Мрак над Сетанон

Глава 6Сбогуване

Джими седеше смълчан.

Оглеждаше унесено списъка в ръката си, мъчейки се да задържи ума си върху задачата, която го чакаше. Но не можеше да се съсредоточи. Графикът на дежурствата на скуайърите за следобедния кортеж беше готов, или поне толкова готов, колкото беше възможно. Джими изпитваше пустота и необходимостта да реши кой скуайър къде да бъде назначен му се струваше ужасно банална.

От две седмици Джими се бореше с чувството, че е попаднал в някакъв ужасен сън, сън, от който не можеше да се пробуди. Нищо в битието му досега не бе го поразявало толкова дълбоко, колкото убийството на Арута, и той все още не можеше да застане лице в лице с чувствата си и да се пребори с тях. Всяка нощ спеше дълбоко, сякаш спането беше изход, а като се събудеше, беше толкова изнервен и нетърпелив да се залови с нещо, сякаш заетостта можеше да го предпази от скръбта.

Джими въздъхна. Разбираше едно — че организирането на това погребение се протака адски. Лаури и Волней вече на два пъти бяха отлагали тръгването на погребалната процесия. Катафалката беше готова два дни след смъртта на Арута и чакаше да натоварят тленните му останки. Според традицията кортежът на принца трябваше да потегли за Риланон и древната гробница на неговия род три дни след смъртта му, но бяха нужни няколко дни, докато Анита се завърне от майчиното си имение, после още няколко, докато се съвземе достатъчно, за да може да се тръгне, след това се наложи да изчакат, докато пристигнат други благородници, а в двореца бе настъпила бъркотия, и така нататък, и така нататък. Въпреки това Джими разбираше, че няма да може да се заеме с мъката си преди най-сетне да откарат Арута. Това, че знаеше, че сега той лежи в приготвената от Натан временна гробница, бе твърде тежко за момъка. Той потърка очи, сведе глава и отново успя да спре напиращите сълзи. През краткия си живот Джими бе познавал само един човек, който го беше трогнал така дълбоко. Арута трябваше да е последният човек на този свят, който би проявил загриженост към съдбата на един невръстен крадец, но го беше направил. Доказал бе, че е истински приятел, и много повече. Двамата с Анита бяха най-близо до представата на Джими за родно семейство.

Почукване на вратата го накара да вдигне глава и той видя застаналия на прага Локлир. Джими му махна да влезе и приятелят му седна от другата страна на писалището. Джими му подаде листа.

— Локи, вземи го направи ти.

Локлир бързо прегледа списъка и вдигна перото от мастилницата.

— Ами той почти е готов, само дето Паул е хванал някаква болест и лекарят иска да остане още един ден на легло. Ще взема да го препиша наново.

Джими кимна разсеяно. През покрова на мъката, загърнала мислите му, напоследък с досадна настойчивост го глождеше нещо смътно. Тревожеше го вече трети ден. Всички в палата, разбира се, бяха потресени от гибелта на Арута, но тук-там се забелязваше по някоя малка странност. Някак много често хората изтърсваха по нещо, което звучеше противоречиво. Джими все още не можеше да напипа разликата, нито можеше да каже дали е съществена. Различните хора реагираха по различен начин на трагедията. Някои, като Волней и Гардан, се нахвърляха на работата си. Други, като Карлайн, се усамотяваха, за да се отдадат на скръбта. Херцог Лаури се държеше също като Джими. Просто оставяше мъката си настрани, за да се заеме с нея по-късно. Напоследък почти непрекъснато го нямаше.

Джими погледна преписващия разписанието Локлир и попита:

— Да си виждал напоследък херцог Лаури?

Локлир отговори, без да вдига очи от листа:

— Тази сутрин, много рано. Отговарях за разнасянето на закуската на гостуващите в двора благородници и го видях да излиза с коня през портата. — После вдигна глава и погледна Джими някак странно. — През задната порта.

— Защо ще излиза през задната порта? — зачуди се Джими. Локлир сви рамене и отново се зае със списъка.

— Знам ли?

Джими се замисли. Каква ли причина можеше да има херцогът на Саладор да тръгне към Бедняшкия квартал на заранта на погребалната процесия на принца? Въздъхна.

— Май започвам да ставам подозрителен на стари години. Локлир се засмя — първият весел звук в двореца от дни насам.

И се огледа гузно. Джими стана.

— Свърши ли? Локлир му подаде листа.

— Готово.

— Добре — рече Джими. — Хайде, че ако закъснеем, Деласи едва ли ще прояви обичайната си напоследък търпимост.

Забързаха се към сборното място на скуайърите. Обичайната весела блъсканица и врява липсваше, поводът беше мрачен. Деласи пристигна няколко минути след като Джими и Локлир си бяха заели местата и без предисловия каза:

— Разписанието. — Джими му го подаде и той го прегледа. — Добре, макар че или си си оправил краснописа, или си си намерил помощник. Момчетата се разшушукаха, но нотки на веселост липсваха. Деласи продължи: — Едно назначение обаче ще променя. Харолд и Брус ще придружат принцеси Алисия и Анита в каляската. Джеймс и Локлир ще останат тук в двореца да помагат на стюарда на дворцовото домакинство.

Джими се стъписа. Двамата с Локлир нямаше да са в кортежа пред портите! Щяха да си стоят вътре, на разположение в случай, че стюардът реши, че някоя дребна задача изисква присъствието на скуайъри.

Деласи изчете небрежно на глас останалите дежурства, след което освободи момчетата. Локлир и Джими се спогледаха и Джими настигна тръгващия си церемониалмайстор.

— Сър… — почна момъкът. Деласи се извърна.

— Ако е за назначението ви, не подлежи на оспорване.

Лицето на Джими се изчерви от яд.

— Но аз бях личният скуайър на принца! — отвърна разгорещено той.

В пристъп на необичайна за него дързост Локлир изтърси:

— А аз съм личният скуайър на нейно височество. — Деласи го изгледа изненадано. — Е, донякъде…

— От това нищо не следва — отвърна Деласи. — Аз си имам свои нареждания. Вие трябва да изпълнявате своите. Това е. — Джими понечи отново да възрази, но старият церемониалмайстор рязко го прекъсна: — Казах, това е, скуайър!

Джими се обърна и си тръгна. Локлир го настигна.

— Не знам какво става тук — рече Джими, — но смятам да разбера. Хайде.

Джими и Локлир забързаха. Една заповед от страна на всеки по-старши придворен можеше да сложи край на това, което бяха намислили, така че те се стараеха да не предизвикат вниманието на някой, който да побърза да им намери работа. Погребалният кортеж щеше да тръгне от двореца само след два часа, така че оставаха несвършени цял куп задачи, подходящи за двамата. Започнеше ли процесията, щеше да премине през целия град, със спиране на храмовия площад, където щяха да се изрекат официални молитви, след което идваше дългият път до Риланон и гробницата на предците на Арута. След като погребалния кортеж излезеше от града, скуайърите щяха да се върнат в палата. Но на Джими и Локлир бяха отказали участието дори в тази малка част от процесията.

Джими пристъпи до вратата към покоите на принцесата и кротко попита гвардееца, застанал на пост:

— Дали нейно височество може да ни отдели един момент? Стражът повдигна вежди — не беше в правото му да задава въпроси дори на един толкова низш член на двора като скуайъра, затова само предаде въпроса му вътре. Докато отваряше вратата, на Джими му се стори, че чува отвътре нещо необичайно, някакъв звук, който заглъхна преди да успее да го определи. Опита се да отгатне какво е чул, но не успя. Миг по-късно ги пуснаха да влязат.

Карлайн седеше с Анита до един от прозорците, в очакване да ги поканят да се включат в процесията. Склонили бяха глави една до друга и си говореха тихо. Принцесата-майка Алисия беше прегърнала дъщеря си през рамо. И трите жени бяха облечени в черно. Джими пристъпи и се поклони, Локлир застана до него.

— Моля да ни извините, че се натрапваме, ваше височество — промълви тихо младежът.

— Винаги сте добре дошли, Джими — отвърна му с усмивка Анита. — Какво има?

Джими моментално усети, че е проява на дребнавост да се вълнува за това, че са го изключили в такъв момент, и заговори смутено:

— Някой е заповядал да остана днес в двореца и се зачудих дали… всъщност вие ли сте помолили да ме задържат днес тук?

Карлайн и Анита бързо се спогледаха, после принцесата на Крондор каза замислено:

— Не, не съм аз, Джими. Навярно е граф Волней. Ти си старши скуайър и би трябвало да останеш на поста си. Поне съм сигурна, че така е решил графът.

Джими се загледа в лицето й. Думите й му прозвучаха някак противоречиво. Принцеса Анита се бе върнала от майчиното си имение, без да прикрива очакваната от всички скръб. Но скоро след това в нея бе започнала да се долавя някаква смътна промяна. Разговорът се прекъсна от бебешки рев, последван моментално от друг. Анита стана.

— Никога не е само единият — промълви тя с нескрита обич. Карлайн се усмихна на думите й, но в следващия миг лицето й отново стана сериозно и тъжно.

— Още веднъж ни извинете за натрапването, ваше височество. Съжалявам, че ви обезпокоих за такава дреболия.

Двамата с Локлир излязоха и след като се отдалечиха достатъчно, за да не може да ги чуе стражът, Джими рече:

— Случайно да не съм забелязал там нещо, Локлир?

Локлир се обърна и погледна към вратата.

— Става нещо… странно. Като че ли просто ни държат настрани.

Джими се замисли. Чак сега осъзна какво бе изострило вниманието му пред вратата малко преди да ги поканят да влязат. Звукът, който бе доловил, бяха гласовете на принцесите: оживено, дори някак весело бърборене.

— Започвам да си мисля, че си прав — каза Джими. — Хайде. Не ни остава много време.

— Време за какво?

— Ще видиш.

Джими забърза по коридора и Локлир трябваше да се затича, за да не изостане.

Гардан и Волней крачеха бързо към дворцовия площад, придружени от четирима гвардейци. Когато видя двете момчета, графът попита:

— Вие двамата не трябва ли вече да сте на площада?

— Не, ваша милост — отвърна Джими. — Назначиха ни да дежурим към стюарда.

Гардан изглеждаше леко изненадан от отговора му, но Волней каза само:

— Тогава побързайте да се явите при него. Може да има нужда от вас. Ние трябва да започнем процесията.

— Ваша милост — попита Джими, — вие ли заповядахте да останем?

Волней махна с ръка.

— Херцог Лаури се занимава с тези подробности, заедно с господин Деласи. — Хайде, вървете.

След като графът и маршалът се скриха зад ъгъла, Джими изхъмка:

— Мисля, че започвам да загрявам. — И сграбчи Локлир под мишницата. — Хайде.

— Но къде? — възкликна Локлир почти отчаяно.

— Ще видиш — подвикна затичалият се вече Джими. Локлир заподтичва след него и замърмори:

— Ще видиш! Ще видиш! Какво ще видя, дявол да го вземе?

— И къде точно сте се запътили, млади господа? — попита стражът.

— При пристанищните власти — отвърна Джими и му подаде набързо надрасканата бележка. — Стюардът не може да намери някаква товарителница и е бесен — трябвала му веднага. — Джими тъкмо се бе заловил да проучи нещо и го гризеше отвътре, че им бяха възложили тази глупава задача. Освен това моментът му се струваше твърде неподходящ точно сега на стюарда да му щукне за някаква си товарителница.

Стражът погледна бележката и каза:

— Момент. — И махна на един друг войник до стражевата пристройка. Войникът дотича и постовият му рече: — Заведи тези момци до пристанището и ги върни? Трябвало да вземат нещо за стюарда.

На гвардееца му беше все едно. Дотам и обратно щеше да им отнеме по-малко от час. Кимна и тримата тръгнаха.

След двадесетина минути Джими стоеше в кабинета на пристанищното началство и говореше с някакъв дребен чиновник, тъй като всички останали бяха излезли да гледат как кортежът напуска града. Мъжът зарови с ръмжене в купчината документи да намери товарителницата, а Джими хвърли поглед към един друг документ, окачен на стената така, че всички да могат да го видят. Беше графикът на заминаванията за тази седмица. Нещо привлече вниманието му и той пристъпи към стената да види по-добре.

— Какво има? — попита Локлир. Джими му посочи.

— Много интересно.

Локлир погледна реда и повдигна вежди.

— Какво му е интересното?

— Не съм сигурен — сниши глас Джими, — но помисли малко за някои от нещата, които стават напоследък из двореца. Задържат ни да не участваме в процесията, след това отиваме да питаме принцесата. Излизаме от покоите й и след няма и десет минути ни пращат на тази съвсем безсмислена задача. Кажи ми: нямаш ли чувството, че просто се опитват да ни държат настрана? Става нещо… странно.

— Нали аз ти го казах същото преди малко? — отвърна му нетърпеливо Локлир.

Чиновникът намери искания документ и им го подаде и стражът върна двете момчета в палата. Джими и Локлир забързаха към кабинета на стюарда.

Появиха се пред вратата тъкмо когато стюардът барон Гайлс излизаше.

— А, дойдохте ли вече — рече той с нотка на укор. — Тъкмо се чудех дали да не пратя да търсят къде сте се скатали. — Джими и Локлир се спогледаха озадачено. Стюардът, изглежда, съвсем беше забравил за товарителницата. Джими му я подаде.

— Какво е това? — Баронът огледа документа. — Ах, да — рече той и го хвърли небрежно на масата. — Ще се занимая с това по-късно. Сега трябва да отида да видя как процесията ще напусне двореца. Вие ще останете тук. Ако стане нещо непредвидено, единият от вас ще остане в този кабинет, а другият ще изтича да ме повика. Щом катафалката излезе през портите, ще се върна.

— Очаквате ли някакви проблеми, ваша милост? — попита Джими.

— Не, разбира се, но винаги е добре човек да е подготвен. Скоро ще се върна.

След като стюардът излезе, Локлир се обърна към Джими.

— Е, добре. Какво става все пак? И не ми отговаряй: „Ще видиш“.

— Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ела.

Джими и Локлир се затичаха нагоре по стълбите. Стигнаха до един прозорец, гледащ към двора, и загледаха приготовленията долу. Траурната процесия се събираше, докараха катафалката, придружена от най-отбраните гвардейци от личната дворцова гвардия на Арута. Теглеха я три двойки черни коне, всеки украсен с черни пискюли и воден от облечен в черно коняр. Войниците се подредиха от двете страни на катафалката.

Осем гвардейци изнесоха ковчега и бавно, с благоговение го поставиха на катафалката, покрита с черен балдахин.

Джими и Локлир се вгледаха в лицето на починалия принц. Съгласно традицията, процесията трябваше да тръгне с открит ковчег, за да може населението за сетен път да види своя владетел.

Щяха да го затворят извън градските порти и повече нямаше да се отваря, освен само веднъж за най-близките в семейната гробница под кралския дворец на Риланон, където семейството на Арута щеше да се прости с него.

Джими усети, че гърлото му се стяга, и преглътна. Видя, че Арута е в любимото си облекло — кафявата кадифена туника и кафяво-червените гамаши. Добавили бяха и зелен жакет, въпреки че той рядко носеше такава дреха. Бяха поставили и любимата му рапира в ръцете. Изглеждаше като заспал. А после Джими забеляза, че, кой знае защо, са го обули със зелените му нощни чехли!

Напред излезе един от конярите, повел коня на Арута, който щеше да следва катафалката без ездач. Беше великолепен сив жребец, който мяташе глава нагоре и се мъчеше да издърпа поводите от ръцете на коняря. Притича още един коняр и двамата започнаха да се борят да усмирят буйстващото животно.

Джими присви очи и изхъмка.

— Какво има? — попита Локлир.

— Проклет да съм, но нещо не е както трябва. Ела, искам да проверя още едно-две неща.

— Къде?

Но Джими вече беше тръгнал и само подвикна през рамо:

— Побързай, остават ни само няколко минути!

И затича надолу по стълбите. Локлир хукна след него.

Двамата се спотайваха зад ъгъла на конюшните.

— Виж какво става — прошепна Джими и подбутна приятеля си напред. Локлир излезе небрежно пред вратите на конюшните. Слугите извеждаха последните коне. Почти целият гарнизон щеше да тръгне след катафалката на принца, но щом излезеха извън града, ролята на почетен ескорт до Риланон щеше да се поеме от рота кралски копиеносци.

— Ей, момче! Какво се мотаеш тук! — Локлир отскочи от пътя на един от конярите, повел два буйни коня, които за малко щях да го стъпчат, и се шмугна зад ъгъла при Джими.

— Не знам какво точно искаше да видя, но не видяха нищо.

— Точно това очаквах. Ела — каза Джими и се затича към централната сграда на двореца.

— Къде, мътните да те вземат дано?

— Ще видиш.

Джими и Локлир тичаха нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж. Стигнаха до прозореца с изглед към централния двор и спряха задъхани. Бягането до конюшнята и обратно им бе отнело десетина минути и кортежът вече се готвеше да тръгне. Джими се загледа втренчено. До парадното стълбище на двореца изтрополяха карети и пажовете се разтичаха да отворят вратите. Според традицията екипажите трябваше да возят само членове на кралската фамилия. Всички останали щяха да тръгнат пеш след катафалката на Арута, в знак на почит. Принцеса Анита и Алисия слязоха по стълбите и се качиха в първата карета, а Карлайн и Лаури се забързаха към втората — херцогът почти подскачаше от нетърпение. Скочи в каретата след Карлайн и рязко дръпна перденцето на прозореца откъм своята страна.

Гардан зае мястото си в челото на процесията, — бе с тежка черна мантия. Даде знак и единственият барабанчик заби бавен ритъм по покрития с черен плат барабан. Без устна заповед процесията пое на четвъртия удар на барабана. Войниците закрачиха с тежка стъпка и екипажите тръгнаха напред. Сивият жребец отново се запъна и още един коняр притича, за да го вкарат в пътя. Джими поклати глава. Изпитваше нещо смътно познато; всички късчета на някаква странна мозайка като че ли се събираха на мястото си. После на лицето му бавно изгря широка, разбираща усмивка.

Локлир забеляза изражението на приятеля си и попита:

— Какво има?

— Най-после разбрах какво е намислил Лаури. Мисля, че вече знам какво става. — Потупа Локлир по рамото и добави: — Хайде. Имаме да свършим доста работа, а времето е малко.

Джими водеше Локлир през ниския таен тунел. Факлата в ръката му мяташе треперливи сенки във всички посоки. Двамата се бяха облекли за път и носеха оръжия, храна и одеяла.

— Сигурен ли си, че някой няма да пази на изхода? — попита го може би за пети път Локлир.

Джими отвърна нетърпеливо:

— Казах ти вече: това е единственият изход, който не съм показвал на никого, дори на принца и на Лаури. С някои навици човек се разделя много трудно.

Цял следобед бяха тичали насам-натам по задачи, а след като всички скуайъри се оттеглиха за почивка, се бяха промъкнали тайно на мястото, където си бяха приготвили багажа. Сега беше почти полунощ.

Стигнаха до една врата и Джими загаси факлата и натисна вратата с рамо. Вратата бавно изскърца, съпротивлявайки се след векове ръжда. Пропълзяха през малката пролука и се озоваха на една улица извън палата. Джими се опита да затвори вратата, но тя се запъна. Той даде знак на Локлир и другото момче напъна с него. Тежката врата отново запъна, но след малко се охлаби и се затръшна с трясък. Над тях някой извика:

— Ей, кой там?

Джими побягна. Локлир го последва.

Скоро се скриха сред лабиринта криволичещи улички между Бедняшкия квартал и кейовете. Джими спря, за да си поеме дъх, и посочи.

— Натам. Трябва да побързаме. „Гарванът“ потегля в полунощ. Затичаха пак по загърнатите в нощен мрак улици и скоро вече подминаваха схлупените постройки преди крайбрежната улица. Откъм кейовете се чуваха викове на мъже, суетящи се около готовия да потегли кораб.

— Вече тръгва! — изрева Локлир.

Джими не отвърна нищо, само затича още по-бързо. Стигнаха до кея точно когато прибираха последното въже и с последно усилие успяха да скочат на борда на кораба, който вече се отделяше от кея.

— Я гледай ти! — чу се озадачен мъжки глас и след миг пред тях застана Аарон Готвача. — Е, Ръчицо, толкова ли си се запалил да тръгнеш на път по море, че си готов да си счупиш врата само за да се качиш на борда?

Джими се ухили.

— Здравей, Аарон. Трябва да поговоря с Хъл. Пъпчивият мъж изгледа младежите навъсено.

— На борда на „Кралски гарван“ той е „капитан Хъл“, все едно дали си скуайър, или не. Ще видя дали капитанът може да ви отдели време.

Скоро отведоха момчетата при капитана, който ги изгледа свирепо с едното си око.

— Дезертирали сме, а?

— Тревър — почна Джими, но Готвача се намръщи и той бързо се поправи: — Капитане. Трябва да отпътуваме за Сарт. А от корабния списък в пристанищната служба видяхме, че тази нощ започвате патрул на север.

— Хм. Виж сега, Ръчицо, ти може да си мислиш, че трябва да пътуваш на кораба ми, но рангът ти не е чак толкова висок, че да ми се качваш на борда само с едно „трябва“ и дори без „може ли“. Пък и въпреки оная обява — заради шпионите, нали се сещаш — курсът ми е на запад, понеже ми съобщиха за едни избягали роби от Дърбин: дебнели в засада бедните кралски търговци. Пък и галерите на Квег непрекъснато кръстосват тъдява. Не, вие двамата ще се върнете на брега с лоцмана веднага щом излезем от залива, освен ако нямаш някоя по-сериозна причина, а не че само искаш да се повозиш безплатно. — Изражението на бившия контрабандист говореше недвусмислено, че макар да изпитва добри чувства към Джими, няма да търпи детски глупости на кораба си.

— Мога ли да поговоря с теб насаме? — каза Джими.

Хъл погледна озадачено Готвача, който сви рамене. Джими зашепна нещо в ухото на стария капитан и Хъл изведнъж се разсмя.

— Ох, ще се пръсна!

После се обърна към Готвача.

— Закарай ги тия момци долу. И щом Напуснем залива, вдигай всички платна. Курс право към Сарт.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви откараме до Сарт? — попита Тревор Хъл.

Предпочитам да не ме виждат на кораб на митницата. Твърде много внимание привлича. Освен това ей там има едно селце, където мога да купя коне. А на един ден езда оттам има едно хубаво място, където лагерувахме последния път. Можем да наблюдаваме всички, които минават по пътя. Няма да е трудно да ги засека.

— Стига да не са минали вече.

— Тръгнаха само един ден преди нас, а ние плавахме всяка нощ, докато те е трябвало да спят. Изпреварили сме ги.

— Е, добре тогава, момци. Мога само да ви пожелая Килиан да ви закриля. В мигове на доброта той се грижи за моряците и за други безразсъдни души, както и Банат, който прави същото за крадците, комарджиите и глупците. — После добави по-сериозно: — Пазете се, момчета.

После даде знак да спускат лодката.

Отначало ханджията бе отказал да им продаде конете, но сериозното поведение на Джими, властната му стойка и начинът, по който носеше рапирата си, плюс щедрото количество злато го накараха да склони. Докато слънцето се издигне над леса източно от селцето Дълги път, двамата младежи вече бяха поели по пътя от Сарт за Квесторско око.

Някъде по обед вече бяха стигнали мястото — една теснина на пътя. От източната страна една издатина от сушата, обрасла с гъст храсталак, не позволяваше никой да премине незабелязан, а от запад земята стръмно се снишаваше към брега. От това удобно място Джими и Локлир можеха да видят всеки пътник, идещ по пътя или откъм брега.

На два пъти през следващите три дни имаха проблеми. Първият път — от банда ненаети търговски охранници, тръгнали на юг от Квесторско око. Но бандата бързо се обезкуражи както заради решимостта на младежите да се бранят, така и заради голямата вероятност да се окаже, че нямат нищо за крадене освен двата коня. Един се опита да открадне единия, но скоростта, с която Джими завъртя рапирата си, го разубеди. Предпочетоха да ги подминат, вместо да леят кръв заради такава дребна плячка.

Вторият сблъсък се оказа далеч по-рискован, тъй като на двамата млади юнаци се наложи да се сражават, опрели гръб в гръб срещу банда пътни разбойници. Ако броят им се бе оказал по-голям, двамата щяха да загинат, но мъжете побързаха да офейкат при шума от приближаващи се ездачи, които се оказаха пътен патрул от Квесторско око.

Войниците разпитаха Джими и Локлир и версията им ги задоволи — те се представиха за тръгнали на път синове на някой си дребен скуайър, който скоро Щял да дойде на това място. После щели да отпътуват за Крондор с баща си, за да последват погребалната процесия на принца. Командващият патрула сержант им бе пожелал безпроблемен път.

В късния следобед на четвъртия ден Джими забеляза отдалече трима ездачи, идещи откъм брега, вгледа се в тях и възкликна:

— Ето ги!

Двамата с Локлир бързо се метнаха на конете и поеха към пясъчната ивица край водата. Спряха, конете им запристъпваха на място по пясъка, и зачакаха приближаващите се конници.

Тримата ездачи ги видяха и забавиха, след което продължиха нащрек. Изглеждаха изморени и мръсни и отдалече приличаха на странстващи наемници, поне ако се съдеше по оръжията и снаряжението им. Всички бяха с бради, макар че брадите на двамата тъмнокоси бяха едва наболи. Първият конник изруга силно, като разпозна двамата младежи, вторият невярващо поклати глава, а третият спря пред момчетата и възкликна:

— Ама вие как…?

Локлир седеше на седлото зяпнал и онемял. Джими му беше обяснил много неща, но не му беше казал и това.

— Дълга история. Имаме малък бивак ей там горе, ако имате нужда да си починете.

Мъжът пред тях почеса двуседмичната си брада.

— Защо пък не. Няма много смисъл да продължаваме повече днес.

Усмивката на Джими се разшири.

— Трябва да ви призная, че изглеждате най-жизненият труп, който съм виждал, а съм виждал доста.

Арута му върна усмивката, обърна се към Лаури и Роалд и рече:

— Хайде. Хем конете ще отпочинат, хем ще разберем как тези двама млади негодници са ни разкрили.

Слънцето се бе скрило зад морската шир. Огънят весело пращеше. Бяха се изтегнали около него, с изключение на Роалд, останал по-нагоре да наблюдава пътя.

— Бяха все дреболии — каза Джими. — Двете принцеси изглеждаха по-скоро угрижени, отколкото сломени от скръб. А когато започнаха да ни държат настрана от кортежа, взех да подозирам нещо.

— Това аз му го казах — добави Локлир.

Джими го изгледа сърдито да му покаже, че разказът си е негов.

— Да, така беше. Той ми спомена, че ни държат настрана. Сега разбирам защо. Само за минута щях да разпозная фалшивия херцог в каретата. И веднага щях да се сетя, че истинският е тръгнал на север, за да приключи с Мурмандамус.

— Поради което ви държаха настрана — каза Лаури.

— Тъкмо в това беше цялата идея — добави Роалд. Джими ги изгледа обидено.

— Можехте да ми се доверите.

Арута изглеждаше колкото развеселен, толкова и ядосан.

— Не ставаше въпрос за доверие, Джими. Не го исках това. Не исках да тръгваш нас. А сега ще си ви имам и двамата — простена той.

Локлир погледна Джими угрижено, но тонът на Джими бързо го успокои.

— Е, и принцовете понякога грешат. Забравихте ли какви щяхте да ги забъркате, ако не бях подушил оня капан в Морелайн?

Арута кимна примирено.

— Значи усетили сте, че става нещо странно, после си се досетил, че Лаури и Роалд са тръгнали на север, но какво е издало, че все още съм жив?

Джими се засмя.

— Първо — в процесията използваха сивия жребец, а дорестия ви го нямаше в конюшнята. Чувал съм да казвате, че не обичате сивия.

Арута кимна.

— Много е плашлив. Друго какво?

— Порази ме нещо, докато изнасяха тялото. След като трябваше да ви изгорят в любимите ви дрехи, трябваше да ви обуят и любимите ви ботуши. — Той посочи краката на принца. — Но краката на трупа бяха в чехли. Това е, защото ботушите на двойника убиец бяха целите в говна и кръв. Най-вероятно онзи, който е трябвало да го преоблече, вместо да вземе да ги почисти, се е погнусил и е потърсил друг чифт, но не е могъл да намери или не са му станали, затова го е обул в чехли. Като видях това, веднага се сетих. Не е било нужно да изгорят убиеца, достатъчно е само сърцето. Натан сигурно е изрекъл заклинание, за да го запази да не се вмирише.

— Не знаех какво ще излезе от това, но си помислих, че може да е от полза. После дойде опитът за покушение в храма. Камата на оня убиец не беше залъгалка. — Принцът се потърка разсеяно по хълбока. — Но не беше сериозна рана.

— Ха! — възкликна Лаури. — Само някой и друг пръст по-високо и още два надясно и сега погребението щеше да си е съвсем истинско.

— Първата нощ нещата къкреха много бавно. С Натан, Гардан, Волней и Лаури седнахме да решим какво да правим — каза Арута. — Реших да се направя на умрял. Волней се зае с погребалната процесия, докато пристигнат местните благородници, което ми осигури достатъчно време да оздравея достатъчно, за да мога да яздя. Исках да се измъкна от града, без някой да усети. Ако Мурмандамус си мисли, че съм умрял, ще престане да ме търси. С това — той протегна ръката си с талисмана, даден му от ишапийския абат — няма да ме намери с магически средства. Надявам се да го накарам да действа необмислено.

— А вие, момчета, как се озовахте тук? — попита Лаури. — Не сте могли да ни изпреварите по пътя.

— Накарах Тревър Хъл да ни докара — отвърна Джими.

— Казал си на Хъл? — намръщи се Арута.

— Но само на него. Дори и Готвача не знае, че сте жив.

— Все пак хората, които знаят тайната, са адски много — рече Роалд.

— Но на всички, които знаят, може да се разчита… ваша милост — промълви Локлир.

— Не в това е проблемът — каза Лаури. — Карлайн и Анита знаят, също Гардан, Волней и Натан. Но дори Деласи и Валдис са в неведение. Кралят няма да го узнае преди Карлайн да му го каже насаме, щом стигнат в Риланон. Само те знаят.

— А Мартин? — попита Джими.

— Лаури му прати съобщение. Ще ни срещне в Илит — отговори Арута.

— Рисковано е — рече Джими.

— Само неколцина от нас могат да разберат съобщението — поясни Лаури. — Гласеше само: — „Севернякът. Ела бързо.“ Беше подписано „Артур“. Той ще съобрази, че никой не бива да знае, че Арута е жив.

Джими изрази одобрението си.

— Само ние тук знаем, че „Севернякът“ е хан в Илит, където Мартин се бори с онзи тип, Лонгли.

— Кой е Артур? — попита Локлир.

— Негово височество — обясни Роалд. — Използва това име в предишното ни пътешествие.

— Използвах го и преди, когато дойдох в Крондор с Мартин и Амос.

Джими се замисли.

— За втори път тръгваме на север и за втори път съжалявам, че Амос Траск не е с нас.

— Е, не е — въздъхна Артур. — Хайде сега да поспим. Чака ни дълга езда, а и трябва да реша какво да правя с вас двамата, негодници такива.

Роалд остана да пази първата смяна. За пръв път от няколко седмици Джими потъна бързо в съня, облекчен от всякаква мъка.