светлина на лампичката на тавана Алън видя, че кожата й е придобила червеникав оттенък. Ръцете на младата жена бяха толкова подути, че лактите почти не се виждаха.

— В моя амулет имаше паяк — прошепна тя. — Отвратителен паяк. Ала ето, че заваля дъжд и го прогони навън. Обикновен мъничък паяк. Ала той растеше, хранеше се с болката ми и растеше. След това го убих и мъките ми отново започнаха. Толкова исках да се отърва от болката, Алън, но сега разбирам, че тя не е толкова важна. Вече знам, че мога да се радвам на живота, да те обичам и едновременно да я понасям. Дори ми се струва, че болката ще ми помогне да оценя колко прекрасен е животът, както хубавият обков изтъква красотата на диаманта.

— Поли…

— Разбира се, паякът ме е отровил — замислено продължи тя. — И може би ще умра, ако не взема мерки. Пък и защо не? Така е най-справедливо. Жестоко, но справедливо. Купих отровата заедно с талисмана. През последната седмица господин Гонт продаде доста амулети в отвратителното си магазинче. Признавам, че мръсникът не си губи времето. Невинно паяче — това имаше в моя талисман, а какво има в твоя? Ани и Тод, нали?

— Поли, Ейс Мерил е убил жена ми и сина ми! Той…

— Не! — изкрещя тя и докосна лицето му с пулсиращите си от болка пръсти. — Чуй ме! Опитай се да проумееш какво ти говоря. Не само животът ти е в опасност. Господин Гонт иска отново да страдаш и при това, скъпи, да заплатиш за страданието. Нима все още не си го разбрал?

Алън я изгледа, зяпнал от изненада… сетне стисна устни, по лицето му се изписа учудване и той промълви:

— Почакай… Имаше нещо нередно във видеофилма, който ми беше оставил. Не мога…

— Можеш, Алън. Каквото и да ти е продал онзи мръсник, направил го е умишлено. Както бе адресирал и онова писмо до мен.

Думите й за пръв път проникнаха до съзнанието на шерифа.

— Какво писмо?

— Сега това няма значение — ще ти обясня всичко, ако оцелеем. Важното е, че той все пак допуска грешки. Толкова е самоуверен, че е цяло чудо дето не се е пръснал от гордост. Алън, опитай се да разбереш: Ани и Тод са мъртви, но ако тръгнеш да преследваш Ейс Мерил, докато градът изгаря пред очите ти…

Внезапно нечия ръка я сграбчи през врата и тя политна назад. Ейс Мерил стоеше зад нея, насочил пистолет към главата й и през рамото й се усмихваше на Алън.

— Говорим за вълка… — ухилено заяви той и…

10

… Мълния проряза небето.

В продължение на четири минути Франк и неговият добър, стар „приятел“ Джордж Т. Нелсън останаха неподвижни на стълбата пред съда, дебнейки се като странни, очилати герои от долнопробен уестърн; нервите им бяха опънати като струни на цигулка, настроени на най-високата октава.

— Бум! — извика директорът и посегна към револвера, затъкнат в колана му.

— Бум! — изкрещя едновременно с него приятелят му и сграбчи своя револвер.

Устните на двамата бяха разтегнати от зловеща усмивка, сякаш крещяха беззвучно. Пръстите им натиснаха спусъците. Изстрелите се сляха в един. Проблесна светкавица… двата куршума се срещнаха и леко се отклониха, пропускайки целта.

Франк почувства как нещо профуча покрай лявото му слепоочие.

Джордж Т. Нелсън почувства как нещо опари шията му.

Учудени, двамата се втренчиха един в друг над димящите дула на револверите си.

— А? — прошепна Джордж Т. Нелсън.

— К’во? — промълви Франк.

Сетне колебливо се усмихнаха. Джордж Т. Нелсън нерешително пристъпи към Франк; Франк нерешително направи крачка към Джордж. Навярно след секунда щяха да се прегърнат, забравили свадата си пред лицето на смъртта. В този миг сградата на общината се взриви с грохот, който сякаш разтърси земята, и двамата загинаха на място.

11

Тази експлозия бе много по-мощна от предишните. Ейс и Бъстър бяха заредили общо четирийсет пръчки динамит в сградата на общината, разделяйки ги на две. Едната бомба поставиха на стола на съдията. Съветникът бе настоял да скрият другата в стаята на Аманда Уилямс, в крилото, където бяха помещенията на градските съветници, като отбеляза, че на жените не им сече пипето за политика.

Експлозията беше оглушителна и за секунда всеки прозорец на най-високата сграда в Касъл Рок бе изпълнен с призрачна, виолетово-оранжева светлина. Сетне огромни пламъци се промъкнаха през прозорците, през вратите и през вентилационните отвори, подобно на безмилостни, мускулести ръце. Понесен от огнения стълб, покривът, по чудо останал невредим, полетя нагоре като странен космически кораб, сетне се разби на хиляди парченца.

В следващия миг сградата се срути, обсипвайки улицата с порой от тухли и стъкло. Сред отломките би могло да оцелее само същество, не по-голямо от хлебарка. Експлозията причини смъртта на деветнайсет души, петима от които бяха телевизионни новинари, дошли да отразят странните събития в Касъл Рок и станали тяхна жертва.

Полицейските коли и фургоните на телевизията полетяха във въздуха като миниатюрни играчки. Жълтата камионетка, с която господин Гонт бе снабдил Ейс и Бъстър, тържествено закръжи на пет метра височина над Мейн Стрийт; колелата се въртяха, задните врати бяха увиснали на изкривените си панти, от задната част се посипаха инструменти и часовникови механизми. Понесена от силна струя горещ въздух, камионетката се наклони наляво и с трясък се приземи сред главната зала на застрахователната компания, като с изкривената решетка на радиатора си помете пишещи машини и картотеки.

Сградите се залюляха като при земетресение, всички прозорци се изпочупиха. Ветропоказателите, чиито стрелки посочваха на североизток, откакто бурята се бе разразила (сега ураганният вятър бе започнал да стихва, сякаш смутен от експлозиите), се завъртяха като полудели. Няколко изхвръкнаха от осите си и на следващия ден откриха един от тях забит подобно на индианска стрела във вратата на протестантската черква.

На Касъл Авеню, където схватката клонеше към убедителна победа на католиците, враждуващите страни преустановиха сражението. Хенри Пейтън стоеше до колата си, напълно забравил, че възнамерява да стреля, и се взираше в огненото кълбо в южната част на града. По лицето му се стичаха кървави вадички. Преподобният Уилям Роуз седна на земята, съгледа яркото сияние на хоризонта и реши, че е настъпил краят на света и че онова, което вижда, е мечът на Провидението. Олюлявайки се като пиян, отец Джон Бригъм се приближи към него. Носът му беше счупен, устните му представляваха кървава пихтия. Замисли се дали да не изрита като футбол главата на преподобния, но вместо това му помогна да се изправи на крака.

Анди Клатърбък дори не вдигна поглед. Седеше на стъпалата на дома на Потър, намиращ се на Касъл Вю, ридаеше и притискаше в прегръдките си мъртвата си жена. Оставаха му още две години живот, преди в пиянско замайване да пропадне през леда в езерото, но това бе последният ден, когато го видяха трезвен.

В къщата си на Делс Лейн Сали Ратклиф висеше в дълбокия гардероб в спалнята, върволица насекоми се спускаха по страничния шев на роклята й. Беше научила за случилото се с Лестър, беше разбрала, че е по нейна вина (или си бе внушила, че разбира, което в крайна сметка беше едно и също) и се беше обесила с колана на хавлията си. Едната й ръка беше пъхната в джоба на роклята. В юмрука си тя стискаше парче почерняло и изгнило дърво. Мокриците, които го населяваха, сега го напускаха, за да си намерят ново, по-сигурно убежище. Достигнаха ръба на роклята и запълзяха надолу по крака на мъртвата жена.

Във въздуха свистяха парчета тухли и като снаряди обстрелваха сградите, намиращи се около епицентъра на експлозията. Някои бяха надупчени като сирене, други — сринати със земята.

В нощта се разнесе рев, сякаш изтръгващ се от гърлото на лъв, улучен от смъртоносно копие.

12

Сийт Томас, който по настояване на Норис Риджуик караше полицейската кола, усети как задната й част леко се повдига, като че подхваната от гигантска ръка. След миг върху тях се изсипа дъжд от отломки. Няколко пробиха ламарината и попаднаха в багажника. Една отскочи от покрива, друга се приземи върху капака сред облак тъмночервена прах и се плъзна пред колата.

— Божичко, Норис, целият град се взривява! — пискливо възкликна Сийт.

— Не разсъждавай, а продължавай да караш — прошепна заместник-шерифът. Имаше усещането, че целият гори; едри капки пот оросяваха зачервеното му лице. Струваше му се, че Ейс не го е ранил смъртоносно, но го измъчваше страшно предчувствие. Чувстваше, че му прилошава, пред очите му започна да причернява, ала с огромно усилие на волята той успя да се овладее и не загуби съзнание. Докато тялото му изгаряше от треска, умът му настойчиво му повтаряше, че Алън има нужда от него, че с малко късмет неголяма смелост може би все още има шанс да изкупи злината, която беше причинил, разрязвайки гумите на Хю.

В далечината забеляза трима души, застанали на улицата, близо до „Неизживени спомени“. Огненият стълб, издигащ се от руините на общината, ги осветяваше, сякаш се намираха на сцена. Той видя още как Алън излиза от комбито си. Срещу него, с гръб към приближаващата се полицейска кола, стоеше човек с пистолет в ръка, държеше пред себе си някаква жена и я използваше като щит. Норис не виждаше ясно заложницата и не можеше да разбере коя е, но мъжът, който се прикриваше зад нея, носеше разкъсана тениска с емблемата на „Харли Дейвидсън“. Това беше човекът, опитал се да го убие пред общината и пръснал черепа на Бъстър Кийтън. Въпреки че не го бе виждал преди, помощник-шерифът беше сигурен, че това е Ейс Мерил, градският хулиган.

— Господи, Норис! Та това е Алън! Какво става?

„Който и да е онзи тип, няма да чуе колата ни — помисли си Норис. — Врявата наоколо е страхотна. Дано Алън не погледне насам… и да подскаже на онзи боклук, че нещо не е наред…“

Служебният револвер беше в скута му. Той свали предното дясно стъкло на колата и се прицели. Стори му се, че оръжието тежи двойно повече от преди.

— Карай колкото е възможно по-бавно, Сийт. А щом те ритна, моментално спри. Изпълнявай, без да разсъждаваш.

— Ще ме ритнеш? Защо ще ме ри…

— Млъкни, Сийт — уморено, но търпеливо промълви той. — Просто прави каквото ти казах.

Обърна се, провря се през прозореца на колата и сграбчи колоната за опора. Бавно и мъчително се повдигна, докато седна на прозореца. Страхотна болка прониза рамото му, от раната отново бликна кръв и започна да се просмуква в ризата му. Колата вече се намираше едва на трийсетина метра от тримата души, застанали насред улицата, и той имаше възможност да държи на мушка мъжа, прикриващ се зад заложницата. Все още не биваше да стреля, за да не улучи случайно жената. Но ако един от двамата се раздвижи…

Не биваше да се приближава повече. Той лекичко ритна крака на Сийт, който сиря колата сред улицата, осеяна с отломки.

„Божичко, нека един от двамата помръдне — безмълвно се молеше Норис. — Мъничко, съвсем мъничко…“

Цялото му внимание беше съсредоточено върху мъжа с пистолета и неговата заложница, поради което не забеляза как вратата на „Неизживени спомени“ се отвори, господин Лийлънд Гонт излезе от своя магазин и застана под зелената тента.

13

— Онези пари си бяха мои, мръснико! — изкрещя Ейс на Алън. — Ако искаш да си получиш кучката цяла и непокътната, първо трябва да ми кажеш какво направи с мангизите.

— Ейс, нямам представа за какво говориш — извика шерифът, който беше излязъл от колата си.

— Я не се прави на много хитър. Много добре знаеш, че имам предвид парите на чичо ми! Ако искаш мадамата да остане невредима, кажи ми къде си ги скрил. Обаче имай предвид, че няма да чакам дълго, педераст такъв!

С крайчеца на окото си шерифът забеляза, че по Мейн Стрийт се движи някаква кола. Стори му се, че е полицейска, но не смееше да я разгледа по-добре. Ако престъпникът разбере, че го заобикалят в гръб, положително ще убие Поли, и то без окото му да мигне.

Ето защо устреми поглед към любимата жена. В тъмните й очи се четяха болка и умора… но не и страх.

Внезапно усети как се отърсва от хипнотичното въздействие на видеофилма, как си възвръща здравия разум. Странно нещо е разумът. Не усещаш, когато го загубиш, не чувстваш липсата му. Ала моментално разбираш, когато си го възстановиш, все едно че при теб доброволно се завръща рядка, екзотична птица.

Той се обърна към Поли:

— Хрумна ми какво е нередно в онзи филм. Гонт е допуснал грешка.

— По дяволите, за какво говориш? — нервно се провикна Ейс и допря дулото на оръжието си до слепоочието на жената.

От тримата единствено Алън видя как се открехва вратата на „Неизживени спомени“; едва ли щеше да го забележи, ако не се стараеше да отклони погледа си от полицейската кола, пъплеща по улицата. Само той видя — смътно, с периферното си зрение — високият човек, който излезе от магазина. Сега не носеше спортно сако или смокинг, а черно палто от сукно.

Палто, удобно за пътуване.

Господин Гонт носеше старомодна чанта, подобна на онези, използвани в миналото от търговските пътници. Чантата беше изработена от кожа на хиена, нещо в нея се движеше и я издуваше, докато дългите, бели пръсти на собственика й стискаха дръжката. Отвътре се разнасяха приглушени писъци, подобни на призрачния звук, който издават кабелите с високо напрежение. Всъщност шерифът не долови писъците със слуха си; стори му се, че отекват в сърцето и в главата му.

Гонт стоеше под тентата, откъдето можеше да наблюдава едновременно приближаващата се полицейска кола и сцената, разиграваща се посред улицата. Постепенно лицето му се изкриви от раздразнение… после стана загрижено.

Алън си помисли: „Не знае, че съм го видял. Почти съм сигурен. Господи, дано да съм прав!“

Алън не отговори на Ейс, а отново се обърна към Поли, като стисна по-здраво кутията със змията. Очевидно Мерил не я беше забелязал, може би защото шерифът не се бе опитал да я скрие.

— В деня на катастрофата Ани е карала без предпазен колан — продължи той. — Не знам дали съм го споменавал преди.

— Не… не си спомням, Алън.

Зад гърба на Ейс Норис Риджуик мъчително се измъкваше през прозореца на полицейската кола.

— Ето защо полетяла през предното стъкло — обясни Алън и си каза: „След секунда трябва да нападна един от двамата. Но кого — Ейс Мерил или господин Гонт?“ Сетне продължи да говори на Поли: — Непрекъснато се питам защо не го е сложила, тъй като никога не караше без предпазен колан. С изключение на онзи фатален ден.

— Давам ти последен шанс, ченге! — изкрещя нападателят. — Дай ми мангизите или ще отвлека кучката! Избирай!

Шерифът се престори, че не го чува, и продължи:

— Но на видеофилма коланът й беше закопчан. — Внезапно разбра всичко. Прозрението избухна в разума му като ярък пламък. — Ани все още беше с колан И ТИ СГРЕШИ, ГОСПОДИН Гонт!

Гой рязко се извърна към високия човек, застанал под Зелената тента. Стисна здраво кутията от фъстъци, пристъпи към най-новия импресарио в Касъл Рок и преди Гонт да реагира (само очите му се разшириха от изненада), вече бе успял да отвърти капака на последната играчка на Тод припомняйки си, че Ани не се беше разсърдила за покупката й, а бе казала, че човек е дете само веднъж в живота си. Змията изскочи навън, само че вече не бе от хартия. Беше истинска.

Змията оживя само за няколко секунди и Алън не знаеше дали някой е забелязал това, но беше сигурен, че господин Гонт е видял промяната. Беше много по-дълга от хартиената змия на пружина, която бе изхвръкнала от кутията преди около седмица, когато бе отвъртял капака след дългото и самотно пътуване от Портланд до Касъл Рок. Кожата й проблясваше с всички цветове на дъгата, тялото й беше на черни и бели ромбове като на гърмяща змия.

Устата й се отвори и тя захапа рамото на Гонт през дебелото сукно. Ослепителният блясък на зъбите й накара Алън за миг да присвие очи. Смъртоносната триъгълна глава се отдръпна, после се стрелна към шията на търговеца. Той вдигна ръка, за да се предпази… но преди да успее да й попречи, зъбите й се забиха в плътта му, и то не веднъж, а няколко пъти. Триъгълната глава мълниеносно се стрелваше нагоре-надолу като иглата на шевна машина.

Гонт изкрещя — от болка, от ярост или от двете заедно — и изпусна чантата, за да хване змията с двете си ръце. В този момент шерифът се хвърли към него. Търговецът успя да издърпа от шията си гърчещата се змия, сетне я запрати на тротоара. Там тя отново се превърна в играчка, в обикновена пружина, обвита в избеляла зелена хартия — евтин трик, от който се възхищават единствено децата и хора с изкривено съзнание като Гонт.

Кръвта се стичаше на тънки струйки от трите дупчици на шията му. Той машинално я изтри със странната си ръка с дълги пръсти, наведе се за чантата… и се вкамени. Изгърбен, разкрачил дългите си крака, протегнал дългите си ръце, той приличаше на дървена фигурка, изобразяваща Икабод Крейн30. Ала онова, за което посягаше, бе изчезнало. Чантата от кожа на хиена, която сякаш дишаше, стоеше на тротоара между краката на Алън, който бе успял да я грабне, докато собственикът на магазина беше зает със змията.

Лицето на Гонт се изкриви от ярост, омраза и смайване. Горната му устна се набръчка като муцуна на куче и разкри зъбите му. Внезапно те се заостриха, сякаш някой ги изпили нарочно.

Той протегна ръце към чантата и изсъска:

— Върни ми я — тя е моя!

Алън нямаше представа как Лийлънд Гонт непрекъснато е уверявал жителите на Касъл Рок, че изобщо не се интересува от бедните, съсухрени човешки души. Ако го бе чул, сигурно щеше да се изсмее и да изтъкне, че лъжите са единствената стока на Лийлънд Гонт. Вече знаеше със сигурност какво има в чантата — какво издава стенанията, наподобяващи бръмчене на високоволтови електропроводи, какво диша тежко като изплашен старец на смъртно легло. Да, изобщо не се съмняваше.

Устните на търговеца се разтегнаха в мъртвешка усмивка. Ужасяващите му ръце сякаш се удължиха, за да хванат Алън.

— Предупреждавам те, шерифе — не си играй с мен. Не съм от хората, с които можеш да се подиграваш. Чантата е моя!

— Лъжеш, господинчо. Мисля, че си откраднал онова, което е вътре в нея. Струва ми се, че е по-добре да…

Зяпнал, от учудване, Ейс наблюдаваше постепенното преобразяване на Лийлънд Гонт от търговец в чудовище. За миг той охлаби хватката около шията на Поли и тя не пропусна да се възползва от тази възможност. Обърна глава и впи зъби в ръката му. Той машинално я отблъсна и младата жена се просна на улицата. Ейс насочи пистолета си към нея и извика:

— Кучка такава!

15

— Най-после! — промърмори Норис Риджуик. Беше подпрял удобно револвера на колоната. Затаи дъх, прехапа долната си устна и натисна спусъка. Ейс Мерил политна и рухна върху жената (сега Норис позна Поли Чалмърс и си каза, че би трябвало да го предположи), куршумът отнесе задната част на главата му.

Внезапно Норис почувства, че ще припадне. Същевременно бе ужасно горд от себе си.

16

Нито Алън, нито Лийлънд Гонт обърнаха внимание на гибелта на Ейс Мерил.

Двамата стояха един срещу друг: Гонт — на тротоара, а шерифът — на улицата, притиснал между краката си отвратителната, дишаща чанта.

Гонт дълбоко въздъхна и притвори клепачи. По лицето му пробягна странна сянка. Когато отвори очи, отново се бе превърнал в очарователния, светски човек, успял да заблуди почти всички в Касъл Рок. Хвърли поглед към хартиената змия на тротоара, намръщи се от отвращение и я избута с крак в канавката. Сетне се обърна към Алън и протегна ръка.

— Моля ви, шерифе, излишно е да спорим. Става късно, освен това съм доста уморен. Целта ви е да ме прогоните от града и аз съм склонен да го напусна. Ще си тръгна веднага щом ми върнете онова, което ми принадлежи. Уверявам ви, че действително е моя собственост.

— Говори колкото си искаш, но знай, че не ти вярвам приятел.

Гонт нетърпеливо и гневно го изгледа.

— Чантата и съдържанието й са мои! Нима не вярвате в свободната търговия, шериф Пангборн? Хей, да не би да сте комунист? Пазарил съм се за всяко едно от нещата чантата и съм си платил честно и почтено. О, навярно искате комисиона, хонорар, възнаграждение, и с удоволствие ще ви платя. Но разберете, че това е делови, не юридически въпрос…

— Подлец! — прекъсна го Поли. — Лъжеше, мамеше и заблуждаваше всички нас!

Той намръщено я изгледа, сетне отново се обърна към Алън:

— Не е вярно. Търгувам по обичайния начин. Показвам на хората стоката и ги оставям да преценят дали ще я купят. Така че, моля върнете ми…

— Смятам да я задържа — спокойно изрече шерифът. По устните му заигра ледена усмивчица. — Да речем, че чантата е веществено доказателство.

— Боя се, че това няма да ви се удаде, шерифе. — Мъжът слезе от тротоара. В очите му светеха червеникави пламъчета. — Възможно е да умрете, но няма начин да задържите нещо, което ми принадлежи. Не и ако съм твърдо решен да си го взема обратно, което възнамерявам да сторя.

Той тръгна към шерифа, пламъчетата в очите му проблясваха по-ярко. Тежкият му ботуш остави следа в сивкавата пихтия на паважа, която беше мозъкът на Ейс.

Алън почувства, че стомахът му се преобръща, но не направи нито крачка напред. Вместо това, подчинявайки се на някакъв инстинкт, той протегна ръце към фара на комбито си. Кръстоса китките си и замаха с длани, имитирайки крила на птица. Сетне си помисли: „Врабците отново летят, господин Гонт.“

Огромна сянка — по-скоро на ястреб, отколкото на врабец, изглеждаща странно реална за несъществуваща птица — внезапно се появи на фасадата на магазина. Лийлънд я забеляза й крайчеца на окото си, понечи да се втурне към нея, изплашено възкликна и направи крачка назад.

— Напусни града, приятелю — каза Алън. Размърда ръце пред фаровете и върху фасадата на шивашката работилница се появи огромно куче, подобно на санбернар. Някъде наблизо — може би случайно, може би не — залая истинско куче. Съдейки по звука, беше огромно.

Гонт трепна и погледна по посоката, откъдето се разнесе лаят. За пръв път изглеждаше малко обезпокоен.

— Имаш късмет, че ти позволявам да се измъкнеш безнаказано — продължи шерифът. — Но като се замисля, не мога да те обвиня в нищо. Може би църквата предвижда наказание за крадците на човешки души, но не и законът. Въпреки това те съветвам да изчезнеш, преди да е станало прекалено късно.

— Дайте ми чантата!

Алън впери поглед в него, опитвайки се да изглежда възмутен, докато сърцето му биеше до пръсване.

— Още ли не си разбрал? Не разбра ли какво се случи? Този път загуби. Нима си забравил как се постъпва в подобни случаи?

В продължение на една секунда Гонт безмълвно се взира в шерифа, сетне кимна и промълви като че ли на себе си:

— Знаех си, че е по-разумно да си нямам работа с теб, шерифе Пангборн. Знаех го. Добре. Признавам, че ти победи. — Понечи да се обърне и да си тръгне, а Алън въздъхна облекчено. — Ще напусна града…

Извърна се мълниеносно и дори шерифът не успя да реагира. Лицето на господин Гонт отново се беше променило; сега той въобще не приличаше на човешко същество. Това бе лицето на демон, набраздено от дълбоки бръчки, а в жестоките очи проблясваха оранжеви пламъчета.

— … но не без онова, което ми принадлежи! — изкрещя и се спусна към чантата.

Някъде отблизо или от огромно разстояние прозвуча викът на Поли Чалмърс:

— Алън, пази се!

Но в този момент демонът, вонящ на сяра и на прегоряла кожа за обувки, се нахвърли върху шерифа. Той трябваше да реагира мигновено или да умре.

Трескаво заопипва за ластичната примка, подаваща се изпод каишката на часовника му. Предателски глас му нашепна, че номерът няма да мине, дори чудо не би могло да го спаси, тъй като трикът с магическия букет беше много изтъркан, беше…

Палецът му попадна в ластичната примка и освободи миниатюрното хартиено пакетче.

Алън рязко протегна ръка към господин Гонт, дръпна ластичето и изкрещя:

— Абракадабра, гаден мошеник такъв!

Вместо букет от хартия в ръката му заблестя сноп ярки лъчи, които озариха Мейн Стрийт със странно сияние. Внезапно Алън забеляза, че лъчите, бликнали от ръката му, са бели, както се получава с всички цветове, когато преминат през стъклена призма. Почувства прилив на сила и за миг беше обзет от неописуем екстаз.

Светлина! Светлината идва…

Гонт изрева от ярост, болка и страх… но продължи да крачи към шерифа, който си помисли: „Бях прав. Толкова отдавна не е губил, че е забравил как се постъпва в подобни случаи.“ Демонът се наведе и се опита да премине под букета от лъчи, искрящ в ръката на Алън, и за миг пръстите му докоснаха дръжките на чантата, поставена между краката на шерифа.

В този момент Поли, обута в домашни чехли, притисна с крак протегнатата му ръка и изкрещя:

— Не пипай чантата!

Господин Гонт вдигна глава — устните му бяха разтегнати в ужасяваща гримаса — и Алън тикна в лицето му „букета“ от светлина. Лийлънд Гонт нададе вой, изпълнен с болка и със страх, и политна назад. Сини пламъчета танцуваха в косата му. Дългите му бели пръсти направиха последен опит да се вкопчат в чантата, но този път шерифът настъпи ръката му.

— За последен път те приканвам да напуснеш града — изрече Алън с глас, който му се стори напълно непознат, сякаш принадлежеше на друг човек. Беше силен, авторитетен, уверен глас. Съзнаваше, че не може да унищожи отвратителното създание, което коленичеше пред него и се опитваше с ръка да предпази очите си от ярката светлина, но можеше поне да го прогони. Тази нощ бе надарен с Вълшебна сила… но дали щеше да се осмели да я използва? — И за последен път повтарям, че чантата ще остане тук.

— Но те ще загинат без мене — проплака създанието, което приличаше на Лийлънд Гонт, и безпомощно отпусна неимоверно дългите си ръце; ноктите му, изкривени като на граблива птица, докоснаха отломките, осейващи улицата — Те ще загинат без мен, както растенията загиват без вода. Това ли искаш?

Поли, притисната до Алън, студено промълви:

— Да. Ако им е съдено да загинат, по-добре да умрат сега, отколкото да оцелеят и да останат във властта ти. Те… ние… действително имаме вина, но цената, която искаш, е прекалено висока.

Демонът изсъска и им се закани с пръст. Алън взе чантата и двамата с Поли заднешком тръгнаха по улицата. Шерифът вдигна ръката си и фонтанът светлина, бликащ от дланта му, озари с призрачно сияние господин Гонт и неговия „Тъкър Талисман“. Сетне дълбоко си пое дъх и извика с мощен глас, съвсем различен от неговия:

— ВЪН, ДЕМОНЕ! ПРОГОНВАМ ТЕ ОТТУК!

Чудовището изкрещя, сякаш го бяха залели с вряла вода. Зелената тента над „Неизживени спомени“ избухна в пламъци, витрината се пръсна на хиляди парченца. От юмрука на Алън бликнаха разноцветни лъчи и осветиха всички наоколо. За секунда между пръстите му проблесна мъничка звезда, сетне избухна и изчезна.

Чантата с трясък се разтвори и събраните вътре души се понесоха към небето като полъх на вятър, усетен от Алън, Поли, Норис и Сийтън.

Поли усети, че парещата болка в ставите и в гърдите й изчезва.

Норис почувства, че странната тревога, стягаща сърцето му, вече не го измъчва.

В целия Касъл Рок сражаващите се захвърлиха пистолети и палки; хората учудено се спогледаха, като че се събуждаха от страшен кошмар.

Дъждът спря.

17

Без да престава да крещи, съществото, което доскоро се наричаше Лийлънд Гонт, запълзя към тъкъра. Отвори вратата и се отпусна зад волана. Моторът започна страховито да вие. Това не бе звук на двигател, създаден от човешка ръка. От ауспуха изригна оранжев пламък. Стоповете проблеснаха, не, не бяха стонове, а грозни, червени очички — очите на жесток демон.

Поли Чалмърс изпищя и се скри зад рамото на Алън, но шерифът остана като вкаменен. До края на живота си щеше да си спомня онова, което последва, както и чудесата, случили се през тази нощ: оживялата хартиена змия, хартиените цветя, превърнали се в сноп от ярки лъчи, които изпълваха тялото му с нечувана сила.

Трите фара на тъкъра се запалиха и сред скърцане на гуми колата тръгна на заден ход, стопявайки асфалта под колелата си. После зави вдясно и въпреки че не докосна колата на Алън, тя се отмести на няколко метра, сякаш отблъсната от мощен магнит. От предницата на талисмана бликна мъгляво, белезникаво сияние и той започна да променя формата си.

Двигателят нададе вой и колата се понесе надолу по улицата, към огромната яма, зейнала на мястото на Общината, покрай смазаните коли и фургони, по посока на потока, над който вече нямаше мост. Двигателят ревеше като обезумял звяр, душите му пригласяха с яростен вой, белезникавото сияние обгърна колата.

За секунда лицето на демона се появи на прозореца, който се стичаше като размекнат восък, впери в Алън червените си, ромбовидни очи, сякаш искаше завинаги да запомни лицето му, устата му зейна страховито.

Сетне тъкърът се понесе надолу по улицата и започна да е променя още по-бързо. Купето му се издължи, доби странна форма, покривът изчезна, на колелата се появиха спици, гумите изтъняха. От решетката на радиатора излезе дим и постепенно започна да придобива очертания, докато се превърна в черен кон, чиито очи бяха червени като на господин Гонт. Обгръщаше го мъгляво сияние, под копитата му изскачаха искри и той оставяше след себе си дълбоки отпечатъци в размекнатия асфалт.

Колата се беше превърнала в талига, карана от гърбаво джудже. То беше вдигнало краката си върху ритлата и Алън забеляза, че носи островърхи ботуши, които сякаш бяха обгърнати от пламъци. След миг талигата се преобрази във фургон на пътуващ знахар, от онези, които преди стотина години кръстосвали надлъж и нашир страната. Върху едната му страна имаше надпис, който Алън едва успя да прочете:

Фургонът вече се намираше на около пет метра височина и продължаваше да се извисява. Премина през пламъците, издигащи се от развалините на общината, черният кон галопираше по невидим път в небето, под копитата му изскачаха ярки сини и оранжеви искри. След секунди фургонът се озова над потока и прелетя над взривения мост, който се подаваше от разпенените води като скелет на динозавър.

В този миг гъст облак дим, понесен от вятъра, обгърна Мейн Стрийт, а когато се разсея, Лийлънд Гонт и адският му фургон бяха изчезнали.

18

Алън хвана Поли подръка и двамата се приближиха към полицейската кола, с която бяха дошли Норис и Сийтън. Заместник-шерифът продължаваше да седи на прозореца, вкопчил пръсти в колоната. Чувстваше се прекалено слаб и се боеше да не падне, ако се опита да влезе обратно в колата.

Шерифът го хвана през кръста, издърпа го, внимателно го сложи на земята и промълви:

— Норис?

— Какво? — попита той през сълзи.

— Отсега нататък ще ти разрешавам да се преобличаш в тоалетната винаги, когато поискаш. Разбра ли?

Ала Норис сякаш не го чуваше.

Алън забеляза, че ризата на заместника му е просмукана с кръв.

— Ранен ли си?

— Да, но смятам, че раната не е дълбока. Но това… — посочи към горящите развалини — … всичко това е по моя вина!

— Грешиш — намеси се Поли.

— Не знаеш истината! — Лицето на Норис се изкриви от мъка и от срам. — Аз разрязах гумите на Хю Прийст. Аз съм виновен за неговите деяния.

— Може би е така — отвърна тя, — но трябва да се примириш с това. Аз също се обвинявам заради престъпленията на Ейс Мерил и чувството за вина ще ме измъчва до края на живота ми. — Посочи към улицата, където католици и протестанти се разпръскваха в различни посоки, а неколцината полицаи стояха неподвижно и дори не се опитваха да ги арестуват. Отец Бригъм подкрепяше преподобния Роуз, а Нан Робъртс бе хванала Хенри Пейтън през кръста. — Но кой насъска тях, Норис? А Уилма? Нети? И всички останали? Ако си бил ти, здравата си се потрудил.

Той избухна в ридания и прошепна:

— Толкова съжалявам.

— И аз — промълви жената. — Сърцето ми се къса.

Алън ги прегърна за секунда, сетне провря глава през сваленото стъкло на полицейската кола и попита Сийт:

— Как си, старче?

— Екстра — отвърна Сийт. Изглеждаше объркан и леко замаян, но болката в гърдите му беше изчезнала и очите му блестяха от възбуда. — Вие тримата май сте много по-зле от мене.

— Трябва да заведем Норис в болницата. Ако има място в колата, можеш да закараш всички ни.

— Дадено, Алън. Качвайте се. В коя болница отиваме?

— Карай към „Нодърн Къмбърленд“. Трябва да посетя едно момченце в тамошната болница и да се уверя, че баща му го е намерил.

— Алън, дали само ми се привидя, или действително колата на онзи тип се превърна във фургон и полетя в небето?

— Не знам, Сийт, и честно казано, не искам никога да науча истината.

В този момент до колата докуцука Хенри Пейтън и докосна рамото на шерифа. Очите му бяха широко разтворени, имаше вид на човек, който скоро ще промени изцяло начина си на живот, житейската си философия или и двете.

— Какво се случи, Алън — попита той. — Какво всъщност се случи в този проклет град?

Поли отговори вместо него:

— Имаше разпродажба. Най-голямата разпродажба по случай закриване на магазин… но в крайна сметка някои от нас решиха да не купят нищо.

Алън отвори предната врата и помогна на Норис да се качи в колата, сетне се обърна към Поли:

— Да тръгваме. Норис е ранен и е изгубил много кръв.

— Хей, почакай! — извика Хенри. — Трябва да ти задам куп въпроси и…

— Ще отложим въпросите за утре. — Той се настани на задната седалка до Поли и затвори вратата. — Днес не съм на работа. Всъщност смятам, че завинаги приключих с работата си в този град. Най-важното е, че всичко свърши. Каквото и да ставаше в Касъл Рок, вече приключи.

— Но…

Алън се приведе и докосна Сийт по рамото.

— Да тръгваме. И не щади конете.

Колата потегли по Мейн Стрийт, на разклона зави наляво и запълзя нагоре по хълма. Преди да го превали, Алън и Поли се обърнаха и хвърлиха последен поглед към града, където огньовете проблясваха като рубини. Той изпита огромна тъга и чувство за загуба и празнота. Помисли си: „Моят град! Това беше моят град, но никога повече няма да бъде.“

Двамата с Поли се обърнаха едновременно и очите им се срещнаха.

— Никога няма да разбереш истината за гибелта на Ани и Тод — промълви младата жена.

— Вече не искам да я науча — отвърна Алън Пангборн и нежно я целуна по бузата. — Тайната принадлежи на мрака, нека я отнесе със себе си.

Колата превали хълма и пое по шосе 119. Касъл Рок изчезна — мракът беше погълнал и него.