Началото

7

Следващата седмица премина като в мъгла. Сновях между поредната проба в магазина за дрехи на госпожа Фелс и визитите при Розалин в задушния салон на семейство Картрайт, а вечерите прекарвах в кръчмата с Деймън. Опитах се да забравя Катрин. Капаците на прозорците ми оставаха затворени, за да не се изкушавам да се взирам през моравата в къщата за гости, и се насилвах да се усмихвам и да махам на Деймън и Катрин, когато двамата се разхождаха из градината.

Веднъж се качих на тавана, за да погледна портрета на мама. Питах се какъв ли съвет щеше да ми даде. Любовта е търпение, спомнях си я да казва с мелодичния си френски акцент, докато ми четеше от Библията. Идеята ми подейства успокоително. Може би любовта все пак щеше да споходи двама ни с Розалин.

След това се опитах да обикна бъдещата си съпруга или поне да изпитам привързаност. Знаех, че зад стеснителността й и пепеляворусата й коса се криеше сладко и добро момиче, което щеше да стане отдадена съпруга и майка. Последните ми посещения не бяха толкова ужасни. Всъщност Розалин беше в забележително добро разположение на духа. Имаше ново куче — лъскав, черен звяр на име Сейди, когото разнасяше навсякъде със себе си, за да не би да го сполети съдбата на Пени. Веднъж, когато Розалин ме погледна с пълните си с обожание очи и ме попита дали предпочитам за сватбата лилии или гардении, почти изпитах нежност към нея. Може би това щеше да е достатъчно.

Татко не си губи времето да организира друга тържествена вечеря. Този път щеше да бъде барбекю в имението и той бе поканил всичките ни съседи в радиус от трийсет километра. Разпознах само неколцина млади мъже, хубави момичета и войници на Конфедерацията, които се разхождаха из лабиринта от градини, сякаш бяха собственици на имението. Когато бях по-малък, обичах празненствата във Веритас — винаги бяха подходящ случай, за да изтичаме до заледеното езеро с приятели, да поиграем на криеница в блатото, да пояздим до моста Уикъри, а след това да се предизвикаме един друг да се гмурнем в ледените дълбини на Уилоу Крийк. Ала сега исках всичко да свърши час по-скоро, за да се усамотя в стаята си.

— Стефан, искаш ли да пийнеш чаша уиски с мен? — подвикна ми Робърт от импровизирания бар на предната веранда. Съдейки по изкривената му усмивка, той вече беше пиян.

Тикна в ръката ми запотена чаша и наклони своята към нея.

— Много скоро из имението ще топуркат младите потомци на рода Салваторе. Можеш ли да си представиш? — Направи широк жест с ръце, за да покаже с колко голямо място ще разполага въображаемото ми семейство.

На свой ред аз въртях нещастно чашата си в ръце, неспособен да си представя картината.

— Е, ти направи баща си най-щастливият мъж на земята. А и Розалин е голяма щастливка — додаде Робърт. Чукна още веднъж чашата си в моята и се отдалечи, за да поговори с надзирателя на семейство Локуд.

Въздъхнах и се отпуснах на двойната люлка на верандата, а погледът ми обходи веселата тълпа наоколо.

Знаех, че би трябвало да съм щастлив. Знаех, че татко искаше най-доброто за мен. Знаех, че Розалин е добро и мило момиче.

Тогава защо годежът ми се струваше като смъртна присъда?

На поляната хората се хранеха, смееха се и танцуваха, а импровизираният оркестър, състоящ се от Етан Гифън, Брайън Уолш и Матю Хартнът — все мои приятели още от детство — свиреше своя версия на „Бони Блу флаг“. Небето беше безоблачно синьо и времето бе меко и приятно, усещаше се съвсем лек хлад във въздуха, колкото да напомни, че все пак е есен. В далечината се чуваха веселите писъци на децата, които се люлееха на портата. Да съм сред подобно веселие — при това цялото в моя чест — и да не се чувствам щастлив, караше ударите на сърцето ми да отекват тежко и глухо в гърдите ми.

Изправих се и влязох вътре. Запътих се към кабинета на татко. Затворих вратата зад себе си и въздъхнах облекчено. През тежките брокатени завеси се процеждаше съвсем слаба светлина. Стаята бе хладна, изпълнена с мириса на кожа и стари книги. Извадих тънкото томче със сонетите на Шекспир и го отгърнах на любимата ми поема. Шекспир ми действаше успокоително, думите внасяха покой в душата ми, напомняха ми, че на този свят съществуват любов и красота. Може би щеше да ми бъде достатъчно да ги усетя само чрез изкуството.

Разположих се в дълбокото кожено кресло на татко в ъгъла и запрелиствах разсеяно тънките страници. Не съм сигурен колко дълго съм стоял така, понесен на вълните на прекрасния език на поета, но колкото повече четях, толкова по-спокоен се чувствах.

— Какво четеш?

Гласът ме сепна, томчето се изплъзна от скута ми и тупна на пода.

Катрин стоеше на прага на кабинета, облечена в семпла бяла рокля, която подчертаваше чувствените извивки на тялото й. Всички жени на празненството носеха широки кринолини с цели метри муселин, скрили телата си под слоевете плат. Ала Катрин не изглеждаше никак засрамена от разголените си бели рамене. От благоприличие отвърнах смутено поглед.

— Защо не си на партито? — попитах я, като се наведох да вдигна книгата.

Катрин пристъпи към мен.

— А защо ти не си на партито? Не си ли почетният гост? — Кацна на страничната облегалка на креслото ми.

— Чела ли си Шекспир? — Посочих към отворената книга в скута си. Беше несръчен опит да сменя темата на разговора; още не бях срещал момиче, запознато с творбите му. Дори вчера Розалин ми призна, че през последните три години не била прочела нито една книга, откакто се дипломирала от девическото училище. А и тогава последната книга, която прочела, била как да бъде прилежна и предана южняшка съпруга.

— Шекспир — повтори Катрин, разделяйки думата на три срички. Имаше странен акцент, какъвто не бях чувал от други жители на Атланта. Залюля краката си напред-назад и аз забелязах, че не носи чорапи. С усилие откъснах погледа си.

— Дали да те сравня с летен ден2… — започна да рецитира тя.

Погледнах я смаяно.

— Ти по си мил от него, по-умерен — продължих стиха. Сърцето ми препускаше лудешки в гърдите, а мозъкът ми бе размекнат като меласа, създавайки у мен необикновено усещане, което ме караше да се чувствам сякаш сънувам.

Катрин дръпна рязко книгата от скута ми и я затвори шумно.

— Не — отвърна твърдо.

— Но това е следващият стих — настоях, раздразнен, че сменя правилата на играта, която си мислех, че разбирам.

— Това е следващият стих на господин Шекспир. Но аз просто ти зададох въпрос. Трябва ли да те сравня с летен ден? Заслужавате ли подобно сравнение, господин Салваторе? Или ви е нужна книга, за да решите? — попита Катрин с усмивка, като държеше томчето на разстояние.

Изкашлях се, докато мислите ми бясно препускаха. Деймън щеше да каже нещо остроумно в отговор, без дори да се замисли. Но когато бях с Катрин, се чувствах като ученик, който се опитва да впечатли момиче с жаба, уловена в езерото.

— Ами, би могла да сравниш брат ми с летен ден. Прекарваш доста време с него. — Лицето ми пламна и тутакси пожелах да си върна думите обратно. Прозвучаха толкова ревниво и дребнаво.

— Може би с летен ден с малко гръмотевици в далечината — рече Катрин и изви вежди. — Но ти, Стефан Салваторе, ти си различен от Загадъчния Деймън. Или… — Катрин се извърна и по лицето й пробяга дяволита усмивка — Дръзкия Деймън.

— Аз също мога да бъда дързък — изтърсих раздразнено, преди дори да се осъзная. Поклатих объркано глава. Катрин някак си ме подтикваше да говоря, без да мисля. Тя беше толкова жива и кипяща от енергия — когато разговарях с нея, все едно бях в плен на прекрасен сън, където каквото и да кажех, нямаше да има последствия, но всичко беше изключително значимо.

— Е, в такъв случай бих искала да видя това, Стефан — рече Катрин. — Постави леденостудената си ръка върху челото ми. — Сближих се с Деймън, но теб едва те познавам. Жалко, нали?

В далечината оркестърът засвири „Аз съм добрият, стар бунтовник“. Осъзнавах, че трябва да изляза навън, да изпуша пура с господин Картрайт, да поведа Розалин във вихъра на първия валс, да вдигна тост за превръщането си в истински мъж на Мистик Фолс. Ала вместо това продължавах да седя в кожено кресло и единственото ми желание беше да остана вечно в кабинета и да вдъхвам упойващото ухание на Катрин.

— Може ли да кажа нещо? — попита тя и се наведе към мен. Една тъмна непокорна къдрица падна върху бялото й чело. Трябваше да напрегна цялата си воля, за да устоя на желанието си да я отметна от лицето й. — Не мисля, че ти харесва това, което се случва в момента. Барбекюто, годежът…

Сърцето ми бясно заби. Вгледах се изпитателно в кафявите очи на Катрин. През последната седмица отчаяно се опитвах да скрия чувствата си. Дали тя ме бе видяла да спирам пред къщата за гости? Дали ме бе зърнала да препускам с Мезаноте към гората, докато двамата с Деймън се разхождаха из градините, в отчаяното си желание да избягам от смеха им? Нима по някакъв начин бе успяла да прочете мислите ми?

Катрин се усмихна тъжно.

— Бедният, сладък, послушен Стефан. Нима още не си научил, че правилата са създадени, за да бъдат нарушавани? Не можеш да направиш някого щастлив — баща си, Розалин, семейство Картрайт — ако самият ти си нещастен.

Прокашлях се, изпълнен с болезненото съзнание, че тази жена, която познавах едва от няколко седмици, ме разбираше по-добре от собствения ми баща… и отколкото бъдещата ми съпруга някога щеше да ме разбира.

Катрин се плъзна от облегалката на креслото и погледна към томовете на баща ми, подредени по лавиците. Извади дебела книга с кожена подвързия — „Мистериите на Мистик Фолс“. Никога досега не бях виждал този том. Розовите й устни се извиха в усмивка и тя ми даде знак да седна до нея на дивана. Знаех, че не биваше да го правя, но сякаш в транс се изправих и прекосих стаята. Отпуснах се върху хладната кожена възглавница до нея и пропъдих всички съмнения.

В крайна сметка, кой знае? Може би няколко мига в компанията й щяха да се окажат балсамът, който да пропъди обзелата ме меланхолия.