Мизъри

1

Ъмбър — у — ун Йърн — ъмъру — ун

Звуците проникваха дори в замъгленото му съзнание.

2

„Сега трябва да изплакна“ — каза тя; ето как завърши всичко.

3

Изминаха девет месеца от деня, когато Уикс и Макнайт изнесоха Пол Шелдън от дома на Ани Уилкс с импровизирана носилка. През тези месеци той посещаваше ежедневно болницата в Куинс и се връщаше в новия си апартамент в източната част на Манхатън. Наложи се отново да счупят краката му, а левият бе още в гипс от коляното надолу. Лекарите му съобщиха, че ще накуцва до края на живота си, но ще може да ходи и че след време болката ще изчезне. Щеше да куца повече, ако стъпваше на собствения си крак, вместо на направената по поръчка протеза. На практика излизаше, че Ани му е направила услуга.

Пушеше прекалено много и изобщо не пишеше. Сънуваше кошмари.

Един майски следобед слезе от асаньора на деветия етаж. За пръв път мисълта му не бе заета с Ани, а с големия пакет, който стискаше несръчно под мишницата си. Той съдържаше две подвързани шпалти на „Завръщането на Мизъри“. Никак не бе чудно, че издателите бързаха да отпечатат книгата, като се имаше предвид рекламата, свързана с обстоятелствата, при които беше написана. „Хастинг Хауз“ бяха поръчали един милион екземпляра — безпрецедентно количество за първо издание.

Редакторът Чарли Мерил, с когото Пол бе обядвал днес, бе казал:

— И това е само началото. Книгата ти ще бие всички световни рекорди, приятелю. Слава Богу, че съдържанието й е така интересно, както историята, свързана с написването й.

Пол не знаеше дали редакторът говори истината и всъщност вече не му пукаше. Искаше му се да забрави „Завръщането на Мизъри“ и да започне нова книга. Но изминаха дни, седмици, месеци и Пол започна да се пита дали отново ще може да пише.

Чарли го молеше да опише изпитанията си и твърдеше, че подобна книга ще се търси повече от „Завръщането на Мизъри“, дори повече от Якока. Пол полюбопитства колко би могъл да получи. Чарли приглади дългата си коса, запали цигара и каза, без да му мигне окото:

— Минимум десет милиона долара, после ще наддаваме.

След миг Пол разбра, че говори напълно сериозно.

Но все още не можеше да напише такава книга и вероятно никога нямаше да го стори. Работата му се състоеше в писане на романи. Навярно можеше да опише преживелиците си, но това бе равносилно да признае, че никога вече няма да сътвори нов роман.

„Навярно ще ти се стори смешно, но подобно описание отново ще се превърне в роман“ — понечи да каже той на Чарли, но в последния момент прехапа езика си. Най-смешното бе, че на Чарли не му пукаше.

„Ще започна да описвам случилото се, след това ще подправям истината тук-таме, отначало съвсем леко, после все повече. Не за да се изкарам по-симпатичен (въпреки че бих могъл) или да очерня Ани (би било невъзможно), а за да постигна по-голяма автентичност. Не искам да се превърна в литературен герой. Навярно писането прилича на мастурбация, но в никакъв случай не е самоизяждане.“

Днес апартаментът му се стори прекалено далече от асансьора. Пол бавно запристъпва по коридора, като се подпираше на двете патерици. Туп… Туп… Туп… Господи, колко мразеше този звук?

Изпитваше ужасни болки в краката и жадуваше за „Новрил“. Понякога му се искаше отново да е при Ани, за да получи таблетките. Лекарите го бяха отучили от наркотика и сега го заместваше с алкохол. Веднага щом се прибере, ще изпие двойно уиски. Сетне дълго ще се взира в празния екран на текстовия процесор — най-скъпата играчка на Пол Шелдън.

Туп… Туп… Туп…

Сега трябва да извади ключа от джоба си, без да изпусне плика с шпалтите или патериците. Подпря омразните патерици до стената и изпусна пакета. Пликът се отвори.

— По дяволите — изръмжа той и в този момент, за да стане още по-весело, патериците изтрополяха на пода.

Пол затвори очи и се олюля на изкривените си крака, като се питаше дали ще откачи, или ще се разплаче. Предпочиташе да полудее. Не му се искаше да плаче в коридора, но се страхуваше, че ще го направи. Случвало му се беше и преди. Краката го боляха непрекъснато, нуждаеше се от наркотика, а не от аспирина, който му даваха в поликлиниката. Искаше хубавия си наркотик, своя Ани наркотик. Вечно беше смъртно уморен. Навярно щеше да се изправи на крака не с помощта на патериците, а на измислените си игри и истории. Те бяха истинският наркотик, но сякаш бяха безследно изчезнали. Навярно бе дошъл краят на играта.

Пол отвори вратата, със залитане влезе в апартамента и си помисли: „Ето какво става в действителността, когато писателят свърши книгата — никой не го е описал, защото е прекалено кошмарно. Ани трябваше да умре, когато натъпках в гърлото й хартия, аз също трябваше да загина. В този момент приличахме на героите от сериалите на Ани — никакви отсенки, само черно и бяло, добри и лоши. Аз бях Джофри, а тя — Богинята Пчела на бурките. Чувал съм за различни развръзки, но тази е абсурдна. Преди всичко бъди лошо момче, после…“

Изведнъж замръзна на мястото си. Апартаментът беше прекалено тъмен. Усети добре познатата миризма на мръсотия и пудра за лице.

Ани се появи иззад канапето като бял призрак, облечен в униформата на медицинска сестра. Държеше брадвата и крещеше: „Трябва да изплакна, Пол.“

Той извика и понечи да побегне с недъгавите си крака. Ани тромаво прескочи дивана — приличаше на огромна жаба. Колосаната й униформа прошумоля. Първият удар на брадвата само го накара да се задъха — или поне така му се струваше, докато се строполи на килима, облян в собствената си кръв. Погледна тялото си и разбра, че го е разсекла наполовина.

— Изплаквам! — изкрещя Ани и отсече дясната му ръка.

— Изплаквам! — този път беше ред на лявата.

Пол запълзя към отворената врата, като се подпираше на отрязаните си китки. Невероятно, но шпалтите все още бяха там, шпалтите, които Чарли му бе дал на обяд, докато от високоговорителите се разнасяше тиха музика.

— Ани, сега можеш да го прочетеш — опита се да извика той, но още не изрекъл думата „Ани“, главата му отхвръкна и се изтъркаля до стената. Последното, което видя с премрежващите си очи, бе собственото му обезглавено тяло, над което с разкрачени крака стоеше Ани.

„Богинята“ — помисли си той и умря.

4

„Поли, можеш ли?“

5

Разбира се, че може. Според сценария на автора Ани все още беше жива, макар Пол да разбираше, че е само наужким.

6

Наистина беше обядвал с Чарли Мерил и бе разговарял с него. Когато влезе в апартамента разбра, че чистачката е спуснала завесите. Действително бе паднал с уплашен вик при появяването на Ани, но сега осъзна, че не беше Ани, а сиамската котка, с която се бе сдобил преди месец.

Ани беше мъртва, защото изобщо не бе богиня, а ненормална жена, която му беше причинила болка поради безумието си.

Беше успяла да извади хартията от устата и от гърлото си и да излезе през прозореца, докато Пол спял, упоен от лекарството. Когато Уикс и Макнайт я намерили, вече била мъртва, но не от задушаване. Всъщност умряла от счупване на черепа, получено при удара в ръба на камината. Падането бе предизвикано от спъване и фактически бе станала жертва на омразната пишеща машина.

Но този път сигурно бе намислила жестоко отмъщение — бяха я открили с трион в ръка пред преградата на прасето Мизъри.

Всичко това беше в миналото, Ани Уилкс лежеше в гроба, но, подобно на Мизъри Частийн, не можеше да намери покой. Непрекъснато се явяваше в сънищата му, ежедневно възкръсваше пред очите му.

Пол отиде до барчето, посегна към бутилката, но погледът му попадна на шпалтите и на патериците. Мислено се сбогува с бутилката и се върна към работата си.

7

„Изплакни“

8

След половин час седна пред празния екран, като си мислеше, че е мазохист. Бе взел аспирин, вместо да изпие чаша уиски, но нищо не се беше променило: щеше да остане пред текстовия процесор петнайсет минути или половин час и да се взира в проблясъците на екрана, сетне щеше да го изключи и да се напие.

Обаче…

Обаче бе видял нещо забавно, когато се връщаше от обяда с Чарли — хрумнала му беше идея, от която вероятно нямаше да излезе нищо. Забелязал бе някакво хлапе, което тикаше количка по улицата — на пръв поглед нищо особено. Само че в количката имаше клетка с доста едро, космато животно, което му заприлича на котка. Вгледа се по-внимателно и забеляза на гърба му широка бяла ивица.

— Хей, малкият, да не би да е скунк?

— Да — отвърна хлапето и побърза да отмине. Не биваше да разговаря с непознати, особено като този, с огромни торбички под очите, който креташе с помощта на метални патерици. Момчето зави зад ъгъла и изчезна от погледа му.

Пол продължи пътя си. Искаше му се да вземе такси, но лекарите го бяха посъветвали да изминава пеш поне два километра дневно. За да отвлече вниманието си от болката в краката си, той се замисли откъде са се взели момчето и количката и как екзотичното животно е попаднало в ръцете на хлапето.

Дочу зад себе си някакъв звук, обърна се и видя, че Ани излиза от кухнята. Беше облечена в джинси и червена фланелена риза, в ръката си държеше трион.

Затвори очи, отвори ги, втренчи се в празния екран и внезапно се ядоса. Обърна се към текстовия процесор и бързо заудря по клавишите.

9

Спря да пише и усети, че сърцето му бие лудо.

„Поли, можеш ли?“

Не посмя да си отговори. Отново се приведе над машината, но сега удряше клавишите по-леко.

10

Не беше котка. Въпреки че беше прекарал целия си живот в Ню Йорк, Еди Дезмънд беше ходил в зоологическата градина и бе разглеждал книжки с картинки на животни. Знаеше какво е странното животно, но нямаше представа как е попаднало в изоставената сграда. Позна го по бялата ивица на гърба — беше скунк.

Еди тръгна към него, краката му затъваха в изпопадалата мазилка.

11

Можеше. Можеше!

Изпита чувство на благодарност и на страх, но продължи да работи. Процепът се разшири и Пол се взря в картината, която се разкриваше пред очите му, пръстите му набраха скорост. Не усещаше болките в краката, не съзнаваше, че плаче.

Ловел, Мейн, двайсет и трети септември, 1984/Бангор, Мейн: седми октомври, 1986: ТУК СВЪРШВА МОЯТ РАЗКАЗ.