The sleepless Hours who watch me as I lie,
Curtained with star-in woven tapestries
From the board moonlight of the sky,
Fanning the busy dreams
from my dim eyes, —
Waken me when there Mother,
the grew Dawn,
Tells them that dreams and that the
Moon is gone.
Безсънни часове се взират в мен,
а аз лежа във мрака, обграден
като с извезан звезден балдахин
от спуснал се от небосвода син,
сноп лунни сребърни лъчи.
Но в уморените очи
разпръсват се видения болнави
и будя се, когато вече
изгревът ме известява,
че сънищата са далече,
а месечината — заспала…
Съществуват светове, където слънцето е зелено, а пясъкът — черен. Има такива, където планините са от звънтящ кристал, а в бързеите на реките тече чисто злато. В трети снегът е с цвят на кръв, а самата кръв е по-бяла от сняг. Съществуват светове, където замъците не са отстъпили място на многоетажни сиви небостъргачи. А нейде другаде същите тези сиви иглени грамади от бетон отдавна са изоставени и от руините им хората зидат стени на замъци.
Има светове, в които зората е посрещана от сливащо се в един звук пърхане на милиарди криле — хвъркати същества се реят високо над земята, тържественият им химн в чест на изгряващото светило се сплита с вопли на умиращата по повърхността безкрила сган. И има светове, в които слънчевите лъчи опират в плътно залостени капандури, защото там светлината е по-горчива от отрова.
Ала тук не става дума за тях.
Съществуват светове, където нощта и денят са неразделимо прегърнати. Там можеш да вдигнеш взор към слънцето и да забележиш звездите. Там излизаш в нощта — и виждаш слънце.
Ала тук не става дума за тях.
Защото има други светове — слънцето им е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но и сгради от бетон. Там птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки.
Става дума точно за такива светове. Пригответе се.
Чака ни път.