Не е време за дракони

ГЛАВА ПЪРВА

Токът угасна.

Когато дребните неприятности те преследват непрекъснато, това вече не са някакви малки досадни проблеми, а една Голяма Неприятна Система. Именно Система, с главна буква. А теорията ни учи, че нито една истинска Голяма Система не съществува, без да има под себе си здравия фундамент на една истинска Глобална Причина. А пък Глобалната Причина е нещо, което се допуска да бъде пренебрегнато само веднъж — и никога повече.

Виктор пипнешком търсеше вратата, където се спотайваше разпределителното табло, вградено в стената като сейф. Мебелите, изглежда, бяха решили да се възползват от случая и да се поразтъпчат из апартамента, защото изникваха на най-неочаквани, направо стъписващи места. Виктор успя да излъже един стол и провали засадата, но пък вторият радостно му се набута в краката. Разтривайки по пътя удареното си коляно, той предпазливо протегна ръка… и тогава внезапно зазвъня телефонът. И даже не зазвъня, ами гадно и подигравателно закрещя, като чак подрипваше от старание. Такива обаждания навярно вещаят пожар или смъртен случай. Дрънченето на апарата беше често и насечено, сякаш звъняха от провинцията, а това означаваше, че наистина нещо се е случило. Мама би се обадила само ако върху забравеното им от Бога градче връхлетеше ято огнедишащи дракони.

Огнедишащи дракони с тесни жълти зеници…

Виктор тръсна глава, за да се отърве от изведнъж хрумналите му глупости, и на подскоци се втурна към телефона, като по пътя си повали още един стол. А може би същия стол, коварно и злонамерено върнал се на предишното си място.

Грабна слушалката. Тя мълчеше. Чуваше се само едно много бавно хрипкаво дихание.

— Ало? Ало, майко, ти ли си?!

Вече бе сигурен, че не е майка му. Но упорито не желаеше да си го признае.

Слушалката равномерно дишаше. Дишаше съскайки, все едно в другия край на жицата някой си поемаше въздух през неплътно сключени челюсти, пълни с остри-остри зъби!…

— Ало… — повтори Виктор. Повтори уморено и покорно, на ръба на телефонната учтивост, която рано или късно щеше да се изроди в поток псувни, а минута по-късно на самия него щеше да му докривее за казаното.

— Не сссе репчи… — прошепна слушалката, разтягайки думите, сякаш незнайният събеседник насреща имаше намерение да каже нещо далеч по-оскърбително, но също бе намерил сили да се сдържи. — Живей ссси… кротко… живей ссси… засссега…

Виктор притискаше към ухото си слушалката, която забибипка сигнали за свободна линия и зяпаше през цепката на дръпнатите не докрай пердета на прозореца, а навън бе нощ, тъмнина и слаб, разреден отблясък на улични лампи зад ъгъла. Не, хората не са станали хора когато са измислили газените фенери и електричеството. Отначало са изобретили мрака — такъв непрогледен мрак, че и природата не го е сънувала в кошмарите си.

— Изроди — рече Виктор. — Скапани педали.

Искаше му се да изръмжи нещо още по-зло и пиперливо. Обаче да псуваш на глас, докато стоиш сам в тъмен и празен апартамент, беше също толкова тъпо, колкото да си поет и да рецитираш в самота току-що написани стихове.

— Идиоти — додаде Виктор в слушалката и я хвърли на вилката.

Сега вече не вървеше към таблото, а се промъкваше към него — бавно и внимателно. Не искаше да бърза. Пък и нямаше защо да бърза. Ееее… Изгорели бушони в стара кооперация — чудо голямо! Обадил се някакъв къркан простак или надрусан пубер — случва се с всеки.

Само че защо толкова често? А?

Голямата Неприятна Система. Мама сигурно ще рече, че някой го е урочасал. Ама бива ли да се хваща вяра на глупави суеверия!?

— Бушони, бушончета — успокояващо рече Виктор, подпирайки се с едната ръка на стената, докато с другата напипваше проклетото табло. — Сега ще натиснем бутончетата…

Пръстите му срещнаха нещо студено, заоблено-ръбато. Той взе да го изследва, чудейки се на какво се е натъкнал. Кръгло… резба…

Гнездото на бушона. Празно. Бушонът даже не е изгорял, ами направо се е изпарил.

Ръцете му не се изненадаха, за разлика от ума. И същите спокойни съобразителни ръце бавно, за да не ги тресне ток, отпълзяха от таблото, след което кротко отвориха входната врата.

На площадката, както си беше редно, светеше голата крушка. А на прага се търкаляше бушонът. Изпаднал значи. Отвил се сам-самичък и изпаднал. Случайно. Случва се.

Случва ли се?

Не.

Поразен от собствената си невъзмутимост, Виктор вдигна бушона. Грижливо го зави на мястото му. Натисна копчето.

Послушно лумна в светлина полилеят, загърмя телевизорът, тежко въздъхна старичкият хладилник.

Поредната беля. В стройната редичка подир спуканата водопроводна тръба, експлодиралият кинескоп, задръстилата се канализация и тем подобни прелести. Е, този път е малко по-екзотична. Макар че… има един термин от психиатрията, специална думичка за такива „необясними“ ситуации, в които човекът е от сигурен по-сигурен, че нещо е свършено, а пък то не е. Ами, да речем, разсеял се е одеве, докато е отвинтвал същия този бушон. Одеве, одеве — вчера. Когато за пореден път беше изгорял. Да, ама защо на стълбището имаше ток? Електроните да не са повярвали, че бушонът липсва?

Трябва да се затвори входната врата…

Той я задърпа… и внезапно в нея нещо се вкопчи. Виктор видя нечии тънки, зацапани с кръв пръсти. По-точно — пръстчета. Дългите нокти блеснаха златно, лакът бе ярък, празничен, неуместен, но пък изглеждаше красиво на фона на прясната кръв.

Навярно сега беше моментът да се уплаши. Или поне следваше да се постресне.

Ала дали поради врязаните в душата професионални навици, дали онзи неотминал още яд не даваше зелена светлина на страха, но спокойствието остана. Също така бавно и старателно, както преди малко изваждаше пръсти от оголеното електрическо гнездо на бушона, Виктор взе да отваря вратата. Когато окървавената ръка се плъзна и свлече надолу, той усети, че вратата запъва. Провря се на площадката, без да я бута повече.

Върху гумената изтривалка лежеше Тя — с притиснати към гърдите си колене.

Момиче-тийнейджърка. На тринайсет, може малко по-голяма. Рижава. Косата не беше дълга, но разрошена. Обута в тесен черен панталон и сцепено на хълбока тъмно пуловерче.

„Загубила е много кръв“ — шавна първата мисъл. Тънко бяло-бяло лице с високи скули. Дори не мъртвешко, нито бледо, а само бяло.

Преди да се наведе над момичето, Виктор се озърна. Стълбището беше пусто и тихо — нито звук, нито движение. Сякаш целият вход бе измрял преди години, а кървящата девойка пред вратата му беше изникнала от нищото.

Момичето едва чуто застена.

Той вдигна лекото телце, автоматично отбелязвайки си наум, че няма толкова кръв върху изтривалката, както се опасяваше. Но пък тази бледност на непознатата пострадала — откъде е? И по стълбите кървави следи няма, и площадката е чиста. Все едно ранената девойка бе паднала от тавана право пред вратата му.

Лекичко като морски рак, сякаш не смееше да открехне вратата по-широко, той се промъкна обратно в апартамента. Телевизорът от стаята мърмореше нещо весело и окуражаващо — както винаги.

— Боли ли? — попита Виктор, без да чака отговор. Трябваше да й говори каквото и да е… Внесе я в стаята, сложи я на канапето… абе, майната й на светлата изтъркана тапицерия, по която тутакси цъфнаха ръждиви петна. — Ей, сега, сегичка…

Първо, трябва да повика линейка. Не хранеше илюзии относно оперативността на колегите си, а значи тъкмо поради тази причина следваше да се обади незабавно. Точка втора — да превърже девойчето. И да затвори вратата!

— Недей — неочаквано с ясен глас каза момичето. — Не се обаждай никъде… Виктор.

Той даже не спря, дори не се учуди, че ранената знае името му. Днешната нощ бе такава, че не оставяше място за чудене. Виктор посегна към телефона, стисна слушалката. И я изтърва, защото от микрофона избликна и бавно се разсея във въздуха кълбо смрадлив черен пушек.

— Недей — повтори момичето.

Събираха се бавно. Беше ударил часът на Сивия пес — най-унилата нощна доба. Час, в който всичко е предопределено, неизменно и предварително известно. В такива минути е най-добре да си в безгрижен кръг от стари приятели край лагерен огън, да отвориш заедно с тях бутилка от доброто старо „Aetanne“, да вземеш преминалата доста премеждия китара и да изпееш нещо от рода на: „Ех, по камък, черен камък, там не чувстваш корените земни свои…“, а подир тъжното да изсвириш нещо до дупка весело, може даже да е и мръсно, стига в компанията да няма дами.

Но, какво да се прави. Часът на Сивия пес — плъзгащи се сенки дебнат по ръба на нощта, която е толкова тъмна, че слепият става по-ловък от зрящия. Под наметалата не личат мечове. Това, заради което се събират, изисква друго оръжие. Не за ритуални дуели със себеподобни. Много, много неща зависят от тази среща. И нека не всички пристигащи да подозират колко голяма е опасността — въпреки това не се налага да бъдат подканяни. Дърветата бавно отстъпват, гората оредява, преди век доста са я осакатили брадвите на секачите. Някога тук са стояли къщи, минавали са пътища. Ала времето не щади нищо. Неумолимото време, с което никой не ще да се съгласява. Ето, даже младите фиданки, които обожават пепелищата, успяха да поникнат, израснат и да одъртеят… Дори каменни фундаменти се трошат на прах под корените на тревите…

Пътеките в часа на Сивия пес са опасни, но не толкова, колкото в другите нощни часове. Бродят Ненамерилите покой, високо във въздуха кръжат Летящите. От горските гъсталаци надничат гладните лакоми очи на онези, които така и не смогнаха да преодолеят вековния си страх и да излязат на открито. С такива е достатъчно да си просто предпазлив, нищо повече. Същински опасни са другите, някогашните приятели и съратници. Те, дошлите от родните брегове, са най-люти противници. Забравено е отдавна онова време, когато са стояли заедно, вместо едни срещу други, стиснали дръжките на мечове. Забравено е и е проклето.

Навярно — завинаги…

На тази земя, безчет пъти разорявана, където са се сблъсквали заковани в броня армии, посред оредяла от сеч горичка, в която всяко дърво носеше безброй следи от забивали се в него стрели, на стръмна скала, извисила се над езерото, стоеше замък. По-точно — това, което някога е било крепостта Бхчи. Руини.

…Кулите от двете страни на портата бяха разрушени не от артилерия или тарани — цялата тази техника беше затънала в лепкави мъхове и вълчи ями далеч преди твърдината. Зидовете бяха срутени със стенобойно заклинание. Сега само фундаментът ги помнеше и купищата раздробен камънак, обилно поръсен със слегнал се сив прах, свидетелстваха, че ги е имало. Магията бе натрошила гранитните блокове. Таралежи бяха запълнили раната на рова, някога изкопана с груби сечива, едва приличащи на лопати…

Дошлите за среща си размениха мълчаливи приветствия, защото етикет и ритуални фрази за подобни случаи още не бяха измислени. Тронната зала изглеждаше най-много пострадала от всички други помещения — в нея още се усещаше ехото на най-свирепата, последната схватка на бранителите и нападащите. Разкривените от битката стени пазеха следи на вградената от зидарите магия. Сега само тя ги удържаше да не се сгромолясат. Единствената оцеляла спирална стълба водеше към голяма стая, която сякаш гнездо на лястовица бе прилепнала към останките на замъка на височина двайсет човешки боя от земята.

Тук не биваше да си правят шеги с магията. Особено с бойните заклинания.

Тъкмо затова мястото бе избрано за срещата.

Онези, които бяха пристигнали първи, застанаха край светлите руини отвън, с което доброволно се бяха съгласили да бъдат лесни мишени. Знак на доверие и мир. Ала колко пъти вече подобни жестове служеха да прикрият капан, да приспят бдителността, да осигурят осъществяването на нечии подли сметки…

И въпреки всичко — беше жест на помирение.

Предводителят на първите, висок, увит в наметалото си мъж, заговори:

— Трябва да обсъдим много неща.

— Тъкмо в добата на Сивия пес ли? — с откровена ирония му отвърна здрачът, в който смътно се очертаваха набитите фигури на закъснелите.

Да, всички знаеха, че казаното в този час не бива да се взема на сериозно.

— В следващия час за нас няма истина — невъзмутимо рече предводителят. — Времето на Събуждащата се Вода не е нашето време. И още по-малко — ваше. Не си струва да протакаме.

— Слушаме те, Ритор — съгласи се все още невидимият му събеседник, признавайки, че наистина е излишно да си играят с думите. — Пътят беше дълъг, не сме дошли напразно, нали?

Ритор остави въпроса без отговор. Все още не можеше да разпознае човека, с когото говореше и това го тревожеше. Обърна се и бързо огледа своите другари.

Бяха четирима — точно според уговореното. Братята Клат — слаби магьосници, но великолепни бойци. На техните плещи лягаше цялата тежест на отговорността в онези часове, в които слабееше Силата на Въздуха. Шати — още не остарял, но вече много опитен чародей, също както и Ритор — маг от първа степен. Дори сега, в добата на Сивия пес, омразна за всеки вълшебник, от предводителя на Въздушните едва доловимо лъхаше на Сила. Отдясно на Ритор стоеше племенникът му Таниел, който за крехките си шестнайсет години вече беше спечелил прякора Любимецът на вятъра. Момчето бе бъдещата надежда на клана на Въздушната стихия.

Докато се взираше в племенника си, Ритор усети хлад в гърдите. Някакво предчувствие, неясно и напълно необосновано, защото няма истински предчувствия в часа, когато цялата магия на света спи, го накара да съжали, че е взел момчето на тази среща. Да, беше длъжен да го стори, традицията повеляваше на преговорите да присъства някой, който още не е станал мъж, така че с млади очи да гледа и с млади уши да слуша с присъщата за възрастта му жар… И въпреки това!

Въпреки това — не биваше да води тук Таниел!

— Та какво искаш да ни кажеш, Ритор? — повтори главният на отсрещната страна. Странно, паузата не го беше подразнила, сякаш нямаше нищо против нея…

Ритор се отърси от странични мисли.

Предчувствията са глупави. Кланът на Огъня никога не им е бил враг. Освен това тъкмо сега, в средата на нощта, и двете групи са еднакво слаби, а това ще ги удържи от предателство.

— Войната е близо — произнесе Ритор. Каза го и все едно се гмурна в поток студен повей от планински ледници. Ще ли му повярва някой? Хората от Огнения клан бяха първите, с които споделяше опасенията си.

Фигурите насреща мълчаха. Дългите им наметала не помръдваха, не се диплеха, сякаш се бяха вкаменили.

— Войната тропа на вратите ни — подчерта Ритор, — а между клановете, както винаги, няма единство.

— Знаем това — изшумоли отговорът. — Но също така знаем, че истинско единство не е имало никога.

— Но след предишната война…

— Онези времена отминаха — сурово отвърна събеседникът му.

Ритор продължаваше да не вижда лицето му. Нито с обикновеното си зрение, нито с магическото, и без това безсилно в този час. Предводителят на Огнените продължи сухо:

— Веднага след войната — да. Обаче малко след това… Глупаво е да разчиташ, Ритор, че без общ враг клановете ще забравят старите обиди. Ти си мъдър и ми е странно да те слушам какви ги приказваш сега.

Ритор въздъхна и докосна челото си, пъдейки раздразнението, преди то да е пуснало корени. Е, нищо друго не беше и очаквал — Огненият орден е знаменит с ината си.

— Добре — рече той. — Да оставим настрана единството. Засега. Само искам да напомня, че Природените нищо не са забравили и нищо не са простили. Само това исках да кажа като начало.

— Можеш ли да приведеш доказателства на словата си? И поради каква причина тогава настоя за тайна среща, вместо да свикаш всичките, владеещи Силата на Стихиите?

Студена струйка страх пропълзя по челото на Ритор. Кланът на Огъня би трябвало да разбира… Макар че те винаги са били непредсказуеми, както и подхранващата ги опърничава Сила. Отвърна жлъчно, питайки се защо трябва да обяснява елементарни неща:

— Защото Големият събор неизбежно би завършил със също толкова Голяма кавга! А колкото до доказателства… Природените всичко помнят! — възкликна той и дори се порази на отчаянието, което ненадейно изби в гласа му и обагри думите му. — Аз зная… всичките Деца на Въздуха го знаят. Южният вятър откъм Горещото море ни нашепва за кораби, които чакат край Разлома, той донася горчиви миризми на ковяща се стомана и дъх на опасна отвара! А вятърът от север трупа сили да раздуха пожари над градовете ни! Птици отлитат на запад преди срока, лешояди пристигат от източните пустини — очакват скорошна плячка. Природените стягат армии за нахлуване!

— Ритор, това не е за първи път. Вече са опитвали. И веднага след Великата битка, и преди седем години пак. Е, и? Какво остана от войските им, Ритор? Да не би твоите ветрове да са забравили предсмъртните стонове на Природените?

Ритор внимателно се вслушваше не толкова в думите, колкото в мелодиката на чуждия глас и не откриваше у говорещия нито съмнения, нито страх. В пробуждащата се виделина фигурите в тъмно-оранжеви наметала стояха мрачни и непреклонни. Самоуверени. Ритор почувства, че надеждата му се топи.

— След войната се бяхме обединили — прошепна той. — А инцидентът отпреди седем години… нима десетина кораби са армия? Разузнаване с бой, нищо повече… Ние, Въздушните, събрахме всички доказателства, които съумяхме да намерим. Сега се нуждаем от помощта ви. Ветровете виждат много неща… но само Огънят може да каже какво се пече в подгряваните от него пещи.

— Ясно, разбрахме какво искаш — рекоха му от здрача. — Но помисли, мъдри Ритор, над следното: вече два пъти Природените се опитваха да ни покорят и погубят. Два пъти! С различни сили, с различни средства. И двата пъти ние се справихме сами, без обединение. Но сега… ние можем да проумеем тревогата ти. Нали тъкмо ти ни лиши от защитник? О, никой не би казал, че Той представляваше средоточие на Доброто и Справедливостта, ала Природените се стряскаха дори от произнесеното Му име! Не беше ли ти този, който прекъсна Неговия род?

Ритор се оклюма. Предводителят на Огнените бе казал истината. Самата истина. С периферното си зрение Ритор успя да забележи как Таниел се опули. Горкото момче… всъщност, защо „горкото“? Войната е на прага, време му е стане мъж.

— Ти прекъсна този род… — меко продължи събеседникът. — И това надали може да бъде оценено като мъдра постъпка, не е ли така, Ритор?

Нещо в тези думи пак накара магьосника да настръхне. И отново не успя да определи точно какво го е разтревожило. Кланът на Огъня винаги се е смятал за съюзник от Въздушните… или поне не се смяташе за противник, което беше достатъчно.

— Ти не успя да събереш достатъчно сведения, за да настояваш за свикване на Голям събор, така ли, мъдри Ритор? И сега молиш Синовете на Огъня да извършат недостъпното за Децата на Вятъра? Ти, който уби последния от онзи род, чието име се закле да не произнасяш? Ти, който ни докара плашещата те сега беда?

Упреците биеха като воден бич. Ритор сведе глава. Усещаше настойчивия поглед на племенника си. Да, Таниел, така е. Някога, преди много години, наистина премахнах най-голямата прокоба на нашия свят. Но заедно с това го лиших и от най-великата защита. Почти винаги става така, мойто момче. Никой не бива да владее твърде много сила.

— Накъде бият думите ти, Огнени? — Ритор вдигна глава и стисна юмруци. — Стореното не може да се поправи.

— Кой знае, Въздушни, кой знае… — загадъчно му отвърнаха от сумрака. — Значи ти, мъдри Ритор, убиецо на последния, чието име е прокълнато, смяташ, че войната е неизбежна?

— Да — твърдо отсече Ритор. Отново чувстваше почва под краката си… или въздушен поток под крилете, все едно. — Войната е близко. Тя е неизбежна. И ако клановете не се съюзят, както преди…

— И какво ще направиш с обединените Ордени? — подигравателно запита Огненият. — Ако някой ден, дори утре, Природените акостират и стоварят войска от орлоглавите си кораби, ние ще се съюзим и без предварителни уговорки. Та какво всъщност цели мъдрият Ритор, като ни призовава да се обединим, преди войната да е избухнала? По твоя милост сме лишени от най-сигурната защита, след като ти погуби онзи, чието име не можеш да промълвиш… Уби го въпреки мнението на мнозина мъдреци… пък сега искаш да ти се подчиним? Нещо криеш, Ритор. Време е за открита игра, ако още не си го разбрал. Престани да извърташ и да сменяш посоки като есенен вятър и отговаряй направо, щом желаеш помощта ни.

Кланът на Огнените бе упорит. Трудно може да се очаква от тях нещо различно. Ритор въздъхна.

— Ветровете ни носят различни новини. Фрагменти от заклинания прелитат през Горещото море като отронени листа. Природените подготвят нещо… ужасно… което може да бъде спряно… от…

— От онзи, когото ти уби? — рязко довършиха вместо него.

— Да — глухо призна Ритор. — Да. И затова…

— Затова жадуваш цялата сила на Клановете… защо?

Ритор се стегна, сви се. Наистина — време е за открити речи.

— Съдейки по всичко, донесено от ветровете, Природените искат да създадат Дракон.

Върху развалините на замъка се стовари тишина. От съдбоносното име сякаш дори камъните помъртвяха, докрай изтерзани от магически енергии от миналото…

— Да създадат Дракон? — бавно промълвиха отсреща. — Да създадат… Дракон? Та нима това е възможно?

— Кой знае… — предводителят на Въздушните отново сведе глава. — Помниш ли, че някога не вярвахме и в корабите им? А когато се появиха, беше късно. Забрави ли колко кръв се проля на онзи бряг?… Помниш ли?!

— Помня — отговорът приличаше на бърз ромон на вода. — Но съгласи се, корабите са едно, а Драконът — съвсем друго! Ала ти… не ни изненадваш.

— Как така?! — порази се Ритор.

— Никой не познава възможностите, отпуснати на Природените. Ние не вярваме, че е възможно да бъде създаден Дракон… ала ти имаш право — не повярвахме и в корабите им. И какво тогава, Ритор? Какво предлагаш? Да си спомниш доброто старо време ли? — в гласа на събеседника пропълзя подигравка.

Главният въпрос, заради който Ритор, без да жали сили, подготвяше тази среща, най-сетне бе произнесен!

— Настъпва времето на Дракона — заяви Ритор.

Събеседникът му се засмя, тихо и бълбукащо:

— Времето на онези, които вече ги няма? Какво ти става, мъдри магьоснико?

— Драконът идва.

Отново настъпи тишина. Ритор усети, че зад гърба му Шати се е размърдал — нещо го безпокоеше.

— Разбрах — отвърна най-после сумракът. — Дните на Великата война не излизат от ума ти. Всички надежди и страхове от твоята младост, Ритор, Убиецо на Последния Дракон!

Въздушният стисна зъби, за да не избухне. Кланът на Огъня, който бе запазил неутралитет по времето на войната, имаше право да го упреква. И все пак…

— Няма да устоим пред нашествието на Природените. Още повече, ако ги поведе Сътворен Дракон.

— Ала нима заедно с Крилатия Владетел не идва в нашия свят и неговият убиец?

Странно, вождът на Огнения клан изобщо не показваше признаци на изненада. Но би трябвало да е учуден. Би трябвало да е изумен. Би трябвало. Щом Последният Дракон е мъртъв… дори Природените не са способни да го възкресят… или сътворят. Би било велико чудо. Огнените не би трябвало толкова лесно да допуснат, че е възможно. Вместо това… подигравки.

Събеседникът на Ритор продължи:

— Нима не беше и ти такъв Убиец, Ритор? Ти премина посвещенията с Огън, Вода, Въздух и Земя. Всички мъдреци от клановете, които ти се довериха, извършиха за теб своите обреди. Не беше ли тъй? Е, щом Природените ще бъдат предвождани от Дракон… ние ще му противопоставим Убиец.

— Има друг начин.

— Няма друг начин — сухо и твърдо отвърна Огненият. — С какво е лош изходът, който ти предлагам?

— Природените могат да направят и още нещо — бавно каза Ритор. — Възможно е да не им е необходим Дракон. Какво ще го правят след като победят? Никак не е лесно да бъде премахнат. Даже за родения за това е трудно да го стори. Далеч по-приемливо е да се посее… добре де, да се долее още масло в огъня на клановите вражди, за да се провокира междуособица. Тогава не им трябват чудеса, за да ни надвият. Та ние сами ще се изтребим. Нима кланът на Водата не е готов да захапе за гърлото и нас, и вас? Нима кланът на Барса не се скара жестоко с Тигрите? И пак същите споменати Водни чеда — нима те не издирват последните оцелели от Неведомия клан, поради също така неведоми подбуди? Какво целят? Освен това, нима вие самите не ползвате всяка възможност да досаждате и да дразните клана на Земята?

Ритор осъзна, че последното беше прекалено остро. Но да върне думите си назад вече бе късно. Изненадващо обаче, предводителят на Огнения клан сякаш никак не се засегна.

— Да зарежем кавги и препирни — почти нехайно рече той. — Ако правилно те разбирам, ти смяташ… че Драконът е необходим на нас?

— Да — отсече сковано Ритор. Отвъд хоризонта сякаш изръмжаха гръмотевици, нима само му се е сторило? — За да отблъсне нашествието и за да победи Сътворения Дракон.

— Излиза, че Драконът още може да бъде възкресен — каза Огненият и това не беше въпрос, а твърдение.

— Ако Драконът не дойде, нашият свят ще загине.

— Дори и така?

— Войните…

— Досега сме се справяли сами във всичките войни. Времето на Драконите свърши, Ритор.

Ама какво се е случило с клана на Огнените?! Та те докрай подкрепяха низвергнатите повелители на света!

— Трябва ни Дракон — упорито рече Ритор. — И той… ще дойде.

Очакваше нова вълна подигравки, горчива ирония и упреци. Всички знаят, че Драконите са си отишли завинаги. Най-вече — заради него.

— Знам — неочаквано спокойно отвърна събеседникът. — Ти всъщност не уби последния… или последната? Прокуди го, но не го умъртви.

Думите бяха изречени. Ритор чу движенията на другарите си, те запристъпваха от крак на крак. Само чародеят Шати запазваше самообладание. Навярно защото за разлика от децата и войниците знаеше, колко многолика може да бъде истината.

— Да — промълви Ритор, — не можах да го убия, та нали…

— Зная, зная — прекъсна го събеседникът с мек ромолящ шепот, — не обяснявай. Ти го пусна да си върви… и сега последният Дракон се пробужда. Но той не е нужен! Излишен е! Опасен!

— И е единствената защита на нашия свят…

— Ние сами ще браним своя свят! Ритор, ние не ще допуснем завръщането на Драконите! Пробужда се Драконът и заедно с него се пробужда Онзи, който ще го унищожи. Така е било някога с теб. Така ще бъде и сега. И отново ще избухне клане, по-страшно от битките с Природените, с които толкова ни плашиш. Всичко ли си забравил, Ритор?… Или не си? И въпреки това ти призова Дракона, вярно ли е?

— Драконът не може да бъде призован. Той идва сам. Аз… само го предусещам… твърде много от неговата кръв имам по ръцете си.

— Но пък може да бъде повикан Онзи, който ще спре Дракона. И ние го повикахме.

Зад гърба на Ритор някой въздъхна. Шати. Нещо се променяше наоколо. Пространството трепна, защото вълшебната сила се връщаше след отлива си. Часът на Сивия пес свършваше. Магията още беше слаба, твърде далеч бе добата на Отвореното небе, но Ритор усети въздушните струи край пръстите си, различи шепота на своята стихия в провалите на стените.

— Странно е да чуя такива слова от Синовете на Огъня… — произнесе той тихо.

— Тук няма Огън! — рязко изсумтя зад гърба му чародеят Шати. — Ритор, тук няма Огън!

Ритор простря напред ръце и с всички сили се помъчи да почувства аурата на скритата под наметалата си група. Порив на вятър обиколи залата, беше съвсем слаб, но се оказа достатъчен, за да отметне криещите лицата качулки. Простичкото заклинание поиска твърде много усилия.

Лицата насреща бяха бледи. Прекалено прозрачни и чисти за Огнения клан.

— Предателство! — възкликна Ритор, като по навик посегна към дръжката на правата си сабя, която не бе на кръста му. Правилно, нямаше я. Нали идваха да преговарят… Човекът, когото Ритор бе сметнал за вожда на Огнените, се разсмя:

— Защо „предателство“? Напразно обиждаш паметта им, Ритор. Много дълго ги увещавахме да ни кажат мястото на срещата, много дълго…

Братята Клат нямаха нужда от думи, за да се разбират. Те като един пристъпиха напред. Сабите и пистолетите им бяха останали в гората, на сто крачки от разрушения замък, както го изискваха правилата — дори в часа на Сивия пес всеки магьосник би усетил скрито оръжие. Но и дългите ножове в ръцете на братята не бяха за пренебрегване. Таниел също понечи да закрие с тялото си Ритор, но предводителя на клана отблъсна момчето с лакът. В схватката нямаше място за деца.

— Тръгваме си — заяви Ритор, като се мъчеше да вложи в гласа си увереност, която не изпитваше. Стараеше се да не прозвучи като въпрос или молба.

Между клановете на Въздуха и Водата нямаше открита вражда. Случваше се даже да бъдат съюзници. Може би ще им позволят да напуснат…?

— Не — отвърна вождът на Водните чеда. — Страхувам се, че не.

Сега беше техният час. Мигът на сила на тяхната Стихия. И те не се колебаеха да я използват.

И петимата Водни вдигнаха напред ръце, като отърсиха от раменете си чуждите наметала. Едва сега по оранжевата тъкан станаха забележими кафеникави петна, видя се, че са прокъсани на места. Паднаха дрехите на убитите и групата остана в прилепналите си светло-сини роби.

Сега бе часът на Силата им — и никой на този свят не би могъл да спре магията на Водата.

Братята Клат се хвърлиха в бой, опитвайки се да изпреварят заклинанията. Ритор видя — по-ясно, отколкото би му се искало — как по-големият брат се препъна, олюля и се хвана с две ръце за гърлото. Стройното му гъвкаво тяло взе да се надува, тутакси се чу звук на късащ се плат, с тънък звън изпопадаха на пода сребърните копчета на дрехата му. За един миг превърнал се в нещо разплуто и тромаво, воинът рухна и ушите на свидетелите и извършителите заглъхнаха от задавения му вопъл. А след това по-големият Клат се спука. С отвратителен трясък се пръсна кожата му, а станалата изведнъж ненормално светла и прозрачна кръв плисна навред.

Кръвта е също вода.

Малкият Клат живя няколко секунди повече. Всяка магия се нуждае от уравновесяване, затова неговата плът не набъбваше, а съхнеше. Той даже успя да нанесе удар на противника — ножът му се плъзна през гърдите на един от Водните. Навярно не бе смогнал да вложи смъртоносната си сила в последната атака, но въпреки това засегнатият застена и отстъпи, чупейки синхронизирания строй на съратниците си. А изсъхналото като мумия тяло се просна в нозете на врага.

Само миг траят подобни стъписвания в хода на големи и малки битки, но все пак…

— Оттегли се, Ритор! — викна Шати, тръгвайки напред. Беше дошъл неговият ред да мре и магьосникът го разбираше.

Ритор се озърна. Да си пробие път към стълбището покрай врага бе невъзможно. Оставаше един-единствен изход — пробитата стена, зад която изсветляваше небето и дишаше висината.

Малко повече сила! Поне един повей повече!

— Таниел! — предводителят на Въздушните дръпна юношата след себе си. Видя в очите на момчето страх. В своя си час младежът би бил способен на много неща, но сега… — Таниел, бягство или смърт!

Вятърът ги удари в гърба. Навярно магът Шати отдаваше в тази последна, кратка и безнадеждна схватка всичките си сили без остатък. Ревящ въздушен поток помете Водните чеда, отблъсна ги към стълбището. Вождът им се хвана за гърлото, както преди малко бе сторил големият Клат. Магьосникът беше насочил срещу него основния си удар, изтегляше дъха от дробовете му в опит да го удуши. И ако не беше настъпил часът на Пробуждащата се вода, Шати би го довършил.

— Скачай! — кресна Ритор на племенника си. Младежът издиша, без да сваля от него ужасен до смърт взор и направи крачка в пустотата.

Зад тях изплющя воден бич.

Вече в скока към нищото Ритор обърна глава и видя, че гъвкавото синьо жило, цялото в ореол от капки, се протяга към Шати. Бичът разсече тялото на магьосника от дясното рамо към лявото бедро, сетне блесна разгъвайки се и излитайки към тавана на залата, и се стрелна към предводителя на Въздушните. Водният боец не успя да достигне главния си противник на косъм — още не бе утихнал призования от Шати вихър и камшикът в ръката му трепереше непослушно, търсейки път в чуждата му среда.

Предводителят на Въздушните вече падаше надолу.

Въздухът го удари в лицето — ласкаво и объркано.

Не е твоят час, Ритор, какво правиш, Ритор…

Падаше от височина двайсет човешки ръста. Под него се премяташе фигурата на Таниел. Но ето — младежът се стегна, овладя се. Разпери ръце, лягайки върху въздуха. Слабо сияние обви тялото на момчето, когато опита да полети. Магическите му криле плиснаха като лъчи иззад тежки облаци.

— Недей! — закрещя Ритор, но викът му бе отнесен настрани от неукротения вятър.

Даже най-силният и опитен измежду Децата на Въздуха не би могъл да лети в часа на Пробуждащата се вода.

Ала Таниел твърде силно си вярваше, сляпо се осланяше на силите си, на родната стихия. Младостта е крайна и не признава компромиси.

Вярата му бе тъй всеотдайна, че за миг Ритор си помисли, че момъкът ще се справи.

Аурата около Таниел припламна ярко… и угасна. Магическите криле така и не се разтвориха.

Нямаше време за болка. Падането е бързо нещо. Ритор затвори очи, с цялото си същество усещайки въздушния океан край себе си и изтегляйки от пространството тънките нишки разсеяна Сила.

Няма да успее да си създаде криле. Но това не е единственият начин…

Въздухът под него се засвива в плътна възглавница с формата на прозрачна леща. Детска забава, едно от първите упражнения в магьосничество — кой най-дълго ще се удържи върху невидимата опора, кой най-високо ще подскочи, засилен от въздушния трамплин… Как бе могъл Таниел да забрави тези простички заклинания?! Или ги помнеше, но твърде бързо пожела да се възползва от умението на възрастните да летят…

Въздушната леща се пръсна от удара в земята. Удържаният от магията въздух с облекчение се втурна на свобода. Но целта беше постигната — падането бе омекотено. Чезнещата опора дори леко подхвърли Ритор нагоре, залюля го. От разликата в налягането му заглъхнаха ушите. А после докосна камъните, вече без предишната убийствена скорост, изтърколи се по склона и накрая замря, вкопчил изтръпнали пръсти в клоните на храстите, които растяха по ръба на хлътнатината, бележеща отдавна пресъхналия отбранителен ров. Малко по-встрани ровът бе оцелял, понеже в този участък твърдината не е била щурмувана. Беше запазил внушителна дълбочина и острите колове по дъното си. Наклонът спокойно можеше да засили Ритор право върху тях.

Бе много тихо. По-точно му се струваше, че наоколо цари тишина. Чуваше само бученето и пулсациите на кръвта в ушите си. Ритор се надигна, размърда челюсти, за да възстанови слуха си.

Неподвижното тяло на Таниел лежеше наблизо. Бегъл поглед беше достатъчен, за да се убеди — момчето е мъртво. Паднало по гръб върху камъните. В натрошената, изкълчена плът повече нямаше живот.

Въпреки това Ритор пристъпи към трупа на племенника си. След като не го е опазил, поне да отнесе тялото…

Земята затрепери и се раздвижи под нозете му. Мътни фонтанчета бликнаха край предводителя на Въздушния клан. Ритор рязко вдигна глава — през пробойната в стената на замъка го гледаха Водните чеда.

Проклятие!

И той побягна. Почвата под него се разкашкваше, превръщаше се в кално блато. Но той тичаше и скоро се отдалечи, а враговете му не го виждаха сред дърветата. Пък и не е толкова лесно да бъде сразен най-могъщия от клана на Въздуха. Дори във враждебен за него час!