Мрак над Сетанон

Глава 7Загадки

Риатх навлезе с тътен в познати небеса. И закръжи над лесовете на Кралството. После прати мисъл: „Трябва да ида на лов.“ Драконката предпочиташе умствения контакт, докато летеше, макар че на земята говореше гласно. Томас се извърна назад към Пъг и той отвърна:

— Далече е до Острова на чародея. Близо хиляда мили. Томас се усмихна.

— Можем да стигнем там по-бързо, отколкото си представяш.

— Докъде може да лети Риатх?

— Около целия този свят, без да каца, макар да допускам, че може да реши, че няма нужда да го прави. Освен това досега не си изпитал и една десета от скоростта й.

— Добре — отвърна Пъг. — Нека тръгне, но след като слезем на Острова на чародея.

Томас помоли дракона да прояви още малко издръжливост и Риатх прие с неохота. Издигна се нависоко в сините небеса на Мидкемия и последва посоките, указани от Пъг, над планински върхове и към Горчивото море. Извиси се с плясък на мощните си криле и скоро пейзажът долу полетя назад и Пъг се зачуди до какви ли предели наистина може да стигне скоростта на Риатх. В летателните способности на драконката се съдържаше и някакъв магичен компонент, защото макар тя привидно да се рееше на място, всъщност скоростта й нарастваше без нито едно плесване на крилете. Полетът им ставаше все по-бърз и по-бърз. А се чувстваха съвсем удобно, благодарение на чародейството на Томас — то ги предпазваше от вятъра и студа, макар Пъг почти да се замая от странната възбуда. Лесовете на Далечния бряг отстъпиха място на върховете на Сиви кули, а после прелетяха над земите на Свободните градове и на Натал. Скоро след това се понесоха над водите на Горчивото море, със сребристите и зеленикави жилки, проблясващи над тъмносинята шир, и корабите, порещи по летните търговски маршрути от Квег до Свободните градове — от високо приличаха на детски играчки.

Докато се носеха над островното Кралство на Квег, можаха да видят столицата му и по-големите селища. Далече долу под тях над скалистите ръбове на сушата прелитаха крилати фигури и откъм дракона се усети весел кикот. „Знаеш ги, нали, Владетелю на Орлови предели?“

— Не са това, което бяха нявга — рече Томас.

— Какво е това? — попита Пъг. Томас посочи надолу.

— Онова там са потомците на гигантските орли, които ловях… които Ашен-Шугар ловеше някога, преди векове. Отглеждах ги, тъй както по-низшите човеци гледат соколи. Тези древни птици бяха в известен смисъл разумни.

„Островните люде са ги опитомили, обучават ги и ги яздят както другите яздят коне. Развалена порода са.“ Томас изглеждаше раздразнен.

— Като толкова други неща, и те са само сянка на онова, което бяха някога.

„Все пак някои от нас станаха нещо повече, валхеру.“

Пъг си замълча. Колкото и добре да разбираше приятеля си, в него имаше твърде много неща, които никой не бе в състояние дори да си въобрази. Томас бе единствен в целия свят и носеше на плещите си бреме, каквото никое друго същество не би могло да понесе, камо ли да проумее. Някак смътно Пъг като че ли можеше да разбере как тези потомци на великите орли, с които Ашен Шугар някога бе ловувал, могат да наранят душата на Томас, но предпочете да не се меси. Каквото и вълнение да изпитваше Томас, беше си само негово.

Скоро след това пред взора им се откри друг остров, мъничък в сравнение с държавата на Квег, но все пак достатъчно голям, за да приюти значително по брой население. Но Пъг знаеше, че обитателите му са малцина, защото това бе Островът на чародея, домът на Черния Макрос.

След като прелетяха над северозападния край на острова, се снишиха, подминаха верига хълмове и полетяха над малка долина. Пъг се взря надолу й възкликна:

— Не може да бъде!

— Какво? — попита го Томас.

— Тук преди имаше едно… странно място. Някакъв дом с открити постройки. Когато се срещнах за първи път с Макрос. Кълган, Гардан, Арута и Мийчъм също бяха там.

Плъзнаха се над короните на високите дървета и Томас каза:

— Тези големи дъбове и снажни борове не са могли-да израстат за годините, откакто за пръв път си срещнал чародея, Пъг. На древни ми приличат.

— Поредната загадка на Макрос — отвърна Пъг. — Дано поне замъкът си е на място.

Риатх прехвърли нова верига хълмове и ги пренесе над единствената видима постройка на повърхността на острова — самотен замък. Свърнаха над бреговата ивица точно където Пъг и спътниците му за пръв път бяха слезли на острова преди няколко години и Риатх започна рязко да се снишава, след което се приземи на пътеката над брега. Каза сбогом на спътниците си и се издигна в небето, приготвяйки се за лов. Томас се загледа подире й, докато не изчезна в небесата, и промълви:

— Забравил бях какво е да яздиш дракон. — Обърна се и погледна замислено Пъг. — Когато ме помоли да те придружа, се уплаших да не се разбудят отново заспалите в мен духове. — Потупа се по гърдите. — Помислих си, че Ашен-Шугар все още се таи тук и само чака повод да се надигне отново и да ме надвие. — Пъг се взря в лицето на Томас. Приятелят му прикриваше добре чувствата си, но Пъг все пак успя да ги долови, силни и дълбоки. — Ала вече знам, че няма повече разлика между Томас и Ашен-Шугар. Вече съм и двамата в едно. — Сведе поглед за миг и Пъг си го спомни като момче, как свеждаше очи, търсейки някакво извинение за момчешката беля пред майка си. — Имам чувството, че и двамата са спечелили и са загубили по нещо.

Пъг кимна.

— Никога повече няма да бъдем момчетата, които бяхме, Томас. Но пък се превърнахме в нещо далеч повече от онова, за което мечтаехме. Ценните неща никога не се оказват прости. Нито пък лесни.

Томас се загледа към морето.

— Мислех си за татко и мама. Не съм им ходил на гости от края на войната. Те биха се радвали, ако можеха да видят внука си.

Томас въздъхна и после се засмя, отчасти с радост, отчасти с горчивина.

— Калис е нещо много по-различно от онова, което биха могли да очакват, но нали и аз съм такъв. Не, не се боя да ги видя отново.

— Извърна се към Пъг и рече тихо: — По-скоро се боя, че никога повече няма да мога да ги видя.

Пъг се замисли за своята жена, Катала, и за всички останали, които бе оставил на Звезден пристан. Можа само да протегне ръка и да стисне рамото на Томас, дълго и с тъга. Въпреки силата и дарбите, които бяха придобили, таланти, с които никой по света не можеше да се мери, и двамата си оставаха смъртни хора и Пъг много повече от Томас съзнаваше гибелното естество на онова, пред което се бяха изправили. А още по-дълбоките подозрения и мрачни страхове таеше в себе си. Мълчанието на елдарите, докато го обучаваха, присъствието им на Келеуан и прозренията, до които се бе домогнал при обучението си при тях — всичко това го насочваше към възможности, за които той трескаво се надяваше да се окажат неверни. Съществуваше едно заключение, което той никога нямаше да изрече и пред най-близкия си приятел, преди да се е оказало неизбежно. Пъг се постара да се отърси от безпокойството и промълви:

— Хайде. Трябва да потърсим Гатис.

Бяха застанали над пясъчната ивица на мястото, където пътеката от плажа се раздвояваше. Пъг знаеше, че едното разклонение води към замъка, а другото — към малката долчинка, където се бяха издигали странните открити постройки, наречени от чародея „Вила Беата“ — мястото, където за пръв път бе срещнал Макрос. Сега Пъг съжали, че когато с останалите бе дошъл за втори път, за да си получат оставеното им от Макрос наследство, сърцевината на библиотеката на академията в Звезден пристан, не посетиха отново и комплекса. Защото да изчезнат онези сгради, за да ги заменят тези древни дървета… това си беше наистина една от поредните загадки на Макрос Черния. Поеха по пътечката към замъка.

Замъкът се издигаше посред равен като тепсия участък земя, отделен от останалата част на острова с дълбока урва, слизаща надолу към океанската шир. Блъскащите се през тесния пролив вълни кънтяха под тях, докато бавно пристъпваха по тесния дървен мост. Замъкът беше построен от непознат тъмен камък и около арката над портала бяха изваяни странни същества, които се взираха с каменните си погледи в преминаващите под тях Томас и Пъг. Отвън замъкът изглеждаше досущ както го бе видял Пъг последния път, но щом се озоваха вътре, стана очевидно, че всичко друго се е променило.

При последното му гостуване вътрешните дворове и самият замък изглеждаха добре поддържани, но сега по каменния зид в основите на зданието се виждаха треви и храсти, изникнали от пукнатините, а дворът бе покрит с птича тор. Двамата закрачиха бързо към големите порти на цитаделата, които бяха открехнати. Побутнаха ги да ги отворят по-широко и вековните панти заскърцаха, потънали в ръжда. Пъг поведе приятеля си през дългия коридор и след това нагоре по стъпалата на кулата, докато не се озоваха пред вратата на кабинета на Макрос. Последния път, когато беше тук, се наложи да изрече заклинание и да отговори на един въпрос, зададен на цурански, за да отвори вратата, но сега едно обикновено бутване се оказа достатъчно. Стаята бе празна.

Пъг се обърна и двамата забързаха, надолу по стълбището към голямата зала. Обезсърчен, Пъг се провикна:

— Ехей! — Гласът му кухо отекна от каменните стени.

— Изглежда, всички са си отишли — промълви Томас.

— Не разбирам. Когато говорихме последния път, Гатис ме увери, че ще живее тук, ще чака завръщането на Макрос и ще поддържа къщата му в ред. Нямах много време да го опозная, но бих се заклел, че бе готов да пази този замък така, както го видяхме тогава…

— Докато е могъл — отвърна Томас. — Възможно е някой да е имал причина да стъпи на острова. Пирати или квегански набег?

— Или агенти на Мурмандамус? — Пъг видимо посърна. — Толкова се надявах, че ще можем да намерим от Гатис някаква податка къде да търсим Макрос. — Приседна на една каменна скамейка до стената и въздъхна. — Дори не знаем дали Макрос е все още жив. Как тогава да го намерим?

Томас застана пред приятеля си, стъпи с единия си крак на скамейката и опря ръце на коляното си.

— Възможно е също така този замък да е изоставен, защото Макрос вече се е върнал и отново си е заминал.

Пъг вдигна глава.

— Може би. Има едно заклинание… заклинание от Низшия път.

— Доколкото разбирам от тези неща… — почна Томас, но Пъг го прекъсна.

— В Елвардейн научих много неща. Чакай да опитам. — Притвори очи и зашепна: думите му заизлизаха тихо и ниско, докато умът му се насочваше по диря все още странна и смътна за него. Изведнъж очите му се отвориха широко. — Над този замък е издигната някаква магия. Камъните… не са както трябва.

Томас го изгледа с неизречен въпрос в очите. Пъг се надигна и докосна каменния зид.

— Използвах заклинание, което трябваше да извлече информация от самите стени. Всичко, което става край един обект, остава в него бледи следи, енергии, които се впечатват в него. С известно умение те могат да се разчетат, така както двамата с теб можем да разчитаме нещо писано. Трудно е, но е възможно. Но тези камъни не показват нищо. Все едно че никое живо същество не е преминавало през тази зала, откакто е построен зидът. — Пъг внезапно, се извърна към двукрилата врата. — Ела!

И закрачи към изхода, излезе в центъра на вътрешния двор и спря. Томас застана до него. Там Пъг вдигна ръце над главата си и Томас усети могъщи енергии, трупащи се над двамата, докато Пъг набираше мощ. После магьосникът притвори очи и заговори рязко и с глас, едновременно познат и странен за ушите на Томас. После Пъг отвори очи и изрече:

— Нека истината се разкрие!

Сякаш някаква невидима вълна се раздвижи навън, с Пъг в центъра, и Томас усети, че взорът му се замъглява и отмества. Самият въздух сякаш потръпна и от едната страна все още се виждаше порутен замък, но след като вълната затихна, дворът се видя отново, изрядно поддържан и чист. Недалече от тях някакво странно същество носеше наръч дърва. То спря с нескрита изненада, изписана на нечовешкото му лице, и изтърва наръча.

Томас бе започнал да вади меча си, но Пъг каза:

— Не!

— Но това е планински трол!

— Гатис ни каза, че Макрос е наел много слуги, оценявайки всеки според личните му качества.

Стъписаното същество, широкоплещесто, с дълги нокти и страховита външност, се обърна и се затича на резки отскоци като голяма маймуна към вратата на замъка. Друго същество, не приличащо на нищо виждано от човешки очи, се изстъпи от вратата на конюшнята и спря. Беше високо едва три стъпки и имаше мечешка зурла, но козината му беше червено-златиста. Като забеляза двамата гледащи го човеци, пусна метлата, която държеше, и бавно заотстъпва назад в конюшнята. Пъг го изгледа, докато се скри от погледа им. После събра шепи пред устата си и извика:

— Гатис!

Почти моментално вратите към голямата зала се отвориха и на прага се появи добре облечено, наподобяващо таласъм същество. Беше малко по-високо от обикновен таласъм, имаше характерните костни ръбове над очите и присъщия за расата на таласъмите голям нос, но чертите на лицето му бяха някак по-благородни и жестовете му — по-изтънчени. Облечен по къса синя фланелка, гамаши и черни ботуши, Гатис заситни бързо по стъпалата, поклони се на двамата мъже и каза с леко съскащ глас:

— Добре дошли, господин Пъг. — Огледа Томас и добави: — А това трябва да е господин Томас, нали?

Томас и Пъг се спогледаха и Пъг заяви:

— Търсим господаря ти.

Гатис изглеждаше някак угрижен.

— Виж, това може да се окаже малък проблем, господин Пъг. Доколкото мога да преценя, Макрос вече не съществува.

Пъг отпи от виното. Гатис ги беше завел в една уютно обзаведена стая, където им поднесоха освежителни напитки и плодове. Домакинът на замъка отказа да седне и остана прав пред двамата, докато слушаха разказа му.

— Прочие, както ви казах и последния път, господин Пъг, между Черния и мен съществува някакво разбиране. Мога да чувствам неговото… битие? Не зная как, но мога да усещам, че той винаги е някъде навън, все едно къде. Но около един месец след като вие си отидохте, изведнъж една нощ се събудих с чувството за липса на… контакт. Беше крайно обезпокоително.

— Значи Макрос е умрял — отрони Томас. Гатис въздъхна съвсем по човешки.

— Боя се, че е точно така. А ако не е това, значи се намира в някакво място толкова отдалечено и чуждо, че почти няма разлика.

Пъг потъна в размисъл, а Томас промълви:

— Кой тогава е създал тази илюзия?

— Господарят ми. Аз само я включих, след като вие със спътниците ви напуснахте замъка след последното си гостуване. Без наличието на Макрос, който да осигури безопасността ни, той счете за необходимо да ни осигури със „защитна окраска“, така да се каже. Вече на два пъти дръзки пирати опоскаха острова в търсене на плячка. Не намериха нищо.

Пъг изведнъж вдигна глава.

— Значи тогава вилата все още съществува?

— Да, господин Пъг. Тя също е скрита от илюзията. — Гатис изглеждаше притеснен. — Трябва да призная, че макар да не съм специалист в тези неща, бях склонен да мисля, че измамното за сетивата заклинание надхвърля способността ви да го преодолеете. — Отново въздъхна. — Сега ме тревожи, че вече ще липсва, след като си заминете.

Пъг махна небрежно с ръка.

— Ще ви го възстановя преди да си тръгнем. — Нещо бе зачовъркало ума му, странна картина от спомена как бе говорил с Макрос във вилата. — Когато попитах Макрос дали живее във вилата, той ми каза: „Не, макар че някога живях тук, много отдавна.“ — Пъг погледна Гатис. — Имал ли е той някакъв кабинет, както в замъка, в онази вила?

— Да, преди много години — отвърна Гатис. — Преди аз да дойда тук.

Пъг стана.

— Трябва веднага да отидем там.

Гатис ги поведе по пътечката в долчинката. Червените керемиди на покривите си бяха както ги помнеше Пъг. Томас каза:

— Странно място е това, макар да изглежда доста приятно за обитаване. При хубаво време би се оказало съвсем уютен дом.

— Така е смятал и господарят ми някога — каза Гатис. — Но го е напуснал отдавна, така ми разправяше. А когато се върнал, вилата била изоставена, онези, които я обитавали, си отишли без никакво обяснение. Отначало той търсеше бившите си приятели, но скоро го обзе отчаяние, че изобщо няма да може да разбере нещо за участта им. След това се обезпокои за сигурността на книгите си, както и за живота на слугите, които смяташе да доведе, затова построи замъка. И взе и други мерки. — Съществото се изкиска.

— Легендата за Черния Макрос.

— Понякога ужасът от зли магии служи много по-добре от здравите каменни стени, господин Пъг. Трудностите не бяха никак малки: да обкръжиш този иначе доста слънчев остров с мрачни облаци и да поддържаш непрестанно онази адска синкава мълния под върха на кулата всеки път, щом се приближи някой кораб. Голяма досада беше.

Влязоха във вътрешния двор на вилата, обкръжен само от ниска стена. Пъг спря да огледа фонтана с трите издигащи се на пиедестала делфина и промълви:

— По него изработих шарката си за транспортиране.

Гатис ги поведе към централната сграда и Пъг изведнъж осъзна. Липсваха, разбира се, както свързващите коридори, така и покривите над тях, но иначе тази вила напълно съвпадаше с неговия дом на Келеуан, както по архитектура, така и по големина и разположение. Моделът беше един и същ. Той спря и се огледа слисано.

— Какво има? — попита Томас.

— Изглежда, че ръката на Макрос е намесена в много повече неуловими неща, отколкото подозирах. Построил съм дома си на Келеуан по подобие на този, без да съм го съзнавал. Не съм имал никаква друга причина да го направя, освен че ми се стори най-подходящият начин. Сега вече не мисля, че съм имал голям избор. Елате, ще ви покажа точно къде се намира кабинетът. — Поведе ги безпогрешно до стаята, отговаряща на местоположението на собствената му работна стая. Наместо плъзгащите се, покрити с плат тънки врати на Келеуан, се озоваха пред най-обикновена дървена врата, но Гатис кимна.

Пъг открехна вратата и пристъпи вътре. Стаята беше съвсем еднаква по големина и форма. На мястото на ниската писалищна маса и купчината възглавници в стаята близнак на Пъг тук имаше покрито с прах писалище. Пъг се засмя и поклати глава, възхитен и учуден.

— Какъв хитрец е бил този чародей. — После пристъпи до малката камина, издърпа един камък и зад него се откри малка ниша. — И аз си направих такъв тайник в камината, макар че така и не разбрах защо ми е. Нямах никаква причина да го използвам. — В нишата лежеше стегнато руло пергамент. Пъг го извади и го огледа. Свитъкът беше завързан с проста връв и беше без печат.

Той го разви, зачете го и лицето му се оживи.

— Ах, този хитрец! — промълви магьосникът, погледна Томас и Гатис и поясни: — Написано е на цурански. Дори измамното заклинание да се развали и някой да успее да се натъкне на тази стая и да намери тайника и пергамента, няма да има почти никакъв шанс да го разчете. — Погледът му отново се върна на свитъка и той зачете на глас: — „Пъг, когато четеш това, знай, че най-вероятно вече съм мъртъв. Но ако все пак не съм, значи съм някъде отвъд нормалните граници на времето и пространството. И в двата случая не съм в състояние да ти осигуря помощта, от която се нуждаеш. Ти си открил нещо от естеството на Врага и вече знаеш, че то заплашва както Келеуан, така и Мидкемия. Най-напред ме потърси в Залите на мъртвите. Ако ме няма там, тогава знай, че съм жив. Ако съм жив, то ще съм пленник в едно трудно за намиране място. Тогава ти сам ще трябва да направиш избора — дали да се опиташ сам да научиш повече за Врага, ход изключително опасен, но не и неизпълним, или да потърсиш мен. Както и да решиш да постъпиш, знай, че се моля благословията на боговете да е с теб. Макрос.“

Пъг остави свитъка настрани.

— Надявах се на повече.

— Господарят ми беше човек с голяма мощ, но и неговите възможности си имаха граници — каза Гатис. — Както бе заявил в последното си писмо до вас, не би могъл да разкъса булото на времето, след като веднъж влезе с вас в раз лома. От онзи момент нататък за него времето е станало точно толкова непроницаемо, колкото за всеки друг човек. Могъл е само да предполага.

— Тогава трябва да отидем в Залите на мъртвите — заяви Томас.

— Добре, но къде да ги търсим тези зали? — попита Пъг.

— Внимавайте — рече Гатис. — Оттатък Безкрайното море се простира южният континент, който човеците наричат Новиндус. От север на юг през него сече дълга планинска верига, наричана на езика на тамошните хора Ратх-гари, което означава „Павилионът на боговете“. На двата най-високи върха, Стълбовете небесни, се издига Небесният град, или както хората там го наричат — Домът на боговете. Под тези два върха, в подножията, се намира Некрополът, или Градът на мъртвите богове. В най-високия храм, разположен в основата на планините, се почитат четиримата изгубени богове. Там ще намерите един тунел, водещ дълбоко в недрата на Небесните планини. Това е входът към Залите на мъртвите.

Пъг се замисли.

— Ще трябва да преспим тази нощ, а после ще повикаме Риатх и ще прехвърлим Безкрайното море.

Томас мълчаливо се обърна и закрачи по пътеката към замъка на Макрос. Спорове нямаше. Нямаха друг избор. Ако не друго, чародеят беше поне изричен.

Риатх се наклони на една страна и почна да се снишава. Няколко часа бяха летели по-бързо, отколкото Пъг изобщо можеше да си представи. Безкрайното море се бе превъртяло под тях — огромен океан с привидно неизбродими размери. Но драконът не се бе поколебал и за миг преди да полети. Сега, часове по-късно, вече се носеха над огромен континент от другата страна на планетата. Бяха се движили от изток на запад, а също така бяха прелетели над южното полукълбо, така че да си спечелят повече дневна светлина. Някъде в късния следобед бяха забелязали краищата на южния континент Новиндус. Най-напред бяха прекосили голяма пясъчна пустиня, обкръжена от високи скални ридове, покриващи стотици мили по протежение на океанския бряг. Всеки, който слезеше от кораб на този северен бряг, го чакаха няколко дни път и опасно катерене преди да намери питейна вода. След това драконът бе прелетял над тревисти поля. Далече под тях стотици странни на вид коли, обкръжени от стада добитък, овце и коне, се придвижваха от север на юг. Някакъв номадски народ следваше дирите на своите предци, без да забелязва реещия се високо в небето дракон.

После видяха първия град. Степите се пресичаха от мощна река, която напомни на Пъг за Гагаджин на Келеуан. На южния й бряг се издигаше град, а още по-далече на юг се виждаха земеделски земи. А още по-на юг се издигаше планинска верига: Павилионът на боговете.

Риатх започна да се спуска и скоро стигнаха средата на веригата — два върха, които се издигаха високо над околните, тънейки сред облаците — Стълповете небесни. В подножието на планините дълбоки лесове криеха всичко, което навярно бе съществувало сред тях. Драконът използва последните няколко мига светлик, за да потърси поляна, на която да кацне.

После се спусна леко и каза:

— Аз отивам на лов. Като свърша, ще поспя. Имам нужда от малко отдих.

Томас се усмихна.

— В остатъка от пътуването ни няма да имаме нужда от теб. От там, където ни предстои да навлезем, едва ли ще се върнем и ще ти е трудно да ни намериш.

Драконката излъчи насмешка.

— Изгубил си усет за нещата, валхеру. Инак щеше да си спомниш, че няма място в пространството широко, гдето да не мога да стигна, стига да си имам повод.

— Това място съществува отвъд дори твоята способност да достигаш, Риатх. Влизаме в Залите на мъртвите.

— Тогаз наистина ще си отвъд способността ми да те намеря, Томас. Все пак, ако двамата с другаря ти изобщо се върнете във владенията на живота, трябва само да ме извикаш и ще се отзова. Добър лов, валхеру. Че аз ще половувам здраво. — Драконът се надигна, разпери криле и с един подскок и плясък се понесе нагоре в помръкващите небеса.

— Уморена е — отбеляза Томас. — Драконите обикновено ловят дива плячка, но подозирам, че пет-шест овце или някоя крава на един от онези пастири утре ще липсват. Риатх ще си поспи няколко дни с пълно коремче.

Пъг се озърна в сгъстяващия се сумрак.

— В бързината забравихме да си осигурим провизии. Томас приседна на един паднал дървесен ствол.

— Такива неща никога не ставаха в онези легенди, които слушахме като деца.

Пъг го погледна озадачено и Томас каза:

— Помниш ли лесовете край Крудий, когато бяхме момчета? — На лицето му се появи усмивка. — В онези детски игри надвивахме враговете винаги навреме, за да можем да се приберем за вечеря.

Пъг приседна до приятеля си и отвърна със смях:

— Помня, разбира се. Ти винаги играеше ролята на герой, паднал в трагична битка, и изричаше прощално слово пред верните си следовници.

Гласът на Томас стана умислен.

— Само че този път няма просто да станем, за да се върнем в кухнята на мама за топла храна, след като ни убият.

Помълчаха дълго. После Пъг каза: — Тъй или иначе, можем поне да се настаним удобно и да си отдъхнем. Това място ми се струва напълно подходящо да изчакаме изгрева. Подозирам, че Некрополът е обрасъл, иначе щяхме да го зърнем отгоре. Утре сигурно ще го намерим по-лесно. — И добави с лека усмивка: — А освен това Риатх не е единственото уморено същество.

— Ти поспи, ако имаш нужда. — Очите на Томас се взряха в нещо в храсталаците. — Колкото до мен, научил съм се да пренебрегвам нуждата, щом пожелая. — Изражението му накара Пъг да извърне глава натам, където се взираше Томас. Нещо се движеше в мрака.

После от гората изригна рев. Допреди миг поляната беше съвсем тиха — и изведнъж нещо или някой скочи от дърветата върху гърба на Томас.

На вика, или по-скоро рева, се отзоваха още дузина подобни. Пъг скочи, а Томас се претърколи от тежестта на съществото, хвърлило се на гърба му. Но макар съществото или човекът да не отстъпваше на Томас по ръст, никой смъртен на Мидкемия не можеше да се мери с него по сила. Томас просто се изправи, сграбчи увисналото на гърба му същество и го метна настрани, все едно че е досадно дете.

Пъг плесна с ръце над главата си и над поляната прокънтя оглушителен гръмотевичен тътен. Няколкото тичащи към двамата приятели същества се олюляха. Ослепителна мълния изригна от вдигнатите право нагоре ръце на Пъг и обкръжилите ги същества замръзнаха.

Приличаха на тигри, но телата им бяха изменени като човешки. Главите им, както и ръцете и краката им, бяха оранжеви на цвят, с черни ивици. Всеки беше със синя метална кираса на гърдите и с бричове, покриващи бедрата до средата, от някаква синьочерна тъкан. И всеки носеше къс меч и нож на колана си.

Всички се присвиха под яркия блясък, заслепени от магията на Пъг. Той бързо припя ново заклинание и тигрочовеците нападаха на земята. Пъг се олюля, вдиша шумно и отново седна на гнилия дънер.

— Това ми дойде малко множко. Заклинание за сън над толкова много…

Томас сякаш го слушаше с половин ухо, извадил меча и вдигнал щита си в готовност.

— Има още сред дърветата.

Пъг се отърси от замайването и се надигна. В околния лес се чуваше тихо шумолене като на полъх сред клоните — но тази нощ беше безветрена. После от сумрака изникнаха още дузина силуети, досущ като падналите. Една от фигурите заговори:

— Остави оръжието, човече. Обкръжени сте. — Другите около него се бяха присвили, готови за скок като гигантски котки, на каквито приличаха.

Томас погледна Пъг и той му кимна. Томас се остави един от тигрочовеците да го обезоръжи. Водачът им подвикна:

— Вържете ги.

Томас се остави да го овържат, Пъг също. Водачът на тигрочовеците рече:

— Много от моите воини избихте.

— Не са убити. Само спят — каза Пъг.

Един от тигрохората коленичи и огледа спящия.

— Вярно е, Туан!

Онзи, когото нарекоха Туан, пристъпи пред Пъг и го изгледа втренчено.

— Ти, изглежда, си заклинател, и въпреки това се остави да те вържем толкова лесно. Защо?

— Любопитство — отвърна Пъг. — А и нямаме никакво желание да ви навредим.

Обкръжилите ги тигрочовеци взеха да се смеят или поне на такова приличаше. При което Томас само дръпна китките си и връзките се скъсаха като конци. Протегна ръка към воина, който държеше златния му меч, и оръжието полетя от ръката на слисаното същество към неговата. Смехът секна.

Обзет от гняв след краткото си стъписване, онзи, когото бяха нарекли Туан, изръмжа и замахна към лицето на Пъг с хищните си нокти. Пъг моментално вдигна ръка и на дланта му лумна златиста светлина. Пръстите на съществото се отдръпнаха от светлината като от стоманена преграда.

Обкръжилите ги същества запристъпваха отново към тях и двама сграбчиха Томас отзад. Той само разкърши рамене и ги отхвърли, след което стисна Туан за врата. Туан беше над шест стъпки висок, но Томас го надигна много леко и той замята крака във въздуха като хванат за врата котарак.

— Спрете или този ще умре! — заповяда им Томас.

Съществата се поколебаха. После един от тигровите воини падна на колене, останалите го последваха. Томас пусна Туан и водачът на тигрохората се претърколи, изправи се и попита:

— Що за същество си ти?

— Аз съм Томас, наричан някога Ашен-Шугар, Владетелят на Орлови предели. Аз съм валхеру.

При тези думи тигрохората заскимтяха, заръмжаха и захленчиха.

— Древен! — заповтаряха един през друг и се скупчиха ужасени.

— Какво значи това и какви са тези същества? — попита Пъг.

— Боят се от мен, защото аз съм оживяла пред очите им легенда — отвърна Томас. — Това са съществата на Дракен-Корин. — Забелязал, че Пъг не го разбира, Томас добави: — Един от валхеру. Той беше Господар на тигрите и ги отглеждаше, за да стоят на стража пред палата му. — После се огледа. — Предполагам, че е в някоя от горските пещери. — Обърна се към Туан. — Вие с хора воювате ли?

Туан, все още присвит от ужас, се озъби:

— Воюваме с всички, които нахлуват в лесовете ни, древни. Тази земя е наша, както би трябвало да знаеш. Нали тъкмо ти ни направи свободен народ.

Очите на Томас се присвиха, а после се разшириха.

— Да, спомням си. — Лицето му леко пребледня. Туан рече:

— Помислихме ви за най-обикновени човеци. Рана от Махарта воюва срещу жрецекраля на Ланада. Бойните му слонове са непобедими сред равнините, но горите все още са си наши. Тази година той се съюзи с Висшия властелин на Града на Змийската река, който му заема войници. Рана ги изпраща срещу нас. Така че избиваме всеки, който стъпи тук — хора, джуджета, таласъми или змиечовеци.

— Пантатийци! — възкликна Пъг.

— Така ги наричат човеците — каза Туан. — Земята на змиите е някъде на юг, но понякога те идват на север, за да вършат злини. Не им прощаваме. — Обърна се към Томас. — Да ни заробите отново ли дойдохте, древни?

Томас се отърси от унеса си.

— Не, онези дни се стопиха безвъзвратно. Търсим Залите на мъртвите в Града на загиналите богове. Заведете ни.

Туан махна с ръка на воините си.

— Аз ще ви заведа. — И заговори на останалите тигрочовеци на ръмжащ гърлен език. Само след няколко мига те се скриха сред дърветата. Когато си отидоха всички, той рече: — Елате, дълъг път ни чака.

Туан ги поведе през нощния мрак и докато вървяха, Пъг му зададе безчет въпроси. Отначало човекотигърът не изпитваше особена охота да отговаря на магьосника, но Томас му намекна, че трябва да им сътрудничи, и водачът на воините-тигри склони. Народът на тигрите живееше в неголям град източно от мястото, където бе кацнала Риатх. Между драконите и тигрите съществуваше стара омраза, защото крилатите чудовища често нападаха стадата, отглеждани от тигрохората и затова бяха изпратили цял патрул, ако се наложи да я прогонят.

Градът нямаше друго име, известен беше само като Градът на тигрите. Никой човек не бе успял досега да види това място и да оживее, защото човекотигрите безпощадно избиваха всички пришълци. Туан явно мразеше хората и когато го политаха защо, отговори:

— Защото сме тук отпреди човеците. Те ни взеха горите на изток. Ние се съпротивлявахме. Винаги сме били във война.

Колкото до пантатийците, за тях Туан знаеше малко, освен че трябва да ги избиваш на място. Когато Пъг попита как са се появили тигрохората или как Томас ги е освободил, Туан не каза нищо. Тъй като Томас също се умълча, Пъг реши да не пита повече.

Изкачиха обраслите с гъсти гори хълмове под Стълповете небесни и стигнаха до един дълбок проход. Туан спря. От изток вече изсветляваше.

— Тук обитават боговете — рече той. Вдигнаха очи нагоре. Планинските ридове срещаха първите лъчи на слънцето. Бели облаци загръщаха върховете на Стълповете небесни, а под тях се кълбяха сияйни мъгли, отразяващи светлината с бели и сребристи отблясъци.

— Колко са високи тези върхове? — попита Пъг.

— Никой не знае. Никой смъртен не ги е достигал. Пускаме поклонници да минават оттук необезпокоявано, стига да се придържат на юг от пределите ни. Онези, които се качат по тях, не се завръщат. Боговете предпочитат уединението. Елате.

Поведе ги в прохода, спускащ се в дълбока клисура.

— Отвъд този проход клисурата се уширява в широка равна низина в подножието на планините. Там е Градът на Мъртвите богове. Сега всичко е обрасло. В града се намира храмът на изгубените богове. Отвъд него е обителта на мъртвите. Аз по-нататък няма да отида, древни. Вие със спътника ви заклинател може и да оцелеете, но за смъртните това е път, от който няма връщане. Да влезеш в Залите на мъртвите значи да напуснеш завинаги земите на живота.

— Нямаме повече нужда от теб — каза Томас. — Иди си в мир.

— Дано добър да е ловът ви, древни. — И Туан хукна назад с големи подскоци.

Томас и Пъг навлязоха в клисурата.

Крачеха бавно през площада. Пъг си отбелязваше всяко чудо наум. Здания със странни форми — шестоъгълни, петоъгълни, ромбоидни и пирамидални — се издигаха безразборно. Обелиски с невероятна височина, високи, щръкнали нагоре колони от черен мрамор и слонова кост, изписани с непознати за Пъг руни, се извисяваха в четирите ъгъла на площада. Че беше град — беше, но град, на който липсваха пивници или дори най-грубата колиба, в която да може да отседне простосмъртен. Защото в която и посока да тръгнеха, пред тях се издигаха само гробници. И на входа на всяка от тях беше изписано име.

— Кой е построил това? — зачуди се на глас Пъг.

— Боговете — отвърна Томас. Пъг изгледа приятеля си и се увери, че в думите му няма капка шега.

— Възможно ли е това наистина да е вярно? Томас сви рамене.

— Дори за такива като нас някои неща си остават загадка. Все пак някаква сила е вдигнала тези гробници. — Той посочи една от по-големите сгради. — Тази носи името на Изанда. — Томас сякаш потъна в дълбините на спомените. — Когато моят род се надигна срещу боговете, аз останах настрана. — Пъг не пропусна да забележи споменаването на „моя род“; в миналото Томас беше говорил за Ашен-Шугар като за нещо отделно от самия него. Томас продължи: — Боговете тогава бяха нови, тепърва набираха сила, докато валхеру бяхме древни. Беше отмиране на стария ред и налагане на новия. Но боговете бяха могъщи, поне онези, които оцеляха. От стоте, създадени от Ишап, оцеляха само шестнадесет — дванадесетима низши и четирима върховни богове. Другите почиват тук. — Той отново посочи сградата. — Изанда беше Богинята на танца. — Огледа се замислено. — Беше по времето на Войните на хаоса…

Томас млъкна — явно желанието му да говори беше секнало. На друго здание беше изписано името Онанка-Тит. Пъг рече:

— Това какво ти говори? Томас заговори тихо:

— Веселият воин и Обмислящият битката бяха смъртно ранени, но съчетавайки оцелелите си същности останаха отчасти живи, като ново същество, Тит нанка, Двуликия бог на войната. Тук лежат онези техни части, които не оцеляха.

— Всеки път, когато си помисля, че съм видял ненадминато чудо… то ме потиска — тихо отбеляза Пъг. — Но как е възможно безсмъртни да умрат, Томас?

Томас отвърна, без да го поглежда.

— Нищо не е вечно, Пъг. — После извърна лице към него и Пъг забеляза странен блясък в очите му, сякаш Томас се готвеше за битка. — Нищо. Безсмъртие, сила, власт, всичко това са илюзии. Не разбираш ли? Ние сме просто жалки пионки в една непонятна за нас игра.

Очите на Пъг обходиха древния град с причудливите сгради, наполовина обрасли с лиани.

— Това най-много ме потиска.

— Трябва да намерим онзи, който може би разбира играта. Макрос. — Той посочи една гигантска постройка, пред която всички наоколо изглеждаха нищожни. Над входа й бяха всечени четири имена: Сариг, Друсала, Еортис и Водар-Хоспур. — Паметникът на изгубените богове. — Томас започна да сочи имената едно по едно. — Изгубеният Бог на магията, който, смята се, е скрил своите тайни, когато е изчезнал. Навярно тъкмо поради това на този свят само Низшият път е останал достъпен за хората. Друсала, Богинята на изцеряването, чийто паднал жезъл бил вдигнат от Сунг, която ни закриля до деня, в който сестра й ще се върне. Еортис, старецът с делфиновата опашка, истинският Бог на морето. Сега Килиан наглежда неговите владения. Сега тя е майка на цялата природа. И Водар-Хоспур, Пазителят на познанието, който единствен от съществата, стоящи под Ишап, е знаел Истината.

— Томас, ти откъде знаеш толкова много?

— Помня го. Аз не се надигнах срещу боговете, Пъг, но бях там. Видях. И помня. — В тона му се долавяше нотка на ужасна, горчива болка и той не можеше да я прикрие от верния си приятел.

Продължиха напред. Пъг разбираше, че Томас няма да каже нищо повече по този въпрос, поне не засега. Минаха през огромната зала на четиримата изгубени богове. Смътен зрак осветяваше храма и изпълваше огромното помещение с кехлибарено сияеше. От двете страни на продълговатата зала се издигаха по два гигантски каменни трона, празни и чакащи. Срещу входа една огромна каменна кухина отвеждаше нататък в мрака. Томас посочи натам и промълви:

— Залите на мъртвите.

Само допреди миг двамата се намираха в реален, макар и чуден и непонятен свят, а в следващия се озоваха във владенията на духа.

За миг ги прониза някакъв непоносим студ и изпитаха върховна тревога, а в следващия — почти пълна омая. И после наистина навлязоха в Залите на мъртвите.

Формите и разстоянията сякаш престанаха да имат значение, защото в един миг сякаш бяха в тесен и тъмен тунел, а веднага след това — сред безкрайна, огряна от слънце зелена морава. Сетне преминаха през градина с ромолящи потоци и натежали от плод дървета. После минаха покрай замръзнал водопад, бяло-синкава ледена камара, спуснала се от стръмна каменна стена, над която се извисяваше гигантска зала, изпълнена с носеща радост музика. След това сякаш закрачиха по облаци. А сетне се озоваха в просторна тъмна пещера. Древните й мъртви стени се издигаха недостижими за погледа нагоре в тъмнината. Пъг прокара длан по скалата и откри, че повърхността й е гладка и мазна. Но когато потърка палеца и показалеца си, не усети нищо полепнало. Пътят им се пресичаше от бавно течаща широка река, през гъстата мъгла се провиждаше отсрещният бряг. Оттам бавно започна да се приближава плоскодънна лодка със самотна фигура, загърната в тежка наметка; фигурата тласкаше лодката напред с дълго весло. Когато лодката докосна каменния бряг, фигурата вдигна веслото и махна на Томас и Пъг да се качат.

— Лодкарят ли? — тихо попита Пъг.

— Позната легенда. Тук поне е истина. Хайде.

Качиха се и фигурата им протегна сгърчената си длан. Пъг извади две медни монети от кесията си и ги пусна в шепата на съществото. После седна и се удиви, че лодкарят вече е обърнал лодката и е поел към отсрещния бряг. Не беше усетил никакво поклащане. Някакъв звук отзад го накара да се обърне и той видя на брега два смътни силуета — мъглата бързо ги скри.

— Онези, които се боят да прекосят или не могат да платят на лодкаря — каза Томас. — Остават на отсрещния бряг във вечността, или така поне се смята. — Пъг кимна, загледа се във водата и се удиви, като забеляза, че е смътно осветена от жълто-зеленикава светлина, бликаща някъде отдолу. А сред дълбините й стояха две фигури, взиращи се нагоре към лодката, минаваща над главите им. Махаха немощно към лодката и се протягаха в безпомощно усилие да я хванат, но тя ги подмина бързо. Томас каза: — Онези, които са се опитали да се прехвърлят без съгласието на лодкаря. Хванати са в този капан завинаги.

— А накъде са искали да прекосят? — тихо попита Пъг.

— Само те си знаят — отвърна Томас.

Лодката се чукна леко в отсрещния бряг и лодкарят им го посочи безмълвно. Слязоха, Пъг се обърна и видя, че лодкарят вече се е скрил от погледа им.

— Това пътуване е само в една посока — каза Томас. — Хайде. Пъг се поколеба за миг, но осъзна, че са преминали точката, отвъд която връщане няма, и че упорството е безсмислено.

Спряха рязко. Само допреди миг бяха вървели през пуста равнина, загърната в сиви и черни сенки; а в следващия пред тях се издигна огромно здание, стига наистина да беше здание. Простираше се във всички посоки и чезнеше отвъд хоризонта, не здание дори, а по-скоро стена с невъобразими размери. Издигаше се нагоре към странната сивота, служеща за небосвод в това пусто и забравено място, докато окото не можеше повече да следи линиите й. Беше си стена в тази реалност. С врата при това.

Двамата с Томас бяха разменили съвсем малко думи, откакто оставиха реката преди неизвестно колко време. Нямаше какво да обсъждат, а и да нарушат обгръщащата ги тишина им се струваше някак неуместно.

Томас посочи напред, Пъг кимна и започнаха да изкачват простите каменни стъпала към широко разтворената врата. Щом прекрачиха прага, спряха, защото се озоваха пред гледка, объркваща сетивата им. Във всички посоки, дори зад тях, се простираше невъобразимо голям мраморен под, върху който стояха подредени безкрайни редици катафалки. И върху всяка от тях лежеше нечие тяло. Пъг пристъпи до най-близката и огледа лицето на покойника. Фигурата изглеждаше спокойно заспала, но гърдите не помръдваха. Беше момиче, не повече от седемгодишно.

По-нататък лежаха телата на мъже и жени, от всякакъв сан и възраст, от дрипави просяци до хора в кралски одежди. Старчески изпосталели тела или разкъсани и изгорени до неузнаваемост трупове лежаха до тела, неуязвени от страдание. Бебета, починали при раждането си, лежаха до тела на столетници. Наистина се бяха озовали в Залите на мъртвите.

— Изглежда е все едно накъде ще продължим — тихо промълви Томас.

Пъг поклати глава.

— Сега сме в границите на вечността. Мисля, че трябва да намерим път, инак ще трябва да се скитаме тук с векове. Не знам дали времето има някакво значение тук, но ако има, не можем да си позволим да обикаляме безразборно. — Пъг затвори очи и се съсредоточи. Над главата му се струпаха сияйни мъгли, сбраха се в пулсиращ глобус, който започна да се върти бясно. Отвътре като че ли се появи някаква смътна бяла светлина; след това магията изчезна. Очите на Пъг останаха затворени. Томас го гледаше, без да каже и дума. Знаеше, че приятелят му използва някакво мистично средство да проследи в няколко мига онова, което е ставало тук в продължение на хилядолетия. След това очите на Пъг се отвориха рязко и той посочи: — Натам.

Пред портала на следващата зала чакаха смълчани фигури. Странността на това място се състоеше в това, че погледнато от един ъгъл, се виждаха нови тела на покойници, проснати във вечния си отдих на подредени шахматно катафалки във всички посоки до безкрая, но от друг ъгъл се виждаше някаква нова стена със сводеста врата в нея. И пред тази врата стояха мълчаливо хиляди мъже и жени, момчета и момичета. С приближаването на Пъг и Томас едно от лежащите тела се надигна рязко, слезе от катафалката, мина покрай тях и се присъедини към чакащите. Пъг се озърна назад и видя друга фигура, приближаваща се от друга посока. Погледна бързо към вече свободната катафалка и видя друго тяло, заело мястото на предишния й обитател. Пъг и Томас минаха покрай онези, които се трупаха пред вратата, и забелязаха, че никой не обръща внимание на новодошлите. Пъг се пресегна, докосна едно дете по рамото и то леко се дръпна, сякаш за миг на рамото му бе кацнало някакво насекомо. Но изобщо не забеляза присъствието на мага. Томас му кимна, че трябва да продължат напред. След като минаха през вратата, видяха още и още хора, подредени в редици, продължаващи напред и напред отвъд границите на възприятието им. Отново никой не реагира на появата им и двамата бързо закрачиха към челото на редицата.

Хиляди и хиляди фигури, подредени в безмълвни редици, стояха търпеливо и се взираха в яркото сияние пред тях. Пъг и Томас подминаха онези, които стояха най-отпред, извърнали безизразните си лица към светлината. Пъг забеляза, че от време на време някой от предната редица прави крачка напред и се стапя, но инак редиците се движеха със скоростта на охлюв. Щом се приближиха към сияещата светлина, Пъг се обърна назад и видя, че тя не хвърля сянка. Още една странност в това царство. Най-сетне двамата се озоваха пред някакви стъпала.

Над стъпалата се издигаше трон, обкръжен от златисто сияние. Някакъв смътен звук, почти като музика, погъделичка слуха на Пъг. Той вдигна очи нагоре и нагоре, докато обхване с погледа си фигурата, седяща на трона. Беше смайващо красива и в същото време внушаваше страх. Чертите на лицето й бяха невероятно съвършени, но и ужасяващи със съвършенството си. Тя оглеждаше прииждащите пред нея редици и очите й се спираха продължително на всяка фигура в челния ред. После посочваше към някоя от стоящите вцепенено фигури и посоченият пристъпваше напред в транс. Повечето фигури просто изчезваха на път към отредената им от богинята неизвестна участ, но понякога се обръщаха и поемаха пътя си обратно към мраморната равнина с катафалките. След неизвестно колко време тя се извърна и изгледа двамата мъже и погледът на Пъг бе прикован от очи като потъмнели въглени, гладко черни, без помен за вътрешна топлина и светлина, очите на самата смърт. И все пак, въпреки страховития й поглед, въпреки лика й, тебеширенобял, фигурата й изглеждаше невероятно изкусителна и пищните й форми неудържимо зовяха за страстна прегръдка. Пъг усети изгарящото желание да се озове в прегръдката на белите й ръце, да се притисне до изкусителната й гръд, но напрегна сили да се отърси от този порив и остана на място. После жената на трона се разсмя и това бе най-смразяващият, най-мъртвешки звук, който Пъг бе чувал.

— Добре дошли във владенията ми, Пъг и Томас. Начинът, по който дойдохте, е необичаен.

Умът на Пъг запрепуска бясно. Всяко слово, изричано от устните на жената на трона, се забиваше в мозъка му като леден клин, носеше смразяваща болка, сякаш самото осъзнаване за съществуването на богинята бе нещо непостижимо за разума му. Със сигурност разбираше, че без неговото обучение и без наследеното от Томас двамата щяха да бъдат надвити, пометени и най-вероятно вече мъртви още от първата изречена от нея дума. И все пак запази хладнокръвие и остана прав на мястото си.

Томас проговори.

— Господарке, ти знаеш нашите нужди.

Фигурата кимна.

— Наистина, и то може би по-добре от самите вас.

— Ще ни кажеш ли тогава онова, което имаме нужда да разберем? Да бъдем тук не ни харесва точно толкова, колкото теб те дразни присъствието ни.

Отново прозвуча смразяващият костите смях. — Ни най-малко не ме дразни присъствието ви, валхеру. Отдавна съм си мечтала да взема едного от твоя род на служба при мен. Но времето и обстоятелствата така и не ми позволиха. А и Пъг рано или късно ще дойде тук, когато му дойде времето. Но когато това се случи, той ще бъде един от тези пред мен и ще чака търпеливо реда си да бъде съден. Всички чакат благоволението ми; някои ще се върнат за още един кръговрат на Колелото, на други ще бъде въздадено последното наказание — забрава, а малцина ще се домогнат до крайния възторг на сливането с Първичната цялост.

— И все пак — продължи тя някак замислено — неговото време все още не е дошло. Не, всички ние трябва да свършим онова, което ни е отредено. Онзи, когото търсите, все още не пребивава тук. От всички, които са живели в царството на смъртните, той по-упорито от всеки друг отказва гостоприемството ми. За да намерите Черния Макрос, ще трябва да потърсите някъде другаде.

Томас се умисли.

— А можем ли поне да разберем къде е той? Владетелката на трона се наведе към тях.

— Има граници, валхеру, дори за онова, което аз мога да си позволя. Напрегнете си малко мозъците над задачата и ще се досетите къде обитава черният чародей. Отговорът може да бъде само един. — Тя извърна тъмния си взор към Пъг. — Защо мълчим, магьосниче? Нищо не си казал досега.

— Просто се чудех, господарке — тихо отговори Пъг. — Все пак, ако ми позволите… — той махна с ръка към хората зад него — има ли радост някаква в това царство?

Владетелката изгледа мълчаливо човешките редици, стоящи тихо пред нея, сякаш въпросът беше съвсем нов за нея. После каза:

— Не, няма радост в царството на смъртта. — Отново изгледа втренчено магьосника. — Но пък разсъди, че тук също така няма и мъка. Сега трябва да се махате, защото бързите могат да пребивават тук само за кратко. А в царството ми има и такива, които ще ви опечалят, ако ги видите. Трябва да си вървите.

Томас кимна, поклони се сдържано и поведе Пъг назад. Забързаха се покрай безкрайните редици, докато сиянието на богинята не се стопи зад тях. Вървяха сякаш с часове. Изведнъж Пъг се спря поразен. Сред хилядите непознати фигури в редицата кротко стоеше млад мъж с кестенява коса с вперен напред поглед. Пъг промълви едва чуто:

— Роланд.

Томас също спря и огледа лицето на приятеля им от Крудий, мъртъв от близо три години. Той изобщо не забеляза двамата си бивши другари.

— Роланд, аз съм Пъг! — тихо извика Пъг. Отново не последва реакция. Пъг извика на мъртвия скуайър името на Тулан и очите му едва доловимо потръпнаха, сякаш Роланд чу да го зове някакъв много далечен глас. Пъг загледа с изопнато от мъка лице как съперникът му за любовта на Карлайн от детските години пристъпи крачка напред в реда на онези, на които предстоеше да получат присъдата си. Умът на Пъг закопня да му каже нещо и накрая извика: — Карлайн е добре, Роланд. Тя е щастлива.

За миг отново не последва реакция, а после съвсем смътно и за много кратко устните на Роланд помръднаха. На Пъг му се стори, че когато направи следващата си крачка, Роланд изглеждаше някак по-блажен. После внезапно усети ръката на Томас на рамото си и силният воин тласна приятеля си напред. Пъг се запъна за миг, но без полза, и след това закрачи с Томас. Малко по-късно Томас го пусна и прошепна тихо.

— Всички те са тук, Пъг. Роланд. Лорд Боррик и неговата лейди Катерин. Мъжете, които загинаха в Зеленото лоно, и онези, чийто живот взе плътеникът в глъбините на Мак Мордайн Кадал. Крал Родрик. Всички, които загинаха във Войната на разлома. Всички са тук. Това имаше предвид Лимс-Крагма, като ни каза, че тук има такива, които могат да ни опечалят, щом ги срещнем.

Пъг кимна. Отново изпита покруса от раздялата с хора, които съдбата му бе отнела завинаги. Насочи отново ума си към целта на странното им пътуване и рече:

— А сега накъде?

— С това, че не ни отговори, Господарката на смъртта ни даде най-ясния отговор. Съществува само едно място, което е извън нейната власт. То представлява една странност извън границите на познатата вселена. Трябва да издирим Вечния град, мястото, което се намира отвъд пределите на времето.

Пъг спря, огледа се и забеляза, че се намират отново сред огромната равнина с лежащите тела, подредени в безкрайни изрядни редици.

— Въпросът тогава е как да го намерим?

Томас се пресегна и покри с длан очите на Пъг, Кършещ костите мраз прониза магьосника, а после той изведнъж усети, че гърдите му ще се пръснат от адски пек, щом вдиша глътка въздух. Зъбите му изтракаха и той се разтърси, и тялото му се загърчи, сви се във възлите на непоносима болка. Размърда се и откри, че лежи на студен мраморен под. Ръката на Томас се беше махнала от очите му и той ги отвори. Лежеше на пода в храма на Четиримата изгубени богове, точно пред входа на тъмната пещера, Томас се надигна на треперещите си крака недалече от него, вдишвайки също като него с мъка и на пресекулки. Пъг забеляза, че лицето на приятеля му е мъртвешки пребледняло и устните му са посинели, Магьосникът огледа дланите си и видя, че ноктите му са посинели. Изправи се и почувства как топлината бавно се връща в крайниците му. Заговори и от устата му излезе сух грак.

— Истина ли беше?

Томас се огледа с нечовешки безизразното си лице.

— От всички смъртни хора на този свят, Пъг, ти най-добре би трябвало да разбираш колко безсмислен е този въпрос. Видяхме каквото видяхме. Дали онова място е било истинско, или само видение в умовете ни, няма никакво значение. Трябва да постъпим според това, което преживяхме, така че да, в този смисъл беше истина.

— А сега?

— Сега трябва да призова Риатх, стига да не е заспала дълбоко — отвърна Томас. — Трябва отново да тръгнем на път през звездите.

Пъг само кимна. Умът му се беше вкочанил и той някак смътно се зачуди какви ли още чудеса ги чакат.