Мъглявината Андромеда

Глава първа Желязната звезда

В слабата светлина, която се отразяваше от тавана, скалите на уредите приличаха на галерия от портрети. Кръглите изглеждаха лукави, напречно овалните се разтапяха в нагло самодоволство, квадратните бяха застинали в тъпа увереност. Блещукащите в тях сини, небесносини, оранжеви, зелени светлинки подчертаваха впечатлението.

В центъра на извития пулт се открояваше широк яркочервен циферблат. Над него някак неудобно се беше привела млада девойка. Забравила за креслото до себе си, тя бе приближила глава до стъклото. Аленият отблясък правеше лицето и́ по-старо и сурово, очертаваше тъмни сенки около издадените пълнички устни, заостряше малко чипия и́ нос. Широките навъсени вежди бяха станали съвсем черни и придаваха на очите мрачния израз на обречен човек.

Пеенето на броячите се прекъсна от слаб металически звън. Девойката трепна, изправи се и обтегна назад тънките си ръце, като разкършваше уморения си гръб.

Отзад щракна вратата, появи се едра сянка, превърна се в човек с отсечени и точни движения. Разля се златиста светлина и гъстата тъмночервена коса на девойката сякаш заискри. Очите и́ също пламнаха, изпълнени с тревога и любов, когато тя се обърна към влезлия.

— Нима не сте заспали? Сто часа без сън!…

— Лош пример? — без да се усмихва, но весело попита влезлият. В неговия глас се промъкваха високи металически нотки, които сякаш занитваха речта му.

— Всички други спят — несмело каза девойката — и… нищо не знаят — добави тя полугласно.

— Не се страхувайте да говорите! Другарите спят и сега само ние двамата сме будни в Космоса, а до Земята има петдесет билиона[1] километра — всичко парсек[2] и половина!

— И анамезон[3] е останал само за едно ускоряване! — Ужас и възторг звучаха във възклицанието на девойката.

С две стремителни крачки началникът на тридесет и седмата звездна експедиция Ерг Ноор се озова до яркочервения циферблат.

— Петият кръг!

— Да, влязохме в петия. И… нищо. — Девойката хвърли красноречив поглед към звуковия рупор на автомата-приемник.

— Виждате ли, не бива да се спи. Трябва да се обмислят всички варианти, всички възможности. Към края на петия кръг трябва да вземем решение.

— Но това са още сто и десет часа…

— Добре, ще поспя тук, в креслото, когато спораминът[4] престане да действува. Взех го преди едно денонощие.

Девойката съсредоточено съобразяваше нещо и най-подир се осмели:

— Може би трябва да скъсим радиуса на кръга? Ами ако е станала повреда на предавателя им?

— Не бива! Да се скъси радиусът, без да се намалява скоростта — това значи мигновено разрушаване на кораба. Да се намали скоростта и… после без анамезон… парсек и половина със скоростта на най-старите лунни ракети? Чак след сто хиляди години ще се приближим до нашата Слънчева система.

— Разбирам… Но не е ли възможно те…

— Не! В ония далечни времена е било възможно хората да постъпват небрежно, да се лъжат взаимно или самоизмамват. Но не и сега!

— Не това имам предвид — обида прозвуча в резкия отговор на девойката. — Аз исках да кажа, че «Алграб» навярно се е отклонил от курса и също ни търси.

— Не може да се отклони така много. Не може да не е тръгнал в определеното време. Ако се е случило невероятното и са излезли от строя и двата предавателя, звездолетът без съмнение би започнал да пресича кръга диаметрално и ние щяхме да го чуем на планетарно приемане. Невъзможно е да сме сбъркали — ето и условната планета!

Ерг Ноор посочи огледалните екрани, които се намираха в дълбоки ниши от четирите страни на поста за управляване. В непрогледен мрак горяха безброй звезди. На левия преден екран бързо прелетя малък сив диск, едва осветен от своето светило, много отдалечено оттук, от края на системата Б-7336-С+87-А.

— Нашите бомбени фарове[5] работят точно, макар че ги хвърлихме преди четири независими години.[6] — Ерг Ноор посочи ясната ивичка светлина покрай дългото стъкло в лявата стена. — «Алграб» трябваше да бъде тук още преди три месеца. Това значи — Ноор се поколеба, като че ли не се решаваше да произнесе присъдата, — че «Алграб» е загинал.

— Ами ако не е загинал, а е повреден от метеорит и не може да развива скорост?… — възрази червенокосата девойка.

— Не може да развива скорост! — повтори Ерг Ноор. — Та нима не е същото, ако между кораба и целта застанат хилядолетия път? Дори по-лошо — смъртта няма да дойде веднага, ще минат години на обречена безнадеждност. Може би ще отправят зов — тогава ще узнаем… след около шест години… на Земята.

Със стремително движение Ерг Ноор измъкна сгъваемото кресло изпод масата на електронната изчислителна машина. Тя беше малък модел «МНУ-11». Досега поради голямата тежест, размери и чупливост не можеше да се монтира на звездолетите електронна машина-мозък от типа «ИТУ» за всестранни операции и напълно да и́ се възложи управляването на звездолета. В поста за управляване се налагаше да присъствува дежурен навигатор, още повече че беше изключено да се ориентира точно курсът на кораба за толкова далечни разстояния.

Ръцете на началника на експедицията защракаха с бързината на пианист по ръчките и бутоните на изчислителната машина. Бледото, с остри черти лице застина в каменна неподвижност, високото чело, упорито наведено над пулта, сякаш изпращаше предизвикателство на силите на стихийната съдба, които заплашваха малкия жив свят, промъкнал се в забранените дълбини на пространството.

Низа Крит, млада астронавигаторка, за първи път попаднала в звездна експедиция, с притаен дъх наблюдаваше съсредоточилия се в себе си Ноор. Колко спокоен, пълен с енергия и ум е той, любимият човек!… Любим и през петте години на полета. Няма смисъл да скрива от него… И той знае, Низа чувствува това… Сега, когато стана това нещастие, тя изпита радостта да дежури заедно с него. Три месеца насаме, докато останалият екипаж на звездолета е потънал в сладък хипнотичен сън. Останаха още тринадесет дни, после ще заспят те — за половин година, а през това време ще преминат още две смени дежурни — навигатори, астрономи и механици. Другите — биолозите, геолозите, работата на които започва чак на мястото на пристигането — може да спят и по-дълго, докато астрономите… — о, техният труд е най-напрегнат!

Ерг Ноор се изправи и мислите на Низа секнаха.

— Ще отида в кабинета със звездните карти. Вашата почивка е след… — той погледна циферблата на независимия часовник — девет часа. Има време да се наспя, преди да ви сменя.

— Не съм се уморила, ще бъда колкото трябва тук, само вие да можете да си починете!

Ерг Ноор се намръщи — искаше да възрази, но отстъпи пред нежността на думите и златистокестенявите очи, доверчиво обърнати към него, усмихна се и мълком излезе.

Низа се разположи в креслото, с привичен поглед обгърна уредите и дълбоко се замисли.

Над нея се чернееха отразяващите екрани, през които централният пост за управляване оглеждаше бездната, заобикаляща кораба. Разноцветните светлинки на звездите приличаха на игли от светлина, които пронизваха окото.

Звездолетът изпреварваше планетата и нейното притегляне заставяше кораба да се поклаща в променливото гравитационно поле. И недружелюбните величествени звезди в отразяващите екрани правеха диви скокове. Контурите на съзвездията се сменяваха с неуловима бързина.

Планетата К-2-2Н-88, отдалечена от своето светило, студена, безжизнена, беше известна като удобно място за рандеву на звездолети… за срещата, която не се състоя. Петият кръг… И Низа си представи своя кораб, който лети с намалена скорост по чудовищния кръг с радиус един милиард километра и непрекъснато изпреварва пълзящата като костенурка планета. След сто и десет часа корабът ще завърши петия кръг… И какво тогава? Могъщият ум на Ерг Ноор сега е събрал всичките си сили за търсене на най-правилния изход. Началникът на експедицията и командир на кораба не може да греши — иначе първокласният звездолет «Тантра» с екипаж измежду най-добрите учени никога не ще се върне от бездната на пространството! Но Ерг Ноор няма да сгреши…

На Низа Крит изведнъж и́ се зави свят. Това отвратително състояние означаваше, че звездолетът се е отклонил от курса на нищожна част от градуса, допустима само при намалена скорост, иначе неговият крехък товар не би останал сред живите. Едва-що се разпръсна сивата мъгла в очите на девойката, и прилошаването настъпи отново — корабът се върна в курса. Извънредно чувствителните локатори бяха напипали в черната бездна отпред метеорит — главната опасност за звездолетите. Електронните машини, които управляват кораба (защото само те могат да извършват всички манипулации с необходимата бързина — човешките нерви не издържат при космичните скорости), за милионна част от секундата отклониха «Тантра» и когато опасността премина, също така бързо я върнаха в предишния курс.

«Какво ли е попречило на също такива машини да спасят «Алграб»? — помисли съвзелата се Низа. — Той сигурно е повреден от среща с метеорит. Ерг Ноор казваше, че досега всеки десети звездолет загива от метеорити, въпреки че са изобретени такива чувствителни локатори като уреда на Вол Ход и защитните енергетични завеси, които отхвърлят дребните частици». Гибелта на «Алграб» постави и самите тях в рисковано положение, когато изглеждаше, че всичко е добре обмислено и предвидено. Девойката започна да си припомня всичко, което се случи от момента на отлитането.

Тридесет и седмата звездна експедиция беше изпратена към планетната система на близката звезда в съзвездието Змиеносец, чиято единствена населена планета — Зирда — отдавна говореше със Земята и другите светове от Великия пръстен. Внезапно тя млъкна. Повече от седемдесет години не идваше нито едно съобщение. Дълг на Земята, като най-близка до Зирда планета от Пръстена, беше да изясни какво се е случило. Ето защо корабът на експедицията взе много уреди и няколко видни учени, нервната система на които след доста изпитания се оказа способна да издържи годините на затворническия живот в звездолета. Запас от гориво за двигателите — анамезон, тоест вещество с разрушени мезонни връзки в ядрата, притежаващо почти светлинна скорост на изтичане, беше взет точно колкото е нужно не поради теглото, а вследствие огромния обем на контейнерите за съхранение. Запаса от анамезон смятаха да попълнят на Зирда. В случай, че с планетата е станало нещо сериозно, второкласният звездолет «Алграб» трябваше да срещне «Тантра» край орбитата на планетата К2-2Н-88.

С острия си слух Низа долови, че тонът на настройката на полето на изкуственото привличане се е изменил. Дисковете на трите уреда отдясно замигаха неравномерно, включи се електронният опипвач на десния борд. На светналия екран се появи ръбест блестящ къс. Той се движеше като снаряд право срещу «Тантра» и следователно се намираше далеч. Това беше гигантски отломък от вещество, които се срещаха извънредно рядко в космичното пространство. Низа побърза да определи неговия обем, масата, скоростта и посоката на полета му. Чак когато щракна автоматичната ролка на дневника за наблюдения, Низа се върна към своите спомени.

Най-яркият от тях беше мрачното кървавочервено слънце, което израстваше в зрителното поле на екраните през последните месеци от четвъртата година на пътуването. Четвърта за всички обитатели на звездолета, летящ със скорост пет шести от абсолютната единица — скоростта на светлината. На Земята бяха минали вече около седем години, които се наричаха независими.

Филтрите на екраните щадяха човешките очи — изменяха цвета и силата на лъчите на всяко светило. То ставаше такова, каквото би се видяло през дебелата земна атмосфера с нейните озонен и воден защитни екрани. Неописуемата призрачновиолетова светлина на високотемпературните светила изглеждаше небесносиня или побеляваше, мрачните сиворозови звезди ставаха весели, златистожълти, подобно на нашето Слънце. Тук светилото, горящо с победна яркочервена светлина, придобиваше съвсем кървав тон, в който земният наблюдател беше свикнал да вижда звездите от спектралния клас[7] M5. Планетата се намираше много по-близо до своето слънце, отколкото нашата Земя до своето. С приближаването до Зирда нейното светило стана огромен ален диск, който изпращаше маса топлинни лъчи.

Два месеца преди да се приближи до Зирда, «Тантра» започна опити да се свърже с външната станция на планетата. Тук имаше само една станция на малък, лишен от атмосфера природен спътник, който се намираше по-близо до Зирда, отколкото Луната до Земята.

Звездолетът продължаваше да зове и тогава, когато до планетата оставаха тридесет милиона километра и чудовищната скорост на «Тантра» се намали до три хиляди километра в секунда. Дежуреше Низа, но и целият екипаж бодърствуваше — седеше в очакване пред екраните в централния пост за управляване.

Низа зовеше, като увеличаваше мощността на предаването и хвърляше ветрилообразно напред лъчи.

Най-сетне те видяха мъничката блестяща точка на спътника. Звездолетът почна да описва орбита около планетата, постепенно се приближаваше към нея по спирала и изравняваше своята скорост със скоростта на спътника. «Тантра» и спътникът сякаш се свързаха с невидимо въже и звездолетът увисна над бързо бягащата по своята орбита малка планета. Електронните стереотелескопи на кораба сега опипваха повърхността на спътника. И внезапно пред екипажа на «Тантра» се появи незабравимо зрелище.

Огромно плоско стъклено здание гореше в отблясъците на кървавото слънце. Точно под покрива се намираше нещо като голяма зала за събрания. Там, застинали в неподвижност, седяха много същества, които не приличаха на земните жители, но без съмнение бяха хора. Астрономът на експедицията Пур Хис, новак в Космоса, заменил в навечерието на отпътуването един изпитан работник, с вълнение продължаваше да фокусира инструмента. Редиците от хора, които се виждаха неясно под стъклото, си оставаха съвсем неподвижни. Пур Хис повиши увеличението. Очерта се подиум, заобиколен от пултове на уреди, с дълга маса, на която по турски пред аудиторията седеше човек с безумен, устремен надалече страшен поглед.

— Те са мъртви, замразени! — възкликна Ерг Ноор.

Звездолетът продължаваше да виси над спътника на Зирда и четиринадесет чифта очи непрекъснато следяха стъкления гроб — това действително беше гроб. Колко години седят тук тези мъртъвци? Планетата млъкна преди седемдесет години, ако се прибавят шестте години полет на лъчите — три четвърти век…

Всички погледи се обърнаха към началника. Ерг Ноор, бледен, се взираше в светложълтата пелена на атмосферата на планетата. През нея прозъртаха едва забележими щрихи на планини, отблясъци на морета, но нищо не даваше отговора, за който те бяха дошли тук.

— Станцията е загинала и не е възстановена през седемдесет и петте години! Това означава катастрофа на планетата. Трябва да се спускаме, да пробиваме атмосферата, може би да кацнем! Тук са се събрали всички — аз искам мнението на Съвета…

Започна да възразява само астрономът Пур Хис. Низа с негодувание разглеждаше неговия голям хищен нос и грозните му уши.

— Ако на планетата е станала катастрофа, ние нямаме никакви шансове за получаване на анамезон. Обикалянето около планетата на малка височина и още повече кацането ще намалят нашия резерв от планетарно гориво[8]. Освен това неизвестно е какво се е случило. Може да има мощни излъчвания, които ще ни погубят.

Останалите членове на експедицията подкрепиха началника.

— Никакви планетни излъчвания не са опасни за кораб с космическа защита. Да изясним какво се е случило — нима не за това сме пратени тук? Какво ще отговори Земята на Великия пръстен? Да се установи фактът е още твърде малко, трябва да се обясни. Простете ми тези ученически разсъждения! — говореше Ерг Ноор и обичайните металически нотки в гласа му зазвъняха насмешливо. — Едва ли ще можем да се отклоним от своя пряк дълг…

— Температурата на горните слоеве на атмосферата е нормална! — радостно възкликна Низа.

Ерг Ноор се усмихна и започна спускането внимателно, извивка след извивка, като забавяше спираловидния летеж на звездолета, който се приближаваше към повърхността на планетата. Зирда беше малко по-малка от Земята и при ниско летене не се изискваше много голяма скорост. Астрономите и геологът сверяваха картите на планетата с това, което наблюдаваха оптическите уреди на «Тантра». Континентите бяха запазили точно предишните си очертания, моретата спокойно блестяха от червеното слънце. Не бяха изменили своята форма и планинските хребети, известни от предишните снимки — само планетата мълчеше.

Тридесет и пет часа хората не напускаха наблюдателните си постове.

Съставът на атмосферата, излъчването на червеното светило — всичко съвпадаше със старите данни. Ерг Ноор отвори справочника за Зирда и намери колонката с данни за нейната атмосфера. Йонизацията се оказа над нормалната. Смътно и тревожно предположение започна да зрее в ума на Ноор.

При шестата обиколка по низходящата спирала се откроиха големи градове. Както и преди, нито един сигнал не прозвуча в приемниците на звездолета.

Низа Крит беше сменена, за да похапне, и изглежда, задряма. Стори и́ се, че е спала всичко няколко минути. Звездолетът летеше над неосветената страна на Зирда не по-бърже от обикновен земен спиролет. Тук долу трябваше да се разстилат градове, заводи, пристанища. Но колкото и да ги диреха с мощните оптически стереотелескопи, нито една светлина не блесна в непрогледната тъмнина. Разтърсващият гръм на разсичаната от звездолета атмосфера сигурно се чуваше на десетки километри.

Измина цял час. Не пламна нито една светлина. Мъчителното очакване ставаше непоносимо. Ноор включи предупредителните сирени. Ужасен вой се понесе над черната бездна. Хората, дошли от Земята, се надяваха, че той, като се слее с грохота на въздуха, ще бъде чут от загадъчно мълчащите жители на Зирда.

Крило от огнена светлина прогони зловещия мрак. «Тантра» излезе откъм осветената страна на планетата. Долу продължаваше да се разстила кадифена чернота. Бързо увеличените снимки показаха, че това е непрекъснат килим от цветя, подобни на кадифено-черните макове на Земята. Проточиха се хиляди километри, обрасли с тези черни макове, които бяха заменили всичко — гори, храсти, тръстики, треви. Като ребра на грамадни скелети се виждаха сред черния килим улиците на градовете, като червени рани ръждавееха железните конструкции. Никъде нито живо същество, нито дръвце — само едни-единствени черните макове!

«Тантра» хвърли бомбена наблюдателна станция и отново влезе в нощта. След шест часа станцията-робот съобщи какви са съставът на въздуха, температурата, налягането и другите условия на повърхността на почвата. Всичко беше нормално за планетата с изключение на повишената радиоактивност.

— Чудовищна трагедия! — сподавено измърмори биологът на експедицията Еон Тал, додето записваше последните данни на станцията. — Те са убили сами себе си и цялата своя планета!

— Нима е възможно? — попита Низа, като скриваше сълзите си. — Какъв ужас! Та йонизацията съвсем не е толкова силна.

— Изминали са вече доста години — сурово отвърна биологът. Неговото гърбоносо лице на черкезин, мъжествено, макар и да беше млад, стана страшно. — Такова радиоактивно разпадане е опасно именно с това, че се натрупва незабележимо. Столетия общото количество на излъчванията може да се е увеличавало кор[9] след кор, както наричаме биодозите на облъчване[10], а после изведнъж качествен скок! Наследствеността се разстройва напълно, възобновяването на потомството се прекратява, плюс лъчеви епидемии… Това се случва не за първи път — на Пръстена са известни подобни катастрофи…

— Например така наречената «Планета на лилавото слънце» — чу се отзад гласът на Ерг Ноор.

— Трагично е, че нейното странно слънце осигуряваше на жителите много висока енергетика — добави мрачният Пур Хис — при светимост седемдесет и осем наши слънца и спектрален клас A нула…

— Къде е тая планета? — поинтересува се биологът Еон Тал. — Не е ли онази, която Съветът се кани да заселва?

— Същата. В нейна памет беше кръстен загиналият сега «Алграб».

— Звездата Алграб, тоест Делта на Гарван! — възкликна биологът. — Та до нея е много далече!

— Четиридесет и шест парсека. Ала ние строим звездолети за все по-големи разстояния…

Биологът кимна с глава и промърмори, че надали е трябвало да се дава на звездолет името на загинала планета.

— Но звездата не е загинала, пък и планетата е непокътната. Няма да мине дори един век, когато ние ще я засеем и заселим — уверено отговори Ерг Ноор.

Той се реши на трудна маневра — да измени орбиталния път на звездолета, като премине от движение по ширина към движение по меридиана надлъжно по оста на въртенето на Зирда. Как да се отдалечи от планетата, без да е изяснил всички ли са загинали? Може би тези, които са останали живи, не могат да повикат на помощ звездолета поради това, че енергостанциите са разрушени и уредите — повредени?

Не за първи път Низа виждаше Ерг Ноор при командното табло в момент на важна маневра. С непроницаемо твърдо лице, с резки, винаги точни движения, той и́ се струваше легендарен герой.

И отново «Тантра» правеше безнадеждни обиколки около Зирда, сега от полюс към полюс. Във въздуха висеше жълта мъгла, през която прозираха като вълни гигантски редици хълмове от червени пясъци, развявани от вятъра. Тук-там, особено в средните ширини, се появиха широки зони с оголена почва.

А по-нататък пак се простираха траурните кадифени покривала от черни макове — единствените растения, устояли на радиоактивността или дали под нейно влияние жизнеспособна мутация.

Всичко стана ясно. Да се търси някъде в мъртвите развалини анамезонно гориво, приготвено за гости от другите светове по препоръка на Великия пръстен (Зирда нямаше още звездолети, а притежаваше само планетолети), беше не само безнадеждно, но и опасно. «Тантра» започна бавно да развива спиралата на полета в обратна посока, от планетата. Като набра скорост седемнадесет километра в секунда с йонно-тригерните[11] или планетарните мотори, които се употребяваха за полети между планетите, за излитания и кацания, звездолетът се отдалечи от умрялата планета. «Тантра» взе курс към необитаемата, известна само под условен шифър система, където бяха хвърлени бомбени фарове и където трябваше да чака «Алграб». Заработиха анамезонните двигатели. За петдесет и два часа тяхната сила доведе скоростта на звездолета до нормалната — деветстотин милиона километра в час. До мястото на срещата оставаха петнадесет месеца път или единадесет по зависимото време на кораба. Целият екипаж, с изключение на дежурните, можеше да потъне в сън. Но още месец траяха общото обсъждане, изчисленията и подготовката за доклад пред Съвета. От данните на справочниците за Зирда извлякоха бележки за рисковани опити с частично разпадащи се атомни горива. Намериха изказвания на видни учени от загиналата планета, които предупреждаваха за появата на признаци на вредно влияние върху живота и настояваха за прекратяване на опитите. Преди сто и осемнадесет години по Великия пръстен е било изпратено кратко предупреждение, достатъчно за хора с висок разум, но очевидно правителството на Зирда не го е приело сериозно.

Не оставаше съмнение, че Зирда е загинала от натрупване на вредна радиация след многократни непредпазливи опити и прибързано използуване на опасни видове ядрена енергия вместо издирване на други, по-малко вредни.

Отдавна вече беше разрешена загадката, два пъти екипажът на звездолета сменяваше тримесечния сън със също толкова продължителен нормален живот.

А ето че много денонощия «Тантра» описва кръгове около сивата планета и с всеки час отслабва надеждата за среща с «Алграб». Наближаваше нещо страшно…

Ерг Ноор се спря на прага и се вгледа в замислената Низа. Наведената и́ глава с кичур гъста коса приличаше на пухкаво златно цвете… Закачлив момчешки профил, полегато разположени очи, които често се присвиват от сдържан смях. А сега, широко отворени, те се мъчат да надзърнат в неизвестното с тревога и мъжество! Момичето само не съзнава каква голяма вътрешна поддръжка стана за него с беззаветната си любов. За него, който въпреки дългите години на изпитания, закалили волята и чувствата, все пак се изморява да бъде началник, готов всяка минута да поеме пълна отговорност за хората, кораба, успеха на експедицията. Там, на Земята, отдавна вече не съществува такава еднолична отговорност — решение взема винаги онази група хора, която трябва да свърши работата. А ако се случи нещо особено, мигновено може да се получи какъвто и да е съвет, най-сложната консултация. Тук съвети няма откъде да се получават и командирите на звездолетите се ползуват със специални права. Би било по-леко, ако такава отговорност продължаваше две-три, а не десет-петнадесет години — средният срок на звездна експедиция!

Той пристъпи в централния пост. Низа скочи насреща му.

— Аз подбрах всички нужни материали и карти — каза Ерг Ноор, — да дадем работа на машината!

Началникът на експедицията се отпусна в креслото и като обръщаше бавно металическите лостове, съобщаваше цифрите на координатите, интензитета на магнитните, електрическите и гравитационните полета[12], мощността на потоците от космически частици, скоростта и плътността на метеорните струи. Низа, цялата изопната от напрежение, натискаше бутоните и включваше прекъсвачите на изчислителната машина. Ерг Ноор получи серия отговори, намръщи се и се замисли.

— На нашия път има силно гравитационно поле — област на струпване на тъмно вещество в Скорпион, около звездата 6555-ЦР+11-ПКУ — заговори Ноор. — За да избегнем разход на гориво, трябва да се отклоним насам, към Змия. В старо време са летели с безмоторен полет по краищата на гравитационните полета, като са ги използували за ускорители…

— Може ли да си послужим с тоя метод? — попита Низа.

— Не, за това нашите звездолети са твърде бързи. Скоростта от пет шести от абсолютната единица, тоест двеста и петдесет хиляди километра в секунда, би увеличила в земното гравитационно поле нашето тегло дванадесет хиляди пъти — следователно би превърнала цялата експедиция в прах. Ние можем да летим така само в пространството на Космоса, далеч от големи струпвания на материя. След като звездолетът започне да навлиза в гравитационно поле, трябва да се намалява скоростта толкова повече, колкото е по-силно полето.

— Следователно тук има противоречие — Низа по детски подпря с ръка брадичката си. — Колкото е по-силно гравитационното поле, толкова по-бавно е необходимо да се лети!

— Това е вярно само за грамадните субсветлинни[13] скорости, когато звездолетът сам става подобен на светлинен лъч и може да се движи единствено по права линия или по така наречената крива на равни интензитети.

— Ако правилно съм разбрала, вие трябва да насочите нашия «лъч» — «Тантра» — точно към Слънчевата система.

— В това е цялата огромна трудност на астронавтиката. Точно насочване към една или друга звезда практически е неосъществимо, макар че прилагаме всички възможни поправки при изчисленията. Налага се през време на пътуването непрекъснато да се пресмята натрупващата се грешка и да се изменя курсът на кораба, поради което именно е невъзможно напълно автоматизираното управляване. А сега ние сме в опасно положение. След ускорението спирането или дори силното забавяне на полета ще бъде равносилно за нас на смърт, тъй като вече няма да има с какво отново да наберем скорост. Ето опасността, вижте: областта 344+2У въобще не е изследвана. Тук няма звезди, няма обитаеми планети, известно е само гравитационното поле — ето неговия край. За вземане на окончателното решение ще почакаме астрономите — след петия кръг ще разбудим всички, а засега… — началникът на експедицията потри слепите си очи и се прозина.

— Действието на спорамина е към своя край — възкликна Низа, — вие може да си починете.

— Добре, ще се настаня тук, в това кресло. Ами ако се случи чудо — макар и един звук!

В тона на Ерг Ноор за миг се появи нещо, което накара сърцето на Низа да затупти от нежност. Прииска и́ се да притисне до себе си тази упорита глава, да глади тъмната коса, преждевременно прошарена…

Низа се изправи, старателно подреди справочните листове и загаси лампата, като остави само слабото зелено осветление върху таблата с уреди и часовници. Звездолетът се движеше съвсем спокойно и очертаваше исполински кръг в празното пространство. Червенокосата астронавигаторка безшумно зае своето място до «мозъка» на грамадния кораб. Привично тихо пееха уредите, настроени на определена мелодия — и най-малката нередност би се отразила във фалшива нота. Но тихата мелодия се лееше в нужната тоналност. Нарядко се повтаряха слаби удари, подобни на звуци от гонг — включваше се спомагателният планетарен мотор, който коригираше курса на «Тантра» по кривата. Страшните анамезонни двигатели мълчаха. Покоят на дългата нощ цареше в спящия звездолет, като че ли нямаше сериозна опасност, надвиснала над кораба и неговите обитатели. Ей сега в рупора на приемника ще зазвучат дългоочакваните сигнали и двата кораба ще почнат да забавят своя извънредно бърз полет, ще се доближат на паралелни курсове и накрая, като изравнят точно скоростите си, ще легнат един до друг. Широка тръбовидна галерия ще съедини двата малки корабни свята и «Тантра» отново ще придобие своята исполинска сила.

В дълбочината на душата си Низа беше спокойна — тя вярваше в своя началник. Петте години на пътешествието не бяха нито дълги, нито мъчителни. Особено след като дойде любовта… Но и преди това увлекателно интересните наблюдения, електронните записи на книги, музика и филми и́ даваха възможност непрекъснато да попълва знанията си и да не чувствува силно загубата на своята прекрасна Земя, пропаднала като песъчинка в глъбините на безкрайния мрак. Спътниците и́ бяха хора с огромни познания, а когато нервите се изморяваха от впечатления или от дългата напрегната работа… тогава в продължителен сън, поддържан от настройка на хипнотични трептения, значителни отрязъци от време се проваляха в небитието — прелитаха мигновено. До любимия Низа беше щастлива. Тревожеше я единствено съзнанието, че на другите е по-трудно и особено на него, Ерг Ноор. Ех, само да можеше!… Не, какво може тя, младата, още съвсем невежа астронавигаторка, в сравнение с такива хора! Но навярно и́ помагаха нейната нежност, постоянното напрежение на добрата и́ воля, горещото и́ желание да даде всичко, за да облекчи този тежък труд.

Началникът на експедицията се събуди и вдигна натежалата си глава. Равномерната мелодия звучеше както преди, все така прекъсвана от редките удари на планетарния двигател. Низа Крит се намираше до уредите, леко приведена, със сенки от умора на младото лице. Ерг Ноор хвърли поглед върху зависимия часовник[14] за звездолетно време и с едно силно, рязко движение стана от дълбокото кресло.

— Проспал съм четиринадесет часа! И вие, Низа, не сте ме разбудили! Това е… — Той се запъна, като зърна радостната и́ усмивка. — Веднага да почивате!

— Може ли да поспя тук, както вие? — помоли девойката, изтича за храната, уми се и се намести в креслото.

Блестящите и́, обградени с тъмни кръгове кестеняви очи крадешком следяха Ерг Ноор, когато той, освежен от вълновия душ, зае нейното място край уредите. Като провери показанията на индикаторите на ОЕВ — охрана на електронните връзки, той започна да ходи насам-натам със стремителни крачки.

— Защо не спите? — повелително запита той астронавигаторката.

Тя тръсна червеникавите си къдри, които вече се нуждаеха от поредно подстригване — жените в извънземните експедиции не носеха дълги коси.

— Аз мисля… — нерешително започна тя — и сега, на прага на опасността, се прекланям пред могъществото и величието на човека, проникнал далече в бездните на пространствата. Вие с много неща тук сте свикнали, а аз съм за първи път в Космоса. Само като си помисля — участвувам в грандиозно пътешествие през звездите към нови светове!

Ерг Ноор се усмихна и потри чело.

— Трябва да ви разочаровам, по-точно, да ви покажа действителния мащаб на нашето могъщество. Ето — той се спря до проекционния апарат и върху задната страна на кабината се появи слабо светещата спирала на Галактиката.

Ерг Ноор посочи едва забележимия сред околния мрак разпокъсан краен клон от спиралата с редки звезди, които изглеждаха като мъждив прах.

— Ето пустинната област на Галактиката, бедна откъм светлина и живот покрайнина, където се намира нашата Слънчева система и ние сега. Но в този клон, виждате ли, се простира от съзвездието Лебед до Кораб и освен общата отдалеченост от централните зони съдържа затъмняващ облак тук… За да мине покрай тоя клон, нашата «Тантра» ще се нуждае от около четиридесет хиляди независими години. Тъмното място на празното пространство, което отделя нашия клон от съседния, ние бихме пресекли за четири хиляди години. Виждате ли, нашите полети в неизмеримите дълбини на пространството засега са още тъпчене върху мъничко петънце с диаметър петдесет светлинни години! Колко малко щяхме да знаем за света, ако не беше могъществото на Пръстена! Съобщения, образи, мисли, изпратени от непобедимото за човешкия кратък живот пространство, рано или късно стигат до нас и ние опознаваме все по-отдалечени светове. Все повече знания се натрупват и тази дейност продължава непрекъснато!

Низа слушаше притихнала.

— Първите междузвездни полети… — обясняваше замислено Ерг Ноор. — Малки кораби, които не са притежавали нито скорост, нито мощни защитни устройства. Пък и нашите прадеди са живеели двойно по-малко от нас — ето кога е било истинското величие на човека!

Низа вирна глава, както правеше обикновено, когато показваше своето несъгласие.

— По-късно, когато хората намерят други начини за побеждаване на пространството, а не да се втурват направо през него, ще кажат за вас — ето, това са герои, завоювали са Космоса с такива примитивни средства!

Началникът на експедицията се усмихна весело и протегна ръка към девойката.

— И за вас, Низа!

Тя пламна.

— Аз се гордея с това, че съм тук заедно с вас! И съм готова да дам всичко, за да бъда пак и пак в Космоса!

— Да, зная — замислено каза Ерг Ноор. — Но не всички мислят така!…

С женския си усет девойката разбра мислите му. В неговата каюта има два стереопортрета в чудесен виолетовозлатист цвят. И на двата тя — красавицата Веда Конг, специалистка по история на древния свят, с прозрачен поглед на светлосини като земното небе очи под крилатия замах на дълги вежди. Загоряла от слънцето, ослепително усмихната, вдигнала ръце към пепелявата си коса. И развеселена, седнала върху медно корабно оръдие — паметник от незапомнена древност.

Ерг Ноор, загубил стремителността си, бавно седна срещу момичето.

— О, да знаете, Низа, как грубо съдбата погуби моята мечта там, на Зирда! — изведнъж глухо каза той и внимателно сложи пръсти върху ръчката за пускане на анамезонните двигатели, сякаш се канеше до краен предел да ускори стремителния летеж на звездолета.

— Ако Зирда не бе загинала и ние можехме да получим гориво — продължаваше той в отговор на немия въпрос на събеседницата си, — щях да поведа експедицията по-нататък. Така се условихме със Съвета. Зирда щеше да съобщи на Земята каквото е нужно, а «Тантра» — да отпътува с онези, които биха пожелали… Останалите щеше да вземе «Алграб», който след дежурството тук щеше да бъде повикан на Зирда.

— Но кой би останал на Зирда? — възмутено възкликна девойката. — Нима Пур Хис? Той е голям учен, нима не би го привлякло знанието?

— А вие, Низа?

— Аз? Разбира се!

— Но… къде? — изведнъж твърдо попита Ерг Ноор, като гледаше втренчено девойката.

— Където и да е, дори… — тя посочи черната бездна между двата ръкава на звездната спирала на Галактиката, като върна на Ноор също такъв втренчен поглед и полуотвори устни.

— О, не така далеч! Вие знаете, мила Низа, че преди около осемдесет и пет години била проведена тридесет и четвъртата звездна експедиция, наречена «Стъпаловидната». Три звездолета, като се снабдявали един друг с гориво, все повече се отдалечавали от Земята по посока на съзвездието Лира. Двата, които не носели изследователите, дали анамезона си и се върнали обратно. Така са се изкачвали на най-високата планина спортистите-алпинисти. Накрая третият «Парус»…

— Този, който не се е върнал?… развълнувано прошепна Низа.

— Да, «Парус» не се е върнал. Ала той стигнал до целта и загинал по обратния път, след като успял да изпрати съобщение. Цел била голямата планетарна система на синята звезда Вега или Алфа. Колко човешки очи са се любували на тази ярка синя звезда от северното небе! Вега отстои на осем парсека, тоест на тридесет и една години път от независимото време, и хората още не се били отдалечавали на такива разстояния от нашето Слънце. Във всеки случай «Парус» стигнал целта… Причината за неговата гибел е неизвестна — метеорит или голяма повреда. Възможно е той и сега още да се носи в пространството и героите, които ние смятаме за мъртви, още да живеят…

— Какъв ужас!

— Такава е съдбата на всеки звездолет, който загуби способността да лети със субсветлинна скорост. Между него и родната планета веднага застават хилядолетия път.

— Какво е съобщил «Парус»? — бързо попита девойката.

— Твърде малко. Съобщението се прекъсвало и после съвсем замлъкнало. Помня го дословно: «Говори «Парус», говори «Парус», пътувам от Вега двадесет и шест години… достатъчно… ще чакам… четирите планети на Вега… няма нищо по-прекрасно… какво щастие!…»

— Но те са викали за помощ, искали са да чакат някъде!

— Разбира се, за помощ, иначе звездолетът не би изразходвал такова чудовищно количество енергия за изпращане на съобщението. Какво можело да се направи — нито една дума повече не постъпила от «Парус».

— Двадесет и шест независими години обратен път. До Слънцето са оставали около пет години. Корабът е бил някъде в нашия район или още по-близо до Земята.

— Едва ли… Освен в случай, че е превишил нормалната скорост и се е движел близо до квантовия предел.[15] Обаче това е много опасно!

Ерг Ноор накратко поясни теоретичните основи на разрушителния скок в състоянието на материята при приближаване на скоростта на светлината, но забеляза, че девойката слуша невнимателно.

— Разбрах! — възкликна тя, щом началникът на експедицията завърши своите обяснения. — Щях да ви разбера веднага, ала гибелта на звездолета замъгли за мен смисъла… Това винаги е толкова ужасно и с него не може да се примири човек!

— Вече знаете главното в съобщението — мрачно каза Ерг Ноор. — Те са открили някакви особено прекрасни светове. И аз отдавна мечтая да повторя пътя на «Парус» — сега, при новите усъвършенствувания, това е възможно и с един кораб. От млади години живея с мечтата за Вега — синьото слънце с прекрасни планети!

— Да видим такива светове… — с пресеклив глас произнесе Низа. — Но за да се върнем, са необходими шестдесет земни или четиридесет зависими години… Тогава това е… половин живот.

— Да, големите постижения изискват големи жертви. Обаче за мен това дори не е жертва. Моят живот на Земята е бил само краткотрайни прекъсвания на звездните пътешествия. Та аз съм се родил на звездолет!

— Как е могло да се случи? — смая се девойката.

— Тридесет и петата звездна експедиция се състояла от четири кораба. На единия от тях моята майка била астроном. Аз съм се родил по средата на пътя към двойната звезда МН19026+7АЛ и с това два пъти съм нарушил законите. Два пъти, защото раснах и се възпитавах при родителите си на звездолета, а не в училище. Какво можеше да се направи! Когато експедицията се върна на Земята, бях вече на осемнадесет години. В подвизите на Херкулес — при пълнолетието — ми зачетоха това, че съм усвоил изкуството да управлявам звездолет и съм станал астронавигатор.

— Но все пак не разбирам… подхвана Низа.

— Моята майка? Като станете по-стара, ще разберете. Тогава още не е можело да се запазва дълго серумът АТ-Анти-Тя. Лекарите не знаели това… Както и да е, донасяли са ме тук в също такъв пост за управляване и аз съм се пулел към екраните и съм следял люлеещите се в тях звезди. Летели сме по посока на Тита от съзвездието Вълк, където се оказала близка до Слънцето двойна звезда. Две джуджета — синьо и оранжево, скрити от тъмен облак. Първото ми съзнателно впечатление беше небосводът на безжизнената планета, който наблюдавах изпод стъкления купол на временната станция. Върху планетите на двойните звезди обикновено няма живот поради неправилността на техните орбити. Експедицията слезе и в течение на седем месеца извърши минераложки проучвания. Там, доколкото помня, бе открито огромно богатство от платина, осмий и иридий. Невероятно тежките кубчета от иридий станаха мои играчки. Никога няма да забравя и небето, първото мое небе — черно, с ясни светлинки на немигащи звезди и две слънца с невъобразима красота — яркооранжево и ослепително синьо. Помня, че понякога потоците на техните лъчи се кръстосваха и тогава върху нашата планета се лееше такава могъща и весела зелена светлина, че аз виках и пеех от възторг!… — Ерг Ноор завърши: — Стига толкова, аз се увлякох в спомените си, а за вас отдавна е време да почивате.

— Продължавайте, никога не съм чувала по-интересно нещо — примоли се Низа, ала началникът остана непреклонен.

Той донесе пулсиращия хипнотизатор и от повелителните ли очи, или от приспивателния апарат, но девойката заспа така дълбоко, че се събуди чак преди завиването към шестия кръг. Още от студеното лице на началника Низа разбра, че «Алграб» не се е появил.

— Вие се събудихте в нужното време! — каза той, когато Низа се върна преоблечена и сресана след електрическото и вълновото изкъпване. — Включвайте музиката и светлината за разбуждане! На всички!

Низа бързо натисна редица бутони и във всички каюти на звездолета, където спяха членовете на експедицията, започнаха да припламват светлини. Разнесе се особена, усилваща се музика от ниски вибриращи акорди. Постепенно и внимателно се пробуждаше подтиснатата нервна система и се възвръщаше към нормална дейност. След пет часа в централния пост за управляване на звездолета се събраха всички участници в експедицията, напълно дошли на себе си, подкрепени с храна и нервни стимулатори.

Известието за гибелта на спомагателния звездолет всеки прие различно. Както и очакваше Ерг Ноор, експедицията се оказа на висотата на положението. Нито една дума на отчаяние, нито един поглед, пълен с уплаха. Пур Хис, който се прояви като не особено храбър на Зирда, посрещна съобщението, без да трепне. Младата Лума Ласви — лекарката на експедицията — само малко побледня и крадешком облиза пресъхналите си устни.

— Да си спомним загиналите другари! — обяви началникът, като включваше екрана на проекционния апарат, на който се показа «Алграб», снет преди отлитането на «Тантра».

Всички станаха. Бавно се сменяха на екрана ту сериозни, ту усмихващи се лица — седемте от екипажа на «Алграб». Ерг Ноор произнасяше името на всекиго и пътешествениците отдаваха прощално приветствие на загиналия. Такъв беше обичаят на астронавтите. Звездолетите, които потегляха заедно, винаги имаха комплекти от портретите на всички хора от експедицията. Изчезналите кораби можеше дълго да се скитат в космическото пространство и техните екипажи още дълго да остават живи. Но каква полза от това — корабът никога не се връщаше. Не съществуваше реална възможност той да бъде открит, да му се окаже помощ. Конструкцията на машините в корабите беше достигнала вече такова съвършенство, че малки повреди почти никога не се случваха или лесно се отстраняваха. Сериозна авария в машините още нито веднъж не беше ликвидирана в Космоса. Понякога корабите успяваха като «Парус» да изпратят последно съобщение. Ала по-голямата част от съобщенията не стигаха до целта поради това, че беше невероятно трудно те да бъдат насочени точно. Предаванията на Великия пръстен през много хилядолетия бяха открили точни направления и можеха да ги изменят, когато се свързваха планета с планета. Но звездолетите обикновено се намираха в неизучени области, гдето посоките на предаването можеше да бъдат налучкани само случайно.

Сред астронавтите господствуваше убеждението, че в Космоса съществуват и някакви неутрални полета или нула-области, в които всички излъчвания и съобщения потъват като камъни във вода. Но астрофизиците и до тоя момент смятаха нула-полетата за празна измислица на склонните към чудовищни фантазии пътешественици в Космоса.

След печалния обред и съвещанието, което не отне много време, Ерг Ноор включи анамезонните двигатели. Две денонощия по-късно те млъкнаха и звездолетът почна да се приближава към родната планета с двадесет и един милиарда километра в денонощие. До Слънцето останаха около шест земни (независими) години път. В централния пост в библиотеката-лаборатория закипя работа: изчисляваше се и се набелязваше новият път.

Трябваше да се пролетят и шестте години, като се изразходва анамезон само за изправяне курса на кораба. С други думи, необходимо беше звездолетът да се управлява така, че старателно да се запазва ускорението. Всички тревожеше неизследваната област 344+2У между Слънцето и «Тантра», която никак не можеше да се заобиколи — от двете и́ страни до Слънцето се срещаха зони със свободни метеорити, освен това при завиване корабът се лишаваше от ускорение.

След два месеца линията на полета бе изчислена. «Тантра» започна да описва полегата крива с еднакви интензитети.

Великолепният кораб беше в пълна изправност, скоростта на полета се поддържаше в изчислените граници. Сега само времето — около четири зависими години полет — лежеше между звездолета и родината.

Ерг Ноор и Низа, прекарали в дежурство определеното време, уморени, потънаха в дълъг сън. Заедно с тях отидоха във временното небитие двама астрономи, геологът, биологът, лекарката и четирима инженери.

В дежурство постъпи следващата смяна — опитният астронавигатор Пел Лин, за когото тази експедиция беше втора, астрономът Ингрид Дитра и доброволно присъединилият се към тях електронен инженер Кей Бер. Ингрид с разрешение на Пел Лин често се оттегляше в библиотеката до поста за управляване. Заедно с Кей Бер, неин отдавнашен приятел, тя шепнеше монументалната симфония «Гибелта на планетата», вдъхновена от трагичната участ на Зирда. Щом се умореше от музиката на уредите и от съзерцанието на черните ями в Космоса, Пел Лин поканваше Ингрид да седне до пулта, а самият той с увлечение се заемаше да дешифрира тайнствените надписи, получени от загадъчно напуснатата от обитателите си планета в системата на най-близките звезди до съзвездието Центавър. Той вярваше в успеха на своето почти невъзможно начинание.

Още два пъти се сменяха дежурните, звездолетът се приближи до Земята на около десет хиляди милиарда километра, а анамезонните мотори се включваха само за няколко часа.

Скоро щеше да изтече дежурството на групата на Пел Лин, четвърто, откак «Тантра» напусна мястото на несъстоялата се среща с «Алграб».

Като приключи изчисленията, астрономът Ингрид Дитра се извърна към Пел Лин, който меланхолично следеше непрекъснатото трептене на червените стрелки върху небесносини градуирани дъгички в измерителите на привличането. Обикновеното забавяне на психическите реакции, което не избягваха и най-издръжливите хора, се проявяваше през втората половина на дежурството. Звездолетът месеци и години се движеше под автоматично управление по определения курс. Ако внезапно се случеше някакво особено произшествие, непосилно за съждението на управляващия автомат, обикновено то водеше до гибел на кораба, защото и намесата на хората не спасяваше положението. Човешкият мозък, колкото и добре да е трениран, не можеше да реагира с необходимата скорост.

— Според мене ние вече отдавна сме навлезли в неизучения район 344+2У. Началникът искаше да дежури тук лично — Обърна се Ингрид към астронавигатора.

Пел Лин погледна брояча на дните.

— Още два дена и ние трябва да бъдем сменени. Засега не се предвижда нищо, което би заслужавало внимание. Да изкараме ли дежурството си докрай?

Ингрид кимна в знак на съгласие. От кърмовите помещения излезе Кей Бер и зае своето обикновено кресло до стойката на механизмите за равновесие. Пел Лин се прозина и стана.

— Ще поспя няколко часа — каза той на Ингрид.

Тя послушно мина от своята маса напред към командното табло.

«Тантра» летеше, без да се поклаща, в празното пространство. Нито един, дори далечен метеорит не откриваха свръхчувствителните уреди на Вол Ход. Курсът на звездолета лежеше сега малко встрани от Слънцето — приблизително на година и половина полет. Екраните за преден обзор се чернееха с поразителна празнота — сякаш звездолетът се насочваше към самото сърце на мрака. Само от страничните телескопи все така се впиваха в екраните игли светлина от безброй звезди.

Странно тревожно усещане пробяга по нервите на астронома. Ингрид се върна при своите машини и телескопи, отново и отново проверяваше показанията им и съставяше карта на неизвестния район. Всичко беше спокойно, а същевременно Ингрид не можеше да откъсне поглед от зловещата тъмнина пред носа на кораба. Кей Бер забеляза нейното безпокойство и дълго се вслушваше и вглеждаше в уредите.

— Не намирам нищо — най-сетне се обади той. — Какво ти се е сторило?

— Сама не зная, тревожи ме този необикновен мрак отпред. Струва ми се, че нашият кораб се движи направо към тъмна мъглявина.

— Сигурно тук има тъмен облак — потвърди Кей Бер, — но ние само ще «драснем» по неговия край. Именно така е изчислено! Интензитетът на гравитационното поле нараства равномерно и слабо. По пътя през този район непременно трябва да се приближим до някакъв гравитационен център. Не е ли все едно — тъмен или светещ?

— Всичко това е така — по-спокойно каза Ингрид.

— Тогава за какво се тревожиш? Ние летим по определения курс дори по-бърже от набелязаното. Ако нищо не се измени, ще стигнем до Тритон дори с нашия недостиг на гориво.

Ингрид почувствува, как пламва от радост само при мисълта за Тритон, спътника на Нептун, и за станцията на звездолетите, построена върху него на външния край на Слънчевата система. Да попаднеш на Тритон значеше да се върнеш в къщи.

— Мислех да се занимаваме с музика, но Лин отиде да почива. Той ще спи около шест-седем часа, а засега аз ще помисля сам над оркестрацията на финала на втората част — знаеш, където никак не ни се удава интегралното встъпление на заплахата. Ето това… — Кей изпя няколко ноти.

— Ди-и, ди-и, да-ра-ра — внезапно откликнаха сякаш самите стени на поста за управление.

Ингрид трепна и се огледа, но след миг съобрази. Интензитетът на гравитационното поле е нараснал и уредите реагират с изменение на мелодията на апарата за изкуствено притегляне.

— Забавно съвпадение! — малко виновно се разсмя тя.

— Настъпило е усилване на гравитацията, както е и нужно за тъмен облак. Сега можеш да бъдеш съвсем спокойна и нека Лин си спи!

С тези думи Кей Бер излезе от поста за управляване. В ярко осветената библиотека той седна до малкия електронен цигулко-роял и напълно се съсредоточи в работата. Вероятно бяха изминали няколко часа, когато херметическата врата на библиотеката се разтвори широко и се появи Ингрид.

— Кей, мили, събуди Лин!

— Какво се е случило?

— Интензитетът на гравитационното поле нараства повече, отколкото трябва да бъде по изчисленията.

— А отпред?

— Както по-рано, тъмнина! — Ингрид се скри.

Кей Бер събуди астронавигатора. Той скочи и се втурна в централния пост към уредите.

— Нищо застрашително няма. Само че откъде се е взело тук такова гравитационно поле? За тъмен облак то е твърде мощно, а звезда тук няма… — Лин помисли и натисна бутона за разбуждане началника на експедицията, помисли още и включи каютата на Низа Крит.

— Ако нищо не се случи, тогава те чисто и просто ще ни сменят — поясни той на разтревожената Ингрид.

— А ако се случи? Ерг Ноор ще се пробуди напълно чак след пет часа. Какво да правим?

— Ще чакаме — спокойно отвърна астронавигаторът. — Какво може да стане за пет часа тук, толкова далеч от всички звездни системи?…

Тоналността на звученето на уредите непрекъснато се понижаваше, без да се отчита, а това говореше за промяна в обстановката на полета. Бавно затече напрегнато очакване. Два часа изминаха като цяла смяна. Пел Лин оставаше външно спокоен, но вълнението на Ингрид беше обхванало вече Кей Бер. Той често поглеждаше към вратата на кабината за управление — чакаше стремителната поява на Ерг Ноор, макар и да знаеше, че пробуждането от дълъг сън става бавно.

Продължителен звън накара всички да трепнат. Ингрид се вкопчи за Кей Бер.

— «Тантра» е в опасност! Интензитетът на полето стана два пъти по-висок от изчисления!

Астронавигаторът побледня. Наближава нещо неочаквано — то изискваше неотложно решение. Съдбата на звездолета беше в негови ръце. Постоянно увеличаващото се притегляне налагаше забавяне на движението, защото очевидно точно по курса се намираше голямо струпване на плътна материя. Но след намаляване на скоростта нямаше да има с какво да се набира ново ускорение! Пел Лин стисна зъби и придвижи ръчката за включване на йонните планетарни двигатели-спирачки. Звънки удари се вплетоха в мелодията на уредите, като заглушаваха тревожния звън на апарата, който изчисляваше съотношението между силата на притеглянето и скоростта. Звънът спря и стрелките потвърдиха успеха — скоростта отново стана безопасна. Но щом Пел Лин прекрати задържането, пак се иззвъня. Разбра се, че звездолетът отива право към могъщ гравитационен център.

Астронавигаторът не се реши да измени курса — резултат от много труд и извънредно голяма точност. Като използуваше планетарните двигатели, той възпираше звездолета, макар и да ставаше вече явна грешката в курса, прокаран през непозната маса материя.

— Полето на притеглянето е огромно — полугласно се обади Ингрид. — Може би…

— Трябва още да забавим хода, за да извием! — възкликна астронавигаторът. — Но с какво после ще ускорим полета?… — Гибелна нерешителност прозвуча в думите му.

— Ние вече пронизахме външната вихрова зона[16] — каза Ингрид, — гравитацията нараства непрекъснато и бързо.

Посипаха се чести звънливи удари — планетарните мотори заработиха автоматически, когато управляващата кораба електронна машина почувствува отпред грамадното струпване на материя. «Тантра» взе да се тресе. Въпреки че звездолетът беше забавил чувствително своя ход, хората в поста за управление започнаха да губят съзнание. Ингрид падна на колене, Пел Лин в своето кресло се мъчеше да повдигне главата си, сякаш напълнена с олово. Кей Бер изпита безсмислен, животински страх и детска безпомощност.

Ударите на двигателите зачестиха и преминаха в непрестанен гърмеж. Електронният «мозък» на кораба водеше борбата вместо своите полубезчувствени господари, по своему могъщ, но ограничен, тъй като не можеше да предвиди сложните последствия и да намери изход в изключителните случаи.

Люлеенето на «Тантра» отслабна. Оранжевите стълбчета, които показваха запасите от планетарни йонни заряди, устремно запълзяха надолу. Свестилият се Пел Лин разбра, че странното увеличение на притеглянето става така бърже, че трябва да се вземат спешни мерки за спиране на кораба и после за рязко изменяне на курса.

Пел Лин придвижи ръчката на анамезонните двигатели. Четири високи цилиндъра от боров нитрид, видими в специален прорез на командното табло, светнаха отвътре. Ярък зелен пламък заблъска в тях като бясна мълния, заструи и се заизвива във вид на четири плътни спирали. Там, в носовата част на кораба, силно магнитно поле обви стените на моторните дюзи, като по този начин ги спасяваше от незабавно разрушаване.

Астронавигаторът придвижи ръчката по-нататък. През зелената вихрова стеничка се очерта насочващият лъч — възсив поток от К-частици.[17] Още едно движение, и покрай сивия лъч си проби път ослепителна виолетова мълния — сигнал, че анамезонът е започнал стремително да изтича. Целият корпус на звездолета откликна с почти безшумна, трудно поносима високочестотна вибрация…

Ерг Ноор, след като бе приел необходимата доза храна, лежеше в полусън под неизразимо приятния електромасаж на нервната система. Бавно се отдръпваше пелената на забравата, която още обгръщаше мозъка и тялото. Пробуждащата мелодия звучеше по-мажорно в нарастващата честота на ритъма…

Внезапно нещо тревожно нахлу отвън, прекъсна радостта от събуждането от съня, продължил деветдесет дни. Ерг Ноор осъзна, че е началник на експедицията, и се зае отчаяно да се бори, като се мъчеше да си върне нормалното съзнание. Накрая съобрази, че звездолетът непредвидено се възпира чрез анамезонните двигатели, следователно нещо се е случило. Опита се да стане. Но тялото още не се подчиняваше, краката се подвиха и той като чувал падна върху пода на своята каюта. След известно време успя да припълзи до вратата, да я отвори. Съзнанието си пробиваше път през мъглата на съня — Ерг Ноор с големи усилия се вмъкна в централния пост.

Втренчилите се в екраните и циферблатите хора уплашено се огледаха и се спуснаха към началника. Като нямаше сили да стане, той изговори:

— Екраните, предните… превключете на инфрачервена… спрете… моторите!

Боразоновите цилиндри изгаснаха едновременно със замлъкналата вибрация на корпуса. На десния преден екран се появи огромна звезда, която светеше със слаба червенокафява светлина. За миг всички се вцепениха, без да свалят очи от грамадния диск, изплувал из мрака точно пред носа на кораба.

— О, глупак! — тъжно възкликна Пел Лин. — Бях убеден, че се намираме край тъмен облак! А това е…

— Желязна звезда! — с ужас извика Ингрид Дитра.

Като се придържаше за облегалото на креслото, Ерг Ноор стана от пода. Неговото обикновено бледо лице придоби синкав оттенък, ала очите пламнаха с постоянния си остър огън.

— Да, това е желязна звезда — бавно каза той, — ужас за астронавтите!

Никой не подозираше нейното съществуване в този район и погледите на всички дежурни се обърнаха към него със страх и надежда.

— Аз мислех само за облак — тихо и виновно промълви Пел Лин.

— Тъмен облак с такава сила на гравитацията трябва да се състои от твърди, сравнително едри частици и «Тантра» вече да е загинала. Невъзможно е да се избегне сблъскването в такъв рой — твърдо и тихо каза началникът.

— А резките промени в напрежението на полето, някакви завихряния? Нима това не е пряко указание за облака?

— Или за това, че край звездата има планета; може би не една…

Астронавигаторът така захапа устната си, че се появи кръв. Началникът ободрително кимна с глава и сам натисна бутоните за пробуждане.

— По-бързо бюлетина с наблюденията! Да изчислим изогравите!

Звездолетът пак се поклати. В екрана с колосална бързина се мярна нещо невероятно огромно, прелетя назад и изчезна.

— Ето и отговора… Изпреварихме планетата. По-скоро, по-скоро на работа! — Началникът погледна броячите на горивото и се вкопчи по-силно в облегалото на креслото. Искаше да каже нещо, но замълча.