Мизъри

1

2

Ани постави машинописните страници върху масичката до леглото му и той застина в очакване на мнението й. Беше му любопитно, но не се безпокоеше — установи, че с лекота отново се озова в света на Мизъри. Вярно е, че този свят беше еснафски и мелодраматичен, но завръщането към него не се оказа така неприятно, колкото очакваше. Всъщност дори му подейства успокоително — все едно, че обуваше стари, удобни чехли. Ето защо зяпна и изгледа учудено Ани, когато тя каза:

— Не звучи правдоподобно.

— Нима не харесваш написаното?

Не можеше да повярва на ушите си. Невъзможно бе Ани да отхвърли този роман, след като харесваше останалите му книги за Мизъри. Онова, което бе написал, бе абсолютно дори карикатурно тяхно подражание. Само като се сетеше как старата мисис Рамидж тайно смърка енфие в килера, как Ян и Мизъри се натискат като похотливи хлапета след танците в гимназията, а…

Ани на свой ред го изгледа смаяно.

— Дали я харесвам? Естествено. Прекрасна е. Просто не можах да се въздържа и се разплаках, когато Ян притисна Мизъри в прегръдките си — очите й наистина бяха зачервени. — Адски е трогателно, че си кръстил на мен дойката на бебето Томас.

Пол си помисли: „Хитро, нали? Или поне се надявам, че е така. Между другото, сладурано, длъжен съм да те уведомя, че бебето трябваше да се казва Шон, но промених името му заради проклетата буква «н».“

— В такъв случаи не разбирам…

— Много си глупав. Не съм казала, че не харесвам книгата, казах, че е неправдоподобна. Трябва да я промениш.

Някога си бе представял, че Ани Уилкс е от онези жени, които обожават всяка негова творба.

„Голяма работа си, Пол — когато направиш някоя глупост, караш докрай! Вярната ти читателка се превърна в безмилостна редакторка!“

Несъзнателно лицето на Пол придоби израз на пълно съсредоточаване. Той тайничко наричаше това изражение: „С какво мога да ви бъда полезен, госпожо?“, защото повечето редактори приличаха на жени, които отиват в сервиза и заръчват на механика да поправи онази част, която хлопа под капака, и то още преди да е приел поръчката. Сериозният му вид ласкаеше редакторите и понякога те се отказваха от налудничавите си идеи.

— Защо?

— В трийсет и осма глава на „Рожбата на Мизъри“ описваш как Джофри яхва коня си и отива за лекар. Но много добре знаеш, че лекарят не идва, защото конят се препъва, когато Джофри се опитва да прескочи портата на онзи гадняр мистър Кран — искрено се надявам, че старият мръсник ще си получи заслуженото в „Завръщането на Мизъри“. Верният приятел на Ян счупва раменната си кост и ребрата си и остава да лежи цяла нощ под дъжда, докато го намира овчарското куче. Ето защо лекарят е не идва. Разбираш, нали?

— Да. — Пол внезапно усети, че очите му са приковани към лицето й. Беше си въобразил, че Ани възнамерява да играе ролята на редактор или на съавтор и да го съветва как и какво да пише, но явно се бе излъгал. Много показателен беше примерът с мистър Кранторп. Ани не искаше, а се надяваше той да си получи заслуженото. Тя държеше в ръцете си писателя, но не контролираше творческия процес. Но Пол просто не можеше да се подчини — нежеланието му нямаше нищо общо с вдъхновението или липсата му. Идеята на Ани му се струваше глупава като декларация, отменяща закона за земното притегляне; или пък опит да се играе тенис на маса с тухла вместо с ракета. Ани наистина беше Вярна читателка, но това съвсем не означаваше, че трябва да изсмуче жизнените му сили.

Забранила му бе да убива Мизъри, но искаше той да я съживи по честен начин.

„Господи, та нали я убих. Какво ще правя сега?“ — унило си помисли той.

— Когато бях малка — поде Ани, — в кината се прожектираха серии с продължение — по един епизод седмично за Маскирания отмъстител, за Флаш Гордън и дори за Франк Бък, човекът, който замина за Африка на лов за диви зверове и който укротяваше с поглед лъвовете и тигрите. Спомняш ли си ги?

— Добре ги помня, но ми се струва невъзможно да си моя връстница, Ани. Навярно си ги гледала по телевизията или си чула за тях от твоя по-голям брат или сестра.

Ани се усмихна, за миг на бузите й се появиха трапчинки.

— Дявол да те вземе, ласкател такъв! Но наистина имам по-голям брат, с когото ходехме на кино всяка събота. Това беше в Бейкърсфийлд, Калифорния, където съм израснала. Харесваха ми прегледът на новините, рисуваните филми и игралният филм, но всъщност с нетърпение очаквах поредния епизод от сериите. През цялата седмица си мислех какво ще се случи, особено когато урокът беше скучен или трябваше да гледам децата на съседите — Господи, как навиждах тези пикльовци!

Ани млъкна и намръщено се втренчи в ъгъла. Отново бе откачила. Случваше й се за пръв път от няколко дни насам и Пол с уплаха си помисли, че може би тя навлиза в най-опасния период на пристъпите си. В такъв случай трябваше да бъде подготвен за буря.

След малко Ани отново дойде на себе си и учудено се огледа, сякаш очакваше светът да е изчезнал.

— Най-любимата ми серия бе за Човека ракета. Епизодът „Смърт в небето“ завършваше, когато Човекът ракета изпада в безсъзнание, докато самолетът му пикира към земята. Или пък в „Огнена съдба“ — там е завързан за стол в горящ склад. Понякога епизодите завършваха, когато героят пътуваше в кола с повредени спирачки, понякога го тровеха с газ или се опитваха да го убият с електрически ток.

Ани говореше разпалено и напълно искрено.

— Наричаха ги „На косъм от пропастта“ — осмели се да я прекъсне той.

Ани се намръщи:

— Зная, мистър Хитрецо. Господи, понякога ми се струва, че ме смяташ за ужасно глупава.

— Наистина грешиш, Ани.

Тя нетърпеливо махна с ръка и Пол осъзна, че е по-добре — поне днес — да не я прекъсва.

— Доставяше ми удоволствие да си представям как ще се измъкне от невероятната ситуация. Понякога се досещах, друг път решението на загадката ми се изплъзваше. Но всъщност това не бе важно, стига сценаристите да играеха честно.

Изгледа го изпод око, за да се убеди, че е схванал мисълта й и продължи:

— Спомняш ли си епизода, когато Човекът ракета беше изпаднал в безсъзнание в самолета. Свести е и намери парашут под седалката. Надяна го, скочи от самолета и според мен такъв край беше правдоподобен.

Пол си помисли: „Хиляди преподаватели по композиция едва ли ще се съгласят с теб, скъпа. Онова което описваш, се нарича «Бог в машината» и е използвано за пръв път в гръцките амфитеатри. Когато драматургът накара героя да изпадне в безизходно положение, от небето се спуска окичен с цветя стол, героят сяда в него и се озовава в безопасност. Дори най-големият тъпанар би трябвало да схване смисъла — героят е спасен от Бога. Но този похват — понякога наричан на технически жаргон «стария номер с парашута под седалката на самолета» — най-сетне излязъл от мода някъде около хиляда и седемстотната година. Естествено, с изключение на боклуци от рода на сериите за Човека ракета и романите на Нанси Дрю. Предполагам, че не си чула новината, Ани.“

В един страшен, незабравим момент Пол си помисли, че ще избухне в смях. Като знаеше в какво настроение е Ани от сутринта, положително щеше да последва неприятно и болезнено наказание. Закри устата си с ръка, като заличи усмивката си и се престори, че кашля.

Ани го потупа така силно по гърба, че го заболя.

— Как си? Да продължавам ли, или ще започнеш да кихаш? Може би ще се наложи да изтичам за кофата, защото ще повръщаш?

— Не, Ани. Моля те, продължавай. Това, което казваш, живо ме интересува.

Изражението й леко се смекчи.

— Беше честно, когато Човекът ракета намери парашута под седалката си. Може би не съвсем реално, но честно.

Пол се замисли върху думите й и потръпна — внезапните й прозрения винаги го сепваха, и реши, че е права. „Честно“ и „реално“ може би бяха синоними, но не се отнасяха за измисления свят на киното.

— А сега слушай внимателно. Ще ти разкажа епизод, който много точно илюстрира погрешния ти подход.

— Целият съм слух.

Ани го изгледа подозрително, за да разбере дали й се подиграва, но бледото му лице бе сериозно като на любознателен ученик. Желанието му да се засмее се бе изпарило, когато разбра, че с изключение на термина, Ани знае всичко за „Бог в машината“.

— Слушай тогава. В този епизод лошите хора поставиха Човека ракета — само че този път той играеше под чуждо име — в кола без спирачки, залостиха плътно всички врати и тласнаха колата по стръмния планински склон. Повярвай ми, този ден гледах филма, седнала на ръба на стола.

Ани седеше на ръба на леглото му, а Пол — в инвалидния стол. Бяха изминали пет дни от експедицията му в банята и в хола, от която той се беше възстановил невероятно бързо. Сякаш фактът, че не го беше хванала, му служеше като вълшебен лек.

Ани погледна разсеяно към календара, където усмихнатото момченце се спускаше с шейната си през безкрайния месец февруари.

— И ето го Човека ракета, натикан в колата, без да носи специалната си ракета или шлема с еднопосочно виждане: той се опитва едновременно да шофира и да спре колата, както и да отвори страничните врати. Повярвай ми, беше по-зает от еднорък човек, който лепи тапети.

Пол внезапно видя картината пред очите си и инстинктивно разбра как от подобна абсурдна и мелодраматична ситуация може да се създаде напрежение. Представи си как колата се носи по нанадолнището. Кадър върху педала за газта, който отказва да работи, когато кракът на човека (видя ясно този крак, обут в авиаторски обувки от четирийсетте години) години го натиска. Кадър върху рамото на Човека ракета, който блъска вратата. Кадър върху външната страна на колата, който показва мястото, където вратата е запечатана. Естествено, че бе глупаво и наивно, но от подобен материал можеше да се получи филм, който да накара да потръпнат милиони сърца. Ани продължи:

— Пътят свършваше до онази скала и всички знаехме, че Човекът ракета трябва да се измъкне от колата, преди да се е преобърнала в пропастта — иначе щеше да загине. И ето… колата се задава, виждаме как Човекът ракета все още се опитва да натисне спирачките или да отвори вратата… тя полита в пропастта, удря се в скалата, подпалва се и пада в океана. На екрана се появява надпис: „Продължението следва.“

Тя седеше на ръба на леглото му, стиснала здраво ръце и дишаше ускорено. Сетне заговори, вперила поглед в стената.

— През цялата седмица мислех единствено за Човека ракета. Не ми идваше наум, как ще се измъкне.

Следващата събота застанах пред касата още по обяд, макар филмът да започваше след два часа. Но онова, което се случи… Пол… не можеш да си представиш!

Писателят мълчеше, въпреки че започваше да се досеща. Разбра, че тя може да харесва творбата му а същевременно да критикува слабостите й. При това, за разлика от снобските увъртания на редакторите, Ани изтъкваше недостатъците с нетърпяща противоречие увереност, типична за Вярната читателка. Пол схвана смисъла на историята, която му разказваше, и се засрами от себе си. Беше се опитал да я изиграе. Написаното беше чиста фалшификация.

Тя поднови разказа си.

— Новият епизод винаги започваше с края на предишния. Ето, че се появи Човекът ракета, който се носи стремително към пропастта, като удря по вратата и се опитва да я отвори, ето я и скалата. Изведнъж, точно преди да достигне ръба й, вратата се отвори и той изхвръкна на пътя. Колата се преобърна в пропастта и хлапетата в салона полудяха от радост, защото Човекът ракета успя да се спаси. Но аз не споделях радостта им, Пол. Бях вбесена! Започнах да крешя: „Миналата седмица филмът не свършваше така!“

Ани скочи и закрачи из стаята с наведена глава, косата й закриваше лицето й, тя удряше дланта с юмрука си, очите й хвърляха мълнии.

— Брат ми се опита да ме накара да млъкна. Когато не се подчиних, той затисна устата ми с ръка, но аз го ухапах и продължих да викам: „Миналата седмица филмът свършваше другояче. Нима всички сте толкова тъпи? Да не сте получили амнезия?“ Брат ми каза, че съм откачила, но знаех, че не съм. Собственикът на салона заплаши, че ще ме изгони, ако не млъкна, и аз му отговорих: „Бъди сигурен, че сама ще си отида, защото най-подло ме изиграхте. Предишният епизод не завършваше така!“

Погледът й подсказа на Пол, че е способна на убийство.

— Човекът ракета не успя да се измъкне от скапаната си кола. Тя се преобърна в пропастта заедно с него. Разбираш ли?

— Да — отвърна Пол.

— РАЗБИРАШ ЛИ?

Изведнъж пъргаво подскочи към него, лицето й бе освирепяло. Пол беше сигурен, че ще последва нов удар — може би защото Ани не можеше да отмъсти на гадния сценарист, който я бе измамил и бе накарал Човека ракета да изскочи от колата, преди тя да олети в пропастта. Въпреки това той изобщо не се помръдна — Ани бе открехнала прозорец към миналото си, през който съзря зародиша на сегашната й лудост. Същевременно изпита страхопочитание, защото споделяше чувството й за справедливост — детинско, но безспорно истинско.

Ани не го удари; сграбчи реверите на халата му и го привлече към себе си така, че лицата им почти се допряха.

— РАЗБИРАШ ЛИ?

— Да, Ани, да.

Тя втренчи в него потъмнелите си от ярост очи и навярно прочете истината върху лицето му, защото след миг пренебрежително го блъсна обратно в стола.

— Значи осъзнаваш грешката си?

— Да. „Но да ме убие Господ, ако знам как да я поправя.“

Тайният гласец веднага отвърна: „Не знам дали Господ ще те убие, или ще те спаси, но едно е абсолютно сигурно, Пол: ако не измислиш правдоподобен начин за съживяване на Мизъри, Ани ще те убие.“

— Тогава работи — рязко нареди Ани и си отиде.

3

Пол погледна към пишещата машина, която се мъдреше пред очите му. Никога не се бе замислял колко букви „н“ има в обикновен машинописен ред.

„Предполагах, че си добър в занаята“ — проговори машината. Мислено я бе надарил с подигравателен, но неуверен глас на младок от холивудски уестърн, който се стреми към бърза слава тук, в пущинака. — „Обаче установих, че не важиш. Господи, дори не можеш да угодиш на някаква си луда, затлъстяла бивша медицинска сестра. Може би при катастрофата си счупи и вълшебната костица, която ти помага да пишеш и която сега не може да зарасне.“

Пол се отпусна назад и затвори очи. Лесно можеше да оправдае провала с болките, но всъщност те бяха започнали да намаляват.

Откраднатите таблетки бяха скрити на сигурно място между дюшека и пружината. Не беше изпил нито една, достатъчно му бе да знае, че са там, нещо като застраховка срещу внезапните пристъпи на Ани.

Навярно тя щеше да ги намери, ако й хрумнеше да преобърне дюшека, но си заслужаваше да поеме риска.

Скандалът за хартията бе последван от спокоен период. Ани му носеше навреме лекарството и той го изпиваше. Питаше се дали тя съзнава, че го е превърнала в наркоман.

„Хайде де, Пол, струва ми се, че драматизираш положението!“

Не, не го драматизираше.

Преди три нощи, когато бе сигурен, че си е легнала, беше измъкнал една кутийка и бе прочел написаното върху етикета, въпреки предварително да знаеше, че основната съставка на „Новрил“-а е кодеин.

„Всъщност състоянието ти се подобрява, Пол. Вярно е, че долната част на краката ти наподобява несръчна детска рисунка, но си по-добре. Сега можеш да взимаш само аспирин: самозалъгваш се, че не можеш без «Новрил».“

Трябва да намали дозата, в противен случай вечно ще е зависим от нея, никога няма да се измъкне от инвалидния стол.

„Добре, няма да гълтам едната таблетка. Ще я слагам под езика си, докато поглъщам другата, после Ще я пъхам под дюшека при останалите лекарства, Докато Ани изнася чашата с вода. Само че не днес. Чувствам, че не съм готов да започна от днес. Ще започна от утре.“

— Ха-ха-ха, Пол, наистина успя да ме разсмееш — подигравателно възкликна машината.

— Трябва да признаеш, че ние, мръсниците, непрекъснато се стараем да ви развеселим, въпреки че невинаги успяваме — промърмори той.

Внезапно реши, че ще започне да крие таблетките веднага щом напише първата глава от книгата, която ще бъде одобрена от Ани.

Онази част от съзнанието му, която изслушваше с неудоволствие дори най-уместните забележки на редактора — запротестира, че жената е ненормална, че няма начин да предскаже какво ще хареса и какво не и че всеки негов опит да й угоди е равностоен на изстрел в мрака.

Но друга част — много по-разумна — му подсказа, че отново се самозалъгва. Когато му дойде времето, ще разбере, че се е натъкнал на необходимата идея. Тогава тъпотиите, които Ани бе прочела снощи и за написването на които бе употребил три дни, щяха да изглеждат като кучешко лайно до сребърен долар. Нима не съзнаваше грешката си? Никога не бе работил така мъчително, пълнеше кошчето за отпадъци с надраскани бележки и наполовина изписани страници, които завършваха с изречения от сорта на: „Мизъри се обърна към него с блеснали очи, устните й нашепваха вълшебни слова…“ „О, тъпако, НЕ ВИЖДАШ ЛИ, ЧЕ НЕ ВЪРВИ!“ Беше оправдавал неспособността си да пише с болката и с факта, че пише не за пари, а за да спаси живота си, но съзнаваше, че се самозалъгва. Истината бе, че идеите му са пресъхнали. Работата му не вървеше, защото играеше нечестно.

— Е, Ани те разобличи, глупако — прозвуча отвратителният глас на машината. — И какво ще правиш сега?

Пол изобщо нямаше представа, но съзнаваше, че трябва да побърза. Днешното й настроение не му се понрави. Навярно имаше късмет, че не е счупила отново краката му с бухалка за бейзбол или не му е направила маникюр с киселина, за да изрази недоволството си от начина, по който бе започнал книгата й — подобна критика винаги можеше да се очаква от Ани като се има предвид изкривената й представа света. Помисли си, че ако някога се измъкне оттук ще изпрати записка на Кристофър Хейл — литературния критик на нюйоркския „Таймс“, която ще гласи следното: „Винаги съм се разтрепервал, когато научавах, че ще пишеш критика зд някоя от книгите Признавам, че съм получавал и добри отзиви, стари приятелю, но както добре знаеш, повечето пъти си ме сразявал. Както и да е, не се притеснявай, че си ме очернил — открих съвършено нов начин за литературна критика, приятелю мой. Бихме могли да я наречем «Колорадска скара» или «Школата на кофата с мръсна вода». Тази школа прави писанията на събратята ти безопасни като кръгче с въртележката в Сентръл Парк.“

„Писането на въображаеми бележници до критиците е много забавно, Пол, но не мислиш ли, че трябва да се захванеш за работа?“

Да, така е.

Машината го наблюдаваше подигравателно.

— Мразя те — мрачно изрече Пол и погледна през прозореца.

4

Снежната буря, развихрила се след събуждането на Пол, бе продължила два дни. Бе натрупала сняг около петдесет сантиметра, бяха се образували преспи. Джипът на Ани изглеждаше като камара сняг, струпана на алеята.

Но сега слънцето отново грееше в кристално синьото небе. Пол усещаше топлината на лъчите му върху лицето и ръцете си. Висулките по ръба на обора отново се топяха. За миг той се сети за затъналата си кола, после взе лист хартия и го постави в машината. Напечата думите „Завръщането на Мизъри“ в горния ляв ъгъл, а в десния — цифрата „1“. Нагласи валяка в центъра и написа „1 ГЛАВА“. Удряше по клавишите по-силно, отколкото е необходимо, за да убеди Ани, че работи сериозно.

Сега под думите „1 ГЛАВА“ се мъдреше празно бяло пространство. То напомняше снежен насип, където Пол можеше да пропадне и да умре от прем-ръзване.

Африка.

Докато играеха честно.

Африка бе родината на птицата.

Под седалката му имаше парашут.

Африка.

Сега трябва да изплакна.

Усети, че му се приспа, въпреки че не биваше да заспива — Ани щеше да побеснее, ако го завареше да бездейства — но въпреки всичко задряма. Но и в дрямката си мислеше, търсеше.

„Какво търсиш, Поли?“

Изведнъж получи прозрение: самолетът шеметно пикираше и той търсеше парашута под седалката. Е, достоверно ли е?

„Да. Беше честно, когато героят намери парашута под седалката. Може би не съвсем реалистично, но честно.“

Няколко лета подред майка му го бе изпращала на дневен лагер. Децата седяха в кръг и играеха на… как се наричаше играта? Беше подобна на сериалите на Ани Уилкс, той си спомняше, че почти винаги печелеше. По дяволите, как се наричаше играта?

Пол виждаше двайсетина малки момчета и момичета насядали в кръг в сенчестия ъгъл на игрището. Всички бяха облечени в еднакви тениски и внимателно слушаха обясненията на учителя за правилата на играта.

Изведнъж си спомни: играта се казваше „Можеш ли?“. Названието й много точно отговаряше на сегашното му положение.

Да, точно така.

„Можеш ли?“ се състоеше в следното: учителят започваше да разказва за приключенията на някой си Кеърлес Коригън. Кеърлес се загубва в неизбродните южноамерикански джунгли. Внезапно забелязва, че е заобиколен от лъвове… които започват да се приближават към него. Часът е само пет следобед, но тези котенца не се придържат към обичая да вечерят точно в осем.

Учителят държеше хронометър и Пол ясно го видя в полусънното си състояние, въпреки че бе държал тежкия сребърен предмет преди повече от трийсет години. Виждаше красиво изписаните цифри, малката стрелка, която отчиташе десети от секундата, както и марката на хронометъра, изписана с дребен шрифт.

Учителят оглеждаше насядалите деца, избираше едно от тях и му казваше: „Дениъл, можеш ли?“ Веднага след това натискаше хронометъра.

Дениъл разполагаше точно с десет секунди, за да продължи разказа. Ако не започнеше да говори в този интервал от време, трябваше да напусне кръга. Но ако успееше да отърве Кеърлес от лъвовете, учителят отново оглеждаше насядалите деца и задаваше другия характерен за играта въпрос, който отново подсети Пол за сегашното му положение. Въпросът бе: „Вярно ли е?“

Правилата на тази част от играта сякаш бяха измислени от Ани — не се изискваше реализъм, а правдоподобност. Дениъл можеше да каже: „За щастие Кеърлес носеше пушката си и много патрони. Застреля три лъва, а останалите избягаха.“ В такъв случай говорът му беше верен. Той взимаше хронометъра и продължаваше разказа, като на края поставяше Кеърлес отново в безизходно положение: затънал до кръста в подвижен пясък или нещо подобно. След това питаше някой от другарите си дали може и натискаше копчето на хронометъра.

Но периодът от десет секунди бе кратък и човек лесно можеше да се обърка, да се опита да излъже. Другото дете би могло да каже: „Точно тогава долетя огромна граблива птица. Кеърлес се вкопчи в шията й и тя го измъкна от подвижния пясък.“

Учителят отново задаваше въпроса „Вярно ли е?“ и децата вдигаха ръка, ако смятаха, че другарчето им е отговорило правилно. Но след подобна история то навярно щеше да напусне кръга.

Можеш ли, Пол?

„Разбира се, нали така си изкарвам прехраната. Така поддържам апартаменти в Ню Йорк и в Лос Анджелес и мога да си позволя да притежавам повече коли, отколкото има в някой магазин. По дяволите, това е дарба, заради която не трябва да изпитвам вина. Зная, че има творци, които пишат по-добре от мен, познават отлично човешката природа и осъзнават значението на любовта към ближния. Но когато учителят запита «Вярно ли е?» за повечето от произведенията им, малцина читатели вдигат ръка. Но всички вдигат ръка за мен… или за Мизъри… в края на краищата предполагам, че са едни и същи. Мога ли? Обзалагам се, че мога. На света има милион неща, които не съм в състояние да направя: да поправя кранчето на чешмата, да се пързалям с летни кънки или да изсвиря една свясна мелодия на китара. На два пъти се опитах да се оженя, но не успях. Но мога да ви накарам да се пренесете в измислен свят, да ви изплаша, да ви разплача или разсмея. Мога! МОГА!“

Пишещата машина се опита да наруши съня му с безочливия си глас:

— Приятели, какво забелязвате? Две неща: големи приказки и празни листове!

Можеш ли?

Да! Да!

Нима?

„Не, Пол лъже! В «Завръщането на Мизъри» докторът изобщо не дойде. Може би не помните какво се е случило миналата седмица, но каменният идол никога не забравя. Пол трябва да напусне кръга. Извинете, но сега трябва да изплакна. Трябва да…“

5

… изплакна — промърмори той. Тялото му се наклони вдясно. Кракът му леко се изкриви и болката в смазаното му коляно го накара да се събуди. Беше спал по-малко от пет минути. Ани миеше съдовете в кухнята — обикновено пееше, докато шеташе, но днес бе мълчалива — чуваше се само тракането на чиниите и пускането на крана. Още една лоша поличба. „Ето специалния бюлетин за времето, предназначен за жителите на провинция Шелдън — в пет следобед се очаква да премине ураган. Повтарям, очаква се ураган.“

Крайно време е да спре с шегите си и да се залови за работа. Задачата му бе да възкреси Мизъри, като всяка дума трябваше да звучи достоверно. Не съвсем реалистично, но достоверно. Ако успее да го направи сутринта, може би ще прогони депресията, която заплашваше да го налегне още преди да е започнал.

Пол погледна през прозореца, облегнал брадичката върху дланта си. Беше се пробудил напълно, мислеше бързо и усилено, но не го съзнаваше. Горните пластове на разсъдъка му, където се въртяха мисли от рода на: кога за последен път се е къпал, или ще му донесе ли Ани навреме поредната дажба наркотици, сякаш бяха напълно елиминирани. Тази част от съзнанието му бе отишла да си купи сандвичи. Сетивният му процес беше прекъснат: не виждаше онова, което беше пред очите му, не чуваше звуците около себе си.

Друга част от мозъка му трескаво обмисляше идеи, опитваше се да ги комбинира, отхвърляше комбинациите. Усещаше какво става, но наблюдаваще безучастно; нямаше нищо общо с работниците в подземните цехове.

Съзнаваше, че се опитва да намери сюжет, но това не означаваше, че е получил вдъхновение, че може да извика: „Еврика! Музата ми проговори!“

Идеята за написването на „Бързи коли“ му бе хрумнала в Ню Йорк, когато бе отишъл да си купи видеомагнетофон. Минаваше край някакъв паркинг и забеляза как служителят се опитва да отвори с шперц чужда кола. Това бе всичко. Нямаше представа дали действията на човека са незаконни; след като измина три пресечки, установи, че не му пука — служителят се бе превърнал в Тони Бонасаро. Вече знаеше всичко за него освен името му, което по-късно преписа от телефонния указател. Половината от романа вече съществуваше във въображението му, останалото бързо си идваше на мястото. Беше толкова щастлив, че му идваше да затанцува, сякаш беше пиян. Музата бе дошла и той я приветстваше като неочакван чек, пуснат в пощенската кутия. Беше тръгнал за видео, а вместо него се бе сдобил с нещо много по-добро — със СЮЖЕТ.

Процесът на търсене на сюжет не беше така екзалтиращ, но бе също тъй загадъчен и необходим. Защото при работата си върху книгата писателят понякога попадаше в задънена улица и не можеше да продължи, докато не намери изход от ситуацията.

В подобни случаи Пол обикновено обличаше палтото си и отиваше да се поразходи. Ако не търсеше някаква идея, взимаше със себе си книга за четене. Ходенето пеш беше здравословно, но скучно. Непременно трябва да вземете книга, ако няма с кого да разговаряте по пътя. Но в търсенето на идеи скуката помагаше за измъкване от безизходното положение, както хемотерапията помага на болен от рак пациент.

Някъде по средата на „Бързи коли“ Тони убива лейтенант Грей, когато последният се опитва да му остави белезниците в киносалона на Таймс Скуеър. Пол искаше Тони да офейка безнаказано — поне отначало — защото действието на романа губеше смисъла си, ако младежът останеше в пандиза. И все пак Тони не може да остави в киното лейтенанта, в чиито гърди стърчи забит нож, защото Грей е казал поне на трима души, че отива на среща с крадеца на коли.

„Как да се отърве от тялото?“ — това беше проблемът и Пол не знаеше как да се справи с него. Беше изпаднал в задънена улица, точно както в играта: „Кеърлес току-що уби онзи човек в киното, а сега трябва да измисли начин да скрие тялото в колата си, без някой да го забележи и да възкликне: «Хей, мистър, този човек мъртъв ли е, или само е припаднал?» Ако успее да натовари трупа в колата, ще го закара в Куинс и ще го скрие в изоставения блок. Е, Поли, можеш ли?“

Естествено, този път нямаше обичайното десетсекундно ограничение — Пол нямаше договор за книгата, беше рискувал с написването й, затова нямаше определена дата за предаването й. И все пак винаги съществува краен срок, когато трябва да напуснеш кръга и повечето писатели предчувстваха настъпването му. Ако събитията попаднат в задънена улица, ясно проличават белите конци, с които е „съшита“ историята и всички трикове на автора.

Пол бе отишъл да се поразходи, без да мисли за нещо конкретно точно както в момента. Беше изминал повече от три километра, когато от подземните цехове му изпратиха сигнал: „Какво ще стане, ако Тони запали киното?“

Тази идея можеше да му влезе в работа. Пол не изпита главозамайване или вдъхновение; чувстваще като дърводелец, който оглежда парче дърво и се пита дали ще му бъде полезно.

„Представи си, че Тони подпали тапицираната седалка? Проклетите седалки в кината винаги са разкъсани. Ще се издигнат облаци дим, които ще го прикрият и ще му позволят да изчака най-удобния момент да измъкне навън лейтенанта. Може да каже, че Грей се е задушил от дима. Какво ще кажеш?“

Идеята му се струваше добра. Естествено, трябваше да обмисли подробностите, но все пак идеята съществуваше — можеше да продължи с писането.

Никога преди не му се бе налагало да търси сюжет, за да създаде роман, но инстинктивно съзнаваше, че ще успее да се справи.

Седеше спокойно в стола, подпрял брадичката си с ръка, и се взираше в обора. Ако можеше да ходи, навярно щеше да е там, на полето. Седеше спокойно в състояние на полудрямка и очакваше нещо да се случи, докато мислено виждаше как човечетата в подземните цехове издигат сгради, разбират, че са фалшиви и ги разрушават само за секунди. Изминаха десет минути. Петнайсет. Сега Ани чистеше с прахосмукачката, но все още не пееше. Той-сякаш отдалеч чуваше бученето; звукът премина през съзнанието му като вода през улей.

Най-сетне човечетата изпод земята му сигнализираха, както правеха всеки път. Горкичките — претрепваха се от работа и той не им завиждаше ни най-малко.

Пол седеше спокойно — в главата му се оформяше идея. Съзнанието му я подхвана като писмо, пъхнато в пощенската кутия на вратата, обсъди я, после почти я отхвърли (стори му се, че от цеховете се разнесе тихо стенание), най-сетне реши, че част от нея може да се използва.

Последва нов сигнал — този път бе по-силен от първия.

Пол неспокойно забарабани с пръсти върху перваза на прозореца.

Около единайсет часа започна да печата на машината отначало бавно — отделните удари биваха следвани от дълги паузи: все едно, че гледаше въздушна снимка на архипелаг — верига от ниски хълмове, прекъсната от сини петна.

Лека-полека периодите на тишина се скъсиха, сега Пол пишеше усилено. Навярно би изпитал удоволствие ако работеше с електрическата си машина, но не и от крякащия глас на таратайката пред себе си.

Но Пол не му обръщаше внимание. След като написа втората страница, вече беше включил на пълни обороти.

След малко Ани изключи прахосмукачката, застана на вратата и се загледа в него. Пол нямаше представа, че го наблюдава — всъщност не съзнаваше къде се намира — най-сетне бе успял да се спаси. Стоеше на гробището в Литъл Дънторп, вдъхваше влажния нощен въздух, усещаше миризмата на мъх, пръст и мъгла; чу как часовникът на презвитерианската църква удари два и набързо го включи в повествованието. Струваше му се, че вижда през листа, когато пишеше добре. В този момент се чувстваше точно така.

Ани остана до вратата дълго време, недодяланото й лице беше неподвижно и сериозно, но някак си доволно. После си отиде, но Пол не чу тежките й стъпки.

Той работи до три следобед, а в осем вечерта я помоли отново да го настани в стола. Писа в продължение на три часа, въпреки че към десет болката започна да става непоносима. Ани дойде в единайсет, но той помоли да го почака още петнайсет минути.

— Не, Пол. Достатъчно. Бял си като платно.

Сложи го да си легне и той заспа само след три минути. За пръв път след излизането си от черния облак спа непробудно през цялата нощ и не сънува нищо.

Беше сънувал наяве.

6

7

Пол вече бе успял да напише девет страници от седма глава. В последния момент Джофри и мисис Рамидж измъкват Мизъри от гроба и установяват, че изобщо не ги познава, нито се сеща коя е тя самата. В този момент Ани Уилкс влезе в стаята. Този път Пол я чу и спря да пише, съжаляваше, че го е изтръгнала от въображаемия му свят.

Тя държеше страниците с първите шест глави — бе прочела началото за по-малко от двайсет минути и беше изгълтала цялото съдържание за около час.

Пол внимателно я изгледа и с интерес установи, че Ани Уилкс е леко пребледняла.

— Е, как ти се струва? Честно ли е?

— Да — разсеяно каза тя, сякаш въпросът му беше излишен. — Честно е. При това е интересно и вълнуващо, но някак си… много страшно. Не прилича на другите книги за Мизъри…

„Човекът, написал тези страници беше в отвратително настроение, миличка“ — помисли си Пол и попита:

— Да продължавам ли?

— Разбира се, иначе ще те убия — усмихна се тя.

Но Пол не отвърна на усмивката й. Думите й, които едно време би причислил към изтърканите фрази от рода на: „Изглеждаш толкова сладка, че бих те изял“, сега съвсем не му се сториха банални.

Въпреки това огромно впечатление му направи начинът, по който тя стоеше на прага. Сякаш се страхуваше да пристъпи по-близо, за да не се опари от излъчваната от него топлина. Пол осъзнаваше, че реакцията й не е предизвикана от преждевременното погребение на Мизъри. Не — Ани бе впечатлена от разликата между написаното преди няколко дни и сега. Първият му опит напомняше скучно съчинение на осмокласник на тема: „Как прекарах лятната ваканция“. Но сега разликата беше чувствителна — пещта в него гореше. Не бе особено доволен от написаното — сюжетът беше интересен, за разлика от героите — както винаги шаблонни, но този път усещаше в себе си сила, този път между редовете се излъчваше топлина.

Развеселено си помисли: „И тя усеща топлината. Струва ми се, че се бои да се приближи, за да не я изгоря.“

— Едва ли ще се наложи да ме убиваш, Ани — меко каза той. — На самия мен ми харесва. Защо да не продължа?

— Добре — съгласи се тя, остави страниците върху дъската и бързо се отдръпна.

— Може би ще искаш веднага да прочиташ написаното? — попита Пол.

Ани се усмихна:

— Да. Все едно, че гледам серийните филми от детството ми.

— Не ти обещавам, че всяка глава ще завършва вълнуващо — прекъсна я Пол. — Книгите се различават от филмите.

— Няма значение — разпалено извика Ани. — Иска ми се да узная какво ще се случи в осемнайсета глава, дори ако в края на предишната глава Мизъри, Ян и Джофри седят на верандата и четат вестници. Вече изгарям от любопитство да разбера какво ще стане по-нататък — не, не ми казвай! — възкликна тя, сякаш Пол бе предложил услугите си.

— Обикновено не разрешавам да четат произведенията ми, докато не свърша — каза той и се усмихна. — Но сега случаят е специален — ще ми доставиш удоволствие, ако четеш всяка последователна глава.

Помисли си: „Така започнаха хилядата и една нощи на Пол Шелдън“, сетне каза:

— Питам се дали ще ми направиш една услуга?

— Каква?

— Да попълваш проклетата липсваща буква „н“.

Ани се усмихна лъчезарно.

— Поласкана съм. А сега ще те оставя на спокойствие.

Запъти се към вратата, поколеба се и се върна. После съвсем плахо за пръв и последен път се осмели да му предложи своя идея.

— Може би е била пчела?

Пол вече се взираше в листа пред себе си и търсеше „дупката“. Искаше му се, преди да заспи, да пренесе Мизъри в къщичката на мисис Рамидж, затова изгледа Ани с грижливо прикрито нетърпение.

— Моля?

— Пчела — повтори тя и се изчерви до уши. — Всеки дванайсети човек е алергичен към пчелната отрова. Виждала съм много подобни случаи, преди да… преди да прекъсна работата си като медицинска сестра. Алергията се проявява по различни начини. Понякога ужилването може да предизвика коматозно състояние… подобно на онова, което някога са наричали каталепсия.

Сега лицето й беше почти мораво.

За миг Пол се замисли върху идеята, сетне я отхвърли. Ужилване от пчела би могло да предизвика злощастния припадък на мис Ивлин Хайд, още повече че действието се развиваше през лятото, и то тъкмо в градината. Но вече беше решил, че достоверността на романа ще се основава на роднинските връзки между двете жертви, а Мизъри бе предала Богу дух в спалнята си. Проблемът беше, че Вярната му читателка нямаше да повярва, че в разстояние на шест месеца две различни жени от съседни села са погребани живи в резултат на ужилване от пчела.

Не искаше да противоречи на Ани не само от страх да не я разгневи. Не искаше да й противоречи, защото щеше да я обиди жестоко; не искаше да я наранява, въпреки че самата тя му бе причинила страхотни физически болки. Затова използва спасителния за писателите ефемизъм:

— Признавам, че е възможно и ще го обмисля. Но вече имам нещо наум и се страхувам, че няма да пасне.

— О, зная, че не аз, а ти си писател. Не ми обръщай внимание, извинявай…

— Ани, не ми се…

Но тя вече тичаше с тежки стъпки по коридора. После се взря в празното пространство. Погледна надолу, очите му се разшириха от ужас, тялото му изтръпна.

От двете страни на вратата се виждаха черни следи. Веднага се досети, че са от главините на стола, когато насила го бе вкарал в спалнята. Оттогава бе изминала почти седмица — странно, че не ги е забелязала. Но съвсем скоро — утре или може би днес — Ани ще започне да чисти с прахосмукачката и ще ги съзре.

Непременно.

През останалата част от деня Пол успя да напише само няколко страници.

„Дупката“ в листа бе изчезнала.

8

На следващата сутрин Пол седеше в леглото, облегнат върху куп възглавници, пиеше кафе и оглеждаше следите от двете страни на вратата като гузен убиец, току-що забелязал кървава дреха, която е пропуснал да унищожи. Внезапно Ани нахлу в спалнята, очите й щяха да изхвръкнат от орбитите. В едната си ръка пържеше парцал за прах, а в другата — колкото и да бе невероятно — белезници.

— Какво… — успя да каже Пол, после тя го сграбчи с отчаяна сила и го накара да седне в леглото. Ужасна болка прониза краката му и той изкрещя. Чашата изхвръкна от ръката му и се разби на пода. Пол си помисли: „В този дом непрекъснато се чупи по нещо“, после се вцепени: навярно Ани е забелязала следите и ще го подложи на ново, невероятно мъчение.

— Млъкни, глупако — изсъска Ани. Изви ръцете му назад и щракна белезниците. В този миг Пол чу как някаква кола идва по алеята.

Отвори уста с намерението да проговори или отново да извика, но преди да успее, тя натика вътре парцала, който миришеше на препарат за полиране на мебели.

— Да не си посмял да гъкнеш — каза Ани, наведе се над него и постави ръцете си от двете страни на главата му, косата й гъделичкаше бузите и челото му. — Предупреждавам те, Пол, ако посетителят чуе нещо, или ако някакъв звук долети до ушите ми, ще го убия, след което ще направя същото с теб и със себе си.

Очите й бяха опулени, лицето й бе потно, а върху устните й имаше засъхнал жълтък.

— Запомни, Пол!

Пол кимна усърдно, но тя не го забеляза, защото вече тичаше навън.

Зад джипа й беше спрял стар, но добре поддържан шевролет. Човекът, който излезе от него, бе също тъй възрастен и добре запазен — типичен жител на Колорадо. Изглеждаше шейсет и петгодишен, но може би имаше осемдесет; възможно бе да е старши съдружник в правна фирма или пенсиониран шеф на конструкторско бюро, но повече приличаше на собственик на ранчо или на търговец на недвижими имоти; вероятно принадлежеше към управата на града и идваше по работа — това беше единственото обяснение подобен джентълмен да посети отшелничка като Ани Уилкс.

Пол забеляза, че Ани бърза към алеята с намерението да пресрещне неканения гост. Ето, че онова, което си бе представял, ставаше в действителност. Е, не беше полицай, но все пак човек от ВЛАСТИТЕ беше дошъл в дома на Ани Уилкс — пристигането му заплашваше да съкрати живота на Пол.

„Покани го вътре, Ани! — помисли си той, докато се опитваше да не се задави от мръсния парцал. — Покани го вътре и му покажи рядката си птица от Африка!“

О, не, няма да го стори. Все едно да закара Пол на гарата и да пъхне в ръката му билет за първа класа до Ню Йорк.

Тя заговори още преди да стигне до непознатия — дъхът й излизаше на облачета, които му напомниха балончетата, които излизат от устите на героите на карикатурите, само че в тях нямаше думи. Джентълменът й протегна облечената си в черна елегантна ръкавица ръка, Ани я изгледа презрително и започна да му се заканва с пръст, от устата й продължаваха да излизат празни бели балони. Тя успя да навлече канадката си и престана да му се заканва с пръст, докато вдигне ципа си.

Непознатият извади от джоба на палтото си някакъв лист и й го връчи с виновно изражение, сякаш се опитваше да се извини. Пол не можеше да прочете написаното, но беше сигурен, че Ани ще го окачестви с някое от презрителните си прилагателни.

Тя го поведе по алеята и продължи да говори. Двамата изчезнаха от полезрението му. Сега виждаше само сенките им върху снега. Помисли си с безразличие, че Ани го бе направила нарочно, за да е сигурна, че гостът няма да погледне през прозореца и да го забележи.

Сенките им се открояваха върху топящия се сняг около пет минути. Само веднъж Пол чу как Ани сърдито повиши глас. Петте минути му се сториха безкрайно дълги. Рамената го боляха, не можеше да помръдне — след като му бе сложила белезниците, Ани бе успяла да го прикове към леглото.

Но още по-неприятен беше парцалът, натикан в устата му. Вонята на мебелна политура бе предизвикала страхотно главоболие, все повече му се гадеше. С усилие на волята успя да се въздържи — в противен случай щеше да се задуши, докато Ани спореше с възрастния представител на градската администрация, който навярно се подстригваше всяка седмица и носеше галоши през цялата зима.

Пол усети как студена пот обля челото му — в този момент те отново се появиха на алеята. Сега Ани държеше листа. Вървеше зад джентълмена и размахваше пръст зад гърба му, от устата й излизаха смешните балончета. Непознатият не благоволи да се обърне. Лицето му беше безизразно. Единствено плътно стиснатите му устни издаваха някакво скрито чувство. Яд? Може би. Но по-скоро беше отвращение.

„Знаеш, че е луда. Навярно вие, партньорите на покер — които по всяка вероятност притежавате целия град — сте теглили карта, за да определите кой да свърши черната работа. Никой не обича да съобщава неприятни вести на умопобърканите. О, скъпи господине, ако наистина знаеше колко е луда, нямаше да й обръщаш гръб!“

Джентълменът се качи в шевролета и затвори вратата. Ани застана до колата и продължи да му се заканва с пръст. Отдалеч прозвучаха думите й:

— … мислиш се за много хитър!

Шевролетът тръгна на заден ход по алеята. Непознатият преднамерено не обръщаше внимание на Ани, чиито зъби бяха оголени в грозна гримаса. Тя изкрещя още по-силно:

— Смяташ се за голяма клечка!

Внезапно ритна предницата на колата толкова силно, че от нея паднаха бучки полепнал сняг. Точно в този момент джентълменът гледаше назад, докато изкарваше колата по алеята. Втренчи се стреснато в нея — за пръв път неутралната маска падна от лицето му.

— И да го запомниш от мен, мръснико! Кученцата препикават големите клечки. Какво ще кажеш за това?

Непознатият явно нямаше намерение да отговори на Ани. На лицето му отново се появи безразличното изражение, сякаш спусна прозорче на шлем. Колата му изчезна от погледа на Пол.

За миг Ани остана неподвижна, сложила на кръста стиснатите си юмруци. После се запъти към къщата и затвори с трясък външната врата.

Пол си помисли: „Джентълменът си отиде, но аз съм тук, уви, оставам си тук.“

9

Този път Ани не си изкара яда върху него. Влезе в спалнята с разкопчана канадка и без да го погледне, закрачи напред-назад. Листчето все още беше в ръката й — от време на време го размахваше под носа си сякаш за собствено назидание.

— Онзи каза, че увеличават данъка ми с десет процента. Изостанала съм с вноските. Адвокати! Имали право да ми отнемат имуществото! Просрочено плащане…

Пол измуча през парцала, но тя дори не го погледна — беше забравила за присъствието му. Разхождаше се напред-назад все по-бързо, солидното й тяло сякаш разсичаше въздуха. Пол си мислеше, че ще разкъса документа на парченца, но явно Ани не се осмеляваше да го стори.

— Петстотин и шест долара! — извика тя и този път размаха листчето под неговия нос, сетне разсеяно измъкна парцала от устата му и го захвърли на пода.

Пол задъхано отметна глава назад. Струваше му се, че ръцете му ще изскочат от ставите си.

— Петстотин и шест долара и седемнайсет цента! Изрично ги предупредих, че не искам да стъпват тук. И погледни какво става!

Пол отново почувства, че му се повдига.

— Ако повърнеш, ще те оставя в мръсотията — закани се Ани. — Имам много по-важни задачи. Онзи спомена нещо за отнемане на имуществото. Какво означава това?

— Свали ми белезниците — прегракнало й напомни Пол.

— Да, да — нетърпеливо промърмори тя. — Понякога си такова дете…

Измъкна ключа от джоба на полата си и го изблъска още по-вляво — носът му се опираше в чаршафа. Пол изкрещя, но тя не му обърна внимание. Последва щракване, сетне ръцете му отново бяха свободни. Пол задъхано се изправи в леглото, сетне се плъзна надолу, като внимаваше да не размърда счупените си крака. Забеляза върху китките си белезникави бразди, които постепенно се изпълваха с кръв.

Ани разсеяно напъха белезниците в джоба на полата си, сякаш бяха хартиени носни кърпички или закачалки, задължителни за всеки порядъчен дом.

— Каква беше онази дума? Означава ли, че притежават къщата ми?

— Не. Просто искат да кажат… — той прочисти гърлото си, струваше му се, че още усеща вонята на мръсния парцал. — … че нямаш право да я продаваш.

— Така ли? Имаш много странни идеи на какво имам право, мистър Пол Шелдън. Но естествено, затрудненията на една бедна вдовица не интересуват богаташ като теб.

— Напротив. Много съм разтревожен, Ани. Просто исках да кажа, че ипотекирането не е нищо в сравнение със санкциите, които ще ти наложат, ако си изостанала в плащането на месечните вноски. Наистина ли си пропуснала да ги платиш?

— Не съм някоя крадлива ирландка — озъби се Ани. — Редовно плащам сметките си. Само този път…

„… забравила си, нали? Точно както непрекъснато забравяш да откъснеш листа на проклетия календар, но сега последствията са много по-сериозни. Притесняваш се, защото за пръв път забравяш нещо важно. Всъщност състоянието ти се влошава с всеки изминал ден, нали? Психопатите успяват да се справят с живота — по своему, разбира се — и както знаеш от опит, често наказанието им се разминава. Но има разлика между кротките и буйните луди. Нещо ти подсказва, че ти постепенно се приближаваш към: втората категория.“

— Просто не се бях наканила — намусено промърмори Ани. — Покрай тебе не мога да вдигна глава от работа.

Внезапно Пол бе осенен от великолепна идея, която криеше огромни възможности и той произнесе прочувствено:

— Зная, че ти дължа живота си и че ти създавам непрекъснати неприятности. В портфейла ми има около четиристотин долара. С тях ще платиш вноската си.

— О, Пол, не мога да приема парите ти — тя се втренчи в него смутено, но същевременно с явно облекчение.

— Те не са мои — каза той и се усмихна лъчезарно, докато си мислеше: „Искам само едно Ани, да откачиш точно когато докопам някой от ножовете ти. Смятам, че съм достатъчно подвижен, за да го използвам. Десет секунди, преди да разбереш, че си мъртва, вече ще се печеш в пъкъла.“ Сетне продължи:

— Парите ти принадлежат. Ако искаш, считай ги за аванс — замълча, после реши да рискува и каза:

— Трябва да си побъркана, ако мислиш, че не съзнавам как си спасила живота ми.

— Пол… просто не знам…

— Не се шегувам — усмивката му бе заменена от изражение на сериозна (Господи, дано повярва, че е сериозна) загриженост. — Знаеш, че направи нещо повече, че спаси два живота, защото, ако не беше ти, Мизъри все още щеше да лежи в гроба.

Цялото лице на Ани грейна, тя дори забрави хартийката в ръката си.

— Освен това ми показа грешките и ме върна в правия път — само заради това заслужаваш повече от четиристотин долара. Ще ме обидиш, ако не вземеш парите.

— Ами… съгласна съм. Благодаря ти.

— Аз трябва да ти благодаря. Мога ли да видя документа?

Ани му го подаде безропотно. Беше предупреждение за неплатен данък и заплахата за отнемане на имота не бе чиста формалност. Той го прегледа набързо и й го върна.

— Имаш ли пари в банката?

Ани погледна встрани и промълви:

— Имам нещо скътано за черни дни, но не е в банката. Не вярвам на подобни учреждения.

— Тук пише, че няма да ти наложат санкции, ако платиш вноската до двайсет и пети март. Каква дата сме днес?

Ани намръщено се втренчи в календара.

— Божичко! Не може да бъде!

Откъсна листа и Пол със странно съжаление видя как изчезва момчето с шейната. На листа за месец март бе изобразен буен поток, който кривуличи между заснежени брегове. Ани се втренчи в него с късогледите си очи и възкликна:

— Днес е двайсет и пети март.

„Господи, прекалено късно е“ — помисли си Пол и продължи:

— Навярно посетителят беше дошъл точно заради това.

„Джентълменът не ти казваше, че ще ти отнемат къщата, Ани. Просто те предупреждаваше, че ще се наложи да го направят, ако не снесеш мангизите до края на работното време. Всъщност човекът се опитваше да ти направи услуга.“

— Но ако платиш тези петстотин и шест долара преди…

— И седемнайсет цента — яростно добави тя. — Не забравяй мръсните седемнайсет цента…

— Добре, и седемнайсет цента. Ако ги внесеш, преди затварянето на банката днес следобед, не могат да ти отнемат къщата. Ако хората от града наистина не те обичат, Ани…

— Те ме ненавиждат. До един са против мен!

— … ще се постараят да те прогонят чрез данъците. Доста странна ми се вижда заплахата за отнемане на къщата ти, след като си пропуснала да платиш, само една вноска. Струва ми се, че тук има нещо гнило. Навярно чакат да пропуснеш няколко вноски и да се опитат да ти отнемат къщата, като я обявят за продан. Може би предположението ми звучи налудничаво, но сигурно имат правно основание.

Ани се изсмя или по-точно излая:

— Само да се опитат. Първо ще изтърбуша някого от тях, да знаеш. Да, сър. Да, сър Боб!

— Накрая те ще ти видят сметката, Ани — тихо я прекъсна Пол. — Но това не е най-важното.

— Ами кое?

— Ани, предполагам, че в Сайдуиндър има хора, които не са си плащали данъците от три-четири години, но никой не ги заплашва с изземване и разпродажба на имуществото им. Най-много да им спрат водата. Ето например Родимънови — Пол спря и я изгледа под око. — Смяташ ли, че плащат сметките си навреме?

— Тези ли боклуци? — изкрещя Ани. — Как не!

— Ето защо ми се струва, че преследват точно теб, Ани — всъщност Пол бе абсолютно убеден в твърдението си.

— Никога няма да напусна! Ще си остана тук напук на тях!

— Имаш ли още сто и шест долара, за да ги прибавиш към парите в портфейла ми?

— Да — изрече Ани с явно облекчение.

— Прекрасно — предлагам ти да платиш дребната сметка днес. „А през това време ще се опитам да изтрия проклетите следи от вратата, а когато го сторя, ще се опитам да изчезна оттук. Гостоприемството ти започва да ми писва.“

Той направи опит да се усмихне и каза:

— Предполагам, че върху нощното шкафче има седемнайсет цента.

10

Ани имаше свои вътрешни правила, към които се придържаше със странна педантичност. Накарала го бе да пие мръсна вода от кофата, лишила го бе от лекарство, когато агонизираше; бе го накарала да изгори единствения екземпляр от новия му роман; беше му сложила белезници и бе затъкнала устата му с вонящ парцал, но не си бе позволила да вземе парите. Сега донесе стария, оръфан портфейл от ученическите му години и го сложи в ръцете му.

Всичките му документи за самоличност бяха изчезнали — в това отношение Ани нямаше скрупули.

Пол си помисли, че е по-добре да не я пита за съдбата им.

Паспортът му беше изчезнал, но парите — предимно банкноти от петдесет долара — все още бяха тук. Пол си припомни с учудваща и някак си зловеща яснота как бе спрял колата си пред специалното гише на Боулдър Банк един ден преди завършването на новия му роман и как бе подал чек за четиристотин и петдесет долара (навярно в този момент дори работниците в подземните цехове си отдъхваха). Тогава бе свободен и здрав и не обръщаше внимание на красотата на заобикалящия го свят. С интерес бе изгледал пищната, облечена в лилава рокля блондинка зад гишето, а тя беше отвърнала на погледа му. Питаше се какво би казала, ако го видеше сега — отслабнал с двайсет и седем килограма и състарен с десет години, с изкривени и безполезни крака, които представляваха ужасна гледка.

— Пол?

Вдигна поглед към Ани, стиснал банкнотите в ръката си. Бяха общо четиристотин и двайсет долара.

— Какво ти е? — Ани го наблюдаваше с фалшива майчинска обич и нежност; те бяха маска, зад която съществуваше само пълен мрак.

— Плачеш ли, Пол?

Той докосна със свободната си ръка бузата си и усети, че е мокра. Усмихна се и подаде парите на Ани.

— Извинявай, разчувствах се. Мислех си колко си добра към мен. Предполагам, че повечето хора не те разбират, но аз не съм от тях.

Очите й се насълзиха, тя се наведе и нежно го целуна по устните. Пол усети неприятния й дъх, който сякаш идваше от мрачните й дълбини и който му напомни миризмата на вмирисана риба. Беше хиляди пъти по-неприятен от вонята на мръсния парцал. Спомни си за ужасния й дъх…

(дишай, по дяволите, дишай!)

… който нахлуваше в гърлото му като отвратителен повей от ада. Стомахът му се сви, но все пак успя да се усмихне.

— Обичам те, скъпи — промълви тя.

— Ще ме настаниш ли в стола, преди да тръгнеш? Искам да пиша.

— Разбира се — тя го прегърна. — Разбира се, скъпи.

11

Въпреки нежността си Ани не пропусна да заключи вратата на спалнята, но отварянето й не представляваше проблем — сега не беше обезумял от болка или от липсата на наркотик. Грижливо като катеричка бе скътал под дюшека четири фиби.

Изчака известно време, за да се увери, че наистина е заминала, изтъркаля стола до леглото и взе фибите, заедно с каната с вода и кутията хартиени носни кърпички от шкафчето. Придвижването на стола заедно с пишещата машина не го затрудняваше, защото ръцете му бяха заякнали. Навярно Ани Уилкс здравата ще се изненада, когато разбере колко е силен — Пол искрено се надяваше, че това ще се случи съвсем скоро.

Старата машина марка „Роял“ не ставаше за писане, но пък беше идеална за вдигане на тежести. Беше започнал да се упражнява по време на отсъствията на Ани, когато беше прикован към стола. Отначало успяваше да вдигне машината само пет пъти, а сега стигаше до осемнайсет-двайсет повдигания, и то без почивка. Прилично постижение, като се има предвид, че проклетата машина тежеше минимум двайсет и пет килограма.

Вкара в ключалката фиба, докато стискаше другите в устата си като шивачка, която подгъва рокля.

Предполагаше, че металното парче, останало в ключалката, ще му създаде затруднения, но се бе излъгал. Почти веднага улови запънката и я повдигна заедно с езичето. За миг се изплаши, че Ани е залостила вратата отвън, въпреки че се беше постарал да изглежда по-немощен и болен, отколкото се чувстваше. Но знаеше, че лудите са безкрайно мнителни. Оказа се, че греши, защото вратата се отвори.

Пол изпита познатото чувство на вина и желание да побърза. Непрекъснато се ослушваше за пристигането на джипа, въпреки че Ани беше заминала едва преди четирийсет и пет минути. Той измъкна от кутията сноп хартиени кърпички, потопи саморъчно направения тампон в каната и несръчно се наведе встрани, стиснал в ръка подгизналата хартия. Стисна зъби и без да обръща внимание на болката, затърка следата в долната част на рамката.

Изпита огромно облекчение, когато тя започна да избледнява. Беше се опасявал, че главините на колелата са олющили боята, но всъщност само леко я бяха издраскали.

Отдалечи се от вратата, обърна стола в противоположната посока, за да изчисти другата следа. Когато свърши, даде на заден ход и изгледа вратата, като се опитваше да я види през крайно мнителния поглед на Ани. Следите оставаха, но бяха почти незабележими. Надяваше се, че тя няма да ги види.

— Приятели и съседи — извика той, навлажни с език устните си и се засмя, — бурята идва, скрийте се в мазетата!

Отново закара стола до вратата и погледна в коридора, но след като бе изтрил следите, вече не изпитваше желание, нито се осмеляваше да продължи опасния експеримент. Стига толкова за днес. Ще опита някой друг път.

Сега единственото му желание бе да работи.

Стори му се, че изщракването на ключалката отекна в празния коридор.

„Африка.“

„Птицата беше от Африка.“

„Не трябва да плачеш за нея, Поли, защото след време тя забрави уханието на степта по пладне; забрави звуците, издавани от животните, дошли на водопой, и уханието на високите дървета в голямата горска просека на север от Големия път; забрави вишневочервеното слънце, залязващо зад Килиманджаро. След време птицата свикна със замъглените от смога залези в Бостън и вече не искаше да се върне в родината си. Дори ако някой намислеше да я освободи, тя щеше да се свие в някое ъгълче, уплашена и изпълнена с носталгия, докато най-сетне щеше да загине.“

— О, по дяволите Африка — изрече той с треперещ глас.

Поплака си, докато закара стола до кошчето за отпадъци, където скри намокрените кърпички под боклука. Настани се на предишното си място до прозореца и сложи лист хартия в машината.

„Между другото, Поли, навярно задната част на колата ти се подава изпод снега, проблясва весело под слънчевите лъчи и очаква някой да те посети и да види как изпускаш последния си шанс.“

Пол хвърли поглед към празния лист и си помисли, че едва ли ще може да пише днес, защото онова, което си бе представил, напълно развали настроението му.

Но явно нищо не бе в състояние да спре творческия му процес, който повечето писатели сравняваха с крехък предмет. При него беше обратното — писането беше неизчерпаем извор на удоволствие и нищо не беше в състояние да омърси този постоянен източник на вдъхновение: нито алкохола, нито наркотиците, нито болката. Сега се спусна към него също като жадно животно, открило кладенец при залез слънце, и жадно пи от него — т.е. намери „дупката“ в хартията и с облекчение премина през нея.

Ани се прибра в шест и четвърт — по това време той бе написал близо пет страници.

12

Следващите три седмици Пол прекара обгърнат от някакво странно, напрегнато спокойствие. Устата му непрекъснато пресъхваше, звуците наоколо му се струваха прекалено силни. Имаше периоди, когато усещаше, че може да извие металическа лъжица с погледа си, понякога му се искаше да се разплаче.

Независимо от необичайната атмосфера от сърбежа в зарастващите кости на краката му работата му напредваше. Купът изписани листове вдясно от машината постепенно растеше. Преди да попадне в сегашното си необикновено положение, Пол смяташе, че не може да напише повече от четири страници дневно (когато работеше над „Бързи коли“, успяваше да напише най-много три, преди да ускори темпото в края на романа). Но през напрегнатия триседмичен период, завършил с разразилата се на петнайсети април буря, той пишеше средно по дванайсет страници дневно. Ако някой познат от предишния му живот (без дори да съзнава, той разделяше живота си на сегашен и на предишен) му кажеше, че може да работи с подобна скорост, Пол положително щеше да се изсмее. Когато заваля дъждът, беше написал двеста шейсет и седем страници от „Завръщането на Мизъри“. Естествено, това беше чернова, но при преглеждането й бе установил, че написаното се нуждае от малко поправки.

Може би причината бе в изключително редовния живот, който водеше. Нямаше ги безкрайните, объркани нощи, прекарани в обиколка на баровете, последвани от дълги, объркани дни, когато пиеше кафе и портокалов сок и поглъщаше таблетки витамин В (в подобни дни всеки поглед към пишещата машина го караше да потръпва от отвращение). Не се събуждаше до някоя едра блондинка или до червенокоса дама, с която се бе запознал предишната вечер — в полунощ тези жени обикновено изглеждаха като кралици а на другата сутрин приличаха на таласъми. Пушенето беше забранено. Веднъж плахо бе помолил Ани да му даде цигара, но тя го изгледа така страшно, че той моментално се отказа от намерението си. Сега беше мистър Чистник, лишен от порочните си навици, с изключение на кодеиновите таблетки — все още не се бе отказал от тях, нали? Веднъж му бе хрумнало, че е единственият в света наркоман, който води отшелнически живот. Събуждаше се в седем и изпиваше два „Новрил“-а с портокалов сок. В осем на господина сервираха закуска в леглото — три пъти седмично варено или бъркано яйце, четири пъти овесена каша. После го слагаха в инвалидния стол до прозореца и Пол потъваше в забравата на седемнайсети век, когато жените са носели корсети, а мъжете са си били на мястото. Следваше обяд и почивка. Сетне отново ставаше, понякога редактираше, друг път просто четеше. Ани притежаваше пълна сбирка от съчиненията на Съмърсет Моъм (Пол се чудеше дали в библиотеката й се мъдри първият роман на Джон Фоулз1, но реши, че е по-разумно да не пита). Той започна методично да чете произведенията на големия писател, като се възхищаваше на вещината му. С течение на времето Пол се бе примирил с факта, че четенето на литературни произведения не му доставя същото удоволствие както в детството му; откакто бе станал писател, мислено подлагаше на критика работата на останалите си колеги. Но Моъм успя да го увлече и го накара отново да се почувства дете — какво прекрасно усещане!

В пет следобед Ани му поднасяше лека вечеря, а в седем докарваше черно-белия телевизор и двамата гледаха излъчваните от Синсинати програми. След завършването им Пол продължаваше да пише, после бавно изтърколваше стола към леглото (можеше да се движи много по-бързо, но не искаше Ани да го разбере). Тя чуваше трополенето на колелата, идваше и му помагаше да си легне. Даваше му още таблетки и Пол заспиваше като труп. На другия ден процедурата се повтаряше, на следващия — също и така нататък.

Природосъобразният му живот бе само отчасти причина за удивителната му работоспособност — всъщност до голяма степен бе задължен на Ани. Та нали нейното плахо предложение за ужилването от пчела даде насока на сюжета на книгата и го подтикна да я напише (никога не бе предполагал, че отново ще се вдъхнови от образа на Мизъри).

От самото начало бе сигурен в едно — книгата не съществуваше. Единствената му задача бе да измисли как да възкреси проклетницата по достоверен начин, преди Ани да реши да го „вдъхнови“, като му направи клизма с остри ножове.

През двата дни, последвали пътуването на Ани до града, Пол се опита да забрави, че е пропуснал златна възможност и съсредоточи цялото си внимание върху приключенията на Мизъри. Естествено, трябваше да я настанят в къщичката на мисис Рамидж; ако я закараха в дома на Джофри, прислугата — най-вече бъбривият иконом Тайлър — щеше да започне да сплетничи. Освен това трябваше да докаже, че Мизъри е получила пълна амнезия, предизвикана от шока, когато осъзнала, че е погребана жива. Амнезия ли? По дяволите, гаджето почти не говореше. Какво облекчение, като се има предвид глупостите, които обикновено дрънкаше Мизъри.

И тъй — какво да пише по-нататък, след като бе възкресил мръсницата? Липсваше сюжет. Може би Джофри и мисис Рамидж ще съобщят на Ян, че съпругата му е жива? Пол не беше сигурен — знаеше едно че колебанието е като мрачен ъгъл в чистилището запазен за писатели, които бързат да напишат произведението си, без да знаят за какво ще се говори в него.

„Не, не на Ян — помисли си той и погледна към обора. — Първо трябва да съобщят на лекаря — на дъртия глупак Шайнбоун, с толкова много букви «н» в името му.“

Мисълта за лекаря му напомни предложението на Ани, което непрекъснато се въртеше в главата му: „Всеки един от дванайсет души…“

Не, не става. Невероятно бе две съвършено непознати жени да бъдат алергични към ужилване от пчела.

Три дни след спасяването на Ани Уилкс от данъчните власти Пол потъваше в обичайната си следобедна дрямка, когато измъчените човечета от подземните цехове му сигнализираха. Този път не бе проблясък, а експлозия на атомна бомба.

Пол се изправи като свещ в леглото и дори не обърна внимание на болката, която прониза краката му. Извика с все сила:

— Ани, ела веднага!

Чу как Ани прескача по две стъпала наведнъж и спринтира по коридора. Когато влезе, очите й бяха широко отворени от уплаха.

— Пол, какво става? Да не би да имаш спазми?

— Не, Ани — отвърна той и осъзна, че мозъкът му наистина бе получил спазъм. — Съжалявам, че те изплаших, но трябва веднага да ме настаниш в стола. Най-сетне шибаната идея ми дойде наум.

Омразната й неприлична дума несъзнателно се изтръгна от устните му, но този път тя не й обърна внимание — гледаше го с уважение и с огромно страхопочитание, сякаш пред очите й гореше огън.

— Разбира се, Пол.

Побърза да го настани в стола, но когато понечи да го закара до прозореца, Пол нетърпеливо поклати глава.

— Не. Няма да ми отнеме много време, но е изключително важно.

— Хрумнало ти е нещо за книгата?

— Все едно, че съм я написал. А сега млъкни.

Сграбчи химикалката (никога не използваше пишещата машина за бележките си) и бързо изписа цял ред с драскулки, които единствено той можеше да разчете.

„Те в действителност са били роднини. Ето защо и двете били алергични към ужилване от пчела. Мизъри е сираче. И представете си: мис Ивлин Хайд се оказва СЕСТРА НА МИЗЪРИ. Или заварена сестра — звучи по-достоверно. Кой се досеща пръв? Докторът? Не, той е мухльо. Мисис Рамидж — затова отива при майката на мис Ивлин Хайд и…“

В този момент бе озарен от великолепна идея, затова се вторачи в нея със зяпнала уста и обезумели очи.

— Пол, какво ти е? — боязливо запита Ани.

— Знаела е — прошепна Пол. — Разбира се, че е знаела. Или е имала сериозни подозрения. Но…

Отново се наведе над бележките си.

„… тя, икономката, веднага разбира, че мисис И. Х. трябва да знае, че Мизъри е кръвна роднина на дъщеря й — имат еднакъв цвят на косата, или нещо подобно. Не забравяй, че майката се явява главна героиня, помисли как да допълниш образа й. Мисис Рамидж започва да проумява че мисис Ивлин Хайд НАВЯРНО Е ЗНАЕЛА, ЧЕ МИЗЪРИ Е ПОГРЕБАНА ЖИВА! ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРЕКРАСНО Е! Навярно старата дама се е досетила, че Мизъри е незаконно дете от младежките години на дамата и…“

Той остави писалката, втренчи се в листа пред себе си, сетне отново взе писалката и надраска още няколко реда.

„Три най-важни точки:

1. Как мисис И. Х. реагира на подозренията на мисис Рамидж? Ще побеснее от яд или ще се уплаши до смърт. Предпочитам да е изплашена, но все ми се струва, че ще е ядосана. Значи, остава последното…

2. Какво е участието на Ян в цялата история?

3. Амнезията на Мизъри?

О, ето още нещо, върху което трябва да помисли: открива ли Мизъри, че майка й предпочита да остави двете й дъщери да бъдат погребани живи, вместо да разкрие истината?

Защо не?“

— Ако искаш, помогни ми да си легна — каза Пол. — Извини ме, ако съм те изплашил, просто бях много възбуден.

— Няма нищо, Пол — в гласа й отново се прокрадна страхопочитание.

От този ден работата му потръгна. Ани беше права: новата му книга беше много по-зловеща от останалите романи за Мизъри — първата глава беше само увод към онова, което щеше да последва. Но интригата беше много по-заплетена, а героите — по-реални. Последните му три романа, посветени на Мизъри не представляваха нищо повече от приключенски истории, примесени с пикантни любовни сцени, за да се угоди на читателките. Новата му книга започваше да прилича на готически роман, в който сюжетът беше по-важен от действието. На всяка крачка се сблъскваше със затруднения — за пръв път от години насам бе принуден почти ежедневно да си задава въпроса: „Можеш ли?“… и да отговаря утвърдително. Сетне заваля дъжд и всичко се промени.

13

В периода от осми до четиринайсети април времето бе прекрасно — слънцето блестеше в безоблачното небе и температурата се покачваше. Оголени от снега петна започнаха да се появяват в ливадата зад червения обор на Ани. Пол се задълбочаваше в работата си и се опитваше да не мисли за колата си — крайно време бе да я намерят. Работата му спореше, но настроението му беше отвратително: все по-остро усещаше, че витае сред облаците и вдишва изпълнен с напрежение въздух. Щом се сетеше за колата си, незабавно повикваше на помощ полицая на име „Разум“, който поставяше белезници на неприятната мисъл и я отвеждаше. Лошото бе, че тя често успяваше да избяга и непрестанно го измъчваше.

Една нощ сънува, че възрастният непознат се е върнал в дома на Ани. Той излезе от отлично поддържания си шевролет, в едната си ръка държеше част от задницата на колата на Пол, а в другата — волана, и се обърна към Ани: „Ваши ли са тези части?“

Пол се събуди и усети отчаяние.

За разлика от него през тази слънчева пролетна седмица Ани бе в отлично настроение. Чистеше, приготовляваше ястия, които трябваше да бъдат деликатеси, но бяха някак си безвкусни, сякаш годините, през които се бе хранила в стола на болницата, бяха унищожили в зародиш кулинарните й заложби. Всеки следобед тя увиваше Пол в дебело синьо одеяло, нахлузваше на главата му зелена ловджийска шапка и изкарваше стола на задната веранда.

Пол взимаше томчето на Моъм, но рядко го четеше — предпочиташе да се наслаждава на неочакваната си свобода. През повечето време седеше неподвижно и вдъхваше свежия, прохладен въздух, толкова различен от болничната атмосфера на стаята му. Понякога се вслушваше в топенето на висулките; най-голямо удоволствие му доставяше да гледа как вятърът гони сенките на облаците над покритата с топящ се сняг ливада.

Ани пееше фалшиво и като дете се смееше на шегите от телевизионния сериал. Особено удоволствие й доставяха изтърканите вицове. Неуморно попълваше липсващите букви „н“, докато Пол довършваше девета и десета глава.

На петнайсети април времето се промени: вятърът гонеше облаците по притъмнялото небе. Ани също се промени — може би защото барометърът падаше.

Появи се с лекарството му едва в девет часа, когато Пол усещаше, че не ще може да издържи и се канеше да посегне към запасите си. Ани не носеше закуска, а само таблетките. Все още беше облечена в розовия си пеньоар. Той се изпълни с лоши предчувствия, когато забеляза алени драскотини върху бузите и ръцете й и лепкави петна от храна върху дрехите й. Беше успяла да намери само единия си пантоф, косата й бе разчорлена, очите — безизразни.

— Вземи — тя хвърли таблетките към него, ръцети й също бяха набраздени с мръсотия — червени, кафяви, лепкавобели ивици. Пол нямаше представа от какво са, нито искаше да узнае. Таблетките улучиха гърдите му и паднаха на скута му. Тя си тръгна.

— Ани?

Ани спря, без да се обърне. Сега му се стори още по-едра, раменете й опъваха пеньоара, косата й бе прилепнала като надупчен шлем. Приличаше на първобитна жена, която наднича от пещерата си.

— Ани, добре ли си?

— Не — с безразличие отвърна тя. Безизразно се втренчи в него и прищипа долната си устна, между палеца и показалеца си. Издърпа я и започна да я извива. Кръв бликна между устната и венеца й и се стече по брадичката й. Обърна се и безмълвно си отиде, преди зашеметеният му мозък да възприеме разигралата се пред очите му сцена. Тя затвори вратата, но този път я заключи. Пол чу как с провлечени стъпки мина по коридора и влезе в гостната; чу изскърцването на любимия й стол, когато се отпусна в него, после настъпи абсолютна тишина — никакъв телевизор, никакво пеене, никакво потракване на сребърни прибори. Не, Ани просто седеше там, което бе лош признак.

Сетне Пол дочу отчетлив звук, който не се повтори — беше силна плесница. От едната страна на заключената врата седеше той, а от другата — Ани; Пол не трябваше да притежава дарбата на Шерлок Холмс, за да разбере, че тя си бе зашлевила силен шамар. Отново видя как дърпа долната си устна и забива късите си нокти в нежната розова плът.

Внезапно си спомни своя бележка, свързана с изследванията на умствените заболявания, които бе извършил при написването на първата книга за Мизъри. (По-голямата част от действието се развиваше в една от прочутите лудници в Лондон, където Мизъри бе натикана от полудяла от ревност злодейка.) „Когато маниакът навлезе в период на депресия, един от характерните симптоми е, че той или тя започват да се самонаказват: удрят си шамари, щипят се, забиват горящи фасове в плътта си и т.н.“

Внезапно усети, че се вцепенява от страх.

14

Пол си спомни есето на Едмън Уилсън, който твърдеше, че рецептата на Уърдсуърт за писане на добра поезия — силно чувство, пробудено в период на спокойствие — е успешно приложима в драматургията. В това твърдение имаше известна доза истина. Пол познаваше свои колеги, които не можеха да пишат след семеен скандал, самият той не бе в състояние да работи, когато бе разтревожен. Но понякога се получаваше обратен ефект — работата му помагаше да забрави тревогата си.

Сега бе изпаднал в подобна ситуация. Изчака до единайсет часа и след като Ани не се появи, за да го постави в стола, реши да го стори сам, въпреки твърдото си убеждение, че тя не трябва да разбере, че е независим от нея. По дяволите, писането се бе превърнало в наркотик и Пол жадуваше за него. Не можеше да пише легнал.

Претърколи се до ръба на леглото, провери дали спирачката на стола е спусната, сграбчи страничните облегалки и бавно се отпусна в седалката. Изпита силна болка само когато постави краката си на подпорката. После изтъркаля стола до прозореца и взе ръкописа.

Ключът се превъртя. Ани се взираше в него, очите и напомняха горящи въглени. Дясната й буза започваше да се подува — навярно утре щеше да е посиняла. Устата и брадичката й бяха омазани с нещо червено. Отначало Пол си помисли, че е кръв от разкъсаната й устна, но после видя семенцата и разбра, че яла конфитюр от малини. Двамата се спогледаха безмълвно. Първите капки дъжд забарабаниха по стъклата.

Накрая тя проговори:

— Значи можеш да сядаш в стола без моя помощ! В такъв случай е по-добре сам да попълващ шибаните си букви „н“.

После затръшна вратата и отново я заключи. Под остана да се взира в пространството. Беше толкова уплашен, че не можеше да работи.

15

Ани се появи отново късно следобед. Пол откри, че не може да се съсредоточи след утринната й визита. Направи няколко напразни опита да пише, смачка на топка хартията и се отказа. Изтърколи стола през стаята. Докато се прехвърляше в леглото, ръката му се подхлъзна и той едва не падна. Отпусна левия си крак на пода, прехвърли тежестта си върху него и така успя да се закрепи, но болката беше мъчителна — сякаш в костта му забиха стотици пирони. Изкрещя, сграбчи лицевата дъска на леглото и успя да се изтърколи в него — левият му крак безпомощно се повлече подире му.

В главата му се мярна нелепата мисъл: „Сега тя сигурно ще дойде, за да провери дали Пол Шелдън наистина се е превърнал в Лучано Павароти, или само гласът му е същият.“

Но Ани не се появи. Болката в левия му крак ставаше непоносима. Непохватно се преобърна по корем, пъхна ръка дълбоко под дюшека и измъкна картонче с „Новрил“. Изгълта без вода две таблетки, които му помогнаха да се унесе за малко.

Събуди се, но му се стори, че още сънува, защото гледката пред очите му беше фантастична, също като по времето, когато Ани бе внесла в стаята му скарата. Този път тя седеше на ръба на леглото. Бе поставила върху нощното шкафче водна чаша, пълна с таблетки. В ръката си държеше капан, в който имаше голям плъх със сивокафява сплъстена козина. Пружината беше прекършила гръбнака му. Задните му крака висяха от двете страни на капана и от време на време потръпваха. Мустаците му бяха опръскани с кръв.

Не не беше сън, а още един ден, прекаран в лудницата, заедно с Ани.

Дъхът й смърдеше на разложен труп.

— Ани? — той седна в леглото, очите му се стрелкаха ту към нея, ту към капана. Навън се свечеряваше — цареше призрачен полумрак, сред който се лееше дъждът.

Пол разбра, че в сравнение със сутринта, сега състоянието й се бе влошило. Осъзна, че за пръв път бе свалила различните си маски — пред него стоеше истинската Ани. Опънатата плът на лицето й сега приличаше на отпуснато тесто, очите й бяха пусти. Беше се облякла, но полата й беше обърната наопаки. Пол забеляза нови белези върху плътта й и нови петна от храна върху дрехите й. Когато се движеше, от тялото й лъхаха безброй миризми. Почти целият ръкав на жилетката й беше просмукан със засъхваща течност, която вонеше на някакъв сос.

Ани повдигна капана и каза:

— Когато завали, се крият в мазето — плъхът тихо изпищя, щракна с челюсти и примигна с черните си очички, които бяха безкрайно по-одухотворени от очите на жената, която го държеше в плен. — Тогава слагам капани, намазвам ги със сланина от бекона. Винаги хващам осем-девет плъха. Понякога ги намирам…

В този миг лицето й отново стана безизразно.

Мълча около три минути, като продължаваше да стиска плъха — типичен случай на задълбочаваща се кататония. Пол гледаше ту нея, ту плъха и осъзна колко се е лъгал, когато си е мислил, че нищо по-страшно не може да му се случи.

Накрая, когато Пол се опасяваше, че без излишна парадност тя е потънала във вечна забрава, Ани отпусна ръката с капана и продължи мисълта си, сякаш изобщо не я беше прекъсвала.

— … удавени. Горкичките.

Погледна към плъха, от очите й се отрони сълза и капна върху сплъстената му козина.

— Горкичките животинчета!

Стисна плъха в силната си ръка, а с другата освободи пружината. Плъхът изпищя ужасяващо и се опита да я ухапе. Пол запуши с длан треперещата си уста.

— Чуй как бие сърцето му! Как се опитва да избяга. Също като нас, Пол. Смятаме се за много умни, но всъщност приличаме на плъхове в капан — плъхове с пречупен гръбнак, които все още изпитват жажда за живот.

Ръката й се сви в юмрук и стисна плъха още по-силно. Очите й се рееха в пространството. Пол нямаше сили да извърне поглед. Жилите на ръката й изпъкнаха. Внезапно плъхът изпищя, от устата му рукна кръв. Чу се пращене на счупени кости, дебелите пръсти на Ани потънаха в тялото на животното чак до кокалчетата. Капки кръв оросиха пода. Помръкващите очи на животинчето се изцъклиха.

Тя захвърли тялото му в ъгъла и разсеяно избърса пръстите си в чаршафа, върху който останаха кървави следи.

— Сега почива в мир — тя вдигна рамене, сетне се засмя. — Да взема ли пушката, Пол? Може би отвъдният свят е по-хубав — за хората и за плъховете — въпреки че не намирам особена разлика между тях.

— Почакай да свърша книгата — Пол се стараеше да произнася отчетливо всяка дума, въпреки че устата му сякаш беше натъпкана с новокаин. И преди бе изпадала в депресия, но не бе откачала напълно; Пол се питаше дали някога е била толкова зле. Ето как маниаците, изпаднали в подобно състояние, застрелваха цялото си семейство, а накрая и себе си; психопатското отчаяние на Ани му напомни за жената, която облякла децата си в най-хубавите им дрехи, купила им сладолед, след това ги завела до най-близкия мост, сграбчила ги под мишниците си и скочила във водата. Маниаците обикновено се самоубиваха, а психопатите, обхванати от отровните клещи на собственото си „аз“, изгарят от желание да услужат всекиму, който им се изпречи на пътя и да го отведат заедно със себе си на другия свят.

Помисли си, че за пръв път се намира на косъм от смъртта; усещаше, че мръсницата наистина възнамерява да го убие.

— Мизъри? — тя произнесе думата плахо, сякаш я чуваше за пръв път в живота си, но му се стори, че за миг в очите й припламна искра.

— Да, Мизъри — отчаяно търсеше начин да я убеди, но всеки подход изглеждаше опасен. — Вярно е, че понякога светът изглежда отвратителен, особено когато вали. („Спри да дърдориш, идиот такъв!“) Напоследък изпитвах страхотна болка и…

— Болка ли? — тя го изгледа презрително. — Нямаш представа какво означава истинска болка, Пол.

— Навярно е нищожна в сравнение с твоята.

— Точно така.

— Но… искам да довърша книгата и да разбера какво ще се случи — той замълча за момент. — Ще ми се и ти да останеш при мен. Струва ми се, че няма смисъл да пиша книга, щом никой няма да я прочете. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да — с въздишка отговори Ани. — Наистина изгарям от нетърпение да разбера какво ще се случи. Струва ми се, че това е единственото нещо на света, което все още желая.

Несъзнателно тя бавно заизсмуква кръвта на плъха от пръстите си. Пол стисна зъби, за да не повърне.

— Все едно, че очаквам края на любимия ми сериал.

Внезапно тя се сепна, засъхналата върху устните й кръв приличаше на червило.

— Да повторя ли предложението, Пол? Ще взема пушката и ще сложа край на мъките и на двама ни. Не си глупак и навярно знаеш, че никога няма да излезеш жив оттук. Навярно си го разбрал доста отдавна?

„Не извръщай очите си. Ако отклониш погледа си Ани моментално ще те убие.“

— Да, но животът тъй или иначе винаги свършва и всички ние умираме, нали?

Ани се опита да се усмихне и нежно помилва лицето му.

— Сигурно се надяваш да избягаш, също като плъха в капана. Но няма да успееш, Пол, защото не си герой от собствените си романи. Няма да излезеш жив оттук, но предлагам да те придружа.

Изведнъж, само за миг, на Пол му се прииска да каже:

— Съгласен съм, Ани. Хайде да свършим веднъж завинаги.

После волята му и желанието му за живот надделяха — все още не ги бе загубил напълно — и прогониха моментната му слабост. Да, точно така, слабост. Слабост и страх. За щастие или за нещастие Пол не можеше да се оправдае с психическо разстройство.

— Благодаря, но искам да довърша книгата — отвърна той.

Ани въздъхна и стана от леглото.

— Както искаш. Предполагах, че ще реагираш така. Забелязвам, че съм ти донесла куп таблетки, въпреки че не си спомням нищо — тя се захили лудешки, без да помръдне безизразното си лице — тихите звуци сякаш излизаха от корема й. — Налага се да замина за известно време. Страхувам се, че ако не го направя, ще извърша нещо страшно. Притежавам планинска хижа, където се оттеглям, когато изпадна в подобно състояние. Чел ли си приказките на чичо Ремю?

Пол кимна утвърдително.

— Спомняш ли си как Заекът разказваше на Липата за своето „Място за смях“?

— Да.

— Така съм кръстила планинското си убежище. Помниш ли, че ти казах как съм те намерила на връщане от Сайдуиндър?

Пол кимна.

— Излъгах те, защото още не те бях опознала. Всъщност идвах от планинското си убежище. Над вратата има надпис: „Място за смях на Ани Уилкс.“ Понякога наистина се смея, когато отида там. Но през повечето време крещя.

— Кога ще се върнеш, Ани?

Тя вървеше замечтано към вратата.

— Не зная. Донесох ти таблетките. Взимай по две на шест часа. Или по шест на четири часа, дори можеш да изгълташ всичките наведнъж.

Пол искаше да я попита с какво ще се храни, но реши, че е по-благоразумно да не привлича вниманието й върху себе си. Жадуваше да й види гърба. Напомняше му за Ангела на смъртта.

Дълго време остана неподвижен в леглото, докато слушаше стъпките й — първо на горния етаж, сетне по стълбите в кухнята. Страхуваше се, че Ани ще промени решението си и ще се върне с пушката. Не се отпусна дори когато тя затръшна външната врата — може би държеше пушката в джипа.

Моторът на „Старата Беси“ забръмча, Ани яростно натисна педала, фаровете й осветиха плътната сребриста завеса, образувана от проливния дъжд; светлините се отдалечиха надолу по алеята и лека-полека изчезнаха — Ани изчезна от погледа му. Този път се отправяше нагоре, към планината.

— Отива в „мястото си за смях“ — дрезгаво произнесе Пол и започна да се смее. Тя си имаше специално място, а той не можеше да се измъкне от своето.

Смехът му секна, когато съзря обезобразеното тяло на плъха.

— Кой каза, че не ми е оставила нищо за ядене? — запита той и се разсмя още по-силно. Смехът му отекна в празната къща, която се бе превърнала в изолирана килия на психично болен.

16

След два часа Пол отново отвори вратата по познатия му начин и за втори път прекара стола през прекалено тесния отвор. Надяваше се, че няма да му се наложи да се връща обратно. В скута си бе поставил две одеяла. Беше измъкнал изпод дюшека скритите таблетки, които сега бяха увити в хартия и напъхани на сигурно място в долното му бельо. Трябваше да се измъкне на всяка цена независимо от дъжда — това беше последният му шанс. Знаеше, че пътят към Сайдуиндър се спуска по нанадолнище и е хлъзгав и опасен, че навън е тъмно като в рог, но все пак беше длъжен да опита. Не се мислеше нито за герой, нито за светец, но нямаше намерение да умре като екзотична птица в зоопарк.

Смътно си припомни вечерта, прекарана в компанията на мрачен драматург на име Бърнстайн. Тогава двамата бяха пили уиски в известно заведение в Грийн Вилидж (и ако доживее отново да види Грийн Вилидж, ще падне върху остатъците от раздробените си колене и ще целуне мръсния тротоар на „Кристофър Стрийт“). Случи се така, че заговориха за евреите, останали в Германия по време на бурните четири-пет години, предшестващи нахлуването на Вермахта в Полша, когато гоненията срещу евреите започнали с пълна сила. Пол запита Бърнстайн, които загубил леля си и дядо си в концлагерите, защо немските евреи или дори евреите от цяла Европа не избягали, докато все още имаха време. Повечето от тях не бяха глупави, при това бяха преживели подобни преследвания и знаеха какво ги очаква.

Отговорът на Бърнстайн му се стори перверзен, дори жесток:

— Повечето от тях имаха пиана. Ние, евреите, сме много привързани към този инструмент. Трудно е да избягаш, когато притежаваш пиано.

Едва сега Пол разбра смисъла на думите му. Отначало се бе оправдавал със счупените си крака и с раздробения си таз. А после се бе увлякъл от книгата дори писането му доставяше странно удоволствие. Прекалено лесно бе да обвини счупените си крайници или наркотика, когато нежеланието му да избяга се дължеше предимно на книгата. На нея и на еднообразното ежедневие, което му помагаше да оздравее. Проклетата тъпа книга беше неговото пиано. Какво ли ще направи Ани, когато се върне от убежището си? Може би ще изгори ръкописа?

— Хич не ми пука — промълви той напълно искрено. Ако остане жив, ще напише друга книга — но мъртвецът не може да пише, нито да купи пиано.

Влезе в гостната, която беше подредена при предишното му посещение: сега навсякъде бяха натрупани мръсни съдове; хрумна му, че едва ли в къщата ще се намери чиста чиния. По всичко личеше, че когато Ани изпадне в депресия, не само си удря шамари, но изяжда всичко, каквото й попадне, без да си направи труда да почисти след себе си. Смътно си спомни за вонящия й дъх, който го обгръщаше, докато бе в черния облак, и стомахът му се сви. Повечето от отпадъците бяха от сладки неща: сладолед засъхваше в многобройни купички и супени чинии, навсякъде се виждаха трохи от сладкиши. Огромна купчина желе, покрита със засъхваща разбира сметана, стоеше върху телевизора заедно с двулитрова бутилка „Пепси“ и купа за сос. Гигантската бутилка му напомни предната част на ракета. Повърхността й бе изпоцапана от следи от пръсти. Пол предполагаше, че тя е пила направо от нея, без да избърше ръцете си от сладоледа или от соса. Не бе чул да използва прибори за хранене и не се изненада от липсата им — подноси, купички и чинии, но не и прибори. Той забеляза, че килимът и диванът бяха покрити с петна от сладолед.

„Пеньоарът й беше омазан с храна. Затова дъхът й вонеше.“

Отново във въображението му възкръсна Ани преобразена в първобитно същество.

Представи си я как седи и загребва с шепи сладоледа, втренчила безумния си поглед в пространството.

Пингвинът върху ледения блок все още стоеше на масичката, но Ани бе захвърлила повечето керамични фигурки в ъгъла, където все още стояха разпилените им останки.

Пол непрекъснато виждаше как пръстите й стискат тялото на плъха и оставят кървави следи върху чаршафа. Непрекъснато виждаше как разсеяно изсмуква кръвта от пръстите си, сякаш яде сладолед. Отвратителните видения го подтикваха да побърза.

Вазата със сухи цветя върху масата беше преобърната, а отдолу, полускрити, се мъдреха чиния със засъхнал пудинг и дебела книга с надпис: „Алея на спомените“.

„Разходките по «Алеята на спомените» не са за препоръчване, когато изпаднеш в депресия, Ани, но предполагам, че това вече ти е добре известно.“

Пол изтърколи стола през стаята. Кухнята беше направо. Вдясно се намираше широк коридор, който водеше към парадния вход. До него се намираха стълбите за втория етаж. Пол им хвърли бегъл поглед (забеляза, че покритите с килим стъпала бяха на-капани със сладолед, а по перилата се виждаха мазни петна) и се отправи към парадния вход. Съзнаваше, че единствената му надежда е вратата на кухнята, през която Ани излизаше, за да нахрани животните и от която бе изскочила, за да посрещне стария джентълмен. Но все пак искаше да провери и предната, може би го очакваше изненада. Уви, очакваше го разочарование.

Както се бе опасявал, стъпалата към верандата бяха много стръмни, но дори да имаше специална рампа за инвалидни столове (никога не би повярвал на подобна възможност, дори ако някой приятел я предложеше в играта: „Можеш ли?“), не би могъл да се измъкне. Вратата беше заключена: върху нея се мъдреха три брави, две от които бяха марка „Крейгс“, най-сигурните ключалки на света, според приятеля му, бившето ченге Том Тайфорд. А къде са ключовете? „Хм-м, чакай да помисля — в джоба на Ани, която в момента пътува към убежището си.“

„Да, сър Боб. Дайте на този човек пура и факла, за да я запали!“

Пол обърна стола в коридора, като се стараеше да не се паникьосва — и без това не бе очаквал да излезе от парадния вход. Премина през гостната и влезе в кухнята. Беше старомодно обзаведена, с таван от пресована ламарина, подът бе застлан със светъл линолеум. Хладилникът беше стар, но безшумен, на вратата му бяха полепнали остатъци от сладкиши. Един от шкафовете беше отворен, виждаха се полиците, покрити с мушама. Над умивалника имаше големи прозорци, през които влизаше достатъчно светлина дори през облачен ден. Кухнята би трябвало да е уютна, но не беше — кофата за смет беше отворена, боклукът преливаше от нея, вонеше на разлагаща се храна. Може би Пол си въобразяваше, но усещаше друга, по-неприятна миризма — на парфюм „Уилкс“ — полъх, типичен за вманиачената жена.

В кухнята имаше три врати — две вляво и една направо, между хладилника и нишата на килера. Пол реши да опита първите две. Едната се оказа кухненски гардероб — той го разбра още преди да види палтата, шапките, шаловете и ботушите — подсказа му го изскърцването на несмазаните панти. Другата водеше към задния двор — върху нея също имаше три солидни брави. Родимънови — вън, Пол — вътре!

Представи си как Ани му се присмива.

— Проклета кучка — извика той и удари вратата с юмрук. Заболя го и притисна ръка към устата си.

Сълзите дразнеха очите му и му пречеха, но не можеше да се сдържи. Обзе го паника — питаше се как да използва последния си шанс.

„Първо, трябва внимателно да преценя цялата ситуация. Естествено, ако престана да треперя. Как смяташ, можеш ли да го направиш, страхливецо?“ — мрачно си помисли той.

Изтри очите си — плачът нямаше да му помогне, и погледна към прозореца в горната част на вратата, който се състоеше от шестнайсет малки стъкла. Можеше да ги счупи, но трябваше да отстрани и рамките им, а без трион това би му отнело много време. Дори да успее, нима ще се хвърли на задната веранда — прекрасна идея, равностойна на самоубийство. Навярно ще си счупи гръбнака и вниманието му ще бъде отвлечено от краката му. Не след дълго ще умре от премръзване под поройния дъжд. Така ще се сложи край на цялата гадна история.

„Няма начин да се спася. Навярно ще пукна, но се кълна, че няма да го направя, преди да покажа на най-голямата ми почитателка, колко съм щастлив от запознанството си с нея. И това не е празно обещание, а свещен обет!“

Мисълта, че ще отмъсти на Ани му подейства успокоително. Ръцете му вече не трепереха, когато натисна светлинния бутон до заключената врата. Външната лампа освети двора, което му дойде добре дошло, защото навън започваше да се свечерява. Алеята на Ани беше наводнена, а дворът й представляваше истинско блато. Пол нагласи стола, колкото се може по-вляво от вратата и за пръв път видя шосето, което минаваше край къщата. Както очакваше, беше тесен черен път, заровен сред топящите се снежни преспи, залятата му от дъжда повърхност лъщеше като Тюленова кожа.

„Навярно Ани заключва вратите, за да се спаси от семейство Родимън, защото аз съм съвършено безопасен. Ако изляза навън с инвалидния стол, само след пет секунди ще затъна в калта. Няма да отидеш никъде, Пол — нито тази вечер, нито седмици наред — ще изминат месеци, докато земята се втвърди достатъчно, за да се придвижваш с инвалидния стол. Освен ако решиш да скочиш през прозореца и да пълзиш.“

Той съзнаваше, че е невъзможно — представяше си как ще го заболят счупените му крака след десет-петнайсет минутно пълзене като попова лъжичка през студените локви и топящия се сняг. Дори да стигне до пътя, едва ли съществува реален шанс да спре някоя кола. През целия му престой, с изключение на „Старата Беси“, по черния път бяха минали само две — шевролетът на възрастния джентълмен и автомобилът, който го бе изплашил до смърт по време на първата му „експедиция“ вън от спалнята.

Пол угаси външната лампа и се насочи към вратата между хладилника и килера — върху нея също бяха поставени три брави и тя не можеше да се отвори отвън. Той натисна бутона до нея и видя пристроена барака, изградена по продължение на къщата. В единия й край имаше струпани съчки и дръвник, в който бе забита брадва. В другия стоеше тезгях, над него бяха окачени различни инструменти. На слабата светлина на крушката Пол забеляза, че тази врата също е заключена здраво.

„Родимънови… всички до един са срещу мен…“

Пол проговори, гласът му прозвуча странно в празната кухня:

— Не знам дали те те мразят, но аз със сигурност те ненавиждам!

Отказа се от вратите и се насочи към килера. Първото, което забеляза, бяха грижливо подредените кибритени кутии, след това погледът му се насочи към консервите.

В един момент му хрумна безумната мисъл да подпали къщата; Пол я отхвърли, след това видя нещо, което го накара отново да я обмисли. В килера имаше още една врата и тя не беше заключена.

Отвори я и видя разклатена дървена стълба, която водеше към мазето. Лъхна го миризма на влага и загнили зеленчуци. Чу тихо писукане и си спомни думите на Ани: „Събират се в мазето, когато вали. Принудена съм да слагам капани.“

Побърза да затръшне вратата. Капчици пот оросиха слепоочията му и се стекоха в очите му. Нетърпеливо ги избърса с ръка. Сега идеята за подпалване на къщата му се стори по-разумна — можеше да се скрие в мазето. Но стълбите бяха прекалено стръмни, освен това възможно бе да изгори жив преди пристигането на пожарната от Сайдуиндър. Но най-страшна от всичко бе мисълта за плъховете.

„Чуй как бие сърцето му! Как се опитва да избяга! Също като нас, Пол, също като нас.“

— Африка — изрече Пол, без да съзнава, че е проговорил. Залови се да преглежда запасите от храна, като се опитваше да прецени какво може да вземе, без да предизвика подозренията на Ани. Съзнаваше, че се е отказал от мисълта за бягство. „Засега“ — запротестира обърканият му разум. Но някакъв по-дълбок глас отговори неумолимо: „Завинаги, Пол. Завинаги!“

— Никога няма да се предам! — прошепна той. — Чуваш ли? Никога!

„О, така ли? — иронично отвърна циничният глас. — Е, ще видим.“

Точно така. Ще им покаже на какво е способен.

17

Складът на Ани повече приличаше на бомбоубежище, колкото на килер. Навярно наличието на подобно количество храна се обясняваше с живота й на самотна жена в отдалечено място, която би могла да бъде изолирана за няколко седмици от околния свят. Навярно дори гадните Родимънови притежаваха запаси от храна, които биха предизвикали учудването на жителите от друг щат, но Пол се съмняваше, че могат да се сравнят със запасите на Ани. Това не беше килер, а истински супермаркет. Стори му се, че в него има известна доза символизъм: натъпканите с храни рафтове подсказваха за неясно очертаната граница между Суверенния щат на Реалността и Народна република Параноя. О, по дяволите символиката! Грабни храната, но внимавай. Вземи само толкова, че да я скриеш, ако Ани се върне внезапно. Разбира се, че ще се върне внезапно — телефонът й не работи, а Пол се съмняваше, че ще му изпрати предупредителна телеграма или цветя. Но в края на краищата не му пукаше, защото все пак трябваше да се храни — беше пристрастен и към този вид дейност.

Видя голямо количество правоъгълни консерви, съдържащи сардини. Отлично — ще вземе от тях и от кутиите с шунка. Нямаше отварачка за консерви, но възнамеряваше да отвори няколко в кухнята, да се нахрани и да зарови празните кутии под купчината зоклук в кофата. Забеляза отворен пакет с надпис: „Мини закуски“ и прибави няколко към нарастващия куп храна в скута му. Нямаше кутии с предварително подсладена овесена каша — навярно Ани ги бе изплюскала при последния си гуляй.

На друга полица бяха спретнато подредени, като подпалки, продълговати фъстъчени десерти. Пол взе четири, като се постара да събори построената от тях пирамида, после жадно захапа един от тях. Натика обвивката в бельото си — ще я изхвърли после.

Започна да усеща болки в краката си. Налагаше да се върне в спалнята, след като се бе отказал да подпали къщата или да избяга. Ще вземе няколко таблетки и ще пише, докато заспи. Съмняваше се, че Ани ще се върне тази нощ — бурята навън вилнееше с пълна сила. Изпитваше огромно удоволствие при мисълта, че ще пише необезпокояван, че е сам в цялата къща и няма опасност Ани да връхлети върху него с някаква налудничава идея или желание.

Излезе на заден ход от килера, изгаси осветлението, като непрекъснато си напомняше, че трябва…

(да изплакна)

… да остави всичко така, както го е намерил. Ако свърши храната преди завръщането й, ще се върне за още…

(също като гладен плъх, Поли)

… но никога не трябва да забравя простичкия факт, че рискува живота си всеки път, когато излиза от спалнята.

18

Подкара стола обратно през гостната и погледът му отново бе привлечен от големия албум с надпис: „Алея на спомените“, захвърлен под масата. Беше голям като луксозно издание на Шекспир и дебел като семейна Библия.

Любопитството му надделя, той го взе и го отвори.

На първата страница беше залепена малка изрезка от вестник, озаглавена: „Бракосъчетанието на Уилкс и Бериман“. Виждаше се снимка на слаб, бледен джентълмен и на тъмнокоса жена със стиснати устни. Пол погледна към портрета над камината — безсъмнено жената на име Крайзилда Бериман бе майката на Ани. Под изрезката беше написано четливо с черно мастило: „Бейкърсфийлд джърнал, 30 май, 1938“.

На втората страница следваше известие за раждането на Пол Емъри Уилкс на 12 май, 1939. Името на брата на Ани го накара да потръпне — навярно с него е гледала сериалите за Човека ракета. Значи брат й също се казваше Пол.

Страница трета съобщаваше за раждането на Ани Мари Уилкс на 1 април, 1943 — Ани наближаваше четирийсет и петата си годишнина. Пол не пропусна с ирония да отбележи, че е родена точно на Първи април.

Навън вятърът фучеше, дъждът шибаше къщата.

Пол така се увлече, че забрави болката в краката си. Обърна страницата.

Следващата изрезка бе от първата страница на „Бейкърсфийлд джърнал“. На снимката се виждаше покачен на стълба пожарникар на фона на бълващи пламъци от прозорците на паянтова сграда.

Отново същият четлив надпис: 28 октомври, 1954.

Пол вдигна глава. Беше се смръзнал от ужас, пулсът му бе ускорен, почувства парене в пикочния си мехур.

„Малки пикльовци!“

„Трима от загиналите са деца.“

„Четиримата пикльовци на мисис Кремниц от долния етаж…“

„О, Господи, не!“

„Как ненавиждах тези малки пикльовци!“

„Била е дете и дори не е живеела в къщата.“

„Била е единайсетгодишна. Достатъчно голяма и хитра, за да излее керосин около бутилката с евтино вино, да запали свещ и да я забучи сред запалителната течност. Може би е смятала, че керосинът ще се изпари, докато свещта изгори докрай, може би не е искала да ги убива, а само да ги сплаши и да ги прогони от къщата. Но все пак ти е ясно, че именно ТЯ е предизвикала пожара.“

Да, разбира се. Но кой би я заподозрял?

Обърна страницата.

Ето още една изрезка от „Бейкърсфийлд джърнал“

19 юли, 1957. Отново имаше снимка на Карл Уилкс само че тук изглеждаше малко по-стар. Ясно бе едно — че никога няма да остарее повече, защото снимката беше от некролога му.

Пол обърна следващата страница и за миг си помисли, че Ани е залепила два некролога на баща си — защото й е било мъчно или неволно (Пол смяташе втората възможност за по-правдоподобна). Но тук ставаше дума за друг нещастен случай. Приликата бе в едно: нито една от злополуките всъщност не бе нещастен случай.

Усети как го обзема непреодолим ужас.

Под изрезката бе написано с познатия четлив почерк: „Лос Анджелес Кол“, 29 януари, 1962.

— Господи — непрекъснато шепнеше Пол. С трепереща ръка обърна страницата. Ето нова изрезка от „Кол“, в която се казваше, че котаракът на студентките е бил отровен.

„Питър Гън — какво очарователно име за котарак!“ — помисли си Пол.

Хазяинът на сградата още предишната година бил предупреден да изгони плъховете от мазето след многобройните оплаквания на наемателите. Той вдигнал голям скандал на събранието на Градския съвет, който бил отразен дори във вестниците — ето откъде Ани бе научила за плъховете. Съветниците му наложили голяма глоба, затова хазяинът посипал всички ъгълчета на мазето с отрова. Котаракът изяжда отровата, бори се със смъртта два дни, след което пропълзява колкото се може по-близо до господарката си и — я убива. „Каква ирония“ — помисли си Пол и лудешки се разсмя.

Чиста работа.

Обаче ние знаем, че Ани Уилкс е взела отровата от мазето и нахранила с нея котарака. Когато той започнал да се съпротивлява, Ани навярно насила я натикала в гърлото му. Сетне поставила тялото му на стълбата с надеждата, че номерът ще мине. Нищо чудно да е предполагала, че съквартирантката й ще се прибере пийнала. Мъртъв котарак, купчина дрехи… Но защо, Ани? ЗАЩО?

През последните седмици чувството му за самосъхранение го бе принудило да се пригоди към мисления процес на Ани. Сякаш чуваше сухия й, нетърпящ възражение глас. Думите й бяха едновременно налудничави и смислени:

„Убих я, защото слушаше радио до късно.“

„Убих я, защото бе кръстила котарака с това тъпо име.“

„Убих я, защото ми писна да гледам как се целува с гаджето си на кушетката, докато той навира ръката си под полата й, сякаш търси злато.“

„Убих я, защото ме лъжеше.“

„Убих я, защото я лъжех.“

„Подробностите нямат значение, нали? Убих я, защото ми напомняше на гадните пикльовци — нима нямам право?“

— А може би защото е била умна — прошепна Пол. Отметна главата си назад и дрезгаво се изсмя.

В пискливия му глас се прокрадваше отчаяние. Значи това беше „Алеята на спомените“? О, какви фантастични и отровни цветя растяха около чудовищната пътечка на Ани!

„Само не ми казвай, че никой не се е досетил да съпостави двете идентични нелепи злополуки — първо баща й, после съквартирантката й.“

Но втората злополука става пет години по-късно в друг град.

Освен това инцидентите са отразени от различни вестници, в щат с огромно население, където хората вероятно непрекъснато падат и умират.

Да, Ани беше много, много хитра, сякаш бе самият Сатана. Само че започваше да греши. Но той нямаше да има удоволствието да види как ще я натикат в затвора заради убийството на Пол Шелдън.

Обърна страницата и се натъкна на друга изрезка от „Бейкърсфийлд джърнал“ — оказа се, че е последната от този вестник. Заглавието гласеше:

Девойката, която се усмихваше от снимката, бе учудващо хубава и носеше униформа на медицинска сестра. В статията пишеше, че е завършила с отличен успех.

„Само че преди това трябваше да убие съквартирантката си“ — помисли си Пол и отново дрезгаво се изсмя, сякаш да прогони страха си. В отговор вятърът разтърси къщата — снимката на майката се разлюля върху стената.

Следващата изрезка бе от издавания в Манчестер, Ню Хемпшир, вестник, наречен „Юниън Лидър“ и датираше от 2 март, 1969. Беше някакъв некролог, който на пръв поглед нямаше нищо общо с Ани Уилкс. В болницата „Сейнт Джоузеф“ бе починал след продължително боледуване осемдесет и деветгодишният Ърнест Гоняр. Некрологът беше подписан от жена му, дванайсетте му деца и близо четиристотин внуци и правнуци. На Пол му хрумна, че старецът явно е прилагал ритмичния подход в секса, който е заложба за многобройно поколение. Тази мисъл отново го накара да се разсмее.

„Явно Ани е убила добрия стар Ърни, затова некрологът му е залепен тук. Това е нейната «Книга на мъртвите». Защо, за Бога, ЗАЩО?

Както добре знаеш, всички въпроси, свързани с поведението на Ани нямат смислен отговор.“

Нова страница, нов некролог от „Юниън Лидър“ от 19 март, 1969. Осемдесет и четиригодишната Хестър (Куини) Болифант бе починала след продължително боледуване. Старицата на снимката приличаше на изкопан от гроба скелет. Бе починала „след продължително боледуване“ също като добрия стар Ърни. Погребението щеше да се състои в гробището „Сейнт Мери“.

Би трябвало мормонският хор да изпълни песента „Ани, няма ли да дойдеш при мен“ — помисли и Пол и отново дрезгаво се изсмя.

По-нататък следваха още три некролога, изрязани от същия вестник. Двама старци бяха умрели от фаворита на Ани „Продължително боледуване“. Третият некролог бе на някоя си Полет Симо, четирийсет и шестгодишна, починала от подгласника му „Кратко боледуване“. Въпреки че снимката на починалата беше по-неясна от обикновено, Пол забеляза, че в сравнение с Полет Симо старата „Куини“ приличаше на Палечка. Хрумна му, че Полет наистина е боледувала кратко — внезапен сърдечен пристъп, последван от… последван от какво?

Изтръпваше, когато си представяше подробностите, но и трите смъртни случая бяха регистрирани в болницата „Сейнт Джоузеф“.

„Ако прегледаме списъка на сестрите, работили там през март хиляда деветстотин шейсет и девета година, положително ще открием името «Уилкс».“

Господи, колко дебела беше книгата!

„Стига толкова. Вече знам всичко. Ще оставя албума на старото му място. После ще се прибера в спалнята, но едва ли ще мога да пиша — по-добре да взема още една таблетка (нещо като защита от кошмарите) и да си легна. Но много ви моля, не ме карайте да вървя по «Алеята на спомените»!“

Но ръцете му сякаш се изплъзваха от контрола на разума му и все по-бързо прелистваха страниците.

Още две кратки съобщения за починали хора, отпечатани в „Юниън Лидър“ — едното от края на септември, 1969, другото от началото на октомври през същата година.

19 март, 1970. Тази изрезка беше от вестник „Хералд“, издаван в Харисбърг, Пенсилвания, който една от последните си страници съобщаваше за двайсетте новоназначени членове на местната болница „Ривървю“, между които бе и Ани Уилкс.

Пол предположи, че на следващата страница ще намери некролог на възрастен мъж или жена, починали в „Ривървю“.

Оказа се прав; некрологът беше на някакъв стар негодник, споминал се след продължително боледуване.

Последван от възрастен мъж, умрял след кратко боледуване.

Последван от тригодишно дете, което паднало в кладенец, получило сериозни увреждания на черепа и било докарано в „Ривървю“ в кома.

Вцепенен от ужас, Пол продължаваше да прелиства страниците, докато вятърът и дъждът биеха по прозорците. Похватът бе един и същ: Ани постъпваше на работа, убиваше няколко души и се преместваше в друга болница.

Внезапно Пол си припомни отдавна забравения сън, който сега придобиваше символично значение. Видя Ани Уилкс в дълга старомодна рокля, на главата й имаше боне — приличаше на сестра от известната лондонска лудница „Бедлам“. През ръката й беше преметната кошница. Ани бръкна в нея, загреба шепа пясък и я хвърли в обърнатите към нея лица на пациентите. Пол осъзна, че Ани не успокоява болките им, а ги убива с отровния пясък. Когато той посипеше лицата им, те добиваха восъчен цвят и мониторите регистрираха смъртта им.

„Навярно е убила децата на Кремниц, защото ги е мразела… също и съквартирантката си… може би дори собствения си баща. А всички останали?“

Но той вече знаеше отговора или по-точно онази част от мозъка му, която разсъждаваше като Ани, му го подсказа: всичките й жертви бяха стари и болни с изключение на мисис Симо, осъдена до края на живота си да остане вегетиращо безмозъчно създание, и детето, което беше паднало в кладенец. Ани ги беше убила, защото…

— Защото са били плъхове в капан — прошепна Пол.

„Горкичките! Бедните същества!“

Разбира се. Точно така. Според нея хората се деляха на три категории: пикльовци, горкички същества… и Ани.

Полека-лека се бе придвижила на запад. От Харисбърг до Питсбърг, до Дълът, до Фарго… През 1978 година се бе озовала в Денвър. Във всеки град историята се повтаряше: приветствена статия във вестника, където между новите членове на болницата се споменаваше името на Ани (Пол предположи, че е пропуснала град Манчестер, защото не е знаела, че местните вестници публикуват подобни съобщения), последвана от два-три некролога на възрастни хора. После всичко започваше отначало.

До пристигането й в Денвър.

Следваше обичайната бележка за новопостъпилите, където се споменаваше името на Ани. Този път бе изрязана от вестник „Гърни“2, издаван от денвърската болница. „Особено подходящо название на болничен вестник“ — промърмори Пол и несъзнателно отново се изсмя.

Обърна страницата и видя поредния некролог, изрязан от „Роки Маунтън Нюз“. Лора Ротбърг — починала след продължително боледуване, 21 септември, 1978.

Тук приликата с предишните случаи внезапно спираше.

На следващата страница се съобщаваше за сватба вместо за погребение. Ани бе снимана в бяла данте лена рокля. Стиснал ръката й, до нея стоеше мъж в име Ралф Дъган. Дъган работеше като физиотерапевт в същата болница и лицето му беше невзрачно, с едно изключение — приличаше на бащата на Ани. Пол си помисли, че ако обръснеха тънките мустаци на Дъган (което Ани навярно го бе накарала да стори веднага след медения месец), приликата щеше да бъде поразителна.

Пол преброи с опипване оставащите страници Хрумна му, че Ралф Дъган е трябвало да си направи хороскоп, преди да направи предложение на Ани.

„Предполагам, че по-нататък ще намеря кратка бележка за теб, Ралф. Навярно ще се препънеш от куп дрехи или от умряла котка и ще полетиш надолу по стълбите.“

Но този път беше сбъркал. Следващата бележка съобщаваше за новопостъпилите в болницата в Недерланд, градче, разположено западно от Боулдър. Пол си помисли, че очевидно градчето е недалеч оттук. Отначало не можа да намери името на Ани в кратката бележка, сетне разбра, че напразно търси името Уилкс. Тя беше тук, но вече бе част от социо-сексуален съюз, наречен „Мистър и мисис Ралф Дъган“.

Той внезапно наостри уши — стори му се, че към къщата приближава кола. Не… само вятърът биеше по прозорците. Отново зачете книгата на Ани.

Ралф Дъган бе продължил да помага на сакатите, недъгавите и слепите в болницата в Арафо, а Ани бе продължила да упражнява почтената си професия на медицинска сестра и да помага и утешава сериозно болните.

„Сега ще започнат убийствата — помисли си Пол. — Интересно дали ще ликвидира Дъган в началото, по средата, или накрая?“

Отново бе сбъркал: вместо некролог на следващата страница беше залепено ксероксно копие от рекламата на посредник за недвижими имоти. В горния ляв ъгъл имаше снимка на къща. Пол я разпозна единствено по обора — всъщност никога не беше виждал дома на Ани отвън. Под рекламата беше написано: „Депозитът е платен на 3 март, 1979 г. Документите — получени на 18 март, 1979.“

Нима са смятали да живеят тук след пенсионирането си? Едва ли. Не можеха да си позволят лукса да използват къщата като вила. Тогава?

„Е, може би просто си въобразяваш, но представи си че тя искрено обича стария Ралф. Може би през изминалата година не е открила нищо «мръснишко» в него. Но положително имаше огромна промяна: липсваха некролози от… откога?“

Пол върна страниците назад, за да провери.

„… от смъртта на Лора Ротбърг през септември, хиляда деветстотин седемдесет и осма година. Ани беше спряла да убива след запознанството си с Ралф. Но с течение на времето вътрешното й напрежение нараства, отново настъпват периоди на депресия. Тя оглежда старците… безнадеждно болните и си мисли колко са нещастни. После й хрумва, че я потиска заобикалящата я среда: безкрайните, покрити с плочки коридори, болничните миризми, скърцането на каучуковите подметки на обувките й и писъците на умиращите. Убедена е, че ще оздравее, ако напусне болницата.“

Ето защо Ралф и Ани бяха купили къщата.

Пол обърна страницата и не можа да повярва на очите си: в дъното й бе надраскано: „3 август, 1980. ДА ПУКНЕШ ДАНО!“

Плътната хартия дори беше разкъсана от писалката.

Изрезката беше от недерландски вестник, но Пол трябваше да обърне албума обратно, за да я прочете — в гнева си Ани я беше залепила наопаки. В бележката се съобщаваше за развода на Ралф и Ани, Разрешен на основание на душевно заболяване.

„Развод след кратко боледуване“ — промърмори Пол и отново наостри уши, защото му се стори чува приближаването на колата й. Беше вятърът, само вятърът, но все пак бе по-разумно да се прибере в стаята си. Болката в краката му се усилваше, освев това се страхуваше, че ще полудее, ако продължи да чете.

Въпреки това отново се наведе над албума просто не можеше да го остави. Приличаше на отвратителен роман, който все пак те кара да го прочетеш докрай.

Бракът на Ани бе разтрогнат по доста цивилизован начин. На Пол му хрумна, че разводът наистина е настъпил след кратко боледуване — все пак година и половина брачно щастие не беше особено дълъг период.

Бяха купили къщата през март, което означаваше, че тогава не са имали намерение да се развеждат. Пол нямаше представа какво се бе случило — можеше само да предполага. Прочете повторно колоната за разводите и внезапно забеляза нещо, което го накара да се замисли.

„Анджела Форд срещу Джон Форд. Кирстен Фроули срещу Стенли Фроули. И Ралф Дъган срещу Ани Дъган.“

Такъв бе неписаният закон в Америка. Мъжете предлагат брак на лунна светлина, а жените подават молба за развод. Какво означава граматичната структура? Навярно Анджела казва: „Изчезвай, Джек!“; Кирстен съветва съпруга си: „Планирай живота си другояче, Стен.“ А какво ли говори Ралф, единственият мъж в лявата страна на колоната? Струва ми се, че казва: „По дяволите, пусни ме да си отида!“

„Може би е забелязал мъртвата котка на стълбата“ — помисли си Пол.

На следващата страница беше залепена статия за болницата в Боулдър, придружена от снимка на персонала. Ани стоеше на втория ред, бледото й лице се открояваше под касинката с черна ивица. Ето че започваше новото представление. Датата бе 19 март, 1981. Ани отново носеше бащиното си име.

В Боулдър тя бе полудяла напълно.

С растящ ужас Пол набързо прелисти страниците, като си мислеше: „За Бога, защо не са я заловили навреме? Защо са я оставили да се изплъзне безнаказано?“

10 май, 1981 — продължително боледуване, 14 май, 1981 — продължително боледуване, 23 май — продължително боледуване, 9 юни — кратко боледуване, 15 май — кратко, 16 юни — продължително.

Кратко. Продължително. Продължително. Кратко. Продължително. Кратко.

Страниците на албума шумоляха между пръстите му, усещаше миризмата на засъхналото лепило.

„Божичко, колко ли хора е убила?“

Ако всеки залепен некролог отговаря на извършено от нея убийство, то до края на хиляда деветстотин осемдесет и първа година жертвите й надхвърляха трийсет души… а полицията изобщо не се бе усъмнила. Разбира се, повечето от жертвите бяха старци, а останалите — тежко ранени, но все пак… човек би се замислил…

Най-сетне през хиляда деветстотин осемдесет и втора година Ани бе допуснала грешка. Изрезката от вестник „Камера“ с дата 14 януари гласеше: „Назначена е нова главна сестра на родилното отделение.“ Снимката отдолу показваше безизразното, каменно лице на Ани.

Бебетата започнаха да умират след двайсет и девети януари.

Пол проследи цялата история, педантично описана от Ани. Хрумна му, че ако онези, които я преследват, открият този албум, тя положително ще прекара остатъка от живота си в затвора или в лудницата.

Смъртта на първите две бебета не бе предизвикала подозрение, защото едното било родено със сериозни увреждания. Но все пак бебетата — със и без увреждания — бяха различни от старци, умиращи заболяване на бъбреците и от жертвите от автомобилна катастрофа, които биваха докарвани в болницата все още живи, въпреки че главите им липсваха наполовина или в стомасите им зееха огромни дупки от забилия се в тях волан. После Ани бе започнал да убива и здрави бебета. Пол предполагаше, че задълбочаващата й се психоза я караше да ги смята за „горкички същества“.

До средата на месец март, хиляда деветстотин осемдесет и втора година, в болницата били регистрирани пет смъртни случая в родилното отделение Започнали усилени разследвания, дори вестниците писали за „заразена бебешка храна“. Информацията идвала от осведомен източник от болничния персонал. Пол беше почти сигурен, че сведенията са получени от Ани.

През април умряло още едно бебе. А през май — две.

Следваше заглавие от „Денвър Поуст“ от 1 юни: „Полицията разпитва главната сестра от родилното отделение във връзка с увеличилите се смъртни случаи при бебетата. Срещу нея все още не са отправени обвинения. Ето и коментара на говорителката на шерифа: «Ани Уилкс, трийсет и деветгодишната главна сестра на родилното отделение в Боулдърската болница, днес ще бъде разпитана във връзка със смъртта на девет бебета, починали в разстояние на няколко месеца. Всички те са умрели след назначаването на мис Уилкс.»

Говорителката, Тамара Кинсолвинг, заявяваше още, че Ани Уилкс не е арестувана. Запитана дали медицинската сестра е дошла да даде показания доброволно, мис Кинсолвинг отвърна: «Не бих казала. Струва ми се, че нещата са много по-сериозни.» На въпроса, дали Ани е обвинена в някакво престъпление, говорителката отговори: «Все още не.»

По-нататък в статия се описваше кариерата на Ани. Очевидно бе работила на много места, но с нищо не се намекваше, че пациентите във всички болници, не само в тази в Боулдър, са умирали, докато тя се е грижела за тях. Пол удивено се загледа в снимката, придружаваща статията — Ани бе задържана; идолът все още не беше паднал, но се олюляваше върху пиедестала си.

Показана бе как се изкачва по някакви каменни стъпала, придружена от яка полицайка. Лицето й бе безизразно, носеше униформата на медицинска сестра и бели обувки.

Изрезката на следващата страница гласеше: УИЛКС Е ОСВОБОДЕНА. РАЗСЛЕДВАНЕТО СЕ ПРЕКРАТЯВА.“

Беше се отървала, изплъзнала се бе по невероятен начин. Сега би трябвало да изчезне някъде далеч — в Айдахо, в Юта или може би в Калифорния. Но Ани се връща на работа. И вместо името й да се появи сред персонала на някоя болница на запад следва написано с огромни букви заглавие, отпечатано на първата страница на „Роки Маунтън Нюз“ от 2 юли, 1982 г.: „Ужасът продължава: ОЩЕ ТРИ БЕБЕТА СА УМРЕЛИ В БОУЛДЪРСКАТА БОЛНИЦА“

Два дни по-късно полицията арестува някакъв пуерторикански санитар, който бива освободен след девет часа. На деветнайсети юли вестниците съобщават за задържането на Ани. В началото на август се състои предварително разглеждане на делото. На девети септември тя е дадена под съд за убийството на бебе от женски пол на име Кристофър, живяло само един ден, и в предумишленото убийство на още седем кърмачета. В статията се отбелязваше, че повечето от предполагаемите жертви на Ани не са живели достатъчно, за да бъдат кръстени.

Описанията на съдебния процес се редуваха с изрезки от рубриката „Писма до редактора“ от вестниците в Денвър и в Боулдър. Ани бе подбрала най-враждебно настроените, изпълнени с хули по неин адрес, които само подсилваха ненавистта й към цялото човечество. Авторите им бяха единодушни: обесването бе недостатъчно наказание за Ани. Един кореспондент я нарече Жената дракон и журналистите продължиха да употребяват прякора до края на съдебни процес. Явно повечето от тях смятаха, че Ани трябв да бъде убита с вили и не криеха желанието си да ги забият в тялото й.

Встрани от една изрезка, Ани бе написала с разкривен почерк, различен от обичайния й краснопис „Камъни и тояги не ще пречупят гръбнака ми, думи те не ще ме наранят!“

Очевидно най-голямата й грешка бе продължаването на убийствата, след като вече се бяха усъмнили в нея. За съжаление грешката й не беше фатална. Идолът се бе олюлял върху пиедестала, но не беше паднал. Обвинителният акт бе изграден върху косвени улики. Областният прокурор твърдеше, че белезите върху лицето и шията на бебето отговарят точно на ръката на Ани; друго доказателство срещу нея бе следата, оставена от пръстена с аметист, който тя носеше на безименния пръст на дясната си ръка. Прокурорът разполагаше с графика на дежурствата на Ани, които съвпадаха по време с убийствата на бебетата. Но тя беше главна сестра в родилното отделение и непрекъснато влизаше и излизаше от там. Защитата посочи стотици случаи, когато Ани е влизала в отделението и не се е случило нищо. Пол си помисли: „Все едно да твърдиш, че метеорите не падат върху земята само защото нито един не е улучил нивата на фермера Джон.“ Предполагаше, че съдебните заседатели са приели подобно обяснение.

Въпреки усилията на обвинението най-уличаващото доказателство, с което разполагаха, беше отпечатъкът от ръката с пръстена. Фактът, че бяха изправили Ани пред съда, въпреки че разполагаха с нишожни улики, доведе Пол до две заключения: едното бе чисто предположение, в другото беше абсолютно сигурен. Предполагаше, че по време на първия разпит се е изпуснала и е разкрила доказващи вината й факти; адвокатът й бе успял да потули стенограмата от разпита и тя не попаднала в ръцете на съдебните заседатели. Сигурен бе, че Ани е постъпила крайно неразумно, като е решила да свидетелства в своя полза по време на предварителното разглеждане на делото. Въпреки огромните усилия на адвоката тези изказания станали достояние на съда. Всъщност Ани не бе казала нищо уличаващо я през трите дни, прекарани на мястото на подсъдимия в Денвър, но Пол беше уверен, че на практика е признала всичко.

Някои от залепените в албума изрезки представляваха истински бисери:

„Дали ми е било мъчно? Разбира се, като знаем в какъв свят живеем. Няма от какво да се срамувам. Никога не се срамувам. Когато взема решение, винаги го изпълнявам, без да се замисля.“

„Ходила ли съм на погребенията на някои от тях? Не, разбира се. Погребенията са неприятни и ме разстройват. Освен това не вярвам, че бебетата са разумни същества.“

„Не, никога не плачех.“

„Съжалявала ли съм ги? Предполагам, че този въпрос е из областта на философията.“

„Естествено, разбирам какво ме питате. Разбирам смисъла на всичките ви въпроси. Зная, че до един сте против мен.“

Пол си помисли, че ако Ани бе настояла да свидетелства в своя полза пред съда, адвокатът й сигурно би я застрелял, за да я накара да млъкне.

На тринайсети декември хиляда деветстотин осемдесет и втора година делото било предоставено за разглеждане от съдебните заседатели.

В албума бе залепена снимка от „Роки Маунтън Нюз“, на която се виждаше как Ани спокойно седи в лията си и чете „Приключенията на Мизъри“.

Надписът под снимката гласеше: „В НЕСГОДА ЛИ?3 ЖЕНАТА ДРАКОН НЕ ПОЗНАВА НЕСГОДИТЕ. Ани спокойно чете в очакване на присъдата.“

А на шестнайсети декември огромните заглавия тръбяха: „ЖЕНАТА ДРАКОН Е НЕВИННА!“

Вестникът цитираше един от съдебните заседатели пожелал да остане анонимен: „Бях почти сигурен във вината й. За съжаление имах основание да вярвам и в невинността й. Надявам се, че ще бъде изправена пред съда във връзка с останалите параграфи от обвинителния акт. Може би тогава прокуратурата ще представи по-убедителни доказателства.“

„Всички са знаели, че е убила децата, но не могли да го докажат — ето защо успяла да им се изплъзне.“

В следващите три-четири страници се описваше хода на делото.

Областният прокурор твърди, че Ани положително ще бъде осъдена по някой от останалите параграфи. След седмица се отрича от думите си. В началото на месец февруари хиляда деветстотин осемдесет и трета година от канцеларията на областния прокурор съобщават, че делото срещу Ани Уилкс се прекратява, въпреки че продължава издирването на виновника за смъртта на бебетата в Боулдърската болница.

„Изплъзнала се е между пръстите им. Питам се защо съпругът й не е пожелал да свидетелства в нечия полза?“

Албумът не свършваше дотук, но страниците бяха плътно прилепнали и Пол мислено благодари на Бога с надеждата, че тук свършва историята на Ани.

Следващата изрезка беше от сайдуиндърския вестник „Газет“ от 19 ноември, 1984.

„Туристи открили в източната част на резервата «Гридър» обезобразеното и насечено на части тяло на младеж.“ През следващата седмица вестникът сьобщаваше за самоличността на непознатия: „Ендрю Померой, двадесет и три годишен, жител на Колд Стрийм Харбър, щата Ню Йорк. Миналата есен Померой тръгнал на автостоп от Ню Йорк за Лос Анджелес. За последен път се обадил на родителите си от Джулсбълг на петнайсети октомври. Тялото му било намерено в пресъхнало речно корито. Полицията твърди, че вероятно младежът е бил убит на шосе № 9, а тялото му било завлечено до резервата от пролетното топене на снега. Според заключението на съдебния лекар нараняванията били причинени от брадва.“

Пол доста сериозно се замисли на какво разстояние от къщата се намира резерватът „Гридър“.

Обърна страницата и погледна последната изрезка — последна засега — и внезапно дъхът му секна. Стори му се, че след като бе прочел десетки некролози, залепени на страниците на албума, сега вижда собствения си некролог. Изрезката беше от „Нюзуик“ и гласеше: „БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ: Пол Шелдън, четирийсет и двегодишен, писател, прочут със серията романи за сексапилната, празноглава и непобедима Мизъри Частийн. Литературният му агент, известен за изчезването на писателя, направи следното изявление: «Мисля, че не му се е случило нищо лошо, но ми се иска да ми се обади и да ме успокои. Бившите му съпруги също искат да се свържат с него и да получат издръжката си. За последен път видели Шелдън преди около два месеца в Боулдър, Колорадо, където довършвал новия си роман».“

Изрезката беше от брой, излязъл преди две седмици.

„Изчезнал безследно — това е всичко. Не съм умрял, просто съм изчезнал безследно — съвсем не означава, че съм мъртъв.“

Но наистина му се струваше, че е умрял и внезапно почувства остра нужда от лекарството: боляха го не само краката, а цялото тяло. Внимателно постави албума на предишното му място и затъркаля стола към спалнята.

Навън вятърът се бе усилил. Студеният дъжд плющеше върху прозорците. Пол несъзнателно се сви на кълбо. Стенеше уплашено и отчаяно се опитваше да не избухне в истеричен плач.

19

След час, когато Пол се бе натъпкал с наркотик и се унасяше — сега воят на вятъра не го плашеше, а му действаше успокоително — той си помисли: „Няма начин да избягам. Какво казваше Томас Харди в «Невзрачният Джуд»?: «Някой трябваше да помогне на момчето да се освободи от страховете си, но никой не го направи…» Точно така! Корабът ти няма да пристигне, защото няма лодки за никого. Разбери, че си абсолютно сам, Поли. Но може би така е по-добре. Защото навярно се досещаш какво трябва да направиш?“

Разбира се, че се досеща — ако има намерение да се измъкне оттук, трябва да убие Ани.

„Правилно — това е единственото разрешение. Значи всичко отново се свежда до позната ти стара игра, Поли… Можеш ли?“

Без да се колебае, Пол отвърна: „Да, мога.“

Клепачите му се притвориха и той заспа.

20

Бурята продължи да бушува и на другия ден. На следващата нощ вятърът прогони облаците. Същевременно температурата стремително падна и земята замръзна.

Пол седеше до прозореца в спалнята и до ушите постигаха квиченето на прасето Мизъри и мученето на една от кравите.

Звуците от обора бяха част от ежедневието му подобно на биенето на часовника — но никога не бе предполагал, че прасето може да квичи така особено.

Струваше му се че вече е чувал мъчителното мучене на кравата, но тогава той все още плуваше сред черния облак и беше обзет от мъчителна болка. Случило е бе по времето, когато Ани замина за пръв път и го остави без лекарството. Пол беше роден в бостънско предградие и беше прекарал почти целия си живот в Ню Йорк, но знаеше какво означава мученето на кравата — трябваше да я издоят. А прасето? То беше гладно.

И днес едва ли щяха да получат облекчение. Много съмнително бе Ани да се прибере, дори и да иска — шосетата се бяха превърнали в ледени пързалки. Пол изпита леко учудване от дълбокото си съчувствие към животните и от яростта, която бушуваше в гърдите му при мисълта, че в безкрайния си егоизъм Ани ги бе обрекла на страдание.

„Ако домашните ти животни можеха да говорят, Ани, положително щяха да ти кажат коя е истинската мръсница тук.“

Следващите дни бяха изпълнени със спокойствие. Пол се хранеше с консерви, пиеше вода от новата кана, редовно взимаше лекарството си и спеше всеки следобед. Вече бе стигнал до втората част на романа: историята на Мизъри, на нейната амнезия и на нейните досега непознати (но особено неприятни) роднини бързо напредваше. Действието се развиваше в Африка. Най-куриозното бе, че Ани го бе принудила да напише най-интересния роман от поредицата за Мизъри.

Ян и Джофри подготвяха за отплаване шхуната „Лорелай“, за да се отправят към Черния континент. Там Мизъри, която продължаваше да изпада в каталептични припадъци в най-неподходящия момент (естествено, ако отново я ужилеше пчела, веднага щеще да умре), щеше да се излекува или да загине. Защото на сто и петдесет мили от Лоустаун, малко селище в най-отдалечената част на Северна Африка, живееха бурките — най-кръвожадното племе в целия континент. Някои ги наричаха Хората пчели. Малцина бяха онези, завърнали се живи от страната на бурките. Те разказваха фантастични истории за женско лице издялано в стръмния склон на високо плато, безмилостно лице с широко отворена уста и огромни рубини, инкрустирани в каменното му чело. Носеше се упорит слух, че в многобройните пещери зад каменното лице на идола живеели огромни бели пчели, които охранявали своята царица — отвратително отровно същество, надарено с магическа сила.

През деня Пол се развличаше с измишльотините си. Вечер седеше, слушаше квиченето на прасето и кроеше планове как да убие Жената дракон.

Откри, че играта „Можеш ли?“ беше много по-трудна в истинския живот, отколкото в детския лагер. Когато всичко бе само на шега (въпреки че му плащаха, писането си оставаше само игра за Пол), може да си измисляш най-невероятни ситуации и да накараш останалите да ти повярват: например връзката между Мизъри Частийн и мис Ивлин Хайд, който се оказаха сестри; в Африка Мизъри открива баща си, който живее при бурките и т.н. Но в истинския живот магията не действаше.

Но Пол не се предаваше. Спомни си за лекарствата в шкафа — сигурно можеше да я отрови или поне да я упои, за да я убие. Например „Новрил“-а.

„Прекрасна идея, Пол. Ето какво ще направиш: ще вземеш шепа таблетки и ще ги наблъскаш в кутията със сладолед — тя ще ги помисли за фъстъци и ще ги изплюска наведнъж.“

Не, не става. Ако отвори капсулите и разбърка съдържанието им в предварително размекнатия сладолед, Ани положително ще усети вкуса на „Новрил“-а, който бе невероятно горчив и… тежко ти и горко, Поли!

Идеята му бе прекрасна като сюжет за разказ, но в действителност беше неприложима. Пол не беше сигурен дали би рискувал дори ако съдържанието на капсулите е напълно безвкусно. Не бе на шега — ставаше дума за живота му.

Хрумнаха му нови идеи, но веднага ги отхвърли. Представи си как окачва над вратата тежък предмет (веднага си помисли за пишещата машина), той се стоварва върху Ани и тя умира или пада в безсъзнание на пода. Или пък да опъне тел през стълбите и да я спъне. Но и двете идеи бяха рисковани. Буквално не можеше да си представи какво ще му се случи, ако опитът му да я убие се провали.

Настъпи нощ, падна мрак — прасето продължаваше да квичи монотонно също като врата, която се люлее върху ръждивите си панти от повея на вятъра, но кравата внезапно престана да мучи. Пол тревожно се питаше дали вимето на бедното животно се е пръснало и то е умряло от кръвоизлива.

За миг във въображението си…

(толкова ясно!)

… си представи как кравата лежи сред локва от кръв и мляко, сетне побърза да прогони отвратителната картина. Мислено се нарече тъпак и си каза, че кравите не умират по този начин, но съвсем не беше убеден в правотата си. При това си имаше достатъчно грижи, за да мисли за бедното животно.

„Всичките ти невероятни идеи се свеждат до едно — искаш да убиеш Ани чрез дистанционно управление, без да изцапаш ръцете си с кръв. Приличаш на човек, който обича хубавите пържоли, но не би издържал дори час в кланицата. Слушай ме внимателно Поли: сега е моментът да се сблъскаш с реалността. Никакви измишльотини, разбра ли?“

„Разбрах.“

Той закара стола в кухнята и заотваря чекмеджетата, докато откри онова, което търсеше.

Избра най-големия касапски нож и се върна в спалнята. Преди това се наведе и изтри следите въвху рамката на вратата, които, въпреки усилията му като че ставаха по-ясни.

„Няма значение. Щом още не ги е видяла, значи никога няма да ги забележи.“

Постави ножа върху нощното шкафче, прехвърли се в леглото и пъхна оръжието си под дюшека. Когато Ани се върне, ще я помоли за чаша студена вода и щом тя се наведе над него, ще забие ножа в гърлото й. „Без фантасмагории, момчето ми!“

Пол затвори очи и потъна в дълбок сън. Дори не помръдна, когато в четири часа сутринта джипът на Ани пропълзя по алеята с изключен мотор и с изгасени фарове. Едва котато усети убождането на спринцовката и видя надвесеното й лице, разбра, че се е върнала без изобщо да я усети.

21

Отначало му се стори, че сънува сцена от книгата си — намираше се в тъмната пещера зад огромната каменна глава на богинята и убождането в ръката му беше ужилване от пчела.

— Пол?

Той избръщолеви нещо, искаше му се да прогони въображаемия й глас.

— Пол?

Разбра, че не сънува, наистина беше гласът на Ани. Отвори очи и го обзе още по-голяма паника, която моментално изчезна — като течност, която се процежда през частично запушен канал.

„Какво, по дяволите…“

Чувстваше се напълно объркан. Ани стоеше в сенките, сякаш никога не бе излизала от стаята; Пол забеляза спринцовката в ръката й и разбра, че болката не е от ужилване, а от иглата. Пука му — и в двата случая беше попаднал в ръцете на богинята. Но какво възнамеряваше да прави Ани? Той изпита абстрактна изненада и любопитство, откъде се е появила.

Опита се да повдигне ръцете си, но не успя, сякаш върху тях бяха окачени невидими гири. Отпусна ги и те тупнаха върху завивката.

„Няма значение с какво ме е инжектирала. Чувствамсе така, сякаш съм написал последната страница на някоя книга. Това е КРАЯТ.“

Мисълта не го изплаши, дори усети странна еуфория. „Поне ще го направи милостиво.“

— А, събуди ли се? — кокетно промълви Ани. — Отвори клепачи, казвала ли съм ти колко обичам сините ти очи? Но предполагам, че си го чувал от много по-хубави жени.

„Върна се! Издебна ме! Върна се тайно през нощта и ме уби — няма значение дали е спринцовка или ужилване на пчела. Жалко за ножа под дюшека. А сега се превърнах в поредната жертва на Ани…“

Сетне, когато тялото му стана безчувствено от упойката, Пол си помисли: „Оказа се, че не ставам за Шехерезада.“ Стори му се, че отново ще заспи — този път завинаги. Ани прибра спринцовката в джоба на полата си и седна на леглото… но не на обичайното си място сега се настани в края на кревата. За миг пред очите на Пол бе само солидният й гръб, защото тя се наведе, като че да провери нещо. Дочу се потракване на дърво, сетне метален звън и звук, който му беше познат отнякъде. След малко Пол се досети — не знаеше какви предмети е поставила мъчителката му в края на леглото, но един от тях със сигурност беше кутийка кибрит.

Ани се обърна към него и отново се усмихна. Пол знаеше точно какво се бе случило, но едно беше ясно — страхотната й депресия се бе изпарила. Тя прибра зад ухото си кичур коса с кокетен жест, който не подхождаше на сплъстените й къдрици.

— Коя новина искаш да чуеш първо — добрат или лошата? — попита тя.

— Добрата — промърмори Пол и глупаво се за хили. — Предполагам, че „лоша новина“ означава, това е КРАЯТ, нали? Сигурно книгата не ти е харесала. Жалко, тъкмо започваше да става интересна.

Ани го изгледа укоризнено.

— Луда съм по книгата, Пол. Вече ти го казах, знай, че никога не лъжа. Толкова ми харесва, че не искам да я чета, преди да я свършиш. Съжалявам, че сам ще попълваш липсващите букви, но… иначе ще прилича на шпиониране.

Пол се ухили още по-широко; хрумна му, че след малко разтегнатите му устни ще се срещнат на гърба му и ще се вържат на фльонга, а умореният му мозък ще изхвръкне от черепа и ще кацне в подлогата до леглото. Някъде дълбоко в съзнанието му прозвуча предупредителен сигнал. Значи бе харесала книгата, което означаваше, че няма да го убие. Но ако не бе сбъркал в преценката си за Ани Уилкс, тя си беше наумила нещо много по-страшно.

Сега светлината в стаята му се стори необикновено ярка, изпълнена със свръхестествено очарование; представи си жерави, мълчаливо застанали на един крак край планински езера, обгърнати от оловносивата мъгла, блестяща от необикновената светлина; представи си планинска ливада, осеяна със скали — кварцовите люспици в тях искрят като заскрежени стъкла и отразяват ярката светлина; представи си как елфите отиват на работа, строени в редици под мокрите от росата листа на бръшляна, които отразяват ярката светлина; представи си…

„Ох, момчето ми, здравата си се натъпкал с наркотици!“ — помисли си Пол и тихичко се изкикоти.

Ани също се усмихна и продължи:

— Добрата новина е, че колата ти вече я няма. Много ме притесняваше, Пол. Знаех, че трябва да изчакам разразяването на буря, за да я ликвидирам. Пороите, образувани от топенето на снега, ми помогнаха да се отърва от онзи мръсник Померой, а колата тежи много повече от човешко тяло. Но комбинацията от бурята и топенето на снега ми помогнаха — колата я няма. Това е добрата новина.

— Какво… — нови предупредителни сигнали. Померой… името му беше познато, но не му идваше наум къде го е срещал. После изведнъж се сети: покойният Ендрю Померой, двайсет и тригодишен, открит в резервата „Гридър“.

— Е, Пол, няма смисъл да се преструваш — строго каза Ани. — Зная, че името на Померой ти е известно, защото си прочел моята книга — надявах се, че ще я прочетеш, затова я оставих на видно място. Но исках да съм сигурна и… естествено, нишките бяха скъсани.

— Какви нишки?

— Веднъж прочетох как можеш да откриеш дали тършуват из чекмеджетата ти — прикрепваш тънка нишка към всяко и когато видиш, че е скъсана, разбираш, че някой те е шпионирал. Много просто, нали?

— Да, Ани — той я слушаше с половин ухо, всъщност жадуваше да изчезне сред сиянието на светлината в стаята.

Ани отново се наведе, разгледа онова, което бе поставила в края на леглото и Пол пак чу търкането на дърво в някакъв метален предмет. Тя се обърна и разсеяно отдръпна косата от лицето си.

— Така и направих, само че залепих собствените си косми на три различни места върху албума. Когато тази сутрин се върнах — пълзях като мишчица, за да не те събудя — и трите нишки бяха скъсани. Разбрах, че си разгледал моя албум. Но никак не се учудих — Ани млъкна и се усмихна дружелюбно, но усмивката й бе странно неприятна. Сетне продължи:

— Знаех, че и друг път си излизал от стаята — ето лошата новина, Пол. Знам го отдавна.

Значи го бе измамила от самото начало — Пол би трябвало да се ядоса или да се смути, но вместо това бе обхванат от чувство на еуфория; значението на думите й се губеше, изместено от все по-яркатя светлина на настъпващия ден.

Ани отново придоби делови вид и каза:

— Но да продължим с колата ти. Гумите на джипа ми са с грайфери, а в планинското си убежище имам специални вериги. Вчера следобед се почувствах много по-добре, паднах на колене, започнах да се моля и Бог ми посочи правилния отговор — както обикновено изходът беше много лесен. Запомни, Пол, Бог връща хилядократно онова, за което го молим. Поставих веригите на джипа и се спуснах насам. Не беше лесно, защото шосетата са заледени — на два пъти за малко да се преобърна. Завоите на планинските пътища са особено опасни, но не се страхувах, защото знаех, че Бог бди над мен.

— Звучи възвишено, Ани — произнесе Пол с дрезгав глас.

Тя стреснато го изгледа и за миг в погледа й проблесна подозрение… сетне се отпусна, усмихна се и тихо промълви:

— Приготвила съм ти подарък, Пол — и преди той да успее да я попита какъв е подаръкът — сигурен бе, че не иска нищо от нея — Ани продължи:

— Шосетата бяха като пързалки. Вече ти казах, че на два пъти щях да се преобърна. Втория път „Старата Беси“ се завъртя на триста и шейсет градуса и започна да се плъзга по нанадолнището. — Ани весело се засмя. — После затънах в снежна пряспа, откъдето ме измъкнаха хората от службата за поддържане на пътищата, които посипваха с пясък шосето. Установих, че добре са си свършили работата. Спрях на мястото, където беше катастрофирал, и започнах да търся колата ти. Знаех какво трябва да сторя, защото ако я откриеха, полицията щеше да започне разследване и подозрението автоматично щеше да падне върху мен поради добре известните ти причини.

Пол си помисли: „Явно, че реагирам по-бързо от теб Ани. Подобен сценарий ми хрумна още преди три седмици.“

— Една от причините да те доведа в дома си бе съвпадението… или по-точно — ръката на Провидението.

— Какво общо имам с ръката на Провидението? — едва чуто промълви Пол.

— Колата ти беше катастрофирала на същото място, където се отървах от онзи мръсник Померой, който разправяше, че е художник — тя презрително махна с ръка, помръдна краката си и Пол отново чу странния звук. — Качих го на връщане от парка „Ести“, където имаше изложба на керамични фигурки. Много ги харесвам.

— Забелязах — каза Пол и му се стори, че гласът му идва някъде отдалеч. Захили се, някакъв вътрешен глас го предупреди да си затваря устата, но вече не му пукаше. Ани знаеше всичко. „Естествено, че знае. Няма тайни за богинята на бурките!“ — Особено ми хареса пингвина върху леден блок.

— Благодаря ти, Пол. Много е сладък, нали? И така, Померой пътуваше на автостоп и носеше голяма раница на гърба си. Излъга ме, че е художник. По-късно открих, че е хипи и наркоман, който през последните месеци миел чинии в ресторанта на парка. Казах му, че живея в Сайдуиндър, а той отвърна, че също отива там, работел по поръчка на някакво нюйоркско списание. Трябвало да направи скици на стария разрушен планински хотел за илюстриране на статията, която щели да публикуват. На времето хотелът бе прочул, но преди десет години човекът, който го бе взел под аренда, го подпали. В града се говореше, че бил луд, но всъщност няма значение, защото сега е мъртъв.

Поканих Померой да живее при мене. Станахм любовници…

Тя го изгледа, черните й очи блестяха като въглени върху бледото й, подобно на меко тесто лице, Пол си помисли: „Ако Померой е легнал с тебе, навярно е бил луд като арендатора, който запалил хотела.“

— По-късно открих, че всъщност няма поръчка от никакво списание. Правеше скици на хотела с надеждата, че ще успее да ги продаде. Дори не беше сигурен, че ще има статия за стария хотел. Много бързо успях да го разоблича. После надникнах в скицника му — имах пълно право да го сторя, защото го хранех и му позволявах да спи в леглото ми. Беше нарисувал едва осем-девет картини и те бяха отвратителни.

Тя сбръчка нос и отново заприлича на прасе.

— Сигурно можех да нарисувам по-хубави картини. Померой ме завари, когато преглеждах скицника и побесня. Обвини ме, че го шпионирам, а пък аз му заявих, че е художник, колкото аз съм мадам Кюри. Той се разсмя. Подиграваше ми се. Затова го…

— Затова го уби — бавно и тихо допълни Пол.

Ани смутено се усмихна и се втренчи в стената.

— Сигурно. Не си спомням подробности. Зная, че го изкъпах, след като… след като беше мъртъв.

Той се вторачи в нея и почувства, че му прилошава от ужас. Представи си как тялото на мъртвеца плува във ваната като сурово тесто, главата му е отпусната върху ръба, отворените му очи се взират в тавана.

— Налагаше се — продължи Ани. — Може би не знаеш, но полицаите могат да разкрият убиеца, ако намерят само конец или кал под ноктите на заподозрения. Изследват дори праха от косата на трупа. Отлично го знам, защото съм работила в болница през целия си живот и разбирам от съдебна медицина.

Пол разбра, че мъчителката му след малко ще изпадне в типичен за нея пристъп на лудост. Трябваше я каже нещо, с което временно да отвлече вниманието й, но устата му отказваше да се отвори.

— Всички са по петите ми! — извика Ани. — Мислиш ли, че щяха да ме изслушат, ако се опитах им обясня всичко? Не, разбира се. Сигурно щяха ме обвинят, че съм убила Померой, защото ми се е подигравал, когато съм го сваляла.

„Знаеш ли какво, Ани? Предполагам, че ще бъдат много близо до истината.“

— Гадните ми съседи биха ме обвинили във всички грехове само и само да ми навлекат неприятности й да опетнят името ми.

Ани замълча, почти се задъхваше и изгледа Пол предизвикателно, сякаш искаше да каже: „Само посмей да ми възразиш.“

Постепенно успя да се овладее и продължи с по-спокоен тон:

— Измих… онова, което бе останало от него и изпрах дрехите му. Знаех какво трябва да направя. Навън валеше първият истински сняг. Напъхах дрехите в найлонов чувал, увих тялото в чарфаши и когато се стъмни, го закарах на мястото, където намерих колата ти. Продължих да вървя, докато навлязох в гората и там изхвърлих всичко. Не си направих труда да го заровя, защото снегът щеше да го покрие, а напролет придошлата вода щеше да го отнесе. Затова го оставих в пресъхналото корито на потока. Излязох права, но не предполагах, че водата ще го завлече толкова далече. Намериха тялото му цяла година след… след смъртта му чак на двайсет и седем километра от мястото, където го бях оставила. Предпочитах да остане в гората, където е по-безлюдно, резерватът „Гридър“ гъмжи от стопаджии и природолюбители.

Ани се усмихна.

— Сега и твоята кола е там — в гората между шосе № 9 и резервата „Гридър“. Скрита е добре и не може да се види от пътя — проверих, като осветих гората с мощните фарове на джипа. Сега е пресъхналото корито е най-безопасното място — напролет, когато се напълни с вода, ще отида пеша и ще проверя какво е станало с колата ти, но предполагам, че сега е в безопасност. Може би някой ловец ще я открие след две, пет или седем години. Дотогава ще бъде ръждясала, катеричките ще са си направили гнезда върху седалките, а ти ще си свършил книгата ми и ще се намираш в Ню Йорк или в Лос Анджелес. Аз ще продължа да живея самотно, може би ще си пишем — тя се усмихна замечтано, сякаш виждаше въздушен замък, сетне отново заговори:

— Ето защо мислих усилено, докато пътувах обратно. Колата ти вече е изчезнала, което означава, че наистина ще останеш тук и ще довършиш книгата ми. Знаеш ли, понякога се съмнявах, че ще успееш, но не исках да те разстройвам, защото се отразяваше върху работата ти. Отначало те обичах само заради прекрасните ти творби, защото не те познавах. Предполагах, че истинският Пол Шелдън е доста неприятна личност. Знаеш, че не съм толкова тъпа. След като прочетох биографиите на някои „прочути“ автори открих, че в повечето случаи те са гадняри. Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей, както и онзи простак от Мисисипи — май че се казваше Фокнър — може да са носители на наградата „Пулицър“, но това не им пречи да са мръсни негодници. Познавам много добри писатели, които прекарват свободното си време в пиене, ходене по жени, гълтане на наркотици и Бог знае още какво. Но ти не приличаш на тях и след като те опознах, обикнах човека Пол Шелдън.

— Благодаря ти — каза Пол и си помисли, че обстоятелствата не му позволяват да се отдаде на заклеймените от Ани удоволствия — не можеш да висиш по баровете, когато краката ти са счупени, а богинята на бурките се грижи да получаваш редовно дозата си наркотик.

— Питах се дали ще пожелаеш да останеш — продължи Ани. — Колкото и да се заблуждавах, педварително знаех отговора — знаех го още преди яа забележа онези следи.

Тя посочи към вратата и Пол си помисли: „Обзалагам се, че ги е видяла още първия път. Никога не си се заблуждавала, Ани, наивникът бях аз.“

— Спомняш ли си първия път, когато отидох в града, след като се бяхме скарали за хартията?

— Да, Ани.

— Точно тогава си излизал, нали?

— Да — нямаше смисъл да отрича.

— Разбира се. Полудял си за лекарството. Трябваше да се досетя, че си готов на всичко заради таблетките, но когато се ядосам, ставам… нали знаеш… — тя нервно се изкикоти. Пол дори не се усмихна — все още го измъчваше споменът за безкрайното, изпълнено с болка лутане из къщата, придружено от въображаемия глас на спортния коментатор.

— Отначало не бях съвсем сигурна — продължи тя. — О, веднага забелязах, че фигурките върху масичката в гостната са разместени, но си помислих, че може би съм го направила аз — понякога съм много разсеяна. Мина ми през ума, че си напускал спалнята, но си казах: „Невъзможно е. Той е сериозно ранен, освен това вратата беше заключена.“ Дори проверих дали ключът е в джоба на полата ми. После си спомних, че съм те оставила в стола и се усъмних. Професията ме е научила да проверявам всяко свое съмнение. Ето защо прегледах лекарствата, които крия в банята — повечето са мостри, които съм взимала от болницата. Но внимавах и никога не посягах към морфиновите препарати, защото ги държат закачени и ги броят. Ако подушат, че някоя сестра краде, я дебнат, докато я заловят. И тогава — БУМ! — Ани стовари юмрука си върху леглото — изгонват я и тя никога вече няма право да сложи на главата си бялата касинка. Аз бях много предпазлива. Докато преглеждах кашоните, ме обзе чувството което изпитах в гостната — стори ми се, че са разместени, бях абсолютно сигурна, че един от долните кашони сега стоеше върху другите, но все пак трябваше да проверя дали не съм го преместила, когато… е… когато бях… смутена. Обаче след два дни, когато вече се бях успокоила и идвах с лекарството ти, се опитах да завъртя дръжката на вратата, но не успях, сякаш беше заключена. После се отвори — дочух някакво трополене в бравата. Ти се събуди, дадох ти таблетките, сякаш не подозирах нищо — умея отлично да се преструвам, Пол. После ти помогнах да седнеш в стола, за да пишеш. Точно тогава се почувствах като Свети Пол на пътя към Дамаск — очите ми се отвориха: забелязах, че лицето ти вече не е толкова бледо, открих, че можеш да движиш краката си, въпреки че те боли. Ръцете ти бяха заякнали. Разбрах, че си почти здрав.

Стана ми ясно, че ще ми създаваш проблеми, въпреки че никой не подозира за присъствието ти тук. Погледнах те и разбрах, че не само аз умея да пазя тайна. Същата нощ ти дадох по-силно лекарство; когато се убедих, че няма да се събудиш дори ако под леглото ти експлоадира граната, взех кутията с инструменти и разглобих ключалката. Погледни какво намерих!

Тя извади някакъв малък черен предмет от външния джоб на мъжката си риза и го постави във вцепенената му ръка. Пол го поднесе по-близо и глупаво се втренчи в него. Беше извитата и счупена фиба. Засмя се, просто не можа да се въздържи.

— Какво е толкова смешно, Пол?

— Отворих повторно вратата, когато отиде да платиш вноската си. Инвалидният стол е прекалено широк — беше оставил черни следи. Исках да ги изтрия.

— За да не ги забележа, нали?

— Да, но ти вече си ги видяла.

— Естествено, след като намерих фибата в ключалката…

Пол кимна и се разсмя още по-силно, от очите му потекоха сълзи. Целият му труд… всичките му притеснения… се оказаха напразни — нима не бе дяволски забавно? После се овладя и каза:

— Страхувах се, че счупената фиба ще ми попречи но дори не чух потропването й в бравата. То се знае защо — вече си я била извадила. Каква хитруша си, Ани.

— Да — отвърна тя и се усмихна с половин уста. — Голяма хитруша.

Тя помръдна краката си и Пол отново чу приглушения шум от края на леглото.

22

— Колко пъти общо излиза от стаята?

„Ножът, о, Господи, ножът!“

— Два пъти. Не, почакай, излизах и вчера около пет часа следобед, за да пия вода.

Наистина бе напълнил каната, но не споменаваше истинската причина за излизането си. Истинската причина беше скрита под дюшека му.

— Кажи ми истината, Пол.

— Само три пъти, кълна се. Освен това, никога не съм имал намерение да избягам. За Бога, може би не си забелязала, че пиша книга.

— Не споменавай напразно името господне, Пол.

— И ти престани да споменаваш моето. Първия път излязох, защото изпитвах адски болки в краката, сякаш някой ги бе запратил в ада. И наистина бяха там благодарение на тебе, Ани.

— Млъкни, Пол.

— Втория път търсех нещо за ядене и складирах малко храна тук, в случай че се забавиш — продължи той, без да й обръща внимание. — После ожаднях и това е всичко — никога не съм възнамерявал да те измамя.

— Предполагам, че и двата пъти не си потърсил телефона и не си се опитал да отвориш външните врати, защото си добро момченце…

— Разбира се, че се опитах да се обадя по телефона и да изляза… Но едва ли щях да стигна далеко през дълбоката кал дори ако вратите бяха широко отворени.

Ани го бе натъпкала с такова количество наркотик, че Пол започваше да говори истината и се боеше, че след време ще си плати за искреността. Но сега най-важното бе да заспи.

— Колко пъти излезе от стаята?

— Вече ти казах…

— Колко пъти? — тя повиши глас. — Кажи ми истината?

— Три пъти.

— По дяволите, колко пъти?

Пол започна да изпитва страх въпреки конската доза наркотик, която му бе инжектирала.

„Единствената ми утеха е, че ако реши да ме накаже, няма да ме заболи… Освен това, нали иска да довърша книгата…“

— Смяташ ме за ужасна глупачка.

Пол забеляза, че кожата й лъщеше като опънат върху камък полиетиленов плик, сякаш нямаше пори.

— Ани, кълна се…

— О, лъжците обичат да се кълнат. Е, карай, както си знаеш, и ме мисли за глупачка, щом така ти харесва. Нямам нищо против, дори те поздравявам. Ще ти кажа само едно, Пол — поставила бях нишки кичури от косата си из цялата къща и открих, че много от тях са скъсани. Скъсани или напълно изчезнали. Залепила ги бях не само върху албума с изрезки, но и в коридора, върху гардероба, на горния етаж, в бараката… навсякъде.

Искаше му се да я попита как би проникнал в баката през вратата с трите ключалки, но тя не му даваше възможност да проговори.

— Е, Умнико, продължавай да твърдиш, че си излизал само три пъти, а пък аз ще ти докажа кой е глупакът.

Пол втренчи в нея уморените си и изпълнени с ужас очи — как да обясни на една закоравяла параноичка, че…

„Господи — помисли си той. — Нима бе споменала за гардероба на горния етаж?“

— За Бога, Ани, как бих могъл да се кача на горния етаж?

— Разбира се, че можеш! — дрезгаво изкрещя тя… — Само преди няколко дни установих, че сядаш сам в инвалидния стол. В такъв случай би могъл да се изкачиш до горе чрез пълзене!

— Да, със счупените си крака и с раздробеното си ляво коляно — иронично произнесе Пол.

Отново забеляза погледа й, който му напомняше за мрачна пропаст, скрита сред ливада. Ани Уилкс бе изчезнала. Пред него стоеше Пчелата Богиня на бурките.

— Не се опитвай да ме надхитриш, Пол — прошепна тя.

— Ани, един от нас трябва поне да опита да изясни нещата, но ми се струва, че подходът ти е погрешен…

— Колко пъти?

— Три пъти.

— Веднъж — за таблетките, втори път — за храна и третия път — за вода.

— Да, колко пъти да ти го повторя — той се опита да изкрещи, но от гърлото му се изтръгна немощно дрезгаво грачене.

Ани отново бръкна в джоба на полата си и този път измъкна касапския нож. Широкото му остри проблесна под утринната светлина. Внезапно тя с извърна и запрати ножа към стената със смъртоносната, небрежна грациозност на играч от цирка. Оръжието се заби в мазилката под снимката на Триумфалната арка и потрепери. Ани заяви:

— Претърсих леглото ти, преди да ти бия подготвителната инжекция. Очаквах да намеря таблетки, но не бях подготвена да открия кухненски нож — За малко да се порежа. Но ти не си го скрил там, нали?

Пол мълчеше. Умът му пикираше като излязла от контрол въртележка. Подготвителна инжекция — точно така бе казала. Внезапно беше абсолютно убеден че Ани ще измъкне ножа от стената и ще го кастрира.

— Разбира се, че не си го скрил. Излизал си веднъж за таблетките, веднъж за храна и веднъж за вода. Ножът навярно е хвръкнал и сам се е пъхнал под дюшека! — Ани подигравателно се засмя.

„ПОДГОТВИТЕЛНА ИНЖЕКЦИЯ??? Божичко, наистина ли бе чул правилно?“

— По дяволите — изкрещя тя. — Колко пъти?

— Добре, признавам. Взех ножа, когато отидох за вода. Но ако кажеш, че съм излизал пет пъти, ще се съглася. Кажи, че са били двайсет, петдесет, сто — ще призная.

За миг гневът му и наркозата го накараха да забрави страшния смисъл на фразата „подготвителна инжекция“. Имаше да й казва толкова неща, да се опита логично да й обясни оставените следи, въпреки че параноичката нямаше да го разбере. Ани бе поставила на много места прозрачни лепенки, които очевидно се бяха отлепили от влагата или от течението — така бяха ликвидирани капаните й.

Роберт Лъдлъм. Ами плъховете? Нищо чудно, че се разхождаха из цялата къща, когато стопанката отсъстваше, защото мазето беше наводнено. Освен това сигурно са били примамени от остатъците от храна след пиршеството на Ани. Навярно те бяха гремлините4 прекъснали нишките. Но Ани нямаше да му повярва. Беше решила, че краката му са зараснали статъчно, за да участва в нюйоркския маратон.

— Ани, какво искаше да кажеш за подготвителната инжекция?

Но явно умът на Ани бе зает с една-единствена мисъл.

— Според мен си излизал седем пъти — тихо промълви тя. — Поне седем. Права ли съм?

— Щом смяташ, че са били седем, значи са толкова. Каквото кажеш…

— Разбирам, че се инатиш, но няма значение, Пол. Предполагам, че писателите непрекъснато измислят лъжи, за да си изкарват прехраната и са отвикнали да говорят истината. Въпросът е принципен и малко ме интересува дали си излизал седем, или седемдесет и седем пъти — отговорът е един и същ.

Пол усети, как тялото му олеква, сякаш щеше да полети. Затвори очи… думите й долитаха някъде отдалеч, сякаш свръхестествен глас му говореше от облаците. „Богинята“ — помисли си той.

— Чел ли си за диамантените мини в Кимбърли?

— Написал съм книга по този въпрос — безпричинно излъга Пол и се засмя.

— Понякога работниците укривали диаманти в анусите си. Ако успеели да ги измъкнат от мината, се опитвали да избягат. И знаеш ли как постъпвали с тях англичаните, ако ги заловели, преди да пресекат границата между Ориндж ривър и страната на бурите?

— Предполагам, че ги убивали — отвърна Пол, без да отваря очи.

— О, не. Все едно да изхвърлят скъпа кола заради счупен ресор. Когато ги заловели, ги принуждавали да се върнат на работа, но преди това взимали мерки никога вече да не избягат. Въпросните мерки се състояли в отрязване на крака на беглеца. Точно така ще постъпя с тебе, Пол. За да съм по-сигурна, но и за да те избавя от самия тебе. Запомни — малко болка и всичко ще бъде свършено.

Въпреки замаяното си състояние Пол усети ужас сякаш силен вятър заби в тялото му ножчета за бръснене. Отвори очи. Ани стана и отхвърли завивките от изкривените му крака.

— Не, Ани… каквото и да си намислила… нека поговорим… моля те…

Ани се наведе, сетне се изправи и Пол видя, че държи в едната си ръка брадва, а в другата — газова горелка. Отново се наведе и взе шишенце с тъмна течност и кутийка кибрит. Върху шишето имаше етикет с надпис: „Бетадин“.

До края на живота си Пол щеше да си спомня за тези предмети, за думите й, за надписа върху етикета.

Той изкрещя:

— Недей, Ани! Ще остана тук, дори няма да напускам леглото. За Бога, не ме осакатявай!

— Не се бой — отвърна Ани, по лицето й личеше, че отново е откачила. Миг преди умът на Пол да бъде заменен от паника, подобна на горски пожар, той осъзна, че когато всичко свърши, тя смътно ще си спомня за случилото се, както бе забравила, че е умъртвила деца, възрастни хора, безнадеждно болни пациенти и Ендрю Померой. Та нали само преди няколко минути бе споменала, че е работила като медицинска сестра цели десет години, а Пол знаеше, че се е дипломирала през хиляда деветстотин шейсет и шеста година.

„Сигурен съм, че е убила Померой със същата брадва!“

Той продължи да крещи и да се моли, но думите бяха несвързани. Опита се да се обърне и да й се изплъзне, но осакатените крака не му позволяваха да стори. Опита се да ги свие, да ги направи по-неуязвими, но страхотна болка прониза коляното му.

— Само минутка, Пол — промълви тя, отпуши шишето с „Бетадин“ и изля кафявочервеникавата течност върху левия му глезен. Сетне наклони брадвата, жилите на дясната й ръка изпъкнаха и Пол видя проблясването на аметистовия пръстен, който Ани все още носеше на малкия си пръст. Изля „Бетадин“ и върху острието. Миризмата му напомняше за лекарски кабинет — означаваше, че предстои операция.

— Ще те заболи съвсем малко, Пол. Никак не е страшно — тя обърна брадвата и дезинфекцира другата страна на острието, което тук-таме беше ръждясало.

„Ани, Ани, моля те недей кълна се в Бога че ще бъда добър моля те дай ми шанс да го докажа АНИ ПОЗВОЛИ МИ ДА БЪДА ПОСЛУШЕН!“

— Ще те заболи съвсем мъничко, после ще забравим за неприятната случка, Пол.

Ани захвърли зад себе си празното шише, лицето й беше абсолютно безизразно. Хвана с дясната си ръка брадвата близо до острието, сграбчи здраво дръжката с лявата и се разкрачи като дървар.

„АНИ, МОЛЯ ТЕ, НЕ МЕ ОСАКАТЯВАЙ!“

Спокойният й поглед беше зареян в пространството.

— Не се бой — отвърна тя. — Аз съм дипломирана медицинска сестра.

Със свистене брадвата се вряза в левия крак на Пол Шелдън, точно над глезена. Болката проряза тялото му като гигантска мълния. Тъмночервена кръв опръска лицето на Ани като бойна украса на индианец. Кръвта изпръска и стената. Пол чу стърженето на острието в костта, когато тя измъкна брадвата. Чаршафът бързо почервеняваше. Той погледна надолу и с изумление забеляза, че пръстите му се гърчат.

Сетне Ани отново вдигна окървавената брадва, фибите й бяха изпопадали и косата й закриваше безизразното й лице.

Забравил болката, Пол се опита да се отдръпне, но изведнъж установи, че се движи само горната част на крака му. Отчаяните му опити разширяваха разреза. Осъзна, че долната част на крайника му се държи единствено на прасеца. Брадвата отново се стовари в дълбокия разрез и се заби в дюшека. Пружините изстенаха.

Ани я измъкна и я захвърли встрани. За миг разсеяно огледа отрязания крак, драсна клечка кибрит и отвори газовата горелка. Кръвта се лееше от мястото, където преди малко беше кракът му. Тя поднесе запалената клечка към дюзата — появи се ярък пламък. Ани го нагласи така, че от горелката излизаше равномерен синкав огън.

— Не мога да шия — промърмори тя. — Нямам време. Турникетът е безполезен. Трябва да…

(изплакна)

— … да го обгоря.

Наведе се, а Пол изкрещя, когато пламъците обхванаха отрязания и кървящ остатък от крака му. Към тавана се издигна миризлив дим, който му напомни за медения му месец, когато бе видял да пекат прасе в ров, покрит с листа.

Болката беше ужасяваща и той изпищя.

— Готово — заяви Ани и завъртя дюзата. Долният чаршаф се подпали и обгърна остатъка от крака му, който бе обгорен като кожата на печеното прасе, което бе видял да изваждат от рова. Жена му бе извърнала очи, но Пол с огромен интерес наблюдаваше как с лекота смъкнаха хрускавата кожа на прасето, както човек съблича пуловера си след футболен мач.

— Готово — повтори тя.

Горелката угасна. Отрязаният му крак лежеше близо до Пол. Ани се наведе и изля над него вода от добре познатата жълта кофа.

Той крещеше, крещеше, крещеше. Болката. Богинята! Болката! О, Африка!

Ани стоеше неподвижно и разсеяно се взираше в окървавения чаршаф — приличаше на човек, който току-що е чул по радиото за земетресение в далечен Пакистан или в Турция, при което са загинали десетки хиляди души.

— Ще се оправиш, Пол — промълви тя, но внезапно в гласа й прозвуча страх. Очите й се застрелкаха уплашено както по време на пожара, избухнал при изгарянето на книгата му. Внезапно с облекчение се втренчиха в една точка и тя заяви:

— Ще изхвърля боклука.

Вдигна отрязания крак — пръстите му продължаваха спазмодично да се гърчат — и го понесе през стаята. Когато стигна до вратата, пръстите вече бяха неподвижни. Пол забеляза белега на стъпалото и си спомни, че като малък се бе порязал от счупена бутилка. Помнеше, че се бе разплакал, а баща му го смъмри и му каза, че раната е съвсем малка и да спре да пищи, сякаш някой е отрязал крака му.

Ани се обърна и погледна към Пол, който изкрещя и се загърчи в напоеното с кръв легло. Лицето му придоби мъртвешки цвят.

— Сега си сакат и запомни, че вината не е моя. Ти ме предизвика — възкликна тя.

След това излезе.

Пол припадна.

23

Отново се намираше сред черния облак. Гмурна се в него, без да се интересува дали отново изпада в безсъзнание, или умира. Искаше му се да е мъртъв, за да не изпитва болка. Никакви спомени, никаква болка никакъв ужас, никаква Ани Уилкс…

Гмурна се в облака, отпусна се в прегръдката сякаш отдалеч дочу собствените си писъци и усети миризмата на обгорената си плът.

Миг, преди да изпадне в безсъзнание, Пол си помисли: „Богиньо! Ще те убия! Ще те убия!“

Сетне светът изчезна.