Мрак над Сетанон

Глава 20Равносметка

Залата потръпна и се разтърси. Арута се вслуша, притиснал с длан окървавения си хълбок. Звучеше като някаква далечна битка между титанични сили. Той пристъпи едва-едва до стоящите като каменни статуи Пъг и Макрос и двамата магьосници в черни халати, застанали до тях, изпъшка и каза:

— Аз съм принц Арута.

— Аз съм Елгахар — каза единият мъж в черно. — Тези двамата се мъчат да задържат някаква сила. Трябва да им помогнем.

Двамата положиха длани на раменете на Пъг и Макрос и затвориха очи и Арута отново се оказа сам. Погледна към гротескно разплутото туловище на Мурмандамус, смъкнало се в ъгъла. Пристъпи до него, наведе се и измъкна сабята си от трупа на човека-влечуго. Огледа покритото със слуз тяло на змиежреца и се изсмя горчиво. Превъплътеният водач на моределските племена се оказа пантатиец! Всичко се бе оказало измама — от вековното пророчеството, през пълководството на моределите и техните съюзници, та чак до щурмовете на Арменгар и Сетанон. Пантатийците просто бяха употребили расата на моредел по заповед на Господарите на драконите, за да се доберат до Камъка на живота и да го използват. И във всичко това моределите бяха употребени по-жестоко от всички други. Иронията беше колосална. Арута се слиса, щом го осъзна, но беше прекалено изтощен, за да може да направи нещо повече, освен да огледа с уморен поглед залата, сякаш търсеше някой, с когото да сподели откритието си. Изведнъж в стената с малката врата се появи процеп и по пода се изсипаха скъпоценни камъни, злато и други съкровища. От умора Арута дори не можа да се зачуди как стана това, защото не беше чул шум от падаща зидария.

Сабята увисна в ръката му и той се върна при четиримата магьосници. Не намери изход от сводестата подземна зала, затова седна и се загледа в четиримата заклинатели, вкаменени на място със оплетени ръце. Огледа раната си и се убеди, че кървенето е намаляло. Беше болезнена, но не и сериозна. Облегна се на стената, отпусна се удобно и зачака. Нищо друго не можеше да направи.

Опашката на Риатх помете зидария от стената и я размаза на прах. Драконката изврещя от болка и гняв, стовари магията си върху Властелина на ужаса и го нападна с нокти и зъби. Но той се биеше здраво и тя също плати тежка дан.

Томас замахна с все сила, удържайки се между Камъка на живота и Дракен-Корин. С писък и ръмжене връхлетя валхеру, като тигъра, изписан на жълто-черния му табард. Такава дива ярост, каквато бе обзела противника му, Томас не бе виждал от дните на безумие по време на Войната на разлома. Но битките го бяха закалили и той не даде воля на гнева си.

— Не можеш да ни спреш, Ашен-Шугар! — изрева Дракен-Корин. — Ние сме господарите на този свят. Трябва да се върнем.

Томас отби удара, замахна и златното му острие удари бронята на валхеру и дъжд от искри посипа белия му табард.

— Вие сте гнилият плод на отминал век! Създания, не проумели, че са мъртви. Не ще ви позволя да унищожите всичко, за да се възцарите над една безжизнена планета.

Дракен-Корин замахна с черния меч, но Томас се сниши, нападна и златният му меч прониза Дракен-Корин в корема.

— Няма да ни спреш! — изрева Дракен-Корин и удвои яростта си, спря Томас и го отхвърли назад. Проблясък, и на мястото на Дракен-Корин се появи Алма-Лодака и нейната атака не бе по-малко яростна.

— Подценяваш ни, отче-съпруже — викна тя. — Ние сме всички валхеру, а ти си само един.

Лик и тяло се промениха и друг валхеру застана срещу Томас. И друг, и друг, докато най-сетне се сляха в мъгла от стотици ликове и тела, а след това пред Томас отново се върна Дракен-Корин.

— Видя ли? Видя ли? Аз съм безчетен. Ние сме безброй!

— Смърт си ти и зло, но освен това си и лъжец — отвърна Томас с презрение, замахна и Дракен-Корин едва отби удара му. — Да имаше силата на нашата раса, в миг щеше да ме поразиш. Можеш да се превръщаш колкото си щеш, но аз знам, че си само един, малка част от цялото, и се довлече тук, за да отвориш портала, та да нахлуе мощта на Пълчищата на дракона.

Дракен-Корин отвърна с нов напад. Томас посрещна черното острие със златния си меч и го отби. В другия край на залата битката между дракона и Властелина на ужаса, изглежда, привършваше, защото шумотевицата заглъхна. А после зад Томас настъпи зловеща тишина.

Томас усети, че Властелинът на ужаса се приближава и че Риатх е победена. Като Ашен-Шугар беше срещал такива като него и ако не беше толкова затруднен, нямаше да се уплаши, но ако сега се извърнеше към него, щеше да позволи на Дракен-Корин да действа на воля. Ако пък не му обърнеше внимание, щеше да му позволи да го обезсили.

Томас отби поредния замах на Дракен-Корин, скочи напред и нанесе рискован удар. Черното острие изсвистя към него, но само облиза плетената ризница, разкъса златните халки и поряза хълбока му, Томас стисна зъби от болка, но успя да сграбчи ръката на Дракен-Корин, изви я рязко, обърна го така, че да си сменят местата, и тласна с все сила Господаря на тигрите по пътя на черната хала.

Властелинът на ужаса залитна, мъчейки се да се спре, но не успя, блъсна Дракен-Корин отзад и го зашемети. Дракен-Корин запищя от болка, забравил да вдигне щит срещу изтръгващия живота досег на Властелина на ужаса.

Златният меч на Томас се заби напред, нанесе люта рана в корема на облечения в жълто и черно валхеру и го изтощи още повече. Дракен-Корин се олюля, блъсна се отново в освирепялото чудовище и то го отхвърли от пътя си. Неволният тласък отпрати Дракен-Корин към Камъка на живота.

— Нее! — изрева Томас и скочи напред, а Властелинът на ужаса замахна с лапа и за миг го сграбчи. Неистова болка прониза Томас, ръката му с меча замахна сама и златното острие се стовари в черното като нощта туловище и изсъска сред рояка искри. Отново замахна Томас към сърцето на неживата твар и й нанесе почти смъртна рана, карайки я да залитне. И се извърна като светкавица към устремения към целта си Дракен-Корин.

А той залитна и се свлече по очи върху Камъка на живота, сякаш искаше да го прегърне: И се засмя, макар и обезсилен, защото му остана време да си направи магиите и да отвори портала, през който общият им разум да се върне в света на тяхното рождение. Отново щеше да е цял.

Тогава Томас се засили с цялата си мощ и скочи върху него, стиснал меча с две ръце, с върха надолу, замахна и нанесе ужасен удар. Писъкът разкъса ушите му и Дракен-Корин се изви назад като изпънат лък. Златният меч го прониза и се заби дълбоко в Камъка на живота.

И дойде вятърът — нахлу от всички посоки към Камъка, а смъртно раненият Властелин на ужаса потръпна и се загърчи. Превърна се в струйка дим, стана безплътен, вятърът го отнесе и Камъкът го засмука. Тялото на Тигровия господар затрепери, разтърси се страховито, а от магическия меч на Томас се пръсна златно сияние и погълна Дракен-Корин. Златният нимб запулсира, Дракен-Корин се сви като безплътна сянка и също като Властелина на ужаса изчезна в камъка.

Пъг залитна като ударен, щом разломът се отвори. Сякаш нечия гигантска ръка се протегна, отмести настрана магическите му прегради, после бръкна в разлома и издърпа нещо оттам. Пъг усети ума на Макрос и осъзна, че Хочопепа и Елгахар неизвестно как също са с тях. После разломът избухна срещу тях, отпрати ги в нормалния свят и ги пробуди.

Пространството около Томас потръпна. Изведнъж наоколо се появиха Макрос, Пъг, двама мъже в черни халати и Арута.

Той се обърна и видя свитата в ъгъла Риатх, жалка купчина окървавена плът и димящи рани. Драконката изглеждаше мъртва, но и да беше още жива, нямаше да е за дълго. Срещнала беше съдбата си, както сама бе предсказала, и Томас се закле, че няма да я остави в забрава. Зад полегналото й тяло стената, отделяща залата от съкровищницата на валхеру, се беше разцепила при битката между нея и Властелина на ужаса и по пода се бяха изсипали злато и скъпоценни камъни.

— Какво стана? — попита Арута.

— Мисля, че почти свърши — отговори Томас и скочи на пода. Вихрушките запищяха оглушително, Макрос се олюля, а Пъг и останалите се раздвижиха. Изведнъж всички покриха ушите си с длани заради ужасния трясък и чак таванът изхвърча нагоре, разкъсвайки земята над древната камера, мазетата и долните етажи на крепостта. Отломките на две сгради се отнесоха нагоре в небето като гейзер от мазилка и камъни и се изсипаха над града. Високо във въздуха над главите им зейна пролука — сиво петно празнота, засияло на синия фон. И вътре в него заиграха хиляди цветове.

Пъг, Хочопепа и Елгахар вече бяха виждали подобна гледка, всеки сам на Кулата на изпитанието в Града на маговете. Беше Ликът на Врага, видян при златния мост, когато народите бяха избягали на Келеуан през Войните на хаоса.

— То нахлува! — викна Хочопепа.

Макрос изрева, за да надмогне воя на вятъра, заехтял от огромния блестящ смарагд.

— Камъкът на живота! Активиран е.

Пъг се огледа объркано.

— Но ние все още сме живи!

Томас посочи златния си меч, забит дълбоко в зеления камък.

— Аз убих Дракен-Корин преди да успее да използва Камъка на живота. Активиран е, но само отчасти.

— Сега какво ще стане? — изрева Пъг, за да надвие съкрушителния шум.

— Трябва ни силова бариера! — викна Макрос.

Пъг изведнъж се сети и почна да преде магията, която да ги опази да не ги унищожат.

— Хочо, Елгахар, помогнете ми!

Подхвана отново и останалите се включиха да вдигнат защитна бариера. Звукът се усили ужасно и Арута разбра, че колкото и да притиска ушите си, полза няма. Стисна зъби от болка, мъчейки се да се удържи да не писне, и се зачуди дали магьосниците ще успеят да си свършат заклинанията. Светлината от Камъка на живота се усили още повече и се нажежи до ослепително бяло със сребристи оттенъци по краищата. Сякаш беше готова да избълва ужасна гибел. Принцът, почти изтръпнал от умора и от ужаса на преживяното през последните няколко часа, се зачуди тъпо какво ли ще е, ако планетата наистина загине. След което не издържа повече на болката и закрещя…

… а Пъг довърши заклинанието и залата се взриви.

Земята под краката му потрепери, после се разлюля като от земетръс. Ги погледна към града. Войниците на Шамата, Ландрет и Цурануани тичаха презглава редом с тези от Сетанон и Висок замък. Мяркаха се таласъми, троли и неколцина заинатили се Тъмни братя, но всякакви мисли за бой бяха забравени и всяко живо създание, оказало се в града, бягаше от усещането за неизбежна гибел. Мрак, влудяващ страх и отчаяние изведнъж се бяха излели в душите на всичко живо. Всяка жива твар, до последната, искаше само да избяга колкото може по-надалече от източника на този безподобен страх.

Земната твърд се затресе и с глухия, пулсиращ тътен дойде смразяващ стържещ звук и всички изпопадаха на колене и заповръщаха. А после нещо сякаш ги издигна нагоре. Като че ли за миг се понесоха безтегловно във въздуха, след което сякаш някаква гигантска ръка ги блъсна с все сила в земята. И последва взривът.

Всички, които се мъчеха да се изправят, отново рухнаха, а нагоре към небесата се изстреля сноп неописуемо ярка светлина. Слънцето сякаш се взриви и изхвърли в небето късове камък, пръст и дърво в огромен прилив на енергии. Високо над Сетанон лумна червена искра, нарасна, нажежи се до ослепително бяло и после бързо угасна до сива пустош. Последва ненадейна тишина и цветни вихри енергия заиграха сред сивото петно. Като че ли самата тъкан на небесата се бе извърнала наопаки, ръбовете на раздраното небе се свиха и в небесата се разкри пролука към друга вселена. Обезумелите цветове, които бяха силата, енергията, самият живот на Господарите на драконите, запулсираха, набъбнаха и се заизпъваха напред, сякаш се стремяха да преминат последната преграда, деляща ги от крайната им цел. И последва звук.

С невероятна сила прозвуча сребрист тръбен тон и прониза всичко живо чак на мили около града сякаш с безброй игли. Агонията на крайна безнадеждност помете всички. Отново прокънтя отчаянието в умовете на всички около Сетанон и всяко същество усети, че животът му някак е свързан с онова, което вижда. Паника се надигна в душата на всеки извърнал очи нагоре, дори и в най-каления в битки боец, и всички до един заплакаха и запищяха, защото виждаха последните си мигове. А после всякакъв шум секна.

В зловещата тишина сред блясъка на цветовете в небесата нещо се оформи. Сивата пустош се бе разпростряла в цялото небе, а в сърцевината на това безумно зрелище се появи Врагът. Отпървом заприлича на бледи цветни кръпки, които пулсираха, движеха се и напираха през зева между световете и щом преминаха, започнаха да се разпадат на по-малки петна от ярки цветове, неспокойни очертания енергия, които започнаха да се уплътняват в по-осезаеми форми. И скоро всички по земята, извърнали с ужас глави нагоре, видяха отделни същества, създания с човешка форма, възседнали гърбовете на дракони, в сърцевината на разлома. С взрив, надвишаващ с мощта си всичко досега, Драконовите пълчища изскочиха през небесния разлом и влязоха с тътен в света на своето рождение. Стотици същества, свързани с тайнствени нишки с всички свои събратя, се изсипаха от разлома и нададоха бойните си викове. Образи с ужасна красота, могъщи същества с удивителна сила, в яркоцветни брони и с изящни тела, яхнали древни дракони. Невероятни зверове, изчезнали от повърхността на Мидкемия преди векове, заплющяха с гигантските си криле сред небесата. Огромни черни, зелени и сини дракони, заличени отдавна в родния си свят, закръжиха редом до златните си и бронзови събратя, чиито потомци все още бяха живи. Червени, чиито потомци бяха познати, се рееха крило до крило със сребристи дракони, невиждани на Мидкемия от векове. Лицата на валхеру сияеха от радост от победата. На съсъд пълен с неизмерима мощ приличаше всеки от тях, господар на всичко, което бе пред очите му. Те бяха силата! И щом се появиха, почти непоносима болка прониза тялото на всяко живо същество на планетата, сякаш нещо се бе опитало да изтръгне от земята стръка на живота му.

А после, в мига на най-дълбокия ужас, когато всякаква надежда изглеждаше немислима, една сила се надигна нагоре. Дълбоко от недрата на кратера под цитаделата изригна фонтан от енергия, завихри се и полетя над покривите на града, затанцува безумно и изригна към небесата зелен огън, който се разля като втечнен пламък на вълни, на кръгове. И после с глух тътен, гръмък, но не болезнен за ушите, изхвърли към небето гигантски облак пръст, и всякакъв шум секна.

Нещо отвърна на хаоса, раздрал небесата. Не се видя, но се усети. Нещо с титанични измерения, като отпор на всичкото онова черно и зло отчаяние, изпитано само преди няколко мига. Сякаш цялата любов и всичките чудеса на сътворението дадоха глас на песен и тя се надигна и се възправи срещу Драконовите пълчища. Зелена светлина, заслепяваща колкото червената преди малко, се понесе нагоре от кратера на земята и се стовари в разлома. Авангардът на Драконовата орда бе погълнат от зеленото сияние и щом докоснеше някого, той ставаше някак безплътен, сянка на минала епоха. Господарите на драконите се превърнаха в облаци от цветен дим, в мъгла и блед спомен. Затрептяха и затанцуваха, омаяни като че ли от равната им сила, и бяха засмукани надолу, издърпани сякаш към земята от неудържим вятър. Лишените от ездачи дракони запищяха и се извърнаха, понесоха се надалече от свирепия вятър и се пръснаха. Земята се разтърси под онези, които се взираха в няма почуда, а песента на вятъра бе и страшна, и галеща слуха им, сякаш самите богове бяха съчинили химн на смъртта. После пукнатината в небето се сви и изчезна и не остана дори намек, че е съществувала. И вятърът спря.

Тишината беше зашеметяваща.

Джими усети, че плаче, после — че се смее, после — че пак плаче. Изведнъж му се стори, че целият ужас, който бе познал, цялата болка, която бе изпитал, са заличени. Изведнъж се почувства цял, до самата си същност. Почувства се свързан с всяко живо същество на Планетата. Усети, че е изпълнен с живот и с обич. И разбра, че най-после са победили. Неведомо как, но в мига на своя триумф валхеру бяха надвити, бяха сразени. Младият скуайър се надигна на треперещите си нозе, разсмя се от радост и сълзите рукнаха неудържимо по лицето му. Усети, че е прегърнал един цурански войник, който също като него се хилеше и плачеше едновременно.

На Ги му помогнаха да се изправи и той огледа зорко сцената. Таласъми, троли, Тъмни братя и тук-там по някой гигант се тътреха на север, без никой да ги гони. Войниците на Кралството и цураните просто се взираха в зрелището над града, защото над Сетанон сияеше купол от невъобразимо зелена светлина — толкова ярко зелено, че се виждаше под слънчевите лъчи на ясния есенен ден, и толкова красиво, че изпълваше душите на всички с неописуема възхита. Песен на благоговейна радост кънтеше в сърцата на всички, които гледаха купола, и те по-скоро я усещаха, отколкото чуваха. Накъдето и да се извърнеше, плачеха мъже и се взираха в това върховно съвършенство, а то ги изпълваше с радост, която не можеше да се опише. Зеленият купол сякаш намигаше, но това можеше да е от прахта, сипеща се на облаци навсякъде. Ги го гледаше и не можеше да откъсне очи от него. Даже таласъмите и тролите, които продължаваха да се тътрят наоколо му, сякаш се бяха променили, сякаш бяха изцедени от всякакво желание за бой.

Ги въздъхна и усети, че радостта в душата му затихва, и го споходи сигурността, че никога вече няма да може да изпита толкова съвършен миг на радост, такава върховна наслада. Арманд дьо Севини притича до стария си съюзник, следван от Мартин и едно джудже.

— Ги! — каза той, отмести цуранския войник, който придържаше стария му командир и приятел да не падне, и го прегърна. Двамата се залюшкаха в гореща прегръдка, смееха се и плачеха.

— Победихме някак — тихо каза Ги дьо Батира. Арманд кимна и попита:

— А Арута?

Ги поклати тъжно глава.

— Нищо не би могло да оцелее сред онова. Нищо.

Дойдоха Мартин и Долган начело на група джуджета. Кралят на джуджетата на Запада пристъпи и застана до Ги и Арманд.

— Колко ужасно и безкрайно красиво е! — тихо каза Долган.

Куполът от светлина сякаш бе придобил очертанията на гигантска шестоъгълна гема. Всеки ръб сияеше ярко и гаснеше и куполът все едно искреше. Усещането за съвършенство помръкваше, както и чувството на неизразима радост, но в очите на всички, които го гледаха, все още се долавяше тиха почуда.

Мартин откъсна поглед от гледката и каза:

— А Арута?

— Изчезна вътре — отвърна Ги. — С трима мъже на гърба на един дракон. Елфът им знае имената. — После насочи вниманието си към по-злободневни неща и каза: — Мартине, я вземи няколко души и ги изгони тези Тъмни братя, че току-виж се прегрупират и решат да се върнат.

Долган извади лулата си и каза:

— Моите момци вече се грижат за това, макар че биха приели компанията ви на драго сърце. Въпреки че не знам защо ми се струва, че моределите и слугите им нямат нужда да ги подтикваме много. Честно казано, съмнявам се, че някой тук днес го сърби много за бой.

А после на фона на блестящата зелена гема от облаците прах се появиха фигурите на шестима накуцващи мъже. Мартин и другите около него ги загледаха мълчаливо — лицата им почти не се виждаха сред гъстата пелена на праха. Но когато изминаха половината път между града и тях, Мартин извика:

— Арута!

Изведнъж напред се втурнаха мъже да помогнат на Арута и спътниците му. По двама войници прихванаха всеки от тях, за да им помогнат, но Арута само се спря и прегърна брат си. Мартин сложи ръка на рамото му, изгледа го и заплака от радост, че го вижда жив. После пак вдигнаха очи да погледат сияйния купол над града.

И отново ги обля усещането за хармония, за безкрайна обич към всичко живо, за съвършенство.

А после зелените светлини на купола примигнаха и угаснаха, а прахта започна да уляга.

— Най-после се свърши — дрезгаво изхриптя Макрос.

Луам крачеше из лагера. Арута вървеше до него, все още подпухнал и пребит.

— Изумителна история — каза кралят. — Вярвам ти само защото доказателството е пред очите ми.

— Дори аз, макар че го преживях лично, все още не мога да повярвам на очите си — отвърна Арута.

Луам се озърна.

— Все пак след всичко, което ми разказа, имаме късмет, че още е останало нещо за гледане. Предполагам, че трябва и да сме благодарни на всичко отгоре. — Той въздъхна. — Знаеш ли, като деца щях да се закълна, че да си крал е голяма работа. — Погледна замислено Арута. — Също както щях да се закълна, че съм по-умен от Мартин и тебе. — И добави с примирена усмивка: — Доказателството, че не съм, е, че не последвах примера на Мартин и да откажа короната.

— Не можеш да си представиш какъв ужас е. Хазара-хан щъка насам-натам, бъбри си сладко с половината благородници в Кралството и не се съмнявам, че събира държавни тайни като миди по морския пясък. Сега, като се отвори разломът, трябва да се свържа с императора и да уредя размяната на пленници, макар че при нас такива няма, нали ги освободихме, а Касуми и Хокану ми разправят, че ще трябва да ги откупя, което означава да вдигна данъците. А на всичко отгоре и няколкостотин дракона, каквито никой не е виждал на този свят от векове, са се разлетели във всички посоки и… рано или късно ще огладнеят. А и проблемът с цял разрушен град…

— А я си помисли за алтернативата — прекъсна го Арута.

— И понеже това не ми стига, набута ми в ръцете и дьо Батира, който се оказва и герой според думите ти. Половината лордове искат да го обеся на първото дърво, а другата половина са готови мен да обесят, само ако той им каже. — Луам изгледа брат си скептично.

— Май трябваше да схвана намека, когато Мартин отказа, и да ти натреса тази корона на главата. То не е късно. Дай ми една прилична пенсия и веднага я получаваш. — Изражението на Арута стана мрачно само при намека, че могат да го натоварят с повече отговорност. Мартин им викна за поздрав и Луам се озърна. — Все едно — рече той на Арута. — За последното мисля, че се сетих какво да направя. — Луам махна на Мартин и той притича при тях. — Е, намери ли я?

Херцогът на Крудий се ухили.

— Да. Беше с помощните дружини от Тир-Сог. Дошли са тук половин ден преди мен, с ламътците на Касуми и джуджетата на Долган.

Луам беше обикалял полето на битката с Арута цял ден и половина, откакто бе дошъл. Неговата армия беше пристигнала последна на бойното поле, тъй като ветровете от Риланон до Саладор се бяха оказали неблагоприятни. Той посочи с палец през рамото си към благородниците, събрали се пред кралския павилион.

— Бас държа, че се пукат от любопитство какво си приказваме.

— Решил ли си? — попита Арута брат си. Принцът бе изкарал цяла нощ на съвет с Луам, Пъг, Томас, Макрос и Лаури, докато Мартин обикаляше лагера да търси Бриана — обсъждаха най-различни неща, които трябваше да се уредят, след като най-после заплахата на Мурмандамус беше преодоляна.

— Да, ще се оженим колкото се може по-скоро — засмя се Мартин. — Ако се намери някой жив жрец при бежанците от града, може още утре.

— Мисля, че трябва да си озаптиш малко страстите и да ти уредим някой династичен брак — каза Луам. Лицето на Мартин помръкна и Луам избухна в смях. — По дяволите, сега вече приличаш съвсем на него — посочи той към Арута. Кралят, внезапно обзет от дълбока обич към братята си, ги прегърна и ги стисна за вратовете. Придърпа ги силно към себе си и им каза с дълбоко чувство: — Толкова се гордея с вас. Мисля, че и татко щеше да се гордее. — Тримата останаха дълго така, после кралят добави със смях: — Хайде да идем да видим какво става в кралството ни, а после ще отпразнуваме. По дяволите, и ако това не е повод за веселба — здраве му кажи.

Той ги бутна закачливо и и тримата се засмяха и тръгнаха към павилиона.

Луам влезе в голямата шатра с братята си. Макрос стоеше подпрян на тоягата си до Кълган, а другите магьосници от Звезден пристан и Конгрегацията се бяха струпали отзад. Катала бе увиснала на врата на съпруга си, сякаш не й се искаше да го пусне, а Уилям и Гамина стискаха полите на халата му. Той разроши косата на момиченцето, щастлив, че се е сдобил с дъщеря през времето, докато го бе нямало.

Малко по-настрани Касуми говореше тихо с по-малкия си брат. Виждаха се за пръв път от цели три години. Хокану беше изпратен с най-верните войници на императора да помогнат на Черните халати от Конгрегацията при идването им. И двамата братя бяха разпитани от Луам по-рано същия ден, защото, както се изрази той, повторното отваряне на разлома между двата свята бе предизвикало известни затруднения.

Лаури и Бару дойдоха при Мартин, който не пускаше ръката си от кръста на Бриана. Зад тях на тежкото си копие се бе подпрял червенокосият воин Шига и гледаше смълчано, макар да не можеше да разбере какво си говорят. Пристигнали бяха с Бриана, както и останалите оцелели от Арменгар, с армията на Вандрос Ябонски. Повечето арменгарски войници бяха излезли с джуджетата на Долган да прогонят ордата на Мурмандамус обратно на север. До Шига стояха Долган и Галайн; джуджето изглеждаше доста състарено. Единственият знак за издигането му на трона на западните джуджета беше чукът на Толин, който висеше на колана му. Иначе Долган си беше съвсем същият, както го помнеше Пъг от времето, когато дръзко прекосиха рудниците под Сиви кули.

Луам вдигна ръка и каза:

— Много неща ни се разказаха, откакто пристигнахме. Дивни приказки за храброст и героизъм, разкази за дълг и саможертва. След тукашния катаклизъм някои въпроси се решиха. Говорихме с мнозина от вас, изслушахме добри съвети и сега иде ред да направим няколко прокламации. Преди всичко, макар град Арменгар да е извън пределите на нашата държава, жителите му все пак са братя на нашите хора в Ябон. Ние приемаме завръщането им с радостно сърце, като завърнали се братя, и им предлагаме място до техните родственици. Могат да се считат за поданици на Кралството. Ако някои от тях пожелаят да се върнат на север, за да се заселят отново в онази земя, ще им помогнем с каквото можем, но се надяваме, че ще останат.

— Освен това изказваме дълбоката си благодарност на крал Долган и неговите следовници за навременната им помощ — продължи Луам. — Искаме също така да благодарим на елфа Галайн за готовността му да помогне на нашия брат. И нека да се знае, че нашите лордове, принцът на Крондор и херцозите на Крудий и Саладор, служиха достойно на нашето кралство и короната им е задължена. Никой крал не би могъл да изисква от своите поданици това, което те отдадоха драговолно. — Павилионът избухна от възторжените викове на събраните благородници. — А сега нека да се приближат граф Касуми Ламътски и неговият брат, Хокану от клана Шинцавай.

Когато двамата цурани застанаха пред него, Луам каза:

— Касуми, преди всичко предай на своя брат и чрез него на императора и на неговите бойци нашата вечна благодарност за щедрите им и героични усилия да спасят моя народ от ужасна гибел. — Касуми почна да превежда на брат си.

Пъг усети, че нечия ръка го потупа по рамото, обърна се и видя, че Макрос го вика. Целуна Катала по бузата и прошепна:

— Ей сега ще се върна. Луам продължи:

— Сега, след като пътят е отворен, ще позволим на онези от гарнизона на Ламът, които желаят да се завърнат в родината си, да го направят, и ги освобождаваме от васалния им дълг към нас.

Касуми сведе глава.

— Владетелю мой, имам удоволствието да ви уведомя, че повечето от мъжете са избрали да останат, като казват, че макар щедростта ви да ги трогва, те вече са хора на Кралството, с жени, семейства и връзки. Аз също ще остана.

— Доволни сме, Касуми. Много сме доволни. Двамата се оттеглиха и Луам каза:

— Сега нека напред да излязат Арманд дьо Севини, Балдуин дьо ла Тровил и Антони дьо Мазини.

Тримата мъже излязоха напред и се поклониха.

— На колене — каза Луам и тримата коленичиха пред краля си.

— Антони дьо Мазини, от този момент ви се връщат титлите и земите в баронството на Калри, отнети от вас, когато заминахте на север, и към тях се добавят титлата и земите, владени преди от Балдуин дьо ла Тровил. Удовлетворени сме от вашата служба. Балдуин дьо ла Тровил, имаме нужда от вас. Тъй като дадохме службата на скуайър на Марлсбъро на дьо Мазини, имаме друга за вас. Бихте ли приели командването на външния ни пост във Висок замък?

— Да, ваше величество, макар че бих искал да зимувам на юг от време на време — отвърна дьо ла Тровил.

В тълпата се разнесе смях и Луам каза:

— Получавате го, защото ви даваме и титлите, притежавани преди от Арманд дьо Севини. Станете, Балдуин, барон на Висок замък и на Гилденхолт. — Кралят погледна Арманд и каза: — За вас имаме планове, приятелю. Нека да доведат при нас бившия херцог на Батира. — Няколко стражи изведоха напред Ги дьо Батира, уж като охрана, но по-скоро като почетен ескорт. Щом Ги спря до коленичилия Арманд, кралят каза: — Ги дьо Батира, вие бяхте заклеймен като изменник и прогонен без право да се върнете в пределите на кралството ни под смъртна забрана. Разбираме, че не сте имали голям избор по въпроса с връщането ви. — Луам хвърли поглед към Арута, който се усмихна примирено. — От този момент отменяме възбраната. Остава открит въпросът с титлата. Връчваме поста на херцог на Батира на човека, който според моя брат Арута е най-подходящият за него. Арманд дьо Севини, от този момент ви даряваме с титлата херцог на Батира с всичките произтичащи от това права и задължения. Станете, херцог Арманд дьо Севини. Луам извърна строгия си поглед към Ги.

— Макар да сте лишен от наследствения си пост, смятаме, че не бива да ви оставим бездеен. На колене. — Арманд помогна на Ги да коленичи. — Ги дьо Батира, заради вашата дълбока загриженост за благото на Кралството, въпреки че то ви бе отхвърлило, както и заради проявената от вас храброст както при защитата на Арменгар, така и на кралството ни, предлагаме ви поста на пръв съветник на краля. Ще го приемете ли?

Здравото око на Ги се разшири и той се засмя.

— Голям жест, Луам. Баща ви сигурно ще се обърне в гроба. Да, ще го приема.

Кралят поклати глава и се усмихна, спомнил си за баща си.

— Не, смятаме, че щеше да разбере. Станете, Ги, херцог на Риланон.

След това Луам каза:

— Бару от клана хадати. — Бару остави Лаури, Мартин и Бриана и коленичи пред краля. — Вашата храброст ви прави чест, както при унищожаването на моредела Мурад, така и при придружаването на нашия брат Мартин и на херцог Лаури през планините, за да ни донесат предупреждението за нашествието на Мурмандамус. Мислихме дълго, но се затруднихме да измислим с какво да ви възнаградим. Какво бихме могли да направим, за да изразим удовлетворението си от вашата служба?

— Не желая награда, ваше величество — отвърна Бару. — Мнозина мои сънародници намерих преселени в Ябон и бих желал да вдигна своя дом при тях, ако може.

— Вървете тогава с нашата благословия, и ако изпитате нужда от нещо, което е по силите ни да ви дарим, за да улесните заселването на сънародниците си, само го поискайте.

Бару стана и се върна при приятелите си. Беше си намерил нов дом и цел в живота.

Оставаха да се раздадат и други награди и работата на дворцовия съвет продължи. Арута стоеше настрана, съжалявайки, че Анита не е с него, но пък знаеше, че ги делят само няколко дни път. Забеляза, че Макрос се е отделил с Пъг и Томас и си говорят нещо. Денят вече привършваше и вечерният здрач се спускаше бързо. Принцът въздъхна уморено и се зачуди за какво ли са се загрижили тримата тепърва.

— Значи ме разбираш — каза Макрос.

— Да, макар да ми е малко трудно да го приема — въздъхна Пъг.

Не се наложи да казва повече. Вече разполагаше в пълна мяра с познанията на чародея, откакто си бяха съединили умовете. Сега бе станал равен по сила с Макрос и почти не му отстъпваше по знание. Но липсата на чародея щеше да му тежи.

— Всяко нещо свършва, Пъг. Ето че дойде краят на моя срок на този свят. След като се приключи с валхеру, силите ми се възвърнаха напълно. Време е да се преместя някъде другаде и да се заловя с нещо ново. Гатис ще дойде с мен, както и останалите, които се грижеха за острова ми, защото тук нямам повече задължения. Трябва да продължа напред, тъй както ти си длъжен да останеш тук. На теб ти предстои да съветваш крале, да учиш малки момченца, да спориш със старци, да избягваш войни и други войни да водиш. — Той въздъхна, сякаш съжалил, че никога не ще получи сетен отдих, после добави лековато: — Все пак скуката никога няма да те налегне. Винаги е интересно. Погрижи се кралят да разбере какво постигнахме тук. — Обърна се и изгледа Томас. Човекът, превърнал се във валхеру, изглеждаше някак променен след последната битка и Макрос му заговори тихо. — Томас, а теб те чака най-сетне завръщането на елдар от Елвардейн, защото краят на доброволното им изгнание дойде. Ще трябва да помагаш на кралицата в управлението на един нов Елвандар. Мнозина от гламредел сигурно ще ви потърсят, след като вече научиха, че Елвандар съществува, а мисля, че и Завръщанията ще се увеличат. Сега, след като влиянието на валхеру е прекъснато, примамката на Тъмния път би трябвало да отслабне. Най-малкото можем да се надяваме. А и вътре в себе си се поразрови, Томас, защото си мисля, че голяма част от силата ти ще си е отишла заедно със събратята на Ашен-Шугар. Ти все пак ще си останеш един от най-могъщите смъртни, но на твое място не бих се опитвал повече да господствам над дракони. Допускам, че ще те изненадат с непокорството си.

— Почувствах се променен… най-после — промълви Томас. Изглеждаше някак потиснат след битката си с Дракен-Корин. — Отново ли съм смъртен? Макрос кимна.

— Винаги си бил. Силата на валхеру те беше променила и тази промяна няма да се заличи, но никога не си ставал безсмъртен. Само се беше приближил до безсмъртието. Но не се безпокой, все пак придоби голяма част от наследството на валхеру. Ще изживееш дълъг живот до своята кралица, поне толкова дълго, колкото е отредено от съдбата на всеки от вида на елфите.

Тези думи като че ли поуспокоиха Томас.

— И си отваряйте очите и двамата, защото пантатийците от векове бяха замисляли и подготвяли тази измама — продължи Макрос. — Заговорът бе замислен с изключителна вещина и коварство. Но силите на онзи, който се представяше за Мурмандамус, в никакъв случай не бяха илюзорен плод на ловко фокусничество. Той беше могъщ. За да се създаде такова същество и да се запленят сърцата дори на една толкова тъмна раса като моредел, е нужна голяма мощ. Навярно без влиянието на валхеру през бариерите на времето и пространството змийският народ можеше да стане съвсем като другите — поредната разумна раса сред многото. — Погледът му се зарея нанякъде. — Макар че… кой знае. Внимавайте с тях.

— Макрос… накрая бях почти сигурен, че губим — промълви Пъг.

Макрос се усмихна загадъчно.

— Аз също. Може би валхеру не успяха да използват Камъка на живота докрай заради удара на меча на Томас. Кой знае. Разломът се разтвори и Драконовите пълчища проникнаха, но… — Очите на стария чародей грейнаха, изпълнени с дълбоко чувство. — Някакво чудо, непонятно и за мен самия, като че ли се намеси накрая. — Той сведе поглед към земята. — Сякаш самото естество на живота, душите на всичко живо на този свят отхвърлиха валхеру. Силата на Камъка на живота помогна на нас, не на тях. Тъкмо от това извлякох силата накрая. Тъкмо това възпря Драконовите пълчища, надви Властелина на ужаса и затвори разлома. Тъкмо то защити всички нас и ни опази живи. — Усмихна се. — Трябва да проучите грижливо, да разберете колкото може повече за Камъка на живота. Той е някакво чудо, невъобразимо все още за никого от нас.

Макрос помълча известно време, след което погледна Пъг.

— Ти до голяма степен си мой син, макар и в по-особен смисъл, не по-малко от всички други, които съм наричал така през вековете. Най-малкото си ми наследник и притежател на цялото магическо познание, което съм събирал, откакто дойдох на Мидкемия. Последният сандък с книги и ръкописи, който пазех на острова, скоро ще пристигне в Звезден пристан. Съветвам те да премълчиш за него пред Кълган и Хочопепа, преди да си ги проучил добре. Някои от нещата в тези книги са непостижими за никого на този свят, освен за теб и за онзи, който навярно ще наследи необичайното ти призвание. Обучавай добре следовниците си, Пъг. Направи ги могъщи, но също така ги направи и обичливи, достойни мъже и жени. — Замълча развълнуван и загледа някогашните момчета, станали мъже, онези хлапета от Крудий, от които преди дванадесет години бе започнал да извайва като от меки късчета глина бъдещите спасители на света. Накрая им рече: — Използвах ви и двамата, понякога сурово. Но ето, че накрая се оказа нужно. Каквато и болка да сте преживели във всичко това, радвам се да мисля, че е заплатена. Постигнахте неща, надхвърлящи и най-дръзките момчешки мечти. Сега Мидкемия разчита на вас да я опазите. Имате моята благословия. — С очи, изпълнени, с влага и грейнали, той каза тихо: — Довиждане и ви благодаря.

Отдръпна се и бавно се обърна. Нито Пъг, нито Томас не можаха да се насилят да му кажат „сбогом“. Макрос тръгна полека на запад, към залеза. И не само се отдалечаваше от тях, но още с първата стъпка сякаш стана по-безплътен. С всяка нова ставаше все по-безтелесен, прозрачен, после се стопи в облаче мъгла, после и мъглата се разсея. И вече го нямаше.

Дълго време не си казаха нищо. После Томас се зачуди на глас:

— Дали ще си намери някога място, как мислиш?

— Не знам. Може би някой ден все пак ще намери своя Остров на блаженството — отвърна Пъг.

Отново помълчаха, след което се върнаха в кралския павилион.

Празненството беше в разгара си. Мартин и Бриана бяха обявили намерението си за венчавка и то бе посрещнато с искрено одобрение от всички. И докато другите се радваха, че са живи, и просто се наслаждаваха на радостта от живота, Арута, Луам, Томас и Пъг се промъкваха през руините на доскорошния Сетанон. Населението бе приютено в по-малко пострадалия западен район, който бе далеко, но все пак четиримата се движеха предпазливо, за да не ги забележат.

Томас ги преведе през широка цепнатина в земята към някакво подобие на вход към пещера под руините на цитаделата.

— Ето тук — рече той — се е отворил процеп, водещ към подземната зала в центъра на древния град. Стъпвайте внимателно.

Слязоха бавно, улеснени от смътната светлина, сътворена от магията на Пъг, и скоро се озоваха в древната зала. Пъг махна с ръка и от дланта му изникна кълбо по-ярка светлина. Томас даде знак на краля да продължат. От сенките изскочиха няколко облечени в роби фигури и Арута бързо извади сабята си. От тъмното се чу женски глас:

— Прибери оръжието си, принце на Крондор.

Томас кимна и Арута прибра сабята си в ножницата. От тъмнината изникна и пристъпи срещу тях огромна фигура, отрупана със скъпоценни камъни и засияла от светлината. Беше дракон, но много по-различен от всички, които бяха виждали, защото на мястото на някогашните златни люспи светеха хиляди рубини, смарагди и изумруди. С всяко движение многоцветна дъга с ослепителна красота обливаше чудовищното тяло.

— Коя си ти? — попита кротко кралят.

— Аз съм оракулът на Аил — чу се мек женски глас от устата на дракона.

— Имахме споразумение — каза Пъг. — Трябваше да й намерим подходящо тяло.

Томас поясни:

— Риатх бе лишена от съзнание, душата й бе изтръгната от ръцете на Властелина на ужаса. Но тялото й все още беше живо, макар и ужасно пострадало и в предсмъртна агония. Макрос я изцери и замени увредените люспи с нови, изсечени от намереното тук съкровище с помощта на едно уникално свойство на Камъка на живота. С възвърнатото си чародейство след това той пренесе оракула и нейните слуги тук. Сега оракулът обитава това тяло.

— И то е повече от задоволително — каза оракулът. — Ще живее още много векове. И притежава много полезни качества и сили.

— И освен това — добави Пъг — тя ще остане завинаги да бди над Камъка на живота. Защото ако някой отново се опита да се забърка с него, тя ще загине заедно с всичко друго на планетата. Докато не намерим начин да се оправим с пантатийците, все още има риск валхеру да бъдат призовани отново.

Луам се загледа в приказния Камък. Бледозелената гема сияеше меко и сякаш пулсираше с топла, вътрешна светлина, а от средата й стърчеше златен меч.

— Не знаем дали това е унищожило Драконовите пълчища, или само ги държи в плен — рече Пъг. — Дори чародейството, което усвоих от Макрос, не може да проникне във всичките му загадки. Страхуваме се да извадим меча на Томас, защото това може да не причини никаква щета, но може и да пусне на свобода стихията, която е затворена вътре.

Луам потръпна. От всичко, което беше чул досега, Камъкът на живота го караше да се чувства съвсем безпомощен. Той пристъпи напред и бавно положи ръка върху него. Камъкът се оказа топъл на допир и контактът го изпълни със спокойствие и сладост. Кралят вдигна очи към могъщия, отрупан със скъпоценности дракон.

— Не възразяваме да бдите тук на поста си, лейди. — Помисли и се обърна към Арута. — Пуснете някакъв слух, че над този град вече тегне прокоба. Храбрият малък Хъмфри е загинал и наследник на титлата няма. Ще преместя останките от населението и ще ги овъзмездя. Градът без друго е наполовина унищожен, ако не и повече. Да се опразни и оракулът да бъде оставен на спокойствие. Хайде да си ходим, да не би някой да забележи, че ни няма на пиршеството, и да тръгне да ни търси. — Обърна се към дракона. — Лейди, желая ви всичко добро на поста ви. Ако нещо ви потрябва, съобщете ни със средства чародейни или светски и ще се постараем да ви удовлетворим. Само ние четиримата и моят брат Мартин оттук нататък ще знаем истината за вас, а от днес насетне — само нашите наследници.

— Много сте щедър, ваше величество — отвърна оракулът. Томас ги поведе към повърхността.

Арута се прибра в палатката си, видя спящия на леглото му Джими и го разтърси за рамото.

— Това пък какво е? Мислех, че са ви настанили? Джими погледна принца и се намуси, че са го събудили.

— Заради Локи. Целият проклет град се срина върху главите ни, а той си намерил ново момиче. Май ще му стане навик. Снощи спах на земята. Рекох само да дремна малко, ще си намеря друго място.

Арута се разсмя и бутна изправящият се вече младок обратно в леглото.

— Остани тук. Аз ще се преместя в кралския павилион. Луам тази вечер раздаваше награди наляво и надясно, докато ти дремеш, а Локи… е, правил е там каквото е правил. В цялата тази бъркотия забравих за вас двамата. Как да ви възнаградя, калпазани такива?

Джими се ухили.

— Направи Локи старши скуайър, за да мога да се върна към тихия и спокоен живот на крадец. — Момчето се прозя. — Точно сега не мога да измисля и едно скапано нещо, освен че искам да поспя поне една седмица.

Арута се усмихна.

— Е, добре. Лягай тогава и спи. Все ще измисля нещо за двама млади безобразници като вас. — Остави Джими и тръгна към палатката на Луам.

Тъкмо се приближи до входа и ето, че вик на херолд и звънък ек на тръби възвести приближаването на прашна каляска с кралски герб. От нея бързо излязоха Анита и Карлайн. Арута ги изгледа смаяно, а сестра му и жена му се втурнаха да го прегръщат и целуват.

— Откъде се взехте?

— Тръгнахме след Луам — отвърна през сълзи Анита. — Не можехме да останем в Риланон и да чакаме да разберем дали двамата с Лаури сте живи. Щом ни достигна вестта, че сте добре, оставихме лагера и побързахме да дойдем.

Арута я прегърна, а Карлайн се вслуша в някаква песен и каза:

— Това или е някой влюбен славей, или съпругът ми е забравил, че вече е херцог. — Тя отново целуна Арута по брадичката. — А ти ще ставаш и вуйчо.

Арута се засмя и прегърна сестра си.

— Много любов и щастие, Карлайн. Да, това е Лаури. Двамата с Бару пристигнаха днес с Вандрос.

Карлайн се усмихна.

— Е, аз ще взема да отида при него, че да му побелеят още няколко косъма.

— Какво искаше да каже с това „и“? — попита Арута. Анита вдигна очи към лицето на мъжа си.

— Кралицата е бременна. Вестта дойде, докато ви нямаше, и отец Тъли съобщава на Луам, че според всички признаци ще бъде принц. Тъли се оплака, че вече е твърде стар да тръгва на път. Но се молеше за вас.

Арута се ухили.

— Значи скоро ще се приключи с наследничеството ми.

— Не съвсем. Бебето ще дойде на бял свят чак след четири месеца.

Радостните възгласи, които се разнесоха вътре, ги увериха, че Карлайн е споделила с мъжа си за своята бременност, а нови весели викове — че е предадена и вестта на Тъли.

Анита се притисна до съпруга си и му прошепна.

— А твоите синове са добре и растат. Липсваше им много, както и на мен. Не можем ли да се измъкнем по-скоро?

Арута се засмя.

— Само се показваме и изчезваме. Само че отстъпих палатката си на Джими. Локи, изглежда, развива наклонности на любовник и Джими нямаше къде да спи. Така че ще трябва да използваме някоя от палатките за гости.

Той влезе в голямата шатра със съпругата си и пируващите благородници станаха да поздравят принца и принцесата на Крондор.

Посланикът на Кеш бей Хазара-Хан се поклони и Арута му протегна ръка.

— Благодаря ти, Абдур. — После представи Анита на Хокану и повтори благодарностите. Долган си говореше с Галайн и Арута поздрави джуджето за приемането на короната на западните джуджета. Долган му отвърна с намигване и усмивка, а Лаури запя и всички се смълчаха.

Затаили дъх се заслушаха в песента на Лаури. Песента беше тъжна, но бойка — балада, която той бе съчинил в чест на своя приятел Роалд. В нея се разказваше за мъката на Лаури по неговата гибел, но завърши с мажорни тонове и нотка на триумф, и с малко закачлива, глуповата поанта, която накара всички, познавали Роалд, да се засмеят, защото им напомни за веселия му нрав.

После дойдоха Гардан и Волней и графът на Ландрет каза:

— Може ли да поговорим малко насаме, ваше височество? Анита даде знак, че не възразява, и Арута се остави двамата мъже, които бяха управлявали Крондор в негово отсъствие, да го отведат в едно помещение до кралските покои. На леглото се беше изтегнала обемиста фигура, която хъркаше тежко, и Арута вдигна пръст до устата си да пазят тишина. Гардан прошепна:

— Амос Траск ли е?

— Да. Дълга история е и ще оставя на него да ви я разкаже. Ако не го направя, никога няма да ми прости. Е, казвайте какво има.

Волней заговори тихо.

— Ваше височество, искам да се върна в Ландрет. След вашата предполагаема смърт градът заприлича на свърталище на побеснели плъхове. Ужасно трудно беше да се администрира. Дадох всичко от себе си през последните три години, но стига вече. Искам да се върна у дома.

— Не мога да се лиша от теб, Волней — каза Арута. Дебелият граф понечи да повиши тон, но Арута го усмири. — Виж, скоро ще си имаме нов принц на Крондор, тъй че ще ни е нужен регент.

— Това е невъзможно! — възрази Волней. — Това означава осемнадесетгодишно задължение. Отказвам.

Арута погледна Гардан, който се ухили и вдигна ръце.

— Не ме гледай. Луам ми обеща, че мога да се върна в Крудий с Мартин и дамата му. След като Чарлз е новият мечемайстор, ще мога да оставя военното дело на сина си. Смятам да си изкарам остатъка от дните в риболов при ветровала на Дълги нос. Скоро ще ти трябва нов рицар-маршал.

Арута изруга.

— Това означава, че ако не намеря скоро някой друг, Луам не само ще ме остави херцог на Крондор, но и ще ме направи рицар-маршал. Ще се опитам да го накарам да ми даде някое спокойно графство, Тъксхил да речем, и повече няма да мръдна от дома си. — Замисли се дълбоко и добави: — Искам само десет години от двама ви, не повече.

— Абсолютно не! — заяви Волней. Гласът на дебелия благородник се извиси от възмущение. — Готов съм да остана една година, колкото да помогна за плавното прехвърляне на управлението, но повече — в никакъв случай.

Арута присви очи.

— Шест, само по шест годинки още от двама ви, и ще можеш да се върнеш в Ландрет, Волней, а ти в Крудий, Гардан. Ако откажете, да знаете, че ще ви вгорча живота.

Гардан се разсмя.

— Арута, аз вече получих разрешение от Луам. — Но забеляза, че принцът кипва, и добави: — Е, ако Волней е съгласен, и аз ще остана още една година, е добре де, две, но не повече, докато сложиш нещата под контрол.

Зъл блясък се появи в очите на Арута и той каза на Гардан:

— Между другото ще ни трябва нов посланик в цуранския двор, след като разломът се отвори отново. — Обърна се към Волней и добави: — И още един посланик ще ни трябва за Велики Кеш.

Двамата се спогледаха и Волней отвърна с хриплив шепот:

— Е добре, изнудвач такъв, три години. И какво ще правим тези три години?

Арута се усмихна с кривата си усмивка.

— Искам да хванете Джими и Локи и да почнете да ги учите. Лично, Волней. Ще ги учиш на всичко за администрацията, което знаеш. Ще ги затрупваш с работа, докато им се заогъват коленцата, след това — още. Искам от тези пъргави умове да се получи нещо свястно. Направи ги възможно най-добрите администратори… А ти, Гардан, когато не са на служба, ги научи да управляват, направи от тях добри войници. Онзи млад разбойник преди година ми поиска награда и сега ще трябва да ми докаже дали е достоен за нея. А по-младият му приятел е твърде талантлив, за да го оставим да се върне в провинциалното си графство. Локи без друго е най-малкият син, така че там само ще бъде прахосан. Като си отидете двамата, ще ни трябват нов херцог и рицар-маршал, а щом се оттегля и аз, той ще трябва да поеме ролята и на регент. Ще му трябва способен канцлер, който да му помага в службата. Така че не искам никой от двамата да остава и пет минути свободен през следващите четири години.

— Четири години!? — изрева Волней. — Аз казах три!

И тогава откъм леглото се чу кикот и въздишка и Амос каза:

— Арута, много странна представа за награда имаш. Какво те е направило толкова гаден напоследък?

Арута се ухили широко и отвърна:

— Ти да си траеш, адмирале!

Амос се отпусна тежко в постелята.

— Ех, Арута, все най-веселото на живота му отнемаш.