Не е време за дракони

ГЛАВА ТРЕТА

Спането по пода е развлечение за младежи. До сутринта Виктор окончателно се убеди в това. Не че го болеше кръста или хълбоците, просто не се чувстваше отпочинал. Освен всичко друго, безумно го дразнеше, даже и на сън, липсата на ръба на леглото. Навярно всеки човек изпитва някакъв страх да не тупне на пода, а когато такава възможност е изключена напълно, тогава подозира, че нещо не е наред, че му се крои номер.

Вече събуждайки се, но още не отворил очи, Виктор се обърна по гръб. Да, навярно чулът на бойния кон е по-удобен от тънкото одеалце…

Чул за боен кон ли?!

Той моментално и ярко се сети какво беше сънувал. Умиращ бял кон. И собствената си ръка, държаща кинжал. Гадно. Рядко имаше толкова неприятни и толкова сочни на цветове сънища. А снощи, след появата на Тиел…

А тя дали е още тук?

Виктор отвори очи. Ако апартаментът се окажеше празен, би изпитал облекчение. Нека даже момичето да е прибрало и изгорелия телефон, и саморазвиващия се бушон, и останалите съкровища.

На канапето наистина нямаше никой.

Виктор стана, несъзнателно загащвайки потника в боксерките си, и се ослуша. Пълна тишина. Ами, това е. Най-примитивният и банален развой се оказа най-верният. Да провери ли за липсващи пари?

Откъм кухнята нещо тихо дрънна.

След една секунда колебание Виктор предпочете първо да нахлузи дънките и чак тогава да надзърне в кухнята.

Тиел стоеше пред готварската печка. Под тигана гореше газ. Момичето просто правеше закуска.

Твърде странна закуска. Нещо.

— Добро утро — с усилие изрече Виктор, като изпита леко разочарование. Ех, по-добре да ми беше свила портмонето…

— Добро е — съгласи се Тиел, без да се обръща. Това девойче имаше потресаващо здрави нерви. Или можеше да вижда с тила си. — Готвя — съобщи тя.

Виктор се приближи до котлона. Мрачно надникна в тигана.

Май приличаше на омлет. Омлет с черупка. Освен основната съставка, на дъното можеше да се отгатне и присъствието на парченца стопен кашкавал, резенчета салам, ситно надробен хляб и повехнали стръкчета копър.

Хмък.

— Благодаря — само успя да промълви Виктор. Все пак момичето бе болно.

Владееше се дотолкова, че чак почна да яде кошмарното готвено. Ала странно — безумната смес се оказа вкусна. Само дето необходимостта да издирва и отделя парченцата от яйчена черупка идваше малко в повече…

— Яж всичко — строго рече Тиел. — Черупките също са полезни.

Ставащото взе полека-лека да го забавлява. След някакви си пет-шест дни дори ще може да разказва цялата история като смешна случка. Дори ще добави някоя-друга чудатост отгоре към характеристиката на горкото девойче.

— Ще опитам — обеща той.

Най-много го тревожеше мисълта, че Тиел ще забрави за вчерашното намерение да си иде вкъщи. Кой я знае, току-виж й е харесало тук…

— Време е — каза тя, сякаш отново беше прочела мислите му. — Ти обеща да ме изпратиш, помниш ли?

— Разбира се — Виктор се надигна от стола с облекчение, но в същото време, ама че терсене, почувства и странна обида: излиза, че даже за чалнати момичета не е никак интересен!

— Ще измия съдовете, а ти през това време се стягай — отрони Тиел.

— Зарежи, аз после ще оправя.

— Не бива.

Докато момичето тракаше с чиниите в мивката, Виктор избра от гардероба по-чиста риза, провери между другото на място ли са си парите, които много надеждно и оригинално бяха скрити под сгънатите на рафта чаршафи. Накрая облече и тънък пуловер — навън бе слънчево.

— Готов ли си? — строго запита Тиел.

Виктор уморено я погледна. Хубавко момиче, че и очите й са като на нормален човек. Де наистина да бяха огледала на душата…

— Нищо ли не си забравил?

— О… щях да гладя връзките на обувките.

Тиел се намръщи:

— Това пък защо?

Виктор въздъхна.

— Я ела насам.

Без излишни церемонии той завъртя момичето и хвана блузката й. Материята бе грижливо закърпена — виж ти, намерила и игла, и конец. Дръпна блузата й нагоре. Лейкопластът липсваше. Нямаше го и белегът. С усещането, че ей-сега ще откачи, Виктор обърна Тиел, която послушно се въртеше в ръцете му.

Глупости. Бълнувания. Какво тогава снощи беше промивал с кислородна вода? Нарисувана рана? Да не е вчерашен! От години се занимава с рани!

— Тиел — дървено каза Виктор, — къде е поразеното място?

— Зарасна си.

— Питам сериозно.

— Отговарям сериозно.

Статии за екстрасенси, които лекуват с усилие на волята — тези работи са за булевардната преса. Но какво да прави сега, след като собствените му очи твърдят, че няма никаква рана. И не е имало. Никога. Кожата бе чиста и розова като на бебе.

С известна доза предпазливост Виктор се отстрани от момичето. Попита:

— А ти самичка ще стигнеш ли до вас?

— Ама ти обеща! — почти обидено реагира Тиел.

— Ами… да…

— Хайде тогава — момичето бе непреклонно.

— И все пак, какво се случи с раната ти? — не отстъпваше той, вече от чисто любопитство. Тя да не е филипински шаман, що ли?

— Аз изобщо бързо оздравявам — без желание призна Тиел. — Нека поговорим за това у нас, става ли? Веднага щом пристигнем. А?

Първият импулс на Виктор бе да плюе на всякакви обещания и чисто и просто да изхвърли малолетната нахалница от дома си. Бързо била оздравявала тя! Няма такова нещо, няма! Не съществува и това е.

— Ти обеща — тихичко рече Тиел. Бадемовите й очи, сякаш прерисувани от персийска миниатюра, оскърбено се присвиха.

Ох, тези момичета!

— Да вървим.

Никога не спорете с жена, пък дори тя да е на тринайсет. Най-вече ако е на тринайсет…

Беше неделя, на всичко отгоре — слънчево. В метрото — блъсканица. Тиел се оказа притисната до Виктор. Инстинктивно напрягайки се, за да я предпази от напиращата, остро воняща на пот тълпа, той неочаквано долови нейната собствена миризма. От нея лъхаше на чисто, като че ли от поляна с маргаритки. От дълбокото на паметта изведнъж изплува спомен, че нещо подобно вече е изпитвал, усещал е… в къщата на баба Вяра.

Откъде се взе, Тиел? Ясна работа — сред мерцедеси и казина няма какво да правиш. Впрочем, не ти е мястото и в сивите, мръсни, пропили се до оскотяване селца…

Стигнаха до станция „Шчукинска“, излязоха от мотрисата. Отпред лежеше Сребърен бор, обитаван от ню рашънс2. Хъммм… Тиел не приличаше на дъщеря на новобогаташ или мутра.

— Накъде сме се…

— Млъкни! — рязко и сърдито отсече Тиел. — Може да ни причакват.

— Кой?

— Млъкни де! — очищата й чак светнаха.

Е, бива ли един възрастен, поживял и видял мъж ей така да се води по акъла на тринайсетгодишна хлапачка? Пляс един по дънцето на дънките и — и толкоз по въпроса кой ще заповядва, а кой ще се подчинява.

Ала Виктор, кой знае защо, взе че наистина млъкна.

Минаха покрай нудистки плаж. По пясъка подскачаше компания голи мъжаги — играеха волейбол. Зрелището бе комично, но изобилието на голи жени и деца, изтегнали се на припек около площадката, му придаваше всекидневен и нескандален облик.

Човъркаше го отвътре да изтърси нещо язвително — надявам се, че пристигнахме? — ала Тиел само смръщи вежди и Виктор изгуби желание за майтапи.

Вървяха по някаква пътечка. Бе поразително пустинна за такъв ден.

— Сега си дръж очите на четири — заяви Тиел. — За тях ще е най-удобно да ни спипат при прехода. Никакви следи. Нито там, нито тук. Ако нещо се случи, падай на земята и си пази главата. Аз ще се оправя.

— Имаш черен пояс? — осведоми се Виктор. Едно време се увличаше по бойни изкуства. Разбира се, не стана нито Брус Лий, нито Чък Норис, но можеше да се защити. Стига да не са десетина души с автомати. Или с мечове.

— Замълчи, ако обичаш! Помолих те! — тя го третираше досущ като малкото си глупаво братче.

Пътечката завиваше, спускайки се надолу от невисоко хълмче. Тиел спря.

— Ако стане нещо — падаш на земята и си пазиш главата с ръце! — повтори тя.

— Добре де, разбрах те — с досада махна ръка Виктор. Само това не стигаше, някаква си сополанка да го поучава на всяка стъпка.

— Девет. Осем. Седем — почна да брои крачките си Тиел.

Той пресметна, че десетте крачки ще бъдат необходими точно колкото да свият зад завоя, където пътечката слизаше на зиг-заг по склона.

— Шест. Пет. Четири.

Момичето беше необикновено, свръхестествено сериозно. Ако всичко това беше игра — вярваше й докрай.

Внезапно ледени капки опръскаха плещите му. Виктор неволно вдигна глава. Нямаше и помен от облаци, слънцето сияеше като по поръчка.

— Бягай! — извика Тиел. Грабна го за ръката и хукна презглава към завоя. Недоумяващият Виктор я последва тичешком.

Върху тях се стовари плътна пелена — порой. Притъмня. Вятър зафуча. По гърба му се плъзнаха студени струи.

— По-бързо! — изпищя Тиел. Лицето й се изкриви сякаш от болка. Измокрена до кости, тя внезапно изгуби своята загадъчност. Обикновено момиче, навряло се под дъжда.

Но ръцете й танцуваха над главата й. Стори му се, че между пръстите й, върху златистите нокти, проблясват искри… Дявол да го вземе, какво става?!

Втурнаха се надолу по пътечката, която за броени секунди се превърна в блато. Изпод краката на Тиел хвърчаха струи кал, тя затъваше едва ли не до глезените.

Виктор не успя да се учуди, че самият той тича съвсем нормално, само малко се хлъзга. Странна работа, все пак тежи повече от нея, на него му се полага да затъва…

Заради дъжда не се озърташе, гледаше само пред краката си. И необяснимо защо, навярно просто отгатна, но в един момент просто вдигна глава.

Те се появиха отляво и отдясно, осем подгизнали фигури в избледнели анцузи, каквито носят събиращите от дребни търговци данък рекет мутри.

— Стой!

Тиел стисна ръката му и го затегли напред с такава сила, че той едва не се просна по очи.

— Тичай! Бързо! — пищеше тя. За кратко извърна към него лице… което цялото беше в кръв. Дребни карфичени алени капки. Откъде?!

— Спрете! — крещяха няколко гласа едновременно.

Мамка му.

Виктор никога не си въобразяваше, че сам човек би се справил с няколко противника, нека дори да са само трима. Не изпитваше желание да спира. Хич!

Препускаха надолу. Тиел, чието лице се беше превърнало в кървава маска, продължаваше да задава темпото. Ала не успяваха да бъдат достатъчно бързи, по хлъзгавия склон беше невъзможно. Освен ако…

Хрумването бе толкова шантаво, че Виктор дори не понечи да го обмисли. Втурна се, настигна Тиел и я блъсна с подсичане в коленете. Момичето възмутено запротестира, но вече падаше по гръб в течната кал, Виктор пльосна до нея.

Плъзгаха се по превърналата се в кален улей пътека, сякаш на антихигиенична забава в аквапарк или вариант на летен боб-слей — надолу, надолу, надолу. Зад тях осем гърла се деряха отчаяно, дъждът се засилваше и шибаше като камшик, пътеката бе станала мътен планински поток, който въртеше и подмяташе бегълците… какво става, да му се не видяло?!

От мига, в който Тиел възкликна и го повлече по още сухата пътечка, Виктор реагираше като робот, без да разсъждава. Без да се учудва. Без да обмисля — сякаш някой вътре в него вече всичко бе обмислил занапред. А възможно, точно така си и беше.

Небето над тях оставаше чисто. Дъждът извираше от само себе си, от нищото. Е, случва се. Щом съществуват саморазвиващи се бушони…

Най-странното се състоеше в това, че Виктор не можеше да се отърве от една напълно неуместна и глупава мисъл за възможната реакция на Тиел към неочакваната му постъпка. Нещо го караше да бъде сигурен, че хрумването му да се спуснат от склона по задник им е спасило живота. И въпреки това…

Успокои се, когато чу смеха на Тиел. Девойката се кикотеше радостно, от сърце. Сякаш нямаше кръв по лицето си и кал по тялото си. Докато се пързаляха надолу, Виктор я придържаше за рамото, даже успя да я прегърне, пазейки главата й. Докато под тях имаше лепкава кал, щетите бяха предимно морални и естетически, но първият камък или корен на пътя им щеше да добави и физически.

Не му остана време да се изплаши истински. Небето, от което се лееше този шантаво неестествен дъжд, внезапно от синьо стана сиво. Те излязоха от пътеката и се забиха в нещо меко, влажно и рехаво.

Това бе цяла камара окапали есенни листа.

Лойя Ивер бе замръзнала на място с притиснати към слепоочията тънки пръсти. Разбира се, не чуваше какво говорят Ритор и Торн. Вълшебниците, без нито едно заклинание, бяха се обвили в непроницаема звукова стена. Дори само това бе способно да стресне до смърт кой да е от присъстващите. Кланът на Въздуха се стараеше да не враждува с никой, а Ритор отбягваше светските мероприятия на Лойя по съвсем други причини, отколкото поради нежеланието да се среща по забави с противниците си лице в лице. Главната Котка на своя клан виждаше — и Ритор, и Торн са напрегнати до краен предел, на карта е заложено всичко и играта е тръгнала да се развива без правила. Лойя подушваше убийство.

— Какво стана, Лойя? — Хор изникна до нея като сянка. Носеше доспехи вместо бален костюм. — Пратих съгледвачи, наоколо е пълно с Вода. Вече е полунощ, силата им расте, а и Торн е довел най-добрите си хора. Няма да се справим с такава маса съперници, тия направо ще ни смачкат с магията си. Какво се е случило, скъпа? Пак ли се пусна не на онзи, на който трябваше?

— Напротив, Хор. Изглежда именно сега ще ми се наложи много срочно да се пусна… Мили, нали ще гледаш на другата страна? — леко глезено възкликна тя. Дори в кризисната ситуация Лойя оставаше вярна на себе си.

— Те да не искат да се… — Хор се запъна.

— Ако поне нещо разбирам от тези работи — да! — отвърна тя. — Отивам при тях. А ти през това време вдигай на крак нашите.

— Да взема ли на прицел Водните? Или други ще са ми първата грижа? — делово запита Хор. Той бе ненадминат майстор на ръкопашния бой, гениален организатор на стремителни кратки нощни схватки, в които мракът не позволява да различиш своите от неприятеля. Но по въпросите кой първи да получи под клепача миниатюрната отровна стреличка, Хор изцяло се доверяваше на Лойя, която никога не грешеше. Ала подобна стъпка — да насочи оръжие срещу изпитаните бойци на Торн — би могла да положи началото на края на Котешкия орден. Но кой би казал, че Хор е уплашен?!

— Ти си мръднал! — хвана се за главата Лойя, без да си дава сметка за пораженията върху грижливо фризираната си коса. — Това е върхът на оскърблението. Не, нека не бъде скришно. Нека всички видят, че ще се бием. Докрай. А аз… сега ще се обърна към гостите. Ще им кажа какво става, и… ще се наложи да направя още нещо. Само, моля те, не се сърди. Трябва. Заради благото на клана!

Колко е приятно, когато интересите на клана понякога съвпадат със собствените й желания…

— Някой ден ще ги пречукам до един — безсилно изръмжа Хор. — Без никаква магия!

— Не прави глупости, скъпи — тя се повдигна на пръсти и нежно го целуна по челото като сестра. — Извеждай воините ни. А аз ще сервирам най-горещата си реч… не, така само ще разваля нещата. Засега нищо няма да споменавам пред гостите. Не се бави, мили! И не ме яж с поглед. Действай!

Ритор стоеше замислен до топлия като животинска плът дънер на титаничното дърво. Вълшебниците по това се различават от други простосмъртни, че могат да размишляват във всяка ситуация, като възприемат заплахата за собствения си живот само като още един фактор, който трябва да се вземе предвид в разсъжденията. Торн, естествено, не блъфираше. Не ставаше дума и за тъпа шега. Ловкият и талантлив вълшебник, любимецът на късмета, предводителят на Водния клан, притежаващ вроден талант за магията, нямаше чувство за хумор, ако не се брои злорадството. Торн знаеше какво иска да постигне и твърдо вървеше към целта си. Когато можеше — газеше трупове, когато се налагаше — действаше заобиколно. Не, би било преувеличение да бъде наречен злодей, властолюбец или тиранин. Просто желаеше да съхрани статуквото… или все пак се стремеше към нещо друго? Защо Торн така вманиачено обвиняваше Ритор в намерение да узурпира върховната власт над света? Да не би, защото самият тайно не се подготвя за тази стъпка?… Не, глупости. Ритор даже се засмя. В миналото мнозина се опитваха да създадат в Средния свят единно кралство. Невъзможно. Водата не ще се издигне над Огъня, а Земята не ще подчини Въздуха и наопаки. Дори Крилатите Господари така и не се погрижиха да придадат поне някаква видимост за единство в рехавата общност на клановете, макар че тъкмо Драконите в това си начинание не биха срещнали съпротива…

Замисли се и тутакси обори последния си извод. Не биха срещнали съпротива? Ами самият той, Ритор, не би ли се противопоставил, при това още по-рано от момента, в който се почувства Убиец?

Какво кроиш, Торн? В теб е победила отдавнашната човешка глупост — всички преди мен са били некадърни тъпаци, само аз знам какво и как следва да се направи. Това ли е? Надали, умен си, враже мой. Тогава — въобразяваш си, че си спасителят на света? Но и да ме отстраниш, което е напълно постижимо, защото сега е нощ, силата ми намалява, докато твоята расте, самичък няма да спреш Природените. Което значи, че аз, Ритор, в никакъв случай не бива да умирам. О, Торн, с радост бих подарил живота си дори на теб, стига така да избегнем нашествието. Но смъртта ми няма да ни спаси. Когато орлоглавите кораби изникнат от маранята, за нас ще остане само един път — почетна гибел на бойно поле. Обаче ако Природените доведат цяла армада, пълчища войски, няма да ни остане и това.

Следователно, реши Ритор, трябва да си пробия път. Ох, колко му беше омръзнало това занимание. Сякаш не бе преживял и една седмица накуп, без да се е налагало да си пробива път нанякъде. И това се смяташе за висша проява на доблест. Пробиваше си път, когато още му се струваше, че пътеката на Убиеца на Дракона е орисана да е пълна с диамантите на славата и героизма. Тогава беше млад, жесток и глупав. После си пробиваше път, преследвайки по целия свят последния, вече ранен от ръката му Крилат Владетел. Последният от някогашната могъща раса. А сетне…

Стига спомени, заповяда си Ритор. Към него идеше Лойя Ивер, очарователната Котка, за чиято чувственост и за чийто темперамент се носеха легенди сред пъпчивите младоци, които си разказваха срамни истории, изчервявайки се, пъшкайки и едва не свършвайки само от приказките в гащите.

Ритор попадна в мек облачен воал от топъл аромат — Ивер бе прочута със собственоръчно приготвяни благовония. Тя бързо стрелна магьосника през притворените си мигли, едва забележимо изви стегнати бедра, мярнаха се трапчинки — и какво стана с могъщия въздушен вълшебник? Пресъхнало гърло, забързан пулс, крадливият му взор бленува да се пъхне в острото дълбоко деколте. Ритор се усети с каква жажда зяпа краката й, коленете й, над които шумоли полата на роклята…

— Не си струва да се срамуваш — каза Лойя. Бе невероятно сериозна. — Ти имаш своя сила, аз — инаква.

Ритор с усилие откъсна взор от тялото й.

— Вие сте смешен човек, Ритор. Велик маг сте, пък се изчервявате, гледайки гърдите ми. Май сте имали лоши любовници, Въздушни?

— Накъде бият словата ви, Лойя? — директно запита той. Ако Ивер е в сговор с Торн и цели да го нервира, няма да сполучи.

— Мислех си за това в момента. И ви го казвам. С такъв майстор като вас е излишно да се крия. Вероятно, не си е струвало да презирате моите Котенца, господарю?

— Какво значение има? — невъзмутимо каза Ритор. Тя няма да сполучи да го разгневи.

— Значение има само онова — внезапно рязко рече Ивер, — че двамата с Торн възнамерявате да ми развалите бала с побоища. Не ми пука за причините ви да го искате, Стихийните сте побъркани от предразсъдъци, но няма да допусна кръвопролитие тук! Както няма да позволя да ви убият, Ритор. Торн довтаса на бала ми с цяла армия. Това е прекалено. И прилича не на дуел, а на предумишлено злодеяние. Аз искам да си отидете, когато празникът приключи, жив и невредим.

— Защо? — хладнокръвно запита вълшебникът и Лойя неволно прехапа устни. Как да пробие този айсберг? Невъзможно. Освен ако не почне да го люби пред очите на всички в залата. Забавна идея… Не, Хор няма да изтрае и минута.

— Защото като мъж харесвам вас повече от Торн — жлъчно заяви тя и му обърна гръб.

Както и да е, но постигна целта си. Ритор бе принуден да укротява яда си, да хаби за това сили. Непроницаемата защита за миг се пропука. Естествено, дори десет Котки от ранга на Лойя не биха могли да му навредят, но тя успя нещичко да прозре.

Торн желаеше да убие Ритор. Не обратното.

Което и следваше да бъде доказано.

— Готово, Хор.

— Започваме.

Нощта се съживи.

— Хей, вие! — кресна, малко изсилвайки се Хор. — Вие, дето сте Водни! Ето какво ще ви река, Стихийни момчета! Я си влезте вътре при нас, там е весело, топло и сухо! Празнувайте! И без това няма да ви позволим да си свършите работата. Повече сме от вас десетократно. Всеки от вас и да пречука деветима наши, десетият ще му види сметката с голи ръце, без оръжие. Е, как? Прибираме ли шпагите? Отиваме ли да пускаме ръце на момичетата? Или почваме да се трепем?…

Тъмнината мълчеше.

— Господарю Торн — Лойя церемониално се поклони, така че на Водния да му бъде по-удобно да надникне в деколтето й. — Каква чест за нас…

— Оставете любезностите, Лойя — хем надменно, хем скромно отвърна магът, но тя го забеляза как нервно облизва устни. — Откога съм станал „господар“? Просто Торн. Само приятелят ни Ритор държи на официалните титли…

— Тогава нека потанцуваме, Торн! — и тя грациозно положи ръката си на рамото му.

Балът на Котешкия клан беше в разгара си. Гостите се успокоиха. Двамата най-могъщи вълшебника се разделиха, наглед — съвсем мирно. Никой повече не желаеше да си разваля настроението заради Торн или Ритор. Никой не знаеше какво бе сполетяло клана на Огъня, никой не бе подслушал беседата на Водния и Въздушния. Свиреше музика, плавно кръжаха танцуващите двойки. По гъстата корона на великанския дъб играеха, преливаха и припламваха алени, сребристи и сини проблясъци. Дебютантката от Водния клан бе неуморна на дансинга.

Торн и Лойя застанаха в кръга танцуващи. Тънките пръсти на Ивер тозчас докоснаха жилестата шия на магьосника. Той трепна.

— Какво има, любезна стопанке?

Лойя знаеше, че не разполага с много време. Хор вече действаше и Торн всеки момент можеше да бъде уведомен за акцията на Котките. Ивер имаше само един начин да заглуши алармения сигнал. От друга страна, върховният Воден маг не беше някой, пред когото ще минат преструвки. Само стремителен натиск вършеше работа, колкото и нелеп да изглеждаше такъв ход. Впрочем, нейният опит й подсказваше, че мъжете най-лесно хващат вяра тъкмо на такива неща.

— Какво ще кажете, Торн, ако развратната Лойя силно желае да си изясни какъв е един истински вълшебник в действие? — тя наблегна на думата „истински“. Тутакси усети през тънката тъкан на роклята си как се изпотяват и стават горещи дланите му. Той конвулсивно преглътна.

„Още едно сластолюбиво момченце“ — с леко презрение си помисли Котката. Нима висшата магия на Стихийните действително изисква от адептите си толкова сили, че не им остава време за най-обикновен секс?

Лицето на Торн се сгърчи за част от секундата, главата му потрепери, сякаш припряно кимаше в знак на съгласие.

— Тогава да идем… — прошепна Лойя, притискайки се към него.

Двамата се стопиха в листака на стените на балната зала.

Малкото гнезденце бе специално предназначено за стремително импровизирани срещи. Бе сумрачно. Торн стоеше с отпуснати ръце и дишаше тежко. Съвсем като неопитен хлапак преди първата в живота си любовна нощ. Лойя се усмихна — колко по-голяма беше сега нейната сила!

— По-смело, господарю — зашепна тя, като с едно движение захвърли роклята си.

Той я сграбчи сякаш удавник, който се вкопчва в спасителен пояс.

— Хайде, хайде… — премерено задъхано го подканяше тя.

Магът губеше разсъдъка си и това бе добре.

Лойя му позволи да се притисне към голата й кожа, след което нежно измърка:

— А сега заповядай на хората си да оставят Ритор да си върви по живо по здраво.

Блесна стомана край гърлото на Торн, острието го одраска.

— Къ-къ-кво? — той изглеждаше така, сякаш щеше да припадне.

— Нямам нужда от трупове на бала си — рязко го зашлеви с думи Ивер. — Ти се готвеше да убиеш главатаря на Въздушните. Не позволявам. Разчиствайте си сметките където ви се прииска, но не и в моите земи. Разбра ли ме, Торн? Дай команда на хората си да пуснат Ритор. Чу ли? Или, кълна се, ще ти прережа гърлото. Какво ще стане после с мен ти вече никога няма да научиш! — тя отново докосна адамовата му ябълка с бръснача си.

Заплашително… но и перверзно.

Торн захриптя.

— Кучка…

— Не си струва да ругаеш — меко каза тя. — Ти не ми остави друг изход. Нямах избор, магьоснико. Заповядвай!

Няколко мига той се поколеба и Лойя си помисли, че наистина не е от страхливците.

— Добре! Печелиш… засега.

Тя усети насочена магическа вълна.

— Готово…

— Как го постигна, Лойя? — мрачно запита Хор, когато прекъснаха правенето на любов за кратка почивка.

Тя пренебрежително изсумтя.

— За истински маг твърде много му се живееше — изрече Лойя и сякаш се изплю в лицето на невидимия Торн.

Някога американците имали такова наказание — намазвали престъпника с катран и го отърколвали в перушина. Виктор все не можеше да схване възпитателния ефект на мероприятието.

Сега като че ли почваше да разбира. Изцапан от главата до петите с кал, по която бяха полепнали листа, той стоеше пред Тиел, а девойчето се заливаше от смях. Не можеше да реши какво да прави — да се смее, да плаче, да офейка… или просто да натупа тази хлапачка, дето го забърка в бог знае каква каша.

Накрая избра смеха. Твърде смахнато изглеждаше момичето пред него. Както и той самият, впрочем. Протегна ръка и махна от бузата й едно листо.

— Как успя да го измислиш този номер? — попита Тиел.

— Нали ми каза, ако стане напечено, да падам — невъзмутимо отвърна той. — Ето, послушен съм.

Тиел пак захихика, но по-тихо. Виктор се огледа наоколо.

Абсолютна щуротия. Намираха се в гора, и то в истинска гора — не култивиран парк в покрайнините на Москва. Околностите будеха спомени за картините на Шишкин. Хълмчето, от което се изтърколиха одеве, уж си беше на място… но без помен от пътечка — поне Виктор не я намери с поглед. А небето, допреди малко синьо и чисто, сега беше захлупено от плътна облачност.

И най-важното — тук бе есен. Ранна есен, защото още не беше твърде студено, но този сезон не би могъл да бъде сбъркан с някой друг. Дърветата бяха загубили повечето от листата си, предимно върхарите им още пазеха останки от жълта и кафеникава шума.

И тишина. Много тихо. Никога няма такава тишина край плажове или други почивни заведения… Защото винаги ще се намери някой кретен, който е убеден, че в него загива талант на певец, или компания, която ще издъни касетофона до дупка…

— Къде сме, Тиел? — попита Виктор. Не му хрумна да търси странните преследвачи, неизвестно защо беше убеден, че са изостанали… далеч.

— В къщи. У нас — Тиел избърса от лицето си кървавата мръсотия. Нямаше рани. Сякаш я бяха боцкали с тънки игли.

— У вас? — бавно произнесе той, сякаш опитвайки думите на вкус. Само така можеше да запълни звънтящата пустота, окупирала съзнанието му. Не бе в състояние да мисли. Не вярваше. Не можеше да повярва.

— Ами да. Обеща да ме изпратиш. До в къщи.

— И… и къде е по-точно това „вкъщи“. В Сребърен Бор?

— Не — Тиел зиморничаво прегърна раменете си с тънките си ръце, — доста по-далеч.

— Аха, разбирам. Успоредни светове. Паралелни вселени — изрече Виктор и се опита ехидно да се ухили, но изпълнението се оказа под всякаква критика.

— Както искаш го наричай — Тиел напразно се мъчеше да прибере кален кичур коса от лицето си. — Хайде, тук наблизо има езерце. Ще се изкъпем.

— Ама… студено е! — ужаси се той.

— Иначе ще замръзнем — наставнически каза тя.

Студът с всяка минута все по-здраво забиваше незрими нокти в мокрите им дрехи.

— Бегом! — Тиел го задърпа за ръката. И те пак хукнаха.

Есенната гора е многозвучна и мека. Тя поглъща, ти потъваш в нея, разтваряш се и вече не вървиш, а летиш. Такова нещо често се случваше с Виктор, дори и в хилавите, превърнати в бунища подмосковни горички. Тукашната го превзе от първия миг, от първия дъх — и влезе в душата му. Всичко му се струваше странно познато, макар че множеството от дърветата той не можеше да разпознае. Ето, да речем, че онова там с кората си мяза на габър, а по листата си е чист клен. Или това тук е елха, обаче дългите сребристо-сиви гъсенични висулчици по клонките съвсем не му отиват.

Гората беше чужда… но и позната. Тя посрещаше Виктор, сякаш бе брат след дълга, много дълга раздяла.

Нямаше пътеки. С Тиел тичаха по мекия килим окапали листа, шмугваха се през оголени храсти, покрай отдавна рухнали горски великани, които бяха отстъпили светлината, въздуха и земята на младите дървета. Така става винаги и няма защо да се тъжи за това. Смъртта е оръжието на Живота — нищо повече.

„Аз да не съм пиян? Или това е от студа?“ — блесна в съзнанието му, което плуваше и гаснеше, разсипваше се сред хилядите горски гласове, а тези гласове отвсякъде му шепнеха своите песни. Той не разбираше думите — думи ли бяха? — докато изведнъж от небитието не се показа лицето на баба Вяра… Да! Тъкмо по същия начин веднъж бяха тичали през ноемврийската разголена гора, прозрачна и звънка, вече готова да приеме снежния саван. Случи се след като Виктор попадна под малко свлачище в някакво дере. Баба му бе изпуснала там своя сребърен медальон — комай единственото украшение, с което не се разделяше. И тогава момчето, с безгрижна детска готовност да помогне, взе да слиза по хлъзгавия бряг на дерето…

Колко странно се повтаря всичко. Сякаш се повтаря. Ала като че ли на друго ниво, на един по-стръмен завой на спиралата. Тогава баба Вяра също първо го помъкна да се изкъпе и той, пищейки от студ и възторг, защото майка му никога не би позволила подобно нещо, като плацикане в ледената вода. А през това време баба му палеше на брега огън — за щастие се бяха натъкнали на цяла планина сухи клони…

— Виктор, ти защо не прие да се сбиеш с онези? — попита го в движение Тиел. — Защо реши да избягаш?

— Бой без шансове за победа — глупашка орисия — отвърна й той. Досега никога не го влечеше към красноречие, но в тази приказна есенна гора казаните думи му се сториха уместни.

Тиел кимна. Осъдително? С одобрение? Просто знак, че приема отговора му като факт?

— Сега ще стигнем до езерото — съобщи тя.

Как ли се оправя тук? Наистина — местна жителка. Я как се ориентира само… Езерото послушно изникна отпред, блесна сива водна стомана.

— Скачай! — Тиел дръпна напред, ускорявайки ход, сякаш преди малко не бяха отметнали без малко километър на бегом. — Скачай веднага, инак после няма да ти стигне кураж!

И за пример първа се гмурна във водата.

Не влетя сред фонтан от пръски, а се сля с езерото и само вълни тръгнаха от мястото, в което се шмугна като рибка. Докато Виктор се пльосна като спринтиращ хипопотам.

Ледената вода пареше по-люто от пламък. „Сърцето ти ще спре бе, тежкар малоумен!“ — закъсняло се сети той.

Ала сърцето и не понечи да спира.

Тиел неочаквано се озова до него и настойчивият й поглед се впи в очите му. И също така неочаквано Виктор разбра, че не усеща студ. Нито водата около себе си. Сякаш се беше превърнал в частица от леденото езеро. А сетне всичко изчезна съвсем, езерото стана на сива мъглива мараня и слънцето блесна редом. Далеч долу лежеше земята — ярка, зелена, синя и кафява.

…Яростен пулс тласкаше кръвта по жилите. Могъщи мускули изискваха сражение — твърде много се бяха затъжили за раздвижване. Не виждаше тялото си, пък и не го интересуваше. Там, отдолу, стърчаха кулите на града — те се уголемяваха, приближаваха се, той се стрелна към тях, знаейки, че го очакват.

…Градът бе поразен от страх. Той току-що се беше реял в небесата, а сега, невидим, гордо крачеше по улиците му, опустели като при мор. Той е Съдията. Задължен е да Съди тук. И да накаже, ако трябва.

…Сетне внезапно се оказа във двореца. По-точно разбра, че орнаментираните с мозайки стени са в двореца на владетеля. Тук вече имаше хора. Скупчени в най-далечния ъгъл, те отбягваха да поглеждат към него. Кой — него? Продължаваше да не разбира. Не виждаше тялото си, сякаш играеше компютърна игра. Само че сега не беше никаква игра. Те знаеха това и той го знаеше. И за кой ли път с учудване и гняв си помисли — как смеят да престъпват законите тези, които нямат сили да му се опълчат, да се възпротивят срещу волята му, даже погледи не дръзват да вдигнат…

…И заради това, когато онзи, който управляваше града, дали с последен изблик на достойнство, дали в пристъп на страх, но все пак го погледна — тогава той се усмихна. И усмивката му бе смъртоносна. Бе присъда и екзекуция.

…Можеше да се обърне и да си върви. Завинаги ще им стигне този страх, този миг — никога повече не ще се осмелят да тръгнат против волята му. Или все пак — ще посмеят?

…Защо му е толкова студено? Та нали наоколо всичко гори. Пламти дърворезба по стените, огън танцува по меките възглавнички, пръснати по пода, горят онези, които нарушиха повеленото им от Него. Защо тогава е толкова студено…

…Тиел незнайно как го домъкна до брега. Очевидно беше загубил съзнание. Преохлаждане, ясно. Хипотермия. Ама откъде това момиче има толкова сили?

Виктор слабо помръдна и се понадигна, подпирайки се на лакти. Не можеше да дойде на себе си. Изведнъж разбра, че всичко около него изглеждаше неправилно и нереално. Не веднага схвана причината. Беше променен мащабът. В болнавото съновидение той беше великан — или пък имаше работа с лилипути.

На брега пращеше огън. Как Тиел го бе запалила? Мокра до кости, без кибрит и запалка…

Осъзна, че е съблечен. Дънките, ризата и всичко останало съхнеше над пламъците и над вещите се издигаше пара. С облекчение видя, че поне гащите му бяха останали, слава Богу. Могла е да ги смъкне като нищо — това лудо момиче нямаше ни свян, ни комплекси.

— Така не се суши, ама какво да се прави — чу я да му казва. — Бързах. Иначе щеше да се вкочаниш.

— Тиел… — подхвана той. Това девойче много, ама твърде много си позволява. Въпреки всичко случило се дотук! Та той още не разбира какво става!

— Всичко е наред — бодро каза тя, престана да се върти край огъня и бързо се съблече сама. Пуловерчето й и панталонките увиснаха до неговите. Изобщо не се притесняваше от голотата си. — Ти избра, нали?

— Какво да съм избрал? — обърка се той.

Тя се изправи и го погледна право в очите. Строго рече:

— Аз не бива да знам какво. Ти само кажи — избра ли?

Видението се завърна на часа. Секунда — той си спомни пламъка. Само горещия пламък. Това ли е изборът му?

Не каза „да“ — Тиел сама разбра. Кимна със задоволство и подхвана още клони за огъня. Виктор забеляза, че се е ожулила. Впрочем, какво толкова? Далеч по-сериозни рани и зарастваха за една нощ.

— Не бива да седиш, Виктор — каза тя. — Трябва да тичаш.

Той си представи идиотската сцена — двамата голи се гонят около огъня и поклати глава.

Но Тиел не миряса:

— Ставай! Хайде!

Не успя да се опомни, а тя бе грабнала от жарта тънко клонче с огнено аленеещи точки по него и замахна към Виктор. Шибна го по гърба.

— Ти!… — той даже забрави да се притеснява. Скочи и се нахвърли върху момичето. — Сега вече…

Ако я настигнеше, шамарът би бил здрав. Обаче не можеше да я хване. Безсмислено занимание. След минута тя спря от другата страна на огъня:

— Виктор! Мир?

Той мълчаливо й се закани с юмрук.

— Трябваше да ти се раздвижи кръвта — каза тя сериозно. — Не се цупи. Извинявай.

— Аз — не извинявам — изсъска Виктор. И дори не успя да се учуди на злите и високомерни думи, които произнесе устата му, думи, които бяха смайващо искрени, защото светът се люшна.

…Пламъкът го обхвана. Биеше го, хапеше го, пареше. Зло, безпощадно… но безпомощно. Той бе по-силен. Далеч по-силен от всичките си врагове взети заедно. Но тяхната атака, тяхната злоба — всичко това изискваше отговор. Достоен отговор. Той плуваше през морето, а водата кипеше, покрита с пламтяща огнена ципа. Плуваше срещу дългите тесни кораби, високо издигнали своите мачти с черни платна, а още по-високо — орлоглавите си носове. Той знаеше, че е по-силен. И че ще е по-силен винаги…

— Виктор — каза Тиел. — Виктор…

Отваряйки очи, той я улови за китката, а с другата си ръка, без да гледа, пипнешком, сякаш чувстваше пламъка с цялото си тяло, изтръгна от огъня тлееща клонка. И с нея лекичко удари Тиел по рамото. Момичето изпищя и се задърпа.

— Сега вече — мир — рече й той.

Беше сигурен, че ако искаше, Тиел би му се изплъзнала с лекота.

— Стопли ли се? — запита тя, потърквайки рамото си. — Обличай се и да тръгваме. Не бива да се бавим, враговете изостанаха, но не задълго. Те ще намерят Пътеката. А преди мръкване трябва да стигнем скалите.

Виктор нервно се усмихна:

— Скалите? Няма проблеми, може и скалите. Може и до планините. Или към морето?

— Към морето ще ходим по-късно — сериозно каза Тиел. — Но първо към скалите. Не е далеч, но пътят е калпав. И лош. Твърде близо минава до Сивите предели.

Пределите! Знаеше за тях… или му се стори, че знае. Да я попита?

Не, за нищо няма да я разпитва. В тази игра, в която се предполагаше, че знае и разбира всичко, а в действителност не проумяваше нищо, се криеше свое си очарование. Щом са Предели, нека бъдат Предели. Опасни — още по добре.

Обличаха се, обърнали един на друг гръб. И сякаш това веднага върна ситуацията в делови коловози. Виктор криво-ляво изстиска долните си гащи, нахлузи си дънките. Дрехите бяха изсъхнали напълно, но обувките бяха влажни и свити, чувстваше краката си доста неуютно в тях. Но с това се наложи да се примири.