Началото

12

Не бях сигурен дали свежият въздух или цветята на Емили ме успокоиха, но през тази нощ спах много добре. На следващата сутрин се събудих от ярката слънчева светлина и, за пръв път от смъртта на Розалин, не изпих лечебната отвара, която Корделия беше оставила на нощното ми шкафче. От кухнята се разнесе миризма на канела и яйца. Чух пръхтенето на конете, докато Алфред ги впрягаше пред конюшнята. За миг изтръпнах от мисълта, че отново мога да бъда щастлив.

— Стефан! — прогърмя гласът на баща ми зад вратата на стаята ми. Три пъти почука на нея с дръжката на камшика си за езда. Мигом си припомних какво се бе случило през миналата седмица и безпокойството ми отново се пробуди.

Нищо не му отговорих. Надявах се просто да си тръгне. Вместо това той отвори вратата. Беше облечен с брича си за езда, с черния си камшик в ръка, с усмивка на лице и стръкче виолетово цвете, затъкнато в ревера му. Не ми беше красиво, нито благоуханно. Всъщност приличаше на някоя от билките, които Корделия береше покрай бараките на прислужниците.

— Ще излезем да пояздим — обяви баща ми, като разтвори със замах дървените капаци на прозорците. Закрих очите си с ръка заради ярката слънчева светлина. Как можеше светът навън да е толкова заслепяващ. — Тази стая се нуждае от проветряване и почистване, а ти, момчето ми, се нуждаеш от повече слънце.

— Но аз трябва да се занимавам с учението си — промърморих и вяло протегнах ръка към томчето с „Макбет“, отворено върху бюрото.

Баща ми грабна книгата и решително я затвори.

— Трябва да поговоря с теб и Деймън, но далече от всякакви любопитни уши. — Огледа подозрително стаята. Проследих погледа му, но не видях нищо, освен купчината от мръсни чинии, които Корделия още не бе успяла да прибере.

Точно тогава, като по поръчка, Деймън влезе при нас, облечен с брича си с цвят на горчица, наметнал сивото си палто от армията на Конфедерацията.

— Татко! — Деймън учудено завъртя очи. — Само не казвай, че отново си се захванал с онези глупости за демоните.

— Не са глупости! — изрева баща ни. — Стефан, ще се видя с теб и с брат ти навън, пред конюшнята. — Завъртя се на пети и изскочи в коридора. Деймън само поклати глава, сетне го последва, оставяйки ме да се облека.

Избрах костюма си за езда — сива жилетка и кафяв брич — и въздъхнах, защото не бях сигурен дали ще имам сили както за ездата, така и да издържа на поредните спорове между баща ми и брат ми. Като отворих вратата, заварих Деймън да ме чака, седнал на най-долното стъпало на витата стълба.

— Вече по-добре ли се чувстваш, братко? — попита ме Деймън, докато излизахме и прекосявахме моравата.

Кимнах, макар че с крайчеца на окото си зърнах за миг мястото под върбата, където бях открил тялото на Розалин. Тревата беше висока и яркозелена. Катерички се катереха по чепатия ствол на дървото. Наоколо чуруликаха врабчета, а сведените клони на плачещата върба бяха потънали в буйна зеленина и пълни с обещание. Нямаше никакви признаци за нещо нередно.

Въздъхнах с облекчение, когато стигнахме до конюшнята, където вдъхнах познатата, приятна миризма на добре смазана кожа и дървени трици.

— Здравей, момичето ми — прошепнах в кадифеното ухо на Мезаноте. От признателност тя радостно изцвили. Гривата й изглеждаше копринено гладка, още по-изгладена от последния път, когато я бях сресал. — Съжалявам, че не съм идвал да те видя, но брат ми май се е погрижил за теб.

— Всъщност Катрин се погрижи кобилата ти да блести така. Което се отрази доста зле на нейните коне. — Деймън се усмихна закачливо, като с брадичката си ми посочи двете черни кобили в ъгъла на конюшнята. Те наистина леко потропваха с копита, свели унило очи към земята, сякаш искаха да покажат колко сурово са били пренебрегнати и колко са самотни.

— Явно прекарваш доста време с Катрин — промълвих накрая. Не беше въпрос, а заключение. Разбира се, че е бил с нея. Деймън винаги се оправяше дяволски лесно с жените. Знаех, че познаваше жените, особено след първата му година в армията на Конфедерацията. Беше ми разказвали какви ли не истории за някои от жените, с които се бе запознал в градове като Атланта и Лексингтън, от които се изчервявах. Дали познаваше и Катрин?

— Да, така е — потвърди Деймън и преметна крак върху седлото на коня си Джейк. Но не се впусна в повече обяснения.

— Готови ли сте, момчета? — провикна се баща ни, докато конят му нетърпеливо потропваше на място. Кимнах и потеглих след баща ни и Деймън към моста Уикъри, намиращ се в другия край на имението.

Прекосихме моста и продължихме навътре в гората. Примигнах облекчено. Слънцето грееше прекалено ярко. Много повече предпочитах гъстите сенки на дърветата в гората. Около тях винаги бе хладно. Земята в гората беше застлана с мокрите им изпопадали листа, макар че скоро не беше валяло. Листата бяха толкова гъсти, че през тях се виждаха съвсем малки части от синьото небе. Само от време на време дочувах шумоленето на някоя миеща мечка или язовец сред храсталаците. Опитах се да не сравнявам тези животински звуци с онези, които навярно е издавал звярът, нападнал Розалин.

Продължихме да яздим през гората, докато накрая стигнахме до поляната. Баща ни спря рязко коня си, скочи от седлото и го завърза за една бреза. Аз завързах послушно Мезаноте за едно от съседните дървета и се огледах. Поляната бе маркирана с камъни, наредени приблизително в кръг, над които дърветата се разделяха като естествен прозорец към небето. От много отдавна кракът ми не бе стъпвал тук или поне не след заминаването на Деймън. Когато бяхме момчета, имахме навика да идваме тук с другите хлапета от града, за да се отдаваме на забранените игри на карти. Всеки знаеше, че тази поляна е предпочитаното място от момчетата за игра на карти, момичетата идваха тук да си разменят последните клюки и всички идваха да споделят тайните си. Ако баща ни действително искаше да проведем разговора си на спокойно място, по-добре да ни беше завел в някоя от градските кръчми.

— Изпаднали сме в беда — започна той без никакво предисловие, като погледна към небето. Проследих погледа му, очаквайки да видя признаци на задаваща се лятна буря. Но вместо това небето си оставаше чисто, яркосиньо, което ми напомни — както всичко напоследък — за безжизнените очи на Розалин.

— Не сме, татко — изрече Деймън натъртено. — Знаеш ли кой е изпаднал в беда? Всички онези войници, които се сражават в тази загубена война, при това за кауза, в която ти ме накара да повярвам. Проблемът е във войната и твоята несекваща страст навсякъде да търсиш конфликти. — Деймън тропна гневно с крак, с което толкова много ми напомни за Мезаноте, че едва се сдържах да не се разсмея.

— Няма да търпя да ми възразяваш! — извика татко и размаха юмрук към Деймън. Аз местех поглед от единия към другия, все едно се намирах на състезание по тенис. Деймън се извисяваше над приведените рамене на баща ни и за пръв път осъзнах, че той е започнал да старее.

Брат ми опря ръце на кръста си.

— Тогава говори. Нека чуем какво имаш да ни кажеш.

Очаквах баща ни да се развика, но вместо това той отиде до един от камъните. Колената му изпукаха, докато се навеждаше да седне.

— Искате ли да узнаете защо напуснах Италия? Заради вас. Заради бъдещите ми деца. Исках на всяка цена синовете ми да израснат и да се оженят и да имат свои деца в земя, която да е моя собственост, в земя, която да обичам. И аз обикнах тази земя, затова не мога да стоя безучастен и да гледам как демоните я съсипват — изговори на един дъх баща ни, докато диво размахаше ръце. Отстъпих крачка назад, а Мезаноте изцвили продължително и натъжено. — Демони — повтори той, сякаш да докаже правотата си.

— Демони? — изсумтя Деймън презрително. — По-скоро големи кучета. Нима не осъзнаваш, че подобни разговори могат да доведат дотам, че да изгубиш всичко? Ти казваш, че си искал да ни осигуриш добър живот, но винаги ти решаваш как да живеем този живот. Накара ме да отида да воювам, уреди годежа на Стефан, а сега се опитваш да ни убедиш да повярваме на твоите измислици — разкрещя се Деймън в отчаянието си.

Стрелнах с виновен поглед баща ни. Не исках да знае, че не бях обичал Розалин. Но той въобще не ме погледна. Беше прекалено зает да се взира гневно Деймън.

— Винаги съм искал най-доброто за моите момчета. Зная пред какво сме изправени сега и нямам време за твоите ученически спорове. Не ви разказвам измислици. — Баща ни отново се обърна към мен и аз се насилих да погледна в черните му очи. — Моля ви да ме разберете. Сред нас има демони. Те съществуваха и в старата ни родина. Ходят по земята и говорят също като нас, хората. Но не пият това, което и хората.

— Е, ако не пият вино, това би било благословия, нали? — подметна Деймън със саркастичен тон. Вцепених се. Спомних си за времето след смъртта на майка ни, когато баща ни пиеше прекалено много вино или уиски, заключен в кабинета си, а по-късно през нощта мърмореше за призраци или демони.

— Деймън! — Гласът му беше по-остър от този на брат ми. — Ще пренебрегна безочието ти. Но няма да позволя вие да ме пренебрегвате. Чуй ме, Стефан — обърна се баща ни към мен. — Това, което се е случило с младата ти годеница Розалин, не е било трагичен инцидент с освирепяло животно. Не е бил някой от койотите на Деймън — продължи той, като на практика яростно изплюваше всяка дума. — Бил е un vampire. Имаше ги в старата ни родина, а ето че се появиха и тук. — Червендалестото му лице се сгърчи. — И те причиняват цялото това зло. Те се хранят с нас. И ние трябва да ги спрем.

— Какво искаш да кажеш? — попитах нервно. Изчезна и последната следа от изтощението ми, от замайването ми. Сега изпитвах само едно — всепоглъщащ страх. Отново се замислих за Розалин, но този път, вместо да видя очите й, си припомних окървавеното й гърло и двете малки, идеално оформени дупчици от едната страна на врата й. Докоснах своето гърло и усетих пулса под кожата. Туптенето на кръвта под пръстите ми се ускори и усетих как сърцето ми пропусна един удар. Възможно ли бе баща ни да е… прав?

— Татко иска да каже, че прекарва прекалено много време в слушане на дрънканиците на набожните дами. Татко, това е история от онези, с които плашат децата. И не е от най-мъдрите. Всичко, което ни наговори, са пълни глупости. — Деймън поклати глава и със сърдита гримаса се надигна от дънера, върху който бе седнал. — Нямам намерение да седя тук и да слушам приказки за призраци. — Вдигна крака си с ботуша със златни копчета, възседна Джейк и погледна надолу към баща ни с изражение, сякаш го предизвикваше да каже още нещо.

— Запомни думите ми — заговори татко и пристъпи към мен. — Вампирите са сред нас. Изглеждат също като нас и могат да живеят сред нас, но не са като нас. Те пият кръв. Това е техният еликсир на живота. Нямат души и никога не умират. Те са безсмъртни.

Думата безсмъртни ме накара да поема дълбоко дъх. Вятърът промени посоката си и листата зашумяха. Потръпнах.

— Вампири — повторих бавно. Бях чувал и преди тази дума, когато двамата с Деймън бяхме ученици и имахме навика да се спотайваме на моста Уикъри, за да плашим приятелите си. Едно от момчетата ни сподели, че видяло някаква странна фигура, коленичила във водата, забила зъби във врата на един елен. Момчето си призна, че изпищяло, а фигурата се извърнала към него с червени като на дявол очи, докато кръвта капела от дългите, остри зъби. Вампир, убедено ни повтаряше момчето, докато оглеждаше кръга от слушателите си, за да провери дали бе успяло да ни впечатли. Но понеже беше бледо и мършаво и хич не го биваше в стрелбата, ние просто се изсмяхме и започнахме безмилостно да му се подиграваме. На следващата година момчето, заедно със семейството си, се премести в Ричмънд.

— Е, предпочитам вампирите пред един умопобъркан баща — заяви Деймън, смушка хълбоците на Джейк и препусна към залеза.

Обърнах се към баща ни. Очаквах да последва гневна тирада. Но той само поклати глава.

— Вярваш ли ми, синко? — попита.

Кимнах, макар че не бях сигурен в какво да вярвам. Знаех само, че някак си през миналата седмица целият ми свят се промени и вече не знаех къде е мястото ми.

— Добре — кимна баща ми, преди да препуснем към края на гората и да продължим към моста Уикъри. — Трябва да бъдем извънредно внимателни. Изглежда войната е пробудила вампирите. Сякаш подушват кръвта.

Думата кръв продължаваше да отеква в съзнанието ми, когато насочихме конете си покрай гробището и оттам по прекия път през полето до езерото. Видях в далечината отраженията на слънчевите лъчи от водата в езерото. Никой не би си представил тази тучна хълмиста земя да се превърне в обиталище на демони. Демоните, ако въобще съществуваха, принадлежаха на старата ни родина, сред чиито порутени древни замъци и селски църкви беше израснал баща ни. Всички думи, които казваше той, ми бяха познати, но звучаха толкова странно на мястото, където ги изричаше.

Баща ми се огледа, за да провери дали някой не се е скрил в храстите край моста. Конете сега поеха покрай гробището, в което внушителните надгробни камъни се виждаха съвсем ясно на ярката светлина на топлия летен ден.

— С кръвта се хранят. Тя им дава сила.

— Но тогава… — попитах, докато в ума ми кръжаха какви ли не догадки. — Ако те са безсмъртни, как тогава ние ще…

— Ги убием? — довърши той мисълта ми. Издърпа юздата на коня си. — Има си методи за това. Разучил съм ги. Чух, че в Ричмънд живее свещеник, който може да се опита да ги прогони, но и хората в града знаят… някои неща — завърши той. — Джонатан Гилбърт и шериф Форбс обсъдиха с мен някои предпазни мерки.

— Ако има нещо, което мога да направя… — предложих помощта си, неуверен какво точно да кажа.

— Разбира се — отвърна баща ми безцеремонно. — Очаквам от теб да се присъединиш към нашия комитет. Но първо ще поговоря с Корделия. Тя познава билките и ми спомена за едно растение, което се наричало върбинка. — Баща ми докосна с ръка цветето на ревера си. — Ще съставим план. И ще спечелим надмощие. Защото те може да са безсмъртни, но Бог е на наша страна. Или ще ги избием, или те ще ни избият. Разбираш ли ме, момчето ми? Това е войната, в която ти е отредено да се сражаваш.

Кимнах, усещайки в пълна степен тежестта на тази нова отговорност върху раменете си. Може би тъкмо това трябваше да правя: не да се оженя или да отида да воювам за Конфедерацията, а да се сражавам срещу това противоестествено зло. Спогледахме се с баща ми.

— Ще сторя всичко, което поискаш — обещах му. — Всичко.

Последното, което видях, преди да препусна в галоп обратно към конюшнята, беше широката усмивка върху лицето на баща ми.

— Знаех си, че ще го направиш, синко. Ти си истински Салваторе.