32

Загърбих имението и закрачих, а после се затичах по черния коларски път към града. Неясно защо останах с усещането, че нозете ми едва се докосват до земята. Тичах по-бързо и все по-бързо, но дишането ми си оставаше все така равномерно. Имах чувството, че мога да бягам така вечно и го желаех, защото всяка крачка ме отвеждаше все по-далеч от ужасите, на които бях свидетел.

Опитвах се да не мисля, опитвах се да блокирам спомените. Вместо това се съсредоточих върху лекото докосване до земята, докато бързо поставях единия си крак пред другия. Направи ми впечатление, че дори и в мрака можех да виждам как блещукат капчиците от мъглата по листата, които все още не бяха окапали от клоните на дърветата. Можех да чувам дори дишането на катериците и зайците, тичащи из гората. И навсякъде долавях някакъв странен метален мирис.

Когато навлязох в града, черният коларски път отстъпи пред калдъръма. Стори ми се, че пристигнах много бързо, защото досега обикновено ми трябваше не по-малко от час за същото разстояние. Забавих темпо и накрая спрях. Очите ме заболяха, докато се озъртах бавно наляво-надясно. Градският площад изглеждаше някак си по-различно. В прахта между камъните от калдъръма пълзяха насекоми. Боята по стените на имението на Локуд се беше олющила, макар че беше построено само преди няколко години. Навсякъде видях белези на разруха и упадък.

Но най-силно се усещаше миризмата на върбинка. Тя беше навсякъде. Ала вместо да е леко приятна, миризмата беше всепоглъщаща, замайваше ме и ми се гадеше от нея. Единственото, което можеше донякъде да се противопостави на пресищащия аромат, беше тежката металическа миризма.

Вдъхнах го дълбоко, внезапно осъзнал, че тази миризма беше единственият лек срещу слабостта, пораждана от върбинката. Всяка фибра в тялото ми крещеше, че трябва да намеря източника й, че трябва да се нахраня. Огледах се като изгладнял звяр и очите ми много бързо обходиха пространството от кръчмата надолу по улицата чак до пазара и до края на сградата на Локуд. Нищо.

Отново помирисах въздуха и едва сега осъзнах, че тази миризма — прекрасна, ужасна и едновременно с това проклета — все повече се приближава. Завъртях се рязко и затаих дъх, като видях Алис, красивата млада барманка от кръчмата, да се спуска надолу по улицата. Тананикаше си нещо и крачеше, олюлявайки се, несъмнено защото бе изпробвала уискито, което цяла нощ бе сервирала. Косата й грееше като червен пламък на фона на бледата й кожа. Ухаеше на нещо топло и сладко, като смесица от желязо, пушек на изгорели дърва и тютюн.

Тя беше лекарството за мен.

Прокраднах се в сенките на дърветата от двете страни на улицата. Останах шокиран колко шумно се движеше тя. Тананикането й, дишането й дори, всяка залитаща нейна стъпка, отекваха в ушите ми. Не спирах да се чудя как още не е събудила целия град.

Накрая тя премина покрай мен толкова близо, че малко оставаше да докосна заоблените й форми. Изскочих и я сграбчих. Тя ахна.

— Алис — заговорих я, като гласът ми отекваше глухо в ушите ми. — Аз съм, Стефан.

— Стефан Салваторе? — смаяно избъбри тя и изумлението й бързо прерасна в страх. — Н-н-но нали си мъртъв?

Успях да доловя миризмата на уиски в дъха й, видях бледата й шия, със синкави вени под кожата й, и малко ми оставаше да припадна. Но не я докоснах със зъби. Още беше много рано. Засега само се наслаждавах да я държа в ръцете си, отдаден на сладкото облекчение, че това, за което ненаситно жадувах допреди малко, сега е в ръцете ми.

— Шшт — промърморих. — Всичко ще бъде наред.

Устните ми погалиха леко бялата й кожа и се удивих колко сладка и благоуханна бе тя. После, когато повече не можех да издържам, отдръпнах устните си и впих зъби в шията й. Кръвта й рукна през зъбите ми, венците ми, за да се разлее навътре в тялото ми, разнасяйки със себе си топлина, сила и живот. Смуках жадно кръвта й, като спрях само когато Алис се отпусна, натежала, в ръцете ми, а биенето на сърцето й се забави до глухо туптене. Избърсах устата си и сведох поглед към тялото на изпадналото в безсъзнание момиче, като се възхитих на майсторското си дело: върху врата й имаше само две малки идеално оформени дупчици, с диаметър само от няколко милиметра.

Още не беше мъртва, но знаех, че скоро ще бъде.

Преметнах Алис през рамо, като едва усещах тежестта й, както и допира на краката ми по земята, след което продължих през града, а после през гората към каменоломната.

Загрузка...