Мъглявината Андромеда

Глава петнадесета Мъглявината Андромеда

В Северна Африка, на юг от залива Голям Сирт, се е разстлала огромната равнина Ел Хомра. Преди отслабването на пасатните обръчи и изменението в климата тук се намирала хамада — пустиня без тревичка. Цялата е била окована в броня от полиран чакъл и триъгълни камъни с червеникав оттенък, от които получила и названието си «червена». Море от заслепяващи жарки пламъци в слънчев ден, море от студен вятър в есенните и зимните нощи. Сега от хамадата е останал само вятърът; той гонеше по твърдата равнина вълни висока синкавосребриста трева, преселена тук от степите на Южна Африка. Свистенето на вятъра и полягащата трева будеха в паметта неопределено чувство на печал и близост между степната природа и душата, сякаш това вече е срещано в живота. Неведнъж и при различни обстоятелства — в скръб и радост, при загуба и находка.

Всяко отлитане или кацане на звездолет оставяше изгорял, отровен кръг с диаметър около километър. Тия кръгове се ограждаха с червена металическа мрежа и стояха охранявани десет години — време, което повече от два пъти надминаваше продължителността на разлагането на газовете, изпускани от двигателите. След приземяване или потегляне на кораб космодрумът се прехвърляше на друго място. Това слагаше отпечатък на временност, недълготрайност върху обзавеждането и помещенията на летището, като сродяваше обслужващите го работници с древните номади в Сахара, които няколко хилядолетия са чергарували тук на особени гърбати животни с извити шии и мазолести лапи, наричани камили.

Планетолетът «Барион» в своя тринадесети рейс между строящия се спътник и Земята докара Дар Ветер в Аризонската степ, останала пустиня и след изменението в климата поради натрупаната в почвата радиоактивност. В утрото на откриването на ядрената енергия в ЕРС тук се извършвали множество опити и проби на нови видове техника. И досега съществува заразеност от продуктите на радиоактивното разпадане — твърде слаба, за да вреди на човека, но достатъчна, за да забави растежа на дърветата и храстите.

Дар Ветер се наслаждаваше не само от прекрасното очарование на Земята — лазурното небе с моминска премяна от леки бели облаци, но и от прашната почва, и от рядката остра трева.

Да крачиш с твърда стъпка по Земята под златното слънце, изложил лицето си на сухия свеж вятър! Само ако си поживял на границата на космическите бездни, можеш да разбереш цялата красота на нашата планета, някога наречена от неразумните прадеди «Долина на мъка и сълзи»!

Гром Орм не задържа строителя — старият председател на Съвета сам искаше да изпроводи «Лебед».

И двамата пристигнаха в Ел Хомра в деня на потеглянето на експедицията.

От въздуха Дар Ветер забеляза върху матовата стоманеносива равнина две гигантски огледала. Дясното представляваше почти кръг, лявото — дълга, заострена назад елипса. Огледалата бяха следи от неотдавнашните издигания на корабите от тридесет и осмата звездна експедиция.

Кръгът бе оставен от «Тинтажел», който се насочи към страшната звезда T, натоварен с обемисти апарати за правилна обсада на спиралодиска от глъбините на Космоса. Елипсата беше дирята от издигналата се по-полегато «Аела», понесла голяма група учени за разгадаване промените в материята върху бялото джудже от тройната звезда Омикрон 2 от Еридан. Пепелта, в която бе превърната каменистата почва на мястото, където енергията от двигателите е ударила и проникнала на метър и половина дълбочина, беше залята със свързващ състав, за да се предотврати разнасянето от вятъра. Оставаше само да се пренесат оградите от местата на старите изпитания. Това ще направят след отпътуването на «Лебед».

Ето го и самия «Лебед», чугуненосив в топлинна броня, която ще изгори по време на пробиването на атмосферата. В по-нататъшния си път корабът ще блести ярко със своята обшивка, отразяваща всички видове радиация. Ала никой няма да ги види в това великолепие освен роботите астрономи, които следят полета. Тези автомати ще дадат на хората само снимка на блещукаща точка. Обратно на Земята ще дойде кораб, покрит с обгар, с бразди и фуниевидни дупки от избухванията на дребни метеоритни частици. Обаче никой от застаналите сега наоколо хора не ще види «Лебед»: всички те няма да преживеят сто седемдесет и две години и да дочакат завръщането на експедицията. Сто шестдесет и осем независими години пътуване и четири — изследване на планетите, а за пътешествениците всичко към осемдесет години.

Дар Ветер с неговата професия не ще дочака даже пристигането на «Лебед» върху планетите на зелената звезда. Както и в отминалите дни на съмнения, Дар Ветер се възхити от смелата мисъл на Рен Боз и Мвен Мас. Нека техният опит да не е сполучил, нека тоя въпрос, засягащ фундамента на Космоса, да е още далеч от разрешението си, нека той се окаже погрешна фантазия! Тия безумци са гиганти на творческата мисъл на човечеството, защото дори в опровергаването на теорията и опита им хората ще стигнат до огромен подем на знанието.

Замислен, Дар Ветер едва не се спъна в сигнала на зоната за безопасност, обърна се и забеляза край подножието на самодвижещата се кула за телевизионни предавания позната фигура на пъргав човек. С разрошена непокорна червеникава коса, присвил острите си очи, към него се устреми Рен Боз. Мрежа от тънки, слабо забележими следи от рани беше изменила лицето му, от чиито бръчки лъхаше страдалческо напрежение.

— Радостно е да ви види човек здрав, Рен!

— Вие сте ми много нужен! — физикът протегна към Дар Ветер малките си ръце, обсипани с лунички.

— Какво правите тук дълго преди отлитането?

— Изпращах «Аела» — за мен са извънредно важни данните за гравитацията на една толкова тежка звезда. Узнах, че ще дойдете, и останах…

Дар Ветер мълчеше в очакване на пояснения.

— Вие се връщате в обсерваторията на външните станции по молба на Юний Ант?

Дар Ветер кимна.

— Ант напоследък е записал няколко неразшифровани съобщения по Пръстена…

— Всеки месец се извършва приемане извън обичайното време за информиране. И моментът на включване на станциите се изменя с два земни часа. За година проверката изминава едно земно денонощие, за осем години — цяла стохилядна от галактическата секунда. Така се запълват пропуските в приемането от Космоса. През последното шестмесечие на осемгодишния цикъл започнахме да получаваме несъмнено твърде далечни, непонятни за нас съобщения.

— Много се интересувам от тях и моля да ме вземете за помощник в работата.

— По-добре ще бъде аз да ви помагам. Записите на паметните машини ще прегледаме заедно.

— И Мвен Мас?

— Разбира се!

— Ветер, това е чудесно! Крайно неловко се чувствувам подир злополучния опит — толкова съм виновен пред Съвета!… Но при вас ми е леко, макар че вие сте и член на Съвета, и бивш завеждащ, и не искахте да се прави опитът…

— Мвен Мас също е член на Съвета.

Спомнил си нещо, физикът се позамисли и тихо се разсмя.

— Мвен Мас — той… чувствува моите мисли и се опитва да ги въплъти в конкретност.

— Вашата грешка не е ли в това въплътяване?

Рен Боз се намръщи и смени темата на разговора:

— Веда Конг също ли ще пристигне тук?

— Да, чакам я. Знаете ли, че тя насмалко не загинала при изследването на една пещера — склад за древна техника, където се оказала заключена стоманена врата?

— Нищо не съм чул.

— А аз забравих, че вие не проявявате особен интерес към историята, както Мвен Мас. По цялата планета се обсъжда какво може да има зад вратата. Милиони доброволци са готови да участвуват в разкопките. Веда е решила да отнесе въпроса в Академията на стохастиката и хипотезите за бъдещето.

— Евда Нал няма ли да дойде тук?

— Не, няма да може.

— Мнозина ще бъдат огорчени. Веда много обича Евда, а Чара и́ е просто предана. Вие помните ли Чара?

— Онази… пантероподобната?

Дар Ветер вдигна ръце в шеговит ужас.

— Ценител на женската красота! Впрочем аз постоянно повтарям грешката, от която са страдали хората в миналото. Те нищо не са разбирали от законите на психофизиологията и наследствеността. Всякога искам да виждам в другите своето разбиране и своите чувства.

— Евда, както и всички на планетата — прекъсна го Рен Боз, — ще следи отлитането.

Физикът посочи редиците от високи триножници с камери за бяло, инфрачервено и ултравиолетово приемане, разположени в полукръг около звездолета. Разните групи лъчи от спектъра в цветното изображение караха екрана да излъчва истинска топлина и живот също така, както обертоновите диафрагми[60] унищожаваха металическия отзвук в предаването на гласа.

Дар Ветер погледна към север, откъдето с тежко поклащане пълзяха претоварени с хора автоматични електробуси. От първата машина изскочи Веда Конг и затича през тревата.

Без да спре, тя се хвърли върху широките гърди на Дар Ветер така, че дългите и́ плитки излетяха на гърба му.

Дар Ветер леко отмести Веда, като се вглеждаше в безкрайно скъпото лице. В него имаше нещо ново, придадено от необичайната прическа.

— Играх в детски филм северна кралица от Тъмните векове и едва смогнах да се преоблека — поясни, малко запъхтяна, младата жена. — Не остана време да се среша.

Дар Ветер си я представи с дълга, прилегнала на тялото рокля от брокат, златна корона със сини камъни, пепеляви плитки, спускащи се под коленете, смел поглед на сивите очи — и радостно се усмихна:

— Корона имаше ли?

— О, да, такава! — Веда очерта с пръст във въздуха контурите на широк кръг с едри зъбци във вид на трилистник.

— Аз ще видя ли?

— Още днес. Ще ги помоля да ти покажат филма.

Дар Ветер реши да попита за тайнствените «ги», обаче Веда поздрави сериозния физик. Той се усмихна наивно и сърдечно.

— А къде са героите от Ахернар? — Рен Боз огледа пустото, както преди, поле около звездолета.

— Там! — Веда посочи зданието във вид на шатра от пластини млечно стъкло със сребристи външни греди — главната зала на космодрума.

— Тогава да отидем!

— Ние сме излишни — твърдо каза Веда. — Те вече се сбогуват със Земята. Да идем при «Лебед»!

Мъжете се подчиниха. Веда, която вървеше до Дар Ветер, тихичко запита:

— Не е ли много нелеп видът ми с тая старинна прическа? Бих могла…

— Не е нужно. Очарователен контраст със съвременните дрехи — плитките по-дълги от полата! Нека бъде така!

— Слушам, мой Ветер! — пошепна Веда магическите думи, които накараха неговото сърце да се разтупти и предизвикаха леко поруменяване на бледите му бузи.

Стотици хора, без да бързат, се насочваха към кораба. Доста от тях се усмихваха на Веда или я поздравяваха с вдигане на ръка много по-често, отколкото Дар Ветер или Рен Боз.

— Вие сте популярна, Веда — забеляза Рен Боз. — С какво да се обясни това — с работата на историчката или с вашата прословута красота?

— Нито едното, нито другото. Постоянно и широко общуване с хората благодарение на професията и обществените занятия. Вие с Ветер ту се затваряте в недрата на лабораториите, ту се уединявате за напрегнатата денонощна работа. Вие правите за човечеството твърде повече и по-значителни неща, отколкото аз, но само в едно, не най-близкото до сърцето, направление. Чара Нанди и Евда Нал са много по-известни от мен…

— Пак укор към нашата техническа цивилизация? — весело я упрекна Дар Ветер.

— Не към нашата цивилизация, а към остатъците от предишните фатални грешки. Още преди хилядолетия нашите прадеди знаели, че изкуството и с него развитието на чувствата у човека са не по-малко важни за обществото, отколкото науката.

— В смисъл на човешки отношения между хората? — попита заинтригуваният физик.

— Точно така.

— Някакъв древен мъдрец е казал, че най-трудното на Земята е да се запазва радостта — вметна Дар Ветер. — Гледайте, ето още един верен съюзник на Веда!

Право към тях вървеше с лека и широка крачка Мвен Мас, като привличаше общото внимание със своята огромна фигура.

— Свършил е танцът на Чара — досети се Веда. — Скоро ще се появи и екипажът на «Лебед».

— На тяхно място аз бих вървял насам пеша и колкото може по-бавно — изведнъж каза Дар Ветер.

— Ти започна да се вълнуваш? — Веда го хвана подръка.

— Разбира се! За мен е мъчително да помисля, че те си отиват завинаги и вече не ще видя тоя кораб. Нещо у мен протестира срещу тая задължителна обреченост. Може би защото там ще бъдат близки за мен хора.

— Вероятно не затова — намеси се Мвен Мас, чийто остър слух долови отдалеч думите на Дар Ветер. — Това е непреодолимият протест на човека срещу безпощадното време.

— Есенна печал? — с оттенък на насмешка попита Рен Боз.

— Забелязали ли сте, че есента в умерените ширини с нейната тъга е обичана от най-енергичните, жизнерадостни и дълбоко чувствуващи хора? — възрази Мвен Мас и дружески потупа физика по рамото.

— Вярно наблюдение! — възхити се Веда.

— Много древно…

— Дар Ветер, на полето ли сте? Дар Ветер, на полето ли сте? — загърмя някъде отляво и отгоре. — Вика ви при ТВФ в Централното здание Юний Ант. Юний Ант ви вика. При ТВФ в Централното здание…

Рен Боз трепна и се изправи.

— Може ли да дойда с вас, Дар Ветер?

— Идете вместо мен! Вие може да пропуснете отлитането. Юний Ант обича да покаже, както в старо време, прякото наблюдение, а не записа — в това те си приличат с Мвен Мас.

Космодрумът притежаваше мощен ТВФ и хемисферен екран. Рен Боз влезе в тиха кръгла стая. Дежурният оператор щракна с включвателя и посочи десния страничен екран, където се появи развълнуваният Юний Ант. Той внимателно огледа физика и, разбрал причината за отсъствието на Дар Ветер, кимна на Рен Боз.

— Аз също се приготвих да наблюдавам отлитането. Но сега се провежда извънпрограмно приемане-търсене в по-раншното направление и диапазон 62/77. Вдигнете фунията за насочено излъчване, ориентирайте към обсерваторията! Ще прехвърля лъча вектор през Средиземно море към Ел Хомра. Ловете с тръбовидното ветрило и включвайте хемисферния екран! — Юний Ант погледна встрани и добави: — По-скоро!

Опитният в приеманията учен изпълни изискването за две минути. В дълбочината на хемисферния екран се появи изображение на гигантска галактика, в която и двамата учени безпогрешно познаха известната отдавна на човека мъглявина Андромеда, или М-31.

В най-близката до зрителя външна извивка от нейната спирала, почти в средата на лещообразния в ракурса диск на огромната галактика, пламна светлинка. Там се отклони наподобяваща мъничко влакънце система от звезди — без съмнение исполински ръкав с дължина стотина парсека. Светлинката започна да расте и едновременно се увеличаваше «влакънцето», докато самата галактика изчезна, като се разливаше извън границите на зрителното поле. Поток червени и жълти звезди се проточи пряко екрана. Светлинката стана малко кръгче и блещукаше в самия край на звездния поток. Оттам се отдели оранжева звезда от спектралния клас K. Около нея закръжиха едва видимите точки на планетите. Върху една от тях се разположи светлинно кръгче и я закри изцяло. Изведнъж всичко се завъртя в червени криволици и проблясване на летящи искри. Рен Боз затвори очи…

— Това е избухване — каза от страничния екран Юний Ант. — Показах ви наблюдение от миналия месец от запис на паметните машини. Превключвам на отразяване прякото приемане.

По екрана, както преди, се въртяха искри и линии с тъмноален цвят.

— Странно явление! — възкликна физикът. — Как си обяснявате това избухване?

— После. Сега се възобновява предаването. Но какво смятате за странно?

— Червения спектър на избухването. В спектъра на мъглявината Андромеда има виолетово отместване, тоест тя се приближава към нас.

— Избухването няма никакво отношение към Андромеда. Това е местно явление.

— Мислите ли, че случайно тяхната отправяща станция е изнесена в самия край на галактиката, в зона, още по-отдалечена от нейния център, отколкото зоната на Слънцето в нашата Галактика?

Юний Ант обхвана Рен Боз със скептичен поглед.

— Вие сте готов за дискусия всеки момент, понеже забравяте, че с нас говори мъглявината Андромеда от разстояние четиристотин и петдесет хиляди парсека.

— О, да! — смути се Рен Боз. — Още по-добре е да се каже: от разстояние милион и половина светлинни години. Съобщението е отправено преди петнадесет хиляди века.

— И ние виждаме сега онова, което е било изпратено дълго преди настъпването на ледниковата епоха и възникването на човека върху Земята! — Юний Ант явно омекна.

Червените линии забавиха своето въртене, екранът потъмня и изведнъж отново пламна. Потъналата в здрач плоска равнина едва се различаваше в оскъдната светлина. По нея бяха разхвърляни странни гъбовидни съоръжения. По-близо до предния край на видимия участък студено мъждукаше гигантски според мащаба на равнината син кръг вероятно с метална повърхност. Точно по центъра на кръга висяха един над друг големи двойноизпъкнали дискове. Не, не висяха, а бавно се издигаха все по-нагоре. Равнината изчезна и на екрана остана само един от дисковете, по-изпъкнал долу, отколкото горе, с груби спирални ребра от двете страни.

— Това са те… те!… — в надпревара възкликнаха учените, като си мислеха за пълното сходство на изображението със снимките и чертежите на спиралодиска, намерен от тридесет и седмата експедиция върху планетата на желязната звезда.

Нов вихър от червени линии — и екранът угасна. Рен Боз чакаше, боеше се да отклони погледа си дори за секунда. Първият човешки поглед, докоснал живота и мисълта на друга галактика! Обаче екранът просто не светна. На страничната дъска на телевизиофона заговори Юний Ант:

— Съобщението се прекъсна. Не бива да чакаме повече и да изразходваме земна енергия. Цялата планета ще бъде потресена. Трябва да помолим Съвета за икономиката да разреши да извършваме извънпрограмни приемания два пъти по-често, ала това ще стане възможно не по-рано от година след разходите за изпращането на «Лебед». Сега знаем, че звездолетът върху желязната звезда е оттам. Ако не беше находката на Ерг Ноор, изобщо не щяхме да разберем видяното.

— И той, този диск, е дошъл оттам? Колко ли е летял? — сякаш себе си попита Рен Боз.

— Движил се е мъртъв около два милиона години през разделящото двете галактики пространство — сурово отвърна Юний Ант, — докато е намерил убежище върху планетата на звездата T. Очевидно тия звездолети са устроени така, че кацат автоматично, въпреки че хиляди и хиляди години никой жив не е докосвал лостовете им за управляване.

— Може би те живеят дълго?

— Обаче не милиони години, това противоречи на законите на термодинамиката — студено отговори Юний Ант.

— И въпреки колосалните размери спиралодискът не е могъл да носи в себе си цяла планета хора… мислещи същества. Не, засега нашите галактики не могат още нито да се достигнат взаимно, нито да разменят съобщения.

— Ще могат — уверено каза Рен Боз, сбогува се с Юний Ант и тръгна обратно към полето на космодрума.

Дар Ветер с Веда и Чара с Мвен Мас стояха малко встрани от двете дълги редици изпращачи. Всички глави се извърнаха към централното здание. Покрай тях безшумно и бързо премина широка платформа, придружавана от махане на ръце и приветствени възгласи. Двадесет и двамата от екипажа на «Лебед» се намираха върху нея.

Платформата се приближи до звездолета. Край високия подвижен асансьор чакаха хора с бели комбинезони, със сиви от умора лица — двадесетте члена на комисията по отлитането. съставена предимно от инженери, работещи в космодрума. През последното денонощие те провериха посредством специални машини цялата екипировка на експедицията и още веднъж изпитаха изправността на кораба с тензорни апарати.

Според въведения в зората на астронавтиката ред председателят на комисията докладва на Ерг Ноор, пак избран за началник на звездолета и експедицията до Ахернар. Другите членове на комисията бяха поставили своите шифри върху бронзова плочка с техните портрети и имена, която връчиха на Ерг Ноор, сбогуваха се и се отдръпнаха встрани. Тогава към кораба се втурнаха изпращачите. Хората се наредиха пред пътешествениците, като пропуснаха близките им на малката, останала свободна площадка на асансьора. Кинооператорите зафиксирваха всеки жест на отлитащите — последния спомен, който оставаше на родната планета.

Ерг Ноор отдалеч зърна Веда и като мушна бронзовия сертификат под широкия колан на астронавта, стремително се приближи към младата жена.

— Колко е хубаво, че дойдохте, Веда!…

— Нима можех да постъпя иначе?

— За мен вие сте символ на Земята и моята преминала младост.

— Младостта на Низа е с вас завинаги.

— Няма да кажа, че за нищо не съжалявам, това не ще бъде вярно. И преди всичко жал ми е за Низа, моите другари, пък и самия себе си… Твърде голяма е загубата. При това завръщане аз по новому обикнах Земята — по-силно, по-просто, по-безусловно…

— И все пак отивате, Ерг?

— Не мога иначе. Ако се откажа, бих загубил не само Космоса, но и Земята.

— Навярно подвигът е толкова по-труден, колкото е по-голяма любовта?

— Вие винаги добре сте ме разбирали, Веда. Ето и Низа!

Пристъпи отслабналата, приличаща на юноша девойка с червеникави къдри и спря, отпуснала ресници.

— Това се оказа така тежко. Вие всички сте… добри, ясни… красиви… Да се разделиш, да откъснеш себе си от майката земя… — гласът на астронавигаторката трепна.

Веда инстинктивно я привлече с ръка, като и́ шепнеше тайнствени утешения.

— Девет минути до затварянето на люковете — каза Ерг, без да сваля очи от Веда.

— Колко малко!… — простодушно възкликна със сълзи в гласа Низа.

Веда, Ерг, Дар Ветер, Мвен Мас и другите изпращачи с мъка и изненада почувствуваха, че няма думи, с които да изразят вълнението си. Нямаше с какво да разкрият чувствата си пред подвига, който се извършваше за ония, които още не се бяха родили, които щяха да дойдат подир много години. Отлитащите и изпращачите знаеха всичко — какво можеха да допълнят излишните думи?

Какви пожелания, шеги или обещания можеха да докоснат душата на хората, завинаги напускащи Земята и отдалечаващи се в бездните на Космоса?

Втората сигнална система на човека се оказа несъвършена и отстъпи място на третата. Дълбоки погледи, отразяващи страстни пориви, които бе невъзможно да бъдат предадени с думи, се срещаха безмълвно и напрегнато или жадно поглъщаха небогатата природа на Ел Хомра.

— Време е — придобилият металическо звучене глас на Ерг Ноор шибна, сякаш удар на пастирски камшик, и хората забързаха.

Веда откровено изхълца и се притисна към Низа. Двете жени няколко секунди стояха буза до буза, силно замижали, докато мъжете си разменяха прощални погледи и ръкостискания. Асансьорът беше вече скрил в овалния чернеещ се люк на звездолета осем астронавта. Ерг Ноор хвана Низа за ръка и нещо и́ пошепна. Девойката пламна, отскубна се и се впусна към звездолета. Преди да стъпи на площадката на подемника, Низа се обърна и срещна огромните очи на необичайно бледата Чара.

— Може ли да ви целуна, Чара? — гръмко попита тя.

Без да отговори, Чара Нанди скочи на подиума и като трепереше цялата, обгърна шията на червенокосата астронавигаторка, после също така безмълвно рипна долу и изтича встрани.

Ерг Ноор и Низа се изкачиха едновременно.

Хората замряха, когато пред черния люк върху издатината на ярко осветения борд на «Лебед» се задържаха за секунда две фигури — на висок мъж и стройна девойка, които приемаха последните привети на Земята.

Веда Конг стисна ръце и Дар Ветер чу как изпукаха ставите на пръстите и́.

Ерг Ноор и Низа изчезнаха. От тъмния отвор излезе напред овална плоча със също такъв сив цвят, както и целият корпус. Секунда — и даже зоркото око не би могло да различи следи от току-що зеещото отверстие по стръмните контурни линии на колоса.

Във вертикално стоящия върху раздалечени опори звездолет имаше нещо човекоподобно. Може би това впечатление се създаваше от кръглото кълбо на носовата част, увенчано с остър калпак и светещо със сигналните светлини като с очи. Или от ръбестите разсекатели на централната контейнерна част от кораба, подобни на ония части от рицарските ризници, които са покривали раменете. Звездолетът се извисяваше върху своите опори, сякаш широко разтворил крака исполин, презрително и самоуверено гледащ над човешката тълпа.

Зареваха сигналите за първа готовност. Сякаш по вълшебен начин край кораба се появиха широки самоходни платформи, които откараха множество изпращачи. Запълзяха и се заотдръпваха настрана триножниците на ТВФ и прожекторите. Сивият корпус на «Лебед» потъмня и някак си изгуби своите размери. Върху «главата» на кораба пламнаха зловещи червени светлини — сигнал за подготовка на старта. Вибрацията на силните мотори се предаде по твърдата почва — звездолетът се заобръща върху подставките си, започваше да се ориентира за отлитане. Изпращачите все повече и повече се отдалечаваха, докато пресякоха светналата в мрака линия на безопасността, Тук хората бързо скочиха, а платформите се устремиха назад да вземат останалите.

— Те вече няма ли да видят нас или поне… нашето небе? — попита Чара ниско навелия се към нея Мвен Мас.

— Не. Освен в стереотелескопите…

Под кила на звездолета пламнаха зелени светлини. Върху кулата на централното здание бясно се завъртя радиофарът — разпращаше във всички посоки предупреждение за излитането на грамадния кораб.

— Звездолетът получава сигнал за потегляне! — изведнъж затръби металически глас с такава сила, че Чара потрепера и се притисна към Мвен Мас. — Останалите в кръга, вдигнете ръце нагоре! Вдигнете ръце нагоре, иначе смърт! Вдигнете ръце нагоре, иначе!… — ревеше автоматът, докато прожекторите му опипваха полето — диреха случайно останали в опасния кръг хора.

Като не намериха никого, те угаснаха. Роботът закрещя отново, както се стори на Чара, още по-яростно:

— След камбанения звън обърнете се с гръб към кораба и затворете очи! Не ги отваряйте преди втория сигнал! Обърнете се гърбом и затворете очи! — тревожно и заплашително виеше роботът.

— Това е страшно! — прошепна Веда на своя спътник.

Дар Ветер спокойно сне от колана си свитите на тръба полумаски с черни очила, едната надяна на Веда, а другата нахлузи сам. Едва успя да закрепи токата — и диво зазвъня голяма, с висок тон камбана под навеса за сигналните апарати.

Звънът секна и в тишината се дочу цвърченето на равнодушните към всичко жетварки.

Внезапно звездолетът издаде яростен вой и угаси светлините си. Един, два, три, четири пъти тоя сърцераздирателен вой пронизваше тъмната равнина и на по-впечатлителните хора се струваше, че самият кораб вика в мъката си от сбогуването.

Воят секна също така неочаквано. Стена от невъобразимо ярки пламъци се изправи около кораба. Мигновено в света престана да съществува каквото и да било освен тоя космически огън. Огнената кула се превърна в колона, проточи се във вид на дълъг стълб, после се изтъни в ослепително ярка линия. Камбаната заби втори път и обърналите се хора видяха празна равнина, върху която се аленееше гигантско петно нажежена почва. Една голяма звезда стоеше във висините — «Лебед» се отдалечаваше.

Хората бавно тръгнаха към електробусите, като оглеждаха ту небето, ту мястото на излитането, станало изведнъж поразително безжизнено, сякаш тук се беше възродила хамадата Ел Хомра — ужас и бедствие за пътниците от някогашните времена.

В южната част от хоризонта светнаха познатите звезди. Всички погледи се насочиха натам, където се бе издигнал синият, ярък Ахернар, Там, край тая звезда, ще се озове «Лебед» подир осемдесет и четири години пътуване със скорост деветстотин милиона километра в час. За нас осемдесет и четири, за «Лебед» — четиридесет и седем години. Може би там те ще създадат нов свят, също красив и радостен, под зелените лъчи на циркониевата звезда.

Дар Ветер и Веда Конг настигнаха Чара и Мвен Мас. Африканецът отговаряше на девойката:

— Не, не тъга, а огромна и печална гордост — ето какво изпитвам днес. Гордост за нас, които се издигаме все по-високо над своята планета и се сливаме с Космоса. Печал — защото малка става милата Земя… Безкрайно отдавна маите — червенокожи индианци в Централна Америка — оставили горд и печален надпис. Предадох го на Ерг Ноор и той ще украси с него библиотеката лаборатория в «Лебед».

Африканецът се огледа, забеляза, че го слушат, и продължи по-силно:

— «Ти, който по-късно ще покажеш тук своето лице! Ако твоят ум разбира, ти ще попиташ кои сме ние. Кои сме ние? Попитай зората, попитай леса, попитай вълните, попитай бурята, попитай любовта! Попитай земята, земята на страданието и земята любима. Кои сме ние? Ние сме земя!»

— И аз също целият съм земя! — добави Мвен Мас.

Насреща тичаше Рен Боз и дишаше задъхано. Приятелите заобиколиха физика, който с малко думи им предаде небивалото — първото съприкосновение на мисълта на двата исполински звездни острова.

— Така ми се искаше да успея да дойда преди отлитането — огорчено каза Рен Боз, — за да съобщя на Ерг Ноор за това. Той още на черната планета разбрал, че спиралодискът е звездолет от извънредно далечен, съвсем чужд свят и че тоя странен кораб е летял много дълго в Космоса.

— Нима Ерг Ноор никога не ще узнае, че неговият спиралодиск е от такива чудовищни глъбини на Вселената — от друга галактика, от мъглявината Андромеда? — каза Веда. — Колко ми е мъчно, че той не дочака днешното съобщение!

— Той ще узнае! — твърдо изрече Дар Ветер. — Ще поискаме от Съвета енергия за специално предаване чрез спътник 36. «Лебед» ще бъде достъпен за нашия зов още деветнадесет часа!